19 март 2013 г.

Джейн Еър-2



         ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

         Новата глава в един роман представлява нещо като нова сцена в пиеса и сега, когато вдигам завесата, читателю, трябва да си представиш, че виждаш стая в странноприемницата „Джордж“ в Милкоут: с едри шарки на книжните тапети по стените, с килим, мебелировка, украшения на камината, фотографии, в това число портрет на Джордж III, Уелския принц и „Смъртта на Волфе“ — с една дума, обстановка като във всяка странноприемница. Стаята се осветява от една петролна лампа, закачена на тавана, както и от чудесния огън, до който седя с наметало и шапка; маншонът и чадърът ми са на масата; аз грея вдървеното си, измръзнало тяло, изложено шестнадесет часа на октомврийския студ: бях тръгнала от Лоутън в четири часа сутринта, а в момента градският часовник в Милкоут биеше осем.
         Читателю, макар да ти се струва, че съм съвсем добре в тази обстановка, не бях много спокойна. Мислех, че когато пристигна тук, някой ще ме чака; огледах се с безпокойство наоколо, щом слязох по дървената стълбичка, сложена от прислужника за мое удобство, и очаквах да чуя името си и да видя някоя карета, дошла да ме отведе в Торнфийлд. Нямаше никаква карета; когато попитах един келнер дали някой е търсил мис Еър, получих отрицателен отговор. Не ми оставаше нищо друго, освен да помоля да ми дадат стая. И ето аз чакам в нея и най-различни страхове и съмнения тревожат мислите ми.
         Много особени са чувствата, които изпитва един неопитен в живота млад човек, почувствал се съвсем сам в света, откъснат от всичките си познати, без да знае дали ще достигне целта на пътуването си и изправен пред много препятствия, ако реши да се върне там, откъдето е тръгнал. Чарът на приключението прави тези емоции по-приятни, а пламъкът на гордостта ги стопля; но ето че в душата се промъква страх и ги смущава; и страхът в мен надделя, когато измина половин час и все още никой не идваше. Сетих се да дръпна звънеца.
         — Има ли наблизо място, което да се нарича Торнфийлд? — запитах аз прислужника, който се отзова на повикването.
         — Торнфийлд? Не зная, мадам; ще попитам оттатък в питиепродавницата. — Той изчезна, но скоро пак се появи. — Вашето име мис Еър ли е, мис?
         — Да.
         — Един човек Ви чака.
         Аз скочих, взех маншона и чадъра си и забързах по коридора; някакъв мъж стоеше до отворената врата, а на улицата, осветена от лампи, забелязах смътно кола с един кон.
         — Това трябва да е Вашият багаж — каза внезапно същият мъж, когато ме видя, сочейки куфара ми в коридора.
         — Да.
         Той го качи в колата — тя беше нещо като старомодна каляска, — след което се качих и аз; преди да затвори вратата, го попитах колко има до Торнфийлд.
         — Към шест мили.
         — А колко време ще пътуваме дотам?
         — Около час и половина.
         Мъжът затвори вратата на колата, зае мястото си отвън и потеглихме. Движехме се бавно, така че имах достатъчно време да размишлявам: бях доволна, че най-сетне съм толкова близо до края на пътешествието си, и като се облегнах в удобното, но не и елегантно превозно средство, отдадох се на мислите си на воля.
         „Сигурно — предположих аз, съдейки по обикновения вид на колата и кочияша — мисис Феърфакс не е суетна личност. Толкова по-добре: само веднъж живях сред превзети хора и бях много нещастна.“ Питах се дали живее сама със своето момиченце; ако е тъй и ако е поне малко приятна, сигурно ще се разбираме добре; ще направя всичко, каквото зависи от мен, но жалко, че не винаги с това се постига желаният резултат. Без съмнение в Лоуд бях взела същото решение, изпълнявах го и успях да спечеля симпатиите на всички; що се отнася до мисис Рийд, и най-доброто ми държане бе посрещано от нея винаги с презрение. Помолих се на бога мисис Феърфакс да не излезе втора мисис Рийд; но ако тя е такава, нищо не би ме задържало при нея: в най-лошия случай ще подам ново обявление. Колко ли сме изминали от пътя?
         Свалих стъклото и погледнах навън: Милкоут бе останал зад нас; ако се съдеше по светлините му, той, изглежда, бе значително голям град, много по-голям от Лоутън. Доколкото можах да видя, в момента се движехме сред нещо като мера, но наоколо бяха пръснати много къщи; разбрах, че този район е съвсем различен от лоудския: по-гъсто населен, по-живописен, по-шумен и по-малко романтичен.
         Пътят беше лош, вечерта — мъглива; кочияшът ми караше коня си ходом и аз бях убедена, че обещаният час и половина се е превърнал в два часа; най-сетне той, както караше, се обърна към мен и рече:
         — Вече сме близо.
         Погледнах пак навън: минавахме покрай една черква —
         видях ниската й широка часовникова кула, която се открояваше на небосклона; часовникът й удари тържествено четвърт; видях и групичка светлинки по склона на един хълм — някакво селце. След около десет минути кочияшът слезе и отвори двукрила пътна врата; минахме през нея и тя се затвори шумно зад нас. Сега поехме бавно по една алея и достигнахме някаква къща с голяма фасада; зад един сводест прозорец със спуснати завеси мъждукаше свещ, всички останали тънеха в мрак. Колата спря пред къщата, една прислужница отвори входната врата, аз слязох и влязох вътре.
         — Моля, насам, мадам — каза момичето и аз го последвах: прекосихме правоъгълен коридор с високи врати на всяка стена и то ме въведе в една стая, където блясъкът на огъня в камината и светлината на свещта отпърво ме заслепиха, тъй като цели два часа бях стояла на тъмно и очите ми бяха свикнали с мрака; след малко пред мен се разкри приятна, галеща окото картина.
         Малка уютна стая; кръгла маса до ярко пламтящия огън; старомодно кресло с високо облегало; в него седеше дребна, възрастна дама — най-спретнатата, която бих могла да си представя, с вдовишко боне, черна копринена рокля и снежнобяла муселинена престилка: мисис Феърфакс, точно както си я представях, само че по-малко внушителна и с по-благ вид. Тя плетеше, голяма котка седеше кротко в краката й. Казано накратко, нищо не липсваше за една образцова тиха домашна обстановка. Едва ли можеше да се очаква по-окуражаващ прием за нова гувернантка; той не бе нито тържествен, за да ме затрудни, нито официален, за да ме смути. Когато влязох в стаята, възрастната дама стана от мястото си и веднага, с усмивка на уста, се упъти към мен да ме посрещне.
         — Как се чувствате, мила? Боя се да не сте изморена от пътуването — Джон кара много бавно. Сигурно ви е студено; елате до огъня.
         — Вие сте мисис Феърфакс, нали? — казах аз.
         — Да, аз съм; но моля, седнете!
         Тя ме отведе до креслото си, после свали шала и шапката ми, при което аз я помолих да не си създава труд.
         — О, моля Ви се; та ръцете Ви са вдървени от студа. Лия, направи малко негус* и два-три сандвича — ето ти ключовете от склада за продуктите.
         [* Подгрято вино с лимонов сок и захар. — Б. пр.]
         И мисис Феърфакс извади от джоба си голяма връзка ключове и я предаде на прислужницата.
         — А сега седнете по-близо до огъня — додаде тя. — Багажът Ви е с Вас, нали, мила?
         — Да, мадам.
         — Ще кажа да го отнесат във Вашата стая — рече тя и бързо излезе.
         „Държи се с мен като с гостенка — казах си аз. — Не се надявах да ме посрещнат така; очаквах само студенина и суровост: чувала съм, че се отнасяли с гувернантките много по-зле. Но не бива предварително да се радвам.“
         Мисис Феърфакс се върна; вдигна сама плетивото и две-три книги от масата, за да направи място за подноса, който Лия донесе, а после пак сама ми сервира закуската. Изпитах известно смущение — за пръв път ставах предмет на толкова голямо внимание, и то проявено от жена, която ми дава работа и стои по-високо от мен; но тъй като тя очевидно не смяташе, че върши нещо нередно, аз реших да приема спокойно любезността й.
         — Ще имам ли удоволствието да видя мис Феърфакс още тази вечер? — попитах аз, когато започнах ла се храня.
         — Какво казвате, мила? Малко недочувам — рече добрата дама и доближи ухо до устата ми.
         Повторих по-ясно въпроса си.
         — Мис Феърфакс? О, да, Вие имате предвид мис Варан! Варан е името на бъдещата Ви ученичка.
         — Наистина ли? Значи, тя не е Ваша дъщеря.
         — Не, аз нямам семейство.
         Мислех да разширя първия си въпрос, като запитам каква й се пада мис Варан, но съобразих, че не е учтиво да задавам премного въпроси; пък и бях сигурна, че след известно време ще науча това.
         — Така се радвам — продължи тя, като седна срещу мен и взе котката в скута си, — така се радвам, че дойдохте; сега с другар животът ми ще бъде много приятен. Всъщност той винаги е бил приятен, тъй като Торнфийлд е хубаво старо имение, наистина малко позанемарено през последните години, но все още прилично; и все пак, знаете, зиме човек се чувства, подтиснат сам-самин, дори в най-хубавото жилище. Казвам, че съм сам-сама, защото Лия наистина е добро момиче, а Джон и жена му — много порядъчни хора, но те, виждате ли, са прислужници и не можеш да разговаряш с тях като с равни: трябва да ги държиш на необходимото разстояние, в противен случай ще изгубиш авторитета си. Няма да сгреша, ако кажа, че миналата зима (тя беше много сурова, помните ли, и когато не валеше сняг, валеше дъжд и духаше вятър) само месарят и пощаджията идваха в имението от ноември до февруари и аз наистина бях много паднала духом, прекарвайки всяка вечер сама; понякога виках Лия да ми чете, но не мисля, че клетото момиче е вършило това с радост: смятало е, че ограничавам свободата му. Пролет и лете е по-добре: слънцето и дългите дни те карат да се чувстваш съвсем иначе; и друго, в началото на тази есен пристигна с дойката си малката Адейла Варан — детето веднага внася живот във всяка къща; сега и Вие сте тук и аз ще бъда много щастлива.
         Да си призная, сърцето ми се изпълни с най-топли чувства към достойната дама, като я слушах как говори; дръпнах стола си малко по-близо до нея и изразих искреното си желание моята компания да й бъде толкова приятна, колкото е очаквала.
         — Но аз нямам намерение да Ви държа до късно тази вечер — каза тя; — вече е почти дванайсет, а Вие сте пътували цял ден: сигурно се чувствате уморена. Ако сте стоплили добре нозете си, ще Ви заведа до Вашата спалня. Заръчах да приготвят за Вас стаята, която е в съседство с моята; тя е малка, но мисля, че ще Ви хареса повече от големите предни стаи; вярно, те имат по-хубава мебелировка, но са толкова мрачни и изолирани, че аз самата никога не спя в тях.
         Поблагодарих на мисис Феърфакс за грижливия избор и тъй като наистина се чувствах изморена от дългото пътешествие, изразих готовност да си легна. Тя взе свещта и аз я последвах, но първо провери дали вратата на коридора е заключена; като измъкна ключа й, тя ме поведе нагоре. Стъпалата и перилата бяха дъбови; прозорецът на стълбището — висок и с решетка; те, както и дългият коридор, от който се влизаше в спалните, подхождаха по-скоро за черква, отколкото за къща. Въздухът в стълбището и коридора бе много студен, също като в мазе, и навяваше нерадостни мисли за безкрайност и пустота; затова аз се зарадвах, когато най-после стигнахме моята стая и видях, че тя е малка и мебелирана в обикновения за онова време стил.
         Мисис Феърфакс ми пожела любезно лека нощ, аз заключих стаята си, огледах я спокойно и приветливият й вид донякъде успя да заличи кошмарното впечатление от широкия хол, огромното тъмно стълбище и дългия студен коридор; тогава, след този ден на телесна умора и душевно безпокойство, се почувствах най-сетне в сигурно убежище. Сърцето ми преливаше от признателност, аз коленичих до леглото и изразих благодарността си за всичко, за което трябваше да бъда благодарна, а когато станах, не забравих да поискам подкрепа в бъдещия си жизнен път и сила, за да стана достойна за искрената доброта, с която се отнасяха към мен, преди да я бях заслужила. Тази нощ ложето ми нямаше тръни, а в самотната ми стая липсваха страховете. Почувствала се отведнъж изморена и доволна, аз скоро заспах дълбоко; когато се събудих, денят бе отдавна настъпил.
         Стаята ми се стори толкова приветливо кътче, със слънцето, грейнало между пердетата от син кретон на ярки цветчета и озарило тапетите на стените и килима на пода, толкова различни от голите дъски и мръсната мазилка в Лоуд, че като я гледах, настроението ми се повиши. Външните белези упражняват силно въздействие върху младите: струваше ми се, че за мен настъпва нов, по-хубав живот, живот, изпълнен с рози и радости, но не без тръни и трудности. Промяната на обстановката и новите надеждни перспективи пробудиха в мен всички жизнени сили. Не мога да определя какво точно очаквах, но знаех, че ми предстои нещо приятно: може би не същия ден или месец, а в неопределен период от бъдещето.
         Станах и се облякох грижливо — по необходимост се обличах простичко, защото нямах нито една дреха, която да не е прекалено скромна, но все пак гледах да съм винаги спретната: бях такава по природа. Никога не проявявах небрежност към външния си вид и държах на впечатлението, което ще направя на хората; ето защо всякога се стремях да изглеждам колкото може по-добре и да се харесвам, разбира се, доколкото е възможно, защото не бях красавица. Понякога съжалявах, че не съм по-хубава: искаше ми се да имам румени бузи, правилен нос и мънички розови устни, да бъда висока, с внушителна външност и с безупречна фигура; чувствах се нещастна, задето съм тъй дребна, бледа, с подчертано неправилни черти. Но защо бяха тези амбиции и тези съжаления? Трудно бих могла да отговоря: тогава този въпрос не ми беше достатъчно ясен; и все пак аз имах причини за това — логични, естествени причини. Когато сресах косата си много гладко, облякох черната си рокля — тя, колкото и да приличаше на попско расо, имаше това ценно качество, че ми стоеше добре — и нагласих чистата си бяла якичка, реших, че приличието налага да се явя пред мисис Феърфакс и че новата ми ученичка ако не друго, поне няма да се отврати от мен. Отворих прозореца на стаята си, проверих дали на тоалетната масичка всичко е на място и в добър ред и излязох.
         Като изминах дългия, застлан с пътеки коридор, аз слязох по хлъзгавите дъбови стълби, след това достигнах хола, където се спрях за малко и разгледах някои от картините по стените (спомням си, че една от тях изобразяваше мрачен човек в броня, а друга — дама с напудрена коса и огърлица от перли), бронзовата лампа, която висеше от тавана, големия стенен часовник в дъбова кутия с интересна резба, почерняла като абанос от времето и постоянното изтриване. Всичко ми се струваше много разкошно и внушително — тогава почти не бях свикнала на великолепие. Стъклената врата на хола стоеше отворена; прекрачих прага. Навън беше хубаво есенно утро; слънцето сипеше приятни лъчи върху пожълтелите горички и още зелените поля; като вървях по моравата, огледах фасадата на къщата. Тя беше триетажна, не много грамадна, но все пак доста голяма: къща на благородник от по-средна ръка. Бойниците, които опасваха покрива, й придаваха живописен вид. Сивата фасада се очертаваше на фона на едно тъмно петно — много гарванови гнезда, чиито грачещи обитатели бяха във въздуха: те летяха над моравата и парка и кацаха на една голяма ливада, заобиколена с полегнала ограда, където растяха в редица големи стари глогове — здрави, чепати и клонести като дъбове; сетих се веднага, че те са дали названието на имението.* По-далеч се издигаха хълмове: не тъй величествени и стръмни като хълмовете край Лоуд, не бариери, отделящи външния свят, но все пак мълчаливи и самотни хълмове, които създаваха в Торнфийлд атмосфера на уединение, каквато не предполагах, че може да съществува толкова близо до шумния Милкоут. Малко селце, чиито покриви се губеха сред дърветата, беше пръснато по склона на един от тези хълмове; тукашната черква бе близо до Торнфийлд; старата й часовникова кула се подаваше иззад една могила между сградата на имението и пътната врата.
         [* Торнфийлд {англ.) — поле, обрасло с бодливи храсти. — Б. пр.]
         Аз още се любувах на спокойната гледка и приятния свеж въздух, слушах с удоволствие граченето на гарваните и разглеждах широката извехтяла фасада на дома, чудейки се колко огромно жилище е той за една самотна дребна женица като мисис Феърфакс, когато тя се появи на входа.
         — Охо! Вече сте на крак? — каза тя. — Виждам, много сте ранобудна.
         Отидох при нея; тя ме посрещна с мила целувка и ми стисна ръката.
         — Как Ви се вижда Торнфийлд? — попита мисис Феърфакс. Казах й, че много ми харесва.
         — Да — рече тя. — Мястото е хубаво, но се страхувам, че ще бъде занемарено, ако мистър Рочестър не разбере необходимостта да стои тук постоянно или поне да идва по-често: големите имения и хубавите градини изискват стопанинът им постоянно да ги наглежда.
         — Мистър Рочестър! — възкликнах аз. — Кой е той?
         — Собственикът на Торнфийлд — отвърна тя спокойно. — Не знаехте ли, че се казва Рочестър?
         Разбира се, не знаех — никога не бях чувала за него; но възрастната дама, изглежда, смяташе, че това е известен на всички факт, който се разбира от само себе си.
         — Мислех — продължих аз, — че Торнфийлд е Ваша собственост.
         — Моя ли? Божичко, каква странна мисъл, дете! Моя! Аз съм само икономката-управителка. Впрочем аз съм далечна роднина на Рочестъровци или по-право те са роднини на мъжа ми: той бе свещеник на Хей — онова селце на отсрещния хълм — и служеше в ей тази черква до имението. Моминското име на майката на мистър Рочестър е Феърфакс — тя е втора братовчедка на мъжа ми; но никога не съм разчитала на това родство; всъщност то за мен не значи нищо и аз се чувствам като съвсем обикновена икономка; работодателят ми е винаги вежлив и това ми стига.
         — А малкото момиче, ученичката ми?
         — Тя е под опеката на мистър Рочестър; той ме упълномощи да й намеря гувернантка. Възнамерява да й даде образование в Н-ското графство. Ето я, идва със своята bonne, както нарича бавачката си.
         Най-после загадката бе разкрита: тази приветлива и любезна вдовичка не бе видна дама, а зависим човек като мен. От това симпатиите ми към нея не намаляха; напротив, зарадвах се още повече. Значи, равенството между нас беше действително, а не резултат на специално благоволение към мен от нейна страна. Толкова по-добре — ще мога да се държа с нея напълно свободно.
         Докато си мислех това, едно малко момиче дотича при нас откъм моравата. След него вървеше някаква жена. Погледнах ученичката си; тя, струва ми се, не ме забеляза веднага; беше съвсем дете, може би седем или осемгодишно, слабичко, с бледо, дребно личице и буйна коса, чиито къдрици стигаха до кръста му.
         — Добро утро, мис Адейла — каза мисис Феърфакс. — Елате да поговорите с дамата, която ще Ви учи, за да станете един ден образована жена.
         Момичето се приближи.
         — C’est là ma gouvernante?* — рече тя, като ме посочи, обръщайки се към бавачката си, която отвърна:
         [* Това гувернантката ми ли е? (фр.) — Б. пр.]
         — Mais oui, certainement.*
         [* Да, точно така (фр.). — Б. пр.]
         — Чужденки ли са? — запитах аз, учудена, че говорят на френски.
         — Бавачката й е чужденка, а Адейла е родена на континента*; мисля, че е пристигнала в Англия за пръв път преди шест месеца. Когато дойде тук, тя не можеше да говори английски; сега говори малко, но не я разбирам — употребява доста френски думи; надявам се обаче, че вие ще я разбирате много добре.
         [* Така англичаните наричат континентална Европа, Б. пр.]
         За щастие бях учила френски от французойка и винаги се бях стремила да говоря с мадам Пиеро колкото може по-често; нещо повече — през последните седем години учех всеки ден наизуст откъси на френски, като обръщах много сериозно внимание на интонацията и се стремях да подражавам произношението на учителката си, колкото мога по-добре; в резултат на всичко това бях придобила известна лекота и изисканост във френския и нямаше да изпадна в безизходно положение с мадмоазел Адейла. Тя дойде и се ръкува с мен, когато чу, че съм гувернантката й. Като я поведох да закусва, се обърнах към нея с няколко фрази на френски; тя отговори кратко, но след като седнахме на масата и тя ме разглежда десетина минути с големите си бадемови очи, отведнъж се разбъбри.
         — Ах — поде тя на френски, — вие говорите този език така добре като мистър Рочестър; ще мога да говоря с Вас, както говоря с него, а и със Софи също. Тя ще се радва — никой тук не я разбира: мадам Феърфакс говори само английски. Софи е моята бавачка; дойдохме с нея по море с един голям параход — коминът му бълваше такъв дим! Хвана ме морската болест; тя хвана и Софи, и мистър Рочестър. Мистър Рочестър лежеше на един диван в една хубава стая, която се казваше салон, а Софи и аз имахме малки легла на друго място. Едва не паднах от моето — беше плитко като тиган. Но вие как се казвате, мадмоазел?
         — Еър; Джейн Еър.
         — Ер? У-у-у! Не мога да го произнеса. Както и да е; нашият параход спря на сутринта, преди още да бе станало съвсем светло, в пристанището на един голям град — огромен град с много мрачни къщи, целият потънал в дим: никак не приличаше на хубавия чист град, откъдето бях тръгнала; мистър Рочестър ме пренесе на ръце по една дъска до брега, а след него вървеше Софи, и ние се качихме в една карета, която ни отведе до една хубава, голяма къща — по-голяма от тази и по-хубава, казваше се хотел. Останахме в нея почти цяла седмица; аз и Софи се разхождахме всеки ден в една голяма градина с много дървета, наречена парк; там имаше много деца и езеро с хубави водни птици, на които хвърлях храна.
         — Разбирате ли я, като Ви говори толкова бързо? — попита мисис Феърфакс.
         Разбирах момичето много добре, защото бях свикнала с бързия говор на мадам Пиеро.
         — Моля Ви — продължи добрата жена — да й зададете няколко въпроса за родителите й: питам се дали ги помни.
         — Адел — запитах я аз, — при кого живееше в онзи хубав, чист град, за който спомена?
         — Живях отдавна там с мама; но тя отиде при светата Дева. Мама ме учеше да танцувам, да пея и да декламирам. Много господа и дами идваха да видят мама и аз танцувах пред тях или седях на коленете им и им пеех. Това ми харесваше. Искате ли да Ви попея сега?
         Тъй като Адел беше закусила, аз й позволих да прояви тази своя способност. Тя слезе от стола си, дойде при мен и се настани на коленете ми; после, сключила скромно малките си ръчички отпред, полюлявайки назад къдриците си и вдигнала очи към тавана, започна да пее ария от някаква опера. Това бе песента на една изоставена жена, която, след като скърби поради коварната измяна на своя любим, призовавана помощ гордостта; тя иска от камериерката си да я накичи с най-блестящите бисери и да я облече в най-богатите одежди и решава да срещне измамника още същата вечер на един бал, като с безгрижното си поведение му покаже, че неговата измяна никак не я вълнува.
         Темата на песента изглеждаше съвсем неподходяща за едно дете; предполагам, че целта е била да се покаже как звучат трелите на любовта и ревността в едни детски устица, обаче търсенето на такъв ефект говореше за много лош вкус, поне аз така мислех.
         Адел изпя арията мелодично и с наивитета, присъщ за възрастта й. След това тя слезе от скута ми и каза:
         — А сега, мадмоазел, ще Ви изпълня едно стихотворение.
         Като зае подходяща поза, тя започна „La ligue des rats“* — басня от Лафонтен. Декламираше малкото стихотворение с усет за препинателни знаци и дикция, богатство на гласа и подходящи жестове, нещо наистина удивително за нейните години, което показваше, че е била грижливо подготвяна.
         [* „Съюзът на плъховете“ (фр.). — Б. пр.]
         — От майка си ли знаеш тази басня? — запитах аз.
         — Да; тя често обичаше да я декламира така: „Qu’avez-vous donc? Lui dit un de ces rats; parlez!“ Тя ме караше да вдигам ръка — ей така, — за да не забравям да повиша тона при въпроса. Сега да ви потанцувам ли?
         — Не, това бе достатъчно; когато майка ти отиде, както казваш ти, при светата Дева, при кого остана да живееш?
         — При мадам Фредерик и мъжа й; тя се грижеше за мен, без да ми е роднина. Изглежда, беше бедна, защото нямаше такава хубава къща като мамината. Не останах дълго там. Мистър Рочестър ме попита дали искам да живея при него в Англия и аз казах „да“, защото познавах мистър Рочестър преди мадам Фредерик и защото бе винаги добър към мен и ми подаряваше хубави дрехи и играчки; но, както виждате, той не удържа на думата си — доведе ме в Англия, а се върна сам и никак не го виждам.
         След закуска Адел и аз отидохме в библиотеката — изглежда, мистър Рочестър бе наредил да се занимаваме там. Повечето книги бяха заключени зад стъклените врати, но един от шкафовете беше отворен и в него имаше всичко, което би ни потрябвало при елементарна работа, както и по-леки книги: стихове, биографии, пътешествия, два-три рицарски романа и други. Предполагам, че той бе сметнал тази литература за напълно достатъчна за нуждите на гувернантката. И наистина засега тя ме задоволяваше на пълно; в сравнение с нищожния брой книги, които бях успяла да открия след дълго ровене в Лоуд, тези книги ми предлагаха богат извор на знание и забавление. В библиотеката имаше и малко пиано, съвсем ново и с чудесен тон, статив за рисуване и два глобуса.
         Ученичката ми беше доста схватлива, но разсеяна: не бе свикнала с каквито и да било редовни занимания. Реших, че ще е неблагоразумно още отначало да я задържам прекалено дълго, затова, след като й говорих доста и тя запомни нещичко, щом настъпи обед, аз й разреших да се върне при бавачката си. След това, докато стана време за храна, направих малки схеми, необходими за следващите ни занимания.
         Когато отивах горе да взема папката и моливите си, мисис Феърфакс ми извика:
         — Сутрешните Ви занятия свършиха, нали?
         Тя беше в една стая, сгъваемите врати на която стояха отворени; отбих се при нея веднага. Стаята бе голяма и разкошна, с пурпурна тапицировка на столовете и завеси в същия цвят, персийски килим, орехова ламперия на стените, голям прозорец с много цветни стъкла и висок таван, изящно украсен. Мисис Феърфакс бършеше няколко вази от фин пурпурен шпат*, поставени на един нисък бюфет.
         [* Вид минерал. — Б. пр.]
         — Каква хубава стая! — възкликнах аз, като се огледах — никога преди не бях виждала дори слабо подобие на такава величествена стая.
         — Да, това е столовата. Току-що отворих прозореца да влезе малко въздух и слънце, защото в стаи, които се обитават рядко, всичко тъне във влага; оттатъшната гостна е като гробница.
         Тя посочи една широка арка в стил, съответстващ на прозореца, със също като неговата, но тъмночервена завеса, която в момента бе повдигната в единия й край. Като се изкачих до нея по две големи стъпала и погледнах отвъд, стори ми се, че съзрях някакъв вълшебен кът — толкова хубава изглеждаше стаята за несвикналите ми с такъв разкош очи. Й все пак това бе само много спретната гостна с будоар, постлани с бели килими, върху които сякаш бяха разпръснати гирлянди от прекрасни цветя; таваните им имаха снежнобели украшения — грозде и лозови листа, — под които блестяха в богат контраст алени кушетки и табуретки; украшенията върху камината от светъл пароски мрамор бяха от блестящо рубиненочервено чешко стъкло, а между прозорците големи огледала отразяваха цялата тази хармония от сняг и огън.
         — В чудесен ред поддържате тези стаи, мисис Феърфакс! — възкликнах аз. — Никакъв прах, мебелите без калъфки; ако въздухът не бе малко студен, всеки би помислил, че те постоянно се обитават.
         — Но, мис Еър, макар посещенията на мистър Рочестър да са редки, те са винаги внезапни, неочаквани; и тъй като забелязах, че той се дразни, когато намери всичко покрито с калъфки и започне трескаво чистене и подреждане след неговото пристигане, реших да поддържам стаите редовно.
         — Мистър Рочестър сигурно е взискателен, фин човек.
         — Не съвсем; но той има вкусове и навици на благородник и обича нещата да бъдат в съответствие с тях.
         — Обичате ли го? Обичат ли го всички?
         — О, да; неговото семейство е било винаги уважавано тук. Почти всичката земя наоколо, докъдето ти стигат очите, е на Рочестъровци от незапомнени времена.
         — Добре, но обичате ли самия него независимо от това, че има много земя? Обичате ли го заради качествата му?
         — Аз нямам причина да го ненавиждам и вярвам, че арендаторите му го смятат за справедлив и щедър земевладелец; ала той никога не е живял по-продължително време тук.
         — Но нима мистър Рочестър няма по-особени черти? Какъв е, с една дума, характерът му?
         — О! Характерът му е безупречен, убедена съм в това. И все пак той е може би малко особен: мистър Рочестър е пътувал много и е видял много страни. Мога смело да кажа, че той е умен; но никога не съм говорила по-дълго с него.
         — В какво отношение е особен?
         — Не зная; трудно е да се каже: то не те поразява направо, но го чувстваш, когато ти говори: не си винаги сигурен дали се шегува, или е сериозен, дали е доволен, или не; не можеш да разбереш такъв човек напълно или, накъсо, поне аз не мога да го разбера. Ала то няма значение, той е много добър господар.
         Ето всичко, което чух от мисис Феърфакс за нейния и моя работодател. Има люде, които не са в състояние да обрисуват нечий характер, нито да забележат и опишат основните качества на хора или предмети; добрата дама очевидно беше от тях: моите въпроси я учудиха, но не я накараха да се замисли. Мистър Рочестър си оставаше за нея мистър Рочестър — благородник, собственик на земя и нищо повече; тя не питаше и не се интересуваше за нищо повече и очевидно желанието ми да получа по-определена представа за тази личност я учудваше.
         Когато напуснахме столовата, мисис Феърфакс предложи да ми покаже останалите стаи; аз я последвах из етажите, изпълнена с възхищение, защото всичко бе добре наредено и прекрасно. Просторните предни стаи ми се сториха много разкошни, а някои от стаите на третия етаж, макар мрачни и ниски, бяха интересни с античния си дух. Мебелировката на долните стаи била от време на време подменяна съобразно модата и старите мебели донасяни тук; на оскъдната светлина, която се промъкваше през тесните им прозорци, аз видях легла от преди сто години, дъбови и орехови сандъци със старинна резба, изобразяваща палмови клонки и глави на херувими — те приличаха на староеврейски ковчези; множество едновремешни столове, тесни и с високи облегала, и по-старомодни от тях табуретки — изтърканата бродерия на седалките им, шита от пръсти, които се бяха превърнали в прах преди две поколения, още личеше. С всички тези реликви третият етаж напомняше убежище на миналото — параклис на възпоминанията. Харесваше ми покоят и мракът на тези стаи през деня, както и необикновеността им, но в никакъв случай не бих пожелала да прекарам нощта в едно от тези широки, масивни легла; някои от стаите имаха дъбови врати, а други — старовремски английски завеси на прозорците с много плътна бродерия, която изобразяваше странни цветя, по-странни птици и още по-странни хора — всичко това би изглеждало наистина чудновато, осветено от бледите лъчи на луната.
         — Слугите тук ли спят? — попитах аз.
         — Не, те заемат няколко по-малко стаи в задната част; тук не спи никой, затова човек е почти склонен да мисли, че ако в имението Торнфийлд витае дух, ето къде ще е неговото убежище.
         — Така мисля и аз; но в къщата няма дух, нали?
         — Никога не съм чувала подобно нещо — отвърна мисис Феърфакс с усмивка.
         — А преди? Няма ли някакви легенди или поверия за духове?
         — Мисля, че не. И въпреки това се говори, че Рочестъровци са били по-скоро буйни, отколкото спокойни хора; може би затова почиват сега мирно в гробовете си.
         — Да, „те спят спокойно след треската капризна на живота“ — прошепнах аз и тъй като тя се отдалечаваше, додадох: — Къде отивате сега, мисис Феърфакс?
         — На покрива. Ще дойдете ли да видите каква гледка се разкрива оттам?
         Тръгнах мълчаливо след нея към тавана по едни много тесни стълби и оттам по друга стълба и през един отвор с капак излязохме на покрива на къщата. Сега бях на еднаква височина с гарвановите гнезда и можех да надникна в тях. Когато се наведох над бойниците и погледнах надолу, видях цялата околност като на карта: яркозелената кадифена морава, плътно опасала сивата сграда; полето, простряло се широко като голям парк, осеяно със стари дървета; гората, пожълтяла и посърнала, прорязана от една пътека, обрасла с по-зелени от листата на дърветата мъхове; черквата край пътната врата, пътя и притихналите хълмове, които сякаш си почиваха, огрени от лъчите на есенното слънце; хоризонта, опрял в приветливото небе — лазурно, изпъстрено с перлени облаци. В тази гледка нямаше нищо необикновено, но тя радваше окото. Когато извърнах поглед от нея и се проврях надолу през отвора на покрива, просто не виждах стъпалата на стълбата — таванът ми изглеждаше тъмен като гробница в сравнение със синия небесен свод и озарения от слънчеви лъчи пейзаж — горичката, пасбището и зеления хълм, с имението в средата, който бях наблюдавала с възхищение.
         Мисис Феърфакс остана за момент след мен, за да затвори капака, а аз, като опипвах пътя си, намерих изхода от тавана и заслизах по тясната стълба. После тръгнах бавно по дългия коридор, където извеждаше стълбата и който разделяше предните от задните стаи на третия етаж: тесен, прихлупен и тъмен, само с едно малко прозорче в другия му край, с двете си редици малки черни врати, всичките затворени, той приличаше на коридор в замъка на Синята брада*.
         [* Герой от приказка на Шарл Перо, който убивал жестоко жените си. — Б. пр.]
         Както крачех тихо, чух нещо, което най-малко очаквах. да чуя в толкова тихо място — смях. Това бе странен смях: ясен, пресилен, перален. Аз се спрях. Смехът престана, но само за миг; сетне се разнесе отново по-силно: първия път, макар и ясен, той беше много тих. Той остро отекна, сякаш се повтаряше във всяка самотна стая, въпреки че идваше само от една, и аз бих могла да посоча вратата й.
         — Мисис Феърфакс! — извиках аз, тъй като в момента я чух да слива по голямата стълба. — Чухте ли силния смях? Кой се смееше?
         — Сигурно някоя от прислужниците — отвърна тя. — Трябва да е Грейс Пул.
         — Чухте ли смеха й? — запитах отново аз.
         — Да, много добре; често я чувам да се смее така: тя шие в една от тези стаи. Понякога и Лия е при нея; когато са двете, те често са много шумни.
         Смехът отново отекна тихо, на пресекулки и завърши със странен шепот.
         — Грейс! — извика мисис Феърфакс.
         Разбира се, не очаквах въпросната Грейс да отговори, защото смехът бе печален и неестествен — такъв никога не бях чувала, — и ако не беше посред бял ден и ако странният кикот се придружаваше от някакво загадъчно обстоятелство, щях да изпадна в суеверен страх. Но нито обстановката, нито времето можеха да предизвикат страх. А това, което последва, ми даде да разбера колко глупаво е от моя страна, че дори съм се изненадала.
         Най-близката до мен врата се отвори и оттам излезе една прислужница — жена между тридесет и четиридесет години, добре сложена, червенокоса и с грубо, простовато лице; трудно бих могла да си представя по-малко романтично или по-прозаично видение.
         — Много шум вдигаш, Грейс — рече й мисис Феърфакс. — Помни какво ви е казано!
         Грейс се поклони мълчаливо и се прибра.
         — Тя шие и помага на Лия в домакинската й работа — продължи вдовицата. — Има някои недостатъци, но работи добре. Впрочем как минаха заниманията с ученичката ви тази сутрин?
         Разговорът ни, който се пренесе върху Адел, продължи, докато почувствахме бодрата и жизнерадостна атмосфера на долния етаж. Когато влязохме в хола, Адел се завтече да ни посрещне и възкликна:
         — Mesdames, vous êtes servies!* — и добави: — J’ai bien faim moi!**

         Обедът бе готов и ни чакаше в стаята на мисис Феърфакс.
         [* Госпожи, обедът е сервиран! (фр.) — Б. пр.]
            [** Много съм гладна! (фр.) — Б. пр.]


         ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

         Надеждата, че тук ще имам условия за спокойна работа, която ми вдъхваха първите впечатления от имението Торнфийлд, не остана излъгана, когато опознах още по-добре това място и неговите обитатели. Мисис Феърфакс излезе такава, каквато предполагах — уравновесена, добродушна жена, с добро образование и среден интелект. Ученичката ми беше живо дете, галено и разглезено — затова понякога капризничеше; но тъй като бе предоставено изцяло на моите грижи и никой не се бъркаше в моите методи на възпитание, тя скоро отвикна от малките ви прищевки и стана послушна и възприемчива в учението. Адел нямаше големи таланти и ясно изразени черти на характера или особен усет и вкус, които да я издигат над вредно способните деца, но нямаше и недостатъци или пороци, които биха я поставили по-ниско от тях. Тя постигаше напълно задоволителни успехи, проявяваше към мен жива, макар и може би не много дълбока привързаност; а простодушието, живостта и усилията й да бъде послушна ме караха да изпитвам към нея също такова чувство, достатъчно да направи нашето общуване приятно.
         Тонът ми, казано в скоби, може да бъде счетен за студен от онези, които обичат да говорят надълго и нашироко с патетичен тон за ангелската природа на децата и твърдят, че е дълг на възпитателите да се отнасят към малките с обожание; но целта ми не е да лаская родителското тщеславие, да възпявам лицемерието или да изопачавам нещата; аз само казвам истината. Бях искрено загрижена за благополучието и развитието на Адел и чувствах кротка привързаност към това малко момиче, също както изпитвах благодарност към мисис Феърфакс за добротата й и намирах удоволствие в компанията й — чувства, подобаващи н? любезното й отношение към мен и сдържания й характер.
         Всеки може да ме укори, ако добавя, че понякога, когато се разхождах сама из парка, когато излизах на пътната врата и гледах оттам пътя или когато, докато Адел играеше с бавачката си, а мисис Феърфакс вареше желета в склада за продуктите, изкачвах трите стълби, вдигах капака и излязла на покрива, обгръщах с поглед далечните поля и хълмове и мълчаливия хоризонт; че тогава копнеех да имам толкова силни очи, та да виждам зад пределите на хоризонта, да съзра широкия свят, градовете, местата, пълни с живот, за които бях чувала, но никога не бях виждала; че мечтаех за по-голям жизнен опит, за по-пълно общуване със себеподобните, за общуване с по-разнообразни характери от тези в Торнфийлд. Ценях добрите качества на мисис Феърфакс и Адел, но вярвах, че съществуват и други, по-дейни добродетели — а онова, в което вярвах, исках и да видя.
         Кой ще ме укори? Несъмнено мнозина; и ще ме нарекат неблагодарница. Но какво можех да направя? По природа бях неспокоен човек и понякога това ми струваше мъки. В такива моменти единственото нещо, което можех да сторя, беше да се разхождам напред-назад по коридора на третия етаж, скрита сред тишината и самотата му, необезпокоявана от никого, и да се прехласвам от приказните видения, които фантазията създаваше пред очите ми — а те бяха многобройни и сияйни; да оставям сърцето ми да изнемогва от екзалтирания ритъм, който го караше да се свива от болка, но го изпълваше с живот; и най-вече да слушам безкрайната повест, създадена от въображението ми. повест, която непрекъснато звучеше в ушите ми, наситена с най-различни случки, с живот, жар, чувство — всичко, което желаех и което ми липсваше тогава.
         Безсмислено е да се твърди, че хората трябва да се задоволяват със спокоен живот: необходим им е действен живот и те си го създават, ако го нямат. Милиони хора са обречени на още по-еднообразно съществуване от моето и милиони безмълвно се бунтуват срещу своя жребий. Никой не знае колко бунтове — освен политическите — се зараждат в недрата на личния живот, който хората крият. Предполага се, че жената обикновено бива много спокойна; но жените изпитват същите чувства, както и мъжете; и те изпитват потребност да проявяват способностите си и да търсят поле за дейност, както и представителите на другия пол; те страдат от ограниченията и пълния застой по същия начин, както биха страдали на тяхно място мъжете. Схващането на привилегирования пол, че призванието на жените е да правят пудинги и да плетат чорапи, да свирят на пиано и да бродират чантички, е ограничено схващане. Глупаво е да осъждаме жената или да н се смеем, ако тя иска да извърши нещо по-значително или да научи нещо повече от онова, което традицията е отредила на нейния пол.
         По време на тези самотни разходки в коридора аз често чувах смеха на Грейс Пул: все същото остро, все същото тихо, флегматично ха-ха-ха, което така ме развълнува, когато го чух за пръв път. Чувах и нейното бъбрене, още по-странно от смеха н. Имаше дни, когато тя мълчеше; ала в други дни звуците, които издаваше, будеха у мен недоумение. Понякога я срещах: тя излизаше от стаята си било с леген, било с чиния или поднос в ръце, слизаше в кухнята и след малко се връщаше оттам почти винаги с кана портер в ръце. (Прощавай за грубата истина, романтични читателю!) Външният й вид действаше като студен душ върху любопитството ми, възбудено от странния й смях; тромава и с грубо лице, в нея нямаше нищо, което да предизвика интерес. Няколко пъти се опитах да я въвлека в разговор, но тя беше много лаконична: всичките ми усилия обикновено рухваха в резултат на едносричните й отговори.
         Останалите обитатели на къщата: Джон и жена му, прислужницата Лия и гувернантката-французойка Софи — бяха напълно порядъчни хора, обаче у тях нямаше нищо изключително. Със Софи аз говорех на френски и понякога я питах за родината й, но тя нямаше способност нито да описва, нито да разказва и обикновено даваше такива вяли и неопределени отговори, че те можеха по-скоро да намалят, отколкото да засилят охотата да я разпитваш.
         Минаха октомври, ноември и декември. През един януарски следобед мисис Феърфакс ме помоли да не занимавам Адел, защото била настинала, и тъй като Адел така горещо подкрепи тази молба, че си спомних радостта, която ми доставяха подобни непредвидени празници, когато бях малка, дадох съгласието си, считайки, че не е зле да проявя известна отстъпчивост. Беше хубав, спокоен ден, макар и много студен. Дотегна ми да седя цяла сутрин в библиотеката, без да мръдна от стола си. Мисис Феърфакс току-що бе написала едно писмо, което трябваше да се пусне в пощата, така че аз сложих шапката и наметалото си и й предложих да го занеса в Хей; дотам имаше само две мили и разходката щеше да бъде приятна. Като настаних удобно Адел в едно малко столче до камината в стаята на мисис Феърфакс и й дадох най-хубавата восъчна кукла (която държах обикновено в едно чекмедже, увита в станиол), а също и една книжка, аз отвърнах е целувка на думите: „Върнете се по-скоро, моя мила, моя скъпа мадмоазел Жанет!“, и излязох.
         Земята беше скована от студ, въздухът неподвижен, по пътя нямаше жива душа. Отначало вървях бързо, за да се сгрея, после забавих хода си, за да се наслаждавам напълно на удоволствието, което ми доставяше тази зимна разходка. Беше три часът; черковната камбана удари тържествено, когато минах покрай нея. Угасващият ден и бледото слънце, което се плъзгаше ниско над хоризонта, придаваха особено очарование на този час. Бях се отдалечила вече на една миля от Торнфийлд и вървях по тесен път, известен лете с цъфналите край него шипки, а есен — с лешници и къпини. Дори сега тук-таме се червенееха някои лакомства — глогини и шипки. Но главната прелест на този път през зимата се криеше в пълната му безлюдност и тишина. Ако подухнеше вятър, той не предизвикваше дори най-леко шумолене, тъй като тук не растеше нито един ясен, нито някое вечнозелено дърво. А голите глогове и лески бяха безмълвни като белите изтъркани камъни, с които бе настлан пътят. От двете му страни надлъж и шир се простираха само поля, но по тях не пасяха стада; а малките кафяви птички, пърхащи от време на време в живия плет, приличаха на самотни пожълтели листа, които са забравили да паднат.
         Пътят непрекъснато се изкачваше чак до Хей: тъй като бях изминала половината от разстоянието, аз седнах да си почина на стълбичките на една ограда*, която заграждаше някаква нива. Загърнах се в наметалото си и пъхнах ръце в маншона, тъй че не усещах студа, макар той да беше много остър: това личеше по корицата лед, покрила пътя, по който преди няколко дни, когато снегът бързо започна да се топи, бе текло ручейче. От мястото ми се виждаше на запад целия Торнфийлд: под мен в долината най-внушителният обект беше сивата сграда на имението с нейните бойници, а зад нея се очертаваше гората с едно голямо черно петно — гарвановите гнезда. Гледах натам, докато слънцето, ярко и пурпурно, се скри зад дърветата, сетне обърнах взор на изток.
         [* В Англия оградите на градини, ливади и под. имат прелези със стълбички. — Б. пр.]
         Над хълма бе изгряла луната; тя беше още бледа като облаче, но бързо ставаше все по-ярка и надничаше над селото, което, полузакрито от дървета, изпращаше към небето сини струйки дим от малобройните си комини. До него имаше още една миля, но в дълбоката тишина до ушите ми вече достигаше ясно неговата слаба глъчка. Чувах и ромона на ручеите; не бих могла да кажа в кои долчинки и падинки течаха те, но отвъд Хей имаше много хълмове и несъмнено те бяха прорязани от много рекички. Във вечерната тишина отекваше както звънливата песен на по-близките от тях, така и тихото бълбукане на по-далечните.
         И изведнъж нежният ромон и приятният шепот бяха погълнати от далечен, но много ясен груб шум: силен тропот и някакво звънтене на метал; по същия начин една голяма скала или грапавият ствол на някой голям дъб, нарисувани с тъмни, резки тонове на преден план, поглъща и лазурния хълм, даден в перспектива, и слънчевия хоризонт, и облаците, чиито тонове се преливат един в Друг.
         Шумът се вдигаше по пътя; идваше някакъв кон; той приближаваше, но завоят все още го скриваше. Бях решила да вървя, обаче пътят беше тесен, та останах неподвижна, за да пропусна конят да мине край мен. Тогава бях млада и най-различни фантастични представи — ту смътни, ту ясни, се въртяха в главата ми. Между многото нелепости хранех далечни спомени от детските приказки; винаги, когато те изплуваха в съзнанието ми, младостта им придаваше онази сила и живост, които детството не познава. Докато очаквах в здрача появяването на коня, който приближаваше все повече, си спомних някои от приказките на Беси — за духа, известен на жителите на Северна Англия под името Гитраш: той се появявал в образа на кон, муле или голямо куче и бродел по безлюдните пътища, където понякога нападал закъснелите пътници — както сега този кон щеше да нападне мен.
         Той вече бе много близо, но аз все още не го виждах. И изведнъж освен тропот чух шумолене в живия плет и до стъблата на една леска се подаде грамадно куче на черни и бели петна, което рязко изпъкваше на фона на храстите. То напълно приличаше на въплъщение на Гитраш, както го описваше Беси; същество, подобно на лъв, с дълга козина и огромна глава. Но кучето спокойно мина край мен, без дори да ме погледне, а пък аз бях почти сигурна, че ще има свръхестествен поглед. След него се показа и конят — едър вихрогон с ездач на гърба си. Появата на мъж — човешко същество — в миг унищожи фантастиката. Никой никога не е яздил Гитраш: той винаги се е появявал сам, а духовете, доколкото знаех, макар да можеха да приемат образ на животно, едва ли биха се съблазнили да придобият обикновен човешки образ. Не, това не беше никакъв Гитраш, а просто пътник, тръгнал по прекия път за Милкоут. Той отмина и аз продължих пътя си; едва направила няколко крачки, вниманието ми бе привлечено от шум от подхлъзване, ругатня и строполяване. Обърнах се: конят и човекът лежаха на земята. Конят се бе подхлъзнал върху корицата лед, с която беше глазиран пътят. С няколко скока кучето се върна и като видя, че господарят му и конят са в беда, се разлая така силно, щото забулените в мрак хълмове проехтяха от този лай, мощен като самото куче. То подуши падналия конник и коня, а след това дотича до мен — това бе всичко, което можеше да направи: нямаше от кого другиго да потърси помощ. Аз разбрах мълчаливата му молба и се приближих до конника, който се мъчеше да се освободи от коня си. Съдейки по енергичните му движения, реших, че не ще да е пострадал много; все пак го попитах:
         — Ударихте ли се, сър?
         Мисля, че той изруга, но не съм сигурна; във всеки случай избърбори нещо, което му попречи ла ми отговори веднага.
         — Мога ли с нещо да Ви помогна? — попитах отново аз.
         — Стойте по-настрана — отвърна той, като стана — отначало на колене, а после в цял ръст.
         Аз се отдръпнах; сетне започна едно пъшкане, биене с копита, звънтене, съпроводени от лая и скачането на кучето, и аз отстъпих още по-далеч — на няколко метра; но не ми се искаше да се отдалеча, без да видя всичко докрай. Най-после ездачът успя: конят бе изправен на крака, а кучето се успокои, когато господарят му извика: „Куш, Пайлът!“ Тогава пътникът, като се наведе, опипа крака си, сякаш проверяваше дали той е здрав; очевидно изпитваше болка, защото отиде, куцайки, до стълбичките на оградата, откъдето току-що бях станала, и седна там.
         Имах желание да му бъда полезна или поне да проявя внимание, затова отново се приближих до него.
         — Ако сте се ударили, сър, и Ви трябва помощ, да изтичам до Торнфийлд или до Хей и да извикам някого.
         — Благодаря, и сам ще се справя! Няма счупено, само съм си навехнал крака — и отново се надигна и се опита да стане, обаче това му причини болка и той неволно изохка.
         Още не бе се стъмнило съвсем, а и луната грееше силно, тъй че аз го виждах съвсем ясно. Той носеше наметало за езда с кожена яка и метални закопчалки. Подробности във фигурата му трудно можех да различа, но забелязах, че е среден на ръст и широкоплещест. Лицето му бе мургаво, със сурови черти и високо чело. Очите под гъстите сключени вежди гледаха гневно и сърдито. Той не бе младеж, но не беше достигнал и средна възраст — може би имаше тридесет и пет години. Не изпитах от него нито страх, нито особена стеснителност. Ако той бе красив млад мъж с вид на герой, не бих посмяла да му дотягам с въпроси и да му натрапвам услугите си. Едва ли бях виждала някога красив младеж; никога не бях имала такъв познат. На теория се прекланях пред красотата, елегантността, галантността и чара; но ако бих срещнала тези достойнства, въплътени в мъжки образ, щях веднага да доловя инстинктивно, че те не ни допадат и не биха могли да ми допаднат, и бих се пазила от тях като от огън, мълния или каквото и да е друго красиво, но опасно нещо.
         Ако непознатият ми се усмихнеше и ми отговореше мило, когато се обърнех към него, ако отклонеше предложената от мен помощ с любезна благодарност, щях да си отмина, без да му задавам повече въпроси; но сърдитият вид и резкият тон на пътника ме караха да се чувствам съвсем свободно. Когато той ми направи знак да си вървя, аз останах на мястото си и заявих:
         — В никакъв случай не мога да Ви оставя тук, сър, толкова късно, на безлюдния път, докато не видя, че сте в състояние да се качите на коня си.
         Когато казах това, той обърна очи към мен; дотогава едва ли бе ме погледнал.
         — Смятам, че самата Вие би трябвало да сте си в къщи, ако домът ви е наблизо. Откъде сте?
         — Ей оттам. Никак не ме е страх нощем, стига да има луна; на драго сърце бих изтичала до Хей, ако пожелаете; и без това отивам там да пусна едно писмо.
         — Вие живеете там долу! Искате да кажете в ей онази къща с бойниците? — И той посочи обляната от сребристата лунна светлина къща, открояваща се ясно на фона на горите, които, контрастирайки със западния небосвод, изглеждаха сега като тъмна маса.
         — Да, сър.
         — А на кого е тази къща?
         — На мистър Рочестър.
         — Познавате ли го?
         — Не, никога не съм го виждала.
         — Нима той не живее там?
         — Не.
         — А знаете ли къде е сега?
         — Не, не зная.
         — Не сте, разбира се, прислужница в къщата. Вие сте… — Той млъкна, огледа дрехите ми, които бяха как го винаги много скромни: черно мериносово наметало, черна касторена шапка; и едното, и другото не беше подходящо дори за камериерката на някоя благородна дама. Той явно се затрудни в желанието си да реши кой стои пред него.
         Помогнах му:
         — Аз съм гувернантката.
         — Аха, гувернантката — повтори той. — Дявол да то вземе, как забравих! Гувернантката! — И отново започна да разглежда одеянията ми. След две минути той стана от стълбичките на оградата, но щом се опита да пристъпи, лицето му се изкриви от болка.
         — Няма да Ви пращам за помощ — каза той, — Вие и сама можете да ми помогнете малко, ако бъдете така добра.
         — Да, сър.
         — Нямате ли чадър, който бих могъл да използвам като бастун?
         — Не.
         — Тогава се помъчете да хванете коня ми за юздата и го доведете до мен; не Ви е страх, нали?
         Сама не бих се решила да се докосна до кон, ала тъй като друг искаше това от мен, бях готова да го изпълня. Оставих маншона си на оградата, отидох до едрия кон и се опитах да го хвана за юздата, обаче той беше буен и не ми даваше да се приближа до главата му. Упорито се мъчех да сторя това, но напразно; същевременно се боях до смърт да не ме стъпче с предните си копита. Пътникът чакаше и ме наблюдаваше; накрая той се разсмя.
         — Да, виждам — каза той, — планината никога няма да дойде при Мохамед! Затова всичко, което можете да направите, е да помогнете на Мохамед да отиде при планината. Моля Ви, елате тук.
         Аз се приближих.
         — Извинете — продължи непознатият, — необходимостта ме принуждава да се възползвам от Вашата помощ.
         Ръката му се отпусна на рамото ми и като се опираше тежко на мен, пътникът, куцайки, се доближи до коня си. Хванал го веднъж за юздата, той го укроти и се качи на седлото с ужасни гримаси, тъй като навехнатият крак го болеше.
         — Готово! — рече конникът и отпусна долната си устна, която здраво бе захапал. — Дайте ми само камшика, ето го там под храстите.
         Намерих камшика и му го подадох.
         — Благодаря, а сега бързайте с Вашето писмо до Хей и се връщайте колкото може по-скоро.
         Той пришпори коня си; конят се вдигна на задните си крака, а сетне препусна. Кучето се втурна след тях и всички се изгубиха от погледа ми

         като тревата във степта,
         която бурята отнася…

         Взех маншона си и закрачих напред. За мен случката бе вече отминала; в нея нямаше нищо значително, нищо романтично и може би нищо интересно; и въпреки всичко тя внесе разнообразие, макар за час, в монотонния ми живот.
         Един човек се нуждаеше от помощта ми и я потърси; аз я дадох. Бях успяла да сторя нещо и изпитвах радост при мисълта за това; колкото обикновена и дребна да беше тази проява, все пак бях получила възможност да действам — бе ми дотегнало бездейното съществуване. А новото лице беше като нова картина в галерията на паметта ми; то се различаваше от всички запазени там образи: първо, защото това беше лице на мъж; второ, защото бе мургаво, решително и сурово. То още стоеше пред очите ми, когато влязох в Хей и пуснах писмото в пощата: виждах го непрекъснато и докато крачех бързо надолу към имението. Когато стигнах оградата, аз се спрях за малко, огледах се и се ослушах с надеждата, че може би ще чуя отново по пътя тропота на конските копита и ще видя конника с наметалото и голямото нюфаундлендско куче, което ми напомняше Гитраш. Но пред мен бяха само живият плет и една подкастрена върба, която безмълвно се възправяше към луната. Чух само нежният шепот на вятъра, който на цяла миля оттук бродеше между дърветата, опасали Торнфийлд. И когато погледнах надолу, натам, откъдето долиташе шумоленето, очите ми, спрели се на фасадата на имението, забелязаха един осветен прозорец. Това ми напомни, че съм закъсняла и аз забързах към къщи.
         Не ми се искаше да се прибирам в Торнфийлд: да престъпя прага, значеше да се върна към застоялия си живот. Да прекося безлюдния хол, да се изкача по тъмните стълби, да отида до самотната си стаичка, а сетне да срещна невъзмутимата мисис Феърфакс и да прекарам дългата зимна вечер с нея, значеше да унищожа без остатък лекото вълнение, което породи разходката ми, и отново да окова способностите си с незримите вериги на еднообразното и съвсем тихо съществуване, съществуване, чиито най-ценни предимства — сигурността и спокойствието — не бях повече в състояние да ценя. Колко полезно би било за мен тогава да се озова сред бурите на пълната с неизвестност житейска борба и само след суровия и горчив жизнен опит да жадувам за спокойствието, което имах сега; да, това щеше да бъде толкова полезно, колкото една продължителна разходка за човек, седял дълго в някое прекалено удобно кресло.
         Когато стигнах до пътната врата, аз се позабавих; побавих се и на моравата. Тръгнах напред-назад по плочника пред къщата; капаците на стъклената входна врата бяха затворени и аз не можех да погледна вътре. Струваше ми се, че и взорът, и душата ми бягат далеч от това мрачно здание, от тази сива грамада, пълна с мрачни килии — така ми изглеждаше то, — към ширналото се над мен небе, към това синьо море без едно-едничко облаче. Луната величествено се издигаше все по-високо; очите й сякаш бяха отправени нагоре, докато оставяше далеч под себе си хълмовете, иззад които се бе подала, устремена към зенита, към бездънните бездни и неизмеримите простори на сред нощния мрак. След нея шестваха трептящите звезди. Когато ги гледах, сърцето ми тръпнеше, а кръвта гореше в жилите ми. Но понякога нещо съвсем незначително е в състояние да ни върне на земята: часовникът в хола удари и това бе достатъчно д ме изтръгне от луната и звездите; отворих страничната врата и се прибрах.
         В хола не беше тъмно — напротив, той бе осветен, и то не само от бронзовата лампа, закачена високо на тавана; в него и върху долните стъпала на дъбовите стълби се разливаше топло сияние. Този червеникав блясък идваше от голямата столова — двукрилата й врата беше разтворена и през нея се виждаше буйно пламтящият огън, който хвърляше отблясъци по мраморната облицовка и месинговата решетка на камината, по пурпурните завеси и полираните мебели; той озаряваше и седналите до камината хора. Но едва успях да погледна към тях, едва до мен достигна весела глъчка, сред която ми се стори, че чувам гласа на Адел, и вратата се затвори.
         Упътих се бързо към стаята на мисис Феърфакс; там също гореше огън, но свещ липсваше; липсваше и тя. Затова пък, загледано в пламъците, на килима седеше съвсем само едно голямо космато куче на черни и бели петна — досущ като онова, което бях срещнала на пътя и взела за Гитраш. То толкова приличаше на другото, че аз пристъпих и извиках: „Пайлът!“; кучето стана, дойде до мен и ме подуши. Погалих го и то завъртя рунтавата си опашка. Но животното все още ми се струваше страшно, за да се реша да стоя сама с него, и не можех да си представя откъде се е взело. Дръпнах звънеца, за да поискам свещ, обаче ми се щеше и да разбера какво търси тук това куче. Влезе Лия.
         — Какво е това куче?
         — Господарят го доведе.
         — Кой господар?
         — Господарят, мистър Рочестър. Той току-що пристигна.
         — Така ли! Мисис Феърфакс също ли е при него?
         — Да, и мис Адел; те са в столовата, а Джон отиде за лекар: с господаря се случила беда — конят му паднал и той си навехнал глезена.
         — По пътя за Хей ли е паднал конят му?
         — Да, когато слизал насам; конят се подхлъзнал върху някакъв лед.
         — О!… Лия, донесете ми, моля, една свещ.
         Лия донесе свещта, а веднага след нея влезе мисис Феърфакс, която ми повтори новината. Тя добави, че лекарят, мистър Картър, дошъл и в момента бил при мистър Рочестър. После тя излезе бързо навън да се разпореди за чая, а аз се качих горе да се съблека.


         ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

         Мистър Рочестър, изглежда, по съвета на лекаря, си легна рано същата вечер и стана късно на следния ден. А когато най-сетне слезе долу, трябваше да се залови за работа: бяха дошли пълномощникът му и някои от арендаторите, които искаха да говорят с него.
         Наложи се аз и Адел да освободим библиотеката; тя сега цял ден щеше да бъде приемна за посетителите. В една от горните стаи запалиха камината, пренесох там книгите ни и я превърнах в учебна стая. Същото утро забелязах, че Торнфийлд се е променил. В него вече не беше тихо като в черква: час по час отекваше чукане на главния вход или иззвъняване, в хола прозвучаваха стъпки и непознати гласове с най-различен тембър — струя от външния свят потече в нашия дом; бе пристигнал господарят. Що се отнасяше до мен, така къщата по ми харесваше.
         Този ден не беше леко да се занимавам с Адел; тя не можеше да се съсредоточи; непрестанно тичаше до коридора и навела се над перилата, искаше да зърне мистър Рочестър; освен това постоянно измисляше предлози, за да слиза долу, но аз се досещах, че върши това с намерение да се промъкне в библиотеката, където никой не бе я викал; дори когато накрая се поразсърдих и я накарах да стои мирно, тя продължи да бъбри непрекъснато за своя приятел Edouard Fairfax de Rochester, както го наричаше (дотогава не знаех всичките му имена), мъчейки се да отгатне какви подаръци й е донесъл: той сигурно снощи й бе намекнал, че когато пристигне багажът му от Милкоут, в него ще има една кутия с нещо, от което ще остане доволна.
         — А това ще рече — продължаваше тя на френски, — че в багажа му има подарък за мен, пък може би и за вас, мадмоазел. Той ми говори за вас; попита ме как се казва моята гувернантка и дали е една такава дребничка, слабичка и бледичка. Казах му „да, такава е“. Нали, мадмоазел?
         Аз и ученичката ми обядвахме както обикновено в стаята на мисис Феърфакс; следобед задуха силен вятър, заваля сняг и ние останахме в класната стая. Привечер разреших на Адел да остави книгите и да слезе долу, тъй като, съдейки по тишината и по това, че никой вече не звънеше на главния вход, предположих, че мистър Рочестър вече е свободен. Останала сама, аз отидох до прозореца, но не можах да видя нищо — полумракът и падащият сняг образуваха гъста пелена и скриваха от очите ми дори храстите по поляната. Спуснах транспаранта и се върнах до камината.
         Пламтящите въглени рисуваха пред очите ми гледка, в която намирах известна прилика с картината „Хайделбергският замък на Рейн“, която бях виждала някога; в този момент в стаята влезе мисис Феърфакс. С появяването й огнената мозайка сякаш се разпиля, а потискащите, неприятни мисли, започнали да гнетят самотата ми, се разсеяха.
         — На мистър Рочестър ще му бъде много приятно, ако Вие и Вашата ученичка дойдете тази вечер на чай в гостната — рече тя. — Той беше целия ден толкова зает, че не можеше да Ви покани по-рано.
         — В колко часа ще бъде чаят? — запитах аз.
         — О, в шест часа. Тук той води редовен живот. Най-добре ще е да смените роклята си за случая. Ще дойда с Вас да ви помогна. Ето ви свещ.
         — Необходимо ли е да си сменям роклята?
         — Да, няма да е зле. Вечер аз винаги се преобличам, когато мистър Рочестър е тук.
         Тази церемония ми се стори малко превзета, обаче се прибрах в стаята си и с помощта на мисис Феърфакс свалих черната си вълнена рокля и облякох черната копринена — тя бе най-хубавата и при това единствената ми друга рокля, ако не смятам светлосивата, която според лоудските ми представи за елегантност смятах за прекалено модна и подходяща само за много тържествени случаи.
         — Трябва да си сложите и брошка — каза мисис Феърфакс.
         Имах само едно украшение — малка бисерна брошка, която ми беше подарила при раздялата мис Темпъл. Сложих я и слязохме долу. Нямайки навика да общувам с непознати хора, аз се чувствах много неловко при мисълта, че ще се явя при мистър Рочестър, поканена съвсем официално. Пуснах мисис Феърфакс да върви пред мен през столовата, като я следвах съвсем близо; после, като минахме през портала, чиято завеса сега бе спусната, ние влязохме в разкошната гостна.
         На масата горяха две восъчни свещи, з на камината — още две. Озарен от пламъците на буйния огън, до камината се приличаше Пайлът, а край него беше коленичила Адел. Мистър Рочестър се бе полуизлегнал на кушетката, кракът му почиваше върху една възглавница; той гледаше Адел и кучето. Пламъкът осветяваше лицето му. Познах в него вчерашния пътник — същите дебели, катранено-черни вежди, същото високо ъгловато чело, което изглеждаше още по-ъгловато под гладко сресаните назад коси. Познах и рязко очертания му нос, по-скоро характерен, отколкото хубав, широките му ноздри, които според мен говореха за избухлива натура, острите очертания на устните, брадичката и долната челюст, придаващи му много мрачен вид — това мога да кажа със сигурност. Фигурата му — той беше сега без наметало — съответстваше на ъгловатата му глава; без да се отличава с висок ръст или грациозност, мистър Рочестър все пак бе прекрасно сложен, като атлет — широкоплещест и с тесен таз.
         Стори ми се, че мистър Рочестър забеляза влизането ни, но, изглежда, не искаше да покаже това, понеже не вдигна глава, когато се приближихме.
         — Мис Еър е тук, сър — рече мисис Феърфакс, както винаги, кротко.
         Той кимна, но все още не откъсваше очи от детето и кучето.
         — Нека мис Еър седне — каза той.
         В неговия сдържан, студен поздрав и в припрения, но официален тон на гласа му имаше нещо, което сякаш казваше: „Какво ме интересува, дявол да го вземе, дали е тук мис Еър, или не! В този момент аз никак не съм наклонен да се занимавам с нея.“
         Когато седнах, смущението ми беше вече изчезнало. Един безупречно вежлив прием навярно би ме смутил. Не бих могла да отвърна на такъв прием с подобаваща изисканост и финес; но тази своенравна рязкост не ме задължаваше с нищо, напротив — хрисимото ми спокойствие, противопоставено на екстравагантното му държане, ми даваше предимство. Освен това в ексцентричността на поведението му имаше нещо интересно. Любопитна бях да видя как ще се държи по-нататък.
         Той стоеше като статуя, тоест нито говореше, нито се движеше. Мисис Феърфакс сигурно смяташе, че все някой трябва да прояви любезност, и започна да говори — както винаги много добродушно и както винаги само банални неща. Тя изрази съчувствие към мистър Рочестър по повод на това, че цял ден бил претрупан с работа, което може би му е било неприятно при тази болка в крака, а после забеляза, че той трябва да бъде търпелив и да постоянства, ако иска по-скоро да оздравее.
         — Мадам, бих Ви помолил за чаша чай — беше единственият отговор на думите й.
         Мисис Феърфакс бързо дръпна звънеца и когато подносът бе донесен, зее се грижливо и пъргаво да нарежда чашите, лъжичките и всичко необходимо. Аз и Адел минахме на масата, но господарят остана на кушетката.
         — Бихте ли подали на мистър Рочестър чашата му — обърна се към мене мисис Феърфакс; — Адел сигурно ще я разлее.
         Изпълних молбата й. Когато той пое чашата от ръката ми, Адел реши, че е настъпил подходящият момент да му напомни за моя подарък и рече високо на френски:
         — Нали във Вашия малък куфар, мосьо, има подарък за мадмоазел Еър?
         — За какъв подарък говориш? — сърдито я запита мистър Рочестър. — Нима сте очаквали подарък, мис Еър? Обичате ли да получавате подаръци? — И той изпитателно ме погледна с тъмните си, гневни и проницателни очи.
         — Едва ли бих могла да Ви отговоря, сър. Малко опит имам в това отношение; хората обикновено смятат получаването на подаръци за приятно нещо.
         — Хората? Но какво е Вашето мнение?
         — Ще ми е необходимо известно време, сър, за да Ви дам задоволителен отговор. Нали подаръците са най-различни, човек трябва да помисли, преди да отговори.
         — Вие, мис Еър, не сте съвсем простодушна като Адел; щом ме види, тя направо иска подарък, а Вие го усуквате.
         — Защото не съм така убедена, че го заслужавам, както Адел; тя може да разчита на отдавнашното Ви познанство и на известен навик в това отношение: тя казва, че винаги й подарявате играчки. Но за мен ще е трудно да предявя някакви изисквания, тъй като съм чужда тук и не съм направила нищо, което да заслужава възнаграждение.
         — О, моля Ви, не бъдете прекалено скромна! Изпитах Адел и разбрах, че сериозно сте се потрудили. Тя няма бог знае какви способности, няма и дарби и все пак за кратко време е постигнала голям напредък.
         — Ето че ми направихте подарък, сър; много съм Ви благодарна — най-голямата радост за учителя е да похвалят негов ученик.
         — Хм… — изрече мистър Рочестър и започна мълчаливо да пие чая си.
         Когато отнесоха сервиза и мисис Феърфакс се настани в един ъгъл с плетивото си, а Адел ме хвана за ръка и ме поведе из стаята, показвайки ми хубавите книги и орнаментите по конзолите и шкафовете, господарят каза:
         — Седнете до огъня.
         Както бе прието, ние се подчинихме; Адел искаше да седне на коленете ми, но й наредиха да се забавлява с Пайлът.
         — Живеете в дома ми вече три месеца, нали?
         — Да, сър.
         — Пристигнахте от…
         — Лоудското училище в Н-ското графство.
         — О, от благотворително заведение! Колко време прекарахте там?
         — Осем години.
         — Осем години! Вие трябва да сте много издръжлива! Мислех, че само четири години, прекарани на такова място, могат да съсипят и най-здравия човек. Нищо чудно тогава, че приличате на същество от друг свят. А аз се питах защо имате такова лице. Когато Ви срещнах снощи на пътя за Хей, кой знае защо, си спомних за феите и едва не Ви попитах не сте ли омагьосали коня ми; аз и сега още не съм съвсем убеден в противното. Кои са родителите Ви?
         — Нямам родители.
         — И сигурно никога не сте имали; помните ли ги?
         — Не.
         — Така и предполагах. Изглежда, тогава, седнали край онази ограда, Вие чакахте своята свита.
         — Каква свита, сър?
         — Малките човечета със зелени дрехи; тогава имаше много подходяща луна. Аз сигурно смутих някой от Вашите танци, затова Вие заледихте проклетия път.
         Поклатих глава.
         — Малките човечета със зелени дрехи са напуснали Англия още преди сто години — рекох аз с тон, сериозен като неговия. — И сега дори по пътя за Хей или в околността не ще намерите от тях никаква следа. Мисля, че нито лятната, нито зимната луна ще осветява някога отново техните веселби.
         Мисис Феърфакс изпусна плетивото си и вдигнала учудено вежди, слушаше странния ни разговор.
         — Е — продължи мистър Рочестър, — щом нямате родители, сигурно имате някакви роднини — чичовци, вуйчовци, лели и вуйни.
         — Не. Никога не съм чувала за такива.
         — А къде е домът Ви?
         — Аз нямам дом.
         — Къде живеят братята и сестрите ви?
         — Нямам братя и сестри.
         — Кой Ви посъветва да дойдете тук?
         — Дадох обявление във вестниците и мисис Феърфакс ми отговори.
         — Да — рече добрата дама, за която последните въпроси бяха много по-понятни, — и аз всеки ден благодаря на провидението, че ми помогна да направя този избор. Мис Еър е неоценим другар за мен, а за Адел — добра и грижлива възпитателка.
         — Моля, не си правете труда да ми изброявате качествата й — обади се мистър Рочестър; — възхвалите не ще ми повлияят; сам ще съдя каква е. Още в началото събори коня ми.
         — Сър! — учуди се мисис Феърфакс.
         — Тя е виновна за това навяхване.
         Вдовицата явно се обърка.
         — Мис Еър, живели ли сте някога в град?
         — Не, сър…
         — Движили ли сте се сред общество?
         — Не, само сред ученичките и учителките в Лоуд; а сега сред обитателите на Торнфийлд.
         — Чели ли сте много?
         — Само книгите, които ми попадаха случайно; но и те не бяха кой знае колко, нито пък много сериозни.
         — Живели сте като монахиня и без съмнение знаете добре религиозните обреди. Нали Брокълхърст, управителят на Лоудското училище, ако не се лъжа, е свещеник?
         — Да, сър.
         — И Вие, момичетата, сигурно го боготворяхте, както, калугерките по манастирите боготворят изповедниците си.
         — О, не.
         — Как равнодушно говорите за това! Гледай ти — послушница, която не боготвори своя изповедник! Това звучи като богохулство.
         — Мистър Брокълхърст ми беше неприятен и не само аз изпитвах такова чувство. Той е груб, високомерен и се меси във всичко: караше ни да си стрижем косите и за икономия ни купуваше лоши игли и конци, с които не можехме да шием.
         — Много глупава икономия — забеляза мисис Феърфакс, която отново схвана насоката на разговора.
         — С това ли най-много Ви обиждаше? — попита мистър Рочестър.
         — Докато отговаряше само той за нашата прехрана — преди да назначат комитета, — ние гладувахме, а освен това ни досаждаше с дългите си напътствия и вечерното четене на книгите, които сам бе съчинил — за грешници, постигнати от внезапна смърт или възмездие, — та ни беше страх да си легнем.
         — На колко години бяхте, когато постъпихте в Лоуд?
         — На около десет.
         — И сте прекарали там осем години. Значи, сега сте на осемнадесет. Аз кимнах.
         — Както виждате, аритметиката е полезно нещо; без нейна помощ трудно бих отгатнал възрастта Ви. Не е лесно да сториш това, когато детското и сериозното така силно се преплитат, както у Вас. Е, и какво научихте в Лоуд? Можете ли да свирите?
         — Малко.
         — Да, всички отговарят така. Идете в библиотеката… тоест, моля Ви. (Извинете заповедническия ми тон, но съм свикнал да казвам „направете еди-какво си“ и то да стане. Не мога да променям навиците си заради един нов човек в дома ми.) И тъй, вървете в библиотеката, вземете със себе си свещ, оставете вратата отворена, седнете на пианото и изсвирете нещо.
         Тръгнах да изпълня желанието му.
         — Достатъчно! — извика той след няколко минути. — Действително свирите малко, виждам; като всяка английска ученичка; може би мъничко по-добре от някои, но не съвсем добре.
         Затворих пианото и се върнах. Мистър Рочестър продължи:
         — Тази сутрин Адел ми показа няколко скици и каза, че са Ваши. Не зная дали са изцяло ваши: може би за тях ви е помогнал някой Ваш учител.
         — Съвсем не! — възкликнах аз.
         — А, това засяга гордостта Ви. Добре, вървете да донесете папката си, щом гарантирате, че всичко в нея е само Ваше; но не твърдете нищо, ако не сте уверена в това: аз ще открия несамостоятелните работи.
         — В такъв случай не ще кажа нищо; съдете сам, сър.
         Донесох от библиотеката папката.
         — Преместете масата към мен — рече той и аз я закарах* до кушетката; Адел и мисис Феърфакс също се приближиха, за да видят рисунките.
         [* Масата е на колелца. — Б. пр.]
         — Не се струпвайте всички — каза мистър Рочестър: — ще Ви дам рисунките, когато ги прегледам; не искам да си пъхате главите в мен.
         Той внимателно почна да разглежда всяка скица и рисунка. Три от тях отдели, а останалите, след като беше прегледал всички, остави настрана.
         — Вземете ги на другата маса, мисис Феърфакс — рече той, — и ги разгледайте с Адел. А Вие — и той ме погледна — седнете на мястото си и отговаряйте на въпросите ми. Виждам, че тези рисунки са плод на една и съща ръка. Това Вашата ръка ли е?
         — Да.
         — А кога успяхте да ги нарисувате? Те са ви отнели доста време, а е трябвало и да мислите върху тях.
         — Направих ги в Лоуд през последните две ваканции. Тогава не бях заета с нищо друго.
         — Откъде взехте сюжетите?
         — От главата си.
         — От тази същата глава, която стои сега на раменете Ви?
         — Да, сър.
         — В нея има ли още такива неща?
         — Трябва да има, или по-точно, надявам се да има.
         Той нареди пред себе си рисунките и отново почна да ги разглежда поред.
         Докато мистър Рочестър се занимава с тях, ще ти разкажа, читателю, какво представляваха те, но, първо, трябва да те предупредя, че в тях нямаше нищо особено. Сюжетите им бяха възникнали съвсем ясно във въображението ми. Така ги виждах там, преди да се бях опитала да ги изобразя, те бяха поразително хубави; но ръката изневери на фантазията и създаде само едно слабо подобие на образите в съзнанието ми.
         Рисунките бяха акварели. На първата бе изобразено бурно море, над което се кълбяха ниски сиво-синкави облаци. Цялата морска шир тънеше в полумрак; той обвиваше и предния план на картината, или по-точно най-предните вълни, тъй като суша нямаше. Лъч светлина падаше върху една потънала до половината мачта, на която бе кацнал един корморан* — голям и тъмен, с опръскани с пяна криле; той държеше в клюна си златна гривна със скъпоценни камъни, за които бях използувала всичката яркост на палитрата си и идеалната точност на своя молив. Под мачтата и птицата през зелената вода прозираше тялото на удавница; ясно се виждаше само прекрасната й ръка, от която е паднала или е била отнесена от морските вълни гривната.
         [* Хищна морска птица. — Б. пр.]
         На преден план на втората картина бе нарисуван само мрачният връх на един хълм с трева и сухи листа, полюшвани сякаш от лек ветрец. Над и зад него широко се простираше небето — тъмносиньо като по здрач; на това небе бях нарисувала с най-меките тонове и сенки, които можех да съчетая, една жена. Тя се виждаше до кръста. Мрачното й чело бе увенчано със звезда; чертите на лицето й бяха забулени от лека мъгла, но в очите й гореше някакъв тъмен, буен пламък, а косите й се спускаха като чер облак, раздран от буря или мълния. На шията й падаше слаб отблясък, като от лунна светлина; същият слаб отблясък озаряваше и веригата прозрачни облаци, сред които плуваше този образ — Вечерницата.
         На третата беше изобразен острият връх на ледена планина, който пробождаше полярното зимно небе: сноп лъчи на Северното сияние разпръскваше по хоризонта матовите си копия, наредени гъсто едно до друго. На преден план бе нарисувана глава — една огромна глава, облегнала се на ледената планина. Две слаби ръце, сключени под челото, го подпираха и скриваха лицето като с непроницаемо було; виждаха се само безкръвното чело, бяло като платно, и стъкленият блясък на едно хлътнало, неподвижно око, което изразяваше само отчаяние. Над слепоочията, сред диплите на един чер тюрбан, неопределена и прозрачна като пара, сияеше диадема от бял пламък, изпъстрена тук-таме с тъмночервени искри. Тази диадема бях нарекла „Подобие на царската корона“ и тя увенчаваше „формата, лишена от форма“.
         — Чувствахте ли се щастлива, когато рисувахте тези картини? — попита изведнъж мистър Рочестър.
         — Бях всецяло погълната от тях, сър; да, бях щастлива. Казано накратко, когато ги рисувах, изпитвах едно от най-големите удоволствия в живота си.
         — Това не значи кой знае какво. Както казахте сама, удоволствията в живота Ви са били малко; ще се осмеля обаче да кажа, че когато сте съчетавали и полагали тези странни тонове, Вие наистина сте живели в онзи фантастичен мир, в който живее художникът. Дълго ли седяхте над тях?
         — Нямаше какво друго да правя през тези две ваканции и прекарвах над тях от сутрин до вечер. Дългите летни дни ме улесняваха в желанието ми да работя повече.
         — Чувствахте ли се доволна от резултата на Вашата усърдна работа?
         — Съвсем не. Постоянно ме мъчеше несъответствието между идеята и изпълнението: бях безсилна да осъществя всяка от тези картини така, както си я представях.
         — Не сте съвсем права: успели сте да предадете част от Вашия замисъл; но, както изглежда, нищо повече. Липсвали са ви вещината и знанията на художник, за да доведете работата докрай; и все пак това са необикновени рисунки за една ученичка. Що се отнася до замисъла, той е фантастичен. Сигурно някога са ви се присънили очите на Вечерницата. Как можахте да им предадете тази яснота и при това без какъвто и да е блясък, понеже звездата над тях го убива? Какво се таи в гордата им дълбочина? А кой ви научи да рисувате вятър? Чувства се, че в небето над хълма духа вихър. Къде сте виждали Латмос*? Защото това е Латмос. Ето — приберете си рисунките.
         [* Планина в Мала Азия, в която според преданието богинята на лова Диана се срещала с овчаря Ендимион. — Б. пр.]
         Едва бях завързала папката, когато той погледна часовника и отсече:
         — Вече е девет! Мис Еър, бива ли да държите Адел толкова до късно? Отведете я да спи.
         Преди да напусне стаята, Адел отиде да го целуне. Той търпеливо прие тази ласка, но, изглежда, тя не му направи по-голямо впечатление от това, което би направила на Пайлът.
         — Пожелавам на всички ви лека нощ — каза мистър Рочестър и протегна ръка към вратата, сякаш искаше да покаже с този жест, че нашата компания го е изморила и иска да го освободим.
         Мисис Феърфакс сгъна плетивото си, а аз взех папката. Поклонихме се на мистър Рочестър — той ни отговори със сдържано кимване — и излязохме.
         — Мисис Феърфакс, Вие казахте, че у мистър Рочестър нямало никакви очебийни особености — забелязах аз, влизайки в стаята й, след като сложих Адел да спи.
         — А според Вас има ли?
         — Да, струва ми се, че е много непостоянен и рязък.
         — Вярно: той може да се стори такъв на някой нов човек; но аз толкова съм свикнала с обноските му, че те просто не ми правят впечатление. А и дори да има странности в нрава му, трябва да го извиним.
         — Защо?
         — Отчасти затова, че натурата му е такава — а кой от нас може успешно да се бори с характера си? Отчасти, разбира се, и затова, че го гнетят тежки мисли и нарушават душевното му равновесие.
         — Какви мисли?
         — Най-вече неприятности от семеен характер.
         — Но той няма семейство!
         — Сега не, ала преди имаше или най-малкото имаше роднини. Той загуби брат си, по-стар от него, преди няколко години.
         — По-стар брат?
         — Да. Нашият мистър Рочестър отскоро е собственик на това имение, само от девет години.
         — Девет години не са малко. Нима толкова е обичал брат си, че още скърби за неговата загуба?
         — Не, едва ли е тази причината. Зная, че имаха някакви недоразумения. Мистър Роуланд Рочестър не беше съвсем справедлив към мистър Едуард; изглежда, настроил бе против него и баща си. Старецът обичаше парите и се мъчеше да запази цяло семейното си имущество. Не му се искаше да разделя имението, но все пак желаеше и мистър Едуард да е богат, за да не се посрами името Рочестър. Едва синът бе възмъжал и бащата взе известни мерки — не много красиви, — които докараха много беди. Старецът и мистър Роуланд се сдружиха и поставиха мистър Едуард в затруднително положение, уж за да му осигурят добро състояние. Какви по-точно неприятности му причиниха — не зная, но той не можа да понесе всичко, което му се струпа на главата. Мистър Рочестър не е от тези, които прощават лесно: напусна семейството си и ето вече много години се скита по света. Струва ми се, че не е прекарвал в Торнфийлд повече от две седмици, откак стана собственик на имението след смъртта на брат си, който не остави завещание. Не е чудно наистина, че отбягва старото имение.
         — А защо трябва да го отбягва?
         — Може би му изглежда мрачно.
         Отговорът бе уклончив. Искаше ми се да науча нещо повече; обаче мисис Феърфакс или не можеше, или не желаеше да ми даде по-подробни сведения за произхода и характера на изпитанията на мистър Рочестър. Тя твърдеше, че това било загадка и за самата нея и всичко, което знаела, било предимно плод на предположения. Беше ми ясно, че иска да променим темата на разговора и аз престанах да й задавам повече въпроси.


         ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

         През следващите няколко дни виждах мистър Рочестър рядко. Сутрин той работеше, а след пладне идваха господа от Милкоут и съседните селища и понякога оставаха да обядват*. Когато кракът му оздравя дотолкова, че той вече можеше да се качва на коня си, започна да се губи дълги часове — сигурно ходеше на гости — и се връщаше в имението чак късно вечерта.
         [* В Англия обикновено обядват около пет часа следобед. — Б. пр.]
         През тези дни мистър Рочестър викаше дори Адел при себе си рядко, а моето общуване с него се свеждаше само до случайни срещи в хола, на стълбата или в коридора, при което понякога той минаваше покрай мен със студен и надменен вид, поздравявайки ме само с кимване или с равнодушен поглед, а друг път приветливо се покланяше и ми се усмихваше. Тези промени в настроението му не ме обиждаха, защото чувствах, че не са свързани с моята личност: причините за такива приливи и отливи нямаха нищо общо с мен.
         Веднъж, когато той имаше гости на обед, прати да ми поискат папката: сигурно за да покаже рисунките ми. Гостите му си заминаха рано, за да посетели — както ми каза мисис Феърфакс — някакво многолюдно събрание в Милкоут. Тъй като вечерта бе дъждовна и студена, мистър Рочестър не ги придружи. Скоро след като си отидоха гостите, той позвъни — извикаха мен и Адел долу. Аз сресах косите на Адел, натъкмих я и като се убедих, че както винаги приличам на калугерка и няма какво да поправям в тоалета си — толкова прост и скромен беше той ведно с гладката прическа, — тръгнахме надолу, а по стълбите Адел се питаше дали най-сетне е пристигнал малкият куфар, който вследствие на някаква грешка себе забавил. Този път тя остана доволна: когато влязохме в столовата, видяхме на масата малка картонена кутия. Адел сякаш инстинктивно се досети, че това е нейната кутия.
         — Ma boîte! Ma boîte!* — възкликна тя, като се затича към масата.
         [* Моята кутия! Моята кутия! (фр.) — Б. пр.]
         — Да, ето я най-сетне твоята boîte: отнеси я в ъгъла, ти, истинска щерко на Париж, отвори я и се забавлявай — чух басовия, подигравателен глас на мистър Рочестър откъм едно огромно кресло до камината. — И гледай да не ми дотягаш с въпроси около анатомическите си занимания или с каквито и да е забележки за вътрешностите на кутията — продължаваше той. — Върши всичко, без да говориш, tiens-toi tranquille, enfant; comprends tu?*
         [* Мирувай, дете, разбираш ли? (фр.) — Б. пр.]
         Но Адел едва ли ce нуждаеше от това предупреждение. Тя бе вече отишла със съкровището си до един диван и трескаво развързваше връвчицата, която придържаше капака. Като отвори кутията и разви обвивката от тънка сребриста хартия, тя само възкликна:
         — Oh ciel! Que c’est beau!* — и започна възторжено да съзерцава съкровището си.
         [* Божичко! Колко са хубави! (фр.) — Б. пр.]
         — А мис Еър тук ли е? — попита господарят, като се надигна в креслото си, за да погледне към вратата, до която стоях все още.
         — А, ето къде сте били! Елате насам, седнете. — Той дръпна един стол до своето кресло. — Не обичам детската бъбривост — продължи той, — тъй като съм стар ерген и нямам никакви приятни спомени, свързани с бръщолевенето на децата. Не бих бил в състояние да прекарам цяла вечер с някое хлапе. Не отдръпвайте стола си, мис Еър; нека си стои там, където съм го сложил, тоест — моля ви се… По дяволите тези вежливости! Постоянно ги забравям… Не изпитвам особена симпатия и към простодушните стари дами. Впрочем за нашата трябва да си спомням. Не бива да я пренебрегвам, тя все пак е една Феърфакс или мъжът й е бил Феърфакс, а кръвта вода не става.
         Той дръпна звънеца, прати да повикат мисис Феърфакс и тя скоро пристигна с кошничката си за плетивото.
         — Добър вечер, мадам! Изпратих да ви повикат, за да направите едно благодеяние: забраних на Адел да ми говори за подаръците си, а тя гори от нетърпение да излее възторга си; бъдете така добра, влезте в ролята на нейна слушателка и събеседница — това ще бъде едно от най-големите ви благодеяния.
         Наистина веднага щом Адел видя мисис Феърфакс, извика я при себе си на дивана и тозчас нареди на скута й всичките играчки от порцелан, слонова кост и восък, които бяха в нейната boîte, отрупвайки я с обяснения и изразявайки на заваления си английски своя възторг.
         — Ето че изпълних дълга си на внимателен домакин — продължаваше мистър Рочестър: — дадох възможност на гостите сами да се забавляват и мога свободно да помисля за собственото си удоволствие. Мис Еър, преместете стола Си още малко напред: все още сте доста назад; за да ви виждам, трябва да променя положението си в удобното кресло, а нямам такова намерение.
         Изпълних молбата му, макар че по ми се щеше да остана в сянка, но мистър Рочестър така умееше да заповядва, че по неволя трябваше веднага да му се подчиниш.
         Седяхме, както вече споменах, в столовата: полилеят, запален за обеда, заливаше стаята с празнична светлина, голямата камина ярко пламтеше; пурпурните завеси падаха тежко и богато пред високия прозорец и още по-високата арка; всичко тънеше в тишина, чуваше се само тихото бъбрене на Адел (тя не смееше да говори високо), а през време на всяка пауза — зимният дъжд, който плющеше по стъклата на прозорците.
         Сега мистър Рочестър, седнал в тапицираното си с да маска кресло, изглеждаше не както друг път: не толкова строг, не толкова мрачен. На устните му играеше усмивка, очите блестяха — може би бе пил вино — в това не бях сигурна, но беше твърде възможно. С една дума, настроението му след обеда се бе повишило: той беше по-общителен и приветлив, а също и по-отстъпчив и благ, отколкото сутринта. И все пак лицето му си оставаше доста мрачно; бе отметнал едрата си глава върху мекото облегало на креслото; пламъкът на камината озаряваше чертите му — сякаш изсечени от гранит, — а очите му бяха действително прекрасни — големи, черни, и в дълбочината им нещо постоянно се менеше; в тях за миг блясваше някаква нежност или нещо, което поне напомняше нежност.
         Около две минути мистър Рочестър гледа огъня, а аз гледах него, сетне той внезапно се обърна и улови погледа ми, прикован в лицето му.
         — Разглеждате ме, нали, мис Еър? — рече той. — Какъв ме намирате, красив ли?
         Ако имах време да помисля, щях да отвърна на този въпрос така, както е прието да се отговаря в подобни случаи — нещо неопределено и вежливо, — но отговорът се изтръгна от мен, преди да осъзная това:
         — Не, сър!…
         — О! Честна дума, у Вас има нещо своеобразно! Вие приличате на млада калугерка: странна, тиха, сериозна и скромна, седнала със скръстени отпред ръце и поглед, устремен обикновено към килима (с изключение на онези минути, когато е впит в моето лице, както например сега); а когато човек Ви зададе въпрос или направи забележка, на която трябва да отговорите, Вие изтърсвате нещо, което, ако не е грубо, в най-добрия случай звучи рязко. Защо?
         — Сър, прекалено съм пряма, моля да ме извините. Трябваше да кажа, че не е лесно да се отговори изведнъж на въпроса за външността, че има различни вкусове, че не е много важно да си хубав или нещо от този род.
         — Не биваше да отговаряте така. А после: не било много важно да си хубав! Уж искате да смекчите първото си оскърбление, да ме утешите и успокоите, а отново ми забивате нож. Продължавайте: какви недостатъци намирате, моля? Аз мисля, че у мен всичко е на място и лицето ми е като на всеки друг…
         — Мистър Рочестър, разрешете ми да взема назад първоначалния си отговор; не исках да кажа това, сторих грешка.
         — Точно така, аз също мисля тъй, и Вие ще отговаряте за тази грешка. Е, казвайте: челото ми не Ви ли харесва?
         Той повдигна черните къдрици, паднали над веждите му, и разкри голямото си чело; то показваше силно развит интелект и пълна липса на благост.
         — Е, мадам, за глупак ли ме смятате?
         — Съвсем не, сър. Може би ще ме сметнете за груба, ако Ви отговоря с друг въпрос: смятате ли се за филантроп?
         — Ето пак! Уж ме гали, а отново ми забива ножа; и само защото казах, че не обичам децата и старите жени. (Тихо, да не ме чуят!) Не, млада госпожице, аз не съм филантроп; но имам съвест. — И той показа издатините на челото си, които, както казват, били белег за чувствителна съвест и които за негово щастие ясно личаха и правеха горната част на лицето му по-широка. — Освен това — продължи той — в душата ми е живяла някога своеобразна грубовата нежност. На Вашите години бях достатъчно отзивчив към нещастните, гладните и угнетените. Но след това съдбата се опълчи против мен; тя добре ме омеси с грубите си лапи и сега мога да се похваля, че съм жилав и гъвкав като топка суров каучук, макар че в душата ми все още може да се проникне от две-три места и да се докосне чувствителната точка в средата й. И тъй, мога ли да се надявам?
         — На какво да се надявате, сър?
         — Че ще се превърна отново от топка суров каучук в жив човек?
         „Той положително е препил!“ — реших аз и не знаех как да отговоря на този странен въпрос. Наистина, откъде можех да знам поддава ли се на промяна, или не.
         — Изглеждате много смутена, мис Еър, и макар да не мога да Ви нарека хубава, също както Вие не можете да ме наречете красив, смущението ви отива; освен това то е за предпочитане, защото отвлича изпитателния Ви поглед от лицето ми и Ви кара да разглеждате цветята по килима, затова продължавайте да се смущавате. Млада госпожице, тази вечер съм склонен да бъда общителен и разговорчив.
         Като каза това, мистър Рочестър се надигна от креслото си и застана прав, облегнал ръка на мраморната полица над камината. В тази поза фигурата му се открояваше така ясно, както и лицето; извънредно широките му плещи почти не съответстваха на ръста му. Сигурно мнозина биха го сметнали за грозен, обаче в държането му имаше толкова неосъзната гордост, толкова непринуденост, такова пълно безразличие към собствения външен вид, такава надменна увереност, че другите му качества — вродени и придобити — са в състояние да компенсират липсата на привлекателна външност, щото, като го гледаше, човек неволно бе готов да сподели това безразличие, да изпита сляпа вяра в тази увереност.
         — Тази вечер съм склонен да бъда общителен — повтори той. — Ето защо изпратих да ви повикат. Не ме задоволява компанията на камината и свещника, а също и Пайлът, тъй като всички те не могат да говорят. Адел е нещо по-добро, но и тя далеч не може да ме задоволи; същото се отнася и за мисис Феърфакс. Но ако желаете, уверен съм, че можете да бъдете подходяща за мен събеседница: вие ме заинтересувахте още първия път, когато ви поканих тук. Оттогава аз почти ви забравих: други мисли ме занимаваха. Но сега реших да прекарам една спокойна вечер, като отстраня всичко, което ме отегчава, и призова само приятното. Иска ми се да ви накарам да се разкриете, да ви опозная по-добре, затова — говорете!
         Вместо да заговоря, аз се усмихнах. Това съвсем не беше добродушна или покорна усмивка.
         — Е, говорете — настоя той.
         — Но за какво, сър?
         — За каквото искате. Изцяло предоставям на Вас и избора на темата, и начина на излагането й.
         Седях и мълчах. „Ако той иска да говоря заради самото говорене, ще види, че е попаднал на неподходящ човек“ — мислех си аз.
         — Онемяхте ли, мис Еър?
         Аз все още мълчах. Мистър Рочестър леко наклони към мен глава и ми хвърли бърз поглед, който сякаш проникна в дълбините на душата ми.
         — Инатите ли се? — каза той. — Или Ви е неприятно? О, ясно ми е защо. Изразих молбата си в нелепа, почти обидна форма. Моля да ме извините, мис Еър. Преди всичко имайте пред вид, че не искам да се държа с Вас като с нискостояща, тоест — поправи се той — претендирам единствено за онова превъзходство, което ми дава двадесетгодишната разлика в годините ни и много по-богатият ми жизнен опит. Това е напълно основателно et j’y tiens* — както би казала Адел; и тъкмо въз основа на това превъзходство, само на него, аз ви моля сега да бъдете така добра да поговорите малко с мен, за да ме откъснете от мислите, които дълбаят в главата ми и ме мъчат като болен зъб.
         [* Аз държа на него (фр.). — Б. пр.]
         Мистър Рочестър благоволяваше да се обяснява с мен, което бе почти равносилно на извинение. Не останах равнодушна към думите му и исках да изразя това.
         — На драго сърце съм готова да Ви развлека, сър, стига да мога, на драго сърце; но с какво да започна? Не зная какво би Ви интересувало. Задавайте ми въпроси и аз ще се постарая да ви отговарям.
         — Тогава преди всичко кажете съгласна ли сте, че имам право да се държа малко властно, рязко, да проявявам понякога и взискателност, като имате пред вид аргументите, които вече изтъкнах, а именно, че бих могъл да ви бъда баща, че съм си извоювал богат жизнен опит, общувайки с много хора от различни народности, и че съм обходил половината от земното кълбо, докато вие спокойно сте си живели на едно място, сред едни и същи люде.
         — Постъпете както желаете, сър.
         — Това не е отговор или в най-добрия случай е отговор, способен да предизвика раздразнение, тъй като е много уклончив. Изразете се по-ясно.
         — Не мисля, сър, че имате право да ми заповядвате само защото сте по-възрастен от мен или защото по-добре познавате живота; вашите претенции за превъзходство могат да се основават само на едно — какви уроци сте извлекли от живота и опита, който имате.
         — Хм, не е казано лошо. Но ако се съглася с това, не бих могъл да претендирам за превъзходство, защото не съм извлякъл никакви уроци или ако съм извлякъл, те са били лоши. Ще оставим настрана въпроса за превъзходството, ала вие все пак трябва да се примирите с положението да се подчинявате от време на време на разпорежданията ми, без да се обиждате и да се сърдите на заповедническия ми тон. Съгласна ли сте?
         Аз се усмихнах: дойде ми наум, че все пак мистър Рочестър е своеобразен човек — той, изглежда, забравя, че ми плаща тридесет лири годишно, за да изпълнявам разпорежданията му.
         — Хубава усмивка — каза той, като улови веднага усмивката, появила се на лицето ми. — Но говорете.
         — Помислих си, сър, че малцина господари биха питали подчинените си, на които плащат, не се ли обиждат и не се ли сърдят от техните разпореждания.
         — Подчинените си, на които плащат? Та вие моя подчинена ли сте? Ах, да, забравих за Вашата заплата! Е, нищо! Ще ми разрешите ли поне въз основа на тези меркантилни отношения да Ви потормозя малко?
         — Съгласна съм от все сърце, сър, но не на това основание, а защото забравихте този факт и защото не Ви е безразлично как се чувства един подчинен.
         — И сте съгласна да минете без множеството формални изрази и условности и да не смятате това за арогантност?
         — Положително, сър; винаги мога да направя разлика между непринудено държане и арогантност. Първото ми харесва, а второто не би могло да търпи никое свободно същество, дори срещу заплата.
         — Глупости! Повечето от Вашите свободни същества са готови за пари да търпят всичко; затова говорете само за себе си, без да се впускате в обобщения, които никак не са ви ясни; впрочем, в душата си аз Ви стискам ръка за отговора, макар да е неточен, а също и за начина, по който го формулирахте. Вие говорихте с искреност и прямота, каквито рядко се срещат: напротив, на откровености се отговаря обикновено с фалшивост, студенина или с глупаво и грубо неразбиране. Между три хиляди млади гувернантки едва ли биха се намерили и три, които да ми отговорят като Вас. Но аз нямам намерение да Ви лаская. Ако наистина сте човек от друго тесто, това не е Ваша заслуга — природата Ви е създала такава. И после, аз много бързам с моите заключения. Та аз едва Ви познавам, може и да не сте по-добра от другите; може би имате известни положителни черти, но криете в себе си и страшни недостатъци.
         „Може би и Вие също“ — помислих си аз. Когато в главата ми мина тази мисъл, погледите ни се срещнаха. Изглежда, той прочете мисълта ми и отговори, сякаш бях я изразила гласно:
         — Да, да, права сте! Аз имам цял куп недостатъци. Зная ги и нямам намерение да ги крия, уверявам Ви. Бог ми е свидетел колко малко основание имам да бъда прекалено строг към другите; в досегашния ми живот е имало доста лоши постъпки, а и целият характер на живота е такъв, че всичките насмешки и упреци, с които си се отнасял към ближните си, може да се струпат върху собствената ти глава. Когато бях на двадесет и една години, аз тръгнах или по-точно тласнат бях по лош път (както всички порочни хора, аз съм готов да прехвърля половината от вината върху „злата“ съдба и „неблагоприятните“ обстоятелства) и оттогава не можах да се върна в правия път. А можех да бъда съвсем друг; можех да бъда по-умен, добър като вас и почти толкова непорочен. Завиждам на покоя на душата Ви, на чистата ви съвест, на неосквернените Ви спомени. Малко момиче, чистите, неосквернени спомени са чудесно съкровище, непресъхващ извор на живителна сила. Не е ли така?
         — А какви бяха спомените Ви, когато бяхте осемнадесетгодишен, сър?
         — О, тогава всичко бе хубаво — кристални и здрави помисли! Никаква кал, никаква гнилост не ги отравяше. На осемнадесет години бях като Вас, съвсем като Вас. Природата ме бе създала добър човек, мис Еър, а виждате ли какъв съм сега! Ще кажете, че не виждате — надявам се поне, че именно това чета в погледа Ви (внимавайте прочее какво говорят очите ви; много лесно разбирам езика им). И тъй, повярвайте ми: не съм негодник и Вие не трябва да ме смятате за такъв; искрено съм убеден, че по-скоро по силата на обстоятелствата, отколкото в резултат на наклонностите си, аз съм станал най-обикновен грешник, роб на всички нищожни развлечения, на които се отдават богатите и празни хора. Учудва ли Ви, че Ви признавам това? Знайте, че в бъдещия си живот често ще ставате довереница на тайните на вашите познати: хората инстинктивно ще долавят, както и аз, че на характера Ви е присъщо не да говорите за себе си, а да изслушвате другите, които говорят за себе си. Те ще чувстват и това, че слушате изповедите им не със злобна насмешка, а с вродено съчувствие, в което човек намира утеха и подкрепа, защото не му го натрапвате открито.
         — Откъде знаете? Как предугаждате всичко това, сър?
         — Зная прекрасно. Затова и говоря, без ни най-малко да се замислям. Ще кажете, че е трябвало да се издигна над обстоятелствата. Да, трябваше, трябваше, но както виждате, това не е станало. Когато съдбата ми се подигра, аз още не бях богат с житейска мъдрост, за да запазя спокойствие: предадох се на отчаянието, а след това пропаднах. И ето сега, когато някой развратен глупак предизвика у мен отвращение с жалкото си, недостойно поведение, трудно мога да се утеша с мисълта, че съм по-добър от него: принуден съм да призная, че и аз съм такъв. А как съжалявам, че не можах да устоя! Бог ми е свидетел, че съжалявам! Ако Ви увлекат съблазни, мис Еър, спомнете си за Вашата съвест: угризението на съвестта е в състояние да отрови целия Ви живот.
         — Казват, сър, че разкаянието лекува.
         — Разкаянието не помага. Само нравственото възраждане лекува. Бих могъл да се възродя, все още имам сили за това, но… какъв смисъл има да мислиш за възраждане, когато си възпрепятстван, угнетен и презрян? А ако завинаги съм лишен от щастие, имам право да търся в живота поне малко наслада; и аз ще я получа, каквото и да ми струва това.
         — Тогава ще падате все по-низко, сър.
         — Възможно е. Но нима непременно ще пропадна, в случай че тази наслада е чиста и приятна? А аз ще я получа чиста и приятна като дивия мед, който пчелите събират по полето.
         — Пчелите жилят, а дивият мед горчи, сър.
         — Откъде знаете? Никога не сте го опитвали. Какъв сериозен, какъв тържествен вид имате; но Вие разбирате от всичко това толкова, колкото ей тази камея — той взе от камината една камея. — Нямате право да ме поучавате, тъй като сте новачка — още непристъпила прага на живота и съвсем непосветена в неговите тайни.
         — Напомням ви само собствените Ви думи, сър. Вие казахте, че грешките водят до угризения на съвестта и че тези угризения са отрова за цял живот.
         — Но кой говори сега за грешки! Едва ли миналата през главата ми мисъл може да се сметне за грешка. Тя бе по-скоро вдъхновение, отколкото съблазън. Тя бе много светла, много успокояваща, зная това. Ето, тя пак се появява! Не, това не е демон, уверявам Ви, а ако е демон, той носи одеждите на светъл ангел. Мисля, че трябва да пусна този прекрасен гост, щом пожелае да влезе в сърцето ми.
         — Не му се доверявайте, сър, той не е истински ангел.
         — Още веднъж Ви питам: откъде знаете? По силата на какъв инстинкт можете да различите падналия ангел — ангела на бездната — от вестителя на небето, да различите духовния водач от изкусителя?
         — Съдя по израза на Вашето лице, сър; вие бяхте смутен, когато казахте, че тази мисъл се е върнала в главата Ви. Уверена съм, че ще си навлечете нови беди, ако последвате съветите й.
         — Ни най-малко! Тя ми носи най-сладката вест, а освен това Вие не сте страж на съвестта ми! Затова не се безпокойте. Ела при мен, прекрасни странниче!
         Той каза това, сякаш се обръщаше към някакво видение, явило се само пред неговите очи; сетне, като скръсти ръцете си, които бе протегнал малко напред, той ги притисна до гърдите, сякаш прегръщаше невидимото същество.
         — Сега — продължи мистър Рочестър, обръщайки се отново към мен — аз приех странника и твърдо вярвам, че той е преоблечен ангел. Той вече ми стори добро: сърцето ми беше гробница, сега то ще бъде олтар.
         — Право да си кажа, сър, никак не Ви разбирам: не мога да продължавам този разговор, тъй като той стана за мен твърде непонятен. Зная само едно: Вие казахте, че не сте толкова добър, колкото бихте желали да бъдете, и съжалявате, че сте несъвършен; доверихте ми, че осквернените спомени могат да станат за човека проклятие за цял живот. Струва ми се, че ако бъдете по-упорит, с течение на времето ще станете такъв, какъвто желаете; и ако още от днес решите да промените мислите и постъпките си, след няколко години ще имате нов, неопетнен запас от спомени, към които ще можете да се връщате с радост.
         — Справедлива мисъл! Добре казано, мис Еър! И в тази минута аз усилено проправям път в ада.
         — Не Ви разбирам, сър!
         — Изпълнен съм с добри намерения и те са твърди като кремък. Разбира се, хората, с които ще се движа, и интересите ми ще бъдат други, не такива, каквито са били досега.
         — По-добри ли?
         — Да, по-добри. Толкова по-добри, колкото е по-чисто златото от мръсната утайка. Вие, изглежда, се съмнявате; но аз не се съмнявам в себе си: зная целта и подбудите си и в тази минута създавам закон, неизменен като законите на мидийците и персите, с който потвърждавам, че тази цел и тези подбуди са правилни.
         — Те не могат да бъдат такива, сър, щом изискват за утвърждаването си нов закон.
         — Не, те са правилни, мис Еър, макар непременно да изискват нов закон; едно необикновено стечение на обстоятелствата изисква и необикновен закон.
         — Опасна максима, сър; ясно е, че с нея може да се злоупотреби.
         — О, добродетелна мъдрост! Такава опасност има, но кълна се във всичките си домашни божества, че няма да злоупотребя.
         — Вие сте човек, и то грешен.
         — Вярно, и Вие също. Какво от това?
         — Грешният не бива да си присвоява власт, която може да бъде поверена безопасно само на непогрешимо божество.
         — Каква власт?
         — Властта да признаваш всяка странна, неправилна линия на поведение за справедлива.
         — Точно тъй, за справедлива; вие го казахте.
         — Така да бъде — рекох аз, като станах, сметнала за безсмислено да продължавам разговор, в който всичко ми бе непонятно; освен това се чувствах неспособна да проникна в мислите на събеседника си поне в този момент — и изпитвах неувереността, смътно долавяната несигурност, която съпътства съзнанието за собственото неведение.
         — Къде отивате?
         — Да сложа Адел да спи; тя отдавна трябваше да си легне.
         — Сигурно се страхувате от мен, защото съм загадъчен като сфинкс.
         — Да, думите Ви са ми непонятни, сър; но въпреки че съм смутена, не се боя.
         — Не, боите се, от самолюбие се страхувате да не изпаднете в някоя досадна грешка.
         — В такъв смисъл — да, нямам ни най-малко желание да говоря глупости.
         — Дори да ги бяхте казали, щяхте да го направите така сериозно и спокойно, че бих ги приел за умни мисли. Нима никога не се смеете, мис Еър? Не си давайте труд да ми отговорите: виждам, че се смеете рядко, но много весело. Повярвайте, по природа съвсем не сте сурова, тъй както и аз по природа не съм порочен. Лоуд все още Ви гнети; той сковава израза на лицето Ви, заглушава гласа Ви, вдървява ръцете и нозете Ви и Вие в присъствие на мъж — брат, баща, господар или какъвто и да било — се боите да се усмихнете твърде весело, да говорите твърде свободно, да действате твърде бързо. Ала с течение на времето, надявам се, ще се научите да се държите с мен естествено, както аз с Вас; тогава във Вашето изражение и движение ще има повече живост и разнообразие, отколкото сега. От време на време аз виждам зад гъстите пречки на клетката една интересна птица — жива, непримирима и смела пленница; ако тя беше свободна, щеше да литне към облаците. Все още ли имате намерение да си ходите?
         — Вече удари девет, сър.
         — Нищо, постойте още миг; на Адал сега не й е до спане. Тъй както съм седнал с гръб към огъня и с лице към стаята, мис Еър, имам възможност да наблюдавам всички. Като говоря с Вас, аз от време на време гледам и Адел (имам основание да я смятам за интересен обект; основание, което може би някога ще Ви съобщя — дори непременно). Преди десетина минути тя измъкна от кутията си малка копринена рокля, разгъна я и на лицето й блесна възторг; кокетството е в кръвта й, владее разума й, пронизва цялото й същество. „Il faut que je l’essaie! Et à l’instant même!“* — възкликна Адел и изтича от стаята. В тези момент тя е при Софи и се преоблича; след няколко минути ще се върне и зная кого ще видя пред себе си — миниатюра на Селин Варан, такава, каквато се появяваше на сцената на… впрочем това не е важно. Във всеки случай най-нежните ми чувства ще получат удар. Такова предчувствие имам. Останете да видите дали то ще се сбъдне.
         [* Трябва да я премеря! И то още сега! (фр.) — Б. пр.]
         Скоро ние чухме в хола стъпките на Адел. Тя влезе преобразена, както бе предсказал нейният опекун. Беше сменила кафявата си рокличка с розова атлазена — много къса, набрана в кръста, с широко разперени поли. На челото си имаше венче от розови пъпки; на краката си — копринени чорапи и бели атлазени пантофчици.
         — Est-ce que ma robe va bien? — възкликна тя, като се затича към нас. — Et mes souliers? Et mes bas? Tenez, je crois que je vais danser!*
         [* Отива ли ми добре роклята? А пантофките? А чорапите? Вижте, ей сега ще литна! (фр.) — Б. пр.]
         И като прихвана роклята си, тя затанцува из стаята. Когато дойде до мистър Рочестър, Адел леко се завъртя на пръсти, после коленичи пред него на един крак и рече възторжено:
         — Monsieur, jevous remercie mille fois devotre bonté. — Сетне, ставайки, добави: — C’est comme cela que maman faisait, n’est ce pas, monsieur?*
         [* Господине, благодаря Ви хиляди пъти за Вашата доброта! И мама правеше така, нали, господине? (фр.). — Б. пр.]
         — Точно така — отговори натъртено той, — и comme cela* тя измъкваше английското злато от джоба ми. Аз също бях зелен, зелен като пролетната трева, мис Еър; толкова неопитен и непосредствен, колкото вие сега. Моята пролет премина, но тя ми остави това френско цветенце, от което в някои моменти страшно ми се иска да се отърва. Престанал да ценя корена, от който то поникна, убедил се, че този корен се развива, наторяван само със злато, аз изпитвам не особено силна привързаност към цветчето му, особено когато изглежда изкуствено, като в този момент. Пазя го и го гледам най-вече в името на католическия принцип, който гласи, че едно добро дело може да изкупи безброй грехове — големи и малки. Някога ще Ви обясня всичко това. Лека нощ!
         [* Така (фр.). Б. пр.]


         ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

         И наистина мистър Рочестър ми обясни по-късно всичко. Един следобед случайно го срещнахме с Адел в парка; докато тя играеше шътълкок* и се забавляваше с Пайлът, той ми предложи да се разходим по дългата букова алея, откъдето можехме да наблюдаваме детето.
         [* Игра с малка топчица с пера. — Б. пр.]
         Тогава мистър Рочестър ми каза, че Адел е дъщеря на френската балерина Селин Варан, към която някога изпитвал, както той се изрази, grande passion*. На тези чувства Селин отговаряла с още по-голям плам. Той смятал, че тя го обожава, въпреки че не бил хубав. Вярвал, че тя предпочита неговата taille d’athlète** пред изяществото на Аполон Белведерски.
         [* Пламенни чувства (фр.). — Б. пр.]
         [** Атлетическа фигура (фр.). — Б. пр.]
         — И знаете ли, мис Еър, бях толкова поласкан, задето тази галска силфида* предпочита британския си гном**, че я настаних в богат дом, дадох й много слуги, карета, подарявах й кашмири***, брилянти, дантели… С една дума, тръгнах към разорението си по общоизвестния път, както всеки безумно влюбен. Явно не бях толкова оригинален, че да намеря нов път към позора и разорението и вървях по утъпканата следа, като се мъчех упорито да не се отклонявам от нея нито педя. И ме постигна, каквото заслужавах — съдбата на всички безумно влюбени. Една вечер, когато Селин не ме очакваше, отидох да я потърся, но тя бе излязла. Вечерта бе топла и изморен от скитане по улиците на Париж, аз се настаних в будоара й, щастлив, че дишам въздуха, осветен с аромата на доскорошното й присъствие. Впрочем аз преувеличавам; никога не ми се е струвало, че Селин лъха на свята добродетел: това бе по-скоро приятна миризма на парфюм, мирис на мускус и амбра, но съвсем не лъх на святост. Вече бях започнал да се задушавам от силния дъх на оранжерийни цветя и ароматични есенции, когато ми дойде на ума да изляза на балкона. Навън грееше луна, светеха и газените фенери; вечерта бе много тиха и ведра. На балкона имаше две-три кресла; седнах и извадих една пура… и сега ще запаля, ако разрешите.
         [* Красива жена. — Б. пр.]
         [** Подземен дух, джудже, фигуративно — грозен човек. — Б. пр.]
         [*** Скъпи вълнени платове. — Б. пр.]
         Последва пауза, през която мистър Рочестър извади и запали една пура; като всмукна и изпусна струя ароматен дим в студения, лишен от слънчеви лъчи въздух, той продължи :
         — По онова време, мис Еър, аз обичах да ям и бонбони. И ето че седях, хрупайки шоколадови бонбони — простете за грубия израз, — пушех пурата си и разглеждах екипажите, които се носеха по модерните улици към операта — тя бе наблизо. Изведнъж се появи една елегантна затворена карета, теглена от два великолепни английски коня; тя ясно се виждаше на фона на светлата градска нощ — в нея познах колата, която бях подарил на Селин. Моята любима се връщаше; разбира се, от нетърпение сърцето ми се заблъска лудо о железния парапет, на който се бях облегнал. Както бях предположил, каретата спря пред входа и моята любов (най-подходящият епитет за оперна звезда) слезе от нея. Макар Селин да беше с наметало — ненужна вещ в такава топла юнска вечер, — аз веднага я познах по малкото краче, което се подаде под роклята, когато тя скочи от стъпалото на каретата. Като се наведох от балкона, бях вече готов да прошепна mon ange*, разбира се, тъй тихо, че да го чуе само възлюблената ми, когато след нея от каретата скочи още една личност. Тя беше също с наметало, но когато стъпи на паважа, звъннаха шпори и под високия сводест вход на къщата се пъхна една мъжка шапка.
         [* Мой ангел (фр.). — Б, пр.]
         Никога не сте ли изпитвали ревност, мис Еър? Разбира се, не; излишно е да ви питам, тъй като за вас и любовта е непозната. Тепърва ще има да изпитате и двете чувства; душата ви спи и още не е даден тласъкът, който ще я пробуди. Вие смятате, че целият живот тече така спокойно, както реката на вашата младост. Плувате със слепи очи и глухи уши и нито забелязвате щръкналите сред течението скали, нито чувате как се разбиват и кипят около тях вълните. Но запомнете от мен: ще дойде ден, когато ще се озовете пред тясна скалиста клисура, където реката на живота се превръща в кипящ водовъртеж, който гърми и се пени; тогава вие или ще се ударите в острите скали и ще станете на парчета, или ще ви подхване някоя спасителна вълна и ще ви отнесе сред по-спокойни води, както се случи сега с мене. Харесва ми този ден: това стоманеносиво небе, тази сурова, притихнала в студа природа.
         Харесва ми Торнфийлд, неговата старинност, уединение, старите дървета с гарванови гнезда и глоговете, сивата фасада и редиците тъмни прозорци, отразяващи металния небосвод; и все пак тъй дълго презирах дори мисълта за него и го отбягвах, сякаш беше поразен от чума. О, как го презирам и сега…
         Той стисна зъби и замълча, после се спря и удари с крак по замръзналата земя. Изглежда, беше го обзела някаква неприятна нему мисъл и така здраво го държеше в плен, че той не можеше да се помръдне от мястото си.
         Когато мистър Рочестър се спря, бяхме излезли на главната алея. Пред нас се възправяше домът му. Вдигнал очи към бойниците, той им хвърли такъв поглед, какъвто никога не съм виждала у него нито преди, нито след това. В тези големи очи под черните вежди се бяха насъбрали болка, срам, гняв, раздразнение, отвращение и омраза, които сякаш за миг се вкопчиха в отчаяна борба помежду си. И битката щеше да бъде жестока, ако не се бе появило и възтържествувало друго чувство: нещо грубо и дръзко, упорито и решително; то укроти порива му и скова чертите на лицето му. Той продължи:
         — Докато мълчах, мис Еър, спорих със съдбата си. Тя стоеше ей там, до онзи бук — вещица като онези, които се явили на Макбет край Форес.
         „Обичаш ли Торнфилд“ — каза тя, вдигайки показалец, и сетне написа във въздуха с разкривени огнени букви паметни слова, които се проточиха по цялата фасада на къщата между долните и горните прозорци: „Обичай го, ако можеш! Обичай го, ако смееш!“
         „Ще го обичам! — отвърнах аз. — Смея да го обичам!“ И ще сдържа думите си — добави мистър Рочестър мрачно, — ще счупя преградите по пътя към щастието, към доброто — да, към доброто! Искам да стана по-добър, отколкото бях, отколкото съм; и както Левиатан е чупил копия, пики и брони, така и аз ще помета пред себе си като сламки всички препятствия, които другите смятат за железни прегради.
         В този момент до него дотича Адел със своя шътълкок.
         — Махай се! — викна той грубо. — Стой настрана, дете, или върви при Софи!
         След това ние продължихме разходката си мълчаливо и аз реших да му напомня за темата, от която той така внезапно се бе отклонил.
         — И какво, напуснахте ли балкона, сър, когато мадмоазел Варан влезе в стаята? — попитах аз.
         Бях почти сигурна, че в отговор на неуместния ми въпрос той ще реагира рязко, но господарят ми, напротив, се отърси от мрачните си мисли, обърна се към мен и лицето му се проясни.
         — О, аз забравих за Селин. Е, трябва да продължа. Когато видях моята фея с кавалер, стори ми се, че чувам съскане и зелената змия на ревността, свила се на кълбо на обления от лунна светлина балкон, надигна глава, плъзна се под жилетката ми, в миг разкъса гърдите ми и се вмъкна в сърцето ми. Колко чудно! — възкликна той, отклонявайки се отново от разказа си. — Колко чудно, че доверявам на Вас всичко това, млада госпожице; чудно е и че ме слушате спокойно, сякаш е най-обикновеното нещо на света някой мъж като мен да разказва своите приключения с любовниците си от операта на едно странно, неопитно момиче като Вас. Но втората чудноватост обяснява първата; както Ви казах преди, Вие с вашата сериозност, разумност и такт сте създадена само за пазителка на чужди тайни. Освен това зная с каква чиста душа общувам: зная, че тя не се поддава на зараза — Вие имате особена, единствена по рода си душа. За щастие аз не се готвя да я оскверня, но дори да имах такова намерение, едва ли бих успял. Колкото повече общуваме, толкова по-добре; защото аз не мога да ви погубя, но Вие можете да ме ободрите.
         След това отстъпление мистър Рочестър продължи:
         — Останах на балкона. „Те без съмнение ще влязат в будоара й — реших аз, — трябва да им устроя клопка.“ Като пъхнах ръка през отворената врата, дръпнах завесата, оставяйки само една пролука, през която да мога да гледам. После притворих вратата, но така, че да мога да слушам шепота на любовната двойка, и се върнах тихо пак в своето кресло. В този момент те влязоха. Скочих бързо и долепих око до пролуката. Прислужницата на Селин влезе, запали лампата, сложи я на масата и излезе. Сега аз ги виждах съвсем ясно. Те си свалиха наметалата: ето Варан, блеснала с атлаза и скъпоценностите си — подарени, разбира се, от мене, — и кавалера й — млад човек с офицерска униформа. Това бе един виконт — разпуснат, глупав и порочен младеж, когото бях срещал от време на време в обществото и когото никога не бях помислял да намразя, тъй като прекалено много го презирах. Щом го познах, змията на ревността изгуби зъбите си, защото в същия миг любовта ми към Селин започна да гасне. Не си струваше да се разправям заради жена, която може да ме мами с такива съперници; тя заслужаваше само презрение — наистина по-слабо от онова, което заслужавах аз, измаменият от нея.
         Те почнаха да разговарят и като ги слушах, любовта ми се изпари напълно. Разговорът им беше несериозен, користен, бездушен и глупав — разговор, който по-скоро би отегчил, отколкото разгневил слушателя. На масата лежеше една моя визитна картичка; това им послужи за повод да заговорят за мен. Нито един от тях не бе достатъчно способен и остроумен, за да ме засегне чувствително; те ме ругаеха с цялата еснафска грубост, която притежаваха, особено Селин; тя съвсем ехидно се подиграваше с недостатъците ми — „уродливостта ми“, както се изрази тя, — макар обикновено да ме наричаше с пламенен възторг свой „beauté mâle“*. В това отношение Селин бе пълна Ваша противоположност: нали когато се видяхме за втори път, Вие ми заявихте съвсем направо, че никак не съм красив. Веднага ме порази този контраст и…
         [* Красавец (фр.). — Б. пр.]
         Тук Адел отново дотича при нас.
         — Мосьо, Джон току-що каза, че е пристигнал пълномощникът Ви и иска да Ви види.
         — А, в такъв случай ще бъда кратък. Като отворих вратата, аз влязох и се изправих пред тях. Казах, че освобождавам Селин от покровителството си, уведомих я, че трябва да напусне жилището, дадох й кесия с пари за най-належащите й нужди и без да обръщам внимание на писъците й, истерията, молбите, протестите и хлипанията, уговорих се с виконта да се срещнем в Булонския лес. На другия ден сутринта имах удоволствието да се дуелирам с него. Засегнах го в слабата, безкръвна ръка, тънка като крилце на болно пиле, и мислех, че съм сложил край на цялата тази история. Обаче за нещастие преди половин година Варан ми подари това момиченце — което според нея било моя дъщеря; може би това е така, макар да не виждам на чертите му печата на моята мрачност. Пайлът повече прилича на мен, отколкото то. Няколко години след като скъсах с Варан, тя изоставила детето и забягнала в Италия с някакъв музикант или певец. Аз отказах да призная на Адел каквото и да било право на издръжка, не го признавам и сега, тъй като не съм неин баща. Но като чух, че детето е без всякакви средства, извлякох бедното същество от тинята и калта на Париж и го доведох тук, за да расте в имението ми, на здрава английска почва. А мисис Феърфакс намери Вас, за да го възпитавате. Но сега, когато знаете, че момиченцето е незаконна дъщеря на една френска балерина, може би ще гледате другояче на задачата си и на своята възпитаничка. Може би ще се явите някой ден при мен, за да ми съобщите, че сте си намерили друго място, че трябва да си търся нова гувернантка и прочие. Така ли?
         — Не. Адел не е виновна нито за греховете на майка си, нито за Вашите. Аз се привързах към нея, а сега, когато зная, че тя в известен смисъл е сираче — майка й я изоставила, а Вие, сър, се отказвате от нея, — привързаността ми към това дете ще стане още по-голяма. Нима бих могла да предпочета някое глезено хлапе от богато семейство, което ще мрази своята гувернантка, пред малкото самотно сираче, което се отнася към мен като към приятелка?
         — Ах, ето как гледате на това! Е, време е да вървя в къщи; и Вие също, вече се стъмва.
         Но аз останах още няколко минути с Адел и Пайлът, потичах с нея и изиграхме една игра шътълкок. Когато се прибрахме, свалих шапката и палтото й, взех я на колене и я държах така цял час, като й разреших да бъбри колкото си иска: дори не я упреквах за маниерниченето и леките капризи, към които беше склонна, когато чувстваше, че й обръщат внимание, и които издаваха лекомислената й природа, вероятно унаследена от майка й и неприсъща на една англичанка. Но Адел имаше и достойнства и аз бях склонна да надценя всичко добро у нея. Търсех в чертите й някаква прилика с мистър Рочестър, но напразно: нито чертите, нито изражението й напомняха за него. Беше ми жал: ако би могло да се установи такова сходство, той би й отделял по-голямо внимание.
         Чак вечерта, когато се оттеглих в стаята си, аз можах да анализирам подробно всичко, което ми бе разказал мистър Рочестър. Както бе отбелязал и той, тази история беше съвсем обикновена. Увлечение на богат англичанин по френска танцьорка и измяна от нейна страна — едно наистина често явление в обществото. Но имаше и нещо съвсем странно в дълбокото вълнение, обзело изведнъж моя господар, когато се опита да изрази сегашното си задоволство, появилата се отново в душата му радост, че живее в старото имение и неговите околности. С учудване размишлявах над случилото се, но съзнавайки, че съм безсилна да го разреша в дадения момент, аз постепенно се отвлякох от него и се замислих за държането на господаря към самата мен. Струваше ми се, че доверието, което той реши да ми окаже, е благодарност за моето благоразумие и аз го приех като такова. От няколко седмици той бе започнал да се отнася към мен по-добре, отколкото в началото. Аз чувствах, че вече не му преча; той не ме поздравяваше с ледено високомерие при случайните ни срещи и, изглежда, те му бяха приятни. Винаги намираше за мене ласкава дума, а понякога и усмивка. Ако ме поканеше при себе си, приемаше ме сърдечно и аз чувствах, че действително съм в състояние да го развличам и че тези вечерни разговори са толкова приятни за него, колкото полезни за мен.
         Аз всъщност говорех сравнително малко, но пък го слушах с наслада. Той беше общителна натура; обичаше да разкрива пред своята непознаваща света слушателка картини, отразяващи живота и нравите (имам пред вид не картини, които изобразяват развратен живот или лоши нрави, а такива, които ме отнасяха в друг, по-широк свят, който ме радваше със своята странна неизвестност); аз с жив интерес приемах от него новото, представях си картините, които той ми рисуваше, и мислено го следвах в непознатите сфери на живота, разкривани от него; той никога не ме смути или изненада с какъвто и да било порочен намек.
         Непринудеността, с която се държеше мистър Рочестър, премахна моята неприятна и за самата мен сдържаност; приятелската откровеност, коректна и сърдечна, с която той се отнасяше към мен, ме приближи до него. Понякога той ми се струваше по-скоро роднина, отколкото господар. От време на време мистър Рочестър пак държеше заповеднически тон, но аз не му забелязвах: знаех, че такъв му е характерът. Бях толкова щастлива, толкова доволна от новото в живота ми, щото престанах да тъгувам за това, че нямам близки: тънкият полумесец на моята съдба започна да расте; празните страници в книгата на живота ми се запълваха; здравето ми укрепна, позакръглих се, станах и по-силна.
         Смятах ли и сега, че мистър Рочестър е грозен? Не, читателю: чувството на благодарност и много други впечатления — все приятни и хубави — правеха лицето му най-желаното за мен; присъствието му в стаята ме стопляше повече и от най-буйния огън. И все пак не бях забравила неговите недостатъци, а и не можех да ги забравя, защото той твърде често ги проявяваше пред мен. Беше горд, насмешлив, рязък с всички, които стояха по-долу от него. Дълбоко в душата си аз знаех, че голямата му доброта към мен не му пречи да бъде несправедлив и прекалено строг към много други. Настроението му съвсем без причина се разваляше; неведнъж, когато изпращаше да ме повикат да му чета, го намирах сам в библиотеката, свел глава над скръстените си ръце, и когато вдигаше поглед към мен, на лицето му виждах мрачно, почти злобно изражение. Но аз вярвах, че лошото настроение, грубостта и миналите му нравствени прегрешения (казвам миналите, тъй като в това отношение той сега, изглежда, се бе поправил) бяха резултат от суровите изпитания на съдбата. Вярвах, че по природа той е човек с по-добри наклонности, по-възвишени принципи и много по-чисти стремежи от онези, развивали се в него по силата на обстоятелствата, наложени от възпитанието или поощрени от съдбата. Бях убедена в прекрасните му заложби, макар те в момента да ми се струваха притъпени и неразвити. Не мога да отрека, че се измъчвах заради неговата мъка, каквато и да бе тя, и бих дала много, за да я облекча.
         Въпреки че угасих свещта и си легнах, не можах да заспя, спомняйки си погледа му, когато се спря сред алеята и каза, че му се явила неговата съдба и го подтикнала да дръзне да бъде щастлив в Торнфийлд.
         „А защо да не бъде? — питах се аз. — С какво го отблъсква домът му? Скоро ли пак ще замине? Мисис Феърфакс казваше, че рядко се задържал в имението повече от две седмици, а ето че живее тук вече два месеца. Ако наистина замине, ще ми бъде много мъчно. Може би няма да бъде тук през пролетта, лятото и есента. Колко нерадостни ще бъдат за мен слънчевите лъчи и хубавите дни!“
         Не зная дали бях заспала след тези размишления, или не, но във всеки случай изведнъж се стреснах от някакво глухо бърборене, странно и зловещо, което идваше, ако се не лъжа, от стаята точно над моята. Съжалих, че бях загасила свещта; нощта беше непрогледна, а душата ми — подтисната. Надигнах се, приседнах в леглото и се ослушах. Всичко тънеше в тишина.
         Опитах се отново да заспя, но сърцето ми биеше тревожно: душевното ми спокойствие бе нарушено. Далеч долу, в хола, часовникът удари два. В този миг ми се стори, че някой докосна вратата ми — сякаш нечии пръсти се плъзнаха по нея, опипвайки пътя по тъмния коридор. Попитах: „Кой е там!“ Не последва отговор. От страх ме побиха тръпки. Ала изведнъж ми дойде на ума, че това може да е Пайлът: когато забравяха да затворят кухненската врата, той често се добираше до вратата на мистър Рочестър и лягаше на прага й. Много сутрини аз го бях виждала там. Тази мисъл малко ме окуражи и си легнах. Тишината успокоява нервите и тъй като в цялата къща сега цареше дълбоко мълчание, аз започнах да се унасям в дрямка. Но тази нощ не ми бе съдено да спя. Едва сънят се приближи до възглавницата ми и побягна ужасен, изплашен от нещо смразяващо сърцето.
         Разнесе се сатанински смях — тих, сподавен и глух. Той сякаш прозвуча край самата врата на моята стая. Горният край на леглото ми беше близо до вратата и отначало ми се стори, че този, който се смееше, е до самото легло или дори върху възглавницата ми; станах, огледах се, обаче нищо не видях. Но ето че зловещите звуци се повториха и аз разбрах, че те идват откъм коридора. Първата ми мисъл бе да скоча и да сложа резето на вратата, втората — да извикам пак: „Кой е там?“
         Нещо забълболи и простена. След малко чух стъпки по коридора към стълбите за третия етаж: скоро бе направена вратата, която ги отделяше от коридора; чух как тя се отвори и затвори, после всичко стихна.
         „Дали това бе Грейс Пул? Нима тя наистина е завладяна от зъл дух?“ — питах се аз. Не бях в състояние да остана повече сама и реших да отида при мисис Феърфакс. Бързо нахлузих роклята си, наметнах един шал, дръпнах резето и с трепереща ръка отворих вратата. В коридора, точно пред моята стая, гореше свещ; тя беше сложена на пътеката, която покриваше пода. Това обстоятелство ме порази. Но още повече се учудих, когато забелязах, че въздухът е замъглен, сякаш бе изпълнен с дим. А когато се огледах наоколо, мъчейки се да разбера откъде иде тази синкава мъгла, усетих силна миризма на изгоряло.
         Нещо изскърца — някъде се открехна врата; Това беше вратата на мистър Рочестър и димът заизлиза оттам на кълба. Вече не мислех нито за мисис Феърфакс, нито за Грейс Пул и за тайнствения смях: за миг се озовах в стаята на моя господар. Около леглото се издигаха огнени езици; завесите вече горяха, а сред огъня и дима мистър Рочестър лежеше неподвижно, потънал в дълбок сън.
         — Събудете се! Събудете се! — викнах аз.
         Раздрусах го, но той само промърмори нещо и се обърна на другата страна: димът го бе упоил. Не биваше да губя нито минута — вече се запалваха чаршафите. Спуснах се към легена и каната. За щастие те бяха големи и пълни с вода. Грабнах ги, излях водата върху леглото и спящия, завтекох се в стаята си, донесох своята кана с вода, излях и нея върху леглото и с божия помощ успях да угася огъня.
         Съскането на гаснещите пламъци и шумът от счупването на каната, която запокитих, след като я бях изляла, и най-вече студеният душ, с който окъпах здравата мистър Рочестър, му помогнаха най-после да дойде в съзнание. Макар в стаята да бе тъмно, разбрах, че той се е събудил, тъй като го чух да сипе някакви ругатни, недоумявайки защо лежи сред локва вода.
         — Какво е това, наводнение ли? — извика мистър Рочестър.
         — Не, сър — отговорих аз. — Но тук имаше пожар. Ставайте, моля Ви, цял сте във вода; сега ще донеса свещ.
         — В името на всички зли духове в християнския свят, кажете, Вие ли сте това, Джейн Еър? — попита той. — Какво направихте с мен, магьоснице? Кой е тук в стаята освен Вас? Решихте да ме удавите ли?
         — Ще Ви донеса свещ, сър. И за бога, ставайте. Някой е замислил нещо страшно; не ще може още сега да откриете кой е той и какво точно е замислял.
         — Ето че вече съм на крак! Донесете ми веднага свещ, но не по-рано от две-три минути, докато облека нещо сухо, стига да намеря… Да, ето халата ми. А сега бягайте!
         Завтекох се и донесох свещта, която все още стоеше в коридора. Той я пое от мен, вдигна я и огледа леглото, цялото почерняло и обгоряло, мокрите чаршафи и потъналия във вода килим.
         — Какво значи това, кой го направи? — запита той.
         Разказах му накратко всичко, което ми бе известно: за странния смях, който бях чула в коридора, за стъпките към стълбата за третия етаж, за дима, за миризмата на изгоряло, довела ме до неговата стая, за пожара в стаята и потушаването му с водата, която ми беше подръка.
         Мистър Рочестър слушаше намръщено: докато говорех, лицето му изразяваше повече загриженост, отколкото учудване. Когато млъкнах, той не заговори веднага.
         — Да извикам ли мисис Феърфакс? — попитах аз.
         — Мисис Феърфакс? Не. За какъв дявол ще я викате? Какво може да направи тя? Нека си спи спокойно.
         — Тогава ще доведа Лия и ще събудя Джон и жена му.
         — В никакъв случай! Седете си мирно. Имате ли шал? Ако Ви е студено, можете да вземете онова мое наметало. Наметнете го и седнете там в креслото; така, аз ще Ви загърна. А сега вдигнете краката си на столчето, за да не ги намокрите. Ще Ви оставя за няколко минути; ще взема и свещта. Стойте тук, докато се върна, и не вдигайте никакъв шум. Трябва да се кача на третия етаж. Помнете: не мърдайте и не викайте никого.
         Мистър Рочестър излезе — светлината на свещта се отдалечаваше. Той мина много тихо по коридора, отвори почти безшумно вратата към стълбите, затвори я след себе си и последният лъч изчезна. Останах в пълна тъмнина. Ослушвах се да доловя някакъв шум, но не чух нищо. Мина доста време. Умората все повече ме налягаше. Беше ми студено въпреки наметалото, а и не намирах никакъв смисъл да стоя тук, щом не биваше да будя другите. Тъкмо се канех да наруша поръката на мистър Рочестър, рискувайки да предизвикам гнева му, когато на стената на коридора отново се появи слаб отблясък и чух стъпки на боси крака по пътеката. „Дано това е той — рекох си аз, — а не някой друг.“
         Мистър Рочестър се върна блед и много мрачен.
         — Всичко ми е ясно — каза той, оставяйки свещта на умивалника; — както предполагах, така и излезе.
         — Какво именно, сър?
         Отговор не последва; мистър Рочестър стоеше, скръстил ръце, с поглед, прикован в пода. След няколко минути той попита със съвсем странен тон:
         — Казахте, че сте видели нещо, когато сте отворили вратата на стаята си, така ли беше?
         — Не, сър, само една свещ на пода.
         — Но сте чули някакъв странен смях. Вие и друг път сте чували такъв смях или нещо подобно, нали?
         — Да, сър; Вие имате тук една жена, която се занимава с шиене — казва се Грейс Пул, — тя се смее така. Странна особа!
         — Съвсем вярно, Грейс Пул — Вие отгатнахте. Тя, както казвате, е странна, много странна. За всичко това ще си помисля. Но все пак съм доволен, че Вие сте единственият човек освен мен, който знае всичките подробности на това произшествие. Вие не сте бъбрива: не казвайте нищо за това. Аз ще обясня тази работа — той посочи леглото. — А сега си вървете в своята стая. Ще прекарам прекрасно останалата част от нощта на дивана в библиотеката. Сега е към четири. След два часа слугите ще бъдат на крак.
         — В такъв случай лека нощ, сър — рекох аз и се приготвих да си вървя.
         Мистър Рочестър изглеждаше учуден, което беше много нелогично — нали сам той току-що ми бе казал да си вървя.
         — Какво! — възкликна той. — Вече си отивате, и то така?
         — Но нали Вие сам казахте, сър.
         — Обаче не и така изведнъж, без нито една съчувствена и приветлива дума… във всеки случай не така рязко и сухо… Та Вие ми спасихте живота — изтръгнахте ме от ноктите на една мъчителна и ужасна смърт, — а сега ме отминавате, сякаш сме съвсем чужди хора? Дайте поне да си стиснем ръце.
         Той ми протегна ръката си, а аз му подадох моята. Той я пое първо с една ръка, сетне с двете.
         — Вие ми спасихте живота; приятно ми е, че тъкмо на Вас съм толкова много задължен. Не ще кажа нищо повече. Не бих могъл да понасям човек, комуто би трябвало да съм задължен по такъв начин. Но Вие сте друга и вашите благородни постъпки не са бреме за мен, Джейн.
         Мистър Рочестър млъкна и ме погледна. Някакви думи затрептяха на устните му, но той не ги изрази гласно.
         — Още веднъж лека нощ, сър! Не може и дума да става за някакъв дълг, благородна постъпка, бреме или задължение.
         — Знаех — продължи мистър Рочестър, — че един ден ще ми направите някаква добрина — прочетох това във Вашите очи, когато Ви видях за пръв път: изражението им и усмивката им не случайно (той отново замълча)… не случайно — продължи той бързо — озариха с възторг най-скритите гънки на сърцето ми, без да заслужавам това. Чували ли сте нещо за естествен афинитет? Казват, че имало добри гении и мисля, че и в най-невероятното твърдение има зрънце истина. Скъпа моя спасителко, лека нощ!
         Гласът му беше изпълнен със странна сила, погледът му — със странен пламък.
         — Радвам се, че бях будна — рекох аз, готвейки се да си тръгна.
         — Как, наистина ли си отивате?
         — Студено ми е, сър.
         — Студено? Да, Вие стоите в локва! Тогава си вървете, Джейн, вървете си! — Но той все още държеше ръката ми и аз не можех да я освободя. За да ме пусне, си послужих с малка хитрост.
         — Струва ми се, че чувам стъпките на мисис Феърфакс.
         — Е, да се разделим.
         Мистър Рочестър отпусна ръката ми и аз си излязох.
         Легнах си отново, но никак не мислех да спя. Чак до утрото се носих по бурно и радостно море, където вълните на тревогата се смесваха с вълните на радостта. В някои моменти ми се струваше, че виждам на края на кипящите води някакъв бряг, примамлив като оазис; от време на време ободряващ вятър, раздвижен от надеждата, победоносно носеше духа ми към този бряг; но аз не можех да го достигна дори мислено, тъй като откъм сушата духаше насрещен бриз и все ме връщаше назад. Здравият разум противодействаше на бълнуването, разсъдъкът охлаждаше страстните пориви. Твърде развълнувана, за да мисля за почивка, аз станах веднага щом се зазори.


         ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

         След тази безсънна нощ на мен хем ми се искаше да срещна мистър Рочестър, хем се страхувах. Копнеех да чуя отново гласа му, но се боях да срещна погледа му. Рано сутринта го очаквах всяка минута да дойде; макар че беше рядък гост в учебната стая, той все пак от време на време се отбиваше за минутка и сега нещо ми подсказваше, че този ден господарят ми непременно ще ме посети.
         Обаче утрото премина както обикновено: нищо не наруши тихите занимания с Адел. Скоро след закуска чух някаква суетня около спалнята на мистър Рочестър, гласовете на мисис Феърфакс, Лия и готвачката — жената на Джон, а дори и грубоватия бас на самия Джон. До ушите ми достигнаха възклицания като: „Какво щастие, че господарят не е изгорял в леглото си!“ — „Опасно е да се остави нощем неугасена свещ.“ — „Слава богу, че не се е смутил и е грабнал каната с водата!“ — „Чудно как не е събудил никого!“ — „Дано не се е простудил — спал е цяла нощ на дивана в библиотеката.“ И други от този род.
         Към тези оживени разговори скоро се прибави и шумът от миенето на пода и привеждането на стаята отново в ред; и когато минах покрай спалнята на мистър Рочестър, слизайки долу за обед, видях през отворената врата, че там всичко е приело отново обичайния си вид; само завесите над леглото бяха свалени. Лия беше стъпила на прозоречната ниша и търкаше опушените стъкла. Канех се да я заговоря, за да разбера какво обяснение е дадено за снощния пожар, но като направих няколко крачки към нея, видях, че в стаята има още някой: в едно кресло до леглото седеше някаква жена и пришиваше халки на новите завеси. Тази жена бе не друга, а Грейс Пул.
         Както винаги сериозна и мълчалива, с кафява вълнена рокля, карирана престилка, бяла кърпичка и боне, тя изглеждаше всецяло погълната от работата си; на грубото й чело и простоватото й лице нямаше дори най-слаба следа от бледността или отчаянието, които човек би очаквал да види на лицето на жената, извършила опит за убийство, проследена през нощта до бърлогата й от своята жертва и уличена от нея (бях сигурна в това) в престъплението, което е възнамерявала да извърши. Бях озадачена, поразена. Все още я гледах втренчено, когато тя вдигна глава, но нищо в нея не трепна, никакво вълнение, чувство за виновност или страх да не бъде открита не промени цвета на лицето й. Тя каза: „Добро утро, мис“ както винаги флегматично и лаконично и като взе нова халка и ширитче, продължи да шие.
         „Сега ще я изпитам — реших аз, — тази безподобна непроницаемост е съвсем необяснима.“
         — Добро утро, Грейс — отвърнах. — Какво е станало тук? Стори ми се, че преди малко чух цялата прислуга да разговаря шумно.
         — Нищо особено: господарят чел нощес в леглото си, сетне заспал, а свещта останала да гори и завесата се подпалила; за щастие той се събудил, преди пламъкът да обхване леглото и завивките, и успял да угаси огъня с водата от каната си.
         — Чудна работа — казах аз тихо; след това, като я погледнах пак втренчено, добавих: — Нима мистър Рочестър не е събудил никого? Нима никой нищо не е чул?
         Грейс отново вдигна очи към мен и този път ми се стори, че в погледа й блесна някакъв интерес. Тя като че ли ме изгледа с особено внимание и предпазливост, след което отговори:
         — Нали знаете, мис, прислугата спи толкова далеч, че едва ли би се събудила. Стаята на мисис Феърфакс и Вашата са най-близо до спалнята на господаря; но мисис Феърфакс казва, че нищо не е чула: възрастните хора често спят дълбоко. — Тя млъкна, а сетне добави с някакво престорено равнодушие, ала все пак подчертаваше многозначително думите: — Обаче Вие, мис, сте млада и сигурно спите леко; може би сте чули някакъв шум.
         — Чух — отвърнах аз с по-тих глас, та Лия, която още изтриваше прозореца, да не ме чуе. Отначало помислих, че това е Пайлът; но Пайлът не може да се смее, а аз съм уверена, че чух смях, и то особен.
         Грейс откъсна нов конец, грижливо го натърка с восък, спокойно вдяна иглата и забеляза с пълно спокойствие:
         — Знаете ли, мис, господарят едва ли би се смял, щом го е грозяла такава опасност; Вие навярно сте сънували.
         — Не съм сънувала — възразих с известен яд, тъй като наглото й спокойствие ме възмущаваше.
         Тя отново ми хвърли остър, пронизителен поглед.
         — А Вие казахте ли на господаря, че сте чули смях? — попита тя.
         — Нямах възможност да говоря с него днес.
         — И не пожелахте да отворите вратата и да надникнете в коридора, нали? — продължаваше Грейс.
         Сега пък тя започна да ме разпитва, мъчейки се да изтръгне нещо от мен; изведнъж ми дойде на ума, че ако тя се досети, че зная вината й или я подозирам, би могла да ми изиграе някаква лоша шега и реших да бъда нащрек.
         — Напротив, заключих вратата с резето — отвърнах аз.
         — Значи, нямате навик да заключвате вратата си всяка вечер, преди да си легнете?
         „Дявол да го вземе, тя иска да разбере привичките ми, за да съобразява с тях кроежите си!“ И негодуванието отново взе връх над предпазливостта ми. Аз троснато отговорих:
         — Досега много често се случваше да не слагам резето. Смятах това за излишно. Не мислех, че в имението Торнфийлд може да ме грози някаква опасност или неприятност; но отсега нататък — продължих натъртено аз — всяка вечер, преди да си легна, ще вземам всички необходими мерки за безопасността си.
         — И добре ще направите — гласеше отговорът. — Наистина в околността е спокойно и никога не съм чувала някакви крадци да са се опитвали когато и да било да ограбят имението, макар на всички да е добре известно, че само чиниите в килера за прибори струват стотици лири. Освен това, както виждате, прислугата е много малка за такава голяма къща, защото господарят никога не се заседява дълго, а пък когато е тук, не се нуждае от много грижи, тъй като е ерген. Но предпазливостта никога не е излишна; нищо не ви струва да заключвате вратата, дори ще е по-добре, защото ще бъдете защитена от всяка беда. Много хора, мис, се осланят за всичко на провидението, а пък аз казвам: разчитай на провидението, но се пази сам; пазиш ли се, и Бог ще те пази. — С тези думи тя приключи речта си — доста дълга за нея и произнесена с религиозно смирение.
         Аз все още бях силно потресена от нейното свръхестествено самообладание и невиждано лицемерие, когато влезе готвачката.
         — Мисис Пул — каза тя, обръщайки се към Грейс, — обедът за прислугата скоро ще бъде готов. Ще слезете ли долу?
         — Не, оставете ми половинка портер и парче пудинг на един поднос, аз ще си го отнеса горе.
         — Месо искате ли?
         — Малко, и бучка сирене. Нищо повече.
         — А саго*?
         [* Пудинг от екстракт от сърцевината на някои палми (най-вече сагова). — Б. пр.]
         — Сега не. Ще сляза долу преди следобедната закуска и ще си направя сама.
         После готвачката се обърна към мен, съобщавайки ми, че мисис Феърфакс ме чака; трябваше да напусна спалнята на мистър Рочестър.
         По време на обеда бях толкова заета с мисли за загадъчното поведение на Грейс Пул и най-вече за положението й в Торнфийлд — за това, че не я откараха още същата сутрин в затвора, нито дори я изгониха, — щото никак не слушах разказа на мисис Феърфакс за нощното произшествие. Нали мистър Рочестър изрази съвсем ясно увереността си, че именно Грейс е престъпницата; каква тайнствена причина го спираше да я изобличи открито? Защо помоли и мен да пазя тази тайна? Странно: гордият, избухлив и високомерен благородник, изглежда, се намираше във властта на една от най-нищожните си подчинени и при това до такава степен, че дори когато бе посегнала на живота му, не се решаваше открито да я обвини в престъплението, а още по-малко да я накаже за това.
         Ако Грейс беше млада и хубава, щях да допусна, че мистър Рочестър я прикрива, подтикван не от предпазливост или страх, а от по-нежни чувства; ала при толкова непривлекателна и пълна жена такова предположение ми се струваше невероятно. „Все пак — мислех си аз — някога тя е била млада; по същото време и господарят й е бил младеж: мисис Феърфакс веднъж ми каза, че Грейс живее отдавна в тази къща. Не допускам някога да е била привлекателна; но липсата на външен чар се е запълвала навярно с оригиналността и силата на характера й. Мистър Рочестър има слабост към решителните и ексцентрични натури, а Грейс поне е ексцентрична. Може би някой негов каприз (това е твърде възможно за човек е вечно променящо се настроение и вироглав като него) го е предал във властта на тази жена и тя сега упражнява върху му тайно влияние — резултат от неговото неблагоразумие; и той е безсилен да се отърве от това влияние, а и не смее да го пренебрегне.“ Ала щом достигнах до това предположение, в съзнанието ми изплуваха с такава яснота плоската квадратна фигура на мисис Пул и непривлекателното й, сухо, дори грубо лице, че си казах: „Не, невъзможно е! Предположението ми не може да бъде вярно! И все пак — продължаваше тайнственият глас, който говори в сърцето на всеки — ти също не си хубава, а както изглежда, се харесваш на мистър Рочестър; във всеки случай това и самата ти неведнъж си забелязвала. Ами последната нощ? Спомни си думите, погледа, гласа му!“
         Много добре помнех всичко — и думите, и погледа, и тона, и в тази минута те сякаш отново оживяха.
         Влязох в учебната стая — Адел рисуваше. Наведох се над нея и започнах да й помагам, хванала заедно с нея молива й. Изведнъж тя учудено ме погледна.
         — Qu’avez-vous, mademoiselle? Vos doigts tremblent comme la îeville, et vos joues sont rouges: mais rouges comme des cerises!* — каза тя.
         [* Какво Ви е, мадмоазел? Пръстите Ви треперят като лист, а бузите Ви са червени, червени като череши! (фр.) Б. пр.]
         — Нищо, Адел, то е, защото се наведох и кръвта нахлу в главата ми.
         Тя продължи да рисува, а аз — да мисля. Побързах да прогоня от ума си неприятните впечатления, които се трупаха там във връзка с Грейс Пул: те ме отвращаваха. Сравних се с нея и намерих, че сме различни. Беси Лийвън ми бе казала, че съм същинска лейди и това беше истина: аз бях лейди. А сега изглеждах още по-добре, отколкото когато се видяхме с Беси. Бях напълняла и станала по-свежа, по-жизнерадостна и по-жива, понеже имах по-светли надежди и по-истински развлечения.
         „Скоро ще се мръкне — казах си аз, като погледнах към прозореца. — Цял ден не чух нито гласа на мистър Рочестър, нито стъпките му; но несъмнено ще го видя, преди да настъпи нощта. Сутринта се боях от тази среща, а сега я желая, защото дългото очакване породи у мен нетърпение по-скоро да го видя.“
         Когато се спусна здрач и Адел ме остави, за да отиде в детската стая и поиграе там със Софи, вече горещо желаех тази среща. Ослушвах се дали няма да звънне долу звънецът, дали Лия не се качва горе да ме извика; от време на време ми се струваше, че чувам стъпките на самия мистър Рочестър и се обръщах към вратата, очаквайки тя да се отвори и той да влезе. Ала вратата не се отваряше; единственият ми посетител — полумракът — бе влязъл през прозореца. Все пак още не бе късно: мистър Рочестър често пращаше да ме викат в седем, дори в осем часа, а в момента бе шест. Дано не бъдех напълно разочарована този ден, когато имах да му кажа толкова неща! Исках да насоча разговора отново към Грейс Пул и да чуя какво ще ми каже той; исках да го попитам направо наистина ли е уверен, че тъкмо тя е направила този ужасен опит миналата нощ, и ако е така, защо държи в тайна жестоката й проява. Малко ме интересуваше дали любопитството ми ще го раздразни; изпитвах голямо удоволствие ту да го сърдя, ту да го успокоявам, обаче верният ми инстинкт винаги ме възпираше да не отивам твърде далеч: никога не прехвърлях границата на раздразнението, но страшно обичах да пробвам умението си на самия му предел. Без да забравям нито за миг необходимата почтителност или положението си, аз дръзвах да споря с него без страх и без смущение — това харесваше и на него, и на мен.
         Най-сетне стъпалата заскърцаха; влезе Лия, но само за да ми съобщи, че чаят е готов в стаята на мисис Феърфакс. С радост се упътих надолу, защото си представих, че поне ще бъда по-близо до стаята на мистър Рочестър.
         — Сигурно много ви се пие чай — каза добрата дама, когато влязох при нея, — тъй малко ядохте на обед. Страхувам се — продължи тя — да не би днес да сте неразположена: бузите Ви пламтят, сякаш имате треска.
         — О, не, чувствам се отлично, както никога друг път.
         — Тогава, за да докажете това, яжте както трябва; ще напълните ли чайника, докато изкарам този ред? — Като свърши с плетенето, тя стана и спусна транспаранта, който навярно бе вдигнат, за да е по-светло; обаче сега полумракът бързо се сгъстяваше и настъпваше пълна тъмнина.
         — Чудесна вечер, макар че няма звезди — рече мисис Феърфакс, гледайки през прозореца. — Изобщо денят бе благоприятен за пътуването на мистър Рочестър.
         — Пътуване ли! Нима мистър Рочестър замина за някъде? Не знаех, че не е тук.
         — О, той замина веднага след закуската! Тръгна за Лийз, имението на мистър Ештън, на десет мили оттатък Милкоут; там се е събрала много весела компания: лорд Инграм, сър Джордж Лин, полковник Дент и други.
         — Ще се върне ли тази вечер?
         — Не. Нито утре. Предполагам, че ще остане там на гости седмица и повече: когато изтънчените хора се съберат заедно, те се радват на такъв разкош и веселие, на всичко, което може да достави удоволствие и развлечение, че не бързат да се разотидат. В такива случаи особено търсени са понякога господата, а мистър Рочестър е толкова весел и добър компаньон, че винаги става всеобщ любимец: той много се харесва на дамите; може би ще кажете, че външният му вид не дава достатъчно основание за това, но аз мисля, че другите качества и способностите му, а може би и богатството и благородната му кръв изкупват някои недостатъци на външността му.
         — В Лийз ще има ли и дами?
         — Мисис Ештън и трите й дъщери — много елегантни млади госпожици; после почтените Бланш и Мери Инграм — истински красавици! Преди шест-седем години видях Бланш, тогава тя беше осемнадесетгодишна. Дойде на коледния бал, даван от мистър Рочестър. Да бяхте видели тогава столовата — как богато бе украсена и как блестящо осветена! Имаше към петдесет дами и господа, и то от най-добрите фамилии в нашето графство; царицата на бала беше мис Бланш Инграм.
         — Казвате, че сте я видели, мисис Феърфакс? Как изглеждаше тя?
         — Да, видях я. Вратите на столовата бяха широко отворени; тъй като бе Коледа, разрешиха и на прислугата да се събере в хола и да послуша как дамите пеят и свирят. Мистър Рочестър ме покани на самия бал; седях в едно закътано ъгълче и ги гледах. Никога не съм виждала по-възхитителна гледка? дамите бяха разкошно облечени; повечето от тях, поне повечето от младите, ми се сториха все красавици, но мис Инграм бе наистина царицата на бала.
         — Как изглеждаше тя?
         — Висока, с прекрасна гръд, заоблени рамене, дълга прелестна шия, мургав цвят на лицето — леко матов — благородни черти, очи почти като тези на мистър Рочестър — големи, тъмни и блестящи като брилянтите й. Освен това тя имаше чудесни коси — гарвановочерни и много красиво сресани: отзад корона от дебели плитки, а отпред дълги блестящи къдрици — не съм виждала други тъй хубави! Облечена беше в снежнобяла рокля. Кехлибареният й шарф закриваше едното й рамо и гърдите й и завързан отстрани, стигаше с дългите си ресни под коленете й. В косите й бе забодено цветче в същия тон; то красиво изпъкваше сред катраненочерните й къдрици.
         — Навярно всички са се възхищавали от мис Инграм.
         — Да, разбира се; и не само от красотата й, а и от дарованията й. Мис Бланш Инграм беше една от дамите, които пяха; някакъв мъж й акомпанираше на пиано. Тя и мистър Рочестър пяха дует.
         — И мистър Рочестър ли? Не знаех, че може да пее.
         — О, той е отличен бас и има чудесен музикален вкус.
         — А какъв глас имаше мис Инграм?
         — Много богат и силен: тя пя възхитително; такава наслада изпитвах, като я слушах! А после свири. Не разбирам много от музика, но мистър Рочестър разбира и го чух да казва, че нейното изпълнение било забележително.
         — И тази красива и даровита дама още ли не е омъжена?
         — Мисля, че не. Предполагам, че нито тя, нито сестра й са с много голямо състояние. Всички владения на стария лорд Инграм с малки изключения бяха майоратни* и най-големият му син наследи почти всичко.
         [* Майорат — неотчуждаем имот, който се предава по наследство само на първородния син. — Б. пр.]
         — Но нима нито един богат благородник или просто някакъв мъж не се е увлякъл по нея? Мистър Рочестър например, той е богат, нали?
         — О, да! Но виждате ли, има значителна разлика в годините им: мистър Рочестър е близо четиридесетгодишен, а тя — само на двадесет и пет.
         — Какво от това? В живота на всяка крачка се срещат и по-неравни бракове.
         — Вярно. И все пак трудно мога да си представя, че на мистър Рочестър би му хрумнала такава идея. Но защо не ядете? Откак седнахте на масата, хапка не сте турили в уста.
         — Благодаря. Много ми се пие и това убива апетита ми. Мога ли да ви помоля за още една чаша?
         Тъкмо се канех да се върна на въпроса за възможни г брак между мистър Рочестър и хубавицата Бланш, когато влезе Адел и разговорът прие друга насока.
         Като останах сама, аз си припомних всичко, което бях научила, надникнах в сърцето си, проверих мислите и чувствата си и решително се опитах да ги върна по безопасния път на здравия разум.
         Привлечена за свидетел пред съда на моята съвест, паметта ми даде показанията си за надеждите, желанията и чувствата, които лелеех от предишната вечер, а също и за онова особено състояние на духа, в което се намирах вече близо две седмици. Разумът пристъпи напред и с присъщото си спокойствие, без каквито и да било увъртания, разкри, че не съм пожелала да погледна действителността право в очите и бясно съм се втурнала след химери. И тогава произнесох срещу себе си следното обвинение:
         „Не е имало на света по-голяма глупачка от Джейн Еър и нито една идиотка не е изпадала в такава примамлива самоизмама, поглъщайки отровата като нектар.“
         _Мислиш_ — казах си аз, — че си очаровала мистър Рочестър? Въобрази си, че можеш, да му харесаш, че можеш да бъдеш нещо за него? Я се засрами от тези глупости! Радваше се на случайните прояви на предпочитание — съвсем съмнителни при това, — които оказва един мъж с благороден произход, един светски човек на подчинената си, на теб, неопитното момиче? Как се осмели, клета, смешна глупачке? Нима дори в името на собствените си интереси не можа да бъдеш по-умна? Тази сутрин ти преповтори в паметта си кратката сцена от последната нощ. Закрий лице и се засрами! Той каза нещо ласкаво за очите ти, нали? Сляпа кукло, отвори ги и виж колко си безразсъдна! Нито една жена не трябва да се увлича от комплиментите на по-високостоящ от нея мъж, който никога не би се оженил за нея. Жената, позволила на тайната си любов да се разгори в сърцето й, е безумна, защото тази любов, несподелена и негласна, ще опустоши душата, която я храни; а дори любовта да е открита и споделена, тя като блуждаещ огън ще я доведе до дълбоко тресавище, откъдето няма измъкване.
         — Чуй сега, Джейн Еър, какво наказание ти се присъжда: вземаш утре едно огледало, слагаш го пред себе си и рисуваш с пастели собствения си портрет, но точно, без да смекчиш нито един недостатък; не пропускаш нито една груба линия, не тушираш нито една неправилна черта и написваш отдолу: „Портрет на една гувернантка — самотно, бедно и грозничко момиче“.
         После вземаш една гладка плочка от слонова кост — има такава в рисувателната ти кутия — и палитрата си, смесваш най-свежите, най-нежните и най-чистите тонове, избираш най-тънката си четка от камилски косъм и изобразяваш грижливо най-пленителното лице, което може да се роди във въображението ти; слагаш му най-важните сенки и най-меките оттенъци, както ти описа мисис Феърфакс Бланш Инграм, но внимаваш да не забравиш гарвановочерните къдрици и ориенталските очи… Какво? Искаш да вземеш за образец очите на мистър Рочестър? Повече твърдост! Никакво хленчене! Без сантименталности! Не съжалявай за нищо! Само здрав разум и решителност! Спомни си внушителните и хармонични черти, гръцката шия и гръд, нека ясно изпъкнат деликатните пръсти и великолепната, закръглена ръка; не забравяй и брилянтния пръстен и златната гривна; изобразяваш точно облеклото й — ефирните дантели и блестящия атлаз, — изящния шарф и златната роза. Когато свършиш този портрет, написващ под него: „Бланш, прекрасна млада аристократка“.
         И ако някога пак си въобразиш, че мистър Рочестър се отнася благосклонно към теб, извади тези два портрета и ги сравни. Кажи си: „Ако пожелае, мистър Рочестър сигурно би могъл да спечели любовта на тази благородна дама; та нима може да се предположи, че би имал сериозни намерения към тази бедна, измъчена плебейка?“
         „Ще го направя“ — рекох си аз. Взела това решение, лека-полека се успокоих и заспах.
         Удържах думата си. За един-два часа скицирах с пастели портрета си, а за по-малко от две седмици завърших миниатюрата върху слонова кост с въображаемия лик на Бланш Инграм. Тя изглеждаше чудесно и контрастът между този измислен портрет и моя беше прекалено голям, за да си правя още каквито и да било илюзии. Тази работа ми бе от полза: ръцете и главата ми бяха заети, а новите импресии, които ми се искаше да запечатам неизличимо в душата си, се засилиха и затвърдиха.
         Не след дълго аз вече имах основание да се радвам на благотворното въздействие на този режим, който бях наложила на чувствата си; благодарение на него можах да посрещна последвалите събития с подобаващо спокойствие, а ако те ме бяха сварили неподготвена, сигурно нямаше да бъда в състояние да се владея дори поне външно.


         СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

         Измина седмица, а от мистър Рочестър все не идваше никаква вест; минаха десет дни, а той все още не се връщаше. Мисис Феърфакс каза, че нямало много да се учуди, ако той от Лийз отидел направо в Лондон, а оттам на континента и не се върнел в Торнфийлд цяла година: неведнъж напускал имението си съвсем внезапно и неочаквано. При тези думи почувствах, че ме обзема странен хлад и че сърцето ми се свива. За малко не преживях отново дълбоко разочарование, но като се овладях и си спомних своите принципи, веднага преодолях тази слабост; удивително — как бързо успях да се справя с това мимолетно колебание, как леко се отървах от погрешната мисъл, че постъпките на мистър Рочестър могат да бъдат за мен нещо, изпълнено с жив интерес. Но аз се успокоих не с помощта на робската мисъл за нисшестоящото си положение; съвсем не, просто си казах:
         „Ти нямаш нищо общо със собственика на Торнфийлд освен това, че трябва да получаваш заплатата, която ти дава, задето възпитаваш покровителстваното от него момиче, и да бъдеш благодарна за почтителното му и любезно отношение, което, щом изпълняваш задължението си, имаш право да очакваш от него. Бъди уверена, че това е единствената връзка, която той наистина е готов да признае между вас; затова не го прави обект на своите нежни чувства, на своя възторг, на своите терзания и прочее. Той е човек от друга страна — остани си в своя кръг и се уважавай достатъчно, за да не даряваш цялата си душа и сърце, цялата си сила на този, на когото те не са нужни и който ще ги отхвърли.“
         Спокойно продължих обичайните си занимания, но сегиз-тогиз в главата ми упорито се появяваха смътни планове за начина, по който бих могла да напусна Торнфийлд; неволно съчинявах обявления и мислех за възможността да намеря нова работа. С тези мисли не смятах да се боря; нищо не им пречеше да се развиват и ако могат, да дадат плод.
         Мистър Рочестър отсъстваше вече повече от две седмици, когато мисис Феърфакс получи по пощата писмо.
         — От господаря е — каза тя, като погледна плика. — Сега мисля, че ще разберем дали да го чакаме да се върне, или не.
         Тя счупи печата и зачете писмото, а аз продължих да пия кафето си (в момента закусвахме). Кафето беше горещо и може би затова бузите ми изведнъж пламнаха. Но защо затрепери ръката ми и неволно разплисках половината чаша върху чинийката? Не ми се искаше да мисля за това.
         — Понякога ми се струва, че живеем много спокойно; ала сега ще имаме доста работа, поне за известно време — каза мисис Феърфакс, като все още гледаше през очилата си писмото.
         Преди да си позволя да задам какъвто и да било въпрос, аз стегнах престилката на Адел, която се бе разхлабила, сетне й дадох още козунак и напълних отново чашата й с мляко. Чак след това казах нехайно:
         — Мистър Рочестър сигурно няма да се върне скоро.
         — Напротив, много скоро — пише, че идва след три дни, сиреч идния четвъртък; и няма да бъде сам. Кой знае колко знатни гости ще пристигнат с него от Лийз: пише да приготвим всички най-хубави спални и да почистим библиотеката и гостните; освен това ще трябва да наема за кухнята няколко помощнички от странноприемница „Джордж“ в Милкоут или откъдето и да е другаде; дамите щели да доведат камериерките си, а господата — своите камериери, тъй че тук ще бъде пълно с хора. — И мисис Феърфакс изгълта закуската си и бързо излезе, за да започне приготовленията.
         Тези три дни, както предположи тя, бяха изпълнени с усилена работа. Дотогава ми се струваше, че всички стаи в Торнфийлд са чисти и добре подредени, но се оказа, че съм се лъгала. Дойдоха да помагат три жени и започна такова търкане, четкане, миене, тупане на килими, сваляне и окачване на картини, бърсане на огледала и полилеи, затопляне на спалните, сушене на чаршафи и проветряване на пухени завивки, каквото не бях виждала дотогава, не видях и след това. Адел тичаше Сред цялата тази бъркотия като луда: приготовленията за посрещането на гостите и тяхното пристигане я опияняваха. Тя поиска Софи да прегледа всичките й „тоалети“ — така тя наричаше роклите си, — да преправи онези, които са „демоде“, и да проветри и приготви новите. Самата Адел не вършеше нищо, а само тичаше от стая в стая, скачаше по леглата, лежеше по дюшеците, възглавниците и възглавничките, натрупани край силно бумтящите камини. Освободих я от занятия, защото мисис Феърфакс заангажира и мен да й помагам, и сега прекарвах по цели дни в кухнята, като помагах — или по-право пречех — на нея и на готвачката, учейки се да правя крем-карамел, питки със сирене и френски пасти, да приготовлявам дивеч за печене и да гарнирам десерти.
         Очаквахме гостите да пристигнат в четвъртък след пладне, навреме за обеда в шест часа. Докато траеше тази подготовка, нямах възможност да се отдавам на неосъществими мечти; бях също тъй пъргава и весела, както всички други (без да се смята Адел). Наистина от време на време нещо свиваше сърцето ми и бодрото ми настроение се понижаваше; въпреки усилията на волята ми нещо ме тласкаше към света на съмненията, знаменията и мрачните предчувствия. Това се случваше, когато зърнех, че вратата на стълбата за третия етаж (която напоследък беше все заключена) бавно се отваря и оттам се появява Грейс Пул с безупречно боне, бяла престилка и кърпа на врата, когато я наблюдавах как безшумно се движи по коридора с чехли на краката, когато я виждах да наднича в шумните спални, още в безпорядък, само за да каже по някоя и друга дума на новата прислужница, обяснявайки й с какво да изтрие решетката или мраморната плоча на камината или как да махне петната от тапетите, и сетне да отминава. Обикновено тя слизаше по този начин в кухнята веднъж на ден, изяждаше обеда си, изпушваше край огнището една неголяма лула тютюн и сетне се връщаше обратно, носейки своята кана с портер, за да се разтуши сама горе в мрачното си убежище. Грейс прекарваше долу при другите прислужници само един час в денонощието; през всичкото останало време тя седеше горе в стаята си с Нисък таван и дъбова ламперия: там шиеше и може би се смееше с мрачния си смях, самотна като затворница.
         Най-странното беше това, че абсолютно никой в къщата освен мен не обръщаше внимание на нейните привички и не се чудеше на тях, никой не говореше за положението или работата й, никой не я съжаляваше за уединението или самотата й. Всъщност веднъж долових част от разговор между Лия и една от чистачките, който се отнасяше за Грейс. Лия бе казала нещо, което не можах да чуя, а събеседницата й забеляза:
         — Май че добре й плащат.
         — Да — отвърна Лия, — ще ми се и аз да получавам толкова. Не че ми плащат малко — не, в Торнфийлд не са Стиснати, — но моята заплата няма и една пета от нейната. И тя си я туря настрана: всеки три месеца ходи до Милкоутската банка. Никак няма да ми е чудно, ако е натрупала толкова пари, че да може да си живее самостоятелно, ако реши да напусне: но чини ми се, че е свикнала с този дом, па и още няма четиридесет години и е силна, може да върши всичко. Не й е време да се откаже от работа.
         — Тя сигурно добре си върши работата — рече чистачката.
         — О, тя си разбира от работата — отвърна многозначително Лия; — не всеки би се оправил на нейно място, дори да му дават толкова пари, колкото Дават сега на нея.
         — Право казваш! — бе отговорът. — Чудя се дали господарят…
         Чистачката щеше да продължи, но в този миг Лия се обърна, видя ме и веднага сръчка събеседницата си,
         — Нима тя не знае? — чух аз шепота на жената. Лия поклати глава и разговорът, разбира се, Свърши.
         Всичко, което научих от него, се свеждаше до едно: в Торнфийлд има някаква тайна, която умишлено крият от мен.
         Дойде четвъртък. Всичко беше готово още от предишната вечер: килимите постлани, завесите над леглата, окачени, а самите легла — покрити с блестящи бели кувертюри, тоалетните масички подредени, мебелите избърсани, а във вазите — цветя; спалните и гостните просто светеха от чистота. Холът също бе почистен; старият часовник с резба, перилата и стъпалата на стълбите лъщяха като огледало; в столовата бюфетът блестеше с наредените си чинии; гостната и будоарът бяха отрупани с вази с цъфтящи екзотични растения.
         Мина пладне. Мисис Феърфакс облече най-официалната си черна атлазена рокля, сложи си ръкавиците и златния часовник — тя щеше да посреща гостите, да съпровожда дамите до стаите им и прочие. Адел също щеше да бъде натъкмена, но според мен едва ли биха я повикали при гостите, особено първия ден. Обаче за да доставя на момичето удоволствие, позволих на Софи да го премени с една от неговите къси муселинени рокли. Що се отнася до мен, аз нямаше защо да се преобличам: нямаше да се наложи да напусна светилището си — учебната стая; тя беше станала за мен наистина светилище — „любимо убежище в часове на тревога“.
         Беше тих, ясен пролетен ден, един от дните, които наблюдавахме в края на март или началото на април и които с ведрината си предвещават лятото. Денят гаснеше, но вечерта бе също топла и аз работех в учебната стая на отворен прозорец.
         — Закъсняват — каза мисис Феърфакс, влизайки при мен, като шумолеше с роклята си. — Радвам се, че заръчах обедът да е готов един час по-късно от времето, определено от мистър Рочестър; вече минава шест. Изпратих Джон да постои на пътната врата да види дали не се задават: оттам се вижда почти целият път към Милкоут. — Тя се приближи до прозореца. — Ето го! — възкликна мисис Феърфакс. — Е, Джон (тя се наведе през прозореца), какво ново?
         — Идват, мадам — бе отговорът, — След десет минути ще бъдат тук.
         Адел се втурна към прозореца. Аз я последвах, обаче се постарах да застана така, че скрита зад завесата, да виждам всичко и да остана незабелязана.
         Десетте минути на Джон се проточиха безкрайно дълго, но ето че най-сетне се чу шум от колела. На алеята се показаха четирима конници, които препускаха в галоп, а След тях — две открити карети. В каретите се вееха воали й пера; двама от ездачите бяха много елегантни млади господа: третият бе мистър Рочестър, яхнал черния си кон Мезрур; пред него скачаше Пайлът. До него яздеше една дама; те бяха начело на компанията. Пурпурната й амазонка почти докосваше земята, а воалът й се развяваше от вятъра; смесвайки се с прозрачните му дипли, под воала блестяха разкошните й гарвановочерни къдрици.
         — Мис Бланш Инграм! — възкликна мисис Феърфакс и забърза надолу да ги посрещне.
         Кавалкадата, следвайки пътя, бързо зави зад къщата и се изгуби от погледа ми. Адел ме помоли да я пусна долу, но аз я взех на колене и й дадох да разбере, че ако не я повикат специално, тя в никакъв случай не бива да се мярка пред очите на тези дами нито сега, нито впоследствие, че мистър Рочестър много ще се разсърди и прочие. Като чу това, Адел „пророни няколко искрени сълзи“, но тъй като я загледах много строго, тя най-сетне склони да ги изтрие.
         Откъм хола отекна весела глъч; басовите мъжки гласове и звънливите гласчета на жените се сливаха хармонично, а сред тях ясно се различаваше умереният, но звучен глас на домакина, който приветстваше знатните си, изискани гости. Сетне по стълбите се чуха леки стъпки, които по-късно прошумоляха в коридора, тих весел смях, отваряне и затваряне на врати и накрая за известно време настана тишина.
         — Преобличат се — каза Адел, която се вслушваше внимателно във всеки шум, и с въздишка добави: — Когато мама имаше гости, аз ходех все подир тях — и в гостната, и в стаите им; често виждах как камериерките решат и преобличат дамите и това ми беше много забавно. Колко много неща се научават така.
         — Гладна ли си, Адел?
         — Разбира се, мадмоазел: има пет-шест часа, откак не сме яли.
         — Добре, докато дамите са по стаите си, ще се опитам да сляза долу и донеса нещо за хапване.
         И като се измъкнах предпазливо от убежището си, аз се добрах до задната стълба, която водеше право към кухнята. Там цареше суетня и беше нетърпимо горещо; супата и рибата бяха вече почти готови и готвачката шеташе около печката в такова физическо и душевно състояние, при което би могла като нищо да пламне. В трапезарията за прислугата, край камината, се бяха настанили двама кочияши и трима камериери; камериерките бяха сигурно горе — при господарките си. Новите прислужнички, наети от Милкоут, сновяха из цялата къща. Пробивайки си път сред този хаос, аз най-сетне достигнах склада за продуктите. Оттам взех едно студено печено пиле, едно кръгло хлебче, няколко парчета плодова торта, две-три чинии, нож и вилица и забързах обратно. Бях вече в коридора и тъкмо затварях след себе си вратата към задната стълба, когато засилилата се глъчка ме предупреди, че дамите се готвят да напуснат стаите си. За да се върна в учебната стая, трябваше да мина покрай вратите на някои от тези стаи и като не исках да ме срещнат с храната в ръце, аз се спрях в края на коридора, където нямаше прозорци и беше тъмно, а сега — съвсем тъмно, понеже слънцето бе залязло и здрачът се сгъстяваше.
         Скоро вратите на въпросните стаи се отвориха и гостенките заизлизаха оттам една след друга: всички бяха весели и безгрижни и роклите им блестяха в полумрака. Те се спряха вкупом за миг в другия край на коридора, разговаряйки оживено, но тихо и приятно, после заслизаха по стълбата тъй безшумно, както се спуска бялата мъгла по склоновете на хълмовете. Такъв аристократичен финес наблюдавах за пръв път в живота си.
         Когато се озовах пред учебната стая, видях, че Адел е открехнала вратата и надзърта оттам.
         — Какви красавици! — възкликна тя на английски. — О, как ми се иска да отида при тях! Мислите ли, че мистър Рочестър ще ни покани при гостите, като се наобядват?
         — Не, не мисля; мистър Рочестър си има в момента други грижи. Забрави сега тези дами, може би ще ги видиш утре. Ето ти обеда.
         Тя така бе изгладняла, че пилето и парчетата торта погълнаха за известно време вниманието й. Добре, че се погрижих за храна, защото двете с нея, а също и Софи, с която си разделихме моя дял, щяхме да останем без обед: долу всички бяха премного заети, за да мислят за нас. Десертът бе поднесен чак след девет часа, а в десет лакеите все още тичаха насам-натам с подноси й чаши с кафе. Разреших на Адел да остане много по-късно от обикновено, тъй като тя заяви, че не можела и да мисли за сън, докато долу постоянно се отварят и затварят врати и непрекъснато сноват хора. Освен това Адел забеляза, че мистър Рочестър може да прати да я повикат, когато вече се е съблякла, „et alors quel dommage!“*
         [* И колко жалко ще бъде тогава! (фр.) — Б. пр.]
         Разказвах й приказки, докато беше в състояние да ме слуша, а после излязох с нея в коридора. Лампата в хола бе запалена и Адел изпитваше голямо удоволствие да гледа, надвесена над парапета на стълбите, как влизат и излизат прислужниците. Когато времето бе вече доста напреднало, от гостната, където бе пренесено пианото, се разнесе музика. Седнахме с Адел на най-горното стъпало да слушаме. Сега нечий глас се смеси с тържествените звуци на пианото — пееше жена, и то много приятно. След солото последва дует, а сетне трио или квартет; в паузите до нас достигаше веселото бръмчене на разговарящите. Дълго го слушах и изведнъж открих, че съм наострила уши и се мъча да доловя сред тази многогласа глъчка характерния тембър на мистър Рочестър; и когато скоро след това успях да различа гласа му, почнах да се опитвам да разбера какво говори той.
         Часовникът удари единадесет. Аз погледнах Адел, която беше облегнала глава на рамото ми; очите й се затваряха, затова я взех на ръце и я отнесох в леглото й. Дамите и господата се разотидоха по стаите си чак към един часа.
         Следният ден бе също тъй хубав; гостите отидоха на разходка някъде из околността. Те тръгнаха рано сутринта, някои на коне, други с карети. Наблюдавах както заминаването, така и завръщането им. Мис Бланш Инграм както и вчера беше единствената жена на кон и както вчера мистър Рочестър яздеше до нея; двамата се бяха отделили малко от останалите. Изтъкнах това обстоятелство на мисис Феърфакс, която стоеше до мен на прозореца.
         — Нали казвахте, че едва ли ще се оженят — забелязах аз. — Но, както виждате, мистър Рочестър явно я предпочита пред останалите дами.
         — Да, може би; той несъмнено се възхищава от нея.
         — И тя от него — добавих аз. — Вижте как навежда към него глава, сякаш си говорят нещо тайно. Бих искала да разгледам лицето й — досега не можах да го зърна.
         — Ще я видите довечера — отвърна мисис Феърфакс. — Подхвърлих на мистър Рочестър, че Адел много иска да я представят на дамите, а той рече: „А, така ли? Нека дойде привечер след храна в гостната и помолете мис Еър да я съпроводи.“
         — Разбира се, той е казал това просто от учтивост; убедена съм, че няма за какво да ходя там — отговорих аз.
         — Да, аз обърнах вниманието му на факта, че не сте свикнали с присъствието на много хора и едва ли ще искате да бъдете сред такава шумна компания от непознати, а той отговори с обичайната си припряност: „Глупости! Ако възрази, кажете й, че това е мое, лично мое желание, а ако упорства, нека знае, че ще я замъкна там насила.“
         — Е, такива грижи няма да му създам — рекох аз. — Щом непременно трябва да отида, ще го сторя, но никак не ми се иска. А Вие ще бъдете ли там, мисис Феърфакс?
         — Не; извиних се и той ми разреши да отсъствам. Ще ви кажа как да избегнете неловкия момент на официалното ви представяне пред всички — това е най-неприятното нещо в такива случаи. Влезте в гостната, докато там няма още никой, преди дамите да са станали от масата, и си изберете местенце в някое затулено ъгълче; не е необходимо да стоите дълго, след като влязат господата, освен ако сама не желаете да останете повече. След като мистър Рочестър Ви види, че сте там, може да се измъкнете — никой няма да забележи това.
         — А как мислите, гостите дълго ли ще стоят тук?
         — Сигурно две-три седмици, не повече. След великденската ваканция сър Джордж Лин, който неотдавна бе избран за депутат на Милкоут, трябва да замине за Лондон за предстоящата сесия. Вероятно мистър Рочестър ще замине с него; чудно ми е, че този път той остана толкова дълго в Торнфийлд.
         Очаквах с известен трепет часа, в който ще се появя с възпитаничката си в гостната. Като научи, че същата вечер ще бъде представена на дамите, Адел изпадна в екстаз, който продължи целия ден; тя се успокои чак когато Софи пристъпи към обличането й. Важността на тази церемония бързо я погълна всецяло; и когато къдравите й коси бяха сресани на гладки, прави кичури, розовата атлазена рокля облечена, дългият й колан завързан и дантелените ръкавици сложени, тя стана сериозна и важна като съдия. Нямаше нужда да предупреждаваме Адел да пази тоалета си: когато бе готова, тя седна на столчето си, като повдигна внимателно атлазените си по-ли, за да не ги измачка, и ме увери, че няма да мръдне от мястото си, докато се приготвя. Аз се приготвих бързо: не ми бе необходимо много време, за да облека най-хубавата си рокля (сребристосивата, която бях купила за сватбата на мис Темпъл и която не бях обличала оттогава), да среша косите си и да сложа единственото си украшение — бисерната брошка. Слязохме долу.
         За щастие за гостната можеше да се мине и от друго място освен през столовата, където всички обядваха. Когато влязохме, гостната беше празна. В мраморната камина безшумно гореше голям огън. Сред красивите цветя, с които бяха украсени масите, светеха тържествено восъчни свещи; червената завеса пред портала бе спусната. Колкото и. тънка да беше тази преграда, която ни отделяше от обядващите в съседния салон, те говореха толкова тихо, че не можех да разбера нищо от техния шепот. Адел, която несъмнено беше все още под влияние на тържествеността на момента, седна, без да каже дума, на едно столче за крака, което й посочих. Аз пък се настаних в прозоречната ниша, взех от съседната маса една книга и се опитах да се задълбоча в нея. Тогава Адел премести столчето си до краката ми; след малко тя докосна коляното ми.
         — Какво има, Адел?
         — Може ли да взема едно от тези чудни цветя, мадмоазел? Само за да допълня тоалета си.
         — Прекалено много мислиш за тоалета си, Адел; но едно цвете можеш да си вземеш.
         — Измъкнах от една ваза роза и я забодох на колана на момичето. То въздъхна с чувство на неизразимо удовлетворение; сякаш чашата на щастието му бе преляла. Обърнах се, за да скрия усмивката си, която не бях в състояние да сдържа; нещо много комично и печално имаше в сериозността и благоговението, с което тази малка парижанка се отнасяше към външността си.
         Разнесе се тих шум на отмествани столове; дръпнаха завесата; пред мен се разкри столовата, където запаленият полилей струеше светлина върху среброто и кристала на разкошните десертни прибори върху дългата маса. Под портала се появи група дами. Те влязоха в гостната и завесата отново се спусна.
         Дамите бяха само осем, но когато влязоха вкупом, ми се стори, че са много повече. Някои от тях бяха много високи, повечето — облечени в бяло и роклята на всяка една се влачеше с такива разкошни дипли, че това придаваше на фигурите им величествеността, която придава на луната леката мъгла. Станах и им се поклоних: една-две от тях кимнаха в отговор, а останалите само ме погледнаха.
         Те се пръснаха из стаята, напомняйки ми с лекотата и пъргавостта на движенията си ято белокрили птици. Едни от тях се отпуснаха на диваните и табуретките, други се наведоха над масите, разглеждайки цветята и книгите, а останалите се събраха около камината; всички говореха тихо, но с ясна интонация, както изглежда, привична за тях. Впоследствие научих как се нарича всяка от тях, затова ще спомена имената им.
         Първо, тук беше мисис Ештън с две от дъщерите си. На младини мисис Ештън очевидно е била красива, защото и сега бе запазила хубавите си черти; по-голямата й дъщеря, Ейми, беше дребничка, наивна и с детинско лице и маниери, но във формите й имаше нещо привлекателно; бялата муселинена рокля със син колан й отиваше. По-малката, Луиза, беше по-висока, с по-изящна фигура, с много хубавичко личице — французите наричат такива лица minois chiffone*; и двете сестри бяха нежни като лилии.
         [* Лице с приятни и тънки, но не и особено правилни черти. — Б. пр.]
         Лейди Лин — едра, набита особа на около четиридесет години, с разкошна атлазена рокля „шанжан“ — вървеше съвсем изправена и изглеждаше доста надменна; под синьо перо, в ореола на брилянтена диадема блестяха лъскавите й тъмни коси.
         Жената на полковник Дент не правеше толкова силно впечатление, но според мен беше с много по-аристократичен вид. Тя имаше тънка фигура, нежно, бяло лице и руси коси. Черната й атлазена рокля, богатият шарф от чуждестранна дантела и перлите й ми харесваха много повече от великолепието на лейди Лин, която блестеше с всички цветове на дъгата.
         Но най-внушителни — може би защото бяха най-едри — ми се сториха вдовицата лейди Инграм и дъщерите й Бланш и Мери. И трите бяха много високи. На вдовицата човек можеше да даде от четиридесет до петдесет години; формите й бяха отлично запазени. В черните й коси (поне така ми се стори на светлината на свещите) нямаше нито един бял косъм; зъбите й блестяха с ослепителна белота. Мнозина биха я нарекли „очарователна за годините си“ и тя действително беше такава, но само физически. В целия й вид, в начина на държане се чувстваше нещо нетърпимо надменно. Тя имаше римски черти и брадичка с трапчинка, която с лека извивка преминаваше в дълга права шия. Гордостта й не само правеше лицето й по-пълно и по-мрачно, но дори го беше сбърчила; същата тази гордост поддържаше брадичката й неестествено вирната. Погледът й — суров и жесток — ми напомняше за мисис Рийд. Мисис Инграм процеждаше думите си през зъбите; гласът й беше дълбок, тонът надменен, недопускащ възражения — с една реч, нетърпим. Тя сигурно мислеше, че алената кадифена рокля и тюрбанът от златиста индийска тъкан й придават истинско царско достойнство.
         Бланш и Мери бяха еднакви на ръст, прави и стройни като тополи. Мери изглеждаше доста слабичка за ръста си, но Бланш имаше формите на Диана. Аз я разглеждах, разбира се, с особен интерес. Преди всичко исках да проверя дали външността й съвпада с описанието на мисис Феърфакс, после дали прилича на миниатюрата, която бях нарисувала по фантазия, и най-сетне (признавам това) дали тази външност би могла да се хареса на мистър Рочестър.
         Оказа се, че тя точно съответства и на нарисувания от мен портрет, и на описанието на мисис Феърфакс: прекрасен бюст, заоблени рамене, грациозна шия, тъмни очи и черни къдрици. А лицето й? То бе като лицето на майката, с тази разлика, че бе младо, без бръчки: същото ниско чело, същите надменни черти, същата гордост. Вярно, тази гордост не бе толкова мрачна: мис Инграм непрекъснато се смееше; смехът й звучеше иронично, такова беше и обичайното изражение на капризно извитите й, надменни устни.
         Казват, че гениите са самоуверени Не знаех дали мис Бланш Инграм бе гениална, но беше самоуверена, и то в най-висша степен. Тя поведе разговор за растенията с кротката мисис Дент. Очевидно мисис Дент не бе учила ботаника, макар да каза, че много обичала цветята, особено дивите, а мис Инграм бе учила. И тя с важен вид почна да отрупва мисис Дент с научни термини. Веднага разбрах, че мис Инграм, казано простовато, _погажда номер_ на мисис Дент, използувайки нейното невежество; номерът може би беше остроумен, но явно се вършеше със зъл умисъл. После мис Инграм седна на пианото — изпълнението й беше блестящо; тя пя — и гласът й звучеше прекрасно; заговори на френски с майка си — и установих, че говори отлично: свободно и с добър акцент.
         Мери изглеждаше по-тиха и по-приветлива от Бланш. Тя имаше по-нежни черти и малко по-светла кожа (мис Инграм беше мургава като испанка). Но на Мери й липсваше живот: лицето й бе неизразително, а очите — лишени от блясък; тя нямаше какво да каже и седнала веднъж в креслото си, замръзна в него като статуя в ниша. И двете сестри бяха с белоснежни тоалети.
         Смятах ли аз сега, че мис Инграм би могла да стане избраница на мистър Рочестър? Не бих могла да отговоря на този въпрос, тъй като не знаех какви жени му харесват. Ако го привлича величествеността мис Инграм беше самата величественост, освен това беше изкусна, весела.
         Повечето мъже навярно биха се възхищавали от нея, реших аз. А в това, че _той_ е пленен от нея, аз вече бях имала възможност да се убедя. Но за да изчезне и последната сянка на съмнение, трябваше да ги видя отново заедно.
         Не мисли, читателю, че Адел е стояла през цялото време на столчето до краката ми, без да мръдне. Не! Когато дамите влязоха, тя стана, упъти се към тях, за да ги посрещне, поздрави ги с изискан реверанс и каза важно:
         — Bon jour, mesdames!
         Мис Инграм я погледна насмешливо и възкликна:
         — Ах, каква кукличка!
         Лейди Лин забеляза:
         — Това навярно е възпитаницата на мистър Рочестър — малката французойка, за която спомена.
         Мисис Дент нежно я хвана за ръката и я целуна. А Ейми и Луиза Ештън възкликнаха:
         — Какво прелестно момиченце!
         После те я повикаха при себе си на дивана и сега тя седеше между тях, бъбреше ту на френски, ту на завален английски и привличаше вниманието не само на госпожиците, а и на мисис Ештън и лейди Лин, чувствайки се на седмото небе.
         Накрая носят кафе и викат мъжете. Седя в сянка, ако може да се говори за сянка в тази ярко осветена стая: завесата на прозореца ме скрива наполовина. Завесата на портала отново се вдига, за да влязат мъжете. И те както дамите правят внушително впечатление. Всички са облечени в черно. Повечето са високи, някои от тях — млади. Хенри и Фредрик Лин са блестящо елегантни; полковник Дент е внушителен мъж с войнишка стойка. Мистър Ештън, окръжен съдия, се държи с достойнство; косата му е съвсем побеляла, но веждите и бакенбардите му са още черни и донякъде това му придава вид на père noble de théâtre*. Лорд Инграм, както сестрите си, е много висок; красив като тях, той подобно на Мери изглежда вял и апатичен, сякаш ръстът му е повлиял отрицателно върху темперамента и ума му.
         [* Благороден баща от някоя пиеса (фр.). — Б. пр.]
         Но къде е мистър Рочестър?
         Той влиза последен. Не гледам към портала, но го виждам. Мъча се да съсредоточа вниманието си върху иглите и бримките на кесията, която плета — иска ми се да мисля за плетивото и да виждам само сребърните стъклени мъниста и копринените конци в скута си. Обаче аз ясно виждам фигурата му и неволно си спомням последната ни среща — когато му оказах това, което той нарече голяма услуга, и държа ръката ми, гледайки ме с поглед, пълен с дълбоко вълнение, което всеки миг можеше да прелее и което донякъде се дължеше и на мен. Как ни сближи този миг! А какво се случи сетне, какво промени отношенията между нас? Защо сега сме толкова далечни, така чужди един към друг? Толкова чужди, че не очаквах да дойде и да заговори с мен. Затова не се учудих, когато, без да ме погледне, той седна в другия край на стаята и започна да разговаря с някои от дамите.
         Веднага щом се убедих, че вниманието му е приковано в тях и че мога незабелязано да го гледам, аз неволно устремих към него погледа си; очите ми не ме слушаха, те постоянно се обръщаха и се спираха на него. Да го гледам, беше за мене голяма радост — вълнуваща и заедно с това мъчителна, скъпоценна като чисто злато, но стаила в себе си остра болка; удоволствие, каквото сигурно изпитва умиращият от жажда човек, който знае, че кладенецът, до който е допълзял, е отровен, но все пак се навежда и пие жадно освежителната течност.
         Изглежда, че е вярна поговорката: „Красотата е в очите на този, който й се любува“. Лицето на моя Господар — бледо, с мургав тен, с ъгловато, едро чело, широки, смолисточерни вежди, внушителен поглед, _резки_ черти и решителна, сурова уста, въплъщение на енергия, твърдост и воля — не беше красиво, ако се има пред вид обикновената представа за красота; но на мен то се струваше повече от красиво. За мен всичко в него беше интересно и пълно с очарование, което ме покоряваше всецяло; то ме лишаваше от власт над чувствата ми и ги предаваше във властта на този човек. Не исках да го обичам: читателят знае какви усилия положих, за да изтръгна от душата си първите кълнове на тази любов; а сега още щом го зърнах, те отново се съживиха и буйно разцъфтяха! Той ме накара отново да го обикна, макар да не гледаше към мен.
         Сравних го с гостите му. Колко струваше пред него галантното изящество на господата Лин, мрачната елегантност на лорд Инграм; дори военната осанка на полковник Дент отстъпваше на природното обаяние на мистър Рочестър и вътрешната му сила! Аз лично не се възхищавах нито от вида, нито от маниерите им, обаче бях убедена, че повечето хора биха ги счели за привлекателни, красиви, внушителни. Същите биха сметнали мистър Рочестър за меланхоличен човек с груби черти. Видях усмивките на гостите му, чух техния смях. В светлината на свещите имаше може би повече душа, отколкото в тези усмивки, звънът на звънеца беше по-съдържателен от този смях. Видях и мистър Рочестър да се усмихва: суровите му черти се смекчиха, очите заблестяха и се изпълниха с нежност, погледът стана проницателен и галещ. Той говореше в тази минута с Луиза и Ейми Ештън и се учудих колко равнодушно се отнесоха те към погледа, който проникваше до дъното на душата ми; очаквах, че ще наведат очи и че руменина ще покрие бузите им и с радост отбелязах отсъствието на всякакво вълнение у тях. „Той за тях не е това, което е за мен — мислех си аз, — той не е техният тип мъж. Но той е моят тип — сигурна съм в това, — чувствам сходство между нас, разбирам какво говорят изражението на лицето и движенията му. Макар неговото богатство и положение да ни отделят рязко един от друг, в ума и сърцето ми, в кръвта и в нервите ми има нещо, което ме сближава духовно с него. Как можах да мисля само до преди няколко дни, че взаимоотношенията ни се изчерпват с това, че получавам заплата от него? Как можах да си забраня да виждам в него друго освен мой работодател? Какво кощунство с природата! Всички добри, честни, силни чувства в душата ми неволно се устремяват към него. Зная, че трябва да скрия преживяванията си, че трябва да убия надеждата си, че трябва да помня, че той не иска и да знае за мен, защото, твърдейки, че между нас има хармония, съвсем не смятам, че съм надарена с неговата сила и неговата способност да очаровам. Искам само да кажа, че с него имаме еднакви вкусове и чувства. И затова съм длъжна непрекъснато да си повтарям, че сме разделени навеки; но докато живея и мисля, ще го обичам.“
         Поднесоха кафето. Веднага щом влязоха господата, дамите зачуруликаха като птички. Разговорът ставаше все по-оживен и весел. Полковник Дент и мистър Ештън спорят за политика; жените им ги слушат. Двете горди вдовици — лейди Лин и лейди Инграм, беседват помежду си. Сър Джордж (забравих да опиша външността му) — много едър и набит местен благородник — стои с чаша кафе в ръка пред дивана, на който са се разположили дамите, и от време на време казва по нещо. Мистър Фредрик Лин седна зад Мери Инграм и й показва книга с великолепни гравюри; тя ги гледа, усмихва се от време на време, но почти няма какво да забележи. Високият и флегматичен лорд Инграм се обляга, скръстил ръце, на стола на дребничката и жива Ейми Ештън. Тя гледа нагоре към него, бъбри като кречетало; той й харесва повече от мистър Рочестър. Хенри Лин се настанява на една табуретка до краката на Луиза. И Адел се натъкмява до него. Той се опитва да говори с момиченцето на френски и Луиза се смее на грубите му грешки. А кой ще прави компания на Бланш Инграм? Тя стои до масата сама, навела се грациозно над един албум. Явно очаква някой да отиде при нея; но няма намерение да чака твърде дълго. Сама ще си намери събеседник.
         Мистър Рочестър, след като говори със семейство Ештън, отива до камината и застава там. Бланш се упътва към него и се изправя от другата страна на камината.
         — Аз мислех, мистър Рочестър, че не обичате децата.
         — Точно така.
         — Тогава защо сте поели върху себе си грижата за тази кукла (тя посочи Адел)? Откъде я взехте?
         — Не я взех, а ми я оставиха.
         — Трябваше да я пратите в училище.
         — Не мога да направя това. Училищата са много скъпи.
         — Ако се не лъжа, вие сте й взели гувернантка: току-що видях тук някаква личност. Отишла ли си е? А, не! Все още седи ей там, зад завесата на прозореца. Вие сигурно й плащате; според мен това не ви струва по-евтино; напротив — в такъв случай трябва да издържате двама души.
         Страхувах се или по-скоро се надявах, че като стана дума за мен, мистър Рочестър ще ме погледне: неволно се свих още повече в нишата. Но той нито веднъж не извърна глава към мен.
         — Не помислих за това — каза той равнодушно, загледан право пред себе си.
         — Разбира се; вие, мъжете, никога не се съобразявате нито с известни икономии, нито със здравия разум. Да чуете само какво казва мама за гувернантките: докато пораснем ние с Мери, сменихме най-малко десетина-дванадесет. Половината от тях бяха нетърпими, а останалите — смешни. И всяка по своему противна. Нали така, мамо?
         — Какво каза, съкровище мое?
         Младата особа, наречена „съкровище“, повтори въпроса си със съответното пояснение.
         — Ах, скъпа, не ми говори за гувернантките! Дори самата дума ми действа на нервите. Бях станала цяла мъченица поради тяхното невежество и капризи! Слава богу, това изпитание свърши!
         В този момент мисис Дент се наведе към благочестивата дама и й пошепна нещо на ухото; по отговора разбрах, че мисис Дент й е напомнила, че в стаята присъства една представителка на това прокълнато съсловие.
         — Tant pis!* — заяви благородната дама. — Надявам се, че това ще й бъде от полза! — И добави по-тихо, но достатъчно силно, за да я чуя: — Видях я. Аз съм отлична френоложка и чета на лицето й всички недостатъци на гувернантките.
         [* Толкова по-зле за нея (фр.) — Б. пр.]
         — Какви са тези недостатъци, мадам? — запита високо мистър Рочестър.
         — Ще ви ги кажа на ухото — отговори тя и кимна три пъти многозначително тюрбана си.
         — Но любопитството ми ще премине, то трябва да бъде удовлетворено още сега.
         — Попитайте Бланш, тя е по-близо до вас от мен.
         — О, не ме карай да му го казвам, мамо! Мога да кажа за тази паплач само едно: те са никаквици! Наистина не съм пострадала много от тях и по-скоро съм гледала аз да им причинявам неприятности. Какви шеги си правехме двамата с Тиъдор с нашите мис Уилсън, мисис Грейс и мадам Жубер! Мери беше много заспала, та не участвуваше в тези наши заговори. Особено добре се забавлявахме с мадам Жубер. Мис Уилсън бе клето, болнаво същество, плачливо и угнетено, с една дума — недостойна да се занимаваме с нея, а мисис Грейс беше груба и безчувствена, нищо не й действаше. Но клетата мадам Жубер! И сега я виждам разгневена, вън от себе си от яд — разливахме чая си, хвърляхме по пода залци хляб с масло, мятахме книгите си към тавана и оглушително чукахме с линиите си по чина и с ръжена по решетката на камината. Тиъдор, помниш ли онези весели дни?
         — Да-а-а, разбира се, помня — отговори проточено лорд Инграм. — Бедната бабишкерница обикновено викаше: „Ах, лоши деца!“ А ние почвахме да й четем евангелие, задето се осмелява да учи такива умни деца като нас, когато тя самата е толкова невежа.
         — Да, наистина; а по-късно, Тидоу, двамата мъчехме, учителя ти, който гледаше като отровен — мистър Уининг, „подвижната проповед“, както обикновено го наричахме. Той и мис Уилсън си позволиха да се влюбят един в друг, или поне ние с Тидоу решихме, че е така. Успяхме да забележим няколко нежни погледа и въздишки, които сметнахме за признаци на la belle passion* и скоро всички научиха за нашето откритие. Възползвахме се от това като от лост, с който да ги изхвърлим от къщи. Щом маминка научи за тази история, видя в нея безнравствени подбуди. Така ли беше, уважаема майко?
         [* Нежни чувства (фр.). — Б. пр.]
         — Разбира се, душичке. И аз бях съвсем права. Повярвайте ми: има хиляди причини, поради които любовни връзки между гувернантките и учителите не бива да се допускат дори за миг в порядъчните семейства. Първо…
         — О, моля ти се, мамо! Не ги изброявай! Au reste* ние всички добре ги знаем: опасността на лошия пример за невинните детски души, разсеяността на влюбените — и оттук пренебрегването на задълженията, сетне взаимно разбирателство и поддръжка, които пораждат доверие помежду им и в крайна сметка водят до дързост, непокорство и грубо държане. Права ли съм, баронесо Инграм от Инграм Парк?
         [* Впрочем (фр.). — Б. пр.]
         — Права си, мое чисто ангелче, права както винаги.
         — Тогава няма какво повече да говорим. Хайде да променим темата.
         Ейми Ештън, която не слушаше или не обърна внимание на последните думи, заяви с тъничкото си като на малко момиче гласче:
         — И ние с Луиза също дразнехме нашата гувернантка, но тя беше толкова добра, че понасяше абсолютно всичко. С нищо не можехме да я изкараме от кожата й. Тя никога не ни се сърдеше. Нали така, Луиза?
         — Да, така! Вършехме, каквото си искахме: бъркахме в чекмеджето на масата й или в кошничката й за работа и обръщахме всичко наопаки в тях. Тя беше толкова добродушна, че ни даваше всичко, каквото поискаме.
         — Е — забеляза със саркастична усмивка мис Инграм, — изглежда, всички сега ще започнат да разказват спомени за гувернантките си. За да избегнем това, аз повторно предлагам друга тема. Мистър Рочестър, поддържате ли ме?
         — Поддържам ви, мадам, и в това, както във всичко останало.
         — Тогава поемам върху себе си грижата да уточня предложението си. Синьор Едуардо, ще може ли да попеете сега?
         — Дона Бианка, ако заповядате, ще мога.
         — В такъв случай, синьоре, слушайте кралската ми заповед: приведете в готовност дробовете си и другите си гласови органи, за да изпълните кралската ми воля.
         — Кой не би пожелал да бъде Ричо* при такава божествена Мери?
         [* Давид Ричо (1533 — 1566) — италиански музикант, фаворит на Мери Стюарт, шотландска кралица. — Б. пр.]
         — По дяволите вашият Ричо! — възкликна тя, като тръсна къдриците си, упътила се към пианото. — Смятам, че цигуларят Давид трябва да е бил доста противен субект; черният Ботуъл* ми харесва повече. Според мен един мъж не струва нищо, ако няма в себе си нещо порочно. Нека историята твърди, каквото си ще, но ми се струва, че Джеймз Хепбърн е бил тъкмо такъв див, буен легендарен разбойник, комуто бих се съгласила да дам ръката си.
         [* Джеймз Хепбърн Ботуъл (? — 1578) — шотландски благородник, който убил втория съпруг на Мери Стюарт и после се оженил за нея. — Б. пр.]
         — Чувате ли, господа? Кой от вас прилича най-много на Ботуъл? — извика мистър Рочестър.
         — Бих казал, че вие приличате най-много на него — отвърна полковник Дент.
         — Честна дума, безкрайно съм ви благодарен за това! — отговори мистър Рочестър.
         Мис Инграм, седнала с горделива грация на пианото, разпиля царствените дипли на белоснежните си одежди и засвири един бравурен прелюд. Но в същото време продължаваше да говори. Явно тази вечер тя бе в повишено настроение. Думите и изражението на лицето й бяха, изглежда, предназначени не само да изтръгнат възхищение, а просто да смаят слушателите й. Тя несъмнено искаше да ги порази, като се покаже особено дръзка и смела.
         — О, толкова са ми дотегнали днешните млади мъже! — възкликна Бланш, завършвайки с оглушителни акорди. — Бедни нищожни същества, конто не смеят да направят дори крачка извън оградата на бащината си къща, пък дори и до нея не се приближават без разрешението и присъствието на майките си. Това са хора, които се занимават само с красивите си лица, белите си ръце и малките си крака. Като че ли на мъжа му е нужна красота! Като че ли очарованието не е изключително право на жената, нейно законно достояние и наследство! Грозна жена е петно върху красивия лик на природата. Но от мъжете се иска само едно — сила и решителност. Нека девизът им бъде лов, стрелба, бой — всичко останало е глупост. Ако бях мъж, девизът ми щеше да бъде точно такъв. Когато реша да се омъжа — продължи тя след пауза, която никой не наруши, — ще си намеря такъв съпруг, който да не конкурира красотата ми, а по-скоро да я подчертава. Няма да търпя съперник до престола си, властта ми трябва да бъде пълна; искам той да се любува само на мен, не и на образа си в огледалото. А сега, мистър Рочестър, пейте, ще ви акомпанирам.
         — Готов съм! — гласеше отговорът.
         — Песента на корсаря. Сега вече знаете, че имам слабост към корсарите. Затова я изпейте con spirito*.
         [* С въодушевление (ит.). — Б. пр.]
         — Заповедите, изречени от устата на мис Инграм, биха въодушевили дори чаша мляко или вода.
         — Щом е така, _трябва_ да внимавате. Ако не ми хареса изпълнението, ще ви засрамя, като покажа как трябва да се пеят такива песни.
         — Искате да ми дадете награда за неспособност ли? В такъв случай ще се опитам да се проваля.
         — Gardez-vous en bien!* Ако направите това нарочно, ще ви наложа съответното наказание.
         [* Внимавайте добре (фр.). — Б. пр.]
         — Мис Инграм, трябва да бъдете снизходителна, тъй като сте способна да наложите наказание, което един смъртен не би могъл да издържи.
         — Ха! Обяснете ми какво значи това! — рече властно дамата.
         — Извинете, мадам; всякакви обяснения са излишни. Тънкият ви усет трябва да ви подскаже, че едно ваше намръщване се равнява на смъртно наказание.
         — Пейте! — каза Бланш и отново засвири въодушевено.
         „Време е вече да се измъкна“ — реших аз. Но звуците, които екнаха, ме задържаха. Мисис Феърфакс ми бе казала, че мистър Рочестър има прекрасен глас; и действително — той пееше с дълбок, мощен бас, при което влагаше особено чувство, особена изразителност. Този глас проникваше в сърцето и причиняваше странно вълнение. Почаках, докато замре последният дълбок и плътен звук, докато се отприщи бентът на прекъснатия за миг разговор. Тогава се измъкнах от притуленото си кътче и излязох през страничната врата, която за щастие беше наблизо. Озовах се в тесния коридор, който водеше към хола. Прекосявайки хола, забелязах, че се е разхлабила каишката на пантофката ми, и спрях да я закопчея, като коленичих на пътеката в подножието на стълбите. Чух как се отвори вратата на столовата и някакъв мъж се приближи до мен; бързо се изправих и се озовах лице с лице с него: това беше мистър Рочестър.
         — Как сте? — попита той.
         — Много добре, сър.
         — Защо не дойдохте да поговорите с мен в гостната?
         Струваше ми се, че и аз мога да му задам същия въпрос, но не посмях да го направя и само казах:
         — Не се реших да ви безпокоя, тъй като вие, изглежда, бяхте зает, сър.
         — Какво правихте в мое отсъствие?
         — Нищо особено: занимавах се както обикновено о Адел.
         — И сте станали много по-бледа, отколкото бяхте — забелязах това веднага щом ви погледнах. Какво се е случило?
         — Абсолютно нищо, сър.
         — Да не сте настинали онази нощ, когато за малко не ме удавихте?
         — Съвсем не.
         — Върнете се в гостната, бягате твърде рано.
         — Уморена съм, сър.
         Мистър Рочестър ми хвърли продължителен поглед.
         — И нещо сте огорчена — каза той. — От какво? Кажете ми.
         — От нищо, абсолютно от нищо. Не съм огорчена.
         — А аз твърдя, че сте. И то толкова, че само още няколко думи са достатъчни да извикат в очите ви сълзи; виждате ли, те вече се появиха, блестят и изпълват вашите очи; една капка се отрони по бузата ви. Ако имах време и не се страхувах, че някой прислужник-клюкар може да мине оттук, на всяка цена щях да разбера каква е работата, Е, за тази вечер сте извинена. Но знайте, че докато гостите ми са тук, искам да идвате в гостната всяка вечер; такова е желанието ми и, моля, не го пренебрегвайте. А сега вървете и пратете Софи да вземе Адел. Лека нощ, моя… — Той млъкна, прехапа устни и бързо се раздели с мен.

Няма коментари:

Публикуване на коментар