19 март 2013 г.

Джейн Еър-4


 
         ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

         Докато ставах и се обличах, премислях всичко, което се бе случило, и се питах сън ли е това. Не можех съвсем твърдо да повярвам, докато не видех отново мистър Рочестър и той не ми повтореше любовните си излияния и обещанието си.
         Докато се решех пред огледалото, забелязах, че лицето ми вече не е бледо — то бе озарено от надежда, в цвета му имаше живот, а очите ми сякаш бяха загледани в самия извор на радостта и като че ли отразяваха искрящите му струи. Колко често се страхувах да гледам господаря си, тъй като мислех, че ще му бъде неприятен видът ми! А сега бях уверена, че ако той погледне лицето ми, любовта му няма да изстине. Избрах си една проста, но чиста и светла лятна рокля и я облякох. Изглежда, още нито една дреха не ми бе отивала толкова, защото изобщо не бях носила никога роклите си с подобно блажено настроение.
         Когато слязох тичешком долу в хола, не се учудих, че след нощната буря е настъпило сияйно юнско утро и че през отворената стъклена врата ме полъхва свеж и благоухаещ ветрец. Сякаш природата също се радваше, че съм щастлива! По алеята към имението вървеше една просякиня с малко момченце; те бяха бледи, окъсани — аз изтичах при тях и им дадох всичките пари, които имах в кесията си: три-четири шилинга. Всички хора — и добри, и лоши, трябваше да вземат участие днес в моята радост. Гарваните грачеха и птичките пееха, но най-весело звучеше музиката на възторженото ми сърце.
         От прозореца надникна мисис Феърфакс и с печална физиономия ми каза мрачно:
         — Мис Еър, ще дойдете ли да закусвате?
         На масата тя беше спокойна и студена. Ала аз нищо не можех да й обясня. Трябваше да почакам, докато господарят ми даде необходимите обяснения; нека потърпи. Хапнах надве-натри и бързо се качих горе. Адел тъкмо излизаше от учебната стая.
         — Къде отиваш? Време е да започваме.
         — Мистър Рочестър ми каза да отида в детската стая.
         — Къде е той?
         — Ей там. — И тя ми показа стаята, откъдето бе излязла.
         Влязох и го намерих действително там.
         — Ела да си кажем добро утро — рече той.
         Аз с радост пристъпих напред. Сега не бях посрещната с хладни думи, дори не само с ръкостискане — той ме прегърна и целуна. И това ми се стори напълно естествено — да бъде толкова мил и нежен с мен.
         — Джейн, днес ти просто цъфтиш, усмихваш се и си чудесна — каза той. — Наистина си чудесна тази сутрин. Това ли е моята малка бледа магьосница? Това ли е моята малка сръдла? Това малко момиче със сияещо лице, с трапчинки на бузите, с алени устни, с копринени кестеняви коси и блестящи кафяви очи? (Аз имам зелени очи, читателю, но ще го извините за грешката. За него те, изглежда, имаха друг цвят.)
         — Това е все същата Джейн Еър, сър.
         — Скоро това ще бъде Джейн Рочестър — добави той. — След четири седмици, Джанет, и нито ден по-късно! Чуваш ли?
         Чувах и все още не разбирах напълно; главата ми се замая. Прониза ме странно чувство: бях не толкова зарадвана, колкото поразена и зашеметена; това беше нещо като страх.
         — Ти бе тъй румена и изведнъж пребледня, Джейн. Какво ти е?
         — Нищо, сър, не съм свикнала да ме наричат така — Джейн Рочестър.
         — Да; мисис Рочестър — каза той. — Младата мисис Рочестър, съпругата на Феърфакс Рочестър.
         — Това не би могло да стане, сър; то звучи съвсем невероятно. Човешките същества в този свят никога не се радват на пълно щастие, а аз съм се родила със съдба, различна от съдбата на ближните ми. Не мога да си представя, че ми е отредено такова щастие; струва ми се, че това е вълшебна приказка — сън наяве.
         — Който аз мога и ще превърна в действителност. Ще се заема с това още днес. Току-що писах на моя банкер в Лондон да ми изпрати скъпоценностите, които са на съхранение у него — това са скъпоценности, които преминават в наследство у всяка нова собственица на Торнфийлд. След един-два дни се надявам да ги сложа в скута ти: искам да се ползваш от същите предимства и същото внимание, което бих оказал и на една дъщеря на пер, ако решех да се оженя за нея.
         — О, сър, скъпоценностите са ненужни! Не искам дори да чувам за тях. Скъпоценностите и Джейн Еър са две несъвместими неща. По-добре не ми ги подарявайте.
         — Аз сам ще сложа брилянтената огърлица на шията ти и златната диадема на главата ти — тя много ще ти отива: природата е оставила на лицето ти аристократични черти, Джейн; и ще сложа гривни на тези тънки китки, а на тези нежни пръстчета — тежки златни пръстени.
         — Не, не, сър! Нека да говорим за други неща, да променим темата на разговора, не се отнасяйте към мен като към красавица, аз съм най-обикновена гувернантка на служба при Вас.
         — За мен ти си красавица, и то красавица, желана от сърцето ми. Нежна и ефирна.
         — Искате да кажете скромна и нищожна. Вие бълнувате, сър, или ми се присмивате. За бога, без иронии!
         — Ще принудя и света да те признае за красавица — продължи той, а аз изпитвах все по-голяма неловкост от тона му, тъй като чувствах, че той или сам се заблуждава, или се опитва да заблуди мен. — Ще облека моята Джейн в атлаз и дантели и ще накича косите й с рози, а главицата, която обичам — със скъпоценен воал.
         — И тогава няма да ме познаете, сър, вече няма да бъда Вашата Джейн Еър, а глупачка с палячовски дрехи, врана с паунови пера. Да се видя в дрехите на придворна дама, би било равносилно да видя Вас, мистър Рочестър, в някакъв театрален костюм; освен това аз не Ви наричам красавец, сър, макар да ви обичам силно, твърде силно, за да си позволя да Ви лаская. Тъй че не ме ласкайте и Вие.
         Но той продължаваше все в същия дух въпреки възраженията ми:
         — Още днес ще те взема в Милкоут, за да си избереш плат за няколко рокли. Нали ти казах, след месец ще се оженим. Сватбата ще бъде скромна, в ей онази черква; сетне веднага ще отидем в Лондон, а след кратък престой там ще отведа съкровището си в страни, където слънцето свети по-ярко; ще видиш лозята на Франция и равнините на Италия, ще видиш всички забележителности на древността и на нашето време; ще опиташ живота на големите градове и ще се научиш да цениш себе си, сравнявайки са с другите.
         — Ще пътешествам ли? С Вас, сър?
         — Ще видиш Париж, Рим и Неапол, Флоренция, Венеция и Виена — по всички пътища, по които съм бродил, ще мина отново, този път с теб. И навсякъде, дето е стъпил кракът ми, ще останат и следите от твоите нозе на силфида. Преди десет години аз като безумен бродех по Европа, а спътници ми бяха презрението, омразата и гневът. Сега ще я посетя отново, пречистен и обновен, заедно с моя ангел-хранител.
         Когато той каза това, аз се засмях.
         — Съвсем не съм ангел — рекох аз, — и не ще стана, докато съм жива! Ще бъда само това, което съм. Мистър Рочестър, моля, не чакайте и не искайте от мен да бъда ангел. Това е толкова невъзможно за мене, колкото и за вас. Пък и аз съвсем не очаквам от Вас да бъдете ангел.
         — А какво очакваш от мен?
         — Известно време Вие може би ще бъдете такъв, какъвто сте сега — много кратко време; сетне ще изстинете, после ще станете капризен, а още по-късно груб и трудно ще мога да Ви угаждам. Но когато достатъчно свикнете о мен, Вие може би отново ще се привържете. Казвам „ще се привържете“, а не „ще ме обикнете“. Мисля, че Вашата любов ще се изпари след половин година, дори по-скоро. Чела съм в книгите, написани от мъже, че този срок се смята за пределен за чувствата на мъжа. Но мисля, че като приятел и другар никога няма да стана съвсем скучна на своя мил господар.
         — Скучна ли? Да се привържа отново? Разбира се, ще се привързвам към теб все повече и повече. И ще те накарам да признаеш, че не само съм привързан, но и те обичам — с истинска, гореща и постоянна любов.
         — Но нима Вие сте капризен, сър?
         — Към жените, които ми харесват само по лице, аз ставам същински демон, когато се убедя, че в тях няма нито душа, нито сърце, когато открия у тях пошлост, баналност, а може би и тъпота, грубост и лош нрав; но чистият поглед и живата реч, пламенната душа и характерът, който е гъвкав, но не се пречупва, който е ковък и същевременно твърд — за такова същество аз винаги ще бъда верен и нежен.
         — А срещали ли сте някога такова същество, сър? Обичали ли сте такава жена?
         — Обичам я в момента.
         — Не питам за себе си — ако действително отговарям на Вашите високи изисквания.
         — Никога не съм срещал друга като тебе, Джейн. Ти ми угаждаш и ме забавляваш. Ти си отстъпчива и ме караш и аз да бъда такъв, а на мен ми харесва да ти отстъпвам. И когато намотавам на пръста си тази мека копринена нишка, чувствам трепет в ръката си и в сърцето си. Ти ме омагьосваш и ме побеждаваш. Но тази магия е по-приятна от всичко, което бих могъл да изразя, и победата, постигната от теб, ми е по-скъпа от всяка моя победа. Защо се усмихваш, Джейн? Какво значи това непонятно, тайнствено изражение на лицето ти?
         — Спомних си, сър (ще ме извините за тази мисъл, тя възникна неволно), спомних си за Херкулес и Самсон и за жените, които са ги омагьосали…
         — Това ли си спомни, малка магьоснице?…
         — По-кротко, сър! Сега разсъждавате не съвсем разумно. Не по-разумно от тези две личности. Ако те бяха се оженили, сигурно щяха да бъдат груби след брака, за сметка на отстъпчивостта си като ухажори; страхувам се, че така ще постъпите и Вие. Бих желала да знам какво ще ми отговорите след една година, ако Ви помоля за нещо, което ще Ви е неудобно или неприятно да сторите за мен.
         — Помоли ме сега за нещо, Джанет. Дори да е най-неприятното за мен, пак бих желал да ме помолиш…
         — Добре, ще Ви помоля, сър. Молбата ми е вече готова.
         — Казвай! Но ако продължаваш да ме гледаш и да се усмихваш така, кълна се, че ще се съглася на всичко предварително и ще изляза глупак.
         — Ни най-малко, сър, моля Ви за едно: не искайте да Ви изпращат скъпоценностите и не ме накичвайте с рози. Все едно да обшиете със златна дантела ей тази Ваша обикновена носна кърпа.
         — Може би искаш да кажеш, че златото не се нуждае от позлата? Зная това. Добре. Молбата ти ще бъде изпълнена: засега ще отменя нареждането, дадено на банкера. Но ти нищо не си пожелала, просто отказа да приемеш подаръка ми, поискай нещо друго.
         — В такъв случай, сър, бъдете така добър да удовлетворите любопитството ми по един силно интересуващ ме въпрос.
         Той се смути.
         — Какво, какво — изрече той припряно. — Любопитството е опасна слабост. Добре, че не се заклех да изпълнявам всяко твое желание.
         — Но в това не би могло да има никаква опасност, сър.
         — Казвай по-скоро, Джейн. Бих предпочел, вместо да задаваш въпроси за някаква тайна, да поискаш половината ми състояние.
         — Слушайте, царю Артаксеркс*, за какво ми е половината Ви състояние? Да не мислите, че съм някой лихвар, който търси да вложи парите си в недвижимо имущество? Бих предпочела да ми подарите цялото си доверие. Нима няма да се ползвам с доверието Ви сега, когато вече сте ме приели в сърцето си?
         [* Персийски цар, който притежавал несметни богатства. — Б. пр.]
         — Ще се ползваш с цялото ми доверие, Джейн. Но, за бога, не се мъчи да поемаш върху плещите си излишно бреме! Не жадувай за отровната ябълка като някоя долнопробна Ева.
         — Защо не, сър? Вие току-що казахте колко много Ви харесва това, че Ви покорявам и че Ви е приятно да се подчинявате. Защо тогава да не се възползвам от Вашето признание? И да започна да настоявам и да искам — дори понякога да плача и се цупя, за да изпитам властта си над Вас?
         — Опитай се, само! Настоявай, искай — и край на играта.
         — Нима вече дойде краят на играта? Много скоро се отказахте! Защо така помрачняхте? Веждите Ви станаха по-дебели от пръста ми, а челото Ви прилича на образа от едно дълбокомислено стихотворение, където то бе наречено „твърдина на гръмотевиците“. Сигурно ще бъдете такъв, когато се ожените.
         — А ако ти бъдеш такава, аз като християнин скоро ще се откажа от идеята да се свържа с някоя магьосница или зъл дух. Но какво искаше да попиташ, малка вещице? Казвай!
         — Ето че вече станахте неучтив. Но грубостта ми харесва много повече от ласкателствата. Затова ще предпочета да бъда вещица, отколкото ангел. Ето какво исках да попитам: защо толкова се мъчихте да ме убедите, че възнамерявате да се ожените за мис Инграм?
         — Това ли е всичко? Слава богу! — Черните му сбърчени вежди се отпуснаха, той ме погледна, усмихна се и разроши косите ми, сякаш беше много доволен, че е избягнал някаква опасност. — Мисля, че трябва да призная — продължи той, — дори и ако предизвикам негодуването ти, Джейн, а вече имах възможност да видя колко си войнствена, когато си сърдита. Снощи на студената лунна светлина просто пламтеше, когато се разбунтува против съдбата и заяви твърдо, че си равна с мен. А впрочем, Джанет, всъщност ти ми направи предложение.
         — Разбира се, че аз. Но, моля ви, говорете по същноство, сър! Какво ще ми кажете относно мис Инграм?
         — Е, аз се преструвах, че я ухажвам, за да те накарам да се влюбиш в мен тъй безумно, както аз се бях влюбил в теб. Знаех, че ревността в този случай ще бъде най-добрият ми съюзник.
         — Чудесно! Сега виждам какъв сте егоист! Срамно, недостойно е да се постъпва така! Как не помислихте за чувствата на мис Инграм, сър!
         — Нейните чувства се свеждат до едно — до гордостта. А гордостта трябва да бъде унизена. Ти ревнуваше ли, Джейн?
         — Това не е толкова важно, мистър Рочестър. Не е необходимо да го знаете. Отговорете ми още веднъж съвсем искрено: уверен ли сте, че мис Инграм няма да страда от вашата лекомисленост? Че тя няма да се почувства измамена и изоставена?
         — В никакъв случай! Напротив, аз вече ти казах, че именно тя ме изостави: мисълта, че не съм достатъчно богат, изведнъж я накара да охладнее или по-точно угаси нейния плам.
         — Имате странен, коварен ум, мистър Рочестър. Намирам, че принципите Ви са малко ексцентрични.
         — Никой не се е занимавал с моите принципи, Джейн, и може би те са малко неправилни поради недостатъчното внимание към тях.
         — Не, кажете сериозно, мога ли да се наслаждавам на голямото щастие, което ме споходи, без да се страхувам, че някой друг ще изпитва горчивата болка, която самата аз изпитвах до неотдавна?
         — Можеш, мое добро малко момиче. Няма на света друго същество, което да ме обича с такава чиста любов като тебе… Да, Джейн, душата ми е изпълнена с вяра в любовта ти, миросана е с тази вяра.
         Притиснах устни до ръката му, която лежеше на рамото ми. Не можех да изразя колко го обичам; обичах го по-силно, отколкото изобщо може да се изрази с думи.
         — Поискай още нещо — каза след малко той. — Приятно ми е, когато искаш, и аз се подчинявам.
         И този път искането ми беше готово.
         — Съобщете намеренията си на мисис Феърфакс, сър: тя ме видя снощи с вас в хола и остана смаяна. Обяснете й всичко, преди да я видя отново. Ще ме боли, ако тази добра женица си състави лошо мнение за мен.
         — Върви в стаята си и си сложи шапката — отвърна мистър Рочестър. — Днес ще дойдеш с мен в Милкоут; докато се приготвиш, ще обясня всичко на старицата. Дали не си мисли, че заради любовта си ти си се отрекла от света и той изобщо не съществува за теб?
         — Тя сигурно мисли, че съм забравила своето място и Вашето положение, сър.
         — Място, място! Твоето място е в моето сърце и скъпо ще си плати всеки, който посмее да те оскърби сега или в бъдеще. Върви!
         Облякох се бързо. И когато чух, че мистър Рочестър излиза от стаята на мисис Феърфакс, забързах натам. Старицата току-що бе започнала да чете частта от светото писание, която си бе определила за тази сутрин. Пред нея бе разтворена Библията, а очилата й бяха сложени на книгата. Изглежда, тя бе забравила заниманието си, прекъснат от известието на мистър Рочестър. Погледът й, прикован в срещуположната страна, изразяваше учудването на една тиха душа, разтревожена от неочакваната вест. Като ме видя, тя стана, помъчи се да се усмихне и избъбри някакво поздравление. Но и усмивката, и поздравлението останаха недоизказани. Тя вдигна очилата си, затвори Библията и отдръпна креслото си от масата.
         — Толкова съм учудена — започна тя, — че просто не зная какво да Ви кажа, мис Еър. Наистина ли не сънувам? Понякога се случва да задряма, когато съм сама, и тогава виждам неща, които никога не съм виждала. Неведнъж в такива случаи ми се е присънвало, че скъпият ми съпруг, починал преди петнадесет години, влиза и сяда до мен и дори чувам как ме вика по име — Алис, така ме наричаше обикновено. А сега доверете ми, истина ли е, че мистър Рочестър Ви е направил предложение? Не ми се смейте; стори ми се, че той беше тук преди пет минути и каза, че може би след месец ще станете негова жена.
         — И на мен каза същото — отговорих аз.
         — Каза ли? И Вие му повярвахте? И Вие се съгласихте?
         — Да.
         Тя смутено ме погледна.
         — Никога не бих помислила такова нещо. Той е толкова горд. Всички Рочестъровци са били горди, а баща му освен това обичаше и парите. Нашият мистър Рочестър също минава за пресметлив. И въпреки това има намерение да се жени за вас?
         — Така ми каза.
         Мисис Феърфакс ме огледа. По очите й разбрах, че не намира в мен онзи чар, който би й помогнал да разреши загадката.
         — Странно! — продължи тя. — Но, изглежда, е така, щом го казвате. Не зная само какво ще излезе от тази работа, трудно е да се каже. В такива случаи обикновено е желателно хората да бъдат равни по положение и състояние; при това между вас има двадесет години разлика. Той Ви е почти като баща.
         — Моля Ви се, мисис Феърфакс! — възкликнах аз, обидена от тази нейна мисъл. — Какъв баща! Никой, който ни види заедно, не би помислил такова нещо! Мистър Рочестър изглежда двадесет и пет годишен и не само това — самият той се чувства съвсем млад.
         — И действително ли ще се ожени за Вас по любов? — запита тя.
         Бях толкова оскърбена от студенината и недоверието й, че в очите ми се появиха сълзи.
         — Извинете, ако съм Ви огорчила — продължи вдовицата, — но Вие сте тъй млада и тъй малко познавате мъжете, че искам да Ви предпазя. Една стара пословица гласи: „Не всичко, което блести, е злато“, тъй че се страхувам да не би моите и Вашите очаквания да се окажат погрешни.
         — Защо? Нима съм някакво страшилище? — попитах аз. — Нима е невъзможно мистър Рочестър да ме обикне искрено?
         — Не. Вие изглеждате добре, а напоследък — още по-добре. Пък и мистър Рочестър има слабост към Вас. Винаги съм забелязвала, че сте му нещо като любимка. Понякога много ме безпокоеше това негово явно предпочитание и понеже Ви обичам, все се канех да Ви предупредя, но ми бе неудобно дори да намекна за някаква опасност. Знаех, че такава мисъл ще Ви порази, а може би и ще Ви обиди. А Вие се държахте толкова умно, толкова сдържано и тактично, че се надявах сама да се оправите. Не можете да си представите какво преживях снощи, когато Ви търсех из цялата къща и никъде не можех да ви намеря, а и господаря го нямаше никъде, и когато след това Ви видях в полунощ заедно.
         — Е, сега това не е важно — прекъснах я аз нетърпеливо. — Достатъчно е, че всичко е в ред.
         — Надявам се, че всичко ще бъде в ред докрай — каза тя. — Но повярвайте ми, трябва да бъдете много предпазлива. Гледайте да държите мистър Рочестър на разстояние, не се доверявайте нито на себе си, нито на него: хората с неговото положение обикновено не се женят за гувернантките си.
         Бях вече много нервирана, когато за щастие дотича Адел.
         — Вземете ме, вземете ме със себе си в Милкоут! — викаше тя. — Мистър Рочестър не иска, макар че в новата карета има много място. Помолете го, мадмоазел, да ми разреши да дойда с Вас.
         — Добре, Адел! — И аз излязох бързо с нея, радвайки се, че се отървавам от мрачната си наставница. Каретата беше готова и в този момент се приближаваше към входа; господарят ми се разхождаше пред къщата, а Пайлът го следваше по петите.
         — Нали може и Адел да дойде с нас, сър?
         — Казах й, че не може. Никакви деца! Ще дойдеш само ти.
         — Разрешете й да дойде, мистър Рочестър, много Ви моля. Така ще бъде по-хубаво.
         — Нищо подобно. Тя само ще ни пречи.
         Тонът и погледът му бяха много резки. Изведнъж усетих гнева на съмненията и неприятния хлад, който вееше от предупрежденията на мисис Феърфакс — печатът на мрачна несигурност легна върху надеждите ми. Мисълта, че имам власт над мистър Рочестър, почти се изпари.
         Бях готова да му се подчиня машинално, без по-нататъшни възражения; но като ми помогна да се кача в каретата, той ме погледна.
         — Какво има? — попита той. — Защо помръкна лицето ти? Наистина ли искаш детето да дойде с нас? Ще ти бъде ли неприятно, ако то остане тук?
         — Много по-добре би било да го вземем, сър.
         — Бягай тогава бързо за шапката си, като стрела! — викна мистър Рочестър на Адел.
         Тя хукна с всичка сила.
         — Всъщност една загубена сутрин не е кой знае какво — каза той, — щом като в най-скоро време ще бъдеш завинаги изцяло моя: ще мислиш само за мен, ще разговаряш само с мен и ще се движиш само с мен.
         Когато Адел се качи в каретата, тя най-напред се хвърли да ме целува, изразявайки с това благодарността си за моето застъпничество, обаче веднага бе сложена в ъгъла от другата страна на мистър Рочестър. Тя само жално ме поглеждаше оттам — строгият й съсед я сковаваше; когато той беше в такова настроение, тя не смееше да му доверява впечатленията си, нито да се обръща към него с някакви въпроси.
         — Нека Адел седне до мен — предложих аз, — може би ще Ви пречи там, сър. От тази страна има достатъчно място.
         Той ми я подаде, сякаш беше салонно кученце.
         — Непременно ще я дам в училище — рече мистър Рочестър, но вече с усмивка.
         Като чу това, Адел го попита без мадмоазел ли ще бъде там.
         — Да — отговори той, — без мадмоазел. Смятам да отведа мадмоазел на луната, да намеря една пещера в някоя от белите долини сред вулканичните върхове и там мадмоазел ще живее с мен, само с мен.
         — А какво ще яде? Вие ще я уморите от глад — забеляза Адел.
         — Сутрин и вечер ще събирам за нея манна небесна. На луната хълмовете и долините са целите побелели от манна, Адел.
         — Ами ако иска да се сгрее, къде ще намери огън?
         — Огън има в огнедишащите планини; когато й стане студено, ще я отведа на някой връх и ще я сложа на крайчеца на кратера.
         — О, колко ще й бъде зле там, съвсем неудобно! А кой ще й даде нови дрехи, когато скъса старите? Нали там няма къде да намери нови?
         Мистър Рочестър се престори на смутен.
         — Хм… — каза той — а какво би направила ти, Адел, в такъв случай? Хайде, напрегни мозъка си. Може би един бял или розов облак ще й подхожда за рокля. А от дъгата ще се отреже много хубав шарф.
         — Тя така изглежда много по-добре — заяви Адел, като помисли известно време. — И после, сигурно ще й омръзне да живее на луната само с вас. Аз на нейно място за нищо на света няма да се съглася да отида там с вас.
         — Но ето че тя се съгласи; обеща ми.
         — А как ще отидете дотам? Нали няма път до луната, дотам може да се стигне само по въздуха; а нито вие, нито тя можете да летите.
         — Виж тази поляна, Адел! — Бяхме напуснали Торнфийлд и бързо се носехме по гладкия път към Милкоут; прахът беше се слегнал след бурята, а ниските живи плетове и големите дървета от двете страни на пътя блестяха със зеленината си, освежени от нощния дъжд. — По тази поляна аз вървях късно една вечер, преди две седмици, тъкмо в този ден, когато ти ми помагаше на ливадата край овощната градина да косим сеното. Бях изморен от косенето и като седнах да си почина на стълбичките на оградата, извадих бележника и молива си и започнах да пиша за едно нещастие, което се бе случило с мен много отдавна, и за това как бих искал да настъпят за мен щастливи дни. Пишех много бързо, въпреки че дневната светлина гаснеше и едва виждах страниците, когато изведнъж на пътечката се показа някакво същество и се спря на две-три крачки от мен. Вдигнах поглед. То беше дребно, с ефирен воал на главата. Аз му кимнах да се приближи и то застана съвсем близо до мен. Нито аз, нито то произнесохме някаква дума, но ясно четяхме в очите си своите мисли и ето какво разбрах от нашия негласен разговор:
         Това беше фея и идваше от страната на джуджетата, за да ми даде щастие. Каза, че трябвало да напусна с нея земята и да отидем в някое уединено място, например на луната — феята кимна към рога на месечината, който в този миг се подаде над хълма, на който е Хей. Тя ми разказа за сребърната долина и алабастровата пещера, където можем да се заселим. Отговорих й, че на драго сърце бих отишъл там, но й напомних, както стори ти сега, че нямам крила и не мога да литна към луната.
         „О — отговори ми феята, — това няма значение! Ето ти един талисман, който ще премахне всички пречки — и тя ми даде красив златен пръстен. — Сложи го на ръката ми — рече тя, — на безименния пръст на лявата ми ръка, и ще бъда твоя, а ти — мой. Ще напуснем земята и ще си създадем на луната собствен рай.“ Тя отново кимна към луната. Този пръстен, Адел, е в джоба на брича ми под формата на суверен, но смятам скоро да го превърна пак в пръстен.
         — Но какво общо има всичко това с мадмоазел? Какво ме интересува тази фея? Вие казахте, че ще вземете със себе си на луната мадмоазел!
         — Тази фея е твоята мадмоазел — каза мистър Рочестър с тайнствен шепот.
         При тези негови думи аз посъветвах момичето да не обръща внимание на такива шеги, в отговор на което то с присъщата си трезва мисъл на французойка заяви, че мистър Рочестър е цял лъжец и че нито за момент не е повярвало на приказката му за феята, тъй като феите не съществували. А дори да съществували, нито една от тях нямало да се яви на мистър Рочестър, да му подари пръстен и да иска да се пресели с него на луната.
         Часът, който прекарахме в Милкоут, беше за мен малко тягостен. Мистър Рочестър ме склони да се отбием в един магазин за копринени тоалети. Накара ме да си избера пет-шест рокли. Никак не желаех това и го молех да отложи покупката за друг път, но той не се съгласяваше. Най-сетне, след енергични полугласни увещания, успях да намаля шестте рокли на две, но затова пък мистър Рочестър се закле, че сам ще ги избере. С тревога следях как се плъзгат очите му по разноцветните рокли. Накрая господарят ми се спря на една великолепна блестяща копринена рокля е цвят на аметист и на друга от чудесен розов атлаз. Аз отново започнах да му шепна, че е по-добре да ми купи още сега златна рокля и сребърна шапка, тъй като без друго никога няма да се реша да нося избраните от него тоалети. Той беше непреклонен, но след безкрайни уговорки го убедих да замени тези две рокли с една скромна от чер атлаз и една от бисерносива коприна. „Е, нека е тъй засега“ — каза той. Но все пак щял да ме нагизди като принцеса.
         С облекчение излязох от магазина за копринени стоки, а после от един бижутериен магазин. Колкото повече неща ми купуваше той, толкова повече пламтяха бузите ми от досада и от някакво странно чувство на унижение. Когато отново седнахме в каретата и аз, трескава и изморена, се облегнах назад, спомних си нещо, което съвсем бях забравила поради случилите се напоследък неща, радостни и неприятни — за писмото на чичо си Джон Еър до мисис Рийд, в което той пишеше, че иска да ме осинови и да ме направи своя наследница. „Действително ще ми олекне, ако мога поне отчасти да бъда материално независима — мина ми през главата. — Не мога да търпя мистър Рочестър да ме облича като кукла; аз не съм Даная, та да сипят на главата ми златен дъжд. Веднага щом се върна в къщи, ще пиша в Мадейра на чичо Джон, че се каня да се омъжа и ще му съобщя за кого. Ако съм уверена, че един ден ще донеса на мистър Рочестър някаква зестра, по-леко ще понасям мисълта, че живея в момента с негови средства.“ Поуспокоена от това хрумване (което наистина осъществих още същия ден), реших отново да вдигна глава и да срещна очите на моя господар и любим, които настойчиво търсеха моите. Мистър Рочестър се усмихна и ми се стори, че така би се усмихнал само някой разнежил се в миг на блаженство султан, гледайки своята робиня, на която е поднесъл в дар злато и скъпоценни камъни. Стиснах до болка ръката му, която непрестанно търсеше моята, и я отблъснах.
         — Не ме гледайте така — казах аз, — иначе ще се закълна, докато съм жива, да не нося нищо освен старите си училищни рокли. Ще отида да се венчая с памучната си виолетова рокля, а вие можете да си ушиете халат от бисерносивата рокля и безброй жилетки от черната.
         Мистър Рочестър се засмя и потри ръце.
         — О, нима моята фея не е чудесна! — възкликна той. — Нима не е оригинална и интересна! Не бих дал това малко английско момиче за харем одалиски с очи на газели и изящни форми.
         Това екзотично сравнение още повече ме засегна.
         — Нито за миг не съм имала намерение да Ви служа за харем, сър, тъй че сравнението Ви е неуместно. Ако това ви харесва — готово: вървете веднага на пазара в Истанбул и с парите, които се чудите как да похарчите тук, си купете колкото щете робини.
         — А какво ще правиш, Джанет, докато аз се пазаря за толкова много красива плът и черни очи?
         — Ще се подготвя, за да проповядвам свобода на поробените, в това число и на обитателките на вашия харем. Ще се вмъкна в него и ще вдигна бунт. Вие, пашата и деспотът, ще ни паднете в ръцете. И ще се съглася да Ви пусна на свобода само при условие, че подпишете най-либералния манифест, издаден някога от тиранин.
         — Ще разчитам на твоята милост, Джейн.
         — Не се надявайте на милост от моя страна, мистър Рочестър, ако ще молите за нея с такъв поглед. Докато гледате по такъв начин, ще бъда уверена, че какъвто и манифест да издадете, притиснат от необходимостта, веднага след като Ви освободим, ще нарушите условията му.
         — Но какво искаш, Джейн? Страхувам се, че ще искаш от мен освен редовния църковен брак да сключа с тебе специално споразумение. Доколкото разбирам, ти ще поставиш особени условия. Какви са те?
         — Искам само да запазя свободата на духа си, сър, и да не бъда под гнета на многобройни задължения. Помните ли какво ми казахте за Селин Варан, за брилянтите и коприните, които сте й подарявали? Не искам да бъда Вашата английска Селин Варан. Ще си остана за Вас гувернантката на Адел и по този начин ще си плащам храната и квартирата и ще ми остават тридесет лири годишно. С тази сума ще се обличам, а от Вас не ще искам нищо освен…
         — Освен какво?
         — Уважение. И ако в замяна имате моето уважение, ще бъдем квит.
         — Слушай, по своята ненадмината дързост и гордост ти нямаш равна на себе си — каза той. Ние вече наближавахме Торнфийлд. — Ще благоволиш ли да обядваш с мен днес? — продължи мистър Рочестър, когато минавахме през пътната врата.
         — Не, благодаря, сър.
         — А защо „не, благодаря“, ако мога да попитам?
         — Никога не съм обядвала с Вас, сър, и не виждам причина да променя този свой обичай, докато…
         — Докато какво? Как обичаш да не се доизказваш?
         — Докато поне не съм задължена да върша това.
         — Да не мислиш, че съм людоед или вампир, та се страхуваш да се храниш заедно с мен?
         — Съвсем не мисля така, сър. Но бих желала да прекарам месеца, който ми остава до сватбата, както досега.
         — Ти още сега ще престанеш да вършиш робския труд на гувернантка!
         — Моля за извинение, сър, но не ще престана. Ще върша и занапред тази работа. Не ще се явявам пред Вас по цял ден, както досега. Вечер може да пращате да ме викат, когато пожелаете да ме видите, и аз ще идвам. Но не и през деня.
         — Бих желал да изпуша една пура, Джейн, или да смръкна малко енфие, pour me donner une contenance*, както би казала Адел, а за нещастие у мен не са нито пурите ми, нито кутийката с енфие. Но чуй какво ще ти пошепна. Сега ти си на власт, малки тиранино, но скоро властта ще бъде моя и тогава ще те хвана и ще те вържа, казано фигуративно, ей с такава верига (той докосна верижката на часовника си)! Да, скъпа малка капризнице, и ще те нося в гърдите си, за да не те изгубя!
         [* Да се поуспокоя (фр.). — Б. пр.]
         Той каза това, помагайки ми да сляза от каретата. Докато свали оттам Адел, аз влязох в къщи и забързах по стълбите към стаята си.
         Вечерта както винаги мистър Рочестър ме извика при себе си. Тъй като не желаех да прекараме цялата вечер в интимни разговори, аз му бях намерила вече занимание. Спомних си неговия прекрасен глас и знаех, че като всички добри певци, той обича да пее. Аз нямах такава дарба и според строгата му преценка бях изобщо слаба в музикално отношение, но умеех да се наслаждавам, когато слушах добро изпълнение. Веднага щом настъпи романтичният здрач и простря навън синьото си звездно покривало, аз станах, вдигнах капака на пианото и настойчиво помолих мистър Рочестър да ми изпее нещо. Той каза, че съм капризна магьосница и че предпочитал да пее друг път. Но аз го уверих, че моментът е много подходящ.
         — Харесва ли ти гласът ми? — попита той.
         — Много.
         Не ми се искаше да подхранвам суетата му на тази тема, но като изключение, изхождайки от собствените си съображения, бях готова да я полаская и поощря.
         — Е, в такъв случай, Джейн, трябва да ми акомпанираш.
         — Добре, сър. Ще се опитам.
         И аз се опитах, но той още в самото начало ме смъкна от столчето, наричайки ме некадърна музикантка. Сетне, като ме отстрани безцеремонно — аз само това и търсех, — седна на моето място и започна да си акомпанира сам; той свиреше така хубаво, както и пееше. Наместих се в прозоречната ниша и загледах оттам тихите дървета и обвитите в мрак ливади, докато той пееше с кадифения си глас следната песен:

         Кое сърце ще отрече
         най-вярната любов?
         Тя вечно в жилите тече
         и ми отправя зов.

         Че тя ми беше радостта,
         без нея мъртъв бях.
         Не идваше ли, и кръвта
         изстиваше от страх.

         И аз мечтаех във захлас
         за оня час блажен,
         тъй както ще обичам аз,
         тъй да обичат мен.

         Но помежду ни бездна зла
         животът издълба
         и легна тя като мъгла
         пред нашата съдба.

         И легна като черна нощ
         в прокълнати гори.
         Ненавист и враждебна мощ
         душите обгори.

         Между коварства и злини
         аз бях неустрашим;
         прокоби, пречки, съсипни
         минавах несломим.

         И като грейнала дъга
         блестеше моят блян
         пред мен в години на тъга,
         от слънце осиян.

         И досега блести сред мрак,
         по-ярък от преди.
         Какво, че се събират пак
         несгоди и беди?

         Аз няма да сломя чело,
         макар да долети
         тук всяко победено зло,
         отново да мъсти;

         макар бездушният закон
         вериги да кове,
         макар от всеки небосклон
         омраза да зове.

         Защото моята любов
         е с мен, закле се тя
         да следва моя път суров
         дори и във смъртта.

         Най-сетне дойде тоя час,
         бленуван и блажен —
         тъй както днес обичам аз,
         така обичат мен!

         Като свърши, мистър Рочестър стана, приближи се до мен и аз забелязах пламналото му лице, блестящия му соколов поглед, нежността и чувството, изписани на всяка негова черта. За момент се обърках, сетне се овладях. Не, не желаех нито идилични сцени, нито пламенни обяснения, а ме заплашваше и едното, и другото. Трябваше да намеря някакво средство за защита. Аз си наточих езика и когато той се приближи до мен, го попитах дръзко за коя всъщност ще се жени.
         — Що за странен въпрос, скъпа Джейн? — попита той.
         — Никак не е странен — отвърнах аз. — Смятам, че е съвсем естествен и навременен. Нали току-що пяхте, че бъдещата Ви жена трябва да Ви следва и в смъртта? Какво искате да кажете с тази чисто езическа идея? Нямам никакво намерение да умирам с Вас, уверявам Ви.
         — О, единственото нещо, за което жадувам, за което моля, е да живееш, и то с мен. Смъртта не е за такива като теб.
         — Нищо подобно! И аз ще умра като Вас — когато дойде сетният ми час, но се готвя да чакам този час, а не да бързам към него.
         — Джейн, прости ми това егоистично желание и ме целуни, за да се уверя, че си ми простила.
         — Не. Извинете, но това няма да стане.
         При тези мои думи той ме нарече „упорито човече“ и добави:
         — Всяка друга жена би се стопила от щастие, ако чуеше, че в нейна чест се пеят такива куплети.
         Уверих го, че по природа съм сурова и строга, че често ще ме намира в такова настроение и че изобщо възнамерявам да му покажа през този месец преди сватбата редица неприятни черти на характера си. Нека знае какъв избор е направил, докато още не е късно.
         — Нямаш ли намерение да се успокоиш и да поговориш разумно?
         — Да се успокоя — мога, но що се отнася до разумността, предполагам, че и в момента говоря разумно.
         Мистър Рочестър негодуваше, мърмореше и се нервираше. „Много добре — мислех си аз, — гневи се и негодувай, колкото си искаш, но съм уверена, че по отношение на теб това е най-правилната линия на поведение; по-добра не би могла да съществува. Обичам те по-силно, отколкото бих могла да изразя това с думи, но не ще се оставя да потъна в бездната на чувствата; с иглата на разума ще държа и теб по-далеч от края на пропастта. Нещо повече — ще използувам острия й връх, за да поддържам между теб и мен разстоянието, което е необходимо за доброто и на двама ни.“
         Лека-полека аз предизвиках у него силен гняв. Когато той най-после, разярен, отиде чак в другия край на стаята, аз станах и като казах както обикновено и с почтителен тон „желая ви лека нощ, сър“, тихичко се измъкнах през страничната врата и си отидох.
         Така се държах с него през целия месец до сватбата и постигнах най-добри резултати. Наистина мистър Рочестър беше все сърдит и недоволен, но в последна сметка аз виждах, че това чудесно го развлича и че овчедушната покорност и глупавото чуруликане само биха подхранили деспотизма му, но не биха импонирали на трезвите му разбирания и здравия му разум и дори на вкуса му.
         В присъствие на други хора бях както по-рано почтителна и скромна: друг начин на държане би бил неуместен. Само по време на нашите вечерни разговори започвах да го дразня и гневя. Щом станеше седем часът, господарят ми винаги пращаше да ме повикат. Но когато се появях пред него, той вече не ме посрещаше с такива нежни думи като „любов моя“ и „скъпа моя“, а в най-добрия случай ме наричаше „нахално същество“, „лукаво човече“, „присмехулка“, „опак човек“ и други такива епитети. Вместо нежни погледи сега получавах гримаси, вместо стискане на ръката — щипване, вместо целувка по бузата — силно дърпане на ухото. Тъкмо това исках: засега аз решително предпочитах тези грубовати признаци на внимание пред всякакви по-нежни. Видях, че мисис Феърфакс одобрява поведението ми; тя престана да се безпокои за мен; това затвърди у мен убеждението, че постъпвам правилно. Междувременно мистър Рочестър се кълнеше, че се гавря с него безчовечно, и се заканваше да ми отмъсти страшно за това мое поведение в най-скоро време. Аз само се подсмихвах скришом на заплахите му. „Сега зная как да те държа в границите на благоразумието — мислех си аз — и не се съмнявам, че ще мога да върша това и за в бъдеще, а пък ако едно от средствата загуби сила, ще измисля друго.“
         И все пак задачата ми не беше лека: много често ми се искаше да бъда с него нежна и да не го дразня. Бъдещият ми съпруг ставаше за мене мой мир и дори нещо повече — едва ли не жажда за райско блаженство. Той стоеше между мен и религията ми като облак, който закрива слънцето за човека. През тези дни аз не търсех създателя, защото бях превърнала неговото създание в кумир.


         ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

         Месецът до сватбата изтичаше и последните му часове бяха преброени. Предстоящият ден — денят на венчавката, не беше отложен и всички приготовления бяха завършени.
         Аз поне нямаше какво да правя. Всичките ми куфари, приготвени за път, заключени и пристегнати, бяха наредени край стената в стаичката ми. На другия ден по това време те щяха да бъдат далеч, на път за Лондон, а също и аз — по-точно не аз, а някоя си Джейн Рочестър, личност, която още не познавах. Оставаше още да им се сложат картончета с адреса — четири бели картончета, които бяха в чекмеджето ми. Мистър Рочестър сам написа на всяко от тях: „Мисис Рочестър, еди-кой си хотел, Лондон“. Аз не се решавах да ги сложа на куфарите, нито бях казала на някого да стори това. Мисис Рочестър! Но нали такава не съществуваше? Тя щеше да се роди утре, след осем часа сутринта. По-добре е да почакам дотогава, за да се уверя, че тя се е родила жива; само тогава ще й поверя тези вещи. Нима не стига това, че в шкафа срещу тоалетната ми масичка нейните одежди изместиха черната ми рокля, която носех в Лоуд, а също и сламената ми шапка? (Не можех да нарека мои венчалната бисерна рокля и ефирния воал, окачени на закачалката.) Затворих шкафа, за да не се вижда роклята-привидение, която в този вечерен час — беше около девет часа — действително блестеше в здрача на стаята с призрачно бледа светлина. „Щете оставя само, бяло видение — казах аз. — Трескава съм, чувам как вие вятърът и искам да изляза навън и да почувствам дъха му!“
         Потръпвах не само поради трескавите приготовления, не само поради напрежението, свързано с очакващата ме голяма промяна и новия живот, който започваше за мен от утре. Разбира се, тези две причини не можеха да не окажат влияние върху състоянието ми — тревожно и развълнувано, което ме накара да изляза в този късен час сред обвитата в здрач градина. Но имаше и трета причина, много по-сериозна от първите две.
         Преследваше ме странна и неприятна мисъл. Бе се случило нещо, което не можех да разбера. Никой не знаеше и не бе видял това освен мене; то стана предишната нощ. Мистър Рочестър не нощува в къщи и все още не бе се върнал; наложи се да отиде по работа до един свой малък имот — две-три ферми на тридесет мили от Торнфийлд. Тази работа той трябваше да уреди лично преди евентуалното му заминаване от Англия. Сега аз го чаках и жадувах да снема от плещите си бремето на измъчващата ме загадка и да получа от него ключа за разрешението й. Но почакай и ти, читателю, докато се върне той. И когато му открия своята тайна, ти също така ще я научиш.
         Упътих се към овощната градина, търсейки там защита от силния вятър, който духаше през целия ден от юг, без обаче да донесе нито капка дъжд. Вместо да стихне привечер, той сякаш задуха и засвири още по-силно. Дърветата все стояха наведени на една страна и съвсем рядко изправяха клони — толкова силен бе южният вятър; той гонеше облаците по небето, трупайки ги един върху друг; целия този юлски ден синьото небе не проблесна нито веднъж през тяхната пелена.
         С необяснима наслада аз тичах срещу вятъра, сякаш оставях тревогата си на този огромен въздушен поток, който се носеше с вой над земята. Като слязох надолу по алеята с лаврите, видях останките на кестена. Той бе целият почернял и овъглен; разцепеният на две дънер зееше зловещо. Дървото не бе напълно разцепено и повалено — основата на дънера и здравите корени го държаха, — но животът му бе прекъснат, движението на соковете — прекратено. Клоните на двете половини бяха вече изсъхнали и през зимата някоя буря сигурно щеше да повали едната, а може би и двете от тях. Но сега кестенът все още имаше вид на цяло дърво — развалина, обаче още нерухнала.
         „Вие сте прави, като се държите един за друг — казах аз, сякаш тези гигантски отломки бяха живи същества и можеха да ме чуят. — Мисля, че макар да сте обгорени и овъглени, някакво чувство за живот все още се е запазило във вас и то идва от здраво преплетените едни в други верни корени. Никога вече не ще имате зелени листа и птиците няма да вият гнезда и да пеят романтичните си песни сред вашите клони. Радостта и любовта са мъртви за вас, но вие не сте самотни; всеки от вас си има другар, който му съчувства в гибелта.“ Вдигнах поглед и в този миг луната се показа между двете половини на дървото. Нейният кървавочервен диск бе полузабулен от облаци; стори ми се, че тя ми хвърли печален, смутен поглед и отново се скри сред гъстата пелена на облаците. Над Торнфийлд вятърът утихна за миг, но в далечината над горите и реките той се носеше с див, жалостив вой; този вой беше толкова печален, че не издържах и побягнах.
         Връщайки се обратно през градината, аз събирах ябълките, които бяха нападали в тревата под дърветата, и като отделих узрелите от зелените, отнесох ги в склада за продуктите. След това отидох в библиотеката, за да проверя дали гори огънят в камината, тъй като знаех, че в такава мрачна вечер, макар и през лятото, мистър Рочестър ще се зарадва на веселия огън, когато се върне; да, камината беше запалена и се разгаряше. Преместих креслото по-близо до огъня, преместих и масичката, спуснах завесите и наредих да донесат свещите, за да ги запаля, щом пристигне моят господар. Като завърших всички приготовления, аз почувствах още по-голямо безпокойство; не ме сдържаше на едно място, нещо ме теглеше навън. Малкият часовник за маса в библиотеката и старият часовник в хола едновременно удариха десет.
         „Колко късно стана! — казах си аз. — Ще изтичам до пътната врата; от време на време луната се показва и по пътя се вижда надалеч. Може би той пристига и ако изляза да го посрещна, ще си спестя няколко излишни минути очакване.“
         Вятърът виеше сред върхарите на дърветата край пътната врата. По пътя, докъдето можех да го видя — — надясно и наляво, — беше тихо и безлюдно; само гонещите се сенки на облаците го оживяваха в минутите, когато луната се покажеше, но иначе той бе дълга, белезникава лента, без нито едно движещо се петънце по нея.
         Неволни сълзи се появиха в очите ми — сълзи на разочарование и нетърпение. Стана ми срамно и аз ги избърсах. Все още стоях на мястото си. Сега луната съвсем се скри в покоите си и дръпна докрай завесата, изтъкана от плътни облаци. Нощта ставаше все по-тъмна, силният вятър скоро докара и дъжд.
         — По-скоро да дойде! По-скоро да дойде — възкликнах аз, обхваната от някакви мрачни предчувствия. Чаках го още преди чая, а сега вече беше тъмно. Какво е могло да го задържи? Да не се е случило нещо? Отново си спомних случката от предишната нощ и ми се стори, че тя е предвестник на някакво нещастие. Страхувах се, че надеждите ми са твърде смели, за да се осъществят. Напоследък бях толкова щастлива! Може би звездата на щастието ми е преминала вече зенита си и сега ще започне да залязва? „Не, все пак не мога да се върна в къщи — реших аз. — Не мога да седя до камината, когато той е навън в това лошо време. По-добре да изморя краката си, отколкото да измъчвам така сърцето си. Ще тръгна напред да го срещна.“
         И аз поех по пътя, но не стигнах далеч: не бях изминала и четвърт миля, когато чух конски тропот. Някакъв конник се приближаваше към мен в галоп, а до коня му тичаше едно куче. Махнете се, лоши предчувствия! Това беше мистър Рочестър. Той яздеше Мезрур, а след него подскачаше Пайлът. Като ме видя — луната в този миг се показа върху къс синьо небе и заплува, окръжена от слабо сияние, — мистър Рочестър сне шапката си и я размаха над главата си. Втурнах се да го посрещна.
         — Виждаш ли — възкликна той, като ми подаде ръка навеждайки се от седлото, — не можеш и една минута да прекараш без мен! Стъпи на крайчеца на обувката ми, дай ми и двете си ръце. Хайде, качи се.
         Аз го послушах. Радостта ми придаде лекота и аз скочих на седлото пред него. Той ме посрещна с нежна целувка и с някаква горделива радост, която се опитах да преглътна. Но изведнъж се обезпокои и попита:
         — Да не би да се е случило нещо, Джанет, та си излязла да ме посрещнеш в такова време? Какво е станало?
         — Нищо. Мислех, че никога не ще дойдете. Не можех да Ви чакам в къщи, особено при този дъжд и вятър навън.
         — Вярно е, че има дъжд и вятър. Я виж как си се измокрила като русалка; вземи наметалото ми. Ти сякаш имаш треска, Джейн! И бузите, и ръцете ти горят. Не, кажи ми истината, какво се е случило?
         — Засега нищо. Вече не чувствам нито страх, нито безпокойство.
         — Значи, ти си чувствала и едното, и другото?
         — Може би. Но ще Ви разкажа това по-късно, сър, и ми се струва, че Вие само ще се смеете на моята тревога.
         — Ще ти се посмея от душа, само да мине утрешният ден. Дотогава няма да дръзна: нищо не се знае, може да изпусна щастието си. Нима това си ти, момичето, което ми се изплъзваше като змиорка целия този месец и което имаше бодли като шипка? Не можах с пръст да те докосна и да не се убода, а сега ми се струва, че си се сгушила в обятията ми като кротко агънце. Ти излезе в полето, за да посрещнеш пастира си, нали, Джейн?
         — Домъчня ми за Вас, но не се гордейте с това. Ето вече сме в Торнфийлд. Пуснете ме сега да сляза.
         Той ме пусна пред входната врата. Джон пое коня му, а мистър Рочестър ме последва в хола и ми каза по-бързо да облека сухи дрехи и после да отида при него в библиотеката. Когато вече се бях упътила към стълбата, той още веднъж ме спря и ми заръча да не се бавя дълго. Аз не се забавих. След пет минути бях пак при него. Той вечеряше.
         — Вземи един стол и седни да ми правиш компания, Джейн. Дай боже това да е последната ти вечеря в Торнфийлд — за дълго, дълго време.
         Седнах до него, но му казах, че не мога да ям.
         — Защото ти предстои пътешествие ли, Джейн? Мисълта за пътуването до Лондон ли ти убива апетита?
         — Тази вечер, сър, бъдещето ми изглежда неясно. Какви ли не мисли ми се въртят в главата и всичко в живота ми се струва сън.
         — Освен мен; аз съм достатъчно реален — докосни ме.
         — Вие, сър, изглежда, сте най-голямото привидение. Вие сте само сън.
         Тон, смеейки се, протегна ръка.
         — Нима това прилича на сън? — каза мистър Рочестър, като я поднесе до очите ми. Ръката му беше мускулеста и жилава — дълга, здрава ръка.
         — Да, дори да я докосна, това си остава сън — рекох аз, като отстраних ръката му. — Сър, навечеряхте ли се?
         — Да, Джейн.
         Аз дръпнах звънеца и наредих да приберат масата. Когато останахме отново сами, разрових въглените в камината и седнах на едно ниско столче в нозете на господаря ми.
         — Скоро ще настъпи полунощ — казах аз,
         — Да. Но спомняш ли си, Джейн? Ти ми обеща да прекараш с мен цялата нощ преди сватбата ми.
         — Спомням си. И ще изпълня обещанието си — ще прекарам с вас поне час-два. Никак не ми се спи.
         — Приготви ли си всичко?
         — Всичко, сър.
         — И аз също — отвърна той. — Уредих всичко и утре половин час след венчавката ще напуснем Торнфийлд.
         — Много добре, сър.
         — С каква странна усмивка ти произнесе това: „Много добре, сър!“ И защо на бузите ти горят ярки петна, защо така странно блестят очите ти? Да не си болна?
         — Мисля, че не.
         — Мислиш! Кажи ми тогава причината. Кажи ми какво ти е.
         — Не мога, сър. Нямам думи да Ви изразя какво изпитвам. Бих искала този час да продължи вечно. Кой знае какво ни готви утрешният ден!
         — Това е хипохондрия, Джейн. Ти просто си се преуморила или премного вълнувала.
         — А Вие, сър, щастлив и спокоен ли сте?
         — Спокоен — не. Но щастлив — да, безкрайно щастлив.
         Вдигнах очи, за да видя на лицето му потвърждение на тези думи. То беше развълнувано и почервеняло.
         — Довери ми се, Джейн — каза мистър Рочестър, — снеми от душата си бремето, което те гнети, предай го на мен. От какво се боиш? Че ще изляза лош съпруг ли?
         — Най-малко мисля за това,
         — Може би те тревожи новата сфера, в която навлизаш, новият живот, който ще започнеш да живееш?
         — Не.
         — Ти ме озадачаваш, Джейн. Погледът и тонът ти, тяхната печал и решителност ме смущават и тревожат. Моля те да ми дадеш обяснение.
         — Тогава слушайте, сър. Нали не си бяхте в къщи предишната нощ.
         — Не бях, това ми е известно; и ти ми намекна преди малко за някаква случка, която станала в мое отсъствие — изглежда, не е нещо съществено, обаче тя те е разтревожила. Кажи сега какво е станало. Да не би мисис Феърфакс да ти е казала нещо? Или пък си чула слугите да си шушукат по твой адрес и това те е засегнало?
         — Не, сър. — Удари дванадесет. Почаках да стихне сребърният звън на часовника на масата и хрипкавият, трептящ звън на големия часовник в хола, след което продължих: — Целия ден вчера бях много заета, но и много щастлива, тъй като въпреки вашите предположения не ме мъчат никакви страхове за новата сфера и прочее. Напротив, надеждата, че ще живея с Вас, безкрайно ме радва, защото Ви обичам. Не, сър, не ме милвайте сега — дайте ми възможност да говоря спокойно.
         Вчера аз вярвах в милостта на провидението и в това, че събитията ще се стекат благоприятно за Вас и за мен. Денят беше много ясен, ако сте обърнали внимание, и толкова спокоен, че никак не се тревожех за Вас. След чая се разходих пред къщата, мислейки за Вас. И Вие изпъквахте в съзнанието ми тъй живо, че почти не чувствах Вашето отсъствие. Мислех за живота, който ми предстои, за Вашия живот, сър, който е толкова по-богат и разнообразен от моя, колкото морето е по-широко от вливащия се в него ручей. Питах се защо моралистите наричат нашия свят мрачна пустиня. За мен той цъфти като роза. По залез слънце стана студено и се появиха облаци. Аз влязох в къщи. Софи ме извика горе, за да ми покаже венчалната рокля, която току-що бяха донесли, а под нея, в една кутия, намерих Вашия подарък — воала, който Вие, с вашата страшна разточителност на благородник, бяхте поръчали за мен в Лондон, решили несъмнено, че ако не искам да си сложа скъпоценностите, ще ме принудите да приема нещо не по-малко ценно. Когато го раздиплях, аз се усмихвах, представяйки си как ще Ви дразня за вашите аристократически вкусове и за Вашите усилия да нагиздите съпругата си плебейка като дъщеря на пер. Представях си как ще Ви покажа една дантела, която сама съм приготвила за плебейската си глава, и ще попитам не е ли достатъчно хубава тя за една жена, неспособна да даде на мъжа си нито богатство, нито красота, нито връзки. Ясно виждах изражението на Вашето лице и чувах негодуващите Ви възгласи, а също и надменните Ви думи, че при такова богатство и положение никак не Ви е необходимо да се жените за пари или за титла.
         — Как добре си ме опознала, магьоснице! — прекъсна ме мистър Рочестър. — Но с какво те изплаши воалът? Да не си намерила в него отрова или кинжал? Защо лицето ти е така мрачно?
         — Не, не, сър. Като изключа изяществото и финеса на изработката, не открих в него нищо друго освен гордостта на Феърфакс Рочестър и тя ни най-малко не ме изплаши, защото съм свикнала да заставам лице с лице с този демон. Но ставаше все по-тъмно и вятърът се усилваше. Снощи той не виеше тъй, както днес, а стенеше тихо и жално, навявайки тъга. Искаше ми се да бъдете в къщи. Влязох в тази стая и като видях празното ви кресло и студената камина, почувствах тръпки. Когато след известно време си легнах, не можах да заспя. Мъчеше ме някакво тревожно вълнение. В шума на все по-засилващия се вятър ми се струваше, че чувам някакви глухи стенания. Отначало не можех да разбера дали това става в къщата или вън, но унилият звук се повтаряше непрекъснато. Най-сетне реших, че някъде край къщи вие куче. Изпитах облекчение, когато тези звуци престанаха да се чуват. После се унесох, но и в съня си продължавах да виждам тъмната бурна нощ, преследваше ме желанието да бъда с вас и аз изпитвах печално и странно чувство за някаква преграда, застанала между нас. Непрекъснато вървях по някакъв криволичещ и непознат път; наоколо бе пълен мрак, валеше силен дъжд. Носех в ръце едно бебе — крехко, слабо създание, което трепереше в студените ми ръце и жално хълцаше. Струваше ми се, сър, че и Вие вървите по същия път, само че много по-напред от мен; напрягах всички сили, за да Ви догоня, и се мъчех да произнеса името Ви и да Ви викна да спрете. Но нещо като че ли ме държеше на едно място; освен това не можех да произнеса нито звук, а Вие се отдалечавахте все повече и повече.
         — И тези сънища все още ли те угнетяват, Джейн; дори сега, когато съм при теб? Какво нервно човече; забрави тези въображаеми опасности и мисли само за действителното щастие. Ти каза, че ме обичаш, Джанет. Да, няма да забравя това и ти не можеш да го отречеш. Думите, произнесени преди малко, не са останали нечути. Аз възприех тяхното нежно и чисто звучене, тяхната може би прекалено тържествена, но сладостна музика: „Надеждата, че ще живея с вас, Едуард, безкрайно ме радва, защото Ви обичам.“ Обичаш ли ме, Джейн? Повтори ми това!
         — Обичам Ви, сър; с цялото си сърце.
         — Колко странно — каза той след кратка пауза. — Тези думи, кой знае защо, причиниха в гърдите ми болка. Защо? Може би защото ти ги каза с особен, почти религиозен екстаз и защото твоят поглед, обърнат към мен сега, е изпълнен с безкрайна вяра, искреност и преданост. Струва ми се, че до мен седи не човек, а дух. Погледни ме лукаво, Джейн, ти много добре умееш да гледаш така. Усмихни се с една от твоите плахи и същевременно дръзки, предизвикателни усмивки; кажи ми, че ме мразиш; дразни ме; оскърбявай ме; прави, каквото щеш; но ме раздвижи. Предпочитам да ме разгневиш, отколкото да ми навяваш такава печал.
         — Ще Ви дразня и оскърбявам, колкото искате, когато завърша разказа си. Изслушайте ме, моля, докрай.
         — Аз мислех, Джейн, че си разказала вече всичко. Реших, че този сън е причината за твоето меланхолично настроение.
         Аз поклатих глава.
         — Какво? Още нещо ли? Не вярвам то да е нещо сериозно. Предварително изразявам недоверие. Продължавай!
         Неспокойното изражение на лицето му и нервните му жестове ме учудиха, обаче продължих:
         — Сънувах още един сън, сър: Торнфийлд бе се превърнал в мрачни развалини, в свърталище на кукумявки и прилепи. Нищо не бе останало от величествената фасада — само една полуразрушена стена, много висока и готова всеки миг да се събори. Сънувах, че вървя в лунна нощ сред тези обрасли с трева развалини. Препъвах се ту в някоя мраморна камина, ту в някой паднал къс мазилка. Загърната в шала си, аз продължавах да нося непознатото бебе. Не можех никъде да го сложа въпреки умората в ръцете; то ми тежеше и ми пречеше да се движа, но трябваше да го нося. Изведнъж по пътя пред мен дочух тропот на кон и бях сигурна, че това сте Вие и че отивате за много години в някаква далечна страна. Започнах да се катеря по заплашително люлеещата се стена с отчаяна, гибелна бързина, за да Ви зърна отгоре макар за миг. Изпод краката ми се откъртваха камъни, бръшлянът, за който се хващах, се изскубваше, бебето, сграбчило в страха си врата ми, щеше да ме удуши. Но ето най-сетне аз се покатерих по стената. И Ви видях — далечна точка на белия път, която все повече и повече намаляваше. Вятърът беше толкова силен, че не можех да стоя права горе. Седнах на тънката стена и почнах да люлея в ръце разплаканото бебе. Вие се скрихте зад един завой на пътя. Наведох се напред, за да Ви изпратя последен поглед. Стената започна да се руши, аз политнах, бебето се търколи от коленете ми, загубих равновесие, паднах и… се събудих.
         — Това ли е всичко, Джейн?
         — Това е само предисловието, сър, а сега ще чуете и същността. Когато се събудих, ослепи ме някаква светлина. Реших, че вече е настъпил денят, но се излъгах. Това беше само светлината на една свещ. Помислих, че сигурно е влязла Софи. На тоалетната масичка бе оставена свещ, а вратата на гардероба, където бях закачила, преди да си легна, венчалната си рокля и воала, беше отворена. До слуха ми достигна някакво шумолене. Попитах; „Софи, какво правите тук?“ Никой не отговори, но от шкафа се отдели някаква фигура, тя взе свещта, вдигна я и разгледа сватбената ми рокля, сложена на закачалката. „Софи! Софи!“ — завиках аз отново. Но фигурата остана безмълвна. Аз се надигнах в леглото си и се наведох напред. Отначало се учудих, сетне се обърках. И изведнъж кръвта ми замръзна в жилите. Мистър Рочестър, това не беше Софи, не беше Лия, не беше и мисис Феърфакс; това не бе дори — убедих се и съм убедена и сега, — това не бе дори и онази странна жена, Грейс Пул!
         — И все пак е била една от тях — прекъсна ме моят господар.
         — Не, сър, сериозно Ви уверявам, че не сте прав. Съществото, застанало пред мен, не бях виждала никога преди в имението Торнфийлд и ръстът и фигурата му ми бяха съвсем непознати.
         — Опиши ми го, Джейн!
         — Това беше несъмнено жена, сър — висока и едра, с гъсти черни коси, които се спускаха по гърба й. Не знам каква дреха носеше: видях само, че е права и бяла, но дали беше халат, наметало или чаршаф, не мога да кажа.
         — Видя ли лицето й?
         — Отначало не. Но след малко тя сне воала ми от мястото, на което бе сложен, разглежда го продължително в ръцете си, после го сложи на главата си и се обърна към огледалото. В тази минута аз съвсем ясно видях отражението на лицето й в тъмното продълговато огледало.
         — И какво беше лицето й?
         — То ми се стори ужасно и зловещо. О, сър, никога не съм виждала такова лице! То имаше неестествен цвят и ми се стори някак си диво. Бих искала завинаги да забравя как тя въртеше зачервените си очи и какви страшни, подпухнали бяха чертите й.
         — Призраците обикновено са бледи, Джейн.
         — Това лице, сър, беше синьо-червено. Устните бяха подути и посинели, челото сбръчкано, веждите високо издигнати над кръвясалите очи. Да Ви кажа ли какво ми напомняше това лице?
         — Кажи.
         — На вампир.
         — А! И какво направи тя?
         — Тя свали воала ми, сър, от страшната си глава, раздра го на две, хвърли парчетата на пода и взе да ги тъпче с крака.
         — А после?
         — После дръпна завесата и погледна през прозореца. Може би видя, че наближава утрото, защото, като взе свещта, тя се упъти към вратата. Но се спря точно до леглото ми. Свирепите й очи яростно се втренчиха в мен. Тя поднесе свещта до самото ми лице и я угаси под очите ми. Едва видях тази страшна фигура, наведена над мен, и изгубих съзнание. За втори път в живота си губех съзнание от страх.
         — Кой беше при тебе, когато дойде на себе си?
         — Никой, сър, но на двора вече бе светло. Станах, облях главата и лицето сне вода, пийнах една голяма глътка, почувствах, че макар и отмаляла, не съм болна, и реших, че никой освен Вас не бива да знае за това. А сега, сър, кажете ми коя и каква е тази жена.
         — Преди всичко — създание на твоя възбуден мозък. Това е безспорно. Трябва да бъда внимателен с теб, мое съкровище. Нервите ти не са създадени за груби сътресения.
         — Уверявам Ви, сър, че нервите ми не са виновни. Това същество беше напълно реално. Всичко стана в действителност.
         — А предишните ти сънища също ли са реалност? Нима Торнфийлд се е превърнал в развалини? Нима съм отделен от тебе с непреодолими препятствия? Нима съм те напуснал без една-единствена сълза, дума, целувка?
         — Засега още не.
         — А нима се готвя да направя това? Вече настана денят, който ще ни свърже навеки, и когато бъдем заедно, тези въображаеми ужаси ще изчезнат. Уверявам те.
         — Въображаеми ужаси ли, сър? Как бих искала да повярвам, че това е така, особено сега, когато дори Вие не можете да ми обясните тайната на тази страшна гостенка.
         — А щом дори аз не мога, Джейн, значи, това не е станало.
         — Като се събудих тази сутрин, сър, и аз си казах същото. Но когато обгърнах с поглед стаята, за да се ободря и успокоя при вида на познатите ми предмети и ярката дневна светлина, на килима като пълно опровержение на хипотезата ми забелязах раздрания на две воал.
         Почувствах как мистър Рочестър се сепна и потрепери. Той буйно ме прегърна.
         — Слава богу! — възкликна той. — Ако някакво зло същество е било край теб миналата нощ, пострадал е само воалът. Като си помисля само какво би могло да се случи!
         Задъхвайки се, мистър Рочестър така ме притисна до себе си, че едва можех да дишам. След няколко минути той продължи вече с бодър тон:
         — А сега Джанет, ще ти обясня всичко. Това е било полусън-полуреалност. В стаята ти безспорно е влязла някаква жена. И тази жена е могла да бъде само Грейс Пул. Ти с пълно право я нарече странно същество, защото си си спомнила какво направи тя с мен, какво направи с Мейсън! В полусънно състояние си я видяла да влиза в стаята ти и да върши всички тези неща, но тъй като си била трескава, почти в полусъзнание, тя ти се е сторила фантастично същество: с дълги разчорлени коси, подпухнало и посиняло лице, огромен ръст — всичко плод на твоето въображение. Това е резултат от кошмара. Воалът е бил наистина разкъсан и това е много присъщо на Грейс Пул. Ти, разбира се, ще попиташ защо държа тази жена в дома си. Когато изтече една година и един ден от сватбата ни, ще ти кажа, но не сега. Доволна ли си, Джейн? Приемаш ли такова обяснение на тайната?
         Аз се замислих. Това обяснение изглеждаше единственото възможно. Наистина то не ме задоволи, но за да доставя на мистър Рочестър удоволствие, дадох вид, че съм напълно съгласна с него. То все пак ми донесе облекчение и аз отговорих на моя господар с усмивка на задоволство. Отдавна минаваше един часът и трябваше да се разделим.
         — Софи спи с Адел в детската стая, нали? — попита той, когато запалих свещта.
         — Да, сър.
         — В креватчето на Адел ще се намери достатъчно място и за теб. Прекарай тази нощ при нея, Джейн. Не е чудно, че всичко това ти е подействало на нервите и бих предпочел да спиш е някого другиго. Обещай ми да спиш в детската стая.
         — Ще легна там с удоволствие, сър.
         — И добре заключи вратата отвътре. Когато се качиш горе, събуди Софи под предлог, че искаш да и напомниш да те вдигне утре навреме. Трябва да се облечеш и закусиш до осем. А сега пропъди всичките си мрачни мисли, Джанет. Нима не забелязваш, че воят на вятъра стихна до шепот, а дъждът вече не чука по прозорците? Виж (той повдигна завесата) каква чудесна нощ!
         И той беше прав. Половината небе бе чисто и безоблачно. Вятърът промени посоката си и сега гонеше облаците на изток, а те се бяха проточили в дълги сребристи вериги; луната кротко грееше.
         — Е — каза мистър Рочестър, като ме погледна изпитателно в очите, — как се чувства сега моята Джанет?
         — Нощта е ведра, сър, и аз съм изпълнена с бодро чувство.
         — Тази нощ няма да ти се присънят нито разлъка, нито печал, а само щастлива любов и блажен съюз.
         Пророчеството му се изпълни само наполовина. Не видях в тази нощ печални сънища, но не ми се присъни и радост, тъй като не можах никак да спя. Държах малката Адел в прегръдките си, наблюдавах детския й сън, тъй спокоен, тих, невинен, и чаках настъпването на утрото; цялото ми същество бодърстваше и беше в напрежение. Затова, щом изгря слънцето, станах. Помня как Адел се притисна до мен, когато се надигнах, помня, че я целунах и свалих ръчичките й от шията си. Заплаках от странно вълнение и излязох, да не би риданията ми да нарушат здравия й сън. Тя ми се струваше символ на миналия ми живот, а тези, в който се готвех да навляза сега, беше прототип на моето неизвестно бъдеще, което ме привличаше, но същевременно ме и плашеше.


         ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

         Софи дойде в седем часа да ме облече; тя се забави с обличането ми толкова дълго, че мистър Рочестър, очевидно изгубил вече търпение от моето забавяне, изпрати при нас човек да пита защо не идвам. Софи тъкмо прикрепваше воала към косите ми — това беше онзи скромен къс дантела, който бях си приготвила сама. Щом тя ме освободи, аз с все сила се втурнах към вратата.
         — Почакайте! — извика тя на френски. — Погледнете се макар за миг в огледалото да видите как ви стои.
         Чак когато стигнах до вратата, се обърнах. Видях в огледалото една фигура в рокля и воал и не можах да се позная — тази фигура ми се стори някак чужда.
         — Джейн! — чух един глас и се завтекох надолу. Мистър Рочестър ме посрещна в долния край на стълбите. — Как се бавиш — каза той; — сърцето ми се стяга от нетърпение, а ти все не идваш!
         Той ме въведе в столовата, огледа ме от глава до пети, заяви, че съм прекрасна като лилия и че съм не само гордостта на живота му, а и светлината на очите му, и после, като ме предупреди, че ми дава само десет минути за закуска, позвъни. Влезе един от наскоро наетите лакеи.
         — Впряга ли Джон?
         — Да, сър.
         — А багажът свален ли е долу?
         — Сега го свалят, сър.
         — Върви в черквата, виж дали са там мистър Уд (свещеникът) и псалтът и се върни да ми кажеш.
         Както читателят знае, черквата беше току до пътната врата. Прислужникът скоро се върна.
         — Мистър Уд е в ризницата, сър. Облича стихара си.
         — А каретата?
         — Впрягат конете.
         — До черквата ще отидем пеша, но каретата трябва да бъде готова, когато се върнем. Багажът да е качен и завързан и кочияшът да стои на капрата.
         — Слушам, сър.
         — Джейн, готова ли си?
         Аз станах. Странна бе тази сватба — нито шафери, нито шаферки, нито роднини; никой освен мистър Рочестър и мен. В хола ни чакаше мисис Феърфакс. Искаше ми се да й кажа няколко думи, но ръката ми сякаш бе стисната в желязна преса — мистър Рочестър ме мъкнеше напред толкова бързо, че едва успявах да вървя с него; като го погледнах в лицето, разбрах, че той не би допуснал нито секунда бавене за каквото и да било. Мина ми през ума дали някога друг младоженец е изглеждал като мистър Рочестър: лицето му изразяваше мрачна решителност и непреклонна воля, очите блестяха и искряха под неподвижните вежди.
         Не забелязах какво бе времето — ясно или облачно. Когато бързахме по главната алея към пътната врата, аз не гледах нито небето, нито земята. И очите, и сърцето ми сякаш бяха станали част от мистър Рочестър. Искаше ми се да видя онова незримо нещо, в което беше устремен съсредоточеният му, пламенен поглед. Искаше ми се да уловя мислите, с които той, изглежда, се бореше тъй упорито и непреклонно. До вратичката на черковния двор той се спря, забелязал, че съвсем съм се задъхала.
         — Аз съм жесток в любовта си, нали? — рече мистър Рочестър. — Почини си за миг и се облегни на рамото ми, Джейн.
         И сега помня старата сива черква, която се издигаше невъзмутимо пред нас; около камбанарията кръжеше един гарван, чернеейки се на фона на руменото утринно небе. Помня и зелените гробове, и фигурите на двама непознати, които бродеха сред тях и четяха надписите, издълбани върху малкото надгробни плочи, обрасли с мъх. Забелязах ги, защото, като ни видяха, те минаха зад черквата. Не се съмнявах, че ще влязат през страничната врата и ще присъстват на церемонията. Мистър Рочестър не ги забеляза; той втренчено ме гледаше в лицето и ми се стори, че кръвта се е оттеглила от него. Чувствах на челото си капки пот, устните и бузите ми бяха изстинали. Когато след малко се съвзех, той внимателно ме поведе по пътечката към черковната врата.
         Влязохме в тихия и скромен храм. Свещеникът вече ни чакаше с белите си одежди, а до него стоеше псалтът. Всичко беше тихо, само в далечния ъгъл мърдаха две сенки. Предположението ми излезе правилно: непознатите се бяха вмъкнали в черквата преди нас и сега стояха край гробницата на Рочестъровци с гръб към нас и гледаха през решетките старата, потъмняла от времето мраморна гробница с коленичил ангел, който сякаш пазеше останките на Деймър дьо Рочестър, убит при Марстън Муър през Гражданската война, и на Елизабет Рочестър — неговата жена.
         Заехме определеното място. Чух зад гърба си тихи стъпки и погледнах през рамо: един от непознатите се приближаваше към нас. Обредът започна. Свещеникът ни обясни какво представлява бракът, след което пристъпи към нас: като се поклони леко на мистър Рочестър, той продължи:
         — Моля и искам от вас следното (както в деня на страшния съд, когато тайните на всяка душа ще бъдат разкрити): ако на някой от вас са известни пречки, поради които не можете да сключите законен брак, да ги признае, тъй като в противен случай, както гласи Словото Божие, Бог не ще ви съедини и бракът ви не ще се счита за законен.
         Той замълча, както изискваше обредът. Нима някой бе нарушавал някога паузата след това изречение? Може би ни веднъж на сто години. И свещеникът, без да откъсва очи от книгата, която държеше в ръце, за миг си пое дъх и се готвеше да продължи; той вече протегна ръка към мистър Рочестър и устните му се разтвориха, за да попита: „Желаете ли да встъпите в брак с тази жена?“, когато съвсем близо един глас ясно изрече:
         — Бракът не може да се сключи; заявявам, че за това има пречка.
         Свещеникът застана онемял, без да сваля очи от този, който говореше; смути се и псалтът. Мистър Рочестър се залюля леко, сякаш под краката му премина земетръсна вълна; после стъпи по-здраво и без да извръща глава или очи, каза:
         — Продължавайте.
         Когато той произнесе тази дума с нисък и глух глас, настъпи дълбока тишина. Сетне мистър Уд рече:
         — Не мога да продължа, щом се твърди такова нещо. Длъжен съм да си изясня дали то съответства на истината.
         — Бракосъчетанието трябва да се прекрати — отново се разнесе гласът зад нас. — Мога да докажа основателността на твърдението си: за брака съществува непреодолима пречка.
         Мистър Рочестър слушаше, но не обръщаше никакво внимание. Той стоеше гордо изправен и неподвижен; само стисна ръката ми. Колко топло и силно беше това стискане и колко приличаше на светъл, твърд, непроницаем мрамор в тази минута високото му чело! Как горяха очите му — неподвижни, напрегнати и пълни с буен пламък!
         Мистър Уд бе смутен.
         — А от какъв характер е тази пречка? — попита той. — Навярно ще може да се отстрани. Кажете.
         — Едва ли — последва отговорът. — Казах, че е непреодолима. И твърдя това не без основание.
         Непознатият излезе напред и се облегна на перилата. Той продължи, изричайки всяка дума ясно, спокойно, уверено, но не и силно:
         — Тази пречка се състои в това, че мистър Рочестър е женен и че жена му е още жива.
         Да беше паднал гръм, нервите ми не биха се разтреперили така, както при тези спокойно произнесени думи. Кръвта ми усети коварната им жестокост, както никога не бе усещала студа или огъня, но аз здраво се държах и нямаше опасност да припадна. Погледнах мистър Рочестър и го накарах да ме погледне и той — лицето му приличаше на безкръвна глава на статуя. Очите му хвърляха искри. Той не отрече нищо; изглежда, призоваваше на дуел целия свят. Без да говори, без да се усмихва, сякаш без да разбира, че съм човешко същество, той само ме прегърна през кръста и ме притисна до себе си.
         — Кой сте Вие? — попита той натрапника.
         — Казвам се Бригз, адвокат от Лондон.
         — И искате да ми натрапите някаква жена?
         — Готов съм да Ви напомня, сър, за съществуването на Вашата съпруга, която е призната от закона, ако не е призната от Вас.
         — Благоволете да дадете някакви сведения за нея — името й, родителите й, местожителството й!
         — Веднага! — Мистър Бригз спокойно извади от джоба си едно листче и зачете тържествено с носов глас:
         — „Твърдя и мога да докажа, че на двадесети октомври еди-коя си година (преди петнадесет години) Едуард Феърфакс Рочестър от имението Торнфийлд в Н-ското графство, Англия, се ожени за сестра ми Бърта Антоанета Мейсън, дъщеря на Джонас Мейсън, търговец, и Антоанета, неговата жена-креолка. Венчавката се състоя в еди-коя си черква в Спаништаун, Ямайка. Справка за венчавката може да се направи в регистъра на тази черква, а у мен има препис. Подписал: Ричард Мейсън“
         — Това — ако документът не е фалшив — доказва, че съм бил женен, но не доказва, че споменатата жена е още жива.
         — Преди три месеца тя беше жива — възрази адвокатът мистър Бригз.
         — Откъде знаете?
         — Имам свидетел, чиито показания дори Вие, мистър Рочестър, едва ли ще оспорите.
         — По-скоро го дайте тук или вървете по дяволите.
         — Първо ще Ви го представя. Той е тук. Мистър Мейсън, бъдете така добър, елате тук.
         Като чу това име, мистър Рочестър стисна зъби. Цялото му тяло конвулсивно потрепери. Бях толкова близо до него, че физически усещах пристъпа на гняв или отчаяние, който бе обзел цялото му същество. Другият непознат, който досега стоеше в дъното, приближи напред. Иззад рамото на адвоката се показа бледо лице. Да, това бе самият Мейсън. Мистър Рочестър се обърна и гневно го погледна. Обикновено очите му бяха черни, но сега в тях светеше червеникав, бих казала дори кървав блясък, а лицето му пламтеше: мургавите му бузи и мраморното му чело горяха, обзети от някакъв душевен пожар, който бързо се разпространяваше. Той се раздвижи и вдигна силната си ръка — щеше да удари Мейсън, да го просне на каменния под и да изтръгне душата от слабото му тяло, — но Мейсън отскочи назад и изкрещя с тънкото си гласче: „За бога!“ Презрението взе връх у мистър Рочестър. Ядът му угасна, сякаш попарен от слана. Той само попита:
         — Какво ще кажеш ти?
         Побелелите устни на Мейсън избърбориха нещо неразбрано.
         — Ще те пратя по дяволите, ако не отговаряш ясно! Пак те питам: „Какво ще кажеш ти?“
         — Сър, сър — прекъсна го свещеникът. — Не забравяйте, че сте на свято място. — Сетне, обръщайки се към Мейсън, той кротко попита: — Известно ли ви е, сър, дали е жива още, или не жената на този господин?
         — По-смело — подкани го и адвокатът. — Хайде, говорете.
         — Тя живее в имението Торнфийлд — каза по-разбираемо Мейсън, — виждах я през април тази година. Аз съм нейният брат.
         — В имението Торнфийлд ли? — учуди се свещеникът. — Не може да бъде! Отдавна живея тук, сър, но никога не съм чувал за някаква жена на мистър Рочестър.
         Видях как устните на мистър Рочестър се изкривиха в мрачна усмивка и той измърмори:
         — И още как! Аз се постарах никой да не чуе нито за нея, нито дори за името й. — Той млъкна. Известно време сякаш премисляше нещо. Сетне взе решение и заяви: — Достатъчно! Сега всичко ще излезе изведнъж наяве като куршум от пушка. Уд, затворете книгата и свалете одеждите си. Джон Грийн (това бе псалтът) напуснете черквата. Венчавката няма да се състои днес.
         Псалтът излезе.
         — Двуженството е неприятна дума! — продължи мистър Рочестър смело и предизвикателно. — И все пак аз имах намерение да стана двуженец. Но съдбата ме надхитри или по-скоро може би провидението ме възпря. В тази минута навярно съм съвсем малко по-добър от дявола. И — както сигурно би ми казал духовният ми баща — заслужавам несъмнено най-сурово божие наказание, включително вечни пламъци и вечни червеи. Господа, планът ми пропадна! Това, което казаха адвокатът и неговият клиент, е истина. Аз съм женен. И жената, за която съм женен, е жива! Вие казахте, Уд, че никога не сте чували за някаква мисис Рочестър в близкото имение, но до ушите Ви сигурно неведнъж са достигали сплетни за загадъчната луда, която живее под надзор там. Някои сигурно са Ви подшушнали, че тя е моя незаконнородена сестра, други — че е изоставена от мен жена. И тъй, разрешете ми да кажа, че това е тъкмо жената, за която се венчах преди петнадесет години. Казва се Бърта Мейсън и е сестра на ей този решителен господин, който с треперещите си ръце и побелялото си лице ни показва на какво е способен храбрият мъж. По-смело, Дик, не се бой! По-скоро бих ударил една жена, отколкото теб. Бърта Мейсън е луда и тя произхожда от семейство на луди. Три поколения идиоти и маниаци. Майка й, креолка, беше и луда, и алкохоличка. Това ми стана известно чак след като се бях оженил за дъщеря й, тъй като преди брака всичките тези семейни тайни се криеха от мен. Бърта като предана дъщеря тръгна по стъпките на майка си. Изобщо имах прелестна жена: добродетелна, умна, скромна! Можете да си представите колко щастлив човек съм бил! На какви разнообразни удоволствия съм се радвал! Това беше райско блаженство, казвам ви! Но стига толкова обяснения! Бригз, Уд, Мейсън, каня ви всички в дома си да посетите моята жена — пациентката на мисис Пул! Да видите за какво същество ме ожениха с измама и да прецените сами имал ли съм право да скъсам тази връзка и да търся близост със същество, в което виждам преди всичко човека. Това момиче — продължи той, като ме погледна — знаеше не повече от Вас, Уд, за отвратителната тайна. Тя ми вярваше сляпо, ни най-малко не подозираше, че ще бъде въвлечена във фиктивен брак с един негодник, вече свързан с лоша, безумна и освирепяла жена! Каня всички ви! Да вървим!
         Продължавайки да ме държи здраво за ръката, той излезе от черквата. Тримата мъже ни последваха. До вратата на имението бе спряла каретата.
         — Карай обратно в конюшнята, Джон — каза мистър Рочестър хладно. — Днес никъде няма да вървим.
         Като ни видяха, мисис Феърфакс, Адел, Софи и Лия се втурнаха насреща ни да ни поздравят.
         — Махайте се всички! — извика господарят. — Не ми трябват вашите поздравления! Кому са нужни те? Поне не на мен! Закъснели сте с петнадесет години!
         Той премина напред и започна да се изкачва по стълбите, като все още ме държеше за ръка и правеше знаци на мъжете да го последват, което те сториха. Изкачихме първите стълби, минахме по коридора и се качихме на третия етаж. Мистър Рочестър отключи малката черна врата и ние влязохме в стаята с тъканата материя по стените, с огромното легло и шкафа с образите на апостолите.
         — Ти знаеш тази стая, Мейсън — каза нашият водач. — Тук тя те изпохапа и извади нож да те убива.
         Той повдигна тъканата материя, под която беше втората врата; отвори и тази врата. Пред нас се появи стая без прозорци; в камината, оградена със здрава висока решетка, гореше огън, а на тавана висеше на верига запалена лампа. Край огъня се бе навела Грейс Пул и готвеше нещо в една тенджера.
         В отдалечения тъмен ъгъл на стаята нещо тичаше напред-назад. Отначало бе трудно да се разбере дали това е човек или животно. То тичаше на четири крака, ръмжеше и фучеше като някакъв див звяр. Но то бе облечено с дрехи; черна прошарена коса закриваше главата и лицето му като сплъстена грива.
         — Добро утро, мисис Пул! — каза мистър Рочестър. — Как сте и как е днес Вашата болна?
         — Горе-долу, сър, благодаря! — отвърна Грейс, като вдигна внимателно врящата тенджера на полицата. — Много е неспокойна, но не буйства.
         Див вик опроверга думите й. Облечената в женска рокля хиена се изправи на крака и застана в целия си ръст.
         — О, сър, тя Ви видя! — възкликна Грейс. — По-добре да се махнете оттук!
         — Само за малко, Грейс. Дайте ми възможност да остана малко.
         — Обаче по-внимателно, сър! За бога, бъдете внимателен!
         Лудата залая. Тя отметна от лицето си сплъстените си коси и с диви очи изгледа всички. Аз веднага познах това синьо-червено лице, тези подпухнали черти. Мисис Пул пристъпи напред.
         — Не ми пречете — рече мистър Рочестър, като я отстрани. — Надявам се, че няма нож, и освен това съм нащрек.
         — Никога не можеш да знаеш какво има у нея, сър, тя е много хитра. Може да надхитри, когото пожелае.
         — По-добре да се махнем оттук — прошепна Мейсън.
         — Върви по дяволите! — извика зет му.
         — Пазете се! — викна Грейс.
         Тримата мъже едновременно отскочиха назад. Мистър Рочестър ме тласна зад себе си. Лудата скочи, сграбчи го яростно за гърлото и впи зъби в бузата му. Завърза се борба. Тя беше много едра, почти колкото мъжа си, но доста по-пълна. В завързалата се схватка тя показа, че има мъжка сила и едва не удуши мистър Рочестър въпреки атлетическото му телосложение. Той би могъл да се справи с нея само с един умел удар, но не искаше да вдига на нея ръка, само се бранеше. Накрая успя да я хване за ръцете и Грейс Пул му даде въже; той върза ръцете на лудата зад гърба й, а с друго въже я завърза за един стол. Всичко това бе съпроводено с бесния вой на лудата, която правеше отчаяни опити да се освободи. После мистър Рочестър се обърна към наблюдаващите всичко това и ги погледна с усмивка, пълна с горчивина и отчаяние.
         — Ето „жена ми“! — каза той. — Това са единствените съпружески прегръдки, на които имам удоволствието да се радвам в свободното си време! А ето тази, която мечтаех да нарека моя! — Той сложи ръка на рамото ми. — Това младо момиче, което стои така сериозно и спокойно до самия праг на ада, наблюдавайки с пълно самообладание постъпките на този демон. Наистина не е ли то приятно ястие след тази дяволска порция? Уд и Бригз, вижте какъв контраст! Сравнете тези чисти очи и ей онези, налети с кръв, това лице с онази маска, тази стройна снага с онази грамада плът и след това ме съдете: вие, свещеникът, и вие, представителят на закона. И помнете, че както съдите вие, така ще съдят и вас. А сега се махайте оттук — трябва да заключа своето съкровище.
         Всички излязохме. Мистър Рочестър се забави за миг, за да даде някакво нареждане на Грейс Пул. Когато слизахме по стълбите, адвокатът се обърна към мен.
         — Вие, мадам — каза ми той, — сте напълно оправдана и чичо Ви с радост ще научи това, ако е още жив, когато мистър Мейсън се върне в Мадейра.
         — Чичо ми ли? Как? Нима го познавате?
         — Познава го мистър Мейсън. Мистър Еър е бил известно време кореспондент на неговата търговска къща. Когато Вашият чичо получил писмото Ви, в което пишете, че възнамерявате да се омъжите за мистър Рочестър, мистър Мейсън, който на път за Ямайка се спрял в Мадейра за укрепване на здравето, се срещнал случайно с него. Мистър Еър му споменал за писмото, тъй като му било известно, че клиентът ми познава някой си господин на име Рочестър. Мистър Мейсън естествено, учуден и поразен от тази новина, му обяснил как стои работата. Вашият чичо за съжаление е в момента с единия крак в гроба. Имайки пред вид възрастта му, характера на болестта и степента, която тя е достигнала, трудно би могло да се допусне, че ще се оправи. Затова той не можал да дойде в Англия, за да Ви спаси от капана, в който едва не попаднахте, но помолил мистър Мейсън да не губи нито миг и да предприеме всичко, за да осуети този фиктивен брак. Чичо Ви пратил мистър Мейсън при мен за съдействие. Без да губя нито минута, аз дойдох тъкмо навреме и много се радвам, че успях. Вие без съмнение също се радвате. Ако не се страхувах, че чичо Ви ще умре, преди да стигнете в Мадейра, бих Ви посъветвал да тръгнете за там с мистър Мейсън; но при съществуващото положение смятам, че е по-добре да останете в Англия и да чакате разпорежданията на мистър Еър или някакво известие за него. Имаме ли тук още работа? — обърна се той към мистър Мейсън.
         — Не, не, по-скоро да се махаме — изплашено отвърна последният. И дори без да дочакат мистър Рочестър, за да се сбогуват с него, те си тръгнаха.
         Свещеникът остана, за да каже няколко напътствени думи — да упрекне или поучи високомерния си мирянин. Като изпълни този си дълг, той също напусна имението.
         Застанала до полуотворената врата на стаята си, където се бях сгушила, аз слушах как стъпките му бавно заглъхват. Когато си отидоха всички, сложих резето на вратата, та никой да не ме безпокои, и без да се отдавам на сълзи или печал — бях все още твърде спокойна, за да сторя това, — машинално снех сватбената си премяна и облякох вместо нея роклята, която носех предишния ден. (Тогава си мислех, че я нося за последен път.) После седнах на един стол. Чувствах слабост и умора. Облегнах ръце на масата, оборих на тях глава и се отдадох на размисъл; до този миг само слушах, наблюдавах, движех се, ходех там, накъдето ме водеха или теглеха, следях как една случка следва друга и как след една тайна се разкрива друга; но сега аз се замислих върху всичко това.
         Утрото бе много спокойно, като изключим кратката сцена с лудата. Епизодът в черквата премина безшумно; той не бе съпроводен нито с развихряне на страсти, нито с гръмогласни пререкания, спорове, предизвикателства или оскърбления; нямаше и сълзи и ридания. Бяха произнесени само няколко думи и спокойното твърдение за невъзможността на брака. Мистър Рочестър бе задал само няколко кратки мрачни въпроса, последваха отговори, обяснения, доказателства. Господарят ми открито призна всичко, сетне потвърди нагледно думите си. Чуждите хора си отидоха и всичко се свърши.
         Седях в стаята си както обикновено, такава, каквато си бях, без някаква явна промяна. Не се чувствах очернена, оскърбена и унижена. И все пак къде е предишната Джейн Еър? Къде е животът й, къде са перспективите й?
         Онази Джейн Еър, която гледаше с надежда към бъдещето, почти омъжената Джейн Еър, бе станала сега отново студено, самотно момиче. Животът пред нея бе неясен, а бъдещето — печално. Посред лято бяха настанали богоявленски студове, бяла декемврийска виелица се бе понесла над юнските поля, с лед бяха глазирани зрелите ябълки, ледени ветрове брулеха цъфналите рози, по полята и ливадите се бе проснал бял саван, пътечките, до вчера, осеяни с цветя, днес бяха изчезнали под снега, а горите, които преди дванадесет часа бяха гъсти и уханни като джунгла, сега стояха пустинни, заснежени като горите в Норвегия зиме. Всичките ми надежди умряха, убити от коварната съдба, както са били избити за една нощ всички новородени деца в Египет. Спомних си заветните си мечти, които до вчера още лелеех в душата си. Те лежаха като тела на мъртъвци: студени и безкръвни, неспособни вече да се съживят. Спомних си и за любовта си: това чувство, което принадлежеше на мистър Рочестър и което той бе закърмил в мен, трепереше в сърцето ми като болно дете в студена люлка. Мъка и тревога сковаха любовта ми. Тя не можеше да потърси обятията на мистър Рочестър, не можеше да се стопли на гърдите му. О, никога не ще се върне у мен прежното чувство, защото вярата ми е измамена, а доверието — убито. Мистър Рочестър вече не беше за мене предишният, той се оказа не такъв, какъвто го смятах. Не го винях в нищо, не твърдях, че ме е измамил, но той загуби безупречната си правдивост, която толкова ме привличаше, и затова трябваше да го напусна. Това аз напълно съзнавах. Кога, как, къде — засега още не знаех, но и самият той несъмнено ще побърза да ме отстрани от Торнфийлд. Нямаше съмнение, че не би могъл да ме обича истински. Това е било само мимолетно увлечение и след като той се натъкна на препятствия, аз повече не ще съм му нужна. Беше ми дори страшно да се срещна с него сега. Сигурно и видът му ми е станал омразен. О, колко бях сляпа! Колко бях слаба!
         Очите ми бяха затворени; плувах в някакъв водовъртеж от мрак, а мислите бушуваха в главата ми като тъмен и бурен поток. Оставила се на произвола на съдбата, изнурена и отпусната, аз сякаш лежах на дъното на някаква пресъхнала голяма река. Чувах как от далечните планини се носи към мен мощен поток и ме приближава, но нямах воля да стана, нямах сили да се спася от него. Лежах в изнемога и исках да умра. Една-единствена мисъл само трептеше все още у мен като някаква плаха звездица: мисълта за бога; тя живееше в мълчаливата ми молитва; негласните й думи едва се мяркаха в безпросветното ми съзнание, трябваше да ги изрека гласно, но нямах сили за това…
         „Не се отлъчвай от мен, защото опасността е близо и няма кой да ти помогне.“
         И тъй като не помолих небето да не ми праща тази опасност, не сключих молитвено ръце, не коленичих и не отворих уста да изрека молитва, тя ме сполетя: силният, пълноводен порой ме шибна с все сила. Горчивото съзнание за разбития живот, загиналата ми любов, умрелите ми надежди, рухналата ми вяра — всичко това ме повлече като силна, мътна река. Този страшен час не може да се опише. Наистина: „Водите нахлуха в душата ми; затънах в дълбока тиня: нямаше твърда почва под краката ми; бях потънала дълбоко и главата ми се скри под водата.“


         ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

         По едно време следобед повдигнах глава и като се огледах и разбрах по отблясъците на слънчевите лъчи върху стената, че слънцето клони на запад, се запитах: „Какво да правя?“
         Но отговорът, който даде съзнанието ми — „Напусни Торнфийлд веднага“, — беше толкова категоричен и ужасяващ, че си запуших ушите — не бих могла да слушам в този момент такива думи. „Това, че не съм съпруга на Едуард Рочестър, най-малко би ме тревожило — разсъждавах аз; — това, че най-възторжените ми блянове се оказаха глупави и празни, е ужас, с който мога да се справя и да понеса; но това, че трябва да напусна господаря си решително, внезапно, напълно, е непоносимо. Не мога да направя такова нещо.“
         Обаче един вътрешен глас твърдеше обратното — че мога, и предричаше, че ще постъпя тъкмо така. Борех се със собственото си решение и исках да бъда слаба, за да избягна новата вълна от страдания, която се възправяше пред мен; но съзнанието ми, превърнало се в деспот, стискаше за гърлото чувствата, заявявайки саркастично, че това е само първата крачка в калта, и заплашваше да ги хвърли със стоманените си ръце в бездънната пропаст на отчаянието.
         — Тогава нека другите ме отърват! — възкликнах аз. — Нека някой друг ми помогне!
         „Не, ти ще направиш това сама и никой няма да ти помогне, ти сама ще си извадиш дясното око, сама ще си отсечеш дясната ръка. Сърцето ти ще бъде жертвата, а ти — жрецът, който извършва жертвоприношението!“
         Скочих ужасена, за да избягам от самотата, в която витаеше този безпощаден съдия, от мълчанието, в което зазвуча този страшен глас. Когато се изправих на крака, зави ми се свят. Почувствах, че краката ми треперят от възбуда и изтощение. Този ден нищо не бях туряла в уста още от сутринта. И със странна болка си помислих за това колко време седя заключена в стаята си, а никой не идва да разбере как се чувствам и да ме извика долу. Дори малката Адел не почука на вратата ми, дори мисис Феърфакс не се отби да ме навести. „Приятелите винаги забравят тези, които са презрени от съдбата“ — прошепнах аз, като вдигах резето и излизах от стаята. На вратата се препънах в нещо. Главата ми все още се маеше, пред очите ми се бе спуснала някаква завеса, ръцете и нозете ми бяха отмалели. Нямаше да мога скоро да се съвзема. Паднах, но не на пода — ръката на някого ме задържа. Вдигнах глава: държеше ме мистър Рочестър, седнал на един стол пред прага на стаята ми.
         — Най-после излезе — каза той. — Колко дълго те чаках, как се ослушвах, но не чух никакъв шум, никакво ридание; ако тази мъртва тишина бе продължила още пет минути, щях да счупя бравата като крадец. Значи, реши да ме пощадиш? Заключи се и се отдаде на скръбта си сама? По-добре да бе дошла, за да излееш върху мен негодуванието си. Зная, че имаш темпераментна душа, затова очаквах подобна сцена. Бях готов да срещна цял поток горещи сълзи, ала исках те да се излеят на гърдите ми. А сега ги е попил безчувственият под или носната ти кърпичка. Но, изглежда, се лъжа: ти изобщо не си плакала. Виждам бледи бузи и печален поглед, но никакви следи от сълзи. Може би сърцето ти е плакало с кървави сълзи.
         Е, какво, Джейн, няма ли да ми отправиш нито един упрек, няма ли да ми кажеш поне една хаплива, злъчна дума — нещо, с което да ме уязвиш или да възбудиш гнева ми? Ти си стоиш спокойно там, където те оставих, и ме гледаш с унил, апатичен поглед. Джейн, не съм дори помислял да те нараня така. Ако някой пастир би имал само едно-единствено агънце, което обича като свое дете, което е яло от неговия хляб, пило е от неговата чаша, спало е на гърдите му, а по някаква случайност го е убил в кланицата, и той не би могъл да оплаква престъпната си небрежност повече от мен. Ще ми простиш ли някога?
         Читателю! Аз му простих още в същата минута. В очите му имаше такова дълбоко разкаяние, такава искрена скръб в гласа му, такава мъжествена енергия във всеки негов жест и освен това от цялото му същество и от погледа му лъхаше такава постоянна любов, че аз му простих всичко! Но мълчаливо, само дълбоко в сърцето си.
         — Смяташ, че съм негодник, нали, Джейн? — попита той омърлушен, чудейки се, както предполагах, на упоритото ми мълчание и покорността ми, които бяха по-скоро резултат на слабост, отколкото на воля.
         — Да, сър.
         — Щом е така, кажи ми го честно и прямо, без да ме щадиш.
         — Не мога, изморена съм и не се чувствам добре. Дайте ми малко вода.
         Той изпусна нещо като конвулсивна въздишка и като ме взе на ръце, понесе ме надолу. Отначало не познах стаята, в която се озовах: пред очите ми се бе спуснала мъгла. Но веднага усетих живителната топлина на някакъв огън — въпреки че бе лято, бях се съвсем вкочанясала в стаята си. Той поднесе до устните ми вино, аз глътнах една глътка и се ободрих. Сетне мистър Рочестър ме накара да изям нещо и скоро съвсем се оправих. Видях, че се намирам в библиотеката — седнала в неговото кресло, а той — до мен. „Да можех сега да напусна живота без особено остра болка, това би било добре дошло за мен — мислех си аз; — тогава нямаше да има нужда да късам всичките струни на сърцето си, напускайки мистър Рочестър, тъй като несъмнено трябва да го напусна. Но аз не искам да го напускам; не мога да сторя това.“
         — Как се чувстваш сега, Джейн?
         — Много по-добре, сър; скоро ще бъда съвсем добре.
         — Пийни си още вино, Джейн.
         Аз го послушах. После мистър Рочестър сложи чашата на масата, застана пред мен и внимателно ме погледна. Но изведнъж отвърна очи с нечуто възклицание, обзет от някакво силно вълнение. Той бързо обиколи стаята, върна се до мен и се наведе, сякаш искаше да ме целуне, но аз помнех, че сега ласките са ми забранени. Отвърнах лице и с това го отблъснах.
         — Как! Какво значи това! — възкликна той припряно. — О, зная! Ти не искаш да целуваш мъжа на Бърта Мейсън. Смяташ, че ласките, както и обятията ми принадлежат другиму.
         — Във всеки случай те не са мои, сър, и нямам никакво право да претендирам за тях.
         — Защо, Джейн? Впрочем аз ще ти спестя дългите приказки и ще отговоря вместо теб: защото имам жена, нали? Вярно ли съм отгатнал?
         — Да.
         — Щом мислиш така, трябва да имаш странно мнение за мен; сигурно ме смяташ за хитър интригант, за низък и подъл измамник, който ти се кълне в безкористна любов, за да те увлече в ловко изплетените си мрежи, да те озлочести и унижи в собственото ти съзнание. Какво ще кажеш? Както виждам, нищо. Първо, ти си още много слаба и едва дишаш и, второ, още не можеш да свикнеш да ме ругаеш и хулиш. Освен това на очите ти вече блестят сълзи и ако говориш много, те ще потекат като река; а ти нямаш ни най-малкото желание да упрекваш, да доказваш, да правиш сцени: ти мислиш как да действуваш, приказките според теб са излишни. Познавам те и съм нащрек.
         — Сър, не желая да действам против вас… Трепетът в моя глас ми даде да разбера, че трябва да съкратя фразата си.
         — От твоя гледна точка — не, но от моя ти се готвиш да ме погубиш. Аз съм женен човек — нали това искаше да кажеш — и в качеството ми на женен ти ще ме отблъснеш, ще ме отбягваш; нали току-що отказа да ме целунеш. Ти искаш да станеш за мен съвсем чужда, да живееш под този покрив само като гувернантка на Адел. Ако някога ти кажа някоя приятелска дума или приятелски чувства отново те привлекат към мен, ти ще кажеш: „Този човек едва ли не ме направи своя метреса, трябва да се превърна за него в лед и камък.“ И ще станеш лед и камък.
         Аз се покашлях и като придадох на гласа си твърдост, отговорих:
         — Всичко около мен се измени, сър, и аз също трябва да се изменя — в това не може да има съмнение; за да избягна мъчителните колебания в чувствата си и постоянната борба със спомените си, има само един път — Адел да има нова гувернантка.
         — О, Адел ще отиде в училище, вече съм уредил това; съвсем не се каня да те мъча с ужасните възприятия, свързани с Торнфийлд, с това проклето място, с тази отвратителна гробница, където витае призрачното въплъщение на смъртта, тази тясна каменна преизподня, където властва само един дявол, по-лош от цяла тайфа други. Джейн, ти няма да останеш тук, и аз също. Как съжалявам, че те доведох в Торнфийлд, където витаят призраци. Наредих на подчинените си тук, преди още да те познавах, да крият от теб всичко, свързано с това проклето място — просто се страхувах, че нито една гувернантка не ще се съгласи да стане възпитателка на Адел, знаейки какво същество живее в този дом. Не можех да държа болната на друго място, макар да имам едно старо имение — Фърндийн; то е още по-тихо и уединено и там бих могъл спокойно да я държа, ако онази гориста местност не бе вредна за здравето — съвестта не ми позволи да я затворя там. Влажните стени сигурно биха ме освободили скоро от това бреме, но всеки грешник греши по своему и аз нямам склонност към косвените убийства дори в случаите, когато мразя някого със страшна сила.
         Обаче да крия от тебе присъствието на тази луда жена, бе равносилно да покрия някое бебе с наметало и да го оставя под някой анчар, който поразява всичко наоколо с отровното си дихание. Но аз ще заключа Торнфийлд, ще закова входната врата и прозорците на долния етаж. Ще давам на мисис Пул двеста лири годишно да живее тук с _жена ми_, както наричаш тази страшна вещица. За пари Грейс е готова да върши всякаква работа, а освен това ще й пратя и сина й, съдържателя на „Гримсби ретрийт“, да й прави компания и да й помага по време на пристъпите на лудост на „жена ми“, когато тя намисля да изгаря живи хора в леглата им, да ги убива с ножове или пък да ги сграбчва за гърлата…
         — Сър — прекъснах го аз, — вие сте безпощаден към тази нещастна жена, вие сте несправедлив към нея. Говорите за нея с омраза, със злобна ненавист. Това е жестоко — тя не е виновна, че е такава.
         — Джейн, моя малка Джейн (така ще те наричам, тъй като си толкова мъничка), ти не знаеш какво говориш и пак неправилно съдиш за мен: аз не я мразя, защото е луда — ако ти беше луда, нима щях да те мразя?
         — Мисля, че да, сър.
         — В такъв случай грешиш и никак не ме познаваш, не знаеш на каква любов към способен. Всяка частица от тялото ти ми е тъй скъпа, сякаш е моя; тя ще ми бъде скъпа и в болест, и в страдания. Душата ти за мен е съкровище и дори тя да заболее, пак ще си остане мое съкровище; ако ти буйстваше, щях да те укротя с обятията си, а не с усмирителна риза. Съприкосновението с теб дори в пристъп на безумие би имало същата прелест за мен: ако ти се нахвърлеше върху мен с яростта, с която се нахвърли онази жена днес, бих те приел в прегръдките си не само нежно, а и горещо. Не бих те отстранил от себе си с отвращение, както нея, а в моментите, когато си спокойна, не друг, а пак аз щях да те наглеждам и да бдя над теб. Щях да стоя неотлъчно до теб и бих се грижил за теб с неуморима нежност, дори никога да не ми се усмихнеш, и не бих се изморил да гледам очите ти даже когато те не ме познават. Но защо се отклоних от мисълта си? Говорех, че ще те отведа от Торнфийлд. Както знаеш, всичко е готово за незабавното ни заминаване; утре ние ще заминем. Моля те да потърпиш и прекараш още само една нощ под този покрив, Джейн, и след това ще се простиш навеки с несгодите и ужасите на този дом. Аз имам убежище, сигурен подслон, където няма да ме преследват ненавистни спомени, нежелателни мисли и дори лъжи и злословия.
         — Вземете със себе си и Адел, сър — прекъснах го аз, — тя ще Ви прави компания.
         — Какво искаш да кажеш, Джейн? Казах ти, че ще пратя Адел в училище; защо ми е компанията на това дете? При това то е и чуждо — незаконна дъщеря на една френска балерина. Защо ми я натрапваш? Защо искаш тя да ми прави компания?
         — Казахте, че искате да се уедините, сър, а самотата и уединението са тягостни, твърде тягостни за Вас.
         — Самота! Самота! — поде той с раздразнение. — Виждам, че трябва да обясня думите си. Какво значи този неразбираем каменен израз на лицето ти? Ти ще делиш с мен самотата ми. Разбираш ли?
         Аз поклатих глава. Трябваше известно мъжество, за да рискувам с това нямо възражение, виждайки, че той все повече се вълнува. Мистър Рочестър крачеше бързо из стаята, но ето че се спря на едно място като прикован. Той ми хвърли продължителен и втренчен поглед. Аз отвърнах очи от него, спрях взор върху огъня и се помъчих да си придам спокоен, самоуверен вид.
         — Ето още една упорита черта в характера ти, Джейн — каза господарят ми накрая спокойно, което никак не очаквах, като гледах вида му. — Копринената нишка вървеше досега равна, но знаех, че рано или късно ще се появят възли и ще започнат най-различни затруднения. И ето че те дойдоха. Недоразумения, отчаяния и безкрайни тревоги! Кълна се в бога, трябва да имам силата на Самсон, за да развържа тези възли!
         Той отново се заразхожда из стаята, но скоро пак се спря и този път право пред мен.
         — Джейн! Искаш ли да се вслушаш в здравия разум? (Той се наведе и приближи устни до ухото ми.) Защото, ако не искаш, аз съм готов да те заставя насила. — Гласът му беше пресипнал, погледът му — поглед на човек, готов да разкъса нетърпимите окови и да даде воля на необуздаността си.
         Разбрах, че след миг, след още един яростен изблик вече не ще мога да се справя с него. Само сега, в тази отлитаща секунда, аз трябваше да го подчиня на волята си и да го възпра. Само една проява на враждебност, уплаха, отстъпление и всичко за мене и за него ще бъде свършено. Но аз не се уплаших. Чувствах в себе си някаква вътрешна сила, някакво чувство, че мога да въздействам, което ми даваше кураж. Тази минута беше наистина критична, но тя не бе лишена от своеобразно удоволствие — такова, каквото изпитна може би индианецът, когато се носи с кануто си по някой речен праг. Поех стиснатата му в юмрук ръка, изправих свитите конвулсивно пръсти и кротко казах:
         — Седнете; ще говоря с вас колкото искате и ще изслушам всичко, което възнамерявате да ми кажете — и разумно, и неразумно.
         Той седна, но все още мълчеше. Досега сдържах с големи усилия сълзите си, тъй като знаех, че ще му бъде неприятно да ме гледа разплакана. Но сега реших да не ги преглъщам повече. Ако те го разгневят, толкова по-добре. Престанах да се сдържам и се разридах.
         Скоро чух мистър Рочестър да ме моли настойчиво да се успокоя. Аз казах, че не мога, докато той е в такова състояние.
         — Но аз не се сърдя, Джейн. Просто твърде много те обичам; а при това бледото ти личице е застинало в такъв решителен и студен израз, че не мога да го гледам равнодушно. Хайде, успокой се и изтрий очи.
         Неговият по-мек тон показваше, че е укротен; аз на свой ред също се поуспокоих. Мистър Рочестър се опита да облегне главата си на рамото ми, но аз не му позволих. Поиска да ме привлече към себе си, аз го отблъснах.
         — Джейн, Джейн! — каза той с такава горчива тъга, че всеки нерв на тялото ми потръпна. — Ти, значи, не ме обичаш? Ти си ценила само положението ми и предимството да бъдеш моя жена. Сега, когато смяташ, че вече не мога да бъда твой мъж, потрепваш, щом те докосна, сякаш съм жаба или маймуна.
         Тези думи ме пронизаха като нож. Но какво можех да кажа или да сторя? Изглежда, не трябваше нищо да правя и да говоря. Но угризението на съвестта, задето така оскърбих чувствата му, толкова силно ме заизмъчва, че не можех да не полея с балсам раната, която му нанесох.
         — Не, аз Ви обичам — отвърнах аз, — и то повече от всякога, но не мога да показвам към Вас това чувство и да го поощрявам в себе си, затова говоря с Вас за него за последен път.
         — За последен път ли, Джейн? Как? Ти все още ме обичаш? И мислиш, че можеш, живеейки у мен и виждайки ме всеки ден, да оставаш все пак студена и далечна?
         — Не, сър. Това, разбира се, не бих могла да направя; ето защо виждам само един изход. Но се боя, че много ще се разгневите, ако Ви го кажа.
         — О, кажи го! Ако аз избухна, ти потърси облекчение в сълзите.
         — Мистър Рочестър, трябва да Ви напусна.
         — За колко време, Джейн? За няколко минути, докато си срешиш косите, които са поразчорлени, и докато освежиш пламналото си лице, нали?
         — Трябва да напусна Адел и Торнфийлд. Трябва завинаги да се разделя с Вас, да започна нов живот сред непознати хора и на непознато място.
         — Разбира се, нима не ти казах преди малко същото? А това за разделянето е глупост. Сигурно искаше да кажеш „завинаги да не се отделя от Вас“. Що се отнася до новия живот, всичко ще се нареди. Ти ще станеш моя жена. Аз не съм женен. Ти ще бъдеш мисис Рочестър и в действителност, и по име. Докато съм жив, ще бъда предан само на теб. Ще заминем за Южна Франция и ще живеем там в моята бяла вила на брега на Средиземно море. Там ти ще живееш щастливо, безгрижно и спокойно. Не се страхувай, съвсем не мисля да те въвлека в грях, да те направя своя любовница. Защо клатиш глава? Бъди благоразумна, Джейн, иначе пак ще ме подлудиш.
         Гласът и ръцете му трепереха. Широките му ноздри се издуха, очите заблестяха. И все пак аз се реших да заговоря:
         — Сър, Вашата жена е жива — Вие сам признахте това тази сутрин. Ако и за в бъдеще остана да живея при Вас, както искате, това значи, че ще бъда Ваша любовница; да се твърди противното, би било хитруване или просто лъжа.
         — Джейн, ти забравяш, че съвсем не съм тих човек. Аз не съм търпелив, не съм студен и не съм безчувствен. Съжали себе си и мен и пипни пулса ми — виждаш ли как бие? Пази се!
         И той загъна ръкава си; кръвта се оттегляше от бузите и устните му, те ставаха мъртвешки бледи. Аз бях съвсем отчаяна. Да го вълнувам така силно, противопоставяйки се на желанията му, беше жестоко, но да отстъпя, бе невъзможно. Направих това, което човешките същества вършат инстинктивно, когато са доведени до крайност — обърнах се за помощ към всевишния. Думите „Боже, помогни ми!“ неволно се откъснаха от устните ми.
         — Аз съм глупак! — възкликна внезапно мистър Рочестър. — Сто пъти й повторих, че не съм женен, а не й обяснявам защо! Забравих, че тя не знае нищо нито за тази жена, нито за обстоятелствата, при които сключих този ужасен съюз. О, аз съм уверен, че Джейн ще се съгласи с мен, когато научи всичко! Дай ми ръката си, Джанет, та не само да те гледам, а и да те докосвам, за да чувствам по-осезателно присъствието ти, и с няколко думи ще ти разкажа действителното положение на нещата. Ще ме изслушаш ли?
         — Да, сър; дори да говорите с часове.
         — Нужни са ми само няколко минути. Джейн, може би знаеш, че аз не съм най-старият син в семейството ни, че съм имал по-голям брат?
         — Спомням си, че мисис Феърфакс ми каза веднъж това.
         — А знаеш ли, че баща ми е бил скъперник и алчен човек?
         — Научих нещо такова.
         — Затова, Джейн, той реши да не разделя състоянието си; дори не можеше да си помисли, че трябва да стори това и да ми даде приличен дял. Той бе решил да остави всичко на брат ми Роуланд. Но не можеше да се примири и с мисълта, че другият му син ще бъде беден. Затова аз трябваше да се оженя за богата жена. И баща ми Започна да ми търси съпруга. Мистър Мейсън, плантатор и търговец, живущ на Антилските острови, беше негов стар познат. Баща ми знаеше, че Мейсън има много солидно състояние. Започна да прави справки. Установи, че познатият му има син и дъщеря и научи от бащата, че дава на дъщеря си тридесет хиляди лири зестра. Това беше достатъчно. Когато завърших, колежа, изпратиха ме на остров Ямайка, за да се оженя за момичето, на което бяха вече говорили за мен. Баща ми не продумваше нито дума за зестрата, но ми каза, че с красотата на мис Мейсън се гордеел целият Спаништаун. И това не беше лъжа. Тя бе красива жена, от типа на Бланш Инграм: висока, мургава и внушителна, семейството й ме хареса за зет заради благородния ми произход, тя също. Показваха ми я на приемите у тях, великолепно облечена; но иначе рядко я виждах и много малко разговарях с нея насаме. Тя ме ласкаеше и щедро ме даряваше с целия си чар и блясък. Всички мъже от нейния кръг, изглежда, се възхищаваха от нея и ми завиждаха. Тя ми завъртя главата и упои трезвите ми чувства, аз се увлякох и тъй като бях невеж в любовта, наивен и неопитен, реших, че я обичам.
         Няма безумие, което не би извършил човек, тласкан от идиотското желание да господства в обществото, от буйните страсти, от слепотата и дързостта на младостта. Роднините й поощряваха ухажванията ми, съперниците ме амбицираха, тя ме изкушаваше. И не бях успял да се опомня, когато сватбата стана. О, аз не се оправдавам, спомняйки си за тази постъпка, а изпитвам презрение към себе си! Никак не я обичах. Никак не я уважавах. Дори не я познавах. Не бях уверен дали притежава поне една добродетел: не бях забелязал в нея и в привичките й нито скромност, нито доброжелателство, нито искреност, нито особен интелект. И все пак се ожених за нея. Слепец! Жалък, безумен слепец! Щях да сгреша много по-малко, ако… Но не бива да забравям с кого говоря. Майката на жена ми не видях нито веднъж и смятах, че е умряла. Чак след медения месец разбрах грешката си: тя била луда и била затворена в една лудница. Разбрах, че жена ми имала и по-малък брат, пълен идиот. По-старият, когото ти познаваш (не мога да го мразя, макар да презирам цялото му семейство, тъй като в слабия му характер има някакви следи на обич, изразена в непрестанно безпокойство за нещастната му сестра, а също и кучешка преданост, която веднъж ми засвидетелства), изглежда, след време ще изпадне в състоянието на сестра си. Баща ми и брат ми Роуланд са знаели всичко това, но са имали пред вид само тридесетте хиляди лири и са били в съюз против мен.
         Когато направих всички тези разкрития, останах ужасен. Но като не смятаме вероломното укриване на някои факти, аз не можех да упрекна в нищо друго жена си, макар да установих, че тя е съвсем различна от мен, че вкусовете й противоречат на моите, че умът й е най-обикновен, дори ограничен и съвсем неспособен да се стреми към нещо по-възвишено. Разбрах, че не мога да прекарам нито една вечер, нито дори един час приятно с нея, че между нас не може да се води никакъв приятелски разговор, защото на каквато и тема да я заговорех, тя веднага придаваше на тази тема грубо и пошло, извратено и нелепо тълкуване. Убедих се също така, че не мога да имам спокойствие и да се радвам на тих семеен живот, тъй като никаква прислуга не беше в състояние да понася внезапните и ненормални изблици на нейния гняв, оскърбленията й, глупавите й, противоречиви и капризни нареждания. Но дори в такива моменти аз се въздържах, пестях укорите, избягвах протестите. Опитвах се да тая в себе си разочарованието и отвращението си и потисках дълбоката си антипатия към нея.
         Джейн, няма да те занимавам с някои ужасни подробности. Достатъчни са няколко силни думи, за да разбереш какво съм изпитал. Прекарах с тази жена четири години и през това време тя непрекъснато ме е мъчила. Лошите й наклонности назряваха и се развиваха с потресаваща бързина. Пороците й се множаха от ден на ден. Само жестокостта можеше да им сложи юзда, а аз не исках да бъда жесток. Какъв пигмейски ум имаше тя и какви великански страсти! Какви ужасни страдания ми причиниха те! Бърта Мейсън, истинска дъщеря на презряната си майка, ме прекара през всичките гнусни и унизителни изпитания, които могат да се случат на човек, чиято жена не се отличава нито с въздържаност, нито с нравствена чистота.
         През това време брат ми умря, а в края на четвъртата година от брака ми умря и баща ми. Аз станах богат, но заедно с това бях унизително беден. Нали с мен бе свързано едно грубо, нечисто и развратено същество, което законът и обществото признаваха за моя жена. Сега вече не можех да се освободя от нея, защото лекарите установиха, че тя е луда — разгулният й живот бе ускорил развитието на зародиша на лудостта. Джейн, трудно ли ти е да следиш разказа ми? Изглеждаш съвсем болна. Да отложим ли този разказ за друг път?
         — Не, сър, свършете го сега. Жал ми е за Вас, искрено ми е жал за Вас.
         — Съжалението, Джейн, проявено от някои хора, е унизителна милостиня, която човек с право може да хвърли обратно на онзи, който му я предлага. Този вид съжаление е присъщо на грубите, самолюбиви души, то е хибрид: егоистична мъка при мисълта за нещастието, съчетана с просташко презрение към този, когото това нещастие е сполетяло. Но твоето съжаление не е такова, Джейн. Друго чувство е изписано сега на цялото ти лице, друго чувство гори в погледа ти и кара сърцето ти да бие по-силно, а ръката ти да трепери в моята. Твоето съжаление, любима моя, е страдащата майка на любовта: от нейните терзания — същински родилни мъки — се ражда божественото чувство. И аз приемам това съжаление, Джейн. Нека дъщерята се появи свободно на бял свят — обятията ми са отворени.
         — Но, сър, продължавайте. Какво направихте, когато научихте, че тя е луда?
         — Бях почти съвсем отчаян, Джейн. Само останките от себеуважението ми ме възпираха на края на бездната. В очите на хората аз бях несъмнено затънал в безчестие, но пред собствената си съвест бях чист, защото докрай бях останал настрана от престъпния живот и порочните страсти на жена си. И все пак обществото свързваше името ми с нейното; бях в контакт с нея ежедневно. Болестното й дихание заразяваше въздуха, който дишах, и не можех да забравя, че съм неин мъж. Мисълта за това винаги ми е била и си остана ужасно отвратителна. Освен това знаех, че докато е жива, никога не ще мога да стана мъж на друга, по-добра жена. Макар да беше пет години по-възрастна от мен (семейството й и баща ми ме измамиха дори по отношение на възрастта й), тя, както изглеждаше, нямаше да умре по-рано от мен, тъй като, макар и душевно болна, се радваше на желязно здраве. И ето че на двадесети шест години бях обзет от пълно отчаяние.
         Една нощ се събудих от нейните викове (веднага щом лекарите я признаха за луда, я сложихме под ключ); беше една от онези нощи в Ямайка, които в повечето случаи предвещават урагани. Като не можех да заспя, аз станах и отворих прозореца. Струваше ми се, че въздухът е наситен със серни пари. Отникъде не идеше свеж полъх. В стаята влизаха комари и я изпълваха с еднообразното си свирене; морето, чийто шум достигаше до ушите ми, боботеше глухо, сякаш имаше земетресение; черни облаци се трупаха над него. Луната залезе във водата, огромна и червена като нажежено кълбо — тя хвърли последен кървав поглед към света, потръпващ пред настъпващата буря. Тази атмосфера и този пейзаж ме гнетяха, а до ушите ми непрестанно долитаха проклятията, които крещеше лудата; тя от време на време прибавяше към тях и моето име, и то с такава сатанинска омраза, с такива епитети… нито една уличница не би могла да има по-гнусен речник. Разделяха ни две стаи, но аз чувах всяка нейна дума — стените в Ямайка са много тънки и не можеха да заглушат вълчия й вой.
         „Този живот — казах си аз най-сетне — е същински ад. Този въздух, тези звуци идват от бездънния пъкъл. Имам право да се избавя от него, ако това е по силите ми. Страданията ми ще свършат, когато се освободя от плътта, която сковава душата ми. Не се боя от вечния ад. По-лош от него е сегашният ми живот и аз, напускайки земния свят, ще отида при бога.“
         Казвах си това, коленичил пред отворения си куфар, в който бяха пълните ми пищови. Бях решил да се застрелям. Впрочем тази мисъл ме обзе само за миг. Тъй като не бях безумен, пристъпът на крайно и безпределно отчаяние, който бе предизвикал у мен желанието да се самоубия, веднага премина. Свеж морски вятър — той духаше откъм Европа — нахлу през прозореца ми. Разрази се буря, плиснаха потоци дъжд, заехтяха гръмотевици и засвяткаха мълнии — и след това въздухът се разведри. Тогава аз взех твърдо решение. Разхождайки се сред портокаловите дървета в градината ми, които ронеха капки от листата си, и сред мокрите нарове и ананаси в сияйната зора на тропическото утро, аз се отдадох на размисъл, Джейн, и чуй какво реших, тъй като в онзи час ме утеши истинската мъдрост и ми посочи правилния път, който трябваше да следвам.
         Сладостният вятър от Европа все още шумолеше сред освежените листа и Атлантическият океан боботеше величествено и волно; сърцето ми, отдавна мъртво и сковано, изведнъж се оживи; то се разтвори и изпълни с живителна кръв; цялото ми същество изпита жажда за обновление, а душата ми — за свежа струя. Почувствах, че надеждите ми възкръсват и че обновлението ми е възможно. Застанал под свод от цъфнали клони в дъното на градината ми, аз гледах към морската шир, по-синя от небето. Отвъд беше Европа, там се разкриваха светли хоризонти.
         „Замини — каза ми надеждата — и заживей пак в Европа; там никой не знае как е опетнено името ти и какво презряно бреме носиш. Вземи лудата със себе си в Англия и я заключи в Торнфийлд под охраната и грижите на някого, а сам върви в която щеш страна и завържи каквито щеш нови отношения. Тази жена, която така злоупотреби с търпението ти, така оскверни името ти, така оскърби честта ти, така почерни младостта ти, не ти е жена и ти не си неин мъж. Дай й всичко, каквото можеш, и ще имаш основание да смяташ, че си изпълнил дълга си пред бога и хората. Нека дори името й, нека всичко, което ви свързва, мине в забвение. Ти не трябва да разкриваш това на нито едно живо същество. Дай й удобства и сигурно убежище, обвий печалната й съдба в тайна и се раздели с нея.“
         Така и постъпих. Баща ми и брат ми не бяха съобщили за женитбата ми на никого от нашите познати, защото още в първото си писмо, което им писах, за да им съобщя за сватбата, изразих дълбокото си отвращение от този брак; знаейки вече характера и особеностите на семейството на жена ми, аз очаквах ужасно бъдеще за себе си и ги молех настойчиво да пазят брака в тайна. А много скоро недостойното поведение на жената, която баща ми беше ми избрал, прие такива форми, че той почна да се срамува, задето има такава снаха. Баща ми не само не разгласи нашия брак, а и се мъчеше да го крие не по-малко от самия мен.
         И ето, аз я поведох към Англия. Това беше ужасно пътешествие — да пътуваш с такова чудовище на кораб! Изпитах радост, когато най-после пристигнахме в Торнфийлд и благополучно я настаних в стаята на третия етаж, която вече десет години прилича на бърлога на див звяр, на свърталище на демон. Отначало не можех да намеря човек, който да се грижи за нея, тъй като това трябваше да бъде някой, на чиято дискретност бих могъл да разчитам; буйните пристъпи на лудост на жена ми неизбежно щяха да издадат тайната. Имаше и моменти, в които тя бе спокойна в продължение на цели дни, а понякога и седмици, но тогава пък ме обсипваше с оскърбления. Накрая аз наех от „Гримсби ретрийт“ Грейс Пул. Тя и доктор Картър (този, който превърза раните на Мейсън през нощта, когато лудата нападна брат си) са единствените хора, на които съм разкрил истинското положение на нещата. Мисис Феърфакс сигурно подозира нещо, но не са й известни никакви факти. Грейс излезе, общо взето, добра болногледачка, макар отчасти по нейна вина бдителността й да биваше неведнъж измамвана и приспивана — но това е неизбежно, като се има пред вид работата й. Лудата е хитра и коварна. Тя винаги успява да използва някоя несъобразителност на пазачката си. Веднъж взе нож, с който едва не намушка брат си, а на два пъти успя да се добере до ключа от стаята си и да се измъкне оттам посред нощ. Първия път направи опит да ме изгори жив в леглото ми, втория път е дошла при тебе. Провидението те е спасило — тя е изляла яростта си на венчалния ти воал, който сигурно й е напомнил за нейната сватба. Потрепервам, като си помисля какво би могло да се случи, когато това страшно същество, което ме сграбчи тази сутрин за гърлото, е надвесило синьо-червеното си лице над гнездото на моята гълъбица! Кръвта просто замръзва в жилите ми…
         — И какво, сър? — попитах аз, когато той млъкна. — Какво направихте, когато я доведохте тук? Къде заминахте?
         — Какво направих ли, Джейн? Превърнах се в блуждаещ огън. Къде съм заминал? Почнах да скитам като неспокоен дух. Пропътувах цяла Европа, видях много страни. Бях изпълнен с желание да намеря добра, разумна жена, която бих могъл да обикна — пълната противоположност на тази фурия, която бях оставил в Торнфийлд.
         — Но нали не е било възможно да се ожените, сър?
         — Реших, че е възможно, и бях твърдо убеден, че не само мога, но и съм длъжен. Отначало не исках никого да измамвам така, както измамих теб. Имах намерение да разкажа на любимата жена цялата си история и честно да спечеля любовта й. И ми се струваше толкова естествено да ме смятат за свободен човек, който може да обича и да бъде обичан, щото никога не се съмнявах, че ще срещна жена, способна да разбере тези неща и да приеме любовта ми въпреки проклятието, легнало върху мен.
         — И какво се случи, сър?
         — Когато започваш да ме разпитваш, Джейн, не мога да не се усмихна. Ти разтваряш широко очи като нетърпелива птичка и правиш час по час неспокойни движения, сякаш ти се струва, че изразеният с думи отговор не достига достатъчно бързо до теб, и ти се иска да го прочетеш направо от сърцето на този, който говори. Но преди да продължа, кажи какво искаш да кажеш с това: „И какво се случи, сър?“ Ти много често произнасяш тази късичка фраза и много често тя ме е теглила все напред и напред сред лабиринта на безкрайните разговори. Не зная защо тя ми действа така.
         — Искам да кажа какво направихте след това. Как постъпихте. Какъв бе резултатът?
         — Точно така. А какво би искала да знаеш в този случай?
         — Дали успяхте да срещнете жена по вкуса Ви. Предложили ли сте й да се омъжи за Вас и какво Ви е отговорила тя.
         — Мога да ти отвърна само на въпроса дали съм намерил жена по вкуса си и дали съм й предложил да се омъжи за мен, но онова, което тя ще ми отговори, е все още забулено с мъглата на бъдещето. Цели десет години се скитах, живеех ту в една столица, ту в друга: в Петербург, по-дълго в Париж, за кратко време в Рим, Неапол и Флоренция. Имах много пари, произхождах от знатна фамилия и затова можех сам да си избирам компанията. Притежавайки достъп във всички кръгове на обществото, аз търсех идеалната жена сред английските благороднички, френските контеси, италианските синьори и немските графини, но не можех да я намеря. Понякога за миг в погледа, в тона, във външността на някоя жена ми се струваше, че откривам моя идеал; но много скоро оставах разочарован. Не мисли, че съм търсил съвършена душа или тяло. Жадувах само да срещна жена, с която да се разбирам, търсех противоположност на креолката, но напразно. Не срещнах нито една, на която, дори да бях свободен — помнейки получения суров урок, — бих предложил да се омъжи за мен. Разочарованието ме доведе до безразсъдство. Почнах да търся развлечения, макар никога да не ги довеждах до разврат: всякакви разгулни постъпки са ми били винаги противни. Те ми напомнят за буйствата на моята антилска Месалина. Неизкоренимото отвращение и към нея, и към всичко, което ми напомняше за нея, ми слагаше юзда дори в удоволствията. Всяко веселие, преминаващо в разгул, ми се струваше, че ме приближава до нея и пороците й и аз го избягвах.
         И все пак не можех да живея самотен. Започнах да си намирам любовници. Първия път се спрях на Селин Варан — още един епизод, при мисълта за който ме обзема презрение към самия мен. Ти вече знаеш що за личност е тя и как завърши връзката ми с нея. Тя имаше две приемнички: италианката Джачинта и немкинята Клара. И двете минаваха за големи хубавици. Но какво намерих в тази хубост след известно време? Джачинта беше груба и жестока — омръзна ми след три месеца. Клара беше честна и кротка, но в същото време — ограничена и тъпа еснафка, която никак не ми подхождаше. Аз с удоволствие й отделих достатъчна сума, за да започне някаква почтена работа! за да мога честно да се разделя с нея. Но, Джейн, аз виждам по лицето ти, че всичко това не ти харесва особено. Ти ме смяташ за безчувствен и безнравствен негодник. Така ли?
         — Да, сега не Ви обичам толкова много, колкото по-рано, сър. Но нима никак не Ви е идвало на ума, че животът, който сте водили, е бил лош? Отначало една любовница, сетне друга и говорите за това като за нещо съвсем обикновено.
         — Не. И на мен то не ми харесваше. Това беше недостоен живот и по-добре никога да не се връщам към него. Да си имаш държанка, е все едно да си купиш робиня. И едната, и другата — по природа или в най-добрия случай по положение — са по-низши същества и общуването с тях на равни начала е унизително. Сега ме е срам да мисля за дните, прекарани със Селин, Джачинта и Клара.
         Аз почувствах истината на тези думи и направих от тях извода, че ако се увлека толкова, щото да забравя всичко, което някога ми е било внушено, ако под някакъв предлог или позовавайки се на някакво оправдание не устоя пред съблазънта и стана приемница на тези нещастни жени, след време мистър Рочестър ще изпитва към мен същото чувство, с което сега си спомня за тях. Не изразих гласно мисълта си; достатъчно беше това, че осъзнах тази истина. И аз я запечатах в сърцето си, за да остане там и да ме подкрепя в минутите на изпитание.
         — Е, Джейн, защо не кажеш: „И какво стана по-нататък, сър?“ Аз още не съм свършил. Какъв строг вид имаш! Виждам, ти все още ме осъждаш, но нека се изкажа докрай. И така, през януари тази година, скъсал с всичките си любовници, в мрачно и кисело настроение — резултат от безполезния, скитнически, самотен живот, — измъчен от разочарования, озлобен против хората и особено против _жените_ (тъй като съществуването на разумни, любещи и предани жени започнах да смятам за неосъществима мечта), аз се върнах в Англия, където имах неотложна работа.
         В една мразовита зимна вечер наближавах Торнфийлд. Омразно място! Не очаквах тук ни покой, ни радост! Недалече от имението, на безлюдния път за Хей, аз съзрях малка фигурка, седнала на стълбичките на една ограда в пълна самота. Минах с коня си покрай нея, обръщайки й толкова внимание, колкото на подкастрената върба, която расте на същото място от другата страна на пътя. Не подозирах какво ще стане тя за мен. Никакъв вътрешен глас не ми подсказа, че съдникът на живота ми, моят добър или зъл гений, ме чака тук под тази скромна маска. Не го познах дори тогава, когато с Мезрур се случи нещастие и тази фигурка се приближи до мен и най-сериозно ми предложи помощта си. Слабичко момиче, почти дете! Приличаше на малко птиченце, което е подскочило в краката ми и е поискало да ме понесе на слабичките си крилца. Бях начумерен, но непознатото създание не се отстрани. То стоеше край мен със странна упоритост, гледаше ме и говореше с твърдост в гласа. Трябваше да получа помощ, и то тъкмо от неговите ръце; и аз приех помощта му.
         Когато се опрях на крехкото рамо на момичето, в цялото ми същество се пробуди нещо ново, у мен сякаш нахлуха някакви нови чувства и сили. Научих с радост, че тази магьосница ще се върне при мен, че живее в моя дом, иначе, ако тя, изплъзнала се от ръцете ми, изчезнеше зад потъналия в мрак жив плет, сигурно щях да изпитам странно съжаление. Чух те, когато се върна същата вечер в къщи, Джейн, макар ти, изглежда, да не подозираше, че мисля за теб и те наблюдавам. На следния ден пак видях — без да ме забележиш — как игра половин час с Адел в коридора. Спомням си, че тогава валеше сняг и не можехте да излезете на разходка, Седях в стаята си; вратата беше открехната и чувах и виждах всичко добре. Външно вниманието ти беше изцяло погълнато от Адел, но на мен ми се стори, че мислите ти са другаде. Ти беше много търпелива с нея, моя малка Джейн, говори й и я развлича дълго-дълго. Когато тя най-сетне те остави, ти изведнъж потъна в мечти и почна замислено да крачиш по коридора. От време на време, минавайки край прозорците, ти хвърляше поглед към силния сняг, вслушваше се в стенещия вятър и отново започваше да крачиш тихо и да мечтаеш. Струваше ми се, че в тези твои мечти няма нищо мрачно; сегиз-тогиз в очите ти блясваше нещо радостно, на лицето ти се изписваше леко вълнение, което говореше не за горестни, печални и унили размишления. По-скоро по този поглед би могло да се предположи, че си се предала на сладостни младежки мечти, в които духът на младостта следва с мощните си криле полета на надеждата към един идеален свят. Гласът на мисис Феърфакс, която говореше с някого от слугите в хола, те накара да се отърсиш от тях. И как странно се усмихна на себе си, Джанет. Това беше много съдържателна усмивка. Тя бе насмешлива — изглежда, ти се присмиваше на собствените си мечти. С усмивката си сякаш казваше: „Виденията ми са прекрасни, но не трябва да забравям, че са съвършено нереални. В моята фантазия аз виждам безоблачни хоризонти и цветущ рай, но прекрасно зная, че трябва да вървя по суров път и че ме грозят черни бури.“ Ти затича надолу и помоли мисис Феърфакс да ти даде някаква работа — мисля, че искаше да сметнеш седмичните разходи или нещо от този род. Аз ти се разсърдих, задето изчезна от очите ми.
         Очаквах с нетърпение вечерта, когато щях да те извикам при себе си. Долавях, че пред мене е съвсем нова за мен, необикновена човешка личност. И ми се искаше да я разбера и опозная по-добре. Ти влезе в стаята с плах, но горд вид — беше облечена по-странно, отколкото сега. Заговорих те и скоро се убедих, че си съчетание на необикновени противоположности. Облеклото и маниерите ти бяха сдържани, видът ти често издаваше стеснение, изобщо имаше вид на човек, изтънчен по природа, но несвикнал да се движи сред общество и изпитващ силно безпокойство да не привлече вниманието на събеседника си с някоя неловкост или груба грешка в поведението си. И все пак, когато се обръщах към теб, ти ме гледаше с открит, смел и пламенен поглед, изпълнен с проницателност и сила. Когато ти задавах преки въпроси, ти веднага ловко ги парираше. Много скоро свикна с мен и дори ми се струваше, че чувстваш симпатията, която се породи между теб и твоя мрачен, сърдит господар, Джейн; ти някак си удивително бързо се отпусна и стана мила с мен. Когато говорех раздразнено, ти не проявяваше нито учудване, нито страх, нито досада, нито недоволство от мрачността ми. Наблюдаваше ме и от време на време ми се усмихваше с такава тънка проницателност, която трудно може да се опише. Аз бях и доволен, и импулсиран от онова, което намерих в тебе: то ми хареса, но исках да видя още повече.
         Обаче дълго време аз те държах далеч от мен и рядко търсех компанията ти. Като интелектуален епикуреец исках да продължа удоволствието от това ново и вълнуващо познанство. Освен това известно време изпитвах страх, че ако бъда прекалено свободен в отношенията си с това цвете, листата му ще увехнат и очарователната му свежест ще изчезне. Тогава още не знаех, че прелестта на това цвете не е временна и че то по-скоро прилича на цвят, гравиран върху траен, скъпоценен камък. Нещо повече — искаше ми се да разбера ще ме потърсиш ли, ако те отбягвам, но ти не ме потърси — стоеше в учебната стая безмълвна като бюрото или триножника си. Ако се срещнехме случайно, ти ми отделяше само толкова внимание, колкото изисква вежливостта. Обикновеното ти изражение през онези дни, Джейн, беше изражение на замисленост: не мрачна, защото ти не беше болна, но не и ликуваща, тъй като ти имаше слаби надежди и нямаше никакви удоволствия.
         Интересуваше ме какво мислиш за мен и дали изобщо мислиш за мен. Реших да разбера това и започнах отново да те викам при себе си. Когато разговаряше, в погледа ти имаше някаква радост, а в маниера ти — приятна топлота; разбрах, че сърцето ти е отворено за хората; унила те правеше тихата учебна стая, скучният ти живот. Позволих си удоволствието да бъда добър с теб. Добротата ми не след дълго раздвижи у теб чувствата, лицето ти придоби меко изражение, тонът ти стана нежен; харесваше ми, когато устните ти с благодарна радост произнасяха името ми. През онези дни за мен беше голямо удоволствие да те срещам случайно, Джейн. Ти се държеше със забавна нерешителност, погледът ти издаваше леко безпокойство и стаено недоверие: не знаеше каква ще бъде прищявката ми в дадения момент — дали ще се държа като господар и ще бъда мрачен, или ще намериш в мен доброжелателен приятел. Но аз вече твърде много се бях привързал към теб, за да намирам удоволствие в първото нещо, и когато сърдечно ти протягах ръка, на твоето младо, замислено личице разцъфтяваше такава светла и блажена радост, че често пъти трудно се въздържах да не те привлека към гърдите си.
         — Не споменавайте повече за тези дни, сър — прекъснах го аз, изтривайки скришом няколко сълзи. Това, което казваше той, беше мъчение за мен, тъй като добре знаех какво трябва да направя, и то скоро, а всички тези спомени и разкази за чувствата му само увеличаваха трудността на задачата ми.
         — Ти си права, Джейн — отвърна мистър Рочестър. — Защо да мислим за миналото, когато настоящето е толкова по-хубаво, а бъдещето толкова по-светло?
         Тази самодоволна увереност ме накара да потреперя.
         — Сега ти виждаш как стои работата, нали? — продължи той. — След младежките и половината от зрелите си години, прекарани в неизразима мъка и печална самота, аз най-после срещнах съществото, което мога да обичам истински — срещнах теб. Към теб изпитвам непорочно влечение, ти си моето по-добро „аз“, моят добър ангел. Аз съм силно привързан към теб и те смятам за добра, талантлива, прелестна. В сърцето ми живее благоговейно възвишено чувство. То ме тегли към теб като към фокус и извор на моя живот, учи ме да познавам в теб целта и смисъла на съществуването си и горейки с чист и ярък пламък, ни слива в едно.
         Тъкмо затова аз реших да се оженя за теб. Да твърдиш, че още имам жена, значи просто да ми се присмиваш; сега ти знаеш, че тази жена е само един отвратителен демон. Направих грешка, като се опитах да те измамя, но се боях от упорството, което притежава характерът ти, боях се от насадените някога предразсъдъци; преди да рискувам да водя с теб откровен разговор по този въпрос, исках да станеш моя. Това беше малодушие: трябваше първо да се обърна към благородството и великодушието ти, както сега — да ти открия целия си живот, изпълнен с мъки, да ти опиша жаждата и глада ми за възвишено и по-достойно съществуване; да ти разкрия не само моето _решение_ (тази дума е много слаба), а и неудържимия ми _стремеж_ да обичам предано и вярно, когато и мен ме обичат предано и вярно. Чак след това трябваше да те помоля да приемеш клетвата ми за вярност и да ми дадеш и ти твоята. Джейн, дай ми я сега.
         Настъпи мълчание.
         — Защо мълчиш, Джейн?
         Това беше същинска инквизиция за мен. Сякаш някаква нажежена желязна ръка стискаше сърцето ми. Ужасна минута, изпълнена с борба, мрак и огън! Нито едно човешко създание, живяло някога на земята, не би могло да желае по-силна любов от тази, на която се радвах; а този, който така ме обичаше, аз просто боготворях. И при все това трябваше да се откажа от любовта и кумира си. Само една страшна дума звучеше в ушите ми, напомняйки ми за моя мъчителен дълг: „Бягай!“
         — Джейн, разбираш ли какво искам от теб? Само да ми обещаеш това: „Ще бъда Ваша, мистър Рочестър.“
         — Мистър Рочестър, няма да бъда Ваша.
         Отново последва продължително мълчание.
         — Джейн! — поде той наново с такава нежност, че се почувствах сломена от мъка и същевременно вцепенена от ужас: този тих глас беше въздишка на събудил се лъв. — Джейн, искаш да кажеш, че ще вървиш в живота си по един път, а аз по друг, така ли?
         — Да.
         — Джейн (мистър Рочестър се наведе над мен и ме прегърна), продължаваш ли да твърдиш същото?
         — Да.
         — А сега? — Той нежно ме целуна по челото и бузите.
         — Да! — И аз буйно се изтръгнах от обятията му.
         — О, Джейн, каква болка ми причиняваш! Това… това е жестоко! Жестоко е да отблъскваш любовта ми.
         — Жестоко би било да я приема.
         Мистър Рочестър повдигна ядосано вежди; на лицето му се изписа гняв. Той стана, но все още се сдържаше. Търсейки опора, аз сложих ръка на облегалото на един стол; треперех, тръпнех от страх, но се реших.
         — Един момент, Джейн! Помисли си какъв страшен живот ме очаква, когато ме напуснеш. Ти ми отнемаш цялото щастие. Какво ще ми остане тогава? Вместо жена — тази луда горе; все едно, че съм женен за някой от онези трупове там, в гробището. Какво ще правя, Джейн? Къде да търся приятел и надежда?
         — Постъпете като мен; доверете се на Бога и на себе си; уповавайте се на небето; надявайте се, че ще се срещнем там.
         — Значи, ти не ще отстъпиш!
         — Не!
         — Ти ме обричаш на ужасен живот и на презряна смърт, знай това! — Гласът му зазвуча по-силно.
         — Съветвам Ви да живеете безгрешно и желая да умрете спокойно.
         — Значи, ти ме лишаваш от любовта и спасението? Ти отново ме тласкаш към плътските желания, към порока?
         — Мистър Рочестър, аз най-малко от всичко Ви тласкам към тази съдба и също така не я желая и за себе си. Ние сме се родили, за да се борим и да устояваме; и Вие, и аз. Ще ме забравите по-рано, отколкото аз Вас.
         — И тъй, ти ме изкарваш лъжец. Ти ме оскърбяваш. Заявих, че не ще ти изменя, а ти ми твърдиш в лицето, че скоро ще ти изменя. Не друго — твоето поведение говори за извратени съждения и порочни мисли! Нима е по-добре да тласнеш ближния си в отчаяние, отколкото да престъпиш създадения от човека закон, щом това никому не ще навреди? При това нямаш нито приятели, нито роднини, които би оскърбила, ако останеш да живееш при мен.
         Той беше прав. И от тези думи дори съвестта и разумът ми минаха на негова страна и ме обвиниха в грях, задето му отказвах. Те заговориха почти тъй гръмко, както сърцето ми. А сърцето ми не млъкваше. „О, отстъпи — говореше то, — помисли за неговото нещастие, за опасностите, към които го тласкаш, оставяйки го сам! Спомни си каква буйна е натурата му! Помисли си какво безразсъдство може да последва тази негова скръб. Утеши го, спаси го, люби го! Кажи му, че го обичаш и че ще му принадлежиш. Кому си нужна в този свят? Кого ще нараниш с това?“
         Но аз си отговарях упорито: „Нужна съм на себе си. Колкото по-голяма е самотата ми, без приятели, без поддръжка, толкова повече ще се уважавам. Не ще наруша закона, даден от бога и осветен от човека. Ще бъда вярна на принципите, които съм следвала, когато разумът ми е бил трезвен, тъй като сега съм безумна. Законите и принципите са създадени не за минутите, в които не сме подложени на изкушение: те са за моменти като сегашния, когато душата и тялото се бунтуват против тяхната суровост; но колкото и да са тежки те, аз не ще ги наруша. Ако мога да ги нарушавам за собственото си удобство, каква цена биха имали те? Трябва винаги да държим на тях — това съм вярвала винаги и ако не вярвам сега, причината се крие в моето безумие, в пълното ми безумие: в жилите ми тече огън и сърцето ми бие така бързо, че не бих могла да броя ударите му. В този час аз трябва да се опра само на по-рано оформилите се у мен убеждения, само на решенията, взети отдавна — и на тях аз се опирам.“
         Не отстъпих. Мистър Рочестър прочете това на лицето ми и много добре го разбра. Яростта му напираше неудържимо и той, разбира се, трябваше да й даде отдушник за миг, каквото и да се случеше след това. Господарят ми бързо се приближи до мен, хвана буйно ръката ми и ме сграбчи за кръста. Той сякаш ме пиеше с пламенния си поглед. Чувствах се като тревица, полъхвана от горещото дихание на пещ, но все още се владеех и не бях загубила увереността си, че се намирам в пълна безопасност. За щастие душата си има изразител, често пъти неволен, но верен — очите. Погледите ни се срещнаха и докато разглеждах разяреното му лице, неволно изпъшках. Прегръдката му беше болезнена, силите ми почти се изчерпваха.
         — Никога — каза мистър Рочестър, стиснал зъби, — никога не съм срещал по-крехко и по-упорито създание. В ръката ми тя е като тръстика (и той ме раздруса с все сила), мога да я прекърша с два пръста; но каква полза, ако я прекърша, ако я разкъсам? Погледнете тези очи, погледнете това решително, неукротимо, свободно същество! То ме гледа не само смело, а и със сурово тържество. Каквото и да правя, не мога да хвана в плен това буйно, прекрасно създание! Ако унищожа, ако разруша неговия нездрав затвор, насилието ми само ще освободи пленницата. Мога да покоря тялото й, но тя ще отлети на небето, преди да успея да се назова господар на праха й. А аз искам не друго, а тебе, душа, с всичката ти воля и енергия, добродетел и чистота, теб искам аз, не само твоята крехка обвивка. Ти сама би могла да долетиш леко и да кацнеш на сърцето ми, ако пожелаеш. Ала хваната насила, ти ще се изплъзнеш от. ръцете ми, ще изчезнеш като благоухание, без да ми дадеш възможност дори да вдъхна лъха му. О, ела при мен, Джейн, ела!
         Като каза това, той ме пусна и се задоволи само да ме гледа. Беше ми много по-трудно да противостоя на този поглед, отколкото на желязната му прегръдка. Но, разбира се, би било съвсем неразумно да отстъпвам сега. Бях имала смелост да се противопоставя на яростта му и да я укротя. Не трябваше да отстъпя и пред скръбта му. Упътих се към вратата.
         — Отиваш ли си, Джейн?
         — Отивам си, сър.
         — Напускаш ли ме?
         — Да.
         — Няма ли да дойдеш при мен? Не искаш ли да бъдеш моя утешителка, моя спасителка? Моята безкрайна любов, моята адска болка, моята гореща молитва — всичко ли за теб е нищо?
         Какъв неизразим патос звучеше в гласа му! Колко трудно беше да повторя твърдо: „Отивам си.“
         — Джейн!
         — Мистър Рочестър!
         — Добре, върви си, но помни, че ме оставяш в неутешима скръб. Иди в стаята си, обмисли всичко, каквото ти казах, и помисли за моите страдания, за мен.
         Той отвърна лице и се захлупи на дивана.
         — О, Джейн, надежда моя, моя любов, мой живот! — мълвяха с болка устните му. Сетне чух глухо, силно ридание.
         Бях вече до вратата, но се върнах обратно. Върнах се с такава решителност, с каквато си бях тръгнала. Коленичих до него, обърнах лицето му към мен, целунах го по бузата, погалих косите му.
         — Бог да Ви благослови, скъпи мой господарю! — казах аз. — Бог да Ви запази от зло и прегрешения, да Ви напътства, да Ви утешава, да Ви възнагради за досегашната Ви доброта към мен.
         — Любовта на моята малка Джейн би била най-добрата награда — отвърна мистър Рочестър. — Без нея сърцето ми ще бъде разбито. Но Джейн ще ми даде любовта си. Да, великодушно, благородно.
         Кръвта нахлу в лицето му; в очите му блесна пламък; той скочи и протегна ръце да ме прегърне, но аз се изплъзнах и веднага излязох от стаята.
         „Сбогом!“ — извика сърцето ми, когато си отивах, а отчаянието добави: „Сбогом навеки!“
         Мислех, че няма да заспя тази нощ. Но веднага щом си легнах, ме обзе дрямка. Пренесох се в детството си, присъни ми се, че лежа в червената стая в Гейтсхед, че нощта е тъмна, а сърцето ми — угнетено от странен страх. Същата светлина, която някога предизвика припадъка ми, сякаш отново се плъзна нагоре по стената и трептейки, се спря на средата на тъмния таван. Аз надигнах глава и погледнах натам: вместо таван над главата ми се кълбяха облаци — високи и мрачни; светлината ми напомняше светлината на луната, когато се подава зад ефирни облаци. Чаках я да се появи, чаках я със странно вълнение, сякаш на диска й беше написана присъдата над мен. И ето, тя се появи, но никога не се е подавала така: отначало видях нечия ръка да разтваря траурната завеса на облаците, после в небесната синева се появи не луната, а бяла човешка фигура, навела към земята лъчезарното си чело. Тя дълго ме гледа, после заговори на моя дух; гласът й сякаш звучеше много отдалеч и същевременно някъде много близо — тъй близо, сякаш шепотът звучеше в сърцето ми:
         — Дъще моя, пази се от изкушението!
         — Майко моя, обещавам да се пазя!
         Така отговорих аз, събудила се след този сън, който по-скоро приличаше на видение. Още цареше мрак, но през юли нощите са къси и скоро след полунощ започва да се разсъмва. „Като имам пред вид какво трябва да извърша днес, няма да е зле да стана още сега“ — помислих си аз. Станах. Бях облечена — бях свалила само обувките си, Знаех в кои чекмеджета ще намеря бельото, медальона и пръстена. Докато ровех за тези вещи, напипах бисерната огърлица, която мистър Рочестър ме бе накарал да приема преди няколко дни. Аз я оставих — тя не беше моя, а на онази въображаема съпруга, която се стопи като дим. Направих от вещите си един вързоп, а кесията, в която имаше двадесет шилинга (цялото ми състояние), пъхнах в джоба си; сложих си шапката и шала, взех вързопа и пантофките си и на пръсти излязох от стаята.
         — Сбогом, мила мисис Феърфакс! — прошепнах аз, като се промъквах покрай вратата й. — Довиждане, скъпа Адел! — казах след това, поглеждайки към детската стая. Но да вляза да я целуна, беше невъзможно: трябваше да измамя едно остро ухо — кой знае, може би сега то се ослушва.
         Трябваше да мина и покрай спалнята на мистър Рочестър, без да се спра; но на прага й сърцето ми за миг престана да бие и трябваше да се спра. В тази стая сънят не бе дошъл. Обитателят й неспокойно се разхождаше назад-напред и аз чувах непрестанните му въздишки. Ако направя определен избор, в тази стая за мен ще се разкрие рай — недълговечен рай. Достатъчно бе само да вляза и кажа: „Мистър Рочестър, ще Ви обичам и ще прекарам с Вас целия си живот до последния си дъх“ — и до устата ми ще бъде поднесена чашата на блаженството. Бях мислила за това.
         Добрият ми господар, който не може да спи, с нетърпение очаква утрото. Сутринта ще изпрати да ме повикат, ала няма да ме намерят. Той ще ме търси, но напразно. И тогава ще разбере, че е изоставен, че любовта му е отблъсната. Ще страда, може би ще изпадне в отчаяние. Бях мислила и за това. Протегнах ръка към бравата, но я дръпнах обратно и продължих безшумно напред.
         Печално слизах по стълбата. Знаех какво трябва да направя и го сторих машинално: намерих в кухнята ключа от страничния вход, намерих и шишенце с масло и перце, смазах ключа и ключалката, пих вода и си взех малко хляб, тъй като може би ми предстоеше дълъг път, а силите ми, омаломощени напоследък, не трябваше да ми изневерят. Всичко това свърших съвсем безшумно. Отворих вратата, излязох и тихо я затворих. Навън вече бе дрезгавина. Голямата врата бе заключена, но вратичката до нея имаше само резе. Излязох през нея и пак сложих резето. Така се озовах вън от Торнфийлд.
         Оттатък ливадите, на една миля от Торнфийлд, минаваше път, който водеше в посока обратна на Милкоут; никога не бях вървяла по него, но често го бях гледала, питайки се къде ли води. Упътих се нататък. Сега не трябваше да си позволявам никакви размишления; не биваше да се обръщам назад, нито дори да гледам напред. Не трябваше да допускам в съзнанието си нито една мисъл за миналото или за бъдещето. Миналото бе страница на райско блаженство и на такава съкрушителна печал, че ако прочетях само един ред от нея, това би ме лишило от мъжество и би изтощило всичката ми енергия. Бъдещето ми беше съвършено пусто. То приличаше на света след потопа.
         Вървях покрай ливади, огради и пътечки, когато слънцето изгря. Лятното утро е било сигурно чудесно; спомням си, че обувките ми, които обух, като излязох от имението, скоро се измокриха от росата. Но аз не гледах нито изгряващото слънце, нито засмяното небе, нито пробуждащата се природа. Онзи, който върви из живописна местност към гилотината, не гледа цветята, които му се усмихват по пътя, а мисли за окървавения пън и острия сатър, за страшния удар, който ще пререже костите и жилите му, и за зиналия гроб, който го очаква. А аз мислех за печално бягство и бездомно скиталчество и с каква болка мислех за това, което бях напуснала! Но не можех да постъпя другояче.
         Виждах пред очите си как мистър Рочестър очаква в стаята си изгрева и се надява, че скоро ще отида при него и ще кажа: „Оставам при теб и ще бъда твоя!“ Как жадувах да бъда негова, как копнеех да се върна; още не бе късно и можех да му спестя горчивото разочарование. Бях уверена, че бягството ми не е открито. Имах време да се върна и да стана негова утешителка, негова гордост, негова спасителка от нещастието, а може би и от провала. О, как ме гнетеше страхът, че той ще изостави добродетелния живот — нещо далеч по-страшно от това, гдето аз бях изоставила него! Този страх приличаше на забита в гърдите ми стрела; тя разкъсваше раната, когато се опитвах да я изтръгна, причиняваше болка, когато спомените я забиваха все по-дълбоко в тялото ми. В храстите и горичките запяха птички. Птичките са верни една на друга, птичките са символ на любовта… А аз? Терзана от сърдечни мъки и отчаяни усилия да остана вярна на принципите си, аз се презрях.
         Не намирах утеха в мисълта, че съм права, нито в мисълта, че съм останала вярна на принципите си. Оскърбих, нараних, напуснах господаря си. Мразех се. И все пак не можех да се върна, не можех да направя нито крачка назад. Сякаш сам бог ме водеше напред. Колкото до волята и съзнанието ми, те бяха сковани от горчива мъка. Аз отчаяно ридаех, вървейки по самотния си път; бързах, бързах като обезумяла. Изведнъж ме обзе слабост: тя се появи в сърцето ми и се разля по цялото ми тяло — и аз паднах. Полежах няколко минути на земята, заровила лице в мократа трева. Страхувах се или по-право исках да умра на това място. Но скоро станах: отначало пълзях на четири, след това пак се изправих на крака, обзета от отчаян стремеж да се добера до пътя.
         Когато най-сетне го достигнах, бях принудена да седна да си почина до един жив плет; както седях, чух шум от колела и видях, че към мен се приближава един дилижанс. Станах и вдигнах ръка; дилижансът спря. Попитах кочияша за къде отива. Той спомена някакво много отдалечено място, където бях уверена, че мистър Рочестър няма никакви познати. Попитах го колко ще ми вземе дотам и той ме осведоми, че пътят струва тридесет шилинга. Но аз имах само двадесет. Е, нищо, в краен случай можело и за толкова. Кочияшът се съгласи и аз се качих; вътре нямаше никого. Той затвори вратичката и потеглихме.
         Драги читателю, дано никога не изпиташ това, което изпитах аз тогава! Дано очите ти никога не пролеят такива неудържими, парливи, горчиви сълзи, каквито бликала от очите ми. Дано никога не ти се наложи да се обърнеш към небето с такива отчаяни и безнадеждни молитви, каквито произнасяха устните ми в онзи час. Дано ти никога не се страхуваш за това, че си причинил зло на този, когото всецяло обичаш.


         ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

         Изминаха два дни. Бе лятна вечер; кочияшът ме свали на едно място, което се наричаше Уиткрос. Той не можеше да ме вози по-нататък за парите, които му бях дала, а аз нямах нито шилинг повече. Дилижансът вече бе отминал на цяла миля от мен и аз останах сама. В този момент се сетих, че съм забравила вързопа си в багажника на колата, където го бях оставила на съхранение; той остана там и там щеше да си остане — сега аз нямах абсолютно нищо.
         Уиткрос не бе нито град, нито дори село: само един каменен стълб, поставен на кръстопътя на четири пътища и варосан, сигурно за да се вижда по-ясно отдалеч и нощем. Четири табелки на върха му сочеха различни посоки; най-близкият град според тях отстоеше на десет мили, а най-далечният — на около двадесет. Добре известните названия на тези градове ми дадоха да разбера в кое графство се намирам: това бе едно от централните северни графства — унила пустинна и хълмиста местност. Зад мен и встрани се простираше пустош; отвъд дълбоката долина, която се разстилаше пред мен, се издигаха планински вериги. Населението тук, изглежда, бе рядко — никой не се мяркаше по пътищата, които водеха на изток, запад, север и юг — бели, широки, безлюдни; всички те минаваха през пустошта, където растеше пирен*, гъсто и буйно, чак до самите пътища. И все пак някой случаен пътник можеше да мине покрай мен, а сега не ми се искаше да се мяркам пред очите на когото и да било: непознатите хора може би ще се чудят какво ли правя тук, въртейки се около пътепоказателя самотна, без всякаква цел. Можеха да ме попитат нещо, а какъвто и отговор да дадях, щеше да звучи неправдоподобно и да възбуди подозрение. Никакви връзки не ме свързваха повече с човешкото общество в този момент, никакви желания или надежди не ме влечаха към себеподобните; който и да ме погледнеше, нямаше да си помисли нещо добро за мен или да се отнесе със съчувствие. Нямах никакви роднини освен майката на всички — природата; ще се притисна до гръдта й и ще си почина.
         [* Пирен — храст с тясно игловидни, вечно зелени листа. Б. пр.]
         Тръгнах право през обраслите с пирен места; следвах извивките на една падина, която прорязваше дълбоко местността, газех до колене в гъстата й растителност и открих на едно притулено място почерняла от мъх гранитна скала; седнах под нея. Край мен се издигаха високите брегове на падината; скалата запазваше главата мс а над всичко се издигаше небето.
         Трябваше да мине известно време, за да се успокоя дори тук, в това уединено убежище; страхувах се да няма наблизо диви говеда или пък да не ме открие някой ловец или бракониер. Подухнеше ли вятър, плахо повдигах глава, мислейки, че към мен се приближава някакъв бик; обадеше ли се някой бекас, мислех, че свири човек. Но като разбрах, че страховете ми са неоснователни, и се успокоих от дълбоката тишина, възцарила се с настъпването на нощта, аз се убедих в сигурността на убежището си. Досега не бях помислила за нищо и само се ослушвах, озъртах и тръпнех; сега се възвърна способността ми да мисля.
         Какво да правя? Къде да отида? Какви мъчителни въпроси, когато няма що да сториш и къде да отидеш, когато на изморените ти, треперещи нозе предстои дълъг път, преди да стигнеш до някое човешко жилище; когато ти предстои да се обръщаш с молба към равнодушното милосърдие, преди да си намерила подслон, да предизвикваш презрително съчувствие и почти сигурно да получаваш отказ, преди хората да са изслушали разказа ти или да са удовлетворили макар една от твоите нужди!
         Аз докоснах земята: тя беше суха и още топла от знойния летен ден. Погледнах небето — то беше чисто; една звезда кротко мигаше над дълбоката падина. Падна лека роса; никакъв ветрец не шумолеше. Природата ми изглеждаше благосклонна и добра; струваше ми се, че тя ме обича, мен, останалата сама; и аз, очаквайки от хората само недоверие, омраза и оскърбления, се притиснах до гръдта й със синовна нежност. Тази нощ ще й бъда гостенка — нали съм нейна рожба; тя ще ме приюти като майка, без да ми иска пари, без възнаграждение. Имах у себе си къшей хляб — остатък от кифлата, която си бях купила с последното пени в града, през който минахме на обед. Забелязах да се чернеят тук-таме сред пирена като катранени мъниста зрели плодове; набрах една шепа и ги изядох с хляба. Тази скромна вечеря макар да не утоли, все пак до известна степен намали мъчителния ми глад. Като се навечерях, прочетох една молитва и си избрах място за нощуване.
         Край скалата пиренът растеше много нагъсто; когато легнах, краката ми се скриха в него; издигайки се високо от двете ми страни, той все пак даваше достъп на нощния въздух. Сгънах шала си и се завих с него; една заоблена мъхеста издатина ми послужи за възглавница. Като се настаних така, аз поне в началото на нощта не чувствах студ.
         Сънят ми би бил спокоен, ако сърцето ми не бе скръбно. Зеещите рани, кръвта, която бликаше от него, изпокъсаните му струни го караха да плаче. То тръпнеше за мистър Рочестър и неговата съдба; то стенеше за него с мъчителна жалост; то се стремеше към него, обзето от непрестанен копнеж; безсилно като птица с пречупени криле, то все още потръпваше с тези криле и се опитваше напразно да литне към любимия.
         Изтерзана от тези мъчителни мисли, аз станах на колене.
         Нощта бе настъпила, звездите — изгрели. Спокойна, тиха нощ, твърде спокойна, за да възбуди у мен някакъв страх. Знаем, че бог е вездесъщ; но без съмнение ние чувстваме по-силно присъствието му, когато съзерцаваме величието на неговите творения; и тъкмо в безоблачното нощно небе, където създадените от него светила извършват безмълвния си път, ние най-ясно чувстваме неговата безконечност, неговата вездесъщност и неговото всемогъщество. Бях станала на колене, за да се помоля за мистър Рочестър. Като погледнах нагоре, видях през замъглените си от сълзи очи величествения Млечен път. Спомняйки си какво представлява той, колко безбройни системи са включени в него, които се виждат оттук само като слаба светлееща следа, аз почувствах могъществото и силата на Бога. Бях уверена, че той може да запази това, което е сътворил, у мен крепнеше убеждението, че нито земята, нито някое от населяващите я същества ще загине, и му благодарих за това; нали този, който ни дарява живот, е и спасител на душите? Мистър Рочестър ще бъде спасен; той е Боже чедо и Бог ще го пази. Отново сложих глава на издатината и скоро, унесена в сън, забравих скръбта си.
         Но на следния ден нуждата се изправи пред мене в цялата си острота и голота. Когато станах и се огледах наоколо, птиците вече отдавна бяха напуснали гнездата си, пчелите отдавна литнали да събират мед; росата още не бе се изпарила, но дългите сутрешни сенки бяха започнали да се скъсяват и слънцето заливаше с лъчите си земята и небето.
         Какъв тих, зноен, чудесен ден! Като златиста пустиня се простираше пред мен пустошта! Всичко се къпеше в слънчеви лъчи. Да можех да живея от този блясък, да се храня с него! Видях един гущер, който пълзеше по скалата, видях и една пчела, която бръмчеше сред сладките плодове. Защо не бях пчела или гущер; щях да намеря тук подходяща храна и постоянно убежище! Но аз бях човешко същество и имах човешки нужди: не можех да остана там, където няма с какво да ги удовлетворя. Станах и огледах мястото, на което току-що бях лежала. Изправена пред бъдеще без перспективи, сега съжалявах само за едно — че творецът не пожела тази нощ да призове душата ми, докато спях; тогава това уморено тяло, освободено чрез смъртта от по-нататъшна борба със съдбата, би останало тук бавно да гние и незабелязано да се слее в едно с тази пустиня. Обаче животът с всички свои потребности, мъки и задължения все още не бе ме напуснал. Трябваше да нося бремето си, да задоволявам нуждите си, да търпя страданията си, да изпълнявам задълженията си. Станах и тръгнах.
         Като стигнах Уиткрос, аз закрачих по един път, обратен на слънцето, което грееше силно и високо в небето. Нямах нищо друго пред вид при избора на посоката. Вървях дълго и тъкмо си мислех, че съм изминала доста път и със спокойна съвест мога да отстъпя пред умората, която почти съвсем ме бе изтощила, че мога да си почина и седнала на първия попаднал ми камък, да се отдам на непреодолимата апатия, сковаваща сърцето и членовете ми, когато изведнъж чух камбанен звън: биеше черковна камбана.
         Обърнах се по посока на звука и ето че сред романтичните хълмове, чиито очертания бях престанала да забелязвам още преди час, видях едно селце и малко по-настрана една камбанария. Цялата долина вдясно от мен бе изпъстрена с пасбища, ниви и горички; една блестяща рекичка лъкатушеше сред зеленина с най-различни оттенъци — жълтозелени жита, тъмнозелени гори, яркозелени ливади. Вниманието ми привлече шум от колела и като погледнах по пътя пред себе си, видях тежко натоварена кола, която бавно се изкачваше по хълма; малко по-назад един говедар караше две крави. Около мен отново течеше потокът на живота и труда. Трябваше да продължа борбата: да се боря за съществуването си и да се трудя, както всички други.
         Беше около два часа, когато влязох в селото. В края на единствената му улица имаше едно малко магазинче, на витрината на което бяха наредени хлябове. Как ми се искаше да изям един хляб! С него може би щях да повъзвърна силите си; без храна трудно бих продължила своя път. Щом се озовах сред себеподобните си, у мен се върна желанието отново да придобия воля и енергия. Чувствах колко е унизително да припаднеш от глад на пътя сред селото. Нямах ли нещо, което бих могла да предложа срещу един хляб? Замислих се. Имах копринено шалче, ръкавици. Нямах представа как постъпват хората в момент на крайна нужда. Ще вземат ли от мен някоя от тези вещи? Сигурно няма да вземат, но трябва да се опитам.
         Влязох в магазинчето; в него имаше една жена. Като видя прилично облечен човек — дама, както навярно предположи тя, — жената любезно пристъпи към мен. С какво можела да ми услужи? Обзе ме срам; не се решавах да изразя молбата си. Не смеех да й предложа съвсем новите си ръкавици или измачканото си шалче, а и чувствах, че това ще бъде безполезно. Поисках само да ми позволи да седна за минутка, тъй като съм много изморена. Измамена в надеждите си, жената хладно се съгласи. Тя ми посочи един стол и аз седнах на него. Сълзи нахлуха в очите ми, но съзнавайки колко неуместни ще бъдат те, аз ги сподавих. Сетне попитах има ли в тяхното село шивачки.
         — Да, две-три. Но те са твърде много за работата, която имат.
         Аз се замислих; бях доведена до крайност, озовах се лице срещу лице с нуждата. И при това без средства, без приятели, без пари. Трябва да предприема нещо. Но какво? Трябва да се обърна към някого. Но към кого?
         — Не знаете ли някой Ваш съсед да търси прислуга?
         — Не, не съм чувала такова нещо.
         — Какъв е главният поминък тук? С какво се занимават повечето жители?
         — Някои работят като ратаи по фермите; мнозина работят във фабриката за игли на мистър Оливър и в леярната му.
         — Мистър Оливър приема ли на работа жени?
         — Не, там работят само мъже.
         — А какво вършат жените?
         — Не зная — бе отговорът. — Едни — едно, други — друго. Бедните свързват двата края, както могат.
         Изглежда, въпросите ми й омръзнаха, а и всъщност какво право имах да й дотягам? Влязоха двама-трима нейни съседи, столът й трябваше вече. Аз се сбогувах.
         Тръгнах по улицата и както вървях, оглеждах всички къщи отляво и отдясно, но не можах да измисля никакъв предлог или причина, за да вляза в някоя от тях. Повече от час се въртях около селото — ту се отдалечавах малко от него, ту отново се приближавах. Изгубила сили и чувствайки вече нетърпим глад, аз завих в една малка странична уличка и седнах край един жив плет. Обаче не минаха и няколко минути и отново бях на крака, отново трескаво търсех някакъв изход или поне съвет. В края на уличката имаше една спретната къщичка с градинка отпред — много хубава и пълна с ярки цветя. Спрях се пред нея. Защо трябваше да се приближавам до бялата врата и да се докосвам до блестящото чукче? Нима можех да се надявам, че обитателите на този дом ще ми услужат с нещо? И все пак приближих и почуках. Отвори ми спретната млада жена, хрисима на вид. С глас, който можеше да притежава само едно изнемогващо същество, обхванато от отчаяна безнадеждност, с много тих, треперещ глас аз попитах не им ли трябва прислужница.
         — Не — отговори жената, — ние не държим прислужници.
         — Можете ли да ми кажете тогава къде бих могла да получа някаква работа? — продължих аз. — Не съм оттук, а нямам и познати в това село. Търся работа, все едно каква.
         Но непознатата не бе длъжна да мисли за мен или да ми търси работа; при това видът ми, състоянието ми и молбата ми й се струваха много подозрителни. Жената поклати глава — много съжалявала, но не можела да ми каже нищо положително; бялата врата се затвори съвсем вежливо и учтиво и аз останах отвън. Ако тази врата беше останала отворена още мъничко, сигурно щях да поискам къшей хляб — толкова бях отмаляла…
         Нямах сили да се върна в неприветливото село, а при това там несъмнено не можех да разчитам на никаква помощ. По-скоро бих предпочела да се упътя към гората, която се виждаше недалеч и чиято сянка ми предлагаше хладна почивка; но аз бях толкова изнурена, толкова слаба, толкова измъчена от глада, че инстинктът ме принуждаваше да се въртя край хорските къщи, откъдето имаше все пак надежда да получа храна. Знаех, че уединението ми не ще бъде уединение, покоят ми не ще бъде покой, докато гладът, тази хищна птица, разкъсва с клюн и нокти вътрешностите ми.
         Ту се приближавах, ту се отдалечавах от къщите, отново се връщах и отново се отдалечавах, преследвана от мисълта, че не мога да искам нищо и нямам никакво право да очаквам каквото и да било съчувствие към самотната ми участ. Между това настъпваше привечер, а аз все още скитах като бездомно, гладно куче. Бродейки из полето, видях камбанарията и забързах към нея. До черковния двор, сред една градина, видях малка, но хубава къща; без съмнение това беше жилището на пастора. Спомних си, че хората, които пристигат в селища, където нямат приятели, и търсят работа, понякога се обръщат към свещеника за препоръка и помощ. Нали дългът му е да помогне поне със съвет на онзи, който се нуждае от помощ? Струваше ми се, че имам известно право да потърся съвет от него. И като събрах кураж и сетни сили, аз тръгнах напред. Приближих се до къщата и почуках на кухненската врата. Отвори ми една стара жена; попитах я това ли е домът на свещеника.
         — Да.
         — В къщи ли е той?
         — Не.
         — Скоро ли ще се върне?
         — Не, отсъства от къщи.
         — Далеч ли е отишъл?
         — Не много далеч, на две-три мили. Извикаха го, тъй като баща му внезапно починал; сега той е в Марш Енд и по всяка вероятност ще остане там още две седмици.
         — А има ли някаква друга жена в къщи?
         Не, нямало никоя освен нея, а тя била икономката.
         Но към нея, читателю, аз нямах смелост да се обърна за онази помощ, без която загивах; все още не можех да прося милостиня. И отново се повлякох напред.
         Още веднъж свалих шалчето си, още веднъж си представих хлябовете в магазинчето. О, да имах поне коричка хляб, поне един залък, за да облекча мъките на глада! Инстинктивно тръгнах отново към селото, намерих магазинчето и влязох в него; и макар там освен стопанката да имаше и други хора, аз дръзнах да изрека молбата си: може ли да ми даде тя хляб за шалчето.
         Жената ме погледна с явно подозрение: не, тя никога не била продавала стоката си по такъв начин.
         Почти отчаяна, аз поисках половин хляб; тя отново ми отказа: знаела ли откъде съм взела това шалче.
         Ще се съгласи ли тогава да даде хляб срещу ръкавиците?
         Не! Те не й трябвали.
         Не е приятно, читателю, да се спирам на тези подробности. Някои твърдят, че е приятно да си спомняш прежните страдания, но на мен и сега ми е тежко, като се връщам мислено към този период от живота си: нравственото унижение, съчетано с физическата болка — това са твърде печални спомени, за да се спирам с охота на тях. Не укорявах онези, които ме отблъскваха. Чувствах, че тъкмо това трябва да се очаква и че няма какво да сторя: обикновеният просяк често предизвиква подозрения, а добре облеченият просяк ги предизвиква неизбежно. Наистина аз просех само работа; но кой би се чувствал задължен да ми даде работа? Положително не тези, които ме виждаха за пръв път и не знаеха нищо за мен. И жената, която не пожела да вземе шалчето ми, за да ми даде хляб, е била права, ако предложението ми й се е сторило подозрително или замяната — неизгодна. А сега ще бъда кратка. Призлява ми от тази тема.
         По здрач минах край една ферма; до разтворената й врата седеше фермерът и вечеряше хляб и сирене. Аз се спрях и казах:
         — Ще ми дадете ли парче хляб? Много съм гладна.
         Той учудено ме погледна, но без да каже нито дума, отряза една дебела филия от самуна си и ми я подаде. Изглежда, той не ме взе за просякиня, а реши, че съм някаква ексцентрична дама, на която е дошло на ума да си похапне малко чер хляб. Веднага щом се отдалечих от фермата, аз седнах на земята и изядох хляба.
         Загубих надежда да намеря подслон под някой покрив и потърсих приют в гората, за която вече споменах. Обаче прекарах нощта лошо, неспокойно: земята беше влажна, въздухът студен, а при това край мене често минаваха хора и бях принудена непрекъснато да меня убежището си — не можах да намеря сигурно и спокойно място. Призори заваля дъжд; той продължи през целия ден. Не искай от мен, читателю, подробно описание на този ден: продължих да търся работа и да страдам от глад; само веднъж успях да похапна. До вратата на една ферма видях малко момиче, което се готвеше да хвърли от една паничка студена каша в един лочник.
         — Ще ми дадеш ли това? — попитах аз. Момичето ме погледна учудено.
         — Мамо! — викна то. — Една жена иска да й дам кашата.
         — Добре, дъще — отговори един глас отвътре, — дай я на просякинята. Прасето и без това няма да я яде.
         Момичето изсипа в ръката ми втвърдилата се каша и аз лакомо я изгълтах.
         Когато влажният здрач се сгъсти, аз се спрях на една глуха пътека, по която се влачех вече повече от час.
         „Губя сетни сили — казах си аз. — Чувствам, че не мога да вървя повече. Нима ще прекарам и тази нощ като отритната от всички? Нима ще трябва в този дъжд да сложа глава на студената мокра земя? Страхувам се, че ще бъде така — няма кой да ме приюти. Но това ще бъде ужасно; аз съм така гладна, отмаляла, измръзнала, никой не се интересува за мен и съм лишена от всяка надежда. Сигурно няма да доживея до сутринта. Защо не мога да се примиря с мисълта, че ще умра? Защо се боря за безсмисления си живот? Защото зная или вярвам, че мистър Рочестър е жив: а в такъв случай да умра от глад и студ, е съдба, с която природата ми не може да се примири. О, провидение, подкрепи ме още малко! Помогни ми, насочи моите стъпки!“
         Замъгленият ми поглед блуждаеше из мрачната, мъглива околност. Разбрах, че доста съм се отдалечила от селото — то никак не се виждаше; бяха изчезнали дори окръжаващите го плодородни поля. Черните пътища и пътеки отново ме бяха довели до пустошта; сега само една тясна ивица работна земя, почти също толкова дива и безплодна, колкото местата, обрасли с пирен, ме отделяше от забулената със здрач рътлина.
         „По-добре да умра там, отколкото на някоя улица или многолюден път — мислех си аз. — По-добре е враните да кълват тялото ми — ако там има врани, — отколкото то да бъде сложено в прост ковчег и после да изгние в някой бедняшки гроб.“
         И тъй, аз свърнах към рътлината. Достигнах я. Сега ми оставаше само да си намеря тихо убежище, където да легна, чувствайки се ако не в безопасност, поне далеч от хорските погледи. Но около мен се разстилаше съвсем равна пустош, само окраската й бе различна: зелена — там, където в мочурите растяха тръстики и мъх, и черна — там, където на сухата земя растеше само пирен. В настъпващия мрак все още забелязвах разликата в цветовете, но само като редуващи се светли и тъмни петна, тъй като багрите ставаха все по-трудно различими.
         Взорът ми още блуждаеше над неприветливото възвишение и около края на пустошта, губейки се сред пустинния пейзаж, когато далече напред в тъмнината сред мочурищата и хълмовете блесна светлина. „Това е блуждаещ огън“ — бе първата ми мисъл и аз очаквах той скоро да изчезне. Обаче светлината продължаваше да гори съвсем спокойно, без да се отдалечава или приближава. „Тогава това може би е клада, която току-що са запалили“ — предположих аз и очаквах да видя дали огънят няма да се разгори; но не, той нито намаляваше, нито се увеличаваше. „Това сигурно е свещ в някоя къща — реших аз. — Ако е така, никога не бих могла да стигна до нея. Тя е твърде далеч; но дори да беше на един метър, какъв смисъл щеше да има да отида там? Ще почукам на вратата, за да ми я затворят под носа.“
         И аз се свлякох и зарових лице в земята. Известно време лежах неподвижно. Нощният вятър се носеше над хълмовете и над мен и стенейки, замираше в далечината. Валеше силен дъжд, който ме измокри до кости. О, да можех да вкочанясам от студ и да приема примамливите обятия на смъртта — нека тогава дъждът плющи, аз няма да чувствам нищо. Но моята все още жива плът трепереше от студените му струи. След малко отново станах.
         Светлината още не бе угаснала; дъждът я замрежваше, но тя бе там. Отново се опитах да вървя; бавно повлякох изтощените си нозе към светлината. Тя ме поведе право към рътлината и после — през едно голямо блато, което сигурно бе непроходимо зиме; дори сега, посред лято, краката ми пропадаха и се мокреха. Два пъти падах, но отново ставах и продължавах пътя си. Светлината беше последната ми надежда. Трябваше да я достигна!
         Като преминах блатото, видях сред тъмната пустош една светла ивица. Наближих я. Това беше път; той водеше право към светлината, която блестеше от някаква височина и сред група дървета; изглежда, те бяха ели, доколкото можех да различа формата и клоните им в мрака. Когато дойдох по-близо, пътеводната ми звезда угасна — някаква преграда се бе изпречила между нея и мен. Протегнах ръка и напипах пред себе си нещо твърдо: това бяха неогладените камъни на една ниска стена. Продължих да вървя пипнешком. Изведнъж пред мен изпъкна нещо бяло: това беше вратичка; щом я докоснах, тя се отвори. От двете й страни се чернееха самодивски чемшири и тисове.
         Като минах през вратичката и покрай храстите, пред погледа ми изникна силуетът на една къща — тъмна, ниска и доста дълга. Но пътеводната светлина бе изчезнала. Наоколо всичко тънеше в мрак. Дали пък обитателите на къщата не са си легнали? Страхувах се, че е станало точно така. Като търсех врата, свих зад един ъгъл и ето че отново засия приветливата светлина — тя идваше от ромбовидните стъкла на едно малко прозорче с решетки на около педя от земята; то изглеждаше още по-малко поради бръшляна или някакво друго пълзящо растение, чиито листа покриваха плътно тази част от стената на къщата, където бе прозорчето. То беше толкова тясно и толкова закрито от листата, че всякакви завески или капаци бяха явно ненужни; като се наведох и отдръпнах свелите се над прозорчето листа, надникнах вътре. Видях стая с чист, посипан с пясък под; орехов бюфет и на него наредени в редици калаени чинии, които отразяваха червеникавия блясък на тлеещия в огнището торф. Забелязах и стенен часовник, бяла работна маса и няколко стола. Свещта, яркият пламък на която ми бе послужил за фар, гореше на масата; на нейната светлина една възрастна жена с малко грубоват вид, но много чиста, както всичко наоколо, плетеше чорап.
         Погледът ми бегло обходи тези предмети — в тях нямаше нищо необикновено. Но край огнището забелязах много по-интересен обект. Обгърнати от спокойната топлина и кървавочервените отблясъци на огъня, там седяха две млади грациозни девойки, типични благородни дами; едната от тях — в нисък люлеещ се стол, а другата на още по-ниско столче. И двете бяха в дълбок траур — с рокли от креп; тези мрачни одежди особено подчертаваха съвсем белите им шии и лица. Голям стар пойнтър бе сложил едрата си глава на коленете на едното момиче, а на коленете на другото лежеше, свила се на кълбо, черна котка.
         Странно бе присъствието на тези внушителни млади жени в една толкова скромна кухня! Кои бяха те? Не можеха да бъдат дъщери на възрастната жена, която седеше на масата, тъй като тя имаше вид на селянка, а те бяха въплъщение на изяществото. Никога не ги бях виждала и въпреки това, като погледнах лицата им, всяка тяхна черта ми се стори позната. Не можех да ги нарека красиви — те бяха прекалено бледи и сериозни; пред всяка от тях имаше книга и лицата им, наведени над книгите, изглеждаха замислени, почти строги. На една масичка пред момичетата имаше втора свещ и два големи тома; те често поглеждаха в тях, сякаш ги сверяваха с по-малките книги, които държаха в ръце, както правят хората, които си служат с речник, когато четат книга на чужд език. Всичко това ставаше толкова безшумно, сякаш фигурите им бяха сенки, а озарената от огъня стая — картина; цареше такава тишина, че се чуваше шумът на падащите през решетката на огнището въглени и чукането на часовника в тъмния ъгъл; стори ми се, че долавям дори тихото звънтене на иглите в ръцете на възрастната жена. Затова, когато най-сетне един глас наруши тази странна тишина, аз го чух съвсем ясно.
         — Слушай, Даяна — каза едната от девойките, откъсвайки се от своето занимание, — Франц и старият Даниел са заедно една нощ и Франц разказва на стареца съня, от който се е събудил ужасен — слушай! — И тя прочете с тих глас нещо, от което не разбрах нито една дума, тъй като то беше на непознат за мен език — нито френски, нито латински. Не знаех дали това не е гръцки или немски.
         — Какъв силен пасаж — рече тя, като го прочете. — Просто съм във възторг.
         Другата, вдигайки глава и поглеждайки към огъня, повтори току-що прочетения от сестра й откъс. По-късно аз се запознах с книгата и езика, на който бе написана, затова ще цитирам сега този пасаж, макар че, когато го чух за пръв път, той прозвуча за мен като звънтене на метал, лишен от какъвто и да е смисъл.
         — Da trat hervor Einer, anzusehen wie die Sternennacht. (Тогава един, който приличаше на звездна нощ, излезе напред.) Прекрасно! Прекрасно! — възкликна тя и дълбоките й черни очи заблестяха. — Виждаш ли как превъзходно е изобразен мрачният и могъщ архангел. Тази фраза струва повече от стотици високопарни страници. Ich wäge die Gedanken in der Schale meines Zornes und die Werke mit dem Gewichte meines Grimms. (Претеглям мисълта на блюдото на гнева си и отмервам нещата с количеството на моя гняв.) Много ми харесва!
         И двете отново млъкнаха.
         — А има ли на света страна, където говорят така? — попита възрастната жена, като вдигна глава от чорапа си.
         — Да, Хана… Тази страна е много по-голяма от Англия и там говорят точно така.
         — Кой ги знае тогава как се разбират помежду си; ами ако някоя от вас отиде там, ще ги разбере ли какво говорят?
         — Ние сигурно бихме разбрали нещичко, но не всичко, защото не сме толкова учени, колкото мислите вие, Хана. Ние не говорим немски и не можем да четем без речник.
         — А каква е ползата от това?
         — Готвим се да станем някога учителки по този език или да преподаваме поне основите му, както е прието да се казва, и тогава ще получаваме повече пари, отколкото сега.
         — Много добре. Обаче свършвайте с ученето за днес; доста се трудихте.
         — Да, вярно е. Аз съм уморена. А ти, Мери?
         — Ужасно. Каква неблагодарна работа — да постоянстваш в изучаването на един език, когато единственият ти учител е речникът.
         — Права си. Особено език като немския. Кога ли ще се върне Сейнт Джон?
         — Сигурно скоро; сега е точно десет — и Мери погледна златното си часовниче, което извади иззад колана си. — Какъв силен дъжд! Хана, проверете, моля, дали не е угаснал огънят в гостната.
         Жената стана и отвори една врата, през която едва-едва можах да разгледам коридора. Скоро чух как тя ръчка въглените в камината на една от стаите; след малко се върна.
         — Ах, дечица, просто сърцето ми се къса, когато влизам в тази стая; тя ми се струва тъй пуста… Пък и това празно кресло, отдръпнато в ъгъла.
         Тя избърса очите си с престилката; лицата на момичетата, и без това сериозни, станаха печални.
         — Но той е на по-добро място — продължи Хана. — Не бива да жалим, че не е вече сред нас. Бихме могли да пожелаем на всекиго такава спокойна смърт.
         — Казвате, че той не ни споменал, така ли? — попита едно от момичетата.
         — Не можа, гълъбчета; баща ви си отиде завчас. Преди да умре, беше му призляло, но това не бе нещо сериозно и когато мистър Сейнт Джон го попита да съобщи ли на някоя от вас да дойде, той просто се разсмя. На другия ден — беше точно преди две седмици, — като стана сутринта, баща ви почувства слаба тежест в главата, легна да си поспи и вече не се събуди; бе съвсем изстинал, когато брат ви влезе при него в стаята. Ех, дечица, няма да има друг като него, защото и вие, и мистър Сейнт Джон сте съвсем други от онези, които си отидоха. Наистина вие тримата приличате много на майка ви; тя бе също тъй учена. Ти просто си одрала кожата й, Мери, а Даяна прилича повече да баща си.
         Според мен момичетата толкова си приличаха, че не можех да разбера каква разлика намира между тях старата прислужница (предположих, че възрастната жена е прислужница). И двете бяха със светла кожа, слабички, с изразителни, одухотворени лица. Наистина косите на едната изглеждаха малко по-тъмни от косите на другата и бяха сресани по различен начин: светлокестенявите коси на Мери бяха разделени на път и гладко сресани, а по-тъмните коси на Даяна се виеха на гъсти къдрици по шията й.
         Часовникът удари десет.
         — Вие вече сигурно изгладняхте? — забеляза Хана. — А и мистър Сейнт Джон няма да има нищо против да си похапне, когато се прибере.
         И тя се зае да приготви вечерята. Двете момичета станаха; очевидно те се готвеха да минат в гостната. До този миг аз ги разглеждах с такова внимание, тяхната външност и техният разговор предизвикаха у мен такъв жив интерес, че почти забравих бедственото си положение; сега отново го осъзнах и поради големия контраст то ми се видя още по-отчаяно и по-безнадеждно. Стори ми се съвършено немислимо да събудя у обитателите на тази къща съчувствие към себе си, да ги накарам да повярват в необходимостта да ми помогнат и да облекчат страданията ми, да ги склоня да дадат подслон на една бездомна скитница. Като напипах вратата и почуках плахо, аз почувствах, че надеждата ми е почти химера. Отвори ми Хана.
         — Какво искате? — попита тя учудено, оглеждайки ме на светлината на свещта, която държеше в ръка.
         — Мога ли да поговоря с Вашите господарки? — запитах аз.
         — По-добре кажете какво да им предам. Откъде идвате?
         — Не съм оттук.
         — Какво търсите тук толкова късно?
         — Пуснете ме да пренощувам в плевника или някъде другаде и ми дайте къшей хляб.
         На лицето на Хана се появи изразът на недоверие, от който така се страхувах.
         — Парче хляб ще Ви дам — каза тя, като помълча. — Но не можем да пуснем една скитница да нощува у нас. Де се е чуло такова нещо?
         — Позволете ми да поговоря с Вашите господарки.
         — Не, в никакъв случай. Какво могат да направят те за Вас? А и не бива да се скитате по това време, не Ви прилича.
         — Но къде да отида, щом ме пъдите? Какво да правя?
         — О! Сигурна съм, че отлично знаете къде да отидете и какво да правите. Не бива да правите нищо лошо — ето какво. Вземете едно пени и се махайте…
         — Едно йени няма да ме нахрани, а нямам сили да отида другаде. Не затваряйте вратата. О, не затваряйте, за Бога!
         — Ако не затворя, цялата кухня ще се напълни с вода…
         — Кажете на младите дами… Искам да ги видя…
         — За нищо на света! Вие, изглежда, не сте порядъчна жена — иначе нямаше да вдигате такъв шум. Махайте се!
         — Но аз ще умра, ако ме изгоните.
         — Как не! Страхувам се, че сте намислили нещо лошо и затова се въртите по никое време край хорските къщи. Ако сте цяла шайка обирници и се криете някъде наблизо, кажете на другите негодници, че не сме сами у дома си, имаме мъж, кучета и оръжие. — С тези думи честната и непреклонна прислужница тръшна вратата и я заключи отвътре с резето.
         Това беше вече много. Прониза ме остра болка, изблик на отчаяние изпълни сърцето ми. Изтощена до крайност, без да мога да направя нито крачка повече, аз паднах на мокрите стълби пред вратата. Стенех, чупех ръце, ридаех от непоносима мъка. „О, призрак на смъртта! О, последен час, който се приближаваш към мен с целия си ужас! И ти самота — изгнание сред ближните ми!“ Не само искрата на надеждата, а и последната капка мъжество ме напуснаха за миг. Но скоро аз отново се опитах да се овладея.
         — Остава ми само едно — да умра — казах аз, — но вярвам в Бога. Ще се опитам смирено да приема волята му.
         Тези думи произнесох не само мислено, а и гласно и като потиснах всичките си страдания дълбоко в сърцето си, помъчих се да го принудя да млъкне.
         — Всички хора трябва да умрат — произнесе нечий глас съвсем близо до мен, — но не всички са обречени на мъчителна и преждевременна кончина, каквато би Ви постигнала, ако загинехте тук от изтощение.
         — Кой говори? — попитах аз, изплашена от тези неочаквани думи, защото бях загубила всяка надежда за помощ. Край мен стоеше някаква фигура, но непрогледната нощ и отслабналото ми зрение не ми даваха възможност да я разгледам по-добре. Със силно, продължително чукане на вратата новодошлият извести за своето присъствие.
         — Вие ли сте, мистър Сейнт Джон? — извика Хана.
         — Да, да, отваряйте по-скоро.
         — Ах, колко ли сте измокрен и изстинал в това проклето време! Влезте. Сестрите Ви се безпокоят, тъдява се навъртат лоши хора. Тук идва една просякиня… Както виждам, тя още не си е отишла; ето, легнала е тук! Ставайте! Срамота е! Махайте се, казвам Ви!
         — По-тихо, Хана! Трябва да кажа две думи на тази жена. Вие сте изпълнили дълга си, като не сте я пуснали в къщи, сега ми дайте възможност да изпълня моя дълг и да я пусна. Аз стоях наблизо и чух и Вас, и нея. Струва ми се, че това е необикновен случай и трябва поне да го разбера. Млада жено, станете и влезте с мен в дома ми.
         Аз с мъка изпълних думите му. След миг стоях в безупречно чистата кухня, край огнището — трепереща, отмаляла, съзнавайки, че правя много странно, жалко и плачевно впечатление. Двете момичета, брат им — мистър Сейнт Джон — и старата прислужница втренчено ме гледаха.
         — Сейнт Джон, коя е тя? — попита една от сестрите.
         — Не зная; намерих я до вратата.
         — Съвсем е пребледняла — каза Хана.
         — Бяла е като платно, като смъртник — бе отговорът. — Ще падне, сложете я да седне!
         И наистина, зави ми се свят и щях да падна, ако не ми бяха подали един стол. Все още не бях загубила съзнание, но в момента не можех да говоря.
         — Може би глътка вода ще я поободри. Хана, донесете вода. Тя е крайно изтощена. Колко е слаба! И няма капка кръв на лицето си.
         — Станала е на сянка!
         — Болна ли е, или е гладувала?
         — Предполагам, че е гладувала. Хана, мляко ли е това? Дайте ми го, дайте и парче хляб.
         Даяна (познах я по дългите къдрици, които се изпречиха между мен и огъня, когато тя се наведе над мен) отчупи малко от хляба, потопи го в млякото и го поднесе до устните ми. Лицето й беше съвсем близо до моето; прочетох на него състрадание, а развълнуваното й дишане свидетелстваше за съчувствието й към мен. В простите й думи прозвуча същото благодатно за мен чувство, когато тя ми рече:
         — Опитайте се да ядете.
         — Да, опитайте се — нежно повтори Мери; ръката й сне наквасената ми шапка и повдигна главата ми. Почнах да ям онова, което ми предлагаха: отначало едва-едва, сетне с настървение.
         — Не бива да яде много изведнъж, спрете я — каза братът; — засега стига толкова. — И той бутна настрана чашата с млякото и чинията с хляба
         — Нека похапне още малко, Сейнт Джон — виж как жадно гледат очите й!
         — Сега не трябва да яде повече, сестро. Да видим дали ще може да говори. Попитай я как се казва.
         Почувствах, че мога да говоря, и отвърнах.
         — Казвам се Джейн Елиът. — Исках да запазя тайната си и предварително бях решила да се назова с измислено име.
         — А къде живеете? Къде живеят близките Ви?
         Аз мълчех.
         — Да повикаме ли някой от Вашите близки?
         Поклатих отрицателно глава.
         — Какво можете да ни кажете за себе си?
         Сега, когато най-после бях престъпила прага на този дом и се бях озовала пред неговите стопани, вече не се чувствах изгнаница, скитница и отритната от всички в света. Реших да хвърля маската си на просякиня и възприема обичайните си привички. Достойнството ми се възвърна; когато мистър Сейнт Джон ме помоли да разкажа нещо за себе си — което просто нямах сили да сторя, — рекох след кратка пауза:
         — Сър, тази вечер не ще мога да Ви кажа никакви подробности.
         — Но в такъв случай какво искате от мен? — попита той.
         — Нищо — отговорих аз; силите ми стигаха само за най-кратки отговори.
         Тук в разговора се намеси Даяна.
         — Нима искате да кажете — рече тя, — че сме Ви оказали необходимата помощ и сега можем да Ви пуснем да се скитате пак из пущинаците, нощем, на дъжда?
         Погледнах Даяна. В забележителните й черти вътрешната сила се съчетаваше с доброта. Почувствах внезапен прилив на смелост. Отговаряйки с усмивка на състрадателния й поглед, аз казах:
         — На Вас мога да се доверя. Зная, че дори да бях бездомно, скитащо се куче, вие пак не бихте ме изгонили от дома си в такава нощ; а щом е така, от нищо не се боя. Постъпете с мен, както искате, но не ме карайте да говоря повече за себе си — едва дишам, гърлото ми се свива, като говоря.
         И тримата ме гледаха учудено, и тримата мълчаха.
         — Хана — каза най-после мистър Сейнт Джон, — нека тя засега поседи тук; не я питайте за нищо, след десет минути й дайте останалото мляко и хляба. Мери и Даяна, да отидем в гостната да поговорим за това.
         Те излязоха. Скоро едно от момичетата се върна, не мога да кажа кое от двете. Докато седях край живителния огън, ме бе обзел сладостен унес. Момичето даде полугласно някакви нареждания на Хана. След малко с помощта на прислужницата аз се изкачих по едни стълби, свалиха мокрите, ми дрехи и след малко вече лежах в топла, суха постеля. Почувствала при адската си умора горещ изблик на признателност, аз поблагодарих на Бога и заспах.


         ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

         От следващите три дни и три нощи нямам почти никакви впечатления. Спомням си само някои усещания, които изпитах тогава, но не може и дума да става за каквито и да било мисли или дейност. Знаех, че се намирам в една малка стая, на едно тясно легло. Сякаш се бях сраснала с това легло. Лежах неподвижно като труп и ако ме вдигнеха оттам, би значело едва ли не да ме убият.
         Не усещах как тече времето — как утрото се сменя с деня, а денят с вечер. Ако някой влезеше или излезеше от стаята, аз го забелязвах: дори знаех кой е той, разбирах всичко, което се говореше, ако говорещият стоеше до мен, но не можех да отговарям: невъзможно ми бе да раздвижа устните или тялото си. Най-често ме навестяваше Хана. Идването й ме смущаваше. Имах чувството, че присъствието ми в къщата я дразни, че тя не разбира нито мен, нито обстоятелствата, които ме бяха принудили да стигна до това положение, че тя е с предубеждение към мен. Два-три пъти на ден в стаята ми се появяваха Даяна и Мери. Застанали до леглото ми, те шепнешком си говореха:
         — Колко добре постъпихме, като я приютихме!
         — Да, иначе щяхме да я намерим на сутринта мъртва до вратата. Бих искала да зная какво е претеглила в живота си.
         — Бедната! Изглежда, е понесла немалко тегла. Клета, измъчена, бледа скитница!
         — Като съдя по думите й, тя не е проста — говори литературно, а роклята й, макар кална и мокра, е почти нова и добре ушита.
         — Лицето й е странно: слабо и мрачно, но все пак ми харесва и ми се струва, че когато е била здрава и бодра, то е било сигурно приятно.
         Нито веднъж не чух една-единствена дума на съжаление за оказаното ми гостоприемство, не забелязах нито подозрителност, нито антипатия. Това ме успокояваше.
         Мистър Сейнт Джон се отби при мен само веднъж; като ме погледна, той каза, че състоянието ми е болезнена реакция след дълга и непосилна умора. Нямало нужда да викат лекар: природата прекрасно щяла да се справи сама. Всеки мой нерв бил много напрегнат и целият ми организъм трябвало известно време да се намира в дълбок покой. Нямало никаква болест. Оздравяването, започнало веднъж, щяло да протече достатъчно бързо. Това свое мнение той изрече в стегнати фрази, със спокоен, тих глас; след пауза той добави с тон на човек, несвикнал с обширни излияния:
         — Много необикновено лице, в него безспорно няма никакви признаци на вулгарност или порочност.
         — Разбира се, няма — отвърна Даяна. — Право да си кажа, Сейнт Джон, аз дори изпитвам някакво топло чувство към бедната девойка. Бих желала да й оказваме и за в бъдеще нашето покровителство.
         — Едва ли ще е възможно — последва отговорът. — Вероятно ще се окаже, че тази млада девойка е в конфликт с близките си и затова неразумно ги е напуснала. Може би ще успеем да я върнем в семейството й, ако не упорства, но забелязвам на лицето й чертите на твърд характер и това ме кара да се съмнявам дали ще можем лесно да я убедим. — Няколко минути той ме разглежда, после добави: — Изглежда умна, но никак не е хубава.
         — Тя е толкова болна, Сейнт Джон.
         — Болна или здрава, винаги ще изглежда така. Чертите й са напълно лишени от изяществото и хармонията, присъщи на хубавиците.
         На третия ден се почувствах по-добре; на четвъртия вече можех да говоря, да се движа, да се привдигам в леглото си, да се обръщам. Хана — изглежда, беше време за обед — ми донесе каша и препечен хляб. Аз ядох с наслада; храната ми хареса — нямаше онзи неприятен вкус, който усещах до този момент в устата си, когато ядях. След като Хана си отиде, почувствах, че силите ми се възвръщат, сякаш се събуждах за нов живот. Бездействието ме гнетеше; искаше ми се да стана. Но какво можех да облека? Само мократа, окаляна рокля, с която бях спала на земята и падала в блатото. Беше ме срам да се покажа пред благодетелите си в такъв вид. Но бях избавена от това унижение.
         На стола до леглото ми бяха сложени всичките ми неща, чисти и сухи. Черната ми копринена рокля висеше на стената. По нея вече нямаше кал, тя беше грижливо изгладена и имаше съвсем приличен вид. Дори обувките ми бяха почистени и чорапите ми в ред. Намерих и всичко необходимо за миене, а освен това гребен и четка, за да се среша. След непосилни опити, като си почивах всеки пет минути, аз най-сетне се облякох. Роклята ми стоеше като на закачалка, тъй като бях много отслабнала, но се загърнах с шала си и в предишния си спретнат и приличен вид — не бе останало нито петно, нито следа от безпорядъка, който толкова мразех и който, както ми се струваше, ме унижаваше, — държейки се за перилата, слязох едва-едва по каменните стълби и като минах по ниския тесен коридор, най-сетне се добрах до кухнята.
         Тя беше изпълнена с миризмата на току-що опечен хляб и топъл, живителен огън. Хана печеше хляб. Както е известно, предразсъдъците се изкореняват най-трудно от сърцето, чиято почва никога не е била засявана със семената на образованието; те растат там упорито, здраво, като плевели сред камънаци. Когато ме видя за пръв път, Хана се отнесе към мен студено и сурово, по-късно тя малко по-омекна, а сега, когато ме зърна, че влизам спретната и добре облечена, дори се усмихна.
         — Как? Вече сте станали? — забеляза тя. — Значи, сега Ви е по-добре? Ако искате, можете да седнете на стола ми до огнището.
         Хана ми посочи люлеещия се стол; аз седнах в него. Тя продължи да шета, поглеждайки ме от време на време с крайчеца на окото. Като извади няколко хляба от пещта, Хана се обърна към мен и изведнъж изтърси:
         — А често ли Ви се случваше да просите милостиня, преди да дойдете у нас?
         За миг в душата ми избухна негодуване; но като си спомних, че няма за какво да се сърдя и че наистина трябва да съм й заприличала на просякиня, отговорих спокойно, ала не без известна твърдост:
         — Грешите, като ме смятате за просякиня. Аз съм толкова просякиня, колкото сте Вие или Вашите млади господарки.
         Като помълча, тя каза:
         — Никак не мога да разбера това — нали нямате нито дом, нито пари?
         — Когато човек няма дом или пари, още не значи, че е просяк, както Вие разбирате това.
         — Вие учена ли сте? — попита Хана внезапно.
         — Да.
         — Но Вие никога не сте били в пансион, нали?
         — Била съм в пансион осем години. Тя широко отвори очи.
         — Тогава защо не можете сама да си изкарвате хляба?
         — Изкарвала съм си го и се надявам пак да го изкарвам. Какво мислите да правите с това френско грозде? — попитах аз, когато тя донесе една кошница френско грозде.
         — Ще сложа от него в сладкиша.
         — Дайте ми да го изчистя.
         — Не, няма да Ви позволя да вършите нищо.
         — Но аз трябва да свърша нещо; дайте.
         Хана се съгласи и дори ми донесе чиста кърпа, за да не си изцапам роклята.
         — Ще се изцапате без нея — забеляза тя. — Не сте свикнали с такава работа, по ръцете Ви виждам. Да не сте били шивачка?
         — Не, грешите. А и не е ли все едно каква съм била? Нека това не Ви тревожи. По-добре ми кажете как се нарича имението на Вашите господари.
         — Едни му казват Марш Енд, други — Муърхаус.
         — А господина, който живее тук, наричат мистър Сейнт Джон, нали?
         — Не, той не живее тук; той е само временно тук. Живее в енорията си в Мортън.
         — Онова селце на няколко мили оттук?
         — Да.
         — Какъв е той?
         — Пастор.
         Спомних си отговора на старата икономка в дома на свещеника, когато потърсих отеца.
         — И тъй, значи, това е домът на неговия баща?
         — Да, старият мистър Ривърс живееше тук; тук са живели и баща му, и дядо му, и прадядо му.
         — Името на този господин е мистър Сейнт Джон Ривърс, нали?
         — Да, Сейнт Джон е малкото му име.
         — А сестрите му се казват Даяна и Мери Ривърс.
         — Да.
         — Баща им ли е умрял?
         — Умря преди три седмици от удар.
         — А нямат ли майка?
         — Тя умря точно преди една година.
         — Отдавна ли сте в това семейство?
         — Живея тук от трийсет години. И тримата съм отгледала.
         — В такъв случай вие сте честна и предана прислужница. Дължа Ви уважение, макар че бяхте неучтива, като ме нарекохте просякиня.
         Хана отново учудено ме погледна.
         — Види се, аз здравата съм сбъркала с вас — каза тя, — но тъдява се навъртат всякакви типове, затуй трябва да ми простите.
         — …дори и след като ме изгонихте в такава нощ, когато и куче не бива да изгониш — продължих аз строго.
         — Е, да, това беше лошо; но какво да се прави? Мислех повече за дечицата, отколкото за себе си. Клетите! Няма кой да се грижи за тях освен мен. Щеш не щеш, трябва да бъдеш груба.
         Запазих няколко минути строго мълчание.
         — Не ми връзвайте кусур — отново заговори тя.
         — Не, не съм съгласна — рекох аз — и ще Ви кажа защо. Не толкова защото отказахте да ме подслоните и ме помислихте за измамница, колкото за сегашния Ви упрек, че нямам нито пари, нито дом. А впрочем някои от най-добрите хора на света са били също тъй бедни като мен и като християнка Вие не трябва да смятате бедността за порок.
         — Наистина не трябва — рече Хана, — и мистър Сейнт Джон казва тъй. Сбърках; сега виждам, че съвсем не сте такава, каквато ми се сторихте отначало. Вие сте много мила и добра душа.
         — Хубаво. Прощавам Ви. Дайте ми ръката си.
         Тя пое ръката ми с набрашнената си, мазолеста ръка; още по-приветлива усмивка озари грубото й лице и от този миг ние станахме приятелки.
         Хана, изглежда, обичаше да бъбри. Докато чистех френското грозде, тя правеше пълнежа за сладкиша и ми разказваше различни подробности за покойните си господар и господарка и за „дечицата“, както наричаше тя младите момичета и брат им.
         Старият мистър Ривърс, разказваше тя, бил човек доста обикновен, но това не му пречело да бъде благородник, и при това от много древен род. Имението Марш Енд принадлежало на Ривърсовци от деня на създаването му — преди около двеста години; наистина по вид това било малко и скромно имение — не можело да се сравнява с палатите на мистър Оливър в Мортън Вейл. Но тя още помнела баща му, Бил Оливър — той бил прост работник във фабриката за игли, а Ривърсовци — благородни земевладелци още от времето на всички Хенриевци, в това можел да се убеди всеки, който погледне в регистрите на мортънската черква. Наистина старият господар бил обикновен човек, както всички тукашни. Той бил страстен ловец, добър земевладелец и прочие и прочие. А пък господарката била съвсем друга. Много обичала да чете и вечно учела нещо; „дечицата“ се метнали на нея. Такива като тях нямало в цялата околност сега, а и преди; и трите обикнали учението едва ли не още от деня, в който проговорили; те винаги били особени, не както другите. Мистър Сейнт Джон, като пораснал, постъпил в колеж, а после станал пастор; момичетата пък, веднага щом свършили училище, решили да станат гувернантки. Те казвали, че баща им загубил много пари заради някакъв човек, на когото се доверявал и който се разорил; и тъй като бащата не бил достатъчно богат, за да им осигури зестра, те трябвало сами да се грижат за себе си. Сестрите отдавна почти не живеели в къщи и били пристигнали тук само за няколко седмици поради смъртта на мистър Ривърс; но те много обичали Марш Енд, Мортън, пустошта наоколо и хълмовете. Двете госпожица били ходили в Лондон и в много други големи градове, но винаги казвали, че у дома им е най-хубаво. А как били привързани една към друга! Никога не спорели помежду си, не се карали! Едва ли имало друго такова сговорно семейство.
         Когато очистих френското грозде, аз попитах къде са двете момичета и брат им.
         — Отидоха на разходка до Мортън, но ще се върнат след половин час, за чая.
         Те действително се върнаха след половин час и влязоха през кухнята. Мистър Сейнт Джон, като ме видя, само се поклони и мина край мен, но двете момичета се спряха. С малко думи, любезно и спокойно Мери изрази удоволствието си, че вече съм станала от постелята; Даяна ме хвана за ръка и поклати глава.
         — Трябваше да чакате, докато Ви позволя да слезете долу — каза тя. — Вие още сте много бледа и слаба. Бедно дете! Бедно момиче!
         Гласът на Даяна звучеше за мен като гукане на гълъб. Погледа й аз посрещнах с радост. Лицето й ми се струваше прелестно. Лицето на Мери беше също тъй одухотворено, чертите му също тъй привлекателна; но тя беше по-затворена и се държеше въпреки нежността си малко отчуждено. В погледа и в думите на Даяна имаше известна властност; по всичко личеше, че е волева натура. Винаги ми правеше удоволствие да отстъпвам пред властността — ако тя е разумна — и да се подчинявам на твърдата воля, когато съвестта и собственото ми достойнство позволяват това.
         — А какво вършите тук? — продължи тя. — Тук не ви е мястото. Ние с Мери седим понякога Е кухнята, защото, когато сме у дома, искаме да се ползваме с пълна свобода и дори си позволяваме някои волности, но вие сте наша гостенка и вашето място е във всекидневната.
         — И тук ми е добре.
         — Тук шета Хана и ще ви изцапа с брашно.
         — А при това в кухнята е много топло за вас — добави Мери.
         — Разбира се — додаде сестра й. — Да вървим, трябва да се подчините! — И без да пуска ръката ми, тя ме накара да стана и ме поведе в съседната стая.
         — Постойте тук — рече Даяна, като ме настани на един диван, — докато свалим палтата си и приготвим чая. Това е друга привилегия, от която се ползваме в нашата самотна къщурка сред пустошта; ние сами си прислужваме, когато пожелаем или когато Хана е заета — когато пече, вари пиво, пере или глади.
         Тя затвори вратата и ме остави сама с мистър Сейнт Джон, седнал срещу мен с една книга или вестник в ръка. Отначало огледах всекидневната, после мистър Сейнт Джон.
         Всекидневната беше сравнително малка стая, много скромно наредена, но уютна благодарение на чистотата и спретнатостта й. Старомодните кресла блестяха, а ореховата маса светеше като огледало. Няколко избелели фотографии на живели отдавна мъже и жени украсяваха облепените с тапети стени; в шкафовете със стъклени врати се виждаха книги и стар порцеланов сервиз. В стаята нямаше нито едно излишно украшение, нито една съвременна мебел освен две кутии за ръкоделни принадлежности и до стената едно дамско бюро от палисандър; всичко, включително килимът и завеските, изглеждаше много старо, но добре запазено.
         Мистър Сейнт Джон, седнал също тъй неподвижно, както хората на избелелите портрети, забил поглед в страницата, която четеше, и стиснал безмълвно устни, беше много удобен за наблюдение. Една статуя едва ли би била по-удобна за тази цел. Беше млад, вероятно между двадесет и осем и тридесетгодишен, висок, строен; лицето му привличаше погледа: то имаше много правилни, като на древен грък черти, съвсем правилен, класически нос, уста и брадичка на атинянин. Рядко ще срещнеш лице на англичанин толкова близко до античните образци. Не беше чудно, че му правеше впечатление неправилността на моите черти, щом неговите бяха толкова хармонични. Очите му бяха големи, с кафяви ресници; над високото чело, бяло като слонова кост, небрежно се виеха руси коси.
         Пленителен образ, нали, читателю? Обаче този оригинал едва ли създаваше впечатление за мека, отстъпчива, чувствителна и дори кротка натура. Въпреки неговото спокойствие нещо в ноздрите, устните и челото му говореше според мен за буен, твърд и дори необуздан характер. Той не каза нито дума и даже не ме погледна нито веднъж, докато не се върнаха сестрите му. Даяна, заета с приготвянето на чая, постоянно влизаше и излизаше от стаята и ми донесе един малък, току-що опечен сладкиш.
         — Изяжте го още сега — каза тя, — Вие навярно сте гладна. Хана казва, че след закуска не Ви е давала нищо освен каша.
         Аз не отказах, тъй като имах силен апетит.
         Междувременно мистър Ривърс затвори книгата, приближи се до масата и като седна, устреми към мен чудно хубавите си сини очи. Сега погледът му изразяваше безцеремонна прямота и изпитателна, упорита настойчивост, които показваха, че досега нарочно, а не от стеснителност е избягвал да ме гледа.
         — Вие сте много гладна, нали? — попита той.
         — Да, сър.
         Винаги ми е било присъщо да отвръщам кратко на кратките въпроси и прямо на прямите.
         — Добре, че леката температура през последните три дни убиваше апетита Ви; би било опасно изведнъж да заситите глада си. Сега вече можете да се храните, но все още с мярка.
         — Надявам се, че няма дълго да се храня за Ваша сметка, сър — гласеше силно смутеният ми, невежлив отговор.
         — Не — рече Сейнт Джон студено. — Веднага щом ми съобщите къде живеят Вашите близки, ще им пишем и Вие ще се върнете вкъщи.
         — Трябва да ви кажа прямо, че това е вън от кръга на моите възможности; аз нямам нито дом, нито близки.
         И тримата ме погледнаха, но без сянка на недоверие. Не чувствах подозрителност в погледите им; по-скоро това бе любопитство. Имам пред вид преди всичко младите момичета. Очите на Сейнт Джон, макар много ясни в буквалния смисъл на думата, бяха доста непроницаеми, казано фигуративно. Изглежда, той ги използваше като средство за проникване в мислите на другите хора, а не за да разкрива собствените си мисли; това съчетание на проницателност и прикритост би могло по-скоро да те смути, отколкото да те предразположи.
         — Искате да кажете, че не сте свързана абсолютно с никого, така ли? — попита той.
         — Да. Никакви връзки не ме свързват с хората; нямам никакво право да чукам на вратата на която и да било къща в Англия..
         — Много странно положение за Вашата възраст! — В този момент аз видях, че погледът му е устремен към ръцете ми, които бях сложила на масата. Недоумявах защо са възбудили интереса му, но думите му скоро ми разкриха това.
         — Омъжена ли сте? Даяна се разсмя.
         — Та Джейн няма повече от седемнадесет-осемнадесет години, Сейнт Джон — каза тя.
         — Скоро ще навърша деветнадесет, но не съм омъжена. Не.
         Почувствах, че лицето ми пламва, тъй като разговорът на тази тема предизвика у мен горчиви и вълнуващи спомени. И тримата забелязаха смущението и вълнението ми. Даяна и Мери ме пощадиха и престанаха да гледат почервенялото ми лице, но техният по-студен и по-суров брат продължаваше да ме гледа, докато не се разплаках.
         — Къде сте живели напоследък? — попита той тогава.
         — Защо я разпитваш толкова много, Сейнт Джон? — прошепна Мери.
         Но той, навел се над масата, ми хвърли втори настойчив и проницателен поглед, който искаше отговор.
         — Не мога да спомена името на мястото и лицето, в чийто дом съм живяла; това е моя тайна — кротко отговорих аз.
         — И тази тайна Вие според мен имате право да не разкривате нито на Сейнт Джон, нито на когото и да е другиго, който почне да Ви разпитва — забеляза Даяна.
         — Но ако не зная нищо нито за Вас, нито за Вашето минало, съвсем не бих могъл да Ви помогна — каза брат й. — А нали се нуждаете от помощ.
         — Аз се нуждая от нея и я търся. Трябва ми, сър, някой истински човеколюбец, който да ми помогне да получа работа по силите ми; нужна ми е заплата, която би могла да ми осигури поне най-необходимото.
         — Не зная дали съм истински човеколюбец, обаче съм готов да Ви помогна, колкото мога, щом имате такива честни намерения. Затова преди всичко ми кажете с какво сте се занимавали напоследък и какво можете да вършите.
         Вече бях изпила чая си. Той доста ме подкрепи, както виното би подкрепило някой великан; чаят даде нова сила на отслабналите ми нерви, тъй че имах възможност твърдо да отговарям на проницателния млад съдник.
         — Мистър Ривърс! — казах аз, обръщайки се към него и гледайки го по същия начин, както той гледаше мен: открито и без всякаква стеснителност. — Вие и Вашите сестри ми направихте голяма услуга — най-голямата, която човек може да окаже на ближния си; със своето великодушно гостоприемство Вие спасихте живота ми. Това Ви дава неограничено право да очаквате от мен благодарност, както и известна откровеност. Ще Ви разкажа историята на скитницата, която приютихте, доколкото е възможно да сторя това, без да увредя на собственото си душевно спокойствие — имам пред вид моралната си и физическа безопасност, а също и безопасността на другите.
         Аз съм сираче, дъщеря на свещеник. Не помня родителите си. Издържаше ме една моя роднина и получих образованието си в благотворително заведение. Ще спомена дори училището, където прекарах шест години като ученичка и две години като учителка — това е Лоудският приют за сираци в Н-ското графство. Сигурно сте чували за него, мистър Ривърс. Ковчежник на това заведение е мистър Робърт Брокълхърст, свещеник.
         — Чувал съм за мистър Брокълхърст и съм бил в това училище.
         — Напуснах Лоуд преди около една година — реших да постъпя като гувернантка в частен дом. Получих хубаво място и бях щастлива. Бях принудена да напусна това място четири дни преди да дойда при Вас. Причината за напускането си не мога и не бива да откривам: това би било безполезно, дори опасно и би прозвучало като измислица. С нищо не съм опетнена и съм също тъй чиста от всякаква вина, както който и да е от Вас тримата. Но аз съм действително нещастна и ще бъда нещастна още дълго, защото катастрофата, която ме прогони от дома, превърнал се за мене в рай, е необикновена и ужасна. Решавайки да напусна, аз исках най-вече това да стане бързо и тайно. Ето защо трябваше да оставя всичко с изключение на един малък вързоп, който в бързината и душевния си смут забравих да си прибера от колата, която ме докара до Уиткрос. Затова се озовах в тази местност без пари и без вещи. Прекарах две нощи под открито небе и се скитах два дни, без да престъпя нито веднъж нечий праг; само два пъти през това време можах да похапна; и когато бях доведена от глада, изтощението и отчаянието до крайна изнемога, Вие, мистър Ривърс, не позволихте да загина от глад край Вашата врата и ме взехте под покрива си. Зная всичко, което Вашите сестри направиха за мен, тъй като нито за миг не изгубих напълно съзнание през време на привидния си унес, и съм задължена също тъй много и на тях за сърдечното им, искрено и великодушно съчувствие, както и на Вашето християнско милосърдие.
         — Не я карай повече да говори, Сейнт Джон — каза Даяна, когато замълчах, — тя несъмнено все още не бива да се вълнува. Елате да седнете на дивана, мис Елиът.
         Неволно трепнах плахо, като чух мнимото си име — бях съвсем забравила за него. Мистър Ривърс, от чието внимание нищо, изглежда, не можеше да убегне, веднага забеляза това.
         — Вие казахте, че името ви е Джейн Елиът, нали? — попита той.
         — Да, това е името, с което смятам за нужно да се назовавам сега; но то не е истинското ми име и когато го чуя, звучи за мен непривично.
         — Няма ли да кажете истинското си име?
         — Не. Боя се повече от всичко на света, че тайната ми ще бъде разкрита, и избягвам всякакви обяснения, които могат да доведат от това.
         — Без съмнение Вие сте напълно права — каза Даяна. — А сега, братко, остави я малко да си почине.
         Обаче след кратък размисъл Сейнт Джон пак невъзмутимо и с присъщата си прозорливост продължи въпросите си:
         — Сигурно не Ви се иска да се ползвате дълго от нашето гостоприемство. Виждам, стремите се колкото може по-скоро да се избавите от грижите на моите сестри и главно — от моето „милосърдие“. (Прекрасно разбирам разликата и не се обиждам — Вие сте права.) Искате да бъдете независима, нали?
         — Да, вече споменах за това. Посочете ми работа или място, където да потърся работа; това е всичко, за което Ви моля сега. След това мога да Ви напусна, ако ще да отида дори в най-бедната хижа, но дотогава ми позволете да остана тук: страхувам се да не изпитам отново ужасите на безприютното скитничество.
         — Разбира се, че ще останете тук — рече Даяна, като сложи бялата си ръка на главата ми.
         — Ще останете — повтори Мери с непресторена искреност, която, изглежда, й бе присъща.
         — Виждате, че грижите, които моите сестри полагат за Вас, им доставят удоволствие — каза мистър Сейнт Джон, — както би им доставило удоволствие да спасят и се грижат за някоя полузамръзнала птичка, изхвърлена на нашия прозорец от зимния вятър. А аз съм по-склонен да Ви помогна да се наредите и ще се помъча да направя това; но трябва да имате предвид, че възможностите ми са много ограничени. Аз съм само един селски пастор в бедна енория; помощта ми ще бъде много скромна. И ако Вие сте склонна да презрете ежедневния трудов живот, потърсете си по-съществена помощ от тази, която мога да Ви предложа.
         — Тя вече каза, че е съгласна да върши всякакъв честен труд, който е по силите й — отвърна вместо мен Даяна, — и ти знаеш, Сейнт Джон, че тя няма на кого да разчита; волю-неволю ще трябва да има работа с такъв свадлив човек като тебе.
         — Готова съм да бъда шивачка, прислужница или болногледачка, ако не намеря нищо по-добро — отвърнах аз.
         — Хубаво — каза студено мистър Джон. — Щом Вашите намерения са такива, обещавам да Ви помогна; ще направя това, когато мога и както мога.
         При тези думи той взе книгата, която четеше преди чая. Скоро аз напуснах всекидневната; толкова дълго говорих и седях там, че бях съвсем изчерпала силите си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар