19 март 2013 г.

Джейн Еър-5




         ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

         Колкото повече опознавах обитателите на Муърхаус, толкова повече симпатиите ми към тях нарастваха. За няколко дни здравето ми толкова се подобри, че вече можех да прекарвам на крак по цял ден и даже малко да се разхождам навън. Можех да участвам във всички занимания на Даяна и Мери, да беседвам с тях, колкото искат, и да им помагам, когато те ми позволяваха това. В общуването ми с тях имаше някаква живителна за мен радост, каквато изпитвах за пръв път — радост, предизвикана от пълното сходство на нашите вкусове, разбирания и принципи.
         Харесваха ми книгите, които харесваха и на тях, възхищавах се от онова, което им доставяше радост, благоговеех пред онова, което те одобряваха. Те обичаха уединения си дом. В тази малка, сива, стара постройка с нисък покрив, прозорци с решетки, олющени стени, в алеята със стари ели, израсли наклонени под напора на ветровете, в градината, сенчеста от тисовете и самодивските чемшири, където цъфтяха само най-непретенциозните цветя, аз също намирах завладяваща и постоянна прелест. Сестрите обичаха пурпурната пустош около къщата и дълбоката долина, към която водеше от пътната врата камениста пътека — тя отначало лъкатушеше сред обрасли с папрат ридове, а после сред пустинните, граничещи с обраслите с пирен полянки, където пасяха стада планински овци и агнета с мъхнати муцунки; повтарям, те обичаха този пейзаж, бяха дълбоко привързани към него. Разбирах тези чувства и ги споделях искрено и горещо. Чувствах цялото очарование на околната местност, светостта на нейната самота. Погледът ми се наслаждаваше на очертанията на възвишенията и падините, на дивата окраска, която им придаваха мъхът и цветовете на пирена, осеяният с цветя торф, яркозелените папрати и гранитните скали. Всичко това беше за мен, както за тях, чист и сладостен извор на наслада. Силните бури и лекият ветрец, мрачният и слънчевият ден, сутрешната и вечерната заря, лунната и облачната нощ — всичко това представляваше за мен същата прелест, както и за тях, и действаше на душата ми също тъй омайващо.
         И в къщи между нас цареше същото съгласие. Двете момичета се оказаха по-образовани и начетени от мен; но и аз упорито се стремях да встъпя в пътя на познанието, по който те бяха минали преди мен. Жадно поглъщах книгите, които те ми даваха, и изпитвах голяма радост, когато вечер разменяхме мисли върху прочетеното през деня. Нашите мисли съвпадаха, нашите мнения се покриваха; с една дума, ние си допадахме чудесно.
         В нашето трио първенствуваща и ръководеща роля имаше Даяна. Физически тя далеч ме превъзхождаше във всичко: беше хубава, енергична, у нея се чувстваше такова изобилие на жизнена енергия, че аз не можех да не се учудвам. В началото на всяка вечер още бивах в състояние да поговоря малко, но когато отминаваше треската на оживлението и разговорливостта, обичах да седя мълчаливо на едно столче в краката на Даяна, сложила глава на скута й, и да слушам как тя и Мери обсъждат задълбочено едва засегнатата от мен тема. Даяна ми предложи да ме учи немски. Тези уроци ми доставяха удоволствие. Ролята на учителка й харесваше и й допадаше, а на мен — ролята на ученичка. Нашите натури се допълваха взаимно; в резултат на това се породи дълбока привързаност. Сестрите научиха, че рисувам, и тозчас техните моливи и кутии с бои бяха предложени на моите услуги. Моето майсторство — тук аз ги превъзхождах — ги учудваше и възхищаваше. Мери можеше с часове да седи и наблюдава как рисувам; по-късно тя почна да взема уроци от мен — беше схватлива, умна и прилежна ученичка. В такъв кръг и при такива занимания дните летяха КЕТО часове, а седмиците — като дни.
         Що се отнася до Сейнт Джон, въпреки интимността, възникнала толкова бързо и естествено между мен и сестрите му, той продължаваше да се държи настрана. Една от причините за тази отчужденост беше, че сравнително рядко се задържаше в къщи; както изглежда, посвещаваше значителна част от времето си за болни и бедни свои енориаши, чиито домове бяха пръснати далеч един от друг.
         Сякаш лошото време не можеше да попречи на неговите пасторски обиколки. И в дъжд, и в хубаво време той след сутрешните си занимания вземаше шапката си и съпроводен от Карло, стария пойнтър на баща му, отиваше да изпълнява своята мисия на любов или дълг към ближния — не зная точно как я определяше той. Понякога, когато времето беше много лошо, сестрите му се опитваха да го възпрат. Тогава той казваше, усмихвайки се със странната си, по-скоро тържествена, отколкото весела усмивка:
         — Ако вятърът или дъждът са способни да ми попречат да изпълня тази тъй лека задача, мога ли да се смятам готов за целта, която съм си поставил?
         Даяна и Мери обикновено отговаряха на това с въздишки и потъваха в тъжен размисъл.
         Но освен честите отсъствия на Сейнт Джон съществуваше още едно препятствие по пътя на дружбата с него: у него имаше някаква сдържаност, затвореност, замисленост. Макар ревностно да изпълняваше пасторските си задължения и да бе безупречен в живота и навиците си, той все пак, изглежда, не се радваше на онзи душевен покой, онова вътрешно задоволство, които са награда за истинския християнин и дейния филантроп. Често вечер, седейки на своето отрупано с книжа писалище до прозореца, Сейнт Джон откъсваше поглед от книгата или оставяше перото настрана и подпрял брада на ръката си, потъваше в някакви неизвестни мисли: но беше ясно, чете го смущават и безпокоят, тъй като в очите му сегиз-тогиз засияваше особен блясък и зениците му се разширяваха.
         При това считам, че природата не бе за него такъв безкраен източник на радости, каквато беше за неговите сестри. Веднъж, само веднъж го чух да казва колко силно чувства суровата прелест на хълмовете и че още от детството си е привързан към потъмнелия покрив и обраслите с бръшлян стени на родната си къща; обаче в думите и в тона му имаше нещо по-скоро печално, отколкото радостно. Изглежда, той никога не би бродил сред пустошта само заради царящата там тишина, само за да се възхищава на нейната тиха прелест.
         Тъй като Сейнт Джон беше необщителен, аз не можах веднага да преценя ума му. За пръв път си създадох вярна представа за редките качества на този ум, когато чух една от проповедите на Сейнт Джон в мортънската черква, където служеше. Как ми се иска да опиша тази проповед, но такава задача не е по силите ми. Дори не мога точно да предам въздействието й върху мен.
         Той започна спокойно и начинът на изложение и тембърът на гласа му останаха такива до края. Но искрен, макар и сдържан ентусиазъм скоро зазвуча и в чудесната дикция, и в изразителния му език. Той прерасна Е някаква сгъстена, сдържана, съсредоточена сила, която ораторът изкусно направляваше. Сърцето оставаше развълнувано, умът — поразен от неговата ораторска мощ, но тя не размекваше слушателя. В думите на проповедника имаше странна горчивина и напълно липсваше утешителна кротост; той често правеше сериозни намеци за принципите на калвинизма — избраност, предопределение, обреченост — и всеки път това звучеше като присъда на съдбата. Когато Сейнт Джон млъкна, вместо да се почувствам по-бодра, по-просветлена, изпитах неизразима печал, тъй като ми се стори (не зная какво са изпитали другите), че красноречието му блика от някакви отровени с горест дълбини, където кипят поривите на неудовлетворени желания и неспокойни стремежи. Бях уверена, че Сейнт Джон Ривърс, въпреки чистия си живот, своята добросъвестност и пасторското си усърдие, още не е постигнал онзи благодатен душевен мир, който надхвърля границите на човешкия ум; беше го постигнал не повече от мен с моята стаена, гнетяща сърцето ми мъка по моя разбит кумир и изгубен рай, мъката, за която напоследък избягвах да говоря, но която ме държеше в плен и жестоко ме терзаеше.
         Междувременно измина един месец. Даяна и Мери трябваше скоро да напуснат Муърхаус и да се върнат към съвсем друга обстановка, към друг живот, който ги очакваше в един от големите градове на Южна Англия; и двете бяха там гувернантки в богати и знатни семейства, където на тях гледаха отвисоко, като на подчинени, където никой не знаеше и не се стремеше да открие вродените им големи достойнства, където ценяха само придобитите от тях професионални качества по същия начин, както се цени изкуството на готвача или вкусът на камериерката. Мистър Сейнт Джон досега нито веднъж не бе говорил за мястото, което бе обещал да ми намери; обаче ми беше съвсем необходимо да започна някаква работа. Една сутрин, като останах за няколко минути насаме с него във всекидневната, реших до се приближа до прозоречната ниша, превърната с поставените там бюро, маса и стол в негов кабинет, и да го запитам за това, но се чудех как да започна — нали винаги е трудно да разбиеш леда, който покрива като броня хората от типа на Сейнт Джон; той обаче ми спести това затруднение, като заговори пръв.
         Когато се приближих, Сейнт Джон вдигна към мен очи.
         — Искате нещо да ме попитате ли? — рече той.
         — Да, кажете, не научихте ли за някаква подходяща за мен работа.
         — Намерих или по-право измислих нещо за Вас още преди три седмици; но тъй като Вие бяхте тук, както изглежда, и полезна, и щастлива, а сестрите ми очевидно се привързаха към Вас и изпитват голямо удоволствие от Вашата компания, реших да не нарушавам всичко това до момента, когато те ще трябва да напуснат Марш Енд, след което ще се наложи и Вие да си заминете.
         — Нали те тръгват след три дни? — запитах аз.
         — Да; когато заминат, ще се върна в дома си в Мортън, Хана ще дойде с мен и този стар дом ще бъде затворен.
         Очаквах той да продължи този разговор, но мислите му, изглежда, взеха друга насока; познах по очите му, че вече се е отвлякъл и от мен, и от въпроса за моята работа. Трябваше да го върна към темата, която по необходимост така живо и силно ме интересуваше.
         — Какво място имате пред вид за мен, мистър Ривърс? Надявам се, че това забавяне с три седмици не ще ми попречи да го получа.
         — О, не; само от мен зависи да Ви настаня на това място, а от Вас — да се съгласите.
         Той отново замълча, сякаш не му се искаше да продължи. Обзе ме нетърпение; едно-две неспокойни движения и настойчивият ми поглед, устремен към него, му дадоха да разбере не по-лошо, отколкото с думи какво очаквам от него.
         — Не бива толкова да бързате — рече Сейнт Джон. — Длъжен съм да Ви кажа откровено, че не мога да Ви предложа нищо особено примамливо и изгодно. Затова, преди да обясня за какво се касае, ще Ви помоля да си спомните недвусмисленото ми предупреждение: дори да успея да Ви помогна, то ще бъде нещо като помощта, която би оказал един слепец на един сакат. Аз съм беден; когато изплатя дълговете на баща си, ще ми остане в наследство само това старо имение с кривите ели зад него и парчето земя с тисове и самодивски чемшири отпред. Аз съм неизвестен. Наистина Ривърсовци са стар род, но понастоящем от тримата останали живи негови представители двама си изкарват прехраната, служейки у чужди хора, а третият смята, че ще остане чужденец за родната си страна — не само приживе, а и след смъртта си. И все пак той мисли жребия си щастлив и очаква с нетърпение деня, когато кръстът на раздялата с всичко земно ще бъде сложен на плещите му, когато главата на войнстващата черква, чийто нищожен член е той, ще му каже: „Стани и ме последвай!“
         Сейнт Джон произнесе тези думи с тона на своите проповеди — със сдържан, дълбок глас; лицето му си остана бледо, а в очите му гореше познатият трескав пламък. Той продължи:
         — Тъй като самият аз съм неизвестен и беден, не мога да Ви предложа друго освен тиха и скромна работа. Може би Вие дори ще я намерите за унизителна за себе си, тъй като сега виждам, че сте свикнали с онова, което светът нарича изтънченост: Вашите вкусове се стремят към възвишеното и досега сте се движили в общество на образовани хора. Но аз смятам че работата за доброто на хората не може да бъде унизителна. Твърдя, че колкото по-безплодна и неблагодарна е почвата, която християнинът трябва да разоре, колкото по-оскъдни са плодовете на неговия труд, толкова по-голяма чест му прави това. В този случай неговата работа е работа на пионер, а първите пионери на словото божие са били апостолите, начело със самия спасител — Христос.
         — Е — казах аз, когато той отново млъкна, — продължавайте.
         Преди да продължи, Сейнт Джон ме погледна; навярно той, без да бърза, четеше това, което бе изписано на лицето ми, сякаш чертите ми бяха букви от страниците на някаква книга. Резултатът от своите наблюдения той отчасти изрази със следните думи:
         — Мисля, че ще приемете мястото, което Ви предлагам, и известно време ще се задържите на него, но не и до края на живота Ви — това за Вас е също тъй невъзможно, както за мен завинаги да се затворя в тесните рамки на селския свещеник, сред селската пустота; и Вашата натура като моята има в себе си нещо, което се противи на всякакъв покой, макар у Вас то да намира израз по друг начин.
         — Обяснете ми, моля, по-подробно това — рекох аз, когато той пак замълча.
         — Добре, ще научите каква скромна, обикновена и неблагодарна работа Ви предлагам. Сега, когато баща ми почина и аз сам съм си господар, няма да остана дълго в Мортън. Ще го напусна сигурно след година; но докато съм там, ще отдавам всичките си сили в служба на паството си. Когато отидох преди две години в Мортън, в селото нямаше нито едно училище; бедните деца бяха лишени от всякаква възможност да получат образование. Аз отворих училище за момчетата, а сега се готвя да отворя и друго — за момичетата. За тази цел съм наел една къща с пристройка от две стаи към нея — за учителката. Тя ще получава тридесет лири годишно; квартирата й е вече мебелирана — наистина много скромно, но с всичко необходимо; това ние дължим на любезността на една дама, мис Оливър, единствената дъщеря на единствения богат човек в моята енория — мистър Оливър, собственикът на фабриката за игли и чугунолеярната, разположени в същата долина. Тази дама възнамерява също така да заплаща обучението и облеклото на едно сираче, взето от някой приют, при условие, че то помага на учителката във всекидневната й работа в къщи и в училището, тъй като тя не би могла да се справя сама. Искате ли да бъдете тази учителка?
         Той зададе този въпрос някак припряно: изглежда, очакваше, че аз с негодуване или в най-добрия случай с презрение ще отхвърля предложението му. Като не познаваше съвсем добре чувствата и мислите ми, макар че се досещаше донякъде за тях, Сейнт Джон не беше уверен как ще се отнеса към всичко това. Наистина мястото бе скромно, ала ми даваше сигурен подслон, от какъвто имах толкова голяма нужда; работата изглеждаше трудна в сравнение с тази на гувернантка в богат дом, но ми осигуряваше независимост; а страхът да не изпадна в зависимост от чужди хора гореше душата ми като нажежено желязо; в тази работа нямаше нищо позорно, недостойно, морално унизително. И аз се реших.
         — Благодаря Ви за вашето предложение, мистър Ривърс; с радост го приемам.
         — Но разбрахте ли ме напълно? — попита той. — Става дума за селско училище; Вашите ученички ще бъдат само бедни момичета — дъщери на ратаи, в най-добрия случай дъщери на фермери. Плетене, шиене, четене, писане и смятане — това е всичко, на което ще трябва да ги учите. Можете ли да приложите в такъв случай познанията си? Ще бъдат ли задоволени при такава дейност Вашият ум, душа, Вашите вкусове?
         — Познанията си ще запазя, докато ми потрябват.
         — Значи, си давате сметка с какво се залавяте?
         — Разбира се.
         Тук той се усмихна, но в усмивката му нямаше нито горчивина, нито тъга; тя изразяваше радост и дълбоко удовлетворение.
         — Кога ще започнете работа?
         — Ще се преместя в новата си квартира утре и ако желаете, ще започна занятия идната седмица.
         — Отлично; така да бъде.
         Сейнт Джон стана и се заразхожда из стаята. После се спря и отново ме погледна. Той поклати глава.
         — От какво сте недоволен, мистър Ривърс? — попитах аз.
         — Не ще останете дълго в Мортън, сигурен съм.
         — Защо? Какво Ви дава основание да мислите така?
         — Прочетох го във Вашите очи; те не са от тези, които говорят за склонност към тих, еднообразен живот.
         — Аз нямам амбиции.
         Той трепна при думата „амбиции“.
         — Какво Ви наведе на мисълта за амбиции? Кой според Вас има амбиции? Зная, че притежавам тази слабост, но как се сетихте Вие за нея?
         — Говорех за себе си.
         — Добре, но ако нямате амбиции, поне сте… — Той замълча.
         — Каква съм?
         — Исках да кажа „буйна натура“; но Вие бихте могли да изтълкувате този израз неправилно и да се обидите. Човешката привързаност и симпатии имат за Вас огромно значение. Уверен съм, че няма дълго да бъдете в състояние да прекарвате свободното си време в самота, а работното — в монотонни занимания, без всякакъв стимул, също като мен — прибави той разпалено; — не бих могъл да живея дълго като погребан сред тези хълмове и тресавища; моята природа, дадена ми от бога, се бунтува; тук моите способности, дарени ми от всевишния, се похабяват без полза. Виждате сега как си противореча. Аз, който току-що проповядвах необходимостта да бъдем доволни от скромния си труд и доказвах, че дори секачът и водоносецът могат с труда си да служат достойно на Бога, аз, божият служител, съм разяждан от безпокойство. Но трябва тъй или иначе да примиряваме природните си наклонности с принципите си!
         Сейнт Джон излезе от стаята. За този час аз го опознах по-добре, отколкото за цял месец, и все пак той и сега ме караше да недоумявам.
         Колкото повече наближаваше денят на раздялата с брата и родния дом, толкова по-печални и по-мълчаливи ставаха Даяна и Мери. Те се мъчеха да крият това, но терзаещата ги печал едва ли можеше да се скрие или преодолее. Веднъж Даяна забеляза, че тази раздяла ще бъде съвсем различна от всички предшестващи. Сигурно щели да се разделят със Сейнт Джон за дълги години, а може би и за цял живот.
         — Той ще принесе в жертва на своята отдавна избрана цел — каза Даяна — и братските си чувства, и други, още по-силни. Сейнт Джон изглежда спокоен, Джейн, но цялото му същество е в треска. Въпреки че изглежда благ човек, в някои неща той е неумолим като смъртта; а най-лошото от всичко е, че съвестта не ми позволява да го убедя да се откаже от суровото си решение; всъщност не мога да го виня за това. Решението му е справедливо, благородно, истински християнско и все пак то разкъсва сърцето ми. — И прекрасните й очи се изпълниха със сълзи. А Мери ниско наведе глава над ръкоделието си.
         — Ние изгубихме баща си; скоро ще изгубим и своя дом, и своя брат — прошепна тя.
         В този момент се случи нещо, което бе сторено сякаш нарочно от съдбата, за да потвърди старата пословица: „Бедата никога не идва сама“ и да прибави към изпитанията на брата и сестрите нова печал. Край прозореца отвън се мярна Сейнт Джон, четейки някакво писмо. Той влезе в стаята.
         — Умрял е вуйчо Джон — каза той.
         Изглежда, сестрите бяха поразени, но приеха вестта без особено вълнение или скръб; очевидно тази случка бе за тях по-скоро неочаквана, отколкото печална.
         — Умрял ли? — повтори Даяна.
         — Да.
         Тя изпитателно погледна брат си в лицето.
         — И какво ще правим сега? — попита тя с тих глас.
         — Какво ли, Дай*? — повтори Сейнт Джон, при което лицето му запази мраморната си неподвижност. — Какво ли? Нищо. Чети.
         [* Умалително от Даяна. — Б. пр.]
         Той хвърли писмото на коленете й. Даяна набързо го прочете и го подаде на Мери. Сестра й мълчаливо го прочете и го върна на брат си. И тримата се спогледаха, и тримата се усмихнаха с мрачна, замислена усмивка.
         — Амин! И така ще преживеем! — каза най-сетне Даяна.
         — Във всеки случай това не влошава повече положението ни — забеляза Мери.
         — Лошото е само, че този факт живо ни напомня за онова, което би могло да бъде — възрази мистър Ривърс, — противопоставяйки го твърде рязко на сегашното ни положение.
         Той сгъна писмото, заключи го в бюрото си и отново излезе.
         Минаха няколко минути в мълчание. После Даяна се обърна към мен:
         — Джейн, Вие сигурно се чудите на нас и на нашите тайни и ни смятате за коравосърдечни, виждайки, че малко се трогваме от кончината на толкова близък наш роднина, но ние никак не познаваме, дори не сме виждали нашия вуйчо. Той е брат на майка ни. Баща ни отдавна бе скаран с него. По негов съвет татко рискува голяма част от състоянието си и извърши спекулация, която го разори. Те си размениха обидни упреци, разделиха се разгневени и вече не се одобриха. По-късно вуйчо биде по-щастлив в начинанията си; научихме, че е натрупал състояние от двадесет хиляди лири. Той не беше женен и няма по-близки роднини от нас и още една негова племенница. Баща ни все се надяваше, че братът на жена му ще поправи грешката си, като ни остави наследството си; обаче от писмото личи, че вуйчо ни е завещал цялото си имущество на другата си роднина с изключение на тридесет гвинеи за покупката на три траурни пръстена за Сейнт Джон, Даяна и Мери Ривърс. Разбира се, той има право да постъпи, както си иска, но все пак тази новина ни огорчи. Аз и Мери бихме се смятали за богати, ако той ни бе оставил по хиляда лири; същата сума би била достатъчна и за добрите дела на Сейнт Джон.
         След това обяснение нито мистър Ривърс, нито сестрите му се върнаха повече на тази тема. На следния ден аз се преместих от Марш Енд в Мортън. След още един ден Даяна и Мери заминаха за далечния град Б… А след седмица мистър Ривърс и Хана също се прибраха в Мортън и старата къщица опустя.


         ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

         И тъй, аз най-сетне си намерих дом — това бе малка пристройка от две стаичка; долната — с белосани стени и посипан с пясък под, в която имаше четири боядисани стола и маса, часовник, шкаф с две-три чинии и фаянсов прибор за чай, а горната — също толкова голяма, колкото кухничката, с чамово легло и скрин — доста малък, но все пак оскъдният ми гардероб не можеше да го запълни, макар че поради добротата на благородните и великодушните ми приятели той се обогати с малък запас най-необходими вещи.
         Вечер. Пуснах сирачето, което ми прислужваше, да си върви, като му заплатих за труда с един портокал. Седя сама край огнището. Тази сутрин се откри селското училище. Аз имам двадесет ученички. Но само три от тях могат да четат н нито една — да пише и да смята. Няколко момичета знаят да плетат и някои — криво-ляво — да шият. Те говорят на местния диалект. Засега трудно се разбираме помежду си. Някои от тях са невъзпитани, груби, необуздани и невежи; други са будни, имат желание да учат и са много приятни деца. Не трябва да забравям, че тези селянчета с прости дрехи са също същества от плът и кръв, както децата на най-знатни семейства, и че зачатъците на природно съвършенство, финес, ум и доброта живеят и в техните сърца, както в сърцата на децата на благородниците. Мой дълг е да развия тези зачатъци; разбира се, изпълнението на тази задача ще ми доставя известно удоволствие. Аз и без това не чакам особени радости от бъдещия си живот, но ако се приспособя към него и работя напрегнато, все ще живея някак си, макар и ден за ден.
         Бях ли весела, спокойна и доволна през днешните утринни и следобедни часове, които прекарах в съседната бедна, скромна класна стая? Ако не искам да се самозалъгвам, трябва да кажа „не“. Чувствах се много нещастна. Чувствах се — каква глупачка съм била — унизена. Страхувах се, че съм извършила стъпка, която няма да ме издигне по обществената стълба, а ще ме свали по-ниско. Изпаднах малодушно в ужас от невежеството, бедността и грубостта — от всичко, което чувах и виждах около себе си. Обаче не бива да се порицавам и презирам твърде много за тези си чувства. Зная, че те не са добри — а това е вече голяма крачка напред; ще се помъча да ги превъзмогна.
         Още утре се надявам поне отчасти да се справя с тях, а след няколко седмици може би ще успея съвсем да ги потисна. След няколко месеца отвращението ми сигурно ще се смени със задоволство, когато видя успехи и по-добри качества у ученичките си.
         Докато размишлявам така, нека си задам един въпрос: правилен избор ли направих? Нямаше ли да е по-добре да се поддам на изкушението, да се вслушам в гласа на страстта и отказала се от тежките усилия и борбата, да заспя сред цветя, впримчена в копринена мрежа, и да се събудя в Южна Франция в разкошна вила, където можех сега да живея като възлюблена на мистър Рочестър, опивайки се блажено от любовта му — защото той би ме обичал, о, да, горещо би ме обичал известно време. Нали той _действително_ ме обичаше и никой друг не ще ме обикне така! Никога вече не ще се радвам на такова преклонение пред моето обаяние, младост и грация, защото никой друг не ще открие у мен тези качества. Той ме обичаше и се гордееше с мен — а освен него нито един друг мъж не ще изпитва към мене подобни чувства. Но къде ме отнесоха мислите ми и какво говоря аз, на какви чувства давам воля? „Кое е по-добре — питах се аз, — да бъдеш робиня на възлюбления си и да живееш сред мнимо блаженство някъде край Марсилия, да се наслаждаваш на кратките часове фалшиво щастие, а после да се заливаш в горчиви сълзи на разкаяние и срам или да бъдеш селска учителка, свободна и честита, в едно брулено от планинския вятър кътче в самото сърце на Англия?“
         Да, сега чувствам, че съм била права, като избрах дълга и закона и презрях, победих, безумието и съблазните на момента. Бог ми помогна да направя правилен избор. Благодаря му за мъдрото напътствие!
         Когато вечерните ми размишления ме доведоха до този извод, аз станах, приближих се до вратата и се загледах в залеза на лятното слънце и в тихите поля пред къщурката ми, която беше на половин миля от селото. Птиците пееха последните си песни.
         Бе нежен въздухът, росата бе като балсам…
         Съзерцавайки природата, аз се смятах за щастлива и много се учудих, като забелязах, че плача. Защо? Затова, че съдбата ме бе разделила с моя господар — нали никога нямаше да го видя? Или затова, че се страхувах да не би отчаяната му скръб и гибелният му гняв, предизвикани от моето бягство, да го отклонят много далеч от правилния път — толкова далеч, щото връщането му назад да стане невъзможно? При тази мисъл аз отвърнах глава от прекрасното вечерно небе и самотната долина, в която бе разположен Мортън. Казвам „самотна“, защото в тази част на долината не се виждаше нито една постройка освен черквата и дома на свещеника, полускрити зад дърветата, и съвсем далеч — покривът на имението Вейл, в което живееше богатият мистър Оливър с дъщеря си. Закрих очи и облегнах глава на вратата; но скоро някакъв лек шум край вратичката на оградата, която отделяше малката ми градинка от околните ливади, ме накара да вдигна поглед. Пойнтърът на мистър Ривърс, старият Карло, буташе с носа си вратичката, а самият Сейнт Джон се бе облегнал на нея със скръстени ръце; веждите му бяха навъсени, строгият му, почти недоволен поглед беше устремен към мен. Аз го поканих да влезе.
         — Не, нямам време; дойдох само за да Ви донеса пакетчето, което сестрите ми оставиха за Вас. Мисля, че в него има кутия с бои, моливи и хартия.
         Отидох до оградата, за да взема пакетчето — това беше приятен дар. Стори ми се, че Сейнт Джон сурово се вглежда в лицето ми: на него без съмнение още ясно личаха следи от сълзи.
         — Изглежда, работата Ви през първия ден Ви е изморила повече, отколкото сте предполагала? — рече той.
         — О, не! Напротив, мисля, че лека-полека ще свикна съвсем с моите ученички.
         — Може би Вашето жилище… Вашата къщурка, обстановката й… сигурно не са оправдали очакванията ви… Те наистина са доста скромни, но…
         Аз го прекъснах:
         — Къщичката ми е спретната и ме пази от лошото време; покъщнината ми е достатъчна и удобна. Всичко, което виждам наоколо, ме кара да изпитвам благодарност, а не печал. Не съм глупачка, нито капризна, та да съжалявам за отсъствието на килим, диван и сребърни прибори; при това преди пет седмици нямах нищо — бях отритната от всички, просякиня, скитница, а сега имам познати, покрив, работа. Учудвам се на божията доброта, на великодушието на моите приятели, на милостта на съдбата. Не роптая.
         — Значи, самотата не Ви гнети. Но нали тази къщурка е тъй неприветлива и пуста?
         — Не съм имала още достатъчно време, за да се наслаждавам на покой, а още по-малко, за да се отегча от самотата си.
         — Чудесно. Надявам се, че действително изпитвате удоволствието, за което говорите; във всеки случай здравият разум ще Ви подскаже, че е още твърде рано да се поддавате на колебания и страхове като жената на Лот. Не зная, разбира се, какво сте напуснали, преди да дойдете при нас, но Ви препоръчвам да се противопоставяте енергично на всяко изкушение и да не се обръщате назад; вървете твърдо по новия си път — макар и само няколко месеца.
         — Така и смятам да постъпя — отвърнах аз.
         Сейнт Джон продължи:
         — Трудна задача е да сдържаш желанията си и да преодоляваш своите наклонности. Но че това е възможно, аз съм се убедил от собствен опит. Бог ни е дал известна власт над съдбата ни и когато нашите сили жадуват за дейност, която ни се отказва, когато нашата воля се стреми към път, който е затворен за нас, ние не бива да се предаваме на отчаянието, трябва само да потърсим друга храна за нашата душа, също тъй питателна, както забраненият плод, който тя жадува да вкуси, но може би по-чиста, и да прокараме за нашите стремления път, навярно по-трънлив, но също тъй прав и широк като онзи, който ни прегражда съдбата.
         Преди една година самият аз бях много нещастен, струваше ми се, че ставайки пастор, съм направил грешка; еднообразните задължения страшно ме изморяваха. Страстно се стремях към деен живот, към вълнуващия труд на литературното поприще, към съдбата на художника, на писателя, на оратора — на когото и да било, само не на свещеника. Да, под скромната свещеническа одежда в мен бие сърцето на политика, войника, търсача на слава, честолюбеца, властолюбеца. Казвах си: животът ми е тъй жалък, че трябва или да го променя, или да умра. Обаче след известен период на мрак и борба блесна светлина и се яви спасение. Затвореният ми живот внезапно се разгъна пред мен като безбрежна далечина, а дъхът ми чу зова на небето: да стана, да събера всички сили, да разперя криле и да литна високо. Бог ми възложи една мисия и за да я изпълня достойно ми бяха нужни умение и сила, мъжество и красноречие — най-добрите качества на войника, държавника и оратора, които трябва да притежава мисионерът.
         Реших да стана мисионер. От този миг душевното ми състояние се промени, оковете се разкъсаха и всичките ми сили се освободиха; от предишната скованост остана само една тъпа болка, която може да излекува единствено времето. Наистина баща ми се противопостави на моето решение, но след смъртта му на пътя ми не остана нито едно сериозно препятствие; трябва да уредя някои работи, да си намеря заместник в Мортън, да унищожа или прекъсна известни отношения, породени от чувствени съблазни — последната схватка с човешката слабост, в която зная, че ще победя, защото се заклех да победя, — и ще напусна Европа на път за Изтока.
         Сейнт Джон произнесе всичко това със своя особен, глух и същевременно патетичен глас; като млъкна, той погледна не мен, а залязващото слънце, което гледах и аз. И двамата стояхме с гръб към пътеката, която водеше през полята към вратичката, и не чухме стъпките по обраслата с трева пътека; единственият шум, който достигаше до нас, бе приспивният ромон на рекичката в долината и ние и двамата трепнахме, когато се разнесе един весел глас, галещ ухото като сребърно звънче:
         — Добър вечер, мистър Ривърс! Добър вечер, стари Карло! Вашето куче по-лесно познава приятелите си, отколкото Вие, сър; то наостри уши и завъртя опашка, когато бях още на края на полето, а Вие продължавате да стоите с гръб към мен.
         Това беше вярно. Макар че, като чу този звънлив глас, мистър Ривърс трепна, сякаш мълния проряза някой облак над главата му, той продължаваше да стои в същата поза, в която го бе заварила говорещата — облегнал ръце па вратичката и извърнал лице към запад. Най-после той бавно се обърна. Стори ми се, чедо него се е появило някакво видение. На една-две крачки от него стоеше момиче със снежнобяла дреха, младо, грациозно, малко пълничко, но все пак нежно: отначало то се наведе да помилва Карло, сетне вдигна глава, отметна дългия си воал и пред нас разцъфна лице със съвършена красота. Изразът „съвършена красота“ е силен, обаче аз не се отричам от него: никога досега умереният климат на Албион не бе създавал по-хармонични черти; влажните му ветрове и облачната му роса не бяха галили такова лице — по-свежо от цветовете на розата и лилията. Всичко у това момиче беше очарователно, без какъвто и да е недостатък. То имаше правилни, фини черти на лицето; форма и окраска на очите, която виждаме само по картините — големи, тъмни, изразителни; дълги гъсти ресници, които придаваха на очите меко очарование; тънко изписани вежди, които засилваха прелестта на лицето; бяло гладко чело, от което лъхаше покой и което смекчаваше живата игра на багрите; овални бузи, свежи и гладки; алени, сочни, възхитителни устни; идеално равни, блестящи зъби; малка брадичка с трапчинка; разкошни гъсти коси — с една дума, притежаваше всичките елементи, които, съединени, създават въплъщение на идеална красота. Гледах удивена прекрасното създание — възхищавах му се от все сърце. Природата несъмнено я бе създала в особено настроение и забравила обичайното си скъперничество на мащеха, бе дарила щедро тази своя любимка.
         „Какво е отношението на Сейнт Джон към този земен ангел?“ — непринудено се запитах аз, когато видях, че свещеникът се обърна и я загледа, и също тъй непринудено потърсих отговора в изражението на лицето му. Но той вече беше отвърнал поглед от дивната красавица и се бе загледал в една китка скромни маргаритки, които растяха край вратичката.
         — Чудесна вечер, но е доста късно да се разхождате сама навън — каза той, мачкайки с крак белоснежните главички на сведените надолу цветчета.
         — Днес следобед се върнах от С… (тя спомена името на един голям град на около двадесет мили оттук). Татко ми каза, че сте отворили училище и че е пристигнала новата учителка; затова аз след чая грабнах шапката си и дотичах да се запозная с нея. Това ли е тя? — И момичето ме посочи.
         — Да — рече Сейнт Джон.
         — Как мислите, ще обикнете ли Мортън? — обърна се тя към мен с простота и наивност, които макар детински, бяха пленителни.
         — Надявам се да го обикна. Имам много основания да вярвам в това.
         — Ученичките Ви внимават ли в клас?
         — Разбира се.
         — А харесва ли ви Вашата къщичка?
         — Много.
         — Добре ли съм я подредила?
         — Много добре.
         — Добър избор ли съм направила с момичето, което Ви прислужва — Алис Уд?
         — Много добър. То е будно и сръчно.
         „Значи, това — сетих се аз — е мис Оливър, наследницата, надарена от щастието също тъй щедро, както и от природата. Наистина се е родила под щастлива звезда!“
         — Ще идвам от време на време при Вас да ви помагам при занятията — добави тя. — За мен ще бъде развлечение да Ви посещавам, а аз обичам развлеченията. Мистър Ривърс, да знаете колко весело прекарах в С…! Нощес или по-право тази сутрин танцувах до два часа. Там заради бунтовете е разквартируван Н-ският полк, а офицерите от този полк са най-приятните хора, които познавам. Просто да не поглеждаш след това нашите точилари и търговци на ножици — нима това са младежи?
         Стори ми се, че за момент долната устна на мистър Сейнт Джон увисна, а горната леко се изкриви, докато момичето му говореше това. Той откъсна очи от маргаритките и погледна мис Оливър. Това беше сериозен, изпитателен, многозначителен поглед. Тя отново му отговори със смях и как отиваше този смях на младостта й, на розовите й бузи с трапчинки, на блестящите й очи!
         Докато Сейнт Джон стоеше безмълвен и строг, мис Оливър отново замилва Карло.
         — Бедният Карло ме обича — каза тя. — Той не е мрачен и не страни от приятелите си; ако можеше да говори, нямаше да пази такова мълчание.
         Когато мис Оливър, галейки кучето по главата, се наведе с естествена грация пред младия му, но суров господар, аз видях как пламна лицето на Сейнт Джон. Видях как в мрачните очи на пастора се появи внезапно блясък и как те засвяткаха от неудържимо вълнение. И в този миг, той, възбуден и почервенял, ми се стори почти толкова красив, колкото и тя. Гърдите му бурно се повдигнаха, сякаш пламенното му сърце, отегчено от деспотичната власт на разума, се бе разширило и искаше да излезе на свобода. Но Сейнт Джон го укроти по същия начин, както смелият конник укротява пръхтящия си буен кон. Той не отговори на нежните намеци, които му се правеха, нито с думи, нито с движения.
         — Татко казва, че Вие напоследък никак не се отбивате у нас — продължи мис Оливър, като го погледна. — Съвсем забравихте нашето имение. Тази вечер е сам и не се чувства съвсем добре; ще дойдете ли с мен да го видите?
         — Не е удобно да безпокоя по това време мистър Оливър — отговори Сейнт Джон.
         — Защо да не е удобно? Аз пък Ви казвам, че е удобно. В това време татко има най-голяма нужда от компания. Работата му във фабриката приключва и той няма с какво да се занимава. Да вървим, мистър Ривърс. Защо сте толкова стеснителен, толкова затворен? — Тя се помъчи да запълни с думи пропастта, издълбана от неговото мълчание.
         — Ах, съвсем забравих! — възкликна мис Оливър, като поклати прелестната си къдрава главица, сякаш се сърдеше на себе си. — Аз съм толкова лекомислена и разсеяна! Простете ми. Забравих, че имате сериозни основания да не искате да бъбрите с мен. Нали Даяна и Мери ви напуснаха, Муърхаус е затворен и вие сте тъй самотен! Наистина жал ми е за вас. Хайде, елате да видите татко.
         — Не сега, мис Розамънд, не сега.
         Мистър Сейнт Джон каза това почти машинално; той единствен знаеше какви усилия му струва този отказ.
         — Е, щом сте толкова упорит, аз си отивам; не смея да остана повече тук: вече пада росата. Лека нощ!
         Тя му подаде ръка. Мистър Сейнт Джон едва я докосна.
         — Лека нощ! — повтори той като ехо с тих и глух глас. Мис Оливър си тръгна, но само след миг се върна.
         — Да не сте болен? — попита тя.
         Въпросът беше съвсем уместен: лицето на Сейнт Джон бе станало по-бяло от дрехите й.
         — Напълно съм здрав — отвърна той и с поклон се отдалечи. Мис Оливър се упъти в една посока, той — в друга. Тя два пъти се обърна да го погледне, преди да се загуби като фея сред полята, а Сейнт Джон се отдалечаваше с твърди крачки и нито веднъж не се обърна.
         Тази картина на чужди страдания и вътрешна борба отвлече мислите ми от собствения ми печален размисъл. Не случайно Даяна Ривърс бе казала за брат си: „Той е неумолим като смъртта.“ И не бе преувеличила.


         ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

         Продължих да преподавам в селското училище с всичкото усърдие и добросъвестност, на които бях способна. Отначало това беше наистина тежък труд за мен. Трябваше да мине известен период, изпълнен с упорита работа, преди да се науча да разбирам ученичките си и техните характери. Много невежи, със съвсем неразвити способности, те на пръв поглед ми се сториха безнадеждно тъпи, при това всички, но скоро установих, че съм се заблуждавала. Те се различаваха една от друга също както и образованите хора и когато се опознахме по-добре, тази разлика бързо почна да изпъква все по-ярко. След като изчезна странното впечатление, което им правех със своя език, със своите изисквания и похвати, някои от тези невъзприемчиви, тъпи селянчета се превърнаха в умни момичета. Много от тях излязоха услужливи и обичливи; намерих сред тях и немалко момичета, които се отличаваха с вродена вежливост и чувство за собствено достойнство, а също и с чудесни способности, които будеха у мен и интерес, и възхищение. Скоро те вече вършеха с удоволствие и добре работата си, ходеха чисти, редовно си учеха уроците, усвояваха скромни и прилични маниери. В някои случаи бързината на успехите им беше изумителна и аз искрено се гордеех със своите ученички; към някои от по-добрите се привързах, а и те се привързаха към мен. Сред моите възпитанички имаше няколко дъщери на фермери — цели жени; те знаеха да четат, пишат и шият и тях обучавах по основи на граматиката, география, история, както и на по-сложно ръкоделие. Между тях имаше прекрасни натури, момичета, жадуващи за знания и склонни към усъвършенстване, и аз прекарвах много приятни вечери на гости у тях. Родителите им обикновено ме отрупваха с внимание. Доставяше ми удоволствие да приемам милото им гостоприемство и да отговарям на него с уважение, с което те, изглежда, не бяха свикнали; това им харесваше и им беше от полза, тъй като ги издигаше в собствените им очи и ги караше да се стремят да заслужат подобно отношение.
         Чувствах, че местните жители започват да ме обичат. Когато излизах от къщи, навсякъде ме посрещаха със сърдечни приветствия и дружески усмивки. Да живееш сред всеобщо уважение, макар и уважение на обикновени труженици, е все едно да „седиш на слънце в ясен, тих ден“ — чисти, искрени чувства разцъфват под лъчите на това слънце. В тези дни сърцето ми много по-често биваше изпълнено с благодарност, отколкото с униние. И все пак, читателю, ще призная, че в разгара на това спокойно, полезно съществуване, след деня, прекаран в усърдни занятия с моите ученички, и вечерта, посветена на рисуване или четене в приятна самота, аз обикновено сънувах нощем страшни сънища; ясни, тревожни, изпълнени с мечти, вълнуващи, бурни — сънища, в които сред необичайни случки и приключения, сред романтични перипетии и опасности аз непрекъснато срещах мистър Рочестър и всеки път в някакъв вълнуващ момент; и тогава силата на неговите обятия, звукът на неговия глас, погледът на неговите очи, докосването на неговите ръце и бузи, любовта ми към него и неговата любов към мен, както и надеждата да прекарам целия си живот с него възкръсваха у мен с цялата си първоначална сила и плам. След това се събуждах. Тогава си спомнях къде и в какво положение се намирам, ставах от леглото си без завеси развълнувана и трепереща и само тихата тъмна нощ беше свидетелка на моите пристъпи на отчаяние и изблици на скръб. А на утрото точно в девет часа почвах занятия в училището — спокойна, сдържана, готова за всекидневния труд.
         Розамънд Оливър изпълни обещанието си да ме навестява. Това ставаше обикновено по време на сутрешните й разходки с кон. Младото момиче се приближаваше в галоп до вратите на училището, яхнало своето пони и съпроводено от свой прислужник, също на кон. Трудно е да си представиш по-пленителна картина от тази красива ездачка с пурпурен костюм и жокейска шапка от черно кадифе, под която дългите й грациозни къдрици докосваха нежно бузите й и се развяваха по раменете й; облечена така, тя влизаше в скромното селско училище и с леки стъпки минаваше между редиците на смаяните селски деца. Обикновено идваше в часа на мистър Ривърс по катехизис. Предполагам, че погледът на прекрасната посетителка е пронизвал сърцето на младия пастор. Някакъв инстинкт сякаш предупреждаваше Сейнт Джон, че тя ще влезе и ако тя се появеше на вратата дори когато той гледаше в друга посока, бузите му пламваха и неговите като че ли изваяни от мрамор черти макар да запазваха строгостта си, чувствително се изменяха; въпреки привидното си спокойствие те таяха в себе си някакво подтиснато вълнение, по-красноречиво от каквито и да било буйни движения и пламенни погледи.
         Розамънд, разбира се, знаеше властта си над него, а той не беше в състояние да скрива от нея чувствата си. Въпреки неговия християнски стоицизъм достатъчно беше тя да го заговори, да му се усмихне приветливо, весело и нежно и ръката му започваше да трепери, а очите да пламтят. Той сякаш казваше с печалния си и решителен поглед онова, което не произнасяше неговата уста: „Обичам ви и зная, че ме предпочитате пред другите. Не страхът, че мога да получа отказ, ме кара да мълча. Ако ви предложа сърцето си, вие сигурно ще го приемете. Но това сърце вече е положено върху свещения олтар; около него вече е издигната кладата. Скоро от тази жертва ще остане само пепел.“
         Тогава тя издуваше устни като обидено дете; сянка на замисленост помрачаваше лъчезарната й веселост; Розамънд бързо дръпваше ръката си от неговата и отвръщаше поглед засегната, макар и не за дълго, от това лице на герой и на мъченик. Сейнт Джон без съмнение би дал всичко, за да се втурне след нея, да я извика, да я спре, когато тя го напускаше по такъв начин; но заради нея той не искаше да жертва нито една от перспективите за вечното си спасение и не би отстъпил заради любовта й нито една от своите надежди за истинско вечно блаженство. Освен това, предавайки се само на тази своя страст, тон не би могъл да удовлетвори и многостранната си природа — природа на скиталец, ентусиаст, поет и свещеник. Той не можеше, не искаше да се отрече от бурния си път на мисионер заради уюта и тишината на имението Вейл. Научих всичко това от самия Сейнт Джон, когато веднъж успях да го въвлека въпреки неговата сдържаност в откровен разговор.
         Мис Оливър почна да ме удостоява с чести посещения в скромното ми жилище и аз напълно опознах нейния характер, в който нямаше нищо прикрито и фалшиво: тя беше кокетна, но не безсърдечна; придирчива, но не прекалено самолюбива; разглезена, но не съвсем капризна; избухлива, но добродушна суетна (какво да прави, когато всеки поглед в огледалото й доказваше разцвета на нейното очарование), но не високомерна; щедра, но не се хвалеше със своето богатство; естествена и достатъчно интелигентна; весела, жива и безгрижна. Накратко, тя беше прелестна дори за такава безучастна наблюдателка от нейния пол като мен. Ала у нея нямаше нищо, което да буди дълбок интерес или да прави силно впечатление. Тя беше същество съвсем от друг характер в сравнение например със сестрите на Сейнт Джон. Въпреки това тя ми харесваше почти толкова, колкото възпитаничката ми Адел, макар че към детето, което напътстваме и възпитаваме, изпитваме по-интимна привързаност, отколкото към една не по-малко привлекателна позната нам личност.
         По силата на някакъв каприз Розамънд изпитваше симпатии към мен. Тя твърдеше, че приличам на мистър Ривърс (само че той, разбира се, бил десет пъти по-хубав; макар аз да съм била много мило създание, той бил същински ангел). Аз съм била добра, сдържана и твърда, също като него. Тя намираше, че за селска учителка съм lusus naturae*, и твърдеше, че миналото ми сигурно е увлекателно като роман.
         [* Игра на природата (лат.). — Б. пр.]
         Една вечер, когато мие Оливър с присъщата си детска палавост и лекомислено, но не нахално любопитство ровеше в бюфета и чекмеджето на масата в малката ми кухничка, тя намери две френски книги, едно томче Шилер, немска граматика и речник и накрая рисувалните ми принадлежности и няколко скици, между които рисувана с молив глава на една от моите ученички — хубавичка като ангелче, — а също така и различни пейзажи от Мортънската долина и околната местност. Отначало тя беше поразена, после пламна от възторг.
         Аз ли съм рисувала тези картини? Зная ли френски и немски?
         Била съм цяла прелест, цяло чудо. Рисувала съм по-добре от учителя й в най-доброто училище в С… Ще нарисувам ли нейния портрет, за да го покаже на баща си?
         — С удоволствие — отговорих аз, усетила особен трепет, чисто художнически възторг при мисълта, че ще рисувам такъв съвършен и възхитителен модел. В този ден тя носеше тъмносиня копринена рокля, ръцете и вратът й бяха голи, единственото й украшение бяха кестенявите коси, разпилели се по раменете й с непринудената грация на естествените къдрици.
         Взех хубава хартия и внимателно нанесох на нея контурите на лицето й. Предварително се радвах, представяйки си как ще работя с боите, но тъй като вече стана късно, казах й да дойде още веднъж да ми позира.
         Тя така ме бе похвалила пред баща си, че на следната вечер мистър Оливър лично се яви при мен с дъщеря си; той беше висок човек на средна възраст, с едри черти, с прошарена коса, до когото прелестната му дъщеря приличаше на ярко цвете, израсло край някоя стара кула. Мистър Оливър изглеждаше мълчалив и може би горд, обаче с мен се държа твърде любезно. Скицата на портрета на Розамънд му хареса много; той каза, че трябва непременно да го довърша. Настоя също така да отида на следния ден в тяхното имение и да прекарам там вечерта.
         Отидох. Озовах се в голям красив дом, където всичко говореше за богатството на неговия собственик. Розамънд изглеждаше много весела и доволна. Баща й беше много приветлив; като започна с мен разговор след чая, той изрази голямото си задоволство от работата ми в мортънското училище. Обаче, добави мистър Оливър, всичко, което виждал и чувал, го карало да мисли, че възможностите ми не са за това място, и се страхувал, че скоро ще отида другаде на по-подходяща работа.
         — Всъщност, татко — възкликна Розамънд, — Джейн е толкова умна, че спокойно може да бъде гувернантка в някое аристократично семейство!
         Помислих си, че бих предпочела да остана там, където се намирам сега, отколкото да живея в някое аристократично семейство. Мистър Оливър заговори за мистър Ривърс и за цялото семейство Ривърс с голямо уважение. Той каза, че това бил много стар местен род; че прадедите на сегашните Ривърсовци били богати; някога бил техен целият Мортън; и дори сега според него представителят на този род би могъл, ако пожелае, да получи най-блестящата партия. Той много съжалявал, че такъв прекрасен и даровит млад човек е решил да замине в чужбина като мисионер; това значело да погуби ценния си живот. Разбрах, че бащата не би представлявал пречка за съюза на Розамънд със Сейнт Джон. Мистър Оливър несъмнено смяташе, че знатният произход на младия свещеник, старият му род и духовният му сан достатъчно компенсират липсата на пари.
         Беше празник, пети ноември. Малката ми прислужница, след като ми помогна в домакинската работа, си отиде, много доволна от полученото пени. Всичко около мен беше без никакво петънце и блестеше — почистеният под, лъснатата решетка на камината, избърсаните столове. Самата аз се бях натъкмила и сега можех да прекарам следобеда, както си искам.
         Преводът на няколко страници от немски ми отне един час; после взех палитрата и моливите си и се заех с нещо по-леко и по-приятно — да завърша миниатюрата на Розамънд Оливър. Главата беше вече готова; оставаше да се направи само цветният фон, да се довърши роклята й, да се подсили карминът на сочните й устни, да се прибави тук-там по някоя лека къдрица в косите й, да се придаде по-голяма дълбочина на сянката на ресниците под леко сините клепачи. Бях погълната от изпълнението на тези приятни подробности, когато, след бързо почукване, вратата се отвори и влезе Сейнт Джон Ривърс.
         — Дойдох да видя как прекарвате празника — каза той. — Надявам се, не в размисъл. Нали? Добре! При толкова приятно занимание няма да се чувствате самотна. Виждате ли, аз все още не Ви се доверявам, макар досега да се държите прекрасно. Донесох Ви една книга, за да се развличате вечер — и той сложи на масата новоизлязла поема; едно от тези бележити творения, на които така често се радваше щастливата читателска публика по онова време — златния век на съвременната литература. Уви! Сегашните читатели не са така облагодетелствани. Но не се бойте! Нямам намерение да се увличам в отстъпления, за да обвинявам или негодувам. Зная, че поезията не е мъртва, че геният не е пропаднал и че на Мамон не е дадена власт да ги сковава и убива; поезията и геният някога отново ще изявят съществуването си, ще докажат правото си на живот, свободата и силата си. Поезията и геният са всесилни небесни ангели. Те само се усмихват, когато подлите души тържествуват, а слабите оплакват гибелта си. Поезията загинала? Геният в изгнание? Не, посредственост, не! Не позволявай на завистта да ти внушава тази мисъл. Те не само са живи, но господстват и спасяват; без тяхното божествено въздействие, проникващо навсякъде, ти би се намирала в ада — в ада на собствената си нищета!
         Докато аз жадно съзерцавах възхитителните страници на „Мармиън“* (защото това бе „Мармиън“ ), Сейнт Джон се наведе, за да разгледа по-добре рисунката ми. Той трепна и високата му фигура отново се изправи, обаче не отрони нито дума. Погледнах го — той избягна погледа ми. Разбирах добре мислите му и без усилие четях в сърцето му; в тази минута бях по-спокойна и по-хладнокръвна от него; чувствах, че имам временно предимство пред него, и ми се искаше да му помогна някак, стига да мога.
         [* „Мармиън“ — поема от английския писател Уолтър Скот — Б. пр.]
         „При всичката му твърдост и самообладание — мислех си аз — никак не му е леко: крие в себе си всяко чувство, всяка болка, нищо не показва на другите, нищо не споделя, нищо не доверява. Уверена съм, че ще почувства облекчение, ако поговори за прелестната Розамънд, за която според него той не бива да се жени. Ще го принудя да се разприказва.“
         Започнах с думите:
         — Седнете, мистър Ривърс.
         Но Сейнт Джон отвърна както винаги, че не можел да остане.
         „Добре тогава — забелязах аз мислено, — щом искате, стойте прав, но не ще Ви пусна да си отидете; така съм решила; самотата е толкова вредна за Вас, колкото и за мен. Щом не мога да докосна тайните струни на Вашето доверие, ще се опитам да пробия това каменно сърце и да излея в него поне една-единствена капка от балсама на моето съчувствие.“
         — Намирате ли прилика в този портрет? — попитах аз направо.
         — Прилика ли? С кого? Не можах добре да го разгледам.
         — Позволете ми да не Ви вярвам, мистър Ривърс.
         Той дори трепна, поразен от внезапната ми и странна настойчивост, и учудено ме погледна. „О, това е още само началото — казах си аз. — Не ще ме смути тази ваша упоритост; така лесно няма да се отървете от мен.“ И продължих:
         — Вие го разгледахте достатъчно внимателно и подробно; но нямам нищо против да го погледнете още веднъж. — И аз станах и тикнах портрета в ръката му.
         — Добре е направен — рече той, — с много меки, чисти тонове, с много изящен и точен рисунък.
         — Да, да, всичко това ми е известно. Но какво ще кажете за сходството? На кого прилича той?
         След известно колебание Сейнт Джон отвърна:
         — Мисля, че на мис Оливър.
         — Разбира се. И тъй, сър, като награда за Вашата прекрасна досетливост обещавам да направя за Вас едно грижливо и точно копие на същия този портрет — ако, разбира се, не възразите против такъв подарък. Не бих искала да губя време и сили за подарък, който няма да има за Вас никаква стойност.
         Той продължаваше да гледа портрета; колкото по-дълго го гледаше, толкова по-здраво го стискаше в ръце и толкова по-силно, изглежда, желаеше да го получи.
         — Да, прилича! — промърмори той. — Очите прекрасно са доловени. Те се усмихват. Цветът, светлината и изражението са предадени чудесно.
         — Искате ли да имате такъв портрет, или той ще Ви тревожи? Кажете ми. Когато бъдете в Мадагаскар, на нос Добра Надежда или в Индия, ще Ви бъде ли приятно да го имате при себе си, или той ще предизвиква спомени, конто само ще Ви вълнуват и разстройват?
         При тези мои думи Сейнт Джон бързо вдигна очи; в погледа му имаше нерешителност и смущение; сетне отново заразглежда портрета.
         — Не отричам, че бих желал да го имам; друг е въпросът дали това ще бъде уместно и благоразумно.
         Откак се убедих, че Розамънд действително го предпочита и че баща й несъмнено не би се противопоставил на техния брак, аз, която не бях фанатичка като Сейнт Джон, почувствах силно желание да съдействам за този брак. Струваше ми се, че ако в ръцете му премине състоянието на мистър Оливър, той би могъл с помощта па тези пари да направи не по-малко добрини, отколкото ако стане мисионер и обрече гения си на гибел, а силите си на изтощение под лъчите на тропическото слънце. Затова казах без колебание:
         — Доколкото мога да преценя, най-благоразумното и далновидно нещо, което можете да направите, е да завладеете веднага модела.
         Сейнт Джон седна, сложи портрета на масата пред себе си и подпрял с две ръце глава, с любов се вгледа в него. Забелязах, че не се сърди па моята дързост и не е неприятно изненадан от нея. Нещо повече, открих, че да беседваш с него толкова откровено и така свободно на темата, която той дори не смяташе за възможно да засяга, по-скоро му се харесва и дори му доставя неочаквано облекчение. Затворените хора нерядко се нуждаят повече от откровен разговор за техните чувства и скърби, отколкото общителните. И най-суровият стоик е преди всичко човек и да се „впуснеш“ дръзко и изпълнен с добри чувства в „безмълвното море“ на неговата душа, значи често пъти да му направиш най-голяма услуга.
         — Вие й харесвате, убедена съм в това — казах аз, застанала зад стола му, — а баща й Ви уважава. При това Розамънд е прекрасно момиче, макар и малко лекомислено; но пък у Вас има сериозност за двама. Трябва да се ожените за нея.
         — Нима тя действително ме харесва? — попита той.
         — Разбира се; повече от който и да е друг. Говори все за Вас; това е най-увлекателната тема за нея, тема, която никога не й омръзва.
         — Много ми е драго да чуя това — рече Сейнт Джон, — много; продължавайте в същия дух още четвърт час — и той най-сериозно извади часовника си и го сложи на масата, за да следи времето.
         — Но какъв смисъл има да продължавам — попитах аз, — когато Вие навярно вече готвите стоманен контраудар или ковете нова верига за своето сърце?
         — Не си въобразявайте такива ужасни неща. Представете си, че аз крея и отстъпвам под напора на нежните си чувства — както е всъщност; земната любов се надига в душата ми като избликнал нов извор и залива със сладостни вълни полята, които тъй усърдно и с такъв труд съм обработвал и тъй старателно засявал със семената на добрите намерения и себеотрицанието. Сега те са залени от потоци нектар, младите кълнове гинат — сладостната отрова ги разяжда и ето — аз се виждам седнал на една табуретка в гостната на имението Вейл до краката на моята съпруга Розамънд Оливър; тя разговаря с мен с нежния си глас: гледа ме със същите тези очи, които вашата изкусна ръка така вярно е изобразила, усмихва ми се със същите тези коралови устни. Тя е моя и аз съм неин, този живот и този преходен свят ме задоволяват. Тихо! Мълчете! Сърцето ми е пълно с възторг, чувствата ми са омагьосани; дайте възможност тези сладостни минути да протекат в покой.
         Аз изпълних молбата му; минутите тачеха. Стоях мълчаливо и слушах сподавеното му и ускорено дишане. Така в безмълвие мина четвърт час; мистър Ривърс прибра часовника, остави портрета, стана и се приближи до огнището.
         — И тъй — каза той, — тези кратки минути бяха посветени на илюзии и мечти. Главата ми почиваше върху гърдите на съблазънта, аз доброволно надянах на врата си нейния хомот от цветя и вкусих от нейната чаша. Но разбрах, че ложето ми е от коприва, че в цветята има усойница, че виното е горчиво, че обещанията на моя изкусител са лъжливи, а съветите му — измамни. Виждам и зная всичко това.
         Аз го погледнах учудено.
         — Странно — продължи той, — макар да обичам Розамънд Оливър безумно, с всичката сила на първата любов, макар девойката да е изключително красива, грациозна и очарователна, аз в същото време изпитвам твърда, истинска увереност, че тя няма да бъде за мен добра съпруга, че тя не е онзи другар в живота, който ми трябва, че ще разбера това година след нашата сватба и след дванадесет блажени месеца ще последват съжаления за цял живот. Зная това.
         — Странно наистина! — неволно възкликнах аз.
         — Нещо у мен — продължи мистър Ривърс — е необикновено чувствително към нейния чар, но заедно с това остро чувствам нейните недостатъци. Тя не би могла да споделя моите стремежи и да ми помага. Розамънд ли да бъде страдалка, труженица, апостол? Розамънд ли да бъде жена на мисионер? Не!
         — Но Вие няма защо да бъдете мисионер. Вие бихте могли да се откажете от плановете си.
         — Да се откажа ли? Как? От моето призвание? От моето велико дело? От земните основи на небесната обител? От надеждата да бъда сред онези, които са си поставили за цел да усъвършенстват човешкия род, да носят знание в царството на невежеството, мир вместо война, свобода вместо робство, религия вместо суеверие, надежда за небесно блаженство вместо страх от ада? Да се откажа от това? Та то е по-скъпо за мен от кръвта в жилите ми! Това е целта, която си поставих и заради която живея?
         След продължителна пауза аз казах:
         — А мис Оливър? Нейното разочарование и скръб нищо ли не са за вас?
         — Мис Оливър постоянно е заобиколена от поклонници и ласкатели; няма да мине и месец и образът ми безследно ще изчезне от сърцето й. Тя ще ме забрави и сигурно ще се омъжи за човек, който ще я направи далеч по-щастлива, отколкото аз.
         — Говорите много хладнокръвно, но страдате от душевна борба. Вие просто се топите.
         — Не. Ако малко съм поотслабнал, то е от грижа за бъдещето, което още е неопределено — заминаването ми постоянно бива отлагано. Едва тази сутрин получих известие, че моят приемник, когото чакам толкова дълго, ще пристигне не по-рано от три месеца; а може би тези три месеца ще станат половин година.
         — Винаги, щом мис Оливър влезе в клас, вие се разтрепервате и изчервявате.
         На лицето му отново се появи изумление. Той не допускаше, че жена ще посмее да говори така с мъж. Що се отнася до мен, аз се чувствах съвсем свободно по време на такива разговори. При общуване със силни, затворени и изтънчени души, мъже или жени, аз не се успокоявах, докато не успеех да помета преградите на условна сдържаност, да прекрача прага на доверието и да си направя място до самия олтар на техните сърца.
         — Вие наистина сте оригинална — каза той — и съвсем не плаха. Имате смела душа и проницателен поглед; но уверявам Ви, не съвсем вярно тълкувате чувствата ми. Смятате ги за по-дълбоки и по-силни, отколкото са. Приписвате ми чувства, на които едва ли съм способен. Когато се изчервявам и треперя в присъствието на мис Оливър, аз съм безмилостен към себе си. Презирам слабостта си. Зная, че тя е позорна: това е само вълнение на плътта, а не — подчертавам това — треска на душата. Думата ми е твърда като скала с непоклатими основи в бездната на бушуващо море. Познайте в мен истинския ми характер — студения, корав човек.
         Аз се усмихнах недоверчиво.
         — Вие ме предизвикахте към откровеност — продължи Сейнт Джон — и сега тя е на Вашите услуги. Ако отхвърля белоснежните покрови, с конто християнството прикрива човешкото несъвършенство, ще ме видите в истинския ми гид — студен, корав, славолюбив човек. От всички чувства само естествената привързаност има трайна власт над мен. Разумът, а не чувството, е мой водач, амбициите ми са безгранични, жаждата ми да се издигна по-високо, да извърша нещо повече от другите, е неутолима. Ценя у хората издръжливостта, постоянството, усърдието, таланта, защото това са средствата, чрез които се осъществяват велики цели и се достигат високи върхове. Аз наблюдавам Вашата дейност с интерес, защото Ви смятам за образец на усърдна, предприемчива, енергична жена, а съвсем не затова, че дълбоко Ви съчувствам за понесените от Вас изпитания или за сегашните Ви скърби.
         — Приличате ми на езически философ — казах аз.
         — Не. Между мен и философите-деисти има разлика; аз вярвам, и то твърдо, в евангелието. Сгрешихте епитета. Аз не съм езически, а християнски философ — последовател на Христос.
         Сейнт Джон взе шапката си, която бе оставил на масата до палитрата ми, и още веднъж погледна портрета.
         — Тя е прелестна — прошепна той. — Съвсем правилно е наречена „Роза на света“*.
         [* Буквален превод на името Розамънд. — Б. пр.]
         — Да нарисувам ли още един такъв портрет за Вас?
         — Cui bono?* He.
         [* Защо? (лат.) — Б. пр.]
         Той сложи върху портрета листа тънка хартия, който обикновено си подлагах при рисуване, за да не изцапам картона. Не зная какво видя на този празен лист, но нещо изведнъж привлече вниманието му. Сейнт Джон грабна листа, погледна крайчеца му, после погледна мен с неизразимо странен и съвсем непонятен взор, взор, който, изглежда, запамети всяка подробност на фигурата, лицето и облеклото, защото ме огледа цялата, бързо и пронизващо. Устните му трепнаха, като че ли искаше да каже нещо, но се въздържа и не изрече нито дума.
         — Какво има? — попитах аз.
         — Абсолютно нищо — беше отговорът и аз видях как, като сложи листа на мястото, мистър Ривърс бързо откъсна от него тясна ивица. Тя изчезна в ръкавицата му. Като ми кимна бързо и рече „довиждане“, той изчезна от погледа ми.
         — Ама и тоя си го бива! — възкликнах аз, употребявайки един местен израз.
         Внимателно разгледах хартията, но не забелязах нищо на нея освен няколко тъмни петна боя, там, където бях опитвала пастелите си. Помислих над тази загадка, но тъй като не бях в състояние да я разреша и тъй като смятах, че тя не може да има за мен особено значение, изхвърлих я от главата си и скоро я забравих.


         ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

         Когато мистър Сейнт Джон си тръгна, тъкмо бе започнало да вали сняг; виелицата продължи цялата нощ и целия следващ ден; привечер долината бе вече покрита с дълбок сняг и стана почти непроходима. Спуснах щорите, сложих една рогозка на прага, за да не навява в стаята ми, разръчках огъня в огнището и след като стоях близо час край него, вслушвайки се в глухия вой на бурята, запалих свещ, взех от полицата „Мармиън“ и зачетох:
         Залязва слънцето над Норхамския замък, тече широк красивият Туид, самотни планините се възправят… И кулите, издялани от камък, стените над назъбения рид, лъчите позлатяват…
         Скоро музиката на стиха ме накара да забравя за бурята.
         Изведнъж чух някакъв шум. „Сигурно вятърът блъска вратата“ — реших аз. Но не — това беше Сейнт Джон Ривърс, който, като вдигна резето, се появи сред свирещия в мрака леден вихър и застана пред мен; наметалото, което покриваше високата му фигура, беше бяло като глетчер. Просто се вцепених от учудване — толкова неочаквано бе за мен тази вечер идването на гост от затрупаната със сняг долина.
         — Лоши вести ли Ви носят при мен? — попитах аз. — Да не се е случило нещо?
         — Не. Колко бързо се плашите! — отговори той, като свали наметалото си и го закачи на вратата. После спокойно сложи пак на място рогозката, която бе махнал от входа при влизането си, и почна да тръска снега от обувките си.
         — Ще Ви изцапам чистия под — каза Сейнт Джон, — но моля да ме извините. — След тези думи се приближи до огъня. — Никак не беше лесно да се добера дотук, уверявам Ви — забеляза той, греейки ръце на огъня. — Затънах до кръста в една пряспа; за щастие снегът е още съвсем мек.
         — Но защо сте дошли? — не се сдържах и го запитах.
         — Много негостоприемно от Ваша страна е да ми задавате такъв въпрос, но щом вече попитахте, ще Ви кажа: просто да си поговоря малко с Вас; измориха ме немите книги и безлюдните ми стаи. Освен това от вчера изпитвам нетърпението на човек, комуто са разказали нещо наполовина и му се иска по-скоро да чуе всичко докрай.
         Свещеникът седна. Спомних си странното му поведение предишния ден и се уплаших да не се е умопобъркал. Обаче ако това бе така, тази лудост беше много сдържана и разумна. Никога преди красивото лице на Сейнт Джон не бе приличало толкова много на мраморно изваяние, колкото сега; когато отметна мокрите си от снега коси, паднали напред, и огънят озари бледото му чело и също тъй бледите бузи, за свое огорчение аз забелязах на лицето му явни следи от грижи или скърби. Мълчех, очаквайки да каже нещо по-разумно, но гостът се хвана за брадичката си и допря пръст до устните си; той мислеше. Стори ми се, че и ръката, както лицето му е отслабнала. Внезапен порив на състрадание обзе сърцето ми и казах:
         — Колко хубаво щеше да бъде, ако Даяна и Мери живееха при Вас; много е лошо, дето сте съвсем сам: Вие сте страшно неразумен по отношение на здравето си.
         — Ни най-малко — рече той. — Грижа се за себе си, когато е необходимо. Сега съм здрав. Какво необичайно намирате в мен?
         Тези думи бяха казани с нехайно равнодушие и аз разбрах, че моята загриженост му се струва съвсем неуместна. Млъкнах.
         Сейнт Джон все още продължаваше да движи бавно пръста си по горната си устна, а погледът му както преди бе замечтано устремен към решетката на пламтящото огнище; като сметнах за необходимо да кажа нещо, аз го попитах не му ли духа от вратата за гърба му.

         — Не, не — отвърна той лаконично и с известно раздразнение.
         „Е — помислих си, — щом не желаете да говорите, можете да мълчите; ще Ви оставя на спокойствие и ще се заловя пак с книгата си.“
         Очистих фитила на свещта и отново се заех да чета „Мармиън“. Скоро Сейнт Джон направи някакво движение, с което веднага привлече вниманието ми; той измъкна един подвързан с марокен бележник, извади оттам едно писмо, прочете го мълчаливо, сгъна го, сложи го пак в бележника и отново потъна в размисъл. Напразно се мъчех да се съсредоточа в книгата си. Обзета от нетърпение, аз не можех да мълча; нека ме скастри, но ще го заговоря.
         — Имате ли нови вести от Даяна и Мери?
         — След писмото, което Ви показах преди седмица — никакви други.
         — А в личните Ви планове нищо ли не се промени? Да не се налага да напуснете Англия по-рано, отколкото сте очаквали?
         — Страхувам се, че не; това би било твърде приятна изненада за мен.
         Като получих отпор, аз реших да променя темата и заговорих за училището и за ученичките си.
         — Майката на Мери Гарет е по-добре и тази сутрин Мери дойде на училище. Идущата седмица ще имам четири, нови ученички от Фаундри Клоус — ако не беше бурята щяха да дойдат днес.
         — Така ли?
         — За две от тях ще плаща мистър Оливър.
         — Нима?
         — Той възнамерява да даде на Коледа угощение за цялото училище.
         — Зная.
         — Вие ли му дадохте тази идея?
         — Не.
         — Тогава кой?
         — Сигурно дъщеря му.
         — Това й допада; тя е много добра душа.
         — Да.
         Отново настъпи пауза; часовникът удари осем. Сейнт Джон сякаш се събуди от някакъв сън; той престана да седи с кръстосани крака, изправи се и се обърна към мен:
         — Оставете за миг книгата и седнете по-близо до огъня. Учудена още повече, аз го послушах.
         — Преди половин час — додаде той — казах, че нямам търпение да чуя продължението на един разказ; като помислих, реших, че ще е по-добре аз да разказвам, а Вие да слушате. Преди да започна, смятам за нужно да Ви предупредя, че тази история ще Ви се стори твърде обикновена; баналните подробности обаче нерядко придобиват известна свежест, когато ги слушаме от устата на другите. Впрочем каквато и да е — банална или необикновена, — тя няма да Ви отнеме много време.
         Преди двадесет години един беден свещеник — как се е наричал, за нас в дадения момент не е от значение — се влюбил в дъщерята на един богаташ; тя му отговорила с взаимност и се омъжила за него въпреки съветите на всичките си близки, които веднага след сватбата я лишили от наследство.
         Не минали и две години и двамата лекомислени съпрузи умрели и мирно легнали един до друг под една плоча. (Видях гроба им, той се намира в голямо гробище до мрачна, черна като сажди катедрала в един гъстонаселен индустриален град на Н-ското графство.) Те оставили едно момиченце, което още с раждането си се озовало в скута на милосърдието — студен като пряспата, в която едва не загинах тази вечер. Милосърдието довело безприютното сираче в дома на една негова богата роднина по майчина линия; отгледала го вуйна му (вече трябва да споменавам имената) — мисис Рийд от Гейтсхед… Вие трепнахте!… Сигурно чухте някакъв шум. Изглежда, че някакъв плъх чегърта на тавана на класната стая, която е в съседство; тя преди беше хамбар, а в хамбарите обикновено се въдят много плъхове. Продължавам. Мисис Рийд държала в дома си сирачето десет години; било ли е то щастливо у нея, трудно бих могъл да кажа, тъй като не съм чувал нищо за това, но след тези десет години мисис Рийд изпратила племенницата си там, където сте били и вие толкова време — в Лоудското училище. Изглежда, момичето пожънало там много големи успехи: от ученичка то станало учителка, също като вас — учудва ме фактът, че неговият живот прилича в редица случаи на вашия, — но скоро напуснало училището и станало гувернантка — и тук съдбите ви са еднакви; — то се заело с възпитанието на едно момиче, чийто опекун бил някой си мистър Рочестър.
         — Мистър Ривърс! — прекъснах го аз.
         — Досещам се за чувствата, които изпитвате — каза той, — но помъчете се да издържите още малко, аз почти свърших; изслушайте ме докрай. Не зная нищо за този мистър Рочестър освен едно: че предложил на младата девойка брак и чак пред олтара се установило, че той има жена, която, макар и луда, е жива. Как се е държал след това и какви предложения е направил на гувернантката, е въпрос на догадки; но когато се случило едно събитие, в резултат на което се наложило тя да бъде издирена, се установило, че е избягала — никой не знае точно кога, как и защо. Напуснала Торнфийлд една нощ и всички опити да се открият следите й се оказали напразни; търсили я из цялата околност, но не могли да разберат нищо за съдбата й. А трябвало да я намерят на всяка цена. Във всички вестници били поместени обявления. Дори аз получих писмо от някой си мистър Бригз, адвокат, който ми съобщаваше подробностите, които току-що Ви изложих. Странна история, нали?
         — Интересува ме само едно — рекох аз, — щом знаете толкова много, сигурно ще можете да ми кажете какво е станало с мистър Рочестър. Къде е той сега и какво прави? Здрав ли е?
         — Що се отнася до мистър Рочестър, нищо не ми е известно. Авторът на писмото споменава за него само във връзка с неговия нечестен, противозаконен опит, за който вече говорих. Би трябвало да попитате по-скоро за името на гувернантката и за това какво се е случило, та е трябвало да я търсят.
         — Значи, никой не е ходил до Торнфийлд? Никой не е виждал мистър Рочестър?
         — Мисля, че не.
         — Но нали са му писали?
         — Разбира се.
         — И какво е отговорил той? Кой е получил неговите писма?
         — Мистър Бригз съобщава, че отговорът на питането му е бил подписан не от мистър Рочестър, а от някаква дама — Алис Феърфакс.
         Вцепених се от ужас; най-лошите ми опасения, изглежда, се сбъдваха; той вероятно е напуснал Англия и в безутешно отчаяние е побързал да замине за едно от тези места в Европа, където е живял преди. Какъв опиум за нетърпимата си болка, какво убежище за бурните си страсти търсеше той там? Не се решавах да отговоря на този въпрос. О, бедни мой господарю, почти станал мой съпруг, когото тъй често наричах „скъпи мой Едуард“!
         — Той трябва да е бил лош човек — забеляза мистър Ривърс.
         — Вие не го познавате, затова не изказвайте никакви мнения — казах аз разпалено.
         — Добре — отвърна той спокойно, — пък и главата ми е заета съвсем не с това, трябва да довърша разказа си. Тъй като Вие не питате как се нарича гувернантката, аз трябва сам да Ви кажа името й. Почакайте, то е у мен; по-добре е важните неща да се записват, както е редно — черно на бяло.
         И Сейнт Джон отново извади бележника, отвори го и започна да търси нещо в него; оттам измъкна една омачкана, набързо откъсната ивица хартия; познах по нейната форма, по петната ултрамарин, кармин и цинобър, че това е същата ивица, която взе от мен. Той стана и поднесе листчето към очите ми; прочетох написано с туш със собствения ми почерк името „Джейн Еър“ — без съмнение резултат на минутна разсеяност.
         — Бригз ми писа за Джейн Еър — рече той, — в обявленията пише също Джейн Еър; а аз Ви зная като Джейн Елиът. Право да си кажа, подозирах, че това сте Вие, но едва вчера следобед подозренията ми се превърнаха в увереност. Признавате ли, че това е Вашето име? Отказвате ли се от псевдонима си?
         — Да… Да… Но къде е мистър Бригз? Той може би знае повече от Вас за мистър Рочестър…
         — Бригз е в Лондон; съмнявам се дали той изобщо знае нещо за мистър Рочестър; него го интересува не мистър Рочестър. Обаче Вие се занимавате с несъществени неща и забравяте същественото — не питате защо мистър Бригз Ви търси, какво иска от Вас.
         — Е, какво иска от мен?
         — Само да Ви съобщи, че вашият чичо, мистър Еър, живял в Мадейра, е умрял; че Ви е оставил цялото си състояние и че Вие сега сте богата — само това, нищо повече.
         — Аз? Богата?
         — Да, Вие; богата — наследница на голямо състояние.
         Последва пауза.
         — Разбира се, Вие трябва да установите самоличността си — продължи внезапно Сейнт Джон, — но това няма да бъде трудно; тогава незабавно ще можете да влезете във владение на наследството. Вашите пари са в английска валута; завещанието и необходимите документи са у Бригз.
         И тъй, отново имах щастие! Чудесен обрат на съдбата, читателю — за миг да станеш от бедняк богаташ, — наистина чудесен обрат! Но някак си изведнъж не можеш да го почувстваш и затова не се радваш веднага на щастието, което ненадейно ти се е усмихнало. А освен това в живота има други радости, много по-вълнуващи и завладяващи; богатството е нещо материално, нещо, което напълно се отнася към външната сфера на живота, в него няма нищо идеално, всичко свързано с него носи характер на трезва пресметливост; такива са и съответните чувства. Хората не скачат и не викат „ура“, като научат, че са получили състояние; напротив, те веднага почват да мислят за стоварилите се върху тях задължения и всякакви други работи; ние сме доволни, но се появяват сериозни грижи и мислим за щастието си с намръщено чело.
         Освен това думите „завещание“ и „наследство“ вървят ръка за ръка с думите „смърт“ и „погребение“. Научих, че е починал моят чичо, единственият ми роднина; от деня, в който чух за неговото съществуване, аз лелеех надеждата да го видя някога; сега бе невъзможно. При това парите бяха само мои; не на мен и на ликуващото ми семейство, а само на самотната ми личност. Все пак придобивах голямо благо — какво щастие е да се чувстваш независима! Да, разбрах това, и тази мисъл изпълни сърцето ми с радост.
         — Най-сетне вдигнахте глава — каза мистър Ривърс. — Вече бях почнал да мисля, че сте погледнали в очите медуза Горгона и сте се вкаменили; може би сега ще попитате колко голямо е вашето състояние
         — Колко голямо е моето състояние?
         — О, дребна работа! Не си струва да се говори за него — някакви двадесет хиляди лири или нещо подобно.
         — Двадесет хиляди лири!
         Аз отново бях изумена: предполагах, че наследството ми възлиза на четири-пет хиляди. Тази новина просто спря дъха ми за миг. Мистър Сейнт Джон, когото не бях чувала никога досега да се смее, се разсмя.
         — Е — продължи той, — ако бяхте извършили убийство и Ви бях казал, че Вашето престъпление е разкрито, пак не бихте се стреснали така.
         — Но това е голяма сума! Не мислите ли, че тук може да има грешка?
         — Никаква грешка.
         — Може би невярно сте прочели цифрите и парите са всъщност две хиляди.
         — Сумата е написана словом, не с цифри — двадесет хиляди.
         Почувствах се като човек с обикновен апетит, който изведнъж се е озовал на маса с храна за сто души. Тук мистър Ривърс стана и сложи наметалото си.
         — Ако не беше такава бурна нощ навън — каза той, — бих изпратил Хана да Ви прави компания: имате твърде нещастен вид, за да Ви оставя сама. Но Хана, клетата, не може да крачи по преспите като мен, тя няма достатъчно дълги крака; и тъй, оставям Ви сама с Вашите грижи. Лека нощ!
         Той вече вдигаше резето, когато една внезапна мисъл ме осени.
         — Почакайте за миг! — извиках аз.
         — Какво има?
         — Искам да знам защо мистър Бригз Ви е писал за мен; как е узнал за Вас и защо е решил, че Вие, който живеете в такова затънтено място, можете да му помогнете да ме намери.
         — О! Нали съм свещеник — каза Сейнт Джон, — а към духовните лица нерядко се обръщат за най-необикновени неща.
         Резето на вратата отново звънна.
         — Не, няма да се отървете с това! — възкликнах аз; и наистина припреният му и неясен отговор вместо да удовлетвори любопитството ми, само го разпали до крайност. — Това е много странна история — добавих аз — и трябва да си я изясня.
         — Друг път.
         — Не! Сега, сега! — И аз застанах между него и вратата.
         Той сякаш се смути.
         — Няма да си отидете, докато не ми кажете всичко! — заявих аз.
         — По-добре не сега.
         — Не, не! Сега!
         — Бих предпочел да Ви разкажат за това Даяна и Мери.
         Разбира се, тези възражения изостриха любопитството ми до краен предел; то искаше да бъде задоволено; незабавно; така и заявих на Сейнт Джон.
         — Но нали вече Ви казах, че съм упорит човек — рече той, — трудно ще ме убедите.
         — И аз също съм упорита и не искам да отлагам това за друг път!
         — Но аз съм студен и никакво горещене не ще ми подейства.
         — Аз пък съм гореща, а огънят разтапя леда. Ето че от пламъка на огнището всичкият сняг по наметалото ви се стопи; вижте пода, навсякъде има локви. Мистър Ривърс, ако искате да Ви простя тежкото престъпление, което извършихте, като ми изцапахте чистия под в кухнята, кажете ми това, за което Ви моля.
         — Е, добре — отговори той, — отстъпвам, ако не пред Вашата настойчивост, пред вашата упоритост — капката лека-полека пробива камъка. При това Вие рано или късно ще го научите. Вашето име е Джейн Еър, нали?
         — Е, да, всичко това вече се изясни.
         — Вие може би не знаете, че ние с вас сме едноименници. Че пълното ми име е Сейнт Джон Еър Ривърс.
         — Не, разбира се! Сега си спомням, че видях буквата „Е“ във Вашите инициали на книгите, които ми давахте да чета, но не Ви попитах какво име означава тя. Е, какво от това? Нали не сте…
         Аз млъкнах; не посмях да допусна, а още по-малко да изразя с думи предположението, което, веднага щом блесна в главата ми, взе определена форма и за миг се превърна с силна, твърда увереност. Отделни факти се преплитаха и свързваха в стройно цяло; веригата, която досега ми се струваше безформена купчина, се разгъна и изправи — звено по звено, — и ето я цяла, с всяко звено, на мястото си. Инстинктивно се досетих за всичко, преди Сейнт Джон да произнесе една-единствена дума. Обаче невъзможно е да се иска от читателя също такава досетливост и затова трябва да изложа обяснението, което той ми даде.
         — Името на майка ми беше Еър; тя имаше двама братя, единият свещеник, оженил се за мис Джейн Рийд от Гейтсхед; другият — Джон Еър, ескуайър*, търговец, живял напоследък във Фунчал, Мадейра. Мистър Бригз, адвокат на мистър Еър, ни извести през август тази година за смъртта на вуйчо и съобщи, че той оставил цялото си състояние за сирачето, дъщеря на брат му — свещеника, пренебрегвайки ни заради една разправия между него и баща ни, която и двамата не можаха да забравят. Само преди няколко седмици адвокатът отново ни писа, за да ни уведоми, че наследницата е изчезнала и да разбере не знаем ли нещо за нея. Вашето име, случайно написано на ивицата хартия, ми помогна да я открия. Останалото Ви е известно.
         [* Почетна титла, която се прибавя след името; употребява се най-често при адресиране на писма. Б. пр.]
         Свещеникът пак се накани да си върви, но аз се облегнах с гръб на вратата.
         — Дайте ми възможност да се изкажа — заявих аз, — дайте ми възможност да си поема дъх и поне за миг да помисля. — Замълчах; той стоеше пред мен с шапка в ръка, съвсем спокоен. Продължих: — Майка Ви е сестра на баща ми, нали?
         — Да.
         — С други думи, моя леля…
         Той ми отговори с поклон.
         — И моят чичо Джон е Вашият вуйчо Джон? Вие, Даяна и Мери сте деца на неговата сестра, а аз — дъщеря на неговия брат?
         — Точно така.
         — И тъй, вие тримата сте мои братовчеди; ние сме от един род — имаме обща кръв.
         — Да, ние сме братовчеди.
         Внимателно го наблюдавах. Струваше ми се, че съм си намерила брат, с когото можех да се гордея и когото да обичам, и две сестри, надарени с такива душевни качества, че още при нашето запознанство те извикаха у мен жива симпатия и възхищение. Двете момичета, които аз, коленичила на мократа трева, разглеждах през ниското кухненско прозорче в Муърхаус с такава смесица от отчаяние и интерес, бяха мои близки роднини, наред с младия внушителен господин, който ме намери почти умираща на прага на своя дом. Чудесно откритие за едно нещастно, самотно създание! Това бе действително богатство! Душевно богатство! Съкровище на чисти, скъпоценни чувства. Това бе истански дар — светъл, ярък, живителен — не като тежко злато; дар желан и щедър сам по себе си, лишен от обременяваща материалност. Обзета от внезапна радост, аз заплясках с ръце; сърцето ми буйно биеше, кръвта ми закипя.
         — О, как се радвам! Как се радвам! — възкликнах аз.
         Сейнт Джон се усмихна.
         — Нали Ви казах, че забравяте същественото, интересувайки се от несъществени неща? — забеляза той. — Вие бяхте спокойна, когато Ви съобщих, че сте получили състояние, а сега за нищо и никакво се развълнувахте.
         — Нищо и никакво ли? За Вас това може би е нищо и никакво: Вие имате сестри, защо Ви е братовчедка; но аз нямах нийде никого и изведнъж намерих трима роднини или двама — ако Вие не искате да бъдете в тяхното число, — и при това те сякаш паднаха от небето. Пак повтарям, много съм щастлива.
         Разхождах се с бързи крачки из стаята; сетне се спрях, едва ли не задушена от мислите, които възникнаха по-бързо, отколкото можех да ги възприема, разбера, възпра — мисли за това, което би могло, би трябвало да бъде и ще бъде, и то в най-близко бъдеще. Гледах бялата стена: тя ми се струваше като небе, гъсто осеяно с изгряващи звезди — и всяка от тях, светейки, ми обещаваше нова цел и радост. Сега ще мога да се отблагодаря на хората, спасили живота ми, които досега обичта ми не бе в състояние да дари с нищо. Те са в затруднение — мога да ги облекча, те са разделени — мога да ги събера; аз съм обезпечена и независима — защо и те да не се радват на същото? Нали сме четирима? Двадесет хиляди лири, разделени на равни части — по пет хиляди за всеки от нас, — е напълно достатъчна сума; по такъв начин справедливостта ще възтържествува и благополучието на всички ни ще бъде осигурено. Сега богатството вече няма да ми тежи. Завещани са ми не само пари, а и живот, надежди, радост.
         Не зная какъв вид съм имала в момента, когато тези мисли напираха в главата ми, но скоро забелязах, че мистър Ривърс е сложил зад мен стол и нежно се опитва да ме накара да седна. Той ме увещаваше да се успокоя. Аз с негодуване отхвърлих това подозрение за смущение и безпомощност, отблъснах ръката му и отново се заразхождах из стаята.
         — Пишете още утре на Даяна и Мери — казах аз, — нека незабавно се върнат в къщи; Даяна казваше, че и двете биха се смятали богати, ако имат по хиляда лири; значи, пет хиляди напълно ще ги задоволят.
         — Кажете ми откъде да Ви донеса чаша вода? — рече Сейнт Джон. — Опомнете се най-сетне!
         — Глупости! А какво значение ще има за Вас полученото наследство? Нима има нещо, което да Ви задържи в Англия, да Ви накара да се ожените за мис Оливър и да заживеете като всички простосмъртни?
         — Вие бълнувате, Вашите мисли блуждаят. Много нетактично Ви поднесох тази новина, тя силно Ви развълнува.
         — Мистър Ривърс! Вие просто злоупотребявате с търпението ми; аз напълно владея разума си; но Вие не ме разбирате или по-право давате вид, че не ме разбирате.
         — Може би ще разбера, ако ми обясните малко по-подробно.
         — Да Ви обясня? Какво има тук за обясняване? Съвсем ясно е, че двадесет хиляди лири — сумата, за която става дума, — разделени поравно между един племенник и три племеннички, прави по пет хиляди за всеки. Искам само едно: да пишете на сестрите си и да им съобщите за богатството, което им се е паднало.
         — Искате да кажете, „което ми се е паднало“, нали?
         — Аз вече изложих своето становище; друго нямам и не бих могла да имам. Съвсем не съм сляпа, неблагодарна, груба егоистка. Освен това съм решила да имам свой дом и свои близки. Муърхаус ми харесва и ще живея там; обичам Даяна и Мери и искам целият ми живот да бъде свързан с тях. Пет хиляди лири ще бъдат за мен радости благо, докато двадесет хиляди ще ме мъчат и гнетят; още повече, че от гледна точка на справедливостта аз нямам право на тях, макар да ми принадлежат по закон. Затова давам на вас онова, което е съвсем излишно за мен. Безполезно е да възразявате и да спорите; нека постигнем съгласие помежду си и да решим веднага този въпрос.
         — Ето какво значи да действаш в резултат на моментни подбуди; трябват Ви няколко дни, за да обмислите всичко, само тогава Вашето решение може да се смята за основателно.
         — О, ако единственото, в което се съмнявате, е моята искреност, аз няма защо да се безпокоя. Но кажете, съгласен ли сте, че такова решение е справедливо?
         — До известна степен то може би е справедливо, но е в разрез с установените норми. При това Вие имате право на цялото наследство; вуйчо го е спечелил със собствения си труд; той е могъл да го завещае на когото поиска и го е оставил на Вас. В края на краищата Вие можете да разполагате с него съвсем законно и с чиста съвест да го смятате за свое.
         — За мен — казах аз — това е колкото решение на сърцето, толкова решение и на съвестта; искам да задоволя сърцето си — така рядко съм имала такава възможност! Ако ще цяла година да спорите, да възразявате и да ми досаждате, аз пак няма да се откажа от най-голямото удоволствие, което ми се представя в този момент — да се отплатя макар отчасти за оказаното ми голямо благодеяние и да си осигуря приятели за цял живот.
         — Така мислите сега — възрази Сейнт Джон, — защото още не знаете какво значи да притежаваш, а следователно и да се наслаждаваш на богатство. Не можете да си представите каква тежест ще Ви придадат тези двадесет хиляди лири, какво място ще заемете в обществото благодарение на тях, какви перспективи ще се открият пред Вас; Вие не можете…
         — А Вие — прекъснах го аз — никак не можете да си представите колко жадувам за братска и сестринска любов. Никога не съм имала дом, никога не съм имала братя и сестри; искам и трябва да ги имам сега; кажете, неприятно ли Ви е да ме наричате сестра и да ме имате като сестра?
         — Джейн, аз и без това ще бъда Ваш брат, а сестрите ми ще бъдат Ваши сестри; съвсем не е нужно да жертвате законните си права.
         — Брат? Да — хиляди мили надалеч! Сестри? Да — на работа у чужди хора! Аз — богаташка, затрупана със злато, което не съм спечелила и с нищо не съм заслужила! Вие — без грош! Чудесно равенство и братство! Тесен съюз! Нежна привързаност!
         — Но, Джейн, Вашата жажда за семейни връзки и домашно огнище може да се удовлетвори и по друг начин: Вие можете да се омъжите.
         — Нова глупост! Да се омъжа! Не искам да се омъжа и никога не ще го сторя.
         — Ето че се увличате; това абсурдно твърдение показва колко сте развълнувана сега.
         — Не се увличам. Познавам чувствата си и самата мисъл за женитба ми е противна. Никой не ще се ожени за мене по любов, а не желая да бъда предмет на търговска сделка. И не искам да имам до себе си чужд човек — несимпатичен, непознат, съвсем различен от мен; искам да бъда обградена само с роднини, с хора, с които имам общи чувства. Кажете още веднъж, че ще бъдете мой брат; когато изрекохте тези думи, аз бях тъй доволна, тъй щастлива; повторете ги, ако можете, и то искрено.
         — Струва ми се, че мога; винаги съм обичал сестрите си и зная на какво почива обичта ми към тях; на уважение към техните достойнства и на възхищение от техните способности. Вие също имате ум и принципи; Вашите вкусове и навици са сходни с вкусовете и навиците на Даяна и Мери; Вашето присъствие ми е винаги приятно; в беседите си с Вас аз от известно време намирам утеха и подкрепа. Чувствам, че лесно и естествено ще намеря в сърцето си и място за Вас — моята трета, най-малка сестра.
         — Благодаря Ви; за днес това ми стига. А сега по-добре си вървете — ако останете, може би отново ще ме разсърдите със съмненията си.
         — А училището, мис Еър? Сигурно сега ще трябва да се закрие.
         — Не. Ще остана в него учителка, докато намерите моя заместница.
         Сейнт Джон се усмихна одобрително; стиснахме си ръце и той си отиде.
         Няма нужда подробно да разказвам за борбата, която трябваше да водя след това, и за доводите, които привеждах, за да разреша въпроса за наследството така, както исках. Задачата се оказа много тежка, но моето решение беше непоколебимо и братовчедите най-после се убедиха, че действително съм решила, и то твърдо, да разделя наследството на четири равни части; в дъното на душата си те, изглежда, чувстваха справедливостта на това желание и не можеха да не съзнават, че на мое място биха постъпили по същия начин. Те в края на краищата се предадоха, тоест съгласиха се въпросът да бъде поставен за разрешение пред арбитражния съд. За съдии бяха избрани мистър Оливър и един опитен юрист; и двамата се изказаха в моя полза. Целта ми беше постигната; актовете за встъпване във владение бяха съставени. Сейнт Джон, Даяна, Мери и аз получихме напълно достатъчни средства за живот.


         ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

         Към Коледа всички формалности бяха извършени. Наближаваха празниците. Разпуснах ученичките си и се погрижих за случая те да не останат без подаръци. Успехът ни прави щедри и да дадем нещо, когато сме получили много, значи да отворим крана на преливащите у нас чувства.
         Отдавна бях забелязала с радост, че много от моите ученички ме обичат; при раздялата с тях аз отново се убедих в това — те тъй просто и искрено ми изразиха своята привързаност! Дълбоко ме радваше убеждението, че съм завоювала известно място в техните чисти сърца, и аз им обещах за в бъдеще всяка седмица да се отбивам в училището и да ги занимавам по един час.
         Мистър Ривърс дойде точно в момента, когато се бях разделила с ученичките — те бяха вече шестдесет, — заключила вратата и застанала с ключ в ръка, отправяйки прощални думи към пет-шест от най-добрите; това бяха учтиви, скромни и умни млади момичета, каквито често се срещат сред английското селячество.
         — Не Ви ли се струва, че сте възнаградена за упорития си труд? — попита мистър Ривърс, когато те се отдалечиха. — Не Ви ли радва мисълта, че сте принесли полза на Вашите ученички?
         — Без съмнение.
         — При това Вие се трудихте само няколко месеца! А нима целият живот, посветен на усъвършенстването на човешкия род, не може да се смята за правилно преживян?
         — Не оспорвам това — казах аз, — но не бих могла да се посветя за цял живот на тази идея; наред със способностите на другите искам да развивам и собствените си способности. Трябва да ги развивам, но не ми говорете повече за училището; дейността ми в него приключи и сега искам да почувствам празника с пълна сила.
         Лицето му стана сериозно.
         — Какво Ви е? Защо така изведнъж се разпалихте? Какво мислите да правите?
         — Да действам, и то колкото може по-енергично!
         И преди всичко искам да Ви помоля да освободите Хана и да си потърсите друга прислужница.
         — Да не би да Ви трябва на Вас?
         — Да, нека дойде с мен в Муърхаус. Даяна и Мери ще се върнат там след седмица и когато пристигнат, искам да намерят всичко в ред.
         — Разбирам; а аз си рекох, че сте намислили някакво пътешествие. Ще освободя Хана, разбира се.
         — Кажете й утре да бъде готова; ето Ви ключа от училището, а утре ще Ви предам и ключа от моето жилище. Сейнт Джон взе ключа.
         — Вие се разделяте с него така леко — каза той. — Не мога съвсем добре да разбера веселото Ви настроение, тъй като не зная какво занятие сте си избрали в замяна на това, което преустановявате. Каква цел, каква задача, каква амбиция ще Ви импулсират сега?

         — Най-близката ми цел е да почистя (Разбирате ли напълно значението на тази дума?), да почистя целия Муърхаус от тавана до мазето; следващата ми цел — с помощта на восък, газ и много вълнени парцали да го направя да блести като нов; третата цел — да определя с математическа точност мястото на всеки стол, маса, легло, килим; сетне ще Ви разоря, като изгоря цели тонове въглища и торф, за да затопля хубавичко всички стаи и накрая — двата последни дни преди пристигането на Вашите сестри — ще разбиваме с Хана яйца, ще чистим стафиди, ще чукаме подправки, ще печем коледни питки, ще правим пълнеж за сладки и ще извършим тържествено ред други кулинарни обреди, за които думите могат да дадат само приблизителна представа на такива непосветени хора като вас. С една дума, крайната ми цел ще бъде привеждането на всичко в пълен ред до идния четвъртък — деня, в който пристигат Даяна и Мери; а амбицията ми се свежда към това, посрещането им да бъде образцово.
         Сейнт Джон леко се усмихна, обаче си остана недоволен.
         — Всичко това засега е хубаво — каза той, — но всъщност аз се надявам, че когато премине първият полет на увлечението Ви, ще насочите погледа си към нещо по-възвишено от домашните радости и удоволствия.
         — Това са най-хубавите неща на света — прекъснах го аз.
         — Не, Джейн, не; земният живот ни е даден съвсем не за наслада и не се опитвайте да го превръщате в такъв; той не е и за почивка — не се отдавайте на леност.
         — Напротив, аз съм решила да работя.
         — Джейн, сега, разбира се, всичко това е напълно извинително; давам ви два месеца, за да се насладите до насита на новото си положение и на радостта от тези късно придобити роднински връзки; но после, надявам се, ще отправите поглед отвъд Муърхаус, Мортън и компанията на сестрите ми и ще се издигнете над егоистичното спокойствие и удобствата на осигурения живот. Вярвам, че Вашата енергия отново не ще Ви дава покой.
         Аз учудено го погледнах.
         — Сейнт Джон — казах аз, — много лошо е, че говорите така. Аз се готвя да бъда щастлива като кралица, а Вие се мъчите да всеете в сърцето ми тревога. Защо?
         — За да не унищожите дадените Ви от Бога таланти, за които един ден ще давате пред него точна сметка. Предупреждавам Ви, Джейн, ще Ви наблюдавам постоянно и зорко. Ще се помъча да обуздая необикновената разпаленост, с която се отдавате на нищожни домашни радости. Не се хващайте тъй здраво за плътските окови; спестете своя плам и постоянство за по-достойна цел; не ги пилейте за нищожни, преходни неща. Чувате ли, Джейн?
         — Да; със същия успех Вие бихте могли да се обърнете към някоя стена. Чувствам, че имам всичкото основание да бъда щастлива и ще бъда щастлива. Довиждане!
         И аз бях щастлива в Муърхаус; работех усилено, а също и Хана; харесваше й, че съм тъй весела сред тази суетня в една къща, в която всичко е обърнато наопаки, че имам възможност да бърша, да тупам, да разтребвам и готвя. С каква радост след един-два дни на страшен безпорядък започнахме постепенно да въвеждаме ред в създадения от нас хаос! Малко преди това аз ходих в С…, за да купя някои нови мебели, тъй като моите братовчеди ми бяха дали неограничено право да променя покъщнината, както си искам, и за тази цел ми беше отделена известна сума. Всекидневната и спалните оставих почти без изменение, понеже знаех, че Даяна и Мери ще изпитат по-приятно чувство, като видят отново старите семейни маси, столове и легла, отколкото най-изисканата мебелировка. Обаче все пак известни нови неща бяха необходими, за да придадат тържественост при посрещането на сестрите. Купих красиви тъмни килими и завеси, грижливо изработени старинни украшения от порцелан и бронз, нови покривки, огледала и тоалетни принадлежности — всичко това внасяше нов облик в наредбата на стаите, без да прави силно впечатление. Стаята и спалнята за гости обзаведох с нови мебели от стар махагон с яркочервена тапицерия; в коридора и по стълбите разстлах пътеки и килими. Когато всичко беше готово, реших, че вътрешността на Муърхаус е образец на весел, непретенциозен кът, макар отвън през това време на годината къщата да изглеждаше мрачна и неприветлива.
         Най-сетне настъпи знаменателният четвъртък. Очаквахме сестрите да пристигнат привечер и още по здрач бяха запалени камините на горните и долните стаи; кухнята блестеше от чистота и ред. Аз и Хана се преоблякохме и всичко беше готово.
         Сейнт Джон пристигна пръв. Бях го помолила да не идва в Муърхаус, докато не бъде всичко готово, но само мисълта за такава неприятна и банална суетня в къщата беше достатъчна да го държи на разстояние. Той ме завари в кухнята, където наглеждах кифличките за чая, които се печаха. Като се приближи, попита ме дали съм доволна от слугинската си работа. Отговорих му с покана да извърши заедно с мен основен преглед на цялата къща и успях да го склоня с цената на големи усилия. Той едва-едва поглеждаше през вратите, които отварях. Като огледа горния и долния етаж, заяви, че аз, изглежда, съм положила доста сили и грижи, щом съм могла за толкова кратко време да направя такива значителни промени, обаче не изрази нито с една дума някакво удоволствие във връзка с обновлението на жилището му.
         Мълчанието му помрачи радостта ми. Мина ми през ума, че това новаторство сигурно е внесло безпорядък в скъпите му спомени. Попитах го така ли е. Разбира се, тонът ми беше доста унил.
         Съвсем не, напротив, Сейнт Джон забеляза, че съм се отнесла към всичко, на което държал, внимателно и грижливо; той дори се страхувал, че съм отделила за тези дреболии по-голямо от необходимото внимание. Колко скъпоценни минути например съм изгубила, когато съм мислила как да подредя тази стая? Впрочем бих ли могла да му кажа къде е сложена еди-коя си книга?
         Снех томчето от етажерката; той го взе и като се упъти към любимото си кътче до прозореца, седна и започна да чете.
         Наистина, скъпи читателю, това никак не ми хареса. Сейнт Джон беше прекрасен човек, но аз започвах да чувствам, че той е прав, като се нарича суров и студен. Не го привличаха нито обикновените човешки чувства, нито домашните радости, а тихите удоволствия на живота не го пленяваха. Сейнт Джон действително живееше само за най-високите си и благородни стремежи, като сам не знаеше отдих и беше недоволен, когато другите почиваха. Гледайки гордото му чело, застинало като камък, прекрасните черти на съсредоточеното му лице, аз изведнъж разбрах, че той едва ли ще бъде добър съпруг и че на жена му няма да бъде леко. Долових по някаква интуиция характера на любовта му към мис Оливър и се съгласих с него, че това е само чувствена любов. Стана ми ясно защо Сейнт Джон се презира за трескавото си състояние, причина за което бе тя, защо трябваше да се стреми да потисне и убие тази любов, защо се съмняваше дали тя би могла да донесе и на двамата трайно щастие. Разбрах, че Сейнт Джон е направен от същия материал, от който природата създава героите — християни и езичници: законодатели, държавници, завоеватели — мощна твърдина, изпълнена с велики стремежи; но край домашното огнище тя много често се обръщаше в студена, недодялана колона — мрачна и неподходяща за там.
         „Гостната не е място за него — мислех си аз. — Хималайските хребети, африканската джунгла, даже заразените с чума гвинейски крайбрежни блата повече подхождат за такава натура. Как да не бяга от тихото домашно огнище? Тук всичко му е чуждо, силите му са сковани, те не могат да се развият и да се проявят напълно. Само в борбата и в изпитанията, където се изисква мъжество, енергия и смелост, той ще говори и действа като вожд. Но дори едно дете би имало превъзходство над него в домашна среда. Той е прав, че си е избрал да бъде мисионер — сега разбирам това.“
         — Идват! Идват! — завика Хана, разтваряйки широко вратата на всекидневната. В същия миг старият Карло радостно залая.
         Изтичах навън. Беше вече тъмно, но ясно се чуваше шум от колела. Хана бързо запали фенера. Каретата спря пред вратичката; кочияшът отвори вратата на каретата и от нея слязоха две познати фигури.
         Хвърлих се към тях и притиснах лице първо до нежните бузи на Мери, после до буйните къдрици на Даяна. И двете момичета се смееха, целуваха мен и Хана, милваха Карло, който полудя от радост, развълнувано питаха всичко ли е в ред и като се успокоиха, забързаха към къщи.
         И двете се бяха схванали от дългото пътуване и друсане и измръзнали от студения вечерен вятър; но милите им лица бързо се оживиха край веселия огън. Докато кочияшът и Хана внасяха багажа им, те попитаха къде е Сейнт Джон. В тази минута той излезе от всекидневната. Сестрите топло го прегърнаха. Той спокойно ги целуна, изрече полугласно няколко приветствени думи, постоя малко, отговаряйки на въпросите им, а после заяви, че ще ги чака в гостната и се отправи натам като към някое тихо убежище.
         Запалих свещите, за да се качим горе, но Даяна първо се разпореди да нахранят кочияша, а сетне двете момичета ме последваха. Те бяха във възторг от подреждането и украсата на стаите им, от новите драперии, килими и пъстри порцеланови вази и горещо ми благодариха. Аз ликувах, че вкусовете ни чудесно съвпадат и че това, което бях извършила, прави по-радостно завръщането им.
         Прекарахме чудесна вечер. Братовчедките ми бяха тъй весели и жизнерадостни, тъй много и увлекателно говориха, че мълчаливостта на Сейнт Джон не се забелязваше; той искрено се радваше на завръщането на сестрите си, но шумното им оживление и веселата им бъбривост не му се нравеха. Най-голямото събитие в този ден — пристигането на Даяна и Мери — му беше приятно, ала свързаните с това суматоха и оживление го дразнеха. Изглежда, искаше му се по-скоро да настъпи следващият, по-спокоен ден. В най-големия разгар на нашето веселие, около един час след чая, на вратата се почука. Влезе Хана и каза, че по това късно време е дошъл някакъв клет момък и моли мистър Ривърс да посети майка му, която умирала.
         — Къде живеят те, Хана?
         — На самия Уиткроски хълм, горе-долу на четири мили оттук, и при това трябва да се върви все през треволяци и пущинаци.
         — Кажете му, че ще отида.
         — Послушайте, сър, по-добре е да не ходите. Няма по-лош път от този нощем; няма да можете да минете през блатото. А при това нощта е такава проклета — вятърът просто ще Ви събори. По-добре да й предадат, сър, че ще отидете утре заран.
         Но Сейнт Джон беше вече в коридора и слагаше наметалото си; без ропот, без възражения той излезе. Беше девет часът. Той се върна чак около полунощ, изгладнял и изморен, но изглеждаше по-щастлив, отколкото при тръгването си. Бе изпълнил дълга си, удържал над себе си нова победа, проявил сила на волята и себеотрицание и сега беше доволен.
         Страхувам се, че цялата следваща седмица търпението му е било подложено на изпитание. През тази седмица бе Коледа и ние не се занимавахме с никаква работа, а прекарвахме времето във весели домашни развлечения; Чистият въздух, непринудеността на домашния живот, зората на благополучието действаха на душите на Даяна и Мери като живителен еликсир; те бяха весели от сутрин до вечер. Говореха, без да спрат; и техните разговори — остроумни, съдържателни и оригинални — така ме очароваха, че пред всяко друго занимание предпочитах да слушам и да разговарям с тях. Сейнт Джон не осъждаше нашето оживление, но избягваше да взема участие в него и рядко биваше в къщи; енорията му бе голяма, хората живееха пръснати един от друг и той всеки ден трябваше да посещава болни и нуждаещи се в различни нейни краища.
         Една сутрин на закуска Даяна, като прекара няколко минути в размисъл, попита брат си дали не е променил плановете си.
         — Не съм ги променил и не ще ги променя — бе отговорът. И той ни съобщи, че заминаването му за Индия сега е окончателно определено за идущата година.
         — А Розамънд Оливър? — попита Мери. Тези думи, изглежда, се откъснаха неволно от устата й: личеше, че тя с удоволствие би ги взела обратно. Сейнт Джон, който държеше в ръцете си книга (той имаше лошия навик да чете на масата), я затвори и вдигна очи към сестра си.
         — Розамънд Оливър — каза той — ще се омъжи за мистър Гранби, един от най-знатните и уважавани хора в С… внук и наследник на сър Фредрик Гранби; научих вчера това от баща й.
         Ние неволно се спогледахме, а после погледнахме него; лицето му никак не промени изражението си.
         — Този брак ми се струва прибързан — забеляза Даяна, — те се познават отскоро.
         — Само от два месеца; запознали се през октомври на традиционния бал в С… Но там, където няма препятствия, както в този случай, там, където бракът е желателен във всяко отношение, няма нужда от отлагане; те ще се оженят веднага щом замъкът в С … който сър Фредрик ще им отстъпи, бъде готов, за да се настанят в него.
         Още първия път, когато останах насаме със Сейнт Джон, след като научих това, у мен се яви силно желание да го попитам не е ли огорчен от това събитие; но, изглежда, той толкова малко се нуждаеше от съчувствие, че аз не се реших да подхвана тази тема и дори се засрамих, като си спомних как веднъж бях дръзнала да сторя това. Пък и бях отвикнала да разговарям с него: той отново бе надянал ледената броня на затвореността си, която смразяваше и моята откровеност. Въпреки обещанието си Сейнт Джон се отнасяше към мен не като към сестрите си; в студеното му държане винаги личеше, че прави разлика между мен и тях, което едва ли би могло да допринесе за създаване атмосфера на сърдечност; с една дума, сега, когато му бе известно, че съм негова роднина и живеех под един покрив с него, аз чувствах, че разстоянието между нас е по-голямо, отколкото преди, когато бях за него само една селска учителка. Спомних си колко далеч бе отишъл той веднъж в своята откровеност и никак не можех да разбера сегашната му студенина. Затова много се учудих, когато Сейнт Джон внезапно вдигна глава от бюрото, над което се бе навел, и каза:
         — Както виждате, Джейн, сражението бе дадено и победата спечелена. — От учудване аз не можах да му отговоря веднага, но след минутно колебание рекох:
         — А уверен ли сте, че тази победа не Ви струва твърде скъпо? Още една такава победа би Ви погубила.
         — Не мисля така; а дори да е така, това няма голямо значение за мен; повече не ще се наложи да водя борба от такъв характер. Изходът на битката е благоприятен, пътят е свободен и аз благодаря на всевишния за това. — Като каза тези думи, той потъна в мълчание, задълбочил се над книжата си.
         Когато нашето щастливо вълнение (тоест вълнението на Даяна, Мери и моето) поотслабна и ние се върнахме към обичайните си навици и постоянните си занимания, Сейнт Джон почна по-дълго да се задържа в къщи; понякога прекарваше в една стая с нас цели часове. Мери рисуваше, Даяна четеше за обща култура — нещо, което за мое учудване вършеше с постоянство, — аз упорито учех немски, а той бе погълнат от тайнствената си работа, своего рода мистика — изучаване на някакъв източен език, което смяташе необходимо за изпълнение на плановете си.
         В тези часове, седнал в своето кътче, Сейнт Джон изглеждаше спокоен и съсредоточен; но сините му очи от време на време се откъсваха от тайнствените букви на екзотичния език, блуждаеха из стаята и понякога за дълго, с настойчиво внимание, се спираха на нас — неговите другари по занятие; ако някоя от нас уловеше погледа му, той веднага отвръщаше очи, ала после изпитателният му взор отново се насочваше към нашата маса. Недоумявах какво можеше да значи това. Също тъй непонятно ми беше и постоянното удоволствие, което му доставяше такъв, бих казала, незначителен повод като ежеседмичните ми посещения на мортънското училище; още повече се учудвах на това, че когато времето бе лошо — валеше сняг или дъжд или духаше силен вятър — и братовчедките ми ме убеждаваха да остана в къщи, той всеки път се подиграваше на тези техни опасения и ме подканяше да изпълня дълга си въпреки бушуващите стихии.
         — Джейн съвсем не е хилаво създание, както предполагате — казваше той; — тя също тъй малко се бои от планинския вихър, проливния дъжд или снега, както всеки от нас. Тя има здрав и издръжлив организъм, който по-лесно се приспособява към промените на климата, отколкото организмът на някой много по-здрав на вид човек.
         И когато се връщах, понякога много уморена и измъчена от лошото време, аз никога не смеех да се оплаквам, защото виждах, че това ще го разгневи: при всички обстоятелства той искаше мъжество; всяко малодушие предизвикваше негодуванието му.
         Но един следобед си позволих да остана в къщи, тъй като силно се бях простудила. Този път в Мортън отидоха братовчедките ми. Седях и четях Шилер, а Сейнт Джон се бе задълбочил над измачканите свитъци, написани на непознатия източен език. Като свърших превода, който направих за упражнение, аз случайно погледнах към него и веднага се озовах под въздействието на проницателните му сини очи. Не мога да кажа колко време той ме гледа от горе до долу и от долу до горе, но този поглед беше тъй пронизващ и тъй студен, че за миг ме обзе суеверен страх, сякаш в стаята имаше някакво свръхестествено същество.
         — Какво правите, Джейн?
         — Уча немски.
         — Искам да оставите немския и да започнете индустански.
         — Сериозно ли казвате това?
         — Съвсем сериозно и дори настоявам; ще Ви обясня защо.
         И той ми разказа, че езикът, който изучавал, бил индустански, но че като напредвал в изучаването на езика, забравял елементарни неща и щяло да му бъде много полезно да има ученичка, с която постоянно да повтаря основите на езика и по такъв начин окончателно да ги закрепи в паметта си; каза и това, че известно време се колебал между мен и сестрите си, но се спрял на мен, тъй като съм била най-постоянна от трите. Накрая ме запита ще му направя ли тази услуга и изрази увереността си, че такава жертва няма да трае дълго, тъй като до заминаването му оставали само три месеца.
         Сейнт Джон не бе човек, на когото лесно можеш да откажеш; чувствах как всяко впечатление — неприятно или приятно — дълбоко се врязва в душата му и остава там завинаги. Съгласих се. Когато братовчедките се върнаха и Даяна научи, че брат й е отнел ученичката й, тя се разсмя; и двете заявиха, че Сейнт Джон никога не би могъл да ги убеди да се заловят с такова нещо. А той отговори спокойно:
         — Зная.
         Сейнт Джон се оказа крайно търпелив и снизходителен, но все пак взискателен учител; той ми даваше дълги упражнения и когато усвоявах материала, не скъпеше похвалите си, макар да ги изразяваше по свой особен начин. Постепенно придоби над мен известно влияние, което ми отнемаше свободата на духа: похвалите и вниманието му ми тежаха повече от неговото равнодушие. Вече не дръзвах да говоря и се смея свободно, когато бях с него, тъй като някакъв инстинкт упорито и натрапчиво ми напомняше, че веселостта (поне моята) му е неприятна. Не забравях, че му допадат само сериозните настроения и занимания и че в негово присъствие всяко друго настроение би било неуместно. Когато той казваше „вървете си“ — аз си отивах, „елате“ — аз отивах при него, „направете еди-какво си“ — аз го извършвах. Но това робство ми тежеше и неведнъж съжалих, че не ме пренебрегва както преди.
         Една вечер, преди да си легнем, когато и трите го бяхме наобиколили, за да му пожелаем лека нощ, Сейнт Джон както обикновено целуна сестрите си и както винаги ми стисна ръка. Даяна, настроена палаво тази вечер (тя не се намираше под мъчителната власт на неговата воля, защото сама притежаваше не по-малко силна воля, макар, и проявявана в друга насока), внезапно възкликна:
         — Сейнт Джон! Ти наричаш Джейн твоя трета сестра, а се държиш с нея като с чужда: трябва да целунеш и нея.
         И тя ме побутна към него. Реших, че Даяна доста се увлича, и се смутих. Преди да успея да се опомня, Сейнт Джон наведе глава към мен, прекрасното му антично лице на древен грък се изравни с моето, проницателните му очи изпитателно погледнаха моите — и той ме целуна. Не съществуват нито мраморни, нито ледени целувки, иначе така бих нарекла целувката на преподобния ми братовчед. Но може би има изпитателни целувки — точно такава беше неговата. Като ме целуна, той ме погледна, за да разбере какво въздействие е упражнило това върху мен, и това въздействие съвсем не беше поразително; уверена съм, че не се изчервих, а по-скоро леко пребледнях, защото почувствах, че тази целувка е като печат, който закрепва моите окови. От тази вечер насетне той никога не забравяше да ме целуне и спокойствието и сериозността, с които приемах целувките му, изглежда, придаваха на този обред в очите на Сейнт Джон известна прелест.
         Що се отнася до мен, с всеки изминат ден все повече ми се искаше да му угаждам, но и с всеки ден ми ставаше все по-ясно, че за това ще трябва до известна степен да променя характера си, да потъпча част от способностите си, да дам ново направление на вкусовете си, насила да се стремя към цели, към които нямам вродено влечение. Той искаше да ме подготви за такива възвишени сфери, които бяха недостъпни за мен; беше цяло мъчение постоянно да се стремя към задачите, които поставя пред мен. Това бе също тъй невъзможно, както да придам на неправилните си черти безупречната класическа правилност на неговото лице или да придам на моите менящи цвета си зелени очи лазурната синева и тържествения блясък на неговите.
         Обаче не само влиянието му ме гнетеше. От известно време насам аз често бивах тъжна; разяждаща мъка терзаеше душата ми и тровеше радостта в живота ми в самия й извор: мъката на неизвестността.
         Може би ти мислиш, читателю, че новият ми дом и доброто ми материално състояние са станали причина да забравя мистър Рочестър. Не, нито за миг. Образът му не ме напускаше, защото не беше мираж, който се разсейва от слънчевите лъчи, нито рисунка върху пясък, която бурите могат да заличат — той беше като име, издълбано на мраморна плоча, което ще трае, докато трае мраморът, върху който е издълбано. Силното желание да науча какво е станало с него ме преследваше навсякъде. Когато живеех в Мортън, всяка вечер, върнала се в къщи, мислех за това; и сега, в Муърхаус, всяка нощ, лежейки в леглото си, пак мислех само за това.
         Като водех необходимата кореспонденция с мистър Бригз във връзка с наследството, аз го запитах не знае ли къде се намира мистър Рочестър сега и дали той е здрав; обаче както бе предположил Сейнт Джон, Бригз не знаеше абсолютно нищо за бившия ми господар. Тогава писах на мисис Феърфакс, молейки я да ми съобщи нещо за него. Бях уверена, че постъпвам правилно, и се надявах скоро да получа отговор. За мое огорчение минаха две седмици, ала отговор още нямаше. И когато се изтърколиха два месеца, а пощата, която пристигаше всеки ден, все не ми носеше нищо, ме обзе мъчително безпокойство.
         Писах отново на мисис Феърфакс — може би първото писмо се бе изгубило. Този нов опит ми даде нова надежда; новата надежда ме стопли отново за известно време, сетне също потъмня и изгасна: не получих в отговор нито ред, нито дума. Когато мина половин година в напразно очакване, надеждата ми умря; след това се появи тъгата.
         Бе чудесна, лъчезарна пролет, но тя не ме радваше. Наближаваше лятото. Даяна се мъчеше да ме развлече; тя твърдеше, че изглеждам зле и искаше да замине с мен на море. Но Сейнт Джон се противопостави; той заяви, че са ми нужни не развлечения, а занимания — сегашният ми живот бил твърде безцелен, а на мен ми била необходима цел. Изглежда, за да запълни тази празнина, той продължаваше уроците по индустански с мен и ставаше все по-взискателен; а аз, сякаш изгубила разсъдъка си, нито веднъж не помислих да му се противя и не бих могла да направя това.
         Един ден започнах урока си много по-унило от обикновено; причината за това беше едно мъчително разочарование: сутринта Хана ми каза, че имам писмо, но когато слязох долу да го взема, почти уверена, че най-после ще получа дългоочакваните вести, намерих само една незначителна делова бележка от мистър Бригз. Това огорчение предизвика сълзите ми; и сега, докато се занимавах усърдно със сложните знаци и цветистия стил на индийския писател, очите ми отново се изпълниха със сълзи.
         Сейнт Джон ме извика до себе си и ме накара да чета; аз се опитах да сторя това, но гласът ми изневери: ридания задавиха гърлото ми. Бяхме сами във всекидневната: Даяна се занимаваше с музика в гостната, а Мери работеше в градината — беше чудесен майски ден, ясен, слънчев, с лек ветрец. Сейнт Джон не се учуди на сълзите ми и дори не ме попита каква е причината за тях, а само каза:
         — Да почакаме няколко минути, Джейн, та да се успокоите.
         И докато се мъчех с все сила да сподавя този пристъп на мъка, той седеше безмълвно и търпеливо, облегнат на бюрото си, като някой лекар, който наблюдава с изпитателен поглед очакваната и напълно понятна криза в болестта на пациента му. Като сподавих риданията си, избърсах очи и промърморих, че не се чувствам съвсем добре тази сутрин, аз продължих заниманията си и успях да издържа до края на урока. Сейнт Джон прибра книгите, заключи бюрото си и каза:
         — А сега, Джейн, ще дойдете с мен на разходка.
         — Ще извикам Даяна и Мери.
         — Не. Тази сутрин ми трябва само един другар и този другар ще бъдете Вие; облечете се и излезте през кухненската врата; тръгнете по пътя към върха на Марш Глен — ще Ви настигна след малко.
         За мен нямаше средно положение: никога в отношенията си с по-властни и по-твърди характери, противоположни на моя, не можех да намеря среден път между пълното покорство и решителното противопоставяне. В повечето случаи се бях подчинявала, но настъпваха и мигове, когато у мен избухваше протест, понякога с вулканична сила; тъй като в дадения случай нито обстоятелствата, нито душевното ми състояние ме подтикваха към такава реакция, аз покорно изпълних нареждането на Сейнт Джон и след десет минути вече крачех до него по безлюдния път сред тясната долина.
         От запад духаше ветрец; той се носеше над хълмовете, пропит със сладостната миризма на пирен и тръстика; небето беше безоблачно синьо, реката, придошла от пролетните дъждове, се носеше надолу по падината пълноводна и бистра, отразявайки ту златните слънчеви лъчи, ту сапфирената синева на небесния свод. Като се отбихме от пътя, ние закрачихме по мека торфена поляна — мъхеста, свежа и изумруденозелена — която пъстрееше с дребни бели цветя и бе осеяна с жълти като звезди цветове; около нас се издигаха от всички страни хълмове; тясната долина се изкачваше до самите им била.
         — Да поседнем тук — каза Сейнт Джон, когато се приближихме до първите редици от батальона скали, застанали на стража край клисурата, в края на която един ручей образуваше водопад; малко по-далеч от тази клисура се извисяваха планините, без трева и цветя, надянали единствената си премяна от пирен, украсена тук-таме вместо с брилянти със скали — там безплодието се превръщаше в пустиня, веселите тонове се сменяха с мрачни и планините сякаш пазеха тази глуха самота, това последно убежище на тишината.
         Седнах. Сейнт Джон остана прав до мен. Той гледаше ту към клисурата, ту към стръмнината; погледът му ту се плъзгаше по потока, ту се издигаше към небето, което правеше водата лазурно синя; свали шапката си и ветрецът загали косите и челото му. Стори ми се, че той се намира в тайнствена връзка с гения на тези места и че сякаш с поглед се прощава с нещо.
         — Ще виждам всичко това в сънищата си — каза Сейнт Джон, — когато спя край бреговете на Ганг, и ще го видя за последен път в уречения час, когато ще ми се присъни друг сън, на бреговете на още по-тайнствена река.
         Странни думи на странна привързаност! Сурова любов на един патриот към неговото отечество!
         Сейнт Джон също седна; ние мълчахме около половин час, после той отново заговори:
         — Джейн, заминавам след месец и половина. Ангажирах си каюта в кораба, който ще отплува за Индия на двадесети юни.
         — Бог ще ви пази — Вие ще се трудите на неговата нива — отговорих аз.
         — Да — рече той, — в това е моята гордост и радост. Аз съм слуга на непогрешимия небесен господар. Не се доверявам на човешко ръководство, не се подчинявам на несъвършените закони и греховната власт на подобните мен слаби земни червеи; мой властелин, мой законодател, мой капитан е всевишният. Чудно ми е, че всички около мен не горят от желание да се наредят под неговото знаме, да поемат пътя, който съм решил да поема аз.
         — Не на всички е дадено това, което е дадено на Вас, и би било безразсъдно слабият да върви редом със силния.
         — Нямам пред вид слабите, те не ме интересуват. Обръщам се само към онези, които са достойни за това дело и са способни да го извършат.
         — Такива са малко и е трудно да се открият.
         — Права сте; но ако ги намериш, трябва да ги събудиш, да ги призовеш и увлечеш след себе си, да им покажеш какви са дарованията им и за какво са им дадени, да им откриеш волята на небето, да им предложиш от името на Бога място в редовете на неговите избраници.
         — Ако те са действително достойни за такава задача, нима сърцата им не ще им подскажат това?
         Стори ми се, че страшна магия ме омагьосва; страхувах се, че този човек ще произнесе някакви съдбоносни думи, които в миг ще затвърдят магията.
         — А какво казва Вашето сърце? — попита Сейнт Джон.
         — Моето сърце мълчи… моето сърце мълчи — отвърнах аз, поразена и разтреперана.
         — Тогава аз ще говоря вместо него — продължи той със звучния си решителен глас: — Джейн, елате с мен в Индия; елате като моя помощничка, като мой най-близък другар.
         Земята и небесният свод се завъртяха пред очите ми, хълмовете се заклатиха. Стори ми се, че съм чула зова на небето — сякаш някакъв вестител като този в Македония бе извикал: „Ела да ни спасиш!“ Но аз не бях апостол, вестителят за мен бе незрим и не можех да откликна на този зов.
         — О, Сейнт Джон! — изрекох аз. — Смилете се над мен!
         Но аз се обръщах към човек, който, изпълнявайки онова, което смяташе за свой дълг, не знаеше ни милост, ни угризение на съвестта. Той продължи:
         — Бог и природата са Ви обрекли да бъдете жена на мисионер. Те са Ви надарили не с външна, а с душевна красота; Вие сте създадена за труд, не за любов. Трябва и ще станете жена на мисионер. Ще бъдете моя: зова Ви не за свое удоволствие, а за служба на всевишния.
         — Но аз не съм способна за това, не чувствам призвание — отвърнах аз.
         Той, изглежда, очакваше такива възражения, защото никак не се подразни. И действително, когато се облегна на скалата зад себе си, скръсти ръце на гърди и устреми към мен погледа си, разбрах, че се е подготвил за дълга и упорита борба и се е запасил с търпение, без да се съмнява в победата си в тази борба.
         — Скромността, Джейн — каза той, — е основата на християнските добродетели; Вие право казахте, че не сте способна за това. Но кой е способен за него? И кой, бидейки наистина призван, се смята достоен за подобно призвание? Аз например какво съм? Само прах и тлен. И аз като свети Павел се признавам за най-голям грешник; но не позволявам на мисълта за греховността ми да ме смущава. Познавам небесния си учител, зная, че той е справедлив и всемогъщ; и щом е избрал такова слабо оръдие за извършване на велика задача, той с безбрежния океан на своята благодат ще отстрани несъответствието между средството и целта. Мислете като мен, Джейн, вярвайте като мен. Зова Ви да се опрете на скалата на вечността: не се съмнявайте, тя ще издържи бремето на човешката ви слабост.
         — Животът на мисионера ми е съвсем непознат: не зная какви са неговите задължения.
         — Тук аз въпреки всичките си несъвършенства ще мога да Ви окажа нужната помощ; ще Ви разяснявам ежечасно Вашата задача, винаги ще бъда до Вас, ще Ви помагам по всяко време. Това ще е нужно само отначало: скоро (зная Вашите способности) Вие ще станете дейна и опитна като мен и вече не ще се нуждаете от моите наставления.
         — Но силите ми — нима имам сили за такова нещо? Не ги чувствам. Нищо в мен не дава отклик на Вашия зов. Пред мен не блясва светлина, животът в мен не почва да пламти, не чувам гласа, който би ме наставлявал или ободрявал. О, ако знаехте, че душата ми прилича на мрачна тъмница, в бездната на която трепери в окови страхът — страхът, че ще ме убедите да приема онова, което нямам сили да извърша!
         — Аз имам готов отговор за Вас, изслушайте го. Наблюдавам Ви от първата минута на нашето познанство и достатъчно Ви опознах за десет месеца. През това време Ви подлагах на различни изпитания. И какво видях и установих? Вашата дейност в селското училище ми доказа, че можете добре, точно и добросъвестно да вършите работа, която не съответства на Вашите навици и склонности; убедих се, че притежавате необходимите способности и такт; Вие постигнахте целта си, защото упорито вървяхте към нея. От спокойствието, с което приехте новината, че ставате притежателка на голямо състояние, разбрах, че душата Ви е чиста от порока на Дамос; златото няма власт над Вас. В твърдата решителност, с която разделихте състоянието си на четири части, като оставихте за себе си само една и пожертвахте останалите три в името на справедливостта, аз виждам душа, жадуваща за пламъка и екзалтацията на жертвата. В готовността, с която Вие по мое предложение се отказахте от предмета, който Ви интересуваше, и веднага го заменихте с друг, който интересуваше мен, в неуморимото упорство, с което продължавате да се занимавате с този предмет, в неизчерпаемата енергия и постоянство, с които преодолявате неговите трудности, аз виждам всичките черти, които търся. Джейн, Вие сте хрисима, усърдна, безкористна, вярна, сериозна и смела; у Вас има много нежност и заедно с това много героизъм; престанете да се съмнявате в себе си — аз Ви се доверявам безрезервно. Вашата дейност като ръководителка на индийско училище и моя помощничка в работата сред индийските жени ще бъде за мен неоценима.
         Стоманеният обръч се стягаше около мен; увещанията на Сейнт Джон бавно, но сигурно сковаваха волята ми. Струваше ми се, че ако затворя очи, ще видя пред себе си пътя, който до този момент ми е изглеждал недостъпен. Моята работа, която смятах досега за толкова незначителна, тъй нищожна, в резултат на думите му и новата светлина, в която я представяше той, придоби по-ясни очертания и по-дълбок смисъл. Сейнт Джон чакаше отговор. Преди да го дам, аз поисках четвърт час да си помисля.
         — Много добре — съгласи се той и като стана, отиде напред по пътеката, спря, отпусна се на земята върху една издигнатина и остана там неподвижен.
         „Аз съм способна да направя това, което иска от мен; принудена съм да го призная — мислех си аз. — Но само при положение, че смъртта ме пощади. Ала аз чувствам, че няма да живея дълго под лъчите на индийското слънце. А тогава? Но на него му е все едно. Когато дойде смъртният ми час, той смирено и безропотно ще ме предаде на бога, който ме е поверил на него. Всичко това ми е съвсем ясно. Напускайки Англия, аз ще напусна любимата си, но опустяла за мен страна — мистър Рочестър не е тук, а дори да беше тук, какво значение би имало за мен това? Сега ми предстои да живея без него — какво по-безсмислено и малодушно от това да влача дните си в очакване на някаква неосъществима промяна в съдбата ми, която би ме съединила с него! Без съмнение (както веднъж бе казал Сейнт Джон) аз трябва да търся нови интереси в живота, които да заменят изгубените; а нима работата, която той сега ми предлага, не е най-достойната от всички, които човек може да си избере и бог да благослови? Нима тези благородни грижи и високи стремежи няма най-добре да запълнят празнотата, която се появи след разбитите чувства и разрушените надежди? Несъмнено трябва да отговоря утвърдително — и въпреки това потръпвам при тази мисъл. Уви! Ако последвам Сейнт Джон, ще се отрека от част от себе си; ако отида в Индия, ще се обрека на преждевременна смърт. А какво ще стане с мен през времето до заминаването ми за Индия, както и през периода от пристигането ми там до смъртта ми? О, аз прекрасно зная! Виждам го съвсем ясно в съзнанието си. Трудейки се с пот на челото, за да угодя на Сейнт Джон, ще надмина и най-смелите му очаквания. Ако тръгна с него, ако принеса жертвата, която иска от мен, тази жертва ще бъде пълна: ще положа върху жертвеника сърцето си, всичките си сили, себе си. Сейнт Джон никога не ще ме обикне, но ще бъде доволен от мен. Той ще открие у мен енергия, която не е виждал, извор на сили, който не е подозирал. Да, аз мога да работя упорито като него и също тъй безропотно.
         И така, възможно бе да приема това, което той иска от мен, ако не беше едно условие, едно ужасно условие: той иска да стана негова жена, а не ме обича повече, отколкото тази сурова огромна скала, от която пада в стръмнината пенливият поток. Той ме цени, както войникът цени доброто оръжие — нищо повече. Докато Сейнт Джон не ми е съпруг, това малко би ме тревожило; но мога ли да допусна той да осъществи плановете си хладнокръвно, да мина с него през брачната церемония? Мога ли да приема от него венчалния пръстен, да търпя всички външни условности на любовта (той без съмнение педантично ще ги спазва) при ясното съзнание, че най-същественото в този случай отсъства? Как ще понасям мисълта, че всяка негова ласка е всъщност жертва пред олтара на неговия принцип? Не, такова мъченичество би било чудовищно. Аз за нищо на света няма да го приема. Мога да го съпровождам като сестра, но не и като съпруга; така и ще му кажа.“
         Погледнах към хълмчето. Сейнт Джон все ще лежеше там като повалена колона; лицето му бе обърнато към мен, погледът му ме пронизваше. Той стана и се приближи до мен.
         — Готова съм да замина с вас за Индия, ако остана свободна.
         — Вашият отговор се нуждае от пояснение — каза Сейнт Джон. — Той не е ясен.
         — Вие бяхте досега за мен като брат, а аз за Вас като сестра; да запазим предишните си отношения; по-добре да не встъпваме в брак.
         Той поклати глава.
         — В дадения случай тези отношения не са достатъчни. Друг е въпросът, ако бяхте моя родна сестра. Тогава щях да Ви взема със себе си и нямаше да си търся жена. Но при дадените обстоятелства нашият съюз или трябва да бъде осветен и благословен от църквата, или не трябва да съществува изобщо; практически възможен е само такъв план. Нима не съзнавате това, Джейн? Помислете за миг — Вие имате такъв ясен ум; веднага ще разберете,
         Но колкото и да мислех, здравият разум ми подсказваше само едно: че не се обичаме така, както трябва да се обичат един мъж и една жена; оттук следваше, че не бива да встъпваме в брак. Така му и казах.
         — Сейнт Джон — заявих аз, — чувствам ви като брат, а Вие мен като сестра; нека бъде така и занапред.
         — Не, не — отговори той рязко и твърдо; — това е невъзможно. Вие казахте, че сте съгласна да дойдете с мен в Индия — спомнете си, казахте го!
         — Да, при едно условие.
         — Точно така! Значи, против главния пункт — да напуснете с мен Англия и да участвате в бъдещата ми дейност — Вие не възразявате. Все едно, че вече сте сложили ръце на дръжките на плуга; Вие сте твърде последователна, за да ги дръпнете обратно. Трябва да имате само една мисъл: как най-добре да изпълните работата, с която сте се заели. Опростете сложните си интереси, чувства, мисли, желания, стремежи; обединете всичко в една-единствена цел: да изпълните успешно, със замах мисията, възложена ни от нашия велик господар. За да осъществите това, Ви трябва сътрудник; не брат — това е твърде слаба връзка, — а съпруг. На мен също не ми трябва сестра: нея могат по всяко време да ми отнемат. Трябва ми жена: единствената помощница, която ще ръководя успешно в живота и която ще мога да задържа при себе си до самата си смърт.
         Потръпнах при тези негови думи: чувствах властта му, волята му с цялото си същество.
         — Намерете си някоя друга, Сейнт Джон — по-подходяща.
         — По-подходяща за моите цели, искате да кажете — за моята мисия? Повтарям Ви, не ми трябва обикновен, незначителен човек с всички присъщи нему егоистични чувства. Трябва ми мисионер като мен.
         — Ще отдам на Вашето дело цялата си енергия — всъщност само това Ви трябва, аз не съм Ви нужна; за Вас аз съм само черупка, която търпят единствено заради зърното в нея. Ето защо я оставям за себе си.
         — Вие не можете, не бива да сторите това. Нима мислите, че Господ ще се задоволи с половината жертва? Нима той ще приеме непълноценен дар? Аз се боря за делото Господне и Ви зова под стяга на Бога. Не мога да приема от негово име условна клетва — тя трябва да бъде безкомпромисна.
         — О, на Бога съм готова да дам цялото си сърце — казах аз. — Но Вие нямате нужда от него.
         Не мога да се закълна, читателю, че в тона и в чувството, с които произнесох тези думи, не е имало стаен сарказъм. До този момент аз изпитвах безмълвен страх от Сейнт Джон, защото не го разбирах. Този страх произтичаше от съмненията ми за него. Какво у Сейнт Джон е свято и какво човешко, не ми бе ясно дотогава; но този разговор ми изясни много неща — пред мен сякаш се разкри цялата същност на природата на свещеника. Видях неговите слабости и ги разбрах. Стана ми ясно, че тук, на края на пустошта, аз седя в краката на човек, който въпреки прекрасното си лице е толкова грешен, колкото и аз. Булото се свлече и видях пред себе си суровост и деспотизъм. Като долових у него тези черти, аз почувствах неговото несъвършенство и се окуражих. Това беше човек също като мен, с когото можех да споря и на когото можех при нужда да дам отпор.
         За известно време между нас се възцари мълчание; накрая аз реших да го погледна в лицето. Взорът му, устремен към мен, изразяваше мрачно учудване и тревожен въпрос: „Нима тя се присмива, и то на мен? Какво значи това?“
         — Не трябва да се забравя, че това е нещо много важно — продължи той след малко, — нещо, за което да се мисли или да се говори с лекота, е грях. Надявам се, Джейн, че бяхте напълно искрена, като казахте, че сте готова да дадете цялото си сърце на Бога — това е всичко, което ми трябва. Щом изтръгнете от сърцето си земните връзки и го дадете на твореца, осъществяването на царството Божие на земята ще бъде Вашата първа цел и радост и Вие ще бъдете готова всеки миг да направите всичко, което би помогнало за това. Вие ще видите колко нови сили ще ни даде нашият телесен и духовен съюз в брака — единственият съюз, който свързва навеки съдбите и целите на човешките същества. И като отхвърлите всички дребнави капризи, всички нелепи предразсъдъци, всички скрупули за степента, характера, силата или нежността на изпитваните от нас чувства, Вие веднага ще побързате да встъпите в този съюз.
         — Така ли? — отговорих лаконично аз и погледнах чертите му, прекрасни по своята хармоничност, но страшни с безпощадната си суровост — неговото властно, ала не и открито чело; неговите очи — ярки, дълбоки и проницателни, но лишени от нежност; неговата висока, внушителна фигура — и си представих, че съм негова жена. О, не, никога! Нямах нищо против обаче да бъда негов духовен помощник, негов другар; в тази си роля бях готова да преплавам с него океана; да се трудя над общото дело под лъчите на палещото източно слънце в азиатските пустини; да се възхищавам и да меря сили с неговото мъжество, преданост и енергия; безропотно да се покорявам на властността му; спокойно да се усмихвам, виждайки неизкоренимото му честолюбие; да разграничавам у него християнина от човека: дълбоко да ценя първия и с готовност да прощавам на втория. Разбира се, ще се наложи често да страдам, бидейки свързана с него; тялото ми ще бъде в окови, ала сърцето и душата ми ще останат свободни. Ще принадлежа все още на себе си: в минутите на самота ще мога да се отдавам на присъщите си, неспъвани от нищо чувства. В душата си ще имам кътче, което всецяло ще ми принадлежи, където той не ще има достъп и където ще живеят свежи, запазени чувства, които неговата суровост никога не ще докосне и неговата отмерена стъпка на войн никога не ще погази. Но да бъда негова жена — вечно до него, вечно свързана и обвързана с него, принудена да укротявам вътрешния си жар, да го тая в дъното на душата си и да не смея да издам чувствата си с нито един-единствен стон, макар скритият пламък да опустошава все повече и повече душата ми, — не, това би било за мен непоносимо бреме!
         — Сейнт Джон! — възкликнах аз, като прекъснах разсъжденията си.
         — Какво има? — запита той със студен тон.
         — Повтарям Ви: готова съм да замина с вас като ваш другар-мисионер, но не и като Ваша жена; не мога да се омъжа за Вас и всецяло да Ви принадлежа.
         — Не, Вие трябва всецяло да бъдете моя — отвърна Сейнт Джон твърдо, — иначе целият този разговор е безполезен. Как мога аз, мъж, който няма още тридесет години, да заведа със себе си в Индия едно деветнадесетгодишно момиче, ако то не е моя жена? Как бихме могли да бъдем винаги заедно — в пустинята или сред дивите племена, — ако не сме венчани?
         — Отлично ще се справим при каквито и да било обстоятелства и без да сме съпрузи — живо възразих аз. — Също както, ако бях Ваша сестра или пък мъж — свещеник като Вас.
         — Известно е, че ние не сме брат и сестра, и аз не мога да Ви представя за моя сестра; ако направя това, ще предизвикам оскърбителни подозрения и към двама ни. При това, макар да имате мъжки ум, сърцето Ви е женско — с една дума, от това не ще излезе нищо добро.
         — Ще излезе — настоях аз с известно предизвикателство, — ще видите. Имам женско сърце, но не по отношение на това, което Ви засяга; към Вас изпитвам само чувство на предана дружба, доверие на другар по оръжие, откровеност, сестринска привързаност, покорност и уважение на ученик към негов учител — нищо повече: не се безпокойте.
         — Това, което ми е нужно — каза той сякаш на себе си. — Тъкмо това, което ми е нужно. Но има препятствия, трябва да се отстранят. Уверявам Ви, Джейн, не ще се разкайвате, ако се омъжите за мен; ние трябва да се оженим. Повтарям: няма друг път и без съмнение бракът ще извика чувство, което ще оправдае нашия съюз дори във Вашите очи.
         — Презирам Вашата представа за любовта — неволно изрекох аз, като станах и се изправих пред него, облегнала се на скалата. — Презирам фалшивото чувство, което ми предлагате. Да, Сейнт Джон, презирам и Вас, когато ми предлагате това!
         Той втренчено ме погледна, свил красиво очертаните си устни. Разгневен ли беше или учуден, бе трудно да се каже: той до съвършенство владееше изражението на лицето си.
         — Не очаквах от Вас такива думи — каза Сейнт Джон. — Струва ми се, че не съм извършил и не съм казал нищо, което заслужава презрение.
         Трогна ме кроткият му тон и ме порази тържественият, спокоен израз на лицето му.
         — Простете ми за тези думи, Сейнт Джон, но сам сте си виновен, задето те се изтръгнаха от мен. Вие засегнахте въпрос, по който между нас има рязко различие, въпрос, по който е излишно да спорим: самото понятие „любов“ е ябълката на раздора между нас; какво бихме сторили, ако след нашия брак този въпрос застане пред нас с цялата си сериозност? Какво бихме преживели тогава? Драги братовчеде, откажете се от мисълта за този брак, забравете я.
         — Не — рече той, — аз отдавна тая в себе си този план и само той може да осигури успеха на великата ми цел; но сега не ще настоявам повече. Утре заминавам за Кеймбридж — там имам много приятели, с които бих желал да се сбогувам. Ще отсъствам две седмици; използвайте това време, за да обмислите предложението ми, и не забравяйте, че ако го отхвърлите, отказвате не на мен, а на Бога. Чрез мен той открива пред Вас благородно поприще, но Вие можете да встъпите в него само като моя жена. Откажете ли да станете моя жена, завинаги ще се затворите в кръга на егоистичното благополучие и безплодното вегетиране. Внимавайте да не попаднете в числото на тези, които са изменили на вярата и са по-лоши от невярващите!
         Сейнт Джон млъкна. Отвърнал лице от мен, той отново погледна реката, погледна към хълма.
         Но този път свещеникът не почна да разкрива пред мене сърцето си: аз бях недостойна за подобно доверие. Когато вървях до него към къщи, чувствах в упоритото му мълчание всичко, което изпитваше към мен: разочарованието на суровия, деспотичен фанатик, срещнал съпротива вместо очакваното покорство, упрека на студения и непреклонен ум, открил у друг човек чувства и възгледи, на които не може да симпатизира; с една дума, той веднага би ме принудил да се подчиня, но само защото бе убеден християнин, търпеливо понасяше моето своенравие и ми даде толкова дълъг срок за размишления и покаяние.
         Същата вечер, след като целуна сестрите си, той не сметна за нужно дори да ми стисне ръка и мълчаливо напусна стаята. Макар да не чувствах към него любов, бях приятелски разположена; това явно пренебрежение ме оскърби, и то толкова, че в очите ми нахлуха сълзи.
         — Виждам, Джейн — каза Даяна, — че сте се скарали със Сейнт Джон по време на днешната разходка. Все пак иди при него; той сигурно стои в коридора и те чака — готов е да се помирите.
         При подобни обстоятелства аз обикновено не показвам прекалено самолюбие. Винаги предпочитам да отстъпя, отколкото да държа на своето; и ето че се втурнах към него — той ме чакаше до стълбите.
         — Лека нощ, Сейнт Джон — рекох аз.
         — Лека нощ, Джейн — отвърна той спокойно.
         — Нека си стиснем ръце — прибавих аз.
         Колко студено и безразлично Сейнт Джон стисна ръката ми! Това, което стана този ден, му беше много неприятно; никаква сърдечност не би стоплила сърцето му, никакви сълзи не биха го трогнали. И дума не можеше да става за радостно помиряване, за весела усмивка или ласкава дума; обаче като християнин той не забравяше, че трябва да бъде търпелив и кротък, и когато го попитах дали ми е простил, отговори, че по принцип забравя оскърбленията; впрочем нямало какво да ми прощава, тъй като съвсем не бил обиден.
         С тези думи Сейнт Джон си тръгна. Бих предпочела да ме удари.


         ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

         Сейнт Джон не замина на другия ден за Кеймбридж, както смяташе първоначално. Той отложи заминаването си с цяла седмица; през това време ми даде възможност да почувствам колко сурово може да наказва добрият, но строг, справедливият, но неумолим човек онзи, който го е обидил. Без каквато и да е открита проява на враждебност, без една-едничка укорна дума той все пак ми даваше ясно да разбера, че ме е лишил от благоразположението си.
         Не че Сейнт Джон таеше в душата си недостойното за християнина чувство на мъст: той не би откъснал и косъм от главата ми, дори да имаше пълната възможност да стори това. И по натура, и по убеждения той стоеше по-високо от подобни долни подбуди за мъст; Сейнт Джон ми беше простил, задето бях казала, че презирам него и неговата любов, но не бе забравил тези думи; и аз знаех, че докато сме живи, той не ще ги забрави. Виждах в погледа му, когато ме гледаше, че тези думи непрекъснато стоят между нас, и каквото и да говорех, за него те звучаха в гласа ми и отзвукът им се чувстваше във всеки негов отговор.
         Сейнт Джон не ме отбягваше и както обикновено ме викаше всяка сутрин на своето бюро. Страхувам се, че порочното у него го е карало да изпитва удоволствие (като християнин той не вземаше участие в това удоволствие и не можеше да го изпитва), когато показваше колко изкусно умее, действайки и говорейки очевидно по същия начин, както и преди, да лишава всяка своя дума и всяка своя постъпка от онова одобрение и интерес, които преди придаваха на езика и маниерите му известно сурово очарование.
         За мене той сякаш престана да бъде жив човек и се превърна в мраморна статуя; очите му приличаха на студени ярки сапфири, езикът му — на говорещ инструмент, нищо повече.
         Всичко това беше за мен мъчение — жестоко, продължително мъчение. То поддържаше у мен тайния пламък на негодуването и трептящата жарава на мъката, които ме горяха и гнетяха; чувствувах, че ако стана негова жена, този добър човек, чист като дълбок планински извор, скоро би ме вкарал в гроба, без да пролее нито една капка моя кръв и без да опетни кристалната си съвест с ни най-малка следа от престъпление. Особено остро чувствах това при всеки опит да го омилостивя. На моя зов нямаше отклик. Той несъмнено не страдаше от нашата отчужденост, не се стремеше към помирение; и макар сълзите ми неведнъж да прокапваха върху страницата, над която се бяхме навели, те му правеха не по-голямо впечатление, отколкото ако сърцето му беше каменно или желязно. Същевременно той стана към сестрите си дори по-благ от преди, сякаш се боеше, че само студенината не е достатъчна и тя не ще ме убеди напълно до каква степен съм отхвърлена и отритната, та прибягваше до силата на контраста; обаче аз съм уверена, че постъпваше така не от злоба, а ръководен от своите принципи.
         В навечерието на неговото заминаване, по залез слънце, го видях да се разхожда из градината и като си спомних, че този човек, сега толкова чужд, някога бе спасил живота ми и че ние с него сме близки роднини, реших да направя последен опит да си възвърна приятелството му. Излязох и се упътих към него в един момент, в който той стоеше, облегнал се на вратичката; аз веднага пристъпих към въпроса:
         — Сейнт Джон, страдам, задето още ми се сърдите. Нека станем пак приятели.
         — А нима не сме приятели? — отговори той невъзмутимо, без да откъсва поглед от изгряващата луна, в която се бе загледал при приближаването ми до него.
         — Не, Сейнт Джон, вече не сме такива приятели, каквито бяхме. Знаете това.
         — Нима? Е, това е лошо. Що се отнася до мен, аз Ви желая само добро.
         — Вярвам Ви, Сейнт Джон, тъй като съм сигурна, че не сте способен да желаете злото на никого; но аз съм Ваша роднина и бих искала да проявявате към мен по-топло чувство, отколкото това голо човеколюбие, с което се отнасяте към чуждите хора.
         — Разбира се — отговори той. — Вашето желание е основателно, но аз съвсем не Ви смятам за чужда.
         Тези думи, произнесени със студен, спокоен тон, силно ме засегнаха и смутиха. Ако бях послушала гласа на гордостта и гнева, веднага бих се отдалечила, оставяйки го сам; но у мен говореше нещо по-силно от тези чувства. Аз високо ценях големите дарования и възвишените принципи на моя братовчед. Държах на неговото приятелство — да го загубя, би било за мен тежко изпитание. Не можех толкова леко да се откажа от опита си да спечеля отново неговото приятелство.
         — Нима така ще се разделим, Сейнт Джон? Нима, когато заминавате за Индия, ще се простите с мен, без да ми кажете нито една нежна дума?
         Той престана да съзерцава луната и ме погледна.
         — Да се простя, когато заминавам за Индия? Как така, Джейн? Няма ли да дойдете и Вие с мен?
         — Нали казахте, че мога да замина за там, само ако се омъжа за Вас?
         — А няма ли да се омъжите за мен? Държите ли на своето решение?
         Известно ли ти е, читателю, как смразява сърцето въпросът, зададен от студен човек? Гневът му прилича на падаща снежна лавина, а негодуванието му — на бурен ледоход.
         — Не, Сейнт Джон; няма да се омъжа за Вас. Не съм променила решението си.
         Лавината се заклати и се плъзна малко надолу, но не рухна.
         — Още веднъж Ви питам защо ми отказвате — рече той.
         — Тогава Ви отказах, защото не ме обичахте, а сега — защото почти ме мразите. Ако се омъжа за Вас, Вие ще ме погубите. Вие и сега ме погубвате.
         Устните и бузите му побледняха — станаха съвсем бели.
         — Ще ви погубя ли? И сега ви погубвам? Такива думи не Ви правят чест: те са неестествени, недостойни за една жена, лъжливи. Те свидетелстват за лоши помисли и заслужават да бъдат строго осъдени; човек би ги нарекъл непростими, ако не бе длъжен да прощава на ближния до седемдесет и седем пъти.
         Всичко рухна. Искрено желаейки да залича в душата му следите от предишната обида, аз му нанесох друга, по-голяма, която се запечата завинаги в паметливото му сърце.
         — Сега Вие действително ще ме мразите — казах аз. — Напразно реших да опитам да се помиря с Вас; само си спечелих враг за цял живот.
         С тези думи му причиних нова болка, още по-остра, защото в тях имаше истина. Безкръвните му устни конвулсивно се свиха. Разбрах какъв мощен гняв съм събудила у него. Сърцето ми се стегна.
         — Уверявам Ви, неправилно ме разбрахте — възкликнах аз, като го хванах внезапно за ръката. — Не исках нито да Ви огорча, нито да Ви оскърбя, повярвайте!
         Сейнт Джон горчиво се усмихна и с решително движение освободи ръката си.
         — А сега, Вие, изглежда, ще се откажете от обещанието си и изобщо няма да заминете за Индия, нали? — попита той след продължителна пауза.
         — Не, готова съм да замина, но като Ваша помощничка — отвърнах аз.
         Този път последва безкрайно мълчание. Каква борба ставаше у него между природата му и християнското му смирение, не зная, но неговите очи хвърляха мълнии и странни сенки минаваха по лицето му. Накрая той проговори:
         — Вече Ви доказах веднъж, че е невъзможно сама жена на Вашата възраст да съпровожда сам мъж на моите години. След като Ви доказах това, имах основание да предполагам, че никога не ще се върнете към подобна мисъл. Обаче Вие го направихте; много съжалявам, но толкова по-зле за вас.
         Аз го прекъснах. Несправедливите упреци винаги събуждаха смелостта ми.
         — Бъдете благоразумен, Сейнт Джон; вие достигате до абсурдност. Давате вид, че сте възмутен от думите ми. Всъщност не е така; Вие сте твърде умен и проницателен, за да не разберете това, което казвам. Повтарям: ако желаете, ще бъда Ваш помощник, но не и Ваша жена.
         Лицето му отново се покри с мъртвешка бледност, ала както преди той овладя гнева си и отговори натъртено, но спокойно:
         — Не ми трябва помощница, която няма да бъде моя жена. С мен Вие, изглежда, не можете да заминете; но ако искрено желаете да се отправите към Изтока, ще говоря в града с един женен мисионер, чиято жена има нужда от помощница. Вашите средства ще Ви дадат възможност да не разчитате на чужди пари. По такъв начин ще избегнете позора, с който бихте се опетнили, нарушавайки даденото обещание и напускайки редиците, към които обещахте да се присъедините.
         Известно ти е, читателю, че не съм давала никакво официално обещание и не съм се заангажирала с нищо; присъдата му беше твърде произволна и незаслужена. Аз възразих:
         — Не може да става дума за някакъв позор, за някаква безчестна постъпка или вероломна измама. С нищо не съм задължена да замина за Индия, особено с непознати хора. С Вас бих дръзнала да сторя това, защото се възхищавам от Вас, доверявам Ви се и Ви обичам като брат. Но съм убедена, че ако замина за там когато и да било и с когото и да било, няма да живея дълго в онзи климат.
         — Ах, Вие се страхувате за живота си! — каза той о подигравателна усмивка.
         — Страхувам се. Бог не ми е дал живота, за да го захвърля като непотребна вещ; а и започвам да мисля, че ако постъпя, както искате Вие, то за мен ще бъде едва ли не самоубийство. Освен това преди окончателно да реша да напусна Англия, трябва да разбера с положителност дали не мога да принеса по-голяма полза, оставайки тук.
         — Какво искате да кажете?
         — Безполезно е да Ви обяснявам; но има едно съмнение, което отдавна ме мъчи, и никъде не ще замина, докато то не ме напусне.
         — Зная къде Ви влече сърцето и какво Ви задържа тук. Чувството, което изпитвате, е незаконно и нечестиво. Отдавна би следвало да го потиснете; нима не Ви е срам дори да споменавате за него? Мислите за мистър Рочестър, нали?
         Той беше прав. Признах това със своето мълчание.
         — И имате намерение да го търсите, така ли?
         — Трябва да си изясня какво е станало с него.
         — В такъв случай — рече той — остава само да Ви споменавам в молитвите си и от все сърце да моля бога да не Ви постигне съдбата на низвергнатите. Предполагах, че съм срещнал във Ваше лице божия избраница. Но човек предполага, а Господ разполага. Да бъде волята му!
         Сейнт Джон отвори пътната врата и се упъти към долината. Скоро той се скри от погледа ми.
         Като се върнах във всекидневната, заварих Даяна да стои много замислена до прозореца. Тя беше доста по-висока от мен: като сложи ръка на рамото ми, наведе се и ме загледа в лицето.
         — Джейн — рече тя, — напоследък си все разтревожена и бледа. Убедена съм, че не се лъжа. Кажи ми какво става между теб и Сейнт Джон! Наблюдавах ви половин час от прозореца; прости ми това шпионство, но от известно време какво ли не ми идва в главата. Сейнт Джон е такъв чудак…
         Даяна замълча. Аз не отговорих. След малко тя продължи :
         — Уверена съм, че брат ми има някакво особено отношение към теб: той отдавна се отнася към тебе с такова внимание и интерес, с каквото не е удостоявал никого досега. Защо? Влюбил се е в теб, нали, Джейн?
         Сложих студената й ръка на горещото си чело.
         — Не, Дай, съвсем не.
         — Тогава защо не сваля от теб очи? Защо тъй често беседва с теб насаме и просто не се отделя от тебе? Ние с Мери решихме, че иска да се омъжиш за него.
         — Вярно е; пожела да му стана съпруга. Даяна плесна с ръце:
         — Така си и мислехме! И ти ще се съгласиш, нали, Джейн? И тогава той ще остане в Англия!
         — Съвсем не, Даяна; предлага ми брак с единствената цел да си има помощничка за осъществяването на мисията си в Индия.
         — Как! Той те кара да отидеш в Индия?
         — Да.
         — Това е безумие! — възкликна тя. — Не ще издържиш там и три месеца! Но ти няма да заминеш; нали отказа, Джейн?
         — Отказах да се омъжа за него.
         — И с това, разбира се, го оскърби? — предположи тя.
         — Дълбоко. Боя се, че никога няма да ми прости, въпреки че му предложих да го съпровождам като сестра.
         — Е, това е просто лудост, Джейн! Помисли само с каква задача се нагърбваш, с какъв непосилен труд е свързана тя. Такъв труд, още повече в толкова лош климат, убива дори силните, а ти си тъй слабичка! Сейнт Джон — ти го познаваш — ще иска от тебе невъзможното; той ще те принуди да работиш даже в най-знойните часове; а аз забелязвах, че ти за съжаление упорито се стараеш да изпълняваш всичко, което иска от теб. Чудя се как си имала кураж да му откажеш ръката си. Значи, не го обичаш?
         — Обичам го, но не като мъж.
         — Но той е красив.
         — Затова пък аз, както виждаш, съм толкова грозна, Дай. Ние никога не бихме си подхождали.
         — Грозна ли? Ни най-малко. Във всеки случай ти си твърде симпатична и твърде добра, за да бъдеш жива погребана в Калкута. — И тя отново почна горещо да ме убеждава да се откажа от всяка мисъл да съпровождам брат й.
         — Всъщност нищо друго не ми остава — казах аз. — Когато току-що за втори път му предложих да бъда негова помощничка, той се слиса от моята нескромност — изглежда, смята предложението ми да го придружавам, без да му бъда жена, за нещо нередно; като че ли още от първия ден не съм гледала на него като на брат и не съм се отнасяла към него като сестра.
         — Защо мислиш, че не те обича, Джейн?
         — Да бе чула само какво ми каза! Колко пъти ми рече, че иска да се ожени за мене не заради себе си, а в интерес на своята мисия. Той ми заяви, че съм създадена за работа, а не за любов; това, разбира се, е вярно. Но според мен, ако не съм създадена за любов, значи, не съм създадена и за женитба. Нима не е ужасно, Дай, да бъдеш обвързана цял живот с човек, който гледа на тебе само като на полезно оръдие?
         — Това е непоносимо, нелепо, абсурдно!
         — И после — продължих аз, — макар да го обичам само като брат, ако се наложи да стана негова жена, допускам, че в мен неизбежно ще се появи странна, мъчителна любов — той е тъй умен и нерядко в погледа, жестовете и думите му има някакво героично величие. В такъв случай съдбата ми би била неизразимо печална. Любовта ми само би го дразнила и ако посмея да дам външен израз на чувствата си, той веднага ще ми покаже, че това е излишно, че то не му е нужно и е недостойно за мен. Зная, че ще бъде така.
         — И все пак Сейнт Джон е добър човек — каза Даяна.
         — Той е добър и необикновен човек, но толкова е погълнат от своята задача, че безмилостно забравя чувствата и желанията на обикновените хора. Затова по-добре е незначителните хора да не попадат на пътя му, иначе може да ги смачка. Ето го, че идва, Даяна, отивам си.
         Като го видях, че влиза в градината, бързо се качих в стаята си.
         Но на масата все пак трябваше да се срещна със Сейнт Джон.
         Той изглеждаше спокоен както винаги. Бях уверена, че няма да говори с мен и че се е отказал от брачните си намерения; но сгреших и за едното, и за другото. Сейнт Джон говори с мен с обичайния си тон или по-право с тона, с който се обръщаше към мен напоследък — тоест бе изискано вежлив. Без съмнение той се бе обърнал за помощ към светия дух, молейки го да му помогне да обуздае гнева, който бях предизвикала у него, и сега му се струваше, че още веднъж ми прощава.
         За вечерното четене преди молитвите той избра двадесет и първата глава на „Откровение“. Обичах да слушам светото писание от неговите уста; никога изразителният му глас не бе звучал така меко и проникновено, никога начинът му на четене не ме бе пленявал толкова с благородната си простота, както тогава, когато той произнасяше думите на божественото откровение; а тази вечер, сред неговите близки, гласът му изглеждаше още по-тържествен, интонацията — по-вълнуваща (майската луна грееше през завесата на прозореца, така че запалената НЕ масата свещ бе почти ненужна); Сейнт Джон седеше, наведен над голямата стара Библия, и четеше онова място, където се описва видението на новата земя и новото небе, където се разказва, че бог ще живее при хората и че той ще изтрие всяка сълза от очите, и където се обещава, че повече няма да има нито смърт, нито скръб, нито вопли, нито болки… защото всичко прежно е минало.
         Думите, които Сейнт Джон произнесе след това, предизвикаха в душата ми странен трепет: леката, едва доловима промяна в тяхната интонация ми подсказа, че той е обърнал поглед към мен.
         — „Този, който победи, ще получи всички блага и аз ще бъда негов бог, а той ще бъде мой син. Но — Сейнт Джон прочете това бавно, с ясен глас — плахите, недоверчивите и другите като тях ще се мъчат в езеро от разтопена сяра, което ще бъде втората им смърт.“
         От този пасаж аз разбрах с каква участ ме заплашва братовчедът ми.
         Спокойна, сдържана тържественост, примесена с искрен екстаз, звучеше в начина, по който бяха произнесени последните величествени редове на тази глава. Четецът, изглежда, вярваше, че името му вече е написано в Христовата книга на живота, и жадуваше по-скоро да дойде часът, който ще го въведе в небесния град, където земните крале донасят славата и честта си и където няма нужда от слънце и луна, защото този град е озарен от славата божия, от самия Христос.
         За молитвата, последвала този текст, Сейнт Джон събра всичките си сили, призова цялото си сурово старание; изглежда, той упорито спореше с бога и бе уверен, че ще победи. Той молеше сила за малодушните, пътеводна звезда за заблудилите се овци от Христовото паство, възмездие, макар в единадесетия час, за ония, които, примамени от съблазните на света и плътта, са се отклонили далеч от трънливия път към спасението. Той молеше, убеждаваше, настояваше в ръцете му да бъде даден меч, изваден от огъня. Дълбоката искреност винаги оказва своето въздействие. Отначало тази молитва ме учуди, после, когато въодушевлението му нарасна, тя ме развълнува и накрая предизвика у мен благоговение. Сейнт Джон тъй искрено бе убеден във величието и светостта на задачата си, че тези, които го слушаха, не можеха да не му съчувстват.
         След молитвата се сбогувахме с него: братовчедът ми заминаваше много рано на другия ден. Даяна и Мери го целунаха и излязоха от стаята — той сигурно шепнешком ги бе помолил да сторят това. Подадох му ръка и му пожелах приятно пътуване.
         — Благодаря Ви, Джейн. Както вече казах, ще се върна от Кеймбридж след две седмици; давам Ви това време, за да размислите. Ако слушах гласа на човешката гордост, нямаше повече да Ви напомням за желанието си да се оженя за Вас, но аз следвам само повелите на дълга и съм верен на главната си цел — да направя всичко за славата Божия. Учителят ми е бил много търпелив; такъв ще бъда и аз. Не ще допусна да загинете, отровена от гнева си; разкайте се, решете се, докато още не е късно. Спомнете си, че сме призвани да работим „докле е ден“, защото „идва нощ, когато никой нищо не може да свърши“. Спомнете си съдбата на богаташа от притчата, който притежавал всичките съкровища в света. Да Ви даде Бог сили да запазите у себе си само доброто, което никога да не Ви напусне.
         При тези думи той сложи ръка на главата ми. Говореше проникновено, кротко; погледът, с който ме гледаше, никак не приличаше на поглед на влюбен — това беше взор на пастир, който зове заблудилата се овца, или по-право взор на ангел-хранител, който пази поверената му душа. Всеки надарен човек — бил той със силни чувства, или не, ентусиаст, фанатик или деспот, стига само да е искрен в стремежите си — изживява дни на подем, дни, когато подчинява и властва. Аз благоговеех пред Сейнт Джон и внезапният порив на това чувство неочаквано ме тласна в пропастта, която тъй дълго избягвах. Почувствах изкушение да прекратя борбата си с него, да се отпусна, повлечена от потока на волята му, и да загубя живота си сред вълните на неговия живот. Сега той ме спечелваше почти със същата настойчивост, както на времето — наистина със съвсем други чувства — ме бе спечелил друг. И тогава, и сега бях сякаш обзета от безумие. Ако отстъпех тогава, би значило да тръгна против повелите на съвестта си. Да отстъпя сега, значеше да тръгна против повелите на разума си. Така преценявам понастоящем този момент, когато той преминава пред очите ми през успокояващата призма на времето; виждам ясно това, но в онази минута не съзнавах безумието си.
         Стоях неподвижно, сякаш омагьосана от властното съприкосновение със Сейнт Джон. Отказите ми бяха забравени, страховете преодолени, желанието ми за борба — парализирано. Невъзможното — тоест бракът ми с него — бързо се превръщаше във възможно. Всичко се промени напълно, и то за миг. Религията зовеше, ангелите простираха към мен ръце, бог повеляваше, животът се огъваше пред мен като свитък, вратите на смъртта се отвориха, разкривайки зад себе си вечността; струваше ми се, че заради спасението и вечното блаженство там, мога веднага да принеса в жертва всичко земно. Мрачната стая бе изпълнена с видения.
         — Може би сега ще се решите? — попита мисионерът. Той зададе този въпрос много нежно и също тъй нежно ме привлече към себе си.
         О, тази нежност! Колко по-могъща от силата бе тя. Можех да се противопоставям на гнева на Сейнт Джон, но пред добротата му се огъвах като тревица. Все пак прекрасно разбирах, че ако отстъпя сега, един ден той ще ме накара да съжалявам за предишното си непокорство. Часът на тържествената молитва не би могъл да промени характера му, който сега разкриваше само възвишената си страна.
         — Бих се решила да свържа съдбата си с Вашата — отговорих аз, — стига да съм уверена, че волята божия е действително такава; тогава бих била готова без колебания да се омъжа за Вас, пък след това да става, каквото ще!
         — Моите молитви са чути! — възкликна Сейнт Джон. Почувствах как ръката му легна по-тежко върху главата ми, сякаш той вече предявяваше върху мен правата си; прегърна ме почти така, както би ме прегърнал, ако ме обичаше (казвам почти, тъй като вече знаех разликата, бях изпитала какво значи да бъдеш обичана, но в този момент като него отхвърлях любовта и мислех само за дълга). Аз спорех със себе си — мъглата пред вътрешния ми взор все още не бе се вдигнала. Искрено, дълбоко, горещо исках да извърша само това, което е правилно — нищо повече. „Посочи, посочи ми пътя“ — молех аз небето. Изпитвах необикновено вълнение; нека читателят сам реши дали това, което последва, е било резултат на тази възбуда, или не.
         В цялата къща цареше тишина; изглежда, освен мене и Сейнт Джон всички спяха. Единствената свещ догоря, стаята вече бе обляна само от лунна светлина. Сърцето ми биеше силно и често, чувах ударите му. Изведнъж то замря, пронизано от някакво непонятно усещане, което премина в главата, ръцете и краката ми. Това усещане не приличаше на електрически удар, но беше също тъй рязко и неочаквано; то силно подейства на моите чувства, сякаш предишното ми напрежение беше резултат на някакво вцепенение, от което сега те бяха събудени. Настръхнах; очите и слухът ми очакваха нещо, цялата треперех.
         — Какво чухте? Какво виждате? — запита Сейнт Джон.
         Нищо не виждах, но чувах далечен глас, който викаше: „Джейн! Джейн! Джейн!“ — и нищо повече.
         — О, Боже! Какво е това? — простенах аз.
         Бих могла да попитам също: „Къде е това?“, защото гласът идваше не от къщата или градината; той не бе долетял нито по въздуха, нито изпод земята, нито отгоре. Чух го, но откъде идваше, беше невъзможно да определя. И това бе човешки глас — познат, любим, добре известен — гласът на Едуард Феърфакс Рочестър; той звучеше скръбно, страстно, развълнувано и настойчиво.
         — Идвам! — извиках аз. — Чакайте ме! О, аз ще дойда! — Втурнах се към вратата и погледнах в коридора — там беше пусто и тъмно. Изтичах в градината — нямаше жива душа.
         — Къде сте! — възкликнах аз.
         Глухото ехо сред хълмовете оттатък Марш Глен тихо ми отговори: „Къде сте!“ Ослушах се. Вятърът едва шумолеше сред клоните на елите; наоколо се простираше самотната пустош и цареше среднощна тишина.
         — Махни се, суеверно видение! — извиках аз, пъдейки черния призрак, който се появи край обвития в мрак тис до пътната врата. — Не, това не е самоизмама, не е магия; това е дело на природата. Тя извърши не чудо, но все пак нещо съвсем изключително.
         Изтръгнах се от Сейнт Джон; той бе изтичал подир мен в градината и искаше да ме задържи. Сега бе мой ред да взема връх над него. Силите ми се пробудиха и проявиха с пълна мощ. Поисках от него да не ми задава никакви въпроси и да не прави никакви забележки; помолих го да ме остави: исках и трябваше да остана сама. Той веднага се подчини. Когато притежаваш сила да заповядваш, неминуемо ще ти се подчиняват. Качих се в стаята си, заключих се, паднах на колене и почнах да се моля — по своему, не като Сейнт Джон, ала не по-малко горещо. Струваше ми се, че съм се приближила до всемогъщия и душата ми, изпълнена с благодарност, е тръгнала по неговите стъпки. Като станах след тази благодарствена молитва, аз взех решение, сетне си легнах, успокоена и просветлена, очаквайки с нетърпение утрото.


         ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

         Съмна се. Станах призори. Един-два часа подреждах нещата си в чекмеджето на скрина и в гардероба, защото исках да оставя през време на краткото си отсъствие всичко в ред. През това време чух как Сейнт Джон излезе от стаята си. Той се спря до вратата ми; страхувах се да не почука, но той само пъхна под вратата едно листче. Аз го взех. Ето какво пишеше на него:

         „Твърде внезапно се разделихте с мен снощи. Ако бяхте останали още малко, щяхте да положите ръце върху Христовия кръст и светия престол. Чакам окончателното ви решение точно след две седмици, когато се върна. Дотогава бъдете нащрек и се молете да не изпаднете в изкушение; вярвам, че духът Ви е бодър, но плътта, както виждам, е слаба. Ще се моля за Вас ежечасно.
         Ваш: Сейнт Джон“.

         „Духът ми — отговорих му мислено аз — е готов да направи онова, което е правилно, а плътта ми, надявам се, е достатъчно силна, за да изпълни волята на небето веднага щом тази воля ми стане добре известна. Във всеки случай имам достатъчно сили да търся и питам, за да намеря изход от мрака на съмненията към ясния ден на увереността.“
         Беше първи юни, но утрото бе мрачно и студено; дъждът плющеше в прозореца. Чух как се отвори входната врата и Сейнт Джон излезе от къщи. От прозореца си видях как той прекоси градината. Пое пътя, който минаваше сред влажната пустош към Уиткрос, откъдето щеше да вземе дилижанса.
         „Само след няколко часа ще тръгна по същия път, братовчеде — мислех си аз. — И също ще взема дилижанса от Уиткрос. И аз трябва да се видя с някои хора, да ги потърся в Англия, преди да я напусна завинаги.“
         До закуската оставаха още два часа. През това време тихо се разхождах из стаята си и мислех за чудното явление, което промени всичките ми планове. Отново си спомних вътрешното усещане, което изпитах — успях да го възкреся в паметта си с всичката му необичайност. Спомних си гласа, който бях чула; непрекъснато си задавах въпроса откъде е идвал той — но също тъй напразно, както преди. Изглежда, той е звучал в мен, а не във външния свят. Аз се питах дали това не е било плод на нервното ми напрежение, измама за слуха ми. Не, не можех да допусна, да повярвам това; по-скоро то приличаше на някакъв проблясък. Чудотворният ток, разтърсил тялото ми, приличаше на земетресението, разклатило основите на затвора, в който са лежали Павел и Сила; той разтвори пред душата ми вратите на нейната тъмница, разкъса оковите й, пробуди я от сън, тя скочи разтреперана и напрегна слух, обзета от уплаха; сетне прозвуча три пъти викът, който порази слуха ми и развълнува сърцето ми, но духът ми не се изплаши и не се разколеба, а сякаш възтържествува, радвайки се, че му е дадена възможност да извърши нещо независещо от флегматичното тяло.
         „След няколко дни — казах си аз най-сетне — ще узная нещо за онзи, чийто глас ме зовеше снощи. Писмата не доведоха до нищо — ще трябва сама да събера сведения.“
         На закуска съобщих на Даяна и Мери, че заминавам и ще отсъствам най-малко четири дни.
         — Сама ли тръгваш, Джейн? — попитаха те.
         — Да, трябва да видя един приятел, за когото напоследък се безпокоя, или поне да науча нещо за него.
         Сестрите можеха да ми отговорят — и мислено те навярно са го сторили, — че досега не са знаели, че имам други приятели освен тях; самата аз често им бях говорила това, но с присъщата си деликатност те се въздържаха от каквито и да било забележки; Даяна само попита дали се чувствам съвсем добре, за да пътувам: „Ти си тъй бледа“ — забеляза тя. Отвърнах, че ме мъчи само душевна тревога, но че се надявам скоро да се успокоя.
         Когато продължих приготовленията си за път, никой не ме обезпокои с въпроси или подозрителни погледи, защото бях дала да се разбере, че сега не мога да съобщя плановете си; сестрите любезно и тактично запазиха мълчание и ми предоставиха свобода на действие, каквато при подобни обстоятелства бих им предоставила и аз.
         Напуснах Муърхаус в три часа следобед и в четири и нещо вече стоях до пътепоказателя в Уиткрос, чакайки дилижанса, който трябваше да ме откара в далечния Торнфийлд. Сред тишината, която цареше по тези безлюдни пътища и пустинни хълмове, аз чух още отдалеч приближаването му. Това беше същата кола, от която преди една година слязох в лятната вечер на същото това място, обзета от отчаяние, без надежда, без цел. Махнах с ръка и колата спря. Седнах в нея — сега нямаше опасност да остана без пукната пара, след като платя пътуването. По пътя за Торнфийлд се чувствах като пощенски гълъб, литнал към къщи.
         Пътуването продължи денонощие и половина. Потеглих от Уиткрос във вторник следобед; рано сутринта в четвъртък спряхме да напоим конете в една странноприемница край пътя, която се издигаше сред зелени живи плетове, големи ливади и полегати спокойни хълмове. (Колко нежни бяха техните очертания и колко приветлива зеленината им в сравнение с мрачната пустош край Мортън!) Да, аз познах този пейзаж като чертите на добре известно лице и бях уверена, че мястото, към което съм се отправила, не е далеч.
         — Колко има оттук до Торнфийлд? — попитах аз коняря в странноприемницата.
         — Точно две мили, мадам — направо през полето. „Пътешествието ми е пред своя край“ — помислих аз,
         слязох от дилижанса, предадох куфара си на грижите на коняря, платих пътуването, дадох на кочияша бакшиш и поех към Торнфийлд; в ясното утро златните букви на фирмата над входа на странноприемницата, на която пишеше „Гербът на Рочестъровци“, блестяха внушително. Сърцето ми заби радостно, бях вече на земята на моя господар. Но внезапно то се сви — осени ме мисълта: „Ами ако господарят ти не е в Англия? Или дори да е в Торнфийлд, закъдето бързаш по-скоро да стигнеш, кой е там при него? Неговата луда жена. Следователно ти нямаш работа там: не бива нито да говориш с него, нито да търсиш компанията му. Напразно си дошла тук, по-добре се върни обратно — настояваше предупредителният глас. — Разпитай за него в странноприемницата; там ще научиш всичко, което те интересува, и съмненията може би ще се разсеят за миг. Иди и попитай дали мистър Рочестър е в имението си.“
         Това решение беше разумно; и все пак аз не можех да си наложа да го изпълня. Тъй се боях от някой отговор, който можеше да ме хвърли в отчаяние! Да поддържам неведението си, значеше да поддържам надеждата си; нека още веднъж видя този дом, озарен от нейните лъчи! Пред мен бяха стълбичките на оградата и полята, по които бързах в утрото на бягството си от Торнфийлд глуха и сляпа за всичко, отчаяна, преследвана и терзана от отмъстителните фурии*; още не бях решила откъде да мина, когато се озовах сред тези поля. Как бързо вървях! Колко често се затичвах! Как се вглеждах в далечината, очаквайки да зърна пред погледа си любимите горички! С какво радостно чувство гледах познатите дървета, поляни и хълмове!
         [* Богини-отмъстителки. — Б. пр.]
         Накрая навлязох в горичките край имението. Силното грачене на гарваните нарушаваше утринната тишина.
         Странен възторг ме обзе — аз забързах напред. Още една ливада, още една пътечка и ето — пред мен са оградата, постройките в двора, но самата сграда и гарвановите гнезда все още не се виждат. „Най-напред ще хвърля поглед към фасадата — реших аз, — та гордите й бойници в миг да поразят взора ми с благородното си величие и да мога веднага да определя прозореца на моя господар: може би той стои на прозореца — мистър Рочестър става рано, — а може би се разхожда из овощната градина или по плочите пред къщата. Да можех да го зърна поне за минутка! Но не — нима съм толкова неразумна, че да се втурна към него? Не зная, не съм сигурна. А ако се втурна, какво ще се случи? Нищо страшно! Нима е престъпление неговият поглед още веднъж да оживи сърцето ми?… Но какво бълнувам! Може би в тази минута той гледа изгрева на слънцето над Пиренеите или над някое тихо южно море.“
         Заобиколих ниската стена на овощната градина и завих зад ъгъла й; тук имаше врата с две каменни колони, която водеше към една поляна. Надзъртайки зад една от тези колони, аз можех свободно да огледам цялата фасада на господарския дом. Предпазливо подадох глава, искайки да проверя дали не са вдигнати транспарантите на някоя от спалните; от мястото ми всичко се виждаше като на длан — бойниците, прозорците, дългата фасада.
         Навярно летящите над главата ми гарвани ме следяха, докато наблюдавах къщата. Не зная какво мислеха те. Сигурно се чудеха на плахостта и предпазливостта ми, които лека-полека се смениха с безразсъдна смелост. Надзърнах веднъж, после по-смело още веднъж и напускайки скривалището си, втурнах се през ливадата, след което спрях като закована пред големия господарски дом и дръзко вперих поглед в него. „Що за престорена плахост отначало — можеха да си кажат гарваните — и що за глупашка необузданост сега?“
         Читателю, разреши ми да направя едно малко сравнение.
         Влюбеният заварва любимата си заспала на един обрасъл с мъх склон. Иска му се да й се полюбува, без да я събуди. Той тихичко приближава към нея по тревата, за да не вдига шум. Спира — сторило му се е, че тя трепва. Той отстъпва — за нищо на света не би искал тя да го види. Но всичко е тихо и той отново приближава. Навежда се над нея. Лицето й е покрито с лек воал. Той го повдига, навежда се по-ниско — погледът му предвкусва омайната красота, която ще се разкрие след миг: жизнена, цветуща и пленителна млада жена в ложето на съня. Как я пие той с погледа си! И изведнъж се вцепенява. Трепва. Буйно сграбчва в обятията си тялото, което преди минута не е дръзвал да докосне с пръст! Зове я по име, сетне слага на земята своя скъпоценен товар и го гледа с безумен поглед. Той я грабва така буйно, той я вика така силно, той я гледа с такъв поглед, защото нищо не е в състояние да я разбуди. Мислеше, че любимата му сладко спи, а я намери мъртва и студена.
         Готвех се с плаха радост да зърна внушителната сграда, а видях окадени развалини.
         Нямаше нужда да се крия зад колоната и да гледам крадешком прозорците, страхувайки се, че зад тях вече се е пробудил животът! Нямаше нужда да се ослушвам дали няма да се отвори някоя врата, дали няма да прозвучат стъпки по плочите пред къщата или по пясъчната алея. Моравата и паркът бяха занемарени и запустели; мрачно зееше входната врата. От зданието (спомних си моя сън) бе останала само фасадата — висока обгоряла стена, по която се чернееха дупките на прозорците; нито покрив, нито бойници, нито комини — всичко бе рухнало.
         Над развалините беше надвиснало гробно мълчание, мъртва тишина. Не бе чудно, че писмата, адресирани дотук, оставаха без отговор; със същия успех бих могла да се обърна към някоя каменна гробница. Почернелите камъни ясно говореха за съдбата, която беше постигнала този дом — той бе опожарен. Но как? Каква тайна криеха тези развалини? Какво бе загинало в пламъците на пожара освен мазилката, мрамора и дървото? Или бе пострадало не само имуществото, а и нечий живот? Ако е така, тогава чий? Страшен въпрос! Тук нямаше никой, който да ми отговори на него — нямаше никакви следи, никакви признаци на живот.
         Бродейки сред рухналите стени и опустошеното здание, аз се убедих, че бедствието не е станало скоро. През зимата снеговете са трупали преспи зад тази стена, а дъждовете са струели през дупките на прозорците; и сега, през пролетта, сред купчините мокър боклук, се бе раззеленила растителност — тук-таме между камъните и падналите тавански греди беше поникнала трева и растяха бурени.
         О, къде е сега злощастният собственик на тези развалини? В коя страна е той? Под чие покровителство живее? Погледът ми неволно се устреми към сивата черковна камбанария край пътната врата и аз се запитах дали той не почива в тясната мраморна гробница до Деймър дьо Рочестър.
         Трябваше да получа отговор на тези въпроси. Но това можеше да стане само в странноприемницата и аз, без да губя нито минута, се упътих натам. Закуската ми поднесе самият собственик на странноприемницата. Помолих го да затвори вратата и да поседне при мен — трябва да го попитам за нещо. Но когато той седна на моята маса, не знаех с какво да започна — с такъв ужас очаквах отговорите му. Все пак печалната картина, която току-що бях видяла пред очите си, до известна степен ме бе подготвила за лоши новини. Собственикът на странноприемницата бе почтен на вид човек на средна възраст.
         — Вие сигурно знаете имението Торнфийлд — рекох аз най-сетне.
         — Да, мадам; по-рано живеех там.
         — Така ли?
         „Сигурно преди мен — помислих си аз, — тъй като не го познавам.“
         — Бях иконом на покойния мистър Рочестър — добави той.
         „На покойния!“ Този удар, от който толкова се боях, сякаш се стовари върху мен с цялата си сила.
         — На покойния ли! — изтръгна се от устните ми. — Нима той умря?
         — Говоря за бащата на сегашния собственик мистър Едуард — поясни той.
         Отдъхнах си; кръвта отново затече в жилите ми. От тези думи се убедих напълно, че мистър Едуард, моят мистър Рочестър (Бог да го пази, където и да се намира!) е поне жив, тъй като го нарекоха „сегашния собственик“. Блажени слова! Бях готова да изслушам сравнително спокойно всичко, което би последвало след тях — независимо какво. „Щом той не е в гроба — мислех си аз, — ще мога да понеса дори новината, че се намира на другия край на света.“
         — А мистър Рочестър сега в Торнфийлд ли е? — попитах аз, знаейки, разбира се, предварително какъв ще бъде отговорът, но по този начин исках да избягна прекия въпрос.
         — Не, мадам, о, не! Там не живее никой. Вие, изглежда, не сте тукашна. Иначе щяхте да знаете какво се случи миналата есен. Господарската къща изгоря. Това стана тъкмо по времето, когато се берат овошките. Страшно нещастие! Колко скъпа покъщнина изгоря, почти нищо не спасиха от нея! Пожарът избухна посред нощ и когато пристигнаха пожарникарите от Милкоут, къщата беше вече цялата обхваната от пламъци. Страшна картина! Видях с очите си всичко.
         — Посред нощ! — промърморих аз. Да, това винаги е било съдбоносното време за Торнфийлд. — А причината за пожара не е ли известна?
         — Имаше предположения, мадам. И те се потвърдиха без всякакво съмнение. Знаете ли — продължи той, като приближи стола си малко по-напред и заговори по-тихо, — че в имението е живяла една жена… тя била луда.
         — Чувала съм нещо такова.
         — Държали я под много строг надзор, мадам; цели няколко години никой нищо не знаеше за нея. Никой не я бе виждал; носеха се само слухове, че има такава жена в замъка; а каква е тя, никой не знаеше. Казваха, че мистър Едуард я довел от чужбина; някои мислеха, че му е любовница. Но преди една година се случи странно нещо, много странно.
         Страхувах се да не чуя историята на собствената си съдба и се опитах да върна разказвача към основната тема.
         — Кажете ми нещо за жената!
         — Тази жена, мадам — отговори той, — се оказа, че била жената на мистър Рочестър! И това стана ясно по най-странен начин. В замъка живеело едно младо момиче, гувернантка, в което мистър Рочестър…
         — Но как стана пожарът? — прекъснах го аз.
         — Тъкмо за него ще Ви разправя… в което мистър Рочестър се влюбил. Прислужниците разказват, че не са виждали друг толкова влюбен човек: господарят им вървял все подир нея. Всички те го следели — Вие знаете, мадам, прислугата обича да върши това — и казват, че просто бил луд по нея: само той виждал в нея нещо много красиво. Тя била такава една дребничка, същинско момиченце! Никога не съм я виждал, но ми е разказвала за нея прислужницата Лия. Лия много я харесваше. Но мистър Рочестър е близо четиридесетгодишен, а тази гувернантка нямала и двадесет години; и знаете ли, когато един мъж на неговата възраст се влюби в някое момиче, често пъти ти се струва, че е омагьосан. И тъй, той намислил да се ожени за нея.
         — За това ще ми разкажете друг път — рекох аз, — а сега поради известни причини бих искала да чуя всичко за пожара. Имаше ли предположения, че в тази работа може да има пръст лудата — мисис Рочестър?
         — Вие отгатнахте, мадам; съвсем сигурно е, че тъкмо тя, а не някой друг, е запалила къщата. За нея се грижела една жена, казвала се мисис Пул — пъргава и съвсем порядъчна, само че си имала един недостатък — от този недостатък страдат много болногледачки и изобщо възрастните жени: винаги държала при себе си бутилка джин и понякога си посръбвала повечко. То е извинително — животът й бил тежък с тази луда; но по-добре да не е пила, защото, веднага щом мисис Пул заспяла дълбоко, когато си пийнела повечко джин, лудата, хитра като дявол, измъквала ключовете й от джоба, излизала от стаята си, тръгвала из къщата и измисляла всякакви злодейства. Казват, че един път едва не изгорила жив мъжа си, както спял; но за това не знам нищо повече. И така, в нощта на пожара тя първо запалила завесите в стаята до нейната, а после слязла на по-долния етаж и се упътила към стаята на гувернантката (сякаш се досещала за всичко и искала да й отмъсти) и запалила леглото; но за щастие в него никой не спял. Гувернантката избягала два месеца преди това и макар мистър Рочестър да я търсил като най-скъп за него човек, не успял да научи нищо за нея и просто обезумял от мъка; той всякога бил сдържан, ала след като я изгубил, почнал да се нахвърля на хората и никого не искал да види. Икономката си, мисис Феърфакс, той изпратил при нейни познати, но постъпил с нея съвестно, осигурявайки й рента до края на живота й; тя заслужава — много добра жена беше. Възпитаницата си, мис Адел, настанил в училище. Отчуждил се от всички околни благородници и се затворил като отшелник в дома си.
         — Как? Нима мистър Рочестър не е напуснал Англия?
         — Да е напуснал Англия ли? Господи! Не! Той не прекрачвал прага на къщата си; само нощем се скитал като призрак из парка и из овощната градина, сякаш бил побъркан; а на мен ми се струва, че наистина е бил побъркан — защото, мадам, нямаше друг такъв умен, горд и смел мъж като него, преди да се появи на пътя му тази нищо и никаква гувернантка. Той не пиеше, не играеше карти, не залагаше пари на конни състезания като някои други и макар да не беше много хубав, нямаше равен по храброст и по сила на волята. Познавам го от дете и неведнъж съжалявах, че мис Еър не се е провалила вдън земя, преди да дойде в имението Торнфийлд.
         — Значи, мистър Рочестър си е бил в къщи, когато избухнал пожарът?
         — Ами къде другаде? Той се качи на горния етаж, когато всичко наоколо вече гореше, събуди спящите прислужници и им помогна да слязат долу, а после се върна, за да спаси лудата си жена, за която мислеше, че е заключена в стаята си. Тогава му извикаха, че е на покрива; и действително тя стоеше там, размахваше ръце над бойниците и викаше така, че се чуваше на цяла миля; чух я и я видях със собствените си очи: едра жена с дълги черни коси; те се вееха сред пламъците. Видях, а и други видяха как мистър Рочестър се показа на покрива; чухме го, че извика: „Бърта!“, а сетне се приближи до нея. И тогава, мадам, тя изпищя, скочи долу и след миг лежеше на пихтия върху плочите.
         — Мъртва ли?
         — Ами как? Да, мъртва като камъните, които бяха опръскани с мозъка и кръвта й,
         — Господи!
         — Да, мадам, страшна картина! Той потрепера.
         — А после — продължавах упорито да го разпитвам
         аз.
         — Е, после цялата къща изгоря до основи; сега тук-таме стърчи по някоя част от стена.
         — А друг някой загина ли?
         — Не, но може би щеше да е по-добре още някой да загине.
         — Кого имате пред вид?
         — Бедния мистър Едуард! — възкликна той. — Мислил ли съм, че ще се случи с него такова нещастие! Някои казват, че справедливо е наказан, задето криел, че е женен и искал да се ожени за друга жена, когато жена му била жива. Ала на мен ми е жал за него.
         — Но нали казахте, че е жив! — изненадах се аз.
         — Да, да; той е жив, но мнозина мислят, че е било по-добре да умре.
         — Как? Защо? — Кръвта ми отново се смрази. — Къде е той? — попитах аз. — В Англия ли?
         — Да, в Англия; не може да напусне Англия — предполагам, че сега стои все на едно и също място.
         В каква агония се гърчеше сърцето ми! А този човек сякаш бе решил да продължи мъките ми.
         — Той е съвсем сляп — каза накрая собственикът на странноприемницата. — Да, съвсем ослепя нашият мистър Едуард!
         Аз се страхувах от нещо по-лошо. Страхувах се да не е загубил разсъдъка си. Успях да събера сили, за да попитам как го е сполетяло това нещастие.
         — Все заради тази негова храброст и дори донякъде заради неговата доброта: не искаше да напусне къщата, докато не излязат всички от нея. Когато слизаше по главните стълби, след като мисис Рочестър се хвърли от покрива, изведнъж се разнесе страшен трясък и всичко рухна. Измъкнаха го изпод развалините жив, но тежко ранен: една греда паднала така, че малко го запазила, но му извадила едното око и му раздробила китката на ръката — мистър Картър, лекарят, трябваше веднага да я отреже. Сетне другото му око се възпали и той ослепя напълно. Сега е съвсем безпомощен — сляп и сакат.
         — Къде е той? Къде живее сега?
         — Във Фърндийн, той има там друго имение — на около трийсет мили оттук; много глухо място.
         — Кой е при него?
         — Старият Джон с жена си; мистър Рочестър не пожела да вземе никого другиго. Те казват, че той вече не е човек.
         — Имате ли някакво превозно средство?
         — Имаме един екипаж, мадам, много удобен екипаж.
         — Веднага кажете да впрягат и ако кочияшът ме закара до Фърндийн, преди да мръкне, ще платя и на вас, и на него двойно.


         ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

         Господарската къща във Фърндийн беше стара постройка, не много голяма и без претенции за архитектурен стил, разположена сред гъста гора. Аз преди бях чувала за нея. Мистър Рочестър често споменаваше за Фърндийн и понякога ходеше там. Баща му бе купил това имение заради дивеча, който се въдеше в околността. Мистър Рочестър би дал това имение под аренда, но не можеше да намери арендатор, тъй като то се намираше в глухо и нездравословно място. Затова никой не живееше във Фърндийн и къщата не беше мебелирана с изключение на две-три стаи, в които имаше само най-необходимото, тъй като господарят ги ползваше през ловния сезон.
         Пристигнах във Фърндийн малко преди да мръкне; небето се мръщеше, духаше студен вятър и ръмеше проникващ до костите дъжд. Последната миля изминах пеша, след като бях освободила екипажа и кочияша и бях платила обещаната сума. Къщата не се виждаше, дори когато бях вече много близо до нея — толкова гъста бе мрачната и тъмна гора наоколо. Видях желязна врата с гранитни колони и разбрах, че това е входът. Като минах през нея, аз изведнъж се озовах сред гъсти редици дървета. Обрасла с трева пътечка лъкатушеше между чворести, покрити с мъх стволове, под арка от клони. Тръгнах по пътечката, надявайки се скоро да видя сградата на имението, но пътечката се виеше все по-далеч и по-далеч; извивките й сякаш нямаха, край, никъде не се виждаше нито следа от жилище или градина.
         Реших, че съм тръгнала по погрешен път и съм се заблудила. В гората, и без това тъмна, беше още по-мрачно по онова време на деня. Озъртах се да намеря друг път, но напразно: навсякъде се виждаха само преплетени клони, здрави като колони дънери, покров от гъсти листа и никъде лъч светлина.
         Продължих напред; най-после пред мен засветля, дърветата пооредяха, показа се една ограда, а сетне и къщата, която в здрача на угасващия ден едва се отличаваше от дърветата — толкова позеленели и обрасли с мъх бяха старите й стени.
         Когато влязох през вратичката, заключена само с резе, аз се озовах на една поляна, заобиколена в полукръг от гората. Там нямаше нито цветя, нито лехи; само една широка пясъчна алея, която прекосяваше поляната — и всичко това поставено в масивната рамка на гората. Отпред сградата имаше два островърхи фронтона; прозорците бяха тесни и с решетки; входната врата беше също тясна, на едно стъпало от земята. Това бе действително „много глухо място“, както се изрази собственикът на „Гербът на Рочестъровци“. Цареше тишина като в черква през делничен ден. Чуваше се само шумоленето на дъжда по листата на дърветата.
         „Нима тук живее някой?“ — питах се аз. Да, живееше, защото чух някакъв шум — тясната врата се открехна. После бавно се разтвори, някой излезе и се спря на стъпалото сред полумрака; това беше гологлав мъж. Той протегна ръка, сякаш искаше да провери дали вали. Въпреки здрача аз го познах — това беше моят господар, Едуард Феърфакс Рочестър, никой друг.
         Спрях се, затаила дъх, за да го разгледам, оставайки за него, уви, невидима. Срещата беше неочаквана; силната болка възпираше радостта ми, тъй че без мъка се удържах — не възкликнах и не се втурнах напред.
         Фигурата му бе все тъй стройна и атлетическа: тялото все тъй право, а косите все тъй гарвановочерни; и чертите му не бяха се изменили, дори не бяха станали по-остри; цяла година страдания не бе могла да изтощи мощните му сили и да съкруши желязното му здраве. Но изразът на лицето се бе променил. На него лежеше печатът на отчаяние и мрачни мисли; мистър Рочестър приличаше на ранен и завързан с верига звяр или хищна птица, чието мрачно уединение е опасно да се нарушава. Пленен орел, чиито очи със златистожълт пръстен по края са избодени от жестока ръка — ето с какво можеше да се сравни този ослепял Самсон.
         Навярно ще помислиш, читателю, че съм се уплашила от този страшен в отчаянието си слепец? Ако мислиш така, ти зле ме познаваш. Моята печал беше смекчена от сладката надежда, че скоро ще целуна това мраморно чело и тези устни, тъй мрачно стиснати; но този миг още не бе настъпил. Реших засега да не се приближавам до него.
         Мистър Рочестър слезе от стъпалото и бавно, пипнешком тръгна към поляната. Къде се бе дянала неговата смела походка! Но ето че той спря, сякаш не знаеше накъде да завие. Протегна ръка и клепачите му се разтвориха; втренчено, с усилие той устреми слепия си поглед към небето и амфитеатрално наредените дървета — чувстваше се, че пред очите му има само непрогледен мрак. Мистър Рочестър протегна дясната си ръка (лявата, сакатата, бе пъхнал под дрехата си); той, изглежда, искаше с помощта на осезанието да си представи къде се намира, но ръката му срещна само празно пространство, тъй като дърветата бяха на няколко метра от него. Слепецът се отказа от опита си, скръсти ръце на гърди и застана спокойно и безмълвно на силния дъжд, който валеше върху голата му глава. В този миг Джон се появи отнякъде и се приближи до него.
         — Хванете се за ръката ми, сър — каза той. — Дъждът много се засили, няма ли да е по-добре да се приберете в къщи?
         — Остави ме — беше отговорът.
         Джон се отдалечи, без да ме забележи. Мистър Рочестър отново се опита да направи няколко крачки напред, но стъпките му бяха съвсем несигурни. Той напипа пътя си към къщи, прекрачи прага и затвори вратата.
         Тогава аз се приближих до къщата и почуках. Отвори ми жената на Джон.
         — Здравейте, Мери — рекох аз.
         Тя трепна, сякаш видя пред себе си призрак. Успокоих я.
         — Нима това сте Вие, мис, и сте дошли толкова късно в това усамотено място! — изрече тя на един дъх, в отговор на което аз й стиснах ръката, а сетне я последвах в кухнята, където край буйния огън седеше Джон.
         Обясних на двамата накратко, че зная всичко, което се е случило, след като съм напуснала Торнфийлд, и добавих, че съм дошла да видя мистър Рочестър. Помолих Джон да отиде до кантона на пътя, край който бях слязла от екипажа и където бях оставила куфара си; после свалих шапката и шала и попитах Мери мога ли да пренощувам в имението. Като разбрах, че въпреки известни трудности това не е невъзможно, аз заявих, че оставам. В тази минута откъм всекидневната се разнесе звън.
         — Когато влезете при господаря си — казах аз, — кажете му, че иска да го види един човек, който току-що е пристигнал, но не споменавайте името ми.
         — Не мисля, че ще Ви приеме — отговори тя, — той никого не пуска при себе си.
         Когато Мери се върна, аз я попитах какво е казал.
         — Иска да знае кой е този човек и защо е дошъл — отвърна тя; после наля вода в една чаша и я сложи на един поднос заедно с няколко свещи.
         — Затова ли Ви викаше той? — попитах аз.
         — Да; той винаги иска да му нося свещи, когато се мръкне, макар че не вижда нищо.
         — Дайте ми подноса, ще го занеса аз.
         Взех го от нея; тя ми показа вратата на всекидневната. Подносът играеше в ръцете ми; водата се разплиска от чашата; сърцето ми биеше силно и бързо. Мери ми отвори вратата и я затвори след мен.
         Всекидневната изглеждаше мрачна: огънят едва тлееше зад решетката на камината; край огъня, облегнал глава на високата старомодна камина, стоеше слепият собственик на този дом. Далеч от господаря си, сякаш страхувайки се да не би той, без да иска, да го настъпи, лежеше на хълбок старият Пайлът. Пайлът наостри уши, когато влязох; после скочи и с лай и скимтене се хвърли към мен; Той едва не събори от ръцете ми подноса. Аз оставих подноса на масата, после погалих кучето и тихо казах: „Куш!“ Мистър Рочестър инстинктивно се обърна „да види“ какво става; обаче като не можа да види нищо, отново изви глава и въздъхна.
         — Дай ми водата, Мери — каза той.
         Аз се приближих до него, държейки в ръце чашата с водата, която бе останала наполовина. Пайлът вървеше след мен и все още скачаше и скимтеше радостно.
         — Какво има? — попита мистър Рочестър.
         — Куш, Пайлът! — повторих аз.
         Ръката на мистър Рочестър, която поднасяше чашата към устните, остана във въздуха; господарят ми сякаш се ослушваше, после изпи водата и остави чашата настрана.
         — Това си ти, Мери, нали?
         — Мери е в кухнята — отвърнах аз.
         Той бързо протегна към мен ръка, но тъй като не ме виждаше, не можа да ме докосне.
         — Кой е това? Кой е това? — повтаряше мистър Рочестър, мъчейки се да ме види със слепите си очи — напразен, безнадежден опит! — Отговаряйте! Говорете! — заповяда той гръмко и властно.
         — Искате ли още вода, сър? Разлях половината — казах аз.
         — Кой е това? Какво е това? Кой говори?
         — Пайлът ме позна, Джон и Мери знаят, че съм тук. Току-що пристигнах — отговорих аз.
         — Господи! Каква измама на сетивата! Какво сладостно безумие ме обзе!
         — Никаква измама, никакво безумие. Трезвият Ви ум, сър, няма да допусне самоизмама, а желязното Ви здраве — безумие.
         — Но къде е тази, която говори? Може би това е само глас? О! Не мога да Ви видя, но трябва да Ви докосна, иначе сърцето ми ще спре и мозъкът ми ще се пръсне. Каквото и да сте или която и да сте, позволете ми да Ви докосна, иначе ще умра!
         Хванах блуждаещата му ръка и я стиснах с две ръце.
         — Това са нейните пръсти! — възкликна мистър Рочестър. — Нейните малки нежни пръсти! Значи, и самата тя е тук!
         Мускулестата му ръка се изтръгна от ръцете ми; той ме попипа по ръката, по рамото, по врата, по талията; прегърна ме и ме притисна до себе си.
         — Това е Джейн, нали? Какво е това? Нейната фигура, нейният ръст…
         — И нейният глас — добавих аз. — Тя цялата е тук: и сърцето й е при Вас. Да Ви благослови Бог, сър! Аз съм щастлива, че съм пак тъй близо до Вас.
         — Джейн Еър!… Джейн Еър! — повтаряше той.
         — Да, скъпи мой господарю, аз съм Джейн Еър. Открих Ви и се върнах при Вас.
         — Да вярвам ли? Цяла и невредима? Жива?
         — Вие ме докосвате, сър, Вие ме държите, и то доста здраво; аз не съм студена като мъртвец, нито безплътна като дух, нали?
         — Моята любима е жива! Това, разбира се, е нейното тяло И това е нейното лице! Такова блаженство е невъзможно след всичките ми нещастия. Това е сън; неведнъж сънувах, че я притискам до сърцето си, както сега; че я целувам ей така — и чувствах, че тя ме обича, вярвах, че тя не ще ме напусне.
         — Никога отсега нататък не ще Ви напусна, сър.
         — „Никога!“ Видение ли казва това? Но аз всеки път се събуждам и разбирам, че това е жалък сън и че съм сам и напуснат от всички, че животът ми е мрачен, самотен и безнадежден, че душата ми е жадна и не мога да утоля жаждата й, че сърцето ми е гладно и не мога да го заситя. Мило, нежно, видение, дошло при мен сега, и ти ще отлетиш както сестрите си; но преди да стане това, целуни ме, прегърни ме, Джейн!
         — Ето, сър, и ето!
         Аз притиснах устни до неговите някога блестящи, а сега угаснали очи, повдигнах косите му и го целунах и по челото. В миг той сякаш се пробуди, обзет от увереност, че това става в действителност.
         — Това си ти, нали, Джейн? Значи, ти се върна при мен!
         — Върнах се!
         — И не лежиш мъртва в някоя канавка — на дъното на някой поток, нито се скиташ сред непознати хора, отритната от всички?
         — Не, сър, сега съм независима жена.
         — Независима ли? Какво искаш да кажеш, Джейн?
         — Чичо ми, който живееше в Мадейра, умря и ми остави пет хиляди лири.
         — О, това вече звучи реално. Това е истинска действителност! — възкликна мистър Рочестър. — Никога не бих сънувал това. И после — слушам нейния глас, оживен и вълнуващ както винаги и както винаги нежен; той радва застиналото ми сърце, той го оживява. Какво казваш, Джейн? Ти си независима жена? Ти си богата?
         — Да, сър. Ако не ми дадете възможност да живея при Вас, ще си построя жилище до Вашето и вечер, когато пожелаете да бъдете с мен, ще идвате в моята всекидневна.
         — Но щом си богата, Джейн, несъмнено имаш приятели, които ще те обграждат с внимание и няма да допуснат да се отдадеш на грижи за един сляп нещастник.
         — Казах Ви вече, сър, че съм и независима, и богата; аз сама съм си господарка.
         — И ще останеш при мен?
         — Разбира се, стига да не възразите против това. Ще бъда Ваша съседка, ще се грижа за Вас, ще бъда Ваша икономка. Виждам, че сте самотен: ще бъда Ваша компаньонка — ще Ви чета, ще се разхождам с Вас, ще седя до Вас, ще Ви прислужвам, ще бъда за Вас очи и ръце. Не скърбете повече, скъпи мой господарю — няма да бъдете повече самотен, докато съм жива.
         Той не отговори; изглежда, беше потънал в някакви сериозни мисли; ето че въздъхна, полуотвори уста, сякаш искаше да каже нещо, и отново я затвори. Почувствах известно смущение. Може би твърде бързо се бях освободила от условностите и той също като Сейнт Джон смяташе за нередно странното ми твърдение. Всъщност аз му предложих това, очаквайки, че ще изяви желание да се ожени за мен. Очаквах, бях уверена, че ще постъпи така. Но тъй като мистър Рочестър не продума нито дума за това и ставаше все по-мрачен, дойде ми наум, че навярно съм сгрешила и съм изпаднала в глупаво положение; затова започнах лекичко да се изплъзвам от обятията му — но той още по-здраво ме притисна до себе си.
         — Не, не, Джейн, не бива да си отиваш! Не! Докоснах се до теб, слушах гласа ти, изпитах прелестта на твоята близост, сладостта на твоята утеха; не мога да се лиша от тези радости. Тъй малко ми остана от всичко в живота — ти трябва да бъдеш при мен. Нека ми се присмиват, нека ме наричат безумец, егоист — не искам да зная за това! Душата ми жадува за теб и трябва да я удовлетворя, иначе тя жестоко ще отмъсти на тялото ми.
         — Добре, сър, ще остана при Вас; нали вече обещах.
         — Да, но обещавайки да останеш при мен, ти имаш пред вид едно, а аз — друго. Може би си решила да бъдеш при мен неотлъчно, да ходиш все с мен като малка нежна болногледачка (нали ти си добра и великодушна и си готова да принесеш себе си в жертва на този, когото съжаляваш) и аз, разбира се, трябва да се задоволя с това. Вероятно сега трябва да изпитвам към теб само бащински чувства. Така ли мислиш, Джейн? Хайде, кажи ми!
         — Ще мисля това, което искате, сър; готова съм и да бъда само Ваша болногледачка, щом то Ви харесва повече.
         — Но ти не можеш да бъдеш моя болногледачка цял живот, Джанет. Ти си млада, ти, разбира се, един ден ще се омъжиш.
         — Не ме е грижа за това.
         — Трябва да те е грижа, Джанет. Ако бях такъв, какъвто бях преди, бих те накарал да се погрижиш, но… сега съм само една сляпа грамада от плът!
         Той отново стана мрачен. Аз, напротив, се ободрих и почувствах нов прилив на смелост: последните му думи ми подсказаха в какво вижда трудност той и тъй като това за мен не беше трудност, смущението ми се разсея. Продължих разговора по-бодро.
         — Време е някой да се заеме с Вас и да Ви придаде отново човешки вид — казах аз, приглаждайки пораслата му, отдавна неподстригвана коса, — тъй като виждам, че сте се превърнали в лъв или някакво друго хищно животно. Тук сред тези гъсти лесове ми приличате на Навуходоносор в диво състояние, косите Ви са като орлови пера; не обърнах внимание дали и ноктите Ви са станали орлови.
         — На тази ръка нямам нито пръсти, нито нокти — отвърна той, като измъкна от пазвата си осакатената си ръка и ми я показа. — Само едно чуканче. Отвратителна картина! Нали, Джейн?
         — Жал ми е, като я гледам; жал ми е да гледам и Вашите очи, и белега от изгаряне на челото; но най-лошо от всичко е това, че човек рискува силно да се привърже към Вас дори само за това, а то би могло съвсем да Ви разглези.
         — Мислех, че ще изпиташ отвращение, Джейн, когато видиш тази ръка и белезите на лицето ми.
         — Тъй ли мислехте? Да не сте посмели да ми говорите така, защото ще си разваля мнението за Вас. Сега ще ви оставя за минутка, за да разпаля огъня в камината. Можете ли да различите огъня, когато е силен?
         — Да, с дясното си око виждам светлина като червеникаво петно.
         — А светлините на свещите?
         — Много мътно — като светъл облак.
         — А виждате ли мен?
         — Не, фейо моя; но безкрайно съм щастлив дори само от това, че те чувам и чувствам до мен.
         — Кога вечеряте?
         — Изобщо не вечерям.
         — Но сега трябва да вечеряте. Аз съм гладна и съм сигурна, че и Вие сте гладен, но забравяте това.
         Извиках Мери и скоро стаята придоби по-приятен вид; приготвих на мистър Рочестър вкусна вечеря. Бях в радостно настроение и весело и непринудено разговарях с него по време на вечерята и дълго след това. Не се въздържах, не потисках веселостта и живостта си — когато бях с него, аз се държах напълно свободно, тъй като знаех, че му харесвам; всичко, което говорех или вършех, изглежда, го тешеше и възвръщаше към живот. Благословена мисъл! Тя сякаш пробуди за светлина и радост цялото ми същество. В присъствието на мистър Рочестър живеех пълноценен живот, както и той, когато бях при него. Въпреки слепотата усмивка озаряваше лицето му; на него сияеше радост, чертите му сякаш се смекчиха и станаха по-приветливи.
         След вечеря мистър Рочестър ме заразпитва къде съм живяла, какво съм правила и как съм го открила, но аз му отговарях съвсем кратко: беше много късно, за да му разказвам подробности тази вечер. Освен това се страхувах да не засегна в душата му някоя чувствителна струна, да не докосна някоя прясна рана; единствената ми цел сега беше да го ободря. Това ми се удаде, но той беше весел само в известни моменти. Щом разговорът се прекъснеше за миг, мистър Рочестър ставаше неспокоен, протягаше ръка, докосваше ме и казваше: „Джейн!“ По едно време той попита:
         — Човешко същество ли си, Джейн! Уверена ли си в това?
         — Твърдо съм уверена, мистър Рочестър.
         — Как можа тогава в тази тъмна и мрачна вечер тъй внезапно да се озовеш край самотното ми огнище? Протегнах ръка, за да взема чаша вода от прислужницата, а чашата ми подаде ти; запитах кой е, очаквайки, че ще ми отговори жената на Джон, а чух твоя глас.
         — Защото вместо Мери, с подноса влязох аз.
         — Какво вълшебно очарование се крие в този час, който сега прекарвам с теб! Никой не знае какво мрачно, отчаяно, безнадеждно съществуване влачих тук дълги месеци, без да върша нещо, без да очаквам нещо, без да различавам деня от нощта, чувствайки само студ, когато угасваше камината, и глад, когато забравях да се нахраня; а после следваше безкрайна печал и понякога — лудешко желание да срещна отново моята Джейн. Да, аз по-силно желаех нейното връщане, отколкото връщането на зрението ми. Нима е истина, че Джейн е при мен и казва, че ме обича? И дали не ще си отиде също тъй внезапно, както дойде? Страхувам се, че утре няма да я намеря.
         Бях уверена, че и най-простата забележка на практическа тема ще го отвлече от тревожните мисли. Като прекарах ръка по веждите му, аз забелязах, че са обгорени, и казах, че трябва да направи нещо, за да пораснат отново и да станат пак широки и черни.
         — Защо да се разкрасявам, мой добродетелен дух, когато в някой съдбоносен миг ти отново ще ме напуснеш — ще изчезнеш като сянка неизвестно къде и ще се скриеш от мен навеки?
         — Имате ли у себе си гребен, сър?
         — Защо ти е, Джейн?
         — За да среша тази космата черна грива. Отблизо просто изглеждате страшен. Наричате ме фея; вие пък ми приличате на вампир.
         — Страшен ли съм, Джейн?
         — Много, сър; винаги сте си били такъв, знаете това.
         — Хм! Където и да си живяла през времето, когато бе далеч от мен, виждам, че не си загубила лошия си характер.
         — Живях сред чудесни хора, далеч по-добри от Вас, сто пъти по-добри; Вие не сте и сънували техните идеи и възгледи — толкова изтънчени и възвишени са те.
         — При кого си живяла, дявол да го вземе?
         — Ако продължавате така да се въртите, ще Ви оскубя цялата коса и тогава мисля, че ще престанете да се съмнявате дали съм привидение.
         — При кого живя, Джейн?
         — Тази вечер няма да изтръгнете нищо от мен, сър; трябва да почакате до утре; щом не разкажа докрай историята си, това ще Ви гарантира, че утре на закуска ще дойда отново, за да я довърша. Прочее следващия път ще се явя при Вас не само с чаша вода — ще Ви донеса поне едно яйце, пък може и пържена шунка.
         — Ах ти, хитро дяволче! Фея и същевременно простосмъртно същество! Караш ме да се чувствам така, както не съм се чувствал цяла година. Ако Саул имаше на разположение не Давид, а теб, злият дух щеше да бъде изгонен без помощта на арфа.
         — Ето, сър, Вие сте сресан и имате приличен вид. Сега ще Ви оставя: цели три дни пътувах и съм уморена. Лека нощ!
         — Само една дума, Джейн! Там, където си живяла, само жени ли имаше?
         Аз се разсмях и избягах. Като се качвах по стълбите, продължавах да се смея. „Добра идея — казах си аз лукаво; — изглежда, намерих средство, с което да го излекувам за известно време от меланхолията.“
         На другия ден мистър Рочестър стана много рано — чувах как се разхожда из стаите. Щом Мери слезе долу, той попита:
         — Мис Еър тук ли е? — После прибави: — В коя стая я настанихте? Не е ли влажно там? Станала ли е вече? Иди я попитай не й ли трябва нещо и кога ще слезе долу!
         Слязох в столовата веднага щом ми се стори, че е време за закуска. Влязох безшумно, за да му се полюбувам, преди той да открие присъствието ми. Мъчно ми беше, като гледах как този силен дух е скован от физическия недостатък. Мистър Рочестър седеше в креслото си неподвижно, но не и спокойно: явно очакваше нещо; на енергичното му лице лежеше отпечатъкът на присъщата му вече печал. Изражението му ми напомняше изгаснала лампа, която чака отново да я запалят, но, уви, той не беше в състояние сам да запали пламъка на оживлението: за това му трябваше нечия помощ! Бях решила да бъда весела и безгрижна, но безпомощността на този силен човек ме трогна до дъното на душата ми; все пак аз се приближих до него и заговорих, колкото можех по-безгрижно.
         — Днес утрото е слънчево, сър — казах аз. — Дъждът престана и сега времето е много приятно. Скоро ще излезем на разходка.
         Пробудих у него пламъка на живота. Лицето му засия.
         — О, ти вече си тук, моя сладкопойна птичко! Ела при мен. Не си заминала, не си изчезнала, нали? Преди час слушах как една от твоите сестри пееше, литнала високо над гората; но в песента й не намерих радост, тъй както не мога да намеря радост и в лъчите на изгряващото слънце. Цялата музика на света за мен се крие в гласа на моята Джейн (добре, че по природа тя не е мълчалива); а слънцето изгрява за мен само когато тя се появи.
         Като чух от устата му това признание, аз се просълзих: сякаш той бе вързан с верига за крака царски орел, принуден да моли едно врабче да му носи храна. Обаче нямах намерение да плача; изтрих солените сълзи и се заех да приготвя закуската.
         Прекарахме на чист въздух почти цялата сутрин. Изведох го от влажната девствена гора сред простора на веселите поля; разказах му как блести зеленината, колко са свежи цветята и живите плетове, как ослепително сияе небесният лазур. Избрах за него хубаво място на сянка — там имаше един сух пън — и не се възпротивих, когато той, като сядаше, ме сложи на коленете си. Защо трябваше да му отказвам, щом и двамата бяхме по-щастливи заедно, отколкото разделени? Пайлът легна до нас; наоколо бе тихо. Като ме притисна силно в обятията си, мистър Рочетстър изведнъж заговори:
         — Ах ти, жестоки беглецо! О, Джейн, не можеш да си представиш какво преживях, като разбрах, че си избягала от Торнфийлд и си изчезнала безследно и когато, като огледах стаята ти, се убедих, че не си взела със себе си нито пари, нито ценности! Бисерната огърлица, която ти бях подарил, стоеше в кутията си; куфарите ти бяха заключени и завързани, както бе ги приготвила за сватбеното пътешествие. „Какво ще прави любимата ми съвсем сама и без пари?“ — питах се аз. Наистина какво е правила тя? Разкажи ми сега.
         Като отстъпих пред молбата му, аз почнах да му разказвам всичко, което се бе случило през изминалата година. Доста смекчих краските, когато описвах трите дни на скитане и глад, страхувайки се да не му причиня излишно безпокойство, но и малкото, което му казах, нарани преданото му сърце по-дълбоко, отколкото предполагах.
         Мистър Рочестър каза, че не трябвало да го напускам така без никакви средства за живот; трябвало да му съобщя намеренията си, трябвало да му се доверя; той никога нямало да ме принуди да стана негова любовница. Макар понякога да се гневял в отчаянието си, твърде много ме обичал, за да стане мой тиранин; щял да драго сърце да ми даде половината си състояние, без да получи в замяна дори една целувка, само да не се скитам сама, без нийде никого, по широкия свят. Бил уверен, че съм му разказала далеч не всичко за страданията си.
         — Е, каквито и да бяха страданията ми, те продължиха кратко време — отговорих аз и сетне почнах да му разказвам как са ме приели в Муърхаус, как съм станала учителка, как съм спечелила наследството, как съм открила роднините си и прочее. Разбира се, името на Сейнт Джон Ривърс често се споменаваше в разказа ми. Това веднага привлече вниманието на мистър Рочестър и когато свърших, то определи по-нататъшната линия на разговора ни.
         — И тъй, този Сейнт Джон е твой братовчед, нали?
         — Да.
         — Ти често споменаваше за него: харесва ли ти?
         — Той е много добър човек, сър. Не можеше да не ми бъде симпатичен.
         — Добър човек ли? Това сигурно значи, че той е някой уважаван, благовъзпитан петдесетгодишен мъж.
         — Сейнт Джон е само на двадесет и девет години, сър.
         — Jeune encore*, както казват французите. Е, той сигурно е бил нисък, флегматичен и грозноват? Човек, който може да се похвали по-скоро с липса на пороци, отколкото с изобилие на качества?
         [* Още млад (фр.). — Б. пр.]
         — Този човек притежава неизчерпаема енергия. Целта на живота му са големите, възвишени дела.
         — А по отношение на ума? Сигурно не блести с нещо особено. Иска да каже нещо хубаво, но говори тъй дълго, че ти омръзва да го слушаш, нали?
         — Напротив, той не говори много, сър, но всяка негова дума попада в целта. Има необикновен ум — може би не гъвкав, но буден.
         — Значи, той е способен човек?
         — Много способен.
         — И образован, нали?
         — Сейнт Джон е човек с обширни и дълбоки познания.
         — Ти като че ли каза, че не ти харесвало държането му. Сигурно е някакъв надут и педантичен пастор.
         — Не съм казвала нищо за държането му, но ако то не ми харесваше, това щеше да значи, че имам твърде лош вкус; Сейнт Джон е изискано вежлив, спокоен — с една дума, истински благородник.
         — А външността му?… Забравих как ми го описа; навярно той е някакъв оръфан свещеник с бяла яка, стегната като въже около врата му, който ходи сякаш на кокили с високите си обувки с дебели подметки.
         — Сейнт Джон се носи с вкус. Той е красавец — висок рус мъж със сини очи и гръцки профил.
         — (Настрана.) Дяволите да го вземат! (И към мен.) Харесваше ли ти, Джейн?
         — Да, мистър Рочестър, харесваше ми; но Вие вече ме питахте за това.
         Аз безспорно разбирах накъде бие събеседникът ми. У него се бе събудила ревността; тя го хапеше, но отровата й бе целителна: отвличаше го от болката, причинявана от жилото на меланхолията. Затова не бързах да хипнотизирам тази змия.
         — Няма ли да слезеш от коленете ми, мис Еър? — бе следващата малко неочаквана забележка.
         — Защо, мистър Рочестър?
         — Нарисуваният от теб образ представлява доста рязък контраст с мен. Ти описа един пленителен Аполон; той царува в твоята фантазия — висок, рус, синеок, с гръцки черти. А пред тебе е Вулкан — грубият ковач, мургав, широкоплещест и при това сляп и с една ръка.
         — Това не ми е идвало на ума, но Вие действително сте същински Вулкан, сър.
         — Щом е така, госпожице, можеш да се махаш; но преди да си вървиш (мистър Рочестър още по-силно ме сграбчи), бъди така любезна да ми отговориш на два-три въпроса.
         Той замълча.
         — Какви въпроси, мистър Рочестър?
         Тогава последва същински разпит:
         — Когато Сейнт Джон те направи учителка в Мортън, той още не знаеше, че си му братовчедка, нали?
         — Не знаеше.
         — Често ли се виждахте с него? Той сигурно понякога се отбиваше в училището.
         — Всеки ден.
         — И одобряваше работата ти, Джейн, нали? Зная, ти си вършила всичко безупречно — нали си такова умно създание.
         — Да, той я одобряваше.
         — И, разбира се, откри у теб много достойнства, за които не бе и подозирал. Ти имаш някои необикновени качества.
         — Не зная дали е действително така.
         — Казваш, че си живяла в малка къщичка до училището. Посещаваше ли те той понякога там?
         — От време на време.
         — Вечер ли?
         — Една-две вечери.
         Настъпи пауза.
         — А колко време стоя при него и сестрите му, след като се установи вашето родство?
         — Пет месеца.
         — Дълго ли прекарваше Ривърс във вашата компания — твоята и на сестрите му?
         — Дълго; всекидневната служеше и на него, и на нас за стая за занимания; той седеше на бюрото си до прозореца, а ние — на масата.
         — И много ли се занимаваше?
         — Много.
         — С какво?
         — С индустански език.
         — А какво правеше ти в това време?
         — Отначало учех немски.
         — С него ли?
         — Той не знае немски.
         — С нищо ли не се занимавахте заедно?
         — Малко с индустански.
         — Ривърс ли те учеше индустански?
         — Да, сър.
         — И сестрите си ли учеше?
         — Не.
         — Само теб ли?
         — Само мен.
         — По твое желание ли?
         — Не.
         — Той ли поиска да те учи?
         — Да.
         Отново настъпи пауза.
         — А защо е намислил това? За какво ти е потрябвал индустански?
         — Сейнт Джон искаше да замина с него за Индия.
         — Аха! Ето че долових същността на тази работа. Искал е навярно да се ожени за теб.
         — Да, искаше.
         — Това не е вярно, то е дръзка измислица — за да ме дразниш!
         — Моля да ме извините, но това е самата истина: той поиска това няколко пъти, и то с настойчивост, която би могла да се сравнява само с вашата.
         — Мис Еър, повтарям: можеш да си вървиш. Колко пъти трябва да кажа това? Защо упорито продължаваш да седиш на коленете ми, когато те помолих да си вървиш?
         — И тук ми е добре.
         — Не, Джейн, не може да ти е добре тук, сърцето ти е далеч — то е при онзи, братовчеда ти Сейнт Джон. А аз, глупакът, мислех, че моята малка Джейн е само моя! Вярвах, че тя продължава да ме обича и след като ме напусна — капка мед в море от горчилка. Макар да бяхме дълго разделени, макар да оплаквах горчиво нашата раздяла, аз никога не бих допуснал, че тази, за която толкова тъгувах, е обикнала друг! Но няма смисъл да тъжа. Остави ме, Джейн, върви да се омъжиш за Ривърс!
         — Щом е така, сър, отблъснете ме, прогонете ме, но аз сама никога не ще Ви напусна.
         — Джейн, толкова ми е скъп гласът ти; той отново възкресява у мен надеждата, той е така правдив. Спомня ми онова, което беше преди година. Забравям, че си свързана с други връзки. Но аз не съм такъв безумец… върви…
         — Къде да вървя, сър?
         — По своя път; с мъжа, който си си избрала.
         — Кой е той?
         — Ти знаеш — онзи Сейнт Джон Ривърс.
         — Той не ми е мъж и никога не ще ми бъде мъж. Сейнт Джон не ме обича; не го обичам и аз. Той обичаше (_по своему_, не така, както вие можете да обичате) една красива млада девойка на име Розамънд. Поиска да се ожени за мен само защото ме смяташе подходяща за съпруга на мисионер, за което другата никак не подхожда. Той е добър човек с възвишена душа, но е суров, а с мен бе и студен като айсберг. Никак не прилича на вас, сър; не се чувствах щастлива край него, до него и с него. В душата му няма за мен нито снизходителност, нито нежност. Не го привлича дори младостта ми. Той цени у мен само някои полезни морални качества. Нима трябва да Ви напусна, сър, и да отида при него?
         Неволно трепнах и инстинктивно се притиснах до слепия си, но обичан господар. Той се усмихна.
         — Как, Джейн? Истина ли е това? Нима отношенията между теб и Ривърс са наистина такива?
         — Без съмнение, сър. О, няма защо да ревнувате! Просто исках малко да Ви подразня, за да Ви отвлека от печалните мисли: реших, че гневът е по-полезен за Вас от скръбта. Но щом Ви е толкова скъпа моята любов, успокойте се. Ако само знаехте колко Ви обичам, щяхте да бъдете горд и доволен. Цялото ми сърце Ви принадлежи, сър! То е Ваше и ще остане Ваше, дори злата съдба да пожелае навеки да ме раздели с Вас.
         Мистър Рочестър ме целуна, но отново лицето му се помрачи от болезнени мисли.
         — Жалък слепец! Инвалид! — промърмори той печално.
         Аз го милвах, мъчейки се да го утеша. Знаех за какво мисли и исках да заговоря вместо него, но не смеех. Той отвърна лице за миг и видях как изпод спуснатите му клепачи се отрони сълза и потече по мъжественото му лице. Сърцето ми се сви.
         — Приличам на стария, поразен от гръмотевицата кестен в овощната градина на Торнфийлд — заговори той след малко. — И какво право има такава развалина да иска пролетната зеленина да я покрие със свежест?
         — Вие съвсем не сте развалина, сър, и не сте дърво, поразено от гръмотевица; Вие сте голям, раззеленил се дъб. Цветята ще растат край Вашия ствол независимо от Вашето желание, тъй като обичат благодатната Ви сянка; растейки нагоре, те ще се притиснат до Вас и ще Ви обвият, защото във Вашата сила ще намерят здрава опора.
         Мистър Рочестър отново се усмихна. Думите ми го утешиха.
         — Имаш пред вид приятелите, нали, Джейн — попита той.
         — Да, приятелите — отговорих аз доста неуверено, тъй като имах пред вид нещо по-голямо от приятелството, но не можах да намеря подходящата дума. Мистър Рочестър ми дойде на помощ.
         — Ах, Джейн! Но аз искам да имам жена!
         — Наистина ли, сър?
         — Да. Това учудва ли те?
         — Разбира се, тъй като още нищо не сте ми говорили за това.
         — Неприятна новина ли е за теб?
         — Зависи от обстоятелствата, сър, зависи от Вашия избор.
         — Ще го направиш заради мене, Джейн. Аз ще се подчиня на твоето решение.
         — В такъв случай, сър, изберете тази, която Ви обича най-много.
         — Е, тогава ще избера тази, която обичам най-много. Джейн, ще се омъжиш ли за мен?
         — Да, сър.
         — За нещастния слепец, когото ще трябва да водиш за ръка?
         — Да, сър.
         — За инвалида, двадесет години по-стар от теб, когото ще трябва постоянно да съпровождаш?
         — Да, сър.
         — Наистина ли, Джейн?
         — Казвам самата истина, сър.
         — О, любима моя! Бог да те възнагради и благослови!
         — Мистър Рочестър, щом съм извършила едно добро дело, щом ме е осенила една добра мисъл, щом съм се молила искрено и горещо, щом съм се стремила към това, което е справедливо — сега съм възнаградена! Да бъда Ваша жена, за мен е върхът на земното щастие.
         — Защото намираш радост в жертвата.
         — В жертвата ли? Какво жертвувам аз? Глада и напрежението, а в замяна получавам богата трапеза и задоволство. Нима това, че мога да прегърна този, който ми е мил, да целуна този, когото обичам, да се облегна на този, комуто се доверявам, значи да направя жертва? Ако е така, то, разбира се, може да се смята, че намирам радост в жертвата.
         — И ти си готова да търпиш недъгавостта ми, Джейн, да се примириш с това, че съм сакат?
         — За мен Вие сте си пак същият, сър. Сега, когато действително мога да Ви бъда полезна, аз Ви обичам повече, отколкото преди, когато от висотата на Вашето величие искахте само да ме дарявате и покровителствате.
         — Досега ми бе противна всякаква помощ — когато ме водеха за ръка, — а сега чувствам, че това ще ми бъде приятно. Беше ми неприятно да ме води човек, комуто плащам, но е цяло удоволствие да чувствам ръката си стисната от малките пръстчета на Джейн. Предпочитах пълната самота, отколкото постоянната зависимост от някаква прислуга; ала нежната грижа на Джейн ще бъде за мен неизчерпаем извор на радост. Аз обичам Джейн, но обича ли ме и тя?
         — С цялото си същество, сър.
         — Щом е така, няма какво повече да чакаме: трябва веднага да се венчаем.
         Той бе развълнуван и говореше с плам, у него се пробуждаше предишната разпаленост.
         — Трябва да се свържем в една плът, Джейн, без да отлагаме това; необходимо е само да вземем разрешение да встъпим в брак и се венчаем.
         — Мистър Рочестър, чак сега забелязах, че слънцето е много ниско на запад и че Пайлът е отишъл в къщи да обядва. Дайте да видя часовника Ви.
         — Закачи го на колана си, Джанет, и нека той остане у теб; нямам нужда от него.
         — Вече е към четири часа, сър. Не сте ли гладен?
         — След два дни трябва да стане сватбата ни, Джейн. Сега не трябват нито специални дрехи, нито скъпоценности — всичко това пет пари не струва.
         — Слънцето изсуши дъждовните капки, сър. Вятърът стихна и стана много задушно.
         — Знаеш ли, Джейн, на врата ми под ризата виси твоята бисерна огърлица. Нося я от деня, когато загубих единственото си съкровище — като спомен за теб.
         — Ще се върнем в къщи през гората, това е най-сенчестият път.
         Но той продължаваше да развива мисълта си, без да обръща внимание на думите ми.
         — Джейн, ти сигурно ме смяташ за невярващ, но сърцето ми сега е изпълнено с благодарност към всеблагия Бог, даряващ радост на тази земя. Неговият взор вижда по-далеч от нашия; Бог съди по-мъдро от нас. Аз постъпих лошо. Исках да опетня моето невинно цвете, да наруша с греховното си дихание чистотата му. Всемогъщият ми го отне. В упорството си аз едва не проклех божието изпитание; вместо да се преклоня пред волята на небето, аз го предизвиках на двубой. Божествената присъда се изпълни: постигнаха ме нещастия, бях на косъм от смъртта. Божиите наказания бяха сурови, едно от тях завинаги ме усмири. Знаеш как се гордеех със силата си — но къде е тя сега, когато трябва да прибягвам до чужда помощ като някое слабо дете? Едва напоследък, Джейн, съвсем напоследък почнах да виждам и намирам в съдбата си пръст божи. Почнах да изпитвам угризение на съвестта, разкаяние, желание да се помиря с твореца. Понякога се молех — това бяха много кратки, но много искрени молитви.
         Преди няколко дни… не, мога да кажа точно кога — преди четири дни, в понеделник през нощта, — изпаднах в странно настроение: безумното ми отчаяние и мрачността се смениха с тъга и печал. Отдавна ми се струваше, че щом не мога никъде да те открия, значи, че си умряла. Същата нощ, вероятно между единадесет и дванадесет, преди да си легна, почнах да моля бога, ако му е угодно, по-скоро да ми вземе живота и да заведе душата ми в онзи свят, където все пак има надежда да срещна Джейн.
         Седях в стаята си край отворения прозорец; беше ми приятно да дишам благоуханния нощен въздух; наистина не виждах звездите, а луната представляваше за мен само светло, неясно петно. Аз тъгувах за теб, Джанет! О, аз тъгувах за теб духом и телом. Обзет от тъга и смирение, питах бога не съм ли изтърпял вече достатъчно мъки, отчаяния и болки и не ще ли мога отново да изпитвам блаженство и мир. Признах, че всичко, което ме бе сполетяло, съм заслужил, но се съмнявах ще ми стигнат ли силите за нови страдания. Молех го — и ето че от устните ми неволно се изтръгна името — алфата и омегата на сърдечните ми желания: „Джейн! Джейн! Джейн!“
         — И Вие произнесохте тези думи гласно?
         — Да, Джейн. Ако някой ме чуеше, щеше да помисли, че съм луд — с такава стихийна сила се изтръгнаха от устата ми тези думи.
         — И това е било миналия понеделник, около полунощ?
         — Да, но времето не е важно; най-странното е онова, което последва. Ще ме помислиш за суеверен — наистина в жилите ми има и винаги е имало известно суеверие, но въпреки всичко онова, което чух тогава и за което ще разкажа сега, е истина.
         Когато възкликнах: „Джейн! Джейн! Джейн!“, един глас, не мога да кажа откъде долетя, но зная чий бе той, отговори: „Идвам! Чакайте ме!“ — и след миг вятърът донесе думите: „Къде сте?“
         Бих искал да ти предам картината, видението, което предизвика у мен този възглас; обаче е трудно да се изрази това с думи. Фърндийн, както виждаш, е обкръжен от гъста гора и всеки звук тук се губи и замира без ехо. Но думите „Къде сте?“ бяха произнесени като че ли сред планини, тъй като ги чух сякаш повторени от планинско ехо. И ми се стори, че някакъв по-свеж прохладен вятър погали челото ми; стори ми се, че срещам Джейн в дива, пустинна местност. Духовно ние сигурно сме се срещнали. По това време ти, Джейн, несъмнено си спала дълбоко. Може би душата ти е напуснала обвивката си и е тръгнала да утешава моята — защото гласът беше твоят и това е толкова вярно, колкото е вярно, че съм жив!
         Ти знаеш, читателю, че тъкмо в понеделник около полунощ аз чух тайнствения зов; точно със същите думи му бях отвърнала. Изслушах разказа на мистър Рочестър, но не казах нищо. Съвпадението беше тъй необяснимо и тъй поразително, че не биваше да говоря за него или да го коментирам! Това неизбежно би оставило най-дълбоки следи в душата на събеседника ми; а тази душа, която поради преживените нещастия имаше особена склонност към мрачни настроения, не се нуждаеше сега от тъмната сянка на свръхестественото. И тъй, аз стаих всичко това в сърцето си.
         — Сега — продължи господарят ми — ти вече не ще се чудиш защо, когато тъй неочаквано се появи пред мен снощи, трудно можех да повярвам, че не си видение и че не си само глас, който ще замре и ще се стопи в тишината, както замряха тогава шепотът и планинското ехо. Сега благодаря на бога! Зная, че ти си действително тук. Да, аз му благодаря!
         Той благоговейно свали шапка и навел надолу слепите си очи, коленичи и произнесе беззвучна молитва. Чух само последните й думи:
         — Благодаря на твореца, че в съдиите дни ми напомни за милостта си. Смирено моля своя изкупител да ми даде сили да водя занапред по-чист живот от този, който съм водил досега.
         После той ми протегна ръка, за да го поведа. Хванах тази скъпа ръка и я притиснах за миг до устните си, а после мистър Рочестър я облегна на рамото ми; тъй като бях много по-ниска от него, аз едновременно му служех и за опора, и за водач. Навлязохме в гората и се упътихме към къщи.


         ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
         ЗАКЛЮЧЕНИЕ

         Читателю, аз станах негова жена. Венчавката мина съвсем без шум: присъствахме само той и аз, свещеникът и псалтът. Когато се върнахме от черквата, аз се упътих към кухнята, където Мери готвеше обеда, а Джон чистеше ножовете, и казах:
         — Мери, тази сутрин се венчах за мистър Рочестър.
         Икономката и мъжът й бяха кротки, флегматични хора, на които можеше по всяко време спокойно да съобщиш най-невероятната новина, без да рискуваш да чуеш някакви пискливи възклицания и да бъдеш отрупана с въпроси. Мери обаче ме погледна с изненада; лъжицата, с която поливаше със сос две печени пилета, остана във въздуха, а през това време Джон спря да чисти ножовете. Като се наведе отново над пилетата, Мери само каза:
         — Венчахте ли се, мис? Чудесно! — И не след дълго прибави: — Видях, че отидохте някъде с господаря, но не знаех, че отивате в черква да се венчавате. — Като каза това, тя продължи работата си.
         Когато се обърнах към Джон, видях, че се е ухилил до уши.
         — Казвах на Мери, че така ще стане — рече той. — Досещах се, че мистър Едуард е намислил нещо такова (Джон беше стар прислужник и познаваше господаря си още от времето, когато той е бил най-малкият в семейството, затова често го наричаше по име). Знаех си, че няма да чака дълго. Е, според мен, добре е направил. Желая Ви щастие, мис! — И той се поклони почтително.
         — Благодаря, Джон. Мистър Рочестър ме помоли да предам това на Вас и на Мери. — Аз пъхнах в ръката му една банкнота от пет лири и веднага излязох от кухнята. Като минах след малко покрай вратата на кухнята, чух думите.
         — Тя му подхожда повече от която и да била важна дама. — А сетне: — Вярно, не е хубавица, но никак не е глупава и сърцето й е добро; пък той — за него тя е първа хубавица.
         Веднага писах в Муърхаус и в Кеймбридж, за да съобщя за тази промяна в живота си и да обясня на какво се дължи тя. Даяна и Мери одобриха напълно постъпката ми. Даяна писа освен това, че щом завърши меденият месец, ще дойде да ме види.
         — По-добре да не чака дотогава, Джейн — каза мистър Рочестър, когато му прочетох писмото й, — защото в такъв случай кой знае докога ще чака; меденият ни месец ще продължи до края на нашия живот и лъчите му ще угаснат чак когато един от нас угасне.
         Не зная как бе приел тази вест Сейнт Джон: той не отговори на писмото, в което му съобщавах за брака си. Обаче след половин година ми писа; наистина не споменаваше нищо за мистър Рочестър и за сватбата ми. Писмото му беше със сдържан тон, но макар и много сериозно, беше любезно. Оттогава си пишем с него писма не много често, но редовно; той смята, че съм щастлива, и вярва, че не съм от тези, които живеят без Бога и са погълнати само от земни интереси.
         Ти още не си забравил малката Адел, нали, читателю? Аз нито за миг не я забравих. Скоро след венчавката поисках от мистър Рочестър разрешение да посетя Адел в училището, където я бе настанил той. Силно ме трогна голямата радост, с която тя ме посрещна. Момичето изглеждаше бледо и слабо; то се оплака, че животът в пансиона е тежък. И действително порядките в това заведение се оказаха прекалено строги, а методите на обучение твърде сурови за едно дете на нейната възраст; ето защо аз си я взех в къщи. Имах намерение отново да стана нейна гувернантка, но скоро разбрах, че това е невъзможно. Времето и грижите ми принадлежаха другиму — мъжът ми толкова се нуждаеше от тях! Затова потърсих и намерих по-подходящо училище близо до нашето имение, където можех често да навестявам Адел и понякога да я вземам в къщи. Грижех се тя да има всичко необходимо и скоро момичето свикна с режима в това училище, почувства се напълно щастливо и започна да бележи бързи успехи в учението. С течение на времето доброто английско възпитание в значителна степен премахна лошите й френски навици; и когато Адел завърши училището, аз намерих в нейно лице приятна и мила компаньонка — будна, добра и скромна. С вежливостта си и вниманието си към мен тя отдавна ми се отплати за всяка малка добрина, която й бях направила някога.
         Моето повествование наближава края си. Още няколко думи за семейния ми живот и за съдбата на тези, чиито имена са се срещали по-често в разказа ми, и завършвам.
         Изминаха десет години, откак се омъжих. Зная какво значи да живееш само за човека и с човека, когото обичаш повече от всичко на света. Смятам се безкрайно щастлива и щастието ми не може да се изрази с думи. Нито една жена в света не е принадлежала тъй всецяло на мъжа си — бях за него нещо повече от кръв от кръвта и плът от плътта му. Едуард никога не ми омръзна, нито пък аз на него, както никога не би ни омръзнал пулсът, който бие в гърдите ни; затова сме винаги заедно. Да бъдем заедно за всеки от нас значи да се чувства тъй свободно, както когато е сам, и тъй весело, както когато е в компания. По цял ден разговаряме и разговорите ни са така оживени, сякаш мислим на глас. Аз напълно му се доверявам, а и той на мен. Характерите ни напълно си подхождат, затова живеем в пълно съгласие.
         През първите две години на нашия съюз мистър Рочестър бе все още сляп. Може би това обстоятелство ни сближи толкова и ни свърза тъй здраво — нали бях тогава неговото зрение, както досега си оставам неговата дясна ръка! Аз бях в буквален смисъл на думата (както той често ме наричаше) зеница на очите му. Мистър Рочестър виждаше природата и четеше книги чрез мен; никога не се уморявах да гледам заради него и да му описвам полята, дърветата, градовете, реките, облаците, слънчевите лъчи — всичко, което ни заобикаляше; да го осведомявам за времето; да доверявам на слуха му това, което бе недостъпно за очите му. Никога не ми омръзна да му чета, да го водя там, където искаше, и да върша за него това, за което ме молеше. И тези услуги ми доставяха пълна радост, възвишена, макар и малко тъжна, тъй като мистър Рочестър молеше за тях без мъчителен срам и без гнетящо унижение. Той ме обичаше толкова предано, че без да се колебае, прибягваше до моята помощ; чувстваше колко силно го обичам и знаеше, че да приема моите грижи, значи да ми доставя истинска радост.
         Една сутрин, в края на втората година, когато пишех писмо под негова диктовка, той се приближи, наведе се над мен и каза:
         — Джейн, ти имаш някакво лъскаво украшение на шията си, нали?
         На врата ми имаше златна часовникова верижка; аз отвърнах:
         — Да.
         — И си облечена със светлосиня рокля?
         Това беше действително така. После мистър Рочестър ми каза, че от известно време му се струва, че тъмната пелена пред окото му става по-прозрачна; сега той се убедил в това.
         Отидохме в Лондон, потърсихме помощта на един прочут очен лекар и мистър Рочестър наскоро прогледна с това око. Той сега вижда не много ясно, не може дълго да чете и пише, но може да се движи сам, без да го водя за ръка; сега вече небето не е за него тъмна бездна, а земята — празно пространство. Когато сложиха в ръцете му неговото дете, той съзря, че то е наследило очите му — такива, каквито те бяха някога; големи, черни, блестящи. И отново с дълбока благодарност призна, че Бог го е дарил със своята милост.
         И тъй, моят Едуард и аз сме щастливи, толкова повече, че и нашите най-скъпи приятели са щастливи. Даяна и Мери Ривърс се омъжиха; по веднъж в годината си ходим на гости. Мъжът на Даяна е флотски капитан — галантен офицер и прекрасен човек. Мъжът на Мери е свещеник, състудент на брат й; със своите дарби и морални качества той е достоен за избраницата си. И капитан Фицджеймз, и мистър Уортън обичат съпругите си и са обичани от тях.
         Що се отнася до Сейнт Джон Ривърс, той напусна Англия и замина за Индия — пое пътя, който сам си бе избрал, и го следва и сега.
         Той не се ожени и едва ли ще стори това. Досега сам се справя със задачата си и тази задача го води към края му: слънцето на славата му клони към залез. Последното писмо, получено от него, ме просълзи: Сейнт Джон предчувства близката си смърт. Зная, че следващото писмо, написано от непозната ръка, ще ми съобщи, че Бог е прибрал при себе си своя усърден и верен слуга.

Няма коментари:

Публикуване на коментар