1 февруари 2015 г.

Разкази за деца от български писатели - VІ


         Веселин Андреев
         Винаги можеш да станеш мъж

         — А бе то не е кожухче, ами приказка! Дума да няма! Ай, ай, ай, бре, Иво, ти знаеш ли, че и царчето няма такова кожухче? Де ще има, като не познава дядо Кузман! Ама и да дойде, нему такова не ще ушия, че то е готованче. Дума да няма! Само на тебе — щото заслужаваш!
         — Ами-и-и, дядо Кузмане… — проточи Иво и повече нищо не можа да каже. Устата му се пълнеше със слюнка, сякаш ядеше нещо много сладко, искаше да бъде сериозен, а се хилеше целият, радостта го правеше лек, лек, като че беше балон и щеше да полети.
         Дядо Кузман, дръпнал назад бяла глава, гледаше над телените очила, паднали ниско на носа му, тук пипнеше, там опънеше и току повтаряше: „А бе дума да няма! От екстра по-екстра!“ Той почти нямаше работа („нали германците ни смъкват кожите…“ — казваше и намигаше), та изпипа с мерак това кожухче. Но и защото беше на такова работно момче! Иво се въртеше пред мътното огледало, беше му страшно интересно — дома имаха само едно мъничко огледалце, едва носа си да видиш. Не искаше обаче да се показва дете, та уж търсеше недостатъци на дрехата. Но как — беше наистина невиждано кожухче! И все пак рече:
         — Прощавай, дядо Кузмане, много ми харесва, ама не е ли големичко, така, дългичко?
         — А, това вече майка ти ми поръча. Дума да няма. И то си е право, шие се за години, па я как бързо растеш…
         — Е, щом мама е рекла… Ама догодина ще ми е таман.
         Дума да няма.
         Иво използува, че дядо Кузман не го виждаше, и се изплези сам на себе си, много е смешно да се изплезиш сам на себе си в огледалото!
         — Е, прощавай, дядо Кузмане, аз много ти благодаря и да си жив и здрав, рече мама.
         Целуна му ръка и изхвръкна…
         Искаше му се веднага да го види майка му, но реши: я да мине край пързалката. На реката беше пълно, като че го чакаха. Плъзгаха се по светналия синкав лед с шейни, с дървени кънки, че и с налъми, падаха, пищяха, прегръщаха върбите. Някои деца го видяха, извикаха „яяя-а-аа“ и се насъбраха около него. Помълчаха дори — възхитено, завистливо. Йослето се престраши, попипа с един пръст, зацъка:
         — Ей, ама то е като на Ботевите четници бе, с ширити…
         — Че ти как го мислиш дядо Кузман… — рече скромно Иво.
         Кожухарят наистина бе сложил върху кафявото кожухче зелени украшения: през гърдите така, при закопчалките, че и около раменете и долу по краищата.
         — Ъ, като Ботевите… иска ти се… не видиш ли, че няма ръкави! — махна уж презрително Гуньо Кръчмарчето, ала чак бе потъмнял от яд.
         — Що си толкова прост бе, то така се носи! — отмести го Благо.
         — Мога ли да пипна, бате Иво? — промъкна се под ръцете им един фърфалак. Иво се усмихна насърчително, стана му приятно от това „бате“, но друго момче плесна малкия по ръката:
         — Сус бе, я — само кал си!
         А сам попипа. Стори му се меко, меко, та чак да се чудиш. Пипаха и други. На Иво взе да му се свива сърцето, че ще го изцапат, но нали те си нямаха, поне да пипнат…
         — Ъ, що се фукаш бе! Майка му цяло лято ни работи по нивите, сега той се наконтил, па после ще гладуват…
         — Ъ, ъ, какво ъкаш бе, Кръчмарче — спусна се да го удари Благо, но го спряха, — ще гладуват, като баща ти е изедник!
         — Пък ти, ако искаш да знаеш, Иво не е търтей като тебе, сам си изкара парите! — сряза го Йослето.
         — Ей, сам то… да няма кръчма я…
         — Видите ли го колко е див, той мисли, че само от кръчма могат да се печелят пари! — извика Златка и всички се разсмяха.
         Иво едва се сдържаше да не ръгне един юмрук на Кръчмарчето, но му беше по-приятно да го защищават другите, пък и не искаше да се бие пред Златка. Някои момчета мислят, че ще покажат кой знае какво, и се бият, когато ги гледат момичета, но Иво не обича това. А и всички деца знаят как той мъкна цяло лято на гръб джанки от гората…
         Когато го видя, майка му плесна ръце:
         — Леле, на мама печеловника! Леле, на мама мъжлето!
         И радваше му се, и тъжно й ставаше. Да се блъска цяло лято! А да беше си жив баща му… Я какъв голям изглежда — пък и тринайсет няма! Всякога е така, децата без баща растат много бързо.
         — Е, що е право, за чудо и приказ ти го е ушил дядо Кузман, златни му ръце. Само да си го вардиш, мама, години ще ти топли гърбето.
         Като му се понарадва, Иво остави кожухчето загънато в стаята и излезе да насече дръвца. Размахваше брадвата опитно, спореше му, нали една радост отвътре му даваше сила…
         — Е-е-е, бате, я ме виж, и аз си имам кожухче-е-е…
         Иво дигна глава. Тотко, братчето му, щапаше наперено, а кожухчето, неговото, Ивовото кожухче, шареното, се влачеше по калния сняг.
         — Остави ми кожухчето! Ще те пребия. Кюфте такова! — завика Иво и дигна дърво да го сплаши.
         Но Тотко, дето му викаха и Топко, че и Кюфте, си подскачаше.
         — Е-е-е, то си е мое-е-е, няма да ти го да-ам…
         — Остави го, ти казвам! Веднага! Едно-о-о…
         Топко още подскачаше, но се поколеба — знаеше си колко лошо е това броене, стигне ли три…
         — Две-е-е…
         — Не брой повече, не искам, кожухчето си е мое, не брой! — замаха ръце Топко.
         Излезе майка им.
         — Остави го, Иво, нека го поноси. Ама го дигни, дигни го Тотенце, да не се каля.
         — Никому не си давам кожухчето. Никому! Три-и-и…
         Топко направи остър завой, протестираше с плач, но благоразумно се прибра…
         Вечерта, едва Топко заспа, неочаквано се вмъкнаха бачо Минко и още един партизанин, той идваше за пръв път. Бяха се вкочанясали, под винтягата си Минко носеше само риза и тънка рубашка. Иво се залепи за тях — за бачо си Минко той беше готов на всичко. Попитаха какво има по селото, чува ли се нещо, я полиция да шета…
         — Да доведа ли майка ти, да се видите?
         Минкови живееха наблизо.
         — Сега не, стрино Цаковице, имаме важна задача, не бива… Ами сме поели дълга пътя, може ли един хляб поне…
         — Не, как ще може… — бутна го тя шеговито и добави, преди да влезе в килера: — Ами ще ми го платиш ли?
         — У-ха, щом победим, най-напред на тебе!
         — Ще забравиш!
         Иво, изчезнал преди малко, отвори вратата към стаята и се представи тържествено:
         — Я, че ти си цял опълченец! — рече другият партизанин.
         — Много ти пораснала работата бе, Иво, това пара струва…
         — Струва я! Ама си го бива, нали?
         — Всякак! Световно!
         Като го поогледаха, Иво свали кожухчето, подаде го на бачо си Минко:
         — Я го облечи, да го видя на тебе.
         — Остави, Иве, изпа`рихме се тия дни, ама да няма някоя гадинка…
         Това го смути, но нали беше рекъл веднъж, досрамя го.
         — Нищо, нищо. И да има, веднага ли ще прескочат!
         Минко свали винтягата. Не беше едър и кожухчето, изрязано широко в ръкавите, му лепна.
         — Я, че то за тебе правено! — тупна го Иво и се отдалечи. Като го гледаше на друг човек, кожухчето още повече му харесваше. Никой няма такова кожухче.
         — Ей, че то ме стопли целия бе! — въртеше рамене бачо Минко. — Кръвта ми разигра. Нали народът казва: студът през девет аби минава, през една кожа — не!
         В тоя миг една най-неочаквана мисъл сепна Иво: „Ами ако му го дам! Бачо Минко си е гол-голеничък и все по студа, ето и сега — дълга пътя сме поели, рече…“ Иво чак се уплаши от тая мисъл, отвърна поглед навън… „Да бях му се понарадвал поне! Отде ми дойде това наум…“
         Двамата приказваха с майка му, но бачо Минко забеляза, че става нещо.
         — Какво бе, Иве, де се носиш?
         — А, нищо… аз… кучето май джафка…
         Изскочи на двора, да си помисли насаме. Струваше му се, че бачо Минко бе разбрал всичко и му казваше: „Не ти се дава, а, кажи си!“ „Ама аз цяло лято съм се мъчил…“ „А ние не се ли мъчим? Ти си на топло, само до училището — ей го де е. Пък нас ни бръскат всичките ветрове…“ „Бай Минко, на мене то е за години, как ще карам без него?“ „Ти можеш и кошници да плетеш, ще си купиш друго!“ „Ами кога?“ „Добре де, както искаш…“
         Най-лошото бе, дето Иво знаеше, че бачо Минко никога няма да му каже тия неща, но нали сам ги разбира! „Така е, не ти се дава, скръндза си…“ — рече си сам. И влезе решително.
         — Вземи, Иве, чудно кожухче, ти казвам!
         — Нали ти става, бачо Минко?
         — А бе става ми, ама на тебе по` си отива.
         — Да ти е честито, бачо Минко! Как вика дядо Кузман — Ти да го скъсаш, не то да те скъса…
         — Какво?
         — Ами каквото чу.
         — Я си вземи дрешката! — набута му я в ръцете.
         — То си е твое! — дръпна се Иво.
         Минко разбра, че работата става сериозна.
         — Не, в никакъв случай! Зная как си се трепал за него.
         — Та тъкмо затова я! Ако ми го е купила мама, не мога да разполагам с нейно нещо. А това, мое си е — мога да ти го дам.
         Иво видя, че майка му рони сълзи, като никога грубо й подхвърли: „Толкова ли ти е жал!“, а тя само се усмихна: „Какво разбираш ти, дете?“ Иво наистина не я разбра. Вярно, тя си помисли, че детето още много има да ходи с пролизаната фанела, но се радваше: „Ще стане човек! Щом му се откъсна от сърцето такова кожухче, ще стане човек…“ Иво вече се ядосваше на бачо си Минко — „ако продължава да не го ще, току-виж, че си го взема…“
         — Така значи, искаш да ме обидиш?
         — Не бе, Иве, ама как така…
         Другият момък, замислен, кротко се намеси:
         — Вземи го! Не виждаш ли, ще огорчиш момчето.
         Иво го погледна с надежда. Минко се поколеба — що е право, хубава работа ще свърши това кожухче, ама как да му взема радостта на момчето…
         — Ти ще му дадеш по-голяма радост! — каза другият, разбрал мисълта му.
         Минко метна кожухчето на гръб, закопча го, поизтегли полите, изпъчи смешно гърди. И странно: не го прегърна, само протегна ръка. Иво я стисна като мъж.


         Николай Хайтов
         Свинче със звънче

         За да се случи тая кървава история, виновна беше дивата свинка, че заведе малките си толкова близо до граничния пост. Малките й също бяха виновни: вместо да следват майка си, когато тя започна да бяга, те се изпокриха в накапалата по земята дъбова шума, като смятаха, че никой няма да ги види. Но граничарите умееха всичко да виждат: откриха ги и плениха две от малките свинчета. Занесоха ги на поста и дълго и шумно спориха какво да правят с пленените прасета. Някои се изказаха да бъдат заклани и опечени, но повечето се смилиха и решиха да ги опитомят. Сковаха набързо нова кочина, поставиха им вътре коритце с мляко и двете шарени дивачета се намериха в новото си жилище, зашеметени от неочакваната случка, с развързани крака и муцунки — приготвени за ровене.
         Напразно: талпите на кочината не се поддаваха на никакво ровене и пленените свинчета трябваше да се примирят със своята кошарка. Отначало те изпитваха такава мъка за гората и свинското стадо, че макар да виждаха пред себе си копанята, не се докосваха до нея. Сетне гладът надви и те завряха зурлите си в прясното мляко.
         Така започна опитомяването на дивите прасета, наречени от граничарите Жарко и Жвачко. Жарко получи своето име от светлокафявата си и с огнени отблясъци козина, а Жвачко — от ненаситната си лакомия. Той завираше цялата си муцуна в мляко, жвакаше, мляскаше и се облизваше, жабуркаше се, лочеше и пиеше, докато се издуе като гайда. Лакомията му беше толкова голяма, че понякога той влизаше в копанята с предните си крака, а граничарите дълго се смееха след това на млечнобелите чорапчета на Жвачко.
         Това не бяха единствените различия между Жарко и Жвачко. Жарко — подозрителен и мълчалив — седеше все в тъмното кьоше на кочината, а Жвачко — лекомислен и безгрижен — предпочиташе да се навърта около вратата. Неговото лекомислие отиде дотам, че когато веднъж Груди, граничарят, посегна да го почеше, Жвачко не побягна, както би направил Жарко. Той остана на мястото си и щом Груди напипа гъдела му зад ушите, Жвачко се отпусна, легна и вирнал краката, се остави да бъде чесан и разчесван, докато кожата му почервеня. Чесането се повтори, потрети и се превърна в ежедневно забавление и за прасето, и за граничарите, защото внасяше веселба и смях в техния пълен с опасности и напрежение живот.
         Груди след това направи опит да нахрани прасетата не с мляко, а с войнишка чорба и това имаше голям успех. Тоя път зажвака не само Жвачко, но и Жарко. В надпреварването за чорбата и двете прасета влезнаха коритото и сбутали муцуните си една в друга, започнаха да се блъскат и хапят като врагове. За да пробват магическата привлекателност на войнишката чорба, една сутрин граничарите направиха така: пуснаха прасетата в заградения двор, изсипаха своите канчета, пълни с чорба, в коритцето и ги разхлопаха (хлопането означаваше сигнал за обяд). Едновременно с това те отвориха вратата на двора към гората. Дивите прасета можеха спокойно да избират: да влезнат при чорбата в кошарката или да хванат пътя към гората.
         Намерили се изведнъж вън от кошарката, пак на свобода, Жарко и Жвачко спряха като заковани, събраха глави, сякаш се съветваха какво да предприемат, и в следващия миг бяха готови да хукнат към отворената врата, когато се разнесе миризмата на вкусната чорба, чу се предизвикателното хлопане на войнишките канчета и стана чудо: вместо към гората двете прасета хукнаха към кочината презглава.
         Убедени след тая „проба“, че дивите прасета са вече питомни, войниците решиха да не затварят повече вратата на кошарката. Така Жарко и Жвачко се намериха на двора, където със страст и увлечение се отдадоха на свинския си навик да ровят влажната земя.
         Някои от граничарите спореха, дори се хванаха на бас, че прасетата все пак ще побягнат. Други, начело с Груди, настояваха да се вярва на прасетата и твърдяха, че вкусили веднъж от цивилизацията, те нямало да побягнат. Първия ден поне прасетата не направиха опит за бягство и Груди спечели баса. Заедно с това той спечели званието „свинеукротител“ и „свинесърцевед“. Но между граничарите имаше и такива, които смятаха, че е рано да се говори още за опитомяване.
         — Кажете, виждал ли е някой от вас опитомено диво прасе? — питаха те.
         — Точно в това е нашата слава — отговаряха привържениците на Груди, — че ние опитомихме не едно, а две диви прасета.
         Невярващите обръщаха внимание върху странното поведение на Жарко, който въртеше неспокойно очи, виреше уши и бягаше презглава, когато наближаваше човек. Вярващите обръщаха внимание върху поведението на Жвачко, който беше се вече научил да върви подир граничарите в очакване на любимата порция чесане и грухтеше, като че благодареше на този, който му я даваше:
         — Грух!… Грух!… Грух!
         — Чух! — отговаряше Груди. — Чух! — И забиваше коравите си пръсти зад ухото на лакомия Жвачко, за да му достави най-върховното удоволствие.
         Тъй или инак спорът се разгорещи и Груди се реши на смела постъпка. За да докаже, че прасетата са съвсем опитомени, той обяви, че следващата нощ ще остави отворени както вратата на кошарката им, тъй и вратата на двора, която водеше направо за гората. Постъпката беше смела и рискована. Дивите прасета бяха пленници на граничарите едва от три недели. Макар да знаеха вече вкуса на войнишката чорба, никой не можеше да каже какво става в тъмните ъгли на техните свински души. Бяха ли те забравили своите връстници от стадото, волните игри, топлата майчина гръд, вкуса на нейното мляко? Бяха ли забравили гъдела на сухата горска шума? Тези въпроси занимаваха, разбира се, и Груди, но той беше смело момче, което обичаше рисковете, и остана на решението си: прасетата да бъдат освободени.
         Не само това. Той предложи бас: ако прасетата избягат, Груди поема задължението да пере партенките на граничарите от целия пост в продължение на месец. В замяна на това противниците на свинската свобода поемаха задължението да чешат Жвачко под опашката всеки ден по десет минути във времето, свободно от наряд. Вратите бяха отворени и прасетата се намериха на свобода. Какво са правили те през нощта — никой не знае. Уговорката беше никой с нищо да не се меси на прасетата, дори със звук! Дори с поглед! Когато на заранта, сънени още, граничарите станаха да видят какво е станало, в двора нямаше никакви прасета. Нито в кошарката. Всички гледаха какво ще каже Груди, но той остана спокоен.
         — Денят не е завършил — рече той. — Напротив, той сега започва.
         Като каза тия думи, той извади канчето си и взе да го блъска с лъжицата. Подир няколко минути само отвън долетя грухтене и в двора се втурна първо Жвачко, а сетне и Жарко. Бяха прекарали нощта някъде наблизо в гората и се връщаха при първата покана за закуска. От тоя ден нататък, все едно дали прасетата преспиваха в двора, или в гората, щом настъпваше време за разливане на чорбата, те неизменно се явяваха и лакомо се наяждаха.
         Груди тържествуваше, а „неверниците“ вече изпълняваха баса. Всички идваха през почивката, за да изпълнят своя десетминутен наряд за чесане. Някои се опитаха да щипят Жвачко, за да го принудят да бяга, но кожата му беше достатъчно надебеляла, за да се плаши от такива шеги. Напротив — щипането го правеше по-доволен и щастлив, а грухтенето му преминаваше в тихо и блажено хъркане.

         * * *

         Свинската идилия се беше превърнала от щастливо събитие в обикновено ежедневие, когато се случи нещо грозно и неочаквано, което наруши спокойствието на граничния пост „Кукуряк“. Една заран Жарко не се завърна нито за закуска, нито за обяд. Жвачко само дойде, но в такова състояние, че събуди много опасения и подозрения. Дойде с окаляни крака, рошава четина и драскотини по корема. От звяр ли бяха гонени прасетата? Изяден ли беше Жарко, или беше само ранен?
         Никой не допускаше да е побягнал, но след като войниците претърсиха цялата гора и не откриха нито кървави дири, нито следи от някаква борба — подозрението, че Жарко е избягал, постепенно взе да си пробива път. То се дори засили, когато един от постовете се върна и обади, че през нощта дочул шумове, които наподобявали шумоленето на едър дъжд. Всички познаваха шумовете в гората и знаеха, че преминаването на свинско стадо през гората много наподобява шума от едри капки дъжд.
         На това се противопоставяше Груди. Ако Жвачко и Жарко бяха попаднали в своето стадо, защо Жвачко се беше върнал, а Жарко е останал? Беше ли възможно двете прасета да бъдат толкова различни? В края на краищата Жарко може да се е загубил!
         Така мислеше Груди и за да не се загуби и Жвачко, реши да му върже звънче. Хем да плаши зверовете, ако се опитат да го нападнат, хем да сочи на граничарите къде е, ако се загуби из гората като Жарко.
         Свинче със звънче!… Тая необикновена идея допадна изведнъж на всички. Намерено беше звънче и пред очите на целия пост се извърши церемонията на неговото връзване. Един стар войнишки ремък бе разпран и скъсен, зашиха му една бронзова закопчалка и с негова помощ медното звънче, което висяло някога на някакво теле, се намери на врата на дивото прасе.
         Щом прасето се намери със звънче, то разлюля главата си, като че искаше да се освободи от странната вещ, но звънчето още повече се разхлопа и подплашеното свинче търти из двора. Никога граничарите не бяха се смели тъй силно и сърдечно, както се смяха тоя ден. Слисаният Жвачко скачаше, бягаше, въртеше си главата, а войниците все повече и повече се смееха, докато най-сетне прасето свикна със звънчето и престана да лудее. Само от време на време то се стряскаше, за да предизвика изблик на смехове и кикот. Тогава още никой не предполагаше, че звънчето ще донесе не само смях, но и беда, и скръб.
         Минаха няколко дни. Жвачко свикна със звънчето, свикнаха и граничарите. По звънчето те винаги разбираха какво прави свинчето: чеше ли се, рови ли из двора, или яде. Или пък ходи из гората за желъди. Есента бе настъпила и желъдите се ронеха — едри, лъскави и тежки, — а вятърът бързаше да ги зарови с ланска шума, за да не измръзнат през идващата зима. Желъдният аромат се носеше из цялата гора. И той навярно бе виновен за онова, което се случи, разтревожи целия пост и реши съдбата на прасето.
         А какво се случи?
         Случи се нощ облачна и тъмна. Случи се, че вятърът духаше от гората към поста. Жвачко се беше прибрал в своята кочина, а граничарите отдавна бяха заспали сладък сън. Но ето, вятърът донесе някакви звуци, които накараха свинското сърце на Жвачко да забие бързо-бързо: наблизо минаваше неговото стадо. В това нямаше никакво съмнение. На свинчето дори се стори, че дочува грухтене, и не какво да е, а тъкмо това, с което старата свинка събираше пръснатите по гъсталаците прасета. Всичко това накара Жвачко да скочи на крака. Миг след туй — забравил звънчето, което хлопаше на шията му — той се втурна през вратата към гората. Войниците спяха, вятърът духаше и никой не чу звънчето. Само след няколко минути Жвачко — втори път, откакто беше храненик на граничарите — се намери при своето стадо.
         Сега му е мястото да обясним, че първия път той срещна стадото с Жарко, но Жарко остана, а той, като си припомни вкусната чорба, затича се към поста презглава и нито грухтенето на майката, която го викаше, нито сърдитите погледи на старите глигани успяха да го върнат. Тогава и старата му майка, и глиганите се държаха, като че нищо не беше се случило с Жарко и Жвачко. Но сега при неговото появяване всички вдигнаха глави и го загледаха, като че не беше дете на старата свинка, а дете на вълк.
         Защо?
         Жвачко забеляза Жарко и тръгна към него, но Жарко отскочи, като че бе настъпил отровна змия. Едва тогава той разбра, че причината за всичко е звънчето. Опитваше ли се Жвачко да влезе в стадото, стадото мигом се оттегляше. Той пак се опитваше да го настигне, но стадото хукваше отново, докато най-сетне Жвачко заедно с цялото стадо се намериха в най-непристъпните гъсталаци на вековната гора.
         Мястото, където спряха, представляваше горска поляна, заградена от стволите на престарели дъбове, чиито клони закриваха, току-речи, цялото небе. Стволите на старите дървета бяха излъскани от чесане на свинските гърбини. Кората им беше полуизтрита от точене на свинските зъби, а земята — претъпкана от копитата на глиганите. Ако беше с година по-стар, Жвачко щеше да знае, че това скришно, сбутано в планината място, се нарича „Кървава поляна“. Ако беше още по-стар, той щеше да знае, че тука стават двубоите между глиганите съперници и се решава кой ще бъде водачът и кои — негови помощници. Че тука в минути на опасност се събира цялото стадо, за да решава въпросите на своята безопасност — събрания бурни понякога, а понякога и кървави.
         Свинчето не знаеше всичко това и с интерес наблюдаваше как старите глигани-ветерани заемат място под стеблото на най-дебелия дъб, а край тях се разполагат свинките, свъртели около себе си ланските и тазгодишните прасета; и как два глигана с наперени уши и криви зъби застават на стража край пътеката. Жвачко се досети за какво беше това събрание чак когато от двете му страни изникнаха неочаквано две от младите прасета и с бялото на очите си му дадоха знак да не мърда.
         Нима се страхуваха от него? В следващия миг работата стана ясна: между ветераните-глигани се изправи глиганът с най-много рани и започна с пъхтене и грухтене такава реч:
         — Почитаеми глигани с рани. Уважаеми свинки и прасета млади. Свинският трибунал започва съденето на издайника. Обвинител може да е само който има рана, а защитник — всеки от нашето стадо. Обвинители, вдигнете своя глас! Защитници, пригответе си речите!
         В интереса на истината налага се да обясним, че речта на стария глиган не беше тъй гладка, както я предадохме ние, но тя иначе не може да се предаде. „Почитаеми глигани с рани, уважаеми свинки и прасета млади“ например се състоеше само от едно „грух“, наподобяващо повече хълцане, отколкото истинско грухтене, придружено с обръщане главата към глиганите с рани и с мимолетен поглед към старите свинки. Младите прасета не бяха удостоени нито с поглед, нито със знак, но затова пък казаното „грух“ не беше краткото обикновено „грух“, а удължено най-малко с две „у“-та, което означаваше на свински език обръщение към най-младите. С такива неуловими за човешкото ухо интонации започна съденето на свинчето:
         — Орелът е опасен, но човекът е по-опасен от орела — взе думата един глиган с криво рамо. Като малък той беше краден от орел, изпуснат и ранен. Оттогава всяка своя реч започваше с орела. — Човекът плени прасето и му върза звънче. Защо? Ясно е и за глупака, че той иска да го направи предател на свинското стадо. А какво се полага на предателите — всеки знае! — завърши Кривото рамо.
         — Не съм предател! Не съм! — заквича Жвачко, разбрал и къде се намира, и какво го чака. Неговите пазачи — младите глигани — едновременно се обърнаха и го сръгаха със свинските си зурли, но той успя да извика:
         — Звънчето не съм си вързал аз!
         — А защо, когато миналия път дойде при нас, изостави свинското си стадо и пак се върна при човеците? — обади се едноок глиган, загубил окото си в борба с вълка.
         Свинчето наведе глава.
         — Заради чорбата — полугласно отговори то. — Вие не знаете какво е чорба!
         — Но знаем какво е човекът! — грухна едноокият сърдито с такава сила, че клоните на дъба затрепераха.
         — Знаеме човека, знаем! Той ни е пържил и пекъл! — обадиха се и други ветерани глигани и козината им настръхна, за да покажат дълбоките си рани. Един показваше простреляното си ухо, друг — кълката си, хапана от куче, трети — челото си, нашарено от резките на съчмите, и тъй нататък, и тъй нататък.
         — Вие знаете, но аз не знаех какво е човек! — тихо рече Жвачко.
         — Твоят брат също не знаеше, но предпочете своето стадо пред кочината и чорбата! — забеляза някаква свинка и строго изгледа наклякалите около нея прасета.
         — Работата е там — обади се отново глиганът с кривото рамо, — че ти си предпочел чорбата пред свинската ти свобода!
         — Това е предателство!… Заслужава смърт! — натърти председателят на трибунала, глиганът с най-много рани.
         — Смърт!
         — Смърт!
         — Смърт! — ревнаха глиганите с рани и клоните на дъба затрепераха отново от мощното ехо на свинското грухтене.
         — Милост за прасето! — чу се гласчето на някакво си недорасло. — То не е виновно, че са му закачили звънче.
         Между връстниците на Жвачко настъпи оживление:
         — Не е виновно прасето!
         — Измамило се е прасето!
         — Сгрешило е?
         Глиганът с най-многото рани тупна с крак и се изправи рунтав и наежен:
         — Недорасли-и! Вие забравяте опасността, която ни застрашава!
         — Ще отидем в най-гъстите гори, където звънчето няма да се чува — обади се прасето, което първо каза „милост“.
         — Ушите на ловните кучета улавят дори бръмченето на комари! — противопостави се Едноокия и здравото му око блесна като боен зъб.
         — Ще се пазим!
         — С това клепало на врата?
         Споровете се прекъснаха от изказването на Кривото рамо:
         — Вие знаете ли какво е орел?
         — А какво е вълкът имате ли си представа? — изгрухтя едноокият глиган.
         — Спорът е излишен! — намеси се председателят на трибунала. — Като най-стар мога да ви кажа, че подсъдимото свинче е осъдено на смърт не от нас глиганите, а от човека. То ще умре задушено от ремъка на своето звънче, когато вратът му стане като нашите!
         Настъпи тишина. Между младите свинчета се чу сподавено ридание. Дори вятърът престана да си играе с листата на дъба.
         Тогава една свинка се разчувствува и каза:
         — Защо, уважаеми глигани с рани, да се убива прасето, когато може да се замени смъртното му наказание с изгнание? Нека да походи из гората със звънец, за да разбере само в каква се е беда натикало.
         — Изгнание!
         — Изгнание!
         — Изгнание! — завикаха едно през друго маловръстните прасета.
         Глиганите с рани се спогледаха. И съдбата на свинчето със звънче щеше да е друга, ако не беше се намесил един престарял глиган, който винаги мълчеше Той силно изгрухтя:
         — Страшно!…
         — Страшно, страшно! — продължи старият глиган. — Страшно е, когато развратът между прасетата се посява открито. Нашата сила е в нашето стадо, а вие проповядвате изгнание! Едно прасе само` да скита, за да срами открито свинското ни племе. Да се гаврят лисиците с него!
         Глиганът се задъхваше от ярост, но не спря свирепата си реч:
         — Стадото е за нас свещено! И не бива да се нарушава правилото. Прасето трябва да умре!…
         Председателят на трибунала се обърна към майката на провиненото прасе:
         — Ваша е последната дума!… Говорете!
         Свинката хвърли поглед на събраните около нея прасета, след това впери очи в лицата на глиганите с рани. И рече:
         — Аз съм майка. Вие, съдници, решавайте!
         Глиганите с рани събраха глави и си рекоха нещо нечуто, след това водачът изправи главата си, а прасетата и свинките станаха прави.
         — В името на свинското стадо — рече той — изменника осъждаме на смърт за назидание на всички, които сега или някога ще сменят свободата за копаня човешка чорба…
         При тези думи стражите-глигани сръгаха прасето да върви и изчезнаха в храсталака. Звънчето зазвъня безгрижно, но всички знаеха, че всеки звън отброява последните минути на един осъден. Звънчето заглъхна, а сетне спря. Чу се тропот и тъпи удари последваха и пак настъпи обикновената горска тишина. От съседните дървета се отрониха няколко кървавожълти листа и паднаха на земята — сълзи, отронени от старата гора заради това, което бе видяла.

         * * *

         След време залутани в гората граничари намериха трупа на свинчето със звънче, прободено от свински зъб. Ударът беше нанесен с такава сила, че беше заковал прасето за дънера на съседното дърво и то висеше като приковано на позорен стълб заедно с пречупения свински зъб. Граничарите разбираха какво е „измяна“ и „дълг“. Те изследваха също следите на „Кървава поляна“, дешифрираха, както се казва, случката и ми я разказаха.
         Както са ми я разказали, така ви я предадох.
         Ако имате въпроси, питайте граничарите на пост „Кукуряк“.


         Николай Хайтов
         Ослепяването на облаците

         Вятърът, Колчо (започна чичо), не вижда накъде духа, защото е сляп. Хилядо пъти са е удрял в нашия комин и не разбра, че е комин, да го остави на мира, да го не блъска. Затова между ветровете и орлите има сговор: ветровете да подкарват облаците, а орлите да ги водят.
         Тия орли, дето водят облаците, са най-едрите. Не може малък орел да води облак. Той трябва да има силни криле, с вятъра като вятър да се носи. Затова начело на облаците летят най-силните и стари орли, брадатите орли. Те са очите на дъждовните облаци.
         Нашите селяни познаваха орела, дето води облаците към нашия край, и се грижеха за него. От време на време му заколваха по едно агне и му го оставяха на Караджов камък да си го вземе.
         Понякога, като настъпваше усилената работа през лятото и селяните забравяха да нахранят орела, той сам взимаше от стадата по някое и друго агне. Свие се като вихрушка и докато овчарят да извика… отнесъл агнето. Дигаше орелът ярета и агнета. Затова пък, засуши ли се и земята почне за влага да се мъчи, току видиш, иде орелът и води облак. Спре го над селската земя, започне да вали и не спира, докато пръстта може да поема още влага. Затова нашенци се радваха на брадатите орли, гнездата им като очите си пазеха и не смееше никой да стреля в орел или пък да го удари с тояга. Обичаха ги не само заради облаците и дъжда. Хората не могат да хвърчат, та като гледат, че нещо хвърчи, радват му се. А няма птица да хвърчи като орела — високо и равно. Трепне с крилете едва-едва, и това му стига. Не се пени и не плющи с крилете като гаргата. Сила невидима има в орела, дето сама го носи и подема.
         Стогодишните брадати орли се броят още за мънички и млади, затова се учат малките облачета да водят — от едното бърдо, да речем, до другото. Като стане орелът двестагодишен, тогаз вече по-големите облаци поема. Орелът се понякога и сърди и тогава води не дъждовни облаци, а градоносни. А се сърди, когато му изтрепят, да речем, пилетата или му строшат яйцата.
         Орелът, дето водеше облаците в нашето землище, се казваше Джасур. Той имаше повече от триста години, защото брадата му не беше чернокестенява, както на младите орли, а сива, с бели перца. Ние си му давахме агнета от време на време, той — от време на време — дъжд и така вървяха работите. Тъй вървяха и щяха навярно все така да вървят, ако не беше се случило едно нещо, дето ги обърка.
         Това „нещо“ бе новата баня, дето построиха в града двамата братя Шекерови. Решил по-големият Шекер да сложи такъв голям прозорец на банята, какъвто няма нито в околията, нито в града. След това извикал майстор да нашари тоя прозорец с бои, та като Шекеровата баня втора на света да няма. Банята стана пролетта, а през лятото след Костадиновден (спомням си, като да беше вчера) зададе се тъмен облак откъм Могила и веднага замириса на градушка. Гледат нашите старци облака и ги слушам, че си думат:
         — Джасурът пак ни се е комай разсърдил, та е рекъл да ни поудари с градушка.
         Рекоха: „Джасура“, и ето ти го и него, ама не води облака, а се мъчи да го запре. Избърза напред, след това се обърна и замаха с крилете срещу него, но облакът не ще да спре. Блъсне орела, отметне го и продължава да се носи. Хлад повя, стъмни се и като започна да вали град, дето само не ни уби. Ей такива зърна! Изпочупиха се на покривите половината плочи макар да бяха от камък. Изпокриха се хората по къщите, а очите им все в облака и в орела, дето се мъчеше да го запре. Не мога да ти кажа каква е била работата: дали Джасура се е бил нещо разсърдил, та е рекъл малко да ни понакаже с градушката, а сетне ни е пожалил — не знам, но всички с очите си видяха, че той се силеше да я запре. Силеше се, но спира ли се облак градоносен? Той мачка орела като играчка, завърти го, засипе го с лед, налага го като ламя, а сетне го изплюе. Виждаше се, че облакът вече не слушаше орела, и така се те блъскаха един в друг, докато преминаха село и отгърмяха към града. Вече какво е ставало там, не съм видял, но сетне градските касапи разправяха, че подгоненият от градушката Джасур се блъснал о прозореца на Шекеровата баня. И тогава се случила бедата с Джасура. Бесен от яд, че орелът му строшил шарения джам, Шекера докопал една тояга и започнал с нея да бие. Джасура подфръкнал, но се ударил в тавана, тупнал отново на пода. И тоягите завалели върху него като град. Бил го Шекера, докато строшил едното, сетне и другото му крило и страшната птица престанала да се опитва да хвърчи. Като видял това, Шекера се хвърлил върху ранения Джасур, хванал го с ръце и започнал да му извива шията. Но се досетил, че така животното много лесно ще умре, и намислил, проклетникът, първо да го измъчи, та заповядал на двама касапи, дето се случили в банята, да държат орела, а той започнал да го скубе перце по перце. Касапите, дето са касапи, се смилили и викали на Шекера:
         — Стига бе, Шекер! Остави животното! То не е виновно, а градушката! — Но лудият Шекер скърцал със зъби, скубал и ругал орела, дето му е строшил джамлъка и го е вкарал в разноски.
         — Джамчето ми — викал той, — джамчето! — И крещял, че три хиляди лева му струвало джамчето, че такова стъкло нямало второ в околията.
         Не питал Шекера има ли втори такъв орел като нашия Джасур и пет пари не давал, че едно шарено стъкло се прави за три дена, а един орел като Джасура — за триста години…
         Не питал Шекера, а викал на касапите да стискат. И скубел перата на небесния цар. Но дори когато го оскубали и го оставили гол по средата на банята, Джасура се обърнал към Шекера и го така изгледал, че оня подскочил.
         — Вижте го бе! Как тоя оскубан орел си позволява толкова горделиво да ме гледа? Като че аз съм оскубаният, а не той… — викал Шекера на касапите.
         — То, орелът, и когато е оскубан, пак си е орел — обяснили му касапите.
         — Ще види той — заканил се Шекера, грабнал Джасура и докато касапите да се усетят, бух в казана с вряла вода…
         Тъй загина нашият орел Джасур. Нашите селяни, като разбраха какво е станало, тръгнаха да го спасяват, но когато отидоха, той беше сварен.
         Само това успяхме да направим, че си го взехме и го погребахме в нашето землище.
         Обикновените орли летяха, летяха, след туй кацваха на някоя скала и си почиваха, а Джасура никой не беше го видял никъде да кацне. Обикновените орли си правеха гнезда по скалите, а на тоя гнездото никой не знаеше къде е. Да речеш, че не живееше на нашата, а на горната земя. Такъв орел!… А Шекера, проклетникът, да го бутне жив във врялата вода!
         От убиването на Джасура орлите намаляха и се дори загубиха. Явяват се от време на време, ала от малките орли, от никаквите, дето се хранят с полски мишки. От брадатите като Джасура, дето облаците водят — няма. Затуй облаците ослепяха, та сега се щурат и не знаят какво правят и накъде вървят. Понякога ги няма никакви, след това изведнъж като кьорави се трупат един върху друг и направят земята блато. И не гледат върху нивите ли пускат дъжд, или върху тухларниците.
         Ако Джасура е измътил орленце, то рано или късно ще се яви, ала е сигур младичко. Трябва едно двеста години да изминат, че да се научи като баща си дъждовните облаци да води.
         Тогава нашите облаци пак ще имат орлови очи, ще валят, където трябва, и ще има много хляб и много берекет!


         Петър Незнакомов
         Чудната кутия

         Най-хубавото място за игра в нашия град беше пристанището. Всеки ден тук пристигаха параходи и кораби от далечни и непознати земи, най-различни стоки се стоварваха шумно на кея, чуваше се говор от какви ли не езици, непрекъснато сновяха комисионери и търговци с бели елегантни дрехи, пияни моряци с широки панталони, дрипави хамали, намръщени митнически стражари, рибари със запретнати крачоли около сухите, изпечени от слънцето крака. И сред целия този шум и грохот, като се пречкахме в краката на възрастните, през цялото лято се мотаехме, гонехме се и играехме ние, стотиците босоноги и полуголи момчета на големия пристанищен град.
         На пристанището се разигра и случката, която искам да разкажа сега. Това беше преди около петдесет години. Сегашните стари мъже тогава бяхме десет до дванайсетгодишни хлапаци със закърпени гащи и вечно разранени колене. Групата ни се наричаше спортен клуб „Шипка“. Цялото й имущество се състоеше от два парцалени футбола и от пет-шест по-малки топки, направени от краден суров каучук, с които играехме на „държави“. Главатар и капитан на тима ни беше едно високо и мургаво момче на име Наско. Той поддържаше желязна дисциплина сред нас и тежко и горко на оня, който не се подчиняваше на заповедите и се опитваше да капризничи.
         През онова лято ние малко играехме на футбол. Една нова страст бе завладяла неспокойните ни сърца. Всички момчета в града се бяха запалили да събират капаци от цигарени кутии. Тия пъстри капаци наричахме „карти“, търгувахме с тях, разменяхме ги, играехме най-различни игри. Най-много, разбира се, се ценяха „мъчните карти“, които можеха да се изкопчат само на пристанището от чуждестранните моряци. Да имаш такава „карта“ беше истинско щастие и за придобиването й момчетата проявяваха чудеса от изобретателност, хитрост и смелост.
         Нашата „Шипка“ се бе отдала изцяло на тази страст. Разузнавачите ни ходеха като кучета след всеки моряк, който излезеше от пристанището, и не го изпускаха, докато „картата“ не попаднеше в ръцете ни.
         Един ден на сборното място — обущарницата на Душката — дотича разузнавачът ни от главната улица. Той каза на Наско, че в сладкарница „Малина“, най-голямата сладкарница в града, седи и пие кафе някакъв моряк от току-що пристигналия италиански кораб „Милан“. В джоба на моряка се намирала чудна пъстра цигарена кутия, такава, каквато никой от нас досега не бил виждал. Наско даде своите нареждания и цялата „Шипка“ се понесе бегом към сладкарницата. Морякът беше още там. Той седеше на масата до витрината и пушеше. Кутията беше до пепелника, но отвън не можеше да се види какво точно представлява. Едно беше сигурно, че е мъчна.
         Наско веднага разпредели хората. По-голямата част беше разпратена на пост по всички улички около сладкарницата. Те трябваше да предупредят, ако забележат приближаването на членове от други конкурентни банди. Трима „шипченци“, между тях и самият Наско, седнаха на тротоара пред сладкарницата и започнаха да играят на „дама“. Всъщност те имаха задачата да следят най-зорко моряка. Тъй като аз имах най-благовидната и все още детска физиономия (за което много страдах и завиждах на всички други) и единствен от групата бях обут в някакви вехти сандали, на мен възложиха да вляза в сладкарницата, да мина между масите и съвсем незабелязано да видя колко цигари остават в кутията. Изчаках най-удобния момент и се втурнах с разтревожено лице през широко отворената врата.
         — Какво търсиш, момче? — изгледа ме недружелюбно облегнатият на тезгяха сънлив сервитьор.
         — Търся тати — излъгах, без да ми мигне окото, аз. — Не се е връщал за обед и мама се безпокои…
         — Няма го баща ти — каза сервитьорът. — Хайде, друм оттука!
         — Може ли да видя какви пасти имате? — загледах се уж във витрината аз.
         — Много имаш пари за пасти! — каза презрително сервитьорът. — Я се виж какъв си мърльо…
         В това време морякът отвори кутията, за да запали нова цигара. Един бърз поглед и вече нямаше защо да стоя тук и да се чудя какво още да лъжа сърдития сервитьор. Изтичах навън, като не забравих да му се изплезя.
         — Е? — попита Наско.
         — Има най-малко петнайсет цигари — докладвах шепнешком аз, като седнах на тротоара.
         — Ама че мизерия! — изруга Наско. — Сега трябва да ходим след него чак до вечерта.
         И наистина ние тръгнахме като сенки след моряка. Къде ли не ходи само този проклет моряк! Първо тръгна по главната улица, като влачеше лениво крака и разглеждаше разсеяно витрините. После сви в една малка уличка, където се намираха малките дюкянчета на арменските и еврейски сарафи. В едно от дюкянчетата, изглежда, размени пари и дълго шушука със стария остронос и приличен на проскубан плъх сараф бай Хаим. Към пет часа се запъти по улица „Богориди“ към морската градина, която всички в града наричаха „булеварда“. Там седна на една пейка и задряма от горещината. Ние се скрихме в околните храсти и налягахме по изгорялата от слънцето трева, като оставихме един от нас на пост. Събуди ни остро изсвирване. Свиреше часовоят. Надникнахме от храстите. При нашия моряк беше дошел един друг, види се, от същия кораб „Милан“. Двамата дълго говориха на своя бърз, звучен и неразбираем език и, дявол да ги вземе, като че ли забравиха да пушат. Тогава решихме да им напомним за цигарите — пратихме при тях най-едрия измежду нас, едно едро и пъпчиво момче по прякор Мусолини (винаги ходеше с избеляла от слънцето черна риза, майка му я мързеше да го пере и много приличаше на карикатурата на италианския диктатор, която по онова време често се срещаше по вестниците). Мусолинито се приближи бавно до моряците и каза:
         — Ало, Джони! Дай папироса! Папироса дай!
         Моряците спряха своя разговор и го загледаха учудено. Мусолинито разбра, че езикът му не върви, и започна да обяснява какво иска със знаци. Този път му потръгна повече — моряците се изсмяха а „нашият“ извади от джоба си кутията и подхвърли една цигара, която Мусолинито ловко хвана във въздуха. След това и двамата моряци запалиха. Сега в кутията оставаха девет цигари (три морякът беше изпушил по пътя). Това беше успех, голям успех. Но не биваше да се радваме още. Скоро моряците станаха и тръгнаха надолу по напечената от слънцето улица, която водеше към пристанището. Двама от нас се спуснаха по следите им. Останалите трябваше да се доберем до пристанището по околни улици, за да не правим впечатление. Сборното място беше малката проскубана градинка пред двата пристанищни бара. Ако моряците се запиеха в баровете, както ставаше обикновено, кутията ни беше сигурна. От опит знаехме, че когато човек пие, пуши много. Бояхме се само да не си отидат на кораба през главната пристанищна порта. През тази порта не ни пущаха нас, дечурлигата. Там денонощно стояха на пост цербери със синя униформа и всички те питаеха някаква яростна ненавист към нашего брата. Влезеха ли моряците, оттам щяхме да ги изпуснем, освен ако не се решехме на някой отчаян риск. Намерихме двамата наши разузнавачи, седнали с доволен вид на перилата на градинката.
         — Къде са? — попита Наско.
         — Вътре! В „Македония“ — кимнаха с глава разузнавачите.
         — Пият ли?
         — Поръчаха по една мастика.
         — Нищо не е една мастика — каза Наско. — Пушат ли?
         — Пушат. Ей ги там и двамата.
         Наско и аз минахме бавно край отворената врата на бар „Македония“, който въпреки гръмкото си име си беше една обикновена кръчма. Сведенията се оказаха верни — моряците се бяха разположили на една маса и пушеха мълчаливо. Пред тях стояха две полупразни шишенца с мастика.
         В градинката стояхме почти до залез-слънце. Аз два пъти влизах в бара, уж да търся баща си, за когото майка ми страшно се безпокои. В кутията на моряка бяха останали само три цигари. Надеждата, че ще станем най-после притежатели на голямото богатство, ставаше все по-близка. Но тъкмо когато слънцето позлати високата кула на гарата и тя блестеше, стройна и красива като на пощенска картичка, надеждата изведнъж изгасна. Нашият моряк стана, плати и бързо, но с несигурни стъпки се отправи към главния вход на пристанището. Ние се спуснахме тичешком след него. Стражарят на вратата поздрави лениво, морякът докосна два пръста до обшитата си със злато фуражка и влезе в недостъпното за нас пристанище. Още малко и той ще се загуби в шумната тълпа на кея и тогава… прощавай, наше съкровище, наша скъпоценна „мъчна карто“!
         Нямаше време за мислене. Избутаха пак мене напред.
         — Чичо стражар — казах аз, като се приближих плахо до облечения в синьо гигант, — мога ли да вляза?
         — Не може! — каза грубо стражарят и се прозина широко. — Строго забранено.
         — Тати работи вътре и мама каза… — започнах да лъжа неумело аз — веднага да го намеря, че на нея й е лошо. Тя чака сега дете и…
         — Друго не можа ли да излъжеш? — каза стражарят. — Хайде, измитай се, докато не е заиграл поясокът…
         Аз погледнах печално към отдалечаващия се моряк.
         — Стой!… Стой!… — кресна изведнъж стражарят, като ме блъсна така, че едва не паднах в праха.
         Докато аз разговарях и лъжех, Наско се беше промушил през вратата и сега тичаше след моряка. Босите стъпала на краката му стигаха чак до гърба му.
         Стражарят изпсува, но беше вече късно да настигне беглеца. Тогава той реши да излее справедливия си гняв върху нас. Но ние също имахме крака. Само Мусолинито получи един през врата.
         Изтичахме с всичките си сили до вълнолома и там един по един се прехвърлихме през стената в пристанището — този път си го знаехме, всеки ден почти преминавахме оттам. Тръгнахме предпазливо по кея, като от време на време изсвирвахме сигнала на „Шипка“.
         Внезапно зад купчина бали с египетски памук се подаде Наско.
         — Влезе в парахода — каза шепнешком той. — Сега всичко зависи от късмета. Излезе ли на палубата да си проветри главата, кутията ни е вързана в кърпа. Легне ли да спи, ще я видим, като си видим ушите. Хайде сега крип, че тук се върти фантокът Крум…
         Скрихме се в купчината бали, откъдето лесно можехме да наблюдаваме какво става на палубата на „Милан“. Морякът не се показваше. Слънцето вече залезе и морето изведнъж посивя. Само върховете на хълмовете оттатък залива още блестяха с ярка, златиста светлина, сякаш там беше чудната, богата и безгрижна страна Елдорадо, за която бяхме чели в книгите.
         — Ето го! — извика изведнъж Наско.
         Вперихме погледи нататък. На палубата, като се поклащаше леко, вървеше нашият моряк. Той се облегна на железните перила на фалшборда, загледа се към града и извади скъпоценната кутия.
         Сега или никога!
         Като че по даден знак цялата наша „Шипка“ изтича на кея пред парахода.
         — Ало, Джони — завика Наско, — дай папироса… Кутия, кутия дай!
         Морякът погледна надолу към нас, взе цигара, постави я в устата си, като сви рамене, обърна празната кутия с дъното нагоре.
         — Нон е сигаретта, рагацци! — каза той и се засмя дрезгаво.
         Точно това ни и трябваше. Ние нададохме радостен рев и завикахме в един глас:
         — Кутия, кутия дай! Хвърли… хвърли…
         Но морякът, изглежда, не ни разбра или пък искаше да се позабавлява малко. Той наистина хвърли кутията, но не на кея, а далеч в тихата и мръсна вода на пристанището.
         Силен вик на разочарование се изтръгна от гърдите ни. Какво му струваше на тоя моряк да ни зарадва?
         Но време за мислене и за страдане нямаше. Трябваше да направим нещо, преди да е станало късно. Кутията се полюшваше на двайсетина крачки от нас в мазната вода сред сламки, трески и парчета от слънчогледово кюспе. И беше така примамлива, пъстра и красива! И така недостъпна като всичко красиво в този град, като блестящите бели дрехи на хората от параходните агенции, като благоуханните ястия, които ядяха богатите в ресторантите край морската градина, като стотиците играчки, които виждахме зад стъклата на витрините.
         — Дайте камъни! — извика Наско. — Зад магазията има.
         Изтичахме зад магазията и напълнихме джобовете си с камъни от купчината чакъл. Върнахме се на кея и започнахме да ги хвърляме по кутията, като се стараехме да не я улучваме, а да попадаме зад нея. От образувалите се малки вълнички кутията лека-полека започна да се приближава към кея. Когато дойде на седем-осем метра, Наско измъкна отнякъде дълъг ръждясал тел, разви го и го метна като въдица във водата. Телът достигна на половин метър от кутията. Пак захвърляхме камъни и най-после закачено за тела, нашето съкровище бавно, но сигурно започна да се приближава до нас. Горе на палубата се бяха наредили петима италиански моряци. Те се смееха с цяло гърло и подвикваха нещо, което ние не можехме да разберем. А най-много се смееше нашият моряк.
         Докарахме с помощта на тела кутията до малката каменна стълбичка, която слизаше до самата вода. Наско изтича по стълбичката, протегна ръка, политна да падне във водата, но се задържа и най-после успя да хване кутията.
         — Браво, браво! — запляскаха с ръце моряците от палубата.
         Ние стояхме неподвижно и мълчаливо, сякаш още не вярвахме на очите си, че всичко вече след толкова усилия е приключено и че съкровището е вече в ръцете ни.
         — Какво сте се насъбрали тук? — чу се изведнъж над главите ни груб и заповеднически глас.
         Обърнахме се стреснато. С ръце на кръста и изпъчен напред корем, зад нас стоеше стражарят Крум, най-злото полицейско куче на пристанището.
         — Я, я, дай оная работа, дето я извади от морето — каза стражарят, като ни разбута и хвана Наско за рамото.
         — Нищо не съм извадил — задърпа се отчаяно Наско. — Остави ме!… Какво ме държиш…
         — Я не се прави на ударен! — кресна стражарят. — Давай веднага!
         Наско направи опит да подаде скришом кутията на Мусолинито, но стражарят с бързо движение сграбчи ръката му и я стисна с грамадната си лапа за китката. И ние видяхме как пръстите на Наско побледняха, после посиняха и се разтвориха. И кутията, нашата скъпоценна, пъстра, чудна кутия, падна на земята. Стражарят се наведе, взе я, разтвори я, разгледа внимателно вътрешността й и като се увери, че в нея няма нищо, бавно я накъса, на парчета и хвърли парчетата в морето.
         Ние го гледахме втренчено в ръцете и всичко, което той вършеше, ни се струваше някакъв лош сън. Знаехме, че животът е суров и че не гали никого от нас, но това, което виждахме сега, беше така жестоко и страшно, че не искахме да го повярваме.
         „Защо? Защо? Защо?“ — крещеше един отчаян глас в душата на всеки един от нас.
         — Какво сте се опулили такива? — извика стражарят. — Марш оттук!
         Ние се отърсихме от вцепенението, което ни беше обхванало, и се разбягахме. Спряхме чак когато прехвърлихме стената на вълнолома и се озовахме в мрачното и мръсно място, където в морето се изтичаше градският канал. Ншцо не си казахме, тръгнахме мълчаливо към града, засиял с хиляди електрически светлини. Така ни беше тежко… така тежко…


         Петър Незнакомов
         На село

         Ето че ние сме вече на село — аз и моята малка дъщеря. Дошли сме тук, за да укрепим своето здраве. Препоръчаха ни чист въздух и силна, калорична храна. Мислехме отначало да отидем в някоя голяма почивна станция, но после решихме, че на село е по-интересно — ще берем гъби из гората, ще събираме цветя за хербарий, ще ловим насекоми и изобщо ще проучваме живота.
         Но първо да ви се представим: моята дъщеря Маргаритка е деветгодишно, синеоко и бледичко градско момиченце, а кратки сведения за мене могат да се получат от картотеката на Съюза на българските писатели. Ние живеем в София на улица с голямо движение и затова моята дъщеря обикновено си стои затворена горе в апартамента. Там ние се мъчим да я направим „човек“, като я караме да свири на пиано и да учи френски език. Наистина, пианото и френският език вървят добре, но Маргаритка от ден на ден става все по-бледа, по-затворена и саможива. Най-после аз реших: ще зарежем всичко и ще отидем на въздух и на простор. Първо, разбира се, трябва да получим съгласието на нашата много добра, но много заета майка. Тя се ядосва, вика, кори ни, но най-после вдигна ръце от нас, непоправимите лентяи, и ни разрешава да вървим, където ни видят очите! Урааа!
         И ето ние вече сме настанени в малка слънчева стаичка в къщата на чичо Груд. Аз разтварям куфарите, а Маргаритка играе на двора. От отворения прозорец долита звънливият й смях. В София тя никога не се смее така. Нареждам донесените лекарства на скрина — витамини, сиропи, хапчета, но тук те не изглеждат така внушителни, както на нощното шкафче в нашата спалня. Изведнъж вратата се отваря и на прага със зачервени бузки и сияещи сини очи застава дъщеря ми.
         — Татко — съобщава с тайнствен глас тя, — в задния двор има теле.
         Аз се правя на ужасно изненадан.
         — Татко бе — гласът на дъщеря ми звучи така умолително, че би могъл да разтопи и камък, — мога ли да си поиграя с него?
         — Може, разбира се. Само внимавай да не те мушне.
         — Няма. Първо, то е много добро, и, второ, няма още рога. Значи да си поиграя?
         Кимам с глава и тя излиза навън. След малко отново се връща.
         — Татко, дай ми твоя гребен!
         — Защо?
         — Е… трябва ми. На моя зъбците са много нагъсто.
         Подавам гребена. Тя изтичва и дълго-дълго не се явява никаква. Аз вече съм подредил багажа и седнал до прозореца, чета вестник. Изведнъж една мисъл ме пронизва — къде се дяна това дете? Да не би да е станало нещо? Отвън не долита никакъв звук.
         Излизам и изтичвам в задния двор. Няма никой, но от сайванта се чува някакъв тайнствен шепот. Надниквам вътре. Маргаритка е прегърнала мъничкото сиво теленце, разчесва пухкавата му козина с моя нов гребен и му говори нещо безсмислено, но много нежно и ласкаво. После тя ме вижда, изчервява се и скрива гребена зад гърба си.
         — Вие станахте приятели, а? — казвам аз.
         — Татко, да видиш само какво добро теленце — окопитва се от смущението Маргаритка. — Всичко разбира. На френски му говорих, и френски разбира. Татко, нека го вземем в София бе…
         — Къде ще го държим там? На балкона ли?
         Маргаритка разбира безсмислието на молбата си и за миг бледичкото й лице се натъжава. После изведнъж й хрумва нова мисъл:
         — Татко бе, може ли да накъсам малко цветя?
         — За това трябва да питаш хазяйката.
         — Питай я ти!
         — На мене не ми трябват цветя. И после, нали решихме по пътя, че ще станем самостоятелни и смели хора.
         Маргаритка пуска неохотно шията на телето и изтичва до мъничката пристройка, където ритмично трака станът на хазяйката.
         — Разреши — излиза тя оттам със светнало лице. — Разреши също аз да водя телето на закуска…
         — Не се казва закуска, а паша.
         — Добре де!…
         Тя изтичва в градината, като подскача весело, а аз влизам в стаята и се заемам с вестника. Към пет часа по предписание трябва да й дам лекарство. Поглеждам към строгата редица на шишетата, после махвам с ръка — ще й го дам довечера. Нека играе сега.
         След малко закусваме и отиваме на разходка в гората край селото. Повеждаме с нас и телето. То сега носи на шията си пъстър венец от градински цветя.
         — Как ли ще се зарадва майка му, като го види — говори със сериозен тон Маргаритка. После се замисля и пита: — А къде е майка му, татко?
         — Трябва да е на работа — отговарям аз.
         — И тя ли е много заета?
         Аз не казвам нищо, само мълчаливо притискам до себе си малката русокоса главица. После дълго говорим за храната на телетата, какво трябва да ядат те, за да бъдат здрави и да пораснат по-бързо. Аз поддържам, че любимата храна на телето е една чаша прясно мляко със захар и филия хляб, намазана с мед и масло. Маргаритка е поразена — тъкмо това ядене тя ненавижда от дъното на душата си.
         — Ако то яде хляб и масло, и аз ще ям — казва тя решително.
         Връщаме се за вечеря по мръкнало. Хазяйката ни е приготвила чорба от млад фасул. Чорбата е сготвена по селски, с много зарзават и е ужасно вкусна, но Маргаритка не се задържа на масата. Тя изсърбва три-четири лъжици и тича в задния двор, за да види как телето ще посрещне майка си, която се връща от паша (това разбираме по мученето на кравата). Тя гори също така от желание да разбере какво впечатление ще направи венецът на майката. Изведнъж чувам плач. Изтичвам с хазяйката оттатък. Маргаритка се е облегнала на оградата, цялото й мъничко телце се е свило от болка и обида, по бузите й се стичат обилни детски сълзи.
         — Какво стана? — викам аз. — Мушна ли те? Ама така е, като се вреш, дето не ти е работа…
         — Кра… кра… кравата — казва на пресекулки Маргаритка — му изяде венеца…
         — Ооо, туй ли било! — успокоявам се аз, но това като че ли още по-силно разплаква Маргаритка. — Не плачи де! Тя без да иска. Сигурно го е взела за трева…
         — Как тъй за трева! Не вижда ли, че е венец…
         — Може пък да е късогледа — изказвам предположение аз. — Нали кравата е късогледа, хазяйке?
         Хазяйката кима с глава. Маргаритка престава да плаче и ни гледа изпитателно ту мене, ту старата жена. Ние сдържаме смеха си.
         — А като е късогледа, защо не носи очила?
         Обещаваме утре да купим очила на кравата и Маргаритка най-после се успокоява.
         Време е за сън. Слагам дъщеря ми да спи на твърдото селско легло. Отивам при скрина с лекарствата, сипвам сироп в лъжицата, обръщам се, но Маргаритка вече спи така сладко, че сърце не ти дава да я събудиш. Хвърлям сиропа през прозореца…
         … Цели пет дни Маргаритка не се отделя от телето. Тя го храни, пои, води на разходка. Пенчо, така е кръстено телето, също се привързва към своята малка градска приятелка и ходи като кученце след нея. Един ден аз го заварвам в нашата стая. Маргаритка седи на пода и му показва албума със семейните снимки на хазяйката. Телето разглежда внимателно избелелите фотографии, дори прави опит да изяде някои от тях, нещо, което страшно развеселява дъщеря ми. След това двамата излизат навън и отиват на чешмата. Маргаритка намира, че зъбите на телето са много жълти — то трябва да се научи да ги мие с паста „Идеал“.
         — Нека свиква от малко — казва тя.
         Хазяйката и чичо Груд примират от смях.
         В края на седмицата Маргаритка вече има нова любов — това е магарето на съседите, кръстено, кой знае защо, Иларион. Тя сега не е онова плахо градско момиченце, каквото беше в началото. Без да пита никого, се качва на магарето и по цял ден го язди на широката поляна зад нашата къща.
         — Знаеш ли какъв глупак е, татко — доверява ми вечер тя. — Водя го да пасе най-хубавата трева, а то яде тръни. Не си знае никак интереса. А иначе е много умно. Баба Тодорка вика, че то й пренесло дървата за зимата. И гюмовете за мляко носи в мандрата, и всичко носи. Ти не го гледай, че е такова малко…
         Скоро Маргаритка пренася любовта си към нещо по-голямо — конете на чичо Груд. Чичо Груд е звеновод и от три дни вече дъщеря ми не се свърта у нас. Сутрин рано отива в стопанския двор, качва се на каруцата и заедно с чичо Груд пренася снопи от блоковете. Сега тя ме гледа отвисоко, тъй като аз не зная да карам коне.
         Няколко пъти тя прекарва каруцата край къщи като седи горда и засмяна до уши на предната седалка. Точно пред моя прозорец опъва поводите и вика по селски „тпрууу“, като ме поглежда с едно око, за да види ефекта. Чичо Груд седи до нея и добродушно й се радва.
         — Сърцето му се смее на това дете — казва ми той. — Я да си го направим ние селянче, да стане наше дете…
         — Чичо Груде — прекъсва го делово Маргаритка, — хайде, че снопите няма да чакат. Закъсняхме…
         — Давай! — казва чичо Груд и вдига камшика.
         — Моля ти се, не ги бий, чичо Груде! — вика Маргаритка. — Те си знаят сами. Хайде, дий, Дорчо, дий, Злати!
         Конете се понасят в тръс и дъщеря ми ми хвърля през рамо още един победоносен поглед, към мене, изостаналия, който нищо не разбира от селските работи.
         Няколко пъти аз правя опит да примамя Маргаритка на лов за пеперуди. Но тя все няма време. Те сега там, в текезесето, са много заети — пренасят с каруцата дини от бостана.
         — Почакай де! — казва Маргаритка с досада. — Няма да се свършат пеперудите. А на мене бай Дико ми възложи задача — дините трябва да се пренесат срочно.
         Бай Дико е председател на текезесето и е голям приятел на дъщеря ми. Не друг, а лично той е заявил публично, че ако не е тя, няма да могат да оберат дините. Време ли е сега за такива несериозни работи като лов на пеперуди.
         — И въобще, татко, ти много леко гледаш на нещата. Мама е права.
         — А не ти ли е мъчно за майка ти? — питам аз.
         Маргаритка се замисля.
         — Мъчно ми е — казва тя, — ама първо да свършим със задачите.
         Дните отлитат един по един. Скоро ще трябва да си вървим. Дъщеря ми вече язди на кон без седло, лицето й е изпечено, от нея лъха здраве. Лекарствата, които носим, така си и стоят неупотребени на скрина. Тя разговаря като равна с приятелите на чичо Груд и също като тях се безпокои, че нямало достатъчно дъжд за царевицата.
         Как да й кажа, че ни остават още два дни? Как да затворя това волно птиченце пак в трите тесни софийски стаи? Но… трябва. Нашата майка вече ни вика. Били сме непоправими лентяи. Кой, според нас, щял да учи френски и да свири на пиано?


         Добри Жотев
         Караман

         Много обичах есенните вечери на нивата при овцете. Прибираме стадото в егрека, напалваме огън и на малкото огнище пред колибата варим кутмач. Това ястие се приготвя от овче мляко. Кучетата лежат наоколо, а в очите им греят светлините на огнището.
         По отсрещните егреци също горят огньове. Пламъците им трептят в далечината като току-що изгрели червени звезди. Чува се от време на време лай, подрънкване на звънци, човешки говор и пак тишина.
         В една такава спокойна вечер дядо тъкмо сложи малкото котленце на огъня и далече откъм горните егреци се понесе настървено лаене. Ставаше нещо лошо, но не можехме да разберем какво.
         Нашите кучета наостриха уши. Караман, който лежеше спокойно край огъня, вдигна едрото си тяло, излая и започна да обикаля около затвореното в егрека стадо. Дядо наметна дрехата си и загледа в тъмното:
         — Май ония са връхлетели нечие стадо!
         През цялата нощ се чуваха кучета и човешки викове. Караман обикаля около стадото до разсъмване. Искаше ни се да проверим какво е станало, но не смеехме да оставим овцете сами.
         На сутринта се разбра всичко. Единак нападнал стадото на Никола Крайнички тъкмо когато задрямал. Трите му кучета, щом надушили вълка, глътнали езиците си и даже не могли да излаят. От страх те се наврели в краката на заспалия в колибата овчар и така го събудили. Скочил той, изтичал към овцете и видял страшна картина — цялото стадо натръшкано, а от единака ни помен.
         Овчарите се изреждаха да видят нещастието. Сто и десет овце — нито една жива. Никола Крайнички скубеше косата си:
         — Хора, какво ще правя сега? Как ще живея, кажете ми?
         Овчарите го гледаха съчувствено. Всеки от тях знаеше, че може да го сполети същото. Как да помогнат на пострадалия човек?
         Още същия ден те се събраха на един от егреците и решиха — всеки да отдели от стадото си по колкото овце може. Така и направиха. Кой по две, кой по три, овчарите събраха сто и десет овце и ги заведоха на егрека на Никола. Той плака от радост и благодарност.
         Но с това лошото не свърши. Единакът продължаваше да се навърта около егреците. Не минаваше вечер да не направи някоя пакост. Някои по-силни песове се осмеляваха да го нападнат, но той на бърза ръка прегризваше гръкляните им. Почти нямаше егрек без удушена поне една овца.
         Единакът се превърна в страшилище за овчарите. Вдигаха хайки от хора и кучета, за да открият леговището му — не го откриха. Опитваха се да го застрелят с пушка, когато се вести около някое стадо, но и от това нищо не излезе. Вълкът беше не само грамаден и як, а и хитър.
         Той нападаше изневиделица в полунощ и докато хора и кучета се окопитят, натръшкваше по няколко овце. Пооредяха доста стада. Овчарите съвсем се объркаха и вече не знаеха какво да правят.
         Дядо се угрижи и отслабна. Всяка вечер, щом затворехме овцете, той казваше:
         — Единакът ще дойде и при нас, няма да ни подмине! Какво да правим?
         — Дядо, нали тука е Караман — успокоявах го аз.
         Той поглеждаше с надежда грамадния пес и му наливаше в дървена коруба прясно мляко.
         — На`, яж, Карамане, събирай сили! Сега не ти е оня, дето го удави по-лани. Единак е това — страшилище!
         — Дядо, какво е единак? — запитах една вечер.
         Старецът простря ръцете си към огъня:
         — Той, дядовото, преди да е станал единак, е бил в глутница. Правел е пакости с още десетина-дванадесет като него. Настъпила е страшна зима. Не са могли да намерят отникъде храна. Тогава от глад са се нахвърлили и изяли най-слабия от тях. След два-три дни са изяли втори, после трети. Накрая е останал само един — най-силният. Такъв става единак.
         — Ами защо единакът не отиде в друга глутница?
         — Не го приемат никъде. Такъв закон си имат, проклетите. Ще не ще, сам трябва да върви!
         Два дни след тоя разговор вълкът нападна съседния ни егрек. Не можа да отмъкне овца, но разкъса едно куче. Дядо съвсем загуби спокойствие, аз също. Караман започна още преди мръкване да обикаля овцете и да лае. Останалите четири кучета му пригласяха от време на време, наклякали тук-там пред колибата.
         На следната вечер, след като издоихме стадото, старецът рече:
         — Хайде, отивай в колибата и лягай — очите ти са зачервени от неспане!
         — Дядо, ама и ти — страх ме е сам!
         — И аз, и аз, хайде!
         Прибрахме се. Все ми се струваше, че вълкът ще дойде тъкмо тая вечер.
         Мислех си: „Ами ако единакът разкъса Караман? Не, няма да може. Караман е силен, много силен, яхна ли го — носи ме на гърба си. Кое друго куче може такова нещо? Пък и желязната гривна с шипове на врата му ще го пази от вълчите зъби. Нали Караман по-миналата зима изтърбуши един вълк пред очите ми. Да, но дядо каза, че единак било страшно нещо, последният от глутницата, най-силният!“
         Вън изгря пълна месечина. Стана светло като ден. Караман неуморно тичаше в кръг около стадото: „Ау, ау, ау!“
         Но лаят на кучето ненадейно се промени. Това вече не беше лай, а смесица от вой и ръмжене. Дядо скочи:
         — Иде! Вдигай се, сине! Сега каквото ще става, ще става!
         Взе приготвената от по-рано брадва и се накани да излиза. В това време четирите ни песа се вмъкнаха със скимтене в колибата при нас. Събраха се разтреперани в ъгъла и от страх подмокриха краката си.
         Излязохме навън. Затърсихме с очи Караман. Той беше застанал от едната страна на оградата неподвижен, като направен от камък. Вече не лаеше. Само някъде дълбоко в гърлото му клокочеше спотаено ръмжене. На десет-петнадесет крачки срещу него, на малка височинка, също така неподвижен, беше застанал единакът.
         Усетили присъствието на хищника, овцете трепереха, натрупани почти една върху друга. Някои от тях се опитваха да прескочат оградата. Но къде можеха да избягат?
         Дядо погледна ужасеното стадо и заговори с треперещ глас:
         — Дръж се, Карамане! От кутренце съм те отгледал, с прясно мляко съм те хранил — як да станеш! Стадото спасявай, чедо, страшникът дойде, ей го, пред тебе е!
         Неподвижният Караман не трепна. Спотаеното ръмжене в гърдите му заклокочи по-силно и премина в късичък лай. Стори ми се, че с това той отговори:
         — Не се боя!
         Застанал иззад дядо с разтракани челюсти, гледах единака. Видя ми се по-голям от кучето. Отместих поглед към Караман — не, не е по-голям вълкът, само вратът му е по-дебел — цял дънер. А двамата врагове се гледаха, сякаш искаха с очи да премерят силите си.
         Неочаквано вълкът поприклекна и полетя. Караман също. Срещнаха се и вкопчани се претърколиха няколко пъти. Изправиха се на задните си крака, а с предните се хванаха като хора, когато се борят. Зачаткаха зъбите си. При всеки удар от тях излитаха искри.
         Караман налетя, захапа единака за врата и го повали. Но вълкът светкавично се измъкна изпод него, извъртя се и го захапа за муцуната. Кучето отскочи и веднага налетя.
         Дядо все искаше да се намеси с брадвата, но борещите се така бяха вкопчани, че той се боеше да не удари вместо вълка Караман.
         Двамата смъртни врагове отново се претърколиха няколко пъти и отново се изправиха на задните си крака. Тоя път чаткаха зъбите си по-бързо и по-силно.
         Вълкът беше по-сръчен от кучето. На няколко пъти той го издебна и устреми муцуната си право към гърлото му. В тия мигове единакът можеше да прегризе гръкляна на Караман. Но там беше желязната гривна с острите шипове. Вълчите зъби удряха върху нея.
         Ненадейно единакът събори кучето и заби зъби в едната му плешка. Караман зави от болка. Опита да се измъкне — не можа. Вълкът го държеше здраво. Дядо завика и хукна с брадвата в ръце. Той беше намислил да халоса единака изотзад.
         Но преди старецът да дойде, кучето изви главата си и успя да докопа предния крак на вълка. След миг единакът пусна плешката му, изръмжа диво и побягна на три крака. Четвъртият му преден крак се люлееше безпомощно. Караман го беше прегризал.
         Опита се да избяга трикракият, но кучето го настигна. Бяха се отдалечили доста и не можехме да ги виждаме добре.
         Тоя път давенето не трая дълго. Караман събори вълка и той повече не можа да стане.
         На сутринта около нашия егрек се събра цялото село. Гледаха на земята убития единак и хвърляха шапките си от радост. Стадата им бяха спасени. Някои донесоха бъклици с вино. Отнякъде довтаса гъдуларят с гъдулката. Моми и ергени направиха хоро. Стана истински празник.
         Всички искаха да видят Караман, да му се порадват. Момите изплетоха венец от сини есенни минзухари и го окачиха на врата му. А Караман, легнал пред колибата, облизваше пресните си рани и леко примижаваше с очи, сякаш нищо не е било.


         Добри Жотев
         Каро

         Смешно ни ставаше, когато учителите го наричаха с истинското му име — Карамфил. Какъв ти Карамфил, за нас той беше Каро, нашият Каро. Ние го наричахме така, изпълнени с възхищение от него. И наистина, кой умееше да скача най-високо и да тича най-бързо — Каро. Кой можеше да намира най-добре птичи яйца и да прави върбови пищялки — пак Каро.
         Помня го — ни висок, ни нисък, със сплъстена сламена коса и торбичка през рамо. Върви пред нас леко-леко, сякаш не стъпва, а опитва земята дали ще издържи тежестта му.
         В моето родно селце нямаше прогимназия. Ние, петнадесетина момчета, се учехме в съседното по-голямо село. Пътувахме всеки ден — и зиме, и лете. Наш вожд и командир беше, разбира се, Каро. Слушахме го за всичко. Струваше ни се, че без него през мъгливите зимни дни ще объркаме пътя. Той ни защищаваше от най-големите побойници в другоселската прогимназия. А какви побойници имаше! Но и най-страшните се бояха от него.
         Каро се учеше добре. През хубавите пролетни и летни дни често седяхме край някоя разцъфнала шипка и той проверяваше дали сме готови с уроците.
         Хубаво беше през пролетта и лятото, но през зимата — страшно. Понякога зимните бури беснееха така свирепо, че ние се хващахме един за друг, за да не ни отнесе вятърът. Крачехме с наведени глави срещу виелицата, омотани в шалове и с дебели тояги в ръце. Пътя не гледахме — нали пред нас е Каро.
         В една такава зимна буря, когато прехвърлихме билото на Велчов баир, на няколко разкрача пред нас се провидя вълча глутница. Скупчихме се. И друг път бяхме виждали вълци, но отдалеч. Понякога само чувахме страшния им вой. Сега вълците бяха отпреде ни, проточени един след друг. Виждахме ребрата им, изпъкнали от глад, настръхналата козина, острите муцуни. Малките им очи ни гледаха хищно и предпазливо.
         Ваклинчо, ученик в първи прогимназиален клас, изведнъж изпищя:
         — Мамо, мамо, майчице!… — И загубил ум, се заозърта накъде да бяга. Неговият вик сякаш ни блъсна изотзад и както бяхме скупчени, хукнахме един през друг. Но Каро, за когото от страх бяхме забравили, изкрещя:
         — Никой да не мърда! Стойте на място — така по` не смеят.
         Останахме по местата си, а краката ни — подкосени. Вълците разтуриха редицата си и се пръснаха натам-насам. Някой от тях започнаха да се боричкат, други да се търкалят по снега. Стори ни се, че глутницата и не мисли да се занимава с нас. Виелицата помиряса. Малко се развидели. Пред очите ни се очерта малкият хълм. Него ако можехме да минем, ще бъдем в село. Петко от Йоргова махала предложи с разтракани челюсти:
         — Да се юрнем по нанадолнището, няма да ни гонят, а, Каро? — И като гледаше изниско вълците, плахо-плахо запристъпя.
         Каро го дръпна и предупреди дрезгаво:
         — Не се измествайте! С едното око гледат в играта, а с другото в нас. А` видят гърбове, а` наскачат отгоре ни!
         Петко остана на мястото си, както бе крачнал. Лицето на Каро беше побеляло като снега, но очите гледаха зорко и трескаво ту нас, ту разпиляната насам-натам глутница.
         Неусетно вълците ни обградиха. Така, както уж нехайно се боричкаха. Двамина минаха зад нас, трима отляво, други отдясно и ние се видяхме в средата. Стана съвсем страшно. Някой заскимтя като кученце, а след това зави. Друг през сълзи започна да вика за помощ. Стресна ни пак Каро:
         — Не бойте се!… Като воловете. Нали знаете воловете как се бранят от глутница? Събират си задниците, а срещу вълците остават рогата им. Не бойте се, бърже давайте гръб един в друг — и той пръв опря гръб в гърба на едного от нас. Образувахме кръг. Вместо рога ние държахме тоягите. Помирясалият вятър отново се усили. Заблъска сняг в очите. Криваците натежаха в ръцете ни. Отново чухме гласа на Каро — съвсем прегракнал и омаломощен от вятъра:
         — Вълците са по-зли, когато се боиш. Не бойте се! И те се страхуват. Няма да ни нападнат всичките, а един по един. Някой ще се спусне към някого, уж да се хвърли на шията му. Няма да се хвърли, а само ще го удари с врат да опита. Веднага с тоягата по задницата — там е най-слаб! Чувате ли? Чувате ли? — викаше все по-силно и по-силно той, а гласът му сякаш не беше неговият.
         Виелицата побесня. Претръпнали от страх и студ, стояхме по местата си в очакване.
         И ето, един вълк, както нехайно чешеше с крак муцуната си, изведнъж се вторачи и полетя. Стори ни се, че той скочи върху главата на Ваклинчо. Но Каро беше прав — за миг вълкът се изви и блъсна с якия си врат краката му. Ваклинчо замахна като насън. Вълкът отскочи встрани, поизтърси се и започна да трие муцуната си в пряспата. Безпаметни от ужас, ние не можехме ни да викаме, ни да говорим. Стрелна се втори вълк. Тоя път замахна Петко. След малко — трети. Един от вълците попадна под кривака на Каро, но отскочи, помъкнал задница. Добре беше го ударил той и тъкмо където трябваше. Ударът на Каро поохлади смелостта на глутницата.
         — Цял ден и цяла нощ ще ни въртят така, докато капнем — рече той и изведнъж като в скоропоговорка продължи: — Братлета, както сме си, крачка по крачка пристъпвайте към село. Никой да не се откъсва, разбрахте ли?
         Нямахме сили ни да отговорим, ни да се мръднем. Тогава той ни заблъска с гърба си и макар съвсем бавно, групата запълзя. Обезпокоени, вълците отново заналитаха. Някой изпищя ухапан. В една вълча уста се мярна парче от нечий крачол. Ваклинчо замахна да удари стрелналия се към него вълк, но се подхлъзна и падна. Вълкът, окуражен, се хвърли повторно, но Каро застана пред падналия и посрещна нападателя с точен удар. След това дръпна Ваклинчо отново в кръга.
         Когато се срещнахме с глутницата, беше около обяд. Започна да здрачи и ние едва тогава минахме хълма и се надвесихме над село. Щом се показаха първите къщи, Каро завика колкото му глас държи имената на познати и зли селски кучета:
         — Карамане-е-е, Мурджо-о-о, Лиско-о-о-о, Ара-пе-е-е!
         Кучетата чуха, па, изглежда, и бяха надушили вълците, защото залаяха, а след това ги видяхме, понесени към нас като облак. Щом усетиха село и кучета, вълците неусетно, без да бързат, в колона по един, прехвърлиха хълма. Кучетата минаха край нас като вятър и продължиха по следите им.
         Отлепихме гърбовете си, но направили по две-три крачки, се почувствувахме толкова отпаднали, че кой където беше, седна в снега.
         А Каро — нашият Каро, той се облегна на едно дърво, после неусетно се свлече. Неколцина намериха сили и разтриха челото му със сняг. Когато дойде на себе си, той ни изгледа всички поред, подпря се на лакти и беззвучно заплака.


         Цветан Ангелов
         Как да се повика волята

         Спукана е моята.
         Е всички подразбират работа — не гума на велосипед или глава.
         Да беше гума — има лепенки. Глава да беше — има левкопласт и бинтове. А как ще залепите спуканата работа?
         Най-често спукването става на родителските срещи. Да, не се шегувам. И от него се гневят предимно майките.
         Не исках да отиде мама. Но татко се изхитри да каже, че го стяга менгемето (че го мъчи главоболието), а всъщност остана за събитията „По света и у нас“ и за естрадния „спектър“ на телевизията… Откакто съм ученик, не помня татко да е ходил на родителска среща.
         Възрастните обичат да се хвалят с предчувствията си. Но знаят ли нещо за предчувствията на децата?
         Винаги, когато има родителска среща, татко си позволява да изпуши една дебела пура. Не смее пред мама, защото тя все му натяква, че пурата струвала колкото три кифли с маково семе и че „това отвратително удоволствие“ отнемало закуската на децата му.
         Ние с татко си приличаме. И външно, и по характер. Все правим това, което не ни позволяват.
         Честно казано, миризмата на пурата не е чак толкоз отвратителна. Това е „миризмата на татко“, с която съм свикнал от бебе. А и закуската никога не е била „отнемана“ — всяка сутрин ме чака на масата в кухнята.
         Ех, да не беше оная издайница — сестра ми, — татко щеше да си пали по-свободно пурите и да си гледа по-спокойно телевизионното предаване. Тя влиза винаги след първото смукване, души въздуха като ловджийско гонче, мръщи се — като че са я скъсали по петрография — и… проветрява. Пък на татко е студено. Ние с него сме зиморничави. „Затвори — ми казва тихо, щом се махне тя. — Спусни завесата. Жените не разбират, че домашният уют излита през прозореца.“ „Хе, схващате ли колко фин човек е татко? Архитект, а речникът му — поетически. «Домашният уют» и прочие…“
         За щастие, в сряда сестра ми не беше в къщи. Беше на среща с оногова, с брадатия, който ми се подмазва по жицата: „Моля ти се, Петьо, кажи на кака си, че…“ Дявол да го вземе! Не съм го виждал, но знам, че си е пуснал брадичка — усещам как драще с нея по наустницата на телефона.
         Татко се настани в креслото, запуши, примижа и се отдаде на двете блаженства — пурата и телевизията. Чувствувах, че неговите вечни предчувствия се изпаряват. И съвсем се изпариха, когато на екрана изплавва от Космоса голямото земно кълбо и започна предаването „По света и у нас“. А моите предчувствия се сгъстиха и се превърнаха в студени капки пот. Така е винаги, когато мама ходи на родителска среща. Предчувствувах, че не по света, а у нас, у дома, ще има гръмове и мълнии, та побързах да хапна и да си легна.
         Да си легнеш е лесно. Трудно е да заспиш.
         И как да заспиш, когато знаеш, че скоро ще затрещи оттатък, в хола?
         Докато изчаквах сгъстяването на облаците, хиляди пъти съжалих за онова, което съм сторил, и за онова, което ще сторя. Знаех си, че нямам воля и никога няма да имам. Скоро ще навърша дванайсет, а главата ми не увира с дванайсет кола дърва. Това е израз на мама, заучен от баба…
         И както си мислех и съжалявах, неочаквано тресна.
         Тресна гласът на мама.
         — Ти пак си пушил от онези!
         — Пак — призна си кротко татко.
         — Е, хубав пример даваш на сина си!
         — Чакай, да не почваме така.
         — А как? Ти знаеш ли, че той…
         Запуших ушите си. Какъв е синът на баща ми — това е преповтаряно до втръсване. Пък и не исках да слушам словесния дуел. Известно ми беше, че в края на краищата по-слабият ще отстъпи. А, то се знае, по-слабият е татко.
         Мама разглежда моите дребни лудории през лупа. И те й се виждат като противни чудовища. Мама умее да направи от мухата слон, а татко не умее да направи от слона муха. След караниците за мене слонът, разбира се, не остава слон, ама и мухата не остава муха. Получава се нещо средно: страшилище с месест хобот на слон и ципести крила на муха. И това страшилище съм аз.
         Отпуших ушите си. Все пак трябваше да разбера какво се е получило.
         И разбрах.
         Аз бях нарисуван като противен текодонт — едно двукрако гущероподобно същество, живяло преди милиони години.
         — Текодонт! — повтори мама, която се досещаше, че подслушвам, и помнеше, че съм разглеждал това животно в енциклопедията.
         — Не съм го раждал аз! — избухна татко.
         Пак запуших ушите си. Лошо е, когато майка ти знае подробно биографията на Земята, но дваж по-лошо — когато знае, макар и отчасти, биографията на своя син. Две счупени стъкла на кабинета по история, един шамар и два ритника за Пеле от пети „а“, подсказване в час по граматика и… двойка по география — това е всичко, дявол да го вземе! Не за ден и два — за цяла седмица. Обикновена биография на петокласник.
         Изглежда, че бурята стихваше. Така е, когато тресне и отсреща.
         — Не можа ли да измислиш по-добро сравнение! — боботеше баща ми. — Текодонт? Защо пък текодонт?
         — Защото — каза мама — текодонтът няма бъдеще.
         — Аха!
         — И трябва нещо да направим. Да го стегнем.
         — Е, откри Америка!
         Изтръпнах.
         — А! — извика мама. — Тъкмо за откриването са го хванали в незнание. Объркал Магелан с Колумб или Веспучи с другия — да Гама… Въобще за пътешествията.
         — Знаеш ли — призна си татко, — че и аз ги бъркам. Ти например помниш ли за пътешествието на да Гама?
         — Да не се изпитваме! — омекна мама.
         Татко се запали:
         — Чакай, ще надникна в енциклопедията.
         В този миг дойде сестра ми.
         — Към края ли сте? — подхвърли за кавгата им тя.
         — В самия край — засмя се татко.
         — И какво решихте?
         — Ами… да го постегнем. С твоя помощ. Утре ти ще го изпитваш по география.
         — Той няма воля! — отсече сестра ми.
         Идеше ми да скоча от леглото и да извикам: „Ами ти ма? Имаш ли воля, като не можеш да отрежеш квитанцията на брадатия?“ Но не скочих и не извиках. Само се заканих да светя маслото на брадатия и да посипя с прах за кихане учебника на кака по петрография.
         — Волята се създава и заяква в труда — наставнически рече татко. — Има случаи, когато…
         — Зная, зная!
         — Е, щом знаеш, всичко е наред.
         И сложи край на разговора:
         — Да не се отчайваме. И Петьо ще отплава някой ден. Околосветски пътешествия ще има винаги.
         Не можех вече да заспя и взех учебника. Тъй, значи… този Магелан обиколил Земята по вода. И…
         И неусетно съм заспал.
         Събудиха ме, както винаги, с отвиване.
         — Студено ми е — свих се аз.
         Вън плискаше проливен дъжд.
         — Ще те изпитвам, ще те стопля — рече кака. — Разкажи веднага за околосветското. Кога е започнало?
         — В 9151 година.
         — Кога? — извика тя, но в същия миг се досети, че обръщам цифрите, и се усмихна: — С колко фрегати?
         — С няколко без една.
         — По-точно?
         — С 3+2.
         — А с колко моряци?
         — С 562-ма.
         — Ти пак ли?
         Пак.
         — Добре. Обличай се бърже, закусвай бавно и… беж на училище!
         Взех й ума. И… дори се отказах да посипя с прах за кихане учебника й.
         Отидох на училище, отлично подготвен по география, но без домашно по планиметрия. И учителят се упражни по краснопис в бележника ми. Хубав почерк, няма що: „слаб“ с букви, скобка, „две“ с цифра, втора скобка, подпис. Обратен подпис — както казва мама.
         И какво излезе? Че трябва да се зубка и по другите предмети… Тю! За географията, как да е, намерих малко воля, но как да намеря за историята, за руския, за ботаниката…
         Спукана е моята. Обърка се всичко. И особено — биографията ми. Защото… на двойкаджиите се присмиват, а двойкаджиите не прощават за присмиването. Един по врата на Сашо и два по муцуната на Светльо, та три…
         Вървях към къщи гузен, разярен, отчаян. И… не щеш ли, зърнах го най-сетне! Сещате ли се? Приятеля на моята загубена сестра. Стоеше под липата. Чакаше я.
         — Чакай да ти светя маслото — продумах аз.
         Наведох се. Избрах си камък.
         Оня се обърна.
         — Петьо! Ти ли си това?
         Ухили ми се. Нямаше брада. Изглежда, че така ми се е струвало по телефона.
         — Да, ти си! Колко си приличате с Илчето!
         Пообърках се. Да имаше брадичка, щях да го… А той — хем голобрад, хем слабичък, хем синеок. И се усмихваше.
         — Какъв е този камък? — взе ми го и го разгледа. — Сиенит. От витошка порода.
         — Много знаеш! — троснато го стрелнах аз.
         — Сега ги учим тези работи… по петрография. Ти знаеш ли какво е петрография?
         — За камънаци разни…
         — Да, наука за състава на скалите. И за тяхната история.
         Изпусна камъка. И пак го взе. Срамуваше ли се, или ръцете му трепереха от слабост? Гледай ти с какъв е тръгнала сестра ми.
         — А знаеш ли, Петьо, че името ти е каменно?
         Погледнах го с бялото на очите.
         — Не се засягай, но така е. „Петър“ е старо, древно име. И значи „каменен“. Такива като тебе трябва да са твърди, силни, с непреклонна воля.
         — Нямам воля — рекох.
         — Имаш! Но не си я пуснал в действие.
         — А как се пуска?
         — Ще ти кажа. Пуска се като чешмичка с кранче. Врътнеш малко — не потича. Врътнеш повечко — прокапе. Врътнеш здравата и…
         — Я не ме занасяй!
         — Мигар те занасям? Слушай. Да речем, че имаш някакво домашно. Е, домашното не те задържа в къщи. Друго те привлича — топката. Въртиш се, маеш се. Не знаеш какво да предприемеш. А не викаш на помощ волята… И аз преди години правех същото. Не виках волята. И патех много. А когато я повиках, тя ми каза: „Домашното може да порита топка, но топката не може да напише домашно.“ Разбрах, че трябва да се започва с домашното… И още нещо ми каза: „Започнеш ли с неприятното, приятното става по-приятно. А започнеш ли с приятното, неприятното става по-неприятно.“
         — Та кажи, как викаш волята! — прекъснах приятеля на сестра си.
         — Ами така — засмя се той. — Пристъпвам крачка-две към изхода и казвам тихо: „Не.“ Пристъпвам още крачка-две и казвам по-високо: „Не.“ И пак пристъпвам. А на прага вече крясвам: „Не!!“ И волята пристигна. Връщам се. И сядам над уроците.
         — За днес научи ли?
         — Аха. И ще отида с Илчето на кино.
         Дявол!
         Синеок, а дявол.
         Слабоват, а волев.
         Ех!
         Да, ще трябва да се вика волята. Да се крещи за нея… Жалко, че получих втора двойка и че трябва пак да се червя пред мама и пред татко.
         Е, ще се червя. Каквото съм дробил, това ще сърбам.
         Но и те да си повикат волите! Мама има право, когато мъмре татко за пурите. А татко има право, когато мъмре мама за крясъците и текодонтите.
         И да не гледат с лупа дребните ми лудории!
         Аз съм за мир — по света и у нас. И най-вече — в къщи!


         Цветан Ангелов
         Раковина и червена връзка

         Какво ли не разказва една раковина! Обикновена раковина. Пъпчива черупка на морски охлюв. Пъпчива и сива — отвън, а гладка и червена — отвътре…
         Такава раковина донесе Петьо, когато се върна от Приморско.
         Приморско… Ех, през май градецът беше лека, слънчева мечта. Сега е тежък, тъмен спомен. И споменът живее като рак-отшелник в раковината.
         Петьо лежи на дивана и слуша светлия брътвеж на капчука. Дойде септември, дойде и първата ръмка. Прозорецът плаче от радост. По неговите стъклени бузи пълзят, едреят и бързо притичват сладки сълзи. Не са като горчилото на морските пръски, с които прибоят квасеше лицето на момчето.
         Петьо лежи, размишлява. Под главата му — жълта възглавничка. Под възглавничката — сива раковина… Сива ли? Защо да е сива? Защо да се гледа отвън, когато… На`, и Петьо външно е спокоен, твърд. Ала душата му пламти от болка, за която никой никога не ще узнае.
         Измъкна Петьо раковината, поднесе я с две шепи до ухото си.
         О, как бучи морето! Вълната иде от безкрая, зеленее, зъби се, снишава се, надига се, замахва да удари бялата скала. Ужасен грохот. Писък на тревожна чайка. После — звън от пръски, весело шуртене. Да, вълната си отива… Но вълната, която не може да разбие скала, поглъща едно момче. И момче то е Димчо, приятелят му. И приятелят му вика за помощ.
         — Димчо-о! — проплака Петьо.
         Както тогава…
         Дотича Петьовата майка.
         — Ти ли викаше?
         — Не зная.
         — Няма ли да поиграеш? На`, дъждът престана.
         — Няма.
         — Но какво ти е? Кажи ми!
         — Нищо…
         И наистина, какво му е? Здрав и читав е. Не камък, а кремък… Само че утре… Утре ще му вържат червена връзка. Ще вържат и на спасения Димчо. Но Димчовата ще бъде заслужена…
         „Можех, можех“ — мислеше си Петьо. Никой там не плуваше тъй бързо, тъй уверено. Гмурец и половина — както казваше дружинният. А се изплаши от вика на Димчо. Ревна. Хукна към рибарската колиба.
         — Дай ми раковината — посегна майка му, — дай да послушам.
         — Не, не! — възпротиви се Петьо. Достраша го, че и тя ще чуе Димчовия вик за помощ.
         — Дай де!
         Взе я насила, послуша, засмя се.
         — Нищо не чувам — рече. И си отиде.
         А раковината се прибра под възглавничката. Но и през възглавничката Петьо чуваше прибоя… Една вълна. И втора, дваж по-страшна. Трясък. Писък на тревожна чайка. И… момчешки вик за помощ… Бърже, бърже! Всеки миг е скъп! И Петьо, малкият гмурец, удари една плесница на вълната. И втора — дваж по-силна. Разби я на дребни капчици. Стисна мократа косица на приятеля си. А морето засия. Подхвана с длани двете помургавели чавдарчета, поднесе ги на златния пясък. И Димчо разтвори сините си очи.
         — Димчо-о! — проплака честито спасителят.
         И се събуди.
         — Сън е било! Сън!
         Скочи, та в училище, при дружинния.
         — Не заслужавам.
         И му разказа всичко. Всичко…
         Помълча ръководителят и рече:
         — Ти си Петър, нали? А Петър значи каменен, твърд човек. Не се размеквай… Връзка ще ти вържем!
         — Но нали…
         — Нали-нали! Вълнението беше мъртво. Всички помнят оня ден. Добре, че не опита сам… Удавниците щяха да са двама, драги мой, а нашите червени връзки — две по-малко.
         — Не, не заслужавам!
         Кипна младият човек. Престорено, разбира се. Той бе доволен. И честит бе. На`, в душата на един хлапак се ражда светлата тревога, назовавана от бащите съвест… Искаше да го погали, но се сдържаше…
         — Мълчи! — отсече строго. — Не обиждай връзката… Морето ни предлага много раковини. В една се блъска първото малодушие, а в друга чака първото безстрашие.
         Не се сдържа докрай. Погали го все пак.
         Прибра се Петьо. Погледна в раковината. Не, никакво малодушие нямаше там. Там имаше огън. Там имаше жар. Сърцевината на раковината пламтеше като заслужена пионерска връзка.


         Цилия Лачева
         Случаят леля Катя

         Сашо научи за съкровището на леля Катя от баща си, тъй както си седяха пред разпръснатите пощенски марки.
         — Ние имаме ценни марки — каза му той, — но да видиш какво съкровище има леля Катя! Пази го като очите си!
         Леля Катя, саможива вдовица, рядко им гостуваше. Идваше безшумно, отиваше си още по-безшумно — откъде да знае, че тъкмо тази бабичка има марки от незапомнено време до наши дни! Още на другия ден Сашко разказа на първия си приятел случая леля Катя. Какви марки има и как ги пази — кажи го, както змеят — своите съкровища. Първият Сашков приятел веднага заяви, че му е хрумнала една гениална идея.
         — Ще действуваме ето как — каза той: — отиваме на гости на тази твоя леля Катя. Цел — да разгледаме прочутите марки. Ние ще носим други марки — най-обикновени. И ще ги сменим с някои нейни парчета. Гениално, нали?
         Сашко замълча — не се възхити от идеята, но не я и отхвърли. Марките бяха на леля Катя, но тя им беше близка роднина, следователно и марките бяха роднински. В известен смисъл общи. Те ще вземат скромно — само десетина, а на леля Катя пак ще си останат предостатъчно. За какво й са марки?
         Един телефонен разговор ги свърза с богатата собственица. Позачудена, леля Катя ги прие след един час в полутъмната гостна. Разговорът не вървеше — гостите или бърбореха глупости, или мълчеха, гледайки обувките си. Най-сетне изтърсиха защо са дошли.
         — Ние събираме марки — каза Сашко — и ако ни позволиш ще разгледаме твоите.
         Леля Катя веднага се съгласи и толкова по детски подскочи, за да им донесе марките, че и двамата приятели не се и спогледаха. Стана им неловко, дори срамно, но само за момент. В следващата минута те вече отваряха тежките корави врати на албумите, като че ли прониквайки зад крепостни стени. Захласнаха се да прелистват дългите редици от стари, но сякаш непипани марки. За повечето досега бяха само слушали, бяха ги зървали на изложби и ги гледаха със затаен дъх и с недоверие. Боеха се да не ги докоснат, сякаш бяха посипани със златния прашец на препарирани пеперуди. Умълчаха се, забравили защо са дошли, очаровани и зашеметени. Стреснаха се, когато леля Катя им каза:
         — Вие си гледайте марките, а аз ще ви донеса нещо да хапнете!…
         И излезе със ситна и весела походка. Сашко пръв се окопити. Извади пликче, а оттам — техните марки. Бяха съвсем жалки пред рядкото изобилие, щедро сложено на коленете им.
         — Ей тези ще ги сменим… и тези — пошепна Първият приятел.
         Няма що, това момче имаше остро око — веднага посегна на сантимите, с цвят на старо злато и с древно лъвче в средата. И царската поща, в пурпурно царската си окраска — и тя се намери в познатото ни пликче. Подмяната беше проста работа. Леля Катя ситнеше в кухнята и бързите й леки стъпки стигаха до тях.
         И тъй като Сашковото сърце се изпълваше с благодарно ликуване, той предложи на леля Катя, която влезе в стаята с пълна табла.
         — Ще ти помогнем, лелко, ти не виждаш добре, а ние с моя Първи приятел можем да намерим и карфица в купа сено…
         — Ама първо хапнете! — трогна се лелята.
         Не, клатеха глава момчетата, не ни е до закуска! Искаме да ти помогнем! И се запретнаха, развъртяха се по всички тъмни ъгълчета. Изтупаха два килима от балкона. И други килимчета. Отнесоха в мазето някакви вещи — изкорубени и сякаш ослепели. Две кошници с празни бутилки. Едно сандъче, пълно с книги. И прочие.
         И тъкмо щяха да си тръгват, леля Катя прегърна своя родственик и почти допря носа си до неговия. Запита го и лукаво, и тайнствено:
         — Хубави са моите марки, нали?
         Сашко замръзна от страх. Навярно леля Катя ги беше видяла и сега подпитваше, за да ги дръпне изкъсо след някоя минута на душевни терзания…
         — Да — промълви той, очаквайки продължението. Леля Катя хвана двете момчета и ги заведе пак при албумите с марки. И им каза с най-милата си усмивка, с глас, който звучеше нежно и подканящо:
         — Изберете си, които най ви харесват! Подарък от мене… Хайде, не се свенете. Ще ги покажете и в отряда…
         Без да се поглеждат, с разтреперани ръце, момчетата отвориха албумите. Наслуки показваха марките, съвсем тихо и сговорно се съгласяваха с взаимните си посочвания на тази или онази марка. Леля Катя с весели възклицания ги вадеше с дълги пинцети и ги слагаше в един плик.
         — Стига толкоз! — каза Сашко и стана. И Първият приятел стана, а леля Катя ги изпрати, казвайки им, че са много мили момчета, истински момчета. Пак да й гостуват, тя с радост ще ги приеме.
         По пътя двамата почти не си говореха.
         Отидоха у Първия приятел и без разговори си разделиха марките.
         Същата вечер Сашковият баща се сведе над рамото на сина си. И възкликна, не вярвайки на очите си:
         — Откъде имаш тези марки?
         Сашко помълча, после измърмори:
         — Леля Катя ми ги подари.
         Бащата не повярва:
         — Кой? Леля Катя? Тези съкровища?
         Сашко кимна.
         А бащата нетърпеливо извика жена си:
         — Ела да видиш какви чудеса е подарила твоята леля на Сашко! А мислехме, че е чудачка… В неделя ще отидем вкупом да й благодарим. Нали, Сашко, ще отидем при леля Катя?
         Но не получи отговор.
         И се учуди, като видя своя син Сашко как слага чело на скъпоценните марки и задавено хълца.


         Борис Крумов
         Момчето, което си е малко така…

         Направо казано, напоследък всички гледаха на Ачи като на смахнат. Разбира се, не му го казваха в очите, но известно е, че и към онези, които са в психиатрията, никой не се обръща с думите: „Ей ти, лудия!“
         А всъщност нищо, ама абсолютно нищо не бе се случило. С изключение на някои дреболии, от които е твърде рисковано да се правят изводи за… някакво шашване или нещо от този характер.
         Преди три седмици, при завършването на учебната година, в бележника му се виждаха по-малко петици и шестици от всеки друг път. Но това си имаше обяснение. Първо, учителите се отнасяха към него като големи педанти, бяха станали по-заядливи. Второ, чисто и просто, не му вървеше, човек без късмет, падаха му се въпросите, по които най-малко се беше готвил. И още — трети и четвърти — причини от такъв характер.
         Иначе всичко останало си беше както преди. Да, имаше още нещо. Вечер ходеше да играе футбол в училищния двор. Тимът им оредя, някои заминаха по лагери и села и се принуждаваха да го попълват със сополиви дечковци. Ачи беше от постоянните и най-старите стълбове. Въпреки това два пъти най-позорно го изгониха от играта. Него, за когото винаги са държали и са разчитали в състезанията с други училища. И разбира се, че ще държат за универсален спортист като Ачи Велото, училищен ас от отборите по свободна борба, по джудо и по колоездене.
         При една игра напоследък му подадоха така удобно топка, че не с десния, а с петата на левия крак би я забил неспасяемо във вратата. Както е постъпвал в десетки, в стотици случаи досега. И този път я изпрати в мрежата, но не в противниковата, а в своята.
         За такова проспиване не прощават на никого. Дори и на училищни спортни асове като Ачи Велото.
         Вторият случай беше не само трагичен, но и комичен. Подадоха му също така отлично топка, той не я удари с крак, а я взе с ръце и ухилен от успеха, че я е извоювал от противника, без да чува виковете, свиркането и дюдюкането, я хвърли във вратата. Единствен той ликуваше, че е вкарал гол, не долови приветствени възгласи и се огледа. Тогава и чу, и видя, че всички казваха и си показваха с ръце, навярно в различни варианти, но то се свеждаше до следното — този не е с всичкия си.
         Ачи бързо разбра какво е станало и сам излезе от игрището.
         Чисто и просто напоследък всеки път блееше в играта. С такива думи го изпроводиха и своите, и противниците.
         Интересно, че той напусна, без да възрази, нито пък се разсърди на някого. Досега не беше отстъпвал така лесно. Явна капитулация, провал. Май че и това е ново у него.
         Сигурно има нещо вярно, в смисъл, че е станал малко така… но работата е там, че той се чувствува нормален като всяко четиринадесетгодишно момче.
         Обикновено от училище до къщи ходи пеша за десетина минути. След изгонването от игрището си каза, че се прибира у дома си, а всъщност пое в обратна посока, стигна до трамвайна линия, прекоси втора, прекоси трета линия и тогава се запита къде се е щурал, но не можа да си отговори. Всеки случай би могъл още един път да повтори същия маршрут, трети път би могъл да го мине с вързани очи, без да направи грешка. Защо? Не разбираше.
         Ако бе погледнал часовника си, сигурно би видял, че е вървял цял час, но дори да бяха и два, пак не би му направило впечатление.
         Все пак беше време да се прибере в къщи и заизкачва стълбището като старец. С тази разлика от старците, че се опита да изкриви перилата. Те се оказаха доста здрави и въпреки спортсменските си мускули, не успя нищо да направи.
         На първото стълбище се огледа. Странно, защо никъде не вижда името на своята приятелка! Извади химикалка и под ключа за осветление написа „Дани“. Написа и на втория, и на третия, на четвъртия го изписа най-старателно.
         Отключи вратата, отвори я с рамо, затвори я с крак. Отправи се към леглото си, искаше да се просне по очи, да заспи и за нищо да не мисли или да скочи и още сега, въпреки че след час ще се стъмни, да тръгне за там, за където вече две седмици се готви да пътува.
         Влезе в стаята на децата, както майка му и баща му я наричаха. Напоследък така бързо израсна, че като се движеше из апартамента, инстинктивно навеждаше глава, за да не удари полилеите. И без това новите жилищни кооперации сега са едни такива, че с ръка спокойно можеш да докачиш тавана. Изглежда не само той, но и други са малко така…
         Брат му се бе изтегнал на своя си креват. Четеше някаква книга. Криминален или спортен роман, той друго не признава.
         Пристъпи от крак на крак, разтри носа си, който — дявол го знае! — май че също порасна напоследък, и вяло поздрави:
         — Привет на спортните звезди.
         — Привет на отнесените от вихъра.
         Трябваше да му отговори с нещо остро, но реши, че случаят е неподходящ, и пропусна думите му покрай ушите си. Дори се заумилква около него, като че току-що е чул най-ласкав отзив.
         — Бате, ще ми услужиш ли…
         — Не, братлето ми! Край на даренията!
         — Но чакай, ти още не си ме чул!
         — Нали искаш колелото?
         — Моето си е изправно.
         — Тогава каква милостиня просиш?
         — Спалния чувал.
         — За колко време?
         — Една седмица.
         — Може, само че ти напоследък си станал един загубен, погледът ти като на сомнамбул…
         — Нали няма да се обиждаме!…
         — Добре, вземи го.
         — И още нещо.
         — Сега пък какво?
         — Някой лев…
         — Охо, много бързо си изчерпил авоарите, които ти бяха отпуснати от татко? Колко?
         — Трийсет.
         Брат му мигновено се подпря на лакът и подсвирна. Навярно бе очаквал да чуе по-дребна цифра — две или най-много пет.
         — Братлето ми, ти в последно време действително си така…
         И показа с разперените пръсти на ръката си как е.
         — Нали се уговорихме, че няма да се обиждаме!
         — Откъде да ти взема толкова пари, когато ми трябват за морето!
         — Случвало се е и ти да ме молиш за някои неща.
         — Но защо са ти?
         — Ще отида при един приятел на село.
         — Приятелят да не е в рокля?
         — Аз никога не съм ти задавал такива въпроси.
         — Съгласен, приемам ти бележката. Щом се засягаш, ясно какъв е приятелят, а за такава компания действително са необходими повече пари. Обаче на село ще те гощават с печени пилета, няма да имаш никакви финансови грижи. Защо тогава…
         — Ще ми трябват.
         — Имаш ги, но знай, че ме затрудняваш.
         — Ще ти се отблагодаря някак.
         — Обаче се обади на стария, за да не си го излее после на мене.
         — Имам предвид.
         Ачи получи парите и отиде в кухнята. Майка му се бе навела над печката, с едната ръка придържаше косите си, а с другата разбъркваше яденето в някаква тенджера и понеже беше късогледа, надзърташе отблизо в нея. Тя остави лъжицата и го посрещна с ласкав укор:
         — Слава богу, най-после благоволи да се прибереш! Къде се шляеш цял ден като… и аз не знам като какъв. Дори не идва за обяд. Гледай, и погледът ти един такъв…
         Той реши, че и при нея не бива да обръща внимание на подобни забележки, щом му предстои да постигне нещо много важно.
         — Мамо, пуснете ме утре да замина за едно село на Огоста, някъде към Дунава.
         — При кого ще отидеш там?
         — Симчо е при дядо си и ме покани.
         — Кога е заминал?
         — Че има една седмица.
         — Аз го видях днес.
         — Ти си се припознала.
         — Хубава работа! Или аз съм се припознала, или ти нещо…
         — Казвам ти, припознала си се. Той замина преди няколко дена и ме покани да му гостувам цяла седмица.
         — Момчето ми, по очите ти познавам, че хитруваш. И какъв стана напоследък, не мога да те разбера! От една страна, си разсеян ли, разцентрован ли, и аз не знам точно какъв, а, от друга, хитруваш, по-вярно — лъжеш и ме гледаш право в очите.
         — Мамо, моля те, разрешете ми да отида, рядко съм ви молил така за нещо.
         — А ако не ти разрешим?
         — Ще замина.
         — Въпреки че предварително знаеш как аз и баща ти…
         — Ще замина!
         — За първи път те виждам в такава светлина. Това май че не е никакво разцентроване… и напразно се шегуваме с тебе… Тъй ли е?
         — Ще ми разрешите, нали?
         — Добре де, добре. Ох, и се галиш! Преди девет години се галеше така. Когато се връщаше от детската градина, помниш ли?
         — Отгде да зная, само родителите помнят какво са правили и приказвали децата им.
         — Дойде си една вечер и каза: „Ние решихме с Елка да се оженим.“ „Кога ще стане това?“, запитах аз. „Като завършим детската градина.“ „И още какво решихте?“ „Нищо друго, само се заклехме и се целунахме по бузките.“
         — Детски глупости — навъсен каза Ачи.
         — Може да са глупости, може и да не са. Щом сега се галиш така, да не би пак нещо…
         — Мамо!…
         — Добре, няма да разпитвам. Иска ми се да вярвам, че на село не отиваш за глупости.
         — Мамо, нещо много сериозно и важно е!
         — Вярвам ти. Кажи на баща си, че аз съм съгласна, поискай му и пари.
         Баща му бе хлътнал в едно кресло в хола и се бе вдълбочил в своя вестник. Ачи смяташе, че той е най-труднопревземаемата крепост, но се оказа, че напразно се е страхувал.
         — Добре, сине, ти си вече… как да кажа… не си малък и всяко пътуване ще ти бъде полезно. Чакай, от това село не са ли родителите на Дани? Да, да, оттам са.
         Ачи не предполагаше, че може да му бъде зададен такъв коварен въпрос, и се изплаши, но като всеки, как да каже… който вече не е малък… изплаши се, ала само за миг. Баща му питаше себе си, а не него. Измърмори му нещо, което би могло да се вземе и за положителен, и за отрицателен отговор, дори и за незнание, за което никой не ще го упрекне.
         — Тате, ще ми дадеш ли петнайсет… не, ако може двайсет и пет лева?
         Баща му подаде исканите пари и пак се скри зад вестника. Ачи съжали, че не увеличи сумата поне с още десет лева. Но и сега ще върне нещо на брат си, за да има очи да му иска и друг път.
         По-хубав край от този не можеше и да очаква. Не, той не се страхуваше, че няма да го пуснат. Пък дори и да бяха го спрели, той ще замине, та ако ще после да го заплашва и най-лошото.
         Хубаво е, че не настояваха да разберат при кого и защо отива. И още: че този път се въздържаха от напътствия. От досадните родителски поучения, без които им се струва, че децата не могат да направят и една крачка… Което си е истина, не само на спортни звезди като на брат му, но и на четиринадесетгодишните не е приятно постоянно да им се набиват обръчите: това не прави, онова не прави и прочие и прочие.
         Може би поради тази страст към напътствията, която ту пламва, ту гасне, или пък поради своите си грижи и тревоги родителите са… как да каже, непостоянни хора. Не че са лоши, не. Но понякога им се иска децата да правят всичко като възрастните, да говорят като тях, да играят като тях, да са сериозни като тях и колко още такива строги изисквания има. Целият въпрос е да опознаеш родителите си и да разбереш кога и какво може да искаш от тях, да ги помолиш тогава и така, че да не останеш с пръст в устата.
         Както например Ачи е изучил тази тънкост. Или пък си е въобразил, че е усвоил някаква майсторска тактика, а всъщност чисто и просто родителите му — колкото и да досаждат понякога с нравоученията си — са добри. Каквито са всички родители. Или каквито би трябвало да бъдат? Тук не е много сигурен, усеща се неустойчив като върху лед. Няма защо да си блъска главата с такива отвлечени въпроси, неговите грижи са по-непосредствени и по-неотложни.
         Всички приготовления за пътуването бяха привършени, но разговорът с майка му го обезпокои. Вярно е, че тя може да подразбира къде и защо отива. Също е вярно, че не би го укорила за нищо, най-много да произнесе поредното си вразумително слово. И все пак тя не бива да остане с впечатлението, че е излъгал при кого отива.
         Каза й, че ще излезе за малко.
         Малкото беше около половин час тичане из квартала, докато намери този скитник Симо. Не знаеше и не го интересуваше откъде е дядо му, важното е Симо да изчезне за една седмица от очите на хората. Защото хич не е приятно родителите ти да разберат, че ги лъжеш и… най-нагло ги гледаш в очите.
         Симо е от бъзливите и може да се затвори в къщи само с някаква заплаха. Докато тичаше из квартала, Ачи такава заплаха му скрои, че съжаляваше, нямаше как да я разкаже на онези, които му подмятаха, че е станал малко така…
         — Симе, ти пролетта се би с онези, помниш ли ги?
         — Добре им знам физиономиите.
         — Двамата обикалят из квартала. Видях у тях сгъваеми ножове, разправят, че лятото са ги купили от чужденци на морето. Помниш, единият от тях тренираше с мене джудо и го изгониха от школата, защото се специализираше по чупене на ръце. Изобщо това са опасни хора. Само ковбойски и криминални филми гледат и изучават хватки как се удушва човек с една ръка, как се умъртвява с удар в корема и разните ми такива зверщини. Разпитваха за тебе. Най-хубаво е да се прибереш в къщи и една-две седмици да не излизаш.
         — Слушай, Вело, ти за какъв ме смяташ?
         — Смятам те за приятел, но с такива, които имат сгъваеми ножове и са изучили разни смъртоносни хватки, и аз не мога да се справя. Твоя си работа, но си помисли хубаво.
         Въпреки фасоните, Симо наистина ще си помисли. Ще се затвори у тях си още тази вечер. Най-много да излиза на балкона, но майката на Ачи не минава покрай техния дом и няма да го види.
         Сега вече можеше спокойно да се прибере у дома си и… тръгна в обратна посока. Улиците, по които след изгонването от игрището се върна… и по които няколко пъти бяха минавали с Дани. На всеки ъгъл ще изпише нейното име. Да се знае и помни откъде са минавали двамата. В джоба му има не един, а два молива. Само че по улиците се движат много хора мнозина наистина ще си помислят, че е малко така… а някои сигурно ще започнат да го увещават, че имената на глупците се виждат по стените.
         Тръгна по улиците, спираше на всеки ъгъл и мислено изписваше името на Дани по стените, дори и по витрините на някои магазини. И беше щастлив, макар и да не държеше молив в ръка. Десетките хора по тротоарите, които го срещаха или задминаваха, дори и не се досещаха — пък и не биваше да се досещат — защо това момче се е спряло. Нека си мислят, че не е с всичкия, нека!…
         Сутринта Ачи замина с влака за Враца. Там се качи на колелото си и — както показваше картата и както го посъветваха добри хора, — пое по шосето, което щеше да го изведе точно сред селото край Огоста.
         Пристигна побелял от прах, изморен, жаден, гладен, но на всичко това можеше да не му се обръща внимание. Една жена му посочи къде живее дядото на Дани. Той дълго се въртя по улицата, ала не видя онази, за която пристигна.
         Беше слънчев и горещ ден. В такова време — както тя понякога казваше — можеше да е на реката. Обичала да лежи на пясъка и да си мисли. Сама. Така винаги се чувствувала най-спокойна във фантазиранията си. Иначе плъзнат ли по реката разните нахални момчетия, тя си взема рокличката и — право в къщи. Изобщо в това село има едни нахални момчета!… Лете пристигат разни такива, чиито родители се родили на село, но после се разпилели по градовете. Сбиротък от цяла България и всеки вади фасони. Постоянно ревю не само на облекло, ами и на всичко останало. Но тя не се трогва, не им обръща никакво внимание, все едно че не ги забелязва.
         На реката няколко жени перяха и около тях вдигаха врява хлапета с издути коремчета. В такова жътвено и обедно време едва ли някой можеше да се къпе. Въпреки това Ачи внимателно огледа двата бряга на Огоста. На пясъка след моста лежеха момче и момиче. Не бе виждал Дани по бански костюм и не можеше да определи тя ли е, или не е, но ако съди по внезапното си безпокойство, сигурно е тя. За да е тук по това време, значи че още не е ходила на обяд.
         Ачи не се реши да отиде на реката, колкото и да подмятат, че малко е така… и той разбира, че в такива случаи третият е излишен. Не можа да разбере пусна или гътна колелото, също така не можа да разбере дали реши да седне, или седна, без да е решил това… Навярно всичко идваше от умората. Малко километри ли извъртя, малко ли бяха и вълненията преди тръгването! Пък кой го знае, може и да не е от умората…
         Човек винаги допуска най-лошото. Навярно това не е Дани. Или ако е тя, този е неин братовчед. И той, Ачи, прибърза да се определи за излишния трети… Обаче братовчеди не разговарят така задушевно. Тогава трябва да се провери, но как?!
         Едва ли е много прилично да се седи край пътя, по който всяка минута е възможно да минат хора. Сви се, по-вярно скри се в бъзака и не отдели поглед от двамата на пясъка.
         По някое време момичето стана и той по-скоро почувствува по вълнението си, отколкото разбра, че това действително е тя. Нямаше опасност някой да го забележи в тези крайселски буренаци, но за всеки случай се наведе. Изправи се и момчето и сега добре видя, че е по-голямо от нея, направо дангалак, подаде й ръка и я поведе — или потегли — към реката. Тя се затича след него. Не разбра кое чу по-ясно — смеха им или плисъка от водата, в която двамата се хвърлиха.
         Братовчеди така не си подават ръка, братовчеди така не се смеят…
         Бяха дошли преди обяд и не бързаха да обядват. Сити бяха и без да ядат…
         Дани обичала да лежи на пясъка и да си мисли… Сама. Наобикаляли я разни нахални момчетия, но тя си вземала рокличката и се прибирала. Изобщо лете в това село имало всекидневно ревю не само на облекло, но и на всичко останало…
         В такива случаи слабите хора биха изругали или биха се тръшнали на земята и заплакали от мъка и яд. Ачи не е от тях, макар че е трудно да се каже дали очите му са сухи.
         В София и близки и неблизки му подхвърляха разни обидни думи. Изглежда, слабостта на някои хора да обиждат е прилепчива като грип. Разбрали-недоразбрали и повтарят, въпреки това той там не се побърка, а тук направо може да… Но откачат слабите хора, Ачи не е от тях!
         На Ачи му се искаше да използва минутите, когато Дани е във водата със своя кавалер, и да седне до дрехите им, за да види как тя ще се смути от внезапното му появяване, но се разколеба. Дали изобщо ще се смути? Дори и да се смути, така постъпват нахалните. Той не е и от тях. Но и не му е възможно да избяга и веднага да се върне в София. Направо — така постъпват страхливите.
         Лежеше, убеждаваше се, че не е нито от едните, нито от другите и не можеше да разбере какво да предприеме, че да е в стила на Ачи Велото. Да съответствува на момчето, чийто език работи добре, но чиито мускули работят още по-добре. И за което в училище е известно, че вкара ли ги в действие, не спира насред път.
         Сега, изглежда, се налагаше да вкара в действие сивите си клетки…
         В София Ачи често даваше колелото си на Дани. Отначало вземаше батковото, а после приплака на майка си и баща си и те купиха и на него. Всъщност той настоя да го купят заради нея, макар че не можеше да каже това на никого.
         Не само с колелото, би й услужил с всичко, с каквото можеше, но тя не пожелаваше нищо друго. Веднъж каза:
         — Да си такъв да дойдеш с колелото на село…
         Той само това и очакваше.
         — Ще дойда.
         — Ще те чакам.
         Чакаше го, но не сама. Поболяла се е, увехнала е, станала е като вейка от мъка по него… Личи от смеха й…
         Не си представяше, че някой ще го пусне да спи у дядото на Дани. Изобщо не мислеше къде ще спи. Нито пък къде ще яде. В раницата има спален чувал, има и парче салам, времето е топло, може да издържи и на открита поляна или в някоя крайселска горичка. Трябваше да остави някъде колелото. Хич не върви да е постоянно с него из село.
         Ето че мислите му го носеха из облаците. Може и да не беше из облаците, но във всички случаи го откъсваха от земята. Чисто и просто действително не е с всичкия си. Нормално момче няма да предприеме такова пътуване. И няма да вземе за искрена радост обикновената вежлива усмивка у момиче като Дани.
         „Ще дойдеш, нали?“
         „Да.“
         „И ще докараш колелото?“
         „Да.“
         „Ще се разкарваме по пистата. Знаеш ли, тя е правена за самолети, но самолети нито кацат, нито излитат. Само автомобили минават.“
         „Там сме.“
         „Ти само пристигни.“
         „Ще тръгна с него направо от София.“
         „Не, недей, защото по този дълъг път може да го потрошиш.“
         „Ще го запазя.“
         Ето къде се показа като смахнат и глупак. Той дори и не забеляза, че тя очакваше не него, а колелото. И се безпокоеше не за неговото здраве, а за изправността на колелото.
         „Най-добре е да пристигнеш до Враца с влака, аз ще те чакам в село.“
         Пристигна, но защо, когато къпането с някакъв дангалак й е по-интересно, отколкото карането на неговото колело! Ни кога не се е захласвала така от смях, когато са били заедно по онези улици, по които той на всеки ъгъл мислено изписваше името й.
         Ачи се отправи към селския площад. Най-добре ще е да остави колелото и раницата в селсъвета. Там никой не ще се реши да ги задигне. Най-много да ги прибере някой прислужник, после лесно ще се разбере с него.
         Така и направи, остави ги в коридора, близо до вратата, на която имаше табела „Милиция“. Сега вече ръцете му са свободни и ако се наложи, може и да ги развърти. И без това чувствуваше, че през последните дни го насърбяваха. Само че срещу кого от двамата?!
         Той се върна на реката. Всъщност не на самата река, а в предишния бъзак. Доста младежи лежаха на пясъка, измежду тях виждаше само едно момче и едно момиче. Всички други идваха, полежеха час и си отиваха, а първите останаха последни и през цялото това време до тях никой не седна. Те щяха да слеят обеда с вечерята. Вечерята наближаваше, но те се къпеха като в най-голяма горещина. Явно, грееше ги някакъв огън, от който Ачи усещаше ледени тръпки.
         Най-после се облякоха и си тръгнаха. Ачи не беше от недосетливите, макар и напоследък да му подхвърляха, че е станал хаплю. Имаше само един път, по който Дани можеше да си отиде, и той предвидливо бе залегнал в бъзака на двайсетина крачки от този път.
         Дани облече блуза и къса синя поличка, с каквато рядко си позволяваше да ходи в София. Тук тази мода прави впечатление на младежите, а на лелките и чичковците тя навярно обяснява със своя наивен израз, че е шита само преди година, Дани е пораснала… Майстор е да играе роля на най-искрена… и тогава, ако си малко така, хлътваш като шаран в рибарска мрежа.
         Косата й бе мокра, разпиляна във всички посоки, от лицето и се виждаше само носа и по половин око. Сигурно бе видяла подобна прическа в някакво филмово списание. Кавалерът и бе с една педя по-висок от нея, с модна карирана риза, по последна мода беше ушит и панталонът му, а най-модна бе косата. Тя закриваше и челото, и ушите му, че дори и очите. Поне така изглеждаше. Беше по-възрастен от нея с две-три години.
         На Ачи му се прииска именно в този момент да излезе от буренака и да ги срещне на пътя, но няколко пъти си повтори в мислите, че той не е от нахалните, и не стана. Но не беше и от страхливите!
         Докато се колебаеше, те се приближиха и не можеше да се мисли за никакво излизане на пътя. Затаи дъх и чу няколко откъслечни фрази.
         — … да не ми се карат… — възразяваше Дани.
         — Ще те изпратя по-рано.
         — Но да не закъснееш.
         — Само няколко танца. Ще те взема от вас.
         — По-добре чакай на кръстопътя.
         Гукащите гласове заглъхнаха и той чу само, че си подвикнаха „Чао“ и видя, че се разделиха.
         Дойде най-после и неговото време и той предпазливо се измъкна из бъзака. Отиде до къщата на Даниния дядо и почука на портата. Почука втори, трети път и тогава се показа една баба. Тя се взря в него, явно не го познаваше, а може би и недовиждаше мъж или жена стои на портата, или се е спряло някое съседско теле.
         — Ако обичате, извикайте Дани.
         Изглежда, Дани го беше забелязала от някой прозорец и се показа на вратата. Косата й все така закриваше по половин око. Тя държеше в ръка парче хляб, дясната й буза бе издута от голяма хапка. Така е, като се къпе по цял ден на реката. И като съединява обеда с вечерята…
         Не личеше да е много ентусиазирана от присъствието му, не се забелязваше бликането на радост и възторг. По-вярно беше изненадана и забъркана.
         — Здравей, Ачи. Ти… как така…
         Охо, тя дори е забравила, че той трябва да пристигне! Изобщо и за него, и за колелото. Даже със закъснение се сети да му подаде ръка.
         — Ходих до едно село и се отбих. Просто да ти кажа здравей.
         — Много добре. Заповядай.
         — Смятам да си замина.
         Тя не повтори поканата си да влезе, мълчеше, усмихваше се и това беше такава усмивка, която гузните хора намъкват като маска за карнавал. Но Ачи вече знае кое лице каква маска носи…
         — Довиждане, Дани.
         — Не искаш ли да се отбиеш?
         — Безпокоя се, че ще те задържа и ще закъснееш за забавата.
         Той се извърна кръгом и тръгна с нехайна, с възможно най-бавната походка. Демонстративно поклащаше встрани спортистките си рамене, каквито нейният кавалер нямаше.
         Всичко завърши не така, както му се искаше. Някак много тихо, твърде много прилично. Като че ли нищо не е било. Тъкмо с това не можеше да се примири. Мъдруваше, играеше на Хамлет, препъваше се в „или-или“, повтаряше си, че не е такъв, а инакъв, и на края излезе, че не е… Ачи Велото.
         Вече се бе здрачило и той се сви до една ограда, откъдето наблюдаваше къщата на Даниния дядо. Дангалакът с модния панталон и с още по-модната коса се приближи по улицата и се спря на кръстовището. Леко подсвирна. Показа се Дани и двамата бързо закрачиха към селския площад.
         Ачи излезе от своето укритие и тръгна по улицата, даваше вид, че е забързан, и спря пред двамата.
         — Аз — до тебе.
         Обръщаше се към Дани, сякаш току-що се е разделил и е забравил да й каже най-важното. Все едно че не виждаше друг край нея.
         — Ако искаш, мога да ти оставя колелото. Всъщност, аз го докарах, защото ти ме помоли няколко пъти. Спомняш си, нали?
         Изглежда тонът му беше доста предизвикателен, защото дългунът от всекидневното ревю пристъпи към него. Явно, искаше да я защити. Тъкмо това очакваше Ачи. Колкото и да беше тъмно, забеляза, че онзи го измери пренебрежително, като че го гледаше от църковна камбанария.
         — Хайде, чупка!
         — Аз говоря не на тебе, а на Дани и очаквам да чуя иска ли да й оставя колелото.
         Нарочно се държеше предизвикателно.
         — Слушай, ти… — каза модният дългун от висотата на своята камбанария. В гласа му пролича не само пренебрежение, но и недвусмислена закана, дори посегна да хване с два пръста ръкава на Ачи, както би посегнал към въшлясало коте.
         Ачи вече можеше да бъде оправдан не само пред другите, но и пред себе си. Мигновено със светкавична бързина хвана китката на десницата му в клещите на своята длан и така усука ръката му, че оня се извъртя с гръб към него. Леко го тласна напред, толкова леко, колкото да не падне по очи и да се отдалечи на няколко крачки и ако се осмели да замахне, да има възможност да реагира, както се следва за един състезател по свободна борба и джудо.
         — Иди настрана, докато завърша разговора с Дани, и тогава ще продължите за танцовата.
         Дългунът едва ли заслужаваше такова отношение, но нямаше на кого да излее яда си. Дани заслужаваше плесница, от която да й писнат ушите. Но дори и момче, което в училище го сочат главно заради здравите му мускули, не може да си позволи да вкара юмруците си в действие срещу момиче.
         — Аз дойдох за тебе, Дани. Още един път — сбогом.
         И отмина, този път, без да прави фасони със спортистките си рамене. Чу гласа на дългуна:
         — Що за тип е тоя? И откъде се измъкна?
         — Остави го, един дечко.
         Аз — дечко, мислеше си той. Нали са в един клас!
         Беше вече излишно да се връща или оттук да възрази, но за всеки случай се спря. Нямаше никакъв смисъл от по-нататъшни разправии, той вече не беше момчето, което напоследък е станало малко така…
         — От разговора разбирам, че вие с него в София сте си имали някакви уговаряния — недоумяваше кавалерът на Дани, а тя с неуверен глас отговори:
         — Но не разбираш ли, какви уговаряния мога да имам с един дечко?
         — Трудно ще ме убедиш, че е дечко.
         Ачи се отправи към селсъвета и почти развеселен, леко подсвирна.
         — Охо, започна се!…
         Ако имаше шапка, би я смъкнал над едно око, или не, би я подхвърлял по абитуриентски, би я запратил на някое дърво или телеграфен стълб. Не от ликуване, а от мъка. Защото на онези, четиринадесетгодишните, които са малко така… не всякога, когато се смеят, действително им е радостно.


         Васил Цонев
         Пешо в цирка*

         [* Част от романа „Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето“ — Бел. moosehead]

         — Тая, Тинчето — помисли си Пешо, като не я видя на пейката, — не може да я разбере човек…
         — Защо? — попита Тинчето.
         Пешо политна назад.
         Само преди секунда на пейката нямаше никого, а сега нашата приятелка и негова мила братовчедка си седеше, кръстосала крака и леко се хилеше.
         — Ти не беше на пейката — отдръпна се Пешо.
         — А къде бях?
         — Нямаше те.
         — И ти ги говориш едни — махна с ръка Тинчето, — ами по-добре седни да видим какво ще правим днес.
         Седна, но веднага подскочи от крясък:
         — Защо сядаш на коленете ми?
         Пешо се извърна и се вцепени — на пейката седеше клоун със сърдито лице.
         — Не мога да разбера каква е тази мода — да се сяда на чужди колене — ядосваше се клоунът, — така ли ви учат в училище?
         Пешо се напрегна да каже някакво извинение, но успя само да измънка:
         — Ннннне… ние сме във ваканция.
         — Аха. Значи, като сте във ваканция, можеш да сядаш върху главата ми?
         — Но аз не седнах на главата ви…
         — Или може би искаш да седнеш на ушите ми? — запеняви се клоунът. — Или на носа ми? Или пък ще ти хрумне да започнеш да подстригваш косата ми с ножица? По-добре тогава вземи трион!
         Стана и започна да се разхожда напред и назад с ръце зад гърба:
         — Какъв срам! Какво нахалство! Да се режат косите на хората с триони!
         — Какви триони? — изхленчи Пешо.
         — Такива триони! — каза клоунът и посочи ръцете му.
         Пешо погледна надолу и дъхът му спря — в ръцете си наистина държеше трион. Клоунът го грабна и пипна зъбците:
         — Така си и мислех. Тъп. С тъп трион ще ми стриже косите. И това ми било бръснар!
         — Аз не съм бръснар…
         — А какъв си? Да не си архиепископ? Или продавач на стари, плесенясали фъстъци? Как може да се продават такива ужасни фъстъци?
         Бръкна в кошницата, която внезапно се появи в Пешовите ръце, и извади няколко фъстъка:
         — Нима това са фъстъци? Та те са влажни. Навярно са държани в някакво дълбоко тъмно мазе, пълно с бухали и прилепи. Така си и мислех — кимна клоунът, като взе внимателно от раменете на Пешо един бухал и един прилеп, — какво поколение, драги читатели, какъв ужас!
         Внезапно се разплака:
         — Бих дал всички триони на света, всички стари, плесенясали фъстъци, всички бухали и прилепи за една бяла сиамска котка. Ах, как обичам бели сиамски котки!
         — Заповядайте — каза Тинчето и му подаде бяла сиамска котка.
         Клоунът изпусна триона, кошницата с фъстъци, бухала и прилепа и прегърна котката:
         — Боже мой, каква котка! Благодаря ти, момиченце, благодаря ти!…
         И започна да се изкачва по една въжена стълба, провиснала от небето. Изкачи се, изкачи се и изчезна.
         — Мислиш ли, че направих добра смяна — обърна се Тинчето към Пешо, — за някакви си бухали, триони, прилепи и плесенясали фъстъци да дам такава хубава сиамска котка?
         Пешо се огледа:
         — Къде е трионът, кошницата с фъстъците, бухалът и прилепът?
         — Какъв трион, каква кошница, какъв бухал и прилеп?
         Пешо зяпна, но сетне присви устни:
         — Циркови номера!
         — Не — каза Тинчето, — това е само предварителната програма пред вратата на цирка, за да се подмамят зрителите.
         — Къде е циркът?
         — Я се обърни!
         Пешо се обърна.
         И огромният цирк блесна пред него.
         Пред вратата фокусници гълтаха огън, жонгльори подмятаха топки и чинии, а клоунът плачеше.
         — Защо плачете? — попита го Тинчето.
         — Знаете ли — каза през сълзи клоунът, като избърса очите си с кърпа и я изстиска, — знаете ли, — повтори той, като гледаше как от кърпата шурти вода, — не, вие нищо не знаете!
         — Какво трябва да знаем?
         — Защо пък трябва да знаеш? — скочи обиден клоунът. — Я гледай какво нахално момиче!
         — Ха! — посочи я клоунът. — Да не искаш да влезеш безплатно в цирка? Ха — продължи той, като я посочи повторно — да не би пък да искаш да изиграеш някакъв номер?
         — Да — каза Тинчето, — заедно с моя братовчед.
         Клоунът я погледна недоверчиво:
         — А какво можете, смея ли да попитам? Знаете ли таблицата за умножението? Знаете ли кой е открил островите Барбадос? Знаете ли колко е разстоянието между Слънцето и астероида Церера и в неговия перигей? Знаете ли колко е часът?
         — Три и дванадесет минути — каза Тинчето.
         — Ужасно! — хвана се за главата клоунът. — Това момиче знае всичко!
         И падна в една вана, пълна с пера.
         Вратите на цирка се разтвориха и директорът, облечен във фрак и цилиндър, се поклони пред Пешо и Тинчето:
         — Заповядайте. Сега е вашият номер.
         Тинчето леко приклекна, взе Пешо за ръка и влязоха в цирка.
         Публиката бурно заръкопляска.
         Клоунът дотърча до тях и прошепна:
         — Бързо, защото ескимосите вече губят търпение и започнаха да се потят.
         Тинчето погледна една от ложите и видя група ескимоси, с кожуси, които бършеха чело с кърпи.
         — Трябва да направите някакъв много интересен номер — продължи да шепне клоунът, — ескимосите са дошли направо от Беринговия пролив само и само да ви видят.
         Тинчето се усмихна и се поклони към ложата с ескимосите. Сетне посочи Пешо.
         — Пред нас е един скромен самодеец в цирковото изкуство. Пешо Андреев!
         Плесна с ръце и Пешо изчезна.
         Публиката ахна. Чуха се викове:
         — Къде е Пешо?
         Един от разпоредителите се обади:
         — Яде вънка сладолед.
         Тинчето вдигна ръка:
         — Това е много опасен номер, защото той има трета сливица и може да хване ангина.
         Пешо влезе, като ближеше фунийка със сладолед.
         Тинчето обяви:
         — Музикално ядене на сладолед!
         Музиката засвири, а Пешо спокойно си изяде сладоледа.
         Директорът беше потресен:
         — Това момче ще напредне много. Досега такъв номер не сме имали.
         Тинчето отново посочи Пешо:
         — Фокуси с карти!
         Пешо бръкна в пазвата на един от ескимосите, но той започна да се кикоти.
         — Какво имате в пазвата си? — попита Пешо.
         — Гъдел — отвърна ескимосът.
         Пешо извади ръката си.
         — А сега?
         — Нищо — отвърна ескимосът.
         Пешо пак бръкна в пазвата му:
         — А сега?
         — Пак гъдел — разкикоти се ескимосът.
         — Не само гъдел — усмихна се Пешо и извади един заек.
         Бръкна и извади гълъб. Бръкна и извади нещо ъглесто, начупено, ръбовато — изобщо нещо невиждано, нечувано и несрещано, от което се чуваше кикотене, хихикане, дъвчене, бълбукане и далечни въздишки.
         — Какво е това? — попита Пешо.
         — Това е взаимоотношение — каза ескимосът, — да ви отрежа ли малко?
         Като видя, че Пешо мига, ескимосът обясни:
         — Това е много важно нещо. Когато имате няколко, на пръв поглед несъвместими същества, предмети или препинателни знаци, като да речем: заек и сирене, одеяло и лешници, кит и удивителни, посредством взаимодействието успяваме да ги натъкмим така, че да могат да влязат заедно в някакво изречение, във влак, в спор помежду си и какво ли не още. Погледнете колко разнородна публика — от различни квартали, с различни професии, различни номера на обувки и шапки, а посредством взаимоотношението можем така да направим, че да ги свържем в някаква, макар и нетрайна, но все пак — връзка.
         Ескимосът отчупи парченца от взаимоотношението и ги хвърли между публиката. И изведнъж посетителите започнаха да говорят помежду си, излязоха на манежа на групи, майките си бъбреха за готвене и кройки, като разхождаха детски колички, деца заиграха на „прескочикобила“, търговец на плодове разтовари стоката си на средата на манежа и започна да продава, калайджия калайдисваше съдове, точилар точеше, резач на дърва наду машината, която започна да стърже пронизително, и изобщо настана пълна бъркотия.
         — Ужасно, ужасно! — зачупи ръце клоунът. — Фокусът с карти пропада!
         Пешо се сети и се провикна:
         — Фокуси с карти!
         Извади тесте карти и отиде при търговеца на плод и зеленчук:
         — Извадете една карта!
         Но жените с количките минаха между него и търговеца и му се скараха:
         — Не виждате ли, че пречите на движението?
         — Фокуси с карти! — провикна се отчаяно Пешо, но регулировчик с палка и униформа се развика:
         — Ало! Движете се вдясно!
         И започна да регулира движението на зрителите, които се въртяха в кръг около центъра на манежа, където се бяха разположили търговците и занаятчиите.
         — Какъв е тоя цирк? — крещеше клоунът. — Какво става тук? Боже мой — цирк! Истински цирк!
         Седна на манежа и се разплака:
         — Всичко се провали! Всичко загина!
         Директорът на цирка разблъска хората, свали цилиндъра си и се ръкува с Тинчето:
         — Чудесен цирк! Това се казва цирк!
         Седна до клоуна и махна с ръка:
         — Разбираш ли — това са новите веения в цирковото изкуство. Да навлезе публиката в манежа, да вземе участие в самото представление.
         — А ние, клоуните, къде да идем?
         — Вие пък заемете мястото на публиката — плесна с ръце директорът. — Това е гениално! Още сега ще бия телеграма в Павликени и ще обясня всичко.
         Тинчето го погледна въпросително.
         — Там живее леля ми — обясни директорът, — аз споделям всичко с нея.
         — Тогава й кажете, че си отиваме — каза ескимосът, — това не е никакъв цирк.
         — Видяхте ли? — проплака клоунът. — Аз ви предупредих!
         — Фокуси с карти! — крещеше отчаян Пешо. — Изтеглете само една карта!
         Но никой не го слушаше и зрителите започнаха да излизат навън.
         Пешо дотърча до директора:
         — Моля ви, спрете ги — аз не съм направил своите фокуси. Аз правя страшни неща. Аз съм човекът със стоманените челюсти — разкъсвам кюфтета със зъби, аз съм човекът гума — мога да се наведа и да ви вдигна каквато кърпичка искате от земята, мога да ходя по въже — номерът винаги има голям успех, защото слагам въжето на земята, мога да запомня всички числа от едно до десет и да ги кажа дори обратно. Ето — вижте: десет, девет, осем, седем, шест…
         Но директорът вече вървеше към изхода.
         — Мога да стрелям с капси! — изплака Пешо.
         В цирка вече нямаше никой. Една след друга светлините угаснаха. Остана само прожекторът, който осветяваше лицето на Пешо.
         И изведнъж се чуха страшни аплодисменти.
         Пешо вдигна глава и видя, че клоунът се спусна от върха на цирка и му ръкопляска:
         — Браво! Гениално! Брависимо!
         — Вие се подигравате! — обиди се Пешо.
         — Не е вярно — скочи клоунът, — това са аплодисменти на твоя бъдещ крупен успех.
         — Какъв успех?
         — Моля ти се — започна да го убеждава клоунът. — „Травиата“ е била освиркана на премиерата, „Чайка“ — също. Временният неуспех е трамплин към величието. Това е съвсем закономерно и дори, бих казал — необходимо. Непрекъснатите успехи разглезват, притъпяват желанието за усъвършенствуване, дори на човек му става отегчително и започва да се прозява: „Боже мой, пак ли успехи!“ — и заприличваш на естрадна певица, която непрекъснато печели „Златният Орфей“. Това, което се случи тази вечер, е прекрасно, дори има една пословица: „За един бит дават двама небити“, и именно от този миг, когато ти пропъди цялата публика и претърпя нечуван провал, приличащ на всемирна катастрофа, наподобяваща по своята величина експлозиите при Нагазаки и Хирошима или грохота от падащите от Ниагара водни маси, които, блъскайки се в дъното, отново избухват нагоре, образувайки десетки хиляди малки и големи дъги… О, това е изумителна гледка, това е фойерверк, това е блясък, това е…
         Отначало клоунът говореше бавно и внимателно, но на края забърза като картечница и внезапно млъкна, защото езикът му се преплете и на устата му се появи огромна бяла фльонга. Той примигна и започна бавно да се надига към тъмнината, която обвиваше горната част на цирка, вдигнал скръбно ръце.
         Пешо наведе глава и тръгна към изхода.
         На вратата стоеше директорът. Той свали цилиндъра и се поклони:
         — Заповядайте пак! Беше ми много приятно.
         Пешо се приближи до Тинчето, която го чакаше навън.
         — Извинявай, Тинче — каза той смутен, — но някак си — не мога да ти дръпна плитките… Нали разбираш, няма подходяща атмосфера… Вярвай ми, бих искал, но…
         — Моля ти се, Пешо — успокои го Тинчето, — следния път ще ги дръпнеш два пъти.
         Хвана го за ръката и двамата изчезнаха в тъмнината, която вървеше заедно с хората по улиците.


         Кольо Георгиев
         Тридесет и един чифт волове

         А сега се настройте сериозно, защото в моя разказ ще се говори за пари. Досещате се, че щом ще боравим с пари, не можем да отминем аритметичните действия. Ако не се лъжа, те бяха четири. Събирането и умножението обаче изпускаме — да си блъскат главите с тях тия, дето печелят парите. Ние сме от другите, дето само харчат, и нашата е по-лесна — служим си само с изваждането и делението. Но за още по-голямо улеснение аз съм направил разказа си така, че да се мине само с делението. Ала да не помислите, че моят разказ е урок по смятане или аритметика, и да го зарежете в самото начало. Карайте, моля ви се, нататък. Вярно е, че както уроците, и той съдържа една скрита поука — да видим само дали ще съумеете да си я извадите без чужда помощ. Но тъй като нито една поука не може да се извади от несъществуващ разказ, да ви опиша най-напред историята, която съм си наумил, пък сетне ще мислим за другите работи.
         И тъй — почвам за парите. Парите, които имам пред вид, не са като сегашните. И те се деляха на книжни и металически, но цифрите, които изразяваха стойността им, бяха много, много големи — едно сегашно първолаче, ако му паднат такива пари, ще се оплете в цифрите им като петле в кълчища. Ама представете си: банкноти от по десет хиляди лева, пет хиляди, хиляда, десет, пет, един лев… А по-малко от един нямаше. Ах — ще речете, — ами как тогава ще се купят семки, сладолед, билет за трамвай, щом е нямало по-малко от един лев? Сложна е! Аз затуй казах, че едно първолаче ще се оплете, а не защото имам лошо мнение за сегашните първолаци. Но ако се захвана да обяснявам и това — отиде му краят! Я по-добре поговорете си с вашите родители, те знаят, пък и да си призная — не се наемам. Аз съм от село и семки не съм купувал: доядяха ли ми се, сцепвах една тиква, а тикви на село, дето има една дума, под плет и над плет. И билети за трамвай не съм купувал — движил съм се винаги само с „двойката“, сещате ли се какво искам да кажа — с двата крака, — други „трамваи“ на село и тогава нямаше. Пък за сладолед — ако щете, вярвайте — чух едва в гимназията. Но не съм се интересувал за цената му, защото пари ми даваха колкото за бобена чорба и хляб. Какво да се интересувам, като не мога да си купя!… Но да се върна на думата си: парите, които вървяха тогава, бяха пари от онова време, когато и ние — сегашните татковци и чичковци — бяхме досущ като вас: и малки, и палави, и непослушни, и хокани, че и пошляпвани от време на време. Ама никаква разлика!
         Та за парите… Татко беше касиер на нашата потребителна кооперация. И като всеки касиер имаше си голяма кожена чанта, в която държеше разни книжа и пари. Един ден ме извика на улицата, където играех с приятелчетата си. Влизам в канцеларията му и гледам — чантата, издута като корема на лакомник, дето е изял сам цяла диня, лежи на масата. Татко сложи ръка върху чантата и ме погледна строго. Той не беше никак строг, впрочем беше строг, ама не и суров. Направо си беше чудесен! Ако не ме е страх, че ще ви отегча, бих ви разказал такива неща за него, та след това всички ще поискате и вашите татковци да са като моя. И кой знае какви кавги ще станат, макар че полза едва ли ще има: татковците винаги си остават такива, каквито са си, пък много настояват децата да се изменят, та ги заплашват, че ще се откажат от тях, ако не се изменят. Както и да е!
         Гледа ме татко в очите и мълчи. По погледа му разбирах кога има да ми казва важни работи. Предстоеше сериозен разговор.
         — Представяш ли си — попита татко — колко са шейсет хиляди лева?
         — Е, не съм виждал — признах, — но мога да си представя.
         — Тогава кажи да чуя като как си ги представяш?
         При сериозни разговори е много важно да не избързваш, защото лесно можеш да изтървеш някоя глупост.
         — Дай ми — рекох — да помисля малко. — А като помислих, казах:
         — Шейсет хиляди лева са един лев на шейсет хиляди места.
         — А бе вярно — рече татко, — но не много умно.
         Изглежда, бях поизбързал с отговора.
         — Нашите волове си ги представяш, нали! — продължи той.
         — Кои, Сивча и Белча ли?
         — Сивча и Белча.
         — И таз хубава. Амчи представям си ги я!
         — Ха! Сивча и Белча съм ги купил за хиляда и деветстотин лева. Колко чифта волове като тях могат да се купят с шейсет хиляди?
         — Ами като се разделят шейсет хиляди лева на числото хиляда и деветстотин…
         — Раздели ги де!
         — Трябва ми молив и хартия — казах, защото не исках да се изложа втори път.
         — Няма нужда от молив и хартия — отвърна татко. — Ще се получат трийсет чифта.
         — Да, ама няма да е кръгло.
         — Така ще смятаме — продължи татко. — С шейсет хиляди лева ще се купят трийсет чифта волове. Вземи сега чантата! Тая чанта трябва да я отнесеш в града, да отидеш в банката — аз съм те водил, знаеш къде се намира, — да попиташ кой е касиерът Северинов, да му я дадеш и да се върнеш назад. От тоя момент ти се разпореждаш с трийсет чифта волове. Загубиш ли чантата, загубваш воловете. Нали си представяш какво значи да загубиш трийсет чифта волове?
         Тая гатанка беше малко по-сложна.
         — Трийсет чифта волове — не дочака отговора ми татко — са воловете на всичките ни роднини: нашите, на дядовците ти, на чичовците, на сваковците, на вуйчовците, че и на един-двама чужди. Ако им загубиш воловете, те няма с какво да изорат, да засеят, да превозват снопи, да правят кираджилък… С една дума, обричаш ги на глад и мъки. Остава им само да вземат тоягите и да тръгнат по просия.
         — Разбрано — казах.
         — Щом е разбрано, поемай! — Татко сложи ръка на рамото ми. — Но ако те е страх, признай си, дорде е време.
         — Само от крадци и разбойници, но когато е тъмно — признах аз.
         — Сега е денем. Освен това крадците и разбойниците, ако имат насреща си умни и съобразителни деца, не могат да им сторят нищо.
         Значи нямаше от какво да се плаша.
         — А, да! — сети се татко на прага. — Вземи часовника ми. За да съм спокоен, ти трябва да си тук… Сега е дванайсет… По петнайсет минути на километър, прави… — Татко пресметна наум. — За отиване и връщане общо шест часа, един час за почивка… Значи, искам те в седем часа. Къде ще сложиш часовника?
         — Къде се носи часовник — в джоба!
         Часовник не се носи като носна кърпичка, но… Когато нашите отиваха да занесат плата за панталона ми, специално им напомних да ми поръчат малко джобче за часовник. Как на място щеше да си е, но не слушат. Да му теглят сега последствията. Сложих уж небрежно часовника в джоба си, но незабелязано го притиснах от външната страна с ръка.
         — В седем ще бъдеш ли тук?
         — Ако продължаваме да си приказваме, не съм сигурен.
         — Тогава тръгвай! И недей забравя, че с часовника чифтовете стават трийсет и един…
         Какво ли ме окайвате: горко, му на тоя, ще си речете, дето са му дали да се разпорежда с трийсет и един чифт волове. Грешите. Едно е да подкараш цяло стадо волове, дето щръклеят, правят пакости в чуждите ниви и градини, отлъчват се и се губят в гората, а ти после ревеш по тъмно и ги търсиш; пък съвсем друго е, като ти са в чантата — нито ще пощръклеят, нито ще се загубят. Ти си им пълен господар, а човек се чувствува много добре, когато е господар на нещо. И затуй аз си вървях по шосето, подсвирквах си, вадех часовника, гледах стрелките му и питах гласно:
         — Я, бе Сивчо, колко часа показват рогата ти?
         И за да не бъде еднообразен и скучен разговорът ми с мене, сменях темата:
         — Спокойно де — думах, — спокойно!
         Тези думи се отнасяха за моите роднини, чиято съдба се намираше в ръцете ми. Представях си ги как ме чакат със свити сърца, как чупят ръце и поглеждат към пътя дали не се задавам. От мене зависи да бъдат гладни или сити, нещастни или доволни. И ето — задавам се. Олеле, какво става! Всички презглава се юрват насреща ми, плачат от радост, прегръщат ме като свой спасител и искат да ме вземат на ръце. Ще ме разкъсат!
         — Е, стига де, ама прекалявате — гълча ги. — Голяма работа, че съм ви спасил!
         Сам ли е човек, и денем да е, и съвсем да не е страхлив, все си има едно наум за разни крадци и разбойници. Ала като не е виждал истински, не си ги представя добре. В село бедяха едного, че бил такъв, но как да повярваш, когато беше дребничък, с криви крака, сцепена горна устна, и като вървеше по улицата, все се озърташе страхливо и поздравяваше всички, че и децата. Казваше се Иван, но му викаха Апашората. Разправяха за него, че се хванал на бас с един селянин, че ще измъкне изпод възглавницата ключовете на хамбара му, ще си насипе чувал жито и ще върне ключовете на мястото им, без да бъде усетен. И уж го бил сторил. Само че преди да си отиде, събудил селянина и му рекъл:
         — Земляк! Ела да видиш колко жито съм сипал, та да не кажеш после, че съм те окрал.
         Така разправяха, но не беше много за вярване.
         Апашората рядко се мяркаше из село, макар че имаше дом, жена и деца.
         „Ама какво съм почнал да мисля за крадци и разбойници — сгълчах се по едно време. — Колко пъти се случва така, че за каквото мислиш, това и става, без да го желаеш.“
         Но бях закъснял!
         Изведнъж от завоя изскочи — кой мислите! — Апашората!
         Отначало рекох, че ми се привижда, ала не ми се привиждаше. Беше истинският Апашората и на всичко отгоре с велосипед. Той спря точно пред мене — видя бая зор, докато се закрепи, защото рамката се врязваше в чатала му и Апашората едва докосваше с крака земята. Велосипедът лъщеше нов-новеничък.
         — Защо — рекох — не си запретнеш крачола откъм веригата бе, чичо Иване? Я виж как си се дамгосал!
         — Ти — каза той — кога си се извъдил такъв спец?
         Но се наведе, за да подгъне крачола си. Велосипедът се наклони и ако не бях го подпрял, Апашората щеше да падне.
         — Не мърдай, остави на мен — рекох. — Като възсядаш велосипед, трябвало е да се сетиш да забодеш крачола си с една безопасна игла.
         — От бързане — каза той — не ми остана време да помисля.
         — Защо си бързал? Да не си го откраднал?
         — Кой ти каза, че съм го откраднал? — сопна се Апашората. — Кой ти каза, че съм крадец?
         — Че не знаеш ли какви врели-некипели се приказват из село? Ама аз не им вярвам. Чичо Иване — изправих се, след като му запретнах крачола, — истина ли е, дето уж си бил измъкнал изпод възглавницата на един ключовете на хамбара му, а той дори не те усетил?
         Апашората се усмихна с разцепената си устна:
         — Е, какво, ако е вярно?
         — Ако е бил богат — рекох, — да си му измъкнал не един, а десет чувала.
         — Че богат беше я! Сиромах човек има ли напролет пълен хамбар с жито?
         — И аз така мисля — съгласих се.
         — Ти какво носиш в чантата? — попита Апашората.
         Докато се двоумях дали да кажа истината, рекох:
         — А ти как мислиш?
         — Я някакви книжа, я…
         — Имаш грешка — досрамя ме да лъжа. — Пари нося.
         — Ами! — не повярва той.
         — Пари, пари — потвърдих.
         — Че не те ли е страх?
         — А бе и ти да носиш шейсет хиляди лева, и теб ще ти отбива.
         — Ама ти носиш шейсет хиляди лева?
         — А от какво, мислиш, е издута чантата? От въздуха ли?
         И за да не рече, че лъжа, разкопчах чантата. Като видя парите, Апашората се изуми. Той слезе от велосипеда, пусна го направо на земята и надникна в чантата. И за да се увери, че очите му не го мамят, бръкна и сграбчи цяла шепа банкноти.
         — Не ги мачкай — казах, — че няма да ми ги приемат в банката.
         Апашората пребледня, очите му се изцъклиха и заиграха, той се заозърта, сякаш наоколо дебнеха скрити крадци и разбойници.
         — Кой е тоз, лудият, дето те е пуснал с толкова пари бе?
         — Ама ти май не държиш сметка на устата си — обидих се за татко и прибрах чантата. Ръката на Апашората остана да виси във въздуха като вдървена. Между пръстите му се подаваха краищата на банкнотите — сякаш стискаше дъбова шума. Почнах да ги изтеглям и да ги редя в чантата.
         — Ти представяш ли си — каза той — какво значи тая пара` бе?
         — Хайде де! Аз не съм си бил представял! Шейсет хиляди лева, чичо Иване, са трийсет чифта волове, значи на всичките ни роднини, че и твоите щяха да влязат, ако ги имаше. Ха съм изгубил парите, ха всички са останали гладни и бедни. И тогава — просяшка тояга. Никак не е лесно да гледаш гладни хора, особено ако ти си ги докарал на това дередже.
         Между пръстите на Апашората останаха още няколко банкноти.
         — Отпусни си ръката — помолих му се, — че ме забавяш!
         И за доказателство извадих часовника: ние си бъбрем сладко, бъбрем си, а стрелките си подскачат, подскачат. Трябваше да потеглям.
         — И часовник ти е дал тоз човек! — хвана се за главата Апашората. — Златен часовник!
         — С него воловете стават трийсет и един чифт — закопчах аз чантата и подадох ръка за сбогуване.
         Апашората се уплаши от ръката ми и се дръпна. Наведе се над велосипеда, но не го пипна, а ме загледа през рамо, сякаш за пръв път виждаше човек. Като не иска, не иска — ще минем и без ръкуване. Тръгнах. И чак когато стигнах завоя, Апашората се изправи и почна да крещи, като удряше колелата на велосипеда о земята:
         — Какви хора сте вие бе! Джелати сте вие, а не хора! Заслужавате да ви избие човек, до един да ви избие като мръсни кучета!
         Нещо го беше прихванало.
         — Чичо Иване! — сетих се изведнъж и понеже разстоянието между нас не беше малко, затирих се назад. — Ако видиш татко, кажи му, че сме се срещнали. Да не се безпокои…
         Апашората пак се уплаши, набързо яхна велосипеда и запраши към село. Чу ли ме, предаде ли ми думите на татко, забравих после да питам. Но сигурно е казал, защото, като се върнах с празна чанта и точно изпълнена заръка, заварих татко съвсем спокоен. Пък и часовникът показваше седем без петнайсет. За тия петнайсет минути можех да се окъпя в реката и в тая лятна горещина никак нямаше да ми дойде лошо, но хайде, викам си ще потрая, татко да не се безпокои…
         Оттогава минаха много, много години. Все се канех да попитам татко как ми довери тогава толкова пари и не се ли боеше, че ще стане някоя пакост, но отлагах, отлагах, а сега вече няма кого да питам. Татко почина. И колчем си спомня тази история, чувам гласа му, като ми казваше след връщането от града:
         — Бравос! На теб може да ти се гласува доверие.



      

Няма коментари:

Публикуване на коментар