25 януари 2015 г.

Уошингтън Ървинг, Къщата с призраците-1

            Уошингтън Ървинг
            Къщата с призраците
            Новела и легенди

            
            Приказките на Дидрих Никърбокър

            В зората на деветнадесетия век името на Дидрих Никърбокър е известно на всеки образован американец.
            Мнозина си спомнят сензацията, която предизвиква излязлата под това име през 1809 г. „История на Ню Йорк“. Отначало в няколко вестника се появява съобщението за тайнственото изчезване на един възрастен джентълмен — гост на старинен нюйоркски хотел, оставил в стаята си куп изписани листа. Отправя се молба към роднините и наследниците да се явят да получат ръкописа. Никой не се отзовава. Тогава ръкописът бива отпечатан уж за заплащане на разноските в хотела.
            В ръкописа се разказва за онези далечни времена, когато Ню Йорк се нарича още Нови Амстердам и е населен с холандци. Никърбокър — под това име подписва своя труд авторът — кани читателя да се пренесе в XVII век и да подиша въздуха на тази епоха с нейните необичайни за съвременния вкус представи и нрави. Той разказва за холандските губернатори, които много приличат на героите на Рабле и Суифт, за отдавна забравени ритуали и обичаи, политически интриги и войни. Остроумието и ерудицията му са блестящи.
            Но скоро става ясно, че всичко това е мистификация. Че никога не е съществувал малко странният старец, който, раздразнен от неграмотността и тъпоумието на съотечествениците си, напуска със свитък в ръце „Независимия колумбийски хотел“ и сякаш потъва във вечността. Наистина той още много пъти напомня за себе си, като печата в списанията увлекателни повести из ранната американска история. Но вече на всички става известно, че всъщност тези повести се пишат от Уошингтън Ървинг (1783—1859), блестящо надарен млад журналист и литератор, на когото е съдено да спечели за зараждащата се американска литература вниманието и признанието на европейските читатели.
            Романтиците обичат литературните мистификации. Ървинг, който е първият американски романтик, изучава чудесно законите на този своеобразен жанр. Той умее да създава маска, която да притежава достоверността на живия човек, на историческото лице. Притежава редкия талант да стилизира. С неподражаем хумор пародира учените педанти, а между другото се подиграва и с патриотичните заблуди от най-различен характер.
            Не случайно Ана Ахматова нарича Ървинг „велик мистификатор“. Пушкин също повярвал на неговите стилизации: след като прочита книгата му „Алхамбра“, решава, че държи в ръцете си записки на старинни арабски и испански легенди и използува една от тях за сюжет на „Приказка за Златното петле“.
            Природата дарява Ървинг с таланта да преразказва, осмива и имитира чуждите художествени средства. А социалните му и литературни възгледи му помагат да развие този талант. Ървинг принадлежи към поколението, за което американската революция от 1776 г. е съвсем близко минало. Но това поколение вече успява да се убеди, че не съществува нищо общо между прекрасния идеал на революцията и всекидневието на буржоазното общество. Възниква романтичният конфликт между мечтата и действителността. Ървинг решава този конфликт така, както го решават много романтици: обръща гръб на съвременността и насочва погледа си към миналите, много по-ярки и хармонични епохи в живота на човечеството.
            Животът, който кипи край него в родината му, не го интересува твърде много. Наистина вече като възрастен, свикнал с удобствата човек, през 1833 г. той въпреки всичко решава да предприеме голямо пътуване по новите територии на Юг и на Запад, като дели с преселниците техния корав хляб и тежък чергарски бит. Вследствие на това се появяват три тома увлекателни очерци за прерията, за първите заселници и за индианците. Впрочем яркото описание в тези очерци е стеснило едва ли не напълно социалната проблематика, която авторът по всякакъв начин се е старал да смекчи, доколкото не е могъл изобщо да я избегне.
            И сякаш удовлетворен от изпълненото досадно задължение пред читателите си съотечественици. Ървинг се отдава на любимия си жанр — биографиите, който, за щастие, не изисква от него да реагира на всекидневните проблеми. Той пише за Оливър Голдсмит, за Мохамед и завършва творческия си път с многотомна биография на Вашингтон. Ървинг изобщо не се интересува от политическите и литературните борби — толкова остри в Америка в средата на миналия век, прекарва в усамотение месеци и цели години. А когато от време на време напуска имението си и се отбива в Ню Йорк, го разглеждат с любопитство като жива отломка на отдавна отминала епоха.
            Славата и успехът съпътствуват Ървинг през целия му дълъг живот. С годините той чувствително се променя. В притежаващия изискани светски маниери американски посланик в двора на Изабела Испанска, малцина биха познали язвителния шегаджия, който преди повече от три десетилетия публикува „История на Ню Йорк“. Към края на живота си Ървинг е обкръжен в Америка с почит, граничеща с преклонение. Дипломатическата кариера му донася много по-голяма полза, отколкото литературните му произведения.
            Може би този успех на галеник на съдбата оставя следа в творчеството на Ървинг, който не забелязва много от противоречията и драмите на своята епоха, така дълбоко развълнували неговите най-видни литературни съвременници — Едгар По и Хърман Мелвил.
            Ървинг е най-жизнерадостният и оптимистичен писател на миналия век. А деветнадесетият век не е предразполагал към оптимизъм. Ървинг живее дълго и пред очите му Америка се изменя неузнаваемо. Благородните илюзии, събудени от революцията, се разсейват. Встъпва в своите права буржоазният ред. Този прелом изобщо липсва в книгите на Ървинг.
            Между другото, той познава идеално живота около себе си и ако не обича да пише за него, това всъщност се обяснява с литературната позиция, която си е избрал. Син на шотландски търговец, прехвърлил се през океана малко преди събитията от 1776 г., в детството си той жадно поглъща все още многобройните по онова време свидетелства за отшумялата колониална епоха. Това време оставя за спомен по бреговете на Хъдсън стари протестантски църкви, покрити с керемиди къщи с по два фронтона и холандския акцент на селяните, които разказват дълги увлекателни истории за вещици и иманяри, за призраци и прочути пирати. За Ървинг тези предания крият романтика и багри, каквито не намира в сивото всекидневие на деловия, процъфтяващ Ню Йорк.
            Той решително се противопоставя на опитите да бъде включен в това всекидневие и да се занимава с търговия на железарски стоки или с право. Мечтателен, впечатлителен, непрактичен, Ървинг хвърля в недоумение дори близките си, които бързо усвояват лишените от сантименталност американски обноски и в края на краищата го оставят намира, като му дават възможност да се посвети на литературата — жалък, недоходен занаят. Той пише стихове, театрална критика, фейлетони, инициатор е на издаването на алманах „Салмагунди“, става доста известен белетрист, но звездният му час настъпва, когато във въображението му се ражда фигурата на Дидрих Никърбокър.
            „Историята на Ню Йорк“ е била възприета само като бурлеска, без да се обърне внимание, че възхищенията в нея съвсем не са по-малко от хитростите. В „Апология на автора“, добавена четиридесет години след първото издание, Ървинг направо посочва, че неговата книга е не само смешен очерк за едновремешни случки. При цялата уродливост на описваното време „тази епоха е била поетична… поетична в своята загадъчност“, „обвеяна със странни, причудливи спомени, на каквито е толкова бедна нашата млада страна“.
            Именно затова тя привлича младия писател. За Никърбокър е мъчително времето, в което живее. Заниманията с история му помагат да се пренесе от скучното „днес“ в романтичното „тогава“. Той се заравя в миналото, за да не забелязва израсналите навсякъде наоколо „пищни убежища на разкоша“, тези отвратителни езически храмове, в които се извършват борсовите сделки и кипят политическите интриги. От покритите с прах ръкописи от холандското време се възправя образът на цъфтящ и слънчев свят, в който всъщност няма никакви следи от човешка дейност. Когато Никърбокър се затваря, за да се обгради с мухлясали книги и купчина записки, за него като че ли престава да съществува заобикалящият го свят, пък и точно това му е било необходимо.
            И в това отношение героят прилича много на своя създател. Ървинг също така се е ядосвал, че животът в Америка става все по-безцветен, все по-вулгарен духовно. Той не може да разбере къде изчезват патриархалната простота на нравите и ярката екзотика на бита, недоумява защо добросъседството се сменя с взаимно ожесточилата хората борба за богатство и защо кипящата енергия на американците, която движи страната напред, съжителствува съвместно с бездушния морал на натрупването, с безчувствеността към истинската красота.
            Недоволството от настоящето предизвиква у него страст към миналото, което той понякога е склонен силно да идеализира. И колкото повече расте разочарованието му от Америка, толкова повече се засилва копнежът му да избяга в Европа. Струва му се, че там още не са се научили да мислят така прозаично както в Уолстрийт. Там е оазисът на културата, там е истинската просветеност, раждаща неподправено изкуство.
            Той заминава през 1815 г., за да не се върне цели седемнадесет години. И още щом стъпва на английска земя (където, както става ясно, за него се отзовават ласкаво и Байрон, и Скот), връхлитат го американските спомени. И се изливат на страниците на новите му книги.
            Тези книги са свободни в жанрово отношение: новелите се редуват с очерци, пътеписи, исторически ескизи, филологически бележки. От европейска перспектива родината му се представя обвита със същия онзи романтичен воал, който се е спускал някога пред погледа му, устремен към отплаващите за Европа кораби. Ражда се носталгичното настроение. То се отразява върху начина на изобразяване на американския живот и в „Скици“ (1819), и в „Брейсбридж Хол“ (1822), и в „Разкази на пътешественика“ (1824).
            Когато прочита „Скици“, Гьоте изразява съжаление, че авторът твърде често избягва американските теми, предпочитайки „скитащите“ сюжети и мотиви. Но Ървинг остава в своето творчество американец, дори когато черпи сюжетите си от други извори. Той пише за средновековна Европа, за мавританска Испания, а внимателният читател веднага открива зад рицарския и източен колорит практическата жилка на героите, тяхната житейска съобразителност, липсата на предразсъдъци — типични американски черти.
            Атмосферата на приказното, мистичното, отвъдното, която е така скъпа на романтиците, последователно се разрушава у Ървинг. Създава се особената поетика на реалността на невероятното — Едгар По ще я доведе до съвършенство. Тя отговаря много по-органично на американското виждане на нещата. Тази поетика придава автентична самобитност на разказите на Ървинг.
            Заимствувайки сюжета на популярната балада на Бюргер за Ленор (у нас известна по преразказа на Жуковски), той измисля „страшния“ разказ, в който героят след смъртта си се появява на пиршеството и дари отвлича годеницата, а накрая се разкрива, че всичко това е мистификация, замислена от духовит човек, който не се бои от призраци и много прилича на съотечествениците на автора. Съобразителен селски момък прогонва съперника си, като разиграва една нощ на затънтен друм цяло представление с привидения, които се замерват с истински тикви.
            Според собствените си думи, Ървинг пише новелите от сборника „Алхамбра“ в „Харун ал-Рашидов стил“, като майсторски имитира източните легенди и насища повествованието си с всички характерни белези на приказката. Но в тях се чувствува подигравка с феодалните представи, нелепи за несвикналия със съсловното разделение американец. Пушкин долавя тази ирония в „Легенда за арабския звездоброец“ и я превръща в политическа сатира в „Приказка за Златното петле“. Никаква стилизация не е могла да скрие американския произход на тези остроумни притчи, където бягството на трите принцеси се подготвя от техните кавалери с предвидливост, достойна за търговски посредник, а безделникът паж, който иска ръката на клетото момиче, проявява пресметливост, на която биха завидели дори обиграни борсови посредници.
            В своите новели за Америка Ървинг с любов описва времената на ранните заселници, когато „всичко е било спокойно и на мястото си, всичко се е вършело без бързане и ритмично: никаква суета, никаква припряност, никаква борба за съществувание“. Разбира се, той умее не само да се любува на холандското минало, но да открива в него лицемерие и грубост, суеверия и лов на вещици — отвратителни последици от монотонния, мъчителен живот на глухата отвъдокеанска провинция. Историзмът на Ървинг е условен като при всички романтици. Той старателно е преобличал своите любими герои в старинни камизоли и надиплени бонета, но въпреки това по своя мироглед и психология те си остават американци от началото на миналия век.
            Може би и той понякога не е забелязвал, че навсякъде в неговите новели личат белезите на онова разбиране за живота, които са характерни за неговата епоха и неговата страна. Много неща се обясняват с това, че враждата на Ървинг с обхванатата от треската на индустриализацията Америка не е била толкова принципна и остра и е приличала по-скоро на леко недоразумение, отколкото на сериозен конфликт.
            Но илюзиите, които са владеели Ървинг, не са притъпили поетичността на неговите новели и не са принизили литературното им значение. Всъщност той е откривал на американците собствената им страна. Той пръв намира и специфичните за Америка противоречия, и героите, изразяващи националния характер, и проблемите, които позволяват да се почувствува особеното устройство на живота в младата република отвъд океана.
            Всяка антология на американската новела започва с разказа „Рип Ван Уинкъл“. Описаната тук случка при цялата й невероятност може да се приеме само като куриозен случай. Ала в тази история на човека, който си е сръбнал веднъж много силен ром и проспал в планините цели двадесет години, се крие дълбоко философско съдържание.
            Когато се връща в родното си село, Рип остава поразен от мащабността на промените и това усещане за стремителния темп на живота — съвсем неочаквано за литературата на онова време, е чисто американски мотив. Но най-важното е, че всичко се е променило не към добро и прелетелите две десетилетия не са сближили, а още повече са разделили хората и са накарали такива неудовлетворени от всекидневието чудаци като Рип още по-остро да почувствуват своята самота в равнодушния, студен свят.
            И у читателя неволно възниква подозрението, че дългото отсъствие на Рип е било предизвикано не само от шегата на необикновената компания, която среща. Може би самият Рип е искал да изчезне от този свят, да се разграничи от него с мечтата, със съня — да избяга, както напуска цивилизацията героят на Купър Кожения чорап, както се спасява от нея на китобойния кораб героят от „Моби Дик“ Ишмиъл, както търсят убежище от нея и днес много герои на американски писатели.
            Има нещо сходно с тази странна съдба и в биографията на самия Ървинг. Наивността на бленуваното от него бягство сега е очевидна, ала времето е съхранило най-хубавите разкази на Ървинг, в които са набелязани конфликти и днес така актуални за американската литература.

                                                                                        Алексей Зверев




            Историкът
            Предговор към сборника „Брейсбридж Хол“


            Хермион: Седнете, моля, при нас и ни разкажете една приказка.
            Мамилиус: Весела ли да бъде, или тъжна?
            Хермион: Колкото може по-весела.
            Мамилиус: През зимата най-подходяща е тъжната приказка, зная една за духове и таласъми.
            Хермион: Разкажете ни нея, сър.
            „Зимна приказка“


            "Тъй като нашето време е време на историите, понякога се изкушавам да разкажа на читателя някоя от многото истории, поднасяни заедно с вечерята в Брейсбридж Хол. Всъщност бих могъл да предоставя цяла поредица, в която броят им да е почти колкото в „Хиляда и една нощ“, по някои от тях са доста банални и отегчителни; за други не съм сигурен как ще изглеждат напечатани, а една голяма част е разказал старият генерал и в тях става дума главно за лов на тигри, яздене на слонове и за Серингапатам, оживени от чудните подвизи на Типу Сахиб и великолепните шеги на майор Пендъргаст."
            "Винаги заемах скромно място на края на масата, където можех да се отдавам на настроението си необезпокояван от никого: слушах внимателно, когато историята беше хубава, а позадрямвах, ако беше скучна, което считам за съвършенство, в умението да слушаш."
            "Онази вечер, докато генералът разказваше някаква история, изпаднах в лека дрямка и се пробудих, когато ескуайърът внезапно заяви, че е мой ред да позабавлявам присъствуващите с някоя история. Поради това, че така задълбочено слушах другите, беше ми съвестно да откажа; но нито паметта ми, нито моята находчивост бяха в състояние да откликнат на една толкова неочаквана молба и затова поисках разрешение да прочета ръкопис, излязъл изпод перото на моя сънародник, покойния мистър Никърбокър, историка на Ню Йорк. Тъй като този древен летописец може да е почти така непознат за моите читатели, както и за компанията в Брейсбридж Хол, няма да бъде излишно, преди да преминем към ръкописа, да кажем няколко думи за него."
            "Дидрих Никърбокър е роден в Ню Йорк и с потомък на едно от най-старите холандски семейства, които първоначално се заселили в тази провинция и останали там, след като била завзета от англичаните през 1664 година. Потомците на тези холандски семейства все още живеят в села и отдалечени селища в различни части на страната; с изключително упорство държат да запазят облеклото, обноските, дори езика на своите предци и образуват една ярко открояваща се интересна забележителност в разнородното население на щата. В едно селце, което се издига на стръмния склон на хълм отвъд река Хъдсън, а куполата на църквата му се вижда от Ню Йорк, много стари хора дори днес говорят английски с акцент, а свещеникът проповядва на холандски; традиционната любов към спокойствието и тишината се отстоява така истински, че в такова, потънало в дрямка селце посред топъл летен ден бръмченето на някоя по-едра муха-месарка отеква от единия до другия край."
            "Именно с това, заслужаващо похвала унаследено чувство, така съхранено от тези достойни хора, мистър Никърбокър се заловил да напише история на родния си град, която да обхваща периода от управлението на тримата холандски губернатори, когато градът бил все още подвластен на холандската династия Хогенмоген*. За да изпълни замисъла си, този обикновен холандец извършил огромно историческо проучване със съзнанието колко изключително важна е избраната от него тема. Творбата му обаче била дотолкова неразбрана, че я обявили просто за хумористично произведение, което осмива глупостта на времето в политическо и нравствено отношение и дава своеобразна представа за човешката природа."
            [* 1614—1664 г., когато бреговете на р. Хъдсън и остров Манхатън са били холандска колония — Б.р.]
            "Както и да е. Между останалите от мистър Никърбокър ръкописи има няколко по-леки разказа, очевидно извлечени от материалите, които е събирал по време на задълбочените проучвания за своята история и които сякаш е захвърлил пренебрежително като недостойни за публикуване. Някои от тях попаднаха в ръцете ми по една случайност, за която е излишно да споменавам сега. Именно един от тези разкази с увод от мистър Никърбокър аз реших да прочета, за да изпълня задължението си към другите разказвачи в Брейсбридж Хол. Прилагам го за онези мои читатели, които обичат разказите."


            Къщата с призраците
            от книжата на покойния мистър Никърбокър


            „В стари времена такава къща имало почти във всяко селище. Ако тя се намирала на някое мрачно място или била построена в стар романтичен стил, или ако в нея се било случило нещо особено, като убийство, внезапна смърт и така нататък, несъмнено къщата ставала белязана и започвали да я смятат за свърталище на духове.“
            Бърн, „Стари разкази“


            В неотдавнашни времена, когато бях момче, в околностите на древния град Манхатос имаше стара голяма къща, която наричаха Къщата с призраците. Тя беше една от малкото останки от архитектурата на първите холандски заселници и вероятно е била забележителна по времето, когато са я построили. Състоеше се от централна сграда и две крила, чиито фронтони бяха стъпаловидни. Беше отчасти дървена, отчасти от малки холандски тухли, които достойните заселници донесли със себе си от Холандия, преди да открият, че тухли могат да се изработват навсякъде. Къщата беше отдалечена от пътя и се намираше всред голямо поле. До нея водеше широка алея с бели акции, няколко от тях поразени от гръм, а две-три други — повалени. Разпръснати из полето растяха ябълкови дръвчета, имаше и следи от някогашна зеленчукова градина, но оградата беше съборена, зеленчуците бяха изчезнали или подивели и почти не се различаваха от плевелите. Тук-там се виждаше раздърпан розов храст или голям слънчоглед се извисяваше над къпините с тъжно наведена глава, сякаш потънал в съзерцание на околната пустош. Част от покрива на старата къща беше хлътнал, вратите бяха изпочупени и закърпени с груби дъски. В двата края на къщата имаше ръждясали ветропоказатели, които при всеки полъх дрънчаха и свистяха, но винаги показваха грешна посока. Дори и в най-добрите времена цялото място изглеждаше изоставено и самотно, но излезеше ли буря, воят на вятъра около старата порутена къща, поскърцването на ветропоказателите, затръшването и хлопането на няколко незатворени капаци действуваха така подлудяващо и мрачно, че всички наоколо гледаха на него с голямо страхопочитание и го бяха обявили за свърталище на призраци. Представям си старата къща добре — спомням си колко пъти, когато бях нещастно хлапе, съм се скитал безцелно из околностите през празничните следобеди с някои от моите недодялани другари, с които ходехме да пакостим из градините. Близо до къщата се издигаше дърво с най-красивите и примамливи плодове, но ние се страхувахме да го приближим, защото и то беше на омагьосаното място, за което се разказваха ужасни истории. Понякога се осмелявахме вкупом да пристъпим към това дърво на Хесперидите, като държахме под око старата къща и хвърляхме уплашени погледи към разнебитените прозорци, но тъкмо когато се готвехме да грабнем плодовете, викът на някой от бандата ни или някакъв случаен шум ни хвърляха в такава паника, че хуквахме презглава и се спирахме чак далече на пътя. Тогава непременно следваха куп ужасни истории за странни писъци и стенания или някой от нас казваше, че е видял отвратително лице да гледа през някой прозорец. Постепенно престанахме да се осмеляваме да ходим в тази усамотена местност, а стояхме на разстояние и отдалече замервахме къщата с камъни; беше ни приятно да чуваме как трополят по покрива и как понякога избиват късчета звънтящо стъкло от прозорците.
            Миналото на тази къща се губи в неизвестността, която обхваща ранния период от съществуването на провинцията по време на техни височества щатските генерали.
            Някои разправяха, че служела за резиденция на Вилхелмъс Кифт, наричан от всички Сприхавия, един от холандските губернатори на Ню Амстердам*. Други казваха, че я построил офицер от флота на Ван Тромп,** който, когато не получил повишение, с негодувание напуснал службата, от чиста злоба станал философ и донесъл всичкото си богатство в провинцията, за да живее според прищявките си и да презира света. Причината къщата да стигне до разруха също беше спорен въпрос. Някои смятаха, че се водят дела за собственост и че съдебните разноски вече надвишават стойността й, но най-честото и, разбира се, най-вероятното обяснение беше, че е пълна с призраци и никой не би могъл да живее спокойно там. Всъщност едва ли имаше някакво съмнение в последното, тъй като го потвърждаваха много истории — всяка старица от околността можеше да разкаже поне двадесет. Един побелял и заядлив негър, който живееше наблизо, разправяше цял куп такива случки, много от които станали със самия него. Спомням си колко много пъти сме се спирали със съучениците ми и сме го карали да ни ги разказва. Старият дявол живееше в малка колиба насред парцел с картофи и царевица, които господарят му дал, когато го освободил. Идваше при нас с мотика в ръка и както бяхме накацали като лястовици по оградата в припадащия мрак на летните вечери, ни разказваше такива ужасни неща и така страшно въртеше бялото на очите си, че започвахме да се страхуваме дори от собствените си стъпки в тъмното на път за дома.
            [* След 1664 г. преименуван в Ню Йорк. — Б.р.]
            [** Холандски адмирал (1597—1653). — Б.р.]
            Бедният стар Помпей! Много години изминаха, откакто той умря и отиде да прави компания на призраците, за които толкова обичаше да разказва. Погребаха го в един ъгъл на собственото му място, а ралото скоро мина върху гроба му, изравни земята и никой вече не се сещаше за побелелия негър. Няколко години по-късно, вече младеж, съвсем случайно се разхождах из тия места и чух куп слухове за един череп, който палешникът на ралото току-що беше изровил. Разбира се, всички решиха, че е останал от човек, който е бил убит, и с него извадиха отново на бял свят някои от приказките за къщата с призраците, които се предаваха от поколение на поколение. Веднага се сетих, че това са останките на бедния Помпей, но си замълчах, защото съм твърде деликатен и не бих могъл да разваля удоволствието на другите, когато става дума за убийство или призрак. Все пак се погрижих костите на стария ми приятел да бъдат заровени отново, и то на място, където няма да се нарушава техният покой. Както бях седнал на тревата и гледах погребението, започнах дълъг разговор с един възрастен господин от околността. Джон Йоса Вандермур, мил човек, който обича клюките и цял живот беше слушал и разказвал какво се бе случвало в провинцията. Той си спомняше стария Помпей и историите му за къщата с призраците, но ме увери, че мога да науча от него нещо още по-необикновено и след като проявих голямо любопитство да го чуя, седна на тревата до мен и ми разказа следната история. Постарах се да я предам, доколкото е възможно, с неговите думи, но оттогава изминаха много години и аз остарях, а и паметта ми вече не я бива. Ето защо не съм сигурен, че езикът ми е същият, но винаги съм бил добросъвестен към фактите.


            Долф Хейлихер


            „Известно е в Конкорд, където аз живея,
            а и цял Килбърн може да го потвърди:
            свенлив съм по рождение, възпитаха ме скромно.
            Намери ли се някой да представи куче,
            което съм пребивал без вина,
            а друг се закълне в светата книга,
            че е видял как съм подпалил котка,
            готов съм крона да им дам за извинение.“
            „Приказка за бъчвата“*
            [* Комедия в стихове от англ. драматург Бен Джонсън (1573—1637 г.) — Б.р.]



            В годините, когато била създадена, провинцията Ню Йорк стенела под тиранията на английския губернатор лорд Корнбъри; в жестокостта си към холандските жители той стигнал дотам, че не позволявал на учителите и свещениците да преподават и проповядват на своя език без неговото специално разрешение. По това време в старото весело градче Манхатос живеела една мила, грижовна жена, на име госпожа Хейлихер. Тя била вдовица на холандски морски капитан, който умрял внезапно от треска вследствие на прекалена любов към яденето, тъкмо когато жителите се събрали в панически страх да укрепят града и да го предпазят от нашествието на един малък френски капер*. Вдовицата наследила съвсем малко пари и останала с невръстен син, единствения, който останал жив от няколкото им деца. Добрата жена имала нужда от подкрепа, за да свързва двата края и да живее прилично. И тъй като мъжът й станал жертва на усърдието си да подпомага обществото, всички единодушно решили, че „трябва да се направи нещо за вдовицата“ и в очакване на това „нещо“ тя преживяла сравнително поносимо няколко години. Междувременно всички я съжалявали, говорели хубави неща за нея и това й помагало.
            [* Пиратски кораб. — Б.р.]
            Вдовицата живеела в малка къща на малка улица, наречена Гардън стрийт*, вероятно поради това, че някога там имало китна градина. Тъй като с всяка изминала година нуждите й се увеличавали, а обещанията „да се направи нещо за нея“ намалявали, тя трябвало да търси отчаяно изход от затрудненото си положение сама — да увеличи средствата си и да запази независимостта си, на която много държала.
            [* Градинска улица (англ.) — Б.р.]
            Понеже живеела в търговски град, тя придобила част от неговия дух и решила да опита и своя късмет в голямата лотария на търговията. Неочаквано, и поради това за голямо удивление на улицата, на прозореца й се появили курабийки във формата на крале и кралици с ръце на хълбоците в неизменната кралска поза. Имало също няколко счупени чаши, едни — пълни със захаросани сливи, други — с топчета за игра. Освен това имало различни видове сладкиши и небетшекер, холандски кукли и дървени кончета, тук-таме позлатени книги с картинки, чилета конци или пакет закачени свещи. На прага на къщата стояла котката на добрата стара дама, благоприлично кротко създание, което сякаш изучавало внимателно минувачите, критикувало дрехите им и от време на време любопитно проточвало врат да види какво става в другия край на улицата. Но ако случайно някое безцелно скитащо псе се приближавало и се държало неучтиво — охо! — как се наежвала, ръмжала, плюела и замахвала с лапи котката; негодувала като грозна стара мома при приближаването на някой безпътен развратник.
            Но макар че добрата жена трябвало да стигне до този скромен начин на препитание, тя все пак поддържала чувството на семейна гордост, тъй като била потомка на рода Ван Дер Спихел от Амстердам и над камината й висял в рамка семейният герб. И наистина, всички по-бедни хора в околността я уважавали, а къщата й представлявала убежище за старите жени, които се отбивали там в зимните следобеди. Тя седяла от едната страна на камината и плетяла, котката мъркала от другата страна, чайникът пеел пред тях и те си разменяли клюки до късно вечерта. Винаги имало кресло за Питър де Хрод, наричан понякога Дългия Питър, а друг път — Питър Дългоножко, псалт и клисар на малката лутеранска църква. Той бил голям приятел на госпожа Хейлихер и оракул на домашното й огнище. Нещо повече — псалтът не се срамувал от време на време да се отбие, да поприказва за душевното й състояние и да изпие чаша от превъзходната й вишновка. Всъщност той никога не пропускал да я посети на първи януари и да й пожелае честита Нова година, а тъй като добрата госпожа била много суетна в някои отношения, винаги се гордеела, че сладкишът, с който го черпи, не е по-малък от тези, които получавал от всички други в града.
            Вече споменах, че тя имала син. Той се родил, когато била вече на възраст, но едва ли би могъл да се нарече нейна утеха, защото от всички непослушни хлапета Долф. Хейлихер бил най-големият пакостник. Не че дребосъкът бил наистина проклет, той просто преливал от веселие и смях и притежавал оня смел, игрив дух, който предизвиква възхищение, когато се среща в богатските деца, и презрение, когато го виждаме в бедняшките. Той постоянно изпадал в беди, правел разни номера на хората и те се оплаквали на майка му, чупел прозорци и след това тя трябвало да ги плаща — с една дума, още преди да стане на четиринадесет години, цялата област решила, че е „проклетник, най-големият проклетник на улицата!“ Нещо повече — един възрастен господин с винено сако, мораво изпито лице и очи на пор дори казал на госпожа Хейлихер, че синът й рано или късно ще стигне до бесилката.
            И все пак бедната жена обичала своето момче. Сякаш колкото по-лошо се държал, толкова повече го обичала тя, и колкото повече го обичала, толкова повече той губел благосклонността на другите. Майките са глупави, любвеобилни същества и никой не може да ги разубеди в сляпата им привързаност. Всъщност детето на тази бедна жена било единственото същество, което я обичало на този свят, затова не бива да сме прекалено строги, че не послушала добрите си приятели, които се опитвали да я убедят, че Долф ще стигне до примката.
            За да бъдем справедливи към този негодник, трябва да кажем, че той бил силно привързан към своята майка. В никакъв случай не би й причинил болка съзнателно. А когато вършел пакости, достатъчно било да улови тъжния и замислен поглед на майка си, за да се изпълни сърцето му с горчивина и разкаяние. Но той бил нехаен младок и за нищо на света не можел да устои на изкушението да се позабавлява с някоя нова беля. Когато успявали да го накарат да се занимава с учение, той учел много добре, но го зарязвал заради всякакви безделници, бягал от училище, за да търси птичи гнезда, да обира градини или да плува в Хъдсън.
            Така той пораснал и станал високо непохватно момче, а майка му се чудела какво да стори с него, как да го накара да си вади хляба, тъй като си бил спечелил такава лоша слава, че никой не искал да го наеме на работа.
            Тя дълго разговаряла за това с Питър де Хрод, псалта и клисаря, който бил първият й съветник. Питър бил не по-малко объркан от нея, защото нямал добро мнение за момчето и смятал, че изобщо няма да свърши добре. По едно време той я посъветвал да го направи моряк — съвет, който се давал само в най-безнадеждните случаи. Но госпожа Хейлихер не давала да се издума за това — не можела да си представи, че ще живее, без да го вижда. Един ден, както седяла съвсем объркана до камината и плетяла, влязъл клисарят — необикновено оживен и енергичен. Той току-що се връщал от погребението на едно момче на възрастта на Долф, което чиракувало при известен немски лекар и умряло от туберкулоза. Вярно, носели се слухове, че починалото момче стигнало до този край, понеже станало обект на експериментите на доктора и върху него вероятно той изпробвал въздействието на някое ново лекарство. Това обаче по всяка вероятност било просто клюка, но във всеки случай Питър де Хрод не счел за нужно да го споменава, въпреки че ако имахме време да мъдруваме, би било интересно да поразмишляваме защо всички от семейството на един лекар са така мършави и мъртвешки бледи, а от семейството на един месар — толкова жизнерадостни и червендалести.
            Както казах преди малко, Питър де Хрод влязъл в къщата на госпожа Хейлихер необикновено оживен. Бил обхванат от една блестяща идея, която го, осенила по време на погребението и го изпълнила с ликуване, докато заривал гроба на чирака. Хрумнало му, че службата на починалия при доктора е свободна и че това ще бъде най-подходящото място за Долф. Момчето било способно, можело да стрива лекарства с чукало и да изпълнява поръчки както всяко друго момче от града — а какво повече се иска от един чирак?
            Предложението на мъдрия Питър било като сияйно видение да майката. Тя вече си представяла Долф с бастун, с чукче на входната врата и буквите д-р пред името му — един от солидните градски сановници.
            Идеята, веднъж подхвърлена, била скоро осъществена. Клисарят имал известно влияние върху доктора, тъй като дълго били работили заедно, всеки в своята област, и още на следната сутрин завел хлапака, облечен празнично, при доктор Карл Лодовик Книперхаузен.
            Заварили доктора седнал в креслото си, в единия край на кабинета, или лабораторията, а пред него стоял разтворен огромен том на немски език. Бил нисък дебел човек, с тъмно четвъртито лице, което изглеждало още по-мургаво поради шапчицата от черно кадифе. Имал малък вирнат нос като вале спатия, а очилата проблясвали на мрачното му лице като два еркера.
            Долф бил обзет от страхопочитание в присъствието на този учен мъж и огледал с момчешко удивление мебелировката в тази стая на знанието, която му се сторила като кабинет на магьосник. В средата имало масичка с извити крачета, на която стояли чукало и хаван, шишенца и буркани и малки лъскави везни В единия край се намирал тежък шкаф за дрехи, превърнат в хранилище за лекарства, върху който били закачени шапката и пелерината на доктора и бастун със златна дръжка, а най-отгоре се хилел един човешки череп. На полицата над камината били наредени стъкленици със спиртосани змии, гущери и един човешки зародиш. В килера, чиито врати били махнати, имало три цели полици с книги, някои от които с огромни размери — колекция, каквато Долф никога дотогава не бил виждал. Тъй като библиотеката не заемала целия килер, пестеливата икономка на доктора поставила в останалата част буркани с туршия и консерви, а из стаята, сред ужасните инструменти на лечителското изкуство, била окачила низи червени чушки и големи краставици, внимателно пазени за семе.
            Питър де Хрод и протежето му били приети с подобаваща сериозност и тържественост от доктора — много умен и достоен мъж, който никога не се усмихвал. Той огледал Долф от главата до петите, под, над и през очилата си, а сърцето на бедното момче подскачало, когато тези големи очила, ослепително ярки като месечина по пълнолуние, се спирали върху него. Докторът изслушал всичко, което Питър имал да му каже в полза на младия кандидат, и след това, като наплюнчил палеца с върха на езика си, започнал бавно да прелиства страниците на големия том пред себе си. Накрая, след като дълго хънкал-мънкал и поглаждал брадичката си и след обичайните в подобни случаи колебание и предпазливост, с които всеки умен човек пристъпва към това, което всъщност е възнамерявал да направи от самото начало, докторът се съгласил да вземе момчето за свой ученик, да му дава храна, подслон и дрехи и да го учи на лечителско изкуство. В замяна на това момчето трябвало да работи при него, докато навърши двадесет и една година.
            И вижте тогава нашия герой — от нещастно хлапе, което лудо тичало из улиците, той се превърнал в студент по медицина и прилежно стривал лекарствата под надзора на учения доктор Карл Лодовик Книперхаузен. За любещата му стара майка това било щастливо преобразяване. Тя била възхитена от мисълта, че синът й ще бъде възпитан достойно за своите предци, и очаквала деня, в който той ще може да се мери с адвоката от отсрещната къща или може би дори със самия свещеник.
            Доктор Книперхаузен бил роден в Палатинат* в Германия, откъдето заедно с много други свои съотечественици намерил убежище в Англия от религиозни преследвания. Той бил един от близо трите хиляди палатинатци, които се преселили в Англия през 1710 година под покровителството на губернатора Хънтър. Трудно е да се каже къде е учил докторът, как е придобил медицинските си познания, откъде е получил диплома, тъй като по онова време никой не знаел това. Все пак, сигурно е, че голямото му умение и задълбочените му познания били предмет на разговори и учудвали обикновените хора отблизо и далеч. Лечението било съвсем различно от това на всеки от другите медици и се състояло от странни смеси, известни само нему; разправяше се, при приготвянето и прилагането им винаги се ръководел от положението на звездите. Способността му била така много уважавана особено от немските и холандските жители, че в безнадеждните случаи те винаги се обръщали към него. Той бил един от онези безпогрешни доктори, които винаги съумяват да приложат неочаквани и удивителни средства, когато пациентът е изоставен от всички обикновени лекари — освен, както остроумно отбелязват някои, в случаите, когато пациентът е чакал прекалено дълго, преди да се остави в ръцете му. Библиотеката на доктора била предмет на приказки и изумление от страна на всички съседи, бих могъл да кажа дори на целия град. Добрите хора гледали с почит човека, прочел цели три лавици с книги, някои от които големи колкото Библията. Между енориашите на малката лутеранска църква се завързвали много спорове за това, кой е най-умният мъж — докторът или свещеникът. Някои от неговите почитатели стигнали дори дотам да заявят, че знае повече от самия губернатор — с една дума, смятало се, че знанията му са безгранични! Веднага щом Долф бил приет в семейството на доктора, той влязъл във владение на квартирата на своя предшественик — една мансарда под стръмния покрив на холандска къща, където дъждът потропвал по керемидите, светкавиците проблясвали, вятърът се промушвал през процепите в бурно време и цели армии гладни плъхове тичали като донски казаци напук на капаните и мишеморката.
            [* Пфалц, княжество във феодална Германия. — Б.р.]
            Скоро той изцяло потънал в медицинските си занимания — бил зает сутрин, по обед и вечер да приготвя хапчета, да филтрира тинктури или да стрива с чукалото в хавана в един край на лабораторията. А докторът заемал своето място в другия край, когато нямал какво да прави или чакал посетители, облечен в сутрешния си халат и кадифена шапчица, размишлявал върху съдържанието на някоя голяма книга. Вярно е, че понякога ритмичният тъп звук от чукалото на Долф или сънливото бръмчене на летните мухи унасяло дребния човек и той задрямвал. Но и тогава очилата му създавали впечатлението, че е напълно буден и се занимава усърдно с книгата.
            В къщата обаче имало още едно лице, с което Долф бил длъжен да се съобразява. Макар ерген и човек с такъв авторитет и важност, докторът, както много други умни мъже, бил все пак под чехъл. Той се намирал напълно под властта на своята икономка — суха, работна, раздразнителна домакиня с малка кръгла германска шапчица с пера и с огромна връзка ключове, които дрънчали на колана на изключително ниската й талия. Фрау Илзе (или фрау Илси, както произнасяха името й) го била придружавала при различните преселвания от Германия в Англия и от Англия в тази провинция. Уреждала настаняването му, а се грижела и за самия него. Наистина него командувала с деликатност, но към всички останали се отнасяла твърдо. Не мога да кажа как беше успяла да го накара да й се подчинява така безропотно. Вярно, хората говорели, но нима хората не са били склонни да приказват откакто свят светува? Кой би могъл да каже защо става така, че обикновено жените вземат надмощие? Несъмнено един съпруг би могъл от време на време да бъде господар в собствената си къща, но някой познавал ли е ерген, който да не е командван от икономката си? Наистина властта на фрау Илси не се ограничавала с къщата на доктора. Тя била от онези любопитни клюкарки, които знаят чуждите истории по-добре от тези, които те засягат; чиито очи виждат всичко, а устните им го разказват — истинска напаст за цялата околност.
            В този малък градец не можело да се случи нещо скандално, което фрау Илси да не узнае. Тя си имала група приятелки и те непрекъснато притичвали до малката й гостна с всяка ценна новина. Понякога обсъждала и безкрайно дълги тайни истории, като държала открехната вратата към улицата и клюкарствувала с някоя от тези словоохотливи приятелки, изложена на пронизващия до кости декемврийски вятър.
            Може лесно да се досетим, че Долф водел тежък живот, поставен между доктора и икономката. Тъй като фрау Илси държала ключовете и буквално властвувала над храната, обидилият я бил заплашен от гладна смърт, макар че момъкът намирал изучаването на настроенията й по-объркващо дори от медицината. Когато не бил зает в лабораторията, тя непрекъснато го карала да тича насам-натам с поръчките й, а в неделя трябвало да я придружава до църквата и да носи Библията. Неведнъж в църковния двор нещастното момче треперело и духало на пръстите си, за да ги стопли, или криело с ръка премръзналия си нос, докато Илси и приятелките й се били скупчили, поклащали глава и разнищвали с клюките си някой нещастник.
            Но въпреки всичките си качества Долф напредвал много бавно в медицината. Това, разбира се, не било по вина на доктора, тъй като той полагал неуморни усилия за момчето, карал го или да стрива в хаванчето, или да тича из града с шишенца и хапчета, а ако някога поизостанело в работата, към което имало твърде голяма склонност, докторът кипвал и го питал дали изобщо очаква да изучи някога професията, ако не се захване по-сериозно да се занимава. Истина е, че той все още обичал удоволствията и белите, с които се отличавало детството му. Всъщност с годините навикът се утвърдил и засилил поради въздържането. С всеки изминат ден Долф ставал все по-непослушен и губел благоразположението и на доктора, и на икономката му.
            Междувременно богатството и славата на доктора нараствали. Прочул се с умението си да лекува болести, неописани в книгите. Бил избавил няколко стари жени и млади момичета от магия — ужасна болест, почти така често срещана в провинцията в ония времена, както хидрофобията днес. Той дори изцерил напълно една едра селска мома, която била стигнала дотам, че повръщала изкривени карфици и игли — стадий на заболяването, считан за безнадежден. Говорело се също, че владее изкуството да приготвя любовно биле и го прилага успешно в много случаи при заболели пациенти и от двата пола. Но всички тези случаи представлявали тайнствената част от практиката му, при която, както се казва, може да се разчита на дискретност и почтеност. Ето защо винаги при такива консултации Долф трябвало да излиза от кабинета, макар че казват, че научавал повече за тайните в изкуството през ключалката, отколкото от всички останали занимания, взети заедно.
            Колкото повече забогатявал докторът, толкова повече разширявал своите владения и започвал да се замисля за времето, когато като други велики хора ще се оттегли на спокойствие в някое имение сред природата. За тази цел купил ферма на няколко мили от града. Доскоро там живеело богато семейство, което се завърнало в Холандия. В средата на имението имало голяма къща, доста занемарена, която в резултат на разни слухове си спечелила името Къщата с призраците. Дали заради тези слухове или заради мрачния й и запустял вид, но докторът не можел да намери квартиранти и за да не се разруши къщата, преди той да може да се премести в нея, настанил в едното крило някакъв селски дебелак и семейството му с уговорка да обработва земята на изполица.
            Тогава докторът усетил как го обзема с голяма сила чувството да си земевладелец. В характера му имало нещо от гордостта на германеца да притежава земя и сега гледал на себе си почти като на владетел на княжество. Започнал да се оплаква, че е уморен от работа и обичал да излиза с коня си, „за да огледа имението си“. Тези кратки разходки до земята му се съпровождали от суматоха и перчене и предизвиквали сензация из цялата околност. Конят му с бели гледци стоял пред къщата, удрял земята с копита и отпъждал мухите в продължение на цял час. Тогава изнасяли и нагласявали дисагите на доктора; после, след известно време, навивали пелерината му и я затягали с ремък към седлото; тогава закопчавали чадъра му за пелерината, а междувременно пред вратата се струпвали група парцаливи момчетии, които не пропускали нищо. Накрая се появявал докторът с високи ботуши до над коленете и триъгълна шапка, отпред с обърната надолу периферия. Тъй като бил нисък и дебел, трябвало му известно време да се качи на седлото, после да се нагласят седлото и стремената както трябва, а през това време се наслаждавал на удивлението и възхищението на момчешката тълпа. Дори след като потеглял, той спирал на средата на улицата или подкарвал обратно два-три пъти, за да даде някои последни нареждания, на които отговаряла или икономката от вратата, или Долф от кабинета, или чернокожата готвачка от избата, или камериерката от таванския прозорец и точно когато завивал зад ъгъла, се донасяли до тях последните думи, които изкрещявал.
            Цялата околност се раздвижвала от тези церемонии. Обущарят оставял калъпа, бръснарят подавал накъдрената си глава, от която стърчал гребен, пред бакалницата се събирала тълпа и от единия до другия край на улицата се носела шепнешком новината: „Докторът отива в имението си“.
            Тона били златни мигове за Долф. Щом докторът изчезнел от погледа му, гой захвърлял хавана и чукалото, напускал лабораторията и тръгвал за някоя лудешка веселба.
            Трябва да се признае всъщност, че с годините младежът наистина оправдал предсказанието на стария господин с моравата кожа. Той бил главатар на всички игри в празник и на всички среднощни веселби; с готовност се впускал във всякакви пакостливи лудории и лекомислени приключения.
            Няма нищо по-обезпокоително от герои от малък мащаб или по-скоро от герои в малък град. Не след дълго от Долф започнали да се ужасяват всички спокойни стари домошари, които ненавиждали шума и не обичали шегаджийството. А и старите дами го смятали едва ли не за негодник: винаги, когато се появявал, прибирали дъщерите си, а на синовете си го сочели като пример за това какви не трябва да бъдат. Никой, изглежда, не изпитвал към него особено уважение, освен буйните юноши от градчето, очаровани от експанзивното му дръзко държание, и негрите, които смятат за джентълмен всеки бездеен нехранимайко. Дори добрият Питър де Хрод, който се считал за негов покровител, започнал да се отчайва. Клател колебливо глава, когато икономката му се оплаквала надълго и нашироко, и си сръбвал от малиновото й бренди.
            И все пак майка му не преставала да го обича, въпреки всичката му своенравност, нито пък се обезсърчавала от разказите за неговите злодеяния, които добрите й приятели непрестанно й поднасяли. Наистина тя рядко чувала похвали за сина си — те са привилегия на богатите родители, но приемала всичко това като един вид преследване, на което той бил подложен, и затова го обичала още повече. Бил израснал пред очите й — хубав, висок младеж — и като го гледала, сърцето й преливало от скрита майчина гордост. Тя много искала Долф да прилича на джентълмен и всичките пари, които могла да спести, отивали за него — да се облича добре и да има за харчене. Гледала го от прозореца как излиза с най-хубавите си дрехи и тогава сърцето и примирало от удоволствие, когато Питър де Хрод, поразен от елегантния му вид в една слънчева неделна сутрин, забелязал; „Е, все пак, Долф наистина става хубаво момче!“, една сълза на гордост се появила в майчините очи: „О, съседе! О, съседе! Те могат да си говорят каквото си щат, но бедният Долф ще държи главата си вдигната, както най-достойните.“
            Долф Хейлихер бил почти навършил двадесет и една година и срокът на обучението му по медицина вече изтичал, но все пак трябва да признаем, че сега той не знаел много повече, отколкото, когато за пръв път прекрачил прага на доктора. Това обаче не се дължало на липса на способности, тъй като той показвал завидна възприемчивост в овладяването на други области на знанието, които би могъл да научи: само постепенно. Например бил безпогрешен стрелец и спечелил всички гъски и пуйки по коледните празници. Бил смел ездач и отличен борец, скачал чудесно, свирел сносно на цигулка, плувал като риба и бил най-добър в играта на кегли и топка.
            Всички тези умения обаче съвсем не му спечелили благоразположението на доктора. Колкото повече наближавал краят на срока за чиракуване, толкова по-придирчив ставай той. А и фрау Илси не пропускала случай да му вдигне бурен скандал и рядко го срещала, без да му се развика, така че накрая дрънкането на ключовете, й като се приближавала, станали за Долф нещо като звънеца на суфльора, с който подсеща, че следва буря на сцената. Само безкрайното добродушие на този млад човек, който нехаел за хорското мнение, му помогнало да понесе цялата тази домашна тирания, без да се разбунтува открито. Явно било, че докторът и икономката му се подготвяли да го изгонят от уютното гнездо веднага щом изтече срокът — най-безцеремонният пачки, по който докторът се отървавал от безполезните ученици.
            Наистина напоследък докторът бил по-раздразнителен от всякога, поради разните грижи и неприятности, които му донесло неговото имение. Слуховете и приказките за старата къща тревожели непрекъснато доктора и той с мъка успял да убеди селянина и семейството му да живеят там, дори без да плащат каем. Всеки път, когато излизал от фермата, те му досаждали с нови оплаквания за странни шумове и ужасни гледки през нощта и докторът се завръщал в къщи много ядосан и изсипвал злобата си върху домашните. Това наистина било голяма неприятност, която се отразявала както на гордостта му, така и на кесията му. Имало опасност това имение да не му донесе никаква печалба. И сетне, какъв удар за собственическото му чувство — да притежава къща, пълна с призраци.
            Трябва да се отбележи все пак, че въпреки всичките си грижи, докторът не предложил самият той да спи в къщата, нещо повече — никой не можел да го убеди да остане там като се смрачи, а още щом първите прилепи се понасяли из мрака, той се отправял бързо към града. Истината била, че докторът тайничко се страхувал от призраци, тъй като прекарал младостта си в страна, където те често се явяват, и се говорело, че като момче веднъж зърнал самия дявол в планината Харц в Германия.
            Тревогите на доктора във връзка с къщата стигнали краен предел. Една заран, като дремел над някаква книга в кабинета си, бил стреснат от внезапното влизане на икономката.
            — Ама че работа! — извикала тя. — Клаус Хопер е дошъл тук от фермата с целия си багаж и се кълне, че занапред няма да има нищо общо с тази работа. Цялото семейство било изплашено до смърт, защото из къщата се вдигал такъв шум, че не можели да мигнат.
            — Donner Wetter!* — извикал докторът нетърпеливо. — Няма ли най-сетне да спрат да говорят за тази къща?! Какви глупаци’ Да позволят няколко мишки и плъхове да ги изплашат така!
            [* Гръм и мълнии! (нем.) — Б.пр.]
            — Ами, ами — казала икономката, като клатела многозначително глава, ядосана от това, че той изказва съмнение към тази история, тук има нещо друго, не само мишки и плъхове. Всички наоколо говорят за къщата, а освен това в нея са виждали такива работи! Питър де Хрод ми разказва, че хората, които ви продали къщата и заминали за Холандия, намекнали това-онова и казали, че ви „пожелават да се радвате на сделката си“ и вие сам знаете, че не можете да накарате никого да живее там.
            — Питър де Хрод е глупак — рекъл докторът раздразнено. — Обзалагам се, че той пълни главите на хората с тези приказки. Също като приказките му за духа, който се явява в църковната камбанария, като извинение за това, че не би камбаната оная студена нощ, когато гореше къщата на Харманъс Бринкерхоф. Изпрати Клаус при мене.
            Влязъл Клаус Хопер. Той бил просто душен селянин и като осъзнал, че се намира в самия кабинет на доктор Книперхаузен, бил обзет от страхопочитание и така се смутил, че не могъл да обясни добре причината за голямата си тревога. Въртял шапката в едната си ръка, пристъпвал от крак на крак, вдигал от време на време очи към доктора и хвърлял уплашен поглед към черепа, който сякаш нежно се взирал в него от шкафа за дрехи.
            Докторът опитал всички средства да го накара да се върне във фермата, но напразно. Селянинът проявил твърдоглаво упорство и в края на всеки аргумент или молба отвръщал по същия кратък, но непреклонен начин: „Не мога, господине.“ Докторът кипвал лесно, търпението му се било изчерпало от тези непрекъснати тревоги около къщата. Упоритият отказ на Клаус Хопер му приличал на явен бунт и търпението му се изчерпало. За щастие Клаус успял да се измъкне бързо и избягнал кавгата.
            Когато този дръвник стигнал до стаята на икономката, за-’ варил Питър де Хрод и няколко други, които наистина му вярвали и били готови да го изслушат. Тук той компенсирал сдържаността си в кабинета и разказал цял куп приказки за къщата с призраците, които слисали всичките му слушатели. Икономката повярвала изцяло, макар и само напук на доктора, заради това, че преди приел думите й така неучтиво. Питър де Хрод допълнил разказа на селянина с множество чудни легенди от времето на холандската династия, за Дяволските камъни и за пирата, обесен на остров Гибет, който продължил да се люлее там дори след като свалили бесилката; и за нещастния губернатор Лайслер, обесен за измяна, чийто призрак бродел из стария форт и в къщата на губернатора. Кълбото със слухове се размотавало и всеки от тях разкривал ужасни неща. Клисарят облекчил душата си пред енориашите същия ден, а чернокожата готвачка, забравила своята кухня, прекарала половината ден до уличната помпа — място, където се събирали слугите да клюкарствуват, и съобщавала новините на всеки, който идвал за вода. За кратко време целият град гъмжал от приказки за къщата с призраците. Някои разправяли, че Клаус Хопер видял самия дявол, а други намеквали, че в къщата се намирали духовете на някои от пациентите, които докторът уморил с лекарствата си, и затова’ самият той не се осмелявал да живее там.
            Всичко това карало дребния доктор ужасно да се ядосва. Той заплашвал с отмъщение всеки, който би повлиял на стойността на неговата собственост, като разпалва предразсъдъци. Оплаквал се нескрито, че по този начин го лишавали от собствеността му само поради някакви си таласъми, но тайно бил решил да накара свещеника да прогони духовете от къщата. Ето защо голямо било облекчението му, когато в най-голямото му объркване пред него се появил Долф и предложил да се настани в къщата с призраците и да я пази. Младежът бил чул всичките истории на Клаус Хопер и Питър де Хрод. Приключенията му допадали, обичал необичайните неща и всичките тези чудни приказки разпалили въображението му. Още повече животът, който водел при доктора, бил толкова лош, толкова нетърпим още от ранни зори, че той бил доволен от възможността да живее сам в къща, па макар и пълна с духове. Предложението му било прието веднага и било решено той да застъпи на пост още същата нощ. Неговата единствена молба била тази работа да се запази в тайна от майка му, защото той знаел, че клетницата няма да мигне, ако знае, че синът й води война с тъмните сили.
            Когато дошла нощта, Долф се отправил в опасния път. Старата чернокожа готвачка, единствената му приятелка в къщата на доктора, му дала нещо за хапване и една свещ и завързала на врата му амулет, даден й от някакъв африкански магьосник, за да го пази от зли духове. Докторът и Питър де Хрод придружавали Долф по пътя и се съгласили да отидат с него до самата къща, за да са сигурни, че се е настанил добре. Нощното небе било облачно и когато стигнали до къщата, станало много тъмно. Клисарят вървял отпред с фенер. Като минавали по алеята с акациите, слабата светлина на фенера скачала от храст на храст, от дърво на дърво и стряскала юначния Питър. Той се отдръпвал назад, при което се блъсвал в спътниците си, а докторът сграбчвал още по-здраво ръката на Долф, като казвал, че земята е много хлъзгава и неравна. По едно време един прилеп едва не ги накарал да се разбягат напосоки, защото хвърчал точно срещу фенера, а шумът от насекомите в дърветата и квакането на жабите от съседното блато съставлявали един тъжен сънлив концерт.
            Входната врата на къщата се отворила с такъв стържещ звук, че докторът побледнял. Влезли в един сравнително голям хол, типичен за американските селски къщи, който в топло време се използва за всекидневна. Оттам се изкачили по широка стълба, която скърцала и стенела при всяко движение, всяка крачка отеквала със свой тон като клавишите на клавесин. Стълбата водела към друг хол на втория етаж, откъдето влезли в стаята, определена за Долф. Тя била огромна, с оскъдна мебелировка и спуснати капаци на прозорците, но тъй като били доста изпочупени, не се чувствувала липса на въздух. Оказало се, че това била тази неприкосновена стая, която холандките наричат „най-хубавата спалня“ — най-добре обзаведената стая в къщата, където рядко спи някой. Тя обаче не била вече така великолепна. Няколко счупени мебели се валяли наоколо, а в средата стояла тежка чамова маса и голямо кресло — толкова стари, колкото къщата. Камината била широка, облицована с холандски плочки с рисунки от Светото писание, но някои били изпаднали от местата си и лежали разхвърляни край огнището. Клисарят запалил свещта, а докторът уплашено оглеждал стаята и тъкмо обяснявал на Долф да не си разваля настроението и да не губи кураж, когато някакъв шум в комина, някакви гласове и неочаквано боричкане уплашили клисаря. Той си плюл на петите заедно с фенера, а докторът едва го настигнал; стълбата стенела и скърцала под тях, като ги карала да бързат още повече и усилвала тревогата им. Входната врата се затръшнала подире им и Долф чул как тичат по алеята, докато най-сетне стъпките им заглъхнали в далечината. Той не се присъединил към това стремително оттегляне, защото имал малко повече смелост от тях или може би, защото бил съзрял причината за страха им — едно лястовиче гнездо паднало през комина и тупнало в камината.
            Останал сам, той пуснал на входната врата яко резе, залостил я и след като проверил дали са заключени останалите врати, се върнал в мрачната си стая. Извадил от кошницата храната, която му дала старата готвачка, и вечерял, после заключил вратата на стаята и легнал на един дюшек в ъгъла. Нощта била спокойна и дълбоката тишина не се нарушавала от нищо освен от щуреца, който се обаждал от камината на далечна стая. Свещта хвърляла плах жълтеникав лъч от средата на чамовата маса, слабо осветявала стаята и рисувала по стените чудати форми и сенки от дрехите, които Долф бил метнал върху стола. Въпреки цялата му смелост, в мрачната стая имало нещо потискащо и както лежал на твърдото си легло и разглеждал стаята, усещал как пада духом. Размислил се за своето лентяйство, за съмнителните си перспективи и от време на време въздъхвал дълбоко, като се сещал за бедната си стара майка, защото нищо не навява такива черни мисли в будното съзнание както тишината и самотата на нощта. По едно време му се сторило, че чува звук, сякаш някой ходи на долния етаж. Заслушал се и съвсем ясно чул стъпки по голямата стълба. Те се приближавали бавно и величествено — туп, туп, туп. Очевидно стъпвал някой много тежък човек. И все пак, как се бил вмъкнал така безшумно вътре? Долф бил сигурен, че е заключил добре всички врати. Въпреки това стъпките продължавали — туп, туп, туп. Очевидно не бил крадец — вървял прекалено шумно и бавно, а един крадец би се промъквал тихо или би се втурнал стремително.
            Стъпките вече не се чували по стълбата, а бавно напредвали по коридора и отеквали в тихите празни стаи. Дори щурчето вече не свирело тъжната си песен и нищо не пречело да звучат съвсем отчетливо. Вратата, заключена отвътре, бавно се отворила като от само себе си. Стъпките влезли в стаята, но човек не се виждал. Те преминали бавно и съвсем ясно през стаята — туп, туп, туп! Но това, което предизвикало шума, не се виждало. Долф разтъркал очите си и се огледал. Можел да види всяко ъгълче от слабо осветената стая — всичко било празно и все пак той чувал тези тайнствени стъпки да се разхождат величествено наоколо. Изведнъж стъпките спрели и настъпила мъртва тишина.
            В това невидимо посещение имало нещо много по-ужасяващо, отколкото каквото и да е, съзряно от очите. Всичко било много неопределено и неясно. Долф чувствувал как сърцето му бие в гърдите, по челото му избила пот; полежал известно време силно възбуден, но не се случило нищо, което да усили тревогата му. Свещта постепенно догаряла и той заспал. Когато се събудил, било вече ден и слънцето надничало през пролуките на капаците, а около къщата весело пеели птички. Светлият радостен ден скоро прогонил кошмарите от изминалата нощ. Долф се засмял или по-скоро опитал се да се надсмее над всичко, което се случило, и се помъчил да убеди сам себе си, че това е било просто игра на въображението като резултат от разказите, които бил слушал, но се озадачил, когато намерил вратата на своята стая заключена отвътре, въпреки че със сигурност я видял как се отваря пред стъпките. Той се върнал в града много объркан, но твърдо решен да не споменава нищо, докато следващата нощ или потвърди, или разсее съмненията му. Мълчанието му дълбоко разочаровало всички клюкари, които се били събрали пред къщата на доктора. Те били настроени да чуят страхотни истории и когато им казал, че нищо не се е случило, хората едва не изпаднали в ярост.
            На следната нощ Долф пак останал на стража. Влязъл в къщата с известно вълнение. Много внимателно прегледал дали всички врати са заключени. Заключил вратата и на своята стая, поставил напреко стол и след като хапнал, проснал се на леглото и се опитал да заспи. Напразно — в главата му се тълпели хиляди измислици и му пречели да мигне. Времето бавно минавало. Като че минутите се разтягали в часове. С приближаването на нощта той ставал по-неспокоен и по-нервен и почти скочил от леглото, когато отново чул тайнствените стъпки по стълбата. Те се изкачвали бавно и величествено както преди — туп, туп, туп! Стигнали коридора, вратата се отворила, сякаш нито била заключена, нито й пречел столът, и в стаята важно влязла една странна фигура — възрастен човек, огромен и як, облечен по старата фламандска мода. Бил с къса пелерина, а отдолу се подавала дреха, препасана с колан, къси бухнати панталони с големи панделки на колената и селски ботуши, много широки в горната част, които му били твърде големи. Шапката му била широкопола, а от едната й страна ’се полюшвало перо. Стоманеносивата му коса падала на сплъстени кичури във врата му, а брадата му била къса и прошарена. Крачел бавно из стаята, като че ли проверявал дали всичко е наред, после закачил шапката си на кука до вратата, седнал в креслото и като се облегнал с лакът на масата, втренчил неподвижните си мъртвешки очи в Долф.
            Нашият герой по природа не бил страхливец, но бил възпитан сляпо да вярва в духове и таласъми. Хиляди истории, които бил чувал за това място, нахлули в главата му и като гледал странната фигура с необичайните дрехи, бледото лице и прошарената брада, втренчените очи, наподобяващи рибешките, зъбите му затракали, косата му се изправила и по цялото му тяло избила студена пот. Колко дълго стоял така, не можел да каже, защото бил като омагьосан. Не свалял очи от призрака, а се взирал в него и цялото му същество било погълнато от това съзерцание. Старецът останал неподвижен зад масата; не помръдвал дори с очи, а се взирал в Долф със същия безизразен поглед. Най-сетне петелът от съседната ферма изпляскал с криле и весело изкукуригал, а гласът му се разнесъл над полето. Като чул това, старецът бавно се надигнал, откачил шапката си, вратата се отворила и затворила след него и стъпките му отново отекнали по стълбата — туп, туп, туп!, — а когато стигнали долу, всичко пак утихнало. Долф лежал и напрегнато слушал, броил всяка стъпка и се мъчел да чуе дали стъпките няма да се върнат — докато най-сетне, изтощен от чакане и вълнение, заспал тревожен сън.
            Денят отново му донесъл смелост и увереност. Той с радост щял да приеме, че всичко е било само сън, но все пак пред него бил столът, където седял непознатият; масата, на която се бил облегнал; куката, на която закачил шапката си, и вратата, заключена точно по същия начин, както я бил оставил със стола напреко. Долф слязъл бързо долу и огледал вратите и прозорците — всичко било както преди и просто не можело да се обясни как някой би успял да влезе или излезе от къщата, без да остави следа. „Пфу! — казал си Долф. — Всичко е било само сън!“ Но това не помогнало — колкото повече се опитвал да забрави случилото се, толкова по-упорито го преследвало то. И макар че продължавал да пази пълно мълчание за това какво е видял и чул, видът му издавал, че прекарал неприятна нощ. За всички било ясно, че под това странно мълчание се крие нещо тайнствено. Докторът го вкарал в кабинета си, заключил и го накарал на четири очи да му признае всичко, но не успял да измъкне нищо. Фрау Илси го извикала настрани в кухненския килер, но пак напразно; и Питър де Хрод го въртял цели четири часа в двора на църквата — най-подходящото място да се научи някоя история за духове, но и той не узнал повече от останалите. В подобни случаи обаче винаги става така — една скрита истина поражда дузина лъжи. Тя е като златна монета, заключена в банката, а вместо нея в обръщение се пускат куп хартиени представители. Преди края на деня цялата околност гъмжала от слухове. Някои разправяли, че Долф Хейлихер стоял на стража в къщата с пистолети, заредени със сребърни куршуми, други — че дълго разговарял с един дух без глава, трети — че доктор Книперхаузен и гробарят били гонени от цял легион духове на техни бивши клиенти от акациевата алея, която водела от имението на доктора, та чак до града. Някои клатели глави и смятали, че е безобразие докторът да кара Долф да прекарва нощта сам в тази мрачна къща, където би могъл да бъде превърнат в дух и отвлечен неизвестно къде; други свивали рамене — ако дяволът отмъкнел момчето, то значи, че си взема своето.
            Най-сетне тези слухове стигнали до ушите на добрата госпожа Хейлихер и както можело да се предположи, я хвърлили в ужасна тревога. Да се излага синът й на опасност, заплашен от живи врагове, в нейните очи не било така страшно, както да посреща сам ужасите в къщата с призраците. Тя побързала да отиде у доктора и дълго се опитвала да склони Долф да не ходи пак там. Разказала му куп приказки, които чула от своите приятелки, за хора, отвлечени от самотни разрушени къщи. Всичко било напразно. Гордостта и любопитството на Долф били засегнати. Той се опитал да разсее опасенията на майка си и да я увери, че слуховете, които чува, са лъжливи. Тя го гледала недоверчиво и клатела глава, но като разбрала, че решението му е твърдо, му дала наместо меч, с който да се бори със силите на мрака, една малка холандска библия с метални закопчалки, а икономката, усъмнила се дали това ще бъде достатъчно, му дала хайделбергския катехизис наместо кама.
            На следната нощ Долф за трети път заел своя пост в старата къща. Дали било сън, или не, но всичко отново се повторило. Към полунощ, когато навсякъде царяла тишина, през празните помещения прокънтял същият звук — туп, туп, туп! Стъпките пак минали по стълбата, вратата пак се отворила, старецът влязъл, разходил се из стаята, закачил шапката си и седнал до масата. Бедният Долф пак потръпнал от страх, но не така силно, както преди. Той лежал по същия начин, без да помръдва, като омагьосан се взирал във фигурата, която го гледала, както преди, с мъртвешки и неподвижен, смразяващ поглед. Те останали дълго така, докато постепенно смелостта на Долф започнала да се възвръща. Живо или мъртво, това същество идвало тук с някаква цел и той си спомнил, че духовете не могат да проговорят, докато някой друг не им заговори пръв. Ето защо той се помъчил да помръдне залепналия си език и след няколко неуспешни опита събрал кураж и отправил към непознатия най-тържественото заклинание, което можел да си спомни, и поискал да узнае причината за неговите посещения.
            Едва изрекъл тези думи и старецът се надигнал, взел шапката, си, вратата се отворила и преди да прекрачи прага, той погледнал назад към Долф, като че ли очаквал да го последва. Младежът не се поколебал нито за миг. Взел свещта, мушнал библията под мишница и се подчинил на мълчаливата покана. Свещта излъчвала слаба мъждива светлина, но все пак достатъчна, за да види как фигурата отпред слиза по стълбите. Той я следвал и целият треперел. Когато стигнали до края на стълбата, фигурата се отправила през хола към задния вход на къщата. Долф държал свещта над перилата, но в стремежа си да види непознатия той я преместил напред така рязко, че слабото пламъче изгаснало. Все пак през един тесен прозорец се промъквали бледите лъчи на луната и тази светлина била достатъчна, за да очертае, макар и неясно, фигурата до вратата. Той я последвал на долния етаж и свърнал към хола, но когато стигнал там, духът бил изчезнал. Вратата все още била здраво заключена и залостена, нямало никакъв друг начин за излизане и все пак съществото, каквото и да било, го нямало вече. Долф отключил вратата и погледнал навън към полето. Нощта била лунна, с лека мъглица, така че донякъде очертанията се различавали. Сторило му се, че вижда непознатия на една пътечка, която водела от вратата на къщата. Не грешал, но как ли би могъл да се измъкне от къщата? Долф не спрял да размисли, а го последвал. Старецът продължавал с отмерена крачка, без да се оглежда, а стъпките му отеквали отчетливо по твърдата земя. Той минал през ябълковата градина близо до къщата, без да се отклонява от пътеката. Тя водела до кладенеца, разположен в падина, откъдето фермата черпела вода. Точно до този кладенец Долф го изгубил от погледа си. Той разтъркал очи, погледнал отново, но от непознатия нямало и следа. Отишъл до кладенеца, но и там нямало никого. Наоколо било открито и голо — нито храст, нито място, където човек би могъл да се скрие. Погледнал надолу в кладенеца и много надълбоко видял отражението на небето в неподвижната вода. След като стоял известно време така и повече нито чул, нито видял своя тайнствен водач, Долф се върнал в къщата, изпълнен със страхопочитание и почуда. Пуснал резето, стигнал пипнешком до леглото си и дълго време не могъл да заспи.
            Сънувал странни и тревожни неща. Като че вървял след стареца по брега на голяма река, докато стигнали до един кораб, който се готвел да отплува, а водачът му го завел на борда и изчезнал. Запомнил капитана на кораба — нисък мургав мъж с къдрава черна коса, едноок и сакат с единия крак, но останалата част от съня му била много объркана. Ту плавал с кораба, ту стоял на брега; понякога около него се извивали бури и урагани, понякога скитал спокойно по непознати улици. От време на време без особена връзка с епизодите от съня се появявала фигурата на стареца. Накрая всичко свършило с това, че Долф отново се намерил на борда на кораба на път за в къщи с голяма торба пари!
            Когато се събудил, на хоризонта проблясвала сивата мека светлина на зората, а петлите препращали сутрешния си поздрав от ферма на ферма из цялата околност. Събудил се по-изтормозен и обезпокоен от когато и да било. Всичко, което видял и сънувал, извънредно много го смутило и започнал да се съмнява дали не се е побъркал и дали всичко, което се въртяло в главата му, не е само плод на болна фантазия. Той не искал да се яви в това състояние пред доктора, защото знаел, че там ще бъде подложен на кръстосан разпит от всички. Ето защо хапнал каквото било останало от вечерта и се запилял из полето да размишлява за случилото се. Така, потънал в мисли, той несъзнателно се приближавал към града и когато времето било вече доста напреднало, се стреснал от някакъв шум и суматоха наблизо. Бил се озовал близо до брега между цяла тълпа хора и всички бързали към кея, откъдето всеки миг щял да отплава един кораб. Тълпата го понесла в своя устрем и като се приближил, Долф разбрал, че това е едномачтов платноход, който се отправя по река Хъдсън към Олбъни. Заминаващите се сбогували, целували майките и децата си и към кораба се носели кошници хляб, сладкиши и всякакви провизии, въпреки че от кърмата имало провесени огромни парчета месо, защото едно пътуване до Олбъни по онова време представлявало значително пътешествие. Капитанът на платнохода тичал насам-натам и давал куп нареждания, които не се изпълнявали съвсем точно, тъй като едни от моряците се мъчели да разпалят лулите си, а други — да наточат кинжалите си. Видът на капитана веднага приковал вниманието на Долф — той бил нисък, мургав, с къдрава черна коса, едноок и сакат с единия крак — точно като капитана, когото Долф видял в съня си. Учуден и възбуден, той разгледал обстановката по-внимателно и все повече се уверявал, че видът на кораба, реката и всичко останало си прилича твърде много с образите, които смътно си спомнял от съня.
            Както стоял на брега и размишлявал, капитанът изведнъж му извикал на холандски:
            — Качвай се, младежо, иначе ще останеш!
            Викът стреснал Долф — сега той видял, че корабът е отвързан от брега и вече се отделя от кея. Някакъв невидим подтик го задвижил и той скочил на палубата; в следния миг вятърът и течението понесли бързо кораба. Смут и объркване настъпили в мислите и чувствата на Долф. Преживявал със силно вълнение всички събития, които му се били случили в последно време, и нямало как да не свързва сегашното си състояние със съня от предишната нощ. Чувствувал се така, сякаш е под влиянието на свръхестествени сили и се опитал да се успокои с максимата: „Каквото и да става, всичко ще излезе на добър край“. За миг през ума му минало колко възмутен щял да бъде докторът, когато разбере, че Долф е напуснал без предупреждение, но това не траяло дълго. После се сетил колко ще се безпокои майка му, когато научи за странното му изчезване. Тази мисъл му причинила силна болка; щял да помоли да го оставят на брега, ако не знаел, че при този вятър и отлив такава молба е неизпълнима. След това изцяло го обзело въодушевлението при мисълта за приключенията и всичко ново, което го очаква. Изпитал чувството, че неочаквано и странно е бил хвърлен във вихъра на живота и има прекрасната възможност да проучи чудните места по тая могъща река и отвъд сините планини, които завършвали хоризонта му още от детските му години. Докато бил така изцяло погълнат от мислите си, платната се опънали от бриза, брегът сякаш бягал назад и преди Долф да се е овладял напълно, корабът вече порел вълните край Спайкинг-девъл и Йонкърс и дори най-високият комин на Манхатос изчезнал от погледа му.
            Казах вече, че в онези дни пътуването по Хъдсън било значително начинание — всъщност смятали го толкова значително, колкото е днес едно пътуване до Европа. Корабите често плавали дни наред, моряците грижливо прибирали платната щом задухал силен вятър, а нощем пускали котва; спирали да изпратят лодка до брега за мляко и чай, без които почтените стари дами не можели да съществуват. Не липсвали и опасностите на Тапаан Зее*, за които толкова много се говори, а също така и планините. Накратко — всеки благоразумен холандски гражданин говорел за подобно пътешествие месеци, дори години напред и го предприемал само когато е оставил делата си в ред, направил е завещанието си и е уредил да се четат за него молитви в евангелистката холандска църква.
            [* Разлив, който сега се нарича Тапаанско море. — Б.р.]
            Ето защо Долф бил доволен, че докато пътуват, ще има достатъчно време да размисли и да реши какво трябва да прави, когато пристигне в Олбъни. Наистина едноокият куц капитан му напомнял странния сън и в такива мигове това сериозна го смущавало, но в последно време в живота му така се преплитали сънищата и действителността, дните и нощите му така се смесвали, та му се струвало, че непрекъснато се движи в един измамен свят. Скитникът обаче винаги намира някаква утеха в това, че няма какво да загуби на този свят. С тази мисъл се успокоявал и Долф и твърдо решил да изпита докрай удоволствието от сегашното положение.
            На втория ден от пътуването стигнали до планините. В един тих зноен следобед те се плъзгали бавно по течението между неприветливите планини. Били потънали в онази пълна тишина, която цари в природата в горещата лятна притома. Ако се обърнела някоя дъска, или някое гребло случайно паднело върху палубата, звукът отеквал от планините и се връщал по брега, а ако капитанът неволно подвикнел някоя команда, от всяка скала присмехулно се обаждали въздушни гласове.
            Долф гледал наоколо, замрял от удоволствие и почуда от това великолепие на природата. Отляво се извисявали гористите урви на Дъндърбърг*, нагоре и все по-нагоре, гора над гора, докато се скрият в дълбокото лятно небе. Отдясно се издигал суровият профил на нос Антъни, над него се виел самотен орел, а отдолу се нареждали планина до планина, сякаш сключили здраво ръце, за да притиснат в прегръдката си тази велика река. Просторните зелени долини, вместили се тук-там между бездните, гористите хълмове високо в небето, надвесени над някоя издадена скала, листата на дърветата, прозрачни на жълтата слънчева светлина — цялата тази гледка карала сърцето тихо да ликува.
            [* Гръмотевичната планина (хол.) — Б.р.]
            Както възхитено я съзерцавал, Долф изведнъж забелязал куп светли снежнобели облаци, които се подавали иззад височините на запад. Следвали ги нови и нови — сякаш избутвали предишните, скупчвали се със зашеметяващо великолепие в синевата и скоро зад планините се дочул неясният тътен на буря. Водите на реката, доскоро тихи и отразяващи като в огледало небето и бреговете, изведнъж се развълнували от вятъра, който пропълзял до нея. Рибоядите кръжели, гракали пискливо и търсели гнездата си по високите сухи дървета, враните шумно полетели към цепнатините в скалите — цялата природа сякаш усещала приближаващия се ураган.
            Сега над планинските върхове облаците се търкаляли като огромни кълба, в горната си част все още блестящи и снежнобели, но надолу вече мастиленочерни. Завалял дъжд на едри капки, вятърът се усилил и накъдрил вълните, накрая планинските върхове сякаш раздрали издутите облаци и върху земята с трясък се сипнали порои. От облак на облак скачали светкавици, забивали се потрепващи в скалите, разцепвали и поломявали и най-здравите дървета. Гръмотевиците раздирали тишината, трясъкът им отеквал от хълм на хълм, стоварвал се върху Дъндърбърг, промушвал се по дефилето между планините и всяка височина отвръщала, докато най-сетне целият Хълм на бика кънтял от рева на бурята.
            Мъглата, разкъсаните, понесени от вятъра облаци и поройният дъжд в миг скрили всичко. Над земята паднала страшна тъма, която изглеждала още по-страшна поради светкавиците, проблясващи между дъждовните капки. Долф никога не бил виждал такова пълно стълкновение на природните стихии, като че ли бурята си проправяла път, като раздирала и разкъсвала планинското дефиле с цялата артилерия, която й давало небето.
            Силният вятър подел кораба, докато стигнали до мястото, където реката внезапно извивала — единственият завой по величествения й път. Щом заобиколили, от една клисура ги връхлетял още по-силен вятър. Той огъвал дърветата пред себе си, в миг достигнал реката и я превърнал в бяла кипяща пяна. Капитанът видял опасността и извикал да приберат платната. Преди някой да успее да изпълни заповедта, поривът се стоварил върху кораба и го килнал на една страна. Настъпил смут и уплаха — плющенето на платната, свистенето и напорът на вятъра, виковете на капитана и екипажа, писъците на пътниците — всичко се сливало с рева на бурята. Посред тая бъркотия корабът се изправил за миг, в това време гротът се изместил, утлегарът се врязал в юта и Долф, който безпомощно се взирал в облаците, се озовал във водата.
            Най-сетне за пръв път в живота му едно от онези неща, които се научил да прави в безделието си, му било от полза. Това, че толкова пъти бягал от училище, за да играе на река Хъдсън, го било направило отличен плувец, но въпреки силата и умението си с голям труд се добрал до брега. Екипажът не забелязал как той изчезнал, защото всеки гледал да спаси себе си. Корабът се носел невероятно бързо. Мъчително заобиколил един много издаден нос на източния бряг, покрай който извивала реката, след което съвсем изчезнал от погледа на Долф.
            Долф се измъкнал на западния бряг, изкатерил се по скалите и се проснал капнал и обезсилен под едно дърво. Постепенно бурята отминала. Облаците се носели на изток и се събирали на перести купчини, порозовели от последните отблясъци на слънцето. Далече в мрачното подножие на планината проблясвали светкавиците, а от време на време се чувал глухият тътен на гръмотевиците. Долф станал и се огледал за пътечката по брега, но мястото било диво и непроходимо. Скалите били скупчени една върху друга, дебели стволове лежали безразборно по земята, съборени от силните планински ветрове или повалени от старост. Диви лози и къпини, преплетени здраво, обвивали скалите и ги правели непристъпни; при всяко негово движение от мокрите листа се изсипвали капки вода. Той се опитал да се изкачи по една от тези почти отвесни скали, но макар че бил силен и чевръст, това се оказало херкулесовска задача. Често му се налагало да се опира само на нестабилни издатини в скалата, а понякога се захващал за корени и клони на дървета и почти висял във въздуха. Появил се гривяк, който прорязвал въздуха с крила, а от върха на надвисналия зъбер се обадил орел. Както се изкачвал с мъка и протегнал ръка да се улови за един храст, за да си помогне, нещо прошумоляло в листата и той видял почти под ръката си една змия, която се стрелкала като светкавица. Тя се навила веднага, за да се приготви за отбрана — със сплесната глава, отворена уста и бързо трепкащо езиче, което се мяркало като пламъче в устата й. Долф усетил как прималява и насмалко не се строполил в пропастта. Змията останала само миг готова за отбрана; движението й било съвсем инстинктивно, но тъй като никой не я нападнал, тя пропълзяла в един процеп в скалата. Долф я проследил напрегнато с поглед и разбрал, че е попаднал на гнездо от усойници, които се били преплели, гърчели се и съскали в дупката. Той напрегнал всичките си сили да се измъкне колкото се може по-бързо от опасното място. Въображението му се изпълнило с този нов ужас; във всяка извита лоза му се привиждала усойница, а в шума от всеки изсъхнал лист чувал тракане от опашката на гърмяща змия. Най-сетне се изкачил до върха на пропастта, но оттам започвала гъста гора. На места дърветата били по-редки и можел да се види брегът — висок и скалист, а над всичко се извисявали огромните планини. Не си личало някъде земята да е обработвана, между дърветата не се извивал пушек, който да подскаже, че наблизо живеят хора. Всичко било диво и усамотено. И както стоял така на ръба на пропастта, която се издигала над дълбока клисура, заобиколена от двете страни с дървета, под краката му се откъснало голямо парче скала и с трясък се затъркаляло надолу към бездната. От дъното на пропастта се донесъл силен вик, или поточно крясък, мит след това прозвучал изстрел и над главата му пролетял куршум, врязал се в клоните и листата и се забил дълбоко в кората на един кестен.
            Долф не изчакал това да се повтори, а бързо се отдръпнал, като се ослушвал уплашено за стъпките на преследващия го враг. Най-сетне успял да се завърне невредим на брега и твърдо решил да не влиза по-навътре в една местност, където страхотни опасности дебнат на всяка крачка.
            Загубил всякаква надежда, той седнал на един мокър камък, а от тялото му се стичала вода. Какво да стори? Къде да се подслони? Нощта наближавала, птиците се прибирали в гнездата си, прилеп се стрелкал в здрача, козодой се издигнал високо в небето, сякаш призовавал да се покажат звездите. Нощта скоро настъпила и обвила всичко в мрак. И макар че било в края на лятото, лекият ветрец, който се промъквал от реката между мокрите от дъжда дървета, бил студен, просмукващ и пронизващ, особено за един полуудавен човек.
            Както седял, оклюмал и отчаян, в това безутешно състояние, Долф зърнал светлинка през дърветата до брега, където реката завивала и образувала дълбок залив. Съвзел се с надеждата, че там сигурно има хора и навярно може да намери нещо, за да утоли глада си, и което било не по-малко важно в сегашното му състояние — удобно място за преспиване. С големи усилия той тръгнал към светлинката покрай острите скали, откъдето всеки миг можел да полети в реката, между огромните дънери на повалени дървета, някои — съборени от преминалата буря, които лежали толкова нагъсто, че той с мъка се провирал между клоните им. Най-сетне стигнал до ръба на една скала над малка долчинка, откъдето идвала светлинката. Всъщност това бил огън, запален под голямо дърво на една полянка между скалите. Огънят хвърлял червени отблясъци по сивите зъбери и надвисналите дървета и оставял между тях дълбоки тъмни петна, които приличали на пещерни входове. Наблизо ромоляло поточе, което се виждало на трепкащата светлина на пламъка. Около огъня се движели две фигури, а други били насядали край него. Тъй като тези хора били между него и огъня, те оставали в пълна сянка, но един от тях преминал от другата страна и на светлината на огъня Долф с уплаха видял изрисуваното му лице, проблясването на сребърните украшения и разбрал, че е индианец. Сега Долф се вгледал по-внимателно и видял, че на дърветата имало облегнати пушки, а на земята лежало тялото на мъртвец.
            Долф започнал да се чуди дали не се намира в по-лошо положение отпреди — виждал именно врага, който бил стрелял по него от долчинката. Опитал се да се измъкне незабелязано, защото не смеел да се довери на едни полухора в такова диво и самотно място. Било твърде късно: индианецът с бързината на орел, присъща на всички негови събратя, доловил, че нещо се движи между храстите върху скалата. Сграбчил една пушка — още миг и страстта на Долф към приключения щяла да бъде изцерена с куршум. Долф високо извикал индианското приветствие към приятели и всички скочили на крака. Отвърнали на поздрава му и поканили скитника да седне при тях край огъня.
            Когато приближил, за свое облекчение той видял, че освен индианци там имало и бели хора. Един от тях, явно най-главният или предводителят, седял на дънер пред огъня. Бил едър, як мъж, не съвсем млад, но в цветущо здраве. Лицето му било толкова загоряло, че почти не се различавало от индианските, имал силни, но приветливи черти, орлов нос и уста като на мастиф. Широкопола шапка със затъкната еленова опашка закривала половината му лице. Прошарената му коса стигала до врата. Бил облечен с ловни дрехи, с индиански гамаши и мокасини, а на широкия колан, украсен с раковини, се полюшвала томахавка. Като го разгледал по-внимателно, Долф с изненада открил, че нещо в него му напомня стареца от Къщата с призраците. Различавал се от него обаче по облекло и възраст; бил също по-весел и затова било трудно да се открие откъде идела смътната прилика, но тя със сигурност съществувала. Когато се приближил към него, Долф изпитал някакво страхопочитание, но искреният сърдечен поздрав на непознатия му вдъхнал увереност. Като се огледал и разбрал, че това, което така го било разтревожило, било не мъртвец, а убита сърна, смелостта му постепенно се възвърнала; а задоволството му станало пълно, когато по ароматната пара, лъхаща от едно котле, закачено на пръчка над огъня, разбрал, че част от сърната се приготвя за вечеря.
            Вече се досетил, че е попаднал на едно от онези ловни пиршества, каквито често правели тогава заселниците по реката. Ловецът винаги е гостоприемен, а нищо не прави хората така общителни и непринудени, както срещата сред дивата пустош. Предводителят на групата му налял глътка ободрително питие и му го поднесъл с весела усмивка, за да го предразположи. После наредил на един от хората си да донесе дрехи от корабчето, закотвено в близкото скалисто заливче, докато дрехите на нашия герой изсъхнат на огъня.
            Долф разбрал, както и подозирал, че куршумът от долчинката, който едва не го убил, когато стоял над пропастта, бил дошъл от тази компания. Парчето скала, което се свлякло, като вървял, едва не премазало един от тях и веселият стар ловец с широкополата шапка и еленовата опашка стрелял в помръдналите храсти, като предполагал, че там има някой звяр. Той от сърце се смял на грешката, тъй като ловците смятат такива неща за изключително хубава шега. „Наистина, моето момче — казал той, — ако бях те зърнал, като се целех, щеше да последваш скалата. Антъни Ван дер Хейден рядко не улучва.“ Тези последни думи веднага привлекли любопитството на Долф, а като задал няколко въпроса, вече изцяло разбрал какъв е човекът пред него и групата му горски странници. Предводителят с широкополата шапка и ловджийския костюм бил самият господин Антъни Ван дер Хейден от Олбъни, за когото Долф неведнъж бил слушал. Всъщност той бил герой на много истории, известен със своя особен нрав и приумиците си, които удивлявали кротките му холандски съседи. Тъй като бил заможен, защото получил в наследство от баща си огромни парцели пустеещи земи и бурета, пълни с раковини*, можел на воля да се отдава на настроенията си. Вместо да живее спокойно в къщи, да се храни и пие в определено време, да се развлича, пушейки лулата си на пейката пред вратата, а след туй да си ляга в удобното легло, той с удоволствие се впускал в най-различни тежки и необмислени походи. Нищо не можело да го направи по-щастлив от това да тръгне с другари на лов сред дивата природа, да си под дърветата или в навеса за лодки, да плава по реката, да лови птици и риба в някое горско езеро и да живее както си иска.
            [* Северноамериканските индианци използували раковини вместо пари при търгуване със заселниците до края на XVII в. — Б.р.]
            Той бил голям приятел на индианците, а техния начин на живот приемал като въплъщение на истинската свобода по природа и мъжките удоволствия. Когато си бил у дома, из къщата винаги се навъртали няколко индианци, които спели на слънце като хрътки, подготвяли ловни и рибарски принадлежности, или стреляли в мишени с лъкове и стрели.
            Господин Антъни имал такава пълна власт над тези скитащи същества, каквато има ловецът над своите кучета. На другите хора от околността обаче те били дошли до гуша. Понеже бил богат, никой не смеел да се противопостави на приумиците му; при това имал такъв сърдечен и весел нрав, че допадал на всички. Пеел си някоя холандска песничка, докато ходел из улиците, поздравявал наред, дори и от миля разстояние, а когато се случело да влезе в някоя къща, потупвал добрия стопанин приятелски по гърба, разтърсвал здраво ръката му, докато изреве, и целувал жена му и дъщеря му пред него — накратко, господин Антъни не бил горделив и не изпадал в лошо настроение.
            Освен навъртащите се индианци той имал трима-четирима скромни приятели сред белите, които гледали на него като на благодетел — разполагали с кухнята му, а понякога той ги ощастливявал, като ги включвал в своите походи. Събирала се такава разнообразна свита, с каквато сега плавал по Хъдсън с корабче, което поддържал за собствено развлечение. С него били двама бели, облечени отчасти като индианци — с мокасини и ловни ризи; останалата част от екипажа му се състояла от четирима негови любими индианци. Те пътували по реката без определена цел, докато стигнали планините, където прекарали два-три дни в преследване на сърни, все още срещащи се по тези места.
            — Щастие е, млади човече — казал Антъни Ван дер Хейден, — че си паднал от борда днес, тъй като утре рано сутринта се връщаме у дома и тогава напразно щеше да търсиш храна в тези планини. Но хайде, момчета, размърдайте се! Размърдайте се! Да видим какво има за вечеря. Котлето отдавна ври, стомахът ми е съвсем празен и се басирам, че нашият гост с нетърпение чака да седне на трапезата.
            Тогава в малкия лагер настанала суетня. Един откачил котлето и изсипал част от съдържанието му в огромна дървена паница; друг нагласил голям плосък камък за маса; трети отишъл да вземе различни прибори от корабчето, което било закотвено наблизо, а господин Антъни лично донесъл една-две бутилки безценно питие от собственото си шкафче, тъй като познавал твърде добре веселите си другари, за да им повери ключа.
            Скоро храната била подредена — проста, но обилна, тя се състояла от сърнешко месо, което апетитно миришело от котлето, студен бекон, варена царевица и огромни самуни хубав черен домашен хляб. Никога досега Долф не се бил хранил така добре, а когато отпил две-три глътки от шишето на господин Антъни и усетил как ободряващото питие сгрява кръвта и сърцето му, се почувствувал така добре, че не би заменил мястото си дори и за това на губернатора на провинцията.
            Господин Антъни също се развеселил и разказал куп невероятни истории, на които белите му придружители се смеели невъздържано, макар че индианците, както винаги, оставали невъзмутимо сериозни.
            — Това е истинският живот за тебе, момчето ми! — казал той и потупал Долф по рамото. — Няма да си мъж, ако не можеш да устояваш на вятъра и лошото време, да обикаляш горите и неприветливите места, да спиш под дървета и да се храниш с липова шума!
            И тогава той изпял една-две строфи от една холандска пиянска песничка, като въртял в ръка късо и дебело холандско шише, а мирмидонците* пригласяли в хор, докато гората проехтяла отново, както се пее в хубавата стара песен:
            [* Военните, подчиняващи се безпрекословно на вожда си Ахил в „Илиада“ от Омир — Б.р.]

            Кънтяха силните им гласове навред —
            щом работата за деня привърши,
            настана време за веселие и пир:
            като река потече питието.

            Въпреки че се бил доста развеселил, господин Антъни продължавал да се държи прилично. Макар че не спирал да тика бутилката в ръцете на Долф, не пропускал сам да налее на другарите си, тъй като добре знаел с кого има работа, и особено внимавал да сипва съвсем умерено на индианците. След като храната привършила, а индианците допили питието си и изпушили лулите си, те се увили в големи одеяла, изтегнали се на земята с крака към огъня и скоро заспали като уморени хрътки. Другите останали да бъбрят пред огъня, където било изключително приятно и успокояващо поради горската тъмнина и влагата във въздуха от преминалата буря. Оживеният разговор по време на вечерята позаглъхнал и постепенно се прехвърлил върху ловджийски истории, подвизи и опасности в пустошта. Много от тях били така странни и невероятни, че не се осмелявам да ги повторя, за да не би да се породи съмнение в честността на Антъни Ван дер Хейден и другарите му. Разказали се също много легенди за реката и селищата по бреговете й и господин Антъни явно знаел много от тези ценни предания. Докато този як ловджия, седнал върху извития корен на едно дърво, което му служело за кресло, разправял невероятни истории, а огънят осветявал силно характерното му лице, нещо непрекъснато смущавало Долф — нещо в него му напомняло за нощния посетител от Къщата с призраците; имало някаква неясна прилика, неприсъща на определена черта или линия, а излъчвана от целия му вид и от фигурата му.
            Тъй като отново станало дума за това как Долф паднал от борда, разказали се различни злополучни истории и изключително нещастни случаи, сполетели някои от пътниците по тази огромна река, особено в по-ранните години на колониалното време; повечето от тях господин Антъни упорито приписвал на свръхестествени сили. Долф се ококорил при тези думи, но старият джентълмен го уверил, че, общо взето всички заселници по реката вярват, че тези планини са под властта на неземни, пакостливи същества, които, изглежда, имат зъб на холандските колонисти още от първите години на заселването им. Вследствие на това оттогава насам те изпитвали особено удоволствие да дават воля на приумиците си и да изливат злобата си върху холандските капитани; досаждали им с внезапни бури, насрещни ветрове и течения и всевъзможни пречки дотолкова, че холандският моряк трябвало винаги да бъде изключително бдителен и да обмисля всичко: да хвърля котва по здрач, да спуска форпика или да свива платната винаги, когато се зададе голям облак — накратко, да взема толкова предпазни мерки, че често се придвижвал по реката мъчително дълго време.
            Някои, казал той, вярвали, че тези пакостливи сили от ефира са зли духове, извикани от индианските магьосници в ранните години от заселването на белите, за да си отмъстят на чужденците, които им отнели страната. На техните магии те приписвали дори нещастието, сполетяло известния Хендрик Хъдсън*, когато плавал смело по реката и търсел нов морски път на северозапад и по думите му неговият кораб заседнал. Хората твърдели, че това било не по други причини, а в резултат от заклинанията на същите тези магьосници, които искали да му попречат да стигне до Китай, като плава в тази посока.
            [* Англ. мореплавател (1550—1611 г.), на чието име е наречена реката — Б.р.]
            Господин Антъни отбелязал обаче, че обяснявали по-голямата част от невероятните случки по реката и затрудненията на капитаните, плаващи по нея, със старинната легенда за Буреносния кораб, който се появявал като призрак край нос Пойнт-ноу-пойнт. Като разбрал, че Долф дори не бил чувал за това предание, господин Антъни го зяпнал смаяно и се зачудил къде ли е прекарал живота си, та не знае за такова важно историческо събитие. И за да убият времето през останалата част от вечерта, той подхванал историята, доколкото я помнел, със същите думи, с които била написана от мънер* Селине, един от ранните поети на Нова Холандия**. И след като разбутал огъня, който пръснал искри между дърветата като малък вулкан, той се наместил удобно върху корените на дървото и като отметнал назад глава и постоял известно време със затворени очи, за да събере спомените си, разказал следната легенда.
            [* Господин (хол.) — Б.р.]
            [** Хол. колония в Америка до 1664 г., включваща Ню Йорк и Ню Джърси. — Б.р.]


            Буреносния кораб

            В златния век на провинцията Нова Холандия, когато над нея властвувал Вотер ван Твилер, иначе наричан Подозрителния, един зноен следобед, точно по време на лятното слънцестоене, хората от Манхатос били изплашени до смърт от страшна гръмотевична буря. Дъждът се леел на такива потоци, че плющял по земята и вдигал пара. Гръмотевиците сякаш трещели и тътнели направо по покривите на къщите, светкавиците се въртели около църквата „Свети Никлас“ и на три пъти насмалко щели да попаднат на ветропоказателя й. Новият комин на Гарет ван Хорн бил разсечен до основи, а Дофуе Милдеберхер онемял от уплаха и паднал от олисялата си кобила, както яздел към града. Накратко, това била една от онези нечувани бури, които се случват само веднъж в живота на онзи почтен човек, когото във всички градове наричат най-стария заселник.
            Голям бил ужасът на добрите женици от Манхатос. Те събрали децата си и се изпокрили в мазите, след като окачили на железните стълбове отстрани на всеки креват по една обувка, за да не привличат гръм. Най-сетне бурята стихнала, тътенът преминал в боботене и залязващото слънце се появило изпод парцаливите краища на облаците, от което широката гръд на залива блеснала като море от разтопено злато.
            От укреплението дошла новината, че в залива има кораб. Тя преминавала от уста на уста и от улица на улица и скоро предизвикала голяма суматоха в малката столица. Пристигането на кораб в тези ранни времена от колонизацията на тези земи било събитие от огромно значение за жителите. Той носел новини от Стария свят, от тяхната родина, от която били напълно откъснати. По подобен начин гледали и на кораба, който пристигал. Веднъж в годината те очаквали кораб, който да им достави лук, фини стоки на разкоша и удобството, пък и най-насъщните неща. Добрата вроу* не можела да има нова шапка или нова дреха, докато не пристигнел корабът. Художникът го очаквал заради четките и боите си, кметът — за лулата си и запасите от холандски джин; ученикът — за своя пумпал и мраморни топчета, а високомерният земевладелец — за тухлите, с които ще построи новата си къща. Така че всички — бедни и богати, големи и малки, живеели в нетърпение до идването на кораба. Пристигането му било най-голямото събитие в Ню Амстердам и от началото до края на годината — корабът, корабът, корабът — бил постоянна тема на разговор. Ето защо новината от укреплението накарала цялото население да отиде там, за да зърне жадувания кораб. Не било точно времето, когато трябвало да пристигне, и затова появяването дало повод за размишления. Около укреплението се събрали много хора. Тук-таме се виждал някой надут бърхъместър,** който бавно и самоуверено изказвал мнението си пред тълпа от старици и шляещи се деца. Другаде се били събрали старци със загорели лица, някогашни рибари и моряци, които били големи капацитети по такива, случаи; те изказвали различни мнения и предизвиквали големи спорове сред неколцината си привърженици, но човекът, в когото с уважение били вперили очи и когото следели всички, бил Ханс ван Пелт, старият капитан — холандец, излязъл в пенсия, морският оракул на града. Той изучавал кораба през стар телескоп, покрит с насмолен брезент, тананикал си някаква холандска мелодийка и не продумвал. Но тананикането на Ханс ван Пелт винаги имало по-голяма тежест за хората, отколкото цяла реч, произнесена от друг.
            [* Госпожа (хол.) — Б.р.]
            [** Кмет (хол.) — Б.р.]
            Междувременно корабът вече можел да се види добре и с просто око. Бил здрав, закръглен холандски кораб с висок нос и кърма, на която се развявало холандското знаме. Приближавал се все по-наблизо по гребените на вълните, а вечерното слънце позлатявало издуващите се платна. Караулът, който съобщил за кораба, заявил, че го зърнал най-напред в средата на залива и че той се показал изведнъж — сякаш изникнал от дълбините на черния буреносен облак. Присъствуващите погледнали Ханс ван Пелт, за да видят какво ще каже той при тези думи. Ханс ван Пелт стиснал устни още по-здраво и не казал нищо, при което някои поклатили глави, а други повдигнали рамене.
            Сега от брега непрекъснато викали кораба, но не получили никакъв отговор. Като минал покрай укреплението, той държал все същия курс нагоре по Хъдсън. Изкарали оръдие и го насочили срещу него, заредили го с известна трудност, след което Ханс ван Пелт стрелял, тъй като гарнизонът не можел да си служи с артилерия. Снарядът без съмнение минал направо през кораба и се плъзнал по водата от другата страна, но явно не му обърнали внимание! Колкото и странно да е, всички платна били вдигнати и корабът се носел нагоре по реката — точно срещу вятъра и течението. Като видял това, Ханс ван Пелт, който бил и началник на пристанището, наредил да му приготвят лодката и потеглил с нея с намерението да се качи на борда, но след като гребал два-три часа, се завърнал, без да е успял. Понякога между него и кораба имало не повече от стотина-двеста ярда, но изведнъж, само за миг, разстоянието се увеличавало на половин миля. Някои казвали, че за това са виновни гребците му, които били доста дебели и лесно се задъхвали, затова от време на време спирали да си починат и да си плюят на дланите, но по всяка вероятност те просто злословели. Ван Пелт все пак успял да приближи достатъчно, за да види екипажа — всички били облечени по холандски обичай — офицерите с жакети и високи шапки с пера; никой от тези на борда не отронил нито дума; стояли неподвижни като някакви статуи и корабът сякаш бил оставен на самоуправление. И той се носел нагоре по реката, като постепенно се смалявал във вечерното сияние, докато накрая изчезнал от погледа като бяло облаче, стопило се в лятното небе.
            Появилият се кораб навел губернатора на такива дълбоки подозрения, каквито не бил изпитвал, откакто управлявал провинцията. Изказали се и опасения за сигурността на новите селища по реката — да не би това да е преобразен вражески кораб, изпратен да ги превземе. Губернаторът неведнъж свиквал своите съветници, за да му помогнат с догадките си. Седял на служебното си кресло, направено от дърво от свещената гора в Хага, и като дърпал от дългата си жасминова лула, се вслушвал в мненията на съветниците си по въпрос, за който не знаели нищо. Но въпреки всичките предположения на най-мъдрите и най-побелелите глави, губернаторът все още продължавал да изпитва подозрения.
            Към различни пристанища по реката били изпратени вестоносци, но те се завръщали без никакви новини — корабът не бил спирал никъде. Така ден след ден, седмица след седмица минавало времето, но корабът не се върнал надолу по Хъдсън. Тъй като светът изглеждал жаден за новини, получавали непрекъснато сведения. Капитаните на малките военни кораби рядко пристигали, без да донесат вест за странния кораб, видян на различни места по реката — понякога близо до Палъседс, друг път недалече от Кротън Пойнт, понякога към планините, никой обаче не го бил виждал отвъд планините. Вярно, че екипажите на военните кораби се различавали в описанията на тези появявания, но това вероятно се дължи на лошите условия, при които го виждали. Понякога това ставало на светлината на светкавица, озарила черната като в рог нощ, когато зървали как корабът си проправя устремно път през Тапаан Зее или безбрежната шир на залива Хавърстро. В даден миг той се оказвал съвсем близо до тях, сякаш ще се сблъска, и предизвиквал голяма паника и суматоха на борда, но при следващата светкавица вече го виждали много далече, винаги плаващ срещу вятъра. Понякога в тихите лунни нощи го забелязвали под някой висок планински нос, покрит от плътната сянка, само ореолът му проблясвал на лунната светлина, но щом пътешествениците стигнели до това място, там вече не се виждал никакъв кораб, а когато отминавали известно разстояние и поглеждали назад — виж ти! — пред очите им отново изниквал корабът и по марсела му проблясвали лунните лъчи. Корабът винаги се появявал точно преди, след или по време на буря — и на всички капитани и пътници по Хъдсън бил известен с името „Буреносния кораб“.
            Тези сведения обърквали губернатора и съветниците му повече от всякога; и няма да има край, ако започнем да повтаряме предположенията и мненията, изказани по този въпрос. Някои цитирали в подкрепа случаи, в които недалече от бреговете на Ню Ингланд бил забелязан кораб, управляван от вещици и духове. Старият Ханс ван Пелт, който неведнъж бил плавал до холандската колония на нос Добра Надежда, твърдял, че това сигурно е Летящия холандец, който от толкова отдавна витаел из залива Тейбъл, но понеже не можел да пусне котва там, сега търсел друго пристанище. Други предполагали, че ако наистина е свръхестествено явление, а имало всички основания да се смята така, навярно това били Хендрик Хъдсън и екипажът от неговия кораб „Полумесец“, който, както е добре известно, заседнал в горната част на реката, когато търсел път за Китай в северозападна посока. Това мнение нямало особена тежест пред губернатора, но било възприето от всички други, тъй като всъщност вече се чуло, че духовете на Хендрик Хъдсън и екипажа му обитават Катъзкилските планини и изглеждало съвсем правдоподобно корабът му да навлезе в реката там, където по-рано претърпели неуспех, или да понесе призрачния екипаж към планината, където редовно си правели пиршества.
            Случили се и други неща, които заели мислите и подозренията на мъдреца Вотер и съветниците му престанали да разискват на заседанията появата на кораба. Народът обаче продължил да вярва и това било чудесна тема за разговор по време на цялото холандско управление и най-вече тъкмо преди една английска ескадра да завземе Ню Амстердам и провинцията да се подчини на английския ескадрон. По това време на няколко пъти забелязвали кораба в Тапаан Зее, край Уихок, и дори чак при Хобокън; при това се смятало, че появяването му е лоша поличба и вещае обществен скандал или е знак, че холандците губят властта.
            Оттогава насам няма достоверни сведения за призрачния кораб, макар че се говори, че той все така витае край планините и плава около Пойнт-ноу-пойнт. Хората, които живеят около реката, твърдят, че понякога през лятото го виждат на светлината на луната, а когато настъпи полунощна тишина, чуват екипажът му да пее, сякаш хвърлят лота, за да измерят дълбочината. Но звуковете и виденията покрай планинските брегове, из широките заливи и дългите ръкави на тази велика река са толкова измамни, че много се съмнявам дали това е така.
            Сигурно е обаче, че по време на буря в тези планински места се виждат странни неща, които обясняват във връзка със старата история за кораба. Капитаните на речните кораби разказват за малък дебел холандски таласъм в спортни дрехи и островърха шапка, с рупор в ръка, който според тях се навъртал около Дъндърберг. Те твърдят, че са го чували как в бурно време сред грохота дава заповеди на долнохоландски на вятъра да задуха по-силно или на гръмотевицата да изтрещи отново. Виждали го понякога заобиколен от група малки дяволчета с широки бричове и къси жакети, които тичали презглава всред облаците и мъглата и правели хиляди пакости във въздуха или бръмчали като рояк мухи около нос Антъни, и че в такова време бъркотията на бурята била най-голяма. Веднъж малък военен кораб на път край Дъндърберг бил връхлетян от ураган, който бързо се носел откъм планината и сякаш се развихрил точно над кораба. Макар че бил здрав и издръжлив, корабът все пак се люшкал ужасно и накрая водата прехвърлила планшира. Целият екипаж бил удивен, когато открили на върха на мачтата бяла островърха шапчица и веднага познали, че е собственост на господаря на Дъндърберг. Никой все пак не се осмелил да се изкачи на мачтата и да махне тази ужасна шапка. Корабът продължил да се люшка мъчително, сякаш искал да събори мачтата си зад борда. Непрекъснато го застрашавала опасност или да се преобърне, или да се блъсне в брега. По този начин все пак преминал покрай планините, докато стигнал остров Полопол, за който се смята, че не е подчинен на дъндърбергските владетели. Щом корабът преминал тази граница, шапчицата изведнъж се завъртяла като пумпал във въздуха, завихрила облаците и ги подкарала обратно към билото на Дъндърберг, а корабът се изправил и заплавал толкова спокойно, сякаш бил във воденичен вир. От корабокрушението го спасило само щастливото обстоятелство, че на мачтата имало закована подкова — благоразумна предпазна мярка срещу зли духове, и всички холандски капитани, които пътуват по тази омагьосана река, я възприели от този миг нататък.
            Капитан Даниел Ауслестикер от Фишкил, който никога не лъже, разказвал още една история за това дребосъче, докарващо лошото време. Той твърдял, че при една силна внезапна буря го видял да седи на бушприта на кораба му и да го кара към брега точно срещу нос Антъни и че таласъмът бил прогонен от свещеника ван Гийсон от Изопъс, който се намирал на борда и изпял химна на свети Никлас, при което човечето подскочило като топка във въздуха и изчезнало, понесено от вихрушка, като взело със себе си нощната шапчица на жената на свещеника, която открили следващата неделна сутрин, окачена на ветропоказателя върху камбанарията на църквата в Изопъс — на разстояние най-малко четиридесет мили! След като на няколко пъти се случили подобни събития, капитаните, които редовно плавали по реката, не се осмелявали да преминават край Дъндърберг, без да наведат форпика от уважение към Господаря на планината. Казвали, че всички, които му давали подобаващото уважение, преминавали необезпокоявани от нищо.*
            [* Между суеверията, които преобладавали в първите години на колонизацията, изглежда, имало само едно за призрачни кораби. Суеверните измислици на хората винаги са свързани с предмети от всекидневните им занимания. Самотният кораб, който години наред се появявал като гарван в пустошта, като носел на заселниците от света, от който те били откъснати, облекчаващи живота им неща, естествено присъствувал във всичките им мечти, насън или наяве. Случайно забелязани от брега платна, които се плъзгали по линията на хоризонта в тези все още пусти морета, ставали предмет на много разговори и размишления. Един от ранните писатели в Ню Ингланд съобщава за кораб, управляван от вещици, с огромен кон край главната мачта. Попадал ми е и друг разказ за кораб, който стигнал брега в хубаво, слънчево и спокойно време, с вдигнати платна и сложена маса в каютата, сякаш готова да нагости много хора, а при все това на борда му нямало жива душа. Призрачните кораби винаги плавали срещу вятъра или разсипали вълните с голяма скорост и гладкото море се превръщало в пяна пред тях, дори когато не подухвал никакъв ветрец. Муър чудесно вплел една от тези легенди за морето в малка приказка, в която съвсем накратко се разказва за този вид свръхестествени явления. Имам предвид неговия „призрачен кораб“, тръгнал за остров Дедмън. — Б.а.]
            — Такива — казал Антъни Ван дер Хейден — са някои от историите, описани от поета Селине за този кораб, който според него е пренесъл в провинцията тези пакостливи дяволчета от някоя европейска страна, пълна с призраци. Ако е необходимо, мога да ви разкажа още цял куп, защото се говори, че всичките нещастия, които така често сполетяват екипажите в планинската област, са номера, които правят дяволчетата от Дъндърберг, но виждам, че главите ви вече клюмат, затова нека да си лягаме.
            Луната току-що била подала сребърните си рогчета над загладения гръб на стария Хълм на бика, осветила сивите скали и гъстите гори и лъчите й блестели по развълнуваната гръд на реката. Падала нощната роса и доскоро тъмните очертания на планините започвали да се смекчават и отблясъците на росата им придавали въздушносивкав цвят. Ловците разровили огъня и хвърлили още дърва, за да намалят нощната влага. После направили за Долф постеля от клони и сухи листа под една скала, а Антъни Ван дер Хейден се увил в огромна дреха, съшита от кожи, и се опънал пред огъня. Минало обаче известно време, преди Долф да може да заспи. Той лежал и съзерцавал странната гледка пред очите си — дивия лес и скалите наоколо, пламъка, сегиз-тогиз хвърлящ отблясъците си по лицата на спящите диваци и господин Антъни, който по необичаен начин, макар и смътно, му напомнял нощния посетител от Къщата с призраците. Понякога до него достигали крясъците на горските зверове, писъкът на улулицата или гласът на козодоя, който, изглежда, се срещал начесто по тези безлюдни места; или плясъкът, когато есетра подскачала нагоре и падала изпъната върху спокойната повърхност на водата. Той сравнявал всичко това с познатата му обстановка от таванската стая в къщата на доктора, където нощем чувал само часовникът на църквата да отброява часовете, сънливия глас на нощния пазач, който провлечено съобщавал, че всичко е наред, силното свистене от запушения нос на доктора от долния етаж или предпазливото усърдие на някой дървесен плъх, който гризял ламперията. Тогава се сетил за старата си нещастна майка — какво ще си помисли тя за тайнственото му изчезване, какви ли безпокойства и мъки ще изживее? Тази мисъл непрекъснато му идвала наум и разваляла сегашното му доволство. Заедно с нея дошли и болката, и угризенията и той заспал със сълзи, още незасъхнали на очите му.
            Ако това беше просто измислен разказ, тук е мястото в него да се вплетат странни приключения за тези диви планини и скитащите ловци, после да забъркам героя си в куп опасности и трудности и да го спася от всички тях по някакъв чудотворен начин, но тъй като историята е съвсем истинска, трябва да се задоволя само с фактите и да описвам това, което става.
            И така, рано на другата сутрин, след като похапнали здравата и разтурили лагера, нашите авантюристи се качили на корабчето на Антъни Ван дер Хейден. Понеже нямало вятър, за да опънат платната, индианците започнали да гребат леко и плавно в такт с песента на един от белите мъже. Денят бил ведър и хубав, нито една вълна не набраздявала водите и когато корабът докосвал огледалната повърхност, оставял след себе си дълга криволичеща следа. Враните, надушили пиршеството на ловците, вече се били събрали и кръжали във въздуха точно там, където измежду дърветата се издигала тънка синя струйка дим и показвала мястото на снощния им подслон. Както плавали покрай брега в полите на планините, господин Антъни показал на Долф един гологлав орел — владетеля на тези места, — който бил кацнал върху сухо дърво, надвиснало над реката, и с очи към небето сякаш пиел от великолепието на утринното слънце. Тяхното приближаване смутило неговите размишления. Той разперил първо едното си крило, после другото, запазил за миг равновесие, а после напуснал мястото си с достойно спокойствие и бавно прелетял над тях. Долф грабнал една пушка и след орела изсвистял куршум, който откъснал няколко пера от крилото му; звукът от изстрела отекнал рязко от скала на скала и пробудил хиляди отгласи, но господарят на въздуха продължил съвсем спокойно да лети, издигал се все по-високо и по-високо, като правел широки кръгове нагоре над зелената снага на гористата планина, докато най-сетне изчезнал зад една надвиснала над пропаст скала. Долф почувствувал това гордо спокойствие като някакъв урок и едва ли не се упрекнал, че така своеволно обидил тази царствена птица. Господин Антъни му казал, смеейки се, да не забравя, че все още се намира на територията на Господаря на Дъндърберг, а един стар индианец поклатил глава и подхвърлил, че убиването на орел носи беда; нещо повече — ловецът винаги трябвало да му оставя част от своята плячка.
            Нищо обаче не ги обезпокоило по време на пътуването. Те спокойно преминали през величествени безлюдни места, докато стигнали до остров Полопол, който приличал на плаваща котва в края на високите планини. Тук те слезли на брега, докато дневната горещина понамалее или подухне ветрец, за да облекчи работата на гребците. Едни приготвяли яденето за обед, а други почивали под сянката на дърветата и обзети от приятна лятна леност, сънливо наблюдавали красивия пейзаж. От едната страна се простирали планините — големи и скалисти, обрасли до върховете с гори. Те хвърляли сянка върху огледалната вода, която се къдрела под тях. От другата страна реката се разливала широко като просторно езеро, с дълги слънчеви ръкави и зелени носове, а в далечината се виждала веригата на Шонгъмските планини — или ясно очертана на чистия хоризонт, или накъсана от пухкави облаци.
            Но аз се въздържам да разказвам подробности от пътуването им по реката — този скитнически живот по вода и суша: как се носят по сребристата вода, как плават покрай диви гористи брегове; как спират да похапнат на някой сенчест нос под голямо дърво, където водата се разбивала на светла пяна в краката им, а далечните планини, скали и дървета, снежните облаци и тъмносиньото небе — всичко това се сливало пред очите им в изключителната си лятна красота. Тези преживявания, които носят на човека радост, биха прозвучали скучно в един разказ.
            Когато разполагали лагер на брега, някои отивали в гората на лов, а други за риба, забавлявали се и като стреляли в мишена, скачали, тичали или се борели, а Долф много се издигнал в очите на Антъни Ван дер Хейден, защото показал колко е изкусен и сръчен във всички тези упражнения, които този господин смятал за най-голямото достойнство на един мъж.
            Така те продължавали весело да плават, като избирали за път само приятните часове — понякога утринния хлад на зазоряване, понякога спокойния вечерен здрач, а понякога нощите, когато лунните лъчи обсипвали леките къдрави вълни, които шептели от двете страни на тяхното корабче. За пръв път Долф се чувствувал в стихията си, за пръв път се срещал с нещо, което така му допадало — с грубия живот, изпълнен с рискове. Той бил човекът, който веднага откликвал на променливите настроения на Антъни Ван дер Хейден и продължавал да печели любовта му. Сърцето на стария скитник копнеело за младежа, който все повече заприличвал на него самия. Като наближавал края на пътуването, той не могъл да се въздържи и го попитал за миналото му. Долф искрено му разказал живота си, суровите си занимания по медицина, незначителния си напредък и твърде съмнителните си перспективи. Господин Антъни се смаял като разбрал, че такива изключителни дарби и възможности ще трябвало да бъдат смазани и погребани под докторска перука. Той изпитвал върховно презрение към лечителското изкуство и единственият хирург, който признавал, бил месарят. При това смъртно ненавиждал и всякакъв вид учение, откакто като момче го наложили с пръчки заради някаква неразбираема книга. Но мисълта, че младеж като Долф, с такива изключителни способности — който може да стреля, да лови риба, да тича, да скача, да язди и да се бори — ще трябва да прави хапове и да дава сиропи, за да си изкарва хляба, му се струвала ужасна. Той казал на Долф да не изпада в отчаяние, а да захвърли медицината на псетата, защото един мъж с такива удивителни дарби никога не може да пропадне. „Тъй като не познаваш никого в Олбъни — казал господин Антъни, — ще дойдеш с мен у дома и ще останеш под моя покрив, докато решиш какво да предприемеш. А междувременно някой път можем да отидем да постреляме или да половуваме и да хванем малко риба, защото е грехота такъв талант да отива нахалост.“
            Не му било трудно да убеди Долф, тъй като той се бил оставил изцяло на произвола на съдбата. След като премислил нещата разумно и спокойно, той решил, че Антъни Ван дер Хейден бил в един или друг смисъл свързан с историята на Къщата с призраците, че злополуката в планината, която ги събрала по такъв странен начин заедно, щяла някак си да има добър край — накратко, няма нищо по-удобно от начина „някак си“ да се пригодиш към обстоятелствата. Това е веруюто на всеки безразсъден авантюрист като Долф Хейлихер и този, който може с такава лекота да свързва миналото зло с очакваното добро, притежава тайната на щастието, почти равна на философския камък.
            Като пристигнали в Олбъни, видът на Долфовия спътник явно предизвикал всеобщо задоволство. Посрещнали го с приветствия на реката, поздравявали го по улиците, кучетата скачали пред него, момчетата крещели радостно като минавал — всеки познавал Антъни Ван дер Хейден. Долф го следвал мълчаливо, възхитен от спретнатия град, защото в онези дни Олбъни бил на върха на славата, обитаван почти изключително от потомци на старите холандски заселници, тъй като още не бил открит и колонизиран от неспокойните жители на Ню Ингланд*. Всичко било тихо и подредено, всичко се вършело спокойно и бавно, никой не бързал, никой не се суетял, никой не бил подлаган на мъчителни усилия, за да оцелее. По непавираните улици растяла трева, чиято зеленина отморявала погледа. Високи платани и надвиснали върби засенчвали къщите, по клоните им на дълги копринени нишки се полюлявали гъсеници, или нощни пеперуди пърхали с крила като надути глупаци, изпълнени с радост от метаморфозата. Къщите били построени в стар холандски стил — към улицата гледали стени с фронтони. Пестеливата домакиня седяла на пейка пред вратата със ситно плисирана шапчица, рокля на ярки цветя и бяла престилка, погълната изцяло от плетката си. Съпругът й пушел лулата си на отсрещната пейка, а малко негърско девойче седяло на стъпалата в краката на господарката си и усърдно работело с иглата. Лястовиците си играели около стрехите или се стрелкали по улиците и носели богата плячка на шумното си поколение, а малкото домашно мушитрънче излитало от къщичката си или от някоя стара шапка, прикована към стената. Кравите се връщали у дома, мучейки из улиците, за да ги издои стопанинът им пред вратата, а ако се случело Да се забавят, някое негърче с дълъг остен ги смушквало към къщи.
            [* По-късно за укрепване на английската кралска власт старите холандски провинции били обединени в една колония — Нова Англия. — Б.р.]
            Спътникът на Долф вървял, мъжете му кимали, а жените им го поздравявали. Всички приятелски го наричали Антъни, тъй като в тази крепост на патриарсите, където всички били израснали заедно, имало обичай да се наричат с малките си имена. Господин Антъни не се спирал с тях, за да пусне някоя от обичайните си шеги, тъй като горял от нетърпение да се прибере у дома. Най-сетне стигнали до къщата му. Тя била доста голяма, построена в холандски стил, с големи железни фигури на фронтоните, които посочвали датата на построяването и по този начин ставало ясно, че е от най-ранните години на заселването.
            Вестта за завръщането на господин Антъни го изпреварила и всички от домакинството били на крак. Цял куп негри, възрастни и деца, се били насъбрали пред къщата да го посрещнат. Старите беловласи негри, побелели на служба при него, се смеели радостно и правели неловки поклони и гримаси, а негърчетата скачали около коленете му. Но най-щастливото същество в къщата било едно младо, закръглено, цъфтящо момиче — неговото единствено дете, най-свидно на сърцето му. То изскочило от къщата, но щом видяло непознатия млад мъж с баща си, за миг си припомнило цялата свенливост на девойка, отгледана и възпитана у дома. Долф се втренчил в нея с удивление и радост — дотогава не бил виждал толкова миловидна девойка. Била облечена според добрия стар холандски вкус, с дълъг корсет и набрани къси фусти, които великолепно прилягали на тялото й и очертавали женствените й форми. Косата, завита под кръглата шапчица, разкривала красивото й чело. Тя имала хубави сини засмени очи, стегната тънка талия и леко закръглен ханш — с една дума, представлявала едно малко холандско божество и Долф, който никога не спирал по средата на желанията си, се влюбил безнадеждно в нея.
            После сърдечно поканили Долф в къщата. Вътре си личала странната смесица от вкуса и навиците на господин Антъни и разкоша на неговите предшественици. Стаите били обзаведени с хубав стар махагон, в бюфетите и шкафовете просветвали релефни сребърни сервизи и рисувани порцеланови съдове. Нал камината в гостната, както обикновено, бил окачен семейният герб, нарисуван и поставен в рамка, над който висяла ловджийска пушка за патици, а до нея — индианска торбичка и барутница. Стаята била украсена с много индиански вещи като лули на мира, томахавки, ножове за скалпиране, торби за лов и огърлици от раковини; имало също така различни рибарски принадлежности и две-три ловджийски пушки за дивеч в ъглите. Домакинството, както изглежда, се водело до известна степен според прищевките на господаря, като тук-там се долавяла леката намеса на дъщерята. Навсякъде царяла патриархална простота и добронамерено великодушие. Негрите влизали в стаята, без да ги повикат — просто да погледнат господаря си и да чуят за неговите приключения; стояли до вратата, докато свършел някой разказ, а после с широка усмивка отивали в кухнята да повторят чутото. Няколко негърчета играели на пода с кучетата и си поделяли с тях хляба и маслото. Всички домашни изглеждали здрави и щастливи и когато масата била сложена за вечеря, разнообразието и изобилието от хубави домашни лакомства доказвали щедростта на господин Антъни и забележителните домакински способности на дъщеря му.
            Вечерта в къщата се отбили някои от най-видните личности на града от родовете Ван Ренселар, Хансеворт, Розебом, както и други от приятелите на Антъни Ван дер Хейден, за да чуят разказа му за пътешествието, тъй като той бил Синдбад Мореплавателя* за град Олбъни, и неговите подвизи и приключения били любима тема за разговор на жителите. Докато те седели до вратата на хола, разменяли си клюки и си разказвали дълги истории до мръкване, Долф се бил разположил удобно на една пейка и забавлявал дъщерята. Той вече се държал с нея като близък, защото по онова време не съществували фалшиви задръжки и безсмислени церемонии, при това има нещо силно затрогващо в ухажванията на влюбения в приятния здрач на дългата лятна вечер, която придава смелост и на най-плахия език и скрива руменината на срамежливите. Само звездите проблясвали ярко, а от време на време мимолетната светлина на някоя светулка се мяркала пред прозореца или залутана в стаята, просветвала в полета си към тавана.
            [* Герой от арабска приказка. — Б.р.]
            Не се знае какво й прошепнал Долф в тази дълга лятна вечер — говорел толкова тихо и недоловимо, че думите му не достигнали до ухото на историка. Вероятно обаче са били подходящи за случая, защото той имал естествената способност да се харесва на нежния пол и не оставал дълго в компанията на някое момиче, без да започне усърдно да го ухажва. Междувременно гостите си тръгнали един по един. Антъни Ван дер Хейден, който замълчал, след като най-сетне се бил изприказвал, седял сам на стола до вратата и поклащал глава, когато изведнъж се стреснал от енергичната целувка, с която Долф Хейлихер непредпазливо завършил едно от своите пламенни обяснения и която проехтяла в смълчаната стая като пистолетен изстрел. Господинът подскочил, разтъркал очи, наредил да донесат лампи и отбелязал, че е крайно време за лягане, макар че когато си пожелавали лека нощ, той стиснал сърдечно ръката на Долф, погледнал го мило и поклатил глава с разбиране, тъй като добре помнел какъв е бил самият той на неговата възраст.
            Стаята, в която настанили нашия герой, била голяма и облицована с дъб. Имало шкафове за дрехи и огромни скринове, старателно навосъчени, с блестящи бронзови орнаменти. Те съдържали огромно количество спално бельо, защото холандските домакини много обичат да показват пред чужди хора своята покъщнина.
            Мисълта на Долф обаче била премного заета с други неща, за да забележи какво го заобикаля, въпреки това не можел непрекъснато да не сравнява свободната, открита ведрост на този дом с дома на доктор Книперхаузен, където всички били недохранени, жалки и безрадостни. Все пак нещо помрачило радостта му — мисълта, че трябва да се сбогува със сърдечния стопанин и хубавата стопанка и отново да се залута без посока из света. Глупаво щяло да бъде, ако се мотае повече тук — само щял да се влюби още по-силно, а за беден младеж като него било равносилно на лудост да се домогва до дъщерята на знатния господин Ван дер Хейден. Любезността, която момичето проявило към него, го карала да се размисли и той разбрал, че трябва да побърза със заминаването си — щяло да бъде недостойно, ако за сърдечното гостоприемство на домакина се отплати, като безразсъдно обвърже сърцето на дъщеря му. Накратко, Долф бил като множеството млади мъдреци с изключително добри сърца и объркани глави, които мислят чак след като нещо е приключило, и действуват обратно на онова, което са мислили; те вземат прекрасни решения през нощта, които забравят да изпълнят на другата сутрин.
            „Наистина това е чудесен завършек на моето пътуване — казал си той, като потънал в разкошното пухено легло и издърпал чистите бели чаршафи до брадичката си. — Ето ме сега тук, на това непознато място, с празни джобове, вместо да търся торба с пари и да я занеса у дома, а на всичко отгоре се влюбих до уши. Както и да е — си рекъл той след известна пауза, като се протегнал и се обърнал в леглото. — Поне засега съм в добро положение, така че ще се наслаждавам на настоящето и няма да мисля за бъдещето; в крайна сметка вярвам, че всичко някак си ще свърши добре.“
            Като казал тези думи, той протегнал ръка да загаси свещта и изведнъж бил поразен от удивление и почуда, защото му се сторило, че в тъмната част на стаята вижда духа от Къщата с призраците. След като погледнал отново натам, той се успокоил, защото това всъщност бил фламандски портрет, който висял в неосветен ъгъл на стаята зад един шкаф. Все пак портретът бил точно копие на нощния му посетител: същата пелерина и препасано с колан кожено палто, същата посивяла брада и втренчени очи, същата широкопола шапка с перо от едната страна. Сега Долф си припомнил приликата между своя домакин и стареца от Къщата с призраците и бил напълно убеден, че са свързани по някакъв начин и че някаква особена съдба е направлявала пътуването му. Той лежал, загледан в портрета, преизпълнен с почти такова страхопочитание, с каквото по-рано съзерцавал самия призрак, до мига, в който проглушителните удари на стенния часовник му напомнили за късния час. Долф изгасил светлината, но дълго време прехвърлял в ума си тези интересни обстоятелства и съвпадения, докато най-сетне заспал. Сънищата му приличали на мислите му наяве. Представял си как продължава да се взира в картината, докато постепенно тя оживяла, човекът слязъл от стената и излязъл от стаята; Долф го последвал и се озовал до кладенеца, който старецът му посочил, после му се усмихнал и изчезнал.
            На сутринта, когато Долф се събудил, видял до леглото си своя домакин, който сърдечно му пожелал добро утро и го попитал как е спал. Долф отговорил бодро, но се възползувал от възможността да попита за портрета на стената. „О — казал господин Антъни, — това е портретът на стария Килиан Ван дер Спихел, някогашен кмет на Амстердам, който в смутно време напуснал Холандия и дошъл в провинцията по време на управлението на Питър Стайвесънт. Той е мой роднина по майчина линия; бил е голям скъперник. Когато през 1664 година англичаните завзели Ню Амстердам, той се оттеглил в провинцията. Опасявал се, че ще му отнемат цялото богатство, ще стигне до просяшка тояга, поради което изпаднал в меланхолия. Превърнал всичкото си имущество в пари и ги скрил. Самият той година-две си правил тайни убежища на най-различни места, защото си въобразявал, че англичаните го търсят, за да му отнемат богатството, и най-накрая една сутрин го намерили мъртъв в леглото — така никой не разбрал къде е скрил по-голямата част от парите си.“
            Домакинът напуснал стаята, а Долф известно време лежал и размишлявал. Съзнанието му било изцяло погълнато от чутото. Ван дер Спихел било фамилното име на майка му и той си спомнил, че я е чувал да говори, че същият този Килиан Ван дер Спихел е един от нейните прадеди. Чувал я също да казва, че баща й бил законният наследник на Килиан, само че старецът умрял, без да остави наследство. Сега излизало, че господин Антъни също бил потомък и вероятно също наследник на този клет богаташ и че така фамилиите Хейлихер и Ван дер Хейден имали далечна връзка.
            „Ами — помислил си той, — ако в края на краищата това е тълкуването на моя сън и този е начинът, по който да спечеля богатство с пътуването до Олбъни и да открия скритото имане на стареца на дъното на кладенеца? Но какъв странен, заобиколен начин, за да ми съобщи всичко това! Защо, по дяволите, старият призрак не ми каза веднага за кладенеца, без да ме изпраща чак до Олбъни, само за да чуя една история; която да ме върне към началото?!“
            Тези мисли минали през главата му, докато се обличал. Той слязъл по стълбите съвсем объркан, когато сияещото лице на Мари Ван дер Хейден го посрещнало с усмивка, сякаш му давало ключа към цялата загадка. „Все пак — помислил си той — старият таласъм има право. Щом аз ще получа богатството му, той иска да каже, че трябва да се оженя за тази негова хубава потомка; така двата клона на семейството отново ще се обединят и богатството ще си дойде на мястото.“
            Щом тази мисъл хрумнала на Долф, вече не било трудно да я превърне в твърдо убеждение. Сега той целият горял от нетърпение да се върне колкото може по-бързо и да вземе съкровището, което несъмнено лежало на дъното на кладенеца и за което се страхувал, че всеки миг може да попадне в чужди ръце.
            „Кой знае — мислил си той, — този среднощен дух от Къщата с призраците — може да е свикнал да се явява на всеки посетител и може да подскаже загадката на някой по-проницателен от мен, който ще стигне до кладенеца по по-кратък път, а не чак през Олбъни.“ Хиляди пъти би предпочел, ако бъбривият стар дух е на дъното на Червено море заедно с говорещия си портрет. Долф бил обзет — от трескавото желание да си замине. Изминали два-три дни, преди да му се удаде случай да се върне надолу по реката. Те му се сторили векове, въпреки че се радвал на усмивките на красивата Мари и с всеки изминал ден се влюбвал все повече и повече.
            Най-сетне същият този кораб, от който паднал през борда, бил готов да отпътува. Долф се извинил неловко на домакина за внезапното си заминаване. Антъни Ван дер Хейден бил много огорчен. Бил запланувал няколко излети в пустошта, а индианците му се готвели за грандиозен поход до едно от езерата. Той отвел Долф настрана и упражнил цялото си красноречие, за да го накара да престане да мисли за работа и да остане, но напразно. Накрая се отказал от всякакви увещания, като отбелязал, че „наистина е жалко такъв хубав младеж да се погубва“. Все пак господин Антъни сърдечно се ръкувал с него на сбогуване, дал му една ловджийска пушка и го поканил да му гостува винаги, когато идва в Олбъни. Хубавата малка Мари не казала нищо, но когато я целунал на раздяла, трапчинките на бузите й побледнели и в очите й се появили сълзи.
            Долф се качил на борда с леко сърце. Вдигнали платна, задухал попътен вятър и скоро изгубили от погледа си Олбъни, зелените му хълмове и закътаните му в шубраци острови. Преминали безпрепятствено край Катъзкилските планини, чиито вълшебни върхове се очертавали ярко в безоблачното небе. Преминали успешно през планините, без Дъндърбергският дух и неговата банда да ги безпокоят, прекосили бързо залива Хавърстро, минали край Кротън Пойнт и през Тапаан Зее и под Палъседс, докато на третия ден следобед видели нос Хобокън, който увиснал като облак в небето, и скоро след това покривите на Манхатос изникнали сякаш изпод водата.
            Първата грижа на Долф била да успокои майка си, тъй като непрекъснато го преследвала мисълта, че тя се е безпокояла за него. На път за дома напрегнал ума си да измисли някакво оправдание за отсъствието си, без да издава тайната на Къщата с призраците. По средата на тези размишления стигнал до улицата, където се намирал родният му дом, и останал поразен, когато видял там само куп развалини.
            Явно имало силен пожар, който унищожил няколко големи къщи и скромното жилище на бедната госпожа Хейлихер. Стените не били изцяло разрушени, така че Долф можел да различи някои неща, познати му от детството. Камината, около която често играел, все още стояла, украсена с холандски плочки, илюстриращи пасажи от библейската история, на които някога погледът му се спирал с възхищение. Сред боклука лежали останки от креслото на старата дама, от което тя често му давала добри съвети, а близо до него била семейната библия с месинговите закопчалки, сега, уви, почти превърната в пепел.
            За миг Долф бил съкрушен от тази безрадостна гледка, защото се уплашил, че майка му може да е загинала в пламъците. Но един съсед, който минавал случайно оттам, разсеял ужасните му опасения, като му казал, че майка му е още жива.
            Добрата жена наистина била загубила всичко в това неочаквано бедствие, тъй като по време на пожара всички много усърдно се стараели да спасят хубавите мебели на богатите й съседи, та нямали време да мислят за малкото жилище, и нищожната покъщнина на клетата госпожа Хейлихер и затова ги оставили спокойно да изгорят. Нещо повече, ако не била любезната помощ на стария й приятел Питър де Хрод, достопочтената дама и котката й щели да споделят съдбата на къщата. Тя била така обзета от страх и болка от сполетялото я, че лежала изнемощяла и покрусена. Все пак хората проявили към нея присъщата си доброта. След като, доколкото било възможно, мебелите на богатите й съседи били спасени от пламъците, а самите те били посетени своевременно и тържествено и утешени за загубата на имуществото си, като на дамите било изказано съчувствие за изживяното нервно напрежение, хората най-сетне започнали да се сещат и за бедната госпожа Хейлихер. Тя отново станала предмет на всеобщо съчувствие, всички я съжалявали повече от всякога и само ако би могло съжалението да се превърне в пари, то — господи! — колко богата щяла да е тя.
            Сега било решено съвсем сериозно да се направи нещо за нея. Ето защо свещеникът я споменавал в молитвите на неделните служби и цялото паство се присъединявало най-усърдно. Дори Кобъс Хрусбек, градският съветник, и мънер Милдолър, големият холандски търговец, се изправяли до своите черковни пейки и не жалели гласовете си, а както се смятало, молитвите на такива известни личности не остават без последствия. Доктор Книперхаузен също я посещавал и й давал безброй безплатни съвети и всички възхвалявали неговата благотворителност. Що се отнася до нейния стар приятел Питър де Хрод, той бил беден човек, чието съжаление, молитви и съвети значели малко, затова той й дал само това, което било по силите му — дал й убежище.
            И така, Долф свърнал към бедната къща на Питър де Хрод. По пътя си припомнил цялата нежност и топлота на добродушната си майка, нейното снизхождение към грешките му, слепотата й за недостатъците му и тогава се замислил за своя безделен и лекомислен живот. „Какъв непрокопсаник съм бил — казал си Долф, като поклащал тъжно глава. — Бил съм истински нехранимайко, това е истината. Но — добавил той бързо и скръстил ръце, — нека само да е жива, само да е жива, ще се покажа истински син.“
            Като наближил къщата, Долф срещнал Питър де Хрод, който тъкмо излизал. Старецът се отдръпнал ужасен, защото не бил сигурен дали пред него не стои призрак. Но тъй като било посред бял ден, Питър събрал кураж, успокоен, че никой призрак не би посмял да се покаже, когато слънцето грее толкова силно. Сега Долф научил от достопочтения клисар какви слухове и какъв ужас предизвикало тайнственото му изчезване. Всички вярвали, че бил отвлечен от духовете на онези знатни хора, които витаели из къщата, и старият Абрахам Вандозер, който живеел до големите платанови дървета на три километра оттам, твърдял, че когато се връщал една нощ късно у дома чул ужасен шум, който напомнял плясъка от крилата на диви патици, отлитащи на север. Като последица Къщата с призраците вдъхвала десет пъти по-голямо страхопочитание от всякога; никой не се осмелявал за нищо на света да прекара в нея и една нощ, а докторът престанал да ходи там дори денем.
            Необходимо било известно време, за да се съобщи на майката на Долф, че синът й се е завърнал, тъй като бедната жена отдавна го била оплакала и духът й бил сломен от утешителите, които всекидневно я развеселявали с истории за призраци и за хора, отвлечени от дявола. Долф я намерил на легло, а другият член на семейството Хейлихер — котката на добрата дама — мъркала край нея, но за съжаление мустаците, на които дължала славата си, били съвсем опърлени. Бедната жена обвила с ръце шията му: „Момчето ми, момчето ми! Нима си още жив?“ От радост, че се е завърнал, за миг тя сякаш забравила всички загуби и грижи. Дори мъдрата котка показала неоспорими признаци на радост от завръщането на младежа. Тя виждала и навярно разбирала, че семейството им е в жалко и окаяно състояние и изпитвала такова съчувствие, каквото изпитват само онези, които са в подобно положение. Но всъщност напразно набеждават котките — те са способни на много по-голяма обич, отколкото предполагаме. Очите на старата дама грейнали, когато видяла, че поне едно същество се радва на завръщането на сина й.
            — Тиб те позна! Горкото безгласно животно! — казала тя, като галела петнистия гръб на любимата си котка. После, щом се успокоила, поклатила тъжно глава: — О, мой клети Долф! — възкликнала тя. — Майка ти вече не може да ти помогне! Тя не може да помогне дори на себе си! Какво ще стане с тебе, мое бедно момче?!
            — Майко — казал Долф, — не говори така, твърде дълго съм ти бил в тежест, сега е мой ред да се погрижа за теб в старините ти. Хайде, не се тревожи — ти, аз и Тиб ще видим по-добри дни. Аз съм тук, както виждаш, млад, здрав и силен, затова да не се отчайваме; вярвам, че нещата някак си ще се оправят.
            Докато продължавала тази сцена в семейство Хейлихер, до доктор Книперхаузен стигнала новината за благополучното завръщане на неговия ученик. Дребничкият доктор съвсем не знаел дали да се радва, или да съжалява. Той бил щастлив от завръщането на Долф, тъй като по този начин лошите слухове за къщата му били опровергани, но му било неприятно, че ученикът му, от когото смятал, че се е отървал, отново ще му бъде в тежест. Докато се колебаел между тези две чувства, съветите на фрау Илси го накарали да реши да използува отсъствието на младежа и да му затвори вратите завинаги.
            Ето защо, когато станало време за лягане и можело да се предположи, че подлият ученик ще потърси старата си квартира, всичко било готово за неговото посрещане. След като Долф успокоил най-сетне майка си, той потърсил къщата на бившия си господар и повдигнал чукчето с трепереща ръка. Едва-що похлопал колебливо и главата на доктора с червена нощна шапчица се показала от един прозорец, а тази на икономката, с бяла шапка — от друг. Посрещнали го с куп обидни думи, примесени с безценни съвети, които рядко се дават, освен на приятел в беда или на престъпник на подсъдимата скамейка. За няколко мига не останал нито един прозорец на улицата без нощна шапчица, която да не слуша пискливия глас на фрау Илси и гърленото крякане на доктор Книперхаузен, а новината се предавала от прозорец на прозорец: „О! Долф Хейлихер се е завърнал и отново върши своите лудории!“
            Накратко, бедният Долф разбрал, че от доктора няма да получи нищо освен добър съвет — стока, която така изобилствувала, че могла дори да бъде изхвърлена през прозореца; затова той бил склонен да се оттегли и да прекара нощта в скромната къща на Питър де Хрод.
            На следната сутрин рано призори Долф се озовал в Къщата с призраците. Всичко изглеждало както го бил оставил. Земята била обрасла с трева, сякаш никой не бил стъпвал там след неговото заминаване. С трепетно сърце той забързал към кладенеца. Надникнал и видял, че е много дълбок и на дъното има вода. Бил се снабдил със здрава въдица, каквато използуват рибарите по бреговете на Нюфаундленд, в края й имало голяма тежест и дебела кука. С нея започнал да опипва дъното и да търси из водата. Открил, че е доста дълбоко; изглежда, имало много отпадъци и откъснали се камъни. Няколко пъти куката му се закачила и едва не счупил въдицата. От време на време измъквал разни боклуци — конски череп, желязно колело и разнебитено ведро, обковано с желязо. Работел вече няколко часа, без да открие нищо, което да възнагради усилията му или поне да го окуражи да продължи. Започнал да се чувства истински глупак, задето се оставил да бъде така измамен от разни сънища, и се канел да захвърли въдицата и всичко останало в кладенеца и да се откаже от по-нататъшното търсене.
            — Само още веднъж ще хвърля въдицата — казал той — и край!
            Както опипвал дъното, усетил, че тежестта се плъзва, сякаш попада в пролука между камъните, и като я изтеглил, почувствувал, че куката е закачила нещо много тежко. Трябвало да дърпа въдицата много внимателно да не би да се счупи от тежестта. Постепенно боклукът, наслоен върху закачения предмет, започнал да се свлича, той го измъкнал на повърхността и изпаднал във възторг, когато видял, че на края на въдицата просветва нещо като сребро. Задъхан от нетърпение, Долф го изтеглил до ръба на кладенеца, учуден от голямата му тежест и уплашен, че всеки миг куката може да се изплъзне и намереното отново да падне на дъното. Най-сетне го извадил успешно и го сложил до кладенеца. Оказало се голяма сребърна купа със старинна форма, богато украсена с герб, подобен на този над камината у майка му, гравиран от едната й страна. Капакът бил завързан с тел. Долф с треперещи ръце я размотал и като вдигнал капака — гледай ти! Съдът бил пълен с големи златни монети, каквито не бил виждал. Явно било, че е попаднал на мястото, където Килиан Ван дер Спихел бил скрил съкровището си.
            От страх да не би някой случайно да го види, Долф предпазливо се отдалечил и заровил купата с парите на тайно място. След това разпространил ужасни истории за Къщата с призраците и уплашил всички така, че никой не се приближавал до нея, докато в същото време той често ходел там по време на буря, когато наоколо нямало жива душа; макар че всъщност не се осмелявал да ходи там по тъмно. За пръв път в живота си бил толкова прилежен и работлив и новото си занимание — претърсването на кладенеца с въдица — вършел с такова постоянство и успех, че не след дълго измъкнал достатъчно пари, за да стане, в онова скромно време, богат до края на живота си.
            Отегчително ще бъде да разказвам с подробности как свършва тази история — как той успял постепенно да оползотвори богатството си, без да предизвика любопитство и въпроси, как преодолял всички скрупули, за да задържи богатството и в същото време удовлетворил чувствата си, като се оженил за хубавата Мари Ван дер Хейден, и как той и господин Антъни предприели много весели и волни експедиции.
            Не трябва да пропускам и това, че Долф взел майка си при себе си и се грижел за нея на старини. Освен това старата дама изпитала удоволствието да не чува вече укори за сина си; напротив — от ден на ден хората го ценели все повече, всички говорели добре за него и за вината, които правел, а щедрият кмет никога не отклонявал поканата му за вечеря. Долф често разказвал на масата за лудориите си, от които някога целият град се възмущавал, но сега всички ги приемали за превъзходни шеги; вече и най-сериозните хора били склонни да застанат на негова страна, когато го слушали.
            Никой не бил така удивен от достойнствата му, както старият му господар — докторът. А Долф му простил всичко и го наел за домашен лекар, като само се грижел рецептите му винаги да бъдат изхвърляни през прозореца. Майка му все така събирала старите си приятели на чаша чай в малката си уютна гостна, а Питър де Хрод често сядал до огнището с някое от нейните внучета на колене и я поздравявал за това, че синът й станал такъв голям човек, при което добрата стара дама поклащала щастливо глава и възкликвала:
            — О, съседе, съседе! Не ти ли казах аз, че някой ден Долф ще се мери с най-добрите?!
            И така Долф Хейлихер продължил да преуспява и колкото повече остарявал и помъдрявал, толкова по-весел Ставал той и напълно опровергал старата поговорка за „парите, получени от ’дявола“, а понеже използувал добре богатството си, станал известен гражданин и ценен член на обществото. Основал обществени институции като например Дружество за дивеч и Риболовен клуб. Председателствувал всички обществени вечери и пръв внесъл костенурки от Антилските острови. Подобрил породата на състезателните коне и петлите за борба, бил толкова голям покровител на скромните таланти, че всеки, който можел да изпее хубава песен и да разкаже весела история, намирал място на неговата трапеза.
            Станал член и на общината, прокарал няколко закона за защитата на дивеча и стридите и завещал на управителния съвет голяма сребърна купа за пунш, направена от гореспоменатата, която е собственост на общината и до ден-днешен.
            Най-сетне Долф умрял в дълбока старост от апоплексия на едно общинско празненство и бил погребан с големи почести в двора на малката холандска църква на Гардън стрийт, където и досега може да се види надгробният камък със скромен епитаф на холандски, написан от приятеля му мънер Юстас Бенсън, един стар, отличен поет от тази провинция.
            Разказаната история има по-достоверни източници, отколкото повечето подобни истории, тъй като аз съм я записал от втора ръка, както е чута от устата на самия Долф Хейлихер. Той я споделил едва към края на живота си, и то съвсем поверително (защото бил много дискретен), на няколко от своите приятели на маса, след като изпил порядъчно количество пунш, и колкото и странно да изглеждал епизодът с призрака, никой от гостите не се усъмнил в него дори за миг. Няма да е излишно, преди да завърша, да отбележа, че наред с другите си достойнства Долф Хейлихер бил известен като най-умелия самохвалко и фантазьор в цялата провинция.


            Пътуването

            През пролетта на 1829 година авторът на този разказ, кого го любопитството беше довело в Испания, предприе заедно с един свой приятел, член на руското посолство в Мадрид, едно пътуване без точно определен маршрут от Севиля до Гранада. Случайността ни беше събрала от далечни краища на света, а сходните ни интереси ни накараха да скитаме заедно из романтичните планини на Андалусия. Ако тези страници по някаква случайност попаднат в ръцете на моя приятел, където и да се намира в изпълнение на служебните си задължения — независимо дали се движи във великолепното дворцово общество, или размишлява за истинската красота на природата, — нека те му припомнят за нашите приключения, а заедно с тях да си спомни и за един човек, който никога няма да забрави неговата доброта и достойнства, колкото и далече да бъдем един от друг.
            А сега, преди да започна разказа си, позволете ми предварително да спомена нещо за пейзажа и пътуването из Испания. Много хора са склонни да си я представят като южна страна с мек климат, с цялата пищна красота на чувствената Италия. Това съвсем не е така, макар че някои от морските провинции правят изключение, все пак в по-голямата си част тя е сурова страна, от която лъха меланхолия, със скалисти планини и обширни обезлесени равнини без нито едно дърво, неописуемо тихи и самотни, наподобяващи дивите пустинни области в Африка. Към цялата тази пустинна самотност се прибавя и отсъствието на птички, естествен резултат от липсата на горички и храсти. Виждат се лешояди и орли да кръжат над каменистите планини и да се извисяват над равнините, цели ята от срамежливи дропли крачат горделиво из степта, но множеството по-дребни птички, които оживяват пейзажа на други страни, се срещат в много малко провинции на Испания, и то най-вече в овощните и цветни градини около жилищата на хората.
            В провинциите във вътрешността на страната пътникът от време на време се натъква на обширни пространства с пшеница, докъдето окото му стига, които се поклащат, веднъж зелени, друг път — голи и изгорели от слънцето, но погледът му напразно търси ръката, която е обработвала земята. Най-сетне той забелязва кацнало на стръмна могила или назъбен чукар някакво селце с рушащи се стени и порутена наблюдателна кула, която в стари времена е служела за крепост при гражданска война или мавритански нападения. Вследствие от някогашните грабежи на скитащите мародери в много части на Испания и до днес все още е запазен обичаят селяните да се събират заедно за обща защита.
            По-голямата част от Испания е лишена от украсата на горички и лесове, както и от по-меката привлекателност на създаденото от човешка ръка, но в замяна на това от пейзажа й лъха някаква величественост и възвишеност. Той притежава нещо от характера на хората, които живеят там, и сега, след като познавам страната, мисля, че мога много по-добре да разбера гордия, жилав, умерен и въздържан испанец, неговото храбро предизвикателство към трудностите и презрението му към всякаква женственост у мъжете.
            Освен това в суровите, прости черти на испанския пейзаж има нещо, което внушава чувството за възвишеност. Обширните равнини на Кастилия и Ла Манча, които се простират до хоризонта, събуждат интерес именно поради своята голота и необятност и крият нещо от тържествената величественост на океана. Като блуждае из тази безкрайна пустош, погледът се спира тук-таме на разпръснато стадо говеда, до което е застанал някой пастир, неподвижен като истукан, с дълга тънка гега, насочена като копие нагоре, или съзира безкрайна редица мулета, които се движат бавно като камилски керван през пустинята, или самотен пастир, нарамил широкоцевна пушка и малка кама, да броди из равнините. И така както страната, така и самият вид на хората и обичаите им приличат по нещо на арабските. Общата несигурност в страната се проявява в това, че всеки носи оръжие. Както пастирът в полето, така и овчарят в равнината носят мускета и камата си. Богатият селянин рядко се осмелява да тръгне за пазарния град без своето trabuco* и евентуално със слуга до себе си — така именно, с приготовления като за война, се предприема и най-краткото пътуване.
            [* Тежка стара пушка (исп.) — Б.пр.]
            Поради опасностите на пътя пътуването прилича на това на източните кервани, само че в малък мащаб. Arrieros* или преносвачите се подреждат в конвой и в определения ден потеглят големи, добре въоръжени групи, а към тях се присъединяват и други пътници и така ги подсилват. По такъв примитивен начин се извършва търговията в страната. Мулетарят е обикновеният посредник при пътуване и по закон прекосява страната, като пресича полуострова от Пиренеите и Астурия до Алпухарас, до Серания де Ронда и чак до портата на Гибралтар. Той живее трудно, в постоянни лишения: в неговите alforjas** от грубо платно са всичките му запаси от храна, а в малката му кожена манерка, която виси на предния лък на седлото, има вино и вода да утолява жаждата си през голите планини и безводните равнини. Нощем покривалото на мулето му служи за легло, а самарът — за възглавница. От ниското му, добре сложено мускулесто тяло лъха сила, лицето му е тъмно и загоряло, очите му са решителни, но спокойни освен когато в тях припламва внезапно чувство, държанието му е открито, мъжествено и любезно и той никога няма да ви подмине, без да ви поздрави тържествено „Dios guarde a usted! Vaya usted con Dios, caballero!“ — „Да ви пази бог! Бог да е с вас, господине!“
            [* Мулетари (исп.) — Б.пр.]
            [** Дисаги, храна за из път (исп.) — Б. пр.]
            Тъй като много често тези мъже носят на мулето цялото си имущество, те държат оръжията си на седлата, да са им подръка и да могат да ги измъкват винаги, дори ако няма надежда да се защитят. Но това, че пътуват на големи групи, ги предпазва от много разбойнически банди и самотният бандолеро, въоръжен до зъби, яхнал своя андалуски кон, обикаля около тях като пират около търговски конвой, без да посмее да ги нападне.
            Испанският мулетар има неизчерпаем извор от песни и балади, които правят вечното му странствуване по-приятно. Мелодиите са прости, необработени, само с по няколко извивки. Тях той пее на висок глас, в провлачен ритъм, седнал странично на мулето си, което сякаш слуша с безкрайна сериозност и пристъпва в ритъма на песента. Куплетите често са стари традиционни романси за маврите, или някоя легенда за светец, или някоя любовна песничка, или по-често балада за смел contrabandista или решителен bandolero, тъй като контрабандистът и разбойникът са поетични герои за обикновените испанци. Често песента на мулетаря е съчинена в момента и се отнася до някаква местна случка или епизод от пътуването. Този певчески и импровизаторски талант е много разпространен сред испанците и казват, че е наследен от маврите. Когато слуша тези песнички сред суровия самотен пейзаж, който те описват, придружени от време на време от звънчетата на мулетата, човек изпитва някакво огромно удоволствие.
            Особено живописна е гледката на керван от мулета в някой планински проход. Първо се чуват звънците на водещите мулета, които с простата си песен нарушават тишината на прохода, или може би гласът на мулетаря, който подвиква на някое мудно или заблудено животно или пък пее традиционна балада, колкото му глас държи. Най-сетне виждате мулетата, които криволичат бавно по скалистото дефиле, като понякога се спускат от стръмни скали, така че се открояват в цял ръст на фона на небето, а понякога се изкачват с мъка нагоре по дълбоките урви под вас. Като приближат, вие различавате техните пъстри украшения от камгарни снопчета, пискюли и покривки за самара и докато преминават покрай вас, вечно готовото trabuco между товара и самара намеква за несигурността по пътищата.
            Древното царство на Гранада, в което смятаме да проникнем след малко, е един от най-планинските райони в Испания. Огромни sierras, или планински вериги, лишени от храсти и дървета, изпъстрени с различни мрамори и гранити, възвисяват почернелите си от слънцето върхове на фона на тъмносиньото небе и все пак в тяхната камениста гръд се крият най-зелените и плодородни долини, където пустинята и градината се борят за надмощие и самата скала сякаш е принудена да ражда смокините, портокалите и цедратите* и да разцъфтява с цветовете на миртата и розата.
            [* Цитрусово растение, т.нар. „сладък лимон“ — Б.р.]
            В пустите проходи на тези планини видът на заградените отвсякъде градчета и села, построени като орлови гнезда сред скалите и заобиколени от мавритански назъбени бойни стени, или на разрушени наблюдателни кули, кацнали върху високи върхове, връща мислите назад към рицарското време на войните между християни и мохамедани и към романтичната борба за завладяването на Гранада. Като прекосява тези високи sierras, пътникът трябва често да слиза от коня си и да го превежда нагоре или надолу по стръмните и назъбени склонове, които приличат на счупени стъпала на стълба. Понякога пътят извива покрай шеметни пропасти, незащитени с парапет, който да предпазва от бездната, а после се спуска надолу по отвесни и опасни склонове. Понякога криволичи из каменисти barrancos, или клисури, издълбани от зимните порои — тъмната пътека на някой contrabandista, а от време на време злокобният кръст, паметник на грабежа и убийството, издигнат върху купчина камъни в някоя отдалечена част на пътя, предупреждава пътника, че е в свърталището на бандити и вероятно точно в този миг го дебне някой скрит bandolero.
            Понякога, като следва извивките на пътя през тесните долини, той често се стряска от дрезгаво мучене и съзира над себе си в някоя зелена гънка на планината стадо яростни андалуски бикове, обречени на арената. Във вида на тези страхотни животни има нещо ужасно, те са дарени с невероятна сила, скитат из родните си пасища съвсем диви и почти никога не виждат човек. Те познават единствено самотния пастир, който се грижи за тях, и дори самият той не винаги смее да ги приближи. Глухото мучене на тези бикове и заплашителният им вид, като гледат надолу от високите скалисти планини, правят суровия пейзаж наоколо още по-страшен.
            Несъзнателно се впуснах в много по-подробен разказ за пътуването из Испания, отколкото първоначално възнамерявах, но във всеки от спомените ми за полуострова има нещо романтично, което ми е много скъпо.
            Беше първи май, когато аз и моят спътник се отправихме от Севиля за Гранада. Бяхме направили всички необходими приготовления за пътуването ни през планински райони, където пътищата са горе-долу като пътеки за мулета и твърде често са обезпокоявани от разбойници. Най-ценната част от багажа си изпратихме с нашите arrieros, оставихме си само дрехи, най-необходимите неща и пари за из път — достатъчно много, за да задоволим разбойниците, ако бъдем нападнати, и да се спасим от грубото отношение, което се прилага към прекалено хитруващите и безпарични пътници. Бяха наети два яки коня за удобството на един здрав двадесетгодишен бискайски момък, който трябваше да ни преведе през объркания лабиринт от планински пътища, да се грижи за конете ни, от време на време да ни прислужва и непрекъснато да ни пази, тъй като имаше голямо trabuco — карабина, с която да ни защищава от rateros — самотни разбойници, и той твърде много хвалеше оръжието си, макар че за срам на неговата войнишка чест трябва да призная, че обикновено то висеше незаредено на седлото му. Все пак, той беше предано, весело и добродушно същество, пълно със сентенции и поговорки, също като този идеал на оръженосците — известния Санчо, чието име дадохме на това момче, и като истински испанец, макар че се държахме с него като със спътник, той нито веднъж не пристъпи границите на почтителния тон, дори когато беше в най-весело настроение.
            Така екипирани и съпровождани, ние се отправихме на път с истинското намерение да прекараме приятно. За пътника с такава нагласа Испания е великолепна страна, където дори и най-мизерната странноприемница е пълна с приключения като омагьосан дворец и всяко ядене само по себе си е цяло постижение! Нека другите да роптаят, че няма пътища с добре означени кръстовища, разкошни хотели и всички останали изискани удобства на една страна, цивилизована до скука и еднообразие, но аз предпочитам там да се катеря по планините, да скитам из тях, да ме води случайността — всичко това, което придава на романтичната Испания нотки на истинска авантюра.
            Още първата вечер можахме да вкусим от това удоволствие. Пристигнахме след залез слънце в едно малко градче сред хълмовете след уморително пътуване из обширната безлюдна равнина, където неколкократно върху ни се изсипваха дъждове. В странноприемницата бяха отседнали група migueletes*1, които кръстосваха страната, за да преследват разбойници. Появата на чужденци като нас беше нещо необикновено в това отдалечено градче. Нашият домакин, който си говореше с някакви свои стари приятели с кафяви пелерини, разгледа внимателно паспортите ни в един ъгъл на тази posada*2, докато един alguacil*3 си отбеляза някои неща на мъждукащата лампа. Паспортите ни бяха на чужди езици и това ги обърка, но нашият оръженосец им помогна в проучванията и преувеличи нашата важност с типичната за испанците тържественост. Междувременно ние великодушно раздадохме пури и това спечели сърцата на всички около нас. И не след дълго цялото това общество се суетеше възбудено, за да ни приеме добре. Самият corregidor*4 ни поднесе почитанията си, а нашата домакиня с подчертана любезност внесе в стаята ни голямо кресло с тръстикова седалка, на което да се разположи важната особа. С нас вечеря командирът на патрула — весел, разговорчив и вечно засмян андалусец, който беше участвувал в един военен поход в Южна Америка и разказваше подвизите си в любовта и в боя с много надути фрази, като жестикулираше енергично и тайнствено въртеше очи. Той ни каза, че имал списък с имената на всички разбойници в страната и че възнамерява да издири тези кучи синове и в същото време ни предложи няколко от своите войници за ескорт. „Един е достатъчен, за да ви защити, señores*5. Разбойниците познават и мен, и моите хора. Видът само на един от тях е напълно достатъчен, за да всее ужас в една цяла sierra.“ Ние му благодарихме за предложението, но го уверихме в същия дух, че, пазени от нашия страховит оръженосец Санчо, не се боим от всички ladrones*6 на Андалусия, взети заедно.
            [*1 Каталонски планински стрелци, представители на баската полиция (исп.) — Б.пр.]
            [*2 Хан, странноприемница (исп.) — Б.пр.]
            [*3 Съдебен пристав, полицейски агент (исп.) — Б.пр.]
            [*4 Корехидор, губернатор (исп.) — Б. пр.]
            [*5 Господа (исп.) — Б.пр.]
            [*6 Крадци, разбойници (исп.) — Б.пр.]
            Докато вечеряхме в компанията на този самохвалко, дочухме звуци на китара и тракане на кастанети и скоро няколко гласа подеха позната мелодия. Всъщност нашият домакин беше събрал любителите певци и музиканти и селските хубавици от околността и вътрешният двор, или patio, на странноприемницата представляваше сцена на истинско испанско увеселение. Заедно с домакина, домакинята и командира на патрула ние знаехме местата си под арката на двора, китарата минаваше от ръка на ръка, а един много весел обущар пееше и свиреше като истински Орфей. Беше приятен човек с големи черни бакенбарди и с ръкави, навити до лактите. Той докосна китарата с майсторско умение и изпя няколко кратки любовни песнички с похотлива усмивка към жените, които явно го харесваха. След това за голямо удоволствие на зрителите танцува fandango* с една закръглена андалуска. Но никое от присъствуващите момичета не можеше да се сравни с дъщерята на нашия домакин Пепита, която се беше измъкнала и беше успяла да се нагласи за случая. Втъкнала в косите си рози, тя игра чудесно bolero** с един хубав млад драгун. Бяхме поръчали на домакина да раздаде безплатно вино и разхладителни напитки на цялата компания и все пак, въпреки че имаше пъстро общество от войници, мулетари и селяни, никой не премина границите на трезвото веселие.
            [* Фанданго — исп. танц — Б.пр.]
            [** Болеро — исп. танц — Б.пр.]
            Сцената би била интересна за художник — живописните групи танцьори, войниците в полувоенни униформи, селяните, загърнати в кафявите си пелерини. Не трябва да пропусна и стария мършав alguacil с къса черна наметка, който не забелязваше нищо наоколо, а си седеше в ъгъла и прилежно пишеше нещо на мъждукащата светлинка до огромната медна лампа, каквито може би е имало по времето на Дон Кихот.
            Не пиша подробен и последователен разказ и не претендирам, че представям всички случки от няколкото дни, през които се скитахме из хълмове и долини, из тресавища и планини. Пътувахме като истински contrabandistas, като приемахме всичко, трудно или леко — такова, каквото беше, и общувахме с хора от всички класи и с всякакво положение под формата на някакво странно скитнишко приятелство. Така трябва да се пътува из Испания. Тъй като познавахме скромните запаси от храна в странноприемниците и пустинните местности в областите, през които преминава пътникът, ние се погрижихме, преди да тръгнем, да натъпчем добре със суха храна alforjas, или дисагите, на нашия оръженосец, а неговата bota, или манерка, с внушителни размери напълнихме до гърлото със специално вино от Валдепеняс. Тъй като за нас това бяха припаси по-важни дори от неговото trabuco, ние го посъветвахме зорко да ги пази и справедливостта изисква да призная, че неговият съименник, любителят на трапезата — самият Санчо, не би могъл да го надмине в предвидливостта му като снабдител. Въпреки че alforjas и bota бяха многократно и яростно нападани през цялото пътуване, те, изглежда, имаха чудотворното свойство никога да не остават празни, тъй като нашият бдителен оръженосец се грижеше да прибира всичко, останало от вечерната ни трапеза в странноприемниците, с което осигуряваше обяда ни на другия ден.
            Какви разкошни обедни пиршества си правехме на зелената морава край някой поток или извор под сянката на дърветата и какви чудесни siestas* прекарвахме върху плащовете си, постлани върху пасбището!
            [* Следобедна почивка (исп.) — Б.пр.]
            Веднъж по обяд спряхме за едно такова угощение на приятна зелена полянка, заобиколена от хълмове с маслинови дървета. Разстлахме плащовете си на тревата под един бряст до бълбукащо поточе, вързахме конете да пасат и Санчо извади своите alforjas с ликуващ вид. Те съдържаха всичко, което беше насъбрал през четиридневното ни пътуване, увеличено значително от запасите, които получихме в една богата странноприемница в Антекера. Нашият оръженосец почна да вади различни неща едно по едно, а те сякаш нямаха край. Най-напред се появи печена ярешка плешка, почти така хубава, както предишната вечер, после една цяла яребица, после голямо парче солена треска, завита в хартия, после остатък от шунка, после половин ярка, заедно с няколко франзели хляб и много портокали, смокини, стафиди и орехи. Неговата bota също беше отново напълнена с чудесно вино от Малага. Всеки път, когато изваждаше нещо ново от провизиите си, той се наслаждаваше на нашата изненада, тръшваше се на земята и се заливаше от смях. Нищо не доставяше по-голямо удоволствие на простодушния Санчо от това да го сравняват, заради предаността му към трапезата, с прочутия оръженосец на Дон Кихот. Той добре познаваше историята на Дон Кихот и както повечето обикновени испанци твърдо вярваше, че е истинска.
            — Но всичко това се е случило много отдавна, нали, сеньор? — ми каза той един ден с въпросителен поглед.
            — Да, много отдавна — отговорих аз.
            — Да речем, преди повече от хиляда години? — И все още гледаше с несигурност.
            — Струва ми се, че не са по-малко. Оръженосецът беше доволен.
            Докато пирувахме, както вече описах, и се забавлявахме с простичките шеги на нашия оръженосец, към нас се приближи един самотен просяк, който приличаше почти на пилигрим. Явно беше много стар, с посивяла брада и се подпираше на тояга, но все пак възрастта не го беше превила — беше висок и изправен и личеше, че някога е имал хубава фигура. Беше с кръгла андалуска шапка, овчи кожух и кожени бричове, гамаши и сандали. Макар старо и закърпено, облеклото му беше прилично, а той се държеше мъжки и се обърна към нас с онази тържествена учтивост, която се забелязва у най-бедните испанци. Бяхме в подходящо настроение за такъв посетител и в изблик на моментно великодушие му дадохме малко пари, хубав пшеничен хляб и чаша от специалното ни вино от Малага. Прие ги с благодарност, но без каквато и да е раболепност. Като опитваше виното, той го повдигна на светлината, малко се изненада и сетне го гаврътна наведнъж. „От години не съм опитвал такова вино — каза той. — Ободрява старческото сърце.“ После, като погледна хубавия пшеничен хляб, каза „Bendito sea tal pan!“ — „Благословен да е този хляб!“, и го сложи в торбата си. Подканихме го да го изяде на място. „No, señores* — отговори той. — Виното трябваше или да изпия, или да оставя, но хляба трябва да занеса в къщи и да го изядем заедно със семейството ми.“
            [* Не, господа (исп.) — Б.пр.]
            Нашият Санчо потърси погледите ни и като прочете в тях позволение, даде на стареца доста неща от нашата трапеза при условие да седне и да се нахрани.
            И така той седна на известно разстояние от нас и започна да яде бавно, спокойно, прилично и с достойнство, както подобава на един идалго. Изобщо в поведението на стареца имаше някаква умереност и спокойна самоувереност, които ме караха да мисля, че е видял и по-добри дни; а в езика му, макар и съвсем обикновен, от време на време се появяваше някоя живописна и почти поетична фраза. Взех го за разорен благородник. Грешах — това не беше нищо друго освен вродената учтивост на испанеца и склонността към поетична мисъл и израз, които често се срещат сред най-нисшите слоеве на този умен народ. Каза ни, че петдесет години бил овчар, но сега останал без работа и без пари. „Когато бях млад — каза той, — нищо не можеше да ме уязви и разтревожи. Бях винаги весел, но сега съм седемдесет и девет годишен и при това просяк, и сърцето започва да ми изневерява.“
            И все пак той не беше истински просяк; съвсем отскоро нуждата го беше докарала до това морално падение и той ни разказа трогателно за борбата между глада и гордостта, когато за пръв път го сполетяла презряната нищета. Връщал се от Малага без пари, отдавна не бил слагал залък в устата си, а прекосявал една от големите равнини на Испания, в която имало само няколко къщи. Почти примрял от глад, той почукал на вратата на една venta, или провинциална странноприемница. Отговорили му: „Perdone usted, por Dios, hermano!“ — „За бога, братко, извинявай!“ — обикновено в Испания така отказват на просяк.
            — Тръгнах си — каза той — със срам, по-голям от глада ми, тъй като все още бях твърде горд. Стигнах до дълбока бързотечна река със стръмни брегове и изпитах изкушението да се хвърля в нея. За какво да живее такъв ненужен стар нещастник като мене! Но когато бях съвсем близо до водата, си спомних за светата Дева, обърнах се и си тръгнах. Продължих да вървя, докато видях близо до пътя едно имение; минах през портата и влязох в двора. Вратата на къщата беше затворена, но на един прозорец стояха две млади сеньори. Приближих се и помолих за милостиня. „Perdone usted, por Dios, hermano!“ — и прозорецът се затвори. Измъкнах се от двора, но гладът ме повали и сърцето ми не издържа. Помислих си, че часът ми е ударил, и затова легнах до портата, предадох се на светата Дева и като покрих главата си, приготвих се да умирам. Малко след това господарят на къщата се завърна. Като ме видя да лежа до портата му, той откри главата ми, смили се над побелелите ми коси, отведе ме в къщата си и ме нахрани. И така, señores, виждате, че човек винаги трябва да вярва в закрилата на Девата.
            Старецът беше на път за родното си място Арчидона, недалеч по билото на стръмна скалиста планина. Той посочи към развалините на стар мавритански замък:
            — В този замък — каза той — живял един мавритански крал по време на войните на Гранада. Кралица Исабела го нападнала с голяма войска, но кралят я изгледал презрително от височината на своя замък и започнал да й се подиграва! Тогава Девата се явила на кралицата и я повела с войската й през планината по някакъв тайнствен, непознат дотогава път. Когато мавърът я видял да идва, бил така изумен, че се хвърлил с коня си в една урва и станал на пух и прах. Следите от коня му — каза старецът — се виждат и до днес на ръба на скалата. Погледнете, señores, ей там е пътят, по който са се изкачили кралицата и нейната войска. Оттук прилича на тясна ивица нагоре по склона, но чудото е в това, че макар и да се вижда от разстояние, когато приближите, изчезва!
            Идеалният път, който той ни посочи, несъмнено беше песъчлива клисура, която изглеждаше тясна и ясно очертана от разстояние, но от близо ставаше широка и се губеше.
            Сърцето на стареца все повече се сгряваше от виното и гощавката и той ни разказа още една история — за заровеното съкровище под замъка на мавританския крал. Неговата собствена къща била близо до самия замък. Кюрето и нотариусът три пъти сънували съкровището и отишли да копаят на мястото, което видели насън. Собственият му зет чул шума от кирките и лопатите им през нощта. Никой не разбрал какво открили; внезапно забогатели, но запазили тайната. И така веднъж в живота си старецът бил съвсем близо до сполуката, но бил обречен никога да не заживее с нея.
            Забелязал съм, че легендите за закопано от маврите съкровище, каквито се срещат из цяла Испания, се разказват предимно от най-бедните. Именно по този начин добрите хорица се залъгват с видения, които компенсират липсата на най-насъщното. Жадният сънува извори и пълноводни потоци, гладният — великолепни трапези, а бедният — купища скрито злато. Всъщност няма нищо по-чудно от въображението на просяка.
            Последното нещо, което ще ви разкажа от пътуването, е една вечер в градеца Лоха. Това е известен с войнствения си дух граничен пункт от времето на маврите, който отблъснал Фердинанд от стените си. Там е била крепостта на стария Алиатар, тъст на Боабдил, когато ревностният ветеран предприел със зет си това гибелно нашествие, завършило със смъртта на главатаря и пленяването на монарха. Лоха се намира в един пустинен нарязан планински проход на бреговете на река Хенил всред скали и горички, морави и градини. Хората сякаш още пазят смелия войнствен дух на старото време. Нашата странноприемница подхождаше на мястото. Държеше я млада хубава вдовица от Андалусия, чиято спретната basquina* от черна коприна, украсена по края с продълговати мъниста, подчертаваше движенията на грациозното й тяло и заоблените й гъвкави нозе. Стъпваше уверено и живо, погледът й беше огнен, а кокетството в нейното държание и различните украшения показваха, че е свикнала да й се възхищават.
            [* Пола, фуста (исп.) — Б.пр.]
            Имаше брат, с когото много си приличаха и бяха почти на една и съща възраст. И двамата представляваха съвършени модели за maja и majo* от Андалусия. Той беше висок, енергичен, с хубава фигура, маслинов тен, тъмни лъчезарни очи и къдрави кестеняви бакенбарди, които се срещаха под брадичката му. Беше изискано облечен с късо сако от зелено кадифе, ушито съвсем по мярка, щедро украсено със сребърни копчета, а от всеки джоб се подаваше бяла носна кърпа. Панталоните му бяха от същата материя с редица копчета от бедрата до коленете. На врата си имаше розова копринена кърпа, прихваната с халка, която падаше върху хубава риза, с широк платнен колан с висящи краища на кръста, botines, или гети, от най-висококачествена червеникавокафява кожа, елегантно изработени и отворени на прасеца, за да се виждат чорапите, и червеникавокафяви обувки, които подчертаваха добре оформеното стъпало.
            [* Мъж и жена от простолюдието (исп.) — Б.пр.]
            Както стоеше до вратата, един конник приближи и двамата заговориха тихо и сериозно. Беше облечен по подобен начин и почти със същото изящество, мъж около тридесетте, широкоплещест, със силно изразени римски черти, красив, макар и малко сипаничав, с независим, решителен и някак дързък вид. Якият му черен кон беше украсен с пискюли и особена парадна сбруя, а зад седлото висяха две старинни широкоцевни пушки. Приличаше на един от онези контрабандисти, които бях виждал из планините на Ронда, и очевидно добре се разбираше с брата на моята домакиня, нещо повече — ако не греша, той беше предпочитаният ухажор на вдовицата. Всъщност цялата странноприемница и обитателите й имаха контрабандистки вид, а в един ъгъл до китарата стоеше широкоцевна пушка. Конникът, когото споменах, прекара вечерта в тази posada и изпя въодушевено няколко дръзки планински романса. Докато вечеряхме, се появиха двама бедни отчаяни астурианци и помолиха за храна и постеля. Нападнали ги разбойници като се връщали от панаир в планината, отмъкнали им коня с цялата стока, взели им парите и повечето дрехи, набили ги, задето оказали съпротива, и ги оставили насред пътя почти голи. Моят другар с присъщата си щедрост незабавно нареди да им дадат вечеря и легло и им даде пари, за да им помогне да се върнат в къщи.
            С напредването на нощта тези dramatis personnae* се увеличаваха. Бавно влезе едър мъж на около шестдесет години, със здраво телосложение и поведе разговор с нашата домакиня. Беше с обикновено андалуско облекло, дълга сабя подмишница, големи мустаци и в целия му вид имаше нещо високомерно и надуто. Изглежда, всички се отнасяха към него с голяма почтителност.
            [* Действуващи лица (лат.) — Б.пр.]
            Нашият Санчо ни подшушна, че това е дон Вентура Родригес, най-големият герой на Лоха, прочут със своята храброст и сила. По време на френското нашествие изненадал шестима заспали кавалеристи. Първо им взел конете, а после ги нападнал със сабята си. Няколко убил, а останалите пленил. За този подвиг кралят му отпуснал по една песета дневно (една пета от дуро или долар) и го удостоил с титлата „дон“.
            Беше ми забавно да слушам високопарния му език и да го гледам как се перчи. Очевидно той беше истински андалусец — смел, но едновременно с това склонен към самохвалство. Сабята беше винаги в ръката му или подмишницата. Винаги я носеше със себе си така, както дете носи куклата си, наричаше я своята света Тереса и казваше, че когато я изтегли, „tiembla la tierra!“ — земята трепери.
            Стоях до късно да слушам разговорите на тази пъстра група хора, които общуваха с непринудеността в една испанска posada. Чухме песни за контрабандисти, истории за разбойници, за подвизите на guerrillas* и мавритански легенди. Последните разказа нашата хубава домакиня, която описа съвсем поетично infiernos, или дяволските квартали на Лоха — тъмни пещери, където подземните потоци и водопади издават тайнствени звуци. Обикновените хора разправят, че там имало зазидани секачи на пари още от времето на маврите и че там мавританските крале криели своите съкровища.
            [* В случая — разбойническа шайка (исп.) — Б.пр.]
            Ако това е целта на този разказ, можех да изпъстря страниците му със случки и картини от нашите странствувания, но повече ме привличаха други теми. Като пътувахме по този начин, най-сетне се измъкнахме из планините и навлязохме в красивата vega* на Гранада. Тук, на брега на малка рекичка, спряхме да похапнем в една маслинова гора. В далечината се виждаше старата мавританска столица, оживена от червеникавокафявите кули на Алхамбра, а високо горе над нея блестяха като сребро заснежените върхове на Сиера Невада. Денят беше безоблачен, а студеният планински ветрец правеше горещината по-поносима. След като хапнахме, постлахме пелерините си и направихме нашата последна сиеста, унасяни от жуженето на пчелите по цветовете и песните на гривяците от близките маслинови дървета. Когато знойните часове отминаха, поехме отново на път и след като преминахме през алоеви плетища, индиански смокини и множество градини, към залез слънце стигнахме до портата на Гранада.
            [* Плодородна долина (исп.) — Б.пр.]

            * * *

            За пътешественика, който обича историята и поезията, дворецът Алхамбра в Гранада е на такава почит, както Кааба или свещената Мека за всички истински мюсюлмански пилигрими. Толкова легенди, истории, истински или измислени, толкова песни и романси, испански и арабски, за любов, война и рицарство са свързани с това романтично място! Ето защо читателят може да разбере нашия възторг, когато скоро след пристигането ни в Гранада губернаторът на Алхамбра ни позволи да се настаним в свободните покои на мавританския дворец. Не след дълго спътникът ми беше повикан по служба, но аз останах там няколко месеца, омагьосан от този старинен, вълшебен замък. Последвалите записки са резултат от този чудесен период, когато се чувствувах като омагьосан. Ако те могат да придадат на въображението на читателя частица от магическото очарование на това място, той няма да съжалява, че е поскитал известно време с мене из легендарните зали на Алхамбра.


            Управлението на Алхамбра

            Алхамбра е древна крепост, обградена с назъбени стени — дворец на мавританските крале от Гранада, откъдето те управлявали своя възхвалян земен рай и правели последни опити да запазят своята власт в Испания. Дворецът заема само част от крепостта, чиито стени с множество кули се простират неравномерно покрай цялото било на висок хълм, който се издига над града, и представлява разклонение на Сиера Невада — Снежната планина.
            По времето на маврите крепостта можела да побере зад стените си четиридесетхилядна армия и от време на време служила за твърдина на владетелите срещу непокорните им поданици. След като кралството преминало в ръцете на християните, Алхамбра останала владение на краля и понякога в нея живеели кастилските монарски. Император Карл V започнал изграждането на великолепен дворец в обграденото от крепостните стени място, но не могъл да го завърши поради неколкократни земни труса*. Последни живели тук в началото на деветнадесетия век Филип V и красивата кралица Елизабета Пармска. За посрещането им били извършени големи приготовления. Започнали да оправят двореца и градината и изградили нови покои, изписани от италиански художници. Пребиваването на владетелите било краткотрайно и след заминаването им дворецът отново останал необитаван. Все пак продължавал да служи за военно укрепление. Губернаторът го получил направо от краля, властта му се простирала чак до предградията и бил независим от главнокомандващия в Гранада. Поддържан бил значителен гарнизон, а губернаторът разположил жилището си в предната част на стария мавритански дворец и никога не слизал в Гранада без известна военна показност. Всъщност крепостта представлявала малък самостоятелен град с няколко улички, един францискански манастир и енорийска църква.
            [* Истинската причина за прекъсване на строежа била едно мавританско въстание, тъй като маврите давали 80 000 дуката годишно за този строеж, като в замяна получавали известни привилегии.]
            Това, че кралете напуснали двореца, било фатален удар за Алхамбра. Красивите зали запустели и някои от тях започнали да се рушат, градините били унищожени, а фонтаните престанали да работят. Постепенно в помещенията се настанили негодяи и престъпници: contrabandistas, които се възползвали от независимото му правно положение, за да предприемат дръзка и усилена контрабанда; и всякакви мошеници и крадци, които превърнали двореца в леговище, откъдето нападали Гранада и околностите й. Най- сетне се намесила силната ръка на правителството: цялото население било старателно пресято и не било позволено да се задържат други, освен честни хора, които имали законно основание да живеят там. Повечето къщи били разрушени и останало нещо като селце с енорийската църква и францисканския манастир. През последните вълнения в Испания, когато Гранада попаднала в ръцете на французите, в Алхамбра бил разположен един гарнизон, а в двореца от време на време отсядал някой френски военачалник. Поради изискания вкус, който винаги е отличавал французите при техните завоевания, този паметник на мавританската изтънченост и величие бил спасен от цялостната разруха и запустялост, които отдавна го застрашавали*. Покривите били поправени, салоните и галериите — защитени от атмосферните влияния, градините били обработени и водата пак бликната. Фонтаните отново започнали да издигат блестящи струи и Испания може да благодари на нашествениците, че са й запазили най-красивия и интересен исторически паметник.
            [* Това е доста далеч от истината. Френският военачалник, преди да напусне Алхамбра, я минирал и щял да я хвърли във въздуха, ако не бил здравият разум на един бивш испански войник, който прерязал шнура. Грабителството на Наполеоновите войски в Испания е потресаващ епизод в историята на войната, надминато само от варварствата, на които е било подложено градското население, обезсмъртени в картината на Гоя „Бедствията на войната“.]
            Когато си заминавали, французите вдигнали във въздуха няколко от кулите на външната стена и оставили укрепленията почти незащитими. Оттогава насам крепостта почти няма военно значение. Гарнизонът се състои от шепа военни, чието главно задължение е да пазят някои външни кули, в които от време на време изпращат политически затворници, и губернаторът, напуснал високия хълм на Алхамбра, живее в центъра на Гранада, откъдето може по-удобно да изпълнява задълженията си. Не мога да приключа тази кратка бележка за състоянието на крепостта, без да подчертая достойните за уважение усилия на настоящия й комендант, дон Франсиско де Серна, който използува всички ограничени ресурси, за да поддържа двореца; и благодарение на разумните му мерки неизбежната разруха е прекратена поне за известно време. Ако неговите предшественици бяха изпълнявали задълженията си със същата преданост, Алхамбра все още можеше  да притежава предишната си красота, а ако правителството го подкрепяше със средства, равностойни на неговия жар, тази сграда все още може да бъде запазена, за да краси земята и да привлича любознателните и културни хора от всички страни поколения наред.


            Приключенията на зидаря
            Живял някога в Гранада един беден масон, или зидар, който почитал празниците и дните на всички светии, включително и светия понеделник, но въпреки цялата си набожност обеднявал все повече и повече и едва припечелвал хляба за многобройното си семейство. Една нощ, скоро след като заспал, се събудил от почукване на вратата. Отворил и видял пред себе си висок слаб свещеник с мъртвешки бледо лице.
            — Слушай, честни човече! — казал непознатият. — Прави ми впечатление, че си добър християнин и може да ти се вярва; би ли се заел с една работа още тази нощ?
            — На драго сърце, señor padre*, но при условие, че ми се заплати.
            [* Уважаеми свещенико (исп.) — Б. пр.]
            — Разбира се, че ще ти се плати, но трябва да се съгласиш да ти завържа очите.
            Зидарят не възразил на това. И така, след като му вързал очите, свещеникът го повел през неравни улички и лъкатушещи пътеки, докато най-сетне спрели пред главния вход на някаква къща. Тогава свещеникът извадил ключ, пъхнал го в ключалката, превъртял го със скърцане и по звука зидарят разбрал, че се отваря масивна врата. Влезли, вратата била затворена и залостена, а зидарят — преведен през отекващ коридор и просторна зала към вътрешната част на сградата. Тук му свалили превръзката от очите и той се озовал в едно patio — вътрешен двор, слабо осветен от една-единствена лампа. В центъра се намирал пресъхналият басейн на стар мавритански фонтан. Свещеникът поискал от зидаря да изгради под него малка подземна гробница, за която вече имало приготвени тухли и хоросан. И така, той работил цяла нощ, но не успял да довърши работата. Точно призори свещеникът му дал една жълтица и след като отново му завързал очите, го повел обратно към дома му.
            — Искаш ли — попитал той — да дойдеш отново и да приключиш започнатото?
            — С удоволствие, señor padre, след като така добре ми се плаща.
            — Добре, тогава утре в полунощ ще дойда пак.
            Така и станало и подземната гробница била завършена.
            — А сега — казал свещеникът — трябва да ми помогнеш да пренесем телата, които ще бъдат погребани в тази гробница.
            При тези думи косата на бедния зидар се изправила. С несигурни стъпки тръгнал той след свещеника към една отдалечена стая на къщата в очакване на някаква зловеща картина на смъртта, но с облекчение забелязал в единия ъгъл три-четири внушителни гърнета. Очевидно били пълни с пари и с големи усилия двамата ги пренесли и оставили в гробницата. После тя била зазидана, плочникът — възстановен и всички следи от работата били заличени. Свещеникът отново завързал очите на зидаря и го повел по друг път. След като дълго вървели през сложна плетеница от улички и пътеки, най-сетне спрели. Тогава свещеникът му дал две жълтици.
            — Чакай тук — казал той, — докато камбаната на катедралата удари за утринна молитва. Ако посмееш да си отвържеш очите преди това, ще те сполети беда.
            И с тези думи свещеникът изчезнал. Зидарят чакал покорно и за да се развлича, претеглял жълтиците на ръката си и ги удрял една в друга. Щом камбаната на катедралата забила тържествено за утринната служба, той отвързал очите си и се намерил на брега на река Хенил, откъдето си отишъл направо у дома и с печалбата от двете нощи пирувал със семейството си цели две седмици, след което си останал беден, както преди.
            Продължил да работи по малко и да се моли много и да спазва всички свети празници и дни всяка година, докато всички в семейството му станали мършави и парцаливи като цигани. Една вечер, както си седял пред вратата на колибата, го заговорил един богат стар скъперник, известен с това, че притежава много къщи и че е алчен хазаин. Богатият го погледнал напрегнато изпод надвисналите си рунтави вежди.
            — Говори се, приятелю, че си много беден.
            — Не мога да отрека, señor, това се вижда.
            — В такъв случай предполагам, че ще се зарадваш, ако получиш работа, и няма да искаш много.
            — Колкото всеки зидар в Гранада, господарю.
            — Това искам. Имам една стара порутена къща, чието поддържане ми излиза по-скъпо, отколкото струва тя самата, тъй като никой не иска да живее в нея. Затова трябва да успея да я пооправя с възможно най-малки разходи.
            И така зидарят бил заведен в голяма изоставена къща, която изглеждала, че ще се срути всеки момент. Минал през няколко празни стаи и коридори и влязъл във вътрешен двор, където един стар мавритански фонтан привлякъл вниманието му. Спрял за миг, защото в съзнанието му изплувал смътен спомен за същото това място.
            — Кажете, моля ви — попитал той, — кой е живял преди в тази къща?
            — Да го вземат мътните! — извикал собственикът. — Един стиснат свещеник, който се интересуваше само от себе си. Разправяха, че е неимоверно богат и тъй като нямаше роднини, очакваха да остави всичките си съкровища на църквата. Умря внезапно и в къщата се струпаха свещеници и монаси да вземат богатството му, но намериха само няколко дуката в кожена кесийка. На мен се падна най-лошият късмет, тъй като след смъртта си старият продължава да живее в къщата ми, без да плаща наем, а срещу мъртвец не може да се заведе дело. Хората говорят, че нощем чуват звън на злато в спалнята на стария свещеник, сякаш си брои парите, а понякога от двора долитат стонове и пъшкане. Верни или не, тези приказки създадоха лошо име на къщата ми и никой не иска да живее в нея.
            — Достатъчно — казал зидарят решително, — нека да поживея в къщата ти без наем, докато се появи някой по-добър наемател, а в замяна ще я поправя и ще усмиря неспокойния дух, който я обитава. Аз съм добър християнин и беден човек и не бих се изплашил и от самия дявол, дори ако ми се яви като голяма торба с пари!
            Предложението на честния зидар било прието с радост. Той се настанил със семейството си в къщата и изпълнил обещанието си. Малко по малко я възстановил до предишното й състояние. Нощем в стаята на покойния свещеник вече не се чувал звън на злато, но започнал да се чува денем в джоба на живия зидар. С една дума, за удивление на всички съседи той бързо натрупал пари и станал един от най-богатите хора в Гранада. Дарявал големи суми на църквата — несъмнено за успокоение на съвестта си, а тайната на гробницата разкрил едва на смъртния си одър пред своя син и наследник.


            Къщата с ветропоказателя

            _На стръмния склон на хълма Алба и син — най-високата част на Гранада — се намират останките от някогашен дворец, построен наскоро след завземането на Испания от арабите. Сега е превърнат в работилница и е забравен от всички, така че въпреки помощта на мъдрия и всезнаещ Матео Хименес трябваше да положа много усилия да го открия. Сградата все още носи името, с което е била известна през вековете, а именно La Casa del Gallo de Viento, т.е. Къщата с ветропоказателя. Нарекли двореца така заради бронзовата фигура на войник, яхнал кон, въоръжен с щит и копие; фигурата се издигала на една от кулите и се завъртала при всеки полъх на вятъра. Имало арабски надпис:_

            „Dice el sabio Aben Habuz
            Que asi defiende el andaluz.“*
            [* „Абен Хабуз, мъдрецът, казва право:
            тъй андалусецът се защищава.“]

            _Според мавританските хроники този Абен Хабуз бил военачалник от нападащата армия на Тарик, който го оставил за alcaide* на Гранада. Смята се, че издигнал тази войнствена фигура като вечен паметник на мюсюлманските жители, които, отвсякъде обградени от врагове, трябвало да бъдат постоянно нащрек, готови за бой, за да запазят сигурността си._
            [* Началник на крепост или затвор (исп.) — Б.пр.]
            _Легендата обаче разказва други неща за този Абен Хабуз и двореца му; според нея бронзовият конник първоначално бил талисман с големи достойнства, макар че в следващите векове загубил вълшебните си свойства и се превърнал в обикновен ветропоказател._
            _А ето и легендата, която имам предвид…_


            Легенда за арабския астролог

            В стари времена, преди стотици години, живял един мавритански владетел на име Абен Хабуз, който управлявал кралството на Гранада. Бил завоевател в оставка — с други думи, човек, който на по-млади години водел непрестанни битки и нападения, а когато станал стар и немощен, копнеел за почивка и единственото, което искал, било да живее в мир с целия свят, да почива на лаврите си и несмущаван, да се радва на това, което е измъкнал от ръцете на своите съседи.
            Случило се така обаче, че този твърде разумен и миролюбив стар монарх трябвало да се справя с млади съперници — принцове, обзети от някогашната негова страст за слава и битки, които били склонни да поискат от него сметка за дълговете, които имал към техните бащи. При това някои отдалечени области от собствените му земи, в които през по-бурните си дни бил вършил своеволия, сега, когато копнеел за почивка, искали да вдигнат въстание и заплашвали да обсадят столицата му. По тези причини имал врагове от всички страни и тъй като Гранада е заобиколена с девствени скалисти планини, които скриват приближаването на врага, нещастният Абен Хабуз бил в непрекъсната тревога и винаги нащрек, защото не знаел в коя част може да бъде нападнат.
            Напразно построил той наблюдателници по планините, напразно поставил постове на всеки проход със заповед нощем да палят огньове, а денем да димят, ако приближи неприятел. Неговите дебнещи врагове надхитряли всички предпазни мерки и се промъквали през някое оставено без охрана дефиле, опустошавали земите под носа му и после се скривали с пленници и плячка в планините. Имало ли е някога друг миролюбив довчерашен завоевател, който да изпадне в по-неудобно положение?
            Докато Абен Хабуз се измъчвал от тези затруднения и притеснения, в двореца му пристигнал един стар арабски лекар. Бялата му брада стигала до пояса и по всичко си личало, че е много стар, но въпреки това идвал чак от Египет пешком, като си помагал само с една тояга, изписана с йероглифи. Славата му го предхождала. Казвал се Ибрахим ибн Абу Аюб. Говорели, че е роден още по времето на Мохамед и че е син на Абу Аюб, последния от сподвижниците на Пророка. Като дете следвал победоносната войска на Амру до Египет, където останал дълги години да изучава от египетските жреци тайните науки и най-вече черната магия.
            Говорели освен това, че бил открил тайната за продължаването на живота и затова стигнал до такава преклонна възраст — бил на повече от двеста години, но тъй като открил тази тайна едва когато бил много стар, можал да увековечи само бялата си брада и бръчките си.
            Този необикновен човек бил приет с почести от монарха, който, като повечето стари крале, започвал да проявява благосклонност към лекарите. Искал да му предостави покои в двореца си, но тъй като Ибрахим ибн Абу Аюб бил магьосник-астролог, предпочел една пещера в склона на хълма, който се издига над Гранада — същия, на който била построена по-късно Алхамбра. Поискал да разширят пещерата така, че да се образува просторна, широка зала с кръгла дупка на свода, през която като от дъното на кладенец да вижда небесата и да съзерцава звездите дори по пладне. Стените на тази зала били изписани с египетски йероглифи, с кабалистични символи и знаци с разположението на звездите в техните зодиаци. Обзавел тази зала с много приспособления, изработени под негово ръководство от най-изкусните майстори на Гранада, но окултните им свойства знаел само той.
            Не след дълго мъдрият Ибрахим станал най-близък съветник на краля, който се допитвал до него при всеки критичен момент. Веднъж Абен Хабуз негодувал срещу това колко несправедливи са съседите му и оплаквал вечната бдителност, необходима, за да се запази от тяхното нашествие. Когато свършил, астрологът помълчал известно време после казал:
            — Знаеш ли, о, кралю, че когато бях в Египет, видях велико чудо, сътворено от една отколешна езическа жрица? На една планина, която се издига над град Борса и гледа към голямата долина на Нил, имаше фигура на овен, а над него — на петел, и двете отлети от месинг, които се въртяха. Винаги, когато някой заплашваше страната с нашествие, овенът се обръщаше в посока на врага, а петелът кукуригаше. По този начин жителите на града узнаваха за опасността и откъде идва и вземаха навреме мерки, за да се предпазят.
            — Велик е аллах! — възкликнал миролюбивият Абен Хабуз. — Какво съкровище би бил такъв овен, който да държи под око планините наоколо, и такъв петел, който да кукурига в случай на опасност. Колко спокойно бих заспивал в двореца си с такива стражи на покрива!
            Астрологът почакал, докато въодушевлението на краля попреминало, и продължил:
            — След като победоносният Амру — мир на праха му! — завладя Египет, аз останах при старите жреци на тази земя и изучих церемониите и обредите на тяхната идолопоклонническа вяра, като исках да овладея тайните знания, с които те са прославени. Един ден, когато седях на брега на Нил и разговарях с един престарял жрец, той посочи към величествените пирамиди, които се издигат като планини в близката пустиня. „Всичко, на което можем да те научим — каза той, — е нищо в сравнение със знанието, заключено в тези огромни каменни блокове. В центъра на средната пирамида има погребална зала, в която е поставена мумията на върховния жрец, помогнал за издигането на тези изумителни пирамиди, а заедно с него е погребана една удивителна книга на познанието, съдържаща всички тайни на магическото изкуство. Тази книга била дадена на Адам след грехопадението му и получавана като наследство от следващите поколения, докато стигнала до цар Соломон Мъдрия и с нейна помощ той издигнал храма в Ерусалим. Как е станала притежание на строителя на пирамидите е известно само на Него, който знае всичко.“ Когато чух тези думи от египетския жрец, в сърцето ми пламна желание да се добера до тази книга. На мое разположение бяха много от бойците от нашата победоносна войска и доста от местните жители, с които се заловихме за работа и пробихме външната стена на пирамидата, докато най-сетне, след уморителен труд стигнах до един от вътрешните скрити коридори. Като вървях все по него и се провирах през ужасен лабиринт, проникнах в самия център на пирамидата чак до самата погребална зала, където мумията на върховния жрец беше лежала векове наред. Махнах външните обвивки на мумията, развих много платна и бинтове и накрая намерих безценната книга, поставена върху гърдите й. Сграбчих я с трепереща ръка и пипнешком излязох от пирамидата, като оставих мумията в тъмната, смълчана гробница да дочака там деня на своето възкресение и Страшния съд.
            — Сине на Абу Аюб — възкликнал Абен Хабуз, — ти си пътувал много и си видял чудни неща, но каква полза мога да имам от тайната на пирамидата и книгата на познанието на Мъдрия Соломон?
            — Ето какво, о, кралю: като изучих тази книга, аз се запознах с тънкостите на всички магии и мога да извикам на помощ някой джин, за да изпълня плановете си. Ето защо тайната на талисмана от Борса ми е известна и аз мога да направя такъв талисман, дори с много по-големи достойнства.
            — О, мъдри сине на Абу Аюб — извикал Абен Хабуз, — по-добре е такъв талисман, отколкото множество наблюдателници върху хълмовете и стражи по границите. Дай ми такъв пазач и богатствата на моята съкровищница ще бъдат на твое разположение.
            Астрологът веднага се заловил за работа, за да изпълни желанието на монарха. Наредил да издигнат голяма кула върху двореца, който се намирал на склона на Албаисин. Кулата била построена от камъни, донесени от Египет и взети, както се говори, от една от пирамидите. В горната част на кулата имало кръгла зала с прозорци към четирите посоки на света, а пред всеки прозорец стояла маса, на която били подредени като на шахматна дъска армия от конници и пехотинци и фигурата на владетеля, който управлява земите в тази посока, изработени от дърво. Към всяка от тези маси било поставено по едно копие не по-голямо от кинжал, на което били гравирани някакви халдейски знаци. Тази зала имала пиринчена врата с голяма желязна ключалка и стояла винаги затворена, а ключа държал кралят.
            На върха на кулата стояла въртяща се бронзова фигура на мавритански конник с щит в едната ръка и вдигнато нагоре копие. Лицето на този конник било обърнато към града, като че ли стоял на стража, но ако отнякъде приближели врагове, фигурката се обръщала в тази посока и сваляла копието като за борба.
            Когато талисманът бил завършен, Абен Хабуз горял от нетърпение да изпита качествата му — копнеел за нашествие така, както преди за спокойствие. Желанието му скоро се изпълнило. Рано една сутрин стражът, който наблюдавал кулата, донесъл вест, че лицето на бронзовия конник е обърнато към планината Елвира и че копието му сочи точно към прохода Лопе.
            — Нека барабаните и тръбите свирят за бой и цяла Гранада да се вдигне на крак — казал Абен Хабуз.
            — О, кралю — казал астрологът, — не тревожи града и не вдигай воините на оръжие. Не е необходима сила, за да се справиш с враговете си. Освободи слугите си и нека отидем само двамата в тайната зала на кулата.
            Старият Абен Хабуз се изкачил по стълбата на кулата, като се облягал с една ръка на още по-стария Ибрахим ибн Абу Аюб. Отключили пиринчената врата и влезли. Прозорецът, който гледал към прохода Лопе, бил отворен.
            — В тази посока — казал астрологът — се намира опасността. Приближи се и погледни тайнството на масата.
            Абен Хабуз се приближил до масата, наподобяваща шахматна дъска, върху която били наредени дървените фигурки, и за свое удивление забелязал, че всички те се движат. Конете подскачали и танцували, воините размахвали оръжия, чували се далечно биене на барабани и екот на тръби, звън на оръжие и цвилене на жребци, но не по-силно и ясно от жуженето на пчела или муха в сънливото ухо на човек, полегнал на сянка следобед.
            — Виж, о кралю — рекъл астрологът, — доказателство, че враговете ти вече са на бойното поле. Те сигурно напредват откъм онези планини през прохода Лопе. Ако искаш да предизвикаш паника и объркване сред тях и да ги накараш да се оттеглят без загуба на жива сила, удари фигурките с края на това вълшебно копие, но ако искаш да предизвикаш силна вражда и кръвопролития помежду им — удари с върха.
            Лицето на миролюбивия Абен Хабуз посиняло от злоба. Той сграбчил подобието на копие с трепереща ръка и се затътрил към масата, а бялата му брада се поклащала от злорад смях.
            — Сине на Абу Аюб — възкликнал той, — смятам, че е по-добре да се пролее малко кръв.
            Казал това и взел да забива магическото копие в някои от дребните фигурки, а други удрял с края, при което първите паднали на дъската като мъртви, а останалите се нахвърлили едни срещу други и започнали да се бият безразборно.
            С мъка астрологът успял да удържи ръката на най-миролюбивия сред монарсите и да му попречи да унищожи изцяло враговете си. Най-сетне успял да го убеди да напуснат кулата и да изпратят съгледвачи в планините при прохода Лопе.
            Те се завърнали с вестта, че една християнска армия минала през цялата сиера и стигнала почти’ до Гранада, където между воините се появили несъгласия; те обърнали оръжия едни срещу други и след голямо кръвопролитие се оттеглили зад границата.
            Абен Хабуз не можел да си намери място от радост, че по този начин се доказали възможностите на талисмана.
            — Най-сетне — рекъл той — ще водя спокоен живот и всичките ми врагове ще бъдат в моя власт. О, мъдри сине на Абу Аюб, с какво мога да те наградя за такъв дар?
            — Желанията на един стар човек, и то философ, кралю, са малко и прости. Дай ми само необходимите средства да приспособя пещерата, както подобава на една отшелническа обител, и аз ще бъда доволен.
            — Колко благородна е скромността на истински мъдрите — възкликнал Абен Хабуз, като тайничко се радвал, колко евтино ще му струва всичко това. Той извикал ковчежника си и му наредил да предостави на Ибрахим колкото пари поиска, за да завърши и обзаведе своята обител.
            Тогава астрологът дал нареждания да се изсекат в твърдата скала различни стаи, така че да се образуват поредица помещения, свързани с астрологическата зала; поискал да ги обзаведат с разкошни отоманки и дивани, а стените да се тапицират с най-пищните коприни от Дамаск.
            — Аз съм стар човек — казал той — и не мога повече да отморявам кокалите си на каменно ложе, а тези влажни стени трябва да се покрият с нещо.
            Построени били и бани, за които доставили всякакви парфюми и ароматични масла.
            — Банята — казал той — е необходима, за да противодействува на старческата скованост и да възвърне свежестта и гъвкавостта на снагата, изнурена от учение.
            В стаите били окачени безброй сребърни и кристални лампи, които той напълнил с ароматично масло, приготвено по рецептата, открита от него в гробниците на Египет. Маслото имало магическото свойство никога да не се свършва и разпръсквало меко сияние като светлината на деня.
            — Светлината на слънцето — казал астрологът — е твърде ярка и силна за очите на един старец, а светлината на лампата е по-подходяща за заниманията на философа.
            Ковчежникът на Абен Хабуз се тюхкал, като чувал големите суми, които всекидневно му искали за обзавеждане на пещерата, и се оплакал на монарха. Кралската дума обаче била дадена. Абен Хабуз повдигнал рамене.
            — Трябва да проявим търпение — казал той. — Този старец е взел идеята какво трябва да представлява убежището на един философ от вътрешността на пирамидите и огромните египетски развалини. Но всичко има край, така че и обзавеждането на пещерата ще свърши.
            Кралят бил прав. Убежището най-сетне било готово и представлявало великолепен подземен дворец.
            — Сега вече съм доволен — казал Ибрахим ибн Абу Аюб на ковчежника. — Ще се затворя в своята килия и ще се посветя на учение. Не искам нищо повече, нищо освен някоя дребна утеха, с която да запълвам времето, когато не се занимавам с умствена работа.
            — О, мъдри Ибрахиме, кажи си желанията и ще направя всичко необходимо за твоето уединение.
            — С радост бих получил тогава няколко танцьорки — казал философът.
            — Танцьорки? — повторил като ехо смаяният ковчежник.
            — Танцьорки — отговорил мъдрецът сериозно. — Няколко са достатъчни, тъй като съм стар и философ с прости навици и лесно се задоволявам. Нека обаче бъдат млади и красиви, понеже младостта и красотата действуват освежително на старостта.
            Докато философът Ибрахим ибн Абу Аюб прекарвал така мъдро времето си в пещерата, миролюбивият Абен Хабуз водел яростни битки посредством фигурките в кулата. За един кротък стар човек като него наистина било чудесно да води войни по този лесен начин и да се забавлява в стаята си, унищожавайки цели армии, сякаш са рояк мухи.
            Известно време той се отдавал страстно на настроенията си и дори дразнел и обиждал съседите си, за да ги предизвиква да предприемат нападения, но постепенно те се уморили от непрекъснатите поражения, докато най-сетне никой не се осмелявал да навлезе в земите му.
            Месеци наред бронзовият конник оставал спокоен с вдигнато нагоре копие и достойният стар монарх започнал да чувствува липсата на любимото си развлечение, а еднообразното спокойствие го правело свадлив.
            Най-после един ден талисманът-конник се завъртял неочаквано, навел копието си и посочил точно към планините Гуадикс. Абен Хабуз забързал към кулата, но нищо не се движело върху магическата маса в тази посока — нито един войник не помръдвал. Объркан, той изпратил конни съгледвачи в планините. Те се завърнали след три дни.
            — Претърсихме всички планински проходи, но не забелязахме нито шлем, нито копие. Единствената ни плячка беше една християнска девойка с ненадмината хубост, която спеше по пладне до един извор. Доведохме я като пленница.
            — Девойка с ненадмината хубост — възкликнал Абен Хабуз и очите му светнали от оживление. — Доведете ми я тук!
            Довели красивата девойка, както заповядал кралят. Тя била облечена с най-пищната премяна според обичаите на готските испанци от времето на арабското нашествие. Ослепително бели бисери били вплетени в гарвановочерните й плитки, а на челото й греели скъпоценни камъни, които си съперничели с блясъка на очите й. От едната страна висяла ниско долу сребърна лира, окачена на врата й със златна верижка.
            Святкащите й тъмни и сияещи очи били като огнени искри за повяхналото, но все още живо сърце на Абен Хабуз. Плавната й сластна походка събудила чувствата му.
            — Най-прекрасна между жените — извикал той в опиянение, — коя си ти и каква си?
            — Дъщеря съм на един от готските принцове, който доскоро владееше тези земи. Войските на баща ми бяха разбити като с магия в тези планини; той бе принуден да отиде в изгнание, а дъщеря му е пленница.
            — Внимавай, о, кралю — прошепнал Ибрахим ибн Абу Аюб.
            — Това може да е една от онези северни чародейки, които приемат най-прелъстителни форми, за да примамят непредпазливите. Струва ми се, те откривам магьосничество в очите й и вълшебство във всеки неин жест. Несъмнено тя е врагът, посочен от талисмана.
            — Сине на Абу Аюб — отвърнал кралят, — признавам, че си мъдър човек и при това магьосник, но не разбираш от жени. По този въпрос аз не бих се дал на никой мъж, дори на самия Соломон с всичките му жени и наложници. Що се отнася до тази девойка, в нея не виждам никаква опасност; очите ми се радват на нейната красота и тя буди одобрението ми.
            — Чуй, о, кралю — отвърнал астрологът, — осигурих ти много победи с моя талисман, но никога не съм получавал дял от плячката. Затова ми дай тази бездомна пленница да ме утешава в моята самота със сребърната си лира. Ако наистина е магьосница, аз имам такива заклинания, които ще спрат силата й.
            — Какво?! Още жени?! — извикал Абен Хабуз. — Нямаш ли вече достатъчно танцьорки за разтуха?
            — Танцьорки имам, вярно, но певици нямам. Ще ми се да чувам някоя и друга песен, за да се освежава съзнанието ми, когато се изтощи от трудните науки.
            — Край на твоите отшелнически ненаситни страсти — казал кралят, излязъл от търпение. — Тази девойка определям за себе си. В нея виждам такова успокоение, каквото Давид, бащата на Мъдрия Соломон, е намерил в сунамитката Абишаг.
            По-нататъшните молби и възражения на астролога предизвикали още по-категоричен отказ от страна на монарха и те се разделили твърде недоволни един от друг.
            Мъдрецът се затворил в своята обител, за да размишлява върху разочарованието си. Преди да си тръгне обаче, гой още веднъж предупредил краля да внимава с опасната пленница. Но кой влюбен старец би се вслушал в съвет? Абен Хабуз се отдал изцяло на страстта си. Единствената му грижа била как да изглежда по-приятен в очите на готската красавица. Вярно, че не притежавал младост, на която да разчита, но в замяна на това имал богатства, а когато един любовник е стар, той обикновено е щедър. Принцесата била обсипана с най-ценните стоки на Изтока: коприни, накити, драгоценни камъни, тънки благовония — всичко скъпо и рядко, което идвало от Азия и Африка и можело да се намери на пазара в Гранада. Измислени били различни зрелища и празненства за нейно развлечение: музика, танци, турнири, борби с бикове. Известно време Гранада била сцена на непрекъснати карнавали. На целия този разкош готската принцеса гледала като човек, свикнал с великолепието. Приемала всичко като дан, полагаща се на ранга й или по-скоро на красотата й, тъй като красотата може да бъде по-взискателна дори от ранга. Нещо повече — изглежда, тайно се радвала да вкарва монарха в разходи, които намалявали съкровищата му, а после да приема неговата необикновена щедрост като нещо съвсем обикновено. Освен това при цялото си усърдие и великодушие почтеният любовник не можел да се похвали, че й е направил особено впечатление. Вярно, че никога не се мръщела, когато го видела, но никога не се и усмихвала. Винаги, когато заговарял за своята страст, тя започвала да свири на сребърната си лира. В звука и имало някакво тайнствено очарование. В миг монархът започвал да клюма глава, налягала го дрямка и лека-полека се унасял в дълбок сън, от който се пробуждал учудващо ободрен, но за момента със съвсем охладняла страст. Това не прилягало на намеренията му, затова пък тези дремки се съпътствували от приятни съновидения, които опиянявали до крайна степен сетивата на сънливия любовник. И така той продължавал да спи и да сънува, докато цяла Гранада се възмущавала от неговото увлечение и с недоволство гледала как се пропиляват съкровищата за нищо.
            Най-сетне на главата на Абен Хабуз се стоварила беда, за която талисманът му не го бил предупредил. В собствената му столица избухнало въстание, дворецът му бил обграден от въоръжена тълпа, която заплашвала да убие него и християнската му възлюблена. В гърдите на монарха припламнала искра от някогашния боен дух. Начело на шепа от стражите си той тръгнал напред, обърнал бунтовниците в бягство и потушил въстанието в самия му зародиш.
            Когато отново настъпило спокойствие, той потърсил астролога, който все така стоял затворен в своята обител, преглъщайки горчивата обида.
            Абен Хабуз се обърнал към него с помирителен тон.
            — О, мъдри сине на Абу Аюб — казал той, — добре предсказа ти бедите от тази красива пленница. Кажи ми сега ти, който толкова отдалече виждаш опасностите, какво трябва да направя, за да ги избегна?
            — Махни от себе си неверната девойка, тя е причина за всичко това.
            — По-скоро бих се разделил с кралството си — извикал Абен Хабуз.
            — Има опасност да загубиш и двете — отговорил астрологът.
            — О, най-мъдър от философите, не бъди жесток! Помисли за двойната мъка на монарха и влюбения и измисли нещо, за да ме предпазиш от надвисналата злина. Не ме интересува величието, не ме интересува властта, копнея само за покой. Да можех да се оттегля в някое тихо кътче, далеч от света с всичките му грижи, великолепия и тревоги и да посветя остатъка от дните си на любов и спокойствие!
            Астрологът го гледал известно време изпод гъстите си вежди.
            — А какво ще ми дадеш ти, ако ти осигуря такова убежище?
            — Определи сам наградата си и каквато и да бъде, стига да е по силите ми, ще я получиш.
            — Чувал ли си, кралю, за иремските градини, едно от чудесата на блажената Арабия?
            — Чувал съм за тези градини; те са описани в Корана, в главата „Зората на деня“. Чувал съм също какви чудни неща разказват за тях поклонниците, които са били в Мека, но съм ги смятал за невероятни истории, каквито пътниците, посетили далечни страни, обичат да съчиняват.
            — Недей да отхвърляш разказите на пътниците, о, кралю — казал астрологът сериозно, — защото в тях има ценни знания, донесени от всички краища на света. Колкото до двореца и иремските градини, това, което се разказва за тях, е вярно. Аз съм ги виждал със собствените си очи. Чуй какво ми се случи, тъй като то има отношение към твоята молба. На млади години, когато бях прост бедуин, аз се грижех за камилите на баща си. Като преминавахме през Аденската пустиня, едно животно се отклони и се загуби. Търсих го напразно няколко дни, докато накрая, изморен и изтощен, един следобед легнах и заспах под една палма близо до почти пресъхнал кладенец. Когато се събудих, открих, че се намирам пред портите на някакъв град. Влязох и видях хубави улици, площади и пазари, но всичко беше пусто, нямаше никакви жители. Продължих да се скитам, докато стигнах до разкошен дворец и градини с фонтани, рибни езера, горички, цветя и овощни дръвчета, натежали от прекрасни плодове, но и там нямаше жива душа. Ужасен от безлюдието, побързах да си тръгна и след като преминах през градските порти се обърнах, за да хвърля един поглед към това място, но то вече не се виждаше, а пред очите ми се простираше само самотната пустиня. Недалече срещнах един стар дервиш, добре запознат с преданията и тайните на тези земи, и му разказах какво ми се беше случило. „Това — каза той — са известните нашир и длъж иремски градини — едно от чудесата на пустинята. Те се появяват само от време на време на някой странник като теб и го радват с кулите и дворците, с натежалите от плод дървета над градинските, зидове, а после изчезват, за да остане единствено самотната пустиня. А ето и легендата за тях. В древни времена, когато тази страна била населявана от адитите, цар Шедад, син на Ад, правнук на Ной, основал тук прекрасен град. Когато градът бил завършен и Шедад го видял в цялото му великолепие, сърцето му се преизпълнило с гордост и самоувереност и решил да построи царски дворец с градини, които да съперничат на всичко, написано в Корана за небесния рай. Но небесното проклятие се стоварило върху му заради това намерение. Той и поданиците му били заличени от лицето на земята, а прекрасният град, дворецът и градините останали завинаги невидими за хората — само понякога могат да се забележат, за да се помни навеки грехът му.“ Тази приказка, кралю, и чудесата, които видях, завинаги се запечатаха в паметта ми и по-късно, когато бях в Египет и се сдобих с книгата на познанието на Мъдрия Соломон, реших да се върна и отново да посетя иремските градини. Този път за мое го вече опитно око те се разкриха по нов начин. Влязох в палата на Шедад и прекарах няколко дни в неговия въображаем рай. Джиновете, които пазят това място, се подчиниха на магическата ми сила и ми разкриха заклинанията, с които са били създадени градините, и тези, с които са изчезнали. О, кралю, аз мога да ти направя такъв дворец и градини дори тук, на планината над града. Та нали знам всички тайни заклинания? Та нали притежавам книгата на познанието на Мъдрия Соломон?
            — О, мъдри сине на Абу Аюб — възкликнал Абен Хабуз, тръпнещ от нетърпение. — Ти наистина си пътувал много и си видял и научил чудни неща. Направи ми такъв рай и поискай каквато и да е награда, дори половината от моето царство.
            — Уви! — отвърнал другият. — Ти знаеш, че съм стар човек, при това философ, и лесно се задоволявам. Единствената награда, която искам, е първото товарно животно, което мине през омагьосаната порта на този дворец, заедно с товара му.
            Монархът с радост приел това скромно искане и астрологът се заловил за работа. На върха на склона, точно над подземната му обител, той наредил да издигнат голяма кула с укрепен проход в средата.
            Имало външно преддверие с висока арка, водеща към портал, защитен от здрави врати. В средата на каменния му свод астрологът саморъчно изобразил огромен ключ, а в средата на външната каменна арка в преддверието, която била по-висока от тази на портала, издялал исполинска ръка. Това били всесилни талисмани, над които мъдрецът изрекъл много заклинания на непознат език.
            Когато този вход бил привършен, за два дни той се затворил в астрологическата си зала, погълнат от тайни магически заклинания, а на третия ден се изкачил на хълма и прекарал деня на върха му. Късно през нощта слязъл и се явил пред Абен Хабуз.
            — Най-сетне, кралю, завърших делото си. На върха на хълма се издига един от най-прекрасните дворци, създавани някога от човешки ум и пожелавани от човешко сърце. В него има разкошни зали и галерии, великолепни градини, хладни фонтани и уханни бани, с една дума цялата планина е превърната в рай. Като иремските градини, една силна магия го крие от погледа на всички смъртни, с изключение на тези, които притежават тайната на талисманите му.
            — Достатъчно! — извикал радостно Абен Хабуз. — Утре сутринта при изгрев слънце ще се качим и ще влезем.
            Щастливият монарх спал малко тази нощ. Едва що слънчевите лъчи започнали да играят по заснежения връх на Сиера Невада, когато той възседна коня си и само с неколцина придружители се отправил по стръмна тясна пътека нагоре към върха на възвишението. До него на бял кон яздела готската принцеса; по цялата й дреха блещукали скъпоценни камъни, а на шията й висяла сребърната лира. От другата страна на краля вървял астрологът, като се подпирал на тоягата с йероглифите, тъй като никога не яздел кон.
            Абен Хабуз погледнал в очакване да види как кулите на двореца блестят пред него и потърсил с очи терасовидните градини, потънали в зеленина, да се простират по височините, но все още нищо такова не се виждало.
            — Такава е тайната и такъв е ключът към това място — казал астрологът, — че нищо не можеш да различиш, докато не преминеш омагьосаната врата и то не стане твое владение.
            Като приближил входа, астрологът спрял и посочил на краля тайнствената ръка и ключа, издялани върху портала и арката.
            — Това — казал той — са талисманите, които пазят входа към рая. Докато онази ръка не се протегне и не грабне ключа, нито силата на простосмъртен, нито магия могат да надвият господаря на тези планини.
            Докато Абен Хабуз със зяпнали уста и мълчаливо удивление гледал тези тайнствени талисмани, конят на принцесата минал напред и я понесъл през портала в самият център на укрепения проход.
            — Погледни! — извикал астрологът. — Обещаната ми награда: първото товарно животно, което премине през омагьосаната врата, заедно с товара му.
            Абен Хабуз се усмихнал, защото помислил, че старецът се шегува, но когато разбрал, че говори сериозно, сивата му брада затреперала от негодувание.
            — Сине на Абу Аюб — казал той твърдо, — какви са тези двусмислици? Ти знаеш значението на обещанието ми: първото товарно животно, което мине през този портал, заедно с товара. Вземи най-силното муле от моите конюшни, натовари го с най-скъпите съкровища и то ще бъде твое, но не смей да се домогваш до тази, която е насладата на моя живот!
            — Нима ми е нужно богатство? — извикал презрително астрологът. — Нима не притежавам книгата на познанието на Мъдрия Соломон, посредством нея и ключа към всички тайни съкровища на света? Принцесата е моя по право — ти даде кралската си дума. Настоявам, че тя ми принадлежи.
            Принцесата погледнала високомерно от своя кон и на розовите й устни се появила лека презрителна усмивка, като чула как двамата белобради старци се карат кой да притежава младостта и красотата й. Гневът на монарха взел връх над разума му:
            — Подъл бедуине! Ти може да владееш много изкуства, но знай, че твоят владетел съм аз и не се осмелявай да си играеш със своя крал.
            — Мой господар! — повторил като ехо астрологът. — Мой крал! Владетелят на една къртичина предявява господството си над този, който притежава талисманите на Соломон! Сбогом, Абен Хабуз! Управлявай нищожното си кралство и се опивай от своя рай на глупци, а що се отнася до мен, аз, философът, ще се оттегля и ще ти се надсмивам!
            И като казал това, той хванал юздата на коня, ударил с тоягата си по земята и потънал с готската принцеса през средата на укреплението. Земята се затворила над тях и не останала никаква следа от дупката, през която се спуснали.
            Абен Хабуз онемял от удивление. След като се съвзел, той наредил на хиляда роби да започнат да копаят с кирки и лопати на мястото, където изчезнал астрологът. Те дълго копали, но напразно: каменният хълм не се поддавал на техните сечива, а когато изкопавали малко по-дълбоко, пръстта се свличала обратно, колкото и бързо да я изхвърляли. Абен Хабуз търсел входа на пещерата в подножието на хълма, който водел до подземният дворец на астролога, но и той бил изчезнал. Там, където някога се намирал входът, сега се издигала плътна вековна скала. След изчезването на Ибрахим ибн Абу Аюб от талисманите му вече нямало никаква полза. Бронзовият конник останал неподвижен с лице към хълма, а копието му сочело мястото, където потънал астрологът, като че ли там все още се спотайвал най-смъртният враг на Абен Хабуз.
            От време на време от недрата на хълма слабо се чувала музика и женски глас, който припявал, а веднъж един селянин съобщил на краля, че предната нощ намерил процеп в скалата. Промъкнал се през него и стигнал до място, откъдето видял подземната зала. Там на великолепен диван дремел астрологът и се поклащал в такт с музиката от сребърната лира на принцесата, която, изглежда, имала над него магическа власт.
            Абен Хабуз търсил пукнатината в скалата, но тя отново се била запълнила. Той подновил предишните си опити да измъкне от земята своя съперник, но всичко било напразно. Магията на ръката и ключа били твърде силни, за да им се противопостави човешка сила, а що се отнася до планината, мястото на обещания дворец и на градините останало гола пустош; прехваленият рай или бил скрит от погледа чрез магия, или бил просто измислица на астролога. Хората великодушно предпочели второто предположение, като някои започнали да наричат мястото „Глупостта на краля“, а други — „Раят на глупака“.
            За още по-голямо огорчение на Абен Хабуз съседите му, които той предизвиквал, дразнел и убивал спокойно, докато бил господар на вълшебния конник, като разбрали, че вече не го пази магическо заклинание, навлезли в земите му отвсякъде и най-миролюбивият монарх прекарал остатъка от дните си в постоянни вълнения.
            Най-сетне Абен Хабуз умрял и го погребали. Оттогава са се изтърколили векове. На паметната планина била построена Алхамбра и в известна степен тя притежава вълшебната красота на иремските градини. Омагьосаната врата все още съществува непокътната, пазена несъмнено от загадъчната ръка и от ключа, и сега се нарича Портата на справедливостта — величествения вход към крепостта. Говори се, че под тази порта старият астролог все още се поклаща на дивана си в подземната зала, унесен от сребърната лира на принцесата.

            В летните нощи старите изнемощели стражи, които пазят портата, дочуват от време на време мелодии и като се поддават на упойващата им сила, задремват кротко на поста си. Нещо повече — над мястото цари такава сънливост, че дори тези, които са на стража денем, се поклащат на каменните скамейки в кулата или заспиват под близките дървета, така че всъщност това е най-сънливият военен пост в целия християнски свят. Според древните легенди всичко това ще се запази през вековете. Принцесата ще остане в плен на астролога, а той — в нейна власт, унесен в магически сън до края на света, освен ако загадъчната ръка не грабне предопределения ключ и не унищожи заклинанието над омагьосаната планина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар