25 януари 2015 г.

Марк Твен, Принцът и просякът-2


            Осемнадесета глава
            Принцът при скитниците

            Скитниците станаха още призори и веднага тръгнаха на път. Небето беше облачно, земята влажна, въздухът мразовит. Дружината не беше вече весела — едни бяха намусени и мълчаливи, други раздразнителни и свадливи, ни един не беше в добро настроение, всички бяха жадни.
            Главатарят натовари Хюго да се грижи за „Джак“, даде му някои кратки наставления, заповяда на Джон Канти да стои настрана и да не безпокои момчето, а Хюго предупреди да не бъде груб към него.
            Не след много времето стана по-меко, облаците се поразпръснаха. Дружината престана да трепери, настроението започна да се подобрява. Всички се развеселиха, разприказваха се, започнаха да закачат пътниците по шосето. Това показваше, че у тях се е събудил отново вкус към живота и радостите му. Страхът, внушаван от тая пасмина, личеше по това, че всеки им даваше път и приемаше смирено неприличните им закачки, без да смее да им отговори. Те грабваха от плетищата прането, понякога пред очите на собствениците, които не се възмущаваха, а изглеждаха благодарни, че не им задигат и плета.
            Полека-лека стигнаха до малък чифлик, където се настаниха като у дома си, докато разтрепераният стопанин и челядта му опразваха килера, за да им приготвят закуска. Когато поемаха храната, гостите чукваха стопанката и дъщерите й под брадичката, шегуваха се грубо, обиждаха ги и се смееха гръмогласно. Стопанинът и синовете му замерваха с кокали и зеленчуци, принуждаваха ги да се отдръпват постоянно ту на една, ту на друга страна и ръкопляскаха оглушително при всяко улучване. Най-после намазаха с масло главата на едната от дъщерите, която се бе възмутила от волностите им. На тръгване заплашиха, че ще се върнат и ще изгорят и къщата, и хората в нея, ако се оплачат на властите.
            Към пладне, след дълго и уморително скитане, шайката спря на почивка край един плет в покрайнините на доста голямо село. Даден бе един час за почивка, след това всички се пръснаха из селото да вършат кой каквото знае… „Джак“ бе изпратен с Хюго. Поскитаха някое време и като не намериха нищо, Хюго каза:
            — Не виждам нищо за плячкосване, бедно място. Ще трябва да просим.
            — Да просим, ли? Ти ще просиш… защото ти прилича. Но аз няма да прося.
            — Няма да просиш ли? — извика Хюго и изгледа смаяно краля. — А откога си се отказал от просията?
            — Какво искаш да кажеш?
            — Как какво искам да кажа? Та нима не си просил цял живот из лондонските улици?
            — Аз ли? Ти си побъркан!
            — Пести любезностите си… за да ти стигнат за повече време. Баща ти казва, че всеки ден си ходел да просиш. Може да е излъгал. Ти си способен и на това — да кажеш, че лъже! — изсмя се подигравателно Хюго.
            — Тоя, когото ти наричаш мой баща, нали? Да, излъгал е.
            — Хайде, приятелю, престани да се правиш на луд, преструвай се само за развлечение, не и когато можеш да си напакостиш. Ако кажа на баща ти, чудесно ще те набие.
            — Не си прави труда. Аз ще му кажа сам.
            — Смелостта ти наистина ми харесва, но умът ти — не. В живота получаваме толкова бой и камшици, та няма защо да си ги търсим сами. Но да свършим с тия приказки, аз вярвам на баща ти. Не допускам, че може да лъже, не се съмнявам, че понякога лъже, защото и най-добрият човек лъже, но сега няма защо да лъже. Умният човек не хаби без полза такова ценно нещо като лъжата. Както и да е, щом ти е хрумнало да се откажеш от просията, с какво да се заемем? Да оплячкосваме готварниците ли?
            — Престани с тия глупости — отвърна нетърпеливо кралят, — дотегна ми.
            — Слушай, приятелче — каза търпеливо Хюго, — няма да просиш, няма да крадеш. Добре, така да бъде. Но ще ти кажа какво ще правиш. Само ще залъгваш хората, докато аз прося. Откажи, ако смееш!
            Кралят се готвеше да го скастри презрително, но Хюго го изпревари:
            — Тихо! Един човек иде насам, изглежда милостив. Слушай сега, аз ще припадна. Щом тоя човек изтича към мене, ти започни да се вайкаш, падни на колене, разреви се така, като че са те обзели всички бесове, и занареждай: „Ох, сър, брат ми е болен, а нямаме нигде никого, смилете се, за Бога, към изоставения самотен болник, дайте един пенс на забравения от Бога умиращ!“… — и продължавай да ревеш, докато му измъкнем парата, инак да му мислиш!
            След това Хюго заохка, изблещи очи, започна да се гърчи и превива, а когато непознатият наближи, се просна с писък пред него, като се виеше и търкаляше в праха, сякаш ей сега ще издъхне.
            — Ох, горкият! — извика добросърдечният непознат. — Нещастният, колко се мъчи! Чакай… ще ти помогна да се изправиш.
            — О, благородни сър, недейте, и нека Бог ви възнагради за царската ви щедрост… Недейте, защото страшно ме боли, ако ме докоснат, когато съм в несвяст. Брат ми ще ви разправи какви мъки търпя, като ме обземат тия припадъци. Един пенс, уважаеми сър, само един пенс, да си купя нещо за хапване, инак ме оставете да се мъча.
            — Един пенс ли? Три ще ти дам, нещастно момче… — Той започна да рови нетърпеливо из джобовете си и извади парите. — Ето, момче, вземи ги със здраве. А пък ти, момче, ела с мене да отведем брат ти до оная къща, където…
            — Той не ми е брат — прекъсна го кралят.
            — Какво? Не ти ли е брат?
            — Чувате ли го! — изохка Хюго, като скръцна със зъби. — Отрича се от брата си… който е с единия си крак в гроба!
            — Много жестокосърдечно си, момче, ако този момък е наистина твой брат. Срамота!… Та той едва може да се мръдне. Кой е, щом не ти е брат?
            — Просяк и крадец! Взе ви парите, а на това отгоре и претършува джобовете ви. Ако искате да го излекувате като по чудо, наложете му гърба с бастуна си и гледайте какво ще стане.
            Но Хюго не дочака чудото, а скочи веднага и хукна с все сили. Джентълменът затича след него, като крещеше й викаше колкото му глас държи. Кралят благодари Богу за собственото си избавление и избяга в противоположна посока, като забави ход едва когато сметна, че не могат да го настигнат. Тръгна по първата пътека, която му се изпречи, и скоро остави селото зад себе си. Продължи да тича няколко часа, като поглеждаше неспокойно дали не го гонят, най-после страховете му бяха сменени от приятното чувство за безопасност. Тогава усети, че е гладен и много уморен. Затова се спря в един чифлик, но още преди да заговори, го прекъснаха и го изгониха — дрехите му не вдъхваха никакво доверие.
            Огорчен и възмутен, той продължи пътя си, решен да не се излага вече на подобни обноски. Но гладът побеждава гордостта, затова на мръкване направи опит в друг чифлик, тук го посрещнаха още по-зле — наругаха го и го заплашиха със затвор като скитник, ако не се махне веднага.
            Настъпи мразовита тъмна нощ, но владетелят с изранените нозе продължи да се влачи. Принуден беше да върви, защото, щом се опиташе да седне за почивка, усещаше, че студът го пронизва до кости. Всички усещания и преживявания в тържествения мрак и пустинен безкрай на нощта бяха нещо ново и странно за него. От време на време чуваше гласове, които наближаваха, отминаваха и заглъхваха, а тъй като собствениците им приличаха на безформена подвижна мъгла, той потреперваше от тия необичайни, призрачни видения. Понякога съзираше примигването на светлинка — винаги далечна, като от друг свят — или неясен, далечен, едва уловим звън на хлопатарче, глухото мучене на стадата, разнасяно от нощния вятър, достигаше до него в замиращи тъжни звуци, над невидимия простор от гори и полета се разнасяше от време на време жалният вой на куче, всички звуци бяха далечни и малкият крал чувстваше, че някъде далеко от него хората дишат и живеят и само той стои изоставен, без другари сред тая неизмерима самота.
            Той продължаваше да се препъва, погълнат от мрачното очарование на това ново преживяване, сепвайки се от време на време от лекото шумолене на сухите листа, така прилични на човешка въздишка, и изведнъж се озова пред един замъглен тенекиен фенер. Отдръпна се в сянката и зачака, фенерът беше пред отворената врата на плевня. Кралят се ослуша някое време — не се чуваше жива душа. Той изстина толкова много, като се спря, а гостоприемната плевня беше така примамлива, че най-после реши да влезе. Тръгна бързо, крадешком, но тъкмо когато се готвеше да прекрачи прага, чу гласове зад себе си. Шмугна се зад едно буре в плевнята и се сви. Двама ратаи от фермата влязоха с фенера и се заловиха за работа, разговаряйки помежду си. Докато те се движеха из плевнята с фенера, кралят използва светлината и забеляза в другия край големи ясли, където реши да се промъкне, когато остане сам. Забеляза също, че на половината път дотам се намира куп конски чулове, които реши да реквизира за една нощ в полза на английската корона.
            Ратаите свършиха полека-лека работата си, излязоха с фенера и затвориха вратата. Треперещият крал тръгна към чуловете, прибра ги и продължи благополучно към яслата. Два чула си постла, с други два се зави. Той беше сега щастлив владетел, при все че чуловете бяха вехти, изтънели и не топлеха много, а освен това издаваха почти задушаваща конска миризма.
            Кралят беше така уморен и толкова много му се спеше, че въпреки глада и студа скоро се унесе в дрямка. Но тъкмо когато заспиваше, усети ясно, че нещо се докосва до него! Събуди се изведнъж и притаи дъх. Сърцето му почти замря от това тайнствено докосване в тъмнината. Лежеше неподвижно и се ослушваше, без да смее дори да диша. Но нищо не мръдваше, никакъв шум не се чуваше. Продължи да се ослушва и да чака доста време, както му се стори, но пак не долови нито движение, нито звук. После отново се унесе в дрямка. И ето че изведнъж усети пак тайнственото докосване! Ужасно нещо беше това леко докосване от безгласно невидимо същество — момчето изтръпна от суеверен страх. Какво да прави? Как да си отговори на този въпрос? Дали да напусне това сравнително удобно място и да избяга от неразбираемия ужас? Но къде да бяга? Не можеше да излезе от плевнята, а мисълта да се лута слепешката в тъмното, затворен между четирите стени, преследван от плъзгащия се призрак, който ще го догонва с лекия си, отвратителен допир по бузата или рамото, беше непоносима. Но нима беше по-добре да стои така и да търпи цяла нощ тоя смъртен страх?… Не. Какво му оставаше тогава? Само едно и той знаеше много добре какво: да протегне ръка, за да разбере какво е това нещо!
            Лесно беше да се помисли, но мъчно можеше да намери сили да го стори. Три пъти протегна той неуверено ръка в тъмнината и три пъти я прибра внезапно назад… Не защото напипа нещо, а защото беше сигурен, че ей сега ще напипа. На четвъртия път я протегна малко повечко и ръката му се плъзна леко по нещо меко и топло. Той просто се вкамени от страх — беше в такова състояние, щото можеше да си въобрази, че това нещо е просто някакъв труп на наскоро умряло и още топло същество. Каза си, че по-скоро ще умре, отколкото да го докосне още веднъж. Но тази лъжовна мисъл мина в съзнанието му само защото той не знаеше още безсмъртната сила на човешкото любопитство. Не след много разтрепераната му ръка заопипва отново… противно на решението и желанието му… но все пак заопипва упорито. Най-напред напипа топка дълги косми, изтръпна, но продължи по-нагоре и откри нещо като топло въже, продължи по въжето и откри едно безобидно теле… Въжето не беше никакво въже, а просто опашката на телето.
            Кралят се засрами, че изпита такъв страх и мъки от едно заспало теле; всъщност не би трябвало да се засрами, защото се бе изплашил не от телето, а от нещо несъществуващо, което бе заело мястото на телето; всяко друго момче в ония суеверни времена би постъпило и би се измъчвало точно като него.
            Кралят се зарадва не само защото невидимото същество беше теле, но и защото сега вече имаше другар — той се чувстваше толкова изоставен и самотен, щото беше доволен да има за другар дори това смирено животинче. А тъй като подобните му се бяха отнесли толкова грубо към него, истинска утеха беше да почувства, че е най-после с близко същество, което е поне добросърдечно и кротко, макар и да е лишено от други по-възвишени качества. Затова реши да забрави временно битието си на крал и да се сприятели с телето.
            Докато галеше хлъзгавия му топъл гръб, който беше съвсем близо до него, му мина през ум, че това теле може да се използва многостранно. И веднага преустрои постелята си по-близо до него, сгуши се до гърба му, зави с чуловете и себе си, и приятеля си и след една-две минути усети, че му е така топло и удобно, както в кралския Уестминстърски дворец.
            Веднага нахлуха приятни мисли, животът започна да изглежда по-весел. Той се бе освободил от веригите на робството и престъпността, освободил се бе от присъствието на жалките и груби скитници, беше на топло, на завет — с една дума, беше щастлив. Нощният вятър се засили, духаше на прекъсвани пориви, от които вехтата плевня се тресеше и скърцаше, след това устремът му отслабваше за известно време, като стенеше и виеше покрай ъглите и стрехите… Но всичко това бе музика за краля, защото беше на завет — нека вятърът си духа и беснее, нека блъска и хлопа, нека стене и вие, всичко това само го забавляваше. В изблик на пламенно задоволство той се сгуши по-близо до приятеля си и се унесе блажено в дълбок, спокоен сън без сънища. Далечните кучета виеха, тъжните крави мучаха, вятърът продължаваше да беснее, дъждът се стичаше яростно по покрива, но кралят на Англия спеше непробудно, спеше и телето, защото беше простичко създание и не можеше да се смути лесно от бури или от това, че спи с крал.


            Деветнадесета глава
            Принцът при селяните

            Когато се събуди рано сутринта, кралят откри, че един измокрен хитър плъх се бе промъкнал през нощта и се бе настанил удобно на гърдите му. Но щом му нарушиха покоя, веднага избяга. Момчето се усмихна и каза:
            — Защо се уплаши, глупчо? И аз съм бездомник като тебе. Срамота би било да пакостя на безпомощните, когато сам съм толкова безпомощен. Освен това аз ти дължа благодарност за доброто знамение: щом един крал изпадне дотам, че стане постеля за плъхове, това е сигурен знак, че съдбата му ще се промени, защото не може да изпадне по-ниско.
            Той стана и тъкмо когато излизаше от яслите, чу детски гласове. Вратата на плевнята се отвори и две момиченца влязоха вътре. Щом го видяха, престанаха да разговарят и да се смеят, спряха се и го загледаха смаяни, след малко прошепнаха нещо, после пристъпиха по-навътре и пак се спряха да го гледат и да си шепнат. Но постепенно се окуражиха и започнаха да разговарят гласно. Едното каза:
            — Хубавичък е. Другото добави:
            — И косата му е хубава.
            — Само че много лошо е облечен.
            — А колко изгладнял изглежда!
            Те се приближиха още малко, оглеждайки го срамежливо и внимателно като някакъв непознат вид животно, но предпазливо и плахо, сякаш се страхуваха, че може и да хапе. Най-после застанаха пред него, хванали се за ръка, за да се пазят, и го загледаха втренчено и продължително с невинните си очи, след това едното събра всичката си смелост и запита честно и откровено:
            — Кой си ти, момче?
            — Кралят — беше тържественият отговор.
            — Кралят ли? Кой крал?
            — Кралят на Англия.
            Децата се спогледаха… след това погледнаха него… после пак се спогледаха… учудени, недоумяващи… и най-после едното каза:
            — Чу ли, Марджъри?… Казва, че е кралят. Дали е истина?
            — Как може да не с истина, Приси? Нима ще лъже? Виждаш ли, Приси, ако не е истина, ще е лъжа. Непременно ще е лъжа. Нали знаеш, щом нещо не е истина, значи е лъжа… не може да бъде другояче.
            Нищо не можеше да се възрази на тоя довод, той беше много силен и не оставяше място за съмненията на Приси. Тя помисли малко, после реши да постави на изпитание честността на краля с думите:
            — Ако си наистина кралят, тогава ти вярвам.
            — Наистина съм кралят.
            С това въпросът се уреди. Негово кралско величество бе приет без по-нататъшни въпроси и разисквания и двете момиченца започнаха веднага да разпитват как се е озовал тук, защо е съвсем не по кралски облечен, къде отива и какво ли не още. Голямо облекчение беше за него да разкаже изпитанията си, без да го подиграват или да се съмняват в думите му, затова разказа развълнувано всичко, забравяйки временно дори глада си, а милите момиченца го изслушаха с дълбоко и нежно съчувствие. Когато стигна до последните си изпитания и им каза откога не е ял, те го прекъснаха веднага и го поведоха тичешком към чифлика, за да му дадат да закуси.
            Кралят беше радостен и щастлив и си казваше: „Когато се върна отново у дома, всякога ще почитам децата, като си спомням как тези две деца ми повярваха, когато бях в беда, докато по-възрастните, които се смятат за по-умни, ми се подиграваха и ме смятаха за лъжец.“
            Майката на момиченцата посрещна краля любезно и съчувствено, защото окаяното му положение и явното умопобъркване трогнаха женското й сърце. Тя беше бедна вдовица, виждала достатъчно беди, за да може да съчувства на нещастните. Помисли, че умопобърканото момче е избягало от приятелите или пазачите си, затова се опита да узнае откъде е дошло, за да може да вземе мерки за връщането му, но каквито съседни градове и села да споменаваше, както и да го разпитваше, не можа да научи нищо — както от изражението, така и от отговорите на момчето личеше, че местата, за които тя говореше, са му непознати. То разказваше ясно и с увлечение за дворцови неща и неведнъж, споменавайки покойния крал, „баща си“, се разплакваше, а щом разговорът минеше към по-незначителни въпроси, не проявяваше никакъв интерес и млъкваше.
            Жената беше наистина смаяна, но не отстъпи. Докато готвеше, тя обмисляше по какъв начин да накара момчето да разкрие тайната си. Заговори за добитък — то не прояви никакъв интерес; за овце — същият резултат… Предположението й, че е овчарче, беше следователно погрешно; заговори за мелници, за тъкачи, тенекеджии, ковачи, за всякакви занаяти и занаятчии, за лудници, затвори, приюти — всичките й старания останаха напразни. Но тя не се отчайваше, каза си, че остава домашното прислужване. Да, сега вече е на прав път — то е било сигурно домашен прислужник. Насочи се нататък. Но последицата беше отчайваща. То не разбираше от метене, паленето на печки не го развълнува, търкането, и миенето не пробудиха никакво въодушевление. Тогава добрата стопанка засегна почти без надежда и просто за форма готварството. За най-голяма нейна изненада и радост лицето на краля светна изведнъж! „Улових го най-после“ — каза си тя и с право изпита гордост от прозорливостта и такта, с които постигна успеха си.
            Умореният й език намери възможност да си почине, защото кралят, вдъхновен от измъчващия го глад и приятната миризма откъм изпускащите пара тенджери и тигани, се отпусна и се отдаде на такива красноречиви описания на някои вкусни ястия, че след две минути жената си каза: „Наистина съм имала право — помагало е в кухня!“ То продължи да описва най-разнообразни храни с голямо познаване и оживление, така че жената си каза „Господи! Откъде може да знае толкова много ястия и при това толкова хубави? Такива ястия се ядат само от богати и големци. Аха, разбирам най-после! Макар че сега е дрипав скитник, преди да се побърка, трябва да е служило в двореца, да, трябва да е помагало в кралската кухня! Ще го изпитам.“
            Нетърпелива да провери прозорливостта си, тя каза на краля да наглежда за малко — ястията… като загатна, че може и сам да сготви нещо, ако иска… После излезе от стаята, като даде на децата знак да я последват. Кралят си каза:
            — И друг английски крал е бил натоварван в миналото с подобно задължение… така че не е обидно за достойнството ми да изпълня длъжност, която сам Алфред Велики е благоволил да приеме. Но ще се постарая да изпълня задължението си по-добре от него, защото той изгорил филийките.
            Намерението беше добро, но изпълнението не му съответстваше, защото и този крал като другия скоро се унесе в дълбок размисъл за многобройните си задачи и последицата беше същата — яденето изгоря. Жената се върна навреме, за да спаси закуската от пълно унищожение, и скоро измъкна краля от унеса му с едно строго, но благо мъмрене. После, като видя колко се смути той от това, че не е удържал думата си, веднага го съжали и стана нежна и добра към него.
            След като се нахрани до насита, момчето се ободри и развесели. Закуската имаше тази отличителна черта, че и двете страни се отказаха от предимствата си, а при това никой от облагодетелстваните не подозираше дори, че е удостоен с благоволение. Стопанката възнамеряваше да нахрани скитничето в някой ъгъл с остатъци от храната — като всеки друг скитник или куче — но изпита угризения, загдето го бе смъмрила, и реши да го остави да закуси заедно с децата й. Кралят от своя страна се чувстваше толкова виновен, загдето не бе удържал думата си, след като семейството се бе държало така мило към него, че реши да слезе до тяхното равнище, вместо да иска от жената и децата да стоят прави и да му прислужват, докато се храни сам на трапезата им, както изисква кралският му произход и достойнство. За всички ни е добре да се поотпуснем понякога. Добрата жена се чувстваше през целия ден щастлива и доволна от снизхождението, което бе проявила към един скитник, а кралят беше също доволен от себе си, загдето бе проявил любезност и скромност към една проста селянка.
            След като закусиха, стопанката каза на краля да измие чиниите. Тази заповед беше неочаквана и кралят едва не се възмути, но след това си каза: „Алфред Велики наглеждал филийките, сигурно е щял да измие и чиниите… И аз ще се опитам.“
            Опита се и за своя изненада я свърши доста зле, защото миенето на дървени лъжици и гаванки изглеждаше лесна работа, а се оказа неприятна и мъчна, но все пак я свърши. Сега вече бързаше да си тръгне, не беше лесно обаче да се отърве от придирчивата госпожа. Тя му намираше постоянно някаква работа и той изпълняваше всичко добросъвестно и доста успешно. След това даде на него и на момиченцата да белят зимни ябълки, която работа той вършеше така неумело, че жена като освободи от нея и му даде да наточи един месарски нож. След това го накара да разчепква вълна, докато най-после момчето си каза, че твърде много е надминало вече добрия крал Алфред в проява на дребни геройства, които ще се предават художествено в приказки и исторически съчинения, затова намисли да напусне този дом. Когато веднага след обеда жената му даде в една кошничка котенца с поръчение да ги удави, наистина реши да избяга. Или поне тъкмо се готвеше да вземе това решение, защото чувстваше, че трябва да сложи някак си край, а да сложи край с удавянето на котенцата му се стори най-правилно, когато се яви нова пречка. Пречката беше Джон Канти с кош на гърба и Хюго!
            Още преди те да го зърнат, кралят забеляза, че тия разбойници наближават входната врата, затова не каза, че има намерение да туря край, а грабна кошницата с котенцата и без да продума, излезе от задните врати. Остави котенцата в някаква постройка и хукна по една тясна уличка.


            Двадесета глава
            Принцът и отшелникът

            Високият плет го скри от къщата. Подтикван от страшната уплаха, той се втурна колкото му крака държат към една горичка, която се виждаше в далечината. Не погледна ни веднъж назад, докато стигна до гората. Тогава се обърна и видя две фигури в далечината. Това беше достатъчно. Той не се спря да разбере кои са, а хукна отново и забави ход едва когато се озова в полумрака сред гората. Едва сега се спря, уверен, че е вече в безопасност. Ослуша се внимателно, но тишината беше дълбока и тържествена… угнетителна и страшна. Напрегнатият Му слух долавяше от време на време отделни звуци, които бяха толкова далечни, глухи и тайнствени, че приличаха не на истински звуци, а на вопли и стенания, издавани от духове на умрели, затова бяха още по-ужасни от тишината, която нарушаваха.
            Отначало той смяташе да остане на това място до вечерта, но изпотеното му тяло скоро почна да трепери и той бе принуден да тръгне отново, за да се стопли. Удари направо през гората с надежда да открие най-после някакъв път, но скоро се отчая. Продължаваше да върви и да върви; колкото по-навътре навлизаше, толкова по-гъста ставаше гората. Мракът се сгъстяваше все повече и кралят разбра, че се мръква. Той потрепери при мисълта, че ще трябва да нощува в такова несигурно място, и се опита да върви по-бързо, но не можеше, защото, като не виждаше къде да стъпи, се препъваше в пънове или се заплиташе в пълзящи растения и трънаци.
            Затова се зарадва неизказано, когато зърна някаква мигаща светлинка. Приближи се предпазливо, спирайки често да се оглежда и ослушва. Светлинката идваше от бедна хижа с прозорци без стъкла. След малко се чу глас и кралят се приготви да избяга, но веднага промени намерението си, защото разбра, че някой чете молитва. Той се промъкна до единия прозорец на хижата, повдигна се на пръсти и погледна крадешком вътре. Стаичката беше малка, подът й беше от пръст, утъпкан от дълго стъпване по нея, в един ъгъл се виждаше сламеник с едно-две скъсани одеяла, наблизо имаше едно ведро, канче, леген, две-три гърнета и тенджери, къса пейка и трикрако столче, в огнището тлееха останки от горели съчки, пред иконостас, където гореше само една свещ, беше коленичил един старец, а върху вехт дървен сандък до него бяха сложени разтворена книга и човешки череп. Старецът беше едър, сух, с дълги снежнобели коси и брада, загърнат беше от глава до пети в овчи кожух.
            — Свят отшелник! — каза си кралят. — Сега вече ми провървя.
            Старецът се изправи, кралят почука. Обади се плътен глас:
            — Влез!… Но остави греховете си отвън, защото влизаш в свято място!
            Кралят влезе и се спря. Отшелникът обърна към него блестящите си неспокойни очи и каза:
            — Кой си ти?
            — Кралят — беше невъзмутимият, спокоен отговор.
            — Добре дошъл, кралю! — извика възторжено отшелникът. После се засуети трескаво, като повтаряше постоянно: — Добре дошъл! Добре дошъл! — Постла пейката, настани краля на нея до огнището, хвърли малко съчки в огъня и започна да се разхожда неспокойно из стаичката.
            — Добре дошъл! Мнозина са търсили своето прибежище тук, но не бяха достойни и биваха прогонвани. Но крал, който е захвърлил короната си и е презрял суетния блясък на сана си, който се е облякъл в дрипи, за да посвети живота си на святост и умъртвяване на плътта… е достоен и добре дошъл!… Той ще остане тук през целия си живот, докато го споходи смъртта.
            Кралят побърза да го прекъсне и да обясни, но отшелникът не му обърна внимание — дори не го изслуша, а продължи още по-гръмко и с по-голямо увлечение:
            — А пък тук ще живееш в мир. Никой не ще открие убежището ти, за да те тревожи, с молби да се върнеш към празния и глупав живот, който по божие внушение си изоставил. Тук ще се молиш, ще изучаваш Писанието, ще размишляваш за безумията и суетите на тоя свят и за съвършенствата на бъдещия, ще се храниш с корички и треви, ще измъчваш всекидневно с бичуване тялото, за да пречистиш душата си. Ще носиш власеница на голо, ще пиеш само вода и ще живееш в мир. Да, в пълен мир, защото, който и да те потърси, ще си отиде измамен, няма да те намери, няма да ти стори зло.
            Продължавайки да се разхожда напред-назад, старецът престана да говори, а почна да си мърмори. Кралят се възползва от случая да разкаже патилата си с красноречие, което му бе вдъхнато от тревогата и страха. Но отшелникът продължаваше да си мърмори, без да му обръща внимание. Както мърмореше, той се приближи към краля и му каза важно:
            — Шт! Ще ти кажа една тайна!
            Наведе се да я изрече, но се възпря и се ослуша. След една-две минути отиде на пръсти до прозорчето, подаде глава навън и огледа полумрака. После се върна пак на пръсти, доближи лицето си до лицето на краля и прошепна:
            — Аз съм архангел!
            Кралят трепна изведнъж и си каза: „По-добре да бях попаднал пак при скитниците, защото сега, уви, съм пленник на умопобъркан!“ Страховете му се засилиха и се изписаха на лицето му. Отшелникът продължи тихо и възбудено:
            — Виждам, че почувства къде си! По лицето ти се изписа страхопочитание! Никой не може да постой тук и да не изпита същото нещо, защото тук се намираш на небето. Аз влизам и излизам оттам за едно мигновение. Прогласен бях за архангел на същото това място преди пет години от ангели, изпратени от небето да ме удостоят с тоя страшен чин. Тяхното присъствие изпълни с непоносимо сияние това място. Те коленичиха пред мене, кралю! Да, коленичиха пред мене! Защото аз бях по-велик от тях. Бях се разхождал в небесните дворове и бях разговарял с патриарсите. Докосни ръката ми… Не бой се… докосни я. Така… ти докосна ръката, която се е ръкувала с Авраам, Исак и Яков! Защото аз се разхождах из златните градини, озовах се пред лицето на Бога!
            Той замълча, за да придаде по-голяма важност на думите си, после лицето му се промени изведнъж и той тръгна отново, като продължи с гневно увлечение:
            — Да, аз съм архангел, само архангел!… Аз, който можех да стана папа!… Това е самата истина. Глас от небето ми каза насън това преди двадесет години, о, да, трябваше да стана папа!… И щях да стана папа, защото небето бе решило така… Но кралят разтури моя дом и аз, беден, невзрачен, самотен инок, бях прогонен бездомен по света, след като ми отнеха великото ми бъдеще! — Той започна отново да мърмори, да удря в безмилостна ярост чело с пестниците си, от време на време изричаше по някое ядовито проклятие или повтаряше развълнувано: — Затова сега съм само архангел!… Аз, който щях да стана папа!
            Той продължи да говори така цял час, а малкият крал седеше и се измъчваше. След това яростта на стареца премина изведнъж и той се укроти съвсем. Гласът му се смекчи, той слезе от облаците и задрънка така простичко и човечно, че напълно спечели сърцето на краля. Старият отшелник премести момчето по-близо до огъня и го настани още по-удобно, започна сръчно и нежно да лекува подутините и драскотините по него, после се залови да приготви вечеря, като му говореше любезно през цялото време и от време навреме го милваше по бузите или го потупваше по главата така мило и нежно, че скоро всичкият страх и отвращение, вдъхнати от архангела, се смениха в уважение и обич към него.
            Това щастливо състояние продължи, докато вечеряха, след това отшелникът се помоли пред иконостаса и сложи момчето да спи в съседната стаичка, като го зави с майчинска грижа и обич, помилва го отново на раздяла, остави го и седна край огъня, разравяйки унесено и безцелно жаравата. Но скоро престана да я рови и почука няколко пъти с пръсти челото си, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, което му е щукнало из ума. Изглежда, че не успя. След това скочи изведнъж, влезе в стаята на госта си и запита:
            — Крал ли си ти?
            — Да — беше сънливият отговор.
            — Чий крал?
            — На Англия.
            — На Англия ли? Та умря ли Хенри?
            — Уви, умря. Аз съм негов син.
            Лицето на отшелника се начумери и потъмня, той стисна отмъстително костеливите си ръце. Няколко минути дишаше и преглъщаше бързо, после каза дрезгаво:
            — Знаеш ли, че той ни изгони да се скитаме бездомни по света?
            Отговор не се чу. Старецът се наведе, загледан в спокойното лице на момчето, и се ослуша в равномерното дишане. „Спи… дълбоко спи.“ Намусеността му изчезна, сменена от злобно задоволство: В това време по лицето на момчето пробяга усмивка. „Така… сърцето му е щастливо“, промърмори отшелникът и отвърна глава. После заснова безшумно из стаичката, сякаш търсеше нещо, спираше се да се ослуша, отмяташе глава и поглеждаше набързо към леглото, като не преставаше да мърмори под нос. Най-сетне намери това, което търсеше — ръждясал касапски нож и точило. Промъкна се на предишното си място при огъня, седна и започна да точи ножа на камъка, продължавайки да мърмори, да сумти и да възклицава тихо. Ветровете въздишаха около самотното жилище, тайнствени нощни гласове долитаха от безкрая. Лъскавите очички на дръзки мишки и плъхове поглеждаха стареца из цепнатините и ъглите, но той продължаваше работата си, унесен, изцяло погълнат от нея, без да забелязва нищо.
            От време на време прекарваше пръст по острието на ножа и клатеше със задоволство глава:
            — Наостри се — казваше си той, — да, все по-остър става.
            Не обръщаше внимание колко време е минало, а работеше спокойно, улисан в мислите си, които изказваше понякога гласно:
            — Баща му ни напакости, разори ни… и е вече във вечния огън! Убягна ни… Такава е била божията воля, да, такава е била божията воля и не бива да роптаем. Но не е убягнал от огъня! Не, не е убягнал от огъня, от всеизгарящия, безмилостен, безпощаден огън… от вечния огън!
            Той продължаваше да точи и да мърмори, кикотеше се от време на време с тих дрезгав смях, после отново заговорваше:
            — Баща му е виновен, че съм само архангел… ако не беше той, щях да бъда папа!
            Кралят се размърда. Отшелникът изтича безшумно до леглото, коленичи и се наведе с вдигнат нож над легналото дете. Момчето се размърда отново, отвори за миг очи, които не виждаха нищо, в следния миг равномерното му дишане подсказа, че отново е заспало дълбоко.
            Отшелникът гледаше и се ослушваше известно време, без да мърда, почти без да си поема дъх, после отпусна полека ръка и се отдалечи пълзешком с думите:
            — Отдавна превали полунощ… но пак не бива да го оставям да вика, защото някой може да минава случайно насам.
            Той заснова отново из хижата, намери парцал и връв, върна се и успя да върже глезените на краля, без да го събуди. След това се опита да върже китките на ръцете, няколко пъти се опита да ги събере, но момчето все отдръпваше ту едната, ту другата тъкмо когато въжето биваше готово да ги стегне, най-после, когато архангелът се бе почти отчаял, момчето скръсти само ръце и в следния миг те бяха свързани. След това старецът превърза главата му — от брадата до темето, и то така леко, постепенно и изкусно, че момчето продължи през цялото време да спи, без да мръдне.


            Двадесет и първа глава
            Хендън идва на помощ

            Крадешком, приведен, безшумен като котка, старецът пренесе до леглото ниската си пейка. Седна на нея така, че половината му тяло беше осветено от мътната мигаща светлина, а другата половина оставаше в сянка; впил жадно поглед в заспалото момче, той зачака търпеливо, без да обръща внимание на времето, като точеше полека ножа, мърмореше и се смееше без глас — по вид и държане приличаше на чудовищен сив паяк, впил поглед в нещастното насекомо, заплетено безпомощно в мрежата му.
            След доста дълго време старецът, който продължаваше да гледа, без да вижда, защото съзнанието му се бе отвлякло в мечтателен унес, забеляза изведнъж, че момчето е отворило очи… и смразено от ужас, гледа втренчено ножа. Усмивка на сатанинско злорадство пробяга по лицето на стареца — без да промени позата и заниманието си, той каза:
            — Помоли ли се, сине на Хенри Осми?
            Момчето безпомощно размърда свързаните си нозе и ръце, като се опита в същото време да издаде през стегнатите челюсти някакъв глух звук, който отшелникът изтълкува като утвърдителен отговор на зададения въпрос.
            — Моли се още тогава. Прочети последната си молитва.
            Детето се разтрепери, лицето му пребледня. След това се размърда отново, за да се освободи, като се въртеше ту на една, ту на друга страна и се мъчеше яростно, отчаяно, с все сили, но без полза да разкъса веригите си, а през това време старото чудовище му се смееше, клатеше глава и точеше невъзмутимо ножа, като мърмореше от време на време:
            — Малко време ти остана, затова всеки миг е скъп… Прочети последната си молитва!
            Момчето изохка отчаяно и задъхано от умора, престана да се мята. Сълзи обляха лицето му, но тази трогателна гледка не смили сърцето на жестокия старец. Наближаваше да съмне, отшелникът забеляза това и заговори рязко, с неспокойна нотка в гласа:
            — Не мога да позволя този унес да продължава, нощта вече мина. Мина като миг… като един-единствен миг — да би траяла година! Семе на грабителя на църквата, затвори тленните си очи, ако те е страх да гледаш… — Думите му заглъхнаха в неразбираемо мърморене. Старецът коленичи с ножа в ръка и се наведе над стенещото момче…
            И изведнъж… край колибата се чуха гласове… Ножът падна от ръката на отшелника, той хвърли една овча кожа върху момчето и се изправи разтреперан. Гласовете се засилиха, станаха груби и гневни, чуха се удари и викове за помощ, после шум от бързо отдалечаващи се стъпки. Веднага след това някой заблъска по вратата на колибата и завика:
            — Хеей! Отваряй! И по-бързо, дявол да те вземе!
            Този глас прозвуча в ушите на краля като благословена небесна музика, защото той позна гласа на Майлс Хендън!
            Скърцайки със зъби от безпомощна ярост; отшелникът излезе бързо от спалнята, като затвори вратата след себе си, веднага след това кралят чу следния разговор в „параклиса“:
            — Поклон и привет, благоговейни! Къде е момчето… моето момче?
            — Какво момче, приятелю?
            — Какво момче ли? Не се опитвай да лъжеш, отче, не се опитвай да ме заблуждаваш!… Не съм в настроение да търпя такова нещо. Недалеко оттук намерих негодниците, които ми го откраднаха, и ги накарах да признаят всичко, казаха ми, че се отскубнало от тях и те открили, че следите му стигат до твоя дом. Показаха ми следи от стъпките му. Така че не хитрувай, свети отче, защото, ако не го дадеш веднага… Казвай, къде е момчето?
            — О, добри сър, навярно говорите за дрипавия царствен скитник, който нощува тук. Ако човек като вас се интересува от човек като него, знайте тогава, че го пратих по работа. Скоро ще се върне.
            — Колко скоро? Кога точно? Хайде, не ми губи времето… Не мога ли да го настигна? След колко време ще се завърне?
            — Не се безпокойте, скоро ще се върне.
            — Така да бъде. Ще се опитам да почакам. Но чакай!… Ти ли си го пратил по работа?… Ти? Това е вече лъжа… той не би отишъл. Би изскубал старческата ти брада, ако ти би си позволил такова нахалство към него. Лъжеш, приятелю, сигурно ме излъга! Той не би отишъл да свърши работа нито на тебе, нито на кой да е друг човек.
            — На човек няма да свърши работа, сигурно няма. Ала аз не съм човек.
            — Какво? А какъв си, за Бога?
            — Това е тайна… внимавай да не я издадеш. Архангел съм.
            От устата на Майлс Хендън се изтръгна едно не съвсем благочестиво възклицание, последвано от:
            — Това вече може да обясни услужливостта му! Много добре знаех, че той не би мръднал пръст да стори и най-малка услуга на простосмъртен, но, Господи, и крал дори трябва да се подчини, щом му заповядва архангел! Чакай… Какъв е този шум?
            През цялото време малкият крал ту настръхваше от ужас, ту тръпнеше от надежда, през цялото време напрягаше сили да охка колкото е възможно по-силно, за да бъде чут от Хендън, но всеки път съзнаваше с горчивина, че стоновете му не достигат или най-малкото не привличат вниманието на Хендън. Така че последните думи на служителя му бяха като животворен полъх от свежи поля, достигнал до умиращ! Той напрегна отново сили тъкмо когато отшелникът каза:
            — Шум ли? Чувам само вятъра.
            — Може да е и вятър. Да, сигурно е било вятър. Чувах го слабо през цялото… ето пак! Не е вятър! Странен звук! Ела да видим откъде иде!
            Кралят бе обзет от почти непоносима радост. Уморените му дробове направиха ново усилие — този път успешно — но стегнатите челюсти и овчата кожа му пречеха. И сърцето му се сви, когато чу думите на отшелника:
            — Отвън идва… от ей оня храсталак навярно. Ела, ще те заведа.
            Кралят чу как двамата излязоха, разговаряйки, чу как стъпките им заглъхнаха бързо… И остана сам в злокобната, гнетяща, ужасна тишина.
            Стори му се, че е минала цяла вечност, докато чу, че стъпките и гласовете се приближават отново… този път придружени от нов звук, както изглежда, от копита. След това се чу гласът на Хендън:
            — Няма да чакам повече. Не мога да чакам повече. Той се е загубил из тая гъста гора. В каква посока тръгна? По-бързо… покажи ми я.
            — Той… Но почакай, и аз ще дойда с тебе.
            — Добре… добре! Ти сякаш си по-добър, отколкото изглеждаш. Не предполагам да има друг архангел с такова добро сърце. Искаш ли да яздиш? Ако искаш, качи се на осела, който доведох за момчето си, ако искаш, размахвай светите си нозе на злополучното муле, което взех за себе си… и с което ме измамиха, защото не струва пукната пара.
            — Не, ти се качи на мулето, а пък осела си карай, аз се чувствам по-сигурно на собствените си нозе и затова ще ходя пеш.
            — Подръж ослето тогава, докато събера сили да се метна на мулето.
            Последваха ритници, плесници, тропот, бяг, придружени с гръмогласни ругатни и накрая с жестока реч към мулето, която като че преви упоритостта му, защото враждебните действия приключиха след нея.
            Вързаният крал чу с неизказана мъка как гласовете и стъпките се отдалечиха и заглъхнаха. Той изгуби всяка надежда, дълбоко отчаяние завладя сърцето му. „Единственият ми приятел бе измамен и прогонен, каза си той, отшелникът ще се върне и…“ Той изохка и се затръшка така яростно, че отхвърли овчата кожа.
            В същия миг чу, че вратата се отваря! Той се смръзна от страх… усещаше вече ножа до гърлото си. От ужас затвори очи, пак от ужас ги отвори отново… и видя пред себе си Джон Канти и Хюго!
            Би казал: „Слава Богу!“, ако устата му не беше вързана.
            След няколко мига нозете му бяха отвързани, похитителите го грабнаха за ръка и хукнаха с него през гората.


            Двадесет и втора глава
            Жертва на измяна

            Крал Фу-фу Първи заскита отново с бродягите, прицел на грубите им шеги и тъпи подигравки, а понякога — зад гърба на главатаря — жертва на дребнавата злоба на Канти и Хюго. Истинска омраза към него изпитваха само Канти и Хюго. От останалите някои го обичаха и всички се възхищаваха от смелостта и ума му. В продължение на два-три дни Хюго, на чиито грижи беше поверен, правеше скришом всичко възможно, за да го измъчва, а нощем, по време на обичайните оргии, забавляваше шайката, като го подлагаше на дребни унижения — всякога уж случайно. Два пъти го настъпи случайно, а кралят, както подобава на кралското му достойнство, високомерно се престори, че не е усетил, но когато Хюго се позабавлява трети път по същия начин, кралят го повали с една тояга на земята за най-голямо удоволствие на цялата пасмина. Пламнал от гняв и срам, Хюго грабна една сопа и се нахвърли разярен срещу малкия си противник. Около гладиаторите се образува веднага кръг, зрителите започнаха да се обзалагат и да насърчават противниците. Но нещастният Хюго нямаше никакъв успех. Неговите яростни, но несръчни чирашки движения мъчно можеха да се справят с една ръка, обучена от първите майстори в Европа по фехтовка с пръчка или сопа и по всички майсторства и тънкости на борба с рапира. Малкият крал посрещаше и отбиваше пъргаво, леко и точно непрестанния порой от удари, така че пъстрата тълпа от зрители подлудяваше от възторг, а когато опитното му око откриваше пробой и върху главата на Хюго се стоварваше някой светкавичен удар, наоколо им се разразяваше буря от ликувания и смехове. След петнадесет минути, победен, целият в синини, прицел на безмилостни подигравки, Хюго напусна полесражението, а невредимият герой бе грабнат и отнесен на ръце от радостната тълпа на почетното място до главатаря, където с големи церемонии го коронясаха за „крал на бойните петли“, като дотогавашната по-низша титла бе веднага отменена и шайката издаде заповед за изгонване на всеки, който би дръзнал да я спомене отсега нататък.
            Всички опити да накарат краля да помага на шайката бяха безуспешни. Той отказваше упорито да върши каквото и да е, нещо повече, винаги се опитваше да избяга. Още от първия ден след завръщането му успяха да го тикнат в една готварница, която никой не пазеше — той не само се върна оттам с празни ръце, но се опита да вдигне на крак обитателите на къщата. Изпратиха го да помага на калайджията, но той не само не му помагаше, ами без малко щеше да го набие с желязната пръчка, освен това Хюго и калайджията трябваше да се грижат само как да му попречат да избяга. Мълниите на кралския му гняв връхлитаха главата на всеки, който ограничаваше свободата му или се опитваше да му наложи някаква работа. Изпратиха го да проси под охраната на Хюго заедно с една дрипава жена с болно дете, но последиците не бяха никак насърчителни — той отказа да проси за жената или изобщо да има нещо общо с нея и детето й.
            Така минаха няколко дни. Мъките, умората, мръсотията, гадността и простащината на този скитнически живот ставаха постепенно все по-непоносими за пленника, който най-после си каза, че спасяването от ножа на отшелника е в най-добрия случай може би само едно временно забавяне на смъртта.
            Но нощем, насън всичко това биваше забравено, той се виждаше отново на престола си като всевластен господар. Това засилваше, разбира се, мъките му, когато се събудеше — така че всяка сутрин, откакто се бе върнал и до сбиването с Хюго, животът му се виждаше все по-горчив и непоносим.
            На утрото след сбиването Хюго стана изпълнен с мъст и зли намерения. Намислил бе два плана. Единият беше да засегне момчето по начин, който ще унизи жестоко гордостта и „въображаемото“ му кралско достойнство; ако не сполучи в това, вторият план беше да обвини краля в някакво престъпление и след това да го предаде в неумолимите лапи на закона.
            В изпълнение на първия план Хюго възнамеряваше да сложи „печат“ на краля, предполагайки съвсем правилно, че нищо не би го наранило по-дълбоко, а щом сложи „печата“, възнамеряваше с помощта на Канти да го принуди да показва крака си по друмищата и да проси. „Печат“ беше тарикатското име на изкуствено предизвикана рана. Приготвяха лапа от негасена вар, сапун и ръжда от вехто желязо, намазваха едно кожено парче и го завързваха здраво за крака. Тази лапа разяждаше бързо кожата и разраняваше месото, след това намазваха раната с кръв, която след засъхване придобиваше отвратителен тъмен цвят. После превързваха небрежно крака с мръсни парцали, като се стараеха да оставят отвратителната рана да се вижда и да буди състрадание у минувачите.*
            Хюго си осигури помощта на калайджията, когото кралят бе заплашил с желязото, тръгнаха с момчето уж за калайдисване и щом се отдалечиха от стана на шайката, го повалиха на земята, калайджията го улови здраво, за да не мърда, а Хюго върза лапата на крака му.
            Кралят беснееше и ревеше, като се заричаше, че ще обеси и двамата, щом вземе отново скиптъра си, но те го държаха здраво, надсмиваха се на безпомощното му мятане и се подиграваха със заплахите му. Това продължи, докато лапата започна да щипе, не след много щеше да свърши работа, ако не бе се случило непредвидено прекъсване. Обаче то се случи, защото тъкмо в това време „робът“, който бе държал реч против английските закони, се яви отнякъде и прекрати начинанието, като отвърза и захвърли превръзката с лапата.
            Кралят искаше да вземе тоягата от спасителя си и да постопли още на място гърбовете на двамата разбойници, но другият му каза да не вдига скандал сега, а да почака, докато се стъмни — когато се събере цялата шайка, не ще има опасност от външна намеса и пречка. Той доведе и тримата обратно в стана и разказа случката на главатаря, който го изслуша, размисли и реши, че няма да пращат вече краля да проси, защото е ясно, че той заслужава да върши нещо по-почтено и по-хубаво… Затова го повиши веднага от просяк в крадец.
            [* Из „Английските скитници“, Лондон, 1665 г. — Б.а.]
            Хюго се самозабрави от радост. Той се бе опитвал да накара краля да краде, но все без успех, сега вече нямаше да има такава неприятност, защото кралят не би посмял естествено да не изпълни една висша заповед направо от началството. Затова намисли едно отиване по кражба още в същия следобед с намерение да предаде краля на правосъдието, и то така ловко, че работата да изглежда не преднамерена, а съвсем случайна, защото „кралят на бойните петли“ беше вече любимец на всички и шайката може би нямаше да се отнесе много любезно с този свой член, който би извършил вероломството да го предаде на общия враг — правосъдието.
            Чудесно. Хюго хукна веднага с жертвата си към едно съседно село, повлякоха се полека ту из една, ту из друга улица, като единият дебнеше удобния случай да изпълни злобното си намерение, а другият дебнеше също така нетърпеливо случай да избяга и да се отърве веднъж завинаги от позорното пленничество.
            И двамата пропуснаха няколко сравнително удобни случая, защото бяха решили този път да не се изложат на неуспех, и никой не възнамеряваше да допусне пламенните му стремежи да го увлекат в някое несигурно приключение.
            Щастието проработи най-напред за Хюго. Наскоро към тях тръгна жена с голям вързоп в кошница. Очите на Хюго светнаха от злорадство, докато си мислеше: „Жив да не съм, ако не му стоваря тая работа на врата; ще го пипнат и тогава Господ да те пази, кралю на петлите!“ Той зачака внимателно — външно спокоен, но изгарящ от нетърпение — докато жената отмина; като видя, че е дошло време за действие, прошепна:
            — Почакай, докато се върна — и се втурна крадешком подир жената.
            Кралят се зарадва — сега вече ще може да избяга, ако Хюго се отдалечи достатъчно.
            Но не му се удаде случай. Хюго се промъкна до жената, грабна вързопа и изтича назад, като уви вързопа във вехто одеяло, което бе взел със себе си. Жената веднага се развика, усетила кражбата по това, че й бе олекнало на ръката. Без да спира, Хюго бутна вързопа в ръцете на краля с думите:
            — Тичай сега подир мене с вързопа и викай: „Дръжте крадеца!“, но гледай да ги отвлечеш в лъжлива посока!
            В следния миг Хюго сви зад ъгъла и хукна по една крива уличка… а след още миг-два се показа отново с невинно и равнодушно изражение и се спря зад едно дърво да наблюдава какво ще стане.
            Обиденият крал захвърли на земята вързопа, от който одеялото падна тъкмо когато жената пристигна, последвана от растяща тълпа; тя стисна китката на краля с едната си ръка, грабна с другата вързопа и обсипа с проклятия момчето, което се мъчеше безуспешно да се освободи.
            Хюго видя каквото му трябваше… Противникът му беше заловен и правосъдието щеше да се занимае с него… Затова се измъкна с победоносен смях и тръгна към стана, обмисляйки по пътя как по-хитро да представи случката пред главатаря.
            Кралят продължаваше да се бори със здравите ръце на жената и от време на време викаше ядосано:
            — Пусни ме, глупаво създание, не съм аз откраднал дрипите ти!
            Тълпата, заобиколила отвред краля, го заплашваше и ругаеше, един мургав ковач с кожена престилка и запретнати ръкави се опита да го улови, като каза, че ще го натупа здраво, та да му служи за урок, но тъкмо в тоя миг във въздуха блесна дълга сабя, която се стовари убедително с плоската си страна върху ръката на ковача, а в същото време тайнственият собственик на сабята заговори любезно:
            — Слушайте, добри хора, да се разберем човешки, без озлобление и лоши приказки. Този въпрос трябва да се разреши по закон, не с лични разправии. Пусни момчето, добра жено!
            Ковачът прецени с поглед облечения в броня воин, после си тръгна, като мърмореше и разтъркваше ръката си, жената пусна неохотно ръката на момчето, тълпата загледа враждебно непознатия, но благоразумно замълча. Кралят изтича до спасителя си с пламнали бузи и искрящи очи и извика:
            — Много се забави, но пак дойде навреме. Сър Майлс, насечи ми на късчета тая сган!


            Двадесет и трета глава
            Принцът е пак пленник

            Хендън се поусмихна, наведе се и прошепна на ухото на краля:
            — По-тихо, по-тихо, принце, не приказвайте много или по-добре никак не приказвайте. Имайте вяра в мене… всичко ще се нареди. — След това добави на себе си: „Сър Майлс! Ей богу, съвсем бях забравил, че съм рицар! Господи, чудно нещо, как не забравя своите странни и безумни хрумвания!… Титлата ми е глупава и празна, но все пак е нещо, че я заслужих, защото сигурно е по-голяма чест да си въображаем рицар в неговото въображаемо царство, отколкото да си жалък граф в някое от истинските кралства на земята.“
            Тълпата се раздвижи, за да стори път на един полицай, който се приближи и се приготви да сложи ръка на рамото на краля, когато Хендън каза:
            — По-полека, приятелю, отдръпни ръката си… той ще тръгне сам, обещавам ти. Тръгни напред, ние ще те последваме.
            Полицаят тръгна, последван от жената с вързопа, след тях тръгнаха Майлс и кралят, а най-назад тълпата. Кралят беше готов да се противи, но Хендън му каза тихо:
            — Размислете, сър… вашите закони са изцяло проявление на кралската ви власт, нима техният автор ще ги отрече, а след това ще иска от поданиците си дати зачитат? Изглежда, че един от тези закони е бил нарушен; когато кралят се завърне на престола си, лошо ли ще бъде да си спомни, че докато се е движил като частно лице, е потъпкал краля пред гражданина и не се е подчинил на кралската власт?
            — Прав си, не ми говори повече, ще видиш, че английският крал ще изтърпи като свой поданик всичко, което иска по закон да търпят поданиците му.
            Когато бе повикана да даде показания пред мировия съдия, жената се закле, че кражбата била извършена от арестуваното момче; никой не можеше да докаже противното, затова обвинението остана да тежи върху краля. Развързаха вързопа и когато се оказа, че той съдържа едно охранено прасенце, съдията като че се смути, а Хендън пребледня и изтръпна от уплаха — само кралят, закрилян от незнанието си, остана невъзмутим. Съдията помисли няколко минути сред зловеща тишина, после се обърна към жената:
            — Колко смяташ, че струва прасенцето?
            Жената направи реверанс и каза:
            — Три шилинга и осем пенса, Ваше благородие… Не мога да намаля нито пенс. Цената е определена честно.
            Съдията погледна неспокойно тълпата, после кимна на полицая и каза:
            — Публиката да излезе, после затвори вратата.
            Нареждането бе изпълнено. Останаха само двамата чиновници, обвиняемият, обвинителката и Майлс Хендън. Последният беше неподвижен и блед като мъртвец, едри капки студена пот лъщяха на челото и се стичаха по лицето му. Съдията се обърна отново към жената и каза съчувствено:
            — Това нещастно и непознаващо законите момче може да е било принудено да открадне от глад, защото времената са тежки за бедните. Погледни го — не изглежда лошо… но когато те притисне гладът… Знаеш ли, добра жено, че за кражба на вещ над тринадесет и половина пенса законът предвижда обесване?
            Малкият крал трепна, облещил отчаяно очи, но се овладя и не продума, обаче жената скочи разтреперана от страх и извика:
            — О, Господи, какво направих! Милостиви Боже, за нищо на света не искам да обесят горкото дете! Спасете ме от тази беда, Ваше благородие… Какво да правя, какво мога да направя?
            Съдията запази съдийското си самообладание и каза само:
            — Оценката може, разбира се, да се промени, докато не е записано още в протокола.
            — Запишете тогава, за бога, че прасенцето струва осем пенса, и нека небето благослови деня, в който спасих съвестта си от такъв ужасен грях!
            Майлс Хендън забрави от радост всяко приличие и смая, а в същото време възмути краля, като го прегърна и го притисна в обятията си. Жената се сбогува с благодарност и си тръгна с прасенцето, полицаят й отвори вратата и излезе заедно с нея в тясното преддверие. Съдията се залови да напише протокола. Винаги нащрек, Хендън си каза, че не ще бъде зле да узнае защо полицаят излезе заедно с жената, затова се вмъкна тихо в полутъмното преддверие и се ослуша. Ето какъв разговор чу:
            — Прасенцето е тлъсто и сигурно ще бъде вкусно, аз ще го купя от тебе, ето ти осем пенса.
            — Как не… осем пенса! Няма да я бъде. То ми струва три шилинга и осем пенса чисти пари от времето на довчерашния крал, покойния стар Хари. Киселици ще купиш за осем пенса!
            — Това ли е последната ти дума? Ти даде показания под клетва, ще рече, положила си лъжлива клетва, когато каза, че ти струва само осем пенса. Връщай се веднага с мене при Негово благородие да отговаряш за престъплението си… А момчето ще обесят.
            — Добре, добре, драги, стига приказки. Дай ми осем пенса и не раздрънквай работата.
            Жената си излезе разплакана, Хендън се промъкна обратно в заседателната стая, а след малко дойде и полицаят, след като бе скрил на удобно място спечеленото. Съдията писа още известно време, после държа на краля мъдра и любезна проповед, като го осъди на кратковременен затвор в общата тъмница, последван от публично бичуване. Смаяният крал зяпна и вероятно щеше да заповяда да отсекат веднага главата на добрия съдия, но зърна предупредителен знак от Хендън и успя да затвори отново уста, преди да бе изтървал нещо. Хендън го улови за ръка, поклони се на съдията и двамата тръгнаха след полицая към затвора. Щом излязоха на улицата, разгневеният владетел се спря, изтръгна ръката си и извика:
            — Да не си въобразяваш, глупчо, че ще вляза жив в обикновена тъмница?
            Хендън се наведе и му каза доста рязко:
            — Имаш ли вяра в мене? Мирувай и внимавай да не влошиш положението с опасни приказки. Каквото е рекъл Бог, ще стане, не можеш нито да го ускориш, нито да го измениш, затова чакай и бъди търпелив… Има време да ругаеш или да ликуваш, след като стане това, което е трябвало да стане.


            Двадесет и четвърта глава
            Бягството

            Късият зимен ден беше към края си. По улиците се мяркаха нарядко минувачи, които бързаха да свършат работата си и да се скрият у дома си от засилващия се вятър и мрак. Те не поглеждаха ни наляво, ни надясно, не обърнаха внимание на нашите приятели, не изглеждаше дори да са ги забелязали. Едуард Шести се питаше дали и друг път отиването на крал към затвора е било посрещано с такова странно безразличие. Полека-лека полицаят стигна до един безлюден пазарен площад и тръгна по него. Когато стигнаха до средата, Хендън сложи ръка на рамото му и каза тихо:
            — Почакай малко, добри сър, тук няма кой да ни чуе, а пък аз искам да ти кажа нещо.
            — Длъжността ми забранява, сър, не ме бави, моля ти се, защото се мръква.
            — Поспри се все пак, защото въпросът е важен за тебе. Обърни ни за малко гръб и се престори, че не виждаш, остави клетото момче да избяга.
            — На мене ли говориш така, сър! Арестувам те в…
            — Не бързай много. Внимавай да не направиш някоя глупост… — Той се приближи и прошепна до ухото на полицая: — Прасенцето, което купи за осем пенса, може да ти изяде главата, човече!
            Смаяният полицай отначало онемя, след това започна да ругае и да заплашва, но Хендън го изчака спокойно да се задъха от гняв, после каза:
            — Ти ми харесваш, приятелю, и нямам желание да ти напакостя. Забележи, че чух всичко… от край до край. И ще ти докажа.
            Той повтори дума по дума разговора между полицая и жената в преддверието и завърши:
            — Точно ли го предадох? И няма ли да мога да го предам точно пред съдията, ако се наложи?
            Полицаят онемя за миг от страх и мъка, после се съвзе и каза с принудена шеговитост:
            — Ето как една шега може да стане голям въпрос; аз подразних жената просто за развлечение.
            — И за развлечение ли й взе прасенцето?
            — Нищо подобно, добри сър — отговори остро полицаят, — казвам ти, че само се шегувах.
            — Започвам да ти вярвам — каза Хендън с объркваща смесица от насмешливост и полусериозност, но почакай за миг тук, докато изтичам да запитам Негово благородие… защото той е все пак човек, познаващ законите, шегите… и…
            Той тръгна, продължавайки да говори, полицаят се поколеба, засуети се, изруга веднъж-дваж и най-после извика:
            — Стой, стой, добри сър… Почакай малко, моля ти се… Съдията ли! Та той, човече, разбира от шега колкото мъртвец!… Ела да се разберем. Ей Богу, зле попаднах, както изглежда… и то само заради една невинна, необмислена шега. Аз имам семейство, жена ми и малките… Да се разберем, Ваше благородие, какво искате от мене?
            — Да ослепееш, да онемееш и да не мръднеш, докато може да се преброи бавно до сто хиляди… — каза Хендън с изражението на човек, който иска съвсем малка и напълно разумна услуга.
            — Това е гибел за мене! — каза отчаяно полицаят. — Ох, бъдете благоразумен, добри сър, погледнете работата от всички страни и вижте, че тя е само шега… явна и очевидна шега. А дори и да не я сметнем за шега, вината е толкова малка, че най-тежкото наказание ще бъде само укор и предупреждение от страна на съдията.
            Хендън отвърна с тържественост, която смрази въздуха наоколо:
            — Тази твоя шега има определено име в закона… знаеш ли го?
            — Не го зная! Възможно е да съм бил неблагоразумен. И през ум не ми е минавало, че може да има име… О, господи, мислех, че тази шега си е мое изобретение.
            — Да, а пък тя има име. Според закона това престъпление се нарича non compos mentis lex talionis sic transit gloria mundi*.
            [* Non compos mentis lex talionis sic transit gloria mundi (лат.) — без предумисъл закон за възмездие тъй отминава земната слава. — Б.пр.]
            — Ох, господи!
            — И наказанието е смърт!
            — Господи, помилуй мене, грешния!
            — Използвайки жестоката опасност, застрашаваща провинен, който се е намирал в твоя власт, ти си завладял вещ, струваща повече от тринадесет и половина пенса, като си дал съвсем незначителна сума за нея, а това е според закона съзнателна измама, престъпно укривателство, злоупотреба с власт ad hominem expurgatis in statu quo* и наказанието е смърт чрез обесване, без право на откупване, замяна на наказанието и църковно опрощение.
            [* Ad hominem expurgatis in statu quo (лат.) — погубване на човек при даденото положение. (Хендън се опитва да сплаши полицая със случайно хрумнали му латински изрази.) — Б.пр.]
            — Подкрепи ме, подкрепи ме, добри сър, краката ми изменят! Бъди милостив… спаси ме от тая гибел и аз ще се обърна гърбом да не виждам какво става.
            — Добре! Сега вече постъпваш мъдро и разумно. А ще върнеш ли прасенцето?
            — Ще го върна, наистина ще го върна… И няма да пипна друго дори ако сам Бог ми го прати с някой архангел. Тръгвай… ослепях заради тебе… нищо не виждам. Ще кажа, че си се вмъкнал и си грабнал насила затворника от ръцете ми. Вратата на затвора е стара и едва се държи… след полунощ ще я изкъртя сам.
            — Изкърти я, от това не ще последва зло за никого, съдията съжаляваше горкото момче и няма да заплаче или да набие ключаря, загдето го е оставил да избяга.


            Двадесет и пета глава
            Хендън Хол

            Щом се скриха от погледа на полицая, Хендън каза на краля да изтича до определено място извън града и да го чака, докато самият той отиде да се разплати в странноприемницата. След половин час двамата приятели яздеха весело жалките животинчета на Хендън. Пътуваха на изток. Кралят се чувстваше много добре, защото бе захвърлил дрипите си и се бе облякъл в дрехите, които Хендън му бе купил на вехто на Лондонския мост.
            Хендън искаше да запази момчето от преумора, смяташе, че тежко пътуване, нередовно хранене и недостатъчно спане ще се отразят зле на болния му мозък, а почивка, редовен живот и умерено движение непременно ще ускорят оздравяването; той копнееше да види оздравяло болното създание, да види малката главица освободена от болнавите видения, затова, вместо да се поддаде на нетърпението си да пътува денонощно към дома, от който беше толкова отдавна изгонен, реши да се движат с бавни преходи към него.
            Като пропътуваха десетина мили, стигнаха едно големичко село, където спряха да нощуват в хубава странноприемница. Възстановиха по-раншните си отношения: докато кралят вечеряше, Хендън стоеше зад стола и му прислужваше, когато дойде време за спане, го съблече, след това легна на пода пред вратата, завит в одеяло.
            На втория и третия ден продължиха да яздят все така бавно, като си разказваха с голямо удоволствие преживелиците след раздялата. Хендън разказа подробно къде скитал да търси краля, как архангелът го развеждал из цялата гора, за да го заблуди, и най-после, като разбрал, че не може да се отърве от него, го върнал пак в колибата. След това — каза Хендън — старецът влязъл в спалнята и излязъл оттам, залитайки, явно покрусен, казал, че очаквал момчето да се е върнало и да е легнало да си почива, а го нямало. Хендън чакал цял ден в колибата, но всякаква надежда за връщането на краля изчезнала и той тръгнал отново да го търси.
            — Старият sanctum sanctorum* наистина съжаляваше, че Ваше величество не се върна — каза Хендън. — По лицето му разбрах.
            [* Sanctum sanctorum (лат.) — светец на светците. — Б.пр.]
            — Не се съмнявам! — каза кралят… и разправи своите преживявания; тогава Хендън съжали, че не е убил архангела.
            През последните дни от пътуването Хендън беше много оживен. Не млъкваше. Разказваше за стария си баща, за брат си Артър, за много случки, които изтъкваха благородството и великодушието им, унесе се в спомени за любимата Едит и толкова се радваше, че може да каже няколко любезни братски приказки и за Хю. Много говори за предстоящата среща в Хендън Хол, как всички ще се изненадат, какъв изблик на благодарност и радост ще ги посрещне.
            Пътуваха през красива местност, осеяна с къщици и овощни градини, пътят минаваше през обширни пасбища в хълмиста местност, напомняща развълнувано море. Следобед блудният син се отклоняваше постоянно от пътя, за да види дали не ще зърне от някой хълм бащиния дом. Най-после го зърна и извика възбудено:
            — Ето селото, принце, а до него е Хендън Хол! Оттук можете да видите кулите му, онази горичка там е бащиният ми парк. Ах, сега ще видиш какво значи разкош и величие! Къща със седемдесет стаи… помисли си само!… С двадесет и седем души прислуга! Достойно жилище за хора като нас, нали? Да побързаме… нямам търпение вече.
            Колкото и да бързаха, когато стигнаха до селото, часът минаваше три. Докато препускаха през него, Хендън не млъкваше:
            — Ето черквата, обвита във все същия бръшлян… ни по-голям, ни по-малък… Ей там е странноприемницата, старият „Червен лъв“… а по-нататък е пазарището… Ето майското дърво, ето и помпата… Нищо не се е променило, нищо, освен хората — за десет години всеки се променя… Струва ми се, че познавам някои, но мене никой не ме познава.
            Той продължаваше да бъбри. Скоро стигнаха края на селото, след това поеха по една криволичеща тясна пътека с високи плетища от двете страни, препускаха около половин миля по нея и навлязоха в просторна цветна градина през внушителна врата с огромни каменни стълбове, по които бяха изваяни гербове. Величествен замък се издигаше пред тях!
            — Добре дошли в Хендън Хол, господарю! — извика Майлс. — Велик ден е днес! Баща ми, брат ми и лейди Едит ще бъдат така слисани от радост, че отначало ще виждат само мене и може би ще те посрещнат хладно! Но не им се сърди, много скоро всичко ще се промени, когато им кажа, че ти си мой питомец, когото безкрайно много обичам, те ще те прегърнат от любов към мене и ще ти отворят завинаги дома и сърцата си!
            В следния миг Хендън скочи от магарето пред величествената врата, помогна на краля да слезе, улови го за ръка и се втурна заедно с него в замъка. Само след няколко стъпки се озоваха в просторно помещение, Хендън влезе, от бързане настани не много почтително краля и изтича веднага към един младеж, който седеше пред писмена маса до камината, където пламтеше буен огън.
            — Прегърни ме, Хю — извика той, — и кажи, че се радваш, загдето се върнах! А след това повикай баща ни, защото бащиният дом не е бащин дом, докато не стисна ръката, не видя лицето и не чуя гласа му!
            След кратка изненада Хю се отдръпна и загледа мрачно неочаквания посетител — погледът му изразяваше отначало оскърбено достойнство, след това някаква скрита мисъл или намерение го накараха да възприеме израз на учудено любопитство, примесено с истинско или престорено съчувствие. Най-после той каза кратко:
            — Умът ти, изглежда, не е в ред, клети странниче, без съмнение трябва да си изтърпял много лишения и тежки удари от съдбата, така личи от изражението и дрехите ти. За кого ме смяташ?
            — За кого те смятам ли? А за кого, моля ти се, мога да те смятам, ако не за Хю Хендън? — отвърна рязко Майлс.
            Другият продължи все така меко:
            — А себе си за кого смяташ?
            — Няма какво да смятам! Или се преструваш, че не познаваш брат си Майлс Хендън?
            Израз на приятна изненада пробяга по лицето на Хю и той извика:
            — Не се ли шегуваш? Възможно ли е мъртвият да оживее? Слава богу, ако е така! Горкото загубено момче да ни бъде върнато след толкова тежки години! Това изглежда почти, невероятно щастие, то е наистина невероятно щастие… Моля ти се, имай милост, не се шегувай! Ела по-скоро на светло… да те разгледам по-добре!
            Той улови Майлс за ръка, завлече го до прозореца и го загледа жадно от глава до пети, като го обръщаше ту на една, ту на друга страна, въртеше се около него и се мъчеше да го разгледа от всички страни, а завърналият се блуден син, сияещ от радост, се усмихваше, смееше се, кимаше и повтаряше:
            — Карай, братко, карай, не бой се, няма да намериш черта, която да не издържи изпита. Обръщай ме и ме оглеждай колкото искаш, мили Хю… аз съм наистина брат ти Майлс, същият загубен Майлс, нали? Щастлив ден е днес… казах вече, че е щастлив ден! Подай ми ръка, подай ми бузата си… Господи, просто ще умра от радост!
            Той се готвеше да прегърне брат си, но Хю протегна ръка, за да го спре, после наведе тъжно глава и каза развълнувано:
            — Ах, дано милостивият Бог ми даде сили да понеса това разочарование!
            Смаяният Майлс онемя за миг, но скоро се опомни и извика:
            — Какво разочарование? Не съм ли брат ти?
            Хю поклати тъжно глава и каза:
            — Моля небето да беше така и други очи да намерят приликата, която моите не могат да открият. Уви, страхувам се, че писмото е казвало истината.
            — Кое писмо?
            — Което дойде преди шест-седем години от континента. То съобщаваше, че брат ми е загинал в бой.
            — Това е лъжа! Повикай баща ни… той ще ме познае.
            — Не мога да извикам мъртвец.
            — Мъртвец ли? — Гласът на Майлс замря, устните му затрепериха. — Баща ми мъртъв?… О, жестока вест! Радостта ми угасна наполовина. Моля ти се, повикай брат ми Артър… Той ще ме познае, ще ме познае и ще ме утеши.
            — И той е мъртъв.
            — Господи, смили се над мене, нещастния! Мъртви… и двамата мъртви… Достойните грабнати, а аз, недостойният, пощаден! Смили се над мене!… Няма да кажеш, че и лейди Едит е…
            — Мъртва ли? Не, тя е жива.
            — Тогава, слава Богу, мога още да се порадвам! По-скоро, братко, доведи я! Ако и тя каже, че не съм Майлс… но тя няма да каже такова нещо. Не, не, тя ще ме познае, глупак бях да допусна дори, че може да не ме познае. Доведи я… Доведи старите прислужници, и те ще ме познаят.
            — От тях останаха само петима… Питър, Холси, Бърнард, Дейвид и Маргарет.
            С тия думи Хю излезе. Майлс се замисли, после започна да се разхожда из стаята, като мърмореше:
            — Петимата най-големи негодници са преживели двадесет и двамата верни и честни… Странно наистина.
            Той продължи да се разхожда и да си мърмори, забравил напълно краля. Но кралят се обади тъжно, с искрено съчувствие, при все че думите му можеха да се изтълкуват и като насмешка:
            — Не се вълнувай от нещастието си, добри човече, и на други хора на тоя свят отричат самоличността и се присмиват на твърденията им. Не си сам.
            — Ах, господарю — извика Хендън, като се поизчерви, — не ме осъждай… Почакай малко и ще видиш. Аз не съм лъжец… Тя ще докаже, че е така, ще чуеш истината от най-прелестните уста в Англия. Аз да съм лъжец? Та аз зная този стар замък, портретите на прадедите си, всичко, което ни заобикаля, както дете знае стаята, в която е отраснало. Тук съм роден и отраснал, господарю, говоря истината, никога не бих те излъгал и ако никой друг не ми повярва, моля ти се, ти поне не се съмнявай… Не бих понесъл това.
            — Не се съмнявам в тебе — каза кралят с детинска откровеност и доверие.
            — От все сърце ти благодаря! — извика Хендън с пламенност, от която личеше колко е трогнат.
            А кралят добави със същата откровеност:
            — А ти съмняваш ли се в моите думи?
            Хендън бе обзет от виновно смущение и благодари Богу, че в същия миг Хю отвори вратата и го спаси от необходимостта да отговори.
            Красива, разкошно облечена лейди влезе след Хю, последвана от няколко прислужници в ливреи. Тя вървеше бавно, с наведена глава, вковала поглед в пода. Майлс Хендън изтича към нея и извика:
            — О, Едит, любима…
            Но Хю му даде знак да се отдалечи и се обърна към дамата:
            — Погледни го. Познаваш ли го?
            Когато чу гласа на Майлс, дамата трепна леко и страните й поруменяха; сега явно се разтрепери. В продължение на няколко тягостни минути тя не мръдна и не проговори, след това вдигна полека глава и втренчи в очите на Хендън смразения си, уплашен поглед, кръвта изчезна постепенно от лицето й, тя пребледня като мъртвец, после каза със също така мъртвешки глас:
            — Не го познавам!
            Обърна се с едва сдържано ридание и излезе със залитащи стъпки от стаята.
            Майлс Хендън се отпусна в един стол, като закри лице с ръцете си. След кратко мълчание брат му каза на прислужниците:
            — Видяхте го. Познавате ли го?
            Те поклатиха отрицателно глави, тогава господарят им каза:
            — Прислугата не ви познава, сър. Предполагам, че в случая има някакво недоразумение. Видяхте, че и жена ми не ви позна.
            — Жена ти? — Желязна преграда притисна ненадейно Хю до стената. — Ах, ти, вероломни робе, сега разбирам всичко! Ти си написал сам лъжливото писмо, за да обсебиш годеницата и имота ми! Хайде… махай се веднага, да не оскверня честната си войнишка ръка с убийството на такава жалка твар!
            Зачервен и почти задушен, Хю отстъпи до най-близкия стол и заповяда на прислугата да улови и върже разярения гост. Слугите се поколебаха, един се обади:
            — Той е въоръжен, сър Хю, а ние сме без оръжие.
            — Какво като е въоръжен! Колко души сте? Уловете го, заповядвам ви!
            Но Майлс ги предупреди да си помислят предварително и добави:
            — Вие ме познавате от едно време… Не съм се променил, елате, ако ви стиска!
            Това напомняне не насърчи много прислугата, всички останаха по местата си.
            — Вървете да вземете оръжието си, жалки страхливци, и застанете на пост пред вратите, докато изпратя някой да доведе стража — заповяда Хю. На прага се обърна и каза на Майлс: — Добре ще е да не влошаваш положението си с безполезни опити да избягаш.
            — Да избягам ли? Не се безпокой, ако това е единствената ти тревога. Защото Майлс Хендън е господар на Хендън Хол и на всичко в и около него. И ще си остане, където е… Не се съмнявай в това.


            Двадесет и шеста глава
            Прогоненият

            Кралят поседя няколко мига замислен, след това вдигна глава и каза:
            — Странно… много странно. Никак не мога да си го обясня.
            — Не, не е странно, господарю. Аз си го зная — това негово държане е съвсем естествено. Той си е по рождение разбойник.
            — О, не говоря за него, сър Майлс.
            — Наговорите за него ли? А за какво? Кое е странното?
            — Че не забелязват отсъствието на краля.
            — Какво? Чие отсъствие? Не ви разбирам.
            — Така ли? Нима не се учудваш и не ти се струва странно, че из страната не са пръснати прокламации с описанието ми и пратеници да ме търсят? Как може изчезването на държавния глава да не предизвика тревога и смущение? Как може да не се вълнуват от това, че съм изчезнал и не знаят къде съм?
            — Съвсем вярно, господарю, аз забравих. — Хендън въздъхна и си каза шепнешком: — Бедното дете, пак се унесе в трогателния си блян.
            — Но аз намислих как ще оправя и двама ни… Ще напиша писмо на три езика — на латински, гръцки и английски — а ти ще заминеш утре заран с него за Лондон. Ще го дадеш в ръцете на вуйчо ми, лорд Хертфорд; щом го види, той ще познае и ще разбере, че аз съм го писал. И ще изпрати да ме приберат.
            — Дали няма да е по-добре, господарю, да почакаме тук, докато аз докажа самоличността и правата си върху моите имения? Тогава ще мога много по-сигурно…
            — Мълчи! — прекъсна го повелително кралят. — Какво са твоите жалки имения и дребни интереси в сравнение с въпрос, засягащ благото на нацията и ненакърнимостта на кралската власт? — След това добави малко по-меко, като че съжаляваше за грубостта си: — Изпълнявай каквото ти казвам и не се бой, аз ще ти възстановя правата напълно… дори повече, отколкото очакваш. Винаги ще те помня и ще ти се отплатя.
            С тия думи взе перото и се залови да пише. Хендън го погледа някое време с любов, после си рече: „Ако не го виждах, бих казал, че наистина говори крал, не може да се отрече, че когато се разсърди, гърми и трещи като същински крал… Но откъде е научил да се държи така? Гледай го как самодоволно дращи неразбраните си заврънкулки, като си въобразява, че са латински и гръцки, и ако не измисля някой уместен предлог да го отклоня от намерението му, утре ще трябва да се престоря, че отивам да свърша безумното поръчение, което ми измисли.“
            В следния миг мисълта на сър Майлс се върна към неотдавнашната случка. Той се унесе дотолкова в размислите си, че когато кралят му подаде най-после писмото, го взе и го прибра почти несъзнателно в джоба си. „Колко странно се държа тя — казваше си Хендън. — Мисля, че ме позна, а мисля и че не ме позна. Ясно съзнавам и двете противоположни предположения, не мога нито да ги примиря, нито да отхвърля с доводи едното от тях, нито да го накарам да надделее над другото. Работата е просто така: тя сигурно позна лицето, фигурата, гласа ми, не е възможно да не ги познае, а все пак каза, че не ме познава. Думите й са достоверно доказателство, защото тя не може да излъже. Но чакай… струва ми се, че започвам да разбирам. Може би той й е повлиял… заповядал й е… принудил я е да излъже. Ето разрешението! Загадката е разгадана. Тя изглеждаше примряла от страх… Да, той я е принудил. Аз ще я потърся, ще я намеря; без него тя ще каже истината. Ще си припомни времето, когато бяхме деца и си играехме заедно, а това ще я трогне и тя няма да ме издаде и ще ми признае истината… Тя не е вероломна… винаги е била почтена и искрена. Обичаше ме някога… Това е гаранция, че няма да ме издаде. Човек не предава този, когото е обичал.“
            Той тръгна нетърпеливо към вратата; тъкмо когато я отваряше, лейди Едит влезе. Беше много бледа, но вървеше уверено, а държанието й беше изпълнено с грация и нежно достойнство. Лицето й беше все така тъжно.
            Майлс се втурна щастлив и самоуверен да я посрещне, но тя го спря с едва уловимо движение и той остана, където си беше. Тя седна, после покани и него да седне. По този начин му отне съвсем лесно чувството за някогашното другарство и го постави в положението на чужденец и гост. Изненадан и учуден от това неочаквано държане, той се запита за миг наистина ли е човекът, за когото се представя. Лейди Едит каза:
            — Сър, дойдох да ви предупредя да се пазите. Лудите може би не могат да бъдат разубедени, че се мамят, но сигурно могат да бъдат убедени да се предпазят от опасности. Струва ми се, че вашето бълнуване е за вас честна и почтена истина и затова не е осъдително… но не се бавете тук с него, защото тук то е опасно. — Тя погледна втренчено Майлс, после добави настойчиво: — Още по-опасно е, защото нашият загубен младеж би приличал наистина много на вас, ако беше жив.
            — За Бога, мадам, но аз съм същият този младеж!
            — Смятам, че вие наистина вярвате в това, сър. Не се съмнявам в искреността ви… само ви предупреждавам. Съпругът ми е господар на тази област, той има тук почти безгранична власт, хората благоденстват или мрат от глад според волята му. Ако не приличахте на човека, за когото се представяте, съпругът ми би ви оставил да се радвате спокойно на мечтата си, но вярвайте ми, аз го познавам добре и зная какво ще направи — той ще каже, че сте луд измамник, и всички ще повторят веднага думите му. — Тя погледна отново Майлс със същия настойчив поглед и добави: — Ако пък сте Майлс Хендън и както той, така и цялата област узнае това… внимавайте и преценете добре какво ви казвам… бихте се намирали в същата опасност, бихте се изложили на същото наказание; той ще отрече, че сте вие, ще ви предаде на властта и никой не ще се осмели да ви защити.
            — Напълно ви вярвам — каза огорчено Майлс. — Властникът, който може да накара един дългогодишен приятел да измени на приятеля си и да го забрави, ще бъде послушан, разбира се, от хора, зависими от него за насъщния си. Никакви съображения за вярност и чест няма да ги спрат.
            Лека руменина покри за миг бузите на лейди Едит и тя наведе поглед към пода, но гласът й не издаде никакво вълнение, когато продължи:
            — Предупредих ви, трябва да ви предупредя да си отидете оттук. Иначе този човек ще ви унищожи. Той е тиранин, който не знае що е милост. Аз, негова окаяна робиня, зная отлично това. Клетият Майлс, Артър, скъпият ми настойник сър Ричард се отърваха от него и почиват в мир… по-добре би било да сте при тях, отколкото в лапите на този нечестивец. Вашите твърдения са заплаха за неговата титла и владения, вие го нападате в собствения му дом… Загубен сте, ако останете. Вървете… не се колебайте. Ако нямате пари, моля ви се, вземете тази кесия и подкупете прислугата, за да ви пусне. Повярвайте ми, нещастнико, и бягайте, докато е възможно.
            Майлс отказа с ръка да вземе кесията, изправи се и застана пред лейди Едит:
            — Удостоете ме само с едно нещо — каза той. — Погледнете ме в очите, за да видя няма ли да трепнат. Така, отговорете ми сега. Майлс Хендън ли съм?
            — Не. Не ви познавам.
            — Закълнете се! Отговорът беше тих, но ясен:
            — Кълна се.
            — Ох, това е невероятно!
            — Бягайте! Защо губите ценно време? Бягайте и се спасете!
            В тоя миг в стаята нахълтаха представители на властта. Започна отчаяна борба, мнозинството скоро надви и Хендън бе извлечен навън. Извлякоха и краля, свързаха ги и ги откараха в затвора.


            Двадесет и седма глава
            В затвора

            Всички килии в затвора бяха препълнени, затова двамата приятели бяха оковани във вериги в една голяма зала, където държаха обикновено обвинените в незначителни простъпки. Не бяха сами, тук се намираха с оковани нозе и с белезници на ръцете двадесетина мъже и жени на различна възраст — безсрамна шумна тайфа. Кралят се оплакваше горчиво от страхотната обида, нанесена на кралското му достойнство, но Хендън беше мрачен и мълчалив. Беше съвършено смаян. Върнал се бе вкъщи като ликуващ блуден син, очаквайки всички да го посрещнат с радост, а вместо това му обърнаха гръб и го пратиха в затвора. Разликата между очакваното и действителността беше толкова голяма, че го слиса; той не можеше да реши тъжно ли е всичко това или смешно. Чувстваше се като човек, изтичал радостно навън да се порадва на дъгата и ненадейно поразен от гръм.
            Но обърканите му мъчителни мисли постепенно се успокоиха и подредиха. Съзнанието му се насочи към Едит. Той разгледа държането й, прецени го от всички страни, без да извлече някакво задоволително заключение. Позна ли го?… Или не го позна? Неразрешима загадка, която дълго го занимава, най-после той дойде до убеждението, че го бе познала, но не бе признала това от користни съображения. Искаше му се да обсипе името и с ругатни, обаче това име бе било толкова време свято за него, че не можеше да застави езика си да го оскверни.
            Загърнати в мръсни и изпокъсани затворнически одеяла, Хендън и кралят прекараха неспокойна нощ. Подкупеният ключар бе донесъл на някои затворници спиртни напитки — естествената последица беше пеене на неприлични песни, сбивания, крясъци и веселие. Най-после малко след полунощ един мъж нападна някаква жена и щеше без малко да я убие, като блъскаше главата й с белезниците си, ако ключарят не бе успял да я отърве. Той въдвори ред, като наби здраво мъжа с тоягата по главата и гърба… Веселбата стихна и всички, които не се смущаваха от охканията и стоновете на двамата ранени, можаха да заспят.
            През следващата седмица дните и нощите минаваха еднообразно, без никакви особени събития; пора, които Хендън си спомняше смътно, идваха денем да погледнат „измамника“, да го отрекат и оскърбят, нощем веселбите и виковете продължаваха неизменно и редовно. Все пак най-после настъпи неочаквана промяна. Ключарят въведе един стар човек и му каза:
            — Негодникът е в тази стая… поогледай се със старите си очи и виж дали ще го познаеш.
            Хендън вдигна поглед и за пръв път, откакто беше в затвора, изпита радост. „Това е Блейк Андрюс — каза си той, — който беше цял живот прислужник в семейството на баща ми… Честна душа, с правдиво сърце в гърдите. Така поне беше някога. Но сега никой не е останал верен, всички са лъжци. Този човек ще ме познае… и ще се отрече като всички останали.“
            Старецът огледа стаята, като се взираше поред във всяко лице, най-после каза:
            — Виждам само жалки негодници, само измет. Къде е оня?
            Ключарят се изсмя.
            — Ето — каза той, — огледай тоя едър скот и си кажи думата.
            Старецът се приближи, огледа дълго и внимателно Хендън, поклати глава и каза:
            — Та това не е Хендън… Нито е бил някога!
            — Правилно! Старите ти очи са още здрави. Ако бях на мястото на сър Хю, щях да дръпна тоя дрипльо и… — Ключарят се вдигна на пръсти към въображаемото бесило и захърка, като че го душат. Старецът каза възмутено:
            — Да благодари Богу, че няма да го сполети нещо по-лошо; ако биха натоварили мене да се разправя с тоя негодник, да не съм човек, ако не го изгоря жив!
            Ключарят се изсмя ехидно и каза:
            — Поразговори се с него, старче… Позволено е. Ще се позабавляваш.
            След това се заклатушка към стаичката си и изчезна. Старецът коленичи и прошепна:
            — Слава Богу, че се върна, господарю! Цели седем години мислех, че си умрял, а пък то — уви! — си жив. Познах те още щом те видях, и тежко беше да запазя самообладание, да се престоря, че виждам само дребни крадци и всякаква измет. Аз съм стар и беден, сър Майлс, но ако кажеш, ще ида да кажа истината, дори ако ме обесят за това.
            — Не — отвърна Хендън, — няма да казваш нищо. Себе си ще погубиш, а на мене едва ли ще помогнеш. Но благодаря ти, защото ти ми възвърна донякъде изгубената вяра в човешкия род.
            Старият прислужник беше много полезен на Хендън и на краля, защото идваше по няколко пъти на ден да „понаругае“ сър Майлс и винаги успяваше да донесе скришом по-хубавичко ядене за допълване на тъмничната дажба, носеше и новини. Хендън даваше по-хубавата храна на краля, без нея Негово величество едва ли би оцелял, защото не можеше да яде донасяната от ключаря тежка и проста храна. Андрюс трябваше да се задоволява с кратки посещения, за да не събуди подозрение, но всеки път успяваше да предаде доста новини, които съобщаваше съвсем тихо, само за Хендън, придружавайки ги с гръмки оскърбления, които трябваше да бъдат чути от всички наоколо.
            Така Хендън узна постепенно всичко станало в семейството. Артър умрял преди шест години. Тази загуба и липсата на каквато и да е вест за Хендън покосила здравето на бащата, той знаел, че ще умре, и искал да види Хю и Едит наредени, преди да напусне този свят, но Едит непрестанно молела да отложат брака, като се надявала, че Майлс ще се върне; когато най-после пристигнало писмо, че Майлс е умрял, сър Ричард загубил напълно сили, уверен, че краят му е съвсем близо, той и Хю настоявали за сключването на брака, Едит успяла да измоли още един месец, после втори и най-после трети, но накрая венчавката станала пред смъртния одър на сър Ричард. Бракът не излязъл щастлив. Разчуло се, че наскоро след сватбата младоженката намерила из книжата на мъжа си няколко откъса от черновки на съдбовното писмо и го обвинила, че е ускорил женитбата им — и смъртта на сър Ричард — с престъпна измама. Навред се говорело за жестокост към лейди Едит и прислугата; след смъртта на бащата сър Хю се отказал от всякакви преструвки и станал безмилостен господар към всички, които били зависими от него.
            Някои приказки на Андрюс бяха особено интересни за краля и той ги слушаше особено внимателно:
            — Разправят, че кралят е луд. Но, за бога, не казвайте никому, че съм споменал такова нещо, защото казват, че такива приказки се наказват със смърт.
            Негово величество погледна втренчено стареца и каза:
            — Кралят не е луд, добри човече… а пък ти ще сториш по-добре да се занимаваш със своите работи, вместо с такива размирнически брътвежи.
            — Какво иска да каже момчето? — запита Андрюс, изненадан от това рязко нападение тъкмо оттам, откъдето не очакваше. Хендън му смигна и той не разпитва повече, а продължи да разказва:
            — След ден-два, на шестнадесети този месец, ще погребват в Уиндзор покойния крал, а на двадесети ще коронясат в Уестминстър новия.
            — Мисля, че ще трябва най-напред да го намерят — промълви Негово величество, после добави уверено: — Но сигурно ще се погрижат за това… пък и аз ще се погрижа.
            — За Бога, та…
            Но старецът не можа да продължи — предупредителен знак от Хендън прекъсна въпроса му. Той подхвана нишката на предишния разговор:
            — Сър Хю отива на коронацията… и то е големи надежди. Убеден е, че ще се върне оттам пер, защото се радва на голямо благоволение от страна на регента.
            — Кой регент? — запита Негово величество.
            — Негова светлост херцог Съмърсет.
            — Кой херцог Съмърсет?
            — Господи, та има само един херцог Съмърсет… Граф Симор Хертфорд.
            — А откога е станал херцог и регент? — запита рязко кралят.
            — От последния ден на януари.
            — И кой, моля, го е въздигнал в тоя сан?
            — Той сам заедно с Великия съвет… и с помощта на краля.
            Негово величество подскочи.
            — Кралят ли? — извика той. — Кой крал, добри сър?
            — Как „кой крал“? Велики Боже, какво бълнува това момче? Не е мъчно да се отговори, защото имаме само един крал: Негово светлейшо величество крал Едуард Шести, Бог да го закриля! Да, добро и мило момченце е той, и все едно дали е луд, или не е… а казват, че здравето му всеки ден се подобрява… всички то възхваляват, благославят и молят Бога да му даде дълго царуване над Англия, защото започна много човечно, като подари живота на стария Норфолкски херцог, а сега решил да премахне най-жестокия закон, който измъчва и гнети народа.
            При тази вест Негово величество занемя от почуда и се унесе в такъв дълбок и тъжен размисъл, че не чу вече нищо от приказките на стареца. Той се питаше дали „момченцето“ е просячето, което бе оставил в собствените си дрехи в двореца. Това не изглеждаше възможно, защото неговото държане и приказки сигурно биха го издали, ако би му хрумнало да се представя за Уелски принц… В такъв случай щяха да го изгонят и да потърсят истинския принц. Дали придворните не са издигнали на негово място някой потомък на знатен род? Не, защото вуйчо му не би допуснал такова нещо… Той беше всемогъщ и би смазал, разбира се, подобен опит. Всички размисли на момчето бяха безполезни — колкото повече се мъчеше да разгадае тайната, толкова повече се объркваше, толкова повече го заболяваше глава и толкова по-зле спеше. Нетърпението му да отиде по-скоро в Лондон растеше ежечасно и затворът му стана съвсем непоносим.
            Старанието на Хендън да успокои краля беше безуспешно — нищо не можеше да го утеши, но две жени, оковани близо до тях, имаха по-голям успех. Техните кротки молитви го успокоиха и го направиха малко по-търпелив. Той им беше много благодарен, обикна ги и се радваше на нежното им и успокоително присъствие. Запита ги защо са в затвора, а когато му казаха, че са баптистки, се усмихна и каза:
            — Нима това е престъпление, за което трябва да се наказва със затвор? Жалко, че ще ви загубя скоро… Няма да ви държат дълго тук за такава дреболия.
            Те не отговориха, но изражението им го накара да се почувства неловко. И той продължи нетърпеливо:
            — Нищо не отговаряте… Бъдете добри и ми кажете… нали няма да има никакво друго наказание за вас? Кажете ми, моля ви се, че няма такава опасност.
            Те се опитаха да променят разговора, но той се бе вече уплашил и продължи:
            — Ще ви бичуват ли? Не, няма да бъдат толкова жестоки! Кажете, че няма. Няма, нали?
            Жените изглеждаха смутени и отчаяни, но не можеха да отбягнат отговора, затова едната каза със заглъхнал от вълнение глас:
            — Ох, ти разкъсваш сърцето ни, мила душице!… Бог ще ни помогне да изтърпим нашето…
            — Призна си! — прекъсна я кралят. — Ще ви бичуват значи тия жестокосърдечни негодници! Само не плачи, не мога да понасям плача ти. Не губи смелост… Аз ще заема навреме мястото си и ще те спася от това мъчение. Непременно ще те спася!
            Когато кралят се събуди на другата сутрин, жените вече ги нямаше.
            — Освободили са ги! — каза радостно той, после добави унило: — Но тежко на мене!… Защото те ми бяха утехата!
            И двете бяха заболи на дрехата му по едно парченце панделка за спомен. Той каза, че ще ги пази вечно и скоро ще потърси тези добри приятелки, за да ги вземе под своя закрила.
            В същия миг ключарят влезе с няколко свои помощници и заповяда да изведат затворниците в двора. Кралят се забрави от радост — такова щастие беше да види отново синьо небе и да подиша пак чист въздух. Той се сърдеше, и ядосваше, че стражата действа бавно, но най-после дойде и неговият ред, освободиха го от оковите и му заповядаха да тръгне заедно с Хендън подир другите затворници.
            Четвъртитият двор беше настлан с камъни и открит. Затворниците излязоха през зидана сводеста врата и се наредиха до стената. Пред тях беше опънато въже, пазеше ги стража. Утрото беше навъсено и студено, навалелият през нощта слаб сняг покриваше празния двор и засилваше общото мрачно настроение. Студен вятър подухваше от време на време и разнасяше снега ту на една, ту на друга страна.
            Насред двора стояха две жени, завързани за стълбове. Кралят позна веднага, че са неговите приятелки. Той изтръпна и си каза: „Уви, не са ги освободили, както си мислех. Как може такива създания да бъдат бичувани… и то в Англия! Да, какъв позор… Не в някаква езическа страна, а в християнска Англия! Ще ги бичуват, а пък аз, когото те утешаваха, с когото така мило се отнасяха, трябва да гледам как се върши това велико злодеяние; невероятно, наистина невероятно, че аз, собственик на цялата власт в това обширно кралство, съм безсилен да го защитя. Но да му мислят нечестивците, защото ще дойде ден, когато ще искам тежка разплата за тия дела. За всеки удар, нанесен сега, ще получат по сто тогава.“
            Разтвориха широка врата и тълпа граждани нахлу в двора. Струпаха се около двете жени, скривайки ги по тоя начин от погледа на краля. След това влезе свещеник, който също се изгуби сред тълпата. Кралят дочу разговор, съставен като че ли от въпроси и отговори, но не можа да разбере за какво става дума. Настъпи суетене, приготовления, стражата заснова между онази част от тълпата, която се намираше зад жените, а множеството постепенно се смълча.
            На тълпата бе заповядано да се отдръпне и кралят видя зрелище, което го смрази до мозъка на костите. Около двете жени бяха натрупани дървета, а един мъж бе коленичил да ги подпали!
            Жените наведоха глави и закриха лица с ръцете си, жълтите пламъци запълзяха нагоре между пращящите дървета, вятърът понесе спирали синкав дим, свещеникът вдигна ръце в молитва… В същия миг две девойки изтичаха с писъци през портата и се хвърлиха към жените на кладата. Стражата ги издърпа веднага, едната успяха да задържат, но другата се изтръгна, като викаше, че ще умре с майка си, и докато успеят да я спрат, тя обви с ръце шията й. Успяха да я изтръгнат отново с пламнала рокля. Двама-трима мъже я уловиха, откъснаха запаления край на роклята и го хвърлиха, а тя продължаваше да се бори, крещеше, че остава съвсем сама в света, и се молеше да я пуснат да умре с майка си. И двете момичета пищяха и се дърпаха да се отскубнат, но техните викове бяха заглушени внезапно от отчаяни сърцераздирателни писъци… Кралят отмести поглед от обезумелите момичета към кладата, после се обърна и долепи до стената посивялото си лице, без да погледне вече назад.
            „Това, което видях в този миг, каза си той, не ще се заличи никога от паметта ми… Всеки ден ще бъде пред очите ми, всяка нощ ще го сънувам, до последния си час. Защо, Господи, не съм сляп!“
            Хендън наблюдаваше краля и си каза със задоволство: „Побъркването му е минало, променил се е, станал е по-кротък. Ако се държеше по стария си навик, щеше да кресне на тия негодници, че е крал и да заповядва да пуснат жените на свобода. Лудостта му скоро ще мине, ще се забрави и той ще бъде пак с ума си. Дай Боже това време да настъпи по-скоро!“
            Същия ден бяха доведени да пренощуват разни затворници, които щяха да бъдат разпратени под стража из разни места в кралството да изтърпят наказания за извършените престъпления. Кралят се разговори с тях — той държеше още отначало да се подготвя за изпълнението на кралските си задължения, като разпитваше при всеки удобен случай затворниците, и сърцето му се сви от това, което му разказаха. Една от затворничките беше нещастна малоумна жена, откраднала един-два ярда плат от някакъв тъкач… за което щяха да я обесят. Друг мъж беше обвинен, че откраднал кон; той каза, че кражбата не могла да бъде доказана и затова сметнал, че се е отървал от въжето, но не… едва го освободили и пак го пипнали, защото убил елен в кралския парк — това вече било доказано и сега отивал на бесилка. Имаше и един чирак в търговски магазин, чиято участ особено много разстрои краля; младежът каза, че една вечер намерил един избягал сокол и го занесъл у дома си, като смятал, че има право да го стори, но съдът го обвинил, че е откраднал птицата, и го осъдил на смърт.
            Изпаднал в ярост от тия безчовечни решения, кралят каза на Хендън да избягат от затвора и да побързат към Уестминстър, за да може да заеме престола и да спаси живота на тия нещастници. „Горкото дете, помисли Хендън, тия тъжни разкази събудиха отново болестта му… Уви! Ако не беше тази нещастна случайност, то щеше скоро да се оправи.“
            Между затворниците имаше и един стар адвокат — строг и безстрашен мъж. Преди три години написал брошура против лорд-канцлера, когото обвинил в несправедливост, за това провинение бил наказан с отрязване на двете уши на позорния стълб, изгонване от адвокатското съсловие, глоба от 3000 лири и доживотен затвор. Неотдавна повторил провинението си, поради което го осъдили да изгуби каквото е останало от ушите му, да плати 5000 лири глоба, да бъде изгорен с нажежено желязо по двете бузи и да остане до края на живота си в затвора.
            — Това са почтени белези — каза той, като отметна назад посивелите си коси и показа останките от отрязаните уши.
            Очите на краля пламнаха от гняв.
            — Никой не ми вярва — каза той, — не ще ми повярваш и ти. Но няма значение… след един месец ти ще бъдеш свободен, нещо повече, законите, които са те опозорили и са срам за името на Англия, ще бъдат заличени от сборника на законите. Светът е погрешно устроен, кралете трябва да изтърпяват понякога собствените си закони и по този начин да се научат на милост.


            Двадесет и осма глава
            Самопожертване

            През това време затворът и бездействието бяха дотегнали предостатъчно на Майлс. Но дойде най-после ред за съденето му и той си каза с радост, че ще посрещне с удоволствие всяко решение, стига само да не го осъдят на затвор. Но грешеше. Той просто се разяри, като чу, че го наричат „непоправим негодник“ й го осъждат да стои два часа на позорния стълб за това си качество и защото нападнал господаря на Хендън Хол. Твърденията му, че е брат на тъжителя и е законен наследник на титлата и имението Хендън, бяха презрително отхвърлени като незаслужаващи дори разглеждане.
            Той беснееше и заплашваше по пътя към мястото на наказанието, но напразно; стражата го повлече грубо и дори му удари някоя и друга плесница за непочтително държане.
            Кралят не можа да се промъкне между гъмжащата наоколо сган, затова бе принуден да върви по-назад, далеко от своя добър приятел и служител. Без малко щяха да осъдят и самия крал на същото наказание, загдето се движи с такива нехранимайковци, но поради младостта му се задоволиха само с мъмрене и предупреждение. Когато тълпата най-после спря, той се разтича трескаво насам-натам по външния й край, търсейки място да се провре; най-после след много бавене и мъчнотии успя. Нещастният му оръженосец седеше на позорния стълб, посмешище и прицел на мръсната сган… седеше там телохранителят на английския крал. Едуард бе чул присъдата, но нямаше представа какво значи тя. Колкото по-ясно осъзнаваше новата обида, която му нанасяха, толкова, повече яростта му се засилваше, тя пламна неудържимо, когато в следния миг едно яйце прелетя във въздуха и се разби о бузата на Хендън при гръмогласния радостен смях на тълпата. Кралят изтича през открития площад, застана пред дежурния страж и изкрещя:
            — Позор! Този човек е мой служител… освободи го! Аз съм…
            — Ох, млъкни! — извика уплашено Хендън. — Ще се погубиш. Не му обръщай внимание, офицере, то е лудо!
            — Не се грижи, човече, аз и без това не му обръщам внимание, но ми се иска да му дам един урок. — Той се обърна към един от подчинените си и каза: — Завърти един-два камшика на тоя глупчо, да се научи как да се държи.
            — Половин дузина ще свършат по-добра работа — предложи сър Хю, който минаваше на кон, за да погледне какво става.
            Уловиха краля. Той не оказа никаква съпротива, толкова бе смаян от мисълта за чудовищното оскърбление, което възнамеряваха да нанесат на свещената му особа. Страниците на историята бяха вече осквернени веднъж с бичуването на един английски крал… Непоносимо беше да помисли, че тази позорна страница ще трябва да се повтори. Той беше в ръцете им напълно безпомощен — трябваше или да изтърпи наказанието, или да моли за пощада. Тежко положение, ще изтърпи камшика… за краля е позволено да стори това, но не и да се моли.
            В това време Майлс Хендън разреши мъчнотията.
            — Пуснете детето — каза той, — не виждате ли, безсърдечни кучета, колко е малко и слабо? Пуснете го… аз ще изтърпя бичуването вместо него.
            — Чудесна мисъл, може да ти се благодари за нея — каза сър Хю и лицето му засия от злорадство. — Пуснете малкия дрипльо и ударете дванадесет камшика на тоя приятел… дванадесет здрави камшика.
            Кралят се готвеше да възрази рязко, но сър Хю властно го прекъсна:
            — Говори и казвай каквото ти се иска… само помни, че за всяка твоя дума той ще получи по шест допълнителни удара.
            Свалиха Хендън от позорния стълб и оголиха гърба му; докато го удряха с бича, нещастният малък крал се обърна настрана и заплака съвсем не царствено. „Ох, честни и добри човече, казваше си той, никога не ще забравя твоята вярност. Няма да я забравя… но и те ще я помнят!“ — добави пламенно той. Колкото повече размишляваше, толкова по-ясно разбираше великодушната постъпка на Хендън и толкова по-голяма признателност изпитваше към него. Най-после си каза: „Който спасява владетеля си от нараняване и вероятна смърт — а това именно той стори за мене, — върши велико дело, но то е съвсем малко… то е нищо… по-малко от нищо дори… ако се сравни с постъпката на човека, спасил владетеля си от опозоряване!“
            Хендън не извика под тежките удари на бича, който понесе с войнишка твърдост. Това търпение заедно със самопожертването му за момчето спечели на Хендън уважението на събраната жалка и покварена сган, подигравките и освиркванията стихнаха и на площада се чуваше само плющенето на бича. Когато върнаха отново Хендън на позорния стълб, наоколо владееше тишина, напълно противоположна на оскърбителните крясъци, които се чуваха допреди миг. Кралят се приближи тихо до Хендън и му прошепна на ухото:
            — Кралете не могат да те прогласят за благородник, добри и велики човече, защото този, който е по-велик от тях, те е направил вече благородник, но кралят може да потвърди благородството ти пред хората. — Той взе бича от земята, докосна леко с него кървавените плещи на Хендън и прошепна: — Едуард английски те въздига в граф!
            Хендън бе трогнат. Очите му се напълниха със сълзи, но в същото време той си представи така ясно смешната страна на положението и обстановката, че едва успя да сдържи смеха си. Да бъде въздигнат неочаквано, гол и окървавен, от позорния стълб във висините и блясъка на графската титла, му се стори най-смешното нещо на света. „Сега вече, каза си той, съм чудесно нагласен! Призрачен рицар от царството на бляновете и сенките, станах призрачен граф… Замайващ полет за едно пречупено крило! Ако върви все така, най-после ще ме нагиздят като майско дърво с невероятни украси и привидни почести. Но колкото и да са празни, аз ще ги ценя от любов към този, който ги дарява. Тези жалки и смешни почести, получени, без да са искани, от една чиста ръка и правдива душа, са по-добри от истинските почести, купени с раболепие пред намусени и користни властници.“
            Сър Хю, от когото всички се бояха, пришпори коня си и живата стена се раздвои безгласно да му стори път, после пак така безгласно се събра. Никой не дръзна да каже дума в полза на осъдения, нито да го похвали, но самото прекъсване на оскърбленията беше достатъчен израз на почит. Един новодошъл, незапознат със станалото, се подигра на „измамника“ и се приготви да го замери с една умряла котка, но бе веднага повален и изритан без обяснение, след което отново настъпи дълбока тишина.


            Двадесет и девета глава
            Към Лондон

            След като изтърпя наказанието си на позорния стълб, Хендън бе освободен със заповед да напусне областта и никога вече да не се връща. Върнаха му сабята, както и ослицата и мулето. Той се качи на мулето и тръгна, последван от краля, а тълпата им даваше почтително път и се разпръсна едва когато те изчезнаха от погледа.
            Хендън потъна скоро в размишления. Тежки въпроси очакваха отговор. Какво щеше да прави сега? Къде ще отиде? Трябваше да намери могъща подкрепа, иначе се излагаше на опасност да загуби наследството си и да запази в замяна обвинението, че е измамник. Само че къде можеше да се надява на такава могъща подкрепа? Къде? Трънлив въпрос. Но постепенно намисли нещо, което сочеше известна възможност — извънредно слаба наистина, но все пак заслужаваща внимание, щом нямаше друга. Той си припомни думите на стария Андрюс за добротата на младия крал и застъпничеството му за онеправданите и нещастните. Защо да не опита да го види и да помоли за справедливост? Да, но как ще може такъв жалък бедняк да се яви пред владетеля? Както и да е… няма защо да обмисля тоя въпрос, ще го реши, когато му дойде времето. Той беше стар боец, свикнал да измисля всякакви хитрости — сигурно ще съумее да се справи и сега. Да, трябва да отиде в столицата. Може би сър Хъмфри Марлоу, някогашен приятел на баща му, ще му помогне… „Добрият стар сър Хъмфри, главен управител на кралската кухня; конюшня или нещо подобно…“ Майлс не можеше да си припомни какво точно. След като намисли как ще действа, унижението и унинието, обзели душата му, се разсеяха, той вдигна глава и се огледа. Учуди се, че са минали вече доста път — селото беше далеко зад тях. Кралят се клатушкаше с клюмнала глава подире му, и той бе потънал в планове и мисли. Загриженост и опасение помрачиха току-що появилата се веселост на Хендън. Дали момчето ще пожелае да се върне в града, където през краткия си живот бе търпяло само лоши обноски и тежка нищета? Този въпрос трябваше да се изясни, не можеше да бъде избегнат, затова Хендън дръпна поводите и извика:
            — Забравих да запитам къде отиваме. Какво ще заповядаш, господарю?
            — В Лондон.
            Безкрайно доволен, а заедно с това и изненадан от отговора, Хендън продължи да язди.
            Пътуването мина без някакво особено събитие. Но завърши с приключение. На 19 февруари към десет часа вечерта те стъпиха на Лондонския мост сред навалицата, която се боричкаше и ревеше, с осветени от факлите пиянски лица. В същия миг разложената глава на някакъв бивш херцог или друг благородник падна в краката им, като чукна Хендън по лакътя и подскочи между тичащите нозе. Толкова мимолетни и нетрайни са на тоя свят човешките дела!… Едва три седмици бяха минали от смъртта на покойния крал и само три дни, откакто беше в гроба, а украсите, които той избираше с толкова труд за величествения си мост измежду главите на своите най-видни поданици, вече се търкаляха по земята. Един гражданин се препъна о главата, чукна своята в гърба на стоящия пред него, който се обърна, събори първия попаднал пред ръката му и сам бе повален веднага от другаря на жертвата си. Времето беше извънредно подходящо за сбивания, защото утрешните тържества — когато щеше да стане коронацията — вече започваха и всички бяха пияни от алкохол и родолюбив възторг; след пет минути почти навсякъде се биеха, след десетина сбиванията се разпростряха на цял акър и се превърнаха в същински бунт. През това време Хендън и кралят се загубиха сред безредието и шума на ревящите човешки тълпи. Така ще ги оставим засега.


            Тридесета глава
            Успехите на Том

            Докато истинският крал скиташе из страната в жалките си дрипи, понякога окован във вериги и осмиван от скитници, понякога хвърлян в тъмница заедно с крадци и убийци, смятан от всички за малоумен и лъжец, лъжекралят Том Канти се радваше на съвсем друг живот.
            Когато го видяхме за последен път, кралската власт току-що му бе показала своята блестяща страна. Тази блестяща страна ставаше всеки ден все по-блестяща и много скоро се превърна в лъчезарна радост. Той престана да се страхува, опасенията му се изпариха и изчезнаха, стеснителността го напусна, отстъпвайки място на свободно и самоуверено държане. Той използваше с непрестанно растяща полза това, което учеше от момчето за бой.
            Ако му се искаше да играе или да разговаря, заповядваше да дойдат лейди Елизабет или лейди Джейн Грей и ги отпращаше безцеремонно, щом се наситеше на присъствието им. Не се смущаваше вече, когато тези високопоставени особи му целуваха ръка на раздяла.
            Вечер с удоволствие очакваше да го заведат тържествено да спи, а сутрин да го облекат със сложен и тържествен церемониал. Удоволствие и гордост беше да отива на обед, придружен от блестящо шествие офицери и придворни, дотолкова, че удвои свитата си — тя наброяваше вече сто души. Обичаше да слуша звука на тръбите из дългите коридори и зова на далечните гласове:
            — Път за краля!
            Свикна дори да седи с удоволствие на престола си при заседанията на кралския съвет, като си даваше вид, че не е просто говорител, повтарящ думите на регента. Обичаше да приема важни посланици с разкошни свити, да слуша любезните послания от прославени владетели, които го назоваваха „брате“. О, щастливецо Том Канти, някогашен обитател на Офъл Корт!
            Радваше се на великолепните си дрехи и си поръчваше нови; намери, че четиристотин души прислуга са много малко за величието му, и ги утрои. Ласкателствата на раболепните царедворци станаха сладостна музика за слуха му. Продължаваше да бъде добър и любезен, непоколебим и решителен защитник на всички угнетени и се бореше неуморно срещу несправедливите закони, но все пак понякога, когато се почувстваше оскърбен, отправяше към някой граф или дори херцог поглед, от който човек можеше да се разтрепери. Веднъж, когато царствената му „сестра“, мрачната и благочестива лейди Мери, се залови да го убеждава, че не е разумно да опрощава толкова много хора, които са заслужавали да бъдат пратени в тъмница, обесени или изгорени, и му припомни, че в тъмниците на покойния им августейши баща е имало понякога до шестдесет хиляди осъдени едновременно, а през несравнимото си царуване той бе предал на смърт седемдесет и две хиляди крадци и разбойници, момчето пламна от великодушно възмущение, заповяда й да си отиде в кабинета и да се помоли Богу да отнеме камъка от гърдите й, като го замени с човешко сърце.
            Страдаше ли понякога Том Канти от спомена за нещастния истински принц, който се бе отнесъл така мило с него и бе изтичал с такова усърдие да накаже нахалния войник пред вратите на двореца? Да, през първите си кралски дни и нощи много често се измъчваше от мисли за изчезналия принц и желаеше искрено той да се завърне и да си възстанови отново правата и блясъка, които му се падаха по рождение. Но времето минаваше, принцът не се връщаше, а мисълта на Том беше все повече и повече заета с новите му преживявания, така че изгубеният владетел изчезна постепенно от съзнанието му, а накрая, когато се промъкваше от време на време там, беше нежелан призрак, защото караше Том да се чувства виновен и засрамен.
            Нещастната майка и сестрите на Том бяха изчезнали по същия начин от паметта му. Отначало съжаляваше и скърбеше за тях, копнееше да ги види отново, но по-късно мисълта, че могат някой ден да се явят дрипави и мръсни, да го изложат с целувките си, да го смъкнат от престола и да го завлекат отново в нищета, унижение и бордеи, го караше да изтръпва. Най-после те почти напълно престанаха да смущават мислите му. Той беше доволен, почти радостен от това, защото, щом тъжните им обвиняващи лица изникваха пред него, се чувстваше по-жалък от червей.
            Към полунощ на 19 февруари Том Канти заспа щастлив в разкошното легло в двореца, пазен от своите верни васали, заобиколен от кралски блясък, защото на утрото щеше да се състои тържествената му коронация за крал на Англия. А в същото време Едуард, истинският крал, гладен, жаден, мръсен, изтощен от пътуване, изпокъсан и раздърпан поради нощните безредици и сбивания, се промъкваше из множеството, наблюдаваше любопитно хората, които влизаха и излизаха от Уестминстърското абатство и работеха усърдно като мравки, за да довършат последните приготовления за кралската коронация.


            Тридесет и първа глава
            Шествието на „Припознаването“

            На другата сутрин, когато Том Канти се събуди, във въздуха се носеше отвред глух тътнеж. За него това беше музика, защото означаваше, че целият английски народ бе излязъл да приветства верноподано великия ден.
            Том се видя отново главно действащо лице във великолепно шествие по Темза, защото по стар обичай „шествието на припознаването“ през Лондон започваше от Тауър и той трябваше да отиде там.
            Когато пристигна, стените на почтената старинна крепост изглеждаха неочаквано пропукани на хиляди места и от всеки пробив бликаше огнен език и бял дим, последвани от оглушителен взрив, който заглушаваше виковете на множеството и разтърсваше земята, огнените езици, димът и гърмежите се повтаряха с чудна скорост, така че след няколко мига старата кула изчезна в необозримата мъгла на собствения си дим до самия връх на високата куличка, наричана Уайт Тауър — тя се издигаше със знамената си над гъстия пласт дим като планински връх над разкъсани облаци.
            Великолепно облечен Том Канти яздеше прекрасен жребец с разкошно покривало, което стигаше до земята, „вуйчо“ му, регентът лорд Съмърсет, яздеше на също такъв кон зад него, от двете им страни яздеха в редица по един кралски гвардейци в блестящи брони, след регента се нижеше безкрайно шествие от разкошно облечени благородници, следвани от своите васали, подир тях идеха лорд-мерът на Лондон и общинските стареи в алени кадифени тоги със златни верижки през гърдите, а подир тях — управниците и членовете на всички лондонски гилдии в разкошно облекло, с живописните хоругви на различните общини. Все в шествието, като нарочна почетна гвардия, вървеше древната почетна артилерийска рота — една тривековна военна единица, която единствена се радваше (както се радва и до днес) на предимството да е независима от парламента. Зрелището беше величествено, посрещнато отвред с овации от струпаните по пътя граждани. „Когато влезе в града — казва летописецът, — кралят бе посрещнат от народа с молитви, приветствия, викове и ласкави слова, с всичко, което е израз на искрена любов на поданици към господаря им, а кралят, отправяйки радостен поглед към тези, които бяха далеко от него, и приветствайки с ласкава дума близкостоящите, приемаше добрите чувства на народа си със същата радост, с която поданиците му ги изразяваха. Той благодареше на всички, които му изказваха благопожеланията си. На тия, които викаха: «Бог да пази Негово величество!», той отвръщаше: «Бог да пази всички ви!» и добавяше, че «им благодари от все сърце». Милостивите и ласкави отговори и държане на краля изпълниха с неописуем възторг народа.“
            На улица „Фенчърн“ едно „прекрасно дете в разкошни дрехи“ чакаше на естрада да посрещне Негово величество в града. Последните стихове на приветствието му гласяха:

            „Добре дошъл, кралю велик, при нас.
            Добре дошъл, повтаряме с любов.
            И молим Бога с ясен крепък глас
            да те закриля и вовеки веков!“

            Народът поде и повтори с възторг думите на детето. Том Канти погледна развълнуваното море от радостни лица и сърцето му преля от ликуващо вълнение, той почувства, че едничкото нещо, за което си струва да живееш, е да си крал и кумир на своя народ. След малко зърна в далечината двама свои дрипави другари от Офъл Корт — единият беше някогашният пръв адмирал в мнимия му двор, другият — първият камерхер — и гордостта му бликна още по-силно. Ах, да можеха да го познаят сега! Какво неизразимо щастие би било, ако можеха да го познаят й да разберат, че някогашният осмиван мним крал на бордеите и слепите улички е станал истински крал, комуто прислужват смирено знаменити херцози и принцове, в чиито нозе е целият английски народ! Но той трябваше да не се издава и да заглуши това свое желание, защото такова познаване можеше да му струва по-скъпо от радостта, която щеше да му достави; затова той отвърна глава, като остави двете мръсни момчета да продължават да викат и да го приветстват, без да подозират за кого е това неспирно ликуване.
            От време на време се разнасяше вик:
            — Дарение! Дарение!
            Том отговаряше, като хвърляше с пълни шепи съвсем нови монети, които множеството ловеше.
            „При горния край на улица «Грейсчърч» — казва летописецът, — пред герба е орелът, градът бе издигнал великолепна арка, под която имаше естрада, заемаща цялата ширина на улицата. Една историческа картина представляваше най-близките прадеди на краля. Листата на огромна бяла роза образуваха изкусни гирлянди около седналата Елизабет Йоркска, до нея се подаваше из голяма алена роза крал Хенри VII — кралската двойка бе сплела ръце, на които ясно личаха венчалните пръстени. От бялата и алената роза се извисяваше стъбло, което стигаше до втори план, зает от Хенри VII, подаващ се от една алено бяла роза, а до него образът на Джейн Симор, майката на новия крал. От тази двойка се издигаше един клон към третия план, където се виждаше образът на самия Едуард VI, седнал на кралския престол — цялата картина беше оградена с гирлянди от алени и бели рози.“
            Това необикновено, ярко зрелище така възбуди възхитената тълпа, че възгласите й напълно заглушиха гласчето на детето, натоварено да обясни с хвалебствени стихове картината. Но Том Канти не съжаляваше, защото този верноподанически рев беше за него музика, по-сладка от всяка поезия. Накъдето и да обърнеше той щастливото си младежко лице, хората виждаха приликата между него и изобразеното на картината и избухваха в нова буря от възторзи.
            Величественото шествие вървеше, без да спира, минаваше под редуващи се триумфални арки, покрай смайващи символични картини, всяка от които представляваше и възвеличаваше някоя добродетел, дарба или заслуга на малкия крал. Из целия Чипсайд от всяка стряха и прозорец се развяваха знамена и хоругви, най-скъпи килими, сукна и златотъкани платове закриваха стените на къщите… като показ за богатството им — великолепието на този площад се повтаряше из всички други улици, а някъде беше дори надминато.
            — И всички тези чудеса са за мене… за мене! — мълвеше Том Канти.
            Страните на мнимия крал бяха поруменели от възбуда, очите му блестяха, той плуваше в замайваща радост. В този миг, тъкмо когато вдигаше ръка да хвърли нова шепа монети, той зърна едно бледо, смаяно лице, което се подаваше от втората редица в тълпата и го гледаше втренчено. Страшна мъка прониза Том, той позна майка си! И вдигна веднага ръка с дланта навън… някогашното неволно движение, породено от забравена случка и превърнато в неизменен навик. В следния миг, жената се провря между тълпата и охраната и стигна до него. Тя прегърна крака му, покри го с целувки, развика се: „Чедо, мило!“ — вдигнала към него лице, преобразено от радост и любов. В същия миг един офицер от кралската гвардия я сграбчи и я захвърли с ругатни там, откъдето бе дошла.
            — Не те познавам, жено! — промълви в същото време Том Канти, но сърцето му се сви, като видя как се отнесоха с нея, а когато се обърна да го зърне за последен път, преди да потъне в тълпата, тя изглеждаше толкова огорчена и съкрушена, че той бе обзет от срам, който превърна в пепел гордостта му и откраднатото кралско достойнство. Величието и великолепието рухнаха изведнъж и се свлякоха като гнили дрипи от него.
            Шествието продължи да се движи напред и все напред сред растящо великолепие и бурен възторг, но те не съществуваха вече за Том Канти. Той не виждаше и не чуваше нищо. Кралската власт бе загубила своята прелест и сладост, блясъкът й се бе превърнал в укор. Сърцето му бе разкъсвано от угризения. И той си каза:
            — Дано Бог ме отърве от това робство!
            Той се върна неволно към изразите от първите дни на своето принудително пребиваване в двореца.
            Блестящото шествие продължаваше да се вие като огромна лъскава змия по кривите улички на странния старинен град, сред нестихващите възгласи на тълпата, но кралят продължаваше да язди с наведена глава и унесен поглед, виждайки само огорченото лице на майка си.
            — Дарение! Дарение! Кралят не чуваше нищо.
            — Да живее Едуард Английски! — Земята се тресеше от тоя вик, но кралят не отговаряше вече. Той го чуваше като далечен морски тътен, заглушен от по-близък глас в собствените му гърди, гласа на обвиняващата го съвест, който повтаряше непрестанно срамните слова: „Не те познавам, жено!“
            Те отекваха в душата на Том като погребален звън в сърцето на приятел, комуто припомнят скритите вероломства, извършени от него към покойния му събрат.
            Ново великолепие се разкриваше при всеки завой, нови чудеса се появяваха, нови топове загърмяваха, нови възторжени викове се изтръгваха от гърлата на очакващите тълпи, но кралят като че не забелязваше нищо, заслушан само в укорния глас, който стенеше в безутешното му сърце.
            Радостта по лицата на множеството постепенно се помрачи от лека загриженост и тревога, ликуването сякаш поотслабна. Регентът забеляза веднага всичко това, разбра веднага и причината. Той пришпори коня си, за да се изравни с краля, поклони се ниско със свалена шапка и каза:
            — Сега не е време за размисъл, господарю. Народът вижда наведената ти глава, помраченото ти изражение и смята това за лошо знамение. Позволи ми един съвет: нека слънцето на кралската власт огрее тези зловещи мъгли и ги разпръсне. Вдигни глава и се усмихни на народа.
            С тези думи херцогът пръсна шепа пари наляво и надясно и се върна на предишното си място. Мнимият крал изпълни машинално съвета. Усмивката му беше унила, но много малко погледи бяха достатъчно наблизо или достатъчно зорки да забележат това. Той се покланяше все така мило и изящно на своя народ, даренията му бяха все така царствено щедри, тревогата на народа изчезна и възторжените приветствия избухнаха оглушително както преди.
            Все пак, малко преди да приключи шествието, херцогът трябваше да се изравни отново с краля и да му прошепне с укор:
            — Велики господарю! Прогони това злокобно настроение, очите на цял народ са приковани в тебе! — После добави с гневна досада: — Бог да убие побърканата просякиня! Тя смути Ваше величество.
            Великолепно нагизденото дете обърна към херцога потъмнелия си поглед и каза беззвучно:
            — Тя беше майка ми!
            — Господи! — простена регентът, докато се отдръпваше назад към мястото си. — Лошото знамение се сбъдва. Кралят пак се побърка!


            Тридесет и втора глава
            Коронацията

            Да се върнем няколко часа назад и да заемем място в Уестминстърското абатство в четири часа сутринта в паметния ден на коронацията. Няма да сме сами, защото макар да е още нощ, осветените с факли галерии вече се пълнят с хора, които са предоволни, че могат да седят безшумно и да чакат седем-осем часа, докато дойде време да видят това, което не се надяват да видят втори път в живота си — една кралска коронация. Да, Лондон и Уестминстър са на крак още преди първите оръдейни салюти в три часа, когато богатите граждани без благороднически титли, откупили място в галериите на абатството, започнаха да се трупат пред отредените за тях входове.
            Часовете минаваха твърде бавно. Всякакво движение беше вече прекратено, защото галериите бяха отдавна претъпкани. Можем вече да седнем, да гледаме и да размишляваме на воля. В полумрака на катедралата можем да зърнем тук-там някой кът от препълнени с хора галерии и балкони; други галерии и балкони са закрити от стълбове и сводове. Пред нас е цялото северно крило на църквата — още празно, очакващо привилегированите граждани на Англия. Виждаме и широката, покрита с богати тъкани естрада, където е поставен тронът. Той е по средата, на площадка с четири стъпала. За седалище на трона е поставен груб плосък камък, на който са сядали при коронацията си много поколения шотландски крале — осветен от традицията, той бе удостоен да служи за същата цел и на английските крале. Както тронът, така и подножието му бяха покрити със златотъкана материя.
            Пълна тишина, факлите мигат сънливо, времето се влачи едва-едва. Най-после се зазорява, факлите са изгасени, мека светлина изпълва постепенно просторния храм. Всички очертания на величествената сграда се разкриват, все още леки и неясни, защото слънцето е забулено в облак.
            В седем часа настъпва първото нарушаване на сънливото еднообразие: в този миг в северното крило влиза първата благородна лейди, облечена блестящо като Соломон; един придворен в коприна и кадифе я отвежда до мястото й, а втори носи дългия й шлейф и когато дамата сяда, го подрежда в нозете й. След това наглася столчето за краката й, където му е посочила, а коронката й там, откъдето ще й бъде най-удобно да я вземе, когато дойде време за едновременната коронация на всички благородници.
            Благородните лейди влизат в блестящия поток, облечени в коприна придворни сноват и блестят навред, за да ги настанят удобно. Храмът се изпълва с движение, вълнение, живот и пъстри багри. След малко настъпва отново тишина, всички знатни лейди са по местата си, огромна човешка оранжерия, блестяща и разноцветна, светнала от елмази като Млечния път. Всички възрасти са представени тук: мургави, набръчкани, белокоси вдовстващи лейди, които могат да се върнат далеко назад в потока на времето, да си спомнят коронацията на Ричард III и бурните дни на ония отдавна забравени времена, красиви жени на средна възраст, нежни и изящни млади дами, прелестни, мили девойки със светнали очи и свежи лица, който ще сложат може би със стеснение своите украсени със скъпоценни камъни коронки, когато настъпи великият час, защото събитието ще е съвсем ново за тях и вълнението може да ги смути. Но това може и да не се случи, защото прическата на всички дами тук е нагласена така, че коронките да се поставят леко и сполучливо по местата им, щом се даде знак.
            Виждаме блестящите плътни редици от знатни лейди, богато обсипани е елмази, виждаме вълшебна гледка… Но скоро ще бъдем наистина смаяни. Към девет часа облаците се пръскат внезапно, един слънчев лъч прониква в меката полусянка, плъзга се бавно между редиците на благородните лейди и всяка докосната редица пламва с ослепителния блясък на разноцветни огньове, а ние изтръпваме до мозъка на костите си от изненада пред това прекрасно зрелище. След малко нарочен пратеник от някакъв далечен източен край, влязъл заедно с другите чужди посланици, пресича този слънчев лъч и ние го гледаме задъхани — такъв властен блясък се излъчва, блести и трепти около него, защото той е обсипан от глава до пети със скъпоценни камъни и най-лекото му движение пръска наоколо порой блестящи искри.
            Времето минаваше — един, два, два и половина часът, след това глухият тътнеж на артилерията възвести, че кралят и главното шествие най-после са пристигнали, и чакащото множество се зарадва. Всички знаеха, че ще има ново чакане, защото трябва да облекат и приготвят краля за тържествената церемония, но това чакане щеше да бъде приятно оживено от влизането на лордовете на кралството в тържествени тоги. Отвеждаха ги церемониално по местата им и поставяха до всеки короната му; множеството в галериите наблюдаваше с любопитство, защото мнозина виждаха за пръв път тези херцози, графове и барони, чиито имена изпълваха историята от пет века насам. Когато най-после всички насядаха, гледката от галериите и всички по-удобни места напълно заслужаваше да се види и запомни.
            Заобиколени от помощниците си, висшите духовници в тържествени одежди и корони заеха местата си на площадката, след тях дойдоха регентът и другите висши придворни, а най-после и отряд гвардейци в брони.
            Настана напрегната тишина, след това по даден знак гръмна тържествен химн и Том Канти в дълга златотъкана мантия се появи пред входа и се качи на естрадата. Всички станаха и церемонията на припознаването започна.
            Из абатството се разнесоха мощните вълни на божествен химн и Том Канти бе отведен сред тези приветствия към кралския трон. Старинните обреди продължаваха със своята замайваща тържественост, а присъстващите гледаха, притаили дъх, но колкото повече церемонията приближаваше към края си, толкова повече Том Канти пребледняваше и все по-тежка мъка и униние угнетяваха съзнанието и измъчваното му от угризения сърце.
            Стигнаха най-после до последния обред. Кентърбърийският архиепископ взе от възглавничката английската корона, и я вдигна над главата на разтреперания мним крал. Лъчезарно сияние заля в същия миг просторния храм, защото всички благородници вдигнаха едновременно своите корони, сложиха ги на главите си и зачакаха.
            Дълбока тишина настъпи в абатството. В този тържествен миг невероятен призрак, когото никой от прехласнатото множество не бе забелязал до внезапната му поява, се промъкна на сцената и тръгна в просторната централна част на храма. Беше гологлаво момче в изпокъсани обуща и също така изпокъсано, грубо, плебейско облекло. То вдигна ръка с тържественост, съвсем неподходяща за мръсната му жалка външност, и предупреди:
            — Забранявам да се сложи английската корона на тази измамническа глава. Кралят съм аз!
            Няколко ръце се протегнаха възмутено към момчето, но Том Канти пристъпи бързо в кралската си мантия и извика звънливо:
            — Пуснете го и се отдръпнете! Наистина той е кралят!
            Всички присъстващи бяха обзети от смайване и уплаха, понадигнаха се от местата си и започнаха да се споглеждат и да гледат главните действащи лица на сцената, сякаш се питаха будни ли са, или сънуват. Регентът беше слисан като всички останали, но бързо се съвзе и извика властно:
            — Не обръщайте внимание на Негово величество, болестта му го обзе отново… уловете скитника!
            Щяха да изпълнят заповедта му, но мнимият крал тупна с крак и изкрещя:
            — Под страх от смъртно наказание не го докосвайте! Той е кралят!
            Ръцете се отдръпнаха, всички се сковаха по местата си, никой не мръдваше, никой не проговаряше, никой не знаеше всъщност какво да стори и какво да каже при такова странно и неочаквано положение. Докато всички се чудеха какво да мислят и как да постъпят, момчето пристъпи още по-напред с царствено държане и самоуверено изражение — то изобщо не бе се спирало — и докато обърканите мисли на придворните се лутаха безпомощно, се качи на естрадата, а мнимият крал изтича радостно да го посрещне, коленичи пред него и каза:
            — О, господарю, позволи на бедния Том Канти пръв да ти се закълне във вярност и да каже: „Сложи короната си и поеми отново кралската си власт!“
            Регентът загледа строго лицето на новодошлия, но строгостта му изчезна веднага, заместена от учудване и изненада. Същото стана и с останалите висши сановници. Те се спогледаха и отстъпиха крачка назад в общ несъзнателен подтик. Всички имаха една и съща мисъл: „Каква странна прилика!“
            Регентът се позамисли смутен, след това каза със сериозна почтителност:
            — Ако позволите, сър, желая да задам някои въпроси, които…
            — Ще ви отговоря, милорд.
            Херцогът му зададе доста много въпроси за двора, за покойния крал, принца и принцесите — момчето отговаряше правилно, без да се колебае. То описа тържествените дворцови зали, покоите на покойния крал и тези на Уелския принц.
            Всичко това беше странно и необяснимо: да, необяснимо — така казаха всички, които го чуха. Вятърът щеше да задуха в друга посока и надеждите на Том се съживиха, но регентът поклати изведнъж глава и каза:
            — Това е наистина поразително… но същото нещо може да стори и нашият господар, кралят.
            Тези думи огорчиха Том Канти, който усети как надеждите му се изплъзват под нозете му.
            — Това още не е доказателство — добави регентът.
            Вятърът се променяше отново, и то много бързо, само че в нежелана посока, като оставяше бедния Том Канти на трона, а другия изхвърляше на улицата. Регентът продължаваше да размисля… клатеше глава… Не можеше да се отърве от мисълта, че е гибелно за държавата и за всички да оставя тази съдбоносна загадка неразрешена — тя може да раздели нацията и да подкопае престола. Той се обърна и каза:
            — Сър Томас, арестувай този… Не, почакай! — Лицето му светна и той се обърна към дрипавия претендент с въпроса: — Къде се намира големият държавен печат? Отговори ми правилно на този въпрос и загадката ще бъде разрешена, защото само Уелският принц може да даде правилен отговор! Ето от каква дреболия зависи съдбата на един престол и на една нация!
            Това беше уместна и щастлива мисъл. Всички придворни я посрещнаха с мълчаливо възхищение, като се споглеждаха одобрително. Да, никой друг, освен истинския принц не би могъл да разгадае неразрешимата тайна около изчезването на големия държавен печат… Неизвестният малък измамник е научил добре урока си, но знанията му ще пропаднат тук, защото и този, който го е подучил, не би могъл да отговори на въпроса… Много, много добре наистина, сега вече ще се отървем много лесно и бързо от тази досадна и опасна история. Те кимаха неуловимо и се усмихваха вътрешно от задоволство, очаквайки да видят как момчето ще се смути виновно. Но видяха с изненада, че нищо подобно не стана… И чуха с учудване как то отговори веднага, уверено и несмутено:
            — Нищо мъчно няма в тази загадка. — После, без дори да поиска разрешение от някого, се обърна и заповяда като човек, свикнал да върши такова нещо: — Милорд Сейнт Джон, идете в частния ми кабинет в двореца, никой не знае тази стая по-добре от вас. До самия под, в левия ъгъл откъм вратата за преддверието ще видите в стената бронзово копче, натиснете го и пред вас ще се отвори тайно шкафче за скъпоценности, което и вие дори не знаете… Не го знае никой, освен мене и верния работник, който го направи. Първото нещо, което ще видите там, ще бъде държавният печат… Вземете го и го донесете.
            Всички се смаяха от тези думи, а още повече от това, че малкият просяк се обърна към лорда без никакво колебание или страх, че може да сгреши, като го назова по име със спокойна увереност, сякаш го е познавал цял живот. Смаяният лорд щеше да изпълни заповедта. Дори се приготви да тръгне, но скоро се опомни и се изчерви от срам, че щеше да сбърка. Том Канти се обърна към него и рязко заповяда:
            — Защо се колебаеш? Не чу ли заповедта на краля? Върви!
            Лорд Сейнт Джон направи дълбок поклон — всички забелязаха, че поклонът му беше многозначително предпазлив и необвързващ, защото не беше отправен към нито един от двамата крале, а някъде по средата между двамата, и тръгна.
            Сред великолепните представители на дворцовите среди започна бавно, едва уловимо, но все пак настойчиво и непрестанно раздвижване, като в калейдоскоп, при чието въртене една блестяща група се отделя и се слива с друга — раздвижване, което в сегашния случай разпръсна блестящото множество, застанало около Том Канти, и го събра отново недалеко от новодошлия. Том Канти остана почти сам. Последва краткотрайно напрегнато очакване, през което дори малцината слабоволни, все още останали около Том Канти, постепенно събраха достатъчно смелост, за да се плъзнат един по един към мнозинството. Така че Том Канти остана най-после съвсем сам в своята кралска мантия и скъпоценни накити, изоставен от всички — ярка фигура сред красноречива пустота.
            След малко се зададе Сейнт Джон. Докато той минаваше през средната част на църквата, любопитството беше толкова силно, че всеки шепот между присъстващите стихна, заменен с дълбока тишина, със задъхано мълчание, сред което стъпките отекваха с глух, далечен звук. Всички погледи бяха втренчени в него. Той стигна до естрадата, поспря се за миг, след това се обърна с дълбок поклон към Том Канти и каза:
            — Господарю, печатът не е там!
            Никога тълпата не се е отдръпвала така бързо от някой чумав, както множеството побледнели и изплашени придворни се отдръпна от дрипавия малък претендент за английската корона. Само в един миг той остана съвсем сам, без приятел и поддръжник, прицел за жестокия плам на презрителни и гневни погледи. Регентът извика сурово:
            — Изгонете просяка на улицата и го бичувайте през целия град, този жалък измамник не заслужава по-друго отношение.
            Офицери от кралската гвардия се втурнаха да изпълнят заповедта, но Том Канти ги спря с ръка и каза:
            — Назад! Който го докосне, ще загуби живота си!
            Смаяният регент не знаеше как да постъпи. Най-после се обърна към лорд Сейнт Джон:
            — Добре ли потърсихте?… Но няма защо и да питам. Всичко е така невероятно странно. Никой не ще се учуди, ако някоя дреболия се изплъзне от вниманието на човека, но как такава обемиста вещ като държавния печат на Англия би могла да изчезне и никой да не я намери… Такъв тежък златен диск…
            Том Канти подскочи със светнал поглед и извика:
            — Чакайте, достатъчно! Кръгъл ли е?… И дебел?… С гравирани букви и знаци по него?… Така ли? О, сега разбирам какъв е този голям държавен печат, който създаде толкова грижи и смут. Ако ми го бяхте описали, щяхте да го намерите още преди три седмици. Аз зная много добре къде се намира, само че не аз го поставих отначало там…
            — А кой друг, господарю? — запита регентът.
            — Този, който стои пред вас — законният крал на Англия. Той ще ви каже сам къде е печатът… Тогава ще повярвате, че лично той го е поставил там. Помисли, господарю, поразрови паметта си… това беше последното нещо, което ти стори, преди да изхвръкнеш от двореца, облечен в моите дрипи, за да накажеш войника, който ме бе обидил.
            Последва мълчание, ненарушено от никакво мръдване или шепот; всички погледи бяха втренчени в новодошлия, който стоеше с наведена глава и набръчкано чело, като търсеше сред множеството безполезни спомени в паметта си залутания дребен факт, който щеше да го издигне до престола или щеше да го остави завинаги там, където беше сега — отхвърлен от всички просяк. Миговете Минаваха… натрупваха се минути… а момчето продължаваше безгласно да се бори, без признак, че си спомня нещо. Най-после въздъхна дълбоко, поклати бавно глава и каза унило, с треперещи устни:
            — Припомням си случката… всичко си припомням… но за печата нищо не помня. — То помълча и каза с мило достойнство: — Милорди и джентълмени, ако ще откажете на вашия законен крал правата му поради липсата на това доказателство, което той не може да ви даде, не мога да се противопоставя, безпомощен съм. Но…
            — Ох, та това е глупост, безумие е, господарю! — викна изплашено Том Канти. — Почакай, помисли! Не се предавай!… Делото ти не е загубено! И не ще бъде загубено! Послушай ме… внимавай във всяка дума… Аз ще ти припомня отново онази сутрин, ще ти припомня всичко, което се бе случило тогава. Ние разговаряхме… аз ти разправях за сестрите си Нан и Бет… Да, спомняш си тогава… спомняш си и за грубите игри с момчетата от Офъл Корт… Така, и това си спомняш, чудесно, внимавай още и ще си припомниш всичко. Ти заповяда да ми донесат храна и вода, като изпрати с княжеска любезност лакеите, за да не се срамувам пред тях от лошото си възпитание… Да, и това си спомняш.
            Докато Том изреждаше тези подробности, а другото момче кимаше утвърдително, множеството присъстващи и висшите сановници ги гледаха смаяни, разказът звучеше напълно правдоподобно, но как бе възникнала тази невъзможна връзка между принца и просяка? Надали е имало някога по-недоумяващо, заинтригувано и смаяно събрание.
            — После, княже, ни хрумна да разменим на шега дрехите си. След това застанахме пред огледалото, приликата помежду ни беше поразителна и ние си казахме, че размяната не ще бъде забелязана… Да, спомняш си и това. А като видя, че войникът ми бе наранил ръката… погледни, ето белега, още не мога да пиша с нея, пръстите ми са като вдървени… като видя това, Ваше величество скочи, викна, че ще отмъсти на войника, и изтича към вратата. На минаване край масата… на нея беше това, което нарекохте държавен печат… вие го грабнахте, огледахте се нетърпеливо къде да го скриете… зърнахте…
            — Стига!… И слава на великия Бог! — извика с неописуемо вълнение дрипавият претендент. — Върви, добри ми Сейнт Джон… В ръкава на миланската ми броня;, която е окачена на стената, ще намериш държавния печат!
            — Точно така, господарю, точно така! — извика Том Канти. — Сега вече английският скиптър е твой и за този, който би дръзнал да ти го оспори, би било по-добре да се е родил ням! Върви, лорд Сейнт Джон, тичай, хвръкни!
            Всички присъстващи бяха станали, почти обезумели от смущение, страх и изгаряща ги възбуда. В църквата и на естрадата настана оглушителна глъчка, известно време всеки можеше да чуе само това, което съседът крещи на ухото му или той сам вика в ухото на съседа си. Никой не разбра колко време мина така. Най-после храмът внезапно стихна и в същия миг лорд Сейнт Джон се появи на естрадата, вдигнал в ръка големия държавен печат. Тогава се разнесе изведнъж оглушителен вик:
            — Да живее истинският крал!
            Цели пет минути въздухът, побелял от бурно размахвани кърпички, се тресеше от виковете и от звуците на оркестъра, а сред този неописуем възторг едно дрипаво момче, поруменяло, щастливо и гордо, бе застанало на широката естрада и всички кралски васали бяха коленичили около него.
            После всички станаха и Том Канти извика:
            — Сега, господарю, вземи обратно кралските си дрехи и дай на твоя слуга Том жалките му дрипи.
            Регентът се обади пръв:
            — Съблечете малкия измамник и го хвърлете в Тауър.
            Но новият, истинският крал каза:
            — Аз няма да позволя това. Ако не беше той, нямаше да си възвърна короната… Не ще допусна никой да вдигне ръка срещу него. А колкото се отнася до тебе, добри ми вуйчо и регенте, държането ти към горкото момче е много неблагодарно, защото, както чувам, то те направило херцог — регентът се изчерви, — но тъй като не е било крал, дали прекрасната ти титла има някаква стойност сега? Утре ще поискаш от мене, чрез него, да я потвърдя, в противен случай ще си останеш обикновен граф.
            След това смъмряне Негова светлост Съмърсетският херцог се поотдръпна назад. Кралят се обърна към Том и каза любезно:
            — Как можа да си спомниш, горкото ми момче, къде съм скрил печата, когато сам аз не можах да си припомня това?
            — О, това не беше мъчно, господарю, защото неведнъж си бях служил с него.
            — Служил си си с него… а пък не можа да обясниш къде се намира?
            — Не знаех, че тъкмо това нещо търсят. Не ми го бяха описали, Ваше величество.
            — А за какво го използваше тогава?
            Том се изчерви и наведе мълчаливо глава.
            — Говори, мило момче, и не бой се — каза кралят. — За какво използваше големия държавен печат?
            Том се поколеба в трогателно смущение и най-после призна:
            — Чупех орехи с него!
            Горкото момче едва не падна от дружно избухналия при тия думи смях. Но ако у някого бе останало все още известно съмнение дали Том Канти е наистина английски крал, познаващ всички присъщи на кралската власт обноски, отговорът му напълно го разсея.
            През това време разкошната тържествена мантия бе свалена от плещите на Том и наметната на истинския крал, скривайки напълно дрипите му. След това обредът по коронацията бе продължен, истинският крал бе миропомазан, короната бе сложена на главата му, топовните гърмежи възвестиха събитието в града и цял Лондон като че заехтя от ликуване.


            Тридесет и трета глава
            Крал Едуард

            Майлс Хендън имаше достатъчно живописна външност още преди да се озове сред безредиците на Лондонския мост — тя стана още по-живописна, когато се измъкна оттам. В джобовете му имаше малко пари, когато стъпи на моста, и никак, когато го напусна. Джебчиите бяха успели да ги приберат до последната пара.
            Но това нямаше никакво значение, стига да намереше момчето си. Като истински войник, той не пристъпи напосоки към разрешението на задачата, а се зае преди всичко да обсъди похода.
            Какво би сторило момчето? Къде би отишло? Най-естествено е, каза си Майлс, то да потърси по-раншното си жилище, защото такъв е инстинктът и на душевно здравите, и на душевноболните, когато са изоставени и бездомни. Но къде е било това жилище? Ако се съди по дрипите му и по жалкия разбойник, който твърдеше, че го познава, и дори настояваше, че му е баща, трябваше да се приеме, че детето е живяло в някой от най-бедните и жалки лондонски квартали. Дали търсенето щеше да бъде мъчно и продължително? Не, вероятно щеше да е леко и кратко. Нямаше защо да търси момчето, а някаква тълпа, сред нея рано или късно щеше непременно да намери горкото си приятелче, което, твърдейки както винаги, че е крал, щеше да разсмива краставите скитници. Майлс Хендън ще се сбие с нехранимайковците, ще измъкне приятелчето си, ще го утеши и ободри с ласкави думи и никога вече няма да се раздели от него.
            Така започна Майлс търсенето. Обикаляше непрекъснато кривите пътечки и мръсните улици, за да търси тълпи, каквито срещаше навред, но не намери нито следа от момчето. Това го изненада, но не го обезсърчи. Беше убеден, че планът му е правилен, само че се оказа по-бавен, отколкото бе предполагал.
            Когато най-после се развидели, той бе изминал вече много мили, разпитвал бе много тълпи, а единствената последица от това беше, че се чувстваше уморен, изгладнял и капнал за сън. Трябваше да закуси, но нямаше никаква възможност да го стори. Да си изпроси закуска не му минаваше през ум, да заложи сабята си беше равносилно да загуби честта си, би могъл да се раздели с част от дрехите си, но по-лесно би се намерил желаещ да си купи болест, отколкото такива дрехи.
            Към пладне той продължаваше да скитах тълпата подир кралското шествие, защото си каза, че това тържествено зрелище ще привлече непременно малкия умопобъркан. Майлс следваше шествието във всичките му криволичения из Лондон до Уестминстър и самото абатство. Влачеше се насам-натам между тълпите, чудеше се и се маеше какво да стори и най-после се отдалечи, размисляйки как да подобри бойния си план. Когато се опомни от тези размисли, забеляза, че Лондон е останал далеко зад него и денят преваля. Беше край реката извън града — местност с богати имения, съвсем неподходяща за човек в неговото облекло.
            Не беше студено, затова легна на земята до един плет, за да си почине и поразмисли. Скоро го налегна дрямка, глухият далечен тътнеж на топовете долетя до слуха му, той си каза: „Коронясват новия крал“, и веднага заспа. Повече от тридесет часа вече не беше почивал или спал и се събуди късно на другата сутрин.
            Той стана схванат, вдървен и гладен, изми се на реката, залъга стомаха си с няколко глътки вода и се повлече към Уестминстър, като се ругаеше, че е пропилял толкова време. Гладът му подсказа нов план: трябваше да се опита да влезе във връзка със сър Хъмфри Марлоу, за да заеме от него малко пари и… Но засега беше предостатъчно да изпълни първата част на плана си, после щеше да мисли какво да стори по-нататък.
            Към единадесет часа наближи двореца и при все че наоколо му имаше все тържествено облечени личности, които вървяха в същата посока, Майлс не остана незабелязан… благодарение на дрехите си. Той се вглеждаше във всяко лице с надеждата да открие някой по-благосклонен човек, който би се съгласил да съобщи името му на стария придворен… Защото и дума не можеше да става да влезе сам в двореца.
            Не след много наблизо мина „момчето за бой“, позавъртя се около него, изгледа го внимателно и си каза: „Магаре да стана, ако това не е скитникът, за когото Негово величество толкова много се тревожи… макар че и досега съм си бил магаре. Напълно отговаря на описанието… Господ би обезценил чудесата си чрез излишно повторение, ако би създал двама такива хубостници. Какво да измисля, за да му заговоря?“
            Майлс Хендън го спаси от това затруднение, защото се обърна, както става всякога, когато ви гледат упорито в гръб, и като забеляза любопитството на момчето, пристъпи към него с думите:
            — Ти току-що излезе от двореца, оттам ли си?
            — Да, Ваша светлост.
            — Познаваш ли сър Хъмфри Марлоу? Момчето се сепна и си каза: „Господи! Покойният ми баща!“ После отговори:
            — Много добре, Ваша светлост.
            — Добре… вътре ли е той?
            — Да — каза момчето и добави на себе си: „Вътре в гроба.“
            — Мога ли да те помоля да му съобщиш името ми и да кажеш, че искам да му прошепна нещо насаме?
            — С готовност ще изпълня поръчението ви, сър.
            — Кажи му тогава, че Майлс Хендън, синът на сър Ричард, чака отвън… Много ще ти бъда задължен, моето момче.
            Момчето изглеждаше разочаровано… „Кралят не го назова така, каза си то, но няма значение, този е близнак на оня и положително ще може да даде на Негово величество някаква вест за сър не знам кой си.“ Затова каза на Майлс:
            — Влезте за минутка, сър, и почакайте да се върна.
            Хендън се оттегли на посоченото място — до една ниша в зида на двореца, където имаше каменна пейка, заслон за караула в лошо време. Едва седнал, пристигнаха двама копиеносци, предвождани от офицер. Офицерът го забеляза, каза на войниците да спрат и заповяда на Хендън да тръгне с тях. Той изпълни заповедта и бе веднага арестуван като подозрителна личност, която се скита около двореца. Работите вземаха лош обрат. Нещастният Майлс поиска да обясни случая, но офицерът заповяда грубо на войниците да го обезоръжат и претърсят.
            — Дано даде Бог да намерите нещо — каза тъжно Майлс, — сам аз търсих много време, но напразно, колкото и да ми трябваше да намеря нещо.
            Не намериха нищо друго, освен някакъв документ. Офицерът го разгъна и Хендън се усмихна, като видя „заврънкулките“, писани от горкото му приятелче в оня злополучен ден в Хендън Хол. Офицерът се намръщи, докато четеше английския текст, а Майлс пребледня като мъртвец, докато слушаше.
            — Още един претендент за престола! — извика офицерът. — Въдят се като зайци напоследък. Хванете разбойника, момчета, и го дръжте здраво, докато аз занеса тази скъпоценна хартийка вътре да я предадат на краля.
            Той изтича, оставяйки пленника в лапите на копиеносците.
            — Сега вече злата ми участ ще свърши — промълви Хендън, — защото сигурно ще се залюлея на въжето заради тия драскулки. А само Бог знае какво ще стане тогава с горкото ми момченце!…
            След малко забеляза, че офицерът бърза към него, и се постара да събере всичките си сили, за да посрещне като мъж злата съдба. Офицерът заповяда на войниците да го пуснат, върна му сабята, поклони се почтително и каза:
            — Благоволете да ме последвате, сър.
            Пристъпвайки след него, Хендън си казваше: „Ако не отивах на смърт и на страшния съд, което ми налага да не правя нови грехове, бих удушил тоя негодник за подигравателната му учтивост.“
            Минаха през един пълен с хора двор и стигнаха до главния вход на двореца, където офицерът предаде с нов поклон Хендън в ръцете на разкошно облечен придворен, който го посрещна с особена почтителност и го поведе през голяма зала между две редици великолепно облечени лакеи, които се кланяха ниско при минаването им (но се задушаваха от безгласен смях, щом нашето важно плашило ги отминеше), после по широко стълбище между групи изискани особи и най-после в просторен салон, където му проправи път сред събраните английски благородници, след това се поклони, напомни на Хендън да си свали шапката и го остави насред залата пред погледа на множество възмутено намръщени лица и предостатъчно подигравателни усмивки.
            Майлс Хендън беше съвършено смаян. На пет стъпки пред него под великолепен балдахин седеше младият крал, навел глава настрана, разговаряйки с някаква райска птица с човешки образ, вероятно някакъв херцог — Хендън си каза, че е предостатъчно да те осъдят на смърт в разцвета на живота ти, дори без това допълнително унижение. Искаше му се кралят да избърза с присъдата… защото веселостта на някои от близкостоящите беше съвсем непоносима. В този миг кралят вдигна леко глава и Хендън можа да види добре лицето му. Тогава едва не припадна!… Загледа като омагьосан прекрасното младежко лице и най-после промълви:
            — Уви! Кралят от царството на призраците и мечтите седи на престола!
            Той изрече още няколко несвързани слова, все така смаян, после огледа великолепното множество и величествения салон и прошепна:
            — Но те са истински… безспорно истински… Значи не сънувам.
            Погледна отново краля… и си каза: „Сън ли е?… Или той е наистина английският крал, а не бездомен и нещастен скитник, за какъвто го смятах… Кой ще разреши тази загадка?“
            Внезапна мисъл озари лицето му, той отиде до стената, взе един стол, върна се, постави стола насред залата и седна!
            Разнесе се възмутен шепот, една груба ръка се сложи на рамото му, някой извика:
            — Ставай, невъзпитан палячо!… Как смееш да седиш в присъствието на краля?
            Безредието привлече вниманието на Негово величество, който протегна ръка и извика:
            — Не го докосвайте, това е негово право!
            Множеството се стъписа смаяно. Кралят продължи:
            — Узнайте, лейди, лордове и джентълмени, че това е моят верен и любим слуга Майлс Хендън, който извади достойния си меч да спаси своя крал от телесни наказания, а може би и от смърт… и затова бе прогласен от краля за рицар. Узнайте също, че заради още по-голяма заслуга, за това, че спаси своя крал от бичуване и позор, като пое всичко върху себе си, той се прогласява за английски пер и Кентски граф и ще получи злато и имения, съответни на тоя сан. Нещо повече, привилегията, която току-що използва, му е дарена от краля, защото ние наредихме всеки първороден по права линия в неговото потомство да запази правото да седи в присъствието на краля отсега нататък от род в род, докато английската корона съществува. Не го закачайте!
            Двама закъснели благородници, пристигнали едва тази сутрин от провинцията и влезли преди пет минути в залата, слушаха с тъпо учудване тия думи, поглеждайки ту краля, ту плашилото. Бяха сър Хю и лейди Едит. Но новият граф не ги виждаше. Той продължаваше да гледа замаяно и да мълви: „Господ да ми е на помощ! Та това е моето просяче! Моето смахнато момче! На него показвах какво значи величие в моя дом със седемдесет стаи и двадесет и седем души слуги! Смятах, че то не е виждало нищо друго, освен дрипи, ритници и огризки! И исках да го осиновя, да му дам почтено име! Да имах торба да си скрия лицето!“
            После се опомни изведнъж, падна на колене, закле се във вярност на краля, който стискаше ръцете му, и благодари за полученото имение и титли. След това се изправи и застана почтително настрана — прицел за погледите и завистта на всички присъстващи.
            Кралят забеляза в това време сър Хю и каза гневно, с пламнал поглед:
            — Отнемете на този разбойник фалшивия блясък и откраднатите имения и го заключете в тъмница, докато се занимая с него.
            Бившият сър Хю бе изведен от залата.
            В другия край на залата настъпи раздвижване, присъстващите се отдръпнаха да дадат някому път и Том Канти, в скромно, но скъпо облекло, мина между двете живи стени, предшестван от лакей. Той коленичи пред краля, който каза:
            — Научих всичко станало през последните няколко седмици и съм много доволен от тебе. Ти си управлявал кралството с истинска кралска доброта и милост. Намери ли майка си и сестрите си? Добре… за тях ще има нарочни грижи… а баща ти ще бъде обесен, ако ти пожелаеш това и ако законът повелява. Знайте всички, които сте тук, че от днес нататък потомците, подслонени по кралско благоволение в Приюта на Христа, ще получават храна не само за тялото, но и за душата, това момче ще живее там и до края на живота си ще заема първо място в почтеното братство на наставниците. А тъй като е бил крал, към него ще се проявява особено уважение; запомнете това тържествено облекло, което никой друг няма право да носи — чрез него ще го разпознавате. Където и да отиде той, това облекло ще напомня на хората, че е бил крал и никой не може да му отказва дължимата почит и уважение. Той има закрилата на престола и подкрепата на короната, ще носи и ще бъде назоваван с почетната титла „кралски възпитаник“.
            Горд и щастлив, Том Канти стана, целуна ръка на краля и напусна залата, предшестван от същия лакей. Без да губи време, той изтича да сподели с майка си, Нан и Бет щастливата вест.


            Заключение
            Правосъдие и възмездие

            Когато всички тайни бяха изяснени, от признанията на Хю Хендън се разбра най-после, че при срещата в Хендън Хол съпругата му отрекла по негова заповед да познава Майлс — заповедта била подкрепена със заплахата, че ако не отрече самоличността на Майлс Хендън, няма да остане жива; лейди Едит казала, че не цени живота си и няма да отрече самоличността на Майлс; съпругът й заявил, че няма да посегне на нея, но ще заповяда да убият Майлс! Това вече променило нещата, тя дала дума, че ще отрече, и я сдържала.
            Хю не бе наказан за заплашванията и открадването на братовите си имения и титла, защото съпругата и брат му не пожелаха да дадат показания против него; съпругата му нямаше право да го стори, дори и да искаше. Хю напусна жена си и избяга в Европа, където наскоро умря, след известно време Кентският граф се ожени за вдовицата. Големи тържества и веселия се състояха в Хендън, когато съпрузите отидоха за пръв път в замъка.
            Бащата на Том Канти ни се чу, ни се видя.
            Кралят нареди да намерят белязания с позорен печат и продаден в робство селянин, спаси го от разпътния живот в разбойническата шайка и му осигури почтено съществуване.
            Освободи също от затвора стария правник и му опрости глобата. Задоми богато дъщерите на двете изгорени пред очите му баптистки и наказа сурово чиновника, заповядал да бичуват несправедливо Майлс Хендън.
            Спаси от бесило момчето, уловило избягалия сокол, както и жената, откраднала плат от тъкача, но присъдата на осъдения в убийство на сърна от кралската гора била изпълнена, преди да бе станал крал.
            Той повиши съдията, който се бе смилил над него, когато го бяха обвинили, че е откраднал прасето, и с радост видя как този човек печелеше всеобщо уважение.
            Кралят обичаше да разказва до края на живота си своите приключения от минутата, когато караулът го бе изгонил от двореца, до последната нощ, когато бе успял да се промъкне незабелязано с тълпа работници в абатството, където се бе скрил в гробницата на Едуард Изповедника и бе спал толкова до късно на другия ден, че без малко щеше да пропусне коронацията. Той казваше, че честото повтаряне на този ценен урок поддържа решението му да използва поуката за благото на своя народ, и затова ще разказва станалото, докато е жив, за да има винаги пред очи жалките зрелища, съживяващи състраданието в душата му.
            Майлс Хендън и Том Канти бяха любимци на краля през краткото му царуване и искрено го оплакаха, когато умря. Добрият Кентски граф беше достатъчно умен, за да не прекалява с особената си привилегия, той я използва само два пъти след първоначалното й утвърждаване — веднъж при възшествието на кралица Мери и веднъж при възшествието на кралица Елизабет. Един от потомците му я упражни при възшествието на Джеймс I. Но когато синът на този потомък се опита да я използва отново, бе минало почти четвърт век и повечето хора бяха забравили „привилегията на Кентовци“, затова, когато тогавашният Кентски граф седнал пред Чарлс I и придворните му, за да утвърди и продължи правото на рода си, настанало голямо смущение! Но въпросът скоро се изяснил и правото било потвърдено. Последният граф от рода паднал в междуособните войни, сражавайки се на страната на краля, и заедно с него изчезнала и странната привилегия.
            Том Канти доживя до дълбока старост и стана величествен беловлас старец със сериозно и благо изражение. Той бе почитан до края на живота си, яркото му особено облекло припомняше на хората, че е „бил някога крал“; където и да минеше, хората му даваха път и си шепнеха един другиму: „Сваляй шапка, това е кралският възпитаник!“ Поздравяваха го, а той им се усмихваше любезно и те се радваха на тази усмивка, защото знаеха колко честно е управлявал.
            Да, Едуард VI живя само няколко години, но ги изживя достойно. Неведнъж, когато някой висш сановник, някой васал на короната в златни доспехи го упрекваше в прекалена кротост и настояваше, че законът, който кралят желаеше да смекчи, е вече предостатъчно мек, щом не предвижда страдания или гнет, които всеки ще помни, младият крал отправяше с тъжно красноречие състрадателен поглед към него и отговаряше:
            — Какво разбираш ти от страдание и гнет? Аз и народът ми ги познаваме, но не и ти.
            Царуването на Едуард VI беше извънредно милостиво за ония сурови времена. Нека, разделяйки се, не забравяме тази негова заслуга.


            Бележки

            Облеклото на Христовия приют
            Най-разумно е да се сметне, че това облекло е копие от облеклото на лондонските граждани от същата епоха, когато дълги сини палта са били обичайна дреха за чираците и работниците, а жълти чорапи са носили всички; палтото е било тясно, но с широки ръкави, а под него се е носела жълта жилетка без ръкави, около кръста се е носел червен кожен колан, около шията — свещеническа яка с нагръдник, облеклото е завършвало с малко плоско черно кепе, но не по-голямо от чинийка.
            Изглежда, че Христовият приют не е бил създаден първоначално като училище — предназначението му е било да прибира децата от улицата, да ги приютява, храни, облича и така нататък.
            Тимбс, „Лондонски забележителности“.


            Заповяданото осъждане на Норфолкския херцог
            Кралят приближаваше бързо края си и като се страхуваше, че Норфолкският херцог може да му се изплъзне, изпрати до Камарата на общините послание, в което изказваше желание да побързат със закона под предлог, че Норфолк има сана на хофмаршал, а било необходимо да се назначи нов, който ще трябва да участва в предстоящата церемония по прогласяването на кралския син за Уелски принц.
            Хюм, „История на Англия“, т. III, стр. 307.


            Зеленчуците
            Едва към края на царуването на Хенри VIII в Англия започват да отглеждат разни видове салати, моркови, репи и други ядливи корени. Малкото употребявани дотогава зеленчуци от тоя род се внасяха от Холандия и Фландрия. Когато на кралица Катрин се приискваше салата, пращаха за целта нарочен куриер в упоменатите страни.
            Хюм, „История на Англия“, т. III, стр. 314.


            Осъждането ни Норфолк
            Без да разпита затворника, без разпит на свидетели и без съд Камарата на лордовете гласува закон, с който го осъждаше, и изпрати закона в Камарата на общините… Раболепният парламент се подчини на кралското нареждане, а кралят, потвърждавайки присъдата чрез нарочни пълномощници, издаде заповед за екзекутирането на Норфолк на 29 януари сутринта (което беше следващият ден).
            Хюм, „История на Англия“, т. III, стр. 306.


            Купата на дружбата
            Купата на дружбата и особените церемонии, спазвани при пиенето от нея, са по-стари от историята на Англия. Предполага се, че и двете са внесени от Дания. Доколкото е известно, купата на дружбата се е вдигала всякога на английските банкети. Преданието обяснява по следния начин тази церемония. В суровата древност се е смятало за благоразумно да са заети и двете ръце на пиещите, за да не би, докато единият засвидетелства своята дружба и вярност, другият да се възползва от възможността да му забие ножа.


            Спасяването на Норфолкския херцог
            Ако Хенри VIII би поживял още няколко часа, заповедта му за екзекутирането на херцога е щяла да бъде изпълнена. „Но когато в Тауър пристигна вестта, че самият крал е издъхнал през нощта, комендантът на крепостта отложил изпълнението на присъдата, а кралският съвет не сметна за много целесъобразно да започне новото царуване със смъртта на най-висшия благородник в кралството, осъден с толкова несправедлива и тиранична присъда.“
            Хюм, „История на Англия“, т. III, стр. 307.


            Момчето за бой
            Джеймс I и Чарлс II са имали като деца „момчета за бой“, които са понасяли наказанията за ненаучените уроци, затова си позволих по мои съображения да дам момче за бой и на моя малък принц.


            Личността на Хертфорд
            Младият крал проявяваше изключителна привързаност към вуйчо си, който беше изобщо умерен и почтен човек.
            Но при все че се бе провинил в прекален разкош, регентът заслужава голяма похвала за прокараните през тази сесия закони, смекчаващи твърде много постановленията на по-раншните статути и даващи известни гаранции за предвидената в конституцията свобода. Отменени бяха всички закони, разширяващи състава на престъплението измяна извън рамките на указа на Едуард III; всички гласувани през последното царуване закони, разширяващи състава на углавното престъпление; всички дотогавашни закони срещу последователите на Уиклиф и другите ереси, както и шесточленният статут. Никой не може да бъде обвиняван за изказвания, след като са минали шест месеца от изказването им. С тези отмени бяха премахнати много от най-жестоките английски закони и за народа започна да просветва известна гражданска и религиозна свобода. Отменен бе също законът, унищожаващ всяка законност, според който една кралска прокламация имаше силата на закон.
            Хюм, „История на Англия“, т. III.


            Сваряване жив
            По времето на Хенри VIII отровителите са били осъждани по решение на парламента да бъдат сварявани живи. Това решение е било отменено в следващото царуване.
            Това ужасно наказание е било прилагано в Германия към фалшификатори — и особено фалшификатори на пари — дори през седемнадесети век. Поетът Тейлър описва една екзекуция, на която е присъствал през 1616 г. в Хамбург. Присъдата срещу един фалшификатор на пари гласяла, че той трябва „да бъде сварен жив в масло, и то като бъде потопен в съда не изведнъж, а завързан с въже под мишниците, да бъде потапян постепенно в маслото: най-напред стъпалата, после краката и така нататък, докато плътта се отдели от костите“.
            Д-р Дж. Хамънд Тръмбъл, „Пуритански закони, верни и неверни“, стр. 13.


            Прочутото дело за чорапите
            Една жена и деветгодишната й дъщеря били обесени в Хънтингдон, защото продали душата си на дявола и докарвали буря, като си събували чорапите.
            Д-р Дж. Хамънд Тръмбъл, „Пуритански закони, верни и неверни“, стр. 20.


            Заробване
            Един толкова млад крал и един толкова неук селянин могат лесно да сбъркат — това е пример за подобна грешка. Селянинът страда предварително от закона, кралят се възмущава от закон, който още не съществува, защото отвратителният закон се е появил именно през царуването на малкия крал. Обаче от нечовечния му характер можем да заключим, че този закон не може да е бил предложен от него.


            Смърт за незначителни кражби
            Когато Кънетикът и Ню Хейвън изготвяха първите си наказателни законници, кражба на стойност над дванадесет пенса се наказваше в Англия със смърт още от времето на Хенри IV. Според интересната стара книга, озаглавена „Английският разбойник“, пределната цифра е била тринадесет и половина пенса; смъртно наказание е очаквало всекиго, който открадне вещ „на стойност над тринадесет пенса и половина“.
            Д-р Дж. Хамънд Тръмбъл, „Пуритански закони, верни и неверни“, стр. 17.


            В дългия списък на кражбите законът изрично подчертава ненаказуемостта на духовенството. Открадването на кон, сокол, вълнен плат от тъкач се е наказвало със смърт. Също и убиването на елен в кралските гори или изнасянето на овца вън от кралството.
            Д-р Хамънд Тръмбъл, „Пуритански закони, верни и неверни“, стр. 13.


            Ученият правник Уилям Прин е бил осъден (много време след царуването на Едуард VI) да загуби на позорния стълб двете си уши, да бъде изключен от адвокатското съсловие, да плати 3000 лири глоба и да изтърпи затвор. След три години той се провинява отново, като издава брошура против духовната власт. Отново го съдят и го наказват да загуби каквото е останало от ушите му, да заплати глоба от 5000 лири, да му бъде поставен на двете бузи с нажежено желязо позорният печат с буквите SL (бунтар и клеветник) и да остане до живот в затвора. Жестоката присъда е била дивашки безмилостно изпълнена.
            Д-р Дж. Хамънд Тръмбъл, „Пуритански закони, верни и неверни“, стр. 12.


            Христовият приют или училището със сините униформи, „най-благородното учреждение в света“
            Мястото, където се е намирало абатството на францисканските монаси, било предадено от Хенри VIII на Лондонската община (която учредява там приют за бедни момчета и момичета). По-късно Едуард VI нарежда старото абатство да бъде съответно преустроено и устройва в него благородното учреждение, наречено училище на сините униформи, или Христов приют за възпитание и издръжка на сираци и деца на бедни родители… Едуард не пусна епископ Ридли да си тръгне, докато писмото (до лорд-мера) не бе написано, след това го натовари да го предаде лично и да подчертае нарочното желание и заповед на краля да не се губи време, а да се предложи веднага какво трябва да се стори и да му съобщят за стореното. Работата бе започната усърдно, като сам Ридли вземаше участие в нея, и като последица бе основан Христовият приют за възпитание на бедни деца. (Кралят извърши по същото време и други милосърдни дела.) „Господи Боже, каза той, поднасям ти от все сърце благодарност, че ме остави да доживея до днес, за да довърша делото за прослава на твоето име!“ Този невинен и безупречен живот наближаваше бързо своя край и след няколко дни той предаде богу дух, като молеше Бога да пази кралството от папската власт.
            Дж. Хенидж Джеси, „Лондон, прочути личности и места“.


            В голямата зала е окачен голям портрет на крал Едуард VI, седнал на престола в подплатена с хермелин багреница, в лявата си ръка държи скиптъра, с дясната поднася на коленичилия лорд-мер дарителната грамота. До него е застанал канцлерът, който държи печатите, а по-нататък са други знатни сановници. Епископ Ридли е коленичил пред краля с вдигнати ръце, като че ли моли за благословия на събитието, докато старейшините и пр. заедно с лорд-мера коленичат от двете страни, заемайки средата на картината, най-после на преден план има по две редици момчета от едната страна и момичета от другата, като се почне от надзирателя и надзирателката и се свърши с момчето и момичето, излезли напред от съответните си редици и коленичили с вдигнати ръце пред краля.
            По стар обичай Христовият приют има привилегията да приветства владетелите, когато идват в града на посещение в общинския съвет.
            Тимбс, „Лондонски забележителности“, стр. 98.


            Обедната зала
            Обедната зала заедно с преддверието и галерията с органа заема цял етаж, 187 стъпки дълъг, 51 стъпки широк и 47 стъпки висок, осветява се от девет широки прозореца; след Уестминстър Хол това е най-величествената зала в столицата. Тук се хранят момчетата, които са сега около 800 на брой, тук стават „публичните вечери“, на които се допускат и граждани — срещу билети, издавани от ковчежника и управителите на Христовия приют. На трапезата се слага сирене в дървени пахари, бира в дървени чаши, налята от мехове, и хляб, донесен в големи панери. Влизат официалните гости, лорд-мерът или председателят на съвета заема дъбовия стол, донесен от църквата „Сейнт Катерин“ до Тауър, изпява се химн с приглас на органа, ученик от последния клас чете молитвите от амвона, след като три удара с дървен чук са установили тишина. След молитвата започва вечерята и гостите могат да сноват между масите. След привършване на вечерята момчетата прислужници изнасят панерите, паниците, меховете, дървените чаши, свещниците и минават в шествие пред управителите, на които много церемониално се кланят. На такова зрелище кралица Виктория и принц Алберт присъствали през 1845 година.


            Измежду най-видните момчета със сини униформи трябва да се споменат Джошуа Барне, издател на Анакреон и Еврипид, Джеремая Маркланд, известен критик, занимаващ се главно с гръцка литература, Камдън, археолог, епископ Стилингфлийт, романистът Самюъл Ричардсън, Томас Мичъл, преводачът на Аристофан, Томс Барне, дългогодишен редактор на „Лондон Таймс“, Колридж, Чарлс Лам и Лий Хънт.
            Не се приемат момчета, ненавършили седем или минали девет години, никой не може да остане, след като е на вършил петнадесет, изключение се прави само за кралските питомци и за „учениците“ от последния клас. Има около 500 души управители, начело са кралят и Уелският принц. Избирателният ценз за управител е плащането на 500 лири.
            Тимбс, „Лондонски забележителности“, стр. 98.


            Обща бележка
            Много се говори за „отвратително жестоките закони на Кънектикът“ и хората изтръпват благочестиво, когато се спомене за тях. В Америка — пък и в Англия дори! — има хора, които ти смятат за истински паметник на злост, безсърдечие, безчовечност, когато всъщност те са почти първото рязко отхвърляне на съдебните жестокости в „цивилизования“ свят. Този човечен и благ пуритански кодекс отпреди 240 години стои съвършено сам между цели епохи на кърваво правосъдие и 175 години кърваво английско правосъдие.
            Никога — нито при пуританския, нито при какъвто и да е друг кодекс — в Кънектикът не е имало повече от четиринадесет вида престъпления, наказуеми със смърт. А в Англия и днес има хора, които помнят, че в тяхно време двеста тридесет и три вида престъпления са се наказвали със смърт! Тези факти заслужава да се знаят… както и да се помисли по тях.

            Mark Twain

            The Prince and The Pauper, 1881

Няма коментари:

Публикуване на коментар