6 февруари 2016 г.

Записки по българските въстания-2





III


В Стара Загора не беше само чорбаджийското тяло, което препятствуваше за диганието на бунт. При тия последните се присъединиха и представителите на ученото съсловие в града, т.е. тия, които не желаят да си развалят гечинмека и които обичат свободата, но да им я извоюва други, а тия да викат само ура. Тия убеждаваха младежите да си налягат парцалите, защото не е настанало още време за въстание, понеже руският топ не е гръмнал още, а Ристач се бил приел на аудиенция от султана, което било знак на приятелски отношения между господаря и васалния княз. Това мнение се поддържало и от вестниците „Narodni Listy“ и „Politike“, говореха двама учители, П. Иванов и Г. Бенев.

По тая причина младежите в Стара Загора се разделиха на две партии: за и против дигание на бунт. Начело на ония, които искаха да въстанат, стояха Стамболов, Георги Икономов от Сливен, Георги Димитров от Одрин и аз. Ние се поддържахме още от местните граждани братя Михал и Георги Жекови, Стефан Чифутина, Колю Ганчев и др. Така също и селяните от околните села дохождаха на групи при и нас да просят, щото колкото е възможно по-скоро да стане бунтът.

— Ако денят, в който трябва да въстанем, се продължи още няколко недели, то ние сме принудени да се избием един други — говореха те. Невъзможно е вече да останем за дълго време под турците. Тия ни съблякоха и ризите от гърба. Ние искаме бунт.

Разбира се, че всеки човек, който не е имал случая да дига друг път въстание, трябваше да вземе за чиста монета народната воля и желание.

За да се уверят приятелите по-добре, че не е само Стара Загора, която се готви за въстание на 7 септември, се изпрати за Търново Андрей Момчев, с писмо до тамошния комитет, за да ни явят положението на работите и да определят деня, в който трябваше да се дигне знамето на революцията. Пратеникът трябваше да пътува през гори и планини из непознати пътеки, да стигне по-скоро и да не се хване от правителството. Но той се забави твърде много, по причина на което сериозно захванахме да се боим да не би да се е случило нещо. Съзаклятниците, членове на комитета, дотолкова се интересуваха и безпокояха, щото три дена след заминуванието на пратеника всичките почти, разделени двама по двама, излязваха из града, по лозята и насядали тук-таме покрай казанлъшкия път, чакаха неговото появявание. За да не би да дадат знак за съмнение, че разискват нещо тайно, завинаги напредя им се намираше стъкло с ракия и няколко чаши. Пъдаринът от лозята, който обикновено биваше турчин, не закъсняваше да се яви с дълъг ятаган на кръста и тънка филинтра през рамото. По занятие пъдарин, положение твърде унизително; но като турчин, комуто трябваше да се клати глава, а особено по онова време, всичките в един глас го канеха да седне, на което той не си отваряше устата даже да поблагодари, като че това право му се даваше от другиго.

Михал Жеков подаде телеграма в Търново с търговско съдържание: „Защо не изпратите още стоката?“ — на която се получи отговор, че „тя е в добро състояние и скоро ще да се експедира.“ Най-после Момчев пристигна в неделя на 14 септември. Ние го посрещнахме на половин час разстояние от града навън. Докато се приготвят потребните химически съединения, които носехме със себе си и без които писмото не можеше да се прочете, куриерът Момчев разказа от уста, че във Великото Търново комитетските работи били дотолкова наредени, щото без да пукне една пушка, Асеновата столица ще премине в ръцете на българите. Тайното писмо, което беше подписано от Иван хаджи Димитров, гласеше така: „Братия! Това вече не е лъжа, както е бивало досега. Ние решихме едногласно да дигнем байряка на въстанието идущия вторник, 16-й септември… Така също и вие, мили братия, трябва да последвате нашия пример да въстанете същия ден. Ако не можете да се удържите в Стара Загора, трябва да отстъпите в Шипка, а оттам в Габрово, гдето ще бъде главният въстанически пункт… Вярвайте това сичко, както вярвате и самого мене, че съм ваш брат. Копие от настоящето ми проводете за Сливен и Чирпан“…

Докато трая прочитанието на това писмо, което се извърши под едно кестенево дърво в лозята, всичките слушатели трепереха от радост, а Петко Поясът, един от най-добрите работници, падна в изступление. Без никакви по-нататъшни размишления, още на часа, в лозето едногласно бе прието да въстанем на 16 септември, макар и с пет души. Късно вечерта ние се завърнахме в града и влязахме в къщата на Михал Жеков на Акарджа. Събранието трая през цялата нощ, в което се размисли по кой начин ще въстанем, и се начърта планът на действията ни. Най-напред се реши да се изпратят нарочно опитни хора по селата, които да приготвят селяните и да ги доведат въоружени в града във вторник вечер, на 16 септември. Два пункта около града бяха избрани, гдето трябваше да се съсредоточат селските въстаници. Тия пунктове бяха Латинските гробища и Чадър могила. Изпратените по селата агенти бяха: Стефан Г. Чифутов — за Сеймен, отгдето, преди да поведе бунтовниците за Заара, трябваше да разсипе моста на Марица, по който минува железницата за Ямбол; Петко Стоянов Поясът — за Чирпан; Колю Ганчев — за Мъглиж и Енина; Димчо — за Хамзаларе; Андрей Момчев — за Обруклий и пр. Тия се снабдиха с по няколко екземпляра от написаните прокламации, които трябваше да прочитат в черковата пред събрания народ при удрянието на клепалото. Съобщи им се така също и знакът или паролата, по която щяха да се разпознават бунтовниците. Тя беше орел за ония, които питат, а лев — за които ще да отговарят. Часът на 5 вечерта по турски всички, живи или умрели, бяха длъжни да се намерят в горепоменатите два пункта. Същата нощ още те заминаха всеки за определеното си място. Замина така също и за Сливен Газибарев, който преди няколко дена беше дошел в Заара, изпратен от тамошния комитет. От Чирпан бяха изпратили за свой представител Ив. П. Андонов. Той съобщи, че пловдивският представител Д. Свещаров, който дошел само до Чирпан, разказал, че и Пловдив е готов да подаде ръка на въстаналите братя.

На следующата още нощ пристигнаха от селата куриери, които според дадените наставления от по-напред донесоха статистиката на селата си. В тия статистики се изчисляваше числото на работниците, оръжията и пр.

Работата отиваше по-напред, отколкото трябваше да се чака в действителност.

В къщата на братя Жекови имаше събрани постоянно до двадесят души готови бунтовници. Всеки от тях работеше с усърдие онова, за каквото беше достоен. Едни преписваха прокламации и пишеха писма; втори правеха фишеци и лееха куршуми; трети редяха знамето, което не беше още доизкарано, и пр. Братя Жекови, 5–6 души братя, които живееха в един двор и които възлизаха на 25 души мъже, жени и деца, всичките работеха с нас заедно.

Мнозина измежду събравшите се хъшове, готови да надигнат пушката и да излязат на всяко място и време като всички хъшове, от които златото бяга, нямаха средства да се въоръжат. Благодарение на Михал Жеков, патриотизмът на когото нямаше граници и който по своето положение и честна деятелност имаше кредит на всеки дюген, можа да въоръжи всичките несъстоятелни братя.

Отведнъж цените на оръжията се дигнаха твърде нависоко. Една проста ловджийска пушка, която от по-напред се продаваше за 150–200 гроша, намери цена 300-400; но и тя мъчно се намираше. Колкото и да се пазехме да не излезе работата ни наяве, не беше възможно за дълго време да не възбудим вниманието на гражданите, а най-повече на съседите българи. Та и другояче не можеше да бъде; къщата на братя Жекови приличаше на кадийница. Едни влязваха, други излязваха и всеки носеше нещо със себе си. Турската полиция или се преструваше, че не вижда нищо, или пък гледаше на предстоящето движение с точка зрения на турско равнодушие. По за вярване е последното предположение, защото шпионството, което цъфти повечето в християнските държави и което върви наред с философията, не беше още усъвършенствувано в полуварварската Турция — не отговаряше още напълно на своето „благородно“ назначение.

По тая причина много души, а най-повече жени, които не трябваше да знаят нищо от нашите приготовления, свободно се разговаряха, тук-там събрани по улиците, за следствията на бунта. Движението беше голямо из целия град и между турци, и между българи, но никой не знаеше още същността на работата.

— Сеч, обир и грабителство ще стане — казваха мнозина стари хора не без въздишка.

— Ще дойдат московци — казваха други.

Когато остана един ден до определеното време, т.е. до въстанието, и нямаше никаква причини за съмнение, че няма да се случи противното, плашливите и калпави натури поискаха да офейкат от града под разни предложения. Така например Георги Димитров от Одрин каза, че имал приготвени хора около Димотика, които с една дума само ще може да повдигне на въстание, и най-напред ще прекъса железницата на Баба-Ески или Кулели-Бургас. Честните хора, които вярваха всекиго като себе си, не само че одобриха мисълта на Георги Димитров, но му дадоха още и парични средства, кой колкото имаше отгоре си, понеже всеки казваше, че човек бунтовник, който отива да мре, няма нужда от злато. А направи ли Г. Димитров нещо в Димотика? Изпълни ли той своето обещание, което даваше пред хора, заклети да мрат? Аз вярвам, че той не е ходил даже на мястото, гдето живееха приготвените му хора. За свое оправдание той ми говори по-после, че турското правителство подушило неговата мисия и по тая причина нищо не можал да направи. Може би и да е и така.

Но не беше само Георги Димитров, който постъпи така. Подобни нему имаше твърде много. Стойчо Петков, който пристигна от Нова Загора, след като задигнал от по-напред оръжието на господаря си турчин, донесе ни известие, че срещнал по пътя мнозина юнаци, съучастници в комитета, които казвали, че отиват по селата да вдигат уж въстание; а всъщност те бягаха позорно от града, като мислеха, че ще бъдат безопасни, когато правителството най-напред тях изпозатвори.

Най-после това беше малка загуба, че няколко малодушни хорица избягали; важното беше това, че селските статистики не бяха никак удовлетворителни. Отгдето се надеяхме най-много за помощ, т.е. отгдето ни носеха по-преди известие, че ако закъснее въстанието няколко деня, то непокорната рая ще се избие един други, нямаше никакво известие.

В подобно положение ние се намирахме в същия ден, 16 септември, а вечерта часа на два по турски трябваше да преминем през града с отворено знаме. Думата ни беше, че ако се съберем най-малко до 300 души, ще се наемем да ударим на града.

Слънцето се преви вече на пладне, движението из града се увеличаваше от минута на минута, няколко души изпомежду ни, по-нетърпеливите, хвърлиха вече червените фесове и кундурите, които заместиха с калпаци и бели навуща, и въоръжени, както се следва, переха се срещу огледалото с гол нож или сабля в ръката. В това време именно, когато всички бяха заняти всеки със своето собствено организиране, когато из стаята бяха разхвърляни пушки, пищови, ножове, паласки и разнообразни униформи, и по причина, че още няколко часа оставаше до определеното време, та затова и стражата беше занята с приготовление — едно турче на име Сюлейман, което стоеше при К. Жекова на дюгена, изведнъж отвори вратата на стаята, в която се обличахме. То си отвори устата от удивление, но докато се наготви да пита що сме за хора, буля Славовица довтаса и го дръпна за ръката, като му се караше, че той няма право да влезе в чужда къща, без да поиска за това дозволение.

Както и да е, но ние рискувахме да бъдем издадени в надвечерието на въстанието. Никой не може да гарантира, че тоя турчин няма да разкаже що е видял, ако не направо на полицията, поне на своите аркадаши. Михал Жеков, който отсъствуваше, когато се случи горното произшествие, не можеше да се побере в кожата си, като се извести за тая случка. Бързо той отиде на дюгена при Сюлеймана с намерение, ако не може да заливоса работата пред турчина, то да го изведе по лозята и там да го убие. После малко обаче той се завърна и разказа, че турчинът не можал да ни разбере що сме за хора, а казал само, че сме готвели нещо, мъглата на което отпосле щяла да излезе. Михал го уверил, че ще отидем на баните, гдето ще стане голям моабет, на който ще да викаме и него.

Градският час удари единадесят, а числото на нашите бунтовници — 20 души, — наместо да се увеличи, от час на час се смаляваше. Всички вече бяха на крак, облечени по хъшовски и въоръжени, а собствените ни дрехи бяха разхвърляни небрежно по земята, които всеки тъпчеше из краката си, като че в тях да се заключаваше робството. Нямаше вече „твое“, „мое“, всеки беше свободен да вземе онова, което му се харесваше, без да смее да му каже някой „нямаш право“. Стамболов, като главатар на въстанието, който трябваше да се отличава уж по всичко от другите, малко внимание обръщаше на формите и скъпите оръжия. Той се облече най-после и по причина, че дрехите и добрите оръжия бяха разграбени вече измежду бунтовниците, задоволи се само с една стара кремъклийка и с един селски калпак без никакви украшения.

Забележително бе и това, че главните деятели на революционния комитет стояха най-хладнокръвно. Господин Михайловски например, председателят на комитета, от два деня не беше се явявал в нашите събрания, при всичко че всеки ден провеждахме да го викат. Той казваше, че понеже къщата му била по-близко до Чадър могила, гдето трябваше да излязат заарските бунтовници, то направо щял да отиде там вечерта на 16 септемврий. Това същото оправдание приехме ние и от учителя Петър Иванов.





IV


Отдавна часът беше ударил един по турски, отдавна момчетата се разхождаха из двора, стегнати за път и накачени с разнообразни оръжия, отдавна златогривестият лъв се развяваше сред двора, пазен от няколко души юнаци, който беше привлякъл вниманието и на съседите, които се качеха по плетищата да ни гледат; а отвън, от старозагорските съзаклятници, никой не се явяваше. Разбира се, че ако работата ни беше само с града, то твърде лесно можехме да решим въпроса, т.е. като видяхме, че нашите собствени другари ни лъжат, никой не ни спираше да оставим града и да потърсим спасение другаде. Но ние имахме най-голяма надежда на селските съзаклятници, за които бяхме уверени, че ще дойдат, според както се бяха обещали, следователно нечестно беше от наша страна да ги оставим сами в такава критическа минута.

По тая причина решихме да излезем, макар и десят души, на Чадър могила, гдето вярвахме, че ще да намерим събрани поне 300 души, с които ще можем да ударим на града и ще принудим насилствено страхливите патриоти да ни придружат. В противен случай оставаше ни още едно средство: да отидем на Хаинето при дядо Никола и да се присъединим към неговите 700 души ратници…

Преди да излезем обаче из града и да тръгнем към бойното поле, гдето всеки имаше право да предполага, че на първия още ден може да стане жертва, за да изпълним един християнски дълг — проводихме да викат поп Ивана из града, да ни комка за последен път и да ни закълне. Божият служител обаче намерил за благосклонно да се откаже само по тая проста причина, че като било негов ред да служи литургия идущата неделя, не можел да извърши подобно престъпление, т.е. да ни закълне и комка. Фанатическата постъпка на тоя свещеник не ни отчая никак. Ние се закълнахме сами помежду си; Стамболов застана по средата и произнесе клетвата, която ние повтаряхме подиря му всички в един глас. Когато ставаше всичко това, вътре в стаята, на вратата и вън в двора бяха се събрали мъже и жени, които свободно гледаха на нашите въодушевления. Мъжете се разговаряха за следствието на нашето дело, а жените ронеха дребни сълзи и се молеха богу да ни дойде на помощ.

След клетвата последва братско цалувание и прегръщание. За ядение и пиение имаше много, но кое беше онова сърце, което да се разпусне и да изпълни тая естествена обязаност в подобна тържествена минута. Мисълта, че скоро ще да настане часът, в който ще разделяме мегдана с народния враг, дотолкова ни бе отвлякла вниманието, щото никой изпомежду ни не се погрижи, за да вземе със себе си поне една кора хляб, като че отивахме на угощение. „Кой знае? Докато изляза из града, може да ме убият“ — казваха някои от дружината и хвърляха настрана всякаква провизия, която ни се доставяше от по-старите хора. Младини!

За войвода на малката ни четица бе избран единодушно Георги Икономов, който от иай-напред се противеше да приеме тая гръмогласна титла, но после склони, защото помежду ни нямаше други по-достоен от него. За байрактар се избра Койчо Георгев, който отдавна чакаше навън с байряка, заобиколен от любопитните.

Часът удари два — уреченото време за нашето излязвание, — мелодичните гласове на ходжите екнаха от викалата на градските джамии и ние се простихме за последен път с къщата на братя Жекови в Акарджа… Наредени двама по двама, с пушки на рамо, с отворено знаме, на число около двадесят души всичко, хванахме една от улиците, които водеха към Чадър могила. Портите на къщата се затвориха подире ни, но дълго време се слушаха благославяния, охкания и тънки гласове.

Ние вървехме мълчешката, да не дигаме още врявата, но махленските кучета не се забавиха да ни подушат, които лавнаха гръмогласно из близо съседните дворове, като се изправяха на краката си по стените. По пътя, докато не бяхме излезли още из града, срещнахме мнозина българи и турци, които ни отваряха път мълчешката, но уверен съм, че никой от тях не можа да ни познае. Тия ни поглеждаха само с голямо любопитство.

Когато излязохме на края и прегазихме Бидечка, запяхме бунтовническия марш на Стамболова:


Не щеме ний богатство,

не щеме ний жени —

но искаме свобода,

човешки правдини!



— И пр.

Скоро ние се озовахме на Чадър могила, гдето бързахме да пристигнем с голямо нетърпение, като мислехме, че навярно ще бъдем честити да се прегърнем там с други нови братя както от града, така и от селата. Уви! Напусто подсвирвахме на хайдушки маниер, напусто паролата орел се повтаряше от мнозина, напусто лягахме на земята да гледаме не иде ли някой — жива душа нямаше!

Но надеждата не беше изчезнала от нас съвършено. Побихме байрака навръх на могилата, поставихме стража по всичките пътеки и налягахме из тревата да чакаме вярна дружина. После един час една от стражите захвана да разменява думите „лев“ и „орел“. Убийственото нетърпение и любопитство, от което страдаеше всичката дружина, нещо твърде обяснимо в такива минути, когато всеки иска да се покаже и да срещне своя приятел или познайник с пушката на рамо, събра цялата дружина към онова място, отгдето се чуваха гласовете. Напредя ни стоеше дядо Колю Райнов, заедно с по-малкия си син и други още 2–3 момчета, на които той едвам преди няколко часа бе открил, че в Заара има комитет, който ще дига тая вечер въстание. Тия нови другари, с изключение на дяда Коля, млади момчета, като че отиваха на сватба: бяха обути на прябош, с калеври на краката, по риза и тънко елече отгоре, с габровски нож и малко евзалия пищовче на кръста! При всичко това обаче нашата радост пак нямаше граница, че числото ни се увеличава с няколко души още. Дядо Колю Райнов, стар, 60-годишен старец, ронеше сълзи като малко дете.

Тая наша радост обаче не отиде за дълго време. Неприиждането на нови другари, от една страна, а, от друга — ехтението на тъпаните, зурлите, цигулките и песните в града, с които турците като че напук, нарочно правеха това, за да покажат, че малко ги е грижа от 20–30 души хлапета, не бяха от естество да ни веселят. Тук съм длъжен да ви кажа, че тая вечер турците влязоха в рамазан, та затова именно се веселяха с тъпани и зурли, за което свидетелствуваха и осветлените им джамии. Чакахме час, чакахме два, а числото на „незадоволните“ се колебаеше между 20–25 души. Нямаше ни Петър Иванов, ни Господин Михайловски, които обещаваха да ни намерят на Чадър могила. Оставаше още малко време до определения час, т.е. часа 5, когато трябваше да ударим на града. За да направим това, само с 25 души бе невъзможно. Да се върнем преспокойно назад, така също не беше удобно, именно за нас странните, защото всеки от останалите щеше да си отиде на къщата, а ние оставахме сред пътя. Освен това не беше бунтовническа доблест да сложим дигнатите вече един път пушки и като жени да се върнем на местата си. Това начало се поддържа и от някои местни въстаници: Георги Апостолов, братя Жекови, Стойчо Петков и др. Ние решихме, както казах по-горе, да отидем при дядо Никола на Хаинето. Но за да не остане някое средство неизпитано, докато удари часът 5, изпратиха се двама души — Георги Жеков и Георги Кюмюра — да отидат да видят на другите пунктове дали не са дошли някои от селските въстаници. Тия последните се завърнаха след малко заедно с Петка Пояса, който беше поставен от по-напред да пази на определеното място, за да доведе при нас селските бунтовници.

Той ни разказа, че преди малко дошли 40–50 души селяни, но щом видели, че няма никой, върнали се още на часа, без да го слушат, като ги уверявал, че хората са събрани на друго място.

Чак сега ние бяхме уверени наздраво, че сме излъгани от заарските патриоти и от отчаяните си братя селяни[5]. Не ни оставаше друго нищо, освен да отстъпиме, докато е още рано, за Хаинето, което е далеч от Заара около 6–7 часа. Когато стана разпоряжение да се върне един изпомежду ни, за да извести в града за нашето намерение, то мнозина охотници се намериха готови да изпълнят тая поръчка. Един казваше, че къщата му била край града и по тая причина никой не щял да го усети, като се вмъкне в града; други възразяваше, че ще да отиде да преспи през нощта на лозето си и заранта ще да влезе в града, без да го сапикаса и полицията. От всичките конкуренти предпочете се Руси Клепалото; нему се каза още да съобщи на приятелите в града, че ако ние получим подкрепление от Хаинето, ще да се върнем на другата вечер да нападнем на града.





V


Мнозина от останалите ни другари не скланяха да вървят за Балкана, т.е. за Хаинето, като казваха, че не били приготвени за дълъг път и други още извинения. Но повечето гласове бяха на наша страна и незадоволните се престориха, че няма да упорствуват.

Когато байрактарят сне знамето от Чадър могила и ние се отправихме за към Хаинето през заарските лозя без път, така щото на много места бяхме принудени да обикаляме по причина на хендеците и други огради, градският часовник удари не пет, а седем (по турски), като да искаше с това да ни каже сбогом. Времето бе тихо, но нощта тъмна, защото месецът беше побягнал да се затули вече на запад.

Тая четица, която тръгна към Хаинето, се състоеше от: братя Михал и Георги Жекови, най-решителните момчета; Георги Апостолов, интелигентен момък, който говореше няколко европейски езици; Петко Стоянов-Поясът, фанатик бунтовник и страшен поклонник на своята двуцевна пушка и лафоше револвер, които чистеше по няколко пъти на ден и никога не позволяваше да се досегне някой до тях; Колю Райнов, старец на 60 години, който водеше със себе си и малкия си син; Койчо Георгиев-байрактаря; Георги Кюмюра, влюбен бунтовник, който преди два деня беше говорил на либето си, че е принуден да го остави, защото обича повече тънката филинтра; Стойчо Петков, отчаян човек, който се смееше, като че отива на сватба, и казваше, че за него няма друга кариера по-сгодна освен шумата; Христаки Генчев, двадесятгодишно момче, едно на майка, която от любов към рожбата си беше го снабдила с много потребности, които другите нямаха. После тях идеха Никола Станчев, Бойчо Атанасов, който не преставаше да говори като какво ще да кажат съседите му турци в чаршията, като видят на другия ден, че дюгенът му е затворен, и други още, на които имената не можа да си припомня. Всичките гореказани бяха жители от Стара Загора, хора от еснафска ръка. А чужденци бяха само Стамболов, Георги Икономов и аз.

Не иска дума, че без никакви почти изключения всичките поменати младежи имаха горе-долу своето състояние и никак не бяха принудени от глад да тръгнат по гората, както искат да кажат някои богати гюбрета. Единствената тяхна цел бе пламенната идея да отхвърлят турското иго.

Щом извървехме едно разстояние от 2½ часа, хоризонтът на изток почервеня и есенната зора не се забави да се покаже. До това време ние бяхме достигнали в една малка кория, именуема Глуханската, за която бачо Колю Райнов казваше, че е единственото място, в което можем да се закриеме от малко-малко. Тя се намира от Стара Загора на три часа разстояние, заобиколена с турски села. Тук наблизо е и Новата махала, българско селце.

В тая малка кория, заобиколена отвсякъде с поле като остров, влезе нашата четица, състояща се от 18–20 души. Като се изключи една малка долина, в която можеше да се изскрие човек за късо време, из останалото пространство на корията заекът можеше да се види. Положението ни не беше от завидните; нямаше съмнение, че в града знаеха вече за нашето излязвание, защото, докато преминем през лозята, много души ни видяха: потерята бе неизбежна него ден. В Глуханската кория ние щяхме да престоим само тоя ден, а вечерта, като притъмней, мислехме да се отправим за Хаинето. Изморени от трудното пътувание през нощта, мнозина усетиха нуждата от хляб и вода, но где да ги намериш? Измежду дружината се намери по една-две пити хляб за закуска, но вода нямаше там наоколо или, по-добре, имаше, а ние не знаехме на коя страна се намираше. По пладне хванахме един българин, който беше дошел да си сече дърва в корията, той се опита да бяга, когато го повикахме, но стражата излезе насреща му и го хвана. Бедният! Дълго време не можа той да проговоря, като го доведоха при четата, при всичкото ни уверение, че ние сме българи като него и само за доброто на неговите събратя българи сме излезли из шумата. Като се поокопити малко, проводихме го да ни донесе вода още с други двама души от четата, от близния там извор, който той ни показа. Понеже нямахме нито кратуна, нито стомна за вода, изпразнихме няколко мешинени паласки, които той ходи да пълни до десятина пъти.

От всичките най-много беше незадоволен Стамболов. Той не се свърташе на едно място, обикаляше корията, разглеждаше с телескоп близките села и пътища, да види няма ли някое движение. Той говореше на всичките, че ако падне убит, да гледат да му вземат портфела с писмата, в който имало някои важни документи; а за себе си, за своя живот малко искаше да знае. Най-после той се не стърпя да стои така бездействено и да чака нощта. Поиска позволение от дружината да го остави да заобиколи из ближните български села около корията, които да види защо не са дошли в града според обещанието си. Разбира се, че никой не си издигна гласа да противоречи на Стамболова, защото той не караше никого да ходи, а сам се решаваше да направи това трудно пътешествие, което можеше да има твърде неприятни последствия.

Стамболов се преоблече в чисто селски дрехи, остави си тефтерчето с важните документи и придружен още от едного, излезе из корията. Той се задължи да отиде чак до Хаинето, ако му остане време.

— Ако се не върна, не ме чакайте дълго време — казваше той. — Две неща само може да се случат в това пътувание: ако се не случи нищо, аз ще да ви намеря пак; в противен случай бъдете уверени, че съм убит, защото няма да се оставя да ме хванат жив.

След заминуванието на Стамболов ние бидохме видени от няколко български деца, които пасяха волове из корията и на които бащите бяха дошли да берат грозде в ближните там лозя. Тия плашливи деца оставиха воловете си и хукнаха да бягат към бащите си, като ревяха колкото им е силата: „Мамо, лошави хора има в корията.“

Всичко живо, което пъплеше из лозята, турци и българи, мъже и жени, впуснаха се да бягат, накъдето им видят очите, като оставиха и волове, и кола. Ако подплашените работници бягаха към една страна, ние отстъпвахме на противоположната. Около един час се въртяхме като орли из корията, но на която страна и да се отправехме, все на поляна излязвахме, нямаше място, което да отговаря на нашето положение. С това си движение ние бяхме видени още от мнозина селяни, които така също бягаха един през други като от чума… Заседнахме на едно място между едни канари и тук чакахме да измрем, понеже бяхме уверени, че скоро ще се дигне върху ни тежка потеря. Излезе обаче противното на нашето не без основание предположение, за което трябва да се благодари само на тая проста причина, че турците не бяха иачъртали още плана на своите действия.

Приближаванието на нощта беше единственото наше спасение, но мръква ли се така скоро в подобни критически минути!

Часът към 11½ по турски съгледахме отдалеч, че Стамболов се връща здрав и читав. Гробната тишина и унинието, което до тоя час царуваше в нашата среда, отведнъж бе нарушено. „Не бойте се, момчета! Щом Стамболов се завръща живо и здраво, наред ни е работата“ — викаха мнозина измежду дружината. Това минутно възхищение, което се произвеждаше само от появяванието на един човек, може да се види чудно за някои кабинетни труженици, но който е бивал български въстаник, който пред един ден е мислил, че неговата постъпка да вземе пушката на рамо е желанието на всичкия народ, а после две минути е бил предаван от своите собствени братя, от тоя същия народ, който е имал злочестината да мисли, че само пушката и ножът са единственото спасение на България, най-после, който е пасал киселец и букова шума наместо хляб, ще да се съгласи с нас, че лековерието играе твърде важна рол между хора, които са излезли да мрат за известна цел. Само между коварните дипломати и немилостивите богаташи съществува хладнокръвие, когато тия решават своите действия в мрачния кабинет.

Стамболов не отишел до Хаинето. Той се върнал от Новата махала (българско село на 3½ часа от Стара Загора), гдето се известил, че миналата нощ цялото село било на крак, готово да се отправи за града, щом види, че пламнат огньовете. Селяните, с които говорил Стамболов, обещавали му се, че се съгласяват да ни дадат 40–50 души момчета, с които да се върнем през нощта да нападнем Заара, стига само да видят с очите си, че самите граждани са дали вече повод към въстание. Заради това цялата чета трябвало да отиде в Новата махала с байряка, за да вдъхне кураж на братята селяни. Тоя план се хареса на всичките, още повече когато Стамболов прибави, че най-напред ще направи дружината една кавалтия на един от селските хармани, за което той се разпоредил вече, докато бил още в селото.

Часът нямаше още 12 по турски, т.е. не беше още притъмняло добре, когато ние се извлякохме из Глуханската кория на поляната и хванахме пътя към Новата махала, която е далеч от корията на половин час разстояние. Преди да влезем в селото, изпратихме най-напред двама души, от които пак единът беше Стамболов, в селото да разгледат да не би да се крие някое предателство. Условието беше такова, че ако усетят тия пратеници, че работата не е чиста, ще изсвирят сигнала до три пъти, за да ни предизвестят да вземем мерки, а ако няма нищо — само един път ще свирнат. Ние чакахме около пътя, разпоредени един по един.

После няколко минути гласът на свирката се чу да изсвири само един път и ние, наредени двама по двама, влязохме в селото, като пеехме бунтовния марш, който бяхме забравили от миналата вечер. Цялото село гръмна от нашето влизание. Мало и голямо се трупаше напредя ни да ни гледа що сме за хора, а кучетата бухтяха в един глас отчаяно, като че против тях да бяхме въстанали. Заведоха ни на един харман сред селото, гдето действително беше приготвено ядене за дружината. Тук ние побихме байряка и насядахме наоколо да вечеряме. Мнозина селяни със свещи в ръка ни носеха едно-друго и с голямо благоговение, гологлави, извървяха се един по един да цалуват знамето, като че да беше то икона Божа матер. Тия ни изглеждаха с любопитство и се чудеха как сме си прежалили младината и сме тръгнали да си търсим смъртта.

Дядо поп, като лице по-вещо във всяка работа, следваше да разказва на своето стадо какво значение имат нашите черни калпаци, които той наричаше руски, и защо на байряка има лев изписан, а не друго някое животно. Друг един шестдесят и пет годишен старец, който беше живял дълго време в Гърция и вземал участие в тамошните движения, не преставаше, докато вечеряме, да декламира стихове на гръцки език, в които твърде начесто се споменаваше думата патрида. Той беше възхитен от нашето присъствие, възхитяваше се дядо поп, възхитяваха се и другите селяни, но докато работата се въртеше само е честитявание и поздравления.

Щом ние се наядахме и поискахме да ни приготвят 40-те души, които бяха обещали да ни дадат като помощ, за да се върнем и нападнем на града, дядо поп се зачеса зад врата, старчето, което декламираше стихове, стана невидимо и веселите пред малко селяни захванаха да се събират по хармана по няколко души на едно място, за да си шушукат тайно. „Не можем да ви дадем никаква помощ от селото си по две причини — беше отговорът на селяните. — Първо, че ние оставаме сами между толкова турски села, а, второ, че от никое друго село няма да ви са дали ни един човек.“

Новомахаленчани имаха право.

В това същото време ние се известихме, че всичките турци в Заара са се въоръжили и преследванията са почнали. Градът бил заобиколен със силна стража, която не оставяла никой българин нито да излезе, нито да влезе вътре и отвън. Селяни, пристигнали откъм Хаинето, казаха, че и там така също нямало нищо. Напразно ние питахме: познават ли някого си дядо Никола, т.е. страшния войвода, който имаше на разположението си 700 души.

Изново се отчая дружината; отчаяха се още повече и селяните, от думите на които твърде лесно можеше да се познае, че тия се готвеха да ни кажат: махнете се! Михал Жеков, който, както казах по-горе, беше едно от най-решителните момчета и за успеха на делото бе продал всичкото си имущество, припадна му от тия неприятни известия и се търкулна на земята безчувствен. Ние решихме помежду си да бягаме към Балкана, т.е. към Хаинето, и ако навярно видим, че дядо Никола не е свършил нищо, то да търсим спасение в Търновско, което мислехме, че е минало вече под ръката на Иван хаджи Димитров. Това наше решение обаче не знаеше други никой с изключение на трима-четирима души, защото разговорът ставаше на френски. Михала Жекова натоварихме на един кон, който взехме от селото. На селяните казахме, че се връщаме обратно за в Заара.

Часът на 1 и половина по турски излязохме из Новата махала, но не с песни, както бяхме влезли пред малко, а умислени и полуубити, като че да бяхме престъпници. Впрочем, имаше някои от по-младите бунтовници, които се радваха, че след толкова мъки и трудове в разстояние на 24 часа връщат се най-после на къщята си. Действително ние пътувахме из старозагорския път, което беше един вид стратегема. Не като изминахме едно малко разстояние от селото, от което никой не можеше да ни види вече, хванахме пътя за село Елхово. Дружината усети в що се състои работата и на часа възнегодуваха мнозина.

— По-добре да умрем в родното си място, нежели да ходим да се скитаме гладни и жадни по селата без никаква полза и цел — говореха тия.

Разбира се, че правото беше на тяхна страна. Не беше мъчна работата за всекиго да отгатае, че както в Заара, така и другаде нямаше никакво въстание. По тая причина желающите да се върнат в града не посрещнаха никакво съпротивление от страна на началството: всеки беше свободен да отиде, накъдето иска. Колкото за нас, странните, не оставаше никъде спасение освен в Балкана, в Търново или най-после в Румъния. На наша страна преминаха още и някои заралии, а именно: братя Жекови, Георги Кюмюра, Стойчо Петков, Георги Апосотолов, Бойчо Атанасов и Колю Райнов. Байрактарят влизаше в числото на ония, които щяха да вървят за града; затова разковахме знамето от дървото, което взехме със себе си да не би да пропадне в неприятелски ръце. Взехме така също и по-добрите пушки от тия момчета, които щяха да вървят за Стара Загора, и като се опростихме един други, всеки тръгна за определеното си място — едни за Хаинето, а други за Стара Загора[6]. После няколко минути изгубихме се един от други в тъмнината.

Нашето намерение бе да осъмнем заранта в Хаинето при дяда Никола. На пътя ни стоеше село Елхово, през гдето трябваше да минем. Беше ни страх да пътуваме из обработения път, за да не връхлетиме върху някоя пусия от потеря, заради това тръгнахме направо през гората, без никакъв път и пътека. Всеки час падахме и ставахме по коленете си върху сипеите и урвите. Болният ни другар Михал Жеков, който яздеше на кон и който от минута на минута ставаше по-зле, до такава степен, щото не можеше да се стърпи да не издава болезнени стенания — падна от коня на земята, който хукна да бяга през гората, а бунтовническите ни потребности, като знаме, телескоп, кореспонденция и прочее, които бяха турени в дисаги, сипеха се по земята тук-там. После бяхме принудени да ги търсиме със запалени клечки кибрит.

Криво-ляво посред нощ надвесихме се над с. Елхово, кучетата на което ни поздравиха още отдалеч. Щяхме да го подминем отстрана, но понеже другарят ни М. Жеков не можеше вече да се крепи и на коня, при всичко, че го поддържаха двама души отстрани, по негова молба влязохме в селото, за да го оставим на някоя българска къща.

— Простете ме, братя, загдето ви оставям — говореше той на всяка стъпка, при всичко че никой го не обвиняваше.

На много хармани още в с. Елхово жителите турци и българи стояха да прибират храната си, със свещи и фенери. От ужасното лаение на кучетата те усетиха, че странни хора минуват из улицата, но като не знаеха още що става в Стара Загора, никой си не мръдна крака да ни наближи и разгледа що сме за хора. Ние търсихме къщата на някого си Андроника, когото Колю Райнов познаваше и при когото мислехме да оставим болния юнак, понеже бил добър човек. Тоя последният не ни остави дълго време да хлопаме на пътната врата; кучетата от цялото село, които ни бяха заобиколили, разбудиха не само приятеля Андроника, но всичката махала. Уплашен, от една страна, а, от друга, сънлив, Андроник не отговаряше прямо на нашите въпроси, когато го питахме ще приеме ли под своя защита М. Жекова.

— Че какво има; нали сме християни — брътвеше той безсъзнателно.

Заедно с Михал Жеков остана брат му Георги и Георги Кюмюра, по собствено тяхно желание, за да бъдат другари на болния. Ние излязохме набързо из селото, като взехме един човек, показан от Андроника, който щеше да ни покаже някое плитко място да прегазим Тунджа, понеже се бояхме да минем през моста, да не би да е заварден от някоя потеря. Когато излязахме накрай селото, месецът надникна през средногорските ниски върхове и разкошното легло на р. Тунджа, която се извиваше като змия по казанлъшкото текне, лъсна напреде ни.

Мостът на реката, кой е на отворено място и който можахме да разгледаме така също отдалеч, нямаше да се пази от никого. След като го преминахме, водачът, когото бяхме взели от Елхово, се върна назад, а ние се отправихме през нивята, без път, за Хаинето. Колкото и да бързахме да стигнем по скоро, бяхме принудени да почиваме твърде начесто, понеже не оставаше вече сила; бяхме убъхтани и заморени. Когато възлязохме на един бял сипей, отгдето трябваше да се навалим вече към Хаинето, хоризонтът на изток почервеня, което предизвестяваше скорошното съмвание; а до селото оставаше още един час път, ако не и повече, който ние не можехме да извървим и за два.

Ние имахме пълна възможност да се отбием в гората, гдето щяхме да бъдем по-безопасни и отгдето само един можеше да влезе в селото, за да вземе хляб и да види какво станаха 700-те души на дядо Никола; но по съображения, които не можа да си обясня сега, защото полуубитият и преследваният човек съвсем по друг начин разсъждава, отколкото оня, който стои на масата — решихме да влезехме в селото всички изедно.

Докато стигнем до хаинската река, която тече отдолу под селото, селяни — турци и българи — ни срещнаха на пътя. Тия излязваха из селото си, кой с кола, кой с брадва, по своята полска работа; а ние, въоръжени, подминвахме ги отстрана. Тия ни изглеждаха с любопитство, а някои по-дързостни, разбира се, турците, осмеляваха се да ни попитат що сме за хора и къде отиваме. Ние отговаряхме разнообразно: на едни казахме, че сме ловджии, на други — инженери[7] и пр. Като влязахме в селото, беше се вече развидело добре: говедарите, телчарите и много жени, които изкарваха добитъка си, пречеха по пътя. Лошето беше още и това, че водачът Колю Райнов не можа да налучи от един път дядовата Николова къща. Но не стига и това: на края на селото изгубихме двама души от другарите си, Икономов и Ст. Петков, които ударили през друга улица, понеже бяха останали малко назад. Не говоря за будните селски стражари — кучетата. Те ни съпровождаха и от двете страни на улицата, като прескачаха и надничаха през плетищата, да не би да ни изгубят. Положение, както виждате, не твърде завидно.

След като се скитахме няколко минути из улиците, случайно сме излезли пред къщицата на дядо Никола, която Колю Райнов можа да познае най-напред. Похлопахме на къщната врата. Войводата на седемстотин юнаци българи и турци не беше се събудил още; той си отспиваше на хладината. Похлопахме втори път още по-силио, на което ни се отговори с леко покашлювание.

Забута се дървената заключалка отвътре на вратата и след малко войводата стоеше напреде ни, отвътре, като държеше с едната си ръка вратата. Той беше по бели гащи, със син месал на главата и бос.

— Бре, къщата ми изгорихте!… — извика дядо Никола, щом ни позна кои сме, и натисна да затвори вратата.

Беше късно. Краищата на нашите пушки отдавна бяха препречени на вратата, дядо Никола натиска, ние натискахме отвън и като петима против един — надвихме.

— Махвайте се от къщата ми; по това време като вас хора влизат ли в село! — викаше той.

Дядо Никола имаше уважителни причини да говори така, но и ние от своя страна бяхме в пълното си право да го дириме: който е искал да му не боли никой главата, то да е стоял мирен и да не е ходил да се хвали, че има под командата си 700 души, с които ще да захване прохода. Само войводите в Румъния и Сърбия можеха да лъжат така безнаказано; с други думи, калпазанлъците и хвалбите само в поменатите страни минуваха за чиста монета. В България или бунтовник трябваше да бъдеш в пълна смисъл на думата, или продаден чорбаджия, за да те знае всеки.

От нашето не твърде прилично влизание, от което се полюля цялата къща чак в основата си, всичките домашни на дяда Никола се събудиха и втревожиха. Ступанката му плачеше на една страна, а дядо Никола ни гледаше омаян и не знаеше накъде да ни експедитира.

Той отвори друга една врата, в същата стая, гдето бяхме влезли, и ни покани да влезем вътре; а после заедно с Коля Райнов излязаха из селото да търсят изгубените ни другари и да подслушат: не се ли говори иещо за нашето идвание.

Стаята или мястото, в което ни покани дядо Никола да влезем, не беше ни стая, ни килер, ни хамбар, но прост курник за хвърковати домашни гадове, със следите и миризмата на които се запознахме още с първо влязвание. Това място служеше на дяда Никола още, като сиромах човек, за държение на тютюн, чесън, лук и пр., които бяха окачени по стените. Както къщицата на дядо Никола, така и това помещение нямаше прозорец. През друга една врата се излязваше в градината, обрасла в буйна трева, което беше добре за нас.

Никой от нас не си отвори устата да забележи тия неудобства. С първо влизание още ние се изтъркаляхме един въз други в тая нечистотия и заспахме като умрели, па става, щото ще. Две нощи и един ден се изминуваха вече, откакто не бяхме затваряли очи; от друга страна, немалко бяхме убити. Баба Николица разтовари коня ни, който бяхме взели от Новата махала, и го пусна да пасе из градината, разбира се, на скрито място. После тя обиколи и нас и ни заповяда никакъв шум да не дигаме, а да си налягаме парцалите. От всичко това се виждаше, че тя е опитна жена, слугувала е и друг път на такива хора с по-определена цел, с които ступанинът й е имал работа през целия си живот.

Подир пладне, когато ни разбудиха да хапнем, двамата старци, бачо Кольо и дядо Никола, стояха край огъня, коляно до коляно, заключени вътре в стаята. Напреде им имаше калаено жебениче с ракийка, а на огъня къкреше черно котелче с гозба — прясна тундженска пъстърва. Тия изглеждаха много по-весело, отколкото по-напред, а особено дядо Никола. Причината на всичко това беше, че според събраните из селото сведения за нашето идвание се говорело, че сме дошли и заминали, никой не видял, когато сме хлътнали в къщата на дядо Никола. А двамата ни изгубени приятели не можели да ги намерят: научили се само, че тия заминали нагоре към лозята.

По наше предложение късно вечерта в къщата на дяда Никола се събраха по-първите съучастници в революционния комитет из селото, заедно с които трябваше да размислим какво да се прави, когато стана вече известно, че никъде не се е вдигнало въстание с изключение на Търново, гдето се имаше още съмнение, че Иванчо х. Димитров е извел своята шарена чета, състояща от моми и момци. Тук, в това събрание, присъствуваше страшният Иван Сетерилията, който ни разказваше пред малко, в Стара Загора, че горял турците като кибрит. Сега той не говореше нищо, подсмърчаше напреде ни и дългият нож, който носеше в мирно време, липсуваше от кръста му. На тоя последния предложи Стамболов, понеже знаеше скритите балкански пътеки, да го придружи да отидат до Търново, за да видят каква е работата; а ние до това време, дардето се завърнат, да чакаме в някоя балканска дупка, гдето да ни се донася хляб от селото. Сетерилията отказа на това основание, че бил заподозрян от турците, които, щом видели, че той липсува, щели да се усъмнят. Разбира се, че всичко това бяха бабини девятини от страна на Сетерилията, само да не отиде. Колко ли е кълнал той на ума си оня час, в който се хвалеше, че всяка година убивал по няколко души турци!

След дълги препирни и убеждения събранието склони най-после да определи други двама души водачи, от които един щеше да заведе Стамболова до в Търново, а другият да изведе нас на някое затънтено място из Хаинския балкан, гдето да чакаме Стамболова. Последният водач, който беше отишел да се приготовлява за път, завърна се подир малко, готов вече, и каза, че като се отбил в къщата на другия водач за Търново, който така също беше отишъл да се приготовлява, не го намерил у дома му. На въпроса, къде е отишел, ступанката му, която не знаела в що се състои работата, отговорила невинно, че мъжът й се качил на тавана пред малко, може би да нарежда тютюна.

Това значеше, че той избягал.

Както виждате, ние срещахме на всяка стъпка препятствия и хладно приемание, но все не се отчайвахме още, не изгубвахме надежда така скоро за успеха на делото. Пъргавият Стамболов беше готов да отиде не само в Търново, но и на оня свят, стига само да може да се направи нещо. Труд, мъки, неволи, глад, смърт и пр. бяха за него море до колене. Той изля своя яд на събравшите се в дома на дядо Никола мустакати юнаци, които наричаше страхливи баби, малодушни, нерешителни и пр.

— Засрамете се поне от нас, вчерашни деца, които имаме възможност да живеем от вас по-богато и по-охолно, но за общо добро презрели сме всичко и ходим да се скитаме гладни и жадни.

Всичките присъствующи мълчаха с наведени глави.





VI


Двамата ни изгубени другари, Икономов и Стойчо Петков, отдавна бяха помежду ни. Тия се крили през целия ден в лозята и надвечер, като се стъмни, доведе ги при нас един пъдарин, комуто тия се изказали и който се случило да бъде от нашите хора. Беше вече близо среднощ, часът минуваше пет по турски, когато ние се изготвихме вече да тръгваме само с един водач, защото стоението ни в село не обещаваше добро. Нужно бе да се махнем от село, па става, щото ще. В това време именно, когато да излязваме навън, загърмя, затрещя, небето се покри с тъмни облаци, притъмня като в рог и дъждът, размесен със ситна дребна лапавица, рукна да вали като из ръкав. Дъжд, град, но ние трябваше да вървиме. Нещастния ни конец, който бяхме взели от Новата махала, мислеше вече пред вратата с изведена глава, вързан от плета и натоварен с едно-друго, повечето хляб. За да ускорим тръгванието си, хитрият дядо Никола, на когото нашето присъствие в къщата му сериозно трябваше да го безпокои, уверяваше ни да тръгнем, сега само с дяда Стояна (така се казваше водачът), а отпосле ще да ни изпратят друг човек, който ще заведе Стамболова до Търново. Разбира се, че всичко това бяха празни думи.

Из двора на дяда Никола не бяхме още излезли, когато се изгубихме един от други по причина на дълбоката тъмнина; благодарение на ярката светкавица, която бляскаше твърде начесто, ние се събирахме. Но и тя имаше своите лоши страни, а именно, че после светлината, не можехме да гледаме нормално. Дъждът беше до такава степен изобилен, щото после няколко минути по телата ии нямаше сухо място. Барут, пушки, книжени фишеци — станаха на чисто тесто. Пътят ни за определеното място — Балкана — беше през турската махала. Кучетата лаяха отчаяно подиря ни, но не беше време да се боим от хорска опасност: всеки натискаше парцалите си под своята стряха освен ние, неблагонадеждните. „Накъде сте, братя?“, „Чакайте, че ви изгубих!“, „Обадете се!“, „Не ви виждам!“ — се чуваха гласове назад и напред из улицата от нашите другари, които се лутаха като зашеметени из тъмнината. Практичният бай Стоян се спря сред улицата; той ни прибра наоколо си като пилета и строго ни заповяда да мълчим.

— Знаете ли вие где се намираме? — питаше той на нисък глас. — Всички сме изклани като ярета, ако подушат турците. Хайде аз ще вървя нанапред и ще издавам глас, като кога се мамят кози; а вие ще следвате подир гласа.

Но не беше само това; бай Стоян захвана да си преправя гласа после малко, като че врещеше съща коза. Ние тичахме подиря му. Като излязахме отвън селото, отправихме се към боаза (Хаинския), направо през нивята.

Из тесния Хаински боаз тече река: пътят, който върви из боаза към Трявна и през който трябваше да минем ние, минува покрай самата река, като лъкатуши успоредно с нейната не дотолкова права линия. Тоя път, или тая сляпа пътека, беше по него време дотолкова тясна, щото двама души ако дойдеха наспоред, един от тях трябваше да падне долу в реката. Пътеката се намираше на самия бряг; из нея течеше порой вода. Падания и подхлъзвания бяха наред; един от другарите ни, Георги Апостолов, се капична чак долу в реката; ние щяхме да го заминем преспокойно, защото не го видяхме, когато падна, по причина на убийствената тъмнина, ако да не го чухме отпосле, като издаваше от реката болезнени степания. С големи мъки едвам можахме да го изтеглим двама с Икономова; мястото беше много стръмно. Той беше паднал на края в реката, гдето му се изгуби и револверът.

Страшна картина представляваше напреде ни разяреният Балкан, а най-много боазът! Шум и трясък се слушаше там надалеч, реката и другите многобройни долини, дошли от пороя, ехтяха ужасно, гласът на свирепия вълк се чуваше от дясна страна в урвата, небесната гръмотевица следваше и само когато се светнеше, можехме да съгледаме тук-там напредя си някои от високите върхове, които се издигаха над боаза.

Помолихме бай Стояна да се отбиеме малко в някоя от находящите се из боаза воденици, дордето попрестане дъждът, но старецът бе неумолим; той беше самовластен, господар сам на себе си, узнал бе в малко време, че между него и между нас нищо общо не може да има сред Хаинския боаз. Той не ни удостояваше даже с отговора си, а следваше да крачи напред, като че вървеше по тротоар, без да се стрепне даже.

— Вие уж се считате н’ам какви си; но доколкото можах да разбера, работата ви била много проста — говореше бай Стоян с назидателен тон, когато се бяхме спрели под един кичест бук да си починем на минута.

Старият ни водач искаше да каже с това, че сме били малко мекушави, не можем да вървим и пр. Той ни обясни, че три часа и половина имаме да вървим път, което място трябваше да вземем колкото е възможно по-скоро, защото реката, която има да газим на 4–5 места, щяла да дойде голяма, по причина на дъждовете. По негово предложение заловихме се един от друг изотзад, най-напред той, а най-подир Стамболов, който водеше коня, за да ие падаме уж, но и тая система на пътувание скоро ни показа, че има своите горчивини. Лошето беше това, че един като се подхлъзнеше да падне, цялата върволица изгубваше равновесие и политаше на земята.

Бай Стоян действително имал право да се бои от реката. Скоро тя дойде твърде голяма, щото едвам можахме да я прегазиме. Водата не ни хващаше и до колене, но по причина на силното течение мъчно се газеше.

След два часа вървене из боаза отбихме се на дясна страна в Балкана, гдето се падаше определеното ни място да отидем. Тук пътеката беше още по-лоша, която после малко съвсем се изгуби вече.

Докато бяхме още в реката, изпомежду ни само Стамболов не се покоряваше на бай Стояна; неговите уста не млъкваха.

— Когато един народ не обича свободата, то можеш ли да го принудиш за това насилствено? Лъжи, хвалби, голи обещания и нищо повече! Ходи, та се скитай сега по тия пустини, като Хамовото семе — говореше той не на нас, но така, сам на себе си, да си разпилей тъгите.

— Кажете на това хлапе да му не мели толкова устата — казваше бай Стоян, като се обръщаше наназад, понеже Стамболов, както казах, вървеше най-наподир с коня. — Не е сега време да се четат молитви.

След като превалихме вече една стръмна рътлина и се навалихме из една урва, гдето решително нищо не можеше вече да се види, по причина, че гъстите букове увеличаваха още повече тъмнината, бай Стоян ни каза да насядаме около един дънер, който представляваше величината на една манастирска бъчва.

— Успокойте се вече, момчета! Тук на това място и дяволът да дойде, не ще може да ни намери — прибави той и без да седне на минута поне да си почине, защото неговото изпечено по Балкана тяло нямаше нужда от подобни нежности, въздрасна нагоре по урвата като дива котка.

Покорни на заповедта му и петимни за отпочивка, ние попадахме на земята като полуубити и се свихме един до други. Трябва да знаете, че на това място, което беше върхът на планината, студът се увеличаваше още повече и че дъждът престана, а небето се изясни тук-там.

Дядо Стоян заплющя по урвата; скоро той домъкна около един конски товар дърва, покачи се на сухата хралупа, извади отвътре сушинка, насипа отгоре й малко барутец, запали най-напред прахан с голямото си огниво, което приличаше на совалка, и огънят пламна.

— Аз зная, че вие скоро ще изпозаспите, като напече огънят, но вардете се поне да не изгорите — каза дядо Стоян, като че да беше учил физиологията на съня.

И наистина той говореше право, не се измина половин час, и всичката дружина онемя около огъня, с изключение на бодрото старче, което, подпряно до дъба, надуваше своето късо чибуче. Тук, на това място, ние осъмнахме на другия ден; сега имахме възможност да разгледаме местността. Ние се намирахме между селата Хаинето и Дрента от северната страна на Балкана. Мястото се наричаше Татарската пътека. Ние бяхме в една урва, отгдето можехме да гледаме само противоположната урва, а друго нищо се не виждаше по причина на ниското място и на високите дървета, които стърчеха над главите ни. Измежду двете урви течеше река, на която слушахме само шума, а друго нищо се не виждаше.

Според разказванието на дяда Стояна, по тия места твърде начесто забикалял хайдушкият войвода Димитър Калъчлията. По онова време (преди 25 години) разходката по Балкана на независими хора дотолкова невинна се представлявала на турците, щото сам Димитър Калъчлията слизал в селата по големите празници на веселба и много пъти водел хорото сред село. Веднъж били изпратили да го преследват седем бюлюкбашии от разни градове, които навлезли донейда в Балкана, гдето бяхме ние, но после ги дострашало и се върнали. В това време прочутият Калъчлия пиел кафе с няколко души българи от потерята.

Смъкнахме се по-надолу до една канара, гдето трябваше да чакаме човека от селото. Конецът ни, който не можеше да върви вече оттука нататък по причина на местността, оставихме го вързан от едно дърво, по-горе, без никаква храна. Тук ние престояхме цял един ден, с надежда, че ще дойде човек от селото, който да остане при нас, а дядо Стоян да отиде със Стамболова за Търново. Напразно! И в тоя случай ние бяхме подиграни, както си предполагахме и от по-налред: хаинчени гледали само да се отърват от нас. От 700 души юнаци сега един не можеше да се намери, за да ни бъде водач само!

От стечението на такивато обстоятелства, т.е. лъжи, голи обещания, непостоянство и пр., които срещахме на всяка стъпка, куражът и пламенните въодушевления започваха да изчезват и у нас; а на тяхно място се появиха: униние, разочарование и малодушие. Не остана вече и що да се говори; никой не си отваряше устата да каже поне една думица за насърчение, понеже знаеше и усещаше, че никой няма да го повярва. Ако Велико Търново беше въстанало със своите смесени херои, то Хаинето, слава богу, не се намираше зад морето, следователно трябваше да чуеме досега. От Заара нямаше що да очакваме, защото не бе мъчно да си въобрази човек като какво щеше да бъде положението в тоя град после нашето излязвание: затваряние на младите, интриги на чорбаджиите, бой, претърсвание на къщи и пр.

По тая причина наместо въображаеми планове за нападение, паление и н’ам що си още, ставаха помежду ни предложения, накъде трябва да вървим, за да избегнем строгостта на правителството. Първият бе Стамболов, който предложи, че ще си вземе очите към Търново, отгдето ще си търси леснината да се вмъкне в благословената Румъния. Георги Икономов поиска да отиде с него, но Стамболов не го прие, защото първият от тях беше с европейска шапка, а последният, Стамболов, с потури и скъсан калпак. Той беше се приготвил още от село с тая форма, понеже се готвеше да пътува за Търново, както казах.

После малко Стамболов замина за Търново с бай Стояна, който щеше да го изведе само до пътя, който води в с. Дрента. Липсуванието на Стамболова изпомежду ни в такава критическа минута още повече увеличи нашето отчайвание. Бай Стоян се забави много повече, отколкото трябваше, в изпращанието на пътника; наближаваше да се мръкне, а него нямаше още. Ние започнахме да се безпокоим, че може би и той да ни остави, защото в такъв случай трябваше да се считаме вече за изгубени, не че щяха да ни избият турците, а така просто щяхме да измрем из Балкана от глад, понеже невъзможно бе да намерим изхода. Но верният дядо Стоян едва ли помисляше подобно нещо. Ние чухме ангелския му глас още отдалеч, когато той се кашляше през гората, знак хайдушки, за да ни предизвести да не би да стане някой сакатлък. Неговото появявание ни посъживи малко нещо. В знак на признателност за неговата честност ние му подарихме един нож и една пушка, които той горделиво накачи по себе си.





VII


Маенето ни из Балкана нямаше никаква цел; затова решихме да се върнем пак в с. Хаине, да се преоблечем в селски дрехи и докато не са се разшавали още турците, да си търси всеки селямета на главата, накъдето му видят очите. Когато на тръгвание отидохме да си вземем сиромашкия кон, който не беше ял от три дена, видяхме, че дървото, от което го бяхме вързали, беше обелено цяло-целеничко в корена, докъдето можал да досегне със зъбите си! Горкото животно, и нему било писано да пострада за българската свобода!…

След четири часа, в полунощ, ние се свивахме до един плет край селото Хаине, гдето беше ни оставил бай Стоян да го чакаме, докато той отиде в селото да ни донесе селски дрехи или да доведе при нас дяда Никола, за да ни даде някои наставления, като стар и патил хайдутин. Върховете на Балкана изново се покриха в мъгла, притъмня, както и в по-преднята нощ, и дъждът се оправи да вали. Чакахме час, чакахме два, ни бай Стоян се връща, ни дядо Никола се явява. Твърде възможно бе да са хванали турците и двамата, едина още през деня, а другия, като си е влязвал в селото. Сега оставаше ред само за нас… Всяко лайвание на селското куче пробуждаше у нас хиляди предчувствия, съпрежени повечето със съществуванието на душицата…

— А бе, момчета, какво е това от вас? Вие сте намислили и нас да погубите, и селото ни да изгорите, с децата заедно — викаше запъхтяно дядо Никола още отдалеч, щом се приближи до нас, придружен от бай Стояна. — Знаете ли вие, че селото гори на огън? Откакто сте заминали за Балкана, два пъти ми бастисваха къщата селският мухтарин и няколко турци, за да търсят вас.

Дядо Никола ни обвиняваше, че не сме почакали още един-два дена на Балкана, гдето нямало никаква опасност както за нас, така и за селото. Сега той се чудеше накъде да ни скрие, понеже нямаше там наблизо, освен пак Балкана, друго гористо място, гдето да можем да се криеме. В село бе невъзможно да влезем втори път, според както уверяваше той. Хляб даже не посмеял да ни вземе от къщата си, защото турците на всичко обръщали внимание. По съветите на същия дядо Никола тая нощ ние трябваше да отидем в една малка корийка, изходяща се на един и половина час разстояние от селото надолу, оттатък р. Тунджа, гдето на другия ден той щял да заобиколи с няколко души, уж че дошли да ловят риба, и по тоя начин, ако успеят, ще донесат селски дрехи за тримата ни другари, за Икономова и за мене по един чифт обуща, понеже дрехите ни бяха униформа от железницата, позната по тия места от всичките турци за неприкосновена, и по малко хляб. На това място, по причина на ослепителната тъмнина, един от другарите ме удари толкова силно с устата на пушката си, без да ще, щото кръвта рукна на часа и едната ми вежда повисна като конска устна.

Тръгнахме за гореказаната корийка, заедно с дядо Никола и бай Стояна. Пушките си оставихме до плета, пак по съветите на опитните хора, които тия щяха да приберат на връщане; останахме само с револверите. Пътят ни за корийката предстоеше през нивята и угарите. От силните дъждове те бяха се разкаляли до такава степен, щото краката ни потъваха до кичиците и чернопръстната кал, размесена с трева, лепеше се на големи топачи по краката ни. Мъките бяха от естество на ония, които не можат да се опишат.

Къде среднощ стигнахме левия бряг на р. Тунджа, която трябваше да прегазим; тя не беше такава бистра и скромна, каквато я видяхме преди два деня между Хаинето и Елхово. Силните порои бяха изменили и цвета, и величината й; мътна като боза, тя буйствуваше из своето легло и носеше по гладката си повърхност различни вещества: дървета, тръне и коренаци, които определяха бързината й. Не отведнъж се решихме ние да турим крак в тая дебела маса вода, която ни се показваше още по-страшна по причина на тъмната нощ. И как да не бъде страшна? Чуваш напреде си нещо, че хучи и клокочи, виждаш само на две-три крачки разстояние, че нещо се движи като черно валмо, и нищо повече. Дали напредя ни на това място, гдето щяхме да газиме, нямаше някой завой, някой дълбок вир или други лошави места, съществующи и в най-малките речички — за нас бе положително неизвестно.

— Няма време за маение, в селото огън гори; хайде по-скоро нагазвайте, да се върнеме и ние — викаше дядо Никола с повелителен тон и с по-голям кураж, отколкото като бяхме на къщата му.

Ние се колебаехме; някои от другарите нагазиха докъде колене, но пак се връщаха назад, като казваха: „Силно влече.“

— Ех, момчета, а че пак момчета! — каза сърдито бай Стоян и след като се прекръсти, което показваше, че и той не е свободен от нашата болест — страха, — защото българинът се кръсти и се моли само кога загърми, нагази с дрехите си е буйната и мътна Тунджа.

Ние го последвахме така също неразсъблечени. Най-дълбоките места на реката ни хванаха до пояса. И това беше доволно в една балканска река с бързо течение и камъци, но мястото, т.е. гечитът, беше много добър. Не даром имахме за преводачи двама хайдути, които по своята опитност знаеха мястото из околността на всяко камъче. Дядо Никола, който остана на другия бряг с коня ни, не се виждаше вече. Като наближихме края на реката, бай Стоян се завърна пак назад, а ние излязохме на десния тунджански бряг здраво и читаво, изтегнали от вода, която шуркаше от дрехите ни.

Оттук нататък се захващаше вече корията, за която се бяхме отправили. Най-напред се погрижихме да намерим някое възвишено място в тая местност, за да прекараме ужасната нощ, защото в равните места по причини на силния дъжд течеше вода. Погрижихме се да си стъкнем огнец, за да си свестим кочанясалите членове, но това бе невъзможно, по причина, че тук не се намираше сушинка, както това става в Балкана, гдето големите букови хралупи са неизчерпаемо съкровище.

Никой път няма да забравя аз тая страшна есенна нощ. Тя ни се стори, че не е 12–13 часа, но цяла година. През всичката нощ никой изпомежду ни не затвори очи. Свихме се под един сипей, впити един до други, уж за по-топло, но скоро краката ни се вдървиха от студ; всички треперехме еднообразно, като по правила, а студената лапавица продължаваше да шиба по храстовите листи. Ако се спирахме на едно място, още повече измръзнахме, а ако станехме да ходим, удряше ни на сън. В нищо нямаше спокойствие!

Съмна се по едно време и ние полюбопитствахме да разгледаме своето привременно жилище, защото божият ден беше за нас по-страшен и от нощта. Местността обаче не представляваше ония условия, каквито нам трябваха. Освен че корията беше много рядка, така също както Глуханската, съществуваха още извътре много пътища и пътеки, всичките наши неприятели; нямаше ни буйна папрат, ни съборени от бурята дървета, ни зъбести канари, нямаше място, гдето да не бе стъпил човечески крак. Тия несгодности отчаяха още повече дружината; опасността ставаше очевидна, тя се виждаше напредя ни във всичката своя голота.

По следствие на това, ние се съгласихме двама с Икономова да се откажем от съмнителната защита на тая кория и от помощта на дяда Никола, която той се обеща да принесе тоя същия ден, което така също беше още въпрос. Нашият план се състоеше в това: да тръгнем още на часа за Нова Загора (5½ часа), гдето началникът на станцията при железницата беше българин, Ив. Цанков, познат по своята честност и патриотизъм, за когото вярвахме, че ще да ни приеме и изпрати с трена към Одрин или Цариград, още повече, че той ни познаваше кои сме и каква работа вършехме. За това трудно пътувание до Нова Загора се облягахме само на една гаранция, а именно на компанската униформа, с изключение само на цървулите и белите навуща, които не подхождаха на сините жакети от Хиршовата компания.

Казвам трудно пътувание, защото гнетът на тескеретата, чрез който османската държава се мъчеше да запази своето съществувание, както правят това същото и много други тирански държави с християнски господари, беше в своята цветуща сила. Между две села от два-три часа разстояние невъзможно бе да се пропътува без пъстрото тескере; освен беклемите, тия разбойнически учреждения, освен необузданите заптиета, всяка друга краста, която носеше шарена чалма, имаше право да пита за тескере.

Това свое решение ние не забавихме да съобщим още на часа и на останалите си окаяни другари, като им казахме в същото време, че можем да вземем със себе си един-двама души, за които ще казваме, ако би да ни попита някой по пътя, че са наши работници, т.е. от железницата. Тия не одобриха нашия план, който намериха твърде смел — по тая причина никой не пожела да ни придружи.

— Ние ще да се върнем пак на своето родно място и ако има да се мре, то там желаем да измреме, при своите деца — отговори Никола Райнов, след като изпусна от шестдесятгодишните си гърди силна въздишка.

— Аз виждам своето спасение само при някой европейски консул, преимуществено при руския, затова ще тегля към Бургас — прибави Георги Апостолов.

— А ние желаем да измрем по-добре на бесилницата в някой град, отколкото да ни избият мърцина[8] тука в това пусто място — отговори Икономов и след като се опростихме за последен път с всичките си другари, тръгнахме само двама с Икономова. Най-напред ни предстоеше да прегазим втори път р. Тунджа. Тя беше дошла, но не значително, така щото преминахме свободно, разбира се, пак непреоблечени. Важното бе, че към коя страна трябваше ние сега да вървиме, когато наоколо не само че нямаше никакви следи от път или пътека, но не знаехме и накъде се намира изток или запад, защото гъста мъгла бе се спуснала още заранта, като се съмна. За най-благоразумно намерихме да тръгнеме по течението на Тунджа, която има посока към Нова Загора. Мястото, през което пътувахме, беше нивя и угари; тия се бяха разкиснали по причина на дъждовете като масло, затова, колкото и да вървяхме бързо, не ни спореше.

Подир един час вървене изпречи се напреде ни един път, доволно работен; ние го хванахме безсъзнателно, с надежда, че ще да срещнем някои пътници, които ще да ни насочат на правия ни път. И действително, не след дълго време примерджиха се насреща ни в мъглата три-четири предмета, които идеха насреща ни. Можахме да ги познаем, докато бяха още на далечно разстояние, че са турци.

Другарят ми поиска да кривнем от пътя, за да не се срещнем с тях, но аз са не съгласих, защото в такъв случай давахме им сериозни причини да ни заподозрат още повече.

След обикновеното урола (на добър час) един от тях ни попита кои сме и отгде идем.

— Отиваме на Ени-Заара, гдето служим на станцията, но като се връщахме от Казанлък, счупи ни се колата и ние тръгнахме по крака, па изгубихме пътя, като отивахме на едно село, и най-после решихме да си отидем по крака — казахме ние.

— Но вие и сега не сте в правия път, защото наместо в Н. Загора отивате в Сливен — отговори един от тях, а другарите му не снемаха очи от нас, понеже не изглеждахме твърде благоприлично.

— Стига си ги зяпал бе, хей, диване с диване — възрази сърдито един от четиримата души турци спрямо другаря си, който ни обясняваше на коя страна се намира н.-загорският път. — Не се ли усещаш, че тия ни лъжат? — прибави той. — Потъналите им в кал дрехи показват, че тия са пътували цяла нощ кой знае откъде.

Всяко оправдание беше излишно. Благодарение на Хиршовата униформа тия турци, които бяха въоръжени от краката до главата, не си позволиха да ни закачат. Като се затулихме вече от тях, такъв вървеж ударихме, щото с кон да ни гонеше някой, мъчно можеше да ни достигне. Ние се бояхме, че щом турците стигнат в Хаинето, ще се отвори дума за нас. Докато пристигнем до турското село Чанакчий, жива душа не срещнахме по пътя по причина на лошото време. Понеже 24 часа се изминуваха вече, откакто не бяхме турили в устата си хляб, принудихме се да се отбием на голямата воденица, която е близо до селото от долна страна, за да си изискаме малко ядение.

Повече от петдесят души селяни, турци и българи, имаше на тая воденица, дошли да си мелят брашното. Тия ни заобиколиха, като влязахме вътре, и с голямо любопитство започнаха да ни заничат. Ние им разправяхме хала си, т.е. че ни се счупила талигата и сме изгубили пътя, за което и те съжаляваха. Няколко души турци се завзеха даже да ни правят цигари, понеже ръцете ни бяха измокрени до костите; повечето чест се отдаваше за униформата; може би и на съмнителната ни народност, защото, като следвахме да говорим само на турски, мислеха ни, че не сме българи, което предположение, за да усилим още повече, заплатихме щедро на ония лица, които ни даваха по малко тютюн. Името българин нищо не чинеше по това време.

Хляб обаче не можаха да ни намерят, за което ни се извиниха твърде учтиво. Беше рамазан, както казах по-горе, а турците говеят през тоя месец. Млад един българин, който стоеше наред с турците и мълчешката гледаше повечето на белите ни навуща, отколкото на сините ни шапки, направи ни знак с очите си да излезем навън. Повече обяснения не бяха нужни. Като се отдалечихме на 20–30 крачки разстояние от воденицата, същият тоя млад българин ни изпревари от долня страна и след като ни каза да се не боим, защото никой не можал да ни разбере що сме за хора, извади изпод абата си една топла пята, която ми подаде в ръцете.

— Бързайте само колкото е възможно по-скоро и нищо повече — прибави той.

Тоя ангел-хранител, постъпката на когото не можахме да си обясним, поискахме да го възнаградим с един бешлик; но той се отказа благородно от тая не твърде малка награда в турско време, като каза, че нам трябвало повече пари.

Не топла пита хляб, не бо’зна какви си почести, не праведни оценения на трудовете, но две само думици, изказани съчувствено от другиго, са в състояние да оживят полуубитото същество и дълго време да подкрепят неговото съществувание. Постъпката на тоя благороден селянин до такава степен ни насърчи, щото ние крачехме бодро, упоени от радост, като да беше настанал конецът на всичките по-нататъшни опасности…

Ние бързахме да достигнем полите на Средня гора, защото само под нейните ниски дървенца можехме да се считаме за безопасни. Вечерта мислехме да пренощуваме в с. Кортен у някого си Стоянчо Георгев, роднина на другаря ми Икономова, когото щяхме и да задължим да ни снабди с някои потребности, а най-повече с обуща, защото в Нова Загора бе невъзможно да стъпим с белите навуща.

Като навлизахме в Средня гора, оставихме правия път и тръгнахме из слепите хайдушки пътеки, които Икономов познаваше много добре, както линията на Хиршовата железница. Дъждът не преставаше още да вали.

На пътя се срещнахме с един габровченин, който ни разказа, че миналата нощ в с. Елхово нападнали 300 души комити, които правили бой с турците.[9] Ние се спогледахме с Икономова и помислихме, че тия 300 души не са други никои освен нашата четица, състояща се от девят души, която премина през това село вечерта на 17 септември. Така или инак, но хитрият габровченин не можа да се стърпи от да не покаже, че ни познава що сме за хора. „Бог да ви е на помощ!“ — каза той и бутна коня си.





VIII


Видело беше още, когато ние потеглихме да влезем в Кортен, голямо българско село, на един и половина час разстояние от Н. Загора. Ако беше останало на нас, щяхме да се бавим из треволигата, докато се мръкне добре, но пъдаринът на лозята, който така също излезе другар на Икономова по „стария занаят“, посочи ни един път през нивята, отгдето свободно можехме да влезем в селото, без да ни види някой. Колкото и да се прахме и измивахме на чешмата, все пак можеше да се познае по дрехите ни, че не сме чисти хора.

В къщата на Стоянча намерихме само майка му, баба Георгевица, стара жена на 50-55-годишна възраст. Тя стоеше навън в сайвана и спокойно си предеше на фурката. С първо виждание още можа тя да познае своя роднина, когото изглеждаше внимателно от краката до главата и като че се боеше да му отговори, преди да го разгледа.

— Хем, Георги, да ти кажа ли аз тебе правото? Махвайте се от къщата ми, докато е още рано — извика сърдито баба Георгевица наместо „добри дошли“ и челото й стана по-бръчкаво.

— Ние идем от железницата, гдето сме на служба, лельо, бъди спокойна — отговори Икономов.

— Казвам ви с добро: излезте от къщата ми, която е горяла вече един път — бъбреше още по-сърдито старата жена. — Знам аз каква е твоята железница — прибави тя, като се обърна към Георгия, — шумата!

Тук съм длъжен да ви кажа, че баба Георгевица беше опитна жена, затуй можа да ни познае от един път по каква работа сме ходили. Балканските юнаци тя ги познаваше само от песни и приказнички, но много пъти беше ги приемала на къщата си ни в туй, ни в онуй време, прала им е кирливите ризи, крила ги е и пр. А гдето казваше, че „къщата й изгоряла един път“, беше в пълното си право: мъжът й, за давание прибежище на хитовци и други още юнаци, гниеше от 14 години в Одринския затвор.

Синът й Стоенчо, който отсъствуваше от по-напред, дойде и ни свари, като се карахме с майка му. Той ни прие по-учтиво, каза на майка си да млъкне, защото не тя, а той заповяда в къщи, покани ни вътре в една стая; но ръцете му не преставаха да треперят, беше явно като ясния ден, че и той се безпокои вътрешно, а мъжкото му самолюбие не му позволяваше да ни каже правото.

Доволно беше, че ние се сещахме каква е работата. Затова побързахме да ни сложат да ядеме, а Стоенча задължихме да намери два чифта обуща, кундури или калеври, за да тръгнем още нея вечер за Нова Загора.

Стоенчо отиде да търси обуща при селския учител, а ние седнахме да ядеме. Баба Георгевица не преставаше отвън да чете молитви; ние слушахме свободно, когато тя нареждаше: „Изгоряхме, боже, отидохме!… Само една рожба си имах, но и нея ще ми отнемат тия капасъзи!… Из цялото село се говори вече, че двама непознати вървели към нашата къща…“ Колкото и да нямаше човек апетит за ядение, горните думл бяха в състояние да го накарат да му се разяде.

Обущата, които Стоенчо ни донесе после малко, приличаха повечето на суха пастърма, отколкото на калеври. Те бяха смазани и спитени, сухи и окърпени, яма върху яма. Посчукахме ги оттук-оттам, понамокрихме ги и где се закачили на пръстите ни, где не, колкото да се не каже, че сме боси — излязахме из селото часа към 11½ по турски вечерта, като казахме на Стоенча, че отиваме не за Нова Загора, но за Сливен.

Казах, че разстоянието от Кортен до града е един час и половина, най-много два; но ние едвам можахме да го вземем за четири и половина часа. Причините на това бяха много. Първо, че Новозагорското поле е прочуто със своята лепкава кал и, второ, че нашите прокопсани пантофи стояха на краката ни като букаи. Докато влезем в града, гьонът на единия Икономов пантоф се отпра съвсем, а на моите носовете зяпнаха като на ахтопод устата. Ние влязахме боси в града и макар часът да беше минал двата (до него време турците позволяваха да се ходи без фенер), по причина на европейското ни облекло никой не ни закачи.

Между града и станцията срещнахме случайно на пътя бъдещия си благодетел Цанкова. Той ни отрупа със стотина въпроси за новини от Заара и Сливен, каза ни, че според достоверни слухове всичките младежи от първия град били затворени от правителството, и пр. Ние се престорихме, че не знаем нищо, защото с него заедно вървеше един странен; казахме само, че желаеме да се срещнем с него после на станцията, гдето и отидохме да го чакаме.

Служащите на станцията, от които мнозина имаше да ни познават, не бяха си легнали още. Разбира се, че нашето появявание при тях с хубавите пантофи не щеше да им произведе добро впечатление, а най-важното бе и това, че при тях имаше и няколко жандарми, пазители на станцията. По тая причина ние се примъкнахме полекичка, поотминахме станцията и отидохме измежду вагоните да чакаме, дордето се завърне Цанков. Злочестият човек нигде не може да се скрие от преследванието на горчивата съдба. Една жена, която, вижда се работата, че е стояла на прозорците, можала да ни съгледа и като помислила, че не сме добри хора, вдигна врявата:

— Василе! Заптии! Вижте що са за хора навън, които обикалят покрай мазата и хамбарите…

И Васил, и заптиите, и други още работници на минутата изхвръкнаха навън.

После няколко минути ние вече бяхме в осветената стая за пасажерите, заобиколени от любопитните.

— А защо не влязохте при нас? — попита един от тях. — Дава не сте някои чужденци: хора от същата железница?

Ние мигахме напредя им като куче във воденица. Докато постоим няколко минути, водата от дрехите ни потече по дъските и образува вадички; от друга страна, кралимарковските калеври ни придаваха по-голям блясък; благодарение обаче на калта, тяхната форма не можеше да се види дотолкова. Заптиите само мълчаха; те ни изглеждаха под вежди и преспокойно надуваха своите пъстри чибуци. Турска работа!

Завърна се по едно време Цанков и ни повика да отидем при него на горния етаж. Когато другарят ми се качеше нагоре ло стълбите, върху които пантофите му правеха продълговати дъмги от кал, жената на Цанкова го размерваше изподир, а после се обърна към слугата, когото питаше: „Кои са тия цигани, които ми омискиниха къщата?“

Както си мислехме, така и се случи. Цанков се намеси в участието на нашата съдба. Той ни снабди с по някоя пара, даде ни по един чифт прилични пантофи и се обеща да ни качи на трена на другия ден, без да позволи на заптиите да ни питат за тескерета.

Икономов замина благополучно за Цариград, а аз останах най-напред на Търново-Сеймен, като мислех, че ще сполуча пак да си взема службата. Освен това не ми се искаше да отида в Румъния, за която бях си съставил понятие, че е кюп, в който твърде лесно се претопяват народностите. Благополучното преминувание на Икономова за Одрин се дължи на двама наши приятели, К. Теодоров, кондуктор на трена, и Утини, макинистът, родом славянин. Тия туриха Икономова в тентата (място, гдето стои водата за машината) и той бе длъжен да престои във водата цял-целеничък чак до Одрин, само с главата навън. Между другите българи по железницата, които спасиха мнозина въстаници, първо място завземаше К. Теодоров, който е спасил мнозина от въжето. Зная още едно лице, Манол, с една ръка, служащ на одринската станция, така също приятел на въстаниците.

Но това бе невъзможно, т.е. да остана на Сеймен, защото всичките бяха се изучили накъде съм отсъствувал; и приятели, и неприятели бягаха от мен като от чумата. На втория ден от пристиганието ми на Сеймен получих записка от Стефан Чифутина, с която ме викаше да отида да се видим в селото. Тоя сиромах, който беше от мене повече компрометиран, защото имаше работа със селяните, на които се считаше като главатар, намерих го в дюгена на Господина, скрит долу в мазата между бъчовите заедно с Димча (тоже из Заара). Той потвърди слуха, че като не можал да развали моста на Сеймен, отправил се със 105 души въстаници към Заара, гдето, като не можал да ни намери, тръгнал към Хаинето да ни търси, заедно с четата си. На с. Елхово, гдето турците се усетили, че е излязла тая чета, направили засада близо до селото, която четата видяла от по-напред и взела нужните мерки. Според уверяванието на Стефана и на Димча, от българската чета се наранил само един поборник, а от турците, които излезли от засадата си, паднали убити няколко души. После това произшествие гладната чета се отказала да върви вече напред. Момчетата се разпръснали кой накъдето види по Средня гора; едни от тях избили многобройните турски потери, други се хванали живи, а трети успели да избягат, които наскоро щели да се хванат, защото правителството пипало деятелно.

— С големи молби приятелят Господин склони да ни отстъпи мазата си за два-три деня, но тая заран той ни каза да си търсим вече леснината, защото селяните захванали да му подмятат думи — прибави Стефан. — Не зная какво ще да се прави.

Аз отговорих на двамата си едномисленици, че не можа им помогна в нищо, и ги оставих на съдбата им в тъмната миризлива маза.

Стефан Гергюв Чифутинът е родом от Стара Загора. Той беше на възраст около на 28 години, синеок, с малки руси мустачки, коса и брада тоже руси, по занаятие хлебарин, с което се занимаваше в селото Сеймен, гдето държеше и фурна. Чифутин го наричаха, защото свободно говореше еврейския язик. Стефан беше един от честните и предадени хора на революционерний комитет. Често той дохождаше от Сеймен на станцията и в селото Търново, с кош на гърба, пълен с хляб, а между хлябовете в. „Независимост“ или друга някоя брошура от Л. Каравелов, които той раздаваше по другите работници, „да учат словото божие“, според както се изразяваше той сам.

С тия няколко думи поисках аз да запозная читателите със скромния хлебарин Стефан Чифутов, защото той не е вече между живите. Той издъхна на въжето пролетта през 1876 година, когато се дигна Панагюрското въстание, в град Одрин върху моста, а тялото му се хвърлило в Марица!…

Слухът, че в Стара Загора за затворени всички млади и развити хора, всеки ден се потвърждаваше. Според едни числото на затворниците излизало 800 — 1000 души, според други — 2000, а според турския източник, който никак се не церемони с нулите — 5000 души. На основание на тия слухове аз отидох в Одрин, за да се отдалеча от Заара и да забавя за няколко деня хващанието си, понеже там не ме познаваха дотолкова. Навсякъде турците бяха наежени от заарското събитие; преглежданието на тескеретата се извършваше с най-голяма строгост; ония пътници, които се кажеха, че са от Заара, нищо не можеше да ги гарантира, от да не посетят затвора.

Очевидци разказват, че когато се получило известие в Узунджовския панаир, че в Заара станали комитетите, всичките дюгени се затворили всеки бързал и се приготовлявал да бяга, а мнозина от заарските търговци били арестувани още там. Факт е и това, че тоя прочут панаир, който е събирал търговци от четиритех страни на Отоманската империя, па даже от Немско, Сърбия и Румъния, комерческата му звезда угасна безвъзвратно същата тая година (1875), по Заарското въстание, който факт като да предизвестяваше с това паданието на турското царство.

Както в Сеймен, така и в Одрин, между приятелите, някогашни едномисленици, и мене беше минала черна котка. Ходих ден, ходих два — никой не ти подава братска ръка, всеки бърза, всеки има работа, бил подозрян и нам що си още, като че да имаше на челото ми написано „Съучастник в Заарското въстание“. Деня се присламчах тук-таме, гдето завърна, а нощно време гълтах богато чистия въздух върху сланата под черниците покрай Марица; братското съчувствие и святото дело в Стара Загора бяха нанесли последен удар на скромната ми кесийка, щото не бе останало и за насъщния. Срещнах се с един приятел на станцията, от категорията на „учените“ и многоглаголствующи, на име Петър Станчев (из Търново), който беше по едно време учител в Одрин и когото Стамболов ми препоръчваше за отчаян патриот. Та и аз се бях срещал с него по-напред. Той не жалеше ни думи, ни високи фрази, ни възклицания, когато говорехме за бъдещото движение. „Огън и меч! Ето где е нашето спасение.“ — казваше тоя симпатичен момък.

„Ето човек, който ще да ме чуе и ще да вземе живо участие в моето положение“ — си помислих аз и гордо, като неотдавнашен бунтовник, застанах напредя му.

— Поздравява те приятелят ви Стамболов, когото виждах в Стара Загора — казах аз най-напред, което беше като предисловие на последующето: „Дай ми някоя пара“, „Помогни ми да се скрия“.

— Засега сбогом… Човек ме чака — отговори някогашният горещ патриот и си подаде ръката, в която като да държеше лед.

После няколко минути само шумът на колата се чуваше, с която той отстъпи към града.

Трябваше да се потърси някой от неблагоразумните, от ония, които не знаят каймета ни на парата, ни на живота, ни на златното бъдеще. За такъв аз намерих Петър Стайков, родом от Карлово, службаш на жележницата и обесен на Пловдивския мост по-после, нещо, което показва неговата непрактичност. Петър държеше квартира на Караагач при Одрин, гдето се завръщаше само през деня. В тая нова квартира, гдето имаше само една стара баба, гъркиня, той ме заведе да стоя с такова условие, че ще да се престоря на болен и ще лежа постоянно, без да се подавам вън из вратата, а хляб ще да ми доставя той скрито, по няколко пити, които ще крия под дрехите си. Три деня прекарах аз в къщата на тая баба, която никога не можа да ме види като ям, и напълно вярваше, че действително съм болен. Един път ме свари, като се боря със стомната за вода.

— Чакай, синко, ти какво направи! — извика тя и се впусна да вземе от ръцете ми зеления бърдук. — Три деня става, как не си турил нищо в устата си, а пиеш вода!

Между това работите, наместо да се оправят, от ден на ден вземаха по-страшни размери. Българите изгубиха всякакво доверие към правителството, т.е. изгубиха и оная лицемерна преданост, която до това време се крепеше криво-ляво. Затваряния и преследвания се почнаха навсякъде; обири, нападения и всякакъв род хищничества от страна на турското население се подигаха против ненавистната рая, „комита“, пред които турското правителство затваряше очи. От Стара Загора пристигнаха обезпокоителни слухове от заптийски източник, че жива душа няма свободна в тоя немирен град: всички били затворени. За няколко дена съобщенията с тоя град бяха прекъсани, защото никой не смееше да отиде за там освен заптиите.

Полицията в Одрин правеше и нощта на ден. На станцията бяха докарани около стотина жандарми с разни ефендета и кетипи, които прецеждаха пътниците през ключова дупка, идели тия откъдето и да е. Разбира се, че в тоя случай най-голямото предпочитание се отдаваше на българина. Така или инак, но, от една страна, цензът на българщината растеше значително в това време; тия бяха хероите на деня.

Пред вид на тая опасност аз намислих да изляза от Одрин и да потърся другаде спасение. Понеже в други отдалечени градове, гдето нямаше железница, невъзможно бе да се отиде без тескере, реших да си опитам щастието при друг един приятел. Ради Иванов, началник на харманлийската станция, която е втора станция на железницата от Одрин към Пловдив. Него аз щех да моля или да ме скрие в станцията, или пък да ме снабди с някое тескере.

За тая цел излязах една заран на одринската станция, докато не беше тръгнал още тренът за Харманлий. Едно, че нямах дребосък да си купя билет, друго препятствие беше и това, че който влезеше в салона, гдето се продават билетите, искаше му се тескере. Докато се оглеждах наоколо си, като заек, кой ще посегне да ме хване, кой ще ме попита за името ми, обади се отзаде ми един ангелски глас: „Не желаеш ли да пътуваш за някъде, да те препоръчам на приятелите от трена безплатно и без да ти се случи нещо?“…

Човекът, който ми говореше това, бе кондукторът К. Теодоров, българин, служащ на железницата, който знаеше положението ми. Предварително аз не бях му говорил нищо, но за човек благороден, който желае да помогне на своя брат, не е нужно дълго и широко обяснение: страждающият се познава по много външни признаци.

— А ако дойдат да те хващат оттука, то няма да допуснем да стане работата въпрос — говореше ми после два часа приятелят Ради Иванов, на Харманлий, който ме прие по начин съвсем рицарски. — В такъв случай ние ще вземем по един револвер, ще да се прегърнем и ще се убием един други, като всички съзаклетници… Можеш да останеш при мене в станцията не за няколко деня, но за цяла година, ако обичаш — прибави той.





IX


И така Заарското въстание се свърши, без да замирише на барут. Това аз казвам само за нашата чета, т.е. четата, която се състоеше от главатарите на въстанието и от по-първите заарски интелигенти. Дотука, може да се каже, аз разказах, доколкото ми беше това възможно, най-важните събития от това въстание. Хайдете сега да се повърнем в Стара Загора и да видим що там става после 16 септември, когато ние се простихме с тоя град от Чадър могила.

Най-напред съм длъжен да кажа това, че старозагорският затвор дошел тесен за заподозрените и набедени комити. Когато се изпълнил вече затворът, правителството разпоредило да натъпчат останалите затворници в старото здание, наречено Безистенът. Тия последните възлизаха на брой около 800–900 души; в тяхното число влизаха и истинските бунтовници, и благоразумните, и учените, селяни, граждани и пр. Правителството не правеше разлика между поп Ивана, който не искаше да ни причасти, и между Господин Михайловски, който ни излъга, преди да излезем.

Лицето, което най-много способствувало да се увеличи числото на затворниците, беше Андрей Момчев, един от съзаклетниците, когото бяхме изпратили още от Заара да дигне селяните от Обруклий. Когато той дошел с тях край града вечерта на 16 септември и не намерил никого, събул се бос и влязъл в града, за да разбере каква е работата, като се отправил да ни търси в къщата на Михал Жеков. По улиците обаче турската патраула сполучила да го хване. Андрей Момчев излезе човек със слаба натура. Два-три шамара и няколко заплашвания от страна на ефендетата предразположили го да изкаже всичко онова, за което е бил влязъл в града и което е знаел от по-напред. Той предаде всички ония работници, не само ония, които познаваше лично, но и други странни лица из други градове, за които беше слушал да се приказва. Така например Тома Кърджиев, когото той не беше виждал в лицето, но беше чувал само името му от Стамболова и мене, предаде го, без да го пита някой познава ли той Кърджиева. Тоя последният, вързан, от Русчук биде докаран по крака в Стара Загора. Ако някой от затворниците се помъчеше да откаже нещо пред изпитателната комисия, то Андрей Момчев се намираше напредя му и говореше противното. За своите предателски заслуги Андрей Момчев се изпрати в Цариград, гдето по милостта на валиде-султан биде поместен в едно училище, заедно с другаря си, така също предател, Димитър хаджи Генчев.

Тук му е мястото да спомена, че в качеството си на предатели на Заарското въстание послужиха още хаджи Господин Славов, Сава хаджи Тодоров, хаджи Андон Митов и др. Щом ние излязохме из града на 16 септември, тия верноподани мъже се отправили при каймакамина, комуто, като направили ниско темане, съобщили му работата от игла до конец.

Всичките момчета, които излязоха с нас на Чадър могила и които се върнаха пак в града от Новата махала и от другаде, така също бяха хванати, с изключение на няколко други, за които ще говоря по-надолу.

Най-трагически свършиха своя живот братя Михал и Георги, които оставихме в с. Елхово в дома на Андроника, когато на 17 септември отивахме в Хаинето, заедно с Георги Кюмюра. След нашето заминувание стопанинът Андроник по разни съображения преместил тримата ни другари от къщата в плевницата си, отгдето Георги Кюмюрът избягал, а двамата братя останали там. На втория или на третия ден, не ми е известно добре, турската потеря подушила, че в плевницата на Андроника има скрити комити. Дали за това турците са се известили направо от Андроника, или от друго някое лице, така също остава тъмно. Във всеки случай работата не се е свършила без предателство и, по общо начало, предателят не е бил никой друг освен българин, защото турчинът, който е турил на кръста си нож и пищови, никой път няма да отиде да подслушва и подлизнича, неща, необходими в зачатието на всяко предателство. Така или инак, но около плевнята скоро се струпирали около стотина-двеста въоръжени башибозуци, които предложили на двете едноутробни жертви да се предадат. По-големият брат, Михал Жеков, отговорил от плевницата, че той е благодарен хиляди пъти да плюят на леша му, отколкото на лицето му. После тоя отговор насочените към плевницата пушки изгърмели, а плевницата била запалена на часа. Когато жаравата захванала да пада по главите на затворените, то по-малкият брат, Георги, поискал да направи това, което би направил всеки един на неговото място. Той поискал да излезе навън и да се предаде на потерята, наместо да изгори като червей в плевницата. Михал се престорил, че е съгласен на братовото си желание, но когато тоя последният посегнал да отвори вратата, Михал подигнал братски ръката си, надвесил револвера над братовата си глава и брат на брата се търколил в краката, потънал в кръв!…

Подир няколко минути след това страшно престъпление — брат брата убил, — понеже ставало невъзможно вече да се стои в пламналата плевница, която рискувала да се строполи, Михал се решил да излезе. Той прекрачил горещия още труп на брата си, отворил вратата и изскочил навън с револвер в едната ръка, а в другата с нож. Разбира се, че щом башибозуците го видели в това положение, изпразнили пушките си в гърдите му.

Братя Михал и Георги Жекови са родом от Стара Загора, както казах по-горе. И двамата са учили в родното си място. Първият от тях беше на възраст около на 28–30 години, ръст висок, с черни като смола мустаци, лице дълговато, очи черносветли и с доволно правилни черти на лицето. Той се занимаваше с търговия — с кожи и други местни произведения, — за която цел често ходеше в Одеса и Цариград.

Георги беше по-млад — на 22–23 години, — ръст среден, живо и пъргаво момче, грабово в лицето, с малки тънки мустачки, едвам наперили. Неговото занаятие беше скромен кундураджилък.

Останалите жертви на Заарското въстание са Стефан Чифутов, обесен в Одрин, както казах по-горе; бачо Колю Райнов, 60-годишен старец — обесен в Пловдив; Колю Ганчев, първият деятел на революционния комитет, и Господин Михайловски — обесени в родния си град Стара Загора, а Руси Клепалото (Аргоолу) — в Т. Пазарджик. Обесванието на тия мъченици, които бяха затворени от по-напред в Одрин, се извърши пролетта през 1876 год., когато се дигна Панагюрското въстание. Обесиха така също в Чирпан и Христа Бабата, който приготовляваше въстание в той град същата година.

Колю Райнов, когото ние оставихме в корията под с. Хаинето, хванали го още на втория ден заедно с другите му двама другари, Стойчо Петков и Бойчо Атанасов; а Г. Апостолов избягал в Румъния, заедно с дядо Никола из Хаинето. Избягаха така също Стамболов и Икономов в Румъния. Комисията, която беше изпратена от Цариград в Заара да съди въстаниците, въобще твърде снизходително погледна на работата. Това бе политиката на тогавашния велик везир Махмуд Недим паша. Повечето затворници се освободиха още в Стара Загора, а само до 50–60 души се изпратиха до Одрин, отгдето след няколко месеца освободиха повечето, в числото на които беше и нашият байрактар Койчо Георгев. Оставиха само главните подбудители, които и избесиха на пролетта.





Х


ШУМЕН. В същата тая нощ, когато нашият байряк се развяваше над Стара Загора, шумненската младеж поздравляваше Преславския балкан с бунтовническа песен. Както казах по-горе, революционерния комитет в Шумен, основан в 1873 година, беше един от най-добрите и деятелни, в лицето на Панайот Волов и Енчева (учители), а по-после на Кръстя Кючюка, на Ат. Стойкова и др. Тоя комитет броеше до 360 души членове, които си имаха вътрешен правилник, според който всеки член е бил длъжен да плаща веднъж в седмицата определено количество пари. Тия млади съзаклетници от знатния и историческия във военно отношение град Шумен дотолкова са били въодушевени и самоуверени в своето бъдеще значение, щото през 1874 година опитаха се да покажат и на дело своето политическо съществувание в работи, които не влизаха в кръга на тежите действия. Аз говоря тука за приключението, което шумненските младежи направиха с живущите там европейци, по причина че един френец поиска да се ожени за едно българско момиче от горня ръка, приключение, за което мнозина бидоха затворени от турското правителство в Русчук, което погледна на работата, както се следваше.

По време на Заарското въстание, т.е. през 1875 година, когато се реши да стане въстание по цяла България, в Шумен отидоха като апостоли Н. Обретенов и Иларион Драгостинов, за да приготвят въстание. Те направили събрание в дома на Ат. Стойков, гдето предложението се приело единодушно. Както навсякъде, така и тука, знатните войводи, на които буйната младеж гледала като на господ, не се стърпели от да не направят калпазанлък. Тия поискали от Илариона Драгосетинов да им издействува от комитета 1000 наполеона за разни обезпечения, без които пари казали, че никъде няма да си побутнат крака да отидат. Имената на тия войводи са: Димитър Николов, Спиридон Танев, Стоян Вичюв и Панчо Македонецът, от които само последният изпълнил местно своята дума, т.е. излязъл в гората, а другите се разсърдили, че не им се изпратили хилядата наполеона, които тия поискали от комитета за възнаграждение и не знаем що си още. Войводска шарлатания!

Между това приготовлението на честната младеж се продължавало енергично. Тия влезли в споразумение с мнозина турски солдати, които ги снабдявали с барут и готови фишеци; а един прокопсан турски офицер им продал от един път цели 300 оки барут. Много събрани, по-малко избрани. От толкова души излези от града навън повечето млади момчета по на 17–20 години. Войводите не само че не придружили неопитните хлапета, но тръгнали още из града да разубеждават ония, които се стягали да вървят, да не излязат, че не било още време, Сърбия и Русия нямали хабер.

Малката четица чакала до среднощ около града на определеното място, но като помислили, че останалите им другари може би да са ударили из други път, упътили се същата още нощ за с. Драгоево, гдето мислели да се съберат. Тук те се научили, че другарите им Иванчо Стефов и Захария Андреев, които излезли от по-напред, били хванати от правителството.

Втория ден тия прекарали в гората между Драгоево и Преслав; знамето покачили да се развява върху едно дърво, та дано можат да ги видят другарите им, но напусто. На другия ден се отправили през планината за едничкото в Герлово българско село Върбица.

Целта на четицата е била да може да се събере със Сливенската чета (?!) към Котленския балкан.

По причина на нямание водач, докато стигнат до Върбица, тия се скитали гладни без път по турските села из Герлово, а оръжията им и муницията били намокрени от дъжда. Скитали се по Върбица, ходили в Котел по Садовския балкан, губили се тук-там по планината и най-после в разстояние на няколко деня правителството усетило и изпратило потери, които успели да изловят по разни места нашите борци за свободата, които така също не успели, както и ние в Стара Загора, да изпразнят по една пушка. Както и да е, но и това беше един протест срещу турското правителство, много по-силен и на мястото си, отколкото стотина верноподанически махзари и адреси.

Последствие на това в Шумен турското правителство изпозатвори не само ония, които са били с пушка по гората, но и ония благоразумни крави, които се побоели да излязат.

От шумненските бунтовници турското правителство изпрати на вечно заточение в Азия следующите лица: Атанас Стойков, Атанас Жечев, Рафаил Мощев, Васил С. Далаков, Георги Николов, Тодор Маринов и Савулаки Петров.



ЧЕРВЕНА ВОДА. Това българско село, изходящо се на 2 ½ часа от Русчук, така също даде една четица или, по-добре, изпрати за голямото въстание уж във Велико Търново, все по това време (1875). Село Червена вода, на което жителите са пришълци откъм Търновско и Тревненско, бяха доста развити хора. За по-голямо тяхно щастие, преди две години беше се условил в селото им за учител нашият другар и член на тайния комитет Тома Кърджиев, на когото има да се дължи най-много за съставянието на тая четица. С встъпванието му още в това село той успя в късо време да състави комитет с помощта на двама патриоти-свещеници поп Кръстю и поп Стоян.

Понеже от гр. Русе не можеше да излезе самостоятелна чета, то колкото патриоти имаше готови от града, трябваше да отидат в Червена вода под разни предлози и хитрини. Тия последните организираше Н. Обретенов. Русенските патриоти били посрещнати с голяма радост от своите червеноводски братя-бунтовници. Тия последните, като видели, от една страна, че числото им се увеличава, а, от друга, че и мекушавите граждани били решени да набият из гората, още повече се въодушевили. Както в Стара Загора, така и тука всичките ръждясали железа, които имали каква-годе форма на оръжие, се изтрили и пречистили внимателно.

Между другите младежи из Русчук тук дошли още: Антон Данев, Велко Абаджиев, хаджи Петър Драгнев, Стоян Маджаров, Стати Попов, Атанас Узунов и пр. Тия донесли със себе си и знамето, което се приготовляваше в дома на баба Тонка от нейната дъщеря Петрана Обретенова.

Когато пристигнал и войводата на четата Върбан Юрданов, родом от Шумен, готовите юнаци трябвало да принесат клетва, че ще бъдат верни на своята мила родина. За чудо, тия се закълнали в черкова, по начин твърде тържествен. Доколкото ми е позната историята на новите български движения, не зная почти никъде, щото чета с байряк, с войвода и пр. да се е клела в черкова в село, в което не само че всички жители не бяха съгласни, но в което имаше и три враждебни елемента: турци, черкези и миролюбиви татари; а това не е малка дързост.

Байрякът бил внесен в божия храм; той бил предварително осветен от двамата патриоти-свещеници, на които споменах по-горе имената. Юнаците застанали под него гологлави, направили по три поклона и дали обещание, че ще да го пазят. Това било вечер. Навън, около черковните дувари, пазела стража.

Докато четицата целувала байряка, докато всичките млади юнаци плачели като деца, не от страх или от скръб, че им е мило за живота, но просто ей така, че всичките те били идеални и благородни души, не били умирисани и осквернени от калното блато, което се нарича „благоразумие“, „верноподанически чувства“, „гечинмек“ и пр., ненадейно и нечакано тия били прободени, не от турския ятаган, не от черкезката кама, но от архиерейския златокован жезъл на негово високопреосвещенство святи Доростоло-Червенеки митрополит Григорий, който взел ролята на гнусен шпионин спрямо червеноводските юнаци.

Работата била така:

В навечерието, когато се тъкмяла да излезе червено-водската четица, един стар българин от същото село, като бил в града, отбил се и в дома на отца Арнаудова, иконом в гр. Русе. От дума на дума дошло ред и до работите на въстанието.

— Не зная, дядо, но тая работа, с която сте задължили нашите момчета да я вършат, май не ми мяза на добра, няма да има добри сетнини — казал селянинът, който бил от ония божи хорица, които имали злочестината да мислят, че бунтовническите работи се вършат от черните капи.

— Не те разбирам — отговорил дядо иконом, който така също от своя страна не можел да предположи ни за секунда, че и в неговата богоспасаема епархия, в Червена вода, има комитет.

— Санким за нашия даскал Тома искам да кажа, който ще води момчетата в Балкана после няколко деня — отговорил простодушният селянин, който така също бил известен за комитетските работи.

Това било доволно.

Дебелият дядо иконом повел селянина из улицата, с когото влязъл в българската митрополия, в конаците на дяда Григория. Какво са си говорили двамата пастири, архиерей и иконом, мъчно е да се знае. Знае се само това, че след малко пайтонът на първия, върху капрата на който стоял мустакатият гавазин Янко, търкалял се към конаците на вали-паша.

Дядо Григор станал предател. Вижда се работата, че между него и вали-паша е имало някакъв си компромис, защото на Червена вода не били изпратени заптии, но владишкият гавазин, поменатият Янко. Той грабнал от селото Тома Кърджиева и двамата свещеници, които отвел в Русе.

Червеноводската четица не искала да окървява своите ножове най-напред с българска кръв, па и не било време да пролива кръв в подобна критическа минута, та затова не закачила Янка. Тоя последният уверил Томата и свещениците, че тях вика Старецът съвсем по обикновени работи.

Тримата организатори били затворени в митрополията, щом пристигнали. Тук тия се подложили на строг калугерски изпит, който траял няколко деня.

— Прибери си едно-друго, чедо, да отидеш до конака с Тонча[10], отгдето ще да те освободят — казал една вечер лукавият митрополит на Тома.

Тома тръгнал към конака, но лоши предчувствия обладали душата му… Щом той се явил пред очите на русчукския алай-бей, трима души голи арнаути го грабнали и оковали в синджири. Ни приятелите, ни родителите, ни друг някой русчукски гражданин знаял нещо за тайнственото изчезвание на Томата.

После четири дни в Русчук се приело известие, че червеноводският даскал Т. Кърджиев преминал през Търново, по крака, полуубит и опетлан в синджири, когото откарали в Стара Загора!

На идущата неделя същият тоя дядо Григор, на когото думата предател се изобразявала на мрачното му чело, четял проповед в черквата „Св. Троица“; а православното стадо го зяпало… Ех, дядо, дядо, кална е твоята душа!

И така, червеноводската четица била лишена от своите любими водители. При всичко това на 21 септември, в неделя вечерта, тя се упътила към беленската гора, към историческата Трапезица, за да се съедини с голямата търновска чета. От Червена вода излезли следующите момчета: братя Петко и Стоян Иванови, Продан Николов, Никола Мартинов, Мирчо Милев, Тодор Петков, Христо Юрданов, Тодор Пенчев, Юрдан Тодоров и пр. Началството на четата, състояща се от около 25–30 души, взел Върбан Юрданов.

Борците за свобода осъмнали в лозята на с. Табачка, като преминали покрай селата Щръклево, Кушов и Червен. При първото им съприкосновение още с народа малко останало да бъдат предадени на турците. Двама души, Ст. Маджаров и хаджи Петър, които влезли в селото да искат хляб, били предадени от попския син Симеон, но сполучили да избягат. Попът, от друга страна, който бил честен човек, така също заливосал работата. На другия ден той излязъл да ръси по къщята, като говорел на всяка къща, че кой каквото е видял, нищо да не говори пред турските власти. Тоя горски попец, който не е знаял по-надалеч от своя славянски псалтир, сто пъти повече честно постъпил, отколкото неговият безхарактерен началник!

Цели пет деня и пет нощи вървели нашите млади поборници из гъстата беленска гора, през селата Баницка, Лехеджиите, Бей-Върбовка и пр., в които населението е повечето турско и отчасти черкезко, а гората е черно море. Губили се тия и гладували, вървели безсъзнателно и най-после постигнала ги същата оная горчива участ, която сполетя четите заарска и шумненска. Та другояче можеше ли да бъде! Четата решила да се разпръсне, когато допряла близо до левия бряг на р. Янтра, която бухтяла и се пенела — невъзможно било да се прегази. А турската потеря, която подушила вече комитите, пречала надолу-нагоре.

След разпръсванието на четата момчетата си взели очите кой накъдето види. Нещастният войвода Върбан изпаднал в с. Широково в кръчмата или сапунджийницата на някого си Кара Ивана, родом от Арбанасето, ако се не лъжа. На тоя черен Иван и душата му била черна. Той издал на турците разбития нравствено юнак, които го свързали на мястото му и го предали на няколко килави татари, да го карат за Русе. Върбан имал скрит револвер, който турците не можали да намерят в пояса му. Когато конвоят дошел до чешмичката, която е отвън селото, вързаният поискал да пие вода, което му се позволило. След него се навежда и един от калмуците стражари да пие вода от същата чешма. Върбан намерил леснина да изтегли револвера си, с който строшва келявата глава на татарина. Други турци пристигнали на помощ от селото, които довтасали нещастния Върбана, който се борел с железата си, В последующата борба обаче той бил съшибан с няколко куршума, а после насечен, но сполучил да нарани още един от турците.

В 1880 г. аз отидох нарочно да се покланя на мястото, гдето си е излял кръвта тоя забравен поборник. Както е обикновено у нас да викаме „ура!“ пред грамадните паметници само на чуждите, а нашите юнаци не смисляме даже, така я оттук аз бях поражен от народното ни нехайство. Гробът на Върбан войвода се отличаваше само с едно огризено паметниче, турено от някоя набожна бабичка за душата й. От останалите момчета никой не пострада тежко; повечето избягаха в Румъния.

А знамето можа да оцелее у един селянин. После то се пренесе в Румъния и биде честито да се закълнят под него храбрите герои на Радецки, заедно с дързостния им войвода Хр. Ботев.



ПЛАНЪТ ДА СЕ ЗАПАЛИ ЦАРИГРАД. Революционерният комитет беше разпоредил, щото едновременно когато се вдигне въстанието из България, да пламне и Стамбул на няколко места. Това мнение е било изказано най-напред от Стоян Заимов и Тодор Пеев. Първият от тях бил натоварен да намери достойно лице, което да се натовари с организирането на четата за Цариград, която нарекли палачи. За такова лице Заимов избрал Георги Бенковски (Гавраил Хлътюв), способностите на когото били познати само нему, защото през зимата още той се е запознал с него и забележил извънредната му решителност. Тук Георги Бенковски за пръв път взема участие е общите работи. Нему било поръчано да събере лица, способни за палачи, за която цел успял да намери до 35–40 души емигранти из Румъния, в числото на които бил и Иваница Данчев. С тая дружина Бенковски се отправя за Цариград по море; под негова команда ставало всичко, той бил длъжен да направи плана за пожара и да избере точките за запалванието, да изучи топографически местността и да наеме къщи и магазин за момчетата, с лъжлива цел, от които къщи трябвало да избухне пожарът едновременно в определения ден, според както гласял планът. Средствата за пътувание и за други разни потребности, около стотина наполеона, били поверени на Бенковски. Всичките пътници се снабдили с различни фалшиви паспорти.

Около един месец (септември 1875 г.) нашите палачи са се бавили в разкошната отоманска столица да изучават условията за предначъртаната си цел. Условието им било, че само тогава ще да пристъпят към действия, когато получат лозинка от Стамболова из Заара, че въстанието е избухнало вече по всичките пунктове. Бенковски бил изпратен обратно в Букурещ, за да получи обещаната сума от комитета, още 200 жълтици. Ако получел пари, той щял да даде до дружината условна телеграма с адрес Ясен Ив. Роселиев: „Купих двеста кила жито, които изпращам за Цариград“ — т.е. взех двестата жълтици, които ви изпращам; а в противен случай, ако няма пари, така: „Тук се намира нужното количество кожи, ако желаете, елате сами да се уверите“ — т.е. върнете се.

Два деня след заминуванието на Бенковски получила се депеша от Заара със следующето съдържание: „Не купувайте гьонове; търговията е слаба“ — т.е. въстанието не успява.[11] На другия ден четата се качила на един английски параход, натоварен с желязо, и излязла за Галац на святата румънска земя, живо и здраво. Но и Цариград останал така също жив и здрав, без да изпита опустошителното действие на пожара.



В ТРОЯН по същото това време намираше Панайот Волов, който беше отишел да дига въстание, т.е. и тоя градец беше един от революционните пунктове в 1875 г. Но троянчени са дълбоки дипломати и философствующи братя.

— Докато не видим в манастира поне пет души войводи из Влашко с ястъклии мустаки, не се побутваме от мястото си — казали тия велики мъже на Волова, когато той им предложил да въстанат.

Вижда се работата, че троянчени са склонили и за един влашки войвода да им дойде на помощ, защото, поред лъжливи слухове, разпръснало се, че Панайот Хитов минал Дунава с десятина момчета, и от Троян се изпратило депутация да отиде да посрещне българския идол (по него време) в планината. Цели пет деня ходила тая депутация из гората да чака Месия, който в това време си купувал лозови пръчки из Влашко с 200 жълтици комитетски пари!

Апостолът Волов се въртял надолу-нагоре и най-после бил принуден да бяга в Тракия през Балкана, гдето намерил спасение в столицата на апостолите при Ивана Арабаджията и Божила Гергев, които му намерили леснина да избяга за в Румъния.

По другите градове из България не стана и това, което направиха в Троян, при всичко че се готвеше нещо. На няколко места се задоволили само да изпеят по една народна песен гръмогласно, поахкали и поохкали за майка България и нищо повече. Във Велико Търново намерили войводата с обръсната глава, скрит в кюмюрлука; а в хайдушкия Сливен, гдето според казванието на Газибарева, че шишанетата отдавна били изтрити, юнаците направили един гювеч и се оттеглили на Бармукбаир, гдето се сражили с черната папаска…



ЧИРПАН. Най-после и тоя градец искаше да подаде ръка на Стара Загара. Той беше най-ближният революционен пункт до тоя град, с работниците, на който имаше всекидневни сношения. Главни деятели на тоя град бяха: Стою Филипов, Иван П. Андонов и пр. Преди 16 септември последният от тях заминал за Пловдив нощно време, да даде инструкции на тамошните работници Д. Свещаров и Анд. Балтов. В Пловдив нощно време той щял да се срещне още с няколко затворници, турци и българи, които едновременно щели да произведат смут в затвора.

Стою Филипов и Христо Бабата отишли по селата със същата цел. От с. Кара Терзелий тия са сполучили да подигнат на оръжие около 200 души селяни, с които на 16 септември тръгнали за града. Таню Пеев и Анастас Тянкев заминали за с. Мурсалково, но кметът, който бил от верноподаните, щом ги чул какво говорят, вързал ги с помощта на пъдарите и ги експедирал за града. Но това не било достатъчно. Друга една черна душа, именуем Ради Качула, рано-раяо се разпоредил да предаде съзаклятието на турците, които овреме взели нужните мерки, за да предварят бунта. Стою Филипов и Андонов едновременно сполучили да пристигнат около града, първият — с 200 души селяни, а вторият — с трима-четирима затворници, които били освободени из Пловдив под поръчителство. Тия не знаели един другиго. Чакали тия час, чакали два, както ние в Заара, но като видели, че всичко е тихо, понеже турците пълнели вече затвора с хванатите работници, не се мръднали от мястото си. Селяните, които водел Стою, един по един очистили към селото си и казали на войводата си „лека нощ“. На другия ден в Чирпан богатите давали ниски теманета около конашките стълби и псували младите, а тия последните не смеели да се подадат по улиците. Стою и Ив. Андонов, след като постояли няколко дена по плевниците, взели си очите към Стамбул, понеже главите били вече оценени…





XI


И така, аз намерих вече прибежище на харманлийската станция при истинския си приятел и патриот не само в пеението на народни песни, но и в нужно време. За няколко деня не намерих за нужно да се крия, защото, едно, че не ме познаваха, а, второ, че като ме гледаха заптиите, другите там служащи и търговци, че ходя с челебията, т.е., с началника на станцията, Иванова, не ме подозряваха за лош човек. За всеки случай турих лъжовно име — Симеон, — с което ме знаеха всичките.

Един ден, когато пристигна тренът от Пловдив, донесоха ми едно писмо от Търново-Сеймен, в което ми се известяваше, че заптии от Стара Загора ме търсели.

Различни бяха средствата, които намислихме с Иванова да употребим за скриванието ми в станцията, понеже вътре в стаите не можех да остана, защото, като всяко общо място, всеки от компанията имаше право да влезе. Освен това вътре в същото здание живееше със семейството си и един немец на име Албрехт, който така също служеше на железницата. Най-напред решихме да изкопаем една гробница в най-долния кат на станцията, с капак, гдето да се затварям, когато дойдат да ме търсят; но тоя план не можа да се осъществува, защото немецът Албрехт, който имаше на това място много вещи, не склони да ги извади навън по никакъв начин, а в противен случай, като влязва на ден по няколко пъти вътре, ще да има възможност да види скривалището. Нагласихме и друго средство. В една от стаите на станцията приятелят ми имаше дълъг сандък за дрехи, с капак отгоре, в който така също можех да се скрия в случай на претърсвание. Изпразнихме го и аз влязох да се премеря, но и тука ударихме на камък, защото краката ми оставаха навън от сандъка няколко педи.

Трудно положение. Трудно именно затова, защото харманлийската станция е кацнала на голото поле, като орел отдолу под селото, а наоколо й равно и гладко, да гониш бълхи, както се изражават нашите селяни. Па като всяка станция, европейско построявание, нямаше като нашите български къщи ни таван, ни дзлап, а само голи и светли стаи.

— Торното ще да те спаси тебе — каза моят приятел.

Торното е място, находяще се само в по-главните станции, на което обръщат тежките локомотиви само няколко души, посредством железни лостове. То е един вид желязно колело, закрепено върху самата линия, вдадено в земята около един метър и повече, и покрито отгоре с дъски, на които е отворена и малка вратица за влизание.

Рано сутринта на другия ден, докато спяха още всичките служащи и заптии, ние излязохме полекичка с приятеля си из станцията и се отправихме към торното, което е настрана около 400 крачки. Аз си носех едно-друго за ядение, вода, един револвер, книги за четение и пр. Съвсем не така излезе това помещение, както си въобразявахме от по-напред. Там беше тъмно като в биволски рог, дъждовната вода покриваше всичката повърхност, нямаше една педя сушинка да се подслони човек, хладната атмосфера проникваше до в костите на човека. Цял дан прекарах аз върху две препречени железа, превесен като лукова плетеница. Приятелят, или благодетелят ми по-добре, дохождаше по няколко пъти на ден да ме забикаля, като се преструваше, че се разхожда по линията.

Само два-три деня престоях в тая мъртвилница, защото ми се намери по-добра квартира — вагоните за пренасяние на стока, които се намираха празни пред станцията и които са покрити от всяка страна, с изключение на едно малко прозорче. И в това много по-удобно помещение, отколкото първото аз влязвах сутрина рано, докато спи господ, както се казва; а благодетелят ми заключаше и двете врати на вагона и вземаше неговия нумер, за да знае в кой именно вагон се намирам, тъй щото като дойдат търговци да му искат вагон за натоварвание на стоката си, да има пред вид занятия от мене нумер. Вечер, пак като заспеше господ, благодетелят ми пристъпваше полекичка и отивахме двама в станцията. Понякога, когато при него нападнеха някои пияни немци, то аз четях минутите в мрачината чак до полунощ.

Един неделен ден, после пладне, когато преминаха всичките тренове, приятелят ми отишел в селото Харманлий на разходка, без да каже на магазинера, че вагон №1417 е ангажиран. Щом заминал той, ето че няколко одрински гърци, между които бил и някой си Димитраки, турско ухо, дохождат при магазинера, комуто искат един вагон G (така се наричат вагоните за стока), за да товарят сусам. Чувам аз гласовете: Тоя не е добър, че му се отваря капакът мъчно; тоя е оставен от трена, защото наближавало да се запали (от триение); а пък тоя нам що ир; но не се безпокоя от никого, защото зная, че съм осигурен, чета си свободно.

— Вагонът №1417 ще бъде добър — каза един от търговците и след малко моят вагон, на който стоеше горният нумер, тръгна към мястото, отгдето се товареха стоките, тикан от трима-четирма души.

Аз не можех да си въобразя що значеше това. Най-вярното ми предположение се въртеше около това обстоятелство: че всичко се върши без знанието на Иванова, който ще спре работата, като отидат да му поискат ключа от вагона. Тоя последният беше спрян вече върху скелята и около 10–15 души работници и други стояха пред вратата му. Въобразих си за минута като какво ще да бъде впечатлението, което ще произведа на тия последните, когато се отвори вратата и аз се представя напредя им… Благодарение обаче на скъсаните ми кундури и на една подвързана книга вагонът не можа да се отвори.

Големите несгодности — да се затварям във вагона, от една страна, а, от друга — студеният климат, пръснатият слух, че сме се били удавили двама с Икономова в морето, което говорили и заптиите в Търново-Сеймен, обстоятелството, че станцията не може да бъде насилена от властта без позволението на инспекцията, за което Иванов беше питал нарочно; а в такъв случай, макар и да бъда в станцията, докато се направят нужните формалности, може да избягам — всичко това ми даде кураж, както на мене, така и на благодетеля ми, да не ходя вече във вагона, но да стоя затворен в една малка стаичка вътре в станцията, без да се показвам на някого.

Тази малка стаичка се намираше до самия вход на отделението, гдето живееше немецът Албрехт, та затова не смеех и да се покашля.

На магазинера от станцията, който беше българин от Харманлий на име Гочо, бях принуден да се изкажа, защото, като лице вътрешно, невъзможно бе да се укрия от него. Преди да стане това, Иванов го викна при себе си и му чете дълга молитва, заключението на която беше следующето: „Ако най-после ти направиш нещо да го изгориш (т.е. да ме предаде), от което ще последва и моето опропастявание, бъди уверен, че най-напред тебе ще промуша с камата.“ Гочо се кръстеше с разтреперана ръка и говореше, че той е чист българин, никога няма да изгори брата си.

Да ви разкажа що за човек беше тоя Гочо. Той беше родом от Харманлий, на възраст 35–40 години, безкнижен, без мустаки и брада, обичаше да посръбва и от червен Петка и от бяла Рада, влязъл на служба на железницата, откак се направила станцията. Беше безкнижен, но постоянното чукание на телеграфния апарат дотолкова се беше втълпило в памятта му, щото той можеше да познае, като се намира и отвън станцията, не само кога викат Харманлий, но и всичките други станции, от Цариград до Белово, нещо, което, не познаваха мнозина телеграфисти. Можеше да разбира още кога викат бързо, кога депешата е окръжно, кога телеграфистът е сърдит, кога двама души се разговарят частно и пр. Знаеше да дава отговори: разбрах, чакай, благодаря, познаваше оскърбителните знакове, с които си служат по телеграфа, като магаре и пр. Много пъти се случваше, когато той се занимава с нещо вън от станцията, да чисти ламбите или да скубе пиле за челебията, тича бърже-бърже към апарата с пилето в ръка.

— Що има, Гочо? — пита специалният телеграфист, който се захортувал с друго някое лице и малко обръща внимание на телеграфа.

— Известяват, че ще се дава окръжно — отговаря Гочо и се приготовлява да приеме депешата.

Сега Гочо си имаше вече грижата да ми носи едио-друго за ядене; но когато се понапиеше, аз трябваше да постя.





XII


Цели пет месеца живях аз в тая малка стаичка; на 9 октомври 1875 год. се затворих, а на 1 март 1876 год. се освободих по начин, който ще разкажа в следующата глава. В разстояние на това време моята скромна стаичка не видя ни свещ, ни огън. Свещ бе невъзможно да запаля, защото тая стая не беше за живеение на хора и по тая причина всеки щеше да полюбопитствува и узнае кой е запалил свещ там; а за огън нямаше нужните потребности, соба или мангал, нямаше и нашенски материал за горение — дърва или кюмюр, — а само каменни въглища. Покривката ми се състоеше от един голям зеблов чувал, в който се пъхах цял. Ако малкото кученце на Иванова, което бях научил да дохожда при мене, останеше вечер в стаята ми, то аз се считах за щастлив, защото лягаше при мен и краката ми не кочанясваха нея нощ.

Два месеца и повече време се преминаха, откакто се бях затворил, а немците, с които ни делеше само една стена, не можаха да ме видят, на ума им не идеше даже да заподозрят, че имат съсед-престъпник. Една вечер, на Нова година по техния стил, когато виното се лееше изобилно, когато от игри и веселби се люлееше цялото здание на станцията, гдето присъствуваше и Иванов, дошло случай да мине наред и моята особа.

— Знаете ли, господа, че в малката стаичка, в тая същата минута, когато ние се веселим пред светлината на няколко ламби, там стои в мрачината един нещастник — казал Иванов, след като се уверил от по-напред, че немците никой път няма да се опозорят с шпионство.

Разбира се, че на думите на Иванова никой не обръщал внимание, от най-напред всеки помислил, че той се шегува.

— Не от вчера, не от оня ден, но цели три месеца ще стане, как той живее там — повторил Иванов.

Уверили се най-после, полюбопитствували да ме видят и Иванов с ламбата в ръка доведе ги пред вратата.

Аз не знаех нищо за горния разговор, та затова свивах се по обикновено на кълбо в студената стая и четях дългите часове и минути. Слушам по едно време шум и смях пред вратата, светна ламба, а после малко похлопа се. Познах гласа на Иванова, но като виждах, че не е сам, минаха ми през ума лошите страни на въпроса, забавих се да отворя.

— Отваряй, аз съм! Няма нищо — викаше той на вратата.

Нямаше що да се прави, покорих се. Когато отворих вече вратата и стоях лице срещу лице с посетителите, дълго време тия последните гледаха състрадателно на моята изнурена физиономия, на дългите ми дяконски коси и на единствената ми мебел — чувалът. Караха се на Иванова защо той не им известил от по-папред да ме преглеждат с туй-онуй, каквото можат, и да прекарвам по няколко часа в тяхната топла стая, когато няма никой. Оттук нататък моето положение се подобри отчасти, защото съпругата на немеца Албрехт — мадам Мария, честна и набожна протестантка — не ме забравяше. Било ястице, било винце или чай, тя сколасваше да ми подаде; когато стаяше много студено, проваждаше ми по малко огън на желязната лопатка, викаше ме сегиз-тогиз в тяхната стая, показваше ме на децата си, да ме имат за пример в страданията и постоянството за доброто на своето отечество, казваше ми да призовавам на помощ Исуса Христа, па да се не боя от нищо.

Железницата захвана да пренася заарските бунтовници за Одрин; видях аз през прозорците всичките мои другари, навързани и пазени от по няколко заптии, Стефан Чифутинът беше намерил време да каже на кондуктора К. Теодорова да ми каже, ако знае где се намирам, защото изпитателната комисия го питала за мене няколко пъти. Минаха по едно време и предателите по Заарското въстание, Андрей Момчев и Димитър х. Генчов. Тия стояха свободно в железницата при юзбашията, смееха се, веселяха се, като че отиваха на сватба. Андрей Момчев казал на Иванов да ме поздрави и да ми обади да се не боя, защото той никога няма да ме издаде. Тоя последният го уверил, че аз съм вече във Влашко, но предателят си завъртял главата съмнително и железницата тръгнала.

Това беше достатъчно да наруши нашето спокойствие в станцията. Що трябваше да ме знае други, когато бях известен на Андрей Момчев! Той ми беше добър приятел, докато не беше станал шпионин, видял е от мене добро; но можеше ли човек да има вяра на предателя, че ще удържи той своята дума?

Последствие на това същия ден решихме още да излязвам сутрина рано от станцията, дордето спят всичките, с пушка и с всичките ловджийски принадлежности, тъй щото, ако и да ме види някой, ще да помисли, че съм френк-гяуру, а тия последните в турско време всеки знае, че имаха неограничени права. В станцията трябваше да се връщам така също по мръкнало. Нощно време нямаше опасност, защото, който ще да дойде да ме търси, трябваше да пристигне с железницата, която дохождаше деня по пладне.

И така, буря, виелица, студено, сняг до пояс, аз трябваше да не оставам от програмата си. Зъбестите канари на десния бряг на река Марица ми служеха за прибежище около 10–15 деня, гдето чаках приближаванието на нощта. Ако и да се случеше да ме видят някои турци или българи, широката ми шапка, ловджийските торби и чифтето, р. Марица и плавающите по нейната повърхност заедно с леда сиви и пъстри диви патки заличаваха по-нататъшното подозрение и предположение.

Докато се оплаквах от това незавидно положение, стана нужда да отсъствува приятелят ми Иванов за няколко дни, а на негово място дойде Н. Стойчев, по като българин и той се отнесе към мене съчувствено. Само верният Гочо, в отсъствие на Иванова, захвана да пие по-много и по тая причина забравяше си дльжностите, т.е. не ми донасяше ядене. Напразно го чаках по няколко часа горе на стълбите, да го извикам, като минува.

— А-а-а! Да те забрави злото — казваше той. — Почакай малко, ей-сега отивам в дюгена да ти купя едно-друго.

Вляза Гочо в дюгена, който се намираше зад станцията, срещу моя прозорец, но няма излязвание. „Надписал си половина ока, пезевенк! Аз не зная четмо, но умът ми е много по-сигур от твоя тефтер… Да те кажа ли на челебията? За два деня ще ти изсъхнат оттука цървулите… Хем и виното ти от няколко деня захвана да се кръщава“…

Тия изобличения на кръчмарина се правеха от Гочо, който беше най-близкото лице до челебията, а съществуванието на кръчмарина зависеше напълно от тоя последния.

— Немой бе, кардашчим Гочо, сиромаси хора сме — се слушаха оправдания от страна на кръчмарина.

— Тогава почерпи — изново се обаждаше Гочо и моята надежда, че ще вечерям, изчезваше окончателно.

Но всичко това не пречеше на Гоча да си остане честен и верен на думата. За това си пиянство той биде изпъден от службата твърде позорно, но не само че не ме предаде, за да си отмъсти на Иванова, който го беше изпъдил, а следваше още да ме забикаля и да ми оказва разни услуги.

В разстояние на пет месеца заптията Мустафа, който стоеше на станцията, три пъти можа да ме види; но той беше глупав човек, заради това далеч стоеше от всяко подозрение.

— О, добре дошел — казваше той, защото ме познаваше от по-напред, докато не бях се скрил още. — Кога дойде, та не можах да те видя, като слязваше от трена? — питаше любопитно глупавото заптие.

— По сухо дойдох от Сеймен — отговарях аз и намирах причина да избягна всякакви по-нататъшни запитвания.

После това Гочо отиваше да го сондира не е ли подушил нещо.

Виждаха ме така също и останалите работници от станцията, които, като живи хора, неведнъж си задавали въпроса: „Защо тоя човек бяга от хората и никъде не излязва?“ Но като знаеха, че челебията не търпеше твърде да удовлетворява подобни любопитства, не се простираха по-нататък. За останалата част съмнение Гочо се разпореждаше. Знаеше ме така също и един приятел от Харманлий, на име Милковски, който ми донасяше книги за четение чрез Иванова.

Захвана се годината 1876, настъпи пролетта. Ех че пролет ли беше пък тая година! Не ми се стоеше мене вече в станцията, искаше ми се да поизляза нанякъде. Това мое желание се увеличи още повече, когато получих от Гюргево, от Н. Обретенов, такова едно писмо: „Търси средства да дойдеш тука при нас, защото те очаква твърде голяма работа; а ако не успееш да тръгнеш до 15 февруари, то ще да дойда или аз, или друг някой да те изведе…“ Писмото беше писано химически и изпратено до Иванова.





* * *



[0] Записки на Христо Иванов, един от най-старите български апостоли. ↑



[0] Т.е. всеки може да извърши наказанието. Георги Икономов, родом от Сливен, за когото ще да говоря по-нататък, извърши това убийство с помощта на други още лица сред улицата в Русчук. Убийството бе така дързостно, щото и сам вали-паша заедно с руския консул отидоха да го видят. ↑



[0] Виж „Биографията на Левски“. ↑



[0] Следующето писмо, писано от Т. Филипов за двама български емигранти в Гюргево една неделя преди преминуванието на Ботевата чета, красноречиво потвърдява нашите думи, че старите войводи са играли на въже, лъгали са наляво и надясно.


„Господа Тома Кърджиев и Аврам Павурджиев, в Гюргево! Ще приемете мое писмо чрез Г. И. Банкова, в което ви е казано да излезете на Бекет. Това писмо е подпечатало и подписано от мене; но нито на Банкова, нито на писмото ми, нито на неговите печати ще давате някаква вяра. Вие ще отговорите, че с приятеля сте говорили и сте се съгласили, от Турно-Могурели надолу, да минем, гдето той избере място (тук думите приятелят и той се разбира сам Тотю войвода) — за нас, ний вървиме подиря му. Но ако това предначъртание не се осъществува, то от Видин нагоре ще да минем, но пак се не делим от него. Ако му е омръзнало да живее и иска да иде на касапница (тук се разбира, че страшният войвода упреква Ботева и неговия план, да премине с параходът в България, за което и учи двамата си приятели да говорят на И. Банкова, т.е. да препятствуват на храбрия Ботева), ние не сме полудели да минем залудо. Той ни е казал, че ще ни телеграфира: ако телеграфът му е съгласен с нашите нареждания, то добре; другояче ще си търсим цяр на главата. Обяснения, защо ви се изпраща това писмо и тоя човек, не искайте. Нуждата го искаше така да бъде, че имате уж някакво известие от мене или че нещо ви съм писал. Съвременно ще запишете сичко. Кажете на Ценовича, че дордето не дойде Сидер сам или изпрати нарочно писмо, поръчано ми е никому да не давам писмо…

(подп.) Ф. Тотю“



Букурещ, 11-й Маий 1876 г.








[0] Същата тая нощ, т.е. 16 септември 1875, около града Стара Загора е имало селски бунтовници близо до 1500 души, доведени от изпратените наши агенти Чифутов, Момчев и други, в числото на които се намирали мнозина чак от с. Обруклий. Тия били скрити по разни точки край града и, не зная по какви внушения, чакали да пламне градът, па тогава да изскочат от своите засади и да нападнат! Нашият план обаче не беше да палим от по-напред града, но да се събереме. ↑



[0] Ни един бунтовник нямаше въоружен с оръжие от новата система. Повечето пушки бяха кърджалийки, а нарядко имаше чифтета; старо шишине нямаше ни у едного, понеже тоя род оръжие няма цена в Заара, гдето няма мечки. Револвери имаше повече, но от простата система. ↑



[0] Това обстоятелство много се съвпадаше, понеже по него време се правеше шосе в ближния Твърдишки боаз и различни инженери и кондуктори пречеха по околните села; а между нас имаше двама-трима с мушами и капели. ↑



[0] При всичко че имахме още по един револвер при себе си, но от два дена мокри, тия бяха ръждясали до такава степен, щото не можеха да се въргят. ↑



[0] Това беше вярно. Стефан Чифутов, който беше проводен в Сеймен да дига въстание, като пристигнал покрай Стара Загора и се научил, че ние сме заминали към Хаинето, потеглил да ни търси с една чета, състояща се от 105 души, а не от 300, което число беше увеличено, както това става в подобни случаи. Тая четица била завардена в с. Елхово от силна потеря, но след из-гърмяването на няколко пушки и от двете страни всичко се свършило. ↑



[0] Слуга в святата митрополия. ↑



[0] Действителността на тая депеша от Заара, която носила подпис Таню и за която едно лице от главните палачи уверява, че била изпратена в Цариград на негово име, аз не можа да потвърдя. Съмнението си оставам на това, че доколкото зная, никой от Заара не е давал подобна депеша, па не беше и възможно, от друга страна, да се кореспондира така свободно него време, когато турците знаеха вече всичко. Вярното е, че когато Бенковски заминал за Румъния, палачите са се разстроили, нямали са кураж да запалят столицата. ↑





Глава V. Априлското въстание в 1876 година. Апостолите в Гюргево и техните действия


I


Ако бъдещият историк се залови с изучаванието на историята на българската журналистика във време на турското владичество, то той, без всяко съмнение, ще да съсредоточи своето внимание на българските политически вестници, издаваеми през 1875 и 76 г. в Цариград. Ако ония, които не са били очевидци на священото и велико движение за свобода и независимост от страна на нашия народ по онова време; ако бъдещото поколение поиска да узнае предшествующите вълнения на духовете и причините на Априлското въстание; най-носле, ако всички ония, които се отнасят недоверчиво към разказите на съвременниците и искат да видят нещо печатно, публично изказано, то непременно трябва да имат на ръка българските вестници от Цариград: „Напредък“, „Век“, „Източно време“, па даже и безцветния „Ден“, излезли откъде началото на месец ноември 1875 г. до деня на въстанието, както казахме по-горе.

Геройски е подвигът на тия вестници! Аз не зная друга епоха, било във време на робството ни, било след освобождението ни, в която българската журналистика[1] да е воювала така смело, така честно и безбоязнено в полза на народните интереси и желания, които тя защищаваше добросъвестно и стана истински виразител на народната воля.

Фактът става още по-поразителен, още по-благороден, като се вземат пред вид, от една страна, тежките условия на турската цензура, а, от друга — че в много градове из България затворите бяха препълнени с младежи, заптиите и всички турци въобще, които върлуваха по пътищата, селата, па даже и из градовете и които, така да се каже, правеха предварителни опити за бъдещата катастрофа, караха всекиго да трепери пред неизвестното положение.

После септемврийските опитвания за въстание българският цариградски печат, наместо лакейство пред правителството, наместо верноподанически съвети да се вземат строги мерки и да се накажат виновниците на смущението, едногласно извика: „Трябват се реформи в пространната Отоманска държава, народът е бил притиснат по провинциите, та затова се бунтува; милост, пълна амнистия за неопитните младежи и пр., ако царското правителство иска занапред да има верни поданици.“

Така постъпи българският печат не че беше подкупен, нещо немислимо по него време, но от желание да изрази общото негодувание на народа, да предскаже бъдещите кървави сцени и да предупреди турското правителство да предвари злото, от което щеше да си попати и самата обширна империя. С други думи, зад гърба на печата стоеше народът, който живо протестираше чрез своите органи срещу отживялата турска рутина и заплашваше даже правителството, че ако то не отстъпи някои правдини на народа, лоши ще следствия да настанат. Но имаше ли между турските държавни мъже хора, които да предвидят опасността, да отстъпят нещо от своите завоевателни права? Когато гласът на журналистиката не е придобил право на гражданство и измежду съотечествениците на Гьоте, на Миля, на Волтера, на Пушкина и пр.; когато в тия просветени държави, люлката на цивилизацията, се чува още до днешен ден гръмливият глас на обвинителната власт, че еди-кое смущение или демонстрация е произведена умишлено от нелегалното поведение на тоя или оня вестник, отговорният редактор на който трябва да се накаже със затвор и вестникът му да спре довека; най-после, когато хора с просветен ум, които са изтривали чиновете на университета до тридесятата си година, мислят денонощно над проекта за закона на печата, по кой начин да го убият по-чувствително, то мислимо ли е да изискваме противното от ятаганската държава? Ако оня мастити тиранин, когото наричат велик, е договорил пред своите образовани поданици: Si je lâche la bride à la presse, ie ne resterai pas trois mois au pouvoir — то що ни трябва повече? Удивително е, че най-големите душмани на свободата на пресата са учените глави. Колко фалшиви закони, колко железни клапи са се ковали от тиранските правителства против свободата на словото! Брой нямат благородните жертви, рухнали пред краката на тиранина, че тия уж подпалили главите на верните поданици. Педантите владетели не могат да разберат или пък разбират, а не им се ще да признаят, че пресата не създава никакви мнения и направления, а само ги изказва като тълкувателница. В тия случаи вълнующата се маса само се ползува от вестниците, както би се възползувала от собствения свой язик или писмо. Ако няма журналистика, то масата знае и други средства: кръчмите, пазарите или безграмотните възвания. Напротив, пресата може да бъде даже донякъде полезна в народните пориви, защото, като изважда наяве много факти, които инак би минували за грамадни, ослабва донякъде разпалените страсти. Доказателство за това е революционна Франция.

Но да продължим своя разказ; нека пак учените решават тоя въпрос. Българското вестникарство в Цариград, основающо се на своите дописки, съдържанието на които ще да разкажем по-долу, дигаше още по-високо своето священо знаме. То отпусна печатното слово с такава нечута до него време свобода по Балканския полуостров, щото всеки си прехапа язика; мнозина погледваха заглавието на цариградския Напредък с подозрение да не би да четат букурещката Независимост на Л. Каравелова; други подскачаха от радост, че турското правителство се е уплашило или пък е намислило най-после да ощастливи своята рая с някои правдини; трети отиваха още по-нататък в своите съждения; а поривът на духовете растеше от ден на ден все повече и повече. Това ратувание на нашата сиромашка преса ни напомня неволно надвечерието на Великата френска революция, когато само Париж броеше няколко стотина вестници, когато вестниците се продаваха и нощно време. Колко народните събития си приличат! „Докато нашият българин не чуе ревът на топа и звънтението на саблята, докато той не се сражава на бойното поле за отбрана на общото отечество, заедно със своите съотечественици, мусулмани, до него време всеки ще има право да го бъхти като съдран чувал“ — пишеше в. Напредък в една статия, в която изказваше мнение да се вземе войска и от българите. Това писа той и след малко заваляха прошения от всичко българско до великия везир в Цариград, прошения с буквално почти еднообразно съдържание, с които се молеше верноподанически султановото правителство да повика под отоманското знаме за войници и синовете на своята рая. Ако се не лъжем, най-напред габровските жители подадоха подобно прошение. Преписи от всичките прошения се обнародваха във вестниците.

Най-много в. Напредък се бореше да се вземат войници и от българите. Век настояваше да се опростят всичките, без изключение, затворени младежи. „Бъдете уверени, всемилостиви господарю — пишеше той, — че вие ще зарадвате хиляди семейства, които ще въздават горещи молитви за вашето благоденствие, които ще да ви станат отпосле най-верните и предани поданици.“ А тая дързост от страна на един български вестник не беше малка по него време. Източно време съветваше султановото правителство с много надменен тон да приеме българския язик за официален наравно с турския, да предостави на българите да могат да занимават високи служби по военна и гражданска част, да се печатат правителствените заповеди и на двата езика. „Ние съжаляваме от сърце и душа — пишеше тоя вестник — сички ония наши заблудени младежи, които си губят скъпоценното време с изучаванието на турския язик, язик мъртъв, без никаква литература и полза. Единствената полза от този язик се състои само в това, ако тия българи, които го изучват, се приемаха на служба наравно с мусулманите.“

Всеки може да си въобрази доколко духовете трябваше да се развълнуват още повече, когато турското правителство, наместо да употреби своята неограничена и законна власт, ако щете, отстъпи няколко крачки назад, показа се снизходително по много въпроси, гдето, напротив, както се очакваше, трябваше да бъде строго.

„Турция е уплашена!“ — шепнеха тук-там много разпалени патриоти и си триеха ръцете от радост, че може би да е наближил най-после часът на нашето робство. Първият плод на септемврийските движения през 1875 година не закъсня да се яви. Той беше султанският ферман от 3 декемврий същата година, с който се даваха на българите някои изтъркани и прецедени правдини със съмнително правоподобие, както това е бивало завинаги. Не се измина много време, и захвана да се брътви за някакви си Андрашови ноти, с които се давали правдини на Босна, Херцеговина и България; затворените бунтовници се освободиха, с изключение на няколко души, никъде ни един не се обеси, турците омекваха малко по малко, българите вземаха връх, открито се говореше вече, че има да стане нещо.

Тогава загърмяха дописки из цариградските вестници от четирите краища на всичко българско, дописки с остро съдържание и със заплашителен тон за държавата.[2] Не само от градовете, но и от много малки български селца, съществуването на които едва ли беше известно, се пуснаха дописки в поменатите вестници. Всички тия дописки бяха еднакви по съдържание и план, всичките биеха върху една точка. В тях се описваха надълго и широко зулумлуците на разни мюдюри, чиновници и заптии с най-тънките подробности, теглилата на българина и невъзможността да се търпи по-дълго време тоя ред на работите. „Господине редакторе! — пишеше от Герлово един българин до в. Напредък. — Аз, долуподписаний Дончо Бебровченинът, който ходя да продавам едно-друго по селата, за да си прехраня децата и да платя тежкия данък на царя, и пр., и пр… Снощи ме нападнаха царските заптии, биха ме до умирание и ми взеха всичките парици… Не зная, господине редакторе, какво ще да се правим; мъчно се живее! Хората са на мнение напролет да си земат очите из гората…“ „Бог високо, цар далеко, г. редакторе — пишеха от Новозагорско. — Завчера двама души заптии срещнаха на пътя няколко селяни и на въпрос, къде са ходиле, един от тия последните отговорил: «Бях кумец на една сватба.» Царските хора разбрали, че селяните са комити, ударили им по един бой и ги откарали в затвора, гдето се намират и досега. Тежко и горко, г. редакторе, на нас българите! Секи се е отчаял и не знае що да прави! Ако до напролет не ни се подобри положението, страшно е да не стане преселение… Господине редакторе, тая година нашето селце не е засявало нищо, па няма и да засее, защото никой не може да се подаде из селото навън; обират ни крайвци, грабят ни заптии, хукат ни на конака, не знаем накъде да си земем очите. Няма вече за нас живот в Отоманската империя…“

Такова беше горе-долу съдържанието на всички дописки, които пристигаха от България и с които се пълнеха вестниците. Тия изражаваха общото вълнение между народа, предсказваха скорошното избухвание на вулкана, застрашаваха, така да се каже, турското правителство, защото само по тоя начин можеше да се чуе гласът на народа.

Ако ние се отвлякохме от предмета си, това направихме с единствена цел, за да дадем по-пълна картина на онова велико общонародно въодушевление за независимост, което предшествува Априлското въстание и неговата организация, а за нас това е много повече важно, отколкото самото въстание и сраженията на бойното поле. Ние искаме да покажем фактично, че българското въстание не се е управлявало ни от въображаеми букурещки и белградски централни комитети, както мнозина уверяват, ни от сръбски подкупени агенти, ни от славянски комитети, ни от несмислени младежи, нито пък българският народ е стоял със сгърнати ръце като стадо и ненадейно бил нападнат от башибозушюите тълпи, както иска да каже достауважаемият Мак Гахан в своите кореспонденции до „Daily News“.

Главната цел на тоя последния е била не да издирва истинските причини на нашето въстание, не да препоръча народа ни пред своите съотечественици, че и той е оценил вече свободата, но да ни представи като хора мирни земеделци, верноподаническа рая, невинно изклана от башибозуците, за да може да въоръжи общественото мнение против тогавашния английски кабинет Дизраели — Дерби. Както видите, неговата цел е била чисто агитационна.

И така, българските въстания в 1875 и 1876 година бяха чисти народни движения, възникнали от средата на самия народ, без никакво външно влияние.

Тук му е мястото да кажем предшествующите исторически причини, които приготвиха това въстание. Нека читателите ни простят още един път за това отстъпвание.

Като говорим за причините на българското въстание в 1876 година, ние няма да се изразим официално, т.е. не сме намерени да погъделичкаме каприза на някоя неприкосновена особа от полицейска точка зрение, че уж факторите на това въстание били няколко недобре възпитани младежи според логиката на лицемерите, а според чорбаджиите и рапорта на Едиб ефенди — „нехранимайковци, минали от Влашко и Сърбия, които нямали хляб за ядение и по тая причина неволно дигнали глава“. Няма да повтаряме думите на Мак Гахана и другите му събратя, че тоя народ, който не знае друго нищо освен ралото, бил нападнат ненадейно; ще игнорираме и източниците на надутите педанти, които уверяват, че „тук е имало интригантски пръст на сръбската гнила политика“, няма да възразяваме на чалманосните европейски вестници, че панславизмът е заседавал в Пловдив; най-после ще да помолим иякои историци да си оттеглят думите, че няколко неразбрани младежи прибързали да увлекат народа в неравна борба.

Според нашето мнение, най-главната и осязателна причина е тиранското правителство на султана, което в последно време беше станало нетърпимо вече. Казваме в последно време, защото допреди руските войни българският народ е живял под турското владичество сравнително много по-добре, отколкото когато се захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. Убит и нравствено, и политически, нашият народ, докаран до най-последната ниска степен на позорен рая, той не е възбуждал никаква вражда, никакво подозрение и страх за въстание в очите на своите владетели. Това се доказва още по-добре, като се вземе пред вид, че на бълтарите се е дозволявало да носят оръжие открито, наедно с турците, че във време на кърджалийските времена тия са били свободни да се бранят от нападателите с оръжие в ръка, убивали са ги, събирали са чети, мнозина са били предводители на тия чети, съставени от турци и българи, нещо, което се е считало за престъпление у последните в по-новите времена. Когато обаче руските войски преминали Дунава, когато турците узнали, че презрените техни раи имат защитник — московеца, — когато мнозина български юнаци се присъединили в редовете на руските войски и безпощадно захващали да колят и убиват турци и кадъни, когато най-после освободителната християнска войска се оттегляла преспокойно оттатък Дунава и оставяла братушките да си живеят по старому, то за тия последните наставала нова епоха, епоха мрачна и сърцераздирателна. Враждата била разпалена между двата елемента. Господствующето племе гледало в лицето на българина не покорна рая, но кръвни братя на московците. Разбира се, че в сключените трактати после войната върху бялата книга били предвидени някакви си правдини за балканските християни; но това било ироническа подигравка в отношение на тях времена, а в действителност, на практика, теглото на раята се увеличило деветдесят на стотях, защото, ако Турция не се боеше в по-новите времена от буквата на мъртвите трактати и задължения, то всеки може да си въобрази какво е било във времето на еничерите.

И така, руските войни до 1854 г. са принесли най-голямо зло на българския народ под турското иго, защото са възбуждали само фанатизма на турците и нищо повече[3]. Следователно тия войни са втората предшествующа причина на българското въстание, защото, от една страна, ожесточавали турците, а, от друга, вдъхвали на българите кураж и свята надежда за в бъдеще.

Третя по-сериозна причина за тия въстания са били въстанията в разни времена за независимост на околните християнски народи — гърци, сърби и черногорци, — които са разваляли рахатлъка на агата, напомняли му, че и мирната българска рая може би един ден да направя това същото, имал благосклонни причини да мрази и ненавижда тия последните, защото мнозина българи, които ламтели за священо отмъщение и за християнска война, вземали живо участие в борбата на гръцките и сръбските въстаници. Освен това когато яничерските табори се възвръщали от Мора и Сърбия, не твърде удовлетворени, вадели си гнева от мирната рая, която доплащала греховете и на гърци, и на сърби. Според разказванията на съвременници от тая покрита с неизвестност епоха, които разкази са най-верните доказателства във времето на гръцката буна, всеобщото клание на българите било задържано на иглен връх, а оръжието им било събрано и цели седем години не се дозволявало да го носят.

От друга страна обаче, и тия въстания немалко стреснали българина. На много места по градовете по-развитичките хорица, ако можем да ги наречем така, посъбрали се на тайни места тук-там и жертвували по няколко часа да разискват за целта и намерението на въстаналите си съседи. Това било начало.

Като преминем с мълчание много други косвени второстепенни и третьостепенни причини, ние ще да се спрем на българския черковен въпрос, т.е. на борбата ни с нашите духовни тирани — гърците. Когато българският народ видял с очите си как позорно се рита по улиците златната митра на фенерския горделив деспот ефенде, когато святата му разкошна митрополия била нападната от народа и той побягвал из прозореца като плъх заедно със своите парамани и улани и търсел спасение в конака, събития на които са били свидетели много градове; когато най-после въоръжени младежи с ками и ножове сутрина рано вземали с пристъп своя божи храм, усвоен с хитрости и лукавщина от фенерския грък, в който тоя последният канервал през носа си, то естествено и твърде логически излязва, че българинът си е задал следующия въпрос: „Не можем ли да направим ние това същото и с недуховните си тирани, т.е. не можем ли да вирнем глава и против турците?“ Малкото събитие влече след себе си голямото. В продължителната борба с гърците българският народ се е научил на много неща, имал случай да вдигне ръка на много места не само против своите духовни наставници и учители, но и против неприкосновените турски заптии, а това значеше твърде много. На много обичаи и правила, изработени и освящени от века на невежеството и заблуждението, които бяха спечелили помежду ни право на непогрешимост и неприкосновеност, той настъпи с решителност и дълбоко презрение.

И така, черковният въпрос е първият фактор, който е побутнал българския народ да направи една крачка към гражданско и политическо самосъзнание, да захване да мисли, че като се освободи от своя духовен тиранин, то ще дойде ред да свали един ден от гърба си и политическото иго. Черковният въпрос послужи най-напред да съедини българския народ в едно цяло, той тури най-здравата основа на нашата народност, той разбърка на мнозина закоренелите понятия и ги накара да правят разлика между думите българин и християнин. Със захващанието на черковния въпрос ние виждаме, че българската интелигенция почва тук-там да си издава гласа, да размисля за доброто на своята собствена черга. От най-напред, докато нямало още читалищата, млади момци се събирали по няколко души после божествената литургия в празнични дни и ходили от къща в къща на посещение, гдето изпявали по няколко нови народни песни, от които присъствующите били във възхищение. Песента Гордий Никифор, която е ставала причина да се пукнат много глави между българи и гърци, е принесла много по-големи добрини, отколкото различни блудкави и осакатени преводи. Когато събравшите се младежи преминували през гръцките махали и пеели тая песен с народната гайда начело, то Сократовите горделиви потомци бълвали гущери, а заспалото сърце на българина трептяло като есенен лист. Камите и ножовете били готови на пояса да се пуснат в действие при най-малкия повод от страна на обидените. Любопитно е, че в подобни скандали турските власти са се отнасяли твърде снизходително. „Оставете ги: тия са от даживейлерден“ (т.е. от ония, които викат: „да живей“) — казвали бедните турци, без да подозряват, че тия даживейлерден после няколко години ще да побутнат и престола на халифовите наследници. Народният общински учител го считаше за гордост, ако учениците му в празничен ден са се били няколко пъти с гръцките ученици, т.е. ние искаме да констатираме, че идеята за народност се бе проявила и между учащите се.

После черковния въпрос, като предшествующа причина на българското въстание иде нашата литература. В това мерило на умствената деятелност на всеки един народ ние ще да турим, макар и не дотолкова уместно, училищата, читалищата, различни дружества, театрални представления, журналистиката, празника на св. равноапостоли Кирил и Методий, песните и пр.; литература в тесния смисъл на тая дума, каквото значение има тя в Европа, ние, току-речи, не сме имали, при всичко че един наш събрат ни уверява, че сме притежавали доволно заякналичка книжнина. Журналистиката ни, начело с в. Македония по време на черковния въпрос, чисто революционните вестници Свобода и Независимост на Л. Каравелов, както и неговите огнени съчинения, които се четяха по тъмните кьошета из отечеството ни, са имали най-силно влияние. За читалищата няма що да говоря; всеки знае, че тия бяха второстепенно свърталище на революционните комитети, под техния покрив се виждаха младежите един път в неделята, в тях интелигентният учител говореше реч, наречена сказка, и пр. Силен подтик са били така също в нашето самосъзнание театралните представления из отечеството ни, които възникнаха, ако помним добре, в 1868 г., и най-напред се даде на сцената Многострадална Геновева. Бедната Геновева! Колко невинни сълзи е проляла тя, колко нощи е бивала наред след представлението предмет на домашни разговори. После Многострадална Геновева идат драмите на покойния Д. Войникова, на В. Друмева, Изгубена Станка на Блъскова и пр. Първите — такива и онакива, но ние смело можем да кажем, че тия възпитаха бъдещите наши борци за свобода, тия им вдъхнаха идеята за юначни подвизи. Ние познаваме лично мнозина, в числото на които влязва и перущенският герой Кочо Чистеменски, които станаха патриоти от сцената на представлението.[4] А Изгубена Станка! Тая народна драгоценност, скромен труд на заслужившия Блъсков? Нейните герои Желю и Кольо, с дългите ножове и колчаклии потури, тяхната отчаяна битка не с въображаеми печенеги и гърци, но с голи татари и турци, живи угнетители на народа, тия живи и действителни типове от новия български живот, техните съвети и планове да спасят една млада християнска душа от зверски ръце са трогвали твърде дълбоко простата младеж; мнозина знаеха наизуст тая народна драма; който играеше ролята на Желя и Никола, така му оставаше името, той се сочеше с пръст и от младо, и от старо. Народният ни празник Кирил и Методий, който се празнуваше твърде тържествено из цялото ни отечество, можа да въодушеви и да събуди убития народни дух толкова много, особено в простолюдието, щото с него не може да се равни друго никое средство. Като се зададеше Кирил и Методия — сякаш че идеше нещо необикновено, по-тържествено и от Възкресение. Божествената служба, която се вършеше обикновено в училищния двор, не беше се още преполвила, когато „народната гайда“ с дългото ручило писваше малко по-настрана и грамадното хоро се залюляваше под наблюдението на турския жандармски юзбашия, който се хилеше и веселеше наравно с другите.

Четите на Тотю войвода, на Панайот Хитов в 1867 и на Хаджи Димитър в 1868 г. измениха хода на работите. Ние тук ги туряме като предшествующа причина на Априлското въстание, защото тия само по себе си не могат да се вземат за чисто народно движение, изникнало от средата на самия народ. Тия чети се образуваха от ония български синове, които бяха предварили своите съотечественици по понятия и взглядове и които не можеха да търпят поведението на турското правителство, което се подиграваше с решението на черковния ни въпрос. Че българският народ не е бил приготвен още да посрещне тия патриотически чети, служи и тоя поразителен факт, че никой от местните жители не се е присъединил с борците, а, напротив, може да се каже, че тия последните са били преследвани и от своите братя.

Но минуванието на тия чети Дунава, първото пуквание на пушката при Върбовка и Вардин, бесилките на Митхат паша, заточенията така развълнуваха младите умове, щото просвещението и борбата ни по черковния въпрос подир петдесят години не можеха да достигнат това. Песента „Гордий Никифор“ се замести от „Стани, стани, юнак балкански“, сраженията на Хаджи Димитровата чета вървяха из уста в уста, последните прощавания на осъдения юнак върху бесилницата се повтаряха с благоговение, събраните млади от всяка ръка хора на угощение, както по него време бе на мода, из лозята и отвън града, слушаха с отворени уста запретената юнашка песен, която развълнувано пееха няколко души не твърде на висок глас; вестникът на Каравелова и брошурите му загърмяха от Букурещ, пъргавият Дякон не закъсня да се яви, думата комита придоби право на гражданство; а бесните черкези и необуздани заптии следваха да поливат масло върху димящия се още огън.

Най-после ние сме длъжни да споменем още една предшествующа причина на българското въстание, която, според частното ни мнение, струва ни се да има известна част от правдоподобие. Думата ни е за участта на българската интелигенция пред въстанието. Ако турското правителство наместо да преследва младите сили на България, беше им отворило път към различни граждански и военни служби, т.е. ако ние имахме по-голямо число Иванчо и Юрданчо ефендювци, както другите християнски народности на Балканския полуостров имаха своите киркоровци, гарабедовци и аристидовци — да не ни обвинят, че ще кажем голяма дума, но Турция и до днешен ден щеше да си съществува, и досега още полумесецът щеше да се развява в София и Пловдив. Интелигенцията на всеки един народ, която руските сла-ванофили, макар и да равнят по отношение на народния успех с нула — имала е и ще даима решающи глас в съдбините на простата маса; без нейното участие нищо е невъзможно да стане. Ако турското правителство искаше да убие българската интелигенция със заточение в Диарбекир, то много по-добре щеше да сполучи в целта си, ако направеше от тая интелигенция ефендета, защото ние знаеме от пример, че колкото българи имаше на турска служба, почетени с нишани, всичките до един бяха лица с развалени характери и много по-предани на Османовия престол, отколкото самите турци. Ние щяхме да имаме по образ и подобие арменска интелигенция, която да се грижи само за доброто на бадемлията мастика и на турския чиновнически разврат…

Тия са горе-долу по-главните причини и фактори на нашето въстание, според частното ни мнение; а на бъдещия историк остава да се произнесе за тяхното правдоподобие.





II


В това време, когато всичко гореизложено в началото на предидущата глава се вършеше в България през 1875 година, по-главните български революционерни деятели от Старозагорското въстание и от другите революционерни пунктове бяха сполучили да избягат през Дунава в святата и благословена свободна Румъния, люлка на нашето политическо възраждание. По-главните измежду тия емигранти бяха: познатият вече на читателите Стефан Николов Стамболов (прекръщен Стойко Мъглата), родом из Търново; Панайот Волов (прекръщен Петър Банков), родом из Шумен, момък на 28-годишна възраст, ръст висок, лице смугло, весел и засмян завинаги, учил се в Русия, в Николаевската гимназия (едничкото лице между апостолите в 1876 г. със систематично малко-много образование), бивши учител в родния си град, а после бунтовник, племенник на прочутия български богаташ Маринчо Бенли; Христо Иванов Книговезеца, наречен Големият (за да се отличава от Христа Караминков, тоже апостол), родом от с. Къкрина, Ловченско, другар на Левски, най-старият български апостол, на 35-годишна възраст; Христо Караминков (Малкият), родом из Търново, бивш халач, на 28-годишна възраст, человек с начално образование, както и Големият Христо; Иларион Ив. Драгостинов, родом от Търновско Арбанаси[5], момък на 26 години, хубавец и деликат, който беше предмет в Русчук и Търново на много нежни въздишки, учил се в Търново само, но говореше и пишеше на всичките почти европейски язици, в това число и турския язик, чиновник на железницата, отгдето беше избягал по Заарското въстание; Георги поп Тодоров (Икономов), родом от Сливен, на 28-годишна възраст, учил се в родното си място, запознат от млади години с хайдушкия живот, момък с буен характер, който беше готов да изтегли ножа си от най-малкото докачение; двамата синове на познатата вече баба Тонка, братя Никола и Георги Обретенови, родом от Русчук, първият на 28-годишна възраст, учил се в родното си място, а вторият на 26 години, учил се в Одеса в юнкерското училище и нарочно напуснал училището, да вземе участие в българското въстание; Стоян Заимов, родом от с. Тюркемишово, Чирпанска околия, на 30-годишна възраст, учител, тоже с местно образование и заточен в Диарбекир по хасковското приключение, но избягал от затвора и дошел в Румъния, за да стане изново бунтовник; Георги Бенковски (Гавраил Хлътев), родом от Копривщица, учил се в родното си село, скитник от дълго време по Мала Азия и Египет, а после прибягнал в Румъния, неизвестен до него време на никого; Георги Апостолов, родом от Заа-ра, на 29-годишна възраст, тоже с местно образование, избягнал от Заарското въстание; Никола Славков, родом от Търново, на 28–30 години, мъж с грамаден ръст, учил се в Русия, гдето и бил на военна служба (унтерофицер), така също неизвестен до него време на старите емигранти; Георги Измирлиев, родом из Македония (прекръщен Русеще), учил се в Русия в юнкерското училище, младо момче на, 22–25 години; Иваница Данчев, из, Свищов, с местно образование, на възраст 29–30 години; Тодор Кирков из Ловеч и други още младежи.

Още в началото около месец ноемврий 1875 горе-поменатите емигранти и бъдещи апостоли за Априлското въстание допаднали един по един в историческия румънски градец Гюргево, гдето с помощта на редкия патриот Димитра Горов[6] тия успели да си наемат една отделна къщица, която отпосле нарекоха казарма. Като видели въодушевлението на народа, от една страна, после Заарското въстание, а, от друга, че приели частни писма, в които им извеетявали от България, че народът е много повече готов да въстане на оръжие идущата пролет, отколкото минплата есен, то тия се събрали втори път под председателството на Стамболова и размислили що трябва да се прави.

Първите въпроси, които се предложили в това събрание, биле: „Ако турското правителство се уплаши от едно нищо и никакво Заарско въстание и издаде ферман, с който отстъпва уж на българите някои правдини; ако това същото въстание даде такъв подтик на свободата на печата; ако българският народ се разшава и придоби такъв кураж, щото се осмели да поиска да има равни права с турчина, нещо нечуто до него време; ако най-после народът е до такава степен готов, то що ще да стане с турската държава, когато се приготви на пролетта всеобщо въстание, когато се възбунтуват 7 милиона[7] българи?“ Разбира се, че тия въпроси били решени по начин твърде удовлетворителен.

Първите приготовителни събрания станали съвсем тайно. В тях участвували лица с изпитана честност и твърд характер, а именно: Стефан Стамболов, Волов, Г. Икономов, Заимов, Г. Апостолов, Обретенов (големият), Драгостинов, Караминков и Христо Големият.

Георги Обретенов и Георги Измирлиев били докачени твърде много от своите събратя, че се съмнили в тяхната честност и патриотизъм, като им затворили вратата на събранието. Тия тръгнали отчаяни по пор-гевоките улици, поплакали, повъздишали и решили да се самоубият него ден, отколкото да живеят вече на тоя свят. Преди да свършат обаче това решение, те влезли в една влашка кръчма, изпили около една ока ракия, цалунали се и се разделили един от други. Измирлиев потеглил към Дунава, гдето мислил да нахрани рибите, но изходящите се там риболовци го спасили. Г. Обретенов, преди да свърши със себе си, решил да убие по-напред брата си Никола, който, според неговото мнение, бил единствената причина за неприеманието му. Взели се мерки и разяреният Обретенов не можал да направи нищо на брата си; от яд той преспал през студената януарска нощ на двора без никаква завивка и сутринта го намерили, че се вдървил; с големи мъки едвам можли да му възвърнат живота.

Вижда се работата, че тия момци не са знаяли каймета на своя живот. Где ги сега да видят как живеят благоразумните хора, не се сърдят от нищо, не се докачат не само от изказване па едно съмнително недоверие, но и да ги плюш, пак ще ти благодарят — ще кажат, че божа росица паднала на лицето им.

Между това събранията на бъдещите виновници на Априлското въстание следвали непреривно деня и нощя. Гия изработили различни правилници, наставления, рорми за клетва, начина за агитацията, съобщенията лежду разните пунктове, тайните пощи и полиции, плана ла въстанието и пр. В тия приготовителни събрания за ло-добро действуване и разделяне на деятелността България се раздели на четири главни революционерни окръзи, както следва: Търново — I окръг; Сливен — II; Враца — III; и Панагюрище — IV. За създаванието на последния тоя окръг имало много препирни между организаторите. Мнозина от тях не вярваха, че в Панагюрище и неговата околност ще може да се направи нещо. Няма съмнение, че на Великото Търново се даваше най-голямата надежда, та затова именно то се е нарекло I окръг, гдето отидоха най-деятелните апостоли. После него идеше хайдушкият Сливен.

Бенковски играл второстепенна, па даже и по-долня рол между апостолите; той се свивал там настрана, гласът му нямал никаква тежест, всекиму бил послушен, вероятно като е слушал, че организаторите говорят по на няколко язици, благоговеял е напредя им.

Един прост случай повдигнал неговия авторитет на няколко степени. Румънската тайна полиция, нодбудена от турския в Гюргево агентин, Димитраки, първо качество шпионин, по народност грък, при когото се въртеше и някой си Михал Чокоев, българин от Русчук, че много българи имало събрани в Гюргево, които мислели да компрометират Румъния — полицмейстерът изпратил една заран един от градските комисари в дома на апостолите да се увери що са тия за хора. Тоя последният, като мислел, че има работа с градинари-българи, без да поиска дозволение, т.е. без да потрака на вратата, влязъл от един път в стаята и захванал да пита: „Що сте за хора?“ Докато апостолите се готвели да налучат подходящ отговор, Бенковски се вдигнал от мястото си, прилепил една плесница на пазителя на тишината, хванал го за ръката и го изтласкал като боклук из вратата, като му показал мандалото, гдето той бил длъжен от по-напред да се обърне.

Тая постъпка на Бенковски зачудила всички присъч ствующи.

Когато станало нужда да се намерят още апостоли, Заимов, който познавал най-добре Бенковски, както казах по-горе, препоръчал го на апостолския комитет, заедно с Никола Славков, под лична своя отговорност, че ако не удовлетворят изискуемите обязаности, той ще да отговаря. Бенковски се приел с два противни гласа; а като дошло ред за Славкова, повечето се възпротивили, начело със Стамболова. „Човек като Славкова — с грамаден ръст — говорел тоя последният, — не само във Врачанско и Орханийоко ще възбуди вниманието на хората, но и в Лондон да отиде, пак ще прибере подиря си децата.“[8]

По вишегласие и Славков бил приет за апостол, но под друга команда, помощник на Обретенова.

В началото на месец януарий всичките апостоли се разпределиха из окръзите, както следва: Стамболов, Караминков, Измирлиев, Хр. Иванов и Тодор Кирков — в I окръг (последните двама бяха помощници); освен тях тук дойдоха още, кажи го за апостоли, кажи го за войводи: Христо Донев, познатият на читателите дядо Никола от Хаинето, Пармаков, родом от Градец, руски юнкер, Семерджиев (Панов), родом от Търново, прочутият оряховски патриот Сидер и пр.; във II окръг — Ил, Драгостинов, Георги Икономов (последният се премести в IV окръг през месец априли на 10 число), Георги Обретенов и Стоил войвода, родом от с. Инджекьой, Новозагорско, който щеше да бъде като предводител; в III окръг — Заимов, Обретенов, Апостолов, Данчев, Славков, Ф. Симидов и Спас Сулчалията, от кокто четиримата бяха помощници; и в IV окръг — Волов, Бенковски, Каблешков и аз, помощници.

В последния окръг за главен апостол беше определен Волов, а Бенковски щеше да бъде съвършено подчинен нему. Всичките окръзи имаха равни права помежду си, но отпосле за много разни въпроси се отнасяха да питат до I окръг, който беше като главна квартира, там беше щабът.

Всичките утвърдени вече апостоли приеха пълномощни от апостолския комитет, в които се определяха техните права и обязаности. Тия се заклеха пред кръст и оръжие, че ще служат вярно на отечеството си и че като дойде определеният ден за въстание, с пет души юнаци макар, трябва да развият байряка и под него да умрат.

По ходатайството на Стамболова и на Волова сръбският тогавашен агентин в Букурещ, мъж интелигентен, снабди всичките апостоли със сръбски паспорти, в които се казваше, че носителите са сръбски поданици, пътуват из Турско по своята търговия. Благородният човек не питал по-надалеч апостолите с каква цел отиват в Турско: всяко разяснение било излишно там, гдето говорят самите действия.

От действията на апостолския комитет в Гюргево, т.е. за тяхното преминувавие в България, не е знаел почти никой. Съдбата на Хаджи Димитровата чета и на други още предприятия, които били узнавани в Турско много по-рано, преди да бъдат извършени, научили апостолите на ум и на разум. Освен това между тях нямало претенциозни войводи, юнаци от кръчмарския стол, и ястъклии мустаки, които да искат осигуряванието на своите семейства, които да разказват на своите другари и любовници, че отиват вече и пр. Апостолите за бъдещото Априлско въстание бяха истински патриоти, хора с известни убеждения и характер. Ето защо техният план не можа да се узнае и от най-тънките шпиони. Само Каравелов, Ботев и други малцина в Букурещ знаели, че неколцина ще минуват в Турско, но кои именно били тия, какъв им бил планът — и на тях не било известно.[9]

Касите на Добродетелната дружина, т.е. обществото на старите безчувствени богаташи, плющели от злато, но никой се не обърнал да попроси помощ от тия последните, защото всеки знаел, че техните пари са зъмска кост, тия чакали да жертвуват, когато се освободи България. Още повече: ако новината, че смутители се готвят да нарушат дълбокия сън на агата без знанието на Русия, щяла да разтревожи немалко и богаташите, за които не било вярно, че ще да се стърпят от да не се похвалят на някой консул, че младите пак развалиха, както това стана с Хаджи Димитровата чета.

Апостолите се отнесли до Иван Стоянов, горещ български патриот в Гюргево, който ги онабдил парично за пътни разноски и да си купят револвери.





III


Била тъмна студена нощ, на втория ден после Ивановден, когато ледът добива най-твърда форма, когато падналият сняг се сковава като дъска. Тихият бял Дунав отдавна бил посребрен с прозрачен лед, което увеличавало още повече нетърпимия мраз; на двата му бряга имало струполено ледени планини, по които тук-там се влечала тънка мъглица, която кристализирала и замразявала още повече и така умрялата природа. Всичко било тихо и спокойно и на двата бряга на славянската река, всяка жива душа се намирала в своето жилище, дебелото чувство — в своите разкошни палати, а сиромахът — в окаденото си скромно, но запазено поне жилище от лютия карпатски вятър; никой не искал да се наслаждава от януарската нощ, с изключение на прочутите влашки вълци, които крачели по леда без паспорти, без да ги съгледа даже и наблюдателното око на влашкия граничар и на турския колджия, които така също топлели своите дебели кожуси…

В тая грозна нощ сто гладката повърхност на замръзналия Дунав вървели един подир друг двама другари, които се държали за ръцете, за да пазят равновесие по хлъзгавата равнина. Тия били облечени в черни мушами и носели в по едната си ръка малки чанти, в които се съдържало всичкото им богатство.

Тия двама души били бъдещите двигатели на Панагюрското въстание, те били Волов и Бенковски, които първи потеглиха от Гюргево за България и минаха Дунава на Ряхово. Другите апостоли минаха малко по-после, кой отгдето му прилегне. Стамболов, Караминков, Икономов и други минаха отдолу под Русчук, на мястото, називаемо Сърбче; втори — през Свищов, трети — на Лом и пр. — без да ги подуши ни най-малко турското правителство. Това преминувание се извърши от 15 януарий до 1 февруарий.

На мястото, гдето минали Волов и Бенковски, сред Дунава зеела незамръзнала ивица, широка няколко стъпки. С цел да я избиколят, т.е. да намерят здраво място, покрито с лед, тия обикаляли надолу и нагоре, но напусто. Най-после били принудени да вземат други мерки. Там наблизо на влашкия бряг имало струпани дъски, от които тия взели една-две, турили пи върху леда и преминали отгоре им незамръзналото пространство на бездънния Дунав, след като се умокрили до колене от разляната наоколо вода.

От Дунава до Балкана през къде са минали нашите гости, засега ми е невъзможно да определя точно. Около 10 февруарий тия слязват в Сопот, оттам в Карлово се спрели при Ганча Гайтанджията, който ги препоръчал до с. Каратопрак на братя Петка и Петра Атанасови.

Било работен ден, часът окол единадесят и половина по турски вечерта, село Царацово изпращало демя с обикновена апатия. Бачо Иван Арабаджията, верният другар на Левски, дялал пред скромната си къщица букова обцида и тежко-тежко си поемал душата, защото само за вечерта имало брашно. Той съгледал, че откъм северна страна на селото се показали двама души на коне, но никак не обърнал внимание да ги разгледа коя са; монотонните удари на теслата му следвали да падат едновременно върху сухата обцида. На дните на Левски той наблюдавал пътищата постоянно, но откак издъхна героят, тъжно събитие за бай Ивана, което броеше вече цели три години, той беше се отчаял, не вярваше, че ще да се роди втори Левски, забравил беше думите на Дякона: „Ако аз умра, на мястото ми ще да се явят стотина души.“ „Хора дойдоха; тебе търсят“ — казала стопанката на бача Ивана, който не забележил, когато двамата пътници го подминали и хлътнали под скромната му стряха.

Бай Иван запъхнал теслата в пояса си и влязъл вътре. Той казал обикновеното „добре дошли“ и не повторил друго.

— Живо-здраво, бай Иване! Не ме ли познаваш? — казал един от пътниците — който бил Волов[10] а другарят му — Бенковски — и прегърнал бай Ивана, когото целунал в устата.

„Кому минаваше през ума, че ще да посрещна тоя ден такива скъпи гости — говореше по-после бай Иван. — Аз ме досрамя, като гледах, че двамата апостоли на свободата, които господ беше надарил с висок ръст, не можаха да стоят прави в ниската ми къщица.“

Рано на другия ден бай Иван осъмнал до голямата могила зад Каршияка. Той отишел до Пловдив, проводен нарочно от Волова, за да извести тамошните патриоти за дохожданието на гостите.





* * *



[0] От това правило се изключва в. „Свобода“, а после „Независимост“, издаван в Букурещ от незабравимия Л. Каравелов (1869–1874), които вестници ще служат завинаги като корона на българската журналистика. ↑



[0] Много от тия дописки се пишеха от самите апостоли, които бяха минали вече в България, пъплеха от село на село, от град в град и отиваха, така да се каже, с лопата на пожара. ↑



[0] Освен устните сведения на очевидци за състоянието на раята след оттеглянието на руските войски от България, ние притежаваме още и скъпоценен писмен документ — жалбата на котленските жители до Дибич Забалкански, поместена в Горский пътник на Раковски, стр. 234, в действителността на която ни най-малко се не съмняваме… „А най-паче сме страдали — пише жалбата — във време рата Руссiя с Турция; понеже, от една страна, земя наша се тъпче от Руссийския войски, добитък губим, жятва, лозiя, все са разорява и разграбва, от друга же страна, хранрми небройни войски турци и тяглими най-голямая свирепства в това растояние, когда най-много беснее турско зверство, разярено, что има рат с наши единоверни Русси братя. А пощо побеждения са завращат за Азiя е голям страх и ужас за бедни българи. Отгде поминат, колят, бият, горят, грабят и робят! Тии зверове от нас бедни българи искат да си извадят гняв и да си отмъстят за изгубвание бойно поле в сражение с Русси…“ „Важно дело, бедни българи! — отговорил Дибич Забалкански на депутацията, която му поднесла прошението. — Но седете си мирни във ваше отечество! До ще време и за вас! Сега се говори за Влашко, Богданско и Сърбия… Не бойте се. Сега веки ще да се издаде ферман за амнистия (?).“ „Каква амнистия, казвате, Господарю? — отговорили пълномощниците. — Турци не слушат своего Господаря Султана, они ни щът нищо от това да знаят. Ми молими да ни уставите свободни да вършими и ми що знайми.“ „Българи! Стоете си мирни, че ше обърна топове да ви избия аз!…“ — отговорил строгият генерал.

От всичко това се види, че войната в 1828 г. е била подигната только для уничтоженiи неверных поган, а братушките са теглили запартата за „бог да прости“. Та и другояче не е можало да бъде. Него време самите ни освободители, които са газили Дунава уж да ни освободят, са били роби, десет пъти по-мъчени и по-угнетявани, отколкото ние, раята. Разликата е била само в това, че на Балканския полуостров тираните са били с чалми, а в Русия — с шапки. Солдатинът — роб, който е умирал по крайдунавските брегове, без да знае защо, брат му е умирал в това същото време в своето отечество на бесилото. В Турция по онова време биеха само селяните, а в Русия — наред. Достатъчно е да ви припомня горчивата участ само на нещастния малорусийски поет Тараса Шевченка, когото хищният негов господар помешчик биел по лицето, докато страните на поета станат червени като на рак! А Щепкин? А Тропинин? Сибиряков? Тях са ги биели така също само затова, защото са били талантливи. В Турция отнемаха само имуществото на раята, добитъка и пр. А в света Русия помешчикът имаше право да отнеме и любезното чедо на милозливата майка и го продаваше на пазар. А знаете ли каква продажба? Трампа за две ловджийски кучета! Най-после мислимо ли е било да се чака по онова време освобождение от такова едно правителство, което забранявало да се произнесе думата свобода и народ (наместо народ туряло се население), което забранявало на 21 000 000 същества, свои братя малоруси, да пишат и четат на майчиния си език? Русия дигала война повече да освободи Божигроб, „Света София“ и разкошната Византия и да побие поганците турки, както казах. ↑



[0] Кочо Чистеменски, както ще да се види по-натагьк, си е оставял работата по няклко дена, да учи роли. С ролята Велизарий той е трогнал дотолкова публиката, че английският консул, който гледал много пъти Шекспира, пожелал да се запознае с Кочо и му подарил две лири. Питал го той, где се е учил, без да знае, че сиромах Кочо бе безграмотен. Друг му четеше, а той учеше ролята си наизуст. Колко е горяло неговото сърце! ↑



[0] Приятелите и познайниците на Драгостинова уверяват, че той не искал да учи в училището българска история, защото като арбанасченин не бил се отърсил още от заразителния по него време елинизъм. ↑



[0] Димитър Иванов Горов е родом от с. Пещера, Т. Пазарджишка околия. Дошел от малък в Гюргево, с българската си икономия и със занаята си — свещарство — той сполучил да стане гюргевски гражданин, с капитал от няколко хиляди жълтици и с фабрика за правене свещи и сапун. Всичко това богатство Горов пръсна по народни работи. Той е едничкото лице, което изпроводи четата на Хаджи Димитра до Вардин и четата на Ботева до Бекет. Апостолите в Гюргево цялата зима преминаха на негови разноски, той отиваше всеки ден да им става гарантин на полицията, неговата къща беше отворена за всеки бунтовник. Когато се освободи България, Горов имал слабостта да мисли, че хора като него, които са си прахосали и последната парица по народни работи, ше да им бъде отворена вратата навсякъде. С тая мисъл той продаде всичко, щото му беше останало, и тръгна с Л. Каравелов да следи освободителните войски. След дълги преследвания и търкаляние по ханищата из България без пара, без половина, от страна на министерството Бурмов — Начевич, което преследваше всичките бивши поборници, най-после на Горов се даде една службица; но докачен и ядосан, горещият патриот скоро заболя от неизлечимата гръдна болест и се помина в Трявна, в голяма бедност, през 1882. година. Горов водеше сестрата на А. Кънчев, която така също умря, по-напред от своя съпруг. ↑



[0] Трябва да знаете, че българският народ него време минуваше за 7 милиона, и учено, и официално. Градовете Русчук, Пловдив, Търново и пр. се брояха, че имат по 50 000 души жители, повечето българи. Както виждате, патриотическите тенденции не са били чужди и на положителната наука. ↑



[0] Стамболовите думи се оправдаха твърде скоро. Малко след минуването на Славкова в България правителството го хвана около Орхание и това стана причина да възпре агитацията, а другите апостоли започнаха да се пазят. ↑



[0] По това време между апостолите и двамата деятели, Каравелов и Ботев, съществуваше известна студенина и несъгласие. ↑



[10] Волов се познаваше с бай Иван още от есента, както казах по-горе. Когато той дошел в Царацово от Троян, отекъл му целият врат от една пъпка до такава степен, щото не можал вече да говори. Бай Иван ходил по двора умислен и се чудил що трябва да се прави. „Да го закопаеме в нашите гробища — говорил той на верния си съсед Божила, — то ще да ни попита: кой лежи в новия гроб? Да го хвърлим в Марица, водата ще да го изхвърли.“ Волов, който недочул тия въпроси и отговори не твърде от приятно естество, но разбрал каква е работа, поискал перо и книга, върху която написал: „Заведете ме при доктор Рашка в Пловдив. Ако умра, да знаете, че името ми е Панайот Волов от Шумен.“ На другия ден Колю градинарят карал покрита кола за Пловдив в която се намирал Волов, облечен със селски потури. Направената операция от доктора била сполучлива. ↑





Глава VI. Агитацията в IV окръг


I[1]


На харманлийската станция аз имах обичай, като пристигнат треновете, да минувам в спалнята на Иванова, която беше откъм линията, за да гледам през прозорците със спуснато перде какви лица носи железницата. Един ден — това беше на 26 февруарий — затекох се по обикновеното правило в поменатата стая, като чух, че свири тренът. За да премина по-бързо салона, който разделяше моята стая от оная на Иванова, от стах да не ме съгледа някой, аз блъснах твърде силно вратата, като да ме гонеше някой или аз да гонех другиго.

Чудо! Аз бях принуден да се отстъпя към вратата, защото завесите на прозорците бяха спуснати от по-напред и близо до масата стоеше висок човек, чъртите на когото не можах да позная от един път. Аз сбърках конците, но и непознатият не чувствуваше себе си добре особено като влязох тъй лудешката и като гледаше напредя си фигура, не по правилата на благоприличието облечена.

— Ти кой си? — попитах аз, като нямаше друго що да кажа.

— А ти кой си? — отговори непознатият и ръката му се помръдна към лява страна, т.е. гдето стои револверът.

Докато се готвех да последвам примера на непознатия, т.е. да му покажа, че и аз съм от ония хора, които носят револвер, той се спусна да се здрависаме.

— Ти ли си бил? Уплаши ме — каза той.

Напредя ми стоеше Волов, с когото само един път бяхме се виждали в 1874, в Русе, когато той се връщаше от Букурещ, гдето беше ходил на събрание, изпратен да представлява шуменския комитет. Той дошел с трена от Пловдив и за да не го гледат хората из станцията, казал му Иванов да отиде горе.

Волов беше дошел нарочно за мене, да ме вземе от станцията за апостол. Благородният Волов беше поразен от радост, че святото дело отива напред. Той разказа с възхищение, че дните на турската държава се броят вече, народът бил готов да въстане в една минута, като един човек, че отгдето минали, били посрещани като Христа, не можели да надпреварят да отидат навсякъде, депутации от по няколко души ходели да ги търсят по селата, имало досега готови около 5000 души да въстанат на първи позив и пр., и пр.

Само едната част от казаното от Волова беше достатъчна да произведе у мене възхищение. Аз пламнах цял-целнаничек от неговия разказ, цялата нощ не затворих очи да си въображавам разни планове и всякакви предположения. Стари другари по идеи и оръжие, Икономов, Обретенов, Апостолов и пр. минали вече, а аз продължавам да спя в зебловия чувал!… Ех, младини, младини!

На другия ден Волов замина за Едрене да се срещне с Георги Димитров (книжарин), за да узнае не може ли да направи нещо в Кърклисийско, в Малко Търново, в Баба-Ески и пр., по които места Георги Димитров познаваше много българи.

След завръщанието на Волов дълго време ние размишлявахме по кой начин именно трябваше да отида аз до Пловдив, когато подобно пътувание без тескере представляваше известна мъчнотия и за най-покорния рая. Освен това мене ме познаваха по всичките станции до Пловдив. Аз измислих следующия план: имах шапка от ония, които носят по железницата чиновниците. С тая шапка на главата и с едно стъкло в ръката, като се спре трена на пловдивската станция, ще се затека към ближната там гостилница, уж да си пълня стъклото — нещо обикновено на всичкия персонал от железницата, следователно, никому не щеше да се види странно, от страна на заптиите, за да ме възпрат.

Моят план се одобри и от Волова, и от Иванова. Сутринта на 28 февруарий, като остана няколко минути до пристиганието на трена от Одрин, аз излязох вече на отворено, стъпих наред с хората, видяха ме всичките и заптието Мустафа не закъсня да ме поздрави с „добре дошел“. Волов, за да предразположи тоя последният да ни погледне с по-добро око, помоли му се да му развали една лира между изходящите се там търговци и когато му повърна дребосъка, една меджидия, т.е. цялата му заплата, която получаваше от царщината подир 5–6 месеца, заклещи се между пръстите му. Иди ти после тая щедрост на Волова уверявай Мустафата, че лицето, което му даде бялата меджидия, е комита! Той направи признателно темане и сивия ямурлук, с който бе наметнат, облече го, което се считаше от негова страна едно почитание.

Като се простих с моята благодетелка, мадам Мария, със спасителя си Иванова, която прошка може би да беше последната, затворих се във вагона на железницата, дето след малко влезе и Волов, съпровождан от Мустафата, който затвори подиря му вратата. Мен ставаше жално, от една страна, че се разделях с оная местност и среда, която ми беше скъпа, пълна с възпоминания — и скръбни, и радостни; а, от друга, може би че тръгвах на път, който не беше постлан с цветя.

После три четвърти от часа тренът влизаше на търново-сейменската станция, моето старо свърталище. Покрих си очите с дрехата и се престорих на заспал, а Волов се изпречи на прозореца откъм станцията, уж че гледа нещо, така щото никой нямаше възможност да погледне в нашето отделение, за което Иванов беше се разпоредил още на Харманлий да бъде отделено, само на наше разположение.

Тук тренът се бави тридесят минути, които ми се сториха, че са по-дълги от часовете. Гласовете на разни познайници — и добри, и лошави, които тичаха надолу-нагоре — достигаха до моя слух. Колко мъчно ми беше, че не можах да се обадя на някои от тях, даже и на Добря, който ми служеше като агентин оттука, да ми явява що се говори за мене.

Всичките станции до Катуница преминахме благополучно; оставаше само пловдивската, най-страшната. Наговорихме се с Волова, че като дойде време да слязваме на Пловдив, ще тръгнем към разни посоки, за да покажем, че не се познаваме, така щото, ако пострада някой от нас, то сам да си изплаща греховете, както види за по-добро, без да апелира към другаря си. А в противен случай, ако хванат и двамата ни, то ще да се защищаваме братски, т.е. ще прибегнем към револверите, защото, ако ни хванеха живи, по-голямо зло ни очакваше.

Тоя ден беше неделя, та затова голямо число граждани, заедно с гръцки и български ученици, бяха излезли на станцията, единственото място пролетно време за разходка.

— Не бой се; ако се случи нещо, то пред очите на толкова народ човек не усеща как ще да умре — каза Волов.

Като минахме покрай публиката, която се беше наредила покрай линията, мнозина се посбутаха и видях, като поздравиха другаря ми с кимванието на едното си око, което ме караше да повярвам на думите на Волова, че действително съучастниците са многобройни.

— Мнозина има тука, които са лизнати (т.е. работници) — каза Волов.

Работата ни на пловдивската станция се свърши много по-добре, отколкото си мислехме. Волов отиде с другите пътници да си показва тескерето на определеното място, а аз се изхлузих покрай самите заптии със стъклото в ръката и право в хотела. Публика беше пълно и повън, и вътре в хотела, а това обстоятелство беше благоприятно. Щом сложих стъклото на масата и казах да го напълнят, излязох през другата врата и се намерих отзад станцията при пайтоните.

И в самата пловдивска станция апостолите имаха свой агентин, някой си Стоян Панагюреца, в стаята на когото влязох да си оставя шапката и турих на главата си нарочно приготвения фес, с който заличих всяко подозрение.

Из пътя за града тръгнахме един по един: Волов вървеше напред, а аз подир, на разстояние колкото да можа да го виждам. Определеното ни място, гдето щяхме да се съберем, беше ханът на братя Търневи, находящ се в Каршияка, на самия край на махалата, до карловския път. Тоя хан служеше въобще за прибежище на всичките апостоли от IV окръг, които там слязваха с конете си, и стаята, която е над портите отгоре, стоеше завинаги празна, запазена за тях.

Като наближихме до къщата на Такелата, която е отвън града, към станцията, Воловата чанта, с която той се представляваше, че е тежък базиргянин, пристигнал от Цариград, се скъса, тупна на земята и картушите от револвера му се разпиляха по пътя. Тоя прост случай бе достатъчен повод за по-нататъшни разпоряжения от страна на бдителното правителство; но благодарение, че лицата, които бяха свидетели на това произшествие, се случиха твърде невинни същества. Тия бяха ученички от гръцкия пансион на Зарифи, от името на когото носеха началната буква (Z) на дясната си ръка. Приятелят събра набързо страшните зърна, поогледа се надолу-нагоре като отърван престъпник и крачките му се увеличиха към града.

В хана на Търнева не намерихме Бенковски, който според думите на Волова трябвало да го чака тука. Съдържателят на хана, който беше така също съзаклетник, даде на Волова една записка, оставена от Бенковски, в която той известяваше, че по нетърпима нужда заминал за Самоков, гдето от по-напред се предполагаше да отида аз.





II


Работниците от Пловдив не закъсняха да ни посетят вечерта. По желанието на един измежду тях, на име Кочо Чистеменски (Кундураджията), страшният герой от старата перущенска черкова, оставихме хана вечерта и се пренесохме на къщата му, находяща се в махалата Капти Християн. С първо влизание още в стаята, напредя ни се представи наредбата или обстановката на един български патриот. Стените бяха украсени с картините на Павловича, между които на първо място стоеше влизанието на българский цар Симеона в Цариград. Над масата между портретите стоеше закачен револвер, с хубав червен гайтан и с чер калъф, който според тогавашния вкус съставляваше част от мебелите. По-нататък висеха друг род оръжия, отрити и наредени, като че тия бяха първата необходима нужда на една къща.

— Нямам си още пушчица, но от ония, за които моето сърце се топи денонощно — каза Кочо. — А на жената е мило да жертвува своите венчални украшения.

Тук бяха още Димитър Златанов, Хр. Търнев и други разпалени работници, дошли да поговорят нещо върху работите. В Пловдив бяха още по-първи работници Хр. Благоев, К. Калчев, син на богати родители, нещо твърде рядко, и учителят Наботков, който се срещаше само с апостолите. Шумни и самонадеяни бяха тия разговори. Един залагаше всичкото свое бащино имущество, движимо и недвижимо, за да въоръжи бедните си другари; други предполагаше да направи фалшив заем от базиргяните фаисчии със задължение, че ще им наплати сумата после два месеца, т.е. когато се развие байракът; трети казваше, че от няколко дена търси сгоден случай да отвори раклата на старата си майка и да тури ръка на различни възелци, съдържащи нейната мъка; четвърти отиваше още по-надалеч против нравствения правилник; пети заключаваше, че като му причерней на очите, т.е. като види, че остава с голи ръце, без оръжие, ще да нападне някому със сила, да вземе средства.

— Аз мисля, бай Ванков, че нашето свято дело оправдава средствата, позволено е и да поизлъгваме на места — питаше чистосърдечно Кочо Кундураджията.

От всичко това аз се убеждавах малко по малко, че работите не са, както по Заарското въстание, че тука се готви нещо по-сериозно. В отсъствието на Волов и Бенковски за няколко дена бяха пристигнали в Пловдив разни писма и куриери; от много места дохождали депутации да викат апостолите в своето село или град. Няколко от тия депутации бяха из селата, находящи се в Рупченската околия.

— Недейте ни забравя, и ние правим част от българския народ — казали тия пред Димитра Златанов. — Нека заобиколи някой от руските хора местата ни, и ще се увери с очите си.

Населението мислеше, че апостолите не са тръгнали само по себе си, че тях ги е проводила някоя царщина, например Русия, Сърбия или Румъния. По тая причина мнозина от тях не намираха за нужно да се обясняват пред простолюдието, че тия са бедни, изгонени и компрометирани младежи, тръгнали по собствена своя воля, без знанието на някоя царщина; защото, ако кажеше човек истината, то щеше да изгуби мисията му пред очите на масата.

И така, същата тая вечер събранието намери за добро да замина за рупченските села, гдето не беше ходил още никой и гдето имаше голяма нужда да се съставят комитети.

Границите на пропагандата в IV окръг бяха следующите: от града Пловдив към северна страна границата беше карловското шосе, което нарядко преминуваха апостолите за към Абрашларска околия; в селата Каратопрак и Чукурлий имаше комитети. В Аджар само едии път беше ходил Волов, но дали можа да състави нещо, не зная. Тая северна линия опираше до Калофер, а оттам се връщаше покрай полите на Балкана през Карлово, Сопот, Клисура и се спущаше надолу по течението на р. Тополница, между Коприщица и Златица, като прибираше в района на IV окръг и селото Смолоко, над Петрич отгоре. Северозападната линия се спущаше през селата Поибрене, Мухово, Церово и пр. и слязваше на другото шосе, Т. Пазарджик-София до селото Ветрен. От с. Ветрен се обръщаше към запад чак до Белово (в Самоков Бенковски ходи един път, но след няколкоминутно бавене беше принуден да бяга обратно, защото щяха да го предадат[2]), а оттам през Банско слязваше в Батак, Пещера и тръгваше към изток, по полите на Доспат, през селата Брацигово, Перущица, нагазваше в Рупчос при селото Сотир, повличаше нагоре към селата Дядово, Бойково и оттам пак се връщаше към Пловдив през селата Яворово и Карагач. Като изключим Банско, гдето линията в IV окръг се изкривяваше малко към южна страна, ни на едно село вън от теглената по-горе линия не излязоха апостолите.

При всичко че IV окръг не беше разпределен между четиримата апостоли, но пак може да се тегли линия и измежду районите на ония местности, гдето всеки от тях действуваше най-много. Така например Волов обикаляше най-повече по селата между Карлово, Конаре и Коприщица (Старо Ново село, Синджирлий, Паничери и пр. бяха негово притежание); Бенковски имаше селата около Тополница: Петрич, Мухово, Мечка, Поибрене, Церово, Лесичево, Ветрен и пр.; Каблешков — Коприщица, Сопот и някои околни села; а аз — Рупча. Останалите по-главни пунктове: Пловдив, Панагюрище, Т. Пазарджик и пр., бяха размесени между двамата от Гюргево минали апостоли. Няма съмнение, че там, гдето беше стъпил кракът на Бенковски, огънят бе разпален най-много. В Батак само Волов беше ходил.

Вечерта ние останахме да нощуваме в дома на Коча Кундураджията заедно с Волова, а на другия ден трябваше да потеглим всеки въз противоположна страна — Волов за Карлово, а аз за Рупча. Само Волов, като главен апостол на IV окръг, имаше право да поверява апостолска длъжност на други лица. След като ме закле с револвера си в ръката, че ще да бъда верен на своето отечество до последна минута на живота си, той ми написа едно пълномощно, каквото беше дал и на Каблешкова, подписано само от него и подпечатано с частния му печат, в което пълномощно се казваше, че аз съм негов помощник и имам право да съставям комитети в IV окръг. Волов се подписа на пълномощното ми с псевдоним — Петър Ванков, главен двигател на Западна Тракия, 1 март 1876 год.

Даде ми той още и няколко инструкции, съставени още в Гюргево от апостолския комитет, в които се означаваше горе-долу целта и длъжностите както на самите апостоли, така и на новосъставените комитети.

Първото нещо, което всеки апостол трябваше да каже най-напред в селата, се захващаше от въпроса за самосъхранението.

— Известно ви е вече, братя, че турският комитет в Цариград, който се състои изключително от фанатици-софти, е решил всеобщо клание на българите!… Това клание ще да се започне идущата пролет. Цял рой от ходжи и софти пъпли вече из турските села да разгласяват своето решение. Джепанетата във всеки град са отворени вече за турското население, на мало и голямо се раздават оръжие и фишеци; джамиите са се преобърнали на дебои; страшни ще времена да настанат за нашия народ, дете в майка ще да заплаче и пр. — бяха стъпателните проповеди на апостолите в ония села, гдето нямаше още комитет, гдето кракът на Дякона не беше стъпил, защото в такъв случай нямаше нужда да се разправя надълго и широко за деятелността на турските комитети.

Разбира се, че в истинността на горните думи по него време нямаше човек, който да се усъмни. На часа още измежду присъствующите ое почваше разговор, кой какво видял и научил било в града, като ходил на пазар, било в ближното турско село и пр.; а апостолът, който беше пуснал вече мухата, радваше се в душата си, че стрелата му е ударила на място.

Според гореказаните правила тайното общество трябваше да се състои: от свещеника и учителя (ако ги има) и от по-първа ръка хора, с доказана честност и с влияние в местността, на число до десят души най-много. Всеки един от тия членове ще има за длъжност да убеждава и записва второстепенни или прости членове, на които няма да се открива друго нищо, освен: да бъдат готови на всяка минута, за да грабнат пушката, щом се издигне знамето на българската свобода. Тия не щяха да знаят други никого, освен онова лице, което ги е записало от най-напред, тъй щото, ако последва предателство, да не може да пострада цялото общество. На сиромасите работници, които са достойни да употребяват оръжие, но се лишават от средства да си го набавят, обществото се задължаваше да ги въоръжи; а по тая причина това последното трябваше да се погрижи и със събиранието на парични суми било чрез внасянето на определени или едновременни помощи, било чрез вътрешни и външни заеми, по какъвто и да е начин. А на ония свои съселяни, които са хора юначни, но по разни причини: или че не можат да държат тайна, или че са пияници, или че имат тесни съприкосновения с турците, нямаше да им се открие целта от по-рано — членовете на обществото трябваше да им загатват твърде отдалеч, като например: „Лоши времена ще да настанат; всеки трябва да си има поне един пищов или нож, ако иска да остане жив“… Въобще обществото беше длъжно да приготви оръжия и други по-нужни потребности за цялото село.

Ето по-главните неща, с които трябваше да бъде снабден всеки бунтовник[3]:


Пушка.

Нож, кама или сабля.

Пищове или револвер.

Фишеци за пушката — 300.

Фишеци за пищовите — 150.

50 грама суров барут.[4]

Паласка за фишеците.

50 драма сладък мехлем.

Тифтик (от ленено платно).

50 драма восък.[5]

2 оки сухари.

Съсъд за вода (кратунка или тенеке).

2 чифта цървули.

2 чифта навуща.

Котки за цървулите.[6]

Риза и гащи по два чифта.

Ямурлук или мушама.

Конци, игли и игленик.



На всяка къща да има по една ока барут и куршуми.

За по-големи работи, като например убийство на предатели и на други вредни членове, обществото трябваше да известява на надлежния апостол. За деня на въстанието, за който всеки искаше да узнае, се казваше, че той ще да бъде известен във всяко село с особен човек, след като се реши вече в главното събрание.[7]



Апостолите бяха още длъжни да правят статистика на всяко село, гдето съставят комитет, за да можат да дадат отчет за делата си в голямото събрание. В тия статистики се обемаха следующите предмети: числото на работниците, на способните да носят оръжие; на старците, жените и децата; има ли в селото турци или наоколо; числото им; местоположението на всичките села въобще; има ли наблизо река, мост, гора, главен път; колко едър и дребен добитък има: храна, оръжие и барут; има ли някой достоен човек, който да познава местността добре, да е бил хайдутин, в казашкия алай и пр., за да може да поведе своите въстанали съселяни; има ли някой шпионин в селото, т.е. турско ухо, как му е името и пр., и пр.

На апостолите се строго забраняваше: да пият вино и ракия, да ядат блажно пред селяните през постите, да отварят излишни лекомислени разговори и да се лъжат един други. За всичко това едничкото наказание щеше да бъде смърт.





III


Рано сутринта на другия ден Волов замина за Карлово, след като ме снабди с няколко зърна отрова за всеки случай и с принадлежности за писание на тайни писма; а аз останах да чакам в къщата на Кочо Кундураджията до вечерта. Като всеки сиромах, той нямаше къща на два ката, а само една или две стаици, в които, като беше опасно да стоя, за да не ме свари някой, отстъпих в една малка стаичка, или хаят, без прозорци, в която се намираше едно-друго, като брашно, нощви, бъчевки и пр., гдето вярната и патриотка стопанка на Коча ми донесе и цялата библиотека на тоя последния, състояща от драмите Иванко Хаджи Димитър Ясенов, приказката От трън, та на глог и други още повестчици със съдържание, каквото обичаше разпаленият Кочо. Тоя последният отиде на дюгена си.

Тук аз престоях целия ден. Подир пладне дойдоха на гости няколко жени без работа от махалата, които насядаха навън в двора[8] пред моята стая и отвориха уста за това, за онова, каквото им дойде на ума, докато дойдоха най-после до тогавашното натегнато положение.

— Страшно ще стане, Кочовице, сеч се приготовлява против християните, както едно време в Завярата — говореше една от гостенките.

— Господ и св. Богородица да чуват — въздъхна друга една, като че с нейното затривание щеше да се свърши светът. — Не само мъжете, което е тяхна работа, но и децата вече вечер късно остават по пътя, насядали смирено на търкало, разказват, че ще да дойде български цар, учат се да му пеят песента…

— А не казваш, че по цял ден се учат да играят на талим (военно упражнение) — повтори първата дипломатка.

— Кажи ни нещо, Кочовице, ако знаеш — каза една от гостенките. — Кочо се меси в тия работи — прибави тя.

— Кочо си гледа сиромашлъка и мисли само за къщата си — отговори умната стопанка, като искаше да прекъсне празните приказки, едно, да освободи моята врата от тия неканени стражари, а, от друга страна, да се покаже, че малко се интересува от безпокойните слухове.

Та можеше ли другояче! Така й бе поръчано да постъпва от страна на строгия Кочо; тя разбираше напълно важността на поверената й тайна.

Вечерта, часът къде 12, Кочо си дойде от дюгена и ме изведе през разни криви улици в турските гробища под Бунарджика. Тук ние намерихме още Д. Златанов, Петко Машев и Атанас Семерджията, от Гюлбахча, дошли през други път да ме изпратят.

После малко тия се завърнаха в града, освен Атанас, с когото се отправих за с. Сотир, гдето беше известно вече, че отивам в селото им. Атанас ми служеше като проводач.

Името си от Симеон измених на Драган — за всеки случай.

Ходжата викаше, когато ние влязохме в Дермендере. Бай Атанас беше принуден да ме причаква тук-там, защото каменният път между града и селото не благоприятствуваше на кундурите. В селото блещукаха още няколко кръчми отворени, гдето редовните посетители от тия заведения допиваха последната си аспра. Бай Атанас поиска да си подкрепим силите с по 100 драма, на което се съгласих безпрекословно, при всичко че помнех още всичките точки и запетаи на дадената си клетва, че в качеството си на апостол няма да турям в устата си ни бяла Рада, ни червен Петко. В кръчмата влязохме незаметно, свършихме си работата и излязохме, без да обърне някой внимание на нас.

Изгубихме се из мрачината, между гъсти дървета, нагоре въз реката, която шумеше и се пенеше по причина на многото воденици. Напреде ни се изпречи бяло голямо здание с грамадни порти, за което преводачът ми разказа, че тая е фабриката за сукно и пр. на прочутия Гюмюшгердан, грък от Пловдив и неограничен деребей в страната. За успеха на своята фабрика той наложил тежка ангария по цялата Рупча и на турци, и на българи, които били длъжни да му работят денонощно с възнаграждение, дадено като милост. Разбира се, че богатият човек — като всеки богат човек бил ортак с паши и бейовци, които делели помежду си узурпирания труд на сиромашта. За да бъде по-любим на силните, той присвоил всичките характерически прищевки на развалената турска аристокрация. Имал си чибукчия, млад лангера, с червена фанела и с пъстри моралийски чорапи, имал си кьочеци и пр., които, след като отживявали своя век, преминавали в числото на пловдивската гръцка аристокрация.

Ако попитате селяните българи, то нарядко ще намерите помежду им човек, който да каже лошава дума за Гюмюшгердана. „Бог да прости майка му и баща му — казват тия. — Ако не беше той да каже на пашата, че съм бил луд и постоянен негов роб във фабриката, то досега гробът ми не щеше да се познава.“

Това се обяснява твърде просто. Практичният грък, който е имал авторитет да разваля всяко кадийско решение, на когото думата не е ставала две, гдето и да отиде, незначителна работа е била за него да каже на бинбашията: „Освободете тоя пезевенгин, че имам голяма нужда от кюмюр.“ Справедливостта го изисква обаче да признаеме и това, че въобще Гюмюшгердашж е направил и много добрини на българите. Така например във време на въстанието той е запазил много български села по Рупча от хищните башибозуци. Ако неговите богатства да ги притежаваше някой българин, то едва ли и той щеше да бъде по-добър.

Турското население обаче, което не е обръгнало да прави темане пред никакви потомствени и стълбови дворяни; което я е знае какво ще да каже лорд, барон, помешчик, чокой и пр. и което е навикнало да гледа, че довчерашният паша и аенин е слязвал от своето величие само с един махзар, подписан от няколко души, скоро решило по кой начин да се отърве от дермендерейския фабрикантин, въпроси, които в Европа се решават подир сто години в камарите, след като се изпишат хиляди оки книги за различни проекти.[9] В Турция всичко това можеше да се извърши с едно парче, книга, от което може да се направи книжен фишек. Жителите от Дермендере отдавна били забележили, че младо помаче със скъсана абичка и с пищовец на кръста иде и отива във фабриката на Гюмюша и се помайва по пътя тук-там. Един ден ехото на една пушка се раздало из Дермендере и няколко души, уплашени, тичали от фабриката към селото, като викали: „Убиха челебията!“

Поменатото помаче, родом от с. Пашмаклий, нарочно било изпратено от своите съотечественици помаци да убие оногова, който убил тяхната допотопна индустрия — правението аби. Той не можал обаче да сполучи да убие същия Гюмюшгердана, но убил брата му Димитракя деня по пладне, пред портите на фабриката. После бил хванат по гората и наказан смъртно в Пловдив.

Пътят от Дермендере за Сотир върви по десния бряг на Сотирската и Тъмрашката река, които се събират под селото отдолу. Всичко беше тихо; само блъсканието на реката от камъците и тупанието на тепавиците нарушаваше тая тишина. Проводачът ми бай Атанас ме запитваше за това и онова по въпроса за въстанието, така щото не усетихме кога се покачихме на рътлината, в подножието на която се намира селото Сотир. Всичко тъмнееше вътре, с изключение на две-три места, гдето се виждаше още да блещука слаба светлина; хората си бяха легнали вече, защото наближаваше полунощ, а селото оставаше в разположението не немирните кучета, които се обаждаха оттук-оттам из селото, като нощна стража.

Като се навалихме надолу из стръмнината към реката, ето че двама души, които ние от по-напред не можахме да съзрем, изправиха се на крака от дънера на едно дърво. Аз се сепнах настрана и турих ръка на оръжието си. „Кой е?“ — попита преводачът ми. „Ти ли си, бай Атанасе?“ — отговори един от непознатите. Докато бай Атанас си направи устата да каже: „Закъсняхме“ — двамата непознати ни наближиха с думите: „Хайде, добре дошли! Чакат ви.“

Тия хора бяха турени накрай само нас да чакат, за да ни отведат на определеното място. Поведоха ни през плетища и дворове из селото, за да не минем през турската махала; влязохме в селото само четирима, но докато стигнем на определеното място, съпровождахме се от други двайсетина другари, които се мятаха през плетищата и бахукаха отчаяно. Аз говоря за кучетата.

Отвътре вратника на един двор друго непознато лице ми стисна ръката в мрачината и ме поведе по тесните стълби на една бяла къщица. Това лице бе Рангел Тепавичарят, на къщата на когото слязох. Стаята, в която влязохме, гдето аз си въображавах от по-напред да намерим при огъня само трудолюбивата ступаница, че преде конопи или кърпи дрешките на своите деца, а тия последните хъркат настрана под една черга — видях съвсем друго. Около десятина мъже, стари и млади, стояха с кръстосани ръце, наредени на две отделения в стаята. Аз преминах помежду им развълнуван и ги поздравих с разтреперен глас. Човек забравя и мъки, и страдания, и всичко, когато вижда, че делото, на което се е посветил, така също се разбира и цени от другите. Благоговението на присъствуващите тия сиромаси, които ме гледаха с четири очи какво ще да кажа, като че да бях господ, даваше ми кураж и сила, караше ме да презря и бесилка, и живот.

Напред всекиго от тях имаше саханче, гаванка или тепсия, пълни с барут, куршуми, книга и други принадлежности за фишеци, които тия правеха на седянка в затворената стая. В едното кьоше от стаята имаше възправени до двадесят шишинета, а на края до огъня беше поставен тюфекчийоки тезгях, на който работеше стопанинът на къщата, бай Рангел, счупените пушки; той разбираше от тоя занаят. С една реч, работата кипеше. Когато в с. Сотир, гдето не беше стъпал още апостолски крак, приготовлението ое вършеше така деятелно, то всеки може да си въобрази като какво е било в по-големите чисто български села, гдето Бенковски и Волов стояха по няколко дене.

Разбира се, че по длъжност аз трябваше да полея масло в огъня, т.е. описах положението на българския народ, ако не въстане на уреченото време, с такива мрачни красни, щото още вечерта няколко души туриха намерение да вземат е заем пари от Пловдив, с каква и да е тежка лихва, с които пари да си доставят подобри пушки.

— Хора като вас, бай Драгане, непременно трябва да ги знае руският цар? — попита един от присъствующите след няколко часа, когато се разбрахме вече един други, че сме си българи.

— Питане ли иска още — отговори друг един, като че той сам да беше се виждал няколко пъти с руския цар.

Цялата нощ тия добри хора не се отделиха от мене, да ме слушат. Обществото не можа да се състави през нощта, защото отсъствуваха от събранието няколко души, между които беше и дядо поп.

На заранта тоя последният дойде. Той беше от ония свещеници, които се занимават повечето с чистотата на своето оръжие, отколкото с требника. Заедно със свещеника по сами себе си се разбираше, че първо място трябваше да държи учителят. Обществото се състави твърде благополучно. Членовете му ое задължаваха да работят с всичката си сила за неговия успех, като принесоха и клетва, че ще да бъдат верни на народа си. Свещеникът Тодор Георгиев и учителят Еню Йотов, щяха да водят всичките работи.

Тоя ден аз останах в Сотир. В това село, от горна страна, в реката има фабрика за барут, която аз желаех да видя. Дядо поп ме увери, че ако се покажа из селото, няма никаква опасност, защото в селото им всеки дан дохождали граждани по своята работа. Помещението, гдето се работеше барутът, злоупотребяваше думата фабрика, защото всъщност то не беше нищо друго, освен една колиба с каменни стени, гдето се чукаше гюверджилето, и още едно подобно здание малко по-настрана, гдето работеха и пресяваха барута. Гюверджилето и другите разни смесове бяха насипани в дървени чутури (стъпи, хавани), закрепени в земята, в които удряха дървени токмаци, както в тепавиците за аби, движими посредством едно колело, карано от водата. Останалото приготовление на барута се вършеше с ръце. Наоколо имаше до десятина тезгяха, големи колкото обикновена врата, върху които беше насипан барутът да съхне на слънце. По-настрана имаше няколко чувала с направен вече барут.

Работниците, които са в същото време и притежателите, всичките, разбира се, турци, бяха се иаизтягали наоколо да спят. Когато ние се явихме при тях, тия погледнаха на мене с подозрение и не се забавиха да извикат иастрана дядо попа, когото питаха нещо тайно.

Тая фабрика била обща на турците от Сотир. Събраните приходи от продадения барут се делели наравно помежду всичките; трудът така също бил разделен между същите. Тия плащали пари само за гюверджилето (селитрата) и нищо повече, така щото барутът им ставал по 5–6 гроша оката, а се продаваше повън 20–30 гроша. Една година по неосторожност подпалил се един чувал с барут и всичките находящи се там работници, на брой около 5–6 души, намерили ги опърлени като кютюци. Тях погребали преспокойно без знанието на правителството, защото, ако известели, освен че щяло да запрети правението на барута, падало им се още и наказание, тъй като правението на барут не е позволено на частни лица. Ето защо, когато аз отидох на фабриката, турците се съмнили да не съм шпионин от страна на правителството, за което и питали дяда попа.

Няма съмнение, че турското правителство е знаело най-добре тая фабрика, която съществувала от няколко години, но преструвало се е, че не я знае.

От тая същата фабрика нея пролет се купи много барут от селата, които се готвеха за въстание. От най-напред търговията беше добросъвестна, но отпосле, когато турците помирисаха нещо, захванаха да правят злоупотребление със стоката си.

Местоположението на с. Сотир е очарователно. Посред селото протича бистрата Дядовска река, която приспива обаятелно със своето приятно шумтение неговите жители. Сред селото се намира студена чешма, водата на която се слави по цялата околност. Цели осем години едно време, то ще да се рече преди 20–25 години, българите са били длъжни всеки ден да носят на пловдивския аенин по две бурета вода, натоварени на едно муле. Тая ангария е била като едно редовно даждие за селяните, които са ходили поред да карат водата. Който си е свършил реда, стоварял е буретата пред портата на своя съсед, комуто е следвала, чредата да отиде на другия ден. Лятно, време, иде-доде, но зимно време, когато се пукало дърво и камък от студ и когато буретата се сковавали на лед, докато се напълнят, сотирчани пак са били длъжни да поят ефендетата с балканска вода. „Щом се подадяхме от портите на конака, цяла глутница ефендета, кятипи, чибукчии и пр., с ибрици в ръка, заобикаляха мулето да си точат вода“ — разказваха селяните.

Тая ангария се прекратила от някого си Хайредин паша, за когото разказват, че бил реформатор. Веднъж, когато чибукчиите се трупали около мулето с буретата, пашата гледал от прозорците. Той се усъмнил да не би в буретата да има вино или ракия, та затова захванал да крещи. „Това е балканска вода, ефендим“ — казали нископоклонно конашките слуги. Пашата повикал българина и след като разбрал в що се състои работата, дал му един юзлук и му залретил да го не вижда втори път в конака, а водата от буретата му заповядал да източи сред двора.





IV


На мръкване аз оставих Сотир и придружен от дяда попа, отправих се за с. Извор, гдето ми препоръчаха учителя още от Пловдив, че бил интелигентно момче, а дядо поп, който държеше това село, обеща ми, че може и там да се направи нещо. Като нямах препоръчано друго лице от по-вярно място, то казах на дяда попа да теглиме право в училището. Учителят Пею Близнаков, 23-годишен момък, ме прие твърде учтиво, а дядо поп се върна обратно в селото си.

Вечерта се събраха по-първите хора в училището, на които аз разправих положението на работите и се казах защо съм дошел. Младите бяха възхитени от моите думи, а старите поклатиха глава съмнително и в отговор на моите думи гледаха на въпроса само от една страна, т.е. от лошавата. По тая причина, когато поисках да се състави общество и участвующите в него да се закълнат, породи се несъгласие между самите селяни за и против.

— Всички ония села, които не въстанат в определений ден заедно с всичкия народ — ще да бъдат оставени на турския произвол — казах аз. — Още повече: тия ще се считат за неприятели, както самите турци.

— Ние от своя страна ще да направим всичко, но само клетва не даваме, защото, ако се научат турците, със земята заедно ще ни изтребят — казаха старите.

В това село имаше мнозина българи с турски дух, от които най-много се бояха честните работници, та затова действуваха толкова предпазливо. Когато Отон Иванов на 22 априлий отишел в това село да го дига на въстание, то благоразумното население поискало да го върже и предаде.

— Ще дойде време, господинчо, когато ще да ходим да забикаляме в Пловдив на Джумая джамиси, за да видим зелено парцалче, за което ще бъдем петимни — говореше един от присъствующите, който си личеше по лицето, че господ му е дал от всичко.

Зеленото парцалче означаваше, че ще ходим да търсим турците.

Събранието се разотиде, а аз останах да нощувам при учителя. Не зная защо, тоя последният започна да се безпокои, при всичко че на масата му стоеше руският в. Мир, от който той превеждаше на български възванието на генерал Гарибалди към поробените народи на Балканския полуостров. Аз си легнах, а той се разхождаше из стаята, вдигаше час по час пердето на прозореца и отваряше вратата. Разбира се, че неговото безпокойствие влияеше и на мене, не че ще да ме предаде, което не вярвах, защото момъкът беше скромна и интелигентна душа, свършил в Пловдивското училище; но просто тъй, ставаше ми съвестно, като си посмислих, че аз съм причината за това справедливо безпокойствие. Преструвах се, уж че спя, но всъщност следях всичките движения на гостоприемника си, който се боеше да загаси и ламбата. Може би да си е въобразил той поне на минута, т.е. да си е предположил следующето естествено в подобни случаи питание: „Ами ако тоя, който ни се препоръча за такъв и онакъв и пред когото си изказах сърцето, излезе шпионин?“

Креснаха първи петли, повториха и потретиха, кучешкият лай престана, сипна се зора, а проводачът, когото ми бяха обещали още от вечерта да ме води за с. Дядово, не се явяваше. Безпокойствието на приятеля се увеличаваше, думата върви си стоеше на устните му, но той не смееше да я произнесе. Проводих го да види що стана обещания човек. Нямало го у тях! Казала ступаницата му, че отишел отрано за дърва, т.е. избягал, да се не намеря в селото. Що да се чини? Да тръгна сам за Дядово, имаше десятина пречки: незнаението на пътя, непознаванието никого по тия села и пр. Да чакам да ми пратят друг проводач? Близнаков не даваше никаква надежда, от една страна, а, от друга — наближаваше да съмне.

Похванах студената ръка на гостоприемника си и хванах пътя пак за с. Сотир, за да взема водач, без който ми бе невъзможно да нагазя рупченските балкани. По пътя ме срещнаха няколко турци, но никой не пожела да се усъмни, па и отговорът бе готов в противен случай: търся си място за учител, или пък излязъл съм по алъш-вериш.

Рано сутринта, докато отче Тодор от Сотир спеше още, аз похлопах на вратата. Той се уплаши от най-напред, като ме видя ни в туй, ни в онуй време, помисли да не съм предаден. Като му разправих работата как е станала, той се успокои и склони да ми стане сам водач досред пътя на с. Дядово, гдето се намирал някой си Григор Аргиров да гори кюмюр, родом от последното село и един от най-добрите родолюбци в това село според думите на отца Тодора.

— Изворци са турци; между тях няма народни хора — викаше отчаяно светиня му.

Преди обед ние потеглихме за с. Дядово из тясната каменлива пътечка, дядо поп с муле, а аз — апостолски. Трудно беше пътуванието. Моите кундури, с които не бях решил още да се простя, при всичко че ги влачех по камъците като букаи, бяха се охлузили и побелели като липова кора.

На половин пътя между двете села, в едно завряно място над реката, намерихме речения Григора, заедно с брата си, който къртеше кютюци от една нива, да гори кюмюр. После „добре дошли“, „живо-здраво“, „какво има, какво няма“ и пр. дядо поп Тодор, т.е. проводачът ми, прегази през просото.

— На сладкия разговор няма насищание — каза той, — па и празните думи се не свършат. Негова милост не е ни даскал, ни търговец, а апостол, изпратен от дяда Ивана (от Русия) — продължи той, като сочеше на мене, — дошел е и по нашите села да ни каже какво да правим; та затова заведи го в селото тая вечер да се разговорите, както ние направихме в Сотир.

Това каза дядо поп и си възседна мулето, с което се изгуби из шумата, към селото си.

Ние останахме с новия си другар лице срещу лице в краището на ближната гора. Той бе момък около 30-32-годишен, с черни мустаки и засмяно лице, на име Григор Аргиров. При всичко че думите на поп Тодора звънтяха още в ушите ни, но Григор продължаваше да изглежда смутено; виждаше се, че иска да ме пита за много неща, но не смееше още. Между моя морав фес и черното ми палто, от една страна, и неговото почерняло от кюмюр лице и охлузения му калпак не можеше да бъде така скоро сближавание. И действително, колкото аз отивах по-навътре из Рупча, толкова повече захванах сам себе си да не харесвам, облечен с палто и панталони. И да не искаше някой да ме почете с погледа си, и да си заминеше, без да му мине нещо през ума, щом ме видеше в тия дрехи, не в правия път, възседнал на кон или в талига, насред гората при кюмюрджиите — отведнъж щеше да си помисли: „Работата на тоя човек не е чиста.“ Следователно явяваше се нужда да нахлузя наместо панталоните черни рупалански чешири, което не можах да извърша на часа.

Григор не можеше да си остави запалените вече кютюци за кюмюр, за да ме води към селото, което се намираше от нас нагоре около 1½ час; па не бе и време още да тръгнем, защото ако в Сотир по нужда се явях сред пладне в селото, то в Дядово благоразумието го изискваше да вляза нощно време.

Колкото и да беше топло времето тая пролет, то Рупчанският балкан, гдето жетвата узрява едва по Голяма св. Богородица, когато в полето вършеят вече, правеше изключение, а моите памучни чорапи и късото палто не бяха в състояние да ме запазят от строгия климат. Там наблизо, както казах, тече Дядовската река, върху левия бряг на която новият приятел приготовляваше кюмюр. Коритото на реката на това място е ужасно. Два непроходими бряга от зъбести червени скали, високи до 30–40 метра, пазят леглото на своята царица, на която едвам се слуша от брега лудото шумене. Скалите и от двете страни са покрити със зелен здравец и ракитина. Над левия бряг на тия скали аз трябваше да престоя около 4–5 часа, докато наближи да се сдрезгави, а Григор ми носеше от време на време жарава върху една тикла, за да се грея.

Надвечер ние пъплехме вече с приятеля си през стръмните долини и урви за селото. Най-напред трябваше да отидем на саята при някого си Димо Аргиров, стар учител в селото и влиятелно лице, който щеше да ни каже в селото ли ще бъде по-добре да вляза, или да остана на саята, гдето и да направим събранието. Даскал Димо, най-старият учител по цялата Рупча, който пръв път захванал да предава български, прие ме много добре. След като ми прегледа пълномощните писма, той каза, че можа да вляза в селото, но нощно време трябва да стане това. Остави ни двама с Григора да се помаеме още в шумата, а той отиде напред да приготви места и да изпрати хора да ни введат.

Студът ставаше нетърпим вече по тия високи върхове. Едвам часът къде двата ние влязохме в селото, придружени от двама-трима души, които ме заведоха право на училището. Събранието беше почти пълно; до 10–15 души, въоръжени с пъстри кърджаляйки, 60-годишии старци и 20-годишни момчета начело с дяда попа чакаха моето присъствие. Тук хората бяха по-свободни, защото в селото им нямаше турци.

Това патриотическо събрание отново пробуди моите сили и надежди. Аз не можах да остана хладнокръвен, като гледах, че и белобрадати старци са потърсили нов живот, просълзих се и ги поздравих с няколко думи още с първото си влизание.

Моята встъпителна реч за приготовлението на българския народ падаше като мехлем на трогнатите слушатели. Всяка дума, всеки пример и заключение се потвърдяваха и одобряваха от тях.

— Ще да умрем за вяра Христова, господинчо — каза един старец, като се удряше в гърдите и стискаше в ръка любимата си кърджалийка, на която имаше нанизани около десят жълти белезици.[10]

После малко всичките събравши се бяха наредени гологлави, начело със свещеника Иван, който държеше в ръцете си евангелието, а аз застанах посред с револвера в ръка и произнесох клетвата. Всяка моя дума се повтаряше от новите съзаклятници. От сърце и душа произнасяха те думите: „Ще бъда верен на отечеството си и нищо няма да открия на християнските душмани.“ След свършванието на клетвата съзаклятниците се изреждаха един по един да целуват устата на моя револвер и св. Евангелие.

— Да ти е честито! — казваха тия един другиму.

Същата още вечер стана разпоряжение да изпратят хора за барут и куршуми.

След свършванието на официалната част идеше вече ред да се опознаем един други, да се разговорим чисто по нашенски.

— Ти, бае Драгане, нищо не ни каза за себе си, но ние ще те попитаме: от кой град си родом и колко години става как тичаш по тая работа? — питаше един от съзаклятниците.

— Защо бързаш като теле напред майка си, джанъм — пресече думата на първия любопитен дядо Тодор, но и той не по-малко ме гледаше в устата какво ще да отговоря на зададения въпрос.

Разбира се, че хора, които си повериха съдбата в ръцете ми и на които животът от мене зависеше, вече трябваше да знаят що съм за човек.

— Българин съм, и нищо повече — отговорих аз. — Ако сме живи да се видим, когато се издигне байрякът, тогава ще да се опознаем.

— Видите ли? Аз кому говорих — каза едии от съзаклятниците, от думите ма когото заключих, че от по-напред са се готвели да ме питат за родното ми място.

— Прости ни, господине; ние сме хора селяни, па и малко помаци още, ако искаш. Кажем дума, без да размислим накъде ще отиде.

— Туй, учението, чувал ли си го поне през плет, бае Драгане? — подкачиха пак любопитните селяни.

С тия думи „чувал ли си го поне през плет“ тия искаха да кажат, че аз съм най-ученият между учените.

— Колкото да си записва името, може да знае — пое думата друг един съзаклятник, като мислеше, че с това ще ме предизвика да говоря.

— Да остане при нашия даскал да се понаучи — обади се друг един от кьошето.

— Петнадесят годинки най-малко може да си изгубил подир книгата — обърна се, та каза дядо поп.

Посред нощ събранието се разиде; съзаклятниците, преди да си излязат и отидат по къщята си, сториха втора клетва помежду си, че всичко онова, за което са чули и видели тая нощ, ще да си остане там, няма да го научат жените.

— За жена работа ли е това бе, брате! — говореше един старец до вратата.

При мене останаха само няколко души, като стражари. Някои от тях се занимаваха около огъня да ми правят цървули, с които реших вече да заменя кундурите в понататъшните си пътувания.

На другия ден, щом се пукна зората, докато нямаше още жива душа из селото, аз потеглих за с. Бойково, придружен от Григор Аргиров, това същото лице, което по-първия ден гореше кюмюр при Сотирската река. Тоя момък се прилепи в мене от един път. Той остави и жена, и деца, остави работата си и кюмюря, несъбран в гората, само и само да послужи на делото.

— Гдето и да отидеш, бае Драгане, аз съм решен да дойда с тебе — говореше той.

От Дядово до Бойково е един час разстояние към южна страна. Ние хванахме през гората направо, че е по-безопасно и по-близо. Нощта беше тиха, небето ясно, та затова дебела слана покриваше земната повърхност. Сух балкански студ пронизваше костите ни по високите родопски върхове; но в замяна на това ясният дядо месечко осветляваше и най-тъмните кьошета между бориките, под които вървяхме. От върха, който се намира между двете села, можеше да се види, макар и на месечината, една голяма част от грамадния Доспат. Григор ми нареди имената на всичките по-високи върхове, между които първо място завзема Персенкът, близо до голямото помашко с. Тъмръш, покрит със сняг.

На разсъмвание ние издебнахме да се вмъкнем в селото, без да ни усетят даже и селските стражари — кучетата. Спряхме се в двора на училището, което беше затворено. Аз останах да чакам на стълбите, а водачът ми отиде да търси учителя в къщата му.

Според думите на учителя (Илия Георгев), който дойде на училището след няколко минута, по това време трудно било да се намери къща из селото, та затова трябвало да остана на училището. Аз прегледах зданието и намерих една стая, отделна, в която можеше да остана него ден. Учителят се потруди да накладе малко огнец, донесе ми една чергица да си постеля и отиде да си гледа работата. Излезе така също и водачът ми, който като познат в това село и съсед нямаше нужда да се крие.

Цял ден престоях в тая стая сам-самниничек. Поисках от учителя да ми даде някоя книга да се занимая, който не закъсня да ми удовлетвори желанието: напредя ми се намираше Наустницата, вънкашните листи на която бяха окапани с разни материи, като бакалска престилка. „Корите й ги откъснали момчетата, като духали огъня“ — каза той и си излезе преспокойно.

Часът по два вечерта училището беше пълно с хора, млади и стари. Разбира се, че на първо място стоеше селският свещеник. Всичките мои предложения се приеха на драго сърце от присъствующите, с изключение на свещеника, който упорствуваше малко. Като дойде въпросът за клетвата, той отказа съвършено, заедно още с няколко души стари и имотни хора, според думите на които много щяло да стане, ако се и закълнат.

— Тъмръш е от нас на една педя място — говореха тия за подкрепление на отказванието си. — Какво ще да отговаряме пред Ахмед аа, когато той се научи, че бойковци сторили клетва против царщината?

Подигна се препирня между стари и млади. Първите казваха на последните, че тия още не знаят как се печели и гледа къща, а младите отговаряха, че който се бои от Ахмед аа, нека се премести да живее в селото му.

Аз скочих на крака и скимнах на Григора да вървиме, защото не съм дошел да слушам карание и лични нападения. Младите взеха по-нападателно положение против старите, които най-после бяха принудени да отстъпят победени. Двама-трима души ме достигнаха на двора и ме молеха да се върна, като се обещаваха, че всички са готови да направят, каквото им кажа. Сега събранието беше повече въодушевено, отколкото с присъствието на свещеника и първенците, които стесняваха младите от по-напред да се изкажат свободно. Можах да съставя обществото криво-ляво. Когато дойде време да си взема някои статистически бележки, изново забележих, че присъствующите започнаха да си шушнат помежду, че само това не е добро, гдето съм писал, т.е., тия се бояха да не би, като ме хванат, да намерят и техните имена в комитаджийската книга.

От обстоятелствата бях принуден да замажа очите на присъствующите с нещо тайнствено, което повече щеше да им подействува, отколкото сухите примери на слова. Написах едно писмо химически и им го зададох да се произнесат има ли нещо написано на това парче книга, или не.

— Няма, защото нищо не е писано отгоре му — отговориха тия и ме заобиколиха да видят по-добре какво ще да правя.

— Гледайте добре, да не кажете отпосле, че съм направил гьозбояджилък — казах аз; а после си натопих двата пръста в приготвената жидкост и като ги прокарах върху бялата книга, на която се явиха черни слова само на онова място, отгдето минуваха пръстите ми, присъствующите прехапаха язик.

— Хайде, бае Иване, да си вървим; тя се свърши вече. И ние сме си отворили устата да учим на ум тия хора? Ех, че сме умни глави! — говореше с ентусиазъм един от присъствующите към своите съселяни после моите тайнствени за тях действия. Всичките бяха поразени от мастилото.

Аз се подсмихвах под мустак. Нямаше нужда да говоря по тая част надълго и широко, която беше от компетентността на адютантина ми Григора. Той се намираше ни на небето, ни на земята, хвалеше ме до облаците.

— Къде ви ходи вас умът бе, джанъм? Ако той беше прост човек, проваждаха ли го да върши тая работа, оставях ли си аз работата да тръгна подиря му? — говореше той.

Моето намерение беше да заобиколя българските села от Бойково нагоре: Ситово, Лилково, Широка лъка и пр. Според сведения обаче, събрани от жителите е тия села, невъзможно било да сполуча, защото били удавени с турци; а освен това и пътуванието било мъчно по причина на дебелите снегове по тях места. Аз продължавах да говоря, че ще отида по тия села, а в себе си реших да забиколя по-напред селата, изходящи се в полите на Балкана, около Станимака. Скрих своите дири от бойковчени, защото по причина на несъгласията, които се породиха помежду им, боях се да не последва нещо.

После полунощ, без да заспиме, щом се подаде месецът, аз оставих Бойково. Като се затулихме от очите на селяните, които бяха дошли да ни изпровождат, пречупихме си линията. Казах на водача си Григора да ме заведе в тяхната сая, в гората, гдето, след като си починем, да преминем оттатък реката по другите села. В казаната сая, гдето пристигнахме на разсъмваяие, нямаше жива душа; но в замяна на това имаше плява, ръженица, която топли превъзходно. Аз се зарових вътре да спя, а Григор отиде в село да донесе нещо за ядение. Той щеше да ми донесе още и един кат дрехи, рупалански, защото от час на час се уверявах, че панталоните и късото палто освен вреда друго нищо не ми принасяха.

Пладне се беше превило, когато Григор заедно с брата си даскал Димо дойдоха на саята с нужните неща. Кисел пиперец, вързан в бяла кърпица, солчица и калаено жебениче с ракийка съставляваха моя обяд. След ядение аз се облякох с новите си дрехи, донесени от село. Тия бяха черни отрити потури, синя аба с владишки ръкави, гевезено поясче и кирляв фес без пискюл, тъй щото повечето заприличах на станимаклийски лангера, отколкото на рупаланец. Другите си дрехи натъпках в крачолите на панталоните, които оставих на даскала, да ги изпрати с верен човек до Димитра Златанов, мумджията, в Пловдив. Той разрови в едно кьоше плявата и ги тикна там, до второ разпоряжение.





V


Като се прибраха всичките хора от нивите и само тук-там се слушаха звънци на кози и овци, ние излязахме от саята с Григора и направо през ниви и гори смъкнахме се в стръмната Сотирска река, шумът на която се чуваше още отдалеч. Левият й бряг на това място е равен с водата, но десният, откъм Извор, е страшна страхотия. Голи канари, наслагани една въз друга, като полици, които са достъпни само на тамошните кози, с твърде малки изключения, образуват десния бряг на реката. На няколко места бяхме принудени да почиваме, повечето, разбира се, аз, отколкото водачът ми, докато се подадем на равнината. Тия канари са почти покрити като с мъх от зелен здравчец, който мирише и не от по-напред, но като го разбъркахме с краката си и започнахме да се хващаме от крехките му коренци с ръце, напълни се атмосферата с благоухание.

От саята до с. Яворово има около 3½-4 часа, а ние замръкнахме посред пътя; то нощта като за нас хора нищо страшно не представляваше. Само грозното бучение на балкана, по причина на силния вятър, неволно караше човека да се безпокои от нещо, да се огледва наоколо си. Пловдивските тепета Небет и Джамбаз, които се виждат от това място, светеха разкошно, като че жителите на тоя град, център на бунтовническите движения, не искаха даже да знаят, че след няколко деня жилищата им ще да се преобърнат на прах и пепел!

Право в къщата на дяда попа теглихме в с. Яворово, понеже даскалът не ни беше известен, а свещеникът Анастас беше ми препоръчан; освен това познаваше го лично и водачът ми Григор. Не щеш ли, в къщата на дяда попа, през една стена от неговата стая, бяха кондисали четирима-петима души турци, които ни видяха, като влязохме.

— Пак имало сърдчени българи на тоя свят, като се наемат да пътуват това време — каза един от турците, който беше излязъл напред вратата да си мие устата с ибрика.

— На вашите дни, ага, от никого не се боим — отговорих аз, които думи са като меден пръст през устата на всеки турчин, заразен от бабаитлъка.

Втъркулнахме се при светиня му. Той четеше вестници. Какво беше моето удивление, като видях напреде му гръцкия вестник Неологос, което ми даде причини за съмнение да не би отец Анастас да е ренегат, да не е заразен от станимаклийски патриотизъм. Смушках Григора, тайно да го предупредя, да не би да захване работата по комшийски.

На въпроса: „Откъде е другарят ти?“ Григор каза, че съм от Ахъчелеби, ходя да събирам кожи.

— Какво се учите от вестниците, дядо попе? — казах аз. — По нас се говори, че ще да стане страшно.

— И тук се чуват подобни неща, а че бог знае — отговори той, както щеше да отговори всеки един на негово място по това време.

От една страна, питах аз дядо попа издалеч, а, от друга, прегледвах крадешката вътрешните нареди на неговата къща дали няма да срещне окото ми някои предмети, от които да се извадят заключения за душевните, нравствени и умствени даже негови качества. Аз бях поразен не на шега. Първото нещо, което ми направи впечатление, бе скромната инак — но случай нечут и невидан до него време поне за мене, в къщата на един селски поп — библиотека, турена в нарочно приготвено долапче. Още повече: дядо поп беше абонатин на френския в. „Courier d’Orient!“.

Правих-струвах, констатирах нужния за мене факт, че макар дядо поп и да четеше Неологос, известно му бе съдържанието или по-добре направлението на всичките български вестници, не се забави той да извади от джеба си един брой от в. Век. Седнахме да вечеряме, а аз не бях намислил още „отгде да захвана най-напред“, т.е. да се изповядам пред човека, в къщата на когото се намирах, да туря край на притвор-ността. Не че се съмнявах в светостта на мисията си, но така пред човек малко-много образован, на когото не действуваше ни химическо писмо, ни баснословното уж приготовление на турския елемент и пр., трябваше да се излезе с по-съществени факти и причини.

А между това ръцете на дяда поп захванаха да треперят; често си наливаше той да пие вино, за да има по-голяма възможност, като си дига главата, да ме изгледва и изучи по вънкашноет. Съмни се светиня му, разговорът ни ставаше натегнат, блудкав и безсъдържателен.

Ужасно положение.

— Да обърнем листа на друга страна, дядо попе; недей го върза за кусур; такова време дошло… — казах аз най-после, след като се дигна софрата.

Нетърпеливият Григор, когото нямах причини да уча и на дисциплина, избухна като вулкан, щом вадя, че направих начало за обяснение.

— С първо виждание още, гости ни в туй, ни в онуй време, прияде ме нещо на сърцето; но казах на ума си „отгде-накъде“ и така си остана — говореше дядо поп, вън от себе си. — После, гледам, и по поглед, и по движения, и по думи не приличаш на човек да купуваш кожи. Уплаших се; какво не ми мина през ума!

Това каза дядо поп и рипна нанавън из вратата така бързо, щото полите на дългата му антеряя се дигаха, като да ги опипаше някой нарочно.

— Извинете, алар, загдето не можах да дойда да се поразговорим — говореше той на гостите си турци в другата стая. — Дошли ми са други гости, да не бъдат от вас по-добри[11], с които имам малко земане-даване… Знаете, попски работи.

— Гледай си рахата, попе — чуха се отговорите на продадените за зелен хайвер турци.

— Пуста простотия ви бърка вас: а то както сте изедници, да знаехте още по малко, не можеше се живя с вас — каза дядо поп, като се завърна пак при нас.

„Амая, аман бадатлъ“, любимата песен на всички турски бабаити, се раздаде в другата стая после сполучливата стратегема на светиня му.

Поп Анастас прие на драго сърце всичките условия за организиранието на тайно общество, но не склони да викам никого от селяните, за които той, добросъвестно или не, не гарантираше, че ще да приемат; а най-главното, боеше се да не издадат страшната тайна. Той се обзалагаше, че ще да ги събере сам, ще им загатне да си набавят нужните припаси и ако види, че са узрели, щял да ме извести. Нямаше що да се прави. Така също по негови съвети аз се отказах да посетя Лесково, Станимака и други села. В с. Карагач ми препоръча той попа, за когото казваше, че се надявал, ако и да не приеме активно, то поне бил уверен, че няма да каже онова, което чуе и види.

Тръгнах за последното това село, като се съмна, без никакви предпазвания, защото поп Анастас ме увери, че и сам Мидхат паша да ме срещне, няма да обърне внимание на кирлявия ми фес.

Два и половин часа е разстоянието от Яворово до Карагач. Първото от тия села се намира в един трап над Станимака, а второто е долу в полето, три часа надалеч от Пловдив. По пътя се събрахме с няколко помаци, с които от дума на дума дойдохме до политиката. Някои от тях имаха синове и братя на бойното поле в Херцеговина и Босна. Според тях оръжието на християните и тяхното юначество не чинело нищо, но имало една мома черногорка, която хвърчела по облаците и оттам сипела камъци и други убийствени оръдия върху главите на отоманската войска.

— Това проклето момиче е сторило много зянлък — говореше един от тях — на нашите момчета.

Според думите на помаците и тия бяха се отчаяли вече, боеха се от нещо и изказваха мнение, че който и да завладее страната, тия са готови да му се подчинят (?).

По пладне стигнахме в Карагач. Изпитахме къщата на дяда попа и седнахме да го чакаме до плета, понеже беше излязъл из селото, а в дома му нямаше никой. Мъже и жени заминуваха покрай нас, но никой не обръщаше внимание, никой се не заинтересува да ни попита откъде сме. Дойде по едно време дядо поп. Той беше млад човек, около на 25–27 години, както се видеше, от новите хора, защото бе облечен чистичко, както се следва на един свещеник.

На въпрос от страна на светиня му, кои сме и по каква работа ходим, отговорих, че сме хора пътници, искаме малко хляб, че не сме обядвали още, търсим да купуваме и кожи, които може да се намират и у него, прибрани от курбани. Той ни покани вътре и, забележително, в най-чистата си стаичка, която притежава всеки свещеник, гдето си държи новата калимявка, турена на калъп, завита отгоре с бяло платънце, а джюбето — закачено на стената.

Докато се свършат обикновените „живо и здраво“, „тая година пролетта захвана рано“, „алъш-веришът слаб“ и пр., аз констатирах в стаичката на дяда попа следующото: първо, на възглавницата стоеше най-новият брой от в. Напредък; второ, наспоред с иконата Божа матер висеха два пищова отрити и изгладени, и револвер, турен в ново мешинено калъфче; и, третьо, най-забележително и характерично, върху постилката съгледах една евза (капсула), изтървана, разбира се, по невнимание, което беше поразително доказателство, че дядо поп не спи. Всичко това беше доволно за мене да зная с какъв човек имам работа. Револвер, Напредък, пищови и посипани евзи в една попска килия — бяха единствените признаци, които характеризираха нея пролет честните и народни българи. Следователно нямаше какво да се маем.

Григор, комуто беше чуждо и недостъпно всичко гореизложено, напъваше се още да лъже дяда попа по въпроса на нашето пътувание; а тоя последният се въртеше из стаята си на пергел, да ни принася за ядение.

— Нима ти мислиш, че аз се не усетих каква е работата, щом те видях още? Нима ти вярваш, че като бяхте седнали на пътя в пепелта и аз ви поканих в къщата си, направих това от гостоприемство, без да зная с какви хора имам работа? — говореше дядо поп, когато му се вече открих. — Аз отдавна чакам подобни гости.

Думите на светиня му имаха голямо правдоподобие. Съществованието на български апостоли измежду населението беше известно не само на свещениците, но и на самите турци, и на правителството. Кракът на апостолите не беше стъпил още на българска земя, когато в. Напредък писа (от друг цариградски вестник, мисля, и зае), че разни агенти на революционния комитет (?) напълнили България; а по-после, около началото на месец марта, в. Век пишеше в една уводна статия, че злоумишленици на Отоманската империя пъплят между невинното българско население, които, възползувани от неговото несносно положение, внушават му убийствени идеи. Разбира се, че с тия мухи в. Век искаше да плаши Високата порта, да даде някои правдини на раята.

Думата ми е, че по него време не беше мъчно да се помиришат хората, които мислеха и чувствуваха едно и също. Знаменита е тая епоха от българския живот; блазе на оногова съвременник, който може да я възпроизведе във всичкото й величие!

Подир малко в къщата да дяда попа стояха вече четирма-петима селяни, повикани и избрани нарочно от свещеника, да съставят обществото.

— Очите ни се изгледаха да чакаме да дойде в селотото ни човек като ваша милост — говореше един от тях. — Чуваме, че по другите села ходили по няколко пъти, а в нашето село ни веднъж, като че не сме българи.

Те уверяваха, че имали в селото си още мнозина народни хора, но отишли от сутринта кой по работа, кой в града и пр.

След като се състави обществото, същия още ден аз тръгнах за с. Марково, резиденция на прочутия хаджи Исмаил, личност историческа. Както в това село, така и в Дермендере, където властвуваше друг християнски бей — Гюмюшгерданът, за когото говорих вече по-горе, — аз ми се не искаше да отида да съставям общества по тая проста причина, че в кое и да е село, гдето е живял бей, богат чорбаджия, владика, или е имало чифлик, манастир и пр., там населението въобще е деморализирано до в костите, та затова напусто ще бъде трудът ми.

В Дермендере ми препоръчаха от много места някого си поп Стояна Семенов, а в Марково — Нася Ханджията. Вечерта преспахме в къщата на тоя последния който с големи мъки и убеждения прие да работи, и криво-ляво сполучих да съставя общество от няколко души.[12]

На другия ден, Св. неделя, когато богобоязливитв християни от Дермендере пречаха по улиците да отиват на черкова, ние влязахме с верния си Григора в селото из марковския път. Теглихме право в българското училище, гдето заседаваше и общината и гдето ни казаха, че после божествена литургия дохождал и препоръчаният приятел поп Стоян. Около един час чакахме ние върху стълбите на училището, в което нямаше никой освен десятина души ученици, които се бореха и гонеха из класовете. Мнозина от тях дохождаха да ни питат по няколко пъти какво продаваме.

— Бягайте, бягайте! Даскалът иде — превикаха някои от тия ученици и отидоха, та се не видяха из отделенията.

Действително из пътните врата се подаде една висока фигура, облечена с палто и панталони, с морав фес и дълъг пискюл, който биеше чак на гърба му, а кундурите му скърцаха като вятърничева воденица.

Той премина покрай нас, като тананикаше черковна песен, без да ни се обади нещо. Кръстоса надолу-нагоре из училището, засука си мустаките на един отворен джам, който му служеше за огледало, поизкашля се и излезе пак при нас с в. Век в ръка, който четеше с глас като псалтир. Виждаше се работата, че препинателните знакове нямаха никакво значение за господство му. Аз се престорих, че слушам с напрегнато внимание, същото направи и Григор, а на учителя се хареса тая наша любознателност, попита ни разбираме ли какво той чете, знаем ли книга.

— Просто четмо шат-пат попрочитваме, господин учителю — казах аз с изискуемото благоговение на един селянин. — Бащите ни едно време не ии оставиха да се учим; останахме си кьорави.

Господин учителят ни почете още малко от в. Век, а после влезе в стаята си, отгдето ни извади един вестник и ни го даде да четем и ние, като казваше, че в него имало много новини. Вестникът, който съдържал много новини, беше Македония, от 1870 година. Взе го Григор в ръцете си, захвана да гази в една колона с глас, а аз в друга, четехме и двама, всеки за себе си, разбира се, криво и полека, а който слушаше отстрана, нищо не можеше да разбере.

Черква пусна и първенците на селото, т.е. горнята ръка хора, захванаха да капят един по един в училището, като общо място, гдето можеха свободно да разменят някои думи, да си поговорят за дневни текущи въпроси, а най-после да се коснат и до политиката, разбира се, в границите на цариградските вестници, които бяха единственият политически катехизис. Влезе и нашият приятел поп Стоян, комуто Григор каза, че него сме дошли да търсим, понеже се познаваха, а за мене каза, че съм от тяхното село, негов роднина. Дядо поп каза да го почакаме, защото имал малко работа в общината, без да подозре нещо.

Всичките присъствующи навлязоха в училището и насядаха в края на класовете около една маса. Ние с Григора подсмрачахме на другата страна до вратата; стана дума и за нас, „що сме за хора?“ Но всичките се успокоиха, когато поп Стоян каза, че сме от Дядово.

— Прегледа ли вестниците, даскале? — попита един от първенците. — Кажи някоя новина.

Даскалът захвана да изчислява някои назначения на сановници в Цариград, посещения на посланици, награди с нишани, табакери и пр.

— В телеграмите какво има? — попита друго едно лице, което като да не се задоволяваше от цариградската хроника.

— В телеграмите, не знаете ли, пак същото. Все тия отгоре, като масло над водата[13]…

— Снощи чух, като четеха Неологос, който на по-широко разправя. Баня Лука ли го казваха, или друго някое име, не помня добре, хвръкнало от ръцете им.

— Що ми сравняваш ти мене елинска ефемерида с българската; тя пише във всеки случай по-сербез — каза един православен, който, се виждаше работата, да е вярвал до скоро време, че господ знае само еленика, защото, като говореше за преимуществото на гръцките ефемериди, едва ли не въздъхна.

— Бисмарк беше понастинал малко, според както описваха миналите вестници. Не зная дали се е поправел.

— Болестта на такива хора е нашето здравие — каза дядо поп и събранието почна да разисква някои селски работи.

Докато траеха обаче политическите дебати, никой си не отвори устата да попита: „Ами колко българи има бити и ограбени от една неделя насам?“[14]

Ние с Григора не дочакахме да тръгне дядо поп, но излязохме навън и отидохме в къщата на брата му Илия, отгдето известихме после и дяда попа да дойде там. Чакахме час, чакахме два, три, а той не иде.

— Кажете им, че ей сега тръгвам — казвал той на пратениците, а това „ей сега“ нямаше край.

Чак часът къде девят вечерта по турски дойде той. С него заедно влезе и друг непознат господин, с тесни панталони, които го оприличаваха на дилаф, с малки черни мустачки, на които постоянно стоеше едната му ръка, с малко червено цветице, забодено на най-горнята петелка на палтото му, с една реч — той беше прищъпнат и наконтен по последната филибешка мода от Джамбазтепе. Той миришеше още и на ливанто.

Аз изгледах тоя млад момък, кажи с любопитство, кажи с подозрение; а поп Стоян, който усети работата, че се стеснявам, прибърза да ме изведе от заблуждение.

— Негова милост е наш един приятел, даскал в Брестовица, на име С. К., родом откъм Ловеч — каза той.

А поп Стоян беше човек доволно развит.

Бързах да вървя нея вечер за Брестовица, та затова, без предисловия и много забикалки, казах се кой съм и каква ми е мисията.

От тия мои думи присъствующите се спогледаха един други. Тия бяха смутени немалко.

— Ние нямаме известие от такива работи — отговори поп Стоян; — сега за пръв път чуваме такова нещо.

— Аз знаех, че нямате, та и затова дойдох, да ви известя, за да не кажете, че не сте знаели за приготовлението на българския народ, когато тоя иарод дигне глава против своите угнетители — бе моят отговор.

Последва мълчание. Попът си чупеше пръстите и гледаше надолу. Наконтеният учител измерваше с очите си просешките ми дрехи, а стопанинът на къщата чакаше какво ще да каже свещеникът, готов да се присъедини на неговото мнение.

— Кого познаваш в Пловдив? — попита поп Стоян.

— Всички честни родолюбци, имената на които ще да научите, когато се закълнете върху кръста и моя револвер — отговорих аз.

— Познаваш ли някого от Гешоолар, Данова, Груева и други видни хора? — попита учителят, който, се виждаше работата, че мереше хората по тяхното богатство, макар и да не познаваше лично никого от своите идоли.

Аз отговорих, че никога не съм бил търговец, за да се запозная с тия хора, и че смешно би било да работи, човек с тях бунтовни работи.

— Тогава как ще ни увериш, че си такъв, за какъвто ни се представяш? — каза поп Стоян, малко с по-голям кураж.

— С моите писмени документи и с честното си българско слово — отговорих аз.

— Писмени документи може да даде и великият везир; а за честно слово говорят най-много шпионите — каза свещеникът. — Ние сме верни поданици на султана.

— И като такива, длъжност ни е да те предадем на царското правителство — прибави изконтеният учител, като си намести в същото време и червеното цветице.

Григор опули очи; смути се той от думите на благонадеждния учител, които едва ли бяха минали през ума му в разстояние на толкова време, когато ме водеше през гори и планини.

— Грехота е, дядо попе; недейте си криви душата за тоя човек, който ми е препоръчан от вярно място и с когото седем деня ще стане, как другарувам, разбрал съм защо ходи, чул съм какво говори.

— Излъгал си се — казаха двамата благоразумни патриоти.

Аз, в качеството си на апостол, не оставих тия резоньори да се глумят над моето незавидно положение. Подигнах скъсаната си абичка и турих ръка на револвера си.

— Виждате ли то! Шест куршума съдържа той! Единът задържам за себе си, а петте за приятели. Всеки, който шавне от мястото си, ще да се умие в своята собствена кръв!…

После аз им обърнах вниманието да се взрат добре в моята изнурена физиономия, показах си изприщените и убити от ходение крака и ги попитах вярват ли тия искрено, че под тия характерически белези се крие султанов шпионин!…

— Нашият народ има нужда от просвещение и нищо повече — възрази учителят.[15]

Нямаше нужда да уверявам и доказвам на тия верни поданици, че не съм шпионин. Тия знаеха от всекиго по-добре, че не съм такъв, но срам ги беше пък от друга страна, да ми кажат, че им е добър гечинмекът, та затова нямат нужда да въстават против султана, и за своя защита тия измислиха да ми прикачат позорното име шпионин, за да се махна по-скоро от селото им, както ми го и казаха по-после. Колкото за предаванието ми на турските власти, то и аз сам не вярвах, че противниците ми ще да дойдат до подобна мярка, защото, както казах, познаваха ме много добре що съм за човек, следователно, ако ме оставеха да си ида свободно, оттдето съм дошъл, никакво зло не ще бъда в състояние да им причиня. Опитах се да им предложа, че или трябваше да ме предадат на турското правителство, защото, като агентин на това последното, според техните думи, можах да им направя пакост — или пък да ме припознаят за български революционерен апостол; но като се боят да вземат участие, да си кажат правото, като всички честни хора.

Така или инак, но на моя верен Григор се порази куражът, убиха му предаността към мене двамата политици. Той стоеше като гръмнат, изглеждаше ме с недоумение, не знаеше кому да вярва; а между това, когато станах да си отивам и поисках сухо коматче хлебец от стопанина на къщата за всеки случай, неговите очи се премрежиха от сълзи. Бедният, той покърти и мене.

— Смили се поне за мене, бае Драгане… Човек съм с жена и деца… Никакво зло не съм ти направил. Хляб и сол сме яли на едно място — говореше той с умолителен глас.

— Ще да се видим и втори път, ако сме живи — му отговорих и излязох на улицата, без да се опростя даже със светиня му и неговия другар учител, които не се мръднаха от местата си. И на тях стана съвестно.

От Дермендере до Пловдив е почти два часа, както казах вече, а часът можеше да има единадесят по турски, когато се отправих за последния тоя град, разбира се, апостолски. Другаде не можах да отида, защото ми беше прекъсана комуникацията. Отстъпах аз бързо от това село, поразен и оскърблен, като че да бяха ме хванали с някоя кражба. Докато стигна до с. Коматево, обръщах се начесто да погледвам подиря си, да не би да ме следва от селото някоя врява, при всичко че си давах кураж да вярвам в противното.

Времето в полето беше прекрасно; прах се дигаше по пътя като през месец май, а чучулигите трептяха и пееха по въздуха. Колкото и да бързах да се затуля от Дермендере, колкото и да се обръщах да го поглеждам, то и приближаванието на пловдивските бели минарета не ме радваше особено, защото си мислех да не излезе някоя краста на пътя да ме пита за тескере, нещо твърде възможно особено като за хора от моята категория с бедно облекло.

Под върбите край село Коматево застигнах една група весели младежи, които си допиваха под сянката с цигулки и зурли, а няколко души от тях с широки каравани и с чорапи по модата на тепалтъ играеха на ръченици. За да не покажа хладнокръвие към тоя род увеселение, от една страна, а, от друга, да ги почакам да тръгнат, за да вляза заедно с тях в града, аз поседнах там наблизо да им се порадвам отстрана. Но пиени глави оставят ли човека свободен? Един от тях се заспусна при мене, хвана ме за ръката и ме потегли да съм играял хоро по селски. Аз отстъпих по-настрана.

В Пловдив щях да тегля право на апостолското писалище на Търнювия хан, гдето слязохме най-напред с Волова. Тоя хан обаче аз не можах да сполуча вечерта, понеже в краткото си пребивание в Пловдив не бях запомнил добре ни мястото, ни името на неговия притежател, а чаршията се беше затворила вече, рядко се виждаха хора по улиците. Питах тук, питах там, обиколих няколко пъти из Кършияка, а часът от Сахаттеле отдавна бе ударил един. Като не можах да намеря хана, то немислимо беше да търся къщата на Коча, две места, които познавах в тоя град.

Минах покрай един отворен хан (Кемерлията), в който се слушаха смехове и песни и в който аз влязох да пренощувам, като мислех, че никой няма да обърне внимание на рупченските ми дрехи, за да ме пита за тескере. Щях да изляза да спя край града до някой плет, но дребен дъждец бе почнал да роси, а абичката ми не се спущаше по-надолу от пояса.

Ханът беше пълен с посетители, от разни ръце хора. Тук имаше и софийски шопи, и македонци, и цинцари, и разни други типове, насядали по голите рогозки на търкало, едни от други разделени. Едни се разговаряха по алъш-вериша, други си мислеха как ще да си подпишат тескеретата, когато не ги каитили, през гдето минали; трети се караха с ханджията, че снел на конете им торбите, преди да си изядат ячмика; а четвърти, на които само гласът се чуваше и до които слабата светлина на лоената свещ едвам достигаше, бяха се прегърнали един други през рамо и пееха жално-жално: „Пий, братко, пий, двама да пием.“

Хитрият слуга на хана най-много се въртеше около последната група, която по всяка вероятност допиваше сетната си парица, а на шопите се караше, че само за по десят пари оцет си купили и нищо друго.

Аз се сложих мълчешката при македонците и не се забавих да си дам заповедта за половина ока, дано да придобия благоволението на съдържателя, да не бъде взискателен към мене по въпроса за тескеретата. Но момчето, което ми донесе поръчаната половница, не забрави да ме попита кой съм. Тука ли ще да пренощувам? Имам ли тескере?

— Какво тескере те е наело, моето село е една крачка от Пловдив — отговорих аз. — От Бойково съм.

Готвачът, който в това време чистеше своите тенджери на огъня, обърна се към нас.

— Кой е от Бойково? — попита той.

— Ей тоя аратлик — отговори момчето.

Готвачът ми каза да стана и да се доближа до свещта, за да ме види по-добре.

— На кого продаваш ти тия краставици? — каза той. — Аз съм бойковченин, познавам на хората му и зъбите, гдето се е казало.

Казах, че отдавна съм излязъл от селото, не се отдадох от един път, наредих на няколко хора от селото имената, които бях запомнил, нарекох едного и баща, но нищо не струваше пари, защото проклетият готвач започна да ме изпитва изтънко, като викаше и нависоко, с което обърна вниманието и на присъствующите.

Аз обърках конците; доволно беше да надникне някое заптие в това време из вратата, и |работата бе свършена.

— Простете ме, аджамалък направих. Не от Бойково съм, а от Сеймен — казах аз.

— Гледай, гледай, дебела глава, как ще да си спечели беля — каза ханджията и ми поиска тескере, тъй като Сеймен е от друга кааза.

— Ти не знаеш ли кои са времена сега бе, серсем? — прибави той.

Нямаше що да се прави. Вих, трих, извадих тескерето на приятеля си Никола, което носех от Харманлий, като си казах и името Никола, работник по железницата.

Ханджията се успокои, като ми взе тескерето и го тури в долапчето при тефтерите си. Според тогавашните полицейски правила, един съдържател на хан можеше да се каже, че е полицейски агентин. От него зависеше много; той имаше най-голямата възможност да хване всички празноскитающи се личности, особено зимно време. Всяка заран отиваше на конака да подписва тескеретата на пътниците под своя гаранция.

Нямаше съмнение, че в числото на другите тескерета заранта и моето тескере щеше да влезе, а то не чинеше нищо, от Хасково беше каитено за Русчук, следователно реших да не дочакам в хана това време, когато ще отиде ханджийският човек на конака.

През нощта, по нямание друго място, туриха ме да спя при едни мечкари от Карнобатско Сеймен, българи, двете мечки на които бяха вързани в същата стая. Тая стая само името й бе стая, а всъщност тя се не различаваше от чирпанския затвор. Светлина проникваше вътре само през едно допотопно прозорче, а отдолу беше гола и мокра земя, подаваше се зелена трева тук-там измежду стените. Покритият с паяжини таван беше нашарен цял-целиничек, със собствени имена на пътниците, написани посредством пламъка на лоената свещ. Съвсем не беше в мой интерес да претендирам за по-добро жилище, та затова се примирих с мократа земя, като постлах абата си, а цървулите турих за възглавница.

Другарите ми мечкари, като всеки мечкар, бяха забравили кахъри и мъчни гечинмеци. Пълният с вино пукал, който не падаше от ръцете им, от минута на минута придаваше по-голяма живост на техния разговор. От тоя свят тия преминаха на оня, оставиха живите и наумиха си за съдбата на своите умрели родители и роднини. Един от тях го удари на плач; хълцаше той и се подземваше като годиначе дете, а сълзите се спущаха по загорялото му лице като капчук.

— Не си късай сърцето, братко! Стига толкова; всички ще отидем там; бог да ги прости, гдето са легнали… — говореше другарят на своя нажален приятел, когото се мъчеше да умири, като го прегръщаше с ръката си.

— Ох, как да млъкна, клето сираче, нигде никого си нямам!… Помня я горката като днес, когато береше душа и си превиваше очите мене да търси… Ох, бог да я прости!

Трябва да знаете, че това клето сираче носеше на гърба си около петдесят лазарника; а горката, под което име разбираше той майка си, била умряла на дните на султан Махмуда!

Щом се съмнеше на другия ден, разбира се, че аз трябваше да бягам от кемерлията хан, което не беше някоя голяма мъчнотия, но мене се искаше още да си взема и тескерето, което, ако минеше в ръцете на тескерджията, едно, че щяха да ме потърсят, а, друго, че приятелят ми Никола трябваше да пострадае. Благодарение обаче на това просто обстоятелство, че много полицейски тънкости в Турция не са съблюдани, както казах, аз можах да си измъкна тескерето от долапчето на заранта и станах невидим из пловдивските криви улици.

Минах през моста на Марица и отидох на Кочова дюген, близо при Гаваз хан, който знаех от по-напред. Разправих му хала си и той побърза да ми даде едно момче, което ме заведе на метоха на манастира „Св. Врач“, находящ се в махалата Мараш. Тоя метох, в който имаше само една стара бабичка и един ученик от пловдивското училище, Петко Машев, на разположение на който се намираше, беше избран така също като сгодно място за пребивание на апостолите.

Тук аз престоях един-два деня. Старата бабичка попита няколко пъти Петка що съм за човек, но той й каза, че съм катърджия от манастира. Тя повярва и се услови даже с мене да съм й наберял някакви билки трева, от които щяла да прави церове.





VII


На втория ден аз заминах за Царацово, с водач Найден Прасето от същото това село, защото, според неговите думи, там, около тяхното село, искали да им отиде апостол.

Няколко думи за с. Царацово. То е селце чисто българско от 50–60 къщи, на 1-1½ час далеч от Пловдив към северна страна. Най-напред ще предупредя читателите да не би да помисли някой, че аз съм отишел в това село да пропагандирам, да съставлявам общество, както в другите села. Боже съхрани! Тук в това село живее бай Иван Атанасов, наречен Арабаджията, който се занимава с правение на кола, т.е. това му е занаятът, който е ходил само до Букурещ два пъти по крака, който е бил на Левски дясната ръка[16] още от 1864 година, при когото са дохождали за съвети Димитър Общият, Ангел Кънчев, Ст. Стамболов, Бенковски, Волов и пр. Бай Иван Арабаджията! Дали има събитие, извършено в Тракия от 1862 година за нашето освобождение, в което той да не е вземал участие. Бае Иван е едничкият селянин по цяла България и Тракия, който е работил най-деятелно и усърдно, който е стълб на българските движения. Село Царацово е столицата на българските революционерни апостоли, бай Иван Арабаджията им е баща или съветник, а скромната му къщица е тяхно прибежище! Цели пет години, през месец, през два, Левски ни в туй, ни а онуй време е посещавал Царацово, преседявал е при бай Ивана илн у верния му съсед Божила по няколко деня, а много пъти и по неделя. Щом е имало да се върши нещо сериозно, Левски е вземал за себе си ако не бай Ивана, то поне неговите съвети. Ако някое заптие или шпионин са подозирали преоблечения апостол в Пловдив, то той е имал лесно средство; да отиде при бай Ивана на Царацово, а оттам ще да му се търси вече леснината. Ако някой апостол после Левски се явеше на селяните в епархията на бай Ивана, то най-напред му се предлагаше следующият въпрос: „Беше ли в Царацово? Познаваш ли Иван Арабаджията?“

Ето защо аз не отидох в Царацово да агитирам, но да видя бай Ивана, за когото бях слушал невероятни анекдоти, отидох да се посъветвам с него, да му взема благословията, така да се каже.

Вечер беше, когато аз се изправих пред къщата му заедно с преводача си Найден Прасето. Бай Иван бръснеше цървули пред вратата на къщата си, седнал на една изтрита рогозчица. Ние го поздравихме, той си дигна главата да ни погледне, но следваше да си стърже, защото върху мене нямаше нищо, което да ме показва, че съм проповедник на свободата. Когато Найден Прасето му каза: „Тоя аманет ми е предаден от Пловдив, от страна на нашите, за да го сторя теслим на тебе“ — чак тогава той ме погледна втори път, остави си работата и ме заповяда вътре.

Скромното жилище на бай Ивана, състояще само от една ниска стаица, лишено от най-обикновените селски мобили, страшно ме порази. Нима тук в тая мрачна дупка са се събирали по трима апостоли от един път, нима в тая колиба се е решавала съдбата на България, питах аз сам себе си и поглеждах крадешком на бай Ивана, за да се уверя дали и той подсещаше онова, което аз си мислех. Тихото и спокойно лице обаче на стария патриотин, на което всяко виражение показваше смелост и твърдо убеждение в делото, на минута се не изменяваше.

Няма ония лекомислени питания, както това се случваше с много развити хора, да те питат отгде си, какъв ще да станеш след освобождението, какво мисли Русия, ще да изпрати ли помощ Сърбия, Румъния, дали няма да станат зян селата и добитъкът, жално ще да бъде, ако се пролее много кръв, и пр., и пр. Бай Иван не се вълнуваше и стряскаше от нищо. За да му се препоръчам, аз говорех умерено и сериозно, разказвах му как простият народ слуша апостолите, как се бои, радва и вълнува, продава мило и драго, за да се приготви по-добре за уречения ден, с една реч, исках да го уверя, че катастрофата ще да бъде страшна, надеждата е голяма. Ни чудение, ни прехласвание, ни пък нещо необикновено се не сториха моите разкази в очите на бай Ивана.

— Да, като тая година друг път народът не е вземал дотолкова участие в приготовлението; но ние не трябва да мислиме, че всичко е свършено, че това вдъхновение ще да стане вечно — забележи бай Иван твърде хладнокръвно.

Напразно аз чаках да заговори той: „Така каза Левски, който дохождаше всеки месец на къщата ми; тъй мислеше Димитър Общият, с когото ходех по селата да проповядваме заедно; много ми хареса Ангел Кънчев; не пада по-долу и Стамболов; Волов е по-учен от Бенковски“ — и пр., и пр., думи, с които той трябваше да препоръча себе си чрез другите, за да позная с какъв човек имам работа. Напразно, казвам; бай Иван не беше от ония самохвалци, нищо не говореше той за себе си, не обичаше да казва: „Аз направих това и онова, ние мислехме тъй или инак.“

— Ех, тия са минали работи; да гледаме ние настоящите — отговаряше той на моите въпроси, като го запитах нещо за Левски и за неговия план. — Слушам — прибави той, — че вие, апостолите, сте говорили по селата, че сте проведени от руския цар, казвали сте, че Сърбия и Румъния щели да ни изпратят по няколко топове, щом сме дигнели въстанието. Това според мене не е честно; няма успех там, гдето има лъжа, употребена тя с каквато и да е цел; развращава се населението, като слуша, че други ще да се грижи за неговата съдбина, малко надежда ще да захване да възлага той на собствените свои мишци.

Бай Иван Атанасов Арабаджията е роден в с. Каратопрак, Пловдивска околия, а отпосле се е преселил в Царацово. Той беше на възраст по него време около на 45–47 години, среден ръст, със сини очи, коса и мустаки русожълтеникави, с черти доволно правилни, чело изпъкнало, под което се редяха дебели вежди; говори малко, рядко се засмива, повечето мисли, не го е срам да пита за онова, което не знае. Дрехите му бяха обикновени селски дрехи, аба и потури и български калпак от сива кожа. На книга бай Иван се учил твърде малко в своето родно село при някого си поп. Отпосле, крадешката, оттук-оттам той притурил нещо повечко на своите знания. Слушал и внимавал какво говорят по-развитичките хора и с помощта на силната си памят усвоявал всичко.

Арабаджийският занаят (да прави прости кола), който той изучил специално, захванал да му натегва в тия именно времена, когато той слушал да се говори в Пловдив и Карлово, че по Влашко и Богданско има много българи, които живеят добре, които се готвят да превземат турското царство. Това било в епохата на Раковски, когато той противопостави в събранието на богатите български чокои за пръв път, че и ония сиромаси българи, които не се познават с Росети и които нямат мошия, така също са хора, не е унижение, ако им се подаде ръка.

Минал бай Иван Дунава, преживял няколко месеца в Одеса, бил в Бесарабията, посетил Галац и Браила, поскитал се из калния тогава Букурещ, видял много добри и зли хора, запознал се с разни дьонмета-българи и след като разбрал, че в България, макар и да колят турците, но пак се срещат хора, на които може да се изплаче човек и които, при всичко че няма да кажат: „Животът на турците е до напролет“, както казват влашките българи, — ще да разбират болката ти много по-добре и без големи думи.

Бай Иван не се завърнал от свободните страни бос, както отишел оттука.

— Там аз можах да видя защо човек се ражда на тоя свят — говореше той.

Наскоро, като се върнал той в България, срещнал се с В. Левски, в Карлово, който не бил още заподозрян от турското правителство, и започнали да работят из България по организирането на революционерните комитети…

Подир малко в къщицата на бай Иван дойде друг, селянин, по-млад на възраст от бай Ивана, който с влязванието си заедно подаде ми ръка да ме поздрави. Освен че селяните в турско време си подаваха ръка за здрависвание твърде нарядко, моите дрехи, които, макар и да бяха селски, не заслужваха подобна почит следователно аз разбрах, че непознатият селянин, който дойде при нас, беше вътрешен човек на бай Ивана, имал случай и други път да види в къщата на тоя последния съмнителни като мене личности.

Тоя непознат беше Божил Георгев от същото село, верен съсед и другар на бай Ивана в народните работи, комуто къщата, като по-голяма, станала е по-после прибежище на апостолите.

— Бабо, виж, ако се намира още сланинка, претърси и полозите на кокошките, за да приготвим нещо за хапвание — каза бай Иван, като наближи време за вечеря.

Трябва да знаете, че това беше през великите пости, на средопостната неделя, когато не само селяните, но и мнозина граждани не ядат даже и хляб[17]. Ступаницата на бай Ивана не възрази нищо; тя изслуша хладнокръвно поръчката, без учудвание. От всичко това се виждаше, че домовладиката не пръв път нарушаваше постановленията на вселенските събори. При всичката своя вярност и преданост бабичката на бай Ивана била осъдена на смърт по следующите причини: като всяка сиромахкиня с няколко дребни деца, тя си позволявала да казва на бай Ивана, че той трябва да си гледа работата, децата му заспиват гладни. Казала тя и на Левски, че той трябва да си търси другар без жена и деца. „Да я очистим“ — казал Левски. „Съгласен съм“ — отговорил бай Иван. Работата била нагласена, че Левски ще да дойде една заран да се разпореди, а бай Иван ще нададе вик: „Тичайте, комшии, избиха ни!…“ Страшното решение било отложено.

Бай Иван живее и до днешен ден в с. Царацово. Аз го посетих след 3–4 години, когато България беше свободна вече. Сварих го пак на това същото място, потънал в трески, с теслата в ръка, с която дълбаеше главина за колело, а насреща му бе седнал верният му другар Божил. Мъчениците! Тия бяха дрипави много повече, отколкото в турско време, набръчканите им и почернели лица показваха, че гечинмекът им е станал по-труден; къщицата на бай Ивана, която е била свидетел на толкова пламенни надежди, в която се е криела някога славата на България, тая историческа къщица беше опустяла, буен пелин и черно бъзе закриваха ниските й стеници, всичко наоколо показваше, че тук владее отчаяние, няма вече живот, никой се не интересува вече да знае кой е Иван Арабаджията.

Дълго време гледах аз на тая картина, помислих от най-напред да не се лъжа, т.е. да не се намирам на друго място, повърнах се четири години назад, въобразих си 1876 година, припомних си бае Ивана в пловдивския затвор, с четиридесетте оки синджир на врата, когато го удряха с юмруци заптиите, напълниха ми се очите със сълзи и като се обърнах към Пловдив, за да ме не съгледат двамата другари, които не бяха си дигнали още очите да ме погледнат — представи ми се на очите кривият Пловдив със своите нови къщи, направени после Освобождението, на различни стилове и вкусове, притежателите на които в турско време бесеха българите и си бяха пак така добре, както и днес!…

Тия някогашни пламени патриоти малко се интересуваха сега от хода на българските работи, равнодушно гледаха на всичко, като че да бяха гости в страната, а България им беше чужда. Много се аз трудих да възбудя у тях старото патриотическо чувство, казвах им, че българският народ и сега, и в бъдеще ще да оцени техните трудове, припомних им Левски, Кънчев, Волов, Бенковски и пр., давах им обещания, да не мислят, че честността и сиромашията са станали вече порок, а блюдолизството и шпионството тържествуват; но всичко това са празни думи, не държи сито пустата риторика, не вярва гладният на сития.

— Ти чиновник ли си? — попита ме бай Иван и като получи утвърдителния отговор, още по-голямо внимание започна да не обръща на моята риторика.

Никой от тях не чух да говори обаче, както това вършат мнозина днешни поборници и комити с червени калпаци, че българският народ трябвало да ги носи на ръцете си, хазната трябвало да бъде на тяхното патриотическо разположение, тия свършили всичко, мало и голямо трябвало да падне напредя им на колене. Онова, което чух да говорят тия забравени патриоти, бе това, че във време на „зеленото парцалче“, когато върлували в Пловдив хаджи Щабан аа и Ариф аа, техният гечинмек бил по-добър, защото тия капасъзи, при всичката своя необузданост, пак не се осмелили да турят ръка на техните ниви, както това направили в днешно време някои пловдивски, бивши в турско време еветчии, а днес „уважаеми“, „достойни“, ако щете, и патриоти даже.

— Мина се вече нашето време; днес голият патриотизъм не чини лула тютюн; трябва се най-напред, за да бъдеш патриот, да имаш няколко нови къщи, да си притежател на чифлик, да имаш поне триста дюлюма турски ниви — говореха забравените.

Не ми оставаше що да говоря; фактите и действителността запушваха устата ми; простих се и си тръгнах с убит кураж…



Да се върнем пак назад, преди четири години, в епохата на идеализацията и въодушевлението. Преспах в къщата на бай Ивана и на другия ден, когато се сипваше зората, заминах за селата Мързян, Карамфоля и пр., придружен от нарочен преводач, който ми намери бай Иван. В с. Карамфоля осъмнахме, похлопахме в къщата на някого си дядо Лазар, който ни и прие. Водачът ми се върна, а мене поканиха в тъмната изба, гдето прекарах деня между винените бъчови и зелени каци.

Тук, по тия села, твърде лесно можах да съставя, или по-добре, да подновя старите революционни общества, защото преди мене кракът на Дякона е посещавал тия села, той най-мапред е наелектрязирал тукашното население.

— Ти само им напомни клетвата, която са дали преди четири години, покажи им новите приготовления и нищо повече — говореше бай Иван, на изпровождание от Царацово.

Тук съм длъжен да кажа и това, че апостолите после Левски не срещаха големи затруднения в пропагандата, с твърде малки изключения, защото тоя знаменит агитатор беше отворил навсякъде път в по-главните градове и села. Ние вървяхме из неговите пътеки. Щом се опознаеш с работниците в някое село или град, наготви се вече да слушаш анекдоти из неговия бурен живот.

— Весел човек беше, бог да го прости; как не го видях един път да се замисли и той! Все засмян, все радостен, като че ходеше да калесва за сватба.

— Пъргава гадина беше той. Цяла нощ стоеше, а гледаш го заран, станал и се разхожда — казва втори.

— А знаете ли как милваше и целуваше децата, като казваше: „Тия ще да ни умият лицето, ние не чиниме нищо“ — разказваше трети.

— Не зная защо мразеше той дотолкова имотните хора, а особено гражданите. „Тия са празни толуми, кърлежи, десят пъти по-лошави от турците“ — говореше той.

— На учението не беше дотолкова силен. Зная един път, като се препираха с А. Кънчева за ветровете и за влажния въздух, тоя последният излезе отгоря му.

— Като беше по-учен, защо говореше по-малко и за всичко питаше Василя? — казваше друг.

Подобни хиляди възпоминания още приказват селяните по ония села за Левски, гдето се е скитал тоя достоен син на България. Покрай своята апостолска мисия той е изпълнявал и други много обязаности в отношение на селяните, като: да живеят по-човешки, да си дават децата в училището и пр. Нямах тогава намерение да пиша биографията на В. Дякона, та затова и не се разпространявах надълго да събирам сведения.

— Ти ни говориш да се въоръжаваме против турците: а ще дойде ли един ден да се отървем и от чорбаджиите? — питаха те.

После 5–6 деня аз се завърнах изново в Пловдив, за да науча решението на голямото събрание в Панагюрище от Димитра Златанов, който беше изпратен там за представител от Пловдив. Най-напред се срещнах в града с Хр. Търнев, който изтръпна на мястото си, като ме видя, защото от два-три деня полицията обикаляла по ханищата да лови странни лица, без тескерета и занятие. Причината на тая бдителност беше хващанието на Славкова, апостол от III окръг, от когото турците бяха узнали, че България е пълна с други ката него апостоли.

Това беше около 20 март, ако помня добре.

Върнах се обратно в с. Царацово, без да се срещна с Д. Златанова, от когото получих на другия ден известие, че трябва да се отправя към Панагюрище, гдето ще да се събират после няколко деня апостолите, за да планират въстанието по-скоро, докато не се е открила още работата и тука; а в такъв случай всичко пропада. Агитацията по селата трябваше да се прекъсне вече, или пък, гдето е необходимо, да става предпазливо.

На другия ден от Пловдив пристигна нарочно човек, който ми извести да вървя на с. Цалапица, два часа далеч от с. Царацово, на панагюрския път, отгдето щяла да мине една талига за Панагюрище, с която да съм заминел и аз. Определеното място беше кръчмата в Цалапица, при черновата, съдържателят на която беше наш човек.

Дадоха ми от Царацово нужния проводач и един гол кон, с който се отправих за Цалапица, гдето стигнахме надвечер. Кръчмаринът ни извести, че талигата, която щяхме да чакаме, не беше минала още. Тоя последният ни прие, както обикновено се приемаха него време народните хора. Не се стърпя той от да не ни покаже своето оръжие и паласката си, идеал най-више по това време за всеки българин, както съм казал досега на стотина места. По тия села, гдето оръжието не е било твърде в употребление по-старо време по причина на полето, мнозина българи бяха употребили наместо ножове, сабли и ками — косите и кръклигите, на които бяха направили приличните дръжки.

Часа по 12 вечерта (турски) из пловдивския път се зачу дрънканието на талига. Кръчмарят излезе на пътя да погледне и каза: „Тя е.“

Талигата застана пред кръчмата; освен талигаджията от нея излязоха още двама души кабадаита със засукани мустаии, с кривнати до ухото калпаци, с писани колчаклии потури и с къси ментани, под които се подаваха жълтите калъфи на револверите. Всичките техни движения, жестове и обръщения показваха, че в тия хора тлее нещо високо и идеално. Ако бяха млади, щях да кажа, че са годени, една неделя е останало до сватбата им, дошли са в града да пазаруват едно-друго и мисълта, че ще да зарадват своята бъдеща стопанка, караше ги да бъдат весели. Това обаче бе немислимо, защото поменатите двама имаха възраст около на 35–40 години.

Тия обърнаха по сто драма вино, тръшнаха чашите на тезгяха, подиграха кръчмарина, че се пипал, като налива вино, казаха няколко шеги на събравшите се там двама-трима други селяни освен нас, но в това същото време изглеждаха всичките присъствующи няма ли да познаят оногова, за когото им беше поръчано от града.

Аз не можех да се нагледам на тия разпалени юнаци, каквито не бях виждал досега; въобразявах си, ако хиляда души като тях се събереха на едно място, що биха направили… Два-три пъти извикаха тия нависоко: „Хайде да вървим“ — за да ги чуя и тръгна. Кръчмаринът ми смигна с око да ставам, смигна и на талигаджията, като показваше мене.

Тия двама юнаци бяха Павел хаджи Симеонов и Дончо, а талигаджията не бе други никой, но познатият бачо Райно, тайната поща от Панагюрище до Пазарджик и Пловдив. Всичките бяха родом от Панагюрище. Аз седнах мълчешката в талигата, мълчаха и другарите ми и чак когато излязахме вън от село, поздравихме се един други.

Двамата ми другари, както и бачо Райно, бяха от панагюрските съзаклятници, ходили в Пловдив да купуват пушки и куршум. Отдолу под сеното в скромната талига на бача Райна бяха наредени тия пушки, на чис ло тридесят.

Ние пътувахме цялата нощ, благодарение на хубавото време и на сухия път. Темата на разговора ни не можеше да бъде друга, освен приготовлението, бъдещото въстание, неговото следствие и пр., но дума не ставаше, че няма да сполучим, издадник трябваше да си спечели име оня, който се осмелеше да противопоставя несполука. Големи бяха надеждите него време!

По първи петли стигнахме на село Черногорово, на хана на дядо Королея. И тоя стар белобрадат човек, съзаклятник, член на тайното общество, който подскачаше от радост, че е доживял деня на отмъщението! И тук предметът на разговора ни беше въстанието. Цялата нощ другарите ми играха с ножове, а най-послему търтиха едно хоро, което водеше дядо Королея. Всички радостни, всички весели, пеят и играят, като малките деца срещу Великден. Ех, епоха, славна епоха!!…

Другарите ми по пътя за Панагюрище не можаха да се стърпят от да не дуят гласа на своите нови пушки, да се уверят на какво разстояние караха куршум. Поставиха нишан на едно място в гората и куршумите запищяха по въздуха; но не можаха да достигнат определената точка, защото бяха от калпавата система. Тях продаваха братя Дренски в Пловдив, за които мнозина говореха по онова време, че нарочно изписвали подобни калпави пушки. Като наближихме Панагюрище, колкото лица срещнахме по пътя, за всички другарите ми казаха, че били лизнати, т.е. покръстени или съзаклятници, както наричаха по онова време всичките работници; а на апостолите думаха един от дванайсетте.





* * *



[0] Панагюрското въстание (IV окръг), както и приготовлението е описано в следующите книги: Автобиографията на Райна поп Георгева (на руски), в която тя говори повече за своите страдания; Судьба села Панагюрища в 1876 году, написано от някого си Бугарин и поместено във втора книга на Родное племя (1877 г.), твърде накъсо и повърхностно, и най-после Десетдневното царувание от А. Шопова. Тоя последният, високоучен мъж, при всичко че е имал най-грамадните факти за Панагюрското въстание, побоял се е да го опише, както си е то всъщност, засрамил се е да извади пред света истината. Той оставил настрана своите храбри комшии и ги заместил с едно кречетало, някой си охтичав Л… и, за голямо удивление, тоя Л… е бесарабец (sic). За да направи евоята книга още по-чужда за българския народ, той го докарва от Русия (инак може ли я? На посредствените автори героите трябва да бъдат учени, да цитират: Гетя, Байрона и пр., трябва те да са живели в Европа, другояче е невъзможно), една идиотка, именуема Олга, която аха и оха на всяка страница за потайностите на платоническата любов и за други още глупости, с които е изпълнена цялата книга. ↑



[0] Според думите на Бенковски това се случило така: В пловдивската гимназия имаше по него време един ученик от Самоков на име Никола Антикаров, който вземаше участие в приготовленията. Когато Бенковски поискал препоръка за в Самоков, то Антикаров го препоръчва до баща си в Самоков, който, ако се не лъжа, бил нещо в турска служба. Късно една нощ Бенковски пристигнал в Самоков с телохранителите си и се явил на Антикарова, който, като го видял, извадил едно писмо от джеба си и след като го прочел, обърнал се към Бенковски със следующите думи: „Чертите на човека (т.е. на Бенковски) са същите; а конят е променен…“ Действително Бенковски не бил с тоя кон, с който потеглил от Пловдив. На часа още, след като изслушал той странните думи на Антикарова, скимнал на другарите си, които се намятали на конете си и станали невидими из тъмнината. Докато съмне, те взели път около 12 часа към Панагюрище, конете им се били вече уморили, вследствие на което по съветите на Бенковски, киснали ги няколко часа в една река, която мярка била спасителна за добитъка.

От кого е било изпроводено писмото до Антикарова, дали той е имал действително злонамерени цели, това остава неопределено. Синът на Антикарова, Никола, когото аз питах по-после не е ли писал той писмо на баща си, така също не знаеше нищо. Според уверенията на мнозина, в това число и Хр. Благоев, тук е играл твърде съмнителна род и М. Векилски, за което така също не може да се докаже с положителни факти. ↑



[0] Тоя списък за бунтовническите потребности е съставен в Гюргево от апостолския комитет. ↑



[0] Като нямахме други запалителни вещества, то барут трябваше да се употреблява за събарянието на мостове и пр. ↑



[0] Восъкът щеше да се употребява в случай на нужда наместо хляб. Доколко това е практично, не зная. ↑



[0] Железни халки, които се вържат на краката отдолу във време на пътувание из планината, за да не се хлъзгат гладките цървули по тревата. Това особено е нужно в припеците, гдето тревата е по-суха и по-гъста, тъй щото без котки е невъзможно да се пристъпи две крачки от да не падне човек по гърба си или да се стъркули из урвата. ↑



[0] Народното въображение по селата в IV окръг беше си измислило вече по кой начин ще да бъде известен денят на общото въстание. „На първия ден срещу Великден или Гергьовден, през нощта — говореха по селата и старо и младо, — ще да хвръкне от пловдивското тепе огнено кълбо, което, като се изкачи до в облаците, ще да стане на човек, който ще държи в ръката си кръст и гола сабля, а това ще бъде знакът да се дигнеме против турците.“ Едни уверяваха, че това кълбо щяло да се спусне от небето, а други — от земята. Разбира се, че мнозина не вярваха в това свръхестествено чудо, при всичко че го говореха. ↑



[0] Пролетта през 1876 г. ще яз остане забележителна не само К отношение на въстанието и на кървавите сцени, но и в своята естествена оригиналност. Чудна беше наистина тая пролет! В началото на месец февруарий жълтият минзухар и гиздавото бяло кокиче процъфтяваха вече и работниците оряха по бели ръкави; около Св. четиридесет мъченици припеците миришеха на млада зеленина, нивите се бяха покрили с клас, листето на гората надминуваха величината на едно мише ухо, птиченцата следваха своя концерт, слънцето приличаше като по Гергьовден, всичко заспало се пробудило, а юнаците се радваха… А на 8-ий май същата тая година снегът бе до колене, дърветата хванаха до два пръста лед! ↑



[0] Турското правителство при всичката си деморализация, завинаги е държало страната на народа против тиранията на различни забити, аени, чорбаджии, па даже и подвластни князове. Много паши и каймаками са биле изгонвани и сваляни от своите постове вследствие на най-малкото оплаквание от страна на населението, без разлика на вяра и народност. Достатъчно е било един махзар, и забитинът отивал да се не види. Чумата на търновските кадии са били няколко бебровски мюзюхири, които са си играели е тях, както искат. В Сопот, Калофер и Панагюрище мюдюрите не са смеели да доведат и своя любим харем, от страх да не разсърдят населението. Когато някой от подвластните, сръбският например или румънският княз, са поисквали да покажат зъб на народа, ние виждаме, че Турция взема страната на слабите. И така, турските халифи с белите чалми са се съобразявали много по-добре с евангелието, отколкото християнските господари, на които скиптърът и короната са били покрити с кръстове и с изречения от същото това евангелие! Право казва покойният Макушев, че Турция е развратена от християнските владетели. ↑



[0] Дядо Тодор — така се казваше този старец — дотолкова обичал пушката си, щото я носил със себе си и когато ходел да оре на нивата. Тая пушка била прочута по всичкия помаклък из Рупча по причина, че куршумът й не падал на сухо. После въстанието, когато башибозуците дошли да горят селото, най-напред попитали за дяда Тодора и за неговата пушка. „Аз в гроба, а тя на търга“ (турска пословица: „Бен мезарда, о мезатта“), т.е. като ме убият, тогава да я вземат — казал дядо Тодор и търтил да бяга с нея към гората. Около десятина башибозуци се впуснали подиря му да го гонят. Неколцина селяни, които гледали отстрана, викали на стареца: „Дай пушката, за нея те гонят“ — но той не обръщал внимание. Като го наближили, изгърмял един път насреща им и паднал на земята, пронизан от няколко куршума. Това се е случило, когато селото сложило вече оръжие, та затова дядо Тодор не поискал да се бори. ↑



[0] Турско изречение: Сизден и олмасънлар. ↑



[0] В надвечерието на въстанието обаче Наси изказал всичко, каквото чул и видял, как сме дохождали при него и пр., на хаджи Исмаил бея. ↑



[0] Т.е. че херцеговците са надвити от турците. ↑



[0] Светила от тая категория съществуват и сега. Тия обичат най-много ония вестници, които описват тържествата, златни пагони, каварджик мустаки, угощения на царьовете, топовни гърмежи, дълбоката политика и пр. Най-много се сърдят тия на ония вестници, които описват мрачната страна било на народа въобще, било на някое частно, но авторитетно лице. Твърде ги е страх тях ог прямите изражения, от голата истина и от партизанствата. „Махвай го такъв вестник, холам! — говорят тия благоразумни бръмбари. — Седнал да се занимава с нашите работи, черни най-богатите ни хора; а нищо не казва дали ще има война, какво са си говорили ингилиската царица Виктория и персийският шах.“ ↑



[0] Българските патриоти в турско време можат да се разделят на няколко фракции, както следва: първо, отчаяни, които виждаха спасението на България в огън и меч; в тоя разред влязваха всички буйни и честни натури, които си играеха с живота; тия се състояха повечето измежду учителите (недипломираните обаче), еснафски момчета, от бивши хайдушки възпитаници и няколко единици от бялото духовенство. Тях именно титулираха братята им чорбаджии и официалните кръгове: чапкъни, нехранимайковци, келеши и пр. Втори раздел: симпатизирующи патриоти. В тая група фигурираха такива личности, конто спомагаха с по някоя пара активните работници, радваха им се, казваха им: „Да сте живи, момчета“ — целуваха с благоговение левчето „Свобода или смърт“; но никога не питаха: „Кога ще да замирише на барут?“ — хиляди пъти бяха по-благодарни да не доживеят до деня, когато ще зазвънтят ножовете. Тия бяха мирни главици. Трети отдел патриоти идеха граматиците, т.е. ония, които викаха: „Наука и просвещение са нужни на нашия народ.“ Начело на тия мъченици, които не бяха в състояние да почувствуват отблизо що значи черкезка кама и турски ятаган, стояха повечето някои чехски и робертколежки възпитаници и въобще всички малодушни хорица. Първите от тях казваха: „Гледайте що са направили чехите, без да изгърмят една пушка“ — а вторите проповядваха, че Маколей и Бокъл не одобрявали въстанията. Четвърти отдел бяха патриотите по мода. Под това знаме се групираха всичките лекомислени младежи, които пееха „Стани, стани, юнак балкански“… с ръкодвижения, ходеха нарочно в Румъния да се фотографират с гол нож в устата, купуваха си (за беля) по една-две книжки с левче на коричката, без да ги четат, разбира се, и пр. От тях най-много се пълнеше Диарбекир. Най-после дохождат петий сорт патриоти, за които не знаем какво име да турим. Думата ни е за ония щастливи същества, които носеха на гърдите си султански петала, които клюмаха в някой мезлиш за по 500 гроша да казват само евети да носят огън и въобще, които бяха удостоени поне с късо пискюлче. „Трайте и търпете — казваха тия, — никой баща не мисли злото на чедата си.“

В днешно време последните три категории патриоти дигат най-много гюрултия, че всичко тия направили. Не ги слушайте! ↑



[16] Вж. „Биографията на Левски“, написана от мене. ↑



[17] Бай Иван, както и други много бунтовници, не беше чист християнин, строг последовател на вселенските събори, искам да кажа. Освен сряда и петък, той мърсеше още заедно с Божил Георгев и великите пости, а тая дързост не беше малка по него време от страна на един селянин. Много пъти депутации от околните села са ходили в Пловдив да ковладят на българския владика бай Иван, че не ходел на черква и не постел. „Ние не можем да го търпим вече“ — говорели лицемерните селски капзамали, които всеки ден биели турските заптии. Думанлийчени, българско село в околността на Царацово, още не можат да забравят една постъпка на бай Ивана, която той извършил в селото им в надвечерието на Априлското въстание. Тая негова постъпка се заключавала в това, че той ял яйца през великата неделя на селския дюген. „Май с челяк, как го стърпя господ“ — говорят тия. После поражението на въстанието на бай Ивана му се родило дете. Никой от свещениците из околните села не искал да го кръсти, по причина че баща му бил неверник и царски душманин. ↑





Първа среща с Бенковски


VIII


Щом стигнах в Панагюрище и се спряхме в къщата на Павел Симеонов, дойде при мене Найден Дринов, един от по-първите организатори в това село. От него се известих, че ни един от апостолите не се намира в селото. Волов отдавна не бил се явявал, а Бенковски излязъл за няколко деня по околните села, гдето присъствието му било необходимо, като поръчал, че докато не се видя с него, наникъде да не заминувам. В кое и именно село се намираше той, Дринов не можа да ми определи, но каза, че скоро ще да се научи, като събере куриерите, пристигнали него ден от окръга.

Едно аз не можах да разбера, а именно, че по думите на Дринова, „така каза Бенковски“, „тъй заповяда да стане еди-коя си работа“ и пр., без да се спомене името на Волова, излизаше, че не тоя последният управлява приготовлението, а неговият подчинен Бенковски.

— Ние него познаваме за такъв; той ни пробуди и съедини наедно — отговори Дринов на моя въпрос относително първенството на апостолите.

Дринов не стоя при мене дълго време. „Цял ден не съм се запирал — говореше той, — на десят части да се разделя, пак не ще се свърши работа. За да тичам нагоре-надолу, нищо не съм приготвил още за себе си, десят фишека нямам готови; а въстанието е вече на прага.“

От всичко това читателят ще бъде в състояние да разбере като каква деятелност е кипяла в Панагюрище още в първите числа на месец априлий. После малко Дринов ме извести, че тая нощ Бенковски ще пристигне в с. Баня, на час и половина далеч от Панагюрище, към югозападна страна. Той ми изпрати един човек за проводач, с когото на часа заминах за казаното село.

Тук аз си прекръстих името от Драган на Юрданчо.

Водачът ми се казваше дядо Стоян, един от куриерите на панагюрския комитет. Преди два часа време той беше пристигнал от I окръг (Търново), гдето бе ходил с писма.

— Там е страшна работа; а тука ние сме нищо — говореше той, когато аз го запитах какво има на Велико Търново. — В Горна Оряховица (седалището на апостолите) введоха ме при големците, които, като видях, замръзнах на мястото си. Около седем-осем души брадати момци, насядали около една маса, размишляваха дълбоко. Всичките говореха на руски язик.[18] Вътре в стаята имаше окачени много револвери и пушки и два зелени байрака, а вън до вратата вардеше многобройна стража. Царски работи! — прибави той.

Докато излезем от селото, ние вървяхме по сянката покрай панагюрската река Луда Яна, а после, когато излязохме на края, прекосахме през заградените плетища, за да излезем на банския път.

— Кой живее? — извика непознат човек там наблизо зад едно дърво и тетиците на пушката му изплющяха.

Според хайдушките правила иие се стоварихме на земята с водача си, с очите надолу, и наместо отговор, изплющяха тетиците и на нашите револвери. Положението ни не беше опасно, при всичко че не знаехме силата на противника си. Който е запознат малко-много с подобни нощни срещи, той знае, че щом се обади противникът, работата е лесна вече, стига и двете страни да имат оръжие. Пространството, което разделя жертвата от нападателя, и обратно, става неприкосновено повече от жилището на английския свободен гражданин. Който наруши това нощно правило, т.е. който се осмели да пристъпи, без да се обади, трябва да изпита действието на горещия куршум. Изключват се от тоя случай страхливите натури, които обърнат на бяг.

Като нов, аз не знаех още организацията на Панагюрище, та затова прекарах през ума си разни предположения, а най-повече помислих, че сме връхлетели на някоя разбойническа дружина.

— Да не бъдат някои от нашите момчета? — пошепна водачът ми.

Непознатият глас повтори своето питание, отговори му и моят водач, размениха си няколко думи и от двете страни, които разясниха най-после работата.

Ето кои са били непознатите: Панагюрище и околните чисто български села Мечка, Поибрене, Мухово, Петрич и пр. отдавна бяха престанали да съществуват de facto за славната Отоманска империя. Полицейските наредби, събиранието на данокът, раздаванието на правосъдието, градските разпоряжения и пр., и пр. бяха напълно преминали под ведомството на революционерний комитет. Аз държа парола, че него време по-добре можеше да пропътува човек из района на IV окръг, особено в западната част, със свободен билет, издаден от някоя приготовителна комисия, отколкото ако той беше снабден с туралия тескере, издадено в името на н. в. султана. Навсякъде, по села, по пътища, имаше поставени комитетски караули за всеки случай.

Полицейското отделение на панагюрския комитет беше наредило, щото нощно време да излязва въоръжена стража край селото, за да завардва всичките главни пътища, да гледа кой влязва и кой излязва от селото, разбира се — от хората на противната страна. Тия стражи имаха още за цел да посрещат нощно време апостолите, тайните пощи и други различни пратеници на комитетите, които да отвождат на назначеното място в селото и да им оказват нужните потребности. Тия имаха заповед да спират всекиго, който влязва и излязва нощно време. Куриерите от ближните села имаха парола. Ония пътници, които не бяха съзаклятници, те ги само питаха що са за хора и като разумяваха от отговорите им, че не са опасни, казваха им да си вървят, като препоръчаха себе си за общи селски караул. Една нощ тая стража извикала да спрат няколко души непознати человеци, които идели из пазарджикския път към Панагюрище. Наместо отговор непознатите хукнали да бягат назад, а стражата изпразнила няколко пушки подиря им, без да удари някого. Отпосле говореха, че пропъдените по тоя начин били турци от Пазарджик, проводени да произведат някаква си тревога. По-после аз придружих една нощ Иван Попова, с когото ходихме да ревизираме тия стражи. Всичките намерихме на крака, с шишинетата в ръце, усещаха ни още отдалеч, че се приближаваме, изпълняха всичките правила, като че бяха редовна войска.

Стражата, при която се бяхме спрели ма банския път, или по-добре, която ни спря, се състоеше от четирима души черномустакати панагюрци, с къси шишинета е ръце и с дълги ятагани. С първо срещание още тия отвориха уста да ни питат, понеже и двама бяхме дошли от ябана, какво правят другите братя, готвят ли се и тия да развият байряка напролет, имат ли опитни войводи и пр. Всяка наша дума, всяка наша новинка за състоянието и приготовлението на другите градове и села се гълташе с ентусиазъм от разпалените юнаци.

— Ох, боже, кога ще дойде определеният ден, за да тръснем от гърба си тежкото бреме и да турим в действие шишинетата, които сме бактисали да триеме и чистиме вече — говореха те.

Според думите на стражата, малко по към Баня имало едно отделение други юнаци, които, като не им се спяло, възползувани от хубавото време и ясната месечина, излезли на обучение със своя бъдещи стотник. За да не стане някой сакатлък, стражата ни обади паролата, която беше петел и която ние трябваше да дадем на поменатите юнаци, понеже аз изявих желание, че искам да ги погледам. Подир няколко минути ние разменявахме паролата помежду си с казаното отделение, стояхме един срещу други на двадесят крачки разстояние.

Буйните разпалени глави бяха се установили в една долина, разделени на няколко малки отделения — едни приятели, други неприятели, — всеки с гол нож в ръката, кой коленичел, кой прав, нападаха един другиго с голите железа в ръце, а ясната месечника им се радваше от небесните сводове! Казах, гдето му беше мястото, пак го казвам и сега — няма кусур, — подобни картини са в състояние да възвишат и най-слабата натура, да вдъхнат кураж и на беззъбите бабички. Натура малко-много необикновена, надарена с повечко вдъхновение, отколкото простите смъртни, в една подобна среда ето ти че станала херой! Аз не зная що биха сторили ония надути педанти, които се осмеляват да дращат в своите истории, разкази и възпоминания, че българското въстание било възбудено от чужди агенти и неразбрани младежи — ако тяхна високоучена милост попаднеше през м. март и априлий в Панагюрския окръг! Питам ги аз тях, дали биха се наели тия да възпрат течението на времето, да вдъхнат умереност, благоразумие в населението да захвърли на една страна шишинето и да почне своята полска и домашна работа? Идиоти! От всичко това се разбира, че тия хора мерят народните понятия и стремления с аршина на своята собствена рутина. Въобразяват си тия, че историческите течения, приготвени от много стотини години, биха се спрели или подтикнали от няколко изтъркани фрази.

Въобще ретроградистите, които изучават народите по правилото и формата на професорската лекция и из богатите библиотеки, не им се иска да признаят, че историческите увлечения не можат да бъдат победени в самото си начало със своите отвлечени разсъждения. Само тогава се отхвърлят тия от обществото, когато плодовете им излязат вече наяве, по които се узнава тяхното вредно и погрешно направление. С други думи, неизбежни са увлеченията и погрешките в историческите развития.

Всеки обскурантин със закоренели понятия, който се би опитал да спре тия течения, спрял би с тях заедно всяко по-натагьшно развитие, убил би и самия живот.

Оставихме юнаците да въртят своите остри ножове, които звънтяха и тракаха още по-живо по причина, че им съобщихме няколко благоприятни новини, и заминахме с бай Стояна по пътя си за Баня. Среднощ се преполовяваше вече, когато ние се покачихме на един от величествените средньогорски клонове, който дели Панагюрище от Баня. Тих прохладен ветрец ни посрещна откъм южната страна, който ни напомняше още следи от зимата. Като слизахме в малката долчинка, от която до селото остава няколко крачки място, от дясна страна в шумата изрева гърлестият юнак: „Кои сте?“ „Ваши братя българи из Панагюрище“ — отговорихме ние, понеже знаехме вече с какви хора имаме работа.

Още няколко обяснения, и при нас се изтърсиха трима души горски пилета, по които оръжието трепереше като телледисана китка. И при тях трябваше да се опреме за няколко минути, за да отговорим на хилядите въпроси, които тия ни задаваха, за да им кажем, че денят не е вече далеч. На росясалата моравка, там близо до една шумка ние петима единомисленици образувахме колело и си срещнахме главите една до друга, за да не би да остане някоя дума нечута и неразбрана.

— Не беше тая вечер наш ред да излезем на стража, но що да правим затворени в къщи? — каза един от банските стражари. — Нито сън те хваща, иито работа ти се върши; излязохме да се порадваме на гората, да й се научим отсега.

От Панагюрище ни казаха, че свърталището на апостолите в с. Баня е къщата на някого си поп Грую, която водачът ми казваше, че знае в коя махала се намира.

Нека читателите забележат това име — поп Грую, който ще да бъде предмет на разказа ми оттук нататък няколко пъти.

Прегазихме банската река, понеже не можахме да улучим дървеното мостче, и влязохме в селото. Селската будна стража ни поздрави единогласно от всичките плетища, като че водехме със себе си няколко мечки. Аз говоря пак за кучетата. Тук бутнахме, там опряхме, докато най-после старичкият ми водач си призна чистосърдечно, че като не бил дохождал отдавна в селото, в разстояние на което време станали много променения, не му е възможно да налучи къщата на поп Грую, а селските улици бяха пусти.

Похлопахме на една голяма къща, за която водачът беше полууверен, че тя е попската къща, и в която светеше още свещ. Наместо да ни се отвори вратата, отвори се едно малко прозорче над главите ни, отгдето се подаде половин глава, която ни попита кои сме и кого търсим. Ние не отговорихме удовлетворително, което даде повод за съмнение на стопанина.

— Угасете свещта и ми подайте шишинето — каза главата на своите домашни, след като полузатвори прозорчето.

Ние от своя страна се понаведохме покрай плета и захванахме да тъпчем земята на дължина, т.е. отстъпихме от спорната точка, за да не би да ни натовари неразбраният стопанин с някой куршум по гърба; а селската стража ни съпровождаше и от двете страни на улицата. По това време, когато ходеха обезпокоителни слухове, че днес-утре ще да нападнат турците, че Великден или Гергьовден ще да бъде определеният ден за развиването на байряка, окото на българина не мигаше вече, малко щеше да му мисли дали да дръпне, или не, когато насочи един път изтритото шишине.

Докато се питахме пред една голяма порта, над която се издигаха две клонести върби, дали тя е оная, която ние търси ме: „Тук е“ — обади се непознат женски глас от вътрешната страна на двора. Портата се отвори, колкото да се пропъхнеме, без да се види лицето, което ни отваряше, и след като влязохме вече в двора, пак се затръшна изподиря ни. Младият капуджия, който беше наметнат с бозов ямурлук, не бе някой мустакат юнак, но 18-годишната дъщеря на поп Груя, която от вечерта още чакала при портите да посрещне високия гост — Бенковски, — за идванието на когото бе известена.

Според разказванието на баба попадия и на други иякои лица тая доблестна мома, от дохожданието още на апостолите нея зима, престанала да се занимава със своята моминска работа. Главното й занимание е било да приготовлява на баща си книжни фишеци, а нощно време обикаляла по двора, за да отваря портите на апостолите и другите посланици, които често посещаваха къщата на баща й. Ето защо нам се отвориха портите на поп Груювата къща, преди да похлопаме.

Две пъстри кучета вътре в двора се изправяха на задните си крака, готови да ни издерат очите; но рево-юционерката беше разпоредила още от вечерта да тури на вратовете им приготвените синджири, понеже, както казах, чакаше гости.

Влязохме вътре в къщи. Освен баба попадия, която кърпеше при огъня някакви си дрешки, нямаше ни Бенковски, ни поп Груя, който така също заминал с първия по околните села. Разбира се, че баба попадия не можеше да знае движенията на Бенковски, но според думите на стопанина й, който й казал, че тая нощ ще да се завърне, и тя се надееше да дойдат наскоро.

Кажи-речи това и онова, аз започнах да задрямвам около огъня, понеже няколко деня ставаше вече как бъхтя път и не можа никак да си доспя. Щом залаеха кучетата, момичето на баба попадия изхвръкваше из вратата да отвори на гостите, но все само се връщаше.

— Баща й ще да я прави байрактарка — говореше майката на дъщерята не без ирония.

— Аз ще да хвана Ахмед аа[19] — каза българската амазонка причервена и кихна да се смее, като си затуляше в същото време лицето с ръката.

Аз, в качеството си на 25-годишен ергенин, разбира се, че не останах хладнокръвен пред яростната конкурентка, казах няколко благи думи вън от програмата си, потрудих се да докажа, доколкото го изискваше мисията ми, че от немай-къде съм навлякъл на себе си дрипавите рупалански дрехи, подсуках си едното мустаче и захванах да си кривя окото към дядовата попова дъщеря… Младини!

Заспал съм по едно време, без да искам; усетих само баба попадия, като метна отгоре ми едно пъстро чердже и говореше сама на себе си: „Потен е; да не настине.“ Колко време съм спал; какво е станало после, около ми, аз не зная. Онова, което се представи на очите ми след тоя кратък сън, бе следующото:

— Ей, я ставай да те видя що си за човек, та си се разположил така господарски в чуждата къща! — чух аз непознат глас в съня си и докато сваля от гърба си пъстрата чергица, тя подхвъркна настрана, като да я вдигна вихрушка.

Ужас! Аз скочих на крака в съня си като луд, вследствие на това грубо събуждание; станах още по-омаян и зашеметен от онова, що гледах напреде си. Висок непознат човек с морав фес на главата, наметнат с черна мушама на гърба си, с високи ботуши на краката, опетлан по гърдите с много ремъци, на които висеха два револвера, кама, чанта, телескоп, с една реч — човек страшен стоеше напредя ми. Но само той ли беше! Имаше нещо повече. Зад гърба на страшния човек към вратата слабата светлина на ламбичката осветляваше мустакатите фигури още на мнозина непознати — аз да ги кажа, читателю, десят души, а ти кажи — двайсет, пак няма да сбъркаш. Тия последните бяха облечени с черни колчаклии потури, с чифте пищови и дълги ятагани на пояса, с шишинета в ръце, едни от тях бяха влезли в стаята, а други надничаха от вратата, на които се подаваше само единът мустак и дръжките на ножовете им, широки на края като просорник.

— Кой си? Говори! — извика още по-строго първият непознат и тропна с крака си.

Аз не можах да се усетя още кой е тоя човек, който води подиря си толкова души; замаян още отначало, не знаех какъв язик да му говоря, т.е. по кой начин; дали не е дошло време да се мре, казах в себе си и похванах се на кръста да опитам стои ли револверът ми, който бях забравил.

— Пътник съм!… Работа търся… — изкривих аз устата си да отговоря.

— Какво викате на човека? Вас е дошел да търси — каза баба попадия, която най-напред разбра моето положение.

Слава тебе, господи! Чак сега дойдох аз на себе си и наименувах своето име.

— Ти ли си? Тогава можеш да седнеш — отговори по-меко познатият. — На караул около къщата! — каза той, като се обърна към своите мустакати другари. — Кафе, бабо! — извика на попадията, като че тая последната му беше девятгодишна слугиня. — Ячмик на коня, момне! Стига си зяпала — заповяда той на поп Груювата дъщеря. — Излез навън! — извика на моя водач, като че беше солдатин, и чак тогава седна насреща ми при огъня.

Няма нужда да обяснявам на читателите, които и така са разбрали вече, че тоя непознат с феса и наметната мушама не беше друг никой освен сам Георги Бенковски; а ония, които стояха на вратата и на които той извика: „На караул“ — негови телопазители, верни другари, събрани от селата: Панагюрище, Мечка и Петрич.

Бенковски дошел, когато аз съм заспал. Той се научил още на двора, че го чакат двама души, които, макар и да не познаваше поименно, бил уверен, че не са лоши хора. Аз бях заръчал на моя водач да ме събуди, когато се зададе Бенковски, но и водачът ми, който беше пътувал цели десят дена, не можал да противостои на сладкия сън.

Докато Бенковски даваше заповеди на четири страни, аз успях да го разгледам от краката до главата. Той можеше да има възраст приблизително 28–30 години, ръст тънък, висок, гърди изпъкнали нанапред, глава вирната наназад, с дълъг врат, лице прилично, малко сухо, усмивка сдържана и увлекателна, руси мустаки, тънки и доволно дълги, закривени от само себе си нагоре към очите, които придаваха особена представителност на лицето му; очи ясносини, поглед проницателен, коса и вежди руси, както и мустаките му, въобще човек личен и представителен, човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества. При това, като се прибавят още неговите движения, пъргавината му, строгата му реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не оставаше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски.

Преди да го видя още лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко и се мъдреше кратката, знаех го, че е взет апостол по мллости, туран под личното наблюдение на Волова; но не зная защо, по вътрешно някакое настроение, аз благоговеех напредя му, чаках да ме попита, та тогава да се обадя, доброволно признавах, че той е велик, с една реч — изповядвам се чистосърдечно, — аз бях омаян от Георги Бенковски.

„И ние сме били апостоли; ако захванеха да бесят тия последните, то наша скромност щеше да отиде на вересия“ — казах аз на ума си, като гледах с колко души пътува той, как е силен и самонадеян.

Не само в нашия, IV окръг, но по всичките друга окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, намичан с оръжие и заобиколен от 10–15 души адютанти; а всеки е в състояние да разбере като какво впечатление е произвеждал той и на така въодушевеното население. Ето едно главно условие за неговия успех.

След като направи Бенковски горните разпоряжения и след като се разпореди със своя тоалет, от който само мушамата остави настрана, а тежките железа, револвери, кама и патрони не сне от себе си — нещо обикновено у него, — той се обърна към мене.

— Е, казвай да видим що си направил, накъдето си ходил — каза той, след като допи първата чашка кафе и заповяда да направят още по едно.

Аз му разказах всичко, где какво съм направил, което е известно вече на читателите, показах му статистиките си, не зная как стана реч и за пълномощното писмо, което ми даде Волов в Пловдив и което Бенковски поиска да види.

— Тия хора не искат да разберат, че с граматика не се освобождава отечество — каза той разсърден и след като сви в ръката си моето пълномощно, което аз пазех като очите си, хвърли го в огъня.

— Учил ли си се в Европа? — прибави той, като ме изглеждаше със съмнителен поглед.

Според неговите думи нямало нужда да се дават пълномощни от апостолите, защото това право имал само апостолският комитет. Всъщност обаче работата не бе така, не само по тая причина предаде той на огъня моето пълномощие. Най-много го ядоса него, че Волов се подписал главен двигател на Западна Тракия, която титла, се виждаше работата, да гъделичка неговото честолюбие, както ще стане явно в понататъшния ми разказ. Аз можах да заключа, че отношенията между тия двама братя-другари, които бяха минали Дунава не да делят първенство, но да си проливат кръвта, бяха твърде обтегнати, още повече че когато Бенковски чу, че не съм се учил в Европа, захвана да се оплаква от Волова и да го напада в неизпълнение на своите апостолски обязаности.

Останалите въпроси по приготовлението Бенковски ги разискваше и критикуваше с дълбоко знание на делото. Той отвори уста и не искаше вече да млъкне, като че четеше по книга всичко онова, което говореше.

— Пет хиляди чакмака[20] да видя напредя си един път, ще да се успокоя — казваше той.

На всяка минута казваше, че го болят гърдите от много говорение, уверяваше, че в разстояние на десят деня надали щяло да се наберат да е спал десят часа; а черното кафе вървеше чаша подир чаша.

— Ако да не е и то, не зная какво ще да правя — прибави той.

Съгласихме се да се върна аз пак обратно в Панагюрище, отгдето да замина за Пирдоп, да се помъча да основа комитет, защото според неговите думи в това село не бил ходил още никой от апостолите; а той щеше да заминува за Ветрен и оттам ще да се завърне в Панагюрище, за да се свика голямото събрание. Хващането на Славков действително ускори въстанието. Бенковски се боеше да не би да ни превари някое предателство неприготвени още, та затова бързаше да се прибираме вече. Волов се намираше по това време из гьопсенските села, който така също бил известен да побърза.

Преди да се отправя за Панагюрище, отидохме е Бенковски да се окъпем на минералните бани, находящи се край това село, отгдето той се върна пак в къщата на поп Груя, а аз и водачът ми хванахме панагюрския път.

— Аз се радвам, че ти поне не си ходил в Европа, а в такъв случай, вярвам, че в главата ти няма никакви граматики и запетаи, които най-много бъркат нашите работници — каза той на прощавание.





IX


Петлите два пъти бяха пели, месецът поздравляваше Стара планина от величествените върхове на историческия Доспат, когато ние се покачихме на средньогорската рътлина и седнахме да запушим по една цигара при малката чешмичка, находяща се на това място, до пътя, над която се издигат няколко бели тополи.

— Да се не маеме, че ще да осъмнем — каза водачът ми, който познаваше времето по звездите.

В Панагюрище пристигнахме капнали за сън, когато се разсъмваше. Решението да замина за Пирдоп се изостави него ден, защото според думите на лица, които познаваха отблизо това село, малко надежда имало да се направи там нещо добро. Аз не щях да се поколебая от тия неприятни известия, ако да не бях се срещнал на другия вечер с игумена от калугеровския манастир „Св. Никола“ — отец Кирил, съзаклятник в комитета, — който ми обади, че в околните на манастира села Славовица, Съртхарман и пр. трябвало да отиде един апостол, защото той сам не можал да ги убеди.

И така, аз предпочетох да отида на Калугерово, гдето ме викаха, отколкото в Пирдоп, гдето не бях убеден дали ще можа да направя нещо. Вечерта, преди да тръгнем, преспах на метоха в Панагюрище, принадлежащ на поменатия манастир. И в това общо богоугодно заведение, гдето служат най-безцветните личности, сварихме в една стая няколко души, които се занимаваха с правението на фишеци.

Като влязохме вътре, отец Кирил се изгуби по едно време. После малко той се подаде в стаята, с препасала сабля през кръста, с два пищова отстрани, с левче на калимявката, със спуснати коси по раменете, мешинено толумче за вода, провесено отзадя му, с кръст в ръка, с една реч — цял бунтовник. Подиря му вървеше целият персонал на метоха.

С това той искаше да ми се покаже, че е в сърце и душа бунтовник, приготвил си е всичко нужно за в Балкана.

— Цървулите ми, както и други някои принадлежности, се намират на манастира — каза той.

На другия ден пак трябваше да се бъхти път към село Баня, отдето е пътят за калугеровския манастир, 4¾ час далеч от Панагюрище. Един час докато имаше да се съмне, ние излязохме от последното село, възседнали на мулета. Според уверението на отец Кирила не трябвало да се боя от нищо, защото той често пътувал с хора като мене, всеки щял да си помисли, че съм слуга от неговия манастир. Преди да тръпнем от къщата, в която бяхме влезли, дойде един българин да се изповяда. О. Кирил го викна в стаята, гдето бях и аз, и почна своите свещенически обязаности в мое присъствие. „Доколко турци мислиш да заколиш? — беше първият въпрос, който зададе на грешника о. Кирил в качеството си на изповедник. — Колко фишека си направил? Ако нямаш 300, то за тебе няма комка. Ножът ти намазан ли е с масло? Ами пушка и пищови имаш ли? Сухари приготви ли си?“ Българинът преглъщаше от най-напред, не че го смущаваха зададените въпроси, но че не очакваше да ги чуе във време на изповядванието. „Ако всички тия неща не си приготвил, повтарям, за тебе няма комка — свърши той. — От два месеца насам аз така си изповядвам“ — каза той на мене.

Оттатък Баня се намира висок средньогорски рът, покрит с гъста церова гора, отгдето е пътят за Калугерово. По-нататък, от другата страна на планината, са турските махали, на брой три-четири, наречени Юруци. Мнозина от тия последните ни срещнаха, които познаваха отец Кирила, като познат съсед, и си заминуваха из пътя. Един даже се смеси с нас, с когото пътувахме доста време. Той не се забави да отвори страшния въпрос: „Какво ново се чува“ — въпрос, който занимаваше по него време и турци, и българи.

— Не зная, папаз ефенди, какво ще да ни дойде на главите? — говореше той. — Орем, копаем, както и други път, но ръцете ни са пребити. Едни казват, московец ще да дойде, други — сърбин, трети — не знам кой си; а сиромашта се безпокои не на шега. Отидеш в града (Пазарджик), и там същото безпокойствие, и там агите шепнат нещо.

И действително, аз констатирам, че по това време българите тържествуваха, а турският елемент въздишаше. Клокочението на вулкана, който от ден на ден все повече се увеличаваше, не можеше да не смущава мусулманските ни братя. Пролет като рай, всичко живо, въодушевено и невъодушевено се размърдало, а нивите на българина обрасли в бурен, никой се от тях не интересува, ръката, която ги е плевяла и чистила, сега виеше туплест фишек.

— Всичко това го е рекъл господ, господинчо, с неговата воля става това — говореше въодушевеният селянин. — Ние, старите, да кажем, че знаем и разбираме, но кой кара малките деца да играят по улиците на талим, да си правят пушки от пищелки, ножове от дърво и пр.? Защо тия оставиха своите заветни игри: челика, топката, кимпенди и др.? Всичко показва, че е дошло преме да се превземе изгубено царство, да се прогонва погански народ, отгдето е дошел.

Въпросът не беше от трудните. Доволно бе за наблюдателния баща да попита сам себе си с какво се той занимава, и работата ставаше ясна, т.е. искам да кажа, че ако той със ступаницата си заедно правеха фишеци от светогорските икони по цяла нощ, то и малкият Иванчо или Колчо трябваше да прави същото.

Така или инак, но турците и тяхното правителство не си доспиваха. Когато ходжата излазяше да вика на джамията, гласът му трепереше като лист, викаше той жално-жално, призоваваше от това високо място божията благодат върху мусулманския свят. Силното султаново правителство беше събрало цяла банда босоноги циганки, които под вид на просякини бе изпроводило по българските села да шпионират. Около средата на месец марта излезе заповед никои търговец да не донася от Цариград и отдругаде куршум (на дъски). Има примери, че по това време железницата Одрин-Сарамбей отиваше и се връщаше празна, като кола сламеница, само с няколко души окъсани ходжи и турски чиновници. Наближи времето Джума — славен панаир в турската комерческа хронология, — а железницата на Хирша скрибуца към Ямбол и Керменли само с няколко коша турски емении и сандъци с одринска халва; комарджии гърци и ерменци бяха търговците, които бързаха към прочутата Джума, да представляват мелодрамата Хаджи Айват. Няма българи-търговци, няма денкове от коприщенски и панагюрски шаяци. И се събраха тогава всичките инспектори, шефове и съветници на това еврейско експлоататорско дружество, Chemines de fer de la Turque d’Europe, да размишляват и търсят истинските причини на това упадвание.

Наскоро тия издадоха на български язик, понеже познаха, че тоя елемент се радва на най-голямо болшинство при всичките уверения на елинските патриоти и на описанието на пловдивския географ Цукала, по-главните правилници и циркуляри, напечатани с едри букви, които налепиха по станциите, дано удовлетворят уж разсърдените българи. От друга страна, същата тая компания постави свои агенти по главните пътища и покрай Марица, да наблюдават да не би по сухо и вода да изпровождат българите своите стоки; но всичко напусто! И тия спекулативни мерки не доведоха компанията до желаемата цел, при всичко че тя намали най-после цените на транспорта твърде ниско.

Но не беше само това. През цялата зима (1875–76 г.) едва ли можат да се наброят до десятина сватби, станали между българите. Общото патриотическо течение беше турило ръка на всичко. Само в един Русчук избягаха нея зима до 7–8 момчета от търговската класа, като завлякоха на своите господари кой по стотина, кой по 200–500 лири и минаха с тях в светата Румъния да помагат на братята хъшове. Митю Цветков, търговец из Враца, взел на кредит лойта на някого си турчин и преминал във Влашко да я продава. В Гюргево той залага тая лой на хъшовете, които й прибраха парите и купиха с тях пушки за Ботевата чета.

Съпътникът ни турчин се отби в една от казаните турски махали, а ние последвахме пътя си с отец Кирила към манастира. Минахме р. Тополница, над левия бряг на която се намира тоя манастир, срещу селото Калугерово. Пладне беше минало, когато ние влязохме във високите порти на „Св. Никола“. Там заварихме един гост, мисля от Т. Пазарджик, учител по селата, млад момък, с фес и панталони и с броеница в ръката, познат на отец Кирила. С първо виждане още той запита тоя последния какво ново се чува в Панагюрище, без да обърне внимание на моето присъствие, понеже, както казах, дрехите ми не ме препоръчаха за интересуващ се човек от подобни работи.

— Време е, отче! Ти трябва да станеш български поп Жарко[21], ти трябва да поведеш своето стадо яко пастир добрий — говореше разпаленият младеж, като беше се обърнал с гърба към мене.

Както се виждаше, милостта му не беше се срещал още с някой революционерен апостол, но само така, по общо настроение на населението, изразяваше онова, което въодушевяваше всеки малко-много развитичък българин в надвечерието на избухването.

— Трябва, отче, трябва! Минутата е една от най-сгодните — продължаваше учителят. — Сън не ме хваща вече, иска ми се и мен… разбираш я? Да я препаша…

Отец Кирил ми смигна, т.е. даде ми знак да въведем заблудения в кошарата, да го кръщаваме помежду си, за която цел той стана и затвори вратата. Учителят не подозряваше още нищо; той се разхождаше по стаята и тананикаше гласа на една юнашка песен с вирната глава.

— Байно, приближи се до масата да засвидетелствуваш с клетва и с подпис ония огнени думи, които ти изказа пред малко! Напредя ти стои български апостол — казах аз и извадих револвера си, а отец Кирил разпусна червения патрахил по гърдите си и запя „Крещается роб божий!“

Сбъркахме конците на часа още! Вирнатата глава на разпаления учител клюмна надолу, като отсечена; той се сбърка от онова, що гледаше напредя си, парализира му се и кураж, и идея, забрави и поп Жарка, и всичко друго.

— Ама чакайте. Аз не мислех за това! Аз не съм още приготвен… Аз трябва да се допитам… — говореше той, а долнята част на устата му играеше като цигански лък.

Надве-натри закълнахме тоя обожател на поп Жарка. Докато седяхме в стаята, той не стана вече да се разхожда из вътре, не си подигна главата нагоре, а свит на една страна в кюшенцето, очакваше да не го подложим на други нови изтезания.

В това време в широкия манастирски двор влезе въоръжен конник, който с първото си влнзание още попита за игумена. Непознатият бе гавазин или друго нещо при българската община в Т. Пазарджик; той донесе писмо от архиерейския наместник в тоя град, който му предписваше, че щом приеме това писмо, незабавно да тръгне за града заедно с гавазина. От подобна бърза заповед, така ненадейно, отец Кирил се уплаши. „Има нещо“ — каза той и се метна на уморения си добитък, който не бяха вкарали още в яхъра. На тръгване аз му казах да ме препоръча на своите верни хора от манастира, че не съм работник, дошел да търси работа, както беше казал, когато дойдохме най-напред пред някои от манастирските хора, понеже предвиждах, че с тая рекомандация ще да изпатя нещо; но той ми отговори, че не е нужно, ще да се завърне на другия ден. Учителят, новопокръстеният, на когото тая случка беше най-благоприятна, намери сгоден случай да отстъпи, без да се обади някому: видях гърба му, като излезе из портите и взе пътя към Калугерово. Че ще да предаде онова, което пати в манастирската килия, аз не вярвах: отец Кирил поне гарантираше.

Малко подир учителя замина и отец Кирил, заедно с гавазина от пазарджикската община; а аз останах в богоугодното заведение, под вид на работник, само под защитата на свети Никола. Не беше се затулил игуменът, когато някой от манастирските работници и слуги предложиха обикновеното питане: „Откъде беше бе, аратлик?“

В манастира „Св. Никола“, старо грамадно здание, несъществующе сега — опозорено и унищожено от немилостива башибозушка ръка в Априлското въстание, — освен игумена отец Кирил, имаше още двама калугери, Софроний, родом от Сопот, жилав калугер с рядка брада, на която космите можеха да се прочетат от пет разкрача, с окъсани дрехи, като че да беше минувал през пожар, и още един брат, преподобний Хараламбия от ближното село Калугерово, който беше се затворил в манастира преди няколко години, ядеше, когато му, дадат, и излязваше по двора в дълбока нощ, когато заспят всичките, само един или два пъти в неделята. Случи ми се да го видя само един път на месечината, когато се молеше богу върху голите камъци. Той приличаше повечето на страшилище, отколкото на човек. Според разказванието на слугите косата му била дълга до плещите, никога не се миел и чешел, два-три пъти се преобличал в няколко години, бягал от подобните си, никой не знаел какво има в стаята му, която стоеше завинаги заключена. Казваха още, че една гладна година, когато имало много мишки, манастирските паткани (плъхове) му били изгризали ушите като пастърма. Когато нападнали башибозуците манастира и го запалили, нещастникът отец Хараламбий изгорял жив в килийката си!

Манастирът „Св. Никола“ беше здание на два ката, с около 50–70 стаи, стените на които, описани с въглища и мастило, свидетелствуваха, че той е бил посещаван в епохата на набожността от многобройно число гости, христолюбиви българи. „Да се знае, че на сами ден Св. Никола, 1843 г., кожуфарският еснаф от Татар Пазарджик, като беше дошел да се весели, нападна се от 15–20 души турци. Стана страшен дженк (сражение), в който еснафът надви, турските чапкъни избягаха, като оставиха три ножа и два чифта емении. От еснафа на един калфа само пукнаха главата.“ Това събитие бе написано в голямата стая срещу Калугерово, над портите. Всичките други стаи стените им бяха изпълнени с надписи, написани повечето от страна на царствующите тогава неприкосновени еснафи; абаджийски, кожухарски, терзийски, сапунджийски и пр., събитията на които бяха или че някой се произвел от калфа на майстор, та се изпило толкова и толкова оки вино, или пък че угощението (моабетът) траял цели три дена и три нощи. Но по онова време, когато аз посетих тоя стар манастир, стаите, които са били свидетели на тогавашното еснафско могъщество, някои бяха пълни със сено, други нямаха врати и прозорци, на трети бе се продънил таванът, по който люпеха кресливите гарги и жълтооки кукумявки.

Малката манастирска черковица, скромно и старичко здание, почти равно със земята, се намираше сред двора, срещу вратата на която е буйната студена чушма. Само вънкашните стени на манастира, които приличаха на съща крепост, бяха запазили своето първобитно положение. Освен другите домашни хвърковати гадове тук имаше до петдесят и повече пауни, които украсяваха със своите златни пера опустялото здание.

Останалите манастирски хора бяха: работници, вътрешни слуги, пазачи, овчари, козари и пр. Имаше и един-двама мустакати ученици, кандидати за свещеници от околните села, които бяха дошли в манастира да изучават черковния ред.

Калугеринът отец Софрония завеждаше стопанската част на манастира. От сутрина до вечер тичаше той по нивята и лозята, между които имаше няколко парчета негово собствено притежание. Щом се свършеше полската работа, той нарамваше дисагите и тръгваше от село на село да събира за „бог да прости“ и за подновяване храма „Св. Никола“; а всъщност, според думите на старите слуги, сиромашката лепта изчезвала в бездънните джебове на отче Софрониевото расо, когото оценяваха да е човек от стотина опашки. Един негов роден брат на име Фрати, родом от Сопот, беше дошел по това време при богатия си брат калугер за помощ, заедно със стопанката си и с полуголите си дечица. Тоя последният имал злочестината да мисли, по старо предание, вижда се, че и от калугер може да бъде човек; но като постоя десетина деня в манастира, като пояде черния суров като кал хляб заедно с аргатите, замина си една заран със сълзи на очите, като викаше нависоко: „Брат! Брадва главата ти да отсече!“

Според своето положение, като човек дошел да търси работа — както беше ме препоръчал о. Кирил, — дадоха ми вечерта място за спане, по милости, не при аргатите, което щеше да бъде за мене гордост, но при други божи създания, много по-долни същества: един 65-годишен старец, от 15 години свинар на манастира, който бил дошел да слугува на св. Никола за душата си без никакво възнаграждение, само за хляба и за по три-четири оки тютюн в годината. Скъперникът калугер не се погрижил в разстояние на толкова време да даде на тоя серсем старец, слуга на св. Никола, ако не друга дрешка, то поне една ризица. Наместо риза той носеше една окъсана аба, а горните му дрехи се състояха от кози кожи, с които се тътреше и зимно, и лятно време.

Да не помислите, че тоя св. Николов човек беше неблагодарен от скотското си положение? Боже съхрани! По цели нощи той ми се оплакваше не против калугерската неблагодарност, а срещу немирното человечество, което изсякло гората и по тая причина лишило любезните му другари — свинете — от едновремешния едър жълъд.

— Горките хайванчета! Всичкия ден тичат, сковичат, ровят, и пак гладни! — говореше това кречетало от сърце и душа. — Сърцето ми се къса, като гледам, но що да чиниш!

Нашето общество се допълняше още от две сополиви козарчета, които приличаха на орангутани и които се разговаряха около огъня за шутата коза и пъстрото чепихче, че и тая година останали ялови. Стаята беше една от най-окадените и нечистите, неметена, откак се е направил манастирът; а ядение даваха онова, що беше останало от ратаите и гостите: боб, леща и зеле, изсипано в един чебур, едно въз друго, отгдето го подаваха изново.

Заранта на другия ден не бях станал още, когато дойде да ме извика един слуга, да съм отишел при отче Софрония.

— Брациговчени (аз се казах, че съм от това село) са майстори — каза тоя последният и ми подаде една букова цепеница да съм направил топоришки на няколко мотики, защото на другия ден се стягаха да копаят лозята.

Аз казах, че не разбирам от тоя занаят.

— А какъв занаят знаеш? — попита втренчено Софроний, като да бе изгубил всичкото си богатство.

— Никакъв — отговорих аз, като се надявах, че до вечерта ще да пристигне игуменът от Пазарджик; а, от друга страна, ако кажех, че съм овчар, щяха да ме накарат да подстригвам похабени шилета.

— Да копаш на лозе поне не знаеш ли? — Тук е манастир, грехота е да се яде хляба току-тъй — говореше убедително Софроний.

Вих, трих — нямаше що да се прави. На другия ден в числото на работниците, момчета и момичета от селото Калугерово, които отиваха да копаят и режат, начело със Софрония, и аз правех част, с търнокоп на рамото. Като незнающи, туриха ме да копая дълбоки дупки на дължина, да заравят вътре лозови пръчки, което се казва далдърми.

— И това работа ли го считаш, бай Хараламбе (името ми)? Това е играчка — говореше скъперникът калугер. — Ей такива малки дупчици ще да правиш, колкото да не стоиш без работа. Всичко това (т.е. трудът) няма да отиде напусто, св. Никола е чудотворец; той ще ти помогне.

Малки, големи дупчиците, но после два-три часа на моите ръце имаше пришки, на големина колкото един лешник; а кръстът ми се пребиваше от навождание. Три пъти копвах и два поглеждах към слънцето, няма ли да клюмне то към сините върхове на Доспатдага, за да тури край на моите мъки, за да ме отърве от ноктите на отвратителния калугер. Останалите ми другари-копачи, широкоплещести селяни и здрави селянки, червените крака на които мятаха жълтата пръст по гърба си като кобили, пееха и се смееха помежду си. Скоро тия обърнаха внимание на моята изнеженост и некадърност да извивам мотиката и така станах им добър предмет за забавление.

— Ей че калпав свят имало, брей! — говореше един селянин и плюеше на ръцете си, за да не се хлъзга гладкият сап на мотиката.

— Ти кокали нямаш ли по тялото си бе, аратлик? — питаше друг един, който копаеше наред с една мома, вероятно негова любовница, пред която искаше да покаже своето остроумие.

— Не ми закачайте любовника, аз ще да се оженя за него — каза на присмех една остаряла мома, заднята част на която приличаше на кундураджийски тезгях.

Това каза тя и кихна да се смее, кихнаха и другите присъствующи, а аз се потях с мотиката в ръка. Никога няма да забравя тоя ден. За всичко имаше да благодаря на о. Кирила, който не ме препоръча, преди да тръгне за Пазарджик. Впрочем, имаше и това, че той бе много смутен, кога да тръгне. На калугера Софрони, който беше единственото самостоятелно лице в манастира, аз не смеех да се изкажа. На втория ден се отказах да отида на лозята, избягах още заранта в ближната гора над манастира. Разбира се, че вечерта ми дадоха хляб след дълги мъмрения, Всичките викаха отгоре ми.

Един неделен ден кандидатите за свещеници бяха събрали около си всичките слуги от манастира да им четат нещо. Тия четоха наред всичко, каквото им се попаднеше подръка. Сега единът от тях четеше с глас книжката на А. Цанова „Напредък“, в отдела за образованието в Германия. Между слушателите държах място и аз. Не можах да се стърпя от да не се подиграя с многознающия кандидат, за когото бях уверен, че нищо положително не разбира от онова, което четеше на другите. В поменатия отдел на книжката „Напредък“ често се срещаше думата Германия.

— Да ми бъде простено, отче, ще те попитам какво е това Германия? — казах аз с подобающа смиреност и напрегнато любопитство.

Пред бъдещия пастир се изпречи дълбокият океан. Спря той четението и гордо подигна глава към тавана, гдето погледнаха всичките слушатели, манастирски слуги, като че Германия се намираше на тавана.

— Германия… то ще се рече… такова… санким хора го кажи като нас… По-просто, германи ще каже разбойници — избухна най-после кандидатът и почна да си чете преспокойно, още с по-висок глас.

— Храни, боже, като нашите черкези — отговориха няколко от слушателите.

— Също! — потвърди кандидатът, без да си дигне главата.

Тук се приемаше и полицейският вестник Едирне, събрат на в. Дунав, който стоеше свързан на полицата и с който Турция просветяваше населението. Аз го развързах, но що да видиш? Всичките листове бяха от един брой. Според събраните ми сведения редакцията на това гюбре чакала да се изтече годината, па тогава изпращала вестника изцяло, който брой се попадне. На манастира „Св. Никола“ се случило да изпращат 50–60 листа само от един брой. Кой си криви устата да казва, че султановото правителство не разпространявало просвещение!…

Отец Кирила го нямаше още никакъв. Тук в манастира се научих за една негова постъпка, която характеризираше твърде нагледно началника на богоугодното заведение. Между манастирските слуги имаше един, който едвам си влечеше крака. На въпрос, от какво е болен, разказаха ми следующето: Една нощ отец Кирил проваждал болния субект да извърши някаква си работа, която била съпрежена с очевиден риск.

— Не отивам, дядо — отговорил слугата. — И аз нося душа.

— Върви! Няма да патиш добре — продължавал решително дядо Кирил.

— Убий ме! — твърдял якоглавият подчинен.

Отец Кирил снел от стената дългата филинтра, кондакът на която се скрил под гъстата му брада.

— Върви, ще да те опаря! — следвал той да убеждава за последен път якоглавия.

Тоя последният мислел, че работата е шега, и по тая причина не мърдал от мястото си.

Пушката се запалила и слугата се сгърчил на два ката, започнал той да си къса парцалите.

— Олеле, дядо попе — изгори ме! Скоро давайте вода, запалих се цял! — викал отчаяно нещастникът, а дядо поп гледал спокойно на дима, който влечал от брадата му като мъгла след изгърмяванието.

— Няма ли да се тъжиш на конака? — попитах аз пострадалия.

— Той си е наш; вчера ме ударил, днес ме обича — отговори той.

Цели пет деня стоях аз на манастира да чакам о. Кирила, от когото нямаше още никакво известие. Чаках аз затова, защото без препоръка на местни хора никъде не можех да се мръдна. Това е поразителен факт, че без участието на населението апостолите не чинеха нищо.

Покрай другите неудобства най-осезателно беше това, че като бягах от работата, не ми даваха храна манастирските слуги да си доядам. Бях съзрял един път, че в една стая зад вратата имаше грамаден сноп със сухи свински суджуци. Оттогава търсех сгоден случай как да си доближа ръката до тях, за да подкрепя гладния си стомах. Тоя случай ми се представи една вечер, срещу някакъв си празник, когато всичките находящи се в манастира влязоха в черкова на бдение. Когато си пълнех със сухите суджуци джебовете, пояса и пазвите, в тая именно критическа минута, която, ако се откриеше, снемаше вече маската на моята тайнственост, друга една компрометирана личност, Петко Радев от Пазарджик, убиецът на един бей пред няколко месеца, който се търсеше и под земята, следял с бодро око всичките мои действия около вързопа на суджуците. Той се намирал в същата стая, затворен в долапите, отгдето ме и гледал. Разбира се, че всичко това от игла до конец било изказано още същия ден от Петка на калугера Софрония. „Човек, който яде свински суджуци през великите пости, не му е чиста работата“ — казали тия. Петко, на когото въжето стоеше намазано в Пазарджик, дръпнал огъня откъм себе си, т.е. той помислил, че съм турски шпионин, дошел съм да издирвам неговото прибежище.[22] Гледам аз о. Софрония, върти се около ми и ми говори съвсем на друг язик, но кой знаеше, че припознаванието ми за шпионин обърнало най-после неговото внимание върху ми.

През същата нощ, ни в туй, ни в онуй време, когато всеки почиваше в обятията на сладкия сън, жален женски глас, който се отражаваше още по-жалко из порутените манастирски развалини, разбуди мало и голямо. Това бе гласът на баба хаджийка, старата майка на о. Кирила. Тя беше седнала на колене вън в манастирския коридор, гдето се заливаше в сълзи. Всичките слуги бяха се събрали около й да я питат защо плаче, но тя не отговаряше никому. „Майка, майка, мила рожбо! Защо ме не послуша и тръгна в тоя път? Кой ще сега да ти помогне!“ — нареждаше тя и нищо повече. Макар да нямаше по-точни сведения какво се е случило с рожбата, но и това беше достатъчно за мене, за да взема мерки овреме, защото ако отец Кирил беше затворен, то претърсванието на манастира ставаше неизбежно.





Х


После това произшествие с баба хаджийка аз не можах да затворя вече очи; ослушвах се от минута на минута кога ще да се похлопат пътните врата, за да си търся леснината. Аз се боях от бастисвание на манастира. Щом обаче се съмна и синджирите на портата предрънчаха, първи аз изхвръкнах от това опасно гнездо и хванах през гората към Панагюрище, без да се обадя някому от манастирските хора. Само пред мътната Тополница се спрях малко, за да измеря с очи нейния брод, която отпосле прегазих с дрехите си, и хванах пътя към турските махали. В една от тия последните гърмяха тъпани, а край селото се виждаше много събран народ, повечето с коне. Полюбопитствувах и узнах, че имало турска сватба, най-сгоден момент да се нахраня и да премина безопасно.

Агите бяха излезли да правят кушия (надпрепускване с коне), при звуковете на техните любими тъпани и зурли. По-старите и богатите от тях бяха насядали на постлани рогозки с дълги чибуци в ръка, за да инспектират кушията и да се произнесат кому именно трябваше да се падне най-скъпоценният бакшиш. В качеството си на прост зрител на отоманското величие аз не само че не бях заподозрян, но станах даже и вътрешно лице; докато ме накарат да взема уморените коне да ги разхождам, аз се спуснах раболепно и поех два попотени ата от ръцете на едного. За да представя същи покорен рая, свирех с устата си, както това се прави обикновено, кога се разхождат уморени коне, и гладех тия последните с ръката си по главите и гривите.

Нахраних се на гостолюбивата турска софра, пих един-два пъти от сладкия шербет, който заместя руйното вино между турците, и си заминах по пътя, задоволен и благодарен. Докато бях още в селото, един стар турчин, който пушеше с лула с цигара и теглеше емфие в същото време едно подир друго, опита се да ме хване за слуга, да му паса овцете. Пазарлъкът ни не можа да стане, защото аз поисках освен годишната заплата, да бъдат от него още цървулите и тютюнът.

На върха на планината, която е между турските махали и с. Баня, аз се изгубих по причина, че беше паднала гъста пролетна мъгла. Благодарение обаче на един говедар турчин, който хокаше там наблизо подир говедата, можах да се оправя пак из правия път за към Панагюрище.

В последното това село, кратерът на димящия се вулкан, аз пристигнах същия ден, щом се притъмня. Отидох право при Ивана П. Луков на Гешенова хан. Вечерта, когато се опразни вече кавенето и когато се борех със скромната си вечеря, млад 25-годишен момък влезе при мене. Без да ме поздрави даже, което не заслужавах, като всеки простак, той се намести напредя ми, сякаш че да беше определен да ми чете хапките, и почна да ме запитва за това и онова, като например: орем ли по селата, скъпо ли е житото, има ли алъш-вериш и пр. Виждаше се, че милостта му е лизнат, т.е. работник, защото и нему се пощя най-после да си продаде гроша, „Ами страшно чува ли се по вашите села? Бият ли ви турците“ — питаше той отдалеч-отдалеч.

Аз го изгледах няколко пъти под вежди, отговарях му нарядко; каза му и Иван Луков: „Остави сиромаха да си дояде“ — но разбира ли дебела глава подобна неща!

По едно време той се усети; стана като попарен от мястото си, приближи се до Ивана, когото попита нещо, обърна се да ме изгледа още един път, тръпна към вратата, а после се върна да поиска извинение.

— Прости ме, господине! Много сбърках — говореше той с прекалено благоговение.

В Панагюрище не бяха се завърнали още ни Волов, ни Бенковски. Па нямаше и нужда от тях в тава село — огънят гореше и така, без пламъка на чуждо раздухвание.

Чаках аз тяхното пристигание няколко деня. В разстояние на това време бях честит да се сподобия да копая дупка в Гешеновия хан за туряние на вар и да варя ракия, разбира се, не наистина, както на манастира, но само да се намирам на работа. Когато копаехме дупката за вара, имах за другар някого си Иван Кобилата, който беше се условил с Гешенова векилин по него време в конака, че по наступающите празници, Възкресение, щял да му даде нож, сребърни пищови и арнаутска риза, за да вземе участие в селската стража, която се приготовляваше да пази тишината около хорото.

Наближаваше Възкресение. Едва ли панагюрци бяха посрещали така тържествено и така весело тоя християнски празник от съществованието на селото им и досега. Още от разпетия петък въоружена стража, на брой до 20–25 души, всичките горещи съзаклятници в революционерния комитет, въоръжени, както се следва, със светли като огледало оръжия, с подсукани мустаки и кривнати калпаци, пречеха тържествено из улиците; мало и голямо се трупаше по портите да изгледва пазителите уж на тишината не като селски стражари, а бъдещи бунтовници, понеже всеки ги знаеше на кой господ слугуват. Мина се Възкресение, дойде ред да се отпразнува великият петък, в който ден става сбор на Панагюрище, на мястото на „Св. Петка“, малък параклисец, находящ се над селото отгоре, на едно високо място. То не бе сбор в пълна смисъл на тая дума, но нещо много по-велико, много по-тържествено. После пладне писнаха около 20–30 гайди, загърмяха циганските тъпани, като че всесилният султан отиваше на лов; народът от Панагюрище и околията, мало и голямо, старо н младо на тумби, тумби, пъплеше въз баира над селото отгоре към гореказания храм. Всяко отделение, всяка избрана дружина приятели и едномисленици се предвождаше от една-две гайди или поне от един тъпан. Подир тях вървяха малки момчета или цигани, които носеха големите бъклици и едно-друго за ядение. Друго едно отделение идеше, състоящо се от разгърдени цигани с червени антерии и лисичи опашки на главите, които предвождаха няколко ясногласи зурли. Тоя отдел съставляваше пехливанското тяло, т.е. гладиаторите, казано учено, които нарочно бяха дошли от околните села да увеличат удоволствието на панагюрци с трошението на собствените свои кости. Това отделение дигаше най-големия шум, като че се състоеше от хиляди души.

Най-после се зададоха и наместниците на панагюрския мюдюр или селските векили, заедно с всичките останали панагюрски първенци, до един членове на приготовителната комисия за бъдещето въстание. Тия пристъпяха като същи български велможи, тях съпровождаше най-голямо число въоръжени стражари, които под звуковете на разнообразните свирни стъпаха като същински солдати. Облечен в по-чистички местни дрехи, изтрити колчаклии потури, панагюрска гугла и пр., присъствувах и аз на това общо веселие, придружен от няколко другари.

След божествената литургия постлаха се няколко килима върху зелената морава, върху които насядаха първенците, във вид на полукръг, за да можат да гледат всичките на различните увеселения. Най-напред се изстъпиха пред лицето на панагюрските слънца пехливаните цигани, почти полуголи. Техните вратове, ръцете им до рамената, опърлените им като чукани крака и пр. бяха намазани с дървено масло, което, нагряно от слънчевите лучи, придаваше на кожата им цвета на лустросана кожа. Бързо и отчаяно заплющяха тия ръце, гордо и наперено деляха мегдана със своите противници, изкусно поклякваха и се движеха; а тъпаните и зурлите гърмяха непрестанно. Зурладжиите-цигани надуваха своите пискуни с такава охота, щото големите им очи бяха ударили навън, като че да бяха притиснати между воденичарски камъци, а зад ушите им се издигаха две изпъкналости, като яйца, които се дигаха и слагаха. Когато вече се срещаха двама борци гърди срещу гърди, тия удряха един другиго немилостиво, най-повече по отворените космати гърди и по потените вратове. Когато един от двамата паднеше, тъпаните и зурлите засвирваха особен марш, победителят си издигаше гордо дясната ръка, под която победеният трябваше да мине, като произнасяше в същото време и думата еваллаха, и двамата се отправяха към първенците с ниски теманета, цалуваха им скутовете, които им даваха от своя страна по някоя пара бакшиш.

По-нататък на същата поляна бе ое залюляло пъстро хоро — ред колчаклии потури и черни скромни фистани от шаячен плат. Тропаха младите от всичкото си сърце и душа, охкаше младата тревица под техните крака; а наежената стража, с една ръка турена върху ножа и с друга на черното мустаче, което се пропъхваше и увиваше между двата пръста, обикаляха извътре и вън. Угодливите фараонови синове, които имаха злочестината да мислят, че тяхната циганска мелодия е главната причина на въодушевленото хоро, напрягаха още по-силно своите гърди. Но панагюрският момък не скачаше ни за кахъра на св. Петка, ни за черните очи на своята любовница. Него въодушевляваше съвсем друго нещо, пленеше се той от мисълта, че определеният ден наближава; въображаваше си той, ако днес скача на хорото под изпитателния поглед на Даут онбаши, мирен и скромен като жена, то какво ще да бъде, когато байрактарят поведе това хоро и ако аккапзалиите ножове дойдат на една линия? Каква минута!

— Ако се дигне прахът откъм „Св. Никола“, ей сега в тая минута, ако чуем, че два пищова изгърмят и двама души на коне довтасат да ни известят, че Пловдив или други някой град е въстанал, то как ще да постъпи населението? — политах аз един от съзаклятниците.

— Най-напред ще се причастим с кръвта на ония, които са насядали там под дървото; а после ще да се обявим още тук, на това място, за независими — отговори моят приятел.

Ония, които той показваше под дървото, бяха конашките хора от Панагюрище, т.е. турските заптиета, които бяха се свили настрана не като господствующа полиция в страната, а като някои пленници. Никой се не боеше от тях, никой ги не питаше колко пари им струват късите пискюлчета.

По това време именно беше разгласено измежду всичките съзаклятници онова остроумно откритие, което немалко обърна някои скептически умове и даде поразителен подтик на пропагандата в 1876 год. Аз говоря за математическата истина, която се срещаше с думите: „Турция ке падне“.

Ето това философско откритие, в което, като се обърнат буквите на идеалното изречение в черковни цифри, излязва годината 1876.

т = 300 у = 200 р = 100 ц = 900 i = 10 а = 1 к = 20 е = 5 п = 80 а = 1 д = 4 н = 50 е = 5 —————————————————————— 1711 + 25 + 140 = 1876

И така, Турция ке падне! Ке падне тя именно през 1876 година. При всичките ми питания и издирвания както тогава, така и по-после, аз не можах да се добия до името на гениалния автор на това знаменито откритие. Ако това лице, което и да е било то, живо или умряло — беше написало хилядо дебели томове, не щеше да подпали толкова огъня в сърцата на българския народ, отколкото можа да достигне това само с три думи.

Аз предполагам обаче, че авторът на Турциа ке падне не е само едно лице, но целият български народ, на който божественото огнено въодушевление по това време откри едновременно това съвпадение. Всеки знающи да чете и пише съзаклятник е писал това изречение по онова време със собствената си ръка, за да се увери по-нагледно в неговата истинност.

По това време Бенковски се завърна е Панагюрище на 3 априлий и слезе в къщата на баба Стойковица Сапунджийката. Колкото работите отиваха по-добре от ден на ден, толкова той ставаше по-силен и по-неограничен в своите действия. Който се приемаше от него на аудиенция, считаше го това за особна милост. Нищо не одобряваше той, всичките бяха лошави пред очите му. Едни обвиняваше в нерешителност, други в скъперничество, трети не били горещи патриоти и т.н. Една нощ, когато влязваше в Панагюрище с другари, излезли напредя му случайно турските заптии, които, като видели непознат човек, поискали да го спрат. Той се бе разсърдил на панагюрци, че не са разпоредили да предупредят тая среща, като че и заптиите да бяха длъжни да се покоряват на революционеркия комитет; поиска да се осъди на смърт един от заптиите на име Хасан, мисля, който най-много постоянствувал да се хване непознатият.

Освен че работите отиваха много добре в IV окръг, апостолските писма от останалите три окръга говореха неща невероятни, които раздражаваха Бенковски още повече. Според надутото съдържание на тия писма наистина човек се би отчаял, като гледа колко напред са отишли нашите братя от другите краища на отечеството ни. „Вие, байновци, следвате да броите още вашите работници със стотини — пишеха от I окръг в едно писмо, — а ние отдавна време ги имаме готови с хиляди. Само кавалерията ни, която е определена да обикаля по търновските полета (?!), надминува числото хиляда, ако не и повече…“ От хайдушкия Сливен, гнездото на юнаците, към който бяха обърнати очите на останалите окръзи, пишеха, че всичките въстанически потребности били изнесени в планината още през месец март; войводите им били назначени кой на коя страна ще да действува и една чета нетърпеливи юнаци обикаляла вече из Коджа балкан. „Както ни се види, братия, вие ще останите, заедно с окръга си, да дигате въстание идущата пролет“ — явяваше първият апостол Стоян Заимов, от III окръг; а когато се яви Ботев при Враца, когато пушките загърмяха не на шега, то благоразумният Заимов се намери на тавана, облечен в женски сукман.

Кой кого чака, колко души търновска кавалерия излезе, где потънаха сливенските нетърпеливи юнаци, читателят вече знае и без нашите сведения, поместени във втората част на настоящата ни книга, относително действията на апостолите в I, II и III окръг. Апостолският комитет в Гюргево беше забранил уж твърде строго да няма преувеличение в работите, поне между апостолите, но малцина съблюдаваха това важно обстоятелство.

Естествено бе, че след подобни бомбардирания на незначителния Панагюрски окръг от места като Велико Търново и юнашки Сливен на апостолите от нашия окръг не оставаше друго нищо, освен да се обвиняват един други в недеятелност, да се карат помежду си и да бързат доколкото е възможно по-скоро да вдигнат байряка заедно с другите.

— Всичко Волов сбърка със своята граматика — викаше Бенковски вън от себе си след получаванието на иякое писмо, изпълнено с поезия.

Затова по едно време той се отказа да дава писмата, пристигнали от другите окръзи, на панагюрските комисари, като мотивираше своята постъпка с това, че тия писма са частна кореспонденция само между апостолите, следователно тия трябва да останат дълбока тайна за всяко друго лице. Всъщност обаче той не искаше да знаят комисарите какво се вършеше в другите окръзи; а най-главното — ревнеше му се да диктаторствува.

Комисарите от своя страна немалко се бяха докачили. За да си отвърнат на апостолите, тия бяха задържали пристигналите наскоро от Европа карти на Европейска Турция, телескопи и компаси.

Бенковски, който ненавиждаше всички малко-много развити хора начело с Волова, на когото беше узурпирал правдините като пръв апостол в IV окръг, за да има повече хора на своя страна, под разни предлози писа на Георги Икономов от Сливен, така също апостол, да дойде в Панагюрище, уж за войвода в Старо Ново село. Икономов така също бе гонител на учените авторитети.

Тук съм длъжен да ви кажа, че всички тия неспоразумения бяха дребнави, от второстепенна важност. Главната цел, приготовлението, се вършеше гигантски от страната на всичките, независимо от различните неспоразумения и несъгласия. Приготовителната комисия в Панагюрище, състояща от панагюрските граждани: двамата селски векили, Ф. Щърбанов и К. Гешенов, Н. Дринов, Г. Нейчев, Симеон х. Кирилов, 3. Койчев, И. Мачев, Т. Влайков, П. Мачев и Марин Шишков, заседаваше катадневно. От друга страна, апостолите правеха деня на нощ и нощта — на ден, Бенковски не лягаше да спи. Той задрямваше по няколко минути на стола, против волята си, и щом се събудеше, викаше на стопанката на къщата да прави кафе. Според разказванията на баба Стойковица в една нощ той изпил около 20–23 кафета и цялата нощ се разхождал из стаята.

По няколко писари постоянно работеха в апостолския кабинет. Замечателно бе и това, че Бенковски от един път диктуваше на двама-трима души да пишат писма с разнообразно съдържание. Когато писарят свършваше писмото, Бенковски го накарваше да го прочете. Ако имаше нещо притурено или изоставено, той познаваше на часа и се втренчеше да пита защо е станало това.

— Имаше повторение или неясна смисъл — отговаряше виновният.

— В такъв случай ти скъсай това писмо и напиши друго — казваше Бенковски. — Граматически можеш да пишеш, когато си у вас.

В това време той крачеше назад и напред из стаята, а писачите си извиваха главите да го запитват що да пишат. Най-верният му секретар бе Тома Георгиев, още от началото на приготовлението. Много пъти обаче в извънредни случаи хора с редовно образование и стари учители, като Волов, Бобешв, М. П. Стоянов и пр., навеждаха врат да пишат под негова диктовка. За да им се подиграе, да ги сконфузи пред хората, той се взираше най-много в техните писма, късаше ги понякога, а тия червяха лице.

Други второстепенни писари, по заповед на тоя последния, бяха се завзели с преписвание на книжката Четование[23], единствено ръководство за бунтовническите правила, което имахме на ръка само в един екземпляр. На всеки от по-главните пунктове, Коприщица, Клисура, Батак, Перущица и пр., се изпрати по един препис.

Въстаниците в Панагюрище бяха организирани по следующия начин: Бобеков — хилядник; Ив. Ворчо, Крайчо Самоходов, Стоян Пъков, Рад Клисарят, Илия Илиев, Никола х. Георгиев, Кръстю Томов, Стоян Тропчев, Павел Симеонов и Рад Джунов — стотници. Тия последните имаха всеки по десят души свои десятници, а останалите бяха прости ратници. Тая същата организация съществуваше и по селата в IV окръг. Всеки стотник и десятник беше длъжен да изважда на обучение, когато му прилепне и когато намери за добре, своите подчинени другари и приятели. Тия обучения ставаха повечето нощно време, както имах вече случай да запозная читателите с техния лагер, когато отивахме на с. Баня.

Приготовлението на панагюрските въстаници обаче не се ограничаваше само между апостолите, комисията, стотниците и пр. То бе общо измежду всичките, не само между достойните да носят шишинета, но и в средата на килавите бабички. Всеки вършеше онова, което му идеше отръки. Буйните натури се държаха най-много от любимото шишине, ножа и пищовите; младите моми и булки тъчаха навуща, предяха черни върви, някои от тях правеха даже фишеци и лееха куршуми; старите баби месеха и печеха сухари, с една реч — деятелност кипеше навсякъде. Ботушарският еснаф отдавна бе престанал да работи кундури с високи токове, мода по него време, и широки като дикани турски калеври. Майсторите съзаклятници, заедно с чирачетата и калфите, приготовляваха чанти, цървули, паласки и други бунтовнически принадлежности. Освен многобройните поръчки те работеха и готово, резерва за нуж дающите се бедни братя. Та кой еснаф не работеше за бъдещото движение? Аз утвърждавам, че в Панагюрище, като изключим Даут онбаши, всички останали, богати и сиромаси, стари и млади, знаеха, ако не навярно, то по слух поне, че в селото има апостоли и съществува комитет. Даже и кръстеният турчин, именуем Сараф Чира, от шпионството на когото се бояха всички честни работници, беше говорил пред едного от съзаклятниците: „Не в добър път са тръгнали нашите панагюрци, па да видим где ще да му излезе краят.“

Аз казвам, че Даут онбаши правеше изключение, но и това не е вярно, защото и той подушваше нещо, усещаше, според както се говореше по него време, че не мирише на добро: но не бе в състояние да отгатае где именно се въртеше шишът. Горепоменатите двама векили в селото, Щърбанов и Гешенов, които представляваха султанската власт във войнишкото Панагюрище, както казах, не само че бяха съучастници в приготовлението на въстанието, но бяха едни от първите деятели на комитета, членове в комисията.

Тоя факт и други още много са достатъчни да потвърдят общото настроение и ревностното участие на народа в святото дело. Старият Симеон хаджи Кирилов, човек с почтена възраст, с многобройно семейство и незавидно положение, който през целия си живот едва ли беше отворил уста да напсува някой турчин — избран бе да завежда касата на комитета.

Голямото знаме, което щеше да представлява Панагюрския окръг, бе поръчано да се работи от учителката Райна поп Георгиева, толкова злощастна впоследствие. Това знаме костисваше на Панагюрския окръг около 15–20 лири, защото беше от чисто копринено кадифе, от едната страна зелено, а от другата червено, с български лев по средата, ушит със сърма. Освен обикновеното Свобода или смърт отдолу под лева имаше написано и тия слова: „IV Панагюрский окръг.“ Друго едно знаме имаше вече готово, направено от калугерките в Карлово, което беше поръчал Волов: то бе от зелен атлаз, така също изработено със сърма. На банския живопис Стоенче бяха поръчани други дванадесят подзнамена.

Барут, куршуми, оръжия и други потребности се набавяха с голяма деятелност. Няколко души турци пренасяха барут не с торбички, картуни или тагарчуци, но с брашнени чували. Тия правоверни мохамедани, защитници на ибрика, бяха се побратимили с Георги Стойков, който приемаше барута, че червата си да видят на земята, пак нищо няма да изкажат. Тия опазиха клетвата си, както ще да се види във втората част на настоящата книга. В едно отношение постъпиха само те безсъвестно, че отпосле захванаха да донасят калпав барут, който не чинеше нищо.





* * *



[0] Освен Стамболов, Георги Измирлиев в I окръг бяха още Пармаков, Хр. Донев и др., руски възпитаници, които моят водач е чул, като говорили руски. Да живеят руските възпитаници! Най-голяма пропорция от тях взеха участие във въстанията. Но за това на особно. 



[0] Прочут забитин по своята строгост, който обикаляше в него време из околията. 



[0] Любима дума на Бенковски. Той никога не казваше хора, юнаци, хъшове, въстаници и пр., но чакмаци, което значи пушки. 



[0] Лице, за което се слушаше по него време, че води бунтовниците в Херцеговина с кръст в ръката. 



[0] Разбира се, че от всичко това аз не знаех нищо. Но когато се дигна въстанието, на първия още ден като срещнахме калугеровските въстаници, гледам млад момък, когото за пръв път виждах, върти коня си около ми и иска да ме прегръща. „Сладки ли бяха суджуците?“ — питаше той и умира да се смее. Това лице бе Петко Радев, който следваше в редовете на въстаниците. 



[23] Написана на сръбски от Любомир Ивановича, а преведена от Л. Каравелова. 




Няма коментари:

Публикуване на коментар