1 февруари 2015 г.

Разкази за деца от български писатели - VІІ



         Димитър Гулев
         Ветроход с три мачти

         Щеше да стане чудесен кораб!
         Когато одяла корпуса, заостри носа и закръгли кърмата, Дешо почувствува, че този път наистина ще смае целия клас. Повечето от другарите му участвуваха в кръжока по корабомоделизъм и самият той отначало ходеше с тях в пионерския дом. Захласваше се пред моделите зад стъклените витрини, приклякаше, извиваше глава да ги огледа от всички страни и все си мечтаеше за оня кораб, който сам ще построи. Корпусът, разбира се, ще бъде от цяло дърво и ще има дръзко извита линия на ей оня ветроход до вратата. Вместо озъбен дракон на носа като галерите на древните мореплаватели, Дешо си представяше носовата част висока, лека, гиздава. Мачтите пък щяха да бъдат три — разперени, крилати, готови да срещнат с белите си платна всички попътни ветрове. „Такъв ще го направя, на` да видят!“ — заричаше се Дешо и скрито тържествуваше, че в пионерския дом няма нито един тримачтов кораб.
         Като се нагледа и запомни от всеки модел онова, което му се струваше най-хубаво, той престана да ходи в кръжока. Не му беше интересно. Идат, ръководителят очертае на всекиго какво точно трябва да отреже и като изрежеш тая нищо и никаква част, пили я, оглаждай я с гласпапир и докато се унесеш в работата, минали двата часа. А Дешо искаше сам да премисли всичко, да очертае палубата, да усеща как дървото се огъва изпод острия блестящ резец на длетото. И не два часа, а докато отмалеят ръцете му да работи съсредоточено, забравил всичко наоколо.
         Не му харесваше и луничавият Боян с мъничкото топчесто носле. Боян беше председател на кръжока и непрестанно разказваше какви параходи виждал лятос, как плавали те по голямото море. Бъбреше, а нищо не похваща, пази се да се не пореже, изцапа. И защо, да го питаш, се хвали? Дешо още не е виждал море, но какво значение има това, когато всяка нощ сънува сините му простори и ония далечни океани с белите параходи, за които той е чел и знае повече от всички! Ицката пък, който седи до него и постоянно отмята с ръка сламеножълтата коса от челото си, не спазва чертежите. Работи как да е и хей тъй, за`лудо, хаби хубавия материал.
         „Какъв параход ще стане от това? — чуди се Дешо, като гледа сложните чертежи на стената. — Събрали се, дърдорят…“
         И престана да посещава кръжока.
         — Отказа се, значи — подкачаше го често Боян. — Не си моряк!
         — Моряк съм, но… — мънкаше Дешо и корабът не излизаше от ума му.
         Претършува тавана и зимника в къщи — не намери такова сухо, здраво дърво, каквото му беше потребно. Ходеше, оглеждаше се и един ден видя в близкия двор стоварени греди. Докарали ги бяха за строеж. В малката къщица сред двора вече не живееше никой и тя, без врати и прозорци, със свалени от покрива керемиди и оронена мазилка, приличаше на изтърбушена парцалена топка. Ден-два Дешо оглежда двора — кой влиза, кой излиза. Увери се, че стопаните ги няма, а работници още не идват, и се вмъкна вътре. Гредите наистина бяха дебели, прави. Но разбичени отдавна, използувани по други строежи, напукани от слънцето и дъждовете, с дълбоки дупки от гвоздеи, сториха му се поизгнили, негодни. И изведнъж нейде отдолу съзря един объл мертек, затиснат от гредите. Пъхна ръка, опипа го, усети гладкостта му, кръглите следи от окастрените клони и потръпна от радост.
         Вечерта взе изхабения трион и влезе отново в чуждия двор. Дълго пъшка, докато изтегли мертека изпод тежките греди. Озърташе се, ушите му бучаха и все очакваше някой да викне зад гърба му: „Хей, какво правиш?“ Знаеше, че ако го хванат, освен караницата у дома, в училище също ще го мъмрят.
         Ала не си отиваше.
         Сврян в тъмното до гредите, режеше упорито и вехтият трион скрибуцаше жалостиво. Назъбената пластина гризеше все по-дълбоко сърцевината на дървото, от разреза идеше топъл, свеж мирис на слънчева гора. Най-сетне парчето се прекърши, натежа в ръцете му. Дешо го сграби и хукна към дома с такава бурна радост, че забрави триона и после трябваше да се връща и го прибира с отмалели от уплаха крака.
         Времето се беше оправило, слънцето изгряваше отрано сред високото синьо небе и след кишавите и влажни предпролетни дни топлият вятър облъхваше с мекота изпръхналата земя, ронеше белия празничен кит на дървесата. Навред по дворовете и близките планински скатове вече нежно шумяха и отдалеч се синееха бледите още талази на буйно надигащата се зеленина. Докато мечтаеше за кораба, Дешо беше неспокоен, разсеян и майка му току викаше по него, че тия слънчеви дни съвсем са му размътили ума. Мълчалив, скъп на думи, Дешо не й отвръщаше. Уроците си, както винаги, учеше бързо, леко. А после, докато другарите му играеха на топчета, подреждаше инструментите си в бараката и се готвеше…
         Развълнуван, с леко побледняло мургаво лице, той пристегна парчето от мертека с две трупчета връз старата маса с побити в земята крака. Рендоса облото дърво отгоре, където ще бъде палубата. Стоманеният език на рендето облизва с равен съсък плътната дървесина и талашката — дълга, тънка — се навива на весело пръстенче. Дешо разгъва това пръстенче срещу слънцето. То е прозирно, розовозлатисто и момчето се чуди какво е туй дърво. Жилчиците му са къси, едва забележими, вървят някак настрана и рендето, откъдето и да започнеш, не запъва.
         „Че е дъб, дъб е!“ — мисли Дешо, като окача ухаещото пръстенче на носа си и очертава палубата, обръща полуоблото дърво отстрани. Топъл здрач загръща двора, изпълва бараката със сенки. Сухият талаш шумоли в краката на Дешо и този шум му се струва като плисък на уморени, вечерни вълни, залюлели кротко неговия тримачтов ветроход.
         … Ставаше наистина чудесен кораб!
         Ден след ден момчето усещаше тая вълшебна промяна: в ръцете му тежкото, тромаво дърво се превръщаше в лек, наперен, жаден за сини морски далнини ветроход. И самият Дешо неусетно като че се промени. Сутрин ставаше рано, преговаряше уроците си, в клас вдигаше ръка и учителите се чудеха на любознателността и вниманието му. Следобед, без да губи време, той се подготвяше за другия ден и с една неизпитвана никога преди лекота отиваше в бараката, от чиито запрашени стъкла към кораба се промушваха златисти мечове. И макар че работеше внимателно, бавно, искаше му се да изпревари другарите си от кръжока, които вече завършваха своя параход.
         — Боядисваме го, значи — хвалеше се в училище Боян, — и край!
         Че в кръжока боядисват, всички в класа разбираха от белите петна по ризата на Ицката. Той сякаш не мажеше с четка, а с пръсти — около ноктите му се бе спластил синкаво-бял клей, който с нищо не се измиваше.
         — Ами защо го боядисвате? — подпитваше невинно Дешо.
         — Къде се е видяло небоядисан параход! — отвръщаше убедено Боян. — Всички параходи по света са боядисани, за да не ръждясват.
         — За железните може! — съгласяваше се Дешо. — Ама дървените?
         — И дървените се боядисват! — викаше Боян, ала Дешо знаеше, че в кръжока боядисват парахода, за да скрият кривите му и неравни места.
         И се чудеше откъде да намери малко безир, ама истински безир, който да не зацапва, та като напои с него своя кораб, дървото хем да запази топлия си лешников цвят, хем да не попива вода. А когато скова изкусно тънките напречни летвички по стожерите на трите мачти, загрижи се и за платно. Разрови в сандъка с парцалите — не му харесаха. Видя в скрина снежнобялото хасе, което майка му бе скътала за нещо си, и без да се колебае, сряза с ножицата една дълга, широка пет пръста ивица.
         И тъкмо когато работата беше към края си, един ранен следобяд в бараката неочаквано се появи Ицката.
         — Та ти какво бе, ти си цял конструктор! — смая се той, като видя ветрохода, забравил да отметне русия кичур от челото си. — И не казваш, траеш си! Пък ние, Боян де, мързи го — вика, — не е моряк и няма да стане нито капитан, нито конструктор!
         Възторжен, бърз, както винаги, Ицката говореше припряно, тупаше Дешо по рамото и го придумваше още сега да идат в пионерския дом.
         — Ще ахнат, ще видиш! И Боян, нищо че се е возил на истински параход, гък няма да може да рече! — уверяваше го той, а Дешо подсмъркваше изчервен, поласкан.
         — Остави! Да го свърша поне!
         — Не! — отсече Ицката. — Вземи и мачтите, хайде!
         Смутен, объркан, Дешо тръгна подире му. Чувствуваше втренчения поглед на приятеля си, чуваше го как мърмори: „Капитан, конструктор!“, и колкото повече приближаваха към пионерския дом, толкова по-нетърпеливи, бързи ставаха стъпките му. Представяше си с какъв възторг ще го посрещнат в кръжока и струваше му се, ще се случи сега нещо необикновено, много хубаво и той ще бъде доволен, горд и щастлив и всичко около него ще е празнично-радостно.
         От голямата стая на корабомоделистите долиташе висок, възбуден говор и когато двамата влязоха, видяха кръжочниците струпани около ниската маса в ъгъла.
         — Ехей, върна се! — подвикна някой, а Боян хвана Дешо и го потегли към масата.
         — Казвах ли ти! Гледай, значи!
         Завършен, с високи бели комини, опасани с червени пръстени, с няколко палуби, спасителни лодчици-джуджета, котва, витло и всичките му там безброй неща, които се полагат на всеки истински параход, моделът на кръжочниците сребрееше, огрян от полегатите слънчеви лъчи. Неравностите бяха запълнени с маджун и гладко замазани. Цялата му повърхност блестеше като полирана и Дешо си помисли, че точно такъв — бял, чист, яркосветъл — трябва да бъде корабът на другарите му — все весели и шумни моряци, капитани и конструктори, дърдорковци, готови винаги и за всичко безгрижно да се посмеят.
         Дребничък, неугледен му се видя неговият ветроход; незначителни, срамни някак му се сториха сега всички негови вълнения и тревоги. Сети се, че дори бе срязал чуждия мертек за своя кораб, а не се радва като бъбривия Боян, нехайния Ицо или който и да е от другарите си. И не за туй, че корабът му беше малък и открадна дървото, а за тази радост го заболя и болката, още неясна, неосъзната, прониза мислите му, бодна го сякаш право в сърцето.
         От погледите на момчетата, от начина, по който разглеждаха ветрохода и отново го оставяха като че с безразличие, Дешо усети в гърдите си странна тежест — уж я няма, пък тежи! — и с мъка сдържа сълзите в овлажнелите си очи. Беше готов да си тръгне, но влезе ръководителят на кръжока.
         Виновен пред приятеля си, Ицката му подаде Дешовия ветроход.
         — От другия моряк, дето отпадна! — рече той и тъй силно тръсна глава, че косата съвсем покри челото му.
         — Аха! — възкликна ръководителят — нисичък, пъргав момък — и повдигна кораба в опнатата си ръка. — Хубаво! Майсторски направен! И от рядък, славонски дъб!
         После изгледа Дешо с тъмните си дълбоки очи и в гласа му като че прозвуча лека въздишка:
         — Ако искаш, довърши го тук! Ще ти помогнем! — Той погледна белия параход, помълча и добави тихо: — Ще ги сложим един до друг! Единият от кръжока, този от теб!
         Странната тежест в гърдите на Дешо изведнъж подскокна като жива, раздроби се, надигна се към гърлото му. Идеше му да избяга, да се скрие и никога никого от тези свои другари вече да не види. Но вместо това стоеше неподвижен, изтръпнал, усещаше хладината по бузите си и едва когато момчетата се залисаха, взе кораба си и незабелязано излезе.
         На мястото на рухналата къщица един багер се въртеше, ръмжеше, загрибаше земя с яката си стоманена челюст и я трупаше край гредите. Никой не бе забелязал Дешовата кражба и навярно той единствен виждаше светлото кръгче на скъсения мертек сред потъмнелите греди.
         Друг път би останал да погледа.
         Сега си тръгна.
         Прибра се посърнал у дома. Щом го видя, майка му сбра тънките си вежди. Измъкна от скрина сдипленото хасе, подаде му го с ножицата и като гледаше нейде настрана, прошепна:
         — Режи! Колкото ти трябва, режи!
         И Дешо не изтрая. Заплака. Сълзите се стичаха по студените му бузи, капваха по бялото платно, по ненапоения още с безир кораб, по ръцете му — едри, топли сълзи, през чиято бистрота виждаше насълзените очи на скъпото и добро майчино лице.
         Излезе отново навън и се скри в зашуменото кътче зад къщата. Сбра сухи клечки, подпали ги и спокойно, сякаш отдавна бе решил това, сложи отгоре ветрохода, трите мачти с напречните, изкусно заковани летвички и ивицата хасе, широко пет пръста. Жълтите езичета лизнаха сухото дърво, запращяха в тънките мачти, огънаха плата и огънят се разгоря буйно като мъничко далечно отражение на гаснещия златистоален заник.
         Дешо усещаше как се опъва кожата по сгорещеното му лице, ала не помръдваше. Виждаше другарите си от класа, на които Ицката ще разкаже за ветрохода, и те ще го разпитват утре, ще се интересуват и ще искат да им го покаже, а той единствен ще знае, че кораба вече го няма. И докато гледаше последните струйки дим, които бликаха из дълбоките горещи пукнатини на почернялото и смалено, овъглено вече парче славонски дъб, си мислеше, че никога не ще забрави тоя синкав дим и тая мокра топлота в очите си.
         Защото сам бе изгорил своя ветроход.
         Макар че щеше да стане чудесен кораб!


         Димитър Гулев
         Държави

         От всичко най-много обичахме да играем на държави. Обикновено играехме следобед, по хлад. Събирахме се на равния циментен плочник пред Женини и улицата, тиха и прашна, екваше от възбудените ни гласове. Ние бяхме най-големите, ние играехме, а другите, по-малките, седяха по Женината ограда и живо откликваха на нашите победи и несполуки в играта.
         С тебешир или бучка засъхнала вар очертавахме на плочника просторен квадрат и всеки от нас, големите и силни момчета, си ограждаше по един къс от квадрата. В него изписвахме с едри букви името на любимата си държава, определяхме кой ще вика пръв и стъпили с по един крак в държавите си, започвахме играта.
         — Да бие, да бие, да бие… — викаше някой, ние тръпнехме в очакване и когато най-после чуехме името на някоя от държавите в квадрата, хуквахме встрани.
         Онзи, чиято държава споменеха, ни гонеше и уловеше ли някого, вземаше част от „земята“ му.
         Избирахме си ония държави, за които учехме в училище или пък чувахме за тях от родителите си. Аз винаги исках да бъда България и всеки ден се сдърпвахме за това с Недката, сина на бай Ставри железаря. Недката беше по-отстъпчив и си избираше друга държава. Турция вземаше едрият, дебел Филип. Той винаги губеше, но губеше някак си весело, без да се мръщи и сърди, като разсмиваше всички ни с оплакванията си. За пъргавия, жилав и лукав Илийка все оставяхме най-малката държава… Войната беше започнала, радиото и вестниците споменаваха за непознати, нечувани държави и почти всеки ден някой от нас смайваше другите с ново име.
         Играехме без умора, докато се мръкне. Понякога прекъсвахме играта си и отивахме да гледаме дългите сиви колони на немските войски, които бавно пъплеха по близката павирана улица. После се връщахме на нашия плочник и ако не играехме, седяхме около Жениния. Тя беше с две години по-малка от нас, ала на всички ни се струваше, че по-хубава, по-умна и по-добра от нея няма в целия свят. Като магнит ни привличаха сините й бистри очи, дивяхме се на нейните червени, бухнали коси, обградили като пламък нежното й лице с гладка матова кожа. Пред нея бяхме приказливи, остроумни, перчехме се, с каквото ни хрумне, и докато Жени не си отидеше, напразно майките ни подвикваха да се прибираме.
         Ала всички изтръпвахме, когато по улицата се зададеше Жениният баща. Познавахме го отдалеч. И през най-големите горещини той ходеше с тъмни дрехи и черна широкопола шапка, засенила бледото му лице. Илийката се кълнеше, че главата му била гола, без нито един косъм, но не бяхме го виждали без шапката и без кожената ръкавица на дясната ръка, която той държеше права и вдървена, прилепена до тялото си.
         Щом видеше баща си, Жени също преставаше да се смее, лицето й като че се удължаваше и тя смирено го причакваше. Той ни оглеждаше със светлите си очи, протягаше на Жени здравата си ръка и двамата мълчаливо се прибираха. Жениният баща разпалваше въображението ни и ние, седнали един до друг в тъмното, си разказвахме страшни истории. Знаехме, че той работи в голямото жълто здание, откъдето заповядват на всички стражари, и рядко минаваше вечер, без да погадаем за властта на този затворен студен човек, който ни привличаше и отблъскваше едновременно.
         На другия ден отново се събирахме на плочника. Неусетно някак от квадрата изчезнаха имената на много държави. Затова пък онзи, който си избереше Германия, винаги печелеше и мнозина си запазваха нейното име. Само Недката не искаше да бъде Германия. Той си избираше други, непознати за нас държави. Не се учудвахме. Недката беше най-добрият ученик помежду ни и редно беше да знае какви държави има по земното кълбо и коя от тях е най-силна.
         Ала ние искрено се изненадахме, когато една юлска привечер Недката написа на своята част от плочника: „Съветски съюз“.
         В първия миг останахме като втрещени.
         — Недка, защо? — обади се Филип.
         — Тъй! — отсече Недката и кафените му топли очи блеснаха дръзко.
         Възнисък, плещест и як, той с никого не беше се бил, никого не беше нагрубявал. Търсехме го за всяка игра, макар че живееше по-далеч, и сега лесно се съгласихме с новото име, което се появи за първи път в квадрата.
         Започнахме да играем.
         Този път Филип бе запазил Германия за себе си с надежда веднъж поне да спечели. Но както винаги, той губеше. Споменяха ли Съветски съюз, Недката гонеше само Филип и макар другите да бяха наблизо, него ловеше.
         — Пропаднах, пропадна Германия! — тюхкаше се Филип и пееше проточено: — Вечна й памет, алилуя…
         Името Германия беше тъй странно преплетено с войната, с оскъдицата и царевичния хляб, със самолетния грохот в синьото небе и с угрижените бащини лица, че ние пригласяхме на Филип и ликувахме, че той губи.
         А Недката играеше настървено. Скачаше подир Филип, пипваше го ту за врата, ту за кръста и педя след педя отнемаше държавата му. И може би затуй, че за първи път го виждахме да играе тъй горещо, радвахме се на всяка негова победа. Той тичаше зачервен, настръхнал и пъчеше гърди пред децата по оградата, които също тъй шумно изразяваха възторга си.
         Жени пляскаше с ръце, смееше се и размяташе около главата си пламъка на своите коси. По едно време тя изтича в квадрата, огледа Недковата държава и радостно се завъртя на пръсти.
         — О, колко е широко! Колко е широко! — възкликна тя.
         Недката извади от джоба си парче тебешир и написа наново с едри букви името на своята държава. По улицата минаваха хора, поглеждаха ни учудени, усмихнати или смръщени и бързаха да отминат. Ала ние нищо не виждахме. Увлечени в играта, не забелязахме кога до оградата се е спрял и Жениният баща. Не зная колко е стоял! Видяхме го едва когато Илийката се блъсна в него и отскочи като топка настрана. Смръзнахме се по местата си. Жениният баща стоеше неподвижен, вперил очи в Недката и само долната му устна, тънка и бяла, леко потреперваше. Жени гледаше баща си с разширени от страх очи и несъзнателно триеше ръце о роклята си.
         Недката отстъпи назад, ала Жениният баща го превари, вдигна здравата си бяла ръка и го зашлеви по лицето.
         — Марш оттук! — изсъска той. — Махайте се всички! И да не съм ви видял да играете повече на това…
         Той кимна с глава към тебеширения квадрат и като плю в Недковата държава, влезе си в къщи.
         Жени изтича след него.
         Стояхме смаяни, уплашени, обидени. Недката опипа зачервената си буза, огледа се, взе един камък и докато се опомним, метна го по Жениния баща. Ала вместо него удари Жени. Чухме я как изписка, хукнахме да бягаме и само миг след туй улицата опустя.
         На другия ден не посмяхме да излезем. Таехме се из дворовете и скришом си шушукахме през пролуките на дъсчените огради. Страхувахме се да идем у Недкови. Тъй минаха няколко дни. Майките се чудеха на послушанието и добротата ни. Но страхът отпусна сърцата ни и тъкмо когато отново се канехме да започнем игрите си по улицата, една неочаквана вест ни смая: интернирали Недкови. Не повярвахме. Забравили страха си, двамата с Филип изтичахме до къщата на бай Ставри. Там сварихме и други наши другари. Гледахме заключената, запустяла къща и все недоумявахме — как тъй Недката няма да го има вече между нас! Рано тази сутрин стражари бяха откарали до гарата Недката и брат му, чичо Ставри и дебелата леля Шинка.
         Щрапахме боси по напечените плочи на улицата и една и съща мисъл глождеше сърцата ни: дали не интернираха Недкови заради нас, заради играта ни на държави? Минахме мълчаливо край Женини и изтръпнахме. Жени седеше на пейката в градината с бинтована глава и смешно повдигнати червени коси, които ярко се открояваха над бялата превръзка. На коленете си Жени беше разтворила книга, но не четеше, а гледаше към нас и в сините й очи имаше и недоумение, и болка, и тъга. Помислих си за Недката, извърнах глава и с удивление видях, че всичките ми другари гледат настрана. Нещо топло, сладостно плъзна в гърлото ми, насълзи очите ми и побързах да се прибера.
         Този ден из всички къщи по нашата улица се говореше за бай Ставри и аз научих, че по-големият Недков брат, който беше войник, избягал от казармата и изчезнал безследно.
         — Затуй са ги подгонили! — въздъхна мама и очите й се наляха с печал, а аз си мислех, че не е само затуй и че тук навярно имат вина играта ни на държави, Недковият камък и Жениният баща.
         Ала никой от възрастните не знаеше за това.
         По заник слънце се събрахме на плочника. Жени я нямаше нито на оградата, нито в градината. Липсваше ни тя, за да започнем играта, още не беше се мръкнало, за да бъбрем за страшни неща. Седяхме на бордюра, някой свиркаше с уста и на улицата беше необикновено тихо. По едно време Филип стана, зашляпа по топлия плочник и извади от бездънния си джоб парче тебешир.
         — Хайде! Почваме! — подкани ни той и се наведе да очертае квадрата.
         Оживихме се. Всеки си избра държава. Само Филип стоеше замислен. После клекна и грижливо написа: „Съветски съюз“.
         — Филе! Защо? — попита го Илийката.
         — Така! — Филип тръсна глава. — Заради Недката!
         Всички чувствувахме, че този път зад играта ни се крие нещо друго, твърде голямо, за да го проумеем. И децата по оградата не ни поздравяваха тъй шумно, а все се оглеждаха, и Женината градина беше пуста. Играехме без желание, по навик и затуй може би Филип печелеше. Нарочно бягахме тромаво, за да ни лови по-лесно. Сякаш не той, а Недката играеше на неговото място. Филип се ширеше из целия квадрат, това се случваше за пръв път и ярка червенина бликаше нейде иззад ушите му и заливаше мъхнатите му бузи. Той пръв забеляза двамата стражари, които се показаха в края на улицата. Може би те минаваха случайно. Но в оня миг ние бяхме уверени, че те идват заради нас и навярно ги е пратил Жениният баща.
         — Играйте! — прошепна Филип, внезапно побледнял. — Викайте моята държава!
         Илийката, чийто ред беше да вика, се озърна плахо, сниши главата си в раменете и замълча.
         — Аз викам! — обади се хрипкаво Филип и гласът му екна надлъж по улицата: — Да бие, да бие, да бие Съветският съюз!
         Двамата стражари спряха сепнати, поогледаха се и забързаха към нас. Илийката понечи да избяга, но Филип го спря.
         — Стой! — рече той. — Хайде, пак аз викам!
         Приближихме се до квадрата. Гледах побледнялото лице на Филип и беше тъй тихо, че чувах тежките стъпки на стражарите. Сърцето ми биеше глухо.
         — Да бие, да бие… — Филип се задъха и преглътна с мъка.
         Гласът се губеше в гърлото му, свистеше и го задавяше. Той замълча, стисна с ръка шията си и викна треперливо:
         — Да бие, да бие Съветският съюз!
         Побягнахме. Струваше ми се, че едва търчим, и през рамо видях как двамата стражари тичат към нас. Пред мен Илийката тупаше босите си пети чак от кърпеното дъно на късите си панталонки. Спряхме се на ъгъла. Около тебеширения квадрат не беше останал никой. Двамата стражари стъпваха внимателно по плочника, навеждаха се да четат имената на държавите и отдалеч ни се заканваха. По едно време взеха да трият нещо с ботушите си. Кабарите дращеха по циментовата настилка, този остър, скрибуцащ шум достигаше до нас и пълнеше сърцата ни с тревога. Прикрихме се зад ъгъла и оттам гледахме как стражарите тътрят нозе по плочника. После те тръгнаха към нас и ние, изтръпнали, хукнахме, накъдето ни видят очите.
         От тази вечер, здрачеше ли се, по нашата уличка минаваха стражари. Ние не смеехме да излезем и никога вече не се събрахме на Жениния плочник, никога вече не играхме на държави.


         Любен Дилов
         Най-интересният ден от ваканцията

         _Съчинение по преживяно от Генка Петрова Генчева, уч. от VIIа клас_

         Това беше денят на 23 юли миналата година. Ще запомня този ден за цял живот. И други сигурно ще пишат за него, защото там имаше още деца от нашия клас, но аз знам повече от тях, затова ще го разкажа най-подробно.
         Брат ми Стефан беше отишъл с бригадата на Горското стопанство, която засажда с нови борчета Голия рид. По обед времето се развали. Ние сме в планината и това често се случва и през лятото. Задуха студен вятър и мама каза: „Този калпазанин пак не си е взел ни дрешка, ни нещо за ядене.“ И ме изпрати да му ги занеса. То не е далеч, но бригадата отиде с камиона на Горското, пък аз трябваше да вървя пеш. Заради моя брат, който наистина е калпазанин, щом и онези не го одобриха. Макар че все дига гири и разтяга пружини, да му станели мускулите големи. Добре, ама онези не искат само мускули.
         Те бяха кацнали на Цонковите ливади, сигурно защото отвсякъде са оградени с горички и храсти, та от пътя нищо не се вижда. Така ми и обясниха, когато аз им предложих да ги заведа в село. Не искаме, казаха ми, да ни виждат много хора. Ще се вдигне шум, пък ние бързаме. При нас времето тече по-бързо, не е като при вас. Но това беше после.
         Аз си вървях по пътя и не беше никак приятно, защото вятърът биеше право срещу мен. Когато стигнах под Цонковите ливади, из храстите излязоха двама души. Някои не вярват, че не съм се уплашила, но тогава аз наистина не се уплаших. После малко се уплаших. Те не изглеждаха страшни. Бяха облечени в едни сини гащеризони, като от найлон, а лицата им бяха скрити. Също като на овощарите в нашето стопанство, когато пръскат дърветата с химикали, та си помислих, че са хора от съседното село или от Горското стопанство, или пък са пилоти от селската авиация.
         Единият каза нещо, но аз не го разбрах, защото беше на чужд език. Аз знам няколко изречения английски, почнах да го уча миналата година в читалището, а и по телевизията слушам уроците. Затова им казах на английски: „Не ви разбирам.“ Тогава другият каза нещо на руски. Аз руски знам повече, нали го учим в училище, но като му е скрито на човека лицето, трудно се разбира какво говори. Помислих си, че нещо са се объркали из нашия край чужденци някакви, затова ги запитах: „Что вам нужно?“ Учителката ни по руски казва, че аз имам най-доброто произношение в класа.
         Те пак не си свалиха маските, но той започна да говори бавно и високо, та вече му разбирах, макар да не беше руснак, веднага се познаваше. Каза ми да не се плаша, те били космонавти и имали нужда от моята помощ. Запита ме и дали искам да видя техния звездолет, ей там бил, наблизо. Всички сме чели, че космическите кораби, когато се връщат, не винаги могат да кацнат, където трябва. Понякога даже в океана падат, затова много се зарадвах, че точно край нашето село се е случило да се приземят. И че аз първа ще ги видя.
         Корабът им беше голям като цепелин и много странен. Аз съм виждала по телевизията и американските, затова разбрах, че това е нещо съвсем друго. Сега в село викат „летяща чиния“, но то е, защото нали вестниците по-рано все пишеха за летящи чинии. Никак нямаше вид на чиния. Изглеждаше дори мек като балон, който от време на време леко се издуваше и почваше да изпуска синкави лъчи.
         — Слушай ме сега внимателно, девойче — рече ми този, който говореше на руски. — Както виждаш, ние не сме земни хора. Идем от една далечна звезда. Но в Галактиката има и други цивилизации, все различни. Те са обединени в един голям съюз и си помагат една на друга, когато летят в Космоса. Само Земята още не е в този съюз, защото хората едва отскоро започнаха да излизат извън нея, и то съвсем наблизо. Нямат още нужните средства. За да подготвим човечеството по-бързо да настигне другите цивилизации, решихме да поканим от различни краища на Земята по няколко деца да дойдат с нас. Те ще се учат в галактическото училище, заедно с деца от другите цивилизации. Ще научат езиците им и всичко онова, което хората още не знаят. Като се върнат, ще предават знанията си на другите хора, ще бъдат и преводачи, когато другите цивилизации почнат да посещават Земята. Вече взехме деца от много страни, останаха ни още пет места. И ето че кацнахме тук. Молим те да ни помогнеш. Доведи ни бързо десетина момчета, които желаят да дойдат с нас, та да си изберем подходящите.
         — Защо само момчета? — запитах го аз. — Ние, момичетата, винаги сме по-добри ученички.
         — Знаем — отговори ми той. — Но като преглеждахме земните момчета и момичета, видяхме, че на тази възраст момчетата са по-здрави и по-устойчиви, пък условията там ще бъдат необичайни за човешкия организъм. Но за следващия курс ще опитаме и с момичета. Кажи, ще можеш ли да свършиш тази работа, ама бързо?
         — Уха! — рекох му. — Тъкмо са събрани на куп, на бригада са, ей на оня рид! — И хукнах да доведа момчетата.
         Трябваше всичко да стане тихомълком, те така ми казаха, защото не било сигурно дали ще намерят подходящи момчета при нас, но как да не се вдигне шум! Все на ухо им го пошепвах, най-напред на брат ми, но те се развикаха, че съм била „откачила“ и стига съм ги баламосвала, и така нататък. Аз им рекох: „Добре де, елате да видите, после ще си говорим!“ А те, нали не им се работеше, тръгнаха всички подире ми, и малки, и големи. Изобщо, разтури се цялата бригада. А чичо Петко, горският, също тръгна подире ни, но не можа никого да върне. Пък като стигнахме до Цонковите ливади, всички така се облещиха, че е просто неописуемо. И чичо Петко си глътна езика. Ония двамата обаче не ми се разсърдиха, загдето им доведох толкова народ. Този, който говореше руски, направо започна да им държи реч. Изглежда, наистина много бързаха.
         Той им разказа за другите цивилизации и за галактическия университет, където постоянно се учели деца от всички цивилизации, и попита има ли желаещи момчета да тръгнат с тях. Никой не се обади обаче и той, като почака, им обясни, че те щели да бъдат първите пратеници на човечеството при другите цивилизации, първите истински звездни хора. И не само човечеството, другите цивилизации също щели да им бъдат благодарни, ако те изпълнят дълга си, да свържат Земята с братския съюз на мислещите същества в Галактиката.
         Тогава брат ми вдигна ръка и аз бях много горда с него, че той е толкова смел и че ще се прослави. Веднага след него се обадиха още двайсет души, защото нали той им е главатар на тайфата. Чуждоземният космонавт ги похвали и каза един по един да отиват в кораба, където щели да ги прегледат. Брат ми пръв тръгна заедно с другия космонавт, но тогава чичо Петко започна да им се кара, че не можело така, това са деца и без разрешение на родителите им, а също и без разрешение на правителството, защото това са български граждани, не бивало да предприемат нищо.
         Чувдозвездният пратеник му отговори, че щели, разбира се, да уведомят родителите на избраните, и щеше още нещо да каже, но в този миг от кораба им изскочиха пет засмени момчета и се развикаха на руски: „Ну, смело, давайте, братци, с нами!“ И ни заразправяха, че са сибирячета, сега забравих името на селото им, и че било велика работа, за една секунда долетели от Сибир в България. Те самите казали на звездонавтите да дойдат тук, когато ги попитали от коя страна още да вземат деца. Българите, рекли им, са славен народ, ние си пишем с пионерите от едно училище. Тогава всички момчета се занадпреварваха да се записват, та не забелязахме, кога чичо Петко бе изчезнал. Отишъл да доведе баща ми.
         Прегледът трая много кратко. Момчетата разказваха, че само им слагали на главите нещо като шлем и: хайде, отивай си! За десетина минути се изредиха всички момчета. После наклякахме на ливадата и говорещият руски звездонавт ни обясни: Нека другите да не се сърдят, всички момчета били добри, и здрави, и умни, но апаратът им избрал подходящите по специални показатели. И назова петимата щастливци. Сега в цяла България ги знаят, та няма нужда да им пишат имената. А пък брат ми, какъвто си е нахален, се изтъпанчи и му вика: „Отгде накъде, аз съм по-силен например от Драго Нешев, и по география съм по-добър от него.“ Но звездонавтът му отговори, че той също не бил в състояние да иска обяснение на апарата защо е направил такъв избор. Апаратът принадлежал на самото галактическо училище. И покани момчетата да влязат вече в звездолета. Добре му натри мутрата, защото Драго Нешев е такова момче, каквото брат ми никога няма да стане!
         Те бяха сега малко поизплашени, но явно апаратът ги бе подбрал правилно и нито едно не се отказа. А като се сбогувахме наред, Драго ми пошепна на ухото, че само за мен му било мъчно. Аз му казах да се учи добре, та да не изложат там селото ни. После другите момчета ми се подиграваха, загдето съм го била целунала по бузата и викаха, че ушите му били станали червени като сплескани домати. А защо да не го целуна, когато всички знаят, че сме приятели с Драго още от трети клас; пък той заминава чак при звездите!
         Докато се усетим, и космическият кораб се вдигна много нависоко, съвсем, съвсем безшумно. Когато баща ми и още няколко души пристигнаха с ловджийските си пушки, запъхтени, защото бяха оставили колите на пътя, той висеше високо над нас и като че ли пулсираше и излъчваше една много приятна, сега зеленикава светлина. Чичо Петко вдигна пушката, но баща ми го спря — нали децата бяха вътре. Пък и да беше стрелял, нямаше да го стигне. В следващия миг звездолетът се стопи във въздуха, сякаш никога не бе идвал.
         Голяма паника настана в село, защото възрастните трудно приемат такива чудесни работи, все лошото виждат най-напред. Отвлечени били децата, от бандити някакви, от терористи, не знам си още от кого. После някой викна, че по телевизията ги давали, и всички хукнахме пред телевизорите. Както си вървял някакъв филм, значи, изведнъж се прекъснал и се показали разни деца. Успяхме да видим едни негърчета и япончета, и русначетата видяхме пак. Всички поздравяваха близките си на своите езици.
         После на екрана цъфнаха и нашите момчета. Смееха се и ни махаха с ръце. А Драго се изказа от името на групата, защото той е най-умният в нея. Каза: „Мили родители, не се безпокойте за нас! Вече сме много далеч от Земята, но сме здрави и бодри и си имаме всичко, което ни е нужно. Тук е много весело, а наоколо е фантастично с всичките тия звезди и галактики. Вече научихме толкова много неща, колкото цял живот нямаше да узнаем на Земята. Направо в мозъка ни вкарват знанията с едни вълшебни шлемове. Точно след един земен месец ще ви се обадим пак по телевизията, вече от самото училище, и по същото време, така че чакайте!…“ После той се изчерви като на Цонковите ливади, предаването беше цветно, затова съвсем ясно се видя, и добави: „Чакай и ти, Генче!“
         Тогава мама, която все се вайкаше заради децата и викаше на татко, че той носи отговорност, защото баща ми е председател на селсъвета, пак започна да му се кара. Какъв си ти председател бе, рече му, да не можеш да вкараш сина си в това училище! Наесен ще се чудим как да го запишем в гимназията с тия слаби бележки! Язък ти за председателството!… Но баща ми само се разсмя. Той е много търпелив, пък сега беше се успокоил и заради децата, та й рече на шега: „В замяна на това ще имаш пък зет, завършил галактическия университет, не чу ли какво каза Драго?“ А аз избягах в другата стая и малко си поплаках, но не защото ми беше мъчно.
         И сега не ми е мъчно. Това е велика работа, историческа, както казаха звездонавтите. Пък нашите момчета са прилежни, сигурно ще се учат добре и като се върнат, ще свържат Земята в братския галактически съюз на цивилизациите. Тогава ще си ходим на гости, а Драго сигурно ще вземе и мен още в първата експедиция. Той е сериозно момче и като каже нещо, прави го.
         Ето това беше най-интересният за мене ден през тази ваканция!


         Любен Дилов
         Завръщане в бъдещето


         На българския космонавт Георги Иванов, който ми подскажа идеята за този разказ.


         Дълго преди да пресекат орбитата на Плутон, сигналните автомати събудиха екипажа от изкуствения му сън. Това беше екипажът на първия фотонен звездолет, който някога бе тръгнал от Земята, за да изследва най-близките до нея звезди. И сега се завръщаше.
         Но връщаше ли се наистина? И къде се връщаше?
         Звездолетът бе летял с близка до скоростта на светлината скорост. А тогава, това е известно и на децата, времето в него се свива. То сякаш замръзва в ледените простори на Космоса, докато там, на Земята, е продължавало своя топъл и безспирен ход. Така годините, които десетте мъже и десетте жени бяха прекарали в звездолета и по планетите на близките звезди, на Земята бяха се превърнали в столетия. А нима можеше някой да предскаже какво ще се случи някъде след столетия? Завръщането от дългите пътешествия из Космоса винаги означава отиване в едно далечно и неизвестно бъдеще. Как щеше Земята да посрещне сега своите някогашни синове и дъщери? Чакаше ли ги тя изобщо, или вече бе ги забравила? Защото всичко бе възможно да се случи през тези столетия — и добро, и зло.
         В орбитата на Плутон, най-далечната планета на Слънчевата система, вече се улавяха множество радиовълнови и лазерни излъчвания. Те бяха неразбираеми, но накараха сърцата на астронавтите да заподскачат в луда радост.
         — Естествено е да не ги разбираме — каза радиоинженерът, който заедно с жена си, също инженер, дежуреше при апаратите за свръзка. — Техниката им се е променила. Но нашите сигнали ще уловят, не може да не ги уловят.
         Вече втора седмица те пращаха към Земята позивни сигнали с цялата мощ на своите апарати.
         — Да, сега и аз вече имам чувството, че наистина се завръщаме — каза жена му. — Все не ми се вярваше.
         — Кое ти се иска да направиш най-напред, щом слезем на Земята — попита я той. — Най-най-първото, което най-много ти се иска?
         — Да погаля някое детенце, да го нацелувам — отвърна му тя и се разплака.
         Тежките условия на полета не бяха позволили на никое от тези семейства да има дете. Така по-голямата част от живота им вече бе отминала, без да чуят детски плач и детски смях.
         — Ще помоля да ми дадат работа в някоя детска градина — каза жената. — И без това сигурно всичко така се е променило, че ние не ще бъдем годни за никоя от техните нови професии.
         Той си помисли, че е възможно да не съществуват вече и детски градини. Че хората може би сега имат повече време сами да гледат децата си или пък с децата се занимават специални роботи. Но не й го каза, за да не я наскърби. И защото на неговата силна ръка, която лежеше в очакване върху пулта за управление на радарите, също се искаше да погали сега някоя детска главица.
         — Звездолет „Алфа“, слушаш ли ме? Звездолет „Алфа“, слушаш ли ме — проговори най-после апаратът пред тях на разбираем земен език. — Говори приемната станция на Плутон. Намалете скоростта! Чакайте в орбита специалния лоцман, който ще ви отведе на Земята.
         — Няма нужда. Помним добре пътя — извика радиоинженерът малко обидено. За толкова глупави ли ги смятаха вече?
         — Опасно е. Из Слънчевата система има много непознати за вас изкуствени планети.
         — Какви са тия планети?
         — Градове. С милиони хора население.
         — Защо не ни се покажете на екрана? Да видим най-после един земен човек.
         — Аз съм робот — отвърна гласът. — Следвайте автомата-лоцман.
         Лоцманът се оказа мъничка топка с радиомаяк, която излъчваше ярка рубиненочервена светлина. Тя излетя от Плутон и потегли към Земята. Като червена пътеводна звезда.
         Звездолетът послушно тръгна подире й, но нетърпението на хората в него застрашаваше да го взриви. Налагаше се да летят по-бавно и пътят до Земята щеше да трае, както им се струваше, безкрайно дълго. А все така никакъв човек не изгряваше на техните винаги отворени екрани. От Нептун пак им се обади робот. Около Сатурн и в пръстените му навярно гъмжеше от всякакви станции, защото множество такива автомати си препредаваха един другиму съобщения за тяхното преминаване. После червеният лоцман ги преведе далеч-далеч край Юпитер, сякаш сам се боеше да наближи тази най-голяма планета. Вече наближаваха и широкия, наистина опасен астероиден пояс между него и Марс, а от Земята продължаваха обидно да не им обръщат внимание. Сякаш човечеството бе изчезнало и бяха останали само създадените от него автомати.
         Най-после, след цял месец безпокойство, екранът на главния приемник звънна с мелодичния си призивен гонг. Астронавтите веднага се струпаха пред него, но онова, което се показа на екрана, окончателно ги обърка. Беше лицето на едно не повече от дванайсет-тринайсетгодишно момче.
         — Привет — каза то. — Добре дошли в Слънчевата система. Говори ви космическият град Гагаринск. Каним ви най-сърдечно, преди да отидете на Земята, да бъдете наши гости.
         Хората от звездолета се спогледаха. Подиграваха ли се с тях? Шеги ли си правеха? Защо не им се обаждаха от някой земен космодрум? Какво е това дете?
         Лицето на момченцето обаче беше толкова сериозно и толкова хубаво, че жените се просълзиха от умиление.
         — Какъв е този Гагаринск? Изобщо какво става на Земята — попита командирът строго. — Ние сме грохнали от умора и от мъка по Земята, не ни задържайте излишно.
         — Гагаринск е първият град в Космоса — отвърна момчето. — Не се безпокойте, на него има всичко, което има и на Земята. И е близо до нея. Тук са всички училища и университети, в които се учат бъдещите космонавти и граждани на Космоса. А всяка година по това време ние каним в Гагаринск децата от цялата Слънчева система, за да отпразнуваме заедно празника на детето. Всички делегации вече са на път. Бъдете наши гости, молим ви. Нашите празници са много весели. Ще има състезания, концерти, карнавали… — заувещава ги сега вече съвсем по детски момчето.
         Радиоинженерът пошепна на жена си:
         — Какво ще кажеш? Нали искаше детска градина?
         Жена му нищо не отговори, задавена от вълнението си. Та има ли и по-голямо вълнение за една жена, която десетилетия наред е гледала само уреди, огън и лед, която е слушала само безмълвието на междузвездните пространства, да чуе най-после едно детско гласче, да види най-после едно такова сериозно детско личице?
         — Какво ще кажете? — попита командирът и целия екипаж, но срещна засиялите погледи на мъжете, мокрите от сълзи очи на жените и се засмя. — Ще дойдем, разбира се. Кажете как да ви намерим?
         — Урааа! — викна внезапно момчето и от неговата сериозност не бе останало нищо. То весело забърбори: — Не се безпокойте! Ние ще променим програмата на вашия лоцман и той ще ви доведе. А дотогава гледайте нашите предавания за предстоящите тържества. До скоро виждане! Чакаме ви!
         Екранът се разми и детското личице изчезна. Но миг след това от него гръмна празнично-игрива музика. А в тъмните му глъбини, сред звездите, изгрели на него, се завъртя бавно някакъв дълъг и бляскав от разноцветните си светлини цилиндър. Единият му край бе разперен като паунова опашка от огромните радарни мрежи и гигантските огледала, които превръщаха слънчевата светлина направо в електричество. Те също му придаваха празничен вид.
         Астронавтите го гледаха като омагьосани. Значи това беше първият изкуствен град в Космоса? Градът, който сега децата бяха превърнали в свое вълшебно царство? Градът с гори и езера и с всичко останало, което го имаше и Земята! За такива градове бяха мечтали хората, когато от орбиталния космодрум бе излетял първият им звездолет. А сега те бяха вече много, може би стотици, както им каза роботът от Плутон. И всичките — пълни с хора, пълни със здрави и весели деца!…
         Жените хлипаха щастливо. Мъжете стискаха до болка ръцете им, за да сподавят собственото си вълнение.
         — Да, ние наистина се завръщаме в бъдещето — каза дрезгаво командирът. — И, както изглежда, в едно добро бъдеще. Дано да има в него място и за нас.
         — Ще има — каза радиоинженерът. — Щом първи ни посрещат децата, ще има.
         От горния край на екрана към гигантския празнично осветен цилиндър стремително заслиза някаква тъмна мушица. При по-напрегнато взиране в нея можеше да се различи непознат им по форма космолет. Той обиколи цилиндъра, а после сякаш се гмурна в него и изчезна, Гагаринск очевидно приемаше поредните си малки гости. А на хората в звездолета се искаше още сега, веднага, да се гмурнат и те така в онова засмяно бъдеще, което ги очакваше. Те бяха все възрастни мъже и жени, но и желанието, и нетърпението им бяха съвсем по детски пламенни и силни.


         Коста Странджев
         Най-храбрата звезда

         Първата работа на майка му беше да го огледа — от главата до краката. А после изпъшка тежко и се хвана за главата. Ушите му бяха пълни с глина, да не говорим за врата и калните вадички, които се утайваха от краката. Веждите и ресниците му не се виждаха и за тях нищо не може да се каже.
         Майка му посегна, дръпна го за ухото, боли, но той стиска зъби. Защото ха е заскимтял, ха целият свят е научил за това. Съблече окаляните си дрехи, наведе се над легена с топла вода, а устните му продължават да треперят. На моменти усеща, душат го сълзи, а-а-а ще заплаче. Гърлото му се повдига и Пешко едва си поема дъх. А майка му не млъква. Кара му се: Я виж другите деца! Всеки ден ли ще те пера?
         Сетне, когато вече Пешко, окъпан, облече чисти дрехи, тя донесе престилка, пълна с картофи, и ги изсипа на масата.
         — Обели ги. Хей сега ще се върне баща ти, а вечерята още не е готова.
         Натопи окаляните дрехи на момчето в топлата вода и пак нейното си знае:
         — Ще ми кажеш ли къде си се врял?
         Пешко вече бели първия картоф и като гледа към прозореца, отвръща едва чуто:
         — Не!
         Изтича до килера, където са инструментите на баща му. И с пилата старателно наточи ножа. Може ли човек да бели картофи с толкова тъп нож — на трион е станал! А когато се връща в кухнята, изсипва шепа картофи върху печката — няма нищо по-хубаво от печени картофи. И решава: както и да го мъчи майка му сега, каквито и въпроси да му задава, ще мълчи.
         От кухнята Пешко прехвърля поглед навън. Слънцето, допреди малко едро и румено като малина, е изчезнало оттатък рида. Смрачава се. В разредената светлина дървените бараки на селището изглеждат като слепени. Самотна е компресорната будка, покрай която се вие пътеката. Обрасла с полегнала от вятъра папрат, тази пътека е незабележима и в същото време — загадъчна. Видиш ли я такава запустяла, можеш да речеш — нищо не струва. Ама тръгне ли Пешко по нея, и очите му да вържеш, ще стигне до кичестите храсти.
         … Пъхнал ръце в джобовете, тогава се беше загледал в един самолет, който летеше, кажи-речи, над селището, когато внезапен женски глас го стресна:
         — Хей, ти накъде?
         Пешко се спря. Унесен в самолета, сам не беше разбрал кога е излязъл от пътеката и озовал на ръба на дълбоко дере. Насреща му — жена, която той досега не беше виждал на обекта: стройна, с гъсти черни коси, с обло бяло лице и загорели от слънцето ръце.
         — Аз съм Зора — рече му тя открито. — А ти?
         — Пешко — отвърна момчето, без да откъсва поглед от малкото дървено сандъче в краката на жената. И не толкова от сандъчето, колкото от това, което беше подредено в него: амонит, шнур, фитил, капсули…
         Жената улови погледа му:
         — Новата бомбаджийка на обекта съм. Хайде ела да ми помогнеш. Щеш ли, а?
         Иска ли питане! Пешко запретна ръкави и се зае с голямата топка взривен шнур. Зора го запита какво работи баща му. Той й обясни — шофьор е на язовирната стена. И натърти — шофьор на татра. Тогава било естествено, каза тя, и Пешко да се изучи за шофьор на татра, а той, като режеше шнура на късове, отвърна сериозно — то се знае, така е! После тя го погледна хитро под око и го запита нещо, от което дъхът на Пешко застина: „Щеш ли да станеш бомбаджия?“ „Майко мила, бомбаджия?“ — ахна в себе си момчето. Та за всичките деца на обекта това е най-великото нещо на света. И сърцето на Пешко заигра немирно в гърдите. Тупа това негово сърце, сякаш ей сега ще изскочи.
         — Така си и мислех — засмя се Зора, защото още преди Пешко да й отвърне, тя прочете отговора по лицето, по очите му.
         Когато свършиха с шнура, тя напълни кофата с кал, обикновена кал от пръст и вода. Пешко я запита защо й е тази кал. Обясни му, че без кал никой бомбаджия не може да си свърши работата, както трябва. Освен с взрив дупката в скалата се запълва и с глина.
         — Само че тук няма глина, та бъркам кал.
         И като стягаше краищата на забрадката си, Зора въздъхна грижовно:
         — Ех, ако имаше истинска глина…
         Пешко изведнъж се плесна по челото: глина, а? Та това е нищо работа за мен. Полетя по тази самотна и запустяла пътечка. Стигна до кичестите храсти с локвата и още същия час напълни кофата с глина.
         Оттогава двамата — той и Зора — станаха приятели.
         Тя е единственият човек на обекта, за когото Пешко е не само момче, но и сериозен човек. Срещне ли го, ще го запита:
         — Как е? Как върви животът?…
         — Добре! — отвръща й също така сериозно той.
         Другите деца можеш да ги попиташ как са игрите. Защото те играят на стъклени топчета, скачат на въже или гонят котки по керемидите на столовата, а Пешко, научи ли си уроците, нахлупва ушанката и тръгва да дири бомбаджийката.
         Откакто срещна Зора, момчето заживя в друг свят.
         Овързана с въжета през кръста, тя пълзи по коравите камъни, където преди това миньорите с пистолети са пробивали дупки. И ги зарежда с взрив. Толкова високо са, че Пешко си мисли — да посегне и аха ще достигне перестите облаци. Само птиците са по-високо от тях. Въжетата скриптят, стенат, опъват се. Но Зора не спира — върви от скала на скала. А повика ли го — пъхти по стръмните камънаци подире й и Пешко. Защото за къде е тя без него. Без тази кофа с лепкава и синкава глина. Най-хубавата глина на целия обект. Сетне, когато всичко е готово, бомбаджийката пали светкавично фитилите. Грабва Пешко за ръка и двамата тичат презглава под заслона на една грамадна скала. След миг страхотен взрив разтърсва света. Хладна пот пробягва по тялото на момчето. Въздухът се размества. Планината трепти. Жълто-бял облак като балон се разтяга върху скалите. По дефилето се понася гръмовно ехо. То се блъска от бряг на бряг и търси пролука, за да се измъкне. Сърцето на момчето бие. И от тези глухи удари на него му се струва, че чак скалата се люлее.
         Тогава му се иска да го видят другите деца, но къде ти — те играят на билета.
         Стихнат ли гърмежите, Пешко пръв изскача от заслона и изпъчил гърди, високомерно оглежда света надолу. И има защо: хора, машини, камиони, всичко е толкова дребно. Пък къщите на селището са като кубчета, само че разпилени, объркани.
         На връщане към къщи Пешко не върви, а лети. Защото пак е закъснял. И все така — с напрежение в цялото тяло. Все със замиращо сърце ще влезе в къщи. Знае, майка му още от вратата ще го подхване: „Откъде са пак тези калища по теб? Къде се вреш? Стой си в къщи!“ Тя го пита, настоява, а момчето мълчи. Дума не обелва. Макар че така много му се ще да й каже: „Какъв ще е този живот, ако все в къщи седя? Ако все за полата ти се държа? И въобще по въпроса за живота аз съм на друго мнение…“
         Картофите върху печката сега вече цвърчат на много гласове.
         С готварска лъжица в ръка, майка му пържи месото в тигана, тюхка се, че вечерята е закъсняла. Улисана в тия къщовни грижи, тя сигурно е забравила за лудориите на Пешко. Но дори и да се сети и да захване отново да го пита, пак ще мълчи. Да не седне сега да й обяснява, че ходи с кофата за глина. Или за това, че се катери със Зора бомбаджийката по най-високото. Каквато е плашлива, никога повече няма да го пусне там. И пак ще почне с нейното: „Стой си в къщи! Малко ли ми е, че баща ти е все на път с камиона?“ Ще му приказва всичко това, но той ще й възрази: Ще й каже, че иска да живее по` иначе. Не както другите деца. По` иначе от тях… Сигурен е, че нещата като нищо ще се развият точно така. Знае какво ще се случи и по-нататък: майка му ще свъси чело, веждите й ще се свият във венец и тя ще му рече: „Малък си, глупав си и затова приказваш така. Да живееш по` иначе!… От къде на къде ти идват наум такива неща?“
         В стаята се понася сладкият аромат от печени картофи. Момчето грабва един от тях и лакомо го пъха в устата. Само дето не ревна от болка — картофът изгаря устата му. Майка му го вижда, сочи го весело с пръст и го закача: „Лакомдол! Така ли се ядат печени картофи?“ — Тя взема друг картоф, разполовява го, посолява го с дъхава чубрица и го оставя върху масата: да изстине. А Пешко с нож в ръка продължава старателно това, което се иска от него: да обели всичките картофи…
         Най-сетне — край! Бърше с длан челото си и въздъхва с облекчение. Тенджерата е пълна с обелени картофи — бели, лъскави, обли. Сяда на столчето, изтрива с носната си кърпа влагата от прозореца. И погледът му отново търси самотната пътека, неговата пътека. Чува мислено гласа на бомбаджийката:
         „Как е? Как върви при теб животът?…“
         Стиска очи до болка и се мъчи да види днешния взрив: планината политва…
         — Пешко — стряска го майка му. Я дай картофите тук. Сипи ги в тенджерата — нарежда му тя по-нататък. — Докато сготвя, изтичай до гаража и кажи на баща ти да купи от лавката червен пипер. Ама да не се замотаеш някъде. По-чевръсто!
         Момчето не чака втора покана. Как не се сети досега: Баща му. Ето на кого ще каже всичко. „Ако го няма в гаража, ще го чакам“ — решава Пешко сега в себе си. И ще му кажа: за глината, за Зора и за ония скали, от които свят ти се завива. Вече мислено вижда как баща му се съгласява с него и кима с глава. Защото какви мъже ще са двамата, ако в това не се разбират.
         Намята бащината си ватенка, обува кецовете и изскача навън.
         Стъмнило се е съвсем. Няма ги и одевешните рошави облаци. Небето изглежда като мъртво. Но Пешко изведнъж възкликва: „Я! — Взира се оттатък гребена на тъмната борова гора и повтаря удивен: — Я!“ — Вижда — изгряла е една звезда. Тя е сама. Защото е храбра!
         И все така удивено, момчето върви подир самотната светлина на тази най-храбра звезда на небето.


         Богдан Митов
         Ябълката

         Щом се върне от фермата, майката на Любчо веднага се захваща да готви. Нали трябва да вечерят, пък и за другия ден да има ядене. Понякога и той й помага — бели картофи, реже лук. Много е лютив този лук. Майка му все обещава, че ще си насадят нелютив.
         Тая вечер тя пак застана край печката. Любчо току-що се беше прибрал от улицата, капнал от игри. Изправи се до майка си, още малко и ще й стигне до рамото. Баща му е такъв висок, най-високият в селото.
         — Мамо, искам да ти помагам! — каза той, като мигаше с гъстите си клепки.
         Майка му го помилва по остриганата глава.
         — Добре! — отвърна тя.
         Гласът й беше като настинал.
         Любчо я погледна. Цялата е побледняла и все потреперва.
         — Мамо, студено ли ти е? — попита я учудено той, защото печката бумтеше много силно.
         — Нещо съм понастинала, ще ми мине! — отвърна тя. И му подаде пълна чиния с картофи. — Ще ги обелиш ли?
         — Ще ги обеля! — отвърна веднага Любчо.
         Брат му Стефчо също искаше да помага. Почна да пипа картофите, грабна ножа, а той беше голям и много остър. Любчо едва го измъкна от ръцете му.
         — Върви да си играеш! — викна му. — Това не е бебешка работа.
         Стефчо се разрева, ама с най-високия си глас. Няма още и четири години, а Любчо е голям, първокласник.
         Докато белеше картофите, Любчо все поглеждаше към майка си. Тя продължаваше да трепере.
         Когато яденето беше готово, майка му каза:
         — Любчо, сипи на себе си и на Стефчо и яжте. Аз ще почакам баща ти.
         И отиде, та си легна.
         Двете момчета седнаха край масата, но на Любчо никак не му се ядеше. Очите му бяха все в майка му, която лежеше на кревата. Стефчо ядеше картофената яхния с лъжица, целият се беше омазал.
         Любчо стана и зави майка си с две одеяла, метна и едно палто отгоре, но тя още повече започна да трепере.
         — Мамо, да повикам лекаря? — наведе се над нея той.
         — То ще ми мине! Вие яжте със Стефчо, че гозбата ще изстине.
         Но момчето не я послуша. Полека се измъкна от стаята и затича за лекаря. Подир малко той беше у тях. Прегледа майка му и каза:
         — Пневмония! Ще трябва да ви откараме в болницата!
         — То и тук ще ми мине, докторе! Къде ще ходя! Мъжът ми по цял ден е на къра, няма кой да гледа къщата, децата! — разправяше Любчовата майка.
         — Мамо, аз ще я гледам! И за Стефчо ще се грижа, и за кокошките, и за прасето! — обади се Любчо. — Ти иди в болницата, там по-бързо ще оздравееш!
         Беше се навел над майка си, гледаше я все в очите, които блестяха от огъня. Тя го погали по главата. Ръката й пареше като жарава.
         Подир малко се върна и бащата. Двамата с лекаря отведоха майката в болницата, тя не беше далече, на края на селото, в една яворова горичка. Преди да тръгне, майката повика двете момчета.
         — Да слушате татко си — заръча им тя, — и да се обличате, и да ядете! Любчо, ти си по-голям, грижи се за Стефчо, че нали знаеш, баща ти има много работа…
         — Добре, мамо! Не се тревожи! — отвърна Любчо.
         Лекарят й помогна да се качи в колата с червения кръст. И бащата влезе вътре. Любчо видя през стъклото как майка му си бършеше очите.
         Много му беше мъчно за нея. Уж е голям, пък… през нощта си и поплака, скришом.
         Сутрин като стане, ще направи попара на Стефчо и на себе си, после ще нахрани кокошките, ще сипе на прасето. Баща му излизаше много рано и се връщаше все по тъмно. Двете момчета бяха по цял ден сами.
         Един ден Любчо реши да отиде в болницата. Много му беше домъчняло за майка му. Ами какъв подарък да й занесе? Нали на болните винаги им носят подаръци!
         Както си мислеше за това, момчето погледна към градината. Там беше разкършила клони тяхната ябълка. Любчо затича към нея. Заоглежда я. Търсеше най-голямата и най-червената ябълка.
         И я видя. Беше много нависоко.
         Момчето се покатери на дървото. Ръцете му се ожулиха, докато стигне онази ябълка. Откъсна я, пъхна я в джоба си и забърза към болницата. Беше заръчал на Стефчо никъде да не излиза.
         — Аз отивам на едно място и скоро ще се върна. И ще ти донеса нещо много интересно. И ще играем на прескочикобила. Ще правим каквото искаш! Само стой мирен!
         Заключи портата отвън и хукна по прашната улица. Откак му вадиха сливиците, не е ходил в тази болница. Сигурно затова му се видя толкова далече. А може би и защото искаше по-скоро да види майка си.
         Е, стигна най-сетне. Болницата беше в една градина с много дървета. В нея се влизаше през висока, желязна порта.
         — Ей, момче, къде отиваш? — викна зад гърба му някой, когато беше вече в двора.
         — При мама! — отвърна Любчо. — Тя е тук, в болницата! Отивам да я видя.
         — Днес не е ден за свиждане! Ела в четвъртък или в неделя!
         Този човек сигурно беше пазач. Стори му се много строг. Такъв един, като сърдит, с дебели вежди и телени очила.
         — Аз сега искам… Много ми е домъчняло за нея!
         — Не може! — викна още по-силно чичкото с телените очила.
         Наблизо мина една медицинска сестра и Любчо се залепи за нея.
         — Лельо, мама е болна, искам да я видя!
         Сестрата спря, погледна го, усмихна му се. А щом се усмихва, значи е добра.
         — В кое отделение е майка ти? — попита го тя.
         Момчето не разбра какво му каза.
         — Мама е настинала. Тя работи в кравефермата и се разболя от настинка!
         — Значи във вътрешното! Добре, ела с мене!
         И сестрата го хвана за ръка.
         Докато вървяха, Любчо не смееше да се извърне. Ами ако чичкото с дебелите вежди и смешните очила пак се развика!
         Стигнаха пред висока триетажна сграда и сестрата спря:
         — Как се казва майка ти? — попита тя.
         — Иванка!
         — Коя Иванка?
         — Иванка Андреева Любенова! — изпя на един дъх Любчо.
         — Добре, ще я намерим! — кимна сестрата.
         Влязоха в бялата сграда. Сестрата все така го държеше за ръката. Поведе го из стаите.
         — Сега гледай внимателно, за да намерим майка ти! — каза тя, като му стисна още по-силно ръката.
         — Ще гледам! — кимна Любчо.
         Обиколиха няколко стаи, майка му все я нямаше.
         — Ще я намерим, не се тревожи! — успокояваше го добрата сестра, и все му стискаше ръката.
         И те наистина я намериха. В най-последната стая. Щом отвориха вратата, и Любчо я видя. Тя лежеше завита с одеяло и спеше. Ръцете й бяха извадени над одеялото, точно върху шарките му лежаха.
         Любчо пристъпи до леглото, посегна да събуди майка си, но си отдръпна ръката. Дълго стоя така, загледан в нея. После измъкна ябълката от джоба си, най-червената и най-голямата, дето я беше откъснал от най-високия клон. Тя беше топла от стоенето в джоба му и много лъскава. Постави я на шкафчето, до главата на майка си. Изведнъж стаята се напълни със светлина. Тя извираше от ябълката, като от едно малко червено слънце.
         — Да събудим ли майка ти? — докосна го по рамото сестрата.
         Момчето я погледна, пристъпи още една крачка до майка си, наведе се. Усети й дишането, тихо, едва доловимо.
         — Не, недейте я събужда! Нека спи! — каза Любчо.
         Постоя още малко и си тръгна.
         И докато вървеше към къщи, все си мислеше как веднъж, когато беше болен, майка му разправяше:
         — Ако повече спиш, сине, по-скоро ще оздравееш!
         Слушаше сега тоя майчин глас и бързаше по прашния път за към дома.


         Иван Остриков
         Манолчо и войниците

         Навело глава между краката си, кончето бавно и съсредоточено броеше стъпките си. Манолчо внимаваше някой нисък клон да не грабне каскета му. В хастара беше скрил петте лева, които бай Симо му даде. Бяха уговорили да му плати десет лева за цял ден катерене по дърветата и бране на круши, но когато сандъците бяха вече пълни и натоварени, сухият каруцар съобщи, че нямал повече пари и че остатъка ще изплати по-късно. Манолчо знаеше, че това „по-късно“ може изобщо да не дойде, но нямаше какво да прави.
         Сгърбен и свит на седалката, бай Симо мърмореше:
         — Войска ли е, не ми я хвали. Ако ще и от ангели да е, пак е войска. Виждал съм всякакви, и италианци, че и германци. Нагледах им се. Сега руснаците може и да не минат през нашия град, ние сме малко настрана. Не е беда.
         Манолчо мълчеше. Той искаше да види Червената армия. За нея в къщи говореха едно, а бай Симо мърмореше съвсем друго.
         Наближиха Дъбникът, малка рекичка, която само след големите есенни дъждове беше пълноводна. Сега лятната суша я беше накъсала на кални и зеленясали локви. На стотина метра оттатък се източваше шосето.
         Бай Симо го домързя да заобикаля до мостчето. Кончето прецапа през локвите. Предното дясно колело на каруцата затъна във влажната белопръстица и тя клюмна на една страна. Изпъкналият кокалест гръбнак на животното се извиваше ту насам, ту нататък, то потреперваше от ударите на камшика, влажните му хълбоци туптяха, но то не помръдваше. Слязоха. Бай Симо задърпа кончето за юздите, викаше, ругаеше и подло го подплесваше с камшика отдоле по корема, където най-много боли. То подрипваше, пухтеше и обръщаше глава назад към Манолчо. Гледаше го с тъжни очи, като че търсеше помощ от него. Момчето напъваше с рамото си отзад, но каруцата не можеше да се помести. Дори все повече затъваше. Разядосан, с овлажняло от жегата лице, каруцарят започна да бие кончето през муцуната с дръжката на камшика. Измъченото животно виреше нагоре глава, въртеше я, мъчеше се да се запази.
         — Остави го! — извика Манолчо. — То не е виновно.
         — Ти не се бъркай! — строго отсече бай Симо.
         Момчето замълча. Това беше сухият глас на собственика, който се разпорежда с вещта си.
         Изведнъж по шосето се зададе малка колона червеноармейци. Каруцарят я забеляза пръв. Той задърпа още по-яростно кончето, разкървави устата му.
         — Сега и руснаците ми липсват! — ръмжеше той. — Отидоха ми крушите.
         Манолчо изтича на насипа. Напред вървеше офицер с побелели от прах ботуши. Прах беше полепнал по лицето му и по русите вежди. Като съгледа момчето, той се усмихна. Манолчо също се засмя и махна с ръка. Някой от бойците проговори нещо, другите се засмяха. Момчето ги гледаше учудено. Те не приличаха на крадци, както говореше бай Симо, това беше сигурно, но и по нищо не личеше да са славни и непобедими, както говореха за тях в къщи. Просто това бяха мъже с руси вежди, изпратени и изморени от дълъг път. Колоната завършваше с няколко каруци. Момчето си спомни за кончето. То замахна с ръце и посочи към локвата, където каруцарят все още стоеше с камшик в ръка и гледаше недоверчиво.
         Военната каруца спря. От нея слезе едър, засмян червеноармеец. Той каза нещо на звънливия си език. Манолчо нищо не разбра, чу само думата „лошадь“ и си я преведе по своему.
         — Да, лошо, много лошо сме затънали.
         Войникът тръгна към наклонилата се настрана претоварена каруца.
         — Защо ми го водиш? — изсъска бай Симо и метна палтото си върху сандъците с круши.
         Червеноармеецът се спря пред кончето, потупа го по врата, после започна да го разпряга.
         — Манолчо, кажи му, Манолчо — развика се каруцарят, — да ми остави коня! Какво ще правя без кон!
         През това време друг войник доведе двата коня от военната каруца. Впрегнаха тях. Те потеглиха каруцата и като че без да правят някакво усилие, измъкнаха я от калта и я закараха чак до шосето. Манолчо весело се смееше, викаше и се пляскаше по бедрата от радост. Кончето стоеше засрамено настрана. Срамуваше се, загдето господарят му е помислил, че ще го откраднат.
         Военната каруца вече потегляше, когато момчето се сети. То измъкна ризата от панталоните си, прихвана я с една ръка и я напълни с круши, така, както жените пълнят престилките си. После се затича напред.
         — Братушки, хей, братушки! Круши, вземете круши!
         Войниците спряха, почакаха го. Момчето изсипа крушите в ръцете им, после отново се затича назад, напълни ризата си и пак ги настигна.
         Каруцарят го погледна изкосо, но нищо не продума. Кончето забърза. Свежият вятър беше разнесъл тежката, душна жега. Каруцата затрополи весело.
         При първите къщи те настигнаха военната колона. Градът беше разцъфнал като цвете. Пъстър народ беше наизлязъл по улиците, а още по-пъстри цветя валяха като дъжд върху освободителите. Вятърът играеше със знамената и те плющяха, дърпаха се от дръжките си, искаха да отлетят. Хората викаха „Ура“, прегръщаха бойците, целуваха ги. Най-много викаше Манолчо. Изправен в каруцата, той радостно размахваше каскета си и не се страхуваше, че ще изгуби петте лева, които беше забравил вече.


         Йордан Радичков
         Да имаш и да нямаш

         Племенникът на Фр. Т. Мититаки замина за птичата ривиера и остана там месец време, ако не и малко повече. Фр.Т. Мититаки бе се изселил отдавна, бе се наредил там човекът и от година време все кани своя племенник да му гостува. Той ходи и се върна, ама важен, важен, целият мирише на водорасло, на единия си крак турил пръстен и с тоя крак, дето е пръстенът, стъпва само на пръсти, та важността му става още по-безпределна.
         Ние веднага го наобиколихме и му викаме: Абе Мититаки (той носеше името на роднината си), абе Мититаки, ти що ни не прати картичка от птичата ривиера! Нали като тръгна, каза, че ще ни пратиш илюстрована картичка, а пък не прати! Вярно, че така беше, разправя Мититаки, но как да пратя, кога там няма никаква поща. Да взема да пратя по човек, не съм сигурен дали човекът ще донесе картичките. Веднъж чичо ми изпрати много хубави трохи по някакъв човек, а човекът да вземе да изяде трохите и даже една троха за много здраве не ми донесе. Чичо ми все разправяше: Ако искаш нещо да не пристигне, дето трябва, прати го по човек!
         Мититаки разправя едни чудесии, ние го слушаме захласнато и в учудването си някой току тупне от дървото. Чичо му например имал няколко кораба в ривиерата, държал терасите на хотелите, а така също и водните велосипеди. Никой от нас не е виждал още воден велосипед и Мититаки ни обясни как може да се кара велосипед по водата. Чичо му го возел непрекъснато на тия велосипеди, а нощем го водел по терасите на хотелите, та да се излежават, да гледат светлините на морето или пък как звездите лека-полека вървят по небето, ама съвсем на пръсти, та да не вдигат шум и да не събудят спящите. Главният булевард на ривиерата също бил собственост на Фр. Т. Мититаки и ние питаме нашия врабец какво прави чичо му с тоя булевард. Аз например, ако имам булевард, не зная какво мога да правя с него.
         Как какво!, учудва се Мититаки. Чичо има цял булевард и по цял ден се разхожда из него. Малко ли е човек да има булевард! Ние тука сме изостанали и ако ни дадат един булевард да го управляваме, ще го забатачим още на втория ден. А чичо не забатачва. Той става много рано сутрин и надзирава сто и трийсет метача дали ще пометат добре булеварда. Метачите, все яки мъже, вземат по един палмов лист и почват да метат, ама внимателно, за да не вдигат прахоляк. Те метат, а чичо шета напред-назад, надниква навсякъде и ако види, че са пропус-нали дори една троха, грабва трохата и отива, та се кара на метачите. Ония изпадат в неудобство, почват да метат още по-старателно и докато изгрее слънцето, булевардът блясва, като че е почистен с език. Чичо е много придирчив и не дава прашинка да падне върху неговия булевард, затуй който посетител дойде, най-напред ще отиде да види чичовия булевард и да се разходи по него. Даже един крал идва, заедно с кралицата, те също видяха, цъкаха с езици и одобриха булеварда на чичо.
         Подир обед, когато стане горещо, чичо отива в гаража и дава команди там да изкарат цистерните и да измият булеварда със студена вода. Цистерните веднага излизат, чичо хвърчи над тях, казва къде да се мие повече, къде по-малко, нарежда къде да се повтори и т.н.
         Нямате си представа какво нещо е!, въздъхва Мититаки. Ама чичо ми, нали е човек със замах, па и късметът му е голям, хванал се с булеварда и го направил. Той кога взел тоя булевард, било много прашно, та ценил машини и инженери, асфалтирал всичко, натурял бордюри, а покрай бордюрите пък наредил летни ресторанти. Той лично държи три летни ресторанта и сума врабец е събрал около себе си да му помага. Врабецът по цял ден тича нагоре-надолу и почиства ресторантите било от мухи, било от боклуци или пък буболечки.
         Племенникът ни разправя също така, че чичо му управлява и цялата санитариа власт на птичата ривиера и органи-зира големи отряди за изтребване на комари. Сам Мититаки на два пъти бил взел участие в подобно изтребление. Той вика, че комарите там били големи като хеликоптери и хапели по-зло от кучета посетителите на ривиерата. Чичо му обаче не може да разреши комара да отиде па неговия булевард и да хапе посетителя. Или пък, да кажем, посетителят е седнал в един от трите летни ресторанта, тъкмо си яде супата, и ще довтаса комарът да го ухапе по глезена или по вратната жила. Ако той го ухапе по вратната жила, посетителят ще се ядоса, ще хвърли супата и повече няма да стъпи в тоя ресторант. За това чичо дебне, а ако не той, някой друг врабец дебне и щом види, че комарът се задава с гола сабя, нашият фрас! — прерязва го с клюна на две. Не комар, казва Мититаки, ами еднодневка дори не смее да прехвръкне над чичовия булевард.
         Питаме го какъв е пръстенът на крака му. Мититаки ни разказва, че преди да си тръгне, отишли с чичо му в някаква станция, та го опръстенили. Сега по тоя пръстен учени хора ще го следят и ще разберат подир време къде пътуват врабците. Разбира се, тая работа пак я бил уредил Фр. Т. Мититаки с познанства и с връзки, щото много държел да знае къде ще отиде племенникът му, та като му потрябва един ден, да го повика.
         Нямате представа, вика Мититаки, какъв живот се живее там на птичата ривиера, и ако не бяхте вие, никога нямаше да се върна. Е що се върна?, питаме го ние. Ами за да се похваля, казва Мититаки. Ако нямаше кому да се похваля, хич и нямаше да се връщам! Преди да си тръгна, чичо ме води на една египетска пирамида. Пирамидите някога били на фарарните, ама фараоните измрели и чичо беше хвърлил око на една, та я покори и я завзе. Как я покори!, питаме ние. Ами пирамидата нали се източва нагоре, обяснява ни Мититаки, докато накрая има само едно тънко връхче, колкото да стъпиш с един крак на него. Щом стъпиш горе с един крак, и ставаш покорител на пирамидата. Тя вече е твоя, никой друг няма никакви права над нея.
         Та чичо ми вика, избери си една пирамида, ще я завземеме и ще си имаш и пирамида. Това е чисто фараонска работа, няма никаква имитация.
         Брей, брей!, чудим се ние. Даже и пирамида има чичо ти, съвсем истинска. А, има, разбира се, само че той, чичо, отива на пирамидата обикновено в събота или в неделя да си почива.
         Забогатял човекът, потръгнало му, ка-кво да се прави! Ние тука кърпим беднотията си, преживяваме горе-долу, ни пирамида има някой от нас, ни булевард. А Фр. Т. Мититаки държи и булевард, и три летни ресторанта, сума ти водни велосипеди и не знам какво още.
         Ами гнездото?, питам Мититаки, какво е гнездото на чичо ти. Ами че той чичо ми няма гнездо, казва Мититаки. Тъй ли, споглеждаме се всички ние изненадано и като се съветваме тихо помежду си, решаваме най-после, че всичкото богатство на Фр. Т. Мититаки и цялата му птича ривиера пет пари не чини, щом като той няма едно най-обикиовено птиче гнездо, където може да се сгуши на топло и да го напълни нощем с най-хубави сънища.


         Йордан Радичков
         Пешеходецът, който си подсвирква с уста

         Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста — мигар може да има нещо по-красиво от това! И най-нехайно можеш да пъйнеш ръце в джобовете си и с най-нехаен вид да крачиш под небето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо че са ти мокри ушите от дъжда. Виелица се свие и преспи вълчи вдига, а ти вървиш през преспите пешком, като си подсвиркваш най-небрежно — мигар може нещо по-красиво от това да се измисли. И ей я бледата зеленина, показва мълчаливо своя нос, пчела жужи по нацъфтелите ливади, а пешеходецът върви пеша между пчелите, тревата бавно се изправя подир петите му и цялото поле дъхти на билка. Дълбоко вдишва пешеходецът миризмите на младата трева и си подсвирква най-небрежно.
         Когато зной настъпи, дърдавците пищят, опечени на жегата, стада овце се врат по сенките, птиците се крият в дълбоките гори с разтворени от горещините човки, луди пумпали вихрушките въртят по пътищата и всичко живо търси сенчеста закрила. Единствен пешеходецът върви, нехае, той крачи бодро по нажежената земя и си подсвирква с уста. Трън по пътя някъде клечи, клечи и точи зъби, снишава се и хоп! — петата ще захапе, пешеходецът обаче куцук-куцук, върви с убодена пета по пътя и си подсвирква най-небрежно. Той се катери по стръмни планини, окото му открива гледки непознати, върви и все върви по своя път и ни пречка някъде за него има, ни преграда. Върви и все върви пешеходецът през древната земя, върви по своя път предначертан и си подсвирква най-небрежно с уста!
         Всичко дотук ни го прочете едно от нашите врабчета и доста гръмогласно заяви, че от днес нататък става пешеходец. Чику се смее: Где се е чуло и видяло врабче пешеходец! Ще се види! — заканва се нашият човек. Пиук приемаше всичко за пешеходеца, но смяташе, че вместо да си подсвирква небрежно с уста, по-добре е да тананика: Пиук-пиук, стар турчин седи кръстато и пуши чибук. Мититаки е ходил на птичата ривиера, мешал се е с повече народ и съветва, ако човек реши да бъде пешеходец, то най-добре е да си вземе велосипед. Той например твърди, че в птичата ривиера почти всички пешеходци са с велосипеди. Добре де — пита нашето врабче, — ами с велосипед как ще газиш преспите през зимата? Че то на ривиерата няма ни зима, ни преспи — казва Мититаки. На ривиерата няма, но тука не е ривиера!
         И се смъкна нашият пешеходец от дървото и тръгна пешком през полето, а ние се посъветвахме помежду си и му дадохме името: Пешеходецът, който си подсвирква с уста. Той вървеше през полето, подсвиркваше си небрежно: Фюит! Фюит! Где имаше дупка, пропадаше в нея, гдето срещнеше възвишение, се катереше, препъваше се, на бърза ръка обели колената, но нито веднъж не подфръкна. Видяхме го да обикаля край щъркелите и да ги разпитва за нещо.
         Щъркелите всички бяха с червени египетски кокили. Есенно време те отиват в Египет, купуват си оттам кокили и се връщат напролет по нашите места. Щъркелите живеят по комините на къщите, цял ден кихат от пушека, а като огладнеят, вземат кокилите под мишница и отиват в блатата. За да не си мокрят краката, те се качват на кокилите, газят наред по блатата и мочурищата и гълтат пъпчиви жаби. Нашият Пешеходец обикаля край тях, поразпитва ги небрежно, те му отговарят това, което ги пита, а надвечер си прибраха мокрите кокили под мишница и ги отнесоха да ги сушат върху комините. Пешеходецът тръгна да се прибира и той тук подритваше камъче, там подскачаше на един крак и си подсвиркваше небрежно с уста. Той ни каза, че не одобрява пешеходството на щъркелите, че бил опитал да ходи с кокили, но веднага хвърлил кокилите.
         Обаче, разправяше той, нямате представа колко нещо върви пешком по света. Ами че светът е само от пешеходци. Три милиарда народ живее пешком, и зверовете живеят пешком, добитъкът също върви пешком и пасе по ливадите. Това, що е лъвове, тигри, живее пешком, а така също и слонът, нищо че е най-голямото животно. Аз съм тъй щастлив, че станах пешеходец!
         Подир време Пешеходецът си измисли небрежна походка, туряше ръка в джобовете си, подсвиркваше най-нехайно с уста и като го гледа човек, беше наистина досущ пешеходец. По този повод Драги ми господине забеляза: Няма защо да се месиме, нека всеки живее според себе си! Аз цял живот живея според себе си и още не съм сбъркал.
         Ние живеехме хвърковато, всеки зает с грижи, а Пешеходецът продължаваше да крачи пеша по своя път и стана най-върлият защитник на пешеходството. Твърдеше, че ако няма пешеходци, то на този свят нищо нямало да се измисли. Пешеходецът например е измислил велосипеда, по-късно измислил парната машина, изпонаправил влакове и автомобили, параходи направил също, щото не може да гази пеша през океаните. Там и жица измислил, та ако му трябва да говори с друг пешеходец оттатък баира, да не тича чак оттатък баира, ами си седи на единия край на жицата и вика: Ало!, а оня от другата страна на баира също вика: Ало! После пешеходецът седи по най-пешеходен начин в своите влакове и автомобили, те го отнасят, където трябва, а след туй той си продължава било пеша, било с асансьор. Пък ние, врабчетата — казва ни Пешеходецът, — не сме измислили ни влакове, ни автомобили, камо ли параходи!… Та нашият човек по цял ден говореше за пешеходеца, подсвиркваше си небрежно с уста, търсеше навсякъде пешеходци да разговаря с тях, да чуе някоя и друга пешеходна новина. При пешеходците и новините също тъй са пешеходни.
         Тука трябва да кажа, че първоначално ние малко се притеснявахме от нашия Пешеходец. Всичко, що е хвърковато, го сочи с пръст и подвиква пренебрежително: Гледайте врабче пешеходец! Малко неловко беше наистина, ама нали е наше врабче, не можехме да се откажем от него. В близко време ни предстоеше колективно прехвърчане на река Дунав, искахме да го прехвърчим всички, да разгледаме румънския град Турну Магурели и още същия ден да се върнем обратно. Като обсъждахме как да се представим там, решихме, че ще направим впечатление, ако вземем със себе си Чир, щото ония там едва ли имат врабче да хвърчи на заден ход. Юнашката Фланелка също щеше да дойде с нас и ако додеше и Пешеходецът, то на ония там щяха да им изпопадат капите. С организацията на прехвърчането се беше нагърбил Мититаки, човек учен и впечатлителен, особено със своята сламка.
         В деня на прехвърчането всички бяхме неузнаваеми. Смрадовранката пристигна с хиляда и триста фльонги върху себе си и френското илюстровано списание от 1903 година. Мититаки шеташе напред-назад, даваше разпореждания, всеки се подчиняваше, дори Драги ми господине се отказа да прави забележки, а само подхвърляше: По-вкупом! По-вкупом! Полетяхме вкупом, под нас отдолу подскачаше Пешеходецът и си подсвиркваше небрежно с уста. Чир, с когото бяха приятели, се връщаше често към него на заден ход, за да го окуражава, макар че Пешеходецът не се нуждаеше от кураж.
         Така вървяхме до река Дунав. Там слязохме, за да вземем със себе си Пешеходеца, щото той нямаше как да прегази реката. Братовчедите Пиук и Тананик го пренесоха през реката, на другия бряг го оставиха пак на сушата, спряхме за малко да починем и да пием вода от Дунава. Много вода, драги ми господине! — клатеше глава Драги ми господине. Смрадовранката беше на небето от щастие, че прехвърчала през толкова голяма вода и не била намокрила нито една фльонга.
         Както и да е, продължихме и влязохме в Турну Магурели. Тамошните врабци, като ни видяха, ахнаха. Чир кръжи на заден ход, Пешеходецът крачи по пътя и си подсвирква небрежно с уста, Дебелачко пъшка като локомотив, Пиук и Тананик тананикат непрекъснато весели песни, У Фу опъва постоянно своята юнашка фланелка, Краката му стърчат навън тъй си е опънал краката, че стърчат извън Турну Магурели, Мититаки демонстрира как се пие вода със сламка, а Драги ми господине стъпва важно и току се прокашля за тежест. Смрадовранката такъв прахоляк вдигна със своите хиляда и триста фльонги, че половината Турну Магурели изчезна от погледа, както и единият крак на Краката му стърчат навън.
         Румънският врабец се трупа, цъка с езици, посрещна ни както подобава, разпитва непрекъснато и се удивява, че те нямат нито пешеходец, нито врабец да хвърчи на заден ход, никой от тях не пие вода със сламка, ами направо с човките. Наредиха трапеза с трохи, почнаха да ни черпят, предимно с мамалигова троха ни черпиха, една врабкиня Флорица се завъртя около Драги ми господине и все го кани: Заповядайте, домнуле, опитайте от тази троха!
         Опитвам си, опитвам си! — казва важно Драги ми господине и седи срещу трохата, досущ домнуле. Други пък разпитват смрадовранката за фльонгите и за модното френско списание от 1903 година, тя обяснява всичко главно със сил ву пле.
         Румънските врабци ни направиха впечатление, че много употребяват френски думи в езика си. Там масово се изучава френски език, смятат, че той е по-европейски от нашия и че като го овладеят целия, то съвсем ще станат европейци. И флориците им много свободно се държаха, съвсем по европейски, а не като нашите врабкини, които се държат неевропейски. Врабкините им всички бяха с жартиер, а една имаше дори два жартиера. Ние още не знаем какво е това жартиер, защото ходим боси.
         Ако вие отидете в Букурещ, ще видите там какво чудо е, Букурещ това е Малкия Париж! — ни казаха флориците.
         Наши врабчета бяха ходили с „Ориент-експрес“ до Париж, питахме ги дали са чули някой да нарича Париж Големия Букурещ, но те категорично ни казаха, че не са чули.
         На изпращане врабците на Турну Магурели викат: Виждате ли тоя народ докъде се е развил, а ние само пощем трохи из Турну Магурели, нито някой се е сетил да тръгне пешком, нито да хвърчи на заден ход, нито нищо. Само дето възнамеряваме да летим до град Тулча, ама още не сме полетели. Драги ми господине им вика: Хубаво е, че възнамерявате! Истинският човек не може да не възнамерява! Ние например доста работи възнамеряваме, но е рано още да ги кажем.
         В Турну Магурели се представихме, значи, един път!
         На връщане бъбрехме помежду си и си разправяхме един на друг: че наистина човек трябва да прескочи в чужбина, за да го оценят. Ние се вземаме тук един друг на подбив, а излиза, че тоя подбив е нашата гордост и че дори Драги ми господине в чужбина стана домнуле Драги ми господине.
         Така завърши нашето прехвърчане на Дунава и всеки подир туй продължи да се развива според себе си. Помня, че само понякога Пешеходецът ще ми каже на ухо: Знаеш ли, Джифф, че пешеходецът, като върви и си подсвирква небрежно с уста, на душата му става леко и светло и идва един миг, когато му се ще да полети! Ей тук, под сърцето си го усещам това, не знам защо е така, но е така!


         Младен Денев
         Ваканция

         Кой каквото иска да разправя, но това, моето, не беше ваканция. Първо, мама ме напердаши за двойката. Второ, в нашия край не заваля сняг. И трето, което е най-страшното, учителят каза, че иска да се срещне с баща ми. Тогава бях точно до черната дъска и чух как учителят въздъхна. Най-напред той ми писа двойката и после въздъхна. Челото му беше изпотено, а по пръстите му се виждаше тебеширен прах. Като мушна бележничето в джоба си, учителят каза:
         — Иване, трябва да се срещна с баща ти…
         Едва се дотътрах до чина, а и от новия урок нищо не разбрах, защото все това си представях: връщам се в къщи и баща ми ме чака. Знам, че няма да говори. Ще разтрие черните си длани, ще ги сложи върху коленете и ще каже така:
         — Е?
         След това ще свали фуражката от главата си и пак ще каже:
         — Е?
         Баща ми рядко ме разпитва, той всеки ден пътува, но сега ще намери време. За такова нещо като двойката по география се намира време. А аз не знам какво да му кажа. Ако беше мама, щях да се направя на умислен, щях да река, че учителят ме мрази, и тя ще повярва. Може и да ме удари, но то не е страшно, ръката на мама е лека. Виж, баща ми има големи ръце и аз не смея да го лъжа. Когато му разправям нещо, той ме гледа право в очите, та затуй не смея да го лъжа. Най-хубаво ще бъде да му призная как се случи тази работа…
         Всичко започна от козата. Ние имаме една кафява коза и аз всяка сутрин я водя на полето. Избирам й тревиста поляна, завързвам я за някакъв храст и тя пасе там чак до вечерта. Въженцето, с което я връзвам, е дълго осемнадесет метра и по този начин козата опасва поляните в кръг. Пълен кръг, с радиус осемнадесет метра. Всеки, който помни формулата за лицето на кръга, може да пресметне, че нашата коза разполага денем с цял декар поляна. Формулата никак не е трудна: радиус по радиус по три и четиринадесет. Тук радиусът е дължината на въженцето… Но за моята двойка по география не са виновни ни козата, ни въженцето. Виновно е друго.
         Една сутрин, дордето избирах място за козата, видях край храстите гълъб. Подсвирнах му, но той не хвръкна. Веднага изтърчах нататък. Гълъбът се сгуши, опита се да литне, ала не успя. Приклекнах до него и разбрах какво беше станало. В краката на гълъба се виждаха сплетени конци, замотани около храстите. Сигурно сам се беше вързал, така си личеше по конците.
         Разплетох го и реших да го нося у дома. Беше хубав гълъб, от качулатите. Такива гълъби в нашето село няма. Мушнах го под пуловера и хукнах към къщи, но не щеш ли, по пътеката ми стана жал. Представих си как някъде едно друго момче напразно ще чака своя гълъб. И тъкмо тогава измислих писмото. Не беше голямо писмо. Обясних как съм хванал гълъба, къде съм го хванал, а най-отдолу си писах адреса. Нататък всичко стана лесно: свих писмото на тънко масурче, вързах го за крачето на гълъба и излязох на двора. Щом разтворих ръце, гълъбът отлетя високо в небето. На дланта ми остана само една бяла перушинка.
         После осем дена не се случи нищо, а на деветия получих писмо. Пращаше ми го един ученик от село Сушица. Много се зарадвах, защото моят нов познат също се наричаше Иван, също като мене беше петокласник и искаше да станем приятели. Писмото му завършваше така:

         Скъпи Иване, ти ми направи голяма добрина. Ако имаш време, ела на Римската могила на двайсети декември в дванайсет часа, за да се запознаем и да ти подаря две гълъбчета от новите. Ще те чакам там.

         На двайсети декември трябваше да уча по география, но Римската могила ме дърпаше като магнит към себе си и аз не устоях. Исках да взема и Нешо, сина на кантонера, но той не обича да дружи с други момчета.
         По-добре да не бях отивал… Наистина, сега имам един нов приятел от Сушица, имам и два гащати гълъба, но имам и двойка. Двойката е по география. Още на другата сутрин учителят ме вдигна и ми писа двойка. После ми каза:
         — Иване, трябва да се срещна с баща ти.
         След такива думи върви, че се радвай на ваканцията. Всяка вечер чакам татко да ме викне, а той не ме вика. Снощи се завърна по тъмно и дрехите му миришеха на влак. Лятно време миришат на затоплен влак, а зиме — на студен. Видях го как седна край печката и как разпери черните си ръце. За пръв път ми се стори страшен.
         — Татко — рекох, — да сипя ли въглища? Сигурно си измръзнал навън.
         — Може — отвърна баща ми, без да ме погледне.
         Край, помислих си аз, той вече знае, затуй не иска да ме гледа. Но баща ми не каза нищо повече. Облегна се на стола, кръстоса ръце пред гърдите си и тихо заспа. Така заспива само когато е много уморен. За да не му преча, взех учебника по география и минах в другата стая. Забравих да кажа, че откакто почна зимната ваканция, учех всеки ден. Тая двойка трябваше да я махна от бележника и от главата си.
         По едно време, тъкмо бях стигнал до Хималаите, баща ми ненадейно влезе. В първия момент се уплаших. Той мушна топлите си пръсти под яката ми, разгърна учебника и чак тогава ме попита:
         — Ами ти защо не почиваш? Нали е ваканция?
         — Татко — рекох, — не ми се почива. Пък и обичам да чета по география… Амазонка, Мисисипи, Кордилерите… Все едно че съм тръгнал на екскурзия.
         — Да — въздъхна баща ми. — Екскурзия… Кордилерите… А къде се намират Кордилерите?
         — В Америка — бързо рекох аз. — Най-високият им връх се нарича Аконкагуа. Висок е 7035 метра.
         Баща ми много се зарадва, дето знаех най-високия връх на Кордилерите. Обеща да ми купи книга, а сетне допълни:
         — Хайде, пък като се затопли времето, ще те взема във влака до гара Каспичан. На Кордилерите може да не идеш, ама до Каспичан ще дойдеш. И там, в училище, здраво да държиш. Чу ли!
         При последните си думи той завъртя глава и излезе. Гледаше ме право в очите, сякаш знаеше за двойката. Малко остана да му разправя всичко, но си замълчах. И на другия ден мълчах.
         Така мина зимната ваканция: в четене и страхове. А през втория срок, когато учителят ме вдигна, не се запънах ни на едно място. Писа ми шестица.
         Този ден баща ми се върна много рано. Като ме гледаше как тичам из двора, как се закачам с кучето, баща ми се засмя:
         — Иване, май си оправил двойката по география?
         — Да — рекох. — А ти откъде знаеш?
         — То се вижда — отвърна баща ми. — Хайде, пък друг път да внимаваш, иначе няма да те водя до гара Каспичан. Иди сега докарай козата.
         Направо изхвърчах от къщи. Бягах към полето и все това си мислех, че татко е добър човек.


         Анастас Стоянов
         Крадецът на оръжия

         Привечер момчето разбра, че се стягам отново за лов, влезе в стаята ми, разбута пръснатите по кушетката патрони и най-демонстративно седна сред тях. Направих се, че не забелязвам смръщените му вежди, и като привърших с почистването на пушката, подхвърлих:
         — Дойде да ми кажеш лека нощ ли?
         — Дойдох да ти кажа, че не си изпълняваш обещанията.
         Устните му потрепваха и две сълзички, които се бяха наканили да скочат от клепачите, увиснаха, здраво уловени за миглите.
         — Какво обещание?
         — Спомни си!
         Беше в началото на септември, малко преди новата учебна година. Книги, тетрадки, чанта, нови обувки — всичко чакаше само да звънне звънчето. Какво ли сме забравили?
         — Не мога да си спомня. Подскажи ми.
         — Така си и знаех! — тръсна ядосано главата си то и сълзички се търкулнаха по загорялата кожа на босите му нозе. — А какво стана с приключението!
         Чак сега се сетих. В началото на лятната ваканция му бях обещал едно голямо пътешествие из нашия край, което щеше да започне от берковските малинари и да завърши при дунавските рибари. Имаше подробно съставен план, който ние тайнствено кръстихме „ПП“ — пътешествие с приключение.
         — Кажи де, какво стана?
         Влезе майка му, но вместо да ми помогне, също напомни, че дадената дума трябва да се изпълнява.
         И тогава ми хрумна да го взема със себе си. Щяхме да ходим за гургулици, времето обещаваше да е хубаво, а освен това ловът ни бе по местата на неосъщественото „ПП“.
         На другия ден пристигнахме, настанихме се в хотела и като нямаше как да прекараме следобеда си, тръгнахме напосоки из града. Поседнахме в градинката, минахме край паметника на Христо Михайлов, ходихме на Калето, където археолозите бяха открили стара римска крепост. Разказвах на сина си за въстанието, за подвига на септемврийци, сочех му коя битка къде е станала. Но той слушаше разсеяно и час по час ме прекъсваше:
         — Това вече знам, туй си ми разказвал, тази история я има в читанката…
         Разбирах добре: тези толкова често преразказвани събития и случки не можеха да му заменят обещаното приключение. А и късният следобед с нищо не подсказваше, че то вече предстои.
         И все пак…
         На връщане минахме край музея на Септемврийското въстание. Знаех, че още го ремонтират, но с уредничката сме отколешни познати, та реших да й се обадя, ако случайно не си е отишла.
         Сварих я да заключва тежката метална врата.
         Вела се зарадва на неочакваната среща, покани ни в стаята си, заприказвахме се. Спомняхме стари и нови приятели, споделяхме си грижи и радости, ровехме се из далечните студентски години.
         Не съм и усетил кога момчето се е измъкнало навън.
         По някое време се чу лудо топуркане и един уплашен глас прониза здрачената тишина:
         — Крадец! Милиция! Татко-о!…
         Синът ми!
         Хвърлих се към вратата и той падна в ръцете ми.
         — Какво има, какво е станало?
         Като се задъхваше и сочеше с ръка към полутъмните зали, малкият с мъка успя да изхълца няколко разпокъсани думи:
         — Крадец! Там! Оръжието! Бързо!
         Чу се трясък на разбито стъкло, дъските проскърцаха под нечии стъпки и разтрепераната ръка на Вела най-сетне успя да намери копчето на осветлението.
         — Заключи! — посочих й желязната входна врата, която бяхме забравили отворена, грабнах една от изправените до стената кирки на работниците и след миг се намерих до разбитата витрина. Огледах празната зала и се обърнах към плахо пристъпващата зад мене уредничка!
         — Нещо да липсва?
         — Соточинската берданка! — вдигна длани към побледнялото си лице тя.
         Наведе се над остъкления шкаф и предпазливо измъкна оттам поизбелял каскет, който аз бях взел отначало за музеен експонат.
         — Това е шапката му! — обади се момчето. — В ръцете я държеше.
         — Кой?
         — Крадецът!
         Отпусна се и заразказва:
         — Аз го видях още като влезе, озърна се по ковбойски, приближи на пръсти до пушките, загледа се в тях. После сне шапката, стисна я под мишница. После бръкна да вземе оръжието. После…
         — Как изглеждаше — млад, стар?
         — Такъв един, цял ковбой!
         Преди да реша къде да търся укрилия се крадец, казах на Вела:
         — Бързо се обади по телефона в милицията и се заключете с момчето в стаята.
         Тогава дъсчените стълби, които водеха към горния етаж, изпукаха, чу се сухо кашляне и някой рече:
         — Чакайте бе, хора, каква милиция. Аз съм, дядо ви Сандо. Тюх, да се не видяло!
         И като си помагаше с бастунче, а с другата ръка стискаше стара бойна карабина, към нас запристъпя нисичък, спечен човек, обут в гуменици, наметнал новичка шаячна дреха.
         Първа се окопити Вела.
         — Я, дядо Сандо! Какво правиш, акъла ни изкара!
         — Брей, брей, я гледай каква беля съм сторил с джама! Тюх, да се не видяло!
         Съгледа притиснатия до мене малчуган и вдигна бастунчето.
         — Те тоя хубостник ме уплаши!
         Вела взе пушката, поразчисти строшените стъкла и внимателно я постави върху червеното кадифе.
         — Това е дядо Сандо, стар септемвриец от Лопушанската дружина, добър приятел на музея. Че защо не се обадиш бе, човече, не знаеш ли къде ми е стаята?
         Подаде му каскета, старецът отри с него попотеното си чело, полушубката се свлече и увисна на превитото му от годините рамо.
         — Стана тя, каквато стана! — заклати той глава над разбития шкаф. — Да се обадя, викаш. Нали затова от цял месец обикалям насам, ама я виж фирмата? „ВХОД СТРОГО ЗАБРАНЕН!“ Днеска така, утре така, па гледам одеве — отключено. Надникнах — няма никой. Чакай, рекох, да си видя пушката, ей така, с едното око само.
         Аз и малко смазка съм взел, нали внукът ми е ловец, че един нашенец ми рече пролетес: разваля се, кай, берданката, дядо Сандо. Саде ръжда е! Дотука — добре — старецът пак се закани на момчето, — ама ей този хубостник ме уплаши. Таман бях закачил с нокът капака и проврях ръка, та напипах пушката, като се развика, като се разтича! Сепнах се, стъклото тресна и мене — дим да ме няма! Язък за джама, ама нейсе…
         — Нищо, дядо Сандо, нищо! Стъкла имаме, друго ще сложим. Ти си заслужил за нашия музей, колко експонати си дал, колко спомени си разказал!
         И уредничката ни поведе към стаята си.
         Старият септемвриец пристъпи към малчугана, разроши косата му с грапавите си треперещи пръсти, щипна бузата му. Момчето беше повече разочаровано, отколкото смутено, и мене ми се поиска да го закача за неговия ковбойски крадец, но вместо това рекох:
         — Ето ти на тебе едно непредвидено „ПП“ — Пътешествие с приключение!
         Той ме погледна със светнали очи и се гушна под ръката ми.


         Кирил Апостолов
         По пътя

         Жива душа няма — тихо и пусто е. Само тук-таме ще се мярнат заплетените криволици на заек или причудливите шарчици, оставени от пръстенцата на неизвестна птичка. Но сега не се виждат нито заекът, нито птичката, нито каква да е друга живинка. И затова е малко страшничко. Единствено утъпканото платно на шосето, свързващо града със селата отвъд Струма, напомня, че все пак тук има живот — имало е и ще има.
         На възвишението зад железопътния прелез изниква неясна точица, която постепенно се изгойва, става на чертица и отсам черните стрели на релсите вече добива големината на човек-момче, тринадесет-четиринадесетгодишно, въздребничко, но стегнато и енергично. През раменете — раница, обхванала гърба му като връшник. Коловозите са слегнали от многото стъпки и колела, но момчето не върви по тях, а по непокътнатата ивица помежду им и хич не поглежда, че крачолите на панталоните му целите са измокрени. Навярно си е поставило за задача да стъпче всичкия сняг, за да покаже по този начин на тия, които не бяха тук, и на себе си, че с нови шушони ли е, човек няма от какво да се бои.
         Далечен моторен рев сепва притихналото поле.
         Момчето спира и потрива радостно ръце.
         — Ето късмет на бате Славчо. Няма да върви пеша.
         Овалва грижливо една огромна снежна топка, застава насред пътя и вдига високо ръка. Лицето му усмихнато, а пъстрите очи, в които най-вече е зеленичкото, примигват лукаво и говорят недвусмислено: „Хич не си мисли, че ще ми избягаш. Не запреш ли, ще направя стъклата ти на сол, пък докато слезеш, аз ще съм далече. Виж какво широко поле. Гони ме, ако си нямаш работа.“
         По всичко личи обаче, че шофьорът няма намерение да си играе на гоненица из снежната равнина, та заковава машината току пред носа на момчето и подава навън глава.
         — Цигарка ли, мой човек? Много съжалявам, не мога да ти услужа, не съм пушач.
         Малкият приближава, ухилен до уши, и скача пъргаво на стъпалото.
         — Чакай, чакай. Още не сме се подушили, а ти — хоп! — подвиква отгоре шофьорът. — Бързане, мой човек, е нужно, като ще ловиш бълха, да не избяга. Пък то е занаят женски, а ти, доколкото виждам, си мъж.
         Момчето среща хитрите пламъчета в тесните му като цепки очи, размахва грамадната топка под носа му и го побутва да направи място на седалката.
         — Къде ще идеш, я виж!
         — Тц, тц, тц! Работата наистина никак не е била за шеги. Харно, че спрях. Още щом видях как си застанал застрашително на пътя, някой като че ли ми пошушна на ушенцето, че ако искам да съм здрав и читав, трябва начаса` да спра. Да, да, хвана ме шубето. Знаеш, жив ли е, човек се` си има един страх.
         — Ти си знаменит, ей! — извиква през смях момчето и протяга премръзналите си крака напред.
         — Знаменит! Гледай ти. Пък никой да не ми го каже досега.
         Колата тръгва меко и равно.
         Обяснява, че е от Семково, че е изпуснал рейса и е зърнал само опашката му, и пита шофьора за къде е. Оня не го изслушва дори и на свой ред иска да знае как му викат.
         — Славчо.
         — А какичка имаш ли?
         — Не. Ние сме само мъжки.
         Момъкът присвива устни и почва да си свирука тихичко. Пък то да е свирня, не е, ами едно врабешко писукане. Славчо го гледа такъв рошав, със сключени вежди над носа, с отпуснати широки рамене, с едно око като че ли по-мъничко от другото и му иде да прихне. По някое време шофьорът пак подхваща: Какво е правел в града, следва висши науки ли, що ли, и за къде е тръгнал на тоя сняг. Значи, той изобщо не го е слушал, когато му говореше за това. Да му каже, че е седми клас и учи в града, че довечера е Нова година и иска да си е в къщи на този ден, а неговото къщи е Семково. Нужно е да повтори, че току-виж оня забил към Покров и го остави насред път.
         — Късметлия си — изфъфля подир малко непознатият момък. — Майка ти сигурно ги е натръшкала цяла сюрия.
         — Вярно — шестима сме и се` мъжки. Как позна.
         — По това, че си късметлия. Малко ли са, безкъсметни са или пък са развейпрах.
         Дърветата, насадени в редици край пътя, профучават ритмично в прозорците, а електрическите стълбове, щръкнали в далечината подобно грамадни кръстове, тичат редом с колата, помъкнали подире си своите дебели телени въжета. Моторът бръмчи равномерно, в кабината е топло и по пълничкото заруменяло лице на Славчо потичат светли струйчици пот.
         — Много бърже караш! Има ли четиресе?
         — Сам погледни! Нали си грамотен, следваш, доколкото разбрах. Тука шейсет ли показва?
         — Ти си опасен! Хем е сняг. Ама внимавай, преди реката има завой, свива изведнъж. Колко коли са паднали долу, не мога да ти ги изброя. Да не мислиш, че си по-добър от другите.
         Споменаването на завоя вместо да стресне младия шофьор, още повече го амбицира. Изпъва докрай десния крак и хвърля къс поглед към невръстния си спътник: „А гледай сега дали не показва седемдесет.“
         — Е-ийй! Ама нямаш си страх. Хем не си тъдевашен. Гониш като щур.
         — Ха-ха! — разсмива се рошавият младеж самодоволно. — Кой те научи на тая дума „гониш“?
         — Хайде, ние нищо не знаем. Тука намали, ей!
         Колата трябва да завие неочаквано покрай черния върбалак, а точно на завоя пред тях — кон! Човек никакъв и само то, мършавото добиче, чака насред пътя, разкрачило патрави крака. Спирачките изскърцват рязко, засилената кола се хлъзва като шейна, Славчо хлопва главата си в тавана и камионът отново тръгва плавно и равно. Шофьорът подава навън глава и казва с променен глас:
         — Край, не мърда! Светих му маслото!
         Едва сега отзад се зачуват викове и псувни.
         — Аз нали те предупреждавах… — изшептява Славчо виновно, като че той бе премазал животното. Очите му гледат втренчено оная точка, където за последен път го бе видял, протегнало нагоре шия подобно костенурка. Едното му око, изцъклено, голямо, отразяваше воднистата синевина на небето. Всичко можеше да се събере в броени секунди: първо конят политна, после се скри, сякаш потъна в земята, докато тясната му сплескана глава отново не запълни стъклото отпред, за да остане завинаги там… И окото! Онова страшно изблещено око, което и подир сто години все тъй ще го плаши със студения си блясък.
         Отминават цял километър кантона на пътното и чак сега шофьорът слиза да огледа колата: Само на задните колела личало малко. Лесна работа, избърсва го и край! Загриба шепи сняг, търка и едновременно му смига дяволито, смее се, даже му подвиква: — Другарче-е-е! Господинчо-о-о! Благоволи! Помогни на работническата класа… Не щеш? Е, нищо, стой си на завет там. На интелигенцията по` й харесват заветите. Тя тъй е научена — други да бачкат. Нейсе, ще минем и без нея.
         Славчо стои като подсъдим на седалката. Ако не беше се качил, ако не беше подкокоросал шофьора да усили скоростта, сигурно нямаше да стане и нещастието… Открехва вратата и поглежда към задните колела. С разпилени коси, с пламнало като огън лице оня чисти усърдно следите от кръвта и си тананика. А може пък да не е толкоз страшно, мисли си момчето: ще отидат в съвета на първото село, ще кажат така така… Да не би да го е направил нарочно?!… Само за бедното конче му е жал.
         След известно време момъкът влиза в кабината, избърсва ръцете си о една мръсна топка конци и подвиква развеселено:
         — Хайде, Марушке, вози ни! Тя, моята Марушка, е послушна като магаричката на дядо Матей. Не може да не си чувал за него, тоя мил старец от Подуяне?… Не? Е, мой човек, недей така, излагаш ме, интелигенция, не знам що… А пък тя ми е послушничка, моята Марушка, само дето аз съм луда глава, та я препускам много.
         Славчо гледа втренчено пред себе си. Подир няколко минути мълчание шофьорът подхваща отново:
         — Слушай сега, мой човек, и се постарай да запомниш какво ще ти река. Спрат ли ни, ти си ням. Ясно? Само ако те попитат, ще кажеш, че когато сме минали, конят е лежал изтърбушен насред пътя. Толкоз. Нито дума повече.
         Той прошепва в отговор, че не са го учили да лъже и че досега никога и за нищо не е лъгал.
         — А вълците можеш да нахраниш. Погледни каква сприя се е задала… Я го виж ти него: не са го учили да лъже! Като че ли за това е нужно училище.
         Колата постепенно губи от скоростта си, бръмчейки приглушено. Четчиците стържат по посивялото стъкло и измитат навеяния сняг отляво надясно и отдясно наляво.
         Хоризонтът притъмнява и планината неусетно скрива разпарцалосаните си очертания. Небето, синьо и чисто допреди, помръква, увито в студена синкава мъглявина, и слиза ниско над земята. Вятърът, пръкнал изневиделицата, свири на тънко в отзева на прозорчето, засипва камиона с валма сняг и задавя мотора с налудничавите си напъни.
         Шофьорът на няколко пъти опитва да го заговори, но откак минаха моста, Славчо наистина е станал ням. Все пак на един от многото му въпроси, а именно, за какво мисли в момента, за фъртуната ли, той отговаря натъртено:
         — Не, за коня! И за селянина.
         — Не им бери грижата. Дезеито ще наброи на селянина стотарката и той ще си намери по-добър помощник. Колкото до крантата, дето остана на завоя — до утре от нея и кокал няма да има. През нощта вълците ще я опапат.
         Вятърът носи снега на вълни, на вълни, чистачките скърцат ритмично, а момъкът стиска кормилото и си тананика. Полека-лека гласът му се извисява, изпълва кабинката, ала все така неясен и мъркащ:

         Ме-е-е е еее е еее мъ-ааа
         …………………………………
         Ре-ежи… е-ежи ти-и-и бичкийо,
         бе-егай, бе-егай… шийо…

         Изпълзели най-после на равното, моторът като че ли си отдъхва, а от близките къщи, пъкнали неочаквано сред тъмнината, надничат жълтите пламъчета на току-що запалените лампи. От завета на крайпътната ограда излиза милиционер в дълъг шинел.
         Шофьорът измърморва под носа си:
         — Оня развейплява сигурно е звънил от кантона. Стигнал му е умът за това. — И като се обръща към момчето, свито в ъгъла, добавя с по-спокоен глас: — А ти няма що да трепереш. Ще ни поразпитват, поразпитват, па ще ни пуснат. Ти от коя махала на Семково беше… Долната? Идеално. В двора ще те стоваря като най-драгоценен товар. Само помни какво трябва да кажеш — „лежеше“.
         Милиционерът застава на пътя в едната ръка с електрическо фенерче, в другата някакво листче. Шофьорът отбива встрани и спира.
         — Здравейте, другарю сержант! Какво има?
         — Ти ли премаза коня оттатък Струма?
         — Извинявайте, другарю сержант, ама аз да не би да съм единственият пътник…
         — Преди десетина минути ми звъннаха. Друг не е минавал. Ти си първият.
         — Първият оттука — прекъсва го уверено момъкът, — но пътят от града не води само за насам, а се разклонява и към Покров. Когато минах аз, конят лежеше на завоя и човек не видях никакъв. Сигурно тъкмо тогава стопанинът ще да е бил на телефона. Впрочем, другарю сержант, огледайте колата, все ще личи, нали.
         Милиционерът заобикаля камиона, поглежда тук и там, записва си нещо на листчето и тъкмо да дигне ръка, че пътят е свободен, забелязва момчето в кабината.
         — Ти, малкият, какво ще речеш? Нали си бил с него?
         Славчо трепва, сякаш никога не е очаквал, че ще му зададат подобен въпрос. Облизва пресъхналите си устни, после измъква изпод краката раницата и скача на земята.
         — Той…
         Вятърът подхваща дребничката му фигура и го повлича напред.
         — Ти, гражданино шофьор, почакай! — чува гласа на сержанта и фенерчето светва отново.
         Тръгва напосока, без да вижда къде стъпва. Виелицата е заринала следите. А до неговото село има път, и то какъв път: нанагорнища, преспи, открити чукари, по които и малкото останали дървета са изкривени от силния вятър. На такова вълчо време, спомня си разказите у дома, гадовете влизат в селото и прокуждат кучетата. Когато и последната къща остава зад гърба му, фъртуната го връхлита с още по-голяма сила. В същото време откъм селото изручава камион. Кръшва от коловоза, без да спира да подтичва. Светлият конус на фаровете го обгръща целия и тутакси отминава напред. Озовал се за миг съвсем сам в непрогледния мрак, той се втурва като мушица подир светлината — да я настигне, да е близко до нея. Не, не иска онзи отново да го качва в колата. Само да не угасва, само да не изчезва тая червена светлинка. Нека я има нея, пък тогава да си има и нощ, и буря, и вълци…
         Не помни колко е тичал, много ли, малко ли, когато отведнъж разбира, че светлините са близко пред него. Моторът бумти на място, а оранжево-червените стопове трепкат като живи, сякаш го викат… Притичва с последни сили и едва не се препъва о високото стъпало.
         Вратата изскърцва протяжно и той чува:
         — Откъде пък дойде и ти на главата ми, да те вземат дяволите. Влизай!
         Все още задъхан, Славчо присяда на самия крайчец. Избърсва скришом сълзите, захапва устни, а гърлото му потръпва ли, потръпва от сподавени хрипове.
         Потеглят и тромавите наглед снежни пеперуди, които до този момент кръжаха разбъркано в светналото пространство отпред, отведнъж се устремяват към прозорците и облитат отвсякъде колата. Шофьорът гледа тая препускаща насреща белота напрегнато и мълчаливо. Изглежда безкрайно променен, суров и недостъпен. Все пак чува скимтенето от другия край на седалката и веднага се обръща да види какво е. В същото време момчето отмята глава на обратната страна, за да не го види, че плаче.
         — Е, е, е! Не го взимай чак толкоз навътре. Лоши, добри — това сме… А за коня… здравата ще си изпатя. И за лъжа.
         Двигателят бръмчи монотонно. Опрял лице о стъклото, Славчо подсмърча тихичко, а топлината иде отпреде му като дъх на човек, като неочаквана милувка и от това му става едно хубаво, едно леко, толкова хубаво и леко, тачак го избива на сън.


         Кирил Божилов
         Хлапаци

         Оттатък, пред къщата, някой подсвирна от „Много ли струва една нежна дума“:

         Ти си тука и мълчиш,
         криеш своите очи…

         Защо „някой“, повече от сигурен бях: това е Петруша (Куклата — миглите й са като на кукла). Ако не си въобразявам, преследваше ме, тоест непрекъснато ме търсеше — страшно е натрапчива. Тоя сигнал тя го смята за наш — на двамата, аз нито веднъж още не съм го изсвирил, по-точно — още не съм я повикал с него. Тя сама ми го предложи, преди това ме бе попитала имам ли си любима мелодия. Дръзка е, колкото да се отърва, й казах: „Много ли струва една нежна дума“, макар че това не беше съвсем вярно. Петруша веднага изсвири няколко пъти началото й, настоя: „Харесва ти за сигнал, нали?“…
         — Тука съ-ъъъм! — подвикнах, нарочно не й се обадих със сигнала. И се поусмихнах самодоволен, дори лукав: какво, Симеоне — харесва ти тая забавничка игра да те търсят, и то красавички с бъдеще?
         Бях рисувал домашна коза, повече от петнадесет непълноценни варианта бях нахвърлял. Очите ми засъхнаха, главата ми я окупираха болки. И сега мързелашки се излежавах в ливадката зад къщата, под мрежестия листак на сладката джанка. Всъщност излежавах се в плетената люлка, от детството ми е още.
         И видях сянката над себе си, Петрушината дебнеща ме сянка. След това и силно зелените й очи видях — насмешливи („Хей, мързеланко, спипах ли те!“), но и предизвикателни, в смисъл — магьоснически те предизвикват да ги гледаш все повече, без да се насищаш. Тя така и каза — насмешливо и предизвикателно:
         — Някои живот си живеят, пречка си нямат!…
         И въздъхна тежко, уж завистливо.
         Стоеше над главата ми, аз седнах в люлката със спуснати крака, посочих й до себе си:
         — Заповядай, понася се! — И ми се мярна велосипедът й „Балкан“, беше го облегнала на младата череша.
         — Благодаря, много любезничиш!
         Искаше да каже, че съм любезен към нея; неточности на езика. Често ги пуска такива, веднъж за велосипеда си каза: „Кара по инертност“ (вместо — по инерция), а като й направих комплимент за чаровния й глас, подметна: „Я не ме комплимира`й!“…
         Петруша не пропусна момента, подпря се на рамото ми и хоп, друсна се до мене. Видях как полата й се повдигна, после по белите й крака ще личат ромбоидни отпечатъци от плетената люлка…
         — Къде е братовчедът, изчезна днеска! — попитах я, все с братовчеда наминаваше отначало, докато се поопознаем.
         — Кой братовчед? — изсумтя тя, недоволно се размърда, пък и невъзможно е да се застои кротко тая вироглавка.
         — Гошето, кой.
         — Отде ще го знам? Да не го паса!
         Люлката беше опъната за джанката и за един акациев кол (от гимнастическия лост — мой и на дядо), повдигаше ни от двете страни и ние се свличахме към средата, бяхме се допрели. Стана ми неудобно да се правя на разсеян, уж не усещам близостта й. И за да не ме сметне за нахалник, опитах се да се поотдръпна, но напразно.
         — Не се бой, не ям софиянци! — подметна Петруша обидено, иронично, злъчно. Аз смотолевих:
         — Стига на тебе да ти е удобно и… приятно…
         — Приятно ми е, да!
         Малко на инат го каза, още се усещаше люляковият дъх на одеколона й.
         Петруша си затананика, има вълшебен глас, забележителен слух и не съвсем завидна памет (почти не знае текстовете на песните). Само веднъж да чуе някоя песен, веднага я научава — струва ми се, милион песни знае, забавни, отделно са си народните, за тях е получавала награди и май ще я издърпат да учи в София.
         — Хайде, пей и ти де! — сръга ме с лакът в ребрата, от внезапния удар ли, от гъдела ли подрипнах и тя се разсмя — лудетина е. — Още не съм ти чула гласа, а братовчед ти само се фукляви с тебе, китарист си бил!
         — Е, аз между другото, по настроение…
         — Че ти изобщо имаш ли настроение? Един такъв си ва-ажен, важен — мале мила!
         — Важен, какво искаш да кажеш?
         — Казах го вече! — и си засвирука, тя цял ден си свирука и пее нависоко у тях, непрекъснато я чувам.
         Изобщо у тях е голям шум, баща й е бригадир, майка й е овцегледачка. Овчарникът е зад къщата им, за радиото си имат високоговорител. Сутрин още в пет часа го пускат, махалата размират — нали има предаване за селото… Казват, най-големите богаташи са в селото, парите им така лесно не могат да се преброят. Петруша е малката им дъщеря, само си се шляйка.
         Нещо ми подсказваше: Петруша продължително ме гледа (оглежда), неочаквано за нея повдигнах глава.
         — Какво? — попитах смутен, бях засякъл погледа й.
         — Нищо… — тя като че въздъхна, свенливо сложи ръце между коленете си. — Какво може да бъде…
         Сега аз я гледах, чудех й се как е израснала толкова красива в тая планина, до самата граница. И тя ме „хвана“ с бърз поглед, върна ми го:
         — Какво?
         — Нищо…
         Под плевнята имаше голям орех, под ореха все се намираше шума. Някой шумолкаше в шумата, Петруша просъска:
         — Тоя пак се мъкне… С бинокъла ни следи!
         — Защо ще ни следи, ами!
         Братовчедът идеше, крачеше бавно и ровеше с крака в шумата. Беше си мокрил косата — за да му легне, много го тормози тази негова бодилеста коса. Той наистина има стар, още от войната бинокъл — навсякъде е с него.
         Петруша размахваше ядосано крака, нервничеше:
         — Защото е щурак!
         И добави злобливо, пренебрежително, цялата наежена:
         — Страх го е ние с тебе да не водим любов… Той ще ми каже, смотльо такъв! Гледай го как се е ухилил — не мога вече да го понасям…

         * * *

         Знаех си аз, че така ще стане — дойде ли братовчедът при дядо си, Руша ще се заплесне по него. Нали е софиянец, китарист, само за песни ще си се разправят, пък моят глас, вика тя, е по-грозен и от магарешкия — те имат магаре.
         Други ваканции с братовчеда скиторим по реката, из баирищата, пасем козите — нашите и тяхната, — вършим разни детинщини и с Руша изобщо не се занимаваме. Тя тогава си беше малко дива, опърничава, с майка си овцете пасеше, само че тая есен и зимата изведнъж израсна, промени се. Сега братовчедът само рисува у дядови си, художник е решил да става. Нека, не му завиждам, ама му нямам голяма вяра — Руша все покрай него се навърта, кой ги знае какво се сговарят.
         А цяла зима аз, глупакът, я возих на ските. Тръгна на училище и я чакам на Топлика. Като е студ, на шушулка ставам, а тя все закъснява. Дойде, стъпи на ските, обхване ме с ръце отзад и се понесем през Корабски рид. Понякога слага брадичката си на рамото ми — усещам дъха й, косата й ме гъделичка, усещам как при дишането гърдите й се повдигат… Веднъж, както я возех към училището, тя ме целуна при ухото, аз се смутих и не разбрах как и двамата се извъргаляхме в снега. И както се бяхме извъргаляли в снега, тя пак ме целуна. Вече по окото и нежновато ме попита: „Ти гледа ли снощи френския любовен филм?…“
         Само двамата бяхме седмокласници от нашата махала. Свикнах с нея и все я търсех. Тя е слаба ученичка и ме използуваше за домашни, за уроци — разиграваше ме, както си иска. Е, и тя ме е търсила, след училище в тъмното и подръка ме е водила. У нас, в моята си стая, и сега има нейни работи — книги, тетрадки, една забрадка от зимата още, едно нейно пръстенче; нарочно й го взех, много се боричкахме тогава, докато й го взема — ще й го дам някога…
         Откак дойде братовчедът, Руша дори да ме търпи не може и мене ме е яд — на нея, на братовчеда. Толкова хубаво си беше зимата, пролетта, а сега?…
         Ето я — замъкна се при него, каква му е?
         Аз се бях качил на каргията. Уж круши да набера. И с бинокъла я видях — отклимка натам като лисица. Седна в люлката до него… Откъде накъде? Остава и аз да отида. И да ги полюлея, мизерници такива!
         И защо да не отида?
         Ще отида я!
         И когато отидох, братовчедът веднага слезе от люлката. Покани ме да седна, а той седна направо върху тревата.
         — Я, изпотрябвал ми е! — рипна като щурава Руша и се настани до братовчеда, върху тревата, спусна си краката да не заглеждам. — Все ще ми е опашка…
         Приклекнах по-настрана, заскубах трева — хей тъй, за нищо.
         Свикнал съм й на острия език, ама от братовчеда ме досрамя — само той знае за целувката ни с Руша. Заканвах й се наум: ако не отидеш в София, дяволице, братовчедът няма да го има, пак ще дойде зима, ще има да га-ааазиш сняг, хич няма и да те качвам на ските, не съм будала вече… Но знаех, че съм си будала — само да поиска, и ще я возя не до училището, а и докъдето ми каже!
         Криво ми беше, плачеше ми се — защо да им се оставя да ми се подиграват тука?… Видях нашата коза при кошерите, каква ли пакост можеше да направи, но аз започнах да викам силно по нея, подгоних я. И не се върнах при ония, срам ме беше, не можех да ги търпя, въпреки че братовчедът, чух, няколко пъти ме подвикна; да си вика…

         * * *

         Подвикнах братовчеда да се върне, помислих си: една хапливка ли ще го разсърди?
         — Да се маха! — махна пренебрежително Петруша, страшно го е подгонила. — И без това не е за нашата компания.
         — Защо? — малко й се сопнах, видях, че е с часовник.
         — Да си гледа там зайците, целият на зайци се е усмърдял!
         А пък ти тогава, дявол те взел — искаше ми се да й кажа, — на овце би трябвало да си се усмърдяла цялата, той и на тебе, неблагодарнице, е подарил два заека, мъжки и женски… Защо не бях такъв, да я нахокам сега и да я изпъдя? Все пак е момиче, не върви, само колко круши ми донася, масло, мед, разни джанки, някакъв си бял мъж от овче мляко… Но и нямах намерение заради нея да се скарвам с братовчеда, нищо че сме чак седми братовчеди — славно сме си живели с него всяко лято, сега нещо взе да се крие и чуждее. Дори дядо е забелязал това, упрекна ме, посъветва ме: „Да не сте се скарали с Гошко? Той е прекрасно момче — честно, работно, услужливо. Една нощ, грип ли беше, що ли, току ме струполи, едва не умрях, Гошко посред нощ, в най-силния дъжд чак от Трънево доведе лекаря… Като гледам него, все едно тебе гледам, Симчо — не искам да се карате…“
         — Ние с тебе — продължи да го одумва Петруша, — аз певица, ти художник, а той? Най-много един някакъв си там счетоводител да стане с неговата глупава математика. Или зоотехник — зайци му дай да развъжда… Ех, веднъж само да дойда в София, чичо ми е обещал стая — за тука няма и да се сетя…
         Беше с къса кадифена пола, все различно се облича, все с различни прически е — разпусната дълга коса (най й отива), на една, на две плитки, кок, венец… По три-четири пъти се преоблича на ден, все ще мине покрай нас — уж забързана за някъде си, отиде, върне се. А обади ли ми се, знам, пак ще иска да запише думите на някоя песен, ама че е отвратителен почеркът й, от граматика пък нищичко и не проумява. Два пъти вече ми записва и адреса, нищо чудно и трети път да го поиска.
         Жал ми беше за братовчеда, защо ли той, наивникът, си хаби чувствата по нея? Но е красива с тия зелени очи и черна, черна коса, и бяло лице — всеки ще я хареса, тя си знае това, не е глупава.
         Петруша беше се свила, беше облегнала брада на коленете си и с две ръце се рошеше напред.
         — Искаш ли да те водя на малини? — изфъфла унесено, не си вдигаше брадата. — Едри са като палеца ти…
         — А! И къде? — попитах, не ме ли подмамваше за скитня?
         — В един дол, само че на никого не казвай! Аз ще изтичам до нас да се преоблека като за екскурзия…
         Петруша се изви към мене, просто коленичи — бяхме очи срещу очи, и педя не ни разделяше. Ой, какви зелени са очите й, на едното видях кафяво петънце! Ето колко ми е било самообладанието, не издържах — разбрах, че се изчервявам, обърнах глава, пфу.
         — Тука нещо си се нацапал, С-симко… — отрони тя, гласът и потрепера.
         Усетих нежния й показалец, забърсваше изцапаното по челото ми. С другата ръка държеше брадата ми, виждаше се пръстенчето й, златната й гривна. После с длани постисна лицето ми (така се прави на бузестите бебета), шляпна го ласкаво, повтори, май го и помилва и като побягна, чух я:
         — След половин час ме чакай при мостчето на Прогона!…
         Подскачаше според песента, пееше „Ръка за ръка“ от Ван Хемърд, а си забрави „Балканчето“. Или нарочно го остави, после ще има повод пак да дойде?
         Като че свят ми се виеше, затворих очи, легнах върху тревата, отпуснах се премалял — какво става с мене?

         * * *

         От мъка слязох до село — може би с рейса е дошло отнякъде писмо за мене? Ами, телеграма имаше, но за братовчеда — приели го били в Художествената гимназия, а той се беше отчаял, защото го имало в списъка на резервите, несигурна работа. Като си помислих, че Руша сега съвсем ще го окупира, смачках телеграмата и се заканих: ще му я дам, ама не веднага — да се позабави радостта му…
         А братовчедът ме чакаше у нас, седеше на дръвника и с котката си играеше. Все с тия дрехи си е — едни гуменки, едни къси панталонки, една или две моряшки фланелки, едно шлиферно яке за привечер, толкова. Аз всеки ден си сменям ризите, сам си гладя дънките, все пред огледалото съм — като е щръкнала тая моя коса, с нищо не мога да я опитомя, та Руша да ме харесва…
         — Отиваме на малини, Гоше! — усмихна ми се и стана, мекодушник е, при него аз съм си дървеняк. — Къде се губиш, знаеш ли откога те чакам?
         — Тука съм… — смънках и бръкнах в джоба да му дам телеграмата, ама пак ме хвана яд: защо да му се прегърбвам и да смята, че нищо не забелязвам за Руша, нека още го яде отвътре тормозът за тая гимназия, щом е толкова алчен всичко да е негово… Какво ми е дошел сега тука, да си иде…
         — Тръгвай веднага, нещо изключително били…
         — Може и да дойда…
         Нямах никаква работа, нашите и без мене всичко си вършеха, ама нарочно се дърпах — да види, че не е честно да ме ограбва… Е, тръгнах де, като се заспускахме надолу, към реката, братовчедът ме заговори:
         — Слушай, Гоше, ти защо изобщо не се откажеш от тая кукла Петруша!
         Идваше ми да вдигна някой камък и да му разцепя главата — безочливец! Вече ми беше все едно дали ще се скараме, заядох го:
         — Още ли не сте се целували?
         — И да сте се целували вие, много важно — детски истории! — каза братовчедът, беше спокоен и ме прегърна. — Ти никога и с нищо повече не можеш да я задържиш, повярвай ми. Нито аз, да не си помислиш нещо… За нашите връстнички ние най-често сме момчета за проба, нали ги гледам — опитат ни и си заминават, така и твоята Руша…
         Все едно някаква рана ми разчопли, като от болки се насълзих — криво ми беше, пусто ми беше без Руша…
         — И защо вършиш тия глупости? — упрекна ме за сълзите братовчедът. — Остави я, тя не те заслужава — в София на опашка ще й се нареждат кавалерите… А Петруша е глупавичка. Вятърничава.
         — Не е вятърничава! Ти не я познаваш…
         — Глезотинка е — не знае какво иска.
         — Тебе те иска!
         — След тебе и мене иска, понеже няма други… Аз дори имам среща с нея при мостчето, закъснявам. Давай по-бързо!
         — Тогава аз се връщам! Пусни ме, ти казвам!
         — Я върви тука, ако искаш да сме братовчеди! Нарочно те дочаках — и ти повече да не ме подозираш, а и тя да разбере. Пък вие между вас си, както си искате!
         Още не ми се вярваше, че имат среща.
         Все се надявах, че Руша се заяжда с мене от дженабетство. Ама тя наистина чакаше братовчеда, значи той не ме е лъгал, честен е братовчедът — ще му дам телеграмата, ще ги оставя двамата да си берат малини и ще ида далече някъде, ще си се наплача. Да ми олекне. Само пред нея да издържа, да не се изложа, ама се съмнявам…
         Като ни видя двамата по мостчето (две тополови греди), Руша спря заканително, злобно стисна устни, ненавистно присви очи. И нервно замърда колене, с тях отритваше кошничката за малините, в другата ръка държеше транзистор.
         Братовчедът ме побутваше да вървя. Като отидохме при нея, той й се извини, че е закъснял. После й каза, че му се налага да разговаря с майка си по телефона, затова по-добре е тя да отиде за малини с мене.
         — Плоски номера, а?
         Руша гневно се затича, при мостчето гневно, яростно се обърна и яростно изломоти:
         — Хлапаци! Пикльовци!
         И хукна през мостчето, ой, дано не се препъне и се пребие, долу е камънак. Сви покрай реката, там имаше върби и върбов шубрак, през пролуките я виждах, червеното й яке виждах, бяга, бяга, все повече се отдалечаваше. И съвсем повярвах на братовчеда, тя никога няма да се върне при мене — изведнъж ми стана чужда, като че нищо не е било между нас. Все пак ми беше мъчно и се насълзих.
         С братовчеда срещнахме погледите си и без да се надумваме, едновременно се разсмяхме, в моя смях се бъркаха сълзите, но ние се разсмяхме силно, по хлапашки горди и радостни, че пак си останахме братовчеди въпреки всичко и на инат на някои…


         Дончо Цончев
         Бисерчето*

         [* Част от повестта „Малкият водолаз“ — Бел. moosehead]

         Като се връщаше към брега, от който бе тръгнал в ранната утрин, Малкият Водолаз плуваше с голяма бързина и никъде не се спираше. Но към средата на пътя си той изведнъж забеляза под себе си три чудно красиви звезди. Те бяха големи и лъскави, по лъчите им светеха шарени точки и петънца.
         — Хей, какви сте вие? — попита ги той.
         — Звезди! — отговориха и трите едновременно.
         — Как така звезди? Звезди има само на небето!
         — Ние сме Морски Звезди — казаха те пак така в един глас.
         Малкият Водолаз направи един кръг във водата над тях и после стъпи на дъното. И без това беше време малко да си почине.
         — Много интересно — каза той. — Не си спомням да съм чел или слушал нещо за вас. С какво се занимавате?
         — Украсяваме дъното — каза едната.
         — Правим живота в морето по-интересен — добави втората.
         — Ние сме звезди — приключи третата. — Защо трябва да се занимаваме и с друго?
         Малкият Водолаз седна между тях и започна да ги разглежда подробно. Те наистина бяха извънредно красиви. Лъчите им приличаха на сребърни и златни листа, а в средата на тези листа очите им се усмихваха привлекателно. Толкова бяха красиви, че най-различни малки рибки, които си плуваха наоколо, също спираха над тях, да ги погледат.
         — Колко добре стана, че се срещнахме! — каза Малкият Водолаз. — Аз съм много доволен от красотата ви. И току-що забелязах, че съм имал още малко кислород в апарата си. Ще остана доста време при вас. Искате ли ме?
         — О, разбира се! — казаха звездите. — Ние много ще се радваме, ако останеш доста време при нас.
         Той все тъй подробно ги разглеждаше — ту едната, ту другата, ту третата. И колкото повече ги разглеждаше, толкова повече му се искаше да ги хвали. Намираше най-хубавите думи за тях. На края дори забрави и Червенушка.
         — Прелестни звезди сте вие — говореше им Малкият Водолаз. — Аз нищо по-хубаво не си спомням да съм виждал в морето. Колко грозно щеше да бъде морското дъно без вас, пълно с тези обикновени миди, които навсякъде се срещат.
         — О, не ни сравнявай с тези грозни миди! — казаха звездите. — Ние се обиждаме!
         — Как ще ви сравнявам, моля ви се! — момчето разпери ръце. — Та те са толкоз сиви и незабележими! Наистина, обидно би било за вас даже само да ви споменавам за тях.
         Едната от звездите започна плавно да люлее лъчите си, като в същото време се обръщаше ту наляво, ту надясно.
         — Могат ли грозните миди да танцуват така?
         — Не — каза Малкият Водолаз.
         Другата звезда опъна лъчите си и те се изостриха като игли. Шарените точки и петънца по тях заблестяха още по-силно.
         — Ами така? — попита тя.
         — Никога! — каза Малкият Водолаз.
         Третата звезда започна да се люлее, като съвсем нежно потръпваше ту цялата, ту половината, ту само с крайчеца на гъвкавите си лъчи.
         — А тъй дали ще могат да те забавляват грозните и сиви миди, за които ни говориш? — шепнешком го попита тази невероятна трета звезда.
         Малкият Водолаз захласнато я гледаше.
         Красивите звезди продължиха да го смайват със своите движения и пози, докато наоколо — по твърдите скали и в пясъка — многото обикновени миди пъплеха едва-едва в черупките си.
         — Колко са жалки, нали? — каза Малкият Водолаз, като посочи мидите през рамото си. — И защо така непрекъснато се тътрят нагоре-надолу?
         — Търсят си храната — каза звездата.
         — Каква храна?
         — Ами разни боклуци из пясъка и разни глупави тревички по скалите. Това ядат те.
         — А вие?
         Звездата спря да полюшва лъчите си и се загледа пред себе си неподвижно.
         — А вие какво ядете? — повтори въпроса си Малкият Водолаз. — Каква е вашата храна?
         — Ние… — каза едната звезда и млъкна.
         — Въобще… — каза втората и също тъй млъкна.
         — Не ядем — завърши третата. — Да се яде не е чак толкова красиво, нали?
         — Не знам — каза Малкият Водолаз. — Лично аз много често огладнявам. Даже и сега бих похапнал нещичко, стига да не ми пречеше скафандърът. — После добави замечтано: — И ако имаше какво.
         В това време наблизо някой така силно изпищя, че Малкият Водолаз подскочи от мястото си.
         — Какво става тук? — извика той.
         — Нищо — каза едната звезда.
         — Нищо, нищо — каза втората звезда.
         Той очакваше и третата звезда да се обади, както правеха най-често, затова се обърна към нея. Но тя мълчеше. Не можеше да каже нищо. Защото устата й бе пълна с две от мъничките любопитни рибки, които през цялото време си плуваха наоколо.
         В първия миг Малкият Водолаз не повярва на очите си, после извика колкото му глас държи:
         — Стой! Какво правиш!?
         Звездата продължаваше да мълчи. Дори не го и поглеждаше. Само бързо и силно свиваше гъвкавите си лъчи и тикаше с тях рибките в устата си. А рибките плачеха и се мъчеха да се отскубнат, но от красивите шарени точки и петънца по лъчите капеше отровно лепило, което ги задушаваше. Крехките телца на рибките вече едвам само потръпваха. И преди Малкият Водолаз да успее да ги спаси, те потънаха в устата на чудовищната звезда.
         — Какво направи ти!? — отново я попита той, като се задъхваше.
         Звездата преглътна още веднъж, облиза се лакомо и каза:
         — Хайде, хайде, не ставай смешен сега. Това ние го правим най-малко по десет пъти на ден. Какво толкова се пулиш?
         — Хайде, хайде — казаха и другите звезди. — Стига си се правил на глупав. Забрави ли колко сме красиви? А как можем да те забавляваме с нашите танци?
         Малкият Водолаз постоя няколко мига на мястото си, без да помръдне, после каза:
         — О, не! Аз _нищо_ не съм забравил. Винаги ще помня колко бяхте красиви, когато я гледахте как тя _танцува_ с двете живи рибки в уста!
         И като ритна с желязната си обувка, една по една, запрати ги и трите някъде далеч зад скалите.
         Очите му бяха пълни със сълзи заради нещастните хубави рибки, които тъй ужасно бяха изядени от звездата. И той искаше по-бързо да се махне оттук, когато чу, че някой охка наблизо. Наведе си и видя на дъното една мида.
         — Какво става с теб? — попита я той.
         — Нищо — каза мидата и опита да се усмихне. — Аз съм много стара и вече умирам. Ти не се измъчвай и не скърби за мен.
         — Колко си добра — каза Малкият Водолаз. — Колко сте добри всички вие, затворените, обикновени и грозни миди, защото не ядете тъй ужасно малките невинни рибки. Видя ли какво направи _тя_?
         — Да — каза добрата стара мида. — Аз много отдавна зная на какво са способни тези звезди, по които всички се захласват в началото.
         — Трябваше да ми го кажеш още когато дойдох, мидичке. Навреме трябваше да ми го кажеш. Аз никога нямаше да позволя да се случи всичко това!
         Мидата тежко въздъхна в черупката си.
         — Все едно — каза тя. — Ти нямаше да ми повярваш. На нас грозните, обикновени миди, много трудно ни вярват. Много по-трудно, отколкото на красивите и привлекателни звезди. Затова е по-добре, че сам се убеди във всичко, със собствените си очи. Ох…
         — Боли ли те много? — прошепна Малкият Водолаз.
         — Не — каза тя. — Не много. Но аз умирам и искам преди това да ти кажа още едно нещо.
         — Казвай, казвай! Да знаеш само колко много ти вярвам и колко много искам да те слушам!
         — Ето какво: когато отидеш някъде и не познаваш тези, които живеят там, не бързай да казваш кои какви са. Човек никога не разбира веднага тези неща. Не бързай да вярваш на никого и на нищо. В повечето случаи ще бъдеш горчиво излъган, както се случи сега.
         — Защо си толкова умна? — попита я Малкият Водолаз.
         — Не знам — каза умиращата мида. — Може би защото съм грозна.
         — А защо си толкова тъжна?
         — Защото съм стара.
         Цялото море беше притихнало. Малкият Водолаз гълташе сълзите си под скафандъра.
         — А сега — каза със своя тих глас мидата, — сега ще те помоля да ме оставиш там, под скалата, където цял живот тъй трудно, но без _да убивам_, съм търсила и намирала храната си. И където живеят по същия начин моите братя и сестри.
         — О, колко те обичам, мидичке! — каза Малкият Водолаз.
         — Аз също, синко — каза тя. — Сложи ме да умра до скалата. И щом видиш, че затварям очи, отдели полека тялото от черупката ми. Там, в черупката, ще намериш нещо за теб. Имай го за спомен от нашата среща и не забравяй никога това, което се случи тук. Сбогом, Малки Водолазе!
         Момчето кимна и коленичи да я остави до скалата.
         А щом я остави, мидата се усмихна за последен път и затвори очи.
         Тогава той отдели полека тялото, както му беше поръчала тя, и видя в черупката й да блести едно истинско, кръгло, нечувано хубаво бисерче.
         Това беше най-скъпият спомен на Малкия Водолаз от неговата голяма разходка из неизбродните морски води.


         Лада Галина
         Серия с кораби

         Майката на Калин подреждаше своя куфар. Щеше да заминава за Полша, по работа на завода. Цял месец Калин ще бъде само с татко си и дядо Кальо. Той пристигна от село, за да гледа момчето. Майка му се смееше и наричаше дядо Кальо „Бърза помощ“. Може ли да замине спокойна, без да остави свой човек в къщи. Калин пъхна в куфара лист от тетрадка със своите заръки — какво да донесе майка му от Полша. Те се състояха само от една точка: марки, серия с кораби.
         От лятото Калин събира марки. Вече има три албума. Какво ли няма в този пъстър свят! Различни породи кучета, сякаш ще джафнат от плика, смеят се билки и цветя. Строги лица на държавници и весели народни празненства. Картини на знаменити художници и пейзажи от градове. Как може малката марка да побере толкова много от красотата и богатството на един народ и да ги разнесе по целия свят върху пощенския плик.
         Марта, с която Калин учи в един клас, също събира марки. И което си е право, тя има по-интересни и умее да ги избира, макар че Калин не признава това. Марта гледа марките под лупа, обръща ги с щипци и внимателно ги отлепя от пликовете над тенджера с димяща па`ра. А момчешките нетърпеливи и несръчни ръце на Калин само раздират марките. Марта има една хубава серия с кораби и много се гордее с нея. Не я разменя, не дава на Калин да я пипне. Старинните кораби-галери и съвременните самолетоносачи си стоят захлупени в класьора на Марта, а Калин, познавачът на морския бой, подсмърча край нея.
         Друго не иска от Полша, само серията с корабите.
         Във варшавския хотел майка му отвори куфара си и намери листа от тетрадка. Веднага откри две правописни грешки и това я ядоса.
         „Пет думи ми написал, а две правописни грешки! Ще види той серия с кораби…“
         Още на другия ден майка му потърси корабите във филателния магазин. Продавачът й каза: „Това е стара серия, трудно ще я намерите.“ Предложи й новото, което имат. Майката на Калин купи серията старинни гербове и още една пъстричка — полски народни обичаи. На другия ден тя замина за Краков. В пътническата й чанта лист от тетрадка с две правописни грешки. „Лошо момче, разсеяно, немирно“ — мислеше си майката, а така й се искаше да види това лошо и немирно момче. Тя посети заводите в Нова Хута, в Краков, слушаше всеки час прекъснатата от татарска стрела мелодия на тръбача от старинната градска кула. На белокаменния площад, където продаваха цветя, имаше магазин за марки. Но и там серията с кораби беше свършила. Една вечер майката на Калин се обади по телефона в София. Сърцето й трепна. През планини и реки до нея долитна едно звънливо гласче: „Как си, мамо, аз съм здрав… Купи ли ми серията с корабите?“ „Купих ти я“ — каза неволно майката, защото не искаше да пресекне радостта на момчето. „Ура-а“ — чу се от другия край на жицата.
         Няма какво, серията с кораби трябва да бъде намерена. От Краков майката замина в един интересен средновековен град Гданск, на брега на Балтийско море. Самолетите не летяха поради лошото време. Трябваше да пътува цяла нощ с влак. „Нищо, уважаема пани — успокои я нейната спътничка, — Балтика ще ви предложи развлечение — истинска буря.“ Но докато пристигнат, бурята бе отминала и триединният град — Гданск, Сопот и Гдиня — беше притихнал по брега на Северно море. Щом свърши своята работа, майката на Калин пак тръгна да търси магазин за марки. Беше разтревожена. „Защо му казах, че съм я купила тази прословута серия с кораби“ — ядосваше се тя, но вече не на двете правописни грешки, а на себе си. Тесните островърхи къщи в средновековния град се притискаха една до друга. Фасадите им бяха пъстри, като пощенски марки. Най-после в една уличка, която слизаше стръмно към морето и старата корабостроителница, майката откри малък филателен магазин. Старият продавач димеше спокойно с лулата си от балтийски кехлибар.
         — Серията с корабите ли? — попита той. — Мисля, че я имам. В стара къща всичко се намира.
         — При това тук строите и кораби — засмя се майката. Олекна й на сърцето.
         — Моят син е корабостроител — похвали се продавачът. Той придърпваше едно след друго тежки чекмеджета от потъмняло дърво. Лулата му изгасна, докато търсеше усърдно серията с корабите.
         — Няма я. Бях сигурен, че я имам, но е привършила — разпери ръце старият продавач. Съжаляваше, че е накарал чужденката да го чака и да се взира нетърпеливо в ръцете му.
         Майката на Калин приседна на дъбовата пейка, която изпълваше с коравото си тяло магазинчето. Доплака й се от огорчение. Продавачът разбра колко много чужденката се вълнува за тази серия с кораби. Но той бе добре възпитан човек и затова се направи, че не забелязва сълзите в очите й. Наля в порцеланова чашка ароматен чай, сложи в чинийка резенче лимон и го предложи на чужденката. Знаеше той, чашка топъл чай всекиго ще ободри, ще прогони мрачните мисли.
         — Казах по телефона на сина си, че съм купила серията — въздъхна майката. — Като чух гласчето му по телефона и първо за корабите попита, не посмях да го огорча. Сбърках, сега ми е по-трудно…
         — На децата трябва да се казва истината — отвърна замислено старият поляк и запали кехлибарената си лула. — От тях изискваме също да казват истината.
         — Аз за това… — не се доизказа майката на Калин.
         — В кой хотел сте, пани? — попита продавачът.
         — В „Европейски“.
         — Ако намеря серията с корабите, ще ви я донеса в хотела. Имам нещо наум… Моят син, корабостроителят, като беше малък, също събираше марки. Много се увличаше по корабите, не може да я няма. Ще я потърся в съкровищницата на сина си.
         — Благодаря ви за вниманието — стана от пейката майката на Калин.
         В хотела тя се сети, че утре ще отпътува с ранния самолет, а не каза за това на продавача.
         „Ако ме намери — добре, ако ли не — ще разкажа на Калин моите приключения… Толкова грижи за една серия с кораби!“
         Майката на Калин отиде при своите колеги от полския завод. Имаше още много работа. На обед тя се върна в хотела и попита служителката:
         — Някой да ме е търсил?
         — Не, пани, никой…
         Привечер майката на Калин се върна пак в хотела и започна да подрежда куфара си. На другата сутрин нейните колеги щяха да я изпратят на летището. Телефонът в стаята иззвъня. Майката на Калин вдигна слушалката.
         — Оставиха нещо за вас — каза служителката.
         Асансьорът се бавеше и затова майката се спусна по стълбата. Служителката й подаде един плик, а на него бе написано името й, номерът на стаята в хотела. А в плика — серията с корабите…
         — Остави го един възрастен човек и веднага си отиде — усмихна се служителката.
         Майката на Калин тръгна към магазинчето. То не беше далеч — на стръмната улица към морето. Ала и магазинчето беше заключено. Тогава майката на Калин купи една роза и я забоде в ключалката на магазинчето.
         Тя тръгна да се разходи по брега, а серията с корабите беше скътана в чантата й. Лакоми балтийски чайки прелитаха ниско над сивите плътни води. Утре ще си замине за България весела. Провървя й в работата и в подаръка на синчето. Колко е хубав този свят, населен с добри хора…


         Георги Мишев
         Хлапето

         „Проклето хлапе — мислеше си Цанко, — цяла вечер ще се мъкне след мене…“
         Момчето стоеше на петдесетина крачки сред ниския ракитак и рошавата му глава се чернееше на синкавото вечерно небе. То не беше очаквало, че онзи ще се обърне.
         — Върни се, ей! — викна му Цанко. — Ще хвърля с нещо да те пребия.
         Той се наведе, напипа в клечорляка един гладък камък и замахна. Камъкът префуча в мрачината като прилеп и тупна меко на пясъка.
         Момчето не се помръдна.
         — Проклето хлапе — каза си пак Цанко. — И за какво е тръгнало след мене, да го пита човек!…
         Той намести торбичката на гърба си, където лежаха въдиците, и усети през плата шаването на пиявиците. Какво да прави сега? Да се връща? До утре пиявиците щяха да измрат, а половин ден беше скитал из папурищата да ги лови. Следобед си игра с това въже, накачено с въдици, на което рибарите в селото викаха гирим.
         Цанко бе забелязал момчето още през деня. То мина няколко пъти край техния вратник, надникна в двора, сякаш имаше да му казва нещо, но не се решаваше. Чак привечер, когато въдичарят нарами торбичката и хвана преките улички към Осъма, видя слабичката му фигурка да побързва след него и да се прикрива.
         — Слушай, ей! — викна му за последен път Цанко. — А пристъпиш крачка — зъбките ти…
         И опря стиснат юмрук под брадата си.
         Но момчето, изглежда, не забеляза това заканително движение, защото, щом оня се обърна и закрачи през върбите, то го последва — мълчаливо и тихо като куче.
         Наближиха Синия бряг, където Осъмът, уморен от скачането от бързей на бързей, се успокояваше в дълбок тих вир. На дъното му сега лежаха сомовете и Цанко не искаше никой да узнае любимото му място за риболов. Ако не беше хлапето, отдавна да бе опънал гирима от единия бряг до другия и да се е прибрал в къщи. На заранта щеше да дойде с голямата торба и да отнесе богатия улов.
         Но момчето вървеше подире му, сякаш го бе закачил на някоя от въдиците и го теглеше, накъдето помръдне. Като видя, че не може да се отърве от него, Цанко се спря и го изчака. То също се спря — застана сред върбите, отдалечено на предишните петдесетина крачки, които щяха да го спасят, ако онзи го подгонеше.
         — Ела! — тихо го повика въдичарят. — Няма да те изям.
         Но то не посмя да пристъпи и Цанко трябваше да го успокои:
         — Няма да те бия — каза му. — Ела да видим какво искаш…
         Момчето се престраши и дойде. Беше ниско, босо, по памучна ризка, напъхана в гащетата. Косата му, гъста и твърда, в тъмното изглеждаше като че бе наложило на главата си плитко рунтаво калпаче.
         — Какво си се закачил за мене като репей? — попита го Цанко. — Да ме шпионираш ли си тръгнал?
         Детето не каза нищо. Само запристъпя от крак на крак.
         — И на това отгоре мигаш. Не можеш ли да приказваш?
         — Мога — тихо каза момчето. Гласът му беше сипкав като на пате.
         — Браво бе! — засмя се Цанко. — Аз мислех, че не можеш. Ходиш ли на училище?
         — Ходя. Преминах за втори клас.
         — Тогава да вървим! — каза Цанко, след като помисли.
         И двете момчета тръгнаха. По-голямото напред, другото — по петите му. Стъпките им потъваха в пясъка, хладен и мек като гума. Ниските тънки ракити посягаха към тях, сякаш им подаваха ръце да се здрависат, и после дълго се кланяха подире им и си шепнеха помежду си с листата.
         Излязоха на голата ивица пясък до вира. Наблизо един плитък бързей бъбреше неспирно, предизвикателно, сякаш искаше да каже: „Вижте ме, няма по-важен от мен…“ Под него започваше тихият вир с мълчаливите спокойни води, които криеха опасни дълбочини.
         Цанко свали торбичката и извади гирима. Разпъна го и още веднъж провери да не би някоя пиявица да се е откачила от куката. После намери един продълговат камък като брус и го завърза на другия край на въжето.
         — С пиявици се ловят сомове — каза той на малкия и му подаде късото колче. — Дръж сега здраво, а аз ще вляза навътре да го опъна напреко до другия бряг…
         Той се съблече и като вдигаше камъка високо, за да не се влачат въдиците, нагази във водата. Момчето, което стоеше на брега, видя как изведнъж хлътна до гуша и заплува, без да пляска с ръце и крака. Главата му се носеше като костенурка над водата и нагъваше гладката й повърхност.
         Въжето се опъна и малкият едва не изтърва колчето. Той клекна на пясъка и зачака да се върне. Едно комарче пропя край ухото му и се залута нанякъде. Жабите, излезли на хладина край брега, не млъкваха със своите кресливи караници, сякаш деляха Осъма и не можеха да се разберат. Плиткият бързей не преставаше да бъбре, като че ли целият свят само него слушаше…
         Цанко се върна на брега, заби колчето на две крачки във водата и направи на пясъка някакви знаци, за да не се лута на утрото, когато вади гирима.
         После се облече и двамата тръгнаха към село. До върбите те се обърнаха и хвърлиха последен поглед към вира. Една мрянка подскочи и цопна във водата, вълните се задиплиха отново една след друга.
         — Заигра — каза Цанко. — Утре не можем го измъкна от сомове.
         — Тук има много сомове — каза хлапето. — Докато ти залагаше гирима, аз ги гледах как играят.
         — Това е била дребна риба — обясни въдичарят. — Сомовете ще ги търсиш по дъното. Те лежат в най-дълбокото и се въргалят като прасета.
         Това учуди малкия и той попита:
         — А има ли сом, голям колкото прасе бе, бати Цанко?
         — Кой ще го държи да стане голям като прасе. Още не съм чувал да има ферма за сомове.
         И като повървяха малко, допълни:
         — А ти да не си продумал някъде за гирима… Току-виж, някой дотърчал още тази нощ и го измъкнал…
         — Няма! — каза малкият.
         Но Цанко сякаш се сети за нещо и пак подхвана стария разговор:
         — Я ми кажи, кой те прати да ме следиш?
         — Никой. Аз самин…
         — А отде разбра, че отивам за риба?
         Момчето се поколеба за миг и каза:
         — Аз зная всеки ден къде ходиш…
         — Ха! И таз добра! — спря се Цанко. — Ти да не си ми охрана?
         Малкият пак замълча и след малко каза с тих глас, сякаш му доверяваше някаква тайна:
         — Бати Цанко, аз искам да стана като теб!
         Въдичарчето го погледна изненадано.
         — Че какъв съм аз? — попита то.
         — Ти си голям и всичко можеш… Тате все ми вика: „Виж бате си Цанко. Първенец е навсякъде. Стани като него…“ Аз искам да ме научиш да свиря на хармоничка и да играя като теб на вечеринка.
         — Че къде си ме виждал да играя? — попита Цанко.
         Момчето се оживи. То вървеше обърнато към него и бързаше да му каже всичко, което беше таило от дълго време в детската си душа.
         — Зимъс нали беше Левски… — задъхваше се то. — Левски, дето го обесиха на края… Научи ме бе, бати Цанко!… Трудно ли се играе във вечеринка?
         — Ще те науча — каза въдичарят. — Сега, като почнем училище, ще разучим с нашия отряд някоя пиеска. Може да ти дам една малка роля.
         Хлапето го хвана за ръката и от вълнение нищо не можа да каже.
         — Аз си направих дървена сабя като твоята — рече след малко то.
         Цанко сложи ръка на топлото му вратле. Виж го ти, малчугана! Може би той от дълго време е вървял след него, а чак днес да го забележи… Така е винаги: големите рядко се обръщат да видят кой иде след тях.
         На Цанко му домиля. Той усещаше как тупа сърчицето на това дете под тънката памучна ризка, как се силеха крачетата му да правят крачки като неговите. Това дете, което искаше да стане като него.
         Наближиха къщата, където живееше малкият.
         — Утре ще ме извикаш ли, като тръгнеш за сомовете? — запита той.
         — Добре, щом искаш — съгласи се Цанко. — А сега върви да спиш.
         Малкият се откъсна и с два-три скока се намери в двора. Цанко чу как стъпките му затупаха по калдъръма и отекнаха между плевнята и къщата. Подир малко в меката августовска нощ се понесе едно гласче, което нареждаше радостните звуци на наивна песничка. Тя приличаше на скрибуцането на щурче, спряло да излее в топлия мрак вълнението на своето сърчице.


         Лиляна Михайлова
         Лъвчето

         Нашата махала Чеира е най-хубавата в града. Далече е от центъра и всяка къща си има двор, а във всеки двор — има петел. Като запеят сутрин, най-долните керемиди от покривите падат, та затова хората ги притискат отгоре с речни камъни. Освен петлите втората слава на нашата махала е футболът. И тъкмо тази втора слава беше увиснала на косъм, и то не поради някаква сериозна причина, а просто защото през оная година момчетата в Чеира изведнъж бяха останали десет. Всеки що-годе запознат с футболните правила човек не може да не знае, че за един отбор са нужни единадесет играчи. А беше пролет, време само за мачове, и едва ли е възможно да си представите какво означаваше това за спортното сърце на Чеир махала. Още повече че първият мач щеше да е с отбора на фондовите железничарски жилища — противник отдавнашен и ловък, съперник от времето, когато нашите бащи бяха победили с 8:0 бащите на днешните момчета от фондовите жилища. Така че на каквато и да е цена единадесети играч трябваше да бъде намерен! Имаше най-различни предложения: да извикаме момче от съседната махала; да включим някой от големите, само че по-дребен на ръст, за да прилича на ученик от прогимназията… Но и в двата случая правилата щяха да се нарушат — играчите трябваше да са само от нашата махала и не по-големи от четиринадесет години. Тогава именно хрумна великата идея на брат ми: единадесетият играч в отбора да стана аз!
         — Нищо че е момиче — обясняваше той. — Къде е писано, че момичетата не могат да играят футбол! Пък и ако се подстриже, изобщо няма да личи, че тя е момиче.
         Другите се съгласиха веднага. Не се съгласих само аз. Имах плитки и за нищо на света нямаше да ги отрежа! Казах: не, не и не!
         — Не съм и очаквал такова нещо от тебе! — ядоса се брат ми. — Значи, ти изобщо не уважаваш нашата махала, нито те интересува какво ще си мисли целият град за нея.
         Два дни не смеех да се появя на улицата, момчетата ме гледаха с погледи, които ме караха да се чувствувам предател. А датата на мача естествено приближаваше. На тоя свят датите нямат друга работа, освен да се приближават и после да се отдалечават.
         — Аз измислих какво да направим — каза предпоследната вечер брат ми, докато се миехме на дворната чешма. — Ще играеш вратар! Ето, както си си навила сега плитките, пак така ще ги стегнеш, а отгоре ще нахлупиш каскет. Ще го вържем под брадата ти с ластик — и готово!
         Готово! Щом плитките ми оставаха непокътнати, аз, разбира се, приех.
         Точно бяхме във ваканция и целия ден тренирахме с брат ми на поляната зад къщи. Преди обед от двеста удара спасих 123, а следобед — от 300 удара 294 пъти топката се закова право в ръцете ми.
         — Ти си родена за вратарка! — призна учудено брат ми. — Жалко, че наистина не си момче, сигурно щяха да те вземат в националния отбор.
         Въпросът с каскета се реши още по-лесно. За да няма изненади, брат ми го затегна с двоен ластик: един пред ушите и един зад ушите, вързани общо под брадата ми, и то така здраво, че не можех да отворя уста. Но в края на краищата на един вратар не му е нужно да говори, а да улавя топки. Приготвихме и екип. Брат ми ми отстъпи новите си черни гащета, а Стефчо съседът великодушно ми предостави зеления си вълнен пуловер, на чиито гърди с бели букви беше избродирано „Succès“. Тук му е мястото да обясня, че „Succès“ на френски значи успех.
         Отборът на Чеир махала беше готов.
         Мачът започна в шестнадесет часа и нула нула минути.
         Момчетата от железничарските жилища дойдоха навреме, с бели фланелки и сини гащета. И досега не знам откъде ги бяха намерили, защото тогава дрехите се продаваха с бележки от комисарството и да събереш единадесет еднакви сини гащета на едно място не беше лесна работа. Ние бяхме по-скромни, с черни гащета, пък нагоре кой каквото си има.
         Наредихме се за излизане. Брат ми беше капитан и водеше колоната, а аз, като вратар, трябваше да тичам след него.
         — Ще тичаш като момче! — предупреди ме през рамо той.
         Виж, това не бяхме тренирали! Не знаех каква е разликата между тичането на момчетата и момичетата и моментално си дадох сметка, че е важно да тичам не така, както винаги досега и затова тъй размахах ръце, че докато стигнем до центъра на игрището, три-четири пъти здравата плеснах брат си по гърба.
         Първото полувреме почти не го помня. Моите ластици така ме стискаха, че едва не се задуших. Добре, че нямаше удари към вратата. През почивката брат ми малко ги поотпусна и аз се окопитих.
         Железничарчетата нападаха непрекъснато. За двайсетина минути спасих седем удара. Последният беше страхотен, просна ме на изтъпканата трева, аз лежах и само стисках топката, докато най-сетне чух гласа на брат ми:
         — Браво, Личо! Хайде ставай!
         Личо беше нарочно измислено име, като маскировка.
         На края спасих и една дузпа. Реших, каквото и да става, аз да си се хвърля в левия долен ъгъл и за щастие железничарчето би тъкмо там.
         След този мач мислех вече да не играя, ала не излезе така. Честта на Чеира още беше в опасност и брат ми не ме освободи. Казах му — до лятото съм ви вратар и после, край, да си го знаеш. Ще се удуша с тоя каскет.
         Но когато лятото дойде, беше вече късно да се откажа. Наричаха ме Лъвчето и из целия град се приказваше, че футболистите от Чеира си имали страшен вратар, трениран по някаква нова метода. Пък аз си имах само едно правило — щом съм на вратата, да не мигвам, та ако ще в очите ми да влизат и песъчинки колкото лешници.
         До есента направихме на пух и прах всички отбори в града. Чак през септември с момчетата от образцовата прогимназия изкарахме равен, та учителят, който беше съдия на срещата, нареди да се бият по пет дузпи. Още ги помня! Спасих три… Образцовите играеха с истински футболни обувки и топката свиреше като бомба. На два пъти каскетът за малко не изхвръкна от главата ми. Другият вратар спаси само една.
         След мача, както винаги, хукнах да се измъкна по-скоро от игрището. С брат ми бяхме изработили специална тактика: преобличах се в някой близък двор, смъквах каскета и от вратата, през която беше влязло Лъвчето, подир малко излизаше едно слабичко дванадесетгодишно момиче с плитки.
         Само че сега един висок мъж със синьо сако ме изпревари, хвана ме за рамото и тръгна редом с мене.
         — Аз съм треньор по футбол — каза той. — Гледал съм те на много мачове. Искаш ли да дойдеш в градския юношески отбор и да тренираш на истински стадион?
         — Искам — дебело казах аз и се поотдръпнах от ръката му.
         — Обаче ще свалиш тоя стар каскет, че с него не приличаш на нищо.
         Само това оставаше! Завъртях глава и побягнах колкото се може по-далече от треньора и от така очертаното бъдеще.
         Вечерта разказах на брат ми какво се беше случило. Най-напред той се засмя, после, види се, съвсем ясно разбра сериозността на положението и хвана ръката ми, сякаш се сбогуваше с мене ли, с Лъвчето ли, не зная.
         — Личо — тихо каза той, — ти направи за футболната чест на Чеир махала това, което никое друго момиче не е направило. От днеска вече можеш и да не играеш.
         Бях свикнала с мачовете и в началото ми беше малко тъжно, но сетне ми мина, пък и хубаво беше да не крия повече плитките си с каскет.
         Разправяха ми, че онзи треньор няколко пъти идвал да пита за мен, но момчетата от отбора запазиха тайната докрай.
         И досега, щом са недоволни от някой вратар, хората в нашия град понякога казват:
         — Няма истински вратари вече, бекове се раждат, нападатели се раждат, ама вратари — не. А бе имаше преди години едно дребно вратарче, с каскет, Лъвчето, какво стана с това момче?


         Любен Петков
         Преследване

         По обед се изкатерих високо в планината. Двукатата дървена къща на Михаил Горския грееше сред зеленината. Свирнах под прозореца, тропнах с крак по стълбището — къщата загадъчно мълчеше.
         — Няма го! — изскокнаха две момчета от гората.
         — Как тъй ще го няма?
         — Рано излезе. И ние не го видяхме.
         — Хубава работа.
         — Ще се върне — рече по-якото момче, — няма начин да не се върне.
         По гласа и по очите познах внука му. Другото момче беше гостенче като мене.
         Обиколих двора. Пих от кладенчето студена вода. По-късно се отпуснах на тревата и като че ли задрямах.
         По едно време нещо прошумя в нозете ми. Подскочих като ужилен. Няколко врабчета профучаха и увиснаха като зрели плодове на близкия храст. Не се плашеха от мене. Друго не видях. И пак замижах, но ми се стори странна тази врабчова смелост. Докато си мислех, пак профучаха край мене — какво ставаше, недоумявах. Внучето на Михаил Горския и неговият приятел не обърнаха внимание на моето учудване. Животът в гората за тях си течеше, както си тече навсякъде по света. Но за мене беше необикновено това гмуркане на сивите врабчета в тревата, в храстите — все около мене и около къщата. Останах навън да гледам как ще завърши необичайната игра на малките птички. Никак не беше случайно това спускане и въртене около къщата.
         Малко по-късно видях една обезумяла от страх катеричка — от храст в храст и както ми се стори — с подивели, вперени очи в двукатата къща. Щом я зърнаха, врабчетата се втурнаха към нея — проскубаната й опашка пламна, завъртя се и нито катеричката, нито опашката й се видяха. Голям страх я гонеше. Но с какво се беше провинила красивата обитателка на гората? С какво заслужи откритата ненавист на миролюбивите врабци? Каква драма се развихряше в горския покой — знаеше ли някой?
         Преследването продължи, докато катеричката не издебна гневната дружина на врабците; с отчаян скок се метна към стълбището. И ни се видя — ни се чу. Потъна в къщата. Врабците долетяха под стряхата. Чуруликаха, надвикваха се като босоноги циганчета. Ставаше ми ясно, че са оскърбени и измамени и за нищо на света няма да помръднат. Бяха завардили всички възможни места за бягство. Но защо, питах се, с какво се провини горската палавница? Дали не бе посегнала на врабчово съкровище? Или се беше подиграла с тях, както много същества обичат да се подиграват за добро и зло, за щяло и нещяло? Или, мина ми през ума най-страшното, самонадеяната присмехулка да не е съсипала врабчово гнездо? Ако това беше сторила, обяснимо е защо бяха проскубали рунтавата й опашка.
         Размишлявах до късно. И в тихия залез не знаех чия страна да взема. Жестока беше врабчовата закана да се разправят с катеричката, да не й простят. Жал имах за разтуптяното й сърце; но какво можех да направя? Законите на живота й гората не са записани на хартия, но те са същите, както при хората, щом става дума за чест и достойнство, за живот и смърт. И се знаят безпогрешно и безпогрешно се прилагат от всяко живо същество, когато стане нужда.
         Една от двете страни трябваше да отстъпи или да побегне победена. Врабците, рекох си, врабците ще се наложат — тяхната задружност и блясъкът на гневна справедливост подсказваха за края.
         Момчетата не се вълнуваха толкова много. Както ми се стори, те даже не отдадоха внимание на тази горска драма. Повече се развълнуваха вечерта на хитрата лисица, която неочаквано се спря до прозореца и ни се усмихна с острите си зъби. Смела колкото си иска дяволицата. Но защо го правеше? Даже не се посрами да плесне муцунката си в стъклото. Много се ядосахме на наглостта й. Момчетата се юрнаха навън — започнаха да викат в тъмнината, а тя офейка на секундата. Покрай кокошките, покрай плета — и нито дим.
         Като на театър.


         Георги Марковски
         Мартеница

         През пролетта — месец март като настъпи — цялата природа се пробужда за нов живот. Ей ги, скорците вече пристигнаха от топлите страни, дрянът по отсрещните хълмове се отрупа с цвят, по земята плъпнаха разни буболечки. Наред с природата през пролетта се пробуждат разни болести и налитат на младата челяд: деца, агънца, теленца. За да ни предпази от лошотиите, рано-рано на първи март мама изнесе кълбета червени и бели конци, мартеници да направи. Баба пък излезе на двора, върна се с дълъг прът, вика от прага:
         — Пили, пили, пили!
         — Че какви пиленца мамиш? — скокнах да я посрещна. — Нали още не са се измътили, квачките в полозите лежат, оня ден ги сложихме!
         — Тук са пиленцата! — посочи тя засмяна престилката си.
         Престилката й наистина пълна, надникнах, а то в нея напъпили клончета. Отиде баба, хвърли в огнището клончетата, пъпките взеха да пукат в жарта. Мама започна да прави мартениците: размота от кълбетата червени и бели конци, усука ги заедно, върза ги на възел. Като подряза краищата, та ги изравни, същинска китка излезе: с червено и бяло. После промуши през възела шарен конец, протегнах десница, върза мартеницата на ръката ми.
         — Та-кааа! — рече радостно мама. — Сега мартеницата от лошотиите ще те опази! За здраве се носи тя: от червено и бяло се прави, червен и бял през годината да бъдеш! Пък дойде ли първият щъркел, ще избягат лошотиите, на цъфнало дърво ще я закачим!
         Докато се разговаряхме с мама, баба окачи червена дреха на пръта, излезе на двора. Изтичах подир нея. Заразмахва тя пръта пред прага, обиколи къщата, подпря го под стряхата.
         — Нека постои тука! — усмихна се тя. — Да види червеничкото баба Марта, да се поразсмее, слънчицето да пекне! Тъй де, ако не я поразсмеем, може и да се начумери!
         — Море мани я тая дърта вещица! — поспря се дядо при нас. — Бабини деветини са това! Помниш ли, млади като бяхме, на тоя ден в гората излизахме! Уж ходела в гората някаква мома, „Иди си, зимооо, лятото да дойде!“ уж викала, дарове уж оставяла! Пък то ни мома, ни дарове, ни дявол! Поне китки иглика донасяхме!
         — Млъкни, пукница те пукнала дано! — скара му се люто баба. — Нали я знаеш каква е проклетия, ако те чуе, ще има да глееедаш за слънчице! Ядоса ли се, виелици ще ни затрупат, посевите ще измръзнат!
         — Хи-хи-хи! — разсмя се дядо. — Че как може такива поразии по прищявката на дъртата вещица да стават? Нали според бабините ти деветини на днешния ден студът на четиридесет лакти под земята пропада, пък оттам топлинката излиза, дето зимата под ключ я държи!
         — Не го слушай, бабо Марто-о-о, не го слушай! — провикна се баба. — Той така си приказва, с всичко се шегува, такъв си му е навикът! Пък ти ела, ела, не го слушай него!
         Мама, дочула разправията, излезе при нас. Млъкнаха баба и дядо. В ръцете на мама цяла китка мартеници. Упътихме се към обора. Там татко реши кравата с едрозъб железен гребен, тя протегна доволно шия, а теленцето подвило предни крака, суче ли суче, върти радостно опашка.
         — Нека се насуче, че и нему мартеница да вържем, от лошотиите да го опазим! — погали го мама.
         — Ти по-добре на опашката му я вържи! — рече татко. — Телетата обичат да чешат шиите си по дърветата, вържеш ли му мартеница на шията, тутакси ще я скъса!
         Вързахме му мартеницата на опашката.
         Хайде сега пък в кошарата при агънцата. Щом се показахме, струпаха се при нас, мислят, че нещо за похапване им носим. Взехме и на тях мартеници да връзваме, хем ги връзваме, хем мама приказка ми разказва:
         — Имала една жена две дъщери: доведена и заварена. Ден и нощ се чудела тя как да се отърве от завареничето. Една вечер му рекла: „Я изтичай със стомната за вода от самодивското кладенче!“ Взело девойчето стомната, тръгнало, в гората отишло. А под дървото до кладенчето седели единайсет мъже и една стара жена. „Добър вечер, добри хора!“ — поздравило то. „Добър вечер! — отговорили те. — Защо идваш по никое време в гората?“ Разказало неволята си девойчето. „Ами я да те попитам нещо! — рекла бабата. — Кои месеци са добри, кои месеци са лоши?“ Девойчето се засмяло: „Всички месеци са добри, няма лоши месеци!“ Тогава бабата го благословила: „Когато говориш, девойче, жълтици да капят от устата ти!“ Това била баба Марта. Мъжете пък били останалите месеци. Прибрало се девойчето, разказало какво му се случило, на другата вечер мащехата изпратила своята си дъщеря. „Кои месеци са добри, кои месеци са лоши?“ — попитала и нея баба Марта. „Че кой не знае? — присмяла се дъщерята. — Голям Сечко от лед е скован; Малък Сечко: педя човек — лакът студ; пък баба Марта, вещицата, като дете ту се сърди, ту…“ Благословила я и нея баба Марта: „Като говориш, девойче, змийчета от устата ти да капят!“ Тръгнала си дъщерята, а мащехата на портата я чака, торба за жълтиците носи…
         Закичихме агънцата с мартеници, отворихме обора, излязоха подир нас. Хукнах из двора, хукнаха и те подир мене, туп-туп-туп тупат с копитцата си. А мартениците греят на шиите им: червено и бяло, за здраве, същински пролетни китки.


         Станислав Стратиев
         Самотните вятърни мелници

         Лятото вече преваляше, беше август и майка ми разточи юфка. Когато свърши, тя я изнесе навън, постла чаршафи на двора и остави корите на слънцето да се изсушат. Жълтите кори блестяха на светлината, попиваха слънцето и полека започваха да се свиват и да се разпукват.
         Те съхнеха, а аз стоях под черешата, държах един дълъг прът в ръце и пазех юфката от котките и птиците. Птиците, пък и котките много обичат юфка и само чакаха да се зазяпам някъде — веднага започваха да кълват и да хрускат юфката.
         Майка ми тръгна на пазар и ми нареди да внимавам с юфката, докато тя се върне, защото иначе няма да стана велик човек. Всички велики хора били много внимателни.
         — Всички ли велики хора са пазили юфка? — запитах аз недоверчиво.
         — Най-великите от тях — каза майка ми — са пазили.
         — И тримата мускетари? — не вярвах аз.
         — Особено пък те! — съвсем сериозно каза майка ми.
         И отиде на пазар.
         Както си стоях така и плашех птиците, отвън по улицата мина Атанас Лудия. Той вървеше като патица, поклащаше се и гледаше с широко отворени очи света.
         Атанас много обича да гледа. Спира например до някакво цвете и започва да го наблюдава. Гледа го, гледа го, ние триста пъти да сме отминали на негово място, а той стои и го гледа. Докато го гледа, на цветето дойде пеперуда, завърти се веднъж-два пъти и кацне. Атанас гледа и пеперудата. Гледа я спокойно, полека, без да бърза. Пеперудите не се бояха от него и стояха под носа му, не отлитаха. Атанас никога не посягаше да пипне пеперудите или цветята, които гледаше.
         — Атанасе! — викнах му аз. — Ей, Атанасе, какво прави кралица Клара?
         — Краде кларнети! — отвърна Атанас. — Крал Карл и кралица Клара крадат кларнети!
         На тези неща го учеше един студент, който живееше у тях под наем. Той го учеше на много работи, но Атанас запомняше само онези, които му харесваха.
         — Къде отиваш, Атанасе? — попитах го аз. — При кралицата ли? Да не би да е в беда? Да я застрашава опасност!…
         Атанас махна с ръка, засмя се гърлено и продължи нагоре по улицата.
         Зад мене изцвилиха коне, те тропаха с копита и ровеха земята. Светът трепереше от нетърпение, прекрасен и млад, зелените листа на черешата бяха огромни, а аз стоях и пазех някаква си юфка.
         — По дяволите юфката! — извиках и се метнах на коня.
         Той се изправи на задните си крака, изцвили пронизително и полетя към замъка на кралицата.
         — Дръжте се още малко, мадам! — виках аз. — Сега пристигам!
         Под копитата на коня се търкаляха откъснати маргаритки и стъпкани стръкове синчец, гривата му се развяваше от вятъра, а въздухът свиреше покрай мене. От близката гора внезапно изскочиха конниците на кардинала и препуснаха насреща ми.
         — Господа! — извиках аз. — Доколко сте господа, това е друг въпрос, но за да не губим време — ето ви моята ръкавица! Защищавайте се!…
         Дантелената ми ръкавица префуча и удари по ушите един от конете. Той се изплаши, подскочи и обърна ездача си. Останалите конници се пръснаха като ветрило и ме заобиколиха.
         Шпагите блестяха на слънцето, весело звънтяха шпорите, тичаше зелен вятър наоколо, а в очите на хората на кардинала страхът гонеше слънчеви зайчета.
         — Един по един, господа! — виках аз и шпагата ми се носеше като светкавица. — На всички ще услужа, не се безпокойте! Давам ви честната си дума!…
         Красавиците на кардинала побягнаха направо през пожънатите ниви, към реката, а аз пришпорих коня към замъка, който издигаше гордите си кули на близкия хълм. Пред вратите му конят, целият покрит с бяла пяна, се сгромоляса в пълно изтощение на земята. Аз го прескочих и с извадена шпага затичах по стълбите на замъка. Уплашени слуги в ливреи падаха на колене по персийските килими.
         — Мадам, вие сте свободна!!! — извиках с прекрасния си глас на кралицата, която плачеше до готическия прозорец.
         — Мадам, вие сте свободна!!! — извика и още един глас, в който познах гласа на Атанас Лудия.
         Кралицата вдигна очи. Те бяха пълни със сълзи. Аз се обърнах и видях Атанас до мене…
         — Момент, мадам! — казах виновно и скочих от коня. — Момент, че юфката отиде!…
         Кралицата гледаше с неразбиращи очи.
         Кокошките бяха навлезли в юфката и оживено я кълвяха. Аз ги разгоних с пръта и казах на Атанас:
         — Атанасе, какви са тези работи, дето ги правиш! Защо не пазиш юфката! Кралицата освободих и без тебе.
         — Мадам, вие сте свободна!!!… — каза Атанас радостно. — Давам ви честната си дума!
         Личеше си, че тези думи са му харесали. Той много обичаше да играе с нас, въпреки че беше много по-голям.
         Но никак не съм сигурен в това. Той беше много по-голям само на книга, в регистрите, а иначе не остаряваше. Стоеше си все на една и съща възраст и времето минаваше край него, без да го промени. Сякаш не го забелязваше или пък просто двамата бяха приятели. Атанас беше вечно млад, нищо в него не се изменяше — не растеше на ръст, не се появяваха бръчки по лицето му, очите му винаги блестяха като на момче и не ставаха по-стари. Такъв го нарисува и Човекът, който никога не лъже — с млади, блеснали очи. Ние разбирахме всичко това за Атанас от портрета, иначе не бяхме го забелязали.
         — Кралицата е свободна, Атанасе — казах аз, — но ние изпуснахме юфката. Виж колко нещо са изкълвали кокошките.
         — Кралицата е свободна! — повтори Атанас.
         — Добър ден, Атанасе! — каза майка ми, която беше се върнала от пазар, без да я видя. — За каква кралица става дума? За Клара? Онази, дето крадеше кларнети?
         — Кралицата е свободна! — засмя се Атанас. — Давам ви честната си дума!
         — Аха! — каза разбиращо майка ми. — Моят син пак е препускал нанякъде. Въпреки че го помолих да внимава за юфката.
         — Аз…
         — И кокошките са изкълвали юфката. Докато той е освобождавал кралицата, те са свършили тази работа.
         — Аз съвсем за малко…
         — Да, замъкът беше съвсем близо, нали? На две крачки.
         Аз наведох глава и се правех, че ужасно съжалявам за всичко.
         — А когато през зимата юфката се свърши, ще препуснеш ли до кралицата да ни даде пет-шест кила, а? — запита майка ми. — Щом замъкът е близо…
         Атанас използува паузата и се измъкна през вратата. Аз бях навел глава и си мислех какво ли ще бъде този път наказанието.
         Знаех, че майка ми не ми се сърди. Но, както казваше понякога на баща ми, наказанието имало възпитателен ефект. А едно момче от нашата улица трябвало да бъде възпитано, просто нямало друг изход. Баща ми кимаше усърдно при тези думи и съвсем сполучливо даваше вид, че е съгласен. Като го гледаше, майка ми не издържаше дълго и избухваше в смях.
         Аз се мъчех да правя като баща ми, но, изглежда, не ми се удаваше, защото майка ми не се засмя.
         — Хубаво е да препускаш! — каза тя. — Но нали трябва и да ядем нещо през зимата.
         — Нашето не се губи! — казах й аз. — Ще изядем кокошките, нали юфката е в тях!
         Майка ми се засмя, погали ме по главата и обърна очите си, за да не ги видя. Но и без да ги гледам, аз знаех, че са пълни със сълзи.
         — Мадам! — казах аз, за да я развеселя. — Вече ще внимавам! Давам ви честната си дума!
         Майка ми се разсмя и влезе в къщи.
         А аз възседнах отново коня и препуснах, този път към вятърните мелници. Тъкмо тръгвах, в двора влязоха Гурко, Тони и Атанас Лудия, възседнаха и те конете си и всички заедно препуснахме към вятърните мелници. Току-що бяхме чели „Дон Кихот“.
         Броните ни блестяха на слънцето, росинантите ни цвилеха и летяха по прашните пътища, рицарските ни копия пробождаха въздуха и той стенеше под техните удари.
         Ние бяхме много разгневени на злите великани за всички неправди, които вършеха, за това, че добрите страдат, а лошите тържествуват, че едни имат много, а други нямат нищо, че правдата е завързана с железни вериги в пещерата, а неправдата ходи по света, че има още много хора с тъжни очи и плахи пръсти, за това, че омагьосват нашите дулцинеи и ни ги отнемат…
         Така препускахме ние в края на август, носехме се из зелените полета, росинантите ни летяха към злите великани, които махаха застрашително крилата си и израстваха все по-големи и по-големи. Но сърцата ни не трепваха, те бяха пълни с гняв и негодувание, бяхме млади и очите ни блестяха, а ръцете ни държаха рицарски копия…
         Август отново и отново идва, аз гледам зелените полета — те са пусти. Ние отдавна пораснахме, оженихме се, станахме по-мъдри, а някои от нас без съмнение ще станат и велики — те извънредно много внимават, макар че вече няма домашна юфка, за да я пазят.
         И само Атанас Лудия, който е вечно млад и не старее, а очите му блестят като на момче, препуска още, минава покрай нас и вика:
         „Напред! Мадам, вие сте свободна!!!“
         Но ние само се усмихваме, а той препуска нататък, из зелените полета, към вятърните мелници, които са самотни без нас.


         Димитър Яръмов
         Сврака-сватовница

         В горната махала е къщата на баба Мита. Синовете й отдавна са се преселили в града и тя живее сама със стареца си. Дворът им е ограден с ниски тараби и всичко в него се вижда.
         Баба Мита и нейният дядо често се карат. Петьо си мисли: каква е тая работа, заедно живеят, пък се карат. Като са били млади, защо са се оженили, че сега да се карат. И пита дядо си:
         — Дядо, защо така правят?
         — Тяхната е интересна — казва дядо Петър и се подсмихва, — тях една сврака ги ожени…
         Петьо се смее:
         — Дядо, какво разправяш, как тъй ще ги ожени сврака!
         — Ще ти кажа — обещава дядо Петър и прикляка до дръвника да одяла нова дръжка за мотиката, — иди ми донеси малко вода и като дойдеш…
         Петьо тича до къщи, намира малката каничка, изплаква я, налива вода и все си мисли: как тъй стават тия работи, дядо никога не лъже, значи, има нещо.
         Той знае, че не е лесно да се оженят двама души. Веднъж баба му и баба Мита копаеха в градините и си приказваха през оградата за едно момиче, дето искало да се жени, ама момчето не го искало — дълга разправия била… Петьо чу и името на учителката Надежда. Тя ходила да говори на момчето и пак не ставала работата. Значи, и учителката не може да ожени двама души, пък как една сврака ще може. Нали едно време всичко е било много трудно…
         Тъй си мислеше Петьо, докато носеше вода на дядо си, и щом стигна до него, веднага го захвана:
         — Дядо, кажи за свраката.
         Дядо Петър дигна каната, отпи до половината, остави я на земята и пак се усмихна:
         — Едно време, когато дядо Митьо бил ерген, взел един ден голямата метла да помете двора. И както метял, нещо тупнало пред него. Той се изправил, погледнал нагоре към небето — нищо нямало. Погледнал по земята и видял до крака си един лъскав пръстен. Взел пръстена и започнал да го мери на пръстите си. Той бил много малък и Митьо разбрал, че е на някое момиче. Ама не се надявал да е на царската дъщеря, защото си казвал: точно пред мене ли ще падне пръстенът на царската дъщеря. Мислел, че тоя пръстен е на някое момиче от селото. Разправил тая история на съседите си и скоро се разбрало, че пръстенът е на Мита. Тя като миела паниците на двора, оставила си пръстена на един камък и една сврака го грабнала оттам, а после, като летяла, изтървала го в двора на Митьо. Ако не знаеш, и туй ще ти кажа: гаргите и свраките много обичат лъскавите предмети. Цели съкровища си правят от стъкълца и телчета.

         Та като се разчуло из селото как една сврака пуснала пръстена на Мита в двора на Митьо, хората започнали да приказват, че туй е знак от небето двамата да се оженят. И те се оженили…

Няма коментари:

Публикуване на коментар