6 февруари 2016 г.

Записки по българските въстания-1

Захари Стоянов

                        Записки по българските въстания



Том първи 1870–1876


Предисловие


Всеки народ има свое минало, което се изучава старателно от потомството. Ако човек се завземе да пише историята на българския народ от неговото подпадание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството. Какъв е бил обаче характерът на тия въстания, кой ги е тях рьководил, били ли са те чисто народни движения, или плод на вънкашни някои побуждения — това, доколкото ни е известно, още от никого не е определено с подобающата точност и за мнозина съставлява дълбока тайна. Според едни българските въстания били приготвени от агентите на панславистическите комитети; според други тия, българите, като мирен и земледелчески народ никакво въстание не били в състояние да организират и без причина се нападнали от башибозушките тайфи. Най-после според трети и чствърти няколко несмислени младежи се събрали без знанието на народа и се опитали насилствено да го възбунтуват против волята му… Разбира се, че авторите на тия лъжовни източници, повечето чужденци и заклети врагове на българския народ, умишлено и със злонамерени цели крият истинските причини на нашите народни движения. Още по-лошаво е и това, че мнозина наши държавници и дипломати, които трябваше да бъдат признателни най-напред на българските въстания, старателно се мъчат да обтегнат булото на мрака върху тия народни драгоценности. Напротив, днешната наша свобода има безбройно число мъченици — херои, българи, наши братя, които са оставили костите си из далечните азиатски затвори, умрели са от бой и мъки по пътищата в тежки синджири, предали са душа по бесилниците, изложени на поругания и осквернения, посягали са сами на живота си, брат брата е убивал, баща — чедото си и обратно. Ние имаме херои, наша народна гордост, като Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков и други много; но на малцина са тия известни, на малко от тях се знае где почива свещеният прах, нищо не е направено, за да се увековечи тяхната памет, когато отечеството им, за което са станали жертва, свободно е днес.

За да не ме набедят за тьърде горещ поклонник на българските въстания, аз бързам да си призная, че напълно съзнавам заедно с всички слабата страна на тия наши въстания, зная, че ако ги разгледа човек със строго критическо око, ще ги намери повечето театрални, непрактически и необмислени сериозно, но кой е крив в това? Казах, че тия са най-блестящата страница от новата ни история, не притежаваме друго по-славно минало, което да ни характеризира като народ. Освен това има друго по-важно обстоятелство, което не трябва да изпущаме, когато говорим за чисти народни двнжения, за целта и намерението на отделни личности. Хората обръщат най-голямо внимание не на следствията, които са очаквали от това и онова предприятие, захванато от мнозина или от едного деятеля, но от святата цел и благородните побуждения, от които са се ръководили деятелите. За нас това е важно. Ние можем да иаброим мнозина херои, които са посягали на живота си, както казах, които са убивали чеда и жени, които са жертвували мило и драго за известна цел и идея. Каква е била тая цел и идея? Освобождението на България изпод турското иго. Това е за нас достатъчно. „Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави, нехранимайковци“ и пр. — викат някои наши благоразумни братя. Да, но тия бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече втори такива подобни на тях. Освен това ние молим тия благоразумни поклонници на разсъдъка да ни датират поне едно дребнаво събитие из техния обществен живот (чорбаджийски, търговски и учен), който да носи малко-много ха-рактер на пожертвование, на хероизъм и пр. Признаваме, че тяхна милост са били практични хора, знаяли са кайметьт на своята душа, трудили са се денонощно да има какво да оставят на чеда и унуки, били са добри християни; но всичко това се е въртяло все около собствените черва с някои дребни изключения. Съвсем си няма мястото да обвиняваме нашите деятели по въстанието. Ако те не можаха да извършат нещо по-сериозно, затова пък самият български народ е виноват, защото не е бнл достоен да се възползува от случая, не било дошло още онова време, за да оценн и той свободата. Мнозина ще да ни възразят може би, че в такъв случай не трябвало да се приготовлява никакво въстание; трябвало да се чака да блесне „просвещението“. На тоя въпрос ние ще да отговорим, че не са само нашите деятели по въстанието, които са били заблудени от своя безпримерен патриотизъм, да не можат да видят по-надалеч. Накъдето и да се обърне човек, от миналото на другите народи се вижда, че н тия са имали своите Левски, Бенковски и пр., които са си въобразявали, че с едно махвание ще да можат да съкрушат тиранина. Хора като Наполеона, който е тиранизирал цяла Европа, който е заповядал на няколко свои събратя монарси, при всичко че не прилича на Левскн и Бенковски, не влезе ли във Франция да превзема царство с 30–40 души пиени вагабонти? Тогава що остава на нашите бунтовници, които не са чели ни „Mémorial de Sainte Hèléne“, нито пък са писали „Manuel d’Artillerie“, и „Etudes sur le passé et l’avenir d’artillerie“? Кромвел е казал велика истина, че в големите преврати най-далеч отивали ония, които не са знаяли накъде ще вървят от най-напред. Хора, които нямат определен план предварително, точно и ясно, които са живи органи, отдадени всецяло на събитията, не зависи от тях самите да вземат връх и да преодолеят препятствията.

И така нашите въстания заслужават да се опишат и изучат заедно с всичките свои по-известни херои, за която цел и се завзех, за да направя начало. Най-много се занимах с Паяагюрското въстание не само за това, че за него имам най-точни сведения; но и по тая още причина, че в него взе най-голямо участие народът и че неговите апостоли-организатори Волов, Бенковски, Икономов и Каблешков се самоубиха, нещо, което не стана ни в един от останалите окръзи. Онова, което говоря за Панагюрския окръг в приготовленията, може да се приспособи и за другите окръзи, разбира се, в по-ограничени размери. Старах се да бъда точен и верен в границите на действителността, без ни най-малко преувеличение на тоя или на оня факт. Не се ръководих от никакви авторитети и правила: святата истина ми бе знамето. По тая причина именно характеристиката на мнозина мои херои и някои картини, копирани от действителността, излизат малко груби, да не кажа, и отврати-телни, за което пак аз не съм виноват, а българският живот, че е създал подобни сцени н типове. Не се опитах ни най-малко да облагородявам и претънчавам тия събития, защото в такъв случай, ако на мястото на Ворча войвода и на Иван Арабаджията турех влюбени скелети, глупави любовници и педанти-учени, които да охкат, ахкат и да цитират в разговорите си Гетя и Хайне — то книгата ми не щеше да има български отпечатък при всичко, че е написана на нашенски язик. Зная средствата за това облагородяване, но не исках да се възползувам.

Ще забележат читателите, че между моите херои не фигурират твърде начесто ни учени глави, ни тежки тьрговци, нито пък влиятелни богаташи, а прости и обикновени хорица, все от долня ръка. Не фигурират те именно затова, защото делото, което описвам, е чуждо за тях. Наистина, че днес, когато няма вече бесилка, Диар-бекир и башибозушки ятаган относително ония, които са патриоти, когато е време на хвалба, ни един същински патриот не може да си отвори устата да каже своите заслуги пред днешнате незвани патриота, че тия направили това и онова. Не га слушайте. Може би и тия да са заслужили нещо кой с някой махзар, кой с убедителното си хитро слово пред пашата, кой с патриотически стиховце и пр.; но не забравяйте, че аз пиша за такива хора, зад гърба на които са се крили първите на пета и десята степен. От моите херои, истински патриоти, малко са останали днес живи, за да види потомството що ще каже патриот. Днес не е епоха за патриотизъм, а за гечинмек. Както в турско време, така и сега аз не можа наброи до пет души хора от горня рька, учени и богати, които да са издигнали гласа нависоко, да са повели простите смъртни и да са казали: „Аз съм такъв й онакъв, аз мисля така“… Зная нещо по-лошаво за тоя род високи и учени хора, помня стотина фактове за техните дела и поведение, било при турците или сега, но ако задълбочина, ако туря тия фактове на върволица, ще да накарам мнозина с милозливи и благородни сърца да си прехапят язика.

Признавам, че до много събития се коснах твърде повърхностно, множество факти останаха непояснени и неизследванн, но всичките тия погрешки аз можах да залича само тогава, ако лично отидех на мястото да ги изпитам и проверя. За тая цел не жалих ни труд, ни неудобство; но едно само важно обстоятелство, което не зависеше от мене, ме побърка. Тук аз говоря за материалните средства, без които е невъзможно. Отнесох се няколко пъти до българското княжеско правителство, което ми отказа категорически без мотиви и обяснения. В същото това време, когато на моето прошение се пишеше в Министерския съвет отрицателна резолюция, господа министрите решаваха с гордост на лицето да се отпуснат от народното съкровище следующите суми; на хаджи Мехмедали 3000 лева на годината пенсия; на един немски келнер, да си направи кьща — 17000 лева (наши пари 85000 гроша); на руските офицери Лесовой, Логвенов, Ползиков и Молсолов — 42 000 лева (наши пари 210000 гроша). На хаджи Мехмедали се отпуснаха пари, че във време на башибозлука стоял мирен, т.е. не клал и не бесил, а само подклаждал огъня отстрана; а на руските молодци за тая им заслуга, че във време на преврата, когато на сеизинът Срирота би позавидели и еничер-агалар, тяхна милост с камчиците в ръка, показаха гореща вярност в изравянието на гроба, в който се погреби България за няколко години… Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал само при турското владичество, а днес е невъзможно да се направи разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенстврто се подава на тоя последния… Луди глави са били ония, коити са спущали куршумът в мозъка сн за щастието на другите. Какво заблуждение. Нека ги подритват днес по улиците, за да им доде умът в главата… Опитах се да си доставя нужните сведения чрез приятели и познайници, но и тук ударих на камък, ще да удари и всеки един, който последва моя пример. Ни един от тия последните не посрещнах да погледне на работата обективно, от обща точка. Всичките захващат единообразно: „Когато аз получих изюестие, когато пламна в гьрдите ми народната искра“ — и пр. За едно аз повечето от нашите хора, (въстаници) са готови да скрият и претълкуват най-важните факти, особено ако тяхна милост са малко-много развити, учители например, свещеници или пък обикновени хора с претенции. До стотина писма притежавам аз от разни лица, в които се наричам патриот, поборник и пр., а всичко това не е за друго за нищо, освен да спомена имената на тия хора. Ето защо аз съветвам бъдещите любители на българските нови движения, когато събират сведения, да предпочитат простите и безкнижовни хора, които са най-верните и добросъвестни източници. Пази боже да потърсиш сведения от родителите и сродниците на някой от по-забележителните покойни деятели по въстанието: щом ги попиташ за миналото на покойния, бистри сълзи рукват от очите им — сълзи спекулативни и лицемерни, разбира се, — така щото човек трябва да има особено търпение. За да подигнат в очите на народа своята роднина или син, и тия се впущат понякога да поетизират неговите дела. Намерих и такива оригинали, които да притежават на ръцете си безценни документи по народните ни работи. „Не ги даваме — отговаряха тия — Нека ни стоят да ги предаваме на синове и унуки!“ Особено първата част на книгата ми е малко еднообразна, защото няма в нея твърде трескави херойски подвиги — въртение на ножове и пукание на пушки. Но с втората част аз ще задоволя читателите. Много ненужни второстепенни и третостепенни факти и подробности намериха място в книгата ми. Много изхвърлих, но и немалко оставих, защото, като не се турям в положение да направя строг разбор между нужното и ненужното — излагам ги пред очите на безпристрастния читател, той да ги анализира. Онова, което е от най-малка важност на заинтересувания очевидец, може би да съставлява драгоценност за другиго.

Мнозина прнятели ме съветваха да бъда кратък, да се не простирам по-надалеч от фактите и границите на събитията, но аз помислих, че не пиша ни рапорт, ни статистачески данни. Освен това зная вкусът на повечето от нашата публика, че сухите и безцветни факти, нашарени с дати и цифри, не привличат твърде читатели, а само кабинетни любители, за които аз не пиша. Защо ми е мене, когато не се подсмея, гдето трябва, когато не удостоя поне с един поглед оригиналния субект, смелия поборник, предателя и пр., нещо, което не ще може да направи оня, който не е бил очевидец? Нашите малоразвити читатели не са още в състояние да се задоволяват само с голи факти, на което са приучени само американците и англичаните, за което свидетелствува и самата им журналистика — отдавна освободена от доктринерството и полемиката. Немислимо е да търсят читателите от нас съвременниците строга обективяост и хладиокръвие. Ако Кондорсе говори, че безпристрастна история на един народ може да напише само незаинтересуаният чужденец, то тая истина може да се приспособи най-добре на нашите разказвачн, които не само че са били заинтересувани, не само че страдат от патриотически тенденции, но са изяли сще и по стотина тояги за своите постъпки и убеждения. Възможно ли е от подобни хора да искаме хладнокръвие? Освен това недейте забравя, драги читатели, времето и обстоятелствата (1881–1883 г.), в които е писана настоящата книга. Най-много наруших аз всякакви благоприличия и правила, когато описвам делата на гнусния предател; а като дойда в Батак, Перущица и пр., когато ви въведа в окървавените храмове на тия две исторически селца, там не искайте вече от разказвача никаква сметка. Думите: поганец, варварии, звяр, кръвопиец, и пр., които не звънтят твърде благоприятно и на моето ухо, неволно се изтърваха изпод перото ми. Впрочем, надявам се, че ще да получа прошка за тая грубост, защото множество обстоятелства има да ме извинят.

Влезте, чнтателю, в положолието на човек, който е имал съприкосновение с борците за българската свобода, който е бил свидетел на техните мъченически страдания, и вие ще да разберете, че днес е невъзможно да се заговори с благороден език, да остане човек на своята височина. Може ли съвременникът, бил той който и да е, да се не увлича и вълнува, когато единствената сестра на Ст. Караджата подава ръка за позорна проситба? Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на А. Кънчев умря на пътя, който се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се гладни и боси? Да кажа ли нещо по-чувствително? Вярвам, че ще да се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте. По-малката сестра на А. Кънчева, момиче на 15–17 години, се намираше през 1880 година под стрехата на една циганка, съдържателка на публично заведение; а по-голямата й сестра си оплаква дните из Влашко… Кажете ми, може ли човек да не кълне, когато над гробовете на Левски, на Бенковскн, на Волова, на Икономова, на Коча и пр. е пораснало див бурен (на последния лозе), като че народът, за който са се жертвували, се е потурчил? Но само това ли е? Накъдето и да се обърнеш, печатът на позора блещн във всичката своя голота. Матевски, тоя същий Матевски, другарят на Левски, организаторът на „Гимнастическите дружества“, комуто се дължи съществуванието на Южна България, бяхме свидетели, като се погреба. Двама души, с дискос в ръцете, ходеха от дюген на дюген, да събират по петаче и две за неговото погребание. На тоя дискос спущаха своята лепта и враждебните нам елементи, с които покойний водеше отчаяна борба. Каква национална гордост… По същото това време всичките български вестници бяха облечени с черно за смъртта на еднн чуждестранец музикантин, който бе дошел в страната ни само от любов към лирите. Всички го оплакваха горчиво и изказваха мнение: да се помогне на фамилията му от народното съкровище… Пак по това време колоните на вестниците се пълнеха с биографията на друг един облизан чуждестранец по случай сребърната му сватба. А за Матевски пи дума, ни ума. По-долу в същия град стваха живи прспирни, биеха се депутати, псуваха се за устрояването на някакъв си храм, пак над чуждите гробове подигнат. Ех, народ, народ, кога ще да погледнеш на своята изпокъсана черга?

Не се е минало много време от оная епоха, когато можеше да се познае, да се направи разлика между родолюбеца и шпионствующата шуга, но, за жалост, днес твърде мъчно е да се произнесе човек от един път. Мнозина има да се лутат из мъглата и питат: „Кой е?“ „Който има белокаменна къвда, който говори с консулите и диша ароматическата миризма на техния чай“ — отговарят мазните вестникари. Всеки разбира, че за да се разбият тия фалшиви основи н лонятия, трябва се топор с две острила, без риторика и отбрани фрази. „Два деня не можах да се побера в кожата си — ни говореше един приятел, два пъти ходил на заточение, — когато прочетох във вестниците следующето прение, станало в Софийското народно събрание през 1882 година: някой си славянин, като чул, че българското правителство дава душа за чуждите авторитети, иодал прошение в поменатото събрание, в което говори, че понеже можал да прекара с немските параходи в Русчук около 65 бунтовници в турско време, то моли да му се отпусне нещо от патриотическото събрание. Попитали русчукския депутат Георги Геров истина ли е това и той отговорил: «Да! Зная, че тоя патриотин славянин е спасил от въжето много наши народни хрра!»(?)… О, где сте, народни хора! Излезте от гробовете и вижте от кого се защищавате днес! Боже мой! Какво петно над свещените прахове! Трябва да ви кажа и това, че Георги Геров е бил кафеджия при Мидхат паша и нещо повече… комуто носи името Мидхатпашов Георги. Когато българските бунтовници бягаха, тоя Георги, облечен с алатурка сетре и с бръснат врат, палеше кехлибарения чибук на своя страшен господар. Но казах: днешните патриоти са от рода на Георги Мидхатпашов…“

Обикновено записки или лични възпомииания се публикуатслед няколко години, когато съвременниците и лицата, които се споменуват в книгата, не живеят вече. Аз се не съгласявам с това правило, бог знае защо и за какво установено в европейските литератури. В такъв случай, каквото и да напише един съвременник, след време, когато не живеят вече хора, волею и неволею ще да се приеме за чиста монета, защото не ще има кой да опровергае писаното. Ето защо аз прибързах с настоящите записки, за да можат участвующите и знающите съвременници да опровергаят или заверят тяхната правдоподобност. За тая същата цел аз не избягнах и вместванието на множество собствени имена, които така също служат за контрола на изложените от мене събития. Ако аз греша някъде, ако строгото безпристрастие е победено от някои лични съображения — нещо твърде възможио, — то стотина и повете лица, находящи се в книгата ми, ще да ме изобличат, според както ми се пада.

Лаская се да вярвам, че ще да дам повод чрез настоящата си книга на мнозина наши дейци по последните ни народни движения да напишат онова, което знаят, защото само по тоя начин ще да можем да пролеем свет на много забравени събития. Каква драгоценност, какъв богат материал и за историци, и за поети, драматурги и повествователи щеше да се открие, ако нашите стари об-ществени деятели: Славейков, Михайловски, Кръстович, Чомаков, дядо Богоров, Геров, Л. Екзарх, Данов и Груев и пр., бяха описали просто кръга на своята деятелност било по черковния въпрос, било по възражданието на книжнината ни и училищното ни дело. Какво богатство… Не говоря за покойните ни вече народни хора: Раковски, Макариополски, Княжески, Каравелов и пр. Заедно с техннте кости е погребана историята на българския народ за няколко години! „Под всяки подгробен камък лежи една част от всемирната история — говори Хайне, — всеки човек е вселена, която се ражда и умира с него, историята на всяко съществувание има своя ннтерес.“ Няма съмнение, че после няколко години специалисти и историографи ще да бъдат платени богато, да издирят и опишат всичко, но техният труд ще да е напусто. Като каква цена би имала в диешно време историята на кърджалиите и на техните главатари, ако тя се явеше на бял свят, всеки може да си въобрази, комуто малко-много е мило за миналото на неговото отечество. Същата цена — стотини пъти повече — ще да имат за потомството и въстанията — блестяща страница, както казах, от новата история.

Няма съмнение, че както по другите ни работи, така и по народните ни движения най-напред ще да се заинтересуват спекулантите чужденци. Ще да се появат те в страната ни с консулски препоръки и отечественото ни правителство, да не скърши хатъра на приятелската държава, ще им се усмихне във всяко отношение. Най-напред ще да се издаде окръжно до административните власти, че като се появи такъв и такъв фон, професор или симпатична леда, да му се окажат всякакви поддръжки за постигание на благородната му цел. Бях очевидец, когато един такъв протеже учен пътуваше из отечеството ни с конвой жандарми, кметове и пъдари, на които като че той да заплащаше, а в същото това време друг един наш скромен труженик, който познава България заедно с колибите й, рискуваше да бъде жертва на гладните вълци в балканските клисури!… Кой му е крив? Защо се е родил той българин? Чудни хора сме ние. Чужденецът-„българофил“ ще кръстоса страната направо и наляво (гдето има само железници и шосе, забележете), ще да се срещне той със самохвалствующите се първенци, със заинтересуваните началници и кметове, както в турско време с мюдюрите и владиците, ще поразпита надве-натри, па за останалото: да живеят библиотеките и официалните статистики. Пътувание по славянските земи, Нова България или Три месеца в България титулира своята книга „скъпият ни гост“, пълна с лъжи и фабрикосани факти, написани тенденциозно за в полза на партията и на обществото, което е изпратило пътешественика от неговото отечество. А нашите гарги, които мислят, че „тайните“ на народния ни бит не са достъпни на нас самите, невъзможно е да се изследват, докато не е човек професор с някоя титла — примират от радости и гьлтат апетитно притотвените за друг стомах хапове… Който не вярва в моите думи, то нека отвори книгите: на К. Роберта, на Мекензи и Ерби, на покойния МакГахан, на Консулската жена и дъщеря (псевдоним), на Немирович-Данченка и пр., и пр. В тия книги са пуснати такива ерунди за българския народ, на коричките на които, ако да нямаше написано леди и фонове, а Петко и Иван, то отдавна биха опънали за ушите тогова Ивана и го биха попитала: „Защо ти лъжеш?“ Но виновати ли са фоновете и ледите? Виновато ли е нашето лакейство, което се проявява пред всеки златни очила. Аз бих наброил имената на мнозина учени иностранци, които от нравоописатели и историографи достигнаха до шпионство, но хайде да не отварям загорелите рани… В деятелността на някои бунтовници аз отидох малко надалеч, като се коснах и до някои частности в живота им. Единствената моя цел с това е била да покажа, доколкото е възможно с по-много факти и подробности, като какви хора са били нашите бунтовници, през какви митарства са преминали тия, докато се откажат от съществующия комерческо-занаятчийски кодекс и предпочетат бунтовничеството, на края на което стоеше бесилницата. Това за мен е нужно по много причини. Първо, че всякой ще се убеди в това вярно обстоятелство, че не богати и учени са доброжелатели на народите, че човек може да стори добрини на своите ближни и без диплома, и без славно минало. Второ, че както богатството, така и дипломата, които имат за цел охраняванието на личността, поробват в същото това време тая личност, която захваща да се грижи само за своята черга и клони да поддържа съществующия ред.

А краткото описание на живота на един бунтовник, бил той който и да е, може да бъде приспособено, с изключение на микроскопически подробности, на всеки едного. Левски е бил абаджия, слуга и най-после-дякон; Бенковски така също абаджия, джелепин, прост работник; Колю Ганчев, Кочо Чистеменски, Христо Иванов, Георги Икономов, Никола Обретенов и пр., и пр. кундураджии, абаджийски чираци, халачи и т.н. Ето защо аз дадох малки картинки из живота на овчари и абаджии. Така също и в описанието на апостолските забикалки, в пътуванието на четите и в бяганието на бунтовниците аз допуснах множество подробности. Тая форма аз употребих, като се основавах на следните две съображения: а) че България в петстотингодиишото си съществувание, както казах, само една бунтовническа епоха е имала, па и занапред едва ли е мислимо да има; и б) че когато изнеженият пътешественик, снабден с няколко вараклии паспорти, с препоръчителни писма и пр., описва страната от прозореца на железницата, рисува с мрачни черти как конят на каляската му се подхлъзнал, как арабаджията се напивал, как стунанинът на къщата, в която се спрели, не се отнесъл учтиво и не турил много масло в яйцата и пр. — то кажете ми не съм ли аз в правото си да опиша и съня даже на ония, които не съществуват вече, които са пътували не за променението на въздуха, а за доброто и свободата на другите, на България? Доколко правдоподобие се заключава в тия мои понятия, разбира се, че не мен остава да определя.

В язика вардих само едно правило: да ме разбират и най-простите що искам да кажа. Дали съм сполучил в това отношение — пак не е моя работа да оценя. Не се церемоних с фонетиката на еровете; нека тях ги наместят специалистите. Аз пиша по такъв предмет, от който около стотина факти и събития само мен са известни, следователно, ако тук-там се срещнат някои дебели погрешки, вярвам, че читателите ще погледнат на тях със снизходително око. Друг е въпросът, ако пишах граматика, българска история или читанка, предмети, които са достъпни за стотина души.

Моля убедително да простят всички ония наши съотечественици, на които споменавам имената в книгата си и които съм нападнал неправедно, по криви сведения може би. Тежка е обязаността на оногова, който се придържа у истината. Сърдечно благодаря на господа: П. Горанов, Панайотов, Христо Иванов, Д. Ахмаков, Ив. Ворчо, Кр. Самоходов, Хр. Благоев, Никола Обретенов, С. Заимов, Кр. Стефанов, Ф. Щърбанов и много други, които ми дадоха много сведения.

Най-после към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга, за да ви покажа, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделиви богаташи и надути учени, но прости и неучени ваши братя, които не са знаели повече от вас! Достатъчно ще да бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Чистемен-ски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр., всичките хора еснафлии и работници. Тия и никой други умиха лицето на България и защитиха нашата опозорена слава; тия направиха да пригърми името българин по четиритех края на света; тия стъпиха презрително на всичко свое частно, гордо и неустрашимо издигнаха глава против силния тирании, за когото учените глави ни тълкуваха, че не трябва да го разсърдяме, с гьделичкане само да гледаме за умилостивяването на неговия поглед. Всичко това тия направиха не че бяха ходили в Париж да си изострят ума, но че бяха честни, имаха воля железна, характер несъкрушим, обичаха горещо своето отечество — свята длъжност за всеки едного; а тия няколко качества всеки от вас може да ги има, стига да пожелае. Нека тия наши народни светила ви служат за пример. Не се бойте от високите шапки на учените и от разкошните къщя на богатите. Не слушайте ония пернати глави, които ви натякват всеки ден, че вие не разбирате от нищо, трябва да си гледате само ралото и да слушате какво ще да ви кажат учените господиновци. Това е прах във вашите очи. На пръсти се броят ония учени, които би се решили да жертвуват своя гечинмек за вашето добро; не благоговейте пред тях, когато ви говорят, че ходили да гният гърди. Гнили тия гърди, но не за вас, а за своя дребнав гечинмек, който така също се печели в ущърб на вашата черга Върнете се няколко години назад, когато вашият врат стоеше на дръвника, и припомнете си имаше ли някой учен или богат да ви се притече на помощ със своето знание и богатство, има ли някъде гроб по окървавеното поле от тия уж ваши благодетели? Тия се криеха из миши дупки по него време; но когато огря и за нас слънце, кокато настана златна епоха, когато дрънчението на ножовете и касатурите се замести с бели рубли и полове, тогава се сипеха на твоето пепелище високите капели и неизвестинте до него време калпави родолюбци. „Махнете се отпредя ни, вие сте прости, от нищо не разбирате“ — говореха тия, при всичко че ако не бяхте вие със своите прости глави, то тяхна милост и до днешен ден щяха да слугуват по Влашко и Богданско за по 20 шиника кукуруз в годината… Но не е само тоя факт, който аз притежавам. Когато се яви повтором борба, когато втори път поискаха да стъпят на твоя многострадален врат, не с турски ятаган в ръката, а с честния кръст напред, когато се изискваше в тая борба не юнашки гърди да стоят срещу пищението на грозния куршум, а тенекиени лица, които да се не червят и като ги плюят, най-после, когато не решителност трябваше, а подлост и мизювюрлюк, то кой излезе на мегдан? Кой рькопляска на новия тиранин? Учените глави и червивите с алтъни богаташи. Прочее, напред, братя! Не се срамувайте от вашата простота… Да не кажете, че учението е лошо нещо. Пази, боже! Учените хора именно са отървали човечеството от клещите на тиранина; но за голяма жалост, че ние нямаме още такива учени. Занапред добър е господ…



Пловдив, 22 януари 1884 г.





Глава I. Няколко подробности


I


Преди да започна разказа си, съответствующ на заглавието на настоящата книга, аз моля читателите си да имат минутно търпение и ми позволят, за да ги запозная с някои предварителни обстоятелства, некасающи се до главния предмет на книгата.

Който от читателите не намира занимание в описанията, изложени в първите две глави, то той свободно може да ги изостави и върви напред. Аз намерих за добре да поместя тия предварителни разкази, със съгласието на разказвача, както той си ги бе изложил от по-напред.

По-голямата част от жителите на така наречените балкански села: Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, включително с Котел, се занимават с овчарство. Но тъй като пасбпщата на тия села не благоприятствуват на стадата, от една страна, а, от друга, че ако всичките скотовъди би докарали своите овце в родното си място, не би се побрали в околността, то от старо време още тия са си намерили леснината где именно трябва да отвъждат стадата си. Тия места, гдето зиме и лете живеят котленските овчари, както ги наричат въобще, без да ги ра тая местност, макар овцете да не стават дотолкова едри и максулни, както става това в Добруджа, но тия се пък славят със своята добра вълна, наречена „карнобат къвърджи“, която завинаги се продава един-два гроша по-скъпо.

Няма почти един от тия овчари, който да не е притежател по на няколко овце. Най-богатите от тях, повечето котленци, имат 1000–2500 овце; други по 500-800; трети, наречени средня ръка, от 200–300, а най-сиромасите от 25–100. Въобще, човек, който не притежава ако не повече, то поне 10–15 овце, не се приема да бъде овчар с плата за определено време, защото „него не го боляло на сърцето за имането“, казват тия зделят на села, са Добруджа и Карнобатското поле. В последната Ония от богатите освен овце притежават и къшли, наи-много в Добруджа, в Балчикско, Мангаленско, Пазарджикско и Кюстендженско, на които къшли освен своите овце прибираи други вънкашни овчари, тъй щото на една къшла се събират от 10–20 души дружина с по 5000–12000 овце. Тях ги разделят на няколко сюрии: яловина, шилета (така се наричат ягнетата, след като ги отбият), сагмал (овце за доене) и празове, или кочове. Тия последните отделят от общите сюрии само есенно време. След като намесят овцете, което бива пролетно и есенно време, по Димитровден и Гергьовден, когато става преместението от една на друга къшла, дружината избира помежду си едного да им меси хляб и да приготовлява гозба, което се върши един път в неделята.

Тоя последният, който се нарича одаджия, не ходи да пасе овце. Останалите от овчарите ходят с овцете, а някои си отиват в село при семействата си, гдето живеят по един, най-много два месяца. Това отсъствие си има определеното време през годината, което строго се съблюдава. То бива обикновено по Великден, Гергьовден, Димитровден, Заговезни, Рождество, Велики заговезни и понякога за Голяма св. Богородица. Това време се избира именно затова, защото тогава овчарите са най-свободни.

За глава на всичката дружина се счита ступанинът на къшлата; но без съгласието на дружината той не може да си наложи волята за каквото и да било. Всичките разноски и приходи, направени подир овцете, разхвърлят на овца, тъй щото всеки плаща и приема съобразно със силата си. Ако разходите се падат по 10 гроша на глава, то оня, който има 25 овце, ще заплати 250 гроша и т.н. Същото това става и с приходите. На стотях овце се отделят още по четири процента, наречени хак, които се раздават на всичките овчари. Ония, които владеят голямо количество овце, пада им се да дадат, а другите, които притежават по-малко количество, приемат. 5–6 глави се пада най-много на човека да получи за шест месяца.

Освен тия къшли овчарите от горепоменатите села ходят още и по турските врата, гдето се събират в по-малко число, от 3–5 души. Турчинът, ступанин на къшлата, колкото овце има, предава ги на овчарите и се оттегля настрана, без да се меси в нещо. Тия последните избират помежду си най-имотния за глава, когото наричат кехая. На турските къшли въобще, гдето безписменият ага не се интересува от нищо и всичко остава на добросъвестността на своя кехая, овчарите прекарват с по-малко разноски, отколкото по котленските къшли, гдето спекулантинът хаджия дращи с пачето перо по обвития с кожа тефтер, както му скимне.

Няма нужда да ви разправям, че тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение. 15–20 души живеят в една стая, наречена колиба, без никакви прозорци и постелки. Когато ще лягат да спят, тия се увиват с различни неочистени кожи, недавна одрани от гьрба на умрялата от болест овца. Още по-лошава е тяхната храна; като се изключи времето, през което доят овцете, когато сиренето е в изобилие, единствена тяхна гозба, останалото време от годината тия нагъват сухия хляб.

Кисело зеле и пипер тия не употребяват, защото с тях се ядяло много хляб и разноските ставали големи. Лук и праз само купуват, но и той се държи под ключ и се раздава с мярка от страна на одаджията. Няма пример почти, щото някой измежду овчарите да заколи нарочно овца или ягне за ядение. Това тия считат за грешно и неприлично, щото един мал-сайбия да заколи от своето стадо здрава и читава овца само за своя удоволствия. С месо тия се смърсяват само тогава, ако някоя овца, след като се е влякла болна няколко деня, видят, че няма да оздравя, и я заколят. Но и в тоя случай тия не пристъпват от един път да я готвят, защото може би да се появи някой турчин или татарин, който да купи месото.

Пролетно време, когато и най-последните сиромаси откъсват от залъка си да купят прясно мляко, котленските овчари не го кусват, докато не дойде Гергьовден, защото не щяло да има берекет през годината и че като се варяло на огъня млякото, щяло да бъде суша през лятото.

Но това правило се държи собствено само за овчарите. То се нарушава твърде често от страна на турците и заптиите, които, щом дръпнат ножа, и мляко се вари, и здраво ягне се коли.

На Великден, когато всичкият християнски свят се весели, овчарите говеят на първия ден, не за себе си, но за доброто на „имането“, защото, който ядял благо тоя ден, много червеи щяло да има по овцете!…

Освен всичките пости, среди и петъци, които безусловно трябва да се говеят, някои от по-старите говеят още и понеделницнте. Тежко и горко, ако усетят, че някой от младите се е сблажил в сряда или петък със сирене! Всичките нещастия, които би се случили нея година, ще бъдат приписани нему. Няма нужда да ви разправям, че всички тия суеверия се поддържат и разпространяват най-много от хаджиите-котленци, които са всезнающи и на които думите имат решающе влияние над останалите смъртни. Забележително е и това, че най-горещите защитници на тая слепота бяха ония, които знаеха да четат. Причината на това, според мене, може да бъде тая, че книгите, които четяха тия последните, написани от безсъвестни заслепители, иаместо да ги просветят в пътя на истината, напротив, затъпяваха ги още повече. Между другите любими книги на овчарите първо място държаха: Митарствата на блажена Теодора, в която книга се разправя как тая развратна жена с молитвите на светаго Василия и с покаянието си можала да влезе в рая; Камък падна от небето — малка книжка, написана от хитър калугер за заблуждение на християнството; Ревизията на св. Богородица в ада — книжка, в която се описват мъките на грешните, които не са станали, когато преминувал свещеникът, които не давали за „бог да прости“ и пр.; най-после Чудесата (99) на пресв. Богородица, написани от някого си Димча Великов, котленец, в предисловието на която книга тоя момък казва, че „Сiя книга трябва да я има при себе си и оня, който не знае да чете, защото тя притежава такава сила, щото може да заварди човека от болест, от куршум, от лоша среща и пр.“

Димчо Великов беше котленец, а всяко нещо, което излезе от Котел, трябва да е добро; защото, според мнението на котленските хаджии, техният градец е единствен по цяла България, в него се раждат боляри хора, умни глави, паши и владици; той е прочут чак до султана и пр. Ето защо книгата на Димча Великов, котленец, която по това време беше излязла нова (в 1869 г.), разпродаваше се като топъл хляб. Всеки бързаше да се сподобие с тая драгоценност, която увиваше в по два-три ката вадени кожи и я изучаваше наизуст от край до край. По-богатите хаджии купуваха по няколко, за да се намират за синове и унуки. Много случаи се представяха, които бяха от естество да отворят очите на заблудените, че Чудесата на пресв. Богородица не са в състояние да отклонят злото; но никой не си позволяваше да помисли даже, че подобно нещо е възможно.

Бях очевидец един ден, когато донесоха на ръце едного клетника, горещ почитател на тая книга, която носеше постоянно при себе си, деня и нощя. Него бяха смазали от бой по всяка вероятност татарите от ближното село; а книгата на пресв. Богородица, която била в улията му, беше станала на памук от ударите.

Вижда се работата, че тая прекалена набожност на котленските овчари е известна и в някои манастири на святите отци, защото, щом се пукне пролетта, тия последните със сюрията наводняват равната Добруджа и обикалят по котленските къшли с мощите на разни святци и чудотворни икони, които набожните овчари целуват с голямо благоговенне и всеки за пая си сгъва по едно червено руно вълна, които лукавият калугерски слуга не може да надпревари да ги тъпче в чувала. После това калугерите светят вода, с която ръсят овцете, да не ги гази сипаницата и други марази; изливат някакво си масло в тамошните дълбоки кладенци, четат разни молитви за всякакви неща и пр. В продължение на това време цялата дружина от къшлата върви подир святите отци, начело с шкембестия дядо хаджия, всичките гологлави и с кръстосани ръце на пояса, като че Исус Христос влязва в Йерусалим.

Зная една година, по причина на многото дъждове, една трета от овцете бяха осакатели. Един калугер от Рилския манастир научи овчарите да накладат огън на кръстопът нощно време, през който да прекарат сакатите овце, когато пеят първите петли, от което действие в разстояние на няколко дена щели да оздравеят всичките. Но тоя огън трябвало да се произведе от само себе си, чрез триението на две дървета. Разбира се, че думите на калугера трябваше да имат решително влияние в овчарската среда. Помня, че цели два деня двама души се занимаваха с произвежданието на огън чрез триението на две липови суровици една от друга; а трето едно лице държеше постоянно едно парче прахан, натрито с барут на мястото, гдето ставаше триението. Най-после сполучиха да добият желаемия огън и в една тъмна нощ с големи мъки и гюрултии едвам сполучиха да прекарат невинното стадо през червената жерава, с която беше постлан пътят. Всеки може да се догади — като каква е била ползата от това: на другия ден половината от сакатите овце не можеха да се мръднат от мястото си, защото и здравите им крака бяха изпогорели в огъня. Тая набожност обаче никак не пречи на котленските овчари: да крадат, да продават умрели овце на татарите и да правят други разни безчиния, за които твърде добре знаяха, че Изповедникът не позволява причастение от 10–20 години.

Вечер, зимно време, когато се събереше дружината около огьня, да си сушат навущата, от дума на дума минуваха най-после и на други въпроси, вън от техния кръг. Обикновено за подобни отвлечени неща първата дума вземаше някой хаджия, който като всезнающ, пътувал през Черното и Бяло море, заемаше се за разрешението на всякакъв въпрос, колкото и той да е мъчен. За каквото и да се говореше, претенциозният хаджия докарваше дума да каже нещо и за божия гроб, за Яфа или Цариград.

Ако например някой любопитен овчар запиташе кой град е най-голям в света, то хаджията отговаряше: „Йерусалим“; ако друг някой пожелаеше да узнае от кои народи излязват най-големите мурафети, то хаджията посочваше ингилизите. „Параходът, с който отидохме до Яфа — прибавя той гордо и самоуверено, — беше ингилишки, от най-добрите.“ После това той захваща вече своето, т.е. за Божигроб, как ги посрещнали калугерите със засмяно лице, как паднал Светият дух на Възкресение, от който се запалили свещите, и най-насетне свършваше: „Всичко с виждание бива; нека господ помогне и на вас да видите с очите си.“ „Амин, чул те е господ“ — отговарят дружината.

Ония читатели, които не са запознати с Котел, може би да им се види чудно и странно; как хаджия човек е изпаднал да пасе овце по добруджанските голи равнини, да го бият всеки ден татарите? Тия не са рядкост. В Котел май мъчно ще да намериш къща, в която да няма някой хаджия или хаджийка; а в по-богатите семейства всичките почти са се мили на р. Йордан. И дърварите даже, които ходят заедно с циганите по Балкана, са хаджии. Твърде често, кога пътува човек за Котел откъм Шумен или Елена и наближи Котленския балкан, захваща да чува из тъмните усои гласовете на дърварите: „Ей, хаджи Юрдане, натовари ли магарето?“ „Малко остана, хаджи Божиле“ — отговаря други.

Най-много котленските овчари разискват върху верите, за рая и пъкъла, за таласъмите, чумата, юдите, вапирите и пр., в съществуванието на които са положително уверени.

— Когато раят е затворен за турците, евреите и другите неверници, то техните души без съмнение може да отиват изключително в джендема? — пита някой измежду овчарите, когото навярно са били него ден татарите.

— Нито едното, нито другото — отговаря хаджията, като че вчера се е завърнал от оня свят. — Както раят, така и пъкълът са направени само за християните, а неверниците ги няма никакви по оня свят. Тия са като кучетата и като другите животни; техният живот е само на тоя свят и щом умрат, душата им става на вятър.

— А който от християните се потурчи, то що става с него, дядо хаджи? — пита дружината.

— Той гори постоянно като свещ, от краката до главата — казва хаджията, — защото мирото, което той е възприел от свято кръщение и което е чист огън, никога не може да угасней.

— Слушал съм да казват, че това миро било голямо колкото житено зърно в човека — обади се някой.

— Ако да не е и по-малко даже! Неговият пазител, на мирото, е св. Васил, който е на голям почит при небесния престол.

— Че душите на християните живеят вечен живот, а неверниците се изгубват, доказва ся и от това, че и най-грешният християнин после смъртта си става на вапир, пак с человечески образ, когато турците се превръщат на свини, най-ненавистното за тях животно — продължава многознающият хаджия.

— Това е съвършено вярно — поема други думата. — Аз зная, когато през години си един от нашите другари, който се занимаваше с авджилък, уби един азъл (дива свиня — мъжка). Както му е редът, ние го опърлихме и очистихме и турихме на огъня една част да се вари. Чакахме час, чакахме два, чакахме цяла нощ, месото не увира, а, напротив, става още по-яко, като восък. „Тук има нещо“ — подума дружината и няколко души се завзеха да разглеждат лова. Какво да видим? Ушите на мнимия азъл бяха пълни с памук, а на предния му крак се намери сребърна халка, която по всяка вероятност е била пръстен. Всинца се уверихме отпосле, че убитият азъл е турчин, комуто и името научихме. Той беше от близкото село, умрял неотдавна.

Разказвачът се е кълнеше, че е очевидец на това, и слушателите го зяпаха с отворени уста; а малките момчета трепереха от страх и се увираха около огъня. Една вечер, след подобни разкази за вапири и таласъми, проводиха едно малко момче да види навън защо лаят кучетата. Две крачки не беше отстъпило още от вратата това момче, когато изрева, колкото му е силата, и падна на земята. След като се окопити, попитаха го що е видяло и то разказа с ужас, че до малките кошари седял белобрадат циганин, с чибук в ръката, лулата на който била като пръстена паница. То извикало, защото циганинът му махнал с ръка да отиде при него.

— Трябваше да се прекръстиш — забележи един от овчарите, който беше ходил само до Света гора.

— Трябва да не хвърляте тука наблизо сапунената вода, защото на нея много се трупат злите духове — каза втори.

— Местата, гдето се хвърля сапунката, водениците, юртлуците, върбалакът, кьоравите кладенци, старите гробища, мочурливите места, са най-любимите обиталища на тия духове — потвърди трети и така нататък.

Освен това котленци благоговеят до баснословна степен пред своите богати съотечественици, с които се хвалят, где седнат и где паднат, не че тия последните са направили някоя добрина, което е изключителна рядкост между всички богати, но просто така, защото имали много пари, ходели често в Цариград, познавали се с много паши, а най-главното от глупост и дебело заблуждение. Ако да нямаше по света подобни слепи обожатели на блясъка и на богатството, които са спокойни само тогава, когато им се завие камчикът около врата и когато им ударят по петдесят тояги по краката, то не би имало и хаджии, чорбаджии и различни други тунеядци, съществуванието на които е възможно само при низостта и подлизурството.

Вечер не се минуваше да не разискват моите овчари кой е най-богатият хаджия, кой имал най-голям почит при пашата и пр. Най-големият техен господ е хаджи П., стар скъперник-чорбаджия, името на който се произнася с гордост и почитание от всеки котленец. Ако някой овчар случайно се е бил срещнал негде по пътя да пътува с него заедно или пък умният хаджия го е поканил да бъдат другари, за да има едно мекере със себе си, за да му чеше коня по ханищата, то обрадваният овчар не забравя това важно произшествие за дълго време. Прави-струва, той ще намери случай да отвори дума за това и ще захване да разказва някоя анекдота из неговия живот, като не пропуща и най-малкото му движение. Не дай, боже, пък, ако се е удостоил да носи на коня си или на гърба си тежката кесия на дяда хаджия, който като известен навсякъде по богатството си, за да избегне всякоя опасност, често е употребявал подобни хитрости. В такъв случай с нашия овчар дума не можеше да бъде вече, без да смята бедният, че с това си е наместил кокалите или е убил слабия си сиромашки конец.

Един от тия чистосърдечни християни, който така също имал честта да пътува с котленското слънце от Котел до Добруджа, вечер не пропущаше да не разказва за това свое пътувание. Особено впечатление му направила нему постъпката на богатия хаджия, когато пристигнали на хаджи Гергювия хан в X. Пазарджик. Вечерта били заклали много кокошки, по причина на многото пътници, главите на които хвърлили в ближния боклук като непотребни и ненужни никому, от които всеки имал отвращение, даже и просяците.

Него време една кокошка се продаваше по тридесят пари. Но дядо хаджия погледнал другояче на работата; онова, което не било потребно и на просяците, за него имало ценност. Щом той зярнал нахвърлените кокоши глави на боклука, за които било давано пари, макар и от другиго, изкомандувал на своя подчинен роб — повече послушен, отколкото купените робове — да събере всичките окаляни кокоши глави, които били очистенн и наготвени от самия хаджия. Вечерта, когато другите гости от хаджи Гюргевия хан яли сготвени кокошки, хаджи П., който притежава тринадесят къшли в Добруджа, който дава таин на половината султанова ордия, който има близо до хиляда коня хергеля и пр., задоволил си апетита с кокоши глави, събрани от нечистия боклук… Освен това той заповядал на своя роб-другар да заплати виното от джеба си, за да се уравновеси сметката, тъй като приготвението на ястието хаджията приписал на себе си. Идете после това и утвърждавайте, че нашите богаташи знаят защо живеят на тоя свят, че от тях може да се очаква нещо добро, че тия имат человеческо сърце и душа. Излишно е да доказваме това с факти. Всичките наши богати чорбаджии, които са достигнали какво-годе богатство, това тия са направили чрез различни зорбаджилъци, притеснения и лъжи. Другояче е невъзможно. Разбира се, че това правило допуща някои малки изключения.

Друг един овчар, който така също се сподобил да пътува с дяда хаджия П., разказваше, че когато им сложили да обядват в едно село, след като се нахранили, останалите коматчета на софрата, сиренето и няколко глави чесън били обвити в бяла кърпица от хаджията и посетили мешинените му дисаги.

Другите присъствующи овчари слушаха с напрегнато внимание всичко това и наместо да добият отвращение от просешкото поведение на хаджията, тия го похваляваха; а обвиняваха себе си, че не могат да последват примера му.

Когато си дойдеше някой овчар от Котел, то вечерта се събираха и други котленци овчари, из околните къшли, да разпитат за семействата си и да видят нямат ли писмо от тия последните. Но тия въпроси бяха второстепенни. Най-напред тия разпитваха новопристигналия какво правят хаджиите, за да покажат, че имат с тях земане-даване; еди-кой от тях в село ли е бил, или в Цариград; помирил ли се е със синовете си, или не; кога ще жени дъщеря си и пр., и пр., на които въпроси се отговаряше прямо и положително от страна на запитваното лице.

При толкова изобилие на сирене, масло и други гозби овчарите оставят за себе си зимно време само няколко мешлета бита и пребита извара, кисело-солена, суха като вар. Ако оставят няколко оки масло, то се държи за турците, които често посещават котленските къшли. На някои къшли, гдето чорбаджията се случи от категорията на хаджи П., комуто дадохме по-горе портрета, хлябът се разделя на всекиго отделно. Разказват, че един прокопсаник, който ламтял от горещо желание да стане хаджия, изядал само една част от хляба си, а останалия сушал на слънце и го турял в торби, за да го занесе на децата си в Котел. Когато честитата му ступанка развързала торбата, в която от по-напред мислела, че има друго нещо, наместо да му благодари, което той очаквал, казала с презрение: „Ох, роб с роб, защо ти са били тия кори да ги мъкнеш от четиридесят часа място?“

Но това е ставало много отдавна. Ние го казахме да послужи само за характеристика.

Облеклото на тия овчари е обикновено овчарско. Голям калпак с два ката кожи, отвън и отвътре, който не пада от главата им ни деня, ни нощя, освен кога се пощят или когато някой турчин на шега, което им е много драго да правят, грабне калпака да опита ще ли има наскоро празник, т.е. да го удря от земята. Запарената глава от кожите в това време изпуща пара, като че ври на огъня. Ако някой се разболее от настинка, което твърде начесто бива, защото зимно време краката им постоянно биват мокри, тия отдават тая настинка, че е произлязла от главата, и казват, че болният може да си е свалил калпака, когато спял.

С болните, а особено с малките момчета, овчарите се отнасят твърде небрежно и недоверчиво. Докато болният не повръща и не яде хляб най-малко два деня, не му вярват, че действително е болен. Първото и последното лекарство на болния е да му купят от града пазарски хляб и маслини, които слагат при главата му, па нека прави, щото ще. Зная, когато почина един и чак на втория ден подир смъртта му дойде на ума на другарите му да го погледнат. От по-напред тия последните се сърдеха даже, че болният се преструва, защото се спял, без да пъшка; а тоя сън бил от дългия. Малките момчета тия лечат още по-лесно. Тия последните, по причина на отварата, много страдат от треска. Щом някого втресе, когато вече се сгъва и трепери, един от овчарите се приближава полекичка отзадя му и излива отгоре му един котел студена вода или изгърмява с пищов до главата му, за да се стресне, и по тоя начин треската го оставяла. Има и друга система за лечение на треска: когато жертвата захване да трепери и умалей вече, един от овчарите грабва дебелия дрянов кривак и се впусне да го бие, а другите викат отстрана: „Бягай бре, че те уби!“ Това гонение се продължава, докато пациентът отмалее и падне на земята. Не са обаче само болестите, които овчарите лечат с такива радикални мерки. Тия са строги във всяко отношение. Зная едно лято, когато един от кехаите през богородични пости си вареше ошав (от сушени сливи, круши, дренки и пр.), които му бяха донесли бакшиш кираджиите герловци. Свареният ошав с котелчето той закачал нощно време вън на двора, върху един дирек, за да изстива, разбира се, без да го види някой, защото останалите овчари не се церемонят твърде с чуждата собственост, особено когато е нещо за ядене, купено и изготвено частно. При всички тия осторожности един от овчарите, като си дошел посред нощ с овцете и потърсил вода, набутва котелчето, което, след като прецежда през кирлявите си мустаки, за да го не хванат, налива наместо киселата жидкост студена вода. Кехаята за пръв път не можал да се договеди и следвал да си закача котелчето на същата клечка; но и овчарят отивал всяка вечер при дирека, като оса, да прецежда чуждия ошав.

Работата станала явна и умният кехая не й дал гласност. Наместо ошав той сварява една вечер в същото котелче тютюневи корени, но не от обикновения тютюн, а от оня, с който церят крастата на овцете и който пращи в татарските лули, които го употребляват, като кога хвърлиш в огъня морска сол. За да придаде по-добър вкус на тютюневия ошав, кехаята турил още вътре сажди и бяла козина, нарязана на дребно. Всичко това когато било вече готово, котелчето увиснало пак на същата клечка. Овчарят, който не знаял нищо от всичко това, щом се върнал вечерта, с попукани от жажда устни, наврял си главата в котелчето и опънал, колкото му е силата. От бързане и от лакомство той натеглил до стотина драма от приготвения яд, преди да се усети. На заранта го намериха легнал до стената със зачервени очи и побледнело лице. Цели 24 часа повръщал той, а другите овчари го ругаеха и му се смееха. „Кучи сине! На мене добро ли беше, като ме остави да гриза сухия комат няколко деня“ — говореше удовлетворен кехаята.

Друг един овчар, който беше задължен да оставя заран рано овцете на другаря си и да дохожда на къшлата, да помага за доене на сагмала, щом потеглял да върви за към къшлата, и заспивал прав, тъй щото наместо да върви към изток, изгрявало го слънцето на запад, когато се и събуждал от спокойния си сън. „Как да го изцерим?“ — станало един път дума между обществото. „Оставете ме свободен една нощ — казал един маладец, — аз ще да го опаря.“ На другата заран сънливият овчар се завърна умислен и мокър по всичкото тяло. Пита го един, питат го двама, да разкаже що му се е случило, а той подсмърча и нищо не отговаря. Работата била така: щом той се отделил от овцете и заспал, както завинаги, другият стъпил в дирята му и почнал да го управлява към известна точка с един трън в ръката. Ако заспалият вземал друго направление, то майсторът му, който отишел да го цери, опирал тръна в лицето му и той отскачал настрана, без да се събуди, като си държал ръката по въздуха да се брани, разбира се, безсъзнателно. По тоя начин той бил докаран над един воденичен бент (това се случи в село Девня) и като стъпили над брега, майсторът се отстъпил няколко крачки наназад и ритнал заспалия, колкото му е силата, изотзад, който изгърмял във водата с главата надолу… Страшен рев излязъл от гърдите на жертвата, която малко останало да се удави. Тоя последният от най-напред казал, че зъл дух го посетил.

Но ние говорехме за облеклото на овчарите. Тия носят дрехи от дебела сива котленска аба, дотолкова корава, щото дрехата, изправена на земята, може да се закрепя. Тия дрехи, които се състоят от потури, аба, елече и дълга ферджа, се кроят, доколкото е възможно, по-широки, неприлични и просто ушити, от една страна, за по-дълго траение, а, от друга — да не харесват на турците, които твърде лесно могат да ги съблекат от гърба на беззащитния рая. Най-идеалната и гиздава носия на котленските овчари е белите като сняг навуща, които дохождат над коленете, завити с черни козинюви върви или повивки; пискюллията чанта или улия от ерешка кожа, с писан кокал на устата и с разни други накити като: орлов нокът, мъниста (синци), рачешки очи и пр., и медният кавал, описан с калай и турен в кожен калъф, така също пискюллия. Улията се носи преметната през рамо, от лява страна, заедно с кавала, който се окача на нея изотзад; някои го турят на силяхлъка си или пък запасан, както турците запасват своята паласка. Но никога един овчар, който си гледа редовно работата и който има намерение да върти къща, няма си позволи да запаше улията през кръста си, което е по-хубаво и по-удобно. Това в овчарската среда се счита за крайлък, както казват тия, и за неблагонадеждност в бъдеще. Така също между тях не е обичай да си подсуче някой мустаките и да си криви калпака на една страна. Може би за установлението на този обичай да са повлияли най-много турските кабадаита, които им е смърт да видят някой българин с подсукани мустаци и накривен калпак. Още повече биха пламнали тия, ако видеха, че някой овчар си е запасал улията на кръста.

Ех, тия улии (т.е. вулгии), бели навуща и черни върви на колко невинни сиромаси са изяли главите! Турците са си давали и душата за тях; тия са ги пленили твърде много, защото пискюллията чанта, белите навуща и черните върви се считат като символ на юначество, на бабаитлък; а знайно е, че турците с тяхната си кьопавщина не са били в състояние да си ги направят сами. Колко повече е трябвало да се възмущават гордите османлии, като са гледали, че онова, което обичали и не можели да си го доставят, имали го техните покорни раи. Някои от тях, които имали средства, купували си; други заплащали с труда си или давали нещо в замена, а трети вземали насилствено и понякога убивали даже българина само и само да му вземат улията и белите навуща, за което има много примери. Аз зная, че много от камчийските турци са ходили по няколко деня из балкана с пушки, проводени от българите, да бият свини, нещо най-унизително за тях, за което им заплащат на свиня по един чифт бели навуща, разбира се, много прости; но турчин проумява ли от подобно нещо!

Тия бели навуща и пискюллии чанти са били на почит между нашите хайдути, а после и между хъшовете.

Овчарският кавал, който наричат меден, действително заслужва това име, но твърде са рядко ония овчари, които можат да го свирят, както трябва. В по-старо време, когато не е имало Митарствата на блажена Теодора и други заслепителни книжки, които са отвличали вниманието на младите към рая, а още повече, че в тия книжки се казва на едно място, че който надува кавал, на оня свят ще го надува дяволът — имало е по-добри кавалджии. Овчарското предание уверява, че гласът на кавала много пъти омайвал приближающите разбойници, които, наместо да нападат, спирали се да слушат неговия меден глас; но че тия, кавалджиите, били изложени на друга опасност, тях ги бродели много юди и самодиви, които се влюбвали в тях, а после им правели различни пакости. Доколко това е вярно, аз не зная, но зная само това, че в летните нощи и когато се подаде светлата месечинка, когато падне бистрата роса по добруджанските голи полета, която много пъти служи и за вода на тамошния добитък, сюрията стадо се размърда и повлече из меката росна тревица, която скубе бърже-бърже при разнообразното дрънкане на звънците.

Овчарят-кавалджия, който много пъти разделя скръб и радост с поверената нему сюрия стадо, особено ако е безкнижен и не знае съдържанието на Камък падна от небето, не може да остане хладнокръван при тая весела картина. Той се изстъпва няколко крачки напред, към която страна отива стадото, спира се на едно място, обикновено на някоя могилка, които са твърде начесто в Добруджа, отгдето може да гледа и приближаванието на заклетия си враг — вълка, — подпира се на дряновата си кривачка, едина край на която забива в земята, а другия туря под мишницата си, кръстосва краката един въз друг, засвирва с устата си от най-напред да нагласи някоя песен, докато намаже кавала с орловото перо, натопено в дървено масло, поизкашля се и засвири с кавала жално-жално някоя стара песен; а вятърът си играе с дългия му перчем.

Докато той се не махне от могилата, овцете не вземат друго направление, но въртят се все около свирача; ако той потегли на някоя страна, то и тия отиват подиря му, без да ги кара някои.

Разказваха, че един прочут кавалджия бил принуден да бяга от едно турско село, защото турците му се заканили да го убият. Причината на това била, че когато той засвирял вечер покрай селото, белоликите кадъни излязвали да го слушат.

Ако в Добруджа, когато са при овцете си, котленските овчари носят голям калпак, цървули, дрянов кривак и дълга аба, то когато тия си отидат в Котел, мъчно можеш да ги узнаеш. По-възрастните от тях се обличат в дълги сукнени кюркове, подплатени с лисичи кожи, турят на главите си фесове, обуват се в чепици и носят броеници в ръцете си наместо дряновата сопа. Ергените отиват още по-надалеч: тия стават същи ингилизи. Преди да си отидат още, тия пишат „книга“ до майка си: „Много ти здраве от мене до тебе, мале, да ми изтъчеш кроене за опнати дрехи, което да бъде трайничко, защото ще си подойда за Коледа или за Димитровден.“ Младите момчета, когато ги заведат за пръв път, докато не се изминат 4–5 години, не ги отпущат да си отидат.

Тия влязват в Котел обикновено нощно време, за да не ги видят, че носят голям калпак и дълга аба. На другия ден калпакът и дългата аба стоят на тавана, защото „опнатите“ дрехи се обличат вече. Може да си въобразите като какви дрехи можат да бъдат тия, когато са кроени и ушити в отсъствието на лицето, което ще да ги носи. Като изтъкани и направени от точка зрение за „трайничко“, тяхната аба е по-дебела и от френско кюселе; панталоните са скроени да се събере в единия крачул едно добруджанско кило ячемик, долу тесни и къси, за да не се трият от обущата, а нагоре постепенно широки, като духало, тъй щото, като ги обуе човек, прилича на садило. Палтото се прави обикновено да бъде длъжко и охолничко, подплатено и отвътре с аба и описано с ширити; обущата тоже от новата мода, с високи токове и ковани отдолу, за „трайно“, с големи гвоздеи. Колкото до ризата и феса, като второстепенни неща на тях не обръщат внимание. Броеницата по всяка вероятност ще бъде божигробска.

Някои от тях, които живеят наблизо около градовете Варна, Балчик, Кюстенджа и Пазарджик, гдето ходят начесто да продават мляко и сирене с магарета, видели по улиците, че хората ходят с ръкавици, с омбрели, с тънки дочени дрехи и пр. За да не останат по-долу от тях, както правят маймуните, тия си набавят поменатиге украшения от панаирите с двойна и тройна цена, защото практическият евреин, който ги продава, вижда с какъв човек има работа. Но че тия дрехи се носели в известно време от годината, нашият овчар малко иска да знае. Той ги навлича на гърба си, тънки дочени дрехи, в най-големия студ, по Коледа и Ивановден, когато се пука камък и дърво от мраз, с тънки кожени ръкавици на ръцете си, през които се познава напуканата му като церова кора кожа.

Всичко това е лесно, но да видим сега как ще да се излезе навън, как ще да се събере с хората поевропейченият овчар, който цели пет-шест години робувал по Добруджа, не виждал женско лице в разстояние на това време, забравил кога се казва „добър ден“, кога „добър вечер“, който имал повече земане-даване с вълци, кучета и магарета. Най-малко три деня ще стои той до портата, от вътрешна страна, да гледа през дупките, заедно с някого от домашните, да му показват проходящите по улицата мъже и жени, а особено момите, които той успял вече да забрави. Тук аз говоря повече за неженените, които си дохождат за пръв път след заробването им в Добруджа. Ако бъдещият къщовник не се реши да пристъпи прага и после изтичанието на трите деня, то грижливата му майка е принудена да вземе и други мерки, по-решителни. Когато той се навежда да зяпа в стъпките на някоя жена, тя, майка му, отваря полекичка портата и го изтиква на улицата, като заключи подиря му. Който е ходил в Котел или селата, той знае с какви високи дувари са обградени тамошните къщи, през които не е твърде лесно да се премине.

Поразен като от тряскавица, след няколко отчаяни погледи към дувара, придружени с глухо пъшкание, нашият приятел се отправя из улицата към кафенето, което от по-напред е било показано от майка му. Върви той с такава ревност, като че отива на бесилницата; колкото души го срещнат по пътя, с изключение на децата и момите, на всичките е длъжен да целуне ръка съгласно инструкциите, дадени от майка му; защото това било почит и „ачигьозлък“. Приучен „с рунтавия“ калпак, който не е хвърлял от главата си в разстояпие на толкова години, той се чувствува, че на главата му няма нищо, че тя е гола, че може би да е излязъл от тях гологлав, без да си тури новия фес. Но не смее да си вдигне ръката, да се похване по главата, защото отвсякъде гледат на него, ще му се смеят. После няколко дена той вече обръгва и свободно си подхвърля броеницата нагоре, която тича да хване с двете си ръце.

Всичко наопаки върви у тия наши съотечественици. Техните богаташи хаджии може би да са главната причина, които им са изкривили понятията и са ги деморализирали във всяко отношение. Зимно време тия носят тънки дочени дрехи, които другите хора употребляват в най-големите горещини; а лятно време, през месец май, изгорелият и почернял като опърлен кютюк овчар от добруджанското слънце се облича в дълъг кюрк, подплатен с кожи, в който се поти и пъшка, като че се намира в запалена пещ. Но тъй бил адетът, сега така трябвало, тъй ходел синът на еди-кой хаджи, казва майката, и злочестият син трябва да се подчини на обичайното робство.

Това глупаво подражанпе се е отразило и в строението на къщята. В Котел и околните нему села, на които той доста влияе, се правят къщи изключително на два ката, в които само една стая се оправя, и то на долния кат, изкопана в земята и непостлана. Останалите стаи, без прозорци, само четири голи стени, така си остават, в които държат сирене, вълна, бяла пръст, станове, нищелки и пр. Но тук не се гледа личната полза, а що ще кажат другите, глупавото общо мнение, когато видят, че еди-кой не си направил къщата на два ката, което показва, че той е несъстоятелен, и хаджи Божил ще престане да му казва вече „добро утро“, ще му падне ихтибарът.

Още по-чудно се женят и годяват котленските овчари. Много пъти се случва, щото умните родители се мятат на стари години да играят хоро на годежа, когато главният виновник на тържеството се пощи в това време в някое добруджанско келемле или го бият като тъпан, че отървал овцете из нивята. Подир шест месяца или година, той научава това, когато приеме от годеницата телледисано здравче, завито на коренчето с червена коприна.

Когато проводят сватя да иска някое момиче, то тая последната захваща да хвали своя повереник, че той е смирен като овчица, деветтях пари в девет възли ги върже, с никого се не скарва, никому не е край да възрази за нещо, има си до 50–60 крака овчици и пр.

В заключение аз съм длъжен да ви кажа и това, че котленските овчари и въобще всичките котленци са били верни поданици на турските султани, с твърде микроскопически изключения. Наистина, че Котел е отечество на ред български деятели като Софроний, Бозвели, Мамарчев, П. Берон, Раковски (последният произхожда от с. Раково, малко селце в Сливенския балкан); но никой от тия последните не е можал да преживей дълго време в своето родно място по причина на гоненията, които са търпели от страна на верноподаните чорбаджии. Разказват, че бащата на Раковски, дядо Стойко, бил изпратен от чорбаджиите в Цариград с букаи на краката. А когато П. Берон напечатал своя Рибний буквар и изпратил няколко екземпляра до общината на своето родно място, то закоренелите чорбаджии възвърнали обратно всичките книги до техния издател, които според тях били нехристиянски и вредетелни. Разбира се, че на котленци най-голямо влияние са имали техните дебели богаташи-хаджии, за които ще да поговорим по-напространно, като дойде ред за Елена, така също верноподанически град на ятаганската държава. От друга страна обаче, ние сме принудени да причислим Котел в числото на ония градовце, гдето българщината е блещукала и в най-мрачните времена. Котел е един от първите градовце, гдето населението не пропусна да влязат кърджалии и делибашии.





II


Такива бяха горе-долу хората, с които аз бях длъжен, против волята си, да преживея цели четири години, от 1866–1870 година, в качеството си на овчар. По само себе си се разбира, че всичко дотука изказано относително живота и понятията на котленските овчари напълно се отнася и спрямо мене. Митарствата на блажена Теодора, Чудесата на пресв. Богородица и Вечният календар на П. Раданов-Карловца не ми бяха чужди. Едва ли би се намерил друг иякой, който да ги познава така добре, както аз. Чет нямат молитвите и поклоните, които съм изчел и направил нощно време по добруджанските полени за спасение на душата си. Тоя „грешен свят“ беше за мене вече нула: моите очи бяха отправени към задгробния живот. Заради това бях решил вече в себе си съвършено да се предам богу — да стана черен калугерин.

Когато обявих на баща си, че ми е омръзнал вече овчарлъкът и че желая да го напусна, то той се разсърди страшно, а другите ме провозгласиха за нехранимайко — защото нечуто беше дотогава подобно възражение и непокорство от страна на един овчарски син.

— Не те съветвам аз тебе да станеш калугер, защото тия последните са най-големите хайдути на света — каза ми един ден моят верен другар, с когото бяха ни проводили, само двама, с яловите овце във Варненския балкан, близо до с. Девня.

Моля читателите да ми позволят, за да ги запозная по-отблизо с тоя мой другар, който, макар и да беше овчар, но съвсем не приличаше на котленските овчари.

Той се казваше Кондю Делидимоолу, мъж на 40 години вече, къс-дебел, като ромено батлаче, с голяма глава, лице, широко като пълна месечина, очи, светли, като разпалени въглени, и дълги червеникави мустаки с увиснали краища, които приличаха на буква „С“. Твърде рядко той ги подсукваше нагоре, и то само тогава, когато започваше да разказва за някои бабаитлъци, като например за Димитра Калъчлията, когото той познавал. Късите му дебели ръце приличаха на мечешки панчи, а двата му големи пръста — като на жаба костенурка главата. Много беше видяла и патила главата на бай Кондя. За него ходеха твърде неприятни слухове между всичките хора, които го познаваха; но никой не смееше да му каже направо, че той е такъв или онакъв. Макар той и да беше задомен на своето отечество, в Котленско, но бедната му ступанка едва ли го виждаше на петтях години веднъж. Той се изгубваше понякога за дълго време, без да го знае никой накъде се е пръждосал, и после шест меоеца или години пак се явяваше, като нов месец, одран и окъсан като свраките, когато се връщат по вършитба.

Във време на това негово изгубвание едни разпущаха слух, че той минал във Влашко; други — че отишел да кара биволи в Арабистан; четвърти уж го видели, че работил на моста, който се правеше по онова време на Луда Камчия, облечен с арнаутска долама, и пр. А най-вярното беше това, че Кондю шеташе по пътищата кога с дружина, кога сам, както намери за по-добро. Но никой не искаше да го изкаже на правителството, защото тогавашното турско правосъдие не правеше разлика между обвиняеми и свидетели, а на равна част употребляваше тоягата както на едните, така и на другите. Имаше мнозина, които бяха виждали Кондя в гората, с тузлушко шишене на рамото, с дълъг ятаган на кръста и с турски тарабулос на главата, който излязвал да иска хляб, но — казах — всеки си мълчеше.

Късно една вечер, когато Кондювата стара майка се прибирала да си ляга, непознати хора почукали полекичка на вратата, от която един се обадил: „Аз съм — отвори.“ Баба Димовица познала гласа на своята рожба, която не била виждала толкова години. Тя отворила вратата и Кондю се умъкнал вътре с други десятина души печелници, въоръжени от петите до зъбите. Докато се опече хлябът, който бил поръчан с първото влизане на почетните гости, баба Димовица влязла в разговор с тях.

— Синко, синко, да знаете какъв голям грях лежи на вашите души, като сте тръгнали да вършите тоя занаят — казала тя със сълзи на очите и погледнала на едничката си рожба, който в това време си кривял единът мустак във форма на ченгел.

— Ние не сме душогубители, бабо — отговорил един от прокопсаната дружина. — Нашата работа е повечето с добитъко, който ние пробираме тук-таме да не става зян.

И действително, Кондюва хайдутлук е бил повечето да краде овце, коне, а в твърде редки случаи е нападал на хора, и то когато има другари. По времето на Кримската война той миткал около Варна с Димитра Калъчлията, с когото, говореха даже, че заклали един английски чиновник, за да му вземат парите. Това се случило близо до с. Гебедже. Повечето пъти той е бил хващан, когато извърши кражба, и колкото бой е изял, само той е в състояние да разкаже. Неговият овчарлък е бил само за очи, повечето зимно време, докато се развие шумата. Но сега той беше се уж покаял вече, за което свидетелствуваше и това, че си бе купил 20–30 овчици. Всичките знаеха, че неговият косъм не е чист, но никой не му споменаваше за това, защото се бояха да не изгори някому чергата.

Той не се съгласяваше в нищо с другите овчари. Нито се кръстеше, нито пък се интересуваше да слуша, когато четяха за чудесата на св. Богородица, за което имаше основание да казва: „Чувал съм ги аз тях“ — защото беше живял в един гръцки манастир, гдето така също вършил пантаджилък заедно с някои калугери. Така също и набожността му беше съмнителна: мнозина бяха го виждали да яде скришом сирене в петък, а понякога и през пости.

Ако из чувалите на другите овчари се търкаляха спреш[1], сирище, син камък, тютюн за краста, кръклиги, шила и разни други потребности, в чувала на Кондя лежаха картунки за барут, калъп за леение на куршуми, паласки, домоз-ая (инструмент, с който се вадят куршуми от пълна пушка), кремъци, железни котки и няколки пищова.

Когато изпратиха нас двама ни да отидем на Балкана със сюрията и още един грък, тоже овчар, когото проводиха да ни нагледва, защото както на Кондя, така и на мене не вярваха твърде, то първата дума, която ми каза тоя последният, беше: „Да се слушаме един други и да няма помежду ни мюзевирлък.“

Мина се неделя, минаха се две, а аз виждам, че Кондю иска да ми каже нещо, но не смее.

— Съгласие и вярност като има между двама души или повече другари, всичко е възможно — свършваше той.

— Това е така — отговарях аз и всеки отиваше по работата си.

— Бактисах вече от тая сухоежбина: лук, лук, най-после омръзва на човека — каза той една вечер, когато се приближавахме вече с овцете до кошарата, която се намираше сред гората. — Аз съм намислил да набедим някоя пущина (т.е. да заколим някоя овца), а че каквото ще, да става. Ще кажем, че я удавил вълкът. Сега ще те позная, ако си верен другар и юнак момче — прибави той, като ме тупаше по гърба.

Щом аз подадох своето съгласие, което другояче не можеше да бъде, защото с Кондя не бива шега, както казах, той се спусна сред овцете и хвана най-добрата овца, на която на часа отряза главата с широкия си нож. После това мене остави да закарам овцете, а той метна закланата овца на гърба си и отиде на кошарата да прави каварма от дроба й. Когато се наближи до кошарата, гдето беше другият ни другар, от когото трябваше да крием, Кондю започна да псува овчарлъка до девята рода, че цял ден уж бил носил закланата овца на гърба си, която, като видял, че умира, заклал я най-после.

Тая вечер той беше весел. Подпретнат под лактите, с лъжица в ръката, която час по час облизваше с широкия си язик, подклаждаше на огъня черното котелче, като пееше в същото време: „Прочул се е Богдан юнак.“ Това се повтори няколко пъти.

Освен това Кондю беше още и малджия (ония, които търсят готово имане). Всеки вечер той разказваше, че при еди-кой мост, извор, гроб, чешма, могила или кладенец имало закопано някоя тенджера, котел или казан с такива и такива пари; но че тия били заклети и докато не се принесе курбан, не можели да се намерят. Най-главното било да се узнае като какъв курбан е обречен. Това можело да се познае по следующия начин: на мястото, гдето са закопани парите, трябвало да се отсее пепел, обикновено срещу събота, и на заранта, каквато стъпка имало на тая пепел, т.е. на овца, на куче, кокошка и пр., такова животно трябвало да се принесе жертва. Много пъти се намирало и човешка стъпка; а в такъв случай и човек трябвало да се заколи. Той разказваше за едно имане, което било закопано на Демиркапия и което, ако се намерело, една царщина можело да се поддържа с него. То било дванадесят катъра фандъклии алтъни, хазна на един владика, който се връщал от Цариград и когото разбойниците заклали, като отнелни хазната му.

— Неговата одежда заедно с една златна тавичка, върху която се намират и два ялмазени камъци, големи като пачи яйца (тук Кондю си стискаше двете ръце, за да покаже по-нагледно големината на ялмазите), са закопани на същото място, дванадесят крачки настрана, към където изгрява слънцето. Докато не се намерят тия последните, които на часа трябва да се изпратят там (Кондю показа с едната си ръка към изток, с което разбира Божигроб), то хазната не може да се намери.

Една нощ, срещу Св. 40 мъченици, Кондю и други още негови приятели, съмнителни личности, ходехме да дирим подобно имане. Предметът бе една стара чешма, която в разстояние на няколко часа стана равна със земята. Според правилата на малджиите мястото се освети най-напред чрез прочитанието на някои молитви и запалванието на тамян. Дордето трая копанието, всинца трябваше да мълчиме, защото, като се говорело, имането потъвало още по-надълбоко. Разбира се, че освен камъци и кюнтове друго нищо се не намери на това място.

По едно време Кондю беше се разгорещил, не зная по какви побуждения, да се учи на книга. Той беше безкнижен. Аз му показвах на Рибния буквар; но Кондювата глава не беше за такива тънки работи. Аз му по-казвам а, б, а той разказва за Димитра Калъчлията, че много салтанатлия ходел и бил нишанджия. Твърде малко се грижехме ние за доброто на овцете. По цял ден се занимавахме да мерим нишан с пищовете, а тия ходеха по своя глава, накъдето им скимне.

Бях успял да се поразговоря с някои по-развити хора по това време, от които можах да се науча, че имало някакви си царски училища, в които се постъпвало безплатно. За това аз мислех деня и нощя. Деня се въртях с овцете около шосето и железницата, които преминуват през тая местност, и разпитвах преходящите пътници, които виждах, че са облечени по европейски, не знаят ли в кой град има царско училище, гдето не се трябват пари, и като мене човек не може ли да си намери някоя работа там, по-лесна от овчарлъка? Разбира се, че когато се искат съвети от един човек, който отпосле няма да бъде отговорен за нещо, завинаги ще ти каже онова, което знае, че ще те зарадва.

— Какво тънко бастунче въртяваш ти из ръцете си наместо дряновия кривак, който си длъжен да носиш сега — отговаряха някои от моите съветници, а особено ако се случеше някой странствующи поляк да пътува бос и да е гладен, които твърде начесто пречаха него време из благословената турска империя.

В такъв случай моята радост биваше безгранична, като че всичко се беше изпълнило вече. Кондю от своя страна се възхитяваше от моите планове, но за да се приведат в изпълнение — казваше той, — трябвало да имам известно количество пари.

— Ще видим за това по-после — свършеше той. — Аз те обичам като брат и ще гледам да ти направя едно добро, за да ме споменуваш.

Чудех се аз и маех като с какво можеше да ми спомогне Кондю, когато с трън да се завъртеше човек наоколо му, нямаше где да се закачи. Калпакът му от много носене беше охлузен като черковен дувар, а дългата му овчарска ферджа, от да се къса из гората, беше останала здрава само до кръста му.

Но измина се вече тежката и студена зима, подаде се минзухарът, а после него и бялото кокиче, захвана тук-там из припеците да се чуват пеенията на птиците; дряновите дървета, които са изобилни по тая страна, отвориха вече своите тъмножълти цветове; а другите дървета, като: чеперастият габър, напуканият цер, брат му храстът, лъскавият гурун и пъстрият осен, едвам-що бяха си издали листовете като миши уши. Всичко се въодушевляваше и се готвеше за борба, готвеше се и моят наставник бай Кондю. Той стана по-весел и често захвана да пее и свири, при всичко че нея зима овцете измряха наполовина. Най-напред той си изтри пищовите и си закърпи паласките. Твърде начесто захванаха да го посещават непознати личности, така също одрани и охлузени като него, с които той се разговаряше настрана.

— И така, ти искаш да вървиш на учение — ми каза той един ден. — То добро, но за това ще трябват пари, които ти с овчарлъка не можеш спечели още подир десят години. Аз зная един занаят, с който в твърде късо време можеш да имаш тия пари — прибави той, като се обръщаше да гледа наляво и надясно, при всичко че нашият разговор ставаше в гората, гдето нямаше никой да слуша. — Но зная ли, вие сте момчета и обичате да се хвалите, а, от друга страна, гледам, че книгата не пада от ръцете ти.

— Всичко съм готов да направя — отговорих аз на благодетеля си.

С едно кратко предисловие, с което описа положението на овчарите и на другите работи, като не забрави да похвали и мене, че съм давал добра надежда, защото куршумът ми не падал на сухо (т.е. знаял съм да меря), моят другар ми предложи да се уловим на лесния занаят, да станем хайдути.

На часа аз извадих Изповедника, който носех при себе си в чантата, и прочетох на Кондя онова място, в което се казваше, че който прави хайдутлук, не му се дава свята комка двадесят години.

— То е написано само да плаши простите хора — отговори той иронически. — Когато аз живеех на манастира, един святогорски калугер, който знаеше от тебе сто пъти повече, ми казваше, че каквото зло и да правиш, като купиш едно сребърно кандило на св. Богородица или направиш една икона, всичките ти грехове се прощават.

И действително, Кондю не се шегувал. Скоро той стана невидим, без да го знае някой накъде е отишел и без да чака да си приеме заплатата, която не възлизаше повече от четири шилета, защото, както казах, нея година мряха овцете.

Аз не бях се напуснал от намерението си да отида да се уча, но за това се трябваше средства, поне пътни разноски и тескере, без което него време невъзможно бе да се отиде от тук до там. За всичко това трябваше да ме улесни баща ми, но как да му кажа, отгде да захвана най-напред, когато той беше от ония хора, които не обичат противоречие и често прибягват към дървен господ, гдето трябва и гдето не.

Денят беше първи май 1870 година, когато аз се изправих напреде му разтреперан и му обявих, че съм решил да отида да си търся честта по други места, за което го моля да ми даде за четиригодишно слугувание около стотина гроша, само пътни разноски, като ми извади в същото време и едно тескере.

Помня само, че баща ми изрева като заклан: „И това ли бях жив да чуя!“ — а всичко друго се състоеше от псувни и проклетия, които той изсипваше подиря ми, като ме гонеше през селото с един дълъг прът и удряше, гдето свари.

— Евах! Тичайте на помощ, че коджа-гяуринът уби сина си — викаха кадъните по улицата и се отзоваваха не твърде благоприлично за баща ми, а мене канеха да прибягна под тяхна защита.

После няколко часа, същия тоя ден, аз влязвах от една из варненските порти в града с жълт девит на пояса, турен да се вижда; наместо големия калпак — с фес на главата, смачкан като книжен фенер, който си бях приготвил от по-напред, и с цигара в устата, натъкната на дълго цигаре от тръстика, което аз сам бях отсякъл от варненския гьол. С тоя каяфет тръгнах из Варна от дюген на дюген, да си търся господар, като се отбивах да питам само на големите магазии. Девита турих на пояса си, да ме видят, че зная нещо, а фесът — че не съм дотолкова прост; старият калпак почиваше в ръкава на абата, която носех преметната през едното си рамо.

Гдето попитах за място, навсякъде ми отговаряха: „Няма“ — а някои не ме удостояваха даже с отговора си, като ми посочваха вратата само с кимвание на глава. Близо при скелята един човек ми посочи едно голямо здание, на което притежателят сарафин имал нужда от едно момче. Обрадван до ушите, че ще да се удостоя да чета пари, с което немалко ще учудя овчарите, които навярно щяха да се научат, аз се затекох към речената магазия.

— Наистина, ние се нуждаем от такъв човек като тебе — каза старият сарафин, като си местеше очилата да ме изгледа по-добре, — но ти трябва да разбираш малко и от арабаджилък за да можеш да поправяш талигата, когато се счупи. Друга никаква работа няма да имаш освен две-три магарета, които ти ще гледаш.

„От трън, та на глог“ — си помислих аз и излязах из маазата, без да кажа нещо. Бягам от овцете и отивам да ставам търговец, а хората ме удостояват да паса магарета. На друг един дюген, гдето бях отишел така също да питам за място, шеговит един гагаузин ми каза, че по-добре съм щял да направя, ако отида на Балкана и хвана една мечка, която да разигравам по градовете. Между това вече се мръкваше, а аз не бях турил нещо в устата си, защото нямах пукната пара. Късно вечерта подсмърчах на едно кавене; но като наближи да го затварят, притежателят ме покани, не твърде учтиво, разбира се, да си изляза. Тук-там из тъмните улици, а че най-после до студения дувар на варненското кале, под открито небе, намерих прибежище, гдето и прекарах нощта. Който е имал честта да не яде един ден, може да си въобрази как лесно се заспива. Цяла нощ, докато се пукне зора, подплашените кучета не престанаха да ме лаят. Особено пък имаше две, клекнали на задните си крака, като караул следяха всичките мн движения. Щом се мръднех или закашлях, те избаучваха и вземаха нападателно положение.

На другия ден намерих случайно моя наставник и благодетел Кондя Делидимоолу, който се скиташе покрай гьола, да мие черва и шкембе. Аз можах да го позная само по дрехите, защото лицето му беше завито като изгоряло с червен шал, уж че бил болен. Той одобри моята постъпка, загдето съм се решил най-после да се избавя от робството, и ме поведе подиря си да ми търси място с червата в ръка. Най-напред ние минахме покрай скелята. Там имаше много каици от ония, които се занимават с риболовство и с носение на дърва. Тях питаше Кондю преспокойно: „Няма ли някой от вас да отива наскоро за Ингилишко, за да заведете и тоя копилаш?“ Разбира се, че каикчиите кипваха от смях на тоя глупав въпрос и ни изпращаха с подсвирвание и различни подигравки. Моят почтен другар ме поведе навътре из града и като се спряхме до една висока порта, гдето живеел някой си черкезки бей, каза ми да съм влязъл вътре да питам за място. Аз му отговорих, че предпочитам да се върна при овцете, отколкото да отида да слугувам при черкезин.

— Работата е друга — каза той на ухото ми. — Той черкезин, който е много богат, мислиме да го нападнем, а ти ще способствуваш на това.

Кондю се разсърди и ме остави сред улицата. Без да ми даде някоя пара за хляб, които може би и той да не притежаваше.

Тук съм длъжен да ви кажа, че Кондю и в тоя случай не се шегуваше: после няколко деня тоя черкезки дом се нападна от 20–30 души разбойници, които след упорито сражение както с домашните на нападнатия, така и със заптиите можали да вземат някои неща, от които и Кондю можал да се вреди. На другия ден той бил хванат от правителството около с. Франга с един сандък на гърба. След освобождението му от затвора той отишел в Херцеговина и, според както казват, загинал в редовете на въстаниците. И така аз се лиших от учителя си.





III


Мъчно и лошаво занятие е овчарлъкът, но дваж по-мъчно и по-лошаво е да стоиш гладен. Ако на мое място беше друг някой човек, който да е влязвал повечето между хората, който да не е слушал цели четири хаджийски лекции за Божи гроб и който да не е учил наизуст Чудесата на пресв. Богородица, то навярно би си намерил някое място във Варна, поне за насъщния хляб. За мене това бе невъзможно, защото хаджийската практика дотолкова ме беше затъпила, щото две думи свестни не бях в състояние да кажа. Щом аз останах два деня гладен, то реших изново да се повърна при овцете, на с. Инджекьой, находяще се на един час разстояние от Варна, покрай гьола до линията. Беше сутрина, още рано, и за да не ме видят всичките овчари, когато се завърна, които немалко щяха да ми се смеят, че два деня не съм можал да остая без овчарския комат, отбих се в шумата и седнах да чакам, дордето падне росата, след която овчарите заминуват на паша.

Не без борба преминах аз тия минути. От една страна, стоеше гладът, а, от друга — срам, унижение и малодушие. Преди един ден изгонен от селото по най-безчестен начин, днес се връщах, като че нищо да не беше ставало. Тежко и усилно ми беше, но нямаше що да се прави. Натъпках девита вътре в пояса си да се не вижда, скрих дългото цигаре, снех феса от главата си, с който се продавах из Варна, и посегнах да извадя из ръкава на абата стария калпак. Но що за чудо? Ръкавът беше празен, калпакът се изгубил… „Всичко се вече свърши“ — казах аз на ума си и дълго време останах на мястото си неподвижен. Въпросът между мене и овчарлъка беше решен вече окончателно и аз трябваше оттук нататък да вървя, където ми видят очите, освен на къшлата. Причината на всичко това беше — калпакът; защото, ако ме видеха овчарите гологлав, то на часа щяха да разберат в що се състои работата, т.е. че съм си хвърлил вече калпака да стана търговец, а за два деня съм не можал да си намеря хляб. Ако пък се явях при тях с феса, то цели шест месеца трябваше да ми се смеят и да се подиграват, на което са големи майстори.

Славата на Русчук по онова време гърмеше; освен това казваха, че там имало царско училище (Ислахането на Мидхат паша), в което много момчета имало да се учат. Ето защо аз предпочитах тоя град, а не други и същия още час се отправих на път по линията на железницата, гладен, без тескере и без пет пари в джеба, като си турих за правило да прося кого где срещна и стигна. Докато бях гладен, краката ми се влачеха, като че отивах на бесилката; но щом се нахраних, сила, кураж и надежда се породиха. За нощно прибежище ми служеха по пътя зелените още ниви.

След четиридневно денонощно пътувание по линията на железницата, по пътя, а нейде и из шумата можах да стигна в Русчук с отекли крака и бос.

Не без особени нещастия пропътувах аз едно разстояние от 30–35 часа на Отоманската империя. В една допотопна воденичка между Шумен и Шайтанджик, находяща се от лява страна на линията, в каменливата долчинка, гдето бях се отбил да пренощувам при белобрадатия старец-воденичарин, посред нощ захлопа се на вратата. Старецът, който от вечерта ми се показваше, че е преживял своя век, на часа се намери в домузлука на воденицата, а аз се натъпках в коша. Отпосле обаче се разбра, че гостите не са опасни. Тия бяха турски чапкъни с една развратна кадъна, която бяха откраднали от селото. Когато вече разглезената кадъна се чупеше да играе и се тръшкаше в полите на пиените турчуля, втори път се блъсна вратата още по-силно и два пищова изгърмяха навън. Нападателите бяха така също турски чапкъни, в ръцете на които била по-напред прекрасната Айша. Викове и отчаяни псувни се почнаха и от двете страни, вратата се сечеха с брадви, куршумите запищяха, а гласът на Айшето, която викаше „вай анаджим“, едвам се чуваше. Ние със стария дядо изново се намерихме в домузлука. Подобни сцени не са редкост между турците, в които тия се сечат един другиго като зеле.

На друго едно място, при един кладенец, между селата Турлак и Хесенча, няколко турчета ме сграбиха от пътя и поискаха да ме спуснат в кладенеца. Причината на това бе, че едно от тях си беше изтървало феса в поменатия кладенец, в който искаха да ме спуснат с твърде слабо въже. Няколко пътници, арнаути, ме спасиха. На трето едно място няколко цигани биволари ми взеха абата и цървулите, на четвърто — около село Писанец — други турчета се спуснаха да ме гонят, но хваща ли се бос човек? Прах като вихрушка се вдигна подиря ми. Най-после в русчуксите лозя един заптия ми взе ножчето, защото било много добро за рязание на дини. И така аз се добрах до цивилизования Русчук на Мидхат паша гол и бос. Ако подир мене бяха минали сто души европейски пътешественици, щяха да обогатят колоните на някой журнал с живописната местност на тия места, а особено с безопасността, която е въдворило султановото правителство. Разбира се, че от повечето учени европейски пътешественици из България само няколко души са пътували с добра цел; а останалите са се подлизвали на турското правителство за султанско рудбе и богат бакшиш. Техните описания са били чисти доноси против угнетената рая.

Като всяко овчарско чедо, аз зяпах по улиците, гдето видя нещо по-забележително. В еврейската чаршия, близо до Байраклията джамия, няколко евреи, които седяха отпред дюгените си, при които, като се приближих, започнаха да викат на някого си да слезе, който уж се качил на джамията. Аз, като не подозрявах нищо със своята овчарска невинност, спрях се на мястото си и захванах да гледам по джамията, да видя немирния човек; но от един из ближните дюгени изляха на врата ми едно тенеке вода, а после захванаха да викат и свирят подиря ми като на куче. Това беше като „добре дошел“ в Русчук.

По-нататък, в същата улица, близо до конака, пред едно голямо здание, измазано с жълта боя, видях много момчета, облечени в униформа от синьо сукно с червени гайтани и с къси пискюлчета на фесовете. Това голямо здание беше правителственото училище, а момчетата му — учениците, които играеха на прескочикобила, биеха се с пантофите си и се псуваха помежду си много по-красноречиво, отколкото моите ненавистни овчари.

Бързо аз се отправих към това здание, като разчитах в себе си да можа да свърша работата си още от вечерта и да постъпя в училището, което аз мислех, че е котленска къшла, и така лесно, както ида от пътя, ще отида да се пазаря без никакви по-нататъшни формалности. Жълтият тенекиен девит, който до това време беше натъпкан в пояса ми, пак лъсна от дясна страна, като арнаутски пищов. Изпитах от учениците кой е управителят или директорът на училището. Тоя последният гледаше преспокойно от прозореца на своите питомци, когато тия играеха на прескочикобила, с броеница в ръката, с бяла чалма на главата, човек около на 40-годишна възраст. Аз поисках да вляза при него, но той махна с ръка на караула да ме не пущат и ме повика да му съм говорел от прозореца.

Изложих му желанието си, че съм дошел от далечна страна и желая да постъпя в училището, за което се молех да ме приеме. Той ми отговори, че това е невъзможно, защото съм бил възрастен и времето ми било вече минало за учение. Без да помисля с какъв човек говоря, спуснах се да си разправям хала на директора по овчарски. Между другото попитах го дали не може той да ми даде някои сведения за Букурещ, т.е. ако отида там, можа ли да постъпя в тяхното училище?

Забележете, че в това време Букурещ беше страшилище за всичките турци, че две години не бяха се изминали още от онова време, когато русчукският затвор се пълнеше с комити, в числото на които беше и Стефан Караджата.

Аз забележих, че на агата не му стана добре, като споменах Букурещ, защото ме изгледа накриво н се обърна на друга страна, но кой да се сети?

— Кой знае?… Но може би и да те приемат, а после ще те направят комита и ще те изпратят в Русчук… — каза той и махна с главата си да отстъпя отпреде му.

— Истина ли е това, ефендим, което ми говорите? — попитах аз радостно. — Как може да сполуча, за да достигна до Букурещ?

— Махвай се отпреде ми бе, керата! Я го виж я! Пък седнал още да ме пита! — извика директорът подиря ми, като си стисна и двата юмруци.

Разбира се, че ако той не отдаваше всичко това на моя овчарски серсемлък, то съвсем другояче щеше да постъпи, за което имаше всевъзможна власт. Аз отстъпих обезкуражен изпод стените на Ислахането, като се мъчех да отгатая с какво именно оскърбих толкова любезния от по-напред ага.

Вечерта, наместо да нощувам в „царското училище“, както си въобразявах глупаво от по-напред, прибрах се с багажа си заедно в един празен каик край Дунава, в който за честта ми имаше и една скъсана рогозчица. Тук аз прекарах първата нощ в Русчук. Кучета нямаше, както във Варна, но тяхното място държат комарите, които, доколко са немилостиви, може да ги знае само оня, който е замръквал покрай великата славянска река.

В няколко деня аз обиколих и руското консулато, и българската община, и народното училище, места, които ми показаха, че може да се достигне учението. На руското консулато мустакатият гавазин, ножът на който беше дълъг колкото едно кросно, скръцна зъби насреща ми и не ме остави да приближа до портите; на народното училище не зная каква дума не можах да произнеса правилно, което даде повод на учениците да кихнат от смях, и аз станах невидим из вратата; а в българската община ме нахукаха като говедо. Това се случи така: когато аз влязох в общинската стая, гдето събравшите се няколко души, повечето свещеници, се препираха нещо живо, седнах на един от столовете, без да ме покани някой и без да обърнат на мене какво-годе внимание, като мислеха може би, че съм някой от обикновените просители, които в турско време твърде често посещаваха българските общини.

Възползуван от тяхното невнимание, аз не останах мирен върху стола си. На една маса имаше няколко книги, които аз преспокойно разгледах една по една, без да искам за това нужното позволение. Моето любопитство беше безгранично. Върху друга една маса, около която седяха общинарите, имаше няколко тютюневи кутии, от които притеглих една полекичка и завъртях цигара, дебела колкото шията на едно шампанско стъкло, която като запалих и опънах няколко пъти с голям ищах по причина, че не бях виждал тютюнец няколко дена, стаята се изпълни с дим и един от присъствующите свещеници със сухо жълтеникаво лице започна да кашля, като че цепеше дъски. Това даде повод на присъствующите да ме сконфузят. Когато аз казвах, че съм дошел да им искам помощта да ме настанят в училището, то тия ми отговориха, че съм бил достоен повечето за селски кехая, отколкото за ученик.

— Тук хората влязват с голямо почитание, а ти си се разположил с цигара в устата и с кривнат настрана фес, като че се намираш в кръчма — прибави едно отче, лицето на което приличаше на пълна месечина.

Всеки може да си въобрази моето положение после тия произшествия. Аз бях разбит и отчаян съвършено. Познах себе си, че не съм достоен за нищо, освен да ме бият татарите по добруджанските голи поляни. Право казваха овчарите, че овчарската боя се не измива, че който е пасъл две-три години овце, от него не може да стане вече нищо. Нямаше съмнение, че аз теглех от себе си, от собствената си простотия, а не че хората ми бяха криви! Положението ми ставаше още по-лошаво откъм насъщния. Благодарение обаче на щедростта на нашия еснаф, т.е. на овчарите, не умрях гладен; както по пътя, така и тука излязвах деня по полето да си прося хляб от тях, като лъжех, че наскоро ме пуснали от затвора. Цели десет деня прекарах по тоя начин. Колкото за нощуване, не берях грижа; когато вечер хората бързаха да се приберат в къщите си, аз излязвах по краищата на града да търся някой каик или някои опустеля развалини, в които преминувах нощта.

Не ми оставаше друго, освен да се върна изново пак при овчарите. Но, боже мой, с какво лице щях да се подам при тях окъсан и одрипан? Имаше и това, че ако и сега се върнех, то до живот вече трябваше да се помиря с дряновата тояга. Но кредит имаше още при овчарите, да ми дават по едно коматче хляб, и аз реших, преди да се отправя обратно, да бутна още тук-там за място не при консули и общини, от които си видях вече честта, а нейде да бъда слуга, само за насъщния. Учението оставаше настрана. Моят петел не пееше твърде между нашите българи, които са много придирчиви, присмехулци и горделиви. Например на никое българско кавене човек като мене, бос и окъсан, не можеше да седне редом с другите посетители; а турците в това отношение не са така. Напротив, тия даже по-голямо предпочитание са готови да окажат на един беден рая, отколкото на добре облечения, когото презират още, че ходи от тях по-салтанатлия. Ето защо аз ударих по турските кавенета да търся прехрана. На едно от тия кавенета един стар турчин ме покани, ако обичам, да отида на лозето му да копая с другите работници. Условихме се да ми плаща по три гроша на ден и яденето от него. Докато трая пазарлъкът ни, аз се запознах няколко пъти с тютюневата му кесия, която можеше да събере до три оки жито.

Както по другите места, отгдето ми показваха вратата по причина на овчарските ми грубости, така и тука аз нямах никакво понятие за правилата на обнасянието, което трябва да съществува между слугата и господаря, между малкия и големия, между сития и гладния. Това аз не знаех по тая причина, защото, както казах, гдето му беше мястото, помежду овчарите не съществуват класове; тия са равни всички помежду си, живеят си патриархално с много малки изключения.

— Варна ли е по-голям град, ага, или Русчук? — питах аз бъдещия си господар, като че не се пазарях пред малко с него да му копая на лозето, но като че да ми беше стар приятел, равен с мене във всичко.

— Русчук — отговори той с половин уста, без да си дигне главата да ме погледне, която се губеше в гъстия дим, който влечеше от лулата му нагоре като балканска мъгла.

— Ама пък Русчук с Букурещ не може да се удари — продължих аз, за да се покажа поне пред неинтересующия се турчин, че зная повече.

— Това е така — отговори той със същото безучастие и се обърна към другите турци, които седяха с чибуците в ръка на същата пейка.

Но аз не преставах да го подпитвам за това и онова, каквото ми дойдеше на ума. Колкото по-забележителни лица преминаха покрай кавенето, разпитвах подробно за всичките и добродушният турчин отговаряше, без да се сетя, че ставах вече нетьрпим.

— Вашият занаят и гечинмекът ви само от лозята ли е, или си имате и други доходи? — следвах аз.

— Махай се оттука бе, чапкън! Какво е това от тебе? Дъра-дъра… Аз за копач ли те взех, или да ми правиш истиндак за това и онова? Като искаш да знаеш много, защо не си отишъл при попа? — извика турчинът вън от себе си и стана, та се премести на друга пейка.

— Както се види, вие не можахте да се съгласите с приятеля си, хаджи ага — попитаха няколко турци от присъствующите.

— Оставете го на дяволите, холам, ще пъхне човек в беля — отговори моят ага.

Всички кихнаха, та се засмяха, а аз станах невидим от кавенето.





IV


Два деня после това произшествие аз целувах покорно ръка на няколко стари майстори в един абаджийски дюген, гдето един майстор абаджия ме прие да се уча на занаят безплатно само за едина хляб.

— Няма да сбъркаш, ако го приемеш — казваше друг един майстор на бъдещия ми господар, докато тоя последният не беше решил още да ме запише в тефтеря. — Кръстът му е якичък, следователно той ще може да си изкарва хляба. Ти имаш доволно лозя.

Много бяха наставленията и уроците от страна на майсторите.

— Ти слушай, синко (чоджум), майстора си и старите калфи, па няма да сбъркаш. Всинца сме били от най-напред като тебе. Събота вечер и в празничен ден, наместо да стоиш в одаята, то отивай в дома на майстора си, гдето може да помогнеш нещо, като да преметеш двора, да донесеш водица, дръвца нацепваш и пр. Това все е файда. Думата ни е, че ти трябва да гледаш да те обикнат един път, па сетне е вече лесно. Ние не оставяме добрия човек да пропадне.

След като ме записаха и в еснафския тефтер, въведоха ме вътре в одаята при калфите и чираците. Тия последните се спогледаха един други, като ме видяха може би, че съм мъж за женене (тогава имах на двайсет години), а съм дошъл да чиракувам за едина хляб. Тая стая, в която бяха калфите, беше от обикновените, да живеят в нея най-много трима-четирма душн, но според абаджийския аршин около десят души калфи и дребни сополиви чирачета се натискаха вътре. При тия последните туриха и мене да седна, разбира се, най на дъното, до стената.

И така намясто дряновия кривак из моите ръце се търкаляше тьнката игла и валчестият напръстек. Твърде много си претеглих аз от новите си другари, калфите и чираците, които, възползувани от моята простотия, постъпяха с мене, както им скимне. Скоро се убедих, че тия последните, макар и да бяха уж граждани с фесове на главата и някои с панталони, но не стояха по-горе от моите овчари. Напусто аз отварях дума за Календара, Наустницата и Чудесата на пр. Богородица, за да покажа своето знание, разбира се. Те се не интересуваха от подобни неща, защото повечето измежду тях бяха безграмотни. Вечер, преди да легнем, аз ставах да се прекръстя като всеки християнин, а тия се смееха и правеха отзаде ми различни безобразия. Овчарите такива и онакива, но във всяка колиба можеха да се намерят по десятина книги, тревненска икона и дървен кръст, когато в абаджийските одаи нямаше нищо подобно. Та кой би се занимавал измежду абаджийския персонал с четение! Всичките киснеха в дебело невежество и разврат. Един от по-младите майстори, не зная по какво внушение, приемаше един от цариградските вестници. Минали се няколко месеца, в разстояние на което време той гълтал пресните новини. Един ден, като се отворило дума за доброто на вестниците между няколко майстори, младият майстор посъветвал другите да не си дават парите за вестници, защото нищо не може да се разбере от тях. Излязва, че младият майстор в разсгояние на няколко месеца четял вестника си не по една колона, но направо от край до край, през просото. „Кой да се сети, че малките пръчици са турени за това“ — говореше той, когато захванеха да му се смеят другите. Най-голямото занимание на калфите беше турските маанета, които тия пееха до пресипване, а в празничен ден пиянствуваха и даваха последната си парица за моабети. За да стане човек калфа, т.е. за да получава заплата и да се отърве от кобилицата, която всеки е длъжен да мъкне в дома на майстора вечер и в празничен ден, трябват му няколко години да слугува за черни очи. След една и половина или две години безплатно слугуване, когато чиракът се научи да шие по пет-шест ката гайтани отведнъж, определят му 150 гроша годишна заплата. Това се казва първи хак и чиракът се нарича вече калфа на първи хак. Ако той се отличи в работата си, идущата година ще бъде произведен в калфа на втори хак, с годишна заплата 200 гроша; но това повишение, във всеки случай, зависи от произвола на майстора. Заплатата на калфа от трети хак е 600 гроша, а баш калфата или оня, който е опекъл вече занаята, както се изразяват абаджиите, получава около хиляда гроша. Тоя последният е началник на одаята, в която работят другите по-долни калфи и чираци. Той стои на първо място в одаята до прозореца, който гледа към пътя, и само нему и на други още по-първи калфи е позволено да си дигат главите и да поглеждат кой минува из пътя. На останалите смъртни тоя плод е забранен, защото оставали от работата, като зяпали надолу-нагоре. Тоя баш калфа има още това право, че може да ударя на подчинените си от една до три ножици. Когато е за по-много, т.е. когато ще играе железният аршин, оставя на майстора да се разпореди.

Неограничена е властта както на майстора, така и на калфите между абаджийския еснаф. Тия се разполагат, както им скимне, със съдбата на беззащитните чирачета.

— Хлябът ми ядеш, магарски сине, и душманлъка ми мислиш — казва разяреният грубиян майстор и удря колкото си може с железния аршин.

Когато биеха някой нещастник, то обикновено един от по-силните калфи хващаше жертвата с мускулестите си ръце, туряше главата му между краката си и обтягаше с ръцете си потурите му, а майсторът с прехапана уста извиваше се, като че сече дърва.

В еснафската кондика всичко е предвидено, що се отнася до работниците, като например, че тия трябва да бьдат покорни на майсторите си, никога да не им възразяват както на тия последните, така и на майсторицата, да не излязват с цигара пред всеки един майстор от еснафа, да им стават на крака в празничен ден, да ги питат, когато ще излязат в неделя, и пр., и пр. Но нигде не се споменава колко часа трябва да трае работата, до кое време храненият със зелева чорба и тригодишен боб чирак ще си навежда врата над коравата аба. Ето защо лятно време работата се продължава от заран до тъмни вечери, а зимно време до полунощ непреривно. Даже и малките чирачета, които не вършат никаква работа, а избадат на парцал или на потурите си, са длъжни да подсмърчат около свещта, защото според абаджийската физиология, когато в една стая, гдето работят, има някое лице да спи, то и на другите им се доспивало. Ако някой от тия последните заспи, т.е. от чирачетата, церът му е готов. На часа няколко иглени бодове ще се забият в месата му и той изревава като заклан. Абаджийската дисциплииа изисква още, щото всеки да седи турски с подгънати крака отдолу си. Тежко и горко на оня, който се осмели да си простре на минута едина крак: ножиците или аршинът на часа ще предрънчат.

Стаята, в която живеят тия нещастни калфи и чираци, се мете и чисти на неделята един път, именно в събота вечер. Боклукът от дребни абени парцалчета и всевъзможни други нечистотии се трупа зад вратата, да го прескачаш с кривак. Горението на миризливите лоени свещи, които са в общо употребление между абаджиите, и честото им секнение с ножиците пълнят и така умирисаната одая с отвратителна миризма. Космите, които се образуват от рязанието на абата, хвърчат като сняг из стаята. Но иди се опитай да отвориш вратата поне за една минута. Заблуденият калфа на часа ще извика: „На бащината ти къща нямаше ли врата?“

Вечер, когато си легнат да спят и донесат различни парцалаци, от които още по-голям прах се дига, всичките захващат да кашлят наред, като че коват дюлгери. Разбира се, че най-много и силно бухтят простудените малки чирачета, които калфата и бие още да престанели. Няма нужда да ви разказвам, че „юнашкият прах“, или „сиромашката сермия“, както се изразяват гурбетите, е в твърде голямо изобилие из абаджийските одаи.

Храната на тия отритнати от света хора е една от най-долните: бобова чорба, в която зърната плават тук-там по повърхността, и едро нарязан лук като трески; зелева чорба, с кайдисан праз отгоре, лук и пипер, а в неделен ден шаранска риба, която се продава в Русчук грош оката. Не ще дума, че и хлябът съответствува на горните гозби. Майката на нашия майстор, старо отвратително същество, когато отиваше да пазарува брашно, питаше продавачите: „Нямате ли измикярско брашно?“ „Ние не знаеме какво бива измикярското брашно“ — отговаряха тия последните. „Ех, не знаете; такова, което да не се опича и прави дебела кора“ — казваше тя. Удивително е, че тая стара мешина, лицето на която беше чиздосано като стъргалка, за награда на безбожната си икономия снаха й я навикваше като просекиня пред очите на достойния й син и много пъти се случваше да нощува в готварницата, свита на кълбо. Но нейните костеливи ръце пак не преставаха да треперят, когато сипваше гозба или раздаваше хляб на чираците. А за кого тя печелеше, когато се отнасяха с нея като с кучка? Дявол я знае: това и тя самата не можеше да го обясни.

В абаджийския еснаф съществува едно устройство и някои правила, които се почитат и от турското правителство. Тия си имат своя устабашия, който се избира измежду най-старите майстори, и един чаушин като помощник на първия, тоя последният тича надолу-нагоре, когато стане нужда. Длъжността на устабашията е да надзирава за правилното изпълнение и поддържание на някои стари абаджийски обичаи и предания. Ако се докаже например, че някой стипца майстор е отворил дюгена си в празничен ден, да продаде нещо; ако някой е извикал мющериите на съседа си, преди тия да са тръгнали от дюгена му; ако друг някой е продал по-евтино, отколкото е трябвало, с цел да привлече повече покупатели, ако някой остър калфа е показал непокорство пред майстора и пр., и пр. — устабашията е длъжен да свика лонджа (събрание), която ще съди виновния. Страшна е била процедурата на тия абаджийски лонджи в по-старите времена, когато чорбаджилъкът е бил в своето цветущо положение, а гласът на сиромаха не се е слушал от никого. Обвиненият е стоял прав, особено ако е бил от младите майстори, пред фанатиците съдии с кръстосани ръце на пояса, които са произнасяли приговора си, без да му позволят да се обади поне една думица. Обикновено наказанието се състои в глоба от восък, между две до пет оки. Тоя восък се предава в една от черковите в чест на святи Иван Летний, който е покровител на абаджийския еснаф. Те, абаджиите, имат и обща еснафска кутия, с която събират доволно пари, но наместо да ги употребят за някое общополезно дело, пръскат ги по вятъра. На много святци на деня палят свещи от няколко оки на дебелина като колове, или пък правят угощения, наречени теферичи. Но в последно време те са изоставили много от тия стари обичаи и са се завзели за по-сериозна работа.

Нашият майстор, на когото и аз ядях хляба, беше от ония чорбаджийски типове, които се намират почти във всеки град из България. Още от младите си години той бил чалъшкън човек, или ачигьоз, както се изразяват людете от търговския лагер. Захванал своята кариера от голата игла, но гореспоменатите качества му спомогнали в късо време да изплува над водата, да стане човек кенди-башина, да си има едно малко кепенче. Една прекрасна нощ, когато майсторът му се готвел да предаде богу душа, ачигьозлията момче скъсало тефтерите и пренесло чуждата стока в своята къща. Това обаче не му побъркало да отиде на другия ден на майсторовата си смърт, гдето проливал сълзи заедно с другите. Ако това способно момче се е било хванало от правителството, когато краде, то навярно всеки би погледнал на него с отвращение, но простият случай го запазил и старите майстори скоро захванали да му казват „добър вечер“ и да говорят помежду си, че еди-кой си ще стане човек. Всички знаеха отпосле подробно как е станала работата, но никой не казваше на крадеца в очите, че той е калпазанин, че той е извършил безбожно дело, защото било срамотно, не било прилично да се говори така, честта се убивала на един тьрговец… Но още повече. Моят майстор не само че имаше добър почит между еснафа, но гласът му се чуваше и в общината, готвеше се да стане и епитроп на една от българските черкви. Всеки го имаше за пример, как той с чалъшмъка си можал да стане „човек“.

И най-малкия случай не пропущаше той да не злоупотреби, излъже било в земание-давание, било в заплащанието на калфите. Дойдат на дюгена простодушни турци да си пазаруват дрехи. Майсторът се върти на пета наоколо им, нарича ги алар, черпи ги с горчиво кафе, подлизва им се от всяка страна, докато им изгори душата със стоката си, за която се закълнава сто пъти, че е от първо качество и по-надолу не му отърва да я даде. Това, положим, е обща черта между българските така наречени търговци, с много малки изключения. Тия не въртят честно своята работа, не спечелват от комерчески способности, но от различни хитрости, непростени спекули, лъжи и измами и прости сойгунджилъци. Който е способен най-много да лъже, той само може с време да стане „почитан човек“, да му се слуша гласът навсякъде. Но тия пари били спечелени с кални средства — за това никой не иска да знае.

— Търговец съм аз — казва горделиво благородният крадец, — а не като тебе, голак и прост работник.

Ако попитате вие тоя търговец що е той заслужил със своята търговийка на другите, каква полза има человечеството от неговите везни и аршина му, то той ще да ви отговори просто и ясно, че не е петимен за нищо, почитат го навсякъде, плаща си редовно дълговете и данъка и си живее мирно, в съгласие с всичките, кланя се до земята на по-силните от него, а слабите презира и тъпче. А ако вие не обичате да лъжете, не си продавате съвестта на пазар и сте си издигнали гласа да защитите правдата, да спомогнете на потъпкания, за което ви хвърлят в затвора, всичкият свят е готов да извика. „Той е вагабонтин“, „Няма да стане от него човек“, „Не си гледа работата“ и пр. Идете после и кажете, че на тоя свят има право. Но да продължим да свършим по-скоро своя разказ, защото на читателите омръзна вече да слушат за овчари и абаджии.

Моят майстор беше набожен човек, както са набожни всички ония калпазани, между които кражбата и лъжата минува за чиста монета. Когато отваряше и затваряше дюгена си, когато излязваше заран от къщата си, той се прекръстяше по няколко пъти. Рано сутрина, в неделен ден, той отиваше най-напред в черкова и когато псалтовете пееха „господи, помилуй“, той пригласяше отстрана. Като минуваше през улицата с големи свещи в ръката, кашляше нависоко, да го слуша всеки.

Моята годишна заплата — триста гроша, — която ми се определи после шестмесечно безплатно слугувание, по причина че в разстояние на това време можах да изпека занаята, прокопсаният ми майстор прави-струва, глътна ми стоте гроша, за които каза, че ми ги броил, според както гласеше шарлатанският му тефтер. Месец юни, в който аз се бях пазарил, той преправи на юли, като измени н на л, така щото и оттам можа да ме подгори.

— Имате грешка, майсторе — казах аз един ден.

— Как смееш да изказваш недоверие към един търговски тефтер? — извика майсторът ми и работата така си остана.

Оплаках се на устабашията, но той не ме остави да си свърша думата, като казваше, че не е истина майсторът ми не бил от тях хора, да направи подобно злоупотребление.





* * *



[0] Трева, която турят в ушите на карчанлиите овце. ↑





Глава II. Българският революционен комитет


I


„Български революционерни комитет!“, „Панславически комитет!“, „Бунтовни комитет“ и пр. — лаеха него време всичките продадени полицейски и шпионски вестници, заедно с нашите главорези чорбаджии и интриганти гърци, низки поклонници и верни чада на тиранското правителство. Носовете на тия верни копои бяха обърнати към Букурещ и Белград. Там, и нигде другаде, се намира това „страшилище — комитетът“ — казваха тия и турското правителство по примера на другите образовани господарства устрои шпионско отделение, в което се записаха различни вагабонти: поляци, гьрци и някои наши продадани българи, които ходеха начесто да дирят „комитата“ в поменатите два града, отгдето се завръщаха с дебели лъжи, отличително свойство на шпионите, че издирили всичките главатари на комитета. Между другите наши българи в Букурещ е бил изпратен от страна на Али паша и някой си Светослав Сапунов. Ето що пише българският списател революционер — Л. Каравелов в своя в. Свобода, бр. 26, 10 декември 1871 г., за мисията на тая личност:

„Когато Сапунов дойде в Букурещ, то ни донесе две писма, из които едното беше от С., а другото от Д., в които ни рекомандуваха Сапунова като патриотин и умен човек. После вече ние узнахме, че писмото от Д. е фалшиво. В това писмо Д. (а може би и Арнаудов или сам Сапунов) ни пишеха: «Поговорете със Сапунова и гледайте да приемете неговите предложения»… Сапунов ни предложи и следующето: а) «Свобода» да престане и наместо нея да се издава «Революционер»; б) в «Революционер» да се псува Сърбия и Русия; в) да се говори всичко против Турция, само Али паша да се не закача; г) новият вестник да се издава тогава, когато се споразумееме с X. Арнаудова. За всичко това Сапунов ни предложи 300 турски лири“…

И така Букурещ и Белград дълго време са плашили турската империя, но тоя страх е бил напусто, защото в тия два града нищо сериозно не се е извършило, нищо революционно не е съществувало. За разпространението на тоя слух както между турците, така и между българите, даже и между ония, които са били в работата, че главата на комитета се намира в Букурещ, имало няколко причини. Първата и най-главната причина е била да се отвлече чрез това вниманието на турското правителство, което, като вярвало, че неговите душмани се намират вън от държавата, там ще да насочи шпионите си, а работниците в България да останат малко свободни. Второ, че когато един апостол каже на новопокръстения бунтовник, че голямото „добрутро“ на комитета се намира не в неговото село или град, но там, в Белград или Букурещ, гдето има православен княз и християнска войска, то естествено е, че ще може да се произведе по-голямо впечатлание. Трето, че мнозина емигранти, избягнали от Турция, намираха прием в Румъния и Сърбия, а най-главното, че там живееха много войводи, които, при всичко че не правеха нищо, плашеха Турция. Четвърто, че много българи-градинари, които шетаха из Румъния за кора хляб, щом се срещнеха с някой по-отдавнашен българин в Румъния, който да псува турците и да им се заканва, че напролет ще бъдат изгонени, с цел да изкара някоя пара от простия българин, то тоя последният, като се завърнеше в отечеството си, с поемане на душата си разказваше, че видял еди-кой си войвода, който му казал, че царството на турците е свършено вече.

Зная един сиромах, доволно образован човек, който, след като свършил в Болградската гимназия, тръгнал си за България, но за да стресне малко своите приятели в Турско, купил си за двайсе бана един екземпляр от уставите на Централния революционни български комитет, с който още в парахода се похвалил на едно лице, че той е член на тоя комитет. Това лице се случило от шпионската глутница и на часа предава страшния комитаджия, който полежа няколко месеца в русчушкия затвор за ум и разум. На другия ден полицейската газета „Дунав“ извести, че правителството турило ръка на един от размирниците на отоманската държава, когото търсело отдавна.

Пето, че в Букурещ се печатаха всички революционерни, книги под редакцията на Любен Каравелова, който така също беше известен чак в Бабá-алието като главен деятел на комитета. Той проповядваше постоянно със своя революционерен вестник (от 1870 до 1874), най-напред Свобода, а после Независимост, че никакво подобрение е невъзможно да се направи на раята, докато българинът не се опълчи с оръжие в ръка против своите угнетители турци и чорбаджии. Но завинаги се пазеше да изкаже, че в България се приготовлявало въстание. Когато Узунов поиска да убие хаджи Ставря в Хасково, когато се хвана Димитър Общият и когато Ангел Кънчев посегна на живота си, то Л. Каравелов писа, че първият е направил това от лична ненавист; вторият бил елински пропагандист; а А. Кънчев се убил просто да не попадне в ръцете на турското правителство („Свобода“, брой 39, 1872 г.). Това той правеше с единствена цел да запази народното дело, което се приготовляваше измежду самия народ. Около Л. Каравелова са се групирали няколко български патриоти, като Хр. Ботев, Д. Ценович, К. Цанков и пр., които са били съучастници в движението, съчувствували са на делото, помагали в много случаи с парични средства, събрани от разни лица, но нищо положително не са знаели от онова, що се вършеше оттатък Дунава, освен Л. Каравелов и казаните му другари. Но това е било много по-късно. Българщината в Букурещ, както и в другите румънски градове, е съживена най-напред около 1860–1862 г. от покойния Раковски, който около това време съставил в Букурещ дружество. В това дружество, на което бил изработен, и устав от самия Раковски, взели участие богатите българи като Грудов, Андреолу Атанас, Евлогиевци и пр. Когато Раковски пожелал да вземат участие в това дружество и някои от младите българи, хора сиромаси, но честни, старите богаташи възнегодували, защото не им било приятно да имат съприкосновение с подобни хора, и по тоя начин свръзките между стари и млади били прекъснали веднъж завсякога. Така е и трябвало да бъде. Втора причина за това разделение е била: че младите патриоти почнали своите действия в Сърбия. После това старите устроили комитет (Добродетелната дружина) начело с Христа Георгиев, в който комитет взел участие и руският в Букурещ консул. Останалите в Букурещ младежи съставили нещо като революционен комитет, свърталището на който било читалището „Братска любов“. Доколкото ни е извество, в тоя комитет взели участие Д. Ценович, докторите Гръмников, Планински, Попов, Русевич и пр. От 1868 г. Левски станал душата на тоя комитет. Той начесто дохождал в Букурещ от България и всичките членове гледали в неговото лице истински герой.

Както е известно, младежите, които отишли в Сърбия и в числото на които бил и сам Левски, с разрешението на сръбското правителство съставили българска легия, гдето са учили военно изкуство. Но скоро нашите братя захванали да постъпят с българските патриоти не твърде дружелюбно и легията се развалила. Трябва да кажа и това, че балканските устави, прокламациите и различните други правилници на покойния Раковски били са познати само на няколко души непорумънчени още българи във влашката земя. Българският народ в Турско нямал никакво известие. Васил Левски е първото лице, което започна да работи направо с народа. Ето защо неговият успех бе голям и по тая причина неговите заслуги са неоценими.

Комитетът в Букурещ преди дохожданието на Каравелова, Левски, Ботева, Стамболова и пр. не е бил таен революционен комитет, а нещо в рода на английските клубове. За мода, или за да не стоят празни, няколко безгрижни и пустословни богаташи хрумнали им на ума да обяват себе си, че те съставляват някакъв си комитет. Може би те да са имали събрания редовни с председатели, подпредседатели, касиери и секретари, но това показва още по-добре, че в тия формални събрания нищо положително не се е вършило. Тия са служили само за забава, за прекарване на време на няколко души. Може ли да се счита за таен комитет онова общество, което подава открито мемоар на най-прочутия безсъвестен разбойник на света Наполеона III, който искал да учреди международно шпионство? Подобни общества, комитети, асоциации, интернасионали, клубове, уж революционерни, пълнят и в последно време цяла Европа, които само плашат венцоносните богоизбраници, и ги карат да измислят всевъзможни кепазелъци, а всъщност нищо не работят.

За любопитство на читателите давам място на следния привременен закон, написан от покойния Раковски, който никога не се е турял в действие и никому не е бил нужен, както и посетне Уставът на революционния комитет, който читателите ще намерят по-нататък:





ПРИВРЕМЕНЕН ЗАКОН ЗА НАРОДНИТЕ ГОРСКИ ЧЕТИ


Върховното народно Българско тайно гражданско началство, (което се състоя от седем лица: от председателя, подпредседателя и от пет върховни съветника, в събранието си подир едно дълго и зряло размишление решава и издава следният закон:

1. Народните горски чети имат да са предвождат и управляват всяка една от едного предводителя под името „войвода“ и от едного знаменосца (байрактара), който ще бъде под заповед на войводата.

2. Войводите ще се делят на три степени; т.е. тий ще бъдат: първостепенни, второстепенни и третостепенни; тъй също ще са и знаменосците им.

3. Първостепенните и второстепенните войводи ще се назначават от Върховното Народно Началство, а третостепенните, както и знаменосците, ще се назначават от главния войвода, комуто под управлението ще са подложени сичките чети, които ще се отправят в Стара планина и другаде, догдето борави неговата власт.

4. Всеки първостепенен и второстепенен войвода е длъжен да събере и състави своята дружина, като направя един редовен списък: първо, на месторождението им, за възрастта им, за истинното им име и презиме, женени ли са или не, и за сичките телесни черти от личността им; второ, да ги прегледа и предири добре: какви книжа и записки имат отгоре си и по колко пари; трето, да ги съблече и прегледа: има ли болни в тях от световни болести, които тутакси ще изключава, и да не би някой си обрязан (сюнетлия) мохамеданец да се е вмъкнал помежду им, това ще се изпълнява от войводите не само тук, но и навсякъде, когато се съставят четите.

5. Всеки войвода е длъжен да закълне дружината си, като й предложи следните святи обязаности:

„Който има желание да постъпи доброволно в народните българоки горски чети, трябва да се с клства откаже: 1) от пиянство, 2) от лъжа, 3) от кражба между дружината, 4) от курварство, 5) да бъде на всичко послушлив на войводата и на байрактара си, 6) да не причини никакво си несъгласие чрез раздорни клюки и клевети между дружината, 7) да не може по никакъв начин да се отдели от четата, догдето не ги разпусне войводата, 8) да се задоволи на оная заплата, която ще намери за добро да му даде войводата.“

Който приемни сичките тия условия и се обвързе с прописаната в този закон клетва за пълното им съхранение, само той може да бъде приет в народните чети инак, никой никак не ще се приема!

Забележка. Ако ли же някой си приеме с клетва тия всички обязаности и се съпричисли в народните горски чети, а отпосле престъпи само едната от тия святи обязаности, в такъв случай Войводата заедно със знаменосеца имат пълна власт да го накажат тутакси със смърт, като го обличат и докажат пред всичката дружина. Ако ли той, подир престъплението си, успее да избегне от своята чета ненаказан, тогава Войводата, чрез средствата, с които разполага, длъжен е да извести тутакси на другите чета, които са длъжни да употребят общо всичките всеможни средства да го накажат със смърт. Ако ли же и от всичките тях отбегне ненаказан, тогава остая тая грижа на Върховното Народно Началство да изпълни святата длъжност, гдето и да побегне той.

6. Ни един инородец и иноверец не ще се приема под никакъв начин в народните горски български чети.

7. Първостепенните войводи имат власт и право да съставят нови чети в горите и да им назначават войводи от третостепенен чин, като ги подложат под предписаната клетва и под настоящия закон.

8. Всичките войводи са длъжни да следват направленията и наставленията на главния си Войвода, който е определен от Върховното Народно Началство и комуто под управлението тия всички ще бъдат.

9. Която друга чета българи би се появила в Стара планина и другаде по България, ако тая чета не покаже знакът и не издаде лозинката, които ще раздаде и нареди на народните горски чети Върховното Народно Началство и главний Войвода, ако тая друга чета не покаже тия и ако като й се предложи на мирен начин да приемни, да се подложи под настоящия закон, не приеме, тогава всяка от народните чети е длъжна да я удари и разбие. Ако ли не сполучат да я разбият, длъжни са да известяват верните български жители, да я преследват тъй, както една ненародна разбойническа чета. А турските чети въобще трябва да се удрят и разбиват до изтребление.

10. Войводите имат пълна власт да казнят със смърт всяко предателско дело, било сторено от дружината на народните горски чети, било сторено въобще от кого и да е други българин.

11. Главния Войвода е длъжен да държи непрекъснати преписки с Върховното Народно Началство и да дава отчет на всичките си движения и дела в похода си; както и във време потреби и нужди да изпровожда незабавно нарочно человеци чрез средствата, които той по особни наставления разполага.

12. В случай смъртта (не дай, боже!) главния Войвода, второстепенния най-опитния Войвода що постъпи на негово място и ще следва сьщия ход на делата, които е следвал той. На място же второстепенния Войвода ще постъпи знаменосеца на главния Войвода; а знаменосеца на втория Войвода ще бъде знаменосец на новия главен Войвода. Ако ли се прилучи смърт на второстепенния Войвода, тогава главния Войвода ще тури на негово мяото своя знаменосец, а знаменосеца на второстепенния Войвода ще постави себе си знаменосец На негово си же място ще нареди най-достойния момък измежду дружината. Ако ли се случи смърт на третостепенния Войвода, главния Войвода ще се разпореди според изложения начин и в такъв случай прописаната клетва трябва да са подновява. Ако ли главния Войвода се намери надалеч, в такъв случай тогава дружината, чрез общо съгласие, т.е. чрез вишегласие, ще си избере временния Войвода от помежу си, догдето се срещнат с главний Войвода и го он одобри.

13. Ако някой си от дружината за каквато и да е причина дигне ръка против Войводата, знаменосеца или кого и да е от дружината, то всички са длъжни съгласно да го накажат тутакси със смърт.

14. Всичките войводи са длъжни на първия призов на главний Войвода да притичат незабавно на онова средоточиие, гдето ги той призове, освен в случай на невъзможност. Ако ли се докаже, че някой си не послушал тойзи позив, имающи възможност, такъв ще се сматря за народен предател и ще се казни със смърт.

15. Никой Войвода не може да се върне назад, догде се не срещне с главния Войвода и догде не се споразумеят с него за обратното минувание.

16. Върховното Народно Началство ще въоръжи всичките тукашни чети и ще им набави всичките нужни потребности за похода им, както и ще им улесни хода и минуванието за в България и обратно. При това ще се старае и грижи не само за тяхното безопасно зимовище, но и за новосъставените оттам чети.





СМЪРТНА КЛЕТВА


Обряда на смъртната клетва, която ще се кълнят постъпающите момци в народните Български горски чети, е следний: Ще се поставя един стол или друго възвишено нещо според мястото и времето, към Изток Слънца пред когото ще стои прав бъдъщий да се кълне, гледащ към изток: на стола ще се полага: от дясна страна кръст, а от лява святото Благовествование (Евангелие); от дясната же и от лява страна кълнящаго се ще стоят двама Войводи или двама знаменосци, или двама избрани момци от заклетите, с голи ножове, сключени над главата му; дясната му ръка ще бъде положена на кръста, а лявата му — на святото Благовествование. Едно трето лице, стояще пред него, ще чете велегласно клетвата; нящия ще я изговаря реч по реч:

„Заклевам са днес пред бога на честния кръст и на святое Благовествование, че ще удържа и изпълня всичките святи обязаности, които ми съобщиха и четоха в закона. Светлото слънце нека бъди свидетел на моята смъртна клетва; а храбрите юнаци с острите си ножове да бъдат мои казнители в моето престъпление.“

Като се изпълни тойзи свят обряд, заклевший се ще се прекръстн три пъти и ще цалуне честния кръст и святое Благовествование, а свидетелите на клетвата му ще го поздравят братски и ще го причислят в Народните български чети.

1867, Голям Сечку, 1-й





Българският Централен революционерен Комитет се е състоял от няколко бездействени личности, които са били против всяко народно движение, направено без помощта на дядо Ивановия топ и без съгласието на Наполеона Ш. Тоя Централен Комитет, или по-добре Чорбаджийска дружина, състоящ се от Георгиевци, Панаретовци и други, е водел отчаена борба с младата революционна партия начело с Л. Каравелов, Хр. Ботева и др. Тия поддържали полицейски газети: Отечество[1], Стара планина (по-късно) и пр., редактирани от продадени личности, П. Кесимов и някой си С. Бежанов, които кадели тамян на гнилото и отживялото, а хулели и правели доноси на младите деятели. По тяхна инициатива се ковели калпави дописки в издаваемите цариградски вестнади Турция и Право, в които се говореше, че Каравелов и неговата дружина са подкупенн от сърбите да увлекат българския народ във въстание против отоманското правителство. Но що говорим ние. Възможно ли е човек богат, владетел на няколко мушии, да има человеческо сърце, да мисли за своите угнетени братя! Каса с жълтици и патриотизъм са два заклети врагове един срещу други.

Тия самозвани патриоти не са приемали даже да се срещнат на улицата с българските емигранти, за унизение са считали ръката да си подадат някому от тях. Българският революционер поет Христо Ботев, който е родственик на милионера Евл. Георгиев, предпочитал да яде отвара и мляко помежду 20 до 30 души бедни емигранти, отколкото да влезе в палатите на безчувствения богаташ. Разказват, че тоя последният бягал като плъх по улиците, когато срещал Ботева, от огнення поглед на когото треперал. Букурещкият централен комитет е бил второ издание на славянофилските комитети, които така също са плашили неприятелите на българския народ, най-много гърците и маджарите, а на дело тия комитети са изпращали в България само черковни книги и попски патрахили.

За доказателство на казаното от нас ние притежаваме следния документ, прошение от българските в Букурещ емигранти, подадено на румънския министър на вътрешните дела след минуванието на Ботевата чета. Ето тава прошение, превод от ромънски:


Господине министре,

Долуподписаиите български въстаници от разни страни на България бяхме повикани от страната на Българския комитет в Букурещ, чрез Ивана Адженова, с обещание, че тоя комитет ще да ни снабди (достави) всичките потреби и пътни разноски, за да отидем на помощ на нашите братя българи оттатък Дунава. Става обаче почти 20 дни, откогато тоя комитет ни лъже и ни държи с думи чрез своите слуги: Грудов, Кавалджиев, Адженов, че уж ще ни дадат тия средства. Но днес, откогато премина четата на Ботева с Радецки, виждаме се отблъснати. Държат ни с лъжа, с други думи, развождат ни ту на Гюргево, ту на Браила, ту в столицата, ту на гарата Търговище и обратно. Тоя мним български комитет желае да се подиграва с нас, бедните емигранти, които сме си оставили занятието и търговията. Заради това молим, г. министре, да се разпоредите, щото г. г. Евлогия Георгиев, М. Колони, д-р Протич, Ст. Станкович, д-р Атанасович и П. Кутев, като членове на Комитета, да ни отпуснат от народните български пари нужната сума да си отидем по работата, т.е. да принесем помощ на нашите братя оттатък Балкана, която, според пристигналите известия, колят се от страна на турците. Молим ви още, г. министре, да благоволите и вземете от ръцете на тия потурчени чорбаджии всичките народни капитали, за да се вложат (depunerea) на хранение под надзора на почитаемото румънско правителство, за да може да има полза и българският народ, в името на който са се оставили от страна на много почивши наши сънародницн и благодетели. Тия членове не са друго нищо, освен такива, които експлоатират в името на народните интереси.

Букурещ, 5 юний 1876 г.



За българските емигранти:

Иван Стефанов

(подп.):

Тома А. Кърджиев





Такива са били букурещките богаташи, които препоръчват себе си за патриоти. Който е имал злочестината да се скита из Румъния, той се е уверил в това.

По-късно, в княжество България, беше се устроил подобен самозван комитет под название „Македонска лига“, която имаше за цел освобождението на Македония. Тя се състоеше само от две-три лица, които издаваха разни брошурки с фигури, поддържаха вестник, имаха си печат, с топове и със смачкан полумесец отдолу, и повече нищо, а бедните македонци, които нямаха никакво известие от тая разкошна лига, следваха да пъшкат под ятагана. Вероятно техните притеснения се увеличаваха още по-много, защото чуждите сили бяха направили дипломатически въпрос, че македонците съставили лига, а турското правителство търсеше предлог да вземе по-енергически мерки в Македония.

Това същото правеше и Букурещкият централен български комитет със своите мемоари до Наполеона и до султана, когото наричаха милостив баща, с която си постъпка още повече раздразняваше турското правителство, което си вадеше гнева на беззащитната рая.

Най-добро доказателство, че така нареченият Централен български комитет и неговите членове, отживели чорбаджии, не са вършили нищо за своя народ, служи и тоя поразителен факт, че четата на Хаджи Димитър в 1868, на Христо Ботев в 1876, планът на апостолите в 1875 г. извършиха своето дело без ни най-малката помощ на тоя Централен комитет. Напротив, тия се пазеха от тях, както от самите турци, защото разликата между Панарета Рашеев и Евлогия Георгиев, от една страна, и Григора Доростоло-Червенски и Стефана Карагьозов, от друга, беше само тая, че първите живееха в Румъния, а вторите — в Турция. Всъщност тия бяха екземпляри от един катехизис: първите наричаха младите патриоти бозаджии, а вторите — чапкъни и нехранимайковци. Когато четата на Хаджи Димитра премина Дунава при Свищов, на втория ден чорбаджийската дружина се известила за дръзката посгъпка на младите патриоти, които минали при всичките подмамвания и обещания на Панайот Хитова, който така също бил оръдие на благоразумните и захванал да хитри, един от нейните членове, именно Христо Георгиев, се затекъл при руския консул, комуто съобщил неприятната новина за минуванието на четата Какво е станало после това, мъчно е да се узнае, само това е факт, че после няколко часа русчукският валия знаел, че една чета българи минали Дунава Комитетът на старите отишел още по-надалеч, той взел ролята почти на доносчик, защото протестовал от името на българския народ, че четата на Х. Димитра няма нищо общо с народа. Ако Григорий Доростоло-Червенски, който предаде черноводската чета в 1875 г., се извинява, че така бил принуден да постъпи, то с какво ще да се извинят букурещките чорбаджии, когато в благословена Румъния нямаше турски ятаган? Ние сьжаляваме, че сме принудени да констатираме подобни факти[2].

Но това не е попречило на мнозина историци, които, без да изследват по-надълго, за което, разбира се, имаше леснина, брътвят за някакви си централни комитети в Букурещ и Белград, с които били свързани всичките градове в България и които управлявали всичко. Даже и Иречек се е помамил да признае съществуванието на тия комитети, на които такава голяма важност отдава, щото, като говори за Тракийското въстание в 1876 г., казва, че това последното не можало да успее само за това, защото водителите му нямали споразумение с Букурещ и Белград. Заблуждение!

Где прочее се намираше гнездото на „Българския раволюционерен комитет“? Шпионите отговаряха на тоя въпрос, както казах: „В Букурещ и Белград“ — а съучастниците и членовете му казваха: „Навсякъде и нигде.“

Аз ще запозная читателите с тоя комитет и ще разкажа подробно по кой начин именно можах да вляза в него. Когато бях още в абаджиите, често слушах да се говори, че в Русчук имало читалище, в което се събирали младежите и в което се приемали много вестници и книги. Мене ме интересуваха твърде живо тия неща, но не се решавах още да надникна в читалището, защото разказваха, че там се приемали само ония личности, които ходели с европейски дрехи, която имали бради и пр. Тук съм длъжен да ви кажа, че в растояние на две години аз бях напреднал вече достатъчно в моите умствени познания благодаранне на няколко свестни лица, с които се срещах, повечето ученици, а най-повече на собственото си желание. Когато захванах да се срещам с тия последните, т.е. с учениците, повечето в празничен ден, и когато ги запитах учат ли тия в училището Наустницата и Псалтира — две известнн за мене книги, — то прясъствующите слушатели, към които се отправях да питам, такъв смях подигаха, щото замръзнах на мястото си от срам.

— Ние учим други книги, като: история, география и пр. — отговориха тия, — а вашите наустници и псалтири ги четат поповете.

Аз запомних имената на гореказаните книги от учениците и щом се сдобих с пари — твърде късно обаче, — не закъснях да си ги купя, за което майсторът ми малко остана да ме изпъди, като разсъждаваше по еснафски, че умният човек и без помощта на книгите може да стане ачигьоз. От по-напред, докато бях още чирак, задоволявах се да чета от неделя на неделя малките парченца от в. „Дунав“, които събирах през цялата седмица из абаджийските одаи, след като ги хвъфляха вече калфите. По него време тютюнът се усукваше не в бандероли, а във в. „Дунав“, който се издаваше специално за подобни потребности. Но не се ограничих аз само с изучаванието на българския язик. Когато бях овчар, често слушах да приказват многознающите хаджии, че синът на еди-кой хаджия знаял седемдесят и седем язика и че който знаял най-много язици, той бил най-ученият, заключаваха тия. „Защо и аз да не науча поне един от тая язици?“ — помислих в себе си и започнах от едина край. Колкото надписа имаше из града по хотелите, по консулатата, на станцията и пр., всичките изписах на книга, на които скоро научих значението и се запознах с латинската азбука. По-късно можах да узная още и това, че язикът, за който се бях заловил, бил франският и от който знаех вече няколко думи криво-ляво. Наустницата, Псалтира и Чудесата на св. Богородица аз презирах вече от всичкото си сърце и душа.

Моите знания се увеличаваха от ден на ден и аз помислих, че е време вече да посетя читалището, за което немалко ламтях. Няколко пъти ходих и се връщах от вратата, по причина че беше ме срам да се появя пред толкова хора, като си мислех, че може би и да ме изгонят. Един път обаче, докато се наканя да се върна, един господин ме съгледа отвътре и излезе навън да ме покани да вляза. „Не се срамувай; това заведение е отворено като за вас хора“ — каза той и ми подаде един вестник в ръката. Четах аз час, четах два, без да си подигна главата да погледна наоколо си, защото се боях да не наруша някое правило и мислех, че всичките мене гледат. Едьр пот като роса покриваше челото ми, като че бях повикан да отговарям на някои заплетени въпроси, касающи се до живота ми. Не по-малко впечатление ми правеше и наредбата на читалищната стая, с картини и карти по стените, каквито аз сега за пръв път виждах. По едно време обаче присъствующите започнаха да се препират върху някои предмети и аз намерих сгоден случай да отстъпя с бързи крачки из стълбите надолу.

После това произшествие аз станах вече редовен посетител на русчушкото читалище Зора, гдето ден се не минуваше да не отида. Това стана причина да ме изгони един прекрасен ден новият ми господар, който, макар и да не беше абаджия и се считаше за най-богатия и развития между гражданите, не падаше по-долу от абаджиите. Неговата къща беше пълна с всякакви книги, нахвърлени като дърва по разни места, от които аз прибрах няколко в моята стая, и следвах да се занимавам нощно време. Господарят ми обаче скоро узна това мое занятие, от което не се забави да ме лиши по начин твърде груб. Той ставаше нощя, облечен с халят, и дохождаше при мене да ми взема свещта от точка зрение на икономия. „Да му пишете утре на сметката двадесят гроша за свещи“ — казваше той на своите синове.

Когато тоя немилостив господар ме натири от къщата си нощно време, аз отидох в читалището и служащите там момчета, с които се познавах твърде добре, позволиха ми да преспя при тях. Дълго време останах аз на читалището, гдето не само спях, но като си свърших харашлъка, започнаха да ми дават и ядение. „Гледай си работата и не се безпокой — казваше ми единът от двамата мои приятели в читалището. — Няма ще умреш гладен; ще живеем заедно, както можем.“

Това утешение беше твърде благоприятно за мене, защото сега аз имах случай да се ползувам най-много от книги; читалищната библиотека беше на разположението ми. Тия мои приятели бяха господар и слуга, първият — библиотекар и съдържател на читалището, а вторият държеше кафенето; но помежду им не съществуваше никаква разлика: тия бяха от новите хора и си живееха братски. В късо време можах да забележа, че в това читалище се вършат твърде необикновени неща, значението на които не бях в състояние да си обясня. Така например единът от моите благодетели, съдържателят на читалището, комуто познавах положението и знаех, че освен читалищната работа той не вършеше никаква друга търговия, приемаше всеки ден по две-три писма, които, след като прочиташе, или ги хвърляше в огъня, или пък ги скриваше, без да каже нам нещо, от кого е получил писмо и що му пишат. Аз знаех, че другите младежи, когато получеха писмо веднъж на месеца, туряха го във вънкашния си джеб, за да го види всеки смъртен, и го четяха всекиму като вестник. Нашият приятел обаче съставляваше изключение; няколко пъти се осмелих да го попитам за съдържанието на получените писма и откъде му пишат, но той отговаряше с обикновеното си хладнокръвие: „Не е ваша работа.“ Още по-чудното беше и това, че повечето от тия писма той не получаваше от пощата, но от разни пътници, между които имаше и един турчин.

Освен това при него дохождаха твърде начесто не само някои видни граждани, които по положението си нямаха нищо общо с моя приятел, но и мнозина други странни хора, селяни и граждани, с които той отиваше в другата стая да се разговарят. От всичко това се ясно виждаше, че тия хора вършеха някоя работа твърде тайна, но каква именно, аз не можех да отгатая. Няколко пъти се осмелих да попитам за онова, което се вършеше напреде ми, но нямаше кой да ми удовлетвори любопитството.





II


По това време именно в Русчук се самоуби Ангел Кънчев, един от най-редовните посетители на читалището, с когото моите приятели от читалището имаха тясна дружба. Аз бях очевидец на това убийство, което заслужава да бъде разказано по-наподробно, понеже е съпрежено с комитетските работи. Това се случи на 5 март 1872 г. Тоя ден се очакваше да пристигне от Видин новоизбраният български екзарх Антим, по тая причина на скелята бяха излезли всичките граждани: българи, арменци, много любопитни кадъни, от които беше побелял брегът, и всичките почти евреи, защото тоя ден беше събота. В това време малкото турско параходче Сейре, което работеше между Русчук и Гюргево, готвеше се да тръгне за последния град. Часът бе около 10½ по турски. Натрупаната навалица около скелята отваряше път на няколко румънски офицери и дами, които идеха откъм града и отидоха на парахода; с тях заедно вървеше и Ангел Кънчев, може би нарочно, като е искал да се възползува от лъскавата им униформа, за да премине по-свободно. Той изглеждаше така, като че малко искаше да знае кого чакат русчукските жители и кой ще да дойде.

Той премина през стражата, състояща от няколко души арнаути, като подаде своето червено билетче на Али ефенди, и наближаваше вече да влезе в парахода, когато тоя последният го спря да му иска паспорта. Ангел Кънчев започна да търси из джебовете си, но като не намери никакъв паспорт, каза на Али ефенди, че може би да го е забравил у тях или на кавенето, и тръгна да отиде да го търси.

— Хайде да отидем по-напред в писалището на паспортите, да видим дали действително ти си взел паспорт — отговори Али ефанди и подкара напреде си Ангел Кънчев. Той се покори на грубата заповед и тръгна към писалището на паспортите, пожълтял и разтреперан.

Писалището на паспортате се намираше така също на скелята на 100–150 крачки разстояние. Присъствующите там приятели и познайници на Ангел Къичев не обърнаха сериозно внимание на тая случка, която се считаше като нещо обикновено с пътниците, които отиваха в турско време за Румъния. Само пашите — на флотите и военният, — които надуваха своите наргилета пред хотел Гюлшен, попитаха Али ефенди каква е вината на тоя българин.

— Иска да премине без паспорт, ефендим — отговори низкопоклонният чиновник, като направи раболепно темане чак от земята.

— Ако му гледаш кайфета, ще кажеш кой знае какъв банкерин е, а той, чапкънинът, паспорт даже не си взел — отговори един от пашите.

Десят минути обаче не се изминаха, когато очите на цялата публика бяха обърнати към зданието на паспортите от грубия глас на няколко арнаути-заптии, които се деряха да викат, доколкото им стига силата: „Тутун!“ (Хванете го!) До каква голяма степен беше удивлението на публиката, като видя, че лицето, подир което викаха заптиите: „Хванете го!“, не беше други никой освен Ангел Кънчев. Той бягаше, колкото му държат краката, от писалището на паспортите към скелята, а Али ефенди заедно с двама заптии с голи сабли в ръцете тичаха подиря му да го гонят. Публиката, която се намираше напредя му по пътя, повечето жени, уплашени от това ненадейно произшествие, разделяха се на две колони, наляво и надясно, и отваряха свободен път на хероя, който приличаше в това време на разярен лев. Не се уплашиха обаче и турските паши, които бяха насядали пред хотел Гюлшен и покрай които трябваше да премине Ангел Кънчев. Щом видяха тия каква е работата, скочиха на крака, кой със сабля, кой със стол в ръцете, и се приготвиха да заградят пьтя на приближающата се жертва. Примерът на пашите се последва от мнозина матроси, слуги и пр. Викове: „Хванете го, дръжте!“, „Ще избяга!“, „Не е добър човек“ — се слушаха навсякъде. Страшно смущение последва в средата на грамадната публика, която се притискаше в отстъпванието си между високия бряг и Дунава.

Когато Ангел Кънчев се видя, че е заграден от всяка страна, а именно — от дясна страна — брега на Дунава, от лява — водата, отзадя му — Али ефенди и заптиите с голи сабли, а отпреде му тоже същото, той се спря за минута и с голяма бързина извади изпод връхната си дреха един револвер, с който се обърна срещу заптиите. Тия последните, които наближаваха вече да хванат своята жертва, щом видяха, че лъсна револвера, замръзнаха на местата си, още повече че тия едва ли са очаквали да им попадне човек из русчукските улици, снабден с револвер. Един изпомежду тях падна по гърба си, изпусна саблята и с издигнати нагоре ръце молеше за пощада разярения юнак; други хукна да бяга към немската скеля така бърже, щото дългият му ямурлук взе положение да четеш отгоре му пари; а третият, Али ефенди, нагази в Дунава до колене. Но не само тримата заптии се разбягаха; всички присъствующи там наоколо, в това число и двамата горепоменати паши, очистиха пътя. Всеки бягаше от страшното лице на героя или, по-добре, от неговото хладно оръжие. Разбира се само по себе си, че турците не побягнаха окончателно; множество заптии заеха позиции с пушките си зад ближните дувари.

Три до четири пъти цъкна с револвера си А. Кънчев подир тримата души заптии, но нито едия път не можа да гръмне. Тогава той пристъпи още няколко крачки напред, тялото му затрепери като есенен лист, големите му огнени очи се задръстиха от сълзи, изгледа жално наоколо си и след като извика с треперящ глас: „Да живей България!“ — хвана с две ръце дръжката на револвера си, студеното желязо на който напъха в пресъхналото си гърло… Глухо изгърмявание, като изпод земята, се раздаде наоколо, револверът, който не хвана против заптиите, отскочи настрана, двете ръце, които преди малко го стискаха, яко се заловиха за космите на разбития череп, като да искаха да прекратят болезнените действия на куршума, който беше се загнездил вече в мозъка — и грациозното тяло, безчувствено и окървавено, претъркули се на земята като клас, прерязан с жетварския сърп!…

Тая дързостна постъпка на А. Кънчева, която на минутата още се разпространи из целия град, като молний порази мало и голямо. Ония, които се занимаваха само с алъш-вериша и мислеха изключително за своите собствени черва, наричаха тая постъпка глупава и неразумна; други изказваха своето съжаление към младия патриот; трети не можеха ди си обяснят защо и за какво той се убива и пр. Не погледнаха обаче така косвено на въпроса турските правителствени мъже от Дунавската област и техните раболепни аркадаши — чорбаджиите. Те поклатиха злобно глава и неволно бяха принудени да се замислят малко по-сериозно.

Това бе начало на новото българско движение.

Близо около пет и половина години бяха се изминали вече от оня ден, в който пукна първата българска пушка при с. Върбовка, която обяви по един тържествен начин на целия образован свят, че и измежду българския народ има хора, които високо ценят свобадата и са готови да пролеят кръвта си за нейното придобивание. Близо около пет години бяха се изтекли, откак тая пушка тури в устата на петвековните ни врагове странната и омразна за тях дума „комита“, която породи силна ненавист и злоба между двата елемента на Балканския полуостров — българи и турци. Най-после близо около четири години и осем месеца ставаше вече от деня 6 юли 1868 г., откогато верноподаните чорбаджии бяха пристанали да поднасят на Високата порта благодарителни адреси и всепокорнейши меморандуми, чрез които благодаряха на някои мютесарифи, каймаками и мюдюри и искаха тяхното възвишение, защото били показали извънредна деятелност в преследванието на немирниците.

В разстояние обаче на това време турското правителство по уверенията на българските първенци беше се убедило, че действително комитата е изчезнала и че момците, които минаха Дунава в 1867 и 1868 г., са били хайдуци, изгонени от самия народ по Влашко и Сърбия. Но убийството на А. Кънчева поколеба това доверие на турците, които изново повтаряха думата комита и погледнаха с подозрение на българската младеж.

В късо време около трупа на А. Кънчев се събраха голямо множество любопитни, повечето турци и арменци, в числото на които имаше и няколко европейски консули. Но никой не смееше още да се трогне до студените останки на хероя, защото се чакаше известие от вали-паша, при всичко че тук беше цялата полиция заедно със своите многобройни алайбеювци и юзбашии. В продължение на това време из средата на събраната тълпа се слушаха разни предположения за постъпката на покойния; твърде често се чуваше, даже и от устата на турците, да изказват съжаление за това грозно убийство. Един от присъствующите там високи чиновници, Делевер паша, обръщаше се към находящите се наоколо българи с въпрос: „Не познава ли някой тоя човек?“, т.е. А. Кънчева; но всеки дигаше рамене, макар и да знаеше кой е той.

Най-после дойде позволение от пашата да дигнат мъртвото тяло, но предварително да претърсят строго всичките дрехи на умрелия и колкото неща се намерят в тях, да се приберат от особен чиновник. Гол-голеничък съблякоха усопшия, да търсят едно-друго; освен множество писма и различни записки, които намериха в него, оказа се и една сива, широка шапка, запасана на пояса му. В това време бащата на Ангела, дядо Кънчо Дюлгеринът, беше пристигнал да види рожбата си, като ревеше с глас още отдалече. Полицията се разпореди да го задържат, а шпионите като орли налетяха отгоре му, да го разпитват за туй-онуй, а най-много с какво се е занимавал син му и ходил ли е тия дене нанякьде.

На другия ден А. Кънчев се погреба тържествено с музика и певчески хор. На това погребение присъствуваха всичките русчукски младежи, което зачуди още повече турското правителство. Няма съмнение, че А. Кънчев е бил предаден. Различно се говореше него време за това предателство; най-много се подозряваха за предатели двама русчукски граждани, българи, Иван Чорапчиев и П. Златев, на служба при турското правителство, от които първият му беше и благодетел даже. Разказваха още, че тоя същия ден, когато се случи самоубийството, Ангел бил на гости у благодетеля си, който, възползуван от съня на Ангела, започнал да му вади куршумите от револвера. Ангел се събудил и взел револвера си от ръцете му, но само с два куршума, които той и не прегледал. Ето защо, когато той се обърнал да гърми на заптиите, не му хвана револверът. Аз имах случай да видя тоя револвер у покойния наш приятел и патриот Димитра Горов, зет на А. Кънчев; той го е задържал, както е паднал от ръката на героя, в който действително само два картуша са останали, единът — празен, а другият — пълен.

Ангел Кънчев е сиромашки син. Той се е родил в градеца Трявна, Търновска околия, отгдето заедно с баща си преселили се в Русчук около 1860 година. Ангел бил още младо момче и скоро постъпил в русчукското народно училище, гдето бил учител и Драган Цанков. Със своето прилежание той обърнал вниманието на някои русчукски граждани, които му помогнали да постъпи в Болградската гимназия. Тук А. Кънчев свършил за малко време. Идеята за свобода, която тлеела в неговите гърди още докато той бил в Турско, взела по-големи размери вече особено като видял той как щастливо живеят другите народи, гдето турският ятаган не може да се досегне. Нему хрумнало на ума да се посвети в борбата за освобождението на своя поробен народ. С тая цел той заминал за Белград, гдето влязъл в тамошното военно училище, като мислел, че не ще бъде зле, ако той се запознае с военната наука.

Както в Болград, така и в Белград А. Кънчев свършил в късо време с чин артилерийски офицер. От Сърбия той отишъл в Букурещ, гдето тамошните емигранти мислели да преминат в България, за да дигат въстание. Това тяхно намерение било отложено и А. Кънчев се завърнал в Русчук, гдето така също се уверил, че нищо не е още готово за бъдещето народно движение. За да не губи напразно време, той сполучил да си изходатайствува при турското правителство да го изпрати да учи земеделие в Европа, а именно в гр. Табор. След като свършил и земледелческото училище, на връщанието си в България А. Кънчев посетил изново Букурещ, гдето нарочно бил поканен от Л. Каравелов. Тук той се запознал с Васил Левски, който го посветил в тайните на революционния комитет, и решили да тръгнат заедно по България, за да проповядват словото на свободата.

Васил Левски, който бил вече уморен от толкова годишно скитание из България, мислел да се оттегли на няколко месеца на почивка, като запознае по-напред младия си другар с патриотите по разни градища. Ангел Кънчев преминал в Русчук да се яви пред турското правителство, че е свършил вече науките си; но за да не бъде задържан на някоя служба от това правителство, той предложил нарочно някакви си условия, само и само да остане на свобода.

След дълги изпитвания в Русчук той открил на няколко млади патриоти своята тежка мисия, които и поканил да се запишат членове на революционния комитет. Тия младежи били: Никола Обретенов, Ради Иванов, Т. Кърджиев, Иванаки Икономов и пр. Тия съставили частен комитет и първо заседание станало в къщата на баба Тонка Обретенова. Това се случило през 1870 година. Изработванието на устава на Българския революционен централен комитет, който ще намерят читателите ни по-нататък, е бил съставен във вид на проект от горепоменатите господа, а отпосле се одобрил в едно от главните събрания на комитета в Букурещ, след като се прегледал от другите комитети из България.

От Русчук Ангел заминал за Търново, с апостолска мисия, гдето така също сс явил на тамошните патриоти: Хр. Иванов, Хр. Караминков, Ив. х. Димитров, Гарибалди, Христо Симита и пр., които съставлявали вече комитет, учреден от Левски. В Ловеч той се срещнал с В. Левски, както се били сговорили още от Букурещ, и тръгнали от село на село и от град в град, под вид на търговци, работници и пр[3]. Ангел Кънчев имал фалшив контракт от една виенска къща, че събира уж кожи из България. Когато се уби, той беше се върнал преди два деня от Тракия и бързаше да замине за Букурещ, гдето трябвало да се срещнат с Левски и Каравелова за някои важни работи.

Ангел Кънчев умря твърде млад. Той беше красив момък, с черни големи очи, с черни дълги мустаци и със среден ръст. Той умря няколко крачки настрана от онова място, гдето преди пет години, на 20 август 1867, станаха жертва други двама юнаци — Никола Войводов от Враца и Цветко Павлов, сърбин — в австрийския параход Германия. Те тръгнали от Браила за в България по народни работи, като се качили на поменатия параход, но по-напред щели да излязат за Белград, за гдето им били подписани паспортите.

Три-четири часа имало още, докато пристигне параходът в Русчук, когато на австрийската скеля се групирали вече цели табори заптии и войски, заедно с техните командири и много други големци от чиновническата класа. Населението помислило, че има да дойде някое важно лице с парахода, та затова е излязла войската — да представи почетно оръжие.

После обаче излязло съвсем друго. Когато пристигнал поменатият параход на скелята, един юзбашия, който имал на ръка портретите на двамата патриоти, доставени на турското правителство чрез шпионите, влязъл в парахода с няколко заптии да ги хване. На въпрос: „Где ви са паспортите?“ — Никола Войводов показал устата на скрития си револвер. Тия постъпили по тоя начин, като мислили, че паспортите им са подписани за Белград и че се намират под покровителството на австрийското знаме. Тогава турското правителство се разпоредило да хване двамата другари насилствено. Най-напред извадили навън от парахода всичките пътници, заедно с матрозите и служителите. Цветко и Никола, които останали сами в парахода, наместо да се предадат на немилостивия тиранин, затворили се в долнята камера, запушили прозорците с находящите се там възглавници и приготвили се да удрят, доколкото им достигне сила. Военната команда се слушала вече наоколо и устата на старите белгийски шишанета били насочени към парахода.

Капитанинът на парахода, който разбирал своята длъжност, опитал се пред грубата въоръжена сила да спаси злощастните двама другари и да запази честта(!) на австрийското знаме. Той заповядал да постелят това последното пред входа на парахода и се оттеглил настрана, като казал на турците, че преди да влязат в парахода, то трябва най-напред да стъпят на австрийската чест. Разбира се, че турците са били задържани на минута, но австрийският в Русчук генерален консул, който така също се намирал на скелята и който имал предварително съвещание с вали-паша, а може би и със своето правителство, казал, че всичката отговорносг той взема на себе си и че австрийските параходи не трябва да служат свърталище на различни смутители. Когато се изравнили дипломатическите преговори между цивилизованата държава и варварска Турция, военният командантин изпратил най-напред в празния параход някого си Хюсеин чауш да помоли още един път Цветка и Никола да се предадат с добро на правителството; но докато той си отвори устата да предаде своето поръчение, от камерата се чул гръм, който повалил на земята чаушина. Разбира се по само себе си, че турците не можели да стоят вече хладнокръвно. Заповед била дадена на войската и около стотина пушки изгърмели върху парахода, на който всичките стъкла и тънките направи били потрошени. Гърмежът се продължил няколко часа, но двамата херои постоянствували още, като отговаряли от време на време със своите револвери срещу нападателите. Заптиите насядали на няколко каика по Дунава и заобиколили вапора от всяка една страна, върху който не преставали да гърмят. Страшно вълнение било възбудено в града от това приключение, а особено между българското население.

Турците престанали да гърмят чак тогова, когато престанал гърмежът на парахода и когато чули, че двамата мъченици започнали да пъшкат, което било знак, че те са вече наранени. Тях ги извлекли навън заптиите, облени в кръв, от които единът бил вече мъртъв, а другият — нашарен с куршуми на много места. По начин съвсем варварски били тия завлечени в конака на вали-паша: живия хвърлили в една проста талига, а умрелия вързали за краката от талигата и го влекли през улицата като мърша. На другия ден и двамата бяха погребани в българските гробища.

Както тогава, така и сега мнозина уверяват, че Цветко и Никола били предадени от Величко Симеонов, родом от Шумен. Това се случило така: Величко се намерил в Браила с двамата патриоти, на които се препоръчал за народен българин, избягнал в свободна Румъния уж от турския ятаган. Цветко и Никола били дотолкова наивни, щото открили своята цел пред поменатия мним патриотин. Той сполучил да им вземе и портретите, които изпратил на турските власти, а когато се качили на парахода, преминал в град Мачин, отгдето по телеграфа уведомил властите в Русчук. Всичко това обаче аз не съм видял с очите си, т.е. предателството, следователно не можа да гарантирам, доколко то е истина. Питах един път самия Величко Симеонов за това; но той не ми даде удовлетворителен отговор. Посмънка, позачерви се и ми каза, че времето щяло да покаже всичко. Няколко месеца след нашия разговор Величко Симеонов полудя, а това показва, че времето засвидетелствувало истината. Аз зная много шпиони, които след Освобождението ни или полудяха, или пък умряха без време, по причина, че тяхната нечиста съвест не ги е оставяла на мира. Така например поп Кръстю из Ловеч, който изпи кръвта на Левски, след Освобождението ни умря без време. Главната причина на неговата безвременна смърт бяха няколко допуски във в. Славянин, в които се говореше открито, че неговата свещеническа десница е предала Левски на бесилницата. Стефан поп Гецов из Русчук, на когото така също не беше чист косъмът, като влязоха русите в Русчук, захванаха оттук-оттам да му пошушват, че той е бил шпионин. Стефан мълчал, но вътрешно не бил спокоен — борбата със съвестта вървяла по своя установен ред. Един ден, ден празничен, Стефан отива при берберина. „Обръсни ми брадата, мустаците, веждите и главата“, казва той. Берберинът го послушал, без да се договеди каква е работата, т.е. без да познае, че на Стефана била изхвръкнала вече едната чивия. Хората се връщали от черква, а Стефан отива да ги среща и вика: „Не съм шпионин!“ После малко той умря в един манастир. Такъв е краят на шпионите; но не само на ония, които са шпионствували при турците, но въобще на всичките.

А параходът „Германия“, в който никой българин вече не искаше да влезе и на всекиго възбуждаше неприятно впечатление, скоро престана да се явява по Дунава. После 3–4 години той премина веднъж, но с друго име вече и преобърнат от пасажерски на прост хамалски вапор.

Но да продължим своя разказ, от който се отвлякохме твърде иадалеч. Убийството на А. Кънчев произведе на мене потресающи впечатления; дълго време аз не можах да забравя неговите огнени очи, думите му: „Да живей България!“ — разбития му череп и пр. Няколко нощи наред той ми се вестяваше насън във всичко свое мъченическо величие. Ангел Къичев! Той бе за мене същински ангел, той ми развали спокойствието, поколеба моите понятия за тоя и оня свят… Щом станеше дума за неговото убийство измежду младежите, които идеха в читалището, като очевидец, не закъснявах да взема участие в разговора и разказвах наподробно всичко, по кой начин именно стана това убийство. Едно аз желаех да зная, което никак не можех да си обясня: какви причини бяха принудили А. Кънчев да посегне на живота си, защото да се убие човек само за това, че нямал паспорт, видеше ми се чудно и странно. Хората ги бият до умирание, затварят ги за по петнадесят години в тъмница или до живот, но пак не се решават да турят край на живота си, а следват да търпят като волове и се молят твърде унизително за пощада. От мнозина слушах да говорят, че той бил човек на Букурещкия комитет, който го изпратил уж в България да донесе плана и събира момчета за на лято, които щял да води в Балкана да се бият с турците за българско царство и пр… И понеже имената на тия момчета А. Кънчев имал записани на книга, което писмо при всичко, че никой не можел да разбира, но като се боял с мъки да го не принудят да изкаже истината, той решил да се убие, отколкото да изгори толкова хора.

Всичко това, когато разказваха тия хора, наистина, че се въодушевляваха от предмета, похваляваха делата на подобни лица; но това беше минутно и служеше им само за забавление, да си прекарват празното време, защото никого от тях не чух да каже, че желае да се запише в тоя комнтет, ползата на който и тия сами не отричаха. Тия се отнасяха така към комитета и неговите деятели, като че тия последните да не бяха като тях хора, но някакви си свръхестествени същества. Разбира се, че както моите сьбеседници, така и аз, имахме твърде тъмни понятия за тоя комитет. Аз особено не можех да си разгатая неговата цел и ползата за съучастниците му, които подлежат на грозно самоубийство, толкова противно на християнските черковни правила, щото тялото на самоубиеца не се опява и душата му на оня свят е осъдена на вечно мъчение.

Чудно и необяснимо! Нима А. Кънчев, който беше се учил в толкова училища, не знаеше тия работи повече от мене? Както и да е, но аз дохождах до заключение, че учреждението „комитет“ трябва да е нещо свято дело. Ако А. Кънчев, когото почиташе цял град, когото сам вали-паша беше викал да го направи управител на правителствения чифлик, називаем Номуне, а българската община го канеше за учител и пр., ако такъв човек, казвам, презира всички тия блаженства и отива да се убие млад и зелен за чуждите хора, то защо аз, беден скиталец в чужд град, без всякаква кариера, не се потрудя и подействувам да се запиша, ако е възможно, в това дружество? От друга страна, немалко се смущавах, като си припомнях Изповедникът и Митарствата на блажена Теодора, във верността на които макар и да бях захванал да се съмнявам; но все пак ме смущаваха понякога, а именно, че самоубийците са лишени на оня свят от всякакво блаженство.

За разрешението на тая трудна задача вземах да чета разни книги, дано намеря в тях някакво обяснение, но напразно. В-к Дунав, който писа най-много по убийството на А. Кънчев, казваше, че той бил фантазирана глава, нямал добро поведение, не искал да залавя никаква работа и най-после, като останал без пет пари в джеба си, поискал да избегне в Румъния повечето от дългове, за да търси другари, подобни нему; но като не можал да сполучи в предприятието си, намерил за по-добре да се убие. Тия думи на в. Дунав ме заплетоха още повече. Сещах се аз, че неговът косъм не е дотам чист, защото, ако хора като А. Кънчев се убиват, че нямали пари, то що остава до нас скиталците и до ония, които заспиват много пъти гладни; освен това не ми се вярваше, че той се е лишавал от пари, защото, когато му разтьрси полицията дрехите, намериха се в кесията около десетина златни наполеона. Всичко това добре, но как можеше да повярва човек, че лицата, които пишеха във в. Дунав и които бяха така също учени хора като А. Кънчев, ще си позволят да пишат глупости? Аз вярвах, че всичко, което се пише било във вестници, било в книги, трябва да се взема за чиста монета. Така също и ония лица, които са написали Изповедникът и Митарствата, може да се каже, че са били най-просветените люде. Е добре тогава, кому да вярвам и как да отгатаеш кой е постъпал право?

Понякога питах моите двама приятели да ми разкажат нещо по тоя въпрос, но тия или нищо не ми отговаряха, или пък казваха да си събирам устата, защото Диарбекир не е далеч. Тежко беше по това време в Турция; гласността и свободното слово бяха погребани и ето защо хората не се поверяват един другиму. Не се поверяваха тия за това, защото бесилките и вонещите тъмници смущаваха всекиго и убиваха всякоя честна и деятелна натура.

Най-после моите заключения бяха такива: човек, който се решава да погуби себе си само за това, да не предаде своите братя и да не разплаче множество семейства, той никой път не може да бъде нехранимайко и фантазирана глава, защото е последвал примера на спасителя на человеческия род, който така също погуби себе си за доброто на другите. Тия мои предположения се подкрепиха още по-добре, когато наскоро прочетох една малка книжка под заглавие Отечество и любов, преведена от г. Славейков, в която видях, че и другите хора по света жертвуват себе си за благоденствието на другите и за някаква си свобода и отечество, които така също малко ми бяха познати.





III


Сега повече, отколкото по-напред дохождаха на читалището да се срещат с моите приятели разни чужденци: учители, свещеници, търговци, селяни и пр., с които тия говореха на особено, тайно от мене. Аз се пуках от любопитство, но не смеех да попитам за нищо, защото беше ми се забележило няколко пъти, че ако искам да живея в читалището, то трябва да не питам и щото видя да се върши там, пред никого да не говоря повън. Понякога достигах на улицата някои от тия непознати хора, особено селяните, които питах защо са дохождали в читалището и каква работа имат с моите там приятели? Едни от тях казваха, че дошли да си запишат вестник за селото, други да купуват книги и т.н. Пословицата казва, че между каквито хора живееш, такъв и трябва да станеш. Това същото се случи и с мене; малко по малко можах да се науча да не ставам на всяко гърне мерудия. Понякога обаче, като виждах нещо извънредно, пак се забравях и излязвах из търпение. Тъй например, измежду многото подозрителни личности, които идеха на читалището, имаше един господин, който се мая няколко деня в Русчук и който по облеклото си и обнасянието познаваше се, че не е някой прост и долен човек. Но въобразете си, че после няколко деня срещнах тоя същия господин, облечен по-напред с черни дрехи и очила — сега окъсан, с потури и дълга аба, с цървули на краката и една голяма торба на гърба му. Той беше с обръсната брада, почернял и изгорял от слънцето.

Аз помислих, че той си е изгубил ума, и без да размишлявам по-надълго, изпречих се напреде му и след като му пожелах добре дошел, попитах какво му се е случило, та е навлякъл на себе си тия просешки дрипи. Наместо отговор непознатият ме изгледа кръвнишки и ускори крачките си из улицата, а голямата торба на гърба му отскачаше. Докато аз се наканя да обадя за всичко видено на моя приятел в читалището, той ме извика настрана и с револвер в ръката, който сега за пръв път виждах, заплаши ме, че ще да ме убие, ако не престана да се взирам в неговите работи и ако се осмеля да кажа нещо пред някои лица за непознатия господин. Иди после това и не се пукай от любопитство!

Един ден дойде на читалището един непознат калугер, дотолкова окъсан, щото от появяванието му още на вратата няколко контета, които бяха дошли не да четат, но да се видят едни други, започнаха да се кикотят настрана и да казват: „Що търси лисица на пазар“ Скромният обаче отец не обърна никакво внимание на това. Той поздрави присъствующите и седна до масата при вестниците. Два-три деня после това тоя същият калугерин дойде един път заедно с приятеля ми на читалището, гдето бях само аз. Тия влязоха в библиотеката, като заключиха подиря си вратата. Аз се не стърпях и погледнах през една дупчица в библиотеката: но що да видиш? Скромният дрипав калугер беше съблякъл расото си и запасваше на кръста си една цяла дузина револвери, които моят приятел му подаваше един по един! Моето око се изпълни още повече от това, що видях. Тоя калугер, на когото отпосле научих името, беше отче Матея Преображенски, автор на книгата Приказки и един от деятелните членове на революционния комитет. Той беше последовател на Левски и под вид на земледелчески дружества много частни комитети беше успял да устрои в Търновско и Севлиевско, а на Ново село построи едно здание, което и до днес съществува, уж за гостоприемница, а всъщност то щеше да служи за свърталище на апостолите. За неговата светска деятелност всичките му събратя калугери го ненавиждаха и бяха го изключили даже от Преображенский манастир, гдето той се е подстригал най-напред за монах. Той умря в Ново село, 1874 годииа, гдето присъствуваха на смъртта му мнозина търновски патриоти.

Оригинален човечец беше тоя отец Матей. Той не знаеше по-далеч от стените на Преображенския манастир, не беше чел ни Русо, ни Маркса, но би му позавидели и френските комунари, и руските нихилисти. За него нямаше нищо свято на тоя свят освен благоденствието на народа му, макар и да носеше на гърба си тежкото калугерско звание. И той, като Левски, почернил се най-напред от нямание друго по-свободно поприще за работа. Отпосле обаче махнал с ръка на св. Василиевите молитви и на акатиста. Като го изгонили събратята му во Христе из манастира, нощно време, ни в туй, ни в онуй време, той пълзеше по дервентските стръмнини да лепи остри сатири на манастирските порти против своите събратя. Няколко години наред той се е занимавал да прави барут, не зная от какви други елементи, непознати до него време. Нарочно той ходеше скъсан, с пожълтяла от времето капа, която била едно време черна, с окърпени габровски калеври, а на расото му трябваше да има кал и в най-сухото време. Ако не беше го преварила смъртта, съставил си бе план да гради манастир в Търновско, който да служи за свърталище на апостоли и бунтовници. Планът му се състоеше в следующето: ще закопай една стара икона в земята до някой извор, а после ще обяви на селяните, че му се явила насън св. Богородица и му казала: „Копай, преподобни Матея, на еди-кое място!…“ Тогава той ще подбере селяните и ще отиде при кладенчето. „Ако се освободи България — говореше той, — аз не искам друго нищо, освен да ме турят управител на калугерите, да направя преобразование в живота им.“ Забележителен е и тоя факт, че колкото други лица от нашето черно духовенство са заслужили на народа, всичките са били отстъпници и донякъде безбожници даже. Такива са: Бозвелията, Левски и пр.

Нямаше вече никакво съмнение, че моите двама приятели завеждаха в Русчук българския комитет, а читалището „Зора“ служеше за свърталище на тоя комитет, при всичко че читалищният устав стоеше в златни рамки, който гласеше, че никаква книга или вестник с противно за правителството съдържание не се приемат. Това аз можах да науча и от някои странни работници из другите градове, които доходяха в Русчук и в разговора си, като мислеха и мене, че съм посвятен в дълбоката тайна, изпущаха някои думи. Един от тях например, след като изпразни една-две чаши вино, когато обикновено става човек по-весел и по-съобщителен, между другото каза и тия думи: „Ах, братя, кога ще му дойде времето да поколим турските читаци!“

След като си излезе отче Матея, аз се открих пред приятеля си, че съм видял всичко, какво той даде на калугера, и го молех да ми открие най-после що значат тези работи, като се кълнех напреде му, че никому нищо няма да съобща от онова, което ще ми каже. Той отговори да почакам още малко и всичко ще бъде свършено, стига само аз да си зная устата. Всичко трябваше да стане постепенно. Една вечер намерих върху масата в читалището, между другите вестници, и един сгьнат лист, в началото на който стоеше: „Братия българе!“ „Македонската дружина в Цариград пак иска някои помощи“ — си помислих аз. Но щом прочетох няколко реда от тоя лист, уверих се, че работата е съвсем друга. Сега за пръв път виждах да се говори за такива неща, от които космите на главата ми настръхнаха, и отведнъж пред очите ми се откри онова, за което се съмнявах толкова време. Между другото в тоя лист се говореше и следующето: „Братия българе! Турското правителство е намислило да прибави нови данъци към тия, които вече съществуват и които ние едва ли можем да изплатиме! То е намислило да ни пороби, заедно с жените и децата ни; да ни усвои нивята, лозята и ризите даже от гьрба… И с каква цел се налагат тия нови данъци? За купуванието на нови усъвършенствовани пушки, които ще раздаде на своите солдати, за да ги отправят в нашите гърди! За нас не остава нищо, братия българе, освен да въстанем с оръжие в ръка против нашите петвековни мъчители. За по-добро осъществление на нашата свята цел ние тряба да подадем ръка на сичките поробени народи на Балканския полуостров, които очаква същата съдба; а след окончателното ни освобождение ние ще да създадем бъдещето наше управление по образа на швейцарската федерация[4]… На оръжие, братия! Смърт на тиранина“ и пр… На края на листа имаше изображен лев, който тъпчеше в краката си турския полумесец.

Цели два часа може да се изминаха и аз не пущах още от ръцете си тоя чуден лист, който повтарях и потретях да чета. Думите „На оръжие, братия“, „Смърт на тиранина“ силно подействуваха на мене, щото аз си въобразявах, че не на бяла книга гледам всичко това, а в действителност. Онова, което отдавна време слушах да се говори по улиците от лекомислената младеж, сега стоеше вече напреде ми. Да, аз се считах за щастлив, като че бо’зна какво имане бях придобил, защото можах да иамеря най-после разковничето на толкова въпроси, които ме вълнуваха от по-напред. „Ето коя е била причината, гдето нашите овчари, при всичките им денонощни мъки и трудове, не можеха да се видят с пукната пара в джеба си“ — мислех аз. Ден се не минуваше да не бият турците някого до умиране и да не му вземат дрешките от гърба; но никого не чух да се оплаче против своите угнетители, или пък да отворят дума по кой начин би можали да се отърват. Наистина, че някой се земаше да разказва нещо за руско-турските войни в 1828 и 1854 год., но темата биваше обикновено или как крадели казаците, как се кръстели, преди да пият вино, и пр., и че Русия била обявила война да освободи Божигроб от агарянска ръка, а не и българите. За подобни неща кой си отваряше устата, тия мислеха, че турският ятаган е проводен от провидението и че ако тоя ятаган е захванал да посещава начесто измъчените им членове, вината била пак тяхна, защото станали фармазони(?), не говеели в сряда и петък, а някои млади чапкъни мърсели даже и през Петровите пости, когато старите им прадеди държали и понеделниците. Когато се оплачех на баща си, че турците ми взели цървулите от краката, то той викаше и се караше пак на мене, защото с неблагоприличното си отнасяние може би да съм оскърбил с нещо агите. „Покорната глава сабля я не сечело“ — говореше той.

От друга страна обаче, не можех да повярвам как е възможно да се борят българите с турското царство, когато това последното има топове и пр., а ние сме с голи ръце: „За това да си имат грижата ония, които са написали тоя лист“ — си помислих аз и се залових да вадя копие от тоя последния, за да го науча изуст, тъй щото когато се случи да говори някой, че господ си дигнал вече берекета от земята и че той наказвал ония свои раби, които обичал — да им запуши устата, или пък ако се случи да се завърна при моите овчари, да им отворя очите, че главната причина за техните страдания не са вълчите празници и петъците, но — турският ятаган. Пет реда не бях успял да напиша още от казаното възвание, когато се похлопа на вратата и моят приятел влезе, като каза, че уж забравил нещо, а всъщност идването не беше за друго нищо, освен да вземе от ръцете ми възванието; може би и да ме е гледал през прозореца, когато го четех. Той го взе от мене и каза, че принадлежало на Петраки Златов, името на когото действително беше написано в заглавието на листа.

Пак недоразумение. Аз мислех, че измежду хората като Петракя, който носеше на гърдите си турска петала, който беше чиновник в конака и верен турски човек, и между ония, които викаха против турските зулуми — не може да има нищо общо. Изминаха се още няколко месеца, в разстояние на които видях още много чудни и секретни неща да се вършат в читалището. Единът от приятелите ми отсъствуваше твърде начесто от града; той ходеше из България и Румъния и беше станал по-откровен и съобщителен в някои работи, които служеха като предисловие. Между другото той разказваше за някого си Васил Левски-Дяконът, който отдавна време ходел из България да проповядва бунт против турците, как той във всеки град си преправял името, на едно място се показвал търговец, на друго — свещеник, на трето — овчар и така нататък.

Благодарение на моето поведение, най-после бях щастлив да ми се открие съществуванието на Българския революционен комитет. Късно една вечер в зданието на читалището аз и още двама души бяхме посвятени в тайната. След като се заключиха всичките врата и се спуснаха пердетата на прозорците, приятелят ни с револвер в ръка изложи предварително в кратки думи, че няколко младежи в България, като се уверили, че положението на българския народ никой път не може да се подобри и че всички стремления към образование и просвещение са немислими да станат и да принесат ожидаемата полза дотогава, докато господаруват над нас турците, по примера да другите народи съставили патриотически общества под название „революционерни комитети“, главната задача на които ще бъде да подигнат българския народ на въстание против турците и пр., и пр. После това той прочете множество възвания и правила за целта на тия комитети и длъжностите на членовете, от които считам за неизлишно да поместя само устава, който съдържа най-интересните правила и който е твърде малко познат на читателите.

Ето тоя устав:





УСТАВ На БЪЛГАРСКИЯТ РЕВОЛЮЦИОННИ ЦЕНТРАЛНИ КОМИТЕТ


Без свобода няма живот… Смърт на неприятелите.

* * *





ПРОГРАМА НА БЪЛГАРСКИЯТ РЕВОЛЮЦИОННИ КОМИТЕТ


1) Български революционни централни комитет има цел да освободи България чрез революция, морална и с оръжие. Формата на бъдещето българско управление ще бъде неопределена до онова време, дорде българското освобождение не стане дело свършено.

2) За да бъде изпълнена тая цел, позволява се сяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.

3) Ние, българите, желаеме да живеем със сичките наши съседи дружественно, а особено със сърбите и черногорците, които съчувствуват на нашите стремления, и с румъните, с които нашата съдба е тясно свързана, и желаем да съставим с тях федерация из свободни земи.

4) Ние желаеме, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български, т.е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ; а ония земи, които са населеня с румъни, със сърби, с черногорци и с гърци, да се управляват съобразно с характера на румънския, сръбския, черногорския и гръцкия народи.

5) Нека сяка народност, както и секи човек, уварди своята свобода и да се управлява по своята собствена воля. Ние не желаеме чуждото, т.е. онова, щото не е наше; но не желаеме да дадеме и другимо своето.

6) Ние нямаме претензии за исторически права и затова оставяме на самият народ да реши своята съдба и да яви с кой отдел на съюза желае да се присъедини: със сръбския ли, с българския ли, с румънския ли, или с гръцкия — следователно у нас не могат и да бъдат въпроси за границите.

7) Ние желаем за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна; с една дума, свобода человеческа и затова желаеме такава съща свобода и на нашите приятели и съседи. Ние не желаеме да владееме над другиго и затова не дозволяваме да ни владеят и другите.

8) Ние причисляваме в числото на нашите врагове и противници и ония български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел, и ще ги преследуваме навсякъде и сякога.

9) Ние принимаваме и гърците в числото на нашите приятели и съюзници, ако само тия се откажат от своите досегашни панеллинически цели и от своите исторически претензии.

10) Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против ония турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за приятели сичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещенно и честно дело, без да гледаме на вяра и на народност.





УСТАВ на БЪЛГАРСКИЯТ ЦЕНТРАЛНИ РЕВОЛЮЦИОННИ КОМИТЕТ


Глава I


ЦЕЛ


Чл. 1. Българският революционни централни комитет има в ръцете си такава една власт, каквато и сяко привременно правителсгво. Той трябва да приготви и да довърши революцията със сичките нравствени и материални средства; да кажеме накратко, той има следующите задачи: а) да разпространява между нашия народ идеи за бунт чрез пропаганда; а тая пропаганда ще да става чрез частните комитети и чрез печата, т.е. чрез вестници, манифести, прокламации, брошури и пр.; б) да доставлява сичките нужни потребици за извършванието на революцията и да приготовлява бунта материално, т.е. да скрои нужния военен план, да назначи военни водители (войводи), да улесни със сяко средство въоружаванието, да дава на народа нужните наставления за бой и пр.

Чл. 2. Българският революционни централни комитет ще прави споразумение с другите народи, съседни и отдалечени, които имат същите цели.





Глава II


УСТРОЙСТВО НА КОМИТЕТСКОТО УПРАВЛЕНИЕ


Чл. 1. Както Българският революционни централни комитет, така и секи частен Български рвволюционни комитет се съставят от некомпрометирани пред българския народ българе, т.е. от родолюбци и от решителни, тайни и постоянни лица.

Чл. 2. Местопребиванието на централния комитет е неизвестно: то е насякъде и никъде — затова и секи член, дето и да бъде, може да представлява сичкия централен комитет, ако само той има в ръцете си пълномощно писмо.

Чл. 3. За изпълнение на предначертаната си цел централният комитет съставлява и частни революционни български комитети, които щат да се устрояват и управляват така също, както и централния.

Чл. 4. За наказание на престъпленията и за нагледвание на работите на частните комитети централният комитет има и една тайна полиция от избрани, юнаци, решителни, верни и постоянни люде.

Чл. 5. За улеснение на сношенията между централния и частните комитети са съставени тайни пощи, из които сяка една зависи от онзи комитет, който я съставлява. Броят на пощенските членове е неопределен.





Глава III


ПРАВИТЕЛСТВО


Чл. 1. Както централният, така и секи частен комитет се съставлява от следующите лица: а) председател, б) подпредседател, в) касиерин, и г) неопределено число членове, които ще разделят длъжностите помежду си, съобразно със способностите на секи един.

Чл. 2. Първото лице на централния комитет ще да се избира по вишегласие от упълномощените лица на частните комитети. Това лице ще да избира другите членове за централния комитет.

Чл. 3. Частните комитети ще да съставляват комисия, която ще нагледва работите на централния комитет. Ако стане нужда, то тая комисия или упълномощените лица от частните комитети ще избират и назначават ново лице, което ще застъпи работата на първото лице.

Чл. 4. Членовете на тайната полиция ще да се избират само от централния комитет. Числото на тия членове е неопределено.

Чл. 5. Секи частен комитет ще да си има нужното число членове за тайната поща, според чл. 5, гл. II.





Глава IV


ДЛЪЖНОСТИТЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО И НА СЕКИ РЕВОЛЮЦИОНАРЕН РАБОТНИК ВЪОБЩЕ


Чл. I. Централният комитет ще стъпя в сношение с дейци и от други народности относително за народната ни цел: той ще да заключава заеми в името на българския народ; той ще да прави споразумения за съюзи; с една дума, той ще да върши сичко, което изисква сполуката на нашето народно освобождение.

Чл. 2. Централният комитет подир освобождението на България ще да дава най-точна сметка за сичките приети помощи и за тяхното употребление. Секи член от тоя комитет е отговорен не само за себе си, но и за другите членове, негови другари; а най-много е отговорно първото лице, на което се дава преимуществено правото да избира другите членове, според гл. III, чл. 2.

Чл. 3. Председателите на централния и на частните комитети имат право да свикат извънредни събрания, когато и да стане нуждно.

Чл. 4. Председателят е длъжен да нагледва изпълняват ли длъжностите си подпредседателят, касиеринът и другите членове.

Чл. 5. Подпредседателите са помощници на председателите.

Чл. 6. Касиеринът на централния комитет ще да приема пари от частните комитети или от други кои и да е места и ще да дава разписка под номер; той ще да ги записва в касиерската книга и ще явява за тях и на комитета, за да се записват и в главната комитетска книга.

Чл. 7. Касиеринът на централния комитет ще дава пари насякаде и за сичко, но само с разрешението на комитета. Сяко едно решение, за да се дадат пари, трябва да е приемено.

Чл. 8. Касиеринът на секи частен комитет ще събира пари от комитетските членове и от други родолюбиви лица, на които ще да дава разписки за приетото количество. Тия пари ще да се дават на главния касиерин само по заповедта на централния комитет.

Чл. 9. Секи частен комитет ще да се старае да приготовлява хора за бой, според чл. 1, гл. I, като полага особени грижи за събирание пари, които са потребни за поддържанието на комитетските нужди и преди, и подир захващанието на революцията.

Чл. 10. Частните комитети са длъжни да съобщават на централния комитет: а) от колко села се състои околността им; б) в кое село колко жители има, от каква са народност и по колко; в) колко има българи юнаци, способни да носят оръжие, и колко са готови на пръв позив; г) колко оръжие има и какво е; д) има ли в околността им хора, способни за войводи, и на кое място се намират; е) колко може да се събере в нужно време жито, ечимик, сено, слама и сичко, щото е потребно за хората и за животните; ж) колко може да има волове, овце, крави, коне, кози и др.; з) колко яхъри има и за по колко животни.

Чл. 11. Никой от частните комитети не може да стъпя в сношение с дейци от други народности относително за народната ни цел, освен с позволението на централния комитет, който има това право, според чл. 4, гл. I.

Чл. 12. Секи член — от който и от какъвто и да е комитет, — ако бъде принуден да се отдалечи от града или от селото, гдето живее, той е длъжен да каже на комитета, от които зависи.

Чл. 13. Секи член от революционарните работници трябва да знае сам и да таи на сърцето си онова, което му е поверено. Той не тряба да казва — не тряба даже ни да загатва за такива работи — ни на любовници, ни на жена, ни на деца, нито другиму, който може да издаде тайната. Само на ония, които могат да пазят тайната, той може да позагатне нещо и когато вече се увери, че и тия желаят заедно с него да делят щастие и нещастае на бойното поле, то може да гн приеме като членове, със съизволението на частния комитет, под който и той зависи.

Чл. 14. Ако някой от революционерите падне в беда, то секи от другарите му, т.е. секи революционарен член, е длъжен да му помогне, като види известния знак.

Чл. 15. Ако се появи някой непознат човек и ако поиска в името на централния комитет да буни иарода или да прави други подобни неща, то ако би той имал даже и нужния знак (може би откраднат или земен със силата на оръжието) — в такъв случай, който член и да е, щом види това, е длъжен да яви на централния комитет; а пък човекът ще се преследва и убива от тайната полиция.

Чл. 16. Ако се случи да падне лозинката в неприятелски ръце, то в такъв случай, който из членовете и да се научи за това, длъжен е изведнаж да яви работата на своя комитет.

Чл. 17. Ако някой революционарен член се научи, че неприятелите кроят нещо тайно, той тряба изведнаж да яви работата на централния комитет; а ако може, то и на другите частни комитети.

Чл. 18. Тайната полиция е длъжна: а) да нагледва тайно делата на революционарните работници в града си и да ги сьобщава на централния комитет: б) да изпитва и да се уверява в точността и във верността на тайната поща; в) да шпионира турските шпиони, да следува стъпка в стъпка делата на турската полиция и сичко да съобщава на централния комитет; г) да гледа, щото заповедите на централния комитет да се извършват, т.е. да наказва престъпниците на закона; д) споразуменията на полицията с централния комитет ще да стават само с едно лице, което централният комитет е назначил и което е в същото време управител на другите членове.

Чл. 19. Членовете на тайната поща тряба да са хора тайни и юнаци. Тия са длъжни да пренасят писмата и писмените или устните решения и заповеди на комитетите вярно и буквално, без да притурят нещо от себе си и без да заборавят нещо от поръченията, които им са направени.

Чл. 20. Войводите са длъжни: а) да прегледат позициите по Българско; б) да избират и определят бранителни точки и да направят нужните фортификациални планове за укреплението им; в) да назначат операционните и комуникационните линии; г) да направат план за революцията; д) да приготвят нужния военен закон; и е) най-после, да дигнат народните байраци и да провозгласат народната свобода.

Чл. 21. Секи член, който приима участие в работата за освобождението на България, е длъжен да разумее и да изучи добре съдържанието на тоя устав.





Глава V


СРЕДСТВА ЗА РЕВОЛЮЦИЯТА


Чл. 1. Централният комитет ще се снабдява с пари: а) като прави заеми, дето и да намери, в името на българския народ; б) като приема събраните помощи от частните комитети; и в) като употреби, със съгласието на частните комитети, каквито начини и да намери за най-добри.





Глава VI


ХОРА


Чл. 1. С хора (било за войводи, било за полицейски членове, било за действующи на пръв път войници) централният комитет ще да се снабдява или направо сам, или чрез частните комитети, според наредбата, която ще той да им даде.





Глава VII


ОРЪЖИЯ И ДРУГИ БОЙНИ ПОТРЕБИ


Чл. 1. Централният комитет зема на себе длъжност да въоружава постъпенно ония членове из частните комитети, които са способни да носят оръжие.

Чл. 2. Оръжията, които централният комитет ще да набавлява, тряба да се прегледват от такива хора, които разумяват от оръжие.





Глава VIII


ЗА ПРИЕМАНИЕТО НА НОВИ РЕВОЛЮЦИОННИ РАБОТНИЦИ И ВОЙВОДИ


Чл. 1. Секи член от централния или от частните комитети, като влезе в работата, ще да полага клетва.

Чл. 2. Който иска да земе участие в работата ни, той тряба да има препоръка от някого из познайните вече революционни работници.

Чл. 3. Когато на някого от работниците са препоръчи някой вънкашен човек, то той тряба по-напред да го изпита кой е той, отде иде, какво иска, какви му са мислите и пр. После сичко това, той е длъжен да яви за сичко на централния комитет, като прибави още и добър опис на физиономията му и въобще на сичките му характеристически свойства; а пък него да го задържи дотогава, додето приеме отговор от комитета.

Чл. 4. Когато на комитета са обади, че някой си — изпроводен от някого или от някое дружество — иска да влезе в споразумение, то той (комитетът) е длъжен да яви на тайната полиция, за да го изпита; а пък в същото време да се увери и сам писменно или устно от човека, когото нарочно тряба да проводи до ония, които са препоръчали най-напред работника или пък направо до оногова, от когото той казва, че е бил изпроводен. Когато комитетът са увери, че проводеният или препоръчаният човек е чист, то влазя с него в споразумение, и то посредством едного човека, когото е той сам отредил.

Чл. 5. Войводите се приемат според чл. 2, 3, гл. VIII, със следующето само прибавление: когато някой войвода се яви на централния комитет и иска да бъде приет, то той по-напред тряба да положи изпит от нужните военни познания пред комисията, която е наредил централният комитет. Тогава, според знанията си, той ще да заеме приличното си място. Без изпит не е приет ни един войвода.





Глава IX


ЗА НАКАЗАНИЯТА


Чл 1. Смъртните наказания щат да се извършват тайно; а в случай на нужда и на явни места, посред пладне.

Чл. 2. Наказанията щат да извършват ония от членовете на тайната полиция, на които се падне жребие.

Чл. 3. Осъжданията и смъртните наказания ще стават само по заповед на централния комитет.

Чл. 4. Ако някой, бил войвода, бил член на комитета, централен или частен; с една дума, бил кой бил, дръзне да издаде нещо на неприятеля, ще да се накаже със смърт.

Чл. 5. Ако някой от влиятелните българе или войводи — подкупен от чуждо правителство или от друго частно лице — поиска да пречи в работата, под какъвто начин и да е, то такъв ще се счита за неприятел на отечеството ни и ще да се накаже със смърт.

Чл. 6. Ако някой очерни народната ни свобода, т.е. ако наруши правото и на други народности, като нас страждущи, то и такъв ще да се счита за неприятел на отечеството ни и ще се наказва със смърт.

Чл. 7. Ако някой не припознае централния комитет и поиска да се опита да вдигне бунт на своя глава, то за първи път само ще да му се напомни да се спре от предприятието си; а ако това напомнювание не помогне, то той ще да се накаже със смърт.

Чл. 8. Ако някой от членовете на тайната полиция се откаже да извърши заповедта, която му е наложена от централния комитет, то ще да се накаже със смърт.

Чл. 9. Ако някой от служителите, като например председателя или друг някой, поиска да злоупотреби служебната си власт, то за пръв път само ще да се лиши от службата си; повтором ще да се изключи из числото на работниците, като се накара най-напред писмено да припознае погрешката си и да я поднесе на комитета; а ако и след това са покаже обиден и отмъстителен, то ще да се накаже със смърт.

Чл. 10. Ако някой от членовете на тайната поща или други някой дръзне да отвори или да унищожи някое служебно писмо, то ще да се накаже със смърт.

Чл. 11. Ако някой от касиерите издаде за нещо пари без знанието на централния комитет или ако земе и да усвои и най-малката част от поверените му суми, то ще да се накаже смърт.





НУЖНО ПРОГЛАШЕНИЕ


Централният революционен български комитет, в името на сичките ония, които са го избрали, упълномощили, увластили, уверен в своята тайна полиция и в силата на нейното оръжие, поглашава:

I. Само Централният революционни комитет има длъжност да даде знак за общонародно въстание; а други никой няма никакво право да издава революционарни прокламации и да буни народа без знанието на Българския централни революционни комитет.

II. Никой от българските войводи или чорбаджии няма право да представлява българския народ пред другите народности или да прави уговори с тях без знанието на централния комитет.

III. Никой няма право да съставлява какъвто и да е революционарен комитет без знанието на централния комитет.





ЗАБЕЛЕЖКА


Настоящият устав са нареди, одобри и потвърди с общото съгласие на упълномощените представители от частните български революционни комитети и ще трае до захващанието на революцията, когато с общото съгласие на централния и на частните комитети ще да се измени по обстоятелствата. Когато се захване революцията, то Българският централен комитет ще да свика депутати от сичките частни комитети, за да се нареди друго устройство. С една дума, тогава силата на тоя устав пада и се замеща с други военен закон, когото войводите, със съгласието на централния комитет, ще да наредят според обстоятелствата.

Нека ни помага бог и нашата мишница! Напред!





IV


Дордето трая прочитанието на тоя устав, както и прокламации и правила, аз не си дигах очите да погледна настрана да не би да изгубя някоя дума. „Честото повтаряние думите — «привременно правителство», «тайни полиции», «пощи» и пр. — си мислех аз — показва най-добре, че тая работа не е шега.“ Получих клетва, че ще работя от всичката си душа и сърце за доброто и преуспяванието на революционния комитет, доколкото ми стигат силите; радвах се безпримерно и се гордеях, че съм се сподобил да се приема в него.

Приятелят в читалището, който завеждаше комитетските работи в Русчук, беше Никола Обретенов, момък не от богатите и знатни фамилии, скромен слуга на читалището и несвършил никъде високо образование. Той беше се посвятил всецяло на святото дело, заедно с всичката си фамилия. Двамата му по-големи братя, които минали с Хаджи Димитровата чета — единът беше осъден на вечно заточение в Акия, а на другия донесли главата в Търново. Той щял да придружи братята си в тая чета още в 1868 г., но Стефан Караджата го изпъдил в Гюргево, по причина че бил още малък. Благодарение нему и на огненото перо на Л. Каравелова, със съчиненията на когото твърде наскоро се запознах, искрата на патриотизма, която досега беше непонятна за мене, пламна вече с всичката ярост. Тия съчинения на българския патриот и списател бяха: в. „Свобода“ и „Независимост“, повестите „Неда“, „Стоян войвода“, „На чужд гроб без сълзи плачат“, „Хаджи Ничо“ и пр. Освен това от тях аз започнах своята деятелност, които ходех да продавам из града.

Сега ми разясни Н. Обретенов на подробно, че още за пръв път като се видял с мене, имал намерение да ми открие работите на комитета, но отложил това, за да ме изпита по-добре, за което и ме приел да живея на читалището. В това време, когато аз влязох в комитета, той беше в пълната си деятелност; във всичките почти градове из България и Тракия имаше основани комитети, с много или малко членове. Тия последните се приемаха след дълги изпитвания най-много между учителите, свещениците и еснафите. От чорбаджиите, по-първите търговци, дипломираните учени комитетът се вардеше като от турците, защото на тия хора гечинмекът беше добър, следователно малко ги тях интересуваше съдбата на България[5]. За по-добро доказателство на това служи и тоя факт, че в Русчук комитетът се управляваше от скромни слуги, в Шумен от кундураджии: Кръстю Кичюкът, Рахаил Мощето и пр.; в Търново — от един сиромах книговезец, Христо Иванов, Христо Караминков, халачин, Иван хаджи Димитров, бакърджия; в Чирпан — от Стою Филипов, куюмджия, Георги Данчев, фотографин; в Хасково — от Мирчо Попов и П. Берковски — учители; в Панагюрище — Найден Дринов, ханджия; в Коприщица — Петко Кундураджията; село Царацово — Иван Арабаджията и Божил Георгев — прости селяни; в Стара Загора — тоже кундураджии, Кольо Ганчев и Господин Михайловски, Никола Райнов — ханджия; в Търново-Сеймен — Стефан Георгиев, хлебар, Гано Атанасов и Койчо Георгиев, ханджии; в Ловеч — братя поп Луканови и пр., и пр. Видните богаташи, тежките търговци, учените и пр. не са вземали участие в революционния комитет с твърде малки изключения. Който се съмнява в моите думи, то нека разпита и изучи: има ли някъде по гората гроб на богаташ, на тежък търговец и на учен из Францня или другаде? Има ли да е обесен някой от тях? Може би някъде, но кой казва, че има правило без изключение? Напротив, гдето има мерзости, калпазанлък, хищничество, там учените ще да ги намериш повече. Черковният въпрос, въстанието, превратът в България и пр. са ясни доказателства. Никой селски учител, колкото и да е той безсъвестен, не е съветвал своите събратя да си променят язика и да го заместят с руския. Никой не е хулил своя народ дипломатически, че е без патриотизъм: а българският екзарх Йосиф направи това. Идете после това и уверявайте, че учението създава характери! Поразителен е още и тоя факт, че ни един робертколежки възпитаник не взе участие в редовете на борците за българската свобода. Заведение на свободолюбива държава изкарва роби!… Освен Васил Левски и Ангел Кънчев имаше и други апостоли по това време (1870–1873 г.), измежду които по-главни бяха: Димитьр Общият, обесен в София, Христо Иванов, книговезецът, Атанас Узунов, който поиска да убие хаджи Ставря в Хасково, гдето и биде хванат, отче Матея Преображенски, Н. Обретенов, Ст. Стамболов и пр. Тоя последният, който застъпи мястото на Левски, Кънчева и Узунова, в късо време можа да развие гореща деятелност между патриотическите общества, които бяха отслабнали малко после софийското приключение, благодарение на убедителното му слово.

Комитети в България се съобщаваха един с друг чрез тайни пощи. Любопитни бяха тайните писма, които, макар и да попаднеха в неприятелски ръце, твърде мъчно можеше да се разбира нещо от тях, защото съдържанието им беше алегорическо. Ето съдържанието на едно от тия писма, изпратено из Търново, от Иван хаджи Димитров до Н. Обретенов в Русе:


„До Братия Кубратове,

… Получих честното Ви от 17-й того, заедно с 9 № девет турски лири срещу дълга Ви. Много малко сте ми изпратили от мострите на житото, затова моля ви, щом са представи случай, прати ми още. Тук житото засега има добра цена. Не получавам редовно на Дяда Блъсков «Училището»; кажи му за това. Нека ми изпрати той, или ти сам земи грижата отгоре си, тридесят до четиреси тела от книжката «Градинка», която да проводя по селата с моя таксидар. Той се намира засега в Ловченските села, по вересии[6].



13 Януарий 1872 г.



Бъди здрав. Твой Асен“





Трябва да ви кажа и това, че всичките градове из България бяха прекръстени от комитета с други имена, взети из българската история, които употребяваха в писмата. Така например Търново се именуваше Асен; Русчук — Кубрат; Сливен — Славомир, Стара Загора — Атил; Лясковец — Аспарух; Котел — Софрония; Варна — Еремия; Шумен — Крум; Разград — Мирослав; Плевен — Любомир; Ловеч — Иван Шишман; Троян — Боян; Сопот — Самуил; Пловдив — Делиян; Т. Пазарджик — Докум; Карлово — Стамаш(?); Хасково — Цоко; Одрин — Гръмник; Свищов — Алцеко; Габрово — Перун; Тетевен — Кардан; Орхане — Сарсаул; София — Роман; Враца — Борис; Етрополе — Драко; Тулча — Рашумир; Никопол — Ситом ир; Лом-паланка — Амасия; Ряхово — Нотов; Видин…

В останалите градове из България, като Силистра, Хаджиолу-Пазарджик, Берковица, Кюстендил, Джумая, па даже и Казанлък, не е имало основани комитети, та затова и не се споменават в горния списък. Така също и лицата, до които адресираха писмата по разни градове, наместо техните собствени имена, надписваха се до ония личности, които малко-много бяха познати на турците за верни хора на султана; а тайният куриер, който беше длъжен да носи тия писма, знаеше кому да ги даде. Тъй например комитетските писма, които се получаваха в Русчук, носеха надпис: „До господин Петраки Златов, Иванчо ефенди Чорапчиев или Селвели Чорбаджиев“; в Търново — до „Стефана Карагьозов и Тодор Шишков“; във Видин — до „Севастаки ефенди“; в Стара Загора — до „Хаджи Господина“; в Сливен — до „Иван Сароолу“; в Шумен — до „Димча Чорбаджи“, и пр.

По-късно, а именно в 1874 год., съобщението между тайните комитети стана по-лесно, защото много писма с революционно съдържание се изпращаха чрез самата турска поща. Тоя кураж придобиха комитетите тогава, когато се въведе в кореспонденцията им да пишат писмата си с химическо мастило[7]. Употреблението на това последното имаше тая добрина, че колкото и да се взираше човек, не можеше да познае писаното с просто око. После, като се намокреше книгата с друга една жидкост, всичко излязваше наяве. За да не бъде само бяла книга в плика, пишеха от едната страна на писмото или просто „много здраве от мене до тебе“, или пък „приех честното ви от 5-й того“, както захващат търговците своите писма.

И така, аз бях вече член на революционния комитет. При всичко, че отведнъж не ми се откриха тайните на тоя комитет, но пак можах да узная много неща. Освен дома на Н. Обретенов, който служеше като убежище на разни апостоли, куриери и пр., така също и народното читалище „Зора“ беше преобърнато на скривалище за различни комитетски принадлежности. В залата която служеше за занимание, над голямата маса горе на тавана, дъската на която се закачаше лампата, беше откъртена изкуствено и при всичко че се виждаха на нея много гвоздеи, но тия бяха прерязани отвътре, тъй щото тя се държеше само на дългата кука, на която висеше лампата денонощно. Тук на това място, т.е. отвътре дъската в тавана, стоеше скрит печатът на комитета. Той имаше големина колкото една бяла меджедия с надпис „Български революционен комитет“ и посред изобразен лев. На това същото място се държаха още и други разни фалшиви печати на турски язик, направени от восък и калай, на които бяха написани по-главните градове на България. Тия служеха за подправянието на турски тескерета, които така също, както и други разни паспорти, бяха в разположението на Русчукския революционен комитет. На друго място, а именно под стълбите, гдето така също бяха извадени гвоздеите, имаше цяла библиотека книги, всичките от съчиненията на Л. Каравелов, единствения по него време революционен списател, които книги, както и вестниците на същия списател „Свобода“ и „Независимост“ комитетът разпространяваше между народа.

Долу в избата под зданието на същото читалище имаше изкопана дупка, в която стоеше едно газено тенеке, пълно с различни отрови, които бяха доставени от българските ученици в Букурещкото медицинско лице. Тия бяха предназначени за враговете на българския народ. Главното обаче място, гдето се сьхрняваха всичките комитетски принадлежности в Русчук, не беше читалището. То се намираше в къщата на Н. Обретенов, под строгия надзор на старата му майка, баба Тонка. Нейната скромна къщица беше подкопана под основата и преобърната на скривалище, в което не само оръжия и други неща се държаха, но имаше място да се скрият и няколко души апостоли. Оръжията, запретените книги и вестници те пренасяха от Гюргево повечето от жени, на които полицията по-малко внимание обръщаше. Тия жени бяха сама баба Тонка, дъщеря й Петрана, съпругата на покойния Л. Каравелов — Наталия — и Тодорка Казанджиева от Гюргево. Бях свидетел един път, когато Наталия Каравелова пристигна от Румъния с оръжия, които носеше на себе си, отдолу под дрехите. Двете сабли, които бяха окачени на раменете й с дебели сиджимени върви, бяха се впили в месата й, докато дойде от Букурещ до Русчук. Разбира се, че когато гледаше човек как тия слаби жени рискуваха живота си за общото дело, то искрата на патриотизма се увеличаваше още повече. Много пъти тия същите патриотки са пренасяли и някои комитетски писма с по-важно съдържание. В по-главните градове комитетът си имаше определени къщи, в които отиваха апостолите и куриерите. В Търново бе къщата на Ив. хаджи Димитров; в Русчук — къщата на баба Тонка; в Гюргево — у Димитра Ив. Горов; в Пловдив — у Христаки Търнев; в Ловеч — у братя Луканови; в Карлово — у Ганя Маджереца; в Царацово — у Ивана Арабаджията и пр. По-късно комитетът в Русчук разполагаше с няколко каика по Дунава, между Русчук и Гюргево, които пренасяха оръжия, хора и пр. Когато се случеше да носят пушки, тия ги спущаха във водата, вързани с върва, от каика и спираха пред дома на баба Тонка, който се намира покрай самия бряг на Дунава. Нощно време отиваше някой да ги извади и ги донасяше у бабини Тонкини. Всичките каичкии бяха власи, с изключение на управителя им бай Димитър, който беше българин и човек на комитета.





* * *



[0] Страшни са гоненията, които е претърпяла честната българска емиграция в Румъния от тоя чокойско-чорбаджийски вестник. Той ги е клеветил наляво и надясно, че тия били с поляците и сърбите, мразели Русия и пр. Неговите патрони са били седемте букурещски нотабили, а именно: Хр. Георгиев, д-р Протич, д-р Атанасович, П. Рашеев, Адженов и Станкович. ↑



[0] За по добро доказателство на казаното от мене аз ще приведа тука думите на Л. Каравелова, казани в 52 брой на в. Независимост (1874), в отговор на една статия, поместена във в. Obzor: „…Ако писателят на гореказаната статия е българин, то той трябва да знае, че четите от 1867 и от 1868 година бяха испроводени не от букурещките чорбаджии и не с тяхното съдействие — говори той. — Четата на Ф. Тотя е била въоръжена и испроводена от младите емигранти, от които и мнозина са приели и сами участие; а X. Димитър се е въоръжил със събрани между самите хъшове пари и отишел по своята собствена воля. (Ние знаеме от достоверно място, че въоружаванието на последната тая чета се дължи на две момчета, едното на име Никола Търновчето, които откраднали от своята господарка кокона около 1000 жълтици. Вижда се работата, че покойният не е посмеял да изнесе на пазар тоя факт. Разбира се, че имало и други някои помощи.) Всичкото това се е скривало от така наречените нотабили (чорбаджии). Известно е така също, че когато намеренията на X. Д. били открити от нотабилите, то един от тях (Хр. Георгиев) известил на руския консул барон Офенберга, който е имал съвсем криви понятия за X. Димитровата чета. Той е явил на френския консул, че около стотина души български разбойници се приготовляват да минат в Турция да обират селата, да убиват работниците и да нападат на селените. Ето как са били препоръчани българските юнаци от своите братя нотабили. Френският консул телеграфирал в Русчук, че около стотина души разбойници ще минат в империята да правят обири и различни злодейства. Из всичко това вие видите ясно, че турските власти са били известени от самите нотабили, ако това предателство и да е извършено чрез другиго. Разбира се, че всичко това е такъв красноречив факт, които не търпи никакви обяснения“… Тия думи на Л. Каравелова, изказани публично в Букурещ, в гнездото на нотабилнте, за нас са едва ли не евангелска истина. А относително постъпката на двамата цивилизовани консули ще прибавиме от себе си само това, че на много техни събратя в канцеларията съществува и особен регистър за шпионство, което не им прави чест. Разбира се, че и букурещкиге нотабили имат своите заслуги за българщината в Румъния, но моят предмет не е да описвам на пространно Възражданието. ↑



[0] Ето едно писмо от А. Кънчев, с което той известява на Обретенова в Русе за своето пристигание в Ловеч и което е единствено негово писмо от онова време, когато той ходел из България. Ние го поместяме с неговото правописание, без да изменим една буква от съдържанието му:


„Бай Колйо, на 29. IX. аз пристигнах в Ловеч, видях се с няколко души: но с оногова още не съм срещнал, за когото знаеш че дойдох, защото го няма тук#. Тия дни го чакам да дойде Каквото свърша, ще ти явя. Ако е дошло някое писмо за мене в Русе, проводи ми го на тоя адрес:

Danail Poppov in Turno-Magorele за Ангел Кънчев.

Поздрави нашите башибозуци## в Табор, Лайпциг, Мюнхен и Прага и им кажи да ми пишат на същия адрес: но недей им казва определено в кой град съм. Поздрави Тома, Радя, Ганча и пр.

Твой А. Кънчев.“



(# Левски)

(## Българи, ученици в поименованите градове.)






[0] Любен Каравелов цели четири години е проповядвал със своя вестник балканска федерация между българи, сърби, румъни, па даже и гърци. Следователно думата федерация не беше така само случайност. Само в братски съюз между тия малки държавици е виждал той и неговите другари гаранция за истинска саобода. А към руското могущество ни той, ни Левски, ни пък друг наш патриот е апелирал. „Защо ни е нам Русия, когато и в нея бият така също, както и в Турция?“ — говореше той постоянно. ↑



[5] Наистина, че В. Левски е ходил при някои богати, най-много в Пловдив, но те са го приемали повечето от любопитство, а след смъртта му, когато се готвеше голямото въстание, ние виждаме, че тия хора не фигурират между работниците. ↑



[6] Деветтях турски лири, които се споменават в горното писмо, не са друго нищо, освен револвери, мострите от житото са картуши, Дядо Блъсков е Любен Каравелов, а „Училището“ е в. „Независимост“, „Градинка“ е драмата „Хаджи Димитър“, а таксидаринът е някой от апостолите.

Такива писма аз притежавам до триста, писма от по-първите български бунтовници, на които ще да дам гласност в особена книга. ↑



[7] Понеже има още съмнение, че България може да има занапред нужда от тая тайна кореспонденция, то аз се задържам да дам гласност на това мастило. ↑





Глава III. Баба Тонка


I


Мисля, че не безинтересно ще бъде за читателите, ако ги запозная горе-долу с живота на тая българска майка, която е приемала живо участие във всичките наши народни приготовления за освобождението ни. Важността на баба Тонка е още и тая, че доколкото ни е известно, тя е едва ли не единствената жена между българския народ, която е спомогнала най-много в бунтовническите ни движения.

Баба Тонка Тиховица Обретенова, майката на Никола Обретанов, който водеше комитетските работи в Русчук, се е родила в с. Червен, Русчукска околия, в 1812 год., от прости родители овчари. Според тогавашните понятия и обичаи, понеже не било още на мода да се пращат в училище и момичетата, нейните родители се трудели само да приготвят от нея добра ступанка и трудолюбива къщовниица. Тя била една у майка и родителите й, които били доволно богати хора, оставили селото Червен и дошли да живеят в Русчук. Други человечески обязаности, като например какво тя дължи на себе си, на родителите си, на бога, на ближните си или въобще на отечеството си, не е била честита да чуе от никого, да й се говори във вид на наставление; а просто така си е останала с онова, което е слушала и запомнила, когато говорят стари хора. Майка й била доволно умна жена, често й говорела, че трябва да внимава да се научи да се отсрамва пред гости, според както го изисква българският обичай, защото не се знае, може да отиде снаха в богата къща, гдето ще бъде принудена да излязва пред големци хора и гдето гостите не са рядкост.

И действително, нейните родители имали право в това отношение. В 1831 год. баба Тонка се оженила за Тихо Обретенов, който минувал по него време в Русчук за един от първите търговци. С него тя преживяла съпружески живот повече от четиридесят години и родила седем деца, от които петтях били момчета, а двете — момичета. Понеже той, съпругът й, бил от ония развити хора, които принимавали участие в разни опитвания в обществени работи, било с турци или българи, които са се случвали по онова време, и според обстоятелствата и условията някои от тях са се вършили не открито и всеизвестно, баба Тонка се приучила още от млади години да почита и уважава тайната, на което от своя страна научила и децата си.

Около 1862 год., когато българският списател и бунтовник Раковски започнал да мисли за освобождението на отечеството си и по негова инициатива захванали да се организират патриотически чети тук-там из Румъния и Сърбия, то тая благородна, но за твърде малцина понятна идея скоро дошла до ушите и на остарялата вече жена. Всички буйни патриотически натури, които него време се намирали в Русчук, намерили свърталище в къщата на баба Тонка, гдето заедно със синовете й Ангел и Петър Обретенови упражнявали се в употребление на оръжие и се готвели да вземат участие в патриотическите чети, които щели да навлязат в България от Румъния и Сърбия. Преди да минат обаче тия чети, в Белград се образувала българска легия със съизволението на сръбското правителство, в която наскоро бил изпратен и Петър Обретенов, един от синовете на баба Тонка, със съгласието на майка си и на другарите си, за да се научи на военния ред и след завръщанието си да научи и тия последните. Същата година големият й син Ангел, заедно със Стефан Мешо, наречен Попът, заобиколили цяла България и Тракия, за да се запознаят с разни местности на отечеството си, да видят теглилата на братята си, да посеят, доколкото им е било възможно, идеята за свобода между тия последните и въобще да изучат духа и настроението на народа.

В 1868 г. Хаджи Димитър и Стефан Караджа, както е известно, сполучили да съберат из Румъния около 124 души юнаци, които били решени да преминат в началото на месец юний в България. Когато това известие дошло до Русчук, разбира се, само до баба Тонкината къща, която била известна вече в хъшовския лагер, то двамата й синове заедно с другарите си през същата още нощ се намерили на влашкия бряг. В това време в градеца Гюргево се намирал сам Стефан Караджа с много още момчета. После два дена и сама баба Тонка отишла в Гюргево, за да види за последен път двамата си синове и да се порадва въобще на българските юнаци. За да не се яви с празни ръце пред тия последните, което според българския обичай не е добро, тя взела със себе си няколко китки цвете и един бинлик с ракия, от който почерпила всичките със своята собствена ръка, като им пожелала в същото време и добър успех в Балкана. Разбира се, че присъствието на една стара жена, дошла от Турско в тая важна минута, и нейните приветствия вдъхнали кураж и надежда измежду борците на свободата, които, като виждали, че тяхното свято дело се оценява и от старите баби, помислили, че това същото става и с българските синове в Турско в много по-голям размер.

Връща се баба Тонка в Русчук, стои по цял ден на дунавския бряг (понеже нейната къща е близо до Дунава, на самия бряг) и изглежда с внимание на проходящите параходи и кораби, дано познае в някои от тях четата на Хаджи Димитра или да види за последен път синовете си, които, естествено е, че ще метнат простителен поглед към къщата, в която са се родили и в която оставят стара майка; но всичко напразно, нищо се не види. Минали няколко дни още и тя престанала да гледа вече към тихия бял Дунав. Любопитството обаче, безпокойствието и материнската любов не преставали; на душата й ставало тежко, сънят бягал от нея и някакви тъмни предчувствия не я оставяли на мира.

Не е шега това, двама сина, двама млади соколи отиват срещу куршумите. Нощно време тя излязвала по няколко пъти навън в двора и сядала измежду гъстите салкъми в градината, отгдето слушала по няколко часа няма ли да се чуе някакъв шум из града, защото, когато била в Гюргево, един от хъшовете й казал, че като минат в България, най-напред ще почнат от Русчук, а в нейната къща ще побият байряка… Деня тя обикаляла из града, най-много около конака, да види не се ли забележва някакво движение и приготовление помежду турците. И тия предосторожни наблюдения на баба Тонка не се увенчали с успех, защото всякой си гледал работата, никой не искал да знае, че ще се превзема турското царство. Заптиите арнаути, които са най-доброто мерило за публичната тишина, продължавали да се излягат лениво около зданието на пашовия конак и подсуквали своите мустаци във вид на пречупени гевреци. Било още късно.

Не се минало обаче много време, и в Русчук се получило известие, че до с. Вардин излезли от един чам (каик по Дунава) непознати хора, с байряк и тръба, въоръжени от главата до краката, които избили пограничната стража и се отправили навътре към Търново. Това известие се разнесло като молний не само по градовете, гдето имало телеграфически жици, но и в най-затънтените места из България. Правителството, като всяко правителство, изпратило войска и заптии да преследват немирниците, които малко по малко узнало се вече навсякъде, че са българи; турското население псувало и въставало против мирната рая; българските младежи започнали да се събират на групи и тайно с възхищение разисквали и говорели за участта на юнаците; чорбаджиите от своя страна добили мрачно настроение, свикали няколко извънредни събрания в общините, с младежите захванали да се обръщат по-строго и по-деспотически, а към правителството станали твърде учтиви и услужливи; с една реч, движението било общо, измежду всичките народности и класи; но твърде малцина — тия се четели на пръсти — знаели същността на работата и състава на четата.

Както е знайно, скоро тая чета биде разбита, от която повечето юнаци паднаха убити на бойното поле, а малцина само влязаха в ръцете на правителството.

В Русчук най-напред била занесена главата на Стефан Меша, другар на бабините Тонкини синове, която изведнъж познали турците, познала я и баба Тонка, познала я най-после и майка му. Тая последната, като не знаела до него време накъде е отишъл синът й, нито пък била в състояние да оцени делото, за което той станал жертва, а, от друга страна, като знаела, че той, синът й, от няколко години живеел постоянно при баба Тонка, с глас и ридание, което втревожило цялата махала, отива при тая последната, опустосва й къщата, кълне синовете й, а на нея същата говори лоши и неприлични думи, защото с магиите си сполучила да омая чедото й и така да го тикне в кривия път. Отпосле баба Тонка била честита да слуша подобни думи и от други майки, синовете на които така също били втикнати в кривия път.

Минало се още няколко дена, а в Русчук продължавали да донасят окървавени бунтовнически глави; докарали и няколко юнаци от четата на Хаджи Димитра, ранени и опетлани в синджири, които захванали да бесят из русчукските улици. Баба Тонка познала мнозина от тях, но нищо не можала да научи за двамата си синове. Кого да попита? Заптийските щикове и мускулестите юмруци на турското население не щадели никого от ония, които би се осмелили не само да се доближат до осъдените жертви, но и с очи да ги погледнат. Не говоря за кадъните, на които фанатизмът в подобни случаи не отстъпва по-долу от оня на мъжете им. Тя била благодарна хиляди пъти да чуе, че са разкъсани от балканските орли, нежели да ги види в Русчук живи хванати, от което още повече щели да се въоръжат против нея както турците, така и българите; тя била убедена вече, че непременно от двете ще да се случи едното, т.е. че синовете й или ще паднат убити, или ще бъдат хванати живи, заради това отрано още приготвила себе си да противостои на всичко.

Късно една вечер, когато щяла да си ляга вече, потънала в дълбоки мисли и грижи, чула из двора шумотевица от хора и дрънкание на сабли, които се приближили до вратата и хлопат да им се отвори. През главата на баба Тонка минали хиляди лоши размишления. Например, тя си въобразила, да не би с първо отваряние да види главите на синовете си, натъкнати на нож, или пък тях самите да ги карат вързани и др. т. Но всичко това тя можала да скрие чудесно и хладнокръвно, без ни най-малко смущение отворила вратата. Пред нея стоели русчукският табор-агасъ с няколко мютефиши и заптии.

— А, вие ли сте били, ефендим? Пък аз се уплаших да не бъдат някои непознати хора — казала тя радостно и засмяно, като да е видяла някои стари приятели, отсъствували дълго време. — Заповядайте, седнете — продължила тя, — като за вас скъпи гости къщата ми е завинаги отворена. Ще ми простите само, че малко попрехвърлих тая вечер, и няма да се разсърдите, ако кажа някоя безсолна дума.

Табор-агасъ бил смутен от тоя прием; колкото да се мъчил той да поддържа своето официално положение и да пази приличната сериозност и строгост, пак не можал да се стърпи да се не засмее, когато баба Тонка се отпуснала да говори разни анекдоти и приказнички, от ония, които се нравят на турците. Малко по малко той изгубил ревността си относително целта на това нощно посещение, което, по всяка вероятност, било предприето да се направи обиск на бабината Тонкина къща. Табор-агасъ се задоволил само с това да я попита колко синове имала, при нея ли са живели, или в друг някой град и понастоящем где се намират.

След заминуванието на тоя чиновник, при всичко че не се случило нищо извънредно, но това негово нощно посещение не предсказвало нищо добро, баба Тонка се тръшнала на леглото си и през цялата нощ не можала да затвори очи. На другия ден по целия град се говорело вече, че измежду другите нехранимайковци, които докарали в Търново, намирали се и синовете на Тонка Тиховица, които наскоро щели да докарат в Русчук, за да ги обесят пред портата на бащината им къща. Разбира се, че подобна новина е в състояние да парализира и най-твърдите натури; следователно и баба Тонка, като всяка майка, за пръв път не отстъпила от това общо правило. Разбита повечето от онова глупо съждение, което се нарича общо мнение и което обича да критикува делата на другите, при всичко че тия са домашни и никого не повреждат, тя не излязла от къщи навън в продължение на няколко дена; но и тук не била спокойна, защото от махалата се събирали жени на пътя, близо до прозорците на къщата й, и на висок глас разисквали нарочно, за да чуе тя по кой начин ще бъдат обесени синовете й заедно с майка си. Не ще дума, че ако баба Тонка беше някоя развита жена, ако не беше убита в нея всякаква гражданска доблест и ако тя най-после знаеше как се почитат по другите страни борците за народно право и свобода, наместо срам щеше да се гордее още и с две думи можеше да запуши устата на тия глупи жени.

После няколко дена в Русчук били докарани от Търново цял един синджир юнаци, измежду които бил и големият й син Ангел Обретенов, а малкият, Петър, го нямало. Тия били почти всичките ранени и непреоблечени още от кървавите дрехи, които издавали отвратителна миризма. За всички тия подробности тя се известила още на часа от малката си дъщеря, която провождала всеки ден да се навърта около търновския път. Изтекли още няколко деня, а злочестата майка продължавала да не излязва от къщи навън; слушала само, че синът й заедно с другите бунтовници всеки ден ги вадели пред вали-паша и наскоро щели да ги бесят, според думите на любопитните жени от махалата. Най-сетне тя била принудена да излезе. Коя майка би останала затворена в къщи да не види, като бесят сина й? От една страна, това, а, от друга, жадното любопитство да узнае що е станало с другия й син, тя се отправила един ден към русчукската тъмница, за да проси позволение от началника на затвора, ако е възможно, да се види със затворниците, които наскоро докарали от Търново. Като било рядкост по него време да има някой земание-давание с царските душмани, които всеки наравно презирал, тъмничарят немалко се удивил от смелата постъпка на една жена и без да отговори на въпроса й, заповядал на заптиите да я изтласкат навън. Но баба Товка не се отчаяла: тя отива втори и трети път, пак същите поругания и псувни; един чаушин си позволил даже да я удари няколко пъти с дряновата си тояга, защото било известно вече, че тя имала не един, но двама синове, които хвърляли куршум срещу царската войска.

Баба Тонка не била от ония хора, които да не познават слабата страна на турските чиновници. Тя събрала разни подаръци и пари, които имала прикътани за черни дни, и като захваща от табор-агасъ, свършила до най-долния заптия при затвора. Тогава тя била допусната да се види лично както със сина си, така и с другите му другари. Заптиите и другите затворници, които били се натрупали наоколо да видят как една майка ще прегърне своя син, приготвен за бесило и потънал в кърви, принудени били да се спогледат един други и да си съставят съвсем странно понятие за старата баба. Наместо отчаян плач и изобилни сълзи, с първото си още виждание тя започнала да се подиграва както със сина си, така и с неговите другари бунтовници.

— Честито ви българско царство — казала тя на турски език. — Я кажете ми вие, кой от вас щеше да бъде български крал, кой вали-паша и пр., когато изгонехте турците?

После тя се обърнала към сина си, когото питала пиян ли е бил, когато са го излъгали да тръгне на тоя крив път, защо не се е допитал до майка си по-напред, за да му кажела, че турското царство е благословено от бога и че българите са осъдени да бъдат довека рая на османското царство. Разбира се, че по това време така трябвало да се говори. Присъствующите там турци извикали „машала, бабо“ и потупкали баба Тонка по гърба.

Вратата на тъмницата били отворени вече за баба Тонка, която ходела всеки ден да носи ядение и дрехи не само на сина си и на неговите другари, но и на няколко още баш бабаити турски затворници, на които властта била неограничена в затвора и от които твърде много зависело щастието или нещастието на бунтовниците-затворници. Колкото за малкия син на баба Тонка, Петър Обретенов, лъжа било, че го докарали жив в Търново. Той паднал убит на бойното поле още на втората битка, която четата на Хаджи Димитра направи около Севлиево, а главата му била донесена в Търново.





II


След един месец русчукошто турско съдилище смекчило наказанието на горепоменатите осем души бунтовници[1], които наместо бесение осъдило на вечно заточение в окови в Сен-Жан-д’Акърската крепост, гдето и наскоро били изпратени. Баба Тонка се постарала, според силите си, да снабди тия мъченици с някоя пара и други нужни неща в това им трудно пътувание. И така, тя дала двама синове, двама млади соколи, в това първо българско движение, в което немалко се прослави нашият народ.

Както е знайно, от 1868–1870 г. в България не се случи никакво движение, навсякъде духовете бяха заспали. В това време положението на баба Тонка е било твърде лошаво. Мъжът й, който бил съдружник в търговията с един от русчукските изедници-чорбаджии, когато отишел един ден в дома на тоя последния да си разгледват сметките, върнал се вечерта болен и умрял през нощта. Той бил отровен със злоумишлена цел от тоя чорбаджия, за да може да му вземе недвижимите имущества, като сполучил най-напред да му усвои търговските книги. При всичко това обаче баба Тонка пак не забравила да направи нещо за памятта на своите любими хъшове, избесени в Русчук, като например Стефан Караджата, двамата херои от парахода Германия, за които споменах по-горе, и други мнозина още от четата на Хаджи Димитра. Тия последните бяха погребани на отделно място в българските гробища, отвън града, без присъствието на свещеник и без всякакви християнски обряди. Това безпокояло баба Тонка, безпокояло я още повече и това, че гробовете на юнаците били обрасли в бурен и се забравили от всекиго в ияколко години, защото никакъв знак не им се доставил и никой не се интересувал от тях.

Рано сутринта, в съботен ден, докато нямало още други мироносници по гробовете, стара жена, облечена в черни дрехи, се слагала предпазливо из тревата, с малка тесличка в ръката разчистяла гробовете на юнаците, садила по тях разни цветя, дървенца и палила им свещи. Пазачите на гробищата, двама старци, скоро забележили това. Разбира се, че и тия, като всички человеци, от просто любопитство, поискали да узнаят коя е тая жена и какво тя има с гробовете на хора хайдути, презрени и оставени от всекиго; но разискванията по тоя предмет не отишли за дълго време, защото друг, по-важен субект се появил, изпомежду които затъкнал първия. Черно стъкълце, напълнено с бистра жидкост, било подадено от страна на старата жена, която била сама баба Тонка, на тия любопитни хора, които скоро му обърнали дъното към ясното небе, и в хлътналите им червени очи изведнъж станало морски прилив. Тия били още повече поразени, когато им казала тя, че като им пресъхне гърлото, тия свободно можат да заповядат на къщата й, гдето се намирало и червен Петко и Рада. Няма съмнение, че после това произшествие двамата гробари от русчукските гробища били под командата на баба Тонка. Тия последните не само че не й бъркали да изпълнява своята длъжност към гробовете на българските патриоти, но взели още на себе си грижата да запалват по една свещ на тия гробове и ги нагледват.

Чрез подобни средства баба Тонка сполучила да убеди един свещеник, на име поп Христо, който жертвувал скъпото си време много пъти, да чете на гробовете на избесените.

Не се минало много време, и над всички гробове стърчали вече бели красенски камъци, на които било написано името на юнака, годината и целта, за която бил умрял. Тия камъци били поръчани нарочно от баба Тонка на един българин от с. Красен, комуто дала за труда един револвер, оставен на къщата й от един хъш като го уверила в същото време, че неговото дело е за похвала както на тоя свят, така и на задгробния. Разбира се, че ако тая невинна постъпка на баба Тонка се узнаеше от турското правителство, то голямо наказание й предстоеше по него време.

Старата патриотка имала отдавна време намерение да извади главата на Стефан Караджата, но, от страна, било още рано, т.е. не били се изминали още три години от смъртта му, а, от друга страна, като не била съвсем свободна от съществующото суеверие, чакала да осъществи целта си чрез законен християнски път, който наскоро й се представил. В градската болнаца умрял един сиромах, странен българин, за когото баба Тонка се известила, и преди да отидат да му копаят гроба, тя се намерила в гробищата, гдето, като дошли копачите, понеже започнали да се питат един други на кое място да копаят, тя намерила сгоден случай и им показала гроба на Караджата. Правила, струвала, от една страна, със сладкия си язик, а, от друга — с помощта на бяла Рада докарала работата до тоя ред, щото главата на Караджата била взета съвсем незабележено.

С такива дребни работи се е занимавала тя до 1871 година, защото нямало приготвена почва за по-важни предприятия. Всичко, дотука казано, свидетелствува доколко тя е обичала презрените по онова време от всекиго почти български хъшове.

Но да се върнем на думата си и да оставим да говорят самите дела. Както казах по-горе, Васил Левски-Дяконът отдавна време желаел да основе комитет в някой от крайдунавските градове, а именно в Русчук, което много щяло да улесни пренасянето от Румъния на оръжия и други бунтовнически принадлежности. Неговата цел се осъществява чак тогава, когато Ангел Кънчев успя да състави русчукския частен комитет, първото заседание на който станало в дома на баба Тонка.

Очевидци, които са присъствували на това заседание, разказват, че старата жена била отвън себе си него вечер. Често тя влязвала при младите патриоти да слуша що си говорят, насърчавала ги в святото, им предприятие, излязвала навън да заобикаля покрай плетищата, да няма някой да слуша; цялата нощ не затворила очи. Наместо малодушие, женска отчаяност и скръб за двамата си синове, от които единьт бил разкъсан в севлиевските полета, а другият отдавна време гниел вече в Акийската крепост, тя се радвала и веселяла, като гледала, че „семето не е отишло напразно“.

Да, баба Тонка била необикновена жена. Оттук нататък тя взела вече решително участие в народните движения, заедно с всичките си останали синове и дъщери, които, както ще да се види по-долу, били се разпределили кой за каквато работа е достоен, такава да върши.

Понеже новосъставеният бунтовнически комитет съобщил на баба Тонка, че в къщата й ще се носят някой неща, за които се изискова особено строго пазение, най-напред тя се завзела да приготви тайно място в дома си, което да бъде известно само на къщните. За такова място тя избрала една от стаите на бедната си къща, на която изкопала отдолу под дъските на пода една голяма подземница, измазана и направена също като стаичка, гдето освен много неща, като оръжие, книги и други, свободно можело да се поместят и няколко души.

Изработванието на това скривалище се вършело нощно време от домашните на баба Тонка, които влязвали един по един да вадят пръстта, като пазели в същото време и стража, да не би да дойде някой странен човек. На двора й били направени няколко малки портички, на разни страни, тъй щото в случай на нападвание от страна на полицията да можат да избягат изходящите се там бунтовници.

Втората длъжност на баба Тонка била да привлече на своя страна няколко румънски каикчи, чрез които да може да пренася едно-друго от Румъния в България. Скоро тя сполучила в това си предприятие благодарение на много обстоятелства, а най-повече на пълните й с вино бъчови, не само с разпасаните власи, начело на които стоял някой си българин на име Димитър, но турила на ръка и един анадолец, машинист от турското вапорче Сейре, другар и приятел на Али ефенди, най-жестокия гонител на комитата.

Оттук нататък къщата на баба Тонка станала вече систематическо свърталище на патриотите, а тя самата — майка и защитница на тия последните. Като от по-напред, във време на Хаджи Димитровата чета, така и сега най-малкият й син, Георги Обретенов, бил изпратен в Одеса да следва военното училище, за бъдещата революция, по-големият, Никола, станал апостол, а другият, Танас, бил длъжен да се навърта из къщи, да пази едно-друго, да посреща каикчиите и да приема от тях, каквото носят. Голямата й дъщеря, Петрана, освен гдето водила много комитетски работи, в случай на извънредна нужда ходела с писма до Търново и Румъния. От нейните ръце са излезли няколко български знамена в 1875–76 година.

Освен че всичките апостоли са намирали прибежище в къщата на баба Тонка, тя не е оставяла без помощ и ония работници, които турското правителство е затваряло в Русчук по подозрение. Пазачите на затвора не й са казвали нищо, защото я научили вече и защото тя им давала някакви си подарки. На всичките заптии беше известна под името коджа комита; а жените от махалата й казвали вещица, защото, като не можели да си обяснят по коя причина дохождат на къщата й толкова много хора, предполагали, че тя знае да прави магии, с които ги привлича.

През есента на 1875 година, когато избухна Старозагорското въстание, в цяла България се готвеше да стане по него време всеобщо въстание, което по разни причини не успя. В дома на баба Тонка се работело деятелно, като в арсенал. Синът й Георги, комуто се известило, на часа оставил училището в Одеса и се намерил в Русчук, отгдето набързо заминава за в Търново. От тоя последния град се приготовляваше да излезе най-голямата чета.

Това въстание обаче, както е знайно, не можа да стане, освен в Стара Загора, Шумен и Червена вода (при Русчук), отгдето сполучиха да излязат по една чета, състояща се от няколко младежи. Турците се усетиха твърде наскоро, взеха най-строги мерки, от което естествено излязва, че къщата на баба Тонка трябваше да пострадае най-напред. Действително, тя била бастисана наскоро от полицията, но благодарение на многото порти, от които син й Никола с още други свои другари можали да избягат, и на скривалището, в което се съхранявали всичките бунтовни принадлежности, полицията не можала да намери нищо положително. Никола сполучил да се затвори в дома на Карамихайлова, чиновник в руското русчукско консулато и съучастник в комитета, след няколко деня се изгубил от града, за когото нищо не се знаело.

По-малкият син на баба Тонка, Георги, който, както казах, бил отишъл в Търново, така също се изгубил неизвестно накъде, изгубила се и дъщеря й Петрана, която така също имала сериозни причини да се бои от правителството, защото тя приготвила байряка на четата. Баба Тонка останала пак сама. Можете да си въобразите нейното положение, като какво е било то, когато ужасната мисъл, че четирима нейни синове стават вече жертва за едно и също дело, се въртяла из главата й — жертва, за която и тя била спомогнала до известна степен. От полицията дохождали няколко пъти да я питат къде са отишли синовете й, но тя знаела що да говори и по такъв начин омайвала чиновника, щото всяко подозрение, „че и майката е съучастница“, трябвало да изчезне. „После избягванието на Никола, цял един месец наред заптиите заобикаляха къщата ми и налягали из тревата, вардеха всичката нощ — разказва баба Тонка. — Най-много ме беше страх не за мене, но за тях — да не би да се излъжат някак да си дойдат нощно време.“

Повече от един месец баба Тонка нямала никакви известия за синовете си, което немалко я безпокояло. Един ден обаче, по пладне, когато тя стояла на обикновеното си място на дунавския бряг, съгледала няколко души на румънския бряг върху пясъка, които правили някакви си знакове, а после се заловили да играят на хоро. Баба Тонка взела телескопа и след разглеждание можала да познае, че измежду другите събрали на пясъка всичките иейни познайници били и двамата й синове — Никола и Георги, — които поздравлявали своята майка през мътния Дунав с маханието на бели кърпи. След няколко деня тя получила писмо от Гюргево, в което синовете й известявали по кой начин можали да избягнат турската бесилница. Единият от тях пишел, че се преоблякъл в кюмюрджийски дрехи, с които можал да премине през турската стража и да влезе в немския параход; а другият разказвал, че цели двадесят деня пътувал по крака, докато достигне сръбската граница.

Въстанието през 1875 стана в месец септември, 16–18 число, а в края на месец октомври русчукският затвор беше изпълнен с млади българчета, замесени в това въстание, иай-много от шуменската чета. Също по това време в румънския градец Гюргево стояха около 15–20 души емигранти, всичките голи и боси, които едвам бяха сполучили да избягнат от турските власти в България. Между тия последните бяха: Ст. Стамболов, Панайот Волов, Георги Апостолов, Стоян Заимов, Христо Караминков, Иван хаджи Димитров, Иларион Драгостинов, двамата синове на баба Тонка и пр., за които ще говоря по-нататък. За тая последната се отворило сега голямо поприще за работа. Тя трябвало да помага и на избягналите в Гюргево, и на затворените в русчукската тъмница младежи. Но нейната сиромашка черга се била изтощила вече, тя не била в състояние да удовлетвори патриотическата си постъпка, без да прибегне до чуждата лепта.

Времената не били вече такива, както в 1868 г., когато мина четата на Хаджи Димитра. Онова, което се осъждало по онова време, на което плюел всеки така наречен благоразумен базиргянин, сега, после седем години, захванало да намира тук-таме поклонници и последователи между честната младеж. Заради това баба Тонка тръгнала от дюген на дюген, разбира се, по познатите приятели, да събира помощи от всякакви неща за затворените в русчукската тъмница и за емигрантите в Гюргево. Тя станала вече много повече известна между турците за „коджа комита“, но можела да ги върти така, щото оставали я свободно да се вижда с всекиго. Често тя ходела и в Гюргево при момчетата, за да им носи едно-друго и да им прибира ризите, които перяла и кърпела в Русе и пак ги изпращала обратно.

Понеже емигрантите в Гюргево решили да минат изново в България, между Русчук и Гюргево била устроена поща за писма и друга разни потребности. Всяка вечер в къщата на баба Тонка пруенощували по трима-четирма души власи каикчии, които бедната жена била длъжна да храми и пои. Тия разбирали значението на своята мисия, та затова не се отнасяли твърде скромно и не се задоволявали с онова, което им се давало. Много пъти до сутрин осъмвали да пият и се веселят, а баба Тонка им слугувала от почит и уважение не към тях самите, но за святото дело, на което служели.

В това време в дома на баба Тонка дошел да живей един турски големец с многочислен харем. Той бил изпратен нарочно, за да надзирава що се върши в къщата на старата жена. Минало се Рождество Христово и емигрантите от Гюргево започнали да минуват Дунава за в България. Мнозина от тях, т.е. всички, които минали през Русчук, трябвало да се отбият при баба Тонка. През нощта тя им опирала ризите, преобличала ги в други дрехи и пр. Една нощ дошли е къщата й трима души от тия апостоли: войводата Стоил, Георги Икономов и Христо Караминков; докато им се намери кола за Търново, тия трябвало да преседят един ден затворени в една стая. Работата била твърде опасна от страна на турците, които живеели в същия двор. За да отстрани всяко съмнение, баба Тонка прибягнала към хитрост. Тя взема две стъкла в ръцете си и започнала да играе из двора, като се и провиквала в същото време. Ветрените кадъни излезли да я гледат и заедно с мъжете си примирали от смях; тия били уверени, че бабата се е напила; но не знаяли какъв огън е горял в това време на нейната глава, когато тримата апостоли, които правителството търсело и под земята, готвели се да посрещнат всякоя опасност със запрегнати револвери в ръката.

Трябва да ви кажа и това, че баба Тонка е жена с весел и шеговит характер. Обстоятелствата я научили и на тая проста истина, че ако човек знае и умее, то много може да спечели пред простодушните турци, които не бяха престанали още от да не уважават пиените и да благоговеят пред лудите, били те от каквато и да е народност. Ако някой строг забитин, който я виждал за пръв път, започвал да я ругае и да я заплашва, че ще да я покачи на въжето, защото проводила четирима души синове в комитета, то тя му казвала, че е намислила наскоро да се жени, а нему, на забитина, ще да купи жълти ботуши от сватбата.

Правителственият човек не можел да разбере що за човек е тая жена, правел сравнение между шестдесятгодишната бабичка и жълтите ботуши и най-после се засмивал.

— Тия мои синове не излязоха от сой — казвала баба Тонка обикновено пред големците; — но сега, като се оженя, ще гледам да не раждам вече царски душмани.





III


Както 1868, така и 1876 година била злополучна за баба Тонка. Синовете й, които станали апостоли, Никола — във Врачанския окръг, а Георги — в Сливенския, тоя последният бил заклан от турците на 8 май около с. Нейково, главата на когото занесли в Сливен с едно писмо в устата[2]. Никола бил хванат жив и доведен в Русчук с цял синджир други юнаци. Него изпратили на вечно заточение; но изпровожданието му не станало така студено, както това било в 1868 година, когато баба Тонка не смеела да се подаде по улицата от критиките на глупавото обществено мнение. Сега нея придружаваха около стотина мъже, жени и момичета с китки цвете в ръцете, с които трупали осъдените юнаци заедно със сина й и техните ръждиви синджири. Баба Тонка вървяла гордо-гордо подир сина си и викала нависоко, че четирима синове има вече в гроба, двама умрели и двама полуживи; но още четирима ако би имала, то пак няма да й стане жално да ги види, че носят байряка. Турците бълвали гущери.

След шест месеца тя се известила, че двамата братя — Ангел и Никола — се намерили в Акърската крепост. Това било за нея нечакана радост. Сега тя останала окончателно сама в къщата си, като кукувица, без никакви средства за съществувание.

Подир Св. Стефанския договор между Русия и Турция, в 1878 год., двамата синове на баба Танка се освободиха от вечното заточение. Никола по-напред, а Ангел по-после, когото турското правителство отказвало да освободи заедно с другите му другари от Хаджи Димитровата чета, на брой седем души, на това основание, че тая чета нямала политически характер, а била разбойническа.

Когато баба Тонка се извести, че и големият син е пристигнал вече на Варна, то цяла нощ тя не можа да затвори очи, кажи го, от радост, кажи го, от скръб. Никога не бях я виждал аз в подобно положение. След като дойде да ни извести в стаята за приетата новина, понеже беше нощно време и ние спяхме, тя си скръсти ръцете отзад и тръгна из широкия си двор покрай Дунава. На минути тя въздишаше от сърце и душа и говореше на себе си, влязваше в къщи и захващаше да приготовлява едно друго за посрещание, а после захващаше да плаче и да пъшка.

На другия ден тя тръгна да отиде да посреща, придружена от голямо множество, с голям букет цвете в ръка; при всичкото одумвание от страна на това множество да си хвърли черните дрехи, които беше облякла преди десят години, тя не се съгласи. На русчукската станция, гдето трябваше да излязат седемте герои от Хаджи Димитровата чета, беше се събрал много народ от разни нации, най-много да види как една майка ще посрещне своя син след десят години, който като да се връщаше от оня свят. Всичките там присъствующи бяха поразени от хладнокръвието на доблестната жена. Наместо изобилни сълзи, различни преструвки и припадание, свойствени на всяка жена, а особено жалкото положение на сина й, облечен в арабски дрехи, с фес на главата и побелял съвършено от мъки и неволи, баба Тонка засмяно и весело го посрещна, като му говореше отдалеч: „Познах го, магарето; той от мене повече е остарял!“…

Всичките другари на бабина Тонкин син влязоха в нейната къща. Цели три дена стояха тия, без да се подадат навън из града, защото арабските им шалове трябваше да възбудят смях и в душата на най-последния просяк. На четвъртия ден обаче, рано сутринта, влашкото параходче Durabansului зацапа по Дунава откъм Гюргево. Когато то наближи до къщата на баба Танка, румънската музикална банда, която се намираше вътре, засвири марша на Хаджи Димитра. Какво беше удивлението на всички, когато тая банда бутна портата на бабината Тонкина къща и влезе вътре, като следваше да свири още същия марш. Пред музиката вървяха много души с черни шапки. Тия бяха познайници на Хаджията и на Караджата и другари на седемте страдалци, начело с Иван Стоянова, отличен наш патриот. Баба Тонка, която ие можеше да си обясни още що значи това — да влезе музика под нейната стряха, — отведнъж се усети, щом видя Ив. Стоянов, или Ванката, както го тя нарича. Скоро тя се затече и отвори своята ракла, от която извади главата на Караджата, и поведе седемте души страдалци, с които посрещна гостите. Картината бе ако не трогателна, то поне жална. Музиката без особена заповед засвири траурен марш и другарите с черните шапки и с арабските шалове се прегърнаха като братя. Освен това Ив. Стоянов спусна още в ръката на всеки едного от тях по пет златни наполеона, с които пари страдалците можаха да си покрият голите плещи и да си отидат по местата. После половин час баба Тонка водеше хорото из двора си като млада булка.

Баба Тонка живее и до днешен ден, забравена я оставена от всичките, заедно с двамата си синове, дошли от заточение, които всеки ден карат на полицията, следят ги шпионите, както и в турското време, не им се позволява от страна на правителството никаква работа и пр., че не били благонадеждни[3]! Нейното богатство е само миналото и възпоминанието, което тя разказва на всеки любопитен, който би й направил чест да я посети. Особено тя се гордее с главата на Ст. Караджата, която държи заключена в сандъка си!…





Една година след моето приемване в революционния комитет аз пътувах за село Х… в околността на Бяла, гдето бях се условил за учител. Всеки може да си въобрази доколко трябваше да се гордея с това свято звание, когато преди няколко години проливах сълзи над Изповедника и малко остана да стана хайдутин. Целта на моето учителство не беше друга никоя, освен пропаганда по българските села, за което нарочно бях изпроводен. Когато стигнахме с другаря си, който така също беше учител, в селото, спряхме се на черковната кръчма и казахме, че носим писма от града до селския свещеник, то святиня му не закъсня да дойде в кръчмата, с отворени гърди, с мазна калимявка като пестил и с нечесана коса бог знае откога. Той си поднесе най-напред десницата да я цалуваме, благослови ни и обяви за всеобщо знание, че оттук нататък ние сме негови чеда. Святата му десница, която подаде да цалуваме, миришеше на лук.

На другия ден аз стигнах в моето село, гдето щях да бъда учител. Беше неделен ден и сред селото отпред чорбаджийската къща играеше хоро. Млад, тридесят годишен момък, с фес и със зелен чембер (кърпа), превързан на главата, сиви колчаклии потури, с широк ален пояс, със силяхлък на кръста си и сирмена паласка отзадя му, свиреше с гайда сред хорото и скачаше в същото време. Гайдата му беше от ония рядкости, които само малцина са в състояние да притежават. Ручилото й, което ревеше като мечка, беше дълго като същински кавал; а около пискуна висяха много пискюли, в краищата на които имаше множество пъстри муниста от всякаква боя и големи орлови нокти, за украшение. Тоалетът му се допълняше още от една харбия, втикната на пояса му, с жълт ремик вързана на края, и капсулия пищовче с червена дръжка. На въпрос от моя страна, кой е негова милост, свещеникът и няколко още селяни, от по-първа ръка хора, с гордост отговориха: „Нашият селски учител“ — т.е. моят предшественик.

— Еспидепсан човек беше той, но не иска да остане за дълго време в селото ни — прибави един от присъствующите селски първенци не без съжаление.

— Освен даскаллъка той ни помагаше и в много други работи — допълни други един селянин. — Нощно време обикаляше из село със стражата; като не можеше да се намери кехаята, изпълняваше длъжността му; по време на вършитба, когато жените биваха заняти, месеше хляб, подквасваше млякото и пр. Няма да забравим неговото добро.

— Много ще да го търсим ние — прибави трети един селянин.

— Аз се надявам, че и новият ни даскал няма да падне от него по-долу — потвърди святиня му, като ме гледаше в очите що ще кажа в отговор на думите му.

Оригинален попец беше тоя последният и аз мисля, че няма да направя зле, ако запозная читателите с неговата персона, най-повече в отношение на богослужебниите му обязаности. Вънкашното му отличие бе и това, че наместо човешки нос над мустаките му отгоре зееше една дупка във вид на мастилница. Според разказа на лица, които го познаваха от по-напред, той се е лишил от носа си, преди да бъде свещеник, вследствие на стари мирянски грехове, направени в младите му години.

Не зная от точка зрение на самосъхранение ли, или по други неизвестни причини той беше поклонник на силяха си, т.е. на оръжието. И в черкова, когато служеше литургия, демир-тепелията пищов не падаше от кръста му. Една нощ, когато пътувах заедно с него към едно село, той разигра коня си, препусна го назад и напред, провикна се няколко пъти и куршумът, който той изпразни от скрития си пищов, свирна над главата ми.

— Трябва да знаеш, че освен „Господа помилуй“ аз отбирам и от други занаяти — каза той, като се приближи до мен и спущаше нов фишек в пищова си.

Един път в заминуванието ни през друго едно село, което така също се намираше в неговата енория, случайно бяхме повикани да святим вода в една къща, в която имаше две булки, дотолкова болни, щото стана нужда и да се комкат.

— Аз съм яла чесън, дядо попе — каза една от страдающите с пресъхнало гърло, — заради това не зная дали бива да се комкам.

— Не зная аз най-после где ще да ми отиде душата с тия ваши грехове — възрази святиня му твърде сърдито и някак печално. — Но хайде, нека се притури още един грях на душата ми — прибави той, като се обръщаше към смутения ступанин на къщата: — Само ще трябва да се плати на черквата още 60 пари за това нарушение на святите тайнства…

Когато той прочете евангелието във време на водосвята и ми подаде отворената книга в ръцете му, на която четеше до това време, за да кажа апостола, в качеството си на учител, то аз се намерих в недоумение, защото наместо Требника или друга някоя черковна книга в ръцете ми се намираше аритметиката на Г. Данова, а отвореното място беше за тройното правило.

— Слава тебе, господи (Глаголи, каквото ти дойде на устата!)… Господи помилуй!… — отговори с пение дядо поп на моето недоумение.

Като останахме сами, той ми обясни, че понеже забравил да си вземе черковните книги, а трябвало да направи водосвят, за да не произведе лошо впечатление на селяните, като служи без никаква книга, принуден бил да си послужи с аритметиката на Г. Данова, която взел със себе си, за да я занесе на момчето си в Бяла.

— Тия са дребни работи — прибави той. — Ти си гражданин, аз съм селски човек, следователно ти знаеш много повече за градските работи, отколкото за селско-черковните. Аз, напротив, зная тия последните, за които съм си посвятил всичкия живот. За да си живеем братски и да служим като образец тука по околните села, трябва да се слушаме и да си показваме един на други погрешките, разбира се, скрито от другите. Аз ще те уча на черковните работи, а ти мене на гражданския ред.

Друг един път — през великата неделя — той дойде в селото, гдето учителствувах аз, да причастява. Понеже в селото нямаше черкова, то всичките селяни трябваше да се комкат в един ден, събрани в къщата, гдето се помещаваше училището и гдето висеше черковното дървено клепало.

Няколко пъти един пръстен гювеч, от който се даваше святата комка, се пълни с вино, цветясало отгоре. Аз пишех литургия малко настрана.

— Я се поогледай, даскале, наоколо дали няма някой да иде, за да се комкаме и ние двама с тебе.

Това каза светиня му и забради големия гювеч с комката, от който смучеше с такъв вкус, щото зад ушите му се образуваха две изпъкналости във вид на яйца.

— Бре, че реже пък пущината, като да е хардалъма — каза дядо поп, като подаваше и на мене гювеча да последвам примера му.

Възползуван от поведението на тоя свещеник, за когото мислех, че ако той се отнася така към своята служба, то може да бъде добър работник на комитета, не закъснях да му подметна отдалеч, например, че му прилича да върви пред стотина български юнаци с кръста и саблята в ръка. Той се възхищаваше от моите думи, но когато му казах малко по-откровено, че онова за което говоря, не е гола приказка, но дело съществующо — попската кола се обърна на часа.

— Втори път да не съм те чувал да ми говориш за подобни неща — отговори той и малко по малко захвана да ме гледа с подозрение.

Аз имах вече на страната си и покровителството на турското правителство, което можах да спечеля по следующия начин, за във всеки случай. Турският кърсердар-агасъ, който обикаляше постоянно по селата и който биваше втори султан, дойде един път и в нашето село с десятина души заптии. Като селски учител, трябваше да му се представя по длъжност. Той ме прие по обикновено с ония почести, които се дават на селските кехаи: не ме прикани даже да седна в реда на подчинените му заптии. Тоя ден беше разпетият петък, когато православното християнство не яде хляб — случай, твърде сгоден да се препоръчам в очите на османлиите и да направя една крачка напред в моите пропагандически цели.

Агите се приготовляваха да обядват; а около огъня се топлеха до десятина разнообразии съблазнителни ястиета за всяко гърло. Тук не липсуваха нито препечените кокошки, нито каймаклията баница, нито пържените яйца, посипани отгоре с червен пипер, ни пък тестените чорби и разни сууклуци.

— Ефендим, ако е възможно, то заповядайте на селския кехая да не влязва в стаята, защото имам да ви кажа нещо — казах аз на всесилния кър-агасъ.

Когато тоя последният излезе вече навън и аз обявих на любопитните аги, че желая да ям с тях заедно от блажните ястиета, то дълго време няколко очи гледаха на мене с безпримерно зачудвание. Тия фанатици не можеха да си въобразят как един християнин, и още повече даскал, ще да се реши на подобно престъпление.

— Да си жив, даскале, за много години — каза кър-агасъ, като ме тупкаше по гърба. — Твоята постъпка е такава, щото заслужава да се знае даже от вали-паша, комуто аз ще да съобща, че в еди-кое село живее един истински даскал, който, макар и да е гяурин, но заслужава да се почита на равна степен с правоверните. Не бой се; докато аз ходя из тая околия, считай ме за един от своите покровители.

— Браво, даскале! — измърмориха присъствующите там заптии, между които имаше и няколко селски чалми.

После ядене тоя същият кърсердарин извика селските първенци, на които държа реч, правят-струват, да ме не изпущат от селото си, защото втори даскал с моите способности мъчно можело да се намери. „Доколко той е горещ последовател на вашата вяра — заключи агата, — можете да си съставите понятие по това, че той отказа да ми пие кафето, с което го послужих, само затова, че ние сме били турци и сме можели да го смърсиме с кафената чаша…“

И простодушните невинни селяни се радваха от тая похвала, за което немалко ми домъчня.

При всичко че победих най-силния неприятел на святото дело, аз не можах решително да отида нанапред. Не можах по тия прости причини, че нямаше почва за семето, което бях определил да сея. Омразното робство, тоя общ бич на народите, и катадневните зулумджулуци на необузданите турци бяха убили всичко свято и человеческо измежду българското население по тая страна. Освен това бъркаше ми още и свещеникът, на когото по-горе дадох портрета и който немалко можеше да ми спомогне, ако беше свестен човек. Друг един негов събрат, който проповядваше словото божие в ближните села, стоеше много по-горе върху стълбата на народното затъпявание и нравствено деморализирание. Всичката околност го знаеше, че неговата десница беше потопена в кръвта на четири-пет жертви, които той беше убил с грабителска цел по разни пътища. Знаяха го още, че деня той ходеше с калимявка и с дълга подрясница, а нощно време с гъжва на глават и с колчаклии потури съпровождаше другаря си Ферада, прочут главорез покрай Дунава, с когото обираха пътниците.

Не твърде отдавна — в 1873 год. — на дните на българските владици той извърши такова поличе, което никой не беше запомнил до него време. В селото умира един стар циганин от собствената си смърт. После няколко деня синовете на тоя последния се оплакали, че баща им се връщал от гроба, влязвал през ключовата дупка в къщата им, свивал се горе на полицата, отгдето ги замирал с комачки, а после си отивал (разбира се, като пропеят първи петли), след като задигал със себе си по една-две оки брашно.

— Той е станал вапир, заради това, докато не ви е удушил още, дайте ми двеста гроша за труда, да го хвана и изгоря — казал благоговейният пастир.

Няколко дена после тоя разговор в черковния двор, сред гробищата, деня по пладне, горял буен огън. Освен двамата нещастни цигани, синове на вапира, които треперели близо до бащиния си гроб, там били още селските епитропи, няколко стари хора и много любопитни жени и деца, които стоели по-надалеч да гледат по кой начин ще да хванат вапира. Дошел и святиня му, облечен в черковната си одежда и с икона в ръката. На всичките присъствующи погледите били обърнати към него. Най-напред той се разходил из гробищата да търси дупката, из която излязвал злият дух, и след като намерил една миша дупка, там наоколо, заповядал да я затъкнат и да вардят добре.

Когато всичко било готово вече, когато грозният гроб зеел вече отворен, в който четиридесятдневният мъртвец лежал чер като изгорял чукан и надут като бъчва, извършила се отгоре му следующата операция: най-напред го пробили в сърцето с един подострен кол, излели вътре в дупката възвряло на огъня вино и напълнили гроба с жарава и дърва. Страшна миризма се надигнала от тая варварска операция, от която избягали жителите от селото заедно с кучетата; а главорезът свещеник продължавал да чете молитви. Името на тоя свещеник е поп Марин, от с. Пиргос, при Русчук.

Поклонниците на мрачната рутина и на робството твърде начесто утвърдяват, че духовенството е единственият фактор, който крепи народите да не пропаднат нравствено. В други страни това може да бъде така, но колкото се отнася до нашия българин, това правило трябва да се приеме с предпазвание. По селата на свещеника гледат като на човек, който няма нищо общо с останалото человечество и комуто е позволено да прави всякакви кепазелъци. С него се подиграват навсякъде освен в черкова, както това става със селския кехая. „Попе, да дойдеш утре у дома да святиш лой“ — казват тия наместо „масло“. „Попе, тая нощ сънувах, че баба попадия хвърчеше по небото; изтълкувай какво значи тоя сън“ — мина други някой и се подсмива под мустак.

Разбира се, че аз говоря тук само за ония свещеници, които стоят повече в кръчмата, отколкото в черкова и които не знаят да запишат своето име; а образованите от тях, които са впрочем голяма рядкост, както всички образовани хора, никога няма да слязат дотолкова низко, щото да се подиграва с тях мало и голямо. И така, аз бях принуден да напусна твърде скоро учителството в село, гдето не можах да основа никакъв комитет, което ми беше главната ми цел.





* * *



[0] Те били: Ангел Обретенов из Русчук, Дончо Стоянов — Заара, Сава Кънчев — Търново, Марин Нейков — Свищов, Тодор Симеонов — Оряхово, Кръстю Минков — Казанлък, Иван Пеев — също, и Божил Димитров от Куманово (Скопийско). ↑



[2] Турците са направили това, за да дадат по-голямо значение на убития, защото писмото означавало, че той не е току-така прост комита, но граматик на комитите, който ходел да ги записва. Когато да тръгва синът й Георги от Гюргево, баба Тонка употребила всичките си сили да го възвърне от апостолската мисия, защото оставала вече сама, но младото пъргаво момче захванало да се подиграва на старата си майка. ↑



[3] Писано в 1882 год. ↑





Глава IV. Въстанието в 1875 година


I


Българският революционни комитет броеше вече пет години от своето съществувание. В разстояние на това време много нещастия достигнаха неговите главни деятели, от които някои избесиха, а повечето изпратиха на заточение из Азия. Освен А. Кънчев, Васил Левски, Д. Общият, с участта на които читателите са вече запознати, в разни времена, после това в много градове, турското правителство сполучаше чрез своите шпиони и със съдействието на верноподаните си чорбаджии да открива гнездата да революционните комитети.

Така например, малко пред хващанието на Левски, правителството беше успяло да открие в Софийско съществуванието на тайните комитети в Тетевен, Етрополе, Орхание, от които места се хванаха мнозина работници, които по-после бяха изпратени на заточение. Тия се обвиняваха още в ограбванието на царската поща, което нападение се направи ако и със знанието на Левски, който гледаше да събира средства за покупванието на оръжие, но и не напълно с неговото съгласие.

Атанас Узунов, който беше заел мястото на В. Левски и работеше повече с Тракия, а най-много със Стара Загора, така също се хвана в къщата на някой си изедник хаджи Ставри в Хасково, когото той отишъл да убива, като сполучил от най-напред да влезе в къщата му с измама. Хаджи Ставри си остана жив, само с една лека рана от куршум, но Узунов биде хванат още на мястото от собствените слуги на първия. Комитетът не одобри неговата постъпка, защото като апостол, той трябваше да не приема подобна роля на себе си, която е длъжност на местната тайна полиция.

Узунов беше от ония, които обичаха да правят работата въпрос, т.е. да изказват своите последователи по всичките градове, да говорят, че всичкият народ е в съзаклятие против Отоманската империя, с което да уплашат уж турското правителство и да обърнат вниманието на Европа върху страданията на българския народ. Разбира се, че нито турското правителство се стресна, нито Европа обърна внимание на това, а само затворите в Пловдив, Стара Загора и Хасково се изпълниха с български интелигенти, наказани от самия Узунов. Между другите пострадали от това приключение, наречено Хасковско, бяха: Стефан Сливков и Георги х. Дечев из Стара Загора; из окръжието — поп Минчо Кънчев от Арабаджиево, поп Яню Димитров от Гюнейлийската махала, Дойчо Димов от Сеймен, Станчо Петров от Джамбазоглу и Бойчо Русев от Гюреджий; от Пловдив — Христо Илич и Константин Доганов; из Чирпан — х. поп Димитър Иванов, Георги Данчев, Янко Т. Ковачев, учител, Стоян Заимов и Кирияк В. Сербезов, тоже учители; из Хасково — Коста Т. Симидчиев, Яню Тонев, Георги и Михаил х. Минчеви, Петър Берковски и Мирчо Попов, учители, и Димитър Н. Стефанов от Одрин. Всичките поменати патриоти се осъдиха на заточение на разни степени.

Атанас Узунов щял да изказва и други още работници, за което поискал и позволение с писмо от Търновския комитет, отгдето му се отговорило отрицателно[1]. Мнозина обвиняват Ат. Узунова в нарочно предателство; но, според нас, той работил добросъвестно. Онова, което може да се каже за него, е това, че той е действувал нетактично.

Освен опитванието да се убие хаджи Ставри Българският революционен изпълнителен комитет, от своето съществувание до Заарското въстание, е извършил и следующите наказателни разпоряжения върху лица, за които е имало верни факти, че са принадлежали към шпионското отделение и се готвели да почнат мръсния си занаят — предателството: Стоян Пенев из Русчук, наказан със смърт чрез кама; един владишки дякон на име Дионисий в Орхание, наказан тоже от смърт чрез куршум от Димитър Общия; един чорбаджия, Козлов из Лясковец, убит на леглото си през прозореца с револвер. Първият от тия осъдени, Стоян Пенев, млад и развит момък, служеше в печатницата на Л. Каравелов в Букурещ, на когото знаеше всичките тайни, както и кореспондентите му на вестника из България. Той беше дошел в Русчук на разходка за няколко деня, в разстояние на което време тайната полиция в Русчук се извести от вярно място, че Стоян Пенев прави вече условия с арменеца Ернест ефенди да започне предателството си. Страх и трепет облада всичките съзаклятници в Русчук. Същия ден още стана извънредно събрание, което реши да се накаже шпионинът.

Ето решението на заседанието, в което е решено да се убие Стоян Пенев:


Февруарий 15, 1872.

1-о. Решава се: по причина на препятствията, които са предвидени от дохожданието в градът ни на познато едно лице, което по подлото си поведение туря в опасност народното дело, да се изтреби час по-скоро това лице, ако и без знанието на Ц. Б. Р. К.

2-о. По необходима нужда дозволява се за секи[2], и за изпреварвание на сяко зло, да се разнесат от касата около 500 гроша.

(Подп.) За 80–54, 59, 41 и 104.





При всичките заточения обаче и строги преследвания от страна на правителството революционний комитет, наместо да скъса своите действия, от ден на ден по-енергично захващаше да работи, повече последователи придобиваше между честната интелигенция и по-гордо и презрително гледаше на строгите преследвания. Комитетът дотолкова се наблягаше на народа, щото няколко пъти е искал да повдигне знамето за въстание. Така например, когато се откри комитетът в Софийско, Л. Каравелов е писал на Левски и на Н. Обретенов да дигат бунт, както можат; но по това време В. Левски се намирал в Тракия, гдето отишел да приготовлява чета около Пловдив, която да нападне на конвоя, който придружавал софийските съзаклятници, за да ги освободи. Писмото било задържано в Ловеч[3].

Когато всичко това ставаше, докато въздухът не миришеше на барут, докато на Балканския полуостров не беше пукнала още ни една пушка, то може да си въобразите като какво влияние е имало на Българския революционен комитет известието, че храбрите херцеговци са побили вече байрака и отдавна мерят своите сили с общия враг на бойното поле.

Всичко младо и честно, всичко живо и незаразено от турското кално блато, поздравляваше от сърце и душа борците на свободата. От най-напред работата се ограничаваше само в пламенни възхищения, но щом турските табори започнаха да вървят към възбунтованата страна по-често и вестниците известяваха числото на убитите, то главатарите на комитета погледнаха по-сериозно на работата.

„Ако стотина-двесте хиляди голи херцоговци поддържаха въстание толкова време и уничтожаваха по цели батальони турска войска — размишляваха те, — ако турският кредит падна отведнъж от 40 на 15, то какво ще бъде положението на османската държава, ако седмомилионният народ подигне глава и каже тържествено: не съм вече рая!“

„Подобни въпроси си са задавали само буйните и неразбрани глави“ — ще да възразят благоразумните бухали. Да, и ние сме съгласни с тях да потвърдим това, но чак сега, после сръбската и руската война, когато се видя, че Турция не е била нито „болен човек“, нито „обанкрутена държава“. По онова време, когато съдбата на тая стара държава се решаваше от българския комитет, събранията на който ставаха из мрачните изби, т.е. в 1875 г., не само главатарите на комитета, хора без никакви военни познания, мислеха така, но цели държави, военни знаменитости и хитросплетници-дипломати брояха на пръсти дните на босфорския скелет, който бил уж на издъхвание… Който иска да се увери в казаното, от нас, то нека вземе за пример Сърбия в 1876 г., самонадеяността на генерал Чернаева и Гурко, па и на самия руски генерален щаб, който мислеше да пропъди турските войски само с помощта на казашките нагайки.

Трябва да ви кажа и това, че по време на Херцеговското въстание работите се вършеха повечето с лъжи. От една страда, турците лъжат, а, от друга — болните мозъци на горещите славянофили (измисляха всевъзможни небивалици. Така например, от двадесят сражения, станали в Босна, петтях са били само истински, а останалите — плод на сръбско-славянски патриотизъм!

И така, Българският революционни комитет пристъпи към дело, като извика извънредно събрание. В това време най-деятелният революционни апостол беше Стефан Н. Стамболов, родом от Търново, който застъпваше мястото на Левски, на Узунов и на други още пострадали мъченици. Наистина, че Стамболов беше още дете, двадесятгодишен школник, както го наричаха мнозина поклонници на ястъклиите мустаци и на косматите гърди, но неговото пламенно слово, неговата безпримерна решителност и обаятелните му патриотически песни бяха в състояние да трогнат и най-заспалите му слушатели. После Левски и Бенковски той е имал най-голямо влияние между народа. Бил изпратен да се учи в една от руските семинарии, но като буйна и необикновена натура, която не можела да подлизничи и да прави шпионлък на дипломираните професори, от една страна, а, от друга, че сухите, изтъркани правила и рабската училищна дисциплина, които нямат нищо общо с хора като Стамболова, който не се учил само за диплома, чрез която да изкарва своя гечинмек — скоро се простил с катехизиса на Филарета и с догматиката. Тия няколко думи аз казах за Стамболова за това, защото той беше главният виновник на Заарското въстание и въобще един от хероите в 1876 година.





II


По това време, в надвечерието на Заарското въстание, аз бях се преселил да живея в Сеймен, по причина, че в Русчук турското правителство или по-добре чорбаджиите бяха захванали да заподозират нашето свърталище — читалището „Зора“. Служех на станцията на железницата в горепоменатото село, колкото да не стоя без работа. И в селото Сеймен съществуваше революционен комитет, състоящ се от местни жители и от живущите там старозагорчени: Стефан Гергюв-Чифутина, Стойчо Петков, Гено Атанасов, Койчо Георгев и пр. Имаше така също работници и по железницата: Георги Икономов, Р. Иванов, Д. Цанков, П. Иванов, учител в Мустафа паша, Никола Табаков и други.

На 15 август пристигна пратеник от Стара Загора, Андрей Момчев, който разнасяше следующата прокламация по всичките села, издадена от комитета, а съчинена от Хр. Ботева и Стамболова:


„Милий народе Български!

Всичките около тебе народи се наслаждават от доброчест живот във всяко едно отношение. Само ти и твоите съжители, които сте имали злочестината да се управлявате от турското правителство, сте лишени от неоспоримите права за всеки човек и тежко стенете под едно варварско иго.

Особено ти, милий народе, никак не можеш да помислиш, че живееш като народ: само тебе е най-строго под жестоки наказания запретено най-законното нещо — народното ти просвещение; само твоите занаяти се намират в първобитното си състояние; твоето земледелие и търговия са съвършено убити; честта, имотът и животът на твоите деца са всякога изложени на произволът, на подигравка; само ти не намираш отеческо правосъдие там, гдето го търсиш.

И всичко това произлиза само и само от досегашното ти неспособно и безчеловечно правителство. Това нетърпимо вече състояние ти наложи света длъжност; да се дигнеш с оръжие в ръка и да премахнеш злото. Ти изпомежду себе изваждаш засега нас и ни изпроваждаш на бойното поле, за да се борим за светата цел.

Ние те послушахме и сега ето ни вече на бойното поле, гдето ще пролеем и последната си капка кръв за твоето освобождение. Молиме те само да земеш във внимание долните наши предложения във вид на закон, който ще приведеш в точно изпълнение:

1-о. Всеки Българин, от най-малкия и до най-големия, длъжен е да постоянствува в народното решение и да не дава никаква поддръжка и помощ на досегашното правителство и на неговите привърженици, виновниците на нашите злочестини. Напротив, това правителство и неговите привърженици от всекиго трябва да се гонят и наказват най-безмилостно.

2-о. Всеки от Вас, и които остаяте в къщите си, и които зимате оръжието в ръка, не трябва да бива ни най-малко ожесточен против мирните турци, наши съжители и състрадалци. Напротив, длъжни сте да им дадете братска ръка, помощ и покровителство, ако бъдат преследвани от правителството, защото са съчувствували на народното ни движение. Честта, имотът и животът на мирните турци трябва и за Вас да бъдат толкова мили и свети, колкото са и за тяхна.

3-о. Додето не се освободим от това правителство и не наредим друго, способно да ни направи доброчестни, паричният имот на всяко частно лице трябва да е на разположение за нуждите на светата ни цел. Но обществените имоти — за поддържание училища и църкви, които сме си набавили с кървав пот, които сме отделяли от залъкът си — трябва да останат ненарушими до втора заповед.

Милий народе, ти си страдал много, но това страдание в тоя честит час, вместо да те услаби, напротив, ще те раздражава като лев и в твоите мишци ще влее юнашка кръв, като си сметнеш за какво се бориш и какви ще са следствията на твоята борба… Освен това, ти, народе, си многоброен, ти си в своята къща помежду стените на твоят крепки Балкан, ти си обиколен от имота си. А всичките тия неща са твои най-здрави и непобедими съюзници. Дързост, прочее, и напред с уверение, че победата ще бъде на твоя страна, защото и правдата е твоя. Дързост, защото твоето въстание е благословено от бога и трябва да бъде одобрено от всяка държава, народ и община, у които правдата и человеколюбието не са угаснали!

Издадено от хиляди български въстаници в Балкана.

На 8-ий Септемврия 1875 год.“





Разбира се, че всичките членове и съзаклятници на революционния комитет, които досега се хранеха само с голи въображения, след прочитанието на това възвание бяха препълнени с радост. Подир десятина дена дойде и Стамболов през Цариград, из Румъния, облечен в турски дрехи, с бръснат врат и с толумбаджийски калеври на краката. Той разказа, че мнозина апостоли са минали в България да дигат въстание, че големи приготовления стават навсякъде да се дигне всичкият народ против своите угнетители. Стамболов беше така също апостол и скоро замина за Стара Загора, която беше избрал за свой център.

Скоро служащите по железницата и в Сеймен получиха известие да заминуват за Заара, гдето според казванието на куриерите всичко било наредено, турците треперели, българите се окуражавали от час на час и други още новини, които бяха в състояние да съблазнят всяка чувствителна душа. Много призвани, малко избрани; от многото съзаклятници, които си сучеха мустаките на кръв и които пееха „Стани, юнак балкански“ със сълзи на очите, само няколко тръгнаха за Стара Загора, а именно: Георги Икономов, Ст. Гергюв-Чифутина, Койчо Гергев, Стойчо Петков и Никола Станчев. В числото на тия последните беше и наша скромност. Щом получих радостното известие, същата вечер още се разпоредих да раздам дрехите си по разни лица, съвсем безплатно. За да се вземе във внимание просбата за оставката от железницата, съчиних фалшиво писмо, че майка ми била уж болна, което представих на началника на станцията.

През цялата нощ, колкото другари бяхме събрани да вървим за Стара Загора, не затворихме очи. Та можеше ли да се заспи в такава минута!

На другия ден аз заминах сам за Стара Загора. Докато намеря Стамболова в тоя последния град, два дена се минаха. Той се криеше не от турците и тяхната полиция, но от ония калпави българи, които има във всеки град и които се наричат чорбаджии. Представителите на това ниско съсловие в Стара Загора, които успели да подушат от уста в уста, че в града се крие бунтовник, бяха викали Коля Ганчев, познат и на турците по своите патриотически дела, когото бяха заплашили с предавание на правителството, ако в разстояние на 24 часа не изгони из града опасния човек. Най-после, късно една вечер, Михал Жеков ме заведе в къщата на друг един стар патриотин, Колю Райнов, гдето квартируваше Стамболов, и гдето ние се промъкнахме с голямо предпазвание. Бъдещият двигател на въстанието седеше в една тясна миризлива стаичка, без свещ и без всякакви постилки, сам-саминичък, като че да беше затворник. В едната си ръка държеше револвер за всеки случай, а малко по-настрана върху едно столче лежаха писмените му принадлежности, състоящи от един попски девит, няколко листа бяла книга, една карта на Балканския полуостров, телескоп и компас. От много ходение пешком краката му бяха затекли, които той киснеше в прясол.

Тая нощ дойдоха при нас много селяни из околността, между които бяха и двама войводи от с. Хаинето, дядо Никола Веранчето и Иван Сетирелията, дошли нарочно за споразумение. Тия бяха въоръжени от краката до главата и така самоуверено говореха за приготовленията в своите села, щото две минути маене беше напусто.

— Числото на моите момчета сега засега — казваше дядо Никола с достойнството си на войвода, без да погледне даже наоколо си — възлиза на 700 души. В това число влизат и 80 души турци, мои подчинени хора, готови да грабнат пушките на първи позив. Аз мисля, че с тая смесена дружина ще да можа да завзема Хаинския боаз, щом стане въстанието.

Неговият другар Сетирелията, който не снемаше ръката си от своя бялочиренен нож, при всичко че в стаята нямаше нито турци, нито други някои неприятели, потвърдяваше думите на първия с клюмванието на главата си.

— Що нещо поганска вяра съм изклал — продължаваше тоя последният, — ио никога не можаха да ме усетят, защото знаех как да постъпя. Щом убиех някого, затрупвах го със сухи дърва и малко барутец на челото му, който запалвах — пламваше тялото като кибритена клечка.

Всички присъствующи, най-много любопитният Стамболов, зяпаха в устата на страшния разказвач, който лъжеше безобразно.

— А ти, дядо Никола, до колко души има да си заклал? — попита Михал Жеков.

— Господ ги знае, синко! Мъчно е да се преброят — отговори той след няколкоминутно мълчание.

Това е обща характеристика на всички лъжевойводи в по-новите врмена. Тия никога не са се одушевлявали от патриотически вдъхновения, както това е било с младите работници[4]. Наистина, че тия са излязвали няколко пъти по Балкана, като например Тотювото и Панайотово минувание в 1887 г., но това беше тогава, когато турците гледаха на българските чети като на разбойници и целта им още не беше определена. По-после обаче, когато нуждата от войводи започна да се усеща от година на година повече, поведението на тия някогашни юнаци беше неудовлетворително, ако не и скандальозно. По време на Заарското въстание много момчета се събраха из румънските градове, които нямаше кой да поведе.

Когато предложили на хвърковатия войвода да развее байряка, той противопоставил условия, че преди да изтегли саблята, трябвало да му отпусне комитетът една значителна сума пари, с която да гарантира своето семейство, в случай, че ще падне на бойното поле. Нашите войводи бяха станали цели барони. Панайот Хитов се отнесе, все по това време, още по-унизително. Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събира чета, с които избяга в Сърбия, като си купи от Румъния лозови пръчки, да си сади лозе в Белград!

Това същото се случи и в 1876 година. Когато патриотите си блъскаха главите по кой начин да минат тихия бял Дунав, Тотю войвода подкопаваше стената на една кръчмарница с грабителска цел; а Панайот Хитов, след като накара комитета да му купи оръжие, първо качество, скъпи бииокли, тасче с изкуствена машинка, да пие на Балкана вода и пр., стана невидим из Румъния. Колкото за действията му в сръбската и руската война, аз не можа да кажа нищо определително. За дяда Панайота нека кажат сливенци. Старите войводи имаха значение и кураж дотогава, докогато минуваха за хайдути и докогато турските аени ги имаха за бабаити на равна степен с турците. Щом думата комита доби право на гражданство, щом бесилките се устроиха из България, мисията на старите войводи престана вече. Нови идеи — нови хора!

Аз съм бил много пъти очевидец, че когато ястъклиите мустаци обират паяжината, младите момчета са се сражавали с левска решителност. Причината на това е твърде проста. Хора, които са спечелили веднъж името войвода или друго някое прилагателно от юнашкия катехизис, по само себе си се разбира, че не им се умира твърде лесно, защото ги блазни бъдещето. Помня, когато Панайот пишеше от Белград до русчукския комитет, във всяко писмо загатваше: „Нужно е да се поразмисли за избиранието на един народен главатар.“ Същото това се случва и с дипломиранит. Сгъната диплома и турена в пазвата, се равни с един добър чифлик и с няколко воденици. „Защо я аз имам, когато не можа да й усетя добрината“ — разсъждава нейният притежател и стиска очи пред всякакъв позор.


Няма коментари:

Публикуване на коментар