11 ноември 2013 г.

Рей Бредбъри, Вино от глухарчета-3


         * * *

         Дъглас, Том и Чарли тичаха запъхтени по напечената от слънцето улица.
         — Том, сега отговаряй честно, чу ли?
         — За какво да отговоря честно?
         — Къде изчезнаха щастливите завършеци?
         — На представленията в събота сутрин всички сценки завършват щастливо.
         — Това го знам. Но то не е като в живота — питам те за живота.
         — Мога да ти кажа само, че много обичам вечерта, когато стане време да си лягам, Дъг. Това е щастлив край за един цял ден. На другата сутрин, когато стана, работите може да не тръгнат добре. Но стига ми да си помисля, че вечерта пак ще си легна в леглото, и просто само като си полежа малко, всичко ми се оправя.
         — Ама аз ти приказвам за мистър Фористър и за мис Лумис.
         — С нищо не можем да помогнем — тя е мъртва.
         — Това го знам! Но не ти ли се струва, че там нещо се обърка?
         — Искаш да кажеш, гдето той е смятал, че тя е млада като на снимката, а пък тя всъщност беше на един милион години, това ли? А, не, господинчо, там всичко си беше наред!
         — Как тъй — наред?
         — От няколко дни насам, откакто мистър Фористър ми разказва, едно за глава, друго за крака, аз си го сглобих за мене си — и такъв рев му дръпнах! Защо, не знам! Всичко е станало точно както е трябвало. Променеше ли се нещо, за какво щяхме да си приказваме сега? За нищо! А освен това аз обичам да плача. След като се нарева като хората, сякаш току-що се е съмнало и денят започва отначало.
         — Сега вече ми е ясно.
         — И ти обичаш да плачеш, но не си го признаваш. Наплаче ли се човек, всичко му минава. Ето, това за мен е щастлив завършек. После пак си готов да излезеш навън и да си човек като другите. И от този момент нататък пак може да започнат да ти се случват разни неща! Сега вече, когато мистър Фористър премисля цялата история, ще се уверява, че този е бил единственият изход, ще си поплаква, а после ще вдига поглед и ще му се струва, че отново е утро, макар то да е всъщност пет след пладне.
         — Да ти кажа правото, това не ми прилича на щастлив завършек!
         — Един здрав нощен сън, един здрав десетминутен рев, един двоен шоколадов сладолед, или трите заедно са идеално лекарство, Дъг. Това ти го казва Том Споулдинг, доктор по медицина, да го знаеш.
         — Стига, момчета — викна им Чарли. — Вече сме близо!
         Завиха зад един ъгъл.
         В студените зимни дни те търсеха следи от лятото и го намираха в жарките пещи на парното отопление и нощем в огньовете край пързалката на езерото. А сега, в жаркото лято, търсеха нещичко, някакво кътче от забравената зима.
         Като се показаха иззад ъгъла, усетиха ситен дъждец да ги попръсква разхладително от голямото тухлено здание, докато препрочитаха надписа, който отдавна знаеха наизуст, надписа, който им обещаваше онова, което бяха дошли да намерят тук:

         Ледник за летен лед.

         Ледник за летен лед в летен ден! Изкрещяха думите, заляха се от смях и отидоха да надникнат в онази огромна пещера, където в петдесет, в сто, в двестафунтови калъпи спяха ледниците, айсбергите, извалелите, но все още незабравени януарски снегове, спяха, обвити в амонячни пари и кристални висулки.
         — Виждате ли — въздъхна сладостно Чарли Удман. — Може ли човек да иска повече?
         Защото около тях се носеше дъхът на зима, те стояха в жаркия ден, вдъхваха мириса на мократа дървена платформа, а върху им, някъде отгоре, от машините за лед, се стелеше хладна роса с цветовете на дъгата.
         Засмукаха ледени висулки, които тъй замразиха пръстите им, че трябваше да увият леда в носните си кърпи и да смучат плата.
         — Тези изпарения и тази мъгла — прошепна Том. — Снежната царкиня. Спомняте ли си я примамката? Никой вече не вярва в тия измишльотини, в Снежни царкини. Затуй не се учудвайте, ако излезе, че точно тук се е укрила, след като никой вече не вярва в нея.
         Погледнаха нагоре и видяха парите да се вдигат и да се носят в дълги повесма от студен дим.
         — Не — възрази Чарли. — Знаете ли кой живее тука? Един-единствен човек. Един, за който само като си помисля, и настръхвам. — Чарли снижи глас. — Самотника!
         — Самотника ли?!
         — Тук е роден, тук е отраснал и тук живее! Помислете си за тази зима. Том, за този ужасен студ, не разбираш ли, Дъглас? Защо иначе ще се разтреперваме в най-жежките летни нощи? Тук просто мирише на него! Знаете, че е така. Самотника… Самотника.
         Мъглите и парите се къдреха в здрача.
         Том изпищя.
         — Спокойно, Дъг — ухили се Чарли. — Пуснах малко ледец в гърба на нашия Том, това е.

         * * *

         Часовникът на съда удари седем, пъти. Ехото от ударите заглъхна.
         Топъл летен здрач пада тук, в горен Илинойс, в това малко градче, отвсякъде отдалечено, пазено от реката, гората, ливадите и езерото. Тротоарите са още като жарава. Магазините се затварят, улиците са обвити в сянка. Виждат се две луни, луната на часовника, четирилика, в четирите посоки на нощта, над строгото черно здание на съда, и истинската луна, изгряваща в млечна белота откъм притъмнелия Изток.
         В дрогерията вентилаторите шушукат горе на тавана. В пъстрата сянка на предните веранди седят невидими хора. Тук-там проблясва огънче на пура. Мрежестите врати на верандите изохкват с пружините си и се затръшкват. По лилавите топли тухли на летните улици тича Дъглас Споулдинг, следват го кучета и момчета.
         — Здрасти, мис Лавиния!
         Момчетата препуснаха напред. Като им, махна спокойно, мис Лавиния Небз продължи да седи сама, стиснала в белите си пръсти висока чаша със студена лимонада, която от време на време поднасяше до устните си, отпиваше и чакаше.
         — Тук съм, Лавиния.
         Тя се извърна и видя Франсин в снежнобяла премяна, застанала в подножието на стълбата, сред уханието на циниите и хибискусите.
         Лавиния Небз заключи входната врата, остави недопитата чаша с лимонада на верандата и каза:
         — Каква чудесна вечер за едно кино.
         Тръгнаха надолу по улицата.
         — Накъде, момичета? — викнаха им мис Фърн и мис Робърта от верандата си отсреща.
         Лавиния отвърна през мекия океан на здрача:
         — В кино „Елит“, ще гледаме Чарли Чаплин.
         — Ние не смеем да излизаме в такава нощ — оплака се мис Фърн. — Самотника пак е тръгнал да души жени. Заключваме се в килера и се пазим с пушката.
         — Ах, глупости! — Лавиния чу как стариците затръшкват и заключват вратата и продължи надолу, сподиряна от топлия дъх на лятната нощ, излъчван от напечените тротоари. Все едно, че стъпваше в препечената корица на топъл хляб. Горещината пулсираше под полата, нагоре по бедрата и будеше едно крадливо, но не и неприятно усещане за настъпление.
         — Лавиния, ти вярваш ли ги всичките тези приказки за Самотника?
         — Остави ги, стариците обичат да си чешат езика.
         — Да, обаче преди два месеца убиха Хети Макдолис, преди месец загина Робърта Фери, сега пък е изчезнала Елизабет Рамзел…
         — Хети Макдолис беше глупачка и сигурно е избягала с някой търговски пътник.
         — Но другите до една, казват, ги намерили удушени, с изплезени езици.
         Стояха на ръба на дерето, което разделяше града на две. Зад тях оставаха осветените домове и музиката, пред тях бяха пропастта, влагата, светулките и мракът.
         — Всъщност може би не трябваше да ходим на кино тази вечер — каза Франсин — Ами ако Самотника ни последва и ни убие? Страх ме е от това дере. Я го погледни какво е!
         Лавиния погледна и дерето й заприлича на динамо, което работи денем и нощем; оттам се носеше едно неспирно, движещо се жужене, бръмчене, мъркане на животни, на насекоми и растения. Лъхаше на парник, на отровни миязми и праисторически, отмити глинести пластове и подвижни пясъци. А черното динамо бръмчеше и пущаше големи електрически искри — из въздуха се носеха светулки.
         — Няма __аз__ да се връщам през това отвратително дере нощеска, посред нощ ще се прибираш __ти__, Лавиния, __ти__ ще топуркаш надолу по стъпалата, __ти__ ще пресичаш моста, а нищо чудно Самотника да бъде там!
         — Глупости! — избухна Лавиния Небз.
         — Ти ще си сама на пътеката, ти ще се плашиш от собствените си стъпки, не аз. Сама на връщане към дома си. Лавиния, не те ли е страх да живееш съвсем сама?
         Старите моми предпочитат да си живеят сами. — Лавиния посочи към горещата тъмна пътека, която водеше надолу в мрака. — Хайде да пресечем оттука.
         — Страх ме е!
         — Още е рано. Самотника тръгва много по-късно. — Лавиния хвана приятелката си за ръка и я поведе надолу, надолу по криволичещата пътека, към песента на щурците, към жабешкия крик и напоената с комари тишина. Спускаха се през опърлена от слънцето трева, изсъхнали клонаци ги драскаха по босите глезени.
         — Да тичаме! — изхълца Франсин.
         — Не!
         Свиха по една криволица на пътеката — и я видяха.
         В звучната кадифена вечер, в сянката на топлите дървеса, отпуснала се на земята, за да се наслади като че ли на кротките звезди, и на приятния полъх, разперила ръце встрани като гребла на крехка лодка, лежеше Елизабет Рамзел!
         Франсин изпищя пронизително.
         — Не викай! — Лавиния простря ръце и прихвана Франсин, която хълцаше и се давеше. — Недей! Недей!
         Жената лежеше, сякаш вълни я бяха положили тука, лицето й се озаряваше от луната, очите й бяха изцъклени и твърди като кремък, езикът й беше изплезен.
         — Мъртва е! — плачеше Франсин. — О, тя е мъртва, мъртва е! Тя е мъртва!
         Лавиния стоеше в центъра на хиляди топли сенки, край нея пищяха щурци и гръмко крякаха жаби.
         — Ще трябва да извикаме полицията — обади се тя накрая.


         — Прегърни ме, Лавиния, прегърни ме, тресе ме, о, никога не ми е било по-студено!
         Лавиния прегърна Франсин, а полицаите претърсваха сухата, шумоляща трева, лъчи на електрически фенерчета шареха наоколо, преплитаха се гласове, часът наближаваше осем и половина.
         — Сякаш че е декември. Имам нужда от жилетка — мърмореше Франсин, стиснала очи и облегната на Лавиния.
         Полицаят каза:
         — Мисля, че вече можете да си отивате, госпожици. Минете утре край участъка, да изясним някои подробности.
         Лавиния и Франсин се отдалечиха от полицаите и от платното, метнато над крехкото нещо върху тревата на дерето.
         Лавиния усещаше как силно блъска сърцето й, усещаше също и студ, като през февруари; по тялото й сякаш внезапно се полепнаха снежинки, луната изсмукваше тънките й пръсти и ги правеше още по-бели и тя се чуваше как приказва неспирно, докато Франсин хълцаше на рамото й.
         Някъде отдалече се разнесе глас:
         — Не искате ли да ви съпроводя, госпожици?
         — Не, можем и сами — отговори Лавиния на нищото и продължиха, напред. Напред, през любопитното, шушукащо дере, дерето, ехтящо от шепоти и звуци, този малък претърсван свят, който започна да изчезва зад тях със своите светлини и гласове.
         — За първи път виждам умрял човек — каза Франсин.
         Лавиния погледна часовника си тъй, сякаш беше на хиляди мили, върху една ръка и една китка, проточили се ужасно надалеч.
         — То било само осем и половина. Ще минем да вземем Хелън и ще отидем на кино.
         — На кино! — възкликна Франсин.
         — Точни от това имаме нужда. Трябва да забравим станалото. Не бива да си го припомняме. Ако се приберем сега, само за това ще говорим. Ще отидем на кино, като че нищо не е било.
         — Лавиния, кажи, че се шегуваш!
         — Никога не съм била по-сериозна. Сега имаме нужда да се посмеем и да забравим.
         — Но там лежи Елизабет… приятелката ти, моята близка…
         — На нея не можем да й помогнем; ще трябва да помагаме на себе си. Хайде!
         Тръгнаха в мрака нагоре по дерето, по каменната пътека. Внезапно там, препречил им пътя, замръзнал на едно място, без да ги вижда, вгледан надолу към разигралите се светлини и мъртвото тяло, вслушан в гласовете на властта, стоеше Дъглас Споулдинг.
         Стоеше бял като печурка, изпънал ръце край тялото си, вгледан надолу към дерето.
         — Веднага да се прибираш! — кресна Франсин.
         Той не я чу.
         — Ей, момче! — изкрещя Франсин. — Бързо в къщи, махай се от това място, чуваш ли ме? Бързо в къщи, бързо в къщи, бързо в къщи!
         Дъглас изви глава и погледна към тях, сякаш не ги виждаше. Устните му се мърдаха. Издаде звук, сякаш проблея. А сетне се извърна безшумно, и побягна. Побягна безшумно нагоре към далечните хълмове в топлия мрак.
         Франсин отново се разхълца, разплака се и както си плачеше, продължи нагоре с Лавиния Небз.
> 
         * * *

         — Ето ви най-сетне! Мислех вече, че няма да дойдете! — Хелън Гриър стоеше на верандата и тропаше с върха на обувката си. — Закъсняхте само един час, не повече! Какво стана?
         — Ние… — подхвана Франсин.
         Лавиния я стисна за ръката.
         — Имаше голяма паника. Някой намерил Елизабет Рамзел в дерето.
         — Мъртва ли? Как я намерил — мъртва ли?
         Лавиния кимна утвърдително. Хелън ахна и се хвана за гърлото.
         — Кой я е намерил?
         Лавиния стискаше здраво китката на Франсин.
         — Не разбрахме.
         Трите млади жени стояха в лятната нощ и се гледаха.
         — Нещо ме кара да се прибера вътре и да се заключа! — обади се накрая Хелън.
         Но после влезе да си вземе жилетката, защото, колкото и да беше горещо, и тя се оплака, че мръзне. Докато беше вътре, Франсин прошепна разтреперана:
         — Защо не й каза?
         — А защо да я разстройвам? — запита Лавиния. — Утре ще има достатъчно време.
         Трите тръгнаха по улиците, под черните дървета, край набързо заключените домове. Колко светкавично беше плъзнала вестта от дерето, от дом към дом, от веранда към веранда, от телефон към телефон. И сега, като минаваха, трите приятелки усещаха очите, които ги следяха през завеските на прозорците, докато ръцете завъртваха ключовете. Странна бе тази сладоледена, благоуханна нощ, нощ за сладък лед на клечка, за разголени ръце, намазани е балсам против комари, нощ за игри на гоненица; странна нощ, в която децата внезапно бяха издърпани от игрите и скрити зад прозорци и зад дървени врати, а клечките от сладоледа прогизваха във вкусни локвички с дъх на лимон и на ягода — там, където децата ги бяха изтървали, когато родителите им ги бяха повлекли към дома. Странни бяха запарените стаи, в които потните хора се бяха сгушили зад бронзови ключалки и чукала. Бухалки и топки за бейзбол се търкаляха по неутъпканата трева на дворовете. Една недорисувана с бял тебешир фигура за игра на дама се беше проснала върху жежкия спарен тротоар. Всичко изглеждаше така, като че само миг преди това някой беше предсказал нахлуването на смразяващ студ.
         — Ум нямаме да се разхождаме в нощ като тази — каза Хелън.
         — Самотника няма да убие три жени наведнъж — успокои я Лавиния. — В някои цифри се крие голяма сигурност. Освен това още е рано. Убийствата са по едно на месец.
         По стреснатите им лица падна някаква сянка. Някой изскочи иззад едно дърво. Трите изкрещяха едновременно на три различни гласа, също като че някой беше ударил върху клавишите на орган с тежък юмрук.
         — Пипнах ви! — изрева нечий глас. Човекът се хвърли към тях. И светлината озари засмяното му лице. Облегна се на едно дърво, омаломощен от смях, с пръст насочен към момичетата.
         — Хей! Аз съм Самотника! — кискаше се Франк Дилън.
         — Франк Дилън!
         — Франк!
         — Слушай, Франк — задъха се Лавиния, — ако още веднъж постъпиш така детински, да те надупчат целия с куршуми дано!
         — Как можа да го направиш!
         Франсин се разплака истерично.
         Франк Дилън се стресна.
         — Моля ви се, извинявайте много!
         — Махай се! — викна Лавиния. — Възможно ли е да не си научил за Елизабет Рамзел — как я намериха мъртва в дерето? Хукнал да плаши жените! Да не сме те видели повече, чуваш ли?
         — Ау, чак сега…
         Те тръгнаха. Той тръгна подире им.
         — Стой тука, господин Самотник, и плаши сам себе си. Върви да погледнеш лицето на Елизабет Рамзел и ще видим дали ще ти е чак толкова смешно. Лека нощ! — викна Лавиния и помъкна другите две по улицата, оградена от дървеса и звезди, а Франсин притискаше носната кърпичка до очите си.
         — Франсин, мила, но той само се пошегува. — Хелън се обърна към Лавиния. — Не разбирам защо се разплака?
         — Ще ти обясним, като стигнем до центъра. Тъй или инак, на кино ще отидем! До гуша ми дойде. Хайде сега приготвяйте си пари, вече стигнахме!

         * * *

         Дрогерията представляваше малък басейн от застоял въздух, който големите дървени перки раздвижваха и навън към тухлените улици прииждаха вълни с уханието на аптека, на тоник и на лимонада.
         — Дайте ми за пет цента зелени ментови дъвчащи — каза Лавиния на продавача. Лицето му беше изопнато и бледо като на всички, които бяха срещнали по опустелите улици. — За в киното — обясни Лавиния, докато продавачът отсипваше с металическата лопатка за пет цента от зелените бонбони.
         — Тази вечер сте много хубави, госпожици. Мис Лавиния, днес следобед излъчвахте такава свежест, когато се отбихте за шоколадовия сладолед, че един човек ви хареса.
         — Тъй ли?
         — Един клиент, който седеше на бара — наблюдаваше ви, като излизахте. Попита ме: „Коя е тя?“ — „Ами Лавиния Небз, най-хубавата госпожица в града ни“ — обясних му аз. А той: „Красива е. Къде живее?“ — При тези думи продавачът замълча смутено.
         — Нали не сте?… — извика Франсин. — Нали не сте му казали адреса й? Не сте, нали?
         — Не се съобразих. Казах му: „Оттатък, на Парк стрийт, нали я знаете, досами дерето“. Най-обикновено обяснение. Но тази вечер, преди мъничко, като научих, че са намерили трупа, помислих си: „Господи, какво направих!“
         Той подаде кесийката, препълнена догоре.
         — Какъв глупак! — разплака се Франсин.
         — Съжалявам. Сигурен съм, че няма да се случи нищо лошо.
         Тримата гледаха към Лавиния, взираха се в нея. Тя не усещаше нищо. Освен може би някакъв гъдел на възбуда в гърлото. Подаде парите автоматично.
         — Тези бонбони са почерпка от мене — заяви продавачът и се извърна да оправя някакви хартии.
         — Знаете ли какво смятам да направя, и то веднага? — запита Хелън, като излязоха от дрогерията. Ще извикам едно такси да ни разведе по домовете. Не желая да сме заедно, когато те подгонят, Лавиния. Този човек е много съмнителен. Да разпитва за тебе! Да не би да искаш ти да си следващата жертва в дерето?
         — Най-обикновен мъж и нищо друго — каза Лавиния и се извърна бавно да огледа града.
         — Франк Дилън също е обикновен мъж, но нищо чудно той да е Самотника.
         Франсин още не беше ги настигнала и като се обърнаха, видяха я да приближава.
         — Накарах го да ми го опише — продавачът. Накарах го да ми опише как е изглеждал оня човек. Не бил тукашен — обясни тя, — в тъмен костюм. Бледен и слабоват.
         — И трите сме много изнервени — обади се Лавиния. — Няма да се кача с вас в таксито. Ако аз трябва да съм следващата жертва, нека! Вълненията в живота са много оскъдни, особено в живота на трийсет и три годишна мома като мене, затова не ми се сърдете, ако не искам да ги изпусна. Тъй или инак, това са глупости; аз съм грозна.
         — А, не, не си, Лавиния; сега ти си най-хубавата дама в целия град, след като Елизабет… — Франсин занемя. — Ти държиш мъжете на разстояние. Само ако речеш, отдавна да си се омъжила!
         — Престани да хленчиш, Франсин! Ето я касата на киното. Аз плащам четиридесет и един цент да гледам Чарли Чаплин. А вие двете, ако искате, хванете си такси. Ще стоя в киното сама и ще се прибера у дома пак сама!
         — Ти си луда, Лавиния; няма да те оставим…
         Трите влязоха в киното.
         Първата прожекция беше минала, а за следващата имаше много малко хора. Трите момичета седнаха някъде по средата в здрачния салон, облъхвани от миризмата на стара смазка за чистене на месинг, и видяха директора да излиза иззад проскубаните червени кадифени завеси, за да направи някакво съобщение.
         — Полицията ни замоли тази вечер да свършим по-рано, та да могат всички да се приберат навреме. Затова няма да покажем късометражните филми, а направо ще започнем с игралния филм. Прожекцията ще свърши в единадесет. Умоляват се всички да си отидат направо в домовете. Не се бавете по улиците.
         — Това се отнася за нас, Лавиния! — прошепна Франсин.
         Светлините изгаснаха. Екранът оживя.
         — Лавиния — прошепна Хелън.
         — Какво?
         — Когато влизахме, един мъж с тъмен костюм, който стоеше на отсрещния тротоар, прекоси насам. Току-що мина по пътеката и седна на задния ред.
         — О, Хелън!
         — Точно зад нас ли е?
         Една по една и трите се извърнаха да го погледнат.
         Видяха там едно бледо лице, озарено от дяволската светлина на екрана. Сякаш олицетворяваше лицата на целия мъжки род, които блуждаеха зад тях в мрака.
         — Ще извикам директора! — Хелън хукна нагоре по пътеката. — Спрете филма! Дайте светлина!
         — Хелън, върни се веднага! — скочи след нея Лавиния.
> 
         * * *

         Оставиха шумно празните чаши от ванилената сода, над устните им се мъдреха бели мустачета, които те откриха с език, облизаха ги и се разсмяха.
         — Ах, каква глупава история! — кискаше се Лавиния. — Толкова шум за нищо. Ужасно се притесних!
         — Много съжалявам — засрамено промълви Хелън.
         Часовникът показваше вече единадесет и половина. Излезли бяха от тъмното кино, побягнаха от тълпата мъже и жени, забързани навсякъде, наникъде, и вече на улицата взеха да се присмиват на Хелън. Хелън пък се опитваше да се смее на себе си.
         — Когато хукна нагоре по пътеката и като закрещя: „Дайте светлина!“, имах чувството, че ще _умра_, Хелън! _Горкият_ човечец!
         — Братът на директора, пристигнал от Ръсин!
         — Нали му се извиних — оправда се Хелън, загледана в голямата перка на вентилатора, която продължаваше да върти топлия среднощен въздух, да бърка и да разбърква миризмите на ванилия, на малина, на мента и на лизол.
         — Не трябваше да се отбиваме тука. Полицията предупреди…
         — О, по дяволите полицията — засмя се Лавиния. — От нищичко не ме е страх. В този момент Самотника е на хиляди мили оттук. Ще се върне най-рано след месец и тогава вече полицията наистина ще го пипне, ще видите. Ама какъв хубав филм, нали?
         — Затваряме, госпожици. — Продавачът изгаси светлините в хладната тишина на белите плочки.
         Вън улиците бяха като пометени от коли, от хора и от камиони. Ярки светлини все още грееха от витрините на малките магазинчета, където затоплени восъчни манекени вдигаха розови восъчни ръце, искрящи от синьо-бели брилянтени пръстени, или разголваха оранжеви восъчни нозе, за да покажат красиво бельо. Жарките сини стъклени очи на куклите гледаха как момичетата се носят надолу по празното речно дъно на улицата, а образите им се отразяваха във витрините като цветя под мрачни развълнувани води.
         — Как мислите, ако извикаме, ще ни се притекат ли на помощ?
         — Кои?
         — Манекените, хората от витрините.
         — Оу, Франсин!
         — Какво пък…
         Хиляда души, безжизнени и мълчаливи, стояха във витрините, и трима души вървяха по улицата, и всеки път, щом удареха с токчетата си по горещия плочник, ехото ги съпровождаше подобно пушечни изстрели от фасадите на отсрещните магазини.
         Червена неонова реклама примигна бледо и взе да жужи като умиращо насекомо, когато минаха край нея.
         Напечени и бели, пред тях се стелеха безкрайните улици. Полюляващи се и стройни в полъха на ветреца, който едва докосваше листнатите им очертания, дърветата охраняваха от двете страни трите малки жени. Погледнати от кулата на съда, те приличаха на три далечни магарешки бодилчета.
         — Франсин, първо ще изпратим тебе.
         — Не, аз ще те изпратя _тебе_.
         — Глупости. Ти живееш чак до Електрическия парк. Ако ме изпратиш, после ще трябва да прекосяваш дерето сама. И не дай боже шумка да трепне, ще се повалиш мъртва от страх.
         Франсин каза:
         — Бих могла да остана да спя при тебе, защото ти си нашата _красавица_!
         Продължиха да вървят, носеха се като три спретнати и строги манекена по лунното море от зелени морави и бетон, а Лавиния гледаше как черните дървета се отмятат едно подир друго край нея, слушаше гласовете на своите приятелки, които си приказваха, опитваха се дори да се смеят, и на нея й се стори, че нощта се раздвижва, сетне започва да тича, докато те вървяха бавно, и всичко й се привидя забързано и посипано с нажежен сняг.
         — Я хайде да попеем — предложи Лавиния.
         Запяха „Свети ни, свети, ти, жътвен месец.“
         Пееха тъжно и тихо, хванати подръка, но не смееха да погледнат назад. Усещаха как горещият тротоар започва да изстива под нозете им, а те вървяха, вървяха…
         — Чуйте! — каза Лавиния.
         Заслушаха се в лятната нощ. Летни щурци и далечният звън на часовника при съда, отброяващ единадесет и четиридесет и пет.
         — _Чуйте!_
         Лавиния се ослуша. На една от верандите изскърца люлееща се пейка и в мрака, безмълвен, сам на своята люлка, мистър Търл бе излязъл да изпуши една последна пура. Виждаха жарката пепел да се поклаща напред-назад.
         Светлините започнаха да чезнат, да гаснат една по една. Светлините в малките къщици, светлините в големите домове, жълтите светлини, зелените ветроупорни фенери, свещи, газеничета, лампите над верандите и всичко живо се беше заключило с месинг, желязо и стомана, всичко, каза си Лавиния, всичко — е затворило, залостило, увило и прислонило. Тя си представи хората в озарените от луната кревати. Представи си ги как дишат равномерно в летните нощни стаи, в безопасност, и заедно. А ето ни и нас, помисли си Лавиния, стъпките ни отекват по горещите летни нощни тротоари. Самотните улични лампи светят надолу и отразяват пияните ни сенки.
         — Ето те у дома, Франсин. Лека нощ.
         — Моля ви се, Лавиния, Хелън, спете у нас. Късно е, почти е полунощ. Ще ви постеля в гостната. Ще сваря горещ шоколад — много ще е приятно! — Франсин държеше и двете и не ги пускаше.
         — Не, благодаря ти — отказа Лавиния.
         Франсин се разплака.
         — Не започвай отново, Франсин — смъмра я Лавиния.
         — Не искам да умираш — хълцаше Франсин, — а сълзите се търкаляха отвесно по страните й. — Толкова си чудесна и мила, искам те да живееш. Моля ти се, много те моля!
         — Знаеш ли, Франсин, не си представях, че това толкова те е разстроило. Обещавам ти — щом се прибера, ще ти телефонирам.
         — О, обещаваш ли?
         — И ще ти кажа, че нищо ми няма! Обещавам, А утре ще си направим пикник в Електрическия парк. Сандвичите от шунка ще ги приготвя аз, искаш ли? Повярвай ми, аз ще живея вечно!
         — Значи ще ми телефонираш?
         — Нали ти обещах?
         — Лека нощ, лека нощ! — Франсин изтича нагоре и бързо изчезна зад една врата, която се затръшна и щракна с тежкото резе още в същия миг.
         — А сега ще отведа тебе — заяви Лавиния на Хелън.

         * * *

         Часовникът на съда отброяваше пълния час. Звуците се носеха над един град, който бе празен, по-празен отвсякога. Звуците глъхнеха над празни улици, над празни паркинги и празни дворове.
         — Девет, десет, единадесет, дванадесет — отброи Лавиния, а Хелън крачеше до нея, хванала я подръка.
         — Не се ли чувстваш някак особено? — запита Хелън.
         — В какъв смисъл?
         — Ами като си представиш, че крачим тук по тротоара, под сянката на дърветата, а всички други са притихнали зад заключените си врати и спят? Всъщност ние сме единствените живи хора навънка в този час поне на хиляда мили наоколо.
         Шумовете на дълбокото топло дере започнаха да долитат до тях.
         След миг вече бяха пред дома на Хелън и останаха там продължително, загледани една в друга. Вятърът довея мирис на окосена трева. Луната залязваше в заоблачаващото се небе.
         — Смятам, че ще е безполезно, ако те поканя да пренощуваш тука, нали, Лавиния?
         — А, не, отивам си.
         — Понякога…
         — Какво понякога?
         — Понякога на хората сякаш им се _иска_ да умрат. Ти се държа странно през цялата вечер.
         — Просто защото не ме е страх — каза Лавиния. — Най-вероятно е да съм обзета от любопитство. И мога да мисля с ума си. Логично е Самотника да не бъде наоколо. При всички тези полицаи и тази шумотевица.
         — Полицаите спят сладко, завити презглава.
         — Тогава приеми, че това ме забавлява — рисковано е, но не дотам. Ако имаше и най-малката опасност нещо да ми се случи, бъди уверена, че непременно щях да остана тука.
         — А може би една част от тебе просто вече не иска да живее.
         — Ах, ти и Франсин сте невъзможни! Честна дума!
         — Изпитвам чувство на вина. Аз ще си пия горещ шоколад, а в това време ти ще си в дъното на дерето и ще пресичаш моста.
         — Пийни една чашка и за мене. Лека нощ.
         Лавиния Небз закрачи сама надолу по тъмната улица, надолу в мълчанието на късната лятна нощ. Всички прозорци край нея бяха тъмни, далече някъде излая куче. Още пет минути, каза си тя, и ще си бъда у дома. След пет минути ще се обадя на глупавата малка Франсин. Ще…
         Тогава чу гласа на мъжа. Един мъжки глас пееше далече между дърветата:

         В лунна нощ ти и аз…

         Тя забърза.
         Гласът продължаваше:

         Прегърнати в захла-а-а-с…

         Надолу по улицата, в бледата лунна светлина един мъж вървеше бавно и отпуснато.
         Мога да почукам на някоя от тези врати, ако потрябва — успокои се Лавиния.
         — „Къде си, юнска нощ…“ — изпя мъжът и размаха палката в ръката си. — „Луната и ти…“ Я гледай _кой_ бил тук! Много неподходящ нощен час за самотни разходки, мис Небз!
         — Полицай Кенеди!
         Естествено, нима можеше да бъде някой друг?
         — Трябва да ви изпратя!
         — Благодаря, ще се прибера сама.
         — Но нали живеете отвъд дерето?…
         Да, помисли си тя, но през дерето аз не минавам с никой мъж, та бил той и полицай. Откъде да знам кой всъщност е Самотника?
         — Не, не — отказа Лавиния. — Ще бързам.
         — Все пак ще чакам. Потрябва ли ви помощ, извикайте. Гласовете тук ехтят. Ще дотичам веднага!
         — Благодаря.
         Тя продължи напред, а той остана да си тананика сам под лампата.
         Стигнах, помисли си тя.
         Ето го дерето.
         Стоеше на ръба на първото от сто и тринадесетте стъпала, които водеха надолу по стръмния склон, сетне се пресичаше двадесетметровият мост, а после нагоре по склона, до Парк стрийт. И за всичко това един единствен фенер. След три минути, окуражи се тя, ще вмъквам ключа в моята ключалка. Нищо не може да се случи за някакви си сто и осемдесет секунди.
         И заслиза надолу по безкрайните тъмнозелени стъпала, към дълбокото дере.
         — Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет стъпала — отброяваше Лавиния шепнешком.
         Изпитваше чувството, че тича, но всъщност не тичаше.
         — Петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет стъпала — отдъхна си тя.
         Една пета от пътя! — ободри се Лавиния.
         Дерето беше дълбоко и черно, тъмночерно! А светът беше останал назад, светът на спокойно спящите хора, на заключените врати, градът, дрогерията, киното, светлините, всичко, всичко беше изчезнало. Съществуваше и живееше единствено дерето, черно и огромно, надвесено над нея.
         — Ето на`, нищо не ми се случи! Наоколо няма жива душа! Двайсет и четири, двайсет и пет стъпала. Помниш ли онази страховита история за привидения, която си разказвахме като деца?
         Вслуша се в потракването на обувките си по стъпалата.
         — Историята за човека в черно, който влиза у вас, а ти вече си легнала. Сега стъпва на първото стъпало, към стаята ти. Ето го — на второто стъпало. Изкачва третото, четвъртото и петото! Ах, как се смеехме и пищяхме на тази история! Ужасният черен човек е вече на дванадесетото стъпало, ето го — отваря вратата и се изправя до леглото ти. _„Пипнах ли, те!“_
         Тя изпищя. Подобен писък чуваше за първи път. Никога не беше крещяла тъй пронизително. Спря се, замръзна, вкопчи се о` дървеното перило. Сърцето й биеше до пръсване. Звукът от ужасеното му туптене оглушаваше околността.
         — Ето го, ето го _там_! — крещеше тя безмълвно. — В дъното на стълбата. Там под лампата стои мъж! Не, сега се скри! Но той _чакаше_ там!
         Ослуша се.
         Тишина.
         Мостът беше пуст.
         Няма никой, каза си Лавиния, успокоявайки сърцето си. Никой. Глупачка! Как можах да си припомня точно онази история. Гъска такава! Ами сега какво да правя?
         Сърцето й се поуспокои.
         Да повикам ли полицая — дали ме е чул като крещях?
         Ослуша се. Не се чуваше нищо. Нищо.
         Ще продължа нататък. Ах, тази идиотска история!
         Тя тръгна отново и продължи да брои.
         — Трийсет и пет, трийсет и шест, отваряй си очите, остава и да паднеш. Ох, каква съм глупачка… Трийсет и седем стъпала, трийсет и осем, девет, четиридесет, и още две, стават четиридесети две — почти половината от пътя.
         Отново се вцепени.
         Спокойно, каза си Лавиния.
         Направи крачка. Разнесе се ехо.
         Направи втора крачка.
         Второ ехо. Друга крачка, частица от секундата по-късно.
         — Някой върви след мене — прошепна тя на дерето, на черните щурци, на тъмнозелените невидими жаби и на черния поток. — Някой слиза по стълбата след мене. Не смея да се обърна.
         Нова стъпка, и ново ехо.
         — На всяка моя стъпка и те правят по една.
         Стъпка и ехо.
         С треперещ глас тя запита дерето:
         — Вие ли сте, полицаю Кенеди?
         Щурците бяха млъкнали.
         Щурците се _ослушваха_. Нощта се вслушваше в нея. В този миг далечните топли нощни ливади и околните топли нощни дървеса направо замряха; листакът, шубракът и звездите дори, всичко замръзна и се заслуша, да чуе как лудо блъска сърцето на Лавиния Небз. И някъде, стотици мили надалеч оттук, в някоя пуста равнина, несмущавана дори от влакова свирка, на някоя пуста гара, някой самотен пътник, зачел вестник под мъждукащата светлина на голата електрическа крушка, в този миг вдига стреснато глава, заслушва се, запитва се: — Какво ли е това? — И кимва: — Изглежда, някакъв кълвач почуква по кух дънер. А всъщност това беше Лавиния Небз, нищо друго, освен сърцето на Лавиния Небз.
         Тишина. Тишината на лятна нощ, полегнала на хиляди мили околовръст, покрила земята като бяло помътено море.
         Бързо, по-бързо! Тя слизаше по стълбите.
         Тичай!
         Зазвуча музика. Беше нелепо, беше идиотско, но тя чу бурния прилив на музиката, която пулсираше в нея, и осъзна, докато тичаше, докато тичаше, подгонена от паниката и лудия страх, че в някоя част на ума си тя разиграва пред себе си сценка, че я озвучава с бурните акорди от някаква измислена драма и сега музиката вилнееше у нея, смазваше я, ставаше все по-гръмка и по-гръмка, все по-бърза и по-бърза, смъкваше я и я пришпорваше да тича надолу, надолу, към бездната на дерето.
         Помогни ми още мъничко, примоли се тя. Сто и осмо, девето, сто и десето стъпало! Дъното! А сега тичай! Прибягай през моста!
         Даде заповед на нозете си как да действат, впрегна ръцете, тялото, самия страх; изкомандва всичките си части в този момент на паника и ужас и хукна над грохотните води на реката, по кънтящите, трополящи, разклатени, почти одухотворени, гъвкави дъски на моста, сподиряна от бурните стъпки подире й, почти по петите й, а след нея кънтеше музиката, музиката, и тя пищеше и се давеше след нея.
         Той е по петите ти, не се извръщай, не поглеждай, видиш ли го, ще се вдървиш, ще се схванеш от страх. Бягай, само бягай!
         Прибяга през моста.
         Ах, господи, моля те, господи, помогни ми да изкача склона! Хайде сега, нагоре по пътеката, сега между хълмчетата, о боже, колко е тъмно и колко е самотно. Сега и да извикам, няма кой да ме чуе; тъй или инак, не мога и да викам. Ето го края на пътеката, ето я улицата, о, боженце, моля те, запази ме, прибера ли се жива, никога вече не тръгвам сама; глупачка бях, признавам си, глупачка съм, не съм знаела какво значи ужас, но ако ми помогнеш да се прибера, никога вече не ще изляза без Хелън или без Франсин! Ето я улицата. Сега — през нея!
         Лавиния прекоси улицата и се втурна по тротоара.
         Ох, най-сетне, верандата! Домът ми! Ах, господи, дай ми още време да вляза, да заключа вратата и да се успокоя!
         И ето там — колко е глупаво, че го забеляза — защо се занимава сега с това, няма време, време няма — но тъй или иначе, там, мярна се пред очите й — на парапета на верандата се мъдреше чашата с недопита лимонада, която бе оставила отдавна, преди година, преди половин вечер! Чашата с лимонада седеше спокойно, безучастно на перилото… и…
         Чу собствените си тромави стъпки на верандата, ослуша се и долови как ръката й драще и стърже ключалката с ключа. Чу ударите на сърцето си. Чу пронизителния писък на вътрешния си глас.
         Ключът влезе.
         Отключвай вратата, по-бързо, по-бързо!
         Вратата се отвори.
         Сега влез. Тръшни я!
         Тя затръшна вратата.
         — А сега заключи, сложи резето, заключи! — изхлипа тя отчаяно.
         Заключвай здраво, _здраво_!
         Вратата бе заключена и здраво зарезена.
         Музиката изчезна. Лавиния отново се ослуша да чуе сърцето и го чу как забавя удари в тишината.
         У дома! Ах, господи, най-сетне, спасена у дома! Спасена, спасена и пак спасена, у дома! Облегна се изнемощяла на вратата. Спасена, спасена. Чуй. Тишината е пълна. Спасена, спасена, о слава на бога, спасена, у дома. Никога вече не ще изляза нощем. Тука ще си стоя. Никога, никога вече няма да мина през дерето. Спасена съм, спасена, спасена, у дома, ах, колко хубаво, колко е хубаво, спасена съм! Спасих се вътре, вратата ми е заключена здраво. Чакай!
         Я погледни през прозореца!
         Погледна през прозореца.
         Ами разбира се, там няма никой! Жива душа. И никои не е тичал след мене. Сега вече дишаше по-спокойно и беше готова да се присмее на себе си. Това е толкова _логично_. Ако някой ме е преследвал, той непременно щеше да ме _хване_! В тичането изобщо не ме бива… Няма никой — нито на верандата, нито на двора. Каква съм глупачка. Бягала съм — от какво? От нищото. Това дере е, безопасно като осветен площад. Тъй или инак, добре, че се прибрах у дома. Домът е едно топло и уютно гнезденце, единственото място, където си в безопасност.
         Тя протегна ръка към ключа на лампата — и се вцепени.
         — Какво? — запита тя. — Какво? _Какво?_
         Зад гърба й във всекидневната някой тихичко се изкашля.
> 
         * * *

         — Ах, дяволите да ги вземат, тези хора наистина развалят всичко!
         — Е, Чарли, не се ядосвай толкова де!
         — Добре, кажи тогава, за какво остана да си приказваме? Може ли да си говорим за Самотника, след като вече не е дори и жив? Значи не е и страшен!
         — Не знам за тебе, Чарли, но аз пак ще ходя в Ледника за летен лед, ще спирам на вратата, ще си го представям, че е жив, ще ме разтриса от студ и ледени тръпки ще полазват по гърба ми.
         — Но това ще е на ужким.
         — По-важното е да те лазят тръпки, а по` не е важно от какво — мъдро поясни Том.
         Дъглас не слушаше Том и Чарли. Той погледна към дома на Лавиния Небз и заговори тихо, по-скоро на себе си:
         — Снощи бях в дерето. Видях го. Всичко видях. На връщане към къщи пресякох точно оттука. Видях онази чаша с лимонада на парапета на верандата, недоизпита. Прииска ми се да я допия. Дали да я допия, почудих се? Бях в дерето, минах и оттук, бил съм в сърцето на цялата история.
         Том и Чарли от своя страна също не обръщаха внимание на Дъглас.
         — Поради това — заключи Том — за мен Самотника не е умрял.
         — Беше ли тука сутринта, когато дойде линейката и изнесоха човека с носилката? Беше!
         — Бях — потвърди Том.
         — Е, _това_ беше Самотника, глупчо такъв! Прочети вестника! Цели десет години да се измъква и накрая нашата Лавиния Небз да скочи и да го прободе с шевната си ножица. Да я пита човек защо се бърка!
         — Значи предпочиташ да беше легнала и да го остави да й извие гръкляна — тъй ли?
         — Не, обаче ако не друго, можеше да избяга от къщата, да хукне по улицата и да вика: „Самотника! Самотника!“, докато оня се измъкне. В този град имаше нещичко по` такова до дванайсет часа нощеска. И оттогава насам сме като празна тенекия.
         — Повтарям ти го за последен път, да знаеш, Чарли: за мен Самотника не е умрял. Аз му видях лицето, ти му видя лицето, Дъг също му видя лицето — видя го, нали, Дъг?
         — Какво? Да, струва ми се, да.
         — Всички му видяха лицето. Искам сега да ми отговориш: според тебе _приличаше_ ли ти на Самотника?
         — Аз… — започна Дъглас и млъкна.
         Слънцето сякаш забръмча на небето.
         — Божичко… — промълви Чарли накрая.
         Том го гледаше с усмивка.
         — Ами той въобще не приличаше на Самотника — хлъцна Чарли. — Беше _обикновен_ човек.
         — Точно така, тъй вярно, сър, _най-обикновен_ никакъв човечец, който не смее муха да убие, Чарли, дори една муха! Най-малкото, което Самотника можеше да стори, ако наистина е бил Самотница, то е поне да _изглежда_ като Самотника, не е ли тъй? А този какъв беше? Като продавача на бонбони в кино „Елит“.
         — Ти какъв смяташ, че може да е бил? Някой скитник, минавал е през града, решил е, че къщата е пуста, влязъл в нея и е бил убит от мис Небз, нали?
         — Точно така!
         — А, чакай, чакай. Никой от нас не знае как изглежда Самотника. Нямаме снимка. Единствените, които са го виждали, са мъртви.
         — И ти знаеш, и аз знам, а и Дъг го знае как изглежда. Би трябвало да е висок, нали?
         — Да…
         — И бледен, нали?
         — Да, бледен.
         — И кльощав като скелет. И с дълги коси, нали?
         — Точно така.
         — И с огромни изпъкнали очи, зелени като котешки?
         — Точно тъй, без разлика.
         — Е, и тогава? — тържествуващо викна Том. — Видяхте оня нещастник, когото измъкнаха от Небзови преди няколко часа. Как изглеждаше той?
         — Дребен, червендалест, тантурест, почти без коса, а колкото косъма имаше, бяха русоляви. Том, ти си гениален! Хайде! Викай момчетата! Ще им го обясниш като на мене! Самотника е жив. И пак ще тръгне да броди нощеска.
         — Да… — започна Том и млъкна замислен.
         — Ей, Том, ти си страшен, ум бръснач! Никой друг не би могъл да оправи нещата като тебе. Само като си представя какво щеше да ни е лятото отсега нататък. Ти спаси положението в последния момент! Сега ще си поживеем _дори_ и през август. Хей, момчета!
         Чарли хукна, размахал ръце, и продължи да вика.
         Том остана на тротоара пред дома на Лавиния Небз, с пребледняло лице.
         — Олеле, майчице! — прошепна той. — Как можах да направя _това_!
         Извърна се към Дъглас.
         — Ау, Дъг, видя ли какви ги забърках?
         Дъглас се взираше в къщата, устните му мърдаха.
         — Снощи бях там, в дерето. Видях Елизабет Рамзел. На връщане минах оттука. Видях чашата лимонада на перилото. Това стана снощи. Дали да не я допия, мина ми през ума… дали да не я допия…

         * * *

         Ръцете на тази жена бяха вечно заети или с метлата, или с лопатата, с парцала за пода или с готварската лъжица. Сутрин, тананикайки му, омесваше тестото за сладкишите, по пладне изваждаше от фурната горещите сладки, надвечер ги прибираше, изстинали, в килера. Порцелановите чаши, докато ги нарежда в долапа, пееха в ръцете й като камбани на швейцарски клисар. Носеше се по коридорите, неуморима като прахосмукачка, и все нещо търсеше, все нещо намираше, все подреждаше нещо. Прозорците си лъскаше като огледала, че да хващали слънцето. Въоръжена с лопатка, обхождаше по два пъти всяка градинска леха, а цветята грейваха с трепкащи лица, разгаряни от топлия полъх на нейната диря. Сънят й беше кротък, обръщаше се не повече от три пъти на нощ, отпусната блажено, като че бяла ръкавица, в която призори ще се вмъкне пак една неспокойна и пъргава ръка. Още щом станеше, захващаше се да оправя хората като картини, да нагласява поизкривените им рамки.
         А сега изведнъж?…
         — Бабо — търсеха я всички. — Прабабо.
         А сега изведнъж като че някаква огромна аритметическа сметка се приключваше окончателно. Пълнила беше пуйки, пилета, баници с месо, пълнила беше коремите на джентълмени и на момчетии. Мила беше тавани и стени, болни и деца. Можеше да ти залепи линолеум, да ти поправи счупен велосипед, да навие часовник, да запали пещта на парното, намазала беше с йод поне десет хиляди ужасни рани. Ръцете й бяха навсякъде — и тук и там, и горе и долу, успокояваха, люлееха, запращаха бейзболни топки, размахваха ярки чукове за крокет, разсаждаха семена или завиваха грижливо тесто за козунаци, печеното — да не прегори, а дечурлиги — сладко повалени от дрямка. Спущала беше щори, гасила беше свещи, затваряла беше ключове на лампи и — беше остаряла. Като премисляше онези триста милиарда неща, които беше започвала, изработвала, завършвала и довеждала докрай, получаваше се ясна равносметка, един общ сбор: сложена беше последната десетична точка, последната нула бавно беше нанесена на реда. И сега, хванала тебешира, тя се пресегне за изтривалката.
         — Я да погледна — каза прабабата. — Я чакай да видя…
         Без паника и без излишен шум тя обходи къщата за сетен оглед, стигна най-после до стълбите, без никакви изявления изкачи трите етажа до спалнята си, положи се кротичко като старомодна гравюра върху снежните бели чаршафи на своето легло — и започна да мре.
         Отново се понесоха гласовете:
         — Бабо! Прабабо!
         Вестта за онова, което ставаше с нея, полетя по кладенеца на извитата стълба, цопна на дъното и вълните се разпространиха навън през стаите, през врати и прозорци, надолу по улицата с брястовете, чак до ръба на зеленото дере.
         — Насам, тичайте насам!
         Семейството се струпа край постелята й.
         — Оставете ме на мира — прошепна тя.
         Болестта й не можеше да се види с никакъв микроскоп; това бе тиха, но всепроникваща умора, чувство за оловна тежест в птичето й телце; сънлива, по-сънлива, най-сънлива…
         Но за децата й и за децата на нейните деца беше невероятно, че с едно тъй простичко действие, най-блаженото действие на този свят, тя предизвикваше подобна мъка.
         — Прабабче, слушай — ти знаеш ли какво се готвиш да направиш? Да погазиш един договор с определени клаузи. Ами че този дом ще се разпадне изведнъж без тебе. Длъжна си да ни дадеш поне едногодишно предупреждение!
         Прабаба им попогледна с едното око. Деветдесет години се взряха благо в лицата на лечителите, тъй както древно домашно привидение наднича през високия тавански прозорец на един опразващ се дом.
         — Том…
         Побутнаха момчето и то пристъпи самичко към шептящата й постеля.
         — Знаеш ли, Том — започна тя с тих, далечен глас, — в Южните морета има един ден в живота на всеки човек, в който той разбира, че е дошло времето да се ръкува с всичките си другари, да се сбогува и да отплува надалече; и той го прави, и това е естествено — ударил е неговият час. Такъв е днешният ден. Понякога заприличвам на тебе — и ти се заплесваш в киното, от сутрешната прожекция чак до девет вечерта, че пращаме татко ти да те прибира. Запомни, Том: когато стане тъй, че същите каубои започнат да стрелят по същите индианци, на същия планински връх, тогава трябва да си сгънеш стола и да поемеш към изхода, без да съжаляваш и без да се опитваш да тръгваш обратно по пътечката. И тъй, аз си отивам, докато все още ми е приятно и още ми е интересно.
         Следващия, когото повика край леглото си, беше Дъглас.
         — Кажи, прабабче, кой ще поправя шиндите на покрива ни напролет?
         Всеки април, откакто той се помнеше на този свят, по покрива сякаш започваше да чука усърдно кълвач. Не беше кълвач, а прабаба му, покатерила се горе кой знае как, която пееше високо в небесата, забиваше пирони и подменяше изгнилите дървени шинди.
         — Запомни, Дъглас — прошепна тя, — покрива трябва да поправя само човек, комуто това ще доставя радост.
         — Запомням.
         — Като стане април, огледай се край тебе и запитай: „Кой иска да поправи покрива?“ И оня, чието лице се огрее отвътре, той ще е твоят човек, знай това Дъглас. Защото там горе, от този покрив, се вижда как целият град се изсипва към равнината и как равнината се изсипва към ръба на света, вижда се как пробляскват реката и утринното езеро, виждат се птиците по дърветата под тебе, и най-свежият вятър лъха горе. Всяко едно от тези неща е предостатъчно, за да накара човек да се провре през капандурата в ранна пролетна утрин. Това е незабравим час, ако имаш желание да…
         Гласът й заглъхна в тихо пъхтене.
         Дъглас плачеше.
         Тя се посъвзе.
         — Хайде сега, я ми кажи, защо плачеш?
         — Защото утре няма да си тука — изхълца той.
         Тя извъртя едно мъничко ръчно огледало от себе си към момчето. Той погледна там нейния и своя образ, после погледна пак към нея, защото тя каза:
         — Утре сутринта ще стана в седем и ще си измия врата; ще измина тичешком пътя до църквата с Чарли Удман; ще отида на пикник в Електрическия парк; ще плувам, ще бягам боса, ще падам от дърветата, ще дъвча ментова дъвка… Дъглас, Дъглас, я се засрами! Ти си режеш ноктите, нали?
         — Режа ги.
         — И не викаш от болка, когато тялото ти се подновява на всеки седем или колко там години, когато старите клетки измират, а нови се образуват в пръстите и в сърцето ти. Това ти се струва напълно естествено, нали така?
         — Да.
         — Така-а-а! Слушай сега, моето момче. Всеки, който събира изрезките от старите си нокти, е истински глупак. Да си виждал някоя змия да запазва старата си кожа? Не си. А в леглото пред теб сега има само това — изрезки от нокти и стара, охлузена кожа от змия. Духнеш ли по-силно, ще се разхвърчат люспи. Важно е не това мое аз, което лежи сега тука, а онова мое аз, което седи на ръба на леглото и гледа към мене, и другото мое аз, което е долу и готви вечерята, или е легнало в гаража под колата, или чете в библиотеката. Само новите части струват нещо. Всъщност аз днес не умирам. Човек, който е създал потомство, никога не умира. Аз още дълго време ще бъда тука. Хиляда години от днес ще минат и цял един град от моето потомство ще гризе киселици в сянката на евкалиптите. Ето тъй отговарям на онези, които питат много! Хайде сега, по-бързо, да влязат останалите!
         Накрая цялото семейство се нареди мълчаливо в стаята, сякаш изпращаха някой на гарата.
         — Е — каза прабабата, — вече тръгвам. Понеже уважавам себе си, признавам, че ми е драго, гдето всички сте сега край мене. Искам да ви напомня, че през другата седмица има да се плеви градината, да се изчистят килерите и да се купуват дрехи за децата. И тъй като тази част от мене, наричана за удобство Прабаба, няма да е тука, за да ви подканва, онези други мои части, наречени чичо Бърт, Лио, Том и Дъглас, и всички останали имена, ще трябва да се заемат и с моята работа и да я разпределят помежду си.
         — Добре, прабабо.
         — Не желая тук утре да се събират гости за заупокойки. Не искам да се държат хвалебствени надгробни слова; каквото е трябвало, казала съм си го сама, на моето време и в моя разцвет. Вкусила съм от всички храни, изиграла съм всички танци; остана ми една последна торта, която не съм вкусвала, и една последна песен, която не съм пяла. Ала не ме е страх. Да си, призная, дори съм любопитна. Ще се постарая да вкуся както трябва и смъртта. Затуй не се тревожете за мене. А сега вървете си всички и ме оставете да потърся съня…
         Някъде тихичко се затвори врата.
         — Така вече е по-добре.
         Останала сама, тя се намести блажено в топлата пряспа от лен и вълна, между чаршафа и завивката, а шарените квадрати на юргана грееха ярко като някогашните циркови знамена. И докато лежеше, почувства се мъничка и скрита, като в утрините преди осемдесет и няколко години, когато, пробудила се рано, протягаше нежното си телце в леглото.
         Преди много години, мислеше си прабабата, сънувах един сън, който беше безкрайно приятен, но някой ме събуди и това стана в деня, когато се родих. А сега? Чакай да видя… Тя се върна в спомените. Къде бях тогава, запита се прабабата. Деветдесет години… как да подхвана отново нишата на оня, някогашен сън? Протегна тъничката си ръка.
         Ето го… Да, същия сън. Усмихна се. Все по-дълбоко и по-дълбоко сред мекия сняг потъваше главата и във възглавницата. Така вече беше чудесно. Да, сега го видя да се оформя бавно в представите й с такава яснота, сякаш море се плискаше по безграничен и вечно подновяващ се бряг. Отпусна се, остави някогашният сън да я докосне, да я повдигне от снега и да я понесе над вече забравеното и ненужно легло.
         А долу, мина й през ума, долу лъскат приборите, разтурват мазето и мият коридорите. Чуваше ги да живеят из целия дом.
         — Чудесно е — прошепна прабабата, докато същият я носеше на своите вълни. — Както всичко останало в този живот, и това е чудесно.
         И морето я приласка обратно, навътре от брега.
> 
         * * *

         — Таласъм — изкрещя Том.
         — Не, не — обади се нечий глас. — Това съм аз.
         Дяволската светлина се изливаше в тъмната, ухаеща на ябълки спалня. От малкото бурканче за мармелад, увиснали сякаш във въздуха, святкаха многобройни здрачни снежинки, палеха се и гаснеха непрестанно. В това мътно озарение очите на Дъглас грееха бледи и сериозни. Беше толкова загорял, че лицето и ръцете му се разтваряха в мрака, а нощницата, му приличаше на нетленен дух.
         — Божичко! — изсъска Том. — Двайсет и пет, петдесет светулки!
         — Ш-т, тихо!
         — За какво са ти?
         — Колко пъти вече ни спипват да четем с фенерче под завивките, кажи де? А тъй и през ум няма да им мине за какво ми е бурканче със светулки. Ще си кажат, че е някакъв нощен музей.
         — Ах, гений си, Дъг!
         Но Дъглас не отвърна. Той постави внимателно пулсиращия и сигнализиращ източник на светлина върху нощната масичка, взе молива и съсредоточено се захвана да пише надълго и нашироко в своя бележник. Светулките, грееха, гаснеха, грееха, гаснеха, в очите му пробляскваха триста мимолетни отблясъка на светлозеления цвят, а той усърдно — отначало десет, а след това цели двадесет минути редеше печатните букви, подреждаше и пренареждаше, пишеше и пренаписваше всички факти, които бе събрал и натрупал безразборно през лятото. Том го наблюдаваше, хипнотизиран от малките пламъчета на насекомите, които подскачаха и се блъскаха едно о друго в буркана, докато накрая заспа, подпрян на лакът, а Дъглас продължаваше да пише. На последната страница той обобщи така:

         __Човек не може да разчита на предметите, защото:__
         … машините например се развалят или ръждясват, или изгниват, или пък никога не ги завършват… или ги затварят в гараж завинаги…
         … с гуменките човек може да тича с определена бързина и до определена далечина, а сетне земята отново те хваща в плен…
         … и трамваите. Трамваят, колкото и да е голям, спира дотам, докъдето му свършват релсите…


         __Човек не може да разчита на хората, защото:__
         … те го напускат.
         … непознати умират.
         … хора, които са ти близки, умират.
         … приятелите умират.
         … хора убиват други хора също като в романите.
         … собствените ти родители могат да умрат.


         _Следователно!…_

         Пое си много дълбоко дъх, изпусна въздуха бавно, пое си дъх отново и го изпусна като въздишка, между здраво стиснати зъби.

         __Следователно.__

         Написа заключението с огромни печатни букви.

         __Следователно, щом трамваите, автомобилите, приятелите и първите приятели могат да заминат за известно време или да те напуснат завинаги, да ръждясат, да се развалят или да умрат, и щом хората могат да бъдат убивани, и щом някой като например прабаба, която щеше уж да живее вечно, може да умре… щом всички тези неща са истина… тогава… аз, Дъглас Споулдинг, някой ден… също ще…__

         Но светулките, изтощени сякаш от подобни мрачни мисли, неусетно се бяха изгасили.
         Тъй или инак, повече не мога да пиша, каза си Дъглас. Няма да пиша повече. Няма, няма да го завърша тази вечер.
         Погледна към Том, който беше заспал, подпрян на лакътя и на дланта си. Побутна китката на Том и Том се срина с въздишка на леглото.
         Дъглас хвана мармеладеното бурканче, пълно със студените тъмни купчинки, и бледите светлинки изведнъж затуптяха, сякаш се бяха съживили от докосването на ръката му. Вдигна бурканчето и то освети треперливо страницата с неговата равносметка. Последните думи не бяха дописани. Но вместо да ги допише, той пристъпи към прозореца и отвори рамката с мрежата. Отвъртя капачето на буркана и изсипа светулките, които се изляха в блед порой от искрици в тихата нощ. Разпериха криле и отлетяха.
         Дъглас ги проследи в техния полет. Разпръснаха се като бледите лъчи на последния залез, в историята на един умиращ свят. Отидоха си от дланта му като последните капчици от една сгряваща надежда. И предадоха на мрака лицето, тялото и кухотата в неговото тяло. Оставиха го празен, подобно на мармеладения буркан, който той, без да осъзнава, отнесе със себе си в леглото и го прегърна, опитвайки се да заспи…

         * * *

         Тя стоеше в своя стъклен ковчег нощ подир нощ, тялото й се топеше от карнавалната жарава на лятото, замръзваше от всепроникващите зимни ветрове, тя чакаше, свила уста в сърповидна усмивка, навела изрязания си орлов, восъчно-гладък нос над бледорозовите си сбръчкани ръце, разперени неизменно над ветрилото от карти. Врачката Таро. Прелестно име. Врачката Таро. Пускаш едно пени в сребърния отвор и далече долу, отзад и вътре започва да пъшка и да се зацепва някаква машина, раздвижват се ръчки, завъртват се колела. В своя сандък врачката вдига лъскаво лице и те заслепява с един-единствен, остър като нож поглед. Неумолимата й лява ръка се протяга надолу, да удари и разтроши загадъчните черепи по картите таро, да подплаши дяволите, обесените, отшелниците, кардиналите и клоуните, а главата е наведена ниско, за да прозре в твоите злополуки или в смъртта ти, в надеждите ти или в твоите болести, в сутрешните ти възраждания и нощните ти смърти. Сетне заситнява с едно тънко перо по гърба на една от картите и ти я пуска през улея в ръката. Подир което врачката с един последен премрежен поглед се вцепенява отново в своята вечна поза и остава да стои тъй седмици, месеци, години наред в очакване на следващото бакърено пени, което да я върне от забравата. Сега, восъчно мъртва, тя следеше момчетата пред нея.
         Дъглас остави отпечатъци на пръстите си по стъклото.
         — Ето я на`.
         — Че това е восъчна кукла — установи Том. — Защо толкова искаше да ми я покажеш?
         — Стига с тия твои „защо“! — кресна Дъглас. — _Защото_, затова, разбра ли, за това!
         Защото… потъмняха светлините в павилиона… защото…
         В един хубав ден ти откриваш, че си жив.
         Каква експлозия! Какво сътресение! Какво просветление и какъв възторг!
         Смееш се, танцуваш от радост, крещиш!
         Но скоро след това слънцето изведнъж се скрива. Изсипва се сняг, ала никой не го вижда в августовското пладне.
         На каубойската сутрешна прожекция миналата събота един човек се строполи мъртъв на нажежения до бяло екран. Дъглас изкрещя. Години наред милиарди каубои биваха застрелвали, обесвани, изгаряни, смазвани до смърт пред очите му. Обаче сега с точно този човек…
         Той никога повече няма да може да върви, да тича, да седи, да се смее, да плаче, никога вече няма да може да върши нищо, каза си Дъглас. Сега се вкочанясва. Зъбите на Дъглас затракаха, сърцето в гърдите му се вледени. Затвори очи и се остави спазъмът да го разтърси.
         Трябваше да избяга от другите момчета, защото те изобщо не мислеха за смъртта, кискаха се и подвикваха на мъртвеца, сякаш все още беше жив. Дъглас и умрелият бяха заедно в лодката и се отдалечаваха навътре, а другите оставаха на ярко озарения бряг, тичаха, скачаха, опиянени от движението, нехаеха, че Дъглас и другият си отиват, отиват си и накрая потъват в мрака. Разплакан, Дъглас се вмъкна в ухаещата на лимон мъжка тоалетна и там започна да повръща с такъв напън, сякаш на три пъти пуснаха пожарен кран през гърлото му.
         А докато изчакваше напънът в гърлото му да премине, Дъглас си мислеше: Като си спомня само колко познати измряха през това лято! Полковник Фрийли умря! А пък аз едва в този миг го осъзнавам; защо ли? Прабаба умря, и тя. Умря _наистина_. И не е само това, ами… Той се смрази. Аз! Не, мене те не могат да убият! Охо, могат и още как! — обади се един глас. — Всеки момент, в който пожелаят, могат да го сторят, все едно колко ще риташ и ще пищиш, просто полагат една огромна длан отгоре ти, и свършваш… Не искам да умра! — изкрещя Дъглас пронизително, но безмълвно. И все пак то ще стане един ден — каза гласът, — един ден то ще се случи…
         Отвънка слънцето озаряваше нереални улици, нереални сгради, хората се движеха бавно като под светъл и тежък океан от чист горивен газ, а той си мислеше, че ей сега сегичка вече наистина ще трябва да се прибере и да довърши последния ред в своето евтино тефтерче: _Някой ден аз, Дъглас Споулдинг, ще трябва да умра…_
         Цели десет минути му трябваха да събере сили и да прекоси улицата, сърцето му започна да се успокоява, той приближи до Павилиона за игри и развлечения и видя загадъчната восъчна врачка там, където я знаеше открай време, вечно спотайваща се в хладния прашен мрак, скрила под ноктите си людските съдби и нещастия. Минаващ автомобил освети с фаровете си павилиона, подгони сенките и восъчната жена сякаш кимна бързо на Дъглас да влезе.
         Той се бе отзовал на нейния знак, а пет минути по-късно излезе ободрен, убеден, че ще живее. Сега обаче трябваше да я покаже и на Том…
         — Също като жива е — възкликна Том.
         — _Наистина_ е жива. Ще видиш.
         Пусна едно пени в отвора.
         Нищо не последва.
         Дъглас викна към другия край на павилиона, на собственика мистър Блек, който седеше върху обърната щайга за бутилки, често отпушваше едно големичко шише с кафеникава течност и отпиваше на големи глътки.
         — Хей, нещо й има на тази врачка.
         Мистър Блек тръгна нататък с полузатворени очи, дъхът му миришеше остро и силно.
         — Все нещо им има — ту на кегелбана, ту на панорамата, ту на електрическия стол. — Той блъсна сандъка. — Хей, я ти там! Съживи се! — Врачката се мъдреше невъзмутима. — Повече пари хвърлям, за да я оправям, отколкото ми носи. — Мистър Блек бръкна зад сандъка и окачи пред лицето й надписа _„Повредена“_. — Ама не е само тя, дето е повредена. Аз, вие, градът, държавата, целият свят — всичко е повредено! По дяволите! — закани се с юмрук на жената. — Боклукчийската яма за тебе, чуваш ли ме, боклукчийската яма! — Тръгна си обратно и като се пльосна върху щайгата, взе да опипва пак монетите в кожената кесия на пояса си, сякаш го болеше стомах.
         — Но не е възможно — не е възможно да е повредена — потресен възкликна Дъглас.
         — Стара е вече — обясни Том. — Дядо казва, че била тук още откакто той самият бил момче, че и от по-рано. Все трябва да дойде ден, в който да се повреди и…
         — Хайде, моля ти се — зашепна й Дъглас. — О, моля ти се, много те моля, покажи на Том как пишеш!
         Пусна крадливо още една монета в отвора.
         — Моля ти се…
         Момчетата залепиха носове о стъклото, а дъхът им замъгли повърхността.
         И тогава из дълбините на сандъка се понесе шепот, задвижи се колело.
         Врачката бавно вдигна глава и погледна момчетата, в очите й се четеше нещо, което ги смрази, а ръката й започна да пише с някаква луда бързина напред-назад по картите таро, да спира, да забързва отново, да се връща. Главата й клюмна, едната ръка остана неподвижна, някакъв трепет разтърси машината, а дясната ръка пишеше, спираше подхващаше отново и накрая се вцепени с такъв гърч, че стъклата на сандъка зазвънтяха. Лицето на врачката остана приведено в напрегнато механично страдание, свито като топка. Машината хлъцна, превъртя се зъбчато колелце и една мъничка карта таро се хлъзна надолу и кацна в очакващата я Дъгласова шепа.
         — Жива е! Пак проработи!
         — Какво предсказва картата, Дъг?
         — Същото, каквото ми предсказа и в събота! Слушай…
         И Дъглас прочете:

         Хей, трала-ла!

         Глупци са хората,
         че тичат към смъртта!

         Смей се и танцувай, от смърт не
         се страхувай.

         Пий до пресита, танцувай до насита
         и си припявай:

         Хей, трала-ла!

         И вятър да те смита, и буря да
         налита, пей си:

         Хей, трала-ла!

         — Само това ли казва? — разочарова се Том.
         — Накрая има „_Предсказание_: Чака те дълъг и бурен живот“.
         — Е, това вече е нещо. А сега хайде да ми предскаже и на мене.
         Том пусна монетата. Врачката потрепера. В ръката му падна карта.
         — Който последен избяга, той е задникът на врачката — спокойно изрече Том.
         Хукнаха с такава скорост, че собственикът ахна и стисна четиридесет и пет медни пенита в единия юмрук и тридесет и шест в другия.


         Отвън, под тревожния блясък на уличните лампи, Дъглас и Том направиха едно ужасяващо откритие.
         Картата таро беше празна, на нея не пишеше нищо!
         — Не може да бъде!
         — Не се вълнувай Дъг. Чисто и просто празна карта, язък за пенито.
         — Не е само празна карта, не е само язък за пенито, ами е въпрос на живот и смърт.
         Под трептящата, насичана от еднодневки светлина на уличната лампа Дъглас гледаше с пребеляло лице към картата и я въртеше насам и натам с надежда да открие някакви скрити думи.
         — Свършило й се е мастилото.
         — Мастилото й _никога_ не се свършва!
         Погледна към мистър Блек, който седеше, допиваше си бутилката и ругаеше, без да подозира колко е щастлив, че живее в павилиона. Моля те, боже, зашепна Дъглас, не позволявай да се разочаровам и от павилиона. Достатъчно е, че в истинския свят приятели изчезват, хора се убиват и ги погребват, нека поне този чудесен павилион да си остане такъв, какъвто си е открай време, моля те, много ти се моля…
         Дъглас изведнъж осъзна защо тъй силно бе привличан от павилиона през цялата изминала седмица и особено тази вечер. Защото този павилион представляваше цял един приказен свят, положен там завинаги, свят познат и сигурен, установен, свят без изненади, с неговите лъскави сребърни процепи за монети, с ужасната горила зад стъклото, неспирно пробождана от восъчния герой в опита му да освободи още по-восъчната героиня, и с монотонния плискащ се звук на прожектора, който срещу едно само пени, с глава на индианец задвижваше в мрака под голата електрическа крушка кръглата панорама със злополучните приключения на кийстоунските фантета, сблъскващи се безспирно или готови да се блъснат о влакове, камиони, трамваи, безспирно политащи от вълноломи в океани, но без да се удавят, защото отново се втурваха да се блъскат о влакове, камиони, трамваи и да се хвърлят от същите опасни, мили и познати вълноломи. Светове в световете, това бяха тези спектакли по за едно пени, които ти задвижваш, за да видиш как се повтарят познатите церемонии и заклинания. Доще ли ти се, ето че авиаторите братя Райт се вдигат с вятъра в първия самолет над село Китихоук, Теди Рузвелт разтяга смайващата си усмивка, Сан Франциско се застроява и изгаря, изгаря и се застроява пак, докато има потни пенита да хранят самозадоволяващите се машини.
         Дъглас огледа този нощен град, където всеки миг или след миг би могло да се случи какво ли не. Ах, колко малобройни бяха денем, а пък и нощем в този град отворите, в които да пуснеш своето пени, колко малко на брой бяха картите, слагани в твоята длан, за да ги прочетеш, а и като ги прочетеш, колко ли от тях криеха някакъв смисъл? Там, в света на хората, колко пари и време и молитви се пропиляваха така — без нищичко насреща.
         А тука, в павилиона на чудесата, можеш да пипнеш мълния — електрическата машина — _пипни я, ако можеш_, хвърля по тебе светкавици, щипе те, съска и разтопява разтрепераните ти пръсти, докато ти се мъчиш да отделиш една от друга хромираните й дръжки. Удряш с юмрук по една торба и веднага разбираш колко стотици фунта мускулатура има в ръката ти, за да цапардосаш света, когато потрябва. Пипваш ръката на робота и в индианска хватка изливаш своя гняв, а от гнева ти светват половината електрически крушки на таблото, по горния му ръб излизат фойерверки и възвестяват чутовната ти сила.
         С две думи, в павилиона, когато извършиш това и това, резултатът е такъв и такъв. И ти излизаш оттам пречистен като от непознат до този час за тебе храм.
         А сега? Сега какво?
         Врачката още мърдаше, но беше занемяла и вероятно скоро щеше да умре в своя стъклен ковчег. Погледна към мистър Блек, който хъркаше, отрекъл всички светове, дори и своя собствен. Рано или късно нежните машини ще ръждясат от немара, кийстоунските фантета ще замрат завинаги наполовина в езерото, недоуловени и недосмазани от локомотива; братя Райт никога няма да вдигнат отново във въздуха моторното си хвърчило…
         — Слушай ме, Том — заяви Дъглас, — налага се да седнем в библиотеката и там да си изясним тази работа.
         Запътиха се надолу по улицата, а бялата ненаписана карта минаваше от ръцете на единия в ръцете на другия.


         Поседяха вътре в библиотеката, край зелените сенници на лампите, седяха и отвънка на каменния лъв, провесили нозе от гърба му, дълбоко замислени.
         — Тоя тип Блек само й крещи и се заканва да я убие.
         — Че убива ли се нещо, което никога не е било живо, Дъг?
         — Заканва й се на врачката, все едно, че е жива или е била жива, или знам ли го! Крещи й тъй, че тя накрая може и да се е отчаяла. А може и да не се е отчаяла, ами да си е намислила как тайно да ни предупреди, че животът й е в опасност. Със симпатично мастило. Или с лимонов сок, знам ли? Тук има някакво известие, което тя не е искала мистър Блек да види, ако надникне в картата, докато сме в павилиона му. Сетих се! Имам кибрит.
         — Е, а защо да ни пише, можеш ли да ми кажеш, а, Дъг?
         — Дръж картата. Ха така! — Дъглас драсна клечката и я раздвижи под картата.
         — Олеле! Думите не са написани на пръстите ми, Дъглас, махай кибрита!
         — Гледай! — викна Дъглас. Появила се бе тъпичка паяжинена драскулка, която взе да се оформя в спирала от невиждани криволичещи калиграфски букви, черни върху бялото… една дума, две, три думи…
         — Картата, картата гори!
         Том изрева и я пусна.
         — Изгаси я с крак!
         Но докато успеят да се изправят и да я стъпчат с крак върху каменния гръбнак на древния лъв, карта се превърна в черна люспа.
         — Ах, Дъг, сега никога няма да узнаем какво е пишело там!
         Дъглас бе вдигнал черните ситни топли останки в дланта си.
         — Напротив, аз видях. Запомних думите.
         Пепелта се размърда и зашепна в дланта му.
         — Помниш ли в онази комедия с Чарли Чейз миналата пролет, когато оня французин започна да се дави и непрекъснато крещеше нещо на френски, което Чарли Чейз не можеше да разбере. Secours, secours! И после някой преведе на Чарли думите. Той скочи във водата и спаси човека. Е, със собствените си очи аз го видях написано на тази карта. Secours.
         — А защо го е написала на френски?
         — За да не го разбере мистър Блек, глупчо!
         — А не, това си беше обикновен воден знак, който излезе, като опърлихме картата… — Том видя израза на Дъглас и занемя. — Окей, само не почвай. Може да е пишело наистина „съка“ или нещо такова, възможно е. Но имаше и друга думи…
         — Пишеше: мадам Таро. Сега вече ми е ясно. Слушай, Том, мадам Таро е истинска, живяла е преди много години, предсказвала е бъдещето. Веднъж й видях снимката в енциклопедията. От цяла Европа се трупали хора, за да им гледа. Е, кажи сега, не ти ли е ясно? Напъни си мозъка и мисли Том, мисли!
         Том седеше гърбом на гърба на лъва и гледаше нагоре по улицата, където блещукаха светлините на павилиона.
         — И това там е _истинската_ мадам Таро, така ли?
         — Да, вътре в оня стъклен сандък, под червените и сини копринени дипли, под оня стопен стар восък, там е истинската мадам Таро! Вероятно преди много години някой й е завидял или я е мразел и затова я е залял с восък, запечатил я е завинаги и тя се прехвърляла от злодей на злодей, докато след векове довтасала тук, в Грийн Таун, Илинойс — да работи за дребни пенита с глава на индианец вместо за коронованите глави на Европа!
         — Кои злодеи? Да не би мистър Блек?…
         — Мистър Блек е черен, носи черна риза, панталоните му, и те са черни, връзката му е черна. Злодеите във филмите се обличат в черно, така ли е?
         — А защо не е дала знак още миналата година или по-миналата?
         — Знам ли, тя може би всяка вечер от сто години насам пише по картите с лимонов сок, но хората четат обикновените й съобщения и досега никой освен нас не се е сетил да прекара кибрит под картата и да прояви _истинското_ известие. Добре, че аз знаех какво значи това secours!
         — Ясно де, написала е „помощ“! А после?
         — После — ще я спасяваме.
         — Да я измъкнем изпод носа на мистър Блек, тъй ли? И нас да ни затворят вместо врачката в стъклени сандъци, да ни залеят с восък за идващите десет хиляди години, тъй ли?
         — Не бой се, Том. Ето я библиотеката. Ще се въоръжим с разни заклинания и магически еликсири и ще се браним от мистър Блек.
         — Мистър Блек го оправя един-единствен еликсир, Дъглас — каза Том. — Вечер, като събере повечко пари, той… я чакай, чакай да видя! — Том измъкна някакви монети от джоба си. — Това можа да оправи работата, Дъг, ти върви да четеш ония книги, а пък аз ще се върна и ще си пусна петнайсет пъти кийстоунските фантета; не ми омръзва да ги гледам. Докато пристигнеш в павилиона, изпитаният еликсир може да е проработил за нас.
         — Да се надяваме, Том, че знаеш с какво опасно нещо се захващаш.
         — Кажи ми, Дъг, ти искаш ли да спасиш царкинята, или не?
         Дъглас се завъртя и скочи.
         Том изчака люлеещите се врати на библиотеката да спрат и да се затворят. Сетне скочи от гърба на лъва и се скри в нощта. На стъпалата на библиотеката пепелта от картата таро трепна и изхвърча.


         Павилионът беше тъмен; машините на китайския билярд се тулеха неясни и загадъчни като странни драскулки в прахоляка на великанска пещера. Картинките в кръглата панорама бяха нагласели така, че Теди Рузвелт едва започваше да се усмихва, а братя Райт тъкмо завъртваха дървената перка. Врачката се мъдреше в сандъка, с помътнели восъчни очи. Но изведнъж едното й око проблесна. Лъч От електрическо фенерче проникна през прашните витрини на павилиона. Нечие тежко тяло се заклати към заключения вход, в ключалката застърга ключ. Вратата се разтвори с трясък и остана да зее. Разнесе се тежко дишане.
         — Аз съм, моето момиче — залитна мистър Блек.
         По улицата се зададе Дъглас, забил нос в някаква книга, а от един съседен вход изскочи Том.
         — Ш-т, тихо! — предупреди го Том. — Готова работа! Петнайсет пъти кийстоунските фантета; а мистър Блек, като ме чу да пускам толкова пари, ококори се, отвори машината, измъкна пенитата, изхвърли ме, затвори павилиона и прекоси отсреща към киното за магическия си еликсир.
         Дъглас се присламчи нататък, надникна в тъмния павилион и видя двете горили — едната неподвижна, взела в прегръдките си восъчната героиня, а другата, застанала като замаяна в средата на салона, да се поклаща от крак на крак.
         — Ах, Том — възхити се Дъглас, — ама наистина си гениален. Направо прелива от магически еликсир, видя ли го?
         — Гениален съм, прав си. А ти какво откри?
         Дъглас почука книгата и заговори шепнешком:
         — Както ти казах, мадам Таро предсказвала всичко за смъртта, за съдбата и всякакви такива в богатските гостни, ала направила една голяма грешка. Предсказала поражението и смъртта на Наполеон, казала му го _направо_ в лицето! И тогава…
         Дъглас погледна отново през прашната витрина към онази далечна фигура, отпуснала се безмълвно в стъкления сандък, и замълча.
         — Secours — измърмори той. — Оня тип Наполеон взел и се обадил в работилницата за восъчни фигури на мадам Тюсо и им заповядал да пуснат врачката Таро във врящия восък; и ето сега… сега…
         — Гледай, гледай, Дъг, виж го там мистър Блек! Какво е хванал — палка ли, или е нещо друго?
         Така беше. Вътре огромният мистър Блек залиташе и ругаеше ожесточено. И гневно размахваше голям туристически нож пред лицето на врачката.
         — Разправя се с нея, защото тя единствена от всичко друго в проклетия му павилион прилича на човек — каза Том. — Но нищо няма да й направи… Ей сега ще се строполяса на пода и ще захърка.
         — А, не, драги, не е така — притесни се Дъглас. — Разбрал е, че ни е предупредила и че идем да я освободим. Не му се ще да разкрием престъпната му тайна и нищо чудно тази вечер да я унищожи веднъж завинаги.
         — А откъде ще знае, след като и ние самите го разбрахме чак като си отидохме оттук?
         — Насилил я е да си каже; пуснал е монети в машината; единственото, в което тя не може да излъже, са картите, всичките му там черепи и кокалаци на картите таро. Просто не й е възможно да говори неистини — сигурно му е дала карта с образите на две валета, като две малки деца, разбираш ли? А това сме ние, с палки в ръка, как идваме по улицата.
         — За последен път! — надуваше се мистър Блек откъм мрака на павилиона. — Пускам пенито. И за сетен път те питам, дяволите да те вземат! Отговори ми — ще ми донесе ли пари този проклет павилион за игри, или да обявявам фалит? Ах, проклетата му жена; мъдри се тука, риба такава, а пък аз загивам от глад! Давай картата. Тъй! Я да я видя? — Доближи картата до светлината.
         — О, божичко! — възкликна шепнешком Дъглас. — Бъди готов.
         — Не! — изрева мистър Блек. — Лъжкиня! Лъжкиня! На` ти! — Той стовари юмрук по сандъка. Стъклото експлодира във водопад от искрящи звезди и се разсипа в мрака. Врачката остана оголена, изложена на открития въздух, сдържана и спокойна, в очакване на следващия юмрук.
         — Не! — втурна се Дъглас през вратата. — Стойте, мистър Блек!
         — Стой, Дъг! — викна подире му Том.
         При крясъка на Том мистър Блек се извърна. Вдигна ножа над главата си, сякаш да го забие. Дъглас се вцепени. Изведнъж, като изцъкли очи и мигна един-единствен път, мистър Блек се извъртя в пълен кръг и се повали с гръб към пода, ала докато се стовари долу, изминаха сякаш хиляди години, електрическото фенерче изхвръкна от дясната му ръка, а ножът се изхлузи като сребърна риба от лявата.
         Том пристъпи и се наведе в мрака над дългото проснато тяло.
         — Да не е умрял, Дъг?
         — Не е, призля му от предсказанието на мадам Таро. Гледай го, като попарен е. Картите му трябва да са били ужасни.
         Човекът на пода дишаше шумно в съня си.
         Дъглас събра разпръснатите карти таро и разтреперан, ги мушна в джоба си.
         — Хайде, Том, да се пръждосваме оттук, преди да е станало късно.
         — Наистина ли смяташ да я отвлечем? Ти си луд!
         — Аха, значи искаш да станем съучастници и подстрекатели на едно още по-страшно престъпление! На едно убийство!
         — Стига, моля ти се, може ли да се убие една стара, парцалива кукла?!
         Дъг обаче не го чуваше. Той се пресегна към отворения сандък и тогава, сякаш го беше чакала прекалено отдавна, восъчната врачка Таро изпусна една шумоляща въздишка, наведе се към него и бавно-бавно се отпусна в обятията му.


         Градският часовник възвести девет и четиридесет и пет. Луната се бе вдигнала високо и озаряваше небето с топла, но смразяваща светлина. Плочникът лъщеше като тежко сребро, по което минаваше черна сянка. Минаваше Дъглас, прегърнал предмета от кадифе и магически восък, и често спираше да се притули сам-самин в кръглите сенки на трептящите дървеса. Ослушваше се, вперил поглед назад. Отнякъде притича мишка. Иззад ъгъла се подаде Том и се закова до него.
         — Дъг, нарочно се забавих. Останах да видя дали мистър Блек, така де… но той се размърда… и взе да ругае… Ах, Дъг, ако те пипне с тая негова кукла! Какво ще кажат нашите? Че сме крадци!
         — Тихо!
         Ослушаха се в лунната река на улицата зад тях.
         — Да знаеш, Том, позволявам ти да ми помогнеш да я спасим, но само ако спреш да я наричаш „кукла“, ако не викаш толкова и ако не се влачиш подире ми като утрепан.
         — Дадено, ще помогна! — Том я прихвана от другата страна. — Ха, че тя била лека!
         — Била е още млада, когато Наполеон… — Дъглас замълча. — Старите хора са по-тежки — по това познавам.
         — Но защо? Само ми обясни защо е цялото това тичане за нея, Дъг. Защо?
         Защо ли? Дъглас премигна и се спря. Събитията се бяха развили с такава бързина, той тъй се бе увлякъл и кръвта му дотолкова се беше разбушувала, че отдавна вече беше забравил защо. Едва сега, като вървяха по тротоара, а сенките падаха като черни пеперуди по клепачите им и откъм ръцете им се носеше спарена миризма на прашен восък, едва сега той намери време да се размисли за причината и да заговори за това бавно, с глас замечтан, като лунната светлина.
         — Преди няколко седмици, Том, открих, че съм жив. Боже, колко се зарадвах. А после, преди няколко дни в киното, осъзнах, че един ден ще трябва да умра. Дотогава не се бях сещал за това. И внезапни си го представих така: Младежкото дружество се закрива завинаги — край на летните лагери и веселби; училището се закрива навеки — а училището не е нещо чак толкова ужасно, колкото разправяме; прасковите край града изсъхват, дерето го запълват и никъде вече няма място за нашите игри, а пък аз лягам от тежка болест, пада черен мрак… И се уплаших. Не знам, объркан съм; затова ето какво искам да направя: да помогна на мадам Таро. Ще я скрия за няколко седмици или месеци, докато се оправя с магическите книги в библиотеката и разбера как се развалят магии, за да я освободя от този восък и пак да си тръгне по белия свят подир всичките изживени мъки. А тя от благодарност ще ми хвърли едни рисувани карти с нейните си дяволи, чаши, мечове и кости и ще ми каже — кои помийни ями да заобикалям, за да не падна вътре, и кой четвъртък следобед да си оставам в леглото за по-сигурно. И ще живея вечно или ужасно дълго.
         — Как е възможно да вярваш на тия измишльотини!
         — Ей така — почти си вярвам. Внимавай сега, ето го дерето. Ще пресечем покрай боклукчийската яма и…
         Том спря. Спрял го беше Дъглас. Момчетата не се извърнаха, но ясно чуваха стъпките, които бухаха тежко подире им, всяка стъпка подобна на изстрел, подаден откъм дъното на сухото езеро наблизо. Някой крещеше и ругаеше.
         — Том, оставил си се да те проследи!
         Както тичаха напред, нечия гигантска ръка се пресегна, разбута ги настрани и сред тях изникна мистър Блек, който пердашеше наляво и надясно, и момчетата, проснати разревани на тревата, видяха как се развихря лудият гняв на този човек, как надалече пръскат слюнките през зейналата му уста и острите зъби. Държеше врачката за врата в едната ръка и гледаше към момчетата с огнен поглед.
         — Това тука е мое! Ще правя с него, каквото си ща! Кой ви позволи да ми я крадете? Тя е крива за всичките ми беди — за беднотията ми, за работата, за всичко. Ей това заслужава!
         — Не! — изрева Дъглас.
         Като мощен железен катапулт огромните ръце запратиха врачката към небето, крехкото тяло се разпери, завъртя се на фона на звездите и се понесе надолу, сподиряно от гневни клетви и фучене, стовари се в боклукчийската яма и там се затъркаля, повличайки подире си цели преспи от боклуци, пепел и прахоляк.
         — Не! — проплака Дъглас, седнал на края и вгледан надолу. — _Не!_
         Едрият мъж се възправи на хребета на хълма, задъхан от гняв.
         — Ти да благодариш, че тебе не те джаснах там, разбра ли?
         И си тръгна, залитайки, падна веднъж, стана, взе да си говори сам, да се кикоти, сетне започна да кълне и накрая си отиде.
         Дъглас седеше на ръба на дерето и плачеше! Мина много време, докато си избърше сълзите. Погледна към Том.
         — Том, знаеш ли, че е късно? Татко вече е тръгнал да ни търси. Отдавна трябваше да сме си у дома. Тичай по улица „Уошингтън“, вземи татко и го доведи тука.
         — Да не си решил да слизаш в дерето?
         — Тя сега вече е градска собственост — щом е на бунището, никому не е притрябвала, дори и на мистър Блек. Кажи на татко за какво го водиш тука и че не трябва да го видят, като се връща в къщи с нея и мене. Аз ще я пренеса по задния път и никой няма да разбере.
         — Ама за какво ти е пък на тебе — всичките й машинарии са изпочупени.
         — А можем ли да я оставим на дъждовете, можем ли, кажи, Том?
         — Ясно.
         Том тръгна бавно.
         Дъглас се спусна по склона, през купищата сгурия, стари хартии и празни консервени кутии. По средата спря и се ослуша. Вгледа се в многоцветния здрач надолу по стръмнината.
         — Мадам Таро? — тихичко пошушна той. — Там ли сте, мадам Таро?
         В огряното от луната дъно на дерето му се привидя, че бялата й восъчна ръка се помръдва. Вятърът носеше лист бяла хартия. Дъглас обаче се запъти нататък…


         Градският часовник възвести полунощ. Светлините в почти всички околни къщи бяха изгасени. В гаража-работилница двете момчета и мъжът стояха и гледаха към врачката, която седеше нагласена и спокойна в стар плетен стол край покрита с мушама масичка за карти, а върху масичката, разперени във фантастични ветрила от клоуни, папи, кардинали, черепи и кости, слънца и комети, лежаха картите таро, пазени от нейната восъчна длан.
         Говореше баща им:
         — … го зная какво е. Навремето, когато бях момче и циркът си тръгнеше от града, хуквах да обирам всички стари афиши. Сетне се хванах да развъждам зайци и се запалих по фокусничество. На тавана измислях фокуси, но накрая все не ми излизаха. — Кимна към врачката. — О, спомням си как преди трийсет години тя ми предсказа бъдещето. Е, хайде, момчета, почистете я хубаво и после лягайте. А в събота ще й сковем специален сандък. — Баща им тръгна към вратата на гаража, но се спря, когато Дъглас развълнувано се обади:
         — Татко. Благодаря. Благодаря, че дойде с мен дотука. Благодаря.
         — О, чудо голямо! — махна с ръка баща им и изчезна.
         Двете момчета, останали насаме с вещицата, се спогледаха.
         — Ама как знаменито само я пренесохме — направо по средата на главната улица, четиримата, ти, аз, татко и врачката! Страхотен е татко, няма друг като него!
         — Утре отивам и направо купувам останалите машинарии — от мистър Блек — каза Дъглас. — Вместо да ги изхвърля на боклука, ще си прибере десет долара.
         — Ами да, разбира се — Том погледна старицата в плетения стол. — Също като жива е. Какво ли може да има в нея?
         — Малки, тънички пилешки костици. Единственото, останало от мадам Таро, след като оня Наполеон…
         — А машинарии няма ли? Слушай, хайде да я разпорим и да видим!
         — И на това ще му дойде времето, Том.
         — Кога?
         — Ами след година, след две — като стана четиринадесет-петнадесетгодишен, тогава може да го направим. Сега ме интересува единствено това, че си е при мене. А утре се хващам със заклинанията, за да я освободя завинаги от тази магия. Някоя нощ ще се чуе, че една непозната млада италианка в лятна рокля е минала през центъра, купила си е билет за Изтока, народът я е изпратил на гарата, дочакали са да тръгне влакът и сетне всички ще се надпреварват да разправят каква хубавица била. Чуеш ли нещо такова, Том — а ти знаеш как ся разнасят новините, особено като не са разбрали нито откъде е, нито накъде е тръгнала, — та чуеш ли това, ще разбереш, че съм успял да разтуря магията и да я освободя. И тогава, както ти казах, след година-две, в същата вечер, когато влакът ще я отнася оттук, ще настъпи часът да срежем восъка. След като нея вече няма да я има, тогава ти разрешавам да откриеш вътре единствено колелца, зъбци и пружини. Разбра ли?
         Дъглас взе ръката на врачката и започна да я движи над картите — по танца на живота, над разлюлените във веселие мъртвешки кости, по фаталните дати и съдбоносните дни, по орисиите и щуротиите, тя почукваше, докосваше, мърмореше и движеше пръстите с похабените нокти. Лицето й бе наклонено от някакво тайнствено равновесие и извърнато към момчетата, а очите й блестяха ярко и втренчено в светлината на голата електрическа крушка.
         — Искаш ли да ти предскаже бъдещето, Том? — тихо запита Дъглас…
         — Искам.
         Из надипления ръкав на врачката се хлъзна карта.
         — Видя ли, Том? Скрила си я е и сега ни я подхвърля! — Дъглас вдигна картата към светлината. — Празна е. През нощта ще я поставя в кибритена кутия с химикали. Утре отваряме кутийката и прочитаме съобщението!
         — Какво ли ще пише?
         Дъглас стисна очи, да различи думите по-ясно.
         — Ще пише така: „Сърдечна благодарност от вашата покорна слугиня и длъжница, приятелката ви мадам Флористан Мариана Таро, хиромантка, душелечителка й прорицателка на съдби и злощастия.“
         Том се закиска и блъсна брат си по рамото.
         — Давай нататък, Дъг, и още какво, какво още?
         — Чакай да видя… А, да: „Хей, трала-ла… смей се и танцувай… от смърт не се страхувай, танцувай до насита, и си припявай хей, трала-ла!“ И по-нататък: „Том и Дъглас Споулдинг, всичко, каквото си пожелаете през своя живот, ще го получите…“ И ще пише, че ще живеем вечно, ти и аз, Том, ще живеем вечно…
         — И всичките тези неща — само върху една карта ли?
         — Всичките, всяка думичка, Том.
         Свели глави под светлината на електрическата крушка, двете момчета и врачката се взираха в красивата, но празна бяла карта и блесналите им очи разчитаха всички умело прикрити думи, които скоро щяха да изплуват из бледото забвение.
         — Хей — обади се Том шепнешком.
         И Дъглас отекна с развълнуван глас:
         — Хей…
> 
         * * *

         В жаркия следобед гласът долиташе монотонно и далечно изпод наточените зелени дървета.
         — … девет, десет, единайсет, дванайсет…
         Дъглас едва се влачеше през поляната.
         — Ей, Том, какво броиш?
         — … тринайсет, четиринайсет, млъкни, шестнайсет, седемнайсет цикади, осемнайсет, деветнайсет!…
         — Цикади ли?
         — Ох, дявол да те вземе! — Том ококори очи. — Дявол, дявол, дявол!
         — Не викай толкова, ще те чуят как кълнеш.
         — Дявол, дявол, дяволът е същество, не е клетва! — кресна Том. — Сега трябва да почвам пак отначало. — Броях колко пъти се обажда цикадата в петнайсет секунди. — Измъкна евтиния си часовник. — Преброяваш, сетне прибавяш трийсет и девет и знаеш каква е температурата в момента. — Той замижа с едното око, с другото погледна часовника, наклони глава на една страна и зашепна отново: — Едно, две, три!…
         Дъглас бавно извърна глава и се ослуша. Някъде в пламналото, нажежено до бяло небе дрънчеше дебела медна жица. Пронизителните металически вибрации като заряди от небесно електричество сякаш капеха от замаяните дървета и поразяваха всичко живо.
         — Седем — броеше Том. — Осем.
         Бавно Дъглас изкачи стъпалата към верандата. Взря се, невиждащ в мрака на преддверието, сетне бавно се върна на верандата и изнемощяло викна на Том:
         — Ей, Том, чуваш ли ме?
         — Чувам те — трийсет, трийсет и едно! Махай се! Две, три, трийсет и четири!
         — Спри да броиш, защото вътре оня термометър показва осемдесет и седем и още се покачва без помощта на твоите кациди.
         — Цикади! Трийсет и девет, четиридесет! А не кациди! Четиридесет и две!
         — Осемдесет и седем градуса е, помислих, че те интересува.
         — Четиридесет и пет, това е вътре, а не вънка! Петдесет и три плюс трийсет и девет прави деветдесет и два градуса!
         — Кой го каза?
         — Аз го казвам! Не е осемдесет и седем по Фаренхайт! А деветдесет и два по Споулдинг!
         — Казваш го ти и кой друг?
         Том скочи и застана поруменял, загледан в слънцето:
         — Аз и цикадите, ето кой! Аз и цикадите! Повече сме от тебе! Деветдесет и два, деветдесет и два, деветдесет и два градуса по Споулдинг, ясно ли е?
         И двамата се загледаха към безмилостното безоблачно небе, като фотообектив, който се е повредил и се взира втренчено, без бленда, в един бездиханен и покосен град, облян в предсмъртна гореща пот.
         Дъглас замижа и видя как отвътре, по розовите му прозрачни клепачи скачат две идиотски слънца.
         — Едно… две… три…
         Дъглас усети как устните му се мърдат.
         — … четири… пет… шест.
         Този път цикадите засвириха още по-бързо.

         * * *

         От пладне до залез, от среднощ до изгрев един мъж, един кон и един фургон бяха неизменно пред очите или край домовете на двадесет и шестте хиляди, триста четиридесет и петима жители на Грийн Таун, Илинойс.
         По средата на деня, без никакво видимо обяснение, децата спираха игрите и обявяваха:
         — Иде мистър Джоунъс!
         — Идва Нед!
         — Иде фургонът!
         Възрастните поглеждаха на север, и на юг, на изток и на запад, ала не виждаха нито мъжа, наречен Джоунъс, нито коня на име Нед, нито пък покрития фургон Конистоуга, от ония, с които на времето първите заселници са се друсали из прерията, за да я завладяват.
         Но имаш ли слух като на куче и наостриш ли уши, тогава ще чуеш на цели мили оттук как някой пее като равин в пустиня и като мюезин от минаре. Гласът на мистър Джоунъс всякога го изпреварваше и оставяше на хората по половин, дори и по час, да се подготвят за него. Затова когато се появеше, бордюрите на тротоарите бяха обкичени с дечурлиги, като на някакъв парад.
         И тъй, ето го фургона, а на високата му капра, под избелелия червеникав сенник, хванал юздите като водни струи в нежните си ръце, се поклаща мистър Джоунъс с песен на уста.

         Вехтории! Вехтории!
         Ах, какви ти вехтории?!
         Вехтории! Вехтории!
         Не, не са туй вехтории!
         Залъгалки, закачалки!
         Стари дрехи и сандалки!
         Шарении, дреболии!
         Най-различни джунджурии!
         И все пак са вехтории!
         Вехтории?
         Не. Какви ти вехтории!

         Всеки, който бе чувал съчинените от самия него песнички, знаеше, че мистър Джоунъс не е обикновен вехтошар. По външен вид приличаше на вехтошар с парцаливите си зеленикави кадифени панталони и филцовата шапка, обкичена със стари значки от предизборни кампании за президенти. Но в друго беше съвсем необикновен: той обикаляше града не само денем; често ги виждаха — него и неговия кон — да се носят по лунните улици, да се завъртяват по веднъж, че и по два пъти край островите от къщи, където живееха всички ония, които той познаваше открай време. А във фургона мъкнеше неща, които бе събирал оттук-оттам и беше носил ден, седмица, понякога година, докато някой ги пожелаеше или пък потрябваха някому. Достатъчно бе да му кажеш: „Искам този часовник“, или: „Ще взема този матрак“. Джоунъс подаваше предмета, отказваше парите и си отиваше, вглъбен над думите за някоя нова песничка.
         Неведнъж той бе единственият буден в целия Грийн Таун, Илинойс, в три през нощта. Тъй че хора със силно главоболие, съзирайки го да пристъпя бавно по улицата край озарения от луната кон, изтичваха да го запитат дали случайно няма аспирин, и той им даваше. Помагал бе при раждането на много бебета в четири сутринта и тогава чак забелязваха колко невероятно чисти са ръцете и ноктите му — ръце на богаташ, който води друг, свой живот някъде — но къде, никой не можеше да отгадае. Понякога откарваше закъснелите за работа в центъра на града, друг път, когато някой страдаше от безсъние, мистър Джоунъс пристъпяше към верандата, подаваше му пура и сядаше с него да бъбрят и да пушат до развиделяване.
         Който и да беше, какъвто и да беше и колкото различен от другите да беше, той не беше луд. Често бе обяснявал как дълги години въртял търговия в Чикаго, но тъй се изморил, че намислил да потърси по-различен начин да доживее живота си. Ненавиждал църквите, макар да уважавал тяхното верую, и поради това, че имал склонност да проповядва и да предава знания, купил коня и фургона и решил да прекара остатъка от своя живот, като помага на едната половина на града да се сдобие с онова, което другата половина е изхвърлила от употреба. Гледаше на себе си като на някакъв процес, нещо като осмоза, която улеснява кръговрата на различните култури в очертанията на града. Не можеше да търпи прахосничеството, защото му беше добре известно, че ненужното за един е безценно за другиго.
         Затова възрастните, но най-вече децата се катереха да тършуват из огромните купчини от съкровища в задната част на фургона.
         — Искам да запомните едно — обясняваше им мистър Джоунъс. — Вземайте всичко, каквото поискате, при условие, че _наистина_ го желаете. Ето как ще разберете. Попитайте се: „Искам ли това нещо от цялото си сърце? Бих ли могъл да преживея този ден без него?“ И ако усетите, че без него до залез слънце ще сте се повалили мъртви, грабвате скъпоценното нещо и си го отнасяте с вас. За мен е радост да ви дам всичко, каквото желаете.
         И децата се ровеха из огромните купчини от стари ръкописи и брокати, рула от тапети и мраморни пепелници, жилетки и кънки, тежки тапицирани столове, малки масички и кристални канделабри. Известно време долиташе само шепот, трополене и дрънчене. Мистър Джоунъс стоеше и сладко пуфкаше с лулата, ала децата знаеха, че ги наблюдава. Понякога ръцете им посягаха ту към кутия с шах, ту към броеница, ту към стар стол, но докосвайки го, те вдигаха очи и срещаха очите на мистър Джоунъс с изписания в тях въпрос. Отдръпваха ръце и продължаваха да ровят. Докато накрая всяко дете слагаше ръка върху един-единствен предмет и я заковаваше там. Те пак вдигаха очи и този път лицата им сияеха така, че мистър Джоунъс прихваше от смях. Той засенчваше очи с ръка, да се предпази сякаш от ослепителния блясък на лицата им. Закриваше за миг очи. Стореше ли това, дечурлигата викваха в благодарен хор, грабваха кънките, глинените плочки, безценните съкровища, прехвърляха се през ритлите на фургона и хукваха.
         Миг след това децата се връщаха обратно, стиснали в ръка по нещо свое — кукла или игра, на която са се наиграли, играчки, изгубили своята прелест, тъй както от дъвката се изсмуква ароматът, и сега им е дошло времето да се прехвърлят в друга някоя част на града, където, видени за пръв път, те щяха да се съживят и да съживят другите. Тези разменни предмети биваха прехвърляни стеснително над ритлите на фургона сред невидимите съкровища и тогава фургонът поемаше нататък, слънцето искреше от големите о`си на слънчогледовите му колела, а мистър Джоунъс запяваше отново:

         Вехтории? Вехтории!
         Ах, какви ти вехтории?!
         Не, не са туй вехтории!

         докато се скриеше от погледа, и единствено кучетата, които плъхтяха в сенките на дърветата, продължаваха да чуват песента на равина в пустинята и да махат с опашки…

         … вехтории…

         Още по-тихичко:

         … вехтории…

         Далечен шепот:

         … вехтории…

         Тишина.
         И кучетата се унасяха в сън.
> 
         * * *

         През цялата нощ по тротоарите бродеха прашни привидения — жежкият вятър ги подбираше, превърташе ги във въздуха, а сетне ги отпускаше леко и те се настилаха по тревите и цветята. Дърветата, заклатени от стъпките на среднощни минувачи, сипеха надолу преспи от прахоляк. От полунощ нататък сякаш вулкан отвъд града бе започнал да пръска наоколо нажежена жарава и да облъхва с нея неспокойните нощни пазачи и раздразнителните псета. До към три сутринта всеки дом се беше превърнал в напечен таван, който, самозапалил се, е започнал да тлее.
         На развиделяване нещата смениха агрегатните си състояния. Въздухът се разливаше безшумно като вода от горещ извор. Езерото се бе превърнало в огромен облак от па`ра, полегнал неподвижен и дълбок над долини от пясък и риби, които се печеха под прозрачните му повесма. Катранът по уличните настилки беше като петмез, червените тухли като пиринч и злато, върховете на покривите бяха украсени с бронз. Жиците с високо напрежение представляваха хванати светкавици, те пущаха искри и висяха като заплаха над безсънните къщи.
         Цикадите пееха все по-пронизително и по-високо.
         Слънцето не изгря, то просто преля.
         В спалнята, с лице подуто от потните капки, Дъглас се разтопяваше в своето легло.
         — Олеле! — възкликна Том, влизайки в стаята. — Хайде, Дъг. Днеска цял ден ще киснем в реката.
         Дъглас издишваше. Дъглас си поемаше дъх. Потта се оттичаше на струйки по врата му.
         — Ей, Дъг, буден ли си?
         Откъм леглото му кимнаха едвам.
         — Не ти е добре, нали? Ужас — днеска къщата направо ще пламне. — Том сложи ръка на челото на Дъглас. Сякаш я бе допрял до нажежено колело на печка. Стреснат, дръпна ръка. Извърна се и слезе долу.
         — Мамо — каза Том, — Дъглас е много болен.
         Майка му, както изваждаше яйцата от ледника спря, по лицето й се изписа тревога, остави ги обратно и тръгна нагоре подир Том.
         Дъглас не се бе помръднал.
         Цикадите сега пищяха.


         По пладне, забързан тъй, сякаш слънцето го е погнало, за да го сплеска на земята, докторът спря пред вратата задъхан, с вече изморени очи и подаде чантата си на Том.
         В един часа докторът излезе от вратата, като клатеше тревожно глава. Том и майка му стояха зад мрежестата врата, а докторът им говореше тихо и все повтаряше: не можел да каже, нищо не можел да каже. Той наложи панамената си шапка, погледна как слънцето изприщва и прегаря листата на дърветата, поколеба се, сякаш се готвеше да скочи в катрана на пъкъла, и хукна към колата си. Ауспухът на автомобила изхвърли голям димен облак, който остана в горещия въздух цели пет минути, след като докторът беше изчезнал.
         Том взе брадвичката за лед от кухнята, натроши един фунт лед и го отнесе горе. Майка им седеше на леглото, а тишината в стаята се нарушаваше единствено от Дъглас, който вдъхваше пара и издишваше жарава. Наслагаха леда в кърпи по лицето и около тялото му. Спуснаха пердетата и стаята заприлича на пещера. Останаха до два часа и все носеха лед. После отново пипнаха челото на Дъглас, и то беше като лампа, горяла цяла нощ. След докосването човек поглеждаше пръстите си, да види не са ли обгорени до костта.
         Майка им понечи да каже нещо, но цикадите пищяха така пронизително, че от тавана се ръсеше прахоляк.


         Сред жар и слепота Дъглас лежеше и слушаше как уморено се хлъзга буталото на сърцето и движи замътената кръв в ръцете и нозете му.
         Устните му бяха набъбнали и не искаха да се помръднат. Мисълта му беше мудна и прищракваше едва — туп, както песъчинките в пясъчен часовник се отронват бавно, една по една. Туп. Туп.
         По лъскавия стоманен завой на релсите се люшна трамвай, изтласка пръхкава вълна от съскащи искри, а екливият му звънец чукна десет хиляди пъти, докато накрая се сля с песента на цикадите. Мистър Тридън му махна дружелюбно. Трамваят влетя покрай един завой като същинска канонада и се стопи. Мистър Тридън!
         _Туп._ Отрони се песъчинка. _Туп._
         — Пуф-паф, пуф-паф! Ту-ту-у-у!
         На върха на покрива едно момче изсвири, дръпвайки невидима влакова свирка, а сетне се вкамени в статуя. „Джон! Джон Хъф, ти ли си бил! Мразя те, Джон! Джон, ние сме другари! Не те мразя, не!“
         Джон полетя надолу по брястовия коридор като някой, който пада в сенчест кладенец, и се стопи в далечината.
         Туп. Джон Хъф. Туп. Песъчинките се отронваха. Туп. Джон…
         Дъглас извъртя глава, разби я о бялата, бяла, ужасно бяла възглавница.
         Госпожите в Зелената машина се хлъзнаха край него под звуците на черен тюленов лай, ръцете им му махнаха като криле на бял гълъб. Потънаха в дълбоките води на ливадата, а ръкавиците им все още му махаха, докато тревата се сключваше върху им…
         Мис Фърн! Мис Робърта!
         Туп… Туп…
         Изведнъж от някакъв прозорец отсреща се показа полковник Фрийли с лице като циферблат, по улицата се понесе прахоляк, вдигнат от безбройни бизони. Полковник Фрийли подскочи и изтрака, устата му зейна, отвътре изхвръкна някаква пружина и се заклати във въздуха вместо език. Той се отпусна като марионетка върху перваза, но едната му ръка продължи да се маха.
         По улицата премина мистър Ауфман в нещо, което беше ярко и беше едновременно като трамвай и като електрически автомобил; то изпущаше огромни облаци от дим и заслепяваше очите като слънце. „Вие ли го изобретихте, мистър Ауфман? — викна му Дъглас. — Успяхте ли накрая да построите Машина за щастие?“
         Но изведнъж видя, че машината е без дъно. Мистър Ауфман тичаше по улицата и мъкнеше цялата тази невероятно тежка рамка на раменете си.
         „Ето го Щастието, Дъг, това е Щастието!“ И той се скри по дирите на трамвая, на Джон Хъф и на дамите, с ръце като криле на гълъб.
         Отгоре, откъм покрива, долита чукане. Чук-чук — прас! Тишина. Чук-чук — прас! Пирон и чук. Чук и пирон. Птичи хор. И една старица, която пее с пресеклив, но развълнуван глас:

         Да, ще се срещнем край реката…
         реката… реката…

         Да, ще се срещнем край реката…
         която мие божия трон…

         „Бабо! Прабабо!“
         Чук, лекичко — прас. Чук, лекичко — прас.

         … реката… реката…

         Това май че са птичките, които литват, а сетне леко тропват с крачка по покрива, литват и сетне стъпват по него. Тупа-тупа. Чук-чук. Пиу. Пиу. Леко. Леко.

         … реката…

         Дъглас вдъхна и сетне изпусна въздуха изведнъж, със стенание.
         Не чу когато майка му се втурна в стаята.
         Една муха, като жив огън от цигара, се удари о` безчувствената му ръка, зажужа, сетне отлетя.


         Четири следобед. Мухи капят мъртви по плочниците. Кучетата са мокри парцали в колибките си. Сенките са се скупчили като овце под клоните. Магазините в центъра са затворени и заключени. Брегът на езерото е пуст. Езерото гъмжи от народ, до шия в топлата, но благодатна вода.
         Четири и четвърт. По тухлените улици на града преминава вехтошарският фургон, на капрата му пее мистър Джоунъс.
         Том, избягал от дома, за да не гледа безнадеждното измъчено лице на Дъглас, се бе запътил бавно надолу към клуба, когато фургонът спря до него.
         Здравейте, мистър Джоунъс.
         Здравей, Том.
         Том и мистър Джоунъс бяха сами на улицата, във фургона имаше купища от чудесни вехтории, но никой не поглеждаше нататък. Мистър Джоунъс не каза нищо, запали лула и запуши, като поклащаше глава, сякаш знаеше, преди още да е чул, че нещо не е в ред.
         — Какво има, Том? — запита накрая той.
         — Брат ми — каза Том — Дъглас не е добре.
         Мистър Джоунъс, погледна към дома им.
         — Много е болен — каза Том. — Издъхва!
         — О, не, това не може да бъде — възкликна мистър Джоунъс и огледа околния, много истински свят, където в този кротък ден не се виждаше нищо, което поне мъничко да напомняше за смъртта.
         — Издъхва — повторя Том. — А докторът не може да познае какво му е. Разправя, че било от жегата. От нищо друго, само от жегата. Това възможно ли е, мистър Джоунъс? Може ли жегата да убие човека, дори и в тъмна стая?
         — Виж ти — възкликна мистър Джоунъс и замълча.
         Защото Том се беше разплакал.
         — А пък аз мисля, че го мразя… това си мислех… нали вечно се караме… И сега… сега… Ох, мистър Джоунъс, дали…
         — Дали какво, моето момче?
         — Дали във вашия фургон там няма нещичко, което да помогне? Нещо, което да взема, да му го занеса и да го излекувам?
         Том пак се разхълца.
         Мистър Джоунъс измъкна голямата си червена носна кърпа и му я подаде. Том избърса носа и лицето си с кърпата.
         — Отвратително лято — рече Том. — Какво ли не му се случи на горкия Дъглас.
         — Я ми разкажи — подкани го вехтошарят.
         — Добре — Том си пое дълбоко дъх, защото продължаваше да хълца. — Първо, загуби си най-първия приятел, чудо момче. На това отгоре някой му открадна бейзболната ръкавица, за нея беше дал цял долар и деветдесет и пет. Сетне стана оная идиотска сделка с Чарли Удман — той му даде старинните си камъчета и сбирката си от раковини, а взе глинена статуетка на Тарзан, от ония, дето се печелят срещу купончета от макарони. Изпусна статуетката на тротоара на другия ден, след като я взе!
         — Брей, че беля! — възкликна вехтошарят и наистина си представи парчетиите, разпръснати върху цимента.
         — Сетне за рождения си ден вместо книгата с фокуси, за която си мечтаеше, получи някаква си риза и едни панталони. Само това му стигаше, да му утрепе цялото лято.
         — Понякога родителите забравят какво е било — въздъхна мистър Джоунъс.
         — Така е — потвърди Том и продължи тихичко: — После взе, че забрави през нощта на влагата истинските старинни окови от Лондонската кула и те ръждясаха. А най-лошото стана, когато аз израснах с цял един инч и сега съм почти колкото него.
         — Това ли е всичко? — кротко запита вехтошарят.
         — А, мога да се сетя за още двайсет неща, все такива ужасни, че и по-страшни. В някои лета всичко върви наопаки. Сбирката му от комикси я изядоха някакви буболечки, а новите му гуменки пък плесенясаха, и все такива работи, откакто е свършило училището, че досега.
         — Спомням си и аз години като тази — потвърди вехтошарят.
         Той вдигна поглед, към небето и видя там всичките онези лета.
         — Сега вече знаете, мистър Джоунъс. Това е. Затова сега умира…
         Той млъкна и погледна встрани.
         — Ще трябва да помисля — каза мистър Джоунъс.
         — Можете ли да му помогнете, мистър Джоунъс? _Можете_ ли?
         Мистър Джоунъс се взря навътре в големия си стар фургон и поклати отрицателно глава. Сега, огряно от слънцето, лицето му изглеждаше изморено и той бе започнал да се поти. Огледа купищата вази, олющените абажури, мраморните нимфи и сатири от зеленясала мед. Въздъхна. Извърна се, хвана юздите и леко ги разклати.
         — Виж какво, Том — рече той, — ще се видим по-късно. Трябва да си помисля. Ще се поогледам и ще се върна след вечеря. А дори и тогава, знам ли? Дотогава… — Присегна се и измъкна пръчка с японски пеещи кристали. — Закачи тава горе на прозореца му. Звънтят чудесно и разхладително, като се разклатят от вятъра!
         Том стана, стиснал в ръка пеещите кристали, а фургонът отмина нататък. Вдигна кристалите нагоре, но нямаше вятър и те не се помръднаха. Не можеха да издадат ни един звук.


         Седем часът. Градът представляваше огромно огнище, над което трептяха горещите вълни, прииждащи откъм запад. Сенки с цвят на изгорели въглени играеха пред всеки дом, под всяко дърво. Под тях крачеше един червенокос човек. Том, виждайки го осветен от умиращото, но свирепо слънце, съзря една главня, която гордо се носеше напред, съзря една огнена лисица — съзря дявола да се разхожда в своите владения.
         В седем и половина мисис Споулдинг излезе от задната врата да изхвърли динените кори в кофата за боклук и забеляза там мистър Джоунъс.
         — Как е момчето? — запита мистър Джоунъс.
         Мисис Споулдинг остана като закована, отговорът трептеше на безмълвните й устни.
         — Бих ли могъл да го видя? — запита мистър Джоунъс.
         Тя все още стоеше безмълвна.
         — Аз съм приятел на момчето — обясни мистър Джоунъс. — Виждам го всеки божи ден, откакто е проходило. Нося му нещо във фургона.
         — Той не е… — Тя искаше да каже „в съзнание“, но каза — буден. — Той не е буден, мистър Джоунъс. Докторът не позволява да го безпокоим. О, как да разберем _какво_ му е?!
         — Макар да не е „буден“ — настоя мистър Джоунъс, — бих искал да му поприказвам. Понякога нещата, които чуваме в съня си, са по-важни, човек слуша по-внимателно, разбира по-добре.
         — Съжалявам, мистър Джоунъс, но не смея да ви пусна. — Мисис Споулдинг се хвана за дръжката на мрежестата врата и се опря на нея. — Благодаря. Благодаря ви все пак, че дойдохте.
         — Няма нищо, госпожо — отвърна мистър Джоунъс.
         Но не помръдна. Остана там, загледан към прозореца. Мисис Споулдинг си влезе и затвори мрежестата врата.
         Горе в леглото си Дъглас дишаше.
         Звукът напомняше на остър нож, бавно вкарван и изкарван от ножницата.


         В осем часа докторът дойде и пак си отиде, като поклащаше глава, хвърлил сакото, развързал си връзката, с вид на човек, отслабнал трийсет фунта само за един ден. В девет часа Том, майка му и баща му изнесоха навънка едно походно легло и пренесоха Дъглас долу, за да спи в двора под ябълката, където, ако излезеше вятър, щеше да го облъхне по-скоро, отколкото в ужасните стаи на горния етаж. Сетне се щураха насам-натам до единайсет и навиха будилника да ги вдигне в три, за да напълнят пак торбите с лед.
         Най-сетне домът притъмня и стихна; те заспаха.
         В дванайсет и трийсет и пет клепките на Дъглас трепнаха.
         Показала се бе луната.
         И някъде далече някой беше запял.
         Беше тънък и тъжен глас, той ту се извисяваше; ту стихваше. Беше глас ясен и пееше мелодично. Думите не се различаваха.
         Луната се вдигна над брега на езерото, погледна към Грийн Таун, Илинойс, огледа го отвсякъде и го разкри цял-целеничък, открои всяка къща, всяко дърво, всяко куче, съхранило праисторически спомени, което джафкаше в своите простички сънища.
         И колкото се вдигаше луната, толкова по-близо, по-високо и по-ясно зазвучаваше пеещият глас.
         В своята трескавост Дъглас се обърна на другата страна и дълбоко въздъхна.
         Беше може би час преди луната да разпилее целия, свой светлик върху земята, а може да беше и по-малко от час. Но сега гласът звучеше по-отблизо, съпровождаше го и друг един звук — сякаш туптеше сърце, а всъщност бе тропот от конски копита по тухлените улици, заглушаван от гъстия листак на дърветата.
         Разнасяше се и трети звук, като че нечия врата бавничко ту се отваря, ту се затваря, скрипти и проскърцва. Звуци на движещ се фургон.
         Отдолу, по улицата, озарен от луната, се появи конят, който теглеше фургона, а горе, на капрата, отпуснал блажено мършавото си тяло, седеше мистър Джоунъс. Беше с шапка, сякаш още го напичаше лятното слънце, и от време на време помръдваше ръце и раздвижваше поводите, като че плакнеше вода над гърба на коня. Фургонът бавничко се спускаше по улицата, мистър Джоунъс пееше своята песен, а в съня си Дъглас сякаш за миг спря да диша и се заслуша.
         „Въздух, въздух… купете си въздух… Въздух като капка, въздух като лед… Не купиш ли днеска… ще ме търсиш вред… Дъх априлски пръска… есенни прохлади… аромати южни… шум от водопади… Въздух, въздух… хладен лъх в шише, чист, кристален, с дъх на индрише… Свежест във бутилка, с мента — за разкош… толкова наслада, за колко?… За грош!…“
         Когато отзвучаха думите, фургонът бе вече до бордюра. Някой се бе промъкнал в двора, прокрадваше се напред в собствената си сянка и носеше две бръмбарно-зелени бутилки, които просветваха като очи на котка. Мистър Джоунъс се спря пред походния креват и с тих глас повика момчето по име — веднъж, два, три пъти. Мистър Джоунъс се поолюля колебливо, погледна към бутилките в ръцете си, взе решение и пристъпи, за да седне на тревата и да погледа това момче, смазано под огромната тежест на лятото.
         — Дъг — започна той, — лежи си спокойно и се мъчи нито да проговаряш, нито да ме поглеждаш. Не е нужно дори да се преструваш, че ме слушаш. Но аз зная, че тука, вътре, ти чуваш думите ми и разбираш, че това съм аз, старият Джоунъс, твоят приятел. Твоят приятел — повтори той и кимна.
         Сетне се присегна, откъсна една ябълка от дървото, превъртя я в ръката си, отхапа, сдъвка парчето и продължи.
         — Някои хора униват твърде млади — каза той. — Причина като че ли няма, просто, изглежда, такива се раждат. Уязвяват се по-лесно, уморяват се по-бързо, разплакват се от малко, мъчно забравят и, както вече казах, опечаляват се на по-ранна възраст, отколкото всички останали на този свят. Зная го, защото аз съм един от тях.
         Отхапа още едно парче от ябълката и започна да дъвче.
         — А сега я да видим къде се намираме? — запита той.
         — Гореща нощ, ни полъх от ветрец, месец август — сам си отговори мистър Джоунъс. — Убийствена жега. Безкрайно лято и безброй беди, нали? Прекалено много беди. Наближава един часът, а ни следа от вятър или дъжд. След миг аз ще стана и ще си тръгна. Но като си отида — моля те, не забравяй това — ще оставя тези две бутилки на твоето легло. След като си отида, искам да почакаш малко, сетне бавно да отвориш очи, да седнеш, да се присегнеш и да изпиеш това, което е в тях. Но не, не с уста. Изпий ги с носа си. Наклони бутилките, отпуши ги и остави онова, което е вътре, да нахлуе направо в главата ти. Естествено, първо ще трябва да прочетеш етикета. Я чакай, аз сам ще ти го прочета.
         Той вдигна едната от бутилките към светлината. _„Зелен здрач от най-пресен приспивателен студен въздух“_, прочете той. _„Извлечен от атмосферата на белия Арктик през пролетта на 1900, размесен с вятър от високата равнина на Хъдзън през месец април 1910, съдържащ прашинки, огрени от залеза по ливадите край Гринъл, Айова, в оня летен ден, когато се вдига хладният полъх откъм езерото, рекичката и бистрия извор.“_
         — Сега да видим какво пише пък със ситните букви — вторачи се мистър Джоунъс. — Слушай: _„Съдържа също и молекули от аромата на ментол, лимон, папайя и пъпеш, както и камфора и билките изтравниче, а също и хладина от река Дес Планц. Гарантирано освежителен и разхлаждащ. Да се приема в летни нощи, когато температурата е над деветдесет градуса Фаренхайт.“_
         Взе другата бутилка.
         — И тази е такава, само че в нея съм сложил по малко вятър от островите Ерън, малко бриз от Дъблинския залив, примесен със сол и повесмо мъгла от бреговете на Исландия.
         Той остави двете бутилки на леглото.
         — И едно последно напътствие. — Вехтошарят застана до леглото, наведе се над момчето й тихо изрече: — Когато ги пиеш, не забравяй следното: Напълнени са от верен приятел. Въздушна компания на С. Дж. Джоунъс, Грийн Таун, Илинойс — август, 1928. Година на чудесна реколта, момчето ми… чудесна реколта.
         Миг подир това долетя звукът от поводи, плеснати по задницата на кон в светлината на луната, разнесе се трополене на фургон надолу по улицата и после — тишина.
         След миг клепките на Дъглас потрепнаха, а сетне много бавно той отвори очи.


         — Мамо! — прошепна Том. — Татко! Дъг, Дъг се оправя! Ще оздравее. Сега отидох да го нагледам, и… елате бързо!
         Том изхвърча от дома. Родителите тичаха подире му.
         Когато спряха край него, Дъглас спеше. Том им махна с ръка, ухилен до уши. Наведоха се над леглото.
         Вдишване, пауза, издишване, пауза — тримата стояха надвесени и слушаха.
         Устните на Дъглас бяха леко разтворени и от устата, както и от нежните отвори на носа се носеше леко ухание на ведра нощ, на хладна вода, на студен бял сняг и влажен мъх, на синя лунна светлина върху сребристи камъчета по дъното на една кротка река, лъх на бистра, прясна вода в малък мраморен кладенец.
         Сякаш за миг бяха подложили глава под струите на уханен ябълков фонтан, който лееше прохлада и плакнеше лицата им.
         Дълго време не намериха сили да помръднат.
> 
         * * *

         Новото утро бе утро без гъсеници.
         Светът, изпълнен до пръсване с мъничките вързопчета от черно-кафява козинка, запътени към зеления листак и трепетните остриета на тревите, изведнъж се изпразни. Звукът, а то едва ли беше звук — потупването от милиардите стъпки на гъсениците, които шаваха в своя собствен свят, секна. Том, който уж се хвалеше, че можел да долавя този звук, колкото и да бил потаен, сега оглеждаше с почуда града, където не помръдваше ни едно лакомство за птичките. А и цикадите, и те бяха замлъкнали.
         Сетне в тишината се понесе звучна шумоляща въздишка и се разбра защо ги няма гъсениците и защо се бяха умълчали цикадите. Летен дъжд.
         Дъждът започна леко като ласка. Дъждът се усили и заплющя. Плочниците и покривите заехтяха като огромни рояли.
         Горе, в стаята си, приютен отново под покрив, Дъглас, който лежеше като снежна пряспа на своето легло, извърна глава, отвори очи, за да погледа свежото разхладено небе и бавно, много бавно протегна пръсти към жълтия евтин бележник и жълтия химически молив, марка „Тикондерога“.

         * * *

         Невероятна суматоха около едно посрещане. Възторжени възгласи. Стаи, претъпкани с пансионери и съседи, поканени на следобеден чай. Пристигнала бе една леля, наричаше се Роза, гласът й се носеше като петльово кукуригане над всички останали и човек си я представяше самата нея лъчезарна и едра като парникова роза, достойна за името си, запълваща с присъствието си всяка стая, в която се появеше. Но в този миг нито гласът, нито бъркотията привличаха Дъглас. Дошъл бе от своя дом и се бе спрял пред вратата на бабината си кухня в мига, в който баба му се беше измъкнала от кудкудякането в гостната, шмугнала се беше в своето царство и започваше да приготвя вечерята. Видя го там, отвори му мрежестата врата, целуна го по челото, вдигна русите му коси от очите, огледа лицето му, да види дали болестта си е отишла и като се увери, че е изчезнала безследно, зае се отново да готви и взе да си тананика.
         Бабо, неведнъж му се бе искало да я запита, кажи ми, оттук ли води началото си този свят? Защото къде другаде би могъл да се зароди освен в място като това? Без съмнение кухнята бе центърът на сътворението, всичко се въртеше около кухнята; тя беше фронтонът, на който се крепеше храмът.
         Той стисна очи, за да даде воля на обонянието, и вдъхна дълбоко. Пристъпи сред пъклените изпарения и внезапните бакпулверови снежни вихрушки в тоя чудотворен климат, където неговата баба — с отблясъците на далечна Индия в очите и с две стегнати, топли ярки в корсажа, баба му с хилядата ръце, месеше, разбиваше, мелеше, мачкаше, белеше, увиваше, посоляваше, разбъркваше, точеше…
         Опипом той стигна до вратата на килера. Откъм гостната се плисна вълна от смях, чу се подрънкване на чаени чаши. Но той продължи да пристъпва в хладния зеленикав подводен мрак, пропит с ухание на диви джанки, а над главата му се носеше мирис на розови банани, които зрееха безшумно и го гладеха по главата. Мушици-винарки жужаха гневно край шишето с оцет и край ушите му.
         Дъглас отвори очи. Видя хлябове, готови да бъдат нарязани на филии топли летни облаци, пухкави гевречета, наредени като обръчи от някоя детска игра, която се яде. Устата му се напълни със слюнки.
         Тук, в синьо-сенчестата страна на къщата, където кленовият листак ромонеше с шепот на изворна струя в топлия вятър по прозорците, Дъглас се зачете в надписите по бурканчетата с подправки.
         Как да му се отблагодаря на мистър Джоунъс за онова, което стори за мен, запита се Дъглас? Как да се отблагодаря, да му се отплатя? Не, няма как, това не е възможно. За подобно добро не можеш да се отплатиш. Е, и тогава какво ми остава? Какво? Ще се опитам аз от своя страна да сторя същото за някой друг, каза си той, да предам неговата добрина на някой друг. За да се поддържа веригата в движение. Огледай се и стори добро другиму. Това е единственият начин…
         — Лютив пипер кейен, джоджен, кимион…
         Имена на древни и легендарни градове, през които благоуханните урагани профучаваха и отминаваха нататък.
         Разклати бурканчето с карамфилови зърна, донесени от оня черен континент, където дечурлига с цвета на лъскав бронз ги разпиляват върху млечния мрамор — и си играят с тях вместо с камъчета.
         Погледът му се спря върху надписа на едно бурканче и той усети как пак се връща в оня необикновен ден през това лято, когато се бе вгледал в заобикалящия го свят и изведнъж бе осъзнал, че се намира в неговия център.
         На буркана беше написано _за подслада_.
         Обзе го радост, че е предпочел да оживее.
         _За подслада!_ Какво прелестно название за този букет от ароматни подправки, сладко размесени в бурканчето с бяло капаче. Какъв чудесен човек ще да е бил оня, съчинил това название. С весел смях на уста, с припрени ръце той е набрал в букет природните наслади, наблъскал ги е в този буркан, а сетне е надраскал с едри букви гръмогласното _за подслада_! Защото дори самият звук на думата те отърколва в росни уханни ливади, по които весело препускат кестеняви кобили, а от муцуните им висят мустаци от трева, кара те да усещаш, че мушкаш глава във ведрото с прясна вода, тъй надълбоко, сякаш морето връхлита в ушите ти. _За подслада!_
         Отмести ръка към друго бурканче — _за разяждане_.
         — Какво приготвя баба за вечеря? — разнесе се гласът на леля Роза откъм истинския свят, в следобедната гостна.
         — Това едва ли някой би могъл да каже — обади се дядо му, завърнал се от работа по-рано от друг път, за да се занимае с това огромно цвете, — никой не знае, докато не седнем край масата. Вечно ни държи в неведение, вечно сме в напрежение.
         — Е да, но аз пък обичам да знам предварително какво ще вечерям — викна леля Роза и се разсмя. Висулките на полилея в гостната звъннаха възмутени.
         Дъглас се мушна още по-навътре в мрака на килера.
         — За разяждане… добре е измислено. Босилек също. И бетел. Лютиво чушле. Къри. Разкошно. Обаче това „За разяждане“, това „разяждане“ най ми харесва.


         Облъхвана от топлите воали на па`рата, баба му влизаше и излизаше, после отново кръстосваше със захлупени съдове от кухнята до трапезата, а сбраните около масата чакаха мълчаливо. Никой не смееше да открехне капака и да надникне в покритите гозби. Най-сетне баба му седна, дядо му прочете молитвата и незабавно подир това сребърните капаци отхвърчаха във въздуха като ято скакалци.
         Когато устата на всички бяха препълнени с чудесии, баба му се облегна на стола и запита:
         — Е, кажете сега, вкусно ли е?
         И роднините, включително леля Роза и пансионерите, чиито зъби в този момент бяха направо сладостно циментирани, се изправиха пред неразрешима дилема. Да проговорят и да развалят магията, или да продължат да дъвчат и да оставят тази божествена амброзия да се стопява, да се преобразява в неописуема наслада, изпълваща устата им. Изглеждаха тъй, сякаш ей сега ще се разплачат или ще се разсмеят пред жестоката дилема. Изглеждаха доброволно обречени да не мръднат вече оттук, безразлични към пожари и земетресения, към изстрели на улицата, клане на младенци на двора — тъй бяха замаяни от благоуханията и обещанията за безсмъртие. В миг като този злодеите ставаха невинни каещи се под влиянието на нежните подправки, на сладката целина, на пищните коренища. Очите жадно преминаваха над снежното поле, осеяно с фрикасета, мишмаши, задушена бамя, яхния от зелена царевица, фасул и свинско, риба, печена с лук, различни рагута. Единственият звук наоколо бе някакво праисторическо клокочене откъм кухнята и потракването на вилиците по чиниите, потракване, което отмерваше секунди вместо часове.
         Тогава леля Роза призова своята неукротима енергия и здраве, и мощ, пое си дълбоко дъх и като вдигна вилицата във въздуха, впи поглед в загадъчното, набучено на нея късче и викна с пълен глас:
         — О, храната е наистина вкусна. Но все пак _какво_ е това нещо, което ядем?
         Лимонадата спря да бълбука в заледените чаши, вилиците престанаха да святкат във въздуха и се отпуснаха на масата.
         Дъглас отправи към леля си Роза поглед, какъвто простреляната сърна хвърля на ловеца, преди да се е строполила мъртва. Болезнена изненада се изписа по всички околни лица. Храната говори сама за себе си, не е ли така? Тя отъждествява своята собствена философия, тя сама пита и сама отговаря на своите въпроси. Не беше ли достатъчно, че и кръвта, и тялото оставаха докрай задоволени от този миг на ритуалност и екзотични благовония?
         — Изглежда — провикна се отново леля Роза, — никой не е чул моя въпрос.
         Накрая баба му открехна устни дотолкова, че да процеди през тях своя отговор.
         — Нарекла съм го „специалитет за четвъртък“. Редовно го поднасям.
         Това беше чиста лъжа.
         През всичките тия години не се бе случвало едно ястие да се повтори два пъти. От морето ли идваха продуктите на това блюдо? Дали месото на следващото беше от птица, летяла в синьото небе? Плаваща или летяща беше съставката на ястието, кръв или хлорофил бяха поддържали живота й, сама ли се бе движила, или беше стояла обездвижена от корени под лъчите на слънцето? Това не го знаеше никой. И никой не питаше. Никой не искаше да знае.
         Най-многото, което правеха, бе да се спрат пред вратата на кухнята и да погледат експлозиите, предизвикани от бакпулвера, да се порадват на трясъците, трополенето и блъскането като от пощуряла работилница, сред която баба му се взираше наоколо невиждаща и даваше воля на ръцете си сами да се разпореждат сред купищата тенджери и тигани.
         Осъзнаваше ли тя своята дарба? Едва ли. Когато я питаха как готви, баба му се вглеждаше в ръцете си, които някакъв славен инстинкт напътстваше в изкуството им и те ту се обвиваха в брашно, ту тършуваха из вътрешностите на изтърбушените пуйки, да напипат тяхната птича душа. Очите й примигваха зад очилата, четиридесет години опушвани от дима на пещта, напръскани с пипери и подправки и тъй помътени, че понякога недовиждайки, поръсваше с нишесте крехките стейкове, невероятно крехките сочни стейкове! Друг път пък изпущаше кайсии в хамурите с кайма, извършваше кръстосано опрашване на меса, билки, плодове и зеленчуци — без всякакво предубеждение, без никаква почит към рецепти или традиции, водена единствено от мисълта в решителния час, в мига на поднасянето, устата да се напълват със слюнка, кръвта да се развихря в ответ. С две думи, нейните ръце — също като ръцете на прабабата преди нея, бяха бабината загадка, наслада и смисъл на живота. Оглеждаше ги с удивление, ала им позволяваше да си живеят тъй, както на тях самите им се иска.
         И ето че сега за пръв път от незапомнени години, изведнъж се явява едно диване, един многознайко, едва ли не един лабораторен изследовател и се осмелява да се развика там, където мълчанието се смяташе за чисто злато.
         — Ясно, ясно, но какво точно слагаш в този твой „специалитет за четвъртък“?
         — Ами по-добре ти ми кажи на каква ти прилича — уклончиво отвърна баба.
         Деля Роза помириса мръвката на вилицата.
         — Говеждо ли е, или е агнешко? Джинджифил май че има — или не, по-скоро ще е кимион. Сос от шунка, да. Боровинки — нали? И трохи от бисквити. Лук? И бадеми!
         — _Точно_ това е — потвърди баба. — Кой иска още?
         Настъпи суматоха, разхлопаха се чинии, протегна се гора от ръце, всички заговориха в един глас с надеждата да удавят богохулните думи, а от всички най-много викаше Дъглас и най-буйно махаше с ръце. Ала по лицата им се четеше страхът, че светът им ще рухне, че щастието им е заплашено от грозна опасност. Защото всички те бяха привилегировани членове на едно домакинство, които захвърляха и работа, и игра в мига, в който първите звуци на звънеца в коридора ги сбираха край масата. От незапомнени години насам появяването им в трапезарията се съпровождаше от неистово припряно стържене на столове по пода, докато ръцете им разгъваха салфетките в бели вълни и се присягаха към приборите, като че бяха терзани от глад в единични килии и бяха копнели за призива, за да хукнат надолу по стълбите, разтиквайки околните с лакти, и да се струпат край масата. Сега приказваха гръмогласно, разказваха безвкусни смешки и поглеждаха скришом към леля Роза, сякаш в пищната й пазва се криеше бомба, която тиктакаше неумолимо и възвестяваше тяхната гибел.
         А леля Роза, най-сетне осъзнала, че мълчанието е злато си насипа три пъти последователно от неизвестната храна и бързо се качи в своята стая, да си разхлаби корсета.
> 
         * * *

         — Ах, бабо — викна леля Роза, когато пак се появи долу. — Я погледни на какво ти прилича кухнята! Такъв хаос не съм виждала. Бутилки, чинии, кутии — всичко едно върху друго, нито един етикет не си е на мястото, да се чуди човек как се оправяш. Няма да си простя, ако не ти помогна да поразтребим, докато съм ви на гости. Позволи ми — запретвам ръкави!
         — А, не, благодаря ти много — възпротиви се бабата.
         Дъглас дочу разговора през стената на библиотеката и сърцето му се разтуптя.
         — Ама тук е като в същинска турска баня! — ядоса се леля Роза. — Отварям прозорците и вдигам пердетата, че да се вижда какво правим.
         — Светлината ми вреди на очите — каза бабата.
         — Ето я метлата. Ще измия съдовете и ще ги подредя. Решила съм да ти помогна, затова не говори!
         — По-добре върви да си почиваш — отклони я бабата.
         — Но защо, бабче, помисли си само как ще ти се улесни готвенето. Ти си чудесна готвачка, така е, а щом си тъй сръчна сред такава бъркотия — невиждана бъркотия, — представяш ли си какво ще е, когато всяко нещо се сложи на истинското му място?
         — Не съм се и сещала… — започна бабата.
         — Ами сети се, тогава. Известно е, че съвременните кухненски методи улесняват готвенето с десет до петнайсет процента. Твоите мъже тука и без това се тъпчат като същински прасета на трапезата. А през другата седмица по това време направо ще измират като мухи от преяждане. Храната ще е толкова красива и вкусва, че ножовете и вилиците им ще пощуреят.
         — Сериозно ли ми говориш? — бабата започна да проявява интерес.
         — Ах, бабичко, не се предавай! — прошепна Дъглас през стената на библиотеката.
         Ала за негов ужас той чу как двете се хващат да метат и да бършат, да изхвърлят полупразни торбички, да лепят нови етикети по бурканите, да редят чинии, канчета и тигани в чекмеджета, стояли празни от години насам. Дори ножовете, които дотогава лежаха като улов от сребристи риби по масите, дори и тях подредиха в кутии.
         Зад Дъглас стоеше дядо му и той също се закова и остана заслушан близо пет минути. Сетне смутено почеса брадичка и каза:
         — Сега като се позамислих, виждам, че в тази кухня наистина цареше страшна бъркотия. Трябваше да се разтреби — това е ясно. И ако онова, което леля Роза твърди, излезе вярно, Дъг, моето момче, утре вечерята ни ще бъде едно необикновено преживяване.
         — Сигурно, дядо — кимна Дъглас. — Едно необикновено преживяване.


         — Това пък какво е? — запита бабата.
         Леля Роза измъкна някакъв опакован подарък иззад гърба си.
         Бабата го отвори.
         — Готварска книга! — възкликна тя изумено. Пусна я на масата. — Не ми е нужна! Щипка от това, шепичка от онова, чашка от другото — цял живот все тъй съм готвила…
         — Ще ти помогна да напазаруваме — обеща леля Роза. — И понеже заговорихме, сега ти виждам очилата, бабо. Значи от толкова години насам ти се взираш през тези мътни очила с изподраскани стъкла, с изкривени рамки?! Чудя се как си намираш пътя и как не си паднала в чувала с брашното. — Хайде — веднага отиваме за нови очила.
         И наистина тръгнаха, бабата, обхваната от изумление, стиснала се за лакътя на Роза — тръгнаха и се скриха в летния следобед.
         Върнаха се с продукти, а бабата беше с нови очила и с нова прическа. Приличаше на човек, гонен безмилостно из целия град. Едва си поемаше дъх, когато леля Роза й помогна да влезе в къщи.
         — Ето ни пак тука, бабо. И всяко нещо си е там, където му е мястото. А освен това вече можеш и да _виждаш_!
         — Тръгвай, Дъг — подкани го дядо му. — Върви да се поразходим малко, че да огладнеем. Това ще бъде историческа вечер. Ако не е най-вкусната, вечеря, приготвяна до днес, ще си изям жилетката!
         Часът за вечеря.
         Усмивките се смъкнаха от лицата. След като дъвка една мръвка цели три минути, Дъглас се престори, че си трие устата, и я изплю в салфетката. Видя как Том и баща му сториха същото. Другите мачкаха храната с вилиците, чертаеха пътища и фигурки, правеха цели рисунки в гъстия сос, вдигаха замъци от картофи и тайничко бутаха късчета месо в устата на кучето.
         Дядо им стана от масата пръв.
         — Просто преядох — извини се той.
         Всички пансионери бледнееха и мълчаха.
         Бабата човъркаше нервно из своята чиния.
         — _Великолепна_ вечеря, нали? — обръщаше към всички поотделно леля Роза. — И сготвена цял половин час по-рано от друг път!
         Но останалите си представяха, че подир неделята идва понеделник, след понеделника — вторник, и тъй нататък, проточваше се цяла една безкрайна седмица от безрадостни закуски, тъжни обеди и погребални вечери. Скоро трапезарията се опразни. Пансионерите се спотайваха омърлушени по стаите.
         Бабата се затътра към кухнята бавно, като ударена от гръм.
         — Струва ми се, че това вече надминава всякакви граници! — заяви дядото. Отиде до подножието на стълбището и викна нагоре в прашния залез: — Хей, я слизайте всички тука!
         Пансионерите си шушукаха поверително, сбрани и заключени в здрачната библиотека. Дядото поднасяше пред всеки една жокейска шапка. „За спасение на погибающи“ — обясняваше той. Сетне сложи тежко ръка на рамото на Дъглас и му каза:
         — Слушай, момчето ми, възлагаме ти една много отговорна задача. Гледай сега… — И той зашепна в ухото му, облъхвайки го с топлия си дружелюбен дъх.


         В следобеда на другия ден Дъглас издебна леля Роза сама в градината, където бе отишла да бере цветя.
         — Лельо Роза — рече той с умислено лице, — хайде, искаш ли да те заведа на разходка, още сега? Ще ти покажа дерето с пеперудите — минава се оттука надолу. Искаш ли?
         Двамата обиколиха целия град. Дъглас поддържаше разговора припряно, нервно, не смееше да я погледне и непрестанно се ослушваше да чуе колко отброява часовникът на съда.
         Като се връщаха към дома, под топлите лети и брястове леля Роза изведнъж хлъцна и се улови за гърлото. Защото пред къщата им, на най-долното стъпало на предната веранда, се мъдреше багажът й, стегнат, и подреден. Отгоре, върху един от куфарите, потрепваше от летния бриз и се розовееше билет за влак.
         Пансионерите, десет на брой, седяха вдървено на верандата. Дядото, като някой кондуктор на влак, като кмет, като верен приятел, тържествено слезе по стъпалата.
         — Роза — обърна се той към нея, хвана ръката й и я разтърси нагоре-надолу, — имам да ти кажа, нещо.
         — Какво е то? — запита леля Роза.
         — Лельо Роза — викна дядото — На добър път!


         Чуха влакът да се изнизва в късния следобеден час. Верандата беше празна, багажа го нямаше, стаята на леля Роза беше свободна. В библиотеката дядото се присегна зад томчето със стихове от Едгар Алън По и усмихнат извади оттам шишенце от лекарство.
         Бабата се прибра у дома след самотното пазаруване из града.
         — Къде е леля Роза?
         — Сбогувахме се с нея на гарата — обясни дядото. — Плакахме всички. Не й се тръгваше, но ти изпрати много здраве и каза, че пак щяла да дойде — подир дванайсет години. — Дядото измъкна тежкия си златен часовник. — А сега предлагам да се съберем в библиотеката и да му пийнем по чашка шери, докато баба измайстори едно от нейните главозамайващи пиршества.
         Бабата припна към кухнята.
         Бъбреха, смееха се и се ослушваха — пансионерите, дядото и Дъглас, и към тях се понесоха тихите звуци откъм кухнята. Когато бабата удари звънеца, втурнаха се вкупом към трапезарията, блъскаха се кой да влезе пръв.
         Всеки налапа огромен залък.
         Бабата наблюдаваше изражението на пансионерите. Като втрещени те се взираха в чиниите си, ръцете им, безсилно отпуснати на скута, храната изстиваше несдъвкана, в устата им.
         — Загубила съм го — извика бабата. — Загубила съм си умението…
         И започна да плаче.
         Стана и залитна към чисто подредената си кухня, а пръстите й се мърдаха безплодно.


         Пансионерите си легнаха гладни.
         Дъглас чу часовника на съда да отброява десет и половина, единадесет, после среднощ, чу квартирантите да се въртят в леглата, като че прилив припляскваше под озарения от луната покрив на големия дом. Знаеше, че всички до един са будни, замислени и натъжени. Мина време и изведнъж той седна в леглото. Взе да се усмихва на стената, на огледалото. Видя се да се смее, когато отваряше вратата и се промъкваше надолу по стълбите. Гостната беше тъмна и миришеше на старост и на самота. Затаи дъх.
         Повъртя се из кухнята, постоя в очакване.
         После започна да действа.
         Измъкна бакпулвера от красивата му нова кутийка и го изсипа в една вехта торба от брашно — там, където бе стоял открай време. Изтърси бялото брашно в едно старо глинено гърне. Извади захарта от металическия буркан с надпис „Захар“ и я разсипа в няколко малки, познати кутийки, надписани с имена на подправки, на прибори и канапи. Наслага зърната там, където бяха седели, откакто ги знаеше, разпилени по дъната на няколко чекмеджета. Смъкна чиниите, ножовете, вилиците и лъжиците и ги струпа обратно по масите.
         Откри новите очила на баба си върху полицата над камината в гостната и ги скри в килера. Накладе голям огън в старата печка за дърва със страниците от готварската книга. Към един часа след полунощ буен пламък забуча в черните кюнци, такъв пламък, че всички в къщата, дори и заспалите, се стреснаха от сън. Той чу бабините си чехли да се тътрузят надолу по стълбата в преддверието. Тя се появи в кухнята и стреснато присви очи пред бъркотията, настъпила там. Дъглас се тулеше зад вратата на килера.
         В един и половина на тази черна лятна нощ вкусните аромати от кухнята се понесоха по ветровитите коридори на къщата. Един по един надолу по стълбата започнаха да се промъкват пансионерите — жените с ролки на косите, мъжете по хавлии, да пристъпват на пръсти и да надничат в кухнята — кухнята, осветена единствено от буйните пламъци на съскащата печка. И ето там, в черната кухня, в два след полунощ на топлата лятна нощ, бабата се носеше като същинско привидение сред трясъци и блъскане, отново полусляпа, с пръсти, които посягаха инстинктивно в мрака и ръсеха облаци от подправки над врящите тенджери и къкрещите чайници, а лицето й, осветено от огъня, сияеше румено, загадъчно и омайващо, докато тя приготвяше, разбъркваше и отливаше божествените ястия.
         Тихичко и безшумно пансионерите постлаха най-хубавата ленена покривка, наредиха блестящите сребърни прибори и запалиха свещи, за да не блести електричеството и да не развали магията.
         Дядото, прибирайки се у дома след нощното дежурство в печатницата, остана смаян, като чу някой да чете молитва в сгряната от свещи трапезария.
         Ами храната? Месото беше с пикантни подправки, сосовете лютяха от къри, зеленчуците бяха облени с масло, бисквитите лепнеха от бистрия мед; всичко беше ужасно вкусно, сочно и тъй невероятно освежително, че над трапезата се понесе някакво тихо мучене, сякаш прегладняло стадо вилнееше по поляна със сочна детелина. Всички до един благославяха радостно, че са в широките си нощни одежди.
         В три и половина в неделната сутрин в дома, затоплен от вкусната изядена храна и дружелюбното настроение, дядото се вдигна от стола и тържествено разпери ръце. От библиотеката той измъкна томче от Шекспир. Постави го на табла, която поднесе на своята съпруга.
         — Мила бабичко — рече той, — ще те помоля утре за вечеря да ни приготвиш този чудесен том. Уверен съм, а знам и другите вярват, че когато го сложиш на трапезата ни утре вечерта, той ще бъде крехък, сочен, препечен и вкусен като ароматни гърди на охранен есенен фазан.
         Бабата взе книгата в ръце и радостно захлипа.
         Застояха се чак до разсъмване, похапнаха някакъв лек десерт, почерпиха се с вино от онези диви цветя, които растяха на полянката в двора, а после, когато първите пилета се вдигнаха от сън и слънцето се зададе по източното небе, всички се измъкнаха нагоре. Дъглас се вслушваше в пукота на изстиващата кухненска печка. Чу как баба му си ляга.
         Вехтошарю, призова го той, скъпи мистър Джоунъс, където и да сте сега, знайте, че сте получили моята благодарност, знайте, че съм ви се отплатил. Предадох добрината ви на другите, сполучих — уверен съм, че продължих вашето дело…
         Заспа и започна да сънува.
         В съня му звънецът биеше и всички вкупом, с радостни възгласи се втурваха надолу да закусват.

         * * *

         А после най-неочаквано лятото свърши.
         За пръв път го разбра, като отиваше към центъра. Том го сграбчи за ръката, хлъцна и посоча към витрината на магазина, където всичко, което се продаваше, струваше по десет цента. Застанаха пред нея като заковани, защото там, подредени, спретнати, невинни и ужасяващи, се мъдреха предмети от някакъв друг свят.
         — Моливи, Дъглас, десет хиляди моливи!
         — Ах, дявол да го вземе!
         Бележници, тефтерчета, тетрадки, гуми, водни бои, линеали, компаси, сто хиляди все такива неща!
         — Не гледай нататък, може да излезе мираж.
         — Да, да — мираж! — отчаяно изохка Том. — Училище. Училището ни чака! Защо, кажи ми ти, защо тези витрини показват такива неща много преди края на лятото? Развалят ти половината ваканция!
         Върнаха се в къщи и завариха дядо си сам на прегорялата, олисяла ливада да бере последните глухарчета. Заеха се да му помагат мълчаливо, но по едно време Дъглас, приведен в собствената си сянка, се обади:
         — Том, как мислиш, щом тази година измина така, другата каква ще бъде — по-хубава ли, или по-лоша?
         — Откъде да знам? — Том се опита да изсвири нещо на стебло от глухарче. — Не аз съм го майсторил този свят. — Позамисли се и додаде: — Макар понякога да ми се струва, че аз съм го създал. — И той плюна щастливо.
         — Имам едно предчувствие — обади се Дъглас.
         — Какво е то?
         — Идущата година ще бъде още по-чудесна, дните ще са по-светли, нощите по-дълги и по-черни, повече хора ще измрат, повече бебета ще се родят, а центъра на всичко ще бъда __аз__!
         — Ти и още два милиарда други като тебе, Дъг, недей забравя.
         — В ден като днешния — прошепна Дъглас, — чувствам, че ще бъда само и единствено… __аз__!
         — Ако ти потрябва помощ — засмя се Том, — викни, и ще се притека.
         — Че какво може да помогне едно десетгодишно братче?
         — Десетгодишното братче догодина ще е на единайсет. Всяка сутрин ще развивам света като гумената вътрешност на топка за голф, а вечер ще го навивам отново. Ако ме помолиш, може и да ти покажа как се прави…
         — Ти си полудял.
         — Такъв съм бил — Том кръстоса очи, изплези език — и такъв ще си остана!
         Дъглас се изкиска. Слязоха в мазето с дядо си и докато той отделяше цветенцата от стеблата, те се вгледаха в цялото изминало лято, подредено по полиците и пробляскващо в неподвижни потоци — в бутилките с вино от глухарчета. Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките вече напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилка за всеки преживян летен ден.
         — Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.
         Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна.
         — Във всеки случай по-умно, отколкото да скътваш разни неща на тавана и там да ги забравяш завинаги. Така поне можеш посред зима за миг или два отново да преживееш летния ден, а изпразнят ли се бутилките, тогава вече лятото си е отишло наистина, не е оставило подире си нищо, над което да се вайкаш, никакви сантиментални парцалаци, над които да се препъваш през следващите четирийсет години. Чисто, бездимно, полезно — това е то, виното от глухарчета.
         Момчетата оглеждаха подредените бутилки.
         — Ето го първия ден на лятото.
         — Това е денят на новите гуменки.
         — Вярно! А ето и Зелената машина!
         — Прахоляк от стадо бизони и Чин Лин Су!
         — Врачката Таро! Самотника!
         — Това лято не се е свършило — заяви Том. — И никога няма да свърши. Защото аз завинаги ще помня всичко, което се е случило през всеки един ден на тази година.
         — Ами, уви, свърши се, преди още да е започнало — обади се дядо им, който развинтваше винарската преса. — Не помня нищо освен някаква си нова трева, която не трябвало да се коси.
         — Шегуваш ли се?
         — Не, драга мои, не, Дъг и Том, с годините дните започват да се сливат… не можеш да ги различиш един от друг…
         — Нищо подобно! — ядоса се Том. — В понеделник карах летни кънки в Електрическия парк, във вторник ядох шоколадова торта, в сряда цамбурнах в реката, в четвъртък се строполясах от една лозница, какво ли не се случи през тази седмица! А днеска, днешния ден ще го запомня с това, че листата са започнали да червенеят и да жълтеят. Скоро ще се настелят по ливадата и ще започнем да скачаме върху купчините от листа и да ги палим. Днешния ден ще го помня завинаги! Никога няма да го забравя, сигурен съм!
         Дядо им погледна през прозорчето на избата към дърветата, които се поклащаха от хладния вятър.
         — Разбира се, че няма, Том — успокои го той. — Няма, разбира се.
         И те се измъкнаха от меката лъчезарност на виното от глухарчета и се качиха горе, за да изпълнят един от последните ритуали на лятото, защото чувстваха, че е настъпил последният му ден, последната му нощ. Като започна да се здрачава, те осъзнаха, че през изминалите две или три вечери верандите бяха започнали да се опразват много по-рано. Въздухът ухаеше някак си по-различно, по-остро и баба им бе започнала да предлага горещо кафе вместо леден чай; широко разтворените, големи еркерни прозорци с бели пердета, стояха затворени; студеното печено отстъпваше мястото си на задушеното телешко. Комарите бяха избягали от верандата, а щом и те напускаха бойното поле, войната с времето значи бе вече загубена и не оставаше друго, освен и хората да се оттеглят.
         Том, Дъглас и дядо им сега стояха там, където бяха застанали преди три месеца — а нима не беше преди цели три века? — на тази предна веранда, която проскърцваше като кораб, отпуснат в нощна дрямка сред усилваща се буря, и започнаха да душат въздуха. Момчетата чувстваха, че костите им са сега като от тебешир и слонова кост, а не като от зелени ментови пръчки и захарни клечки, както в началото на лятото. Ала новият мраз стигна първо до скелета на дядо им, присегна се като ръка на грубиян, която блъска пожълтелите басови клавиши на пианото в трапезарията.
         И както се върти стрелката на компаса, тъй се извърна и дядо им в посока на севера.
         — Струва ми се — заяви той, — че повече май няма да можем да излизаме тука.
         Тримата откачиха веригите от халките на тавана и отнесоха люлката като изгнил ковчег обратно в гаража, сподиряни от вихрушката на първите сухи листа. Чуха как баба им подклажда камината в библиотеката. Прозорците издрънчаха под внезапния порив на вятъра.
         Дъглас, който прекарваше последната си нощ в купола на кулата, написа в своето тефтерче:

         „Всичко сега тръгва в обратен ред. Като на някои сутрешни кинопрожекции, когато героят изскача от водата върху трамплина. Щом дойде септември, затварят се прозорците, дотогава отворени, събуват се гуменките, нахлузват се тежките обувки, изхлузени през миналия юни. Хората си влизат по домовете като кукувици в часовник. Допреди миг верандите са пълни, на всяка са се скупчили по трийсет души. В следващия вратите се затръшкват, разговорите секват, а от дърветата лудо заваляват листа.“

         Той погледна от високия прозорец към околността, където щурците бяха разпръснати като сушени смокини по коритата на потоците, към небето, където птиците скоро, щяха да свърнат на юг, съпровождани от крясъка на есенния гмурец, небето, в което дърветата скоро щяха да се извисят като грамадни запалени факли на фона на стоманените облаци. Оттатък в полята той надушваше как тиквите зреят и мамят към себе си ножа да изреже в тях триъгълното око на фенера, за да пламнат вътре пърлещите свещи. Първите димни воали вече се раздипляха от някои комини, а търкането на желязо о желязо подсказваше, че в някои мазета потичат черните реки на въглищата и се трупат във високи черни купчини.
         Но вече беше късно и ставаше още по-късно.
         Изправен горе, във високия купол над града, Дъглас вдигна ръка.
         — Хайде — събличайте се!
         Почака малко. Вятърът духна и изстуди стъклото на прозореца.
         — Мийте зъбите!
         Отново почака.
         — А сега — нареди той накрая, — бързо гасете лампите!
         Дъглас премигна. И сънливият град изгаси своите лампи там и оттатък, а часовникът на съда отмери първо десет, после и половина, сетне единайсет и накрая сънената полунощ.
         — Бързо последните светлини — ей там и — отвъд…
         Той легна в своето легло, край него градът спеше, дерето беше тъмно, езерото се плискаше тихо по бреговете и всички — близките му, приятелите, старците и младежите, всички те спяха и в тази, и в онази улица, спяха и в този дом, и в отсамния, или почиваха в далечните църковни гробища.
         Дъглас затвори очи.
         Юнските утра, юлското пладне, августовските нощи бяха отминали, свършили се бяха, отлетели бяха завинаги, само чувството за тях се беше запечатало в ума му. Сега пред него се задаваше цяла една есен, една бяла зима, една хладна и зеленееща пролет, в които да си припомня и да си прави равносметка за изминалото лято. А и да е забравил нещо, нали в мазето беше виното от глухарчета, отбелязано с ясни цифри за всеки един от преживените дни. Ще слиза долу често и ще се взира право в слънцето дотогава, докато усети, че го заслепява, сетне ще затваря очи, ще оглежда прогорените места, мимолетните белези, които танцуват по сгорещените клепачи; ще реди, ще пренарежда всяко пламъче и всяко отражение, докато рисунъкът се прояви ярък и чист…
         Както си мислеше, той заспа.
         И докато спеше, сложи край на лято хилядо деветстотин двадесет и осмо!        

         Ray Bradbury. Dandelion Wine, 1957

         Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са „451 градуса по Фаренхайт“, „Марсиански хроники“, „Вино от глухарчета“. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по „Моби Дик“ на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата „Оскар“. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица „Театърът на Рей Бредбъри“. Има награда „Еми“ за телевизионната си пиеса „Дървото на вси светии“. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.

         „Бредбъри има своеобразен стил, на който мнозина са подражавали, но който никой не е успял да имитира.“
         Портланд Орегониън


         „Няма по-опростен, но и по-задълбочен стил от този на Бредбъри. От най-обикновени думи той твори образи и настроения, които остават завинаги у неговите читатели.“
         Сан Франциско Кроникъл


         „Рей Бредбъри постигна онова, което е по силите на малцина творци… Той ни промени.“
         Бостън Сънди Глоуб
        



Няма коментари:

Публикуване на коментар