1 февруари 2015 г.

Разкази за деца от български писатели - ІІІ



         Ран Босилек
         Излет*

         [* Част от разказа „Патиланско училище“ — Бел. moosehead]

         _Драги ми Смехурко,_
         Никак не видяхме как април измина. Майско слънце грейна. И заскача лудо моята дружина:
         — На излет, на излет горе в планината! Че там са по-сладки смехът и играта!
         Баба Цоцолана тоя зов подхвана и рече засмяна:
         — Права дума думат моите юнаци. Сред планински въздух, сред китни дъбрави и стройни букаци човек подмладява. Затуй още утре, излет ще направим. Пригответе всички спортните премени! Утре заран рано елате при мене! Ядене ще вземем и път ще поемем къмто планината.
         — Бабо, да си жива! — викаха децата.
         А Дана добави:
         — Аз и едно въже ще сложа в торбата, та запирка някой от нас ако стори, да го теглим всички с въжето нагоре.
         На сутринта рано тръгнахме със песен. Отначало пътят бе равен и лесен. Лъхаше тих ветрец, пееха ни птички. И леко, и бодро подскачахме всички.
         Поспряхме за малко. Похапнахме сладко. Поехме отново.
         — Хайде, патиланци! С подновени сили да вървим нагоре! Оттука начева вече стръмнината.
         Баба Цоцолана тихо проговори:
         — Дали ще ме слушат краката нагоре?
         — Бабо, не плаши се — отвърна й Дана. — Туй въже защо е тука в торбата? Нали е за помощ. Ние да сме здрави!
         А Панчо добави:
         — Трябва сега още нещо да направим, та да не оставим насред пътя баба. От товара трябва да й се отнеме. Бабо, дай да нося двата козунака с едрите бадеми!
         И малката Мика и тя утеши я:
         — Пък аз ще ти нося жълтата кесия с дребните бонбони, дето разхладяват. Когато си морна, и те натежават.
         Баба се усмихна и кротко им рече:
         — Почакайте още! И за тая помощ скоро време до` ще.
         Вървяхме, вървяхме и стръмна пътека отстрани поехме. Но скала висока пътя ни попречи. Баба Цоцолана се запря и рече:
         — Тука ще остана. По стръмната урва, който сила има, нека да се качи.
         Панчо се обади:
         — Ах, миличка бабо, умори се значи! Давай козунака! Дружината гладна откога го чака.
         А Мика извика:
         — Бонбоните дай ни! От тях ще добием засилки незнайни.
         Баба ни нахрани. Патилана Дана, Гана, аз и Панчо възлязохме тозчас на скалата. Оттам Дана хвърли въжето на баба. Тя се върза здраво. С две ръце го хвана. Дръпнахме въжето и викнахме гръмко:
         — Хайде, хайде, бабо! Сетен напън дай си! И ще се изкачиш!
         Ала нито стъпка баба не прекрачи.
         — Не мога, не мога! — вика и не мърда.
         Настана тревога. Дръпнахме отново. Пак викнахме всички: „Хайде, хайде, хайде!“ Стреснахме в гората животни и птички, но баба не мръдна.
         Патиланчо Панчо тогаз чудо стори. Зад баба той скочи и викна високо:
         — Гущер, гущер, бабо! Лази из тревата! Бягай на скалата!
         И за миг чак горе баба се намери. И към върха хукна като младо яре. Със голяма мъка стигнахме я горе. Аз й заговорих:
         — Право казваш, бабо! Тука планината чудесии прави. Млади подлудява, стари подмладява.
         Прихна да се смее цялата дружина. И в смях и закачки разходката мина. Ядохме, играхме, пяхме и се смяхме, и по късна вечер в града се прибрахме.
         Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
         Твой приятел вечен:
         Патиланчо Данчо


         Ран Босилек
         Първи сняг*

         [* Част от разказа „Патиланско царство“ — Бел. moosehead]

         _Драги ми Смехурко,_
         Баба Цоцолана вчера рано стана. И рано излезе. Малко време мина, при мене пристигна моята дружина.
         — Бате Патилане! Снегът до колене! Сега ако кажеш, че няма да стане — нищо не разбираш! По-скоро на двора — всички ни на меко да фотографираш!
         Изскочихме вънка. И на снега снехме нашите портрети. И всеки повтори, и всеки потрети. Вик и смях се дигна. И нова дружина след малко пристигна. Трите патиланки при нас закрещяха. Трите без покана в снега се простряха.
         После стана Дана и викна високо:
         — Патиланци верни, клетва да дадеме! Който тука влезе, няма да излезе, докато портрета в снега си не снеме!
         — Прието, прието!
         Най-напред козлето във снега навряхме. После Дебеланко на меко простряхме.
         Дойдоха отвънка все отбор другари. Натръшкахме всички — кой когото свари. И те се разсмяха, и те закрещяха.
         Ала тъкмо беше най-сладка играта, баба тежкокрака разтърси земята. От пътя извика:
         — Чакай, да ви питам, кой ви тука свика! Само патиланци ей сега ще стане!
         — Бягайте, другари, кой където свари! — успях аз да викна.
         Но смел патиланец към мен се закани:
         — Пръв изневеряваш, бате Патилане. Клетвата забравяш! Портретът на баба за кога оставяш?
         — Бягай сега, бягай! — викнах отдалече. — Не знайш ли какво е баба да те хване! Бягайте юнашки! А портретът бабин — той сам ще си стане!
         Както аз предрекох, тъкмо така стана. Хукна да ни гони баба Цоцолана. Ала се препъна, в снега се стовари. Като рак се пери. Не може да стане. На молба удари:
         — Помощ, Патилане!
         И аз се затекох, за ръка я хванах, но тя се не дига.
         — Помощ, патиланци!
         Цялата дружина на помощ пристига, за мене се хваща, юнашки напъва… Баба се поклаща. Вече се изправя. Но някак си мръдна нагоре ръката. Помислих: „Настава часът за отплата“. Пуснах се от баба. И на снега всички гърбом се прострехме. Хем портрети нови за спомен си снехме, хем и баба леко, без да щем, разсмехме. Та без бой се мина…
         Хайде стига вече, драги ми Смехурко.
         Поздрав най-сърдечен от моята славна и вярна дружина!
         Твой приятел вечен:
         Весел Патиланчо


         Симеон Андреев
         Бездомни

         Ванката се подигна на пръсти и погледна през прозореца. Голямата сладкарница гъмжеше от хора. Четирима свирачи свиреха нещо весело и хубаво. Един прислужник, облечен в чисти бели дрехи, сновеше около масите.
         „Тука трябва да се влезе — помисли Ванката и потръпна от студ. — Топло е и хора много.“
         Пет-шест души излизаха. Той се мушна помежду им и влезе незабелязано. Сви се в ъгъла зад вратата и сякаш задряма. Ненадейно изпод палтото му нещо шавна. А след това току до бузата му се подаде една остра муцунка.
         — Шшт, Палешко! — перна Ванката муцунката. — Мирно!
         Острата муцунка се гушна бързешком под палтото му и се спотаи.
         Свирачите забързаха, заситниха и спряха отведнъж. Хората заръкопляскаха. Почнаха се шумни разговори. Сладкарницата заприлича на един голям бръмчащ кошер.
         Ванката разкопча палтото си и пошепна тихичко:
         — Хоп, Палешко!
         Острата муцунка надзърна пъргаво и близна с езика студената ръка на Ванката.
         — Хайде!
         Из пазвата на Ванката изрипна едно малко кученце и се покатери на рамото му.
         — Готово, господа! — звънна ясен, детински глас и накара всички да замълчат. Хората впериха очи към ъгъла зад вратата.
         — Палешко, почни!
         Палешко се шмугна с главата надолу и тупна леко на земята. След това направи рогач и застана „слуш“.
         Ванката съблече палтото си и остана само по една пъстра, безръкавна моряшка фланела. Тънките му жилести ръце бяха зачервени от студ. Той се изпъчи и поздрави. После подскочи, преобърна се и пак се поклони.
         — Нагоре с краката! — изкомандува той.
         Палешко се изправи на предните си крака и запристъпва. Ванката се изправи на ръце и взе да го обикаля. Хората заръкопляскаха.
         — Хоп, слуш! — сниши се Ванката.
         Палешко подскочи и стъпи върху ходилата на Ванката. Ванката, изправен на ръце, дигна внимателно подвитите си крака нагоре. Палешко застана „слуш“. Тогава Ванката обходи на ръце сладкарницата надлъж и се върна пак, отдето беше тръгнал. Палешко скочи на земята. Двамата се настаниха един срещу други. Ванката издаде нова команда:
         — Рогач!
         И след големия смях на всички те се запремятаха из въздуха. Един, два — цели пет рогача. После Ванката сложи в предните лапички на Палешко шапката си и се облече. Палешко обходи масите и събра кой каквото подари.
         Свирачите занагласяха инструментите си. Ванката прибра Палешко под палтото си.
         Закопча се и излезе навън.
         Снегът беше превалял. Духаше студен, остър вятър. Звездите трептяха, като че замръзват. По улиците хрущяха стъпките на закъснели минувачи.
         Ванката се спря под една електрическа лампа. Той бръкна в джоба си, извади подарените пари и ги преброи. Единадесет лева.
         — Малко са — въздъхна Ванката. — Не стигат!
         Вятърът го шибна по лицето, свирна в ушите му и замина. Палешко шавна под палтото и пак се спотаи.
         — Виж ти! — помисли Ванката. — Трябва да му е студено.
         Той поглади с ръка мястото, където се беше сгушил Палешко.
         — Там стой, там стой! Щом си подадеш носа и ще те ощипе! — И Ванката ускори вървежа си.
         Покрай него профуча шейна. Весели звънчета пееха по гривните на конете. Камшикът на файтонджията плесна сърдито над гърбовете им.
         — Чу ли, Палешко? — засмя се Ванката. — Тях ги бият, пък аз не те бия. Кротувай!
         Ванката възви и тръгна по една затъмнена улица. Почна да прехвръква сняг. Изведнъж нещо го бутна по крака. Чу се радостно скимтене. Ванката подскочи уплашено.
         — Я — викна той, — Миша! Ти ли си, Миша? Тука е Палешко. Не бой се, няма да помръзне!
         Миша, майката на Палешко, излая и почна да души. Палешко усети под палтото дъха на майка си. Той зашава й заскимтя.
         — Добре, добре, ще се съберем — помилва Ванката Миша и разкопча палтото си. Палешко рипна и се стрелна към майка си. Миша го заблиза. Нещо сви сърцето на Ванката. Той сграбчи Палешко, гушна го под палтото си и рече нажалено:
         — Пък ти, Миша! Палешко ще спи на топло в пазвата ми, ами ние с тебе къде ще спим?
         Миша го погледна с големите си тъмни очи. Тя сякаш го разбра и се заумилква около му.


         Иван Василев
         Мама

         — Кой ме буди?
         Отварям очи. Ах, това е милата ми майчица! Надвесила се над леглото ми, тя оправя с ръка разрошените ми коси и ме милва по сънливото лице. На устните й е цъфнала топла усмивка, а очите й греят като две светли звездици и ме гледат с безкрайна нежност.
         Аз се пробуждам и протягам ръце към мама. И без да искам, и без нужда, извиквам:
         — Мамо!…
         — Няма ли да станеш, детето ми?… Виж, топло слънце е огряло в градината.
         Колко много обич и каква сладка нежност има в гласа на мама! Обвивам ръце около шията й, а тя лекичко ме повдига от леглото. Аз съм вече голяма, но тъй хубаво е в прегръдките на мама! Затварям очи и се сгушвам край топлата й шия. Тя отваря прозореца и сноп слънчеви лъчи нахлуват в стаята. Свежият въздух на пролетното утро ме накарва да повдигна клепки и да погледна навън. Нацъфтели са черешите и ябълките. И птички пеят в градината. Из простора се гонят завърналите се лястовички, а на двора кътка моята бяла кокошка и пази излюпилите се вчера пиленца… И те си имат майчица! Когато се гушат под крилете й, навярно им е тъй хубаво, както на мене сега, когато съм прилепила лице о лицето на мама…


         Иван Василев
         Чухте ли новината

         I

         Свраката се разкряка една сутрин из гората. Тя прибяга до зайчето, провикна се пред дупката на лисицата, бързо-бързо говореше нещо на кълвача, на гарвана, на синигерчето и орехчето. После подхвръкна към нивите, дето в крайгорските шубраци се криеше ято яребици.
         — Чухте ли новината? — викаше тя. — Кокиченцето цъфнало!…
         Разтичаха се горските обитатели. Всеки искаше да види първото пролетно цвете. Най-напред се притече зайчето. То помириса бялото звънче на кокичето и кихна три пъти от удоволствие.
         — Ех, че хубаво цветенце! — рече то. — Времето ще се стопли вече. Иде край на зимните ни мъки!…
         Лисицата също дойде. Тя погледна кокиченцето и й стана много драго. После хукна към припека, който беше залян от слънчева светлина. Легна, изтегна се и почна да мечтае. Тя знаеше, че щом се стопли, новите ще пораснат. Ръжта ще изкласи. През високата ръж тя ще стигне чак до селото. Никой няма да я види. А там — кокошки и пилета колкото искаш!…
         Зарадва се и гарванът. Той разпери черните си криле, хвръкна над високата гора и започна да грачи по-силно от всеки път.
         А синигерчето, орехчето и други дребни птиченца от радост не можеха да си намерят място. Те подхвръкваха ту на това, ту на онова клонче, църкаха и пееха.
         — Кокиченцето цъфнало!… Чичи-пей! Чичи-пей!… Кокиченцето цъфнало!…
         Свраката не се спираше. Тя ходеше вредом из гората, по нивите, по поляните и де кого срещнеше, викаше му отдалеч:
         — Чухте ли новината? Кокиченцето цъфнало!…
         Слънцето се смееше отгоре. То спущаше от небето сладка и животворна топлина и затопляше гората, нивите, зверовете, птиците. Затопляше и цъфналото кокиченце…

         II

         Цъфтеше кокичето. Радваха му се всички в гората. Радваха му се и дърварите, и овчарите, и децата, които идеха от село да го берат. След кокичето цъфнаха минзухарът и синчецът.
         Слънцето все по-рано изгряваше, а топлината му от ден на ден се усилваше. Раззелениха се поляните и синорите. Цъфна дрянът.
         Една сутрин свраката пак се развика:
         — Чухте ли новината? Косът дошел.
         Всички се юрнаха да видят коса. Нали цяла зима го нямаше този чер, лъскав свирач! Къде ли е ходил? Где ли е бил?
         А косът беше кацнал на върха на киселицата в голямата нива. Вдигаше глава нагоре, гледаше ясното слънце, синьото небе и свиреше нещо много хубаво. Всички се спряха да го слушат. Откога не бяха чували такава сладка песен!…
         В припеците пълзяха буболечки. Най-чудни животинки се показваха из тревата. По поляните блееха агънца. Овчарите цял ден надуваха кавалите.
         А като се върнеха вечер в село, хвалеха се край чешмите, на улиците.
         — Да ви кажем ли новината? Косът дошел.

         III

         Мина се какво се мина, един ден свраката пак се разкряска. Тоя път тя прелетя най-напред при дрозда. Той тъкмо търсеше някое скришно място да свие гнездо за другарката си.
         — Чухте ли новината? — развика се свраката.
         — Е, чухме де, чухме! — пресече я дроздът. — Стига си бъбрала! Все ти ли най-напред ще се намериш да тичаш и носиш новините! От тебе никой не може да си види работата!…
         Не обичаше дроздът свраката. Знаеше той, че щом научи гнездото му, ще изварди, когато няма никой, и ще изпие хубавите яйчица. Трябва да се пазят кротките птици от тази голяма проклетница. И като се престори, че не върши нищо, дроздът подхвръкна и кацна на най-високото дърво в гората. Той запя една хубава пролетна песен.
         Свраката, засрамена, избъбра нещо неразбрано и си замина…
         Имаше ли нужда да разправя тя още за новини? Всеки виждаше, че от ден на ден, от час на час става нещо ново под ясното небе. Слънцето печеше вече по-силно. В гората, низ шубраците и по синорите, всеки ден цъфтяха нови цветя. Въздухът трепереше от топлината. Из черните угари крачеха след ралата работни орачи. Над тях весело пееха чучулигите. Далече от юг се задаваха върволици от щъркели и жерави. Ниско над гората, развила вече първите си листа, хвърчаха диви гълъби. Сините им крила трепкаха на слънцето и издаваха нежно свирещ звук:
         — Фи-фи-фи-фи!…
         Сякаш роден от крилете на гълъбите, тих ветрец полъхваше. Залюляваше върховете на дърветата. Понасяше се едва чут шепот, сякаш някой тихичко питаше:
         — Чухте ли новината?
         А новината вече всички я знаеха: дошла е новата пролет, донесла е нова радост на света!…


         Дамян Калфов
         Първият лов на баща ми

         Не знам колко голям бях тогава, когато се случи това. Помня само, че още не ходех на училище.
         Всяка сутрин баща ми отиваше на работа. Той вървеше бавно, бавно и пушеше замислен. Никога не бързаше и никога не се сърдеше и не се караше. Но дойдеше ли неделя или празник, тогава цялата къща се разшумяваше като кошер. „Где ми са обувките?“ „Дайте раницата!“ „По-скоро кучето!…“
         Баща ми беше ловец. И винаги когато тръгваше на лов, толкова много бързаше, като че ли мислеше да изтреби всички зайци и яребици в гората. Добре, но изглежда много бързо трябва да са бягали тия зайци и много високо трябва да са хвърчали яребиците, защото нито веднъж баща ми не донесе, какъвто и да е лов.
         Мама често му казваше:
         — Е, кога най-сетне ще хапнем от твоите яребици? Имаш хубаво породисто куче, имаш скъпа пушка, спортен костюм, перо на шапката — всичко това много добре, но где ти са зайците? Где ти са яребиците?
         — О, ще видиш! Скоро ще има да видиш! — отговаряше баща ми. — Още… не съм почнал здраво… Но почна ли веднъж — цялата махала ще има да преяде от дивеч!
         Една неделя баща ми на тръгване рече:
         — До-ве-че-ра… сигурно!
         Майка ми пак се разсмя:
         — Кое е сигурното? Че ще се върнеш пак с празна раница ли?
         — Ще видиш! — махна глава баща ми, изви край съседната къща и се изгуби.
         Вечерта се върна като никога весел и засмян. Още отсреща той размаха високо нещо в дясната си ръка.
         — Я! Наистина едно птиченце! — извиках аз и се втурнах в готварницата при мама.
         — Мамо, тате носи лов! Мамичко! Тате ударил лов, лов!
         През това време баща ми вече влезе при нас.
         — Ето! Ето ви най-сетне ло-о-ов!…
         Мама се приближи.
         — Я гледай, я гледай! Че това е наистина пъдпъдък!
         Баща ми се поизпъчи и погледна мама отвисоко-отвисоко:
         — Да-а! Пъд-пъ-дък!… Цял целеничък пъдпъдък! Какво ви казах аз сутринта? Ще донеса! Ето! Видяхте ли?
         Аз грабнах пъдпъдъка от ръката на татко и взех да го гладя. Той имаше хубава мека перушина, ръждивопепелява с черни ивици, а крачката му бяха жълтеникави.
         — А сега — почна баща ми — трябва да се оскубе и да се опече на скарата. Това е първият ми лов и аз искам с особено удоволствие да си хапна от него.
         Той излезе на двора да настани кучето. После отиде да си съблече ловния костюм и пак се върна при нас в готварницата.
         Тримата ние — майка ми, баща ми и аз — заобиколихме пъдпъдъка и почнахме да го скубем. А Гоцо — шареният ни котарак — току се провираше оттук-оттам и посягаше с лапата си.
         — Пст! Пст! — изгоних го аз най-сетне и затворих вратата и прозореца.
         Оскубахме и очистихме пъдпъдъка. И ръцете ни така се оплескаха с мас, като че одрахме цяло прасе.
         Посолихме го със сол и черен пипер и го турнахме върху скарата на огнището.
         Веднага готварницата се изпълни с пушек и сладка миризма на печено пиле.
         — Отворете, отворете по-скоро прозореца! — извика баща ми.
         — Недейте, че ще се разнесе по цялата махала! — възпротиви се майка ми.
         — Та тъкмо за това, я! — настоя пак татко. — Да разбере най-сетне махалата, че в тази къща живее ловец!
         Той посегна и отвори прозореца. В същия миг на прозореца скочи отвън Гоцо, настървен и очите му засвяткаха.
         — Пст! Пст! Махай се оттам! — пропъдих го аз отново.
         Докато се печеше пъдпъдъкът, мама вече нареждаше масата за вечеря.
         — Аз ще отида малко оттатък да се поизтегна, докато бъде всичко готово — каза татко и излезе.
         Аз не се отделях от скарата и все попипвах с пръстче пъдпъдъка. Право каза татко: нека всички да знаят, че тая вечер ние ще си хапнем пъдпъдък!
         — Хайде, Донко, иди повикай баща си, вечерята е готова! — каза след малко майка ми.
         — Мамичко… Аз искам да наглеждам пъдпъдъка! — примолих се и аз. — Повикай го ти, мамичко!
         Майка ми излезе. Но мен ми стана мъчно, дето не послушах мама. И веднага се затичах подир нея.
         — Колко хубаво, колко вкусно мирише пъдпъдъкът, татко! — плеснах аз ръце. — Хайде!
         — Вкусно я! — весело извика баща ми, като скочи пъргаво от канапето, макар и да беше много уморен. — А като си загризеш ей сега едно крилце!
         Бързо се отправихме и тримата към готварницата. И щом се показахме на вратата, крадливият Гоцо с пъдпъдъка в уста се намери с един скок на прозореца и оттам изчезна в тъмнината.
         А за нас остана само димящата скара и хубавата, приятна миризма на печения пъдпъдък.


         Дора Габе
         Тъмното

         Стрина Василица седи зад къщи върху дългата пейка и разказва приказки — ний седим до нея. Отсреща върху големия хълм изгрял червен сърп. По гърба на хълма върви черна кола, кара я чер човек и отзад върви черно куче. Те са изрязани върху небето и са много големи.
         — Гледай, гледай ушите на коня!
         — Ами опашката на кучето?
         — Ходили у дявола на гости — оттам идат.
         Стрина Василица е в средата, брат ми лежи долу, двете кучета до него. Когато стрина Василица разправя приказки, тъмното се събира около нас и тогава нищо не се вижда. Само гласът на стрина Василица се чува:
         „… Децата се молили на бабата, а тя не искала да ги пусне. Тя ги заключила в една празна стая, дето било тъмно, и поръчала на кукумявката да ги варди. Тогава надошли много кукумявки на прозореца и гледали право в очите на децата. И проговорили с човешки думи, и рекли: сега ще дойде нашият цар да си избере едно от вас, защото е много гладен. Нашият цар е голям колкото къщата и има десет реда зъби!“
         — У! У! Какъв страшен!
         — Шт, мълчи пък ти!
         Стрина Василица спря да разправя, защото кучетата скочиха. Работникът докара телците и двама с нея отидоха да ги затворят.
         Месецът стана жълт, също като от восък. Провисна над хълма и небето е жълто наоколо. Голямата звезда свети. На стряхата птиците са черни. Те сега спят.
         — Баба каза, че щом изкрещи кукумявка над къщи, някой ще умре.
         — Ами!
         — Ти все не вярваш! Нека кресне над вас, та да видиш тогава.
         Стрина Василица се върна и седна пак. Колкото разправя, дърветата стават по-големи и по-черни, а къщата настръхва. Коминът се източи нагоре.
         Гласът на стрина Василица е страшен:
         „… а като я престори на бяла топка, търкулна я по земята и й рече: «Търкаляй се, търкаляй, бяла топчице, никой няма да те вижда, а ти всичко ще виждаш и без да те усетят, вред ще влизаш. Спъвай ги, като вървят, влизай в ръцете им, като посягат, хващай ги за гърба в тъмното и падай през комина в къщата им…»“
         Нещо изшумоля върху дървото. Сестричето ми изпищя. Отсреща в татарската махала светнаха всичките прозорци. Пътят се проточи дълъг, дълъг, едва личи. По пътя се влачи бяла мъгла. Стрина Василица разправя, разправя, а мъглата се точи, точи и върви, и се събира на топка, и се търкаля към нас.
         — Топката!
         — Какво? Къде?
         — Виж, виж там!
         Стрина Василица се изправи и дълго гледа пътя.
         — Нищо няма.
         Месецът се издигна. Сега пътят свети и води право до ония звезди, дето се натрупали толкова много.
         „… а като се връщали, минали през гората, птичетата им крещели: върнете се, върнете се, ала те не слушали и все вървели и дошли до едно място, дето нямало път. Бързай, бързай — викало сестричето. Братчето трошило клони и бързало. Кръв му потекла от ръцете, а онова нещо все по-близо тропало и бумтяло…“
         — Страх ме е…
         Брат ми удари гърба на детето. То млъкна и се свря в коленете ми. Опрях си гърба о стената и се натиснах: месецът се изду, напълни ми очите и се пукна…
         „… тогава цялата гора почна да кънти, дошъл голям вятър и разлюлял всичките клони.“
         Изведнъж един глас прекъсна приказката:
         — Децааааа!
         Мама! Тя ни вика от нашия чифлик. Излаяха двете кучета до нас и гласът им се изля в тъмното. От нашия двор отдалеч се обадиха нашите кучета, а в татарската махала се разлаяха всичките.
         Месецът беше побелял. Къщите и стоборите черни, и дърветата черни. Стоят и не мърдат. Далеч се чернее нашият двор.
         — Колко дървета имало у нас! Не съм ги виждала друг път. Също гора.
         — Нали не може да дойде гората?
         — Не можела ли! Стига да иска.
         Стрина Василица ни улови за ръцете. Всички се държим.
         Колко се натиска тъмното в гърба ми! Не се вижда пътека. Нищо не се вижда по земята. Стъпваме в празно.
         Това е нашата порта. Тия двете дървета пред портата кога ли израснаха. Не съм виждала да отиват чак в небето.
         Отзад нещо профуча и избяга. Бяло нещо.
         — Ще паднете, полека!
         — Оле, бягай, стрино!
         И в нашия двор месец. Какъв е дълъг дворът! Нашият прозорец свети, а мама отворила вратата и стои на прага. Зад нея стаята свети. Татко седи до масата. Тъмното ни блъсна и ние се сгромолясахме вътре.
         — Какъв е тоя бяс? Тъй ли се влиза?
         Брат ми мълчи.
         — Какво беше това?
         — Тъмното ни изплаши!
         — Глупави деца!
         Мама ни сложи да ядем. Месецът погледна през прозореца. Нека си гледа. Той сега е мъничък и бял и не е страшен, а лампата е по-светла от него. И колко е далеко, далеко… И тъмното остана вън. То е самичко вън, а с нас са татко и мама и всичките страшни неща останаха вън. Вече няма да отварят вратата, а стените няма да го пуснат. Колко са добрички стените. Искам да ги помилвам.
         — Мамко, нали стените са много добри?
         Мама само гледа и нищо не казва. Татко се намръщи.
         — Все по-глупави ти растат децата.
         — Кой ли ги учи на нещо!
         — Там е работата, че никой не ги учи…
         Колко е чудно, че татко все се кара на мама за нас.


         Дора Габе
         Вечер

         От всичко най обичам, като тръгне колата по хълма. Най-първо се вижда главата на коня върху небето, сетне гърбът му, сетне брат ми, дето кара. А като стигнем горе, изведнъж се вижда ливадата и всичките косачи. Те не знаят какво им носим. Няма да го кажа, нека познаят сами!
         Боже, какво е сестричето ми. С нея не може да се играе на нищо! Обади им го, преди да познаят! Нали вчера я би брат ми за това, днес пак побърза да каже. Не мисли, не чака, изведнъж го казва…
         Сега косачите мислят, че ние сме най-добрите деца на света, защото им носим ядене всяка вечер. Само добрите деца се грижат за другите. И мама е най-добра!
         Слънцето захожда и вятърът си отишел. По-добре е без него, защото пищи в ушите и не се разбира, когато човек приказва. Щом си отиде слънцето, и той си отива. Нивите вече не шумят, защото им се спи. Още е светло, а вече им се спи.
         — Защо е светло?
         — Как защо?
         — Нали слънцето залезе!
         — Денят не ще да си иде!
         — Ами ако не си отиде?
         — Ей сега ще дойде нощта и ще го изпъди.
         Наистина тя дохожда всяка вечер и го пъди.
         От всичко най обичам, когато щурците пеят. Тогава напълват колата със сено и дохожда големият косач с нас. Сега другите косачи казаха „довиждане“ и ни изпратиха до пътя. Пътят се не вижда, защото тъмното пълзи по него и нивите не го пущат.
         Сеното мирише на бабина душица и цветя. Косачите покосиха цветята — те са умрели вече, само душите им останаха и напълниха целия свят и сега светът на хубаво мирише. Затова щурците пеят като пияни!
         Колко тежко диша конят. Брат ми кара прав. Цял се вижда на небето. Главата му станала голяма, а ръцете му дълги.
         Тъмното прегърна колата, и нас прегърна, и щурците, и нивите, и целия свят прегърна. Колко е добър целият свят! От всичко най-много го обичам.
         Сестричето ми заспа. Къде отиваме… Нивите дишат, като спят, и пътят влиза в тях.
         — Това нощта ли е?
         — Нощта.
         — Каква е топла, каква е добра, също като мама…
         Конят диша тежко и не се вижда де върви колата, само се` потъва, потъва… Де отиваме…
         — Де отиваме?
         — Нали в къщи.
         — Ах, наистина. Нали конят знае пътя. И когато е най-тъмно, пак го намира. Защото е наш. И пътят е наш, и тези ниви са наши. Всичко е наше…
         — Нали всичко е наше?
         — Всичко.
         Колко обичам всичко!


         Чудомир
         Изкласил

         През един слънчев есенен ден хаджи Дончо заведе най-малкия си син Митко в града, за да го запише в първи клас на прогимназията.
         За пръв път малкият виждаше град и още в самото начало главата му се замая от впечатления. И големите хубави къщи, и нависналите с плодове дръвчета и лози, които не бяха оградени, витрините, хана, на който спряха, с толкова много шарени каруци из двора, дебелата ханджийка, и всичко.
         Понеже нямаха много време за бавене и за де не се изгуби из навалицата, баща му го хвана за ръка и рече:
         — Хайде! Хайде! После ще гледаш и ще се нагледаш. Обърши си носа и тръгвай да ти купим о`пнати дрехи, та да заприличаш на гражданче!
         Въпреки че Митко знаеше за това, видя му се още по-чудно. Той — в граждански дрехи! Какъв ли ще изглежда?
         Поогледа се, поогледа сякаш за последен път в селската носия, понадигна си потурките, които, дочули може би грозящата ги опасност — да бъдат захвърлени вече като ненужни, — бяха почнали да се свличат доброволно от кръста му, и затича след баща си.
         Минаха край кебапчийницата, гдето миришеше тъй на сладко, че си преглътна плюнката, завиха край една фурна с наредени топли и ухилени симиди, при вида на които преглътна пак, и се намъкнаха в една дрехарница.
         — Помози бог, уста Никола! — рече важно хаджи Дончо.
         — Дал ти господ добро, дядо хаджи! Добре дошъл, добре дошъл! Какво те носи насам?
         — Какво ли? Този юнак, дето го виждаш, вече изкласи. Няма школо за него вече в село, та го доведохме тук и решихме по градски да го облечем. Ами! По граждански, та да не го дърпат тукашните момчета за дънцето и да му думат хармоника. Едно палтенце ще му дадеш и едни панталонки, ама здраво нещо искам! От дебел плат да са, че какъвто е пангалозин, инак за една неделя ще ги направи на парцали.
         — Прието, дядо хаджи, разбрано и прието! Ей сегинка ще го сконтим юнака, на консул да заприлича — рече дрехарят и като премери с поглед малкия от темето до ходилата, откачи едно бозово палтенце от стената и го нахлу върху памучната му антерия.
         — Ей туй ще бъде то! Хем здраво, хем прилично като за ученик, хем точно по мярката се случи.
         Хаджи Дончо хвърли бегъл поглед само и замята глава:
         — По-големичко, по-широчко! Не ща аз по мярката! Детето расте всяка минута и след месец, два няма да може да се побере в него.
         — Добре бе, дядо хаджи. Прието бе! Ще му дам, значи, от същото качество един номер по-голямо.
         Облече Митко и него, но хаджията пак заклати глава:
         — Още по-голямо бе, човек! Расте хлапето бе! Дорде го видиш, и се източило с цял чуперек нагоре! Нека му е по-длъжко и по-широчко, та да може под него да сложи и друго нещо зимъс. Расте, ти казвам, сякаш дяволи го дърпат за ушите постоянно.
         С явна неохота дрехарят сне трето палто, после четвърто, че чак за петото, което се проточи под коленете на малкия, се заловиха за пазарлък.
         — Ха такова искам аз! Хем да му топли, хем да му не стиска под мишниците, кога порасне.
         — Щом това искаш, прието — рече дрехарят, — но поне ръкавите му да скъсим мъничко.
         — Няма нужда! Тъй да си седи. Ще си ги възпрята, каква му е работата!
         Шивачът подаде и панталона от същия номер. Хаджи Дончо го заобръща, заопипва, пъхна си ръката в крачола и пак се обади:
         — Че то само един плат бе, бай Никола! Един платец само и нищо друго. Ще му е студено на момчето. Не може ли хастарец нещо да му се сложи в крачолите и около кръста, едно какво да е парцалче да му пришиеш?
         — Не може, дядо хаджи! Не става. Нийде ги не правят така.
         — Правят не правят, аз тъй искам. В нашите потури не слагаме, ама то е шаяк! Дебело нещо, а това — мрежа! Ветрилница! Подплата искам аз!
         — Най-сетне, щом искаш — прието. Мющерия си ми, ще му сложа, ама, да ти кажа право, днес не мога. Пазарен ден, знаеш, залисия…
         — Добре де! През неделята тогава. Ще си обуе потурките някой ден и ще ти ги донесе.
         — Щом е тъй — може! Както ти речеш, ама… пак ще кажа: не му прилича, знаеш. Не е прието.
         — Повече приказки не ща! Аз искам, аз плащам! Крачолите с хастар и толкоз! Тъй ми е пазарлъкът!
         Купи хаджи Дончо дрехите и излязоха. По същия начин му взе и обувки колкото неговите, и една ученическа шапка, толкова голяма, че щом му я сложи на главата, и двете му уши се намъкнаха веднага на топло под нея.
         Натовари го след това с покупките, посочи му хана и рече:
         — Върви сега в стаята, изуй всичко това и си облечи новото, а аз ще се отбия до евреина да му поръчам да приготви стока за дюкяна и ще се върна да те заведа на училището. Хайде!
         Забърза Митко радостно към хана, влезе в стаята и с трескаво любопитство почна да нахлува премяната си. Щом обу панталона обаче, крачолите му се повлякоха по пода и първите разочарования дойдоха.
         Понадигна ги нагоре, нахлу и обущата, но в тях имаше място за по още един крак като неговия. Ръкавите на палтото пък скриха ръцете му съвсем и сякаш го вързаха. Около кръста му, който досега се топлеше от пояса, повея хлад. Нямаше и къде да тури любимото си ножче, купено от панаира. Сложи го в горния джоб на палтото, то щръкна наполовина отвън. Мушна го в един от страничните — не се побира. Повъртя се, повъртя, па рече да излезе из коридора, но настъпи дългия си крачол и тупна на дъските. Не стига това, ами някакви непознати хора почнаха да му се смеят.
         Надигна се и — насам ли, натам ли, па тръгна с препълнени от сълзи очи към входната врата, да види не иде ли баща му.
         След малко се зададе и той.
         Поогледа се, поогледа и като не забеляза синчето си, се провикна:
         — Митко! Митко!
         А тоя, свил се от срам зад вратата, хълца тихо и не може да се обади.
         Хаджи Дончо се изкачи по стълбите, мина край него, но не го видя, надникна в стаята и пак се провикна:
         — Митко бре! Димитре! Къде си бре, калпазанино!
         Малкият изхълца горко, помъчи се да тръгне към него, пак настъпи крачола, но не падна, а само силно изплака.
         Баща му го видя и като се приближи, започна да го милва.
         Митко ридаеше неудържимо.
         — Няма бе, татко, няма нищо бе — утешаваше го хаджията, — нови дрешки бе! Всичко ново ти купих! Гражданско все, купешко. Ами че нали вече си голям? Нали ми изкласи? Тъй ходят всички, дето са в класовете. Защо плачеш? А?
         — Не ща ги-и-и… Не ща ги! — хълцаше Митко и правеше усилия да ги съблече.
         — Чакай бе, дете, чакай бе, момчето ми! Не бързай бе! Ще ги направи тейко ти, ще ти ги нагласи!
         И като приклекна, хаджи Дончо му подгъна крачолите веднъж, после още веднъж, направи същото и с ръкавите на палтото, намери един стар вестник, нагъна го на тясна лента, която вмъкна под кожената подплата на шапката, и като му я сложи малко накривена над ухото, чукна го по носа и той се ококори.
         — Ха така де! Тъй те искам! Засмян да бъдеш. Че я виж бе, тейковото, на чиновник си заприличал. Ами! Цял господин! Ха закопчей си сега отпред панталонките, че ти се вижда ризата! Така! Виждаш ли колко е хубаво? Че аз на тебе и жилетка ще ти купя. Как мислиш ти? Ако се учиш, не е за чудене и часовник да ти взема. На търговец да замязаш! Ами! Само да се учиш! Друго не ща. Само да се учиш!
         Не се мина много, и из главната улица на път за класното училище, наметнат със сукнена салтамарка, с дънести гайтанлии потури, с астраганен калпак и морав пояс, върху който се мяташе сребърен турски кордон, крачеше тържествено хаджи Дончо. Хванало се за дясната му ръка, едно мъничко човече, облякло сякаш дрехите на най-големия си брат, с шапка, която едва се крепеше на врата му, и с книжка и именник в ръка, подтичваше след баща си. То ту се озърташе встрани да види дали го гледат минувачите, ту поглеждаше гигантските си, но нови и много лъскави обувки и не знаеше — да се радва ли, или отново да почне да плаче.


         Чудомир
         Вечеринка

         Пуста наша Пена, пустите и` превземки! Откак се е заговорило, че ще има вечеринка и нейният Йовчо ще казва стихотворение, хукнала е като луда из село и като почнеш от Джанков вир чак, та до гробището, човек не е оставила да не му се похвали:
         Наш Йочко туй, наш Йочко онуй… Че като му дали стихотворението да го учи, затворил се в новата стая и до тъмно чел; че как още на втория ден го научил цялото и го казал пред всички след вечеря; че как баба му посегнала да го целуне, та съборила гърнето с боба и попарила котката… То хвалби, то преструвки — да им се не наслушаш. Да ми е стихотворение като свят поне, ами за магаре се разправяло в него. Види се, за подигравка са му го дали даскалите, защото тейко му едно време все с магарета се разправяше. Пие, пие, пие из кръчмите и като излезе, качи се на магарето, върже му въжето за кръста си, та като падне от него, той да си лежи, дорде изтрезнее, а магарето да пасе наоколо и да го чака.
         Е, майка е, чедо и` е: да си се радва; ама дано и ний сме ги имали пък. Наш Динко, кога беше колкото нейния Йовчо, два пъти е чел Апостола в черква и исо държеше на певците, ама чула ли си ме нявга да разправям щяло и нещяло из село.
         — Учи го, булка Денковице, учи го това дете, че дарбата му е голяма и глас има като звънче. Един поп ще стане от него, че и дрипите му ще попуват — ми думаше поп Глигор тогава, ама като не бяхме възможни! Да имаше как да го пратя в Бачковския манастир, нямаше сега да ходи и да се блъска блъските из гората, ама на`, орисница пуста!
         Тъй приказваше в навечерието на вечеринката, която учителите готвеха да дадат срещу Водици, Мокра Иванца на кумата си Вела Глухата и крещеше, та се чуваше из цялата махала.
         Вечерта срещу вечеринката даде господ хубаво време. Ни студ, ни вятър, ни нищо. Хаджи Дончовата топола, щръкнала нагоре като минаре, хич не пошавнуваше, ама нали сме пусто в дол, уж ясно е небето, а в село сглъхнало и тъмно като в къртичина дупка. Само училището светеше отвред и хора прииждаха, прииждаха. Наша Пена, то се знае, най-напред е дошла и най-напред седнала. Току до самата сцена, го речи. Билетът и` бил по-назад, ама пред нея се случил Дълъг Пейо. „Аз — рекла — съм дошла тук вечеринка да гледам, а не на Дълъг Пейо рошавия врат.“ Хукнала се до къщи, донесла си стол и се натъкмила на първо място до попадията. На него ред бяха още и попът, стария даскал Минчо с дъщерите си и писарката. Седнала там Пена, ама все нещо ч не сдържа и все се мушка в стаята на даскалите да види какво прави Йовчо. Първия път му обърсала носа и косите му пригладила с плюнка, а втория — му закопчала горното копче на панталонките, потупала го по гърба и пак се върнала да седне.
         Чукаха по сцената, тропаха, притичваха се през публиката дечурлигата за забравени вещи, най-после удари трети звънец, завесата заскрибуца и се дигна, ама единият и` край отиде по-нависоко, а другият увисна надолу. Най-напред децата изпяха една песничка, след това младият учител изсвири нещо на кима`н и след това изведнъж се потопорчи на сцената като лалугер и Йовчо Пенин. Щом го видя майка му, и тъй си остана с отворени уста. Изправи се Йовчо, разкопча се копчето на панталона, пак го закопча и като се загледа в чича си Нена Сенегалеца, подсмръкна веднъж и без да се поклони, извика, колкото му глас държи:
         — Магаре!
         Чичо му Нено, като чу тая дума, сякаш с чук го тупнаха по темето. Сви се на кълбо, надзърна крадешком дали още го гледа хлапето, извърна се да види дано има някой друг зад него, за когото да се отнася думата, и занемя ма стола си.
         Публиката се закиска, заизвива се назад и смути за момент малкия декламатор, който се окопити пак, премести погледа си върху дяда попа и извика пак:
         — Магаре! Стихотворение от Ве Иван Стоянов.
         После опъна шията си като книжно фенерче, прилепи ръце до краката си и започна бързо и с всички сили:

         Кой каквото ще да казва,
         ала умна съм глава.
         Май ушите ми са дълги,
         но беда не е това.

         И спря. Публиката отново се развесели. Някои изръкопляскаха, а Иванчо Маймунката се обади:
         — Длъжки са, длъжки са ушите ти, ама нищо! Тя майка ти, няма вече да ги дърпа!
         — Мълчи бре! Твоите малки ли са! Я ги виж! Като тиквени ластуни са увиснали — изсъска буля Пена и пак се вторачи в сина си.
         — Сссст! — сопна се даскал Минчо. След това, погледна към малкия и рече кротко: — Бравос, Йочко, бравос, момчето ми! Карай сега нататък!
         Но Йовчо, бледен и смутен, напразно се мъчеше да погълне нещо.
         Ту откопчаваше, ту закопчаваше онова копче и не можеше да си спомни втория куплет. Запъна се наново и пак спря. Една мъчителна минута се проточи. Пак се напъна да каже нещо — хъката-мъката… — и пак спря.
         За да се спаси положението, даскал Минчо плесна с ръце и извика:
         — Стига вече, Йочко, стига, момчето ми! Бравос, бравос! Ха иди си сега! Стига!
         — А бре как ще си иде, даскале — извика майка му. — Няма да си иде! Знае си го детето. От две недели ми го декламира и си го знае на вода. Ха, мама! Ха спомни по-нататък как беше, чедо!
         — Не мъчи детето, булка — намеси се и попът. — човек е и обърква се най-паче. Нека си иде сега, а други път пак ще го каже до конец.
         — А бре, дядо попе, казвам ви, на вода го знае бре! Ушите ми беше приглушило. Къде ще си ходи? Ха, Йочко, маминото, ха сега нататък!…
         Малкият стоеше като втрещен. В ушите му бръмчаха рояци оси, гърдите му се повдигаха често-често и нито чуваше вече учителя, който му подсказваше от кулисите, нито виждаше нещо.
         — Е, боже! Е, мамке — хленчеше права буля Пена и се удряше с две ръце в главата: — Мари пуста моя празна кратуна! И аз го знаех мари! И аз го знаех това пусто стихотворение. От него го бях научила, ама идва ли ми сега на ума?!… А бре, Йове! А бре, майка! Забрави ли го бре, сине?…
         Йовчо нито и помръдваше. Тъй си стоеше с прибрани ръце, като закован на пода. Само очите му почнаха да клепкат често-често и една едра сълза се търкулна по лявата му буза. В едната си ръка стискаше силно откъснатото вече копче.
         — А бре думай, Йове!… Казвай бре, тъпако — беснееше буля Пена. — Казвай или се пръждосвай да не ме срамиш бре! Гиди, обеснико! Гиди, въжернико проклети? Аз да му правя попара всеки ден и млин да му точа, а той да ми стои като пукал насреща! Казвай де! Ще казваш ли? А? Гиди, тиквенико!
         И като посегна с дългите си ръце, хвана го за новата антерия, свали го от сцената в поповите крака и почна да го налага с юмруци, където свари.
         Първият акт от вечеринката беше приключен. Само завесата не се сетиха да спуснат. Тъй си остана тя, дигната с единия край нагоре, а другият увиснал надолу и мръсен като на Миндил Данка фустата.


         Константин Константинов
         Малкият коминочистач

         Цяла нощ фъртуната вилня, събаря керемиди, навява преспи. На заранта затихна. Къщите бяха потънали в дълбок чист сняг. От всеки покрив се проточи към небето тънък синкав дим. Само една къщурка не пушеше. Баба Гена, запретната и ядосана, току слагаше съчки в огнището и мърмореше:
         — Какво ли е пък туй чудо? Не ще да гори — и това си е!…
         Едно голямо кълбо дим излезе из оджака и напълни стаята.
         — Тю-ю-ю! Божичко! Не стига, че замръзнах, ами и ще ослепея!… А бре, Даньо, какво е туй, бре баба!…
         Даньо, внучето й, тъкмо поиска да каже нещо и закиха — веднъж, дваж, триж.
         — Нещо е запушило пустия комин! — сети се баба Гена. — Тичай да викаш Цаньо дюлгерина, да се качи да види!…
         Огнището блъвна ново кълбо пушек. Баба Гена отвори прозорчето, погледна нагоре, и изведнъж викна:
         — Какво съм се зачудила пък и аз! Ами че то твойто хвърчило, бре хубостнико, трябва да е вътре!
         — Ти, бабо, недей тъй… без да знаеш — отвърна Даньо. — Що ще мойто хвърчило в комина?
         — Ами нали есенес още беше се закачило, бре, та не можехте да го снемете — и там си остана! На` ти сега поразия! Нощес вятърът го е пъхнал вътре. Я де му се вее опашката!… Боже, Боже, почернях от сажди, като караконджул!… Тичай по-скоро за Цаньо!…
         И баба Гена си забърса очите. Като се обърна, тя видя, че Даньо още не е излязъл.
         — Какво чакаш, бре зяпльо?
         — Бабо, бабо, я гледай — посочи Даньо към комина. Баба Гена подаде глава из прозорчето.
         Парцалената опашка, провиснала на снега, мърдаше. След една минута от върха на комина излезе облак дим, едно опушено хвърчило се търколи на покрива, а заедно с него тупна на стряхата и едно черно птиче. В същия миг съчките в огнището пламнаха и огънят веднага се разгоря. Бабата гледаше изумена птичето. Даньо позна хвърчилото си и мълчеше.
         — Бре, Данчо, я го виж, бре синко. То било врабче. Скрило се, горкото, да се стопли, и ни очисти комина! — викна засмяна старата жена.
         Врабецът, почернял като гардже, изтърсваше крилца в снега.
         — Ох, на баба коминджията!… Ами че много си мъничък, бре баби — пък я каква работа ни свърши. Я, бре Данчо, я дай сега да му платим!
         И баба Гена разчупи едно коматче хляб и го хвърли на стряхата. После взе от стената една китка житни класове, донесени лятос от нивата, и каза на внука си:
         — Ха сега вместо при Цаньо иди, че забучи това в ръката на снежния човек, дето вчера го правихте на двора… Нека си клъвне, черничкото, малко зрънца. С труд си ги е спечелило.
         Врабците цвъртяха с пълни гушки и кацаха по ръцете и главата на снежния човек. Сред всички важно подскачаше черният врабец.
         — Чик-чик! Чик-чик! Яжте, яжте! Аз не съм саможив! Обичам компания!
         Едно младо врабче, не разбрало отде е дошло това угощение, учудено го изгледа и запита:
         — Ами ти защо си тъй черен?
         — Чук-чук! — измърмори старият врабец. — Яж и не питай! Ако не бях такъв — нямаше да ядеш. Черен съм, защото си имам вече занаят! Не съм като вас — развейпрах! Чук-чук! Чук-чук!
         И слезе до краката на снежния човек, дето имаше малко стопен сняг, за да се напие с водица.


         Константин Константинов
         Куклите

         В една есенна вечер по пътя за града вървяха двама души: дядо Паруш Късметът и внучето му Янко. Дядото беше дребничък, прегърбен старец с ожулена абичка и потури. Всичкото му имане беше три кукли, една гъдулка и внучето, едничко останало от цялата измряла челяд. Зиме, лете, по сборове и панаири те разиграваха куклите и така поминуваха. Веселяха хората и хората ги обичаха. Всички познаваха трите кукли, гъдулката на стареца и дайрето на Янко.
         Дядото се закашля, поспря и въздъхна:
         — Стар съм вече, сине, стар… И ръцете, и гърлото май не държат… Барем ти да беше поотраснал — да не ми е мъка за тебе!…
         — За мене грижа да нямаш, дядо! — отвърна Янко. — Че ти по-голям ли беше, кога тръгна да си изкарваш хляба?…
         — Какво по-голям! Ей такъв пумпал на, като тебе. С бели мишки ходех: късмет на хартийки продавах. Нали оттогаз ми остана това име — Паруш Късметът. Пък сетне направих куклите… Е-ех, късмет, дядовото, ама за другите — не за нас!…
         Стигнаха при един голям двор. Вътре пламтеше огън. Виждаха се разтоварени кораби и кошове грозде. Чуваше се глъчка и шум. Беше гроздобер и берачите току-що бяха се върнали от лозята.
         Стопанинът и работниците посрещнаха дядо Паруш и Янко с радост. Нагостиха ги. Почерпиха ги с прясна шира. И дядо Паруш пипна гъдулката, сложи столчето с куклите пред себе си и почна:

         Задала се, Стояне ле,
         тъмна мъгла, либе ле.
         Не е била, Стояне ле,
         тъмна мъгла, либе ле…

         — Де бре, Кара Кольо! Хайде, Керо! — подвикна дядо Паруш на куклите и те затропаха по столчето. А гъдулката продължаваше:

         Най е била, Стояне ле,
         тежка сватба, либе ле.

         Янко удари дайрето. Старецът веднага започна друга песен. Куклите се завъртяха и ситно-ситно затропаха.

         Надяваш ли се,
         Калино, бачо ти Кольо да дойде,
         бачо ти Кольо да дойде,
         армаган да ти донесе…

         — Бравос, бе Паруш! Жив да си, развесели ни тая вечер! — викна засмян стопанинът. — Сега хайде да лягаме, че и ти си уморен. Пък утре ще те водя на лозе, да си починеш и се погрееш на слънце.
         Прибраха се всички. През листака на дюлята отсреща се показа сърпът на месечината. Дядо Паруш сложи торбичката си, легна в къта и пак се закашля. Янко прибра столчето, гъдулката и дайрето, па се сви до дядо си. Всичко притихна. Само старецът още пъшкаше и тихичко се обади на малкия:
         — Я, синко, дай си гърба по-близо, да се стопля! О-х-х… старост… Горко ни дошло!…
         Янко притисна гръб о стареца, притвори очи и изведнъж се сепна. Ослуша се. Наблизо някой повтори:
         — О-х-ох! Горко му дошло! За едно кожухче да е петимен!…
         Янко отвори очи, понадигна се и се слиса. Месечината бе огряла трема. На чергата до дядо му се бяха изправили трите кукли, слезли от столчето, дето цял живот бяха стояли. Стояха и разговаряха помежду си. Той потърка очи. Те, те същите. Ей го на Тодор с шарените гащи и с капелата. Ей и Кера с булчината премяна и с коса от царевични реси. Ей го и Кара Кольо с рунтавия калпак, с червени шалвари и калъчка от тенеке. Същите.
         — Горкият дядо Паруш! — тъничко продума Кера. — Тъй ли беше едно време, когато беше по-млад! И той пременен, и ние като хората. Пък я сега — шест години вече все с един фистан ходя…
         — Тя пак за фистани… — изръмжа страшно Кара Кольо и хвана калъчката. — Не вижда, че съм останал с един мустак, ами…
         — Да ти кажа ли аз тебе, бай Кольо — обади се Тодор, — няма кой да ни разиграе нас, както трябва, както едно време, че да видиш! Пари с торба, дето се рекло, ще съберем. И старецът да се облече, и нас да ни стегне… Пък какви представления ще му разиграем: тука ли си — там стой!…
         — Не знам — смръщи вежди Кара Кольо. — Тъй ако върви, лошо ще свърши. Ще ми причернее някой ден и — хряс! — с калъчката и вас ще заколя, и себе си ще ръгна. Туй за туй!
         Трите кукли тръгнаха към срещната стена и потънаха в сянката. Янко отново сложи глава на торбичката, усмихна се за нещо и заспа.
         На другия ден по залез слънце дядо Паруш се върна от лозе заедно с корабите и берачите. Лумна огън пак в широкия двор. Замириса на шира. Зацвъртя в жаравата пастърма за вечеря. Старецът се поогледа за внучето. Сутринта то беше казало на дядо си, че ще остане в града. Сега го нямаше. Заобиколи из двора — няма го. Надникна в трема — и там го няма. Нито него, нито куклите, нито гъдулката. Старецът се уплаши. Бре! Какво ли е станало? Нещо лошо ли се случи? Избяга ли момчето?
         Събраха се хората наоколо, закачат стареца, шегуват се. А пък той — а-ха — ще заплаче. Изведнъж се видя съвсем самичък на света.
         И току пое торбичката да тръгне да търси внучето си — ей го в двора влезе Янко със столчето през рамо, с гъдулката в една ръка. В другата държи калпака си. Дойде при дяда си и му подаде калпака.
         — На`, дядо, това е за тебе!… Да си купиш утре кожухче!
         Дядо Паруш погледна и се смая. Един калпак пари!
         — Отде, бре синко, сбра тия пари? Да няма нещо грешка?
         Янко се разсмя:
         — Каква ти грешка, дядо. Наши пари са, спечелени. Днес аз работих зарад тебе. Па не само днес, ами тъй вече ще бъде. И как работих само да знаеш! Целият пазар се събра да гледа! Да ни са живи и Кера, и Тодор, и Кара Кольо! Да видиш на какви нови майстории ги научих — и как хубаво играят! Погледни де, погледни им премените! Ама — заслужиха ги!
         Старецът погледна. Кера беше с нова шарена рокля. Тодор имаше алена връзка. Кара Кольо с два нови, страшни мустака. А и тримата имаха на чело по една варакосана китка. Янко дръпна конците, пипна гъдулката и куклите затропаха, замахаха ръце, завъртяха глави като живи.
         Стопанинът се засмя. Берачите се провикнаха от учудване. А старецът се просълзи и прекръсти.
         — Жив да ми си, сине, сега ще умра спокоен! По` майстор и от мен излезе!
         — Видиш ли късмет? Провървя ти късметът най-сетне! — извика засмян домакинът. — Чудо внук си отхранил! Бравос!
         Куклите се кланяха, тропаха и въртяха глави, а Янко дърпаше лъка и засмяно припяваше новата песен:

         Де гиди, отбор юнаци!
         Де гиди, вярна дружина!…



         Денчо Марчевски
         Звездица

         Много учители са ме учили в училище. С умиление си спомням за тях. Но най-живо изпъква пред мене образът на учителката Куна. Може би защото тя първа отвори пред мене вратата на училищната стая.
         По-право учителката Куна ме спря пред вратата на училището, когато бях тръгнал сам да се запиша в първо отделение.
         Спомням си — двамата ми по-големи братя сами тръгнаха да се запишат.
         — И аз искам да се запиша! — рекох.
         — Ха, туй ти останало! Малък си още, догодина ти е ред.
         Но аз сега исках да се запиша.
         И отидох незабелязан от никого.
         Стигнах до голямото ново училище. Спрях се пред високата входна врата, повъртях се насам-натам — не смеех да вляза. И в туй време из училище излезе учителката Куна: тънка, висока. Погледнеш ли я, най-напред виждаш очите й: големи, тъмни, засмени очи. Когато минаваше край дома, хората й се радваха, весело отговаряха на поздрава й.
         — Какво правиш тук? — приведе се към мене учителката. — Чакаш някого?
         — Ами, додох да се запиша в училище!
         — Тъй ли? А на колко си години?
         — На шест.
         — Малък си още, догодина!
         — Сега искам! — през сълзи рекох.
         Учителката развеселена ме загледа.
         — Не може! И защо плачеш? Ученик искаш да станеш, пък плачеш! Ха тичай при мама! Тя сега се чуди къде си отишъл.
         На другата година мама ме заведе в училище. Ушила ми бе дълги шаячни панталони, облякла ми бе нова синя ризка с бели точки — сама бе тъкала платното и сама ушила ризката.
         — Кажи добро утро на учителката! — рече мама.
         — О-хо — засмя се учителката Куна. — Ами че ние от лани се познаваме с това момче! Виж колко си порасъл за една година! Искаш ли аз да те уча в първо отделение?
         — Искам — рекох зарадван.
         И тя ме гледа засмяна.
         Черната й коса лъщи. Едната от дебелите плитки, що падат на гърба й, сега се е преметнала отпред на рамото.
         — Готово! Записах те. Сега си вече мой ученик!
         И пак се усмихва.
         Не съм видял по-светла, по-лъчезарна усмивка. С нея учителката Куна укротяваше и най-немирните момчета. Тя не влизаше в стаята с пръчка, както други учители. Добре съм запомнил учителката, с която четири години сме били заедно. А колко песни знаеше тя! Какви приказки ни разказваше!
         В ония години нямаше, както сега, много книжки за деца, но учителката Куна все намираше какво да ни прочете.
         Една сутрин — бяхме вече в четвърто отделение — учителката Куна влезе в стаята с бързите си стъпки. Токчетата на обувките й, както винаги, отсечено почукваха по пода. Тя се изправи пред нас, вдигна ръка:
         — Вижте! Донесох ви първа книжка на списание „Звездица“.
         И тя мина между чиновете, като показваше картинката от предната корица на книжката: майка държи на ръце детето си.
         — Кой иска да получава списание „Звездица“?
         — Аз! Аз! — развикаха се учениците оттук-оттам, като стрелкаха с ръце.
         Бях между тия, които най-високо вдигаха ръка.
         — Добре, много добре! Донесете утре по два лева да ви запиша и раздам книжките!
         Сякаш някой силно дръпна надолу ръката ми. Седнах на чина. „Два лева! Толкоз пари няма да ми дадат у дома! — рекох си. — Ами че с два лева мама ще купи брашно да замеси хляб, та да напълни до половина писаната шарена ракла!“
         Навярно дълбоко съм въздъхнал, защото учениците се заобръщаха към третия чин откъм прозореца. Аз като че не ги виждах. Мислех си: „Ей че хубава книжка!“
         Този ден сутринта имахме три часа. Не бързах да си ида у дома. Бавно крачех по дългата права улица и все за списание „Звездица“ си мислех: „Да имах два лева, десет такива книжки бих получил!“
         Стигнах до работилницата за лимонада. Спрях се да погледам как чичо Генчо опълченецът пълни шишетата. Едно голямо момче въртеше колелото на машината.
         — Ей, Дека! — викна ми отвътре чичо Генчо. — Я ела да повъртиш колелото, че момчето трябва да изтича за нещо до пазара! Ще ти дам да изпиеш едно шише лимонада.
         — Бива, чичо Генчо, ще ти помогна!
         Оставих на един сандък торбичката с книгите и хванах дървената ръчка на колелото. Чичо Генчо бързо поставяше шишетата под една тръба да се пълнят. По едно време запита:
         — Умори ли се?
         — Не съм се уморил. Искам още да въртя!
         А колелото голямо, та подскачах да не изтърва дръжката, когато тя излизаше най-горе. Изпотих се. Чичо Генчо пълнеше шишетата. Ей го, пак почна да ме подканя:
         — Стига толкоз за едно шише лимонада. Вземи!
         Но аз не спирах — все въртях и подскачах.
         — Ами защо толкоз въртиш? — учуди се опълченецът.
         — Да ми дадеш два лева!
         — Два лева! А че защо ти са?
         — За едни книжки.
         — Какви книжки?
         — Разказват се в тях приказки. Има и стихотворения. Учителката ни заръча да питаме в къщи. Иска да ни запише за списание „Звездица“. Десет хубави книжки! И картинки има в тях! У дома не могат да ми дадат пари, а че затуй, ако искаш, да повъртя още, а? Не съм се уморил — в задъхване говорех аз.
         Чичо Генчо ме погледа-погледа, па отсече:
         — Я ела насам!
         Той посегна към джоба на шаячното ми палтенце. Из него се подаваше носната ми кърпичка. Измъкна я, та избърса потното ми чело.
         — Ей ти два лева, дай ги на учителката за книжките. На твоите години аз не можах да ходя на училище. Турско робство беше тогава, бях избягал във Влашко. Оттам минах насам с опълченските дружини. Като се освободихме, понаучих се малко на четмо и писмо. Не зная кой беше написал някъде: „Чети «а, бе…»! То сляпото окато прави, то дава ум, момче!“
         — Иван Вазов! — зарадван извиках аз. — Той написал и „Опълченците на Шипка“, дето си се бил с турците! И „Под игото“ написал. Аз прочетох цялата книга на мама и на тати!
         — Хубаво! Добре си сторил! А сега, преди да си идеш, на` ти да изпиеш една лимонада.
         Посегнах да натисна с пръст стъкленото топче, с което бе запушено отвътре шишето, но се спрях:
         — Може ли да занеса у дома? На всички ще капна по малко.
         — Може, може! Ей ти още едно шише! Като изпиете, ще върнеш празните шишета. А вземеш ли книжката утре, ще дода у вас да ми прочетеш от нея. Тичай сега у дома!
         На другия ден едно момче хвърчеше от училище към къщи с крилата на радостта. Това бях аз! В торбичката при учебниците бе скрита първата книжка на списание „Звездица“. Видях отдалече чичо Генчо в нашия дюкян и от вратата извиках:
         — Чичо Генчо, платих си за „Звездица“!
         — Добре си направил! — рече засмян опълченецът, па се обърна към баща ми: — Момчето вчера си изкара двата лева.
         — Тате, виж!
         {img:zv.jpg}
         Извадих книжката из торбичката и му я показах.
         А баща ми, както разкрояваше една агнешка кожа с кожухарското ножче, остави го на дългата маса и примига, като че очите го засърбяха.
         — Я прочети да чуем!
         Разтворих книжката на първата страница.
         — Ще прочета едно стихотворение.
         И аз с вълнение зачетох.
         Баща ми леко клатеше глава. По едно време той се загледа над рамото ми. Обърнах се. Мама стоеше до вратата на дюкяна.
         — Мамо, виж „Звездица“!
         — Виждам, сине. Ти на чича си Генча ръка да целунеш!
         А чичо Генчо добродушно се засмя:
         — Защо пък? Момчето с труд спечели два лева. Нека тази книжка като звездица през цял живот да грее в сърцето му! Тъй и ще му свети в пътя към истина и добро. Че нали книгата е четири очи!


         Денчо Марчевски
         Ръцете на мама

         Намерих в старата ракла увеличена фотография.
         Мама, вече седемдесетгодишна. Очите й, малко хлътнали, гледат спокойно и примирено. Изпод черната забрадка се подават бели коси. Дрешката й старомодна, пристегната в кръста, удължена и надиплена. Ръкавите бухнали в раменете, утеснени дори до китките на ръцете.
         Ръцете на мама…
         Когато бях малък, обичах да се заглеждам в тях: такива подвижни, с тънки пъргави пръсти. Меки ръце, неспокойни — от тъмно до тъмно все заети с работа.
         Едва първи петли пропели, мама вече се е вдигнала от леглото. В просъница чувам как пръстите й леко пропляскват по ситото: пресяват брашно за хляба.
         — Спи — усмихната пошепва мама, като вижда, че я гледам, подал глава изпод чергата. — Щом замеся тестото, ще отделя и за клинче.
         А клинчето това са две триъгълни питки, замесени с яйце. Върху долната питка се посипва надробено сирене. После се захлупва с горната. Мамините пъргави пръсти подвиват краищата на двете питки, та ги слепват една с друга. Още веднъж намазват с разбит жълтък от яйце… и клинчето е готово за печене.
         Навън още е тъмно, но мама не ляга да подремне, залавя се за друга работа. Най-често, докато бухне тестото за хляба, тя забожда на пояс хурката. Вретеното бръмчи, спуща се чак до пода, като източва тънката, добре усукана нишка. А случва се и друго: докато аз спя, мама зърнала крака ми, подал се изпод чергата. Отзад над петата — дупка на чорапа. Мама е оставила хурката, вдянала е конец в иглата. И ей го моя крак върху коляното й. Случайно иглата ме бодва. Аз трепвам, отварям очи. Мама слага пръст на устни: „Ш-шт!“ И ме дарява с такава кротка усмивка, че аз спокойно се отпущам, а сънят отново ме понася на крилете си.
         Съмнало-несъмнало, додето ние се обличаме, мамините ръце отново са потънали в тестото. Хлябовете са размесени, наредени върху дългата дъска, посипана с брашно, завити с пещимала. Навреме трябва да се отнесат във фурната. Там чакат и други жени. Разприказвали са се затуй-онуй, но мама не обича да се застоява на празни приказки. Бърза да се върне в къщи. Чака я станът.
         Обичах да се заглеждам в ръцете на мама, когато тя тъчеше. Тия сръчни ръце, които живо премятат совалката. И неведнъж съм въздъхвал заедно с мама, когато тя, уморена, изправя наболял гръб, а пръстите на дясната й ръка избърсват потно чело, прорязано от тънки бръчки.
         Поотраснал бях, когато забелязах такива бръчки и по ръцете на мама. Виждаха се и подутини по коленцата на пръстите. Една сутрин мама улови погледа ми върху ръцете си, устните й болезнено трепнаха:
         — Толкоз мъка се е събрала в тия ръце…
         — Каква мъка?
         — Когато още поотрастеш, ще разбереш.
         Но аз почнах да разбирам, преди да бях напълно пораснал. Жал ми беше да гледам просмуканите от прането ръце, закоравелите от дръжката на мотиката длани, ревматичните възли по пръстите.
         Мама рядко отпускаше за почивка ръце. Все имаше да свърши някоя работа из къщи. Потърсваше и дребна услуга. Аз не се ленях, помагах й каквото можех. Но понякога „нямах време“, както се случи през онзи злополучен следобед…
         Ръмеше дъжд. Мама шеташе около огнището — мъчеше се да разпали огъня. А съчките бяха мокри от дъжда, не искаха да пламнат, само димяха.
         — Иди под сайванта, насечи някоя суха вършина — обърна се към мене мама, като бършеше с престилка очи, насълзени от лютивия дим.
         В това време аз подреждах марки в моя албум. Ядосвах се, че една марка се беше подгънала.
         — Не чуваш ли? — повтори мама.
         — Чувам, ама не мога.
         — Казвам ти, иди!
         — Не мога! Лазар ме чака!
         А мама пак настоя:
         — Мене пък обедът ме чака. Как да сготвя без огън?
         — Ами като бързам? — отвърнах аз, без да вдигам глава от албума.
         Ядосан натиснах марката. Долният й край се откъсна.
         — И-их, бе, мамо, гледай на`, заради тебе ми пропадна най-ценната марка!
         Мама нищо не рече, само уморено изпъшка:
         — Е, тогаз сама ще ида да насека сухи дърва.
         Не я погледнах, когато тя излезе.
         — Такава марка! — ядосах се пак. — Едвам я измолих от Лазар!
         Дочух ударите на брадвата, но не се помръднах да ида при мама.
         Неочаквано откъм сайванта долетя остър вик. Сърцето ми подскочи в гърдите. Изтичах навън:
         — Мамо!
         Заварих я пред дръвника с брадва в ръка. Другата си ръка държеше протегната напред. От малкия й пръст капеше кръв.
         — Мамо! — проплаках. — Какво стана?
         — Тичай горе! В долапчето има памук. И шишето с ракия донеси от лавицата. Тичай!
         Докато след малко заливахме с ракия премазания пръст и го завивахме с памук, мама стискаше зъби да не вика от болка.
         — Как тъй се случи? — запитах разтреперан.
         — Едно желязо падна от гредата.
         — Ама аз, мамо, заради марката…
         — Нищо, нищо. Дано намериш друга, да заместиш скъсаната.
         — По-добре да бях дошъл да насека дървата…
         — По-добре щеше да бъде. Недей се коси, и без моето преполовено кутре мога да си гледам работата. Само ти да ми растеш здрав и разумен!
         Ръцете на мама…
         На снимката те ясно се виждаха — сбръчкани, сгърчени, с премазан малък пръст, спокойно отпуснати на колената й. Но, струваше ми се, все ги гледах заети с работа — те, ръцете на моята грижовна майка.


         Анна Каменова
         Куто виси във въздуха

         Пред входа на кооперацията стояха две момчета.
         — Качи се горе — каза едрото.
         Другото не се съгласи:
         — По-добре да го повикаме.
         Двете момчета погледнаха към един от прозорците и извикаха в един глас.
         На прозореца се показа една рошава главица и един геврек, от който само едно парче беше отхапано.
         — Ето ме. За какво ме викате?
         — Слез веднага!
         — А, не мога веднага. Закусвам.
         — А бе какво ти закусване. Слез бързо, ама съвсем бързо. Ще видиш едно чудо.
         — … уудо ли?… обре… обре… Идвам.
         Не можеше да се разбере какво казва Куто, защото бе пъхнал още един голям залък от геврека в устата. Почти веднага той се показа на входа. В едната ръка държеше геврека, а с другата се мъчеше да нахлупи червената си баретка.
         — Ей, не оставяте човек да закуси. Казвайте!
         — Един багер — каза Къто задъхан.
         — Багер — повтори Кото.
         — Багер ли? — прошепна Куто.
         — Да, багер. Ясно ли ти е?
         — Добре бе, ама къде е?
         — Да не искаш да стои пред твоята къща. Я тръгвай. Съвсем близо, до ъгъла. Ей такъв голям. Огромен.
         Като разтвори ръце да покаже колко е голям багерът, Къто плесна и двете момчета.
         — Полека, внимание — разсърди се Кото.
         А Куто не каза нищо, защото пак му бяха пълни устата.
         Трите момчета се затичаха и изведнъж спряха. Наистина един голям багер: стрелката се издигаше високо, челюстите на лопатата се разтваряха като уста на кит, загребваха пясък, стрелката се наклоняваше. Сега лопатата се издигаше, залюляваше се над камиона и изсипваше пясъка. Къто се загледа в камиона.
         — А бе това било бате Виктор! Ами аз се познавам с него. Знаете ли, аз се познавам с шофьора на камиона. Той се казва бате Виктор.
         — Щом се познаваш, нека ни качи. Аз никога не съм се возил на камион — заяви Куто.
         — И аз не съм — добави Кото. — Хайде де, нали се познаваш?
         — Ама вярно е, че се познавам. Ще видите. Бате Викторе! — Къто се вдигна на пръсти, за да може да го забележи шофьорът.
         — Ей, момченце, варди се да не те сгазя. А, ние като че се познаваме с теб. Ти имаше едно такова смешно име.
         — Къто, бате Викторе.
         — Да, да, Къто. А тези момчета твои приятели ли са?
         — Те са моите другарчета. Запознайте се: Кото и Куто.
         Без да иска, Виктор удари клаксона.
         — А бе ти подиграваш ли се с мен? Какви са тези смешни имена: Къто, Кото, Куто?
         — Бате Викторе, аз съм Кръстьо, ама ми казват Къто, Кото пък е Костадин, ама много е дълго.
         — Е, ами Куто? — засмя се Виктор.
         — Куто ли? Ами той е Кунчо.
         — Добре, добре. Ще гледам да ви запомня имената. Сега се дръпнете, че ще потеглям.
         — Бате Викторе — почна Къто и се спря.
         — Какво има?
         — Аз никога не съм се возил на камион.
         — И аз — каза Кото.
         А Куто добави:
         — Моля ти се да ни качиш, да ни повозиш. Съвсем малко. Само едно кръгче.
         — Добре бе, да ви кача. Ама има място само за двама.
         — Ние сме трима.
         — Виждам, виждам, че сте трима. Сега ще взема само двама. Отивам съвсем наблизо, ще се върна, че ще товарим греди с кулокрана. Тогава ще взема третия. Така може ли?
         — Може, може — зарадваха се момчетата.
         — Добре тогава, да се качат — чакай да видим дали съм ги запомнил, — да се качат Къто и Кото.
         — Ами аз? — Куто щеше да се задави. Беше налапал последния залък от геврека.
         — Мълчи. Не се говори с пълна уста — сръга го Къто, — не е прилично. Какво ще каже бате Виктор?
         — Нали казах. Като се върнем, ще взема и теб. Ще видиш как товари кулокранът. Стой тука и чакай.
         Камионът забръмча и излезе на улицата. Къто и Кото не смееха да се помръднат. Друго нещо е да се возиш на камион. Не на лека кола или на автобус, а на камион. Малко повече друса и бръмчи, ама е приятно. Само че много за кратко. Изсипаха пясъка и хайде обратно.
         — Слизайте, момчета — каза Виктор, — и повикайте вашето другарче. Няма време за бавене.
         Но къде се е дянал Куто?
         — Куто, идвай. Твой ред е сега.
         Никакъв Куто.
         Къто и Кото се препъваха насам-натам из строителните материали, минаха покрай багера и кулокрана, дори се навряха под камиона, но Куто го нямаше.
         — Куто-о-о-о! Куто-о! — викаха момчетата.
         — Я да го извикам и аз, че моят глас е по-силен.
         Виктор се надвеси над прозорчето на кабината и гласът му се понесе по цялата работна площадка.
         — Куутоо! Кутоо!
         Момчетата не смееха да се поместят, а само въртяха главите наляво-надясно.
         Изведнъж се чу едно тънко гласче:
         — Тук съм. Помощ! Помощ!
         Слабият гласец идваше отдалеч и като че ли отвисоко. Всички дигнаха глава. Стрелката на кулокрана бе се спуснала съвсем ниско, а куката се издигаше нависоко и на куката се червенееше нещо — баретката на Куто.
         — Куто е. Ей го!
         — Слизай! Слизай! — викаха двете другарчета. Но Куто и без това слизаше. Сега стрелката се издигаше нависоко, а куката се спускаше все по-ниско, все по-ниско и като наближи камиона, куката леко се залюля и сложи Куто точно в средата на камиона.
         Не можеше да се разбере дали лицето на Куто, или баретката му беше по-червена. Виктор слезе от шофьорската кабина и откачи Куто от куката.
         — А бе, момче, къде си се заврял?
         — Бате Викторе, аз се интересувам много от машини. Исках да видя отблизо как се закачват предметите, които издига куката, а тя…
         — А тя закачи теб. Само че, щом си толкова палав, няма да те кача на камиона.
         Очичките на Куто се наляха със сълзи:
         — Бате Викторе, ама аз и от камион се интересувам.
         — Интересуваш се — ядоса се Виктор, — кой знае какво пак ще измислиш.
         — Бате Викторе — замоли се Къто, — как може така. Ние сме три другарчета. Ти обеща.
         — Как може така — повтори Кото, — ние сме три неразделни другарчета. Той е много добър. На всички помага и ни весели.
         — Е, добре, добре — усмихна се Виктор, — щом е така, качвай се, Куто!
         — Ура! — извикаха трите другарчета.
         Куто пъргаво се качи в камиона и размаха червената си баретка.


         Анна Каменова
         Автобус на два етажа

         Автобусът потегли. Пътниците бяха насядали плътно един до друг — Имаше и правостоящи. Трите момчета седяха на последната седалка.
         — Куто, само ми пречиш — извика му Къто, — стига си се въртял и подскачал. Не мога нищо да видя.
         Този път Куто беше до прозореца. Щом спря автобусът, той цял се изправи и затъмни прозореца.
         — Дръпни се и аз да видя нещо — помоли се Кото.
         — Какво има да видиш? Бензостанция. Наливат бензин.
         — Като е бензостанция, ти защо гледаш? — ядосано рече Къто.
         В това време мъжът със синята престилка прибра маркуча, с който наливаше бензин в резервоара, сложи капачето и избърса прозореца. Шофьорът се качи в колата и пое волана. Гр-гър-гър — но моторът не искаше да запали. Шофьорът слезе и отвори капака на мотора. Някои пътници слязоха. Трите момчета също слязоха и се накачулиха над мотора, но не можеха нищо да видят, защото по-високи пътници се бяха изправили пред тях. Куто обаче се промъкна до самия шофьор.
         — Я, момченце — каза шофьорът, — дръж малко клещите да опитам с отвертката. — Той разгъна мушамата и извади няколко инструмента.
         Куто това и чакаше. Той обичаше да помага. А беше и много любопитен. Гледаше на всички страни нещо да не пропусне.
         — Е, няма как — засмя се шофьорът, — ще те правя помощник-шофьор. Иди ми донеси манивелата. Тя е вътре в колата под моята седалка.
         Като стрела се спусна Куто и всички пътници му сториха път да мине по-бързо. Шофьорът завъртя манивелата веднъж, дваж, три пъти. Колата не тръгваше.
         — Не може — каза шофьорът, — и с манивела не пали. Качете се всички. Да останат само двама-трима по-якички, за да тикат.
         Къто, Кото и Куто също се наредиха край автобуса и се опитваха да опрат рамо и да тикат. Гър-гър — най-после моторът запали. Пътниците се затичаха и се качиха на автобуса. Затичаха се и трите момчета. Всички насядаха на местата си. Автобусът потегли.
         Къто се завъртя неспокойно. И Кото се оглеждаше. Ами Куто къде е?
         Нямаше го.
         Пътниците се раздвижиха, навеждаха се, извиваха вратове, за да огледат и предните, и задните седалки.
         Нямаше го. Къто и Кото заплакаха.
         Един от пътниците извика на шофьора:
         — Спрете, спрете! Няма едно от момчетата.
         Шофьорът намали хода и спря.
         — Кое момче? Как го няма? Май че бяха трима. Ето ги двете. А третото нали се беше пъхнало до самия мотор. То беше с червена баретка.
         — А сега го няма.
         На покрива на автобуса, дето се слагат куфарите, нещо затрополи.
         — Развързали са се куфарите — каза шофьорът, — ще се кача по стълбичката да видя какво става. Да не изгубим нещо от багажите.
         Заедно с шофьора слязоха и няколко нетърпеливи пътници. Къто и Кото поискаха и те да слезат, но един възрастен човек ги спря:
         — Няма да слизате. Сега и вас ли да загубим. Ще се запилеете и вие като вашето другарче. Да не би да се е скрило някъде?
         — Може, може — каза Къто. — Той обича шегите.
         — Все ни прави номера — добави Кото.
         Шофьорът едва се бе качил на първото стъпало на стълбичката, която водеше към покрива на автобуса, и извика:
         — А бе тук ли си бил? Слез бързо долу да ти издърпам ушите. Ти ли тропаше?
         — Ами аз. Кой друг? — пелтечеше смутено Куто. — Как да сляза? Страх ме беше в движение да сляза по стълбичката.
         — Как може в движение да слезеш? Хайде сега. Чевръсто.
         Куто не знаеше какво да прави. Не смееше да остане горе, че е страшно. А не смее да слезе, да не му се карат. И все пак по-добре е да слезе. И все пак се колебаеше.
         — Не смея — каза той, — че ще ми се карате.
         — Как няма да ти се карам? Спря цялото движение. Закъсняваме. Подай си ръката.
         Тънките крачета забарабаниха по стълбичката. Той изтича и се мушна като мишка в колата.
         — Това ли е момчето, дето ни забави? Добре, че не си строши главата. Можеше да паднеш отгоре.
         Една сърдита жена измърмори:
         — Защо оставят децата сами да пътуват?
         А Куто вече успокоен се усмихваше доволно и разправяше:
         — Да знаете колко хубаво се гледа отгоре. Като от втори етаж. Аз бях седнал на един куфар и ми глождеше. Гложде ми, а не смея да се отместя на по-удобно място. Много е страшно. Всичкото време подскачам и се държа за куфара, за да не отхвръкна. Ама на един завой наистина щях да изхвърча. Не ми се сърди, Къто. Обещавам, друг път няма да се качвам на покрива. Няма да се отделям от вас двамата.
         — Обещаваш, обещаваш, ама следния път пак ще измислиш нещо.


         Калина Малина
         Жак

         Нямаше човек в градеца, който да не познава малкия Жак. Всяка заран неговият звънлив глас ехтеше из улиците: „Топли симиди, гевреци… Парят, парят… Тука са топлите.“
         Дребничък, с голяма глава, Жак тичаше покрай къщите първом от едната страна на улицата, после — от другата. Бързо подаваше кой каквото пожелаеше — симид или геврек — и пак тичаше. А изпразнеше ли кошницата, връщаше се при хлебаря. Кажеше ли му: „Продадох ги всичките. Има ли още?“ — черните му очи светваха като пламъчета върху бледото продълговато лице.
         В клас седеше на първия чин. Бързо решаваше задачките, но другите предмети не му вървяха. Нямаше време да учи. Заран тичаше по улиците да продава симиди и гевреци, след часовете изчеткваше с метличка дрехите на всички, които се бръснеха в бръснарницата. Понякога го викаха и зад шарената завеса, дето жените от градеца къдреха косите си. Там подаваше фуркети на фризьорката. Вечер се връщаше в къщи с пълен джеб бели монети. Момчето припкаше към къщи, а монетите се чукаха една друга и радостно звънтяха.
         С усмивка влизаше Жак в малката стаичка, дето живееше неговото семейство. И тази усмивка сякаш вдъхваше сили за живот на тежко болния му баща. Тя подкрепяше слабичката му майчица. Тя радваше братчето и сестричето му — Самуел и Мириам. Малките поглеждаха първом усмихнатото му лице, а после ръцете му. Не им ли носят те пак нещо сладичко от пазар! Между лука или картофите в кесията нерядко се тулеше и жълта грапава хартийка с халва. Всичко това момчето купуваше пътем към къщи. Малки бяха Самуел и Мириам. Те не знаеха колко трябваше да припка Жак, за да донесе тези покупки в къщи. Не се питаха защо след работа Жак пише домашните си с клюмнала над тетрадката глава, защо очите му се затварят и често заспива над учебника. Наистина, той учеше и в бръснарницата. Но може ли да се учи там, дето всеки миг те викат да откачиш някое палто от закачалката, да изчеткаш някое сако или те пращат да купиш вестници и цигари? Друго би било, ако четеше някоя книжка. Четеш си приказката, прекъснеш, когато те повикат, и пак се зачиташ в нея, без да се мъчиш да я запомниш. Колко му се искаше на Жак да отдели някой и друг лев, да се отбие в книжарничката насреща и да си купи поне една от онези шарени книжки, които всеки ден гледаше на витринката. Но как да отдели от парите, които припечелваше за прехранване на голямото семейство! Понякога си мислеше защо да не поиска някоя книжка от другарчетата си. Но как да поиска! Ако заговореше с Петър или Стоян, няма ли да го погледнат накриво, няма ли да изрекат оная тежка дума, да го оскърбят, защото не се е родило като тях българче!
         Жак се боеше от своите съученици. Мнозина от тях неделен ден, облечени празнично, се разхождаха с родителите си в градската градина, а той продаваше гевреци. Делник и празник дрехите му бяха все едни и същи. Отеснели вече и с много кръпки по тях. По-богатите деца го замерваха отневиделица с камъни, когато тичаше, нахлузил кошница на ръка. Но възрастните бяха внимателни към него. И хлебарят, и бръснарят, и учителите, които посещаваха бръснарницата. Особено младият учител по български. И Жак често си мислеше — кога ли най-после ще постъпи в прогимназията, та да го учи този добър учител, чието палто сега той старателно изчеткваше.
         Но не само затова бързаше Жак да влезе в прогимназията. Бързаше, защото искаше по-скоро да завърши трети клас* и да хване постоянна работа със заплата. О, тогава ще получава повече пари, ще си купува книжки и ще си ги чете през свободното време!
         [* Днес седми клас.]
         Веднъж живите очи на Жак забелязаха, че от джеба на палтото на младия учител се подаваше същата книжка с шарените корички, които бе видял наскоро в книжарничката. Докато чакаше ред, учителят се зачете в нея. Жак не можа да устои на изкушението. Доближи се до него, наклони глава и жадно впи поглед в едрите букви на детската книга. Младият учител го помилва с топлата си мека ръка.
         След няколко дни се случи нещо неочаквано. Една вечер, като се върна Жак от бръснарницата, забеляза на масата голям пакет. На книжната обвивка бе написано с едри букви „За Жак Аврамов“. А под името — с по-ситни, улицата и номерът на къщата, в която живееше момчето със семейството си. Развърза Жак канапчето, сне обвивката и извика от изненада. Една върху друга бяха сложени три нови детски книги и не тънички като онези, които си купуваха неговите съученици, а дебели романи. И не с едноцветни корици, а с красиви, шарени. С ясния си глас Жак прочете и трите заглавия: „Чичо Томовата колиба“, „Без дом“, „Принцът и просякът“.
         — Мамо, кой ми ги праща?
         — Не зная, сине. Раздавачът ги донесе следобед.
         От този ден заедно с учебниците Жак носеше в старата си чанта и по една книга. Четеше си я в бръснарницата и си мислеше: „Какви добри мъже и жени имало на тоя свят! И какви чудесни деца като например героя на романа «Без дом» — Реми, — който бе спасил близките си от глад.“
         Жак не узна кой му бе изпратил книгите. Но ден не минаваше да не мисли за него. Вглеждаше се във всяко лице. Запомняше всяка усмивка. Кой е този човек? И понеже не узна кой е той, започна да си мисли, че всички, които бяха любезни с него и му казваха: „Момченце, дай едно геврече!“, „Момченце, иди ми купи вестник «Заря»“, всички се бяха сдумали да го зарадват, като му изпратят онова, което той най-силно желаеше — книги.
         Не узна той името на своя дарител. Но ако не бе увлечен в четене на книгата, която препрочиташе за кой ли път, сигурно би забелязал с каква обич го гледаше младият учител по български, когато влезеше в бръснарницата. Би забелязал как си излизаше той — лекичко, на пръсти, на пръсти — да не смути зачелото се в книгата бръснарско чираче. И би се запитал, защо учителят не го изпрати нито веднъж да му купи вестник? И сигурно би забелязал каква лъчезарна усмивка огряваше лицето му, когато видеше, че Жак не може тъй лесно да се откъсне от книгата, която унесено четеше.


         Калина Малина
         Йошка Палячо

         Когато цирковият смешник Йошка научи, че едничкото му дете, боледувало дълго, се бе поминало, обичайният смях замръзна на лицето му. Йошка Палячо се взираше в огледалото, разбъркваше с влажни пръсти големия кичур коси, но сякаш не виждаше нищо. Всичко се сливаше в една бяла студена стена. Въпреки това не даде да зачеркнат номера му от програмата. Знаеше, че неговото име събира най-много публика. А артистите си бяха обещали, че прихода от това представление ще отстъпят на един болен техен другар.
         Йошка дълго стоя пред огледалото. Когато наближи неговият номер, той като че прогледна. Започна бързо и нервно да се гримира. Не забрави и най-малката подробност. Залепи дори кадифената бенка на лявата си, дълбоко хлътнала буза.
         И сега публиката го посрещна с възторг, с ръкопляскане. Бедният Йошка се хилеше, размахваше ръце, кривеше устни, мърдаше уши… И крещеше, крещеше до болка…
         Четири пъти извикаха Йошка на бис. Петия път не излезе. Тръшна се на дивана в уборната. Свят му се виеше. От големите му очи капеха едри сълзи и прокарваха дълбоки бразди по набеленото и начервено палячовско лице. Всички свободни артисти излязоха да гледат следващия номер. Остана само Томичката. Той се блъскаше във всеки предмет на тясната уборна, бърчеше чело и се мъчеше да утеши своя приятел.
         — Йошка, братче, хайде иди си в къщи! Не оставяй Мери самичка в такова едно време. Бъди мъж, дявол да го вземе! Нещастието не е само до вас. Помисли си за Кики. Каква майчица беше! Помисли си за нейните сираченца! Какво ги очаква, братче? А твоят Лулу е спокоен вече, не страда.
         Пред Йошка сякаш застана тъничката акробатка с бледото личице, която падна преди няколко месеца от лоста и преди да дойде лекарят, издъхна в неговите ръце. С какъв поглед го гледаше тя! Може би мислеше за дечицата си. Може би безгласно го молеше да не ги оставя сами.
         На деветия ден от смъртта на малкия Лулу майка му много плака. Когато се прибраха от гробището в къщи, Йошка неочаквано попита:
         — Какво стана с дечицата на нашата Кики? Нали си нямат нийде никого, само една бедна леля, перачка, чини ми се…
         — Не, Йошка. Разсилна е в едно учреждение.
         — Още по-лошо, Мери. Цял ден е заета жената…
         — Така е, Йошка.
         — Но, Мери, едното от дечицата нали е връстниче на нашия?
         — Не, Йошка. По-малко е.
         — По-малко ли? Тогава дрешките…
         Но Мери го прекъсна:
         — Как не се сетих досега, Йошка! Ще му занеса още днес дрешките на нашия Лулу. И играчките, Йошка.
         И тя скочи мигом и се захвана да пълни една чанта с ризки, гащенца, чорапчета… Сложи и шапката, и палтенцето, и обущенцата… Натъпка и топката, и кегелбана, и железничката…
         След час Йошка и Мери бяха вече при сираченцата. Йошка отиде на репетиция в цирка, а Мери остана целия ден при тях. Те бяха тъй слабички, че дрешките на Лулу станаха на по-големичкото. Целия ден Мери си игра с децата, както бе играла с Лулу.

         Вечерта Йошка Палячо влезе на пръсти в дома си. Мери спеше на големия креват, а в креватчето на Лулу — по-малкото момченце на Кики. И той разбра, че от този час по-малкото не е вече сираче. Че то си има пак добра майчица, която се казва Мери.

Няма коментари:

Публикуване на коментар