1 февруари 2015 г.

Разкази за деца от български писатели - ІV

Марко Марчевски
         Врабчета

         Малки сиви врабчета подскачат по заледения покрив и почукват с твърдите си човки по тънките ледени корички. Жадни са, а рекичката зад улицата е замръзнала и те с лед утоляват жаждата си. А може би са гладни и търсят храна?
         На малкото прозорче са останали сухи хлебни корички. Студентът взема една, натрошава я и хвърля трохичките на покрива. Врабчетата пръпват по заледените керемиди като сиви орехчета и лакомо почват да кълват.
         — Гладни са, милите — казва студентът и натрошава още една коричка.
         Ако погледнеш нагоре през прозорчето, ще видиш само късче синьо небе. То е тъй дълбоко в тоя слънчев зимен ден, че погледът потъва в него като в бездънна пропаст и нищо не виждаш. В далечната синева на простора се очертават масивните здания на София. От килията се виждат само най-горните етажи и покривите. Улиците не се виждат, само шумът на трамваите и колите достига до нас като заглъхващо ехо. Просторът пред нашето прозорче се закрива от съседното здание, което сключва триъгълника на затвора и образува тесен двор, подобен на дълбок кладенец. Ние сме на петия етаж…
         Студено е. Ледените корички по покрива блестят на зимното слънце като натрошено стъкло. Студентът стои изправен до прозореца и наблюдава сивите врабчета, които пъргаво подскачат с тънките си крачка. Те са неспокойни, час по час надигат малките си главички и се оглеждат. Види се, и техният живот е несигурен… Неочаквано над тях профучава някаква черна топка. Те като стрели изчезват към дъното на дълбокия двор. На покрива кацва чер гарван и победоносно се оглежда наоколо. Величествено изпъчва гърди и важно започва да кълве трохите, изоставени от малките птички. Той е доволен от собствения си вид, а най-вече от ужаса, с който малките врабчета се разпръснаха при неговото появяване.
         Студентът ядовито се усмихва и казва:
         — Прилича на стражар в запустяла улица след разпръсната демонстрация…
         Той махва с ръка и грозната птица в миг изчезва.
         Врабчетата едно по едно излизат от своето скривалище, отново подскачат по покрива и плахо се обръщат. Но врагът е изчезнал и те бързат да изкълват трохите.
         В същия миг вратата остро изскърцва и се отваря. Първом се показва лъскав боен нож и дулото на пушка, сетне главата на стражар. Има нещо гарванско в черното му лице, в малките му черни очички и в кривия му нос. Той ни оглежда мълчаливо и продължително. Всеки от нас се пита: „За мене ли е дошъл?“
         — Излез! — посочва той студента и отстъпва в коридора.
         Студентът махва с ръка на малките врабчета, приглажда дългите кичури на русата си коса, увиснали над челото му, и тръгва. За миг се спира при вратата, кимва ни с глава на прощаване и с пресилена усмивка пошепва:
         — Не ми е за пръв път…
         В килията оставаме двама: аз и криминалният.
         Той е красив младеж с нежно бяло лице, измъчено, с тънки бръчки около устата. Очите му, черни като маслини, гледат тъжно и замислено.
         — Сигурно ще го освободят — подмигва той към вратата, която стражарят с трясък затвори след студента.
         Аз мълча.
         — Тая заран без малко щях да избягам — продължава криминалният с горчива усмивка. — Накараха ме да изхвърля пепелта от котела на парното отопление. Сам откарах количката до канала — стражарят остана в двора. Нещо трепна в мене — примамливи са софийските улици, дявол да го вземе… Но махнах с ръка и се върнах.
         — Защо не избяга? — питам.
         — А къде да се скрия? Утречко пак ще ме хванат…
         Той сяда на кожухчето си до стената, обхваща с ръце коленете си и се замисля с наведена глава. Сетне изведнъж трепва, ослушва се и тревожно пита:
         — Чуваш ли нещо?
         — Не.
         — Стори ми се, че някой извика.
         — Нищо не чувам.
         — Ти, както виждам, изобщо недочуваш… В Русия ли оглуша?
         — Не, тук.
         — А там не бият ли?
         — Къде там?
         — Откъдето идваш — махна той неопределено с ръка.
         — Не. Биеш ли някого, готви се за затвора.
         — Как може без бой? — учудва се криминалният. — Мене например седем пъти ме биха, докато призная седем кражби. Ако бяха ме били още веднъж, и осмата щях да призная. Но полицаите се умориха и ме оставиха. Освен това при седем кражби осмата е без значение. У нас така сме свикнали… Никой не признава вината си без бой.
         — Щом има доказателства — казвам аз, — виновникът може да бъде осъден и без признания. Това е казано и в закона…
         — Остави закона — намръщи се криминалният. — По-добре ми кажи как събират там доказателствата, щом не бият?
         — Чрез издирване.
         — А у нас направо със сопата. — Той горчиво се усмихна, сетне се замисля и казва повече на себе си, отколкото на мене: — Как може без бой? Просто невероятно…
         Вратата се отвори с трясък и студентът полетя на пода като труп. Блеснаха белите зъби на стражаря, блесна и ножът на пушката му, за миг попаднал в потока на слънчевите лъчи, които нахлуват през прозорчето. Стражарят застава на прага намръщен и сърдит, изглежда ни свирепо и бавно затваря вратата. Ключът остро щраква в ключалката. Подкованите му ботуши глухо тропат в коридора.
         — Вода! — тихо стене студентът.
         Подаваме му стомната, но той не може да я поеме. Ръцете му безжизнено са прострени на пода. От носа му тече тънка струйка кръв…
         — Ето как нашата полиция събира доказателства — прошепна криминалният с въздишка.


         На другия ден към обяд студентът се привдигна и като се подпираше с ръце по стената, изправи се до решетестия прозорец. Щом го зърнаха, малките врабчета весело заподскачаха по покрива. Той им подхвърли трохи, след това отново седна и рече:
         — Време е и ние да се нахраним, другари.
         — Ти ли крещеше вчера? — попита го криминалният.
         — Не.
         — Чуваха се писъци чак оттук. Някой плачеше…
         — Аз никога не плача — отвръща студентът.
         — Свикнал си, изглежда — подхвърля криминалният усмихнат. Сега бръчките около устата му се очертават съвсем ясно.
         — О, да! — потвърдява студентът. — Не ми е за пръв път. Преди няколко месеца пак бяха ме арестували на една студентска акция. Биха ме доста — аз мълча. „Плачи!“ — крещят полицаите и бият. Аз пак мълча. Тогава един седна на главата ми, а другите двама бият на смени. „Плачи!“ — крещят, а аз нямах сили дори да изохкам…
         Хлябът е корав като камък и ние не изпущаме стомната от ръцете си, сякаш това е бъклица с вино. След всеки сух залък — глътка вода. Криминалният яде мълчаливо. На вид той е примирен със съдбата си, но никак не е спокоен. Замислените му очи са тъжни.
         — Да речем, че открадна нещо там, в Голямата страна. Какво ще ми направят? — пита той.
         — Ще те осъдят на поправителна работа.
         — Какво значи то?
         — Значи, че денем ще работиш, а нощно време ще спиш в затвора.
         — А не може ли и денем да спя в затвора?
         — Не може. Там затворите са школа за превъзпитание. А трудът е най-добрият възпитател на човека.
         — А като излежа наказанието си?
         — Ще излезеш от затвора и ще работиш като всички други.
         — А тук, като изляза от затвора, трябва пак да хващам стария занаят, да пребърквам джобовете на хората из трамваите. Трябва да крада, за да ям.
         — Защо не си изкарваш хляба с честен труд?
         — С честен труд ли? — чуди се криминалният. — Къде е честният труд у нас? Безработицата е ужасно нещо! И после, кой ще даде работа на един бивш затворник? Всеки бяга от нас като от чума. Досега три пъти съм лежал в затвора и колко пъти ще лежа още, не зная. Последния път срокът ми изтече посред зима. Идва ключарят и казва да си събера парцалите. Помолих да ме оставят в затвора, докато мине зимата — отказаха. Но аз се опънах, стигнах чак до директора. „Измитай се оттук! — казва. — Колкото по-бързо, толкова по-добре за тебе.“ „Никак не е по-добре — възразявам. — Оставете ме тук поне още един месец, докато се стопи снегът.“ „Не може — казва. — Законът не позволява.“ „Добре — казвам, — доскоро виждане!“ И наистина след една седмица отново влязох в затвора. Това поне е лесно.
         Слънцето клони към залез. Небето почервенява, сетне става виолетово. Студентът хвърля трохи на врабчетата. Отивам при него и го питам:
         — Много ли те биха?
         — Нали виждаш…
         — Какво искат от тебе?
         — Да издам организаторите на студентската акция. „Посочи ни ги — казват, — веднага ще те освободим.“ „Не съм предател“ — отговарям. Почнаха да ме бият. Аз само пъшкам без глас, а те се ядосват и още по-силно удрят. Но и аз зная какво да правя. Отпущам си тялото, гуменият бич потъва в месата ми и отскача като топка. Опитай и ще видиш, че по-малко боли — смее се той. — Всичко е в навика. Като претръпнеш веднъж, не усещаш ударите.
         — Мислиш ли, че щяха да те освободят, ако беше издал другарите си?
         — За наивен ли ме смяташ? Ако им посоча двама, аз ще бъда третият. По-добре да съм сам, да ми е чиста съвестта.
         Студентът млъква. Мълчи и криминалният, облегнат до стената.
         Мръква се, а врабчетата все още подскачат по заледения покрив. Но изведнъж черната топка отново прелетя над тях и те шумно изчезнаха в тъмната бездна на двора.
         — Проклет гарван! — ядосва се студентът.
         — Ей, ти! — извиква някой зад нас.
         Обърнах се — черният стражар беше се изправил до вратата и ме сочеше с пръст…


         Здравко Сребров
         Щъркелът

         Когато бях малко момче и ходех бос от май до есента, а косата ми руса и гъста се свличаше на светли кичури по врата и над сколуфите, живеехме през лятото на село.
         Бяха най-хубавите ми лета, които никога не се повториха. За тях, за тия лета на село, бих могъл да разказвам ненаситно — цял живот. И пак всичко не бих могъл да ви разкажа.
         От птиците, които гостуваха на нашия двор, обикнах най-много щъркелите. Те идваха всяка пролет от горещите южни земи. И кацаха на нашия орех — в дъното на градината. А тя беше голяма — цял свят от овощни дървета! В края й имаше зид от речни камъни, зад които почваха чужди дворове. По-нататък бе улицата — тя водеше към реката.
         Щъркелите си правеха гнездо на най-високите клони на ореха ни. Оттам те виждаха всичко: гърбавия дървен мост от единия до другия бряг на реката; бързеите, плискавиците, по които се плъзгаха кленчета; малките вирове, където под нависналите листа на репея се криеха жабешките семейства, а в горещите дни пладнуваха биволи. Където се къпехме голи от пладне до залез с тела, обгорели от слънце, с роса по клепките, косите и веждите — зъзнейки от прегръдките на крайречния вятър.
         В градината ни имаше всякакви птици, но те не си правеха гнезда по дърветата. Страхуваха се от хората. Най-чудната птица от тях бе авлигата. Аз никога не успях да я видя кацнала на клон, но често в бистрите утрини чувах гласа й навътре в градината. Обикновено след дъжд. Гласът й се отцеждаше звънко с капките на дъжда.
         Това бе птица магьосница. Преди да я доближа, авлигата излиташе като изстреляно златно кълбо, политнала стрела, а може би — опашата звезда. Бляскаше и се губеше все по-далеч в зелените клони — по-бърза и по-тайнствена от светкавица.
         Само щъркелите не се страхуваха от хората. Гнездото им, заклещено в едрите клони на ореха, бе от сухи пръчици и клечетак, може би застлано с мека орехова шума, със сламки и мъх.
         До него не се и опитвах да стигна. Сутрин, когато слънцето се провираше през клоните на листата в отворения прозорец, аз се събуждах от звучното тракане от върха на ореха. То изпълваше целия двор. Това бяха нашите щъркели!
         Скачах с несдържана радост, бях ги очаквал още от студените мартенски дни, с простата мартеничка на лявата китка, усукана от бял и червен конец. Заставах пред железните пречки до прозореца. Бяха там, на ореха, двете големи птици. Изправени сред гнездото — мъжкият и женската. Те извиваха белите си шии към гърба, навеждаха и издигаха главите си и тракаха с грамадните си клюнове. От край до край заливани с пресните бели и розови блясъци на утрото.
         Щъркелите бяха най-драгите ни гости в градината. Големият орех до зида бе за тях любимият им роден дом.
         Те излитаха ниско над дърветата. Чувах шума от крилете им. Издигаха се високо. Завиваха. Отлитаха към реката.
         Когато женската лежеше с дни над яйцата, мъжкият отлиташе и долиташе сам. Бавно се спускаше над гнездото, с отпуснати дълги нозе и леко обърнати нагоре грамадни криле, полюшван от вятъра. По-късно, когато излюпените малки щъркелчета почваха да се изправят на тънките си крака, двата щъркела заедно излитаха и се връщаха на големия орех, посрещани с меки писъци от изгладнелите птиченца. Щъркелчетата се люлееха и трепереха под крилете на майката, а мъжкият, изправен настрана в сребърна дреха, насочваше нагоре клюна си като копие, по което се стичаше вълшебната мараня на летния ден.
         В ония години, хиляди пъти на ден се катерех по дърветата. На всяко дърво в градината познавах клоните, всеки чеп, чатал, цвета, мириса, формите на листата, жилавината на ствола, плода. По черницата над чардака се промъквах, през меката й шума, на покрива със затоплените от лятото плочи. Катерех се и скачах отвисоко в меката трева. Но никога не се покатерих на ореха. Нито се свирах в усойната му, остро дъхава сянка — близо към гнездото на щъркелите.
         Това не беше страх, а уважение към тия чудни, грамадни, умни птици, към техния дом и техния свят. По-скъпи от гости, донесли в двора ни тайната на далечни, непознати земи. Големи, бели, приказни същества. Сякаш по-силни, по-умни и по-добри от нас. Царствени птици, които от нищо и от никого не се страхуват и на никого не причиняват зло.
         Така ги виждах тогава.
         Но случи се нещо, което смути сърцето ми.
         Знаех още от детски години с какво се хранят щъркелите. Малките скокливи животинчета — земноводните жаби — са, открай свят, любимата им храна. С жабите често имахме работа в ония дни на селското лято. Те скачаха изневиделица от брега във водата, когато отивахме да се къпем. Отскачаха ненадейно изпод краката ни, когато нагазвахме в мочурищата. Понякога се опитвахме да ги ловим. Гнусяхме се от грозотата им, от облещените им глави и студената лигава кожа. Замеряхме ги с камъни. Бяхме техни врагове, не по-малко от щъркелите.
         Това, което ще ви разкажа по-долу, се случи много по-късно. Момчешките години си бяха отдавна отишли. Бях вече голям. Не ходех бос. Косите ми, макар гъсти още, бяха изгубили светлия блясък на детинството. А градината с щъркелите бе останала само в спомените…
         Минавах един ден покрай широко мочурище, осеяно с блатни треви, с острика. Ливадите сияеха в зелени отблясъци от летния ден, с разсипано злато от цветовете на лютичето. Вглеждах се в далечната верига на планините. Изведнъж, недалеч от ливадите, забелязах бялата красива снага на любимия ми приятел от детинство. Той крачеше както винаги със спокойни, внимателни крачки. Поклащаше главата си с клюн, устремен към тревите. Не беше трудно да се отгатне целта на разходката му. Очевидно, тук имаше жаби.
         Спрях се от любопитство, а може би от събудена стара обич към красивата и мъдра птица. Радвах се на грацията, на достойнството в походката й.
         Внезапно, след като се наведе бързо със заострения си клюн към тревите, щъркелът високо повдигна главата си. Застана за миг неподвижно. Забелязах веднага: в клюна на птицата с разперени крачета се мъдреше зеленикава жаба. Вгледах се донякъде учуден от действието на птицата. Щъркелът не поглъщаше плячката си. Държеше я високо в клюна, сякаш й се наслаждаваше. В следния миг той се наведе и… пусна жертвата си в тревата. Преди да разбера намеренията му, остро изправи главата си и с голяма сила, светкавично удари с клюн оставената под него жаба. Изтръпнах. Това беше сякаш удар с нож, с изострена кама в ръката на убиец…
         Птицата захапа плячката си с върха на човката и я издигна отново високо. Задържа я за миг. Крачката на жабата се движеха. Тя беше жива! Отново щъркелът се наведе, пусна в тревата нещастното животинче и със същата жестока сила удари жертвата си. И пак я издигна високо… Очевидно, той я наблюдаваше! Но крачетата на жабата още потреперваха.
         Изненадан, продължих да следя жестокото занимание на щъркела. Още два или три пъти птицата оставяше жабата на земята, „хакваше“ я с „ножа“ си, докато най-сетне се убеди, че тя е мъртва. После щъркелът изпъна напред шията си, бяла и грациозна като шия на лебед, пое с долната част на клюна си жабата и като вдигна глава, с няколко свивания на гръкляна нагълта жертвата си.
         Миг след това задоволената птица разпери криле, изтича с леки скокове на дългите си крака и със силен замах на крилете си се плъзна в бяла дъга плавно над мочурището.
         Останах сам в дългия летен ден и… сякаш изгубил нещо голямо и скъпо в себе си. Когато вече, малко приведен, поех по пътеката между златнозелените цветчета на лютичетата и гъстите туфи на остриката, разбрах:
         В оня час, заедно с отлетялата голяма и бяла птица, методично погълнала плячката си, отлиташе завинаги неповторимият, чист и наивен свят на детинството… С него — и любовта ми към птицата.


         Здравко Сребров
         Улицата на моето детство

         Не за себе си искам да ви разкажа, но за един малък град, за хората му от онова време — тия, които срещах, от които се боях и на които се учудвах. И не за всички хора на този град ще ви разказвам. Градът беше малък наистина, но хората му бяха много и различни. Няма да ви разказвам и за големите и видни хора, тях аз не ги познавах отблизо, понякога ги срещах на улицата, но те ми се виждаха чужди, като нови дрехи в дрехарницата, които никога не съм обличал и няма да облека.
         Не всички от моите познати в градчето бяха възрастни, мнозина бяха момчета — сигурно с година, с две, с пет по-големи от мене. Но тогава само една година значеше много. А да бъде някой пет години по-голям от тебе, о, това беше вече не само много нещо, но то бе някак толкова страшно, че аз дори не можех и да помисля някога да имам тази сила, която притежаваха по-големите от мене.
         Аз знаех, че има стари хора — виждах ги около мен, — тия стари хора винаги са били стари. Това беше хубаво. Аз обичах старите хора. С тях винаги ми беше по-добре. А за себе си мислех, че винаги ще бъда по-малък от другите, винаги ще ходя бос, с къси панталони и ожулен нос от слънцето — лятно време, — със същите вехти обувки, все скъсани и нагизнали от влага, с дупки, в които гвачеше калта — през зимата.
         Не знаех хубав ли е светът — струваше ми се, че е хубав макар че зимно време не ходех с балтон и надвечер, когато вървях по тесните улици покрай мътно светещите прозорци виждах се със свити от студ рамене, с безкръвно лице и с кожа, настръхнала като на кокошка.
         Но аз ви обещах да не говоря за себе си. Да ви разкажа за тия, които срещах в малкия град, от които се боях и които познавах.

         * * *

         Имаше тогава в градчето един… дядо Русьо. Така го наричаха връстниците му. Разбира се, той не беше нито стар, нито това беше името му. Тогава така кръщаваха хората: ако някой се казваше Илия, а беше източен, с дълги крака, защо ще му викат Илия, слагаха му един прякор… Лелляка и това име му оставаше завинаги.
         Колко беше по-голям тогава дядо Русьо от мене? Може би с две години, може би — пет. Момчетата, които се бояха от него, тихо го наричаха помежду си Крастата. А Краста открито го наричаше друг един като него, не знам дали бяха приятели, или само еднакво се бояха един от друг, или еднакво не се бояха. Този друг се казваше Скарата.
         За тия двамата ще ви разкажа сега.
         Дядо Русьо беше мургав, с малки зли очи, които примижаваха, и когато говореше, като че заекваше. Струваше ми се, че е много лош: той пиеше, пушеше, псуваше и биеше де кого свари, а беше ужасно, ако някой по някакъв начин му свалеше калпака. Това, което той носеше на главата си, не беше всъщност калпак. Шапката на дядо Русьо бе една закирливена, проскубана капица с дупка отгоре, през която се подаваха по няколко нечисти черни косъма. Страшно бе да свалиш калпака на дядо Русьо или да му кажеш в очите Краста…
         Един път имаше битка между нашата и една съседна махала. По онова време по нашите улици всеки ден ставаха битки с камъни, които пищяха във въздуха, скачаха по калдъръма, удряха се и къртеха бялата мазилка на дуварите или с трясък счупваха някой нисък прозорец.
         Никой не пречеше на нашите махленски битки. Малките банди нахлуваха с джобове, надути от камъни, чуваха се остри свирки, събираха се от малките портички запалени момчета — очите им светеха, зъбите им побляскваха на залеза и почваше неумолимата битка, която не свършваше, докато някой не отвлечеше „червения пешкир“ — не си отидеше с пукната глава. Ако ми се разрови косата, която още имам на главата си, все ще се открият някои белези от тия наши някогашни битки. В такава една битка един камък, молуз го наричахме тогава, „светна“ дядо Русьо по главата. Стана нещо страшно, нещо, което никой не можеше да допусне. Калпакът на дядо Русьо се обърна и отхвърча на улицата.
         Оголи се една глава — с косми, черни и сплъстени, само над сколуфите и на тила, а горе едно малко теме със струпеи — това беше главата на дядо Русьо.
         — Крастата, Крастата! — завикаха някои от чуждите махленци.
         Дядо Русьо, бесен от гняв, бързо измъкна един кол от стобора на близката градина и полетя като светкавица към вражеската момчешка банда. Аз зажумях, чух писъци, ръмжене и викове — когато отворих очите си, дядо Русьо спокойно отнасяше на рамо кола си по очистеното от всякакъв враг поле на битката. Като ме забеляза, че стоя втрещен на улицата, той се доближи до мене, плесна ми една суха плесница и проговори с дрезгав глас:
         — Ха, копеле, обирай си крушите — да ти видя гърба!…
         Така аз разбрах откъде идеше силата на този човек — той беше келяв, както тогава се наричаше тази срамна болест на главата, оттам идваше и страхът, и ужасът от този човек: той отмъщаваше на всички за това, с което го беше наказала сиромашията.
         Да го срещна на улицата, когато съм сам — това беше по-страшно, отколкото да срещна вълк. Усещах, че сърцето ми замираше, дядо Русьо ме поглеждаше с малките си сини очи, в които се мътеше някакво зверче, усмихваше се ехидно, зъбите му бяха счупени и почернели, усмивката му бе като ухапване от куче.
         — Ха, ти ли си… дето не знаеш да псуваш? — чувах в уплаха ехидния му дрезгав глас. — Имаш ли пари? Хляб имаш ли?…
         Ако имах нещо ценно, разтреперан, веднага му го подавах. Това беше данък на силния — този данък всеки го е плащал, плащах го и аз редовно. Пари рядко имах. Някой орех или комат хляб издуваше дочените ми гащи — споделях ги с дядо Русьо, без да промълвя нито дума. Като вземеше плячката, дядо Русьо без видимо усилие ме ритваше отзад, изпсуваше ме и ме връщаше от пътя.
         Това беше законно в момчешките нрави на ония времена — да ти попречат да си свършиш работата, — ако те срещнат някъде, едва ще стигнеш по прекия път, закъдето си тръгнал, да ти вземат шапката и да я хвърлят на някой покрив…
         Кой беше дядо Русьо, кое беше семейството му? Къде живееше, ходил ли бе на училище и как бе истинското му име? Не знаех. Къде е изчезнал той по-късно? Може би във войната някоя яростна битка бе бутнала капицата му и бе турила край на този човешки живот.

         * * *

         Скарата — сигурно го познава някой — беше друг образ от малкия град. Той беше широкоплещест, с издути мускулести гърди, с голяма четвъртита глава. Очите му бяха сиви или пъстри като на някакво животно от джунглите. Погледът му всяваше ужас — толкова жестока сила се съдържаше в него. Скарата ходеше без шапка и с някакво тясно оръфано палто, което оставяше открити гърдите му — явно не беше кроено за него. Той се движеше като господар — тежко` ти, ако му се мернеш на пътя!
         Един път му се мярнах на улицата, която ме отвеждаше към реката.
         Аз не свирех на цигулка, но лъкът от цигулката на моя баща ме привличаше с тънкото си стройно тяло, с лъскавата тъмна полировка и гъделичкащите косми с дъха на колофон. Малкият кокален винт галеше пръстите ми, опъвах и разпъвах лъка — с тази обич към нещата, позната само на детската ръка. Смятах лъка за скъпа вещ, бях го извадил тайно от калъфа на цигулката. В зеленото сукно лежеше цигулката като малко чудо, в нея се таяха дивните звуци, които бях слушал неведнъж в ранните си години.
         Цигулката не смеех да пипна — с такава почит гледах това тайнствено съкровище в калъфа, но лъкът, който ми напомняше хубав камшик, изкуси сърцето ми и аз реших да мина гордо през махалата с него — да се похваля със скъпата вещ, която тайно обладавах като наследство от баща си. Предвкусвах със сладост завистливия шепот на приятелите си, виждах как се навеждат главите над лъка, гледах бляскавите очи…
         Носех лъка по нашата улица и си подсвирвах, беше ми леко, готов бях да се затичам, но лъкът ме караше да вървя с достойнство, като скрито се оглеждах откъде ще изскочи някой мой другар или съмахленец, за да споделя гордостта си, да се похваля.
         На ъгъла на улицата, дето се движех, имаше стар зид, измазан с глина. До зида беше направена пейка, където вечер ние се събирахме, разказвахме си стари народни приказки, а когато валеше дъжд, се подслонявахме под широкия свод на вратата и пеехме унесено под дъжда „Жив е той, жив е…“
         Достигнах зида и минах по пейката, огледах отвисоко улицата и… внезапно скочих на калдъръма със замряло сърце.
         Отсреща по улицата бавно, с походка на тигър, идваше срещу ми Скарата.
         Не знам да съм изпитвал по-голям ужас в ония години от ужаса пред тази среща. Вцепенен, с бързи удари на сърцето аз тръгнах насреща му, като дори не направих опит да прикрия лъка. Скарата ме гледаше с ледените си очи. Едната му ръка стоеше зад гърба.
         Той се спря пред мене, ужасе`н се спрях и аз. Без да каже нито дума, той помръдна двата си пръста към лъка, кимна с глава с израз, като че ми бе поръчал да му го донеса. Изтръпнал, като насън протегнах ръка — не знам дали тя трепереше, — лъкът от моята мина в неговата десница. След миг само Скарата се отдалечи с бавната си походка, а аз стоях насред улицата и глупаво гледах със сухи очи към равния му гръб.
         Откъсна ли се нещо от сърцето ми, но аз почувствувах такава свирепа омраза към този човек, че почнах да мечтая за геройски подвиг, в който ще победя Скарата.
         Усети ли той тази зловеща злина, насочена към гърба му, но Скарата се обърна, погледът му беше леден, сякаш с него само той ме убиваше. Изтръпнал, аз изоставих мечтите си и с пъргавина, достойна за младите ми крака, напуснах трагичното място на улицата.

         * * *

         Един път дядо Русьо и Скарата се сбиха. С един удар Скарата събори противника си на земята. С квичене, в което се съдържаше дива ярост, дядо Русьо скочи от праха, където се бе овърдалял, и внезапно в ръката му блесна нож… Скарата стоеше прав пред него, малко блед, но навъсен, очите му гледаха с мътна студенина.
         — Убит е, който не ми даде ножа!… — глухо изръмжа Скарата, като направи слабо движение към дядо Русьо.
         Дядо Русьо, сякаш уплашен повече за ножа си, отколкото за себе си, бързо го тикна в джеба на гащите си, цвъкна с език през зъбите си, усмихна се с ехидна усмивка и проговори с дрезгавия си глас, след като изпсува:
         — Дай един фас, Скара, ако си ми приятел… Защо ме удари, а?… Дето ме удари… — И той изпсува пак. — Ще дойде голям ден, малка питка…
         От челюстите на Скарата излезе нещо като усмивка:
         — Бих те — да ми имаш страха!…
         И той извади една угарка, запали я, смукна от нея, като я поддържаше с два пръста отдолу, и подаде на дядо Русьо. Мръсната смачкана угарка залепна на устните между счупените зъби на дядо Русьо, той тикна калпака си малко назад, подигна с лакти гащите си, стегнати с кожен каиш, сякаш се чешеше, и без да погледне свидетелите на поражението си, отнесе кирливата си фигура към завоя на уличката.

         * * *

         Много по-късно: след двадесет, а може би след тридесет години, аз чух за Скарата, че бил убит в схватка с партизани.
         Този ужасен човек с необикновена сила и животинска жестокост е бил дълго време старши стражар. В потеря срещу партизаните от околността на градчето, в горите, той е срещнал за първи път сила, по-голяма от неговата.
         Защото — както се казва между народа — няма в света хубост, която да не бъде засенчена от по-голяма хубост, и сила, която да не бъде надмината. Толкова повече силата на лошите хора, за които винаги най-сетне се е намирала по-крепка и сурова десница да им превие завинаги врата.


         Ангел Каралийчев
         Земята на българите

         Ти идеш от дълбочината на вековете, от потъмнелите страници на историята се усмихват твоите бездънни очи. Косата ти е прошарена от среброто на времената, нозете ти са боси, а петите — напукани. Наместо гердан от златици, ти носиш една вехта бакърена пара, нанизана на конопена връв, отколе изкопана от разрушена старинна твърдина.
         Наместо белези от златни гривни, по ръцете ти личат следи от вековни вериги. А над мокрите очи на твоето високо чело има едно черно кръстче, горено с огън.
         Ти си девойка с чисто сърце, ти си майка, която е откърмила милиони синове.
         Откога са мокри тия тъмни и дълбоки очи? От оня ли ден, когато ти вървеше през пожълтелите папрати, под кестените на Беласица и бързаше да допреш устни до челата на ослепените Самуилови войници? Мъжественият цар посрещна своите войници и щом съзря скръбната върволица от слепци, люшна се и падна мъртъв на земята. Тогава ли се наляха очите ти? Или в оня ден, когато палачът на Челеби Сюлеймана надигна ятагана, за да отсече главата на светия старец Евтимия, и ръката му остана вкаменена?
         Една вечер пропищя куршум в стария Балкан и прониза челото на твоя най-вдъхновен син. Ти дълго стоя наведена над него, опряла ухо до сърцето му. И когато заглъхна последният удар на светата камбана, една сълза излезна от дясното ти око и капна. Беше тъмно. Додето падне, сълзата грейна в нощта като вощеница — запалена от майчина ръка. В тая сълза имаше отблясък от далечни светкавици. В нея трепнаха езиците на ония гибелни огньове, които превърнаха в пепел книгите в библиотеката на „Свети Петър и Павел“. В тая сълза имаше светлина от кандилото на атонския монах, искри от кладата на Петлешкова и разбунтуваните средногорски села.
         Колко пъти съм те срещал по нивите! Ти спохождаш орачите. Милваш с длан потните чела на воловците, които затъват до колене в чернозема на Тракия и пъшкат над Дунавската равнина. Ти стриваш в шепата си първия узрял житен клас и хвърляш зърното на божите птички. Ти береш цвете в момините градинки, за да накитиш житните купни. Когато вълкът грабне майката овца — ти кърмиш сиротното агънце и му нижеш гердан от мънистени зърна. А когато птичето падне от гнездото, грабнато от вятъра, намокрено от хладния нощен дъжд, ти го прибираш в пазвата си, за да го затоплиш до сърцето си.
         Аз чувам как тупти твоето топло сърце в тъжните народни песни. Песен на чучулига, която трепти при залеза, песен на кавал, който гука по седенките, е твоят глас.
         Ти ме научи да спя на голата земя, по стърнищата. Твоята пръст е раждала хляба на моите деди. Ти ме научи да квася в студения кладенец коравия залък на нашето време, за да омекне.
         В твоите влажни недра спят дълбоко мили покойници. Донякога ти ще поиш със сок корените на младото дърво, което ще полюшва клони над заспалите вечен сън и ще ражда плод за новите поколения.
         Земя на българите, родино моя, на колене стоя пред теб и целувам твоята корава, невидима десница!


         Ангел Каралийчев
         Дядо Божиловата надежда

         Навън виелицата, гребеше сняг, затрупваше заспалото мирно село и виеше като бясно куче — тъжно и проточено. Под нейния напор клоните на дърветата пращяха.
         — А ставай да си ходиш! Среднощ мина. Тук не е хан. Седнал си до печката, разположил си се като някой бей и не ти иде на ума, че трябва да си вървиш.
         — Чакай, Пъшо, остави ме да си понатопля още мъничко ръцете. Студено ми е.
         Дядо Божил протегна към отвореното гърло на печката, където нямаше живи въглени, а само топла пепел, двете свои старешки ръце и взе да трепери целият.
         Пъшо открехна вратата на кръчмата.
         — Малее, каква виелица е завила! Сипе, сипе. Един човешки бой сняг ще натрупа. Дядо Божиле, тази нощ в твоята градина, нали нямаш плет като света, вълците ще играят на прескочи магаре. Кога ги усетиш, да вземеш една главня и да излезеш насреща им. Пет пари да не даваш — вълкът бяга от огън като дявол от тамян.
         — Де огън в моята къща, синко. За цяр да търсиш, няма да намериш съчица под стряхата. Нямам дръвца, Пъшоо, нямам!
         — И няма да имаш съчица, додето ходиш с този ум. Абе ти си станал чуден човек! Защо не го продадеш? Парички ще ти начетат хората.
         — Мило ми е — рече дядо Божил.
         — Дрън, дрън-ярина!. Мило ти било. Стар човек си, деветдесет лазарника мъкнеш на гърба си, а приказваш като вчерашно дете. Толкова твои хора лежат сега затрупани в гробищата — тях как можа да прежалиш, а туй нищо и никакво не можеш. Защо ти е? На оня свят ли ще го носиш? Да не мислиш, че в гроба ще ти стане по-топло? Я гледай каква страшна виелица е забучала. Иди го продай утре в Оряховица. Там в чаршията има един златарин. Той купува тъкмо тези работи. Много е богат. Да го стиснеш за гушата — жълтици ще падат от устата му. Като му го дадеш, ще напълни калпака ти с пари. Че да тръгнеш по пазара, че да си купиш един хубав кожух, че да си вземеш едни хубави ботуши с два пръста гьон — да не ти мокри снегът краката. Я се погледни! Тръгнал си със свински цървули, пробити отдоле, и навои нямаш, ами си увил краката си с две скъсани дрипи. Че остави цървулите, ами де ти ризата? Месата ти се виждат под антерията. Срамота е да ходиш гол. Послушай ме, па си гледай животеца. Зле ли ще ти бъде?
         — Добре де, всичкото, дето го приказваш, хубаво, ами ако тръгна сега, как ще стигна в този сняг до Оряховица?
         — По железницата. Нали затуй са направили хората железница.
         — Отде ще намеря пари за из път? Кой е луд да ме по качи без пари на машината.
         — Лесна работа. Аз ще ти дам, стига да се решиш. Ще ти заема двайсет и пет лева. Защо да не ти дам? Ти си човек, дето не ламти по чуждото. Когато се върнеш, ще ми ги дадеш. За насам пари не ти трябват — кесията ти ще набъбне.
         Дядо Божил стана. Огъна се в антерията, закърпена и на лактите с парчета от чувал, и тръгна да си ходи.
         — Е, как е? — изпроводи го Пъшо до вратата. — Утре, ако сме живи и здрави — на път, а?
         — Ще си помисля тази нощ, че утре пак ще се видим. И него като дам, какво ще ми остане на този свят.
         Виелицата погълна, прегърбения, свит от студ старец, а Пъшо заключи вратата, подпря я с брадвата, духна свещта и се прибра в топлата стая при челядта си.
         Дълго време дядо Божил се блъска в снежната буря, додето стигне в къщи. Като влезе, отърси снега от дрехите си, протегна ръка в тъмнината, пристъпи и седна под камината да си помисли. Заклюма над студеното огнище. Душата му се върна в миналото. Прехвърли хълма на годините и слезе в едно далечно село, над което грееше червена месечина и духаше топъл есенен вятър. Тръгна старецът по една улица, упъти се към мегдана и когато стигна, спря онемял. Напреде му мигом израсна една бесилка от дялани четвъртити дървета и на бесилката се люшна едър мъж с увиснали дълги мустаци и сива конопена риза. В краката на обесения стоеше търкулнат неговият чер калпак, а на калпака светеше златно лъвче.
         — Тате — прошепна глухо старецът и затрепера, — аз съм твоят Божил.
         И старецът се видя такъв, какъвто беше него ден.
         Едно босоножче, прескочило съседния градски плет, изправило се срещу обесения, впило очи към неговите и замръзнало от страх. С ужас детето почна да прегръща и целува краката на мъртвеца.
         — Тате, аз съм твоят Божил, обади ми се!
         Но мъртвият не се обади. Тогава детето уплашено се озърна, грабна калпака и се изгуби в пустата нощ…
         Сълзите задавиха дяда Божила. Той ги избърса с ръкав и утихна. Отвън вятърът налягаше вехтата къща и надуваше закнижените прозорци. Над селото се носеха писъци и вой. Сякаш някой викаше за помощ, сякаш биеше някъде камбана…
         На другия ден, когато се пробуди и погледна през прозореца, видя сняг до гърди. Не се шегува зимата.
         — Ех, да имах кожух, едни ботуши и една кола дърва — въздъхна той, — да си наръшкам огъня, да си събуя ботушите, че да си постеля в къта под камината кожуха и да си полегна, малее! Огънят пращи! Искри светулкат нагоре в комина, пък аз стоя, гълтам топлинка и се протягам… Прав е Пъшо. Ще трябва да вървя днес. Ако не ида, може да обърне колата и да каже: няма хляб.
         Наистина бяха я наредили двамата — Пъшо ще му дава хляб, додето е жив, а когато умре — за Пъша ще остане къщата и разграденият двор. Ама де да го знаеш кучето: може да му хрумне друго и да рече: няма хляб!
         Тогава дядо Божил се реши, дигна се, отиде към килера, извади от пояса си ключа на раклата, отключи я, напипа го и пак затрепера…
         Пъшо му начете двайсет и пет лева за влака и на тръгване му рече:
         — Хем да не забравиш да си купиш един шал, вълнен, от меките, да има с какво да си загърнеш ушите. А на мене купи един вестник, да прочета новините. Душата ми взе да се стяга за новини. Не съм аз за туй диво село, ама тъй ми било писано.
         Къде пладне дядо Божил се изправи пред оряховската златарница, дълго отърся снега от цървулите си и нерешително почука на вратата. Посрещна го самият златарин, с широк златен ланец на корема и лъскави чепици, които скърцаха. По пръстите му блещукаха елмази.
         — Какво има? — попита златаринът.
         — Дойдох за малко да…
         — Защо си дошел? Да не би да купуваш армаган за Коледа?
         — Не ща. Имам за продан нещо.
         — Какво е?
         — Едно лъвче от старо време. Когато се бихме с турчина, то ми беше на калпака. Аз съм от четата на дяда Капитан Никола, дето го убиха при село Колиби. Ти знаеш ли, го? Капитан Никола — песен има за него, как ще да го не знаеш. От неговата чета съм. Байрака съм носил. Ако беше жив дели Пеню, лясковчанинът, можеше да го попиташ, той да ти разкаже за мене. От бунталъка ми е туй златно лъвче. Най-напред го е носил баща ми Иван Божилов, старият комита, дето го обесиха турците насред село. Ти трябва да си чувал за него. Той ми е баща. От него ми е туй лъвче.
         — Ами защо го продаваш? — попита златаринът.
         — От нужда, синко, от нямане. Голям сиромашлък ме е налегнал. Откак е паднал дълбокият сняг, огън не съм виждал на огнището си. Лани ме научиха да направя едно прошение до царя. Да му обадя кой е дядо Божил, аз де да му се оплача от немотията и да му пиша за лъвчето, дано ми отпусне някоя пенсийка.
         — Направи ли прошението?
         — Направих го зер, петнайсет лева ми взе адвокатинът за него.
         — Ами царят?
         — Нищо. Малко го е еня царят, че някой си дядо Божил от Опъка нямал риза на гърба си и сечал гвоздеи от студ.
         — Я дай да видя лъвчето!
         Старецът бръкна в пазвата си, извади една кърпа, развърза я полека и внимателно подаде на златарина едно жълто малко лъвче с почернели изкривени крака и пробито с гвоздей око.
         Златаринът го пое, сложи очилата си, погледна го от лице, обърна го от опакото, почука го с пръст и рече:
         — Имаш грешка, дядо.
         — Защо?
         — Не е златно туй лъвче, не е.
         — Как? — зина старецът.
         — Не е златно, казвам, тенеке е.
         — Що думаш? Може ли да бъде!
         — Не струва пукнато петаче. Хвърли го на боклука. Сбъркал си, дето си тръгнал чак от село да ми го носиш и да харчиш пари. От кое село беше ти?
         Дядо Божил нищо не отвърна. Попримига, пое лъвчето, завърза го пак в кърпата като нещо безкрайно скъпо, мушна кърпата в пазвата си и излезе.
         Златаринът се засмя подире му.
         — Защо не попита в село някой човек, дето е виждал злато през живота си, ами си тръгнал в тоя студ за града…
         На улицата бедният старец дълго стоя изправен, гледа високите снежни хълмове и мъка като порой течеше в душата му…
         Ей какво било. Туй лъвче, което му беше останало подир толкова гробове на близки хора, тази негова последна радост и надежда, не струва пукнато петаче. Тенеке било. Как тъй може лъвчето да бъде тенеке…
         И нали нямаше пари за назад да се върне с железницата, той тръгна пеша към Опъка. Когато излезе на открито поле и вървя донякъде, изведнъж пътят се свърши. Виелицата го беше заринала. Сега накъде да върви? Нагази старецът дълбоката пъртина, повървя малко, умори се и седна.
         Доде отпочине, лютата виелица емна хълмовете и го затрупа.


         Ангел Каралийчев
         Народен закрилник


         Водил бе Чавдар дружина
         тъкмо до двайсет години
         и страшен беше хайдутин
         за чорбаджии и турци;
         ала за клети сюрмаси
         крило бе Чавдар войвода.
         Христо Ботев


         Влакът беше пълен с войници отпускари, които отиваха на юг, към завоя на Черна и Каймакчалан, където черната жътва не спираше. Там синовете на българския народ гаснеха като мухи, разкъсани от снарядите, простреляни от куршумите на англо-френците, пометени от пристъпите на епидемиите и на глада. Ноември 1917 година. Повечето вагони бяха открити. По крайпътните дървета стояха омърлушени гарвани с мокри крила. Войниците, наблъскани като добитъци в товарните вагони, сгушени под платнищата, гледаха запустелия кър и мълчаливо се прощаваха с нивите, където посърнали невести хвърляха семена и невръстни деца натискаха ралата с немощните си ръце. Там, където спираше ешелонът, в надпревара към вагоните се втурваха по десетина задянати войници с раници. Те сякаш бързаха да отидат час по-скоро на огнената мелница, за да не изтърват реда си. Разплакани жени тичаха подире им и се спъваха, малки деца подсмърчаха и гледаха ококорени почернелите мъже, закърпените шинели, провесените от вратите надолу към колелата на вагоните подковани ботуши. Целият влак имаше само един вагон за пътници. Той беше определен за офицери и войнишкият ботуш нямаше право да влиза там.
         На една гаричка с липови дървета, от които капеше жълта шума, машинистът удари спирачката и вагоните се сблъскаха с грохот. От чакалнята изскочи един тежко натоварен войник и закуца мъчително към първия товарен вагон. Подире му объркана тепаше състарена млада жена с шарена престилка, черна забрадка, спуснати до кръста заплетени коси и хубави хлътнали разплакани очи. Тя мъкнеше две големи бели торбички, догоре натъпкани.
         — Има ли при вас едно местенце и за мене? — попита войникът ония, дето бяха седнали най-отпред — с провесените крака.
         — Няма, брате, къде си тръгнал с този куц крак? Бягай назад!
         — Абе бягай назад, ти казвам, там е празно!
         Войникът закуца бързо, колкото можеше. Невястата го сподиряше като сянка. Тя спираше пред всеки вагон и се молеше:
         — Защо не му сторите мъничко място? Той е куц. Вижте го какъв е. Ах, Божичко, ще остане!
         — Бягай назад в пътнишките! Едвам се влачиш! Ако те подгонят англичаните, като заек ще хвърчиш. По-бързо! — обади се бродяга с лула.
         Кондукторът даде сигнал за тръгване. Локомотивът изпищя. Жената почна да вика:
         — Тичай, Венко! Тичай!
         Раненият напрегна последните свои сили, повлече куция си крак и когато стъпи върху стъпалото на пътнишкия вагон, ешелонът се беше вече откъртил. Женицата с хлътналите очи дълго тича редом с вагона, докато му подаде торбичките. Тя не намери време дори да заплаче. Но щом последният вагон изтрещя покрай нея, сякаш я перна с желязна ръка по лицето, запъхтяната жена дигна престилката си към очите и се затресе.
         Войникът влезе в коридора, спря се до прозореца на първото купе и смъкна раницата от раменете си. Пусна я на земята, намести торбите до нея и погледна навън. Едри дъждовни капки замрежваха прозореца. Едвам се мержелееха нивите, които беше орал и жънал. Дърветата бягаха назад, сякаш му махаха с голи клони и викаха: сбогом! Буца заседна на гърлото му. Обърна се назад и погледна в купето. Там седеше само един човек — хубав млад мъж, с черна къдрава коса и брада като смола, големи блестящи очи. Цивилен.
         Щом очите на двамата се срещнаха, оня отвътре протегна ръка, отвори вратата на купето и викна:
         — Другарю, влез вътре, не стой в коридора, защото ще те сгазят.
         „Чуден човек — помисли си войникът, — вика ми «другарю»“ И помъкна торбите си вътре. Домакинът му помогна, додето се настани.
         — Видях те от прозореца — рече той, — зле куцаш. Защо не остана в болницата?
         — Изписаха ме. Място нямало. Докараха тежко ранени, а нас, по-здравите, ни изритаха.
         — Къде отиваш?
         — Тръгнал съм да гоня Михаля към Завоя на Черна. Как ще се завлека дотам с един крак, не знам.
         — Много нещо мъкнеш бе, брате!
         — Не е мое. Ротата ми, кажи-речи, е цялата нашенска. Щом сляза, всички ще почнат да ме гледат в ръцете. Гладни хора, какво да ги правиш. Армаганец дадоха женорята им. Хей, умира от глад в окопите нашият брат.
         — Нашият брат мре в окопите от глад, а управниците, обърнаха топа и срещу Русия. Малко им се видя един фронт…
         В този миг по коридора мина един военен с гола глава, златни пагони на раменете, очила, намръщен. Той погледна втренчено през прозореца и отмина, като забави крачките си.
         Войникът изтръпна: полковник!
         — Ей сегинка ще ме прегази като луда крава… — проговори той и докато изрече думите си, полковникът се обърна, дръпна гневно ръчката на вратата и викна:
         — Войник!
         Раненият скочи на крак и отдаде чест.
         — Аз, господин полковник!
         — Знаеш ли, че този вагон не е за тебе?
         — Тъй вярно, зная, господин полк…
         — Тогава що щеш тука?
         — Никъде нямаше място за мене, господин полковник!
         — Той е ранен и едвам се влачи, а вагоните са претъпкани. Тук има място, нека остане — намеси се цивилният.
         — Не е ваша работа! А ти ще очистиш вагона още на първата спирка. Веднага!
         — Слушам, господин полковник!
         И като затръшна вратата, полковникът закрачи към своето купе.
         Щом влакът намали хода си, войникът задяна пак раницата, смъкна торбичките си и рече с горчива усмивка:
         — Изгониха ме от рая. За тях ние не сме хора. Ако не изпълня заповедта му — поглеж, че ме изправил пред военен съд.
         Цивилният се дигна да му помогне, докато се настани в празната спирачка на съседния вагон. Ръцете му трепереха от възмущение.
         Когато влакът отново тръгна, полковникът се появи пак, да провери дали е изпълнена заповедта му. Тогава черноокият млад мъж се изправи срещу него и рече:
         — Господин полковник, това, което направихте, е недостойно!
         — Как? — извика полковникът.
         — Повтарям: вашата постъпка е недостойна. Изхвърлихте един ранен български войник, когато целият вагон е почти празен.
         — Знаете ли вие какво значи военен закон?
         — Освен вашите военни закони има и други, човешки закони, които очевидно вие не познавате. Този нещастен куц войник е жертва на вашите безумия: наместо да засее нивата си или поне да остане, в болницата, докато зарасне раната му, той отново бърза за фронта, а вие не му позволявате да прекара няколко часа на топло и сухо. Изблъскахте го!
         — Кой сте вие, господине, дето си позволявате да ми говорите с такъв език?
         — Аз съм народен представител.
         — Как се казвате?
         — Казвам се Георги Димитров, от партията на тесните социалисти.
         — Къде отивате?
         — Не съм длъжен да ви докладвам.
         — Вие сте тръгнал да бунтувате войниците. Но ще ви науча аз вас!
         — Вие не можете да ме научите, защото нищо не знаете, но оня, когото изтласкахте, няма да ви забрави никога!
         От околните купета подадоха главите си няколко души офицери. Полковникът се обърна изведнъж и зачервен като рак закрачи свирепо в коридора.
         В този вагон, който пътуваше към Южния фронт през 1917 година, се срещнаха трима души. Единият — вдъхновител на ония, които според думите на Антон Страшимиров по-късно щяха да „колят своя народ тъй, както турчин не го е клал“, другият — орач и работник, баща на момчетата, които след четвърт век щяха да поемат с оръжие в ръка хайдушката пътека на Ботев и Левски в Балкана, а третият — един от най-големите мъже на нашата епоха, неустрашимият борец за правда и за комунизъм. През този дъждовен ден той отиваше на Южния фронт да разкаже на българските войници за първите светкавици на Великата руска октомврийска революция и който за току-що разказаното застъпничество беше осъден на три години затвор.
         Навън валеше ноемврийски дъжд! Вагоните се блъскаха като стадо овце, насметени от зъл овчар.


         Ангел Каралийчев
         Под вековните буки

         — Този е, моето момче, Зли дол — рече дядо. — Гледай го каква е провалия. Голямата битка стана в равнината. Народните врагове изкараха срещу нас оръдия. Картечниците им чаткаха като градушка, а пък ние се биехме, кажи-речи, с голи ръце.
         — А бе, дядо — попитах аз, — вие пушки нямахте ли?
         — Имахме, но малко бяха. От селата се сринаха въстаници без оръжи. Награбили, кой каквото намерил: мотики, брадви, коси, тояги. Имахме само една картечница. С нея шареше Спиро, залегнал в една трапчинка. Когато враговете ни обкръжиха и ни притиснаха здравата, доде заповед да се изтеглим през Зли дол. Инак щяха да ни избият до крак.
         — Ами оная висока канара, която се е надвесила над завоя, тя пък каква е?
         — Тя носи името Еленов камък. Старите хора разказват, че във време оно глутница вълци подгонили горе в планината един елен. Еленът се спуснал по снега право към канарата, а вълците — подире му. Върху най-горния камък уплашеният елен се спрял само за миг, надникнал надоле, сетне се обърнал назад, погледнал глутницата и се хвърлил, но не паднал в провалията, ами я прескочил, прехвърлил като птичка крилата. Тупнал на отвъдния бряг и отървал кожата.
         — А вълците?
         — Вълците се нахвърлили слепешката един след друг подире му в дълбокия каменен дол и си изпотрошили кокалите. Не зная дали еленът се е спасил, но Матейчо отиде. Нашите вълци му изядоха главата. Ей там, под ония вековни буки, е гробът му. Виждаш ли големия гранитен камък в папратите?
         — Виждам го.
         — Той сега е надгробен паметник, а преди двадесет и пет години се намираше тъкмо на завоя, под Еленовата канара. Зад него оставихме Матейча с картечницата… Ела само да идем до гроба.
         Отбихме се от пътя. Слязохме в дълбокия дол, пресякохме планинския поток, изкачихме се пълзешком на отсрещния бряг. Тръгнахме между дърветата. Зелените папрати бяха високи до пояс. По една бяла отъпкана пътечка стигнахме ръбестия камък. Върху него имаше издълбана петолъчна звезда. Под звездата надпис:
M      frame
         МАТЕЙ ГЕРДАНОВ
         12 годишен,
         убит за народната свобода
         на 22. IX. 1923 година

         До камъка — венец от незабравки, здравец и бръшлян. Наоколо беше много тихо. Нито един лист не трепваше над главите ни. Гората немееше.
         Дядо сне шапката си и заговори плахо, сякаш се боеше да не събуди заспалото момче под камъка:
         — Тук почива Матейчо, нашият спасител, синът на ковача Гердан от Славяново. Момче на място беше. Сърцато. Когато пристигна заповед да се изтеглим, командирът на дружината извика:
         — Ако ония зверове ни настигнат в Зли дол, нашата е свършена. Тук трябва да остане Спиро с картечницата и да ги задържи, докато дружината стигне до голямата гора. Намерете Спира картечаря. Къде е Спиро?
         — Убиха го, другарю командир! — обади се един въстаник.
         Командирът прехапа устни:
         — Няма ли между вас друг, който може да стреля с картечница?
         Всички мълчаха.
         — А бе няма ли между вас картечар? — попита командирът.
         — Има! — чу се едно звънливо гласче и пред командира излезе Матейчо. Всички обърнаха очи към него. Още го виждам — ей такова едно момче, също като тебе. Косицата му — сламена, ризката — конопена, а гащичките му — до коленете. Не бяхме забелязали кога се е намъкнало в дружината. Щом го зърна още през първия ден на въстанието, командирът му заповяда веднага да си върви в къщи, но сетне го задържа, когато узна, че е син на Гердана, хубавия народен човек, който гниеше в тъмницата.
         — Кой те научи да стреляш с картечница? — попита командирът.
         — Моят баща. В нашата ковачница лани донесоха една развалена картечница. Ние с татя я поправихме тайно и ходихме три пъти да я изпитваме в гората. Тогава хванаха баща ми и го затвориха. Аз мога да стрелям като чичо Спиро. И бомби мога да хвърлям.
         — Щом като можеш, залягай зад оня камък, дето е на завоя! Ще държиш враговете тука, докато отрядът отмине далеко. А сетне — бягай в гората!
         Наместихме му картечницата зад камъка, дадохме му цяло сандъче с патрони, три бомби одринки и го оставихме. Втурнахме се по завоите на Зли дол. По едно време чухме как затрака Матейчовата картечница и си рекохме:
         — Сега враговете са пред Еленов камък. Матейчо им праща много здраве с картечницата.
         И какво стана по-нататък? По-късно един тукашен козар, който бил скрит в шубраците през време на битката, ми разказа:
         — Залегна онова момче зад камъка и щом се зададоха първите вражи редици, почна да пердаши. Затрака с картечницата. Покоси първите, удари и вторите. Другите се стъписаха. Едно офицерче измъкна сабята си, размаха я и връхлетя към камъка, но картечницата събори и него. Не зная колко бяха на брой, но равнината гъмжеше от войници и стражари. А то нищо и никакъв човек ги закова на място до един. Цял час ги мъчи. Въстаническата дружина се беше вече измъкнала от Зли дол. По едно време към камъка забучаха три моторни коли. Матейчо ги посрещна с одринките. Първата кола след избухването на бомбата се обърна в дълбокия дол, а другите дадоха заден ход. Но ето че патроните на картечницата се свършиха и тя млъкна. Ония отсреща почнаха пак да напират. Видях как малкият картечар блъсна празното сандъче, обърна се назад и се срина в дола. Запълзя като гущер между камъните, излезе на отсрещния бряг и се втурна през папратите. Народните врагове запукаха подире му. Един куршум го настигна. Повалиха го между дърветата…
         Тъй свърши живота си Матейчо Герданов. Той остана тук, за да спаси живота на цялата въстаническа дружина. На другия ден ние превалихме границата.
         Дядо протегна коравата си ръка и дълго милва надгробния камък.
         — А този венец от кого е? — попитах аз.
         — Този венец са го донесли твоите другарчета, дето летуват на лагер в планината. Нали лагерът им носи име „Матей Герданов“. Видиш ли каква пътечка са направили хората до Матейчовия гроб? Тая народна пътечка няма да обрасне с бурени, додето живее свободен българският народ. Помни ми думите, сине!


         Ангел Каралийчев
         Най-малкият ученик

         Ръчката на бравата полекичка се наклони надолу, вратата скръцна и се отвори. В учебната стая се намъкна Колчо — петгодишният син на Делчо, полския милиционер. Белоглав, косичката му отпред изправена, сякаш кравата го е близнала. Гащичките му до коленете, краката му изподраскани от тръне и къпини.
         Учителката, която решаваше задача на черната дъска, се обърна към неканения гост:
         — Ти що щеш тука? По-скоро да излизаш!
         Но Колчо се обърна назад, натисна с две ръце вратата и рече:
         — Няма да изляза!
         — Хубава работа — приближи към него учителката, — а какво ще правиш?
         — Тука искам.
         — Искаш, но не може.
         — Защо? — учудено попита Колчо.
         — Защото не си ученик.
         Колчо се замисли. Сбърчи пепелявите си вежди. Не му стана хубаво, дето го пъдят от учебната стая.
         — Другарке! — дигна ръка и се източи стремително напред Пенка от втория чин. — Нека остане пък. До мене има едно място.
         — Седни при Пенка — склони учителката, — но ще мируваш и ще внимаваш. Инак ще те изгоня.
         Колчо се намести на чина, скръсти ръце и изгледа всички победоносно: „Видяхте ли — искаше да каже той — как станах ученик!“ Сетне втренчи очи към черната дъска, където учителката майсторски рисуваше с тебешир кукички и колелца като главички на патенца. Но тъй като не проумяваше нищо от задачи, стана му досадно и се размърда. По едно време, без да каже нищо, той излезе от чина и тръгна към вратата.
         — Къде? — строго се обърна към него учителката.
         — Сега пък ми се пие вода — рече Колчо.
         — Иди на чешмата, но да се не връщаш!
         — Защо? — зина Колчо.
         — Пречиш.
         Колчо излезе, без да затвори вратата, и подир малко пак се изтърси. Всички му се изсмяха, но той изплези език на целия клас и отиде на мястото си.
         Мина пладне. Учителката сложи на масата една тиква и учениците се заловиха да я рисуват с голямо усърдие. Пенка откъсна от блокчето си един лист и го сложи пред Колча. Даде му половин червена боичка като миша опашка. Колчо се залови да чертае колело, но не можа да настави двата края на кривата линия и тиквата остана разцепена. Безсмислено захвана да криволи насам-натам по белия лист. По едно време очите му се премрежиха и той изтърва шарилото. Отпусна главицата си върху чина и заспа сладко и дълбоко. Пенка се хвана с шъпа за устата и дяволито погледна другарите си. Удари звънецът, но Колчо не мръдна. Проспа и втория час.
         Вечерта Колчовият баща, като узна от учителката какво е направил неговият син, рече:
         — Не зная какво да го правя. Майка му чупи царевица, аз съм цял ден в лозята. Моля ви се, другарке, оставете го да седи при децата в клас. Научил се е подир пладне да заспива, където го налегне сънят. Много пъти съм го намирал в ливадата до купата. А пък там пълзи една отровна змия. Косата ми настръхва, като си помисля, че може да го ухапе.
         На другия ден Колчо пристигна в училище като другите ученици с торбичка, а вътре, както му е редът — една питка и една песнопойка, подвързана с дървени кори, останала от дядо му. Когато другите отвориха учебниците си, и Колчо отвори песнопойката. Но нали не знаеше да чете, буквите се разиграха като мушици пред очите му, той се прозя и пак се измъкна от чина. Излезе и този път без позволение. Учителката нищо не му каза. Подир половин час — ето го Колчо пак иде. Пазвата му подута. Събрал всичките нападали круши от градината и решил да зарадва класа. Първата круша, която извади от пазвата си, той подаде на учителката и рече:
         — На` да видиш какви са благи!
         Но учителката се ядоса и му блъсна ръката. Крушата падна и се търкулна под масата.
         — Сядай си на мястото — викна сърдито другарката — и да не си посмял да ядеш круши, додето не удари звънецът! За последен път ти правя бележка. Ако продължаваш да пречиш, ще те изключа, макар че обещах на баща ти. Ти ми размиряваш класа.
         Колчо се начумери, седна до Пенка и изтърси всичките круши под чина.
         Учителката извика Пенка и я накара да разкаже приказката за бялото гълъбче. Колчо се заслуша, забрави крушите и стоя мирно, с широко отворени очи. Когато Пенка свърши, и той дигна ръка.
         — Другарке, да кажа ли нещо?
         — Кажи, Колчо! — рече учителката.
         — Нашата котка снощи се окоти. Ние имаме три котенца и ги сложихме на мекичко в големия пачник! — извика Колчо и се огледа да види колко смаяни са останали учениците от тая новина, но момчетата го гледаха със съжаление, а Пенка пак сложи шъпа на устата си и раменете й затрепераха.
         — Седни си на мястото! Да ви са живи и здрави котенцата! — рече учителката.
         Ония уроци, които малкият разбираше, го поглъщаха цял. Той дори ръгаше Пенка под чина да не му пречи на слушането, но когато не разбираше за какво става дума, започваше да си мисли за свои работи: за меките круши, за котенцата в пачника, за пушката, която баща му окачаше вечерно време много високо на стената, че да не я достигат немирните Колчови ръчички.
         — Како Пенке, тази буква каква е, моля ти се, кажи ми я! — сочеше с пръст Колчо някоя от заглавните букви в читанката.
         — И да ти я кажа, няма да я запомниш! — отвръщаше Пенка, но все пак търпеливо изговаряше буквата и му показваше как се пише. Сетне го хващаше за носа и го подсторваше да я гони в училищната градина.
         Научи се Колчо да ходи на училище. И учениците свикнаха с него. Ако сутрин се успиваше — Пенка тичаше у тях да го събуди, за да не закъснее. Където мръднеха учениците — и той с тях. Когато отидоха да берат черешите — той се катереше по най-тънките клончета и коремът му се поду като диня. А тръгнеха ли пионерите на излет — Колчо крачеше най-отпред с барабанчето и го биеше майсторски.
         Последната забава стана в големия салон на училището. Излезе много хубаво. Трима пионери от пети клас свиреха ръченица на орехови гъдулки. Едно момиченце, направено като бяло гълъбче, дълго се въртя по сцената и трепка с крилцата си. А училищният хор изпя всичките песни, които Колчо беше научил през годината.
         По едно време между картонените дървета на сцената посегна да излезе Колчо. Някой го дръпна отзад, но малкият син на милиционера се отскубна, направи няколко крачки напред и гласецът му екна като камбанка:
         — Аз съм българче! — извика Колчо и целият салон затаи дъх.
         — Не го виждаме! — обадиха се най-подирните.
         Тогава един голям ученик се затече към Колча, грабна го и го сложи на масата.

         … Аз съм българче и расна
         в дни велики, в славно време.
         Син съм на земя прекрасна,
         син съм на юнашко племе.

         Когато Колчо млъкна, учениците захванаха да ръкопляскат тъй, че салона щяха да съборят. Най-малкият ученик потъна в земята от срам. Озърна се безпомощно, скочи от масата, побягна и се скри в празния долап, където заключваха дрехите и сабите на артистите. Но Пенка го измъкна от долапа, прегърна си го като сестричка и рече:
         — Ох, на кака момчето! То каза най-хубавото стихотворение.


         Фани Попова-Мутафова
         Заветът на Левски

         Макар че никой не дръзваше да отиде при Гина Кунчева и да й каже в лицето: „Твоят син е вече обесен!“ — все пак в дъното на сърцето си старата жена чувствуваше, че се е случило нещо. Колкото и да бе свикнала на раздялата си с него, колкото и да бе примирена, че трябва да го вижда съвсем рядко, само при някое случайно прескачане из Карловския край, никога той не бе изчезвал за толкова дълго време. Бяха ли го вече пуснали от истинтакнамето в София? Или както много пъти той бе успял отново да се изплъзне из ръцете на турците? Затворен ли беше, заточен ли? А може би… Но Гина отминаваше изтръпнала тази мисъл. Не. Такова нещо не можеше да се скрие. Народът щеше да го узнае. Щяха да й кажат, защо ще крият.
         И все пак те криеха. Апостолите на различните области, куриерите на революционните комитети, всички последователи на Левски неволно достигнаха до една спасителна мисъл: народът не трябваше да узнава колкото е възможно по-дълго време за изчезването на великия ръководител, на тоя, който само с един поглед и едно слово увличаше подир себе си, омагьосваше, оставяше пламтящи дири…
         И без това неговото име беше знак за тайна, никой не го познаваше и всички го знаеха, кое беше истинското от многобройните му звания, от безкрайните му преобразования, от чудното му многоличие — никой не можеше да определи. И така той трябваше да продължава да живее: в мълвата и въображението на людете, като загадъчен, непостижим образ, като легенда.
         Дори и собствената му майка не трябваше да знае истината.
         Често вечерно време Гина се прибираше в самотната си соба, с часове прекарваше безмълвна и замислена, углъбена в тайна и нестихваща тревога по сина, който отдавна бе заложил живот и младост в служба на едно велико дело, след това отваряше сандъка си, изваждаше нещо грижливо завито в копринено платно, захлупваше глава над него и дълго хълцаше в тъмна и безпаметна скръб.
         Защото тя не знаеше какво оплаква: жив или мъртъв син.
         И отново пред склопените й клепачи израстваше онзи незабравим ден.
         Обикновено засмян и разговорлив, този път дякон Игнатий се бе върнал късно за вечеря. Още щом пристъпи прага, майка му разбра, че с него се е случило нещо. Но не го запита. Само продължи да шета наоколо с наведени очи и разтуптяно сърце. Чувствуваше, че той иска да заговори и чакаше изтръпнала да види какво има. Дяконът дълго остана мълчалив, седнал върху миндера до прозорчето, след това проследи с поглед майка си, която ставаше и сядаше, за да прислужва с яденето, и изведнъж каза:
         — Майко, стига. Остави това. Ела имам да ти кажа нещо.
         Гина погледна крадешком трескаво неспокойните му очи и застана с треперещи ръце пред него.
         — Защо не хапна, синко? Нали тази нощ ще ходим на Възкресение? Подкрепи се малко… Право е, духовник си, калугер си, но виж на какво си заприличал… Очите ти хлътнали, носът ти се изострил, от някое време на човек вече не приличаш…
         Дяконът стана. Свали калимавката си, кръста, който висеше окачен за дълга верижка на врата му, съблече расото си.
         — Аз не съм вече духовник, мамо.
         Старата гледаше поразена остриганата му глава.
         — Игнатий!
         — Аз не съм вече дякон Игнатий. Зови ме пак Васил, мамо. Ето, вземи косата ми, скрий я в сандъка си, защото аз се отделям от теб и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би аз ще остана неопят и непогребан. От утре, Великден, аз почвам нов живот…
         — Какво си намислил, сине? — попита побледняла Гина и впи безпокойно очи в момъка.
         — Мамо, мене ме зове народният глас, за да се притека на помощ на заробеното ни отечество. Затова аз не мога да изпълнявам духовната си длъжност и сега се отказвам от нея.
         Последните думи той изрече с бавен и твърд глас. Светлите му очи блестяха с корава и непоколебима решителност.
         И в този миг Гина Кунчева усети, че загубва вече завинаги своя син. Някаква властна и непозната сила го изтръгваше от дома му, от тихия живот, който тя му бе предопределила. Изчезваше завинаги блянът да види сина си някога висок духовник, може би архимандрит, владика… Подкрепа на сиромашкото семейство. С една дума, сам той заличаваше всичките й усилия, безсънните й нощи, оскъдните й залъци — напразно тя, бедна вдовица, бе работила непосилно, за да отгледа и изучи своя любим първороден син. За какво той бе слугувал дванадесет години на вуйчо си, светогорския калугер, за какво бе учил толкова време и подготвял следването си в Русия…
         Сега всичко се разрушаваше.
         Но Гина не промълви дума за укор. Тя знаеше, че щом веднъж Васил е решил нещо — то е решено завинаги. И никой не би могъл да го разубеди. Затова тя го остави на стихиите, които увличаха неговата съдба. Какво би спряло буйния момък пред онова, което го зовеше?
         Бяха минали години оттогава. На кой бряг не бе спирал неговият неукротим дух. Белград, Букурещ, Браила, Гюргево, Плоещ, Турну Мъгуреле… Докато най-сетне намери призванието, в което би могъл да развихри своята неизчерпаема мощ — апостолската мисия, безграничното себеотрицание… От много време огромната му сянка — магьосваща и незнайна — се простираше над цялата българска земя. И когато днес тази сянка беше случайно изчезнала, всички забелязаха, че тя е била всичко. Без желязната ръка на Левски делото вехнеше и се разпадаше. Какво щеше да стане сега, когато липсваше човекът, който обединяваше всички усилия, чиято дума беше заповед за всекиго — в цяла България и вън от нея.
         Никой не трябваше да узнае истината. Поне доколкото тя можеше да се укрие. С всеки спечелен ден обширната мрежа на революционните комитети се разрастваше, разцъфтяваше, пущаше трайни пипала и в най-отдалечените местности. Само името на Дякона — пошушнато, отгатнато — беше достатъчно да събуди задрямали чувства, несъзнати копнежи.
         Все пак грозната вест веднъж достигна и до ухото на майка му. Някаква случайно подхвърлена дума. Някакво случайно смълчаване, два-три смутени погледа бяха достатъчни, за да подпалят в душата й пожара на най-страшното съмнение. Разтича се, подири неговите близки другари, помощници, съидейници, разпита ги. Всички я уверяваха, че Левски е жив, но се таи някъде, като е заповядал да се пуща слух за смъртта му само пред турците, колкото за да ги подмами.
         Но Гина усещаше, че нещо се крие грижливо от нея. Изтръпналото й сърце можеше да прочете жестоката истина в най-лекото изменение на гласа, в най-незначителното побледняване, в неувереността на окото, в безпокойството на ръката.
         От кого да узнае? Кой да й каже вярна вест, кому да изповяда тревогата си?
         Тя изваждаше от сандъка си косата на дякона, увита в копринено платно, скланяше скръбно чело над нея и оплакваше незнайната съдба на сина си.
         И не знаеше какво оплаква: живо или мъртво.
         Ала веднъж тя се сети, че ще узнае истината, ако запита някой духовник. Той не би могъл да я излъже. Затова се отправи към архимандрита Константин — близък приятел и съмишленик на Апостола.
         Архимандритът не отрече станалото.
         На следния ден в малката соба на Дяконовата къща тайно се извърши опелото на мъченика от 6 февруари 1873 година. На него присъствуваха само майка му и приятелят му архимандрит Константин.
         Така се изпълни желанието на великия апостол.
         Ала пред лицето на света никога Гина Караиванова Кунчева не пророни сълзи по загиналия си син. И когато дълго след това някой я запитваше защо не раздаде жито за душата на покойника, тази велика майка отвръщаше: „Житото се раздава само за мъртъвци. А Васил ще живее вечно…“


         Георги Караславов
         Крилатият Данко

         Само една година работи в града Данко, а когато се върна в селото, постъпи на работа при майстор Гатя дърводелеца, хем по някой лев да вади, хем и майка си да гледа; че й беше сам саменичък. И добър работник беше — каквото пипнеше, излизаше от хубаво по-хубаво, — и хрисим момък беше — гледаше си къщата и я редеше. Само едно не му харесваше майка му: изпохарчи сума пари за дъски и телове, че беше наумил да си направи самолет.
         — Недей, синко, недей, чедо, остави се от тая празна работа, ще станеш за смях на хората! — съдеше го майка му и го гледаше жално-жално, както се беше навел над дългите дъски и ги мереше замислен.
         — Ти, мале, не ми се бъркай в работата — извръщаше се кротко Данко. — Пък че хората щели да се смеят, нека се смеят, като си нямат друга работа.
         А из селото наистина го взеха на подбив.
         — Та, Данко Герданов самолет щял да прави, а? — питаше присмехулно Гочо Арматурата. — Стига сме давали луди пари на европейците за самолети… Нека и у нас да се извъди един майстор.
         — Хайде, хайде! — обажда се старият учител Гого Попов. — Нека селото ни да се прочуе с нещо… И не само да се прочуе — Данко може и фабрика за самолети да отвори, та и хората ни малко полза да видят…
         А Данко работеше и не даваше ухо на людските приказки.
         — Истина ли е, Данко, правел си самолет у вас? — попита го веднъж майстор Гатьо.
         — Истина е, майсторе.
         — Ама то струва скъпо бе, момче, дори да речем, че можеш да го направиш. А не ще можеш, защото там трябва мотор, а ти по техниката си слаб…
         — Моят самолет ще бъде безмоторен — отвърна Данко.
         И от тоя ден селяните още по-тежко започнаха да се присмиват на младия дърводелец.
         — Без мотор, значи? — хилеше се Петко Свраката. — С плюнка ще го кара, то се разбра.
         — Не, с краката като дрезина! — обади се Живко Мравков, който години наред беше работил по железопътната линия.
         — А като се умори, ще се обърне надолу като такладжия гълъб! — допълни Митко.
         Щом останеше малко свободен, Данко бързаше у дома си. Под навеса зад къщата беше уредил работилницата си. Какви студове не хващаха през зимата, не се остави той, все клечеше там, все около самолета, се въртеше, все чукаше, все дялаше и мереше. Имаше десетина негови другари, които му вярваха.
         — Ще го направи! — отсичаха уверено те.
         И всяка вечер отскачаха до схлупения навес. Гледаха как самолетът всеки ден се оформяше, как растеше и заприличваше на истински самолет, като тези, гдето ги виждаха понякога да летят по небето.
         — Ами как ще върви без мотор? — питаха и те учудени.
         Данко им разправяше къде ще го изведат този самолет, как ще го пуснат, как ще се подеме и как ще отлети безшумно и гладко като същинска птица.
         Така в работа и залягане мина зимата.
         Разпъплиха се хората по къра, улисаха се в работа, връщаха се уморени, нямаха време да отскачат до кръчмите и кафенетата, нямаха време за приказки и присмехи. Забравиха те и за Данка, забравиха и за безмоторния му самолет.
         Само Данко не беше го забравил, само той не беше го оставил. И все бързаше да се прибере по-рано у дома си, та да може да го довърши — тогава ще го пренесе на Диманова поляна, ще го възседне и ще го пусне оттам. Ще видят всички, ще видят и ще ахнат.
         И ето, към края на пролетта, през един празничен ден в селото гръмна вест:
         — Данко Герданов ще лети! Търчете да видим крилатия Данко!
         Пак не забравиха да се присмеят пустите му хора, пак го жигосаха! Ала всички се юрнаха към Диманова поляна, че такова чудо в селото им не беше ставало.
         — Ако се дигне две педи над земята, от мене има един гуляй! — викаше Свраката.
         Мнозина тичаха да видят чудото, но все си мислеха, че е само шега. Рекли са някои да поразкарат народа навън, да се пошегуват с Данка…
         Но не беше на шега. На Диманова поляна наистина беше изкачен самолет. И този самолет наистина нямаше мотор.
         До самолета стоеше Данко и даваше някакви разпореждания. Другарите му размотаваха дълги въжа и се въртяха важно около тежката дървена птица. Някои пак се помъчиха да хвърлят шеги, но тук място за шеги нямаше. Виждаше се, че работата е сериозна. Данко гледаше така уверено, така съсредоточено, че и най-големите неверници се смутиха.
         — Пък може и без мотор да стане тая работа! — отстъпи Живко Мравков. — В града е бил момъкът, сигурно е видял как става.
         — Ако не е виждал, той няма да се заеме с такова нещо! — клатеше глава друг неверник.
         — Времето е тъкмо за безмоторно летене, да видим какво ще излезе! — пошушна си Данко и погледна нагоре. Небето беше цъфнало в синина, въздухът чист и прозрачен, на хоризонта, далече някъде към заснежените върхове на Стара планина, се виждаха само две-три малки бели облачета. Духаше хубав ветрец и тъкмо на този ветрец Данко най-много се надяваше. Над ливадите долу се виеха чучулиги. „Чудно време! — радваше се Данко. — Дано само не се случи нещо непредвидено!“
         Най-сетне всичко беше готово.
         Той се качи на самолета, загърнат добре, като истински летец с дълбоко нахлузен каскет, развълнуван, смел и ловък, спотаил в сърцето си уплахата от нещо непредвидено.
         Хората се дръпнаха настрана, ококорени, настръхнали от любопитство. Данковите другари се запретнаха в размотаните въжа, опънаха мишци, наежиха се като млади юнци, които усещат, че трябва да изтеглят тежък, но важен товар.
         Най-сетне Данко даде знак. Самолетът се заклати след пръхналите младежи, сетне тръгна по-гладко, по-спокойно, към края на поляната се откъсна от земята и се понесе над равната зелена площ. Отначало се люлееше като замаян и всички чакаха, че ще се спусне надолу и ще се сгромоляса някъде сред ливадите. Но си личеше, че Данко и друг път се е пущал, защото след малко самолетът се оправи и започна да се издига полека нагоре. Той се издигаше плавно и безшумно като голяма бяла птица, която не бърза, но знае къде отива и защо отива.
         И когато всички разбраха, че няма да се върне и няма да падне, поеха дълбоко дъх и гръмко „ура“ разтърси всичко наоколо.
         А дядо Пейо Клепалото се кръстеше и думаше с разширени очи:
         — Господи, видях и от нашето село да се роди такова чудо!


         Георги Караславов
         Чудната свирка

         Свиреше върлият му Ваньо, свиреше, та чак и кокошките разиграваше! И свирката му не беше кой знай каква — проста дървена свирка с кокалени пръстени по краищата. И стара беше, пожълтяла и остъргана, чудно как свиреше така сладко и медно с такава нищо и никаква свирка! Като излезеше на улицата, децата се наваляха около него:
         — Ваньо, хайде посвири ни!
         — Ваньо, хайде повесели ни!
         Ваньо им се усмихваше:
         — Какво да ви посвиря?
         — Хайде на хорце, та да си потропнем малко.
         Засвирваше Ваньо и така засвирваше, че всички съседи замлъкваха и всички си казваха:
         — Свири момчето, няма какво да се каже, на баща си дарбата взел.
         Свиреше той и песни, свиреше и хорца, и ръченици, и така ги свиреше, че да му се ненаслушаш. Отначало все ще подхване нещо жално, дето го е слушал я от майка си, я от баба си, сетне ще го извие, ще го проточи, та ти иде да заплачеш. И тъкмо започнеш да преглъщаш често-често, ето че скърши свирнята, завърти я инак, заситни, пак я извие, но вече весело и бодро.
         Като го гледаше как леко надува с устата и как чевръсто си мести пръстите, лелин му Пенко клатеше глава и си мислеше:
         „Лесно е, само свирка да имам.“
         И оживя му свирката на сърцето — дето седнеше и дето станеше, все за това си мислеше. И току един ден реши, ревна на майка си и на баща си: свирка, та свирка! Мъчиха го те, раздумваха го, разправяха му, че е мъчно, но той от нищо не вземаше. И най-сетне склониха да му купят. Зарадва се Пенко, подскочи, изтърча на улицата, похвали се на децата. Отиде и при Ваня:
         — Е, Ваньо, няма само ти да се надуваш. И на мене ще ми купят свирка, хем по-нова и по-хубава от твоята. И по-скъпа, защото моят татко е по-богат от твоя.
         — Нека — отвърна спокойно Ваньо. — Тогава двамата ще свирим.
         — Аз ще се науча да свиря по-хубаво от тебе.
         — Ако се мъчиш, ще се научиш.
         — Няма да се мъча, хубавата свирня ще е от свирката.
         Изминаха се няколко седмици, дойде панаирът и оттам Пенковият татко купи една хубава свирка, голяма и нова — и тя с кокалени пръстени по краищата, ала къде тези пръстени можеха да се сравняват с пръстените на Ваньовата свирка! Пръстените на Пенковата свирка бяха широки и бели, с черни линии и с червени кръгчета. Като я гледаше Пенко, тъй си и мислеше: „На`, сама ще си засвири!“ Но не засвири сама новата свирка, нито засвири, когато Пенко я сложи на устните си и я наду. Изръмжа тя като старо прегракнало куче, сетне пък, като я сложи инак и като я наду още по-силно, измяука като настъпена котка.
         — Не ви е хубава свирката, не сте ми купили свирка, каквато аз исках! — разсърди се Пенко.
         — Е — сгълча го галено баща му, — какъв си ти нетърпеливец. Посвири, поопитай, па тогава ще видим.
         Пак я наду Пенко, пак се помъчи, но свирката пак не рачи да свири. И ревна той, разсърди се.
         — Нали ви казах — викаше той с все сила, — не сте ми купили свирка, каквато исках, евтина свирка сте ми купили, как искате да свиря с такава лоша свирка!
         — Слушай — рече кротко баща му, — ще идем при вуйчо ти, той свири и от Ваня по-хубаво, защото той го е учил да свири, той му е дал и свирката. И ако вуйчо ти не може да свири, и ако каже, че свирката е лоша, ще я хвърля в огъня и ще ти купя още по-скъпа, още по-нова, и още по-хубава. Искаш ли?
         — Хайде! — съгласи се радостно Пенко. И си рече: „Че не е хубава, не е; чудя се как татко не може да види!“
         Отидоха у Ваньови и още в къщи невлезли, Пенко извика:
         — Виж бе, вуйчо, виж, нали моята свирка не е по-хубава от свирката на ваш Ваня? Аз, казвам на татко, пък той не вярва. На, опитай я ти, та да види!
         Вуйчо му се усмихна, взе свирката, погледна я, подухна оттук, подухна оттам и току я залепи на устните си. Но само я допря, не засвири. И като я сне отново, рече:
         — Не си я намазал. Всяко нещо трябва да се реди, защото не го ли редиш, то скоро ще се развали. Ако свирката се намазва, хем ще трае дълго, хем ще свири по-хубаво.
         И чак след това я наду. Наду я и пръстите му заиграха, извиха се сладки, медни звуци, понесе се чудна песен, стара, народна песен, дето по хора и по седенки, по тлаки и по беленки са я пели моми и невести от незапомнени времена, напълни стаята, изви се, па отлетя и навън над улици и къщи. И хората взеха да се спират пред Ваньови, съседите почнаха да надничат през стоборите, децата оставиха игрите си и се налепиха върху пролуките на портата им. А вуйчото се унесе, подкара втора песен, още по-весела и по-игрива, щом я свърши, обърна на хоро, ама такова хоро, дето и кръпки да имаш на ризата си, и те да паднат, като заиграеш. Най-сетне заситни една ръченица и така я заситни, че сам започна да се друса на място. И като спря, усмихна се пак, подаде свирката на Пенка, но нищо не му рече. И какво трябваше да се казва след такова свирене?
         — Видиш ли? — обърна се Пенковият баща. — А ти: свирката нехелала!
         — А защо аз не мога да свиря? — попита през плач Пенко.
         — Нищо не се учи за ден и за два дни! — отговори натъртено вуйчо му. — Особено пък свиренето, то е тънка работа, за него трябва много труд и много търпение, както трябва труд и постоянство за всяко хубаво нещо.


         Георги Караславов
         Върбичките на чичо Тошко

         Как се изви пустата й река, право в нивите удари. И другите, както и да е, ама като подхвана нивата на чича Тошка, изгриза я — същинска ламя. Започна да подравя брега, да го свлича, да го отнася малко по малко. Гледаше чичо Тошко, въздишаше, сърцето му се късаше от мъка. Най-хубавата, най-плодородната от нивите му ще иде, ще се обърне на пясък! Какво да прави? Да рече да отбива реката, не може. А не може и да стои със скръстени ръце.
         И ето, дигна се един ден чичо Тошко, отиде на нивата и се нагърби да носи камъни. Носеше ги и ги трупаше, цял зид издигна. „Сега нивата ми е спасена“ — рече си той и се върна спокоен в селото.
         Но не беше за дълго. Свлече се един порой от планината, реката зафуча, разлудя се, разбишка камъните, подрови брега и сума място отнесе пак от нивата му. Отчая се чичо Тошко, махна с ръка и въздъхна:
         — Отиде хубава ми земя!
         И започна да се оплаква. На този се оплака, на оня се оплака, всички дигаха рамене, никой нищо не можеше да му каже. Оплака се и на Маринов, новия директор на прогимназията.
         — Изкопай един широк трап край брега и набучи върбички — посъветва го Маринов. — Набучи ги една до друга, докато реката да изрови до тях, те ще подкарат…
         Чичо Тошко се съгласи привидно, но като остана сам, поклати недоверчиво глава:
         — То камъните не ми помогнаха, та някакви върбички!
         Но като нямаше друго спасение, стана той един ден, нарами копач и мотика, отиде на нивата и започна да копае. Изкопа трапа, набучи върбови клончета, акацийки, тополки. Набучи всички тези дръвчета едно до друго, така, както му каза директорът на прогимназията. Че като подкараха ония ми ти пръчки, листнаха се, зашумиха се, цяла горичка станаха. Чичо Тошко разшири трапа, посади още няколко реда. Мина се година, минаха се две, реката разяде брега, отвлече го, стигна до върбичките. И като стигна до тях, се спря. Изпреплели се бяха едни корени, стегнали бяха почвата, с копач трудно се откъсваше. Налетя вода върху тях, бори се, мъчи се да ги откъсне, да ги отвлече, както отвлече камъните, не можа. Малки бяха върбичките, но бяха една до друга, държаха се една с друга, пък и здраво бяха се вкопали в земята. Буча реката, мята се, па укротя, прибра се по-навътре. Натрупа само тиня и разни боклуци. Че като буйнаха младите дръвчета, виждаше се как растат!
         — Издържаха — радваше се Маринов. И сочеше с пръст. — Сега ще почнеш да садиш към реката. Досега тя те ядеше, отсега нататък ти ще почнеш да я ядеш…
         И накърши чичо Тошко пръчки, посади надолу по брега, започна да пъди реката към старото й корито, започна да си възвръща изгубеното място.
         Съседите видяха от него, започнаха и те. Залеси се целият бряг, разхубави се, буйнаха треви, нацъфтяха цветя. И през горещите летни дни жътварите от всички околни ниви се свличаха да се наобядват и да си починат на хладинка. „Върбичките на чичо Тошко“ — така ги кръстиха, така ги знаеха в цялото село. Вечер, когато воловарчетата се прибираха за домовете си, ясните им гласчета кънтяха:
         — Утре къде ще се чакаме?
         — При чичо Тошковите върбички!
         През ясните и спокойни дни там наминаваше и дядо Петър Узуна. Хората го обичаха, спираха при него, запитваха го за едно време и той разказваше, като че на книга го четеше. И винаги ще отвори дума и за върбичките.
         — Видите ли ги — сочеше с бастуна си. — И хората са така. Като са сами, слаби са, на никаква лошотия не могат да се опрат. Но като си съберат силите, като си сплетат коренищата, и морето да им дойде, и него ще върнат…


         Орлин Василев
         Когато бях овчарче

         У нас всички обичат песничката на дядо Вазов за овчарчето:

         Когато бях овчарин
         и овците пасях,
         бях много благодарен
         макар и сиромах…
         . . . . . . . . . . . . . . .
         И времето бе кратко
         със шарен ми кавал —
         и никога тъй сладко
         не съм ни ял, ни спал…

         Пеят и си мислят, че е много леко и приятно нещо да бъде човек овчарче. Ей тъй, вървиш си подир овчиците, свириш на шареното кавалче, похапваш си топла питка и сиренце, а после си пийнеш студена водица…
         Според мен, така могат да мислят само хора, които никога не са били овчари. А пък аз съм бил овчар и мога да ви разкажа нещичко за голямото овчарско тегло.
         Слънцето изгрява раано, рано. Едно такова — голямо, червено, сякаш ядосано, че са го събудили без време. И тъкмо когато най-сладко ти се спи, идва дядо ти и отвива тънката кълчищена чергица.
         — Хайде, сине, ставай! Ставай, че овцете отидоха!
         Обръщаш се. Искаш да го не чуваш, да го не виждаш — нито него, нито овцете му — спи ти се, и толкова!
         Тогава той почва да те гъделичка по босите стъпала. В едната си ръка държи кратунка, пълна с вода.
         — Хайде, ей, ставай!… Плисни си оченцата със студена водица и ще се разсъниш. Ставай, че ще лисна водата.
         Рипваш и почваш сънено да се обличаш, да връзваш цървулите. А клепките ти лепнат, като да са намазани с мед.
         Дядо наистина е натирил овцете из гората, която стига досами селото. Тук овце, там овце — затрили се. Вслушвам се да чуя звънеца — звънци много. Кой е нашият?
         Почва овчарското тегло.
         … Слънцето напича.
         Земята е изсъхнала и посивяла. Пукнатините по нея се сплитат като черни змии. Тревицата, и тя изгоряла — жълта, спаружена, никаква я няма. Овцете само се щурат насам-натам, дано намерят някое по-зелено стръкче. Постоянно се пръскат.
         Тичам, завръщам ги на кьоме — ту тая, ту оная, — краката ми прекапват. Вода няма — нито за теб, нито за овцете. Всички герани из полето са пресъхнали, а река в наше село няма. Само ей там, нейде си, дето почва Бракачевската мера, има един дол с два герана и три корита. „Влъчкия дол“ му казват.
         Там теглихме най-голямото овчарско тегло.
         Струпват се овчарите от две села и всеки иска първи да напои овцете си. Викат, хокат се, размахват тежки тояги. Никой не го е грижа за тебе, мъничкото овчарче. Чакай ти ред, докато водата в гераните се размъти като боза.
         В това време стадата се объркват, твоите овце се загубват между другите — иди ги лъчи!
         Плачеш от яд, от мъка и детско безсилие.
         Речеш ли да хапнеш, хлебецът изсъхнал, сиренцето пожълтяло, оваляло се в трохи и влакна от торбата; залъците пресядат на гърлото…
         Ами зиме? Тогава няма голо, напукано поле, няма жега, няма Влъчкия дол. Затова пък има студ — като круши капеха премръзналите врабци от покрива.
         Гората, казах, стигаше докрай село. В нея дядо беше избрал четири близки големи дървета, между които на два метра от земята беше направил чардак. Върху него всяко лято пластяхме голяма копа сено, чиято шапка надминаваше върховете на дърветата.
         Отдолу под чардака имаше сухо, запазено от снега място. Натам изкарвахме овцете да се поразтъпчат от пътеката между снега, там им хвърляхме да хрупат от миризливото сенце.
         Веднъж дядо ме остави да вардя овцете под чардака, а той се прибра на топло в село. Пред него се показвах герой, но щом останах самичък, зъбите ми се разтракаха — от студ ли, от страх ли?…
         Все за вълците мислех.
         Намерих под чардака едно ръждиво тенеке от старо циганско решето, оставено от някой цигански катун. Събрах доста сух конски тор, напълних джобовете си и почнах да се катеря по едно дърво. Хванах се после за прътите и за сплетените от треволяк въжета, дето вардех сеното от вятъра, и полека-лека се изкачих до върха на копата. Разрових си там широчко гнездо и клекнах в него като щръклица, когато мъти яйцата си. Подложих тенекенцето пред себе си. Натрупах сухия тор на него. Секнах с огнивото си огън върху едно голямо парче прахан и почнах да го раздухвам в тора.
         Така всички овчарчета по земното кълбо си палят огън.
         Огънят се разгоря. Не гори, а пуши. Но в тоя студ дори от пушека ми стана по-топло. Господа вълците можеха да заповядат!
         Вълците не дойдоха, но огънят нагря тенекенцето. През дупчиците на циганското решето паднали искри и подпалили сеното. По едно време пушекът ме задави. Уплаших се, че копата изведнъж ще пламне, пипнах се за едно от плетените въжета и почнах да се хлъзгам надолу. Но към средата на копата въжето се скъса и аз тупнах като пълна с круши торба. Добре, че снегът беше дебел.
         Хукнах по пътечката към село. Виках, без вече да мисля за вълците:
         — Пожар! Пожар! Тичайте бе! Сеното се подпали! Хора-а!…
         Чуха ме от близките къщи. Задрънкаха котли, заскърцаха герани. Награбиха котли с вода. Дядо пипна дългата стълба и затича като момченце към гората.
         Не стана нужда от много вода: сеното само тлеело на широк кръг. Загасиха го.
         Дядо не ме запита как беше се запалил чак върхът на копата. Изгледа ме само под вежди и рече:
         — Да знаеш, че от тебе човек няма да стане!


         Минаха оттогава много години.
         Дядо престаря, та и за овчар вече не го биваше. Домъчня ми веднъж и за него, и за родното село, та реших да ги споходя.
         Старецът седеше на дъските под коша, гдето аз някога спях през лятото. Целунах му ръка, приседнах до него, разговорихме се. Попита ме тей как съм, що съм, какво работя по големите градища.
         — Писател съм, дядо! Писател! — подвикнах аз, като се понаведох към косматото му, позаглушено вече ухо. — Приказки разправям на хората. Да се оправят. По-добри да станат.
         Той ме погледна и вдигна съвсем нагоре белите си, дълги вече като мустачета вежди. После се смръщи, кимна с глава на една страна, кимна я на друга и пръхна:
         — Писател!… Приказки!… Хе!…
         — Какво, дядо? — смутих се аз.
         — Нищо… Не знам дали помниш, кога ти рекох, там, при чардака, че от тебе човек няма да стане. Писател! Хе! Не можа ли други някой, по-свестен занаят да подхванеш? Началник някакъв да станеш, та живот да живееш!
         — Не можах, дядо — усмихнах се аз.
         — Не можа! Е, така е, така е! — разсърди се старецът. — То аслъ целият ни род е такъв: приказки ни дай на нас. Все ние света да оправяме. Все нас да ни хокат, нас да ни уволняват — като баща ти и майка ти. А па ти и до затвора стигна… Писател! Върви, кажи на стринка си да опържи нещо за ядене!
         Тръгнах към къщи, но чак до вратата чувах мърморенето на сърдития старец.


         Орлин Василев
         Горчивата леща

         Бях вече голямо момче. Толкова голямо, че допирах с брадичката си бравата на вратата. Още една годинка и тръгвах на училище. Мама често се хвалеше с мене пред гостите си:
         — Моят Ичко е много послушно дете, само дето напоследък почна много да се захласва в играта.
         Но кажете ми, моля ви: как можех да не се „захласвам“, когато имах нов пумпал!
         И то не такова едно обикновено връткало, криво издялкано с чекията, а истински пумпал, извъртян на струг, с пиронче на връхчето.
         Ама не такова едно обикновено пиронче, а обущарски кабър — голям, лъскав, с обла главичка. Като врътнех пумпала с камшичето, като се „запиеше“ той, по цял час се въртеше, сякаш моторче имаше в него.
         Една сутрин аз отидох чак пред желязната врата на гимназията, гдето имаше много гладки плочи. Колко време бях връткал пумпала на тези плочи, не помня. Важното е, че когато се прибрах в къщи, нашите бяха свършили обяда. Мама най-строго ме упрекна за моите скитничества и закъснения, но аз нищо не отвърнах.
         И какво можех да отвърна, когато бях виновен?
         Като всички послушни деца, аз измих ръцете си, седнах изправен на масата и превързах бялото пешкирче на врата си. Чак тогава се обадих:
         — Мамо, сипвай, моля те, че много съм гладен.
         Мама напълни една дълбока чиния с гозба от тенджерата и я сложи пред мен.
         Но какво да видя?
         Това не беше никаква гозба, а най-обикновена, най-най-проста леща! А пък трябва да знаете, че аз леща не обичах. Все пак сръбнах веднъж. После се намръщих и оставих лъжицата.
         — Какво се чумериш? — запита мама.
         — Не искам да ям.
         — Защо-о?
         — Защото… защото лещата горчи. Все такава я готвиш ти — горчива!
         Мама се оскърби:
         — Че ние ей сега ядохме от същата леща. И баща ти яде, и брат ти яде. Никой не каза, че горчи.
         — Горчи! — настоявах аз.
         — Щом горчи, ставай от масата.
         Но аз не станах, защото бях премалял от глад.
         — Дай ми, моля те, друго нещо да ям.
         — Друго няма.
         — Как да няма? — не отстъпвах аз. — В долапа има сирене, има мед, мармелад… Има и сладко от вишни!
         Лицето на мама потъмня, макар че слънцето си грееше в стаята. Устните й се слепиха. Покрай тънките й ноздри се появиха две строги, неотстъпчиви бръчки. А в очите й пак засвяткаха ония, острите иглички.
         И гласът й стана изведнъж сух, дрезгав:
         — Няма нито сирене, нито мед, нито сладко… За тебе няма! Ставай от масата.
         Сега пък аз люто се оскърбих. Рипнах, бутнах стола, развързах пешкирчето и така го хвърлих, че единият му край се натопи в чинията с лещата. Мама отдръпна кърпата, сгъна я и кратко заповяда:
         — Вземи синята кофа и напълни качето под черницата на двора. Ще пера.
         Казах ви, че даже пред гостите бях обявен за послушно момче. Сърдит, несърдит — взех синята кофа и почнах да пренасям вода. Но чешмата — чак на улицата, а качето — под черницата. Докато го напълних, ръцете ми се разтегнаха. (Може би оттогава те са такива дълги и увиснали като лопати.)
         Щом свърших с водата, мама ме отпрати за дърва в мазата.
         Бях послушно момче — изнесох веднъж дърва, изнесох два пъти, изнесох три пъти. Сега вече не само ръцете, но и краката ми се разтрепераха.
         А теглата ми не свършваха.
         — Вземи паничката — заповяда отново мама — и хвърли царевица на кокошките.
         Ние хранехме кокошките само сутрин, но сега мама измисли да ги храня и на обяд.
         Бях послушно момче — взех паничката, слязох за четвърти път по стълбата в мазата и гребнах царевица от сандъчето.
         — Кът-кът-кът! — свиках аз пилците и започнах да им хвърлям пълни шепички.
         Хвъркатите животинки бързо-бързо кълцаха зрънцата, пълнеха гушките си, пресищаха се, а пък аз…
         Аз преглъщах само слюнката си.
         След това мама си спомни за шивачката. Веднага трябвало да ида при нея, за да взема някаква си нова престилка.
         Бях послушно момче — тръгнах за престилката.
         А шивачката живееше в другия край на града. Чак при реката. Докато отидох, докато почаках да свършат престилката, докато се върнах с тия мои отслабнали крачета — минаха повече от два часа. Аз още не бях обядвал, а децата по улицата вече закусваха. Виждах ги как сладко ръфаха големите комати. И то намазани с масълце, посипани с червен пиперец и сиренце отгоре!…
         Довлякох се как да е до в къщи. Още отдалече зърнах, че мама переше на двора под сянката на черницата. За да не ме прати отново някъде, аз се сниших, избиколих и минах не през портата, а през разкованата дъска на тарабите. Промъкнах се скришом в кухнята, качих се на един стол и дръпнах вратичката на долапа.
         Но тя…
         Да, тя не се отвори!
         За първи път, откакто се помнех, старият долап в нашия дом беше заключен, сякаш криеше кой знае какви скъпоценни съкровища. Пък то вътре имаше само медец, сиренце, мармеладец, кисело млекце, сладко от вишни, от сливи, от дюли…
         Огледах се съвсем-съвсем отчаян. Никъде нямаше нищо за ядене. Освен…
         Освен чинията с постната горчива леща. Само тя не беше заключена.
         Дори хляб нямаше!…
         Слязох от стола, налях си чаша вода, изпих я. Но нима човек може да се нахрани с чиста водица? Па тя само промива стомаха!… Какво да правя? В градината нямаше вече никакви плодове. Да тръгна да искам ядене от съседите! Па те ще ме питат къде е мама и защо ме е оставила гладен. Освен това всички сигурно са видели как пере на двора…
         В тоя момент коремът ми се присви от глад. Някак, без да желая, аз пристъпих до масата и надникнах в чинията.
         Лещените зрънца се виждаха през чорбицата — жълтички, набъбнали, мекички…
         Върху тях бяха прострели крилца сварените лукчета и алените доматчета…
         Две дълги зелени чушки — първо опечени, после обелени, после пуснати да поврат с лещата — плаваха отгоре по краищата на чинията…
         Ето я и меродийката, и чубричката…
         Наведох се и помирисах отблизо чорбата. Главата ми се замая: постната леща миришеше по-хубаво от люляките, по-приятно от теменугите, по-сладко и опиващо от розите!… Устата ми се напълниха със слюнка. Ръцете и краката ми се разтрепераха. Взех лъжицата и гребнах. Поднесох я до устата си. Сръбнах малко — вкусно! Сръбнах повечко — още по-вкусно!… Дръпнах бързо стола, седнах и почнах светкавично да изтребвам чинията.
         Леща! Мигар има нужда чак толкоз да я дъвчеш — особено ако я гълташ без хляб! Толкова бях се унесъл, че дори не усетих кога мама беше влязла в кухнята. Чух по-напред гласа й:
         — Горчи ли? Кажи де, горчи ли?
         Аз вече дрънках с лъжицата по празната чиния:
         — Не, не!… То, знаеш… То, горчивото, се е… изветрило.
         — Добре, добре — усмихна се мама. — Искаш ли още една чиния?
         — Ако има…
         — Има… За послушните деца всичко има.
         Сипа ми тя още една пълна-препълнена чиния. После отключи долапа и нареди пред мене и сиренце, и мармеладец, и медец, и салатка…
         Но аз не ги погледнах.
         Че как може човек да яде някакво си сирене, някакъв си мармелад, някакъв си мед, когато пред него има пълна чиния с постна леща — с червен лучец, с бял лучец, с червени доматки, с печени чушчици, с чубрица и зелена меродийка? Когато главата ти се мае от опиващата миризма на лещата, по-приятна от миризмата на люляките, на теменугите, на розите…


         Илия Волен
         Урок по история

         Черковната килия, в която учеха децата, беше тясна и задушна, затуй даскал Бачо Киро обичаше, като се изпролети и затопли времето, да извежда учениците си вън, на полето.
         Беше топъл пролетен ден. След часа по писане Бачо Киро имаше история и поведе децата вън из село, където щеше да ги изпита и да им предаде нов урок. По улицата тяхната малка група настигна колата на дядо Ралча, който ръчкаше с остена и подканяше мършавите си лениви биволици. Бачо Киро изостана от децата и като сложи ръката си на ритлата, вървеше бавно спроти колата и приказваше с дядо Ралча.
         — Къде така, много късно — метна даскалът мек, замислен поглед към съселянина си.
         — Късно, не е късно то, че не му е редът да ходя! — загълча дядо Ралчо, след като се огледа страхливо по улицата. — На Игината нива отивам!
         Така наричаха тогава нивите на турските големци, които селяните даром оряха.
         И като помълча и хвърли поглед на даскала, който унесено гледаше някъде над потъналите в цвят градини, дядо Ралчо продължи:
         — Гласях се да откарам привечер с колата малкото в града. При някаква врачка, прочута такава. Болно, пожълтяло като тревица, дето не е виждала слънце. И все пъшка. И няма с какво да го храним. И пари няма. И не знам. Пък този — нивата да му ора. Главата му да заора! — ниско изпъшка дядо Ралчо, като пак се огледа.
         Бачо Киро спря поглед на съселянина си, окъсан, изсъхнал, пожълтял и той като тревицата, за която приказваше — и задърпа нервно дългите си мустаци. Очите му засвяткаха:
         — Ще стане! Ще стане! И това ще стане, дядо Ралчо. Глави ще се търкалят. Иде време! Иде!
         — Хайде, даскале, по-скоро! Като камък тежи над нас. Като камък… Ама все мисля, че и Московецът… и той трябва да прегази Дунава, инак сами…
         — И Московецът, но и ний! Помогни си сам, за да ти помогнат и другите.
         — Ех, даскале, ех, Бачо Киро! — гледаше го дядо Ралчо с грейнали от обич очи. И той го наричаше Бачо Киро, макар че беше много по-стар от него. Така го наричаха всички от селото — и малки, и големи, — защото той наистина беше техен батьо — с делата си, с думите си.
         Бачо Киро остави колата и тръгна да настигне децата, които бяха се спрели да го чакат до плета край една разцъфнала и бяла като облак слива. Като видяха, че даскалът им се отдели от колата, те тръгнаха.
         Той не иска да ги настигне, а остана да върви след тях.
         Когато излязоха на полето, отпусна учениците да се погонят и да си поиграят и навлезе малко навътре в равнината.
         На юг се синееше Балканът; отвъд предната синя верига се издигаше чак до небето един покрит със сняг връх, нахлупил сякаш бял юнашки калпак. Разлистената вече близка горица кънтеше от песни.
         По едно време Бачо Киро се сепна и се огледа. Без да съзнава, беше седнал сред полето на голям бял камък. Той стана, огледа камъка, усмихна се и замаха с ръка към учениците. Децата се втурнаха към него. Когато го наобиколиха, почака един миг да се успокоят и умълчат и поде:
         — Хайде, деца, сега. Кой от вас може да отмести тоя камък?
         И той посочи с очи камъка до себе си.
         — Кольо, хайде ти. Ти си по-як, бачовото.
         Посоченият ученик прихвана камъка и се напъна да го обърне, но не можа.
         — Още един да му помогне! — викна учителят.
         Наведе се още един, но пак не успяха.
         — И друг! — повиши глас Бачо Киро. — Трети! Още! Всички, всички!… Блъскайте! Търкаляйте! — почти крещеше той и разширените му очи горяха.
         — Стига! — спря той учениците, които, опиянени от победата си, търкаляха камъка по полето. — Елате сега!
         Децата пак го наобиколиха. Той се приведе над мястото на камъка: то беше голо и черно; по огладената влажна пръст личеха дупките и следите на някакви земни червеи, а наоколо се жълтееше крехка, слабичка тревица, омачкана от камъка, огърчена, слепена о земята и невидяла лъчите на божието слънце. Той почака да се отпусне гърлото му и поде унесено:
         — Всяко нещо, за да живее, има нужда от слънце, от свобода. Ето, тая жълта тревица тук е била потискана от тежкия студен камък, била е в тъмнината и затова е така слабичка и умира; другата пък трева около нея е буйна, зелена и весела, защото е расла на свобода, под ласките на слънцето. Българският народ, деца, е като тая болна тревица. Защото и той пъшка под тежкия грамаден камък на турското робство, защото и той живее в тъмнина. А Сърбията, а Влашко, а гръкът са като тая избуяла зелена трева.
         Бачо Киро помълча миг-два и продължи:
         — Но вие видяхте, деца, колко е тежък камъкът. Колкото и да е силен Кольо, не можа сам да го мръдне. И двама не можаха. И трима. Чак когато всички се хванахте и напънахте, го отърколихте. И както против този камък трябваше да станете всички, така и за борбата против оня камък, турското робство, целият български народ трябва да се организира и да въстане като един човек. Всички! И мъже, и жени, и големи, и малки! Всички! Всички!… Ето, ти, Кольо, можеш вече да нарамиш пушка!
         — И аз! — обади се един ученик.
         — И аз! — обади се друг.
         — И аз! И аз! И аз! — ревяха всички.
         Бачо Киро гледаше децата с уголемени възторжени очи, в които гореше дух за борба, дух за свобода.
         Когато се успокоиха, той седна като библейски пророк върху отърколения напечен камък, а наоколо му, по стоплената пролетна земя, насядаха учениците и почнаха урока по история.
         — Деца, за какво имате днеска? Стояне, ти кажи!
         — За… дето България е разцъфтяла… Дето книжнината е разцъфтяла при българския цар Симеон.
         — Не, не, бачовото! Не искам! — меко и скръбно се изсмя Бачо Киро. — Не може България да се разцъфти, преди да се освободи. Я, Марине, стани ти, разкажи ни да чуем всички кой и как освободи България от византийско робство. Хайде, бачовото!
         Извиканото момче стана и запя с ясен звънлив глас.
         А на няколко крачки от ученолюбивата група освободената от камъка жълта тревица гальовно се печеше на топлото слънце и с тих шум се изправяше за нов живот…


         Илия Волен
         Златановата мечта

         Златан беше първото дете и едничкото момче на майка си, затова в къщи му се радваха много; а откакто падна баща му на фронта, угаждаха му на всичко. И тъй като на Златана много му се щеше да си има джобно ножче, когато дядо му искаше да го склони през зимата да закара биволите за вода на реката, така го предумваше: „Хайде. А закарай ги и тоя ред, па ще видим какво ще правя аз!… Като се изпролети, да пекне слънцето, ще рипна, та в града. Ей го де е. Пазара наопаки ще обърна и пак ще ти взема ножче! Нали е пък за едно ножче работата!“ А когато майка му искаше да го прати на дръвника, залъгваше го с ония дребни търговци, които слазяха с конете от планината, като се отоплеше времето, и продаваха ножчета, пендари, пръстени, мъниста и други евтини украшения. Леля му Денка пък, у която той ходеше да спи всяка нощ защото беше останала сама в къщи, откак замина мъжът й на война, като го видеше вечер да иде сърдит, ще се засмее срещу него и още от вратата ще го заговори: „Нали ти казвах, мисля или не съм? На вуйча ти, когато последния път си идва на отпуска, сто пъти съм му заръчала без ножче друг път да си не идва. Да ти донесе някое такова, германско, голямо!“
         Но нито от пазара донесоха ножче на Златана, нито пък майка му можа да вземе. Дядо му, като се върнеше от града, все казваше, че се били свършили. Когато златарите пък плъзнаха по равнината и жълтите медничета на конете им пробудиха тихите селски улички, Златановата майка излезе на вратата, поспря се, огледа наоколо и мръдна навън по мекото пролетно слънце. На мегдана пред тях беше спрял златар. Той седеше до кроткото добиче, наслагал пред кръстосаните си крака на едра поличка огненожълти пендари, златни и сребърни пръстени, обици, мъниста, гривни и ножчета, чийто блясък и новост запалваха очите и караха сърцата да бият по-силно, отколкото друг път. „Как ги даваш!“ — пресегна се тя към ножчетата. „С пари, с жито?“ — дигна обгорено кораво лице планинецът. „Пари! Пари няма, ами кукуруз, кукуруз ако щеш!“ — подвикна тя. „Само жито!“ — отсече старецът и се изви към друг. Тя се изправи, попребледня и задърпа Златана за ръката: „Ще минат още, няма да е само този! Па… и не харесват ми много. Хайде-хайде! Скоро! Кокошките ще изкълцат кукуруза за семе. Оставихме отворено в къщи… Па ще ни избие дядо ти!“
         Времето вървеше, ден след ден отминаваше, а погледът на Златана всякога беше изпълнен с едно ножче. И това ножче, както той го виждаше в мечтите си, имаше бели седефени чирени със стоманена лъскава пръчица по средата, пък двата му заоблени железни края завършваха с по едно пътно остро ножче, зарязано в горната част.
         В училището Златан всяко междучасие чувствуваше нужда от ножче — било за да изостри мекото дръвце на молива си, било за да разреже някоя нова книжка, да препращят белите й чисти листа между пръстите му и да потопи очи в дълбоките черни редове. В отделението малцина имаха ножчета и затова всички се въртяха около тях и непрестанно им се молеха, най-вече момичетата. Желанието на Златан да си има собствено ножче дотам нарасна, че къде ходеше, все уничаше да търси — по пътища, по боклуци — и дори взе да завижда на всеки свой другар с порязан превързан пръст.
         На Златана му беше омръзнала вече тясната училищна стая и затова, като се раззелени гората, изкара добитъка на паша със съседските деца още през първия неделен ден.
         След студената гладна зима измършавелият добитък беше излязъл на ливадите като на някакъв празник. И биволи, и говеда изпърво се налудуваха, а сетне лека-полека се закрепиха и поразкрачени, сладко рупаха младата крехка трева, като мятаха опашки от удоволствие. Слънцето игриво блестеше и заливаше веселата зеленина в смях и топлина, а бистрият стоплен въздух тихо звънеше. Шарени цветя бяха засмели полянката — замаяните пастирчета тичаха, късаха си и радостните им гласчета кънтяха като звънчета. По едно време Златан, след като ходи, та завърна добитъка, се обърна към двете си другарчета:
         — Знам на един глог тояги, прави като струна. Още от есенес го знам; зимъс са станали чудо! Ами… ножче…
         През целия ден Златан беше без ръце — не без ножче.
         Над ливадите заруменя. Слънцето — голямо и жълто — залязваше и хвърляше златни ивици светлина по дънерите на дърветата и по зелените полянки. Облаци от огнени птици минаваха през залеза и потъваха в гората. Отсреща по шосето идеха от гарата двама войници отпускари, кърваво озарени от вечерта, и бързаха към съседното село. Златан бе се изправил, впил беше в тях очи и не помръдваше.
         Когато откараха сития добитък в задименото пролетно село, Златан, както всяка вечер, взе под мишница сухи съчки за подпалване и слезе в долната махала у лелини си. През цялата нощ душата му плаваше в светлини и зеленина. И ту виждаше в ръцете си ножче, а това ножче се превръщаше в малко войниче, което нарастваше, слизаше от ръцете му и отминаваше нанякъде, ту пък непознат войник се задаваше отнейде, спираше при него и натрупваше наоколо му ножчета, много ножчета, които добиваха крилца и започваха да хвърчат над него на облаци. И накъдето и да се извиеше, виждаше само хвъркати ножчета!
         Призори му се стори в просъница, че в стаята свети лампа, чу му се тежък тропот на ботуши и сдържан говор; но сънят му надделя и той отново заспа. Когато отвори бодри очи на сутринта, видя вуйча си — в цивилно облекло, но с войнишки чизми и с войнишка шапка на глава — да седи насред къщи; наоколо весело се суетеше леля му. Като забеляза, че Златан е буден и нерешително се върти из леглото, тя радостно извика:
         — Що лежиш? Не видиш ли, вуйчо ти си дойде! И ножче ти донесе! Ставай, ставай!
         — Ножче! — извика Златан несъзнателно и когато се смъкна от одъра, крака га му се подкосиха от вълнение, а сърцето му силно туптеше.
         Той пристъпи до вуйча си със замъглен поглед и се наведе, та му целуна ръка. Вуйчо му извади из джоба си две ножчета, подхвърли ги в шепа, изпореди ги на длан пред него и като го погледна, продума:
         — Избери си. Воля ти това, воля ти това. Което щеш — сочеше той с очи ножчетата.
         И двете бяха с по едно ножче. Едното беше по-голямо, чирените му бяха от жълт груб кокал и на края имаше халка за синджир. Другото беше малко, плоско и по хубавите му седефени чирени имаше сини жилки; то и взе очите на Златана.
         Вуйчо му го погледна, трепна и продума:
         — Ако вземеш това — казваше той за по-малкото, — може да се каже, че пак си без ножче. Няма за какво да го окачиш и утре ще го загубиш. Пък и малко е, каква работа ще ти върши! А пък това е по-голямо! Ще накараш дяда си да ти намери синджирче, па ще си го вържеш на поясчето и… сигурна работа е то! И тояжка можеш да си отсечеш с него, и всичко. Пък като станат любениците — дигна той към Златана подсладен, но малко виноват поглед, — ще ги режеш с него, каквито да са големи. И овошките като станат! И гроздето като узрее.
         — Я му дай малкото, че е по-хубаво, холан! — прекъсна го жена му, която беше спряла при тях и бе се облегнала на рамото му.
         — Мигар, че му го не давам пък ти! — обърна се той към жена си и мръдна рамо, та се освободи от ръката й. — Което ще, него да вземе! Затова съм извадил и двете — да си избира. Ами обяснявам му. Което остави, то ще е пък за мен, да си режа хляб там.
         Златан стоеше пред тях и мълчеше.
         — Хайде — подкани го вуйчо му.
         Златан се пресегна за голямото и бързо го мушна в джоба си. Вуйчо му отново взе да изрежда неговите предимства.
         На тръгване лелята изпрати Златана до вратницата; там се спря, понаведе се над него и тихо го запита:
         — Ти, леля, защо не взе малкото, като е по-хубаво? Не хареса ли ти, или вуйчо ти като… а? Лелиното сираче, то колко ми е разумно, пък защо го господ така наказа! — простена тя, като не дочака за отговор, захлупи глава над него и го затопли със сълзите си.
         Когато се разделиха и Златан отстъпи, лелята извика след него:
         — Нали ти казах, мисля, или не съм? Довечера не идвай. И надвечер. Доде си е тук вуйчо ти… Поспи си и ти при майка си! — допълни жаловито тя.
         Златан кривна по уличката. През цялото време той усещаше ножчето в джоба си.


         Илия Волен
         Проси-троши

         Бях ученик във второ отделение. Семейството ни беше средно — нивици се намираха, разхвърляни тук-там по селската мера, но, изтощени вече и драскани с дървеното рало, пускаха по-малко, каквото се изкарваше от тях, отиваше в железните каси на бирниците, лапаха го дюкянджиите срещу задължения. И като чукнеше общинският барабан на мегданчето пред нас, майка ми изскачаше на пътя пред портата с ръце на кръста и започваше да вика и да кълне, преди да чуе за какво ще бие барабанът:
         — Пак ли ще искате нещо от нас! Не наситихте ли се, вълци проклети! Взимайте, обирайте, яжте!… Изяжте и нас, та да се свърши наведнъж!
         Пари в къщи не се свъртаха и когато свършех молив или тетрадка, трябваше да чакам да снесат кокошките и още топли-топли занасях яйцата на дядо Банко, който ги ловеше, на каквато цена си искаше.
         Все поради тая сиромашия по-решителните мъже от селото някога ходели на печалба във Влашко — по чифлиците на чокоите, — а през моето детство започнаха да ходят пък в Америка — да работят по тамошните фабрики и ферми. От Америка те се връщаха бедни, както и отиваха — едва си плащаха пътя.
         В нашето отделение имаше едно момиченце на име Юлка, чийто баща също беше заминал за Америка. Той беше й изпратил от тая далечна — през планини и морета — страна синя копринена престилчица, цялата изпъстрена с фигурки на хора, растения и животинчета. Мен много ми харесваше тая чудна престилка и аз често търсех дружбата на Юлка: показвах й, острех й моливите, подвързвах й книгите — тя ми отвръщаше с погледи. Юлкини бяха бедно, но будно семейство. Нивиците им бяха малко и баща й всяка пролет се разтичваше да търси хляб. Макар че бяха бедни, те ходеха винаги чисто и спретнато облечени, в къщи им беше винаги наредено, по двора им растяха цветя, знаеха си работата — знаеха си и почивката. Съседите им присмехулно-завистливо казваха за тях, че се гражданеят. Юлка имаше брат в гимназията, за когото се говореше, че се учел много. Откакто тръгна и той в гимназията, баща им видя голяма мъка за пари и още с първата група замина за Америка. Пари за път, пък и да остави малко в къщи, той заемна с големи лихви от дядо Банко. „Не са големи лихвите — уговаряше го чорбаджията, — на печел отиваш, пари ще трупаш!“ Юлкини получиха най-напред малко пари от Америка и това си бе — дядо Банко, като чу, че им е пратил, се разсърди много, заплаши ги, разтича се срещу полицата да им взема нивата до селото и едва когато му отделиха част от парите, се успокои; длъжникът започна вече да изпраща направо до него всичко, каквото изкарваше там, в Америка.
         И Юлкиният брат в гимназията продължи да живее в лишения. Из селото се говореше, че учителите му, като виждали колко много се учел и как се измъчва от немотия, били решили, щом изкара шести клас, да го пуснат да подаскалува, за да си спести малко парици, и после да довърши. Но той не можа да доизкара и шести клас — заболя от туберкулоза, прибра се в село и рано през пролетта почина. Майка му — отчаяна, съсипана — отново зае пари от дядо Банко и направи голямо погребение. Цялото село беше излязло на погребението на момъка; и нашето отделение, зарад Юлка, придружи покойника до гробищата. Откупената музика свиреше отпред — така майката беше пожелала, облечените в черно хора бяха побелели от дарове и — кърпи, ръкави, ризи; сякаш това не беше погребение, а някаква зловеща сватба. Пролетното небе бе огромно, празно, пусто като синя пустиня. Земята бе гола, тиха, безлюдна — тук-таме се мяркаше някоя залутана човешка фигура; още не беше започнал по нея истинският живот.
         Юлкината майка беше дала на учителката ни един вързоп моливи да ги разпредели между по-бедните ученици в отделението. Моливите бяха кафяви, ръбести, нови и издаваха някаква сладникава миризма. Юлкините моливи ми взеха очите. Когато учителката взе да ги раздава, мен ме отмина; стана ми мъчно. А когато даде и на съседското ни и роднинско момиче Панка, едва се сдържах да се не разплача. В къщи разказах на майка си и тя се развика:
         — На Панка! Че те по-бедни ли са от нас, та на нея! Баща й седи на дядовата Банкова воденица, краде хорското жито, продава го и всякога имат пари. И имотът им е повече от нашия! Д’иде да провери на общината!… Така й кажи: „Мама ре`че — кажи й, — че ние сме по-бедни от Панкини. Дай и на мене един молив!…“ Помоли й се. Като си го изписал вече и едва го крепиш между пръстите си, откъде ще ти взема пари за нов! Пущинските кокошки се разкрилиха до една, не носят вече, искат да мътят!
         На другия ден в училището аз станах от чина си и повторих пред учителката думите на майка си:
         — Мама рече, че ние сме по-бедни от Панкини… Да дадеш и на мене един молив… Баща й печели на воденицата.
         Учителката ме погледна един миг изненадано, приковано; след това трепна от някаква невесела радост и като тръгна към катедрата, приказваше:
         — Има един… остана един, само че… дефектен е…, само че…
         И тя извади един молив от катедрата, поразгледа го оттук-оттам и ми го даде. По средата моливът имаше някаква вдлъбнатина, замазана с нещо черно. В отделението се надигна висок равен шум. Учениците се движеха по местата си, шушнеха си, кискаха се. През целия час учителката не можеше да ги умири. През време на междучасието те ме заобиколиха на чина и любопитствуваха да видят молива, присмиваха ми се, че съм го изпросил, пък един от тях — Христо Дичев, най-закачливият — ми подаде молива си и извика:
         — На` ти и моя молив, бе, ей!
         И тогава всички запротягаха към мен ръце с моливи и викаха един през друг: „На` ти и моя молив!… На` ти и моя молив!…“
         Като държах молива и го обръщах насам-натам в ръце, страшно смутен, аз го счупих. Счупи се точно на две, на вдлъбнатото място.
         Христо Дичев завика:
         — Е-е-ей, вижте, има два молива вече! Хе-хе-хе!… Който проси, троши!… Проси-троши… Проси-троши!
         И тогава всичките деца — чорлави, окъсанички, немити, сополиви — заподскачаха на един крак около мен като дяволчета, шибаха юмручетата си едно о друго и викаха: „Проси-троши! Проси-троши!“ Пък аз — дето се казва — нито на земята, нито на небето.
         По едно време потърсих с очи опора в Юлка; цяла облечена в черно и бледичка, тя седеше самотно на опразнената редица, вцепенено загледана пред себе си.
         Струва ми се, че тогава престанах да бъда дете и разбрах, че не с унизителни молби, а с честен труд и борба може да се извоюва по-добър живот.


         Емил Коралов
         Бенгалски огън

         Вие колко дни посрещате Нова година? Навярно един ден, на 31 декември. А ние у нас посрещаме Нова година повече от десет дни. Как ли? Ето: и тая година още на осемнадесети сутринта дъщеря ми Емилия скочи от леглото, преди да съм отишъл на работа, изтича при огледалото, врътна се наляво, огледа се надясно, люшна къдри и като се увери, че е много хубава в новата си нощница, извика:
         — Татко, хайде днес да купим елхата!
         — Днес ли? Ти си объркала датите. До Нова година има още десетина дни.
         — Има, но хубавите елхи рано се продават. И ще имаме повече време да я украсяваме.
         — И повече време да се заплесваш.
         — Кога съм се заплесвала! — обиди се тя и мрачно загледа през прозореца. Навярно очакваше да кажа: „Шегувам се, моето момиче, зная, че си отличничка, да идем за елха.“ Но работата е там, че аз не съм от тия бащи, които изпълняват всички прищевки на децата си. Макар и инженер, зная какво значи възпитание. И затова извиках с непреклонен глас:
         — Днес не! Виж, утре, в неделя, съм съгласен.
         — Голяма разлика от днес до утре! — обажда се Любчо, братът на Емилия, който смята, че глезя сестра му, и се заяжда с мене.
         Не заслужава да му отговарям. Отивам на работа.
         На другата сутрин една сламчица ме гъделичка зад ухото.
         — Ех, Емче! Поне в неделя ме остави да си отспя.
         — А елхата? Нали каза, че днес ще идем!
         Свърши се с почивката. Тръгваме. Изпраща ни сърдит майчин глас:
         — Па ми донесете някой бор, та да няма къде да го сместим!
         — Ако е малък, татко няма с какво да се забавлява — обажда се Любчо. Хлапакът му с хлапак! Знае, че и аз обичам отрано да посрещаме Нова година. Разбира ти гимназист от весела къща, от зелена елха, бенгалски огън, спомени и засмяна дъщеря…
         Пазарът е заприличал на гора. Бащи и майки водят върволици деца между елхите като из джунгли. На един ъгъл набиват кръстачки. Дълго избираме. Най-сетне ето хубава елха! Стройна, бухлата, два човешки ръста.
         — На мама ще й стане лошо… — киска се Емилия.
         Влизаме тържествено с елхата в къщи. Викове, укори. Но ние си мълчим, вършим си своето. Закрепваме елхата сред хола. Едната летвичка на кръстачката нещо мърда, но я затискаме с една тухла, два камъка, ютията и най-отгоре хаванчето. Сега ще удържи, ако ще и люлка да вържем на нея.
         Снемаме от тавана мукавената кутия с играчките и посрещането на Новата година започва. Съседчетата са видели елхата и нахлуват у нас. Най-силно от всички крещи Емилия: „Стой, стой! Не пипай! Ще ги счупиш! Не така!“
         Признавам, всичко това ме забавлява. Следобед се измъкваме с Емилия, донасяме още стъклени топки от всички цветове, цял пакет бенгалски огън.
         — Взели сте да осветите целия площад! — сърди се майка й.
         Ние мълчим. Знаем си работата. Същата вечер Емилия повиква братовчедката си Румяна да ни види елхата и почват да изпробват бенгалския огън. В къщи замирисва на изгоряло, на Нова година. Ех, тия звезди от бенгалски огън! Човек не се насища да ги гледа.
         — Още една, татко! Още една!
         За малко не подпалваме вестниците, постлани под елхата. Идва брат ми да вземе дъщеря си. Подхващаме приказката кога става дванайсет часът, не усещаме.
         На другия ден се връщам от работа по тъмно. Още отдалече виждам как треперят и гаснат сияния в нашите прозорци. Изгряват съзвездия… Сварвам русокосата Милка, най-добрата приятелка на дъщеря ми. Разбира се, елхата трябва да се покаже във всичкото й великолепие. Черпим се, идват бащата и майката на гостенката, пак се черпим и ето ти пак дванайсет часа!
         На другата вечер, като се връщам, Емилия я няма в къщи. Най-сетне ще си отдъхнем. Но само след половин час тя дотичва с един пионер:
         — Татко, Христо казва, че техният бенгалски огън е по-хубав от нашия. Хайде да ги изпробваме!
         Запалваме от едните и другите пръчици и се уверяваме, че звездите от бенгалския огън на Христо излитат по-високо и по блясък надминават нашите. Няма що, на другия ден купуваме от същото място, дето е купил Христо. Налага се нова проверка и тази вечер Христо пак пристига.
         Така се зареждат гости всяка вечер… Колко дни остават до Нова година? Съвсем близо е вече. Идват приятели, с които се уговаряме за посрещането, и, разбира се, запалваме елхата да видят колко е хубава. А последните три вечери аз като ръководител на програмата провеждам с пионерите репетиции и се уверявам, че Емилия има право: много по-рано трябваше да започнем подготовката за Нова година!
         Вече е 31 декември. Мръква се. Домът ни е осветен празнично. Нито една паяжинка, нито една прашинка. Първите гости пристигат. Изведнъж откриваме, че бенгалският огън се е свършил. Разтичваме се като луди. Едва успяваме да намерим в квартала две пакетчета. Изпращаме Любчо да търси още в ЦУМ. Скоро се събират всички гости. Емилия и другите деца най-много се радват на най-младите ни приятели, които донесоха не само един вързоп с баница, а и вързоп с бебе — второто им дете, което едва беше навършило шест месеца. Мило бебче, юначе. И смее ли се, смее… Трапезата е вече готова, сядаме, наливаме чашите… Но тъкмо да започнем вечерята, бебето, което досега си гугукаше, вместо да заспи, изведнъж ревна. Майка му се опита да го умири — не млъква. И какъв рев! Такъв глас няма никой оперен певец!
         — А бе да не е гладно!
         — Как ще е гладно, преди да дойдем, го хранихме до пресита.
         Повиха го в нови пеленки, а то още по-силно пищи. Бебешки капризи. Иди го разбери. Люлкахме го, подскачахме пред него на един крак, на два крака — не млъква, пищи, та се къса. Не можем да вечеряме. Няма къде да го изнесем. Не щеш ли, изведнъж на Емилия хрумва идея:
         — Да запалим бенгалски огън, ще видите, че ще млъкне!
         Загасихме лампите, запалихме отведнъж три пръчици бенгалски огън, поднесохме неуморния певец към звездите, които се разхвърчаха, той опули очи и изведнъж млъкна. Разбра, че илюминациите са в негова чест. Отдъхнахме си, отново насядахме. Редуваме се: едни ядат, други палят бенгалски огън, трети държат пред елхата юнака. Но тъкмо поднесоха пуйката със зеле и дигнахме тост да изпратим старата година, Емилия извика:
         — Знаете ли, че от бенгалския огън останаха само три пръчици!
         Ами сега? Любчо казва съвсем равнодушно, че не е намерил в ЦУМ. А до Нова година остават десет минути. Запалихме лампите, за да спестим бенгалския огън. Но онова ми ти бебе само това чакаше. Писна отново. И откъде взема тоя глас! Угасихме лампите, запалихме свещите. Но те не му направиха никакво впечатление. Реве си, не е религиозно. Палете бенгалски огън! Юнакът пак се ококори и млъкна. Но не знам как го правят тоя бенгалски огън — докато се обърнеш: фиу, изфучи. А остават три минути до дванайсет часа и нямаме вече бенгалски огън. И нашият юнак, като че напук, зарева още по-силно.
         В тоя съдбоносен миг Любчо, който само се подсмихваше, извади бавно от вътрешния си джоб пакет бенгалски огън.
         — Защо не кажеш, че си купил?
         — Пазя го за дванайсетия час!
         Щом бенгалският огън блесна, страшният певец пак замига и млъкна. Така сред рой звезди от бенгалски огън посрещнахме Нова година, чукахме чаши с червен прекипял гроздов сок, веселихме се и може да ви се види чудно, но от бенгалския огън ли, или от това, че настъпи Нова година, бебето изведнъж високо се разсмя.
         Честита ви и на вас Нова година! И винаги си купувайте повече бенгалски огън за всеки случай.


         Емил Коралов
         Дребосъците

         — Не се прибра навреме, както говорихме, и затова ще бъдеш наказан! — строго каза майката на Кирил.
         — Добре де, накажи ме! — съгласи се петокласникът. — Ще прочета трийсет страници от „Под игото“!
         — Това наказание ли го смяташ! Ще пазиш децата на чичо ти Андреев!
         — Ония дребосъци! — извика с такова страшно гърло Кирил, та и Иван Боримечката с черешовото топче би му завидял. — Аз да не съм бавачка.
         — Без възражения! Отиваме на мястото да оберем зимните круши. И внимавайте да не направите някоя пакост! Вземи си и блока, да си нарисуваш клончето.
         Намусен, загубил всякакъв интерес към света, дори към пистолета си, с който пред телевизора с викове помагаше успешно на Митко Бомбата, Кирил стигна с майка си и баща си у Андрееви. Още от вратата чуха весел момичешки гласец, тънък и провлечен:
         — Люююю… Люююю… Люююю… Люююю…
         — Забавачката работи! — подхвърли презрително Кирил.
         Любомир Андреев, лесоинженер, обичаше много да люлка дъщеричката си на колене. Така му се струваше, че се намира в разлюлени от вятъра гори, които също неизказано обичаше, но от много работа с папките в министерството не му оставаше време да навести. Той люлкаше Мила широко наляво и надясно и двамата продължаваха да припяват в един глас: люююю… люююю… След десетина такива буйни залюлявания бащата и дъщерята в един глас извикваха отсечено: лю! Това означаваше край на играта. Когато се чуха гласовете на Илиеви, двамата членове на забавачката бяха направили само две полюшвания. Бащата искаше да продължи, но дъщеричката наостри уши, изведнъж извика: „лю“, и скокна от бащините колене. Очакваше я нещо по-интересно: гости!
         — Лельо Ганке, добре дошли! — поклони се тя ниско-ниско. — Бате Кириле, отдавна не си идвал. Ще видиш колко хубаво е у нас!
         — Знам колко е хубаво — измърмори под носа си Кирил. — Де е Милко?
         Винаги, когато ставаше дума за него, Милко на часа се появяваше. И сега гласът му се чу от двора. Връщаше се от училище с многострадалната си чанта на първокласник. Тя беше обирала праха на много улици и се беше сражавала с грапавите им камъни. Милко цял сияеше от радост и още от вратата извика:
         — Ура!
         — Шестица ли получи? — попита сестричката му, която, макар и да нямаше още шест години, беше запозната с всички училищни работи.
         — Казвай! — подкани го нетърпеливо и баща му, който много се гордееше, когато синът му е първенец. — За какво те отличиха?
         — Кънчо го наказаха днеска три пъти, а мене само веднъж!
         Но неизвестно защо, вместо да се зарадва, майка му се разсърди. И баща му не го похвали за тоя успех, а само някак си се подсмихваше.
         — Е, да вървим! — тръгнаха големите. — На масичката имате сандвичи за закуска. Ще прекарате весел следобед.
         Кирил сви устни пренебрежително: „Много ще е весел!“ И като остана сам с малчуганите, оттегли се в ъгъла и опря ръка върху телевизора като певец, който се кани да запее. Но вместо да смае света с гласа си, Кирил, стиснал устни, надменно гледаше хлапаците.
         — Хайде да ядем! — предложи Мила, която не можеше да търпи нищо вкусно, без да го опита. — Заповядай, бате Кириле!
         — Не съм гладен! — високомерно отказа той.
         — А пък аз съм много гладна! — и Мила отхапа от сандвича и сладко-сладко задъвка. Милко я последва. Като ги гледаше, Кирил неочаквано усети, че и той е страшно гладен. Защо избърза да каже, че е сит? Заразхожда се ядосано около масичката с ръце, преплетени на гърба, вперил гневно очи в сандвичите. А те намаляват, намаляват… Тази лакомия Мила! И двете й бузи — издути като балони. Как може да дъвче така едновременно с двете страни! Но ето че тя пита:
         — Бате Кириле, ти вече не огладня ли?
         Гледай я ти! Хлапачката с хлапачка! Разбира от гладни хора! И така деликатно го покани. Сега вече може да си вземе, без да се изложи.
         — А бе не съм още огладнял, ама ще ти направя удоволствие! — и той натрупа в чинийката си сандвичи. Залапа.
         — Избра най-големите! — обади се неочаквано Милко, който всякога казваше истината.
         Неотдавна Мила каза същото на дядо си. Майка й поднесе два резена кашкавал, един за нея, един за него.
         — Дядо, ти взе по-големия! — извика тя, защото много обичаше кашкавал…
         — Защото съм по-голям — засмя се дядо й. — Но ако искаш, да ти го отстъпя на теб?
         Тогава Мила много се засрами и сега каза с укор на брат си:
         — Ще вземе по-големите, защото е по-голям!
         „Тази дребосъчка наистина ме учудва с ума си…“ И Кирил отведнъж почувствува, че с малчуганите не е чак толкова досадно. Лошото е само, че като закусиха, Мила извика:
         — Бате Кириле, прочети ми някоя приказка!
         — Не обичам приказки! — отблъсна поканата Кирил. — Четете си сами!
         — Можем и сами, ама да не се обидиш…
         Това пък какво е! Можела сама! Или тоя първокласник, дето още срича! Ама че самохвалковци!
         Но без да кажат нещо, дребосъците старателно отвориха грамофона на радиото, измъкнаха отнякъде плочи и изведнъж мелодичният глас на артистката заразказва. Неусетно и Кирил се заслуша, макар че уж не обичаше приказки.
         — Харесва ли ти, бате Кириле? — попита дружелюбно Мила.
         — Измишльотини! Какво толкова ще ми харесва! Харесва ми техниката! — важно отвърна той.
         — Техника, ама ако я няма артистката, нищо не излиза! — отвърна не по-малко дълбокомислено Милко.
         „Тия дребосъци университет ли са свършили!“ — все повече се учудваше Кирил.
         — А сега ще те забавляваме с естрада!
         И наистина го забавляваха. Мила най харесваше плочата „Идвай всеки ден при мен!“ И тя припяваше.
         „Да има да вземаш! — мислено отвърна Кирил. — Само това остана, да си губя времето всеки ден с вас!“
         — Стига! — заяви той. — Имам за утре домашно по рисуване. Трябва да изтипосам едно клонче. Донесъл съм си блок. Мъчна работа. Мирувайте, че утре двойката е сигурна — и все тъй надменно разгърна блока.
         — Ами! — извика Мила. — Милко ще ти нарисува колкото искаш клончета. Той рисува много хубаво!
         Без да обръща внимание на дребосъците, Кирил положи дъбовия лист с жълъда върху белия грапав лист и почна да ги очертава. Но Милко го спря:
         — Бате Кириле, така не се рисува! — и той бодна клонката в една вазичка, грабна зелената и кафявата боя и само след няколко минути на блоковия лист се разпери клонка, като че беше истинска. Кирил малко се посмая, но за да не се изложи, рече нехайно:
         — И аз така рисувам, но за по-лесно опитах по нов начин.
         — Искате ли курабийки? — попита неочаквано Мила.
         — А бе ям, ама с мляко и кафе — отвърна нехайно Кирил.
         — Хубаво е, но нямаме…
         — А у дома има! — реши Кирил да се покаже и той пред малчуганите. — Елате да ви водя!
         Тримата се измъкнаха от Андрееви, взеха, разбира се, ключа със себе си. След пет минути бяха у Кирилови. Запалиха електрическата печка, сложиха пълната с мляко тенджера да се подгрее и се втурнаха в стаята на Кирил да им покаже самолетите си, параходите, ракетите… Заиграха се, после се зачетоха, надвесени и тримата над „Под игото“. Мръкна се, запалиха лампа. По едно време Мила извика:
         — Вече много мирише.
         — Книгата ли?
         — Не, на прегоряло…
         — Леле, забравихме млякото! — скокнаха и се втурнаха към кухнята. Не се виждаше нищо от дим, тенджерката едва се бялкаше на печката. Само на дънцето й беше останал изгорял каймак.
         — Лоша работа! — изплаши се Кирил. — С това мляко щяха да полеят баницата, която вашите са опекли да вечеряме. Я да бягаме по-скоро оттук!
         Но тъкмо да тръгнат, лампите угаснаха. Случва се това и в голямата светла София. В някой квартал, без никой от жителите му да е виновен за нещо, току угаснат лампите. Нашите трима юнаци запалиха свещ, имаше и приготвена за такива случаи. Стана много интересно. Сенките им пълзяха по тавана като великани.
         — Ей, че страшно! — прошепна Мила, защото пламъкът трепереше и сенките се надвесваха застрашително над тях.
         — А пък на мен ми е весело! — озърташе се плахо Милко.
         — А бе то, че е весело, весело е — каза Кирил, — ама по-добре да бягаме, все едно че не сме идвали у нас, инак лошо ме чака!
         Бяха умни деца, угасиха свещта да не запали нещо, заключиха входната врата и се върнаха у дома на Андрееви. За тяхна радост тук токът не беше прекъснал и лампите сияеха. Едва сега разбраха каква сила има светлината. А най-важното не миришеше на прегоряло мляко. И тъкмо навреме пристигнаха, защото ето ги след малко майката и бащата на дребосъците.
         — Кириле, майка ти заръча да идеш у вас да донесеш млякото. С него ще залеем баницата и ще вечеряме тук.
         — Те да го донесат! — бавеше се Кирил.
         — Ще го донесат, ако има мляко… — обади се Милко в подкрепа на истината.
         Още се разправяха, когато майката и бащата на Кирил долетяха сърдити.
         — Няма с какво да полеем баницата! — извика Кириловата майка. — Всичкото мляко изкипяло. Нашият татко забравил електрическата печка запалена и отгоре — млякото. Добре, че угасили тока, та не е изгоряла и тенджерата. Понякога има полза и от прекъсване на електричеството! — завърши тя подигравателно.
         — Наистина има! — отговори бащата на Кирил — Особено когато ти забравяш запалена печката. Защото аз не съм подварявал никакво мляко. Ти всякога предварително подготвяш нещата, да станели по-бързо.
         — Не е вярно! Не съм пипала електрическата печка! Това е твоя работа!
         Така правят понякога възрастните. Много са умни, а спорят за най-дребни неща. Добре, че има деца, които обичат да казват истината:
         — Ние бяхме у вас, лельо Ганке — побърза да се обади Милко, — да пием мляко с курабиите. Кирил ни покани. Ние забравихме млякото.
         — Така ли! — кресна леля Ганка и изгледа страшно сина си. Най-много се разгневи, защото беше сигурна, че мъжът й е свършил тая работа, а излезе, че не е той.
         Кирил започна да отстъпя заднишком. И ето в тоя съдбоносен миг едно момиченце с розова рокличка, разперена като ветрило, се втурна между майката и сина:
         — Лельо Ганке, аз поисках мляко за курабийките! Бате Кирил не е виновен! Оставиха ме да го пазя, но аз го забравих и то изкипя!
         Майчината нежна ръка се отпусна. Не може да не се вярва на такива чисти очи, които си признават вината.
         — Така ли било! — викна сега майката на Мила. — А защо не внимаваш?
         — Защото бате Кирил много хубаво чете и аз просто забравих…
         „И от бой ме спаси, и отгоре ме хвали…“ — гледаше я с благодарност Кирил.
         — То се разбра, Кириле, ами я изтичай и купи ново мляко! — пъхна му пари в шепата бащата на Милко и Мила.
         Когато се връщаше от млекарницата, Кирил бодро подскачаше. Не само му беше весело, а „просто“, както каза Мила, радваше се, че ще бъде още с дребосъците.


Няма коментари:

Публикуване на коментар