19 март 2013 г.

Джейн Еър-3



         ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

         Радостни дни прекарвах напоследък в имението Торнфийлд, дни, изпълнени с оживление. Колко различни бяха те от първите три месеца — период на покой, еднообразие и самота! Сега всяка печал бе далеч, всички мрачни впечатления — забравени; навсякъде бликаше живот, навсякъде имаше движение. Сега беше невъзможно да прекосиш коридора, по-рано така тих, нито да влезеш в предните стаи, по-рано тъй пусти, и да не срещнеш някоя дяволита камериерка или някой наконтен камериер.
         В кухнята, в килера за продуктите, в трапезарията на слугите, в преддверието — навсякъде бе еднакво оживено, а салоните оставаха безлюдни и тихи само когато синьото небе и топлите слънчеви лъчи на пролетните дни зовяха обитателите им навън. Дори когато тези дни не бяха хубави и валяха продължителни дъждове, това съвсем не помрачаваше настроението; напротив, тогава домашните развлечения ставаха по-живи и разнообразни, тъй като забавленията на открито се прекратяваха.
         Първата вечер, когато предложиха да се забавляваме с нещо друго, аз се запитах какво ли имат пред вид; казаха да играем на шаради, но поради моето невежество аз не знаех какво значи това. Извикаха слугите, които изнесоха масите навън, разместиха свещниците и наредиха столовете в полукръг, точно срещу портала. Докато мистър Рочестър и другите господа даваха нареждания как да стават тези преобразования, дамите тичаха нагоре-надолу по стълбите и звъняха на своите камериерки. Мисис Феърфакс бе извикана да даде сведения с колко шалове, дрехи и драперии разполага; някои от гардеробите на третия етаж бяха щателно прегледани и всичко в тях — брокатени и кринолинени поли, широки атлазени рокли, черни дрехи, дантелени яки и пр. — донесено на цели купове от прислужничките; сетне направиха подбор и нещата, на които се спряха, бяха отнесени в будоара до гостната.
         Междувременно мистър Рочестър повика отново дамите при себе си и взе някои от тях за своята група.
         — Мис Инграм остава, разбира се, при мен — рече той; после извика двете мис Ештън и мисис Дент. След това мистър Рочестър ме погледна: аз бях близо до него, тъй като закопчавах гривната на мисис Дент, която се бе откопчала.
         — Ще играете ли? — запита ме той. Аз поклатих глава. Той не настоя — нещо, от което много се страхувах — и ме остави да се върна спокойно на обичайното си място.
         Мистър Рочестър и групата му се скриха зад завесата, а другата група, начело с полковник Дент, седна на столовете, наредени в полукръг. Един от господата, мистър Ештън, като ме забеляза, изглежда, предложи да ме поканят да се присъединя към тях, но лейди Инграм веднага се обяви против.
         — Не — чух я да казва аз, — тя ми се струва доста глупава за такава игра.
         Не след дълго иззвъня звънец и завесата се вдигна. От другата страна на портала видях едрата фигура на сър Джордж Лин, също избран от мистър Рочестър, загърната в бял чаршаф; пред него на една маса бе разтворена голяма книга, а до него стоеше Ейми Ештън, наметната с мантията на мистър Рочестър и с книга в ръка. Някой, който не се виждаше, биеше весело звънеца; сетне Адел (тя бе настояла да участва в групата на своя опекун) изтича напред с кошница цветя и ги разхвърля наоколо. Малко по-късно се появи великолепната фигура на мис Бланш Инграм, облечена в бяло, с дълго було на главата и венец от рози на челото; редом с нея крачеше мистър Рочестър. Те се приближиха до масата и коленичиха, а през това време мисис Дент и Луиза Ештън, облечени също в бяло, застанаха зад тях. Последва церемонията под формата на пантомима — не бе трудно да се разбере, че това представлява сватба. Когато тя завърши, полковник Дент и групата му се съветваха шепнешком две-три минути, след което полковникът рече високо:
         — Булка!
         Мистър Рочестър се поклони и завесата се спусна.
         Мина доста време, преди тя да се вдигне отново. Когато това стана, пред очите ни се появи друга, по-грижливо подготвена сцена. Както вече споменах, гостната бе две стъпала по-високо от столовата и на горното стъпало, един-два метра навътре в стаята, бе поставена голяма мраморна вана; спомних си, че я бях виждала в оранжерията (това бе постоянното й място) сред екзотични растения; там в нея плуваше една златна рибка. Не е било лесно да я пренесат оттам, тъй като бе доста голяма и тежка.
         Мистър Рочестър седеше на един килим, постлан до ваната; той беше наметнат с шалове, а на главата си имаше тюрбан. Тъмните му очи, мургавата му кожа и чертите на лицето му, нетипични за един англичанин, бяха в отлично съответствие с облеклото му; той представляваше прекрасен образец на емир — герой на някоя екзотична легенда. Скоро след това се появи мис Инграм. Тя също беше облечена по ориенталски: на кръста си носеше ален шарф, завързан като колан; на главата си бе вързала една бродирана кърпа; изящните й ръце бяха голи — едната от тях, вдигната нагоре, придържаше кана, поставена грациозно върху главата й. Фигурата, чертите на лицето, външността — всичко в нея напомняше юдейска принцеса от епохата на патриархата; и несъмнено това бе образът, който тя трябваше да представлява.
         Мис Инграм отиде до ваната, наведе се над нея, сякаш да напълни каната, и отново я вдигна на глава. Човекът до кладенеца се приближи към нея и я помоли нещо. Тя бързо свали каната и му даде да пие. После той измъкна от пазвата си малко ковчеже, отвори го и извади оттам чудесни гривни и обеци. Принцесата бе смаяна и възхитена. Коленичил, ориенталецът сложи скъпоценностите в краката й. Тогава в погледа и жестовете на принцесата пролича съмнение, примесено с възторг. Непознатият й сложи гривните и обеците. Двамата бяха Елиезер и Ребека — липсваха само камилите.
         Групата на полковника отново се събра на съвещание и очевидно не можеше да постигне съгласие за думата или сричката, която представляваше тази сцена. Полковник Дент, който даваше гласност на мнението на своята група, поиска да бъде представена сцена, която да илюстрира цялата дума. Завесата отново се спусна.
         Когато тя се вдигна за трети път, само част от гостната •бе използвана за новата сцена — останалата част бе закрита от параван, направен от някаква тъмна и груба материя. Мраморната вана бе махната; на нейното място стояха проста маса и кухненски стол; те бяха осветени много слабо от един фенер, а всички свещи бяха загасени.
         Сред тази печална обстановка седеше един мъж, кръстосал ръце на коленете си, с поглед, забит в земята. Това бе мистър Рочестър — веднага го познах, въпреки че гримът, необичайното облекло (сакото висеше от едното рамо, сякаш бе разпрано на гърба при някакво сбиване), отчаяното и смръщено изражение и чорлавата, настръхнала коса го правеха съвсем неузнаваем. Когато той помръдна, иззвънтя верига — на китките му бяха поставени белезници.
         — Брайдуел!* — извика полковник Дент и шарадата бе разрешена.
         [* Брайд — булка; уел — кладенец; брайдуел — изправителен дом, затвор. — Б. пр.]
         Мина доста време, докато изпълнителите се преоблекат и влязат отново в столовата. Мистър Рочестър вървеше под ръка с мис Инграм; тя хвалеше играта му.
         — Знаете ли — казваше тя, — че от трите образа, които представихте, най-много ми хареса последният? О, да бяхте се родили преди едно-две поколения, какъв галантен разбойник по пътищата можехте да станете!
         — Имам ли още боя по лицето си? — запита той, като се обърна към нея.
         — Уви, не. Жалко! Нищо не би отивало повече на лицето ви от този руж.
         — Значи, бихте могли да се влюбите в някой такъв герой?
         — Един английски разбойник по пътищата ще бъде за предпочитане пред всеки италиански бандит и може да отстъпи само на левантийския пират.
         — Но какъвто и да съм аз, не забравяйте, че сте моя съпруга — оженихме се преди един час в присъствието на всички тези хора.
         Мис Инграм се изсмя и бузите й се покриха с руменина.
         — Е, Дент — обърна се към полковника мистър Рочестър, — сега е ваш ред. — И когато другата група се отдалечи, той и хората му заеха освободените места. Мис Инграм седна отдясно на кавалера си, а останалите участници заеха столовете от двете им страни. Сега не очаквах с вълнение изпълнителите, не чаках с нетърпение да се вдигне завесата — цялото ми внимание бе насочено към зрителите; очите ми, преди приковани в портала, сега бяха устремени към полукръга от столове. Каква шарада играха полковник Дент и групата му, коя дума бяха избрали, каква беше играта им — не помня; но все още виждам как хората в полукръга от столове се съветват след всяка сцена; как мистър Рочестър се обръща към мис Инграм и мис Инграм към него; виждам как тя навежда глава към него, при което смолисточерните й къдрици почти докосват рамото му и галят бузата му; все още чувам шепота им и помня погледите, които си разменяха; и сега, когато пиша тези редове, у мен възкръсва дори чувството, събудено тогава от тази гледка.
         Вече споменах, читателю, че бях свикнала да се любувам на мистър Рочестър и не можех да отвикна от това само защото сега той не ми обръщаше внимание; можех да прекарам цели часове в негово присъствие и той нито веднъж да не обърне поглед към мен — всичкото му внимание бе погълнато от една знатна дама, която толкова ме презираше, че избягваше да ме докосва дори с крайчеца на роклята си, когато минаваше край мен; винаги когато тя ме погледнеше случайно с черните си, властни очи, веднага отвръщаше поглед, сякаш бях нещо съвсем недостойно за нея. Не можех да отвикна да се любувам на мистър Рочестър, макар да бях сигурна, че той скоро ще се ожени за тази дама — защото всеки ден чувствах по гордата й увереност, че неговите намерения са точно такива, и защото той постоянно се държеше с нея с галантност, която, макар небрежна и по-скоро подхранвана от нейния интерес към него, отколкото от неговия към нея, беше все пак при всичката си небрежност и гордост завладяваща и властна.
         При тези обстоятелства нищо не можеше да охлади или унищожи любовта им, но всяко нещо можеше да предизвика у мен отчаяние. И най-вече ревност, ще допълниш ти, читателю. Наистина, ако жена с моето положение реши. да ревнува жена като мис Инграм. Ала аз не я ревнувах, или по-точно ревнувах я, но много рядко — болката, която изпитвах, не може да се изрази с тази дума. Мис Инграм не бе достойна за моята ревност: тя стоеше твърде ниско, за да предизвика това чувство у мен. Извинете за парадоксалното ми твърдение, но имам пред вид точно това, което казвам. Мис Инграм притежаваше много ефектна външност, но не беше умна; тя имаше красота и блестящи успехи, ала умът й бе беден, а сърцето й — безплодна пустиня; нищо не можеше да израсте буйно на такава почва и да даде сочни плодове. Бланш не беше добра; не беше и оригинална: час по час повтаряше дълбокомислени фрази, заимствани от книгите, но никога не изразяваше, нито имаше собствено мнение. Преструваше се на човек, когото вълнуват най-възвишени чувства, а никога не бе изпитвала съчувствие или жал; нежността и правдивостта бяха също непознати за нея. Тя много често се издаваше, например когато съвсем несправедливо даваше изблик на злобната си омраза към Адел: ако се случеше малката да отиде при нея, Бланш я отблъскваше с някой оскърбителен епитет; понякога я изгонваше от стаята и винаги се отнасяше към нея студено и язвително. И други очи следяха тези прояви на нейния характер — следяха ги отблизо, проницателно и зорко. Да, бъдещият жених — мистър Рочестър — също наблюдаваше непрекъснато мис Инграм и именно тази негова предпазливост, това пълно и ясно съзнание за недостатъците на избраницата му, тази липса на плам в чувствата му към нея пораждаха у мен нетърпима болка.
         Съзнавах, че той иска да се ожени за нея, ръководен от социални или политически съображения, тъй като положението и връзките й го блазнеха; чувствах, че не я обича и че със своите качества тя трудно може да спечели любовта му. Ето причината за мъките и терзанията ми, ето кое подхранваше непрестанната ми болка: тя не бе в състояние да го очарова.
         Ако тази жена бе победила изведнъж, ако той, покорен от нея, бе сложил искрено сърцето си в краката й, щях да закрия лице, да се обърна към стената и (казано фигуративно) да престана да съществувам за тях. Ако мис Инграм беше добра и благородна жена, със сила, плам, добродушие и разум, щях да водя борба на живот и смърт с два тигъра — ревността и отчаянието, след което, с разкъсано от тях сърце, щях да й се възхищавам, признала нейното съвършенство, и да се примиря до края на живота си; и колкото по-голямо би било превъзходството й, толкова по-голямо би било и възхищението ми и толкова по-несмущаван покоят ми. Но в действителност трябваше да наблюдавам усилията на мис Инграм да очарова мистър Рочестър, да бъда свидетел на всекидневните й неуспехи в това отношение, докато самата тя не съзнаваше, че губи, наивно смяташе, че всяка пусната стрела улучва целта, и блажено предвкусваше плодовете на своята победа, а гордостта и самодоволството й я отдалечаваха все повече и повече от този, когото искаше да съблазни. Да наблюдаваш това, значеше да бъдеш под непрекъснато напрежение и да се чувстваш ужасно потиснат.
         Докато тя губеше, на мен ми беше съвсем ясно как би могла да спечели. Стрелите, които все се плъзгаха покрай гърдите на мистър Рочестър и без да го засегнат, падаха в краката му, биха могли (бях убедена в това), изстреляни от по-сигурна ръка, да затреперят, забити дълбоко в гордото му сърце, да запалят любовен пламък в суровия му поглед и да придадат мекота на строгите му черти: или още по-добре — над него би могла да бъде постигната и мълчалива победа — без оръжия.
         „Защо тя не му влияе по-силно, щом има възможност да бъде тъй близо до него? — питах се аз. — Сигурно не го обича, не изпитва към него искрени чувства. Ако го обичаше, нямаше да му се усмихва така често, да му хвърля непрекъснато погледи, да позира така изкусно, да любезничи прекалено.“ Струваше ми се, че ако седи спокойно до него, говори малко и го гледа по-рядко, тя ще бъде по-близо до сърцето му. Бях виждала на лицето му доста по-различно изражение от това, което го сковаваше сега, когато мис Инграм бе така жива в отношението си към него; но тогава то се проявяваше съвсем непринудено — без да е извикано от фалшиви маниери и хитро обмислени ходове; за да се прояви то и сега, трябваше тя да отговаря на въпросите на бъдещия си съпруг без превзетост, да се обръща към него само когато е необходимо, и то без гримаси — и изразът на лицето му лека-полека ще се промени и ще стане по-благ, по-сърдечен и ще стопля като слънчев лъч. Ще съумее ли тя, когато се оженят, да постъпва така, че той да бъде доволен от нея? Мисля, че не би съумяла, въпреки че тази задача бе осъществима и съпругата на мистър Рочестър би могла да бъде (в това аз твърдо вярвах) най-щастливата жена на земята.
         Все още не съм казала нищо осъдително за намерението на мистър Рочестър да встъпи в брак, подбуждан от користни интереси. Изненадах се, когато открих, че намеренията му са точно такива, защото го смятах за човек, който никога не ще се ръководи от толкова еснафски мотиви при избора на съпруга; но колкото повече размишлявах върху положението и възпитанието на двамата, толкова по-малко смятах, че имам право да ги съдя и виня за това, че постъпват съобразно идеите и принципите, насаждани у тях без съмнение още от детинство. Всички от тяхното съсловие спазваха тези принципи; ето защо заключих, че и те двамата по някакви съображения, които аз не мога да проумея, спазват тези принципи. Ако бях на мястото на мистър Рочестър, щях да свържа съдбата си само с жена, която мога да обичам. Но изгледите за щастие на съпруга в този случай бяха толкова очевидни, щото ме караха да мисля, че на пътя на това щастие сигурно стоят някакви съвсем непонятни за мен пречки: в противен случай бях уверена, че всички ще постъпват така, както бих постъпила аз.
         Но не само по този въпрос, а и във всяко друго отношение аз проявявах голяма снизходителност към господаря си: не забелязвах всички онези недостатъци, с които по-рано не можех да се примиря. Преди си бях поставила за цел да изуча всичките страни на характера му: да взема и доброто, и лошото, и от трезвата преценка на съотношението им да си съставя справедливо мнение за него. А сега не виждах у него нищо лошо. Сарказмът му, който ми бе противен, грубостта му, която тогава ме плашеше, сега ми се струваха силни подправки към любимо ястие: те го правят парливо, но без тях то е блудкаво. Сега наблюдавах пак с разтуптяно сърце, но вече не с парализирани нерви онова загадъчно нещо (дали то изразяваше злоба, скръб, замисленост или отчаяние?), което внимателният наблюдател съзираше в погледа му и което изчезваше, преди някой да е успял да го разгадае докрай, онова нещо, което ме караше да тръпна от страх и да се свивам, сякаш вървя по вулканични хълмове и изведнъж усещам, че земята почва да се тресе, а миг след това се разпуква. Вместо да отбягвам този източник на страх, аз копнеех да го разгледам по-отблизо, та да разбудя тайната му, и завиждах на мис Инграм, че някой ден ще има възможност да надникне спокойно в дълбините на погледа му, да разкрие техните тайни и да проникне в тяхната същност.
         Междувременно, докато аз мислех само за господаря си и за бъдещата му съпруга — виждах само тях, чувах само техния разговор и смятах, че само техните постъпки представляват интерес, — останалата част от гостите бяха погълнати от своите занимания и забавления. Лейди Лин и лейди Инграм продължаваха да разговарят важно, при което навеждаха тюрбаните си една към друга, и да се хващат за ръце, когато искаха да изразят изненада, недоумение, ужас (в зависимост от темата на разговора им) — с това те напомняха две големи марионетки. Тихата мисис Дент говореше с добродушната мисис Ештън; от време на време те ме удостояваха с по някоя любезна дума или усмивка. Сър Джордж Лин, полковник Дент и мистър Ештън разговаряха по политически, административни или правни въпроси. Лорд Инграм флиртуваше с Ейми Ештън; Луиза свиреше и пееше ту сама, ту заедно с един от синовете на Лин, а Мери Инграм слушаше с безразличие галантните думи на другия. Имаше моменти, когато всички като по команда прекратяваха забавленията си, за да погледат и послушат главните действащи лица — мистър Рочестър и тясно свързаната с него мис Инграм, защото в края на краищата те бяха душата на компанията. Ако мистър Рочестър излезеше от стаята за около час, гостите му явно почваха да скучаят, а неговото завръщане винаги вливаше живителна струя в разговорите им.
         Липсата на това живително въздействие се почувства особено силно в деня, когато той бе извикан в Милкоут по работа и щеше да се върне късно. Същия ден следобед заваля дъжд и разходката, която гостите смятаха да направят до циганския табор, разположил се неотдавна в една мера отвъд Хей, естествено, се провали. По-възрастните господа отидоха в конюшнята; по-младите, заедно с по-младите дами, започнаха да играят билярд в билярдната. Знатните вдовици Инграм и Лин потърсиха утеха в една тиха игра на карти. Бланш Инграм, след като отхвърли с горделиво мълчание опитите на мисис Дент и мисис Ештън да я увлекат в разговор, започна да си тананика тихичко някакви сантиментални песни и арии, като си акомпанираше на пианото, а сетне, взела един роман от библиотеката, се отпусна с високомерно равнодушие на един диван и се приготви да убие с романа скучните часове до завръщането на мистър Рочестър. Стаята и къщата тънеха в тишина: само от време на време от горния етаж долитаха веселите гласове на онези, които играеха билярд.
         Вече се здрачаваше и часовникът бе известил, че е време да се преобличаме за вечеря, когато малката Адел, която бе коленичила до мен в прозоречната ниша в гостната, възкликна:
         — Voilà monsieur Rochester, qui revient!*
         [* Господин Рочестър си идва! (фр.) — Б. пр.]
         Обърнах се и видях как мис Инграм стана от дивана и се завтече към прозореца; другите също се откъснаха от заниманията си, защото в този момент се чу шум от колела и тропот на конски копита по мокрия пясък на алеята отвън. Пристигаше някаква пощенска кола.
         — Какво го е прихванало, та се връща така? — каза мис Инграм. — Нали яздеше Мезрур (черния кон), когато тръгна? А и Пайлът беше с него; къде е дянал двете животни?
         Като каза това, тя приближи до прозореца високата си фигура с бухналата си рокля толкова много, че аз бях принудена да се наведа силно назад, рискувайки да си счупя гръбнака; в нетърпението си Бланш отначало не ме забеляза, но като ме видя, сви устни и се премести на друг прозорец. Пощенската кола спря, кочияшът удари звънеца на входната врата, от колата слезе един господин, облечен в пътнически костюм; но това не беше мистър Рочестър, а един висок, елегантно облечен непознат мъж.
         — Защо лъжеш, маймуна такава! — възкликна мис Инграм по адрес на Адел. — Кой ти каза да стоиш на прозореца и да заблуждаваш хората? — И тя ми хвърли гневен поглед, сякаш аз бях виновна за това.
         В преддверието се чу някакъв разговор и скоро новодошлият влезе. Той се поклони на лейди Инграм, смятайки я за най-възрастната дама в стаята.
         — Изглежда, пристигам в неудобно време, мадам — рече той, — в момент, когато приятелят ми, мистър Рочестър, отсъствува; но аз идвам от много дълъг път и понеже съм негов стар и близък приятел, мисля, че няма да имате нищо против, ако го почакам тук, докато се върне.
         Непознатият бе учтив; направи ми впечатление, че говори с малко особен акцент — не съвсем чужд, но не и чисто английски; на възраст беше сигурно колкото мистър Рочестър — между тридесет и четиридесет години; лицето му имаше болезнен, силно жълтеникав цвят; иначе той изглеждаше прекрасен човек особено при бегъл поглед. Но при по-внимателно разглеждане в лицето му се забелязваше нещо неприятно или по-скоро нещо, което никой никога не би харесал. Чертите му бяха правилни, обаче твърде отпуснати; очите му големи и хубави, ала неизразителни, лишени от живот — така поне мислех аз.
         Звънецът за преобличане пръсна присъстващите по стаите им. Видях непознатия отново чак след вечеря; той, изглежда, вече се чувствуваше като у дома си. Сега физиономията му ми се видя още по-неприятна: открих, че тя бе едновременно неопределена и неодухотворена. Очите на непознатия блуждаеха и това му придаваше странен вид — такъв, какъвто не бях виждала досега. Въпреки че бе хубав и с приятна външност, той силно ме отблъскваше: нямаше сила в правилния овал на гладкото му лице; нямаше твърдост в орловия му нос и в малките му червени устни; ниското, равно чело говореше за липса на висок интелект, а неизразителните кафяви очи — за липса на властност.
         Аз седях в любимото си кътче, наблюдавах го на светлината на големите свещници върху камината, които го осветяваха изцяло — той седеше в едно кресло, дръпнато до камината, и се местеше все по-близо и по-близо до нея, сякаш му беше студено, — и го сравнявах с мистър Рочестър. Мисля, че контрастът между един гъсок със загладена перушина и един хищен ястреб или между една кротка овца и нейния пазач — куче с рошава козина и зорки очи, едва ли би бил по-голям (казано, разбира се, с известна сдържаност).
         Непознатият спомена, че е стар приятел на мистър Рочестър. Тяхната дружба трябва да е била странна: истинска прекрасна илюстрация на старата максима, че контрастите се привличат.
         Двама-трима от господата седяха до него и от време на време до ушите ми долитаха откъслеци от техния разговор. Отначало не можех да схвана много добре за какво става дума, защото разговорът на Луиза Ештън с Мери Инграм, седнали близо до мен, ми пречеше да чуя ясно тези откъслеци. Споменатите дами говореха за непознатия: и двете го нарекоха хубавец. Луиза каза, че бил „прелестно същество“ и че го „обожава“, а Мери посочи като пример за съвършена мъжка красота „хубавата устица и великолепния нос“ на госта.
         — А какво чудесно чело има! — възкликна Луиза. — Съвсем гладко, без никакви бръчки, които толкова мразя, и такива кротки очи и усмивка!
         Сетне, за голямо мое щастие мистър Хенри Лин ги извика в другия ъгъл на стаята, за да се разберат по някакъв въпрос във връзка с отложената разходка до мерата край Хей.
         Сега можех да съсредоточа вниманието си върху групата до камината и веднага разбрах, че новодошлият се нарича мистър Мейсън; малко по-късно научих, че той току-що пристигнал в Англия и че идвал от някаква страна с горещ климат, затова без съмнение кожата на лицето му бе така жълтеникава и затова седеше все близо до камината и не сваляше сюртука си. Думите Ямайка, Кингстън и Спаништаун веднага ме наведоха на мисълта, че идва от Антилските острови: сетне чух с голяма изненада, че именно там се е запознал с мистър Рочестър. По думите на новодошлия господарят не можел да търпи големите горещини, ураганите и дъждовните периоди, характерни за онази географска област. Знаех от мисис Феърфакс, че мистър Рочестър е пътешественик, но мислех, че е странствал само из Европа: досега не бях чувала нито дума за някакви негови пътешествия из по-далечни страни.
         Размишлявах върху тези неща, когато една малко неочаквана случка прекъсна нишката на моите мисли. Мистър Мейсън потрепери от студ (някой бе отворил вратата) и поиска да сложат в камината още въглища; пламъците на огъня бяха загаснали, но жаравата му още бе червена и гореща. Лакеят, който донесе въглищата, на излизане се спря до мистър Ештън и му каза тихо нещо, от което чух само „стара жена“ и „много досадна“.
         — Кажи й, че ще я тикнем в дранголника, ако не се измете оттук — рече съдията.
         — Не, чакайте! — прекъсна го полковник Дент. — Не я пъдете, Ештън. Може да се позабавляваме. Но по-добре да попитаме дамите. — И той каза високо: — Госпожи, вие искахте да отидем на разходка до мерата край Хей, за да видим циганския табор; Сам казва, че една стара циганка чакала сега в трапезарията на слугите и настоявала да я пуснат тук, при „господата и госпожите“, за да им предскаже бъдещето. Съгласни ли сте да дойде тук?
         — Надявам се, полковник — възкликна лейди Инграм, — че не ще пуснете тук такава долна лъжкиня. Изпъдете я на всяка цена, и то веднага!
         — Но аз не мога да я убедя да си отиде, милейди — рече лакеят, — нито аз, нито някой от слугите. Сега при нея е мисис Феърфакс и я моли да си върви; но циганката си взе един стол, седна край огнището и каза, че нищо не можело да я накара да стане, докато не й разрешат да влезе при вас.
         — Защо? — попита мисис Ештън.
         — За да каже на господата и госпожите бъдещето им, мадам, и се кълне, че трябвало да го стори и че ще го стори.
         — Как изглежда тя? — запитаха на един дъх госпожици Ештън.
         — Ужасно мръсно същество; черна като катран.
         — Значи, прилича на истинска магьосница! — извика Фредерик Лин. — Ще я пуснем, разбира се.
         — Да, да — подкрепи го брат му, — иначе ще съжаляваме хиляди пъти, че сме изпуснали такова приятно забавление.
         — Милите ми момченца, чувате ли се какво говорите! — възкликна мисис Лин.
         — Не бих могла да присъствам на подобно долнопробно забавление — пригласи й вдовицата Инграм.
         — Права си, мамо, но все пак би могла, сигурна съм — отсече високомерната Бланш, като се обърна към нас на столчето на пианото, където седеше до този момент мълчаливо и разглеждаше някакви ноти. — Любопитна съм да зная бъдещето си. Сам, кажи да пуснат тук гледачката.
         — Скъпа Бланш! Разбери…
         — Да, мамо… разбирам всичко, което имаш пред вид, но трябва да стане така, както искам. Бързо, Сам!
         — Да! Да! Да! — завикаха в нестроен хор младежите, дамите и господата. — Нека дойде! Ще се забавляваме чудесно.
         Лакеят все още не тръгваше.
         — Тя изглежда много груба — рече той.
         — Върви! — викна му мис Инграм и лакеят излезе.
         Вълнение обзе в миг всички: когато Сам се върна, в стаята валеше град от шеги и закачки.
         — Не иска да дойде — каза той. — Не бивало да се показва пред очите на „простосмъртните“. Трябвало да й отредим някоя стая и тогава всички, които искат да им гледа, да влизали при нея един по един.
         — Виждаш ли, моя божествена Бланш — започна лейди Инграм, — тя става нахална. Бъди разумно, ангелче мое, и…
         — Заведи я в библиотеката! — отсече ангелчето. — И аз не бива да я слушам пред очите на простосмъртните — искам да бъда насаме с нея. Гори ли камината в библиотеката?
         — Да, мадам… но тази циганка е с такъв съмнителен вид!
         — Стига си дрънкал, тъпако! Върши това, което ти казвам!
         Сам отново излезе; и отново атмосферата се изпълни с някаква тайнственост, оживление и очакване. Когато се върна за втори път, лакеят обяви:
         — Вече е готова. Иска да знае кой ще бъде първият.
         — Смятам, че няма да е зле да я поогледам, преди да пуснем дамите при нея — каза полковник Дент.
         — Кажи й, Сам, че при нея ще отиде един господин. Сам излезе и се върна.
         — Тя каза, сър, че не желаела да приема господа; да не си правели труд да ходят дотам; същото се отнасяло и до дамите, освен ако били млади и неомъжени (тук той с мъка се сдържа да не се изкиска).
         — По дяволите, старата има вкус! — възкликна Хенри Лин.
         Мис Инграм важно се надигна и рече: „Аз ще отида първа“ с такъв тон, сякаш беше офицер, повел войниците си на сигурна смърт.
         — О, доброто, о, милото ми момиче! Почакай, дъще, опомни се! — нареждаше майка й, но мис Инграм мина покрай нея с гордо мълчание, излезе през вратата, която полковник Дент държеше отворена, и всички чухме как тя влезе в библиотеката.
         Последва тишина. Лейди Инграм сметна, че е настъпил подходящ момент да зачупи ръце и стори това веднага. Мис Мери заяви, че никога нямало да се реши да влезе в библиотеката. Ейми и Луиза Ештън се кискаха тихо и изглеждаха малко уплашени.
         Минутите се нижеха много бавно: петнадесет бяха вече минали, когато вратата на библиотеката се отвори отново. Мис Инграм се върна при нас през портала.
         Щеше ли тя да се смее? Щеше ли да приеме думите на циганката като шега? Всички я погледнаха с жадно любопитство, а тя отвърна на тези погледи неприветливо и студено; не изглеждаше нито обезпокоена, нито весела; отправи се с твърди крачки към мястото си и седна, без да промълви дума.
         — Е, Бланш? — обърна се към нея лорд Инграм.
         — Какво ти каза тя, сестро? — запита я Мери.
         — Какво мислите за тази циганка? Наистина ли умее да предсказва бъдещето? — питаха госпожици Ештън.
         — Спокойно, спокойно, добри хора — отвърна мис Инграм, — не ме притеснявайте. Без съмнение вие сте готови да се чудите и да вярвате на всичко, щом придавате такова значение на тази циганка — това се отнася и за майка ми, — и сте уверени, че тук е дошла някаква истинска магьосница, съюзница на самия дявол. Оказа се, че тя е обикновена циганка-скитница, усвоила един банален начин за гадаене на ръка — не ми каза нищо повече от онова, което се казва обикновено в такива случаи. Задоволих прищявката си; а сега мисля, че мистър Ештън няма да сгреши, ако тикне в дранголника тази вещица, както рече преди малко.
         И мис Инграм взе една книга, облегна се на стола си и така осуети всякакви по-нататъшни разговори. Наблюдавах я почти половин час: през това време тя не обърна нито една страница и лицето й ставаше все по-мрачно, все по-недоволно и все по-ясно показваше разочарование. Очевидно тя не бе чула за себе си нищо хубаво и ми се струваше — като съдех по мълчаливостта и по мрачното й настроение, продължили толкова дълго, — че тя въпреки привидното си безразличие придава доста голямо значение на думите на гледачката.
         Между това мис Мери Инграм и Ейми и Луиза Ештън заявиха, че не смятат да влязат насаме при циганката, въпреки че на всяка от тях се искаше да отиде там. Започнаха преговори при посредничеството на Сам и след дълго сноване до библиотеката и обратно, от което краката на бедния посредник сигурно отмаляха, най-сетне с голяма мъка бе изтръгнато съгласието на неумолимата ясновидка трите да влязат едновременно.
         Тяхното посещение не беше тихо като посещението на мис Инграм: от библиотеката се чуваше истерично кикотене и слаби писъци; след около двадесет минути трите отвориха шумно вратата и се завтекоха по коридора, сякаш бяха обезумели от страх.
         — Тя е същинско чудо! — извикаха в нестроен хор те. — Каза ни такива неща! Знае всичко за нас! — И те се отпуснаха задъхани в столовете, които господата побързаха да им поднесат.
         Всички настояха за повече подробности и трите дами заявиха, че гледачката им казала неща, които казвали и вършили още като деца; казала какви книги и украшения има в техните будоари — споменала дори предметите, подарени им от техни роднини. Те твърдяха, че тя дори четяла мислите им и пошушнала на ухото на всяка от тях името на човека, когото обича най-много, както и най-съкровеното й желание.
         Като чуха това, господата помолиха настойчиво да чуят повече подробности за последните два експеримента на гледачката, но в отговор трите дами само се червяха, възкликваха, обзети от трепетна възбуда, и се кискаха. Техните майки им предлагаха амоняк и ветрилата си и час по час им повтаряха с огорчение, че трябвало да се вслушат в думите им навреме; по-възрастните господа се смееха, а по-младите натрапваха услугите си на развълнуваните госпожици.
         Сред тази суматоха, когато цялото ми внимание бе погълнато от интересната гледка, чух някой до мен да се покашля. Обърнах се и видях Сам.
         — Извинете, мис, циганката твърди, че тук имало друга млада дама, която още не е ходила при нея, и се кълне, че нямало да си отиде, докато не я види. Мисля, че това се отнася за вас, тъй като само вие не ходихте при нея. Какво да й кажа?
         — О, ще отида непременно — отвърнах аз и се зарадвах, защото тази непредвидена щастлива случайност щеше да задоволи възбуденото ми любопитство. Измъкнах се тихичко от стаята, без никой да ме забележи — тъй като всички се бяха събрали вкупом около току-що завърналото се трио, обхванато от възбуда, — и тихо затворих вратата зад себе си.
         — Ако желаете, мис — добави Сам, — мога да остана в коридора и ако ви уплаши, извикайте ме, аз веднага ще вляза.
         — Не, Сам, върнете се в кухнята: не изпитвам никакъв страх.
         Действително не ме беше страх; бях само много заинтригувана и възбудена.


         ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

         Когато влязох в библиотеката, тя беше потънала в гробна тишина, а сибилата — ако това наистина беше сибила — се беше разположила в едно кресло в уютния ъгъл до камината. На раменете си имаше червено наметало и черна шапка на главата, по-точно — широкопола циганска шапка, завързана под брадата с разкъсана кърпа. На масата стоеше, загаснала свещ. Циганката се бе навела над огъня и четеше на светлината му малка черна книжка, подобна на молитвеник; тя си мърмореше нещо под носа, както си мърморят при четене бабичките, и при появяването ми не прекрати веднага занятието си: изглежда, имаше намерение да стигне края на пасажа.
         Застанах на килима до камината и си сгрях ръцете, които бяха малко изстинали в гостната, понеже там седях далеч от огъня. Сега се чувствах напълно спокойна, пък и във вида на циганката нямаше нищо, което би могло да ме смути. Най-после тя затвори книжката и бавно ме огледа; широката периферия засенчваше част от лицето й, обаче когато вдигна глава, забелязах, че то е странно: беше съвсем мургаво и черно, косата й на вещица стърчеше изпод завързаната под брадата бяла кърпа, която закриваше наполовина бузите или по-скоро челюстите й; очите й в миг срещнаха моите с дързък и втренчен поглед.
         — Е, какво, искате ли да погадая и на Вас? — каза тя с глас решителен като погледа й и рязък като чертите й.
         — Това вече е Ваша работа, бабке: ако искате — гадайте. Но Ви предупреждавам, че не вярвам в никакви гадания.
         — Виж ти каква сте били дръзка! Така си и мислех! Разбрах това по Вашите стъпки още щом прекрачихте прага.
         — Нима? Имате остър слух.
         — Да. И остро зрение и ум.
         — Всичко това Ви е нужно във вашия занаят.
         — Нужно е, особено когато попаднеш на такава като Вас. Защо не треперите?
         — Не ми е студено.
         — Защо не побледняхте?
         — Не съм болна.
         — Защо не вярвате в моето изкуство?
         — Защото не съм глупава.
         Старата вещица се захили под шапката си, сетне измъкна една къса черна лула и като я запали, почна да пуши. Тя пуши известно време, сетне изправи приведения си гръб, измъкна лулата от устата си и като се вгледа втренчено в огъня, изтърси:
         — Студено Ви е, болна сте и сте глупава.
         — Докажете го — отвърнах аз.
         — Ще Ви го докажа, и то с няколко думи! Студено Ви е, защото сте самотна — огънят Ви не гори, защото не е в допир с друг огън. Болна сте, защото не са Ви дарили най-хубавите, най-силните и най-сладостните чувства, които са дадени на човека. Глупава сте, защото предпочитате да страдате, вместо да махнете с ръка към щастието; дори крачка не правите към него, когато то е тъй близо до вас.
         Тя отново пъхна в устата си късата черна лула и страстно запуши.
         — Можете да кажете това на всяко момиче, за което знаете, че живее само в богатска къща и е зависимо.
         — Мога да го кажа на всяко, но ще бъде ли вярно то за всяко?
         — При същите обстоятелства — да.
         — Да, при същите. Но посочете ми поне едно, което да е поставено точно при същите обстоятелства.
         — Ще се намерят хиляди.
         — Трудно ще посочите дори едно. Ако искате да знаете, Вашето положение е особено: Вие сте много близо до щастието; да, стига само да протегнете ръка и ще го достигнете. Всичките условия за това са налице, трябва само едно движение, за да ги съедини. Съдбата малко ги е разединила, но дайте им само възможност да се съединят и ще узнаете блаженството.
         — Не разбирам от ребуси. В живота си не съм разгадала нито една загадка.
         — Ако искате да се изразя по-ясно, покажете ми ръката си.
         — И да направя на нея кръст със сребро, така ли?
         — Разбира се.
         Дадох на старицата един шилинг. Тя го пъхна в стар чорап, който измъкна от джоба си, и като завърза чорапа на възел и го пъхна обратно, ми рече да протегна ръка. Аз я послушах. Тя се наведе над дланта ми и я заразглежда внимателно, без да я докосва.
         — Прекалено гладка — каза тя. — Не мога да гадая на такава ръка — почти без линии. А и що за длан е това? На нея не е написана съдбата.
         — Съгласна съм — отвърнах аз.
         — Не — продължи тя. — Тя е написана на лицето ви: на челото, около очите, в самите очи, в очертанието на устните. Коленичете и вдигнете глава.
         — Ах, това е вече по-понятна работа — рекох аз, като изпълних нареждането й. — Ще започна да Ви вярвам.
         Коленичих на една крачка от нея. Тя поразрови въглените на камината и там пламна светла струйка, която остави в още по-силна сянка нейното лице и освети ярко моето.
         — Питам се с какви чувства сте дошли при мен сега — каза тя, като ме гледа съсредоточено известно време. — Питам се какви мисли бродят в главата Ви в часовете, когато седите в гостната, а всички знатни господа се движат плавно пред очите Ви като фигури във вълшебен фенер. Между Вас и тях няма почти никаква връзка, сякаш те действително са безплътни сенки на човешки същества.
         — Често чувствам умора, понякога ми се спи, но рядко съм печална.
         — Значи, храните някаква тайна надежда, която Ви крепи и утешава, нашепвайки Ви за бъдещето?
         — Не. Най-голямата ми мечта е да спестя достатъчно пари, с които да отворя с мои средства училище в някоя малка къща.
         — Това е твърде обикновена мечта, за да може да поддържа бодростта на духа. Вие обичате да седите в прозоречната ниша… виждате ли, зная Вашите привички.
         — Научили сте това от прислугата.
         — Ах, колко сте досетлива! Е, добре, може би от нея. Право да си кажа, аз имам тук позната, мисис Пул.
         Като чух това име, скочих
         „Ето каква била работата! — мина ми през ума. — Значи, в цялата тази история има някаква дяволия!“
         — Не се плашете — продължаваше странното създание. — Мисис Пул е прилична жена, мълчалива и тиха: спокойно можеш да се довериш на такъв човек. Но да се върна на думата си: когато седите в прозоречната ниша, нима мислите само за бъдещото си училище? Не проявявате ли интерес към някого от компанията, към тези, които седят на диваните и столовете пред вас? Няма ли сред тях поне един човек, чието лице да наблюдавате? Една фигура, чиито движения да следите поне с любопитство?
         — Обичам да наблюдавам лицата и фигурите на всички. —
         — А не предпочитате ли да наблюдавате някого повече от другите — или може би двама души?
         — Много често — когато жестовете или погледите на някоя двойка ми разкриват цяла повест; тогава ги наблюдавам с интерес.
         — А каква повест слушате най-охотно?
         — О, нямам много богат избор! Темата е винаги една и съща — ухажване, а в перспектива обичайната катастрофа — сватбата.
         — А на Вас харесва ли ви тази неизменна тема?
         — Не. Не особено. Тя ми е безинтересна.
         — Безинтересна ли? Ако една млада дама, пълна със здраве и сили, блестяща с красота и надарена с всички блага на произхода и богатството си, седи и се усмихва, гледайки в очите един мъж, когото Вие…
         — Аз… какво?
         — Когато Вие познавате и може би цените повече от другите.
         — Не познавам тези господа. Едва ли съм разменила е някого от тях дори две думи; а що се отнася до въпроса дали ценя някого повече от другите, трябва да кажа, че едни от тях са достойни за уважение солидни хора на средна възраст, а други — млади, елегантни, красиви и жизнерадостни. Но, разбира се, всеки от тях е свободен да получава усмивки от този, от когото желае — дори наум не ми е идвало, че това може да ме засяга с нещо.
         — Значи, не познавате тези господа? Не сте разменили с никого от тях и две думи? Дори със собственика на имението?
         — Той не е в къщи.
         — Дълбокомислена забележка! Особено остроумно извъртане! Та той замина за Милкоут тази сутрин и ще се върне довечера или утре сутринта. Нима това обстоятелство Ви принуждава да го изключите от списъка на вашите познати? Да го зачеркнете, като че ли не съществува?
         — Не. Но трудно мога да си представя какво общо има мистър Рочестър с този разговор.
         — Имам пред вид дамите, които се усмихват, като гледат в очите господата; напоследък мистър Рочестър получи толкова усмивки, че очите му заприличаха на препълнени чаши. Нима не сте забелязали това?
         — Мистър Рочестър има пълното право да се ползва с вниманието на своите гости.
         — Никой не говори за права; искам да кажа, не сте ли забелязали, че от всичките разговори за бракове, които се водят тук, най-интересни и най-оживени са тези, в които е намесено името на мистър Рочестър?
         — Жаждата на слушателя прави по-бърз езика на разказвача — казах това по-скоро на себе си, отколкото на циганката; странните й въпроси, гласът, маниерите й сякаш ме унасяха в някакъв сън. От устните й се откъсваха една след друга съвсем неочаквани мисли и накрая ми се стори, че съм омотана в мрежа от мистификации; чудех се кой невидим дух в течение на седмици е следял работата на сърцето ми и е отбелязвал всеки негов удар.
         — Жаждата на слушателя! — повтори циганката. — Да, мистър Рочестър седи с часове, наклонил глава към пленителните устни, които с такова голямо удоволствие разговарят с него. Мистър Рочестър твърде охотно ги слуша и изглежда много доволен. Забелязали ли сте това?
         — Доволен ли? Не си спомням да съм забелязвала на лицето му задоволство.
         — Не сте забелязвали? Значи, сте го наблюдавали. А какво сте забелязали, ако не задоволство?
         Аз не отговорих.
         — Любов — така ли? И като поглеждахте в бъдещето, го виждахте женен, а жена му — щастлива?
         — Хм! Не е съвсем така. Макар да сте магьосница, понякога много грешите.
         — А какъв дявол сте видели тогава?
         — Не е толкова важно. Дойдох тук, за да питам, а не да се изповядвам. Известно ли е вече, че мистър Рочестър ще се жени?
         — Да. За прекрасната мис Инграм.
         — Скоро ли?
         — Бъдещето ще покаже. Но това ще стане, макар че Вие с Вашата дързост, която трябва да бъде наказана, се съмнявате в това; и те ще бъдат много щастлива двойка. Как може той да не обича такава красива, благородна, остроумна и съвършена във всяко отношение госпожица? И тя, изглежда, го обича. А ако не го обича като човек, обича поне кесията му. Тя смята имението на Рочестъровци за доста апетитно; макар че (да ме прости бог!) преди час й казах за това нещо такова, от което настроението й силно се понижи. Тя изведнъж овеси нос. Бих посъветвала черния й красавец да внимава: ако се появи друг, с по-големи доходи, тя сигурно ще го зареже.
         — Но, бабке, аз не дойдох тук, за да ми гадаете бъдещето на мистър Рочестър. Искам да зная своето бъдеще. А Вие досега нищо не казахте за мен.
         — Вашето бъдеще е още неопределено; във Вашето лице една черта противоречи на друга. Съдбата Ви е отредила щастие: зная това. Знаех го още преди да дойда тук тази вечер. Тя сложи настрана Вашето щастие. Видях я, като го стори. От Вас зависи дали ще протегнете ръка и ще го вземете; но дали ще сторите това — ето кое се мъча да отгатна. Коленичете пак на килима!
         — Не ме дръжте дълго така; камината е много гореща.
         Коленичих. Циганката не се наведе над мен, а само втренчено ме загледа, облегнала се в креслото си. Тя започна да бъбри:
         — В очите й блясва огън; взорът им е чист като роса; той е нежен и пълен с чувство; тези очи се усмихват на моето бъбрене; те са изразителни; впечатление след впечатление се отразява в чистата им дълбочина; когато те престанат да се усмихват, са печални; неволна умора натежава върху клепачите им — това е признак на меланхолия, която произхожда от самота. Сега тя извръща поглед; очите й се отклоняват от проницателните ми очи; те насмешливо блясват, сякаш отричат истината, която току-що открих, сякаш не искат да признаят моето обвинение в чувствителност и печал; но тяхната гордост и прикритост само потвърждават моето мнение. И тъй, очите благоприятстват на щастието.
         А пък устата обича понякога да се смее; тя е готова да изказва всичко, което ражда умът; но ми се струва, че обича да мълчи за онова, което изпитва сърцето. Пъргава и гъвкава, тази уста не е създадена да мълчи вечно в самота; това е уста, която е готова много да говори и често да се усмихва, да изразява топли човешки чувства към събеседника. И тя също благоприятства за щастлива съдба.
         Виждам само един враг на това щастие — челото; то сякаш говори: „Мога да живея и сама, ако самоуважението и обстоятелствата налагат това. Няма защо заради блаженството да продавам душата си. В гърдите ми се крие съкровище, дадено ми още от рождение; то ще поддържа живота ми даже ако ми бъдат отказани всички обикновени радости или ако за тях трябва да платя с това, с което не бих се разделила.“ Това чело заявява: „Тук разумът е седнал на седлото и държи здраво юздите; той не ще позволи на чувствата да се втурнат напред и да го докарат до бездната. Нека страстите беснеят в душата като същински езичници; нека желанията рисуват хиляди примамливи картини — последната дума ще принадлежи на здравия разум и той ще реши всичко. Нека ме заплашват бури, земетресения и пожари, аз винаги ще следвам този тих глас, който ми съобщава повелите на съвестта.“
         Добре казано — думите ти ще бъдат взети под внимание, чедо. Аз уточних вече своите проекти — смятам, че са правилни — и ги съгласувах с исканията на съвестта, със съветите на разума. Зная колко скоро ще увехне младостта и цветът й ще посърне, ако в поднесената й чаша блаженство има дори само една капка позор или само една капка угризение. А аз не искам жертви, скърби и гибел — това не ме привлича. Искам да създавам, а не да погубвам, да заслужа благодарност, а не да предизвиквам горчиви сълзи. Трябва да пожъна усмивки, радост, нежност. Но стига толкова! Струва ми се, че бълнувам в някакъв унес. О, да можеше този миг да продължи ad infinitum*; ала аз не ще мога да издържа. Досега се владях напълно. Действах тъй, както си обещах, че ще действам, но по-нататък силите ми може би ще ми изневерят.
         [* Навеки (лат.). — Б. пр.]
         Станете, мис Еър, и си вървете. Представлението завърши.
         Къде бях? Не бе ли сън това? Дали все още не сънувах? Гласът на старицата внезапно се бе променил: тембърът, жестовете и всичко в нея изведнъж ми се стори познато като собственото ми лице в огледало, като думите, произнасяни от собствените ми уста. Станах, но не си тръгнах. Погледнах циганката, разрових въглените в камината и пак я погледнах; но тя нахлупи още повече шапката на лицето си, пристегна по-здраво кърпата под брадата си и отново ми направи знак да си вървя. Пламъкът озари протегнатата й ръка. Дошла вече на себе си и застанала нащрек, аз веднага забелязах тази ръка. Тя беше млада като моята: закръглена и свежа, с гладки правилни пръсти; на кутрето й блесна голям пръстен и аз се наведох напред и се взрях в него. Познах скъпоценния му камък — бях го виждала сто пъти преди това. Отново погледнах циганката в лицето; сега вече то не беше извърнато; тя бе свалила шапката и кърпата и приближи лицето си към мен.
         — Е, какво, Джейн, познавате ли ме? — попита един добре известен глас.
         — Остана само да свалите червеното наметало, сър, и тогава…
         — Но връзката му се затегна, помогнете ми.
         — Скъсайте я, сър.
         — Да. И тъй, долу маските! — И като сне странните си одежди, мистър Рочестър застана пред мен.
         — Слушайте, сър, що за странна идея е това?
         — Но майсторски я изпълних, нали? Не сте ли на същото мнение?
         — С другите дами, изглежда, всичко е било по-сполучливо.
         — А с Вас?
         — С мен Вие се държахте не като циганка.
         — А как? Както се държа изобщо ли?
         — Не, като лекомислен комедиант. С една дума, Вие искахте да изтръгнете нещо от мен или да ме въвлечете в нещо. Говорихте глупости, за да ме принудите да говоря и аз глупости. Това не е много хубаво, сър.
         — Ще ми простите ли, Джейн?
         — Не мога да Ви кажа, докато не обмисля всичко. Ако след това не заключа, че съм изпаднала в много глупаво положение, ще се помъча да Ви простя; но не трябваше да вършите това.
         — О, Вие се държахте съвсем коректно, съвсем внимателно, съвсем благоразумно.
         Започнах да премислям бързо всичко станало и се успокоих. Всъщност аз бях нащрек почти от самото начало на тази среща. Подозирах, че всичко това може да е някаква комедия. Знаех, че циганките и гледачките не се изразяват като тази мнима старица; освен това бях забелязала, че гласът й е неестествен и че се стреми да крие лицето си. Предполагах, че това може да е Грейс Пул — тази жива тайна, тази загадка на загадките за мен. Но никога не бих помислила, че това е мистър Рочестър.
         — Е — каза той, — за какво се замислихте? Какво значи тази мрачна усмивка?
         — Учудена съм и се възхищавам от себе си, сър. Надявам се, че сега ще ми разрешите да си отида.
         — Не, почакайте още минутка и ми разкажете какво правят онези хора там в гостната.
         — Сигурно говорят за циганката.
         — Седнете! Разкажете ми какво говорят за мен.
         — Не бих искала да стоя дълго, сър; сигурно е вече около единадесет. Ах, да! Знаете ли, че след като заминахте тази сутрин, тук пристигна още един гост?
         — Гост ли? Не. Кой е той? Никого не съм очаквал. Замина ли си?
         — Не. Каза, че ви познавал отдавна и че ще си позволи да се разположи и да ви почака, докато се върнете.
         — Ах, дяволът! Как ли се казва?
         — Казва се Мейсън, сър. Идва от Антилските острови — от Спаништаун; мисля, че този град е на остров Ямайка.
         Мистър Рочестър стоеше до мен; той ме държеше за ръката, сякаш се канеше да ме поведе към креслото. Когато произнесох името на госта, той конвулсивно стисна китката ми; усмивката замръзна на устните му, дъхът му сякаш спря.
         — Мейсън! От Антилските острови! — рече той и тези думи прозвучаха така, сякаш ги бе произнесъл някакъв автомат.
         Той три пъти повтори тези думи, като през това време стана по-бял от платно и едва ли съзнаваше какво върши.
         — Да не Ви е зле, сър?
         — Джейн, Вие ми нанесохте удар. Нанесохте ми удар, Джейн! — Той се олюля.
         — О, сър, облегнете се на мен!
         — Джейн, Вие някога ми предложихте рамото си; дайте ми възможност да се опра на него още веднъж.
         — Разбира се, сър, разбира се!
         Той седна и ме накара да седна до него. Държеше ръката ми с две ръце и я триеше нервно. Същевременно господарят ми ме гледаше с много тревожен и печален поглед.
         — Моя малка приятелко! — каза той. — Как бих искал сега да бъда на някой усамотен остров само с Вас, да се отърва от всякакви неприятности, опасности и ужасни спомени.
         — Не мога ли да Ви помогна, сър? Бих дала живота си за това.
         — Джейн, ако ми трябва помощ, ще я потърся от Вас; обещавам Ви.
         — Благодаря за доверието, сър. Кажете ми какво трябва да направя и аз най-малкото ще се опитам да го изпълня.
         — Донесете ми, Джейн, чаша вино от столовата. Те навярно сега вечерят — и ми кажете там ли е Мейсън и какво прави.
         Излязох. Всички бяха в столовата и вечеряха, както предполагаше мистър Рочестър; те не седяха на масата, тъй като вечерята беше сервирана на бюфета и всеки си вземаше, каквото желае; с чинии и чаши в ръце гостите се бяха пръснали на малки групички. Всички бяха много весели; цялата стая кънтеше от смехове и весела глъчка. Мистър Мейсън, застанал до камината, беседваше с полковника и мисис Дент и изглеждаше също тъй весел, както останалите. Налях чаша вино, при което мис Инграм се намръщи, навярно възмутена от дързостта ми, и се върнах в библиотеката.
         Силната бледост вече бе изчезнала от лицето на мистър Рочестър и видът му бе отново решителен и суров. Той пое чашата от ръцете ми.
         — Пия за Ваше здраве, светъл дух! — каза той и като изпи виното, ми върна чашата. — Какво правят те, Джейн?
         — Смеят се и разговарят, сър.
         — А не Ви ли се стори, че имат сериозен и загадъчен вид, сякаш са научили нещо необикновено?
         — Ни най-малко — те се шегуват и се веселят.
         — А Мейсън?
         — Той също се смееше.
         — Ако всички тези хора дойдат тук и почнат да ме оплюват, какво бихте сторили, Джейн?
         — Бих ги изгонила, сър, стига да мога.
         Той леко се усмихна.
         — А как ще постъпите, ако аз вляза при тях, а те само ме погледнат студено, пошушнат си нещо подигравателно и се изнижат от стаята, оставяйки ме сам? Бихте ли ги последвали?
         — Мисля, че не, сър. Би ми било по-приятно да остана при Вас.
         — За да ме утешавате ли?
         — Да, сър, за да Ви утешавам, доколкото мога.
         — А ако ви обявят за прокажена, задето сте останали при мен?
         — Сигурно няма и да науча за това, а дори да науча, какво ме интересуват те?
         — Значи, бихте рискували доброто си име за мен?
         — Бих направила това за всеки приятел, който заслужава моята поддръжка. А Вие положително я заслужавате.
         — Върнете се тогава в столовата, приближете се тихичко до Мейсън и му пошепнете на ухото, че мистър Рочестър се е върнал и иска да го види. Придружете го дотук и после ни оставете сами.
         — Добре, сър.
         Изпълних нареждането му. Гостите учудено се вгледаха в мен, когато с твърда стъпка прекосих стаята. Отидох при мистър Мейсън, предадох му думите на мистър Рочестър и го съпроводих до библиотеката, а след това се качих горе.
         Късно през нощта, след като вече си бях легнала, чух, че гостите се разотиват по стаите си. До ушите ми достигна гласът на мистър Рочестър, който казваше: „Насам, Мейсън; ето твоята стая.“
         Този глас звучеше весело и ме успокои. Аз скоро заспах.


         ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

         Бях забравила да дръпна завесата, както правех обикновено, и да спусна транспаранта. Затова, когато ярката и пълна луна (нощта бе ясна) застана срещу прозореца ми и надникна в него, светлият й взор ме пробуди.
         Беше късно през нощта и като отворих очи, видях сребристобелия й диск. Луната беше великолепна и някак много тържествена. Надигнах се и протегнах ръка, за да закрия прозореца със завесата.
         Боже, какъв вик!
         Нощта, тишината и покоят бяха раздрани от див, остър, пронизителен вик, който отекна от единия край на къщата до другия.
         Сърцето ми замря, а пулсът ми сякаш спря; протегнатата ми ръка замръзна във въздуха. Викът стихна и вече не се повтори. Каквото и същество да беше издало този ужасен писък, то не би могло скоро да го повтори: най-големият кондор в Андите не би могъл два пъти поред да издаде такъв писък в гнездото си сред облаците. Съществото, издало такъв вик, непременно трябваше да си почине, преди да го повтори.
         Викът идваше откъм третия етаж, отгоре. Да, отгоре — в стаята точно над моята, — сега чух шум от борба; съдейки по този шум, това беше борба на живот и смърт. Някой извика с полусподавен глас:
         — Помощ! Помощ! Помощ! — три пъти и бързо.
         — Никой ли не чува? — отново се разнесе същият глас и после, сред яростен тропот и шум в горната стая, чух:
         — Рочестър! Рочестър! За бога! Ела!
         Някъде се отвори врата. Някой изтича или по-право се втурна по коридора. Над главата си чух други стъпки и нещо падна; сетне настъпи тишина.
         Успях да облека една-две дрехи, макар че крайниците ми трепереха от ужас, и изтичах от стаята си. Всички се бяха събудили: от всяка стая долитаха възклицания, изплашен шепот; отваряха се една след друга врати, надничаха ту едни, ту други лица; коридорът се изпълни с хора. Гостите, включително и дамите, бяха станали от леглата си. „Какво е това?“, „Кой е ранен?“, „Какво се случи?“, „Дайте светлина!“, „Пожар ли има?“, „Крадци ли са ни нападнали?“, „Къде да се денем?“ — се чуваше отвсякъде. Ако не беше лунната светлина, хората щяха да се озоват сред непрогледен мрак. Всички тичаха насам-натам, тълпяха се на групички, някои хълцаха, други едва се държаха на крака. Смущението беше неописуемо.
         — Къде, по дяволите, е Рочестър? — викаше полковник Дент. — Няма го в спалнята му.
         — Тук! Тук! — отговори му гласът на моя господар. — Успокойте се всички, моля. Идвам.
         Вратата в края на коридора се отвори и оттам се появи мистър Рочестър със свещ в ръка. Той слизаше от горния етаж. Една от дамите се затича право към него и го хвана за ръката. Това беше мис Инграм.
         — Нещо ужасно ли е станало? — попита тя. — Говорете по-скоро! По-добре е да научим веднага всичко, дори и най-лошото.
         — Но гледайте само да не ме смажете или задушите — отговори той, тъй като сестрите Ештън от страх се притискаха о него, а двете вдовици с широките си бели нощници се носеха към него като кораби, вдигнали всички платна.
         — Всичко е в ред, всичко е в ред! — викаше той. — Това е просто репетиция на пиесата „Много шум за нищо“. Дамите да не се трупат около мен, защото ще се разгневя страшно.
         И действително видът му беше страшен. Черните му очи изпускаха мълнии. Като се овладя с мъка, той добави:
         — Една прислужница сънувала страшен сън — нищо повече. Тя е неспокойна, нервна жена. Решила, че вижда призрак или нещо подобно и смъртно се изплашила. А сега да ви видя по стаите ви; докато в къщата не се възцари покой, няма да можем да я успокоим. Господа, бъдете така добри да дадете пример на дамите. Мис Инграм, уверен съм, че няма да се поддадете на глупав страх. Ейми и Луиза, върнете се в гнездата си като гълъбчета. Госпожи — обърна се той към вдовиците, — сериозно ще се простудите, ако останете по-дълго в този леден коридор.
         И така, било с увещания, било със строгост, той накара всички да се разотидат по спалните си. Не чаках да ме подканя и се върнах в стаята си също тъй незабелязано, както бях я напуснала.
         Обаче не си легнах. Напротив, започнах грижливо да са обличам. Шума от последвалата вика борба и зова за помощ бях чула, изглежда, само аз, тъй като всичко това ставаше в стаята над моята. Ето защо бях уверена, че не сънят, присънил се на някаква прислужница, предизвика такъв ужас в къщата и че обяснението, дадено от мистър Рочестър, просто е измислено от него за успокоение на гостите. Затова реших да се облека и да бъда готова в случай на нужда. Като се облякох, седнах до прозореца и останах дълго там, загледана в притихналия парк и посребрените от луната поля, очаквайки нещо, без да зная какво е то. Струваше ми се, че след този странен вик, борбата и зова за помощ ще последва още някаква случка.
         Обаче всичко се успокои. Постепенно замлъкна всеки шум и шепот и след около час имението Торнфийлд бе тихо като пустиня. Сякаш сънят и нощта отново възстановиха властта си. Луната беше ниско над хоризонта, тя скоро щеше да залезе. Стана ми неприятно да стоя в тъмнината и студа и реших да си легна така, както бях, облечена. Напуснах прозореца и едва чуто минах по килима. Когато се наведох, за да сваля обувката си, някой почука тихичко на вратата ми.
         — Мене ли викате? — попитах аз.
         — Будна ли сте? — обади се гласът, който очаквах да чуя, тоест гласът на господаря ми.
         — Да, сър.
         — Облечена ли сте?
         — Да.
         — Тогава излизайте, само че тихичко.
         Излязох. В коридора стоеше мистър Рочестър със свещ в ръка.
         — Трябвате ми — каза той, — вървете след мен. Не бързайте и не вдигайте шум.
         Бях обула леки пантофки и стъпвах по пътеката безшумно като котка. Мистър Рочестър мина тихо по коридора изкачи се по стълбите и спря в тъмния и нисък коридор на съдбоносния трети етаж; аз го следвах и спрях до него.
         — Имате ли гъба в стаята си? — попита той шепнешком.
         — Да, сър.
         — А амоняк?
         — Да.
         — Идете да ги донесете.
         Върнах се, намерих на умивалника гъбата, а в чекмеджето си амоняка и пак се качих горе. Мистър Рочестър ме чакаше; в ръката си държеше ключ. Като се приближи до една от малките черни врати, той пъхна ключа в ключалката, постоя така и отново се обърна към мен:
         — Нали няма да ви прилошее, ако видите кръв?
         — Мисля, че не, макар че не съм имала възможност д се убедя в това.
         Почувствувах трепет, като му отговарях. Но нито хлад, нито слабост.
         — Подайте ръка — рече той. — Не бива да рискувате да припаднете.
         Пъхнах пръсти в ръката му.
         — Тя е топла и крепка — забеляза господарят ми и като завъртя ключа, отвори вратата.
         Влязохме в една стая, която бях виждала и преди мисис Феърфакс ми я бе показала в деня, когато разглеждах къщата. Стените й бяха покрити с тъкана материя, но сега тя беше повдигната на едно място и аз видях там някаква врата, която преди не се виждаше. Тази врата беше отворена. В съседната стая гореше светлина и оттам се носеше хрипливо ръмжене, сякаш в нея имаше някакво лошо куче. Мистър Рочестър остави свещта на пода и като ми каза да почакам за миг, премина в другата стая. Той беше по-срещнат с гръмогласен смях, отначало оглушителен, който завърши със зловещото „ха-ха“ на Грейс Пул. Значи, тя беше там. Мистър Рочестър вършеше нещо мълчаливо, макар че някой му говореше с тих глас. После той излезе и затвори след себе си вратата.
         — Насам, Джейн — каза той.
         Заобиколихме едно широко легло, чиито завеси закриваха значителна част от стаята. До горния край на леглото имаше кресло. В него седеше един мъж, облечен, но без палто; той бе неподвижен, главата му отметната назад, а очите затворени. Мистър Рочестър поднесе към него свещта и аз познах в този блед и безжизнен наглед човек пристигналия напоследък гост — Мейсън. Забелязах също така, че ръката му и ризата от едната страна бяха окървавени.
         — Дръжте свещта — рече мистър Рочестър и аз я поех от него. Той взе от умивалника един леген с вода. — Дръжте — каза той. Аз се подчиних. Мистър Рочестър взе гъбата, натопи я във водата и я прокара по мъртвешки бледото лице на Мейсън; поиска шишенцето амоняк и го поднесе към ноздрите на гостенина. Мистър Мейсън полуотвори очи и застена. Мистър Рочестър разкопча ризата на ранения; ръката и рамото му бяха превързани; той изтри с гъбата кръвта, която се стичаше на едри капки.
         — Опасно ли съм ранен? — промърмори мистър Мейсън.
         — Ами! Малка драскотина! Само не се разкисвай, бъди мъж! Сега ще отида за лекар. Призори ние, надявам се, ще е възможно да те вдигнем оттук… Джейн… — продължи той, обръщайки се към мен.
         — Да, сър?
         — Ще трябва да ви оставя в тази стая с господина за час-два; като потече кръв, ще я изтривате с гъбата, както я изтрих сега; ако му стане зле, ще му дадете да пие вода от ей тази чаша и да смръкне амоняк от вашето шишенце. Не трябва да разговаряте с него под какъвто и да било предлог. Помни, Ричард, ако ти е мил животът, не бива да разговаряш с нея. Само да отвориш уста или да мръднеш, не отговарям за последствията.
         Бедният Мейсън отново застена. Той седеше неподвижно — страхът от смъртта, а може би и от нещо друго, сякаш го беше парализирал. Мистър Рочестър пъхна в ръката ми окървавената гъба и аз започнах да изтривам кръвта, както правеше той. Една-две минути той гледа как върша това, сетне каза: „Не забравяйте — никакви разговори!“, и излезе от стаята. Изпитах странно чувство, когато ключът се завъртя в ключалката и шумът от отдалечаващите се стъпки замря в далечината.
         И ето, аз бях на третия етаж, заключена в една от неговите тайнствени стаи; около мен цареше мрак; пред очите ми — довереният на грижите ми блед, окървавен човек; от убийцата ме отделяше само една-единствена врата; да, това беше ужасно — бях готова всичко друго да понеса, но потръпвах при мисълта, че Грейс Пул може да се хвърли върху мен.
         И въпреки това трябваше да остана на поста си. Трябваше да наблюдавам това мъртвешко лице — тези посинели, неподвижни уста, на които бе забранено да се отварят, тези очи — ту затворени, ту отворени, ту блуждаещи из стаята, ту втренчени в мен, но винаги помрачени от ужас. Аз непрекъснато топях гъбата в легена с кървава вода и триех процеждащите се капки кръв. Гледах как постепенно намалява свещта, как сенките се сгъстяват по стените, стават черни зад завесите на широкото старо легло и странно трептят по вратичките на големия шкаф срещу мен: на всяка от дванадесетте му врати стоеше като в рамка мрачният лик на някой апостол, а над тях, отгоре, имаше потъмняло разпятие.
         В зависимост от играта на сянката и светлината ту брадатият лечител Лука кимаше с глава, ту дългата коса на св. Йоан почваше да се вее, ту оживяваше дяволският образ на Юда, сякаш готов да разобличи архипредателя — сатаната, приел образа на своя слуга.
         И в тази мрачна стая аз бях принудена да бодърствувам и да бдя: да се вслушвам в движенията на дивия звяр или на дявола в бърлогата му от другата страна на вратата. Обаче мистър Рочестър с посещението си отвъд сякаш омагьоса страшното създание; през цялата нощ само три пъти и при това на големи промеждутъци чух шум в съседната стая: стъпки, скърцане на пода, хрипкаво ръмжене — само за миг — и жалостиво човешко стенание.
         Освен това замъчиха ме и собствените ми мисли. Що за престъпление се таеше в тази уединена къща, чийто собственик не можеше нито да се справи с него, нито да го възпре? Каква тайна се проявяваше тук ту в някой пожар, ту в някое кръвопролитие в най-глухите часове на нощта? Що за същество е това, което, приело образа на най-обикновена жена, така странно менеше гласа си: ту беше присмехулен демон, ту хищна птица, търсеща плячка?
         И този човек, над когото се бях навела, този обикновен, кротък човек — по какъв начин се бе оплел в тази паяжина на ужаса? Защо фурията се нахвърли върху него? Какво го бе довело в тази уединена част на къщата толкова късно, в час, когато отдавна трябваше да спи в леглото си? Сама чух Как мистър Рочестър му посочи стаята долу — тогава защо се бе озовал тук? И защо сега той така примирено се отнасяше към извършеното над него насилие или подлост? Защо така покорно прие заточението, наложено му от мистър Рочестър? И защо бе _потрябвало_ на мистър Рочестър да го укрива? Над госта му бе извършено нападение; собственият му живот неотдавна също бе сериозно заплашен; нима и двете покушения той предпочиташе да запази в тайна и да ги предаде на забрава? Току-що разбрах, че мистър Рочестър държи в ръцете си мистър Мейсън; че решителната воля на първия има пълна власт над инертността на последния: няколкото думи, които те си размениха, ми дадоха да разбера това. Очевидно и в предишните им отношения действената сила на моя господар по правило е взимала връх над пасивността на приятеля му. С какво тогава да си обясня силното смущение на мистър Рочестър, когато узна за пристигането на мистър Мейсън? Защо името на този покорен човечец, който сега се подчиняваше като дете на всяка негова дума, го порази преди няколко часа така, както мълния поразява някой дъб?
         О, аз не можех да забравя нито неговия поглед, нито неговата бледност, когато той прошепна: „Джейн, вие ми нанесохте удар, вие ми нанесохте удар, Джейн!“ Не можех да забравя как трепереше ръката, опряла се на рамото ми; а никак не беше лесно да сломиш този решителен дух и да накараш да трепери силното тяло на Феърфакс Рочестър.
         „Кога ще се върне той? Кога ще се върне той?“ — питах се аз, тъй като нощта се проточи безкрай, окървавеният ми пациент изнемощяваше, стенеше и ставаше все по-зле, а нито утрото, нито помощта идваше. Непрекъснато поднасях вода до побелелите устни на Мейсън, непрекъснато му давах да смърка амоняк: усилията ми изглеждаха напразни. Физическите или душевните страдания, загубата на кръв, а може би и трите заедно предизвикваха бързо отпадане на силите му. Той така стенеше, изглеждаше тъй отпаднал, обезумял и в такова безнадеждно положение, че аз се боях да не умре; а нямах право дори да му кажа нещо!
         Свещта най-сетне догоря; когато тя угасна, аз забелязах по края на завесата на прозореца ивица дрезгава светлина — утрото наближаваше. След малко чух как далеч на двора в къщичката си залая Пайлът. Надеждата ми възкръсна. И ненапразно: след пет минути скърцането на ключа в ключалката ми даде да разбера, че дежурството ми е свършило. То едва ли бе продължило повече от два часа, но те ми се сториха цяла вечност.
         Влезе мистър Рочестър, съпроводен от лекаря, за когото бе отишъл.
         — Е, а сега, Картър, побързайте — обърна се той към лекаря. — Давам ви половин час, за да промиете раната, да сложите превръзка, да свалите болния долу и прочие.
         — Но той може ли да се движи, сър?
         — Разбира се, че може. Нищо сериозно няма; просто е изпаднал в нервна възбуда; трябва да се поддържа духът му. Хайде, залавяйте се за работа.
         Мистър Рочестър отмахна дебелите завеси на прозорците, вдигна транспаранта от американ и в стаята нахлу дневна светлина. Аз с радост забелязах колко светло бе вече навън, какви яркорозови ивици озаряваха изтока. Сетне мистър Рочестър се приближи до Мейсън; лекарят бе почнал вече работата си.
         — Е, добри ми приятелю, как си? — попита той.
         — Боя се, че тя свърши с мен — последва едва чуто отговорът.
         — Глупости, бъди мъж! След две седмици ще бъдеш здрав като преди. Просто си загубил малко кръв — това е всичко. Картър, кажете му, че няма никаква, опасност.
         — Мога да кажа това с пълна увереност — отговори Картър, който вече бе снел от пациента си превръзката. — Съжалявам, че не пристигнах тук по-рано; тогава той не би загубил толкова кръв. Но какво е това? Рамото е не само порязано, а и разкъсано. Раната не е от нож, тази работа са свършили нечии зъби.
         — Тя ме ухапа — прошепна болният. — Заръфа ме като тигрица, когато Рочестър взе ножа й.
         — А ти защо не оказа съпротива? Трябваше веднага да се защитиш — забеляза мистър Рочестър.
         — Но какво можеш да направиш при такива обстоятелства? — възрази Мейсън. — О, това бе ужасно — добави той, като потръпна. — Не очаквах това: тя отначало бе така спокойна.
         — Аз те предупреждавах — отговори приятелят му. — Казвах ти: бъди нащрек, когато си с нея. И после, ти можеше да почакаш до сутринта, тогава и аз щях да бъда с тебе, това беше просто безумие — да се опитваш да разговаряш с нея нощем, и то сам.
         — Струваше ми се, че ще бъде от полза.
         — Струвало ти се! Струвало ти се! Просто ме хваща яд, като те слушам. Но ти пострада и пак ще пострадаш, щом не слушаш моите съвети: затова нищо повече не ще ти кажа. Картър, по-бързо, по-бързо! Скоро ще изгрее слънцето, а дотогава трябва да сме го отвели оттук.
         — Ей сега, сър; рамото му е вече превързано. Остава да прегледам и раната на ръката. Тук несъмнено са работили същите зъби.
         — Тя смука кръвта ми; каза, че ще изсмуче всичката кръв от сърцето ми! — рече Мейсън.
         Видях как мистър Рочестър потрепери; странно изражение на отвращение, ужас и омраза изкриви лицето му до неузнаваемост, но той само каза:
         — Мълчи, Ричард, не обръщай внимание на глупавото й бърборене; не го повтаряй.
         — Бих желал да го забравя — бе отговорът.
         — Нищо, ще го забравиш, когато напуснеш Англия; щом се върнеш в Спаништаун, ще си спомняш за нея като за някой отдавна умрял. Или по-добре изобщо не си спомняй за нея.
         — Невъзможно е да забравя тази нощ!
         — Не, възможно е. По-бодро, човече! Преди два часа ти смяташе, че си загинал, а ето че още си жив и бъбриш. Ето, Картър почти свърши работата си; след минутка ще имаш приличен вид. Джейн (за пръв път, след като се бе върнал, той се обръщаше към мен), вземете този ключ, слезте в спалнята ми, идете право в гардеробната, отворете горното чекмедже на гардероба, вземете една чиста риза и шалче и ги донесете тук. Но по-бързо!
         Слязох долу, намерих гардероба, взех споменатите вещи и се върнах обратно.
         — А сега — каза той — минете от другата страна на леглото, докато приведа в ред тоалета на Ричард; не напускайте стаята; вашата помощ може пак да потрябва.
         Изпълних нареждането му.
         — Имаше ли някой станал, когато ходихте долу, Джейн? — попита след това мистър Рочестър.
         — Не, сър; навсякъде беше много тихо.
         — Ще те изведем без шум, Ричард. Така ще бъде по-добре и за тебе, и за това нещастно създание в отвъдната стая. Доста дълго пазя всичко в тайна и най-малко бих желал тя да се разчуе накрая. Картър, помогнете му да облече жилетката си…А къде е наметалото ти с кожата? Без него не би могъл да пропътуваш и една миля в този проклет студен климат. В твоята стая ли е? Джейн, тичайте долу в стаята на мистър Мейсън — тя е до моята — и донесете наметалото, което ще намерите там.
         Отново изтичах и отново се върнах, носейки огромното наметало, подплатено и поръбено с кожи.
         — А сега имам към вас още една молба — каза неуморимият ми господар: — трябва да слезете в стаята ми. Какво щастие, че имате кадифени пантофки, Джейн! Ако тропахте като кон, щеше да бъде ужасно. Отворете средното чекмедже на тоалетната ми маса, там ще намерите малко шишенце и чашка. Вземете ги и бързо тук!
         Забързах надолу и донесох шишенцето й чашката.
         — Чудесно! А сега, докторе, ще си позволя сам да определя дозата, на моя отговорност. Сдобих се с това средство в Рим от един италиански шарлатанин; вие сигурно бихте изгонили такъв субект, Картър. Не бива да се взема без нужда, но когато потрябва, то добре помага — както например сега. Джейн, малко вода.
         Той ми подаде чашката и аз я налях наполовина с вода от шишето, сложено на умивалника.
         — Толкова е достатъчно; а сега намокрете гърлото на шишенцето.
         Изпълних молбата му. Тогава той накапа в чашката дванадесет капки от някаква аленочервена течност и ги предложи на Мейсън.
         — Пий, Ричард! Това ще ти възвърне за около час силите, които ти липсват.
         — А няма ли да ми навреди? Не ще ли възпали раната?
         — Пий, пий, пий!
         Мистър Мейсън се подчини, тъй като явно нямаше смисъл да възразява. Беше вече напълно облечен, лицето му си оставаше бледо, но сега той не правеше впечатление на отслабнал и изнемощял човек. Мистър Рочестър му позволи да поседи три минути, след като изпи лекарството, сетне го хвана подръка.
         — Сега съм уверен, че можеш да станеш на крака — рече той. — Опитай се.
         Болният стана.
         — Картър, хванете го подръка от другата страна. По-бодро, Ричард! Направи крачка… ха така!
         — Действително се чувствам по-добре — забеляза мистър Мейсън.
         — Не се съмнявам. А сега, Джейн, тичайте към задните стълби, отключете страничната врата в коридора и предайте на кочияша на пощенската кола да бъде готов. Казах му да не вдига шум с колелата по плочите пред къщата, затова ще видите колата на двора или чак пред пътната врата. Ние идваме. И после, Джейн, ако някой вече е станал, дайте ми сигнал от долната площадка на стълбите.
         Беше около пет и половина и слънцето вече изгряваше, но в кухнята още цареше полумрак и тишина. Страничната врата в коридора бе заключена и аз се помъчих да я отворя колкото може по-безшумно. Дворът бе пуст, но пътната врата стоеше широко разтворена и край нея видях една запретната пощенска кола с кочияш на капрата. Приближих се до него и казах, че господата идват. Той кимна. Сетне внимателно се огледах и ослушах. Навсякъде цареше тишината на ранното утро, прозорците на стаите, в които спеше прислугата, бяха все още със спуснати завеси. Птичките чуруликаха сред белите цветове на овощните дръвчета, чиито нацъфтели клонки бяха увиснали като бели гирлянди над стената, която заграждаше една част от двора. В конюшните конете от време на време потрепваха с копита. Всичко друго тънеше в тишина.
         Господата се появиха. Мейсън, подкрепян от мистър Рочестър и лекаря, вървеше без особени усилия. Двамата му помогнаха да седне в колата, сетне в нея се настани и мистър Картър.
         — Наглеждайте го — каза мистър Рочестър на лекаря — и нека остане у вас, докато се поправи съвсем. След един-два дни ще дойда да го навестя. Е, как си сега, Ричард?
         — Чистият въздух ме ободрява, Феърфакс.
         — Оставете прозореца откъм него отворен, Картър; няма вятър. Довиждане, Дик!
         — Феърфакс…
         — Какво има?
         — Нека се грижат за нея, нека се отнасят с нея колкото може по-добре, нека… — Той млъкна и се разплака.
         — Ще направя всичко, каквото е възможно; и без това го върша и ще го върша винаги — бе отговорът. Мистър Рочестър затвори вратата на колата и тя потегли.
         — Но как бих благодарил на Бога, ако всичко това се бе свършило — добави той, като затвори тежката пътна врата и сложи резето. Сетне бавно и разсеяно се упъти към вратата в стената, която ограждаше овощната градина. Реших, че повече не съм му нужна, и вече се канех да се върна в къщи, когато той отново ме извика.
         — Джейн! — Мистър Рочестър вече бе отворил вратичката, стоеше до нея и ме чакаше.
         — Елате тук, подишайте няколко минути чист въздух. Този дом е истински затвор, не Ви ли се струва така?
         — Той ми се струва разкошен, сър.
         — В очите Ви блести наивен възторг — отговори той, — гледате всичко през розови очила. Не виждате, че позлатата е фалшива, а копринените драперии — паяжини, че мраморът е прост камък, а лъскавото дърво — гнило. Ала тук — той посочи свода от листа, под който вървяхме — всичко е истинско, приятно и чисто.
         Мистър Рочестър свърна в една алея, оградена с летвички, от едната страна на която растяха ябълки, круши и череши, а от другата се простираше ивица най-различни приказни цветя; шибои, карамфили, иглики, теменуги, а сред тях — шипки и какви ли не ароматни треви. Те бяха свежи, каквито могат да бъдат растенията в едно прекрасно пролетно утро след априлските дъждове. Слънцето току-що се бе показало на румения изток и лъчите му вече озаряваха цъфтящите, покрити с роса овощни дръвчета и тихите алеи под тях.
         — Джейн, искате ли едно цвете?
         Той откъсна една полуразцъфнала роза, първата от цъфналите през тази година, и ми я подаде.
         — Благодаря, сър.
         — Харесва ли Ви този изгрев, Джейн? Това небе с високи и леки облаци, които, разбира се, ще се стопят, когато след няколко часа стане по-топло; този покой и благоухание?
         — Да, много.
         — Вие прекарахте странна нощ, Джейн.
         — Да, сър.
         — Колко сте бледа! Беше ли Ви страх, когато Ви оставих сама с Мейсън?
         — Страхувах се някой да не дойде от другата стая.
         — Но аз нали заключих вратата, ключът ми беше в джоба. Щях да бъда небрежен овчар, ако бях оставил едно агънце, моето любимо агънце, без защита край вълчата бърлога. Вие бяхте в безопасност.
         — А Грейс Пул ще продължава ли да живее тук, сър?
         — О, да! Не си блъскайте главата с това, просто забравете за нея.
         — Но на мен ми се струва, че животът Ви не може да бъде в безопасност, докато тя е тук.
         — Не се безпокойте за мен, ще внимавам.
         — А премина ли опасността, от която се страхувахте снощи, сър?
         — Не мога да кажа това, докато Мейсън не напусне Англия, пък дори и тогава. Да живея, Джейн, за мене значи да стоя на кратера на вулкан, който може да избухне всеки миг.
         — Но на мен ми се струва, че мистър Мейсън лесно се поддава на чуждо влияние. Вие, сър, несъмнено можете, когато и да е, да му въздействувате. Той никога не би ви навредил или напакостил нарочно.
         — О, не! Мейсън не би се обявил против мен и никога преднамерено не ще ми напакости. Но без да иска, той всеки момент може с някоя непредпазлива дума да ме лиши навеки ако не от живот, то от щастие.
         — Кажете му да бъде предпазлив, сър. Обяснете от какво се страхувате и му посочете как да се бори с опасността.
         Мистър Рочестър язвително се разсмя, бързо сграбчи ръката ми и също тъй бързо я пусна.
         — Ако можех да направя това, глупавичката ми, опасността нямаше да съществува, би изчезнала за миг. Откак познавам Мейсън, винаги е било достатъчно да кажа: „Направи еди-какво си“, и готово! Но в дадения случай аз съм безсилен, не мога да кажа: „Гледай да не ми навредиш с нещо, Ричард!“ Та нали той не трябва и да се досеща, че може да ми навреди. Изглеждате озадачена; но тепърва ще има да Ви озадачавам. Нали сте моя малка приятелка, не е ли така?
         — На драго сърце съм готова да Ви служа, сър, и да Ви слушам за всичко, което е хубаво.
         — Много добре; виждам, че е така. Виждам как просто хвърчите, как сияят погледът и лицето ви, когато предизвикате с нещо одобрението ми или вършите нещо за мен, което, както умно се изразихте, е _хубаво_. А ако ви бях казал да направите нещо лошо, къде щяха да останат леките стъпки, сръчните ръце, живият поглед, одухотвореното лице? Моята малка приятелка би се върнала тогава при мен тиха и бледна и би казала: „Не, сър, това е невъзможно; не мога да го направя, защото е лошо.“ И щяхте да замръзнете като неподвижна звезда. Вие също имате власт над мен и бихте могли да ме нараните, но аз не смея да Ви покажа на кое място съм уязвим, защото въпреки вашата преданост и приятелство, може случайно да ме промушите.
         — Ако Ви заплашва същата опасност от мен, сър, каквато и от мистър Мейсън, Вие сте в пълна безопасност.
         — Дай боже да е така! Ето една беседка, Джейн, да поседнем.
         Беседката представляваше аркообразна ниша в зида, обрасла с бръшлян, в нея имаше груба пейка. Мистър Рочестър седна, но направи място, разбира се, и за мен. Ала аз продължавах да стоя права до него.
         — Седнете — каза той. — Има място и за двама ни. Надявам се, че не се боите да седнете до мен. В желанието ми няма според Вас нищо лошо, нали, Джейн?
         Вместо да отговоря, седнах. Чувствах, че е глупаво да му откажа.
         — А докато слънцето пие роса, моя малка приятелко, докато цветята в тази стара градина се събуждат и разтварят, докато птиците носят храна за малките си, а ранобудните пчели започват благословения си труд, ще Ви разкажа една история; помъчете се да се поставите на мястото на нейния герой. Но първо ме погледнете и кажете, че не се чувствате неловко и че никак не се безпокоите, задето Ви задържам тук или задето седите до мен.
         — Не, сър. Напълно съм спокойна.
         — В такъв случай, Джейн, призовете на помощ цялата си фантазия и си представете, че не сте благовъзпитано и сдържано момиче, а буен младеж, разглезен още от рождение; представете си, че се намирате в далечна, чужда страна; допуснете, че сте извършили там някаква фатална грешка — не е важно каква и по какви съображения, — чиито последствия Ви преследват цял живот и тровят цялото ви съществуване. Обърнете внимание, аз не казах „престъпление“; имам пред вид не проливане на кръв или друго провинение, наказуемо от закона. Казах „грешка“. И ето че последствията от Вашата постъпка стават с течение на времето непоносимо бреме; Вие вземате мерки да се освободите от него: необичайни мерки, но в тях няма нищо престъпно или противозаконно. И все пак Вие сте нещастна, тъй като завинаги сте загубили надежда. Посред пладне слънцето угасва за Вас и вие чувствате, че тъмата не ще се разсее до залез. Паметта ви се храни само с горчиви и унизителни спомени. Скитате по света, търсейки покой в изгнаничеството и щастие в удоволствията; имам пред вид грубите, чувствените удоволствия, които замъгляват разума и убиват чувствата. И ето, с тъга в сърцето и разбита душа Вие се връщате вкъщи след доброволно изгнание, продължило години, срещате нов човек; как и къде — не е важно. Намирате в него много от онези светли и добри черти, които напразно сте търсили двадесет години, но които не сте срещнали у никого; пред себе си виждате въплъщение на чистотата и свежестта, без петънце, без нищо гнило. Общуването с такъв човек съживява, възкресява. Чувствате, че настъпват по-добри дни, че у Вас се събуждат по-възвишени желания, по-чисти помисли; жадувате да започнете живота си отново и да прекарате останалите си дни по-достойно, като някое безсмъртно същество. Е, за да постигнете това, нямате ли право да преодолеете някои условности, една съвършено формална преграда, срещу която съвестта ви роптае, а разумът негодува?
         Той замълча, очаквайки отговора ми. Но какво можех да му кажа аз? О, дано някой добър дух ми подскаже верния и справедлив отговор! Напразна надежда! Западният вятър шумолеше в листата на бръшляна, но никой добър дух не се възползва от диханието му, за да ми пошепне отговора; птиците пееха по върховете на дърветата, но песента им, макар и приятна, беше без думи. Мистър Рочестър настойчиво продължи:
         — Нима този скитник и грешник, сега разкаял се и потърсил покой, няма право да презре общественото мнение, за да се свърже завинаги с нежното, благородно, чисто създание, да получи душевен мир и се възроди за нов живот?
         — Сър — отговорих аз, — покоят на скитника и обновлението на грешника не бива никога да зависят от себеподобните му. Мъжете и жените са смъртни; философите грешат в мъдростта, а християните — в доброто; ако някой ваш познат е страдал и грешил, нека обърне взор не към околните, а над тях, нагоре, и оттам да почерпи сили и утеха.
         — Но средството за това, средството! Бог, по чиято воля се извършва всичко на този свят, посочва и средството. Аз бях този — казвам ви го без всякакви недомлъвки, — който водеше такъв безпътен, празен, неспокоен живот, и ми се струва, че съм намерил средството за своето изцеление в…
         Мистър Рочестър млъкна. Птиците продължаваха да пеят, листата леко шумоляха. Стори ми се едва ли не странно, че птиците не млъкнаха, а листата не прекратиха шепота си, за да доловят това недоизказано откровение. Но те трябваше да чакат доста време — толкова дълго бе мълчанието. Накрая аз погледнах събеседника си; той напрегнато ме гледаше.
         — Малка приятелко — каза той с внезапно променил се тон, при което се измени и лицето му; то загуби всичката си мекота и сериозност, стана сурово и насмешливо, — вие сигурно забелязахте нежните ми чувства към мис Инграм. Как мислите, нали, ако се оженя за нея, тя ще може прекрасно да ме възроди?
         Като каза това, мистър Рочестър изведнъж стана и отиде до другия край на алеята, а когато се върна, си тананикаше.
         — Джейн, Джейн! — рече той, спрял се пред мен. — Съвсем сте побледнели от безсънната нощ. Не ме ли проклинате, задето не Ви оставям да си починете?
         — Да Ви проклинам ли? Не, сър.
         — Тогава дайте ръка, за да потвърдите думите си.
         Какви студени пръсти! Те бяха по-топли нощес, когато ги докоснах до вратата на тайнствената стая. Джейн, кога ще бодърствате отново с мен?
         — Всеки път, когато бих могла да Ви бъда полезна, сър.
         — Например през нощта срещу сватбата ми! Уверен съм, че не ще мога да заспя. Обещавате ли ми да прекарате тази нощ с мен и да ми правите компания? Мога вече да говоря с Вас за възлюблената си: Вие я видяхте и я познавате.
         — Да, сър.
         — Тя е възхитителна, нали, Джейн?
         — Да, сър.
         — Богиня, истинска богиня, Джейн! Едра, мургава, снажна! А косите й са такива, каквито навярно са имали картагенките. Господи! Дент и Лин са в конюшнята. Вървете си през тази вратичка покрай храсталака.
         Аз тръгнах на една страна, а той на друга и след малко го чух, че говори весело на някого в двора:
         — Мейсън изпревари всички ви тази сутрин! Замина преди изгрев слънце. Станах в четири да го изпратя.


         ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

         Наистина странно нещо са предчувствията! Същото може да се каже и за телепатията, и за знаменията — трите заедно представляват загадка, ключа на която човечеството още не е открило. Никога в живота си не съм се присмивала на предчувствията, тъй като и със самата мен са се случвали странни неща. И аз вярвам, че съществува телепатия — например между далечни, отдавна разделени роднини, които са се забравили съвсем; въпреки тяхната отчужденост изведнъж те си спомнят един за друг и обяснението на този факт е извън възможностите на човешкия разум. Що се отнася до знаменията, те може би са резултат на телепатия между природата и човека.
         Когато бях малко момиче, само шестгодишна, чух една вечер как Беси Лийвън казваше на Марта Абът, че сънувала дете и че това означавало неприятности — или за сънуващия, или за някой роднина. Едва ли бих запомнила тези думи, ако скоро след това не бе се случило нещо, поради което те останаха здраво в паметта ми: на другия ден извикаха Беси у дома й — починала беше по-малката й сестра.
         Напоследък често си спомнях това поверие и този случай, тъй като в продължение на цяла седмица не минаваше нощ, в която да не сънувам дете: или го люлеех на коленете си, или го приспивах в ръцете си, или гледах как си играе с маргаритки сред една поляна и пляска с ръчички в един ручей. Една вечер плачеше, на другата се смееше. То ту се притискаше о мен, ту бягаше; но каквито и да бяха подробностите на този сън и каквито и чувства да пораждаше, той ми се присънваше седем нощи подред веднага щом се озовавах в страната на сънищата.
         Много ме гнетеше натрапчивостта на този образ, на това видение, и когато наближаваше нощта, а с нея и часът за неговото появяване, започвах да нервнича. Сънувах точно това призрачно дете през онази лунна нощ, когато чух зловещия вик. А на другия ден следобед ме извикаха долу, като казаха, че някой ме чака в стаята на мисис Феърфакс. Влизайки там, видях един мъж, който имаше вид на прислужник на някой благородник. Той беше облечен в дълбок траур и на шапката, която държеше в ръка, имаше траурна лентичка.
         — Едва ли ме помните, мис — каза той, ставайки при появата ми. — Казвам се Лийвън, бях кочияш у мисис Рийд, когато живеехте в Гейтсхед преди осем-девет години. Аз още живея там.
         — Ах, Робърт! Как сте! Много добре Ви помня: Вие от време на време ми позволявахте да пояздя понито на мис Джорджиана. А как е Беси? Нали сте женен за нея?
         — Да, мис, жена ми е съвсем здрава, благодаря; преди два месеца роди още едно дете, сега имаме три; и майката, и детето се чувстват отлично.
         — А как е семейството на вуйна ми, Робърт?
         — За съжаление не мога да Ви зарадвам с добри вести, мис; напротив — те са много лоши. В семейството се случи голямо нещастие.
         — Да не би някой да е починал? — попитах аз, като погледнах черните му дрехи. Той наведе очи, погледна траурната лента на шапката си и отвърна:
         — Вчера се изпълни една седмица от смъртта на мистър Джон — умря в квартирата си в Лондон.
         — Мистър Джон ли?
         — Да.
         — А как понесе майка му това?
         — Виждате ли, мис Еър, това не е обикновено нещастие: той водеше много лош живот и през последните три години е вършил кой знае какво; и умря така изведнъж.
         — Чувах от Беси, че е тръгнал по лош път.
         — И още как! По-лошо от това не можете да си представите! Мистър Джон похаби живота и състоянието си с най-лошите мъже и жени. Той затъна до гуша в дългове и отиде в затвора. Майка му два пъти му помогна да излезе оттам, но щом се озоваваше на свобода, той отново се връщаше при предишните си другари и към старите си привички. В главата му се бе развинтила някаква бурма: негодниците, с които дружеше, безобразно го скубеха. Преди три седмици пристигна в Гейтсхед и поиска госпожата да му припише всичко. Госпожата отказа: отдавна вече средствата й бяха много оскъдни поради лошия път, по който бе тръгнал синът й. Тогава той отново замина и скоро получихме вест, че е умрял. Как е станало това, един бог знае. Носят се слухове, че се е самоубил.
         Аз мълчах; новините действително бяха ужасни. Робърт Лийвън продължи:
         — Госпожата е от известно време болна; тя много напълня, но това не й е от полза, а загубата на парите и страхът от бедността съвсем я сломиха. Вестта за смъртта на мистър Джон дойде твърде неочаквано и тя получи удар. Три дни не издаде звук, но във вторник й стана сякаш по-добре: мъчеше се да каже нещо, правеше знаци на жена ми и говореше нещо неразбираемо. Едва вчера заран Беси успя да разбере, че тя произнася вашето име и най-после чу думите: „Доведете Джейн; извикайте Джейн — трябва да поговоря с нея.“ Беси не беше сигурна дали тя не се е побъркала, или пък бълнува, но все пак каза за това на мис Илайза и мис Джорджиана и ги посъветва да ви извикат. Госпожиците отначало не искаха, но майка им ставаше все по-неспокойна и все си повтаряше: „Джейн, Джейн“, тъй че най-после се съгласиха. Тръгнах от Гейтсхед вчера и ако бихте могли да се приготвите веднага за път, ще ви откарам утре рано сутринта.
         — Да, Робърт, ще се приготвя: струва ми се, че трябва да дойда.
         — И аз мисля така, мис. Беси каза, че е сигурна, че няма да откажете. Но вие вероятно трябва да поискате разрешение, за да заминете.
         — Да, и ще направя това още сега.
         Като се упътих към трапезарията за прислугата и помолих жената на Джон и самия Джон да се погрижат за Робърт, отидох да търся мистър Рочестър.
         Той не беше в нито една от стаите на първия етаж. Не го намерих нито на двора, нито в конюшнята, нито в градината. Попитах мисис Феърфакс дали не го е виждала. Да, той, изглежда, играел билярд с мис Инграм. Забързах към билярдната. Отвътре до ушите ми достигна звук на удрящи се топки и бръмчене на гласове; мистър Рочестър, мис Инграм и двете мис Ештън с техните поклонници бяха увлечени в игра. Иска се известна решителност, за да прекъснеш една толкова интересна игра; обаче аз имах неотложна работа, затова веднага се упътих към господаря си, който стоеше до мис Инграм. Когато се приближих, тя се обърна и ме погледна надменно; очите й сякаш питаха: „Какво ли пък ще иска сега това нищожество?“ И когато казах тихо: „Мистър Рочестър!“, тя направи движение, като че ли искаше да ме изгони. Спомням си, че тогава Бланш ми се стори особено прелестна и ефектна: носеше рокля от небесносин креп; шарф със същия цвят обвиваше косите й. Тя играеше с голямо въодушевление и гневът, с който посрещна появата ми, никак не промени надменното й изражение.
         — Тази особа, изглежда, търси вас — рече Бланш на мистър Рочестър и той се обърна да види за коя „особа“ става дума. Като ме съзря, той направи особена гримаса — една от странните си, двусмислени гримаси, захвърли щеката и излезе с мен от залата.
         — Какво има, Джейн? — попита той, като облегна гръб на вратата на учебната стая, която бе затворена.
         — Сър, моля Ви да ми разрешите да отсъствам една-две седмици.
         — Защо? Къде ще ходите?
         — Трябва да видя една болна дама, която е изпратила да ме повикат.
         — Каква болна дама? Къде живее тя?
         — В Гейтсхед, в Н-ското графство.
         — В Н-ското графство? Но то е на цели сто мили оттук! Каква е тази дама, която праща да ви викат да отидете толкова далеч?
         — Казва се Рийд, сър; мисис Рийд.
         — Рийд от Гейтсхед? В Гейтсхед имаше някакъв си Рийд, съдия.
         — Това е неговата вдовица, сър.
         — А какво общо имате с нея? Откъде я познавате?
         — Мистър Рийд е мой вуйчо — брат на майка ми.
         — Дявол да го вземе! Никога не сте ми говорили за това. Винаги сте ме уверявали, че нямате никакви роднини.
         — Такива, които биха ме признали за тяхна роднина, действително нямам, сър. Мистър Рийд почина, а жена му ме изгони.
         — Защо?
         — Защото бях бедна, тежах й и тя не ме обичаше.
         — Но Рийд е оставил деца — те, изглежда, са Ви братовчеди? Вчера сър Джордж Лин говореше за някакъв Рийд от Гейтсхед и твърдеше, че бил един от най-големите негодници в Лондон, а Инграм спомена някоя си Джорджиана Рийд от същото имение, която преди една-две години предизвикала в Лондон фурор с красотата си.
         — Джон Рийд също е мъртъв, сър. Той се разори и почти разори и семейството си; предполага се, че е посегнал на живота си. Тази вест така поразила майка му, че тя получила апоплектичен удар.
         — А Вие с какво ще й помогнете? Глупости, Джейн! Никога не бих помислил да измина повече от сто мили, за да видя някаква си старица, която може би ще отиде на оня свят, преди да пристигнете при нея; а при това казвате, че Ви изгонила.
         — Да, сър. Но това е вече минало. Тогава обстоятелствата бяха съвсем други. Не ще имам мира, ако отхвърля молбата й.
         — Колко ще стоите там?
         — Колкото може по-малко, сър.
         — Обещайте ми, че ще стоите само една седмица.
         — Не бих желала да давам дума, защото може би ще се наложи да я наруша.
         — Но при всички обстоятелства ще се върнете, нали? В никакъв случай няма да останете завинаги там?
         — О, не! Разбира се, че ще се върна, ако всичко мине благополучно.
         — А кой ще Ви придружи дотам? Нали не можете да тръгнете на такъв път сама?
         — Не, сър. Мисис Рийд е изпратила своя кочияш.
         — Имате ли му доверие?
         — Да, сър. Той живее там от десет години. Мистър Рочестър се замисли.
         — Кога искате да тръгнете?
         — Утре рано сутринта, сър.
         — В такъв случай ще Ви трябват пари; не може да се пътува без пари, а ми се струва, че нямате много: още не съм Ви плащал заплатата. Колко имате всичко на всичко, Джейн? — запита той с усмивка.
         Показах кесията си; наистина беше доста изтъняла.
         — Пет шилинга, сър.
         Той взе кесията, изсипа съдържанието й на дланта си и тихичко се разсмя, като че развеселен от бедното й съдържание. Сетне извади портфейла си.
         — Ето — каза той, като ми подаде една банкнота: това бяха петдесет лири, а той ми дължеше само петнадесет. Казах му, че не мога да му върна.
         — Не искам да ми връщате, знаете това. Давам ви Вашата заплата.
         Отказах да взема повече от онова, което ми принадлежеше. Отначало той се разсърди, сетне сякаш премисли и каза:
         — Хубаво! По-добре да не Ви давам цялата сума сега: ако имате петдесет лири, навярно ще останете там цели три месеца. Ето Ви десет. Достатъчни ли са?
         — Да, сър; но сега остава да ми дължите пет.
         — Върнете се тук да си ги вземете; ще бъда Ваш ковчежник и ще Ви пазя четиридесетте лири.
         — Мистър Рочестър, бих искала да използвам случая, за да поговоря с Вас за още едно важно нещо.
         — Важно нещо? Любопитен съм да чуя.
         — — Вие ми дадохте да разбера, сър, че възнамерявате скоро да се жените.
         — Да. И после?
         — В такъв случай, сър, би трябвало да дадете Адел в училище. Уверена съм, че съзнавате необходимостта от това.
         — За да я отстраня от пътя на жена ми, която не би се спряла пред нищо, за да премахне това препятствие, нали? Предложението Ви не е лишено от смисъл. Добре. Адел, както предлагате, ще трябва да постъпи в училище; а Вие, ще отидете някъде по дяволите, нали?
         — Мисля, че не, сър. Но ще трябва да си търся друго място.
         — И още как! — възкликна мистър Рочестър със странно променен глас и лицето му се изкриви от една колкото странна, толкова и смешна гримаса. Известно време той задържа погледа си върху мен.
         — И сигурно старата мадам Рийд или госпожиците, нейните дъщери, по Ваша молба ще ви търсят място. Така ли?
         — Не сър. Не съм в такива отношения с роднините си, за да имам основание да търся услугите им; но ще дам обявление във вестниците.
         — Бог знае какво още ще измислите! — избоботи той. — Само да смеете да дадете обявление! Съжалявам, че не Ви дадох вместо десет лири един соверен. Върнете ми девет лири, Джейн. Ще ми трябват пари.
         — И на мен ще ми трябват, сър — отговорих аз, криейки кесията зад гърба си. — В никакъв случай не мога да мина без тези пари.
         — Скъперница такава! — каза той. — Жал Ви е за парите! Дайте ми поне пет лири, Джейн.
         — Няма да Ви дам дори пет шилинга, дори пет пенса.
         — Искам само да видя парите.
         — Не, сър. Нямам Ви доверие.
         — Джейн!
         — Какво, сър?
         — Обещайте ми само едно нещо.
         — Обещавам Ви всичко, сър, което съм в състояние да изпълня.
         — Да не давате обявление и да оставите тази работа на мен; когато му дойде времето, ще Ви намеря място.
         — С удоволствие, сър, ако Вие от своя страна ми обещаете, че аз и Адел своевременно ще напуснем дома Ви — преди Вашата жена да влезе в него.
         — Отлично! Отлично! Давам Ви честната си дума. И така, заминавате утре, нали?
         — Да, сър, рано сутринта.
         — Ще дойдете ли днес следобед в гостната?
         — Не, сър. Трябва да се стягам за път.
         — Значи, ще трябва все пак да се разделим за известно време?
         — Изглежда, да, сър.
         — А как се прощават хората, Джейн? Научете ме; не разбирам много от тези неща.
         — Те си казват довиждане или нещо друго — каквото обичат.
         — Е, тогава кажете го.
         — Довиждане, мистър Рочестър, скоро ще се видим пак.
         — А какво трябва да кажа аз?
         — Същото, ако желаете, сър.
         — Довиждане, мис Еър, скоро ще се видим пак. Това ли е всичко?
         — Да.
         — А на мен такава раздяла ми се струва суха, вяла и студена. Бих искал нещо по-друго. Малка добавка към тази церемония. Какво ще кажете например, ако си стиснем ръце? Но не, това също не би ме задоволило. И тъй, нищо повече ли няма да ми кажете, Джейн, освен Вашето „довиждане“?
         — То е достатъчно, сър; понякога една дума може да прозвучи по-топло от много други.
         — Възможно е. Но все пак това „довиждане“ звучи много сухо и студено.
         „Колко ли още ще стои така, облегнат на вратата? — питах се аз. — Време е да почна да се стягам за път.“ Но през това време се раздаде звънът за обед и мистър Рочестър ме остави изведнъж, без да прибави нито дума. Не го видях повече този ден, а на другия ден сутринта заминах, преди да бе станал.
         На първи май, към пет часа следобед, аз спрях пред къщичката на пазача край пътната врата на Гейтсхед. Преди да вляза в имението, се отбих в къщичката. Тя беше много спретната и чиста. Малките прозорчета имаха бели завески, подът бе безупречно измит, ръженът блестеше, а огънят пламтеше ярко. Беси седеше край огнището и бавеше пеленачето си, а малкият Робърт и сестричката му тихичко си играеха в ъгъла.
         — Слава богу! Знаех си, че ще дойдете! — възкликна мисис Лийвън, когато влязох.
         — Да, Беси — казах аз, като я целунах. — Надявам се, че не съм пристигнала късно. Как е мисис Рийд? Още е жива, нали?
         — Да, жива е. И сега, изглежда, се чувства по-добре. Докторът казва, че може да издържи още седмица-две, но едва ли повече.
         — Споменаваше ли напоследък за мен?
         — Отзарана пак говори за Вас. Съжаляваше, че не сте пристигнали. Но сега тя спи, или по-право спеше преди десет минути, когато бях в господарската къща. Тя обикновено изпада в унес следобед и идва на себе си чак към шест-седем часа. Починете си тук половин-един час, мис, а сетне ще отидем двете; нали бива?
         Влезе Робърт. Беси сложи заспалото пеленаче в люлката и се завтече да посрещне мъжа си. Сетне тя настоя да сваля шапката си и да изпия един чай, тъй като съм изглеждала бледа и изморена. Аз с радост приех гостоприемството й и покорно се оставих да ми свали дрехата, както някога в детството ми.
         Спомените от миналото нахлуха буйно в паметта ми, като я наблюдавах как пъргаво шета, слага подноса за чай с най-хубавите си порцеланови чаши, прави сандвичи, препича за чая сладък хляб и от време на време шляпва или смушква малките Робърт и Джейн, както някога мене. Беси си бе останала все тъй пъргава, припряна и добра.
         Чаят беше готов и аз понечих да седна на масата, но Беси ме накара с някогашния си заповеднически тон да стоя на мястото си. Щяла да ми донесе всичко до огнището. Като сложи пред мен една кръгла масичка, Беси постави на нея чаша чай и чиния с препечен хляб, съвсем по същия начин, както вършеше това някога, когато още седях в детското си столче и тя успяваше да открадне за мен някое лакомство; затова аз се усмихнах и й се подчиних както преди.
         Тя ме попита щастливо ли живея в имението Торнфийлд и що за човек е господарката ми, а когато й казах, че имам само господар, тя се заинтересува дали е симпатичен човек и дали ми харесва. Отговорих, че е по-скоро грозен, но че е истински благородник, че е добър към мен и че съм доволна. Сетне започнах да й описвам веселата компания, която гостуваше сега в Торнфийлд. Беси слушаше с интерес. Това бе тъкмо по вкуса й.
         Така в разговори измина неусетно един час. Беси ми донесе шапката и дрехата, излязохме заедно от къщичката и се запътихме към господарската къща. Точно така бе ме съпроводила тя и преди около девет години, но тогава вървяхме по обратния път. В студеното, навъсено и мъгливо януарско утро аз напуснах това омразно място с отчаяние и болка в сърцето; изгонена от вуйна си и отблъсната от всички, трябваше да търся убежище в негостоприемния Лоуд, в далечен, непознат край. И ето че сега бях пак тук. Бъдещето ми още не бе определено; сърцето ми все още бе свито. Все още се чувствувах странница в света; но сега изпитвах по-твърда вяра в себе си и в собствените си сили и не ме сковаваше като преди страхът от угнетението. Нанесените ми някога болезнени рани бяха вече съвсем заздравели, а пламъкът на омразата — загаснал.
         — Минете първо в малката трапезария — каза Беси, прекосявайки с мен хола, — госпожиците са сигурно там.
         След миг аз се озовах в познатата стая. Всяка мебел изглеждаше точно така, както в утрото, когато се представих за пръв път на мистър Брокълхърст. Дори килимът до камината, на който стоеше той, бе същият. Като погледнах шкафа за книги, аз видях, че двата тома на „Птиците в Англия“ от Биуик са още на старото им място — на третия ред, — а „Пътешествията на Гъливър“ и „Арабски приказки“ — точно над тях. Неодушевените предмети си бяха останали същите, затова пък живите същества се бяха изменили до неузнаваемост.
         Видях пред себе си две млади дами; едната от тях бе много висока — почти колкото мис Инграм, много слаба и мрачна, с нездрав, жълтеникав цвят на лицето. У нея имаше нещо аскетично, което се подчертаваше още по-силно от крайно скромната й права, черна, вълнена рокля с колосана якичка, гладко сресани коси и монашеско украшение на шията, представляващо черна броеница с разпятие. Това беше без съмнение Илайза, макар че в удълженото й, безцветно лице не бе останала почти никаква прилика с предишното малко момиче.
         Другата беше, разбира се, Джорджиана, но не онази Джорджиана, която помнех — слабичкото, прилично на русалка единадесетгодишно момиче. Това бе зряла, добре закръглена госпожица, хубава като кукла, с красиви, правилни черти, с изпълнени с нега сини очи и златисти къдрици. Джорджиана също беше с черна рокля, но тази рокля бе с такава кройка и толкова добре й прилягаше и отиваше, че в сравнение с нея роклята на сестра й изглеждаше по-лоша от калугерска.
         Всяка от сестрите напомняше с нещо майка си, обаче по свой начин: слабата и бледа по-голяма сестра имаше майчините си жълтеникави очи; по-младата, цветуща и внушителна, бе наследила челюстта и брадичката — може би в по-слаба степен, но все пак придаващи прекалена твърдост на чувственото й, апетитно личице.
         Когато се приближих, и двете девойки станаха, за да ме поздравят, и ме нарекоха „мис Еър“. Илайза ме приветства отривисто и рязко, без усмивка; после тя отново седна и се втренчи в огъня на камината, сякаш съвсем забрави за моето присъствие. Джорджиана прибави към своето „добър ден“ няколко банални забележки за пътуването ми, за времето и прочие; тя говореше провлечено и ме изгледа на няколко пъти крадешком, измервайки ме от глава до пети, като ту плъзгаше погледа си по вехтичкото ми вълнено манто, ту спираше очи върху простичката гарнитура на скромната ми шапка. Младите дами отлично умеят да ти дадат да разбереш, когато те смятат за „чудак“, без да ти го казват. Високомерният поглед, студенината в обноските и небрежният тон изразяват достатъчно красноречиво мнението им, за да е необходимо да прибягват до някой груб израз или постъпка.
         Обаче сега насмешката, скрита или явна, нямаше вече някогашната си власт над мен. Седнала при братовчедките си, аз се чудех как мога да се чувствам толкова свободно при пълното пренебрежение на едната от тях и полусаркастичното внимание на другата: Илайза вече не можеше да ме оскърби, а Джорджиана — да ме смути. Всъщност мислите ми бяха заети със съвсем друго нещо. През последните няколко месеца изпитах толкова дълбоки чувства, страданията и радостите ми бяха толкова силни и вълнуващи, че братовчедките ми не бяха вече в състояние нито да ме наскърбят, нито да ме зарадват, а високомерието им не можеше да предизвика у мен ни добри, ни лоши чувства.
         — Как е мисис Рийд? — попитах аз след малко, като погледнах спокойно Джорджиана, която сметна за необходимо да се изправи гордо при този пряк въпрос, сякаш си бях позволила неочаквана волност.
         — Мисис Рийд ли? Ах, да, имате пред вид мама. Тя е много зле. Съмнявам се дали бихте могли да я видите още сега.
         — Ако се качите горе и й кажете, че съм пристигнала, ще ви бъда много благодарна — рекох аз.
         Джорджиана просто подскочи от мястото си и широко отвори сините си очи, разгневени от нечуваната ми дързост.
         — Зная, че е настоявала да ме види — добавих аз, — и не бих искала да отлагам изпълнението на желанието й повече, отколкото е необходимо.
         — Мама не обича да я безпокоят привечер — забеляза Илайза.
         След малко аз спокойно станах, свалих, макар и без покана, шапката и ръкавиците си и заявих, че ще отида да потърся Беси, която сигурно е в кухнята, и ще я помоля да научи дали мисис Рийд е склонна да ме приеме тази вечер, или не. Излязох, намерих Беси и като я помолих да изпълни молбата ми, продължих да действам по-нататък. Обикновено се обърквах от смущение, когато срещах грубост. Ако преди една година ме посрещнеха в Гейтсхед по същия начин, сигурно щях да реша да си замина още на другия ден. Но сега веднага разбрах, че това ще бъде глупаво: бях изминала цели сто мили, за да видя вуйна си, и трябваше да остана при нея, докато състоянието й се подобри или докато умре; що се отнася до глупостта и гордостта на дъщерите й, по-добре би било да не им обръщам внимание. Затова аз се обърнах към икономката, съобщих й, че може би ще остана да гостувам една-две седмици, помолих я да ми даде стая и да се разпореди да занесат куфара ми в нея и я последвах. На площадката срещнах Беси.
         — Госпожата се събуди — каза тя. — Съобщих й, че сте тук. Хайде да отидем при нея да видим дали ще ви познае.
         Нямаше нужда да ми се показва пътят към тази добре известна на мен стая, където толкова пъти ме бяха викали преди, за да ме наказват или мъмрят. Избързах пред Беси и тихичко отворих вратата. На масата светеше лампа с абажур, тъй като вече се здрачаваше. Ето го същото легло с високи дървени крака и с кехлибареножълти завеси, ето и същата тоалетна масичка, креслото и столчето за крака, на което стотици пъти ме бяха карали да стоя на колене и да моля прошка за грехове, които не бях извършила. Погледнах към близкия ъгъл, почти очаквайки да видя отново тънката, тъй страшна за мен жилава пръчка, която се подаваше оттам, дебнеща случай, при който да изскочи със страшна пъргавина и да ме шибне по треперещите ръце или сгушения врат. Приближих се до леглото, отдръпнах завесите и се наведох над грамадата от възглавници.
         Добре помнех лицето на мисис Рийд и жадно се взирах да открия по-скоро познатите черти. Какво щастие, че времето заличава у нас жаждата за мъст и заглушава гласа на гнева и омразата! Бях напуснала тази жена с горчивина и ненавист, а се върнах само с чувство на съжаление за големите й страдания и с искрено желание да забравя и простя всички обиди, които ми бе нанесла, да се помиря с нея и другарски да й стисна ръка.
         Познатото лице беше пред мен: сурово и строго както преди. Същите очи, които нищо не можеше да смекчи, и леко извитите нагоре властни, деспотични вежди. Колко често се мръщеха те, изразявайки заплаха и омраза към мен, и как живо ми напомниха за скърбите и ужасите на детството ми сега, когато гледах отново острите им очертания. И все пак се наведох и целунах вуйна си. Тя ме погледна.
         — Това Джейн Еър ли е? — попита тя.
         — Да, вуйно. Как се чувствате, мила вуйно?
         Някога се бях заклела, че няма повече да я наричам „вуйно“; но сега не смятах за грях, че пренебрегвах и нарушавах тази клетва. Пръстите ми стиснаха ръката й, Която лежеше върху чаршафа. Ако и тя беше стиснала нежно ръката ми, щях да изпитам в тази минута истинска радост. Но суровата натура трудно се разнежва и трудно можеш да изкорениш от нея дълбоко врасналите неприязнени чувства. Мисис Рийд дръпна ръката си и като отвърна от мен лице, подхвърли, че вечерта е топла. Сетне тя отново ме погледна, и то така студено, че веднага разбрах: мнението й за мен и чувствата й са останали неизменни и ще бъдат такива докрай. Досещах се по каменния израз на очите й, непознаващи нежност и сълзи, че тя е решила да ме смята за непоправима до последния си дъх; ако ме счетеше за добра, това нямаше да й достави удоволствие, щеше да я кара да се чувствува унижена.
         Изпитах болка, а после гняв; но реших да покоря мисис Рийд, да надвия и природата, и упорството й. Задушаваха ме сълзи, както в детството ми, ала аз ги сподавях. Като преместих един стол до възглавницата й, седнах и се наведох над нея.
         — Искали сте да дойда — казах аз — и ето че съм тук. Ще остана, докато се пооправите.
         — О, разбира се! Видя ли дъщерите ми?
         — Да.
         — Е, тогава им кажи, че аз искам да останеш тук, докато бъда в състояние да поговоря с теб за някои неща, които ми тежат на душата; днес е вече късно и трудно бих си спомнила това… Искаше ми се да ти кажа нещо… почакай…
         Блуждаещият й поглед и затрудненият говор свидетелстваха какво крушение е постигнало това някога енергично тяло. Като се завъртя неспокойно в леглото, тя задърпа към себе си завивката. Опряла се върху леглото, аз бях затиснала с лакътя си единия край на юргана и това й попречи. Тя в миг се разсърди.
         — Стой мирно — каза тя, — не ме дразни! Защо задържаш завивката? Ти си Джейн Еър, нали?
         — Да.
         — Никой няма да повярва какви грижи ми е създавало това дете. То беше такова бреме за мен. Колко огорчения ми причиняваше всеки ден и всеки час с особения си характер, с избухливата си природа и с глупавия си маниер да следи постоянно всяко движение на хората. Един път то се държа с мен също като лудо или като дявол — никога не съм виждала такова дете! Разбира се, на драго сърце се избавих от него. Какво стана с Джейн в Лоуд? Казват, че там върлувала тифусна епидемия и много момичета умрели. Тя обаче останала жива. Но аз казах, че е умряла, защото исках тя да умре!
         — Странно желание, мисис Рийд. Защо толкова я мразите?
         — Никога не съм могла да търпя майка й; тя беше единствената сестра на мъжа ми и той много я обичаше. Когато семейството й се отрече от тази жена след недостойния й брак, само мъжът ми остана на нейна страна, а когато пристигна вестта за смъртта й, той плака като глупак. После изпрати да доведат детето, макар че настоявах да го дадем на някоя жена да го отгледа срещу заплащане. Намразих това момиче още от първата минута, в която го видях — болнаво, скимтящо, хилаво създание! То ревеше в люлката си по цяла нощ; никога не плачеше като другите деца, не — непременно ще скимти и пищи. Мъжът ми го съжаляваше, бавеше го и се занимаваше с него, сякаш беше негова дъщеря; обръщаше му повече внимание, отколкото на своите дъщери, когато бяха на нейна възраст. Мъжът ми се мъчеше да накара и моите деца да обикнат тази беднячка, но те не можеха да я понасят, а той се гневеше, когато проявяваха омразата си към нея.
         Като се разболя сериозно, той постоянно искаше да му я носят до леглото и един час преди смъртта си ме накара да се закълна, че няма да я оставя. Това беше равносилно да иска да ми натрапи някое хлапе от приют за бедни; но аз бях мек човек по природа. Джон обаче никак не прилича на баща си и аз се радвам, че е така; Джон прилича на мен и на братята ми — истински Гибсън. О, само да престане да ме мъчи с тези писма, в които вечно иска пари! Аз нямам повече пари: ние обедняваме с всеки изминат ден. Ще трябва да уволня половината прислуга и да заключа част от къщата или да я продам. Аз никога не ще се съглася на това. Но как иначе ще преживеем? Две трети от доходите ми отиват за погасяване на лихвите на ипотеките. Джон играе по цели дни и нощи и вечно губи — бедното момче! Той е заобиколен с мошеници; разориха го и го провалиха, изглежда ужасно — срам ме е за него, като го гледам.
         Вълнението й все повече нарастваше.
         — Струва ми се, че ще е по-добре да я оставя сама — казах аз на Беси, която стоеше от другата страна на леглото.
         — Може би тъй ще е по-добре, мис. Но тя говори така само вечер, сутрин е по-спокойна.
         Аз станах.
         — Чакай! — извика мисис Рийд. — Има още едно нещо, което искам да ти кажа. Той ме заплашва, постоянно ме заплашва, че ще убие себе си или мен. Понякога сънувам, че го виждам проснат с огромна рана на гърлото или с подпухнало, почерняло лице. Ужасно положение; грижите ми са много големи. Какво да направя? Как да намеря пари?
         Беси едва склони мисис Рийд да вземе капки за успокоение. Скоро болната се поуспокои и задряма. Аз напуснах стаята й.
         Минаха повече от десет дни, преди да говоря с нея отново. Тя или бълнуваше, или беше в безсъзнание и лекарят забрани всичко, което би могло болезнено да я развълнува. Междувременно аз се мъчех колкото мога да подобря отношенията си с Джорджиана и Илайза. Отначало и двете се държаха много студено. Илайза прекарваше по половин ден над ръкоделието си, четеше или пишеше и едва удостояваше с по някоя дума мен или сестра си. Джорджиана с часове бърбореше глупости на канарчето си и не ми обръщаше внимание. Но аз твърдо реших, че сама ще успея и да се развличам, и да се занимавам; бях си взела принадлежностите за рисуване и те сега ми служеха и за едното, и за другото.
         Запасила се с кутия моливи и хартия, аз обикновено сядах настрана от сестрите до прозореца, и скицирах чудновати рисунки, които изобразяваха моментни картини, появяващи се във вечно менящия се калейдоскоп на въображението ми: ивица море между две скали; изгряваща луна и силует на кораб на нейния фон; тръстики и водни ириси, а сред тях — глава на водна нимфа, увенчана с лотоси; джудже, седнало на края на едно гнездо на муши-трънче под цъфнало глогиново клонче.
         Една сутрин реших да нарисувам глава. Не бях намислила още каква и не исках и да мисля за това. Взех един мек черен молив, подострих го и се задълбочих в работа. Скоро на хартията пред мене се появиха широко изпъкнало чело и ъгловати очертания на долна челюст. Тези контури ми се понравиха. Ръката ми бързо започна да нахвърля другите черти. Под челото трябваше да се нарисуват рязко очертани прави вежди и правилен нос с широки ноздри; после изразителна уста, разбира се, не тясна, и решителна брадичка с голяма трапчинка в средата. Не биваше да се пропуснат естествено и тъмните бакенбарди, както и смолисточерните коси на кичурчета около слепите очи и развени над челото. Не бях нарисувала само още очите. Нарочно ги оставих за накрая, тъй като те изискваха особено внимание. Нарисувах ги големи, като ги очертах добре; миглите направих дълги и тъмни, гледните — големи и блестящи. „Добре е, но още не е това, което трябва да се нарисува — казах си аз, разглеждайки работата си. — Трябва да придам на очите по-голяма сила и изразителност.“ И усилих сенките, за да подчертая блясъка на очите — два-три успешни щриха ми помогнаха да постигна целта си. Ето, пред себе си имам лицето на един мой приятел; какво ме интересува, че двете млади госпожици ми обръщат гръб? Гледах портрета и се радвах на сходството с оригинала. Бях всецяло погълната от рисунката и доволна.
         — Това портрет на някой Ваш познат ли е? — попита Илайза, която се бе приближила незабелязано до мене. Отвърнах, че това е просто плод на фантазията ми и побързах да сложа рисунката под другите листове. Аз, разбира се, я излъгах: това беше всъщност вярно нарисуван портрет на мистър Рочестър. Но какво значение имаше това за нея или за когото и да било другиго? То интересуваше единствено мен. Джорджиана също се приближи, за да види работите ми. Другите рисунки много й харесаха, но за портрета тя каза: „Какъв грозен мъж.“ Сестрите, изглежда, бяха учудени от моето изкуство. Предложих им да ги рисувам. И ето че те и двете ми позираха поред за моливи и скици. Сетне Джорджиана извади албума си. Аз обещах да й нарисувам в него един акварел. Това изведнъж подобри настроението й. Тя ми предложи да се разходим в градината. Не минаха и два часа, и ние вече бяхме увлечени в интимен разговор: Джорджиана ми разказваше за чудесната зима, която прекарала в Лондон преди две години, за възхищението, което предизвикала там, за вниманието, което й било оказано; дори намекна, че е покорила една титулована личност.
         В течение на следобеда и вечерта тези намеци разшириха обхвата си; тя ми предаваше интимни разговори и описваше сантиментални положения — с една дума, този ден аз чух от нея импровизация на романа за живота на висшето общество. Ден след ден тя повтаряше излиянията си. Темата винаги беше една и съща: тя, нейните увлечения и разочарования. Струваше ми се странно, че Джорджиана нито веднъж не спомена за болестта на майка си или за смъртта на брат си, нито пък за мрачните перспективи, които очакваха семейството. Изглежда, умът й изцяло бе погълнат от спомени за прежните удоволствия и мечти за нови развлечения. Отбиваше се по за пет минути на ден в стаята на майка си и нищо повече.
         Илайза, както преди, беше мълчалива: тя несъмнено нямаше време за разговори. Никога не бях срещала по-зает човек, макар че бе трудно да се определи какво точно върши или по-право да се видят резултатите на усърдния й труд. Тя ставаше с будилник. Не зная какво вършеше преди закуска, но всичкото останало време й беше разпределено по часове и всяко занимание траеше определено време. Три пъти на ден тя четеше една малка книжка — както по-късно разбрах, обикновен молитвеник. Веднъж я попитах какво най-силно я привлича в тази книжка и тя каза: „Литургията“. По три часа дневно обшиваше със златисти конци ръба на едно четвъртито червено парче плат, голямо колкото килимче. Когато я попитах какво е предназначението на това ръкоделие, тя ми отговори, че шие покров за престола на новата църква, която току-що била построена край Гейтсхед. Два часа отделяше за дневника си, два — за работа в зеленчуковата градина и един — за сметки. Тя явно не се нуждаеше от никаква компания и разговори. Сигурно беше по своему щастлива: този веднъж завинаги установен ред я задоволяваше и нищо не можеше да я нервира по-силно от някоя случка, нарушила нормалното му протичане.
         Една вечер, когато беше настроена по-общително, отколкото обикновено, Илайза ми каза, че поведението на Джон и надвисналата над семейството заплаха от разорение силно й подействали; но сега се била успокоила и взела някои решения. Погрижила се да запази собственото си състояние и когато майка й щяла да умре — съвсем невероятно било да оздравее или да се закрепи още дълго време, както тя спокойно поясни, — Илайза най-сетне щяла да изпълни отдавна мечтания си план: да си намери тихо кътче, където никой никога нямало да нарушава строгия й режим, и да постави здрава преграда между себе си и лекомисления свят. Попитах я ще бъде ли с нея Джорджиана.
         Разбира се, не. Между нея и Джорджиана нямало нищо общо и никога не било имало. Тя в никакъв случай нямало да се обремени с компанията на сестра си. Нека Джорджиана си върви по пътя, а тя, Илайза, ще върви по своя.
         Когато не ми разкриваше сърцето си, Джорджиана прекарваше по-голямата част от деня, като лежеше на дивана, възмущаваше се от унинието в дома на майка си и мечтаеше непрекъснато леля й Гибсън най-сетне да я покани в Лондон.
         — Колко хубаво ще бъде — казваше тя, — ако успея да се махна оттук за месец-два, докато всичко свърши.
         Аз не я попитах какво има пред вид с думите „докато всичко свърши“, но мисля, че тя намекваше за евентуалната кончина на майка си и неприятния погребален церемониал. Илайза обикновено не обръщаше никакво внимание на безделието и оплакванията на сестра си — сякаш това мърморещо и пилеещо времето си създание не съществуваше за нея. Но един ден, когато тя шумно затвори приходно-разходната си книга и започна да шие, изведнъж се обърна към Джорджиана със следните думи:
         — Джорджиана, струва ми се, че светът не е виждал по-суетно и по-глупаво животно от теб. Не е трябвало да се раждаш, само напразно мърсиш земята. Вместо да живееш за себе си, в себе си и със себе си, както трябва да живее всяко разумно същество, ти само гледаш да се обесиш на врата на някой друг, по-силен, а ако не намериш някой, който би приел да се обремени с такова дебело, мекушаво, затлъстяло и безполезно създание, започваш да хленчиш, че си нещастна, че се отнасят лошо с тебе и те пренебрегват. Смяташ, че съществуването ти трябва да бъде постоянна смяна на удоволствия и силни преживявания, иначе светът ти се струва затвор. Трябва да се възхищават от теб, да те ухажват, ласкаят, около теб да има музика, танци, компания, а ако няма, започваш да скучаеш и изпадаш в униние. Нима не можеш да наредиш живота си така, че да не зависиш от ничия воля и от ничии желания освен от собствените си?
         Раздели си деня на части, всяка част запълни с нещо, но не стой без работа нито четвърт час, нито десет, нито пет минути, използувай всеки миг, върши набелязаното от теб методично, с абсолютна точност — и денят ще измине тъй бързо, че няма да го усетиш; и няма да бъдеш задължена на никого — не ще е необходимо друг да запълва времето ти. Няма да имаш нужда от компанията на никого, от никакви разговори, съчувствия, поддръжка; с една дума, ще живееш, както трябва да живее всяко независимо същество.
         Послушай съвета ми — той е пръв и последен — и тогава, каквото и да се случи, ти няма да имаш нужда нито от мен, нито от когото и да било. А ако не го послушаш, все така ще се измъчваш, ще хленчиш, ще безделничиш и ще страдаш от тежките и мъчителни последици на собствената си глупост. Казвам ти това искрено; и после — предупреждавам те: повече няма да чуеш от мен това, което ще ти кажа сега, но ще действам в съгласие с него. След смъртта на мама аз ще те пренебрегна напълно от часа, в който ще я сложат в гробницата под гейтсхедската църква, ние с теб ще се разделим, сякаш никога не сме се познавали. И не си въобразявай, че като сме родни сестри, ще ти направя някаква отстъпка и ще те оставя да тегнеш на врата ми. Едно ще ти кажа: ако дори целият човешки род освен нас двете загине и се озовем с теб сами на света, ще те оставя сама, а аз ще отида в нов свят. Тя млъкна.
         — Би могла да си спестиш тази безполезна тирада — отговори Джорджиана. — Всекиму е известно, чети си най-егоистичното, безсърдечно същество в света и _зная_ ненавистната ти омраза към мен. Ти я показа с безобразната си постъпка спрямо мен и лорд Едуин Виър. Не можа да понесеш това, че се издигнах над теб, че си спечелих име, че ме приеха в кръговете, където ти не смееше и носа да си покажеш. Затова пое ролята на шпионин и доносник и уби завинаги бъдещето ми.
         Джорджиана измъкна носната си кърпа и цял час след това бърса сълзите си. Илайза стоеше студена и безчувствена и усърдно се занимаваше с работата си.
         Хората твърде малко се интересуват от истинските чувства на околните, но тук пред мен стояха два съвършено противоположни характера. В единия имаше премного киселина, затова пък другият, лишен напълно от нея, беше отвратително блудкав. Чувството без разум не е много питателна храна; но и разумът без чувство е горчив и сух залък.
         Беше влажен и ветровит следобед. Джорджиана заспа на дивана, четейки някакъв роман. Илайза отиде в новата църква да присъствува на службата — по отношение на религията тя беше строга формалистка: никакво лошо време не беше в състояние да я възпре да изпълнява най-акуратно това, което смяташе за свой религиозен дълг; каквото и да бе то — хубаво или лошо, — тя всяка неделя ходеше по три пъти на черква, а през останалите дни присъстваше на всички служби.
         Реших да се кача на горния етаж и да видя как се чувства болната, която бе оставена почти изключително на собствените си грижи: дори слугите не й обръщаха необходимото внимание, а наетата болногледачка, която почти никой не надзираваше, използваше всяка възможност да се измъкне от стаята. Наистина можеше да се разчита на Беси, но тя си имаше семейство и само от време на време й беше възможно да идва тук. Както предполагах, при болната нямаше никой. Болногледачката беше излязла. Мисис Рийд лежеше неподвижно и, изглежда, отново бе изпаднала в унес; мъртвешки бледото й лице се губеше сред възглавниците. Огънят в камината бе почти угаснал. Сложих въглища, оправих завивките на леглото и се загледах в тази, която не можеше да ме види. После отидох до прозореца.
         Дъждът силно чукаше по стъклата, вятърът бясно виеше. „Ето, това човешко същество лежи — мислех си аз — и скоро ще му бъдат чужди всички земни страсти. Къде ще отлети духът, който сега се мъчи да напусне тленната си обвивка? Къде ще отиде той, получил най-сетне свобода?“
         Отдала се на размисъл за тази велика тайна, аз си спомних за Хелин Бърнз, за последните й думи, за веруюто й, че душите на всички са равни. Все още звучеше в паметта ми гласът й, все още виждах бледото й, отслабнало, но одухотворено лице, дълбокия й поглед, когато лежеше неподвижно на предсмъртния си одър и шепнеше за надеждата си да отлитне при небесния си баща.
         В това време чух откъм леглото зад гърба си слаб глас:
         — Кой е тук?
         Знаех, че мисис Рийд много дни подред не е произнасяла нито дума. Нима животът се връщаше в нея? Приближих се до леглото й.
         — Аз съм, вуйно.
         — Коя си ти? — последва отговорът. — Коя си? — Тя ме гледаше учудено и с известна тревога, но не с ужас. — Не ви познавам. Къде е Беси?
         — У дома си, вуйно.
         — Вуйно — повтори тя. — Кой ме нарича „вуйно“? Вие не сте от рода Гибсън и все пак ви познавам — това лице, тези очи и това чело са ми много добре познати; да, вие приличате на… Джейн Еър!
         Аз не отговорих. Страхувах се да не предизвикам шок у болната, като кажа, че съм Джейн Еър.
         — Все пак — рече тя, — мисля, че съм сгрешила. Въображението ме мами. Бих искала да видя Джейн Еър, затова намирам сходство там, където то липсва. Пък и за осем години тя сигурно се е изменила.
         Заех се деликатно да я убеждавам, че съм лицето, което тя предполага, че съм и което иска да види. Като се убедих, че мисис Рийд ме разбира и че съзнанието й е напълно ясно, аз й разказах как Беси бе изпратила мъжа си да ме повика от Торнфийлд.
         — Аз съм много болна, зная — каза мисис Рийд след кратко мълчание. — Преди няколко минути исках да се обърна и почувствах, че не мога да раздвижа нито един член на тялото си. Бих искала да облекча и душата си преди смъртта. Онова, което ни се струва незначително, когато сме здрави, тежи като камък на сърцето ни в минути като тази. Тук ли е болногледачката, или сме сами?
         Уверих я, че сме сами.
         — Така. Имам двойна вина пред теб и сега много съжалявам за това. Първата ми вина е, че наруших обещанието, което дадох на мъжа си да те гледам като собствено дете; втората вина… — Тя млъкна. — В края на краищата това може би не е толкова важно — избъбри тя сякаш на себе си. — И после… може би ще оздравея; бива ли така да се унижавам пред нея?
         Мисис Рийд направи усилие да промени положението си в леглото, но не успя. Изразът на лицето й се измени. Изглежда, тя се вслушваше в някакъв вътрешен глас, който може би предшестваше настъпващата агония.
         — Да, с това трябва да се свърши. Пред мен е вечността; по-добре да й кажа. Отвори тоалетката и вземи оттам писмото, което ще намериш вътре.
         Изпълних желанието й.
         — Прочети писмото — рече ми тя.
         Писмото бе кратко и ето какво бе съдържанието му:

         „Мадам,
         Бъдете така добра да ми изпратите адреса на моята племенница Джейн Еър и да ми съобщите как е тя. Искам да й пиша няколко реда и да я помоля да дойде при мен в Мадейра. Провидението благослови усилията ми и аз придобих състояние, а тъй като не съм женен и нямам деца, бих желал да я осиновя приживе и да й завещая всичко, което ще оставя след смъртта си.
         Искрено Ваш:
         Джон Еър Мадейра“

         Датата на писмото показваше, че е писано преди три години.
         — Защо никога не съм чувала за това? — попитах аз.
         — Защото толкова те мразех, че не можех да си позволя да съдействам на благосъстоянието ти. Не можех да забравя как се държеше ти с мене, Джейн; яростта, с която веднъж се обърна към мен; тона ти, когато ми заяви, че ме презираш повече от всичко на света; недетския поглед и гласа ти, когато твърдеше, че само при мисълта за мен изпитваш отвращение и че се отнасям към теб с ужасна жестокост. Не мога да забравя онова, което почувствах, когато ти скочи и изля върху мен цялата си ярост: изпитах такъв ужас, сякаш някакво животно, което бях ударила или ритнала, изведнъж ме бе погледнало с човешки очи и ме бе проклело с човешки глас. Дай ми вода! Но по-скоро, моля те!
         — Скъпа мисис Рийд — казах аз, поднасяйки към устните й водата, — забравете всичко това, заличете го от паметта си. Простете ми ядовитите думи — бях тогава дете, оттогава изминаха осем-девет години.
         Тя не отговори; но като пийна вода и си пое дъх, продължи :
         — Казвам ти, не бях в състояние да забравя това и ти отмъстих: не можех да допусна да бъдеш осиновена от чичо си и да живееш сред богатство и разкош. Писах му, че съжалявам, но трябва да го огорча, тъй като Джейн Еър е умряла — станала жертва на тифусната епидемия в Лоуд. А сега постъпи, както искаш. Пиши му и опровергай думите ми, уличи ме в лъжа, ако щеш още сега. Ти навярно си се родила за мое нещастие и последният ми час е помрачен от спомена за простъпката, която извърших само заради теб — иначе никога не бих я извършила.
         — Ако бихте могли да не мислите повече за това, вуйно, да се отнасяте към мен с доброта и да ми простите…
         — Ти имаш много лош характер, който аз и до ден днешен не мога да разбера. Как можа цели девет години спокойно и търпеливо да понасяш всичко и на десетата да избухнеш като огън? Никога не мога да си обясня това.
         — Съвсем нямам такъв лош характер, както мислите; аз съм избухлива, но не и злопаметна. Много пъти, когато бях още малка, бях готова да Ви обикна, ако ми дадяхте най-малък повод за това, и отдавна горещо желая да се сдобря с вас. Целунете ме, вуйно.
         Доближих бузата си до устните й, но тя не я докосна. Каза, че я притеснявам, като съм се навела над нея, и отново поиска вода. Когато отпуснах пак главата й върху възглавницата (докато тя пиеше, трябваше да я привдигна и подържа), сложих ръката си върху нейната ледена, влажна ръка. Отслабналите пръсти се дръпнаха, замъглените очи избягнаха погледа ми.
         — Ако искате, обичайте ме, ако искате, мразете ме — казах накрая, — но аз Ви прощавам от все сърце. Молете се сега и Бог да Ви прости и нека душата Ви бъде в мир.
         Бедната страдалка! Твърде късно беше да се промени. Тя цял живот бе ме мразила и умираше със същото чувство.
         Влезе болногледачката, а след нея Беси. Аз се забавих още половин час, надявайки се, че ще уловя някакъв проблясък на приятелски чувства към мен, но това не стана. Мисис Рийд скоро изпадна в ступор и не дойде повече на себе си. В полунощ тя умряла. Не бях при нея, за да й затворя очите; не били при нея и дъщерите й. Чак на сутринта дойдоха да ни кажат, че е починала. До това време вече я бяха приготвили. Илайза и аз отидохме да я видим. Джорджиана избухна в силни ридания и каза, че не смеела да дойде с нас. И ето пред очите ми лежеше вкочанясалото и неподвижно, а някога тъй силно и енергично тяло на Сеъра Рийд; студените й клепачи закриваха суровите очи, но челото и чертите на лицето й все още носеха печата на коравото й сърце. Странни и тежки чувства извикваше у мен това неподвижно тяло. Аз го гледах мрачно и с болка; то не будеше у мен нито топли, нежни чувства, нито жалост, нито надежда, нито смирение — само една гнетяща болка, предизвикана не от моята скръб по мисис Рийд, а от нейното нещастие, и страх, с който гледах смъртта в тази й ужасна форма, без да плача.
         Илайза спокойно гледаше майка си. Като помълча известно време, тя забеляза:
         — При своето телосложение тя би могла да доживее до дълбока старост, но грижите съкратиха живота й.
         За миг устните й се изкривиха, но това скоро премина, тя се обърна и излезе от стаята. Аз я последвах. И двете не проронихме нито сълза.


         ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

         Мистър Рочестър ми бе разрешил да отсъствувам от Торнфийлд само една седмица. Обаче аз останах в Гейтсхед цял месец. Исках да го напусна веднага след погребението, но Джорджиана ме помоли да остана до заминаването й за Лондон, където тя най-сетне бе поканена от вуйчо си, мистър Гибсън, пристигнал да се грижи за погребението на сестра си и да уреди работите на семейството на починалата. Джорджиана заяви, че за нищо на света нямало да остане сама с Илайза: от нея тя не получила нито съчувствие в скръбта си, нито успокоение в страховете си, нито помощ в приготовленията си за път: ето защо, доколкото можах аз се отнесох търпеливо към малодушните й хленчения и егоистични оплаквания и направих всичко възможно, за да й ушия едно-друго и да прибера за път тоалетите й. Обаче докато работех, Джорджиана не вършеше нищо, а аз си мислех: „Ако ни бе съдено да останем завинаги заедно, братовчедке, всичко би било по-другояче. Не бих се съгласила така покорно да те нося на гърба си. Бих ти определила известна работа и бих те принудила да я изпълняваш; ако не, така и щеше да си остане несвършена. Освен това би трябвало да запазиш за себе си поне част от скучните си, превзети оплаквания. Съгласявам се търпеливо и спокойно да изпълнявам прищевките ти само защото нашата среща е краткотрайна и става при толкова печални обстоятелства.“
         Най-после Джорджиана замина, но сега пък Илайза ме помоли настойчиво да остана още една седмица. Твърдеше, че плановете й поглъщали цялото й време и внимание: възнамерявала да замине някъде надалеч; тя прекарваше по цял ден в стаята си, сложила резето на вратата, и стягаше куфари, празнеше чекмеджета, гореше ненужни книжа и с никого не се срещаше. Илайза ме помоли да водя домакинството, да приемам посетителите и да отговарям на съболезнователните писма.
         Една сутрин тя ми каза, че съм свободна.
         — И много съм Ви задължена — добави тя — за ценните услуги и тактичното поведение! Каква разлика да живее човек с Вас и с Джорджиана: Вие вършите работата си, без да лежите на гърба на другите. Утре — продължи тя — напускам Англия. Реших да се преселя край Лил — там има нещо като света обител, където ще мога да живея тихо и спокойно. Отначало ще се заема да изуча догмите на католическата църква и да се запозная най-щателно с устройството й; ако тази религия, както предполагам, удовлетвори стремежите ми към порядъчен живот със строго разчетено време, ще приема учението на римската църква и вероятно ще стана калугерка.
         Не изразих учудване, когато тя ми разкри плановете си, и не се опитах да я разубеждавам. „Тъкмо за там си — помислих аз, — това ще ти допадне най-много.“
         Когато се разделяхме, Илайза каза:
         — Сбогом, братовчедке! Желая Ви всичко хубаво. Вие все пак не сте лишена от здрав разум.
         Аз отвърнах:
         — И Вие също, братовчедке. Но въпреки всичко след година-две ще бъдете жива погребана в някой френски манастир. Обаче това не ме засяга. Щом това Ви харесва, постъпете така.
         — Напълно сте права — отговори Илайза.
         С тези думи ние се разделихме и всяка тръгна по своя път.
         Тъй като няма да ми се представи случай да говоря пак за двете сестри, ще спомена сега, че Джорджиана сключи изгоден брак с един богат, известен и много похабен мъж; Илайза пък стана калугерка и в момента е игуменка на манастира, където постъпи като послушница и на който подари цялото си състояние.
         Не знаех какво изпитват хората, когато се връщат в къщи след дълго или кратко отсъствие: никога не бях изпитвала такова чувство. Като дете ми беше известно какво значи да се връщаш „в къщи“ в Гейтсхед след дълга разходка и да очакваш, че веднага ще почнат да те ругаят, задето си измръзнала или имаш мрачен вид, а сетне — какво значи да се връщаш от черква „вкъщи“ в Лоуд, да копнееш за изобилна храна и хубав огън и да знаеш, че и едното, и другото ще липсват. И в двата случая не можеше да се мисли нито за приятно, нито за желано връщане з къщи; тогава нямаше магнит, който да ме привлича и чиято сила да се увеличава, колкото повече се приближавах до „в къщи“. Но какво ли ще бъде връщането ми в Торнфийлд?
         Пътуването ми беше скучно, много скучно. Пропътувах петдесет мили през първия ден и пренощувах в една странноприемница, а на втория ден изминах още петдесет мили. Първия ден мислих за мисис Рийд и последните й минути: виждах пред себе си изкривеното й, загубило цвета си лице и чувах нейния странно изменил се глас. Представих си отново деня на погребението, ковчега, катафалката, върволицата облечени в черно арендатори в прислужници — роднините бяха малко, мрачните сводове на гробницата, тихата черква, тържествената служба, Сетне мислите ми преминаха върху Илайза и Джорджиана: видях едната сред бална зала, в центъра на вниманието, а другата в калугерска килия и подложих на анализ особеностите на натурите и характерите им. Когато пристигнах вечерта в един голям град, тези мисли се разсеяха; нощта им даде съвсем друга насока: легнах в леглото си и спомените отстъпиха място на мисли за близкото бъдеще.
         И тъй, аз се връщах в Торнфийлд. Но колко още бих могла да остана там? Не много, в това бях уверена. Мисис Феърфакс ми писа в Гейтсхед, че гостите се разотишли; мистър Рочестър преди три седмици заминал за Лондон и го чакали да се върне след седмица. Мисис Феърфакс предполагаше, че е заминал във връзка с предстоящата си сватба — говорел нещо за покупка на нова карета; тя добавяше, че желанието му да се ожени за мис Инграм все още й се струвало странно, но съдейки по онова, което говорели всички, и по това, което самата била видяла, трябвало да се предположи, че сватбата скоро ще се състои. „Странно, че се съмнява в това — добавих аз мислено. — Самата аз никак не се съмнявам.“
         После си зададох въпроса къде ще отида. Цялата нощ сънувах мис Инграм, а призори, в един особено ясен сън, видях как тя затваря пред мен вратите на Торнфийлд и ми сочи някакъв път, а мистър Рочестър стои със скръстени ръце и подигравателно се усмихва, сякаш се присмива и на нея, и на мен.
         Не бях определила на мисис Феърфакс точния ден на пристигането си, тъй като не желаех да изпращат за мен в Милкоут нито кола, нито карета. Предпочитах да си направя една самотна, тиха разходка. И ето, оставила куфара си на коняря в странноприемница „Джордж“, аз потеглих съвсем тихо и незабелязано в юнската вечер към шест часа по стария път за Торнфийлд; той вървеше почти Есе през полето и хората рядко го използваха.
         Лятната вечер не беше нито ясна, нито съвсем тиха, но бе приятна и топла. По цялото протежение на пътя косачи събираха сено. Небето, макар и облачно, обещаваше хубаво време; синевата му, която тук-таме се подаваше иззад високите тънки облаци, бе мека и спокойна. Залезът също бе топъл: никакъв студен оттенък не го охлаждаше — сякаш зад разпокъсана завеса от пара гореше огън, запален в някой жертвеник, и през нея проблясваше златиста червенина.
         Колкото по-малко път ми оставаше до Торнфийлд, толкова по-радостна ставаше душата ми — така радостна, че дори веднъж се спрях и се попитах на какво се дължи тази радост. Нали не се връщах нито в собствен дом, нито на постоянно местожителство, нито там, където най-близки приятели тъжат за мен и очакват моето завръщане. „Разбира се, мисис Феърфакс щете посрещне със спокойната си, приветлива усмивка — говорех на себе си аз, — а малката Адел ще пляска с ръце и ще скача наоколо; но ти прекрасно знаеш, че не мислиш за тях, а за другиго, който не мисли за теб.“
         Но нима има нещо по-упорито от младостта? Нима има нещо по-безразсъдно от неопитността? И двете твърдяха, че ще бъде голямо удоволствие отново да видя мистър Рочестър, независимо дали той ще ме погледне, и добавяха: „Бързай, бързай! Бъди при него, докато можеш, защото остават само няколко дни или най-много няколко седмици и вие ще се разделите навеки.“ И като сподавих в себе си някакво непознато още за мен отчаяние, някакво тежко чувство, което не можех и не исках да търпя в душата си, аз забързах напред.
         В торнфийлдските ливади също събират сено или по-право косачите вече са свършили работа и се връщат в къщи с гребла на рамо — сега, когато се връщам и аз. Напред остават още една-две ливади, след това трябва да напусна пътя — и ще се озова пред вратите на Торнфийлд. Колко много цъфнали рози! Но нямам време да откъсна дори една, трябва да бързам за в къщи. Минах покрай висока шипка, протегнала гъстолистите си, отрупани с цветове вейки над пътеката. Ето че пред мен е познатата ограда — и изведнъж видях мистър Рочестър, седнал с бележник и молив в ръце; той пишеше нещо.
         Не, това не бе привидение. И все пак всеки мой нерв трепереше. За миг изгубих контрол над себе си. Какво значи това? Не очаквах, че така ще треперя, когато го видя, и че ще загубя способност да говоря и да се движа. Ей сега ще се върна обратно, не мога да допусна такава глупост. Има и друг път за в къщи. Но дори да знаех двадесет други пътища, беше вече късно: той ме видя.
         — Здравейте! — викна той и остави бележника и молива. — Ето Ви най-сетне! Елате насам!
         Да кажем, че отида при него, но как би станало това — не знаех. Едва съзнавах движенията си и исках само едно — да мога да си придам спокоен вид и преди всичко да овладея изражението на лицето си, което чувствах, че упорито отказва да ме слуша и се мъчи да изрази тъкмо онова, което бях твърдо решила да скрия. Но аз имах воал и го спуснах. Може би все пак ще смогна да се овладея и да изляза с достойнство от това положение.
         — И тъй, това сте Вие, Джейн Еър? И идвате пеш от Милкоут? Да, разбира се, това е в тон с навиците Ви: да не изпратите за карета, която, тракайки с колелата си, да Ви докара като всички други хора, а да се върнете у дома си незабелязано по здрач, сякаш сте призрак или сянка. Къде, по дяволите, се губихте цял месец?
         — Бях у вуйна си, сър; тя почина.
         — Отговор в стила на Джейн Еър! Ангели небесни! Тя идва от друг свят, от царството на мъртвите, и ми съобщава това, срещайки ме сам в здрача! Ако смеех, щях да Ви докосна, за да се убедя дали сте от плът, или сте сянка, дух!… Но по-скоро бих хванал синия блуждаещ блатен огън. Скитница такава! — добави той, като мълча известно време. — Цял месец Ви нямаше при мен! И, разбира се, съвсем ме забравихте, кълна се в това!
         Знаех, че за мен ще бъде радост да видя отново господаря си въпреки мъчителния страх, че той скоро ще престане да бъде мой господар, въпреки увереността, че не знача нищо за него. Но мистър Рочестър притежаваше такава изключителна способност да пръска около себе си радост (или така поне ми се струваше), че дори трохичките на тази радост, които той хвърляше за бездомните птички като мен, ми се струваха богато пиршество. Последните му думи бяха за мене балсам: те показваха, че за него все пак има значение дали съм го забравила, или не. И нарече Торнфийлд мой дом. О, ако той наистина беше мой дом!
         Мистър Рочестър не мърдаше от стълбичките на оградата, а не ми беше удобно да го помоля да ми стори път. Запитах го дали е бил в Лондон.
         — Да. Сигурно доловихте това с шестото си чувство.
         — Мисис Феърфакс ми писа.
         — Съобщи ли Ви тя защо съм ходил там?
         — О, да, сър! Всички знаели защо отивате.
         — Трябва да видите каретата, Джейн, и да ми кажете дали мислите, че ще подхожда на мисис Рочестър, а също и дали съпругата ми ще прилича на кралица, когато се облегне на пурпурните възглавнички. Бих искал, Джейн, външността ми поне малко да съответства на нейната. Кажете ми, магьоснице, не можете ли с помощта на някаква вълшебна билка или нещо от този род да ме превърнете в красив мъж?
         — Никаква магия не ще помогне в този случай, сър — казах аз и мислено добавих: „Единственото вълшебно средство, което ще подействува, са едни влюбени очи; за такива очи Вие сте достатъчно красив; или по-право — вашата суровост е по-пленителна от всяка красота.“
         Мистър Рочестър понякога отгатваше мислите ми с необяснима проницателност. И този път той не обърна внимание на гласно изразения отговор, но ми се усмихна с особена, характерна за него усмивка, която се появяваше на лицето му много рядко. Изглежда, смяташе, че тя е неподходяща за обикновени случаи. В нея се чувстваше сърдечна топлота, която ме сгря като слънчеви лъчи.
         — Минете, Джанет — каза той, правейки ми път. — Вървете в къщи и нека изморените ви скитнически нозе си отпочинат под приятелски покрив.
         Не ми оставаше нищо друго, освен мълчаливо да се подчиня: нямаше нужда да разговарям повече. Преминах оградата, без да кажа нито дума, и смятах да продължа. Но някакъв порив властно ме задържа, някаква сила ме накара да се обърна. И аз казах или по-точно нещо в мен изрази гласно мислите ми въпреки нежеланието ми:
         — Благодаря Ви, мистър Рочестър, за Вашата голяма доброта. Не зная защо, но се радвам, че се връщам отново при Вас. Там, където сте Вие, е моят дом, моят единствен дом.
         И закрачих напред с такава бързина, че той едва ли би могъл да ме настигне, дори да искаше. Като ме видя, малката Адел просто полудя от радост. Мисис Феърфакс ме посрещна с обичайната си приветливост. Лия се усмихна: даже Софи ми каза весело „bon soir“. Всичко беше много мило: няма по-голямо щастие от това да чувствуваш, че хората те обичат и че присъствието ти им доставя радост.
         Тази вечер аз реших да не мисля за бъдещето, да не слушам онзи глас, който ми напомняше за близката раздяла и наближаващата печал. След като изпихме чая си и мисис Феърфакс се зае с ръкоделието, след като аз седнах край нея на едно столче за крака, а Адел, коленичила, на килима, силно се притисна до мен, чувството на взаимна привързаност сякаш описа около нас златния кръг на спокойствието и аз безмълвно се помолих раздялата ни да не бъде много скорошна и да не ни тласне далеч един от друг. Но когато неочаквано влезе мистър Рочестър и поглеждайки ни, сигурно остана възхитен от отличното ни разбирателство, когато той каза, че сигурно маминка сега се е успокоила, тъй като осиновената й дъщеря е пак при нея, и добави, че Адел е „prête à croquer sa petite maman Anglaise“*, изведнъж изпитах слаба надежда, че може би и след брака си той ще ни остави някъде заедно под своето покровителство и няма да ни лиши напълно от лъчезарното си присъствие.
         [* …готова да изхруска английската си маминка… (фр.) — Б. пр.]
         Първите две седмици след завръщането ми в имението Торнфийлд минаха при подозрително спокойствие. Никой не говореше за сватбата на господаря и аз не виждах никакви приготовления за това събитие. Почти всеки ден питах мисис Феърфакс дали не е чула нещо по-определено и винаги отговорът беше отрицателен. Веднъж тя ми каза, че попитала направо мистър Рочестър кога ще доведе в дома си булката, но той отвърнал само с някаква шега и с един от странните си погледи, затова тя никак не знаела какво да мисли.
         Едно обстоятелство особено ме учудваше: всякакви посещения в Инграм Парк, всякакви разходки дотам и обратно се прекратиха. Наистина имението Инграм беше чак на границата с друго графство, на двадесет мили от Торнфийлд, но какво значи разстоянието за страстно влюбения! Опитен и неуморим конник като мистър Рочестър можеше да отиде и се върне за една сутрин. И аз почнах да тая у себе си надежди, за които нямах никакво основание: може би сватбата се е развалила или пък слуховете са били неверни, а може би един от двамата или и двамата са променили плановете си. Винаги поглеждах лицето на господаря си, за да видя дали не е тъжно или гневно, но то бе чисто и безоблачно както никога. И ако понякога, когато мистър Рочестър биваше с мен и Адел, аз изведнъж загубвах настроение и ставах печална, той даже се развеселяваше. Никога господарят ми не бе ме викал при себе си така често, както през тези дни, никога не бе бивал тъй мил към мен и, уви, никога досега не бях го обичала тъй силно!


         ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

         Над Англия цареше прекрасно лято. Нашата заобиколена отвсякъде с море страна никога преди не бе виждала толкова ясно небе и толкова много слънчеви дни. Сякаш тези лазурни дни бяха долетели като ято чудесни прелетни птици право от Италия и бяха спрели да си починат на скалите на Албион. Сеното беше вече прибрано; ливадите около Торнфийлд се зеленееха окосени, пътищата бяха побелели и прашни, дърветата се възправяха в разкошните си летни одежди, гъстолистите храсти и горички се открояваха ясно на фона на облените от слънчевите лъчи ливади.
         Една вечер Адел, която цял следобед бе събирала горски ягоди, си легна уморена, щом залезе слънцето. Почаках да заспи, после излязох на двора и се упътих към градината.
         Настъпи най-приятният час от денонощието. Угасна жаркият ден, капките на росата освежиха задъханата долина и напечените хълмове. Там, където слънцето се бе потопило чисто, лишено от пищната украса на облаците, сияеше величествена червенина, която, пламнала като рубин в една точка — върха на един хълм, — се разливаше по небето и постепенно се разтапяше към средата на небосклона. Изтокът също имаше свой чар: чисто, тъмносиньо небе със скромен накит — една самотна звезда; скоро щеше да се появи и луната, но тя още не бе се показала на небето.
         Известно време се разхождах по плочите пред къщата и по едно време от някакъв прозорец ме лъхна добре познат аромат — аромат на пура; видях, че прозорецът на библиотеката е открехнат. Може би някой ме наблюдаваше оттам. Затова свърнах към овощната градина. Това беше най-уединеното и възхитително кътче от целия парк, пълно с дървета и цветя; от едната страна — откъм двора — градината беше оградена с висока стена, а от другата се простираше букова алея, която я отделяше от ливадата. Полегналата ограда в дъното беше единствената преграда между нея и тихите поля. До тази ограда водеше една лъкатушна алея с лаврови дървета от двете страни, а в края й, около един грамаден див кестен, имаше пейка. Там човек можеше да броди, незабелязан от никого. И тъй сладко миришеше бисерната роса, такова безмълвие цареше в спускащия се здрач, щото ми се струваше, че съм в състояние да седя вечно в такова тихо кътче: но като минавах край цветята и плодните дръвчета в предната част на градината, където тя бе озарена от лъчите на изгряващата луна, нещо изведнъж ме накара да се спра. Това не беше звук, нито нечия поява, а пак същият аромат.
         Около мене пръскаха вечерните си ухания шипките и жасмините, карамфилите и розите, но ароматът, който усетих отново, не лъхаше от листата и цветята. Това беше — познавах я добре — миризмата от пурата на мистър Рочестър. Огледах се наоколо и се ослушах. Виждах дърветата, натежали от зреещи плодове. Чувах славея, който лееше трелите си в горичката на половин миля оттук. Но не забелязах никого, не долових и никакви стъпки. Обаче ароматът се усещаше все по-силно. Трябваше да избягам; втурнах се към вратичката, която водеше към храстите — и видях да влиза в градината мистър Рочестър. Мушнах се в един бръшлян. Той сигурно няма да стои дълго, ще се върне и ако не шумоля, няма да ме забележи.
         Но не: вечерта навярно привлича и него, както мен. И на него му харесва старата градина; той бавно върви по пътечката, като ту повдига някое клонче на френско грозде и оглежда едрите като сливи плодове, ту си взема някоя зряла череша, отронила се върху зида, ту се навежда над цъфнали в букет цветя, за да вдъхне аромата им или да се полюбува на капките роса по тях. Край мен прелита с бръмчене голяма пеперуда; тя каца на едно стъбълце до краката му. Мистър Рочестър я вижда и се навежда да я разгледа.
         „Сега той стои с гръб към мен и вниманието му е заангажирано; ако мина тихичко покрай него, може би ще успея да се изплъзна незабелязано“ — реших аз.
         Тръгнах по един бордюр от чимове, та шумът на стъпките ми по пясъчната алея да не ме издаде. Мистър Рочестър стоеше сред цъфналите лехи на един-два метра от мястото, където трябваше да мина. Пеперудата, изглежда, изцяло бе погълнала вниманието му. „Ще мина благополучно“ — помислих си аз. Но когато прекрачих дългата му сянка (луната още не бе се издигнала високо), той каза спокойно, без да се обръща:
         — Джейн, елате и вижте това създание.
         Движех се съвсем безшумно, а той стоеше гърбом към мен — нима сянката му ме усети? Трепнах, сетне се приближих до него.
         — Вижте крилата й — рече мистър Рочестър; — подобни насекоми има на Антилските острови. Такива големи и ярки пеперуди в Англия са рядкост. Ах! Хвръкна!
         Пеперудата отлетя. Аз също направих няколко плахи крачки, но мистър Рочестър ме последва и когато дойдохме до вратичката, каза:
         — Върнете се. В такава чудесна вечер е срамота да стоите в къщи; може ли да мислите за сън, когато слънчевият залез се среща тъй възхитително с изгрева на луната!
         Обикновено съм доста находчива, но има моменти, когато съвсем се обърквам, опитвайки се да се извиня. И това се случва с мен все в най-критичните моменти, когато някоя уместна дума или някой благовиден предлог биха могли да ме измъкнат от трудното положение. Не исках да се разхождам по това време сама с мистър Рочестър из тъмната градина, но не можех да измисля никакъв предлог, за да си отида. Последвах го с плахи стъпки, а мисълта ми трескаво се мъчеше да открие някакво спасително средство, за да се измъкна. Обаче той беше толкова спокоен и сдържан, че изведнъж изпитах срам за смущението си. Ако във всичко това имаше нещо лошо, то несъмнено се криеше само у мен — той нищо не подозираше и беше съвсем спокоен.
         — Джейн — заговори мистър Рочестър, когато тръгнахме по оградената с лаврови дървета алея и бавно се упътихме към полегналата ограда и кестена, — хубаво е лете в Торнфийлд, нали?
         — Да, сър.
         — Сигурно успяхте да посвикнете с този дом — вие, която знаете да цените красотата на природата и така умеете да се привързвате.
         — Да, аз наистина се привързах към него.
         — А виждам, макар за мен това да е непонятно, че свикнахте и с това лекомислено същество, малката Адел. И дори с простодушната мисис Феърфакс.
         — Да, сър; по различен начин, но се привързах и към двете.
         — И бихте съжалявали много, ако се разделите с тях, нали?
         — Да.
         — Жалко! — възкликна той, като въздъхна и замълча. — Така става винаги в живота — продължи след малко. — Още не си успял да се привържеш към някое приятно място и вече някакъв глас те зове да станеш и да го напуснеш, тъй като часът за отмора е изтекъл.
         — Трябва ли да го напусна, сър? — попитах аз. — Трябва ли да напусна Торнфийлд?
         — Сигурно трябва, Джейн. Много съжалявам, Джанет, но, изглежда, ще трябва да го напуснете.
         Това беше удар. Но аз не се поддадох на отчаянието.
         — Добре, сър. Ще бъда готова веднага щом ми кажете, че трябва да сторя това.
         — Казвам Ви го сега. Тази вечер.
         — Значи, възнамерявате да се жените, сър.
         — Точ-но та-ка, точ-но та-ка. С присъщата си прозорливост Вие отгатнахте това.
         — И скоро ли ще стане сватбата, сър?
         — Много скоро, моя… тоест мис Еър. Сигурно си спомняте, Джейн, че бяхте известена от мълвата или от самия мен за намерението ми да надяна на шията си свещения хомот на брака и да премина в блаженото царство на съпружеския живот, тоест да взема в прегръдките си мис Инграм. (Наистина, за да я прегърна, са нужни дълги ръце; но това не е беда: колкото по-обемист е такъв прекрасен предмет като моята красавица Бланш, толкова по-добре.) Та както казах… Слушайте, Джейн! Защо обърнахте глава? Нима видяхте още някоя пеперуда? Това бе една дяволска пеперуда, дете, „литнала към своя дом“. Искам да Ви напомня, че с присъщия Ви такт, който толкова уважавам у Вас, с Вашата предвидливост, благоразумие и скромност, които така подхождат на Вашето отговорно и зависимо положение, Вие първа казахте, че в случай че се оженя за мис Инграм, за Вас и за малката Адел ще бъде по-добре да се махнете оттук. Ще отмина обидата, която нанасяте на възлюблената ми по този начин. Да, когато бъдете далеч оттук, Джанет, ще се помъча да забравя това. Ще помня само колко мъдро е било Вашето предложение — толкова мъдро, че реших да изпълня съвета Ви. Адел ще постъпи в училище, а Вие, мис Еър, трябва да си намерите друго място.
         — Добре, сър; веднага ще дам обявление. А дотогава, надявам се… — Исках да кажа: „Надявам се, че ще мога да остана тук, докато си намеря някое друго убежище.“ Но замълчах, тъй като се чувствах безсилна да произнеса толкова дълга фраза: гласът ми отказваше да ме слуша.
         — След около месец, надявам се, ще бъда младоженец — продължи мистър Рочестър. — А междувременно сам ще се заема да Ви намеря работа и квартира.
         — Благодаря Ви, сър; съжалявам, че Ви създавам…
         — О, не се извинявайте, моля! Считам, че щом една подчинена изпълнява прекрасно задълженията си, като Вас, тя има известно право да поиска от своя работодател някоя малка услуга, която той при добро желание би могъл да й направи. Дори вече чух от бъдещата си тъща за едно място, което според мен е подходящо: става дума за възпитанието на петте дъщери на мисис Дайънисиъс О’Гол от Битърнат Лодж в Конот, Ирландия. Надявам се, че Ирландия ще Ви хареса; казват, че хората там били много сърдечни.
         — Много е далече, сър.
         — Няма значение… Такова момиче като Вас не бива да се плаши нито от разстоянието, нито от пътя.
         — Не от пътя, а от разстоянието. И после — от морето. То е такава преграда…
         — Преграда между какво, Джейн?
         — Между мен и Англия… и Торнфийлд, и…
         — И какво още?
         — И Вас, сър.
         Това се изтръгна от мен почти неволно и също тъй неволно от очите ми бликнаха сълзи. Разбира се, аз плачех съвсем тихо и се мъчех да не хълцам. Но мисълта за мисис О’Гол от Битърнат Лодж скова с лед сърцето ми. Още по-студено ми стана при мисълта за солените пенливи вълни, които несъмнено като пропаст щяха да ме разделят от господаря ми, до когото вървях сега; но най-тежка беше мисълта за още по-непреодолимата преграда — богатството, общественото положение и установените порядки, които ме отделяха от онзи, когото така естествено и непринудено обичах.
         — Много е далече — повторих аз.
         — Далече е, не споря. И когато пристигнете в Битърнат Лодж, в Конот, Ирландия, никога вече няма да Ви видя, Джейн; съвсем сигурен съм в това. Никога не ще отида в Ирландия, тъй като тази страна никога особено не ме е привличала. Ние бяхме добри приятели, Джейн, нали?
         — Да, сър.
         — А когато приятелите трябва да се разделят, иска им се да прекарат заедно малкото часове, които им остават. Хайде да поговорим за пътя и за раздялата поне половин час, докато звездите изгреят на небето. Ето кестена, и пейката около стария му дънер. Елате, ще поседим несмущавани тази вечер, защото никога вече не ще можем да седим там един до друг. — Мистър Рочестър ми протегна ръка, настани ме на пейката и седна и той.
         — До Ирландия има много път, Джанет; съжалявам, че трябва да изпратя малката си приятелка на такова изморително пътешествие; но щом иначе не може, какво да правя? Как мислите, Джейн, има ли нещо общо между нас?
         Не можах да се реша да отговоря в тази минута — сърцето ми бе замряло.
         — Защото — продължи той — понякога изпитвам странно чувство към вас. Особено когато сте близо до мен както сега — струва ми се, че сърцето ми е свързано със здрава струна с вашето сърце. Но страхувам се, че ако между нас легне бурното море и се проточат още около двеста мили, тази струна ще се скъса. И съм сигурен, че сърцето ми ще кърви. А Вие… Вие сигурно ще ме забравите.
         — Никога не ще Ви забравя, сър, Вие знаете… Не, не можех да продължа.
         — Джейн, чувате ли как пее славеят в горичката? Чуйте!
         Слушах и конвулсивно ридаех. Не бях в състояние да сдържам чувствата си. Бях принудена да дам воля на сълзите — отчаянието разтърси цялото ми същество. И когато най-сетне заговорих, сторих го само за да кажа:
         — По-добре да не бях се раждала на този свят, никога да не бях идвала в Торнфийлд!
         — Защото Ви е жал да се разделите с него ли?
         Дълбокото вълнение, предизвикано от скръбта и любовта, все по-властно ме обземаше, напираше навън и искаше своите права: искаше да живее, да вземе връх над всичко. Да. И да заговори!
         — Мъчно ми е да се разделя с Торнфийлд! Обичам го! Обичам го, защото живях в него пълноценно и радостно — макар и за малко. Тук не ме заплашваха. Не ме унижаваха. Не бях принудена да водя жалко съществуване сред нищожни хорица, не бях изключена напълно от живота, в който има светлина, сила и възвишени чувства. Тук можех да разговарям лице с лице с този, когото почитах и от когото се възхищавах — имах възможност да общувам с един необикновен, деен и богат ум. Срещнах Вас, мистър Рочестър; и изпитвам болка и ужас при мисълта, че ще бъда напълно откъсната от Вас, и то навеки. Разбирам, че трябва да си отида, но това за мен е равносилно на смърт.
         — А защо трябва да си отидете? — попита той изведнъж.
         — Как защо? Нима сам вие не ми казахте защо?
         — Каква причина Ви изтъкнах?
         — Причината е мис Инграм, благородната и красива жена — вашата съпруга!
         — Моята съпруга? Каква съпруга? Аз нямам съпруга!
         — Но ще имате.
         — Да… Ще имам!… Ще имам! — Той стисна зъби.
         — Значи, трябва да си отида… Вие сам казахте това.
         — Не; ще останете тук! Кълна се, че ще останете!
         — А аз Ви казвам, че ще си отида! — възразих почти грубо аз. — Нима мислите, че ще мога да търпя положение, при което няма да знача нищо за вас! Нима мислите, че съм автомат, безчувствена машина и мога да живея дори след като изтръгнете от устата ми насъщния ми хляб и ме лишите от глътката живителна вода? Нима мислите, че щом съм бедна, с обикновен произход, скромна и дребна на ръст, нямам душа и сърце? Грешите! И аз като Вас имам душа, имам и сърце! Ако Бог ми бе дал малко красота и повече богатство, и аз щях да Ви причиня страдание, ако бяхте решили да се разделите с мен, както на мен ми е трудно да се разделя с Вас. Говоря Ви сега, презряла установените порядки, условностите и дори отхвърлила всичко земно; всъщност духът ми говори с Вашия дух, сякаш вече сме прекрачили гроба и сме застанали пред божия престол, равни един на друг — каквито сме всъщност.
         — Каквито сме всъщност — повтори мистър Рочестър. — Да — добави той, като обви ръце около мен, притисна ме до гърдите си и впи устни в моите, — да, Джейн!
         — Да, така е, сър — подех аз, — и все пак не е така; Вие сте женен човек или все едно, че сте женен и че сте се свързали с недостойна за Вас жена, към която не изпитвате симпатии и която, уверена съм, не обичате истински, защото съм виждала как й се подигравате. Аз бих презряла такъв съюз. Ето защо съм по-добра от Вас… Пуснете ме!
         — Къде, Джейн? В Ирландия ли?
         — Да… В Ирландия. Казах Ви всичко и сега мога да отида, където си искам.
         — По-спокойно, Джейн; не се дърпайте като обезумяла от страх птичка, която, мъчейки се да се изскубне, губи своите перца.
         — Аз не съм птичка и никакви мрежи не могат да ме задържат; аз съм свободно човешко същество с независима воля, която сега изисква да Ви напусна.
         Направих още едно усилие, изтръгнах се от обятията му и застанах пред него.
         — И Вашата воля ще реши Вашата съдба — каза той. — Предлагам Ви ръката си, сърцето си и богатството си.
         — Вие играете някакъв фарс, на който само мога да се смея.
         — Моля Ви да ми станете другарка в живота — да бъдете част от мен, неразделна от мен в живота.
         — Вие вече сте направили избора си и трябва да се придържате към него.
         — Джейн, помълчете за миг, много сте развълнувана. Аз също ще помълча.
         По алеята с лавровите дървета се понесе лъх на вятър и зашумоля в клоните на кестена. Вятърът отмина далеч, далеч — много далеч — и стихна. Единствените звуци, които нарушаваха нощната тишина, бяха славеевите трели. Като се заслушах в тях, аз отново заплаках. Мистър Рочестър седеше мълчалив, гледайки ме с нежен и сериозен поглед. След известна пауза той заговори:
         — Елате при мен, Джейн, и нека се обясним и се помъчим да се разберем.
         — Никога не ще дойда при Вас. Вече съм откъсната от Вас, не мога да се върна.
         — Но, Джейн, викам Ви като своя жена; само за Вас съм имал намерение да се женя.
         Аз мълчах. Мислех, че той ми се присмива.
         — Елате, Джейн, елате при мен.
         — Между нас стои Вашата съпруга.
         Мистър Рочестър стана и с една крачка се изправи до мен.
         — Ето моята съпруга — каза той, като отново ме привлече към себе си. — Ето равното на мен същество, ето подходящата за мене партия. Джейн, искате ли да се омъжите за мен?
         Аз все още не отговарях нищо и отново се изтръгнах от обятията му. Все още не можех да му повярвам.
         — Съмнявате ли се в мене, Джейн?
         — Да.
         — Не ми ли вярвате?
         — Никак.
         — Значи, аз според вас съм лъжец? — разпали се той. — Малки скептико, ще намеря начин да Ви убедя. Каква любов мога да изпитвам аз към мис Инграм? Никаква, и Вие добре го знаете. А тя нима ме обича? Никак. И си направих труда да го докажа: пръснах слух, че състоянието ми не съставлява и една трета от предполагаемото, и след това се явих при нея, за да видя как ще реагира. И тя, и майка й ме посрещнаха хладно. Не искам, не мога да се оженя за мис Инграм. А Вас, странното, бих казал дори неземно същество, обичам повече от всичко. Вас — бедната и скромната, Вас — дребното, съвсем обикновено момиче, както сама се наричате, Вас аз моля да се омъжите за мен.
         — Как? Мене ли? — възкликнах аз, започнала да му вярвам, като виждах колко е искрен и непосредствен. — Аз, която нямам нито един приятел на света освен Вас, ако Вие наистина сте мой приятел, и нито петак повече от онова, което ми плащате?
         — Вас, Джейн. Вие трябва да бъдете моя, всецяло моя. Искате ли? Кажете „да“, по-скоро!
         — Мистър Рочестър, дайте ми възможност да погледна лицето Ви, обърнете се така, че луната да го озарява.
         — Защо?
         — То ще ми каже истината. Обърнете се!
         — Ето. Едва ли ще различите на него нещо повече, отколкото на една омачкана, изподраскана страница. Четете, само че по-скоро, защото страдам.
         Лицето му беше много развълнувано; то гореше и трескаво потрепваше, а очите блестяха със странен пламък.
         — О, Джейн, Вие ме мъчите! — възкликна той. — Вашият изпитателен и заедно с това предан и великодушен поглед ме мъчи.
         — Защо Ви мъчи? Ако не ме мамите и предложението Ви е искрено, мога да се отнеса към Вас само с благодарност и преданост.
         — Благодарност! — рече мистър Рочестър натъртено и буйно продължи: — Джейн, приеми по-скоро предложението ми. Кажи: Едуард — назови ме с малкото ми име, — Едуард, съгласна съм да бъда твоя жена.
         — Искрен ли сте? Действително ли ме обичате? Сериозно ли искате да бъда Ваша жена?
         — Да, искам! И ако е необходима клетва, за да те уверя, ето — заклевам се.
         — В такъв случай, сър, аз съм съгласна да се омъжа за Вас.
         — Кажи: Едуард… моя малка женице!
         — Скъпи Едуард!
         — Ела при мен, ела при мен всецяло — каза той и добави със силно развълнуван глас, шепнейки ми на ухото и допирайки бузата си до моята: — дай ми щастие и аз също ще те направя щастлива.
         — Бог да ми прости! — продължи той след кратко мълчание. — И нека хората не ми се бъркат. Аз я спечелих и ще си я запазя.
         — Няма кой да се бърка, сър. Аз нямам роднини.
         — Нямаш… и по-добре! — каза той.
         Ако го обичах по-малко, сигурно щяха да ми се сторят страшни тонът и екзалтираният израз на лицето му. Но седнала до него, освободена от призрака на раздялата и призована пред райските врати на съединението, аз мислех само за онова блаженство, с което той така щедро ме дари. Той повтаряше непрекъснато:
         — Щастлива ли си, Джейн? А аз непрекъснато отговарях:
         — Да.
         — Това ще изкупи всичко, всичко ще изкупи — шепнеше той. — Нима не я намерих самотна, безприютна, нестоплена от никого? Нима няма да я пазя, да храня нежни чувства към нея, да бъда нейна утеха? Нима не гори в сърцето ми любов и не са твърди решенията ми? Това ще изкупи всичко пред божия съд. Зная, че моят създател одобрява това. А какво представлява присъдата на смъртните! Презирам хорския съд! Обявявам двубой на общественото мнение!
         Но какво затъмни небето? Луната още не бе залязла, а всичко наоколо тънеше в мрак. Толкова близко до мен беше лицето на мистър Рочестър, и пак с мъка различавах чертите му. И каква болка терзаеше кестена? Той се огъваше и стенеше, а между лавровите дървета с вой се понесе вихър и връхлетя върху нас.
         — Трябва да си вървим — каза мистър Рочестър. — Времето се разваля, а аз бих могъл да стоя тук с теб чак до утре, Джейн.
         „И аз също“ — мина ми през ума. Навярно бих изрекла гласно тези думи, но в този момент зад облака, който гледах, внезапно се изтръгна синьо-червена пъргава стрела, разнесе се тътен и трясък съвсем наблизо и аз закрих заслепените си очи о рамото на мистър Рочестър.
         Плисна дъжд. Ние побягнахме с все сила по алеята през градината към къщи. Но преди да успеем да стигнем до вратата, станахме вир-вода. В хола мистър Рочестър тъкмо сваляше шала ми и бръскаше капките от разпилените ми коси, когато мисис Феърфакс се появи на прага на стаята си. Нито аз, нито мистър Рочестър я забелязахме отначало. Лампата гореше. Часовникът показваше полунощ.
         — Хайде, сваляй по-скоро мокрите дрехи — рече той. — И лека нощ, лека нощ, мила!
         Той няколко пъти ме целуна. Когато се освободих от прегръдките му и вдигнах очи, видях вдовицата — бледа, сериозна, учудена. Аз само й се усмихнах и изтичах нагоре. „Обясненията можем да отложим за друг път“ — рекох си аз. Все пак, когато се озовах в стаята си, стана ми неприятно при мисълта, че мисис Феърфакс би могла да изтълкува неправилно макар и само за момента онова, което бе видяла. Но радостта скоро заличи всички други чувства и въпреки че вятърът виеше и гръмотевици трещяха силно и съвсем наблизо — почти веднага след блясъците на мълниите, а дъждът се ля като из ведро цели два часа, докато траеше бурята, аз не почувствах нито страх, нито дори плахост. Мистър Рочестър три пъти идва до вратата ми да пита как се чувствам, а това можеше да ми вдъхне спокойствие и увереност при всички обстоятелства.
         Още не бях станала на другия ден, когато, при мен дотича малката Адел и каза, че мълния поразила големия див кестен на края на овощната градина и го разцепила на две.

Няма коментари:

Публикуване на коментар