25 януари 2015 г.

Марк Твен, Принцът и просякът-1

            Марк Твен
            Принцът и просякът



            На послушните и мили деца Сузи и Клара Клемънс тази книга посвещава с обич баща им.



            Ще запиша тая приказка, както ми бе разказана от човек, който я бе чул от баща си, а баща му — от своя баща, чул я също така от баща си, и така нататък, през повече от триста години предавана от баща на син. Може да е история, а може да е и само предание. Може да е, може и да не се е случило, но би трябвало да се е случило. Възможно е някога мъдреците и учените да са вярвали в нея, а възможно е да са я обичали и съхранили само неуките и доверчиви сърца.



            От Хю Латимър, Устърски епископ, до лорд Кромуел (по случай раждането на Уелския принц, бъдещ Едуард VI)
            Из националните ръкописи, съхранявани от британското правителство
            „Достопочтений, salutem in Christo Jesu*!
            [* Salutem in Christo Jesi (лат.) — поздрав в Исуса Христа. — Б.пр.]
            И тук, сър, в нашите среди, се радваме и ликуваме за раждането на така отдавна жадувания наш принц, както (вярвам) са се радвали inter vicinos* при раждането на св. Й. Кръстител, както приносителят мастър Еранс ще Ви разкаже, Бог да ни сподоби с благодат да принесем достойна благодарност на нашия Господ Бог на Англия, защото той се прояви наистина като Бог на Англия или по-вярно, като английски Бог, ако премислим и преценим добре как се проявява към нас от време на време. Той преодоля с неизмеримата си благост нашата немощ, затова ние сме длъжни повече от всякога да Му служим, да утвърждаваме словото Му, ако не сме обладани от самия сатана. Свършиха се вече напразните надежди, престанаха напразните оплаквания; нека всички се помолим за неговото опазване. Аз от своя страна ще пожелая Негова Светлост да има всякога и още от самото начало разумни и достойни възпитатели, учители и служители, ne optimum ingenium, non optima educatione depravetur**.
            [* Inter vicinos (лат.) — между близки. — Б.пр.]
            [** Ne optimum ingenium, non optima educatione depravetur (лат.) — та нито превъзходният нрав, нито отличното възпитание да се покварят. — Б.пр.]
            Но какъв невероятен глупак съм! Чия преданост се е проявила безброй пъти с по-голяма скромност! И нека Богът на Англия да бъде всякога с Вас във всяко Ваше дело:
            Ваш: преподобният Устърски епископ, понастоящем в Хартълбъри“


            До Негова предобра светлост достопочтения лорд-канцлер, пазител на държавния печат
            „Бихте постъпили добре, ако пожелаете да предразположите приносителя да не злоупотребява с образна реч и да бъде по-склонен да каже истината. Но това да не изглежда, че изхожда от мене, а от самия Вас. И така нататък.“



            Първа глава
            Раждането на принца и на просяка



            „О, милосърдие…
            Двойна благодат
            за който взема и за който дава,
            по-силно у по-силните в света,
            то повече от златната корона
            приляга на монарха.“
            Шекспир, „Венецианският търговец“



            В стария Лондон в есенен ден от втората четвърт на шестнадесетия век на бедното семейство Канти се роди момче, което никой не желаеше. В същия ден се роди друго англичанче на богатото семейство Тюдор, което то желаеше. Желаеше го и цяла Англия. Англия така дълго се бе надявала, молила и копняла за него, че когато то най-после се роди, хората едва не полудяха от радост. Познати и непознати се прегръщаха, целуваха и плачеха. Всички празнуваха. Велможи и народ, бедни и богати пируваха, танцуваха, пееха и се веселяха дни и нощи поред. Денем Лондон беше ненагледен, с весели знамена, развени по всички покриви и балкони, с великолепни шествия по всички улици. Нощем, беше пак ненагледен, с бенгалски огньове по всички ъгли, с весели ликуващи тълпи. В цяла Англия се говореше само за новородения младенец Едуард Тюдор, Уелски принц, който си лежеше повит в коприна и атлаз, без да съзнава тази суетня, без да знае, че важни лордове се грижат и бдят за него… Без да иска и да знае, че е така. А за другия младенец, Том Канти, повит в жалки дрипи, се говореше само в бедняшкото семейство, за което той беше нова беда.


            Втора глава
            Първите години на Том

            Да прескочим няколко години.
            Лондон съществуваше от хиляда и петстотин години и беше голям град — за ония дни. Имаше сто хиляди жители, според някои дори двойно повече. Улиците му бяха много тесни, криви и мръсни, особено в онази част, недалеко от Лондонския мост, където живееше Том Канти. Къщите бяха дървени, вторият им етаж се издаваше над първия, а третият подавате лакти над втория. Колкото по-високи бяха къщите, толкова по-широки ставаха. Те имаха скеле от яки кръстосани греди и яка, измазана с хоросан зидария помежду им. Гредите бяха боядисани в червено, синьо или черно, според вкуса на собственика, и придаваха много живописен вид на къщите. Прозорците бяха тесни, с малки, изрязани като елмаз стъкла, отваряха се навън, на панти, като врати.
            Къщата, където живееше бащата на Том, се намираше в една мръсна сляпа уличка, наричана Офъл Корт, извън Пудинг Лейн. Беше тясна, разнебитена, стара, претъпкана с нещастни бедняшки семейства. Челядта на Канти живееше в стаята на третия етаж. В един ъгъл имаше нещо като одър за майката и бащата; за Том, бабата и двете му сестри Бет и Нан нямаше ограничения — на тяхно разположение беше целият под и те можеха да спят, където пожелаят. Имаше останки от едно-две одеяла и няколко вързопа отдавнашна мръсна слама, но тия неща не можеха да се нарекат постеля, защото не бяха подредени — сутрин ги изритваха в обща купчина, а вечер си избираха от нея кому каквото трябва.
            Бет и Нан бяха петнадесетгодишни близначки. Бяха добросърдечни, нечисти, облечени в дрипи и съвсем неуки. Майка им беше като тях. Но бащата и бабата бяха същински сатани. Напиваха се, щом им се удадеше случай, и веднага почваха да се бият помежду си или с всеки, който им се изпречи; пияни или трезви, непрестанно ругаеха и кълняха; Джон Канти беше крадец, а майка му просякиня. Научиха и децата да просят, но не успяха да ги направят крадци. Сред ужасната сбирщина, населяваща къщата, но съвършено чужд ней, живееше един добър стар свещеник, когото кралят бе изгонил от дома му с пенсия от няколко фартинга*. Той събираше децата и ги учеше скришом на добро държане. Отец Андрю понаучи Том на латински, както и да чете и да пише; можеше да научи и момичетата, но те се страхуваха от подигравките на приятелките си, които не биха им простили такива необикновени съвършенства.
            [* Фартинг — 74 пенса. — Б.пр.]
            Целият Офъл Корт беше като жилището на Канти. Пиянски сбивания и крясъци се чуваха там редовно по цяла нощ. Счупените глави и гладът бяха нещо обичайно в тая сграда. Но малкият Том не беше нещастен. Животът му бе тежък, но той не съзнаваше това. Такъв живот имаха всички момчета в Офъл Корт, затова той предполагаше, че това е нещо редно и поносимо. Когато се прибираше вечер с празни ръце, той знаеше, че най-напред ще го наругае и набие баща му, след това ужасната баба ще повтори с още по-голямо усърдие всичко, а късно през нощта гладната майка ще му мушне скришом някоя жалка огризка или коричка, която е успяла да скъта за него, като не си е дояла сама, макар че съпругът й я набиваше здраво за наказание, щом я заловеше в подобно предателство.
            Да, животът на Том протичаше доста добре, особено лете. Той просеше само толкова, колкото да не яде бой вкъщи, защото законите против просията бяха строги, а наказанията тежки; голяма част от времето си прекарваше да слуша вълшебните приказки и предания на отец Андрю за великани и русалки, джуджета и добри духове, за омагьосани дворци и славни крале и принцове. Главата му се напълни с тези чудни неща и неведнъж нощем, легнал на тъмно върху оскъдната корава слама, уморен, гладен, пребит от бой, той даваше воля на въображението си и забравяше своите болки и мъки, като си представяше прекрасния живот на някой гален принц в кралски дворец. Денем и нощем в ония дни беше обзет от едно неотстъпно желание — да види с очите си истински принц. Веднъж спомена за това пред другарите си от Офъл Корт, но те така безмилостно му се присмяха и го смъмриха, че той предпочете да не споделя вече своя блян.
            Той четеше често старите книги на свещеника и го караше да му ги разяснява и допълва. Бляновете и четенето постепенно го промениха. Хората в мечтите му бяха толкова изящни, че той започна да страда от мръсотията и дрипавото си облекло, поиска му се да е чист и по-добре облечен. Той продължаваше да играе с удоволствие в тинята, но вместо да гази из Темза само за игра, започна да го върши и за да се измие и изчисти.
            Том можеше да намери всякога развлечения около майското дърво* в Чипсайд или по панаирите, а от време на време както той, така и всички лондончани имаха възможност да видят военни паради, когато някой прочут нещастник биваше отвеждан в Тауър** по суша или с лодка. Един летен ден видя как изгориха на кладата в Смитфийлд нещастната Ан Аскю*** и трима мъже, докато един бивш епископ им държеше проповед, която му се стори съвсем неуместна.
            [* Майско дърво — окичен с цветя и знамена висок прът, около който танцуват и се веселят на 1 май. — Б.пр.]
            [** Крепост-затвор за благородници в Лондон. — Б.р.]
            [*** Протестантка, наказана по обвинение на католическата църква — Б.пр.]
            Да, животът на Том беше изобщо разнообразен и приятен. Четенето и мечтите за кралски живот оказаха постепенно такова силно въздействие върху него, че той започна несъзнателно да се държи като принц. Говорът и обноските му станаха странно церемониални и изискани за най-голямо възхищение и забава на близките му. Но влиянието му между младежите започна да расте с всеки изминал ден и с време те започнаха да го гледат с почуда и страхопочитание като по-висше същество. Той създаваше впечатление, че знае толкова много! Можеше да върши и да говори такива чудни неща! А на всичко отгоре беше толкова хитър и умен! Момчетата разказваха приказките и постъпките на Том на родителите си, които започнаха на свой ред да разговарят за Том Канти и да го смятат за крайно надарено и необикновено дете. Възрастните търсеха от Том съвет за затрудненията си и често се смайваха от остроумието и мъдростта на решенията му. Той стана герой за всички, които го познаваха, освен за собственото си семейство — само то не виждаше нищо особено в него.
            След някое време Том си устрои скришом кралски двор! Той беше принц, най-близките му другари бяха телохранители, камериери, оръженосци, адютанти, придворни дами и кралско семейство. Мнимият принц бе посрещан всеки ден със сложен церемониал, заимстван от Том из романтичните му четива, всеки ден важните дела на мнимото кралство се обсъждаха в кралския съвет и всеки ден негово мнимо височество издаваше укази до въображаемите си армии, флоти и вицекралства.
            След което тръгваше в своите дрипи да изпроси някой фартинг, да хапне коричка хляб, да си получи обичайните плесници, да легне върху наръча мръсна слама и да замечтае отново за празното си величие.
            А желанието да зърне поне веднъж някой истински принц растеше всеки ден и всяка седмица, докато най-после погълна всички други желания и стана единствената страст в живота му.
            В един януарски ден при обикновената обиколка за просия, бос и премръзнал, той скиташе с часове унило около Минсинт Лейн и Литъл Ист Чип, като надзърташе през прозорците на гостилниците, примамван от страшните баници с месо и другите изкусителни изобретения, изложени там — защото за него това бяха лакомства, достойни за небесни жители, съдейки само по миризмата им, разбира се, защото не бе имал никога щастието да получи и да хапне такова нещо. Ръмеше студен дъжд, времето беше мрачно, денят тъжен. Вечерта Том се прибра вкъщи толкова измокрен, уморен и гладен, че щом го погледнаха, бащата и бабата го съжалиха посвоему, напляскаха го набързо и го изпратиха да спи. От болка и глад, както и от ругатните и побоите из къщата той лежа дълго време буден, но мислите му се понесоха пак към далечни романтични страни и той заспа между обсипани със скъпоценности и позлата князчета в просторни дворци, където прислужниците им се покланяха до земята или тичаха да изпълнят заповедите им. После както винаги сънува, че и той е принц.
            Блясъкът на кралското достойнство сия цяла нощ над него, той се движеше сред важни лордове и лейди в ослепителна светлина, вдишваше благоухания, опиваше се от прекрасна музика и приемаше ту с усмивка, ту с леко кимване на царствената си глава почтителното покорство на блестящата тълпа, която се отдръпваше да му стори път.
            Когато се събуди сутринта и погледна жалката обстановка, сънят му завърши с обичайната последица — като засили хилядократно мръсотията и нищетата. Тогава дойдоха огорчението, мъката и сълзите.


            Трета глава
            Том се среща с принца

            Том стана гладен и заскита гладен, но погълнат от мисли за призрачното великолепие, което бе видял насън.
            Той се шляеше из града, без да забелязва къде отива и какво става около него. Хората го блъскаха, някои го ругаеха, но нищо не достигаше до унесеното момче. То се озова полека-лека до Темпъл Бар, докъдето не бе стигало никога по-рано. Спря се, позамисли се за миг, после потъна отново в своя въображаем мир и излезе вън от лондонските крепостни стени. Странд не беше вече селски друм и се смяташе за улица, но беше съвсем слабо застроен; от едната му страна имаше наистина сравнително гъста редица от къщи, от другата само няколко пръснати големи сгради — дворци на богати благородници сред просторни красиви градини, които стигаха тогава до реката, а сега са превърнати в усамотени мрачни арки от тухли и от камък.
            След някое време Том зърна селцето Чаринг и седна да си почине до прекрасния кръст, издигнат там от отдавна свален от престола крал, след това заскита по спокойния, приятен друм, покрай величествения дворец на великия кардинал към още по-величествения и великолепен дворец зад него — Уестминстър. Том загледа с радост и почуда огромната сграда, широко разгънатите й крила, настръхналите й зъбери и кули, грамадната каменна порта с позлатени решетки, великолепната украса от величествени гранитни лъвове и други знаци и символи на английската кралска власт. Ще бъде ли най-после задоволен неговият копнеж? Пред него беше истински кралски дворец. Защо да не се надява, че — ако е рекъл Бог — може да види един истински, жив принц?
            От всяка страна на позлатената врата стоеше по една жива статуя — прав, внушителен, неподвижен войник, облечен от глава до пети в лъскава стоманена броня. Множество селяни и граждани, застанали на почтително разстояние, очакваха да зърнат случайно някоя царствена особа. Великолепни каляски с великолепни лица вътре и великолепна прислуга отвън влизаха и излизаха през други величествени врати на кралската градина.
            Когато се приближи, пристъпвайки бавно и плахо покрай часовоите, с разтуптяно сърце и растяща надежда, бедничкият дрипав Том зърна ненадейно през позлатените решетки гледка, от която без малко не извика от радост. В двора се виждаше едно хубавичко момче, загоряло от игри и упражнения на открито, облечено в коприна и атлаз, блестящо от скъпи накити; малка сабя и меч със скъпоценни камъни висяха на бедрото му, обуто беше в изящни ботушки с червени токчета, а на главата му имаше весело алено кепе с пера, закрепени с голям блестящ елмаз. Наблизо бяха застанали няколко велелепни джентълмени, негови служители навярно. О, то беше несъмнено принц… жив, истински принц… Сбъднал се бе най-сетне блянът на бедното момче.
            Том се задъха от възбуда, очите му се разшириха от учудване и възторг. В съзнанието му остана само една мисъл: да се приближи до принца, да го погълне с поглед. И преди да се опомни, притисна лице о решетката на вратата. Още в следния миг един от часовоите го сграбчи грубо и го запрати сред селските хапльовци и лондонските безделници с думите:
            — Дръж се прилично, просяче!
            Тълпата зашумя и се разсмя, но младият принц изтича до вратата със зачервено лице и пламнал от възмущение поглед и викна:
            — Как смееш да се държиш така с бедното момче? Как смееш да се отнасяш така с най-безпомощния поданик на баща ми, краля? Отвори вратите и го пусни да влезе!
            Би трябвало да видите как изменчивата тълпа свали веднага шапки. Би трябвало да чуете как нададе одобрителни възклицания и завика:
            — Да живее Уелският принц!
            Часовоите взеха за почест с алебардите си, отвориха вратите и взеха отново за почест, докато малкият нищ принц влезе да стисне ръка на принца с неизброимото богатство.
            Едуард Тюдор каза:
            — Изглеждаш уморен и гладен, зле са се отнасяли с тебе. Ела.
            Половин дузина прислужници се спуснаха… не зная защо, сигурно да се намесят. Но бяха отстранени с царствено махване с ръка и се вковаха по местата си като статуи. Едуард заведе Том в едно разкошно дворцово помещение, което нарече свой кабинет. По негова заповед донесоха обед, за какъвто Том бе само чел. С царствено внимание и благовъзпитаност принцът отпрати прислужниците, за да не стесняват с присмехулното си наблюдение неговия скромен гост, после седна до Том и започна да го разпитва:
            — Как ти е името, момче?
            — Том Канти*, ако ти е угодно, сър.
            [* Канти — Canty (шотл.) — Енергичен, пъргав, весел. — Б.р.]
            — Чудновато име… Къде живееш?
            — В града, ако ти е угодно, сър. Офъл Корт, извън Пудинг Лейн.
            — Офъл Корт! Още едно чудновато име. Имаш ли родители?
            — Имам, сър. И баба имам, ала не я тача много, Бог да ми прости, ако е грехота да казвам така… И две сестри имам, Нан и Бет.
            — Както разбирам, баба ти не ще е много добра към тебе.
            — Към никого не е, ако е угодно на Ваша светлост. Лошо сърце има и цял живот е вършила зло.
            — Лошо ли се държи с тебе?
            — Ако е заспала или пияна, не вдига ръка, но щом дойде на себе си, здравата ме бие.
            Очите на малкия принц светнаха гневно и той извика:
            — Какво? Бие ли те?
            — О, да, разбира се, ако ви е угодно, сър.
            — Да те бие?… Такъв слабичък и дребен. Слушай, още преди да мръкне, ще я приберат в Тауър. Баща ми, кралят…
            — Всъщност вие забравяте, сър, долния й произход. Тауър е само за големци.
            — Вярно, наистина. Забравих. Ще помисля как да бъде наказана. А баща ти добър ли е към тебе?
            — Не по-добър от баба Канти, сър.
            — Бащите може би са все такива. И моят не е от добрите. Тежка му е ръката, макар че мене ме щади, но езикът му, да си призная, не ме щади всякога. Ами майка ти как се отнася с тебе?
            — Тя е добра, сър, от нея не виждам нито грижа, нито мъка. И Нан и Бет са като нея.
            — А те на колко са години?
            — На петнадесет, ако ви е угодно, сър.
            — Лейди Елизабет, сестра ми, е на четиринадесет, а лейди Джейн Грей, братовчедка ми, е на моя възраст, а при това е хубава и мила, но сестра ми, лейди Мери, с намусеното лице и… Слушай, забраняват ли твоите сестри на прислужниците си да се усмихват, за да не погубят с тоя грях душите си?
            — Сестрите ми? Да не мислиш, че имат прислужници, сър?
            Малкият принц загледа учудено просячето, после каза:
            — А защо да нямат, моля ти се? Кой им помага да се съблекат вечер? И кой ги облича, когато станат?
            — Никой, сър. Да не мислиш, че събличат дрехата си и спят голи… като зверове?
            — Дрехата си! Те само една дреха ли имат?
            — Ах, Ваша светлост, че за какво им са повече? Ни една от тях няма по две тела.
            — Странна и чудна мисъл! Извинявай, нямах намерение да се смея. Но твоите Нан и Бет ще имат и дрехи, и прислужници, и то много скоро, моят ковчежник ще се погрижи за това. Не, не ми благодари, това е дребна работа. Ти говориш много хубаво и увлекателно. Учил ли си?
            — Не зная съм ли, не съм ли, сър. Един добър свещеник, отец Андрю, ме научи от добрина да чета от книгите му.
            — Знаеш ли латински?
            — Много малко, сър.
            — Научи го, момче, мъчно е само отначало. Гръцкият е по-мъчен, но нито тия два езика, нито кой да е друг, струва ми се, са мъчни за лейди Елизабет и за братовчедка ми. Трябва да чуеш как тези девици говорят латински! Но я ми поразкажи за твоя Офъл Корт. Приятно ли прекарваш там?
            — Да си кажа правото, да, ако ви е угодно, сър, освен когато съм гладен. Има куклен театър, маймуни… такива смешни зверчета! И така хубаво нагиздени!… Има игри, в които играчите викат и се бият, докато се пребият всички. Чудесно е да се гледа, а пък струва само един фартинг… макар че е много мъчно да се сдобиеш с тоя фартинг, ако е угодно на Ваша светлост.
            — Казвай още.
            — Ние, момчетата от Офъл Корт, се бием понякога с тояги, както се бият чираците.
            Очите на принца светнаха.
            — Ех! — каза той. — Такова нещо би ми харесало. Разказвай още.
            — Надбягваме се, сър, да видим кой ще излезе най-бърз.
            — И това би ми харесало. Продължавай!
            — Лете, сър, газим и плуваме из каналите и реката, всеки гледа да потопи съседа си, да го облее с вода, гмуркаме се, крещим, премятаме се…
            — Заслужава да дам бащиното си кралство, за да се позабавлявам поне веднъж така! Продължавай, моля ти се!
            — Танцуваме и пеем около майското дърво в Чипсайд, играем на пясъка и всеки гледа да зарови съседа си, правим сладки от кал… Ако е за игра, няма по-хубаво нещо на тоя свят от калта!… Цели се оваляме в кал, сър, да прощава Ваша светлост.
            — Ох, престани, моля ти се, това е славно нещо! Ако можех да се облека в дрехи като твоите, да се събуя и да поцапам поне веднъж из калта, само веднъж, без да има кой да ме мъмри или да ми забранява, мисля, че бих се отказал от короната си.
            — А пък аз, пресветли сър, ако можех да се облека веднъж… само веднъж… като тебе…
            — Охо, искаш ли? Хайде тогава. Сваляй дрипите си и облечи моите труфила, момче! Ще изпитаме кратко, но прекрасно щастие. Ще му се порадваме, докато можем, и ще се преоблечем, преди да ни видят.
            След няколко мига малкият Уелски принц се нагизди с дрипите на Том, а малкият бедняшки принц се премени с блестящата кралска перушина. После двете деца застанаха пред голямото огледало и, о, чудо! Не забелязаха никаква промяна! Те се спогледаха, погледнаха в огледалото, после се погледнаха отново. Най-сетне учуденият принц каза:
            — Как ти се струва тая работа?
            — О, предобри ми господарю, не настоявай да отговоря. Не подобава на човек като мене да каже такова нещо.
            — Тогава аз ще го кажа. Ти имаш същата коса, същите очи, същия глас и държане, същата снага и фигура, същото лице и изражение като мене. Ако тръгнем голи, никой не ще може да каже кой от двама ни е Том, кой Уелският принц. А сега, когато се облякох с твоите дрехи, мисля, че мога много по-добре да изпитам това, което си изпитал ти, когато оня грубиян, войникът… Чакай, синина ли е това нещо на ръката ти?
            — Да, но то е дребна работа, а пък Ваше височество знае, че горкият войник…
            — Мълчи! Той извърши позорна и жестока постъпка! — викна князчето и тупна с босото си краче. — Ако кралят… Не мръдвай, докато не се върна! Заповядвам!
            Той прибра набързо една много важна държавна вещ, оставена на масата, изхвръкна из вратата и хукна през дворцовите ходници в развяващите се дрипи, с пламнало лице и святкащи очи. Щом стигна до главния вход, сграбчи желязната решетка, опита се да я разтърси и завика:
            — Отваряй! Отвори вратата!
            Войникът, който бе ударил Том, изпълни веднага искането и докато принцът, почти задъхан от царствен гняв, се втурна през вратата, войникът му удари една оглушителна плесница, от която детето се завъртя на пътя.
            — Ето ти, просяшко семе, за мъмренето, което ми докара от Негово височество!
            Тълпата се заля от смях. Принцът се вдигна от калта, погледна яростно часовия и изкрещя:
            — Аз съм Уелският принц, моята личност е свещена и ти ще бъдеш обесен, загдето посмя да вдигнеш ръка върху мене!
            Войникът вдигна алебардата си за почест и каза присмехулно:
            — Здравейте, Ваше височество! — После добави гневно: — Махай се, побъркано изчадие!
            Присмехулната тълпа заобиколи нещастния принц и го изблъска по пътя с подсвирквания и викове:
            — Път за Негово кралско височество! Път за Уелския принц!


            Четвърта глава
            Мъките на принца започват

            След като го преследва и измъчва с часове, тълпата изостави принца. Докато беше в състояние да се гневи срещу простолюдието, да го заплашва по господарски и да изрича заповеди, които даваха повод за смях, той беше много забавен, но когато умората го принуди най-после да млъкне, той стана безинтересен за мъчителите си и те потърсиха друго развлечение. Сега се огледа наоколо си, но не можа да познае къде се намира. Разбираше само едно — че е в Лондон. Продължи да върви безцелно напред и след малко къщите се разредиха, все по-нарядко се срещаха минувачи. Изми окървавените си крака в поточето, което течеше на мястото на днешната улица „Фарингдън“, почина си няколко минути, тръгна отново и най-после стигна до едно празно пространство с няколко пръснати тук-там къщи и една грамадна черква. Позна черквата. Тя беше заобиколена със скеле, което гъмжеше от работници, защото я възстановяваха основно. Принцът веднага се окуражи… почувства, че мъките му ще свършат вече. Каза си: „Това е старата черква на Сивите братя, която баща ми, кралят, взе от монасите и предаде на вечни времена за приют за бедни изоставени деца, като я преименува Христова черква. Те ще посрещнат е радост сина на човека, който е бил така щедър към тях… още повече, като видят, че синът е беден и изоставен като приютените в този дом.“
            Той се озова скоро сред тълпа момчета, които тичаха, скачаха, играеха на топка или на прескочикобила и изобщо се развличаха с шумни забавления. Всички бяха облечени еднакво, според тогавашната мода за прислужниците и чираците — с кацнало на темето плоско черно кепе, голямо колкото чинийка, еднакво безполезно и грозно, под него досред челото и около цялата глава се спускаше равно подрязана коса, свещеническа връзка около врата, стегната синя риза до под коленете, дълги ръкави, широк червен колан, яркожълти чорапи с подвезки над коленете, половинки обуща с големи метални токи. Едно прегрозно облекло.
            Момчетата прекратиха игрите си и се струпаха около принца, който каза с вродено достойнство:
            — Добри момчета, кажете на учителя си, че Уелският принц Едуард иска да поговори с него.
            При тия думи се вдигна голяма глъчка и едно грубо момче каза:
            — Я гледай, да не би да си вестител на Негово височество, просяко?
            Лицето на принца пламна от гняв, ръката му потърси веднага бедрото, на което нямаше нищо. Всички прихнаха да се смеят, едно момче каза:
            — Забелязахте ли? Смяташе, че има меч… Може пък да е наистина самият принц.
            Тази духовитост предизвика нов смях. Нещастният Едуард се изправи гордо и каза:
            — Да, принцът съм и никак не прилича на вас, хранени по благоволението на баща ми, краля, да се отнасяте така е мене.
            Това ги разсмя още повече. Момчето, което се бе обадило най-напред, викна към другарите си:
            — Ей, свини, роби, храненици на височайшия баща на Негова светлост, как се държите? Поклонете се всички до земята, почетете кралската му особа и царствените му дрипи.
            Всички коленичиха с весели викове, изказвайки вкупом подигравателна почит към своята жертва. Принцът ритна най-близко стоящото момче и каза гневно:
            — Ето ти засега това, а пък утре ще те пратя на бесило.
            Това не беше вече шега… Не беше и забавление. Смехът престана изведнъж, сменен от ярост. Десетина души се развикаха:
            — Подкарайте го! Към водопоя, към водопоя! Къде са кучетата? Хей, Лъвчо, Зъбльо!
            Последва нещо, което Англия не бе виждала дотогава — груби плебейски ръце блъскаха и биеха свещената особа на престолонаследника и насъскваха кучетата срещу нея.
            Мръкнало бе вече, когато принцът се озова в гъсто застроена част на града. Тялото му беше покрито със синини, ръцете му бяха окървавени, дрипите изкаляни. Той продължаваше да скита все по-озадачен, така изморен и отслабнал, че едва се влачеше. Престана да разпитва срещнатите минувачи, защото вместо исканите упътвания получаваше само обиди. Повтаряше си: „Офъл Корт… така беше, ако мога да стигна дотам, докато ме държат силите — спасен съм… Неговите близки ще ме заведат в двореца и ще докажат, че не съм тяхното момче, а истинският принц, и ще си стана пак това, което бях.“ От време на време си припомняше грубото държане на момчетата от Христовия приют и си казваше: „Когато стана крал, ще им осигуря не само храна и подслон, но и образование, защото пълен стомах не струва много нещо, когато умът и сърцето са гладни. Ще помня винаги това, за да не пропадне поуката от днешния ден и народът ми да страда, защото учението смекчава сърцето и го изпълва с нежност и милосърдие.“
            Лампите започнаха да мигат, заваля дъжд, задуха вятър, настъпи бурна, сурова нощ. Бездомният принц, безпризорният наследник на английския престол продължаваше да върви, затъвайки все по-навътре в лабиринта на мръсните улички, гдето гъмжаха жалките кошери на нищетата.
            Изведнъж някакъв едър пиян грубиян го хвана за яката с думите:
            — Пак си скитал досред нощ и не си донесъл сигурно нито фартинг вкъщи! Ако е така, да не съм Джон Канти, ако не ти счупя мършавите кокали.
            Принцът успя да се изскубне, изтри с ръка оскверненото си рамо и каза нетърпеливо:
            — О, ти ли си баща му! Угодно било на небето да нареди така… да си го вземеш и да ме заведеш!
            — Баща му ли? Не знам какво искаш да кажеш, но знам, че съм твой баща, както скоро ще можеш…
            — О, не се шегувай, не хитрувай, не се бави!… Аз съм без сили, изранен съм, не мога да се държа на нозе. Заведи ме при баща ми, краля, и той ще те възнагради така, както не си и сънувал. Вярвай ми, човече, вярвай ми!… Не те лъжа, казвам истината!… Подай ръка и ме спаси! Аз съм наистина Уелският принц!
            Мъжът погледна смаяно момчето; после поклати глава и промърмори:
            — Съвсем е изкукуригал, като някой Том от Бедлам*… — След това го улови пак за яката и каза с дрезгав смях и ругатни: — Но луд не луд, да не съм аз, ако двама с баба Канти не открием ей сега слабото ти място!
            [* Том от Бедлам — луд. Бедлам е болница за умопобъркани. — Б.пр.]
            С тия думи той повлече обезумелия и дърпащ се принц и изчезна заедно с него в отсрещния двор, последван от развеселен и шумен рояк човешки гадини.


            Пета глава
            Том в ролята на патриций

            Останал сам в кабинета на принца, Том Канти използва добре щастливия случай. Той се повъртя ту на една, ту на друга страна пред голямото огледало, като се възхищаваше от изяществото си, после започна да се разхожда, подражавайки изисканата стойка на принца и наблюдавайки в огледалото постижението си. След това извади красивата сабя, наведе се, целуна я и я сложи пред гърдите си, както бе видял да Постъпва преди пет-шест седмици един благороден рицар, поздравявайки по този начин коменданта на Тауър, когато му предаваше знатните затворници лордовете Норфолк и Съри. Поигра си с украсения със скъпоценни камъни къс меч, който висеше на бедрото му, разгледа прекрасните скъпи украшения в стаята, седна на всяко от разкошните кресла и си каза, че би било чудесно някой от офълкортската пасмина да надникне отнякъде и да види величието му. Чудеше се дали ще повярват на невероятната приказка, която ще им разкаже, когато се върне у дома си, или ще клатят глави и ще кажат, че преумореното въображение е отнело най-после разума му.
            Когато мина половин час, той се сети изведнъж, че принцът се забави много, и веднага се почувства самотен, след малко започна да се ослушва нетърпеливо и престана да играе с красивите предмети наоколо, стана неспокоен, после се разтревожи и накрая се изплаши. Ами ако някой влезе и го намери в дрехите на принца, който не е тук да обясни? Няма ли най-напред да го обесят, пък после да разследват случая? Чувал бе, че големите хора не му мислят много при разрешаване на дребни въпроси. Страховете му се засилваха все повече и повече; разтреперан, той отвори тихичко вратата към преддверието, решен да изтича да търси принца, а чрез него и закрила и свобода. Шестима величествени дворцови лакеи и двама знатни млади пажове, нагиздени като пеперуди, скочиха и се поклониха ниско. Той побърза да се върне назад и затвори вратата.
            — Подиграват ми се — каза си той. — Ще отидат да разкажат. Ох, защо дойдох тук да си загубя живота?
            Започна да се разхожда, изпълнен с неизразими страхове, като се ослушваше и трепваше при най-незначителния шум. След малко вратата бе широко разтворена и един паж в коприна каза:
            — Лейди Джейн Грей…
            Вратата се затвори. Една прекрасна, разкошно облечена девойка пристъпи към него. Но се спря изведнъж и каза уплашено:
            — Ох, какво ти е, милорд?
            Том чувстваше, че се задъхва, но успя да промълви:
            — Ах, имай милост към мене! Аз не съм всъщност никакъв лорд, а само нещастният Том Канти от Офъл Корт в града. Моля ти се, заведи ме при принца и той ще бъде милостив да ми върне дрипите и да ме пусне да си вървя. Ох, бъди милостива и ме спаси!
            При тия думи момчето коленичи, като се молеше с думи, с поглед, с вдигнати ръце. Девойката изглеждаше ужасена.
            — О, милорд — извика тя, — да коленичиш?… И то пред мене!
            След това избяга уплашено. А Том, сломен от отчаяние, се строполи и прошепна:
            — Няма помощ… нито надежда. Сега ще дойдат и ще ме уловят.
            Докато той лежеше така, вцепенен от ужас, из двореца се разнесе страшна вест. Шепотът — защото тя се съобщаваше само с шепот — прелетя от един лакей към друг, от лорда към придворната лейди, през всички дълги ходници, от етаж на етаж, от зала в зала. „Принцът е полудял. Принцът е полудял!“ Скоро във всеки салон, във всяка мраморна зала се събираха групички от блестящи лордове и лейди и други групички от блестящи, но не така знатни люде, които разговаряха шепнешком със смаяни лица. След малко един величествен придворен мина покрай тези групички и съобщи тържествена прокламация:

            „В името на краля!
            Под страх от смъртно наказание никой да не дава ухо на лъжливия глупав слух, да не разисква по него и да не го разпространява.
            В името на краля!“

            Шепненето престана изведнъж, като всички присъстващи онемяха.
            Скоро из коридорите се чу бръмчене:
            — Принцът! Вижте, принцът иде!
            Нещастният Том вървеше бавно покрай ниско покланящите се групички, като се стараеше да се покланя в ответ, гледайки безпомощно странната обстановка със смаян, страдащ поглед. От двете му страни вървяха знатни благородници, които го подканваха да се облегне на тях, за да стъпва по-уверено. Следваха дворцовите лекари и няколко лакеи.
            Най-после Том се намери в едно разкошно отделение на двореца и чу как вратата се затвори. Около него застанаха тези, които го бяха придружили дотук. Отпред, съвсем близо, видя полулегнал едър, дебел мъж с широко месесто лице и строго изражение. Голямата му глава беше съвсем посивяла, бакенбардите, оградили като рамка лицето, бяха също сиви. Облеклото му беше от разкошен плат, но вече извехтяло и поизтъркано. Един от подутите му крака беше превързан и сложен на възглавница. Всички мълчаха и само неговата глава не беше почтително сведена. Този намръщен инвалид бе страшният Хенри VIII. Той заговори и лицето му придоби веднага нежен израз:
            — Какво има, принц Едуард? Хрумнало ти е да заблудиш своя добър баща, краля, който те обича и всякога е бил мил към тебе, с една невесела шега ли?
            Нещастният Том изслуша, доколкото му беше възможно при подобно смайване, началото на това слово, но когато чу думите „своя добър баща краля“, той пребледня и падна като подкосен на колене. После вдигна ръце с възгласа:
            — Кралят ли си ти? Тогава аз съм наистина загубен!
            Тези думи като че ли поразиха краля. Погледът му започна да блуждае безцелно от едно лице към друго, след това се спря смаян на коленичилото момче: Най-после той каза с дълбоко разочарование:
            — Уви, аз сметнах, че слухът не отговаря на истината, но не е така. — Той въздъхна дълбоко и каза ласкаво: — Ела при баща си, дете мое. Ти не си добре.
            Помогнаха на Том да стане и да се приближи смирен и разтреперан към Негово британско величество. Кралят взе в ръце изплашеното лице, погледа го известно време нежно и настойчиво, сякаш търсеше милостив признак за връщане към разума в него, после притисна до гърдите си и погали с любов къдравата глава. Най-сетне каза:
            — Не познаваш ли баща си, дете мое? Не разбивай старото ми сърце, кажи, че ме познаваш. Познаваш ме, нали?
            — Да, ти си страшният господар, кралят, Бог да го пази!
            — Вярно, вярно… Това беше вече добре… Успокой се, не трепери така, никой тук не ще ти стори зло, няма човек, който да не те обича. Ти си по-добре сега, лошият ти сън премина, нали? Знаеш вече кой си и няма да се смяташ за друг, както казаха, че си сторил преди малко?
            — Моля те, бъди милостив и ми повярвай, аз говоря само истината, всемогъщи господарю, защото съм най-нищожният твой поданик, просяк по рождение, попаднал тук само по една нещастна, злополучна случайност, при все че не съм сторил нищо осъдително. Млад съм още да умра, а пък ти можеш само с една думичка да ме спасиш. О, кажи я, сър!
            — Да умреш? Не говори така, мили принце… Успокой, успокой смутеното си сърце… Няма да умреш!
            Том коленичи отново с радостен вик:
            — Бог да възмезди милостта ти, кралю, и да те запази дълго за благото на страната! — После скочи, погледна радостно двамата придворни лордове и възкликна: — Чухте ли? Няма да умра, кралят каза това!
            Никой не мръдна, никой не продума, но всички глави се сведоха в почтителен поклон. Том се поколеба, видимо смутен, после се обърна плахо към краля:
            — Мога ли да си отида сега?
            — Да си отидеш ли? Разбира се, щом искаш. Но защо не останеш още малко? Къде искаш да отидеш?
            Том наведе поглед и отвърна смирено:
            — Може би не съм разбрал, но помислих, че съм свободен, затова поисках да се върна в бордея, където съм роден и израснал в нищета, там са майка ми и сестрите ми, затова той е мой дом. Докато този разкош и блясък, на който не съм привикнал… Ох, моля ви се, сър, пуснете ме да си вървя!
            Кралят помълча замислено някое време, лицето му изразяваше растящо отчаяние и тревога. Най-после каза с някаква надежда в гласа:
            — Може би е побъркан само на тази тема и е с ума си по други въпроси. Дай Бог да е така. Ще проверим.
            След това зададе на Том някакъв въпрос на латински. Том му отговори неуверено на същия език. Кралят не скри радостта си. Лордовете и лекарите също проявиха задоволството си. Кралят каза:
            — Не беше според подготовката и способностите му, но все пак показа, че умът му е само заболял, но не и съвсем загубен. Какво ще кажете, сър?
            Лекарят, към когото бе отправен въпросът, се поклони ниско и отговори:
            — Напълно съм убеден, господарю, че предположението ви е правилно.
            Кралят се зарадва от това насърчение, което идеше от толкова голям авторитет, и продължи смело:
            — Внимавайте всички, ще продължим да го изпитваме.
            Той зададе на Том въпрос на френски. Том помълча, смутен от толкова втренчени в него погледи, после каза нерешително:
            — Не зная този език, ако е угодно на Ваше величество.
            Кралят се отпусна на постелята си. Присъстващите изтичаха към него, но той ги отстрани с думите:
            — Не ме смущавайте… това е само една недостойна слабост. Повдигнете ме! Така, стига. Ела насам, дете мое, сложи клетата си смутена главица на гърдите на баща си и се успокой. Не бой се, скоро ще ти мине.
            След това се обърна към присъстващите. Любезното държане се промени изведнъж, очите му стрелкаха предупредителни светкавици, когато каза:
            — Чуйте всички! Син ми е полудял, но не завинаги. Това се дължи на преумора при ученето и на прекалено затворен живот. Погрижете се да няма книги и учители! Развличайте го с игри, забавлявайте го колкото е възможно, за да оздравее! — Той се поизправи още малко и продължи твърдо: — Полудял е, но е мой син и английски престолонаследник. Луд или умен, ще царува! Чуйте още и разгласете: който проговори за болестта му, действа против мира и реда в кралството и ще бъде обесен!… Дайте ми да пия… Изгарям, тази мъка подкоси силите ми… Хайде вземи чашата… Помогни ми. Така, стига. Луд ли? Хилядократно по-луд да е, той е Уелски принц и аз, кралят, ще утвърдя това. Още утре това му достойнство ще бъде потвърдено според законния старинен ред. Наредете веднага това, милорд Хертфорд.
            Един от благородниците коленичи пред кралската постеля и каза:
            — Ваше величество знае, че наследственият хофмаршал* на Англия е затворник в Тауър. Не се е случвало затворник…
            [* Хофмаршал — висш дворцов служител, отговарящ за церемониите. — Б.р.]
            — Млъкни! Не оскърбявай слуха ми с това омразно име! Вечно ли ще живее този човек? Кой се изпречва пред волята ми? Нима провъзгласяването на принца за престолонаследник ще се бави, защото в кралството действително няма един неопетнен с измяна хофмаршал, който да извърши тържествената церемония? Не, велики Боже! Предупреди моя парламент да ми даде присъдата на Норфолк, преди да се съмне, иначе тежко им!
            Лорд Хертфорд каза:
            — Кралската воля е закон. — Стана и се върна на предишното си място.
            Гневът изчезна постепенно от лицето на стария крал и той каза:
            — Целуни ме, принце. Така… От какво се боиш? Не съм ли твой любещ баща?
            — Ти си добър към мене, недостойния, о, велики и милостиви господарю, това е истина. Но… но… но тежко ми е да помисля, че един човек ще умре и…
            — Ах, това е вече според нрава ти! Виждам, че сърцето ти е все същото, макар умът ти да е пострадал. Защото ти си имал всякога нежно сърце. Но този херцог е застанал между тебе и славата ти, аз ще поставя на мястото му друг, който не ще опозори великата длъжност. Успокой се, принце, не тревожи клетото си сърце с тоя въпрос.
            — Но нима аз не ускорявам смъртта му, господарю? Колко време би живял, ако не бях аз?
            — Не мисли за него, принце, той не е достоен за това. Целуни ме пак и иди да се забавляваш и да си играеш, защото болестта започва да ме мъчи. Уморих се и трябва да си почина. Върви с вуйчо си Хертфорд и хората си и ела пак, когато съм си отпочинал.
            Натъженият Том бе изведен от кралските покои. Последните думи на краля бяха смъртен удар за надеждата на момчето, че ще го освободят. Той чу отново как започнаха да шепнат: „Принцът! Принцът иде!“
            Все по-унил, той мина между блестящите редици на ниско покланящи се придворни, защото разбираше, че вече е пленник и може да остане завинаги затворен в позлатената клетка, един забравен, самотен принц, ако всемилостивият Господ не се смили над него и не го освободи.
            Накъдето и да се обърне, струваше му се, че вижда отсечената глава и познатото лице на великия Норфолкски херцог, който го гледа с укор.
            Някогашните му мечти бяха толкова приятни, а сегашната действителност беше толкова ужасна!


            Шеста глава
            Том получава наставления

            Том бе отведен в главната зала на едно разкошно отделение на двореца. Накараха го да седне; това му беше много неприятно, защото наоколо му имаше много по-възрастни и знатни хора. Той ги помоли да седнат, но те само изказаха с поклон или шепот благодарността си и останаха прави. Той щеше да настои, но „вуйчо“ му, граф Хертфорд, прошепна до ухото му:
            — Моля ти се, милорд, не настоявай, не е прието те да седят в твое присъствие.
            Съобщиха за идването на лорд Сейнт Джон, който се поклони пред Том и каза:
            — Идвам по поръчение на краля по въпрос, който трябва да се съобщи насаме. Ще благоволи ли Ваше височество да отпрати всички присъстващи, с изключение на милорд граф Хертфорд?
            Като забеляза, че Том не знае как да постъпи, Хертфорд му прошепна да даде знак с ръка, без да си прави труд да говори. Когато придворните благородници се оттеглиха, лорд Сейнт Джон каза:
            — Негово величество повелява по разбираеми и важни държавни съображения Негово кралско височество да прикрива колкото му е възможно болестта си, докато оздравее и стане отново такъв, какъвто е бил. Именно да не отрича пред никого, че е истинският Уелски принц, наследник на английската корона, да запазва княжеското си достойнство и да приема без дума или знак на недоволство почитта и покорството, които са му дължими по стар законен обичай, да не говори никому за низшия произход и съществуване, които болестта изтръгва от болните представи на преумореното му въображение, да се постарае усърдно да си припомни отново лицата, които е познавал… Когато не успее, да мълчи, да не издава с какъвто и да е признак на изненада, че ги е забравил, в тържествени случаи, когато не знае какво да стори или каже, да не проявява никакво смущение пред любопитните погледи, а да се посъветва по въпроса с лорд Хертфорд или с моята скромна личност, на които е заповядано от краля да изпълняват тази длъжност и да са винаги наблизо, докато заповедта бъде отменена. Това заповядва Негово величество кралят, който поздравява Ваше кралско височество и моли Бог да бъде милостив да ви излекува по-скоро и да ви пази вовеки със светата си десница.
            Лорд Сейнт Джон направи реверанс и се отстрани. Том отвърна примирено:
            — Кралят е заповядал така, никой не може да изменя кралската заповед, нито да се изплъзва хитро от нея, ако тя го стеснява. Кралската воля ще се изпълни.
            Лорд Хертфорд каза:
            — Що се отнася до заповедта на краля за книгите и другите сериозни въпроси, на Ваше височество ще бъде може би угодно да запълва времето си е весели забавления, за да не се преумори за банкета и още повече да се поболее.
            Том погледна въпросително и учудено и се изчерви, когато видя, че лорд Сейнт Джон го погледна загрижено.
            Негова светлост каза:
            — Паметта ти пак изневери и ти се изненада, но не й позволявай да те смущава, защото това нещо няма да трае, а ще отмине, щом се оправиш от болестта. Милорд Хертфорд спомена за банкета в Сити. Негово величество кралят обеща още преди два месеца, че Ваше височество ще присъства. Припомняш ли си сега?
            — Признавам със съжаление, че наистина бях забравил — каза неуверено Том и се изчерви отново.
            В този миг съобщиха за идването на лейди Елизабет и лейди Джейн. Двамата лордове размениха многозначителни погледи и Хертфорд тръгна бързо към вратата. Когато двете девойки минаваха покрай него, той им прошепна:
            — Моля ви, милейди, дайте си вид, че не забелязвате настроението му и не проявявайте изненада, когато паметта му изневери… Ще видите с болка как се вълнува от всяка дреболия.
            В същото време лорд Сейнт Джон шепнеше в ухото на Том:
            — Бъди любезен, сър, да помниш старателно желанието на Негово величество. Припомни си всичко, което можеш… Давай си вид, че помниш всичко останало. Не оставяй да забележат, че си се променил, защото знаеш колко много те обичат твоите другарки по игра и колко много ще се наскърбят. Желаеш ли да остана, сър?… Заедно с вуйчо ти.
            Том изказа съгласието си с кимване и едва промълвена дума, защото бе запомнил наставленията и бе решил в простичкото си сърце, че трябва да ги изпълнява колкото може по-добре според повелята на краля.
            Въпреки всички мерки разговорът между младите от време на време се запъваше. Неведнъж Том почти загубваше самообладание и беше готов да признае, че не може да се справи с тази страшна роля, но биваше спасен от тактичната лейди Елизабет или от някоя случайно изказана дума на бдителните лордове, която оказваше същото щастливо въздействие. По едно време малката лейди Джейн го обърка с въпроса:
            — Изказа ли днес почитанията си на Нейно величество кралицата, милорд?
            Том се поколеба, погледна смутено и щеше да измънка каквото му дойде наум, но лорд Сейнт Джон побърза да отговори вместо него с изисканата лекота на придворен, свикнал да се справяме неудобни положения.
            — Изказа ги вече, мадам, и Нейно величество го успокои много за състоянието на Негово величество, нали, Ваше височество?
            Том промърмори някакво потвърждение, но усети, че стъпва на несигурна почва. Малко по-късно стана дума, че засега Том няма да продължава уроците си, при което малката принцеса възкликна:
            — Жалко, много жалко! Ти напредваше чудесно. Но бъди търпелив, това не ще бъде за дълго. Ти ще бъдеш удостоен да станеш учен като баща си и ще владееш толкова езици, колкото и той, добри ми принце.
            — Баща ми ли? — извика Том, като се забрави за миг. — Аз мисля, че той не може да говори и собствения си език, така че само свинете в кочините могат да разберат какво иска да каже, а колкото до някакво учение…
            Той вдигна глава и срещна строгия предупредителен поглед на милорд Сейнт Джон.
            Млъкна, изчерви се, после продължи тихо и тъжно:
            — Ох, болестта ме обзе отново и мисълта ми се заблуди. Нямах никакво намерение да проявя непочитание към Негово величество краля.
            — Знам това, сър — каза принцеса Елизабет, като взе почтително и ласкаво с две ръце ръката на „брата“ си. — Не се безпокой. Вината не е твоя, а на болестта ти.
            — Ти умееш много мило да утешаваш, прекрасна лейди — каза признателно Том. — И сърцето ми повелява да ти благодаря за това, ако смея да го сторя.
            По едно време палавата лейди Джейн стрелна Том с един простичък гръцки израз. Бързият поглед на принцеса Елизабет схвана по пребледнялото чело на жертвата, че стрелата е улучила, затова отправи спокойно звучен гръцки ответ от името на Том, после промени веднага разговора.
            Времето минаваше приятно и, общо взето, спокойно. Подводните скали и плитчините ставаха все по-редки и Том започна да се чувства все по-леко, като виждаше как всички се стараят да му помогнат и да не забелязват грешките му. Когато се изясни, че двете млади лейди ще го придружат същата вечер на банкета на лорд-мера*, сърцето му трепна от облекчение и радост, защото почувства, че не ще бъде сам сред тази тълпа от непознати, при все че само преди час мисълта да отиде заедно с тях би му била съвсем непоносима.
            [* Лорд-мер — кмет на Лондон. — Б.пр.]
            Двамата ангели-пазители на Том изпитваха по-малко удоволствие при този разговор. Те се чувстваха така, като че лавираха с голям кораб през опасен проток, бяха постоянно нащрек и намираха, че длъжността им не е детска игра. Така че, когато посещението на двете лейди беше вече към края си и съобщиха за идването на лорд Гилфорд Дъдли, те не само почувстваха, че са преизпълнили задълженията си, но и че не са в състояние да поемат отново кораба и да повторят опасното пътуване. Затова посъветваха почтително Том да се извини и да не приеме новодошлия, което той стори с удоволствие, при все че лицето на лейди Джейн изрази леко разочарование, когато тя чу, че отказват да приемат блестящия младеж.
            Настъпи кратко очаквателно мълчание, което Том не можеше да разбере. Той погледна лорд Хертфорд, който му направи знак, но не можа да разбере и знака. Съобразителната Елизабет дойде на помощ с обичайната си ловкост и бързина. Тя направи реверанс и каза:
            — Позволява ли Негово височество брат ми да си отидем?
            — Всъщност Ваши височества — каза Том — могат да получат от мене всичко, което пожелаят, стига да го поискат, но все пак аз бих предпочел да сторя всичко друго в моя власт, но не и да се лиша от светлината и благодатта на тяхното присъствие. Вървете и Бог да бъде с вас.
            Той се усмихна невидимо при мисълта: „Ненапразно четях само за князе и научих езика си да си служи донякъде с техните нагиздени и изискани слова.“
            Когато светлейшите девойки си отидоха, Том се обърна уморено към пазачите си и каза:
            — Ще ми позволите ли, Ваша светлост, да се оттегля в някое кътче и да си почина?
            Лорд Хертфорд отговори:
            — Както е угодно на Ваше височество, вие повелявате, а ние само се подчиняваме. Необходимо е наистина да си починеш, защото наскоро ще пътуваш до града.
            Той дрънна със звънеца, веднага влезе паж, комуто бе заповядано да каже на сър Уилям Хърбърт, че го чакат. Този джентълмен дойде веднага и отведе Том в едно вътрешно отделение. Първото нещо, което Том стори, след като влезе, беше да си потърси чаша вода, но един лакей в коприна и кадифе грабна чашата, застана на едно коляно и му я поднесе върху позлатена табла.
            След това умореният затворник седна и започна да събува ботушките си, поглеждайки плахо за разрешение. Но друг мъчител в коприна и кадифе коленичи и го отмени в тази работа. Той направи още две-три усилия да извърши сам нещо, но всеки път го изпреварваха, така че най-после се отказа, въздъхна и прошепна примирено: „Проклет да съм, но наистина е чудно как не са поискали още и да дишат вместо мене!“ След като го съблякоха и загърнаха в разкошен халат, той легна най-после да си почине, но не и да поспи, защото главата му беше препълнена с мисли, а стаята — с хора. Първите не можеше да отпрати, затова те си останаха, вторите не знаеше как да отпрати, затова и те останаха за негово и тяхно съжаление.
            След излизането на Том двамата благородни пазачи останаха сами. Те се замислиха, заклатиха глави, започнаха да се разхождат из стаята, докато най-после лорд Сейнт Джон каза:
            — Откровено казано, какво мислиш?
            — Откровено казано, мисля така: кралят е към края си, племенникът ми е умопобъркан… Умопобъркан ще встъпи на престола и умопобъркан ще си остане. Бог да закриля Англия, защото тя ще се нуждае от закрила!
            — Така изглежда наистина. Но… Не се ли опасяваш от… от…
            Говорещият се поколеба и най-после млъкна. Очевидно почувства, че се намира на несигурна почва. Лорд Хертфорд застана пред него, погледна го ясно, откровено и каза:
            — Продължавай… никой, освен мене няма да чуе. От какво да се опасявам?
            — Съвсем противно ми е да изрека това, което мисля, милорд, пред вас, негов толкова близък роднина. Но като прося извинение, ако оскърбявам, не е ли странно, че това полудяване е променило толкова много държането и обноските му?… Това държане и тези обноски са все така княжески, но в една или друга неуловима дреболия се различават от някогашните му навици. Не е ли странно, че полудяването е заличило от паметта му дори чертите на баща му, заличило е съзнанието за обичайната почит, която другите му дължат, и като не е засегнало латинския, е заличило гръцкия и френския? Не се оскърбявайте, милорд, освободете съзнанието ми от тревогата и ще ви благодаря с признателност. Не ми дават покой думите му, че той не е принцът, а…
            — Млъкни, милорд, това, което казваш, е измяна! Забрави ли кралската заповед? Не забравяй, че аз съм съучастник в престъплението ти дори само като го чуя.
            Сейнт Джон пребледня и побърза да каже:
            — Признавам, че сгреших. Не ме издавай, удостои ме с тази милост поради благородството си и аз нито ще помисля, нито ще продумам вече такова нещо! Не се отнасяй сурово към мене, сър, иначе съм загубен.
            — Съгласен съм, милорд. Ако не повториш оскърблението отново тук или пред други, все едно че не си го казал. Но не трябва да се страхуваш. Той е син на сестра ми, нима не познавам още от люлка гласа, лицето, фигурата му? Лудостта може да предизвика всички чудновати неща, които виждаш в него, и дори още повече. Не си ли спомняш, че старият барон Марли, след като полудя, забрави чертите на собственото си лице, което познаваше от шестдесет години, и смяташе, че е чуждо, твърдеше, че е син на Мария-Магдалена, а главата му била направена от испанско стъкло и дори не позволяваше никому да се докосне до нея, за да не би някоя небрежна ръка да я счупи случайно? Успокой се, добри ми лорде. Това е истинският принц — аз много добре го познавам — и скоро ще стане крал, от полза ще е да помниш това и да го имаш предвид повече от всичко друго.
            След като поговориха още малко, при което лорд Сейнт Джон заличи, доколкото можа, вината си, като повтаряше, че напълно се е убедил и не ще бъде обзет вече от никакви съмнения, лорд Хертфорд освободи сънастойника и седна сам да бди и наблюдава. Скоро потъна в размисли и личеше, че колкото повече мисли, толкова повече се тревожи. Започна да се разхожда из стаята, като мълвеше:
            „Шт, той трябва да е принцът! Би ли се намерил в кралството човек да твърди, че може да има двама души от съвсем различен произход, които да си приличат като близнаци? Но дори и да има, нима не би било още по-голямо чудо случаят да размени местата им? Не, това е лудост, лудост, лудост!“
            След малко каза:
            — Съвсем естествено и разумно е лъжец да се нарича принц, но имало ли е някога лъжец, който, наричан принц от краля, от придворните, от всички, да отрича своя сан и да настоява да не го възвеличават? Не! В името на свети Суитин, не! Това е истинският принц, само че полудял!


            Седма глава
            Първият обед на Том като принц

            Към един часа подиробед Том понесе примирено мъчението да го облекат за обед! Облякоха го пак така разкошно, но съвсем различно — от яката до чорапите. След малко го отведоха с голяма тържественост до просторна, разкошно наредена зала, където имаше вече сложена трапеза за един човек. Приборите бяха от тежко злато, украсени с рисунки, които ги превръщаха почти в скъпоценности, защото бяха дело на Бенвенуто*. Залата беше изпълнена с благородни прислужници. Един духовник прочете молитва и Том щеше без малко да се нахвърли на храната, защото си беше по рождение гладник, но милорд граф Бъркли му попречи да го стори, като отиде да му завърже кърпата за ядене — длъжността кърпоносци на Уелския принц беше наследствена в рода на този придворен. Тук беше и виночерпецът, който изпреварваше всички опити на Том да си налее сам вино. Вкусителят на Негово височество Уелския принц беше също тук, готов да опита при поискване всяко подозрително ястие, като се изложи на опасността да се отрови от него. По това време той беше само едно безпредметно украшение и нарядко имаше случай да изпълни длъжността си, но имало бе времена преди не много поколения, когато длъжността вкусител била твърде опасна и нежелана чест. Може да изглежда странно, че не са използвали за това някое куче или някой каналджия, но всички кралски постъпки са странни. Тук беше милорд Д’Арси, пръв камерхер**, Бог знае за какво, но беше… Да не се задълбочаваме повече. Главният дворцов управител беше също тук, застанал зад стола на Том да надзирава церемонията, ръководена от кралския сервитьор и кралския готвач, застанали също наблизо. Том имаше още триста осемдесет и четирима прислужници — в залата не бяха, разбира се, и една четвърт от тях, Том дори не подозираше съществуването им.
            [* Бенвенуто Челини — италиански ваятел и резбар от XVI в. — Б.пр.]
            [** Камерхер — почетна титла на придворен служител. — Б.пр.]
            Само преди един час всички присъстващи бяха подготвени да не забравят, че принцът е временно умопобъркан, и да не проявяват изненада от странните му постъпки. Тези „странни постъпки“ скоро се показаха, но пробудиха у тях само състрадание и скръб, без да ги разсмеят. Всички бяха дълбоко натъжени от болестта на любимия принц.
            Нещастният Том ядеше главно с пръсти, но никой не се усмихваше на това, нито изглеждаше да го забелязва. Той разгледа с любопитство и внимание кърпата за ядене, защото тя беше наистина много красива и изящна, после каза простодушно:
            — Свали я, моля ти се, да не би да я изцапам по невнимание.
            Наследственият кърпоносец я свали почтително, без да направи каквото и да е възражение.
            Том разгледа любопитно и репичките, и салатите, запита какви неща са и дали се ядат, защото тези зеленчуци се отглеждаха отскоро в Англия, вместо да бъдат внасяни като деликатеси от Холандия. На въпроса му бе отговорено сериозно и почтително, без каквато и да е изненада. Когато изяде десерта си, той напълни джобовете си с орехи, но никой не си даде вид да е забелязал или да се е смутил от това. В следния миг обаче той сам се смути и се почувства неловко, защото това беше единствената услуга, която му бяха позволили да си направи сам, и той не се съмняваше, че е извършил някоя неуместна и неподобаваща постъпка. В същия миг мускулите на носа му започнаха да се свиват, а крайчецът му да се надига и набръчква. Тъй като това продължи, Том започна да проявява засилващо се смущение. Той загледа умолително ту един, ту друг от присъстващите лордове, очите му се насълзиха. Всички скочиха уплашено и поискаха да узнаят какво го измъчва. Том каза с искрена тревога:
            — Моля да бъдете снизходителни, ужасно ме сърби носът. Как е прието да се постъпва в такъв случай? Побързай, моля ти се, защото едва го търпя.
            Никой не се усмихна, но всички се смутиха и започнаха да се гледат в недоумение. Озовали се бяха пред стена и нищо в английската история не можеше да им подскаже как да я прескочат. Церемониалмайсторът не присъстваше, а никой друг не дръзваше да навлезе в това непознато море или да направи опит за разрешаване на тържествения въпрос. Уви! Не съществуваше наследствена длъжност чесач. През това време сълзите се разляха вън от бреговете си и започнаха да се стичат по бузите на Том. Сбърченият нос молеше още по-настойчиво за облекчение. Най-после природата събори преградите на етикета, Том се помоли безгласно да бъде опростен, ако сгреши, и облекчи измъчените сърца на своите придворни, като си почеса сам носа.
            Когато обедът свърши, един лорд му поднесе широка и плитка позлатена чиния с благоуханна розова вода, за да измие устата и пръстите си, а милорд наследственият кърпоносец застана до него с кърпата. Том погледа няколко мига смаяно чинията, после я вдигна към устните си и отпи важно няколко глътки. След това я върна на прислужващия лорд с думите:
            — Не, не ми харесва, милорд, ароматично е, но не е силно.
            Всички сърца се свиха от болка от новата чудноватост на болното съзнание на принца, но тъжната гледка не развесели никого.
            Следващата неволна погрешна стъпка на Том беше, че стана и тръгна да си върви тъкмо когато капеланът бе застанал зад стола му с вдигнати ръце и затворени очи, започвайки да чете молитвата. Но и този път никой не даде вид, че принцът е сторил нещо необичайно.
            По негово искане нашият малък приятел бе отведен в частния му кабинет и оставен там да прави каквото иска. На закачалки по дъбовата ламперия висяха частите на блестящи рицарски доспехи от стомана, украсени е великолепни позлатени инкрустации. Тези доспехи принадлежаха на истински принц — неотдавнашен дар от мадам Пар*, кралицата. Том си сложи наколенниците, ръкавиците, украсения с пера шлем и всички части, които можеше да облече без чужда помощ, по едно време му мина през ум да повика да го облекат напълно, но си припомни донесените от обеда орехи, които щеше да си изяде насаме, без някой наследствен велможа да му досажда с услугите си, затова остави красивите доспехи по местата им и започна да си чупи орехи, чувствайки се за пръв път истински щастлив, след като Бог като наказание за греховете му го бе направил принц. Когато изяде всичките орехи, се залови за привлекателните книги в един шкаф, между които имаше една за етикета в английския кралски двор. Това беше истинска находка. Той се простря на разкошния диван и започна с искрено старание да се просвещава. Да го оставим засега там.
            [* Катрин Пар (1509–1548) — шеста съпруга на Хенри VIII, преживяла краля. Б.пр.]


            Осма глава
            Въпросът за печата

            Към пет часа Хенри VIII се събуди от едно неободрително подремване и започна да мърмори:
            — Неспокойни сънища! Неспокойни сънища! Краят ми наближава вече, това предричат тези предупреждения, а отслабващият ми пулс ги потвърждава.
            След малко в погледа му блесна злобен пламък и той промълви:
            — И все пак не ще умра преди него!
            Като забелязаха, че се е събудил, прислужващите му го запитаха дали би благоволил да приеме лорд-канцлера*, който чакал отвън.
            [* Лорд-канцлер — председател на Камарата на лордовете и пазител на държавния печат. Б.пр.]
            — Пуснете го, пуснете го — извика нетърпеливо кралят.
            Лорд-канцлерът влезе и коленичи до постелята на краля с думите:
            — Дадох заповед и съобразно с кралската воля перовете на кралството заседават в тоги в камарата, където, след като потвърдиха присъдата на Норфолкския херцог, очакват смирено по-нататъшното желание на Негово величество по въпроса.
            Лицето на краля се озари от жестока радост. И той каза:
            — Повдигнете ме! Аз ще отида лично в моя парламент и ще скрепя със собственоръчен подпис присъдата, която ме освобождава от…
            Гласът му измени, смъртна бледност прогони руменината от бузите му, прислужващите го настаниха отново на възглавниците и побързаха да му дадат лекарства. След малко той каза тъжно:
            — Уви! С какъв копнеж очаквах този щастлив миг! Но той дойде за жалост твърде късно и мечтаният случай ми се изплъзва. Но побързайте, побързайте! Нека друг изпълни щастливото задължение, което ми бе отречено. Нека големият ми печат бъде използван от комисия, избери лордовете, с които да свършите работата. Побързай, човече! Искам да видя главата му тук преди края на утрешния ден!
            — Така и ще бъде, съобразно с кралската повеля. Ще благоволи ли Ваше величество да заповяда да ми се предаде отново държавният печат, за да мога да действам по-нататък?
            — Държавният печат ли? Та нали ти го пазиш?
            — Позволете, Ваше величество, вие го взехте от мене преди два дни, като казахте, че аз не ще изпълнявам длъжността си, докато височайшата ви ръка не го използва за присъдата на Норфолкския херцог.
            — Да, така беше наистина, спомням си… Но какво направих с него?… Много съм отпаднал… затова паметта ми изменя тия дни… Чудно, чудно…
            Кралят започна да мърмори неразбираемо, поклащайки леко от време на време посивялата си глава, като се мъчеше да си припомни някак какво е сторил с печата. Най-после милорд Хертфорд се осмели да коленичи, за да даде обяснение:
            — Ако смея да кажа, сър, мнозина тук си припомнят заедно с мене, че вие предадохте държавния печат на Негово височество Уелския принц да го пази до деня, когато…
            — Вярно, съвсем вярно! — прекъсна го кралят. — Донесете го! Вървете, времето лети!
            Лорд Хертфорд изтича при Том, но се върна много скоро смутен, с празни ръце. И започна да се оправдава:
            — Дълбоко съжалявам, Ваше величество, че нося толкова неприятна и нежелана вест, но по воля божия принцът продължава да е болен и не може да си припомни, че е получавал държавния печат. Затова побързах да се върна и да докладвам, смятайки, че би било загуба на ценно време, при това със съвсем малък изглед за успех да се опитаме да претърсим многобройните стаи и зали, които принадлежат на Негово кралско висо…
            Едно стенание на краля прекъсна в този миг думите на лорда. След малко Негово величество каза дълбоко огорчен:
            — Не тревожете повече бедното дете. Божията ръка тежи върху него, сърцето ми го съжалява нежно и страда, че не мога да поема на моите претоварени с грижи старчески плещи и неговото бреме, за да му дам успокоение.
            Той затвори очи, започна да мърмори нещо и най-сетне замълча. След малко отвори пак очи и загледа унесено наоколо си, докато погледът му падна върху коленичилия лорд-канцлер. Лицето му се изчерви внезапно от гняв:
            — Какво, още ли си тук? Кълна се в Бога, ако не видиш работата на този изменник, митрата ти утре ще празнува поради липсата на глава, която да я краси.
            Разтрепераният канцлер отговори:
            — Бъдете милостив, велики господарю! Аз само чакам за държавния печат.
            — Да не си загубил ума си, човече? Малкият държавен печат, който носех едно време със себе си в чужбина, е в моята съкровищница. А щом големият печат е в неизвестност, нима малкият не стига? Да не си загубил ума си? Да те няма! И слушай… не се връщай без главата.
            Нещастният канцлер побърза да се отърве от опасната близост. Комисията на лордовете не загуби време да потвърди с кралското съгласие присъдата на робския парламент и да определи за следния ден обезглавяването на злочестия Норфолкски херцог, пръв пер на Англия.


            Девета глава
            Шествието по реката

            Към девет часа вечерта огромната дворцова фасада към реката блестеше от светлина. Самата река, догдето поглед стигаше към града, беше така препълнена е рибарски и увеселителни лодки, украсени с разноцветни лампиони и леко полюшвани от вълните, щото приличаше на безкрайна грейнала цветна градина, нежно полюлявана от летен ветрец. Голямата тераса с каменни стъпала, отвеждащи към водата, достатъчно просторна, за да побере войската на цяло германско княжество, беше истинско зрелище със своите редици кралски копиеносци в лъскави брони и тълпи блестящо облечени лакеи, които сновяха насам-натам и нагоре-надолу в разгара на приготовленията.
            Най-после всичко живо изчезна по команда от стъпалата. Въздухът се изпълни с напрегнат, очаквателен шепот. Додето поглед стигаше, човек виждаше как хиляди хора се изправят в лодките, засенчват очи от блясъка на лампионите и факлите и се заглеждат към двореца.
            Цяла флотилия от четиридесет-петдесет разкошни лодки се приближи към стъпалата. Те бяха богато позлатени, а високите им носове и кърми бяха украсени с изкусна резба. Някои бяха украсени със знамена и хоругви, други със златотъкани гоблени с извезани гербове, трети с копринени флагчета с пришити по тях сребърни звънчета, които разливаха нежни струи от радостни звуци, щом ветрецът ги залюлее, други, още по-изискани, принадлежащи на благородници от непосредствената свита на принца, имаха за бордове живописно подредени щитове с разкошни гербове. Всяка великолепна лодка се влачеше от корабче. Освен гребците, във всяко корабче имаше по няколко войници с лъскави шлемове и ризници, и група музиканти.
            Група копиеносци, авангард на очакваното шествие, се появи пред главния вход, облечени в панталони на черни и тъмножълти ивици, с кадифени калпачета, украсени отстрани със сребърни рози, в куртки от тъмночервено и тъмносиньо сукно, с извезани със злато на гърдите и на гърба три пера, герб на принца. Дръжките на копията им бяха обвити в заковано със златни гвоздеи червено, кадифе и украсени със сърмени пискюли. Строени отдясно и отляво, те образуваха две дълги редици, които се простираха от вратите на двореца до самата вода. Между тези две редици лакеите на принца в алени златошити ливреи постлаха плътен пъстър килим. След като стана и това, отвътре прозвучаха тръби. Музикантите в лодките отвърнаха с радостна прелюдия и двама церемониалмайстори с бели жезли излязоха с бавна и тържествена стъпка. Следваше ги сановник, който носеше жезъла на града, друг носеше подир него меча на града, няколко сержанти от градската гвардия в пълна униформа и нашивки на ръкавите, после шефът на Ордена на жартиерата в своя плащ, няколко рицари на Ордена на банята с бяла дантела на ръкава, подир тях оръженосците им, след това съдиите в пурпурни мантии и кепета, после върховният лорд-канцлер на Англия в пурпурна мантия, подплатена с хермелинова кожа, след него депутация от градски стареи в алени плащове и накрая водачите на отделните градски съсловия в официалните си мантии. След тях заслизаха по стъпалата дванадесет френски благородници в разкошно облекло — бели копринени одежди, извезани със злато, къси мантии от тъмночервено кадифе, подплатени с виолетова тафта, и алени къси панталони. Те бяха от свитата на френския посланик, следваха ги дванадесет кавалери от свитата на испанския посланик, облечени в черно кадифе без никакви украси. Подир тях вървяха английски благородници със свитите си.
            Отвътре затръбиха фанфари и вуйчото на принца, бъдещият велик херцог Съмърсет, се показа пред вратата, облечен в черен златошит жакет и червена копринена мантия, извезана със злато и поръбена със сребърна везба. Той се обърна, сне украсената с пера шапка, приведе снага в нисък поклон и тръгна заднишком, като се покланяше на всяко стъпало. Последва тръбен зов и команда:
            — Път за великия и могъщ лорд Едуард, Уелски принц!
            Високо над стените на двореца алени огнени езици се извисиха сред гръмотевичен грохот, от струпаната по бреговете тълпа гръмнаха оглушителни приветствия и Том Канти, причина и герой на тържеството, се показа, склонил леко царствената си глава.
            Той беше великолепно облечен в бяла копринена куртка, поръбена с хермелин, с обсипан с елмази ален нагръдник. Над нея имаше бяла златотъкана мантия, изпъстрена с тройното перо на неговия герб, подплатена със синя коприна, украсена с бисери и скъпоценни камъни, със закопчалка от брилянти. На шията му висеше Орденът на жартиерата и няколко чуждестранни княжески ордена; щом го озареше светлината, накитите я отразяваха с ослепителен блясък. О, Том Канти, роден в бордей, отраснал из лондонската кал, свикнал на дрипи, нечистота и нищета, какво зрелище за тебе!


            Десета глава
            Страданията на принца

            Оставихме Джон Канти да влачи истинския принц в Офъл Корт, следван от шумна развеселена тълпа. Само един човек се застъпи за пленника, но никой не му обърна внимание — едва ли дори го чуха сред олелията. Принцът все още се мъчеше да се отърве и се гневеше на обноските, които трябваше да търпи, докато Джон Канти, загубил и малкото останало му търпение, вдигна над главата му своята дъбова тояга. Единственият защитник на момчето скочи да спре ръката на Джон и ударът се стовари върху китката на собствената му ръка.
            — Ще се месиш, така ли? — изрева Канти. — Ето ти наградата тогава.
            Тоягата се стовари върху главата на защитника, чу се стон, една тъмна фигура падна на земята и след миг остана да лежи там в мрака съвсем сама. Тълпата избърза напред, без да се разтревожи от станалото.
            След малко принцът се озова в жилището на Джон Канти, който затвори вратата под носа на тълпата. При мътната светлина на лоена свещ, поставена в гърлото на бутилка, той можа да различи в общи черти отвратителната бърлога и обитателите й. Две раздърпани момичета и една жена на средна възраст се бяха свили до стената в единия ъгъл с изражение на животни, свикнали на лоши обноски, каквито очакваха уплашено и сега. От друг ъгъл надничаше сбръчкана вещица с разчорлени посивели коси и зъл поглед. На нея именно Джон Канти каза:
            — Слушай, ще чуеш чудесно театро. Не го прекъсвай, докато те развлича, после удряй на воля. Заставай, момче. И повтори пак глупостите си, ако не си ги забравил. Кажи си името. Кой си?
            Лицето на принца пламна отново от гняв, той погледна упорито и възмутено мъжа право в очите и каза:
            — Невъзпитано е човек като тебе да ми заповядва да говоря. Казвам ти пак, както ти казах и по-рано: аз съм Едуард, Уелският принц, и никой друг.
            Смаяна от този отговор, вещицата се закова на мястото си и почти се задъха. Тя загледа принца с тъпо учудване, което така развесели непрокопсания й син, че го накара да се разсмее с глас. Но въздействието върху майката и сестрите на Том Канти беше друго. Страхът от телесни страдания отстъпи веднага място на друга тревога. Те изтичаха със смутен и страдащ израз, като викаха:
            — Горкият Том, горкото момче!
            Майката коленичи пред принца, сложи ръце на раменете му, загледа го жално с насълзени очи и каза:
            — Горкото ми момче, глупавото четене завърши най-после злочестото си дело, като ти взе ума. Ох, защо се бе залепил за книгите, когато толкова те предупреждавах да се пазиш от тях? Разби ти майчиното си сърце.
            Принцът я погледна в лицето и каза кротко:
            — Синът ти е добре и не е загубил ума си, мадам. Успокой се, заведи ме в двореца, където се намира той, и баща ми, кралят, ще ти го върне веднага.
            — Баща ти, кралят! О, чедо мое, не казвай тия думи, които могат да донесат смърт за тебе и разорение за всички твои близки. Прогони този ужасен сън. Възвърни нещастната си блуждаеща памет. Погледни ме. Не съм ли майка ти, която те е родила и те обича?
            Принцът поклати глава и каза неохотно:
            — Бог вижда колко ми е тежко да наскърбя сърцето ти, но аз наистина никога досега не съм виждал твоето лице.
            Жената седна на пода, закри лице с ръцете си и отчаяно зарида.
            — Да продължим театрото! — изкрещя Канти. — Хайде, Нан, хайде, Бет! Невъзпитани момичета! Та прави ли ще стоите в присъствието на принца? На колене, дрипава измет, поклонете му се!
            Той придружи пак думите си с дрезгав смях. Девойките започнаха да се застъпват плахо за брата си, Нан каза:
            — Ако го оставиш да поспи, тате, почивката и сънят ще излекуват лудостта му, остави го, моля ти се.
            — Остави го, тате — каза и Бет. — Той е много по-изтощен от друг път. Утре ще бъде пак на себе си, ще проси усърдно и няма да се върне с празни ръце.
            От тази забележка веселостта на бащата се изпари и мисълта му се върна към печалбата. Той се обърна гневно към принца с думите:
            — Утре трябва да платим два пенса на стопанина, на тоя бордей, два пенса, запомни, целия наем за половин година, иначе ще ни дадат пътя. Покажи какво си събрал с ленивата си просия.
            Принцът отвърна:
            — Не ме оскърбявай с твоите просташки въпроси. Повтарям ти, че съм кралски син.
            Широката длан на Канти се стовари звучно върху рамото на принца и той политна в обятията на добрата жена на Канти, която го притисна до гърдите си, заслонявайки го със собственото си тяло от пороя удари и плесници. Уплашените момичета се отдръпнаха в ъгъла, но бабата тръгна усърдно да помогне на сина си. Принцът се изтръгна от ръцете на мисис Канти и извика:
            — Няма да страдаш заради мене, мадам. Остави тия свини да правят каквото искат, но само с мене.
            Тези думи вбесиха дотолкова свинете, щото те се заловиха за работа, без да губят време. И двамата набиха здраво момчето, след това набиха момичетата и майката за проявеното съчувствие към жертвата.
            — А сега — каза Канти — лягайте всички. Увеселението ме измори.
            Угасиха свещта и семейството се настани да спи. Щом главата на семейството и майка му захъркаха, девойките приплъзнаха до принца и го завиха грижливо със слама и дрипи, майката също припълзя до него, погали го по косите и заплака, като мълвеше на ухото му недоизречени утешителни и съчувствени слова. Скрила му бе нещичко за ядене, но мъките бяха отнели на момчето всяка охота… поне за черните безвкусни корички хляб. То бе трогнато от нейната смела и скъпо платена закрила, както и от състраданието й, благодари й с благородни княжески изрази, помоли я да иде да спи и да се опита да забрави грижите си. И пак добави, че баща му, кралят, не ще остави без награда нейната вярност, доброта и преданост. Това възвръщане на „лудостта“ му се заби отново в сърцето й, тя го притисна пак няколко пъти до гърдите си и най-после се върна обляна в сълзи на постелята си.
            Докато лежеше, продължавайки да размишлява и да страда, в съзнанието й започна да се промъква предположението, че у това момче има нещо неопределимо, което липсва както на полуделия, така и на здравия Том Канти. Тя не можеше да опише това нещо, нито да каже какво точно е то, но острият й майчински усет все пак го откриваше и долавяше. Ами ако момчето наистина не е нейният син? О, това е немислимо! Тя почти се усмихна при тази мисъл, въпреки всичките си скърби и тревоги. И все пак разбра, че тази мисъл няма да се „махне“, а ще продължи да я смущава. Тя я преследваше, не я напускаше, отказваше да се махне или да бъде пренебрегната. Най-после майката разбра, че не ще има мир, докато не измисли някое доказателство, което би установило ясно и безспорно дали това момче е синът й и би прогонило по този начин уморителните и тревожни съмнения. Да, това беше очевидно правилният път да излезе от мъчнотията и тя се залови веднага да измисли такова доказателство. Но по-лесно беше да намисли този план, отколкото да го изпълни. Тя прехвърляше в ума си едно по едно най-различни доказателства, но беше принудена да отхвърли всички… Ни едно не беше напълно сигурно, напълно съвършено, а несъвършено доказателство не можеше да я задоволи. Явно беше, че напразно си блъска главата, изглеждаше очевидно, че трябва да се откаже от намерението си. Докато угнетителната мисъл минаваше през ума й, слухът й долови спокойното дишане на момчето и тя разбра, че е заспало. А докато слушаше, отмереното дишане бе нарушено от тих внезапен вик като при тревожен сън. Това случайно извикване я подсети изведнъж за план, който струваше колкото всички старателно обмислени опити. Тя се зае веднага трескаво, но безшумно да запали отново свещта, като си мърмореше:
            — Ако го бях видяла тогава, щях да зная! Откакто се стресна като малък, когато барутът избухна пред него, всеки път, когато се е стряскал внезапно насън или при замисляне, той закрива очите си с ръка, както стори тогава, и то не както постъпват другите хора — с дланта навътре, — а всякога с дланта навън… Сто пъти съм го виждала и ни веднъж не е постъпвал другояче, нито е забравил да го стори. Да, скоро ще разбера!
            Тя се примъкна до спящото момче със засенчена свещ в ръка. Наведе се внимателно и тъжно над него, почти без да диша от сдържана възбуда, после освети неочаквано лицето му и чукна кокалчетата на пръстите си о пода до ухото му. Заспалото момче отвори очи, погледна замаяно наоколо си, но не направи никакво особено движение с ръка.
            Нещастната жена бе просто сразена от изненада и скръб, но се постара да скрие вълнението си и да успокои момчето да заспи отново, после се отстрани и започна да размишлява тъжно насаме за съкрушителната последица от опита. Мъчеше се да се убеди, че полудяването на Том е прогонило обичайния жест, но не успяваше.
            — Не — казваше си тя, — ръцете му не са луди, те не могат да се отучат за толкова кратко време от един толкова отдавнашен навик. Ох, какъв тежък ден!
            Но надеждата беше сега така упорита, както и доскорошното съмнение, тя не можеше да се съгласи с присъдата на опита, трябваше да опита още веднъж… Пропускът беше може би случаен, затова стресна момчето в съня и втори, и трети път през кратки промеждутъци… Но последицата беше същата, както и при първия опит; тогава се завлече до постелята си и заспа измъчено, като си казваше:
            „Не мога да го изоставя… не, не мога, не мога… То трябва да бъде моето момче!“
            След като майката престана да прекъсва съня му и след като болките постепенно стихнаха, страшната умора най-после затвори очите на принца в дълбок възстановителен сън. Часовете отлитаха, а той спеше като мъртвец. Така минаха четири-пет часа. След това унесът му започна да се разведрява. Най-после, полузаспал-полубуден, той промълви:
            — Сър Уилям? — След миг: — Ей, сър Уилям Хърбърт! Ела по-скоро насам да чуеш един чудноват сън… Чуваш ли, сър Уилям? Помислих, човече, че съм станал просяк и… Ей, телохранители, сър Уилям? Няма ли тук слуга? Ах, тежко на…
            — Какво те измъчва? — запита някой с шепот до него. — Кого викаш?
            — Сър Уилям Хърбърт. Ти коя си?
            — Аз ли? Та коя друга, ако не сестра ти Нан? О, Том, забравих! Ти си все още луд… Клето момче, ти си все още лудо! Да не бях се събудила да го видя пак! Но дръж езика си, моля ти се, защото иначе ще пребият всинца ни до смърт!
            Слисаният принц се понадигна наполовина, но острата болка от вкочаняването и от синините го опомни и той се отпусна отново в мръсната слама, като простена:
            — Уви, значи не е било сън!
            В един миг тежките грижи и страданията, прогонени от съня, го завладяха отново и той осъзна, че не е вече гален принц, към когото са насочени обожаващите погледи на цял народ, а просяк, отритнат от обществото, облечен в дрипи пленник, заобиколен от просяци и крадци в бърлогата, пригодна само за зверове.
            Въпреки мъката си той долови весели звуци и викове, които идваха откъм съседното жилище. В следния миг някой почука рязко на вратата. Джон Канти престана да хърка и запита:
            — Кой хлопна? Какво искаш?
            Един глас отвърна:
            — Знаеш ли кого си пребил със сопата си?
            — Не. Нито зная, нито ме е грижа.
            — Навярно ще промениш много скоро мнението си. Ако искаш да си спасиш шията, само бягството може да ти помогне. Човекът издъхва в тоя миг. Бил е свещеникът, отец Андрю!
            — Милостиви Боже! — извика Канти. Събуди семейството и заповяда дрезгаво: — Ставайте и офейквайте… или останете дето сте и мрете!
            Не минаха и пет минути, и семейството на Канти хукна из улицата. Джон Канти държеше принца за китката, влачеше го из тъмния път и го предупреждаваше тихо:
            — Дръж си езика, изкукуригал глупчо, и не казвай името ни. Аз ще си избера ново име, за да отклоня ония песове, стражарите, от дирите ни. Дръж си езика, повтарям!
            А на другите членове от семейството изръмжа:
            — Ако се случи да се разделим, всеки да тръгне към Лондонския мост; който стигне до последния платнарски дюкян на моста, да почака там, докато се домъкнат и другите, след това ще избягаме заедно в Съдърк.
            В този миг цялото семейство се озова внезапно от тъмно на светло и не само на светло, но и сред тълпа, която пееше, танцуваше и свиреше по брега. Додето поглед стигаше, надолу и нагоре по Темза се виждаха редица празнични огньове. Лондонският мост беше илюминиран, Съдъркският също, цялата река бе светнала от сиянието на разноцветни светлини, а непрекъснато избухващите фойерверки изпълваха небесата със сложни, сливащи се светкавици и тъст порой от ослепителни искри, които почти превръщаха нощта в ден, навред се виждаха ликуващи тълпи, цял Лондон като че беше навън.
            Джон Канти изруга яростно и заповяда да се върнат назад, но беше много късно. И той, и челядта му бяха погълнати от бръмчащия човешки кошер и почти моментално се изгубиха. Принцът не остана с челядта. Канти продължаваше да го стиска за ръката. Сърцето на принца се разтуптя от надежда за спасение. Докато се мъчеше да се промъкне из тълпата, Канти блъсна грубо някакъв намръщен, порядъчно пийнал лодкар, който сложи на рамото му голямата си ръка:
            — Къде си се разбързал, приятелю? Защо си тровиш душата с мръсни грижи, когато всички порядъчни и верни люде празнуват?
            — Не е твоя работа — отвърна грубо Канти. — Сваляй лапата си и ме пусни да мина.
            — Щом е така, аз пък казвам, че няма да минеш, докато не пийнеш за здравето на Уелския принц — отвърна лодкарят и му препречи решително пътя.
            — Дай ми купа тогава, ама по-скоро, по-скоро!
            Насъбрали се бяха и други гуляйджии.
            — Купата, купата! — развикаха се те. — Накарай тоя сърдит негодник да пие наздравица, инак ще го пратим за храна на рибите.
            Донесоха голяма купа за наздравици, лодкарят я грабна за дръжката, вдигна с другата си ръка края на въображаемата кърпа и поднесе според установения старинен обичай купата на Канти, който я пое за другата й дръжка и пак според старинния обичай вдигна с другата си ръка капака. По този начин принцът остана за миг свободен. Без да губи време, той се шмугна сред гората от човешки нозе и изчезна. След миг беше вече невъзможно да разбере сред това люшкащо се живо море дали то не е Атлантическият океан, а самият той — загубена в него пара.
            Принцът разбра скоро това и веднага се зае със собствената си съдба, без да мисли вече за Джон Канти. Много скоро разбра и нещо друго. Именно, че градът чества някакъв мним Уелски принц на негово място. Не беше мъчно да заключи, че беднячето Том Канти се е възползвало от невероятния щастлив случай и е станало самозванец.
            Оставаше следователно само една възможност — да си проправи път до Гилдхол, да се обади и да изобличи измамника. Реши, освен това, че на Том ще трябва да бъде дадено достатъчно време да подготви душата си, а след това да бъде обесен, изтърбушен и насечен според тогавашните закони и обичаи при провинение в държавна измяна.


            Единадесета глава
            В Гилдхол

            Придружен от разкошна флотилия, кралският кораб плаваше тържествено по Темза сред безброй осветени лодки. Въздухът кънтеше от музика, по бреговете пламтяха увеселителни огньове, далечният град беше забулен в меко сияние от безбройните невидими огньове, в небето над него се извисяваха стройни кули, украсени със скъпоценни камъни. Непрестанен глух рев от приветствия и топовни залпове приветстваше от бреговете шестващата флотилия.
            За Том Канти, почти невидим сред копринените възглавници, тези викове и гледки бяха неизказано красиво и замайващо чудо. За малките му спътници, седнали до него — принцеса Елизабет и лейди Джейн Грей — те бяха нещо съвсем обикновено.
            Когато стигна до Даугейт, флотилията пое по бистрите води на Уолбрук (засипан от два века насам под цели акри строежи), към Бъклърсбъри, покрай къщи, под отрупани с народ и блестящо осветени мостове, за да спре накрая в басейна, наричан сега Бардж Ярд, в сърцето на стария Лондон. Том слезе от кораба и заедно с блестящото шествие мина през Чипсайд, по краткия път от Олд Джюри и Бейсингол за Гилдхол.
            Том и младите дами бяха посрещнати с подобаваща тържественост от лорд-мера и стареите на Сити* със златни верижки и парадни алени тоги, след това ги отведоха под разкошен балдахин в дъното на голямата зала, предшествани от херолди, които възвестяваха идването им, както и от церемониалния жезъл и меч. Всички лордове и лейди, които щяха да прислужват на Том и двете му спътнички, заеха места зад столовете им.
            [* Сити — централната част на Лондон. — Б.пр.]
            Около друга трапеза насядаха придворните и други благородни гости заедно с градските първенци, а членовете на Долната камара и обикновените граждани заеха места около множество маси долу. Застанали на пиедесталите си, великаните Гог и Магог — старинните пазители на града — съзерцаваха зрелището с очи, свикнали да го наблюдават през безброй поколения. Тръбачите възвестиха началото на тържеството, един дебел майордом* се показа пред прага на една врата отляво, последван от прислужници, носещи с внушителна тържественост димящия и готов за разрязване кралски баронбиф**.
            [* Майордом — дворцов управител. — Б.р.]
            [** Баронбиф — двойно, неразделено говеждо филе. — Б.пр.]
            След молитвата Том, подготвен предварително, стана, а с него и всички присъстващи, и отпи заедно с принцеса Елизабет няколко глътки от голяма златна чаша за наздравици. След това чашата мина у лейди Джейн и обиколи цялото събрание. Така започна банкетът.
            Към полунощ пиршеството беше в разгара си. Настъпи едно от живописните зрелища, на което толкова много се възхищаваха в старинния град. Описанието му се пази и до днес, предадено с чудноватия език на летописец очевидец:

            „Като им направиха място, в залата влязоха един барон и един граф, облечени като турци в дълги златошити тоги, с шапки от тъмночервено кадифе с големи златни вензели, препасали бяха по две саби, наричани ятагани, окачени на позлатени колани. След това влязоха друг барон и друг граф в дълги тоги от жълта коприна на бели ивици с червена нишка през средата и сиви кожени калпаци според руската мода, всеки държеше в ръце брадвичка и беше в ботуши с извити нагоре върхове. Подир тях влезе един рицар, след него министърът на флотата заедно с петима благородници в тъмночервени кадифени жакети, дълбоко изрязани отзад и отпред и завързани на гърдите със сребърни верижки, върху тези дрехи имаха къси наметала от тъмночервен атлаз, шапките им бяха с фазанови пера като на танцувачи. Тяхното облекло беше според пруската мода факлоносците, стотина на брой, бяха облечени като маври, с почернени лица и дрехи от тъмночервена и тъмнозелена коприна. Подир тях идваха артистите. Маскираните менестрели започнаха да танцуват и всички лордове и дами танцуваха така лудо, че беше истинско удоволствие да ги гледаш.“

            Докато Том гледаше от естрадата „лудото“ танцуване, самозабравил се от възхищение пред ослепителната вихрушка от калейдоскопни багри, която се въртеше в нозете му, дрипавият истински Уелски принц изявяваше навън правата и патилата си, изобличаваше измамника и настояваше да влезе в Гилдхол! Хората се забавляваха неимоверно от това произшествие, блъскаха се, протягаха врат да видят малкия размирник. Най-после започнаха умишлено да му се надсмиват и подиграват, за да го разгневят още повече. Той се бе просълзил от огорчение, но не отстъпваше и се държеше с царствено достойнство пред тълпата. Последваха нови подигравки, нови насмешки го ужилиха и той се провикна:
            — Пак ви повтарям, невъзпитани простаци, че съм Уелският принц! И макар да съм сам и безпомощен, макар никой да не иска да ме утеши и да ми помогне, пак не ще се откажа да защищавам правата си!
            — И да си, и да не си принц, ти си храбро момче и не си сам. Аз заставам до тебе, за да ти докажа, че е така, и помни, че не ще намериш никога по-добър приятел от Майлс Хендън. Не си изморявай устата, момче. Аз разбирам по-добре от тебе езика на тия мръсни плъхове.
            По облекло, външност и държание говорещият приличаше на дон Сезар де Басан*. Беше висок, едър и строен. Куртката и панталоните му бяха от скъпа, но избеляла и износена материя, а сърмената им везба беше потъмняла, плисетата на яката и ръкавите бяха измачкани, перото на нахлупената шапка беше пречупено, оскубано и съмнително наглед, на кръста му висеше рапира в ръждясала ножница, самонадеяното му държане показваше веднага, че е готов за бой. Думите на тази невероятна личност бяха посрещнати веднага с подигравки и смехове. Някой извика:
            [* Дон Сезар де Басан — герой от драмата на Виктор Юго „Рюи Блас“. — Б.пр.]
            — И този е някой предрешен принц!
            — Дръж си езика, приятелю! Тоя изглежда опасен!
            — Наистина… така изглежда… Виж погледа му!
            — Издърпайте момчето от него… Карайте палето на водопой!
            Под влиянието на това щастливо хрумване някой сложи ръка върху принца, но дългата сабя на непознатия бе измъкната веднага от ножницата и този, който се бе намесил, тупна на земята, ударен с тъпата й страна. В следния миг десетки гласове се развикаха:
            — Убийте кучето! Убийте го! Убийте го!
            Тълпата заобиколи боеца, който се облегна о една стена и започна да размахва като луд дългата си сабя. Жертвите му се натъркаляха насам-натам, но морето от хора мина през тях и продължи да се нахвърля все така яростно върху него. Минутите му изглеждаха преброени, гибелта му — сигурна, но внезапно се чу тръба, някой извика: „Път за кралския вестоносец“ — и взвод конници разпръсна тълпата, която се разбяга, дето й очи видят. Смелият непознат мъж прегърна принца и след малко беше вече далеко от множеството и от опасността.


            Да се върнем сега в Гилдхол, Ненадейно сред ликуващите викове и шум на пиршеството се разнесе резкият звук на тръба. Мигновено настъпи тишина… Дълбоко смълчаване, сред което се чу един-единствен глас — на вестоносеца от двореца, който започна да чете напевно прокламацията пред станалото на крак заслушано множество.
            Последните тържествено изречени думи бяха:
            — Кралят е мъртъв!
            Всички присъстващи наведоха едновременно глави, останаха така няколко мига в дълбоко мълчание, после коленичиха като един човек, протегнаха ръце към Том и мощен вик разтърси цялата сграда:
            — Да живее кралят!
            Смаяният поглед на нещастния Том се зарея над това изумително зрелище, спря за миг унесено върху коленичилите до него принцеси, после върху граф Хертфорд. Лицето му се озари от внезапно решение. Той прошепна на ухото на Лорд Хертфорд:
            — Отговори ми искрено, по съвест и чест! Ако изрека заповед, каквато само крал има право да изрече, ще я изпълнят ли, без никой да й се противопостави?
            — Никой, господарю, в ни едно от тия кралства! В твое лице е въплътена властта на Англия. Ти си крал… твоята дума е закон.
            Тогава Том каза високо, ясно, въодушевено:
            — Отсега нататък кралският закон ще бъде закон на милосърдие, а не на кръвопролития! Ставай и тичай! Върви в Тауър и кажи, че кралят заповяда да не умъртвяват Норфолкския херцог.
            Кралските думи бяха чути и повторени из цялата зала и докато Хертфорд изхвръкваше, се разнесе друг мощен възглас:
            — Кървавото царуване свърши! Да живее Едуард, кралят на Англия!


            Дванадесета глава
            Принцът и спасителят му

            Щом се отърваха от тълпата, Майлс Хендън и малкият принц тръгнаха през улици и пътеки към реката. Никой не им препречи пътя, докато стигнаха до Лондонския мост, там се озоваха отново сред множеството. Хендън държеше здраво княжеската, всъщност кралската ръка. Голямата новина се бе вече разчула и момчето я узна от едновременния вик на хиляди гърла:
            — Кралят е мъртъв!
            Нещастното дете изтръпна и потрепери от вестта. То чувстваше колко голяма е тая загуба за него и изпитваше голяма скръб, защото мрачният тиран, плашилото за всички други, беше всякога нежен с него. Погледът му се премрежи от сълзи. То се почувства за миг изоставено, отхвърлено, най-самотното от всички божи твари… После нощта бе разтърсена от нестихващ оглушителен вик:
            — Да живее крал Едуард Шести!
            Сега погледът му светна, то почувства неизразима гордост.
            „Ах, помисли то, какво велико и чудно нещо е… че съм крал!“
            Нашите двама приятели си пробиваха бавно път сред множеството по Лондонския мост. Тази постройка отпреди шестстотин години, един винаги шумен и многолюден път, беше много чудновата, защото от двете й страни, от единия до другия край на реката, се издигаха долепени един до друг големи и малки магазини с жилища над тях. Мостът беше един вид отделен град, той имаше своя странноприемница, свои пивници, хлебопекарни, улични продавачи, пазар за храни, ръчна промишленост и дори черква. Двата си съседа, които свързваше — Лондон и Съдърк той смяташе за доста добри предградия без особена забележителност. Той беше, така да се каже, отделна община, тесен град с една-единствена улица, дълга една пета от милята, той имаше население колкото някое село, всеки негов жител познаваше отблизо съгражданите си, познавал бе бащите и майките им, както и всичките им семейни тайни. Той имаше, разбира се, и своята аристокрация — изискани стари родове на месари, хлебари и тям подобни, притежавали все същите стари жилища в продължение на пет-шест столетия и знаещи историята на моста от начало до край заедно с всичките й странни предания; те говореха свой особен език, мислеха по особен начин, лъжеха също така особено, непрестанно, спокойно и прямо. Население, което можеше да бъде само тесногръдо, невежо и самомнително. На моста се раждаха и израстваха деца, които остаряваха и умираха там, без да са стъпили негде другаде, освен на Лондонския мост. Такива хора естествено ще си въобразяват, че огромните тълпи, които се изнизваха денонощно по тая улица сред порой от викове, крясъци, цвилене, мучене, блеене и глух тропот, са единственото ценно нещо на тоя свят, а самите те са неговите собственици. Такива бяха всъщност или поне можеха да си представят, че са, когато някой завръщащ се крал или герой придаваше на моста мимолетна слава, защото отникъде другаде човек не може да има такава продължителна, близка и непрекъсната гледка към минаващите редици.
            Хората, родени и израснали на моста, намираха, че животът другаде е непоносимо скучен и безсмислен. Разправят, че един старец напуснал Лондонския мост на седемдесет и една година и се оттеглил на село. Но там се въртял по цяла нощ в леглото си, без да може да заспи — толкова тежка, страшна и мъчителна била пълната тишина. Най-после, отслабнал и пребледнял като привидение, той се върнал изнурен в стария си дом, където намерил отново покой и приятни сънища под приспивните звуци на плискащите се води и тътнежа, трясъка и грохота на Лондонския мост.
            По времето, което описваме, мостът представляваше за децата си „нагледно обучение“ по английска история — пред входовете му стърчаха на железни копия посинелите полуразложени глави на прочути хора. Но ние се отклоняваме.
            Хендън живееше в малка странноприемница на моста. Когато наближаваше входа й с малкия си приятел, нечий груб глас каза:
            — Идваш си значи най-после! Можеш да си сигурен, че сега вече няма да ми се изплъзнеш, като ти смажа кокалите, ще се научиш да не ме караш друг път да чакам толкова…
            И Джон Канти протегна ръка да дръпне момчето. Майлс Хендън му препречи пътя.
            — Не бързай толкова, приятелю. Струва ми се, че си неуместно груб. Какво ти е това момче?
            — Щом смяташ, че трябва да се месиш в чуждите работи, ще ти кажа: син ми е.
            — Лъже! — извика гневно малкият крал.
            — Смела приказка, на която вярвам, все едно дали главичката ти е с ума си или не, моето момче. И да е, и да не е твой баща, този мръсен негодник няма да те вземе, за да те бие и измъчва, както се заканва, ако искаш да останеш при мене.
            — Искам, искам… аз не го познавам, мразя го и по-скоро бих умрял, отколкото да тръгна с него.
            — Тогава работата е наред и няма какво повече да приказваме.
            — Ще видим! — изкрещя Джон Канти, като заобиколи Хендън, за да улови момчето. — Насила ще го…
            — Само го пипни, жива мършо, и ще те насека като гъска! — каза Хендън, като му препречи пътя и сложи ръка върху дръжката на сабята си. Канти се отдръпна. — Слушай сега: аз взех това момче под закрилата си, когато тълпа от такива като тебе щеше да го измъчва, а може би и да го убие. Да не мислиш, че сега ще го изоставя на по-лоша участ? Защото все едно дали си, или не си негов баща — а пък да си кажа правото, мисля, че лъжеш, една прилична бърза смърт е за такова дете много по-добра, отколкото живот в ръце като твоите. Тръгвай веднага по пътя си, защото не обичам празни приказки и не съм много търпелив по природа.
            Продължавайки да заплашва и ругае полугласно, Джон се отдалечи и скоро се изгуби в тълпата. Хендън се качи с госта си в своята, стая на третия етаж, където поръча да им занесат вечеря. Жилището беше бедно, със сиромашко легло и разхвърляни вехти мебели, осветяваха го две мъждиви свещи. Малкият крал се дотътри до леглото и веднага легна, съвсем изтощен от глад и умора. Прекарал бе на крак почти цяло денонощие (защото сега беше вече към три часа след полунощ), без да хапне нещо през цялото време.
            — Моля ти се, повикай ме, когато сложат трапезата — измърмори сънливо той и потъна веднага в дълбок сън.
            В погледа на Хендън светна усмивка.
            „Гледай го ти! — каза си той. — Това просяче се настани без никакво стеснение в чуждото жилище и легло, сякаш им е стопанин, без никакво «ако позволите», «ако ви е угодно» и така нататък. Той се нарича в бълнуванията си Уелски принц и смело се държи като принц. Горкото изоставено мишле, сигурно се е побъркало от бой. Както и да е, аз ще му стана другар, спасих то и това ме привърза здраво към него. Обикнах вече дръзкото мошениче. Колко войнствено бе застанало срещу мръсната сган и колко предизвикателно я гледаше! А какво е хубавичко, нежно и мило, след като сънят прогони тревогите и скърбите му! Аз ще го уча, ще го излекувам, ще му бъда по-голям брат, ще се грижа за него и ще го пазя, а който се опита да го осмива или да му пакости, най-добре ще стори да си поръча саван, защото ще му потрябва, ако ще и да ме изгорят подир това!“
            Той се наведе над детето и го загледа с любов и състрадание, като милваше нежно детските бузи и оправяше разрошените къдрици с голямата си мургава ръка. Детето леко потрепна.
            „Ех, че мъжка работа! — промълви Хендън. — Оставих го да спи незавито и да се простуди. Какво да правя сега? Ако го вдигна, за да взема одеялото, ще се събуди, а пък е капнало за сън.“
            Той се огледа за някаква друга завивка и като не намери нищо, съблече куртката си и зави момчето с нея, като си каза: „Аз съм свикнал на студ и оскъдно облекло, та няма да ми стане нищо.“
            После започна да се разхожда из стаята, за да се топли, продължавайки да разговаря сам.
            „Болният мозък го убеждава, че е Уелски принц; странно би било да имаме Уелски принц, когато досегашният Уелски принц не е вече принц, а крал… защото нещастният му ум е обзет от едно хрумване и няма да разсъди, че сега трябва да не се нарича вече принц, а крал… Ако баща ми е още жив след седемте години, през които не чух нищо за него в чуждестранната тъмница, той би подслонил великодушно заради мене горкото момче, същото би сторил и големият ми брат Артър, другият ми брат Хю… Но аз ще разбия черепа на този лукав, зъл скот, ако дръзне да се намеси! Да, нататък ще тръгнем, и то веднага.“
            Един прислужник внесе ядене, от което се вдигаше пара, сложи го на борова масичка, нареди столовете и излезе, оставяйки незначителните гости да си прислужват сами. Той затръшна вратата и събуди момчето, което седна и се огледа радостно, но изражението му скоро се помрачи и то промърмори с въздишка:
            — Уви, за жалост само съм сънувал.
            След това зърна куртката на Майлс Хендън, премести поглед от нея към него, разбра каква жертва е направил и му каза любезно:
            — Ти си добър към мене, наистина си много добър. Вземи и се облечи, не ми трябва вече.
            После стана, отиде до умивалника в ъгъла и зачака. Хендън каза весело:
            — Сега ще похапнем чудесно, защото яденето е вкусно и топло, след подремването и похапването ще станеш пак юначе!
            Момчето не отговори, само изгледа изненадано и нетърпеливо високия рицар. Хендън се учуди и каза:
            — Какво не е в ред?
            — Искам да се измия, сър.
            — О, това ли било! Няма защо да искаш позволение от Майлс Хендън за каквото и да е. Чувствай се като у дома си и се разпореждай на воля с всичките му вещи.
            Но момчето продължаваше да стои, без да мръдне, дори веднъж-дваж тупна нетърпеливо с краче. Хендън беше съвсем смаян. И каза:
            — Какво има?
            — Полей ми, моля ти се, без много приказки!
            Хендън сдържа смеха си, каза си: „Ей Богу, възхитително!“, приближи се бързо и изпълни заповедта на нахалното хлапе, после застана като слисан, докато нова заповед: „Хайде… кърпата!“ — внезапно го опомни.
            Той взе една кърпа, окачена до самото момче, и му я подаде, без да продума. След това се изми сам; през това време храненикът му седна пред трапезата и се приготви да яде. Хендън привърши набързо измиването си, дръпна втория стол и щеше вече да седне до трапезата, когато момчето каза възмутено:
            — Стой! Да не искаш да седнеш в присъствието на краля?
            Този удар порази Хендън до мозъка на костите. „Уви! — промълви той на себе си. — Лудостта на горкото дете върви в крак с времето! Променила се е заедно с промяната в кралството и то си въобразява сега, че е крал! Ще трябва да се нагодя и към това хрумване… Няма друго спасение… Иначе може да ме прати в Тауър!“
            Развеселен от шегата си, той отдръпна стола, застана зад краля и започна да му прислужва колкото може по-учтиво.
            Докато се хранеше, кралят посмекчи малко държането си и дори му се поиска да се разговори.
            — Струва ми се — каза той, — че се казваш Майлс Хендън, ако съм чул правилно.
            — Да, господарю — отговори Майлс, после си каза: „Ако искам да се нагаждам към лудостта на горкото дете, трябва да го наричам «господарю», «Ваше величество», да не върша нещата наполовина, да се придържам строго о ролята си, иначе ще я играя лошо и ще навредя на доброто си и милосърдно дело.“
            Кралят се ободри с втора чашка вино и каза:
            — Бих искал да те опозная… разкажи ми кой си. Имаш храбро и благородно държане… Благородник ли си?
            — От най-дребните дворяни, Ваше величество. Баща ми е баронет… от дребните лордове по рицарски заслуги*… Сър Ричард Хендън от Хендън Хол, до Мънкс Холм в Кент.
            [* Става дума за баронетите barones minores, различни от парламентарните баронети. — Б.а.]
            — Не си спомням това име. Продължавай… Разкажи ми живота си.
            — Няма много за разказване, Ваше величество, но все може да ви позабавлявам половин час, като няма с какво друго. Баща ми, сър Ричард, е много богат и великодушен. Майка ми почина още докато бях момче. Имам двама братя: Артър, по-голям от мене, със сърце като на баща си, и Хю, по-малък от мене, дребнав, алчен, вероломен, покварен, некадърен… влечуго. Такъв си беше още от люлката, такъв беше и преди десет години, когато го видях за последен път… жив разбойник на деветнадесет години. Аз бях на двадесет тогава, а пък Артър на двадесет и две. От рода ни беше останала само лейди Едит, наша братовчедка… Тогава беше шестнадесетгодишна… красива, нежна, добра, графска дъщеря, последна потомка от рода си, наследница на голямо богатство и отнета титла. Баща ми беше неин настойник. Аз я обичах, обичаше ме и тя, но още от люлка беше сгодена за Артър и сър Ричард не искаше и да чуе за разтрогване на годежа. Артър обичаше друга девойка и настояваше да не се отчайваме, да не губим надежда, че отлагането и някоя щастлива случайност ще увенчаят един ден с успех и неговата, и нашата мечта. Хю обичаше богатството на лейди Едит, макар да казваше, че обича нея… Той винаги говореше едно, а мислеше друго. Но напразно се стараеше да спечели девойката, той можеше да мами само баща ми, никого другиго. Баща ми го обичаше, доверяваше му се и му вярваше повече, отколкото на когото и да е, защото Хю беше най-малкият и защото всички го мразеха — тези две обстоятелства са били във всички времена достатъчни да спечелят особената любов на родителите, а пък Хю имаше и мазен, убедителен език, с възхитителна дарба да лъже… качества, които страшно помагат за засилването на една сляпа любов. Аз бях буен… всъщност бих могъл да кажа дори много буен, макар че буйността ми беше невинна, защото никому, освен на мене не носеше вреда, срам и загуби, нямаше нито следа от престъпност, подлост или каквото и да е качество, неподобаващо на почтения ми произход. Но брат ми Хю използва много добре тези мои недостатъци… Той виждаше, че брат ни Артър не е много здрав, и се надяваше, че ще може да се възползва от смъртта му, ако успее да ме премахне от пътя си… Но това е дълга история, добри ми господарю, и не заслужава да се разказва. Накратко, този брат изкусно преувеличаваше грешките ми и ги представяше като престъпления; подлостта му свърши с това, че откри в жилището ни една копринена подвижна стълба… скрита там от самия него… и с подкупените показания на прислугата и други лъжци убеди баща ми, че съм възнамерявал да отвлека Едит и да се оженя за нея, пренебрегвайки дръзко волята му… Баща ми каза, че три години изгнание от дома и от Англия може би ще ме направят войник и ще ме вразумят. Изкарах дълго изпитание във войни в Европа, преживях великолепни патила, лишения и приключения, при последното сражение бях пленен и прекарах седем години в чуждестранна тъмница. С хитрост и смелост успях да се измъкна най-после на воля и избягах право тук, току-що пристигнах, без пари и дрехи, а главното, без да зная какво е станало през тия седем години в Хендън Хол е обитателите и имота. Ако ви е угодно, господарю, кратката ми история завърши.
            — Ти си бил позорно изигран! — каза гневно малкият крал. — Но аз ще те възнаградя… Кълна се в светия кръст! Кралска дума!
            Въодушевен от разказа за бедите на Майлс, той се разприказва и разправи от край до край пред слисания слушател неотколешните си мъки. Когато завърши, Майлс си каза: „Уви, какво въображение има! Това наистина не е обикновен мозък — иначе, все едно дали е луд или с ума си, не би могъл да съчини такъв точен и ярък разказ от фантастичните небивалици, с който изтъка този странен роман. Бедната опропастена главица! Докато аз съм жив, няма да останеш без приятел и подслон! Никога няма да се отделиш от мене, ще бъдеш мое съкровище, мое другарче. И ще те излекувам… Да, ще оздравееш… ще се прославиш… А пък аз ще казвам с гордост: Да, мое е… Аз го прибрах, когато беше бездомно скитниче, но видях какво се крие в него, разбрах, че един ден ще се прослави… Погледнете го — не съм ли бил прав?“
            Кралят заговори пак замислено, с отмерен глас:
            — Ти ме спаси от обиди и позор, спаси може би живота ми, а следователно и короната. Такава услуга изисква богата награда. Кажи какво искаш и ако то е в кръга на кралската ми власт, ще го получиш.
            Това невероятно предложение сепна Хендън от унеса му. Той помисли най-напред да благодари на краля и да приключи въпроса, като каже, че е изпълнил само дълга си и не желае никаква награда, но му хрумна нещо по-умно — помоли за позволение да поразмисли малко по това милостиво предложение… Кралят одобри със сериозно изражение желанието му, като каза, че е по-добре да не се избързва при въпрос от толкова голямо значение.
            Майлс помисли известно време, после си рече: „Да, това именно трябва да сторя… С нищо друго не бих могъл да постигна това нещо, а пък изминалият час ми показа, че ще бъде крайно уморително и неудобно, ако сегашното положение продължи. Да, това ще му поискам: добре, че не отхвърлих случая.“ После застана на едно коляно и каза:
            — Моята услуга не надминава границата на обикновен верноподанически дълг, затова няма никакво значение, но щом Ваше величество благоволява да я сметне достойна за награда, осмелявам се да поискам нещо. Преди близо четиристотин години, както Ваше величество знае, между Джон, краля на Англия, и френския крал имало голяма вражда, тогава намислили двама воини да решат спора е тъй наречения божи съд — чрез двубой. Когато двамата крале и испанският крал се събрали да наблюдават двубоя, на арената излязъл френският воин, но бил толкова страшен, че английските рицари отказали да премерят силите си с него. И спорът, който бил много важен, без малко щял да се реши във вреда на Англия поради неявяване. В това време в Тауър се намирал лорд Де Кърси, най-юначният човек в Англия, лишен от титлата и владенията си и сломен от дългия затвор. Обърнали се към него, той се съгласил и пристигнал в пълно въоръжение. Но щом зърнал огромната му снага и чул прочутото име, французинът избягал и френският крал загубил спора. Крал Джон върнал на Де Кърси титлите и владенията му и казал: „Кажи какво искаш и ще го получиш, дори ако ми струва половината кралство.“ Тогава Де Кърси коленичил, както коленича и аз сега, и отговорил: „Ето какво ще поискам, господарю, аз и наследниците ми да имаме правото да стоим с шапка в присъствието на английския крал, докато съществува английски престол.“ Молбата му била изпълнена, както е известно на Ваше величество, а тъй като този род не е останал без наследник през четиристотинте години, и до днес главата на старинния дом стои с шапка или шлем пред Негово величество краля, без някой да го упрекне или дръзне да стори нещо.* Като се позовавам на този случай в подкрепа на молбата ми, моля кралят да ме удостои само с една милост и право… като предостатъчна и единствена награда, а именно: аз и моите наследници да можем винаги да седим в присъствието на английския крал!
            [* Лордовете Кингсдейл, потомци на Де Кърси, и до днес имат тази привилегия. — Б.а.]
            — Стани, рицарю Майлс Хендън! — каза важно кралят, докосвайки рамото на Хендън с плоската страна на сабята му. — Стани и седни! Молбата ти е удовлетворена. Докато Англия съществува и в нея има крале, правото ти не ще бъде нарушено!
            Негово величество се отдалечи замислен, а Хендън се отпусна на един стол до трапезата, като си каза: „Чудесна мисъл имах, която е цяло спасение за мене, краката ми са страшно уморени. Ако не бях се сетил, трябваше да стоя прав със седмици, докато горкото момче дойде на себе си.“ След малко продължи: „И така, станах рицар от царството на призраците и мечтите. Чудновато и странно положение наистина за здравомислещ човек като мене. Няма да се смея… пази Боже, защото това, което е така безсъдържателно за мене, за него е действително. Но и за мене в известно отношение не е лъжа, защото отразява нежната му и благородна душа.“ След малко: „Ах, какво ли ще бъде, ако ме назове с прекрасната ми титла пред хора! Колко забавно противоречие между сана и облеклото ми! Но все едно — да ме нарича както си иска, от всичко ще съм доволен.“


            Тринадесета глава
            Изчезването на краля

            Скоро на двамата приятели им се доспа. Кралят каза:
            — Свали тия дрипи — като посочи дрехите си.
            Хендън съблече момчето, без да продума, сложи го на леглото, после огледа стаята и си каза: „Настани се пак, както и по-рано, в леглото ми… ами аз какво ще правя?“ Малкият крал забеляза смущението му и го разсея с една дума, като каза сънливо:
            — Ти ще спиш пред вратата като страж.
            След миг, забравило грижите си, дълбоко заспа.
            „Милото дете! Би трябвало да се роди крал! — промълви възхитено Хендън. — Чудесно играе ролята си!“
            После се изтегна на пода пред вратата и си каза:
            „И по-лошо съм изпадал през последните седем години, неблагодарност към всевишния би било да се оплаквам от сегашното си положение.“
            Той заспа едва на зазоряване. Към пладне се събуди, отви спящия си храненик и му взе мярка с една връвчица. Кралят се събуди тъкмо когато Хендън бе привършил работата си, оплака се, че му е студено, и го запита какво прави.
            — Свърших вече, господарю — каза Хендън. — Имам малко работа навън, но скоро ще се върна. Ти поспи, имаш нужда от сън. Чакай да те завия през глава, по-скоро да се стоплиш.
            Хендън още не бе доизрекъл тия думи, когато кралят заспа. Майлс се измъкна полека, а след тридесет-четиридесет минути се вмъкна пак така безшумно, като донесе износени детски дрехи от евтин плат, но спретнати и подходящи за сезона. Той седна и започна да разтваря покупката, като си мърмореше: „С по-дълбока кесия бих намерил по-хубаво качество, но като нямам дълбока кесия, трябва да се задоволя с това, което може да достави плитката…“

            „В градчето ни една жена някога живееше…“

            „Сякаш се размърда… Трябва да не пея толкова гръмогласно, не бива да смущавам съня му; защото му предстои път, а пък то, горкото, е така изморено… Тая дрешка е хубава… като се позакърпи тук-там, съвсем ще се оправи. Панталоните са по-добри, но и те трябва да се пооправят… А пък обущата са много добри и здрави, на краката му ще бъде топло и сухо… Това ще е нещо ново за него, защото сигурно е свикнало да ходи босо и зиме, и лете… Ех, да бяха конците хляб, както взех за един фартинг конци за цяла година, а на това отгоре и една чудесна голяма игла без пари! Ще има да видя бял вълк, докато вдяна!“
            И видя наистина. Той постъпи така, както мъжете са постъпвали и навярно ще постъпват вовеки веков: държеше иглата неподвижно и се мъчеше да прекара конеца през ухото й. А жените вършат тъкмо обратното. Конецът все не попадаше в ухото, като минаваше ту от едната, ту от другата му страна или пък се прегъваше, но Хендън беше търпелив, защото неведнъж бе вършил тая работа като войник. Най-после успя да вдене, взе от скута си дрешката и се залови за работа.
            „На гостилничаря съм платил… включително и днешната закуска… Остава ми толкова, колкото да купя две магарета и да преживеем два-три дни, докато стигнем до охолството, което ни чака в Хендън Хол…“

            „Обичаше тя съп…“

            Дявол да ме вземе! Убодох се под нокътя!… Голяма работа — и друг път е ставало… но не е приятно… Ех, малкият, ще се повеселим там! Ще се разсеят и грижите, и тъжното ти настроение…

            „Обичаше тя съпруга си нежно, ала друг един мъж…“

            Ех, че хубави бодове! — той вдигна дрешката и я загледа възхитено. Такива едри и величествени, че оскъдните бодчета на шивача изглеждат пред тях жалки и просташки…

            „Обичаше тя съпруга си нежно, ала друг един мъж…“

            „Я гледай, стана! Чудесна работа, и при това бързо я свърших. Сега ще го събудя, ще го наконтя, ще му полея да се измие, ще го нахраня, после ще тръгнем за пазара при табардската странноприемница в Съдърк и… Благоволи да станеш, господарю!… Не отговаря… Хайде, господарю!… Ще трябва наистина да оскверня с докосването си свещената му особа, щом не чува в съня си. Но какво се е случило?“
            Той дръпна завивките… момчето бе изчезнало!
            Огледа се наоколо, занемял от изненада, едва сега забеляза, че и пъстрите дрипи на момчето липсват, разсърди се, закрещя, развика се за гостилничаря. В същия миг влезе прислужникът със закуската.
            — Обяснявай веднага, дяволско изчадие, докато не си издъхнал! — изрева воинът и се втурна бясно към прислужника, който онемя веднага от уплаха и изненада. — Къде е детето?
            Несвързано, с треперещ глас момчето даде исканите сведения.
            — Щом излязохте оттук, Ваше благородие, един младеж дотича и каза, че Ваше благородие поръчало момчето да иде веднага при вас на моста откъм Съдърк. Доведох го веднага горе; когато събуди момчето и му предаде поръчението, то започна да мърка, че го безпокоели „толкова рано“, но веднага навлече дрипите си и излезе с младежа, като каза, че щяло да е по-възпитано Ваше благородие да дойде сам, вместо да изпраща чужд човек… После…
            — После ти си глупак! Глупак, когото всеки може да измами… На бесило ще увисне целият ти род! Но бедата може и да не е толкова голяма. Надали някой ще стори зло на това дете. Отивам да го доведа. А ти приготви масата. Чакай! Завивките са подредени така, сякаш някой спи в леглото… Случайно ли е това?
            — Не зная, Ваше благородие. Видях, че младежът, който дойде за момчето, се въртеше около тях.
            — Дявол да го вземе! Направил го е, за да ме заблуди… Ясно, че е искал да спечели време. Слушай! Сам ли беше младежът?
            — Съвсем сам, Ваше благородие.
            — Сигурен ли си?
            — Сигурен съм, Ваше благородие.
            — Събери пръснатите си мисли… припомни си… не бързай!
            След кратко размисляне прислужникът каза:
            — Никой не дойде заедно с него, но сега си спомням, че когато излезе с момчето сред тълпата на моста, един мъж с разбойническа външност изскочи някъде отблизо и тъкмо ги наближи…
            — Какво стана тогава? Казвай по-скоро! — изрева нетърпеливо Хендън.
            — Тъкмо тогава тълпата се струпа около тях, скри ги и аз не можах да видя нищо повече, защото ме повика господарят, ядосан беше, че съм забравил поръчаното от просбописеца печено, а всички светии ми са свидетели, че да укоряват мене за тази грешка е все едно да съдят неродено бебе за греховете на…
            — Махай се от очите ми, тъпако! Подлудяваш ме с дрънкането си. Чакай! Къде бягаш? Не можеш ли да почакаш малко? Към Съдърк ли отидоха?
            — Нататък, Ваше благородие… А за онова проклето печено аз съм невинен като неродено бебе и…
            — Още ли си тук? И още дрънкаш? Махай се, докато не съм те удушил!
            Прислужникът изчезна. Хендън изтича подир него, задмина го и хукна по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж, мърморейки: „Оня мръсен подлец е бил — който разправяше, че момчето е негов син. Загубих те, клетичко безумно господарче… Тежко ми е… защото много те обикнах! Не, не съм те загубил! Не съм те загубил, ще претърся цялата страна и ще те намеря отново. Горкото дете, закуската му е горе… заедно с моята… Не съм гладен вече, плъховете да я ядат… А пък аз да бързам! Да бързам! И нищо повече!“
            Докато си проправяше бързо път сред шумното множество на моста, той си повтори няколко пъти, сякаш тази мисъл му беше особено приятна: „Мъркало, но отишло… да, отишло, защото е смятало, че го вика Майлс Хендън. Милото момче… За другиго не би сторило това, разбира се.“


            Четиринадесета глава
            „Le roi est mort — vive le roi!“*
            [* „Le roi est mort — vive le roi!“ (фр.) — Кралят е мъртъв — да живее кралят! — Б.а.]

            Същия ден призори Том Канти се събуди от тежък сън и загледа в тъмнината. Няколко мига лежа мълчаливо, като се опитваше да подреди обърканите си мисли и впечатления и да разбере значението им, после заговори със сдържано възхищение:
            — Разбирам! Разбирам! Слава богу, пробудих се най-после! Ела, радост! Вън, грижи! Ей, Нан, Бет! Зарежете сламата и елате при мене, да ви разкажа най-невероятния сън, съчинен от нощните духове за почуда на човешката душа!… Ей, Нан, чуваш ли? Бет!…
            До постелята му застана неясна фигура и един глас каза!
            — Какво благоволяваш да заповядаш?
            — Да заповядам ли?… О, горко ми! Познах гласа ти! Кажи ми… Знаеш ли кой съм аз?
            — Ти ли? Снощи беше Уелски принц, днес си мой всемилостив господар, Едуард, крал на Англия.
            Том зарови глава във възглавниците и простена:
            — Уви! Не е било сън! Иди да си почиваш, любезни сър… и ме остави със скръбта ми.
            Том заспа отново и след малко сънува нов приятен сън. Сънува, че е лято и той си играе сам в прекрасната ливада, наричана Гудманс Филдс, когато гърбаво джудже, две педи високо, с дълги червеникави бакенбарди, се яви ненадейно пред него и каза: „Копай до тоя пън!“ Том почна да копае и намери дванадесет съвсем нови пенса — невероятно богатство! Но това не беше всичко, защото джуджето каза пак: „Аз те познавам. Ти си добро, достойно момче и неволите ти ще свършат, защото идва денят, в който ще бъдеш възнаграден. Копай тук всеки седми ден и всеки път ще намираш същото съкровище — дванадесет съвсем нови пенса. Но не казвай никому — не издавай тайната.“
            След това джуджето изчезна, а Том изтича в Офъл Корт с богатството си, като си казваше: „Всяка вечер ще давам на баща си по един пенс, той ще мисли, че е от просия, ще се радва и няма вече да ме бие. По един пенс на седмица ще давам на добрия отец, който ме изучи, а на мама, Нан и Бет ще давам другите четири пенса. Ще се отървем от глада и дрипите, от страховете, треперенето и побоя.“
            Стигна запъхтян до мръсния си дом, със светнали от радост очи хвърли четири пенса в скута на майка си и се провикна:
            — За тебе са!… Всичките!… За тебе, Нан и Бет… И то честно спечелени, нито съм ги изпросил, нито съм ги откраднал!
            Щастлива и смаяна, майката го притисна в обятията си и възкликна:
            — Късно е вече… Ще благоволи ли Ваше величество да стане?
            Уви! Не такъв отговор очакваше той. Сънят бе свършил — Том се бе събудил.
            Том отвори очи… Богато облеченият първи камерхер бе коленичил до леглото му. Радостта от лъжовния сън се изпари… Нещастното момче разбра, че е все още затворник и крал. Стаята беше изпълнена с придворни в пурпурни мантии — дворцовият траурен цвят — и с благородните служители на владетеля. Том седна в леглото и погледна иззад тежките копринени завеси изисканите гости.
            Започна се тежката церемония на обличането, през това време придворните коленичеха един след друг, изказваха почитта си и поднасяха на малкия крал съболезнованията за тежката загуба. Най-напред главният кралски оръженосец взе ризата, подаде я на кралския ловен надзирател, които я подаде на втория придворен камерхер, камерхерът на главния лесничей на Уиндзорската гора, лесничеят на третия камерхер, последният — на кралския канцлер на Ланкастърското херцогство, канцлерът — на шефа на гардероба, шефът — на кралския хералдически сановник, сановникът — на коменданта на Тауър, комендантът — на главния майордом, майордомът — на наследствения шеф на бельото, шефът — на министъра на флотата, той — на Кентърбърийския архиепископ, архиепископът — на първия камерхер, който най-после облече собственоръчно с нея Том. На горкото смаяно дете това напомни подаването на кофи с вода при пожар.
            Всяка дреха трябваше да мине по същия бавен и тържествен път, така че Том се измори страшно от тази церемония и сърцето му се изпълни почти с благодарност към съдбата, когато видя най-после да започва пътешествието на дългите копринени чорапи, което показваше, че краят на церемонията наближава. Но грешеше. Първият камерхер пое чорапите и щеше вече да обуе Том, но изведнъж се изчерви, върна ги бързо на Кентърбърийския архиепископ, прошепна възмутено:
            — Погледнете, милорд! — и му показа чорапите. Архиепископът побледня, след това се изчерви, подаде чорапите на министъра на флотата и прошепна:
            — Погледнете, милорд!
            Министърът подаде чорапите на главния шеф на бельото, едва смогвайки да прошепне:
            — Погледнете, милорд!
            Чорапите тръгнаха по обратния път към главния майордом, коменданта на Тауър, хералдическия сановник, шефа на гардероба, кралския канцлер на Ланкастърското херцогство, третия камерхер, главния лесничей на Уиндзорската гора, втория камерхер, кралския ловен надзирател, придружавани винаги от смаяното и уплашено „Погледнете, погледнете!“, докато стигнаха най-после до ръцете на първия придворен оръженосец, който погледна за миг чорапите, предизвикали това смущение, пребледня и прошепна дрезгаво:
            — Господи! Една бримка се е пуснала при закопчаването на жартиерата!… Хвърлете в Тауър главния надзирател на кралските чорапи!
            После се облегна на рамото на лесничея, за да се посъвземе, докато донесат нови чорапи без пуснати бримки.
            Но всяко нещо има край и за Том Канти дойде най-после време да слезе от леглото. Съответното длъжностно лице наля вода, друго ръководеше измиването, трето стоеше с кърпа и постепенно Том мина благополучно през церемонията на измиването, готов да изтърпи услугите на кралския коафьор. Когато излезе най-после от тези майсторски ръце, той беше прелестен и мил като девойче, в мантия и къси панталонки от пурпурен атлаз и пурпурна барета с перо. Той тръгна тържествено към трапезарията за закуска сред своята свита от придворни, които се отдръпваха, за да му сторят път, и коленичеха пред него.
            След закуската със същите кралски почести, придружен от висшите сановници и петдесет телохранители с позлатени алебарди, го отведоха в тронната зала, където трябваше да разрешава държавни въпроси. „Вуйчо“ му, лорд Хертфорд, застана до престола, за да подпомага с мъдри съвети кралската мисъл.
            Най-напред се представиха знатните лордове, определени от покойния крал за изпълнители на завещанието му, дошли да поискат от Том одобрение на някои свои решения — което беше отчасти само формалност, защото още нямаше регент. Кентърбърийският архиепископ докладва решението на изпълнителите по завещанието относно погребението на покойния светлейши крал и завърши с прочитане подписите на изпълнителите по завещанието, именно: Кентърбърийския архиепископ, лорд-канцлера на Англия, лорд Уилям Сейнт Джон, лорд Джон Ръсел, граф Едуард Хертфорд, виконт Джон Лийл и Дърамския епископ Кътбърт.
            Том не слушаше — смаяла го бе една по-рано прочетена клауза в тоя документ. Той се обърна и прошепна на лорд Хертфорд:
            — За кой ден каза, че е определено погребението?
            — За шестнадесети идущия месец, господарю.
            — Странна глупост. Ще изтрае ли дотогава?
            Горкото момче не знаеше още кралските обичаи — в Офъл Корт бързаха да се отърват колкото е възможно по-бързо от непотребния мъртвец. Но лорд Хертфорд го успокои с няколко думи.
            Един държавен секретар представи постановление от съвета, определящо за единадесет часа на другия ден прием на чуждите посланици, и помоли краля да го одобри.
            Том погледна въпросително лорд Хертфорд, който прошепна:
            — Ваше величество трябва да даде съгласието си. Те идват да засвидетелстват съчувствието на височайшите си господари за тежката загуба, сполетяла Ваше величество и кралството.
            Том изпълни искането. Друг секретар започна да чете изложение за разходите на покойния крал, които възлизаха на 28 000 лири стерлинги за последното шестмесечие — огромна сума, която накара Том Канти да зяпне от изненада, той се смая още повече, когато чу, че 20 000 лири от тая сума още не били изплатени, слиса се за трети път, когато чу, че кралското съкровище било почти празно и хиляда и двеста души служители се намирали в голямо затруднение, защото не били получили полагаемите им се заплати. Тогава Том съобрази бързо и заговори:
            — Ясно е, че така ще се провалим. Уместно и необходимо е да наемем по-малка къща и да разпуснем прислужниците, защото те не са от полза, а само забавят работите и досаждат с услуги, които са досадни и срамни, а може да са необходими само на някоя кукла без ръце и мозък, неспособна да си услужва сама. Припомням си една къщица при рибния пазар, до Билингсгейт…
            Някой стисна здраво ръката на Том и го накара да прекрати глупавите си приказки и да се изчерви, но никой друг не даде вид да е забелязал или обърнал внимание на странните му приказки.
            Един кралски секретар прочете доклад, който съобщаваше, че тъй като покойният крал постановява в завещанието си граф Хертфорд да получи титлата херцог, брат му сър Томас Симор да бъде провъзгласен за пер, а синът на Хертфорд — за граф, и тъй като подобни повишения се дават и на други висши служители на короната, съветът на изпълнителите по завещанието решил да се събере на заседание на 16 февруари, за да постанови и утвърди тия почести, а междувременно, тъй като покойният крал не е подарил писмено подходящи имения за поддържане на дадените титли, съветът, познавайки личните му желания в това отношение, смята за уместно да подари на Симор „имот за 500 лири“, а на сина на Хертфорд „имот за 800 лири и още за 300 лири от земите на първия починал епископ, ако благоволи днешният крал“*.
            [* По Хюм. Б.а.]
            Том се готвеше да каже, че е по-редно да се изплатят първо дълговете на покойния крал, преди да се прахосат тия пари, но едно навременно докосване до ръката му от страна на предвидливия Хертфорд го въздържа от неуместната постъпка и той даде кралското си съгласие, без да продума, но с голямо вътрешно неудоволствие. Докато размишляваше с каква лекота върши такива странни и блестящи чудеса, една щастлива мисъл блесна в съзнанието му: защо да не прогласи майка си за херцогиня Офъл Корт и не й подари имение? Но друга тъжна мисъл я прогони веднага — той беше само по име крал, тези важни стареи и висши благородници бяха негови господари, за тях майка му беше само измислица на един болен мозък. Те щяха да изслушат недоверчиво, мнението му, а след това щяха да изпратят за лекар.
            Скучните занимания продължиха отегчително дълго. Прочетоха прошения, прокламации, дарения и всякакви многоречиви и досадни държавни книжа, най-после Том въздъхна прочувствено и промълви: „С какво съгреших, та добрият Бог ме грабна от полето, чистия въздух и слънцето, за да ме затвори тук, да ме направи крал и толкова да ме измъчи?“ След това горката му замаяна главица кимна няколко пъти и най-после клюмна на една страна. Държавните работи замръзнаха на място поради отсъствието на височайшия ръководител на утвърждаващата власт. Около задрямалото дете настъпи тишина, мъдреците на кралството прекратиха своите разисквания.
            С позволение на наставниците си лорд Хертфорд и лорд Сейнт Джон Том прекара предобед един радостен час с лейди Елизабет и лейди Джейн Грей, при все че принцесите бяха доста унили от тежкия удар, сполетял кралския дом; към края на посещението „най-голямата му сестра“, известна по-късно в историята с прозвището „кървавата Мария“*, го смрази с тържествен разговор, в който имаше според него само едно добро — че беше кратък. После го оставиха няколко минути сам, след което доведоха стройно дванадесетгодишно момченце, облечено в черно, със снежнобяла яка и маншети. Нямаше траурна лентичка, а само вързана на рамото тъмночервена панделка. Плахо, босо, то пристъпи с наведена глава и застана на едно коляно пред Том. Том го гледаше, без да мръдне, без да продума. После каза:
            [* Мария Тюдор — английска кралица, преследвала протестантите. Б.р.]
            — Стани, момче. Кой си и какво искаш?
            Момчето се изправи и застана с изискана грация и загрижено изражение.
            — Сигурно трябва да ме помниш, господарю. Аз съм твоето момче за бой.
            — Моето момче за бой ли?
            — Същото, Ваше величество. Аз съм Хъмфри… Хъмфри Марлоу.
            Том си каза, че наставниците му би трябвало да го предупредят за това момче. Положението беше много неудобно. Какво да прави?… Да се престори, че го познава, а след това с всяка дума да се издава, че не е и чувал за него? Не, така не може. Изведнъж му хрумна една спасителна мисъл: такива затруднения ще му се случват може би често сега, когато неотложни задължения могат да задържат Хертфорд и Сейнт Джон далеко от него, тъй като и двамата са членове в съвета на изпълнителите по завещанието. Затова ще е добре може би той да си изработи сам някакъв план за справяне с подобни случаи. Да, ето едно разумно решение… Ще го опита с това момче и ще види какво ще излезе. И така той потърка замислено чело, после каза:
            — Като че си спомням нещо… Но паметта ми е отслабнала от боледуването…
            — Уви, клети ми господарю! — извика съчувствено момчето за бой и добави на себе си: „Вярно е значи това, което разправят… Загубил е ума си, горкият! Но тежко ми, че забравих! Нали казаха да се преструваме, че не забелязваме нищо!“
            — Чудно как паметта ме изостави тия дни — каза Том. — Но не ми обръщай внимание… аз бързо се оправям… Някоя дребна следа често пъти ми припомня неща и имена, които са ми се изплъзнали. (И то не само тях всъщност, но и други, които никога не съм чувал — както това момче ще разбере.) Кажи сега какво искаш?
            — Дребна работа, господарю, но все пак ще я кажа, ако е угодно на Ваше величество. Преди два дни, когато Ваше величество сбърка три пъти по гръцки… на утринния урок… спомняш ли си?
            — Даа, мисля, че си спомням. (Това не е съвсем лъжа, ако бих започнал да се занимавам с гръцки, щях да направя не три, а четиридесет грешки.) Да, спомням си… Продължавай сега.
            — Учителят се разсърди, каза, че това е лентяйство и немарливост, закани се здраво да ме набие… и…
            — Тебе ли да набие? — извика слисаният Том. — Защо трябва да бие тебе за моите грешки?
            — О, Ваше величество пак забрави. Той наказва мене всеки път, когато ти не си знаеш уроците.
            — Вярно, вярно… забравих. Ти ме учиш предварително… Затова, ако не зная, той предполага, че не си гледал работата си и…
            — О, господарю, какво говориш? Аз, най-смиреният твой слуга, да те уча?
            — Каква вина имаш тогава? Каква е тази загадка? Аз ли съм полудял наистина, или ти? Обяснявай!
            — Нищо по-просто, Ваше величество. Никой не би посмял да удари свещената особа на Уелския принц, затова бият мене, когато той сбърка, а това е редно и правилно, защото е моя длъжност и прехрана.
            Том погледна смаяно спокойното момче и си каза: „Уви, какво невероятно нещо… такъв странен и чуден занаят, как не са наели някое момче да го вчесват и обличат вместо мене?… Дай Боже да го направят! Ако сторят такова нещо, аз ще поема боя с голяма благодарност.“ После каза гласно:
            — И наби ли те, клето приятелче, както се бе заканил?
            — Не, Ваше величество, наказанието ми е насрочено за днес, но сега поради траура е възможно да бъде отменено, не зная точно, затова се осмелих да дойда и да помоля Ваше величество за милостивото обещание да се застъпиш за мене…
            — Пред учителя? Да не те бие?
            — О, ти си припомни!
            — Паметта ми се възвръща, както знаеш. Успокой се… няма да ти нашарят гърба… Аз ще се погрижа за това.
            — О, благодаря ти, добри ми господарю! — извика момчето и преви пак коляно. — Може би прекалих, но все пак…
            Като забеляза колебанието на Хъмфри, Том го насърчи да продължи, казвайки, че е в „милостиво“ настроение.
            — Ще изкажа тогава какво ми лежи на сърцето. Тъй като не си вече Уелски принц, а крал, ти можеш да заповядваш каквото желаеш й никой не може да ти противоречи, затова няма смисъл да се мъчиш още с ужасното учение, може да изгориш книгите и да се занимаваш с по-приятни неща. В такъв случай аз ще пропадна, а заедно с мене и сестрите ми, които са сираци!
            — Ще пропаднеш ли? Как, ако обичаш?
            — Аз се прехранвам от гърба си. О, милостиви господарю! Ако остана без работа, ще умра от глад. Ако ти престанеш да учиш, моята длъжност ще бъде закрита, ти не ще имаш нужда от момче за бой. Не ме изгонвай!
            Том се трогна от това дълбоко отчаяние и каза в изблик на истинско кралско великодушие:
            — Не се тревожи, момче. Длъжността ти остава завинаги твоя и на потомството ти. — После удари леко момчето по рамото с плоската страна на сабята си с възклицанието: — Стани, Хъмфри Марлоу, Наследствен велик младеж за бой в английския кралски дом! Не се грижи… аз ще продължавам да се уча, и то толкова зле, та да могат с право да ти утроят заплатата — толкова ще ти увелича работата.
            Признателният Хъмфри отвърна възбудено:
            — Благодаря, всемилостиви господарю, твоята царствена щедрост надминава най-невъздържаните ми мечти за богатство. Сега ще бъда завинаги щастлив, а заедно с мене и целият род Марлоу.
            Том беше достатъчно умен да разбере, че това момче може да му бъде полезно. Той насърчи Хъмфри да говори и момчето заговори с готовност. То се радваше, че съдейства за „излекуването“ на Том, защото забеляза, че при всяко споменаване на разни подробности от преживяванията и случаите в кралската класна стая Том успяваше съвсем ясно „да си спомни“ станалото. След един час Том се бе обогатил с много ценни сведения за дворцовите личности и въпроси, затова реши да получава всеки ден сведения от този източник, като даде заповед да пускат по всяко време Хъмфри в кралския кабинет, щом Негово величество не е зает с други лица. Почти веднага след излизането на Хъмфри дойде лорд Хертфорд, носейки нови грижи за Том.
            Той каза, че лордовете от съвета се страхуват да не би някои изопачени сведения за здравето на краля да са проникнали в чужбина, затова смятат за разумно след ден-два Негово величество да започне да обядва на показ, защото, ако са се пръснали някои злонамерени слухове, здравият му вид и походка заедно с внимателно поддържаното спокойно, свободно и изискано държане ще успокоят общественото мнение.
            След това графът започна много внимателно да дава наставления на Том как да се държи в тези тържествени случаи, като се преструваше, че му „напомня“ вече известни неща; но за най-голяма радост на графа Том се нуждаеше от твърде малко помощ в тази насока, защото Хъмфри му бе загатнал, че след няколко дни Негово величество ще започне да се храни на официални обеди и вечери; сам Хъмфри бе дочул това от бързокрилата дворцова мълва. Обаче Том не спомена за тези сведения.
            Като видя, че паметта на краля е в толкова добро състояние, графът си позволи да я изпита уж случайно, за да разбере докъде е стигнало подобрението. Опитът излезе сполучлив — особено там, където бяха останали следи от разговора с Хъмфри — така че, общо взето, лордът твърде много се зарадва и окуражи. Толкова се бе окуражил, че каза уверено:
            — Убеден съм, че ако Ваше величество понапрегне още малко паметта си, ще разреши загадката с държавния печат… който беше от такова значение вчера, макар и да е вече без значение днес, защото срокът му изтече заедно с живота на покойния крал. Ще благоволи ли Ваше величество да направи този опит?
            Том се смути… Държавният печат беше нещо съвсем непознато за него. След кратко колебание той погледна чистосърдечно графа и запита:
            — Как изглеждаше това нещо, милорд?
            Графът трепна едва забележимо и прошепна на себе си: „Уви! Мисълта му пак литна нанякъде!… Неразумно беше да го уморявам…“ След това отклони ловко разговора към други въпроси, за да заличи злополучния печат от мислите на Том… И постигна лесно целта си.


            Петнадесета глава
            Том като крал

            На другия ден дойдоха чуждите посланици със своите бляскави свити и Том ги прие, седнал на престола, но в ужасно състояние. Великолепното зрелище отначало зарадва погледа му и възбуди въображението му, обаче приемът беше дълъг, отегчителен, изказваните съчувствия също и поради това първоначалното удоволствие се превърна постепенно в умора и досада. Том повтаряше думите, които Хертфорд му нашепваше от време на време, и добросъвестно се стараеше да изпълни задоволително задачата си, но беше съвсем незапознат с нея и толкова се стесняваше, че постигна твърде слаб успех. Приличаше доста много на крал, но не можеше да се чувства такъв. И от сърце се зарадва, когато церемонията завърши.
            По-голямата част от деня му бе „пропиляна“ — както си каза наум — в задължения, свързани с кралския сан. Дори двата часа, посветени на някакви кралски развлечения и забавления, бяха по-скоро бреме, дотолкова бяха обвързани от ограничения и церемониални обреди. Но той успя все пак да прекара един час насаме с момчето за бой, а това му беше чиста печалба, защото получи и развлечение, и полезни сведения.
            Третият ден от царуването на Том Канти мина, както и първите два; само в едно отношение малко му просветна — не се чувстваше вече така стеснително, както отначало: започна да посвиква с обстановката и условията, веригите още го стягаха, но не постоянно; той откри, че с всеки изминал час присъствието и почитта на околните го огорчават и стесняват все по-малко и по-малко.
            Като се изключи страхът от официалния обяд, той би посрещнал без особена скръб наближаването на четвъртия ден, защото официалните обеди щяха да започнат именно тогава. В програмата имаше и по-важни точки — този ден той щеше да председателства съвета, който щеше да иска мнението и разпоредбите му относно политиката към различни чужди държави, пръснати по цялото земно кълбо; тоя ден също Хертфорд щеше да бъде официално назначен на високата длъжност регент; и други важни въпроси бяха отредени за този четвърти ден, но за Том те бяха съвсем незначителни в сравнение с изпитанието да обядва съвсем сам пред безброй любопитни погледи и безброй усти, които ще преценяват шепнешком държането… и грешките му, ако има нещастието да сбърка.
            Но нищо не можеше да възпре идването на този четвърти ден и той настъпи. Том беше унил, разсеян и не можа да се отърси от това настроение. Обичайните утринни задължения то умориха и го накараха да изпита отново тежкото чувство, че е пленник.
            Към обед той отиде в голямата приемна зала, където разговаря с лорд Хертфорд, докато чакаше да удари часът за приемане на висшите сановници и придворни.
            След някое време, застанал до един прозорец да наблюдава движението по широката улица зад вратите на двореца — и не само безцелно да наблюдава, но и да копнее от все сърце да участва в това движение на свобода — Том видя да идват първите редици на безредна тълпа от окъсани мъже, жени и деца, които свиркаха и крещяха.
            — Как ми се ще да зная защо крещят! — извика той с обикновеното момчешко любопитство, което се проявява в такива случаи.
            — Ти си крал — отвърна тържествено графът, като се поклони дълбоко. — Разрешава ли ми Ваше величество да науча?
            — О, да, с радост! — извика възбудено Том и добави самодоволно на себе си: „Всъщност да си крал не е само досадно… има си и своите добри страни.“
            Графът повика един паж и го изпрати до началника на караула със заповед:
            — Да задържи тълпата и да разбере накъде е тръгнала. По заповед на краля!
            След няколко секунди дълга редица кралски гвардейци, облечени в блестящи брони, се източиха из вратите и се строиха на улицата срещу тълпата. Пратеникът се завърна и каза, че тълпата придружава един мъж, една жена и едно момиче, осъдени на смърт за престъпления против спокойствието и достойнството на кралството.
            Смърт — и то насилствена! — за тия нещастници! Сърцето на Том се сви при тази мисъл. Състраданието надделя над всички други съображения, той не помисли за нарушението на закона, за скръбта или загубите, които тримата престъпници са причинили на жертвите си, мислеше само за дръвника и тежката участ, надвиснала над главите на осъдените. Мъката го накара да забрави дори това, че е само мним, а не същински крал, и преди да се опомни, той изрече заповедта:
            — Докарайте ги тук!
            След това се изчерви и някакво извинение бликна към устните му, но като забеляза, че заповедта му не бе изненадала нито графа, нито пратеника, не изказа думите, които щеше да изрече. Пажът се поклони сериозно и излезе заднишком от залата, за да предаде заповедта. Том почувства изблик на гордост и изпита отново предимствата на кралската власт. „Всъщност, каза си той, точно така се чувствах и когато четях приказките и си въобразявах, че съм принц, който се разпорежда и заповядва на всички с думите «Направи това, направи онова», а никой не дръзва да се възпротиви на волята ми.“
            Ето че вратите се разтвориха, една след друга бяха оповестени гръмки титли, последвани от своите носители, и залата се изпълни скоро с благородници в блестящо облекло. Но Том почти не забелязваше присъствието им — толкова възбуден и погълнат беше от друг, по-интересен въпрос. Той седеше унесено на своя трон и поглеждаше с нетърпеливо очакване към вратата; виждайки това, присъстващите не си позволяваха да го безпокоят, а започнаха да разговарят в полуглас по държавните въпроси и дворцовите сплетни.
            След малко се чу приближаването на отмерена войнишка стъпка и осъдените, придружени от взвод кралски гвардейци, влязоха, водени от един помощник-шериф. Гражданският служител коленичи пред Том, след това застана настрана, тримата осъдени коленичиха и останаха така, гвардейците заеха места зад престола на Том. Том разглеждаше с любопитство затворниците. Нещо в облеклото и външността на мъжа пробуди някакъв смътен спомен в него. „Струва ми се, че съм виждал този човек по-рано… но не мога да си припомня кога и къде…“ В същия миг мъжът вдигна глава и веднага я наведе, не можейки да издържи ужасното височайше присъствие, но това мигновено зърване бе достатъчно за Том. Той си каза: „Ясно ми е, това е непознатият, който измъкна Джайлс Уит от Темза и го спаси във ветровития и мразовит новогодишен ден… Едно наистина добро дело… Жалко, че е вършил и по-лоши неща, за да стигне до тоя тъжен край… Не съм забравил тоя ден и час, защото само след един час, точно в единадесет, ядох от баба Канти такъв хубав бой, че всички по-раншни и по-късни бяха просто ласки и милувки в сравнение с него.“
            Том заповяда да изведат за малко жената и момичето, след това се обърна към помощник-шерифа с думите:
            — В какво се е провинил този човек, сър?
            Чиновникът коленичи и отвърна:
            — Ако е угодно на Ваше величество, отровил е един човек.
            Това беше твърде опасен удар за съчувствието на Том към затворника и за възхищението му към смелия спасител на давещото се момче.
            — Доказано ли е било това? — запита той.
            — Напълно, господарю.
            Том въздъхна и каза:
            Отведете го… заслужил е смъртта си. Жалко, защото имаше добро сърце… Всъщност не… исках да кажа, че изглеждаше с добро сърце.
            Затворникът сплете с внезапен порив пръсти, закърши ги отчаяно и започна да се моли на „краля“ с прекъсван от уплаха глас:
            — О, господарю, щом имаш милост към погубения, имай милост и към мене!… Аз съм невинен… обвинението срещу мене не беше доказано… но аз не ще те занимавам с това, присъдата е издадена и не може да бъде отменена! Но в последния си час аз моля само за една милост, защото присъдата ми е ужасна. Милост, милост, господарю! Удостой с царско състрадание молбата ми… заповядай да ме обесят!
            Том се смая. Това всъщност не беше очакваният от него финал.
            — Наистина странна милост! Та нима участта ти не е такава?
            — О, не, господарю! Заповядано е да ме сварят жив!
            Том едва не подскочи от мястото си при тая страхотна изненада. Щом се опомни, той извика:
            — Желанието ти ще бъде изпълнено, нещастнико! И сто души да си отровил, пак няма да изтърпиш такава ужасна смърт!
            Престъпникът се простря по очи на пода, мълвейки развълнувано своята признателност:
            — Ако някога те сполети беда… не дай Боже… нека днешната ти добрина към мене бъде спомнена и зачетена!
            Том се обърна към граф Хертфорд и запита:
            — Как е възможно да има основание за издаване на такава жестока присъда?
            — Такъв е законът, Ваше величество… за отровителите. В Германия фалшификаторите на пари се наказват да бъдат сварени в растително масло, и то не като ги хвърлят изведнъж, а като ги потапят постепенно в кипящото масло: най-напред ходилата, после краката, после…
            — О, моля ти се, милорд, не продължавай, не мога да понасям повече! — извика Том и закри лице с ръцете си, сякаш за да закрие тази гледка. — Моля Ваша светлост да вземе мерки да се измени този закон… Никога вече да не измъчват по такъв начин нещастните хора.
            Лицето на графа изрази дълбоко задоволство, защото той беше милостив и великодушен човек — нещо не много обичайно за хора от неговата класа в ония жестоки времена. Той каза:
            — Благородните слова на Ваше величество го отмениха вече. Историята ще ги запомни за чест на кралския ви дом.
            Помощник-шерифът се готвеше да отведе затворника, Том му даде знак да почака, после каза:
            — Аз искам да разбера по-подробно този въпрос, сър. Човекът каза, че обвинението не било достатъчно доказано. Разкажи ми какво знаеш по него.
            — Ако е угодно на Ваше величество, при делото се разбра, че този човек влязъл в една къща в селцето Излингтън, където имало болен… Трима души свидетели установиха, че това е станало в десет часа сутринта, а двама казват, че е било няколко минути по-късно… По това време болният бил сам и спял… След малко този човек излязъл и си отишъл. Болният умрял след един час в гърчове и напъни да повърне.
            — Видял ли е някой, че му е била дадена отрова? Намерили ли са отровата?
            — О, не, господарю!
            — Откъде знаят тогава, че е била дадена отрова?
            — Моля, Ваше величество, лекарите твърдят, че с такива признаци се умира само от отравяне.
            Съкрушително доказателство за ония невежествени времена. Том призна значимостта му и каза:
            — Докторите си знаят занаята… Може и да са били прави. Работата изглежда лоша за нещастника.
            — Но това не е всичко, Ваше величество, има други, още по-лоши улики. Няколко души засвидетелстваха, че една вещица, която след това напуснала селото и отишла неизвестно къде, предсказала и им прошепнала тайно на ухото, че болният ще умре от отрова… и още, че ще му я даде непознат човек… чужденец с тъмни коси, във вехто, бедно облекло, а затворникът напълно отговаря на описанието. Нека Ваше величество благоволи да даде заслуженото тържествено значение на това обстоятелство, като има предвид, че то е било предсказано.
            Този довод имаше изключителна сила в ония суеверни дни. Том почувства, че въпросът е решен — ако свидетелските показания имат някакво значение в правораздаването, вината на нещастника беше доказана. Но той поиска все пак да даде още една възможност на затворника и каза:
            — Ако можеш да кажеш нещо в своя защита, говори.
            — Нищо, което би ми било от полза, господарю. Невинен съм, но не мога да го докажа. Нямам приятели, иначе бих могъл да докажа, че в тоя ден не съм бил в Излингтън, бих могъл да докажа също, че по времето, което сочат, бях на цяла левга далеко, в Уопинг Оулд Стеърс, нещо повече, господарю, бих могъл да докажа, че тъкмо тогава, когато ме обвиняват, че съм убил човек, аз спасявах човек. Едно момче се давеше…
            — Стига! Шерифе, кога е било извършено престъплението?
            — В десет часа сутринта или няколко минути по-късно на Нова година, всемилостиви…
            — Пуснете затворника на свобода… Такава е кралската воля!
            Това съвсем не царствено избухване обля с червенина лицето на Том, който се опита да прикрие изчервяването си, като добави:
            — Възмущава ме мисълта да обесят човек по такива недостатъчни и глупави показания!
            Шепот от възхищение се разнесе из цялата зала. Това възхищение не бе предизвикано от решението на Том, защото малцина от присъстващите биха сметнали, че помилването на осъден отровител е уместно, целесъобразно, заслужаващо одобрение или възхищение… Не, възхищението се дължеше на проявения от Том разум и съобразителност. Някои от придворните шушукаха:
            — Никак не е луд… Той е съвсем с ума си.
            — Колко разумно задаваше въпросите… Колко присъщо на някогашния му нрав беше това внезапно разрешаване на въпроса!
            — Слава Богу, болестта му мина! Сега не е чучело, а крал. Съвсем на баща си заприлича.
            Понеже в залата гръмнаха ръкопляскания, Том можа да чуе много малко от тия забележки. Но те го накараха да се чувства по-свободно и изпълниха с радост сърцето му.
            Обаче младежкото любопитство скоро надделя над тия приятни мисли и чувства; той копнееше да научи в какво ужасно злодеяние са се провинили жената и момиченцето, затова по негова заповед въведоха двете изплашени и разплакани създания.
            — Какво са сторили? — обърна се Том към шерифа.
            — Ако е угодно на Ваше величество, те са обвинени в черно и напълно доказано престъпление, поради което съдиите ги осъдиха според закона на обесване. Продали са се на дявола — това е престъплението им.
            Том изтръпна. Възпитали го бяха да ненавижда хора, които са извършили такова порочно дело. Но все пак нямаше намерение да се откаже от задоволяване на любопитството си, затова запита:
            — Кога са сторили това?… И къде?…
            — В една декемврийска нощ, господарю… в някаква разрушена църква.
            Том потрепери отново.
            — Кой е бил там?
            — Само двете, Ваше величество… и оня!
            — Признаха ли?
            — Не, господарю, напротив — отричат.
            — Тогава как е било разкрито това, ако обичаш?
            — Някои свидетели видели, Ваше величество, как двете скитали нататък, това пробудило подозрения, които били доказани по-късно от очевидни неща. Доказано е между другото, че с така придобитата порочна сила те докарали буря, която опустошила цялата околност. Над четиридесет души свидетели доказали, че е имало буря, а сигурно биха могли да дойдат и хиляда души, защото всички са пострадали от нея и я помнят.
            — Работата е наистина сериозна — Том размисли някое време по това ужасно престъпление, после запита: — А пострадала ли е от бурята и жената?
            Някои побелели глави от присъстващите кимнаха одобрително при този мъдър въпрос. Но шерифът не схвана значението на това запитване и отговори чистосърдечно:
            — Пострадала е, разбира се Ваше величество, и много справедливо, както твърдят всички. Къщата й била отнесена и тя останала с детето си без дом.
            — Струва ми се, че много скъпо е заплатила властта да си навлече такава беда. Изиграли са я, дори и пара да е дала, а като е заплатила с душата си и с душата на детето си, трябва да е луда, но щом е луда, тя не знае какво върши. Затова не е прегрешила.
            Побелелите глави кимнаха пак одобрително на мъдростта на Том, а някой дори прошепна:
            — Ако кралят е луд, както разправят, то лудостта му би подобрила здравия разум на мнозина, които познавам, ако Бог би ги удостоил да се заразят от нея.
            — На колко години е детето? — запита Том.
            — На девет, ако е угодно на Ваше величество.
            — Възможно ли е според английските закони едно деветгодишно дете да сключва договор и да се продаде, милорд? — запита Том, като се обърна към един учен съдия.
            — Законът не позволява дете да решава или да участва в решаването на никакъв сериозен въпрос, господарю, защото неопитният му ум не е подготвен да се справя със зрелия ум и коварните намерения на по-възрастните от него. Ако пожелае и ако детето се съгласи, дяволът може да купи някое дете, но англичанин не може — договорът е в такъв случай недействителен.
            — Изглежда съвсем не християнско и неразумно английският закон да отрича на англичаните права, които дава на дявола! — извика с искрено възмущение Том.
            Това ново гледище по въпроса извика много усмивки и мнозина го запомниха, за да го повторят в двореца като доказателство за самостоятелните възгледи на Том и като напредък към оздравяването му.
            По-възрастната обвиняема престана да плаче и се вкопчваше с възбудено любопитство и растяща надежда в думите на Том. От това съчувствието му към опасното и безпомощно положение на жената още повече нарасна. След малко той запита:
            — Как са успели да докарат бурята?
            — Като си събули чорапите, господарю.
            Това учуди Том, а същевременно разпали още повече любопитството му. Той каза нетърпеливо:
            — Чудно нещо! Всякога ли събуването им има такива ужасни последици?
            — Всякога, господарю… Поне когато жената пожелае и изрече необходимите думи било наум, било гласно.
            Том се обърна към жената и каза нетърпеливо:
            — Покажи силата си — искам да видя буря!
            Суеверните присъстващи пребледняха изведнъж и изпитаха общо, макар и непроявено желание да избягат от това място, но Том, обзет само от желание да види невероятната катастрофа, не забеляза нищо. Като видя, че жената се слиса и учуди, той добави възбудено:
            — Не се бой, няма да те накажат. Нещо повече — ще те освободя… и никой няма да те докосне. Покажи ми силата си.
            — Ох, господарю, нямам никаква сила… напразно ме обвиняват.
            — Страхът те възпира. Успокой се, никакво зло няма да ти се случи. Докарай буря — макар и съвсем мъничка, — не искам нещо голямо и пакостно, напротив… Докарай я и животът ти е спасен, ще излезеш оттук свободна заедно с детето си, опростена от краля, и никой в кралството не ще смее да ти стори зло.
            Жената се простря на пода и започна да уверява със сълзи на очи, че няма власт да направи такова чудо, иначе би побързала да спаси поне живота на детето си, дори ако загуби своя, щом би получила такава драгоценна милост, ако изпълни кралската заповед.
            Том настояваше — жената продължаваше да твърди едно и също. Най-после той каза:
            — Мисля, че жената говори истината. Ако на нейно място беше моята майка й ако беше надарена от дявола с власт да върши чудеса, тя не би се поколебала нито за миг да призове бурята и да превърне в развалини цялата страна, щом би могла да спаси по този начин моя застрашен живот! Това е доказателство, че и другите майки биха постъпили така. Свободна си, добра жено… и ти, и детето ти… Защото вярвам, че си невинна. Сега вече, след като те опростих, няма от какво да се страхуваш — събуй си чорапите! Ако можеш да ми докараш буря, ще забогатееш!
            Помилваната започна да изказва шумно благодарността си и побърза да изпълни заповедта на Том, който я гледаше с нетърпеливо очакване, примесено с лека уплаха, а придворните с явно безпокойство. Жената се събу, събу и момиченцето си и искрено се постара да се отплати на кралското великодушие с едно земетресение, но всичко свърши с несполука и разочарование. Том въздъхна и каза:
            — Стига, добра жено, не се мъчи повече, силата те е напуснала. Иди си с мир, ако силата ти се върне някога, не ме забравяй — докарай ми буря.


            Шестнадесета глава
            Официалният обед

            Часът за обеда наближаваше, но колкото и да изглежда странно, тази мисъл вече не безпокоеше и не плашеше Том. Случките през тази сутрин му придадоха чудна самоувереност: след четиридневен престой бедното улично коте бе свикнало със странното си леговище много повече, отколкото възрастен човек би свикнал и след месечно пребиваване. Никога детската способност за приспособяване към обстоятелствата не бе се проявявала така удивително.
            Докато приготвят Том за тържествената церемония, нека ние, удостоените с тази възможност, надникнем в банкетната зала. Тя е просторно помещение с позлатени колони и пиластри, с рисувани стени и тавани. Пред вратата са застанали неподвижни като статуи високи стражи в разкошни живописни облекла и с копия в ръце. В галерията, която върви покрай цялата зала, са настанени музикантите и богато облечени граждани и гражданки. Насред залата, на висока естрада, е трапезата за Том. Да дадем сега думата на старинния летописец:

            „В залата влезе един джентълмен с жезъл в ръка. След него втори, с покривка за маса; след като коленичиха почтително по три пъти, вторият постла покривката, двамата коленичиха повторно и излязоха; после влязоха други двама, единият пак с жезъл, другият със солничка, чиния и хляб; след като коленичиха като първите и оставиха донесеното, те си отидоха със същата церемония; най-после влязоха двама разкошно облечени благородници, от които единият носеше нож за трапеза, и те коленичиха изискано три пъти и огледаха масата с хляб и сол така почтително, като че бяха пред самия крал.“*
            [* Виж Лий Хънт — „Градът“, стр. 408, цитирано от някогашен пътешественик. — Б.а.]

            Така завършва тържествената предварителна подготовка. Из кънтящите ходници се чува тръбен зов и приглушени викове:
            — Път за краля! Път за Негово величество!
            Тези възгласи се повтарят… наближават… тръбният зов и възгласите проехтяват най-после почти в ушите ни:
            — Път за краля!
            Блестящото шествие се появява и влиза с отмерена стъпка в залата. Да дадем думата на летописеца:

            „Най-напред вървят джентълмени, барони, графове, рицари на Ордена на жартиерата, всички гологлави, в разкошни облекла, след тях върви канцлерът, придружен от двама души, един от които носи кралския скиптър, другият — вдигнатия нагоре държавен меч в червена ножница, украсена със златни лилии, след него е самият крал, приветстван от дванадесет тръби и много барабани, както и от възгласите на станалите на крака граждани в галерията: «Боже, пази краля!» Подир него влизат благородниците от свитата, а от двете му страни — петдесетте почетни телохранители с позлатени бойни секири.“

            Прекрасно и приятно зрелище. Сърцето на Том тупаше развълнувано, очите му светеха от радост. Той се държеше много изискано, преди всичко, защото не мислеше как се държи, тъй като умът му бе пленен и зает с веселите гледки и гласове, а освен това и защото всеки е изискан в хубави дрехи, щом посвикне и особено щом не мисли за тях. Той си спомни наставленията и отговори на приветствията с лек поклон, като наведе глава с шапчицата с пера и каза любезно: „Благодаря, добри ми народе!“
            После седна на трапезата без стеснение, с шапчицата на глава, защото в ония времена само кралете и хората от категорията на Канти се хранеха с шапки на глава. Гологлавите благородници от шествието се наредиха в живописни групи из залата.
            Сега, придружени от весела музика, влязоха кралските гвардейци, „най-високите и силни мъже в Англия, нарочно подбирани за целта“; но да дадем пак думата на летописеца:

            „Влязоха кралските гвардейци, гологлави, в алени униформи със златни рози на гърба — те внасяха блюда с ястия. Блюдата се поемаха от един джентълмен и се оставяха на трапезата, след това кралският «опитвач на храната» даваше на всеки гвардеец по една хапка от храната, която е донесъл, за да разбере дали в нея няма отрова.“

            Том се наобядва чудесно въпреки чувството, че стотици очи следят всяка негова хапка с такова внимание, като че храната му е смъртоносно взривно вещество, от което той ще се разлети на късчета. Внимаваше да не бърза и да не върши нещо сам, а да изчаква съответният придворен да коленичи и да му прислужи. Изпитанието мина без грешка безупречно и рядко тържествено.
            Когато обедът най-после завърши и той си тръгна, заобиколен от блестящата свита, сред радостните звуци на гръмки тръби, барабани и оглушителни възгласи, Том почувства, че и най-тежкият официален обед е изпитание, което би изтърпявал по няколко пъти на ден, ако би могъл по този начин да се спаси от други, по-страшни кралски задължения.


            Седемнадесета глава
            Фу-фу Първи

            Майлс Хендън хукна към Съдъркския край на Лондонския мост, като се оглеждаше зорко за хората, които търсеше и се надяваше да намери. Но скоро се отчая. С разпитване успя да открие донякъде посоката им към Съдърк, после всички следи изчезнаха и той не знаеше вече накъде да тръгне. Въпреки това продължи усилено да ги търси през целия ден. На мръкване, изгладнял и капнал от ходене, не бе стигнал доникъде, затова се навечеря в Табардската странноприемница и веднага се прибра да спи, решен да стане рано сутринта, за да търси из целия град. Докато лежеше и размишляваше, започна да разсъждава така: момчето ще иска при първа възможност да избяга от разбойника, който се представя за негов баща, но дали ще се върне в Лондон да търси предишното си жилище? Не, няма, ще се бои да не го намерят повторно там. Какво ще стори тогава? Тъй като няма никакъв приятел или покровител, освен Майлс Хендън, сигурно ще се помъчи да намери пак този свой приятел, но без да се излага на опасността да отива в Лондон. И ще тръгне към Хендън Хол — сигурно ще постъпи така, защото знае, че Хендън смяташе да се върне у дома си и би могло да разчита, че ще го намери там. Да, положението беше ясно за Хендън — не трябваше да губи повече време в Съдърк, а да тръгне веднага през Кент за Мънкс Холм, като търси из гората и разпитва всеки, когото срещне.


            Да се върнем сега при изчезналия крал.
            Разбойникът, когото прислужникът от странноприемницата бе видял да се присъединява на моста към младежа и краля, всъщност не се присъедини към тях, а тръгна по петите им, без да им се обади. Лявата му ръка беше в превръзка, на лявото му око беше лепнат голям зелен пластир, той накуцваше и се подпираше на дъбова тояга. Криволичейки от една улица в друга, младежът преведе краля през Съдърк и полека-лека го изведе на широкия друм отвъд. Кралят се разсърди и каза, че няма да върви по-нататък, защото Хендън е длъжен да дойде при него, а не той да отива при Хендън. Нямало да търпи повече това нахалство и щял да си остане, където е. Младежът каза:
            — Ти искаш значи да стоиш тук, докато приятелят ти лежи ранен в оная горичка? Добре, така да бъде.
            Кралят промени изведнъж държането си. И извика:
            — Ранен ли? Кой се е осмелил да го рани? Но това е отделен въпрос, води ме по-скоро нататък! По-скоро, момче! Защо си влачиш краката, сякаш са пълни с олово? Ранен ли е, казваш? Жестоко ще се кае злодеят, който го е ранил, дори ако е херцогски син!
            Горичката беше далеко, но все пак скоро стигнаха. Младежът се поогледа, забеляза един забит в земята пън с някакъв вързан парцал, след това тръгна напред, като търсеше и от време на време откриваше други подобни пънове, очевидно указания за пътя им. Полека-лека стигнаха до една полянка, където се виждаха останки от опожарена къща и полусъборена плевня. Никакъв знак за живот, наоколо владееше пълна тишина. Младежът влезе в плевнята, кралят го последва нетърпеливо. Вътре нямаше никого. Кралят погледна учудено и недоверчиво младежа и запита:
            — Къде е?
            В отговор чу само подигравателен смях. Той побесня, грабна една цепеница и се приготви да я запрати по младежа, когато нов подигравателен смях долетя до слуха му. Идваше от куция разбойник, който бе вървял на известно разстояние след тях. Кралят се обърна и каза ядосано:
            — Кой си ти? И какво търсиш тук?
            — Остави тия глупости — каза мъжът. — И се успокой. Не съм се предрешил толкова изкусно, та да се преструваш, че не си познал баща си.
            — Ти не си баща ми и аз не те познавам. Аз съм кралят. Ако си скрил моя служител, намери го или зле ще си изпатиш за стореното.
            Джон Канти отвърна бавно и строго:
            — Ясно е, че си луд, и не ми се иска да те наказвам, но ако ме предизвикаш, ще трябва да го сторя. Дрънкането ти не може да ни навреди тук, където няма кой да чуе глупостите, които приказваш, но добре ще бъде да се научиш да говориш неща, от които няма да пострадаме, когато отидем на друго място. Аз извърших убийство и не мога да се прибера вкъщи… както и ти, защото имам нужда от тебе. Промених името си по твърде прости съображения, сега се наричам Хобс… Джон Хобс, а ти си Джак… Дай си труд да го запомниш. Казвай сега къде е майка ти? Къде са сестрите ти? Не дойдоха на уреченото място… Знаеш ли къде са?
            Кралят отвърна намусено:
            — Не ми досаждай с тия загадки. Майка ми е умряла. Сестрите ми са в двореца.
            Стоящият наблизо младеж избухна в подигравателен смях, заради който кралят щеше да се нахвърли върху му, но Канти — или Хобс, както се наричаше сега — му попречи с думите:
            — Остави го, Хюго, не го закачай, той не е с ума си и твоето държане го дразни. Седни, Джак, да се успокоиш, трябва да похапнеш нещо.
            Хобс и Хюго заговориха помежду си шепнешком, а кралят се отдалечи колкото можа от неприятното общество; Той се отдръпна в полумрака на най-отдалечения кът в плевнята, където пръстеният под беше покрит с цяла стъпка дебел пласт слама. Легна там; покри се със слама вместо с одеяло и потъна в размисли. Много грижи имаше, но по-дребните бяха скоро прогонени от най-голямата — загубата на баща му. Всички хора се разтреперваха, като чуеха името на Хенри VIII, когото си представяха като чудовище, от чиито ноздри излита само гибел, а ръцете му раздават само наказания и смърт, но за това момче името будеше само чувство на радост, съживяваше един нежен, любещ образ. Той си припомни дълга поредица от нежни разговори с баща си и дълго мисли за тях, а обилните сълзи доказваха колко дълбока е скръбта, обзела малкото му сърце. Привечер, уморено от тежките преживявания, момчето се унесе постепенно в спокоен възстановителен сън.
            След известно време — то не би могло да каже колко точно — съзнанието му надви съня и както си лежеше със затворени очи, мъчейки се да си обясни къде и какво се е случило, долови някакво шумолене, като тъпи удари на дъждовни капки по покрива. Обзе го приятно чувство на покой, прекъснато още в следния миг от пискливи крясъци и дрезгав смях. Неприятно изненадано, момчето понадигна глава, за да види откъде иде нарушаването на покоя. Погледът му бе поразен от тъжно и грозно зрелище. На земята, в другия край на плевнята, пламтеше ярък огън, около него, зловещо осветени от червения пламък, се изтягаха и търкаляха пъстро множество дрипави разбойници и уличници от двата пола, каквито никога не бе виждало, нито си бе представяло. Имаше едри, яки; изгорели от слънцето мъже с дълги коси и невероятни дрипи, имаше средни на ръст младежи със зверски лица и чудновато облекло, слепи просяци с превръзка на едното или и на двете очи, сакати с дървени крака и патерици, болни, чиито струпеи и язви прозираха през дрипите им. Уличен продавач с подозрителна външност, точилар, калайджия, бръснар лечител — всеки със сечивата на занаята си; някои от жените бяха още момиченца, други, съвсем млади девойки, трети, стари набръчкани вещици; всички бяха шумни, безочливи, мръсни и раздърпани, с гадни уста; имаше три бебета с пъпчиви лица и две измършавели псета с връв около врата, които служеха за водачи на слепците.
            Мръкнало се бе, тълпата току-що бе привършила гуляя си и започваше дивата си веселба — канчето с напитката минаваше от ръка в ръка. Чу се всеобщ вик:
            — Песен! Песен от Прилепа, Дик и Еднокракия!
            Един от слепците стана, захвърли превръзките, които закриваха прекрасните му здрави очи, и трогателния надпис, разказващ причината за нещастието му. Еднокракия се освободи от дървения си крак и застана на яките си здрави нозе до първия нехранимайко, след това и двамата запяха една неприлична песен, на която цялата тайфа повтаряше в хор припева. Когато стигнаха до последния куплет, пиянското им въодушевление стигна дотам, че всички я повториха от началото, разтърсвайки стените с дивите си викове.
            Последва разговор не на разбойническото наречие на песента, защото с него си служеха само когато имаше опасност да ги чуе вражеско ухо. По време на разговора се разбра, че „Джон Хобс“ не е съвсем нов събрат, но и по-рано се е числил към тази шайка. Накараха го да разкаже последното си приключение; когато им каза, че „случайно“ убил един човек, всички изразиха одобрението си, а когато добави, че човекът бил свещеник, почнаха да ръкопляскат и го накараха да се чукне с всекиго поотделно. Старите познати го поздравиха възторжено, новите бяха горди, че могат да му стиснат ръка. Запитаха го къде се е „мотал толкова месеци“. Той каза: — В Лондон през последните години е по-удобно и по-безопасно, отколкото по селата, защото законите са много строги и усърдно прилагани. Ако не бе станала оная злополука, щях да си стоя там. Решил бях да си стоя и никога да не тръгвам към селата… ала злополуката тури край на това решение.
            Той запита колко души наброява сега шайката. Главатарят отвърна:
            — Двадесет и пет яки апаши, обирачи, кокошкари, джебчии и миткала заедно с просякините, уличниците и други женски от занаята. Повечето са тук. Другите скитат на изток, пеят зимна песен. Ще ги последваме призори.
            — Не виждам Уен между почтените люде тук. Къде е той?
            — Сигурно ближе гореща сяра горкият момък. Убиха го някъде посред лято в едно сбиване.
            — Жалко, Уен беше кадърен и храбър мъж.
            — Такъв беше наистина. Неговата прокопсаница, черната Бес, е с нас, само че тръгна с другите на изток, хубава жена, с добри навици и порядъчно държане, никой не я е виждал пияна повече от четири пъти в неделята.
            — Всякога си беше прибрана… Добре я помня… Добра женичка, достойна за похвала. Майка й беше по-непрокопсана, свадлива и зла вещица, ама страшно умна.
            — Това я погуби. Толкова добре врачуваше на ръка и другояче, та се прочу като врачка и магьосница. Изгориха я на тих огън. В умиление изпаднах, като я гледах колко храбро посрещна участта си — кълнеше и псуваше цялата тълпа, която зяпаше наоколо, докато пламъците лижеха лицето, подпалваха тънките й къдри и пращяха около посивялата й старческа глава… Кълнеше ли ги, казах?… И още как! Хиляда години да живееш, такива чудесни клетви няма да чуеш. Уви, изкуството й умря заедно с нея. Останаха нищожни, жалки подражания, но истински клетви вече няма.
            Главатарят въздъхна, слушателите му също — от съчувствие; шайката бе обзета за миг от униние, защото дори и грубите бездомници не са съвсем лишени от чувства и могат да изпитват от време на време при особени обстоятелства дълбока скръб и мъка — например в случаите като този, когато геният и културата са изчезнали, без да оставят наследник. Но чашата обиколи отново всички и скоро съживи сърцата на тъгуващите.
            — Пострадал ли е някой друг от приятелите? — запита Хобс.
            — Да, пострадаха някои. Главно новите… Някои дребни стопани, които заскитаха гладни по света, след като им взеха земите, та да отглеждат там овце, тръгнаха по просия, затова ги бичуваха на бунището голи до кръста; после ги вързаха и ги биха на позорния стълб; тръгнаха повторно — пак ги биха и после им отрязаха по едно ухо; тръгнаха трети път — какво да правят горките? — тогава ги дамгосаха с нажежено желязо по бузата и ги продадоха в робство; най-после избягаха, но ги заловиха и ги обесиха. Така се свърши с тях. Други се отърваха по-леко. Ей, вие там, Йокъл, Бърнс, Ходж, станете… и си покажете украсите!
            Повиканите се изправиха и съблякоха дрипите, за да покажат гърбовете си, набраздени със следи от бича, единият вдигна косите си и показа мястото на липсващото ляво ухо, другият показа на рамото си буквата V, отпечатана с нажежено желязо, както и полуотрязаното си ухо, третият каза:
            — Аз съм Йокъл, някога бях заможен стопанин, с мила жена и дечица… Сега съм по-друг по звание и положение, жената и децата загинаха, може да са на небето, може и на другото място… но благодаря на милостивия Бог, че не са в Англия! Добрата ми стара майчица се мъчеше да изкара хляба с гледане на болни, един от болните умря, лекарите не разбраха от какво, затова майка ми бе изгорена като вещица, а дечицата ми гледаха и плачеха. Английски закон!… Вдигнете всички чашите си!… Извикайте в един глас ура!… Пийте за милосърдния английски закон, който я освободи от английския ад! Благодаря ви, събратя. Аз тръгнах да прося от къща на къща… заедно с жената… Носехме и гладните деца… Но в Англия е престъпление да си гладен… Затова в три града поред ни разсъбличаха и бичуваха. Пийте пак всички за милосърдния английски закон!… Защото неговият бич изсмука кръвта на моята Мери и бързо я отърва. Лежи тя сега в гроба, спасена от всички мъки. А пък децата… Докато ме биеха според закона от град на град, те гладуваха. Пийнете, момчета… само една капка… една капка за горките деца, които никому не бяха сторили зло. Тръгнах пак по просия… за коричка хляб, а получих завързване на позорния стълб и загубих едното си ухо — ето къде му остана чуканът — тръгнах повторно — ето и втория чукан, за да помня. Пак почнах да прося, продадоха ме в робство — на бузата ми, ако измия това петно, ще видите червения белег от нажеженото желязо! Роб! Разбирате ли тая дума! Английски роб… Ето го пред вас. Избягах от господаря си, а когато ме намерят — Бог да прокълне закона, който повелява това! — ще ме обесят!
            Звънлив глас се разнесе в тъмнината:
            — Няма да те обесят!… Този закон още днес ще бъде отменен!
            Всички се обърнаха и когато изскочилата из тъмнината фантастична фигурка на малкия крал приближи към тях, я посрещнаха отвред с въпроси.
            — Кой е пък този? Какъв е? Кой си ти, човече?
            Момчето стоеше невъзмутимо пред техните учудени, въпросителни погледи и отговори с царствено достойнство:
            — Аз съм Едуард, кралят на Англия.
            Последва оглушителен смях, отчасти присмех, отчасти възхищение от шегата. Кралят се ядоса. И отвърна рязко:
            — Невъзпитани скитници! Така ли благодарите за кралската милост, която ви обещах?
            Той продължи да говори гневно и възбудено, но думите му бяха заглушени от смях и подигравки. „Джон Хобс“ направи няколко пъти опит да заговори сред общата олелия и най-после успя.
            — Момчета, това е син ми, занесен, глупак и направо луд… Не му обръщайте внимание… Мисли си, че е крал.
            — Аз съм крал — каза Едуард, като се обърна към него, — както ще научиш, когато му дойде времето. Ти призна, че си убил човек… и ще платиш за това.
            — Ще ме издадеш ли?… Ти? Ако не те пребия с ей тия ръце…
            — Шшт! — викна едрият главатар, като побърза да се намеси, за да спаси краля, и в добавка стовари пестника си върху Хобс. — Не зачиташ нито крале, нито главатари, така ли? Ако сториш още веднъж такова нещо пред мене, лично ще те обеся! — После се обърна към Негово величество: — А пък ти, момче, не бива да заплашваш другарите си и се въздържай да казваш където и да е лоша дума за тях. Бъди си крал, ако имаш такова безумно желание, но не прави пакости. Забрави титлата, която току-що изрече — думите ти бяха държавна измяна, ние може да сме лоши хора в дребните неща, но никой от нас не е изпаднал дотам, да стане изменник на своя крал, всички го обичаме с верни и любещи сърца. Ей сега ще видиш дали казвам истината. Хайде, всички в един глас: „Да живее Едуард, кралят на Англия.“
            — Да живее Едуард, кралят на Англия!
            Пъстрата тълпа изрева така гръмогласно, че колибата се затресе. Лицето, на малкия крал се озари за миг от радост, той се поклони леко и каза сериозно и скромно:
            — Благодаря, добри ми народе.
            Тази неочаквана последица предизвика нов изблик от веселие. Когато най-после се поукротиха, главатарят каза с добродушна строгост:
            — Остави тая работа, момче, тя не е нито разумна, нито редна. Забавлявай се, щом не можеш иначе, само че си избери друга титла.
            Един калайджия предложи пискливо:
            — Фу-фу Първи, крал на глупците!
            Титлата „прилегна“ веднага, всички гърла зареваха и отново се чу гръмко възклицание:
            — Да живее Фу-фу Първи, крал на глупците! — последвано от крясъци, подсвирквания и гръмки смехове.
            — Докарайте го насам, да го коронясаме!
            — Да му метнем мантия!
            — Да му дадем скиптър!
            — Да го турим на трон!
            Десетки подобни викове се разнесоха изведнъж и нещастната малка жертва не бе успяла още да се опомни, когато я коронясаха с тенекиен леген, наметнаха я със скъсано одеяло, сложиха я върху едно буре и й дадоха за скиптър желязната пръчка на калайджията. След това всички коленичиха пред него и започнаха подигравателно да се вайкат и да го молят в хор, като изтриваха очи с мръсните си изпокъсани ръкави и престилки:
            — Бъди милостив към нас, преблаги кралю!
            — Не тъпчи умоляващите те червеи, благородни господарю!
            — Съжали робите си и ги удостой с кралски ритник!
            — Ободри ни и ни стопли с благодатните си лъчи, блестящо царствено слънце!
            — Освети земята с докосването на своя крак, за да можем да оближем пръстта под нозете ти и да станем благородници!
            — Благоволи да ни заплюеш, господарю, за да могат децата на нашите деца да разправят за царствената ти милост и завинаги да се гордеят и да се радват!
            Но шеговитият калайджия надмина всички. Той коленичи и се престори, че целува крака на краля, но бе ритнат с възмущение от него, тогава тръгна да моли за парцал, за да изтрие мястото, докоснато от кралския крак, като каза, че ще запази парцала от допир с въздух и ще забогатее от показването му по друмищата срещу сто шилинга за едно поглеждане.
            Той беше толкова смешен, че всички дрипльовци се възхищаваха и почти му завиждаха за успеха.
            Сълзи от възмущение и срам замъглиха очите на малкия владетел, а в сърцето му гризеше мисълта: „Да бях им направил най-голямото зло, едва ли биха били по-жестоки… А пък аз им обещах само добро… и ето как ми се отплащат за него!“


Няма коментари:

Публикуване на коментар