6 февруари 2016 г.

Записки по българските въстания-6



VI


Но да се върнем пак в Ловеч, да въведем читателите си в миризливия „парцал“. После излизанието на Каблешков и даскал Найдена сам останах в последното това отделение между турците и циганите. Българчетата от Ловеч, за които по-горе споменах, бяха в други отделения. И. Луканов и Тодор Ханджията пък бяха в кафе-оджа, така щото само вечер можех да ги виждам на двора, и то отдалеч. От най-напред, дордето не бях научил още етикецията в затвора, позволих си някои либерални отношения, които щяха скъпи да ми излязат. Имаше един черкезин в затвора, който по няколко пъти на ден ме хващаше за дългите коси, извиваше ми врата и ми показваше как ще да ме заколи.

— А тебе кой ще да заколи? — му отговорихме ние и нависоко, и на равноправна нога.

Тоя мой невинен отговор направи турците да побеснеят.

— Бре, каква е тая подигравка и дързост тука, в затвора, в присъствието на толкова мусулмани? — се зачуха гласове, псувни и дигание на юмруци.

— Ако това псе си позволява да говори за клане с букаи на краката, то можете да си представите какъв е бил в шумата — заключиха други.

Ние треперехме. Нагласиха се вечерта да ме бият и да ме обесят от тавана за букаите с главата надолу. Благодарение на сладкия язик и на другите обноски сполучих да предразположа тая сган на своя страна.

Като закърпих потурците и абите на трима-четирма от големците, което ми идеше отръка, влиянието ми остана докрай в моя полза. Друг един башибозук, 18-19-годишно турче, бяха докарали в затвора, че убило двамата си другари, също башибозуци, с един куршум, когато отивали да гонят комити, по следующия начин: като възпинали из една тясна пътечка по една урва в планината, където били отишли да гонят комити, на брой четирма души, запреният башибозук вървял най-напред, с пушка на рамо, която, като се отпряга от само себе си, двамата му другари легнали на земята. Останалите двама живи помислили, че са нападнати от комитите, затуй и попадали на земята, гдето лежали дълго време, дордето се сетят как е станала работата. Затова беше затворен и осъден на три месеца. Но той пак не беше изгубил нищо от своята ревност да мрази и преследва комити. По цял ден се въртеше около ми да ме закача и подиграва. Един ден ме извади из търпение, казах му, че моят комитаджилък е като негова башибозуклук, първи път да избие другарите си. По-голямо докачение, по-убийствено сравнение за храбрия помак едва ли съществуваше на тоя свят. Той бе готов с парцалите да ме разкъса, няколко деня се изминаха, а още не може да се умири и да ми прости. Но, казах, имаше кой да ме защищава в затвора.

Между тия последните беше и някой си Кескин Пехливан, а на човек пехливанин между турците — става ли му думата надве? От него се боеха или по-добре уважаваха го и заптиите. Сами му носеха ракия в едно малко стъкълце, като пищовче, а на хамам го пущаха през ден. Денонощно той се занимаваше само с мустаците си. Деня ги въртеше и гледаше постоянно в едно малко огледалце, като биволско око, а нощно време, когато ще да си ляга, намазваше ги с лой, грижливо ги превързваше с една бяла кърпица и за да не би да се счупят някак краищата им и да повиснат нанадолу, което е знак на малодушие и на всички недостойнства, все по гърба си спеше. Щом се събуди заран, ще ги открие, ще ги счеше и измие н вие ще да имате напреде си манастирски котарак. Едно го само бъркаше, че престъплението му беше от дребните — кадънджилък, — което не е от предпочтителните, както убийствата и пр.

Кескин Пехливан, като всеки пехливанин, което е гордост и досега за османлиите, беше и чист мусулманин, хранител и съблюдател на всички святи традиции и обичаи. Например, той никога не си подаваше цигарата да запали от нея някой българин, защото тая взаимност показвала някакво си равенство и по тоя начин оронявала достойнството на турчина. Една вечер, дордето не бяха заминали още Каблешкови, той чете лекция в затвора по следующия предмет. Беше се отворила дума между затворниците, като какви артикули може да граби в днешно време един мусулманин от българска къща? Кескин Пехливан изброи много, които чет нямат. Изключи само ризата и другите долни дрехи на българина.

— Тя, ризата, е напита с нечиста гяурска плът, българинът не се мие никога, следователно, не подобава на човек османлия да си осквернява с нея тялото.

Имаше разногласия по тоя въпрос, но тъй като болшинството беше циганско, то падна. Каблешков имаше на гърба си три ризи, които едновременно облякъл, преди да остави Коприщица, и които тук, в затвора, беше съблякъл. През същата нощ се откраднаха тия ризи. Като влезе да ги търси заптието, набута ги в чантата на Кескина, на същото място, гдето му стоеха и маслата за мустаките. Той и още други ме викнаха един ден настрана в затвора и ми казаха да съм си променял дрехите, защот тия ще да ми вземат главата, че са комитаджийски. Ако съм искал да се смилят над мене и самите ефендета, да съм обличал дрипави дрешки, да съм се препоръчал за сиромах човек, в което тия да ме улеснят. Най-голямо внимание обръщаха на моите хубави хъшовски панталони, които, макар и продупчени тук-там, но все пак нови бяха. Съгласих се. Когато се касае за душата — колко пари чинат дрехите? Заедно с дрехите взеха ми и калпака даже, комитаджийския, на който, като турели едно дъно от сърма, за кеф щял да стане. Облякоха ме съвсем по помашки: на главата бяла платняна такя, едно елече от басма, червено и зелено, на което имаше изписани тъпани, а от двете му страни два джеба като мазгали; едни бели съкми, на които коленете бяха закърпени със сини парчета, а отзад имаше една яма като месец от заблово. Когато след няколко дена ме изкараха на изпит с тие дрехи — забавиха ме малко, защото ловченските момчета, в които имаше повече кьораво, имаха преднина — ефендетата ме гледаха дълго време и се питаха дали съм аз. Едно кетипче стана и даде разяснение. То каза, че аз съм станал съвършено „теидил“, първите ми дрехи били чисто комитаджийски. Ефендетата клюмнаха с глава за тая хитрина и пратиха на часа в затвора да ми донесат старите дрехи. И под земята търсили — няма. Помаците, които ме реформираха, по три пъти се заклели, че не помнят да съм имал други дрехи.

— А бе какво искате от тоя фукария? Ние за хаир и от себап отделяме от своя залък да му даваме да не пукне от глад, пооблякохме го, че съвсем гол беше останал, пък той виноват! — говореше по-после Кескин Пехливан на чаушина. — С ония, които са главата на комитите, ядете и пиете, а на тия сиромаси, които бог знае дали знаят нещо, и хляб не давате. Хубава управи!

Имах едно късо палто, на което на яката имаше написано „Fratelli Goldenberg“, т.е. продавачите. Това палто донесоха в конака и ме питаха да кажа що значи това, не е ли комитаджийска дамга? Аз им отговорих, че и сам не зная, така съм го купил от „битпазар“. А изпитите се продължаваха, но без успех. Твърде много се сърдеха хората на правителството, защото се сещаха, че аз не съм чист човек, а нищо не можат да извадят наяве. Следователят, Мустафа ефенди, ми показваше разни депеши, изпратени уж от други градове, в които се говорело за моето участие във въстанието, доказано от моите хванати другари. Два-три пъти ми се предлага да подпиша на един „сенет“, че нямам познанство с никого от въстаниците, в противен случай, ако излезе най-малко подозрение, да бъда обесен. Аз подписвах без всякакво двоумение, защото знаех, че това е шорлоп, от една страна, а, от друга, че ако съм виноват, няма да се иска моето съгласие да бъда ли наказан, или не. Най-после, като немаха какво да правят, престанаха да ми дават хляб, за да съм се изповядал.

На 5-ий или 6-ий юний конашкият двор бе напълнен надвечер с ония дечурлига, които образуваха и моята свита, когато влязвах в града. Изпомежду им крачеха двама башибозуци, почернели и изгорели от слънцето. Единът от тях носеше на пушката си черна цивилна шапка, с твърде широки поли, която възбуди вниманието на всичките затворници, тъй като по онова време в Турско подобни шапки бяха рядкост. Но още по-интересно беше това, че от двете страни на тая шапка имаше забодени две човешки уши, позеленели и разложени почти от жегата. От достоверни сведения, на които турците не са твърде скъпи, както и правителствените им агенти, се научих, че широката шапка и ушите били на отчаян комита, когото убили близо до село Шипково, като спял, заедно с още други двама-трима другари, които избягали. Героите бяха двамата споменати башибозуци. Тия дошли за бакшиш, от десет-дванадесет часа място, при каймакамина, като донесли за уверение само ушите. От най-напред носели и самата глава, но като почнала да се умирисва, хвърлили я, а ушите само отрязали. А знаете ли колко бакшиш им се даде? Всичко по две турски ирмиличета на човек и за по няколко цигари тютюн. В пазухата на убития бунтовник имало харта, Европейска Турция, през която беше преминал неприятелският куршум и която беше потънала в кръв. Тая карта, която аз от по-после видях в канцеларията на съдебния следовател, турците я задържаха, а шапката заедно с ушите я хвърлиха в реторадните места.

Няколко деня после това произшествие, когато докараха в нашия „парцал“ Н. Обретенов, Сава Пенев и Димитра Тодоров, и тримата от четата на Хр. Ботева, за които ще да говорим по-нататък, обадиха ми, че шапката и ушите били на подпоручик Войновски, в руска служба, родом от Габрово и техен другар, когото убили при тях, действително, когато спали всичките.[4]

На втория ден после шапката с ушите пак се напълни дворът с турчета и кадънчета, пак се възбудиха турците и от конака, и от затвора. Героите бяха тоя път не шапка и уши, но две млади българчета на по двадесет години, които пак в Троянско бяха хванали, пак българи ги бяха предали. Бити били сиромасите и мъчени, за което свидетелствуваха техните физиономии и вървежът им. Единът от тях се казваше Руско Робьт, родом от Котел, добруджански овчар, а другият — Иван Кожухарчето, родом от с. Ченгя, при Айтос. Вечерта още изпитите им се разискваха от затворниците, които бяха от следующия род: тръгнали към Софийско поле да си търсят работа като сиромаси хора. По пътя ги срещнали черкези, които ги обрали и между другото взели им и пътните тескерета. Тия се подплашили, ударили из криви пътеки и изпаднали около Троян, гдето ги хванали. Чиста самоковска работа, която само аз можах да разбера. Простодушните турци, кажи, че бяха повярвали от пръв път на техните думи. Но издрасканите им и изгорели лица и голите им меса съвсем противното говореха. Като първи българи в затвора после Каблешкова, моето нетърпение пламна, чувствувах, че ще да чуя много новини.

Поисках и съдействието на агите от затвора да ми позволят да говоря с непознатите. Разбира се, че като стар и изпитан хапъзин, с доверие вече, бях упълномощен още и да им направя твърде тънък истиндак, па после да обадя и на тях. Аз бях безконтролен в тоя случай, стотина пътища имах да говоря и рапортирам, каквото желая. От най-напред двамата приятели не ме повярваха, че съм българин, защото, както казах, нищо българско нямаше на мене. Изчислих около двадесет добруджански къшли, заедно с техните чорбаджии и кехаи, които познавах, казах, че съм овчар, познавам половината котленци и пр., но двамата сиромаси, които гледаха като упоени, все не ми вярваха още. Казах им, че съм по-стар от тях в опитност, на повече воденици съм ходил, пришепнах им най-после на ухото, да не ни чуй никой, да ми обадят правото, от коя са чета и как са хванати, та все може да ги понауча на нещо; да ми не гледат турското елече и бялата такя.

— Бей, ами ти защо не кажеш от коя си чета, а? — изрева колкото си можа Иван Кожухаринът и си обърна гърба към друга страна. — Ти ако си хитър, то и ние не пасем трева.

Нямаше що да се прави; моята експедиция никак не можа да сполучи при всичките ми усилия. И двамата бяха прости хора, с клин трябваше да им се избива от главата онова, което бяха един път решили. Един, два пъти ги викаха на изпит, все чисти и девствени се връщаха, още повече зашеметени. Пак се опитвах да ги приближа и им пошепна нещо, но кой слуша? На третия ден Ивана го държаха почти от пладне до вечерта. Турците затворници започнаха да си говорят, че новият комита се забави твърде много, но страшно е да не е опрал тулума. Тия имаха право, простите тия момчета не можаха да издържат поне три деня. В Троян ги бяха били до умиране, тия нищо не изповядали; Тук без бой се издадоха. Работата се случила така:

Когато следователят заповядал вече на заптиите да отведат Ивана в затвора, който до него време все около инкяра се въртял, един от присъствуващите българи, ааза, да каже и той нещо само „лаф олсун“, без никаква хитрост, обърнал се към Ивана със следующите думи:

— Защо не кажеш право бе, едепсъзино? Ти може да си протестантин, затуй си дотолкова черен инатчия. Българите са послушливи хора…

Иван беше толкова припрато и нервозно копиле, щото в един час пет пъти се сърдеше и сдобряваше, за което по-после му турихме прякор генерал Тричко. Когато той се разсърдеше, плачеше като дете за нищо и никакво. Един път ни дадоха турците в петъчен ден да ядем пилаф с масло. Всички се съгласиха да ядат с изключение на него. Дордето траеше ядението, всички го подиграваха и му се молеха на смях, че когато отива в рая, да не ни забравя, да спусне едно въже и ни извлече с него от джендема. До едно време той продължаваше да се смее, но като видя, че изядаме пилафа, без да го поканиме, ревна, та заплака, че всеки за себе си гледал, нямало братство на тоя свят. Вижда се работата, че неговото национално чувство се е силно трогнало от думите на българина ааза, тъй като по него време протестантството беше в България още по на долньо дередже. Той се обръща към него сърдито и му казва:

— Кой, аз ли съм протестантин? Лъжеш! Ако бях такъв, то не щях да тръгна с четата на Христо Ботева да се бия за кръст и за вяра! Чу ли сега кой съм аз?

Разбира се, че после тоя сербезлък Иван бил повърнат изново на изпит, дали му цигара и кафе, турили го на стол и захванали потънко. Той изказал всичко, щото видял, от игла до конец. Е, разбира се, докачили го, дал дума, как ще да се върне? Когато свършиха с Ивана, дойде ред и на другаря му Руска. Извикаха го, той следва да отказва по старата система, без да знае що се е случило, уверява правителството, че е овчар, излязъл да си търси работа.

— Не му забикаляй много-много, приятелю, кажи си правата, защото аз си свърших вече — възразил Иван.

Руско без противоречие последвал спасителния пример на другаря си, намерил го за безсъвестно да се отказва за по-нататък. После тоя нечакан успех, от който бяха упоени всичките правителствени хора, поискаха да отидат по-нататък. После признаванието на двамата Ботеви другари дойде хабер и за мене: заптието викаше още от стълбите да се отварят вратата на затвора и да съм излязвал.

— Хей, чапкън, и сега ако се отървеш да не опереш меха, и садразаминът не може ти направи вече нищо — казаха някои от затворниците.

— Здраво се дръж, Джендаки, отиде на оката на дъното! — каза Бурмалията Хасан ага, комуто бях ушил вече два чифта калцуни.

Изправиха ме между двамата другари, накараха да ме гледат в очите и аз тях и най-после ги попитаха:

— Не го ли познавате, не го ли знаете да е бил комита, не беше ли с вашата чета?

— Не! Тук го видяхме за пръв път — отговори припреният Иван.

А Руско Робът само си дигна главата нагоре и тъй цъкна с уста и със зъби, като че се тракаше на затворена порта.

— На тия момчета оттук нататък ще да давате всеки ден по ирмеличе и ще да ги гледате добре — каза кадията, охлебен от радост за самопризнанието на двамата.

И турците наистина се радваха и бяха много доволни от ония бунтовници, които си разказваха работата по права бога.

— А на тоя ханзърин нищо няма да давате, да пукне от глад като псе — допълни каймакаминът, като се обръщаше към мене. — Двайсетте пари, които му давате, ще да ги дадете на тия момчета.

Аз се разглезих и паднах уж на молба, което беше повечето от гевезелик, защото хляб се намираше, както и да е, а свободата бе скъпа. Руско и Иван наистина бяха от четата на Ботйова, подир която тръгнали от Гюргево, гдето се скитали да си търсят прехрана. Един ден Руска го срещнал непознат човек, който, като го разпитал за туй-онуй, пленил се от неговите юначни гърди, дал му два минца и го изпратил в Букурещ до един приятел да му намери работа. Работата била намерена. Тия се разделили от четата при Враца, когато паднал убит войводата. От последния тоя град, като тръгнали да се скитат по планината, достигнали чак до Троян. Отишли при един българин, комуто, като поискали хляб, той отговорил, че на драго сърце ще ги нахрани, да вървят подиря му, но той ги завел право в турската пусия, гдето ги и хванали. И двамата пратиха на заточение до живот.

Заповедта да не ми се дава хляб се предаваше на надзирателя на затвора Ахмед чауш; но самият той, който трябваше да я изпълни, пръв я нарушаваше. Неговият турски мерхамет стоеше по-горе от всяка официална заповед, а особено като му казах: „Гладен съм, чауш ага, ти майка, ти баща.“ Ще да се поогледа наоколо, да го не види никой, па ми спусне в ръката едно ирмиличе или онлуче, което по онова време даваше кеф за лев. Понякога ми пък отговаряше, като го прекалявах, така: „Нямам и аз пари бе, айол, нямам! Не зная що за оправия е тая, да морят човека гладен! Това не е агалък!“

И циганите не падаха по-долу в мерхаметлика. За тях, на които в други времена никой не би припаднал да иска хляб и милостиня, за гордост го считаха, като им се молех да ме нахранят. А циганките им всеки ден носеха на затвора със своите тагарчуци, щото завърнат. Щом събираха едно-друго, кимваха ми да се приближа. Имаше особено един млад циганин, затворник, който имаше любовница. Тя дохождаше на ден по три пъти на прозореца. Обяснения, охания, ахания, чупение на ръце и пр. с часове. После аз отивах при влюбения циганин да го утешавам, като му говорех, че той е по-щастлив и от везира, като има такава любовница.

— Не си ли гладен? — ме питаше той после моите похвали.

В кафеоджа се намираше уж затворен млад турчин, родом от града, син на богати родители, със сърмен джамадан, със сини сукнени потури, със сребърен ланц през врата от три-четири ката, с много пискюли от дребни мерджани, с кехлибарено цигаре и златошита муска на дясната му ръка, да го не хваща куршум, с една реч — всичко, каквото се кити един благороден и бабаитин, не липсуваше по него. Неговата вина се състоеше в това, че влякъл кадъни по лозята, което не беше вина като за него и подобните му, но нещо като приятно приключение, като знак за бъдеще. И заптии, и затворници, които минуваха покрай него, с благоговение му отдаваха селям. Той беше от така наречените гьоз-хапузи, пред нашия затвор в сайванчето се излежаваше повечето от определеното време. Деня той седеше мирен, седнал на вапсана овча кожа от червена краска, а нощно време, заедно със заптиите, разиграваше кючеци. Понякога свиреше и на булгарина така обаятелно в нощната тъмнина, щото целият затвор онемяваше. Мнозина, а особено помаците, които за песен и за свирня дават душа, слушаха подпрени с ръка, въртяха си главите от обаяние, а после въздишаха и казваха:

— Ах, били ли сме и ние някога барабар с хората, върхли ли сме харман на нощната месечина, спали ли сме в миризливото сено?

Цял ден приемаше и изпращаше гости тоя кабадаи, а каветата се намираха около му по десетина. Един ден, когато ни бяха пуснали по двора, и той чу, като се молех на чаушина за парче хляб или за едно онлуче.

— Мишки или дървеници няма ли за тебе да ловиш бе, чапкън, ами си седнал да се молиш на турците, срещу които си хвърлял куршум? — отговори той вместо чаушина, като прибави и една псувня.

— И тия бягат от нас комитите, ефендим, а гладно се не стои — отговорих аз, като се мъчех да запазя онова благоприличие, което съответствуваше с робското, ми положение.

Тържествена усмивка изкриви устните на бабаитина.

— Отгде си ти бе, чапкън, и къде те хванаха? — продължи той.

— Ефендим, покорният ви е набеден за комита, което е просто клевета. Можете да съдите по кайфета ми, става ли комита като мене човек? — отговорих аз със същия тон.

Няколко още въпроси и отговори помежду ни, и жестокият кабадаи, който преди две-три минути ме хранеше с мишки и с дървеници, усука си плетената кесия, от която ми извади един бешлик, като ми напълни в сьщото време и шепата с тютюн. Често той дохождаше, и когато го пуснаха вече, да ме навижда. Ще да се подпре с ръцете си на прозореца, ще да попита: „Какво прави моят комита?“ — и ще да ми изстуди ръката с някой бешлик или юзлюк! С това благодеяние не само той се гордееше, но и останалите даже затворници-турци чувствуваха някакъв си алък, и тия разделяха благодеянието, и тия отговаряха на неговите въпроси какво правя: „Добре е; приглеждаме го помежду си.“ Когато той се подадеше, тия ме сбутваха да стана, да го посрещна на прозореца и да му направя чест и благодаря.

— Той е твоят ага, макар и да му се четеш душманин; но тия са хора аги и нофузлии, голям им е себапът, и лошо, и добро правят.

Аз вярвам, че ако от тоя мой ага се питаше, то той непременно щеше да си даде гласа за моето освобождение, да се чуе и се каже само, че еди-кой направил туй и туй. Тая чърта може да се среща само между турците. Много са тия наивни. Щом чуят, че им се молиш, че признаваш своето ничтожество на рая, а тях наричаш всесилни и пр., чувствата на някакво си благородство се проявяват, което ние, българите, не притежаваме. Но с едно условие: никаква гордост, надменност и достойнство да не бъдат заявени. В същия тоя затвор и със същия тоя мой ага, който ми даваше пари, се представи такъв един случай. Един ден вкараха в конашкия двор един вързан българин от околните села, вината комуто не можеше да бъде друга освен комитаджилък. Той изглеждаше дотолкова сърдит и начумерен, така сумтеше и беше отпуснал своята устна, щото не само не си дигаше очите от земята да погледне наоколо си, но и ни дума не отговаряше на въпросите, които му задаваха разните кетипи и заптии, които го бяха заобиколили. Затворниците, натрупани по прозорците, скърцаха със зъби.

— Бре-ей, елате скоро да видите един истински комита! — извика един затворник.

— Бре, да го господ убие, колко е страшен и инат душманин! — повтори друг. — Между хиляда души да го срещнеш, пезевенкинът, ще можеш да познаеш какьв му е занаятът!

— Па що се чудите? — прибави трети. — Не виждате ли, че да пие мусулманска кръв, не смее да си дигне очите две думи да каже.

— Кой знае, но от рождението си още все комитаджилък тряба да е вършил, безбройно число майки е разплакал — допълни четвърти.

— Бой на умирание, червата му из устата да се подадат тая нощ! — каза моят ага и даде наставления на затворниците да блъскат.

И тия последните, наредени двама по двама в затвора, взеха позиции от вратата да удрят сиромаха българин, щом се той подаде, като му оставиха една тясна пътечка. Щом той влезе в тъмния кауш, и може би да не виждаше нищо още извътре, което се случва с всекиго, който влиза от един път от светло на тъмно, дигнатите юмруци започнаха да се слагат отгоре му като бакърджийски чукове. Той обърка накъде да върви, букаите го още повече спъваха; но текметата изотзад му дадаха направление към определеното му място — кюповете, при които той се сгромоляса от силните ритания. Удивително, че той не само не се помоли, не само не извика, но дума си не отвори устата да продума. Турците кипнаха още повече. Според обичая големците взеха ламбичката и отидоха при него, хем да му вземат „ялак парасъ“, хем да го изпитат за вината му. Кого ще да питат — дърво говори ли? И български, и турски му говореха, а той отсякъл врат и наднича надолу, като че гледа в кладенец. Питаха, питаха, па по едно време започнаха да го ритат, счупиха н един ибрик от гърба му.

В разстояние на два деня и на две нощи той продължаваше да мълчи, а затворниците, всеки, който преминуваше покрай него, запознаваше се с широките му плещи. Една заран, дордето не бяха ни пуснали още на двора, жален и синкав глас се раздаде от дъното на кауша, който произнасяше само тия думи: „Хляб, хляб искам! Гладен умирам!“ Тоя глас беше на страшния комита, който толкова беше честит на бой, а никой се не погрижи да му даде хляб. На часа още няколко души турци се затекоха при него с по едно парче хляб. Щом той прие хляба от ръцете им, омразата на турците изчезна. Като си отключи устата и почна да отговаря, тия насядаха втори път около му. Неговата вина, положението му в обществото и причините да посети „парцала“ били следующите: бил овчар в едно село на чужда врата. Нападнали го няколко башибозуци, смазали го с бой и му откарали стадото, а после го набедили, че с очите си видели, като давал хляб на комитите. На въпроса, защо е мълчал досега, отговори, че толкова се бил уплашил и не помнел себе си от бой, щото чак като огладнял, дошел на себе си.

— А бе, айол, ами защо си не кажеш така, ами се показа такъв инат, което разсърди агите? Ние не сме ли хора, да разберем кой е кривият, кой е правият? Язък, сам си направи — каза един помак на събудения.

Извади една малка лулица из пояса си, която беше пречупена от бой, поиска тютюн, който му се даде от турците, опъна няколко пъти, очите му се отвориха още повече, захвана и да се смее, поиска позволение може ли да погледне през прозореца, което му се позволи. Никой не го закачи вече, пуснаха го подир няколко деня.

В ловченския „парцал“ имаше още един екземпляр, за който заслужва да се кажат няколко думи. Той беше единствен от легалните затворници, всички други българи по това време бяха все политически престъпници. Името му беше Коста, от Ловеч, момче на 25 години, пияница и чапкънин. Бяха го затворили, че откраднал една ерешка кожа, както споменах вече. Когато бил навън, не излязвал из кръчмите, за което свидетелствуваха скъсаните му дрехи. Беше известен и на заптиите, които го караха по цял ден да работи, пращаха го и из града.

Месец ставаше вече, откак стоя в Ловеч, виждах на дело, че почнах да се забравям малко по малко, захванаха да се не интересуват твърде от мене, имаше мнозина, които вярваха, че съм прост овчар. За да поддържа и увелича това мнение, захванах да завиждам на пияницата Коста и се мъчех да се докарам така, щото да дам да се разбере, че като съм бил навън, не съм бил по-долен от него.

— Ти, дордето не беше затворен, с какво се занимаваше? — попита той един ден.

— Като работех три деня в неделята, стигаше ми да нравя главата няколко деня — отговорих аз.

— Ами като се намериш между добри приятели в моабет, от които по никакъв начин не трябва да се разделяш, а в това именно време ти се свърши харашлъкът, как постъпваш? — продължи той.

— Палтото от гърба или фесът от главата в ръцете на кръчмарина, и работата е свършена. В краен случай можеш да си простреш и ръчичката да вземеш нещо на юнашка вересия.

— Е, ти си мой брат. Нас една ни е залюляла, една и ще да ни свърши — каза ухилен до ушите бъдещият ми приятел, като ме потупка и по гърба.

Ние дотолко станахме близки с него, щото той ми определи и място где да го търся в града, когато ме освободят. Благодарение нему моята скудна вечеря много пъти биваше приготвена от него. Той носеше вода в затвора отвън и никой път не се връщаше с празни ръце. Познат на всичките като всеки уличен герой, когото срещаше, не го заминуваше да му не поднесе ръка за проситба.





VII


Споменах по-напред на много места, че Троян и неговите богати и по-първи хора бяха взети на очи от околните аги: защо тоя градец да остане целокупен в тия мътни времена? Благодарение на наш Ботя, с когото запознах вече читателите, и на други някои обстоятелства наскоро нашият „парцал“, гдето имаше само гладни и босоноги като мене комити, трябваше да даде прием и на троянските първенци и по богатство, и по патриотизъм и пр. Турското правителство по онова време не се стараеше да потуши работата, т.е. да гледа колкото е възможно по-малко число недоволни да има; а, напротив — увеличаваше това число и с били, и с небили. Колко тогава то не се боеше от различни дипломации! Преди да докарат троенските големци в Ловеч, най-напред капеха само някои отделни личности, като авангарда на голямото шествие. Докараха едно младо дяконче, Кирил, ако се не лъжа, което било в Троянския манастир нещо като учител на няколко деца. Младо и неопитно, но патриот отче беше то. Разбира се, че то с мене нито можеше да говори надълго, защото беше в друго отделение, нито пък можеше да има някакво доверие и уважение, защото дрехите ми, отношенията ми със затворниците не бяха комитаджийски. Като го докараха в двора пред отделенията на затворите, дордето му откопчат ръцете и му турят букаи, немирните затворници от всяко отделение се трупаха по прозорците, обсипваха го със стотина псувни, заплашвания и оскърбления и викаха един през други:

— Чауш ефенди, ръка ти целуваме, дай ни тоя пезевенгин само за една нощ, да го научим как той изповяда грехове!

А сиромашкото попче, което не знаеше дума турски и никак не познаваше турците, гледаше като упоено. Туриха го в едно отделение, гдето затворниците бяха изключително цигани. Влязло-невлязло още, почнаха да го възсядат, дърпат и оскърбяват. Не се минаха десят минути, откакто го затвориха, когато се появи на двора един от циганите, облечен с неговото расо, нацедил калимавката му на бръснатата си глава, с голи баджаци, черни като кютюци, а в ръката му вместо кандилница едно малко от мляко чаначе, вързано на връв. Той се разтакаше така облечен, представляваше от себе си свещеник, като говореше в същото време: „Боже, боже.“ Съгледаха от конака големците това поругание и изпратиха едного заптия, който така прегори с тоягата си немирния манга, щото се хвана с двете ръце за натъртеното месо и си отиде на мястото.

— Ох, господ да ги накаже, смазаха ме! — товареше младото дяконче после няколко деня, седнало на прага. — Какви добрини не им правих, какво не им купувах — нищо не помогна.

Купувал им тютюн, сиромахът, по един пакет всекиму; давал им пари уж назаем; карали го да им чете молитви — чел; принудили го да им се признае по кой начин се изповядват булки, как поповете ги чистят от грях — казал, каквото му прилягало. Най-после от признателност легнали си да спят, а него турили в един зюмбюл, понеже беше малко дребнав, и го закачили на стената от един гвоздей, като паласка! Вика до бога дякончето, че ще да падне и си строши кокалите, а дивата тълпа примира да се смее. В няколко деня клетникът заприлича на смъртник.

Стигнаха най-после и троянските големци. Радостта беше всеобща било между конашките хора, било между затворниците. Аз, като съжител на последните, ще разкажа само за тях. Като се научиха, че вечерта ще да спят рамо до рамо с Цочо Спасов, Минко Ненов и други, пред богатството и влиянието на които немалко са благоговели, защото бяха все техни почти съседи, събраха се, разискваха и най-после решиха: че макар тия и да са комити, техни душмани, но тука, на туй място, в затвора, гдето всички са равни, гдето мерхаметът си има най-много мястото, гдето не е място за душманлък — то да ги приемат колкото се може по-добре. За тая цел тия преметоха добре едно кюше от добрите, под прозореца, постлаха една рогозка и запазиха това място за гостите.

— Макар и гяури, но нашите бащи са яли техния хляб, били са хора с нофуз, по стотина сиромаси са се хранили на техните врата — обясняваше Хасан аа Бурмалията на Кескин Пехливан, когато той му натякваше, че не си чини такъв ихтибар на хора раи.

Няма нужда да разказвам, че тая чест на троенчени имаше и своята реална полза: агите не бяха да не знаят, че щом се отнесат човешки с беззащитните и уплашени българи, ще да се роди нещо за пред кума. Троенчени влязоха твърде тържествено в конака или по-добре тях вкараха тържествено. Всичките агашетини, които се въртяха около Троян и които се гордееха, че изнамерили и хванали такива важни комити, вървяха с конвоя, навъзсядали на коне и обръжени с желязо. Сам помакът Хасан ага, башибозушкият бинбашия, който беше втори султан в Троян и който щеше да ме коли, вървеше най-напред, възседнал на коня на Цоча Спасов, на който отдавна имал око. И аз от своя страна горях от желание да дойдат тия хора, да се видя и сприкажа с наши хора, особено с Ц. Спасов, който ме познаваше още от Троян, който ми решаваше съдбата в мезлиша, а сега решаваха неговата. Но никому не казах това свое желание, потавах се със скъсаните си парцалетини, позволих си само да попитам Хасан аа Бурмалията:

— И за нас, сиромасите, дали ще да има по една цигара от тия пезевенци?

— Бе, серсем, тия като тебе голтаци триста души купуват! — отговори той.

Затворниците ги приеха повече от любезно. Седнали-неседнали още, вместо зелената паница, като на мене, поръчаха им кафе, представиха им се един по един, кой бащите им познавал, кой добитъка им продавал, кой на техния хляб бил и пр. Съвети, утешавания, кураж и пр. валяха от четири страни.

— Чорбаджилар, вие се не бойте — им говореха тия. — Кой ви вас не познава в тоя мемлекет? Вие сте хора, от които са имали полза и царщината, и комшиите, и раята. Не сте като тия голтаци — е като тогова, храни боже, който имаме тука (с очи ме потърсиха, но аз се не обадих). Най-после, ако дойде работата до кефелик, цели мусулмански села с кучетата си ще да излязат да свидетелствуват кои сте вие. Но засега някое недоразумение може да има.

Уплашените хора, които не можеха да знаят какво ги чака, думи не можаха да намерят да благодарят на тая любезност. Като се представиха вече всички, доближих се и аз до нофузлиите хора или по-добре до Ц. Спасов. Той не можа да ме познае по причина на реформацията в дрехите ми, заговори ми на турски най-напред. После, когато му се обадих, когато видя, че освен турци и българи има в затвора, той се усмихна от радост и ме препоръча на останалите си другари, които ме гледаха: как като мене мазник е можал да бъде бунтовник. Тия се сбутаха и учудиха още повече, когато на въпроса да им разкажа, как се постъпя с българите — политически престъпници — в конака, аз им отговорих, че е опасно да се говори, освен ако знай някой от тях французки, или пък да употребим такъв висок стил, щото да не ни разбират помаците. Тия думи, „висок стил“, такова впечатление направиха на новите гости, щото тия и днес ги споменуват още. В това време именно, когато разговорът беше най-интересен за всинца ни, пияницата Коста, който не знам накъде отсъствуваше и който наздраво беше уверен, че между него и мене не съществува никаква разлика, за да намери предлог да се намеси и той в компанията на тлъстите гости, грабна ми кирливата такя и я хвърли на земята, а после ми наля вода в гърба с тенекето. Ц. Спасов, който не знаеше каква е работата, възмути се, но аз му дадох да разбере, че нямам като него пари да дам на каймакамина, затуй по тоя начин съм намерил да си спася главата.

Тая троянска група от комити се състоеше от следующите лица: Цочо Спасов, Минко Ненов, Пенчо хаджи Василев, Иван Пенев, Ганко Маринов, Васил Спасов, Ив. Колев, Иван Мичев, Калчо Гайдарски, Иван Марковски, Д. х. Василев, Ганко Лесицов и др. Тия се обвиняваха в съучастие в Априлското въстание. Макар че доказателства нямаше твърде, но турците не бяха сбъркали. Между затворените имаше такива стари плъхове, които с Левски бяха работили още. Разбира се, че аз от тях се ползувах откъм ядене, тютюн и пр. Аз от своя страна, като по-стар вече в изпитите, прочитах им своите лекции, какво трябва да крият и какво да казват. Много им помагах, защото, като почнаха да ги изпитват, разделиха ги по отделенията, да се не виждат, а аз като такъв, който другарувам с Коста пияницата, свободно ми беше да се срещам с тях и да им предавам какво са питали другарите и какво са те отговаряли. Ако някое заптие или затворник ме нападнеше и попиташе какво приказвам, отговорът беше лесен: хляб искам! Помежду им имаше един старец на име Ганко, когото подлъгаха турците, и той си изказа не само онова, за което питаха, но и което сам знаел. Чист българинът, да не му остане нещо чурюклюк на сърцето! Тоя глупав Ганко дотолкова беше се вдал на турските обещания, щото обади и оръжията на Левски, които били закопани в Троян от 1872 год. още. За награда турците не го оставиха никога без кафе, оставаха го и свободен да ходи из двора. Той се презираше и от самите турски затворници. Като минуваше покрай прозореца, тие му говореха на нисък глас:

— Бе, пезевенк, затова ли стана комита, да гориш хората?

Но троенчени, като хора не с празни ръце, спуснаха тук-там и после няколко деня оставиха нашия „парцал“, преместиха ги на по-добри места; а аз пак останах с Коста да ме хранят циганите. Както казах, в ловченския затвор даваха хляб, на когото искат и който е вече сетен сиромах, та няма кой да му носи отвън. Редовна храна, дрехи, ястия и пр. не съществуваше. Заран и вечер дохождаха малки кадънчета да продават едно-друго за ядене: кисело мляко в малки панички, по пет пари едното, баница, с лой направена, сух хляб, бито сирене и пр. Тук видях, че за да показва млякото, че е каймаклия, туряха отгоре нагърчени цигареви книги. Още ми е на ума едно кадънче, със сини очички и с малка главичка, което в разстояние на четиресе почти деня ми носеше сегиз-тогиз, като имах пари, по една паничка мляко. Заран я донесеше и вечер я вземеше. И като ми я подаваше през прозореца, и като я вземаше, между зъбите си казваше: „Гяур, комита, ханзър“ — и си показваше малкото язиче, което приличаше на глистя.

Юни месец минуваше вече, а в ловченския затвор нищо положително не се знаеше нито за потъпкванието на въстанията в България, нито за техния размер. Така също нямаше никакви сведения и за четата на Ботйова освен ония, които ни донесоха Руско Робът и другарят му. Турците и заптиите само споменуваха, че Враца била изгорена от комитите, и нищо повече. На 18 или 19 юний подир пладне необикновено движение се забележи в ловченския конак. Заптии и чауши се разтичаха надолу-нагоре, коне се приготовляваха за път, синджири халки, потънали в ръжда, се извадиха, заповеди и съобщения се даваха шепнешком, дрънканието на касатурите беше оглушително, радост и тържество осеняваше лицата на целия конашки персонал. Имаше нещо важно, което възбуди вниманието и на затворниците, без разлика на вяра и престъпление. Тия последните, натрупани един въз други по прозорците, пукаха се от любопитство да се научат какво е станало.

— Навярно ще да бесят някоя комита — заключаваха тия.

Ние, комитите, които слушахме тия предположения, вземахме от тях акт с такова хладнокръвие, щото слюнки в устата ни не оставаха. Дали затова е имало съд, дали е била произнесена присъда, дали е била тя утвърдена, нека за това не се чудят читателите, че не им говорим. Тия тънкости по онова време от малко хора се знаеха. Кой ти разбираше тогава наказателен закон, кой ти правеше разлика между администрация, правосъдие, финанции и пр. Едва ли имаше тогава някой от българските съзаклятници, който да беше прочел отоманския наказателен законник. Инак, когато правителството бесеше и заточаваше ония, които с оръжие в ръката беше хванало да се бият с войската му, никой не щеше да го нарича варварско, разбойническо и пр., а жертвите невинни.

Което заптие преминуваше покрай прозореца, затворниците го обсипваха с любезности да им каже какво има да стане.

— Ще ви кажа, но сакън да не сте се изтървали и продумате пред някого, че хаир няма от вас — се обади едно заптие, при всичко че тайната щеше да се обади на 40–50 души от разни народности. — Пет главатари на комитите, минали от Влашко, от най-страшните, заедно с една отсечена глава, ще да пристигнат подир малко от Троян.

Сам каймакаминът, заедно с други още ефендета, възседнали на коне, излязоха на посрещание. Аз пък за свой пай горях от желание да видя кои ще да бъдат тия главатари, дали не са приятели и познайници, от коя ли са чета и пр. Надвечер, когато ни бяха пуснали по двора, малките турчета и кадънчета, които идеха по троянския път и се натрупаха от двете страни на конашките порти, дадаха да се разбере, че многоожидаемите комити пристигат. Най-напред се подадоха ефендетата на коне, подир тях идеха няколко башибозуци с изгорели от слънцето лица, които застанаха от лява страна на двора. После тях се подаде един българин с дълъг кол на рамо, а на кола — човешка глава от твърде голяма величина, с руси косми, които едвам се познаваха от изтеклата и загоряла кръв. Нейните малки мустачки, които нарочно, за ирония, бяха подсукани, показваха я, че тя принадлежи на човек от 23–25 годишна възраст. При толкова заничание аз не можах да я позная. Подир главата следваха три същества, трима мъченика в истинския смисъл на тая дума, които приличаха повечето на плашила, отколкото на хора. Единът от тях беше съвсем гологлав, а двамата бяха завили на главите си по един кирлив дрипел. Панталоните им, които само отпред бяха здрави от много ходение, крачолите им бяха изпокъсани до коленете, приличаха да са зебеци. На гърбовете си имаха двама само по една риза, а третият, напротив, беше облечен с такава една военна дреха, мъчно да се познае от войската на кой народ и от коя част, защото беше окъсана и охлузена като дааре. Ръкавите й, които бяха най-здрави, бяха опасани с такива ширити, които показваха нещо като полковник.

— Ето пашата на комитите. Бре че млад ханзърин бил, кучета главата му да изядат — каза един от затворниците.

И наистина, лицето с полковнишкия мундир беше най-младото между тримата, без брада и мустаки, още хлапе. И тримата бяха заковани в синджири на вратовете и с белегчета на ръцете. Подиря им вървеше един конвой от около 30–40 души, начело на които беше и троянският мюдюрин — познах тоя благороден човек с първо още виждание. Когато вързаните дойдоха по-наблизо, то аз останах гръмнат. В синджира стоеха Никола Обретенов от Русе, с когото три години бях спал на един креват, и Сава Пенев из Търново, пак стар другар, още от 1872 г. Третият, полковникът, не ми беше познат. Две години не бяхме се виждали, сега тук се срещнахме. Тая ненадейна среща ме развълнува до такава степен, щото аз отидох, та се скрих в затвора, който беше празен, както казах, защото затворниците бяха пуснати из двора. Скрих се, да не би да бъде забележено това вълнение; но простодушните турци обръщат ли на такива работи внимание; те зяпаха да гледат отсечената глава. Тая последната беше на някого си Стояна, родом от Ловеч, пак от Ботйовата чета, който се самоубил, когато щели да ги хващат, с цел да не влязва в неприятелски ръце, защото бил давал клетва.[5] След като стоя до вечерта побит на кола сред конашкия двор, хвърлиха я през нощта в ближната р. Осъма.

Тримата живи другари на Стояновата глава насядаха до прозореца на затвора и заптиите почнаха да ги отключват, а около стотина други любопитни, затворници и заптии, повиснаха над главите им да ги запитват за туй и онуй. Аз тичах като луд ту до тях, ту до затвора. Право да си кажа, повечето се радвах, че ми проводи провидението такива скъпи приятели, отколкото да се уплаша и съжалявам. Посети ме още и някаква си гордост, че бивши другари и съмисленици ме намират на това място, значи, изпълнил съм си клетвата; че като почнат да разказват те, че били с тоя или с оня байряк, аз ще да дам платен отговор, ще да отговоря, че и нашият байряк се разви и остана в Стара планина.

Сетих се и взех мерки, да не би като се посрещнем лице с лице с бившите си другари, да извика някой от тях: „Охо, тук ли си?“ Но те бяха от изпечените, не приличаха на Руска Роба и на другаря му, да се сърдят, че ги нарекли протестанти. Пуснах си главата между навалицата около им и си приготвих очите да смигам, щом ме погледнат. Няколко пъти ме погледваха, но не се сещат, не можат да ме познаят. Най-сетне Обретенов ме съгледа, поклати глава отчаяно и сбута Сава Пенев. Това беше доволно, споразумяхме се.

Турците още на часа дадоха своето заключение, че досега ловченският затвор не е виждал подобни комити от първо качество.

— О, ох, и ти си бил комита! Вода трябва да полееш на тия пехливани — ми каза един от заптиите.

Разбира се, че ние не се разсърдихме от това унижение. Щом свалиха железата на Обретенови, извикаха ги горе при каймакамина, гдето бяха отишли целият мезлиш и много други агашетини от първа ръка. Минаха се десетина-двайсет минути, повикаха и другите двама Ботйови другари, Роба и Ивана. Още толкова минути се минаха, ето че викат и мене.

— Дръж се, брей, да не ни засрамиш, че дявол те взима! — извикаха подиря ми затворниците.

Обретенови бяха хванати с оръжие в ръка в хана на някого си хаджи Петра, от Троян или от Колибите. Българинът, който ги завел в тоя хан уж като братя, предал ги на втория ден.[6] Неговото име е Пенчо Кънчев Батош, родом от с. Кнежниц, Троянско, с отрязано ухо. Освен тия трима души той е предал още мнозина бунтовници все по същия начин.

Сам троянският мюдюр забиколил хана, отворила се стрелба, запалили зданието и чак тогава се предали нашите приятели, освен главата на Стояна, която счела това за унижение. Когато ги навързали вече, предателят Пенчо се приближил и им казал:

— Не можехте да изгорите вътре, кучета проклети: цели три деня ме оставихте от работа, догдето ви вкарам в примката!

По тая причина те не криеха нищо, разказаха си от игла до конец, от Гюргьово до Троян, разбира се, с известно оправдание, че били излъгани от своите войводи. Когато аз бях докаран при тях в конака, Обретенов разказваше за боя на Милин камък, при Враца. Един юзбашия, който участвувал в тоя бой и който, не зная по какъв случай, се намираше в Ловеч, с карандаш в ръка чертаеше върху една хартия местността на Милин камък и разположението на въстаниците и войската, който чъртеж разискваха двамата с Обретенова съвсем любезно. Каймакаминът слушаше с голямо внимание, а после се обърна към Обретенов с тия думи:

— Браво, Обретенов! Ти говориш толкова мелаим, щото предразполагаш към себе си и най-заклетия си враг. Вземи тоя бешлик да си купиш тютюн.

Обретенов наистина говореше много добре на турски язик. Аз, който бях изправен на един ред с тия сладкодумни комити, макар и приятели, смутих се от тяхната откровеност и като че почнах да ги заподозирам в „козе месо“, не ме радваха. С тях наедно рамо до рамо стояха Руско Робът и другарят му. И едните, и другите в присъствието на мезлиша се припознали, че са служили под един байряк, т.е. били от четата на Ботйова. Зарадвани турците от тоя успех без всякакви мъчнотии, спомнили си и за мане, ето защо ме извикали, дано и аз изляза от тая чета, като ме покажат на петимата души другари: няма ли да ме познае някой от тях? Случайно ме туриха между Сава Пенев и Обретенова и каймакаминът почна да задава въпроси. Той питаше петимата другари един по един не ме ли познават, не са ли ме виждали, ако не в Балкана, то поне в Румъния. Всичките отговаряха отрицателно, като ме изглеждаха най-напред по заповед от главата до краката. Дойде ред и до Обретенова.

— Ти, Обретенов, като си от Русе, не може да бъде да не познаваш негова милост, тоя търговец-„юва“ (добитък без стопанин), който ни дотегна вече и който казва, че дълго време живял във вашия град — Русе — запита каймакаминът Обретенова. — Изгледай го добре.

Обретенов се втренчи в мене с любопитство, като показваше, че действително иска да спомогне па ония, които го питаха. Колкото минутата и да беше опасна, макар тук и да се решаваше въпросът за живот или смърт, чудя се и сега, как не се засмях аз или Обретенов, с когото бяхме нещо повече от родни братя. Положително не можахме да надничаме един други в очите си със сериозност.

— Не ми е познат, ефендим — отговори той на агите. — Русчук е голям град, пълен с различни нехранимайковци, от кол и от въже, към които, няма съмнение, принадлежи и негова милост. С подобни келеши аз никога не съм имал работа — продължи той, като следваше още да ме занича.

— Ти, Сава, какво ще да кажеш? Я го погледни добре, не е ли от вашите хора? — запита пак каймакаминът С. Пенева.

Савата, когото познава цяло Търновско, Свищовско и Русчушко какъв е зевзек, отговорът му беше между зъбите.

— Ефендим, ние, истинските комити — отговори той, — не кабулим помежду си такъв човек. Не го ли виждате, че той е циганин?

Турците се засмяха, а аз рипнах от радост.

— На тия момчета да им давате редовно храната и да ги нагледвате да не би да ги закача някой — заповяда каймакаминът на заптиите. — А на тогова кератия отново да му прекъснете всяка храна. Той не е достоен да яде царския хляб — прибави каймакаминът, като сочеше на мене.

— Ефендим, моля ви, как ще да се живее без храна? — извиках аз жално-жално уж, а в душата си тържествувах, че работата ми вървеше като по мед.

В тоя успех ме уверяваха и другите затворници. Още на стълбите, като излязвахме от конака заедно с петимата Ботйови другари, чаушинът ми пришепна на ухото: „Не бой се!“ В затвора се намираше един стар циганин, богат джамбазин, на когото само кехлибареният чибук чинеше няколко кобили. Той беше лежал в повечето затвори из България или „Туна вилаети“, както сам казваше. Той беше цял кадия. Един ден ме викна при себе си, даде ми да си направя една цигара и ме запита:

— Я ми разкажи по-подробно, отгде си ти родом, влизал ли си друг път по конашките капии и досега все такъв ли изпит си давал и на друго място? Не бой се, аз съм човек алъшверишчия, не ми влиза в работата никакъв комитаджилък, обичам да спомогна на всекиго затворника. Кажи ми право, та после чуй и моето мнение, и съветите ми.

Аз му разказах, което ми отърваше, и изповядах, че изпитът ми е един и същи, защото е самата истина.

— Не те питам за истината; това от мене е далеч. Моя длъжност е да ти кажа, че тия думици (лафчез-лъръ), които си казвал и казваш тука, поддържай ги, ако ще и пред царя да излезеш. Като излезеш на божия свят, спомни си и кажи: „Имаше в ловченския «парцал» един човек, на име Шериф ага, господ здраве да му дава.“ Хайде иди си сега на мястото.

Останалите затворници се деляха на защитници и противници на нашата особа. После четиридесят деня стоене в „парцала“, в разстояние на което време докараха толкова души ловчени, троенчени, изворци и Ботйови другари, работите на които в два деня се почти откриваха, а аз, в планината хванат, все на едно място стоях, ставах повече интересен.

— Брей, от тоя комита, нашия Джендаки оладжак, нищо не може да се разбере — казваше един помак велегласно на затворниците. — Кератията, ще излезе или че е съвсем невинен, или пък че е някой дърт комита, на дъното врял и кипял.

— Вярвай първото — отговори един от защитниците. — От подобен човек може ли да бъде комита? Както тука той другарува с чапкънина Коста, така също и когато е бил навън, с такива хора е имал приятелство. Техният комитаджилък е: каквото изчукат днес, вечер да го пропият на кръчмата. Ако за Коста не вярвате, че е комита, то какво ви дава право да наричат Джендакито такъв? Но ще кажете, какво той търси в Балкана, а не седи в кръчмата и пази да не смесват вода в ракията? Твърде просто. Когато се е захванала бъркотията и клането в Пловдивско, умните и свестните хора потърсили спасение, гдето трябва, а той, особено ако е бил пиян, нагазил е шумата. Съгледали са го нашите момчета-башибозуци, извикали му са да стои или са гръмнали подиря му, той набил още повече шумака. Ден-два Джендаки в шумата, отвсякъде заградено, села се горят, хора се убиват, подплашиха го на няколко места, ето ти го вече комита барабар с мъжете! Освен това, ако той имаше върху си някое леке, то досега, след толкова бои, глад и истинтак, майчиното си мляко щете да изкаже. Я погледнете колко попове, даскали, чорбаджии и други умни хора, на които той и обущата не може да изтрие, хванаха ги и по дюгените им и къщята им, два деня не се минаха, комитаджкйските им работи излязоха наяве: пред правителството и строгостта на ефендетата никой не можа да устои. Е, тоя мискинин от тях по-умен ли ще да бъде? Никога не вярвайте това. Срам ще да бъде за толкова царски хора, ако тях ги излъже един Джендаки. Но какво ще да лъже, когато сам нищо не знае? Напусто го и държат да мре тука от глад.

— Деца сте вие, деца, и днес, и утре! — обади се един от противната страна, след като си завъртя главата недоверчиво. — От цяла Тракия, от милион хора само той ли се намери артък човек, да няма за него там място, само той ли излезе най-умният да тръгне за Балкана, така случайно, без да е имало за това някакви причини? Като е бил пияница, както го представлявате, как може да се уварди толкова място, от Пазарджик до Троян, да го не видят, когато по Балкана до всяко дърво и човек стои? Казвайте, каквото искате, а аз си обръсвам мустаките, ако той излезе чист човек. Намерил ахмаци хора, лъже ни, а ние зяпаме. Неговият план е измерен на терзия. От Пазарджик излязъл и Балкана хванал, значи, право към своя мемлекет теглил. Побъркало му се, че го хванали в Троян.

Дордето траеше тия препирня, аз стоех и слушах мълчешката, без протести и одобрения.

— Защо не кажеш правото бе, джанабет, ами караш хората да се препират за тебе — кажеше някой, пак затворник, и ме хващаше за дългата коса, на шега, разбира се.

Когато водеха Ботйовите другари в затвора и почнаха да ги заключват и петимата в един синджир, аз се помолих на чаушина да турят и мене при тях, едно, да се храня от тайна там, а, второ, да съм ги слушал какво ще да си говорят. Чаушинът помисли, помисли, да не би да падне нещо отговорен, па ми наниза халката на врата. Аз предпочитах всякакви мъки, стига да стоя наред със стари другари. Избрах си място между Обретенова и Савата. По тоя начин шест души бяхме заковани в един синджир, краят на който заключиха с кофар от прозореца. Минах вече и аз наред с хора. Затворниците, които се трупаха за новини около синджира, не смееха да правят никакви магарии, било с газ да палят, било паница да предлагат за целувание. И те чувствуваха, че тук има комитаджийски авторитет, па и моята слава порасте малко. После вечеря Ботйовите другари викнаха в един глас една любима на техния войвода песен:


Провикна са, провикна са

мома бошнакиня

от земя бошнашка:

„Кой като мене, кой като мене,

девет годин ходих

по аскер, по сефер.

Пушка носях, коня яхах — и пр.

Че отидох на бани софийски,

там заварих пашата бошнашки,

че ме позна по тънката снага,

по дългите коси.“



Забравих се, или пък малко ме грижеше вече, взех участие в песента, пламнаха угаснали чувства. Един циганин, който забележи това, извика със зачудвание:

— Я гледайте, гледайте, и нашият Джендаки пее заедно с новите комити!

Тишината, която беше възцарена, дордето траеше песента, се наруши от тоя циганин. Вместо отговор той получи едно текме в гърба, защото не стоял мирен. Дотолкова бяха увлечени помаците от горнята песен. После това целият затвор се произнесе, че тия комити не са от простите, имат отгоре си човещина, но по лош път тръгнали.

Третият другар на Обретенова, за когото по-горе споменах, че беше облечен в полковнически мундир, се казваше Димитър Тодоров, от Габровско. Малко момче още, отишел в Румъния и си намерил топло място при някого си чокоина, който бил добър, добра била и стопаницата му. Той не помнел вече България, бил се поромънчил, без помада не ходел; но хъшлаците от Ботйовата печатница му влезли под кожата и го накарали да остави своето спокойствие. Колкото събрани парици имал, дал ги за дрехи и за оръжие. Господарите му хем му съчувствували, хем го придумвали да не ходи на тая работа, която не е твърде умна. Ето защо имаше той полковнически мундир. Млад, неопитен и така изнежен, но той бил от първите решителни момчета в Ботйовата чета.

За турци, за турски конаци и за затвори нямаше никакво понятие. Останалите му другари, Обретенов и Савата, имаха скрита една турска лира още от Букурещ, които три пъти събличали, но пак не можли да я намерят. От тая лира те купуваха тютюн, от който целият синджир пушеше. Димитър Тодоров, или Димнтрото, както го наричахме, да се случи да не пуши. Гледаме го, един-два деня не хортува, а само въздиша и нищо не говори. Когато другарите му се заинтересуваха сериозно и налегнаха да узнаят защо се сърди, Димитрото даде такива едни обяснения:

— Аз не пуша като вас тютюн, а вие не ми отделяте от общата лира никакъв пай. Затуй един турчин ще ми напише една петиция до гуверното, в която ще да се оплача от вас и ще поискам вместо тютюн да ми се купува заран по една плачинда (бирек).

Кой не почна да се смее на тия конституционни термини, които бяха и смешни, и диви в ловченския „парцал“? Но Сава Пенев, който беше малко сприхав, вместо да се смее, немилостиво започна да мушка клетото неопитно момче, което турците бяха надумали. Савата му обясняваше с груби думи, че то е просто, че на турците целта е друга, която отпосле ще да разбере, а то гледа недоверчиво и уверява невинно, че който турчин се застъпял за него, видял му се много добър човек. Турците разбраха това неспоразумение и на часа се смесиха, като държаха страната на младото момче. Тия искаха, уж по милост, да го изкарат от синджира, да не сме го мъчели. После го убедихме да си наляга парцалите.

По това време в ловченския затвор докараха на кола едно младо турче, цяло потънало в кърви, дума не можеше да произнесе. То се казваше Амиш, по занаятие разбойник, от прочутите. В това разбъркано време турски разбойник, и да бъде ранен, то беше и чудно, и рядкост, защото правителството, като преследваше неприятелите на държавата, не му оставаше време да се занимава с обикновените разбойници. Това станало обаче не без причини. Кой знае по какви съображения и цели, разбойникът Амиш си хвърлил гайтаплията аба и колчаклиите потура и облякъл вместо тях панталони. Башибозушката потеря го взела за комита и хвърлила да го убие. За тая непредпазливост, сторена и от двете страни, всичките турци и заптии съжаляваха, че станал жертва един юнак човек. И наистина, той беше юнак. Една неделя след докарванието му той оздравя от раните си, понеже повечето бяха от сачми. Преди да излезе на двора с другите затворници, т.е. да завземе официалното си положение, той си приготви такъв един тоалет: донесоха му, не зная кой, от града нови дрехи от първо качество, сърмен джамадан, фес с дълъг пискюл, превързан на главата му с бледосин чембер, с червени еменки на краката и с писани чорапи. Прангата му на крака, която се премяташе през рамото, той накара двама души затворници да налеят в една копаня вода и да я изтрият със сапун и с пясък. И наистина, тя лъсна като ланц на часовник. После това той си наметна писаната аба, провисна прангата през рамото си и излезе по двора в определеното време, когато пущаха всичките затворници, с такава гордост и чалъм, като че той да беше първото по заслуги лице в града. Прангата я дрънкаше нарочно, колкото му е сила, за да обръща на себе си вниманието и на затворници, и на заптии. Отгдето преминеше, всеки му ставаше на крака, всеки го считаше за гордост, ако той приемеше да отговори на неговата „мерхаба“.

Амиш разбойникът беше на възраст около на 25 години, с големи и черни като на гарван очи, тънки вити вежди и малки подсукани на ибришим мустачета, въобще той беше извънредно хубавец човек, което идеше в контраст с неговото позорно занятие — разбойник. Когато той се подаде за пръв път на двора в тоя кайфет, със скъпоценно кехлибарено дълго цигаре, което накриво стискаше в устата си, на всичките привлече вниманието без изключение. Турските затворници и заптиите конашки въздъхнаха, т.е. стана им жално и мъчно, че подобен герой е принуден днес да лежи в една стая с проклетите комити. Но колко тия последните останаха зачудени и гръмнати, когато Амиш премина покрай тях само, изгледа ги с презрение, никъде не се спря, а тръгна към нас, комитите, които по причина на синджира, който ни съединяваше натясно, бяхме седнали всинца на една дъска. Той ни поздрави любезно, нарече ни „аркадашлар“ (другари) и седна с нас наред, като заръча и за себе си, и за нас по едно кафе. Един стар турчин, който помисли, че Амиш се е сбъркал, т.е. не ни е познал, че сме комити, доближи се до ухото му и му обади, че сме царски душмани, неприлично е да сяда до нас и да ни нарича „аркадаши“.

— Все едно, те са от моя еснаф хора — отговори Амиш нависоко, така щото всички да можат да го чуят. — Ако аз бях войвода на тия момчета (т.е. на нас, комитите), то работата щеше да бъде по-другояче. Най-напред щяхме да изколим пашите и каймакамите, които са първите душмани на сиромашта. Но не се е минало: като се освободя, което няма да бъде късно, ще си избера за другари изключително комити. Те са по-пешкин момчета.

Амиш говореше това сериозно и натъртено, а турците наоколо се пукаха. Това той говореше повечето от инат към правителството; а може би и да беше убеден, че ние, комитите, които така също сме против пашите и каймакамите, нищо не ни дели от него. Неговата вражда към всичко, ще е правителствено, нямаше граници. Откак той влезе в затвора, бунтовниците, които бяха в неговото отделение, прах не даваше да падне върху им. Един ден заптиите не пуснаха сестра му, малко кадънче, да дойде при него и му донесе едно-друго. Когато ни пуснаха вечерта на двора, той застана под прозорците на агите и почна от края. Най-напред започна да псува заптиите, че били хора едепсизи; после дойде до ефендетата, каймакамина и кадията, които нарече московци, а най-сетне — отиде и към Цариград. Дълго време никой не му се обади нищо, всички слушаха, а заптиите си намираха работа другаде. Такъв беше неговият авторитет, такъв е той и на всички прочути бабаити, за които се парализираше всеки закон от провинциалните власти. Амиш беше бягал няколко пъти от ръцете на правителството, избяга и сега. Ние бяхме в Търново, още, същия почти месец, когато се научихме, че като го карали за Русе, сполучил да избяга по пътя, разбира се, с помощта на заптиите.

Сегиз-тогиз в затвора дохождаше и в. „Дунав“, който четеше на висок глас Кючюк Мехмед, за когото казах вече, че имаше отгоре си и малко ходжалък. Затворени хора, всичките се интересуваха от новини, в това число и циганите. Разбира се, че техният интерес беше много прозаичен, все за едно и също питаха, слушаха и искаха да им обади вестникът няма ли да стане някоя гюрултия, каквато и да бъде, щото и те да видят бял свят. Помаците, които, макар и да слушаха прегънати, като се четеше турската страна, но нищо положително не можаха да разберат. Затуй вземаха после вестника от турците и дохождаха при нашия синджир да им го чете някой от произнесените вече комити. Аз не смеех да взема отгоре си тоя приятен труд, защото политиката страдаше и вънкашно, и вътрешно. Попогледвах само през рамо и през глава, като четяха другите, дордето не ме зърнеше някой циганин и извикаше с учудване, че и аз съм се интересувал от вестник.





* * *



[0] Отпосле Каблешков ми разказа, че когато ги нападнали в планината, Волов, който бил останал да пие вода пра един извор, изгърмели отгоре му я го убили. Разбира се, че това не бе вярно, защото Волов се удави в р. Янтра, при Бяла, после двадесет деня. ↑



[0] Гл. том II от нашите записки. ↑



[0] В 1888 г. тоя дядо Беню Цървулджията беше повикан като пострадало лице по делото на Яка разбойника в София, който беше го обирал и водил по планината за пари. В показанията си той изповяда в заседанието на съда, че Яко му вързал ръцете и щял да го коли на неговата мандра. Но преди да стане това, той, Яко, заповядал да заколят един овен, от стадото на дядо Беня. „Господин войводо, не бива ли вместо овен едно яренце да си заколите, те са по-сладки“ — казал дядо Беню. На въпроса от страна на прокурора защо е той поискал яренце, а не овен и как му е дошло на ума за подобни работи във време, когато ще да го колят, дядо Беню отговори: „Е, мило ми беше за овена, защото повече струва!“ Всичката публика кихна, та се засмя. Та думата ми е, да се не чуди никой, че дядо Беню и другарите му, които са със същите понятия, са били против вьстанието. Който е турял своя живот по-горе от добичето, може ли да се предполага, че ще да се занимава с някаква си свобода? ↑



[0] Гледайте Биографията на Ботева от нас. ↑



[5] Гл. Биографията на Ботева от нас, стр. 446, 467. ↑



[6] Гл. същата страница от Биографията на Ботева. ↑





Глава III. Севлиево


I


Няколко деня след докарванието на Обретенова, един ден после пладне чаушинът обяви от прозореца да сме се приготвлявали за път. Разбира се, че после това нечакано съобщение, причините на което никому не бяха познати, смути всички ни, защото предполагахме, че и към бесилка може да се върви. Съобщението беше само да се готвим, а за къде — тайна оставаше. Своята заповед чаушинът допълни, като се обърна към мене отделно и ми обади, че и аз съм пътник, и аз отивам с „баш“ комитите. Изкараха ни на двора, коваха ни и заключваха в кофари и белегчета цели часове, проверяваха ги, даваха наставления и пр.; а наоколо се въртяха десетина души конни и пеши жандарми, които щяха да бъдат нашият конвой. Вместо двете ръце на всекиго да заковат в желязо, направиха така, щото на двама души, които бяха един до други, вземаха по едната ръка и ги заковаваха в едно и също желязо, а другата оставаше свободна. На вратовете имаше така също общ синджир, който съединяваше дясното с лявото крило. Прочее, за да побегне някой, ако имате такъв с подобно лековерие, трябваше да троши две железа от един път. Освен петимата другари от Ботйовата чета и аз в общия синджир туриха още и двама души селяни на двата края като стражари. Те бяха от Троянско, овчари, набедени, че давали брашно на бунтовниците. По тоя начин в един синджир ставахме осем души; осем души на една линия трябваше да вървим.

Дордето трая заковаванието, заптиите не преставаха да ме утешават да не съм се боял от грозния синджир, който бил определен за другиго; че моята невинност била позната вече по големите капии и пр. На тръгвание всичките турци затворници станаха на крака да се простят с мене, като ме благославяха да ми помогне бог да се отърва по-скоро.

— Не ни забравяй — продължаваха те, — като ти се падне човек, проваждай ни много здраве, да се разбираме.

Докато излезем из град Ловеч, двама души заптии вървяха напред, за да ни отварят път, защото, ако се случеше да се препречи някоя кола из тесните улици, за осем души не беше удобно и желателно да се провират — можеше някой да се откачи. Минахме Осма, по големия мост на който са дюгени и от двете страни, и хванахме нагоре въз баира шосето.

— В Търново отиваме! — пришепна Сава Пенев, който познаваше това шосе и който все за Търново бълнуваше, защото там щяха да го режат за бяс.

— За Русчук ни карат — възрази Обретенов, който така също в тоя последния град се беше подвизавал по занаята.

Заптиите или по-добре чаушинът, който ни караше, всичките бяха добри хора, с изключение на един-двама, гласът на които не беше решающи. Не само че бой нямаше, но и обикновените псувни липсуваха. Но и с тия преимущества нашето положение беше от критическите. Юнската жега, голите камъци, тежките железа и дългата линия синджир правеха нашето пътувание едно от най-трудните. После няколко часа пътувание на мнозина цървулите излязоха от краката, боси почнаха да вървят. Спряхме се на едно ханче, ханджията на което Сава Пенев познаваше, продавал му е едно време крадени коне. Сега той се преструваше, нещо твърде естествено, че не го познава.

— А бе, байо, защо не ни дадеш по един чифт цървулци, за хаир? Когато се върнат чифутите от жътва, ще да ти ги заплатим — извика Савата нависоко.

— Откакто излязоха като вас търговци, не цървул, но подлога не остана вече — отговори ханджията със същата дързост.

Заптиите пиха кафе и не му заплатиха. По-нататък, близо до един кладенец, срещнахме един българин, търговец из Търново, на име Никола, придружен от едно заптие, защото по това време всеки, който искаше да не бъде обвинен за комита, трябваше да плати на правителството да му даде един другар от своите пазители на тишината. Тоя българин се спря, попита нашите и своето заптие има ли позволение да ни даде някоя пара за тютюн, на което те отговориха, че да се прави себап и хаир и земните царьове не са в правото си да забраняват. Насърчен от тоя отговор, Никола даде на всинца ни по един цванец, който по онова време стигаше за тютюн цяла неделя. Неговата постъпка и на турците се хареса даже, които си казаха, че българинът, макар и да е българин, имал османлийско възпитание.

Близо до с. Рабьово, по шосето към Севлиево, се дигаше някакъв си прах, който дълго време заптиите не можаха да разберат от каквото призхожда. Като дойде тоя прах по-наблизо, познахме, че това е войска. „За Сърбия отиват“ — спусна се, та каза едно заптие, което за нас беше новина, при всичко че войната със Сърбия не беше се почнала още (това беше на 23 юний 1876 год.). Като дойдохме по на близко разстояние с тая войска, нашият чаушин спусна се да ни скрие от солдатите.

— Момчетата се разярени, като знаят накъде отиват, ще направят някоя пакост на комитите — каза той.

По тая причина отбиха нашия синджир в една висока нива от пътя настрана и там налягахме, налягаха и заптиите, дордето премине войската. Вечерта спахме в селото Рабьово, от горня страна на шосето, на половин път между Ловеч и Севлиево, изключително с турци населено. Дордето ни намерят място за спане, изправиха ни да чакаме до дувара на селската джамия. Цялото село се събра около ни, от най-стария ага до най-малкото турче. По наш адрес те говореха стотина предположения и дивотии, като ни мислеха, че не разбираме турски, защото заптиите им бяха казали, че ние сме същинските комити, пратени от московеца. Но когато се обадихме, че сме тукашни и говорим по-добре от тях турски, те зяпнаха.

— Не ме ли познавате? От вашето село съм купувал вълна — се изви и доложи Сава Пенев.

После това последва едно обяснение между селяните и заптиите, че комитите са изключително ерлии (местни), били те пратени от московеца, били от сърбина, непременно трябва да бъдат българи, „наши петковци“ — прибави едно заптие. И тука бой и псувни нямаше, което беше за чудене в тия времена. През нощта ни натъкмиха в къщата на мухтаря, в една малка стаичка ни наредиха като сардели, в която се намираше и един стан за тъчение, и на кадънката, която тъчала, чехлиците стояха още при подножите на стана. За вечеря ни дадоха само сух хляб, една чорба тестяна и лучец. А синджирът от вратовете ни и белегчетата от ръцете никога не отключваха, чак в Търново се освободихме от тях.

От с. Рабьово до Севлиево е три и половина часа, там трябваше да стигнеме на другия ден, за където и потеглихме на заранта в пълен състав. Отдалеч градът се белее със своите минарета, струва се на човека, че е много близо, но това е оптическа измама. Там при една чюшма срещнахме на пътя една чета българи, посред които се развяваше турски байряк. Тоя, който го носеше, имаше на феса си полумесец от сърма, знак на някакво си отличие. Той остави линията на своите другари, доближи се до нашия синджир и ни каза нависоко:

— Колко сме души в тая чета, довечера ще да запалим по една свещ и ще да се молим богу да ви избесят всинца ви утре!

Каква беше тая чета със знаме и защо толкова робска ревност от страна на нейния байрактар, аз не зная. Приличаха като да бяха от ония, които ходеха едно време в Цариград да косят сено, т.е. войниците, или пък че се връщаха от царска ангария.

В Севлиево стигнахме още с видело; па и другояче се не можеше — заптиите бяха готови половината от нас да изтрепят, но само деня да стигнат. По само себе си се разбира, че нашият синджир и в Цариград можеше да привлече любопитни, а не и тука, в това отдалечено граденце. По тая причина чаршията и от двете страни се стичаше подиря ни, но само турци, а нашите българи нямаха това право, едно, от страх да ги не заподозрат в симпатии, а, друго — от жалост. Ние останахме зачудени, щом се подадохме в местния затвор — нашия хотел, — на който освен отделението и дворът беше пълен с българи само, граждани и селяни от всякаква ръка. По техните лица, по вниманието и впечатленията, които им произведе нашето появявание, отведнъж ги познахме, че не са те борчлии, чапкъни и пр., но хора от нашия еснаф, хора въстаници. Тия бяха повечето от околните старопланински села: Ново село, Батошево и Кръвеник, които, както е известно, бяха въстанали тая година с оръжие. Числото на затворените може да имаше в севлиевския затвор около 120–150 души: свещеници, учители, младежи, старци и пр. В тоя затвор, който се пада отстрана, като се влезе в конака, ние не можахме да видим ни един турчин, всичките бяха българи. Нямаше и българи затворници за обикновени престъпления. Може би на друго място да имаше затвор за тия последните.

Сред двора ни спряха, дордето ни проверят. Бяхме седнали на колело да си почиваме, но често трябваше да дигаме тежките железа и ставаме на крака пред всяко ефенде, което от любопитство дохождаше да ни погледа. Всеки се интересуваше да види комитите от Ботйовата чета, минали от Влашко. Аз и други още не бяхме от тая чета, но понеже тя имаше болшинството в нашия синджир, нейното име се и слушаше. По едно време един юзбашия се изтърси при нашето колело сред двора и изсипа напредя ни една торба пексимет, като ни каза да заповядаме.

— Тоя пексимет като че е земен от комитите? — каза Сава Пенев, който завинаги имаше обичай все да казва по нещо.

— Вземете си думата назад, нашият цар-баща не струва кабул да храни своите затворници с комитаджийски хляб! — отговори юзбашията повече увешателно, отколкото сърдито, защото си личеше, че е човек с меко сърце.

— Ефендим, защо давате хляб на тия едепсизи? Те не са наши българи; те са крадени от бащи, сърби, манафци, гърци и други оше вери, така щото от тях излязло катъри — каза един българин с твърде дълги мустаци.

Сава Пенев му отговори на това с нецензурни слова, от които се разсмя и самият юзбяшия. Тоя българин беше новоселец, затворен като бунтовник, но за подлите му дела беше оставен да ходи свободен, както отпосле ни обадиха севлиевските затворници. По чест и по авторитет, за нас нарочно изпразниха едно отделение от затвора, най на кюшето откъм конака, и ни вкараха вътре със синджира заедно. С такава тържественост преминахме ние през един дълъг сайван, пълен с бунтовници, които, от стресвание или от уважение към нас, станаха на крака и изпращаха синджира ни с глухи въздишки. Когато затвориха отделението ни с ключове и кофари както вратата, така и краищата на синджирите, на дупката на нашата врата се появи най-напред един свещеник с мъченическа физиономия и голяма гуша, с каквито се срещат хора по балканските теснини.

— Юнаци! — каза той. — Вашата слава и на тоя, и на оня свят ще да бъде равна с оная на спасителевите апостоли! Бог нека ви е на помощ, името ви да се слави во веки веков!

Тия думи, които ние за пръв път чувахме, откак бяхме попаднали по затворите, твърде силно ни трогнаха, забравихме на минутата още и мъки, и неволи. Мнозина от синджира ни викнаха да пеят бунтовни песни. После светиня му изредиха се и дойдоха на дупката много от затворниците, които ни поднесоха своите поздравления и съчувствие. В нашето лице те гледаха важни и многозаслужили хора, просто благоговееха, защото, според както им разказали турците, нас карали за Търново, гдето на втория ден ще да бъдем избесени. Други дойдоха и ни поискаха имената, кой откъде е, где е бил и где е хванат, за да останело нещо за историята. Най-после яви се на същата дупка едно севлиевче, на име Тасо, не бунтовник, преди въстанието затворено, но вярно и честно момче, съобщител между града и затворниците, защото го пущаха да ходи навън, което ни обади, че братията по другите отделения ни събрали парична помощ от около 150 гроша, сегашни 150 лева, с които да можем на другия ден да си хванем кола за Търново. Дадоха ни още тютюн, ястие, вестници („Ново време“ и „Зорница“), с една реч, ние бяхме героите тая вечер измежду 150 души, така също като нас въстаници. Бяхме насядали да вечеряме вече, когато външната врата на общия затвор се отвориха, куп заптии и други тичаха, като че носят глава. Спряха се на нашата врата, бързо отвориха и отключиха синджира ни и като кучета ни повлякоха навън.

— Скоро! — викаха всички с един глас.

Кой гледа блъскание и влачение, то настрана; но ние пожълтяхме малко, защото си помислихме, че е дошла някоя бърза заповед, за да ни „пребесят надве-натри“, както си виражаваше Савата. А работата била твърде обикновена: каймакаминът, който отсъствувал и сега се завърнал, пожелал да ни види в пълен състав, ето защо толкова бягание и бързание от страна на служителите. Той, каймакаминът, още с няколко души ефендета, чакаше на крака пред конака на стълбите, гдето ние му се представихме боси, със синджирите на вратовете, парадно. Той беше облечен твърде спретнато, с европейски дрехи, и изгледваше да е интелигентен човек.

— Откъде сте вие? — ни попита той на турски.

— Кими от Русчук, кими от Търново, сбирщина сме — превари, та отговори Савата.

Каймакаминът не се задоволи с този отговор, но всинца ни попита наотделно кой откъде е, где е хванат и от Влашко ли е минал. Аз, за да не би да стане някоя погрешка, почнах да долагам, че не съм от Влашко: но той махна с ръката си да мълча и прибави:

— Язък за младините ви!

Това „язък“ твърде много ни смути, цяла нощ го коментирахме, да не би каймакаминът да разбира с туй, че нашата работа е свършена вече. Севлиевските местни въстаници в затвора, с които ни делеше една стена, само се чудеха с какво да ни угодят още, тъй като щяхме да им бъдем гости само до заранта.





II


Но славата ни твърде скоро трябваше да потьмнее безвъзвратно, без да бъдем вече предмет на разговор. На мръквание беше, когато се зачу вън в двора силен шум, вик, тропание на коне, дрънкание на сабли и звънци от пощенска кола, наречени тогава шаркет арабалар. Всичките затворници протегнаха уши. Ние можахме да видим чрез тясното прозорче на своя кауш множество заптии, които едвам-що сллзваха от конете си, един юзбашия и две талиги, на които само задната част се виждаше. Имаше нещо важно и ние поискахме сведения от другото отделение, които ни се дадоха след малко. Те ни казаха, че трима души българи, двамата севлиевчени, а третият непознат, със синджири на вратовете и с белегчета на ръцете били докарани от Търново с твърде голям салтанат.

Движението беше извънредно по конашкия двор. Всички тичаха, от малкия до големия, всеки за своя сметка даваше заповеди. Шушукаха си, съветваха се, най-после отвориха нашето отделение и вкараха вътре тримата знаменити гости. Освен че не им отвързаха ръцете, както направиха на нас, но ги вързаха още със синджир от прозореца. Те не бяха чужди нито на местните бунтовници отвън, нито пък на нас. Единът от тях беше Тодор Кирков из Ловеч, момък като планина, на 30 години, бунтовник и апостол още в Първи Търновски окрьг. Останалите двама бяха севлиевски младежи, патриоти и бунтовници, хванати в Севлиево, но откарани преди малко да се съдят в Търново, отгдето ги връщаха сега. Те бяха: Стефан Пешев, председател на севлиевския революционен комитет, човек интелигентен, също млад и извънредно симпатичен, по-голям брат на известния сега публицист П. Пешев, който се обвиняваше в подготовлението на бунт срещу държавата в града Севлиево и окръга му. Третият беше Йонко Карагьозов, сбутано и грозно момче, но с идеална душа и с благородно сърце, пак агитатор за въстание, за право и за свобода. С всичките тия се здрависахме или по-добре само похванахме по ръцете, които бяха вързани, както казах, и на минутата още, с първо влизание, отношенията ни и разговорът ни станаха братски.

Те бяха осъдени вече, но присъдата им, или илямът им по тогавашно, не им беше познат още. Но според техните думи, както ги уверявали, били осъдени по осем години на заточение към Азия. За тая цел и ги прекарали през родните им градове, за да се видят със семействата си, както гласи законът, и да си вземат едно друго, като дрехи и пр, И наистина, това тяхно казвание се потвърдяваше и от севлиевските власти. Севлиевският юзбашия, който нищо не знаеше още от търновската присъда, дойде на прозореца и по начин твърде учтив обади на Пешева и на Карагьозчето да знаят, че утре са те пътници.

— Утре вие тръгвате, Стефане — прибави той лукаво. — Няма нищо; осем години като осем деня ще да дойдат и с божията воля вие сте си пак в Севлиево. Какво да се прави? Мъчихме се да ви отървем, но не можахме! Затуй, казвайте какво ви трябва от къщи, да направя аз тедарик още отсега да ви се изпрати.

И сиромах Стефан заедно с другаря си Карагьозова не можаха да сварят да дават поръчки. Нареждаха: ризи, гащи, пари, вересии, много здраве, дюгенски разправии и пр., и пр.

— Баш юстюне, баш юстюне, всичко ще да бъде извършено според волята ви — отговаряше юзбашията.

— Ама не може да бъде лъжа, че ние не сме осъдени само на заточение — почна Пешев, като си отиде вече юзбашията. — От Търново дотук аз бях в една кола с тамошния юзбашия. Питах го да ми обади правото: на какво съм осъден? Той ми отговори: „Чоджум, няма защо да те лъжа. Нито ми си брат, нито пък има защо да се боя от тебе. Вързан стоиш до коляното ми, пазят те толкова заптии. Твоят живот е харизан; осъден си на заточение, до Севлиево отиваш да ти се прочете илямът, да чуе за това наказание населението. Друго нищо няма.“

Ние от своя страна се спогледнахме един други с чувство на страх и съжаление, а Савата си поклати даже и главата. Всичко беше наяве; но трите жертви не бяха в нормалното си положение, не можаха да видят и забележат що се вършеше с тях, при всичко че се съмняваха дълбоко. Тодор Кирков, комуто никой не правеше никакви любезности, все едно и също твърдеше:

— Куча вяра са, братко, недейте ги вярва и слуша, очи само мажат. Светът да се провали, аз пак съм уверен, че ние ще умреме!

С наведени очи ние възразявахме Тодору, че той се лъже; но и възражението ни беше нещо по-отчаяно, отколкото поръчките на юзбашията. По едно време зачуха се женски гласове вън до прозорците, които изреваха в един глас и се прилепиха на прозореца. Те бяха майки, сестри, жени или други роднини на Пешева и Карагьозова, това не можа да определя, плачеха и нареждаха сиромашките, сърцето да се разкъса на човека.

— Какво има? Какво се чува? Не бойте се, приготвихте ли ни едно друго? Утре ще вървим — говореха жертвите.

— Ох, ох, ох! — отговаряха сърцераздирателно жените.

— Подайте си ръчичките да ги похванем, рожбо, синко, пиле! — викаха нещастните жени и пъхаха своите ръце през тясното прозорче, което не беше прозорец на човешко жилище, но мазгали.

И двете жертви насочиха своите вързани ръце, по които се налепиха изведнъж по няколко разтреперени пръсти! Тая сцена никога няма се изглади от моето впечатление, помня я и гледам я като днес. Родителите на осъдените, се вижда работата, че бяха разбрали вече истината, а може би бяха видели и направата на бесилницата в града, та затуй дойдоха с такъв плач на затвора. Тяхното дохождание не било позволено, защото, щом захванаха да си пъхат в прозореца ръцете, нападнаха ги заптии, които с блъскание и шибание ги откопчиха от прозорците. Дордето това произхождаше, третият осъден, Кирков, ни пришепна скришом от двамата си другари, че тях ще ги бесят, това той знае още от Търново. Него бяха хванали в Еленско, предала го на турците една жена. Като го докарали в Елена, един от тамошните чорбаджии, комуто казваше и името, заплюл го и му казал, че ще да отиде на хаджилък, ако чуе, че са го обесили. Той ни заклеваше другарски, ако останем живи, да отмъстим за него, да запалим целия град Елена, в който няма нищо българско.

Подир заминуванието на нещастните жени на вътрешната врата на нашия кауш се появи горепоменатият Тасо, за когото казах, че беше съобщител между града и затворените. Той поиска да говори, но сълзи и хълцания го задушиха, устата си не можеше да отвори. Ние разбрахме още един път в какво се състои работата, т.е. че бесилницата се готви вече; но нищо се не решихме да проговорим.

— Какво има, Тасо? Какво се чува навън? — попитаха отведнъж Пешев и Карагьозов, устата на които бяха изсъхнали.

— Ох, братко, братко!… Кой се надяваше на това… — отговори Тасо и се изгуби от дупката, цял-целниничек залян в сълзи.

Общо мълчание и униние последва помежду ни после явяването и съобщението на Таса. Както ние, така и тримата злощастници можаха да разберат вече какво ги очаква на другия ден. Никой не смееше да вземе думата, да наруши тишината и направи тълкование на думите на Таса, всеки гледаше напредя си. Тодор Кирков след едно глухо изпъшквание вдигна гордо глава, подпря се на коляно и запя: „Сбогом, мила майко, сбогом, драги приятели.“ Придружи го и Ст. Пешев. Кое сърце можеше да остане чуждо на тая предсмъртна песен?… Песента бе унила, тя приличаше повечето на плач, на сълзи и на темян, отколкото на песен в пълна смисъл на тая дума. Ние, т.е. нашият синджир, останахме вкаменени, не смеехме да се погледнем един други в лицето, като че ние бяхме виновниците, като че ние щяхме да изпълняваме на другия ден грозната присъда. От една страна, благоговеехме пред свещената песен на жертвите, а, от друга, се чувствувахме, че като оставаме живи, не сме достойни да споделяме погледите и пъшканията на мъчениците, над главите на които се виеха вече геройски венци! Страшно изпитание и наказание! Същото това ставаше и във вънкашното отделение, гдето се намираха около петдесет души други бунтовници, съотечественици и другари на осъдените, на които само дълбоката въздишка се чуваше. Прекрати се вече всякакъв разговор помежду ни, макар и да си знаехме сърцата, макар и за едно престъпление да бяхме тикнати тука в тая дупка. Имахме много работи за питане, ако не за въстанието в Севлиевско, то поне за съдбата на другарите ни в Търново: но кой смееше да направи това святотатство, да говори за земни работи с вързани пред касапницата хора.

Нашите нравствени мъки се прекъснаха от завъртяванието на ключа в ключалката на пътната врата. Нощ беше вече, когато вратата се отвориха и в отделението ни влязоха няколко без оръжие заптиета. Ние се спогледахме с осъдените, погледнахме общо и заптиите да разберем за кого се касае тяхното нощно посещение. Ние бяхме предмет. С глава и с махвание на ръка ни заповядаха те да ги последваме, т.е. да излезем навън при многото затворници. И те, заптиите, разбраха най-после, че е мъка и наказание да се гледат очи в очи такива две категории хора, от които на едните 12 часа оставаше още живот, а другите живееха още с крилати надежди. После нашето излизание вратата пак се затвориха, на които се постави и караул. В големия затвор ние се вече научихме наздраво, че две бесилници, за Пешева и за Карагьозова, са приготвени вече сред града, близо при къщата на Пешева; а Т. Кирков, като родом от Ловеч, там го изпращаха да бъде обесен. А уверенията на турците, които те даваха на осъдените, че те ще вървят на заточение, се правеха с единствена цел да не би да им стане нещо, да се стреснат и не можат да отидат до бесилницата; а в такъв случай всичко си изгубваше ефекта. Между тия затворници ние видяхме истински мъченици. Някои от тях бяха с изскубани мустаци, други горени с железа, трети държани обесени за краката и гладни. Тия мьки са се правили да обаждат затворените.

Другият ден, страшният ден, беше петък, 25 юний. През нощта имаше дъжд, гръм небесен и светкавица, която се показваше във вид на тесни дъги и през мазгалите на нашето жилище.

— Бог да им е на помощ, света Богородица да ги запази — тоя гръм е за тях, праведни отиват! — говореше един стар свещеник на нисък глас.

Рано заранта, дордето имаше един час да се съмне, заптиите се развикаха по конашкия двор, саблите им се раздрънкаха, започна се грозното тържество. Всичките затворници, от които мнозина не мигнаха нея нощ, бяха вече на крак, погледите им стреляха позорната врата, която подир малко щеше да се отвори и даде ход на трите жертви. Свещениците, които не бяха малко в затвора, отдавна четяха молитви по кюшетата на затвора с нисък глас. Те се молеха за душите на осъдените, за своите съжители, за България, за цялото християнство. И осъдените, виновници на мусулманското тържество в Севлиево, даваха знак, че са се постарали да напрегнат сили и изтърпят юнашки на бесилницата. Какъв ли е бил техният сън през тая последна нощ от живота им! Те чуваха и виждаха всичко и само с това изказваха своя огън, че запяваха от минута на минута с глас на полумъртъв човек. Съмна се вече добре, черните облаци, които през нощта сипеха гръм и светкавица, бяха побелели, небето представляваше огледало, градският шум от отваряние дюгени и продавание на едно, на друго дохождаше и до нашите уши, чуваха го безсъзнателно може би и ония, които за последен път се прощаваха с хубавата юнска заран, с родното огнище, с тихата Росица, със старопланинските ветрове, с милите детски възпоминания, със златното бъдеще и със светата надежда. Конашкият двор малко по малко се напълни с публика, изключително турска. Тук бяха всичките ефендета, големци и заптии, между които сновеше юзбашията, облечен парадно. Шумни разговори, псувни и смехове вървяха помежду им разбъркано.

При изгряванието на слънцето отвори се страшната врата. Най-напред извадиха Т. Киркова, опетлан по всичкото си тяло със синджири. Туриха го на двора в една талига заедно с няколко заптии и конете хвръкнаха из портите. Него откараха в родния му град Ловеч, загдето беше предназначен да се обеси и гдето го обесиха на другия ден. Когато той минуваше през нашето отделение, каран от пет-шест щика, спря се до вънкашните врата, изви си главата и извика: „Сбогом, братия!“ Кой ще да му отговори: „Сбогом, юначе!“ Всички отсякоха вратове и се сториха, че не чуват и не виждат. След няколко минути сам юзбашията, придружен от няколко заптии, влезе в затвора да извади останалите двама осъдени, Пешева и Карагьозова. Сега гробната тишина измежду затворените бунтовници беше в своята апогея. Всички онемяха на местата си, когато железата задрънчаха и двете жертви се подадоха. Тия последните силно изпъшкаха и мълчеливо вървяха между двата плета заптии.

— Все същото говори, Иване, аз нищо не казах за тебе в Търново! — каза Пешев на едно младо момче, ако се не лъжа, затворник, покрай което минуваше, като го караха на бесилото.

Тая смелост, тоя священ и патриотически дълг в подобни минути порази всички, които малко-много можаха да оценят отличителните качества на човешката натура. В късо време конакът се очисти заедно с двамата мъченици. Подир 20–30 минути заптиите се завърнаха в конака с пушки на рамо, засмени до ушите. Те разказваха на четири страни за бесението, смееха се, подиграваха се как плачели жените и простирали ръце към бесилницата, как един от тях щял да ръгне една със своята касатура.





III


Като се свърши това тържество за турците, дойде ред и до нас, не ни забравиха. Яви се един чаушин и ни обади да се стегнеме, Пътуванието, колкото беше трудно от Ловеч до Севлиево, оттук до Търново щеше да бъде по-мъчно по причина на дъжда, който се изля през нощта, както казах. По тая причина, понеже имахме стотина гроша, събрани от севлиевските бунтовници, настояхме да поискаме от правителството да ни хване талига. Това наше желание, което не представляваше нищо особено, не се прие.

— На хаджилък ли ще да вървите, пезевенклер? — отговори смотрителят на затвора.

Ние настоявахме. Надумахме се, че щом ни изкарат на двора, да налягаме на земята, един да каже, че краката му се подбили, други, че стомах го боли, трети — глава и т.н. Щом пристъпихме няколко крачки към двора, навързани и оковани, както тръгнахме от Ловеч, т.е. пак осем души, целият синджир по команда се сложи на зелената трева. Селяните от Троянско, които пазеха двете крила на синджира, не бяха съгласни, не седнаха, но само клекнаха, и то като ги опънахме със синджира.

— А бе, брате, защо се гевезите? Ще си докарате някоя беля на главите! — говореха те.

Заптиите, които вървяха подиря ни, ритнаха ни по няколко пъти да ставаме, но като не ги послушахме, обърнаха се нерешително към юзбашията да му искат съветите.

— Какъв е тоя маскарлък от вас бре, дявол да ви вземе! — изкрещя той на заптиите. — Тия душмани и тука сред конака посред пладня ли ще ми продават комитаджилък? Удряйте!

После тая изрична заповед пояси, касатури, камчици и ритания заиграха по нашите гърбове. Удряха и двамата селяни, без да ги чуят, като се оправдаваха, че те нямат хабер, съгласни са да вървят. До едно време, до вторий и третий удар, показвахме твърдост в характера, но като се отиде по-надълбоко, появи се колебание. Някои изпомежду ни тъй стремително наскачаха, щото и другите в синджира повлякоха подиря си. Савата, който от всинца ни имаше най-дълги мустаци, опънаха го за тях и той тръгна като кираджийски кон. Необмислено постъпихме; трябваше да предвидим, че после обесванието на Пешева турците естествено бяха много наострени, нямаше си следователно мястото нашата претенция. Късно беше вече. Като ни дигнаха от двора на конака, не ни подкараха като хора, но като кози, които притежателят на някоя градина е намерил, че му изяли сеитбите, а сега ги гони. От града не бяхме излезли още, от стените на самия правителствен дом се започна биението, сред чаршията.

— Блъскайте, момчета! Блъскайте тия неверни кучета — викаха оттук-оттам турци, насядали с чибуци по кафенетата, като се обръщаха към заптиите.

Такова беше раздразнението в града Севлиево после обесванието на двете жертви. Заптиите не бяха вече вчерашните от Ловеч, но нови, севлиевски. Помежду им имаше един циганин, на име Сулейман, който беше от най-свирепите. Когато наближавахме някоя локва или кал до колене, тоя Сулейман ни шибнеше да бягаме и ударим през калта, а сам той се обесваше на синджира ни да го носим на вратовете си или възсядаше само едного и викаше да бягаме араван. Няколко часа извървяхме вече от Севлиево, а тичанието и боят не преставаха, пот като из ведро течеше, всинца слехтяхме като добитък. Двамата троянски колибари, които плачеха като деца — чудно, че бяха селяни, по-здрави от нас, — хвърлиха си най-напред абичките на пътя, а после и обущата; ние, останалите, хванати в планината, нищо нямахме за хвърляне. Те, селяните, лягаха и коленичаха по пътя от уморявание, чрез които си действия на вързаните до тях отекоха ръцете, понеже бяха заключени в едно желязо. Страшно беше положението ни тоя ден, всинца си шепнехме помежду си, „че днес ще да се мре“. Никаква милост не можахме да изходатаиствуваме, на всяка дума за молба отговаряше ни се с юмруци, шамари и псувни.

От Севлиево се спряхме едвам на беклемето, което е от лява страна на шосето, на час и половина или по-повече от града, и то благодарение на чаушина на конвоя, който се уплаши да не би да умре някой от нас. Горе в това беклеме, гдето правеха и кафе, ние поръчахме на всичките заптии по едно, като мислехме да ги умилостивим малко. И действително, тая малка жертва и обясненията на някои от нас на турски язик предразположиха ги поне да заговорят с нас. Но циганинът Сулейман все същият оставаше. Както и да е, но щом приеха да ни пият кафето според своя обичай, омекнаха доволно; та освен това изгладиха им се впечатленията от севлиевската сцена.

Тоя ден ние свободно можахме да достигнем Търново; но заптиите се сговориха и намериха за добре, че случаят е добър да кондишат в някое българско село, да продадат малко чалъм и да изядат няколко кокошки.

— В Търново, доколкото съм уверен, няма ни поканят на софра у мютесариф-паша, а ще да ядем на някой мискински хан за по 20 пари дряновска чорба — говореше един от тях. — А да бързаме да им заведем комити, и това не си е работа, в тамошния затвор ги има с хиляда. Нека си починем на някое село, нека ни полей вода тая вечер някоя булка с чапрази и с гривни на ръцете.

Измежду другите села избраха за нощна станция махалата Бълван, българско село край шосето. Пладне беше още, когато застанахме от пътя настрани, под сянката на няколко круши. Нас навързаха с пояси и синджири, а те се събуха и налягаха, като оставиха стража. Много се оглеждаха да зярнат някой българин, овчар, орач или пътник, да го употребят за стража, но нямаше.

— Коренът им да изсъхне! Като ги търсиш за работа, няма ги; но комити в Балкана с жените си тичат — забележи циганинът.

Преди да заспят, събраха се на колело под сянката и размислиха по-напред какви ястиета да поръчат в селото за вечерта, загдето щяха да изпратят особено лице изпомежду си. Циганинът поиска той да бъде определен да отиде да приготовлява, но му се забележи, че не е ербап за тая работа. Избраха едно старо заптие, което казваше, че досега може само от махалата Бълван да е изяло двеста кокошки.

— Казвайте сега какво да поръчаме за довечера — каза чаушинът, — защото да направиш нещо като хората, много зависи и от оня, който поръчва.

— Според мене най-напред трябва да се гледа, щото на млякото да не бъде обран каймакът, което завинаги правят бабите за масло — каза циганинът.

Останалата заптийска дружина се изкикоти на това преимущество на млякото.

— Между другите манджи аз съм на мнение да се поръчат следующите — подзе чаушинът с важност на лицето, след като опъна своя чибук. — Едно ягне, напълнено с грозде и ориз, опечено в пещта на тава; отвън да бъде намазано с масло и посипано с червен пипер, което ще да му придаде един вид червенина, твърде приятна и на вкус, и на гледане. От дроба му и червата да направят чорба, която да не подкиселяват до нашето пристигание. Да заколят шест пилета — мисля, че са доволно, а? Какво ще да кажете, аркадашлар? — попита той другарите си.

— Нека бъдат осем, холам, нам ли остана да се грижим за гяурската стока! — отговори старият заптия.

— От тях трите да бъдат задушени в тенджерата, а останалите опражени в чисто масло на парчета — продьлжи чаушинът. — Да опражат два сахаиа яйца, но да си отварят очите да бъдат пресни, което се лесно познава било по кората, било като се стисне в ръка яйцето и се погледне през него срещу слънцето. Солта им да бъде малко, е тъй на, с два пръста турена (той си държеше трите пръста в едно събрани и си въртеше ръката, сякаш че саханите с яйцата стоеха напредя му). Да посипят и малко червен пипер, който отваря пофта, но за да не люти, да го турят още с маслото да угасне малко. За баницата няма да ти разправям по кой начин да бъде, защото ти и без мене знаеш как се прави. Само гледай да бъде с пресен каймак, който е твърде вкусен по това време.

— Но мед забравяш, чауш ефенди — обади се да допълни едно заптие. — Медът има това свойство, щото повече може да се яде, по не се усеща натъртванието на мазнината, по не се вдъвква на човек.

— То се разбира, че софра без мед е къща без жена — продължи чаушът. — Не само в баниците трябва да има мед, но и тъй отделно да се намира една паничка на софрата, та който иска, да си потопва отделно. Ракия (той каза „бяла Рада“) ще ни стигне около една ока, ока и половина, да кажем. Трябва да знаете, че Търново е близо, по тая причина да си знаеме мярката на устата. Сега да дойдем на соуклуците. Аз мисля, че две паници, едната от айран, а другата от мед, ни стигат. Последнята ще държи мястото на шербет, разбира се, но все в кръга на соуклуците ще влезе. Но не забравяй, че единът и другият трябва да бъдат изстудени. За мезелици, вярвам, че ще имаме доволно, защото селото е богато с овощия, а всичките дворове са на твое разположение. Друго какво да поръчаме, казвайте и вие — се обърна той към другарите си.

— Нещо с оризец не споменахте, а то си би имало хас или кокошка, или пък чист пилаф, само в месо сварен — допълни едно заптие.

— Пезевепците не му са майстори, та затуй го премълчах — отговори големецът.

Няколко крачки беше отминал вече заптията, който отиваше в селото да пече раята на ръжен, когато чаушинът скочи и извика подиря му:

— Чуваш ли? Къща за конак ще гледаш да намериш някоя такава, гдето, знаеш я, да има хико-мико (млади жени), на които е благодеяние да гледа човек.

Ние се помайвахме тук-там под сенките, дордето се мръкне или по-добре, дордето поръчаните кавалтии станат готови. Заптиите не бяха вече, както тая заран, свирепи. Предстоящето ходение в село Бълван ги предразполагаше, вардеха се да се не разсърдят, да не би да им избяга апетитът, и псувните даже престанаха, мнозина пееха и се зевзеклендисваха с нас. На всекиго кръщаха по едно име, кого нарекоха войвда изпомежду ни, кого байрактар, кого писар, кого чаушин, тръбач и пр. За Бълванската махала преминахме през Ново село, някогашен център на прочутия патриот отче Матей Преображенский. Тук близо до пътя стърчеше неговото „ханче“, бяло и ново здание, което той беше направил нарочно за криение на апостолите на свободата и други още подозрени лица. Савата въздъхна, като преминахме покрай него, защото много нощи беше прекарал под неговата стряха с отчето.

Слънце не беше заседнало още, когато стигнахме в Бълван. Кехаята, който ни посрещна отдалеч, с първо виждание го биха още, че не носел в ръцете си тояга, негово отличително качество, т.е. неформен бил, да се изразим съвременно. Конакът беше избран в най-хубавата в селото къща. Под дебелите сенки на едно дърво беше постлано на заптиите рогозки, черги и възглавници. Стигнали-нестигнали още, каветата дойдоха. Почна се кефът при най-голямо разположение. За да бъдат още по-добре спокойни, т.е. да не им пречим ние, поискаха да ни заключат в яхъра още с видело. Ние им се помолихме, апелирахме на тяхното величие да ни оставят, дордето мръкне, в градината, за да можем на техни дни да се попощим на слънце за последен път, за което ще да ги благославяме. Молбата ни се взе във внимание, защото, както казах, агите плаваха в разположение. Скоро заповядаха да излезе селска стража, с която заобиколиха градината, гдето се намирахме.

Где български жандарин, околийски началник, управител или министър най-после може да кротне подобен моабет с такова спокойствие и големство? То е и немислимо. Противоречия се явяват и във възпитания, и в минало, и в традиция, и в понятия, и в национална държавна гордост. Гдето и да се турят сравнения, фиаското е очевидно. Дали с Илдъръм Баязида и Шишмана, или с Амурата и Асена? И да би желал българският жандарин, и да се би напрягал, пак не може се удари с турския заптия. Като насядаха около своя чаушин, който ги покани най-напред; като се облегнаха величествено на възглавниците на лакът; като запушиха чибуците и цигарите; като засърбаха каветата, което ставаше с ред и с такт, по старшинство и по чин, т.е. най-напред опъваше чаушинът и най-продължително сърбаше, а после идеха и другите; като почнаха разговорите, как най-големият даваше тема, как всички слушаха и не прекъсваха никому думата, макар той и глупости да говори; какво уважение и почести владееха един към други; като заповядаха на кмета и на кехаята да развеждат атовете — коне не казваха, защото е проста приказка, — всичко това представляваше наглед хора, родени да владеят, управляват и заповядват. А като се ослушаш в разговора им, ще да си съставиш понятие, че турското царство е небесна империя. Какви хвалби, каква гордост и самонадеяност от страната на най-долните агенти на това царство, които получаваха по 70 гроша на месец, не редовно! „Шевкетли падтишахъмъсъ, викнал садразаминът и това и онова му заповядал, или толкова и толкова деня му дал мюхлет.“ „Свикал министрите, затворил ги в една стая и им казал: туй и туй искам. Три деня се гледали и мълчели. Най-после шеих-йслямът проговорил.“ „Валиде-султан се била изразила, че тя само на свои разноски може да поддържа войската три години.“ Ходжите от Цариград искали „изин“ три деня да ги оставят на волята им, па после да ги изхвърлят в морето. С една реч, като споменат своето началство или имената на който и да бил големец заедно с названието като „емир-колу“, „насаат“, „бомбашир“, „ферман“, „мазмата“ и пр., и пр., страхопочитание и благоговение ги обладава.

Кефът на каветата трая около един час. После дойде мастиката и мезетата, които отидоха още за по-дълго време. Почна се най-после генералното сражение с поръчаните през деня ястиета. Щом казаха „бисмиляхим“ и се наведоха над паниците и саханите, всички онемяха вече, всякакви смехове и разговори престанаха, уважение към софрата. Манджите, които оставаха, пращаха ги нам с кехаята със забележка да ядем и помним, че това е за последен път, и да благодарим на еди-кого си чауш ефенди, който не иска да останем гладни, макар и да сме му душмани. Гощаванието трая твърде малко, турците не обичат да се гевезят на софрата, което било грешно и недостойно. Когато те се оттеглиха вече и си измиха ръцете и устата — обичай в тях, — когато се излегнаха отново, оригванията им издаваха глас, като кога се отварят шампански стъкла.

На мръквание нас затвориха в яхъра на домовладиката и освен караула, който поставиха на вратата, за по-голяма сигурност заключиха в синджира ни още двама българи, от двете страни, които и като се почешехме, трябваше да ни усетят. Заповедта, която се даде на последните, беше такава, че ако се случи нещо да избягаме, те ще да бъдат обесени с децата си заедно. Дордето траеше кефът на ракията, възползувани от разположението на агите, позволихме си да поискаме и ние по една чашка ракия. Тая молба, която трябваше да предаде едно от заптиетата, свършваше се така: „Комитите, които благоденствуват тая вечер на дните на чауш ефенди, молят го да благоволи и им отпусне по една ракия.“ Подир няколко минути при нас дойде сам чаушинът. Ние скочихме на крака, като го видяхме, но той ни направи знак да се не безпокоим.

— Чапкънлар — тая дума е знак на благоволение вече, — ще ви дам, но страх ме е, че ще ви възври кръвта, ще си спомните за Балкана и ще ми докарате някоя беля — каза той.

Ние дадохме честна дума, казахме му, че сме хора пешкин в „занаята“, т.е. в пиянството, не мръдваме тъй от една-две чашки. После това той сам застана напредя ни с едно стъкло и с една малка чашичка, сам почна да ни налива ракия с ръката си, един вид контрол, да не сме злоупотребили с благоволението му — да се напием.

— Хайде хаирлия, чауш аа, да ти подари и помогне бог да достигнеш до паша! Мир и берекет и тука, и в Цариград, и в нашата одая[1], от мома ребро и пр. — благославяше Сава Пенев с една чаша в ръка, а чаушинът отговаряше: „Аним ишалла!“

В туй именно време, тъкмо да сръбне Савата, отвън до вратата се чуха женски плачове и клетви.

— Да пиеш и пукнеш, син камък да ти се изсипе на гърлото! Гробовете ви да се провалят! — говореше клетвата, като вземаше повод от Савовата чаша. — Ох, цели четирисе деня ще стане, както са го убили, майка, майка! Ония, които го излъгаха, ваши братя бяха, като вас голаци и нехранимайковци. Господ да ви накаже, земята да ви не побере, кьорави и сакати да ходите!…

Удивително от най-напред, кои бяха тия жени, на които бяхме направили толкова зло, та ни кълняха тъй жестоко? Излезе, че техните синове, които били от нашия еснаф, тръгнали с четата на Хр. Караминкова и оставили своите глави в Дряновския манастир. Независимо от всичко това на клетвите и грубите думи Савата отговори с нецензурни думи, от които останаха доволни и турците. Но две думи за тоя наш другар Сава, когото много пъти повтарям вече. И в най-лошите минути, когато въпросът допираше до душата, Савата биваше весел, нищо не губеше от своите сарказми, които влияеха и на турците. По пътя за Търново до една чешма бяха се събрали няколко турци да ни гледат. Като ги наближихме, Савата си изви врата от синджира и попита сериозно:

— А бе, амуджалар, колко се даде тая година йошурът и кой го купи?

И ние, и заптиите, и турците до чешмата, всички кихнаха да се смеят.

— А бе, керата, на въжето отиваш, главата си под мишницата носиш, как ти дойде на ума да питаш за йошура? — каза един от заптиите.

По същия път двамата ни другари в синджира от троянските колиби, боси по дребните камъчки, така се бяха подбили, щото на два ката вървяха и постоянно хленчеха като малки деца: „Олеле, майчице! Отидоха ни краката, смили се, свята Богородице!“ и пр.

— Какво сте се разлигавили бе, пезевенклер? — извика Савата нависоко да го чуят и заптиите: — „Олеле, крака, олеле, ръчички!“ Кой ви е крив? Когато ни носехте хляб по Балкана, не ви боляха крачката, а като кози се мятахте.

— Господ стои над главите ни бе, братко! Не те ли е страх, че ще да спусне камъци и ще да избие всинца ни? Защо ни черниш за права бога, нали пръв път се срещнахме в тоя синджир? — говореха за свое оправдание селяните.

Разбира се, че на тая студена шега и турците не вярваха даже, но за пакост, струваха се, че я вземат за сериозна, и продължаваха да подпитват Савата по-нататък.

В Акийската крепост, гдето Савата беше осъден на смърт, а после помилван до живот, от един синджир като нашия измежду четири-пет души другари, пак българи, умира един. Държели го два деня непогребан и неизваден от синджира, най-после живите му другари, с нужди на живи хора, поискали своето. Началството обаче строго запрещава никой да не се мърда от мястото си. В отсъствието на последното Савата взема отгоре си всичката отговорност и четиримата другари вдигнали на ръце покойника и го занесли там, гдето той нямал работа. Научава се началството и трима-четирма души жандарми влезли да питат в затвора кой е нарушил заповедта.

— Аз! — отговорил наш Сава.

Надве-натри, на бърза ръка извели го вън на двора, навели му двама души главата, а други му отпрали трийсе тояги, значи, в тоя случай той не печелил нищо. В 1878 г. Савата заедно с всички други осъдени се завърна в родния си град Търново здрав и читав, пак същият. Вечерта още един казак дошел дома им, почнал да псува и пр., а на Савата казал презрително, че той е „лавочник братушка“ „дрянь“ и „тряпка“, кръв се пролива за него. Същата минута още Савата го грабва през кръста и — долу из стълбите в яхъра. Та думата ни е, че с първия освободител, с когото се той срещнал на къщата си, по тоя любезен начин се разправил. Но точка; по-нататък имаме време да запознаваме читателите с тоя наш другар, който е до днес жив. Колибата му, или дачата му на лозето, е до севлиевския път, гдето му работят все негови противници от турско време, в това число и Селим чауш, най-заклетият му враг, който го гонил и прогонил в турско време. Щом се връща Селим чауш от бягство из Турция в Търново, най-напред, преди да го видят, представлява се на Савата.

— Когато аз бях силен, а ти рая — казал той на Савата, — гонех те, изпълнявах своя дълг към отечеството си, защото ти му копаеше гроб. Днес ти си силен, а аз рая, твоят народ е господар. Дай ми правото като човек бабаит и ми помогни.

— Ние сме братя! — отговорил Савата и приел под свое покровителство достойния си противник.

Но на думата си. Заптиите не тръгнаха от село, дордето не изядоха още всеки по две-три пилета. От вечерта още изпратиха човек за Търново да купува ракия и каве. За какво още те не превиваха раята, какво не измисли тяхната неограничена фантазия! Така и трябваше да бъде: царството беше тяхно, каквото и да правеха, пред никого не бяха отговорни. Един от тях искаше платно за два ръкава на ризата си; други потърси восък да си направи мушама на ловджийската пушка. Като не се намери восък в селото, селяните бяха принудени да стопят черковни малки свещици, от които извадиха нужното количество; трети искаше ягнешка кожичка да си върже крака, че имал вятър; четвърти — дървено масло, което, не зная защо, му трябвало, и пр. Но най-оригинален беше от тях един. При толкова ястиета, които той не беше и сънувал, поискал от кехаята да му намери една паница оцет, за който може би да е бил петимен едно време, когато е ял сутрин и вечер тархана. Подир ядене вече той надроби в паницата хляб, която тури между краката си, оттегли се настрана до една купа сено, седна сгърбом от другите и почна да лапа! Напредя му имаше един самун резерва, от който дроби няколко пъти. Той същият или друг някой негов другар, като му припаднало от многото ядение, по среднощ излязъл по двора да се разстъпва, като си въртял главата и пъшкал тежко-тежко. Домовладиката на къщата, който ни разказваше това на заранта, и други още селяни се уплашили, като протълкували неговото пъшкание съвсем от друга точка зрение. Те помислили, че може би останалите негови другари са се сговорили и решили вече да изколят нея нощ селото, а той, който пъшкал, като с по-милозливо сърце, дожаляло му и домъчняло за раята, та затуй излязъл да ходи по двора. Да не се види чудно на читателите: по онова време такава беше гаранцията на раята.





* * *



[1] На турски излезе добре тая благословия; „Бурдада Самбул-дада, безим одадада.“ ↑





Глава IV. Търново


Късно на другия ден потегли нашият синджир по шосето за Търново. Печеше ужасно, а вода по пътя, чак до чешмата, която е срещу с. Леденик, няма. По тая причина ние бяхме каталясали за вода. Заптиите, които виждаха нашето положение, който овчар, косач или жетвар зърваха по пътя, викваха го да питат за вода. До търновските лозя прекарахме благополучно. Ни бой, ни псувни, ни пък горчиви приказки чухме, блаженството от Бълванската махала държеше още влага. Но щом нагазихме лозята, техният фанатизъм трябваше изново да пламне, който майсторски разпалваха някои турци, които ни срещаха и дочакваха из лозята.

— Хайде на добър час, момчета! — казваше един от тях на заитиите. — Ние отдалеч ви гледахме, гледахме, но не можехме да разберем навярно: комитите ли караха вас вързани, или вие тях? Срамота е бе! Османлии се четем днес за днес…

— Къде карате тия кучета бе, бабаитлар? — подкачаше други. — Защо и за какво са те на царя? Не затова ли да ги храни и утре, в други ден да ги освободят гяурските елчии (консули)? От осмината само двама трябваше да останат дотука, а вие ги мъдрите като писани яйца.

— А бе, пехливанлар, ако стана и аз един комита, и мене така ли ще ме галите и мажете, както правите с българските комити? — питаше иронически от талигата един стар турчин.

Бабаитлъкът и патриотизмът на нашите заптии беше закачен на твърде чувствително място. Те не знаеха какво да отговарят на горните въпроси. Някъде преминуваха с мълчание, а на друго място, гдето трябваше да се каже нещо, отговаряха с наведени глави, че законът им вързал ръцете. Най-после един пъдарин от лозята, турчин, разбира се, когото Сава Пенев бил няколко пъти, даде подтик на неопределеното положение. Той можал да познае своя противник чак когато сме отминали, защото извика изотзаде ни и тичешком ни достигна.

— Как е името на тоя комита, когото карате? — попита той заптиите, като сочеше Савата.

— Яли му кучета главата — комита и туйто! Нима съм му рязал от ухото? — отговори един заптия.

— Тогава вие нищо не знаете — продължи пъдаринът. — Той е оня Сава Пенев, баш комита, който миналата година избягна от ръцете на Селим чауша и отиде при московеца.

Тия обяснения бяха доволно, по-нататък се знаеше останалото от биографията на Савата. На часа още Сулейман циганинът се отстъпи и ритна клетника в гърба, колкото му сила стигаше.

— Мълчиш, а? Мълчиш! Не се обаждаш кой си, хабер си нямал от нищо, мръсно куче — викаха заптиите.

— Е, комита съм най-после, джанъм! Туй съм то. От бесилката по-нататък има ли друго село? — отговори цял-целниничък развълнуван.

Всичките заптии се разкайваха, че не знаели от по-рано с какви хора имали работа.

А лозята търновски и техните дебели сенки бяха пълни с публика, но публика само с бели ашмаци, т.е. кадъни. Где тогава наша българка да се осмели и седне на сянка в лозята? Това би значело все едно да развива байрак по Стара планина. Отдалеч още тия покрити дами захванаха да не крият своята ненавист и злоба срещу нас, синджирлиите. Тяхното присъствие и участието им в конвоя естествено е, че трябваше да повдигне повече злъчката на заптиите, които, дявол ги взел, повечето бяха млади, повече крехки на изкушение. Ако защитниците на женската еманципация доказват четвероъгълно, че присъствието на прекрасния пол на человеческия род е разбивало крепости и ръководило гении в много смели предприятия, то това правило трябваше да бъде общо както в благородните стремления, така и в грубите. Нима да се налагат по голите плещи народните душмани не беше дело от висока добродетел? За да се удостоят с по едно нежно машалла, мнозина от нашите водители се намятаха на синджира, други ни удряха с дръжките на пушките си, трети псуваха, каквото им дойде до устата, и пр. Нашата синджирна линия изгуби равновесие и ред, а ханъмите се кикотеха под своите бели яшмаци и обсипваха с любезности героите.

Оттук нататък нашият Сава беше героят в лозята. И от двете страни на пътя се произнасяше неговото име с някаква си важност. Избягал преди година тъй тържествено, а сега го карат със синджир неизвестно откъде, естествено беше любопитството и смайването на хората.

— Тя втаса, тя: само сеир струвайте оттук нататък какъв маскарлък има да става с мене — говореше той на нас с нисък глас. — Тия всичките, които викат отстрана, все съм ги бил по няколко пъти.

Наближихме до една фабрика за коприна, близо вече до града, мисля, на някого си Сарафиди, в която се слушаха песни и смехове на момичета, работници в това заведение. Една само дума: „Водят Савата вързан!“ — беше в състояние да онемее всичко и да се възцари гробна тишина. За минута-две прозорците на фабриката се задръстиха с черни очи, всичките устремени върху Савата. Само той е в състояние да даде отчет като как е чувствувал себе си в това време, опетлан в синджири и увиснал в парцали, като пеперуда, измежду които се виждаха месата му на много места… Заптиите, които разбираха неговото положение, за да го опозорят още повече — един от тях му залепи една плесница.

Минахме Марно поле и наближихме да влезем в града. Водителите ни имаха добрината да ни покажат отдалеч на кое място са бесилниците, под които имаше наредени катранени бъчовки, на които да стъпват жертвите. Разбира се, че техният грозен изглед трябваше да ни порази окончателно; а още повече разговорът на заптиите.

— Колко души се набират досега обесени? — питаше едно заптие с убийствено хладнокръвие.

— На вярно не можа да зная — отговаряше друго едно, — но миналата неделя, като дохождах тука, бяха станали около 150 души.

Родителите на Сава Пенев, както и мнозина други из града знаеха за нашето пристигание. Пътят ни беше покрай къщата на Сава Пенев, от прозорците на която навярно гледаха неговите роднини, потънали в сълзи. Докато бяхме навън, заптиите ни принуждаваха да вървим скоро; вътре в града, напротив, тия желаеха полека да вървим, за да може да ги види всеки как тия карат комитите. Чаршията беше отворена, всеки си гледаше работата, както му е редът, като че нищо не беше ставало. Велико Търново, центърът на българското въстание, първият бунтовнически окръг, жителите на който щяха да образуват огнения кон, състоящ от две хиляди души, както ни пишеха, когато бяхме в Панагюрище — преспокойно стояха отпреде дюгените си по чехли и наместо пушки и сабли в ръцете им храбро размерваха американ с железните аршини. О, где беше сега Бенковски да види с очите си!

Страх и трепет облада ония, които са били известни на Савата като съучастници в комитета. От най-напред, като не знаеха още кого карат, тия си подаваха само главите от дюгенските врата; но щом съзираха Савата, отведнъж вземаха отбранително положение под масата или пък захващаха да четат читовете по дюгенските рафтове. Тия се боеха да не би, като ги съгледа, Сава Пенев да не се обади нещо, което него време достатъчно беше да компрометира и най-невинен човек.

Известието, че от Ботевата чета докарали комити, беше събрало всичките ефендета отпред конака. Сам Селим чауш посрещна Сава Пенев с ироническо „добре дошел“; а после го извади от синджира и го отведе от нас неизвестно накъде, като му казваше, че „наособно желаел да се поразговори с него“. Двамата троянчени пуснаха в общите кауши, а нас четирма ни затвориха в една подземница отдолу под затвора, на която имаше само две малки отверстия, колкото да се пъхне краят на една пушка.

Цели три дни и три нощи стояхме ние в тая дупка, без да ни попитат за нещо. Само два пъти ни извеждаха навън — сутрина и вечер, — когато се прибират другите затворници. Бълхи и други немирни животинки дотолкова много имаше в това помещение, щото ние един час не можехме да заспим спокойно. На стената бяха написани имената на тримата герои, с които се видяхме в севлиевския затвор, т.е. Кирков, Пешев и Карагьозов. За другаря си Сава Пенев нищо не знаехме и мислехме, че той е отдавна вече обесен. Пред вид че и на нашия живот може да се четат вече часовете, ние викнахме да пеем в един глас нашите любими песни, които не бяха, разбира се, от сърце. Ние пеехме на себе си, за свое утешение, защото в дупката, гдето бяхме, нищо нямаше наоколо, което да ни занимае. Но имало хора от нас по-отчаяни, по-много уплашени, макар и не като нас виновати, които слушали нашите песни с напрегнато внимание. Тия бяха бунтовниците от Ново село, Батушево, Габрово и Трявна, които се помещаваха в горния етаж, над дупката. Своето възхищение и братски съчувствия тия заявиха най-напред чрез спущанието няколко цванчета отгоре през една дупка. Ние не обърнахме никакво внимание, като мислехме, че това може да бъде някаква турска измама. Но като престанахме да пеем, чу се глас отгоре през една непозната за нас дупка, който казваше:

— Пейте, братя, пейте! Ние ви слушаме с възхищение и вярвайте, че откакто сте дошли, нашите сърца се поразпуснаха малко нещо — и пр.

И тук, както и в Севлиево, бунтовниците гледаха на нас с уважение по причина на момчетата, които бяха от Ботевата чета, която имаше предпочитание от всичките други. Надвечер същият глас отгоре ни попита за имената, за да ни спомене и свещеникът бунтовник в молитвите си, които четеше всяка вечер.

На четвъртий ден по пладне ненадейно чухме гласа на Сава Пенев, който викаше всинца ни по име от същата оная дупка, през която ни спущаха парите. Той ни спусна писано билетче, в което се казваше, че в разстояние на трите изтекли деня той преминал много добре, Селим чауш се отнесъл по-човешки, отколкото трябвало, и сега е докаран в общия кауш, при другите бунтовници.

Същия тоя ден извадиха и нас в поменатия кауш. Той се състоеше от две отделения едно срещу друго. В сравнение с ловченския „парцал“ търновският затвор, може да се каже, че беше доволно удобен. В тия кауши всичките, затворници с изключение на двама-трима хайдути бяха българи бунтовници, на брой около стотина души, между които имаше и много свещеници, в числото на които беше и игуменът от Троянския манастир и злощастният поп Ради от Ново село.

Ние, което време пристигнахме в Търново, по-важните събития в тоя град, като обесванието на Дюзтабанова, поп Иванча, даскал Киро, Панова, бяха дело свършено вече. Не беше заминал още от Търново извънредният комисар Али Шефик бей, който нарочно да съди бунтовниците беше дошел от Цариград заедно с двамата си синове. Значи, имаше още хора за бесение. Бяха освободени и габровските учители; оставаше само Саранов. Както затворът, така също и положението на търновските бунтовници не беше дотолкова лошаво. Тук аз не видях никого да ударят.

Щом ние излязохме в горните кауши, гдето Сапа Пенев, обръснат, с колосана риза и нови дрехи, беше се вече разположил, по-главните от бунтовниците ни наобиколиха, като се надпреварваха в същото време кой по-напред да ни послужи с кафе, тютюн, ястия и пр. Тук беше и известният Стойко Качеуната из Тревненско, затворен за грабеж, с още няколко души другари, който не можеше да ни се нарадва, като казваше, че сега за пръв път вижда юнаци хора в истинска смисъл на думата. Въобще бунтовниците от търновския затвор бяха възхитени от нашето свободно отнасяние и съжденията ни по някои работи, за които тия по-напред не смеели да се обадят.

Първи кандидат за бесилката в това време между българите беше Сава Пенев; а измежду турцпте — някой си Юмер, който се обвиняваше в тоза, че със собствената си ръка заклал жена си и двете си дечица, по бабаитски. Той не закъсня да дойде да се видят със Савата, с когото се разговориха надьлго и широко в какво да употребят останалите дни на живота си.

— Аз мисля, че ние двамата с теб, като баш бабаити, трябва да обявим себе си за главатари над затворниците, аз на българите, а ти на турците — каза най-после Савата.

— Това мислех да ти кажа и аз — отговори бабаитинът самодоволно, като погледна на прангите си, които висяха и на двата му крака.

После тоя важен разговор Сава Пенев зае вече първото място в затвора. Той се разпореждаше да държат чисто в затвора, да носят прясна вода, да бият дървениците, караше поповете да четат заран и вечер молитви, учеше ония, които се намираха под следствие, какво да говорят и пр. Разбира се, че всичко това той го правеше само за разпилявание на грижи и тъги.

На втория ден още счупи един ибрик от главата на един селянин от габровските колиби, на име Богдан, който издаваше едно учителче, че било с четата на Дюзтабанова — някой си Никола, родом от Шипка.

Всичките ми другари от Ботевата чета се викаха на изпит при пашата; а мене никак не ме потърсиха. Това ми даваше надежда да предполагам, че моята работа малко по малко ще вземе добър край.

Казах по-горе, че тук се намираше затворен и свещеник Ради, младо и пъргаво момче, родом от Ново село, който се обвиняваше, че взел лично участие с оръжие във въстанието. Той заедно със сина на някого си Филю войвода, от с. Кравеник, често ходеха на изпит. Един ден тях ги задържаха повече, отколкото трябваше, в конака, гдето бяха ги повикали на изпит. Всеки се безпокоеше за тях, защото работата им не беше твърде чиста. По едно време обаче отвориха вратата на кауша и синът на Филип войвода слезе със сълзи на очите, заедно с още един непознат селянин, който така също плачеше и когото всеки помисли, че сега наскоро е докаран. Можете да си въобразите доколко голямо беше зачудванието в затвора между бунтовниците, когато в лицето на непознатия селенин всеки можа да узнае младото попче — свещеник Ради от Ново село! С поток сълзи на очите той и другарят му, синът на Филю войвода (мисля, че името му беше Христо), разказаха, че ги осъдили на смърт чрез обесвание!

Всинца замръзнахме на местата си; останалите свещеници започнаха да се кръстят и да четат молитви.

Когато се прочела резолюцията, чрез която са осъждани на смърт двамата, поп Ради сам разказа следующето:

— Наместникът на търновския митрополит, архимандрит Стефан, ме отведе в една пуста стая в конака и след като ми обяви, че човек, който е дигал пушка срещу царя си, не заслужва да умре със свещеническата си одежда, извади едни ножички, с които ми острига брадата и косите, а после ме накара да си хвърля свещеническите дрехи и ми даде да облека тия парцали…

И как безобразно беше остриган злочестият! От едната страна брадата му стоеше почти цялата, а от другата страна беше станала равна с кожата. По тоя начин беше изрязана и косата му. На главата му наместо калимавката бяха турили един охлузен калпак, от върха на който му се подаваха космите. Позор!

По само себе си се разбира, че отец архимандрит Стефан е бил принуден против волята си може би да изпълни тая заповед на турското правителство. Тъй или инак, но целият затвор осъди неговата постъпка: особено свещениците страшно се бяха наежили против тая постъпка на архимандрита, като мъмреха още, че поп Ради не е знаел да обяви себе си от друго православно ведомство.

Случвало ли ти се е, читателю, да стоиш лице срещу лице с осъден човек на смърт, който да знае, че после няколко минути ще умре, а ти да го утешаваш, че няма нищо и че добър е господ? От това по-мъчно положение няма! След няколко минути осъдените престанаха да плачат. Когато подадоха на свещеника Ради малко огледалце да се види, той, бедният, не можа да се стърпи от да не се засмее, като видя себе си на каква карикатура е заприличал.

Същия ден тях ги извадиха навън да ги бесят заедно с Никола от Ново село. Саранов и още един габровченин осъдиха ги на заточение. Първият от тях плачеше, че ще загине млад-зелен, а вторият, щом прочели присъдата, нагълтал голяма доза афион с цел да се отрови, но биде спасен от доктора. Работите на бунтовниците въобще се разглеждаха с голяма бързина; ден се не минуваше да не освобождават по-няколко души от селяните. Оставаше да се реши само нашата участ. Заптиите и някои от затворниците често ни шепнеха, че „влашките комити“ (от Ботевата чета) ще бъдат обесени; а решенията на турските съдилища навсякъде най-напред се узнават от заптиите — и в затвора; значи, техните думи имаха донякъде правдоподобие.

Един петъчен ден — бесенията ставаха в петък, после джамията, пред пладне — сестрите на Сава Пенев дойдоха с плач на затвора да се простят с брата си за „всеки случай“. Едно малко движение се забележваше навън, от което невъзможно беше още нищо положително да се определи. После пладне обаче работата стана по-сериозна. Заптиите се развикаха със свойствения тя м тревожен „тон“ всеки да върви на мястото си, касатурите им дрънкаха по стълбите, вратата на всичките кауши загърмяха и извиванието на ключовете в дебелите железни брави се отражаваше за последен път из тесните коридори. Всичко предшествуваше грозна бесилка…

Савата и другите ни другари, макар и да се мъчеха да удържат присъствие духа, вънкашността на устните им и говорението им, като че устата им бяха посипани с брашно, показваха, че пулсът им е в ненормално състояние. Даже и аз, при всичко че бях осигурен донейде, чувствувах някакви си тръпки, които ми запалиха язика. Всичките бунтовници бяха се събрали около ни, да ни погледат за последен път, като се мъчеха с някои изтъркани фрази да ни утешават. Тук беше и Стойко Качеуната, който като стар затворник и не комита трябваше да знае повече правителствените разпореждания.

— Сава, ти не си дете, братко, да не виждаш какво се върши около ти!… — каза Качеуната без някакво посвенявание, като че искаше една цигара тютюн. — Днес тебе ще те обесят… Това го зная от вярно място… Всинца ще умреме. Заптиите са се разпоредили даже кой какво ще вземе от умрелите. Заради това, докато си още жив, дай ги кундурите на мене да те споменавам… Инак ще паднат в кучешки ръце…

Всичките присъствующи опулиха очи върху Качеуната, който далеч беше да се сети, че неговите думи падаха като сол върху рана. Савата, макар и в предсмъртните си часове, даде удовлетворителен отговор на грубия просител, който отговор не може да ви се преде, драги читатели, дума по дума, защото е казан по хапушки.

Един час се измина и каушите стояха още затворени. Най-напред моето сърце се преобърна, като си чух името да се произнася отвън на висок глас. Как съм отишел до вратата, отгдето викаше заптието, и кога съм се върнал на мястото си, това аз не помня… Не можах да разбера и какво ми каза заптието. Отпосле ми разправиха другите бунтовници, че то казало да се „приготовлявам за път“. Със сълзи на очите се простих с другарите си. Игуменът на Троянския манастир, хаджи Арсений, истински Христов служител, даде ми своите калцуни, като ме благославяше да ме запази Спасителят, където и да ме карат. Другарите ми дойдоха до вратата да гледат какво ще стане с мене, а най-повече да видят по кой начин ще ми заключат ръцете в белегчетата, от което може да се познае ще има ли бесилка, т.е. ако белегчетата са турени отпред, това значи пътувание; а ако са отзад — бесилка. Около половина час стоях в пустия коридор на затвора, гдето нямаше жива душа освен каведжията, стар турчин. Така също и от другите кауши турците се бяха натрупали да гледат по прозорците, защото и тия знаела, че имаше да стане нещо тоя ден. Изведоха ме навън пред заптийската одая, до чешмата, гдето ми удариха белегчетата; но не отзад, а отпред, което другарите ми не можаха да видят, за да се успокоят. Тук беше и севлиевският юзбашия, който постоянно ни ругаеше, защото новоселските бунтовници във време на въстанието бяха му взели саблята, за което и се отчисли. Той можа да познае каква мисъл се въртеше това време из главата ми, за което ме уверяваше да не съм се боел.

— Аз ти казвам мусулмански (самата правда), че ти ще отидеш на мемлекета си — продължи той доволно учтиво.

След това аз вървях вече пред едно заптие и двама души башибозуци към турския мост в град Търново. Нито аз знаех що стана с другарите ми тоя ден, нито пък тия знаеха какво стана с мене.[1]

После три часа ние бяхме в манастира „Св. Никола“, който е на пътя между Търново и Елена. Тук водачите ми ядоха хляб, при всичко че не бяха гладни, невъзможно беше да не побезпокоят манастирските служители в това мътно за тях време. Тия, водачите ми, се случиха добри хора, макар и двамата да бяха башибозуци; още като излязохме от Търново, аз можах да се споразумея с тях. След ядение в манастира игуменът стъпи с мене в разговор. Той ме разпита за едно, за друго, а най-после пожела да ми научи името, за да се спомена в светата литургия. Той показваше да е добър човек. В негово отсъствие обаче по подбуждение на водачите си аз бях принуден да му заплатя с непризнателност. Работата се състоеше в това: за да се подиграят със скромния старец, тия ме накараха да му кажа пред тях, че и той е бил комита и много пъти ми давал прибежище в манастиря. Нямаше какво да се прави; за да се отърва от бой, аз трябваше да им вървя по волята. Дядо игумен най-напред не искаше да обърне внимание на моите думи; но отпосле, като видя, че не се смея и турците захванаха да го подплашват, уплаши се и започна да се оправдава, че той през целия си живот не е помислил за подобни работи. Турците се кикотеха и тържествуваха над беззащитния. На излязване обаче аз намерих случай да разясня во късо на стареца в що се състоеше работата.





* * *



[1] После Н. Обретенов ми разказа, че тоя ден били осъдени на смърт не само момчетата от Ботевата чета, но и други мнозина още бунтовници, всички на брой единадесет души. Решенето, като всяко турско решение, било отменено вследствие една телеграма от Русчук и чстирмата другари били отведени в последния тоя град, гдето ги присъдили отново на вечно заточение в Акия. Малко подир моето заминувание тичешком влязло едно заптие в затвора, което съобщило на Савата, горнето радостно известие, като викало отдалеч: „Дай бакшиша.“ Сявата му спуснал в ръката три бели меджидиета, които него време струваха повече от три пола. ↑





Глава V. Елена


Късно вечерта, часът около два по турски, стигнахме в Елена. Няма да се разпространявам надълго да описвам трудностите на пътуванието, само с едни калцуни на краката, защото това ми е дотегнало вече, дотегнало е навярно и на читателите, тъй като на много места сме говорили досега по тоя същия предмет.

Ако в последно време турското правителство имаше пълнейше доверие на някои градове или села в Балканския полуостров, то, без съмнение, тия градове са Елена и Котел, в които никакви народни движения не са ставали. Като изключим Раковски, който не може да се каже, че е котленец, така също редки примери има да е излязъл и някой бунтовник от поменатите два градовце. Разбира се, че всичко това може да си има своите причини.

Според нас първата и най-главна причина е, че от тия места са излезли няколко авторитетни личности, които отпосле са занимавали чиновнически постове при турското правителство и завинаги са били против всяко движение, което е имало за цел разтурянето на турската държава. Като такива тия са имали силно влияние на своите съотечественици. По-развитите от тия последните са се стремили да завземат турски служби; а останалите не са имали нищо определено и вървели безсъзнателно, подир силните на деня. Руските солдати най-много бяха наежени против жителите на тия два градовце, тъй щото, когато турците съсипаха Елена, гдето от по-напред сланината се продаваше по 15 гроша оката на руския солдатин, никому не стана жално от тия последните. „При турците ние бяхме много по-добре“, казваха еленчени във време на войната. Същото ставаше и в Котел. Когато жителите на другите градове в България и Тракия посрещнаха за пръв път своите освободители и им принасяха в дар мило и драго, котленци предпочитаха да нападнат турските хамбари с храна и ориз, отколкото да посрещат, които продукти отпосле продаваха с двойна и тройна цена на избавителите си.

Втора причина за предаността на горепоменатите два града към полумесеца може да бъде според нас и това, че чрез съсредоточаванието капиталите в ръцете на известни богаташи съдбините на много хора са зависели от тия последните. А човек фиазчия, който притежава няколко къшли в Добруджа и е можал да завладее цели села икономически благодарение само на робството, естествено е, че той ще употреби всичките сили за непокътнованието на това робство.[1]

Достатъчно е било да заподозре той някого от своите полуубити раи или заемодавци във волнодумство и негодувание против робството, и тоя последният е пропадал.

Богатите хора по целия свят са врагове на свободата, при всичко че мнозина се стараят да докажат, че те са благодетели на человечеството и без тях се не може. Ние, българите, поне не можем да покажем на такова лице, с някои изключения, което да е принесло добро на народния ни жертвеник.

Така също няма пример в последните наши движения да е посетил някой от апостолите Елена или Котел. Четата, която в 1876 год. излезе от Сливен под предводителството на Стоил войвода, ако не беше я заварил снегът на 8 май в с. Жеравна, от който трябваше да се измени направлението към с. Нейково, решението й беше да изгори Котел. Наистина, капитан Георги Мамарчев, който е искал да приготви въстание в Търново, тоже е бил котленец; и в Капиновския манастир обесиха няколко еленски първенци, предадени от хаджи Юрданча, които са искали да дигат въстание; но това са ред частности, които не можат да се вземат за общо правило.

И така, в Елена, като чужд град на общото българско движение, в това време докарванието на вързан комита никому не правеше впечатление. Даже и конашките заптии не ме наричаха с общоупотребителното име — комита, — но просто хапуз (затворник). Мене ме запряха в местния затвор през нощта, в който нямаше никое друго лице затворено, като че тая местност беше от Небесната империя, гдето всичко върви по мед и масло.

Вързаха ме за врата с един ръждясал синджир ог прозореца, неупотребляван бог знае откога, и ме оставиха в тъмнината на голите дъски. Точно описание на еленския затвор не можа направи сега по причина, че не ми остана време да го разгледам. Помня само, че в него дотолкова бълхи, дървеници и мишки имаше, щото цялата нощ нямаше заспивание. Мишките преминуваха отгоре ми като айгъри и заптиите бяха принудени няколко пъти през нощта да се залавят за пушките си, по причина, че дрънках синджира да се браня, а тия мислеха, че се опитвам да бягам.

Рано сутринта потеглихме да вървим, като хванахме пътя за Беброво. Нямаше вече никакво съмнение, че мене ме карат за Сливен, а оттам в Пловдив, гдето, според изпита ми, че там съм бил в най-голямата сила на въстанието, възможно беше да се открият комитаджийските ми работи. През всяко българско село, отгдето минувахме, заптиите трябваше да правят уж кафалтия (закуска), която се състоеше от няколко престъргани пити и около една ока сирене, в случай че нямаше време за друга гостба. В с. Марин, чисто българско селце, по пътя между Беброво и Елена, не бяхме се още спрели, когато стана разпореждание да се приготви една топла турта и малко сирене с две-три глави лук за кафалтия после кафето. Спряхме се на мегдана сред селото, под сянката на едно дръвце, гдето не закъсня да дойде селският чорбаджия, дядо поп и няколко по-любопитни младежи. Моите водители никак не обръщаха внимание с кого и за какво говоря, което може би да не намираха за вредно или пък не им беше поръчано от надлежното място. Тия водеха разговор с чорбаждиите около кафалтията, на една страна; а аз, на друга — с младежите, които, възползувани от нечистите ми дрипели, съвсем свободно ме запитваха за едно, за друго. Няколко мои отговори обаче ги направиха да погледнат на мене по-сериозно и по-съчувствено, като ми съобщиха и някои новини от вънкашния свят, които аз не знаех, както и някои подробности за участта на сливенската чета.

Дядо поп не можеше да премине с мълчание относително мене. Той трябваше да каже поне две думи в присъствието на турците, защото и мълчанието понякога се взема за вина.

— А бе, синко, ами вие дотолкова ли глупави бяхте да се подигнете против милостивия ни цар-баща? — каза той официално, които думи отдавна можеше да дъвче из устата си, защото ги каза съвсем набързо.

— Заблудени хора сте вие! Който ви е увел в тоя път, да ви тегли греха.

— Това не е ваша работа — отговорих аз на дядо попа.

Тръгнахме и после два часа бяхме вече в цветущето него време българско селце Беброво, гдето се спряхме на конака. И тук заптиите проводиха да им приготовляват ядение, при всичко че големите им тъгарчуци бяха пълни с хляб и сирене още от с. Марин. След един час почивка в Беброво потеглихме през Тузлука за българското село Стара река. От Беброво тръгнаха с нас още двама души башибозуци. От това последньото село до Стара река няма друго българско село; по тая причина водачите ми бързаха за стигание вечерта, защото в турско село не им се оставаше да огъват сухия кукурузов хляб. По пътя, близо до едно турско село, много кадъни женеха по нивята. За да им обърнат вниманието, водачите ме принудиха да запея някоя комитаджийска песен, която тия поздравиха с гръмванието на няколко пищова. Селото Стара река е в самите поли на Балкана, откъм северна страна на сливенския проход Демиркапия. И тука същите приготовления за ядение от страна на турците, както в с. Бълван. Кехаята на селото, куц и без ръка, който беше даскал в същото време, до вечерта два пъти се сподоби да яде бой, по причина че не можеше да изпълнява скоро заповедите на агите.

Аз стоях още вързан отпред сундурмата на къщата, в която бяхме кондисали. Стопанинът на къщата, млад черноок българин, на тридесетгодишна възраст, по причина че нямаше още жените от нива, сам разпореждаше да кладе огъня, защото турците и в най-голямата жега не стоят без огън. Имах тютюн, турен в кесия, подпъхната на пояса ми, но не можах сам да си направя цигара, по причина, както казах, че ръцете ми бяха вързани, за което предложих на стопанина с молба той да ми направи една цигара.

— Да ти направя цигара ли? Не те е срам! Като на вас чапкъни, които разбъркаха света, зехир не давам беля — отговори сърдито той, като викаше още нависоко да го чуят и турците, с което искаше да се препоръча.

Но турците не са твърде горещи любители на подлото лицемерие; от това правило се изключава тяхното правителство и изнежените ефендета.

— Ще ти изсъхнат ръцете ли бе, п… — каза един от башибозуците на стопанина. — Той се чете наш душманин, излязъл е да коли турци, но ние, два деня стана, от нашия тютюн му правим цигари. Тук пред нас го псуваш, но да го намериш в Балкана, в устата ще го целунеш.

Стопанинът ми изпълни просбата; без да се обади нищо.

Вечерта ме туриха в отделна стая, като ми отвързаха и ръцете, докато ям хляб; а после донесоха едни конски букаи и доведоха един българин, с когото ни заключиха в тях, само по едина крак и по едната ръка в белегчетата. Българинът само сумтеше, докато ни връзваха, което беше знак, че той негодува; но нищо не смееше да се обади, защото знаеше какво ще да го последва, и само клюмаше с главата си на заповедите от страна на турците, които му поръчваха да не заспива тежко.

— Ако го отървеш да избяга, тебе ще покачим на бесилката в Сливен — казваха тия.

Турците ни оставиха сами. Малко след тяхното заминувание моят другар българин започна да псува, каквото му дойдеше до устата, загдето го свързали при мене. Той дотолкова ме имаше за долен и отритнат от света човек, щото една думица не приемаше да отправи към мене, а сам на себе си говореше:

— Бе хей, луда главо, защо не отидеш в Кипилово (ближно българско село), като ти се молеха хората? Ама нямало ниви, нямал си къщи, гладен ли щеше да умреш? Малка ли е гората, да сечеш дърва, да белиш киселичови кори (за боя)? Ха, хак ти е сега! Остави къща и деца и се търкаляй заедно с въшкавите цигани-хърсъзи!…

— Мълчи, байно, защото мене ми се спи — казах аз.

— Да се опустее и селото му, и главата му, и наредбите му! На тоя свят няма управа, бей, няма! Сиромах ли си, тежко ти и горко! Всеки иска да те направи мост, всеки те тъпчи в тинята.

— Казах ти, приятелю, не съм разположен да слушам твоите молитви.

Приятеля ми продължаваше без никакво стеснение:

— Пък много сган били тия кучета, господ да ги убие! В касабата (в Сливен) бесят, в Търново бесят, по други места бесят — няма свършвание.

Най-после нашите отношения с приятеля дойдоха дотам, щото той ме напсува, аз го плеснах през устата, той скочи да ме бие, аз го хванах за космите и букаите дрънкаха, като че бягаше с тях някой кон. На часа заптиите наобиколиха стаята и няколко щика се подадоха из прозореца. Когато запалиха свещта, ние бяхме накуп един въз други. Разбира се, че аз можах да се оправдая по-добре и да изложа по-ясно причините за скарванието ни. Заради това само приятелят се удостои да получи четири-пет тояги, а аз останах ненаказан.

На другия ден ние чакахме до самите поли на Балкана, под високите букови дървета, гдето наблизо тече реката, която минува през Стара река. Чакахме няколко часа. Това не беше почивка, защото половин час още път не бяхме изминали от селото. Заптиите си говореха полека, а аз се наслаждавах на прекрасните букове, които в разстояние на един месец не бях виждал и които ми напомняха глад, мъки, бягание и смъртта на моите другари… Него ден имаше пазар в Сливен, на който ходеха хора чак от Тузлука. Скоро захванаха тия да пристигат, всичките, разбира се, турци, които водачите ми спираха при себе си, и като се набраха около десетина души, тогава скупом тръгнаха да вървят. Сега си обясних аз ча-канието на заптиите; тия ги било страх да нагазят в Балкана, може би да не нападнат комитите, да ме освободят, които в това време бяха поразени навсякъде.

Пътят през Балкана — само името му беше път, а всъщност то бе тясна хайдушка пътечка, изкопана на трапища от конете, които бяха пълни с вода. Всеки може да си представи доколко лесно е да пътува из нея човек с вързани ръце. Всинца вървяхме един по един. Башибозукът, който вървеше подиря ми, започна по едно време да вика с глас: „Излязваха, излязва!“ Аз се обърнах наназад и видях, че ножът му беше излязъл почти всичкият от капията, което той, разбира се, нарочно правеше. „Не съм аз крив — отговори той, когато се обърнах да го погледна. — Подушва, че комита върви напреде му, когото иска да заколи (ножът).“ Това се повтаря няколко пъти и аз на всяка стъпка трябваше да се обръщам наназад, при всичко че това ставаше уж на шега; но можеше да се вземе и наистина, защото, ако ме заколеха в това пущине, доволно беше да засвидетелствуват няколко души, че съм искал да бягам. Най-много ме стряскаха тия думи, които други един старец от башибозуците, който така също вървеше отзад, захващаше да вика: „Османе, моля ти се, харижи го на мене! Не го погубвай! Той е невинен.“ Аз се обръщах не твърде хладнокръвно и виждах, че ножът на Османа висеше над главата ми като змия. Разбира се, че всичко това тия захванаха да правят, когато изминахме лошите места и наближихме върха на планината. От по-напред гласът им не се чуваше твърде.

Минахме покрай онова място, гдето башибозушката потера на 10 или 11 май 1876 г. изби останалите момчета от сливенската чета. Техните кокали и много части от дрехите им се търкаляха още покрай пътя, от долня страна. Отгоре над пътя има една баирчина, като шанс, зад която се били заложили башибозуците. Тия били предизвестени от по-напред, че на това място ще мине четата. Тая чета, която била разбита, без главатар и в безпорядък после снегът на 8 май бягала по Балкана към Велико Търново, гдето мислела, че работата е по-сериозна, както направихме и ние в Панагюрище. Върху един скелет, който беше най-близо до пътя и който си стоеше цял-целниничък, освен главата, башибозуците ме накараха да плюя отгоре му, което аз трябваше да изпълня.

В това време именно, докато турците се маеха да разгледват скелетите и позицията, откъм Сливен достигнаха 30–40 душя голи арнаути, волентири, които отиваха за Сърбия. Щом тия доближиха до нас и видяха кокалите на падналите за свобода юнаци, няколко души ме заобиколиха с извадени ножове и нападнаха да ме съсекат, като псуваха по синьо небе. Главатарят на моите водачи се доближи до тях и им обясни, че ако тия са царски хора, то и той е такъв и че той за кеф не е тръгнал да кара комитата, но заповедта на царя изпълнява. Арнаутите си тръгнаха в пътя, след като подариха по един пищов на двама-трима селяни турци, които вървяха с нас, като им казваха, че в днешно време е срамота за един мюсюлманин да ходи без оръжие.

Като прехвърлихме вече върха на планината и се навалихме към Сливен, седнахме да ядем хляб на една дълга поляна, називаема Вратник, до едно изворче сред поляната, водата на което извира из пукнатината на една канара. Тук аз изядох една плесница от един башибозук за една моя неосторожност, която се състоеше в това, че му прекрачих пушката, както беше сложена на земята. Това се счита у бабаитите за злополучие, т.е. че като се прекрачи една пушка, тя не чини вече нищо. В Сливенския балкан има много мандри, на които майстори евреи, повечето от Ямбол и Карнобат, дохождат да правят кашкавал. На една такава мандра се отбиха турците, като се надумаха по-напред да задигнат няколко пити кашкавал. Евреинът, като всеки евреин, който и други път, се вижда работата, че е имал честта да приема и изпраща подобни неканени гости, беше се разпоредил да намери място на кашкавала. Като знаеше, че от тая негова благоразумна мярка няма да стане твърде добре на агите, той ги посрещна още отдалеч, направи им темане до земята, нарече ги бейове и ефендета, поздрави ги, че хванали лов, т.е. комита, и пр. За да отмъстят на лукавия евреин, турците задигнаха от мандрата цялото цедило с безсолната отвара, която можеше да има около 10–15 оки. На три места се спираха тия по пътя да ядат и най-после викнаха турците от един керван да им помогнат. Следствието на безсолната отвара беше това, че всичките ги заболя сърце, тъй щото едвам можаха да се завлекат до Сливен. През това време зрееха зарзалите, които изобилствуват из сливенските лозя. Турците удариха направо из лозята заедно с мене и гдето им харесваше, там се спираха да берат, без да ги е грижа ни най-малко, че на някои лозя притежателите бяха там.





* * *



[1] Ето как се е изразил нашият патриот-спасител Раковски в своя „Горски пътник“ (стр. 83 и 84) за състоянието на еленската рая:


Нямамы тамо Турци жители,

Българи наши управляват,

Горши са’те от’тях мъчители,

Тiй народ тяшк’угнетяват!



Имя яничерско те носят,

Окрестни села са разделиле,

С’ гордост чорбаджй са зоват,

Народ зароблен са’освоили!



Тамо мы двойно робувамы

Турчину же неверну и тем,

Даванье тежко бедни плащаме,

Подданни техни сме щем не щем!



Тiй прибират нашы данноци,

Никой да попита не смее,

Страшни злобливи са изедници,

Всяки по воля над нас владее!



Плащамы лихва и върху лихва,

Наша са главна длъжност н’изплаща,

Всяки задлъжен горко издъхва,

Син и унука стар дълг посреща!








Глава VI. Сливен


В Сливен влязохме из пътя, който минува покрай фабриката. Башибозуците се спряха на реката да се измият, подсукаха си мустаците, изкривиха си чалмите, наведоха си ножовете нанапред по най-последнята мода на бабаитлъка и тръгнаха в порядък двама напред и двама отзад.

Моята душа се стягаше при появяванието на Сливен, зад който имаше и Стара Загора, Пловдив, центрове на ужасите. В България или по-добре в тогавашната Дунавска област лесно можех да се отърва, даже и победих, може да се каже. Но дали същото това можех да направя и в Тракия, гдето ме познаваха повече от хиляда души, за които нямаше съмнение, че са арестувани, гдето имах да отговарям за няколко престъпления, едно от друго по-важни?

Ето въпроси, които ме заплашваха твърде сериозно.

Влязохме в града. По улиците най-много се виждаха турци, които се излежаваха по кавенетата и сенките, потънали в тютюнев дим. За тях беше настанало истинско царство. Тия имаха силни причини да вярват, че българският народ е осъден на смърт и тия са пълни господари на стоката му. Заради това тия не хващаха никаква работа и по цял ден крояха планове по кавенетата, като кое село ще се удари, кой бей или султан отишел в Стамбул да вади ферман за уничтожението на няколко български села, разбира се, и най-богатите, и пр., и пр. Някои от тях бяха достигнали до това съсипително, заключение за всеки народ и държава, щото считаха работата и труда като унижение за всеки истински мюсюлманин. „Не съм гяурин да работя; да ми е жив ятаганът и шишинето.“, казваха някои от тях, когато по-старите ги питаха защо не работят. Тоя образ на действия от страна на турците се продължи до самото им поражение. В разстояние на това време техните занаятия се състоеха: да сноват по българските села, с по няколко копоя и хрътки, а всъщност да обират кого где срещнат: даже и посред пладне в селата; ставаха пъдари, пазачи, субаши, охранители на българските села, ясакчии и гавази, от един град до други да придружават българските търговци и други занаятчии хора, които без турчин не смееха да се подадат от града или селото навън. Разбира се, че клетият българин не беше стопанин на нищо по това време. Той преживяваше такива тежки дни, каквито едва ли бяха виждали неговите праотци в завоеванията на мурадовци! Не се знае като как би се свършила тая ужасна вражда между двата народа, ако не беше прибързала нашата освободителка да ни дойде на помощ. Онова, което може да се каже, е, че турското правителство след Цариградската конференция, ако не беше се увлякло във война от Русия, щеше да бъде принудено да вземе мерки за подобрение съдбата на раята, както казахме вече по-горе. Но щеше ли българският народ да се задоволи и да остане мирен, след като имаше той вече отпреде си Батак, Перущица, Бояджик и други още паметници? Ние поне не вярваме това, няма да го повярва и всеки интелигентен, който обича да гледа напред…

Моето пъстро облекло, кирляв фес, турско елече, бели вътрешни панталони от шаяк, бели горненски калцуни, което представляваше и турчин, и българин, от една страна, а, от друга — белегчетата на ръцете ми, туряха в недоумение зрителите, които лениво си подаваха главите из прозорците на кавенетата да ме огледват. По-любопитните от тях не можаха да се стърпят от да не попитат що съм за човек. „Комита“ — отговаряха в един глас моите водачи.

След като ме представиха на сливенския юзбашия, именуем Кара юзбаши, който ми предложи няколко въпроси, отговорите на които аз знаех вече наизуст, даде се заповед да ме експедират в затвора. Той, Кара юзбаши, като се научи, че съм родом от Сливенската околия, попита ме още, ако сполучило делото на комитаджилъка, то паша ли съм щял да стана в Сливен, или други по-долен чин ми е било обещано?

Вкараха ме вътре в затвора. Докато един от заптиите се занимаваше да ми отключва ръцете, други един чакаше отстрана в едната ръка с железен чук, а в другата — с тежка пранга. Щом първият свърши, повалиха ме на земята като вол и удариха прангата на десния ми крак. После това управителят на затвора — Хюсеин аа — заповяда да ме турят в полиса, гдето обикновено затварят убийците и други за голяма вина злодейци. Полисът при турския затвор служеше още за изтезание на ония лица, които не са се признавали в данното престъпление. Той е малко помещение, колкото за един човек, не по-голямо от два аршина надлъж и един на широчина.

Покрай другите затвори в него време, в България и Тракия, сливенският затвор, може да се каже, беше най-добрият. Освен полисите всичките други отделения са удобни малко-много за живеене. Той има още добра градина, насадена с цвете, и посред двора му резервоар за вода, гдето свободно можаха да се перат затворниците. В това време, когато докараха мене, ни един бунтовник нямаше запрян. Тия били твърде много, но едни от тях освободили, а други откарали в Пловдив и Одрин, а трети избесили. Затворниците бяха повечето черкези, турци, цигани конекрадци и пет-шест души българи за разни неполитически престъпления. Един от тия последните, на име Дани, беше определен да ми слугува, като хляб и вода да носи, без да има право две думи да размени с мене. За една игла, която той беше ми дал да се кърпя и която съгледа Хюсеин аа, забодена на стената на моя полис, удари на Даня десетина тояги. Причината иатова е, че съм щял да посегна с иглата на живота си! Други никого не припущаха при мене; не ми даваха огън да не би да се запаля, нито пък смееха да оставят при мене стомната с вода, за да не се ударя с нея. Най-главна причина, загдето се вземаха тия мерки да не съм посегнал на живота си, беше тая, че в поменатия полис дървениците и бълхите, няманието с кого да размениш две думи, нощното бдение накарваха и най-малодушния човек да дойде до отчаяние. Близо до моя полис имаше един циганин, идиотин, убиец на двама души българи, който беше лежал в одринския затвор около десет години; а тука беше преместен по причина на болест и че му оставаше още малко да си изкара срока. Той излязваше само нощно време навън, когато се приберяха другите затворници. По негово желание, да не се събира с никого, сам беше си избрал полиса. Няколко пъти той дохожда да ме бие, защото съм му правил шум. Никой нищо не му казваше за това. Турците са големи обожатели на лудите.

Черкезите обаче, като всеки черкези, които правят изключение от всеки закон, дохождаха свободно до вратата на моя полис, които само нощно време се затваряха, а деня ги оставяха свободни.

И в тях имало хора със сърца, при всичко че са обявени от целия свят за хищна нация! Мнозина ми даваха тютюн и цигари, а нощно време ми спущаха кибрит скрито през една дупка. Управителят на затвора Хюсеин аа постоянно се разхождаше с тояга в ръцете из двора. Ако някой от българите случайно се е навел в двора да върши нещо, то на Хюсеин аа мъчно ставаше да го замине, без да го не удари; а отпосле се смееше. Така също, когато някой българин отидеше да се мие или пере на резервоара, управителят изпращаше някои от циганите да бутне сиромаха българин във водата. Не стига това, но му удареше и няколко тояги, че не стоял мирен и омърсявал водата. Всичко това аз наблюдавах от моя полис. Кой не се подиграваше това време с българина! Тия бяха артисали на света.

Пет деня после моето затваряние извикаха ме в конака при кадията. Той стоеше преспокойно, сам в стаята, на своя дебел миндер, облегнат до стената, с броеница в ръка. Защо именно ме донесоха при кадията, аз не знаех. След като ми зададе обикновените въпроси със същата спокойност, на които аз отговарях без никакво затруднение и се мъчех предварително от очите му да позная за какво има да ме пита, той дрънна звънеца.

— Нека дойде Осман ага, от с. … — каза той на заптието, което чакаше за заповед със спуснати надолу ръце.

Осман ага! Това име ходеше из памятта ми. Аз помня, че в нашето село живееше един турчин, на име дядо Осман, както го казваха българите, който беше от първенците и когото да видя сега, едва ли бих го познал. Но щом той се подаде из вратата и премина покрай, мене, без да ме погледне, аз можах да го позная, че е същият.

— И вашето село, Осман ага, според силите си, дало един комита; колкото да не остане назад от другите села, при всичко че вие ни уверявахте, че хората ви са чисти, зъбите им познавате — каза кадията.

— Протестирам, ефенди — отговори Осман ага, без да ме погледне още и може би да не беше ме съзрял, че съм отзаде му, защото го държеше кокошата слепота.

— Обърни се и го погледни — продължи кадията, като посочи на мене.

Осман ага ме измери с очите си от главата до краката и се обърна, та каза на кадията, че той ме не познава и гарантира даже, че в селото му няма подобен човек. Аз казах на Осман ага, че съм син на еди-кого си и за своята глупост, че не знаех кой път да хвана, когато излезли комитите, хванали ме на Балкана, като съм си идел на селото, и досега не можа още да се оправя. Той ме позна и ми съобщи даже, че майка ми умряла. На излязване чух, когато друго едно ефенде, което от по-напред беше влязло при кадията, да му казва, че като ме познал Осман ага, „работата е свършена вече“, на което кадията отговори, че не е достатъчно: трябва сще едно лице да ме познае.

От само себе си се разбира, че тая среща с Осман ага беше нещо вроде очна ставка: удостоверение моята личност, за което и казваше кадията, че не е достатъчно само едно лице. Така също аз разбрах на вярно, че само за това удостоверение съм докаран в Сливен. Но що значеха думите на ефендето: „Работата е свършена вече“? Дали да ме отправят за Стара Загора и Пловдив, или въжето? Ето въпрос, който ме занимаваше всецяло и който не ми даваше да си затворя очте. Неизразимо преговарях в ума си дадения изпит в Ловеч и Троян, като са трудех да вникна във всяка дума. Мъчното беше и това, че нямаше с кого да си поговоря, да взема мнението на други лица.

Подир два-три дена втори път ме извикаха да изляза навън; но наместо да ме заведат в конака при кадията, както си аз мислех, спряха ме до портите на затвора, от вътрешната страна. Насреща ми, от вънкашната страна, стоеше чорбаджията от моето село, заобиколен от няколко души заптии, треперенето на когото се увеличаваше толкова много, колкото аз се приближавах към вратата, като че не мене, а него щяха да бесят, беднийт. На зададения ми въпрос на турски язик аз отговорих по български; но той остана незадоволен и сърдит обяви, че не разбира тоя язик.

След като каза нещо скрито на заптиите, които го бяха наобиколили, той, чорбаджията, ме изпсува, че съм бил царски душманин, и си отиде; а мене повърнаха пак в полиса.

Разбира се, че поменатият чорбаджия не ме обвиняваше толкова от сърце; но така трябваше да се говори тогава, такова беше времето.

На петнадесетия ден подир докарванието ми в Сливен един ден пред обяд извадиха ме на двора и тъмничарят с чук в ръката доближи се до мене да ми извади железата. Когато се вадеше желязо, три неща имаше да се случат. Първото, най-ужасното, разбира се — бесилката; второ — карание на други град, и третьо — освобождение. Най-вярното беше второто предположение, което се и случи. Аз се радвах, при всичко че нямаше защо. Вън пред вратата на затвора чакаше един кон, за който имах смелостта да си помисля, че може би да е приготвен за мене; но скоро предположението ми изчезна, защото не се мина много време, и двама затворници българи донесоха на ръцете си един умирающ арнаутин, залян в кръв, съсирена и засъхнала по изпокъсаните му дрипи, когото качиха на приготвения кон. Той беше ударен от заптиите с куршум в коляното, което беше почти строшено, във време, когато с други още арнаути отишли да плячкосват беззащитната рая; заради това и него щяха да карат заедно с мене неизвестно още накъде.

Освен белегчетата на ръцете ми, което беше първа длъжност на заптиите, вързаха ме още с едно козеньово въже, с другия край на което беше вързан конят, който носеше ранения арнаутин. Тая мярка се взе от страна на заптиите, затова защото той, арнаутинът, едвам стоеше върху коня и не можеше да го управлява. Аз обаче трябваше да вървя пред коня и да го водя. Всеки може да си въобрази какво е било моето положение: бос по каменливото шосе, вързан на две места и да водя още кон, който ме влечеше надолу-нагоре и ме застъпваше по петите. Заптиите бързаха, а арнаутинът се крепеше полумъртъв, пъшкаше и охкаше непрестанно и в допълнение още на това кракът му издаваше отвратителна миризма.

Близо до града, още в лозята, конят ме настъпи така силно, щото аз в гнева си казах няколко неблагоприятни думи към арнаутина, в които се досягаше и неприкосновеността на мюсюлманството; но заптиите, наместо да се разсърдят, дадоха ми още право и сгълчаха арнаутина, като му забележиха да държи по-яко юздите на коня си. Въпросът се реши в моя полза именно затова, защото петите ми бяха се разкървавили.

Ние хванахме ескизаарския път, който аз познавах отнапред. Заптиите не се обаждаха ни черни, ни бели спрямо мене, а само помежду си говореха за дневни въпроси. Доколкото можах да разбера от разговора им, тия разискваха като как ще постъпи правителството с някого си хаджи Исмаил аа, богаташ, както се видеше, който бил обезчестил едно българско момиче от жетварките.

— Исмаил ага е нофузлия (влиятелен) човек и познат на големците; а гяурското момиче си е пак гяурско, за хатъра на което никой път няма да се пожертвува един добър мюсюлманин, особено в днешно време — казваше единът от тях. — Но едно има да бърка, а то е, че хора, които се занимават с прибиранието на храната, колкото и долни да бъдат, правителството ги защищава.

— И това са дребни работи — отговори другият. — Интересующите се за тая работа ще му намерят леснината.

Заптиите бяха двама души. С изключение на някои обикновени псувни тия не ми казваха друго нищо. Разстоянието от Сливен до Ени Заара е около шест часа. Ние го взехме цял ден. Нищо необикновено не се случи по пътя. Само болезнените охкания на моя арнаутин се увеличиха; от жажда устните му бяха изсъхнали дотолкова, щото две думи не можеше да каже, като че устата му бяха пълни с памук; а заптиите не му удовлетвориха тая естествена нужда, защото се боеха, че като пие вода, ще хвърли петалата. Особено той ставаше нетърпим, когато доближехме до някоя чешма, които не са рядкост по тоя път. При една от тия чешми, над която се издигаха две кичести върби и висок бряст и на която водата, бистра като сълза, хлуеше през два железни масури, той простря ръце към мене с молба да му подам водица с дървеното котелче, което приличаше на турска емения, като следваше в същото време да ме нарича „кардаш“ и „йолдаш“. Аз не смеех от заптиите да му помогна, при всичко че от сърце желаех това. Най-после работата се реши така, щото бедният арнаутин изгуби равновесие на коня и се хвърли в коритото на чешмата, при което нещастие се притуриха и две-три ритвания от страна на заптиите. Турците въобще не са разположени добре към арнаутите.





Глава VII. Ени Заара


Ени Заара, или Нова Загора, това време беше доволно значителен градец. Ние влязохме вътре надвечер, гдето, след като ме показаха на тамошния юзбашия, който ме посрещна с думите „гебер“ и „душман“, тикнаха ме в затвора. И какъв затвор беше той, боже мой! От силните дъждове, които валяха твърде много него лято, той беше се преобърнал на блато с тъмнозелен цвят, което издаваше убийствени миризми. Отникъде слънце не можеше да го огрее; а светлина влязваше само през едно малко прозорче, напречено надлъж и нашир с дебели дървета. Посетителите на тоя грозен вертеп състояха от разни народности, турци, българи и най-много цигани, а комити нямаше нито един. Като най-нов, туриха ме на най-лошото място, в дъното на затвора, гдето водата беше в голямо количество и невъзможно бе да остане човек ненамокрен. Понеже и по тая страна нямаше никакво бунтовническо движение от страна на българите по това време, то затворниците турци не се показваха дотолкова фанатици, както това ставаше другаде. За да насърчат тия последните може би, бяха обесили неотдавна двама души, Кондю Д. Кавраков и Георги Кольов, първият от Сливен, а вторият от Кортен.

Там близо до мене стоеше младо момче, гологлаво, с малка брадичка, с букаи на краката, с вързани ръце и със синджир на врата, единът край на който беше закачен от железата на прозореца. Това момче, което аз съзрях отпосле, помислих в себе си, че то е навярно комита, и се зарадвах, че са ме турили дотолкова наблизо до него, защото свободно можахме да се разговаряме помежду си, без да има да ни пречи някой, тъй като наоколо нямаше наблизо други затворници. То мълчеше постоянно, като ми даваше разни поводи да мисля, че неговата работа не е добра, като например може би да го бесят и пр. Аз наруших най-напред мълчанието помежду ни, като го попитах отгде е, но никакъв отговор не последва. Втори и трети път същото питание, тоже никакъв отговор — ни дума, ни ума. Обърнах на турски, на французки, пак мълчание. Най-после нашият мъченик и единомисленик си извади язика, изкриви си очите по безобразен начин и направи насреща ми такава карикатурна и несвястна фигура, която може да послужи за разяснение помежду ни. Той бил турчин, луд, когото докарали от село Сръзан, по причина че не стоял мирен, и на другия ден го откараха за Одрин със заптия.

В същия ден откараха и мене на станцията, гдето чакахме около един час пристиганието на трена от Ямбол, който отива до Търново-Сеймен и предава пътниците за Пловдив и Одрин. Тъмно беше още за мене в кой от последните тия градове ще бъда откаран; но заптието, което ме караше, не се забави да ми съобщи, че ние отиваме в Пловдив. Тоя последният беше арапин. В трена имаше много чиновници, българи, които не само че ме познаваха, но и бяха даже съучастници уж в комитета. Аз ламтях от сърце и душа да се срещна с някого от тях, за да ги предупредя, ако в случай бъдат извикани в качеството на свидетеля, да знаят що да говорят; а най-повече да кажат на сейменския шеф-станция да откаже, ако го попитат, че е давал свидетелство на мое име. Но тия мои познайници, хорица малодушни и слабохарактерни, намериха за по-добро да се изкрият, отколкото да излязат напреде ми.

След два часа тренът стигна на сейменската станция. Ако в трена имаше да ме познават няколко души българи, приятели, които, макар и да не ми помогнаха нищо, но никога не биха приели да ме издадат, то на сейменската станция, гдето бях живял и отгдето бях липсал преди няколко месеца по доста съмнителен начин, имаше да ме знаят и познават много добре мнозина: гърци, арменци, турци, българи и немци, някои от които положително знаеха с що съм се занимавал. Всеки може да си въобрази какво аз чувствувах, когато наближихме до моста на Марица и когато машината изсвири. От друга страна, не по-малко се смущавах, като си погледнах окъсаните дрипи, с които щях да се явя и през които ми се виждаха месата.

В късо време моето пристигание се узна почти от всичките. Салонът, в който беше ме вкарал арапинът, за да ме пазят местните заптии, които, за мое добро щастие, бяха нови н не ме познаваха — на всеки от прозорците му имаше по няколко души натрупани, които ме изгледваха с голямо любопитство и не без съжаление; но никой не влязваше при мене да ме захортува, всеки странеше като от чумата, всеки се боеше от опасния човек.

Именуемият Калуди, хитър и дързостен грък, който служеше на тая станция, не може да се стърпи. Той се нарече, че има уж някоя работа в салона, доближи се до мене и полекичка, без да го забележат заптиите, попита ме нямам ли от нещо нужда като пари и други работи, които той е готов да ми достави. Аз му отговорих, че най-голямо добро би ми сторил той, ако придумаше своите другари да ми не казват същото име както сега пред заптиите, така и за в бъдеще, ако стане нужда, и да каже на началника на станцията, който беше добър човек, да изповядва, разбира се, ако го питат, че свидетелството на име Х. Х. Х. е дадено на друго лице, а не мене. Казах му още, че моето име е понастоящем Х…, за което го помолих да разгласи.

Дързостният Калуди излезе набързо из вратата и след няколко минути се завърна изново, придружен от десетина души, българи, гърци и арменци, които един по един ме поздравяваха с новото ми име, което нависоко изговаряха, като се чудеха още в същото време как се е случило да попадна в такова положение, когато тия ме знаели за порядъчно момче и неотдавнашен техен другар.

— Ако стане нужда за гаранция, то ние сме готови и сега да гарантираме пред правителството — прибави Калуди.

Нямаше никакво съмнение, че тоя последният беше свикал другите си другари, които наговорил да дойдат да ме поздравят с новото ми име, за да чуят и заптиите.

Пари, тютюн, хляб и други потребности бяха в изобилие, за което пак най-много Калуди беше настоял.

Тоя Калуди беше грък, както казах, родом от Одрин, на възраст около 35–38 години, с жълти мустаки, винени очи, ръст среден и с весел характер. Младите си години той прекарал много буйно и разсеяно, по причина на което твърде начесто посещавал затвора и порядочните люде не го наричали другояче освен чапкънин.

На сейменската станция той изпълняваше длъжността магазинерин. Един ден, когато дошел тренът от Одрин, в който имало няколко души познайници и съседи на Калуди, които го изглеждали със зачудвание, как той е сполучил да занимава такава длъжност, за да им привлече още повече вниманието да разказват, когато си отидат в Одрин, Калуди излязвал и влязвал в писалището с разни книжа и тефтери в ръцете, които разгръщал и четял, отивал до масата, на която е телеграфният апарат, който отварял и затварял, и пр., и пр. Всичко се свършило благополучно. И Калуди можал да представи от своя страна ролта на голям човек, и познайниците му били убедени, че действително това е така, като се споглеждали един други, което значело: „Смеехме му се едно време; виждате ли го сега!“ Но когато наближило да тръгне тренът, машинистът, сприхнат и полупиян немец, такава порядъчна плесница залепил на тържествующия вече Калуди, щото компанската му шапка, завъртяна като от вихрушка, отхвръкнала няколко крачки настрана.

— Ако земята под краката ми се беше отворила да вляза цял-целниничек — разказваше отпосле бедният Калуди, — то хиляда пъти щях да бъда по-благодарен.

Вследствие на това той се бе зарекъл да не стъпва вече в Одрин.

Моят арапин-заптия не можеше да се начуди отгде-накъде да се отнасят така съчувствено към мене тия челебии. На тръгвание можах да забележа там, настрана до станцията, един мой приятел и посветен отчасти в работите на комитета, на име Донко, от ближното село Търново, очите на когото се бяха налели със сълзи.





Глава VIII. Пловдив


Пристигнахме най-после в Пловдив. Пловдив, който беше центърът на ония ужасяющи събития, които се бяха извършили неотдавна; Пловдив, в който се реши съдбата на толкова български села, в който станаха първите заседания на турците относително кланията; най-после Пловдив, на който и нашите слаби гласове решаваха преди два-три месеца съдбата в живописното Оборище по кой начин да се изгори, от коя махала да почне най-напред разрушающият пожар, а сега, о, фатална съдба, той беше се преобърнал на страшилище, на касапница, в него бяха докарани всички ония буйни и решителни натури, които му подписваха присъдата за смърт или живот! Каква подигравка!… Сега тия очакваха кой по-напред ще чуе името си от устата на омразния заптия, който да го призовава — или да дава отчет за разбойническите си дела според официалните изражения, или да го прикачат на бесилницата.

Часът около шест вечерта влязохме в града по същия оня път, из който преди няколко месеца влязохме двама с апостола Панайот Волов. На края имаше събрани малки кадънчета, които ми дадоха добра надежда. Тия посочваха на мене, като си говореха помежду си, че „и под краката на тоя комита ще мине отдолу студен вятър“, т.е. ще ме обесят.

Докато преминем през града, гдето повечето се срещаха турци по улиците, аз произвеждах повечето смях измежду зрителите, отколкото омраза и ненавист. Причината на това беше моето облекло и изгореното ми лице, което беше далеч от да представлява комита. Обадиха се някои и други измежду турците, които ме питаха иронически:

— Не е ли можал и без тебе да стане комитаджилъкът?

Когато влязохме при бинбашията, както го наричаха, който живееше над самия затвор и при когото имаше още няколко ефендета, така също и тия подумаха измежду си, че аз съм бил нов екземпляр, какъвто тия не виждали досега между 600—700 души комити.

— Той други бичим, из други калъп може да е излязъл; заради това не прилича на нашите — заключи едно голо ефенде, уж остроумно, който приличаше в лицето на копой и на което обущата отпред на пръстите бяха зяпнали като сомски уста.

Поведоха ме към затвора други заптии, в ръцете на които ме предадоха, а моят арапин остана в бинбашийската стая да си вземе разписката за предаванието ми. Слушах по пътя от разни лица, че в пловдивския затвор имало до 700 души бунтовници; това може да беше лъжа, защото турците обичат да преувеличават всеки път; но сега като че работата щеше да излезе наистина: голям шум се чуваше от дясна страна, зад стената, множество заптии се въртяха около вратите, мъже и жени селяни, измежду които се виждаха и много панагюрки, се трупаха около същите врата. Кои ли ще бъдат затворените, пред очите на които после няколко минути щях да се представя? Дали нямаше някои измежду тях, които съм уверявал, че победата е на наша страна, Турция е слаба, всеки е длъжен да стане, никой не трябва да се предаде жив в ръцете на душманите и пр., и пр.? Нямаше ли някой между тия последните, който да не е успял да погребе убитите си родители, деца, братя и сестри и който да не е можал да узнае мястото на изгорялата си къща? Не беше ли възможно и твърде даже вероятно, щото подобни хора, за които няма вече бял свят, да се нахвърлят на бившия си проповедник, който е ходил да ги вади от ум по селата им? Най-после дали нямаше мнозина между тия нещастници, които да свалят от себе си вината и я стоварят върху апостолите? Не беше ли свойствено на човешката натура, когато тя е наранена и полуубита нравствено и телесно, да търси отмъщение там, гдето не му е мястото? Най-после дали не щяха да се намерят мнозина, които с първо виждание да извикат: „Ей го! Той е един от ония, които ни измамиха, които станаха причина да ни изгорят бащините къщи, да се изколят децата ни и нас да ни заковат в синджири?“ Ето горе-доле какви размишления се въртяха из главата ми, когато пристъпих прага на пловдивския затвор. И влязох аз вътре. Боже мой, каква картина се представи на очите ми! Повече от триста души патриоти, селяни, граждани, свещеници и учители имаше в тоя затвор, които се разхождаха надоле-нагоре из двора; други се разговаряха, седнали по няколко души на едно място; трети се пощеха покрай стените; четвърти чакаха около вратата, може би да дойдат домашните им или някои познайници, и пр. Всички ония, за които аз мислех, че са паднали под ударите на башибозушкия ятаган, захванаха да се мяркат тук-там пред очите ми из гъстата тълпа. Мнозина аз не можах да позная за пръв път, защото ги оставих по разни места, по селата и из планината, сред зелената гора, в редовете на борците за свободата, с пушки и сабли, с черни калпаци, окичени с китки и левове; а сега, сега тия бяха дрипави, някои боси и гологлави, с изскубани бради и мустаци, с лица почернели и посърнали, като че бяха минали през пожар.

От най-напред мене беше ме срам да се подам пред лицата на ония, пред които се бях клел, че ще падна под байряка на свободата; а сега се мъдрех вързан и опетлан пред заптието; но като видях, че не съм бил сам, добих малко нравствена сила. Между другите по-главни деятели в приготовление въстанието в IV окръг тук бяха: нашият доктор в четата и депутат перущенски на Оборище Васил Соколски; копривщенският депутат, на същото място, Тодор Душанов; панагюрските членове на така наречения военен съвет: Филип Щърбанов, Найден Дринов, Искрев, Георги Нейчов, Кръстю Гешенов, Кирил В. Симеонов, хазнатарят на четата, Марин Шишков, поп Грую Бански, Иван Тотьов, Димитър Златанов от Пловдив, който дотолкова беше възхитен от святото дело, щото решил сам да си подпали дюгена, и други много.

Моето появявание произведе движение в затвора между всички ония, които ме познаваха. От една страна, тия се боеха, че може да ги издам, че имали с мене сношения и ме приемали на къщите си; а, от друга, чудно им беше как съм останал жив, когато мнозина уверявали, че ме убили. Началникът на затвора ме тури да седна близо до стаята му, в двора на един ъгъл откъм западната страна, близо при стаята, в която беше затворен учителят Груев.

— Где те хванаха тебе? — попита началникът на затвора с половин уста, без да ме и гледа даже, което показваше, че той се е наситил вече да гледа комити и малко се интересуваше от мене.

— Що търси ти на Троян? — прибави той, когато му отговорих, че там ме хванали.

— Комитаджийски късмет — прибърза да отговори Груев, който четеше в същото време турския вестник „Бассарет“.

Не беше успял още началникът на затвора да се махне отпреде ми, когато мнозина от горепоменатите лица или познайници и още някои лица захванаха да се подават от различни отделения на затвора, от което се виждаше работата, че бяха обадили за моето дохаждание, и след като си прехапваха устията, правеха ми знак с указателния си пръст, като го туряха на устните си, което беше знак да не ги изказвам. От по-после някои от тях захванаха да правят различни карикатури напреде ми, за да ме накарат да се засмея, понеже не можеха да дойдат при мене; а доктор Васил, който беше човек с весел и шеговит характер, играеше на ръченици, разбира се, не толкова явно. И, въобразете си, че три дни не бяха се изминали още, откогато му бяха прочели присъдата, че той е осъден на смърт, която присъда днес-утре трябваше да се тури в изпълнение! Човек млад, човек с идея и определени убеждения, на когото намазаното със сапун въже виси вече над главата му — играе на хоро! Млъкнете вие, заклети врагове на българския народ, когото не преставате да хулите, че той е лишен от патриотическо чувство, че той не знае да умира за свобода и цел, че неговият единствен идеал е — паричката. Лъжете вие; това аз научих същия още ден, когато от напрегнато любопитство да узная едно-друго и да се видя с приятелите си, на които да забележа да не правят никакви знакове, от което може да се заключи, че се познавам с тях, нарекох се, че отивам да се разходя. Тук тия се спуснаха подиря ми измежду множеството и напълниха разните отделения на реторадите, гдето се захванаха помежду ни горещи питания и отговори за едно, за друго, повечето, разбира се, около бесилката.

Някои от тях, уплашени, със съжаление ми съобщиха, че моята работа е много побъркана, защото тия, като мислели, че съм умрял, според общоприетото правило да се стовари вината на умрелия не скрили моето име и много работи, които не съм ги вършил, приписали ги мене. Аз им отговорих да се не безпокоят, защото нищо общо нямам по официален начин с показаното от тях име и ако има в нещо да ми помогнат, то е да ме наричат с това име. Казах им още, че нищо не съм говорил заради тях, от което тия се зарадваха премного.

— Моята работа е най-чиста — обади се доктор Васил. — Тия дни ще ме пребесят надве-натри, за което е решено вече отпреди три-четири дене.

От най-напред аз не повярвах тая горчива новина, защото докторът с такова хладнокръвие говореше, като че се извиняваше пред някого, който го кани да вземе участие в някой приготвен моабет.

Аз се завърнах пак на мястото си. После малко време заптиите се развикаха „всеки на мястото си да върви“, защото мръкваше вече и каушите трябваше да се затворят. На затворниците се даваше свобода да ходят цял ден по двора, от заран до вечер, а нощно време ги заключаха и по двора оставаше да обикаля само стражата. И действително, в късо време всеки отиде на мястото си, а аз, като нямах още място, следвах да стоя на мястото си и с нетърпение очаквах да ме извикат да ставам. Един от заптиите, който ходеше да заключва вратата, с голям сноп ключеве на ръката си приближи се до мене и попита началника на затвора в кой кауш трябва да ме турят.

— Трябва ли питане и за това; не го ли виждаш от коя черга е — отговори началникът, без да погледне нито към мене, нито към заптията, който го питаше.

Тоя последният не можа да разбере що му казват и втори път попита началника си да му обясни по-ясно.

— Чуден човек си наистина! Не виждаш ли, че той е шопарин (циганин)? Тури го в циганския кауш — отговори началникът сърдито.

— Хайде, ставай бе, боклук! И за тебе да слушам неприятни думи — каза ядосано заптията и ме подкара из една тъмна коридора, широка около два аршина, доволно дълга, постлана с каменни плочи, от двете страни на която се виждаха затворени врата на каушите, пълни със затворници, което се познаваше по шума, който се чуваше в тия кауши. Из коридората нямаше жива душа. На самото дъно от лява страна се спря той пред една врата, от малкото прозорче на която се чуваше най-много шум и която врата той отвори с ключовете, които имаше на ръката си. Тикна ме вътре в отворения кауш и дебелата желязна ключалка изгърмя отзаде ми.

Дълго време останах аз при вратата, без да се реша да пристъпя една крачка по-навътре, защото напреде ми се представи такава картина, каквато през целия си живот не бях виждал. Въобразете си голяма стая, четвъроъгълна, с един прозорец само, обкован и напречен с дървета нашир и надлъж; с измазвани някогаж бели стени, които от половината нагоре бяха запазили само първобитната си краска, а оттам нататък бяха почервенели с кръв от биението на дървениците; малка ламбичка, като оная в Ловеч, обсадена от няколко души в един ъгъл, които играеха наоколо й на комар; втора реда зрители, насядали на колене зад играчите; и още една третя, тоже зрители, прави или само наведени, тъй щото светлината на ламбичката излазяше като из кладенец само нагоре и сегиз-тогиз блясваше и от страните, когато се помръднеше някой. Тия три реда, на които само гърбовете се виждаха, бяха по-първите гости от кауша. Зад тях идеше други ред, по-долня ръка, които се бореха, като плюеха попред на ръцете си, които пляскаха една от друга; други се премятаха и блъскаха един другиго; трети се възсядаха; четвърти се биеха с юмруци; пети пееха „аман-аман“ и пр. Прибавете още при тая картина: нетърпимата миризма, произходяща повече от кюповете; гъстия прах, който се дигаше от пехливанлъка; притурете още облаци, жегата през месец юний и тютюневия дим, пуснат от цигански лули, ще имате възможност да си съставите определено горе-доле понятие за ченгене каушу. Всичко около тридесет души цигани можеше да има в тоя кауш с изключение на трима души българи и шестима турци.

Аз стоях прав именно затова, защото нямаше място где да седна. Моето присъствие и жалкото ми положение дотолкова обикновено се видя на гостите от ченгене каушу, щото никой не си обели зъба да ме попита кой сьм и що съм. Повечето от тях не можеха да забележат даже, че им доведоха нов гост. Отношенията дотолкова бяха прости, щото един циганин си позволи да ми затули очите с ръцете си изотзад, като ме питаше: „Познай кой съм.“ Вижда се работата, че той ме не познаваше и не знаеше, че съм гост. После се изправи до мене и ме попита нещо на цигански язик, като ме мислеше, че принадлежа на последната тая нация.

Най-после комарджиите свършиха играта си; но докато завземат местата си, двама души пехливани се струполиха върху малката ламбичка, която на часа загасна. Тежки удри от юмруци и текмета заваляха като град върху падналите два леша, които не издаваха никакъв глас, като че бяха чукани; от друга страна се изсипаха безобразни псувни с цигански макам; на трето място запяха и започнаха да се кълчат, като си плющяха пръстите и викаха: „Де бре-е-е-е! Хи-и-и-са!“

Когато стъкмиха ламбичката и я запалиха изново, между чалмите и кирливите фесове се надигна един свещеник с калимавка на главата и с дълго черно расо. От най-напред аз помислих, че действително това лице е свещеник; но като видях, че той повеси една тютюнева кесия, която махаше в ръката си наместо кандилница, и отведнъж се подигнаха диви смехове, взрях се добре и от голите само гърди на тоя мним свещеник доволно беше да се познае, че той е циганин, който в тъмнината сполучил да нахлуе връхните дрехи на поп Никола от с. Тюркемиш, когото за наказание не знам по каква причина бяха затворили в тоя вертеп преди няколко деня.

Най-после обърнал съм внимание на един циганин, който, без да гледа даже към мене, говореше на другаря си:

— Как не се излъгват един път тия заптии да ни доведат някой свестен човек, от когото и ние да се ползуваме нещо? Ето например тоя фукария, когото ни са довели сега, какво да му вземеш, когато с огнило да цъкнеш наоколо му, ще да се подпали.

— Какъв джинс си ти бе, аретлик? — попита ме презрително един млад човек на турски язик, който по дрехите си, по мястото, което занимаваше, и по подсуканите си мустаки приличаше да е глава в кауша.

Аз му казах, че съм българин, и поисках да ми покажат място где да седна.

— На главата ми ела седни — отговори младият човек. — От нивата на баща ми не идеш, да се грижа и за тебе.

Тоя млад човек беше българин, на име Димитър Пайтакът, родом от Панагюрище, който действително беше глава в ченгене каушу, гдето живял около две години. Преди това той бил в Цариград, гдето събрал разбойническа дружина, около 15 души, която се отправила за в България да върлува по пътищата, но в околността на Казанлък известният кърсердарин Корчу Осман ги нападнал, от които едни убил, някои хванал живи, а трети избягали. Всичките затворници, в това число и турците, наричаха Димитра — войвода, комуто и отдаваха приличните почести. Той беше млад — около 30-годишен, — с малки тънки мустачки, с черни големи очи, едното от които беше малко повредено, и с грамадно телосложение. Тук беше и един от другарите му, някой си Цвятко от Златица.

Както в Ловеч, така и тука аз останах през нощта да нощувам при вратата на мократа земя до кюповете. Рано сутринта, щом се отвориха каушите, няколко панагюрци дойдоха в циганския кауш да ме видят. Тия останаха доста благодарни, загдето съм се удържал да не издам никого от тях, вследствие на което разпоредиха се да ми събират парични помощи помежду си и отвън, измежду някои панагюрци. Техните изпити почти на всичките бяха побъркали, защото, като познати хора в селото си, мнозина имаше, които ги показваха що са вършили. Между другите затворени панагюрци в Пловдив беше и Райна поп Георгиева, която прави нашето знаме и го изнесе вън от града, но не в тоя затвор. Него време на три-четири места имаше затворени хора, които казваха, че надминавали числото хиляда.

Войводата Димитър, който се отнесе с мене вечерта дотолкова презрително, остана в недоумение, невъзможно му бе да си обясни кой съм и що съм за човек аз, та дохождат при мене някои от неговите по-първи съселяни, когато при него, войвода, глава на ченгене каушу и техен познайник, никога не бяха дохождали.

— Кой си ти и откъде-нагде се познаваш с нашите първенци? — ме попита той не без зачудвание, щом панагюрците си отидоха.

— Бях и аз едно време търговец, което ми спомогна да се запозная с много хора — отговорих на войводата; но той, наместо да се удовлетвори от тоя мой отговор, още повече ме погледна с подозрение и изскочи навън. На другата вечер Димитър войводата знаеше вече всичко за мене. Щом се аз подадох в кауша, той стана и ме покани да седна до него на постлано място, като ми се извиняваше, че не ме познавал, затова постъпил така с мене. Нему разправяли панагюрци, че аз съм апостол.

Аз се радвах в себе си, че можах да произведа подобно впечатление в пловдивския затвор както между турците, така и между затворниците, т.е. загдето мнозина ме взеха за циганин и малко внимание обърнаха на мене. В тая репутация ми завиждаха и другите бунтовници, като ме съветваха още строго да я пазя, защото тя ще да ме отърве от въжето. Като такъв, аз излязах преспокойно да обикалям всичките отделения на затвора. Ако нейде се случеше да загледа някой от заптиите или някой от турските бабаити, които и тука не липсуваха, аз се почесвах или се навеждах на земята да събирам хвърлени цигари, действие, което, както съм казал на много места, има своето решаващо влияние на турчина.

Пловдивският затвор в сравнение с другите затвори в България може да се каже, че държи първо място по своето удобство. Той е много по-добър и от сливенския. С изключение на ченгене каушу и другите отделения, които са наред с него, но и в тях пак може да се живее, защото са доволно широки и светли, с големи прозорци. Горните катове са още по-добри и чисти, в които бяха турили свещениците, учителите и по-богатите. На дъното в затвора имаше една отделна стая, с няколко прозорци и добре измазана, в която стояха няколко учители и друга търговци из Пловдив и Т. Пазарджик: П. Набодков, Дрински, Калчов, Отон Иванов, Данов и други.

Като минувах покрай малките отделения, които са на горнята страна, гдето държат повечето тия, на които са побъркани изпитите, наотделно, чух, че някой ме викаше по име. Обърнах се и видях моя любезен приятел Ботю Иванов, с когото се бяхме срещнали в троянския затвор, който плетеше чорапи. Той беше турен в полис. Два и половина месеца бяха се изминали от нашата среща в Троян, в разстояние на което време той не беше успял още да си оправи изпитите. Ако два деня го пущали да ходи свободен с другите затворници, то на третия ден изново го затваряли. Причината на всичко това беше той сам, защото не знаеше що да говори; но немалко го бъркаха и неговите съселяни от Синджирлий, гдето той живял, които, възползувани от слабостта му, всичко се мъчеха да стоварят върху него.

— Какво да правим, когато чорбаджиите ме бъркат — беше неговият отговор; — но ако даде господ да се отърва, боже помози, тогава ще се режат чорбаджийски глави. — Настрана всичко това — прибави Ботю, — но добър хляб дават тука, а най-главното е, че няма троянският бой. Страшна работа беше там.

Не закъснях аз да се срещна и с доктор Василя Соколски, депутатът от Перущица в Оборищенското събрание, докторът на Бенковски и един от моите приятели в панагюрското въстание, който, както казах, беше осъден вече на смърт. Но това му не бъркаше да бъде така също весел, както и в четата, като че нищо подобно да не беше се случило. Той беше облечен още с бунтовническите си дрехи, които ни дадоха от Панагюрище и които му взели един път башибозуците, заедно с инструментите му, но той успял пак да си ги вземе чрез правителството в София.

Просим минутно търпение от читателите да ги запознаем по-отблизо с доктор Василя, доколкото ни е възможно. Той заслужва това, защото е един от редките български мъченици, а още повече че не съществува вече на тоя свят.

Васил Соколски е родом от с. Жеруна, Котленска околия. Когато бил още малък, баща му или други някои от неговите роднини го завели в Добруджа. Тук той бил овчар, слугувал на един хан, а после се присъединил при една чета българи, войводата на която бил шуменец, и излезли да върлуват по Дервиш Иван балкана, около Варна. Това било в 1867 г., когато духовете в България бяха разпалени. Тая чета по всяка вероятност отпосле се е преобърнала на хайдушка. Васил. Соколски наскоро бил хванат с няколко души още от другарите си, които затворили във Варна; тях ги обвинявали още в някакво си убийство на един турчин.

После една година Васил се освободил от затвора и преминал в Тракия, живял в Сливен и попаднал да слугува при доктор Венков, при когото стоял няколко години и можал да усвои много неща от медицината като: церовете за треска, сърцебол, за глава, настинка и пр. Живял той и в Т. Пазарджик все при същия доктор, на когото след смъртта купил няколко вида медикаменти и тръгнал по селата да лечи; но най-главното, знаел и да присажда за сипаница. После отишел в с. Перущица, гдето се установил на дълго и се оженил за Велика Гечова. Тук той си отворил и спицерия. Когато Бенковски посетил за пръв път Перущица, то Васил Соколски бил от първите лица, които се срещнали с него. Той приел живо участие в организиранието на бъдещето движение и станал един от личните деятели в с. Перущица и околността, по следствие на което и него намерили за достоен да го изпратят за представител на събранието в Оборище. И тук така също показа голяма деятелност и гореща привързаност към святото дело.

Когато се закри събранието на Оборище, той не пожела да се върне вече при семейството си в с. Перущица, защото получи известие, че някои приятели на турското владичество подушили за каква работа е отишел той към Панагюрище и ако се върне, твърде вероятно било, че ще го сполети някоя опасност. Това свое решение той съобщи на избирателите си с едно писмо, в което, между другото, писал и това: „че работата е вече свършена“; „съдбата на оручето е решена“ (т.е. на Турция). Заради това те трябва да точат костурите, които скоро ще потрябват.

След като се дигна въстанието на 20 априлий, както е знайно вече, той тръгна с нашата чета под предводителството на Бенковски, като изпълняваше още и докторска длъжност, за което беше си приготвил всичките потребности, които носеха два коня. Вечерта на 20 априлий, когато цялото Панагюрище беше въстанало и мнозина странни тръгнаха да си отидат по селата, за да направят и там същото, както и в Панагюрище, т.е. да дигнат въстание, то и доктор Васил поиска да тръгне за Перущица, като казваше, че голяма нужда ще има там от неговото присъствие; но Бенковски не го отпусна, защого не искаше да се лиши от един способен и решителен човек, какъвто беше докторът. После той се избра за член в комисията, която щеше да изработи устава за въстанието.

Когато ни нападнаха башибозуците в Етрополския балкан, със звънците, гдето се разпиляхме на много части, Васил Соколски попаднал в оная част от четата, която остана назад. После няколко деня той бил хванат от турците в околността на Златица заедно с Тома хаджи Георгиев. Тях откарали в Златица, в най-лошавия затвор и при най-фанатиците турци, гдето в пребиванието за няколко деня от глад щели да измрат. Биението, мъките, поруганията и пр., а особено на свещениците, които били докарани от други места в Златица, нямали граница. Калимавките на тия последните се ритали из двора на конака като боклук.

Понеже мястото, гдето ги хванали, било в границите на Софийския санджак, тях ги закарали да се съдят в София.

В изпитите си доктор Васил показвал онова, от което се придържаха мнозина, т.е. че той, като доктор, излязъл бил по селата да присажда, гдето го загащили комитите и насилствено го взели да върви с тях, а особено като разбрали, че той е доктор. Не беше само доктор Васил него време комита, не говореше само той, че „насилствено го взели комитите“, че бил пиян и пр. Това беше общо правило. Софийският затвор се пълнеше от нови комити, много страшни по названието си, минали от Влашко (от Ботевата чета); тук бяха още и ония коприщени, които изклаха циганите, заради това особено внимание не се обърнало на доктор Василя, ако да не било един прост случай.

После съсипванието на Перущица в джеба на един убит перущенец, на име Петър Бонев, според Соколски, а според други перущени — Насю Тильов, тоже перущенец, като го търсели башибозуците за пари, намират писмото на доктор Василя, което той писа от Панагюрище до своите избиратели после събранието на Оборище, че „съдбата на оручето е решена вече“, и пр. Вижда се работата, че това писмо е заинтересувало турското правителство, а особено неговият автор, името на когото било подписано цяло: „Доктор Васил Соколски“. Тия дават окръжно до всичките градове, гдето се намират затворени въстаници, да дирят човека с това име, когото немедлено да изпратят до Пловдив. Доктор Васил, който и в София не си скрил името, скоро бил намерен и изпратен под силен конвой за Пловдив.

Той бил дотолкова наивен, щото не намерил за нужно да се откаже, че не е автор на това писмо, което щом признал, трябвало да каже и друга неща, организацията на въстанието. Възползувани от тая негова откровеност, комисията за съдението бунтовниците му поднесла копие на турски язик от нашия правилник, изработен в Панагюрище в надвечерието на въстанието, оригиналът на който носи и неговия подпис като член в комисията, което копие, след като му го прочели, той го припознал, че е вярно с първообразното. В края на това копие, което е напечатано в английската Синя книга, се вижда следующата забележка, направена от доктор Василя по принуждение от страна на правителството, за което той сам ми казваше:

„В главното събрание, държано от нас в Панагюрище, състояще от дванадесят лица (?!) и от мене, приехме и одобрихме гореизложеното, което съдържа дванадесят члена (?). 11 юлий 1876 г.“

„Настоящето копие на турски язик е превод от същия правилник. (Под.) Васил Соколски.“

„Копието от горните инструкции се припозна напълно, че е вярно с първообразното, от Васил Соколски, един от главатарите на движението, който изповядва, че е подписал тоя документ. 14/26 юлий 1876 г.“

(Следва печатът на пловдивското съдилище.)

Член по член, дума по дума бил прочетен тоя наш правилник на доктора, когото разпитвали любопитните до глупост ефендета за съдържанието и смисъла на всяка дума и точка. „Цели два деня, от сутрина до вечер, ме държаха, за да им разправям за писаното в устава ни“ — казваше злочестият Соколски.

— Най-много ме врънкаха малките ефендета и няколко гърчуля, еветчии в конака, да им разказвам как сме щели да ги колим, по кой начин щяло да се устрои българското царство, догде щели да му бъдат границите.

Донякъде той отговарял уклончиво, но като му причърняло на очите от подигравките на младите ефендета и продадени гърци, казал им направо, че ако не сега, то за в бъдеще ще ги колят българите. Това той казал, защото усетил, че работата била свършена вече, бесилката се готвела.

Присъствующите там представители уж на християнските народи, кацигровци, власакевци и други, които мълчали като риби, стоели като истукани, както във всичките други не турски аази, длъжността на които беше само да казват евет и да угождават на турците и които бяха по-безмилостиви от тия последните, щом предстоеше да се решава съдбата на някой българин[1], с негодувание нападнали на беззащитната жертва, че той прави зло на своя народ, черни го пред светлите очи на царските хора, представлява го за непризнателен спрямо толкова добрини, които му е направило султановото правителство, и пр.

И действително, тоя същия ден на Васил Соколски се прочела присъдата, с която той се осъждал на смъртно наказание, изпълнено чрез обесвание.

— Когато едно от ефендетата започна да чете на една писана книга, гдето често се споменаваше моето име — казваше Соколски, — аз нищо друго не можах да разбера, нито пък знаех какво четат; но като чух думата аскь (бесилка) в края на писмото, която ефендето произнесе нависоко отведнъж, разбрах, че съм осъден вече на смърт, и захванах да протестувам, като виках, колкото си можех; но двама заптин ме изтласкаха навън.

Изпълнението на тоя приговор над Соколски закъсня няколко деня. Всеки може да си въобрази в какво трескаво положение трябва да се намира човек, когато от минута на минута чака да си чуе името! При появяванието на всяко заптие, на всеки чиновник той трябва да изтръпва; ако някога закъснееше раздаваннето на хляба или се издадеше заповед да върви всеки на мястото си, заповед, която завинаги предшествува изпълнението на някое смъртно наказание, Соколски, колкото и да се мъчеше да се покаже, че малко го е грижа, лицето му говореше противното; то побеляваше като платно, очите му се размътваха, гласът му ставаше дрезгав, язикът му се преплиташе… Та и другояче не можеше да бъде! Възможно ли беше да притежава човек подобно убийствено хладнокръвие, щото да остане равнодушен, когато гледа, че всичките му другари и там присъствующи стоят като попарени, никой не смее да си отвори устата да каже две думи, гробна тишина се възцарила, а най-лошавото е това, че на всичките погледите от време на време поглеждаха крадешката към героя на деня, към жертвата, към оногова, който после няколко минути не щеше да бъде вече помежду им? Не, това е невъзможно; това не е в човеческата натура; не можеш да се смееш, когато всичко наоколо ти плаче. Друг един път ядяхме хляб двама със Соколски, навън из затвора се чу шум и неговото име се произнесе няколко пъти. Това достигна до неговия слух и при всичко че той се мъчеше да покаже кураж, лъжицата, с която сърбаше, започна безсъзнателно да играе в ръката му из паницата, като дете, което се е нахранило вече и захваща да си играе. Но това ставаше на първо впечатление; след малко той пак дохождаше в нормалното си положение. Причината, загдето турското правителство отложи изпълнението на присъдата му, може да беше европейската комисия или кореспондентите, за които се говореше, че наскоро щели да дойдат и в Пловдив. Бедният Соколски! По цял ден обикаляше около пътните врата да се учи новини, като кога ще дойде тая комисия, не се ли чува нещо за помилвание, за което твърде иачесто се пускаше слух, и пр. Ако някой от затворниците се заинтересува да научи нещо от текущите новини, то Соколски трябваше да пита за това. Та и той, ако чуеше нещо, не се задоволяваше да го знае сам, но тичаше от кауш в кауш да го съобщава и на другите си събратя.

Един ден, преди обед, вратата на затвора се отвориха и много ефендета от конака и юзбашии, придружени от заптии, влязоха в затвора. Всичките затворници, както обикновено бива в подобни случаи, бързо отидоха на местата си и застанаха почетно един до други наред, като мислеха, че големите хора, ония, от които зависеше животът им, за тяхното добро са дошли. Тия последните обаче малко обърнаха внимание на затворниците. Тия гледаха повечето стените на каушите, прозорците, хляба, който ни се даваше, рогозките и пр., и бързо-бързо излязоха пак навън. Никой не може да се догади за истинската цел на това посещение; всеки казваше, че това е един вид ревизия. Но после малко време вратата на затвора се отвори изново, в който нахълтаха няколко заптии, не от познатите в затвора, като водеха със себе си множество дюлгери със зимбили на гърба и циганки с котли и четки в ръцете. Закипя бърза работа по всичките кауши, туриха се в движение мнозина затворници, не от комитите обаче, развикаха се заптиите необикновено да дават разпореждание и заповеди, на които тия са твърде щедри; задрънкаха котли и чебури, от които изобилно се изливаше водата по дъските във всеки кауш; писнаха дюлгерските сечива — триони, тесли и рендета, — стени се пробиваха за нови прозорци, а вехтите се поправяха; нови метли и рогозки се внасяха, а старите се изхвърляха навън; колкото души имаше затворени в полисите, в това число и Ботю, пуснаха се в общите кауши; най-после раздадоха по-чист хляб, но само на бунтовниците, от което турските хапузи немалко се разяриха, като казваха, че човек трябвало да бъде комита, за да има чест. Читателите са се сетили вече коя е причината на това движение, да се отварят нови прозорци на стогодишните кауши, да ни се дава чист хляб и пр. На това са били принудени турците следствие полученото известие, че европейската комисия е тръгнала вече за Пловдив, на която тия искаха да замажат очите чрез разни вънкашни украшения.

Тая новина, която в късо време стана известна и на най-неинтересующите се, зарадва всичките. Разбира се, че най-много трябваше да се радва Васил Соколски, който разчиташе много на европейското великодушие. Той беше уверен, че благородните лордове и графове ще да го спасят от грозната бесилница. След два-трн дена тия последните дойдоха. Когато влязоха в затвора, подиря им вървяха една цяла върволица ефендета, кетипи, юзбашии, заптии и пр. с черни алатурка сюртюци, закопчани от доле до горе, с калъплии фесове и с отпуснати ръце, готови на всяка минута да направят раболепно темане. Тия питаха мнозина от затворниците, най-много дали са вземали участие в движението. Много лица, които говореха някой от европейските язици — Калчев, Георги Пенев, К. Величков и други, — говореха им от страна на всичките затворници да се потрудят за освобождението ни, на което те обещаваха. На ефендетата в това време не ставаше добре; тия позеленяваха от гняв.

Васил Соколски беше се изправил на най-личното място в своя кауш. Неговата представителност обърна вниманието на комисията, която се спря до него и захвана да го разпитва. Щом тия чуха името на Бенковски, което се произнесе от присъствующите затворници, като казаха, че той, Соколски, е бил негов доктор, всичките опулиха очи и си извадиха нотисите да пишат, като разбраха от иай-напред, че сам Бенковски стои напреде им.

— Неговият доктор — прибавиха присъствующите, — който е осъден на смър неотдавна.

Комисията му записа името, възрастта, месторождението, занятието и други някои обикновени подробности, добър материал за някоя газетна статия, и друго нищо повече.

— Мене ще ме бесят днес-утре — каза Соколски с разтреперан глас — и никой няма да ми помогне, освен вас… Моля за капка милост.

Комисията се обеща уж, че ще да подействува, гдето трябва, и след малко си излезе. Заптиите, които я придружаваха, се завърнаха, като говореха помежду си „бошлаф“; Ботя и другите затворници пак ги туриха в полисите и пр., и пр. С една реч, всичко пак тръгна по стария ред; а доктор Соколски продължаваше да стои в неизвестност, за когото се пущаха различни слухове. Един ден доктор Влада, който имаше достъп при агите, каза му, че той ще бъде опростен, за което от вярно място се научил.

Същия тоя ден, после пладне, аз бях легнал да спя в кауша си. Когато се събудих, станах да отида при Соколски, да науча нещо ново. Тесният коридор, през който трябваше да премина, беше пуст, с изключение на няколко души цигани, които се занимаваха със събирането на цигари. Това беше необикновено, което аз не можах да забележа за пръв път. Нямаше така също да се чува и шум, като че всички спяха. Стигам най-после в кауша на Соколски, гдето повечето затворници бяха българи; но него нямаше там. Те всичките бяха вътре, насядали всеки на мястото си и дотолкова умислени, щото никой не си отвори устата да ми каже нещо, когато влязах при тях.

Питам аз где е Соколски и гласът ми се пресича, защото усещам, че работата не е чиста; но наместо отговор чува се само глухо пъшкание отстрана на присъствующите, които не ми отговаряли, като мислели, че аз зная всичко.

В това време, когато аз питах за бедния Соколски, той едва ли е бил предал душа на бесилницата. Преди половин час време заптиите го грабнали от затвора, след като затворили всичките кауши, вързали му ръцете изотзад, както обикновено правят за ония, които ще вървят на бесилницата, и го изкарали навън. На излязване той казал само „Прощавайте, братя“ на своите другари. Подир малко заптиите, както и други лица, дошли отвън, известиха, че въжето, на което бил обесен Соколски, се скъсало. Него обесиха в гр. Пловдив. Той беше на възраст около 30—32 години, със сини големи очи, с жълта гъста брада, доволно дълга, която го правеше представителен; ръст среден, снажен, с къдрава коса и лице доста красиво. Мнозина от другарите бунтовници се оплакваха против Соколски, че със своето лекомислие той изповядал много неща на турците, които трябвало да останат тайии.

Войводата Иван Орчо, който разруши селото Стрелча, така също наскоро бе докаран от Търново, гдето го хванали на един хан. Портретът на Иван Орча е горе-доле следующият: възраст 35—38 години, мустаки черни, завинаги подсукани във форма на кравайче, очи черни и светли, глава голяма, врат дебел, та червен, като на касапин, ръст среден, снага дебела и ръце мускулести, които от белегчетата и от разни други действия бяха накълцани като четеля; с една реч, той имаше изглед на същи войвода и юнак в пълна смисъл на тая дума. Вижда се работата, че това свое юначество Орчо го е употребявал и от по-напред, защото няколко пъти бил честит да посети турските затвори за разни безчиния. В панагюрското въстание, както казах гдето се следваше, той взе живо участие, но не в приготовленията, за което нямаше толкова способност, а в действията, когато дойде работата да се върти нож и пушка. Той се сподоби да бъде посрещнат с песни и с биението на камбаните в Панагюрище, когато се връщаше победител от с. Стрелча, село, което дълго време е задавало страх на околните български села.

След поражението на въстанието, заедно с П. Бобекова и Манча, той отива в Коприщица, гдето благоразумните сполучили вече да си турят работата наред. За да се отърват по-евтино, тия затворили апостолите и някои от първите начинатели в спицерията на Спас Хекимина, на вратата на която обесили голям кофар, запечатан с червен восък, гдето пазела въоръжена стража. В това време турската войска настъпяла вече около селото, която отишел да доведе някой си Черню. Според други очевидци Ив. Орчо с измама освободил тия пленници, като казал, че голямо число сръбска войска е дошла в Панагюрище; а според него самият той със сила ги бил освободил.

До 240 души бунтовници потеглили с Иван Орча от Коприщица за в Балкана, които отпосле се разделили на различни групи. Близо до с. Гарваните, около Габрово, Орчо останал сам да се бие с башибозуците, които били нападнали, а другарите му ударили на друга страна, от които той се изгубил, и после няколко деня бил хванат в Търново на един хан. Той се престорил на ням. Напразно тоягите и гърбачите валели като град по Орчовите широки плещи; напусто тракали и хлопали наоколо му по стените и вратите в присъствието на докторска експертиза: Орчо се надува като мях и мучи като говедо, докато най-после чаушинът, на когото бил предаден, не казал: „Оставете го кератията; най-после може да бъде пък ням; защо да влязваме в грях.“ Орчо въздъхнал свободно.

Когато докарали Каблешков в Търново, той бил там. И от него се потвърдява, че Найден П. Стоянов умрял от бой пред вратата на затвора. Брадата и мустаките на тоя последния били изстъргани, а главата му на разни места оклоцана от заптийските касатури.

После няколко дена, заедно с Каблешкова и други още затворници комити, Орчо бил отправен чрез Габрово за Пловдив, със забележка в мазмата му, че той е действително ням. Като стигнали в Габрово, всичките ги затворили в общия затвор, а Каблешков, като знатно лице, дали му особно помещение; една заптийска стая, гдето той, в отсъствието на заптията, грабнал му пищова от стената и се ударил в гърлото.

Стигнал Орчо жив и здрав в Пловдив. В това време, когато четели мазматата в конака, че между другите комити изпращат на зависяще разпореждание и един ням комита, отвън на двора се подигнала шумна олелия от плач и проклетии на женски гласове, които викали отчаяно „ханзър“, „москов“ и пр. Когато любопитните ефендета отворили вратите да видят що е, около десет-двадесет боси кадъни нападнали Орча от всяка страна, който, подпрян до стената, мигал като в лапавица. Тия кадъни били от Стрелча, дошли отдавна в Пловдив да си искат мъжете и стоката от комитите, които под предводителството на Орча на 21 априлий бяха разрушили селото им. Тия познали своя благодетел с първо виждание и ако да не били заптиите, навярно би се нахвърлили отгоре му. Ефендетата, на които той бил известен много добре от показанията на другите бунтовници, обърнали сериозно внимание, като се разпоредили най-напред да увеличат стражата, която пазела навън смутения Орча. Той продължавал донейде да мучи още като животно, но като видял, че нищо не прави вече пари, от една страна, а, от друга, че не желаел да се излага втори път на заптийските гърбачи, проговорил. За голямо чудо на всичките, Орча биде освободен от турците след няколко месеца.

Като запознах читателите с Орча войвода, то нека ми е позволено да дам портретите и на други още някои деятели от въстанието, които, макар и да останаха живи, мисля, че пак е позволително това. Колкото се отнася до тях самите, то нека ме опростят за тая моя дързост.

Поп Грую. Той е нашият поп Грую Бански, свещеник в селото Баня, оня поп Грую, любимецът на Бенковски, който носеше патрахила си в паласката при фишецнте, който четеше „Верую“ наместо „в единаго бога“ — „в едииаго хъша балканского“ и пр.; който беше преобърнал молитвите от требника да ги чете по своему; който отслужваше божествената литургия с два арнаутски пищова; който привеждаше под клетва бунтовниците, в едната ръка с кръст, а в другата с ятагана и пр. Тоя поп Грую се намираше сега в затвора, с изскубана брада и мустаки, като че бяха го изпасли молците; със синя вехта кърпица на главата наместо високата му калимавка, която погански ръце бяха разкъсали, и със скъсана дрешка на гърба си наместо жълтото му шаячно джубе, с което кой знае коя була си покриваше бялото лице.

В бедно положение беше сиромахът!… Жално ставаше на човека да го гледа. Поп Грую е родом от село Баня, както знаят вече читателите, на възраст около 40 години, ръст нисък, брада и мустаки черни, с голямо чело, очи светли, тоже черни, с извънредно весел характер, но в същото време и лют.

После поражението на въстанието поп Грую, както мнозина, скрил се най-напред, но скоро бил хванат и заведен в лагера на пашата. Когато го видял тоя последният най-напред напреде си, скромен попец, твърде смирен, не страшен на изглед, облечен с дрипави дрешки, погледнал даже със състрадание на него, поканил го да седне и заповядал да му направят едно кафе, което млад един аскерлия приготовлявал в това време около огъня. Поп Грую не се радвал яко-яко в себе си от тая пашовска снизходителност, защото знаел, че пашата прави това случайно, като не знае още кой стои напреде му, с кого има работа.

— Хай гиди, завълъ попи, и тебе комита правят, а? — казал пашата на присмех и се обърнал на другата страна да говори с другиго.

Поп Грую си правел цигара, за което сам пашата му позволил, и се оглеждал наоколо си зачудено, защото и той от своя страна малко внимание обръщал на тая ласкавост. Той чакал друго да види, което няма нищо общо с кафето и цигарата — дървото.

— Може ли барем да видиш баш на комитите, попе, или някой от неговите другари? — повторил след малко пашата с по-голяма разсеяност, като да бил вече сит на подобни въпроси и сведения.

— Отчасти, ефендим, когато бях в Панагюрище, показаха ми кой е войводата — отговорил поп Грую.

Пашата заговорил изново с другиго и след много време му дошло на ума да се обърне към поп Грую.

— Как ти беше тебе името, попе? — попитал той, като искал да покаже, че от по-напред знаел уж името му, но сега го забравил, което е в обичай между турците.

Поп Грую предчувствувал нещо недобро, побили го студени тръпки, неволно си въобразил своите действия по време на въстанието и обноската си към някои от заробените турци.

— Поп Грую, ефендим — отговорил той с половин уюта и направил темане с дясната си ръка.

— Не?! Поп Грую ли? Баня папазъ? — креснал пашата като хищна птица и се изправил на колене, със стиснати юмруци, готов да подхвръкне, като че остри шишове го бодели в сърцето.

Нещо като „евет, ефендим“ се чуло да излезе от устата на сиромах поп Грую, който не се усещал вече на земята ли е, или на небето.

— Аскер!… Караул!… Чауш! — викал отчаяно пашата и махал с ръцете си по въздуха, като забравил всяко военно приличие и дисциплина.

Безбройно число солдати, с щикове в ръцете си, се нахвърляли върху беззащитния поп Грую, който бил вързан с дебели въжета наопако ръцете и отведен настрани под силен караул.

— Ах, поп Грую, ах, ти, керата папаз — викал пашата, като си въртял в същото време главата ядовито. — Четиридесет куршума да прекарам през гърдите ти, пак няма да бъда удовлетворен… Ти трябва да бъдеш одран с кремък, а после да ти се насоли кожата.

Нечути са мъките, които е претърпял поп Грую във военния лагер, в Пазарджикския затвор и по пътя. Но благодарение пак на турските власти, които при такива обстоятелства оставиха го жив. На това най-много е спомогнало, види се, работата, значението и важността, която са му давали турците, като са мислели, че ако го погубят по пътя, ще бъде потърсен от висшите власти.

В затвора той беше станал мизантроп, по цял ден стоеше в кауша си; ако го закачеше някой от другите затворници, то той го изругаваше. Вижда се работата, че безчеловечните мъки и страдания значително бяха подействували на него: каквото е тялото, такава ще да бъде и душата.

Отпосле той бе освободен, защото не може да се докаже, че е действувал самостоятелно и вършил отделни престъпления.

Тодор Душанцалията. Тодор Душанцалията е родом от Коприщица; той беше на възраст около 28—32 години, със среден ръст, с малки възруси мустачки, с пълно червено лице и доволно красиво, смирен и добродушен до крайности. Още от млади години той отишел да си търси честта в странство, както обикновено правят всичките негови съотечественици, страната на които нищо не произвежда. В Египетска Александрия преживял Тодор около цели осем години, караабаджия, гдето той със строга пестеливост можал да тури настрана доволно парици и въобще работата му тръгнала добре. За да направи съучастници в това свое щастие и своите бедни родители, Тодор се иаканил да се върне в родното си място след осем години, по празниците на Възкресение. Той пристигнал в Коприщица в това време, когато страстите кипяха, духовете се вълнуваха на младите; когато се шиеха байряци, куршуми когато се лееха и се точеха ножове. Разбира се, че всичко това се вършеше тайно, от което Тодор не е знаел нищо за няколко деня. Може би злощастният, като свършен момък и улеснен, след толкова годишен тежък гурбетлик по нечистите абаджииски одаи, да се е интересувал повече от красния пол.

Но наблюдателното око на пъргавия Каблешков, който в това време правеше нощта на ден и деня на нощ, зърнало тая нова жертва и скоро Тодор бил посветен в работите на настъпающето движение, като жертвувал и едно голямо количество пари за святото дело. Тодор дотолкова се бил увлякъл в приготовлението, дотолкова присърце захванал да работи, щото него и даскал Найдена избрали от Коприщица за депутати в събранието на Оборище. Той присъствува на това събрание и подписа акта на въстанието; а после, във време на самото въстание, бил е един от най-горещите деятели.

Него обвиняваха най-много, ако помня добре, в клането на коприщенските цигани, което не беше дотам основно, защото той не взе твърде голямо участие в това „геройско дело“.

Един ден, после обяд, в затвора влезе един юзбашия с няколко още заптии, които обявиха на Тодора да си прибере едно-друго, защото е пристигнала заповед да го карат в Одрин. Всичките затворници, които бяха там наблизо и можаха да чуят тая заповед на юзбашията, усетиха се, че работата не е добра. Тодор ще върви на бесилницата, а само за да не се уплаши, говореше му се, че в Одрин ще отива. Усети се и Тодор що го чака. Нему се наляха очите със сълзи и жално-жално изгледа той присъствующите си другари.

— Лъжете ме вие мене — каза той на юзбашията, — аз отивам не в Одрин, а на бесилката… — После се обърна към своите другари, от които поиска прошка, и им подаваше някакъв ключ, за да го дадат на майка му.

И тръгна той с бързи крачки пред юзбашията-джелатин, като че отиваше да изпълни един дълг, една неизбежна обязаност, един обряд! Тъй умира българинът!…

От дрехите на покойния, които се раздадоха по сиромасите из затвора, и аз се сподобих с една риза, която ми даде Иван Душков.

Тук беше и моят другар Цвятко Церовченина, с когото ходихме да горим селата Смолско и Каменица. Аз случайно го видях в затвора, няколко деня след докарванието ми, когато той обираше цигари по земята и просеше едно-друго измежду затворниците. И неговите мустаки бяха изпасани от молците, което беше знак, че и той е преминал през башибозушката баждарница. Не му се обадих, защото не го знаех каква линия на поведение държи в изпитите си, и се сторих, че не го познавам уж. Същото направи и той от своя страна, защото забележих, че избягваше да се срещне с мене. Като се боях от бившия си другар, който беше в състояние да ме покачи на въжето, разбира се, ако пожелаеше това, казах на едного от познатите си другари да отиде при Цвятка и го изпита отдалеч даля той е казал всичко в изпитите си.

— Не си ли бил на гората Еледжик и не знаеш ли кой запали селата Смолско и Каменица? — попитал най-после моят познайник на нисък глас бача Цвятка, който гледал на земята и се почесвал, гдето не го сърби.

— Ние сме сиромаси хора бе, брате, кой ти разбира от такива работи — отговорил Цвятко, малко смутен от зададения въпрос. — Във време на въстанието аз се уплаших и търтих да бягам, накъдето ми видят очите.

Аз се успокоих от този отговор на бай Цвятка, но пак не се реших да му се обадя, защото той казал предварително, че никого не познава в затвора.

Казах по-горе, че тук беше затворен и Димитър Златанов Свещаров (сега кмет в Пловдив), един от ония патриоти, които рядко се срещат в България. От толкова много съзаклетници, които броеше него време градът Пловдив, само той и единственият и страшният герой на перущенската черква „Свети Архангел“ — Кочо Чистеменски — решили на 22 априлий през нощта да запалят Пловдив, като турили огъня най-напред в своите дюгени, находящи се първият при Джумая Джемиси, а вторият — в чаршията.

Да ви разкажа нещо по-подробно за деятелността на пловдивския комитет в 1876 година. Двамата апостоли Бенковски и Волов дошли на 13 февруарий през зимата в с. Царацово, в дома на Божила, отгдето изпратили стария деец бай Ивана Арабаджията да извести в Пловдив на приятелите, че двама апостоли желаят да влязат в града. Това известие било съобщено на трима души, а именно: Христо Благоев, Христаки В. Търнев и Димитър Свещаров, от които първите двама отишли, заедно с бай Ивана, до с. Царацово, за да посрещнат носителите на свободата. На другия ден рано сутринта, часа по осем, двамата апостоли по крака влезли в града, без да бъдат забележени от някого. Тия се установили в дома на Христа Благоева, гдето свикали събрание да прочетат своите пълномощни писма и да кажат целта на пътуванието си. Между другите лица в това събрание присъствували освен гореспоменатите личности — Коста Калчев, Стефан Дренски, Набодков (учител), Антон Балтов, Тома х. Георгиев и други.

После това Бенковски взел думата и напространно разкрил на присъствующите с каква цел са дошли тия в града им и какво се изисква от тия последните да направят като българи и патриоти. Предложението да се устрои комитет в града Пловдив било прието на драго сърце и всеки захванал да работа за неговото организирание според силите и способностите си.

Бенковски ходил при руския в града консул да му съобщи мисията си и да му поиска руски паспорт но, тоя последният не го приел, като казал, че Русия не желае въстание…





* * *



[1] Същата тая година, когато съдеха седемнадесят души бунтовници от Ботевата чета в Русчук, няколко души турци, от съдилището, останали при особено мнение да се замени смъртният приговор със заточение, когато българите еветчии настоявали за бесилка. ↑





Глава VIII. Движение в Пловдив


В събранието, което стана в Панагюрище през месец март вследствие хващанието на апостола Славков, от когото навярно турците бяха узнали много неща, а най-важното, че из България имало много други такива апостоли, решило се, че ако Славков предаде плана, то да се дига въстание, както се може. Градът Пловдив, който не можеше да въстане открито по причина на малочислеността на българското население, според предложението на Бенковски, събранието решило да се запали. Димитър Свещаров бил натоварен да извърши това.

В сряда, на 21 априлий, се получило в Пловдив кървавото писмо (прокламациите, които се изпратиха в Панагюрище, подписани с кръв, и които населението отпосле нарече кървави). Същата вечер се събрали палачите, които се разпределили да запалят града от много места. Отон Иванов, който бил изпратен да помага на палачите, бил определен да даде първия знак, като запали някое здание на Небеттепе.

Страшно били развълнувани по това време духовете в града Пловдив вследствие разпръснатите слухове, че в Коприщица и Панагюрище има нещо. Това вълнение и безпокойствие се увеличавало още по-много, по-причина че никой не знаел на вярно в що се състои работата, а в подобни случаи предположенията имат голяма цена. Турците, гърците и нашите чорбаджии бълнували за московци и сърби, а младите български патриоти се радвали. Никой не стоял хладнокръвен пред настъпающото движение. Всеки вършел онова, за което бил способен и което е било в интереса на неговите сънародници или частни сметки. Турците се въоръжавали, мало и голямо обикаляло из улиците, наежено против българите, но планът на техните действия не бил още начъртан; и тия самите не знаели що да чинат. Лукавите гърчоля, които извличат най-бляскави победи от подлостта и интригите и които притежават по-голяма способност от турците да съображават и да се ползуват от обстоятелства, тичали надолу-нагоре из града. На турците казвали тия: „Дръжте в това са виновати българите!“ — а тия последните подмамвали да се запишат гърци, защото Булгаристанът е обречен вече на смърт. Услужливият им митрополит бил отворил вече каракачанския си тефтер да записва покаяните. Така проповядва Христос да се постъпва със слабите и угнетените. Тоя духовен пастир, ако му позволяваше черното расо, навярно би затъкнал на пояса си дългия ятаган в реда на башибозуците. Тогава той се задоволил само с тефтера си, който имал равносилно значение с ятагана.

Разбира се, че много божи кравици от пловдивското полубългарско и полугръцко население прибързали да цалунат скверната десница на тоя фенерски кеседжия.

Не спели и нашите кръстени братя — чорбаджиите, — тая верноподаническа сган, дирек и основа на всяко тиранско управление. Тия треперели вече, коленичили около силните на деня с калъплии фесове на главата, с ала турка сюртюци, закопчени от долу до горе, на които се мъчели да угодят по какъвто и да е начин. Навярно техните уста са произнасяли: „Нашите млади чапкъни направиха нещо“ — и тия, а никои други са предложили и указали най-напред кой изпомежду тия млади в Пловдив заслужва да бъде хвърлен в затвора за предварвание на злото.

Останалата безчувствена маса, която славянофилите наричат народ, а тираните — глас божий и народна воля, се безпокояла само за своята душица, за алъш-вериша и за добитъка, това, което чувствуват и животните, когато се застрашават от някоя сила. Имало и друга една категория словесни същества, които участвували във всичките приготовления на народното движение, което мислили, че е лесно и възможно, както в страниците на някой роман; но като видели башибозушките чалми и дългите ятагани, с които двама башибозука не можели да се разминат из пловдивските тесни улици, обърнали колата. Наместо свобода или смърт, думи, които всеки произнася натъртено, когато пее песента „Дойде време, дойде час“, тия се задоволили да изгорят няколко писма в огъня, хвърлили на известното място приготвеното си левче, заедно с направените фишеци, и след като взели ключовете от всичките врата, запалили кандилцето пред иконата Божа матер. Други някои от същата категория, с по-разпалени сърца, имали смелостта да се съберат по няколко души на едно място, гдето така също под бдителността на обърнатите ключалки изпразвали буйно и решително пълните чаши за успеха и победата на въстаналите братия. И двете тия категории са благоразумните и философствующи синове на България.

Ревекините синове с келавите глави и с дългите джубета само вайкали и охкали, като музикален инструмент, като че техният железен аршин и сарафската им кутия били причина на всичката безредица. Тия се кланяли по улиците до земята пред всяка въоръжена краста, а псували и ругаели нависоко слабите и победените, като че им плащал някой за тоя труд.

Но да оставим настрана чифутските шашарми, чорбаджийските теманета, гръцкото православие и благоразумното „да живей“, които нямат нищо общо с нашия разказ. Да видим що са направили „несмислените“, „неразбраните“, „чапкъните“ и „нехранимайковците“, които не знаят каймета на парата и не жалят своята душа.

Както другаде, така и в Пловдив се намерили хора честни, хора решителни и патриоти, които прежалили всичко за в полза на общото дело, без да се отчаят ни най-малко, че учените и знатни кратуни, които от по-напред си увирали гагата навсякъде, изпокрили се из мишите дупки, когато дошло време за работа. Тия решителни и необикновени хора били Кочо Чистеменски и Димитър Свещаров, първият скромен кундурджия, вторият презрян свещарин. Тия не са учили във високо училище, не знаели буки за благонравие и възпитание, но умеели да изпълняват своя дълг към отечеството си, като запалили собствените си дюгени с газ, вечерта на 22 априлий, както са били обещали от по-напред. С тях заедно били съгласни и много ученици от Пловдивското главно училище да запалят квартирите си, щом видят първия огън на Небеттепе, който, както казах, щял да запали Отон Иванов. Когато тоя последният отивал да пали на Небеттепе, срещнал го един от благоразумните, който му възпрепятствувал.

Но и без това двата подпалени дюгени произвели ожидаемото действие. Смущението и страхът се увеличили още повече в града; турците гръмнали два топа, които били като знак на едвам начинающата се кървава драма; пазванти и заптии се развикали, команди се слушали по всичкия град, дебоите на оръжието били отворени за всеки мюсюлманин, всичките турци станаля на крак, ненавистта и фанатизмът пламнали вече. Тежки минути настанали за българина! Скоро последвали затваряния не само на виновните, но и на хора като Яким Груева, който бил доказал вече своята преданост към турското правителство, което нямало вече доверие.

Кочо Чистеменский, на минутата още след като запалил дюгена си, заминал с кола за Перущица, заедно с жена си и с малката си дъщеря, да дига и там въстание, а Димитър Златанов Свещаров бил хванат и затворен заедно със Спас Турчев, който така също взел деятелно участие в приготовлението.

Огънят в Пловдив произвел своето действие и в околните села. На селяните беше казано, че оттам ще да се даде знакът най-напред. Много селяни, които чакали нея нощ по високите места, щом видели, че избухнал огънят, ударили клепалата и грабнали пушките.

В Пловдив бунтовниците имали и приготвен байряк, шит от ученичката Елена Трантеева, но не станало нужда да се употреби.

Освен селата Перущица, Брацигово, Царацово и други хванали се за оръжие още и малките селца в Рупча: Сотир, Дядово и Бойково, находящи се на четири-пет часа разстояние от Пловдив към южна страна. На 21 априлий те оставили селата си и заедно с жени и деца отишли в корията, називаема „Свети Петър“. Моят помощник, Григор Аргиров, отишел да дигне селата Сотир и Бойково. За да се накървавят юнаците, отишли няколко души да вардят пътя, отгдето щял да премине Ахмед ага Тамръшлията, за да го убият; но той се усетил каква е работата и ударил из други път.

В тия села отишли още Отон Иванов, който сполучил да избяга от Пловдив, и Райчо Даракчиев от Станимака, да приготвят по-добре въстаналите села. Два дена и две нощи тия последните стояли в гората въоръжени, без да ги нападне някой, защото турците бяха смутени още и не знаеха каква линия на поведение да държат. На 23 априлий обаче от Тамръшкия чифлик се задали около двеста души башибозуци, които нападнали на българската стража. Петнадесет души бойковци и пет души дядовци, които били против въстанието на съселяните си, отишли да се предадат на башибозуците, но тия последните ги избили.

В с. Бойково е починал твърде мъченически един от селяните, на име Атанас Душилата. Него вързали кръвожадните башибозуци от един дирек вътре в къщата му, която отпосле запалили, и застанали навън да го слушат като какви звукове ще издава, след като пламне вече тялото му. „Яде ли ти се грозде?“ — се отзовавали ирони-чески кръвниците на отчаяните писъци от страна на Атанаса, което питание било като отмъщение, защото мъченикът Атанас имал лозе и не оставял харамоядците да го берат. После башибозуците изгорили селата: Бойково — цяло, Дядово — половината, а в Сотир само две-три къщи; в последното село заклали и учителя. Разбира се, че грабежът и плячката на башибозуците са нямали граница. Исмаил и Адил Хасанови от с. Тамръш били предводителите.

Селяните, като видели своето поражение, в отчаянието си нападнали на Григора Аргиров да му искат сметка за делата; тия искали да го убият, но той избягал. Избягал също така и решителният свещеник Тодор, от с. Сотир, който не влязъл никак в ръце. За неизказвание са мъките и страданията на тоя истински Христов наместник. Цели шест месеца се е скитал той под открито небе, из канарите на Сотирската река, преоблечен в мирски дрехи и въоръжен. Малцина негови познайници, които го знаели где се крие, давали му сегиз-тогиз хляб, а през повечето време той пасъл киселец, като добиче из шумата. Бедната му жена, която турците мъчели всеки ден, умряла най-после. Когато пристигнали освободителните войски, поп Тодор не закъснял да се яви с донските казаци в своето селце. Наместо да плаче на гроба на своята жена, той се турил начело на хиляда души българи и в два деня и две нощи преобърнал в прах и пепел помашкото село Тамръш, гнездото на капасъзите. От страна на турците не паднал никой убит, заради това не станали и никакви затваряния. Ако селото Дядово е останало здраво заедно със своите жители, то тия последните трябва да благодарят на Отон Иванова, за когото казах по-горе, че се намерил в селото. Тоя решителен мъж не се побоял да се яви от най-напред пред башибозушките водители, за да узнае намерението им, като се показал за станимаклийски лангера, които по него време бяха на почит. Башибозушкият предводител го проводил да предумва дядовчени да се предадат, но той застанал насрещна на тия последните и извикал: „Дръжте се, братя, не си давайте оръжието!“ — което и направили селяните. Инак Дядово щяло да стане втора Перущица.

След оттеглянието на башибозуците, които вършили всичко открито, с ножа в ръка, на изгорелите и ограбени селяни нападнали духовните башибозуци, с кръст и патерица в ръка наместо ножа п пушката. Тия били хитрите и лукави гърци, които, възползувани от обстоятелствата, дошли да тържествуват над полуубиените селяни. Някой си Михалаки Филипу от Дермендере, придружен със заптии и други още паликарета, събрал селяните, на които предложил да се запишат гърци или в противен случай ще бъдат изклани със своята българщина. Намерили се събудени селяни, които отговорили, че предпочитат да умрат българи, нежели да станат гърци.





Глава VIII. Въстанието в Перущица


Перущица измежду другите въстанически пунктове държеше първо място след Панагюрище, Батак и Клисура. Бенковски хранеше за това село големи надежди. Сам той лично беше дохождал няколко пъти на Перущица. Той слазяше в дома на Дина Гечов, тест на доктор Василя Соколски, гдето перущенската интелигенция дохождала при него на разговор.

Перущица е чисто българско село на два и половина часа разстояние от Пловдив.

Както в другите пунктове, така и тука, приготовлението за въстание следваше бързо. На 23 априлий — на сами Георгьовден — пристигнал в селото, от Панагюрище, Спас Ив. Гинев[2], който донесъл със себе си кървавото писмо; а Кочо Кундурджията пристигнал от Пловдив на 22-ри.

И без дохожданието на тия две лица перущени били приготвени да въстанат; ако и да е имало няколко по-стари хора да са противят, докато стане работата по-известна, Кочо и Спас убеждавали и утвърдявали, че целият български народ е дигнал вече знамето за свободата.

Разбира се, че възхищението за тая свобода е нямало граница. Най-напред младите момци затъкнали ножовете и нарамили дългите пушки, толкова любими него време за всеки българин, и съпровождани отвсякъде с мили усмивки от страна на момите, ходили из улиците. Първия и втория ден не се случило нищо особено, което дало още по-голям кураж на селяните. В разстояние на това време тия изпращали на два пъти хора до Пловдив да искат помощ за всеки случай, защото башибозушките байряци се червенеели вече около селото, на Власевец, Вълковици и Мишева могла; а на Блатото се виждал син байряк, около който се групирали стотина черкези, конница. На първите пратеници в Пловдив правителството отговорило да държат отбранително положение срещу нападающите башибозуци, а втори път изпратило една комисия, състояща от шест души, трима турци, между които бил някой си хаджи Рашид, и трима българи: Атанасаки Каратопраклията, Т. Власакев и още едно непознато лице, които съпровождали и две заптиета.

До 25 априлий перущенските въстаници не направили нищо спрямо турците; на същия тоя ден (25) в селото дошли трима души башибозуци, уж да искат хляб, а всъщност целта им била да прегледат силата на перущени. Тия последните си позволили да покажат и някои дързости към българите, за което заплатили с главите си. Минутата била такава, щото твърде малко е трябвало да пламне огънят. Тоя огън пламнал тогава, когато се получило известие в село, че тялото на Калофер Гинчев, перущенец, се намерило хвърлено в една вода, когото заклали башибозуците. След убиванието на турците перущеии погледнали по-сериозно към захванатото дело. Стражи били наредени навред около селото, от въоръжени юнаци, черковата „Св. Атанас“, която по своето местоположение никак не представлявала сгодна позиция, била избрана за защита. Много народ, жени и деца се затворили вътре, а способните да държат оръжие мъже пазели по дуварите, на които отворили метеризи за пушките. За главатар на отбраната бил определен Петър Бонев (сръбски въстаник), комуто помагали Кочо Чистеменски и Спас Гинев. Но и башибозуците от своя страна не спали; движенията в техния лагер от час на час ставали по-бързи; тия наближавали постепенно към селото и се впущали от време на време да нападат.

Минутната радост на перущени не отишла за дълго време. Съобщенията им със селото били прекъснати от всяка страна; никой не можал да се подаде от селото на вън, нито пък други странен човек отвън можал да влезе: с всичко разполагали башибозуците, които със своите диви викове задавали страх и ужас; а помощ от Влашко и Сърбия, която обещаваха апостолите, в оръжие и хора, отникъде е нямало да се подаде. Тия предчувствували вече своята грозна съдба, която скоро щяла да ги сполети.

Пред вид на това положение със смесената турско-българска комисия, която дошла от Пловдив, причислили се още седем души българи, родом от Перущица, и заминали за ближното турско село Устина, четвърт час на запад от Перущица, за да правят преговори с турците (башибозуците), център на които било това село.

После един и половина час от селските пратеници само пет души се завърнали в Перущица с една тълпа башибозуци, а двамата им другари останали в Устина като залог. Башибозушката тълпа, която дошла от Устина, се установила край селото, на мястото, називаемо Циганската могила, а петимата души българи влезли вътре в селото да обявят на своите съселяни, че ако в разстояние на един час не излязат да се предадат с оръжието си, то селото ще бъде ударено.

Около 30—40 души, жени, деца и мъже, без знанието на главатарите си излезли от черквата „Св. Атанас“ и отишли да се предадат на башибозуците при Циганската могила. За това предавание най-много настоявали селските първенци, които от по-напред били противни за всяко въстание. Петър Бонев, който в това време се намирал на позициите откъм южната страна на селото заедно с по-първнте лица от селото не знаели нищо за предаванието на съселените си. Предадените били откарани в с. Устина. После малко затворените в старата черква „Св. Архангел“, повечето жени и деца, като се научили за предаванието на съселените си от „Св. Атанас“, начело със селските свещеници Петър и Стоимен, и тия направили същото. Когато мъжете, които пазели по позициите, узнали за станалото, тия напуснали всичко и встревожени, тръгнали към Циганската могила да търсят своите жени и деца, които с тълпата заедно отивали да се предават. По неволя повечето от тия последните се присъединила към семействата си и отишли да се предадат на башибозуците.

В това време, когато перущени наближавали да влязат в башибозушкия лагер, един френец, който идел откъм Пловдив на кон, започнал да вика на турски: „Не бойте се, царска войска иде.“ Башибозуците, като не го разбрали, че е френк гяур, свалили го от коня и го насекли с ножовете си. Тая невинна жертва била като знак на предстоящата кървава сцена. Около 300—400 души, повечето жени, деца и недъгави мъже, успели да се предадат на башибозуците при Циганската могила, в което предавание не последвало нищо особено. Отведнъж обаче зверският глас на техния главатар Адил ага изкомандувал на своите подчинени диви башибозуци „дьон гери!“ и дългите ятагани лъснали във въздуха. Страшна минута настанала за беззащитните перущени, които били заобиколени от всяка страна от дивата орда. Техните отчаяни викове, молбите им, които произнасяли, коленичили пред разярения турчин, пресипналите гласове на малките дечица достигали до небесата.

Картината била една от най-сърцераздирателните. Там белобрадият старец припадал в краката на хищния башибозук да го пощади, който изпразвал пищова си в гърдите му и тичал нанапред да търси други жертви, без да удостои с погледа си поне валяющия се в кръвта си труп. По-нататък млада майка целувала дръжката на окървавения нож да остави малката й рожба, но безчеловечната чалма, под която се виждало само человечески образ, сечала наред и майки, и деца… Други, по-страшни зверове набодяли на ятаганите си годиначета деца, като ябълки, които пищели до бога и обвивали тънките си ръчички около студеното желязо на ножа, острилото на който безсъзнателно режело крехките пръстца. Примрялата от жалост и страх майка дигала ръцете си нагоре да помогне на своята малка рожба, но друг башибозушки нож отсичал тия ръце и майката, както и рожбата падали на земята при другите си отдавна паднали братя.

Нищо не можало да умилостиви человекообразните зверове. Тия продължавали да секат и да гърмят с пушките си върху ония жертви, които били малко отдалечени. После няколко минути това място представлявало салхана от човешки трупове: мъже, жени, деца и стари бабички, натрупани един въз други. Едни от тях отдавна вече били умрели, други хъркали на последно издихание, трети, клани-недоклани, пищели сърцераздирателно за капка водица и пр. Близо 70—80 души от двата пола и от разни възрасти хора загинали в това коварно нападение. Останалите изпоплашени хора се отървали с бяг, кой накъдето види: едни търтили към околните села, други се затворили в старата черкова „Св. Архангел“, а най-голямо число влезли в ближната черкова „Св. Атанас“. Мястото, гдето е станало клането, е далеч от селото около 500—700 крачки откъм западна страна.

Башибозуците гонили българите до самото село, но били принудени да се върнат, защото им се опрели от черковата. В отстъпването си обаче тия сполучили да турят огън на селото, откъм западната и северната страна. Това се случило на 27 априлий вечерта. Положението на перущени след тая кървава сцена станало още по-лошо: тия нямали никаква гаранция за оцеляванието на селото и никой не бил сигурен за живота си нито за една минута. Правилната отбрана на селото била вече нарушена. Никаква надежда нямало за нейното поправление. На мнозина от стражарите, които пазели различни пътища и пунктове около селото, не била известна жалостната случка за съдбата на погиналите им от башибозушкия ятаган. Щом тия се научили за това, напуснали позициите и се върнали в селото да видят своите братя, семейства, разбира се, че втори път не са можали вече да се завърнат, и така селото останало открито от всяка страна пред нападающите башибозуци: само слабият черковен дувар стоял между нападателите и жертвите, който ги отделял едни от други.

Черешовият топ, приготвен от по-напред от селяните, бил закопан в един гириз, без да се употреби.

Скоро башибозуците нахлули в селото и ударили на плячка и грабеж по къщята; тия вземали всичко, щото им се попаднало на очите, като добитък, покъщнина и пр., което се продължавало до другия ден — 28 априлий; ограбените къщи тия предавали на огън. Затворените в черковата българи след няколко часа се окопитили и дошли малко на себе си. Намерили се помежду и такива хора, с твърди и решителни характери, които съживили полуубиените и отчаяните. Тия последните казвали, че смъртта е вече неминуема за всекиго; заради това, наместо да погинат като кокошки, много по-добре ще направят да удрят според силите си на нападающите человекообразни зверове, в които няма ни сърце човеческо, ни душа. Мнозина намерили правдоподобие в тия думи и излезли из селото да трепят кого где срещнат и видят да носи на главата си чалма. Башибозуците се дръпнали от селото на края, отгдето следвали да нападат тук-там от краищата. Пуканието на пушките не преставало както от едната, така и от другата страна. Българите засядали в по-здравите къщя на позиция, отгдето стреляли на всяка чалма, която се мярнала пред очите им. На убитите черкези (паднали от български куршум) борците на свободата събличали дрехите, които обличали на себе си, кръстосвали из селото да трепят нападающите башибозуци; за да се отличават от истинските черкези, които така също били в изобилие из селото, носели на главите си шапки от заешка кожа. Така е преминал 28 и 29 априлий, само нощно време преставало гьрмението на пушките; башибозуците и черкезите се оттегляли в своите лагери около селото, в които цялата нощ светили огньове и се слушали песни.

Борбата между перущени и турците, състоящи повече от 1500 души черкези, помаци и голи цигани, е била съвсем неравна. Първите имали не по-много от 200 души, въоръжени със стари кремъклийки пушки, кърджалийки чифтета и други ловджийски пушки, куршумът на които твърде мъчно може да убие човека от 50—60 крачки. Най-калпави бяха пушките, които продаваше на селяните него време Стефан Дренски от Пловдив, с двойна и тройна цена. Когато хората жертвуваха и наниза си само и само да си доставят оръжие за бъдещото движение, поменатият патриотин, както се вижда работата, е взел участие само за спекула, като изтеглювал от странство най-лошото оръжие, с което човек не беше в състояние да се запази от десет крачки разстояние.

Но не беше само това зло. Барутът, който изключително се купуваше от турците не само в Перущица, но по всичките села, гдето се приготовляваше въстанието, така също не чинеше нищо. От най-напред, докато той не се търсеше толкова много, беше обикновен, както си се прави въобще, но отпосле, когато турците се усетиха, че българите готвят нещо, захванаха да го фабрикосват калпав. Тоя барут се правеше от помаците най-много на Сотирската динка.

Аз видях на Петрич и Еледжик, когато захванаха да гърмят от тоя барут. Пушките издаваха глас, като че удряш рогозка, а куршумите дигаха праха на десетина крачки разстояние, като кога хвърляш камък.

Не бяха такива турските оръжия и барутът им. Откогато са се захванали реформите в турската държава, от които са били възхитени много европейски глупци, че в Турция крачи цивилизацията напред, най-голямо внимание е било обърнато на оръжието. Ако някоя нова система пушка се е изработвала в Америка или Англия, то нашият прокопсан ага се е втурвал най-напред да изсипе лирите на фабрикантина. В последно време особено Турция беше успяла да въоръжи с нови пушки не само редовната си войска, заптиите, редифите, мустафъзите и черкезите, но и всичкото османско население.

Черкезите, които нападала на Перущица, били въоръжени с леките винчестери, куршумите на които отивали на 800—950 крачки; а башибозуците с шнайдери и белгийки — първите иглени, а вторите с капсули, — но както едните, така и другите от хиляда крачки можеха да убият няколко души от един път.

При това грамадно неравенство в числото на хората и в превъзходството на оръжията мислимо ли беше какво-годе противостояние от страна на перущени? Разбира се, че не. Но и при тия несгодни обстоятелства и слаби съпротивления от страна на перущени, хищните грабители-башибозуци не се наели да удържат окончателно поражение на селото. Тия били победители само над беззащитните и безоръжени деца и жени, когато им се предавали с наведени глави и кръстосани ръце; но когато видели, че пламналият за свято отмъщение българин знае да удря и няколко чалми главорези се търколили вече по улиците и край селото, оттеглили се настрана и изпратили до Пловдив коварно известие, че е невъзможно да се влезе в Перущица, по причина че имало московци и сърби; заради това да пратят топове и редовна войска.

И действително, в четвъртък, на 29 априлий, от Пловдив потеглила редовна войска, неизвестно какво количество[3], под командата на Рашид паша, с която имало и един топ.

По причина на дъжда, който валял тоя ден, войската не можала да пристигне до Перущица и пренощувала в с. Кадиево (два часа на север от Перущица). На другия ден, 30 априлий, тя пристигнала в селото и започнала своето изтребление. Топът, който бил наместен откъм западната страна на селото, захванал да бомбардира черковите. Комисията, състояща от няколко турци и избягнали българи от Перущица, които дошли подир войската, щом се хвърлил първият топ, турските комисари казали на българските: „Работата е свършена; хвърли ли се първият топ, никакво примирие е невъзможно вече; заради това хайде да си вървим.“ Тия се върнали действително за Пловдив, а перущени останали под устата на топа и на башнбозушкия ятаган.

На третия удар гюллето съборило западната страна на черковния дувар. Българите се защищавали до едно време, но не било възможно по-нататъшно съпротивление. Освен страшното ревене на топа, тия били изложени от всяка страна на куршумите, които валели отгоря им като град; цялото село било заобиколено с башибозуци, черкези и редовна войска. Гъст облак от дим се издигал над осъдената на смърт Перущица от запалените къщи и гърмежа; кучетата бягали по улиците надолу-нагоре, с подгънати опашки, и виели страшно; зашеметените кокошки хвъркали из гъстия дим и не след много падали безчувствени на земята; говедата, запрени или пуснати по улиците, ревели отчаяно от задушената атмосфера; а куршумите свирели над селото особено когато се плъзвали в някой дувар.

Напразно борците за свободата, най-много Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Иван Натев, тичали измежду отчаяните и замаяни въстаници да ги насърчават; напразно мнозина от тия последните вадели с ръце камъците от черковния дувар да отварят място за метеризи, от което ръцете им потъвали в кръв. Ако и да е имало мнозина решителни хора, то техният кураж трябвало да се парализира от сърцераздирателните плачове на жените и децата. Един черкезин, който успял да се промъкне наблизо до черковата, откъм южната страна, качил се на един бряст, отгдето дълго време стрелял с винчестера си сред тълпата на черковния двор. Понеже тоя бряст бил добра позиция, той сполучил да убие седем души българи в черковата „Св. Атанас“. Най-после българите го съзират и едно македонче, което в това време се намирало в Перущица, полека се приближава до дървото и сполучва да го убие с куршум. Той се изтърсил като чувал от дървото и захлупил на земята.

Като видели перущени, че в черковата „Св. Атанас“, която е открита от четиритех страни, е невъзможно да се стои повече, пробили дувара откъм източна страна и под град куршуми избягали, та се затворили в старата черкова „Св. Архангел“. Една част от въоръжените се намирали в черковата, а други засядали в камбанарията и в неизгорелите още здания около черковата, отгдето стреляли върху нападателите. Щом избягали хората от новата черкова, то и топът се вдигнал от западната страна; него местели по разни точки, за да обстреля препълнената с жени и деца черкова от всяка страна, тъй щото да може да се събори върху им по-скоро, за да затрупа мнимите московци и сърби. От заседналите защитници в камбанарията управляющите топа са търпели твърде много; мнозина от тях падали убити в минутата, когато са готвели да го подпалят.

Един от храбрите защитници, на име Иван Натев, бил прекъсан през половината с гюлле; така също главатарят, Петър Бонев, който се бил заложил да стреля срещу башибозуците от един дюген, бил убит с куршум в челото.

Топът бил преместен почти до самата черкова, вътре в селото, отдолу под двора на новата черкова, на разстояние 90—100 крачки от старата черкова, препълнена с жени и деца, повече от хиляда; той стрелял постоянно; 50—60 топа се хвърлили тоя ден върху старата черкова „Св. Архангел“. Късно вечерта около триста мъже сполучили да избягат от черковата по разни направления от селото, което било обкръжено с башибозуци и редовна войска. Мнозина от тия последните попаднали в ръцете на башибозуците, които ги убивали немилостиво.

Неколцина изпомежду тях случайно останали живи и разказали на пашата за съдбата на обсадените в черковата, т.е. че вътре в нея не са затворени московци и сърби, но повечето беззащитни жени и деца.

Една стара жена, баба хаджи Танковица, била изпратена до пашата от страна на обсадените да му разясни в що се състои работата; тя сполучила да достигне при него и се върнала обратно с писмо до затворените, в което пашата пишел, че ако си предадат оръжията, ше бъдат помилвани от милостивия падишах. Тя била тръгнала вече към турския лагер, натоварена на гърба с един чувал оръжия, принадлежащи на ония, които изявили желание да се предадат; но не била стигнала още до черковните порти, и башибозуците я убили. Предадените мъже, които видели с очите си това варварство на турците, впуснали се да си вземат оръжието от чувала на баба хаджийка и продължили отбраната.

Преди да стане това произшествие, още сутринта на 1 май трима парламентьори, Митю Т. Попов, Рангел Харчиев и Стамен Кармов, били изпратени при пашата да правят преговори за предавание на черковата; но от незнаене вместо бял байряк тия взели черен. Затворените в черковата видели с очите си как тия парламентьори били застреляни от башибозуците, а после съсечени с ятаганите. Разбира се, че не черният баряк е бил причината на тая варварска постъпка, защото, ако перущени не са знаели значението на черния байряк, то по-малко са го разбирали и башибозуците. После баба хаджийка при пашата бил заведен Апостол Иванов, петнадесетгодишно момче, което хванали, като бягало от черковата. Пашата го питал за различни неща, като например: колко московци и сърби има в черковата, може ли топът да убива много хора вътре, где са скрити на българите парите, има ли в черковата закопани скъпоценности и пр. Апостол чул, когато се разговаряли турците помежду си, че момчетата и момите от неговата възраст ще бъдат потурчени, а останалите изклани.

Тоя последният бил изпратен с водач до черковата да каже на затворените да се предадат, като не забравил да каже и онова, което чул да говорят турците.

Малцина от затворените повярвали думите на пашата. Тяхното положение било едно от най-тежките и отчаяните, но тия пак не се решавали да се предадат живи в ръцете на страшните кеседжии. Башибозуците и черкезите викали отвън до синьо небе и нападали отчаяно, а топът продължавал да блъска в черковните дувари. Един от храбрите защитници на черковата, Тодор Велчев, с нож в устата и със запрегната пушка в ръце излязъл навън като вихрушка и след като изпразва върху нападателите двете цеви на пушката си, впуснал се подиря им с ножа си. Жестоките звярове и плячкаджии търтили напреде му един през други като овци; той ги гонил 20—30 крачки надалеч и се завърнал в черковата, наранен само в пръста; но когато преминувал през двора на черковата, град куршуми се сипели отгоре му от по-далечните височини около селото и той паднал на земята, ударен на много места. По негова собствена молба, да се не мъчи дълго време, друг един защитник от черковата, на име Савов, го добива с пушката си на мястото му. Гърмежът на топа и пушките, нападенията и страшните викове на жедните за човешка кръв башибозуци се увеличили още повече.

В това време черковата „Св. Архангел“ и затворените в нея жертви били в апогеята на своето злощастие. Всичките ближни на черковата здания били обвити в червени пламъци; вратите на черковата и на черковния дувар, които от по-напред били затрупани с дървета и полени отгоре с газ, тоже пламнали в огън; дъските в отделението на женската черкова няколко пъти пламвали, но сполучвали да ги угасят; топът, който непрестанно гърмял, гюллетата му се разпуквали над главите на нещастниците и още повече заразявали и така отровения вече въздух; едно гюлле, което преминало през прозореца, откъснало напреки препречените железа, на които висели полюлеите и които с падането си свалили на земята големи камъци; силен трясък и гръм, придружен с прах, изпълнил черковата. Понеже вратата бяха затъкнати от самите обсадени, за да не преминуват куршумите, тоя прах, пушекът и миризмата нямало отгде да излязват. Няколко души, повечето жени, се търкаляли на земята заедно с ранените и убитите, от задушвание. Може да се каже без ни най-малко преувеличение, че черковата приличала в това време на запалена пещ или по-добре на гробница. Камъците на нейните дувари се сгрявали постоянно от горящите наоколо здания и от дърветата, които башибозуците хвърляли запалени по вратата. Всичките мъченици горели за капка водица, която нямало отгде да вземат, при всичко че черковната чушмичка, находяща се вътре в двора, била на няколко крачки разстояние; който си прежалвал душата и излязвал на двора да си накваси попуканите устни, на часа бил убиван с по няколко куршума; турците не давали птичка да прехвръкне около черковата, може би че една жертва ще остане по-малко.

Отчаяно охкание от пресипнали гласове, молби дано да се струполи по-скоро черковното здание, за да избие всичките, да не влязват в душмански ръце, се чувало по всичката черкова. Гъсти кълба от пушек и дим пълнели всичкото пространство. Много моми и млади жени се молели на мъжете си да ги убият за душата си, за да се отърват веднъж завсякога от страшните мъки.

Юнаците, необикновените натури, ония, които работели за народното дело с чисто ангелско сърце, отдавна били решили да му се принесат жертва, против волята си и се мъчели още да поддържат отчаяните си братя.

— За свобода и за вяра Христова ще погинем, братя, както е погинал и Спасителят — викали тия със сълзи на очите.

Тия юнаци били Кочо Чистеменски Кундурджията и Спас Гинев, родом от Перущица, и пр. Страшните обаче викове на башибозуците около черковата, които викали: „Тичайте и нападайте по-смело, защото половин час ни остана още, докогато ще имаме право да колим“ — убивали съвършено куража на затворените. Башибозуците и черкезите били взели позволение от пашата, когото уверявали, че черковата е пълна с московци и сърби, да я превземат до половин час време и по тая причина правели отчаяно нападение. В тия последни минути на борбата черковата се окръжила от редовната войска, а башибозуците и черкезите отстъпили назад. До черковата наблизо дошел и пашата. Той е направил тая решителна постъпка, след като се уверил вече чрез изпитванието на много хванати българи, излезли от черковата, че вътре няма никакви московци и сърби, а повечето са беззащитни жени, деца и няколко полуубити мъже.

Когато гьрмението на пушките утихнало и от двете страни и когато черковата била вече заобиколена отвсякъде с редовни войскари, които държали пушките си насочени към черковата, пашата или други някои от големците му поканили затворените да се предадат. Никой не се отзовал на тая съмнителна и студена покана, нито пък някой се е решил да излезе. После дълго колебание няколко войника по заповед на пашата влезли вътре в черковата, които, като не срещнали никакво съпротивление от страна на затворените мъченици, решил се и пашата да влезе. В това време, в тая критическа минута, когато се появили в тоя свещен жертвеник за българската свобода червените фесове и широките шалвари, горепоменатите юнаци — Кочо Чистеменски, Спас Ив. Гинев и Спас Спицеринът — направили следующето ужасно и невероятно решение: първите двама, след като прегърнали в обятията си своите любими жени и милите си дребни дечица, които притиснали при гърдите си и цалунали с отеческа любов, отстъпили няколко крачки настрана, изтеглили револверите си и сърцераздирателната сцена се започнала… Те изпразнили най-напред смъртоносните оръжия в гърдите на злощастните си съпруги, а после захванали и децата си, на които куршумите пронизвали крехките кокалци и на минутата още падали на земята като пшеничен клас, с дигнати нагоре ръчички, които кършели и сгъвали от страшни болести. От четиритех деца на Спас Гинев само най-голямото можало да се освободи, като го нзскрили помежду си изходящите се там наоколо поразени зрители. Когато Кочо Чистеменски повдигнал курока на своя револвер и когато обявил на вярната си другарка Теохана, че тя не трябва да живей вече — разказват присъствующите там очевидци, — бедната жена, без ни най-малко съпротивление, коленичила пред мъжа си, притиснала на гърдите си малката си любима дъщеря, затворила очите си с едната си ръка и се приготвила да приеме грозната смърт с голямо равнодушие. Само за едно помолила тя разярения в това време, свой съпруг, а именно: да убие по-напред нея, за да не гледа мъките на своята рожба, и ако е възможно, да ги не оставя да изгорят, но да ги погребе в един гроб. Свършила-несвършила още своята молба, револверът изгърмял два пъти и майката с детето си заедно се търкаляли вече, облени с кръв.

Освен своето семейство тримата юнаци Кочо, Спас и Спас Спицеринът убили още и около осемнадесет други жени и моми, които ги помолили за това. След тоя подвиг тия убили и себе си. Това се случило на 2 май 1876 г. в черковата „Св. Архангел“, откъм западната страна, в женското отделение. В своята книга „Зверствата в България“ кореспондентинът на „Дейли нюс“, Мак Гахан, който посети развалините на Перущица няколко месеца след горното събитие, говори, че когато една арменка му разказвала за постъпката на Коча и Спаса, как тия жертвували своето семейство, хладнокръвният ингилизин не обърнал никакво внимание на нейните думи, като помислил от най-напред, че тя му разказва глупости и небивали бабини деветини. После той се уверил, че всичко това е цяла истина. Примерът на горепоменатите трима юнаци бил последван и от Коста Р. Арачиев, Калофер Пашев и Апостол Рупчев, които така също посегнали сами на живота си.

Кочо Чистеменски, или Кундурджията, е родом от Татар Пазарджик, но е живеел в Пловдив от много години, гдето се занимавал с кундурджилък и гдето после се е оженил. Той е бил на възраст 35 години, черноок, ръст среден, малограмотен, както са всичките му събратия кундурджии. Твърде често той вземал участие в различни театрални представления, които бяха на мода и които бяха, така да кажа, като предшествующи причини на българското движение в 1875—1876 год. Тяхната епоха, ако се не лъжа, захваща от 1869 год. Тия представления били за Кочо като един вид школа, защото от тях той може би за пръв път можал да се запознае с българската история и с подвизите на различни герои, които подействували твърде влиятелно на неговата буйна натура. Във времето на пропагандата скромната къщица на тоя български патриот беше отворена за апостолите.

Другият юнак, Спас Ив. Гинев, е родом от Перущица, на 26-годишна възраст, ръст висок, със сиви очи и с извънредно юляма глава. Той се отличавал завинаги със своето юначество и бил известен между съселяните си за решителен и честен момък.

В това време, когато пашата влязъл в черковата, тая последната представлявала гробница, изпълнена с гъст пушек и отвратителна миризма. Трупове и от двата пола и от разни възрасти се валяли из кръвта си, някои издъхнали вече, а мнозина ранени и други в смъртния си час брали душа. Глухо пъшкание и стенание се слушало по всичката чернова. Турците, които малко по малко навлезли вътре, без да обърнат ни най-малко внимание на тая сърцераздирателна сцена, гдето около хиляда человечески същества се мъчели като в ада, като хищни птици налетели на убитите трупове, които обръщали и хвърляли на всяка страна да търсят пари. Същото тия правили и с живите. Пашата, който хладнокръвно гледал на тия варварски подвизи, вършени от страна на неговите подчинени герои, заповядал най-после на тия последните да изкарат останалите живи перущени навън от черковата. Една жена, щом си подала главата от вратата навън, била съсечена от един черкезин пред очите на пашата, който нищо не забележил на този кръвник.

От черковата извадили 105 души мъже и около 600 жени и деца, които откарали под конвой в Пловдив. Това се случило в събота на 2 май 1876 год. Числото на убитите в Перущица възлиза на 248 души, от които мъже — 203 души, жени — 55 и 16 деца. Останалите 24 души са измрели малко по-после, след поражението на селото, от болест и други причини, но все по следствие на въстанието. От гореозначеното число мъченици 90 души са убити в черковата „Св. Архангел“, 70 души на Циганската могила, а останалите по разни места из селото и наоколо. Всичките убити в Перущица заедно с Коча и Спаса са погребани в лозето на хаджи Танка, отвън селото, над пътя, които води за Пловдив, в пет големи гроба, изкопани във вид на вади един до други. Отгоре на тия гробове е насадено изново лозе, тъй щото никакъв знак не е поставен да показва, че там лежат останките на 298 души поборници за българската свобода!…

Числото на убитите турци е невъзможно да се определи точно, при всичките ми старания, защото турците са горели и отнасяли настрана своите убити, за да не обезсърчават нападателите. Според показанията обаче на мнозина очевидци, които ни най-малко не можат да се заподозрят в патриотическо пристрастие, от турците са паднали в перущенското нападение около 180—200 души.





* * *



[2] Той беше представител от Перущица за събранието в Оборище заедно с доктор Василя, но понеже-пълномощното му не беше добро, Бенковски го не прие да заседава. ↑



[3] Според разказването на много очевидци тая войска състояла от два табора пехота. ↑





Глава VIII. Въстанието в Брацигово


Както Перущица, така и село Брацигово[4], находяще се недалеч от Перущица, беше един от главните пунктове на движението в 1876 г. Това село се впадаше в околията на Бенковски, който сам лично го посети няколко пъти във време на пропагандата, гдето намерил добър прием от страна на брациговските патриоти и сполучил да устрои комитет, състоящ от мнозина юнаци. Както другаде, така и тука в надвечерието на въстанието нетърпеливите патриоти, които си точели ножовете и се приготовлявали за борбата, захванали малко по малко да поглеждат прямо и в очите на своите петстотингодишни повелители. Така например няколко заптиета, които дошли в селото и искали насилствено да откарат в Пещера селския ковач и ножар Никола по причина, че той правел ножове за българите, брациговските младежи се притекли на помощ и освободили от душмански ръце своя съселянин майстор — нещо, което доскоро не се вършеше почти никъде от страна на българите.

По-първите деятели в Брацигово били: Васил Петлешков, Спицерина, свещ. Никола, свещ. Димитрий, Щ. Хр. Бъчваров, Н. Ив. Янков, С. Д. Юруков и пр.

На 20 априлий през нощта пристигнал в селото Васил Петлешков, който беше депутат на Оборищкото събрание. Той известил своите въодушевени съселяни, че Панагюрище е вече на крак, като им донесъл и една прокламация, подписана с кръв (червеното писмо). Това известие се посрещнало с радост и цялото село, като един човек, въстанало. Същата нощ още около 600 въоръжени селяни излезли от селото навън да пазят по-главните пътища от нападението на турците. След въстанието на Брацигово въстанало и ближното село Радулово, от което няколко юнаци дошли в Брацигово на 23 априлий. Брациговчени се насърчили още повече в своето дело. Тия разпределили силата си на няколко чети, захванали по-главните пътища около селото, като обкопали в същото време и проходите и направили няколко малки сражения с башибозуците. Но брациговчеви не гледали само за себе си, както това е ставало с мнозина други. Тия се погрижили в същото време и за съдбата на своите околни братя в Паничери, Бяга, Голямо Попово, Радулово и пр. На 25 априлий в Айданово поле станала битка между турците и българските въстаници, която се свършила неблагополучно за турците, защото от тях паднали на бойното поле около стотина души, оставили три знамена и няколко коне.

Брацигово, като център на въстанието, послужило за прибежнще и на околните български села, именно: Радулово, Бяга, Козарско, Коричене, Здребичко и Голямо Попово. Въстаниците не закъснели да си приготвят и дървени топове от черешово и брястово дърво, не един-два, но цели осемнадесет парчета с разни калибри, които застегнали с железни обръчи и ги поставили по разни точки покрай селото. После, както в Панагюрище и Петрич, събрали кантарските топузи, за да ги употребят наместо гюллета.

Въобще може да се каже, че в Брацигово отбраната е била най-сериозна и най-уредена. Тук не са се облягали на някакви си въображаеми сръбски и руски помощи, не са очаквали да дойде Бенковски да им помогне със своите момчета, не са се карали един други, най-после не са оставали позициите си при пукванието на първата пушка от страна на неприятеля. Ако въстанието беше малко по-сериозно в останалите пунктове, брациговчени можаха да се удържат известно време, т.е. можаха свободно да се разправят с местните башибозуци. Освен способните за оръжие мъже тия въоръжили и жените; било разпоредено да има в къщата си всеки червен пипер, мярка нечута и неупомената в никой бунтовнически правилник, с който щели да хвърлят в очите на неприятеля. Така също в Брацигово не е имало много души от благоразумните, които са против всяко движение и които със съветите си са е състояние да убият и най-доблестните мъже и да произведат безпорядък измежду въстаналите. Ето едно от главните условия за успеха на брациговчени.

В своите сражения въстаниците са имали такива щастливи минути, щото били зрители, когато паднали отпредя им за един ден шест души башибозушки знаменосци, ходжата от неприятелския лагер, който бил ударен, когато се готвел да вика на молитва, и един турски войвода, фактове, които по своето патриотическо съдържание имат нужда да се потвърдят от мнозина.

Но тия успехи били временни; нападающите башибозуци не се отчайвали, че убили ходжата им и един войвода; тия се групирали постоянно около селото и числото им се увеличавало от ден на ден. Сериозното нападение почнало в петък, на 30 априлий: нападающите башибозуци били слисани от ехтението на черешовия топ, който от минута на минута поздравлявал неприятеля със своите кантар-топузлара. В този случай и турците не стоели хладнокръвно. Тия сипели своите куршуми по всичките линии на въстаническия лагер, над цялото село, като викали в същото време, колкото им е силата.

Ахмед ага Барутанлията, името на когото по всяка вероятност ще да се запише от новата българска история като лице, което е извършило най-страшните и ужасни сцени, клане на деца и жени, по потъпкванието на българските въстания в 1876 година, изпратил на 26 априлий писмо до Брацигово, в което викал при себе си някои по-първи брациговчени за спогодба. Понеже тия последните не били още изпаднали в критическо положение, отказали на агата и наместо покорни раи изпратили му един въстанически отряд да го поздрави с гърмежа на черешовите топове.

Нападенията от страна на башибозуците и сраженията се продължили цели пет деня почти непрестанно. Брациговчени, за да излязат от това еднообразно положение, събрали се по-първите двигатели на 5 май в училището, за да размислят, по настояванието на младежите, дали ще да бъде целесъобразно да пуснат тия последните да нападнат на турския лагер. Събранието решило да позволи на юнаците да излязат из своите позиции и да нападнат на башибозуците. Това решение се съобщило на всичкото население, за да бъде готово на живот или на смърт, за идущата нощ, в която ще има да стане последно опитвание за отблъсквание на неприятеля. Нападението щяло да стане откъм кулата за Широк път, а топовете щели да загърмят в същото време от гробищата на „Св. Атанаса“ към турския стан.

Вижда се работата, че брациговчени при всичкия си успех пак били наклонни към благоразумие, защото разказали на населението, че в случай на появяваиието на редовна, войска никой да не се осмели да хвърля против царските хора. Това е първото условие за предавание, което макар и да не е било обявено официално, но всеки си го имал на ума. Та и другояче не можеше и да бъде. Хвала на брациговчени, че и при тия обстоятелства пак са можали да отстоят срещу башибозушките орди цели 16 деня.

Вечерта, когато въстаниците се готвели вече да настъпят, силен гърмеж се чул от голямата пъдарница, който втревожил всичкото население. Тоя гърмеж бил турски топ, който си издал гласа за първи път и който не приличал на дървените плющялки. Гюллето на топа ударило в дувара на гробищата, гдето се чуло второ изгърмявание, произведено от падналото гюлле. Заедно с нзгърмяванието на топа, още за по-голям ефект, засвирила и военната музика. Топът изгърмял още няколко пъти и гюллетата падали в селото, но на празно място, от което действие мнозина заключават, че пашата нарочно е хвърлил на празните места, само да уплаши, въстаналите, за да се предадат по-скоро. Брациговчени били смутени не на шега от топовните гърмежи и от появяванието на войската. Тия извикали извънредно събрание, в което размислили що трябва да направят пред настъпающата опасност. Едни казали: „Да се предадем.“ Други, по-младите, разбира се, не скланяли още. Решили да почакат още една нощ, а топовете продължавали да ехтят.

На 6 май, след дълги препирни и преговори относително предаванието, решили най-после да почнат преговори с пашата. За парламентьор бил изпратен от селото козарокият кмет Милю, който свободно достигнал лагера на Хасан паша. Тоя последният го приел твърде ласкаво и след като му показал условията, отпуснал го да се върне назад. Тия условия били, че брациговчени, ако искат да живеят, трябва да си предадат най-напред оръжията. Пашата, за да покаже на дело своето благо намерение, изпратил войници между башибозушкия стан, на които строго забранил да не гърмят вече. Той, пашата, поискал още от селото по-първи някои селяни и кметове от другите села, находящи се в Брацигово, да отидат при него за преговори уж, но всъщност той ги искал като залог. Тия лица били Манчев, Бъчеваров, Юруков, Ст. Юруков, Милю, Мижорков и Ликоманов, които били посрещнати отдалеч от царските войници и заведени при пашата.

В разговора им с пашата за причините на въстанието и по въпроса за помилванието тоя. Последният пролял уж сълзи, но дали това е било от чистосърдечие, или от крокодилско побуждение, остава неконстатирано. Във всеки случай обаче факт неопровержим е, че Хасан паша е бил в пълното си право да направи, щото ще, с Брацигово, както се разпореди Рашид паша в Пещера. Между това той се е отнесъл доволно честно в Брацигово, нещо, което напълно е било продиктувано от собствената му съвест. Аз говоря доволно честно, като правя сравнение между Батак, Перущица и Панагюрище, от една страна, и Брацигово, от друга.

Според разказванието на много очевидци за потъпкванието на въстанието в Брацигово дошли двама паши — Хасан и Хафуз; първият с 6000 души редовна вой-ска, а вторият — с 4000, с три батареи топове. И в тоя факт патриотизмът играе своята рол, а истината е пренебрегната. Който познава турските военни сили през 1876 г., то никой път няма да се съгласи, че за едно село, състояще от 500 къщи с 1000—1500 души въоръжена сила, ще да бъде изпратена 10 000 войска и 20—24 топа. Това е сказка, от която не се е освободил и А. Мишев, авторът на „Боят около Брацигово“. Според събраните ми сведения, на Брацигово не е имало повече от два табора войска. Не но-малко излязва анекдотично и това уверение на А. Мишев, че освен горното число редовна войска имало още около Брацигово до 18 000 башибозуци. 18 000 башибозуци и 10000 души войска излиза числото 28000 души, цяла Османпашова ордия! Както щете, но ние не вярваме това баснословно число, при всичко че не отстъпяме в патриотизма на г. Мишева. По такъв мек начин като се е отнасял пашата, то и брациговчени не били дотолкова акуратни в предаванието. Най-напред тия поднесли на пашата само старите и развалени оръжия, скрили по-забележителните момци и млади жени по разни места из селото. Оръжието, което било натоварено на четири кола, приело се от пашата без никакви забележки заедно с десетина души. Същия ден пашата заминал за Пазарджик, като взел със себе си и чорбаджиите, а в селото оставил юзбашия да пази предадената вече рая.

Башибозушкият стан не бил благодарен от миролюбивото поведение на Хасан паша. Тия плячкаджии искали непременно да се удари селото, като измисляли за това разни клевети, ту че в селото имало скрито оръжие, ту че московци управлявали въстанието. На 8 май редовната войска пристигнала изново в селото пак с топове и всеки вярвал, че тоя път ще бъде ударено Брацигово.

Главната цел на пашата била, както това бива обикновено, да ударят някоя пара от изплашените брациговчени. По тая причина Хафуз паша се показал много строг, за да предразположи раята да отвори всеки скривалищата си. Георги Търпоманов, по заповед на самия паша, бил съсечен пред очите на своите съселяни. Тия последните били заобиколени от солдатите с байонети в ръце, на които пашата заповядал да ги промушат. Солдатите се разделили на две шеринги и взели позиции да мушат беззащитните, които изревали, колкото им стига силата, и припаднали пред пашата за пощада. Жените и децата, които били малко по-настрана, подражавали своите злощастни стопани, като следвали да плачат още с по-висок глас. Пашата се умилостивил чак тогава, когато получил 40–50 хиляди гроша от брациговчени и намерил сам с ръката си други 80 000 гроша в един мях, които пари принадлежали на някой си игумен.

После това пашата ударил вече на подигравка. Тоя събрал селяните на едно място, викнал един свещеник и ги турил под клетва върху кръста и евангелието, че ще да останат верни на султана.

Въобще Брацигово е дало твърде малко жертви сравнително с другите въстанически пунктове. Освен убитите на бойното поле, по пътя и изкланите тук-там във време на поражението 30–40 души мъже, възрастни и за в работа, други убивания не е имало; тук няма всеобщо клане без разбор на жени, деца и недъгави старци, както това е било в Перущица и Батак.

Твърде трагическа е била смъртта на Васил Петлешков, брациговския представител в събранието на Оборище, станало на 15 априлий. Когато станало предаванието, тоя юнак намерил за добро да се скрие привременно. Скрил се той за това, защото като главен подбудител знаел на вярно, че победителите няма да го оставят така безнаказано да цалуне само кръста и евангелието, както това се вършело с обикновените смъртни. Освен това неговата патриотическа душа, която преди един-два деня е хвъркала по небесата и е кроила различни планове, не е можала така лесно да се помири с горчивото положение. Унижение е било за храбрия Петлешкова, който преди малко се бил клел под българското знаме във вярност и постоянство и в преследвание на турчина, сега, после няколко часа, да преклони буйна глава пред душманина и да каже: „Аз съм смирен рая — простете ме!“ Не беше Петлешков от тоя род малодушни хорица, не беше той патриот за мода и ето защо е бил отложил за няколко деня или часа своето окончателно предавание, докато се окопити по-добре и дойде в нормалното си положение, за да може да действува по-съзнателно. Бащата на Петлешков, Ангел чорбаджи, който му бил пастрок и по тая причина не обичал от сърце завареника си, като всеки чорбаджия, не закъснял да стане предател без никаква награда от страна на турците.

— Скоро, старче, казвай где е синът ти, баш комитата в селото, или в противен случай, отива главата ти! — казали солдатите, които дошли на Ангелчорбаджиевата къща да търсят сина му Василя Петлешков.

— Иди намери немирния си син, хаирсъзина, който стана причина да падне толкова кръв — казал Ангел чорбаджи на същата Василева майка, която треперела в това време и чупела ръце пред главорезите. — Кажи му нека излезе да дава отговори за делата си и за своето лудешко поведение — прибавил немилостивият пастрок и низкопоклонен чорбаджия. — Дръжте нея, тя знае где е скрит синът й — продължил той, като се обърнал към царските хора не без верноподанически движения.

— Василе, излез, синко; всичко се свърши! Излез, докато е рано, да отървеш и мене, и баща си — повикала с висок глас нежната, но глупава майка.

Васил, който бил очевидец на всичко гореизложено, оставил техния таван, гдето бил скрит, и преминал в ближната къща; но тук бил посрещнат и хванат от солдатите. Като честен патриот и верен на клетвата си бунтовник, Петлешков не искал да обезчести своето бунтовническо достойнство и в последните минути на живота си той сторил вяра и клетва — прави що прави — жив да не влиза в погански ръце. Заради това отровата, която имал при себе си (той се занимаваше с продаванието на различни медикаменти), приел я хладнокръвно. Закарали го при пашата, но той бил вече замаян от отровата, посинял и почернял, лицето му се покрило с различни петна, очите му изгубили своята естествена позиция, цялото му тяло се разтреперало като лист, чукнала минутата да се опрости с тоя свят.

— Паша ефенди, аз съм главният виновник на всичко, станало в селото: затова моля ви се да не мъчите сиромашта — проговорил той с умирающи глас, когато стоял очи с очи срещу пашата.

После това мъченикът Петлешков бил турен от солдатите между два огньове и тук предал богу дух в големи мъки и изтезания; той изгорял на два разпалени огньове като същ християнски мъченик, но не за вяра и кръст, а за свобода и право… Очевидци разказват, че когато тоя български светец стоял между двата огньове, от силно напечвание кожата му се набръчкала и напукала, мас като дървено масло течала из пукнатините, устата му се кривели болезнено, очите му останали неподвижни няколко минути, душа се лесно не давала. Ако безсъзнателно, чрез неволно движение, сочело, че той иска да се отстрани от убийствения пек на огъня, царският щик на солдатите се забивал в месата му и движението или сбръчкванието вземало обратно направление… Защо, братко, не си бил роден преди двесте или поне стотина години? Ако твоята мъченическа смърт, каквато не е изпитал нито преподобний Симеон, нито Мария Египтянка, беше се случило в тия блажени времена, когато глупостта е била божествено вдъхновение, а отрицанието от своите человечески достойнства — подвиг, то ти би бил първи между светците и наместо скромното пречупено дървено кръстче, което украсява днес обраслия ти в бурен гроб, навярно щеше да се белей разкошен манастир с черни калугери.

Тялото на Петлешкова било намерено отпосле от неговите съселяни в ливадите, продупчено на много места.

Васил Петлешков е родом от Брацигово; той беше на възраст около на 35—38 години, със сухо длъгнесто лице, ръст висок, със средни възчерни мустаки и с винени очи. Още от млади години той е ненавиждал турските деребеювци, която ненавист се е мъчел да вдъхне и на своите съселяни. За честността му и за постоянното му слово той се ползувал с общо доверие. Трябва да ви кажа и това, че Петлешков не е притежавал никаква диплома за учена степен; той беше човек малограмотен, но прочиташе свободно вестници и книги на своите съвсем безкнижни братя.





* * *



[4] Въстанието в с. Брацигово е описано доволно сполучливо от г. Атанас Мишев в книгата му „Боят около Брацигово“, издадена в 1881 г. Той греши само на няколко места, гдето говори, че още в 1862 г. имал сношение с Бенковски, когато тоя последният от 1875 г. влезе в лагера на бунтовниците, и гдето споменава, че имал кореспонденция с някакви си тайни комитети, от които селото получавало известия във време на въстанието. ↑





Глава VIII. Въстанието в Батак


I


На колене, любезни читатели, долу шапките! Напредя ни е Батак със своите развалини. Аз призовавам всичко, що е чисто българско, всичко честно и любяще своята родина, да присъствува с нас заедно на това българско светилище, на тоя жертвеник за нашата свобода, гдето е изляна кръвта на хиляди мъченици, светии, на стотина дребни дечица, на безброй невинни моми и момци. Батак, славният и злочести Батак! Дали ще да се намери българско сърце, което да не трепне от произнасянието само на твоето собствено име? Не вярвам. Ако в разстояние на петстотин години е пламвала тук-там искра, която е показвала, че българинът живее и която е била за увеличение славата на българския народ, то твоето пепелище, размесено с костите на твоите жертви, заема първо място между тия събития. Благоговея пред твоето величие, ще благоговее и историята! Аз обожавам хиляди пъти повече най-последния борец измежду твоите юнаци, с кремъклийката пушка, с късата абичка, с опънатите цървулци, отколкото дебеловратестия надут генерал, възседнал на бял ат, със златни копчета и с брилянтена сабля… Аз се кланям пред твоите брястови и черешови топове, които се пукаха на първо изгърмявание, тия са за мене по-драгоценни, по-святи и по за предпочитание, отколкото страшните, но чужди крупове и митральози, гърмежът на които, колкото и да е той приятен за нашия слух, всякога ще да си остане чужд. Твоите прости обкопи, изработени на „Света Троица“ и на „Сухо бърдо“, при всичкото им сходство с хендеците на едно лозе, бъдещото поколение ще да се възхитява много повече от тяхното устройство, отколкото от учената стратегема на различни военни щабове. В основата на българския престол, на българската свобода най-първо място ще да заемат не костите на безчувствения богаташ, не мощите на светия владика и пр., но крехките черепи на твоите едногодишни пеленачета. Почернелите стени на твоята скромна черковица и училище, които са напоени с кръв чак до основата си, са много по-исторически, отколкото грамадните паметници. Батак, историческо място си ти! Ти затъмни славата и на Велико Търново, което, основающе се на своето древно минало, въображаваше си, че и без да върши нещо, има някакви си археологически права и преимущества; ти помрачи и отечеството на старите войводи — Сливен; ти пропадна, изчезна от лицето на земята, но над твоите развалини изникна нова България; най-после ти стана жертва изкупителна за доброто на цял народ.

Преди да пристъпя към окървавените предели, преди да почна разказа си за мрачните и сърцераздирателни сцени, на които ти си бил свидетел, аз ти се покланям втори път, моля и читателите да направят това същото.

Всекиму е известен Батак, где той се намира, познато е на читателите неговото чисто българско население, занятието на жителите и пр., та по тая причина аз няма да се разпространявам да определям климата му, плодородието на почвата, степента на образуванието, местоположението и други такива. Аз не пиша география, целта ми е съвсем друга.

После Панагюрище и Коприщица в IV въстаническн окръг първенството се падаше на Батак.

— Батак ще батардиса помаклъка по Родопите — говореше Волов, когато се срещнахме най-напред на Харманлий.[5]

— Най-решителните и най-разпалените юнаци са батачени.

Щом панагюрските комисари разсърдеха Бенковски, то той им сочеше Батак, гдето го обичали най-много и гдето той възлагал голяма надежда на неговите храбри жители.

— Когато вие ме не щете, аз ще да отида в Батак да вдигам въстание — казваше той на представителите на Оборищкото събрание, когато тия последните не искаха да му подпишат пълномощното.

— Както се види, Батак ще да ни засрами във всяко отношение — казваха мнозина от работниците от разни градовце, които желаеха вътрешно да остане палмата на първенството на техния градец.

Всички тия отзиви ставаха за Батак още във време на приготовлението, много по-рано преди да пукне пушката на Каблешкова в Коприщица, което показва, че на Батак се е възлагало твърде голяма надежда.

Най-напред въстанието в Батак е избухнало по следующия начин:

Петър Горанов, който представляваше Батак от Оборищкото събрание, бил известил вече своите съселяни за взетите решения в последното заседание на това събрание, т.е., че щом турците се опитат да хванат някого от работниците, то да се дига вече въстание, следствие на което всеки работник бил намазал вече своя нож, всеки бил турил книжния фишек в любимото си шишине, всеки стоял нащрек. Кървавото писмо, с което брациговският представител, Васил Петлешков, замина още на 20 априллй вечерта от Панагюрище със задължение, че ще да проводи от него по един екземпляр в околните на Брацигово пунктове Перущица, Пещера, Батак и пр., вижда се работата, че не е пристигнало овреме в най-нужния пункт — Батак.[6]

Но нямало нужда ни от кървави писма, ни от възвания с богата фразелогия, ни от особени писма с патетически тон: духовете през нея пролет в тогавашния Филибешки санджак, измежду българското население, се споразумяха по течението на вятъра, разнасяха се като електрически ток. Доволно беше изгърмяванието на някой топ, достаточно беше да се дигне пушилка от случайното запалвание на някоя нива келеме, стигаше да се разнесе слух, че по еди-кой си път видели да бяга заптие — и ето ти, че се извикало извънредно събрание, издала се тайна заповед до момчетата да завардят пътищата, да поставят тънка стража. Така се случило и в Батак.

На 21 априлий се завърнали в селото няколко души селяни, които били ходили по своята частна работа в Т. Пазарджик и които разказали на съселяните, си с подеманието на душата си следующето не от малка важност произшествие, което се случило посред бял ден сред Т. Пазарджик.

— Юзбашията Ахмед аа — казвали селените — пристигна в пазара откъм Калаглари (панагюрския път) бежешком, придружен от няколко заптиета, на които късите касатури подскачаха и се удряха от конете и произвеждаха шум, като че чукаха тенекеджии. Тия слязоха право на конака, гдето ги заобиколиха всичките лениви ефендета и кетипи, сънливите физиономии на които след разменението на няколко думи на часа приеха трескаво виражение. Ние не знаем — продължили разказвачите — що е говорил Ахмед юзбаши на ковашкия персонал; но бяхме очевидци, когато тия последните закопчаха своите сетрета, без да отдадат приличното темане към по-силните, без да чакат да се изпъчи и тръгне най-напред каймакам ефенди, а после него кетипите, векилхарчите и най-после — презрените чибукчии и мастикослужители — всички вкупом излязоха из конашкия двор в безпорядък и скоро закопчените сетрета взеха направление от такова естество, щото отгоре им и най-необученият сарафин можеше да брои различни монети.

Примерът на ефендетата, които са като мерило на всяко обществено добро и зло, не закъсня да се отрази и в средата на татарпазарджишките правоверни османлии. Налягали из чаршията, по кавенетата, под сенките и стрехите, с дълги чибуци и дебели цигарета в по едната си ръка, а в другата с чаша каве, което сърбаха с азиатска монотонност и по византийски разкош — отведнъж захвърлиха настрана и едното, и другото удоволствие и с неизказана бързина докопаха се до кепенците на своите дюкени, които захванаха да затварят по необикновено, щом се подаде на улицата подплашената чиновническа глутница. Грозен бе трясъкът, произведен от бързото затваряние на дюгените, чудно се виждаше на човека да гледа как бързо знаят да пипат и заспалите бели гъжви, което е рядкост у тях. Тия бягаха един през други по своите домове и шепнеха си нещо помежду твърде скрито и много важно, доколкото можахме да забележим.

Естествено бе, че после агите ред идеше и на нашите българи да покажат своето участие в общата тревога. По кой начин стана тяхното прибирание от улиците по къщята, можете да си въобразите, като вземете пред вид, че обезпокоителните слухове, които ходят и по нашите села, че турците ще да колят тая пролет, не са чужди и на касабалийските хора, ако не и в по-голям размер. Това прибирание на българите, при всичко че ставаше с по-юнашки крачки, виждаше се обаче, че за тия последните не беше дълбока тайна причината на това всеобщо движение. Ние, пазаргатите, като всеки странни хора, останахме посред сокаците, по които бяхме за няколко минути господари.

И конашките ефендета, и турците, па и нашите българи при всичката им бързина не забравиха да си изкривят вратовете в своето бягание, за да погледнат към Панагюрище. От всичко това се виждаше, че от последния тоя градец идеше някоя миризма.[7]

А каква беше тая миризма, ние не закъсняхме да отгадаем, спогледахме се един други и си смигнахме да ни изстине мястото, да се възползуваме от смущението, докато ни са здрави кожусите.

— Пушки да се гърмят или камбани да се звънят не чухте ли? — попитали няколко души от средня ръка хора.

— Нищо такова. Докато се виждаше градът, обръщахме се няколко пъти да гледаме за огън, но така също нищо се не виждаше.

Това разказали горе-долу новопристигналите гости от Т. Пазарджик на своите любопитни съселяни, които ги били наградили в голямо число, и се оттеглили всеки на къщата си, за да си починат от бързото ходение.

— Работата е вече свършена; панагюрци може да са въстанали — забележил Петър Горанов и по предложението на тоя последния същия още вечер станало извънредно събрание в селското училище от по-първите и събудени селяни, т.е. съучастниците в съзаклятието, за да размислят що трябва да се прави.

Дебатите, словопренията и разискванията не са били твърде на почит в това първо събрание на баташката трагедия, по всяка вероятност затова, защото там не е присъствувала някоя учена глава да разисква въпроса всестранно.

После няколко минути събравшите се в училището изскочили навън бърже-бърже и се разпръснали из селото. В същото това време клепалата се обадили от върха на черковите, които клепали необикновено и които подигнали цялото село, понеже всеки разбирал, че без време се клепе. Въоръжени юнаци, накичени с китки, пречели вече из селото и се прегръщали един други. Тия излезли отвън селото на половин час разстояние гдето заловили позиции.

Това се случило на 22 априлий вечерта срещу свят ден — Георгьовден.

На другия ден, 23 априлий, в селото се отслужило твърде тържествено молебствие от селските свещеници Петър П. Илиев и Нейчо Паунов за благополучния успех на християнското оръжие. Юнаците от околните позиции присъствували на тоя молебен с оръжието си; на връщане тия излезли със запалени свещи в ръцете и с песни върнали се пак на позициите си, а черковните клепала ехтели с нечута до него ден тържественост. Освен юнаците в черковата присъствували още жени и деца, мало и голямо; радостта била всеобща.

Според решенията на комисията, при всичко че Батак трябваше да служи за център на няколко села, но по причина на преждевременното дигание на въстанието никое село не може да отиде там. Батачени си бяха сами с изключение на трима-четирима души от с. Ракитово, толкова от Каменица и от Пещера.

Главните водители на баташкото въстание са били Петър Горанов, Стефан Трендафилов, Вранко Димитров, Тодор П. Нейчев, Иван Божин, Ангел Трендафилов и Петър Трендафилов.

Турците не закъснели да посетят Батак твърде наскоро. На 24 априлий тия се появили в селото откъм полето[8], на брой около 200 души. Батачени от своя страна изпратили насреща им до 350 души юнаци, между които имало и 40 души конница.

Щом тия последните стъпили на полето, от турския стан се отделил един българин, из с. Ракитово, на име Петър, който тичешком посрещнал баташката чета и съобщил на предводителите й, че е изпратен от страна на турското население от селата Ракитово, Костандово и Дерково да помоли батачени да проводят двама-трима души пълномощници на мястото Тумбата, изходящо се сред полето, гдето и турците ще изпратят своите упълномощени, за да се направят някакви си споразумения.

Батачени се съгласили на тая комшийска постъпка и избрали изпомежду си трима души, а именно Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Иван Божин, на които след като дали потребните наставления в тоя случай, отправили ги за назначеното от турците място. В същото това време потеглили и от страна на турския стан трима души, които се посрещнали с българските пратениии на Тумбата. Първите обяснения, които тия последните дали на турските пратеници, били, че българският народ се е наситил вече на омразното робство, не желае той да остане и занапред покорна рая, както са били и неговите прадеди. За тая цел той дига днес оръжие, отхвърля вече милостта на султана и иска своите човешки правдини, търси своята похитена свобода; нищо няма против мирното население, желае и занапред да живее братски със своите турски съседи. По-нататък нашите трима парламентьори предложили на турците следующите условия: първо, турското население от горепоменатитетри села и от Баня е длъжно да освободи българите в разстояние на 24 часа (от селата Ракитово и Каменица); второ, то се задължава още да помогне със своите преносни кола на поменатите българи да докарат имуществата си в Батак без никаква повреда. В противен случай, т.е. че не послушат, селата им ще станат на прах и пепел.

Турските пратеници са обещали, че на драго сърце ще извършат всичко това. Тия се помолили още, щото въстаниците да не правят никакви пакости на селата им, защото тия са готови да се покорят (!?) на всяка една заповед, дадена от въстаническия войвода.

След това пратениците се разделили и двата стана отстъпили — турците към селата си, а българите към Батак. Тия последните били възхитени до крайна степен от поведението на турските си съседи, които така безпрекословно приели техните предложения; с песни и възклицания влезли в Батак. От всичко това се разбира, че турците или са се престрували, за да спечелят време, или пък не са знаели още в що се състои работата, или пък нан-после дохождали са да преглеждат няма ли в Батак московци.

Така или инак, но на другия ден, 25-и, тия се явили пак на гореказаното място, само няколко души, по-първите им хора, заедно и с кметовете от българските махали. Тия последните по принуждение на турците или по свое желание заявили пред батачени, че са благодарни от турските си съселяни (в Ракитово и Каменица), та затова няма да дойдат в Батак. Батачени не отишли по-надалеч, т.е. не употребили насилие; казали само на турците да се имат братски с българите. На това турските пратеници дали големи обещания от своя страна и след като предали на батачени двама души българи, пловдивчени, които се намерили в техните села по своя работа, преди да избухне въстанието, така също всеки пак се завърнал на своето място. Както виждате, баташката държавица е била вече припозната, че има право на съществуване, има свои отделни правдини, което немалко зарадвало въстаналите. Песни, хора и различни други ликувания стоели на първи план.

Това се продължило до 30 априлий, ден, до който батачени мислили, че всичко се е свършило, че Турция е загинала безвъзвратно. Тоя ден именно, часа около пет по турски вечерта, на югозападната страна от селото, на мястото, називаемо Петрово бърдо, четвърт час разстояние от селото, явили се безбройно число башибозуци с байряк под командата на страшния Ахмед Барутанлията.

Щом башибозуците се установили на горепоменатото място, командантинът им, който се вижда работата, че не е искал да се церемони, може би защото е знаял вече силата на батачени, без никакви забикалки изпраща още на часа един баташки българин с известие да съобщи на батачени, че в разстояние на два часа тия са длъжни да си предадат оръжията. В противен случай той ще да ги вземе с грубата сила на своята башибозушка тълпа.

В своя отговор и батачени не паднали по-долу в сербезлъка. След едно съвещание между водителите на въстанието при Ахмед аа бил изпратен пак Вранко Димитров, придружен и от един турчин из Одрин, на име Саид ефенди, чиновник по десятъка.

Нека видят неприятелите на българския народ, че въстаналите батачени против могъществото на султана не само че не закачали един от неговите чиновници, не само че му дали равни правдини заедно с българите, но го изпращат още с мисия да прави преговори. Где е тук тиранството на българите, питаме ние?

На тия двама пратеници било поръчано да съобщят на Барутанлията следующето: „Батачени не са вече рая; тия са се отказали окончателно от онова подло правило, че покорна глава сабля я не сече; тия са прогласили своята независимост тържествено, с оръжие в ръка, за която са готови да си пролеят и последната капка кръв.“ Казали още на Ахмед аа и това, че ако той употреби сила, то батачени ще отговорят със същата мярка. Турчинът Саид ефенди злоупотребил доверието на своите доверители, защото не се върнал вече в Батак, но намерил за добро да остане в лагера на Барутанлията.

Не бил се върнал още другият пратеник, Вранко Димитров, когато войводата Петър Горанов начело на сто души въстаници бързо потеглил към турския лагер. Нямало що да се чака от отговора на Барутанлията, който бил известен всекиму от какво естество ще да бъде. Това отделение от въстаници се изкачило на Влашка могила, под Къневата борика, половин час разстояние от селото срещу Петрово бърдо, отгдето свободно можало да се гледа в башибозушкия лагер, който се никак не виждал от селските позиции и по причина, че зад бърдото е долина. Башибозушкият лагер бил разделен на купове, на купове, при които имало и много коне, натоварени с припаси и провизия. Уверяват, че тук имало стоварени и около 15—20 сандъка с газ, приготвени за паление. Щом нашите въстаници се появили на казаното място, от башибозушкия лагер се отделили до двеста души с едно знаме и с див глас отправили се към Влашката могила. Въстаниците направили същото, т.е. и тия се впуснали насреща башибозуците и взели позиция за бой малко по-нататък. Турците мислели само с вик да уплашат нашите въстаници, но като видели, че на тия последните не им мига окото и че само с вик нищо не ще може да се свърши, пречупили си линията и взели друго направление, към бърдото Света Троица, гдето забили и знамето си, като взели позиция измежду дърветата. Две враждебни народности, едните жедни за свобода, а другите за плячка и обир, стояли вече една срещу друга, псували се отдалеч, готвили си пушките, скърцали със зъби, готвили се да разкъсат един другиго като зверове, които сега за пръв път се срещат. И тия две народности можали да преживеят в една страна, под едно управление цели петстотин години!

Тук му е мястото да направя едно малко разяснение. Чорбаджийското калпаво владичество не било чуждо и за скрития в Родопите Батак. Представителите на това подло съсловие, което наравно е угнетявало своите беззащитни братя заедно с турските главорези и по тая причина не е желаело да няма агата, беше противно на всякакво въстание или протестация срещу турците от страна на раята както навсякъде, така и в Батак В последното това село тия не давали дума да се спомене за въстание, но най-после, като видели, че нищо не можат да сторят против общото течение, преклонили глава против волята си; а в душата си останали чисти кръстени турци и търсели случай да покажат своите верноподанически и раболепни чувства, щом се представи сгоден за това случай. Тоя случай се представил, когато Барутанлията се показал със своите пълчища на Петрово бърдо. Няколко души от тия чорбаджии, Вълю и Ангел Кавлакови, Георги Серафимов и пр., лица твърде влиятелни из селото в това именно време, когато П. Горанов се готвел да отвори огън на башибозуците, находящи се на бърдото Света Троица, тръгнали по позициите и из селото да проповядват и обезсърчават кого где срещнат да хвърляли оръжието и всеки да си седял на мястото. Вследствие на това вътрешно предателство момчетата от много позиции се върнали в селото и оставили местата си в разположението на неприятеля. Голямата чета от могилата Свети Георги така също отишла в селото.

Разбира се от само себе си, че това разстройство за нашите въстаници не е било чуждо за наблюдателното око на неприятеля, който може би да е примирал от радост. П. Горанов, който оставил четата, турена срещу турците, под предводителството на Серафим Милев и отишел да узнае защо другите въстаници бягат от своите позиции, докато се отдели на няколко крачки разстояние, потеглила подиря му и четата, а нейното място завзели башибозуците.

Пред вид на това положение няколко души от по-решителните въстаници се впуснали в селото и гръмогласно викали да убеждават обезсърчените си съселяни да се връщат на позициите си, защото неприятелят настъпва и скоро ще почнат разрушителните му действия, от които никой няма да стане изключение без разлика на пол и възраст. В това същото време и чорбаджиите шушнали на народа по кюшетата (тия никой път не си издигат гласа явно) да направи противното, т.е. да се не опира на турците.

Колкото души можали да се съберат в селото, потеглили срещу неприятеля, който наближавал до мястото, називаемо Средните гробища. От противната страна на селото в това също време се подали други башибозуци, със знаме, но на тая страна позицията се държела още от въстаниците. Първата пушка пукнала от тая последната позиция и турският знаменосец се гаврътнал на земята; на негово място минал други, но и него постигнала същата участ. Вследствие на това първо поражение в турския лагер се подигнало страшно ръмжение против довчерашните покорни раи, повече от стотина пушки пламнали против тия последните; толкова и от страна на нашите въстаници. Битка се захванала не на шега; куршумите пищели по въздуха. Баташката долина се напълнила с дим от гърмението на пушките, отчаяни викове, размесени с псувни, се чували и от двете страни, в селото станало вълнение измежду жените, всеки от въстаниците, който присъствувал на боя, мислел и за жена, и за деца, за родители и сестри, не преставал да си извива врата към селото. Сражението траяло цели четири часа; то почнало на 8 часа по турски, а се свършило на 12. При всичкото преимущество на неприятелските пушки, които били военни от системата „Шаспо“ и белгийски шишанета при всичките им военни хитрости да лягат по очите си, да се разпределят на различни отделения, които изкуства нашите и на съня не били виждали, пак тия последните не можали да пристъпят нанапред ни на една крачка. Напротив, тия отстъпили малко по малко наназад.

Тоя ден битки е имало на две места — на Средните гробища и от долня страна на селото. Числото на башибозуците е било твърде неравномерно с това на въстаниците; всеки час, всяка минута прииждали нови сили из непроходимия Доспат, които увеличавали числото на неприятеля. Вечерта, когато притъмняло вече, нападателите се оттеглили окончателно край селото, като подпалили околните там бичкийници, къшли за овце и плевници. Тия оставили на бойното поле седем души убити и неизвестно число ранени; а от нашите имало само няколко души ранени.





II


При всичко че победата принадлежала на батачени, при всичко че низкопоклонният рая опитал тоя ден своите сили в неравната борба и видял, че и той чини нещо, като дойде работата до шишинето, но на никого на лицето не се забележвало изискуемото тържество, никъде из селото не се слушали възклицания от победа, всеки чувствувал, че работата може да вземе неблагоприятен изход. Па дали е можало и другояче да бъде! Въобразете си, читателю, следующето положение: нощ, тъмна като рог; запалените бичкийници и къшли трещят и плющят; огнени язици, размесени с кълба-кълба искри, се носят из облаците; изпоплашените жени и деца, които не са си въображавали може би подобно нещо, кършели ръце и плачели до синьо небе; кучетата лаели и виели по необикновено, с вирнати нагоре глави; техният глас се придружавал от дивите викове на башибозуците, които ревели като зверове срещу неподдающите се още жертви, а тия гласове, читателю, са излязвали от около три хиляди здрави помашки гърди! Пушките от неприятелския лагер, които били престанали за няколко минути, пак пламнали по всичката обсадна линия, а куршумите им се сипели като град над селото. Всичко това, събрано в куп, поколебало твърде чувствително крилатите надежди на батачени; а партията на „покорните глави“ печелела гласове, така щото числото на отчаяните се увеличило.

В станалата през деня битка най-много се отличил един от предводителите, на име Стефан Трендафилов, който се впуснал с 15—20 души чак до позицията на нападателите, без да се повреди ни един от дружината му.

На основание на горните причини баташките въстаници престанали да се покоряват на своите войводи, на които от по-напред зяпали в устата твърде послушно. Тия започнали да работят всеки по своему, оставяли позициите и събрани по няколко души из селото в къщята, въртели се около семействата си с пушките в ръце като зашеметени. Това е обща черта между нашите въстаници; същото това ние виждаме да става почти навсякъде: в Перущица, в Панагюрище, в Ново село и Батушево, в Клисура и пр., гдето на неприятеля е помогнало най-много това скръбно и свойствено на българина малодушие. Въстаниците, като са се сражавали с неприятеля край селото, зад гърба на своите мили семейства, ни на минута не са преставали да мислят за тия последните много повече, отколкото за успеха на сражението. Доволно е било само да се чуе отнякъде глас: „Нападнаха децата“, и на минута още би опустяла и позиция, и окопи, и стража. Съвсем друго нещо би било, ако например въстаниците от Перущица бяха отишли в Батак, а тия последните — в Перущица, т.е. да бяха отдалечени от огнището на своите фамилии. Жив пример на това са нашите чети, преминали от Румъния с Хаджията и Ботева. Тук ние виждаме не постоянна грижа за жени, деца, къща, имот и пр., но хора решителни, мъже със самоотверженост, готови да се хвърлят в огъня на всеки час и минута, щом го изисква за това нуждата.

Но що ни трябва да ходим по-надалеч. Да поставим въпроса така: от хора трудолюбиви българи, хора работници, притежатели на различни имущества, които през целия си живот не са лягали ни един път с празен корем; най-после, от хора женени, с тежки семейства, може ли да стане отчаян бунтовник в пълната смисъл на тая дума? Всичките хора не можат да бъдат като Кочо Чистеменски, Михаил Жекова и други. При това не трябва да забравяме и петстотингодишния хомот, петстотингодишното робство, под което е пъшкал многотърпеливият българин. Какво не е в състояние да направи то?

Но само това ли е? Представете си, че вие сте един от горещите патриоти, живеете с цел, имате си незавидно положение, имате си в допълнение на семейната и общежитейска картина и млада женица, с която, ако и да не се обичате идеално, живеете мирно, не се карате един други; имате си още една или две рожбици, които съставляват и за двама ви скъпоценно богатство, които са щастие и веселба за къщата ви. Поискали го обстоятелствата, ударил вече определеният час — вика ви отечеството да му заплатите дълга си. Песни се пеят, пушки гърмят, другари бързат, неприятелят настъпя, положение опасно. Дали сте клетва, трябва да вървите. Когато се готвите вече да излезете из вратата, вашата млада жена, на която било припаднало от по-напред, дохожда в съзнание, пробудена от дрънканието на саблята ви. Тя се изпреча напредя ви, кърши ръце, подава ви да прегърнете за последен път рожбата си и със сълзи на очите говори ви:

— Ако не за мене, то поне за Иванка и Марийка се смили! Убий по-напред мене, после тях, тогава върви свободен!… — Говори тя това, а Иванка или Марийка си играе с дръжката на пушката ви; хили се насреща ви невинно и иска да ви опъне подсукания за бой мустак.

Всеки е свободен да говори, щото ще, но аз утвърдявам, че пред подобни семейни картини едва ли на десеттях един би се намерил, който да подритне настрана наскърбената жена и майка и да се присъедини в редовете на борците, без да му тежи на съвестта.

В отношение на българските въстаници през 1876 г. влиза и това извинително обстоятелство, че сме били лишени от своя народна литература, която трябва да предшествува всяко движение. Нямали сме още и от оня род литература, наречена фанатическа, а по-рано полицейска, поддържана от духовенството и от правителството, в която се е проповядвало, че който падне на бойното поле за царя, за бога и Христова вяра, душата му отива право в рая. Най-после нямали сме и такива свещеници, които да проповядват и уверяват, где седнат и станат, съвсем безнаказано, че отмъщението е свято, всеки е длъжен да се пожертвува доброволно за небесния и земния цар. Нищо подобно е нямало измежду нашия народ: неговият патриотически катехизис е бил: бесилките, тайната проповед на няколко решителни мъже и други още предшествующи причини, за които сме говорили вече, гдето му е било мястото.





III


Същата нощ още между другите мерки и планове в лагера на баташките въстаници станали и такива предложения от страна на някои предводители, че добре би било, ако едно отделение въстаници се припъхнеше пред тайно обсадения цеп на башибозуците, който да нападне зад гърба им и по тоя начин да произведе тревога в тяхната среда. Това предложение било отхвърлено от повечето въстаници; никой нямал решающи глас, всеки работел по главата си; башибозушкият вик и проповедите на верноподаните чорбаджии парализирали всяка решителна и патриотическа мярка. Няколко души, между които бил и Горанов, един от предводителите, сполучили през нощта да избягат из една долина след много опасни опитвания.

Оттук нататък баташките въстаници ритват вече наназад; а неприятелските пълчища, напротив, придобиват по-нови и пресни сили. Батак се затворил на 23 априлий и от същия ден се прекъсали и съобщенията му с другите градове и околни села. Въстаниците не знаели положително нищо що става зад полето, зад Света Троица и Петрово бърдо; а неизвестността всеки, мисля, да знае, доколко тя е убийствена. Батак бил обграден с плет люти башибозуци, които не давали птичка да прехвръкне ни за навън, ни за навътре. Ако батачени имаха всичките средства, то пак нищо не можеха да направят; борбата беше неравна; тия бяха обречени вече на клане. Единственото тяхно спасение се състоеше само в това, ако пазарджичени, пловдивчени и други бяха удържали своята честна дума — да дигнат знамето, — то Батак не щеше да бъде обграден с три-четири хиляди башибозуци. Това са предполагали и батачени, когато въстанали най-напред.

На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи чорбаджии с обещание, че селото ще да си предаде оръжието. Няколко души действително си предали оръжията на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаванието, главорезите башибозуци запретнали ръкави. Тия нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва… Плач, писъци и молби излизали от устата на всичките, но наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тия човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турила цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край. Техните разказвания смутили слушателите, които навярно познали вече, че е наближил часът да се мре, че ще да ги постигне участта на загиналите им вече братя. Затова тия решили да постоянствуват на позициите си до последна капка кръв срещу неприятеля.

Тоя ден (1 май) е станала най-отчаяната битка между баташките въстаници и башибозуците на Барутанлията по всичката отбранителна линия около селото. В една минута около четири хиляди пушки се изгърмявали и от двете страни. Виковете „Аллах“ и „Удряйте, братя“ цепели въздуха. Баташката долина била покрита с гъста мъгла от гърмежа, от която нищо се не виждало. Много изпразнени къщи по краищата на селото се предали тоя ден на огън от страна на башибозуците. На няколко пъти нападателите, които се влечели по корем, наближавали позициите, но били връщани от огъня на въстаниците. Битката е траяла почти целия ден; от неприятеля паднали 46 души най-решителни главорези, а от нашите само двама убити и трима ранени.

Късно вечерта башибозуците се оттеглили в лагерите си мълчаливо, без кураж. Барутанлията свикал съвет от всичките предводители[9], който направил под открито небе башибозушко заседание.

Страшен бил тоя съвет, в който се решавала съдбата на хиляди човешки същества, по кой начин и с какви по-малки жертви могат да се изтребят тия същества. Всичките присъствували там чалмалии, мрачни и кръвожедни фигури, набучени с разнообразни оръжия, били принудени да изказват своите мнения. Тия седели на търкало с наведени на земята очи, в едната си ръка чибук, а другата държели преметната върху дръжката на ятагана си, което значело, че са готови на всяка минута да почнат своята цивилизаторска мисия. Останалата подчинена тълпа почивала наоколо с изключение на стражарите; някои от тях хъркали вече грозно върху зелената морава; други разказвали как на един българин главата му скачала много и си прехапал язика, което значело, че мнозина има още да измрат; изчислявали колко души техни бабаити са паднали от гяурските шишинета, а четвърти се гласели да поискат позволение от предводителя си да ги освободи от четата си, така като не било известно дали ще да може да се нагази непокорното село.

Според достоверни сведения, потвърдени и от самите там присъствующи башибозуци, в това събрание са станали предложения от много души да се разотидат вече по селата. Първо, че тоя ден станали жертва най-отличните им пехливани, и, второ, че влизаннето в Батак изисква много още по-големи жертви за в бъдеще, отколкото досегашните.

Ахмед аа Барутанлията не бил прост човек. Той не закъснял да съзре обезсърчаванието и разстройството на своите подчинени главорези; той знаел от всички най-много, че тия человекообразни същества не желаят друго нищо освен плячка, грабителство и зверско отмъщение; най-после той познавал разбойническите наклонности на своите по вяра[10] само съотечественици, заради това ето що им обещава: клание с огън и меч, безпощадно изтребление на всичко, що е българско, без разлика на пол и възраст, пожар, плячка и грабителство, похитителство и на чест, и на имот.

За да изпълни своите задължения и обещания, кръвожадният звяр Ахмед аа е нямал що да прави, освен да пристъпи пак към гнъснава подлост, калпаво занятие до него време само на гърците, а не и на османлиите, които всеки считаше, че са главорези, отчаяни кеседжии, но не и коварни подлеци, свойствена чърта, както казах, само на фенерските чада.

Колко трагически трябва да бъдат следствията, когато коварството и ятаганът вървят за ръка хванати, когато те се побратимяват да действуват заедно — читателят е в състояние да си направи заключенията и без нашата помощ. Ние имаме силни подозрения да заключаваме, че Барутанлията е имал за съветник ако не някой чистокръвен елин, то поне някой пещерски куцовлах или македонски цинцарин.[11]

Другояче е невъзможно. Барутанлията трябва да не е бил турчин; а доколкото ние знаем, ни той, ни неговите родители са били някога дьонмета (ренегати).

На другата заран още, 2 май, Ахмед аа пристъпил към изпълнение на своя затаен план. Тук съм длъжен да ви разясня, че тоя ден бабаитлъкът и ятаганското право трябвало да поглеждат отстрана, като сирачета. Тяхното място заела подлостта, като по-силна практическа мярка. Ето защо гърмежи и отчаяни викове нямало тоя ден. В башибозушките позиции царувала дълбока тишина. Пред обяд пристигнал в селото пратеникът от страна на Барутанлията влах да прави преговори. Той говорил убедително пред населението за благите намерения на Ахмед аа; уверявал, че ако се предадат заедно с оръжието си, всекиму животът ще да бъде пощаден, башибозуците до един щели да бъдат изпратени по местата си — мед и масло щели да потечат. Тоя влах или цинцарин имал среща и с познатите вече на читателите противници на българското въстание — Ангел Кавлакът и Георги Серафимов, — които били възхитени от постъпката на Ахмед аа. На часа още Ангел Кавлакът сам заедно с влаха се затекъл в турския лагер при Ахмед аа, за да разбере работата по-добре. Тоя последният го приел твърде ласкаво; той го уверил, че ако батачени склонят да си предадат оръжието, никакво зло няма да ги последва, а, напротив, щял да издаде заповед да се разотидат башибозуците и пак по старому всеки ще си гледа частната работа. За да се изпълни тая спасителна мярка, настоявало и самото правителство уж, под диктовката на което действувал и той (Ахмед аа). Че всичко това е искрено, за по-голямо още уверение Ахмед аа се заклел в името на Мохамед пред очите на Кавлака.

— Тако ми вяра и бога — прибавил той, като си стиснал юмруците.

В разстояние на това време пушките мълчали, и от двете страни чакали се следствията на преговорите.

Ангел Кавлакът уверил от своя страна Барутанлията, че като се върне в село, ще прави, ще струва, ще убеди съселяните си да сложат оръжие и да се предадат. Завърнал се той в селото и още отдалеч започнал да вика да се прибира мало и голямо на едно място, за да чуе всеки заповедта и желанието на самозвания Барутанлия, което той разказал подробно, от игла до конец: как мило го е приел Ахмед аа, какво му е говорил и по кой начин се е заклел, че ако батачени склонят да си предадат оръжието, то никому няма се разкървави носът.





IV


Една част от населението, която се състояла от слаби, малодушни и нерешителни хора, повели се подир думите на Кавлака и склонили да сложат оръжие, а по-голямото число от населението начело с Трендафил Тошев, Петър Трендафилов, Петър Банчев и други постоянствували твърде живо да си не дават оръжието, но да удрят до последна капка кръв, па стане, щото стане. Тия юнаци утвърдявали, че е немислимо и даже глупо да се предположи само, че ще да бъдат простени батачени, когато има избити толкова души турци в разстояние на няколко деня, откато се е подкачило въстанието.

— Не вярвайте! Всичко това е турски капан за по-лесното ни избивание — говорили тия на смутеното население.

Вследствие на тия две разнообразни мнения населението се разделило на две партии: за и против предаванието. Шум и роптания се слушали навсякъде, а коварният Барутанлия като хищна птица наблюдавал всичко това от своя чадър. Кавлакът и другарите му не преставали да убеждават населението, че Ахмед аа е светец, че той ще бъде неумолим и жесток само към ония, които покажат непокорство, които не си предадат оръжието. По тоя начин партията за предаванието взела връх с изключение на няколко души, гласът на които нямал никаква тежест. Трендафил Тошев забележил за последен път на своите съселяни, че той предчувствува нещо ужасно след предаванието на оръжията. Нямало кой да разсъждава.

После това започнало се събиранието на оръжието, което се трупало накуп. Много юнаци подавали своите шишинета с пребити ръце, против волята си. То било натоварено на три кола, които не се забавили да заскърцат към лагера на Ахмед аа, придружени от ревностния Кавлак, Трендафил Тошев, Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев.

С разтоварванието на трите кола оръжие планът на Барутанлията бил вече почти изпълнен. Неговото лице светнало от радост и приело тържествен вид. Той се обърнал към пратениците българи, на които забележил, че не му е предадено всичкото оръжие, скрити са най-добрите пушки.

— С главите си отговаряме, ако една пушка се намери в селото — отговорили окаяните жертви.

— На вас говоря, по-скоро предавайте всичкото оръжие — изревал лукавият Ахмед аа и скръцнал със зъби като тигър. — Още смеете и да се оправдавате!…

Всеки от българите се усетил вече какво следствие ще да излезе от тяхната постъпка — да си предадат оръжието; те познали, че смъртта ги чака вече, но било късно, Барутанлията се обърнал към своите башибозуци и дал заповед да се отделят 20—30 души и да отидат в селото да претърсят добре за още оръжие. Тия тръгнали безбоязнено към селото, защото нямало вече от какво да се боят, а искали само да се уверят наздраво да не би българите да готвят някоя измама, като са предали само старите си пушки. Заедно с башибозуците бил изпратен само А. Кавлакът, а останалите пратеници били задържани от Барутанлията като залог, докато се върнат от село живо и здраво неговите 20—30 души башибозуци. Тия последните влезли преспокойно в селото; но като не били още уверени в съвършеното предаванне на българите, държали се твърде прилично. Известили само на населението, че който има скрито оръжие, трябва да го предаде, докато е рано, и дали заповед да се изгаси опустошителният огън. Да, тия дали заповед, защото гледали, че напреди им няма вече въстаници с шишинета, но покорни раи, със сгьрнати ръце, от лицето на които можало да се познае, че тия са вече обезкуражени и убити. И действително, бедното население, след като си предало оръжието, изгубило и ума, и дума. То не смеело да се обади нищо, приемало всяко предложение мълчаливо, каело се за своята постъпка, предчувствувало нещо страшно и ужасно, но казах: било вече късно… Някои от по-лековерните отишли да гасят огъня из селото, повечето жени; а по-чувствителните и разбраните се въртели на едно място като омаени и зашеметени, с пъхнати в джебовете си ръце. Никакво оръжие не можали да намерят башибозуците, защото, ако и да имало някои тук-там, тия били закопани в земята.

Между това Ангел Кавлакът заедно с двайсетте души башибозуци възпнали по баира към лагера на Барутанлията. Той уверил тоя последния втори път, че оръжието е само онова, което донесли най-напред, и че ни един пищов не можло да се намери от последното им претърсвание. Навярно Ангел Кавлакът, който е един от главните виновници на предаванието, може да се с готвел вече да чуе от устата на Барутанлията едно „аферим“ или „машалла“, но не мислел така звярът…

Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед аа) скочил на крака, погледнал към своите кръвници, изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“, като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби — живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца. Ангел Кавлакът, тоя турски интригантин, който е играел лукава рол във време на въстанието, който е тичал от позиция на позиция да убеждава и обезкуражава, най-после, който е бил като агентин на Барутанлията и е станал причина да погинат много храбри батачени като кокошки, намести награда за делото си — повалил се на земята, съшибан от десетина куршуми, отделно от онова място, гдето си сложили костите истинските мъченици. Въобще турците през 1876 г. така са постъпили с предателите и с ония покорни глави, които са отивали да им цалуват краката и да се предават. Това същото ние виждаме да става в Перущица, в Коприщица, в Дряновския манастир и пр.

Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мусулманско сърце…

Жалостното известие за зверското затривание на баташките пратеници скоро достигнало в селото и с най-малките подробности на ужасната картина. То поразило и мало и голямо, старо и младо; поразило ги то затова, защото било като предисловие на последующите действия на Барутанлията. Стреснатото и беззащитно население оставило и гасението на пожара, който не било възможно да се спре, и всичко друго. Като стадо овце то се затекло да се затвори в черковата и училището и там чакало своята начертана вече участ. Жените и по-недъгавите мъже проклинали причинителите на въстанието, а младите и решителните изливали своя яд на ония, които станали причина да си предаде населението оръжието. И на едните, и на другите страшно било положението между черковните и училищни стени: плач и ридание, вопли и охкания едвам се разпознават между трещенето на огъня и кучешките виения.

В башибозушкия лагер след безчеловечното закалвание на петимата пратеници и след измамата с оръжието се съживил и куражът, и ревността за плячка и грабителство. Всичките главорези били на крак; движели се радостно и след няколкоминутно помайване, в разстояние на което може да са се давали кеседжийски заповеди по кой начин да стават кланията, цялото пълчище заедно със своите байряци и началници отправило се безбоязнено, като че отивало на сватба, към запаленото село, жителите на което в същото това време се натискали един въз други зад черковната и училищна врата, лишени от всякакъв вид оръжие.

Около хиляда души от тия кръвници застанали край селото в цеп, за да убиват всяка жертва, която би се опитала да се спаси от кланието чрез бягание, а всички други нахлули в селото като бясна глутница. Било вече тъмна вечер, по небето тук-там блещукали звездици, когато башибозуците турили крак в селото. Техните мрачни физиономии се осветлявали от запалените на долния край къщи; изменението на кучешкия лай и бяганието им въз една страна било знак за приближаванието им.





V


В пътя си из селото кръвожадните плячкаджии, след като побутнали тук-там из празните къщи едно за плячка, друго да убиват, трето да безчестят, отгдето успели набързо да задигнат кой черга, кой дреха, кой котел и пр., спрели се около черковните стени и училището. Знаели тия отдавна, че стените на тия богоугодни заведения крият беззащитните жертви. Опитали се веднъж, опитали се два пъти да строшат черковните врата или да прескочат стените, но ни едното, ни другото било осъществимо така лесно. Викове „саран“, „басън“, „урун“ от страна на нападающите заглушавали въздуха и пораждали ужас и трепет в сърцата на заключените батачени.

Колкото за училището, находяще се близо до черковата, неговата съдба била решена твърде наскоро. Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и кланието се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на тия последните били свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом из Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне този християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, гдето преди няколко деня проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до двеста души скрити мъже, жени и деца, които кръвниците от много бързина, се вижда работата, не можли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Тия се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червей в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгвание запалили от четирите страни това здание! Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка по невнимание, не в отношение към участта на двестете жертви; но че не можли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставлявало истинската загуба на тия Биконсфилдови братя.

— Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари — казали тия с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черковата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици.

Ако в училището числото на жертвите е излязло до 200—250 души, то в черковата е било десетина пъти повече. Като място по-укрепено, от една страна, а, от друга, като храм божи, в който според народното предание на всяко място и във всяко тежко време угнетените са намирали спасение, запазени от невидима ръка, баташкото население прибягнало най-много в черковата. Освен вътрешността на храма и дворът още бил изпълнен с народ. Башибозуците, като не можли да строшат пътната врата, заобиколили наоколо черковния зид и по-смелитс от тях не закъснели да се подадат отгоре на зида, отгдето се готвили един по един да започнат вече да прескачат вътре в двора. Отчаеното население, макар и без оръжие, не навело от един път врат пред ятагана. Множество мъже и жени със стиснати в ръцете си камъци и дървета се наредили около дувара, за да се защищават от хищните нападатели. Тия последните надничали като бухали през зида и като знаели, че имат работа с обезоръжени мъже и жени, никак се не предвардяли. По тая причина на мнозина главите били смазвани с камъци и дървета и лешовете им се търкулвали в черковния двор, а голият ятаган и запрегнатата пушка отхвърквали настрана, които населението грабвало, за да ги употреби на своя защита; то добивало притежателя им, убивало и други негови събратя и така зидът опустял за няколко минути. Мръсни псувни и скърцания със зъби се слушали навън от человекообразните зверове.

Но и тая слаба защита не се продължила за дълго време; тя само отсрочила за няколко часа или по-добре за няколко минути ужасната катастрофа, страшното клане. Та може ли и другояче да бъде? Мислимо ли е да се противостои с камъци и дървета против султанските челичени байонети, против куршумите на шаспото и против видинските ятагани? Могат ли слаби, изпоплашени жени и обезкуражени мъже с голи ръце да върнат една тълпа от няколко хиляди души? Никога. Скоро неприятелите пробили малки дупки околовръст на черковния зид, в които си увирали пушките, и убивали населението из двора. Докато дупките били още малко, няколко решителни жени се впущали, хващали с ръце масура на пушката, която много пъти изгърмявала в ръцете им и катурвала по няколко отведнъж, но останалите държели, дордето я изтеглят! Когато дупките станали на крачка, разбира се, че подобно действие от страна на храбрите батаченки си нямало вече мястото. Едни лягали покрай зидовете за сепер, други се тъпкали в черковата, която била битком набита с хора, трети лягали, където завърнат, четвърти се щурали тук-там като зашеметени, а огънят на неприятелските пушки се увеличавал из дупките на зидовете и убитите, повечето жени и дребни дечица, падали на земята по десетина отведнъж, като клас на нива.

Плачове, молби до бога и на турски, и на български язик, призовавание на Христоса и Мохамеда, охкание от страна на умирающите, грозно хъркание, болезнени стенания, молби за капка водица — да се разхладят изгорели уста и попукани устни; други молби със слаб глас — „Няма ли някой да ме добие за хаир?“ и пр. и пр. — се слушали по всичкия черковен двор. Нямало нито Христос, нито Мохамед да се обади, да дойдат на помощ, първият да защити своите последователи, на които главната вина е била неговият кръст, а вторият да вразуми верните си поклонници, да им предскаже, ако е бил пророк, а не авантюрист, че те ще батардисат Батак, но и Батак ще удари крак на ятаганската държава! Нямало ги! А глупото человечество се борило за могъществото на някакъв си кръст и за победата на зеления ибрик… Ех, верице, верице! Казвам, че ти си направила големи добрини, но никой няма да откаже, че основите ти плуват като кораб над кърваво море.

Наместо пратеници от страна на провидението, наместо ангелски гласове, както това се е случило с дяда Авраам, когато щял да коли сина си — зад черковния зид се слушало: „урун“, „тутун“, „сарън“! Няколко жени, които имали злочестината да мислят, че и чалмата има сърце, отворили вратата и извикали колкото им сила стига: „Милост! Милост!“ На минутата още башибозуците се показали в черковния двор с голи ятагани в ръка и — о, боже! — сега се захваща вече оная сърцераздирателна, оная кървава сцена, която помрачава ума, която замразява кръвта и от която човек изгубва за минута и безпристрастие, и хладнокръвие; неволно се поколебават понятията му за человеческото превъзходство над безсловесните зверове, захваща той да се съмнява: има ли нещо разлика между тигъра и турчина? И заиграли ножовете. Въртели се тия и направо, и наляво, и нагоре, и надолу, както прилягвало на костеливата кръвнишка ръка. Звънтели тия, когато се случвало да се посрещнат два на едно място, на въздуха, във време на замахванието, и топлата кръв, която течала по острилата им като по улей, сипела се над главите на жертвите като дребна роса… Три разнообразни звукове определяли хода на клането. Първият от тях бил „Олеле, майчице!“, „Где остана, мило рожбо!“ „Смили се, пресветая Богородице!“ и пр. Вторият бил: „Удряйте, чоджуклар!“, „Не правете разлика между стари и млади — всичките са неверни кучета!“ А третият, третият бил грозният трясък, чупението и трошението на костите и черепите, произвеждан от ятаганите. Според разказванието на очевидци можало да се определи приблизително кога ножът удрял на заякнал и стар кокал, кога на крехка детинска кост. В първия случай трясъкът бил ясен и твърд, като кога се разсича говеждо месо, ударът се съпровождал с хвърчението на искри, произвеждани от посрещанието стоманата с костта; а във втория случай се чувало само леко и глухо трещение, като че се чупели тънки и сухи пръчки.

Клането се е продължавало почти цялата нощ. Ако кръвниците са се уморявали да махат, на тяхно място са дохождали нови и пресни сили, които, като виждали, че техните предшественици сполучили вече да напостелят на земята безбройно число жертви, мъчели се да не останат по-долу от тях. Понеже населението тичало към черковните врата за спасение, то и кръвниците, като жетвари, вървели по направление от външните на зида врата към черковните, а подире им, както класовете на нивата, се виждали натрупани грамади убити и полуубити тела.

На разсъмване, когато се е пукала зората ли е било, или по-рано, по петли, по-буйните и жадни за кръв башибозуци достигнали вече черковната врата, на която имало затъпкани много деца, па даже и възрастни жени. Натискали се подгонените от двора да влязат вътре, но това било решително невъзможно, защото вратата била отдавна вече задръстена. Народът бил вътре притиснат, като на скенджа; множество деца и недъгави умрели от задушавание, успели да влязат само ония, които можали да се хвърлят по главите на хората. Така или инак, но жертвите се трупали на вратата, затова башибозуците тук имали най-много работа. По-практичните от тях, т.е. по-старичките, които имали и къща, и деца и на които грижливите стопанки вероятно са поръчали на тръгвание да не се връщат с празни и голи ръце от гяурското село, отдавна били останали вече на заден план, отдавна се навеждали да вършат нещо измежду издъхналите и издъхващи трупове. А що именно са вършили тия, ще да попитат някои измежду читателите? Медицинска помощ са оказвали на страдающите, ще да ни отговорят турските филантропи по него време заедно с Едип ефенди. Плячка и грабителство, обир на мъртвите тела и на изкланите от едни и същи ръце жертви, отговаряме ние. Дивият грабител шетал измежду мъртвите трупове; на едни от тях събличал дрехите внимателно, които са били по-добри, разбира се; други ги разпарял с ножа си и ги претарашувал, без да му пречи ни най-малко, че жертвата брала душа, че дрехите били окървавени.





VI


Съмнало по едно време, захванал се достопамятният за батачени ден — 3 май; слънцето огряло по обикновено и осветило с първите си лучи ужасната картина, която то не видяло вечерта, когато се закривало зад високите доспатски върхове. Тая ужасна картина произвела двояко впечатление на едни и същи зрители, на едни и същи хора, с еднакви образи и чувства. На останалите живи батачени тя замразила кръвта в жилите, когато тия съгледали от черковата натъркаляните по двора свои съселяни, които спали преспокойно, които не мислили вече за нищо. Тия потреперали втори път, въобразили си, че същата участ ще да постигне и тях, и много пресипнали гласове изпомежду им изревали отчаяно, когато познали кой своята рожба, кой жена си и майка си, коя мъжа си и своя стар баща. Малко по-надалеч стоели наредени чалмоносните зверове, подпрени на пушките си. Тия се любували на картината, кикотили се безобразно, подигравали се с положението на издъхналите вече трупове.

— Машалла бе, Хасан Пехливан! Аз не мислех, че сте знаели да жънете дотолкова бързо гяурски глави — кривял си устата един одрипан читак, голите плещи на когото се покривали вече от една българска аба.

Той бил на стража през нощта и като съмнало, дошел да се поомаже с нещо от плячка.

— Дясната ми ръка има да ме боли цяла неделя — говорело друго едно белобрадо почти страшилище, едното око на когото приличало на мастилница, защото го нямало на своето място.

— Виждате ли там оня стар пергишин, с отсеченото рамо, който е паднал по коленете си — говорела друга една краста с маймунска физиономия, като сочела на един убит старец, паднал до стената. — Докато му отрежа врата, ножът ми заприлича на сърп — прибавил той.

— Свински врат — потвърдили няколко гласа.

— Я погледнете, аркадашлар, каква хубава черноока гяурка сме направили зян тая нощ по невнимание! — говорел друг един башибозук, като подигал с края на пушката си полите на една седемнайсетгодишна мома, на която хубавата главица била разсечена на две половини и изтеклият мозък из черепа се виждал размесен с дългите й коси.

— Язък — избърборили няколко чалми, като че разговорът ставал не за заклана мома, а за стъпкванието или изпасванието на един карък чесън от добитъка.

Така хладнокръвно, така спокойно се разговаряли шеговито героите на Барутанлията, пред очите на които лежали избити стотини жертви! Имало мнозина измежду тия последните още живи, но смъртоносно ранени, които се молели умилително главорезите да ги добият, за да не се мъчат, но тия последните ги оставили нарочно да се мъчат.

Не останали за дълго време башибозуците така хладнокръвно, така бездеятелно. Тия знаели, че имат още много работа — черковата стояла непокътната; но поспрели се малко, кажи го, за почивка от нощните действия, кажи го, да се порадват на делата си при огряванието на слънцето, па добър е аллахът, милостив е падишахът, техен е денят, жертвата ги чака в клетката, птица да бъде — не ще може да избегне.

Неприятелите от най-напред се струпали около черковната врата, която била затворена вече. Тия насилили да я отворят или строшат, но било невъзможно. Било невъзможно само това, но за башибозуците, които имали напредя си само една черковица, имало други стотини възможности. Тия се покатерили по зидовете на храма и над главите на запрените жертви не закъсняло да се покажат масурите на няколко пушки, пъхнати през прозорците. Огънят пламнал, куршумите запищели, като изнизвали по пет души от един път, и жертвите клюмнали глави на гърдите си, но дълго време стоели на крака, като статуи, защото притиснатото множество ги поддържало помежду си, да не паднат на земята. Задушената атмосфера в тясната черковииа станала още по-нетърпима от изверженията на пушките. Молбите за пощада цепили въздуха отчаяно.

— Предайте се, ще останете живи — отговорили няколко гласа от душманите.

Падналият в морето се хваща и за змията, говори нашата пословица. Полуубитото население не че повярвало в неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало, друго спасение, като виждало, че и в черковата ще да бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човеческо сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостява, като види с очите си положението на затворените, удушените и отъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствующите. Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук.

Щом се подали тия последните на вратата с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; тия прекрачили налягалите при вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите. И така в черковната ограда кланието се е продължавало няколко часа. От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са бивали закалвани, т.е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите. Мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.

На 4 май Батак бил посетен от нови гости. Тия гости били хищните белоглави орли, които не закъснели да се подадат като кораби иззад доспатските върхове. Свивали те криле, подигали гордо глави, вземали погрешно друго направление, но след малко пак се връщали, надничали отвисоко над бившия Батак, кацали някои от тях по отдалечените върхове, чакали да извършат своето, щом настане благоприятен за това случай. Тоя същия ден Барутанлията издал заповед да се спре кланието привременно — или за почивка на героите си, или за собствени свои удоволствия, да помъчи нравствено останалите живи жертви, или пък е поискал да знае мнението на татарпазарджишките бейове, защото подир малко той изпратил арнаутина Селима с писмо до Али бея в Т. Пазарджик, в което му явявал вкратце разпорежданията си в Батак за запазване на тишината. В това свое писмо той питал бея как трябва да постъпи с останалите живи батачени.

В тая официална почивка или амнистия деятелните башибозуци пак си намерили работа. Тия изкарали от черковата останалите живи жени и моми, които повели из селото и с всевъзможни мъки принуждавали ги да им изказват своите скрити покъщнини и други вещи като пари, нанизи, бакър, дрехи и пр. Въобще тоя ден чалмалиите били по-милозливи, защото кланието било заместено с обезчестявание и грабителство.

Преминал се така и тоя ден. Рано сутринта на 5 май пратеникът на Барутанлията в Т. Пазарджик се завърнал. Пред кого той се е явил в последния тоя град и какъв отговор е донесъл на Барутанлията, ние не знаем нищо положително, па нямаме и нужда да правим предположения и виводи, да нагатваме съдържанието на тоя отговор, защото предшествующите и последующите събития са сами по себе си факти и следствия, и причини. Щом пристигнал реченият своего рода пратеник, Барутанлията издава втора заповед да излязат всички живи батачени навън пред черковата, мъже и жени, че щяло да се състави уж списък на избитите, на мъжете и на останалите вдовици. Жените били отделени настрана, за да не препятствуват на правилното проверявание. Пред вид на тая мярка всеки от батачени бил уверен вече наздраво, че е избягнал смъртта, всеки от тия злощастници припкал с наведена глава и бързал да се намери на означеното място, за да му се запише името, защото, който не се съобразял с тая заповед, щял да отговаря с главата си. В късо време пред черковата стояло мало и голямо, никой не смеел да си подигне главата и погледне в лицето тиранина от страх да не би да се раззвери пак неговата дива натура, да не би да лъсне пак неизтритият още ятаган от алената кръв.

В това време кръвопиецът Барутанлия се явил тържествено на мястото, гдето били събрани нещастниците, възседнал на кон и заобиколен от по-главните главорези. Погледнал той кръвнишки към беззащитните, разиграл напредя им своя ат, за да покаже на полуубитите своето могъщество, махнал с ръка да отстъпят жените още по-надалеч от мъжете, които възлизали на брой около триста души (мъжете), и издал трета заповед: „Теглете ятаганите!“…

Около хиляда ножа, издръпнати от своите капии, произвели грозен шум, лъснали тия във въздуха, нарочно намазани с масло, като ледена гора, и били пуснати в ход. Главорезите заобиколили от всяка страна тристата мъченици и налетели отгоре им като същински зверове. Тия, мъчениците, като познали вече своята горчива участ, поприбрали се безсъзнателно един до други; свили се тия накуп, като стадо пред силната вихрушка, изпищели болезнено, чули се няколко гласове изпомежду им, които приличали на молба, понавели си главите надолу, за да не гледат с очите си онова, що става зад гърба им, затреперали им коленете, прекръстили се няколко от тях, които помнели още себе си, и преклонили глава тихо и спокойно пред смъртта. Тоя ден кланието вървяло много по-правилно и определено, първо, защото се вършело деня, под открито небе, без никакви съпротивления от страна на жертвите, както ставало в черковата; и, второ, че то ставало под личното наблюдение на Барутанлияга, под негова непосредствена команда. Трясъкът на костите и звънтението на ятаганите се чували няколко крачки надалеч.

Когато нещастните жени, които стоели малко по-настрана, видели ужасната участ на своите съселяни, мъже, братя и бащи, на минутата още примрели на своето място. Тия изпищели от своя страна колкото им глас достига, обърнали се сгърбом и закрили си очите с ръце, да не гледат кръвопролитието, да не бъдат очевидци на сърцераздирателните мъки и охкания. Вероятно тия са се готвили вече да припаднат на колене пред кръвопиеца Барутанлия, за да измолят тристате души мъченици, но дивата тълпа не пощадила и тяхната женска неприкосновеност. И те били нападнати от башибозуците, както и мъжете, които почнали своята варварщина от най-напред с обезчестявание на моми и жени, по начин твърде възмутителен… Посред пладне, всред бял ден, белобрадат някой отвратителен кръвник стискал в окървавените си костеливи ръце дванадесетгодишно дете, което се хвърляло и пищяло като мряна риба; а сладострастната свиня го утешавала и смесвала своите лиги с бистрите сълзи на невинната душа… Утешавал го той дотогава, докато му трябвало, а после забивал ножа си или изпразвал кобура си в осквернените гърдички, от които бликвала алена кръв! По-нататък друг, по-милостив башибозук придумвал с гол ятаган в ръката млада мома да стане назлъм ханъма, която, като не склонявала, падала на земята разсечена на две половини. На друго място няколко души се карали живо около заробената девойка, която проливала сълзи в това време — кой да я вземе по-напред за удовлетворение на скотските си страсти — и като не можели да дойдат до никакво споразумение, работата се свършила с разиграванието на ятаганите, които разсичали невинната пленница! Въобще башибозуците са убивали всичките момичета и жени след обезчестяванието. Убивали са те така също и ония, които са водили из селото да им показват заровените си богатства. Най-хубавите момичета са били отведени от башибозуците по селата.

Тристата мъченици били довършени тоя ден до крак на дървения мост пред училището по начин твърде варварски, като последньо отмъщение. Най-напред им се отрязвали ръцете, ушите, носовете, раменете, а после са ги добивали.


VII


После няколко деня Батак представлявал ужасна картина. Нямало вече там ни Барутанлията, ни неговите свирепи башибозуци. След като тия последните претарашували и плячкосали где щото намерят, завърнали се и своите села.

Подир тях Батак се посетил от по-недъгавите и отсъствуюши в кланието турци, които ограбили втори и трети път умирисаните и изсъхнали вече трупове; тия пренесли от Батак в селата си и най-непотребни вещи и покъщнина, колкото можали да останат от пожара, като кола, бъчви, каци, дъски и пр.

Когато Батак си догорял спокойно, защото нямало кой да препятствува на пожара, когато върху изсъхналите скелети не останало вече ни един дрипел, когато убийствената миризма, произведена от гниението на хиляди трупове в лятната жега, отравяла въздуха, Батак станал прибежище на бесните кучета и грабливите птици.


* * *
[0] Факт ничтожен, но твърде забележителен в очите на простолюдието се е извършил случайно п дома на Петра х. Горанова, гдето Волов бил слязъл. Когато той станал да извърши клетвата на присъствующите Горанов, А. Кавлаков, Ст. Трендафилов, А. Трендафилов, Вр. Димитров, Г. Кавлака и пр., камата му паднала от пояса и се забила в крака му, от който на часа бликнала кръв.
[0] Гл. I част, стр. 420—421.
[0] Тоя ден Ахмед аа е пристигнал от Панагюрище, гдето беше дошел да хваща комити, както Неджиб аа в Коприщица; но бе принуден да избяга от края на Панагюрище, като чул изгърмяванието на нашите пушки на 20 априлий, както е казано по-горе. Известието за това, което той първи донесъл в Пазарджик, развълнувало града.
[0] На северната страна от Батак.
[0] От колкото села е имало башибозуци на Батак, всяко село си е имало наотделно своя предводител и байрактар, над които е бил главен началник Барутанлията. Такава е била организацията на тия плячкаджии и диви главорези.
[0] Повечето от башибозуците, които изклаха Батак, са помаци.
[0] Това наше подозрение се потвърдява и от това обстоятелство, че когато дошло време да си туря Ахмед аа плана в изпълнение, когато потрябвало да се пуснат в ход лъжливите обещания, одумванията, преструванията и въобще лъжите, Ахмед аа изпратил в Батак един цинцарин, както ще се види.



Няма коментари:

Публикуване на коментар