11 ноември 2013 г.

Рей Бредбъри, Вино от глухарчета-1

         Рей Бредбъри
        Вино от глухарчета                 

         Посвещавам на Уолтър И. Бредбъри, но не на чичото и не на братовчеда, а преди всичко на добрия редактор и приятел

         Беше тиха ранна утрин, градът тънеше в мрак и блажено кротуваше в леглата. Въздухът вече лъхаше на лято, вятърът галеше приятно, природата дишаше дълбоко, топло и спокойно. Стигаше само да скочиш от леглото, да надзърнеш през прозореца и тутакси да разбереш, че ей сега, в този миг, започват свободата и волният живот, че изгрява първото утро на лятото.
         Дъглас Споулдинг, дванадесетгодишен, отвори сънливо очи и остави лятото да го полюшква на своите утринни вълни. Отпуснат сред завивките в спалнята си, горе, в купола на третия етаж, той усещаше надмощието, което му даваше най-високата кула в града, облъхвана сега от юнския ветрец. Нощем, когато всички дървеса се сливат в едно, от тази кула той обхождаше с фара на погледа си безбрежното море от бряст, от дъб, от клен… А пък сега…
         — Ах, чак да не повярваш! — прошепна Дъглас.
         Едно цяло, едно дълго лято, което да отмята на календара ден по ден. И той се видя, също като богиня Шива от книгите с пътеписите, с безброй много ръце, които шарят навсякъде, късат ту недозрели ябълки, ту праскови, ту сини сливи. Да стане едно с дърветата, с храстите и с реките. Блажено да се заледи върху скрежната мустаката врата на ледника. Да се пече и препича със стотиците пилета в бабината си пещ.
         А сега, хайде бързо напред — чакаше го едно приятно задължение.
         Веднъж в седмицата му позволяваха да оставя баща си, майка си и братчето си Том кротко да спят в малката им съседна къщица, а той се измъкваше, изтичваше нагоре по тъмната вита стълба до дядовия купол и тук, в тази магьосническа кула, заспиваше с мълниите, и виденията, за да се вдигне преди звънтящото потракване на бутилките с мляко и да извърши своя магически обред.
         Той застана пред отворения прозорец в мрака, дълбоко пое дъх и го изпусна.
         Уличните лампи, подобно свещи по празнична шоколадова торта, изгаснаха в миг. Той духна пак, и пак — звездите започнаха да чезнат.
         Дъглас се усмихна. Насочи пръст напред.
         Тука, после там. Ето сега оттатък, и отвъд…
         В здрачния свят на зазоряването блеснаха жълти квадрати — в домовете светваха лампи. Изведнъж полето долу се изпъстри със светлинки.
         — Хайде сега — прозейте се! Станете!
         Големият дом под него се размърда.
         — Дядо, измъквай зъбите от чашата! — Той почака колкото трябваше. — Бабо и стара майко, започвайте да пържите мекиците!
         Горещ аромат на пържено тесто се завъртя из ветровитите коридори, за да подмами наемателите и лелите, чичовците и гостуващите братовчеди навън от стаите им.
         — Улице на старците, събуди се! Мис Хелин Лумис, полковник Фрийли, мис Бентли! Изкашляйте се, станете, глътнете си лекарствата, размърдайте се! Мистър Джоунъс, впрягайте коня и поемайте с вехтошарския фургон!
         Тъмните сгради отвъд дефилето изцъклиха зли змейски очи. След малко долу по утринните улици две старици ще се понесат в тяхната електрическа Зелена машина, ще се усмихват и ще махат дружелюбно на псетата.
         — Мистър Тридън, тичайте в депото!
         Скоро и градският трамвай, под дъжд от зелени искри, ще заплува по тухлените улици.
         — Джон Хъф, и ти, Чарли Удман, готови ли сте? — пошушна Дъглас към Улицата на децата. — Гответе се! За футболни топки, наквасени в росата на ливадите, за празните въжени люлки, провиснали от клоните.
         — Мамо, тате, Том — хайде, събуждайте се!
         Долетя далечен звън на будилници. Часовникът на Градския съд отекна тежко. Като някаква мрежа, запратена нагоре от ръката му, от дърветата с чуруликане пръкнаха птички. Дъглас размаха ръка като диригент и я насочи на изток.
         Слънцето се показа на небето.
         Той скръсти ръце и се усмихна загадъчно, като магьосник. Да, драги мой, каза си Дъглас, викна ли, всичко живо скача и се втурва напред. Ще бъде чудно лято.
         Накрая той щракна с пръсти над града.
         Вратите се отключиха; хората пристъпиха навън.
         Започна лято хилядо деветстотин двадесет и осмо.

         * * *

         Тази сутрин, като минаваше по тревата на предния двор, Дъглас Споулдинг скъса с лицето си една паяжина. Една-единствена невидима паяжинова нишка, опъната във въздуха, докосна челото му и се раздра шумно.
         И тъй, от тази уж никаква случка той разбра, че денят няма да е като другите. Този ден щеше да бъде по-различен и за това, защото — както баща им обясняваше, докато ги возеше с брат му Том към гората, имало дни, съставени изцяло от ухания, сякаш природата дъхвала в едната ти ноздра и издухвала из другата. А в други, продължаваше баща им, се чувал всеки звук и всеки шепот на Естеството. Имало дни добри за вкусване, други — за пипане. А някои били благоприятни за всички сетива. Днешният ден, каза баща им, ухаел тъй, като че ли грамадна и безименна овощна градина била изникнала оттатък хълмовете, за да облъхне всичко наоколо с благодатната си свежест. Въздухът намирисваше на дъжд, ала облаци нямаше. Сякаш ей сега смехът на незнаен странник щеше да проехти откъм гората — а пък навсякъде цареше тишина…
         Дъглас наблюдаваше бягащата земя. Не му лъхаше на цъфнали овошки, нито усещаше да идва дъжд, защото знаеше, че без ябълкови дръвчета и без облаци няма ни едното, ни другото. Ами тогава оня, незнайният, който се кискаше там, вдън горите?…
         И все пак истината си остава непроменена — трепна Дъглас, — този ден, необяснимо защо, не беше като другите.
         Колата спря в самото сърце на тихата гора.
         — Стига, момчета, мирувайте.
         Те се блъскаха с лакти.
         — Да, татко.
         Измъкнаха се навън и понесоха синкавите тенекиени кофи далеч от самотния черен път, към дъждовното ухание.
         — Пазете се от пчелите — предупреди ги баща им. — Пчелата се навърта около плодовете, както малчуганът край тенджерата. Хей, Дъг?
         Дъглас го погледна стреснато.
         — Отнесъл си се кой знае къде — смъмри го, баща му. — Събуди се. Ела на себе си.
         — Да, татко.
         И те се запромъкваха в гората, напред баща им — висок и строен, Дъглас — пристъпящ в неговата сянка, а Том — дребосък, топуркащ по петите му. Изкачиха се на едно малко хълмче и се вгледаха напред.
         — Ето там, и оттатък — виждате ли — показа баща им. — Там живеят големите кротки летни ветрове и се провират из зелените дебри, невидими, като призрачни китове.
         Дъглас погледна бързо, не съзря нищо и се усети измамен от баща си, който също като дядо му говореше вечно с гатанки. Но чакай… Май все пак… Дъглас замря и се ослуша.
         — Да, да, ще има нещо да се случи — каза си той, — зная!
         — Ето тук — богородичен косъм. — Баща им крачеше, а тенекиената кофа звънтеше в ръката му. — Усещате ли? — Той провлече крак. — Шума, прогнивала милиони години. Представете си само колко много есени е трябвало да преминат, за да се образува това.
         — Виж, стъпвам като индианец — възкликна Том. — Съвсем безшумно.
         Дъглас вървеше, но не усещаше трепет от допира с дебелата льосова покривка, защото се ослушваше напрегнато. Обградени сме! — каза си той. Ще се случи! Но какво? Спря се. Хайде, излизай, където и да си, каквото и да си! — провикна се той наум.
         Том и баща им се движеха бавно напред по стихналата земя.
         — Най-прекрасната дантела на света! — продума баща им замечтано.
         И размаха ръце към върхарите на дърветата, да им покаже как са се втъкали в небето, или по-скоро как небесата се били втъкали в дървесата — всъщност той сам не знаел какво било. Но тъй или инак, ето я пред очите ни, усмихна се баща им, тъканта се разстила, зелена и синя, вгледай се само и ще разбереш как гората тъче на своя пеещ стан.
         Баща им стоеше, приятно отпуснат, и просто не млъкваше, думите се лееха от устата му. А после, каквото и да кажеше, веднага го омаловажаваше с присмех. Обичал да се вслушва в тишината — ако изобщо тишината можела да се чуе, защото в тази тишина човек долавял как прашецът от дивите цветя се сипел в пчелистия въздух — ама че сравнение! — „пчелист въздух“! Я чуйте водопада от птичи песни отвъд онези дървета!
         Този път то ще се появи, потръпна Дъглас. Тича насам! А не го виждам! Тича насам! Ще връхлети връз мене!
         — Ха, лисиче грозде! — възкликна баща им. — Имали сме късмет, я погледнете!
         Ах, млъкни! — проплака Дъглас.
         Но Том и баща им се наведоха и заровиха ръце в бухнатия шубрак. Магията се разруши. Страховитият преследвач, божественият бегач, отличният скачач, смутителят на душите се скри.
         И Дъглас, отчаян и обезсилен, се свлече на колене. Той видя как пръстите му потъват в зелената сянка и се измъкват оттам толкова алени, сякаш бе порязал гората и беше бръкнал с ръка в отворената рана.
         — Хайде, момчета — време е за обяд!
         Помъкнали кофите, до половина пълни с лисиче грозде и диви ягоди, следвани от рояци пчели, които според баща им не били друго, а тананикането на света, те седнаха връз един обраснал с мъх пън и докато дъвчеха сандвичите, опитваха се да чуят гората тъй, както я чуваше баща им. Дъглас усещаше, че баща му го наблюдава крадешком, развеселен. Баща им понечи да каже нещо, което му бе минало през ума, но вместо това отхапа от сандвича и задъвка унесено.
         — Сандвич, изяден сред природата, престава да е сандвич. Вкусът му е съвсем друг, нали? Става по-ароматен. Ухае на мента и борова мъзга. Страшно разпалва апетита.
         Дъглас бавно опипа с език кашицата от хляб и шунка с горчица. Ами — сандвич като сандвич.
         Том подъвка и кимна.
         — Прав си, така е, татко!
         За малко да се случи, мислеше си Дъглас. Каквото и да беше, бе нещо _Велико_, ей богу, нещо _Велико_! От какво ли се стресна? Къде се потули? Зад оня храст е! Не, не — сега е зад гърба ми! Не, тук е… почти е _тука…_ Той тайно си разтри стомаха.
         Ако почакам, ще се върне. Нищо няма да ми направи; усещам, че не е дошло, за да ми стори зло. Но за какво тогава? За какво? За какво?
         — Знаеш ли колко футболни мача сме изиграли през тази година, през миналата и по-миналата? — ни в клин, ни в ръкав запита Том.
         Дъглас се втренчи в бързо движещите се Томови устни.
         — Записал съм си ги! Хиляда петстотин шейсети осем мача! Колко пъти съм си измил зъбите през последните десет години? Шест хиляди! Петнайсет хиляди пъти съм си мил ръцете. Спал съм четири хиляди и няколко пъти, без да се броят следобедните дремки. Изял съм шест хиляди праскови, осем хиляди ябълки. Круши — двеста. Не съм много по крушите. За каквото и да попиташ — имам статистика! До милиарди стигат някои неща, които съм правил през миналите десет години, ако реша да ти ги събера.
         Ето го, напрегна се Дъглас, пак е наблизо. Защо? Гласът на Том ли го примамва? Но защо Том? Том дърдори с пълна уста, баща им седи на пъна, нащрек като планинска котка, а думите изскачат из устните на Том като мехурчета от газирана вода:
         — Прочетени книги: четиристотин. Сутрешни кинопрожекции: четирийсет филма с Бък Джоунс, тридесет с Джак Хокси, четирийсет и пет с Том Микс, трийсет и девет с Хут Гибсън, сто трийсет и два трикфилма с Котарака Феликс, десет филма с Дъглас Феърбанкс, осем пъти съм повторил Лон Чейни във „Фантомът на операта“, четири — с Милтън Силсиз и един любовен филм с Адолф Менжу, заради който съм престоял деветдесет часа в тоалетната на киното — чаках да минат глезотиите, че да изгледам „Котаракът и канарчето“ или „Прилепът“ — страхотия — всеки стиснал съседа си и крещи от страх с цяло гърло — от началото до края! В това време съм изсмукал четиристотин захарни пръчки, изял съм триста орехови кифли, седемстотин фунийки сладолед…
         Том продължи да каканиже монотонно и накрая баща им запита:
         — А колко ягоди си набрал досега, Том?
         — Двеста петдесет и шест — ни повече, ни по-малко! — незабавно отвърна Том.
         Баща им се разсмя, обядът свърши и те поеха отново към сенчестите поляни да търсят лисиче грозде и ситни диви ягоди, приведоха се към земята и тримата, започнаха пак да берат и не спряха, докато кофите не натежаха, а през цялото време Дъглас, затаил дъх, си мислеше: Да, да, пак приближава! Ето на`, сякаш ми духа във врата! Не се оглеждай! Работи. Бери, пълни си кофата. Погледнеш ли, ще го подплашиш пак. Не го изпускай този път! Но как, как да го примамя тук, пред мене, че да го видя, да се срещнем очи в очи? Как? Как?
         — Имам си снежинка в кибритена кутия — обади се Том, вгледан усмихнато в ягодовия сок, обвил ръката му като ръкавица.
         О, я млъкни! — поиска да извика Дъглас. Но нали неговият вик щеше да събуди ехото и да пропъди Нещото?
         А всъщност — чудна работа! Том бъбреше неспирно, но вместо да побегне, Нещото приближаваше, не се плашеше от Том, Том го примамваше със своя дъх, самият Том бе част от Него!
         — Още от миналия февруари — изкиска се Том. — Подадох навън празна кибритена кутия в една снежна буря, кацна тлъста снежинка, затворих кутийката, изтичах в къщи и я бутнах в ледника!
         Близко е, съвсем близко. Дъглас следеше захласнато движещите се Томови устни. Щеше му се да избяга оттам, защото знаеше, че отвъд гората се вдига гигантска приливна вълна. След миг тя ще се стовари отгоре им, ще ги помете, ще ги отмие завинаги…
         — Да, уважаеми — възхищаваше се Том и продължаваше да бере. — Аз съм единственото момче в цял Илинойс, което си има снежинка посред лято. Скъпоценна като диамант, няма лъжа. Утре ще я отварям. От мен да мине, Дъг, и на теб ще ти я покажа…
         Всеки друг ден при тези думи Дъглас би изсумтял, би го плеснал, би го обвинил в нагла лъжа. Но сега, когато голямото Нещо се беше вече втурнало към него, когато вече се спускаше през ясния въздух право отгоре му, той едва кимна, затворил очи.
         Учуден, Том спря да бере и се извърна да види брат си.
         Превитият към земята Дъглас му се стори чудесна мишена. И Том се метна връз него, полетя с вик и го повали. Паднаха, сбиха се и се претърколиха.
         О, не! Дъглас отпъди мислите от ума си. Не! Но отведнъж… Да, всичко е наред! Да! Нито сплитането, ни допирът на телата, нито пък падането на земята — нищо не бе отпратило назад приливната вълна, която се стовари точно в този миг, накваси ги и ги отми с грохот по тревистия бряг, навътре към гората. Юмруче го удари по устата. Усети вкуса на ръждива топла кръв, сграбчи Том, стисна го здраво и останаха да лежат в тишината, сърцата им биеха до пръсване, а въздухът съскаше през ноздрите им. Накрая бавно, почти уверен, че всичко наоколо е изчезнало, Дъглас леко открехна едното си око.
         И всяко нещо си беше на мястото.
         Светът, като грамаден ирис на едно още по-гигантско око, отворило се също току-що, за да огледа всичко, го наблюдаваше втренчено.
         И той разбра какво е било онова, което се бе хвърлило отгоре му, за да остане с него — и вече нямаше да му избяга.
         Та аз съм бил жив! — възкликна Дъглас.
         Пръстите му трепнаха, обагрени от кръв, като трофей от непознато знаме, забелязано едва сега, до този миг невидяно, а той се питаше на коя страна воюва и каква клетва е дал. Прегърнал Том, но без да осъзнава, че го държи, той допря свободната си ръка до тази кръв, сякаш кръвта би могла да се откърти, да се вземе на длан, да се оглежда от всички страни. След туй пусна Том и остана да лежи по гръб, с ръка протегната към небето, стана само глава, от която очите се взираха като стражи през бойниците на неизвестен замък в един мост — ръката му, и в пръстите, където яркият кървав вимпел трептеше на светлината.
         — Лошо ли ти е, Дъг? — запита Том.
         Гласът му долиташе от дъното на зелен мъхест кладенец, изпод водата, тайнствен, далечен.
         Тревата шептеше под тялото му. Той отпусна ръка и усети мъхестата ножница на власинките по тревата, усети как далече някъде, чак долу, пръстите пропукват в обувките му. Вятърът въздъхна край ушите му. Светът се плъзгаше, ярък и шарен, по стъкления овал на очните му ябълки и той го наблюдаваше, както се виждат образи, разискрени в кълбо от кристал. Цветята бяха слънце и разжарени петна от синева, пръснати из гората. Птиците прехвръкваха като камъчета, разпилени по огромното обърнато езеро на небето. Дъхът му гладеше зъбите, нахълтваше леден и излизаше разжарен. Насекомите тряскаха въздуха с електрическа яркост. Десет хиляди отделни косъма пораснаха с една милионна от инча на главата му. Чуваше ритъма на сърцата-близнаци в ушите си, третото сърце туптеше в гърлото му, двете сърца пулсираха в китките му, истинското сърце блъскаше в гърдите му. Милионите пори по тялото му се разтвориха.
         Наистина съм жив! — помисли си Дъглас. — Досега не съм го знаел, или съм го бил забравил!
         Извика това гръмко, но безмълвно, поне десетина пъти! Гледай, гледай! Вече дванайсетгодишен и чак сега! Чак сега да открие този безценен часомер, този светлозлатен часовник, с гаранция за седемдесет години, оставен под дървото и намерен по време на боричкането.
         — Хей, Дъг, да не ти е лошо?
         Дъглас викна, сграбчи Том и двамата се претърколиха.
         — Дъг, ти си луд!
         — Луд!
         Свлякоха се по нанадолнището, слънцето нахлуваше в устата им, сипеше се в очите им като счупено лимоновожълто стъкло, задъхваха се като пъстърви, изхвърлени на брега, от смях в очите им излязоха сълзи.
         — Не си полудял, нали, Дъг?
         — Не, не, не, не, не!
         Затворил очи, Дъглас виждаше петнисти леопардови лапи в мрака.
         — Том! — викна той, а сетне прошепна: — Том… всички ли на този свят… всички ли знаят, че са живи?
         — Сигурно. Да, дявол да го вземе!
         Леопардите затичаха безшумно към още по-тъмни гори, където очите не можеха да се извъртят, за да ги проследят.
         — Дано да знаят — промълви Дъглас. — О, дано да го знаят.
         Дъглас отвори очи. Високо над него в изпъстреното със зелени листа небе, баща му стоеше засмян, с ръце на кръста. Очите им се срещнаха. Дъглас се развълнува. Татко знае, каза си той. Всичко е било замислено. Довел ни е тука нарочно, за да преживея това! Той отдавна е в този заговор, познава всичко това. А сега вече знае, че и аз го знам.
         Ръка се плъзна надолу и го изправи във въздуха. Стъпил на нозе, застанал до Том и баща им, изподран и размъкнат, Дъглас нежно притискаше ъгловатите си лакти и ближеше наранената си устна със задоволство. А после погледна към баща си и Том.
         — Сам ще отнеса кофите — заяви той. — Поне този път, моля ви аз да занеса всичко.
         Подадоха му кофите с лукави усмивки.
         И той стоеше, поклащаше се леко, а в здраво стиснатите му, изпънати ръце беше събрана цялата гора — тежка, натегнала от сладък сок. Искам да почувствам всичко, което може да се чувства, казваше си той. Нека да се уморя, оставете ме да се изморя. Не бива да забравям, аз съм жив, зная че съм жив, не бива да забравям това нито тази вечер, нито утре, нито пък в други ден.
         След него литнаха пчелите, по дирите му се понесе дъх на лисиче грозде и златно лято, а той вървеше натоварен и полупиян, с чудотворно заздравели пръсти, с изтръпнали ръце, с нозе, които тъй се препъваха, че баща му го хвана за рамото.
         — Не, остави ме — промърмори Дъглас, — нищо ми няма, добре съм.
         Мина половин час, а споменът за допира на тревата, на корените, на камъните, на влажната мъхеста кора на дънера не изчезваше оттам, където го бяха допирали — от ръцете, от краката и от гърба му. Докато размишляваше над това, докато изчакваше чувството да отмине, да се измъкне, да се стопи, брат му и мълчаливият му баща го следваха отдире, даваха му време сам да открие брод през гората към оня невероятен път, който щеше да ги отведе обратно в града.
> 
         * * *

         В града, по-късно, пак през същия ден…
         Още една беритба.
         Дядо им стоеше на широката предна веранда, същински капитан, оглеждащ безбрежните, застинали дълбини на един сезон, който едва започва. Той се съветваше с вятъра и недосегаемото небе, а и с ливадата, където стояха Дъглас и Том в очакване да получат отговор единствено от него.
         — Дядо, готови ли са вече? Да започваме ли?
         Дядо им се пощипна по брадичката.
         — Петстотин, хиляда, дори две хиляди. Добра беритба. Оберете ги спокойно, всичко оберете. По десет цента на торба, доставена при пресата!
         — Готово!
         Момчетата започнаха да берат усмихнати. Късаха златните цветя. Цветята, които бяха залели света, преливаха по дворовете, по тухлените улици, почукваха кротко по ясните стъкла на мазетата и тъй се размесваха с всичко, че отвсякъде наоколо струеше блясъкът и сиянието на разтопено слънце.
         — Всяка година — каза дядо им. — Всяка година пощуряват, но аз не им преча. Килим от глухарчета в двора. Загледаш ли се в тях, изгарят ти очите! Уж просто цвете, най-обикновен плевел, така е. Ала за нас глухарчето е нещо благородно.
         И тъй, откъснати внимателно, наслагани в торби, глухарчетата бяха отнесени долу. Мракът на мазето се озари, щом те се появиха. Пресата за вино зееше отворена и студена. Пороят от цветове я стопли. Пресата беше преместена, винтът й бе нагласен, дядото го пристегна и винтът меко полегна върху цветовете.
         — Хайде сега… готово…
         Златният прилив, есенцията на този хубав, весел месец потече, а сетне се изля от улея, за да бъде обезсилена, да й се отнеме ферментът, да се разлее после в чисти бутилки от доматен сок и най-накрая да се подреди в искрящи редици сред мрака на мазето.
         Вино от глухарчета.
         Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа. А сега, след като Дъглас вече знаеше, наистина знаеше, че е жив, и неспирно се движеше из този свят, за да го докосва и да го проучва от край до край, струваше му се съвсем редно и уместно част от новото му познание, една частица от този особен жътвен ден да бъде запечатана, за да я отворят в студения януари, когато навън снегът навява, когато слънцето се е скрило и вече седмици и месеци не се е появявало, когато вероятно някои от чудесата на света ще бъдат позабравени и ще трябва да се припомнят отново. Понеже това лято щеше да бъде лято на незнайни чудеса, той искаше да си го съхрани, да му наслага етикети, че да може всякога, щом поиска, да се промъкне долу в полумрака и да го пипне с пръсти.
         И ето тук, подредено в редици, с мекия блясък на цветове, разтварящи се в ранно утро, със светлината на това юнско слънце, струещо през тънкото прашно покривало, тук ще стои виното от глухарчета. Погледнеш ли го в зимен ден, през снега бързо избуяват треви, дървесата се накичват с птици, с листа и цветове, сякаш рояк от пеперуди отдъхва, понесен от вятъра. И както се взираш, небето се променя от сиво в ясносиньо.
         Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято.
         — Готово! А сега — дъждовната вода!
         Нужна е само и единствено онази пречистена вода, събирана от далечни езера и тревна утринна роса по дъхави ливади, вдигната към откритото небе, пренесена в бухнали бели купчини, продухвана от вятър деветстотин мили, наелектризирана с висок волтаж и кондензирана върху студен въздух. Тази вода, докато пада и се извалява, събира в своите кристали частици и от небесата. Като си взема по малко от източния, от западния, от северния и от южния вятър, водата се превръща в дъжд, а дъждът в този час, отреден за обреди, ще се превърне в чудесно вино.
         Дъглас се затича с черпака. Потопи го дълбоко в дъждовната каца.
         — Хайде, готово!
         Водата в съда беше коприна: ясна, синкава коприна. Отпиеш ли, благо ти става на устните, на гърлото и на сърцето. Тази вода трябва да се отнася с черпак и кофа в мазето, а там да се лисва в плътни струи, в планински потоци върху глухарчетата.
         Дори и баба им, когато снегът зафучаваше в гъста вихрушка, зашеметяваше света, ослепяваше прозорците, спираше дъха в премръзналото гърло, дори и баба им се вмъкваше в мазето в подобен февруарски ден.
         А в големия дом горе кашляха, кихаха, хриптяха, пъшкаха, децата изгаряха от треска, гърлата бяха като одрани, носовете — като задънени, подлият микроб се беше наврял навсякъде.
         Тогава, подобно богинята на лятото, от мазето се появяваше баба им, а под плетения й шал се тулеше нещо голямо. И това нещо, отнесено във всяка окаяна стая на горния и долния етаж, биваше разливано — ароматно и бистро, в чиста стъклена чашка и биваше изпивано с наслада наведнъж. Лековита настойка от друго време, балсам от слънце и августовски здрач, далечно ехо от колата на ледаря, проскърцваща по тухлените улици, от шеметния устрем на сребърните фойерверки и от зелените фонтани на тревокосачките, нахълтали в царството на мравките, всичко това, всичко то бе събрано в една чаша.
         Да, дори и баба им, притеглена към зимното мазе за една юнска преживелица, обичаше да се усамотява там и тихичко, в потаен разговор със собствената си душа и дух, също като дядо им, баща им, чичо им Бърт или друг някой от пансионерите, общуваше с последния полъх от дни, отлетели отдавна, с излети на открито, с топли дъждове, с ухание на житни ниви, прясна царевица и дъхаво сено. Дори баба им, и тя повтаряше неспирно чудесните и златни думички, тъй както те ги повтаряха сега, в този миг, когато цветовете се изсипваха в пресата, тъй както щяха да се повтарят през всяка от всички идващи бели зими, во веки веков. Извайваше ги неспирно с устни, подобно на усмивка, подобно на внезапен слънчев лъч, прерязал мрака.
         Вино от глухарчета. Вино от глухарчета. Вино от глухарчета.

         * * *

         Никой не ги чуваше да приближават. Никой не ги чуваше да си отиват. Тревата полягаше, после се вдигаше отново. Носеха се като сенките на облаците надолу по хълма… летните момчетии по време на бяг.
         Дъглас, останал зад тях, се загуби. Задъхан, спря на ръба на дерето, на края на прохладния процеп. И там, наострил слух като елен, той подуши опасност, стара като самия свят. Там градът, разделен, се разполовяваше. Там спираше цивилизацията. Там имаше само торна земя и ежечасно милиони смърти и пак толкова прераждания.
         Тук бяха и пътеките, отъпкани, а и все още непрорязаните, които говореха за устрема на момчетиите, потеглили на път, да възмъжеят.
         Дъглас се огледа. Тази пътека като голяма прашна змия отвеждаше към ледника, където зимата живееше и в озарените от слънцето летни дни. Онази там през юли препускаше към разжарения пясък на езерния бряг. Другата пък извеждаше към овошките, по чиито клони момчетата се тулеха в листака като недоузрели и зелени киселици. Отсамната — към прасковените градини, към лозниците, към дините, полегнали като шарени котки на слънце. Другата, изоставената, лъкатушната, беше за към училището! А тази, правата като стрела, към сутрешните съботни каубойски филми. Докато ей оная, покрай водата в заливчето, отвеждаше към пустошта отвъд града…
         Дъглас присви очи.
         Кой би могъл да каже отгде започваше градът и къде свършваше пустошта? Кой би могъл да отсъди кое чие беше? Винаги и навеки щеше да съществува едно неопределимо място, където град и пустош се боричкаха и единият от тях спечелваше за по един сезон правото да встъпи във владение на улица, на долчинка, котловинка, дърво или пък храст. Приплясквайки леко, безбрежното земно море от треви и цветя, разляло се далеч отвъд в нивята и полята, подлизваше къмто града с настъпването на лятото. С всяка нощ пустошта, ливадите, далечните поля се изливаха заедно с реката на дерето в града, пръскаха ухание на треви и вода, а градът се обезлюдяваше, умираше и се връщаше към пръстта. И с всяко утро в града се бе намърдала още една частица от дерето, жадно да потопи гаражите като пробити лодки, да лапне старите автомобили, предадени на разяждащата милувка на дъжда, а следователно и на ръждата.
         — Хей! Хей! — пробягвайки, Джон Хъф и Чарли Удман в миг разпръснаха загадката на дерето, града и времето. — Хей!
         Дъглас заслиза бавно по пътеката. Именно дерето беше мястото, където видимо се сблъскваха ония две неща в живота, редът на хората и редът на естеството. Какво друго всъщност беше градът освен огромен кораб, натъпкан с усърдни, избавени удавници, неспирно изгребващи тревата, изтръгващи неуморимата ръжда? Случваше се понякога някоя спасителна лодка, черупчица, откъснала се от кораба-майка, да бъде отнесена от тихия вятър на лятото, да потъне сред безмълвните вълни на термитите и мравките в бездната на дерето, за да се наслади на подскоците на скакалците, шумолящи като прегорена хартия сред напечените буреняци, да се обезшуми с невидимия паяжинен прах и най-накрая, в лавина от чакъл и катран, да рухне като изпепелена борина в голямата клада, разжарена от сините светкавици на бурите, решили да увековечат на снимка тържеството на пустошта.
         Именно то — тайнството, при което човекът неспирно заграбваше земята, а земята неотстъпно си завръщаше заграбеното — май че това вълнуваше мисълта на Дъглас, защото той знаеше, че градовете никога не побеждават докрай, те живеят в постоянна угроза, на всеоръжие с косачки, прахове против насекоми и градинарски ножици, плуват с пълен напред в изпълнение заповедта на цивилизацията, но всяка къща е готова да потъне в зелените талази, да се погребе за вечни времена в същия оня миг, в който изчезне и последният човек, а мистриите и косачките му се облепят с люспите на ръждата.
         Градът. И пустошта. Къщите. Дерето. Дъглас погледна назад, взря се напред. Как, как да ги свърже тези двете, как да осмисли това редуване, когато…
         Той сведе поглед към земята.
         Първият летен обред, беритбата на глухарчетата, приготвянето на виното, бе вече отминал. Сега вторият обред чакаше да бъде подхванат, а Дъглас стоеше също като закован.
         — Дъг… побързай… Дъг!… — Затичаните момчетии изчезнаха нанякъде.
         — Жив съм — каза си Дъглас. — Но какво от това? Те са по-живи от мене. Защо така? Защо?
         И както стоеше там сам-самичък, той разбра отговора, щом погледна към неподвижните си нозе.

         * * *

         Късно вечерта на същия този ден, като се връщаше от кино с майка си, баща си и брат си Том, Дъглас видя гуменките в грейналата витрина на магазина. Той бързо отмести очи, но глезените му вече бяха впримчени, ходилата му — първо спънати, а сетне — тласнати напред. Земята се завъртя; сенниците на магазина плеснаха с платнени криле от вихъра на литналото му тяло. Майка му, баща му и брат му вървяха кротко от двете му страни. Дъглас вървеше заднишком и гледаше към гуменките в отдалечаващата се среднощна витрина.
         — Хубав филм — обади се майка му.
         — Хубав… — отекна Дъглас.
         Беше юни и времето да се купуват специални обувки, безшумни като летен дъжд по тротоара, беше отминало. Юни и тази пръст, набъбнала с неудържима мощ, и всичко и навсякъде в кипеж! Тревата все още прииждаше откъм полята, обгръщаше плочниците, изхвърляше къщите на брега. Всеки миг вече градът можеше да се преобърне и да потъне, без дори да разклати листенцата на детелините и на тревите. А Дъглас седеше тук, пленник на мъртвия цимент и червените тухлени улици, неспособен дори да помръдне.
         — Татко! — заекна той. — Ей там отзад, на онази витрина, онези кремави „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“…
         Баща му не се и обърна.
         — А можеш ли да ми кажеш защо са ти нови гуменки? Можеш ли?
         — Ами…
         Защото олицетворяваха онова, което чувстваш всяко лято, когато хвърлиш тежките обувки и за пръв път хукнеш бос в тревата. Онова, което изпитваш зиме, когато измъкнеш крака изпод топлите завивки, оставиш студения вятър през отворения прозорец да духне върху тях внезапно, държиш ги дълго време тъй, а сетне пак ги мушнеш под юргана — ледени като снежни тухли. Гуменките — това бе все едно за пръв път лете да нагазиш в ленивите води на рекичката и да видиш нозете си там, долу, два сантиметра по-напред от тялото ти, пречупени от отражението във водата.
         — Татко — въздъхна Дъглас — просто не мога да ти го обясня.
         Производителите на гуменки знаеха точно какво им трябва на момчетата и какво търсят. В подметките напъхваха среда от мек и пухкав хляб, навиваха пружини и жилави треви, калени и сушени в пустошта. А вътре някъде в меките стелки на обувките скриваха влакно от най-тънките, най-жилавите мускули на елен. Хората, които произвеждаха гуменки, сигурно дълго са гледали как ветровете брулят дървесата и как реките се оттичат в езерата. Каквото и да беше това нещо, то беше скрито в гуменките и се зовеше лято.
         Дъглас се опита да изрази всичко това с думи.
         — Добре де — отвърна баща му, — но все пак не мога да разбера какво им е на старите ти гуменки? Защо не ги измъкнеш тях от килера?
         Горките момчетии от Калифорния, помисли си Дъглас, които през цялата година носеха само гуменки и не разбираха какво е да хвърлиш зимата от нозете си, да смъкнеш оловните кожени обувки, прогизнали от сняг и дъжд, и да се втурнеш бос навън, а сетне да завържеш първите нови гуменки за това лято, което е дори по-приятно, отколкото да си бос. Магията се криеше тъкмо в тези нови гуменки. Тя можеше и да се развали към първи септември, но сега, в края на юни, имаше още много магия и с едни нови гуменки можеш да прескачаш и през дървета, че и през цели къщи. Поискаш ли, с тях можеш да прелетиш над сгради, тротоари и кучета.
         — Как не разбираш — отчая се Дъглас: — Просто не мога да нося миналогодишните.
         Защото миналогодишните бяха вътрешно мъртви. Чудесни бяха, когато ги подноси миналата година. Но в края на лятото, в края на всяко лято ти разбираш, става ти ясно, че с тях вече не можеш да прескачаш реки, дървета и къщи, че вече са мъртви. А сега започваше ново лято и той усещаше, че този път, с тези нови гуменки, ще може да прави всичко, всичко…
         Изкачиха стълбите пред дома им.
         — Започни да си събираш пари — посъветва го баща му — и след пет-шест седмици…
         — Дотогава лятото ще свърши!
         Когато загасиха лампата и Том заспа, Дъглас се взря в нозете си, долу там, в края на леглото, озарени от лунната светлина, освободени от тежките железни обувки, облекчени от големите зимни топузи.
         — Убедителни причини, трябва да измисля причини, за да поискам гуменките…
         Като например, че по хълмовете край града е пълно с негови другари, които подлудяват кравите, които са същински барометри за атмосферните промени, препичат се на слънце и се обелват като календари всеки ден, за да поемат ново слънце. Да ги настигнеш, самият ти ще трябва да си по-бърз от катерица и лисица. А пък градът гъмжи от врагове, раздразнени от жегата, злопаметни за всяко зимно скарване и всякоя обида. _Намери си приятел, закопай враговете!_ Това бе мотото на фирмата „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“. _Нима светът ти се изплъзва? Нима не можеш да го стигнеш? Желаеш ли да си нащрек, да бъдеш всякога нащрек? Купи си Лекокрилки! Лекокрилки!_
         Дъглас вдигна касичката си и чу как тихо прозвъняват монетите в нея.
         Искаш ли нещо, рече си той, ще трябва сам да си го осигуриш. Затова, докато още е нощ, дай да потърсим пътечката през гората…
         В центъра на града витрините на магазините започнаха да гаснат една след друга. В прозореца духна вятър. Сякаш река се стичаше надолу и нозете му искаха да се спуснат с течението.
         В съня си чуваше как един заек тича, тича, тича в дълбоката топла трева.

         * * *

         Старият мистър Сандерсън премина през обущарския си салон, както собственик на зоологически магазин се движи през помещение, в което има клетки с животни от целия свят, и докосва всяко, когато преминава. Мистър Сандерсън прекарва ръка по обувките на витрината и за него някои бяха като котки, а други като кучета; пипваше всеки чифт грижливо, ту оправяше някоя връзка, ту изтегляше някой език. А сетне застана по средата на килима и се огледа, кимайки с глава.
         Разнесе се тътен на приближаваща гръмотевица.
         Миг преди това вратата към „Обущарския салон на Сандерсън“ беше пуста. В следващия миг пред нея се мъдреше Дъглас Споулдинг, загледан в кожените си обувки, сякаш тези тежки предмети бяха залепнали за цимента. Гръмотевицата секна, щом той спря. После мъчително бавно, вперил очи в парите в стиснатия си юмрук, Дъглас се отмести от светналото слънце на съботното пладне. Внимателно подреди купчинките от стотинки на тезгяха — също като играч на шах, който се чуди дали новият ход ще го прослави, или ще го погуби.
         — Не казвай нито дума! — заповяда мистър Сандерсън.
         Дъглас се вцепени.
         — Първо, зная точно какво искаш да купиш — започна мистър Сандерсън. — Второ, всеки следобед те виждам пред моята витрина; мислиш, че не виждам ли? Грешиш. Трето, за да го изразим с всичките му думи, ти искаш кремавите „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“: _ментол за твоите нозе_! Четвърто — искаш ги на изплащане.
         — Не! — възкликна Дъглас запъхтян, сякаш цяла нощ бе тичал насън. — Ще ви предложа нещо по-хубаво от изплащането! — задъха се той. — Но преди да ви го кажа, мистър Сандерсън, ще ви помоля за нещо. Опитайте да си припомните, кога за последен път сте носили Лекокрилки? Хайде, спомнете си, сър!
         Лицето на мистър Сандерсън помръкна.
         — Ами-и-и преди десет, двадесет, кажи-речи, преди трийсет години. Защо?…
         — Мистър Сандерсън, не смятате ли, че сте длъжен заради вашите клиенти да обуете гуменките, които им продавате, да си ги сложите поне за пет минути, за да усетите как лягат на крака? Когато не общува с тях по-често, човек загубва чувство за нещата. Собственикът на магазинчето за пури пуши пури, нали? Сладкарят сам си опитва сладкишите. Така че…
         — Ти сигурно си забелязал — прекъсна го старият човек, — че аз също нося обувки.
         — Обувки, но не гуменки! Как се продават гуменки, без да се хвалят, а как се хвалят, без да се познават?
         Мистър Сандерсън отстъпи две-три стъпки от разпаления малчуган, потривайки брадичка.
         — Ами…
         — Мистър Сандерсън — горещеше се Дъглас, — да се споразумеем: вие ще ми продадете нещо, и аз от своя страна ще ви продам нещо не по-малоценно.
         — Не може ли да ти продам гуменките, без да трябва да ги обувам? — запита старият.
         — Настоявам да ги обуете, сър!
         Старият човек въздъхна. Миг след това, седнал и леко задъхан, той навървяше гуменките на дългите си тесни стъпала. Стояха чуждо и непривично до тъмните маншети на строгия му костюм. Мистър Сандерсън стана.
         — Как ги _усещате_? — запита момчето.
         — Как съм ги усещал! Усещам ги чудесно. — И той понечи да седне.
         — Не, моля ви! — вдигна ръка Дъглас. — Мистър Сандерсън, хайде сега поклатете се напред-назад, подскочете на място, потичайте, докато ви разкажа останалото, може ли? Слушайте: аз ви давам моите пари, вие ми давате обувките, остава да ви давам един долар. Обаче, мистър Сандерсън, _обаче_ още щом нахлузя тези гуменки, знаете ли _какво_ ще се случи?
         — Какво?
         — Ей това — хоп! Разнасям ви пакетите, донасям ви пакетите, хвърлям боклука, тичам до пощата, до телеграфа, до библиотеката! Ще ме виждате навсякъде и едновременно, тук и там, там и тук, всяка минута. Усещате ли тези гуменки, мистър Сандерсън, усещате ли как бързо ще ме носят? А тези вътрешни пружини? А впрегнатия вътре бяг? Усещате ли как просто ви надвиват, не ви оставят мирен и не желаят да стоите неподвижен? Усещате ли как вихрено ще свършвам нещата, които на вас само ви тежат? Вие ще си стоите в прохладния ведър салон, аз пък ще обикалям из града! Но всъщност то няма да е благодарение на мене, а на гуменките. Те като луди тичат по улиците, засичат ъглите и се връщат обратно! Ето ги, вече хукват!
         Мистър Сандерсън стоеше смаян под пороя от думи. Когато думите заваляха върху му, той се отпусна по течението: взе да потъва дълбоко в гуменките, да мърда пръсти, да си огъва сводовете, да си пробва глезените. Заклати се леко, тайничко, напред-назад, залюлян от лекия ветрец откъм вратата. Гуменките безшумно се затаиха в килима, потънаха като в гъста дива трева, в мека пръст, в гъвкава глина. Той съсредоточено заби пети в бухналото тесто, в гостоприемната и отстъпчива пръст. Различни чувства пробягваха по лицето му, сякаш някой бе включил многоцветни светлини и ту ги палеше, ту ги гасеше. Устата му висна полуотворена. Постепенно той се усмири и бавно спря, гласът на момчето затихна и двамата останаха така, загледани едни в друг, сред някаква бездънна и природна тишина.
         Навън по напечения тротоар преминаваха хора.
         А мъжът и момчето продължаваха да стоят там, момчето озарено, мъжът е осенено лице.
         — Момче — обади се старецът накрая, — я ми кажи, готов ли си след пет години да продаваш обуща в този салон?
         — О, много ви благодаря мистър Сандерсън, но още не знам какъв ще стана.
         — Какъвто да решиш да станеш, синко — каза му старецът, — ти ще успееш! Никой никога не би могъл да те спре.
         Старецът се отправи с леки стъпки към отсрещната стена, където имаше десет хиляди кутии, върна се с гуменки за момчето; то ги навърви на нозете си, а после се изправи и почака, докато старият напише някакъв списък.
         Обущарят му подаде листа.
         — Ето тук десетина поръчки, да ми ги свършиш днес следобед. Свършиш ли ги, сметките ни са изравнени и ти си уволнен.
         — Благодаря, мистър Сандерсън! — юрна се навънка Дъглас.
         — Стой! — викна старецът.
         Дъглас спря и се извърна.
         — Как ги усещаш? — наведе се към него мистър Сандерсън.
         Момчето погледна надолу към нозете си, нагазили в реките, в житните ниви, във вятъра, който вече го тласкаше устремно навън от града. Вдигна поглед към стареца, очите му горяха, устните му се мърдаха, но не издаваха ни звук.
         — Като антилопи ли? — запита старецът, местейки поглед от лицето му към гуменките. — Или като газели?
         Момчето се замисли, поколеба се и бързо кимна. А сетне внезапно се изпари. Просто се завъртя, прошепна нещо и изчезна. Вратата зееше празна. Звукът на гуменките заглъхна в нажежената джунгла.
         А мистър Сандерсън застана, на горещия вход и се заслуша. От далечното минало, когато и той си имаше момчешки блянове, до него се върна звукът. Красиви същества подскачаха под небесата, мушкаха се през гъсталаци, под дървеса, далече-далече — и единствено мекото ехо от техния бяг бе останало надире.
         — Антилопи — промълви мистър Сандерсън. — Газели…
         Той се наведе да прибере захвърлените зимни обувки на момчето, натежали от забравени дъждове и отдавна стопили се преспи. И като се скри от прижурящото слънце, запъти се меко, леко, бавно назад, към цивилизацията.
> 
         * * *

         Той измъкна едно тефтерче от пет цента. Измъкна химически молив марка „Тикондерога“. Отвори тефтерчето. Наплюнчи молива.
         — Том — каза. — Ти с твоите статистики ме наведе на една идея. И аз ще правя като тебе. Ще си водя бележки. Например: ясно ти е, че през всяко лято повтаряме неща, които сме правили и предишното лято, нали?
         — Като какво например, Дъг?
         — Като например приготвяне на вино от глухарчета, купуване на нови гуменки, изстрелване на първия фишек за сезона, приготвяне на лимонада, първият трън в петата, бране на диво лисиче грозде. Всяка година все същите неща, все по същия начин, без промяна и без разлика. Това е едната половина на лятото, Том.
         — А другата половина?
         — Неща, които правим за най-първи път.
         — Като например маслините, дето ги ядохме, това ли?
         — По-важни работи. Като например да открием, че дядо или татко не знаят всичко на този свят.
         — Да-а-а, ама те знаят всичко, каквото може да се знае, разбра ли!
         — Не се заяждай, Том, защото вече съм си го написал в раздела _Открития и откровения_. Те не знаят всичко. Но в това няма нищо лошо. И това също съм го открил.
         — Какви други нови глупости си надраскал там?
         — Че съм жив.
         — Хе, хе — това е старо.
         — Това, че _мисля_ за него, че го _забелязвам_, то е новото. Човек прави разни неща и не обръща внимание. А сетне внезапно, оглеждаш се и изведнъж осъзнаваш какво правиш, и всъщност тогава е първият път, когато истински го правиш. Ще разделя лятото на два дяла. Първата част на тефтерчето ми е озаглавена _Обреди и навици_. Първата гъба за годината. Първото тичане бос в тревата за годината. Първото схващане от страх в езерото за годината. Първата диня. Първият комар. Първото бране на глухарчета. Това са все неща, които правим непрестанно, без да се замисляме. А тук, отзад, както ти казах, е разделът _Открития и откровения_, или по-скоро — _„Прояснения“_, разкошна дума, или _„Предчувствия“_ — какво ще кажеш? С други думи, правиш си там нещо обикновено и познато, като например разливаш в бутилки вино от глухарчета и го записваш в „Обреди и навици“. А сетне се замисляш над него и онова, което си помисляш, все едно глупаво или умно, го вписваш в „Открития и откровения“. Виж какво съм записал за виното: _Във всяка затворена бутилка съхраняваме по един голям къс от лято 1928_ — как го намираш това, Том?
         — Загубих ти мисълта още преди една миля.
         — Виж, тук има пък друго. В първия раздел _Навици_. Пиша: _Първо скарване и пердах за лято 1928 от татко, сутринта на 24 юни. А тук отзад, в Откровения казвам така: Възрастните и децата враждуват за това, защото са от две различни раси. Погледни ги тях и ще видиш, че са различни от нас. Погледни ни нас — виж колко различни сме от тях. Различни раси „и те никога не ще се срещнат“_*. Запомни го добре и не го забравяй, разбра ли, Том?
         [* „Изтокът е Изток, Западът — Запад, и те никога не ще се срещнат“ — цитат от стихотворение на Ръдиард Киплинг. — Б.пр.]
         — Браво, Дъг, напипал си го, напипал си го! Точно така е! Ние се разбираме с мама и татко. Тегло, тегло от сутрин чак до вечеря. Гениален си, Дъг!
         — През тези три месеца, всеки път, като забележиш нещо, което се върши постоянно, казвай ми го. И в първия понеделник на септември, на Деня на труда, ще направим равносметка на лятото и тогава ще видим какво ще излезе.
         — Имам нещо готово за тебе, Дъг. Вземай молива. На света има пет милиарда дървета. Проверил съм го в една книга. Под всяко дърво има и сянка, нали така? Познай тогава, от какво става нощта? Ще ти кажа — сенките изпълзяват изпод петте милиарда дървета! Представяш ли си го? Сенките се понасят из въздуха, мътят му водата, тъй да се каже. Да има как да го измислим, че да затиснем тия дяволски пет милиарда сенки под дърветата, тогава ще ни оставят да играем чак до среднощ, разбираш ли, Дъг, просто защото няма да има никаква нощ! Ето, виждаш ли: нещо старо и нещо ново.
         — Точно — и старо, и ново. — Дъглас наплюнчи жълтия химически молив марка „Тикондерога“, име, което страшно му харесваше. — Повтори ми сега…
         — _Има пет милиарда дървета и под всяко дърво има сянка…_

         * * *

         Така е — лятото, това бяха обреди, всеки със своето място и време. Обредът на лимонадата или на изстудения чай, обредът на виното, на гуменките — но можеше и без него, и накрая, непосредствено след тях, изпълнен с тихо достолепие, идваше обредът на висящата люлка на покритата входна веранда.
         Около залез слънце на третия ден на лятото дядо им се върна от входната врата и се загледа усмихнато в двете железни халки на тавана на верандата. Пристъпи към обкичения с мушкато парапет също като капитан Ахав*, отглеждащ притихналия кротък ден и кроткото небе, наплюнчи пръст да провери откъде духа вятърът и си съблече палтото, за да усети не е ли още хладно за по къси ръкави в часа на залеза. Отвърна на поздравите на другите капитани от съседните, обкичени с цветя веранди, излезли и те да разузнаят благаткото земно вълнение на времето, глухи за мнението на съпругите си — едни доволни, а други разлютени като къдрави малки пудели, скрити зад черните мрежести врати на верандите.
         [* Герой от романа на Х. Мелвил „Моби Дик“ — Б.пр.]
         — Готово, Дъглас, ще я поставяме.
         В гаража намериха, изтупаха и изнесоха навън люлката за тихите нощни летни празненства, люлеещата се пейка, която дядо им окачи за халките в тавана на верандата.
         Понеже беше по-лек, Дъглас пръв опита люлката. Миг след него дядо им страхливо отпусна първожреческата си снага до момчето. И усмихнати един на друг, кимайки си леко, те се залюляха безшумно напред-назад, напред-назад.
         След десет минути баба им се появи с кофа и метла, да измете и да измие верандата. Измъкнаха от къщата още столове — люлеещи се, с прави облегалки, всякакви.
         — Винаги предпочитам да се изнасям вън в началото на лятото — заяви дядо им, — преди да са се завъдили комарите.
         Към седем, ако стоиш отвънка пред прозореца на трапезарията и се ослушваш, дочуваш как столове се отдръпват със скърцане от масите, как някой някъде почуква по жълтите клавиши на старо пиано. Драскат се кибрити, първите мръсни чинии гъргорят в сапунената пяна и потракват на полиците, някъде отвъд приглушено засвирва грамофон. А после, когато вечерта смени часа, в дом след дом по здрачните улици, под огромните дъбове и брястове, хората започват да излизат на заветните веранди, също като човечетата от барометрите, които ни показват какво ще бъде времето.
         Първо чичо им Бърт, след него обикновено дядо им, след дядо им баща им и някой от братовчедите — мъжете излизаха първи в сладостния здрач, обвити от тютюнев дим, оставили жените оттатък, в охлаждащата се вече кухня да приказват и да възстановяват реда в своето царство. Под козирката на верандата бръмваха мъжките гласове. Нозете се вдигаха на парапета, момчетата наклякваха по изтърканите стъпала или накацваха по парапета на верандата, откъдето по някое време на вечерта или момче, или саксия се изтърсваше непременно долу.
         Накрая, подобно привидения, мярнали се за миг през мрежата на вратата, вън се появяваха баба им, прабаба им и майка им, а мъжете се размърдваха, отместваха се и им сторваха място. Жените носеха различни ветрила: сгънати вестници, бамбукови метлички или напарфюмирани носни кърпи, за да раздвижват въздуха покрай лицата си, докато си приказват.
         На другия ден никой не беше в състояние да си припомни нищо от онова, което се беше казало предишната вечер. Все едно беше за какво си говореха възрастните; важното беше гласовете им да се носят над нежната папрат, оградила верандата от трите й страни, важното беше тъмата да изпълва града като черна вода, изливана над къщите, а пурите да мъждукат сред напева на безкрайните разговори. Женските приказки се носеха на вълни и дразнеха първите комари, които яростно се виеха във въздуха. Гласовете на мъжете попиваха в гредите на старата къща; стигаше ти да замижиш, да сложиш ухо на дървения под и ето ти мъжките гласове — те тътнат като далечно политическо земетресение, неспирно, постоянно, с едва забележима промяна в звука.
         Дъглас се просна по гръб на сухия дъсчен под на верандата, блажен и успокояван от тези гласове, които щяха да бъбрят до безкрай, да заливат с пороя на думите отпуснатото му тяло, затворените му очи, сънливия му слух во веки веков. Люлеещите се столове пееха като щурци, щурците скърцаха като люлеещи се столове, а пък в обраслото, с мъх буре под капчука до трапезарията вече се въдеше новото поколение от комари, вечната тема за разговори през безкрайните идващи нощи на лятото.
         Да се седи на лятната нощна веранда беше дотолкова приятно, безгрижно и спокойно, че човек не усещаше насита. Това беше един от обредите, които бяха истински и вечни; припалването на лулите, бледи ръце, които движат куките за плетене в здрача, похапването на увитите в станиол, заледени плодови торти, влизането и излизането на всички тези хора. Защото по някое време на вечерта всичко живо се извървяше от тука; съседите от долната страна, хората от отсрещната къща; мис Фърн и мис Робърта, които прошумяваха в своя електрически автомобил, качваха Том или Дъглас за едно кръгче около квартала, а сетне влизаха за малко и сядаха да поохладят сгорещените си лица; или пък мистър Джоунъс, вехтошарят, скрил коня и фургона си в уличката и зареден до пръсване с мисли, който изкачваше стъпалата с вида на човек, решен за първи път да каже онова, което всъщност повтаряше неспирно, и което някак си наистина изричаше като за първи път. И най-накрая се появяваха децата, пръснали се навънка в мрака да доиграят последната игра на криеница или на прескочикобила — връщаха се задъхани, запотени, мятаха се безшумно като бумеранги по меката ливада, за да потънат под ромона на разговорите откъм верандата, които ги смиряваха и укротяваха…
         О, какво незабравимо блаженство — да лежиш в такава нощ сред уханието на папрат и треви, в нощта на шепнещите сънливи гласове, които правеха този мрак още по-сънлив. Възрастните бяха забравили, че той е там, тъй тихо, тъй безмълвно се бе сгушил Дъглас, заслушан в плановете, които те гласяха за неговите и за своите бъднини. Гласовете отекваха и се носеха заедно с лунните облачета цигарен дим, еднодневките, подобно оживели ябълкови цветове, почукваха лекичко по далечните улични лампи и гласовете отлитаха към идните години…

         * * *

         Тази вечер пред магазинчето за пури мъжете пак се бяха събрали да изгарят дирижабли, да потопяват бойни кораби, да взривяват заводи за динамит — с две думи, да се омайват от вкуса на онази бактерия, скрита в сбръчканите им уста, която в скоро време щеше да ги простре в гроба. Облаците на изтреблението изригваха и се носеха с дима от пурите им край един притеснен човек, който стоеше, вслушан в шума от погребалните лопати и ехото на прощалното „Всичко е пепел, всичко е пръст“. Този човечец беше Лио Ауфман, градският златар, който накрая ококори големите си тъмни, воднисти очи, вдигна детските си ръчици и смаян, викна:
         — Млъкнете! В името на бога, махнете се от тези гробища!
         — Колко си прав, Лио — възкликна дядо Споулдинг, тръгнал на вечерна разходка с внуците си Дъглас и Том. — Но знаеш ли, Лио, ти и единствено ти ще ги оправиш тези прокобници. Я хайде да измислиш нещо, което да направи бъдещето по-светло, по-привлекателно, по-радостно. Нали изобретяваш велосипеди, нали изобрети хитроумните уреди в увеселителния павилион, нали си нашият киномеханик, идва ти отръки!
         — Точно така — обади се Дъглас. — Изобретете една Машина за щастие.
         Мъжете се засмяха.
         — Не, не се смейте — възкликна Лио Ауфман. — За какво са досегашните машини? Да разплакват човека! Така е! Щом човек и машина са готови да се разберат — хоп, някой прибави по някое винтче, самолетите пускат отгоре ни бомби, автомобилите ни хвърлят в пропастите. Какво смешно има в молбата на момчето? Нищо, нищо…
         Гласът му заглъхна, когато Лио се запъти към бордюра на тротоара, за да погали велосипеда си, сякаш бе живо същество.
         — И какво ще загубя? — мърмореше си той. — Малко кожа, изтъркана от пръстите, малко метал и малко сън. Ще я направя, ще видите!
         — Слушай, Лио — викна подире му дядо им, — не сме искали…
         Ала Лио Ауфман беше вече далеч, той въртеше педалите в топлата лятна привечер, а гласът му се носеше към тях: „Ще я направя…“
         — Да знаете — промълви Том с благоговение, — че той _наистина_ ще я направи!

         * * *

         Достатъчно беше да го погледнеш как върти педалите по здрачните тухлени улици, за да разбереш, че Лио Ауфман е от хората, които обичат да пътуват и с наслада да се заслушват в шумоленето на магарешките тръни сред високата трева, разклатена от жаркия летен вятър, или в съскането на жиците по нагизнатите от дъжд електрически стълбове. Беше човек, който не страдаше от безсънните си нощи, а се изпълваше с възторг при мисълта, че огромният часовник на вселената се развива или може би се навива — кой би могъл да каже? В тъмните нощи, напрегнал слух, той вярваше ту едното, ту другото…
         Тежките моменти в живота, какви са те, питаше се той, докато караше колелото — раждане, съзряване, остаряване, смърт. Първият трудно можеше да бъде променен, ала останалите три?
         Колелата на неговата Машина за щастие се въртяха изхвърляха златните отражения на спиците си в свода на мисълта му. Машина, която да помогне на момчетата да се преобразят от мъхеста кожичка на праскова в бодлива шипка, а на девойките — от попови лъжички в сочни праскови. А в старостта, когато нощем духът се понася над земята, защото ударите на умореното сърце не го оставят да заспи, тогава откритието му ще отвежда човека в селенията на смъртта леко, тъй неусетно, както заспиват момчетиите през ранна есен в купи от дъхаво сено…
         — Татко!
         Шестте му деца — Сол, Маршал, Джоузеф, Ребека, Рут и Наоми — на възраст от пет до петнайсет, изтичаха през двора, за да поемат колелото му, и се скупчиха върху му.
         — Чакахме те. Има сладолед!
         Докато приближаваше към входната веранда, той чувстваше как жена му се усмихва в мрака.
         Минаха пет приятни минути, в които всички ядяха, а после, вдигнал високо лъжицата с лунния на цвят сладолед, сякаш в нея бе загребана тайната на естеството, която трябваше да се вкусва предпазливо, той се обади:
         — Лина? Какво ще кажеш, да се опитам ли да измайсторя една Машина за щастие?
         — Нещо лошо ли е станало? — стреснато го запита тя.
> 
         * * *

         Дядото поведе Дъглас и Том обратно към дома. По средата на пътя край тях профучаха като същински метеори Чарли Удман, Джон Хъф и още неколцина, а притегателната им сила беше тъй неустоима, че откъсна Дъглас от дядо му и от Том и го повлече към дерето.
         — Не закъснявай, сине!
         — Няма… няма… — Момчетата потънаха в здрача.
         Том и дядо му извървяха останалия път в мълчание, но като завиха към къщи, Том възкликна:
         — Машина за щастие — да ти хвръкне шапката!
         — Не се горещи чак толкова — промърмори дядо му.
         Часовникът на съда удари осем.


         Часовникът на съда удари девет, ставаше късно, беше нощ на тази малка уличка, в един малък град, в един голям щат на един обширен континент, върху една планета Земя, която се търкаляше надолу в бездната на всемира, устремена към нищото или към нещо, а Том чувстваше всяка една миля от това безкрайно падане. Той седеше пред входната врата, загледан в този шеметно забързан мрак, тъй невинен на вид, сякаш стоеше като закован. Чак когато затвориш очи и си легнеш, тогава чак усещаш как Земята се върти под леглото и кара ушите ти да заглъхват от грохота на черните талази, които преливат и се разбиват о несъществуващи скали.
         Замириса му на дъжд. Майка им гладеше и от старо шише за кетчуп пръскаше с вода пресъхналото пране, натрупано зад гърба му.
         Имаше само един отворен магазин, оттатък, в съседния квартал — магазинът на мисис Сингър.
         Най-сетне, почти когато дойде време мисис Сингър да затваря, майка му се смили и му каза:
         — Тичай да купиш половин кило сладолед, но й кажи добре да го натъпче.
         Той помоли да купи и една топка шоколадов, защото не обичаше ваниления, и майка му разреши. Стиснал парите, Том хукна бос по топлия вечерен циментов тротоар, под ябълките и дъбовете, към магазина. Градът беше тих и далечен — чуваха се единствено щурците, които пееха в простора отвъд напечените индигови дървета, подпрели звездното небе.
         Голите му пети шляпаха по тротоара. Пресече улицата и влезе при мисис Сингър, която се движеше замислено и тананикаше някаква еврейска песен.
         — Половинка сладолед, нали? — запита тя. — И топка шоколадов отгоре, така ли?
         Той я загледа как вдига металическия капак, как загребва със специалната лъжица и как сгъва картонената кутия, препълнена с „топка шоколадов отгоре, така ли?“. Подаде й парите, взе хладния леден пакет и като го отърка о челото и бузите си, затупка усмихнат към къщи. Зад него светлините на магазинчето изгаснаха, остана да блещука единствена уличната лампа на ъгъла и целият град като че ли заспа.
         Когато отвори мрежестата врата, намери майка си още да глади. Изглеждаше сгорещена и раздразнена, но въпреки това му се усмихна.
         — Кога ще се върне татко от профсъюзното събрание? — запита Том.
         — Към единайсет-единайсет и половина — отвърна майка му. Отнесе сладоледа в кухнята, отвори го. Даде му неговата топка от шоколадов, сложи малко и за себе си, а останалия прибра „за Дъглас и баща ти, като се върнат“.
         Вкусваха с наслада сладоледа, сгушени в сърцевината на дълбоката и тиха лятна нощ. Майка му и той, и тази нощ, обвила цялата им малка къща на малката улица. Той облизваше всяка лъжичка, преди да загребе отново, а майка му прибра дъската за гладене, остави горещата ютия да изстива на скарата си, седна в креслото до грамофона и като вкусваше от сладоледа, въздъхна:
         — Ей, какъв горещ ден беше! Земята попива жегата и нощем я изпуска. Как ще се спи, не знам.
         Седяха, заслушани в нощта, която нахлуваше през всяка врата и прозорец, тласкана към тях от дълбоката тишина, защото батерията на радиото се беше изтощила, а плочите на квартета Никърбокър, песните на Ал Джонсън и на „Двете черни врани“ им бяха дошли до гуша; и тъй, Том седеше на дъсчения под и гледаше навън в черния, черен мрак, притиснал нос о мрежата на вратата с такава сила, че кожата на сплескания връх бе станала на малки тъмни квадратчета.
         — Къде остана този Дъг, вече е девет и половина.
         — Ще се върне — рече Том, уверен, че Дъглас ще се върне.
         Когато майка му излезе да измие чиниите, той я последва. Всеки звук, всяко чукване на лъжица или на чиния се усилваше в нажежената нощ. Тихо се върнаха във всекидневната, свалиха възглавниците от дивана и с общи усилия го изтеглиха надолу, за да стане на двойно легло, каквото всъщност тайно беше. Майка му оправи завивките, разбухна възглавниците. Но когато той започна да разкопчава ризата си, тя се обади:
         — Не бързай още, Том.
         — Защо?
         — Защото аз ти казвам.
         — Какво ти е, мамо?
         Майка му поседна, сетне стана, отиде до вратата и започна да вика. Той я слушаше, като повтаря: „Дъглас, Дъглас, хей, Дъ-ъ-г! Дъгла-а-а-с!“ — един, два, три пъти. Гласът й политаше навън в летния топъл мрак и не се връщаше. Ехото спеше.
         Дъглас. Дъглас. Дъглас.
         _Дъглас!_
         Както седеше на пода, някаква ледена тръпка, но не сладоледена, не и зимна, нито пък от лятната жега пропълзя през Том. Той забеляза как очите на майка му търсят, примижават; как стои нерешителна и нервна. Забеляза всичките тези неща.
         Тя отвори мрежестата врата. Пристъпи в мрака, слезе по стъпалата, отиде до тротоара под люляковия храст. Той се ослушваше в стъпките й.
         Тя отново извика.
         Тишина.
         Извика още два пъти. Том стоеше в стаята. Всеки миг вече Дъглас щеше да се обади отдолу, откъм края на тясната уличка: „Ето ме, мамо, идвам си, майко. Ида-а-а!“
         Но той не се обади. И в продължение на две минути Том остана като закован, вгледан в приготвеното за спане легло, в безмълвното радио, в безмълвния грамофон, в полилея с кристалните висулки, които блещукаха кротко, в килима с червените и розови завъртулки. Нарочно ритна с пръст леглото, да види дали ще го заболи. Заболя го.
         Скърцайки, мрежестата врата се отвори и майка му каза:
         — Тръгвай, Том. Ще се поразходим.
         — Къде?
         — Надолу до ъгъла. Хайде…
         Той се улови за ръката й. Поеха надолу по улица „Сейнт Джеймз“. Под стъпалата му циментът беше все тъй топъл, а пък щурците пееха още по-гръмко към тъмното небе. Стигнаха до ъгъла, свиха зад, него и тръгнаха към Западното дере.
         Някъде отвъд премина автомобил и фаровете проблеснаха в далечината. Отникъде не се усещаше живот, ни светлинка, нито движение. Тук-таме назад, откъдето идваха, бледи светли квадрати показваха, че стопаните още стоят. Но повечето от домовете, притъмнели, вече спяха, в няколко от неосветените места хората стояха и си приказваха шепнешком на предните веранди. Като минаваха оттам, чуваха как проскърцва люлка.
         — Да се случи и баща ти да не си е в къщи! — въздъхна майка му. Нейната голяма длан стискаше ръчицата му. — Ах, само да ми падне това момченце! Самотника пак се е върнал. Убива хора. Никой вече не е сигурен. Кой може да знае кога и къде ще се появи Самотника? Само да ми се върне тоя Дъг, тъй ще го напердаша, че ще ме запомни!
         Прекосили бяха още един квартал и се намираха пред светия черен силует на германската баптистка църква на ъгъла на улица „Чепъл“ и „Глен Рок“. Зад църквата, стотина метра по-нататък, започваше дерето. Подушваше го. От него се носеше някаква смесена миризма на канал, на гнили листи, на спарена, гъста растителност. Беше широко дере, което прорязваше и опасваше града — денем джунгла, а нощем място, от което да се стои настрани, както често повтаряше майка им.
         Близостта на германската баптистка църква би трябвало да му вдъхне смелост, но не стана тъй, защото сградата беше тъмна, бездушна и безполезна, като грамада от развалини на ръба на дерето.
         Том бе едва десетгодишен. Почти не знаеше какво е смърт, страх или ужас. Смъртта, това бе восъчната фигура в ковчега, когато беше шестгодишен и прадядо му беше починал — приличаше на сразен орел в своя сандък — безмълвен, далечен, замлъкнал навеки — никога повече нямаше да го наставлява да бъде послушен, никога нямаше да бистри политиката. Смъртта, това бе малкото му сестриче в оная утрин, когато седемгодишният Том се събуди, надникна в люлката и я видя да гледа втренчено към него с някакъв сляп, син, неподвижен и замръзнал поглед, докато дойдоха и я отнесоха в малкото плетено сандъче. Смъртта, това бе, когато месец подир това застана до високото й столче и внезапно осъзна, че тя никога вече няма да седи там, да се смее, да плаче и да го кара да ревнува, че се е родила. Това беше смъртта. Смъртта беше и Самотника — невидим, той се промъкваше, спотайваше се зад дърветата, изчакваше някъде на скрито, за да се появи — веднъж или два пъти в годината в техния град, из тези улици, в тези многобройни места с недостатъчна светлина, и да убие една, две, три жени през трите изминали години. Това беше смъртта.
         Ала това сега бе нещо повече от смърт. Тази лятна нощ, долу тук под звездите, обхващаше всички неща, които биха могли да се усетят, да се видят или да се чуят през цял един живот, тя просто сякаш те задушаваше изведнъж.
         Отделиха се от тротоара и тръгнаха по една утъпкана, камениста, оградена от буренак пътека, а щурците отекнаха в гръмък, плътен, кънтящ хор. Той стъпваше послушно подир смелата, чудесна, стройна майка — бранителка на вселената. И заедно, един зад друг, те приближиха, стигнаха и спряха в самия край на цивилизацията.
         Дерето!
         Тук и сега, в този миг, долу в бездната от горист мрак се бяха събрали изведнъж всички неща, които той никога нямаше да опознае, нито да разбере; всички безименни неща гъмжаха в потайната сянка на дърветата, в смрадта на разрухата.
         Осъзна, че той и майка му бяха сами.
         Ръката й _трепереше_.
         Той усети това треперене… Защо? Нали тя беше по-голямата, по-силната, по-знаещата от него? Нима и тя долавяше тази смътна заплаха, това присягане откъм мрака, тази готова да скочи върху им, спотаила се долу злина? Нима пораствайки, човек не ставаше по-силен? Нима зрелостта не донасяше успокоение? Нима животът не предлагаше убежище? Нима не съществуваше цитадела от плът, достатъчно устойчива срещу заплахите на нощната тъма? Съмненията го попариха. Хладината на сладоледа полази отново в гърлото, в стомаха, в гръбнака, изстуди крайниците му; смрази го като вятър от миналогодишния декември.
         Разбра, че всички хора са така; че всеки човек в себе си е сам. Едно единство, една единица от общността, но винаги уплашен. Както тук, сега, застанал на ръба. Ако речеше да изпищи, ако речеше да извика отчаяно за помощ, нима някой би могъл да помогне?
         Мракът връхлиташе бърз, всепоглъщащ; в един титанически вледеняващ миг всичко ще свърши. Много преди зората, много преди полицаите с фенерчетата си да успеят да прорежат тъмнината, да стреснат пътеката, много преди хората с уплашени мозъци да му се притекат на помощ. Дори сега да бяха на петстотин метра от него — а той беше уверен, че помощта е някъде наблизо, — за три секунди черният прилив може да се надигне, да отскубне десетте негови години и…
         Тежката вълна на човешката самота се стовари върху разтрепераното му телце. И майка му беше самотна. Не можеше да се облегне на светостта на брака, на закрилата на семейната любов, не можеше да се уповава на конституцията на Съединените щати, нито на градската полиция, в този миг не можеше да се позове на никого освен на собственото си сърце, а в него сега нямаше друго освен безпомощно объркване и желание да се подчини на страха. Това беше личен проблем, който търсеше своето лично разрешение. Той също трябваше да приеме самотността си и да се оправя, както може.
         Преглътна мъчително, прилепи се до нея. О, божичко, _не позволявай тя да умре_, примоли се той. _Не ни прави нищо лошо. След един час татко ще се прибере от профсъюзното събрание и ако къщата е празна…_
         Майка му слизаше надолу по пътеката към прастарата джунгла. Гласът му потрепери:
         — Мамо, нищо му няма на Дъг. На Дъг нищо му няма. Нищо му няма. На Дъг нищо му няма!
         Гласът на майка му беше напрегнат, писклив:
         — Винаги оттука минава. Забранила съм му, но тези проклети деца не слушат и пак минават оттука. Някоя нощ ще тръгне оттук и няма да излезе вече.
         _Няма да излезе вече._ Това можеше да означава всичко. Скитници. Престъпници. Мрак. Злополука. И преди всичко — смърт!
         Сам във вселената.
         В света имаше милиони градчета като тяхното. Еднакво тъмни, самотни, изолирани, изпълнени със страхове и чудеса. Пискливите, фалшиви звуци на цигулката, това бе музиката на малките градчета, на малките градчета без много светлини, но с много сенки. О, тази бездънна, всепоглъщаща самотност. О, тези потайни, влажни дерета. Животът нощем там не беше друго освен ужас — нощем, когато здравомислие, брак, деца, щастие, всичко бе застрашено от безжалостния великан, наречен Смърт.
         Майка му извиси глас в мрака.
         — Дъ-ъ-г! Дъглас!
         Внезапно и двамата разбраха, че нещо не е в ред.
         Песента на щурците бе секнала.
         Тишината беше пълна.
         В живота си той не си спомняше тишина като тази. Тъй пълна. Защо спряха щурците? Защо? Поради какво? Никога дотогава не бяха спирали. Никога.
         Освен ако… Ако…
         Нещо щеше да се случи.
         Като че ли цялото дере напрягаше, сбираше черните си фибри, всмукваше сили от всички спящи околности, отблизо и далеч. От росните гори и долини, от вълнистите хълмове, където, вдигнали глава, кучетата виеха към светлата луна, отвсякъде наоколо тази голяма тишина се всмукваше към един център, чиято сърцевина бяха самите те. Още десет секунди, и нещо щеше да се случи: да се случи. Щурците се спотайваха безмълвни, звездите бяха тъй ниско, че още малко и можеше да ги докосне. Бяха безброй, горещи и ясни.
         Тегнеше, тегнеше тишината. Тегнеше, тегнеше и напрежението. Ах, беше толкоз тъмно, всичко бе тъй отдалечено. О, Божичко!
         И тогава далеч отвъд дерето се чу:
         — Ето ме, мамо! Идвам си, майко!
         И пак отново прозвуча:
         — Здравей, мамо! Идвам, мамо!
         Разнесе се бързото топуркане на гуменки през дъното на дерето и три момчета се появиха устремени, разкикотени. Дъглас, Чък Удман и Джон Хъф, Затичани, разкикотени…
         Звездите се свиха като стреснати рогчета на десет милиона охлюви.
         Щурците запяха.
         Мракът отстъпи уплашен, смутен, разядосан. Отстъпи, отблъсна храната, защото го прекъснаха безцеремонно тъкмо като се канеше да се засити. И докато мракът се оттегляше като вълна от бряг, от нея излязоха три деца, заливащи се от смях.
         — Здрасти, мамо! Здрасти, Том! Здравейте!
         Лъхна го на Дъглас. На пот, на трева, на мирис на дървета, на клони и на ручей.
         — Млади човече, ти ще ядеш пердах, да си го знаеш — заяви майка му. Тя незабавно отпъди страха си. Том разбра, че тя никога и никому нямаше да го признае. Но този страх щеше да се таи в сърцето й всякога, тъй както вече се беше сврял в неговото сърце, завинаги.
         Прибраха се у дома и в леглата, в късната лятна нощ, той се радваше, че Дъглас е жив. Много се радваше. За един миг беше си помислил…


         Там някъде нататък, в неясната лунна далечина, над един виадукт надолу към равнината летеше влак и свиреше като бездомно металическо създание, безименно и запъхтяно. Обзет от тръпки, Том легна до брат си, заслуша се в свирката на този влак и се замисли за един свой братовчед, които бе живял далеч там в равнината, пресичана сега от забързания влак; един братовчед, който бе умрял от пневмония в една късна нощ преди много, много години…
         Вдъхна миризмата на легналия до него Дъг. В нея се криеше магия. Той спря да трепери.
         — В две неща обаче съм сигурен, Дъг — прошепна той.
         — Кои?
         — Нощем е ужасно тъмно — това е едното.
         — А другото?
         — Дерето нощем не бива да е част от Машината за щастие на мистър Ауфман, ако изобщо я скалъпи.
         Дъглас обмисли казаното.
         — Я го кажи отново!
         Млъкнаха. Ослушвайки се, изведнъж дочуха стъпки, които приближаваха по улицата, под дърветата, стигнаха пред дома им, тръгнаха по пътечката. От леглото си майка им тихичко подвикна:
         — Това е баща ни.
         Той беше.
> 
         * * *

         Късно през нощта на верандата Лио Ауфман съставяше един списък слепешком, в мрака, и често възклицаваше: „Ах!“, „Да, и това!“, когато се сещаше за още някоя подходяща съставка. Тогава мрежестата врата на къщата изпърха като нощна пеперуда.
         — Ти ли си, Лина? — прошепна той.
         Тя се настани до него на люлката, по нощница, не слаба, усмихна му се — не като нелюбено седемнайсетгодишно девойче, нито пък отпусната и дебела като нелюбима петдесетгодишна жена, а точно каквато трябваше да бъде — закръглена, стегната, като всяка истинска жена, на всякаква възраст, когато си я обичаш!
         Беше чудесна. Тялото й постоянно съобразяваше, подобно на неговото, но по различен начин — тя оправяше децата, вмъкваше се преди Лио в стаята, за да нагоди настроението там според настроението, в което се намираше той. Мисловните й процеси никога не бяха самоцелни — мисли и действия преминаваха от ума в ръцете и от ръцете в ума в един такъв естествен и мирен кръговрат, който Лио не смееше, а и не знаеше как би могъл да изобрази на чертеж.
         — Тая машина — обади се тя след време… — тя няма да ни трябва.
         — На нас не — рече Лио, — ала понякога трябва да се помисли и за другите. Чудя се какво да наслагам в нея. Филми ли? Радио ли? Стереоскопични калейдоскопи? Всички тия неща, събрани в едно — та когато човек прекара ръка по тях, да се усмихне и да възкликне: „Виж, драги мой, ето това е щастие“.
         Да, палеше се Лио, да измисля такава машинка, че каквото и да не му е наред на човека — и краката му да са мокри, й синузит да има, и леглото му да е неудобно, и в три през нощта от кошмари да се стряска, — тя да може да го прави щастлив; машинка, подобна на оная магическа солна мелница, която, хвърлена в океана, доставя непрестанно сол и превръща водата в саламура. Кой не би дал мило за драго, да произведе подобна машина? — Лио отправяше въпроса към света, към града, към жена си!
         С тревожното си мълчание седналата на люлката до него Лина изказваше своето мнение.
         Той също замълча, отметна глава и заслуша как съскат листата на бряста, разлюлени от вятъра.
         Да не забравя и този звук, и той трябва да влезе в машината, каза си Лио.
         Миг след това и люлката на верандата, и самата веранда останаха самотни в мрака.

         * * *

         Дядо им се усмихваше в съня си.
         Усетил усмивката и озадачен от нея, той се събуди. Остана да лежи кротко, ослуша се и си обясни тази усмивка.
         Защото долови един звук, който бе много по-важен от песента на птиците и шумоленето на новите листа. Веднъж в годината той се пробуждаше по този начин и оставаше да лежи в очакване на оня звук, който оповестяваше истинското начало на лятото. А то започваше в утрини като тази, когато някой пансионер, някой племенник, братовчед, син или внук се появяваше долу на моравата и съпровождан от подрънкването на желязо, тръгваше през уханната лятна трева в постепенно смаляващи се квадрати — от север към изток и от юг към запад. Цветчета от детелина, по някое забравено слънчево глухарче, мравки, клечки, камъчета, изгорели фишеци от миналогодишния Четвърти юли, но най-вече чиста зеленина бликаха във висока струя от потракващата косачка. Хладна, мека струя; дядото си я представи как погъделичква нозете му, разведрява сгорещеното му лице, изпълва ноздрите му с всевечния аромат на едно ново годишно време, с обещанието, че всички ние, че всички ще поживеем още дванадесет месеца.
         Да благослови Бог тревокосачката, помисли си той. Кой глупак е измислил годината да започва от първи януари? А, не — би трябвало да назначат човек, който да наблюдава тревата из милионите дворове и полянки в Илинойс, Охайо и Айова и в утринта, когато е достатъчно висока за косене, вместо веселби, свирки и викове да проехти една мощна, развихрена симфония от тревокосачки, които хрускат сочна трева от поляните. Вместо конфети и серпантини хората трябва да се пръскат с шепи трева в оня единствен през годината ден, който наистина олицетворява Началото!
         Той изсумтя насмешливо над собственото си пустословие, пристъпи до прозореца, облегна се на рамката в меката слънчева светлина и както предполагаше, съзря един от пансионерите, млад вестникар на име Фористър, да довършва окосяването на един ред.
         — Добрутро, мистър Споулдинг!
         — Давай, Бил! — викна сърдечно дядото и след малко се озова долу, пред закуската, приготвена от бабата, ала прозорецът в нишата беше отворен, че докато яде, да чува потракването на косачката.
         — Възвръща самочувствието тази косачка — обади се дядото. — _Послушай_ я само как чудно бръмчи!
         — Скоро и тя ще си изпее песента. — Бабата сложи на масата препълнена чиния с палачинки. — Изнамерили са някаква нова трева — тази сутрин Бил Фористър ще я сади — никога не се косяла. Не зная как я казват, растяла само толкова и нито милиметър по-високо.
         Дядото я загледа втрещено.
         — Шегите ти са много безвкусни.
         — Иди да видиш. И ако искаш да знаеш — ядоса се бабата, — това го измисли Бил Фористър. Новата трева чака на туфи зад къщата. Просто се изкопават малки дупки на разстояние една от друга и тревата се засажда на групички. До края на годината новата трева изтребва старата, и вече не ти трябва никаква косачка.
         Дядото не усети как изскочи от стола, профуча през коридора и се озова на външната врата.
         Бил Фористър остави машината си и се приближи усмихнат, замижал срещу слънцето.
         — Вярно е — потвърди той. — Вчера купих тревата. Реших, докато съм в отпуска, да взема да ви я посадя.
         — А мене защо никой не ме е попитал? Ливадата е моя! — викна дядото.
         — Ами защото мислех, че ще се изненадате приятно, мистър Споулдинг.
         — Е, да, но аз пък съм изненадан неприятно. Я ми покажи тая твоя проклета трева.
         Изправиха се пред малките квадратни чимове от новата трева. Дядото я побутна подозрително с върха на обувката си.
         — Прилича ми на най-обикновена нашенска трева. Сигурен ли си, че някой шегобиец не те е преметнал рано-рано, преди да си се разсънил?
         — Виждал съм я да расте в Калифорния. Ей толкова висока става и повече не мърда. Устои ли на нашия климат, ще ни спести догодина всяка седмица да се разхождаме тука и да поддържаме проклетия треволяк остриган.
         — Ето, в това е нещастието на вашето поколение — възкликна дядото. — Слушай, Бил, срам ме е заради тебе, и ти си ми бил журналист! Изхвърляте от тоя живот всичко, което е сложено в него, за да му дава вкус. Пестите ни времето, пестите ни труда — друго не знаете! — Той подритна презрително тревните чимове. — Когато остарееш като мене, тогава ще разбереш, че малките радости и малките неща струват повече от големите. Една разходка в пролетното утро е по-хубава от стокилометрово пътешествие с най-бързия автомобил и знаеш ли защо? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които растат. Имаш достатъчно време да търсиш и да откриваш. Зная — сега вие сте по големите резултати, и не отричам — в това няма нищо лошо. Но човек като тебе, който работи във вестник, трябва да се оглежда и за дребните боровинки, докато бере едри дини. Ти се задоволяваш със скелета, аз пък се взирам за отпечатъци от пръсти; в това също няма нищо лошо. На тази възраст подобни неща тебе те отегчават, а пък аз се питам: дали не е така, защото просто не си се научил да ги цениш? Ако оставим на вас, ще издадете закон за забрана на всички дребни занаяти, на всички дреболии. Ала, тогава няма да си оставите нищо, за което да се улавяте измежду големите неща, и ще видите дявола по пладне да си блъскате ума с какво да се захванете, за да не полудеете. Кажи ми, защо не оставите и природата да ви научи на нещо? Престригването на тревата и плевенето могат да се превърнат в начин на живот, сине мой.
         Бил Фористър му се усмихваше благодушно.
         — Зная — въздъхна дядото. — Много дрънкам.
         — Да ви слушам за мен е истинско удоволствие.
         — Тогава урокът продължава. Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глухарчето и кукувичата прежда — също! Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина _идваш_ на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилософстваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо. Както каза веднъж Самуел Споулдинг, ескуайър, „Копай в земята, рови се в душата“. Превъртай тези остриета, Бил, и се къпи в пръските от Водоскока на младостта. Край на урока. Още повече, полезно е веднъж в годината да се похапне гозба от глухарчета.
         — Кога за последен път сте вечеряли гозба от глухарчета, сър?
         — Хайде сега, не се захващай с мене!
         Бил подритна леко един от тревните чимове и кимна.
         — Нека да ви дообясня за тревата. Расте толкова гъста, че с гаранция изтребва детелината и глухарчетата…
         — Мили боже! Значи догодина — край на виното от глухарчета! Значи край на пчелите в нашия двор! Ти, сине, сигурно си полудял! Слушай, колко плати за всичко това?
         — По долар на чим. Купих десет чима, за да ви изненадам радостно.
         Дядото бръкна в джоба си, измъкна старата дълбока кесия, откопча сребърната закопчалка и извади три банкноти по пет долара.
         — Бил, ти удари печалба от цели пет долара с тази сделка. Сега искам да изхвърлиш този товар от безчовечна трева в дерето, на боклука — все ми е едно къде, но те умолявам кротко и хрисимо — не я засаждай в моя двор. Желанието ти е било наистина благородно, ама си мисля, че понеже съм вече на преклонна възраст, първо ще трябва да се слуша моята воля.
         — Разбирам, сър — откликна Бил и с неохота мушна парите в джоба си.
         — Не се отчайвай, Бил, ще засадиш тревата подир някоя година. Още на другия ден, щом умра, Бил, разрешавам ти да одереш цялата тая ливада. Кажи, ще почакаш ли още пет-шест години стария дърдорко да хвърли петалите, а?
         — Като нищо — отвърна Бил.
         — В тревокосачката се крие нещо, което не знам как да ти обясня, но за мен този е най-прелестният звук на света, най-свежият звук на сезона, звукът на лятото, и ако той изчезне, ужасно ще ми липсва, ще ми липсва и мирисът на окосената трева.
         Бил се наведе и вдигна един чим.
         — Хайде, поемам към дерето.
         — Ти си един добър, разумен младеж и от тебе ще излезе блестящ и проницателен репортер — заяви дядото, помагайки му да се натовари. — Това да си го знаеш от мене!


         Утринта се изтърколи, настъпи пладне, дядото се прибра в стаята си подир обяда, прочете малко от пасторалните стихотворения на Уитиър и се унесе в здрав и дълбок сън. Събуди се в три, когато слънцето струеше през прозорците ярко и бодро. Остана да лежи и с изненада долови старите, познатите, незабравимите звуци.
         — Я гледай — каза си той — някой работи с косачката! Че нали тази сутрин окосиха ливадата?
         Ослуша се пак. Да, да, не се беше излъгал — неспирното, монотонно потракване се разнасяше наоколо — нагоре, надолу, нагоре, надолу.
         Наведе се през прозореца и възкликна:
         — Я гледай, Бил. Бил Фористър, какво правиш там? Да не си слънчасал? Нали вече окоси ливадата?
         Бил вдигна поглед, усмихна се и му махна.
         — Зная! Пропуснал съм някои места!
         И докато дядото се излежаваше в леглото през следващите пет минути усмихнат и блажено отпуснат, Бил Фористър косеше ливадата от север към запад, после към юг и накрая, закрит от буйния зелен водоскок, пое към изток.

         * * *

         В неделя сутринта Лио Ауфман се движеше бавно из своя гараж, сякаш очакваше, че някоя дъска, някоя връзка тел, някой чук или гаечен ключ ще скочат и ще го подканят: „Хайде, започни оттук!“ Но нищо не скачаше, нищо не мръдваше, за да му даде нужния тласък.
         Каква трябва да бъде една Машина за щастие? — питаше се той. — Малка ли, че да се носи в джоб? Или голяма, че тя да те носи?
         — В едно нещо обаче съм сигурен — каза Лио гласно. — Трябва да е _ярка_ на цвят.
         Той сложи една тенекия с оранжева боя в центъра на тезгяха, взе един речник и влезе вкъщи.
         — Лина? — Лио се взря в речника. — Кажи ми не си ли ти „весела, безгрижна, възрадвана, засмяна“? Чувстваш ли се „честита, доволна“? Смяташ ли, че нещата са „добре направени и подходящи“, „сполучливи и удобни“ за тебе?
         Лина спря да кълца зарзавата и затвори очи.
         — Ще те помоля да ми прочетеш пак последното — рече тя.
         Той затвори книгата.
         — Но аз не искам да спреш и да мислиш цял час, за да ми отговориш. Единственото, за което те помолих, беше да ми отвърнеш с __да__ или __не__! Значи _не си_ безгрижна, възрадвана, засмяна?
         — Безгрижни са кравите, а бебетата и вдетинените старци пък са засмени, Бог да ги пази — рече Лина. — Колкото до възрадвана, как мислиш, Лио? Виж ме как се кискам, докато търкам умивалника…
         Той се взря в нея и лицето му стана угрижено.
         — Права си, Лина. Просто забравям колко се уморяваш. Ще гледам другия месец да заминем някъде.
         — Но не аз се оплаквам! — проплака тя. — Не съм аз тази, която пристига тук с цял един списък и заповядва: „Я си покажи езика!“ Лио, ти питаш ли се, кое кара сърцето ти да тупти през нощта? Не! Следващият ти въпрос сигурно ще е: „Какво е бракът?“ Кой знае, Лио? Най-добре е да не се задават въпроси. Човек, който мисли по този начин, човек, който вечно се пита как върви светът, как стават нещата, такъв човек се сгромолясва от трапеца в цирка, ако е акробат, задавя се, докато се пита как точно се движат мускулите в гърлото му. Яж, спи, дишай, Лио, и престани да ме оглеждаш тъй, сякаш за пръв път ме виждаш в тая къща!
         Лина Ауфман се вцепени. Помириса въздуха.
         — О, господи, виждаш ли какво направи!
         Тя изтегли вратата на фурната. Огромен облак нахлу в кухнята.
         — Щастие — изхлипа Лина. — И за пръв път от шест месеца ние се скарахме! Щастие — и за пръв път от двайсет години ще вечеряме не хляб, а въглени!
         Когато пушекът се разпръсна, Лио Ауфман си беше отишъл.

         * * *

         Страховитият трясък, сблъсъкът между човека и вдъхновението, онова разхвърляне на метал, дъски, чукове, пирони, линеали, отвертки продължи много дни. Понякога, обезверен, Лио Ауфман се скиташе из улиците нервен, с изострени сетива, даваше ухо на всеки звук от далечен смях, вслушваше се в шегите на децата, следеше какво ги разсмива. Нощем седеше сред гъмжилото по съседските веранди, слушаше как старците премислят и преценяват живота си, а при всеки изблик на веселие се оживяваше подобно генерал, видял, че силите на мрака са разгромени и че неговата стратегия е била правилна. По пътя към дома си той се усещаше изпълнен с тържество до оня миг, в който се озоваваше в гаража сред мъртвите инструменти и бездушните дъски. Тогава по озареното му лице се изписваше паника и за да скрие чувството си на пълен провал, започваше да блъска и разхвърля наоколо частите на машината, сякаш се бореше с живи същества.
         Най-после машината взе да се пооформя и в края на десетте дни и десетте нощи, разтреперан от умора, глух и сляп за всичко останало, полумъртъв от глад, залитащ и унесен, като човек, поразен от гръм, Лио Ауфман влезе в своя дом.
         Децата му, които се караха с пронизителни крясъци, замълчаха, сякаш Чумата беше влязла с отзвучаването на дванайсетия час.
         — Машината за щастие — изхриптя Лио — е вече готова!
         — Лио Ауфман отслабна седем килограма — каза жена му. — От две седмици не е казал нито дума на своите деца, те са изнервени, карат се като кучета, чуй ги! Жена му е изнервена, наддала е цели пет кила, ще й трябват нови дрехи, погледни я! Че машината е готова, това го вярвам. Но да сме по-щастливи? Кой би могъл да каже? Слушай, Лио, махни го тоя часовник, с който си се захванал. Никога няма да намериш кукувица, достатъчно голяма, за да влезе в него! Човек не е създаден да се бърка в тия неща. Това не е срещу Бога, не, но сигурна съм, че е срещу Лио Ауфман. Още една седмица, ако се блъска, както досега, току-виж, погребали сме го в машината му!
         Но Лио Ауфман не я чу, той бе зает да наблюдава стаята, която странно се разпадаше пред него.
         Интересна работа, мислеше си той, отпуснат на пода.
         Мракът се сключи с едно само мигване, а в това време някой му изкрещя три пъти нещо за тази негова Машина за щастие.
         Първото, което забеляза на следващото утро, бяха десетина птичета, които трептяха и къдреха въздуха като шарени камъчета, хвърлени в невиждано бистър поток; от тях тенекиеният покрив на гаража тихичко ехтеше.
         Глутница улични кучета се присламчваха едно по едно през двора, надникваха в гаража и приглушено скимтяха; четири момчета, две момичета и неколцина мъже се навъртаха нерешително пред пътеката, но накрая събраха смелост и тръгнаха покрай черешите.
         Ослушвайки се, Лио Ауфман знаеше какво ги е призовало към неговия двор.
         Звукът на Машината за щастие.
         Подобен звук би могъл да се чуе откъм кухнята на великана от приказката в тих летен ден. В него имаше всякакво бръмчене — и ниско и пискливо, и монотонно, и променливо. Невероятни храни се печаха там от цяла армия жужещи златни пчели, едри като чаени чаши. Самата великанка, тананикаща си доволно и тихичко, можеше всеки миг да се покаже на вратата, огромна като самото лято, с лице като прасковена луна, и да обгърне с поглед усмихнатите кучета, пшеничено русите момчетии и брашненокосите старци.
         — Я! — възкликна Лио Ауфман. — Че аз тази сутрин не съм пускал машината! Хей, Сол!
         Сол, който беше на двора, вдигна глава.
         — Сол, ти ли я пусна?
         — Нали преди половин час ме изпрати да съм я пуснел, за да се загрее?
         — Добре, Сол. Забравил съм. Още не съм се събудил. — И пак се отпусна в леглото.
         Жена му внесе табла със закуска, поспря се пред прозореца и погледна долу към гаража.
         — Кажи ми — запита тя кротко, — ако тази машина е това, за което ми я представяш, може ли сама да ражда деца? Може ли тази машина да превръща седемдесетгодишните в двайсетгодишни? И още — как изглежда смъртта, когато се скриеш там вътре с цялото твое щастие?
         — Защо пък да се „скриеш“?
         — Ако ти вземеш да умреш от преумора, какво трябва да сторя аз? Да се вмъкна в оня там огромен сандък и да бъда щастлива, така ли? Кажи ми освен това, Лио, какъв ни е животът? Каква ни е къщата, знаеш — ставане сутрин в седем, закуската, децата; всички вие се измъквате докъм осем и половина и тогава оставаме само аз — и прането, аз — и готвенето, аз — и чорапите за кърпене, градината — за плевене, или набързо да отскоча до магазина, или да лъскам сребърните прибори. Не се оплаквам, не! Просто искам да ти напомня как се оправя една къща, Лио, и какво има в нея! Хайде ти да ми отговориш: как съумя да събереш всичките тия неща, които ти изброих, в една машина?
         — Но тя не е построена така!
         — Ах, извинявай. Не ми е останало време да я разгледам.
         Тя го целуна по бузата и излезе от стаята, а той остана да лежи и да вдъхва вятъра, който полъхваше откъм скритата долу машина и бе наситен с аромата на печените кестени, продавани из есенните улици на един Париж, който той никога не беше виждал…
         Между омаяните кучета и момчетии един котак се промуши незабелязано и замърка до вратата на гаража под звуците на снежнобелите вълни, които се разливаха по един далечен и спокойно дишащ бряг.
         Утре, помисли си Лио Ауфман, утре ще изпитаме машината, цялото семейство, всички заедно.
> 
         * * *

         Късно през нощта то се събуди с чувството, че нещо го е стреснало. Оттатък, в другата стая, чу някой да плаче.
         — Сол? — прошепна Лио, докато ставаше.
         Заровил глава във възглавницата си, Сол плачеше безутешно.
         — Не… не… — хлипаше той. — Свърши… свърши се…
         — Кошмари ли сънуваш, Сол? Хайде разкажи ми, синко.
         Ала момчето продължаваше да плаче.
         Седнал на леглото на детето, Лио Ауфман изведнъж се сети да надникне през прозореца. Вратата на гаража зееше отворена.
         Той усети как космите по врата му се изправят.
         Когато Сол отново се унесе в сън, неспокоен и хлипащ, баща му слезе долу, отиде до гаража и там, затаил дъх, протегна ръка.
         В хладната нощ металът на Машината за щастие бе толкова горещ, че не можеше да се пипне.
         Аха, каза си той, значи Сол е бил тук тази нощ.
         Но защо? Нима Сол беше толкова нещастен, че му е дотрябвала тази машина? Не, не, щастлив е, но е поискал завинаги да задържи своето щастие. Защо да се сърдиш на едно момченце, вече достатъчно помъдряло, за да съзнава нещата, че се е опитало да съхрани онова, което има? Не, не можеш да му се сърдиш. И все пак…
         Изведнъж горе от прозореца на Сол навън изхвръкна нещо бяло. Сърцето на Лио Ауфман се преобърна. Но после осъзна, че завесата на прозореца се е развяла от вятъра. А в първия миг му се бе привидяло нещо тъй близко и тъй трептящо, сякаш душата на детето бе побягнала от стаята му. И Лио Ауфман бе разперил ръце, за да я спре, да я изтласка назад към спящия дом.
         Измръзнал, разтреперан, той се промъкна обратно в къщи и отиде в стаята на Сол, където хвана развятото перде и плътно затвори прозореца, за да попречи на призрачното същество да побегне отново. А после приседна на леглото и сложи ръка на гърба на Сол.


         _„Разказ за два града“_? Моя е! _„Антикварен магазин“_? А, тя е на Лио Ауфман! _„Големите надежди“_? На времето беше моя. Но хайде, нека „Големите надежди“ сега останат за него!
         — Какво става тука? — запита Лио Ауфман, влизайки в стаята.
         — Става това — отвърна жена му, — че разделяме общото имущество! Когато един баща започне да стряска сина си посред нощ, иде време да се къса всичко на две! Махай се от пътя ми, мистър „Студен дом“, и ти, „Антикварен магазин“. Нито в една от тези книги няма такъв побъркан учен като Лио Ауфман, няма такъв!
         — Напускаш ме, без дори да си опитала моята машина! — възкликна Лио. — Опиташ ли я веднъж, ще развържеш багажа и ще останеш при мен!
         _„Том Бързия и неговият електрически анихилатор“_ — чия ли може да е тая книга? — запита Лина. — Ще позная ли?
         И като изсумтя възмутено, връчи „Том Бързия“ на Лио Ауфман.


         Някъде към здрачаване всички книги, съдини, дрехи и чаршафи бяха разпределени на купчини — четири тук, четири там, десет тук, десет там. Лина Ауфман замаяна от броенето, вече не издържа и седна.
         — Хайде сега, преди да съм си тръгнала, Лио, докажи ми, че не караш невинните си синове да сънуват кошмари!
         Без да продума, Лио Ауфман поведе съпругата си в здрача. Тя застана пред сандъка, висок метър и половина и боядисан в оранжево.
         — Значи _това_ било щастието! — обади се тя. — Е, сега кое копче да натисна, че да се почувствам луда от радост, благодарна, безгрижна и много задължена?
         Децата се бяха скупчили край тях.
         — Мамо, недей! — викна Сол.
         — Трябва да ми е ясно за какво се сърдя и викам толкова, Сол. — Тя влезе в машината, седна и погледна към съпруга си, клатейки глава. — Не аз имам нужда от това, а ти, човече, с твоите разбити нерви и с твоите крясъци!
         — Почакай, моля ти се — промълви той, — скоро ще видиш!
         И затвори вратата.
         — Сега натисни бутона! — викна Лио към невидимата си съпруга.
         Чу се щракване. Машината трепна леко, подобно едро куче в съня си.
         — Татко! — разтревожено възкликна Сол.
         — Слушайте! — прошепна Лио Ауфман. Отначало нямаше друго освен бръмченето на тайно движещите се колелца и лостчета на машината.
         — Добре ли е мама? — запита Наоми.
         — Добре е, отлично! Ето сега… чуйте!
         Отвътре, откъм машината, долетя гласът на Лина Ауфман. Тя възкликна: „О!“, а сетне стреснато! „Ах!“. „Я гледай!“ — каза скритата му жена. „Париж!“, после рече: „Лондон! Ето го и Рим! Пирамидите! Сфинксът!“
         — Сфинксът, чувате ли, деца? — прошепна Лио Ауфман и се засмя.
         — Парфюм! — викна Лина Ауфман удивено.
         Тихо отнякъде долетяха звуците на „Синият Дунав“.
         — Музика! Аз танцувам!
         — Само й _се струва_, че танцува — поверително смигна бащата на децата си.
         — Невероятно! — възкликна невидимата жена.
         Лио Ауфман пламна от удоволствие:
         — Каква отзивчива съпруга!
         И тогава, скрита в Машината за щастие, Лина Ауфман започна да плаче.
         Усмивката на изобретателя угасна.
         — Но тя плаче — обади се Наоми.
         — Не може да бъде!
         — Плаче — настоя Сол.
         — Ама просто не е възможно тя да плаче! — ядоса се Лио Ауфман и залепи ухо за машината. — Я чакай… да… като малко дете…
         Силите му стигнаха, колкото да отвори вратата.
         — Стой! — Жена му седеше там, а сълзите струеха по бузите й. — Остави ме да довърша. — И продължи да плаче.
         Помръкнал, Лио Ауфман изгаси машината.
         — Ах, това е най-тъжното нещо на света! — изхлипа тя. — Усещам се разбита, смазана. — Тя се измъкна през вратата. — Първо дойде Париж…
         — Но какво му е лошото на Париж?
         — На мене и _през ум_ не ми беше минавало да ходя в Париж. А сега ти ме накара да си го представя — Париж! И изведнъж ужасно ми се прииска да бъда в Париж, а знам, че е невъзможно!
         — Но в машината това е почти като наистина.
         — Не. Когато си вътре, знаеш, че не е. Знаеш, че е на ужким!
         — Спри да плачеш, майко.
         Тя го погледна с големите си, тъмни, разплакани очи.
         — Ти ме накара да си представя, че танцувам. От двайсет години не сме танцували.
         — Утре вечер ще те заведа на танци!
         — Не, не, това е без значение, _не би трябвало_ да е от значение. А твоята машина казва, че е от значение! Така е! Ще ми мине, като поплача още малко, Лио.
         — И какво още?
         — Какво ли? Машината казва: „Ти си млада“. Но аз не съм. Тя лъже, тази твоя Машина за тъга!
         — Защо за „тъга“?
         Жена му се беше поуспокоила.
         — Слушай, Лио, ще ти кажа къде ти е грешката… ти просто си забравил, че ще дойде час, ще дойде ден, в който всички ние ще трябва да излезем от това нещо и да се върнем отново към мръсните чинии и разхвърляните легла. Докато си вътре в машината, залезът трае вечно, въздухът е наситен с ухания, времето е топло. Всичко, което не искаш да свърши, не свършва. Но навънка децата чакат да им поднесеш обяда, ризите — да им зашиеш скъсаното копче. И после — нека си го признаем, Лио, човек не иска _вечно_ да съзерцава залеза. Кой желае един залез да трае дълго? Кой иска все да е топло? Кой иска въздухът непрестанно да благоухае? След време човек престава да го забелязва. По-приятно е залезът да трае една, до две минути. След това искаш да стане нещо друго. Разбираш ли, такъв е човекът, Лио. Как си можал да забравиш това?
         — Нима съм го забравил?
         — Обичаме залезите, защото траят кратко и бързо се свършват.
         — Но това е много тъжно, Лина.
         — Не е. Ако залезът продължаваше и се отегчехме от него, тогава наистина би било тъжно. Ти си направил две неща, които никога не биваше да правиш. Направил си бързите неща да протичат бавно и да не си отиват. Довел си далечни неща в нашия заден двор, там, където не им е мястото, където те постоянно ти напомнят: „Ах, не, ти никога не ще тръгнеш на път, Лина Ауфман, ти никога не ще видиш Париж! Никога няма да _отидеш_ в Рим.“ Но аз _всякога_ съм знаела това, тогава защо трябва да ми го казваш? По-добре да го забравя, и да се примиря, Лио, да се примиря, разбра ли?
         Лио Ауфман се облегна на машината, за да намери утешение. Но бързо и стреснато отдръпна опарените си пръсти.
         — Тогава какво да правя, Лина? — изохка той.
         — Не мога да ти кажа. Аз зная само, че дотогава, докато това нещо е тук, на мен ще ми се иска да дойда, или на Сол ще му се иска да дойде, както и направи миналата нощ; макар да знаем, че не бива, ще сядаме вътре, ще съзерцаваме тези далечни, далечни места и всеки път ще се разплакваме — и това вече няма да е семейство!
         — Просто не разбирам как съм можал да сбъркам толкова — въздъхна той. — Чакай да проверял така ли е, както ми казваш. — Той седна в машината. — Няма да си отидете, нали?
         Жена му кимна успокоително:
         — Ще те почакаме, Лио.
         Той затвори вратата. Поколеба се в топлата мрачина, натисна копчето и тъкмо се отпускаше сред красотата на цветовете и на музиката, чу някой да крещи изплашено:
         — Пожар, татко! Машината гори!
         Заблъскаха по вратата. Той скочи, удари си главата и падна напред, когато вратата се разтвори, момчетата го извлякоха навън. Зад гърба му се разнесе приглушена експлозия. Сега цялото му семейство се отдалечаваше бежешком. Лио Ауфман се извърна и ахна:
         — Викай пожарната, Сол!
         Лина Ауфман хвана затичалия се Сол.
         — Сол — рече тя. — Не бързай.
         Избухнаха пламъци, чу се нова приглушена експлозия. Когато машината се разгоря истински, Лина Ауфман кимна.
         — Хайде сега, Сол — нареди тя. — Тичай да викаш пожарната.


         Всичко живо от града се струпа да гледа пожара. Дойдоха дядо Споулдинг с Дъглас и Том, дойдоха почти всички пансионери, някои старци чак отвъд дерето и всички дечурлиги от шест околни квартала. А децата на Лио Ауфман стояха най-отпред, горди с високите пламъци, които лижеха покрива на гаража. Дядо Споулдинг разгледа внимателно кълбото от дим в небето и запита кротко:
         — Тя ли изгоря, Лио? Твоята Машина за щастие, тя ли?
         — До една година ще я измисля наистина както трябва и ще ти обадя — обеща му Лио.
         Застанала в тъмното, Лина Ауфман наблюдаваше пожарникарите, които се суетяха из двора; гаражът, обхванат от буйни пламъци, рухна навътре.
         — Не, Лио — рече тя, — не ще ти трябва цяла година, за да я измислиш. Просто се огледай наоколо. Помисли. Помълчи малко. А сетне ела да ми обадиш. Аз ще си бъда в къщи — ще връщам книгите по полиците, ще нареждам обратно дрехите в долапите, ще готвя вечерята — закъснях с вечерята, гледай колко е тъмно. Хайде, деца, елате да помогнете на мама.


         Когато пожарникарите и съседите се разотидоха, Лио Ауфман остана с дядо Споулдинг, с Дъглас и Том, загледан замислено в димящите развалини. Той побутна с крак мокрите въглени и бавно изрече онова; което му пареше на езика:
         — Първото, което научаваш в този свят, е, че си глупак. Последното, което научаваш в този живот, е, че си останал все същият глупак. От един час насам премислих много неща: И разбрах, че Лио Ауфман е бил слепец!… Искате ли да видите _истинската_ Машина за щастие? Онази, която са патентовали преди няколкостотин хиляди години и още продължава да работи? Е, понякога засича, признавам! Но още работи. И открай време си е при нас.
         — Ама пожарът… — започна Дъглас.
         — Разбира се, пожарът, гаражът; но онова, което изгоря в гаража, то е без значение!
         Те го последваха по стъпалата към верандата.
         — Ей тук — прошепна Лио, — гледайте тук, през големия прозорец. Тихо, и ще я видите.
         Дядото, Дъглас и Том погледнаха смутени в големия прозорец.
         А вътре, в мънички, уютни кръгове от светлина се виждаше всичко, което Лио Ауфман искаше те да видят. Ей там седяха Сол и Маршал, увлечени в игра на шах пред малка масичка. В трапезарията Ребека нареждаше масата за вечеря. Наоми изрязваше хартиени дрешки за кукли. Рут рисуваше с водни бои. Джоузеф си играеше с електрическо влакче. През кухненската врата се виждаше как Лина Ауфман изважда от димящата фурна тавичка с печено месо. Всяка ръка, всяка глава, всяка уста правеше някакво движение. Изпод стъклото долитаха далечните им гласове. Чуваше се как някой пее с пискливо, мило гласче. Усещаше се ароматът на хляба който се печеше във фурната, и това беше истински хляб, който скоро щеше да бъде намазан с истинско масло. Всичко беше там и всичко бе в действие.
         Дядото, Дъглас и Том се извърнаха да погледнат Лио Ауфман, който се взираше вътре с прояснено лице и поруменели от светлината бузи.
         — Ами да! — мърмореше си той. — Тя била тук! — И продължаваше да наблюдава ту с кротка мъка, ту с преливащо щастие, а накрая със спокойна увереност, как всички колела и бурмички в този дом се наместваха, улягаха, успокояваха се и отново заработваха ритмично. — Машина за щастие — възкликна Лио. — Машина за щастие!
         Миг след това вече го нямаше там.
         Дядото, Дъглас и Том го видяха как влиза вътре и как се заема да пооправи нещо тук, да предотврати някоя беля там, отдаден изцяло на всичките тези топли, чудесни, безкрайно крехки, завинаги неразгадаеми и вечно движещи се части.
         И тогава, усмихнати, те слязоха по стъпалата и се потопиха в свежата лятна нощ.
> 
         * * *

         Два пъти годишно на двора изнасяха големите тежки килими, за да ги изтупат, и ги слагаха там, където те изглеждаха напълно чужди и някак си самотни — върху тревата на моравата. После откъм къщата се появяваха баба им и майка им, понесли нещо, което напомняше облегалките на онези разкошни столове от вито желязо в голямата сладкарница. По една от тези големи телени тупалки се връчваше на всеки един, затова те се нареждаха така: Дъглас, Том, баба им, прабаба им и майка им, скупчени като вещици и зли духове над прашните шарки от стара Армения. А после по знак, подаден от прабабата, всички вдигаха тупалките и започваха да блъскат по килимите.
         — На` ти! На` ти още! — викаше прабаба им. — Дръжте бълхите, момчета, трепете въшките!
         — Ех, мамо, моля ти се, чуваш ли се! — мъмреше баба им своята майка.
         Всички се кискаха. Прашната вихрушка се къдреше наоколо им. Сетне смехът им се превърна в кашлица.
         Порой от мъх, пясък, златни снежинки от рязан тютюн — всичко това трептеше и се виеше в облъсквания и разпенен въздух. Когато поспряха, момчетата видяха, че следите от техните обувки и от обувките на по-възрастните, утъпквани безброй пъти върху основата и вътъка на килима, сега са се изличили под упоритите набези на тупалките върху този ориенталски бряг.
         — Ей тук мъжът ти си разля кафето! — и баба им друсна един на килима.
         — Тука пък ти изтърва сметаната! — прабаба им вдигна облак от прах.
         — Виж къде са го протрили. Ах, момчета, ах, момчета!
         — Двойна бабо, я гледай — мастило от твоята писалка!
         — Глупости! Аз пиша само с червено. А това е най-обикновено синьо!
         Бух!
         — Гледай пътеката, протъркана от вратата на коридора до вратата на кухнята. Храната, и пак храната! За какво друго тичат лъвовете към водопоя. Я сега давайте да го обърнем и да го постелем от другата страна.
         — Още по-сигурно ще е, ако не пускаме мъжете вътре.
         — Да ги караме да се събуват пред вратата.
         Прас, прас!
         Сега вече простряха килимите на въжетата да ги донатупат. Том се вгледа в сложните плетеници от спирали и завъртулки, в цветята, в загадъчните фигури, в характерните шарки.
         — Хей, Том, не се заплесвай. Удряй, момче!
         — Забавно е да разпознаваш разни неща — оправда се Том.
         Дъглас го изгледа недоверчиво.
         — Е, и какво разпозна?
         — Ами целия тоя град, хората, къщите, нашата! — Прас! — Нашата улица! — Бух! — Това черното тук е дерето! — Бух! — А това тук са прабаба, баба и мама. — Бух! — От колко години е този килим?
         — Петнайсет.
         — Петнайсет години хора ходят по него, различавам следите от всяка обувка — възкликна Том!
         — Боже мой, сине, ама и ти си едно кречетало! — засмя се прабаба им.
         — Виждам всички неща, случили се в този дом всичките тези години — всичко е отбелязано? — Бух! — Цялото минало, но мога да предвидя и цялото бъдеще. Чакай сега, ето — присвивам очи, оглеждам шарките и виждам къде ще се скитаме, къде ще тичаме и ще се крием от утре нататък.
         Дъглас спря да удря и размаха тупалката.
         — И какво още виждаш в килима?
         — Най-вече конците — обади се прабаба им. — Изтрила му се е козината, личат си вече конците. Вижте как тъкачът си е оставил следите.
         — Точно тъй! — загадъчно заяви Том. — Следи насам, следи нататък. Виждам ги до една. От страшни злодеи. От непоправими грешници. Тук следи от лошо време, тук от слънчево. Пикници. Банкети. Ягодови пиршества. — С тупалката той почукваше знаменателно ту тук, ту там.
         — Браво бе, чудесна реклама за моя пансион — викна баба им, сгорещена от тупането.
         — Всичко е тук, скрито в мъха. Наведи главата на една страна, Дъг, притвори си едното око. То се знае, най-добре е да е вечер, да сме си в къщи, килимът да е проснат на пода, лампата да свети и тъй нататък. Тогава сенките са най-различни, светли и тъмни, виждаш следите по всички посоки, с ръка раздвижваш космите насам и нататък. Лъха ти на пустиня, ей Богу! Гореща и пясъчна като вътрешност на саркофаг, с мумията в него. Виж тук червеното петно, това е Машината за щастие, обхваната от пламъци!
         — Това ще е доматен сос от нечий сандвич — намеси се майка им.
         — Не, не, Машината за щастие — настоя Дъглас и се натъжи, че я вижда да изгаря там. Толкова бе разчитал на Лио Ауфман да поддържа реда в света, да поддържа усмивките по лицата, да накланя към слънцето малкия жироскоп, който се криеше у Дъглас, да оправя посоката всеки път, когато Земята залитваше към открития космос и непрогледния мрак. Но напразно — пред него лежеше безумното изобретение на Ауфман, превърнато в пепел и въглени. Бух! Бух — развъртя тупалката Дъглас.
         — Виж! Виж! Ето го електрическия автомобил! Ето ги мис Фърн! Мис Робърта! — горещеше се Том. — Ту, ту! — Бух!
         Всички се засмяха.
         — Ето ги и вървите, които те придържат за живота, Дъг, целите са на възли. Прекалил си с киселиците. И с туршията преди лягане.
         — Къде са, покажи ги! — взря се Дъглас.
         — Ето я тази, за годината, която идва, и онази там, за след две години, и тая — за три, четири, пет, години от днес нататък!
         Буф! Тупалката изсъска като змия в безокото небе.
         — И още, един удар, за да пораснем! — викна Том.
         И тъй силно изпердаши килима, че прахолякът от пет хиляди столетия изхвръкна из стреснатата тъкан, замръзна във въздуха за един страховит миг и докато Дъглас се взираше да различи основата, да разпознае вътъка в тези треперещи шарки, арменският прашен порой се сгромоляса безшумно върху него, над него, под него и покрай него и го затрупа завинаги пред самите им очи…

         * * *

         Старата мисис Бентли тъй и не усети как започна онази история с децата. Виждала ги бе неведнъж скупчени като еднодневки или маймунки в бакалницата, между зелето и гроздовете от банани, усмихвала им се бе и те й бяха отвръщали с усмивка. Наблюдаваше ги зиме как пробиват пъртина в новия сняг, есенес — като вдишват мъглите, напролет — като вдигат фъртуна от ябълкови цветове, но не се дразнеше от тях. Що се отнасяше до нея, домът й всякога, блестеше от ред и чистота, всяко нещо си беше на мястото, подовете лъщяха, бурканите с консерви се мъдреха един до друг като войници, иглите й за шапки стърчаха от специалните игленици, а в чекмеджетата на долапите в спалнята й се криеха, скътани спретнато дреболии, събирани през изминалите години.
         Мисис Бентли бе от хората, които събират. Събираше билети, стари театрални програми, дантелени парцалчета, шалове, билети за влакове; изобщо, всички етикетчета и знаци за нещо, което е било.
         — Имам цяла грамада от грамофонни плочи — обичаше да се хвали тя. — Ето го Карузо. Купихме я в 1916 в Ню Йорк; аз бях на шейсет и Джон беше жив. Тази тук е Джун Мун, тя е, струва ми се, в деветстотин двайсет и четвърта, веднага след като почина Джон.
         Всъщност това бе най-тежката загуба в нейния живот. Единственото нещо, което с истинско удоволствие бе докосвала, слушала и съзерцавала, тя не беше успяла да скъта. Джон лежеше далеч някъде в зелената равнина, надлежно надписан, затворен в сандък и скрит под тревата, а от него не бе останало друго освен високия му копринен цилиндър, бастуна и официалния му костюм, закачен в долапа. Всичко друго бе проядено от молците.
         Но затова пък беше съхранила онова, което можеше да се съхранява. Роклите й на розови цветя се свиваха сред нафталинови топки в големи черни сандъци, до кристалните сервизи от нейното детство — домъкнала ги бе всички със себе си, когато се пресели в този град преди пет години. Съпругът й бе отдавал под наем недвижимите си имоти в няколко града и подобно на шахматна фигурка от пожълтяла слонова кост тя се беше придвижила от място на място, продала бе всичко и накрая се беше установила в този чужд град, самотна сред сандъците и мислите си, които бяха и тъмни, и грозни, като същества от допотопна зоологическа градина.
         Историята с децата се случи към средата на лятото. Като излизаше да полее бръшляна край предната веранда, мисис Бентли видя две невъзмутими момиченца и едно момченце да се излежават спокойно на двора й и да се наслаждават на гъделичкането на тревата. В мига, в който мисис Бентли навеждаше над тях усмихнатото си, жълто като маска лице, иззад ъгъла, като изпод магическа пръчка, се показа една количка за сладолед. От нея звънтяха ледени напеви, бистри и звънки като кристални винени чаши, докоснати от познавач, и приканваха всички нататък. Децата седнаха бързо и извъртяха глави подобно слънчогледи към слънцето.
         Мисис Бентли запита:
         — Яде ли ви се? Ела насам! — Сладоледаджията спря и тя размени с него монети срещу фунийки с истински _„Ледников период“_. Децата й поблагодариха със заскрежени устни, а очите им оглеждаха критично високите й старомодни обувки и бялата й коса.
         — Искате ли да си близнете? — предложи момченцето.
         — Не, детето ми. Стига ми колкото съм стара и замръзнала; и най-жаркият ден вече не може да ме разтопи — пошегува се мисис Бентли.
         Понесли своите малки ледници, децата пристъпиха към верандата и се наредиха едно до друго на сянка върху люлеещата се пейка.
         — Аз съм Алис, това е Джейн, а този е Том Споулдинг.
         — Приятно ми е. Аз пък съм мисис Бентли. Викаха ми Хелън.
         Децата я загледаха удивени.
         — Не вярвате ли, че са ми казвали Хелън? — запита старицата.
         — Не знаех, че и старите жени носели малки имена — примигна Том.
         Мисис Бентли се засмя горчиво.
         — Иска да каже, че никой не се обръща към тях на малко име — обясни Джейн.
         — Мила моя, когато и ти остарееш като мене и на теб няма да ти казват Джейн. Старостта е ужасно официална. Към нея винаги се обръщат на презиме. Младите не обичат да наричат старите с малките им имена. Струва им се прекалено вятърничаво.
         — А вие _много_ ли сте стара?
         — Спомням си птеродактила — засмя се мис Бентли.
         — Не, ама колко сте стара?
         — На седемдесет и две.
         Замислени, те дълго близаха леденото си сладко.
         — Това е дълбока старост — заяви Том.
         — Сега не се усещам по-различно, отколкото когато бях като вас — отвърна старата дама.
         — Колкото _нас_?!
         — Да. Някога и аз бях хубаво малко момиченца като теб, Джейн, и като теб, Алис.
         Те останаха мълчаливи.
         — Какво има?
         — Нищо — Джейн се надигна.
         — А, не бързайте толкова. Още не сте изяли сладоледа… Я ми кажете, какво всъщност ви стана?
         — Мама казва, че не е хубаво да се лъже — каза Джейн.
         — Така е. Много е лошо — съгласи се мисис Бентли.
         — И не ми дава да _слушам_ лъжи.
         — Но нима някой те е излъгал, Джейн?
         Джейн я погледна, а сетне смутено отмести очи.
         — Вие ме излъгахте.
         — Аз ли? — Мисис Бентли се разсмя и сложи малката си тънка ръка на сърцето. — За какво те излъгах?
         — За това, колко сте годишна. И че сте били малко момиченце.
         Мисис Бентли настръхна.
         — Но аз _наистина_ съм била малка преди много, много години, била съм момиченце също като вас.
         — Алис, Том, хайде, тръгвайте.
         — Почакайте — отвърна мисис Бентли. — Не ми ли вярвате?
         — Не зная — отвърна Джейн. — Не вярвам.
         — Но това е смешно! Че то е съвсем очевидно. Всеки е бил млад по някое време.
         — Но не и вие — прошепна тихичко Джейн, свела поглед. Изблизаната сладоледена фунийка бе паднала долу и лежеше на дъсчената веранда сред ванилено езерце.
         — Но разбира се, че съм била и осем, и девет и десетгодишна, като всички вас.
         Двете момиченца се изкискаха.
         Очите на мисис Бентли заблестяха ядосано.
         — Хайде, какво съм седнала и аз да си губя цялата сутрин и да споря с десетгодишни хлапета. Излишно е да споменавам, че и аз съм била на десет години и глупава точно колкото вас!
         Момичетата се засмяха. Том се мъдреше смутен.
         — Подигравате се с нас — изкиска се Джейн. — Не е възможно да сте били десетгодишна, нали, мисис Бентли?
         — Я да се пръждосвате оттука! — викна внезапно старицата, защото вече не можеше да издържа погледите им. — Забранявам ви да се смеете така!
         — И нали името ви не е наистина Хелън?
         — Разбира се, че е Хелън!
         — Довиждане — викнаха момиченцата и продължиха да се кискат, докато тичаха през двора, под просторните сенки, а Том ги следваше бавно. — Благодарим ви за сладоледа!
         — И аз като вас съм играла на _дама_! — викна подире им мисис Бентли, но те си бяха отишли.


         Останалата част от деня мисис Бентли прекара в нервно настроение — блъскаше чайници и чинии, шумно приготви скромния си обед и от време на време отиваше до входната врата с надеждата да хване ония нахални хлапетии в някой от веселите им набези в късния следобед. Но дори и да бе ги спипала, какво би могла да им каже? Защо всъщност чак толкова се бе раздразнила от тях?
         — Как е възможно? — оплака се мисис Бентли на тънката, напръскана с розички чаена чаша. — Никой досега не се е съмнявал, че съм била малко момиченце. Какво глупаво, какво ужасно нещо от тяхна страна. Не съжалявам, че съм остаряла — не, не съжалявам, ала съм възмутена, че тъй ме ограбиха от моето детство!
         Тя си представи децата как тичат под хралупестите дървета, стиснали в заледените си пръсти нейното детство, невидимо като въздуха.
         След като се навечеря, просто ей тъй, без никаква причина, тя се загледа в ръцете си, които подобно две призрачни ръкавици по време на спиритически сеанс с някаква свръхестествена увереност свиваха разни предмети в една парфюмирана кърпичка. А сетне излезе на предната веранда и половин час преседя там вдървена.
         Внезапно, като нощни птици, дечурлигите притичаха край нея, а гласът на мисис Бентли ги накара да спрат.
         — Какво обичате, мисис _Бентли_?
         — Елате тука на верандата! — нареди им тя и момичетата изкачиха стъпалата, а Том ги последва бавно.
         — Какво обичате, мисис _Бентли_? — натъртваха това „Бентли“, като басов клавиш на пиано, натъртваха го умишлено, сякаш я наричаха с малкото й име.
         — Искам да ви покажа едни съкровища. — Тя разтвори парфюмираната кърпичка и надникна вътре, сякаш очакваше самата да се изненада. Измъкна оттам едно извито гребенче, много мъничко и нежно, с ръбче, по което пробляскваха фалшиви диаманти.
         — Ето това го носех, като бях деветгодишна — заяви тя.
         Джейн го повъртя в ръка и възкликна:
         — Ах, че е хубаво!
         — Дай да го видя — дръпна й го Алис.
         — А това пък е пръстенчето, което носех на осем години — каза мисис Бентли. — Сега ми е малко. Като погледнеш през него, вижда се кулата на Пиза, сякаш ей сега ще падне.
         — Я да я видим как се наклонява? — И момичетата взеха да си го подават една на друга, докато накрая Джейн го сложи на пръста си. — Но то ми става! — възкликна тя.
         — А гребенчето пък става на моята глава! — ахна Алис.
         Мисис Бентли измъкна няколко стъклени топчета.
         — Гледайте — призова ги тя, — на времето си играехме с тях.
         Хвърли ги и те се разпиляха по верандата като съзвездие.
         — И накрая — това! — Тържествуващо, тя измъкна последния си коз, снимка в пощенски формат, и на нея самата тя — седемгодишна, с рокличка като жълта пеперуда, със златни къдрици, с големи мънистеносини очи и ангелски, свити устенца.
         — Това момиченце кое е? — запита Джейн.
         — Това съм __аз__!
         Двете момиченца се вгледаха в снимката.
         — Не ви прилича — заяви Джейн. — Стига да иска, всеки може да си намери отнякъде такава снимка.
         Загледаха я продължително.
         — Още снимки имате ли, мисис _Бентли_? — запита Алис. — Ваши, вече като по-голяма. Имате ли снимка на петнайсет години, имате ли на двайсет, и после на четирийсет и на петдесет?
         Момичетата се закискаха ликуващо.
         — Не съм длъжна да ви показвам нищо! — избухна мисис Бентли.
         — Тогава и ние не сме длъжни да ви вярваме — озъби се Джейн.
         — Но тази снимка тук доказва, че и аз съм била млада!
         — Това е друго някое момиче, като нас. Взели сте я отнякъде.
         — Аз бях омъжена!
         — Ами къде е мистър _Бентли_?
         — Почина много отдавна. Ако сега беше тук, той щеше да потвърди колко млада и хубавка бях на двайсет и една.
         — Но той не е тук и не може да ни го потвърди, а това какво доказва?
         — Имам брачно свидетелство.
         — И това може да сте го взели отдругаде. Ще ви повярвам, че наистина сте били млада само когато някой друг ми каже, че ви е виждал като десетгодишна — Джейн изрече това със затворени очи, за да подчертае колко уверена е в думите си.
         — Хиляди хора са ме виждали, но сега те са умрели, глупаче такова — умрели са, или са болни, живеят в други градове. Тук аз не познавам жива душа, преместих се едва преди няколко години, тъй че никой тука не ме е виждал млада.
         — Ето на`, казах ли ви? — Джейн хвърли поглед на другарчетата си. — _Никой_ не я е виждал!
         — Слушай! — Мисис Бентли хвана детето за китката. — Човек трябва да умее да вярва. Един ден и вие ще остареете като мене. Хората и за вас ще казват същото. „О, не, ще казват. Тези лешояди никога не са били колибри, тези кукумявки не са били авлиги, тези папагали не са били сини птички!“ Един ден и вие ще станете като мене!
         — Няма да станем! — викнаха момичетата. — Ще станем ли? — запитаха се една друга.
         — Ще почакаме, ще видим! — тросна се мисис Бентли.
         А в себе си каза: „Ох, божичко, децата са си деца, старците — старци, и нищо не свързва децата със старците. Децата не са в състояние да си представят промяна, която не могат да видят.“
         — Кажи ми — обърна се тя към Джейн, — не си ли забелязала как майка ти се променя с годините?
         — Не — отговори Джейн. — Тя си е все същата.
         И това беше вярно. Хората, с които живееш непрестанно, не се променят ни на йота. Само когато не си виждал някого от дълго време, когато е заминал надалече и сетне се върне, тогава се стряскаш от промяната в него. И мисис Бентли се почувства като жена, пропътувала с някакъв бърз черен влак цели седемдесет и две години; а сега, когато най-сетне слиза пак на старата гарова платформа, всички ахват удивено: „Хелън Бентли, нима това си __ти__?“
         — Май че вече трябва да си вървим — каза Джейн. — Благодаря ви за пръстенчето. Точно по мярка ми е.
         — Благодаря за гребена. Чудесен е…
         — Благодаря за снимката на момиченцето.
         — Чакайте — аз не ви ги подарявам! — викна мисис Бентли, но те вече тичаха надолу по стъпалата.
         — _Те са наши, наши!_
         — Недейте — примоли се Том, който тичаше след момичетата. — Върнете й ги!
         — Няма. Тя ги е откраднала! Били са на друго някое дете. Откраднала ги е. Благодаря! — провикна се Алис.
         И тъй, колкото и да крещя подире им, момиченцата бяха изчезнали като еднодневки в нощта.
         — Извинявайте — обади се Том от двора и погледна към мисис Бентли. А после изчезна и той.
         — Взеха ми пръстенчето, гребенчето и снимката — проплака мисис Бентли, разтреперана на стъпалата. — О, аз съм ограбена, ограбена; те бяха част от живота ми.


         Часове наред тази нощ тя остана да лежи будна сред сандъците и джунджуриите си. Погледна към купищата подредени дрехи, кичила и оперни пера и се запита гласно:
         — Нима наистина ми принадлежат?
         Или това беше измамното хитруване на старица, която се опитва да се убеди, че има минало? Всъщност, щом нещо свърши, то си е отишло. Човек живее само в настоящето. Може на времето да е била момиче, ала сега не беше. Детинството й си бе отишло и нищо не бе в състояние да й го върне.
         В стаята полъхна нощен ветрец. Бялата завеса се развя и повлече един тъмен бастун, който от години стоеше облегнат на стената до другите джунджурии. Бастунът потрепера и като пресече снопа от лунна светлина, падна с меко тупване. Златното му тяло проблесна. Бе официалният бастун на съпруга й. Стори й се, че сега той го насочва към нея, както бе правил неведнъж на времето, когато с мекия си тъжен, разумен глас се бе опитвал да спори с нея в някои от техните малобройни спречквания.
         — Децата са прави — би й казал той сега. — Нищо не са ограбили от тебе, мила моя. Тези неща не ти принадлежат _тук_, в _този_ миг. Те са принадлежали на нея, на другото ти аз, преди много и много години.
         Ах, въздъхна мисис Бентли. А сетне сякаш стара грамофонна плоча взе да се върти под съскаща стоманена игла и тя си припомни един разговор с мистър Бентли; мистър Бентли, тъй спретнат, с червен карамфил на безупречно чистия ревер, й беше казал тогава: „Мила моя, ти май никога не ще разбереш какво нещо е това, времето! Все се опитваш да бъдеш онова, което вече си била, вместо да бъдеш личността, която си сега, през тази вечер. Защо ги събираш тези билетни контроли и театрални програми? След години те могат само да те огорчават. Хвърли ги, мила моя.“
         Но мисис Бентли вироглаво си ги беше запазила.
         — Ще видиш, това ще е напълно безполезно — продължил беше мистър Бентли, отпивайки от чая си. — Колкото и да упорстваш да останеш онова, което си била, ти можеш да си единствено това, каквото си сега, на това място. Времето хипнотизира. Когато си деветгодишен, струва ти се, че винаги си бил на девет и всякога ще бъдеш. Когато си на трийсет, струва ти се, че всякога си бил закрепен на този светъл ръб на средната възраст. А станеш ли на седемдесет, винаги и завинаги си на седемдесет. Човек живее в настоящето, той е впримчен в своето младо „днес“ или в старото си „днеска“, но друго „днеска“ на този свят не съществува.
         Това бе един от малобройните кротки спорове в техния спокоен брак. Мистър Бентли до края не можа да свикне със склонността й към съхраняването на дреболии.
         — Бъди това, което си, и погреби онова, което не си — казал й беше той. — Билетните контроли са хитруване. Скътването на предмети е като измамен фокус с огледала.
         Ако бе доживял до тази нощ, какво ли би казал?
         — Събираш празни пашкули. — Това би й казал. — Все едно да пазиш корсети, в които никога не можеш да се пъхнеш пак. За какво са ти? Можеш ли да, докажеш, че наистина си била млада? Снимките ли? Не, снимките лъжат. Снимките, това не си ти.
         — А клетвените декларации?
         — Не, мила моя, ти, това не е нито датата, нито мастилото, нито хартията. Ти, това не са тези сандъци, пълни с боклуци и прахоляк. Ти си си ти само тук, и сега — настоящата ти!
         Мисис Бентли кимна одобрително на спомена и въздъхна облекчено.
         — Да, прав си, ти си прав.
         Позлатеният бастун лежеше безмълвен на осветения от луната килим.
         — Щом съмне, ще сложа край на всичко това — обеща му тя — и ще се оставя да бъда единствено това, което съм, а не някоя друга, от предишните години. Да, точно туй ще сторя.
         И заспа…


         Утрото беше слънчево и свежо, а пред входа, почуквайки леко на мрежестата врата, се мъдреха двете момиченца.
         — Имате ли нещо друго да ни дадете, мисис Бентли? Още нещо от украшенията на момиченцето?
         Тя ги поведе през коридора, към библиотеката.
         — Дръж това — и подаде на Джейн костюма, с който бе играла дъщеря на мандарин, когато бе петнайсетгодишна. — Ето и това, това също. — Един калейдоскоп, една лупа. — Вземайте всичко, което ви хареса — подкани ги мисис Бентли. — Книги, кънки, кукли, всичко — ваши са.
         — Наши ли?
         — Само ваши. А ще ми помогнете ли да свършим една работа за не повече от час? В задния двор ще наклада голям огън. Изпразвам сандъците, изхвърлям този боклук за боклукджията. Това не е мое. Нищо никога никому не принадлежи.
         — Ще ви помогнем — обещаха те.
         Мисис Бентли поведе шествието към задния двор, вървяха с пълни ръце и носеха кибрит.
         И тъй, чак до края на лятото двете момиченца и Том висяха пред входната врата на мисис Бентли като мушитрънчета, кацнали на жица. А разнесяха ли се сребърните звуци на сладоледаджията, входната врата се отваряше, мисис Бентли излизаше оттам с ръка, заровена в отвора на среброустата й кесия, и още половин час те оставаха там, на предната веранда — децата и старата дама, да всмукват хладина в горещината, да ближат шоколадените ледени шушулки и да се кискат. Най-сетне бяха станали приятели.
         — На колко сте години, мисис Бентли?
         — На седемдесет и две.
         — А на колко бяхте преди петдесет и две години?
         — Пак на седемдесет и две.
         — Никога не сте бивали по-млада, нали, никога и не сте носили кордели и дрехи като нашите?
         — Никога.
         — А имате ли малко име?
         — Казвам се мисис Бентли.
         — И открай време все в тази къща си живеете, нали?
         — Все в тази.
         — И никога не сте били красива?
         — Никога!
         — Никога, никога — през един милион трилион години, така ли? — Двете момиченца очаквателно се навеждаха към старата дама в натегнатата тишина на четвъртия час на летния следобед.
         — Никога — отекваше мисис Бентли, — никога, през един милион трилион години.


Няма коментари:

Публикуване на коментар