1 февруари 2015 г.

Разкази за деца от български писатели - V


         Емилиян Станев
         Тежък живот

         Докато шумата не беше опадала, въглищарката лисица лежеше в младата гора, където се намираше обрасла с мъх и бръшлян скала. Там беше дупката й — влажна и нечиста, с много входове и изходи. Но когато гората се оголи и земята се покри с листа, лисицата слезе към дола, намери стара язовина и се пресели в нея.
         Тя беше много млада, още неопитна, но в жълтите й като кехлибар очи буйно светеше веселият и игрив пламък на живота, а под издутото й чело се криеше много хитрина и притворство. Когато ходеше с котешки безшумен ход, повлякла пухкавата си опашка, прилична на къделя, нейното тънко и дълго тяло потрепваше в змийска и лукава грация. Дирята й описваше чудно криви и непостоянни линии край окрайнините на гората, където всяка нощ лисицата ловеше мишки.
         Но тя не беше виждала сняг и когато ниските небеса се замрежиха от снежни мушици, а гората побеля и се преви от кита, излая от учудване. Порази я глухата тишина на гората, в която всеки звук отекваше плътно и звучно. Белината правеше всичко видимо и открито, а заспалата гора изглеждаше смълчана, като че там не живееше нито едно живо същество.
         Лисицата се вмъкна в своята топла дупка и заспа свита на кълбо, с отметната към главата опашка. Там прекара деня и привечер излезе на лов.
         Ала тоя път не хвана нищо. Снегът продължаваше да вали. Той й пречеше да вижда ясно. Освен това скърцаше под краката й. Тя не беше свикнала да ходи по него. Мокротата я дразнеше, а тихият, едва доловим шепот, който пълнеше въздуха, и падащият от клоните кит й бъркаха да чува добре.
         Край един голям камък тя вдигна заек, но не можа да го догони, защото снегът веднага засипа дирите му. Другаде намери заспал в храстите кос. Издебна го, ала скочи лошо. Черната птица изхвръкна с изплашен свисък. Заспала наблизо сойка се разбуди и изкрещя.
         Тогава лисицата слезе отново към дола, намери засипана от снега кисевица, разрови край нея и яде гнилите й стипчиви плодове. После отърси златистата си козина и се мушна в дупката.
         Когато се събуди, снегът беше спрял. Здрачаваше се. Миризма на студ се носеше във въздуха. Приведените клони на дърветата образуваха снежни тунели. Гората изглеждаше непозната и нова. Изостреният слух на лисицата долови далечен човешки говор.
         Тя поиска да хване пътечката, по която винаги отиваше на лов, ала затъна в дълбокия сняг. Инстинктът я накара да промени своя път и тя тръгна нагоре, през гората, дето снегът беше най-плитък. От време на време се спираше и слушаше. После отново се занизваше безкрайната й диря — стъпка след стъпка, като зърната на броеница.
         Беше гладна и щом прехвърли хълма, упъти се към поляните, дето очакваше да хване нещо. Но поляните се оказаха пусти и сякаш смалени. Отникъде не се чуваше писък на мишка, нито се виждаше някаква следа. Животните като че се бояха от снега и не се решаваха да напуснат убежищата си.
         Изведнъж тя чу тих, умолителен грак. Под ниските смрачени небеса мъжделиво се очерта клинообразната верига на диви гъски. След малко птиците прелетяха над хълма и като сенки изчезнаха из равнината.
         Лисицата клекна, сякаш размишляваше дали да ги последва. Равнината й бе непозната. Плашеше я кучешкият лай, който всяка вечер долиташе от селото, плашеха я червените светлинки на къщите, синият дим от комините и човешките гласове. Обаче гладът я измъчваше и тя реши да се спусне към реката. Там винаги можеше да се намери нещо за ядене.
         Когато влезе във върбалака до вира, спря се и наостри уши. В тъмните смолисти води бяха кацнали няколко диви патици, събрани на купчинка. Те стояха неподвижни сред вира, прилични на черни топки, плувнали над тъмната, слабо лъскава река.
         Изрядко някоя от тях се отделяше като сянка настрана, клатейки глава, и с лениви, бавни движения пак се връщаше при другите.
         Дълго време лисицата ги дебна и търпеливо ги чака да излязат на брега. Най-после те я забелязаха. С изпънати към нея шии идваха до брега и крякаха, сякаш я канеха да скочи във водата.
         Тя се търкаляше по снега, преструваше се, че не ги вижда, че не иска да знае за тях. После се отдалечи с вид на заето куче, но щом се закри зад върбите, отново се върна.
         Когато нищо не помогна, загуби търпение и скочи върху най-близката. Патицата изхвръкна, а след нея с уплашен крясък се вдигна цялото ято.
         Лисицата се измъкна из водата и се отърси. После се отъркаля в снега и за да се стопли, хукна нагоре по реката. Незабелязано бе достигнала селото и като клекна, започна да души въздуха.
         В падината, между отрупаните със сняг овошки, се чернееха плетищата на дворовете. От комините на заспалите къщи се издигаше дим като тополи. Не се виждаше нито една светлинка. Беше тихо, сякаш селцето отвеки спеше под тежкото мрачно небе. Само водите на реката плискаха в бреговете и мътно лъщяха в мрачината.
         Но ето че пак се понесе граченето на дивите гъски и от селото им отговориха техните питомни сестри. Един петел изпляска с криле и изкукурига. След него се обади втори, трети…
         Нощта изглеждаше пълна с плячка. По небето се чуваше свистенето на стотици криле. Кръстообразните сенки на дивите гъски се понесоха над селото. Скоро техният тих грак заглъхна към забулената в мъгла планина.
         Лисицата стана неспокойна. Ту поничаше да тръгне, ту се спираше. После изведнъж се насочи към селото. Като сянка мина под дървеното мостче, изкачи се по брега и хлътна в селската улица.
         Тук снегът бе утъпкан от хората и добитъка. Миризма на дим и на говежди тор се носеше отвред. В един двор тежко сумтеше свиня. Чуваше се как грухти и троши нещо със зъби. Лисицата тръгна край една стряха. От едно ниско прозорче, зад което бе спусната бяла завеска, лъхна топлина. Отвътре се чу хъркане на спящи хора. То й напомни кучешко ръмжене, изплаши я и я накара да се отдръпне.
         Кукуригането на петлите я влудяваше. Тя чуваше съвсем наблизо техните гърлени звуци, прилични на прозевки, с които завършваха вика си.
         Когато напусна улицата, лисицата отново се върна по брега на реката и се озова в края на селото. Пред нея се изпречи трънлив плет, в който имаше дупка. Кучешка диря водеше навътре към двора.
         Тя се промъкна предпазливо, легна в снега зад плета и дълго време слуша.
         Напреде й се виждаше ниско оборче, измазано с кал. Зад него стърчеше грамада вършини. Наоколо димеше пресен тор и се чернееше дръвник със забита брадва. Човешки стъпки водеха към новата неизмазана къща, на чиито каменни стъпала бе оставен фенер.
         Лисицата отиде до вратата на оборчето и помириса въздуха. Отвътре някой въздъхна и тежко удари стената. Чу се къркорене на разбудени кокошки. Петелът успокоително се обади: „Ко-ооо-к!“
         Тя се опита да пъхне главата си през цепнатината на вратата, откъдето излизаше тънка пара. Но цепнатината бе тясна. Тогава започна да рови под вратата на оборчето, ала скоро разбра, че това е безполезно, и като го обходи от всички страни, метна се на вършината. Оттам скочи на покрива.
         Тук снегът беше плитък. Дъхът на животните и топлината на тора бяха разтопили снежната покривка. На едно място се чернееше малка дупка.
         Лисицата разрови сламата, прегриза няколко сухи пръчки и щом разшири дупката, завря главата си вътре. Светещите й като фосфор очи за миг зърнаха легналите на пръта кокошки близо до два вола, които спокойно преживяха в мрака.
         Тя се дръпна назад, сякаш се побоя да скочи. Тялото й затрепера от нерешителност. Но близостта на плячката я примами, лисицата се мушна в дупката и изчезна надолу.
         Кокошките се разхвърчаха на всички страни с оглушителен крясък. В тъмнината полетя перушина и слама. В стените на обора се блъскаше петелът и крещеше с цялото си гърло. Воловете се вдигнаха и неодобрително замучаха.
         Лисицата разбра, че бе попаднала в примка. Тя се мяташе от ъгъл на ъгъл, търсейки отвор да се измъкне.
         В двора залая куче. Откъм къщата долетя човешки вик. Лисицата се мушна под яслите и зачака. В другия край на оборчето все още кудкудякаха кокошките. Само воловете учудено я гледаха с големите си очи.
         Навън снегът заскърца. Жълта светлина се залюля пред вратата и на тесни ивици проникна през разтрога. Очите на зверчето блеснаха за миг като чудно красиви изумруди. Вратата изхлопа и се отвори. Облак пара обви човека. Той влезе, вдигна фенера пред себе си и огледа оборчето. След него се вмъкна голямо рунтаво куче и застана до краката му. Светлината на фенера мина като голяма, жълта пеперуда над воловете и освети ъгъла със събраните на купчина кокошки. Селянинът измърмори, погледна нагоре и видя дупката между увисналата от покрива плява. Той изруга, забеляза кучето и го ритна.
         В тая секунда лисицата изскочи под яслите. Със светкавичен скок тя се хвърли към вратата, която селянинът беше оставил отворена. Ритнатото куче нямаше време да изквичи. От устата му излезе див рев. То се втурна подир лисицата, която достигна плета и се прехвърли като змия през него. След нея кучето се заливаше с лай, а селянинът тичаше с фенера, псуваше и викаше:
         — А-аах, дяволе! А-аах, мамицата ти!…
         Когато се озова далеч от селото, никой не я гонеше, ала все пак тя тичаше тръс и скимтеше от страх. Едва във върбалака край реката се спря и облиза острата си муцунка.
         В селото още лаеха кучетата и се чуваха виковете на селянина. Лисицата погледна няколко пъти назад, измъкна се из върбите и пое към гората.
         Започна да се разсъмва. Все по-ясно се чернееха дънерите на дърветата. Водите на реката посиняха. Хоризонтът се разшири. Показа се ниското оловно небе. В студения въздух прехвръкнаха леки снежинки. Мъгла надвисна над засипаната от сняг гора.
         През полянката прекоси заек, като скачаше надалеч, за да скрие следите си. Но лисицата сякаш не го забеляза. Вървеше бавно и замислено. Гърбът й бе покрит със скреж. Изведнъж тя се спря край гората, погледна селото и дрезгаво излая…
         После отиде при киселицата и като засити глада си, мушна се в своята дупка и заспа, свита на кълбо…
         От време на време трепваше и тихичко скимтеше. Струваше й се, че е в обора. Ето иде селянинът с фенера, гони я голямото рунтаво куче…


         Емилиян Станев
         Смъртта на една птица

         Исках да ти разкажа това, когато след лова на бекаси бяхме седнали да си починем край пътя, близо до селцето, чиито кирпичени огради и трънливи плетища, скрити в гъстите клони на върбите, изчезваха в рубинения пламък на есенното слънце, което залязваше.
         Спомняш ли си тия залези, които виждахме всяка вечер да трептят с огненото си великолепие на другия край на гората? Сякаш някаква гигантска бъчва изливаше опияняващото си вино над света. Когато ги гледахме, и двамата изпитвахме желание да отидем там, където ни се струваше, че ще намерим един друг, слънчев и прекрасен свят, какъвто сме виждали в нашите детски сънища.
         Забравих да ти разкажа тогава тая случка, защото вниманието ми все още бе погълнато от лова. Дневните впечатления отново изникваха в паметта ми — влажната гора с медночервена шума, тихото и нежно шептене на бекасите, стойките на нашите кучета, екът на изстрелите и тая остра миризма на изгорял барут, която се усеща тъй силно в свежия въздух на гората.
         От друга страна, не е ли твърде неудобно да ти говоря за подобни неща днес, когато по цялата земя войната отнема хиляди и милиони човешки животи? И нима смъртта на една птица, за която искам да ти разкажа, може да се сравнява със смъртта на едно човешко същество?
         И все пак, струва ми се, че разбрах какво нещо е смъртта именно чрез тая птица, която застрелях по погрешка.
         Това се случи в края на миналата тежка и продължителна зима всред мочурливата равнина, оградена отвред с венец от планини, в която ние двамата неведнъж сме дебнали диви патици.
         Денят беше студен и ветровит. Гонени от силния северен вятър, към окрайнините на селото долитаха стотици прелетни птици да търсят закрила от студа и глада. Орляци от пойни дроздове и скворци, дъждосвирци със златисти очи, калугерици с широки траурни крила, жълтунки и гълъби напущаха равнината, понесени от вятъра. Целият този птичи свят търсеше спокоен кът, за да си отпочине, да се нахрани и стопли след дългия път от юг.
         Една рекичка с високи брегове, обрасли с върби, която лъкатушеше между зеленчуковите градини на селото, служеше на птиците за пътеводител. Те прелитаха над дърветата и кацаха по бреговете й, защото тук вятърът не беше тъй силен и земята не бе вкочанена от мраза.
         Когато тръгнах по нейното течение, аз вдигнах няколко ята диви патици. Ловът беше лесен и добитчив. Осем бърнета от рода на тия, които ние, ловците, наричаме черни, увиснаха на патронташа ми. Омаломощени от вятъра и капнали за сън, след като бяха скитали през цялата студена нощ над замръзналите мочури, те се вдигнаха отблизо и лесно ставаха жертва на моите изстрели.
         Към обед от север се показаха сиви облаци — тежки, пълни със сняг. Над равнината се изви виелица. Ято диви гъски мина над рекичката и се изгуби в бялата мрежа на едрите снежни парцали, които падаха наклонено към земята, прилични на бели ленти.
         Аз се подслоних от виелицата в една овчарска колиба, чийто сламен покрив шумеше над главата ми.
         След час вятърът утихна. Снегът престана. Небето се повдигна и равнината се бялна — широка, спокойна и чиста.
         Сполучливият лов, снежната равнина, покрита с мартенски пръхкав сняг, по който беше приятно да се върви и чиято чистота сякаш проникваше в душата ми, събудиха в мене безпричинна радост, каквато човек изпитва при мисълта за нещо прекрасно и бодро. Драго ми беше да вървя всред това кротко и бяло мълчание на равнината, да чувам как шумят дрехите ми и как цевта на моята пушка почуква о халката на раницата.
         Имаше още два часа, докато се мръкне, но снегът изпълваше спокойния въздух със светлина, а под изтънялата облачна покривка се виждаше дискът на слънцето, приличен на запалена лампа сред гъста мъгла.
         Напуснах рекичката и тръгнах през равнината към града. Вървях край една вада за напояване, изпълнена със снежна каша.
         Далече пред мене като зелено огледало сред бялото поле се виждаше голяма локва. Няколко ниски върби самотно се издигаха край нея и техните голи клони едва се оглеждаха в бистрите й води.
         И ето, когато се приближих на петдесетина крачки до локвата, изведнъж забелязах, че сред нея е кацнала някаква птица. Тя стоеше неподвижн, като кръгла черна точка.
         Щом се спрях, птицата се обърна и аз видях неспокойно вдигнатата й глава. По всяка вероятност беше патица от вида на тия, които сега висяха на кръста ми. Тя се готвеше да излети. Това личеше от нейните леки, почти неуловими движения, изпълнени с тревожен трепет.
         Ти знаеш, драги приятелю, как внезапно забелязаният дивеч ни кара да изтръпнем и да се хванем за пушката. Кръвта нахлува в главата ни, възбудата спира дъха ни и в един миг цялото внимание се съсредоточава само към птицата или животното, което е пред нас. Едно неудържимо желание да го придобием ни изгаря. Ние треперим от напрежение да не изпуснем секундата, в която трябва да дадем изстрела…
         Като съобразих, че патицата може да литне през клоните на върбите и да се закрие от погледа ми, реших да стрелям, докато не се е вдигнала.
         Насочих цевите към нея и когато въздухът на мушката докосна тъмното й тяло, дръпнах спусъка…
         През лекия дим видях как птицата трепна, как дробинките повдигнаха водни бризги край нея и как на брега на снега се появиха черни точици от попаденията на оловните зърна. Но, чудно нещо, патицата остана в локвата, както преди — спокойно и неподвижно. Тя не запляска с крила, не плувна обърната по гръб, не се гмурна във водата да търси спасение от смъртта, както би направила всяка ранена или умираща водна птица. Тя само се обърна леко и бавно към мене, тъй че отново заприлича на добре закръглена топка.
         Учуден и недоверчив, тръгнах към нея с пръст на другия спусък, готов отново да стрелям.
         Изпитвах не само учудване, но и смут, сякаш бях стрелял по някакъв призрак — неуязвим, стоящ вън от законите на живота и смъртта.
         Когато се приближих, видях, че в локвата стои не патица, а една черна лиска. Тъмнопепелявото й тяло беше здраво и чисто. Нито една капчица кръв не се виждаше по гъстата й перушина.
         Тя не мърдаше. Изглеждаше напълно потънала в това вцепенено и малко учудено съзерцание, на което се предават низшите същества, когато са спокойни и не са заплашени от никаква опасност. Моето присъствие не й направи никакво впечатление, сякаш не съществувах за нея, макар че аз стоях вече на брега на локвата и разстоянието, което не разделяше, не беше по-голямо от две крачки.
         Малката й глава, изящна и лъскавочерна, на която се виждаше бяло гребенче, беше насочена напред, като че погледът й минаваше над бялата равнина, загледан втренчено в някаква точка отвъд хоризонта. Тя сякаш беше всепогълната от нещо безкрайно важно, което властно беше грабнало нейното внимание и го приковаваше неотразимо. Ледено спокойствие и пълно безразличие към всичко останало лъхаше от това същество, плувнало кротко във водата.
         Представи си, че би могъл да видиш отдалече тая невероятна картина — ловеца и дивата птица, двамата тъй близо един до друг: човека — учуден, недоумяващ, дивеча — напълно равнодушен към присъствието на своя най-страшен враг, и всичко това в тая снежнобяла спокойна равнина, в която виелицата е оставила след себе си само мир и тишина. Не би ли повярвал, че в тоя час на земята се е извършило великото чудо, което ни обещават евангелските легенди?
         Още няколко секунди, и аз усещах, че не ще мога да издържа пред тая загадка. Искаше ми се да извикам, да махна с ръка или да пресегна и хвана това мъничко черно създание, което не се боеше от мене и чието спокойствие изглеждаше тъй величествено.
         И ето, когато бях готов да нагазя водата, птицата трепна. Дългата й шия се сви, главата й се дръпна леко назад и цялото й тяло потрепера в конвулсивен порив, сякаш тя искаше да запази нещо, което до този миг с мъка задържаше в гърдите си. После заплува бавно към парчето лед, което не се виждаше пред нея, и като протегна шията си, натисна студената твърдост със седефенобелия си клюн. Все по-мъчително и по-силно забиваше тя човката си в леда, като че искаше по този начин да сподави болката си. Изведнъж тялото й се отпусна, малката ципица полузатвори нейните черни очи и тя се обърна по гръб. Беше мъртва.
         Едва тогава аз разбрах коя сила беше надвила страха в това създание. То беше ударено смъртно. И когато оловното зърно и проникнало в гърдите му и то е почувствувало идването на смъртта, цялото му същество е било погълнато от приближаването на тая важна минута. То не е имало време да се занимава с мене, защото се е подготвяло да посрещне своя край… В тия няколко минути може би неговата душа е усещала част от оная скръб, която всяко живо същество изпитва пред прага на смъртта.
         Дълго врме гледах замислено малкия труп, плувнал неподвижно в зеленикавата вода.
         Когато погледът ми отново срещна белия венец от планини и мирното спокойствие на равнината, стори ми се, че този живот, който отнех, не е изчезнал безследно, но като една малка капчица е преминал в океана на великата и вечна сила, която ражда живота… И аз разбрах защо ние, хората, сме виждали в смъртта известна красота и защо сме й възлагали дори надежди. В това преминаване оттук към там, във вечния възврат, за който говорят философите и религиите, нашият ум е откривал безсмъртното начало на живота и е черпел нови сили за духа…
         Преди да си тръгна, извадих трупа на птицата от водата и го положих на снега, подтикнат от желанието да го запазя от гниене и грозота.
         Това исках да ти разкажа в оня чудесен есенен ден. Ти си ловец и не ще ме упрекнеш за безцелното убиване на тая птица. Животното ни е потребно да се въздигнем чрез него, но когато човек знае какво нещо е смъртта, вярата в безсмъртното начало на живота спира ръката му и изпълва неговата душа с просветление и обич.


         Емилиян Станев
         Гужук

         Гужук беше мое гонче преди години. Той имаше къси крака, сиво-черна козина, а главата му беше наполовина бяла. От другите ловни кучета той се отличаваше най-вече с опашката си. За разлика от опашките на гончетата опашката на Гужук бе късичка като на пилишар и доста неугледна. Причината за това беше магарето на нашия съсед дядо Мирю, от когото бях взел Гужук. Когато кучето било малко, магарето настъпило опашката му и тя изсъхнала наполовина. Тогава дядо Мирю отрязал изсъхналата част с ножица. Така Гужук остана късоопашат и всички започнахме да го наричаме Гужук, което значи без опашка.
         Като най-дребничък и най-грозен Гужук израсна плах, тъжен и сякаш виновен за нещо. Черните му очи гледаха жално, ала умно. Никой не беше го галил и когато аз започнах да се отнасям с него много приятелски и да му нося разни лакомства, Гужук се търкаляше по гръб и тихичко скимтеше. В мое присъствие той си позволяваше смели постъпки, например да лае котката или да джафка в самата муцуна на магарето. Постоянните му занимания бяха да размъква из двора един парцал и една скъсана заешка кожа. Когато Гужук навърши седем месеца, аз го заведох в гората и започнах да го уча да гони. Той се встрасти в лова на зайци — лаеше подире им като камбанка и тъй упорито ги преследваше, че надмина всички гончета в града.
         Измина лятото. Дойде есента и ето че се откри ловът на сърни. В къщи пристигна брат ми. Той донесе със себе си нова двуцевка, купена в столицата. Щом се научи, че негови приятели тръгват в балкана за сърни, той поиска да вземе участие в лова, ала нямаше куче.
         — Вземи Гужук — предложих му аз.
         — Та нима това е ловджийско куче? Такова куче не мога да водя, ще ми се смеят, като го видят — рече той.
         Но аз настоях и брат ми, след като се съгласи да дойда с него и сам да водя моя Гужук, отстъпи на молбата ми.
         На следния ден ние тръгнахме за балкана.
         Дружината се състоеше от десетина души, повечето чиновници от града. На две-три магарета бе натоварена храна и дебели горни дрехи. Компанията тръгна по прашното шосе, изпратена със закачки и пожелания. Напред потракваха магаретата, след тях крачеха ловците, кой с каскет, кой с калпак. Нарамили пушки, опасали патрондаши, рогове, чанти и торби, те разговаряха високо и си разменяха шеги.
         Гужук вървеше след мене с подвита опашка и страхливо поглеждаше другите кучета. Той не беше гонил с другари и се държеше диво, сякаш и съзнаваше своята грозота и слабост. Ловците ми се присмиваха, че водя такова куче, и като поглеждаха с гордост едрите си гончета, предричаха, че Гужук не ще се отдели от торбата ми.
         — Най-добре ще бъде, ако го вържем за опашката на моя Арап, да го тегли подире си — казваше един ловец с големи руси мустаци и румено като на момиче лице. — Даже вълците не го ядват, такава мършава вяра е твоят Гужук.
         — Дори и за тенекия не става. Няма къде да му я вържеш — смееше се друг.
         Аз мълчах, червях се и поглеждах критически как Гужук крачи смешно с кривите си крачета и колкото повече слушах подигравките на ловците, толкова повече го обиквах.
         Вечерта стигнахме в планината и се разположихме на лагер под един грамаден дъб. Под него имаше хубав извор. Накладохме огньове, вечеряхме и легнахме на нашите чували, напълнени с папрат. Из планината се носеше като фучене шумът на водите, над главите ни трептяха дребни звезди, загубени във върховете на вековната гора.
         Лежах на моя чувал и не можех да заспя. Въображението ми рисуваше ту някакъв сръндак, който ходи из черната страшна сянка на гората, ту стадо елени, които минават наблизо. Гужук бе легнал до мен. Като усещаше от време на време ръката ми, с която го милвах, той тупаше с късата си опашка по шумата.
         Не помня дали съм спал, или не. След полунощ ловците станаха и отидоха на извора да наплискат лицата си. На огньовете се печеха шишове с месо, от чантите се вадеха закуски. Зората беше далеч и планината все тъй фучеше с водите си, сякаш самото време отминаваше край нас. Гончетата, раздразнени от миризмата на печеното месо, лаеха и в очите им се отразяваха пламъците на огъня.
         — Ставай — каза брат ми, — трябва да закусим добре, защото не се знае кога ще обядваме. След малко ще пуснеш кучетата, където ти посочат.
         Нашият лагер скоро опустя. От загасените огньове се дигаше па`ра. Наредени един след друг, ловците тръгнаха по някакъв горски път, край който се пенеше и святкаше с водите си един поток. Струваше ми се, че вървим из страшни омагьосани места, останали от други светове. Тук-там се промъкваше лунен лъч и осветяваше клада, цялата обвита в къпини и покрита с гъби. Някъде пътят извиваше и аз очаквах да видя някаква приказна сграда, в която всички спят неизвестно откога; ту виждах дърво с клони като ръце, сякаш не бе дърво, а горско божество. А между това започваше да се разсъмва, небето се смъкваше и звездите се разгаряха по-ярко, преди да угаснат.
         — В тоя дол ще пуснеш Гужук и ей това куче! — каза някой, като слагаше в ръката ми студен синджир, на който бе вързана дългогърбеста кучка с четинеста муцуна. — Щом чуеш рога, и ще ги пуснеш. Но по-рано в никой случай! И ще останеш, докато мина да те взема. Нали не се боиш?
         Колоната ме отмина и аз останах сам. Седнах на един мокър от росата път и се заслушах в отдалечаващите се стъпки на ловците. Светлината на утрото започна да прониква в тъмната гора. Стеблата на буките все повече се белееха, виждаше се вече дебелият килим опадали листа, който покриваше земята. Над мен се разтваряше грамаден дол, единият му склон се издигаше като стена. По него растяха прави, високи дървета, зеленееха се къпини и се виждаха паднали стари трупи. Една горска зидарка изпълни усоите с бърз, припрян писък и едно облаче се показа високо в избледнялото небе.
         Кучката се теглеше и скимтеше, а Гужук стоеше клекнал на задницата си. Аз се страхувах, че той ще се изплаши от големите гори и не ще се отдели от мен, както твърдеше оня ловец. Но Гужук изглеждаше спокоен. За да го окуража, милвах бялата му глава. Искаше ми се да се отличи.
         Когато се развидели, някъде отвисоко се разнесе късият сигнал на рога. Отвързах кучетата, които на часа се завтекоха към дола, и след минутка наоколо пак настъпи напрегната тишина. Само зидарката пищеше, като че някой ходеше из гората и трошеше под краката си съчки.
         Аз слушах ударите на сърцето си и чаках със затаен дъх първият кучешки лай да резне тишината на утрото. Изведнъж над мене, в самите недра на планината, като че някой удари с чук звънлива наковалня. Звънът се разсипа на отделни ликуващи в страстна мъка и тържество писъци и постепенно премина в басов лай. Сякаш самите усои издаваха дълбоки гърлени въздишки. В същото време от стръмния бряг на дола страшно изпищя Гужук. Дългогърбестата кучка на часа се намеси. Резливият й с металически тембър лай тутакси взе надмощие над лая на Гужук.
         Като влачеше цял талаз шума и сякаш плуваше с него, с оглушителен трясък от стръмнината се свлече голяма сърна, премина светкавично дола и се спря на десетина крачки от мен. Тя се ослуша за миг и с огромен скок изчезна в гората. Подире й като стрела тичаше Гужук, следван от кучката. Лаят плисна в ушите ми. Аз се щурах насам-натам, искаше ми се да викам, възбуден от тая дива музика…
         Всичко стана тъй бързо, че не можах да се опомня. Кучетата отминаха като вихрушка и гласовете им се чуваха вече далеч. Обзет от възторг, аз броях минутите и чаках да чуя изстрели. Най-сетне високо от хребета се чуха два гърмежа, след това още два и заедно с пукота, който ехото изтласка из гънките на планината, заглъхна като въздишка и лаят на Гужук.
         Пак настъпи тишина и зидарката пак запищя тревожно. Слънцето огря гората, издигна се високо, напече. Загубих търпение и ми омръзна да стоя все тук, но не смеех да се отдалеча от дола, да не се загубя. Така измина час, два и отгоре пак се обади рогът. Между дърветата се показа същият ловец, който отзарана ми остави кучката. Той идваше към мен, като газеше шума до колене.
         — Твоето кученце прекара една сърна на брат ти — рече той.
         — Уби ли я?
         — Не, стреля, но не улучи — каза ловецът, като седна и отри потта от челото си.
         — А кой стреля още?
         — Не знам. Някой стреля два пъти и удари сърната, защото кучетата млъкнаха.
         Високо над нас по пусиите ловците подвикваха. Ние тръгнахме към лагера, дето щеше да се събере цялата дружина. Зад нас се показаха двама ловци. Те носеха на прът убита сърна. Дойде и брат ми — кисел и намръщен.
         — Гужук ми докара една сърна, но аз излязох калпав — каза той съкрушено. — Викай го да го приберем. Всички кучета вече си дойдоха. Викай, той познава гласа ти.
         Виках дълго, ала Гужук не идваше. Докато обядвахме, аз виках и свирех с рога. Дружината натовари сърната на едно магаре и потегли към града. Аз оставах назад да викам моя Гужук и все не можех да се отърва от мисълта, че не ще го видя вече никога.
         — Не се тревожи, ще си дойде твоето пале. Червен бан не се губи — грубичко ме утешаваха ловците. — Никому не е притрябвало такова куче. То ще хване следите ни и ще се отропа нощес у вас, да дращи на вратата.
         Но Гужук не се върна през нощта.
         Следващата неделя у дома влезе колибарин с бозови дрехи, с навуща и с тояжка, на която бе надяната козинява торбичка. Като се изправи пред брат ми, колибаринът каза гърлено и развлечено:
         — А че дойдох да ви кажа за вашето кученце какво го е сполетяло. А че туй кученце го найдохме оня ден на Търкалястата поляна, когато ходихме за дърва, до пътеката. Като гонило сърничката, настигнало я и останало да я пази. Види се, сърничката е била ударена. То я пазило там, ама вие не сте отишли да я приберете. Тогава през нощта дошли ония пущини вълците, че изяли сърничката, че и него удавили… Сърничката изяли до кокалче, пък на него само черния дроб… Види се, само той им харесал…
         Тъй загина мъничкият, грозен, уродлив на вид, но умен и мил Гужук. Както мнозина скромни, некрасиви и нищожни на вид хора, които често не можем да оценим от пръв поглед, Гужук носеше храбро и вярно сърце.

  
         Никола Маринов
         Малкият кабалеро

         По асфалтния път през Куенка ден и нощ се точеха камиони милициански отреди. Милицианите са облечени в сини блузи и носят войнишки двувърхи шапки с алени кантове и петолъчки. Силните им ръце стискат къси овиедски карабини. Върху блузите им са препасани патрондаши.
         Камионите все се изнизват и бучат по асфалтния път. А на малкия Хулио очите влажнеят от мъка след тази безбройна войска, която отива по пътя за Хуенте да пази Мадрид и републиката.
         — Санта Круц и Диос, приберете си краставите манастирски магарета! — и като удари боса пета по капулата на врания жребец, Хулио препусна галоп по пътя.
         До преди войната против Франковите фашисти и чужденците-нашественици малкият Хулио си играеше по улиците на Куенка като волно птиче: бързоног, жилав и със смолисти къдрици, паднали на челото му. Но щом милицианите изловиха разбунтуваните калугери, офицери и марокански войници, на стария звънар от манастирските камбанарии Фредерико Ортега и малкия Хулио се падна честта да пазят в полето манастирските коне, станали вече народни.
         На първо време, докато още не минаваха войски по пътя, тази длъжност добре допадна на малкия Хулио. Избра си и яхна най-силния жребец. Изплете си ласо от върви и го въртеше над главата си като ковбой. В манастирските метоси намери стара звънлива шпага. Опаса и нея на кръста.
         „Всичко върви добре — каза си Хулио, — до края на войната и комендант на батальон ще стана.“
         Но появиха се камионите… Да са един-два, ще ги изпрати донякъде и бърже ще ги забрави, увлечен в препускания и игри. Но нямат свършване камионите, нямат край.
         Препуска малкият кабалеро след камионната колона на два часа до Хуенте. Жребецът се запени, изостана. Пусна Хулио дръжката на шпагата и тъжно обори глава. Враният кон започна да пасе край пътя.
         — Избягаха ми и този път, не можах да ги стигна — каза си Хулио с болка на сърце. Избърса праха от челото си. А конят пощипа късата трева отстрани на пътя, изпръхтя и бавно се отправи назад към Куенка. Хулио отпусна повода и не го възпря. Срещат ги нови камиони и с бръмчене се губят назад по пътя. В камионите войниците пеят песента на Петия полк. Алените им знамена се веят над дулата на карабините.
         Стигна Хулио манастирските пасбища, метна шпагата през коня и сам скочи на тревата. Старият Фредерико се бе подпрял на камшика под сянката на чаталестата маслина, която отдалеч наподобява спряла да почива двугърба камила. Щом малкият кабалеро дойде при него, препасал отново шпагата, Фредерико запита:
         — Докъде достигна, мой крилати коннико?
         — До Хуенте стигнах, чичо Фредерико: чух мадридските топове и видях пламъци като изскачаха от гърлата им! — отвърна смелият кабалеро Хулио.
         Помълчаха двамата пастири на манастирските коне. А прашният малък конник, като изтегли шпагата отпреде си и отпусна ръце на медната й дръжка, запита на свой ред:
         — Чичо Фредерико, вярно ли е, че крал Алфонсо XIII имал брада на козел и единият му крак бил подкован с козе копито?
         Помисли старият звънар, погледна кулите на манастирските камбанарии, които се издигат далеч над кипарисовите дървета, и отвърна:
         — Само веднъж съм го видял, малки Хулио. Дойде, сатаната, на поклонение в манастира. Три часа бих камбаните по този случай и от умора този ден душата ми излезе из палците. Зърнах го от прозореца на камбанарията. С каляска беше. Но да е имал брада на козел и козе копито, не забелязах. А щом казваш, вярно ще е. Изрод беше, сатаната.
         Малкият конник стисна устни, повлече дългата шпага през зелените бодливи кактуси и като се извърна, блесна с ясните си маслинени очи:
         — Санта Круц и Диос да пазят този твой сатана, чичо Гарсия, да не ми се изпречва на пътя!
         Три дни ходи след туй малкият кабалеро около старите крепости над манастира и острието на шпагата му от дълго влачене през камъните заприлича на изтъркана конска подкова. Алфонсо с брадата на козел и с козето копито малкият Хулио не срещна. На четвъртия ден далеч през равнината се зададе тежък конвой камиони. Хулио се метна на врания жребец и препусна срещу конвоя.
         — Скоро ще ме остави моят помощник — каза си старият звънар и поклати тъжно глава. — Всички сега отиват към Мадрид… Там се решава съдбата на републиката и краят на нашата сиромашия.
         Силният жребец изцвили пред конвоя. Малкият кабалеро обърна назад и подкара отстрани на предните камиони. Надире се точи керванът. Зад камионите са прикачени тежки дългоцевни топове, поставени по на четири колела. Колелата гърмолят по пътя.
         Сърцето на младия конник радостно заби — този керван се движи бавно, него той няма да изпусне. На предния камион се вее знаме. По знамето Хулио позна, че артилеристите са интебригадисти.
         — Добри приятели са интербригадистите и не ще ме върнат — каза си с радост малкият конник.
         Пришпори с боси пети коня. Шпагата се заудря по бедрото на врания жребец. А едрите интебригадисти гледаха любопитно към Хулио и на малкия конник му ставаше още по-радостно.
         — Как се казва този град пред нас, малко юначе? — запита един от интербригадистите — мустакат, най-едър от всички, опрял гръб на лафета на единия от топовете.
         — Куенка, добри чичко, по-нататък е Хуенте. До Мадрид зная пътя и мога да ви водя!
         Малкият Хулио не беше ходил в Мадрид и не знаеше пътя. Но нали гореше от желание да бъде с артилеристите, малко послъга.
         Добрият чичко сигурно не разбра това, защото още по-здраво опря широкия си гръб о лафета и отвърна:
         — Добре, юначе, води. А като стигнем Мадрид, ще ти дадем да гръмнеш с най-големия топ срещу фашистите!
         — Ще гръмна, чичко!
         Така радостно му стана на малкия Хулио! Остана Куенка далеч назад. Минаха и Хуенте. Хулио все яздеше отстрани на конвоя и шпагата му висеше сега спокойно. Хем водеше конвоя, хем от време на време се привеждаше зад гривата на врания жребец и поред се премерваше с топовете.
         Под манастира старият звънар чака малкия си помощник ден, два… Не дойде той, нито враният му кон. Тъжно стана на стария звънар, тъжно, но и радостно.
         Хулио отиде пред Мадрид да брани републиката заедно с едрите интербригадисти и техните големи, страшни топове.


         Петър Славински
         Лъжльото

         Къщата ни във Варна бе на приморската улица. От прозорците виждах просторния залив, който свършваше до нос Галата. Нататък се разстила безкрайното море.
         На Галата по онова време имаше само една къщица — бяла, с висока кула-фар. Нощем фарът бляскаше ту с червена, ту с бяла светлина, за да сочи пътя на корабите към пристанището.
         Много обичах да гледам далечината на морето и да си мисля за най-чудни неща.
         Ето, тръгвам на път с моторна лодка. Стигам най-напред до къщицата с кулата-фар. Изкачвам се горе на кулата. Оттам се вижда ча-ак до края на морето, където са джунглите с маймуни, лъвове, слонове, змии… Там ще отида!
         За тия далечни задморски страни знаех от книжките с приключения. В книжарницата до горното училище „Кирил и Методий“ имаше много такива чудни книжки.
         Най-много ми харесваше една с червена корица. На нея бе изрисуван фар сред бурно море, моторна лодка пори грамадните вълни и капитанът безстрашно върти кормилото. Всеки ден ходех да гледам тази книжка във витрината на книжарницата. Събирах пари да си я купя и се боях да не би някое дете да ме изпревари.
         Един ден, когато пак бях долепил нос о стъклото на витрината и гледах до забрава книжките, внезапно плисна силен дъжд. Засвятка и загърмя. Свих се до входа на книжарницата, но дъждът валеше косо и започна да ме облива.
         Книжарят отвори вратата и ме повика вътре. Влязох плахо — не знам защо, изпитвах страх от този строг човек с остра брадица и големи очила в черни рамки.
         — Седни, малкият, седни. Изсуши се там на мангалчето — каза той. После влезе в една задна стаичка.
         Протегнах мокрите си ръце над обсипаните с пепел въглени на мангалчето и жадно загледах рафтовете с много книги. Ех, как им се радва-ах!
         Книжарят навярно си имаше работа в стаичката, защото изпрати внучката си да пази книжарницата.
         Момиченцето беше хубаво облечено: с бели панделки по къдравата косица, с чиста бяла блузка и тъмносиня плисирана поличка. Очите му бяха кръгли и някак ококорени. Нослето чипо. Огледа ме надменно — не му харесаха моите вехти, окърпени дрешки.
         — В кое отделение си? — попита ме то.
         — В трето — отвърнах, като продължавах да зяпам по рафтовете с книгите.
         — И аз съм в трето. А в кое училище учиш?
         — В „Сулини“.
         — Аз пък съм в „Кирил и Методий“.
         Замълчахме. Момиченцето повдигна плисираната си поличка, за да не се мачка, и седна срещу мен при мангалчето.
         — Как се казваш?
         — Петър.
         — Аз пък съм Оличка.
         Навън есенната буря вилнееше. Пожълтелите листа прехвърчаха като ята златни птички. Едрите дъждовни капки плискаха по стъклата на витрината. Святкаха тъмните облаци. При всеки гръм прозорците дрънчаха… Страшно беше!
         — Ами как ще си отидеш сега? Далече ли живеете? — попита ме загрижено Оличка.
         В това време точно зърнах на рафта любимата червена книжка с фара, моторницата и смелия капитан, който върти кормилото.
         — Далече я! — казах. — Е-е, чак на Галата.
         — Че там няма къщи.
         — Брей, няма! Ами оная, дето свети нощем червено?
         — У-у, чак там ли? Ами как отиваш дотам?
         — С лодка, как.
         — А когато има големи вълни?
         — Моята лодка е с мотор. Като каже фу-уп… и веднага пристига!
         — Ами кой я кара?
         — Аз, кой!
         — Че ти можеш ли да караш мотор?
         — Мога я!
         Аз си представях всичко: как управлявам силната моторница и пристигам светкавично бързо на фара при Галата — също като капитана от червената книжка.
         И Оличка ми вярваше.
         — Хайде някой път да ме заведеш и мене там — каза тя, като ме гледаше с учудените си, малко завистливи кръгли очи.
         — А-а, не може — пробъбрах объркано аз.
         — Защо?
         — Защото… защото ти си момиче, ще се уплашиш.
         — Че там страшно ли е?
         — Страшно е я! Като се изкачиш на кулата… е-е, знаеш ли колко е висока? Оттук изглежда малка, ама там… Цялата горе е от стъкло. Оттам всичко се вижда. Ча-ак до края на света се вижда!
         Блесна светкавица и веднага силно изтрещя гръм, разтърси цялата къща. Оличка, уплашена, се улови за мен — героя!
         — А-а, това нищо не е. Ти да видиш там какви бури стават!
         Оличка неочаквано попита:
         — Защо се гърми, знаеш ли?
         — Защото… ей така.
         — Ти, като гледаш от кулата, виждал ли си как стават светкавиците?
         — Виждал съм я!
         — Кажи как стават де.
         Аз се обърках:
         — Те стават… Най-напред… първо от морето излиза един великан. Ама знаеш ли го колко е голям? Като се изправи, ча-ак до небето стига! Облаците му идват ей дотука на — посочих аз гърдите си. — После насреща му излиза от джунглите друг великан… Джунглите са висо-оки гори, а най-големите дървета не стигат и до коленете на великана. Че като се вкопчат двамата, е-ей да видиш бой какво се казва! Само като си размърдат телата великаните, и започва да фучи виелицата. Щом си ударят ръцете… също като ковачите, когато удрят с чуковете и започват да излизат искри — тогава са светкавиците. А пък щом някой от великаните го заболи и изреве — тогава са гръмотевиците…
         — Ами облаците прах ли са? — вземаше и Оличка участие във фантазирането.
         — Какъв прах?
         — Дето го дигат великаните, когато се борят.
         — Ами, прах! Много знаеш — изкривих устни, за да изразя колко е глупава. — Във водата и в гората вдига ли се прах?
         — Тогава облаците какво са?
         — Облаците са… те саа… А, те са от дъха на великаните. През зимата, когато духаш, как излизат от устата облаци?
         — Ами дъждът какво е?
         — Дъждът ли? Дъждът е… той е потта, която пада от голите тела на великаните.
         Оличка сякаш започваше да не ми вярва.
         — Ама ти наистина ли си виждал великаните?
         — Виждал съм ги я. Е-хе, колко пъти!
         — Че те не се ли убиват?
         Аз пак се обърках и смънках:
         — Не, не се убиват.
         — Тогава кой надвива?
         — Кой… единият… Надвива великанът от сушата.
         — Защо?
         — Защото така… Защото стъпва на сухото и натиква другия пак във водата!
         Дядото на Оличка дойде и аз замлъкнах. Дъждът още не беше спрял, но бързо-бързо си тръгнах. Достраша ме да не би Оличка да попита дядо си дали е вярно това, което й разправях!
         От този ден вече не ходех при книжарницата и две години не се видяхме с Оличка.
         Но когато минах за първи клас на прогимназията, попаднахме с Оличка в една паралелка! Щом ме видя в класната стая, тя ме засочи с пръст и завика:
         — Лъжльото-о!… Е-ей, тоя знаете ли го как лъже-е!
         Лицето ми пламна от срам и аз наведох глава. Децата се насъбраха около нас. Оличка им разказа как съм я лъгал за моторната лодка, за къщичката с фара, за великаните — всичко! Децата ми се присмиваха и ме подиграваха.
         Оттогава ми излезе прякорът Лъжльото. За да ме ядосват, щом ме видеха, децата започваха да припяват:
         — Пе-етльото — лъжльото-о… Пе-етльото — лъжльото!…
         На следната година отидохме да живеем в София и така се отървах от лошия прякор.

         * * *

         Трийсет години минаха оттогава. Отидох във Варна пак, когато там, в театъра, поставиха моя пиеса.
         В тази пиеса разказвах за един цар-тиранин, който е живял преди повече от две хиляди години! Естествено преди две хиляди години аз не съм живял, за да видя какъв е бил и какво е вършил този цар. Но хората гледаха представлението и вярваха, че всичко тогава е било тъй, както съм го описал.
         Свърши представлението. Публиката ръкопляскаше и викаше:
         — Авторът!… Авторът!…
         Артистите ме издърпаха на сцената. Поклоних се.
         По-късно, когато излизах от театъра, към мен приближи стройна, хубава жена с черни кръгли очи и малко чип нос.
         — Видях ви на сцената и ви познах — протегна ми тя ръка. — Помните ли ме?
         — Д-да… струва ми се, спомням си… От книжарницата, нали? Дето ми измислихте прякора Лъжльото!
         — Та вие и сега сте лъжльо! — прихна тя. — Сега пък фантазирате какво е било преди две хиляди години!… Също както някога, когато ме лъгахте за моторницата и за великаните, помните ли? Но все пак… хубаво беше! Аз ви повярвах тогава, както ви вярвах и сега, когато гледах вашата пиеса!


         Петър Славински
         Птици на легендите

         В един слънчев зимен ден над морето заечаха приятни тръбни звуци като сребърни камбанки. Моята дъщеря Русаля никога не бе чувала такива гласове на птици и ми подвикна от своята стая:
         — Татко, чуваш ли?… Какво е това?
         Излязохме бързо на терасата на крайморския ни дом.
         — Лебеди! — извиках с несдържима радост аз. — Пойни лебеди!
         Островърхият рид, който отделя задната част на двора ни от морския бряг, разсича изгледа на две. На изток морето се стеле до безкрая на хоризонта. А на запад е като езеро, обградено отвсякъде с бреговете на дълбокия залив. И винаги цветовете на двете части са различни. Ето и сега: на изток морето е бледозелено и еднообразно; на запад е изпъстрено с разноцветни препаски — седефеносребърни, бледозелени, тъмносини, морави… Слънцето клони на заник и небето припламва многоцветно. Вятърът ту разпилява, ту събира облаците, сякаш ги води към залезното слънце, за да ги облича то в разноцветни премени.
         Всред тая оргия от светлини се рееше ято от трийсет и осем лебеда. Нашият тих Балчишки залив като че ли бе превърнат във вълшебното „Лебедово езеро“ и оттам звучеше музиката на Чайковски…
         — Дали ще отлетят нанякъде, татко?
         — Не зная, дете… Но ти нали обичаш приказките с щастлив край? Пожелай си „птиците на легендите“ да останат при нас, за да имаш още една хубава приказка…
         — А защо ги наричат „птици на легендите“?
         За да обясня това на Русаля, трябваше цялата вечер да четем и разговаряме за лебедите.
         Разказах й древногръцката легенда за бащата на боговете Зевс, който се престорил на лебед, за да го хареса хубавицата Леда.
         И легендата за младежа Кикън, чиято скръб по загиналия в пламъците на слънцето негов приятел Фаетон била тъй неутешима, че боговете го превърнали в лебед, за да живее във водата по реките и широките светли езера — защото се боял от огъня, изгорил неговия любим другар. Разказах и как древноримският поет Вергилий възпява лебедите за красотата на техните форми и миловидността на движенията им, за тяхната съпружеска вярност и за предсмъртната им песен. После прочетохме Андерсеновата приказка за единайсетте царски синове, които злата мащеха-магьосница превърнала в лебеди, а тяхната сестра Елза ги спасила, като им изплела ризници от коприва…
         Русаля седна на пианото и посвири прочутата тема на лебедите от балета „Лебедово езеро“ на Чайковски.
         — Татко, а ти можеш ли да съчиниш една легенда за нашите лебеди?
         — Легенда… за „нашите лебеди“? — изненада неочакваното хрумване на дъщеря ми. — А за какво да разкажа в тази легенда?
         — Измисли легенда хората да не убиват тези чудесни птици!
         Така съчиних тази

         ЛЕГЕНДА ЗА СЪВЪРШЕНСТВОТО И ЗАВИСТТА

         Майката Природа решила, че за красивото синьо небе трябва да има огледала на земята и създала езерата.
         Ала когато видяла отразените в тях бели пухкави облаци с чудновати форми, рекла си:
         — А защо в спокойните води на езерата да не се оглеждат и тъй красиви живи същества?
         Така, за да украси езерата, майката Природа създала величествената, ненагледна птица лебед.
         Това ще да е станало в час на вдъхновение, защото майката Природа надарила тази птица с всичко най-хубаво, което имала във въображението си:
         Тяло — с изящна форма, пухкаво и бяло като летните облаци.
         Шия — дълга и грациозна, с миловидна главица, златиста човка и топли тъмнокафяви очи.
         Глас — пеещ като сребърни камбанки.
         Нозе — като весла, за да плува бързо и изкусно.
         Крила — с широк размах и тъй силни, че да облита свободно континенти, морета и океани.
         И любов — която между бащата и майката е тъй нежна и постоянна, че дори когато едната от птиците загине, другата умира от тъга по нея…
         Създала майката Природа това съвършено същество и поспряла да му се полюбува. Величествената птица се реела по водното огледало, което сияело многоцветно от залезното слънце. И я виждала удвоена: горната — ослепително бяла, а отразената във водата — обагрена с цветовете на небето, ту огненочервена, ту златиста, ту с цвета на зелените водорасли. Тогава майката Природа замислено казала на лебеда:
         — Създадох те най-красива и съвършена от птиците. Но и ще имаш много завистници за това. Как ще се преборваш с тяхната злоба?
         — Научи ме — помолил лебедът.
         — Искаш ли да ти дам червения цвят на горещата кръв? Тогава ти ще бъдеш най-силната от птиците и ще можеш да надвиваш всички свои врагове.
         — Не — отвърнал лебедът.
         — Ако ти дам зеления цвят на отровата, ти ще бъдеш най-злата и злобна от птиците. Тогава всички ще се плашат и ще бягат от теб.
         — Не, не искам!
         — Ако ти дам жълтия цвят на ненавистта, ще бъдеш най-притворната и лукава от птиците, ще умееш да се преструваш, да лъжеш, да клеветиш. Тогава всички ще се отвращават и ще странят от теб…
         — Не искам, не искам!
         — Но ако останеш с белия цвят на невинността, ще си най-добрата, най-благородната и най-любима от птиците. Ала тогава ще бъдеш съвсем безпомощна и беззащитна срещу злите!
         — Остави ми белия цвят — казал лебедът. — Нека да бъда любим на добрите. А те ще ме бранят от злите завистници!
         Така майката Природа създала най-съвършената от птиците, за да бъде героиня на много легенди за красотата и доброто в живота!


         Крум Григоров
         Кошничар

         Ние бяхме толкова бедни, че съвсем нарядко виждахме пари. Нямахме какво да продаваме, пък и никой от нашето семейство не беше на печалба. Когато някое от децата се разболееше, мама влизаше в плевнята, надникваше по яслите на обора, дано е снесла поне една от двете ни кокошки. Намереше ли яйце, донасяше го в одаята. Събирахме се всички деца да го погледаме, да му се порадваме. С него мама купуваше три-четири бучки захар и подслаждаше чая на болния. Ние подсмърчахме отстрана, преглъщахме слюнките си, наблюдавайки как се вие топлата па`ра над паничката. Понякога ми се приискваше да се разболея, за да сръбна една лъжичка чай. А друг път мечтаех, като порасна, да отида някъде на печалба и изкарам много пари. Щях да домъкна цяла торба захар, за да пият чай всички у дома — и болни, и здрави. Често водехме разговор с мама отде можем да припечелим някой лев. Като завърших втори клас, една сутрин й казах:
         — Знаеш ли какво съм намислил?
         — Какво? — попита ме тя.
         — Ще изплета, кошници, ще ги продадем, и ето ти пари.
         Мама ме погали, целуна ме по челото и рече:
         — Много добре си намислил, сине, но отде ще намерим пръчки?
         В нашето ливадче няма ракитак.
         Съседите ни имаха ливади край реката, където растеше ракита. Но никой от тях не бе се сетил досега да плете кошници. Щом докарвах овцете от планината, хапвах набързо черен хляб и лук и хващах надолу по чуждите ливади. Нямах време да се заплесвам по вировете, за да ловя риба, както правеха повечето деца, а берях пръчки. Донасях ги у дома, присядах на сянка под сливата ни и ги обелвах. Изсушавах ги на слънце, потапях ги във вода, за да омекнат, и почвах да плета.
         Какви ли не кошници оплитах. Нашенци най-много харесваха „тумбестите“. Те бяха пригодни за жените да си слагат кълбенцето вътре, когато тръгнат на път. Наесен в тях събираха сливи и ги изсипваха в кошовете. А аз не ги харесвах много. Струваха ми се „старовремски“. Когато оплетох една с елипсовидно дъно и с колан по средата, мама дълго я разглежда и се чуди. Тя вдигаше кошницата, постисваше я, за да опита здравината й, изнасяше я на чардачето и я оглеждаше на светло. Прекарваше длан по колана, взираше се в шарките, извиваше глава настрана, цъкаше с удължено лице, по което пробягваха румени петънца. Сетне се впускаше към мене, стискаше ме в прегръдките си. Топли сълзи опарваха страните ми.
         — На мама кошничарчето, на мама майсторчето…
         Ние закачахме кошниците на чардачето и кой как минеше по пътя, все се заглеждаше в тях.
         — Станке — викаха жените, — отде толкова кошници сте намерили?
         Мама подръпваше забрадката си надире и отвръщаше:
         — Харесват ли ви? Това е майстория на Кунето…
         Откачеше някоя и я подаваше на съседката.
         — Сложи я на ръката, да видим дали ти приляга.
         Жената пъхаше ръка под дръжката, свеждаше глава, попипваше кошницата и казваше:
         — Приляга ми, а?
         — Щом ти приляга, носи я. Няма да се отяде от ръката на Кунето. Друга ще оплете.
         Що радост, що благословии изреждаше съседката. Най-много похвали сипеше към мене. Да съм жив и здрав, да порасна голям, да стана печаловник, хубава булка да си намеря и какво ли не… Жените даваха на мама шепа вълна, малко сливи за ошаф или пък паница градински фасул да си сварим за службата на Никулден.
         А една жена от Сушица, като взе кошницата, извади от пояса си един лев и ми го пъхна в пазвата.
         — Да му се позлатят ръцете — рече тя. — В наше село нали си нямаме река, не расте ракита. И кошница трудно ще намериш. Ще се радва моята Пенка. Тръгне ли за нивата, няма в какво да си турне плетивото.
         Като си отиде тя, ние дълго премятахме парата и се додумвахме какво можем да купим с нея. Да ти даде някой пари, и то за кошница…
         Един ден съседът ни, чичо Никола, рече на мама:
         — Какво ще ги правите толкова. Това пари струва. На Петровден е Коритенският събор. Занесете ги, там разен свят, все ще се намерят купувачи…
         Две нощи не спахме от вълнение. Та Коритенският събор наближаваше. Аз бях събрал към петдесетина кошници. Как ще ги занесем? Най-сетне чичо Никола ни даде коня си. Натоварихме кошниците от двете страни на самара. А ония, които не можаха да се поберат там, привързахме ги с върви и ги обвесихме през раменете си.
         Беше топъл юлски ден. Житата бяха зазрели, гората грееше в яркозелен цвят. Тръгнахме по пътя край Бяла вода, извихме над Равнище, прекосихме Големи орници и се изкачихме на Хайдушки камък. Конят се поклащаше, кошниците прошумоляваха. Задъхвайки се, ние бързахме да стигнем навреме. Нещо радостно изпълваше сърцата ни. По един лев да продадем кошниците, пак ще вземем петдесетина лева. Такава сума де съм виждал… Сегиз-тогиз се сепвах като на сън. Майка ми бе казвала неведнъж — много добро, не е на добро. Дяволът си няма работа, той следи дори и мислите ти. Затова най-напред помисли за лошото, пък дойде ли хубавото — добре дошло… Ала в тоя миг моите мечти ме носеха на крилете си и не усещах нито нанагорнището, нито товара на раменете си, нито лятната горещина.
         Като овчарче бях се изкачвал неведнъж на Хайдушки камък. Неведнъж бях разглеждал гъстата букова гора, която опасваше Златаново бачище и Средни ридар, къщичките на моето родно село, накацали по махалите като малки кошерища, реката, лъснала се като змия между ливадите и овощните градини. Но всичко това не ми се е струвало така красиво, както сега. Идваше ми да прегърна не само мама, братчетата и сестричетата си, но и цялото село. В сърцето ми чуруликаше непознато за мене птиче, чиято песен се извиваше така кръшно и нависоко, че заглушаваше горските певци. Ще вземем ние парите, ще купя на всички наши деца по някоя свирка да запомнят Коритенския събор, да запомнят кога бате им Куне кошници е продавал… Поглеждах прокъсаните цървули на майка си, извехтялата й кърпа, изгубила цвят. Представях си как ще изглежда тя в нови, щавени опинци с подвъртени върхове, каквито носеха по-заможните жени, как ще цъфне съсухреното й лице изпод бялата като сняг забрадка… Имам ли пари, ще купя каквото пожелая. Слагах ръката си в скъсания джеб, постисвах я и си намигах, без да забележи мама. Наесен ще измъкна парите и ще река на книжаря в Трекляно: — Давай учебниците. Избери ми и някоя книжка за прочит, ама да е най-хубавата, най-интересната…
         Ние превалихме височината, провидяха се селата Горни и Долни Коритен. Ето ги и ливадите, където става съборът.
         Стигнахме преди обед. По пътеките от всички страни се стичаха съборджии. Девойки в лъскави сукмани и копринени забрадки, ергени със сламени капели, бабички с тояжки в ръце, старци в бели беневреци и червени пояси, невести с шарени цедилки на гръб, отдето подаваха главички рожбите им… Чалгаджии свиреха, а около тях се извиваха нашенски хора. Търговци от града бяха надокарали какви ли не стоки и викаха до прегракване. Бирарии, пръстени стомни, гърнета и какво ли не щеш имаше на събора.
         — Шарен свят — рече мама…
         Спряхме край дъбовата горичка, привързахме коня, стоварихме кошниците и ги примъкнахме към долния край на съборището, където се бяха разположили търговците. Застанахме прави и изпървом се срамувахме да викаме. Аз тихичко опитвах гласа си, за да ме чуе само мама. Сетне почнах да подвиквам по-силно.
         — Аа, кошници…
         — Ха така, ха така — потупваше ме тя.
         Някои съборджии оглеждаха кошниците, питаха за цената и отминаваха. Заредиха се и роднини. Наобиколиха ни жени от маминото село. Разпитваха кой е плел кошниците. Мама се обръщаше към мене:
         — Те` го майстора.
         — Брей, че майстор момче си отгледала! Станке, знаеш ли кога пасехме овцете по Кърлевица?
         — Ти па, Пено — намесваше се друга жена. — Със Станка заедно сме момували. Да имах пари, щях да си взема една кошница, ама пусто…
         — Ти ли си, Севдо! — възкликваше мама, познала дружката си от моминство. — Заедно сме жънали, заедно песни сме пели с тебе. Море я вземи кошницата, щом ти е харесала. Като дойда на гости у нашите, все ще се наплатиш…
         Така мама раздаде десетина кошници без пари. Но все пак оставаха и за продан. Спря възрастна жена с прошарени коси, облечена в дебел черен сукман. Спазарихме кошницата за два лева. Жената извади от пояса си кенарена кърпа, в която беше вързала парите. Ала в тоя миг пристигнаха коритенският секретар-бирник и горският. Секретар-бирникът беше пълен мъж, рус, с луничаво лице и дълъг нос. Беше облечен по градски. Носеше корав якалък и зелена вратовръзка с черни точици. Под мишницата бе стиснал синя папка.
         — Къде ви е разрешителното за търговия? — попита той.
         Какво разрешително за търговия? Та ние търговци ли сме? Спогледнахме се с мама, без да проговорим.
         А горският, висок три аршина, в зелени дрехи, нарамил пушка, надничаше изотгоре зад секретар-бирника, поглаждаше дългите си рижи мустаци и цвъкаше през зъби. Двамата се полюляваха, миришеха на ракия. Объркани, ние и не забелязахме кога бе изчезнала жената, която искаше да си купи кошница. Тя, изглежда, бе се уплашила.
         — Какво е това разрешително — вдигна рамене мама.
         — Такова — рече по-твърдо секретар-бирникът. — Нито е шарено, нито черно, а зелено, написано с мастило и подпечатано. Значи, нямате. Добре. Ха сега да ви отрежа квитанцията. Платете си глобата, па за друг път да се научите кога се прави търговия на събор.
         — Защо да плащаме глоба? — плесна ръце мама и се завайка. Лицето й бе станало безкръвно, посивяло като косата й, с много бръчици. Като че за пръв път го виждах. — Та ние не сме взели още стотинка, а вие — глоба. Откъде пари за глоба?
         — Щом нямате пари, ще ви конфискуваме стоката. Дако — обърна се секретар-бирникът към горския, — вдигай кошниците!
         — Къде ще ги дигате? — зарева мама. — Детето цяла пролет ги е плело, ръцете си изпоряза, не е спало, сутрин става в тъмно… Молим ви се, не ни закачайте. За пръв път изнасяме кошници на събор…
         — Спало, неспало — отсече секретар-бирникът, — няма да си играем на шикалки. В наша територия сте, в коритенска. Отде да ви знам, може и да сте ги краднали отнякъде. Ама че а…
         — Да сме ги краднали! — извика нечовешки мама. Като че някой я резна с нож, нанесе й най-голямата обида. — Не е ли ви грях да си кривите душата…
         Кого да викаме за помощ? Нашите роднини се бяха отстранили отдавна, бяха се смесили с множеството, а двамата властници бързаха. Един търговец на копринени забрадки и джебни огледала ни гледаше поизкривил глава и ни се присмиваше.
         Горският вече прибираше кошниците, мама се опита да го спре, ала той я подритна и тя се преметна на ливадата. Аз стоях като замаян.
         — За оказана съпротива има и арест! — размаха папката секретар-бирникът. — Ще дремете цяла нощ в мазето на общината.
         Отнякъде пъкнаха още двама горски и един пъдар. Те нарамиха кошниците и ги отмъкнаха към селото. Мама потича след тях, задавяйки се от плач. Аз се завирах край полата й, дорде останахме сами двамата в горния край на съборището. Като че се стъмни пред очите ни. Не виждах нито пъстрите забрадки на девойките, нито сърмените им коланчета, на които се любувах преди, не чувах музиката на чалгаджиите, нито вика на търговците. Птичето, което беше запяло в сърцето ми, замлъкна. Като че отведнъж всичко наоколо опустя.


         Крум Григоров
         Лисичето

         Дядо ми беше ловец. Донасяше зайци, яребици, понякога хващаше и лисици. Това обикновено ставаше през зимата, когато навалеше дебел сняг. Дядо имаше капан и го залагаше наблизо край жилището на лисицата или на някоя близка пътека.
         Но едно лято всяка сутрин изпищяваха съседките — все им липсваха кокошки.
         — Уж ловец имаме — казваха те, — пък лисиците и ушите ни ще изядат.
         Тия стрели бяха насочени към дядо. Като ги слушаше, позавъртяваше глава и тънко се подсмихваше.
         — Щом толкова налита, сигурно има лисичета — рече той. — На тях им носи кокоше месце. Но ще й преседне…
         И рано, по тъмно, се измъкна от къщи, наметнал двуцевката. Баба започна да му се подиграва, че се връща късно следобед с празни ръце, изморен и гладясал.
         — Нещо не ти върви, старо-о — обръщаше се тя към него. — Май трябва да предадеш пушката на някой по-млад, дето и краката го държат, и очите му виждат надалече…
         Дядо нищо не отвръщаше. Един ден той се върна с богат лов. Довлече убита лисица и живо лисиче. Извървяха се махаленците да зърнат крадеца на кокошките им, наклечаха и децата да видят Кума Лиса и малкото лисиче.
         Дядо разпореждаше на коя от снахите да бъде ушит нов кожух от лисичи кожи тая година, а аз не обръщах внимание, на това. Моите очи бяха в живото лисиче. То попремигваше някак плахо, поозъбваше се и показваше острите си като игли зъби.
         — Трябва да го пазим — рече дядо. — Ще го храним, ще го гледаме, да видим какво ще излезе от него. Само ти, Куне, недей да го изпускаш…
         Кой като мене… Досега бяха ми хващали зайче, птичка бе пърхала в ръцете ми, но живо лисиче за пръв път отглеждах.
         Настанихме го в един сандък с големи зирки, за да му влиза въздух. Слагахме му по малко млекце, а щом заколехме кокошка — давахме му главата и краката. То намирисваше, отдалеч дреболиите, заскимтяваше радостно и се облизваше.
         Денем помагах на дядо да нахраним лисичето, нощем го сънувах. Сънувах, че сме се гушнали един до друг и усещам как ме гали мекото му кожухче. Понякога изпищявах така силно, че събуждах мама. Насреща ми се задаваше лисичето, изблещило очи, сърдито, озъбило се и а-а да ми отяде пръста на ръката. И изведнъж като че ми се усмихваше: „Това е лисича хитрост, нали четеш приказките?… Аз не налитам на хора, на мене ми дай кокоше месце. Много ми се ядат пилешки крилца…“
         Най-много се зарадвах, когато дядо му направи юлаче, украсено с пъстри мъниста.
         — Ето — каза, — така ще го държиш за синджирчето. Да не се изхлузи. На лисицата да й нямаш много вяра.
         Аз прихванах синджирчето и го подръпнах. Лисичето изпружи предните си крака, запъна задните и се обвеси. Не ще да върви.
         — По-силно, по-силно — каза дядо. — И куче да вържеш за синджир, и то се дърпа отпървом, после свикне.
         С големи усилия лисичето тръгна. То виреше уши при всеки шум, душеше с муцуната си, когато наближехме курника или пък изкрякаше в плевнята носачка. Наобиколиха ме децата. Казах им, че ще дам за минутка синджирчето на това дете, което донесе пилешко дробче, бяло месце. Изпати си Първан на стрина Ката. Бе хванал едно пиле и го домъкна. Майка му го гони по двора, заканва се, че ще катурне и сандък, и лисиче… Но ние с дядо пренесохме сандъка на по-скришно място — в килерчето.
         Колкото и да се грижехме добре за лисичето, колкото и да го хранехме, нещо взе да става по-неспокойно. Нощем, в просъница, дочувах как скимтеше, кляфкаше и дращеше с нокти. Какво ли му е? Дали не налита някой да го бие, или пък се е притеснило със синджирчето?
         Една сутрин останах изненадан. Когато надникнах в килерчето, нито ме стрелнаха запалените като фенерчета очи, нито долових някакво скимтене. Пълна тишина. Отворих капака — сандъкът беше празен. Обърнах се, ха в тоя ъгъл, ха в отсрещния — от лисичето нито следа.
         — Дядо — изтичах аз, — дядо, лисичето го няма.
         Дядо, както си пушеше спокойно лулата, полегнал на миндерчето, скокна:
         — Стой, не думай…
         И залетяхме двамата в килерчето. Когато дядо огледа всичко и се пресегна към отвореното прозорче, заклима глава:
         — Откъснало е синджирчето, бутнало е капачето. Забравили сме и отворено прозорчето. Метнало се е през него, дяволчето недно, и сега може би е стигнало Хайдушки камък.
         Аз облещих очи като истукан. Какви ги приказва дядо! Та без лисиче ли ще остана…
         — Я да видим да не е направило и някоя пакост — каза дядо и влязохме в курника.
         Две от кокошките бяха обезглавени и лежаха разпердушинени на пода, третата я нямаше никаква.
         — Отмъстило си е проклетничето — прехапваше устни дядо. — Отмъстило си е, че го държахме толкова време затворено. Диво животно, но и то е като човека. Щом му отнемеш свободата, гледа да си отмъсти, та ако ще и с кокошки да го храниш.
         Баба, ядосана, кисела, хокаше дядо за изпоядените кокошки, а аз излязох навън и загледах печално нагоре, към планината, където се зеленееше гъстата гора. Къде ли се е скрило моето лисиче? И дали ще го видя някога?…


         Стоян Ц. Даскалов
         Урок за България

         Под лазурното неаполитанско небе едно дете като търкулнат в пепелта портокал седеше сред мръсната улица на малкото столче и пишеше, сложило тетрадка на коленете си. Цялото бе извърнало поглед към гладкото, трептящо в мараня синьо море и сякаш оттам идеше хубавото, та от време на време си запяваше:

         О, долчи Наполи!…

         Морето изпълваше очите му с влага, то пак се навеждаше над тетрадките си и написваше нещо бързо, бързо. Когато усещаше затруднение, започваше да хапе молива си, повдигаше глава и пак си тананикаше:

         О, долче Наполи!…

         Зад гърба му останаха тъмният вход, купчинките боклук, мръсните котки и кучета и черното гърло на моста. То не усещаше мириса на подземие и смрад, забравяше целия мизерен свят, в който расте и живее.
         — Какво пишеш, момченце? — сепнахме го ние.
         То дигна очи, големи и топли, и както бе захапало молива, ни се усмихна. По мургавото му лице личеше още вдъхновението му и никакво смущение не можеше да го прогони.
         — Домашните си пиша — отвърна то и очите му блеснаха с портокалови пламъчета.
         — Защо тук, на улицата, а не в къщи?
         Тук не минаваха тролейбуси, коли, велосипеди, каруци, та дори и хора.
         — Тук е по-широко — рейна поглед момчето като господар на цялата улица.
         То гледаше насреща към високия зид, който като крепост ограждаше голямата градина портокали и палми, цветя и лозници. Там като палат се издигаше прекрасен дом с големи прозорци, в които небето и морето се надпреварваха да хвърлят блясъци; дом с много широки стаи, с тераси — открити и покрити, — цяло училище да учи. Детето мислено се прехвърляше на зелените поляни, осеяни с накапали като жълтици плодове, може би и затова се чувствуваше на улицата по-добре, отколкото в тъмната, влажна и вмирисана на земя одая.
         — Аз съм Луиджи — каза момчето с достойнство. — А вие?
         — Ние сме от България…
         Момчето спусна вежди.
         — Не познавам такава страна. Знам Аржентина, Уругвай, Парагвай, всички страни, дето има параходи, знам… Но… как я казахте?
         — България… Дай! — написах аз името на страната ни в тетрадката му.
         Луиджи го прочете един-два пъти и пак поклати глава:
         — Не, не познавам…
         — Ние сме на Черно море… между Югославия, Гърция и Турция.
         — Аааа… да-а-а — пропя момчето и отведнъж досетливо скочи. — Познавам морето, мога да ви заведа, където искате.
         Нищо не отговорихме. Но за момчето беше достатъчно мълчанието ни. То грабна тетрадката си заедно със стола, внесе ги вътре в бордея и заприпка с нас. Широкополата му сламена шапка, пробита на дъното, хвърляше сянка на мургавото му лице и то ставаше още по-изразително. Когато слънцето го залееше с блясъка си, загубваха се очичките му дори. Луиджи се превръщаше на една сияеща, подскачаща топка. Дрипите му се люлееха, плющяха, но той тупуркаше весело и все разправяше колко голям е Неапол, колко красив е и че няма друг град като него… Денем е красив, а нощем вълшебен.
         — Вие видели ли сте нашето небе нощем, нашите звезди? Ми че като нашите звезди никъде няма. Те слизат съвсем ниско, до главите на хората чак. Морето грее от звезди. Човек се обърква. Къде е небето, горе ли е, или в морето? Едва когато звездите угаснат, морето и небето се разделят…
         Луиджи ни изведе неусетно на морето. Ослепителна, замайваща игра на багри не ни даде да мръднем повече.
         — Там… и-и-и… е Везувий! Аз съм ходил това лято само три пъти. Веднъж с камиона на чичо Лоренцо, втория път с автобуса… и трети път пеша… Изкачихме се чак горе… А пък Помпей!…
         Момчето бръкна в натъпканите си джобове и току извади на шепата си камъчета и стари римски монети.
         — Ей тия парички ги намерих в Помпей! Ето какви работи може да открие човек сред развалините… Всички момчета си имат… Ние от нашата улица ще си изкопаем катакомба и ще си направим музей… с билети и с вход. И ще посрещаме туристи!
         Луиджи стрелна с ръка по слънчевата пътека на морето.
         — А тук направо е Капри. Два часа с параход. Ама с лодка е по-хубаво. И риба може да ловите, и да се окъпете. Ако вземете лодката на чичо Джовани, и аз ще дойда с вас…
         Всичко според Луиджи непременно трябваше да се види. Всяко кътче, всяка педя земя. Той ни разведе навсякъде по крайбрежието, изпя ни всички песни, които знаеше. И непрекъснато се въртеше и махаше на тоя или оня, сякаш големи и малки го познаваха. Деца на купчини, а тука те са толкова много, като портокалите, го питаха с очи кои сме и какви сме, а той гордо им отвръщаше:
         — Булгария, Булгария.
         От мириса на рибата, от изумруда, който се разсипваше върху водната повърхност, от плясъка на греблата и хладния полъх Луиджи се преобрази. Само външността си запази, а иначе се превърна в едно разтуптяно сърчице, което нямаше покой. Ние не можехме да го догоним. Той ни обсипваше с нови и нови неща. Чрез това малко, дрипаво, но винаги весело и бодро момче ние разбрахме най-добре какви хора са италианците… И на края го възнаградихме. Освен лиретите, които той жадно сграбчи, ние му подарихме една от ония дреболии, с които всеки българин тръгва за чужбина…
         — Това е от България сувенир! — подадохме му едно малко, шарено бърдученце с човчица.
         — Ааа, суверин — захапа то бърдучето и запищя, щастлив повече от подаръка като че ли, отколкото от парите — Ариведерчи, Булгария!
         Когато привечер се върнахме пак по пряката улица, ние видяхме нещо, което ни трогна. По големите зидове на богатия дом беше написано: „Булгария, Булгария, Булгария“. От единия край на улицата, та чак до другия — по тротоари и калдъръми, по стените и вратите — навсякъде вдъхновената ръчичка на Луиджи бе написала името на нашата страна. А пред самия тъмен вход една купчина деца бе се струпала и разглеждаше нещо. Ние приближихме. Седнал на столчето, на което през деня пишеше, Луиджи бе разтворил на коленете си една географска карта и като учител сочеше и преподаваше:
         — А като е на море, защо няма параходи тая Булгария?
         — Има… големи, океански! Миналата седмица видях един…
         Ние отминахме, без да смутим урока за България. Изкачихме се по стъпалата горе на булеварда и чухме как нашето шарено бърдуче запищя български звуци в устата на италианчето. Падаше топла, южна вечер. Земята и небесата се сливаха. Звездите слязоха ниско, така че не можеше да се разбере къде са — на небето или в морето… едри, едри — същински портокали…


         Стоян Ц. Даскалов
         Звънчето на Рогуша

         Откъм селото долетя песента на училищното звънче. Мильо изхвръкна из кошарата, втренчи очи към сгушилото се в падината селце. Пред утринната есенна мъглица той вижда старото училище сред село, рой деца излитат, напълнят двора, гонят се, играят, викат! Той чува сякаш виковете им, песните им, вижда как учителят се разхожда между тях усмихнат и благ като овчар сред послушно стадо.
         Колкото по` гледа Мильо, толкова сърцето му по` се свива, очите му се навлажняват.
         Това звънче, дето всяка сутрин събира децата, е неговото звънче, на козата му Рогуша. Щом Тане слугата каза, че езичето на училищния хлопатар изпаднало, той доскача тук до кошарата, откачи това медно звънче от шията на Рогуша и го занесе. Всички го харесаха. Гласът му беше по-ясен и по-сладък. Който го чуеше, не можеше да не иде на училището. Но пръв от всички отиваше той. Вземаше го от дядо Тане и като застанеше на горно стъпало, биеше го, колкото сила има. Всички сънливци вдигаше от сън и ги докарваше, та ще се избият кой по-рано да влезне. Но звънчето не преставаше да бие, докато се наредят. Чак тогава ги пускаше един по един, като гледаше всеки дали си е изтрил краката о дървената стъргалка, измил ли си е ръцете, да не си е забравил тетрадката по смятане или молива.
         Докато свърши училище Мильо, това звънче стоя в училището и им пя като жълтурче. Когато завърши, беше му мъчно да се раздели. Но махна с ръка и каза: „Хайде, нека стои тук, да буди селцето!“ И отиде при дядо си на кошарата. Но сякаш сърцето му остана в това звънче. Всяка сутрин щом дрънне, той изхвръкне, застане пред кошарата и чак когато училищният двор опустее и очите му се напълнят със сълзи, се дръпне. Разтвори старите си книги и торба и вместо към училище подкара стадото на паша. Глождят сълзите в очите му, набъбват като дренови пъпки.
         Ще минат години, ще порасне Мильо, но ще си бъде прост, див. Другарите му ще станат учители, доктори, а той — дрипав овчар. И това, което знае, ще забрави по тия гори и долища. Ех, да си беше жив татко му, щеше сега да го хване за ръка и да му каже: „Хайде, момчето ми, да идем да те запиша в града. Барем ти да си с отворени очи, а не сляп като нас“… Като лястовичка щеше да хвръкне Мильо. Изпит имало, казват, от никакъв изпит не го е страх. Те само да го пуснат веднъж в оная голяма сграда с много етажи и безброй прозорци, па ще видят. Ще вземат да питат учителите: „А бе, момче, ти откъде си? Кой ти е учителят…“
         Но баща му падна някъде в балкана, а дядо му не иска и да чуе за учение…
         Псетата лавнаха и заглушиха песента на училищното звънче. Над главата на Мильо се изправи строгият му дядо.
         — Ти още ли се въртиш тъдява бе? — викна дядо Вълко и хвърли секирчето, с което беше ходил да сече дърва. — Я виж кое време е?
         Мильо рипна пробуден и сви книжките зад гърба си. Погледна — слънцето беше изскочило една копраля над билото, а той още не е пуснал овцете. Прав е дядо му. Той подкара стадото с наведена глава. Но звънчето на Рогуша бие сякаш още в слепите му очи. Звуците му го пронизват тая сутрин през сърцето. Той не изтрая, спря се; погледна дяда си как хвърля зрънца на кокошките и като застоя малко, неочаквано се втурна като гладно пиленце към него:
         — Дедо — рече той развълнуван.
         — Е-е?
         — Ще правя всичко, каквото кажеш, но догодина… — задави се той.
         — Какво, какво?
         — Догодина да уча бе, дедо… Е Ванчо и Митко по` не знаеха от мене, па се записали… Искам да уча бе, дедо!
         Очите му просветнаха, като каза това. Всичката мъка, що тежеше като камък в душата му, се събори. По лицето му заигра усмивка. Но дядо Вълю сви рунтавите си вежди и като със секирче отсече:
         — Я да караш овцете на паша ти, че като дръпна тоягата, ще ти дам едно учение!
         Гръм падна сякаш върху главата на Мильо. Очите му се просълзиха. Той нарами кривака и подкара овцете надалеч — искаше сякаш да иде на края на света с тях.
         Така цяла година. Порече на дядо си, но той го наругае и Мильо забегне по долищата, приседне до някой храст, разтвори вехтата си книжка и чете… Пренася се мислено в града, в голямата сграда, вижда се гимназист — с фуражка и колан, застанал до черната дъска, която е по-голяма и по-черна от тая в село и без червени линии; учителите, които са по-големи и по-учени, му задават всякакви въпроси, той се замисля и на всеки отговаря… Цяла година той мислено се учи с другарите си в гимназията. А като се пукне пролет и му примъчнее, той привикваше Рогуша, на която беше също мъчно сякаш за звънчето, и легнал по гръб на поляната, се оставяше да го боде и бори.
         Звънчето пееше в ушите му. Пееше и пред очите му се откриваше нова, по-хубава картина. Той вижда себе си голям, порасъл, учител, той води децата, младежта в читалището, кооперацията, кротък, благ, всички, като минават, му кимват с глава: „Добър ден, учителю! Добър ден!“ Дядо му ще го гледа усмихнат из къщи и ще потрива брада…
         Само в неделни дни Мильо слизаше в селото, взимаше книжки от читалището, вестници и по цяла седмица четеше. Така изкара годината. Но за втора едва ли имаше сили да изкара. Идваше му да се отскубне тайно и да хване пътя към града, както баща му към балкана…
         Но когато есента училищното звънче, същото звънче на Рогуша, събра пак децата, съвсем неочаквано при него дойдоха младежи от селото.
         — Стягай се! Вземай какво ще вземаш, и тръгвай!
         — Ама къде?… — гледаше ги той изтръпнал.
         — Отиваш да учиш бе, не ти ли каза дедо ти?
         — Тццц…
         — Брей, какъв старец! Нали му казахме завчера! Държавата ти отпуща стипендия…
         — Ама на кого, на мене ли?
         — На тебе, та… Баща ти паднал за свободата… И ти пръв ученик беше, пък ще стоиш по долищата. Хайде вземай си торбичката и тръгвай, че требва да се подготвиш!… Изпит има, ако го не издържиш, не отговаряме…
         На Мильо му премаля от радост. Щастливите сълзи най-после рукнаха от очите му. Дядо му погледна отстрани, повъртя се, па рече меко, нажалено като че ли:
         — Хайде иди, иди… То се е видяло, че аз ще си пукна тука в самотия, такъв ми е късмета, барем ти да видиш свят! — махна старецът и с наведена глава, като да прикрие сълзите си, тръгна с Мильовия кривак подир стадото.
         В тишината се чуваше само да долита откъм селото меденото звънче на Рогуша.


         Петър Стъпов
         Всяка сметка се плаща

         Затворих кованата дъбова врата, поиздърпах ятагана да опитам не се ли е затегнал в посребрената кания. Изтеглих и един пищол от силяха. Де да знаеш, може всичко да се случи. Бях казал на войводата: „Да влезем двама и да му видим сметката!“ Той не рачи. Аз си знам работата, кай, ти остани да вардиш пред вратата.
         Стоя отвън на чардака аз и слухтя. Чакам пищол да гръмне вътре или ятаган да зачатка по човешки кости. Нищо такова не се случи, само слушах гласове. Тихи гласове, на моабет нагласени гласове. Каква е тази работа? Гледам, вратата има ключалка, а дупката за ключа малка, продълговата, пръста си не можеш провря. Наведох се и замижах с едното око. Вътре беят кротува прав до джама, все така облечен в чохените си сини потури и салтамарка, обшита със златни нишки. Щръкналата му брада трепере като птича опашка. А пред него разкрачен стои Корчо войвода. Държи пищола си в ръка, смее се, пък по едно време пъхна оръжието в силяха с пискюлите и синците. Аха, рекох си, сега ще заиграе ятагана. Добре, но ятаганът все набучен на кръста му.
         — Не бой се, Дестан бей — кротичко дума войводата. — Аз не съм лош чиляк като твоите кесаджии. На гости ти додох с момчетата, селям да ти поднеса. Додох да се повидим, да си похортуваме като хората. Няма ли да ме поканиш да седна?
         Беят се поклони, кажи-речи, доземи и протегна ръце:
         — Буюрун, челеби, аллах да те закриля! Седни!
         Разположи се Корчо на миндера и все се усмихва хитро и присмехулно. Усмихва се и се оглежда, а смиреният бей стои прав като свещ.
         — И ти седни, Дестан бей.
         — Сакън, аз мога и тъй — кротко рече беят.
         — Как щяло! Седни, седни…
         Прибра беят полите на джубето си и седна. Като че тръни имаше под него, а не мек миндер. Аз го знам ербап чиляк. Наперен язди охранен ат, отвисоко гледа чиляците, май те са мушици пред него… Глей сега какво намислил войводата! Вместо да му види сметката — нали за това бяхме дошли, — той ихтибар му прави. Аз си клеча до вратата, двайсетина като мене хайдути са се притаили на двора или пък със запънати пищоли се хилят пред обезумелите от страх аргати, измекяри и бейски мекерета, а ханъмките квасят със сълзи възглавниците в харема и хлипат. Ама Корчо такъв си беше. Обичаше приказките, ихтибар правеше на чиляка. С кротко започваше, дето има една приказка, с памук вадеше душите. Този път не можех да го разбера. Гледам, навън се е развидяло, слънцето ще изскочи и ще тръгне над гората, а ние още на лафмоабет я караме! Ей туй не харесвах и тъкмо да блъсна вратата и да река на войводата да бърза, чувам го, дума:
         — Е, няма ли, Дестан бей, със софра да ме почетеш? Аз съм горски чиляк, спя, дето свърна, ям каквото намеря, а ти тук си имаш всичко курдисано като за сватба… И яденето, и пиенето, и ханъмките викаш една по една, когато ти кефне! Знаеш, че има обичай гостът да се понахрани, нали тъй?
         — Ще ида да донеса — скочи беят.
         Корчо живо го спря с ръка:
         — Сакън, измекяри имаш. Ти си господар, как тъй ще се резелиш?
         Беят отпусна рамене, видях как лицето му се поизкриви.
         — Ама твоите хора са вързали и запрели моите аргати, челеби.
         — Вай! — плесна се войводата по челото. — Виж ги ти! Пейо!
         Щом чух името си, блъснах вратата и ето ме ухилен на прага. Видях как беят изтръпна. И как няма да изтръпне — калпакът ми опираше, кажи-речи, дъсчения таван. Пък с тези чифте пищоли на кожения силях, с този крив нож и паласки, натъпкани с барут, тънка пушка през рамо и широк ятаган, украсен с червени и зелени камъни — ума му взех. А и чист бях, спретнат, с нови дрехи облечен като всинца ни — преди две недели бяхме бастисали чаршията на града и оттам взехме шаяци и чохени платове. Двама терзии подбрахме със себе си. Те тръгнаха без кеф — нямаше как. С ножици, игли, теркове и напръстници от сутрин до вечер мереха, крояха, шиеха. На всеки от нас, двайсетина хайдути, нови аби и пъстри потури ушиха, джензефени пояси скроиха. С такива дрехи, казваше войводата, се обличат солдатите в Русия и в Аустрия. Той беше ходил там, много свят беше видял, много патил. И оръжието им еднакво, добави той, кажи-речи, от един майстор ковано. Че като се строят в две редици с ония ми ти зелени и червени солдатски премени, окичени с ширити и жълти копчета по тях, да ги гледаш и да им се ненагледаш. А ние какви сме — думаше войводата. И ние сме солдати. Солдати на народа. Ние го пазим от душмани и от злини.
         На тези работи държеше Корчо и аз харесвах такива салтанати. Та хиля се аз такъв напет, а беят ни жив, ни умрял. Сега го виждах хубаво. Бледен беше, брадата му трепере, дето има една приказка — изгубил и ума, и дума. А Корчо спокоен, весел, като че дошел на сватба, а не правда да раздава.
         — Пейо — рече войводата. — Бе какво сте направили вий бе?
         — Че какво? — примигнах аз.
         — Скоро да додат тук някои от измекярите на бея, че да ни нахранят, както бог дал. Гост посреща беят, пък вий какво сте ги навързали! Хайде!
         Понамръщих се, но излязох на двора. Седят мустакатите и брадати хайдути по кьошетата или до вратата, тутун пият, приказват. Все еднакви като истински солдати. А сред двора забит зелен байрак. Перчи се, кажи-речи, до върховете на дърветата. Рекох на момчетата да намерят измекярите, че скоро да занесат на войводата и на бея да похапнат…
         Ядоха и пиха двамата, а аз все клеча до вратата. Все гледам през дупката на ключалката и пак ме хванаха дяволите. Смее се Корчо, един такъв добряк изглежда, кротък като невяста — на хайдутин не мяза. Приказват разни работи с бея, а той вече е друг. Поотпусна се, червенина пак се мацна по лицето му. Чувам го да казва, че Корчо войвода е справедлив чиляк, добър чиляк и само зян приказки се чуват за него. Отсега нататък беят ще го има за побратим. Било що било. Изпращал сеймени подир него — грях сторвал, не знаел какъв чиляк има насреща си. Ще разпусне веке сеймените. Прашинка няма да позволи да падне върху Корчо и дружината му. А войводата все се усмихва на тези горещи приказки. Кърши от пилето, лапа баница, пие шербет и поклаща глава: „Аферим, беим, сполай ти, ихтибар ми направи, богато ме нагости. Виж как чиляците могат да живеят в мир.“
         А аз на тръни седя. Не че ми е за яденето — и ние всинца бяхме похапнали. Омекца сърцето на войводата — това е. Забрави, че този бей беше разплакал мало и голямо. Бесилки издигна, бащата на Корчо обеси, моми затри в харема си, имоти заграби, цяло село му работи ангария, нозете на непокорни потроши. Идваха селяни в балкана да се жалят от него: „Отърви ни, Корчо войвода, цял живот свещи ще палим за тебе и за дружината ти!“ А Корчо: „Ще се уреди, знам си работата!“ И тази нощ дойдохме. Всичко стана мирно и тихо, а сега, гледай го ти, моабет кара! Седя и се пуля — какво е хрумнало на войводата? Идеше ми да блъсна вратата и с пищола бум-бум — право в корема на бея. Не го направих, защото, гледам, войводата се изправи. Пооблиза устните си, поизчисти с ръка мустаците си и пак се засмя. Кокоря се аз пред дупката и се питам какво ще стане…
         Нищо не стана. Бръкна в пояса си Корчо и извади няколко лъскави алтъна. Трясна ме нещо по главата. Чувам го да дума:
         — Дестан бей, сполай ти, добре ме посрещна, нахрани ме, както бог дал, кажи сега какъв е масрафът за яденето.
         — А, Корчо войводо, може ли? — опъна се беят.
         — Може, може… Казвай!
         — Ти си ми гост, как тъй ще плащаш? Докачаш ме, челеби.
         — Тъй трябва. Всяка сметка се плаща! Казвай! — настоя Корчо.
         — Йок, не приемам! — решително повтори беят. — И твоите аркадаши са ми гости, аз таквиз юнаци като не почета, кого друг?
         А Корчо все се усмихва. Стои пред бея половин глава над него, спокоен, весел… на сватбарин мяза. Казвах си, че май е минало времето на хайдутите. Щом и сърцето на Корчо се е размекнало, отиде тя! Язък! По-добре да сменя гайтанлиите потури и абата с конопена риза, а вместо пушка бойлия и сабя френгия — овчарска гега да нарамя. Тюю, какви времена додоха! Аз да съм, не пари ще му дам, а ще забия в корема му един куршум, и толкоз! Кой каквото заслужава. Ама Корчо беше ни научил да не си пъхаме носовете, дето не трябва. Да мълчим, когато той говори и заповядва. Хайдути без команда и без ред — огън да ги гори, думаше той. В тази дружина се слушат войводата и байрактарят. Ако всеки вземе да командува и да прави каквото му текне — по-добре разпилей на вятъра такваз дружина.
         Гледам, сложи Корчо два кръгли алтъна на софрата и се поклони. Пара дава и метан сторва на този кръвопиец и изедник! И това доживях. Мисля си, ще река на Корчо, че веке хайдутин не ща да ходя в неговата дружина. Нека си търси други баби, дето плащат на душмани и поклони им сторват.
         Тъкмо си думах тъй, чувам Корчо да говори:
         — Сметката си е сметка. Всеки да си знае, че един ден ще плаща!
         Примигна беят, вдигна ръка, намислил беше да каже нещо, но Корчо го спря и пак рече:
         — Моята сметка е платена. — Той сложи ръка върху дръжката на ятагана си и с друг, твърд глас, с какъвто говореше, когато заповядваше, каза: — А сега да видим твоята!
         Беят пак пребледня от тези твърди, страшни думи. А мене нещо под сърцето ме стопли — разбрах накъде бие работата. Потрих ръце и пак ми стана хубаво. Долепих ухо до вратата да чувам по-добре.
         — Има да плащаш и ти, Дестан бей! — строго добави Корчо.
         — Корчо войвода, аман, не прави майтапи! Побратими станахме, аз тебе богато ще те даря… — поде беят, а гласът му май не беше съвсем неговият.
         Чаках какво ще рече Корчо. Думите му излетяха спокойни, твърди като елмази, равни и малко страшни:
         — Имаш да плащаш за ручеи пролени сиромашки сълзи и за морета сиромашка пот! И за баща ми ще плащаш! Ти го уби, помниш ли?
         — Милост… — изхлипа беят и се смъкна на колене.
         Чух звън. Нещо на тенекия прозвънтя, сетне писна като звънче, а след туй удари някак тъпо, на меко. Изхлипа глас. Погледнах през ключалката. Беят, свит, лежеше на чергите. Краката му, обути в шалвари, поритваха. Корчо стоеше над него малко приведен и бършеше сабята си в потурите му. Постоях като сащисан, сетне бутнах вратата.
         — Аз платих, и той плати — рече Корчо. — Сега към Балкана!
         И бързо излязохме. Корчо свирна. На двора се разтичаха брадатите хайдути и се наредиха около байрака. Еднакви, спретнати, със силяхлъци запасани, окичени с оръжия и чанти. И черни островърхи калпаци на главите им. А байракът плющи над тях. Казах си, че един ден такива солдати може да има българското господарство, като се освободи. Не зная дали ще доживея този ден, ама много исках да го дочакам.
         — Развържете жените и всички аргати! — рече войводата. — Всеки да си върви по пътя. А на конаците — огън.
         Пак се разтичаха хайдутите. Аз режех вървите, които стягаха ръцете на уплашените измекяри, те ми се покланяха доземи и щом им виквах: „Да ви няма!“ — те презглава хукваха извън конаците. Замириса ми на дим. Видях как от чардаците, от плевнята и от покрива на конака избухнаха червени пламъци. Влязохме в оборите и изведохме по един кон, на други натоварихме събраната плячка от богатствата на бея и яхнахме конете. Двайсетина хайдути, на всеки по един.
         После пак препуснахме из пущинаците, а аз все се обръщах. До небето се издигаха пламъци и дим. Гората ни скри. Тръгнахме по един изровен от дъждовете път. Балканът беше пред нас. Все поглеждах към Корчо и си мислех, че ако беше ми казал да се хвърля в огъня, щях да го сторя, без много да му мисля…


         Петър Стъпов
         Среща с Лекланше

         Две очукани цилиндрични гърнета лежаха между прашни книжа и стар телефонен апарат. Върху неговия металически гръб се изтягаше пукната бакелитова слушалка. Луличката й беше изтегната като муцунка. До телефона спеше захвърлен барабан с раздрана кожа. Дървеният му пояс все още носеше следи от сини и червени шарки, с които се беше перчил като нов.
         Понякога отивах в общинския склад при баща си, който командуваше и тези бракувани вехтории. Окото ми беше все в пъстрия барабан. Искаше ми се да попитам тате мога ли да си поиграя с него — трам, та-ра, трам, раз-два! Ала се срамувах, защото тази вещ беше чужда — вехториите принадлежаха на общината, а тате работеше като домакин и отговаряше за тях.
         Един ден той ми каза да понаредя ей онези вехтории и да поизбърша праха — тате посочи двата сиви цилиндъра, барабана, телефонната кутия и целия куп изоставени вещи. С удоволствие ги избърсах и подредих. Тогава разбрах че гърнетата не са вехтории, а стари електрически елементи на Лекланше. Някога те са подхранвали с електричество общинската телефонна мрежа. От този ден загубих спокойствие. Отида ли при тате, очите ми бяха все в шуплестите гърнета. Ако ги имам, мислех си, ще мога да си произвеждам електричество. Ще опъна две жици от пътната врата до стаята си и ще монтирам електрическо звънче. Бяло бутонче ще издиря отдън земя, а над него ще изрисувам надпис: „Звъни два пъти!“
         Тогава момчетата няма да крещят от двора: „Петее, Пете…“, а ще звънят зъррр… зърр… И така в нашата къща ще навлезе техниката!
         Ходех често при тате, носех му храна за обед, исках му пари за разни неща или пък му казвах, че минавам случайно и съм се отбил ей така… да го видя, пък може и да потрябвам. А окото ми все в елементите. Барабанът вече не представляваше интерес за мене. Веднъж пак отидох и едва казах „добър ден“, тате ми махна да почакам и излезе. Всичко в склада ми се видя тайнствено. Старите вещи, събрали прах от години, очакваха да посегна към тях и те пак да почувствуват ласката на човешка ръка. Барабанът опъваше корема си и ме подканяше да взема загладените му пръчки за биене, за да удрям с токмачетата опънатата му замърсена кожа. Писалищното бюро, застлано със зелено сукно, опръскано с мастилени капки, ми кимаше да седна и да се разположа като истински началник! Както гледах втренчено крайчеца на глинените гърнета, хрумна ми да направя онова, за което досега не смеех да помисля. Привлечен от магическата им сила, аз храбро ги напъхах под ризата си и те докоснаха кожата ми със своята хладина. Дворът беше пуст — мръсен, с разхвърляни сандъци и дъски, навсякъде стърчаха остри бели камъни. Зад тлъстите корони на два ореха се разстилаше продълговатата едноетажна общинска сграда. Изпънат, с издут корем, аз вървях скован. Струваше ми се, че ей сега някой ще извика: „Ей, малкия, какво криеш под ризата си?“
         По-добре беше да избягам, но не бягах, а отидох към дъсчената ограда, край която растяха храсталаци. В тях се заврях като кокошка, която дири полог. Извадих гърнетата, загърлих ги със суха шума близо до тарабите и тичешком се върнах в склада.
         Тате дойде след минутка такъв едър, с широка крачка, малко прегърбен. Все го наблюдавах и треперех да не каже: „Къде са гърнетата?“ Тогава не знаех къде ще се дяна от срам. Но той не погледна към мястото, където те бяха лежали, а ме попита защо съм дошел.
         — Така… случайно минавах оттук… — отвърнах аз.
         Тате ми поръча да кажа на мама, че днес няма да си дойде за обяд. Кимнах и си тръгнах, но докато прекосявах двора, все очаквах да викне след мене: „Я се върни да те питам аз тебе.“ Спрях се на отсрещния тротоар и дълго гледах към оградата с шубраците. Все ми се струваше, че някое момче ще се появи, ще грабне гърнетата и ухилено от щастие ще викне: „Ей, на какво съкровище налетях!“
         Издебнах, когато улицата опустя. Изтичах, проврях ръка през процепа на оградата, грабнах гърнетата и забързах към нашата махала — оттатък река Врана. Не отидох у нас, а блъснах съседска двойна порта. Преминах тичешком стар калдъръм, обрасъл между плочките с трева, парички и грамофончета. В дъното му, между овощни дървета, зад стар дъсчен кладенец, спеше ниска къща. Най-хубавото в нея беше просторният чардак с излъскан от много ръце дървен парапет.
         — Генчоо! — викнах аз.
         Генчо беше слабичък, нежен, с продълговата стригана глава. Завиждах му, че всеки следобед излизаше на улицата с комат хляб и апетитно парче сочна наденица. Баща му беше скотовъдец, имаше кошара в началото на Боаза. Двама овчари пасяха овцете и произвеждаха бяло меко сирене и кашкавал, а месото на закланите животни се превръщаше в чудесни наденици с миризми и солена пастърма — и тя вкусна, разбира се.
         Генчо нямаше влечение към овце, кози и крави, а към техниката. Трябва да призная, че от него се запалих по разни технически и електрически изобретения. Доскоро заедно играехме на криеница из техните дъхащи на тор обори. Въвирахме се на топло в сеното, а през есенните дни белехме царевица и се търкаляхме в сухата шума. Ала когато Генчо започна да се занимава с техника и изобретения, неговото увлечение ме смая. Кой беше го научил? Все исках да го питам, но не го попитах. В тяхната изба той си беше устроил малка работилничка. Обичах да надниквам в това светилище, безмълвен да гледам как работи с жици, съпротивления, тайнствени кутии и да слушам фантазиите му, че ще направи цял електромотор, щом можа да сглоби любителски радиоапарат. Тогава ще освети тяхната къща, двора и оборите на баща си. Дори беше започнал да навива жица около една грамадна макара. С нетърпение очаквах да разбера какво ще излезе от цялата тази работа…
         Сега го видях да излиза от избата с нечисти ръце. Паяжини се развяваха като опашчици по кафявото му шаячно палто.
         — Пете, ти ли си? Влез! — покани ме той, без да се изненада.
         Аз протегнах ръце с гърнетата на Лекланше, като че ли държах две сиви риби. Той ги погледна втренчено, после флегматичният му изглед изведнъж изчезна и ококорен се спусна към мене.
         — Откъде ги взе бе, Пете? — рече и безцеремонно ги издърпа от ръцете ми, като че ли бяха негова плячка. Помириса ги, почопли около стърчащите електроди и малко разочарован рече:
         — Изфирясали…
         — Какво? — попитах аз.
         — Сухи са, нишадъреният разтвор се изпарил. Кой ти ги даде?
         Понеже аз сам ги докопах, нещо блъсна гърдите ми от стеснение и затули гърлото ми. Гласът ми се схвана, не излизаше от устата ми.
         — Все пак ще ги оправим — авторитетно рече Генчо. — Та откъде ги задигна? — повтори, без да забелязва моето вълнение.
         Аз събрах сили и измънках:
         — Тате… такова… захвърлени бяха в склада на общината… поисках му ги… не трябвали и…
         — Имаш ли пари? — пресече ме Генчо, който намери тези мъгливи обяснения за достатъчни.
         — Нямам — рекох аз.
         — Тогава почакай!
         Той пъхна гърнетата в ръцете ми и неочаквано затропа по дървеното стълбище горе към стария дървен чардак на тяхната къща. Докато се съвзема от всичко, за което разговаряхме, Генчо пак се появи, пухтящ и шумен. Грабна моите съкровища, пъхна в ръката ми цял лев и ми поръча да тичам за нишадър. Нишадъра купих от тесния претъпкан с кутии, макари, копчета, тенекии с газ, торби със сол дюкян на бай Ганчо. Върнах се прималял от тичане. Двамата влязохме в работилничката и Генчо отвори двете крила на прозорчетата да нахлуе по-ярка светлина. После изсипа съдържанието на шуплестите гърнета. От тях извади двете пръчки — едната цинкова със сребрист цвят и една черна — от графит. Те бяха забодени в шуплеста материя. Докато Генчо сипваше в гърнетата нишадър и киселина, която изля от едно зелено шише, аз оглеждах неговото светилище. По грубите дъсчени рафтове бяха подредени стъклени буркани и шишета, които криеха някакви тайнствени течности. Разбрах, че са киселини. По тезгяха бяха разхвърляни жици, клещи, отвертки, бобини, релета, гайки… В ъглите струпани железа, гладки дъски, тенекии и всевъзможни вещи, събрани от изби и тавани, каквито имах и аз. Стоях онемял. От тези вехтории Генчо трябваше да получи някой уред или инструмент, може би машина или източник на енергия… И аз горещо желаех да си произведа ток от елементи на Лекланше. Исках у нас да светне малка електрическа крушка, защото се осветявахме с лампи и газ. Моите две сестри ме смятаха за малко шашнат, понеже все се занимавах с подобни работи: чуках, ковях, майсторях колички за деца, строях къщички от кирпич за зайците ми. Опитвах се да поправям всеки часовник, който ми паднеше в ръка, дори да работеше добре. Но аз ли бях виновен, когато механизмите му спираха, кой знай защо, като ги докосвах? Добре, ала като светне електричество, на цял свят ще покажа на какво съм способен!
         За всичко това мислех, когато Генчо ми разкриваше тайните на Лекланше. Ето че той извади от някакво шкафче две тънички изолирани жички. Съедини едната със стърчащия цинков електрод, а другата с графита. После нервно бръкна в джобовете си и по тезгяха се изсипаха разни гайки, жички, фасонки, тенекийки…
         — Какво търсиш? — попитах го аз.
         — Електрическата крушка… къде съм я забутал?
         — В мене е — подадох му я аз.
         Той допря едната жичка встрани до жълтата фасонка, а другата лепна до основата. В издутото прозрачно коремче светна червена буква като френското ес. Приличаше на огнено змийче.
         — Виж, наистина свети! — подскочих аз.
         Генчо се засмя, каза, че не му е за пръв път, и добави, че ще усили разтвора и крушката ще засвети по-ярко. И звънче може да зазвъни.
         Вечерта тате си дойде късно, аз вече бях в леглото. Всеки би помислил, че ще спя добре, защото кражбата не беше открита. Но аз се въртях в леглото и пъшках — срам ме беше, че откраднах.
         Сутринта пак отидох в общината и несмело влязох с наведена глава. Тате отвърна на моя поздрав, сетне попита:
         — Защо си дошел?
         — Така… — рекох смутено и бързо добавих: — Искам да си направя електрически звънец и ако при тебе има непотребен…
         Внезапно замълчах, защото тате обърна главата си към вратата и този негов жест ме смрази. Всеки миг очаквах той да каже: „Ти си откраднал гърнетата…“ Но тате само рече:
         — Тук имаше два изоставени елемента, някой трябва да ги е хвърлил… Щях да ти ги дам.
         Тогава заплаках. Тате стана, пристъпи към мене и попита:
         — Печо — той така ми викаше. — Защо плачеш?
         Поех си дълбоко въздух и все пак със сковано гърло казах:
         — Мислех, че няма да ми ги дадеш, затова сам ги…
         Очаквах ей сега върху ми да връхлети гръм и мълния, но тате кротко попита, както говореше, когато имаше добро настроение:
         — Е, ще свършат ли работа?
         — Ще свършат! — рекох и преглътнах, за да отпуша радостта си.
         — Тогава защо плачеш?
         Не исках да обяснявам, а обърсах сълзите си и се усмихнах.
         Тате отиде към рафта, натъпкан с разни дреболии — стари попивателни преси, моливи, перодръжки с перца, топове хартия, пликове, стари печати, червен восък… Отнякъде извади камбанка, закрепена на дъсчица. На нея стърчаха две зелени макари от навити жици.
         — Вземи тази бракувана вехтория, тя не трябва — каза той.
         Светлината на цялото слънце се събра в очите ми. Истински електрически звънец със зелени макари и металическо чукче, което бие бялата хромирана камбанка. Разнежих се.
         — Ама, тате, за мене ли е? — преглътнах аз.
         — Стига да ти свърши работа…
         С признателност погледнах умореното благородно лице на тате. Грабнах звънчето и изтичах към къщи да го включа в елемента на Лекланше…


         Иван Мартинов
         Шипковият храст

         Останали бяха само трима. Командирът на отделението и другите двама бойци загинаха още в ранните часове на утрото, след като неприятелят ги нападна неочаквано откъм гората.
         И тримата бяха от едно село, но и тримата случайно попаднаха в един взвод, в едно отделение и дори на това място, което смятаха за най-добро в отбраната на полка. При своето оттегляне в здрача на априлското утро те се спряха тук и бързо се окопаха, после натрупаха пръстта пред себе си и залегнаха един до друг.
         Пред тях имаше нисък синор — гол, сив и леко нагънат, тук-там с едва поникнала зелена тревица — и само един шипков храст стърчеше с бодливите си клони пред очите им. Но оттук те можеха добре да наблюдават и да държат под обстрел цялото пространство пред себе си, като не позволяваха на противниковите щурмоваци да вдигнат глави. Останалите отделения на взвода бяха се оттеглили към височините пред селото и те единствени все още стояха тук, врязали се като клин в разположението на противника. В този бой, който им се струваше един от най-тежките през цялата война досега, те виждаха безсмислието на своята постъпка, но бяха решили да не отстъпват и да не позволяват на противника да проникне по-навътре в отбраната им…
         Най-старият от тях, Иван, когото всички наричаха Горуня, едър, тежък и грубоват, досущ като неокастрен горун, с доброто си сърце беше спечелил любовта на другарите си. Преди войната той бе работил в една мандра и от дълго скитане из планината бе придобил усет и способност да разпознава безпогрешно времето, да се ориентира в каквато и обстановка да попадне. Тих и кротък, той не обичаше да се налага на другите, но сега, като виждаше, че животът им се намира в опасност, сам зае мястото на убития командир.
         Вторият по възраст беше Костадин, дребничък и свит, но пъргав като невестулка, с къса, оредяла коса и живи, хитри очи. Той имаше жена и три деца, за които често си спомняше, и може би затова от време на време, като се целеше спокойно и хладнокръвно, затваряше очи и се мъчеше да си представи своя дом.
         Най-младият, Илия, бе оставил на село девойка, за която искаше да се ожени. В края на август бяха решили да отидат при нейния баща и да му кажат, че се обичат, после да определят деня на годежа, но ето че през септември го мобилизираха и той замина за фронта.
         Илия беше добър стрелец и не пускаше нито един куршум напразно. Но той нямаше време да помисли нито за майка си, нито за Гена, която го чакаше със свито сърце да се върне от фронта, та да се оженят.
         Боят беше пламнал с незапомнена сила. Тракаха картечници, стреляха минохвъргачки, пищяха куршуми. Земята се тресеше от тътнежа на оръдията и огнени блясъци озаряваха утринното небе. Около тях, сред разораните ниви, падаха снаряди и мини, но и тримата продължаваха да се отбраняват и да не мислят за оттегляне.
         Настъпваше денят — сив, студен и влажен. Полека-лека мъглата се вдигаше и откриваше позициите на врага. Тримата бойци лежаха в прикритието уморени и гладни, с измършавели, брадясали лица и напразно чакаха някакъв знак, за да разберат, че другарите им са наблизо. Само по непрестанното тракане на една картечница от височините пред селото те чувствуваха, че не са сами, и знаеха, че няма да бъдат изоставени.
         Едва по обяд огънят на противника понамаля. До тях се промъкна един боец, донесе им храна и им предаде заповедта на взводния командир да не отстъпват до получаване на нова заповед.
         Иван изслуша мълчаливо думите му и кимна:
         — Добре, ние и без това сме решили да не мръднем крачка назад!
         Те изпратиха боеца с едва забележима мъка в погледите и се приготвиха за продължителната и тежка отбрана.

         * * *

         Следващите дни изминаха все тъй в бой с напиращия противник, но те вече не се страхуваха от неизвестността, а знаеха, че другарите им са наблизо. Редовно до тях идваха бойци и им донасяха храна, вода, патрони. Макар че още никой не бе им казал, и тримата чувствуваха, че неприятелят бе задържан и отблъснат.
         На петия ден те осъмнаха при някакво особено подозрително мълчание. Тишина владееше над позициите. Не се чуваше никаква стрелба.
         Утрото беше ясно и слънчево. Високо над тях се синееше небето и тук-там по него плуваха леки, къдрави като дантела облачета.
         Изведнъж Костадин, който бе застанал на пост зад картечницата, извика от изненада и преди още да им каже какво бе видял, двамата му другари се хвърлиха и заеха местата си. Като го изблъска с едрото си рамо, Иван хвана ръчките на картечницата, готов веднага да ги стисне и да започне смъртоносната коситба.
         — Е, защо извика така? — обърна се той сърдито към Костадин и мрачният му поглед обходи цялото поле пред тях — голо, равно и без никакво съмнително петънце.
         — Гледай, гледай! — посочи с ръка Костадин. — Шипката цъфнала.
         И тогава Иван видя, че голият шипков храст беше целият отрупан с розови цветове. Те бяха свикнали с него и доскоро този храст не им правеше никакво впечатление. Само преди два дни откриха, че неговите клони са станали по-зелени от плъзналия под корицата сок, а пъпките, наедрели, чакаха топъл лъх на вятъра, за да се развият за една нощ. И ето че сега, наред с бледорозовите цветове, прилични на звънчета, се зеленееха малки листенца, в пазвите на които се показваха зеленикавите връхчета на младите клони. Иван погледна още веднъж шипковия храст и усети как нещо го удари в гърдите и запърха като птиче, което иска да литне на свобода и вече да не се върне тук, в това мъничко трапче, което може би ще бъде гробът и на тримата.
         — Какво да ви кажа? — обърна се Иван към двамата с поглед, в който говореше душата на човек, живял дълго време сред природата. — Хубаво, хубаво… ех! — И той замахна с ръка, сякаш поздравяваше най-скъпия гост в света.
         Костадин също се разчувствува. Той застана до Иван и като се облегна с лакти върху натрупаната пръст на окопа, впи очи в шипковия храст и дълго не свали погледа си от него.
         — Знаеш ли — обърна се той към Иван и от вълнение едва дишаше, — че и аз в ливадата имам също такава шипка и колчем отида да кося, все заставам отстрана и я гледам, както ние сега тая…
         — А гледай и тревичка поникнала! — кимна Иван към ниския синор. — Дали сега у нас косят, а?
         Костадин искаше да му отговори, но преглътна думите си и се замисли. Той си спомни по кое време е косял и мислено се върна назад близо до хиляда километра на юг, в онова малко поле сред склоновете на Стара планина, дето беше и неговата ливада.
         Навярно сега там косят. Тревата отдавна е избуяла, селяните крачат и размахват косите. Но какво ли правят жена му и децата му? Дали имат достатъчно храна? Готвят ли се да пожънат нивата? Ами спират ли се да гледат как е цъфнала шипката? Ох, тая война, дано по-скоро да свърши, че вече му дотегна да лежи във влажните окопи! Костадин се наведе към Иван, който бе седнал долу и свиваше цигара от парче вестник.
         — Как мислиш, Иване, скоро ли ще свърши?
         — Кое? — вдигна вежди Иван, наплюнчи парчето вестник й зави с дебелите си, но ловки пръсти цигарата.
         — А че… войната! — кимна Костадин към реката, дето се бе настанил противникът.
         Иван сви рамене, откъсна със зъби крайчеца на цигарата, захапа я и взе да търси огнивото.
         — Трябва да свърши! — рече той и го погледна спокойно с умните си очи.
         — Брей, много продължи! — поклати глава Костадин и дребното му, мургаво лице се смръщи: — Веднъж да продъним тия фашисти, че после лесно…
         — Трябва! — отсече Иван, извади огнивото от кожената си кесия и взе да бие с лек замах.
         — Ама кога, кога — това ми кажи! — настоя Костадин и още веднъж погледна към шипковия храст. — Ех, майчице мила, как ме сърбят ръцете за работа, а пък се е отворило едно такова време… Ух, ух! — И той плю сърдито.
         Илия стоеше изправен зад картечницата и не слушаше разговора им. Той гледаше пред себе си и се опиваше от аромата на шипковия храст. Край него прелитаха с бръмчене пчели, блестяха на слънцето с тънките си крила пеперуди, в тревата пъплеха бръмбари и мравки, а високо в очистеното небе летяха птички и всичко това много му напомняше за родното село.
         Едно мъничко врабче, сивичко и рошаво, с белезникава перушина по гърдите и с кафяви петънца около човчицата, кацна на синора пред него и заподскача на тъничките си крачета. То въртеше глава с очички като мъниста и търсеше нещо да клъвне. Илия бръкна в джоба на шинела си, извади цяла шепа трохи и му ги подхвърли, но тъкмо врабчето се канеше да клъвне, внезапен гърмеж прободе покоя на слънчевия априлски ден и като изпърха с криле, то отлетя нанякъде…
         Илия трепна. Последва втори гърмеж, после трети и… изведнъж всичко наоколо завря от тътнежа на оръдията. Боят отново започваше. Тримата скочиха и заеха местата си, като почувствуваха, че това беше последният бой за тяхното спасение.
         — Карай, Иване! — извика Илия. — Бий, удряй!… За нас, за всички!
         — И за шипката! — добави Иван и яростно стисна ръчките на картечницата, която затрепера в ръцете му.
         — За шипката, ура! — махаше ръце Костадин, като виждаше как отсреща в ниските храсти и раззеленилата се тръстика по брега на реката се вдигаха облачета прах.
         Изведнъж картечницата млъкна. Илия бързо се обърна. Иван се смъкна долу в окопа, като се държеше за гърдите. Лицето му беше пребледняло, а очите блестяха от влага.
         — Иване! — извика Илия и се наведе над него. — Иване! Какво ти стана?
         Иван помръдна с ръце и се опита да се изправи, но силите му не стигнаха и той оброни глава на гърдите си.
         — Картеч… — пошушнаха едва чуто устните му и Иван се отпусна с тежестта на цялото си тяло в ръцете му, но Илия разбра какво искаше да му каже.
         Илия го положи на земята и стана, но преди още да се обърне, усети силен удар в тила и залитна. Пред очите му блеснаха огнени кръгове, после падна мъгла и той се отпусна върху тялото на Иван.
         Костадин усети падането на Илия, но нямаше време да се обърне, а продължи да стреля с картечницата по неприятелските вериги, които се бяха вдигнали за десети път в атака. Дулото на картечницата се виждаше ту наляво, ту надясно и Костадин виждаше как огненият вятър отнасяше като прашинки мярналите се пред погледа му зеленикави фигури.
         В един момент на затишие той погледна към шипковия храст. По земята се бяха посипали розови цветове. Стана му мъчно и той посегна към един цвят, но тъкмо в тоя момент усети силна болка в рамото и отпусна ръката си. Обзе го необикновена слабост, дишането му стана бавно, затруднено. Той затвори очи. Като насън пред погледа му се мярна розовият храст, но вече не този, който беше пред него, а другият, който беше там, в неговата ливада… Костадин събра сили, вдигна глава и като напрегна мускулите си, отново хвана ръчките на картечницата и продължи да стреля към реката. В същия миг откъм височините зад него се разнесе „ура“ и без да се обръща, той разбра, че полкът се бе вдигнал в контраатака и че скоро ще бъде спасен…


         Иван Мартинов
         Смазаната ръка

         Това се случи преди много години.
         На разсъмване пуснахме върху голямата плоска машина следпразничния информационен вестник „Народен глас“. Цяла нощ не бяхме мигнали. Капнали от умора и безсъние, едва се държахме на крака. Лицата ни бяха бледи и посърнали, с възпалени, зачервени очи.
         Наближаваше времето, когато трябваше да предадем вестника, и всички бързахме. Всяка минута ни беше скъпа. Напрежението растеше. Машините ръмжаха със свойствените си глухи, сподавени гласове, които сякаш идеха изпод земята. Бързо се движеха колелета и лостове, обръщаха се валцове, съскаха каиши… И тъкмо в тоя момент на най-голям и непоносим шум отвън се втурна запъхтян редакторът с оредялата, проскубана брадичка. Той застана по средата на машинното отделение, размаха заплашително ръце и закрещя право в лицето на майстора:
         — Та вие още не сте свършили! — И изблещи очите си. — Как може, боже мой, как може? Та това е позор… да, истински позор!… На`, гледай, навън вече се разсъмва, а вие още не сте свършили…
         Майсторът, висок, сух, с руси мустачки и дълъг нос, нареди да се бърза и това още повече усили шума.
         На голямата плоска машина в средата на помещението бе застанала висока бледа работничка. С последни усилия, като едва се крепеше на крака, та вземаше един по един белите чисти листа и ги пъхаше в устата на чудовището, което стръвно ги захапваше с щърбите си зъби и ненаситно ги поглъщаше.
         Отзад на тезгяха едно измършавяло момче с лунички по лицето събираше отпечатаните броеве на вестника и ги нареждаше върху сушилките. Изтощено от тежкия нощен труд, то едва седеше на стола и дремеше, а броевете се пилееха пред него. Майсторът забеляза това, скара му се и го заплаши, че ще му дърпа ушите, ако не внимава. Момчето се сепна, скочи на крака и както беше още сънено, ококори очи и замига виновно. То чак сега откри щегата, която се отпечатваше върху бялото поле на вестника.
         Без много да мисли, момчето остави броевете да се нареждат сами върху тезгяха, взе чукчето и дъската за подлагане и изтича пред машината. И преди още някой да го предупреди, че трябва да се пази, то се наведе над движещия се фундамент и посегна към щегата.
         Раздаде се отчаян, сърцераздирателен писък. Кръвта замръзна в жилите ни. Всички останахме по местата си като вкаменени от страх. Само подавачката не загуби присъствие на духа. Тя даде контра и спря машината, но от силния натиск и рязкото, внезапно спиране оста се изкриви, маховикът потъна и смаза формата.
         Изтичахме натам. Върху предната част на машината, между двете релси под самата мастилница, с намъкната до китката ръка лежеше бледо, с восъчно лице момчето. То не бе загубило съзнание, а изтръпнало от болка, ни гледаше с разширени от ужас очи и само хлипаше.
         Какво бе станало?
         Като дошло пред машината, момчето посегнало да набие щегата в движение. Но силите му стигнали дотук. Уморено от продължителното бдение, то загубило равновесие и се облегнало на формата. Тъкмо в тоя момент фундаментът се връща назад и дръпва ръката му между валците… И ето го сега лежи пред нас и ни гледа с очи, изпълнени с вик за помощ, но то не можеше нито думица да каже, устните му само леко мърдаха.
         Отнякъде дотича майсторът — уплашен и с разтреперани ръце. Той се наведе, погледна момчето и заповяда:
         — Вода!… Бързо!…
         — Не, няма нужда от вода, а от йод. Дайте йод!
         Някой изтича до аптечката, която се намираше в канцеларията. Един работник измъкна ръката на момчето. Тя беше цялата смазана до китката. Кожата се бе напукала на много места, но кръв нямаше — при силния натиск тя се бе отдръпнала.
         Злополуката с момчето се разчу из цялата печатница и скоро около него се събраха почти всички работници.
         Неочаквано отвън изтича запъхтян директорът — нисък, пълен човек, който дишаше тежко. Той разбута недоволен всички, застана до машината и като забеляза свитото малко тяло на момчето, попита:
         — Какво е станало?
         Майсторът се изправи пред него.
         — Нещастие, господин директоре… злополука… Аз не видях, защото правех ревизия на трета машина, но чух… Вижте ръката на Стефчо! — И той посочи момчето, като искаше с един замах да опише картината, за която не можеше да намери думи.
         Директорът погледна момчето, което от страх да не му се карат беше притихнало и вече не плачеше, после машината, пак момчето и пак машината. Най-после той се обърна разсърден към майстора:
         — Аз не питам за ръката, а за машината. Има ли някаква повреда машината?
         Майсторът мълчеше изумен.
         — Кажи, кажи! — настоя директорът. — Счупена ли е машината?
         — Да, господин директоре.
         — Какво?
         — Оста на маховика и двата малки валца. Но аз мисля, че машината може да се поправи, а ръката на Стефчо…
         — Стига! — махна с ръка директорът. — Малкият ще оздравее, а машината… — И той се хвана за главата. — Ох!… Какво направихте вие, какво направихте? Знаете ли колко струва тази машина? Та тя е нова, съвсем новичка!…
         Директорът обиколи два пъти машината и застана до нея. Тя не можеше повече да работи и лежеше кротко, безпомощно, като ранено добиче. Той дълго стоя мълчалив и неподвижен, като я гледаше натъжен и готов да заплаче. После въздъхна и изохка така глухо, че едва чухме думите му:
         — Сега трябва да я поправяме! Знаете ли колко ще загубим от това?…
         Директорът обгърна с отчаян поглед всички ни. Но ние стояхме около него безучастни, студени. Тогава той, като не намери от никого съчувствие към своето страдание, наведе глава и тръгна към кабинета си съкрушен, като човек, който е загубил най-скъпото в живота си, но когото никой не може да разбере.


         Камен Калчев
         Съкровището

         Тази нощ отрядът ни се оттегли навътре, в самата планина, и там се установи на почивка.
         Поставен на един от предните постове, които охраняваха почиващите партизани, аз прекарах цялата нощ буден зад един грамаден, повален от бурята дъб. Нощта премина спокойно — никой не се яви, а пък и едва ли би се решил някой да дойде тук, в това тъмно, непроходимо дефиле, оградено отвсякъде със скали и стари вековни гори. Но рано сутринта, когато вече се сипваше зората, аз чух ненадейно в гъстака няколко далечни, тъпи удара. Отначало не можах да разбера какви са тези удари, но след като се ослушах, стана ми ясно, че някой се е заел сериозно с работа. Стиснах по-здраво пушката си и като се наведох, безшумно се промъкнах между храстите. Ударите ставаха все по-ясни и по-ясни. „Кой ли е този храбрец — помислих си аз, — дошъл тук толкова рано, и какво ли търси?“ Но докато се питах, изведнъж на няколко крачки от мен се открои тъмната фигура на непознат човек, който се беше запретнал и усърдно копаеше под един стар и висок дъб. Аз се спрях, приклекнах зад храстите и любопитно загледах подранилия копач. Той приличаше на овчарите от съседните села, които твърде често срещахме из планината. Скъсаното му сетре и козинявата торба стояха захвърлени настрана, а прогнилата от носене ленена риза се беше нацепила на няколко места на гърба му. След като направи две-три копки, той спря, повдигна смъкнатите си шаячни панталони, които също бяха изпокъсани, плю в шепите си и пак продължи. Изкопал твърде дълбока яма, той отиде при захвърлената торба, взе един дълъг, остър шиш и като се върна, започна внимателно да го забива в земята. Такива усилия полагаше той, че аз чувах ясно как пъшка и стене при всяко натискане на шиша. Стана ми дори смешно, но реших да изчакам до края. Селянинът разбира се, не подозираше моето присъствие. След като шишът му стигна до твърда почва, остави го и започна пак да копае, с още по-голямо остървение.
         Небето съвсем избледня, върхарите на дърветата се очертаваха ясно, а по високите скали вече трептеше слънцето. Цялата долина шумеше от многобройните птичи гласове. Пробуждаха се дори и бръмбарите, и пеперудите, скрити из тревата и шумата.
         Реших, че е вече време да прекъсна работата на непознатия. Изправих се, вдигнах пушката си и извиках:
         — Стой, не мърдай!
         Селянинът, чул страшния ми неочакван глас, изтърва търнокопа, дигна ръцете си и целият се разтрепера. Аз се приближих, а изцапаните му корави ръце и парцалите по гърба му трепереха, сякаш го тресеше.
         — Имаш ли оръжие? — попитах го аз.
         — Нямам — отговори той, мърдайки бавно дебелите си, напукани устни, а от лицето му се стичаше застинала пот.
         — Какво търсиш тук?
         Той ме погледна и съвсем неочаквано се усмихна:
         — Парите на цар Шишман.
         — Какви пари? — учудих се аз.
         — Два катъра със злато са заровени тук — продължи той, — малджиите от Калугерово ги търсят е-е-е там, под върха, но те са тук… Аз зная…
         — Сигурен ли си?
         Селянинът се оживи. Ръцете му вече не трепереха. Той дори направи опит да ги свали.
         — Съвсем сигурен. Лично един турчин от Цариград ми го каза. Ваша милост от шумкарите ли сте?
         Аз веднага се намръщих. („Не ще ме подкупите лесно, селски хитрецо!“) И му заповядах:
         — Вземи парцалите си и тръгвай пред мен!
         Той отново се разтрепера, събра вещите си и до самия лагер, където бе разположен отрядът, не продума нито дума.
         Докарването на пленник в лагера беше неочаквано и предизвика всеобщо възхищение. Но още по-голямо оживление настъпи, след като стана ясно, че пленникът е обикновен иманяр, бедняк от съседното село, където току-що бяхме привършили политическата си акция.
         Нашият командир беше шегобиец, с душа на поет и философ. Той веднага разпита селянина и се оказа, че иманярят държи непоколебимо за съкровището на цар Шишман и че е решил на всяка цена да го намери. Историята с турчина от Цариград беше разказана отново; дори се спомена за някаква книга, в която било указано точно местонахождението на златото. Разправяйки всичко това, селянинът поглеждаше хитро командира, а в очите му, над които висяха едри, разпилени вежди, бляскаха неспокойните пламъчета на това замайващо съкровище.
         — Значи, казват, че имало книга? — запита командирът.
         — Има, ами — отговори селянинът.
         — Ти виждал ли си тази книга? — Продължи командирът, като даде знак на всички да утихнат.
         Ние млъкнахме, предчувствувайки, че зад тази неочаквана негова деловитост се крие някаква весела шега, някаква безобидна насмешка.
         — Не сме я виждали — отговори селянинът. После махна с ръка и добави: — Ех, с книгата е лесно, с книгата всеки може да го намери.
         Командирът хвана чантата си, която висеше през рамото му и със същия непоколебим делови тон добави:
         — Книгата е тук, книгата е в мен, но нямам време, нито възможност да изкопая съкровището на цар Шишман. То е много дълбоко.
         И той измъкна една книга, а черните му весели очи ни заповядаха: „Дръжте се по-сериозно, магарета! Не се смейте!“ И наистина никой от нас не се засмя.
         Селянинът огледа книгата, опипа я, но нали не знаеше да чете, така си и остана разочарован. Все пак разочарованието му нямаше да бъде така голямо, ако командирът не продължи:
         — Че има`не има — има! Но мога с положителност да ти кажа: не си губи времето, то не е там, където копаеш…
         Селянинът погледна недоверчиво, огънят в очите му изгасна, сякаш бе изгаснало и самото му сърце. Той не искаше да повярва, че дългите му лутания могат да пропаднат за един миг. Посъвзе се и каза:
         — Тази книга я има само турчинът… Ама и в нея не е написано всичко.
         Нашият командир, разбира се, се постара да доразвие надеждите му, но селянинът си държеше на своето. Той беше колкото наивен, толкова и упорит. И, кой знае защо, тази негова упоритост хареса на всички ни. Още повече че той изложи пред нас една, макар и съмнителна, но твърде благородна философия. Той разправи, че му трябвали извънредно много пари да си купи кобила, каквато имал преди две години и която била реквизирана от германците, без да му я върнат, нито пък да му я платят. След това (добър е господ!) той ще си направи къщичка, а може да даде нещичко и на сиромасите, които живеят около него. Да, да, за сиромасите той вече е дал обещание пред себе си и пред бога. И ако не го изпълни, то се знае, ще бъде наказан. От всичките му жалби най-голяма си остана жалбата за кобилата. Не минаваше нито минута да не спомене за нея и да не напсува германците. Псувните може би бяха предназначени за нас, за да ни направи добро впечатление. Но все цак едно бе вярно, че той имаше твърде оскъдна, твърде бедна, като самия него фантазия, когато си е седял в къщи и разпределял наум тези „два катъра със злато“.
         Подробности около неговата личност ние научихме много лесно. Той се казвал Първан Гъбаря от село Крушаре, имал шест деца. Жена му умряла преди година от огница, децата растели по божията милост. Той събирал дърва, гъби… Но ако била кобилата!… (О, ако била кобилата!) Тогава можел да започне и търговия. При това, псувайки германците, той ни даде някои указания за движението на техните ешелони и разположението на някои складове, неща, които се оказаха верни според данните, които вече имахме от нашето разузнаване. Това още повече засили обаянието от нашия иманяр и някои от нас бяха вече склонни да го поканят в партизанския ни отряд. Това, разбира се, не стана. Още повече че бай Първан постоянно поглеждаше към дефилето, където се намираше неговото селце. Най-после той започна да ни моли да го освободим. След като го поразпитахме за още някои и други неща, които ни интересуваха, ние решихме да го пуснем, при това нашата част беше в движение — предстоеше ни да прехвърлим Балкана.
         Командирът — след като му каза да не говори на никого за срещата с нас и за тежките последствия, ако продума някъде — стана, хвана здраво коравата му изцапана ръка и рече все тъй сериозно, със скрита ирония в гласа си:
         — Довиждане, бай Първане!… А за има`нето — аз ще те потърся. Там не копай, не си губи времето… Само аз знам къде е скрито то…
         Селянинът нарами торбичката си, търнокопа и шиша и бавно се смъкна надолу, през гората, без да му трепне нито един мускул на лицето. Ние също потеглихме по своя път.
         Оттогава минаха много месеци и много страдания. Но една късна есен ние отново минахме по тези места и се уверихме в упоритостта и чудатостта на този селянин: под всички дъбове беше копано и ровено така настойчиво, сякаш не е имало нито капка съмнение в тези самоотвержени селски ръце. „Добре е поработил нашият брат — усмихнато забеляза командирът. — Добре е поработил.“
         Все по същото време между нашия отряд и частите на жандармерията станаха сериозни сражения над село Крушаре. Ние изгубихме доста хора — ранени и убити. Но каква беше нашата изненада, когато по-късно научихме, че двама от тежко ранените ни другари били прибрани и спасени от него, именно от него, от нашия иманяр. Това той извършил хладнокръвно и незабелязано от жандармерията и когато след време нашите бойци бяха отново в редовете на отряда, добрата слава на бай Първан се утвърди завинаги в сърцата ни. Особено много желаеше да го види нашият командир, но това не му се удаде до Девети септември, до самия ден на победата. А ето какво стана именно в този ден на победата.
         Нашата част слезе най-напред в село Крушаре. Тя бе посрещната радостно от всички. Между народа се мяркаше почернялата и изпокъсана фигура на бай Първан. Отначало той не подозираше, че отрядът, който бе слязъл в селото му, е същият отряд, с който беше имал вече среща. И може би аз нямаше да отдам такова голямо значение на този случай, ако нашият млад командир не притежаваше такава прекрасна, поетична душа. Той отиде при селянина, прегърна го и като го целуна, каза му пламенно:
         — Има`нето вече е намерено, бай Първане!
         Селянинът го погледна изумено.
         — Разбираш ли? — продължи командирът. — Има`нето е намерено!… Извоювано!
         Селянинът, а пък и всички ние наоколо нищо не разбрахме. Тогава командирът се засмя, посочи хората, чиито очи блестяха от радост, и извика:
         — Ето съкровището — това е свободата, която извоювахме! Не виждаш ли?
         И той продължи да сочи очите на хората, които в този момент наистина приличаха на пламтящо злато.
         Селянинът се размърда, усмихна се. Може би не му беше ясно всичко. Но все пак той разбираше, че бе настъпил великият, решителният момент. Посъвзе се малко и каза:
         — Още не са ми върнали кобилата, другарю командир…
         Всички се засмяха. Засмя се и той — изведнъж му бе станало радостно и весело този ден.


         Веселин Андреев
         Вихра

         Освен край землянката пост имахме и по-далечко, на една скала. За да не оставяме следи в дълбокия сняг, дотам отивахме по рекичката, която извираше наблизо и не замръзваше. За часовия винаги се намираха здрави ботуши.
         Една сутрин рано застъпих на тоя пост. Гората зиме при изгрев-слънце е по-красива дори отколкото в приказките. Белокорите великански буки така бяха превили клоните си, че ми се струваше — хем им е тежичко, хем им е приятно под дебелия снежен пух. По върховете им, огрени от слънцето, снегът бе нежно розов, в сенчестото под тях — синкав, и само по мъничките полянки — бял. Въздухът — чист, чист и като че ли течен. И тишина, фантастична тишина. Ни клонче трепваше, ни листец пошушваше.
         Внезапно връз мен се посипа снежен прашец и студено се плъзна по гърба ми. Сгуших глава в яката, погледнах нагоре — нищо… Но тъкмо свалих поглед от буката, по врата ми отново се струйна студенина. След малко — пак… Бре да му се не види, кой може да си играе така?… Но като се взрях по-добре, ядът ми в миг изчезна и тихичко се разсмях. Приклекнала върху най-ниския клон, опряла предни крачка на вейката, от която току-що бе съборила снега, една катеричка ме гледаше втренчено и любопитно с черните си, изпъкнали като мъниста очички. Над дългите й широки уши, неспокойно щръкнали да уловят и най-слабия шум, се извиваше грациозно бухлатата й опашка.
         „Аха, ти се пазиш с чадърчето си, а на мене сипеш сняг във врата! Пък я и кожухчето ти какво е: топличко, че и шарено…“ Меката й козина беше сиво-бяла по коремчето и тъмнокафява по гърба, с червеникава отсенка. А тя, красавицата, сякаш разбираше мислите ми и мълчаливо ми отговаряше: мърдаше смешно горната си устничка, цепната като на зайче, и показваше острите си бисерни зъбки. Тъничките й мустачки стърчаха наежени. Цялата беше се наострила, очевидно на всяка цена искаше да разбере какво е това невиждано същество с овчи калпак, винтяга и ботуши.
         Не исках да преча на любопитството й, не мърдах, да не я подплаша. Но неочаквано тя скочи близо до мене, леко, беззвучно. Постоя секунда, вирнала опашка, ритна със задните си крачета, мръдна ми една муцунка, като че искаше да ми каже: „Виж ме каква съм гимнастичка“ — и се юрна нанякъде. Хвърляше се в невероятни скокове и така бързо, сякаш не докосваше снега. Само по мъничките отпечатъци, прилични на птичи следи, можеше да се разбере, че стъпва на земята. Мигновено стигна до близката бука и без да се спре, полетя по нея нагоре, все така на големи скокове, все така бързо. Изчезна някъде из гъстата корона.
         След миг видях нещо толкова красиво, че дъхът ми спря. Катеричката се показа на върха на буката, високо нейде в чистото небе, полетя, разперила опашката си като парашут, и кацна нечуто — същинска птица — върху съседното дърво. Ех, че ско-ок!… Не скок, а полет! И нали човек все си мечтае, неволно си помислих: „Их, да можех аз така да се хвърлям от бука на бука! Ще бъда неуловим, ще прехвръквам над главите на жандарите и ще ги карам да се късат от яд…“ Но веднага се надсмях над тая мечта: „Хе-хе, та каква ли голяма опашка трябва да имам, за да ме удържи!“…
         Зачу се тихо шляпане по рекичката. Я, кога изминаха два часа! Жельо идваше да ме смени. Показах му катеричката сега тя щеше да занимава него — и се прибрах в землянката.
         От тоя ден пухкавата хитруша стана наша приятелка. Скоро някой й измисли име, партизанско име — Вихра.
         Часовият на скалата вече не се чувствуваше самотен. Идваше Вихра и започваше своите игри. А страшно пъргава, неуморима палавница беше тя. Разиграеше ли се, за секунда не можеше да се свърти на едно място. И ту мърмореше нещо неразбрано, може би недоволна, ту подсвиркваше, когато бе радостна. Тя се спираше само да почисти с лапки кожухчето си или да си гризне я борови шишарки, я жълъди, я лешници — складирани някъде още от есента.
         Вихра се оказа и умна, и неочаквано доверчива. Случи се, та имахме орехи и от тях най-много разбра нашата любимка. Подхвърлиш й орехче, тя го грабне с дългите си птичи пръсти с остри нокти, приклекне и почне да гризе. Щом стигне до ядките, доволно кима глава, като че казва: „Благодаря! Благодаря!“ Така свикна с нас, че все се въртеше около поста, идваше и съвсем близко — ръка да подадеш, ще я хванеш. Опитвах се понякога, но тя ловко се метваше на буките — и винаги ми докривяваше, че не мога да я погаля, да я гушна.
         Това беше през март, друга живинка не срещахме в планината и еднообразието бе ни дотегнало. Вихра внесе нещо свежо в живота ни, събуди у нас спомени от детството и ние й се радвахме като деца.
         Само Златан, който все страдаше от излишна предпазливост, веднъж рече:
         — Заплесвате се по тая катеричка, ама де да видим кога ще прозяпате и стражарите ще ни нагазят. Ще взема да я пребия.
         Щяхме да му извадим очите, дето има една дума. „Само да си посмял!“, „Какво ти е виновна животинката?“, „Вихра е късметът на четата!“
         Понякога — при вятър и буря — Вихра не идваше. Тогава на поста бе някак тъжно. Мъчно ни ставаше за нашата палавница и бойците се опитваха да прикрият това с шеги:
         — Е, изложи ни нашата Вихра, уж я писахме партизанка, пък се уплаши от лошото време!
         Бай Нико, дървар и ловец, който познаваше всяка горска душа, философски добавяше:
         — Такова е това животинче. Играе в тихо време, когато е ясно и грее слънце, ама да не е много силно. Само човекът издържа и на дъжд, и на сняг, и на всичко. Затова и владее над природата…
         А ето какво се случи веднъж.
         Вихра тоя ден беше особено весела. Вършеше какви ли не лудории, глезено се хвърляше така близо край мене, че едва ли не забърсваше с опашката си носа ми, изгубваше се надолу из букака и пак се връщаше. По едно време обаче странно се възбуди — никога не бях я виждал такава. Крещеше високо, тревожно — нещо прилично на „тук-тук, тук-тук“, пъхаше се за малко в невидимата си дупка, пак изскачаше, но явно се страхуваше да слезе от дървото. Приседнала на задните си лапки, изправена, тя напрегнато се вслушваше. Дългите косми на ушите й ми изглеждаха още по-настръхнали. Уплаха и предупреждение имаше в нейното „тук-тук, тук-тук“.
         А на мене ми беше смешно. „Е-е, Вихра, някоя лисица ли те подплаши? Не бой се, нека само дойде…“
         Но изведнъж си спомних думите на бай Нико — катеричката имала много силни уши, подушвала опасността отдалеч…
         Ослушах се — тишина. Докъдето стигаше погледът ми в гъстата гора — нищо тревожно. А Вихра изкрещя още един-два пъти, скри се някъде и се спотаи.
         Покатерих се на близката бука. Като погледнах над върховете на дърветата, изтръпнах. Долу, през една поляна в началото на стръмния скат, се точеха хора в тъмни униформи, с пушки. Водеха и кучета. Идеха насам…
         Задъхах се, докато стигна землянката.
         Бяхме малко партизани тогава, но имахме предимство: щяхме да ударим полицаите неочаквано. Все по реката, за да не издадем землянката си, слязохме доста далеч и на едно сгодно място устроихме засада…
         Какво да ви разправям — така разпердушинихме стражарите, че дълго време след това ни помниха. Трима души оставиха кокалите си, останалите така драснаха из долищата, че куршум не можеше да ги стигне. Не им помогна ни това, че бяха много, нито че водеха кучета…
         После, като разказвах на другарите си как Вихра ме предупреди за опасността, те — още възбудени от победата — един през друг се шегуваха:
         — А бе дума да не става, партизанка си е Вихра. Летящата партизанка!

Няма коментари:

Публикуване на коментар