11 ноември 2013 г.

Рей Бредбъри, Вино от глухарчета-2


         * * *

         — Приготви ли тефтерчето, Дъг?
         — Приготвих го. — Дъглас наплюнчи химическия молив.
         — Какво си записал досега?
         — Всички обреди.
         — Националният празник на Четвърти юли и тъй нататък, слагането на виното от глухарчета и разни други дреболии като например изваждането на пейката-люлка — това ли?
         — Тук се казва така:

         Изядох първия сладолед за това лято на първи юни хилядо деветстотин двадесет и осма.

         — Още не беше станало лято, беше пролет.
         — Да, ама понеже беше „първи“, записах си го. Тези нови гуменки съм ги купил на двайсет и пети юни. На двайсет и шести за първи път съм тръгнал бос по тревата. Тръгнал кос гол и бос!… Кажи сега, какво твое да запиша, Том? Нещо първо, някакъв обред около ваканцията, да речем — за лова на раци в реката или как най-сигурно се хваща водният паяк-маяк?
         — Не съм чул някой наистина да е хващал такъв воден паяк-маяк. Ти да знаеш някой да е улавял воден паяк-маяк? Напъни си мозъка и ми кажи!
         — Ето, мисля.
         — Е, и?
         — Прав си, знаеш ли? Никой досега не е хващал. И сигурно никой няма да хване. Прекалено са бързи.
         — Не е, защото са бързи, а защото изобщо не съществуват — заяви Том. Сетне помисли още малко и кимна. — Точно тъй, няма ги и изобщо не ги е имало. А сега виж аз какво искам да запишеш.
         Той се наведе и зашепна в ухото на брат си.
         Дъглас го записа.
         И двамата се зачетоха в написаното.
         — Брей, дявол да ме вземе! — възкликна Дъглас. — Ти знаеш ли, че никога не съм се сещал за това. Гениално е! Истина е. Старите хора никога не са били деца!
         Много ми е жал за тях, защото просто няма как да им помогнем? — въздъхна замислено Том.

         * * *

         — Ще рече човек, че целият ни град гъмжи от машини — викна Дъглас, като продължаваше да тича. — Мистър Ауфман и Машината за щастие, мис Фърн и мис Робърта и Зелената им машина. А сега и ти, Чарли, с тая твоя машина — каква беше тя?
         — Машина на времето! — задъхано отвърна Чарли Удман, който тичаше с него. — Честна дума, честен кръст!
         — Пътешествия в миналото и в бъдещето, тъй ли? — запита Джон Хъф, който кръжеше наоколо им с лекота.
         — Само в миналото. Е, ама ти пък много искаш! Стигнахме.
         Чарли Удман удари спирачките пред един жив плет.
         Дъглас погледна към старата къща.
         — Хе, глупости, че тук живее старият полковник Фрийли! Каква ти Машина на времето тука! Да е изобретател, не е, защото ако беше, откога да се е чуло за нещо тъй важно като Машина на времето!
         Чарли и Джон тихичко изкачиха стъпалата към верандата, Дъглас изсумтя, поклати недоверчива глава и остана в подножието на стълбите.
         — Добре де, Дъглас, няма да те каня! — сопна се Чарли обидено. — Полковник Фрийли наистина не е _изобретил_ тази Машина на времето. Обаче има правата на собственик и освен това тя открай време си е била тука. Само че ние сме били глупаци, че не сме я виждали! Много ти здраве, Дъглас Споулдинг, бъди щастлив!
         Чарли прихвана Джон за лакътя, сякаш придружаваше дама, отвори мрежестата входна врата и двамата влязоха. Мрежестата врата не се затръшна подире им. Защото Дъглас я беше хванал и тихичко ги бе последвал вътре.
         Чарли премина през закритата веранда, почука и отвори вътрешната врата. Всички се взряха през дългия тъмен коридор в някаква стая, осветена като подводна пещера в меко зелена, разсеяна, водниста светлина.
         — Тук ли сте полковник Фрийли?
         Мълчание.
         — Малко недочува — поясни Чарли. — Обаче ми е казал направо да влизам и да викам, господин полковник!
         В отговор долетяха прашинките от прахоляка, който се сипеше надолу през кладенеца на стълбището. А сетне се дочу леко мърдане в онази подводна камера, в далечния край на коридора.
         Те тръгнаха предпазливо нататък и надникнаха в една стая, в която имаше само два предмета — един старец и един стол. Приличаха си един на друг — и двата бяха толкова тънки, че личеше къде са сглобявани — жлеб и шарнир, мускул и става. Останалото беше голи дъски на пода, голи стени и таван и огромни количества от безгласен въздух.
         — Прилича ми на умрял — прошепна Дъглас.
         — А, не, просто си мисли накъде отново да поеме — обясни Чарли с гордост и стеснение. — Господин полковник?
         Единият от потъмнелите мебели помръдна и това се оказа полковникът, който премигваше объркано, взираше се и се усмихваше с безсмислена, беззъба усмивка.
         — Чарли!
         — Господин полковник, Дъг и Джон, приятелите ми, дойдоха да…
         — Здравейте, момчета; сядайте, сядайте!
         Смутени, момчетата седнаха на пода.
         — Но къде е… — запита Дъглас.
         Чарли го смушка в ребрата.
         — Кое къде е? — запита полковник Фрийли.
         — Къде е смисълът _ние_ да говорим, иска да каже — Чарли изкриви лице към Дъглас, а сетне се усмихна на полковника. — Ние нямаме нищо за казване. Господин полковник, очакваме вие да ни разказвате.
         — Пази се, Чарли. Старците непрестанно дебнат да спипат някой, който е готов да ги слуша. И започват да дрънкат като стар асансьор в празна шахта.
         — Чин Лин Су — подхвърли Чарли ей тъй, между другото.
         — Какво? — запита полковникът.
         — Бостън — подсказа му Чарли, — хилядо деветстотин и десета.
         — Бостън, хилядо деветстотин и десета ли? — Полковникът се замисли. — Ами да, Чин Лин Су, разбира се…
         — Тъй вярно, господин полковник.
         — Чакай да си припомня… — чу се гласът на полковника и сякаш се понесе над бистрите води на някакво езеро. — Чакай да си спомня…
         Момчетата зачакаха.
         Полковник Фрийли си пое дълбоко въздух и замълча.
         — Първи октомври, хилядо деветстотин и десета, спокойна, хладна, ясна есенна нощ, бостънския театър „Вариете“, да, ето го. Салонът е претъпкан, всички са в очакване. Оркестър, фанфари, завесата се вдига! Чин Лин Су, великият източен магьосник! Ето го там, на сцената! А ето ме и мене, на първия ред! „Фокус с куршум! — обявява магьосникът. — Има ли доброволци?“ Човекът до мене става, „Проверете пушката! — нарежда Чин. — Бележете куршума! — заповядва той. — А сега изстреляйте този белязан куршум — мишена ще ви бъде моето лице, а в дъното на сцената аз ще хвана този куршум със _зъбите_ си!“ — обявява Чин.
         Полковник Фрийли пое дълбок въздух и замълча.
         Дъглас го гледаше полуучуден и полузапленен, Джон Хъф и Чарли бяха зяпнали от удивление. Старецът заговори отново — главата и тялото му бяха като вдървени, движеха се единствено устните.
         — „Готов, цели се, стреляй!“ — виква Чин Лин Су. Тряс! Притраква пушката. Тряс! Чин Лин Су изревава, поваля се, лицето му е червено петно. Настъпва хаос. Всички се изправят. Нещо се е объркало с пушката. „Мъртъв е“, казва някой. И точно така! Мъртъв… Ужасно, ужасно… Никога няма да забравя… лицето му червена маска… хилядо деветстотин и десета… Бостън… Театър „Вариете“… бедният, бедният…
         Полковник Фрийли бавно отвори очи.
         — Ах, господин полковник — възкликна Чарли. — Ужасно хубаво беше. Хайде сега за Бил За`лога, а?
         — Бил За`лога ли?
         — По времето, когато сте били в прерията, през осемстотин седемдесет и пета.
         — Бил За`лога! — Полковникът опипваше в мрака. — Осемстотин седемдесет и пета… да, аз и Бил За`лога стоим на едно възвишенийце в средата на прерията и чакаме. „Ш-т — казва Бил За`лога. Слушай!“ Прерията като огромна сцена в очакване на бурята. Гръмотевица. Далечна. Нова гръмотевица. По-наблизо. И оттатък тази прерия, докъдето очите ти стигат, един огромен заплашителен тъмножълт облак, натежал от черни гръмотевици, слязъл сякаш досами земята, петдесет мили широк, петдесет мили дълъг, цяла миля дебел, и се носи ей толкова, на три пръста от земята. „Божичко! — провиквам се аз. — Боже! — виквам от хълмчето. — Боже!“ А земята, момчета, тупти като подплашено сърце, сърце, полудяло от страх. Аз треперя, ще ми се счупят кокалите. Земята, и тя трепере, тъка — тъка — тъка — тъка, пра-а-ас! Тътен. Това е чудесна дума: тътен. Ах, как тътнеше тази могъща буря — как лазеше край хълмовете, по тях, през тях… а ти виждаш единствено облака и нищо от това, което е скрито в него. „Ето ги!“ — виква Бил За`лога. И аз разбирам, че облакът е бил само прахоляк! Не бил нито мъгла, нито дъжд, а само прериен прахоляк, вдигнат изпод изсъхналата трева, като най-финото брашно, като цветен прашец, окъпан от слънчевите лъчи, защото слънцето се беше показало. Аз отново извиквам! Защо ли? Защото целият този всепроникващ прахоляк се раздира като някакво було и аз ги виждам, дявол да го вземе! Великата армия на древната прерия: бизоните, буфалото!
         Полковникът остави мълчанието да се сгъсти, а сетне изведнъж го разкъса:
         — Глави като юмруци на гигантски негри, тела като локомотиви! Двайсет, петдесет, двеста хиляди железни ракети излетяха откъм запад, смениха траекторията и като хвърляха искри, с очи — нажежени въглени, затрополяха към забвението!
         Видях как прахолякът се повдигна и за известно време ми се откри това море от гърбици, от сплъстени гриви, черни, дръгливи вълни, разлюлени нагоре, надолу… „Стреляй! — виква ми Бил За`лога. — Стреляй! — И аз запъвам ударника и се прицелвам. — Стреляй!“ — съска ми той. А аз стоя там и се усещам като същинска божия десница, загледан в тази огромна панорама на сила и жестокост, която се носи край мене, носи се покрай мене, нощ посред пладне, същинско погребално шествие, черно и дълго и опечалено и тъй до безкрай, а човек не стреля по погребални шествия, нали така, момчета? Нали не стреля? И в този миг единственото, което аз си пожелах, беше прахът да падне пак и да покрие черните изображения на гибелта, които бъхтеха земята и се блъскаха един друг в огромни, тромави тълпи. И тогава, момчета, прахолякът легна ниско. Облакът скри милионите чифтове крака, които хвърляха гръмотевици и вдигаха бури. Чух Бил За`лога да ругае и усетих, че блъска ръката ми. Но аз самият бях щастлив, загдето не съм докоснал този облак, нито пък силата, скрита в този облак, дори с една оловна сачма. Искаше ми се само да стоя и да гледам как времето профучава покрай мене в огромни вълни, скрито от бурята, вдигната от бизоните и също тъй повлечена от тях нататък, към безкрая.
         Час, три часа, шест часа минаха, докато бурята се скри оттатък хоризонта, към хора не тъй милостиви като мене. Бил За`лога ме беше изоставил, аз стоях сам, глух като глухар. Преминах вцепенен и през някакъв град на сто мили в южна посока и не можех да чувам гласовете на хората, но от това ми беше драго. Просто искаше ми се поне за известно време да си припомням гръмотевицата. Чувам я всъщност и до днес, в летни следобеди като сегашния, когато дъждът се сбира оттатък, над езерото; страховит, прелестен звук… звук, какъвто ви пожелавам да чуете и вие…
         Разсеяната светлина се процеждаше през носа на полковник Фрийли — нос голям, като от бял порцелан, който крепеше сякаш в себе си много блед и много изстинал оранжев чай.
         — Спи ли? — запита най-сетне Дъглас.
         — Не — обясни Чарли. — Зарежда си батериите.
         Полковник Фрийли дишаше бързо и леко, сякаш бе тичал дълго време. Най-после отвори очи.
         — Здравейте, господин полковник! — каза Чарли с възхищение.
         — Здравей, Чарли. — Полковникът се усмихна недоумяващо на момчетата.
         — Този е Дъг, а това е Джон — представи ги Чарли.
         — Добре дошли, момчета.
         Момчетата поздравиха.
         — Но… — започна Дъглас. — Къде е?…
         — Божичко, какъв тъпак! — Чарли блъсна Дъглас по рамото. Обърна се към полковника. — Та какво казахте, сър?
         — Че казах ли нещо? — учуди се старецът.
         — Гражданската война — подсказа тихичко Джон Хъф. — Помни ли гражданската война?
         — Дали съм си спомнял? — ядоса се полковникът. — Помня я, разбира се! — Гласът му потрепери и той отново затвори очи. — Всичко! Помня всичко освен… освен на страната на кои се бих…
         — Какъв цвят ви беше униформата… — подсказа му Чарли.
         — Е, ама цветовете започват да избеляват — прошепна полковникът. — Замъглят се. Виждам край себе си войници, но отдавна, много отдавна вече спрях да различавам цвета на мундирите и на шапките им. Роден съм в Илинойс, отраснах във Вирджиния, ожених се в Ню Йорк, къщата си я построих в Тенеси, а сега, късно, твърде късно, пак се върнах тука, обратно в Грийн Таун. Разбирате ли защо цветовете избеляха и се замъглиха…
         — Но сигурно си спомняте от коя страна на хълмовете сте водили бой? — Чарли говореше с равен глас. — От коя страна изгряваше слънцето? От дясната или от лявата? Към Канада ли настъпвахте или към Мексико?
         — Някои сутрини изгряваше сякаш от дясната ми страна, други пък — откъм лявото ми рамо. Настъпвахме по всякакви посоки. Седемдесет години минаха оттогава. За толкова време човек забравя и слънца, и сутрини…
         — Но не може да не си спомняте кога сте побеждавали, нали? Сетете се за някоя спечелена битка, хайде, опитайте!
         — А, не, не — отвърна старецът занесено. — Не си спомням някой някога да е побеждавал в нещо. Войната никога не носи победа, Чарли. В нея само се губи, а оня, който е загубил последен, той проси примирие. Единственото, което си спомням, е само загуби и мъка, и в края на краищата, нищо добро. А краят, Чарли, това беше победа сама за себе си и тя нямаше нищо общо с топовете. Но вие, момчета, май не очаквате от мен да ви приказвам за подобни победи, нали?
         — Ами битката при Антетъм — подсказа Джон Хъф. — Я попитай за Антетъм!
         — Участвах в нея.
         Очите на момчетата светнаха.
         — А Бул Рън, сраженията при Бул Рън…
         — И там бях — кротко рече полковникът.
         — Ами боевете при Шило?
         — Не е минала година от живота ми, в която да не съм си казвал — какво хубаво име, и какъв срам, че се среща единствено във военните бюлетини.
         — Хайде за Шило тогава. За Форт Съмтър, може ли?
         — Видях първите облачета от барутния дим. — Гласът му беше замечтан. — Колко спомени се връщат към мен, колко спомени… Спомням си песните: „Тъй тиха е реката тази нощ, спят воините, от сладък сън обвзети; проблясват кротко лунните лъчи, постът край Потомак свети, свети…“ Спомени, помени… „Тъй тих е Потомака тази нощ, приплясват кротичко вълните на реката; не ще се върнат постовите нивга вече, лицата мъртви мие им росата…“ След капитулацията от балкона на Белия дом мистър Линкълн накара оркестъра да изсвири „Отвърни очи, отвърни очи, отвърни очи, Диксиленд*…“ А след това пък онази бостънска дама, която една вечер съчини най-незабравимата от всички песни: „Видяха моите очи на бога появяването славно; и как той стъпка в своите нозе на гнева гроздето отровно“. Късно нощем понякога усещам как устата ми сама запява песните от някогашни времена. „Рицари славни на Дикси! Бдете над бреговете ни южни…“, „Щом с победа нашите се върнат, украсени с лаврови венци…“ Безброй песни пети от южняците, песни и на северняците, носени насам-натам от нощните ветрове. „Ний идем, татко Абрахаме, триста хиляди нови бойци…“ „Вдигнете палатки, вдигнете палатки, вдигнете палатки на стария плац“. „Ура, ура, ний идеме с победа, ура, ура, светът към нази гледа…“
         [* Диксиленд — така се наричали щатите, които са се присъединили към Конфедерацията по време на Гражданската война — Южните Щати. — Б.пр.]
         Гласът на стареца угасна.
         Момчетата стояха дълго време, без да се помръднат. А после Чарли се извърна към Дъглас, погледна го и запита:
         — Е, казвай — _е_ ли, или _не е_?
         Дъглас вдъхна на два пъти и му отговори:
         — Той наистина _е_!
         Полковникът отвори очи:
         — Какво съм бил _наистина_?
         — Машина на времето — промърмори Дъглас. — Машина на времето.
         Полковникът впери очи в момчетата и не ги отклони цели пет секунди. Гласът му звучеше смаяно.
         — Така ли ме наричате, момчета?
         — Тъй вярно, господин полковник.
         — Тъй вярно, сър.
         Полковникът бавно се облегна назад в стола си, погледна момчетата, погледна ръцете си, а сетне впери поглед в голата стена зад тях.
         Чарли стана.
         — Е, май вече трябва да си вървим. Довиждане и много благодарности, господин полковник.
         — Какво? А, довиждане, довиждане, момчета.
         Дъглас, Джон и Чарли се измъкнаха на пръсти през вратата.
         Но макар че прекосиха полето на зрението му, полковник Фрийли не ги видя.
         Момчетата вече бяха на улицата, когато се стреснаха от нечий глас, който ги викаше от прозореца на първия етаж:
         — Хей!
         Вдигнаха глави.
         — Заповядайте, господин полковник!
         Полковникът се надвеси от прозореца и размаха ръка.
         — Мислих над онова, което ми казахте, момчета!
         — И какво, сър?
         — Така е — прави сте! Как не съм се сетил досега? Машина на времето — Боже мой, Боже мой! — Машина на времето!
         — Тъй вярно, сър!
         — Довиждане, момчета. Добре дошли сте на борда, когато пожелаете!
         При завоя на улицата те се извърнаха и видяха, че полковникът продължава да им маха. Помахаха му, изпълнени с чувство на топлота и доброта и свиха зад ъгъла.
         — Пуф-паф — подвикна Джон. — Мога да пропътувам дванадесет години в миналото. Ту-ту-ту!
         — Не — замисли се Джон. — Няма да мога да доживея аз, да пропътувам сто години. Ех, а това се казва пътешествие. И това се казва машина.
         Повървяха в мълчание, вгледани в нозете си. Стигнаха до някаква ограда.
         — Който не може да я прескочи — обяви Дъглас, — значи е момиче.
         По целия път, чак до дома му, викаха на Дъглас „Дора“.
> 
         * * *

         Късно след полунощ Том се събуди и видя, че Дъглас бързо записва нещо в бележника си на светлината на електрическо фенерче.
         — Какво става, Дъг?
         — Какво става ли? Стават разни неща. Броя си късметите, Том! Слушай сега, от Машината за щастие нищо не излезе, нали така? Но — много важно! Тъй или инак, през цялата година съм оправен с превоза. Поискам ли да отида някъде по главните улици, хвърлям се на Зеления градски трамвай и оттам наблюдавам какво става, и всичко виждам. Поискам ли да стигна някъде в по-крайните квартали, почуквам на вратата на мис Фърн и мис Робърта, те зареждат батериите на тяхното автомобилче и се понасяме по уличките. Поискам ли да потичам по пътеките, да скачам през огради и да разглеждам онази част на Грийн Таун, която се вижда само от задните дворове и където трябва да стъпваш тайно и тихичко, слагам си новите гуменки. Гуменки, автомобил и трамвай, ясно ли е? Оправен съм! Но има и нещо още по-хубаво, Том, много по-хубаво, слушай! Ако ми се прииска да бъда там, където никой друг не може да отиде, защото са глупаци и за това през ума не им минава, ако поискам да се върна назад в хилядо осемстотин и деветдесета, а сетне пък да се прехвърля в хилядо осемстотин седемдесет и пета, или да се замъкна чак в хилядо осемстотин и шейсета, стига ми само да скоча в бързия влак на полковник Фрийли! Виж как си го записвам тук:

         Старците може никога да не са били деца, както е случаят с мисис Бентли, ала като големи или като деца някои от тях са се навъртали около Апоматокс през лятото на хилядо осемстотин шейсет и пета. Те имат зрение на индианец и могат да виждат назад много по-далече, отколкото Том или аз можем да виждаме напред.

         — Чудесно си го изразил, Дъг — а какво точно искаш да кажеш с това?
         Дъглас продължи да пише:

         Искам да кажа, че нито Том, нито аз ще имаме възможността да пътуваме в миналото толкова назад, колкото тях. Ако сме късметлии, може да доживеем до четиридесет, четиридесет и пет, най-много до петдесет. А пък за тях тава е като най-обикновена обиколка около квартала. Чак когато доживееш до деветдесетте, до деветдесет и пет, до стотака, тогава чак можеш да кажеш, че си пътешественик в миналото.

         Фенерчето угасна.
         Двамата останаха да лежат, осветени от луната.
         — Разбираш ли, Том — прошепна Дъглас, — непременно трябва да успея да пропътувам по всичките тези начини. Да видя всичко, каквото има да се види. Но най-вече трябва да посещавам полковник Фрийли по веднъж, два, три пъти на седмица. Той е най-ценната от всички машини. Той приказва, ти слушаш. А колкото повече приказва, толкова по-далече те води и ти започваш да виждаш и да забелязваш най-различни неща. Той ти внушава, че си се качил на необикновен влак и Бога ми, наистина е тъй. Проходил е линията открай докрай и знае. А ето ни сега нас двамата, ти и аз, по същата тази железопътна линия, ала в самото й начало, но толкова много са нещата, които има да се видят, да се подушат и да се направят, че ще ни трябва някой като стария полковник Фрийли за да ни подбутва и да ни подканя: отваряйте си очите, момчета, отваряйте ги, за да запомните всяка изминала секунда! Всичко, което заслужава да се помни! Затова, когато ние самите остареем и при нас дойдат деца, ще можем да сторим за тях това, което полковникът сега прави за нас. Ето тъй върви този свят, Том, затова трябва да отделям колкото може повече време да ходя при полковника, да го слушам и да тръгвам на пътешествия в миналото всякога, когато той пожелае.
         Том помълча известно време. Сетне погледна към скрития в мрака Дъглас.
         — Пътешествие в миналото ли? Този израз ти ли го измисли?
         — И да, и не.
         — Пътешествие в миналото — повтори си го шепнешката Том.
         — Обаче в едно съм напълно сигурен — промълви Дъглас със затворени очи. — Такова пътешествие сигурно е ужасно самотно!

         * * *

         Тряс!
         Някаква врата се затръшна шумно. Прахолякът в един таван се разхвърча над отрупаните там бюра и лавици с книги. Две старици налегнаха отвътре таванската врата и всяка припираше да я заключи час по-скоро. От покрива над главите им сякаш в миг излетяха хиляди гълъби. Жените приклекнаха като под тежък товар, смалиха се като че ли под барабанните удари на крилете. А сетне застинаха, зяпнали от изненада. Онова, което им се беше счуло, не беше друго, а звуците на страха, туптенето на стреснатите им сърца… Опитаха се да надвикат този шум.
         — Боже мой, какво направихме. Бедният мистър Куортърмейн!
         — Убили сме го. И някой сигурно ни е видял. Погледни…
         Мис Фърн и мис Робърта надникнаха през оплетения в паяжини тавански прозорец. Под тях, сякаш изобщо не се бе случила такава страшна беда, орехите и брястовете спокойно растяха под топлото слънце. Някакво момче мина по тротоара, върна се, мина отново с вдигната към дома им глава.
         Двете жени на тавана се гледаха една друга сякаш се мъчеха да различат лицата си през водите на буен поток.
         — Полицията!
         Но никой не блъскаше по входната врата и никой не викаше: „Отворете в името на закона!“
         — Кое е онова момче долу?
         — Дъглас, Дъглас Споулдинг! Дошъл е, горкият, за да го разходим със Зелената машина. То нищо не знае. Нашата гордост е нашата разруха. Гордостта, и тази електрическа измишльотина!
         — Ах, този ужасен търговец от Гъмпорт Фолз! Виновен е само той и сладките му и медени думи!
         Думи, думи — думи като летен дъждец по топъл, покрив…
         И изведнъж — ето ги в друг един ден и в друго пладне. Двете седяха на сенчестата си веранда, разхлаждаха се с бели ветрила и пред тях имаше чинийки с ледено, треперещо лимонено желе.
         От заслепяващия блясък, от озарената слънчева улица, искряща, разкошна като царска колесница…
         _Зелената машина!_
         Тя се хлъзгаше крилато. Тя шептеше като океански бриз. Нежна като кленови листенца, свежа като бистра зелена вълна, тя мъркаше, сякаш котка по новолуние. А в машината, нахлупил панамена шапка над брилянтинени коси — самият търговец от Гъмпорт Фолз! С мека гумена стъпка, нечута, поврътлива, машината прескочи лъснатия им до бяло плочник, избръмча до най-долното стъпало на верандата, изви се и спря. Търговецът слезе с подскок, засенчи слънцето с панамената си капела. Усмивката му блесна в тази мъничка сянка.
         — Именувам се Уилям Тара! А това тук… — той стисна нещо като крушка. Разнесе се зов на тюлен — е тромбата! Повдигна черните сатенени възглавници. — Място за батериите! — В горещия въздух лъхна на светкавица. — Кормилен лост! Подпорка за нозете! Сенник за пасажерите! Това е in toto Зелената машина!
         Затворили очи, при този спомен старите дами потрепераха в тъмния таван.
         — Ах, да го бяхме проболи с губерките си!
         — Ш-т! Чуй!
         Долу някой чукаше на входната врата. След малко чукането престана. Видяха някаква жена да прекосява двора и да влиза в съседната къща.
         — Лавиния Небз с празна чаша — сигурно е дошла за малко захар.
         — Дръж ме, умирам от страх.
         Затвориха очи. Спомените продължиха да се нижат. Сякаш този човек от Гъмпорт Фолз бе превърнал в уханен букет старата сламена шапка на желязната окачалка.
         — Благодаря, с удоволствие пийвам един леден чай. — В тишината се чу как студената течност се излива в стреснатия му стомах. Сетне впери поглед в старите дами, сякаш бе доктор, който с малка лампичка преглежда очите, носа и гърлата им. — Госпожи, зная, че сте много енергични. То си личи. Осемдесет години — щракна той с пръсти, — осемдесет години са нищо за вас! Но всички знаем — има дни, когато човек е толкова зает, тъй е зает, че именно тогава му трябва приятел, _приятелят в нужда се познава_, а този приятел е двуместната Зелена машина.
         Той впери светлите си, като на препарирана лисица зелени изцъклени очи в своята прекрасна стока. Тя грееше пред тях в яркото слънце, ухаеше на ново и ги очакваше — едно елегантно кресло, сложено за удобство върху колела.
         — Безшумна като лебедов пух. — Те усетиха дъха му по лицата си. — Ослушайте се. — Те се ослушаха. — Батериите са заредени и са готови! Чувате ли? Ни трепет, нито звук. Електрически, уважаеми госпожи. Презареждат се всяка нощ във вашия гараж.
         — А дали няма… искам да кажа… — по малката сестра сръбна глътка леден чай. — А дали няма опасност да ни хване ток?
         — Пропъдете навеки тази мисъл!
         Той подскочи към машината, а зъбите му бях като протези във витрина на зъболекарска лаборатория — така самотната им, измъчена усмивка ни поздравява, когато нощем минаваме край тях.
         — Следобедни чайове! — Той изтанцува около возилото. — Клубове по бридж. Соарета. Премиери. Официални обеди! Рождени дни! Сбирки на Женското дружество. — Той изпърпори по улицата, сякаш си отиваше завинаги. Върна се, изморено провлачайки гуми. — Вечери на Обществото на многодетните майки. — Седна спретнато, имитирайки стегната в корсет важна дама. — Леко се управлява. Тихо, елегантно пристигате, също тъй се оттегляте. Не е нужно разрешително за управляване. Горещо е — тръгвате да се разхладите. А-а-х! — Той хлъзна към дворната врата, отметнал глава, блажено притворил очи, с коса, развята от вятъра.
         Изкачи тежко и смирено стълбите към верандата, с шапка в ръка, и като се върна, погледна към возилото така, сякаш гледаше към олтара на кварталната църква.
         — Госпожи — обади се той нежно, — ще отбия двайсет и пет долара. По десет долара месечно, за две години.
         Първа надолу по стъпалата и в двойната седалка се намери Фърн. Едва се сдържаше. Ръката я сърбеше. Вдигна я. Смело стисна гумената тромба.
         Разнесе се зов на тюлен.
         Откъм верандата Робърта се провикна развеселено и се наведе над парапета.
         Търговецът също се развесели. Той придружи по-старата сестра надолу по стъпалата, като се заливаше от смях, ала в същото време измъкна писалката, порови се в сламената капела и оттам извади някакви листове.


         — Ето, така я купихме! — припомни си мис Робърта на тавана, ужасена от невижданата им смелост. — Някой би трябвало да ни спре! Да си призная, все ми изглеждаше като количка от карнавално шествие!
         — Добре де — сопна й се мис Фърн, — помниш, че открай време ме наболяваше бедрото, а и ти не обичаш да вървиш. Изглеждаше ми тъй изискана, толкова царствена. Също като някогашните кринолинени рокли. Жените не са вървели, а сякаш са _плували_ в тях! Зелената машина плуваше също тъй безшумно.
         Като корабче за развлечения, леко за управление, сякаш си взел в ръка тъничка диригентска палка, ей тъй.
         Ах, незабравимата и приказна първа седмица — омагьосаните следобеди, окъпани в златно сияние, в които те жужаха през сенчестия град по една замечтана, всевечна река, седнали вдървено, усмихващи се на познати минувачи, уверено изпъваха сбръчкани ръце, за да предупредят накъде ще завиват, на всяко кръстовище изтръгваха хриплив зов от черната гумена тромба, понякога качваха да повозят Дъглас или Том Споулдинг, или друго някое от момчетиите, които иначе подтичваха до тях, да си приказват. Петнадесет бавни и приятни мили в час при най-висока скорост. Те се явяваха и изчезваха през слънцето и сянката, лицата им се шареха и пъстрееха от крайуличните дървета, идваха и си отиваха подобно видения от древността, покатерени върху колела.
         — И накрая днешният следобед! — въздъхни Фърн. — Ах, този проклет следобед!
         — Беше случайност!
         — Обаче ние избягахме, а това е престъпно!
         Ах, това пладне. Дъхът на кожа от възглавниците под телата им, уханието на поизветрял парфюм от чантичките им, които се мятаха зад тях, докато се возеха в безшумната Зелена машина из малкия, премалял от жегата град.
         Случи се изведнъж. Както се носеха меко по плочниците — понеже улиците в този час бяха напечени и жарки и единствената сянка беше под дворните дървета, — те стигнаха до един сляп ъгъл и надуха гърлената тромба. Внезапно, като пружинено човече от детска играчка, изневиделица се появи мистър Куортърмейн!
         — Варда! — изпищя мис Фърн.
         — Варда! — изпищя мис Робърта.
         — Варда! — извика мистър Куортърмейн.
         Двете жени се сграбчиха една друга, вместо да сграбчат кормилния лост.
         Разнесе се страхотен сблъсък. Зелената машина отплува нататък в горещото пладне, под сенчестите кестени, покрай дърветата с аленеещи ябълки. Двете стари дами погледнаха назад само веднъж и очите им посърнаха от ужас.
         Старецът лежеше на плочника безмълвен.
         — И ето ни сега тука — проплака мис Фърн в притъмняващия таван. — Ох, защо не спряхме! Защо избягахме, защо?
         — Ш-ш-ш! — Двете се ослушаха.
         Долу отново се почука.
         Когато чукането заглъхна, видяха някакво момче да прекосява ливадката в здрача.
         — Ха, Дъглас Споулдинг бил, искал е да го повозим. — И двете въздъхнаха.

         * * *

         Часовете се нижеха; слънцето вече залязваше.
         — Цял следобед се спотайваме тука — уморено се обади мис Робърта. — Възможно ли е да престоим горе три седмици, докато всички забравят станалото?
         — Ще умрем от глад.
         — Какво да направим? Смяташ ли, че са ни видели и са ни проследили? — Погледнаха се една друга.
         — Не. Никой не ни е видял.
         Градът се бе смълчал, във всички малки къщички палеха светлините. Отдолу се понесе мирис на полята трева и на вечерни гозби.
         — Време е да сложим месото — заяви мис Фърн. — Франк ще се върне след десет минути.
         — Не е ли опасно да слезем?
         — Не ни ли намери долу, Франк ще викне полицията. А това е още по-ужасно.
         Слънцето се скри изведнъж. Сега те бяха само две подвижни сенки в димната дрезгавина.
         — Как мислиш, дали е умрял? — запита мис Фърн.
         — Кой, мистър Куортърмейн ли?
         — Да — чу се след малко.
         Робърта се замисли.
         — Ще проверим във вечерния вестник.
         Отвориха таванската врата и внимателно погледнаха надолу към стъпалата.
         — Ах, ако Франк разбере, ще ни отнеме Зелената машина, а колко е приятно да се возиш, да се разхлаждаш на зефира и да оглеждаш града.
         — Хайде да не му казваме!
         — Да не му казваме ли?
         Подкрепяха се една друга по скърцащите стъпала до втория етаж, като от време на време поспираха да се ослушат… Когато влязоха в кухнята, първо надникнаха в килера, погледнаха с уплашен поглед през прозорците, накрая се заеха да пържат кюфтета на печката. След петминутно улисано в работа мълчание Фърн тъжно погледна през рамо към Робърта и рече:
         — Виж какво си мисля. Вече сме стари и грохнали, а не искаме да си го признаем. Опасни сме. Имаме дълг към обществото за това, че избягахме.
         — Е, и… — Тежко мълчание легна върху звука от пържене в кухнята: двете сестри се гледаха безмълвно, с празни ръце.
         — Според мен — заяви Фърн след продължително съзерцание на стената — никога вече не бива да управляваме Зелената машина.
         Робърта вдигна някаква чиния и я стисна в тъничката си ръка.
         — Никога — значи завинаги, тъй ли? — запита тя.
         — Тъй.
         — А трябва ли да… да я махнем оттука? Не бихме ли могли да я _оставим_?
         Фърн обмисли въпроса й.
         — Е, смятам, че да я оставим, това може.
         — И то ми стига. Сега ще отида да откача батериите.
         Робърта тръгваше навън, когато влезе Франк, най-малкият им, едва шейсет и шест годишен брат.
         — Здравейте, сестрици! — провикна се той.
         Робърта безмълвно се провря край него и се измъкна в летния здрач. Франк носеше вестника, който Фърн изведнъж дръпна от ръката му. Разтреперана, тя го прегледа внимателно и като въздъхна облекчено, даде му го обратно.
         — Видях отвънка Дъг Споулдинг. Поръча да ви предам едно съобщение. Да не сте се тревожили — видял бил всичко и всичко било наред. Какво означава това?
         — Кой знае. — Фърн се извърна гърбом и затършува за носната си кърпичка.
         — Детска му работа. — Франк продължително се загледа в гърба на сестра си, сетне вдигна рамене.
         — Вечерята ще стане ли скоро? — запита той приветливо.
         — Да. — Фърн взе да нарежда масата. Някъде отвън долетя зов на тромба. Веднъж, два, три пъти — далечен, далечен зов.
         — Това пък какво е? — Франк погледна през кухненския прозорец в тъмнината. — Какво прави там Робърта? Можеш ли да си представиш, седнала в Зелената машина и стиска гумената тромба!
         Още веднъж, още дваж в тъмнината като тъжен зов на животно прозвуча звукът на тромбата.
         — Но какво й става на тази жена? — ядоса се Франк.
         — Остави я на мира! — изпищя Фърн.
         Франк замря от изненада.
         Миг по-късно Робърта влезе тихо, без да погледне към тях, и тримата седнаха да вечерят.
> 
         * * *

         Първите ивици светлина по отсрещния покрив; зазоряване. Листата на дърветата се събуждат и леко тръпнат от най-нежния утринен полъх. И в този миг някъде отдалече по извитата сребърна линия се появява трамваят, стъпил на четири мънички стоманеносини колела, боядисан в цвета на мандарина. Покриват го еполети от лъскав месинг и кантове от злато; а пък жълтият му звънец задрънчава всеки път, щом древният ватман чукне педала със сбръчканата си обувка. Цифрите, изписани върху предницата и на гърба му, са ярки като лимони. Кадифените седалки вътре гъделичкат като хладен зелен мъх. Нещо подобно на камшик за двуколка излиза из покрива му, протяга се към паяжинената нишка, опъната високо край дърветата, и смуче електрически ток. От всеки прозорец се носи благоухание, всепроникващият синкав и потаен дъх на летни бури и светкавици.
         Трамваят се движи по дългите, засенчени от брястовете улици, облечената в сива ръкавица ръка на ватмана докосва леко, уверено, сякаш е част от тях, лостовете за управление.


         По пладне ватманът спря своя трамвай в средата на улицата и се наведе от прозореца.
         — Хей, елате насам!
         Дъглас, Чарли и Том, а и всички останали момичета и момчета от квартала видяха как сивата ръкавица ги приканва нататък, спуснаха се от дърветата, захвърлиха въжетата за скачане като змийски кълба по моравите и хукнаха, за да се настанят в зелените плюшени седалки, без да плащат за билет. Мистър Тридън, ватманът, държеше ръкавицата си над разреза на касичката, докато караше трамвая по сенчестата улица, и не спираше да подвиква.
         — Ама къде отиваме? — запита Чарли.
         — Последен рейс — обясни мистър Тридън, вперил очи във високата електрическа жица. — Край на трамваите. От утре тръгват автобусите. Искат да ме пенсионират. Затуй — безплатно возене за всички! Внимание!
         Той завъртя месинговата ръчка, трамваят изпъшка и сви по една безкрайна зелена извивка, времето в целия свят сякаш спря и само децата, мистър Тридън и неговата чудотворна машина заплуваха по една безкрайна река далече оттук.
         — Как тъй последен ден? — запита слисаният Дъглас. — Как е възможно да направят _това_? Не стига, че я няма вече Зелената машина — заключена е в гаража без обяснения. Не стига, че новите ми гуменки вече остаряват и стават по-бавни! Как ще се придвижвам? Но… Но… Ама как така ще _спрат трамвая_?! Каквото и да казват, автобусът не е трамвай. Не издава същия шум. Няма ни релси, ни жици, не изпуща искри, не си пълни релсите с пясък, не е тъй шарен, няма звънец, не си сгъва стъпалото като трамвая.
         — Вярно, така е! — съгласи се Чарли. — Видя ли трамваят да си разгъва стъпалото като хармоника, сърцето ми се обръща.
         — И на мене — рече Дъглас.
         Стигнаха края на линията; сребърни релси, запустели там от осемнадесет години, продължаваха към хълмистата равнина. През хилядо деветстотин и десета народът с пълни кошници отивал на излет с трамвая чак до парка Чесмън. Изоставените релси сега ръждясваха сред хълмовете.
         — Ето тук ще свием обратно — възвести Чарли.
         — Ето, тук ти грешиш! — Мистър Тридън превключи резервния генераторен ключ. — Готово!
         И трамваят подскочи, хлъзна се, подмина градските покрайнини, остави улицата и се понесе надолу през райета от уханно слънце и широки сенчести ленти, от които лъхаше на гъби. Той се пързаляше с шепот през напръскани с див слънчоглед ливади, край опустели спирки, осеяни с ненужни стари билети, за да се влее накрая в горския поток на зеленината, а Дъглас продължаваше да нарежда:
         — Че дори и миризмата на трамвая е съвсем друга. Возил съм се в чикагски автобус — знаеш ли колко неприятно вони!
         — Трамваите били много бавни — обади се мистър Тридън. — Затова искали автобуси. Автобуси за населението и автобуси за учениците.
         Трамваят изскърца и спря. От багажника над главата си мистър Тридън смъкна големи похлупени кошници. С викове децата помогнаха да се пренесат кошниците край един поток, който се изливаше в тихо езеро, а покрай езерото висока дървена естрада за оркестър гинеше под челюстите на термитите.
         Настаниха се да ядат сандвичите с шунка и пресните ягоди, а мистър Тридън взе да им разказва как било преди двадесет години, как музиката свирела вечер на тази украсена естрада, как музикантите духали в медните си свирки, как бясно шишкото-диригент размахвал палка, как деца и светулки се гонели из високата трева, как дамите с дълги рокли и високи прически а ла Помпадур пристъпвали по дървените пътечки, съпровождани от кавалери с високи, стегнати, колосани яки. Сега пътечката се виеше пред тях, превърната в изгнила дървесина. Езерото бе тихо, синьо и бистро, рибите кротко лъкатушеха между зелените тръстики, ватманът продължаваше да разказва, а децата сякаш се пренесоха в изминалите дни, мистър Тридън им се привидя странно млад, очите му засвяткаха като малки лампички, сини и електрични. Беше един от тия блажени, спокойни дни, никой не бързаше, наоколо се стелеше гората, слънцето беше спряло на небето, а пък гласът на мистър Тридън се носеше като напев, една игла бродираше във въздуха, ушиваше, понякога разшиваше от него фигурки — златни и невидими. В едно цветче се свря жужаща пчела. Трамваят се мъдреше като някаква омагьосана лира и звънтеше там, където слънцето го палеше най-силно. Трамваят бе в ръцете им, с месинговия си аромат, като лапаха зрелите ягоди. Летният полъх на вятъра издухваше от дрехите им свежо ухание на трамвай.
         По небето над тях с вик прелетя един гмурец.
         Някой потрепери.
         Мистър Тридън нахлузи ръкавици.
         — Е, хайде, време е да вървим. Вашите ще помислят, че съм ви отвлякъл завинаги.
         В трамвая беше тихо и цареше прохладен мрак като в магазин за сладолед. Смълчаните деца обърнаха седалките, които издадоха мека зелена кадифена въздишка, и седнаха с гръб към мълчаливото езеро, към изоставената естрада и дървените скари на пясъка, които тананикаха някакъв напев одеве, докато пристъпяха по тях на брега закъм други брегове.
         Дрън — меко се чу звънчето под крака на мистър Тридън и те литнаха обратно, над изоставени от слънцето, повехнали цветни ливади, през горите, към един град, който сякаш смачка стените на трамвая със своите тухли, асфалт и греди, когато мистър Тридън спря, за да пусне децата по сенчестите улици.
         Чарли и Дъглас последни застанаха до изплезения език на трамвая, до сгъваемото стъпало, последни вдъхваха електричество и гледаха облечената в ръкавица ръка на мистър Тридън, легнала върху месинговите ръчки.
         Дъглас прокара пръсти по зеления горски мъх, огледа среброто, месинга, винения дървен таван.
         — До скоро виждане, мистър Тридън.
         — Сбогом, момчета…
         — До скоро виждане, мистър Тридън.
         — До скоро виждане.
         Въздухът сякаш ахна, вратата меко се затвори и приюти ръждясалия си език. Трамваят бавно отплува в ранния здрач, по-светъл от слънцето, като същинска мандарина, искрящ от злато и ярко жълто, зави зад далечния ъгъл с писък, и просто изчезна, отиде си.
         — Училищен автобус! — Чарли стигна до бордюра. — Няма вече да ни оставят и да закъснеем! Ще ни прибират от собствените ни домове. Никога вече да не закъснееш — до края на живота! Представяш ли си този кошмар, а, Дъглас? Представяш ли си го?
         Но Дъглас стоеше на моравата и си представяше какво ще стане утре, когато работниците излеят горещия катран върху сребърните релси, та да не се познава, че оттука е вървял трамвай. Знаеше обаче, че на него самия ще му трябват най-малко толкова години, за колкото можеше да си помисли сега, за да забрави тези релси, та макар и дълбоко заровени. Знаеше, че щеше да се събужда в някоя есенна, пролетна или зимна утрин и ако не погледнеше през прозореца, ако останеше да си лежи, заровен дълбоко и топло в своето легло, сигурно щеше да го чуе как звъни тихо и далечно.
         Отвъд завоя на сънената улица, нагоре, откъм булеварда, между равните редици от чинари, брястове и кленове, в затишието преди започването на уморителния ден щеше да чуе край своя дом онези мили звуци. Като потракване на часовник, като грохот на сто търкалящи се метални бурета, като жужене на едно-единствено водно конче на разсъмване. Като люлка-въртележка, като малка електрическа буря, като цвета на синя светкавица той щеше да се мерне и пак да изчезне. Трамвайният звън. Съсък, подобен на изпусната сифонена струя, потекла по масата, подновяване на сладък прекъснат сън, в който сънят поема своя път, поведен по скритите и погребани релси, към някаква скрита и погребана цел…


         — Да се поразвеем след вечеря, а? — предложи Чарли.
         — Дадено — съгласи се Дъглас, — да се развеем!

         * * *

         Фактите относно Джон Хъф, дванадесетгодишен, са, прости и лесно се установяват. Като следотърсач надминава и най-изкусния индианец чоктоу или чероки, откакто свят светува, скача отвисоко като маймуна от лиана, престоява под водата цели две минути и може да преплува сто и петдесет метра подводно от мястото, където се е показал за последен път. Футболните топки, които му пращаха, той изстрелваше към дърветата и одрусваше целия плод. Прескачаше като нищо огради по метър и осемдесет, прехвърляше се по клоните по-бързо, и се измъкваше с пълна пазва праскови по-лесно от всеки друг. Беше вечно засмян. Бе страшно приветлив. Не беше темерут. Беше много добър. Косата му беше черна и къдрава, зъбите му — бели като каймак. Знаеше думите на всички каубойски песни и беше готов да ти ги каже, стига да поискаш. Помнеше имената на всички диви цветя, както и часовете, когато луната изгрява и залязва, и времето на прилива и отлива. Според Дъглас Споулдинг той беше единственият жив бог в целия Грийн Таун, Илинойс, през този двадесети век.
         Сега той и Дъглас Споулдинг се скитаха извън града в друг един топъл и безбрежен ден, с небе високо, като синьо стъклено кълбо, и с рекички, озарени от огледални води, които се браздяха от бели подводни камъни. Беше ден идеален, като пламък на свещ.
         Дъглас му се радваше и вярваше, че тъй ще продължи завинаги. Това съвършенство, тази пълнота, този дъх на трева се простираха далеч напред със скоростта на светлината. Приятелят до тебе подсвирква като чичопей, подритва топката, двамата скитате, кръстосвате по прашните пътеки, всичко е съвършено, всичко е истинско; нещата са тука, край тебе, те са ти подръка и всякога ще бъдат.
         Беше прекрасен ден, а изведнъж нахлуха облаци, закриха слънцето и вече не го пуснаха да се покаже.
         Джон Хъф продължително му обясняваше нещо с кроткия си глас. Изведнъж Дъглас се закова на пътеката и го погледна.
         — Джон, моля ти се, повтори го пак.
         — Ти много добре чу какво ти казах, Дъг.
         — Каза, че заминаваш оттук, тъй ли?
         — Билетът за влака ми е в джоба. Пуф-паф, тряс! Шъ-шъ-шъ-шъ! Фиу-фиу-у-у-у-у!
         Гласът му замря.
         Джон измъкна нашарения с жълто и зелено влаков билет от джоба и двамата се вгледаха в него.
         — Тази вечер! — възкликна Дъглас. — Ох, господи! Ами нали тази вечер щяхме да играем на фенери и на статуи! Как стана тъй изведнъж? Нали си тука, в Грийн Таун, откакто аз се помня? Не може така, хоп — решаваш и си заминаваш!
         — Заради баща ми — обясни Джон. — Назначават го в Милуоки. До днеска не бяхме сигурни…
         — Господи Боже, че нали другата седмица е пикникът на баптистите, сетне големият карнавал в Деня на труда, после Вси Светии… не може ли да останете поне дотогава?
         Джон поклати глава.
         — Ужасна работа! — изохка Дъглас. — Трябва да седна!
         Седнаха под един дъб на склона на хълма, който гледаше към града, а край тях слънцето изписваше големи треперещи сенки; под дървото беше хладно като в пещера. Долу огрелият от слънце град бе пребелял от горещината, широко разтворени, прозорците му се задъхваха от жега. Дъглас изпита желание да се върнат там, защото градът със самата си тежест, с къщите си, с тяхната големина би могъл да затисне Джон, да не го пусне да се изправи и да избяга.
         — Но ние сме приятели — изрече Дъглас безпомощно.
         — И приятели ще си останем — утеши го Джон.
         — Ти ще се връщаш почти всяка седмица, нали?
         — Татко казва, че само веднъж или най-много два пъти в годината. То е на осемдесет мили оттук.
         — Но осемдесет мили не е далеч! — викна Дъглас.
         — Не, не е далеч наистина — съгласи се Джон.
         — Баба ми има телефон. Ще ти се обаждам. А може и всички да ти дойдем на гости. Ще бъде чудесно!
         Джон мълча дълго време.
         — Хайде да си говорим за друго — предложи Дъглас.
         — За какво?
         — Как за какво? След като заминаваш, имаме хиляда неща да си кажем! Всичко, за което щяхме да си приказваме през другия месец или през по-другия! За богомолки, за цепелини, за акробати, за гълтачи на мечове! Хайде, все едно, че ще си бъдеш тука, дай да си поприказваме за скакалците, дето дъвчат тютюн.
         — Работата е там, че не ми се приказва за скакалци.
         — Ама нали ти беше интересно!
         — Така е. — Джон се загледа втренчено в града. — Но май сега не му е времето.
         — Какво ти е, Джон? Много си особен…
         Джон беше затворил очи и беше изкривил лице.
         — Слушай, Дъг, къщата на Търлови, горния им етаж, нали го знаеш?
         — Знам го.
         — Рисуваните стъкла на малките кръгли прозорчета откога са там?
         — Открай време.
         — Сигурен ли си?
         — Тия прозорци са си там още отпреди да се родим. Защо?
         — Днеска за пръв път ги забелязах — замислено каза Джон. — Както си вървях през града, погледнах нагоре и ги видях. Кажи ми, Дъг, какво съм правил през всичките тези години, че не съм ги забелязал?
         — Правил си други неща.
         — Дали? — Джон се извърна и някак стреснато изгледа Дъглас. — Божичко, Дъглас, как е възможно едни идиотски прозорци така да ме изплашат? Искам да кажа, то не е нещо да те уплаши, нали така? Но от това осъзнавам… — той заекна. — Осъзнавам, че щом съм могъл да не видя прозорците, значи не съм видял и още __много__ други неща, разбираш ли? Ами нещата, които съм видял? Какво става с тях? Ще мога ли да си ги спомням, когато няма да съм тука?
         — Онова, което човек иска да запомни, запомня го! Преди две лета нали бях на лагер? Там всичко си спомнях.
         — Не е вярно! Ти ми призна. Събуждал си се нощем и не си можел да си спомниш лицето на майка си.
         — Наистина ли?!
         — През някои нощи се случва и с мене, в собствения ми дом; изкарвам си ума. Трябва да стана, да отида до спалнята на нашите и да ги погледна, като спят, за да си ги спомня! Връщам се в стаята си и пак ги забравям. Божичко, Дъг, кажи ми какво е това? — Той здраво прегърна коленете си. — Едно нещо ще ми обещаеш, Дъг. Обещай да не ме забравяш, обещай да не забравяш лицето ми и мене целия. Ще обещаеш ли?
         — Фасулска работа! Главата ми е като прожекционен апарат. Лежа си нощем, включвам лампата в главата си и хоп, ето ти я картинката на стената, ясна като ден; и тебе ще те виждам, как ми викаш и махаш с ръка.
         — Замижи, Дъг. Я сега ми кажи, какъв цвят са ми очите? Не гледай. Какъв цвят са ми очите?
         Дъглас се изпоти. Клепките му нервно затрепериха.
         — Не е честно, Джон.
         — Кажи!
         — Кафяви!
         Джон извърна глава.
         — Нищо подобно.
         — Как тъй нищо подобно?
         — Тъкмо обратното! — Джон затвори очи.
         — Я се обърни насам — ядоса се Дъглас. — Отвори очи да видя.
         — Безполезно — промълви Джон. — Ти вече си ме забравил. Точно както си мислех.
         — Обърни се, ти казвам! — Дъглас го сграбчи за косата и бавно го извъртя към себе си.
         — Добре, Дъг.
         Джон отвори очи.
         — Зелени! — Смаяният Дъглас отпусна ръка. — Очите ти били зелени… Е, близко е до кафяви. Почти са лешникови!
         — Дъг, моля ти се, не ме лъжи.
         — Ясно — рече Дъг. — Няма вече.
         Останаха така, заслушани в другите момчета, които тичаха нагоре по хълма, крещяха и им подвикваха.


         Надбягваха се по железопътната линия, измъкнаха обяда си от книжните кесии и вдъхнаха дълбоко аромата на сандвичите с шунка и морскозелени кисели краставички, на пъстрите ментови бонбони. Продължиха да тичат, а Дъглас сложи ухо на горещата стоманена релса и до слуха му долетя потракването на далечни влакове, запътени нанякъде в невидими посоки, които му пращаха морзови знаци тук, под това убийствено слънце. Изправи се, дълбоко удивен.
         — Хей, Джон!
         Защото Джон тичаше, а това бе нещо ужасно. Когато тичаш, тича и времето. Ти викаш, крещиш, бягаш и се премяташ и ето ти изведнъж — слънцето залязло, дошло е време да се прибираш и поемаш по дългия път към дома и вечерята. Докато си се помайвал, слънцето се е извъртяло зад гърба ти! Единственият начин да се забави ходът на нещата е всичко да наблюдаваш и нищо да не правиш. Така, като го наблюдаваш, от единия ден ти можеш да си направиш цели три.
         — Джон!
         Да го подмами към себе си сега можеше само с хитрост.
         — Джон, хайде да избягаме от другите!
         С викове Дъглас и Джон се втурнаха напред, спуснаха се по вятъра надолу, оставиха се на силите на гравитацията, понесоха се над ливади, покрай плевници, тичаха дотогава, докато звукът от нозете на преследвачите заглъхна.
         Изкатериха се върху една сламена купна, същински лагерен огън, запращял под тях.
         — Хайде да не правим нищо — предложи Джон.
         — И аз това щях да ти кажа — зарадва се Дъглас.
         Останаха мълчаливи и задъхани.
         Дочуваше се лек звук като от буболечка в сеното.
         Чуха го, но не погледнаха към него. Когато Дъглас премести китката си, звукът затиктака от другата страна на купната. Когато сложи ръка в скута си, звукът затиктака от скута му. Той мигновено погледна нататък. Часовникът показваше три.
         Дъглас крадешком премести дясната си ръка към тиктакането и измъкна винтчето за стрелките. Върна часовника назад.
         Сега вече имаха колкото си щат време да наблюдават света внимателно и дълго, да следят слънцето как преминава по небето като огнен вихър.
         Накрая обаче Джон, изглежда, усети, че безплътната тежест на сенките им се отмества и накланя надругаде, защото запита:
         — Колко стана часът, Дъг?
         — Два и половина.
         Джон огледа небето.
         — Недей! — примоли се безгласно Дъглас.
         — Повече ми прилича на три и половина, че и на четири — каза Джон. — Нали съм скаут. Там ни учат.
         Дъглас въздъхна и бавно извъртя стрелките напред.
         Джон го наблюдаваше, без да продума. Дъглас го погледна. Джон го ощипа по ръката, но на шега.
         Влакът се появи внезапно, прелетя покрай тях и отмина тъй неочаквано, че момчетиите отскочиха като опарени, викнаха стреснати и размахаха юмруци, а с тях заедно и Дъглас, и Джон. Влакът изрева надолу по релсите и отхвърча с ония двеста души в него. Прахолякът потича подире му известно време, а сетне слегна в златната тишина между сините релси.
         Момчетата вървяха към дома.
         — Като навърша седемнайсет, ще замина за Синсинати и ще стана железопътен пожарникар — обяви Чарли Удман.
         — Имам чичо в Ню Йорк — похвали се Джим. — Ще отида при него и ще стана печатар.
         Дъг не запита другите. Влаковете вече потракваха и той видя лицата им как се размазват в далечината от задната платформа на вагона или притиснати о` прозореца на купето. Един по един те се изнизаха. Сетне видя празните релси, лятното небе и себе си на друг един влак, запътен в друга посока.
         Дъглас усещаше, че земята се движи под нозете му и виждаше как сенките им се вдигат от тревата и въздухът потъмнява.
         Преглътна с мъка, сетне нададе пронизителен вик, сви назад юмрук и с всички сили със свистене запрати въображаемата топка високо в небета.
         — Който стигне най-последен, той е задница на носорог!
         Хукнаха по пътеките, кискаха се и раздираха въздуха. Джон Хъф тичаше и крачката му бе лека като перце. Дъглас тичаше с нозе, напълнени с олово.


         Стана седем часът, всички се навечеряха и момчетата — ако се съди по блъскането на вратите и крясъците на родителите им да не ги блъскат тъй — започваха да се събират навън. Дъглас, Том, Карлайл и Джон стояха с други още пет-шестима — време беше за играта на криеница и на статуи.
         — Само една игра — предупреди Джон. — Сетне ще трябва да се прибирам. Влакът тръгва в девет. Кой ще сочи?
         — Аз искам — предложи Дъглас.
         — За пръв път някой доброволно иска да сочи — учуди се Том.
         Дъглас се вгледа продължително в Джон.
         — Тичайте — нареди той.
         Момчетата се разпръснаха с викове. Джон отстъпи няколко крачки, сетне се затича със скокове. Дъглас бавно започна да брои. Остави ги да се отдалечат, да се разпръснат, да се отделят всеки в свой малък свят. Когато сметна, че вече са си намислили какво да бъдат и са отишли достатъчно далеч, той пое дъх:
         — Замръзни! Статуи!
         Всички се вкамениха.
         Бавничко Дъглас прекоси поляната и спря до Джон Хъф, замръзнал като метална сърна в здрача.
         Далеч наоколо момчетата стояха с вдигнати ръце, със сгърчени лица, с очи, светнали като на препарирани катерици.
         А пред него беше Джон, сам и неподвижен, никой наоколо не тичаше, никой не кряскаше, никой нямаше да наруши този прекрасен миг.
         Дъглас обиколи статуята от едната страна, сетне се завъртя край нея обратно. Статуята не мърдаше. И не продумваше. Гледаше към хоризонта с полуусмихнати уста.
         Също както преди няколко години в Чикаго, когато отидоха в едно голямо здание с мраморни фигури и той ги бе разглеждал мълчаливо. А тук сега стоеше Джон Хъф с петна от трева по коленете и дъното на панталоните, с изподрани ръце и струпеи от стари рани по лактите. Тук стоеше Джон Хъф с укротени гуменки, с нозе, обвити от тишина. Ето устата, която бе дъвкала безброй сладкиши с праскови в предишните лета и кротко беше обяснявала не едно и не две неща за живота и за света. Ето очите, не слепи като очи на статуя, а живи, от разтопено зелено злато. Тъмните коси се вееха ту на юг, ту на север, ту в друга някоя посока, с най-лекия полъх на вятъра. В дланите му бе отпечатан целият град, по тях личеше прахолякът от пътищата, в тях имаше тресчици от корите на дърветата, пръстите миришеха на коноп, на лозници и на зелени ябълки, на стари монети, на жаби с цвят на зелена кисела краставичка. Ето ушите, през които слънцето прозираше като розов топъл прасковен мъх, а пък наоколо, невидим, се носеше дъхът му с ухание на мента.
         — Слушай ме сега, Джон — каза Дъглас, забранявам ти да се мръднеш на милиметър. Заповядвам ти да стоиш тук и да не мърдаш още три часа, отсега нататък!
         — Дъг…
         Устните на Джон помръднаха.
         — Замръзни! — нареди Дъглас.
         Джон отново впи поглед в небето, но сега вече не се усмихваше.
         — Трябва да си вървя — прошепна той.
         — Не мърдай; разваляш играта!
         — Ама просто вече трябва да се прибирам — високо рече Джон.
         И статуята се раздвижи, отпусна надолу ръце и извърна глава да погледне Дъглас. Останаха загледани един в друг. И другите деца взеха да отпускат ръце.
         — Ще изиграем още една игра — обяви Джон. — Само че този път ще соча аз. Тичай!
         Момчетата хукнаха.
         — Замръзни!
         Момчетата замръзнаха. А с тях и Дъглас.
         — Не се движи! — викна Джон. — Не мърдай!
         Той отиде при Дъглас и застана до него.
         — Разбери, това е единственият начин да се разделим — каза Джон.
         Дъглас гледаше встрани от него, нагоре към здрачаващото се небе.
         — Никой да не мърда, всички да сте статуи още точно три минути! — заповяда Джон.
         Дъглас усети, че Джон го обикаля, тъй както той преди малко беше обикалял около Джон. Усети Джон да го тупва по рамото, само веднъж, и то леко.
         — Сбогом! — промълви Джон.
         Сетне нещо изфуча във въздуха и Дъглас разбра, без да е нужно да поглежда, че зад него вече няма никой.
         Далече някъде прозвуча свирка на влак.
         Дъглас почака цяла минута, докато да заглъхне шумът от тичащи нозе, ала шумът не спираше. Все още бяга, а не ми изглежда да се отдалечава, помисли си Дъглас. Защо не спре да тича?
         И отведнъж разбра, че това бил шумът на неговото сърце, в собственото му тяло.
         Спри! Той удари с ръка по гърдите. Спри да тичаш! Не ми харесва този звук!
         А после осъзна, че пресича моравата, минава край другите статуи, ала не разбра дали и те като него оживяват. Струваше му се, че не помръдват. Но всъщност и той самият се движеше единствено от коленете надолу. Останалата част от тялото му беше студена като камък и много натежала.
         Докато изкачваше стъпалата към тяхната предна веранда, той изведнъж се извърна, за да огледа другите дворове.
         Всички те бяха пусти.
         Поредица от пушечни изстрели. Мрежестите врати се затръшваха една след друга, вечерен залп по цялата улица.
         Статуите са най за предпочитане, каза си той. Тях единствено човек може да задържи в своя двор. Но не бива да им се позволява да мърдат. Пуснеш ли ги веднъж, изпуснал си ги завинаги.
         Внезапно юмрукът му се отдели като бутало от тялото и се размаха заканително към зелените дворчета, към улицата и към сгъстяващия се мрак. Лицето му се бе наляло с кръв, очите му горяха.
         — Слушай, Джон! — викна той. — Хей ти, Джон! Джон, ти си ми враг, чуваш ли? Не си ми приятел! Да не си посмял повече да се връщаш! Махай се, чу ли! Враг такъв, чуваш ли? Това си ти! Край на приятелството ни, ти си лайно, това си, лайно! Джон, чуваш ли ме, Джон?
         Небето потъмня изведнъж, сякаш някой оттатък града сви фитила на газена лампа. Дъглас стоеше на верандата, задъханата му уста не спираше. А юмрукът му бе все тъй насочен към къщата от другата страна, надолу по пътя. Погледна си юмрука и той се стопи, стопи се зад него и целият свят.
         Когато тръгна нагоре, в тъмното, където само усещаше лицето си, ала не можеше да види нищо — ни тялото, нито юмруците си, — той започна да си повтаря неспирно: бесен съм, яд ме е, мразя го, бесен съм, яд ме е, мразя го!
         Десет минути по-късно изкачи най-горното стъпало в пълния мрак…
> 
         * * *

         — Том? — обади се Дъглас, — искам да ми обещаеш само едно, може ли?
         — Може. Какво?
         — Нищо, че си ми брат, и нищо, че по някой път ме е яд на тебе — обещаваш ли никога да не ме изоставяш?
         — Искаш да кажеш, че вече ще ми даваш да идвам с теб и с другите, като тръгвате нанякъде, така ли?
         — Ами… да… дори и това. Но най-вече искам да кажа да не ме изоставяш изобщо, разбираш ли? Да не те сгазва кола и да не падаш в пропасти.
         — А, няма, разбира се! Ти мене за какъв ме смяташ?
         — Защото, ако недай Боже се случи най-лошото и доживеем до дълбока старост — да речем, до четиридесет — четиридесет и пет, — можем да купим някоя златна мина в Запада, да си седим там, да пушим царевични реси и да си пуснем дълги бради.
         — Да си пуснем бради, представяш ли си!
         — Затова ти казвам, не ме напускай и не позволявай да те сполетява нищо лошо.
         — Разчитай на мене — обеща Том.
         — Ама мен не ме е страх от теб самия — обясни Дъглас. — Мен ме е страх от Господ, той да не обърка нещо.
         Том се замисли над тези думи. — Не се страхувай, Дъг — успокои го Том. — И той се старае, доколкото може.

         * * *

         Тя се зададе откъм банята — сложила си беше йод на пръста, който бе порязала здравата, като си режеше от кокосовия кейк. В този миг пощаджията изкачи стъпалата към входната веранда, отвори вратата и влезе. Вратата се затръшна. Елмира Браун подскочи стреснато.
         — Сам! — кресна тя. Размаха порязания си пръст, за да го разхлади от йода. — Още не мога да свикна, че мъжът ми е пощаджия. Всеки път, като влизаш, ми изкарваш ума!
         Сам Браун стоеше с полуизпразнената пощаджийска чанта и се почесваше по главата. Извърна се и погледна навън, сякаш изведнъж в лятната и свежа утрин беше се спуснала гъста мъгла.
         — Рано се връщаш днеска, Сам.
         — Не можах да се сдържа — отвърна той някак смутено.
         — Изплювай камъчето — какво е станало? — Тя пристъпи към него и се вгледа в очите му.
         — Може да е нищо, а може и много да значи. Току-що занесох пощата на Клара Гудуотър, в горната страна на улицата…
         — На Клара Гудуотър, тъй ли?
         — Хайде сега, не се нервирай де! Книжна пратка от издателство Джонсън Смит, Ресин, щат Уисконсин. Книгата се казваше… почакай да се сетя… Той присви напрегнато чело, сетне го отпусна. — _„Албърт Магнус“_ — тъй беше. _„Одобрени, доказани, пригодни и природни Египетски тайни или…“_ — Той заби поглед в тавана, да си припомни написаното. — _„Бяла и Черна магия за хора и животни, Разкриване на тайните познания и мистерии на древните философи!“_
         — И това — на Клара Гудуотър, тъй значи!
         — Докато й го носех, надникнах в първите страници, какво лошо има в това? „_Скритите тайни на живота_, разбулени от прочутия учен, философ, химик, естественик, психомист, астролог, алхимик, металург, магьосник, тълковател на мистериите на мъдреците и магьосниците, тъй както и на скритите възгледи на многобройни изкуства и науки — неясни, ясни, практически и т.н.“ Така беше! Боже-е-е, мозъкът ми бил като фотографически апарат. Думите съм ги запомнил, само значението не ми е съвсем ясно, но…
         Елмира стоеше, вгледана в порязания си пръст, сякаш друг някой го бе насочил към нея.
         — Тъй значи, Клара Гудуотър — промърмори тя.
         — Погледна ме право в очите, като й го подадох, и каза: „Сега вече ще стана първокласна магьосница! За нищо време ще се дипломирам. Ще отворя салон. Ще правя магии на групи и поотделно, на малки и големи, на млади и стари.“ А сетне се изкиска, заби нос в книгата и си влезе.
         Елмира се вгледа в синьото петно на ръката си, опипа с език един разклатен зъб.
         Затръшна се врата.
         Том Споулдинг, който клечеше на предния двор на Елмира Браун, вдигна поглед. Тръгнал беше из махалата да понагледа как са мравките и беше открил един чудесен мравуняк с голям отвор, в който огненочервени мравки от всички големини се трепеха нагоре-надолу, режеха въздуха с пипалцата си и като безумни завличаха части от умрели скакалци и частички от птичета в дълбините на земята. Ала това тук бе нещо друго: мисис Браун залиташе на ръба на верандата си, сякаш току-що бе разбрала, че светът се носи надолу в космоса с шестдесет милиарда мили в секунда. Зад нея беше мистър Браун, който не знаеше колко са милите в секунда, а и да знаеше, щеше да му е все едно.
         — Слушай, Том! — викна му мисис Браун. — Нужна ми е морална подкрепа и душа невинна като агнеца божий. Тръгвай с мене!
         И тя се юрна напред, а под нозете й гинеха мравки, хвърчаха цветове от глухарче и се отваряха дупки в цветните лехи на съседните дворове, през които пердашеше, без да се замисля.
         Том остана да клечи, загледан в раменете и гръбнака на мисис Браун, която летеше надолу по улицата. Положението на плешките й обещаваше събития мелодраматични и безразсъдни, нещо, според Том непривично за която и да било дама, макар под носа на мисис Браун да личеше зачатъкът на пиратски мустак. Миг след това той крачеше редом с нея.
         — Мисис Браун, изглеждате ми разлютена до смърт!
         — До лудост, момче, ясно ли е?
         — Внимавайте! — викна й Том.
         Мисис Елмира Браун се простря върху едно желязно куче, което в съня си охраняваше зелената трева.
         — Ах, мисис Браун!
         — Ето, видя ли? — Мисис Браун седеше, без да мръдне. — Това ми го направи Клара Гудуотър! Магия!
         — Магия ли?
         — Остави сега това, момче. Ето ги стъпалата. Ти мини напред и скъсай всички невидими нишки от пътя ми. Натисни оня звънец и веднага си дръпни пръста, иначе токът ще те овъгли!
         Том изобщо не докосна звънеца.
         — Хей, Клара Гудуотър! — Мисис Браун клъвна бутона с порязания си пръст.
         Оттатък в хладните сенчести празни стаи на голямата стара къща иззвънтя и заглъхна едно сребърно звънче.
         Том се ослуша. Още по-навътре се дочу шумолене, като че тичаше някакво мишле. Сянка, най-вероятно духнато от вятъра перде, се размърда в далечната гостна.
         — Здравейте — обади се тих глас.
         И сякаш от нищото пред тях зад мрежестата врата изникна мисис Гудуотър, свежа като стръкче джоджен.
         — Я, здравейте, Том, Елмира. — Какво…
         — Дошла съм да говоря _аз_! По въпроса за намерението ви да практикувате като новоизлюпена магьосница!
         Мисис Гудуотър се усмихна.
         — Аха, съпругът ти е значи не само пощаджия, а и пазител на закона. Носът му е ей _толкова_ дълъг!
         — Не ви е надничал в пощата.
         — По цели десет минути се бави от къща до къща, за да се киска над хорските, картички и да мери обущата, изписани с колетна пратка.
         — Не е въпросът какво е видял, ами какво сте му казали за новите си книги.
         — Пошегувах се. „Сега вече ще стана магьосница!“ — щом му го казах, и Сам хукна тъй, сякаш насочих към него светкавица. Мозъчната кора на този човек е без нито една гънка.
         — Вчера и другаде сте се похвалили за тази ваша магия…
         — Имаш пред вид, наглежда, нашия „Сандвич клуб“…
         — Където аз демонстративно _не_ бях поканена.
         — Но ние всички знаем, че в този ден ти си при баба си.
         — Винаги бих могла да променя деня, определен за баба, стига да ме поканят другаде.
         — Е, и какво чак толкова е станало там? Докато ядях сандвича от шунка с туршия, казах високо: „Най-сетне ще се дипломирам за магьосница. От години се уча на магии!“
         — Точно тъй ми го казаха и на мен по телефона!
         — Чудесно нещо са модерните изобретения! — засмя се мисис Гудуотър.
         — Като знам, че сте председателка на женското дружество „Орлови нокти“ почти от Гражданската война насам, според мен — казвам ви го право в очите — си служите с магия, за да получавате мнозинство, признайте, че е така!
         — Нима тук има място за съмнение, госпожо? — запита мисис Гудуотър.
         — Новите избори са утре и аз искам да зная ще се кандидатирате ли за още един мандат и най-вече — нямате ли срам?
         — На първия въпрос отговарям с „да“, а на втория — с „не“. Слушайте какво, госпожо, тези книги съм ги поръчала за малкото си братовчедче Роул. Десетгодишен е и още наднича в шапките да търси омагьосани зайци. Обясних му, че да се намери в шапка заек е толкова трудно, колкото да се открие мозък в главите на някои хора, които бих могла и да назова, ала той продължава да наднича и затова му изписах тези подаръци.
         — И върху сто библии да се закълнете, пак няма да ви повярвам.
         — Тъй или инак, честен кръст. Обичам да дразня хората с тези магии. Всички жени изкудкудякаха, когато взех да обяснявам за моето магьосничество. Жалко, че те нямаше там.
         — Затова пък утре ще бъда и ще се боря срещу вас със златен кръст и с всички сили на доброто, които успея да сплотя зад себе си — закани се Елмира. — А засега искам да зная, какви още магически боклуци сте струпали в дома си?
         Мисис Гудуотър посочи навътре, към една маса, опряна о стената.
         — Накупила съм най-различни магьоснически билки. Миришат необикновено и Роул умира от щастие. Ей в онази малка торбичка има змийско биле, това е омайниче, а това е мораво рогче; туй е черна сяра, а за това разправят, че било прах от човешки кости.
         — Прах от човешки кости! — Елмира се дръпна назад и ритна Том по глезена. Той извика.
         — А с този горчив пелин и с тия листа от папрат можеш, ако поискаш, да спреш куршум във въздуха и да летиш насън като прилеп — според глава десета от тази малка книжка. За подрастващи момченца е полезно да си залисват ума с такива неща. Обаче, като те гледам, ти май смяташ, че Роул е плод на моята фантазия. Да ти дам адреса му в Спрингфийлд, искаш ли?
         — Да, непременно — заяде се Елмира, — а щом му пиша, ще вземете автобуса за Спрингфийлд, ще отидете в Централната поща, ще измъкнете писмото и ще ми отговорите с подправен детски почерк. Знам ви аз вас!
         — Признайте, мисис. Браун — ще ви се да сте председателка на дружество „Орлови нокти“, нали? От десет години насам все за това мечтаете. Сама се предлагате. И всеки път получавате един-единствен глас. Вашият собствен. Чуй ме сега, Елмира, ако искаха да те изберат, до една жените щяха да гласуват за тебе. Но както гледам, не виждам друг да е мръднал и пръст за тебе освен __ти__ самата. Слушай! __Аз__ ще те предложа и аз ще гласувам за тебе утре. Искаш ли?
         — Значи загубена съм! — възкликна Елмира. — Миналата година по изборите едва не умрях от простуда; невъзможно ми беше да мръдна от леглото, за да си проведа кампанията от човек на човек. Предишната пък си счупих крака. Много странна работа. — Тя присви очи и мрачно изгледа жената зад мрежестата врата. — Но това не е всичко. Миналия месец си порязах шест пръста, десет пъти си ожулих коленете, два пъти паднах от задната веранда — два пъти! Счупих един прозорец, изтървах четири чинии, една ваза за долар и четиридесет и девет от магазина на Биксби и да знаете, отсега нататък ще плащате за всяка счупена чиния — в дома ми и в двора.
         — Значи до Коледа да фалирам — каза мисис Гудуотър. Тя отвори мрежестата врата, излезе бързо и вратата се затръшна. — Елмира Браун, кажи ми, на колко си години?
         — Не може да го няма в някоя от магическите ви книги. На трийсет и пет!
         — Боже мой, като си помисля само — цели трийсет и пет години живот като твоя… — Мисис Гудуотър сви устни и притвори очи, докато се мъчеше да пресметне нещо. — Това е приблизително дванайсет хиляди седемстотин седемдесет и пет дни и ако сметнем по три от тях на ден, това са дванайсет хиляди суматохи, дванайсет хиляди напразни притеснения и дванайсет хиляди беди. Един истински, добре запълнен живот, Елмира Браун. Дай да ти стисна ръката!
         — Не ме докосвайте! — отстъпи Елмира.
         — Знаете ли вие, госпожо, че сте една от най-непохватните жени в целия Грийн Таун, щат Илинойс? Не е възможно да седнеш, без да намачкаш стола под себе си като хармоника. Невъзможно е да се изправиш, без да ритнеш котката. Не си прекосила ливада, без да цамбурнеш в кладенеца. Животът ти представлява един продължителен провал, Елмира Алис Браун, и аз не виждам нищо лошо в това, ако си го признаеш открито.
         — Бедите не са били от непохватност, ами защото вие сте се навъртали някъде край мен, когато съм изтървавала тенджерата с фасула или пък ме е хващал ток от контакта у дома.
         — Драга моя, в град, малък като нашия, всеки се намира близо до всекиго по едно или друго време на деня.
         — А, значи признавате си, че сте се навъртали наблизо.
         — Признавам си, че съм родена тука, да, но давам мило за драго да съм се родила в другия край на страната, Върви при зъболекаря си, Елмира, и го запитай, не би ли могъл да изтръгне този твой змийски език?
         — О! — възкликна Елмира. — О, о, о!
         — Ти ме извади из кожата. До този момент магиите не бяха ме интересували, но май ще трябва веднага да се захващам с тях. Слушай! Сега ти ставаш невидима. Докато стоиш тук, аз те омагьосвам. Ти изчезваш от погледа ми.
         — Не е вярно!
         — Вярно е — настоя — вещицата, — аз всъщност и досега не съм те забелязвала.
         Елмира извади джобното си огледало.
         — Ето ме! — Вгледа се по-внимателно и хлъцна. Присегна се, сякаш настройваше арфа, и откъсна един-единствен косъм. Разгледа го, като че беше експонат. — До този миг на главата ми не е имало ни един бял косъм!
         Вещицата се усмихна очарователно.
         — Сложи го в буркан с вода и сутринта ще намериш червейче. О, Елмира, я се погледни най-сетне! Възможно ли е от толкова години все другите да са криви за дървените ти крака и твоята заплесия? Чела ли си Шекспир? Той дава малки обяснителни ремарки: _Смут и суетня_. Това си точно ти, Елмира. Смут и суетня! А сега тръгвай си, преди да съм опипала цицините по главата ти и преди да съм те урочасала да се отровиш през нощта! Къш-ш!
         И тя размаха ръце, сякаш Елмира бе цял рояк от нещо.
         — Брей, че напаст са мухите това лято! — каза мисис Гудуотър.
         После влезе вътре и сложи куката на мрежестата врата.
         — Чертата е теглена, мисис Гудуотър — заяви Елмира, като скръсти ръце. — Давам ти последна възможност. Да се оттеглите от председателка на „Орлови нокти“ или да се преборите с мене утре, когато ще ви отнема мястото в честна борба. Ще доведа и Том. Невинно, добро момче. Невинност и доброжелателство — те ще спечелят борбата.
         — Не ме мислете за толкова невинен, мисис Браун — обади се момчето. — Мама казва…
         — Млък, Том, добрият си е добър! Ти ще стоиш от дясната ми страна, чу ли, момче!
         — Да, госпожо — рече Том.
         — Ако доживея до утре — въздъхна Елмира, — защото тази дама е в състояние да направи образа ми от восък и да ме промуши в сърцето с ръждива игла. Ако утре сутрин откриеш в леглото ми голяма спаружена смокиня, Том, да знаеш кой ми е направил магия. И мисис Гудуотър ще си остане председателка до сто деветдесет и петата си годишнина.
         — Не сте права, госпожо — възропта мисис Гудуотър, — та аз сега съм вече на триста и пет. На времето още ми викаха „вечната“. Тя насочи показалец към улицата. — Абракадабра-цимити _цам_! Е?
         Елмира изтича надолу по стъпалата.
         — Утре! — закани се тя.
         — До утре, госпожо! — подвикна в отговор мисис Гудуотър.
         Том вървеше подир Елмира и ту побутваше, ту подритваше мравките по тротоара.
         Като пресичаше пътечката пред един гараж, Елмира изпищя.
         — Какво ви стана, мисис Браун? — стресна се Том.
         Една кола, която се измъкваше на заден ход от гаража, бе минала през палеца на десния Елмирин крак.
         Настъпи среднощ, а кракът на Елмира все още тупаше от болка, затова тя стана, слезе в кухнята, хапна малко студено пиле и състави един подробен и съвсем точен списък. Първо, болести през изминалата година. Три простуди, четири атаки от лошо храносмилане, една от подуване на корема, артрит, лумбаго, нещо, което тя смяташе за подагра, силна бронхитна кашлица, начална астма, някакви обриви по раменете, плюс възпаление на средното ухо, вследствие което бе залитала като пияна муха цели няколко дни, болки в гръбнака, главоболия и световъртеж. Стойност на лекарствата: _деветдесет и осем_ долара и седемдесет и осем цента.
         Второ, предмети счупени и повредени в домакинството през изминалите дванадесет месеца: две лампи, шест вази, десет чинии, един супник, два прозореца, един стол, една възглавница от канапето, шест чаши и един абажур от канделабъра. Обща стойност: _дванадесет долара_ и десет цента.
         Трето, болките й през тази нощ. Прегазеният палец я болеше много. Стомахът й се бъркаше. Гърбът й се беше схванал, нозете й туптяха мъчително. Очите я боляха като овъглени. В устата си сякаш беше сдъвкала парцала за прах. Ушите й шумяха и бучаха. Какво струваше всичко това? Изчисляваше го, докато се връщаше в спалнята.
         Десет хиляди долара за душевни страдания.
         — Бъди любезна да уредиш това, преди да съм завела съдебен иск! — рече тя полугласно.
         — Какво — сепна се съпругът й.
         Тя си легна.
         — Нищо, просто отказвам да умра.
         — Моля? — не разбра той.
         — Няма да умра! — заяви тя, забила поглед в тавана.
         — И аз не искам — отвърна съпругът й, обърна се и захърка.

         На другата сутрин мисис Елмира Браун стана рано, отиде до градската библиотека, отби се в аптеката, върна се вкъщи и тъкмо разбъркваше някакви химикали, ето че съпругът й Сам с празна чанта се прибра за обяд.
         — Обядът е в хладилника. — Елмира бъркаше някаква зелена попара в голяма стъклена чаша.
         — Господи, какво е това? — възкликна съпругът й. — Прилича на млечен шейк, киснал четиридесет дни на силно слънце. Сякаш е хванал мухъл.
         — Магия се оправя само с друга магия.
         — Нима смяташ да изпиеш това?
         — Да, преди да съм влязла в клуба „Орлови нокти“ за голямата битка.
         Самюел Браун подуши буламача.
         — Послушай ме. Първо изкачи стълбите, че после го изпий. Какво си разбъркала вътре?
         — Сняг от ангелски криле, всъщност ментол, който охлажда адските огньове, които те изгарят — тъй пише в книгата, която намерих в библиотеката. — Сок на прясно откъснат грозд, за да те осенят ясни и светли мисли пред лицето на черните видения — така е казано. Тъй също червен ревен, кремотартър, бяла захар, белтък от яйце, изворна вода и пъпки от детелина, пропити със силата на благодатната пръст. Мога да ти изреждам цял един ден. Ето го списъка, добро — срещу лошо, бяло — срещу черно. Не е възможно да загубя!
         — А, че ще спечелиш, не се и съмнявам — каза съпругът й. — Въпросът е дали ще си жива да го разбереш!
         — Мисли си само хубави мисли. Отивам да взема Том против уроки.
         — Бедното момче — въздъхна мъжът й. — Както казваш, невинно, а може и да го разкъсат на парчета през този съдбоносен ден в „Орлови нокти“.
         — Нищо няма да му стане на Том — каза Елвира и като взе шупналия буламач, скрит в кутия от овесени ядки, излезе из вратата, без да си закачи полата и без да й се пусне бримка на новите чорапи. Забелязвайки това, тя стигна до дома на Том, изпълнена със самодоволство, а той я чакаше там, както му бе наредила, в белия си летен костюм.
         — Пфу! — възкликна Том. — Какво носите в тази кутия?
         — Самата съдба — отвърна Елмира.
         — Дано да е така — въздъхна Том, като подтичваше на две крачки пред нея.
         Салонът на женското дружество „Орлови, нокти“ беше пълен с жени, които си надничаха в огледалата, придърпваха си полите и се питаха една друга не им ли се показват комбинезоните.
         В един часа по стълбите се изкачи мисис Елмира Браун, придружавана от момченце в бели дрехи. То стискаше носа си с два пръста и едва отваряше едно око, за да види къде стъпва. Мисис Браун погледна към жените, после хвърли поглед към кутията от овесени ядки, отвори капака, надникна вътре, и бързо го затвори, без дори да вкуси от онова, което се намираше там. Тя закрачи навътре, съпровождана от шумолене на тафтена пола — шепотът на жените я следваше като прилив.
         Седна на един заден ред с Том, а Том изглеждате по-нещастен отвсякога. Едното му око, което бе отворено, огледа женската тълпа и се склопи завинаги. Както седеше, Елмира измъкна напитката и бавно я изгълта.
         В един и тридесет председателката, мисис Гудуотър, удари с чукчето и всички жени с изключение на десетина замлъкнаха.
         — Уважаеми госпожи — разнесе се гласът й над лятното море от коприни и дантели, гарнирани тук-там с бели или прошарени къдрици, — дойде денят за нови избори. Но преди да започнем, нека изслушаме мисис Елмира Браун, съпруга на нашия изтъкнат графолог…
         Над салона се понесе тих кикот.
         — Какво е това графолог? — Елмира сбута Том в ребрата.
         — Не зная — ядосано отвърна Том, все още със затворени очи и с чувството, че този лакът го блъсна някъде от нищото.
         — … съпруга, както вече казах, на нашия изтъкнат експерт по разчитане на почерци Самюел Браун… (несдържан смях)… от Пощите на САЩ — продължи невъзмутимо мисис Гудуотър. — Та мисис Браун желае да ви каже нещо. Заповядайте, мисис Браун.
         Елмира се изправи. Столът зад нея се притвори назад и щракна като капан за мечки. Тя подскочи и се залюля на токовете си, които скърцаха така, сякаш всеки миг щяха да се стрият на прах под петите й.
         — Много имам за казване — заяви тя, стиснала в една ръка празната кутия от овесени ядки и една библия. С другата сграбчи Том и се понесе напред, блъсна няколко жени по лактите, измърмори: „Отваряй си очите! Пази се, не виждаш ли!“, стигна до подиума, извърна се и обърна чашата с вода, която потече по масата. Изгледа смръщено мисис Гудуотър, сякаш тя й беше крива, и я остави да попие водата с малката си носна кърпичка. Сетне със скрито тържество измъкна празната чаша от кутията, размаха я под носа на мисис Гудуотър и прошепна:
         — Знаете ли какво имаше тука? Сега то е вътре в мене, госпожо. Опасана съм от магически кръг. Нито нож може да ме нарани, нито секира да ме посече.
         Глъчката от женските приказки заглуши думите й.
         Мисис Гудуотър кимна, вдигна ръка и всички млъкнаха.
         Елмира стискаше здраво ръката на Том. А Том стискаше здраво очи, разтреперан от притеснение.
         — Уважаеми госпожи — започна Елмира, — съчувствам ви от сърце. Зная какво сте препатили през изминалите десет години. Зная защо неотстъпно гласувате за мисис Гудуотър. Всички вие се грижите коя за син, коя за дъщеря и за съпруг. Съобразявате се с месечни доходи. Всяка от вас ще се притесни, ако млякото й се вкисне, ако хлябът не втаса, ако сладкишите останат клисави. Никоя не би желала в дома й да влязат болести — заушка, шарка или магарешка кашлица. Всяка от нас трепери мъжът й да не катастрофира с автомобил, да не го хване ток от жиците с високо напрежение край града. Краят на всичко това вече дойде! Сега ще си отдъхнете. Край на стомашните киселини и край на болките в гърба, край — защото зная как да разваля магията и как да прогоним злите духове от тая вещица, която е сред нас!
         Всички взеха да се оглеждат, ала не видяха вещица.
         — Вещицата е нашата _председателка_! — извика Елмира.
         — Това съм __аз__! — махна с ръка към присъстващите мисис Гудуотър.
         — Днеска отидох в градската библиотека — Елмира се опря на катедрата. — Потърсих противодействия. Как да се отървем от хора, които използват другите, как да принудим вещиците да ни оставят и да избягат от нас. И открих начин да се преборим за своите права. Усещам в мен да се надига една сила. Магията, съставена от всякакви полезни корени и химикали, е в мене. Взех… — тя млъкна и се олюля. Примигна. — Взех кремотартър и… Взех… бели миши уши, мляко, подквасено на лунна светлина, и… — Елмира замълча и се замисли. Стисна устни, а от вътрешността й се надигна някакъв тих звук, който тръгна нагоре и се измъкна из крайчеца на устните й. Тя притвори за миг очи, за да разбере къде се спотайва в момента силата й.
         — Прилоша ли ви, мисис Браун? — запита мисис Гудуотър.
         — Нищо ми няма! — бавно отговори мисис Браун. — Прибавих моркови на прах и коренче от магданоз, скълцано на много ситно; хвойнови зърна…
         Тя отново спря, сякаш някой й беше извикал _млъкни_, и вдигна поглед да огледа присъстващите.
         Тогава забеляза, че стаята бавно започна да се върти, първо отляво надясно, а сетне отдясно наляво.
         — Корени от розмарин и цвят от лютиче… — някак провлечено пропя тя. Отпусна ръката на Том. Том отвори едното си око и я погледна.
         — Дафинови листа, листенца от латинка…
         — Май най-добре ще е да седнете — предложи мисис Гудуотър.
         Една жена от края на реда стана и отвори прозореца.
         — Сушен индийски пипер, лавандула и семе от киселица — додаде мисис Браун и спря. — Хайде сега, започва изборът. Вие гласувайте, аз ще броя.
         — Имаме време, Елмира — успокои я мисис Гудуотър.
         — Няма, няма! — Разтреперана, Елмира вдъхна на пресекулки. — Не забравяйте, госпожи, вече няма от кого да се плашите. Постъпете тъй, както отдавна ви подсказва сърцето. Гласувайте за мене, и… — Стаята отново беше започнала да се движи, този път отгоре надолу и отдолу нагоре. — Почтеност в ръководството… Всички, които са за мисис Гудуотър, да кажат „да“.
         — Да — изрече цялата стая.
         — Които са за мисис Елмира Браун, да кажат „да“ — измънка Елмира с отслабнал глас.
         След малко самотният й глас изрече:
         — Да!
         И тя остана на подиума, като ударена от гръм.
         Мълчанието изпълваше стаята от стена до стена. И в тази тишина мисис Елмира Браун издаде нещо като грачене. Сложи ръка на гърлото си. Извърна се и погледна замаяно мисис Гудуотър, която в този миг, някак си между другото, измъкна от чантата си малка восъчна кукличка, в която бяха набучени няколко ръждиви кабарчета.
         — Том — изпъшка Елмира, — заведи ме до дамската тоалетна.
         — Да, госпожо.
         Тръгнаха бавно, сетне забързаха, накрая хукнаха. Елмира побягна напред, разбута навалицата, стъпи на пътеката между редовете… Отвори вратата и зави наляво.
         — Не там, Елмира, надясно, надясно! — изкрещя мисис Гудуотър.
         Елмира зави наляво и изчезна.
         Разнесе се тропане от въглища, насипвани в шахта.
         — Елмира! — Жените се понесоха навън като девически баскетболен тим, блъскайки се една друга.
         Единствена мисис Гудуотър изтича по права линия.
         Завари Том надвесен над шахтата на стълбището, стиснал се здраво за перилата.
         — Четиридесет стъпала! — хълцаше той. — Цели четиридесет стъпала до най-долната площадка!
         През следващите дни и месеци, че и години подир това се разказваше, как като някой отчаян пияница Елмира Браун се изтърколила по тези стъпала, удряйки се о всяко от тях по дългия си път надолу. Твърдяха, че когато започнала да се търкаля, вече била загубила съзнание, от това скелетът й бил съвсем отхлабен, тъй че всъщност се търкаляла по стъпалата, а не се блъскала о тях.
         Когато спря най-долу, тя премигна и се почувства по-добре, защото бе изхвърлила по пътя си онова, от което й беше призляло. Е, наистина, тъй беше насинена, че сякаш беше татуирана. Обаче нямаше ни изкълчена китка, нито дори навехнат глезен. Само през следващите три дни държеше главата си малко накриво и гледаше някак с крайчеца на очите, вместо да се извърне и да погледне. Но най-странно от всичко бе да се види как мисис Гудуотър, озовала се в долния край на стълбата, сложи в скута си главата на Елмира и зарони сълзи върху й, докато останалите жени се тълпяха възбудено наоколо.
         — Елмира, обещавам ти, Елмира, кълна ти се стига да оживееш, само да не умреш, чуй ме, Елмира, слушай! Отсега нататък ще правя магии само за добро. Край на черната, само бяла магия! До края на живота си, ако зависи от мене, ти няма вече да се препъваш в железни кучета, да се спъваш о прагове, да си порязваш пръста, нито да падаш по стълби! Елизиум, Елмира, рай — това ти обещавам! Само ми оживей! Гледай, изваждам кабарите от куклата! Обади ми се, Елми-и-ра! Хайде, проговори ми, седни! Отиваме горе, ще гласуваме отново. Председателка ще станеш, обещавам ти, председателка на женското дружество „Орлови нокти“, ще те изберем с мнозинство, нали така, госпожи?
         При тези думи всички госпожи тъй се разтресоха от плач, че трябваше да се подпират една друга. Том, който наблюдаваше отгоре, отдаде сълзите на настъпила смърт.
         Беше стигнал до средата на стълбището, когато се срещна с жените, които се изкачваха нагоре с вид на същества, оцелели след динамитна експлозия.
         — Бягай от пътя ни, момче!
         Най-отпред вървеше мисис Гудуотър, която се смееше и плачеше едновременно.
         Следваше я Елмира Браун, която вършеше същото.
         А подир тях двете нагоре се катереха останалите сто двадесет и три членки на дружеството, които не знаеха от погребение ли се връщат, или са тръгнали на бал.
         Том ги изчака да отминат и поклати глава.
         — Не им трябвам повече — промърмори той. — Хич не им трябвам.
         И стиснал се здраво за перилата, той се смъкна крадешком по стълбите, преди да са усетили, че го няма.
> 
         * * *

         — Да ти разгадая историята не мога, но с две уми беше така — започна Том. — Жените се държаха също като луди. Всички се скупчили наоколо и реват. Елмира Браун седи най-долу цяла-целеничка, Сякаш костите й, ако ме питаш, са от желатин, вещицата хлипа на рамото й, а сетне всички се юрват нагоре по стълбите и се заливат от смях. Бу-у-ха-ха! Представяш си, нали? Аз на бърза ръка се изпарих!
         — Магия, казваш значи? — запита Дъглас.
         — Магия и нищо друго!
         — Ти го вярваш това, така ли?
         — Хем вярвам, хем не вярвам.
         — Този град е пълен с чудесии! — Дъглас се вгледа в хоризонта, където облаците пъстреха небето с гигантски образи на древни божества и воини. — Заклинания, восъчни кукли, игли, еликсири, казваш, а?
         — Много не ми приличаше на еликсир, а пък за повръщано беше прекалено гладко. Ау! У-у-п! — Том се хвана за стомаха и изплези език.
         — Вещици… — промълви Дъглас. И загадъчно присви очи.

         * * *

         И ето, настъпва денят, когато от всички страни, отвсякъде край тебе започваш да чуваш как ябълките капят, капят от дърветата една по една. Първо една там, друга оттатък, после са три, сетне четири и подир това девет, и двадесет, докато завалят отвесно, като пороен дъжд, като стъпки от конски копита по меката тъмнееща трева, а последната ябълка на дървото си самият ти; и стоиш там в очакване на вятъра да отхлаби постепенно ръката ти, вкопчила се в небето, и бавно, бавно да те смъкне надолу. Много преди да си тупнал в тревата, ти вече ще си забравил и за дървото, и за другите ябълки за лятото и за зелената трева отдолу. Ще се сринеш в мрака…
         — Не!
         Полковник Фрийли изведнъж отвори очи и се изпъна в инвалидния стол. Протегна студената си ръка и опипа за телефона. Слава на бога, все още беше там! Той го притисна до гърдите си, премигвайки.
         — Мразя го този сън! — заяви той на празната стая.
         Накрая, с разтреперани пръсти вдигна слушалката, поиска международни разговори, поръча на телефонистката един номер и започна да чака, вперил очи във вратата на спалнята, сякаш тя всеки миг можеше да се отвори с трясък, вътре да нахълта тумба от досадни синове, дъщери, внуци, милосърдни сестри и доктори и да му отнемат последната наслада, която все още можеше да поднесе на гаснещите си чувства. Преди много дни, а да не бяха и години, когато сърцето му се бе опитало да се провре навън като кама през ребрата и плътта, бе чул долу момчетата… какви им бяха имената? Чарлз, Чарли, Чък, да! И Дъглас! И Том! Ето, успя да си ги спомни! Викаха го през коридора, ала ония затръшнаха вратата под носа им, изпъдиха момчетата. Не бива да се вълнувате, обясниха му докторите. Никакви, никакви, никакви посетители. Той чу момчетата да прекосяват улицата, видя ги, помаха им с ръка. Махнаха му и те. „Господин полковник… господин полковник…“ И тъй, седи си сега тука, с това сърце като някаква малка сива каталясала жаба, което промърдва от време на време някъде из гърдите му.
         — Полковник Фрийли — обади се телефонистка — Давам ви разговора. Град Мексико. Ериксън 3899.
         Разнесе се далечният, но невероятно ясен глас.
         — Bueno.
         — Хорхе! — извика старецът.
         — Сеньор Фрийли! Пак ли се обаждате? Но това струва пари.
         — Да, струва! Знаеш какво да направиш.
         — Si. Прозорецът, това ли?
         — Прозорецът, ако може, Хорхе.
         — Един момент — каза гласът.
         И там някъде, на хиляди мили оттук, в една южна страна, в една кантора, в една от сградите на тази страна се разнесоха стъпки, отдалечаващи се от телефона. Старецът се наведе напред и притисна слушалката до сбръчканото си ухо, което до болка се напрягаше да чуе следващите звуци. Отваряне на прозорец.
         — Ах — облекчено въздъхна старецът.
         Шумовете на град Мексико в едно горещо жълто пладне нахлуха през отворения прозорец в очакващата ги телефонна слушалка. Той виждаше Хорхе да стои, протегнал слушалката навън — навънка, в слънчевия ден.
         — Сеньор…
         — Тихо, тихо, моля те. Остави ме да _слушам_.
         И той се заслуша в свиренето на многобройните металически свирки, в писъка на спирачките, във виковете на амбулантните продавачи, които предлагаха своите колички червени банани и портокали от джунглата. Нозете на полковник Фрийли, увиснали на ръба на инвалидната количка, помръднаха и се раздвижиха като на човек, който върви. Стиснал бе здраво очи. На няколко пъти пое дълбоко дъх, сякаш да помирише вонята на месата, увиснали по железните касапски куки под яркото слънце, окичени с мухи като същинско наметало от стафиди; дъха на каменните улици, наквасени от утринния дъжд. Почувства слънцето да прижуря по късата брадичка на лицето му, усети се отново на двадесет и пет години; представи си как крачи, крачи, крачи, как пие всичко с поглед, как се усмихва, радостен, че живее, отзивчив към всичко, опиянен от цветове и миризми.
         Някой почука. Той бързо мушна телефона под полата на халата.
         Влезе сестрата.
         — Здравейте — поздрави тя. — Е, слушаме ли днеска?
         — Да. — Старецът отговори механично. Беше като сляп. Нахлуването беше тъй неочаквано, че част от него бе все още в един друг, далечен град. Зачака — мисълта му да се втурне назад — трябваше да е тука, за да отвръща на въпросите, да му помогне да се овладее, да се държи учтиво.
         — Идвам да ви премеря пулса.
         — Но не сега! — стресна се старецът.
         — Защо? Да не би да излизате в момента? — пошегува се тя.
         Той изгледа сестрата студено. Не беше мърдал оттук вече десет години.
         — Дайте ми ръката си.
         Пръстите й безмилостни и добросъвестни, обвиха китката му като някакъв шублер, опипаха пулса, за да установят болестта.
         — Какво сте правили, че сте толкова възбуден? — поиска да знае тя.
         — Нищо.
         Погледът й се вдигна и спря на празната масичка за телефон. В същия миг на две хиляди мили от тук се разнесе далечна свирка на автомобил.
         Тя измъкна слушалката изпод халата и я вдигна пред лицето му.
         — Защо си правите това зло? Обещахте, че няма. Ето как сам си навреждате най-много, виждате ли? Вълнувате се, приказвате. Ония момчетии, гдето се навъртат наоколо…
         — Те само седяха и слушаха — оправда се полковникът. — А пък аз им разказвах за неща, които никога не бяха чували. Разказах им за буфалото, за бизоните. Струваше си. Не ме е грижа. Бях трескав, бях жив. Ако подобна живост те убие, това ще е чудесно; прекрасно е да оживяваш тъй понякога. А сега, дайте ми телефона. Щом не пускате момчетата да се качват при мен и да стоят кротко, оставете ме поне да разговарям с някого извън тази стая.
         — Съжалявам, господин полковник. Ще трябва да съобщя на внука ви. Миналата седмица аз лично не му дадох да ви отнеме телефона. Но сега ми се струва, че вече няма да му преча.
         — Това тук е _моят_ дом и моят телефон. Заплатата ви я плащам _аз_! — ядоса се той.
         — Но за да ви излекувам, а не да се вълнувате. — Тя подкара количката му. — А сега, млади момко, бързо в леглото!
         От леглото той отправи поглед към телефона и не го откъсна оттам.
         — Отивам до магазина за пет минути — каза сестрата. — Но за да съм сигурна, че няма да бърникате пак телефона, ще откарам количката ви в коридора.
         И измъкна празния стол навън. Чу я как поспира в коридора на долния етаж и набира някакъв номер на другия апарат.
         Дали пък не звъни в град Мексико, запита се той. Не, няма да посмее!
         Външната врата се хлопна.
         Полковникът си припомни седмицата, изминала в тази стая, самотата и тайните, упоителни разговори през континенти, над един провлак, отвъд цели райони, покрити с дъждовни джунгли, зад плата със сини орхидеи, над езера и хълмове… разговори… разговори… с Буенос Айрес… и Лима… и Рио де Жанейро…
         Той се привдигна в хладното легло. Утре няма да го има телефона! Какъв алчен глупак се беше оказал! Спусна крехките си бели нозе от леглото, учуди се, че са толкова изтънели. Изглеждаха му, като че някой ги бе закачил за тялото му, нощем, докато е спял, а бе отнесъл здравите му крака и ги бе изгорил в пещта на парното. С течение на годните бяха разрушили всичко у него, откачили му бяха ръцете, дланите и нозете, а в замяна му бяха оставили някакви заместители, крехки и безполезни като шахматните фигурки. Сега се опитваха да се досегнат и до неуловимото — до спомените; опитваха се да прережат жиците, които отвеждаха назад, към едно друго време.
         Прекоси стаята с бързо залитане. Сграбчвайки телефона, той се смъкна с него покрай стената и седна на пода. Набра международни разговори, а сърцето в гърдите му като че се взривяваше безспирно, мрак замрежи очите му.
         — По-бързо, по-бързо!
         Почака известно време.
         — Bueno.
         — Ало, Хорхе, прекъснаха одеве.
         — Не бива да звъните повече, сеньор — смъмри го далечният глас. — Обади се сестрата. Каза, че сте много болен. Трябва да затворя.
         — Не, Хорхе! Почакай! — примоли се старецът. — За последен път, разбери ме. Утре ще ми отнемат телефона. Никога вече не ще мога да позвъня.
         Хорхе не отвърна.
         Старецът продължи:
         — В името на Христа, Хорхе! В името на приятелството, на нашата младост! Ти не разбираш какво ми е. Връстник си ми, но ти можеш да се _движиш_! А пък аз не съм мръдвал оттук цели десет години. — Той изтърва слушалката и с мъка я вдигна, защото болката бушуваше в гърдите му. — Хорхе! Там ли си още?
         — Но за последен път, нали? — запита Хорхе.
         — Обещавам!
         Слушалката полегна върху едно бюро, на хиляди мили оттам. Ето ги пак познатите стъпки и накрая — отварянето на прозореца.
         Сега слушай добре! — заповяда си старецът.
         И той чу хиляди хора в онова друго лято, в далечните звънки звуци на една латерна, която свиреше „Ла Маримба“ — ах, каква чудна танцова мелодия.
         Стиснал очи, старецът протегна ръка да нагласи сякаш на фокус снимките от една стара катедрала, а тялото му бе натежало от плът, бе станало по-младо, под нозете си той усети напечения от слънце тротоар.
         Щеше му се да извика: „Там сте още, нали? Там сте си, всички вие, жители на този град по времето на ранната сиеста, когато магазините затварят, а момчетиите крещят пискливо Loteria national para hoi! и предлагат лотарийни билети. Там сте все още, жители на града. Просто не мога да повярвам, че някога и аз съм бил сред вас. Заминеш ли си от един град, за теб той става нереален. Разстоянието превръща всеки един град, бил той Ню Йорк или Чикаго, с цялото му население в нещо недействително. Също както и аз съм недействителен тук, в Илинойс, в този малък град край тихото езеро. Всички сме недействителни един за друг, защото не присъстваме един за друг. Затова хубаво е да чуеш шумовете му и да почувстваш, че град Мексико е все още там и че хората се движат и съществуват…“
         Той седеше и притискаше здраво слушалката до ухото си.
         И най-накрая, най-ясният, най-невъзможният от всички звуци — писъкът на зелен трамвай, който завива край ъгъла — трамвай, претъпкан с мургави, чуждоземни и красиви хора, както и тропот от други хора, които го гонят и подвикват тържествуващо, като успеят да скочат в движение на стъпалото, и също тъй изчезват зад ъгъла по пискащите релси, отнесени са в нажежената от слънцето далечина, и в тишината долита само пращенето на врялото масло за тортили в тиганите на сергиите край площада; но това може да е и звукът от жуженето и съскането на електричеството по бакърените жици, дълги две хиляди мили.
         Старецът седеше на пода.
         Времето течеше.
         Долу бавно се отвори някаква врата. Някой влезе предпазливо, поколеба се, а сетне страхливо тръгна по стълбите. Дочуха се гласове:
         — Не биваше да идваме!
         — Той ми телефонира, честна дума. Много е самотен. Не можем да го измамим.
         — Но той е болен!
         — Знам! Каза да дойдем, като излезела сестрата. Ще постоим малко, колкото да го видим, и…
         Вратата към спалнята се разтворя широко. Трите момчета видяха стареца, седнал долу на пода.
         — Полковник Фрийли? — тихичко го повика Дъглас.
         В мълчанието му имаше нещо, което накара и тримата да замълчат.
         Приближиха на пръсти.
         Дъглас се наведе и измъкна телефонната слушалка от изстиващите вече пръсти на стареца. Вдигна слушалката до ухото си и се заслуша. През шума от жиците той долови някакъв странен, далечен, заключителен звук.
         На две хиляди мили оттам — затварянето на един прозорец.
> 
         * * *

         — Бум! — извика Том. — Бум! Бум! Бум!
         Седеше върху топа от Гражданската война на площада пред Градския съд.
         Застанал пред топа, Дъглас се хвана за сърцето и падна на тревата. Но не се изправи; остана да лежи там със замислено изражение.
         — Както те гледам, всеки момент си готов да измъкнеш химическия молив — каза Том.
         — Остави ме на мира! — смъмра го Дъглас, загледан в топа. Претърколи се и се взря в небето и в дърветата над него. — Знаеш ли, изведнъж го осъзнах.
         — Какво?
         — Вчера умря Чин Лин Су. Вчера, тук в този град, Гражданската война завърши завинаги. Вчера тук умря мистър Линкълн, умряха и генерал Ли, и генерал Грант, и още стотици хиляди, потеглили едни на север, други на юг. И пак вчера следобед, в дома на полковник Фрийли, едно огромно стадо от бизони, голямо колкото целия Грийн Таун, Илинойс, се хвърли в пропастта, в нищото. Вчера един гигантски прашен облак се слегна завинаги. А пък аз изобщо не го осъзнах, когато стана. Това е ужасно, Том! Ужасно е! Какво ще правим сега без тези бизони… какво ще правим без тези войници, без генерал Ли и без Честния Ейб; какво ще правим без Чин Лин Су? Не съм си представял, че толкова хора могат да умрат тъй, изведнъж, разбра ли, Том? А те умряха. Завинаги.
         Том яхаше топа и гледаше надолу към брат си, чийто глас унило заглъхна.
         — Носиш ли си бележника?
         Дъглас поклати глава отрицателно.
         — Най-добре ще е да се прибереш и да си запишеш, преди да го забравиш. Не се случва всеки ден половината население на земята да загине пред очите ти.
         Дъглас седна, а после се изправи. Тръгна през градинката пред съда бавно, захапал долната си устна.
         — Бум! — тихо подвикна Том. — Бу-ум. Бу-ум!
         Сетне извиси глас:
         — Хей, Дъг! Три пъти те убих, докато минеш по тревата! Чуваш ли, Дъг? Хей, Дъг! Добре де. Гледай си работата.
         Той полегна върху топа и се прицели през корясалото дуло. Присви едното си око.
         — Бум! — прошепна той към смаляващата се фигурка. — Бум!

         * * *

         — Готово!
         — Двайсет и девет!
         — Готово!
         — Трийсет!
         — Готово!
         — Трийсет и една!
         Ръчката падаше надолу. Тенекиените капачки, притискани към устата на препълнените бутилки, блестяха златножълти. Дядото подаде последната бутилка на Дъглас.
         — Втора реколта от лятото. Юни е на полицата. Това е юли. А скоро ще дойде редът и на август.
         Дъглас вдигна бутилката с прясно вино от глухарчета, ала не я постави на полицата. Видя номерираните бутилки, строени там, всяка подобна на другата, напълно еднакви, всичките сияйни, съвършени, самодоволни.
         Ей го там оня ден, в който осъзнах, че живея, помисли си Дъглас, но защо той не е по-сияен от другите?
         Ето го деня, в който Джон Хъф изчезна от моя живот, а защо той не е по-черен от другите?
         Кое, кое напомня за времето, когато момчетиите подскачаха развеселени като делфини в оплитаните от вятъра и разплитани пак от него вълни на житата? Къде е запечатен дъхът на светкавицата, излъчван от Зелената машина и трамвая? Помни ли виното? Или то няма спомени? И ако има, защо ги крие тъй старателно?
         В някаква книга някога беше прочел, че всички отговорени думи, всички изпети песни продължавали да съществуват, изнасяли се нагоре в космоса и ако човек би пропътувал до съзвездие Кентавър, щял да може да чуе как Джордж Уошингтън говори насън, или вика на Цезар в мига, когато камата го пробожда в гърба. Толкова за звуците. Ами светлината? Не е възможно нещата, видени веднъж, да умрат още в същия час. Тогава, ако се поразтърсим из този свят, сигурно някъде, може би в препълнените многокилийни восъчни пити, където светлината прилича на кехлибарена мъзга, събирана от овъргаляните в цветен прашец пчели, или пък в тридесетте хиляди лещи върху блещукащата глава на водното конче, бихме могли да намерим съхранени всичките цветове и звуци на света, от всяка една изминала година. А дали, ако капнем дори една капчица от това вино от глухарчета и я разгледаме под микроскоп, дали случките от Четвърти юли няма да бликнат навън като избухване на Везувий? Ужасно много му се щеше да вярва, че е така.
         И въпреки това… когато гледаше бутилката, която със своя номер обозначаваше деня, в който полковник Фрийли се беше прекатурил и беше хлътнал два метра под земята, Дъглас не забелязваше там следа от утайка, нито прашинка от огромния прашен бизонов облак, нито люспица от барута на оръдията при Шило…
         — Наближава август — въздъхна Дъглас. — Вярно е. Но както е тръгнало, не ще има нито една машина, нито едно другарче, и страшно малко глухарчета за последната реколта.
         — Бим. Ба-а-ам! Звучиш като погребална камбана — присмя се дядо му. — Такива приказки са по-лоши и от мръсни думи. Обаче няма да ти сапунисвам устата. Предписва се една капачка вино от глухарчета. Хайде, ето ти, гълтай! Как ти се струва?!
         — Сякаш съм глътнал огън! Ху-ху!
         — Бягай сега горе, три пъти изтичай около квартала, преметни се пет пъти, прескочи шест плета, изкачи две дървета и вместо главен оплаквач ще се усетиш разпоредител на бурна веселба. Марш!
         Докато тичаше нататък, Дъглас си каза — ще ми стигнат и четири плета, едно дърво и две премятания.
> 
         * * *

         И ето ти по средата на първия ден на август в колата се качва не друг, а Бил Фористър, който вика гръмогласно, че отивал към центъра да се разхлади с леден сладолед и че канел всеки, който иска да тръгне с него. Така само след пет минути, залюлян и подгряван от по-добро настроение, Дъглас се видя да обръща гръб на парещия плочник, да прекрачва в пещерния хлад на дрогерията*, в пропития с дъх на газирана сода въздух, сред уханието на ванилов сладолед и да се настанява пред снежномраморния бар с автомата за газирани напитки до Бил Фористър. След това поискаха да чуят какви са най-необикновените сладоледи и когато продавачът стигна до „Старовремски лимоново-ванилов сладолед“… Бил Фористър възкликна:
         [* В САЩ — дрогерия, санитарен магазин, в който освен санитарни материали се продават и закуски, сокове, сладолед и др. — Б.пр.]
         — Ето това!
         — Да, да, точно това — отекна Дъглас.
         Докато чакаха, извиха се бавно на въртящите се столчета. Сребърните кранове, блестящите огледала, безшумните перки на вентилаторите на тавана, зелените сенници над малките прозорчета, плетените столове — погледът им премина по всичко това. Изведнъж спряха. Очите им се заковаха върху лицето и фигурата на деветдесет и пет годишната мис Хелин Лумис, стиснала сладоледена лъжичка, с уста, пълна със сладолед.
         — Млади господине — обърна се тя към Бил Фористър, — вие сте човек с много изискан вкус и богато въображение. Тъй също притежавате воля за десет души; иначе не бихте посмели да се отклоните от общоприетите видове, написани на листа, и да поръчате без никакво колебание нещо тъй нечувано, като лимоново-ванилов сладолед.
         Той почтително й се поклони.
         — Я седнете при мен и двамата — покани ги тя. — Ще си приказваме за необикновени сладоледи и за други работи, които ни допадат. Не бойте се аз плащам.
         Усмихнато отнесоха чиниите си на нейната маса и седнаха.
         — Ти сигурно си от Споулдингови — рече тя на момчето. — Отрязал си главата на дядо си. А вие пък, вие сте Уилям Фористър. Водите рубриката „Хроника“, следя я с интерес. Зная за вас повече, отколкото си мислите.
         — Аз ви познавам — каза Бил Фористър. — Вие сте Хелин Лумис. — Той се поколеба, но продължи: — На времето бях влюбен във вас.
         — Ето това е чудесно начало за разговор! — Тя гребна внимателно от сладоледа. — И основание за нова среща. Не, не, не ми разказвайте къде, кога или по-точно сте били влюбен в мене. Ще го оставим за другия път. Загубих апетит от думите ви. Сега слушайте какво! Аз трябва да тръгвам. Но понеже сте репортер, елате на чай утре между три и четири; а може и да ви поразкажа за историята на този град още от времето, когато е бил фактория. Тъй взаимно ще задоволим любопитството си и ще имаме тема за разговор. Знаете ли, мистър Фористър, напомняте ми за един господин, който ми беше близък преди седемдесет, да — преди седемдесет години.
         Като я гледаха, седнала насреща им, те изпитваха чувството, че разговарят с някаква побеляла, залутана, трептяща нощна пеперудка. Гласът се измъкваше дълбоко някъде из сивотата и старостта, натежал от прашеца на изронени сухи цветя и мъртви пеперуди.
         — Е? — запита тя, докато ставаше. — Да ви чакам ли утре?
         — Непременно — отвърна Бил Фористър.
         Тя пое из града по някаква работа, а момчето и младият мъж останаха да гледат след нея и бавно да дояждат сладоледа.
         Сутринта на другия ден Уилям Фористър прекара в проверяване на някакви новини за вестника, времето след обяда използва да отиде за риба извън града, хвана няколко дребни рибки, които с радост хвърли обратно във водата, и без да мисли за това — или по-скоро, без да забелязва, че е мислил за това, — в три часа осъзна, че автомобилът му го вози по една определена улица. С интерес наблюдаваше как ръката му завърта кормилото по широка кръгла алея и той спря пред увит в бръшлян портал. Когато слизаше, откри, че автомобилът и лулата му си приличат — бяха еднакво стари, сдъвкани и занемарени в сравнение с тази просторна зелена градина зад прясно боядисаната триетажна викторианска къща. В дъното на градината забеляза леко призрачно движение, чу шепотен вик и видя, че мис Хелин Лумис, преминала отвъд времето и пространството, седи сама пред чаения сервиз, искрящ с меката си сребърна повърхност, и го чака.
         — За пръв път отивам при жена, която се е приготвила и ме чака — каза той, когато приближи. — И също — призна младият мъж — за първи път в живота си съм точен на определена среща.
         — Защо стана тъй? — запита тя, облегната в тръстиковия си стол.
         — Не зная — призна той.
         — Е? — Мис Лумис започна да налива чая. — За да подхванем разговора, бих искала да чуя какво мислите за света.
         — За света аз не зная нищо.
         — Началото на мъдростта, както се казва. Когато е на седемнайсет, човек знае всичко. На _двадесет и седем_, ако _все още_ знае всичко, значи _все още_ е на седемнайсет.
         — Изглежда, много нещо сте научили в течение на годините.
         — Привилегия на старостта е да _изглежда_, че знае всичко. Но това е преструвка и маска. Когато сме насаме, ние, старите, си смигваме, усмихваме се хитричко и се питаме: харесва ли ти _моята_ маска, _моята_ преструвка, _моята_ самоувереност? Животът е спектакъл, нали? Добре ли изпълнявам ролята си?
         Двамата се засмяха. Той се облегна на стола и за пръв път от месеци насам остави смеха да се излива от него леко и непринудено. Когато се успокоиха, тя обви чашата си с длани и погледна в нея.
         — Знаете ли, цяло щастие е, че се запознаваме толкова късно. Не бих искала да ме срещнете, когато бях на двайсет и една и ужасно лекомислена.
         — За хубавиците на двайсет и една важат други закони.
         — Значи според вас аз съм била хубава, тъй ли?
         Той кимна развеселен.
         — Но по какво го разбирате? — запита тя. — Когато срещнете някой дракон, нагълтал гълъбица, нима познавате по перушините, полепнали покрай муцуната му? Това е то — тяло като моето прилича на дракон, цялото в люспи и бръчки. Драконът изгълта бялата гълъбица. Години минаха, откакто гълъбицата я няма. Дори не мога да си спомня как е изглеждала. Макар че я _усещам_. Тя все още е цяла вътре, все още е жива; от истинската гълъбица не е паднало ни едно перце. Знаете ли, има утрини през пролетта, а и през есента, когато се събуждам и си казвам: сега ще изтичам през ливадите в гората и ще набера диви ягоди! Или пък ще поплувам в езерото, или тази нощ ще танцувам до разсъмване! Но изведнъж с ярост откривам, че съм скрита в този стар и грохнал дракон. Аз съм омагьосаната принцеса в разрушената кула, заключена без излаз, в очакване на красивия принц.
         — Вие сте родена за писателка.
         — И наистина съм писала, мое мило момче. Какво друго й остава на една стара мома? Бях фантазьорка, с глава, натъпкана с карнавални конфети, тъй живях до трийсетте си години, и тогава единственият мъж, когото съм обичала в живота си, се умори да ме чака и се ожени за друга. С яд, с озлобление към себе си, си казах, че ми се пада подобна участ, защото не се омъжих, когато трябваше и можеше. Тръгнах да пътешествам. Куфарите ми набъбнаха и се скриха под пластовете хотелски етикети, налепени по тях. Бях сама в Париж, сама във Виена, сама в Лондон, и като си помисля, беше съвсем същото, като да съм сама в Грийн Таун, Илинойс. С две думи, където и да бях, аз бях _сама_. О, имах достатъчно време да размишлявам, да придобия изискани маниери, да стана забавна събеседница. Ала понякога си мисля, че с радост бих заменила всякакъв блестящ разговор и всеки високопоставен събеседник срещу един единствен другар, с когото да преживея трийсет спокойни години.
         В мълчание допиха чая.
         — Ах, какво съм седнала да се окайвам! — възкликна тя добродушно. — Я сега да чуем нещичко за вас. Значи сте на трийсет и една, а още не сте женен, тъй ли?
         — Аз бих го обяснил така — усмихна се той. — Жени, които умеят да постъпват, да размишляват и да разговарят като вас, не се срещат често.
         — О — каза тя сериозно, — не бива да очаквате от една млада жена да разговаря като мене. Това идва с годините. Първо на първо, те са още твърде зелени. И второ, в момента, в който усети, че жената има ум, всеки обикновен мъж побягва презглава. Не може да не сте срещнали и умни жени, но те умело са се прикрили. Човек трябва да се озърта внимателно, за да открие подобна буболечка. Да откърти и друга дъска от пода.
         Отново се засмяха.
         — Както върви, аз ще си остана един сух и скован стар ерген — въздъхна той.
         — А, не, не, в никакъв случай. Ще сбъркате ужасно. Дори не биваше да идвате тук днес следобед. Тази задънена улица свършва в една египетска пирамида. Всички пирамиди са чудесни, обаче мумиите не са приятни събеседници. Кажете ми, къде бихте желали да отидете и какво всъщност очаквате от своя живот?
         — Искам да видя Истанбул, Порт Саид, Кайро, Будапеща. Да напиша книга. Да изпуша страшно много цигари. Да се сгромолясам в някаква дълбока пропаст, обаче, падайки, да се спася, закачвайки се на някое дърво. Да ме прострелят в тъмен марокански сокак в полунощ. Да се влюбя в красива жена.
         — Е, трудно ще ми е да изпълня всичките ви желания — каза тя. — Но понеже съм пътешествала, могла бих да ви поразкажа за някои от тези места. А пък ако притичате през двора ми довечера към единайсет и ако още не съм заспала, ще изпразня един стар пищов по вас. Това ще може ли да задоволи мъжествения ви копнеж по приключения?
         — Напълно.
         — Къде бихте желали да заминете най-напред? Аз наистина мога да ви заведа. Ще направим магия. Само го назовете. Лондон? Кайро? Щом чухте Кайро, лицето ви се озари. Хайде тогава, отиваме в Кайро. Сега се отпуснете. Напълнете лулата си с този ароматен тютюн и се облегнете на стола.
         Той се облегна, напълни лулата, усмихнат, отпуснат и готов да слуша, а тя започна да говори.
         — Кайро… — подхвана тя.


         Часът се изниза в съкровища, потайни улички и ветрове откъм египетската пустиня. Слънцето пръскаше злато, Нил беше мътен там, където се плискаше надолу към делтата, а на върха на пирамидата стоеше една млада, пъргава, засмяна жена, подканваше го да се изкачи по сенчестата страна и да излезе на слънце, той се катереше нагоре, тя му протягаше ръка да го изтегли от последното стъпало, сетне се кискаха, възседнали камилата, клатушкайки се към огромната просната грамада на Сфинкса, късно през нощта в квартала на туземците слушаха как звънтят малките чукчета по бронза и среброто, а музиката от незнайни струнни инструменти заглъхваше далеч, далеч, далеч…


         Уилям Фористър отвори очи. Мис Хелия Лумис бе стигнала до края на приключението и те отново си бяха у дома, станали бяха много близки, много приятелски настроени един към друг, бяха в градината, чаят беше изстинал в сребърния чайник, бисквитите бяха настръхнали на следобедното слънце. Той въздъхна, протегна се и пак въздъхна.
         — В живота си не съм бил по-блажен.
         — Аз също.
         — Много се застоях. Преди час трябваше да си отида.
         — Знаете, че и за миг не съм се отегчила. Но се чудя какво намирате в една стара, изветряла жена…
         Той се облегна на стола, примижа и я загледа. Присви очи така, че през тях едва се процеждаше светлината. Наклони леко глава на една страна, сетне на друга.
         — Какво правите? — смутено запита тя.
         Той продължи да се взира, без да отговори.
         — Ако застанеш както трябва — промърмори той, — можеш да възпроизведеш, да ретушираш… — А наум си казваше: можеш да изтриеш бръчките, да възстановиш предишното, да върнеш назад годините.
         И изведнъж се сепна.
         — Какво стана? — разтревожи се мис Лумис.
         Но тя отлетя. Той разтвори очи, да я хване. И сбърка. Би трябвало да остане тъй — изтегнат, отпуснат, изличаващ разрухата на времето, с премрежени очи.
         — За един кратък миг успях да я зърна — промълви той.
         — Да зърнете — кого?
         „Как кого — гълъбицата“, каза си Уилям, ала устните, изглежда, безгласно бяха оформили мисълта му.
         В следващия миг тя седеше в стола, изпънала гръб. Стиснала бе ръце в скута си. Очите й бяха вперени в него и докато я наблюдаваше безпомощен, очите й се навлажниха и се наляха със сълзи.
         — Простете ми — възкликна той. — Ужасно съжалявам!
         — Но няма за какво. — Тя продължи да седи все тъй напрегната, без да докосва лицето или очите си; ръцете й останаха в скута, едната стиснала здраво другата. — А сега си вървете. Да, утре елате пак, но сега си вървете, много ви моля, и не ми казвайте нито дума.
         Уилям прекоси градината, а тя остана край масата, в сянката на дървото. Той не намери сили да погледне назад.


         Минаха четири, минаха осем, минаха цели дванадесет дни, той беше канен всекидневно на чай, на вечеря или на обяд. Седяха и разговаряха в дългите зелени следобеди — приказваха си за изкуство, за литература, за живота, за обществото и за политика. Тъпчеха се със сладоледи и баници и се наливаха с хубави вина.
         — Да приказват, каквото си щат — възкликна веднъж мис Лумис. — А хората ни одумват, нали?
         Той се размърда смутено.
         — Знаех си. Жената всякога е прицел на одумки, та ако ще да е и стогодишна!
         — Бих могъл повече да не идвам.
         — Ах, не! — бурно възропта тя, но се овладя. Продължи с по-тих глас: — Знаете, че няма да го сторите. Знаете, че ви е все едно какво си мислят, нали? Щом ние не виждаме нищо лошо в това?
         — Все ми е едно — потвърди той.
         — А сега да поиграем на нашата игра — рече тя и се облегна удобно на стола. — Къде да отидем днес? Може би в Париж? Хайде да бъде Париж.
         — Добре, в Париж — кротко се съгласи той.
         — И тъй — подхвана Хелин Лумис, — годината е 1885 и ние се качваме на борда на кораба в нюйоркското пристанище. Ето ни го багажа, ето ги и билетите, а там е хоризонтът. Сега сме в открито море. Наближаваме Марсилия…
         Ето я нея, застанала на един мост, загледана в бистрите води на Сена, а ето го и него, миг след това, изправен внезапно до нея, свел поглед към струите на леещото се край тях лято. Ето я нея, обвила с белите си пръсти чашата с аперитива, а ето го него, явил се с удивителна внезапност, навел се да докосне чаша о` нейната. Ликът му се явяваше в огледалните стени на Версай, над масата с топли и вкусни smörgasbörds в Стокхолм, заедно брояха шарените върлини с емблемите на бръснари във Венеция. Всичко, което бе преживяла сама, сега преживяваха заедно.


         В един късен, следобед някъде към средата на август те седяха, загледани един в друг.
         — Знаете ли, че от две седмици и половина не е изминал ден, без да ви видя? — запита я той.
         — Не е възможно!
         — За мен това бе неизразима радост.
         — Да, но има толкова много млади момичета…
         — Вие притежавате всичко онова, което на тях им липсва — вие сте добра, интелигентна, остроумна…
         — Глупости. Добротата и интелигентността са достойнства на старостта. Да си жесток и лекомислен е далеч по-вълнуващо, когато си двайсетгодишен. — Тя замълча и си пое дъх. — А сега ще ви попритесня. Помните ли оня пръв следобед, когато се запознахме в дрогерията, тогава вие казахте, че сте изпитвали известно — да го наречем ли чувство към мене по някое време? Но умишлено отбягвахте да ми разкажете и никога повече не споменахте за това. А сега съм принудена да ви замоля — обяснете ми, ако обичате, цялата тази странна история.
         Той мълчеше, объркан какво да каже.
         — Чувствам се ужасно неудобно — призна Уилям.
         — Изплюйте камъчето!
         — Преди години видях една ваша снимка.
         — Но аз не позволявам да ме фотографирват.
         — Беше стара снимка, от времето, когато сте били на двайсет години.
         — А-а, да! Това е много смешно. Всякога, щом подаря някаква сума с благотворителна цел или присъствам на някой бал, поотупват от прахоляка тази моя снимка и я отпечатват. Целият град се смее; та дори и аз самата.
         — Тези вестникари са жестоки хора.
         — Не, не са. Аз ги накарах. Казах им — щом искате моя снимка, използвайте тази, правена е в 1853 година. Нека ме запомнят такава. В името на добрия бог не вдигайте капака от ковчега по време на опелото.
         — Ще ви разкажа всичко. — Той скръсти ръце, загледа ги за миг и замълча. Припомняше си снимката до най-малки подробности. Тук, в тази градина, имаше достатъчно време, за да прецени фотографията от всичките й страни, да помисли и за Хелин Лумис, за много младата Хелин Лумис, такава, каквато бе на снимката, самотна и красива. Той си помисли за кроткото й, смутено, усмихнато лице.
         Това беше образът на пролетта, това бе образът на лятото, то беше дъхавият топъл дъх на детелинов цвят. Устните й бяха сияйни нарове, очите й отразяваха лятната небесна синева. Допирът до лицето й напомняше онова вечно ново изживяване, когато, отваряйки прозореца в някоя ранна декемврийска утрин, протягаш ръка навън и улавяш първия бял, хладен снежен прашец, полегнал през нощта тихичко, неусетно. И всичко това, тази дъхава топлота и нежна свежест, бяха запечатани завинаги с чародейството на фотографската химия и никакво време не можеше да ги състари ни с час, ни със секунда, този фин хладен снежец нямаше никога да се стопи, а щеше да се съхрани и да преживее още хиляда лета.
         Такава беше тази фотография. Такава я видя за първи път. А сега я описваше отново, след като си я бе припомнил, след като беше премислил и я бе извикал в спомена си.
         — Когато за първи път видях тази снимка — беше безхитростна, естествена поза с много простичка прическа, — изобщо не разбрах, че е правена преди толкова много години. Вестникът съобщаваше, че под опеката на Хелин Лумис се уреждал някакъв бал. Откъснах снимката, от вестника. През целия ден я носех със себе си. Решил бях да отида на бала. А после, някъде надвечер, някой ме видя, че гледам снимката, и ми разказа за нея. Как фотографията на хубавото момиче била направена преди много години и как вестникът всяка година я публикувал. И ме посъветваха да не съм отивал на бала с тази същата снимка, и да не съм правел опит да ви видя.
         Дълго мълчаха. Той я погледна. Тя бе вперила поглед в далечната градинска стена и в розовите храсти, които я обвиваха. По лицето й не се разбираше за какво мисли. То беше безизразно. Тя се полюля известно време в стола си, а сетне тихо запита:
         — Искате ли още чай? Заповядайте.
         Мълчаливо отпиваха от чая. По едно време тя протегна ръка и го потупа по рамото.
         — Благодаря ви.
         — За какво?
         — За това, че сте искали да ме намерите на бала, за това, че сте изрязали моята снимка, за всичко. Благодаря ви много.
         Тръгнаха да се разхождат по пътечките на градината.
         — А сега — обади се тя, — сега е мой ред. Помните ли, че ви споменах за един млад мъж, който ми беше близък преди седемдесет години? О, той е покойник от близо петдесет, а може и от повече, но когато беше много млад и много хубав, не слизаше от бързия си кон по цели дни, а лятос и нощем препускаше из ливадите край града. Вечно мургавото му лице излъчваше здраве и необуздана сила, ръцете му бяха вечно изподрани, пушеше като комин и вървеше с такъв устрем, сякаш всеки миг щеше да се разглоби; не се задържаше на никаква работа, зарязваше всяко нещо, щом му се наситеше, и един ден просто препусна с коня и вече не се върна при мене, защото аз бях по-необуздана и от него, не исках да мирясам, и — ето на`! Не вярвах, че ще дойде ден, в който отново ще го видя да оживее. Но вие сте съвсем жив, пръскате пепел, където ви падне също като него, вие сте едновременно непохватен и много сръчен, и аз знам предварително какво ще сторите в следващия миг, а сторите ли го, оставам изненадана дълбоко. Приказките за прераждането ги смятам за бабини деветини, но вчера изведнъж си казах: Какво ще е, ако ви срещна на улицата, ако извикам Робърт, Робърт, и вие, Уилям Фористър, се отзовете на това име?
         — Не зная — промълви той.
         — Аз също не знам. А тъкмо това прави живота интересен!


         Август наближаваше към своя край. Първият хладен полъх на есента пълзеше бавно през града, в дърветата се виждаше едно омекотяване, усещаше се как се засилва палещата цветовете треска, хълмовете започваха да руменеят и да се оцветяват, а пък житата се люлееха като грива на лъв. Дните сега май бяха все едни и същи, редяха се ритмично, както ръка на буквописец неспирно върти все същите ченгелчета на Л-то, на Г-то и на М-то, ден подир ден повтаря изящните бразди.
         В един следобед на късния август Уилям Фористър прекоси градината и завари Хелин Лумис да пише нещо с голямо усърдие на масата за чай.
         Побутна встрани писалката и мастилницата.
         — Тъкмо ви пишех писмо — обясни тя.
         — Е, след като вече съм тук, не е необходимо.
         — О, не, това е по-особено писмо. Погледнете. — Показа му синия плик, който запечата и приглади внимателно. — Запомнете го. Получите ли го по пощата, ще разберете, че съм мъртва.
         — Подобен разговор не ми харесва!
         — Седнете и ме изслушайте.
         Той седна.
         — Скъпи Уилям — подхвана тя под сянката на чадъра. — След няколко дни аз ще бъда мъртва. Не. — Тя го спря с ръка. — Не говори. Не ме е страх. Когато живееш тъй дълго като мене, загубили дори и страха. През целия си живот не съм обичала раци, просто защото никога не бях ги опитвала. Опитах ги на своя осемдесети рожден ден. Да кажа, че сега съм възхитена от вкуса им, не бих могла, но поне знам какъв е и не са ми отвратителни Струва ми се, че и смъртта ще се окаже нещо като рака и някак си ще се спогодим и с нея. — Тя раздвижи пръсти. — Но стига за това. По-важното е, че повече няма да те виждам. Няма да има тържествено опело. Смятам, че жена, прекрачила отвъд онази врата, има правото на същото уединение, каквото се полага на дама, оттеглила се за през нощта.
         — Човек не може да предскаже смъртта — обади се той най-сетне.
         — Ах, Уилям, от петдесет години наблюдавам стенния часовник в коридора. След като го навия, мога почти до минутата да предскажа кога ще спре. Старците са като часовник. Усещат, когато машинариите забавят ход и махалото се приготвя да се успокои. О, умолявам те, не се натъжавай така, недей!
         — Не мога да се овладея — промълви той.
         — Прекарахме чудесни минути, нали? Колко необикновени бяха нашите всекидневни разговори. За жалост това би могло да се изрази единствено с онази изкуствена и изтъркана фраза: „Среща на две души“… — Тя превъртя синия плик между пръстите си. — Винаги съм вярвала, че истинската любов е любов между два ума, макар че тялото понякога отказва да го признае. Тялото води самостоятелен живот. То живее единствено, за да се храни и да очаква нощта. То е по същността си създадено, за да живее през нощта. Ала какво да кажем за ума, който е рожба на слънцето, Уилям, и през хиляди часове от живота на човека трябва да бъде буден и нащрек? Нима може да се сравнява тялото, това жалко, себично творение на мрака, с цял един живот, озарен от слънце и интелект? Не зная. Зная само, че твоят ум беше там, моят ум беше тук и нашите следобеди не могат да се оприличат на нищо, изживяно от мене до днес. А за колко много още имаме да си говорим… Ще го отложим за друго време.
         — Както изглежда, нямаме много време.
         — Така е, но може би ще има друго време. Времето е нещо странно, но дважди по-странно нещо е животът. Зъбците изпущат, колелото се превърта и хорските животи се срещат твърде рано или пък твърде късно. Аз живях прекалено дълго, това поне е така. А пък ти си се родил или по-рано, или по-късно. Ужасна грешка в синхронизирането. Възможно е да ме наказват за това, че бях лекомислена девойка. Тъй или инак, при новото превъртване зъбците може би ще се вкопчат добре. Междувременно ти трябва да си намериш едно хубаво момиче, да се ожениш и да бъдеш щастлив. Но искам да ми обещаеш нещо.
         — Всичко…
         — Ще ми обещаеш, че няма да живееш прекалено дълго, Уилям. Ако успееш да го уредиш, гледай да умреш, преди да си станал на петдесет. Може би няма да е лесно. Но те съветвам да го сториш, просто защото човек не знае кога може да се роди новата Хелин Лумис. Представяш ли си колко ще е ужасно, ако ти доживееш до много, много дълбока старост и някоя утрин на 1999, както си вървиш по главната улица, изведнъж ме съзираш, застанала някъде там, двайсет и една годишна, и всичко да трябва пак да се обърка? Не бих могла да преживея отново тъгата на нашите следобеди, колкото и да са били приятни, а ти? Хиляда литра чай и петстотин бисквити стигат за едно приятелство. Тъй че някъде до двайсет години от днес ще трябва да пипнеш една хубава двойна пневмония. Защото нямам представа колко време ти позволяват да се шляеш там горе. Може и веднага да те пращат обратно. Но аз ще сторя всичко, каквото зависи от мене, Уилям, повярвай ми. И тогава, след като всичко е подредено както трябва й отмерено до часове, знаеш ли какво може да се случи?
         — Кажете ми.
         — В някой следобед на хилядо деветстотин осемдесет и пета или хилядо деветстотин и деветдесета един млад мъж на име Том Смит или Джон Грийн, или с някакво подобно обикновено име, ще тръгне към центъра, ще се отбие в дрогерията и ще си поръча, съответно порция необичаен сладолед. Едно младо момиче на негова възраст ще седи също там и щом чуе названието на оня сладолед, нещо ще се случи. Не зная точно какво, нито как ще стане. Тя също няма да знае защо и как се е случило. Не ще го знае и младежът. Просто названието на този сладолед за тях двамата ще се превърне в нещо чудесно. Ще се заговорят. А по-късно, когато си научат имената, ще излязат от дрогерията един до друг.
         Тя му се усмихна.
         — Всичко това звучи много подредено, но ти не се сърди на мене, старата жена, че подреждам нещата в спретнати пакети. Виж какви глупави дреболии ти завещавам. А сега, хайде да говорим за друго. За какво да бъде? Остана ли някое кътче на този свят, където да не сме били? Ходихме ли в Стокхолм?
         — Да, чудесен град.
         — А в Глазгоу? Тъй ли? Ами тогава къде?
         — Защо не в Грийн Таун, Илинойс? — предложи Уилям. — Тук. Нито веднъж не сме излизали заедно из нашия собствен град.
         Тя се облегна на стола, той също и тя започна:
         — Тогава ще ти разкажа какъв беше този град преди много години, когато бях на деветнайсет…
         Беше зимна нощ и тя се пързаляше плавно с кънки по едно езеро, оковано в бял лунен лед, а сянката й се хлъзгаше и шептеше под нея. Беше лятна нощ в този град, въздухът беше като жарава, жарава грееше от бузите, в сърцето, очите блещукаха и мигаха като светулки. Беше ветровита октомврийска нощ и ето я нея, тя пее, застанала в кухнята, заета с приготвянето на някакви сладкиши, а ето я и тук, затичала се по мъха край реката, след малко плува в гранитовия вир наблизо до града в една пролетна нощ, водата е мека, дълбока и топла, а сега вече е дошъл Четвърти юли, ракетите се блъскат о небето, по верандите на всички къщи са наизлезли хора, а пък лицата им се озаряват ту с червен огън, ту със син огън, ту с бял, а нейното лице се откроява сред всичките, защото си остава все тъй лъчезарно и след угасването на последната ракета.
         — Успяваш ли да видиш всички тези неща? — запита Хелин Лумис. — Успяваш ли да видиш, като ги правя и като съм там?
         — Да — каза Уилям Фористър, затворил очи. — Виждам ви.
         — А после — продължи тя, — а после…
         Гласът й се вдигаше и снишаваше, в следобеда бързо взе да се просмуква здрачът, ала гласът й се носеше в градината и всеки, който минеше по улицата, можеше отдалече да улови призрачните му звуци, които заглъхваха, заглъхваха оттатък…


         Подир два дни Уилям Фористър работеше на писалищната маса у дома си, когато пристигна писмото. Дъглас го донесе горе, подаде го на Бил и сякаш знаеше какво съдържа то.
         Уилям Фористър позна синия плик, ала не го отвори. Просто го сложи в джоба на ризата си, позагледа момчето и каза:
         — Хайде, Дъг; аз черпя.
         Запътиха се към центъра, почти без да говорят, защото Дъглас усещаше, че трябва да мълчи. От есента, която по едно време се беше задала, нямаше и следа. Лятото се бе развихрило отново, изпаряваше облаците и лъскаше до блясък металното небе. Влязоха в дрогерията и се настаниха на мраморното барче. Уилям Фористър измъкна писмото, сложи го пред себе си, но все още не го отваряше.
         Погледна навън към жълтото слънце на плочника, към зелените тенти и лъчезарните златни букви на витрината от другата страна на улицата, погледна и към календара на стената. 27 август 1928. Погледна часовника на ръката си и усети сърцето му да удря бавно, видя голямата стрелка на часовника, която сякаш беше спряла, видя календара, замръзнал там с единствения си, сякаш вековечен ден, и слънцето, забило се в небето, без да мръдва към залеза. Топлият въздух се въртеше от въздишащите перки над главата му. Няколко жени се засмяха пред отворената врата и изчезнаха от взора му, който бе отправен над тях, към самия град и към високия часовник на съда. Той отвори писмото и започна да го чете.
         Бавно се извърна на въртящото се столче. Изрече думите веднъж, безмълвно си ги повтори пак, накрая ги изговори високо, на два пъти:
         — Порция лимонено-ванилов сладолед — каза той. — Порция лимонено-ванилов сладолед.


Няма коментари:

Публикуване на коментар