1 февруари 2015 г.

Разкази за деца от български писатели - І

            Разкази за деца от български писатели



         Камен Калчев
         Предговор

         Стара истина е, че да се пише за деца е малко по-трудно, отколкото за възрастни. Казал го е един мъдрец. Повторили са го много други след него. Перифразираме го и ние сега с дълбокото убеждение, че детската литература наистина е много трудно, сложно и отговорно дело, което изисква голям талант, специална нагласа, рядко призвание.
         Когато говорим обаче, че за деца е по-трудно да се пише, отколкото за възрастни, в никой случай не искаме да подценим голямата литература, адресирана до големия читател; нито пък се опитваме да оправдаем някои слаби произведения, каквито се срещат за съжаление твърде често в океана на детската литература. Не! В никой случай! Нещо повече, от дългогодишен опит и наблюдение виждаме как тия две литератури: за деца и за възрастни, се сливат или, с други думи, стават любими четива на много хора, независимо от възрастта им; независимо от това за кого са били предназначени. Получава се така, че днес много крупни художествени творби на световната класика, като „Робинзон Крузо“, „Пътешествието на Гъливер в страната на джуджетата и на великаните“, „Том Сойер“, „Чичо Томовата колиба“, „Дейвид Коперфийлд“, „Оливер Туист“ и много, много други са писани за възрастни читатели, предназначени са били не за детска, а за съвсем друга аудитория. И ето че след много години тези велики произведения на световната класика (дори и не адаптирани) стават любими четива на милиони юноши и девойки. Заличава се, с други думи, границата между литературата за възрастни и литературата за деца.
         Какво значи това? Не сме ли сбъркали, като делим литературата за малки и за възрастни? Няма ли някаква грешка? Не сме ли поставили изкуствена граница между единия и другия литературен жанр?
         Опитът и историята на литературата, особено през последните сто години, показват, че не сме сбъркали, не сме сгрешили, не сме поставили изкуствена граница между единия и другия вид литература. Да, има! И продължава да има, и то прекрасна, високохудожествена и вълнуваща литература, писана специално за деца и юноши; литература, чийто първоначален замисъл и художествено изпълнение е предназначено за младото подрастващо поколение, за децата и юношите, за учениците и пионерите. Нещо повече — дори и за тая възраст, — направена е известна диференциация, известно разпределение от гледна точка на педагогиката: четива за деца от първоначалните класове, за деца от средните класове и пр., и пр. Аз не знам дали е правилно подобно деление; дали е наложителна такава „диференциация“; такова надробяване на литературата! Склонен съм по-скоро да не го приема. Но това е отделен въпрос, отделен разговор. Важното е, че днес, във втората половина на двадесетия век, световната литература има вече своя богата, специализирана детска област във всички видове изкуства: и в литературата, и в киното, и в музиката, и т.н., и т.н. Това особено силно, ярко, на високо художествено равнище се прояви и разви в Съветския Съюз. Творчеството за деца там зае едно от централните места в съветското изкуство. То стана пример, водещо изкуство в целия свят. От него се учат и вдъхновяват много творци от много страни, където в миналото не е имало и помен от изкуство за деца.
         Навлезли сме, тъй да се каже, във века на „тясната специализация“, на строгото разпределение на задачите и стойностите, на особен вид естетическа специфика, която иска да постави всеки творец на мястото му, всеки жанр в „кутийката му“… И трябва да признаем, колкото и неочаквано да е това „специализиране“, получиха се големи постижения и в литературата, и в другите изкуства. Произведения, които отдавна са влезли в златния фонд на световната класика, които се четат и гледат, слушат и възприемат с еднакво удоволствие и с еднаква радост от милиони читатели и зрители. Достатъчно е само да си припомним някои имена: Маршак, Чуковски, Джани Родари, Уолт Дисни, нашите Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Дора Габе и пр., и пр. имена и творби от всички видове изкуства. Получи се нещо обратно на това, което казахме в началото — този път произведенията, написани специално за младежка аудитория, стават любими и търсени произведения и от възрастните. Заличава се отново границата между адресантите, няма като че ли разлика между деца и юноши от една страна и възрастни читатели от друга.
         Какво означава това?
         То потвърждава още веднъж голямата истина, че великото изкуство няма граници, няма специфична аудитория, няма специални консуматори. То е понятно и достъпно за всички, защото е вечно. Особеността, за която става дума, се крие само в това: кой как възприема изкуството; как ще бъде прочетено и изтълкувано то. Младата възраст ще прочете по един начин „Под игото“, докато възрастният читател ще открие и намери други красоти в това класическо произведение. Но и едните, и другите, независимо от възприятието и естетическата наслада, ще достигнат до една и съща истина, истината на творбата, нейният дълбоко хуманен, народен патос; нейната оптимистична, революционна сила; нейното родолюбив и безграничен, благороден патриотизъм.
         Ето в това се корени, според мене, единството и различието между тези два жанра, предназначени за деца и за възрастни. ОБЩОТО е във високото майсторство. РАЗЛИЧНОТО — във възприятието на съдържанието. Всяка възраст си има свой ПРОЧИТ, свое ВЪЗПРИЯТИЕ, свое ВРЕМЕ. Важното е произведението да бъде завладяващо; да бъде истинска творба на човешкия гений. Другото е второстепенен въпрос.
         Такива мисли ни вълнуваха и занимаваха, когато се заехме да съставим тази Антология. Дълго се колебахме какъв да бъде обсегът на предлаганите разкази и автори; откъде да започнем и докъде да стигнем. Защото има автори, особено от класиката, които почти не са писали специално за деца, макар техните творби, както споменахме по-горе, отдавна да са станали любими четива на милиони млади читатели. Може ли тези автори, ярки представители на литературата ни, да липсват в подобна Антология? Няма ли тя да бъде обеднена и, най-важното, несправедливо окастрена, изсушена, лишена от най-хубавото, което притежава и което я извисява до световната класика? Безспорно не можеше така да постъпим. Щеше да бъде неправилно и несправедливо. И невярно. Щяхме, без да искаме, да осакатим богатата панорама на родната ни литература.
         Затова прибягнахме до другия принцип, който е и най-верният, най-правилният. Ръководехме се произведенията да бъдат високохудожествени, независимо от това до какъв читател са били адресирани, когато са ги писали авторите им. Да бъдат пропити с великите идеи на хуманизма; да учат и култивират в младежката душа морала и добродетелите на социалистическото общество, което с усилени темпове и героичен труд изгражда социализма в нашата родина. Тези човешки добродетели сме търсили както в класиката, така и в съвременната ни литература. Защото те звучат със страстна развълнуваност в патриотизма и родолюбието на дядо Вазов и на Любен Каравелов; в гражданската тревога на Алеко Константинов и Антон Страшимиров; в реалистичната художествена проза на Елин Пелин и Йордан Йовков; в приглушените патриархални тонове на Т. Г. Влайков; в психологическите конфликти на Георги Райчев, в извисените, новаторски търсения на белетристиката ни от по-ново време, като започнем от вълшебните разкази и приказки на Ангел Каралийчев, минем през творчеството на такива автори като Георги Караславов, Илия Волен, Емилиян Станев, Калина Малина, Емил Коралов, Орлин Василев, Ст. Ц. Даскалов, Крум Григоров, Йордан Радичков и много други и стигнем до най-младите поколения, някои от които са посветили творчеството си изключително на литературата за деца и юноши.
         В подбора и преценката на творбите, които са представени в тази Антология, ние сме се ръководили, както вече казах, от високия принцип на майсторството, в което естествено се включва и принципът на идейността, на морала и хуманизма. Но ние се ръководехме и от друг принцип — да бъде показана колкото се може по-широко и по-всестранно панорамата на цялата българска класическа и съвременна литература от последните сто години. Блазнехме се от мисълта да покажем богатството на нашата художествена, реалистична литература, нейното многообразие, хуманистичният й патос, безсмъртието й. И да докажем истината, че голямата литература е литература за всички възрасти. Майсторството е достъпно за всяко човешко око, за всяко сърце. То е вечно, както е вечен и животът.



         Любен Каравелов
         Отечество любезно
         [* Част от повестта „Българи от старо време“ — Бел. moosehead]

         Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа, добро и свято — всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияния и величие, следователно ти си ме научило да обичам и да плача над всяко едно човеческо нещастие — а това е вече много за един човек… И досега още чувствувам възрождението на твоя миризлив зеленчук, който изпълва всичкото пространство, на която страна и да хвърли човек окото си; аз и досега чуя песента на славеите и чуруликанието на ластавиците; най-после, аз и досега слушам крехкия глас на българското момиченце, което мете двора си с бръскалката и пее си своята народна песенчица:

         Черней, горо, черней, душе,
         двама да чернеем;
         ти за листе, горо,
         аз за първо либе…



         Иван Вазов
         Апостолът в премеждие

         На мястото, дето днес се красува княжеският дворец, на 1871 година стоеше старият валийски конак, със своите лоши, сбутани, с неправи стени здания, снабдени с вехти чардаци-коридори към тесния, постлан с камъни двор, и със своята голяма дървена порта към запад, вардена от двама стражари, отляво на която стърчеше джамия, а отдясно се зеленееше голяма върба с увиснали до земята клони, що едничка радваше погледа тука.
         През един хубав юнски ден в нея година из конашката порта излязоха вкупом няколко заптиета, спряха се на малкото мегданче там, пошушукаха си няколко време, па се пръснаха по разни посоки.
         Един от тях, познатия Али чауш — чернокож, брадат, с грубо и подпухнало лице турчин — улови чаршията — днес Търговска улица, — проби си път през шумния върволяк, който гъмжеше из тясната, с притиснати и ниски редове от бакалници и дюкяни улица, като се вгледваше внимателно в някои лица. Когато пристигна при хана на Трайковича, той го изгледа изпитателно, както и кръчмата му, попипа машинално револвера си, като да се убеди, че е на мястото си в калъфа, па потегли да влезе в хана.
         Току в същия миг едно заптие се задаваше отсреща му. Али чауш се спря до вратнята на хана и го възчака.
         — Какво научи? — попита го той ниско.
         — Прегледах, но такъв не намерих — отговори заптието, като си обриса с кърпа изпотения бръснат врат.
         — Ти гледа ли добре? Запомни ли хубаво? Около двайсет и пет годишен, рус, сивоок, мършав, средна ръст и с черно сако. Иди на другия хан! Най-много гледай очите: сиви, много сиви — гълчеше Али чауш наставително, а очите му играеха на четири и забележваха кой минуваше край хана и кой влязваше в него.
         — Разбрах, Али чауш! — и заптието отиде.
         Този разговор между двамата заптии се отнасяше за Василя Левски, когото търсеха да уловят.
         По това време неустрашимият апостол беше дошел от Пловдив в София, под предлог, че е търговец за вълна, та устрояваше комитета, който по-после стана исторически прочут по обира на турската хазна при Арабаконак. Софийската полиция, предизвестена телеграфически от пловдивската за това, беше цяла на крак. Рояци заптиета бяха пуснати за него. Али чауш, най-живият и съобразителният от тях, ръководеше диренето от няколко деня и даваше нужните наставления на полицейските хора, заедно с точното описание лицето и облеклото на революционера.
         Прочее, Дяконът се намираше в голяма опасност; винаги дързък и безстрашлив до безразсъдство, убеден в кекавостта на турската полиция, самоуверен, може би верующ в звездата си, тъй като досега безброй пъти беше се изтървавал из ноктите на враговете си, той нито подозираше, че е подушен, нито приятелите му в града знаеха това нещо, за да му дадат по-сигурно убежище.
         Острите погледи на Али чауша се втренчиха изпитателно и в Илчовото кафене, което беше залепено до Трайковичевата кръчма, и той влезе в него, преди да влезе в хана.
         В кафенето имаше четири души: един гост — българин, едър, дебел, във френски дрехи, — който пушеше наргиле на пейката; Илчо кафеджият, който точеше един бръснач на ябелието*, а пред огледалото — чиракът му бръснеше други един гост, обърнат гърбом към вратата, с руса коса и черно шаячено сако.
         [* _Ябелие_ (тур.) — ремък за точене на бръснач.]
         Той беше Васил Левски.
         Али чауш поздрави българина с наргилето, когото познаваше, отиде при кафеджият и го попита с равнодушен уж вид, но ниско:
         — Няма ли тука в хана, Илчо, един… търговец? — и турчинът направи описание на лицето и на дрехите на Дякона.
         — Не знам, Али чауш, аз в хана се не меся — отговори кафеджият и продължаваше заниманието си спокойно, защото той не познаваше Левски, нито се интересуваше да разбере защо Али чауш търси такъв човек.
         — Един сив, сух… — повтори Али чауш, като машинално хвърли очи към Левски, на когото само гърба можеше да види.
         Тоя разговор, станал с нисък глас, биде чут обаче и от другите в кафенето.
         Ръката на чирака затрепера, бръсначът се затресе в нея, като че иска да падне. Лицето му прежълтя от страх! Бедното момче познаваше, че бръсне Левски.
         Но още повече се беше изменило лицето на едрия българин, който на пейката дърпаше наргилето. Той беше побелял като платно: той беше г-н Хр. Ковачев, приятел на Левски, и сега виждаше, че Дякона е изгубен.
         Лицето на Левски, което се отражаваше в огледалото, остаяше тихо и спокойно. Нито една жила не трепна по него, нито едно вълнение не пропъпли по ледната му физиономия. Това необходимо, извънчовешко самообладание го не напущаше и в най-страшните опасности, с които беше насеян неговия невероятен, премеждлив живот.
         Али чауш седна на пейката и запали цигара.
         — Какво си ти, Христо ефенди? Болен ли си бил? — попита Али чауш софиянеца, като изгледа побледнялото му и развалено лице.
         — Ба… Али чауш… Да… Не! От горещината… — измънка замаяният Ковачев.
         — Момче! Дръж хубаво бръснача, че ще ме порежеш! — изгълча строго Левски на момчето.
         Турчинът се извърна неволно към черното сако на Апостола, па почна да се разговаря за дребни работи с Ковачева.
         „Тоя проклетник чака да се свърши бръсненето, па да изгледа Дякона в лицето… изгубен е!“ — помисли си Ковачев. Но в тая критическа минута примерът от спокойствие и хладнокръвие на Дякона го ободри, едно вдъхновение му дойде: той си спомни, че Али чауш има една малка слабост: пиеше.
         Той го покани:
         — Една ракия не пиваш ли, Али чауш?
         Турчинът прие.
         Той люхна двайсетте и пет драма ракия, замляска с измокрени устни и с посветлели очи и с клюмване отговори на поздравлението на Ковачева.
         — В горещо време ракията прохлажда — забележи пак Ковачев, — не заповядате ли още?
         И без да чака отговор, заръча нови двайсет и пет драма. Турчинът изпи и тях, като си изжабурка шумно устата с вода.
         За да му отвлече съвършено вниманието, Ковачев заразправя ниско с лукава усмивка някаква си сладострастна история за една шалварлия софиянка, известна по леките си нрави, от което се изпълниха с влага очите на сластолюбивия турчин, който изпи още едно петдесетниче, без да мигне.
         „Сега е минутата да изфиряса, без да го сетят“ — мислеше си Ковачев, като хвърли бръз, знаменателен поглед на Левски, който стана от стола си и си поправяше вратовръзката пред огледалото.
         Но той с ужас видя, че Левски, вместо да се изсули тихичко, обърна се с лице право към турчина, изтърси се и взе да плаща на момчето. Али чауш неволно се обърна и го погледна. Сивите, ясни, спокойни очи на Апостола се спосрещнаха с Алиовите.
         На Ковачева космите щръкнаха на главата.
         Но той се окопити завчас.
         — Наздраве! — поздрави той Левски учтиво, по обичая.
         — Честито, челеби! — поздрави го и Али чауш с едно небрежно, широко темане, па се извърна пак към събеседника си и продължи лакомия разговор.
         Левски излезе из вратата.
         След половина час Али чауш си спомни мисията си и остави Ковачева, па влезе в хана, за да продължи диренето си и да изгледа гостите.
         В тая същата минута три заптиета караха с победоносен вид, с щикове на гърба им, петима души изплашени българи, уловени в разни ханища.
         И петимата бяха руси и с черни сака!
         Ковачев пред вратата на Илчовото кафене изглеждаше смутен тия жертви на турската дивотия.
         В същото време един дрипав шоп водеше един кон, натоварен с въглища.
         — Не сакаш ли да ми купиш кюмуро, бе? Оно, евтино ти го давам! — извика шопът.
         Ковачев го погледна, па се вкамени.
         — Левски! — извика той, като се озърташе плахо.
         — Нечем скапо… Не сакаш?… Твоя воля, господине!
         И шопът поведе полека коня си напреж…


         Иван Вазов
         Чистият път
         Епизод из живота на Васил Левски

         В комисията по откриването паметника на Левски в София, в която бях член, ставаше разговор върху великия проповедник на свободата. Понеже всичките членове от тази комисия много или малко лично познаваха Левски, разказваха се анекдоти за неговата безстрашливост и смелост при най-трудни обстоятелства, за неговата съобразителност и хладнокръвие в опасностите, с които беше насеяна всяка стъпка от неговото скиталческо съществувание. Всичките тия разкази, един от други по-невероятни и изумителни, хвърляха ново освещение върху моралната сила на Дякона и прибавяха нови зари на ореола, с който този тайнствен, почти легендарен лик стои окръжен в нашето въображение. От всичките наши първи революционери само един Левски може да печели от всяко ново разчопляне на неговия живот. Другите са една смес от светлини и сенки, всичките имат своята _опака_ страна, тяхното обаяние неминуемо губи от силата си и блясъка си, щом личностите на тия революционери изцяло се покажат на нашия любопитен поглед. Една покровителствена завеса е нужна за известни страни на техния характер, за известни моменти на техния метежен живот. Затова задачата на техния биограф е деликатна, когато той реши да изрисува живота им с фотографическа точност. Ние видяхме колко повреди Захарий Стоянов при подобен един случай (опита за биографията на Христо Ботев).
         Само един Левски не се бои от такова фотографисване. Всяка гънка от неговия обществен и _частен_ живот, осветлена от биографа, изважда го по-голям пред нас. Васил Левски е образец на нравствена чистота. Той е не само доблестен — той е добродетелен: победоносно оборване теорията у нас, че честността е елемент, несъвместим с революционерството. Васил Левски наумява подвижниците на първото християнство, народът го наричаше „Апостолът“. Никога прозвище по-вярно не се е давало: апостол по посланието си и по фанатическата вяра в бога си — свободата на България, — той наумява Христовите ученици и по образа на живота си, по трезвостта, по чистотата на нравите си, и, макар скептик, по безукорната си чисто християнска нравственост. Левски не е пил, не е пушил, не е усвоил чуждо нещо; както Карла XII, не е знаял жена; скитник вечен, вагабонтин, голак, често гладен — той е умял да бъде въплощение на идеална честност. Но това е работа на бъдещите му биографи, а аз ще разкажа тука една от многото черти на неговото пословично хладнокръвие и ловкост при опасни минути.
         Разказът на един от членовете на комисията г. И. Грозев съдържаше следующето:
         На 1870 г. И. Грозев тръгнал по своя работа от Пловдив за Карлово, отде е родом. Още като бил в Пловдив, той чул твърде безпокоителна мълва относително дякона Василя Левски: Васил Левски бил в Карлово, правителството подушило това и изпратило за там страшният кърсердар хаджи Исмал ага с четирийсет и пет души конни войници със заповед да разтършува цялото Карлово и да намери и доведе жив или мъртъв Левски. В същото време дало заповеди на властите по цялата Карловска околия да бдят и бъдат нащрек. Всеки друм, всеки хан, всеки подозрителен пътник бил турен под надзора на заптиетата. Като знаял тия извънредно сериозни мероприятия на турското правителство, за да тури ръка най-после на неуловимия и опасен революционер, Грозев бил твърде угрижен. Когато стигнал Средна гора и минал селото Чукурлии, на срещната рътлина се запрашило шосето и една дружина конници се показала. Веднага познал, че това е потерята на хаджи Исмал ага, която се връща. Грозев потреперал при мисълта, дали не е там и Левски. Той с олекнало сърце видял, когато се доближил, че Дякона няма там. Хаджи Исмаил ага, който се познавал с Грозева, спрял го, изпушили по една цигара в незначителни разговори, пожелал му добър път и отминал с конницата си.
         На петдесет разкрача по-нататък Грозев видял, че се подава един конник българин, облечен в потури, с фес, и който държал ниско над главата си една омбрела, за да му пази сянка, понеже силно пекло. Омбрелата му не допущала да види в лицето този пътник, та това и не го интересувало. Когато се пресрещнали с пътника и Грозев си отминувал спокойно, зачул, че пътникът с омбрелата го извикал:
         — Бай Грозев, добър час!
         Грозев се извърнал и го погледнал. Какво било неговото удивление и ужас, когато познал в този господин Василя Левски!
         Здрависали се, па захванал да го съди каква е тая лудост да пътува с потерята, да се излага на всеки миг на ужасна опасност. Хоканията, мъмренията на Грозева, произходящи от топло дружеско съчувствие към обичания на всички апостол, нямали край.
         Левски се усмихнал, па казал:
         — Не се безпокой: сега пътят е най-чист.
         — Сега най-чист пътят? Луд ли си, Дяконе? — сърдел се Грозев, като му посочил потерята.
         — Като вървя с потерята, аз съм в пълна безопасност… Кому ще хрумне на ума да ме подозре сега! Целият свят е уверен, че Левски сега се крие в миша дупка… Слез, слез!
         И като се смъкнал от коня си, заставил и Грозева, още по-силно втрещен и уплашен, да слезе и седнали под клоните на един бряст край пътя.
         Там Левски разправил подробно опасността, в която е бил поставен от вдигнатата от турците тревога в Карлово, всичките къщи, в които го дирили, как и къде се крил и колко пъти на косъм висял животът му.
         — Пък бързах за Пловдив. Там ме вика _делото_. Щом потегли кърсердарят от Карлово, и аз потеглих с него, както видиш… Да пътувам инак всяко заптие щеше да ме изгледа… Сега съм мирен.
         — И ти ще влезеш в Пловдив с хаджи Исмаил ага? — попитал Грозев.
         — Непременно: даже ще се смеся там със самата потеря. Но сбогом, да вървя и аз, че дружината ми отминува — казал усмихнат Левски и се простил с Грозева, па яхнал здравото си конче.
         Подир няколко минути, когато Грозев се изкачил на по-високо бърдо, той се обърнал и погледнал в с. Чукурлии: видял там, че низамите на кърсердаря отседлали и развеждали конете си. При тях и един българин в потури и със свита омбрела в ръка развеждал своя.

         София, май 1895


         Иван Вазов
         Една българка
         Исторически епизод

        

         Аферим, бабо, машаллах
         Народна песен


         I

         След обяд на 20 май 1876 г. ден, в който Ботевата чета беше разбита при „Волът“ във Врачанския балкан и сам Ботев падна пронизан от куршума на черкезката потеря, командувана от свирепия черкезки първенец Джамбалазът, на левия бряг на Искъра, срещу Лютиброд, стояха куп жени лютибродчанки. Те чакаха ред да преминат реката с ладията. Повечето слабо знаеха какво става сега, някои и нехаеха. Сноването на шумни потери от два дена насам оттатък Враца не се косваше до тях и те продължаваха да си ходят пак по кърските работи. Истина, че тука бяха само жени: мъжете не смееха да излазят. Макар че театърът на битките между четата и потерите беше сравнително далеко от Лютиброд, но мълвата беше донесла и тука безпокойствия и турила нащрек мъжкото население.
         Същия тоя ден няколко турски войника дойдоха в селото, за да извардват подозрителни лица; при брега, дето работеше ладията, пак няколко войника наглеждаха кого отнася и донася тя. На тоя час ладията беше на оня бряг и селянките чакаха нетърпеливо да се повърне, за да ги вземе. Най-после тя се повърна. Ладиарят — лютибродчанин, главен от селото за тая работа — опрягреблото в реката, за да укрепи ладията о брега, и извика към жените:
         — Хайде мари, по-скоро!
         В същия миг зададоха се из пътя откъм Челопек две конни заптиета. Те бързо слязнаха и разтикаха жените, които се готвеха да нахълтат в ладията. Едното заптие, стар и дебел турчин, плесна с бича си и ги изпсува.
         — Назад, свини гявурски! Бягайте!
         Жените се отстраниха, за да чакат пак.
         — Бягайте оттука, хънзъри! — извика другото заптие и се спусна да ги бие с камшика си. Жените с писък се разбяраха нататък.
         В това време ладиарят вкарваше конете в ладията. Влязоха и заптиетата, па дебелият, като се обърна към ладиаря, каза му гневно:
         — Никоя кучка вече да не приемаш. Махайте се! — И той им махна свирепо.
         Подир това жените, посърнали, хванаха да се връщат назад покрай нивята.
         — Аго, чекай, чекай, молим те! — извика една селянка, която тичешката идеше откъм Челопек.
         Заптиетата я изгледаха.
         — Какво искаш мари? — попита дебелият по български.
         Тя беше жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста — мъжка на вид. На ръце държеше едно дете, увито в скъсано чердже.
         — Дай да минем, аго! Пусни ме! Бог да ти даде здраве, на тебе и на децата!
         — Ти ли си, Илийце! Ах, гиди, гявурко… — Той я позна, понеже беше му готвила баница в Челопек.
         — Аз съм, хаджи Хасан ага. Пусни ме за това дете.
         — Къде носиш тоя червей?
         — Унучето ми, хаджи. Майка му е умряла, то болно е… отивам на манастира.
         — Какво ще чиниш там?
         — Да му четем, хаджи, за здраве — говореше умолително селянката с голяма тревога в погледа.
         Хаджи Хасан ага и другарят му се наместиха в ладията. Ладиарят взе лопатата.
         — Аго, за бога, направи това добро, помисли, че и ти имаш деца!… Ще се помолим и за тебе!
         Турчинът помисли, па каза презрително:
         — Хай влазяй, магарице!
         Селянката чевръсто скочи в ладията и седна до ладиаря. Той обърна ладията и тя заплува по мътния Искър, сега при-дошел голям от дъждовете и къдравосребрен от вечерните лучи на слънцето, което през облаци отиваше да се закрие зад канарите на бърдото.

         II

         Бедната челопеченка действително бързаше да стигне по-скоро на манастира. На гърдите й стоеше полуживо двегодишното и унуче, сираче, болно от две недели насам. От две недели то се топеше и ставаше все по-зле; не помогнаха бабешки лекове, ни баянета, ни хекиминът във Враца. Чете му и попът селски: не помогна нищо. Остана й най-после надеждата на света Богородица. „Да му се чете на детето в манастира, да му се чете!“ Тъй й казваха и селянките. Когато го видя следобед, тя се уплаши: то приличаше на мъртво. По-скоро! Дано света Богородичка даде помощ… При всичко, че лошо време беше сега, тя тръгна днес за черепишкия манастир „Просвета Богородица“. Но когато минуваше из церовата гора, та да слезе към Искъра, из нея излезе някакъв момък в чудати опнати дрехи, с ширити по гърдите и с пушка; лицето му беше измахнато и бледно.
         „Бабо, хляб! Умирам от глад!“ — каза той, като и препречи пътя. Тя веднага се сети: „От ония е, дето ги гонят сега!… Боже господи!“ — пошушна си Илийца уплашена. Тя потърси в торбата и видя, че е забравила да вземе хляб: само сухи корички, останали на дъното. Даде му ги. „Бабо, в това село може ли да се скрия?“ Как ще се скрие в Челопек! Там е огън сега — ще го предадат на турците. Па и с тия дрехи! „Не може, синко, не може“ — каза му тя, гледайки милостиво измъченото му лице, по което сега се изобрази отчаяние. Тя помисли малко, па каза: „Скрий се, синко, сега в гората, може да те види някой. Тая нощ, чакай ме, навъртай се, тука пак да те намеря. И хляб ще ти донеса, и някоя друга дреха… с тия не бива. Ние сме христиени.“ Изпитото лице на момъка светна от надежда. „Ще те чакам, бабо; върви, бабо, благодаря!“. — И тя го видя как той се изгуби в гората, като куцаше. Очите и се наляха съссълзи. Тя се спусна тичешката надолу. Тя си мислеше: „Да направя това добро… Клетнику! Какъв беше!… Беки и бог се умилостиви и поживи детето. Света Богородичке, помогни ми само да стигна до манастира, божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става.“
         Тя реши всичко да обади на игумена, старец милостив и добър българин, да вземе хляб и селски дрехи и щом чете на болното, веднага да тръгне насам, та още по мрак да найде бежанеца.
         И тя бързаше сега с утроена сила, за да спаси, ако даде бог, два живота.

         III

         Нощта вече покриваше с тъмното си було Черепишкия манастир. Клисурата на Искъра мълчеше плахо под тъмното небе; реката монотонно и жаловито шумтеше в дола и се губеше с глух тътен в завоя между високо надвесени скали. Насреща се тъмнееха канаристите стени „Бабините плазове“; те стояха мрачни и намусени със своите невидими сега черни дупки и самостойни обелиски, със задрямалите орли на върховете им. Спеше и манастирът, глух и пустинен.
         Ненадейно манастирската вратня се похлопа.
         Кучетата лавнаха. Хлопането се повтори дваж, триж.
         Излезе на двора един ратай; в същия миг и един калугер излезе из килията си по потури, без калимявка.
         — Иване, кой тропа бе? — каза калугерът безпокойно, като стоеше до одровия пармаклък, дето се чернееха прострени дрехи.
         Блъсканията следваха.
         — Някои от „ония“ трябва да бъдат? Какво ще се прави сега? Не пущам! Няма и игумена сега… Чакай, питай по-на-пред!
         — Кой е там? — попита високо ратаят и се ослуша. После каза: — Жена гаче вика.
         — Каква жена те е намерила по тоя час? Ония са или турци… Турци трябва да са… Тая нощ ще ни изколят… Те идат тук да дирят…
         Нищо тука няма, нищо тук не оставям да припари… Господи, помилуй!
         Гласът пак се чу отвън.
         — Жена вика — повтори ратаят. — Коя си ти?
         — Стрина ти Илийца, Иване, от Челопек, отвори… Ох! Жив да си, отвори!
         — Сама ли си? — попита ратаят.
         — Самичка, с унучето, Иване.
         — Виж да не е измама! — обърна се отец Евтимий към ратая.
         Иван, поободрен, приближи до портата и погледна през пролуката. Като се увери и калугерът, доколкото позволяваше това мрачината, че вън е жена и че е сама, той поръча Ивану да отключи. Портата отзина и пропусна селянката и веднага пак се заключи.
         — Да те вземат рогатите! Какво търсиш тука, Илийце? — попита направо калугерът.
         — Унучето болно, зле е… Дека е дядо игумен?
         — В Берковица е. Защо ти е?
         — Да му почете… Ами сега?… Почети му ти.
         — И посред нощ?… Какво ще му правя аз, ако е болно? — бърбореше сърдито калугерът.
         — Ти няма нищо да направиш, но господ може всичко.
         — Сега иди спи, утре…
         Но селянката молеше, настояваше упорито. До утре кой знае какво ще стане. Детето е зле, болест не чака. Само господ може да помогне. Тя ще си плати, каквото прилича.
         — Луда си ти, караш ни да отваряме манастира посред нощ, да влязат бунтаджиите, да ни дойдат турците, да изпати манастирът!
         Като бъбреше тъй, той влезе в килията си и след две минути излезе с расото, но обут на босо, гологлав.
         — Върви!
         Тя го последва в черквата. Тоя запали вощеница, метна епитрахила и взе молитвената книга.
         — Дай тук болното!
         Илийца приближи детето до светлината. Лицето беше жълто като восък.
         — Та то е умряло! — забележи калугерът. Очиците, силно потънали навътре, се поотвориха, като да опровергаят тия думи, и светнаха като звездици от отражението на свещта.
         Калугерът дигна епитрахила над главата му, нетърпеливо изчете молитвата за здраве, прекръсти болното дете, па закри книгата.
         Селянката му целуна ръка, като остави в нея два гроша.
         — Ако му е писано да оживее, ще оживее… Сега иди спи на чардака. — И калугерът тръгна със свещта да излезе.
         — Чакай, дядо Евтиме… — каза селянката с нерешителен вид.
         Той се извърна.
         — Какво има още?
         Тя понижи глас и продума:
         — Има едно нещо да ти обадя… Нали сме христиени…
         Калугерът се разсърди.
         — Какво ще обаждаш и какви христиени? Хай върви да спиш, да не свети свещ, че може да видят отгоре някои и да ни дойдат на гости…
         Под „някои“ калугерът разбираше „бунтовници“, и селянката разбра тъй. Лицето и се угрижи и гласът и затрепера:
         — Не се плаши, няма никой да дойде… — И тя доби още по-тайнствен вид: Като идех от село, там; в нашата гора…
         Страх и гняв се изобразиха по лицето на намръщения монах. Той разбра, че тая жена иска да му говори нещо опасно, и извика:
         — Не искам нищо да чувам, ни да ми обаждаш. Каквото знаеш, за себе си го знай. Или си дошла тук да запалиш манастира?
         Селянката щеше да каже нещо, но думата се задъни в гърлото и при тоя отговор; тя тръгна безнадеждно подир сърдития калугер и излезе на двора.
         — Ами аз няма да нощувам тука! — рече селянката.
         Калугерът я изгледа учуден.
         — Ами?
         — Ще си ида, още сега ей…
         — Ти си луда!
         — Луда не луда, ще вървя. Утре рано, по зори, работа ме чака. Дайте ми хляб, гладна съм…
         — Хляб, колкото щеш… Дай и бре, Иване! Но аз пак вратата не отварям.
         Но селянката се претръшка да върви. Отец Евтимий пръждосваше. Да отвори пак портата? Това беше опасно. Може да нахълтат лоши човеци… Кой знае какво може да се случи… После му дойде на ума, че тая жена, която вече ги е видяла и се е срещала с тях, може да донесе някаква беда на манастира, ако турците подушат. Не, по-добре да се очисти оттука, да я няма тука…
         — Хай върви си — каза той.
         Селянката сложи детето до пармаклъка, тури в торбата си половината пита, която и донесе Иван, взе пак детето на ръце и излезе. Портата се хлопна зад нея и заключи.

         IV

         Баба Илийца тръгна из нощта за към Искъра, зад който я чакаше сега бунтовникът. Тя беше много смутена, тя не посмея и не можа да се посъветва със сприхавия калугер, който я посрещна в отсъствието на игумена. Тя се покачи на яра зад манастира и тръгна из пътя, който пълзи над Искъра. Дрезгавата нощ допускаше да се видят доста ясно очертанията на чуките и бърдата отсреща — дене намусени, а сега зловещи… Та и всичко имаше зловещ вид за Илийчината душа, изпълнена с тревога и безпокойство. Когато стигна на върха до големия бряст, Илийца поседна на студената земя да си почине. Планинските самотии спяха, диватишина царуваше в природата; само реката все си шумеше долу нейде в бездната, дето се гушеха под карпи манастирските кубета и чардаци без ни една светлинка. Отдясно стигаха кучешки лаеве из Лютиброд. Тя стана пак, но не хвана през селото, дето я беше страх да мине, ами тръгна наляво от него по брега на урвата и бежешката слезна през нивята.
         Скоро се намери долу при самия Искър. Ладията стоеше до брега. Илийца отиде в колибата, дето спеше ладиарят, за да го извика да я прекара. В колибата нямаше никой: види се, ладиарят го е било страх да нощува тук. Тя се зачуди какво да прави сега. Отиде там, дето стоеше ладията. Искърът шумеше страшно, тя видя отблясъка на тъмните му талази и мравки я попъплиха. Що да чини? Да чака до сутринта? Тя нито иска да мисли за подобно нещо, макар че ранни петли пропяха в Лютиброд за съмване. Що да чини? Освен сама да се опита да мине отвъд; тя беше видяла как гребат… Това и се видя опасно, но друг избор не и оставаше, ако искаше да завари момъка, който я чака сега в гората, примрял от глад, от безпокойство и страх. Тогава тя остави детето на пясъка — тя бе съвсем забравила детето! — и се наведе да отвърже синджира на лодката от големия кол, дето го връзваха. Но тя изтръпна: синджирът не беше вързан сега, а заключен за кола с катанец; турците бяха сторили това, за да попречат на минуване реката през нощта. Тя се изправи втрещена. Петлите все повече пропяваха в Лютиброд, на изток небето слабо се заздрачаваше, след час или два ще съмне. Тя изохка в безсилно отчаяние и напрегна всичките си сили да скъса синджира или да счупи катанеца. Скоро се убеди, че това беше невъзможно. Тя се изправи запъхтяна и въздъхна безнадеждно. Внезапно тя се наведе трети път, хвана кола с двете си ръце, като че има намерение да го извади. Колът, дълбоко забит от години там, стоеше като закован. Тя удвои, утрои усилията си, нейните изпечени селски ръце се напънаха, мишците и сдобиха стоманена пъргавина и сила, кокалите и изпращяха от напрягане и горещ пот рукна от лицето и. Запъхтяна, уморена, като че е изсякла кола дърва, тя се изправи, отдъхна малко и пак го хвана. И пак с нови сили и с нова ярост взе да се върти около него, превита одве от напъна си да го изкърти. Старешките и гърди дишаха гръмовно, краката и се забиваха до прасците в пясъка и след тая страховита половинчасова борба колът се позаклати, дупката се поизхалтави и тя го измъкна най-после из почвата. Синджирът глухо издрънка в тишината.
         Илийца изпъшка тоя път победоносно и се тръшна на пясъка премаляла… След няколко минути ладията с Илийца, детето и кола вътре плувна по мътните вълни.

         V

         Тука Искърът, излязъл от скалисто гърло, разлива се широко и тече между ниски полегати брегове. Ладията плуваше по течението му, непокорна на лопатата, неумело управлявана от селянката. По тая причина ладията се отдалечи нататък и отмина мястото, дето обикновено заставаше. Илийца с безпокойство следеше само да не би да наближи оставения бряг. Най-после един бързей я откара близо до срещния бряг и селянката с много мъка допря ладията до земята. Тя излезе с детето на ръце и тръгна незабавно нагоре към гората. Когато влезе в нея и наближи мястото, дето срещна бунтовника, тя видя човешка сянка, че мръдна между стволовете, и позна, че е той. Бунтовникът я пресрещна.
         — Добър ти вечер, момче. На`.
         И тя извади хляба и му го подаде, знаейки, че преди всичко хляб беше потребен за бунтовника.
         — Благодаря, бабо — отговори покъртен той.
         — Чекай, облечи това отгоре! — и тя му подаде връхна дреха, с която бе покрила детето. — Взех манастирско скришом, боже, прощавай, грях сторих…
         Илийца бе смъкнала на тръгване от пармаклъка тая дреха за бежанеца, мислейки, че е на ратай. Но когато момъкът я облече, тя учудена видя, че е калугерско расо!
         — Все едно, ще се постопля! — рече той, като увиваше измръзналото си тяло със сухата шаячна дреха.
         И те тръгнаха. Бунтовникът вървеше и ядеше мълком; той трепереше от студ и силно куцаше. Той беше двайсетгодишно голобрадо момче, тънко-високо. Бабата, за да го остави да яде, не го запитваше кой е и отде е, а само му приказваше ниско; но нейното любопитство най-подир надви и тя го запита отде иде. Той й разправи, че не слазя от Балкана, а иде от полето. Изгубил четата оная нощ в лозята на Веслец и от там до тука е дошел с големи страхове и премеждия, не ял два дена и две нощи, съсипан от ход, с убити крака, трескав, исега бяга в Балкана да намери другарите си или да се потули.
         — Синко, ти не можеш да вървиш — каза му тя, — дай си пушката да ти олекне.
         И тя му пое пушката в лявата си ръка, като стискаше с дясната детето.
         — Върви, върви, стягай се, момче.
         — Къде ще се дяна, бабо, сега?
         — Как къде? Ами у дома!
         — Истина ли? Бабо, благодаря ти, ти си добра жена! — отговори умиленият до сълзи момък и се наклони, па и целуна напуканата ръка, която стискаше детето.
         — Хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят — продължаваше селянката, — но как да те оставя тука: не можеш да бягаш и ще те намерят черкезите — поразил ги господ — и в село ги има. Защо ви трябваше вам, момчета? Тая пуста царщина тъй ли се лесно разсипва!… Изтрепаха ви като пилци. Но ти не можеш да вървиш нагоре! — И тя пое и пушката в дясна ръка, а с лява го хвана под мишница. Вдълбочаваха в церовата гора. През дърветата небето на изток повече побеляваше, челопешките петли пееха раздирателно, звездите бледнееха. Разсъмването започваше, те бяха още на половина час разстояние от Челопек, ако напреки се идеше, но както вър веше момъкът, и за два часа нямаше да достигнат. Селянката се окахъри, да имаше крила, щеше да го вземе и да хвръкне с него. Той се озърна.
         — Съмва се, стрино — каза той.
         — Лошо, няма да стигнем навреме — изпъшка тя. Повървяха още малко. Отсреща се чуха човешки гласове. Селянката се спря.
         — Тъй не бива, момче, да направим друго…
         — Какво, стрино? — попита момъкът, който виждаше в тая непозната жена своя майка, свой спасител, свое провидение.
         — Скрий се в гората, стой до довечера. Като мръкне, ще те намеря — на, тука пак — и те скрия у дома.
         И момъкът намери, че това беше най-умното. Селянката му повърна пушката.
         — Сбогом!
         Илийца в това време пипаше детето. Тя изплака:
         — О, мамке! Та то е умряло, ръчиците му лед!
         Бунтовникът се спря поразен. Тая скръб на селянката го смая; той поиска да каже нещо да я утеши, но не можа нищо да каже. Сега той виждаше, че нямаше право да очаква по-нататъшна помощ от великодушната жена, чието сърце беше разбито от едно голямо лично нещастие.
         — О, мамке, гълъбчето ми… — вайкаше отчаяно тя, като се вгледваше в лицето на детето.
         Бунтовникът тръгна из гората, цял потресен, безнадежден. Но разплаканият глас на бабата му извика:
         — Момче, крий се хубаво днес. Довечера — пак тук, та да те намеря…
         И тя се изгуби между тъмните дънери.

         VI

         Тая сутрин майското слънце се показа радостно от чистото небе, няколко дена все облачно и дъждовно. Разкошната длъгнеста долина, която се отваря от Шишмановата скала, имаше омайна хубост, пременена в пролетна зеленина, прорязвана от сребристия пояс на реката, лъснала от лъчите на слънцето. Дотук, до Шишманова скала, се свършва нейната одисея из тесни клисури и безконечни планински завои, ту между стръмни урви, покрити с дъб и бук, ту под високи навъсени скали, на пробити с пещери, настръхнали със замъкообразни изваяния и странни обелиски, своенравна игра на стихиите и времето.
         Току-що слънцето излезе над кръгозора, из пътя откъм Враца се подаде турска конница, а след нея из ръжовете се зачерня голяма тълпа пеши хора, на която краят не се видеше. Конницата и пехотата скоро доближиха Искъра и се спряха. Пехотата състоеше от около триста души; отпреде и вървяха турцибашибозуци, въоръжени с всякакъв род оръжия, а осталото, грамадната част, бяха черкези, също въоръжени. Подир няколко минути бавене конницата пусна да минат напред черкезите, а тя остана настрана. Тая шумна сган се предвождаше от прочутия тогава черкезки големец Джамбалазът, свиреп и кръвожаден кавказки разбойник, от тайфата на когото беше пукнала пушката, що простря мъртъв Ботева вчера.
         Джамбалазът, на кон, се спря срещу челопешката гора, недалеко от старовремската развалена черква. Отляво на гората се вдигаха непристъпни зъбери и ярове, а отдясно се откриваха челопешките ниви и бостани, дори до другия гол рът. По стръмнината на гората виждаше се през дърветата уединена кошара, парясана сега от стопана си.
         Всички очи бяха обърнати към гората, дълбока, пуста и спокойна, дето сега се криеше бунтовникът. Но потерята не идеше за него. Тая нощ бе пристигнало известие във Враца, че един час преди съзоряване една чета комити била се спуснала от Балкана в тоя шумак, вероятно с намерение да мине Искъра и да се спаси в голямата Стара планина.
         Потерята, наежена, ободрена от вчерашната си победа, очакваше заповедта, когато Джамбалазът, слязнал от коня, с неколцина по-предни башибозуци обсъждаше положението и начина на нападението. Той беше мургав, висок, чернобрад четирийсетгодишен човек с бляскаво черкезко облекло, набучен с оръжие; погледът му, зверски и лют, светеше под високата му космата черкезка гугла.
         В това време изгърмя пушка от кошарата и планинските екове повториха и продължиха гьрмежа.
         — Комитите! Комитите! — извикаха гласове.
         Всички погледнаха към кошарата, но видяха само кълбото дим на входа и, което се разнасяше от утринния ветрец по клоните. Подир първото късо смайване и сбутване потерята даде един страшен залп, последван от гороломен продължителен ехтеж. Но сред дима раздадоха се гласове:
         — Джамбалаза убиха!
         Джамбалазът наистина беше се повалил на земята, пронизан тъкмо в гушата от куршум, и из устата му шуртеше струя кръв. Той беше ударен от куршума, който дойде от кошарата.
         При тая вест мигновена паника обхвана потерята и тя се дръпна и изпокри — кой де намери. Тялото на предводителя бързо беше отнесено. Изчезна и конницата. Но друга пушка не гръмна вече от гората.
         След доста време, като разбраха по мълчанието, че комитите са избягали из гората, една дружина от по-сърдени черкези се престраши и навлезе откъм челопешкия път в нея и я разтършува. Тя намери убит до дънера на един дъб само един бунтовник, мъж, трийсетгодишен, с лице, обрасло с черна брада, и с единия крак ранен, превързан с дрипи. Черкезите разбраха, че четата е избягала в планината.
         (Действително подир падането на Ботева при Вола част от дружината му, около четирийсет момчета, под воеводството на ранения в крака герой Пера бе хванала планината, скитала се бе цяла нощ из пущинаците и, уморена, гладна, премаляла за сън, се спуснала към съмване в челопешката гора, дето заспала като мъртва, не знаейки, че е издебната.)
         Един от черкезките куршуми беше случайно убил Пера. Никоя друга жертва не се намери. Но когато черкезите посетиха и кошарата, те съгледаха там още един труп.
         — Един папаз-комита! — извикаха те учудени.
         Там лежеше прострян един момък без мустаки, с продупчена глава. Той беше облечен с калугерско расо, разгънатата предница на което даваше възможност да се види хъшовска носия, обагрена с кръв. По почернелите му от барут уста се познаваше, че той се беше самоубил с пушката, след като беше свалил Джамбалаза. Видял ли се беше нощеска с четата — неизвестно. Въпреки обичая си в подобни случаи, башибозуците не отрязаха главата на разбойника, за да я разнасят на прът като трофей от победата: смъртта на предводителя им я даваше не тям… задоволиха се само да запалят кошарата, дето остана трупът. Тя все димеше и до вечерта, когато две потери избиваха до един, долу при Искъра, до канарите, тринайсет бунтовника, слезнали следобед от Балкана с цел да прегазят реката.

         Илийца е умряла отдавна. Но полуумрялото дете оживя и сега е здрав левент и се нарича майор П. Покойната му баба, като му е разказвала тия събития, говорила му, че вярва, че дължи оздравяването му не толкова на небрежната молитва на сърдития калугер, колкото на добрината, която не можла да направи, но искала от сърце да направи.

         Октомври 1899


         Иван Вазов
         Дядо Йоцо гледа

         Когато си спомняме за нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им сладките лъчи на свободата, често ни минува през ума какво би било учудването им, радостта им, ако по едно чудо се събудеха от вечния си сън в гробовете, излезеха на бял свят и погледнеха около себе си: как щяха да бъдат поразени от всичко онова непознато, невероятно в живота, което ще ги обикаля и в което те ще се чувстват чужденци…
         Нещастните родни души няма обаче да възкръснат и да се порадват на чудесиите на свободата, на които ние, обръгнали вече, гледаме равнодушно сега и за които те не са сънували даже в най-дивните си блянове!…
         Не, те няма да възкръснат, никой не е възкръснал…

         * * *

         Имаше обаче един човек, който бе умрял в навечерието на Освободителната война и който възкръснал при вида на освободена България без да изпита разочарованията на нас, живите, които гледаме.
         Той беше осемдесет и четири годишният старец дядо Йоцо.
         Той живееше в едно затънтено планинско, от няколко кошари селце, загнездено в един висок усоен валог на Стара планина, над Искърската клисура.
         Тоя дядо Йоцо, прост, но събуден старец, прекарал тежкия живот на роба във всичките му тегла, грозотии и безнадеждност, беше имал злочестината внезапно да ослепее в родното си гнездо на шейсет и четвъртата си година, тъкмо при отварянето Руско-турската война.
         Той остана жив, но умря за живота, за светлината, с неугасен таен копнеж в сърцето да види „българското“ — така той наричаше свободна България!
         В душата му живееха само образи от черното минало; в неговата старешка бодра памет върлуваха се тъмен рой спомени от робския живот, спомени грозни и лоши. Той виждаше в мисилите си ясно, което е виждал с очите си някога: ясно му се мяркаха в мрака червени фесове, гъжви, камшици, свирепи турци със свирепи лица, една дълга робска нощ без проблясък от радост и надежда, роден в нея и умрял в нея.

         * * *

         В тия непристъпни тогава балкански пустини екът на войната слабо стигна. Войната се почна и свърши без да се отрази почти гърмежът й в канарите на неприближимата Искърска клисура.
         Настана свободна България.
         И дядо Йоцо стана свободен — казаха му това.
         Но той беше сляп, свободата не видеше, нито я чувстваше осезателно по нещо.
         Свободата се изразяваше за него в думите: „Няма турци вече!“.
         И той усещаше, че ги няма вече.
         Но той жадуваше да види „българското“, да му се порадва.
         В своите прости едноселци, в разговорите им, в мислите им, в грижите на всекидневния живот той не усещаше нищо особено ново. Все същите хора, със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди. Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата; същите селски крамоли, същите борби с нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света.
         „Де е българското?“ — питаше се той учуден, седнал на сянка под клоните на кривите церове пред държавата му, с поглед безжизнен, мечтателно впит в пространството.
         Да бе имал зрение, той би хвръкнал като орел, да погледа какво има по новия свят.
         „Анджак сега ми трябваха очите!“ — мислеше си той горчиво.
         Да види свободна България — това беше неотстъпната му мисъл. Тая мисъл засланяше всичко друго, шумът на околния живот го оставяше равнодушен, безучастен — всичко беше тъй малко, незначително, нищожно и обикновено. Той се боеше, че ще умре, преди да разбере какво е нещо „българското“; или че може да изгуби от старост ума си, без да познае това чудно нещо…

         * * *

         Един път — на петата година след Освобождението — разнесе се слух из селото, че иде кой знае по какви неизповедими божии съдбини околийският началник.
         Развълнува се селото от тая вест.
         Разигра се и бедното дядово Йоцово сърце; разбуни се душата му от сладки парливи вълнения, неизпитвани още. Сега чак щеше да види той „българското“! Именно да види…
         Разпита, да разбере тоя големец като какъв е, като какъв маймурин. Казаха му по-вещи селяни, че началникът е нещо като каймакамин, като паша.
         — Ама български паша? — пита той, запъхтян от вълнение.
         — Български, ами какъв! — отговарят му.
         — Наш си? Българин?… — пита пак учуден.
         — Турчин ли искаш да бъде, Йоцо? — отговарят му съжалително селяните, които отдавна са видели и началници, и по-големи хора във Враца — защото никой от тях не е бил в София.
         Но дядо Йоцо не се задоволяваше с тоя отговор. Той пита началникът как е пременен, как ходи, носи ли сабя. Разправят му.
         — Та и сабя ли носи?…
         И той въздиша от радост.
         „Ще го видим, като дойде“ — мисли старата му глава и се тресе.

         * * *

         Пристигна началникът и спря у Денкови.
         Денковата къща — едничката в селцето по-прилична, на две ниски катчета, измазана с кал, с прозорчета, от които едното даже със стъкло, с тесни стълбици отвън — беше отредена от селото да приеме високия гост.
         Затече се и дядо Йоцо към Денкови, тупа с тояжката си по плетената вратня и вика:
         — Денко, тука ли е гостът?
         Денко го вижда и се понамусва:
         — Тука е, дядо Йоцо. За каква работа идеш? Началнико е уморен, остави го сега!
         — Абе кажи му да излезе за един час! — дума старецът и тупа с тояжката си по двора, отивайки към стълбиците, що водят на одърчето.
         — Що си тъй припрян? За кого, за какво дириш началнико? — пита домакинът.
         — За никого, за мене си, тъй… кажи му: „Дядо Йоцо слепият иска да те види!“
         — Да го видиш? — усмихва се горчиво Денко и си дума: — Ще го видиш ти, когато си видиш муцуната в кладенеца.
         Но старецът настоява. Той тупа вече с тояжката си по първото стъпало на стълбите. Старата му глава се тресе.
         Домакинът влиза при началника и му обажда, че един вдетинен старец, слепец, го търси.
         — За каква работа? — пита началникът.
         — Иде да те види.
         — Да ме види?… И сляп, казваш?…
         — Сляп от пет-шест години. — И той му разправи как дядо Йоцо ненадейно изгубил зрението си, когато братушките да дойдат.
         — Беше заможничък и разбран челяк — допълни Денко, — но нали даде господ, ослепя, кой знае от какво… Сега гледа, ама не види… Вика се, умрял човек… Защо си го не прибере господ! Добре, че остави имотец — държава, стокица, — та го гледат син му и снаха му. И добре го гледат челяко…
         — Любопитно — каза си началникът, — нека дойде! Не, чакай да изляза!
         И той излизе на одъра и слезе по стълбите.
         Дядо Йоцо по тропането на чизмите позна, че е той, българският паша, па свали шапката.
         Чиновникът видя пред себе си един белобрад старец, но със здрав още изглед, с едро, почерняло, грубо лице, с окъсан безрамник и с чешири, увити с връв. Цялото му тяло се тресеше. Той стоеше в смирено положение, с наведена беловласа глава.
         — Какво има, дядо? — попита началникът приветливо.
         Старецът вдигна глава, обърна към него безжизнените си очи, които не се движеха. Само мишците на едрото му лице нервно затрапераха.
         — Ваша милост ли си, синко?
         — Аз съм, дядо.
         — Пашата ли?
         — Той, същият — каза началникът усмихнат.
         Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лявата мишница, взе му ръката, побара сукнения ръкав; похвана медните копчета на гърдите му и екселбантите; попипа с трепетна ръка сребърните плетени еполети на раменете му, па се подигна, та ги целуна.
         — Господи, видох! — продума старецът, който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи.
         Па се поклони ниско и рече:
         — Сега прощавай, синко, че ти направих труд! — И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.

         * * *

         После настанаха за него пак еднообразни, безпросветни дни; пак дълбокият мрак на слепотата, в който светеше със зарист блясък като ясна звезда в тъмна нощ само това видение — българският началник-паша! Чинеше се на стареца, че той пръв път след пет години бе прогледнал за един миг и видял „българското“ — една лучица от „българското“ — и се беше напълно уверил, че няма турци вече и е настанала слободия по света.
         Освен тоя случай всичко друго си беше, както и по-напред: той пак срещаше в кръчмата същите селяни, слушаше същите крамоли и глъчки. Животът наоколо продължаваше да шуми еднакъв със своите неволи, трудове, дребни борби, без сам да вземе в тях участие, чужди за него и чужденец за тях. Една радостчица само му оставаше и му облажаваше тъмния живот: съзнанието, че България е свободна. И като внимаваше понякога на местните вражди и гонения, той се чудеше как тия хора си тровят живота, когато трябва да бъдат все весели и да се радват, че е българско и слободия. Та те имат очи: трябваше да бъдат честити!
         „Ще рече човек, че те са слепци, а аз гледам“ — мислеше си той.
         И той сядаше под церовете, слушаше как долу шуми Искърът, мислейки, че той пътува отдалеко и е видял много по-големи работи, и се радваше. И времето минаваше.

         * * *

         Един ден дядовото Йоцово сърце се разигра от ново вълнение. Дойде си в отпуск за Великден едничкият войник от селцето.
         — Ами как дойде? С войнишки дрехи? — пита развълнуван дядо Йоцо.
         — Във войнишки дрехи — отговарят му.
         — И с калъчка?
         — Да чуеш само как звънти, дядо Йоце!
         Тича старецът при Кольовия син:
         — Брей, юнако, тука ли си бре?…
         — Какво дириш, Йоцо? — пита старият Кольо.
         — Де аскерлият, да го видя?
         Кольо извика сина си да го види дядо Йоцо и се усмихна самодоволно. Войникът излезе.
         Старецът го усеща по сабята, която чатка по камъните. Той се спуска и стиска пъргавата ръка, която войникът му подава весело. Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува. После го погледва с безжизнения си поглед и зачудено лице, по което се проточили две сълзи.
         — Та сега си имаме българска войска? — пита той и трепери от щастие.
         — Имаме си, дядо Йоцо: и войска, и капитани, и наш княз — отговаря войникът гордо.
         — Няма ли да подойде насам някога?
         — Кой? Княза? — И войникът, и Кольо се смеят на простотията Йоцова.
         И дядо Йоцо цял час разпитва за българския сарай в София, за българските топове, за българския талим и за всичко… И като слуша чудесиите, що му разправя войникът, нему се струва, че някъде в дълбочините на душата му едно слънце изгрява и осветлява всичко и той вижда пак зелени планините и голите чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, чудесно хубав!
         А войникът, застървен, все разправя чудосии…
         — Ух, да се не види макар: анджак сега ми трябват очи! — ядосва се пак старецът.

         * * *

         Дълго време дядо Йоцо живя под тия нови впечатления. В затънтеното селце не идеше вече никой външен човек от нова България, за да влее нова струя от благодатно вълнение в душата му. Не се случи никакво събитие в еднообразното прозявание на селцето му, което отдалеко даже да науми кипящия живот на България. Политическите трусове, които се заредиха и потърсиха издъно цялата страна, минаха без отглас в спокойния небосклон на селцето. В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше; даскал нямаше, защото нямаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква; стражар не стоеше, защото нямаше община, а зимата със снеговете си и каловете си спираше съвсем през седем месеца и така мъчното им съобщение със света… Даже слабо се чу и сръбската война, в която бе загинал едничкият от това село войник. Стигнаха като мътни, неопределени слухове, че нещо става там, някъде зад планините, но какво — никой добре не знаеше. В упоритата борба за добиване коравия ръжен, недопечен залък не остана време за любопитство и за работа на тъмните умове на тия тъмни хора.
         И дядо Йоцо плъзнеше в незнание за световните събития в ненарушимия покой на селцето си.
         Той падаше полека-лека в безучастна апатия към всичко, що го заобикаляше, в едно незлобиво състояние, близо до старческо полишване. По цели часове и дни стоеше под сянката на церовете замислен, с поглед умрял, безцелно вторачен в пространството, вслушвайки се в глухия шум на Искъра.
         Изглеждаше, че нищо ново отвън няма вече да дойде да изтръгне душата му от това бавно и тихо умиране.

         * * *

         Това се случи обаче.
         Разнесе се слух, че ще прокарват железен път из клисурата на Искъра: инженери вече мерили там. Тоя слух стигна и до ушите на дяда Йоца и разтресе като с чук душевната му летаргия. Събуди се в дълбочините на паметта му един заспал отколешен спомен: той бе слушал в младини от един врачански чорбаджия, чорбаджи Мано, как паши и големци и френски мендизи казвали, че железница не е край да мине из устието; че милиони и милиони да се похарчат — нахалост е…
         — Как? Българска железница?…
         Той не искаше да повярва. Железница?… Из това устие, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?…
         — Една голяма царщина не се нае, та ние ли?
         Но слухът упорствуваше, продължаваше да смущава въображението на слепия старец; той даде работа на ума му — по всичко друго останал в състояние на детска незлобивост.
         Но обадиха му един ден, че се захваща направата на железницата из устието. Селяните се наемаха за работници и слазяха долу при Искъра.
         Удиви се старецът.
         — Види се, намериха се някъде още по-учудени инженери — свят голям… Френци ли са пак?
         Казаха му, че са българи.
         Смая се старецът.
         — Как, наши? Български инженери! Дето паши и учени френци казваха, че не може! Та сме имали по-учени хора ние?… Ами милионите у хилядите милиони дето казваше чорбаджи Мано?…
         — И милионите си имаме… Който си има брада, има си и гребен!…
         Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите!
         Сега „българското“ му се представи нещо велико, могъществено, необятно… Неговият убоги умне можеше да побере всичкото това величие. Досега символите на „българското“ се изразяваха за него само в еполетите на околийския началник и в сабята на войника, които бе попипал и целувал; сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му, българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!
         Де сега Мана чорбаджи, да видим какво ще каже?
         Когато чу първите пукоти на канарите, които се строполяваха долу от мините, той си отри с ръкав очите, защото се просълзиха.

         * * *

         Оттогава неговот любимо място за стоене беше скалата на петдесетина крачки от държавата му, надвиснала над дълбоката клисура на Искъра, загърмяла от трескава работа.
         От заран до вечер той стоеше на скалата, слушаше гълчът, пукотите, ударите на мотиките в земята, търкалянето на колцата, движението, смесения шум от усилията на гигантското дело.
         Железницата се свърши и заработи. Дядо Йоцо чу с трепет първите писъци на свирката на паравоза, трещенето на колелата по релсите.
         Пищеше и трещеше „българската железница“! Той сякаш оживя, възроди се.
         Отиваше редовно на скалата, щом наближаваше часът на влака, за да чуе свирката и да погледа българската железница как фучи из устието.
         Железният път се свързва в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското“ време. Както преди нищо не наумяваше в селото за него: само „свирката“ му обаждаше това. И когато наближаваше тя да изпищи, той зарязваше всичко и тичаше с тояжката си на канарата, за да гледа…
         Пътниците, изправени на прозорците на вагоните да гледат живописните завои на пролома съгледваха учудени на един рът отсреща, че стои един човек и им маха с шапка. Това беше дядо Йоцо. Той поздравяваше по тоя начин нова България.
         Съселяните му привикнаха да го виждат всеки ден на скалата и си казваха ухилено:
         — Дядо Йоцо гледа…
         Тоя умрял за живота и за света човек възкръсваше само при ехтежа на влака и му се радваше с детинска радост. Само той вече олицетворяваше пред него свободна България; понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България.
         Слепотата и умствената му незлобливост бяха запазили като с броня душата му от разочарованията на тъмните й страни, които разочарования изпитваме ние, окатите…
         Честит слепец!
         Често някой нов кондуктор, учуден, че вижда все на същия час на канарата един старец, който маха с шапка към летящия влак, запитваше на ближната станция селяните, що се качваха в третия клас:
         — Кой е този човек, дето все маха с шапка там от канарата? Някой луд?
         И селяните отговаряха обикновено:
         — Не бе, дядо Йоцо гледа…

         * * *

         Една вечер Йоцо се не върна вкъщи. Заранта син му отиде да го дири право при скалата, мислейки, че може да е паднал в пропастта.
         Но той го завари умрял там с шапка в ръка.
         Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравлявайки нова България…


         Иван Вазов
         Иде ли?

         Каква мъгла, какъв гъстък думан беше паднал оная есен във Ветрен! Влажно, мокро; ситен дъжд пръска, небето се разтопило на студена пара и премазало ниските къщици на селото. А из разкаляната улица глъчка, шум, върволяк. Файтони, запрегнати с дръгливи коне, волски кола, натоварени с военни потреби, селяни, возачи, добитък — заприщят улицата между двете ханчета. Из тая бъркотия промушва се войска от новобранци, едни облечени в солдатски шинели, други — в кожуси с кожи, обърнати отвън, повечето наметнати с дрипави черги, преправени на ямурлуци, с подгизнали цървули, препасани с редове патрони, с пушки на рамо, окичени със стръкове чимшир, на които висят натъпкани торби… Студено, кал до колене, лапавица, поразия, а те пеят ли — пеят… Весели „печенеги“! — Тъй наричаха румелийската милиция.
         На вратата на едната кръчма куп офицери, пътници и зачудени селяни зяпат любопитно на измокрените юнаци.
         Пред средното ханче наредили се купове-купове жени, девойки, деца, дрипави, разтреперани, зачервени от студ. Те сега срещат и изпращат за сетен път ветренските войници, които идат с полка от Харманли, дето бяха отишли с турци да се бият, и бързо минуват за София, а оттам — за бойното поле — със сърби да се бият.
         — Ето го Гергевия син! Добър час, Цвятко!
         — У, я го виж, Рангел минува.
         — У, ето и Неделкиния! Брей, Иване, ето тука майка ти!
         И китки се подават бързешката, и сълзи се ронят по бузите, и думи се изговарят наполовина… и войската все отива, отива.
         — Мамо? Ето батя! — извика там червенобузо русо момиче.
         — Бачо Стоене! — крещи осемгодишното дете до момичето и простира ръце към войската.
         — Синко! Синко! — вика плачливо майката.
         Зададе се черноок, напет, здрав юнак, отби се от строя, целуна на майка си ръката, сестричето и братчето си по челото, забоде една китка на гърди, друга — над лявото ухо, които му подаде една там мома, рипна тичешката да стигне войската и песента.
         — Синко, добър час! — пищи майката.
         — Стоене! — вика премаляла девойката.
         Но гласът им заглъхва в шумотевицата, Стоян се изгуби във войската, а войската в мъглата.
         Майката гледа все нататък и нищо не види.
         Девойката дигна пъстрата пола на престилката си и си закри лицето…
         Кога влезе у дома си, Стояновата майка се разхълца, отвори вехтата попукана ракла, подигна ризи и сукмани и взема от дъното и вощеница, залепя я пред куностаса и зачини ниски метани.
         А в това време топовете при Драгоман ехтяха. Беше 4 ноември 1885 година.

         * * *

         Тая нощ баба Цена сънува сън.
         Голям облак, а войската отива в облака и Стоян там. Света Богородичке! Каква страхотия! Облакът бучи, небето трещи, земята се търси — ето какво било битката. Стоян се изгуби в облака, няма го вече, ами сега!… Тя се сепна, разбуди се. Вътре тъмно, чер мрак. Само вятърът пищи навън. Това е битката. Боже господи Исусе Христе, закриляй го!… Света Богородичке, помилувай го Стоенча!
         Тя не заспа до зори.
         — Чичо Петре, какво казва облак? — попита тя заранта.
         — Облаци, Цено, има два: има облак, дето става на дъжд, има облак, дето се разнася. Ти какъв облак сънува?
         Тя му разказа съня си. Дядо Петър помисли. Той не помнеше да има в съновника му досущ такъв облак. Но като видя уплашеното лице на Цена, която го гледаше запъхтяна, той от милост и каза:
         — Не грижи се, Цено, сънят е добър. Облакът показва и хабер: ще имаш книга от Стоенча.
         Лицето на бабичката светна.
         Подир шест деня тя прие писмо по един доброволец, Стоенчов приятел, който караше пленени сръбски войници. Писмото беше от Стоенча и тя се затече при попа да й го прочете.
         Ето що казваше писмото: „Мале, пиша ти това писмо, че съм живо и здраво и че победихме сърбите. Слава, да живей България! Аз съм здрав и Рангел Стойнов е здрав, и вуйчов Димитър е здрав и праща много здраве на майка си. Сърбите все стрелят в плутон и в залпове, ама се плашат много от «ура». Прибери ми от Цветанови новия ремик, дето го забравих, че може да го поразят децата. Утре ще гоним през драгоманските проходи и като се върна, ще донеса на Кина армаган от Ниш; а тебе пращам един лев, да си го харчиш, а Радулча ще науча как свирят гранатите. И те поздравлявам. Твой покорен син Стоян Добров. Много здраве и на дяда Петра. Щях да му пратя една сръбска пушка, ама сега нямаше как. Много надалеч бият, но не мерят добре. Мамо, па много здраве и на Стоянка.“
         Зарадва се Цениното тъжно сърце, завтече се със старите си кокали у Стоенкини, с писмото. Радост голяма. Но най-много се радва Радулчо за новата свирня, на която бачому ще го научи.
         Току-що излезе на улицата, баба Цена видя нов куп пленници и зад тях един български войник. Стори и се, че това е сам Стоенчо, тъй приличаше на него. Не, не е той. Тя зина и него да попита не носи ли много здраве от сина и; но вниманието и отвлякоха пленниците, които за първи път виждаше.
         — Боже мили — пришушна си тя, — та тия ли са сърбите? Та те добри хора… Клетите им майки… дали ги знаят. Момчета бре, я почакайте!
         И тя се втурна у тях си и тозчас излезе пак със стъкло ракийца в ръка и викна към сръбските войници да почакат, за да ги почерпи. Солдатинът, който ги пазеше, се усмихна добродушно и ги спря.
         — Фалим, фалим — отговориха признателно уморените пленници, съгрени от благодатната глътка ракийца.
         — И за мене капчица остая, наздраве, бабо! — извика весело българският войник и гаврътна последната капка в стъклото.
         — Все божи христиени… Ама защо ли се биха?… — чуди се баба Цена, като гледа подир дружината, която отмина.

         * * *

         Примирието стана.
         Наближи Коледа и войниците взеха да си идат в отпуск. И във Ветрен се завърнаха вече неколцина. Само Стоенча няма — ни него, ни хабер какъв-годе. Загрижи се баба Цена, разкахъри се тя, нехубави мисли й идат… Минуват дните, тя все по-глежда към вратнята няма ли да се хлопне. Ето дойде си Рангел Стойнов, ето и Петър, Динковият син, си дойде, ето и Стаматовите братя си дойдоха. Става тя, иде, пита — нищо не знаят. До едно време виждали Стояна, после го изгубили. Примира й сърцето, тя се щура като несвястна из къщи и Стоенча мисли.
         — Мамо, дошел си вуйчов Димитър! — вика дъщеря й Кина, като припна запъхтяна от вратнята.
         Стана пак, отива при Димитра.
         — Добре дошел, Димитре, ами Стоян де остана?
         Но и Димитър нищо не знае…
         — Може да са го пратили къде Видин — добавя Димитър, защото му е мило за майката; — може да си иде отнякъде, от друг път — бъбре смутено войникът.
         — Боже господи, къде ще е останало момчето ми! — въздиша тя.
         Излиза и отива у Стоенкини. Още от вратнята сърцето и затреперва. На, сега ще й каже Стоянка, че приела много здраве от Стоенча, че за Коледа си иде. А Стоянка баре да каже една добра. Не, мълчи. Само очите й се зачервили.
         Селото цяло се разшавало. Посреща първия полк, който се връща. Ето насред улицата, тъкмо срещу бабини Ценини, забиха две греди, една срещу друга; горните им краеве свързаха с криво дърво, като дъга. Донесоха миризливи борикови вейки от планината и обвиха с тях гредите и дъгата, на която прилепиха надпис, донесен нарочно от Пазарджик: „Добре дошли, храбри войници!“ После окичиха всичко това с народни трицветни знамена. Триумфалната арка стана!
         Дойде и мина победоносната войска.
         „Може да иде отдире, може да иска да стигне тъкмо вечерта срещу празника; той няма защо да прави Коледа на чуждо място; ето и сега идат войници един по един, до вечерта, край не е, ще си дойде. Той знае, че го чакат с поболени сърца толкова души тука.“
         Така си мисли горката майка…

         * * *

         Заранта баба Цена отиде рано в черква. Тя развали лева, пратен от Стоенча, купи вощеници и запали пред всичките икони на олтара. Тя се върна у тях си с прояснено лице.
         — Как-как, днес е тука, утре Коледа… не е край — шушне си тя. — Света Богородичке, доведи ми го ангелчето… Исусе Христе, зарадвай ме.
         Дотърча Кина и обади, че се завърнали и други селяни.
         Баба Цена се намръщи.
         — Стига си ми носила мюждета, ами иди, та посрещни бача си, както чинят другите хора — избъбра тя сърдито.
         — Мамо, и аз искам да ида с кака! — извика Радулчо.
         И двете деца се затекоха нагоре из снежната улица, излязоха на шосето, на къра.
         А баба Цена остана извън вратнята, да посреща.
         Вятьрът вее студено из планината. Върховете, доловете, равнината, побелели от сняг. Небето навъсено. Черни орляци гарвани прехвръкват над пътя или кацат по оголелите върхове на дърветата. Тук и там по шосето, което се издига към ихтиманската клисура, чернеят се купове посрещачи: девойки, деца, бабички… Защото войниците още се връщат, кое сами, кое с дружини. Кина и Радулчо отминаха първия куп, отминаха втория, отминаха третия и отиват все по-далеко. Те искат първи да видят и да посрещнат Стоенча. Те ще го познаят из един път, макар че снегът, който прехвръква вече, им замрежва очите.
         Пътят се издига и губи зад бърдото. Нищо се не види. Кина и Радулчо излязоха на върха, там вятърът е по-силен и ги пронизва. Двама войници се зададоха от завоя, цели засипани със сняг. Не е той.
         — Брей, иде ли война отгоре? — попите Кина войниците.
         — Не знаем, девойко; кого чакате?
         — Батя! — отговори Радулчо.
         Морните пътници заминаха.
         Кина пак гледа нататък. Студено им — и тя трепери, и Радулчо зъзне, но батю иде — ще го чакат, че мама може да се кара или да плаче, ако го не доведат.
         Показва се файтон с двама души, закачулени и обвити в топли кожуси. Когато колата стигна до тях, Кина препречи пътя на конете.
         — Господине, иде ли война отгоре?
         — Не знаем, гълъбче — отговори единият от пътниците, като подигна качулчето си и погледна учудено почервенялата и посиняла от мраз девойка. И каляската хукна надолу.
         Двете деца останаха като приковани. Часовете минуват. Планинският вятър се усили, брули по лицата, развява им дрехите, снегът хвърчи и се върти на кълбуци, но те не бягат. Вперили очи все към завоя и гледат да се зачернее нещо живо. Изведнаж Кининото сърце трепна. Подаде се конница и затопурка насам. Толкова войници! Навярно бачо й е там. Тя чака, без да мигне. Конницата навали, после се изкачи шумно при тях — и мина. Кина махна с ръка на двамата офицери, които яхаха малко отзад.
         — Капитане, бачо иде ли? — попита тя просълзено.
         Офицерите спряха и погледаха учудено.
         — Кой ти е бачо? — попита единият.
         — Бачо Стоян! Наш бачо Стоян! — изкрещя нетърпеливо Радулчо, учуден как може тоя пременен капитанин да не знае, че Стоян им е бачо.
         — Кой Стоян? — повтори офицеринът слисан.
         — Стоянчо из Ветрен! — отговори убедително Кина.
         Офицеринът погълча нещо с другаря си и попита пак с участие:
         — Бачо ви кавалерист ли е?
         — Той, той — отговори бедното момиче, което не разбра.
         — Няма го при нас, момиче.
         — Хай върнете се в село, че ще измръзнете — каза другият.
         И офицерите тупнаха конете и последваха ескадрона си.
         Кина плачеше и Радулчо се разплака. Ръцете им и краката им се вкочанясаха, бузите посиняха. Цялото шосе до селото се видеше пред тях; то беше пусто вече. Посрещачите се бяха прибрали, защото наближаваше да мръкне, вятърът режеше все по-остро. Само конницата се още чернееше и отдалечаваше и вятърът донесе до слуха на децата веселата песен на войниците. Тогава и Кина, и Радулчо потеглиха към село.
         Нощта падаше. С ръце, мушнати в пазви, те вървяха и хленчеха тихо и мислеха за майка си, която ги чака на вратнята. Един нов файтон с три коня изгърмя зад тях из стръмнината.
         — Господине, война иде ли още?
         Файтонът се стрелна край тях и се не чу, не видя из мрачината.
         А снежната виявица страшно вееше. Сякаш че тя отговаряше на децата. Тя идеше от запад, откъде бойното поле, там, дето в лозята при Пирот сега засипваше гроба на Стояна.


         Михалаки Георгиев
         Меракът на чичо Денчо
         Хумореска

         — Море нека те враг носи… пуста оса, що си се навъртела като стар бекярин край моминско хоро!
         Оно такава живинка бива досадна и на безработни хора, а камо ли на кака Въла чичова Денчова, дека от тъмни зори запретнала скутове и ръкаве, па все не може да вташе. „Ззззз… зът… брррн…“ — залита пак осата над главата на кака Въла и не я оставя на мира.
         — Море опустело ти и бръмченето, и чудото, напаст ни една — сърдито отвръща кака Въла и маха над глава с ръце, оцапани до лактите с тестото, що замесваше за погача за път на чичо Денчо.
         А майсторка беше кака Въла на погачите, както що беше майсторка и на баниците, и на всичко, що мине през нейна ръка. Дваж по-голем майсторлък силеше сега кака Въла, като знаеше, че едната погача ще се носи армаган чак на министро у София.
         Гле, гле, покрай осата щех да забравя да ви кажа, че чичо Денчо из село Глухово и министро из София беха на` така, като два реда зъбци на цигански дарак.
         Ама ще речете: откъде-накъде!
         Ех, „Има си крушка опашка, а понекога и на опашката дръжка!“ Що не донася времето на тоя свет? Понекога дохажда ред, та и владика бабува!… Оно, кога дойде до зор, не пита ни откъде си, ни що си, ами дойде, па те натисне, па… де… шавай, ако можеш!…
         Па такъв зор беше изпаднал и министро из София. Дошло му ред да обикаля _свето_ по селата, за да ги кандърдисва да държат с него, демек, ти го кажи, да теглят откъде неговата партия. Па както за всичко, така и за тая работа требат хора. А чичо Денчо е човек, роден за тая работа — като че максус е смарладисан чак из Стамбул. Като рече он да кандърдише некого — мани, брате, било и отскочило!… Хортува, хортува, като че из книга чете, па все излеко, па все кротко, а селяните го зяпат у уста, па се и узверат, като че да са се наяли буника я ли лудото биле. Замае ги, замае, па като им рече: „Ете`, бракьо, нали е черно!“… А они по него: „От черно — по-черно“; а ако им рече: „Ама, бракьо, мене ми се види малко бело“ — а они по него: „Бело, ами! От бело — по-бело!…“
         Такъв ми е тоя чичо Денчо, па иди, та не му ставай дост, па макар пет пъти да си министър на тоя свет! Ако не вервате мене, що ви казвам за чичо Денчо, а вие питайте самия министър, па нека он да ви каже. Ама пак много не се захващам, че ще ви каже баш правото; много е лесно и да скриви, ако дип не му понесе; санким, министър е, та му се може.
         Ама колко и да скриви, все ще ви каже, че чичо Денчо му свърши работата баш таман… Свърши я, та отскочи. От радост и от кеф, като седеха на софрата колено до колено, министро обеща на чичо Денчо, че като доде у София, каквото ще да му посака, и думата му нема да стане надве. Ех, хелбете, голем човек, и думата му голема.
         Тая дума я помни чичо Денчо, па я помни и кака Въла.

         * * *

         Доста време се мина оттогава, откогато чичо Денчо седеше колено до колено със своя големец гост и го канеше:
         — Де-де — чашка ми е, чашка ти е, да живее партията!…
         Мина се доста време, па преминаха и много бели през главите на хората: колко обирници минаха, колко рабуши резаха, колко пътнини събираха, колко пътища разваляха… Бог да ги съди! Караха, караха, докато удари кремък на железо!… Настана немотия, па ха: ни насам, ни натам; дошло, та се некак заякнало, па де, върти го, ако можеш!…
         Замисли се, загрижи се светът, па се замислиха и загрижиха и глуховчане, а с них и чичо Денчо.
         Едни опрели очи у земи, други подпрели длан на чело, а трети делят по некоя клечка и всички чекат да им каже чичо Денчо каква би тая работа с неговия дост министър, дека едно им думаше, а пък друго върши… Дъжд чекаха, а оно градушка им дойде!… Мъчи се чичо Денчо да кандърдисва селяните, хортува божем, ама хич не му върви некак из гърлото, запиня му гърлото, като че е глътнал една капа зелени скоруши. Най-после, като виде, че удари на запримчуване, а он им каза, че кандисва да иде на селски есап у София, за да види със своя дост как да нареди тая работа, за да отлекне на селото.
         Кандисаха глуховчане и се поусмириха.
         Чичо Денчо се накани за път, та затова и кака Въла се сети да прати една погача на доста на своя мъж, като не забрави да припомни на чичо Денчо за онова, дека му каза министра, че думата на чичо Денчо нема надве да се скърши. Оно, истина, и чичо Денчо не е вчерашен, помни харно он, що му е речено, ама като рече и кака Въла по-харно… два клинци по-яко стегат.

         * * *

         Три дни се лута чичо Денчо по Софията като прилеп, кога сбърка, па влезне у некоя черква! Що се е зверил и що се е чудил — сам он си знае. Три дни се лута, а шест пъти тропа на портата на своя дост и все не може да го види и да му даде погачата. Мисли си, мисли чичо Денчо, па се чуди и мае каква е тая управия — по-зор, отколкото и на воденица! Барем там, колко и да чекаш, все ще ти дойде ред, а това чудо, дошло май некакво такова, мисли си чичо Денчо, дека ни се води, ни се кара!…
         Беля!… Цела беля и неволя.
         Погачата се ствърди, та стана като камък, а чичо Денчо все още не може да види министро. Па по сега и да го види, та зер ще му я носи, тава нема да я прави па попара!… „Наврага му и погачата, мисли си чичо Денчо, като нема късмет, нема и да я яде, ама барем другото да се свърши, що е за вършене!…“
         Виде чичо Денчо, че тая работа нема да върви така, както е пошла, ами мисли си на памет: „Чекай да му обърна другия край“. Стана, та пак на портата на министро и пак тропа. Дохожда жандаринът и му казва, че министърът си има работа, та не може никого да приеме. Чичо Денчо понавъси вежди и му отвърна:
         — Ама я чуй… Иди ти, та му кажи нему, че му е дошел дост от Глухово; чичо Денчо е тука, кажи, оня чичо Денчо, дека си с него ял и пил колено до колено; разбра ли ме, момче, така му кажи!… Кажи му още, че оттука нема да се поклатя, докато го не видя; глуховчане го пратили, кажи му, максус до него.
         Капка по капка — дупка пробива. И чичовата Денчова дума проби, ама докато да пробие, той си сам знае що виде и пати.

         * * *

         — … Натиснало ни зло и патило, па ако душа носиш, молиме те, селски, куртулисвай ни от беля, че пропаднахме вече! Цело село гине, па друг колай нема, освен да се изселваме… дотам е допрело!…
         Нарежда чичо Денчо, хубаво нарежда човекът, хортува като кога из книга чете, ама каква полза, какъв селямет?… Като се опнал оня министър като берберски каиш, па си знае все едната: не може, та не може!…
         — Ама какво да не може бе, джанъм, нали божем беше думата, че ти ще му намериш колая да се поотслаби малко, да поолабавее… оти ни е много притиснало, много ни е назорило, па сме пощурели от чудо какво ще правим и що ще чиним, като треба от една овца да се дерат две кожи: и ланската, па и сегашната!… Така дума обирнико: „Ще дерем, каже, и по две, па и по три, оти ако я вазе, каже, не дерем, а оно министро мене ще одере, па моята кожа, дума, ми е по-своя от вашата!…“ Така дума, вервай ме, те`, един кръст имам, ако те лъжем. Он дума, а селяне се узвериле, вси, наред, па от чудо забравиле и кой е от них мъжко, и кой е женско! Та ще те молим, дай некоя хартия да му носим на тоя обирник, та да куртулишеме селото… Като кум те молим, дай ми две-три лакърдии нишан на една хартия да му носим, та хем он да миряса, хем село да отдъхне.
         Когато чичо Денчо разтваряше пазвата да прибере нишано, що му даде министро, написан на хартия, той съгледа белега от червения конец, що му беше пришила кака Въла връх пазвата па ризата, за да се сети и за оная дума, дека не бива надве да се чупи. И много харно е сторила кака Въла, защото без този белег чичо Денчо, мутлак, щеше да си забрави. А поръчката на кака Въла беше много важна. Омръзнало й беше, жената, да гледа, че се изредиха коя ли не да става кметица у село, а само нейният Денчо още не може да се закмети, та и она малко да се пошири по село като кметица, така на, за инат на душманките.
         — Те`, каже, с червен конец ще бележим, та, мутлак, да се сбъдне: па като идеш там, у София, при министро, а ти му кажи: „Де сега да те видим, господине министре, дали ти е думата дума, или ще бъде надве!…“ Кажи му така и така, па кажи: „Ете`, това сакам от тебе, па това ти е.“
         Тези думи до една, що му беше казала кака Въла, си припомни чичо Денчо, като сучеше между пръстите си червения конец. Сука го, сука, па пружи ръка, та се почеса зад тила и си дума на акъла:
         „Ма`ке, голема работа, кмет! Па барем да има некой келепир, а оно, като да тражим по черупката на яйцето руно!… Що ми е кмет, кога има друго и по-лесно, па и по-харно!…“ Мислите на чичо Денчо взеха да се разтакат, както що се разтакат белите паужини есенно време на хубав ден. Той прекара през ума си всичко, що беше видел тези неколко дни в столицата, и като се сетеше за едно нещо, що му беше баш по кеф на сърцето, а той усети, че му става нещо така харно, харно, като кога се накади с оман.
         Чичо Денчо пак пружи ръка, та се почеса зад тила, пооткашля се и като завърте в ръце разсеяно калпака си, обърна се към министра некак свенливо и му дума:
         — Е па сега рекох да ти речем и за мене една лакърдия: … оно, знаеш, не е, да речеш, санким, че съм дип-дип баш приритал за това, ама, есапим си, ако може друг, да го речеме, оно защо да не съм я?… Ха?…
         Въпросителният поглед на министра, придружен от една досада, изписана на лицето му, посмути малко чичо Денча, та хвана да предъвкува думите си, като наведе неволно глава към гърди. При това навеждане съзре повторно червената нишка и една бърза мисъл прелете през ума му, както що прелита ластовица пред дъжд приземи. Тази мисъл го поокопити и той се обърна към министра с един тон, който показваше едно самосъзнание на спечелено достойнство:
         — Та оно, санким, ако сакаш по право, ти си ми сам рекъл, че кога дойде време да ти сакам нещо, а ти нема да ми пречупиш думата надве, а?… Помниш ли, че го рече?
         Немаше какво, а требаше министро да признае, че наистина е дал такова обещание, та затова и запита чичо Денчо какво иска.
         — Та какво да ти речем — поде пак чичо Денчо, — оно, домашните думаха, ако може нещо да стане с кметството, ама я сега тука видох по-сгодни работи в София, па рекох, що чем там по-харно тук некак по-сефалия место ми се чини. Оно, истина че може пък баш всичко Да не ми иде отръки… Ете`, да го речеме, да сакам да станем нещо у судо, може да треба много да се писува, та да не е баш като за мене!… Па и за друга работа, да го речем, пак може да не я нагода! Те`, мислим си, ако речеш, санким, да ме караш да стана хекимин, пак не би уйдисало, и то не че не знам да лекувам… маке, я щом съм научил от стрина Божана, бог да я прости… мани, мани… тридесет хекими за пара, ама пак ще река, че и за това немам дип мерак, оти сега тражат и от хекимите да писуват. Па и това де, кажи го, дека са жандарето, и оно баш много не ми се харесва: хем много кахърлия работа, хем пак треба и там да се писува…
         Чичо Денчо се поспре, като че се двоумеше как да подбере по-убедителни думи, та да спечели благоразположението на министра. Той изтри с ръкав потта от челото си, пристъпи неколко пъти от единия крак на другия, па опре очи у земи и продължи:
         — Една работа видех, що прави един човек, и, право да ти кажа, такава работа хваща окото на човека и, нека да си ти го кажем, баш ми остана мерак на нея; та ако си държиш на лакърдията, а оно, като бъде за нея, ще кандиша!… А инак, да речеш, много сгодна дошла пущината: ни треба да скиташ, ни треба снага да кършиш, ни пък треба при нея да се писува. Жива сгода… вервай ми, таман като за мене.
         Сенката от досада, що бе засенила лицето на министра, се загуби и се замени от едно любопитство, та запита чича Денча каква е тая работа, за която му останало мерак на сърцето.
         Чичо Денчо се усмихна и пошавна с десния си мустак, а това значеше за него, че единият крак му е вече в зенгията. Той се изстъпи некак по-тържествено и почна със сияеще лице да разказва как неговото остро око е могло да направи цело откритие:
         — Оня ден, като минувам през Градската градина, гледам, набрал се свет в един куп, а бандата на войниците засвирила, па свири-свири, та перчинът да ти се разиграе. Приближим се, па гледам как свирят. Има едни, коджамити зор виждат, еле ония с големите бурии… Мани, брате, то да си издухаш и джигера. На тупанджиите по` им е лесна работата, ама пък тупанете им големи, та и това не е малка беля, да мъкнеш толкав тупан. Един с тупан, друг със свирка, трет с тремпе, всеки по нещо на зор турнат. Ама, гледам един стои пред них, па хванал една клечка, на, такава така, нема ни колко две педи, па ни духа, ни у тупан бие, а само си върти така на ветър клечката, божем и он нещо върши. Гледам го, гледам, па си мислим: „Ех, весела му майкя, тоя да знае, че живот живее — без мъка печалба!…“ Та, ако можеш да ме туриш уместо него на тая работа, баш бих ти казал сполай!… А, право да ти кажем, знам, че ще въртим по-харно от него клечката, та затова, санким, и толкова мерак имам на тая работа…


         Алеко Константинов
         Пази боже сляпо да прогледа

         Синът служеше в едно от чуждестранните агентства в Цариград. Бащата, дядо Петко Белокръвчанина, живееше в едно село в Северна България; ако и стар, неволята го нудеше да пори с ралото гърдите на майка България, за да поддържа бабичката си и своето бедно, жалко съществувание.
         Негово високоблагородие Христофор Белокровский беше едно време сополиво, одърпано, зацапано хлапе, което се валяше в нечистотиите на селското купище. Консулът мина през тяхното село в този ден, когато съвършено случайно детето беше изкъпано: изкъпано беше, защото прасето, като излязло из обраслата локва, детето се спуснало към него, хванало го с една ръка за ухото, с друга за четината и искало непремешю да го възседне; да го яхне не могло, но успяло да налепи на кълчищената си ризка всичките хубости, които прасето е могло да понесе от гнилото блато. Тогава чак майка му се е наумила, че детето има нужда от къпане, и след като му стоварва _десетина оки_ бой на гърба, гурнала го в коритото с ризката заедно: първата вода се превръща на боза, втората на непрозрачна мътилка, че трета, че четвърта, та чак петата вода се избистря и из нея изскача едно чистичко, черноокичко, хубавичко бяло-червено момченце, с живи, хитри очички. Седи хубавецът в натура срещу огъня, седи и майка му отстрана и му суши ризката. Хем я суши, хем по-гледва чедото си и май-май че се съмнява дали е туй нейното чедо, дали не е. Облича му ризката и го изважда да се припече на слънце и да му изпощи главицата. Свършва и тази операция, причесва му косата и баш в тази минута се зачуват звънци; от завоя изскоква един файтон и спира до тяхната къща, на кръчмата. Консулът.
         — Хайде, мама, иди сега при оня чичо — учеше майката чедото си, — иди при него и му кажи: „Чичо, дай пет пари.“
         И отиде момченцето. Консулът беше извадил от чантата си закуски и си подкрепяваше силите. Детето се изправи недалеч от масата и като захапа пръст, следеше хапките на пътника и подсмърчаше. Консулът го забележи и зачудено впери очи в него — за пръв път му се падаше случай да срещне такова чисто дете из нашите села, чисто и хубавичко. То хувички ги има много, но не личат чъртите им под нечистотиите, които покриват цялото им тяло.
         — Чичо, дай пет пари! — каза детето и веднага засрамено си наведе и извъртя главата със захапан пръст.
         Гавазинът обясни на консула, че детето иска пет пари.
         — Защо ти са пет пари? — попита гавазинът по поръка на консула.
         Но детето бе научено само да поиска пари, не бе му казала майката защо му са пари и затова вместо отговор то повтори:
         — Чичо, дай пет пари! — и пак се засрами.
         — Как ти е името? Как те викат? — попитаха детето.
         — Ристу! — отговори то.
         Гавазинът обясни, че името на детето е Христо.
         Дали по някои частни, семейни обстоятелства, дали по племенна симпатия (консулът беше славянин) — кой знай, но той усети едно влечение, смесено с жалост, към туй хубавичко, бедно българче и в няколко минути в ума му се роди една блага идея; роди се, разви се и израсте в цял план: да вземе със себе си и да възпита това дете.
         Гавазинът повика майка му, майката повика баща му и се почнаха преговорите. Цял час се продължаваха увещанията. Дойде и кметът, дойдоха и други селяни; почнаха и те да придумват родителите и най-сетне с черпня, със сълзи убедиха ги да дадат чедото си на консула, да се изучи, да стане човек, та да видят и те покой на стари години.
         Седна консулът във файтона, намести при себе си малкото селянче, зави го с един шал; трепнаха конете, дръпнаха звънците и в един облак прах изчезнаха пътниците…

         * * *

         Консулът не прати Христа веднага в странство, защото не искаше да го оттръгне от родната му почва; а го остави цели пет години в българско училище. От време на време той го караше да пише на родигелите си, а заедно с писмата притуряше и по нещо армаганец. Като свърши българското училище, Христо замина да следва наука в странство. Настаниха го в един пансион и го зачислиха в гимназията. Облече Христо красива униформа със златни копчета, фотографира се и изпрати боядисан портрет на родителите си. То беше радост, то беше гордост за тия бедни селяни да гледат, да целуват този портрет, да го сочат на който мине-замине…
         Христо се подписваше отпърво в писмата си: „Ващ покорен син — Христо“ и описваше надълго и нашироко живота си в пансиона. Сетне почна да пише по-кратки и по-сухи писма с подпис: „Ваш син — Христофор“. Още по-сетне писмата захванаха да се явяват по-рядко и по-рядко. Най-подир обади се той, когато постъпи в Института за възточните езици с едно писъмце в няколко реда, подписано: „Ваш — Хр. Белокровский“, и след туй вече не чуха какво става с него…
         А ето какво стана: гурна се Христо с главата надолу в кипящото море на шумното гостоприемно общество и когато вълните го изтласкали на един бряг, той се сети разделен с цяло море от своето минало. — Той сам повярва, че е аристократ.
         „Пази боже сляпо да прогледа!“ — казва българската поговорка и много на място го казва. Не от прогледналия физически слепец се отвръща българинът, а от слепеца — простак, издигнат от нищожество, от тинята, благодарение на случайни обстоятелства, достигнал, без разбор на средствата, до висота, която той омърсява със своето присъствие…
         Господин Белокровский свърши института. Консулът, престарял вече, продължаваше да го поддържа до последния ден на курса и сетне, като го снабди с нужните средства, препоръча му да се завърне в отечеството си. Белокровский не послуша съвета и още няколко пъти поиска пари от своя благодетел, а когато последният му заяви, че е готов да му по-могне само под условие, че ще се завърне на родината си, нашият дипломат му написа едно грубо писмо в което заяваваше, че прекъсва с него по-нататъшните сношения. Консулът и тук не се обезкуражи, той дълго време е служил на Възток и е запознат с грубостта и невъзпитаиието на възточните хора, и за да изпълни дълга си докрай, той употреби влиянието си и изходатайствува за Белокровский място в едно от агентствата в Цариград.

         * * *

         Ходят българи търговци в Цариград, овни продават. Като се срещнат с тогоз, с оногоз, от дума на дума научават се, че в еди-кое си _консулато_ има един българин, Белокровский, барабар с консула. Връщат се търговцнте в България, ходят по селата и сбират овни, па тук приказка, там приказка и в България се разчува, че в еди-кое си консулство в Цариград има българин, Белокровский, барабар с консула. Разчува се и в дядо Петковото село.
         — Кой ще бъде този Белокровский? А бре, селяни, да не е на дяда Петка Белокръвчанина детето бре?…
         Питат дяда Петка:
         — Ох, не зная, дядовото, не зная; писа ми едно време, писа, па престана; за консул се учеше, ама жив ли е, умрял ли е, не зная.
         — Жив е, дядо Петко, жив е. В еди-кое си консулато в Цариград бил, барабар с консула.
         — Истина ли бре, селяни?
         — Истина, дядо Петко!…

         * * *

         Продаде дядо Петко една нивица, взе някоя пара, нарами торба с хляб, хвана тоягата и „Сбогом, жено! — Прощавайте, селяни!“ — Сбогом, мъжо! — На добър час, дядо Петко! — и замина за Цариград… Прегърбен от трудове и неволи, прегърбен от старини, крачи дядо Петко към… Цариград!… Стига Габрово, заминува го, поемва Балкана… Ох, чедо! Мило си, чедо!…Превалява Св. Никола, минува Шипка, Казанлък, Загора… Спира се, почива, похапва, поспива и пак закрачва…
         — Далеч ли е, чичо, Цариград? — пита дядо Петко работните селяни.
         — Далеч е, дядо, далеч е! Ами за какво си се наканил чак до Цариград, дядо?
         — Син имам там, дядовото, снн, барабар с консула е там, в консулатото!…
         Стига дядо Петко Едрене. Град голям, като плъзнал оня ти свят — да се замае главата на човека!… Вижда старецът една чешма, спира се, мокри си вкокалените опинци, ръси си студена вода на главата, поседва да почине малко на кьошка около шадравана и пак закрачва напред. Пита, разпитва и християни, и турци накъде е Цариградският път и бърза да излезе вън от града и там, на полето, да подкрепи със сън старческите си сили. Сипнала несипнала зора, става дядо Петко, попретегне се, поизпращят вкочанените стави, нарами торбицата и пак повлачи подбитите нозе…
         — Далеч ли е, аго, Цариград!
         — Далеч е, дядо, далеч е!…
         Многи мина, малко остана. Напряга бедният старец последните сили и пристъпва… Минуват още ден, два, пет дена, гледа странникът — сегиз-тогиз железница изфучи край него и се изгуби из мъглата… Ех, где да е дядо вътре, досега би видял чедото си, би му се нарадвал!… Ама сиромах е дядо, не може да плати за железница… Минуват още два дни…
         — Далеч ли е, аго, Цариград?
         — Близо е, дядо, близо е, половина ден път!
         — Да си жив аго, за добрата дума! — отговаря дядо Петко — и ободрен от близостта, почва по-бодро да крачи и замръква пред самия град.
         Уморен е дядо Петко, но хваща ли го сън?… Задреме малко и ето чедото му, Христо, изпъкне пред очите му, таквози, каквото си го знае на портрета, с жълти копчета, па се спусне да го прегърне и… стресне се дядо, пробужда се. Пак задреме, и ето чедото му Христо, по ризичка, зацапаничко и на кълчищената риза жълти копчета…и тези копчета све-тят, бляскат… смеят се, всичките копчета се смеят… не, не се смеят, ами дрънчат, дрънчат като звънци… много, много звънци… облаци прах… и в праха звънци… и дядо тича подир звънците, тичат след него и селяните и викат, хеей, беей!… Тича дядо и ха да стигне звънците, спъва се в една купчина жълти копчета, копчетата се пръскат и почват да дрънкат и се смеят… Стрясва се дядо Петко, събужда се, зора едва-едва се сипва, а около него по полето цяло стадо овни, дрънчат със звънците и блеят. Стана старецът, нарами торбица, прекръсти се и след малко потъна в спящите още улици на грамадния град. Видя той едно кафене отворено, слугата по чехли полива с ибрик и подмита пред вратата, между кьошка, на който бяха насядали вече някои ранобудни старци-турци. Отби се и дядо Петко:
         — Сабах-хаир-олсун!
         — Аллах-разъ-олсун! — отговарят старците и сторват място за нашия пътник.
         От дума на дума, разприказват се, разпитват го откъде е, защо е дошъл. Дядо Петко им разправя, че е дошъл при сина си, който е барабар с консула, в еди-кое си консулато. Турците го похвалват, че е отхранил таквози чедо, и му поръчват кафе. Изпива дядо кафето, изпушва лула тютюн, дават му турците едно момче да го заведе чак до консулатото…
         Дядо Петко влезе в консулатото. Гавазинът го погледна отвисоко, но сетне се смекчи, като у каза старецът, че е баща на Белокровский.
         Той спи още, дядо, ще почакаш един час — каза му гавазинът, българин, и го въведе в стаята на портиерина, гдето го гостиха с чай.
         — Ами защо спи още, нали съмна отдавна? Да не е нещо болен? — пита със стегнато сърце старецът.
         — Не е болен, дядо, здрав е. Те така спят, големците — отговаря гавазинът.
         — Ами че той големец ли е? — пита дядо Петко и сърцето му трепери от радост, чаят се разлива от чашата и попарва ръката на дядо, но той не сеща.
         — Големец е, дядо, големец е. Блазе ти, че имаш такъв син.
         — Големец, а? Хе, хе, хе! — сърцето на дяда Петка ще изхвръкне. — Ами той не ви ли е говорил нещо за мене… а?…
         — Не ни е говорил, дядо, той с нас много-много не приказва. Все с консулите има работи.
         — Тъй, а? С консулите? Хе, хе, хе!… Ами с пашата приказва ли? — пита старецът, като се наслаждава предварително от отговора.
         — Кой ти гледа пашите, той с везиря приказва.
         — С везиря! Па има хас да речеш, че и със султана приказва — пуща предпазливо блаженият старец.
         — Разбира се, че и със султана.
         — И със султ… — сълзите задавиха стареца, не може той да понесе толкова щастие и руква неудържим поток от радостни, блажени сълзи.
         Звънецът възвести пробужданего на големеца. След половина час, когато слугата му внесе чай, гавазинът, последван от дяда Петка, почна да възлиза по стълбите, като кроеше в главата си план как да устрои срещата, за да излезе по-ефектен сюрприз… И реши да почука на вратата и да въведе бащата без предварителен доклад. И наистина почука, отвори вратата и бутна дядо Христо в стаята…
         — Баща ви, ваше високоблагородие! — извика тържествено гавазинът. Докторът остана като гръмнат, изтърва чашата с чая… и колебанието му трая само една секунда… Той скочи от стола си и като изгледа с най-голямо презрение баща си, изрева:
         — Как?! Как ти смееш да ми водиш в кабинета такива…
         — Христо!… Чедо!… — изтръгна от гърдите си дядо Петко.
         — Изведи го! — кресна докторът с разтреперан глас и като грабна от масата една шепа пари, подаде ги грубо на гавазина и му изръмжа със стиснати зъби: — На, дай му тези пари, па да се махне оттука, чу ли?
         — Слушам, ваше високоблагородие!…
         И негово високоблагородие Христофор Петрович Белокровский затръшна ядосано вратата.

         Пази боже сляпо да прогледа!


         Алеко Константинов
         Бай Ганьо в банята*

         [* Част от романа „Бай Ганьо“ — Бел. moosehead]

         — Чакайте аз да ви разкажа мойта среща с бай Ганя — обади се Стойчо.
         — Хайде, разказвай — извикахме всинца, защото знаем, че Стойчо умее да разказва таквизи _комедии_.
         — И това беше във Виена. Седя си една сутрин в кафенето, Мендля, поръчал съм си чай и взех да прегледам нашите български вестници. Бях се вдълбочил в една много интересна статия, в която се разправяше начинът, по който конституцията може хепидже да се покътне, даже съвсем да се разглоби и пак да си бъде _непокътната_… Чета си така, увлякъл съм се, по едно време като кресна над ухото ми едно: „О-о-о! Добър ден!“ — и една потна ръка сграбчи десницата ми. Дигам си очите: един широкоплещ, черноок, чернокос и даже чернокож господин, със засукани мустаки, със скулесто лице, с бръсната поникнала брадица, облечен (в какво мислите?) в редингот, не закопчан, под жилетката му два-три пръста червен пояс, с бяла (по нашенски бяла) риза, без вратовръзка, с черно, накривено калпаче, с ботуши и един врачански бастон под мишница. Млад човек: да има, да има най-много тридесет години.
         — Извинете, господине — казвам му аз със смирено учудване, — аз нямам удоволствието да ви познавам.
         — Какво? Не ме познавате ли, кайш? Ти нали си българин?
         — Българин съм.
         — Е?
         — Е?
         — Е хайде, ставай да се разхождаме. Какво ще киснеш тука? Мен ме казват Ганьо. Ставай!
         Нямаше нужда да ми казва, че е Ганьо.
         — Извинете, господин Ганьо, аз не съм свободен сега.
         — Ами че какво стоиш в кафенето, като не си свободен?
         Не счетох за нужно да му давам обяснения. Но той не показваше ни най-малко желание да ме остави на мира и току ми изтърси:
         — Ставай да ме водиш на баня. Де е тук банята?
         О-хо! Да го водя на баня! Мен почнаха малко да ме взимат дяволите, ама се сдържах, и не само че се сдържах, ами ме и досмеша. Види се, че бай Ганьо имаше действителна нужда от баня: отдалечко дъхтеше на вкиснато. Нямаше какво да правя. Съотечественик — трябва да му служа. Па помислих си, и аз ще се възползувам от случая, ще взема един душ. Беше горещо. Тръгнахме и се упътихме към една лятна къпалня с широк басейн. Из пътя, като срещахме нещо по-забележително, аз все считах за нужно да указвам и обяснявам на бай Ганя, но забележих, че той неохотно ме слушаше и току пропущаше сегиз-тогиз равнодушно по някое „А, тъй ли е?“ или „Знам аз“, с което, види се, искаше да ми се препоръча, че не е прост. Или пресичаше думата ми с някой въпрос, съвсем неподходящ с това, което му обяснявах. Разказвам му например нещо за паметника на Мария Терезия на площада между Музеите, а той ме дърпа за ръкава:
         — Я виж, онази там, със синия фустан, а? Как ти се вижда? А бе я ми кажи, как ги познавате вий коя е такваз, коя не е? Аз много пъти съм се бъркал, а? — Бай Ганьо допълва въпроса си с едно дяволско подмигване.
         Пристигнахме в къпалнята. Сърцето ми се стягаше — то като че предчувствуваше това, което ще стане. Вземаме си на касата билети. Бай Ганьо иска „ресто“ с шаване на пръстите си, помъкнати в гишето. Касиерката му подава усмихнато остатъка, бай Ганьо се впива в нея с маслени очи, поемва парите и с една своеобразна кашлица си изказва чувствата. Тя прихва от смях, бай Ганьо, възхитен, засуква си левия мустак и си заклатва главата:
         — Че фромоза еш домнета`. А бе, Стойчо, я попитай дали знае влашки. — Щий румунещи? — пита сам бай Ганьо.
         В това време влиза друг посетител и ний се вмъкнахме в общата зала. Околчест коридор. Наоколо стаички за събличане, прикрити със завески. В средата басейн, отделен от коридора с ниска дървена решетка. В басейна се слиза по няколко малки стълби. Заехме с бай Ганя две съседни стаички. Аз се съблякох набързо и влязох в хладния басейн. Във водата чинно и мълчаливо разтягаха мускулите си и пухтяха няколко немци. Бай Ганьо се бави дълго време и зад завесата на стаичката му се чуват пъшкания и се тракат някакви стъклени предмети; най-сетне отдръпна се завесата и той се яви в натура, с влакнати гърди и с нашарени от чорапите нозе — като държеше в ръка един възел: това бяха драгоценните мускали, вързани в една не дотам чиста кърпица, които той се побоял да остави в стаичката. „Отде знаеш, че стените им са здрави, ще откъртят някоя дъска, иди, че се дави подир.“ Той се огледа по стените на коридора, потърси някой гвоздей да закачи възела си; той мисли, че щом е стена, трябва да има и гвоздей по нея, и се обръща към мене:
         — Ама простя работа тези немци, един гвоздей не им стига ума да забият, па казват, че ние сме били прости.
         Като се убеди окончателно в простотията на немците, бай Ганьо сложи нерешително кърпицата си с мускалите пред входа на стаичката си, за да му са пред очите, доде се изкъпе.
         — Ти я чуй, момче — обърна се той към мене, — ти хем се къпи, хем понаглеждай мускалите, па гледай и мен какво нещо ще изкалъпя. — И с тия думи бай Ганьо дигна единия си крак и стъпи на оградата… — Ти само гледай… Повдигна се, тури и другия крак, изправи се, прекръсти се и извика:
         — Гледай… Яла, боже, помози… Хоп!… — И се хвърли във въздуха, изкриви краката си на кравай и — бух! — сред басейна.
         Снопове вода бризнаха нагоре и се посипаха по главите на вцепенените от учудване немци: вълнисти кръгове отскочиха от центъра към краищата, преляха зад басейна, хлътнаха пак назад и когато водата подир няколко секунди се утаи и избистри, всякой от находящите се в банята можеше да види уморителните жестикулации на бай Ганя под водата. Той се повдигна нагоре, спусна си нозете, стъпи на дъното, изправи се със затворени очи и запушени уши, изтърси се от водата — пуф! — и пръсна вода през увисналите си мустаки — пуф! — и изцеди водата от косата и лицето си, отвори си очите, погледна ме и се засмя:
         — Ха, ха, ха… а? Какво ще речеш?…
         Аз не успях нищо да река, защото той се пусна хоризонтално над водата и почна с ръце да пляска повърхността, почна да плава по „гемиджийски“: пляс! — с ръката и ритне две текмета назад, пляс! — с другата ръка и още две текмета. Целият басейн закипя. Като че бяхме под някой водопад. Вълни запляскаха към краищата, вериги от капки бризнаха чак до насрещните стени.
         — Туй се казва „по гемиджийски“ — извика през вълните тържествующият бай Ганьо; — чакай сега да им покажем „вампор“ на кое викат.
         И като се обърна по гърба си, той почна да нанася такива немилостиви удари с нозете си по повърхността на разпенената вода, щото бризги летяха чак до тавана. Той завъртя бързо ръце, за да изрази колелото на парахода: „Тупа-лупа, тупа-лупа, фйюууу“ — и бай Ганьо изсвири с уста. Немците окаменяха на местата си. Те, по всяка вероятност, приеха моя другар за някой новодошъл, не постъпил още в лудницата възточен човек и аз забележих по лицата им не толкова негодувание, колкото съжаление. А бай Ганьо, вижда се, прочете по лицата им безкрайно удивление на неговото изкуство и затова възлезе бързешката по стълбата, изправи се малко разкрачен, изгледа високомерно немците, почна да се удря геройски по влакнатите гърди и извика победоносно:
         — Булгар! Булга-ар! — и още по-силно се удари в гърдите. Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: „Ето го, видите ли го българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял-целиничък, от глава до пети, в натура! Видите ли какви чудеса е той в състояние да направи! И само това ли! Ехе, на какви работи още е той способен! Прости били българите, а! Гиди, чифути с чифути!“
         — А бе я попитай има ли сапун — казва ми бай Ганьо, след като поизстина малко патриотическият му възторг, — я виж нозете ми на какво ся заприличали…
         И наистина, нозете му не представляваха най-подходящ модел за Аполона Белведерски. Шарките на чорапите му бяха се отпечатали на кожата — и без това нечиста и обрасла. Впрочем с нечистотата не можем зачуди българите: не можем накара и най-разпалената фантазия да си представи нещо по-нечисто от туй, което може да ти представи самата действителност…
         С тези думи свърши разказа си Стойчо.


         Тодор Г. Влайков
         Малинарка

         Това лято и Цветанка е рекла да ходи за малини. Че тя вече не е малка. Сега ще влезе в трети клас. А пък в къщи е голяма оскъдица. Баща й е отишъл нейде по работа. Ала кой знае защо, от сума време не се обажда и не праща нищо. Па и суша голяма настъпи. Житото бе рядко. А пък царевицата и картофите съвсем изгоряха. И майка й се чуди и мае как ли ще изхрани дребната си челяд. Та трябва и тя, като най-годна, да припомогне нещо майци си при тая тежка неволя. Па и книги нали ще трябва да си купува? Решила е затова, като му дойде времето, да тръгне и тя за малини.
         Майка й изпърво я не пущаше. Малините са много далеч и мъчно се берат. Некадърна е тя още за такава тежка работа. Ала Цветанка силно настоя. Ще може, ще може и тя да иде. Виж Донка Цъклина, нейна другарка е, пък още лани ходи няколко пъти, а за това лято се готви редовно вече да ходи. Най-после майка й се съгласи да я пусне. Ще иде с Вана лелина си и с нейни още другарки. Приготви й две кошнички. И Цветанка с нетърпение зачака уреченото време.
         И ето го дойде това време. Настъпи месец август. Чу се, че някои по-чевръсти вече ходили. Имало ги много малините, ала още били зелени, та малко набрали. Повечето малинарки все още се въздържат. Чакат да узреят по-добре. Най-сетне другарките, с които Цветанка ще иде, решават вече да идат и те.
         Ще тръгнат тая нощ. Цветанки сърцето затупка от радост.
         И тъкмо се е унесла в най-сладък сън, чува: трак, трак.
         — Хайде, ставай — сбутва я майка й, — че кака ти Вана тропа на вратника.
         Цветанка бързо скача. Майка й, която отдавна е на крак, приготвила й е да си обуе цървулки — че там в планината не може ни босо да се иде, ни с добри обуща. Приготвила й е и вехта дрешка, турнала е в торба хляб и нещо катъчец, принесла е и двете кошнички. Цветанка наскоро се стъкмява и като грабва торбичката и кошничките, бързо изскача навън. Пред портата я чакат кака й Вана и другарките й.
         — Да вървим, че малко сме позакъснели.
         — Така ли? Ух, поуспала бях се — гузно се отдумва Цветанка.
         — Нищо, нищо — извинява я една от другарките на Вана.
         — Чувате ли кучешки лай? И други сега тръгват.
         И понасят се бързешком из затихналите селски улици.
         — Виж, и месечинка е изгряла — каза Вана, като погледва към издигналите се над баира рога на доста вече нащърбената луна. Тя разливаше мека, бледкава светлина по цялата околност. Когато излизат на края, петел изплесква с криле и изкукуригва. След него и втори, и трети.
         — Ето ги и първите петли. Таман с време тръгваме.
         Излизат из селото и поемат пътя нагоре към близкото летовище. Минуват през него. Там всичко се е притаило, всички спят. Навлизат в теснината. Високи скали от двете страни, тъмните очертания на които някак страхотно се издигат във висините. В дъното шуми и клокочи буйната река, големите вирове на която, огрени от лъчите на бледоликата месечина, святкат като треперещо огледало. Вървят по равния още път. Минават един мост, два, три. Равният път се свършва. Настъпва по-стръмен и по-каменист. Цветанка се е поизморила, ала не показва слабост — върви все напред. Кака й Вана и другарките й си приказват едно-друго. Тя ги не слуша. Мисълта й е все там, при малините. Кога ли ще стигнат. Ала пътят все тъй стръмен и каменист, се не свършва. Стигат до един горски кантон.
         — Да седнем да си починем — каза някоя от другарките, — че и Цветанка трябва да се е изморила.
         — Аз ли? Не съм.
         Не е, ала хубаво й става, като седна и тя да се отмори. В гората наоколо пълна тишина. Само реката безспирно шуми. Двурогата месечина се е изправила тъкмо над главите им. Нейната мека светлина се провира между листата на дърветата и пъстри росната трева с трепетливи шарки. Пристигат и други момичета. Дружината става шумна и весела.
         Пътят оттук нататък е по-тревист. Реката намалява. По дърветата се понася лек ветрец. Над отсрещните върхове се показва бяла ивица. Зора се зазорява. Почват да се чуват тук и там птичи цвъртения.
         Ето ги най-после пристигат. Гората е оредяла. Широка поляна пред тях. Гъсти храсталаци се тъмнеят в дъното й. Малините са това. Сядат на една полянка край шумолещата вода да си починат. Па изваждат торбичките си, та додето по-добре се развидели, да си похапнат. Разтваря и Цветанка нейната торбичка. Майка й е турнала половина хляб, зелени чушки и морска сол. Че пости нали са? Сирене се не яде сега. Отчупва си комат хляб и захрусква дългорога чушка, като я топи в шарената сол. Колко сладко се яде тук в планината след такъв дълъг и уморителен път!
         Разсъмва се вече хубаво. Малинарките сгръщат торбичките си и шумно се впускат към малинака. Ще се започне вече брането на малини. Затичва се и Цветанка. Тя се придържа близо до кака Вана. Полегналите малинови храсти са огрейнали от плод. Ала не всички зърна са узрели. Ще трябва да се пробират. Малинарките с кошница в ръка се залавят за работа. А Цветанка, като гледа какво правят другите, започва да пробира зрелите малини и да ги слага в кошничката си. Тая работа я увлича. Наоколо й малинарките шумно и весело си приказват. Чуват се гласове и по-надалеч. Там е друга дружина малинарки.
         — Я вижте, какви са тия лепешки тук? — сепнато извиква една от берачките. — Не са говежди. Какви ли ще да са?
         — Мечи са — казва другарката й.
         — От мечка? Ох, божичко — вика първата, — тя е била тук и може сега да е нейде наблизо. Ами ако изскочи изведнъж!
         Цветанка и тя изтръпва от страх. Ако изскочи наистина мечката? Сърцето й силно затупква и тя плахо се заозъртва наокол.
         — Не бойте се, не бойте се — казва една от по-възрастните. — Мечката дохожда някой път нощно време тук да яде малини. Ала щом се съмне, тя се прибира в дупката си. И никой никога не я е виждал.
         Това поуспокоява изплашените малинарки. Поуспокоява се и Цветанка, ала все е нащрек. И мръдне ли се нейде нещо, тя все изтръпва от страх. Дали не е мечката.
         — Няма я нея, нали, како Вано?
         — Коя?
         — Мечката!
         — Мечката ли? Няма я, няма я. Хич и не мисли за нея.
         Започват се пак весели приказки. Тук-там някоя малинарка и песен подкарва. Отдире, иззад високите върхове, слънцето се показва на поруменелия изток. И става светло и хубаво. Цветанка, погалена от грейналите лъчи на слънцето и ослушана във веселите приказки и песни на малинарките, чувствува нещо приятно, нещо радостно в сърцето си. И забравила вече за мечката, тя с увлечение продължава да пробира зрелите малини и да ги слага в кошницата си. Някои от малинарките са напълнили по една кошница и вземат втора. Цветанка и тя вече напълнила малката си кошница и взема другата — по-голямата.
         Става все по-шумно и по-весело из малинака. По-често се чуват песни. И Цветанка по едно време почва тихичко да си подпява една от училищните песни. И префърляйки се от храст на храст, продължава да пълни и втората кошница. Наистина, храстите са бодливи и тя си поиздраска ръката, па се е поизморила да стои права и да пресича насам и нататък. Ала сдържа се и все тъй с увлечение продължава да къса зрелите малини. Още малко, и ще се напълни и втората кошница. И тогава…
         Слънцето се е издигнало вече доста високо и спуща парливи лъчи върху главите на малинарките, някои от които са облени с пот. По едно време отневиделица се показват малки облачета, тънки и бели като памук. Те бързо се разширяват и обхващат половината от небето. Ето че замрежват и слънцето, а отстрани се надигна един доста тъмен.
         — Дъжд ще ни зафане, момичета — обажда се една от малинарките, загледана в тъмния облак.
         — Дано се разкара.
         — Не ще.
         — На дъжд мирише.
         — Ха стигате вече, момичета.
         — Пайдос, пайдос! — завикват някои, които по-рано са работили в кибритената фабрика. Всички напускат работата и се спущат към мястото, гдето са оставили нещата си.
         — Чакайте още малко да си допълня кошницата.
         — И аз също.
         — Само по-скоро, че ние вече се прибираме!
         Цветанка, която бе почти напълнила и втората си кошница, но която се чувствуваше твърде изморена, със задоволство посрещна „пайдоса“ и затичва се и тя след другите. Големите малинарки бяха напълнили по две, други и по три кошници. Цветанкините бяха само две. Скоро дойдоха и ония, що бяха останали да си допълват кошниците.
         Тъмният облак почна да се разредява. Ще се разкара, няма да има дъжд. Поуспокоиха се и отидоха всички на водата да се поумият. Отвориха после торбичките си и седнаха пак да си похапнат. Изморени от дългата работа и доста огладнели, всички ядяха с охота. Като си отпочинаха добре, малинарките накъсаха клончета от малиновите храсти, та покриха отгоре кошниците си. Отидоха после, та си отрязаха по една тояга, която направиха на кобилица. И Цветанки кака й Вана отряза малка кобиличка. Нарамват после кобилиците, на които са надянати пълните кошници, като подлагат под кобилиците изпразнените торби. И наредени една след друга или две по две, шумно тръгват надолу. Цветанка, нарамила и тя малката кобиличка с двете си кошници, радостно тръгва заедно с другите.
         Бодро и весело вървят малинарките със своите пълни кошници на рамо. По едно време почва да им натежава. Кобилиците прежилват рамото им. Те ги прехвърлят на другото. И все тъй весело, унесени в сладки приказки, продължават пътя си. Нанадолнище е, та леко се ходи. Леко върви заедно с другите и Цветанка, като прехвърля кобиличката си ту на едното, ту на другото рамо. Става дума колко да искат за малините, като слязат в летовището.
         — Петнадесет — казва една.
         — Дали не са много?
         — Не са. Че виж, още не са узрели всичките.
         — Петнадесет да искаме, па дванадесет да ги дадем.
         Облаците се разнесоха. Небето се изясни. Слънцето, доста вече превалило към запад, кога излязат на открито, фърля полегати лъчи върху гърбовете им, които са плувнали в пот. Излязоха на равния път. Приближава до летовището. Спират да си починат и да се подокарат. И пак тръгват. Ето го водопада. Ето я банята, ето го и широкия площад на летовището.
         Тъкмо навреме пристигат. Госпожите, наизлезли след пладненската си почивка, са изпълнили както мегдана, така и пътя, който минува през летовището.
         — Малини, малини! — завикват децата.
         Тук госпожи спират една малинарка, там друга. Една възрастна госпожа, която води малкото си внуче за ръка, спира Цветанка.
         — Я чакай, момиченце. Твоите кошнички са малки, таман като за нас. По колко искаш?
         Цветанка помери да каже петнадесет, па се стесни и:
         — Дванаесе — рече малко свенливо.
         — Дванадесет, е добре.
         И тя поведе Цветанка към тяхната вила.
         — Как те викат? — попита я възрастната госпожа, като я гледаше с едно умиление.
         Цветанка каза името си.
         — Малка си още мари, Цветанке, пък и ти си тръгнала за малини.
         — Трябва да припомогна в къщи.
         — Хубаво, хубаво, много хубаво.
         Стигнаха във вилата. Претеглиха малините. Излязоха четири кила и нещо. Старата госпожа извади и й даде петдесет лева.
         — Скрий ги добре, Цветанке. Па да ги дадеш дома майци си. И кога идеш пак за малини, да ги донесеш право у нас.
         Цветанка целуна ръка на старата госпожа, скри парите и с празни кошници в ръка бързо се затича през летовището към село. Тя се не знаеше где е от радост. Толкова пари никога не беше виждала в джеба си. И когато влизаше в къщи, отдалеч още завика:
         — Мамо, мамо, петдесет лева, цели петдесет лева ми дадоха за малините!
         — Белки толкова много!
         — Толкова. Ето ги.
         И тя подаде майци си парите.
         — Като ида десет пъти и донеса по петдесет лева…
         — Може и да не идеш десет пъти, па може и по-нататък и по-евтини да станат, ама все ще се събере доста нещо.
         — Не, десет пъти ще ида, па и повече, та да събера най-малко петстотин лева.
         — Само здраве да е, майка.
         — Ами какво ще ги правим тия пари, мамо?
         — Ех, какво ще ги правим. Като се съберат, ще видим тогава. Ще си купим брашно, нали?
         — Ех, ще купим един чувал брашно. Ще оставим и учебници да си купя.
         — И за учебници ще оставим, па ако се съберат повече, ще взема и памучна прежда, та да ти изтъча платно. Че нали, като станеш мома, ще ти трябват ризи и дарове.
         — Та и платно ще ми изтъчеш, а?
         И Цветанки сърцето се изпълни с радостно чувство, което я прави да не сеща умората от безсънната нощ, от тежката работа и от дългия път.


         Цанко Церковски
         Бирникът дошел

         Никога в живота си бай Миню Пармака не е бивал тъй весел, шеговит и разговорлив. Истина, бай Миню не е като съседа си Гоша темерут и немтурник, но не пък и такъв, какъвто го виждаме днеска. Весел е сега той, та му няма края. Е, сбор прави човекът, сборско време е то; еднъж в годината е и да бъде кахърен, срамота е артък!… Дошле му са и сборяни, вехти и нови достове из чужди села; пък му е подръпнал отзарана малко повечко, отколкото трябва, и туйто…
         Няма зарар, не е ката ден то, а веднъж в годината. Пък се и не спира, нито пък му млъкват устата. Ходи бърже-бърже по двора, гласи воловете на гостите си, туря им пред муцуните плява и дор го видиш там, ето го озовал се в къщи при жена си; дава й наставления; пита я какво е сготвила и хоп подире при гостите си в голямата стая; и там почва да запитва, да се шегува и да приказва надълго и широко.
         Додоха му къде обяд и нови сборяни; доде шурят му от Миланци с булката си и с двете си малки и хубавички женски рожби. Дойде му и Нешо Моралията, прочут кавалджия и дост на бай Миня още от старо време; че най-после му дойде и Величко из Турчетата, вечният сборджия и гост на всекиго, във всяко село и през всяко време.
         И тях бай Миню посрещна със засмяно лице и с шеги уведе в голямата стая при другите гости.
         — Е-е-е, хайде добре дошле, добре дошле сега!… — извика той, щом току насядаха новите гости на местата си, и като подсука кръвнишки мустака си, продължи: — Хайде, хайде, таз година берекет… Къщата се напълни… Дай, боже, се` тъй да се пълни; то не е зло. Когото обичат хората, обича го и господ. Не е ли тъй, свато? А ти какво си се усмихнал, Морала? Не ми ли е права думата санким?
         — Тъй, тъй!… — обадиха се няколко гласове наведнъж.
         — Тъй зер!… А ти, шуря, какво ще кажеш? Морала, дявол да те вземе! Помниш ли бозунглука? Ха-ха-ха… Щяха да те утрепят тогава, май с читаци… Хем с кавала в главата те бъхтаха… Нейсе, запуши я. Ами носиш ли го ти него, носиш ли го? Зло ли ти приказвам; за кавала е думата… Е, сега аз де да седна? Морала, до тебе ще седна… Стар дост си ми, кюлхане недно… — досвърши шеговито Миню и се смести между Моралията и белобрадия дядо Йове, срещу шуря си и Величка.
         — Не ставам артък и царят да дойде, не ставам… Ей жена, булки, де ви ба? Елате тука де, дайте де!… Да опитат тези хора гозбата ви… Ама по-напред не забравяйте ракийцата… Знайте, какъвто му е редът… Не е ли тъй, Величко? Ти какво ще кажеш, Гочо? Ти все мълчиш и чидбиш, като че не знаеш на хилядото половината колко е.
         След малко сухата и болнава буля Минювица се яви с презръчник в ръце пред сборяните; каза им „добре дошле“ и почна да реди трапезата. Две моми — едната бай Минювата първа рожба, а другата — Гошевото средньо момиче — подаваха на буля Минювица пълните с чорба паници, а тя ги полагаше ред по ред по трапезата, гдето виждаше за нужно. Миню захъмка, заподканя гостите, замоли ги да хапнат, но така милаим ги замоли, щото и да не ти се яде, ще ядеш.
         — Ха де, сторете кръст де!… Сторете кръст и вземете от трапезата де!… Ха, дядо Йове, канете се де… Ха и вий, булки, какво гледате, срамите ли се? За хляб срам няма… Земайте, ха, каквото дал господ… Ей, Гочо, и тебе ли да каня? Хм, гледаш ме ти, ама не се каращисвам по вашия сбор. Ще ти дойда гюрюмуля с бабата и кучетата варанджа — не можеш ме погаси с вино. Ха яж, яж — не ме гледай. Аз веки амен прекарах, а наготвила бабата!… Чорба и половина — пръстите да си оближеш… Ама ти бе, Морала, не чакаш да подканя. Лапаш, като че черен глад те е натиснал… Хем по много лапаш, като от вашата софра… Хей, не е у вас то… Ха-ха-ха — изсмя се пак бай Миню и цялата стая гръмна от смеха му.
         След туй — мълчание. Устата работят, виното върви, гълтат гърлата, шетачките шетат, Моралията се подсмива някак дяволски и гледа весело на бай Миня.
         — Морала, не ме гледай — ще се засрамя — почна пак бай Миню, — срамът е зла чест, ама знаеш, аз падам от срамежливите. Гочо, какво захвана да хълцукаш — да не си крадил яйца? Дайте му вино, мари; де ви, мари?… Пресипвайте де, дайте яхния, вино; какво се криете. Ха, пък вий яжте… Морала, Гочо, не ме слушайте вий мене. Аз хортувам, ама и ям. Ха, Величко; кани се, дядо Йове.
         Ядоха и преядоха.
         — Е, Морала — извика пак бай Миню. — Лаф лафтан, свършихме една работа — нахранихме се… А сега носиш ли го? Де го? Тук ли е той, „медният“, с който по бозлунгука те чукаха по главата? Ха сега да му чуем гласа. Ама знаеш да я докараш мехлем гиби… Пусти Морала — ойнак е на свирките. Де, вади го — потрети нетърпеливият Миню и взе да тършува Моралата, но той се изви назада, пресегна и взе от прозореца нещо, което щом съзряха сборяните, извикаха радостно и втренчиха очи в него.
         — Дядо Йове, как си — извика Миню.
         — Ей, Гочо, държат ли краката още?… Величко, ще играем ли? Морала, ха стига го гласи… Не е гайда да му се поврежда пискунят… Марей, де та ба?… Я ела тука!…
         На тоя вик изскочи пред бай Миня сухата му стопанка и си приготви ушите да изслуша заповедта му.
         — Тоз кой е, познаваш ли го — каза той, като посочи с пръст Моралията. — Моралията е алелем: знаеш ли как свири той — и мъртвите разиграва!… Максус съм го гетердисал да ни повесели и да ни поразиграй… Ще играем, хем с тебе ще играем, че и земята да трепери под нас… Какво се смееш? Мислиш, престаряхме ли? Ей, знаеш ли ти, стар боклук като пламне, че не изгасва лесно?… Не е ли тъй, дядо Йове?… Е-а-а-а, ба, добре дошли!… Хайде, нови гости, сбор донски ще му изтърсим тази година — извика бай Миню и изскочи да посрещне новите си гости.
         Подложиха и на тях възглавница и дадоха им ястие.
         — Е, Кънчо, ще играем ли? — обърна се бай Миню към едного от новите гости.
         Гостът изгледа опечалено всички сборяни, възви се към бай Миня и рече:
         — Ба, ти остави играта настрана; тя е лесна работа, ами тази бела!…
         — Как бела? Коя бела? Бива ли по сбор бела?
         — Бива не, ами бива — продължително изговори Кънчо, — бела, че главата си да откъсне человек… Бирникът дошел!…
         — Бирникът ли дошел? Вай, оцапахме я сега!…
         — Кой? Бирникът ли дошел? — запитаха наведнъж няколко гласа.
         — Бирникът дошел! — се разнесе по всичката трапеза.
         След тази вест усмивките по лицата на сборяните моментално изчезнаха, а бачо Минювата физиономия прие уплашен и загрижен вид. Забрави той лъжицата и паницата, но той се опря там някъде в гърлото му и не искаше да мине. Посегна бай Миню да гребне малко чорба, за да го прокара, но наместо чорба той грабна с лъжицата си червен пипер из галера и хоп в устата си. Залютя му пиперът, езикът и небцето; наляха му се устата и очите и изскочи навън, за да си умие устата. Излезе, а не му се влиза в собата повторно… Забрави, че днес е сборско време, че има сборяни, че трябва да се весели; че Моралията ще свири с „медния“ си кавал и пр. На ушите му зафучаха думите: „Дай пари: четиристотин дължиш на царщината за данък.“ Иска бай Миню да не се мисли за това. Отиде към сламеника и бута нещо си, дано забрави; но думите все звучат в ушите му и дращят като гладни нокти сърцето му. Прескача в градината. Съседът му Гошо, немтурникът, нещо пипа там зад плета.
         — Ей, Гошо, здрав ли си ба? Ами я ела малко тука ба, бай Гошо… Истина ли е ба, истина ли е, че бирникът дошел?
         — Бирникът ли?… Как дошел!… Не зная, комшу… Може да е дошел…
         — Може, а? Хм… та нали той пари ша иска сега ба, комшу?
         — Е, мюнкюн не е, че ще иска. Работа му е.
         — Тъй а? Ша иска… Хм… — изръмжа пак бай Миню и прасна къде оградата на воловете си. През плета на оградата му се виждаше къщата на другия му съсед — Коля. Гледа бай Миню към къщата, но никой не вижда в нея. Таман бай Миню се готви да вика и главата на Коля се подава над дувара до сами него.
         — Ей, комшу, тук ли си, тук ли си? — извика бай Миню.
         — Тук съм зер. Ида да те питам едно нещо: истина ли е ба, че бирникът дошел?
         — Та и аз затуй те диря, комшу. Кажи де, истина ли е, че бирникът дошел — запита бързо бай Миню и се загледа втренчено в Коля. И Колю го гледаше, но нищо не отговаряше. Гледаха се тъй няколко време и като разбра Миню, че и Колю навярно не знай, пречна през двора за към улицата.
         — Ей, чоджум, я ела ба; я ела тука! — извика той на едно осемгодишно момченце, което бързаше нанякъде си и надуваше една червена свирка.
         Момченцето тутакси млъкна и се приближи до бай Миню.
         — Ти нали идеш от дюгените ба, чоджум? Ами приказват ли там хората, че бирникът дошел, дошел санким де? — запита той с втренчени очи в хлапето.
         — За бирника ли? Такова нещо не съм чул — изломоти момчето и наду своята сборджийска свирка надолу из улицата…
         Нещо иде насреща му. Засили се бай Миню още напред.
         — Ей, истина ли е, че бирникът дошел… — щеше да изрече той, но като видя, че това, което идеше насреща му, не е човек, а една стара мършава крава, върна се бърже у дома си.
         На къщния праг той посрещна всичките си гости — сборяни. Те дълго време го бяха чакали и като разбраха, че Миню няма намерение да се върне скоро, станаха и си тръгнаха.


         Антон Страшимиров
         На нивата

         Зазоряваше се тихо — с омаята на последна утренна дрямка: като че ли майчина ръка погалваше и пробуждаше всичко живо.
         Унесен тъжно, аз гледах как из дрезгавината поникваха очертанията на грохналите хижи, осенявани от изглозгани и жилави овощни дръвчета — хижи, които сега изглеждаха като присвити плачущи върби по кривулните тесни улици на нашето пръснато село. Никой не крачеше още по тях, никой не шумеше: онемели бяха даже будните псета. А преди час-два те ме оглушаваха още с грозния си вой, който се сливаше с познати мен крясъци из селската кръчма и се носеше в глъхналата нощ като ехиден подбив над върволицата черни роби тук, винаги безрадостни, безстрастни и превити под затъпителните грижи за безплодността на целогодишния денонощен труд. Вакханалия на малкото избрани от многото викани! О, как ми гнетяха душата тези крясъци! Ликуваше победилата старина: оставаше пак предишният чорбаджия — не се „размири селото“.
         Късната луна съвсем избледня и заскърцаха коля край плетищата. Една наближи и отмина: в дрезгавината се мярна костеливият ръст на Балчо Дражът, отличих и загорялото му лице с две по страните — не бръчки, а цели вглъбнатини в челюстите. Вчера го нямаше в село — по работа е бил. Може и да не е чул за някакви избори! Наведен, той сега водеше мършав чифт волове, впрегнати на две колелета. На оста седеше — с остен в ръка — дете. То и днес не ще е на училище. А това дете беше светло и възприемчиво: палаво, неуморно, повеждач на игри, гласежи и лудории между рошавите си другарчета.
         Сви ми се сърцето и ме потегли: излязох — закрачих след Балча. Вървя, а болката на душата ми се разрасна и бликна; повлече ме да помилвам — топло и от сърце — това дете, обречено от жестока орисия на безжалостно пресушаване; да заприкажа с баща му, та да стопля, ако мога, това безстрастно и вцепенено от живота същество със струи от душащата ме печал. Но скоро ми стана съвестно… съвестно за това, че ме задяваше окаяността на един Балчо и на едно обичливо дете, когато те не са един и едно, а милиони, стотици милиони, безбройно число, на които аз съм чужд, от които съм негли надуто отделен, над които и от които аз съществувам със своята слободия и тъга.
         Оброних чело и шавнах в дъбовата кория, която не преди много беше спорна между нашето село и турския й притежател, а сега е имане на селския ни кмет.
         Шушнеха вече под утренния лъх дебелите дъбови листе, придружавани от ромола на близък ручей, а скрит в гъстака кос допяваше утренната си песен. И в оведрената ми душа все по-ясно се сблъскваха чувствата за хубаво и вечно със злобливите грижи по безмерната кривда в днешното човешко съществуване.
         Ускорих стъпките си. Дъбовете се разреждаха, ставаха все по-стволести и горди. Под един разкривен вече великан аз неволно спрях и дълго стоях, безсилен да се отърва от горка мисъл. Вековний исполин е окухял: ще грохне. А ще грохна и аз, ще отминем всички ние и ще оставим само скърби и ядове, клетви и сълзи по веригата на нашето безрадостно съществуване.
         Слънцето надникна от близка рътлина — ослепително, като разтопено злато. Бях накрай гората. Зад извилистия път се разкриваха нивите, по които, прегънати над оралата си, черни роби оряха. Нейде недалеч съзрях и Балча — с потно чело, опнал мишци, натиска и управя ралото си. Напред малкият Наню води воловете. Запътих се към тях, вторачен в Наня. С какви очи се захласва то по чучулиги или гълъби, които прелитат! А как блещи очи по озовал се наблизо лалугер! Гледах го и в душата ми оживя смут: тази е нивата, която ще изтърве Балчо — близо до корията е — да, тази ще е тя… Миналата неделя в кръчмата нашият лихвар-гражданин бяха застъпили — с чорбаджият и с други още първенци — Балча: надумваха му, че не си плаща дълга. Лихварят го гълчеше, а първенците го увещаваха в честност. И накрай чорбаджият предложи да купи тази Балчова нива — близо до корията. Той, чорбаджият, беше вече купил тук няколко други ниви, та с Балчовата щеше да окръглн мястото, за да си угледно разшири корията. А той, Балчо, имаше само три нивички, та беше навел глава и мънкаше половин думи:
         — Абе, брате, накрай така и ще сторя: зер, не потръгва наникъде! А дълг е, ще се плаща кога да е. Никому не съм нищо отядал и не е за отядане: сухи пари ми е дал човекът.
         — Знайно е, че не ще отядеш, Балчо — говореше лихварят, — токо ела да вършиш работа, когато ти не плащат навреме. Не ги сека и аз, поминъка си от вас чакам: плати ми!
         — Ще ти платя, бай Василе… Ще потърся, че ако не найде, ще продам нивата — на, чорбаджият я иска — свърши тогава Балчо, а устните му трепереха: може да се догаждаше сиромахът, че те са се нещо сговорили — ония…
         Гледах го аз сега, че гледах и нивата. Останала е тя от баща и деда. А той ще я изтърве — Балчо! Прахосник ли беше тоя баща, пияница или що? Той работеше ден и нощ — от понеделник до съботата, — а и в неделята не се запираше: гласи си работата за следната седмица, ходи на воденица, на тепавица или с дърва в града…
         Чу се конски тропот и по пътя из корията се показа бай Васил — лихварят.
         — Помози бог, Балчо — поздрави той. — Работиш ли, работиш ли?
         — Дал бог добро. Ора, какво ще му е.
         — Ори, ори, гледай да му събереш двата края: хубава е нивата, не чини да я изтървеш — каза и отмина.
         — На добър час — секнато го отпрати Балчо и затърка с попукана длан челото си.
         — Тегли бре! — викна после той на Наня.
         Но то стоеше слисано, с проточена шия надясно: един подплашен заек забавно прескачаше през близкия трънак. Балчо пристъпи, зашлеви детето по врата и то се прескунди. Кръв из носа и зъбите зацапа хубавите детски устица. Аз гледах, безправен да наближа. Бащата мълком обърса одрасканото лице иа детето си и го потегли пак — да стане. Но то се преви, запротиви се.
         — Остави го да поседи, байо — осмелих се аз. — Малко е детето, по му е мястото в училище.
         Балчо ме изгледа отегчен.
         — Не се може, ваша милост — каза, — нямам поводник, а добичетата ни са още млади, тряба да се водят… — и сбута пак детето.
         — Недей ме, тате, молим ти се! — заохка то и се преви надве.
         — Остави го за малко! — пришепнах пак аз.
         Балчо се отдръпна, потри челото си и зачисти оралото. След малко Наню сам стана, отърси отърканото си потурче, па баща и син заораха пак…

         Е, не се може, не се може: няма поводник, а хубава е нивата, не чини да се изтърве!

Няма коментари:

Публикуване на коментар