19 март 2013 г.

Джейн Еър-1



                                          Джейн Еър
   Шарлот Бронте


Посвещавам тази своя творба на почитаемия Уилям Мейкпийс Тъкъри в знак на уважение
                                                                           Авторката


         ПЪРВА ГЛАВА

         Да излезем на разходка в този ден не беше възможно. Наистина сутринта скитахме цял час из голите шубраци, но следобеда (когато бе сама, мисис Рийд обядваше рано) студеният зимен вятър докара такива мрачни облаци и такъв силен дъжд, че бе немислимо да се излезе пак.
         Това ме радваше — никак не обичах дългите разходки, особено в мразовитите следобеди. Неприятно ми беше да се прибирам в къщи в студения здрач с премръзнали ръце и нозе, със сърце, огорчено от бавачката Беси, която непрестанно ме гълчеше, и с болката, че Илайза, Джордж и Джорджиана Рийд понасят по-леко студа.
         Споменатите Илайза, Джордж и Джорджиана сега бяха наобиколили майка си в гостната. Тя се беше изтегнала на един диван край камината и окръжена от любимците си (в момента те нито се караха, нито плачеха), имаше вид на напълно щастлив човек. Беше ме отпратила от групата с думите:
         — Съжалявам, че трябва да се отнасям сдържано с тебе, но докато не разбера от Беси, а и сама не се уверя, че се стараеш да се държиш дружелюбно и като нормално дете, по-приятно и по-весело — по-леко, по-свободно, по-естествено, — ти наистина ще ме принудиш да те лиша от предимствата, на които се радват само доволните, щастливите деца.
         — Какво казва Беси, че съм направила? — попитах аз.
         — Джейн, не обичам възраженията и излишните въпроси, а освен това неприлично е едно дете да се държи така с възрастните. Седни някъде; докато не се научиш да говориш учтиво, ще трябва да мълчиш!
         В съседство с гостната бе малката трапезария. Аз се вмъкнах там. В трапезарията имаше шкаф с книги; веднага взех един том, като се уверих, че е с много картинки. Качих се в прозоречната ниша, свих колене и седнах по турски; и тъй като бях дръпнала докрай червената плюшена завеса, усамотих се като в олтар.
         Надиплената червена драперия ми пречеше да виждам вдясно; вляво бяха чистите прозоречни стъкла, които ме запазваха, но не ме изолираха от навъсения ноемврийски ден. От време на време, като прелиствах книгата в ръцете си, аз се взирах навън в следобедната зимна картина. Надалеч се простираше бледа завеса от мъгла и облаци, по-наблизо — мокра морава и полегнал от бурята шубрак, обливани от непрестанен дъжд, който яростно плющеше, носен от упорития и навяващ тъга вихър.
         Книгата, която разглеждах, бе „Птиците в Англия“ от Биуик. Текстът не ме интересуваше много, но въпреки това имаше няколко встъпителни страници, които, въпреки че бях дете, не можех да отмина с безразличие. В тях се говореше за свърталищата на морските птици, за „усамотените скалисти острови и носове“, обитавани единствено от тях; за брега на Норвегия, осеян с острови още от южния му край, от Линеснес до Нуркап:

         Там, дето Северният океан кипи
         край островите на далечна Туле
         и сините води на Атлантика
         се леят между бурните Хебриди…

         Не можех да отмина и краткото описание за неприветливите брегове на Лапландия, Сибир, Шпицберген, Нова Земя, Исландия, Гренландия, „необятния арктически район: затънтени, мрачни области — хранилища на сняг и мраз, където вечни ледници, натрупвани един връз друг в течение на векове от зими, блестят като верига алпийски върхове и обграждат полюса, събрал в себе си най-лютия студ“. За тези мъртвешки бели простори аз си създадох своя собствена представа, неясна както всички смътни представи, които витаят в детското съзнание, но необикновено силна. В съзнанието ми текстът на тези встъпителни страници се осмисляше с редуващите се след това илюстрации: скалата, стърчаща самотно сред море от вълни и пръски, разбитата лодка, изхвърлена на пустинния бряг, студената и призрачна луна, надничаща иззад ефирния облак към един потъващ кораб.
         Не зная какво чувство внушаваха самотният черковен двор с надписания надгробен камък, вратата, двете дървета, ниският хоризонт над този двор, очертан от порутената стена, и току-що изгрелият полумесец, който показваше, че е вечер.
         Двата кораба, притихнали в безжизненото море, ми приличаха на морски духове.
         Картината, на която сатаната отмъква вързопа на крадеца зад гърба му, отминах бързо — тя беше ужасна.
         Такава бе и картината, на която рогат черен дявол седеше на една скала и наблюдаваше далечната тълпа, наобиколила една бесилка.
         Всяка картина разкриваше по нещо, често пъти непонятно за още неразвития ми ум и неоформените ми разбирания, което все пак будеше дълбок интерес — като този, който будеха приказките на Беси в зимните вечери, когато тя биваше в добро настроение. Тогава тя пренасяше масата за гладене до камината в детската стая, позволяваше ни да насядаме около тази маса и докато гладеше роклите на мисис Рийд с дантелените волани и диплеше краищата на нощната й шапка, задоволяваше нашето напрегнато внимание с любовни приключенски епизоди, взети от стари вълшебни приказки и още по-стари балади или (както разбрах по-късно) от страниците на „Памела“ и „Хенри, граф Морландски“.
         С книгата на Биуик на колене аз бях тогава щастлива — щастлива поне по мой начин. Страхувах се само да не ме обезпокои някой и ето че това се случи твърде скоро. Вратата на трапезарията се отвори.
         — Хей, скуко! — викна Джон Рийд, сетне млъкна видя, че в стаята няма никой. — Къде, по дяволите, е тя? — продължи той. — Лизи! Джорджи (това бяха сестрите му), Джейн не е тук! Кажете на мама, че това мръсно животно е излязло на дъжда!
         „Добре, че дръпнах завесата“ — помислих си аз и горещо пожелах да не открие скривалището ми. Джон Рийд никога не би сторил това сам — той не бе особено досетлив и съобразителен; но Илайза само подаде глава през вратата и каза начаса:
         — Тя е в прозоречната ниша, Джони, сигурна съм. Излязох веднага, защото ме побиха тръпки при мисълта, че въпросният Джони ще ме извлече от скривалището ми.
         — Какво обичаш? — попитах плахо аз.
         — Кажи: „Какво обичате, господарю Рийд?“ — сопна се той, — Искал да дойдеш тук! — И като седна в едно кресло, Джон ми направи знак да се приближа и да застана пред него.
         Джон Рийд беше четиринадесетгодишен ученик — четири години по-голям от мен (аз бях десетгодишна), едър и силен за годините си, с мръсна, нездрава кожа, с едри черти и широко лице, с големи ръце и крака. На масата той винаги преяждаше, което го правеше злъчен, с подпухнали мътни очи и увиснали бузи. Сега би трябвало да е на училище, но майка му го бе прибрала в къщи за месец-два „поради крехкото му здраве“. Мистър Майлз, учителят му, твърдеше, че Джон ще се чувства много добре, ако от къщи му изпращат по-малко кейкове и сладкиши; но майчиното сърце не можеше да се съгласи с подобна груба мисъл и бе по-склонно да възприеме по-деликатната идея, че болнавостта на Джон се дължи на претовареност и може би на тъга по дома.
         Джон не бе много привързан към майка си и сестрите си, а мене мразеше. Той ме тормозеше и биеше — не два-три пъти в седмицата, не и два-три пъти на ден, а непрестанно. Аз се боях от него с всеки нерв на тялото си и всяка моя клетка потръпваше, когато той ме приближеше. Имаше моменти, в които се обърквах от ужас, защото не намирах спасение нито от неговите заплахи, нито от неговите юмруци. Слугите не искаха да обидят младия си господар, като вземат моя страна, а мисис Рийд бе сляпа и глуха за всичко това. Тя все не забелязваше как той ме удря или обижда, въпреки че синът й често вършеше това и пред очите й, но по-често, разбира се, зад гърба й.
         Както винаги покорна на Джон, аз се приближих до стола му. Около три минути той ми се плези така, че ако изтеглеше езика си още малко, би го изтръгнал из корен. Знаех, че не след дълго ще ме удари, и докато очаквах плахо удара, мислех си за отвратителния и гаден вид на този, който ей сега щеше да го нанесе. Не зная дали Джон прочете това на лицето ми, но изведнъж, без да каже нещо, ме удари неочаквано и силно. Аз политнах, но успях да запазя равновесие и се отдръпнах на една-две крачки от стола му.
         — На ти, задето одеве отговаряше на мама така нахално и задето се криеше зад завесите, и задето ме гледаше тъй преди малко, глупачко!
         Свикнала с обидите на Джон Рийд, аз никога не помислях да му отвръщам; гледах само да издържа удара, който щеше да последва обидата.
         — Какво правеше зад завесата? — попита той.
         — Четях.
         — Покажи ми книгата. Отидох до прозореца и я взех.
         — Няма да пипаш нашите книги; мама казва, че ти си зависима от нас; нямаш пари, баща ти не ти е оставил нищо; трябва да просиш, а не да живееш тук сред деца на благородници, да ядеш, каквото ядем ние, и да носиш дрехи, за които мама плаща. Сега ще те науча как се рови в мойта библиотека; тя е моя; цялата къща е моя или ще бъде моя след няколко години. Върви до вратата, но далеч от огледалото и прозорците!
         Подчиних се, без да разбера отначало какво цели Джон с това; но когато го видях, че вдига книгата, готов да я хвърли по мен, инстинктивно се дръпнах встрани с тревожен вик, ала беше вече късно — книгата летеше към мене; тя ме улучи и аз паднах, ударих главата си о вратата и я спуках. От раната потече кръв, болката беше силна, но страхът ми понамаля, последван от други чувства.
         — Зло, жестоко момче! — викнах аз. — Ти приличаш на убиец… на надзирател на роби… на римски император!
         Бях чела „Историята на Рим“ от Голдсмит и си бях създала собствено мнение за Нерон, Калигула и др. Правила си бях някои сравнения наум, но съвсем не мислех, че някога ще ги изразявам гласно.
         — Какво, какво? — извика той. — Чухте ли как ме нарече тя? Чухте ли я, Илайза и Джорджиана? Ще кажа на мама! Но първо…
         Джон се спусна стремглаво към мене; усетих, че ме хваща за косата и рамото. Но той се бе приближил до едно отчаяно същество. За мене Джон беше действително тиранин, убиец. Усетих как една-две капки кръв се стекоха по врата ми, изпитах непоносимо терзание. В момента то надделя страха и аз посрещнах тиранина с настървение. Не си спомням много добре какво направих, но той извика:
         „Глупачка! Глупачка!“ и силно зарева. Помощта беше наблизо — Илайза и Джорджиана се завтекоха да намерят мисис Рийд, която бе отишла на горния етаж; ето че тя се появи, следвана от Беси и камериерката си Абът. Разтърваха ни и чух думите:
         — Божичко! С каква ярост се нахвърли на господаря Джон!
         — Едва ли някой е виждал подобно настървение!
         А мисис Рийд добави:
         — Отведете я в червената стая и я заключете!
         Четири ръце тутакси се протегнаха към мен и ме помъкнаха нагоре.


         ВТОРА ГЛАВА

         Докато ме мъкнеха, аз все се мъчех да се отскубна — нещо, което не очакваха и което в значителна степен утвърди лошото мнение на Беси и мис Абът за мен. Наистина, бях малко не на себе си или по-точно вън от себе си, както казват французите. Съзнавах, че моментното ми избухване вече ме е изложило на всевъзможни наказания, и като всеки разбунтувал се роб, в отчаянието си реших да бъда готова на всичко.
         — Дръж ръцете й, мис Абът, тя е като бясна котка!
         — Срамота, срамота! — викаше камериерката. — Колко възмутително, мис Еър! Да ударите един млад благородник, сина на вашата благодетелка, вашия млад господар!
         — Господар?! Какъв господар ми е той? Да не съм прислужница?
         — Не, вие сте по-долу от прислужница, защото не се издържате сама. Сядайте тук и хубаво си помислете дали сте се държали добре!
         Вече ме бяха замъкнали в споменатата от мисис Рийд стая и ме тръшнаха на един стол. Опитах се да скоча като пружина, но ръцете им веднага ме задържаха.
         — Щом не стоите мирно, ще трябва да ви завържем — рече Беси. — Мис Абът, дайте ми вашите жартиери, тя ще скъса моите веднага.
         Мис Абът се обърна, за да освободи дебелия си крак от тъй необходимия за него жартиер. Подготовката за връзването ми — това ново унижение, което ме очакваше — отне малко от куража ми.
         — Не ги сваляйте — извиках аз, — ще стоя мирно.
         В подкрепа на думите си се хванах здраво за стола.
         — Мислете му, ако излъжете — каза Беси и когато се увери, че наистина съм се поумирила, престана да ме държи здраво; сетне тя и мис Абът застанаха със скръстени ръце, загледани мрачно и недоверчиво в мен, сякаш се чудеха дали съм нормална.
         — Никога преди не е правила такова нещо — рече най-после Беси, обръщайки се към камериерката.
         — Но винаги е била в състояние да го направи — беше отговорът. — Често съм казвала на госпожата моето мнение за това дете и тя се е съгласявала е мен. То е лукаво човече. Не съм виждала момиче на нейните години, което да е толкова прикрито.
         Беси не отговори; не след дълго, обръщайки се към мен, тя рече:
         — Трябва да имате пред вид, мис, че сте под опеката на мисис Рийд, тя се грижи за вас. Ако ви изгони, ще трябва да отидете в приюта за бедни.
         Не отговорих нищо; тези думи не бяха нови за мен? дори в спомените от най-ранното ми детство имаше намеци от подобен характер. Укорите за моята зависимост звучаха винаги като далечен монотонен припев в ушите ми: много болезнен и мъчителен, но възприеман смътно. И мис Абът се обади:
         — Не трябва да си мислите, че сте равна с госпожиците и господаря Рийд, защото госпожата от доброта ви дава възможност да растете в тяхната среда. Те ще имат много пари, а вие — никак; вие трябва да бъдете покорна и да се помъчите да им се понравите.
         — Това, което ви казваме, е за ваше добро — добави Беси с мек глас. — Опитайте се да бъдете послушна и приятна, тогава може би ще останете тук; но ако сте невъздържана и груба, сигурна съм, че госпожата ще ви изгони.
         — Нещо повече — додаде мис Абът, — бог ще я накаже. Той ще й прати смъртта тъкмо когато се е разбесняла, и тогава къде ще отиде душата й? Хайде, Беси, да си вървим; за нищо на света не бих искала да имам нейната душа. Помолете се, мис Еър, когато останете сама, защото, ако не се покаете, някой зъл дух ще слезе през комина й ще ви отвлече.
         Те излязоха, затвориха вратата и я заключиха.
         Червената стая беше спалня за гости, която се използваше много рядко, бих казала, дори никак, освен когато неочакван приток на посетители в имението Гейтсхед наложеше да се използват удобствата й; и все пак това бе една от най-големите и най-разкошни стаи. Легло с масивни махагонови колони, със завеси от тъмночервена дамаска, стоеше в средата като някаква шатра; двата големи прозореца с винаги спуснати транспаранти бяха полузакрити от фестоните и диплите на червена драперия; килимът беше червен; масата пред леглото бе покрита с алена покривка; стените имаха топъл бежов цвят с лек розов оттенък; гардеробът, тоалетната масичка и столовете бяха от тъмно полиран стар махагон. Сред тази тежка, мрачна обстановка на леглото се открояваше и блестеше куп струпани един върху друг дюшеци и възглавници, покрит със снежнобяла марсилска кувертюра. Не по-малко изпъкваше едно голямо, също бяло кресло с възглавнички, поставено при задния край на леглото; креслото имаше столче за крака и ми напомняше някакъв светъл трон.
         Стаята беше студена (в нея рядко палеха камината), тиха (бе далеч от детската стая и кухните) и тържествена (там рядко влизаха хора). Само прислужницата идваше всяка събота, за да забърше огледалата и мебелите от лекия прах, събрал се през седмицата; мисис Рийд също идваше, но само за да провери съдържанието на някакво тайно чекмедже в гардероба, в което държеше разни документи, кутията със скъпоценностите си и миниатюра на покойния си съпруг — в тия последни няколко думи се крие тайната на червената стая — магията, която я държеше в самота въпреки величествеността й.
         Мистър Рийд починал преди девет години; в тази стая той издъхнал, тук били изложени за поклонение тленните му останки, оттук изнесли ковчега му, за да го погребат, и от този ден някакво чувство на мрачно благоговение карало всички да избягват червената стая.
         Беси и суровата мис Абът ме бяха оставили на един нисък стол до мраморната полица над камината; пред мен се възправяше леглото, вдясно бе високият, тъмен гардероб с убити, начупени отражения, които променяха блясъка на вратите му, вляво — прозорците със спуснати транспаранти, а едно голямо огледало между тях повтаряше празната величественост на леглото в стаята. Не бях съвсем сигурна дали Беси и мис Абът са заключили вратата и когато се реших да стана, отидох да проверя. Уви, да! Нямаше по-сигурна тъмница от моята. На връщане трябваше да мина покрай огледалото; омаяният ми поглед неволно се взря в глъбината, която то разкриваше. В тази призрачна бездна всичко изглеждаше по-студено и по-мрачно и малката странна фигурка, взираща се в мен с бледо лице, с ръце като две петна в мрака и бляскащи от страх очи, които единствени се движеха сред това мъртвило, приличаше на същинско привидение. Тази фигурка ми напомняше един от малките духове — нито добър, нито лош, — за които Беси ми разказваше вечер, че излизали от глухите, обрасли с папрат места сред блатата и плашели закъснелите пътници.
         Седнах отново на стола. Обзе ме суеверен страх, но часът за неговата пълна победа още не бе настъпил — кръвта ми беше все още топла, духът на разбунтувалия се роб все още гореше в мен със стихийна сила. Трябваше да възпра буйния стремеж на мисълта си към миналото, за да се съсредоточа върху печалното настояще.
         Жестоката тирания на Джон Рийд, гордото безразличие на сестрите му, неприязненото отношение на майка му, слугите, които вземаха тяхна страна — всичко това се надигна в тревожното ми съзнание като тъмна утайка в размътен кладенец. Защо винаги страдах, винаги ме заплашваха, виняха, коряха? Защо никому не можех да угодя? Защо бе безсмислено да се опитвам да спечеля нечие разположение? Илайза, която беше своеволна и егоистка, се радваше на снизхождение. Джорджиана — разглезена, зла, с подло и обидно държане — беше винаги покровителствана. Хубостта й, розовите бузи и златните къдрици, изглежда, изтръгваха възторзите на всички и й носеха прошка за всяка простъпка. Джон, който вършеше каквото си иска, бе наказван много по-малко от мен, макар че извиваше шийките на гълъбите, убиваше малките паунчета, насъскваше кучетата по овцете, кършеше чепките на лозите в парника и късаше пъпките на най-хубавите растения в оранжерията; той наричаше майка си „старата“, често я оскърбяваше заради мургавата й кожа — а неговата не беше по-бяла, — грубо пренебрегваше волята н, често късаше и повреждаше копринените й дрехи и въпреки всичко си оставаше „милото ми момче“. А аз не смеех да се провиня в нищо, стараех се да изпълня всяко свое задължение и въпреки това всеки ден от сутрин до вечер ме наричаха непослушна, досадна, навъсена и подла.
         Главата още ме болеше и кървеше от удара и падането. Никой не упрекна Джон, задето ме бе ударил съвсем без причина, а понеже се бях защитила, за да не му позволя да продължи безразсъдната си жестокост, станах предмет на всеобщо презрение.
         „Това е несправедливо, несправедливо!“ — бунтуваше се съзнанието ми, тласкано от мъчителния импулс към този преждевременно узрял, макар и краткотраен порив, а решителността ми, също получила закалка, намери странно средство за спасение от непоносимия тормоз — да избягам или ако това се окаже неосъществимо, да престана да ям и да пия, та така да умра.
         Как се бе вцепенила душата ми в този печален следобед! Как бе развълнуван умът ми и как се бунтуваше сърцето ми! И при какъв мрак, при каква голяма неизвестност се водеше тази душевна борба! Не можех да отговоря на непрестанния въпрос, който звучеше в мен — защо страдам така; сега, след толкова години (не зная точния им брой), разбирам това съвсем ясно.
         Бях дисонанс в живота на имението Гейтсхед, не приличах на никого там, нямаше никаква хармония в отношенията ми с мисис Рийд, с нейните деца и с достойната за тях прислуга. Ако те никак не ме обичаха, аз също не ги обичах. Те не желаеха да се отнасят благосклонно към същество, което не приличаше на никого от тях, същество хетерогенно, различно по темперамент, способности и наклонности; същество безполезно, негодно да служи на техните интереси или да им доставя удоволствие; същество опасно, което таеше в себе си възмущение от отношението им и презрение към техните разбирания. Зная, че ако бях жизнерадостна, блестяща, безгрижна, изискана, красива и палава (макар че пак бих била зависима и самотна), мисис Рийд щеше по-леко да понася присъствието ми; децата й щяха да се отнасят с мен по-сърдечно; слугите щяха да бъдат по-малко склонни да ме правят изкупителна жертва за другите деца.
         Денят започна да гасне в червената стая; минаваше четири часът и облачният следобед се топеше в спускащия се здрач. Дъждът още продължаваше да чука по прозореца на стълбището, а вятърът виеше в горичката отвъд имението; стана ми толкова студено, че цялата вкочанясах и смелостта ме напусна. Обичайното за мен чувство на унижение, неувереност, самота и униние падна като роса върху гаснещите главни на моя гняв. Всички казваха, че съм била лоша — дали наистина не бях такава? И що за мисъл бе тази, да умра от глад? Нали това е престъпление? Пък и готова ли съм да умра? И нима гробницата под олтара на гейтсхедската черква е примамливо убежище? Бях чувала, че в подобна гробница е погребан мистър Рийд, и като си спомних това, размислих се и започна да ме обзема страх. Не го помнех, но знаех, че ми е вуйчо — брат на майка ми, — който ме е взел при себе си, когато съм останала сираче, и в последните мигове на живота си поискал от жена си да му обещае, че ще ме гледа и издържа като свое дете. Мисис Рийд сигурно смяташе, че е изпълнила обещанието си, и това бе така, доколкото природата й го допускаше; но как би могла да обича искрено едно чуждо, натрапено в семейството й момиче, което след смъртта на мъжа й не бе свързано вече с нея с никаква връзка? Сигурно е много досадно да си обвързана с насила изтръгнатото обещание да бъдеш като родител на дете, което не обичаш, и да го виждаш постоянно в семейния си кръг — неприятно и чуждо.
         Озари ме необичайна мисъл. Не се съмнявах ни най-малко, че ако мистър Рийд беше жив, щеше да се отнася с мен добре; и сега, както седях и гледах бялото легло и тънещите в полумрак стени, като от време на време обръщах смаяна поглед към мътния вече блясък на огледалото, започнах да си припомням какво съм чувала за мъртъвци, които, обезпокоени в гроба, чене са изпълнени последните им желания, се връщат отново на земята, за да накажат виновните и отмъстят за угнетените; мислех, че и духът на мистър Рийд, възмутен от несправедливото отношение към племенничката му, може да напусне убежището си — черковната гробница или неизвестният свят на покойниците — и да се яви пред мен в тази стая. Изтрих сълзите си и сподавих въздишките си, страхувайки се някоя проява на мъчителна скръб да не пробуди у някой задгробен глас желание да ме утешава или пък окръжено с ореол лице да се появи в мрака и да се наведе над мен, обзето от странно състрадание. Мисълта, че това може да ми се случи, бе утешителна, но и ужасна. Ето защо аз с все сила се опитах да се отърва от нея — опитах се да бъда твърда. Като отметнах коси от очите си, вдигнах глава и огледах смело тъмната стая. В този миг на стената блесна светлина. Дали това не беше лунен лъч, промъкнал се през някоя дупка на транспаранта? Не, лунната светлина е спокойна, а тази трептеше; докато я гледах, тя се плъзна към тавана и затрепка над главата ми. Сега съм готова да приема, че по всяка вероятност светлината е идвала от фенер — някой е вървял по моравата; но тогава в уплахата си, с опънати от вълнение нерви, помислих този игрив лъч за знак, че от онзи свят идва някой дух. Сърцето ми заби силно, кръвта нахлу в главата ми, а до ушите ми достигна шум на бързо движещи се криле; стори ми се, че някой се приближава към мен; почувствувах тежест в гърдите, нещо ме душеше, не можех да издържа повече — изтичах до вратата и отчаяно заблъсках бравата. Чуха се стъпки по коридора, ключът се завъртя и в стаята влязоха Беси и Абът.
         — Мис Еър, какво ви е? — запита Беси.
         — Какъв ужасен шум! Цялата настръхнах! — възкликна Абът.
         — Махнете ме оттук! Искам да отида в детската стая! — викнах аз.
         — Защо? Ударихте ли се? Или видяхте нещо? — запита отново Беси.
         — Ох! Видях светлина и помислих, че идва някой дух. — Бях сграбчила ръката на Беси; тя не я отдръпна.
         — Викала е нарочно — рече Абът и в гласа й долових отвращение. — И как викаше! Ако нещо я е заболяло силно, можехме да я извиним, но тя само е искала да ни докара всички тук — зная долните й хитрини.
         — Какъв е този шум? — попита един заповеднически глас и мисис Рийд се показа по коридора с развяващо се боне и гневно шумоляща рокля. — Абът и Беси, мисля, че казах Джейн Еър да стои в червената стая, докато самата аз не я пусна.
         — Мис Джейн викаше много силно, мадам — умолително рече Беси.
         — Оставете я — гласеше единственият отговор. — Пусни ръката на Беси, дете; бъди сигурно, че няма да успееш, ако мислиш да се отървеш по този начин. Ненавиждам хитрините, особено на децата; мой дълг е да ти покажа, че това няма да ти помогне. Сега ще останеш тук още един час и ще те пусна само ако проявиш пълно подчинение и послушание.
         — О, вуйно, имайте милост към мен! Простете ми! Не мога да понеса това; накажете ме с друго! Ще ме намерите убита, ако…
         — Млък! Тази твоя невъздържаност е просто отвратителна! — И няма съмнение, че мисис Рийд действително бе отвратена. В нейните очи аз бях цяла артистка и тя искрено вярваше, че съм съчетание на низки страсти, лош характер и страшно двуличие.
         Когато Беси и Абът си отидоха, мисис Рийд, изгубила всякакво желание да бъде свидетел на истеричните ми пристъпи и отчаяните ми хлипове, ме тласна грубо в стаята и ме заключи, без да каже нещо повече. Чух я как бързо се отдалечава и скоро след това припаднах — безсъзнанието скри всичко от очите ми.


         ТРЕТА ГЛАВА

         Спомням си, че се свестих като след някакъв страшен кошмар; пред очите ми аленееше зловещо сияние, пресечено от плътни черни ивици. Чувах някакви гласове, но едва-едва, сякаш ги заглушаваше вятър или водопад; вълнението, неизвестността и най-вече силният страх бяха сковали цялото ми същество. Скоро обаче почувствах как някой се докосва до мен, вдига ме и ме изправя да седна — и то така нежно, както не се бе отнасял още никой към мене. Склоних глава на възглавницата или на рамото на същия човек и ми стана хубаво, хубаво…
         Пет минути по-късно мъглата, забулила съзнанието ми, се разсея. Сега бях сигурна, че съм в детската стая, в леглото си, и че червеното сияние пред очите ми е огънят в камината. Беше нощ; на масата гореше свещ; Беси стоеше до кревата и държеше тас, а в едно кресло до възглавницата ми седеше наведен над мен някакъв господин.
         Изпитах неизразимо облекчение, благотворно чувство на спокойствие и сигурност, когато разбрах, че в стаята ми има външен човек — нито обитател на Гейтсхед, нито роднина на мисис Рийд. Като отвърнах лице от Беси (макар присъствието й да ми беше много по-малко неприятно, отколкото би било например присъствието на Абът), почнах да разглеждам внимателно лицето на седящия до леглото господин. Аз го познавах: това бе мистър Лойд, аптекарят; мисис Рийд заръчваше да го повикат винаги, когато се разболееше някой от слугите; за себе си и за своите деца тя викаше лекар.
         — Е, познавате ли ме? — запита той.
         Аз казах името му и му подадох ръка. Мистър Лойд я пое усмихнат и рече:
         — Лека-полека ще се излекуваме.
         После той ме сложи да легна и обръщайки се към Беси, й заръча много да внимава никой да не ме безпокои през нощта. Като й даде още няколко наставления и каза, че на другия ден ще дойде пак, за голямо мое съжаление той си отиде; аз се чувствах съвсем сигурна и спокойна, докато седеше до леглото ми, но щом вратата се затвори зад гърба му, в стаята сякаш стана по-мрачно и сърцето ми се сви; в него легна като камък неизразима печал.
         — Защо не се помъчите да заспите, мис? — попита Беси необикновено кротко.
         Едва се реших да й отговоря, понеже се страхувах след тези думи да не последват по-груби:
         — Ще се опитам.
         — Искате ли да пийнете или да хапнете нещо?
         — Не, благодаря, Беси.
         — Тогава аз ще си легна, защото вече минава дванадесет; но вие ме извикайте, ако ви потрябвам през нощта.
         Каква любезност! Тя ми вдъхна смелост и аз попитах:
         — Беси, какво ми е? Болна ли съм?
         — Станало ви е зле в червената стая, сигурно от плач; но сега скоро ще ви мине.
         И Беси отиде в стаята на прислугата, която бе наблизо. Чух я да казва:
         — Сеъра, ела да спим в детската. За нищо на света не бих останала сама с горкото момиче тази нощ. Ами ако изведнъж умре?… Колко чудно, че припадна… Бих искала да зная дали наистина е видяла нещо. Госпожата беше прекалено строга към нея.
         Тя се върна със Сеъра; двете си легнаха; но преди да заспят, си шепнаха половин час. Долових откъслеци от разговора им, от които разбрах ясно за какво става дума.
         — Нещо бяло минало покрай нея и изчезнало… А след него — грамадно черно куче… Три силни удара по вратата. В гробището — светлина, и то точно на неговия гроб… — и т. н.
         Най-сетне те заспаха; свещта и камината загаснаха. За мен часовете на тази дълга нощ се нижеха в мъчителна безсъница; страхът държеше в еднакво напрежение слуха, зрението и мисълта ми — страх, който изпитват само децата.
         Моето премеждие в червената стая мина благополучно, без да предизвика някаква сериозна или продължителна болест: яви се само сътресение на нервната система, следи от което останаха и досега. Да, мисис Рийд, колко ужасни душевни мъки сте ми причинили! Но трябва да ви простя, тъй като вие не сте съзнавали какво вършите: късайки струните на моето сърце, вие си мислехте, че с това само изкоренявате лошите ми наклонности.
         На другия ден по обед станах, облякох се и загърната в шал, седнах до камината. Чувствах страшна слабост и отпадналост; много по-мъчителна обаче бе неизразимата душевна болка, която непрекъснато извикваше на очите ми тихи сълзи — още несварила да изтрия от бузата си една солена капка, на нейно място се стичаше друга. А трябваше да се чувствам щастлива, тъй като братовчедите ми отсъстваха от къщи — бяха отишли да се возят с майка си с каретата. Абът също не се мяркаше — тя шиеше в съседната стая и само Беси ходеше насам-натам, прибираше разхвърляните играчки и подреждаше чекмеджетата, като от време на време се обръщаше към мен с някоя необичайно нежна дума. Всичко това би трябвало да ми се струва същински рай, защото бях свикнала да живея под гнета на непрестанните укори и неблагодарната работа; но опънатите ми нерви бяха сега в такова състояние, че никаква тишина не можеше да ги успокои и никакви удоволствия — да ги възбудят приятно.
         Беси отиде долу в кухнята и ми донесе плодова торта в една порцеланова чиния с ярки цветове, на която бяха нарисувани райска птица и около нея — венец от повитица и напъпили рози; тази чиния обикновено изтръгваше възторга ми и аз неведнъж се молех да ми позволят да я подържа в ръце, за да я разгледам по-отблизо, но досега не ме бяха удостоявали с тази милост. И ето че скъпоценният съд се намери на коленете ми и Беси нежно ме увещаваше да изям лакомството в него. Излишно благоволение! То дойде твърде късно, както многобройни благоволения, които очакваме с голямо желание и които дълго ни се отказват! Не ми се ядеше тази торта, а перата на птицата и цветята ми се сториха странно избледнели; бутнах чинията настрана. Беси попита да ми даде ли някоя книга. Думата книга предизвика у мен мимолетно оживление и аз я помолих да ми донесе от библиотеката „Пътешествията на Гъливър“. Винаги препрочитах тази книга с възхищение. Бях уверена, че там се разказва за действителни случки и изпитвах към нея по-голям интерес, отколкото към вълшебните приказки. Що се отнася до джуджетата, след като ги бях търсила напразно под листата на дядовия зъб и камбанката, под гуглите на гъбите и под бръшляна на старите стени, стигнала бях накрая до печалния извод, че всички те са напуснали Англия и са се заселили в някоя дива страна, където горите са девствени и по-гъсти, а населението по-малобройно; от друга страна, бях уверена, че лилипутите и великаните съществуват в действителност и твърдо вярвах във възможността да предприема някой ден далечно пътешествие, за да видя със собствените си очи миниатюрните ниви, къщи, дървета и малките човечета, крави, овци и птици в едното от тези царства, както и високите като гори ниви, гигантските кучета, огромните котки и големите колкото кули мъже и жени в другото царство. Но сега, когато взех отново в ръце любимата книга и прелиствайки страница след страница, търсех в чудните й картинки онова очарование, което по-рано винаги намирах в тях, всичко ми се стори ужасяващо и мрачно: великаните изглеждаха жалки джуджета, лилипутите — зли и отвратителни гадинки, а Гъливър приличаше на унил странник в ужасни и пълни с опасности места. Затворих книгата, която не смеех повече да чета, и я оставих на масата до недокоснатата торта.
         Беси свърши с бърсането на праха и разтребването на стаята, изми си ръцете и като отвори едно чекмедженце, пълно с красиви копринени и атлазени парцалчета, се зае да прави нова шапка на куклата на Джорджиана и да си пее:

         В ония дни, когато скитахме безгрижно,
         в ония отлетели дни…

         Често бях чувала тази песен и тя винаги ми доставяше голямо удоволствие — Беси имаше приятен глас или така поне мислех. Но сега, макар гласът и да звучеше все така приятно, стори ми се, че в тази мелодия има нещо неизразимо печално. От време на време, погълната от своята работа, тя повтаряше припева много тихо, много проточено и думите „в ония отлетели дни“ звучаха като пълен с трагизъм финал на погребален химн. После тя запя друга песен, още по-печал на:

         Умора го мъчи, умора безмерна,
         безкраен е пътят, полето е ледно.
         Ще мръкне и скоро тъмата вечерна
         на път ще настигне сирачето бедно.

         Защо го прогониха лошите хора
         из тия скали, разпилени безредно?
         Умора го мъчи, безмерна умора,
         но ангели бдят над сирачето бедно.

         И ето че нежен ветрецът повява,
         сред мрака звездите изгряват победно.
         Бог в своята милост утеха му дава,
         с надежда дарява сирачето бедно.

         Дори и да падне от моста надвесен,
         да скита в блатата изгубено, бледно,
         дори и тогава бащата небесен
         не ще изостави сирачето бедно.

         И то продължава, върви със усмивка,
         макар и към своето утро последно,
         че горе, в небето, го чака почивка,
         че бог е баща на сирачето бедно.

         — Не плачете, мис Джейн, не плачете — рече Беси, като изпя песента докрай. Тя би могла да каже по същия начин на огъня: „Не гори!“, но нима можеше да разбере каква болка терзае сърцето ми?
         Същата сутрин мистър Лойд отново дойде.
         — О, вече сте на крак! — възкликна той, като влизаше в детската стая. — Е, бавачке, как се чувства тя?
         Беси отговори, че съм много добре.
         — Тогава би трябвало да е по-весела. Елате при мене, мис Джейн. Нали Джейн се казвахте? А?
         — Да, сър. Джейн Еър.
         — Виждам, че сте плакали, мис Джейн Еър; няма ли да ми кажете защо? Боли ли ви нещо?
         — Не, сър.
         — Тя сигурно е плакала, защото не е могла да отиде да се повози в каретата с мисис Рийд — намеси се Беси.
         — Едва ли. Тя е достатъчно голяма, за да плаче за такива глупости.
         И аз бях на същото мнение и тъй като това несправедливо обвинение засегна честолюбието ми, веднага отвърнах:
         — Никога не съм плакала за такива глупости. Не обичам да се возя на карета. Плача, защото съм нещастна.
         — О, засрамете се, мис Джейн! — каза Беси.
         Добрият аптекар изглеждаше малко озадачен. Стоях пред него и той ме гледаше втренчено. Имаше малки сиви очички, без особен блясък, но мисля, че сега бих ги нарекла проницателни. Лицето му беше грубовато, но добродушно. Аптекарят ме гледа дълго, после рече:
         — Защо се разболяхте вчера?
         — Падна — отново побърза да каже Беси.
         — Паднала ли? Та нали казахме, че е голямо момиче? Нима още не се е научила да ходи? Тя сигурно е осем-девет годишна.
         — Удариха ме, затова паднах — троснато отвърнах аз, изпитала отново чувство на оскърбена гордост; — но не от това се разболях.
         Мистър Лойд взе щипка енфие и я смръкна. Когато прибираше в джоба на жилетката си енфието, раздаде се силен звън, с който викаха слугите за обед; аптекарят знаеше за какво звънят.
         — Бавачке, това е за Вас — каза той, — можете да слезете долу. А докато се върнете, ще си поговорим за нещо сериозно с мис Джейн.
         Беси с удоволствие би останала, но се налагаше да излезе, понеже слугите в имението Гейтсхед бяха длъжни най-строго да спазват установеното за обед и вечеря време.
         — Значи, Вие сте се разболели не от това, че сте паднали. Тогава от какво? — продължи мистър Лойд, когато Беси излезе.
         — Оставиха ме заключена в стаята, където живее един дух, докато се мръкна съвсем.
         Мистър Лойд се усмихна и веднага след това се намръщи.
         — Дух ли? Е, Вие, види се, сте съвсем дете. Страх ли Ви е от духове?
         — Да, от духа на мистър Рийд; нали той е умрял в онази стая и там е лежал. Нито Беси, нито който и да е, смее да влезе там нощем, ако не се налага да стори това. Беше жестоко — да ме затворят там сама, в тъмното! Толкова жестоко, че никога няма да го забравя!
         — Глупости! За това ли се тревожите? И денем ли Ви е страх?
         — Не, но нали скоро пак ще мръкне. А аз съм нещастна, много нещастна и заради други неща.
         — Какви други неща? Няма ли да ми кажете?
         Как ми се искаше да дам пълен отговор на този въпрос! Но ми беше трудно да намеря подходящи думи. Децата могат да изпитват силни чувства, но не са в състояние да ги анализират; а дори ако успеят отчасти да ги анализират в ума си, не знаят как да изразят това с думи. Аз обаче много се страхувах да не изпусна този пръв и единствен случай да облекча своята печал, като я споделя, и след неловко мълчание най-после можах да дам, ако не пълен, то правилен отговор:
         — Първо, аз нямам нито баща, нито майка, нито братя, нито сестри.
         — Ала имате добра вуйна и братовчеди! Отново замълчах, после смотолевих:
         — Но нали Джон Рийд ме удари така силно, че паднах, а вуйна ме заключи в червената стая!
         Мистър Лойд отново извади кутийката с енфието.
         — Нима не Ви харесва имението Гейтсхед? — попита той. — Не сте ли благодарна, че живеете в такъв прекрасен дом?
         — Това не е мой дом, сър, а Абът казва, че прислугата имала по-голямо право от мен да живее тук.
         — Ами! Толкова ли сте глупава, че да искате да напуснете такава хубава къща?
         — Ако имаше къде, с радост щях да се махна оттук; но аз не ще мога да се махна от Гейтсхед, докато не стана голяма.
         — А може и да го напуснете, кой знае! Нямате ли други роднини освен мисис Рийд?
         — Мисля, че не, сър.
         — А по бащина линия?
         — Не зная: попитах веднъж вуйна и тя ми каза, че може би съм имала някакви бедни роднини с неблагороден произход, които носят името Еър, но не знаела нищо положително.
         — А ако наистина има такива, бихте ли искали да живеете при тях?
         Аз се замислих. Бедността плаши дори възрастните, камо ли децата: те не могат да си представят бедни хора, които изкарват прехраната си честно, с труд и прилежание; думата бедност поражда у тях единствено представата за дрипи, оскъдна храна и загаснало огнище, за грубост и низки пороци; за мен пък бедността бе равносилна на падение.
         — Не, не ми се иска да живея у бедни хора — отговорих аз.
         — Дори и да са добри към Вас?
         Поклатих глава: не можех да разбера откъде ще се вземе у бедните доброта; и после — ще усвоя техния жаргон, техните привички, ще остана неука — с една дума, ще заприличам на онези жени, които виждах понякога пред техните схлупени къщурки в село Гейтсхед да бавят децата си или да перат — не, не бях способна на такъв героизъм, не исках да купя свободата си на такава висока цена.
         — Но нима роднините Ви са толкова бедни? Работници ли са?
         — Не зная. Вуйна казва, че ако имам някакви роднини, те са сигурно просяци; а аз не бих искала да прося.
         — Бихте ли желали да ходите на училище?
         Отново се замислих: едва ли съм имала тогава ясна представа какво значи училище. Беси казваше, че това било място, където младите госпожици носели колосани якички, седели изправени на чиновете си и се учели на взискателност и добри маниери. Джон Рийд пък мразеше училището и хулеше учителя си; но вкусовете на Джон Рийд не бяха за мене закон и ако сведенията на Беси за училищната дисциплина (тя ги имаше от младите госпожици, в семейството на които бе живяла, преди да дойде в Гейтсхед) донякъде ме плашеха, разказите й за различните познания, придобити там от същите млади госпожици, ми изглеждаха много примамливи. Тя ги хвалеше, че умеели да рисуват красиви пейзажи и цветя, да пеят и да свирят на пиано, да плетат кесийки и да превеждат от френски; и ето че у мен се пробуди желание да стана като тях. Освен това училището обещаваше коренна промяна; дълъг път, пълно скъсване с Гейтсхед, начало на нов живот.
         — Много ми се иска да ходя на училище! — завърших гласно размишленията си аз.
         — Е, кой знае какво може да се случи — каза мистър Лойд, като ставаше. — Детето се нуждае от промяна на въздуха и мястото — добави той сякаш на себе си, — нервите му не са в ред.
         Беси се върна и в същия миг до ушите ми достигна шумът на пристигащата карета, чиито колела хрущяха по настланата с чакъл алея.
         — Дали това не е господарката Ви, Беси? — попита мистър Лойд. — Бих искал да поговоря с нея, преди да си вървя.
         Беси го покани да мине в трапезарията и му показа пътя. Като имам пред вид това, което се случи после, мога да заключа, че аптекарят се е осмелил да посъветва вуйна ми да ме даде в училище; и този съвет е бил без съмнение приет много охотно, защото една вечер, когато лежах в леглото си, а Беси и Абът бяха също в детската стая и шиеха, Абът, мислейки, че вече спя, каза на Беси, с която говореха на тази тема:
         — Госпожата сигурно е много радостна, че ще се отърве от това досадно, невъзпитано дете, което сякаш следи всички ни и все крои нещо. — Изглежда, Абът ме смяташе за някой малък Гай Фокс*.
         [* Гай Фокс (1570 — 1605) — английски офицер, конспиратор, един от обвиняемите по делото на Барутния заговор (опит на католическата партия да вдигне във въздуха английския парламент). — Б. пр.]
         Сега за пръв път чух от устата на мис Абът, като разговаряше с Беси, че баща ми бил беден пастор; че майка ми се омъжила за него против съвета на близките си, които смятали този брак за неравен; че дядо ми бил много разгневен от нейното непокорство и я изгонил, без да й даде дори петак; че една година след сватбата баща ми заболял от тифус — заразил се, като ходел по домовете на бедняците в големия фабричен град, където бил ръкоположен и в който върлувала тази болест; че майка ми пък се заразила от него и месец след смъртта му го последвала в гроба.
         Когато чу всичко това, Беси въздъхна и забеляза:
         — Но нали трябва да ни е жал и за клетата мис Джейн, Абът?
         — Разбира се — отвърна Абът, — ако тя бе добро и хубаво момиче, може би щяхме да я съжаляваме, че е сам-самичка в света, но кой ще вземе да съжалява такова отвратително същество!
         — Вярно, малцина биха го сторили — съгласи се Беси. — Разбира се, че хубавица като мис Джорджиана на нейно място ще трогва много повече хората.
         — Да; аз обожавам мис Джорджиана! — възкликна възторжено Абът. — Милото дете! Такива дълги къдрици и сини очи, такава прелестна руменина — сякаш се е начервила!… Знаеш ли, Беси, много ми се яде тази вечер хляб, препечен със сирене и яйце.
         — И на мене, но с пържен лучец. Хайде да вървим долу.
         И те излязоха.


         ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

         От разговора, който водих с мистър Лойд, и от току-що споменатите думи на Абът аз почерпих нова надежда, достатъчна, за да се яви у мен желание да оздравея; изглежда, скоро щеше да настъпи промяната, към която се стремях и която мълчаливо очаквах. Обаче тази промяна се забави — минаха дни и месеци. Оздравях, но не чувах нито един намек за онова, което тогава ме интересуваше. Мисис Рийд често ме гледаше сурово, ала, много рядко казваше нещо. Откак се бях разболяла, тя бе поставила още по-рязка граница между мен и децата си: даде ми отделна стаичка, където спях сама, хранех се също сама и прекарвах всичкото си свободно време в детската стая, а братовчедите ми стояха все в гостната. Но мисис Рийд не казваше нито дума за постъпването ми в училище; въпреки това аз чувствах инстинктивно, че тя няма да ме търпи дълго под своя покрив: когато погледът й се спреше на мен, той изразяваше по-силно от преди дълбока и непреодолима омраза.
         Илайза и Джорджиана, спазвайки онова, което очевидно им бе казано, се стремяха да разговарят с мен колкото може по-малко. Винаги, щом ме зърнеше, Джон издуваше с език бузата си и веднъж се опита отново да ме удари, но тъй като аз веднага се нахвърлих върху него, обзета от същото чувство на неудържим гняв и възмущение, което преди бе пробудило силите на злото у мен, Джон сметна за по-благоразумно да се откаже от намерението си, избяга, сипейки проклятия, и се развика, че съм му разбила носа. Аз наистина го ударих с юмрук по въпросната част от лицето колкото можех по-силно и когато видях, че този удар, а може би и яростният ми вид го изплашиха, изпитах непреодолимо желание да използвам докрай това предимство; но той избяга при майка си. Чух го, че разплакано започна да разправя как аз, „гадната Джейн“, съм налетяла върху него като бясна котка. Майка му строго го прекъсна:
         — Не ми говори за нея, Джон; нали ти забраних да общуваш с това момиче. То не заслужава никакво внимание. Не желая нито ти, нито твоите сестри да говорят с него.
         Но тук аз, като се наведох над перилата на стълбата, изведнъж, неочаквано и за самата себе си, извиках:
         — _Те_ са недостойни да говорят е мен!
         Мисис Рийд беше пълна жена, но чула тези странни и дръзки думи, като вихър се понесе по стълбите, сграбчи ме, замъкна ме в детската стая и тръшвайки ме на моето легло, ми заповяда строго до вечерта да не мърдам оттам и да не съм посмяла да си отворя устата.
         — Какво ли щеше да каже вуйчо, ако беше жив! — рекох аз почти неволно.
         Казвам почти неволно, защото езикът ми изпусна тези думи пряко моята воля — у мен заговори нещо, на което не можех да се противопоставя.
         — Какво?! — изсъска мисис Рийд. В сивите й очи, обикновено студени и „покойни“ се появи известен страх; тя пусна ръката ми и се втренчи в мен, сякаш искаше да разбере какво стои пред нея — дете или зъл дух. Нямаше връщане назад — трябваше да продължа в същия тон:
         — Вуйчо е на небето, той вижда всичко и знае какво мислите и вършите, татко и майка — също; те знаят, че ме затваряте по цели дни и искате да умра.
         Мисис Рийд бързо се окопити; тя с все сила ме раздруса, сетне ми зашлеви два плесника през ушите и си отиде, без да каже дума. Затова пък Беси цял час ми чете морал, доказвайки ми съвсем убедително, че съм най-злото и невъзпитано дете, което се е раждало някога на земята. Бях готова да й повярвам, защото съзнавах, че в гърдите ми бушуват само лоши чувства.
         Мина ноември, мина декември, мина и половината от януари. В Гейтсхед както винаги отпразнуваха весело Рождество Христово и Нова година; всички получиха подаръци, мисис Рийд даде обеди и вечери. Аз, разбира се, бях изключена от тези развлечения: участието ми в тях се ограничаваше с това всеки ден да гледам как се тъкмят Илайза и Джорджиана и как отиват в гостната, облечени във фини муселинени рокли, с червени шарфове и с грижливо навити къдрици; да слушам звуците на пианото или арфата, които долитаха отдолу, суетнята на лакеите, звъна на кристала и порцелана, когато се поднасяха закуските и напитките, глъчката на гостите, която се носеше от гостната при всяко отваряне на вратата. Изморена от това занимание, аз напусках площадката на стълбите и се връщах в тихата и пуста детска стая. Там, макар да ме обземаше тъга, не се чувствах нещастна.
         Право да си кажа, нямах никакво желание да бъда в компания, тъй като хората много рядко ми обръщаха внимание; и ако Беси беше малко по-приветлива и по-общителна, бих предпочела хиляди пъти спокойните вечери с нея пред възможността да ме следи строгото око на мисис Рийд в стая, пълна с дами и господа. Но щом облечеше младите госпожици, Беси отиваше в кухнята или в стаята на икономката, вместо да скучае с мен, и почти веднага вземаше със себе си свещта. В такива моменти аз седях с куклата си на колене, докато гаснеше огънят в камината, и постоянно се озъртах да видя дали в полутъмната стая няма някое по-лошо от мен същество; и когато в камината оставаха да тлеят само тъмночервени въглени, бързо се събличах, дърпайки с всичка сила шнурчетата на роклята си, и търсех убежище от студа и мрака в леглото си. Винаги си лягах с куклата: всяко човешко същество изпитва нужда да обича нещо и понеже липсваха по-достойни обекти за това чувство, съумявах да намеря радост в привързаността си към вехтата, парцалива кукла, която приличаше повече на градинско плашило.
         Сега ми се вижда странна глупавата нежност, която изпитвах тогава към тази малка играчка, смятайки я едва ли не за живо същество, способно да чувства. Не можех да заспя, ако не я загърнех в нощницата си; и когато тя лежеше до мен на топло и под моя закрила, бях сравнително щастлива и смятах, че трябва да бъде щастлива и тя.
         Дълги ми се струваха часовете, прекарани в очакване да се разотидат гостите и да чуя стъпките на Беси по стълбите; понякога тя идваше за напръстник или ножица или пък да ми донесе нещо за вечеря — козунак или питка със сирене; докато се хранех, тя седеше на края на леглото ми, а след това подвиваше добре завивките ми, целуваше ме два пъти и казваше: „Лека нощ, мис Джейн.“ Когато Беса биваше така нежна, тя ми изглеждаше най-доброто, най-хубавото и най-милото създание на света и аз горещо желаех винаги да е приветлива и блага и никога да не ме блъска, мъмри и обременява с излишна работа, както често се случваше. Сега мисля, че Беси Лий ще да е била природно надарен човек: всяка работа й спореше и тя умееше чудесно да разказва — за това съдя по впечатленията, останали у мен от нейните приказки. Беше и хубавичка — ако вярно си спомням чертите и фигурата й. В паметта ми изпъква стройна млада жена, чернокоса и тъмноока, с много правилни черти и свеж, здрав вид. Ала Беси имаше припрян и капризен нрав и много смътни представи за безпристрастие и справедливост; дори такава аз я предпочитах пред всички останали обитатели на имението Гейтсхед.
         Беше петнадесети януари, около девет часа сутринта. Беси бе отишла долу да закусва; братовчедките ми още не бяха извикани при майка им; Илайза си слагаше шапката и старото, топло палто, за да отиде да нахрани кокошките — вещо, което й доставяше голямо удоволствие. Тя с не по-малко удоволствие продаваше яйцата им на икономката и скътваше получените пари. Илайза бе страшна стипца и родена за търговка. Тя не само продаваше яйца и пилета, а и правеше големи пазарлъци с градинаря за разни коренчета на цветя, разсади и семена — мисис Рийд бе заставела този човек да купува от дъщеря й всичко, което тя отглеждаше в лехата си и което би желала да продаде. А Илайза би продала и косата си, стига това да й донесеше добра печалба. Тя криеше парите си по всички ъгли, завивайки ги в парцалчета или стари книжки, с които бяха навивали косата й; ала когато част от съкровищата й бе открита от камериерката, Илайза, страхувайки се, че един ден може да изгуби скъпоценното си имущество, се съгласи да го предаде на майка си за съхранение, но, разбира се, със страшна лихва — петдесет-шестдесет процента. Тази лихва тя събираше на всеки три месеца и с най-голямо старание вписваше сметките в специална тетрадка.
         Джорджиана седеше на високия стол пред огледалото и се решеше, вплитайки в къдриците си изкуствени цветя и избелели пера — намерила бе на тавана пълно чекмедже с такива украшения. Аз оправях леглото си, защото Беси ми беше казала много строго да свърша това, преди да се върне (напоследък тя често ме използваше за своя помощница и ме караше да разтребвам стаята, да бърша праха по столовете и пр.). Като застлах леглото с одеялото и сгънах нощницата си, отидох до прозоречната ниша, за да прибера разхвърляните там книги с картинки и домакинските принадлежности на куклите, но рязкото предупреждение на Джорджиана да не пипам играчките й ме спря (малките столчета и огледала, чудесните чинийки и чашки бяха нейни); и тогава от нямане какво да правя, започнах да дъхам върху цветята, с които студът бе украсил прозореца, и като размразих малка част от стъклото, отправих поглед към скованата от суровия мраз градина, където всичко изглеждаше неподвижно и мъртво.
         От прозореца се виждаше къщичката на вратаря и настланата с чакъл алея и тъкмо когато успях да разширя зрителното си поле сред сребристобелите ледени цветя, пътната врата се разтвори широко и вътре влезе една карета. Гледах равнодушно как тя се приближава по алеята; в Гейтсхед често пристигаха карети, но с нито една от тях не идваха гости, които биха представлявали интерес за мен. Каретата спря пред вратата, раздаде се силният звън на входния звънец и новодошлият бе приет. Всичко това ни най-малко не ме засягаше и незаангажираното ми внимание скоро беше привлечено от по-интересна гледка — една малка гладна червеношийка, която долетя и зачурулика сред голите вейки на черешката, израсла до самия прозорец. Остатъкът от закуската ми — хляб и мляко — още стоеше на масата и като нароних трохи от хляба, задърпах с все сила рамката на прозореца, за да изсипя трохите на корниза; в този момент при мен дотича Беси.
         — Мис Джейн, сваляйте веднага престилката! Какво правите там? Михте ли си ръцете и лицето тази сутрин?
         Преди да отговоря, аз задърпах отново рамката на прозореца, защото исках непременно да хвърля трохите на птичката; успях да отворя и трохите се посипаха навън — едни от тях паднаха на каменния корниз, а други — на черешовия клон. Щом затворих прозореца, отвърнах:
         — Не, Беси, току-що забърсах праха.
         — Ужасно, небрежно момиче! А какво вършехте сега? Цялата сте червена, сякаш сте направили някоя пакост, Защо отваряхте прозореца?
         Спестих си труда да отговоря, защото Беси явно бързаше много и нямаше време да слуша обясненията ми; тя ме замъкна до умивалника, немилостиво, но за щастие бързо изми лицето и ръцете ми с вода и сапун, избърса ме с груба кърпа, приведе в ред косите ми с една остра четка, свали престилката ми, изтласка ме на площадката на стълбите и ми каза да вървя право долу, защото ме чакали в трапезарията.
         Искаше ми се да попитам кой ме чака и там ли е мисис Рийд, но Беси бе вече изчезнала, затръшвайки вратата на детската стая. Заслизах бавно по стълбите. Почти от три месеца мисис Рийд не ме бе викала при себе си; държеха ме все в детската стая, затова двете трапезарии и гостната вече ми вдъхваха страх и аз не се решавах да влизам там.
         Озовах се сама в безлюдния коридор; стигнах до вратата на трапезарията и спрях пред нея уплашена и разтреперана. Каква жалка страхливка бе направил от мен в онези дни страхът, породен от несправедливите наказания! Боях се да се върна в детската стая, боях се и да вляза в трапезарията; изминаха десет минути на вълнение и колебание, когато настойчиво звънене от трапезарията ме накара да се реша; трябваше да вляза.
         „Кой би могъл да ме търси? — питах се аз, натиснала с две ръце мъчно подвижната дръжка на вратата, която една-две секунди не се помръдна въпреки моите усилия. — Кого ще видя сега освен вуйна? Мъж или жена?“ Дръжката поддаде, вратата се отвори и аз влязох, направих нисък поклон и като вдигнах очи, видях някаква черна колона или поне такова впечатление добих на пръв поглед от правата, тънка, облечена в черно фигура, застанала върху килима: мрачното й лице ми напомняше изсечена от камък маска — капителът на колоната.
         Мисис Рийд седеше както винаги до камината; тя ми даде знак да се приближа. Когато сторих това, тя ме представи на каменния непознат с думите:
         — Ето момичето, за което се отнесох към вас.
         Той — тъй като това беше мъж — бавно обърна глава към мястото, където стоях: сивите му очи, които проблясваха под настръхналите вежди, се впиха изпитателно в мен и той каза важно, с басов глас:
         — Дребна е; на колко е години?
         — На десет.
         — Толкова много? — недоверчиво забеляза непознатият и продължи да ме разглежда внимателно, а малко след това попита:
         — Как се казваш, момиче?
         — Джейн Еър, сър.
         Като изрекох това, погледнах непознатия; той ми се стори много висок (нали бях толкова дребна!); чертите му бяха едри и в хармония с вида му — сурови и резки.
         — Е, Джейн Еър, ти добро дете ли си?
         Невъзможно бе да отговоря на този въпрос утвърдително: всички в малкия свят, в който живеех, бяха на противното мнение. Аз мълчах. Мисис Рийд отвърна вместо мен, като поклати изразително глава и рече:
         — Може би колкото по-малко говорим за това, мистър Брокълхърст, толкова ще е по-добре…
         — Много жалко. В такъв случай ще трябва да си поговорим с нея.
         Фигурата му се пречупи в кръста и той седна в креслото срещу мисис Рийд.
         — Ела насам — каза той.
         Прекосих килима пред камината; мистър Брокълхърст ме накара да застана точно пред него. Чак сега, когато той беше почти на еднаква височина с мен, видях добре лицето му. Какъв голям нос! Каква уста! Какви дълги, щръкнали напред зъби!
         — Няма по-неприятно нещо от непослушно дете, особено ако то е момиче — поде мистър Брокълхърст. — Знаеш ли къде отиват лошите хора, когато умрат?
         — В ада — последва моят предварително готов и правоверен отговор.
         — А какво представлява адът? Можеш ли да ми обясниш?
         — Той представлява бездна, пълна с жарава.
         — Искаш ли да паднеш в тази бездна и вечно да гориш там?
         — Не, сър.
         — Тогава какво трябва да правиш, за да не отидеш в ада?
         Не отговорих веднага; когато сторих това, отговорът ми не търпеше никаква критика:
         — Ще се помъча да бъда здрава и да не умра.
         — Как така? И по-малки деца от теб умират всеки ден. Само преди два-три дни погребах едно петгодишно дете — добро малко дете; душата му сега е в рая. Съмнявам се дали това ще може да се каже за теб, ако бог те призове.
         Тъй като не бях в състояние да разсея съмненията му, аз спрях поглед на големите му крака, проточени върху килима, и въздъхнах — искаше ми се да бягам от него през девет земи в десета.
         — Надявам се, че тази въздишка се изтръгна от сърцето ти и че се разкайваш, задето си причинила толкова неприятности на прекрасната си благодетелка.
         „Благодетелка! Благодетелка! — повтарях си аз. — Всички казват, че мисис Рийд е моя благодетелка. Ако е наистина така, «благодетелка» трябва да е нещо лошо.“
         — Молиш ли се сутрин и вечер? — продължаваше да ме разпитва моят следовател.
         — Да, сър.
         — Четеш ли Библията?
         — Понякога.
         — С удоволствие ли? Обичаш ли я?
         — Обичам да чета „Откровение“, книгата на пророк Данаил, „Битие“, пророк Самуил, малка част от „Изход“* и някои части от книгите „Царства“ и „Хроники“, както и книгите на Йов и Йоан.
         [* „Битие“ и „Изход“ — първите две книги от Библията. — Б. пр.]
         — А псалмите? Сигурно ги обичаш?
         — Не, сър.
         — Не? О, какъв ужас! Аз имам малко момче, по-малко от теб, но вече знае наизуст шест псалма и когато го попиташ какво предпочита — да изяде парче сладкиш или да научи стих от някой псалм, то отговаря: „Предпочитам, разбира се, стих! Нали ангелите пеят псалми! Аз искам още тук, на земята, да бъда малък ангел.“ Тогава синът ми получава две парчета сладкиш като награда за своето благочестие.
         — Псалмите не са интересни — забелязах аз.
         — Това показва, че имаш зло сърце и трябва да молиш бога да го промени, да ти даде друго, чисто; да ти вземе каменното сърце и да ти дари човешко, от плът.
         Тъкмо се готвех да попитам как ще бъде извършена тази операция на сърцето ми, мисис Рийд ме прекъсна, като ми каза да седна. След това тя продължи разговора сама.
         — В писмото, което ви писах преди три седмици, мистър Брокълхърст, струва ми се, загатнах, че това момиче не притежава характер и наклонности, каквито бих желала да има. И ако я приемете в Лоудското училище, много ще ви моля директорката и учителките да следят колкото може по-строго нейните прояви и да водят борба с най-големия й недостатък — склонността към лъжа. Нарочно казвам това пред тебе, Джейн, за да не се опитваш да мамиш мистър Брокълхърст.
         Не току-тъй аз се боях, не току-тъй мразех мисис Рийд! Тя постоянно ме засягаше жестоко. Никога не бях щастлива в нейно присъствие. Колкото и точно да изпълнявах онова, което ми казваше, колкото и усърдно да се мъчех да й угодя, мисис Рийд пренебрегваше всичките ми усилия и отговаряше на тях с изказвания като току-що споменатото. И сега това обвинение, хвърлено в лицето ми пред чужд човек, ме нарани дълбоко. Досещах се смътно, че тя иска предварително да ме лиши от вяра в новия живот, който ми бе отредила; долавях, макар че не бих могла да изразя това с думи, че тя сее омраза и жестокост към мен по пътя на бъдещия ми живот; виждах, че мистър Брокълхърст вече ме смята за лукаво и лошо дете. Но как можех да се боря с тази несправедливост?!
         „Разбира се, никак“ — реших аз, като се мъчех да сдържа плача си и бързо изтрих няколко сълзи, които издаваха моята безпомощност и мъката ми.
         — Притворството е наистина много неприятен недостатък у децата — заяви мистър Брокълхърст. — То е сродно на лъжата, а всички лъжци ще бъдат потопени в езеро от разтопена сяра. Във всеки случай, мисис Рийд, тя ще бъде под надзор. Ще говоря за това с мис Темпъл и с учителките.
         — Бих искала тя да бъде възпитавана в съответствие с бъдещото й положение — продължи благодетелката ми: — нека я научат да бъде скромна и полезна. Що се отнася до ваканциите, тях с ваше позволение тя ще прекарва в Лоуд.
         — Вашите решения, мадам, са много разумни — отвърна мистър Брокълхърст. — Смирението — тази висша християнска добродетел — е най-характерната черта на възпитаничките на Лоуд; затова аз изисквам тя да се развива у децата най-грижливо; проучвах въпроса как по-успешно да се потиска у децата светското чувство на гордост и представете си, онзи ден успях да получа приятно потвърждение на постигнатите от мен успехи; по-малката ми дъщеря Огъста посети с майка си училището и като се върна в къщи, възкликна: „О, татенце, колко кротки и скромни са всички момичета в Лоуд — с косите, прибрани зад ушите, с дългите престилки и с празните торбички на кръста те приличат съвсем на бедни деца. Гледаха ни с мама така, сякаш никога не са виждали копринени рокли.“
         — Много ми е приятно да чуя това — рече мисис Рийд. — Дори да бях обиколила цяла Англия, едва ли щях да намеря по-подходяща възпитателна система за дете като Джейн Еър. Последователност, драги мистър Брокълхърст, последователност във всичко — ето какво обичам аз.
         — Първото задължение на християнина, мадам, е да бъде последователен. Що се отнася до Лоуд, там на този принцип е подчинено всичко: скромната храна и облекло, простичките условия на живот закаляват характера и приучват към твърдост — ето какъв е животът на питомците на Лоуд.
         — Съвсем правилно, сър. Значи, мога да разчитам, че момичето ще бъде прието в Лоуд и възпитавано в съответствие с неговото положение и изгледи за бъдещето.
         — Разбира се, мадам; ще я приема в този дом на избрани души. И се надявам, че ще бъде благодарна за неоценимото предимство, което й се дава.
         — Знайте, мистър Брокълхърст, че ще ви я пратя колкото може по-скоро, защото, уверявам ви, жадувам да се освободя от една отговорност, която стана напоследък твърде обременителна за мен.
         — Разбира се, разбира се, мадам! А сега довиждане! Ще бъда отново в имението ми Брокълхърст след една-две седмици: моят добър приятел, архидяконът, за нищо на света няма да ме пусне по-рано. Но аз ще уведомя мис Темпъл да очаква новата възпитаничка, тъй че няма да има никакви трудности при приемането й. Довиждане!
         — Довиждане, мистър Брокълхърст; поздравете от мен съпругата и голямата си дъщеря, както и Огъста, Тиъдор и младия господин Броутън Брокълхърст!
         — Непременно, госпожо. Момиче, ето ти книгата „Наставник на детето“; прочети я и се моли, особено при онази част, в която се дава „Описание на внезапната и ужасна смърт на Марта Дж., лошото момиче, предало се в плен на лъжата и измамата.“
         С тези думи мистър Брокълхърст ми подаде една тънка подвързана книжка и като позвъни да докарат каретата му, си тръгна.
         Мисис Рийд и аз останахме сами. Изминаха няколко минути в мълчание; тя шиеше, а аз я наблюдавах. Тогава трябва да е била на тридесет и шест — тридесет и седем години. Мисис Рийд бе добре сложена жена, със здрави плещи и силни ръце, нисичка и макар набита, не много пълна. Тя имаше едро лице с голяма и силно развита долна челюст; челото й беше ниско, брадичката — издадена напред, устата и носът — правилни; под светлите й вежди блестяха очи, в които нямаше ни капка състрадание. Кожата на мисис Рийд бе мургава, матова; косите — почти сламеножълти, здравето й — желязно: не знаеше какво е болест. Грижлива и добра стопанка, тя здраво държеше в ръцете си имението и арендаторите се бояха от нея, само децата й понякога не й се подчиняваха и й се присмиваха. Обличаше се с вкус и умееше да носи красивите си тоалети с достойнство.
         Седнала на един нисичък стол на няколко крачки от нейното кресло, аз разглеждах внимателно фигурата и чертите на лицето й. В ръката си държах трактата за внезапната смърт на лъжкинята, който трябваше да ми служи като предупреждение. Това, което стана преди малко тук — думите, казани за мен от мисис Рийд на мистър Брокълхърст, целият тон на този разговор, — бе съвсем прясно в съзнанието ми и звучеше грубо и оскърбително; спомнях си всяка дума с такава болка, с каквато я бях чула, и у мен се надигаше страшно негодуване.
         Мисис Рийд вдигна глава: очите й срещнаха моите, пръстите й спряха ловките си движения.
         — Излез оттук, върви си в детската стая — рече заповеднически тя.
         Навярно погледът ми или нещо друго в мен й се е сторило предизвикателно, защото в думите й звучеше крайно, макар и сдържано раздразнение. Аз станах и отидох до вратата, после се върнах, прекосих цялата стая и се приближих до прозореца, а сетне до нея.
         Трябва да й говоря: съвсем безжалостно ме гълчат и не мога да не отвърна на това. Но как? С какво да се противопоставя на врага си? Събрах сили и нанесох дръзко удара:
         — Аз не съм лъжкиня! Ако бях такава, щях да кажа, че Ви обичам, но аз ви заявявам, че не Ви обичам; след Джон мразя Вас най-много от всичко на света! А тази книга за лъжкинята можете да дадете на дъщеря си Джорджиана — тя лъже, не аз!
         Ръцете на мисис Рийд все още лежаха върху ръкоделието й; леденият й поглед още бе впит смразяващо в моя.
         — Е, свърши ли? — попита тя с тон, с който човек се обръща към възрастен противник, а не към дете.
         Очите й, гласът й възбудиха още повече омразата ми към нея. Треперейки от глава до пети, обхваната от неудържимо вълнение, аз продължих:
         — Радвам се, че не сте ми кръвна роднина! Никога вече, докато съм жива, няма да ви кажа „вуйно“! За нищо на света няма да дойда да Ви видя, когато порасна; и ако някой ме попита обичала ли съм Ви и как сте се отнасяли с мен, ще кажа, че само като си помисля за Вас, цялата настръхвам и че сте се отнасяли с мен ужасно жестоко!
         — Как смееш да говориш така, Джейн Еър?!
         — Как смея ли, мисис Рийд? Как смея? Смея, защото казвам истината. Мислите, че съм лишена от чувства и нямам нужда от обич, от ласки? Грешите! Не мога да живея така; а Вие не знаете какво е милост. Никога не ще забравя как ме тикнахте в червената стая грубо и жестоко и ме заключихте там — докато съм жива няма да го забравя! Едва не умрях от страх, задавях се от сълзи, молех Ви: „Имайте милост, имайте милост към мен, вуйно!“ А Вие ме наказахте толкова жестоко само защото лошият Ви син ме удари без причина и ме повали на пода. Сега ще разказвам това на всички, които ме попитат. Хората мислят, че сте добра жена, но Вие сте лоша, коравосърдечна. Лъжкиня сте Вие, не аз!
         Още не бях свършила и душата ми бе обзета от трепетно, непознато досега за мен чувство на свобода и тържество. Сякаш се разкъсаха някакви невидими окови и неочаквано, след упорита борба, се озовах на свобода. Не без причина се появи това чувство: мисис Рийд, както изглежда, се изплаши; ръкоделието се плъзна по коленете й и падна; тя вдигна ръце, люлеейки се в креслото си, и дори лицето й се изкриви, сякаш тя щеше да се разплаче.
         — Грешиш, Джейн! Какво ти е? Защо трепериш така? Искаш ли малко вода?
         — Не, мисис Рийд.
         — Може би все пак искаш нещо, Джейн? Уверявам те, желая да бъда твой приятел.
         — Не, това не е вярно. Вие казахте на мистър Брокълхърст, че имам лош характер и че съм склонна към лъжа; аз пък ще разкажа на всички в Лоуд каква сте и как сте постъпвали с мен!
         — Джейн, ти не разбираш причината за това: недостатъците на децата трябва да се изкореняват.
         — Не съм лъжкиня! — извиках аз със силен, яростен глас.
         — Но, Джейн, трябва да се съгласиш, че си невъздържана! Сега, мое момиче, върви в детската стая и си полегни малко.
         — Не съм Ваше момиче и няма да лягам никъде! По-скоро ме пращайте в училището, мисис Рийд, всяка минута тук ми е омразна.
         — Наистина трябва по-скоро да я пратя там — каза мисис Рийд sotto voce* и като вдигна ръкоделието си, веднага напусна стаята.
         [* Полугласно (ит.). — Б. пр.]
         Останах сама — победителка на полесражението. Това бе най-тежката ми битка и първата ми победа: за миг останах неподвижна, стъпила върху килима, където бе стоял мистър Брокълхърст, и се наслаждавах самотна на победата си. Отначало се усмихвах и ликувах, но тази жестока радост стихна така бързо, както и ускорените удари на разтуптяното ми сърце. Никое дете не би могло като мен да се кара с възрастните, да даде воля на буйните си чувства и да не изпита след това угризение на съвестта й тръпки по цялото си тяло. За символ на душевното ми състояние в момента, когато обвинявах и заплашвах мисис Рийд, би могъл да послужи прекрасно планински хребет, обхванат от стихийни, ослепителни, поглъщащи всичко пламъци, и същият хребет, но черен, превърнат в пепел след стихването на пожара, би отразил не по-зле настроението ми, когато след половинчасово мълчание и размисъл разбрах колко безразсъдно е било моето поведение и колко лошо е да те мразят и да мразиш.
         За първи път изпитвах сладостта на отмъщението; като ароматно вино ми се стори то, приятно и възбуждащо, докато го пиех, но след това остави в устата ми металически и парлив вкус, който породи у мен чувството, че съм пила отрова. На драго сърце бих отишла при мисис Рийд да й поискам прошка, но знаех — отчасти от опит, отчасти инстинктивно, — че тя ще ме отблъсне с двойно по-голямо презрение и отново ще събуди в сърцето ми порив на буен гняв.
         Бях готова да се заема с нещо по-благородно от яростните излияния, да събудя в душата си по-нежно чувство от мрачното негодуване. Взех една книга — арабски приказки, — седнах и се опитах да чета. Но погледът ми само минаваше по редовете, а мислите ми ме носеха далеч, далеч от страниците, които друг път така ме завладяваха. Отворих стъклената врата на трапезарията; храстите бяха съвсем неподвижни — сухият мраз, без слънце и вятър, бе сковал всичко наоколо. Покрих глава и ръце с полите на роклята си и излязох да се разходя в най-уединената част на градината; но не ме радваха нито притихналите дървета, нито еловите шишарки, които падаха по алеята, нито мъртвите останки на есента — червеникавокафявите листа, които вятърът бе събрал на купчини, а студът — сковал. Облегнах се на пътната врата и погледнах към пустото поле, където вече не пасяха овци, където ниската, трева бе попарена и побеляла. Денят беше много мрачен; небето „на сняг“, цялото непроницаемо и забулено; прехвърчаха снежинки и се стелеха по заледената пътека и заскрежената морава. Аз, нещастното дете, гледах тази картина и непрекъснато си шепнех: „Какво да правя? Какво да правя?“
         Изведнъж чух ясно един глас:
         — Мис Джейн! Къде сте? Елате да закусвате! Знаех отлично, че това е Беси, но не мръднах от мястото си; след малко чух леките й бързи стъпки по пътеката.
         — Лошо момиче! — рече тя. — Защо не идвате, когато Ви викат?
         При мислите, които ме бяха обзели, присъствието на Беси ме зарадва, макар че тя, както обикновено, бе малко сърдита. Но след конфликта с мисис Рийд и победата ми над нея краткотрайният гняв на бавачката не ме тревожеше много; почувствах желание да се погрея на лъчите на младата й жизнерадост. Прегърнах я и казах:
         — Не бива, Беси, не ми се карайте.
         Никога досега не се бях държала така непринудено и без страх. Това някак си хареса на Беси.
         — Чудно дете сте Вие, мис Джейн — рече тя, загледана в мен. — Малко, самотно скитниче. Наистина ли ще Ви дават в училище?
         Аз кимнах.
         — А няма ли да Ви бъде мъчно да се разделите с бедната Беси?
         — Какво я е грижа Беси за мен? Тя все ми се кара.
         — Кара Ви се, защото сте такава особена, плаха и срамежлива. Трябва да бъдете по-смела.
         — Защо? За да ме бият повече ли?
         — Глупости! Но положението Ви наистина не е леко! Когато майка ми идва миналата седмица да ме види, тя ми каза, че не би искала никое от децата й да бъде на Ваше място… А сега да си вървим в къщи, имам за Вас приятна новина.
         — Не вярвам, Беси.
         — Я гледай! Какво искате да кажете с това? Как тъжно ме гледате! Слушайте тогава: днес следобед госпожата, младите госпожици и младият господар са канени на чай, а Вие пък ще пиете чай с мен. Ще кажа на готвачката да Ви опече един малък кейк, а после ще ми помогнете да прегледам чекмеджетата Ви — нали скоро ще стягаме вашия куфар! Госпожата смята утре — вдругиден да Ви изпрати и Вие можете да си изберете които искате играчки и да си ги вземете с вас.
         — Беси, обещайте ми, че докато замина, няма да ми се карате.
         — Добре, съгласна съм. Но и Вие трябва да бъдете много добро момиче и тогава няма какво да Ви е страх от мен. Не трепвайте, когато се случи да Ви кажа нещо по-остричко — това ме дразни.
         — Мисля, че няма вече да се боя от Вас, Беси, аз свикнах с Вас; скоро ще трябва да се боя от други хора.
         — Ако се боите от тях, те ще Ви намразят.
         — Като Вас, нали, Беси?
         — Аз не Ви мразя, мис. Струва ми се, че съм привързана към Вас повече, отколкото към всеки друг.
         — Но не го показвате!
         — Каква сте хитруша! Сега говорите съвсем другояче. Отде се взе у Вас тази смелост и дързост?
         — Нали скоро заминавам оттук, а освен това… — Бях готова да й разкажа накратко какво се бе случило между мен и мисис Рийд, но като поразмислих, предпочетох да го премълча.
         — И сигурно се радвате, че ще се разделим.
         — Не, Беси; в момента дори ми е твърде тъжно.
         — В момента! Твърде! Как спокойно казва това малката госпожичка! А ако в момента ви помоля да ме целунете, сигурно ще ми откажете; сигурно ще речете: „Твърде жалко!“
         — На драго сърце ще Ви целуна, Беси; наведете се. Беси се наведе, целунахме се и аз напълно успокоена я последвах към къщи. Следобедът премина в мир и съгласие, а вечерта Беси ми разказа най-хубавите си приказки и ми пя най-хубавите си песни. И моя живот озаряваха понякога слънчеви лъчи.


         ПЕТА ГЛАВА

         Сутринта на деветнадесети януари, веднага щом удари пет часът, Беси влезе със свещ в стаичката ми и ме завари вече на крак и почти облечена. Половин час преди това бях станала, умила бях лицето си и бях започнала да се обличам на светлината на залязващия лунен сърп, чиито лъчи струяха през тясното прозорче до леглото ми. Щях да отпътувам с дилижанса, който минаваше край пътната врата в шест часа сутринта. Само Беси бе станала; тя бе запалила камината в детската стая и сега ми приготовляваше закуската. Обикновено децата не могат да ядат, когато ги вълнува мисълта за предстоящо пътуване; и аз не бях изключение. Като разбра, че напразно ме увещава да глътна няколко лъжички топло мляко с хляб, Беси ми уви в хартия малко бисквити и ги пъхна в пътната ми чанта, после ми помогна да си сложа палтото и шапката, загърна се с един шал и напуснахме детската стая. Като минавахме покрай спалнята на мисис Рийд, Беси ме запита:
         — Няма ли да си вземете сбогом с госпожата?
         — Не, Беси; снощи, когато Вие отидохте долу да вечеряте, тя дойде при мен, надвеси се над леглото ми и каза, че не бива да безпокоим сутринта нито нея, нито братовчедите ми и да помня, че винаги е била мой най-добър приятел, затова трябвало да я хваля пред всички и да й бъда благодарна.
         — А Вие какво отговорихте, мис?
         — Нищо; дръпнах завивката над очите си и се обърнах към стената.
         — Не сте направили добре, мис Джейн.
         — Не, добре постъпих, Беси: твоята госпожа никога не е била мой приятел, тя винаги е била мой враг.
         — О, мис Джейн! Не говорете тъй!
         — Сбогом, Гейтсхед! — извиках аз, когато прекосихме преддверието и излязохме навън.
         Луната бе залязла и беше много тъмно. Беси носеше фенер, чиято светлина блестеше по мокрите стъпала и подгизналия от топенето на снега чакъл на алеята. Влажно и студено бе в това зимно утро; като вървях с бързи крачки по алеята, зъбите ми тракаха. Къщичката на вратаря светеше; когато стигнахме до нея, заварихме жена му да кладе огъня; куфарът ми, оставен тук от вечерта, стоеше до вратата, превързан с върви. До шест часа оставаха още няколко минути, сетне часовникът би и чухме далечен шум от колела — дилижансът пристигаше. Отидох до вратата и се загледах във фенерите му, които бързо растяха в мрака.
         — Сама ли ще пътува? — запита жената на вратаря.
         — Да.
         — За далече ли?
         — На петдесет мили оттук.
         — Не е малко! Чудя се как мисис Рийд не се страхува да я пусне сама на такъв дълъг път.
         Дилижансът беше вече близо; ето, той се изравни с пътната врата, запретнат с четворка коне и с много пътници на покрива. Кочияшът и кондукторът високо ни подканиха да побързаме: качиха куфара ми и ме изтръгнаха от Беси — бях увиснала на врата й и я обсипвах с целувки.
         — Хем добре да се грижите за нея! — викна тя на кондуктора, когато той ме пое, за да ме качи в дилижанса.
         — Добре, добре — отговори той. Вратата шумно се затвори, нечий глас извика „Готово!“ и дилижансът потегли.
         Така се разделих с Беси и с Гейтсхед, така отлитнах към непознатия и както ми се струваше тогава, далечен и тайнствен край.
         Спомням си смътно това пътешествие: зная само, че денят ми изглеждаше неестествено дълъг и ми се струваше, че сме изминали стотици мили. Минахме през няколко града; в единия от тях, много голям, дилижансът спря; разпрегнаха конете, а пътниците слязоха да обядват. Заведоха ме в странноприемницата и кондукторът ми каза да се нахраня. Но тъй като не ми се ядеше и отказах, той ме остави в една голяма стая; в двата й края горяха огнища, от тавана висеше полилей, а в малката висока червена галерия край една от стените се виждаха много музикални инструменти. Дълго се разхождах из тази стая, обзета от много особено чувство, и страшно се боях някой да не дойде да ме отвлече, тъй като вярвах, че съществуват крадци на деца — Беси, седнала край камината, много често ни разказваше за тях. Най-сетне кондукторът се върна, още веднъж ме качиха в дилижанса, моят ангел-пазител седна на мястото си, наду своя рог и ние се понесохме по „каменистата улица“ на град Л.
         Следобедът беше влажен и малко мъглив; когато настъпи здрач, аз разбрах, че сме наистина доста далеч от Гейтсхед. Вече не минавахме през градове, пейзажът се промени; на хоризонта се издигаха високи сиви хълмове. Но ето че здрачът се сгъсти; дилижансът се спусна в една долина, обрасла с гъста гора, и когато нощта забули всичко в мрак, дълго слушах как сърдитият вятър фучи между дърветата.
         Унесена от този шум, най-сетне заспах. Сънят ми не продължи дълго: колата спря внезапно и аз се събудих — вратата на дилижанса бе отворена и до нея стоеше една жена, навярно някаква прислужница; на светлината на фенерите можах да разгледам лицето и облеклото й.
         — Има ли тук момиче на име Джейн Еър? — попита тя.
         Аз отвърнах утвърдително, свалиха ме от дилижанса, оставиха до мен куфара ми и веднага след това колата замина.
         Краката ми бяха изтръпнали от дългото седене, а ушите ми заглъхнали от непрекъснатия шум и друса нето. Като се опомних, аз се огледах. Наоколо имаше само дъжд, вятър и мрак; все пак успях да различа пред себе си някаква стена и една отворена врата. Жената ме преведе през тази врата, сетне я затвори и заключи. Сега аз видях една или няколко постройки — сградата бе доста дълга — с много прозорци, някои от които светеха. Зацапахме по широка, покрита с калдъръм пътека и се озовахме пред входа; след това прислужницата ме въведе през коридора в една стая със запалена камина, където ме остави сама.
         Стоях и греех безчувствените си пръсти на огъня, а после огледах стаята. В нея беше тъмно, но трептящата светлина на камината разкриваше от време на време облепени с тапети стени, килим, завеси и лъскави мебели от махагон; това бе приемната — не така голяма и разкошна, както гостната в Гейтсхед, но доста уютна. Мъчех се да разбера какво изобразява окачената на стената картина, когато вратата се отвори и при мен влезе една жена със свещ, а друга я следваше.
         Първата от жените бе висока, тъмноока, тъмнокоса и с широко бяло чело; тя беше наметнала шал, лицето й бе строго, походката — напета.
         — Момичето е твърде мъничко, за да пътува само — каза същата жена, оставяйки свещта на масата. Тя ме гледа внимателно една-две минути, после добави: — Трябва час по-скоро да я сложите да спи, изглежда уморена. Уморена ли си? — запита ме тя, като сложи ръка на рамото ми.
         — Малко, мадам.
         — Сигурно си и гладна. Мис Милър, нека вечеря, преди да си легне. Ти за пръв път ли се разделяш с родителите си, мое момиче? — обърна се тя към мен.
         Обясних й, че нямам родители. Тя ме попита отдавна ли са умрели, на колко години съм, как се казвам, мога ли да чета, да пиша и поне малко да шия; после докосна нежно бузата ми с показалеца си, каза: „Надявам се, че тя ще бъде добро момиче“, и ме предаде на мис Милър.
         Дамата, с която се разделих, беше може би около тридесетгодишна, а другата — няколко години по-млада. Първата ми направи силно впечатление с гласа, погледа и вида си. Мис Милър имаше по-обикновен вид: макар че бе румена, лицето й носеше печата на доста грижи, а в походката и движенията й се забелязваше онази припряност, която е присъща на хората, заети с много задължения. Реших, а впоследствие се оказа действително така, че тя е учителка на по-малките ученички. Мис Милър ме поведе от стая в стая, от коридор в коридор из цялото грамадно, построено сякаш без план здание, докато най-после ние напуснахме онази част от сградата, където цареше дълбока гнетяща тишина, чухме многогласен шум и тутакси се озовахме в голяма дълга стая с две големи чамови маси — по една в двата й края и с по две свещи на всяка от тях, — около които седяха на скамейки малки и големи момичета — от девет-десет до двадесетгодишни. На бледата светлина на парафинените свещи ми се стори, че момичетата са извънредно много, макар всъщност да не бяха повече от осемдесет. Те имаха еднакви кафяви вълнени рокли със странна кройка и дълги престилки от американ. Бяхме влезли по време на самостоятелните занимания; възпитаничките учеха уроците си на глас, затова се вдигаше такъв шум.
         Мис Милър ми направи знак да седна на една скамейка до вратата, сетне отиде в дъното на дългата стая и извика:
         — Старшите да съберат учебниците и да ги оставят на място!
         Четири високи момичета станаха от масите и като обиколиха ученичките, събраха книгите и ги отнесоха. После мис Милър даде ново нареждане:
         — Старшите да поднесат вечерята!
         Същите момичета излязоха и бързо се върнаха, като всяко носеше поднос с порции от някакво ядене, а в средата на подноса — кана с вода и чаша.
         Порциите бяха раздадени; ако някое момиче искаше да пие вода, наливаше си в чашата, която беше обща. Когато дойде моят ред, аз пих, тъй като чувствах жажда, но от храната не хапнах — умората и вълнението бяха убили апетита ми. Сега видях, че това е прост овесен сладкиш, нарязан на парчета.
         Когато вечерята свърши, мис Милър прочете молитвата и момичетата, наредени две по две по класове, тръгнаха нагоре по стълбите. Чувствах се толкова уморена, че почти не забелязах каква е нашата спалня, освен че и тя, като класната стая, беше много дълга. Тази нощ щях да спя при мис Милър; тя ми помогна да се съблека. Когато си легнах, хвърлих поглед към дългите редици легла, всяко от които бързо се заемаше от по две момичета. След десет минути угасиха единствената свещ и сред тишината и пълния мрак аз скоро заспах.
         Нощта мина неусетно; толкова бях изморена, че не сънувах нищо; само веднъж се пробудих и чух как вятърът бясно фучи и как се лее пороен дъжд; в същото време почувствах, че мис Милър е легнала до мен. Когато отново отворих очи, звънеше силно някакъв звънец; момичетата бяха станали и се обличаха; още не бе съмнало и в спалнята горяха две-три свещи. Станах неохотно; беше страшно студено: едва се облякох — толкова силно треперех — и се умих, когато се освободи легенът, което не стана скоро, тъй като на шест момичета се полагаше само един; легените бяха сложени на малки масички в средата на стаята. Отново се разнесе звън. Всички момичета се строиха по две и така, в редица, слязоха по стълбите и влязоха в студената и мрачна класна стая. Мис Милър прочете молитвите, сетне извика: — По класове!
         Вдигна се голяма глъчка, която продължи няколко минути, през което време мис Милър непрекъснато повтаряше: „Тишина! Не нарушавайте реда!“ Когато ученичките се умириха, видях, че те са се наредили в четири полукръга пред четири стола, поставени до четири маси; всички държаха в ръцете си книги, а на всяка маса, пред празния стол, имаше и по една грамадна като Библия книга. Последва кратка пауза, по време на която се чуваше тихото бръмчене на много гласове. Мис Милър минаваше от клас към клас и се мъчеше да въдвори тишина.
         Нейде далеч се раздаде звън и веднага след него в стаята влязоха три дами; всяка от тях се упъти към масата си и седна на стола, а мис Милър зае четвъртия празен стол, който беше най-близо до вратата — там се бяха събрали най-малките момичета; казаха ми да отида в този клас и да седна най-отзад.
         Занятията започнаха: повторихме кратката утринна молитва, сетне четохме текстове от светото писание, после — отегчително четене на глави от Библията, което продължи цял час. Когато то свърши, беше вече съвсем светло. Неуморният звънец би за четвърти път: строихме се по класове и отидохме в другата стая — на закуска. Как се радвах, че ще си похапна! Чувствах се отмаляла, тъй като предишния ден бях яла съвсем малко.
         Столовата беше голяма, ниска, мрачна стая; на две дълги маси димяха легени с нещо горещо, което за мой ужас никак не миришеше приятно. Когато всички, за които бе предназначена храната, подушиха тази миризма, избухна всеобщо недоволство: в първите редици, където бяха най-големите момичета, се разнесе шепот:
         — Отвратително! Овесената каша пак е прегоряла!
         — Тихо! — извика нечий глас; това не беше мис Милър, а една от учителките на по-големите момичета — дребна и мургава жена, облечена с вкус, но малко неприветлива; тя се настани начело на едната от масите, а една по-симпатична пълничка дама — на същото място на другата маса. Напразно търсех онази, която бях видяла предишната вечер; тя не се вестяваше. Мис Милър седна на края на масата, на която седях аз, а една възрастна дама с вид на чужденка — учителката по френски, както научих по-късно — на края на другата маса. Прочетохме дълга молитва и изпяхме химн; после някаква прислужница донесе чай за учителките и закуската започна.
         Съвсем гладна и отмаляла, аз хапнах две-три лъжички каша, без да обръщам внимание на вкуса й, но едва утолих мъничко глада си и почувствах, че ям нещо съвсем противно: прегорилата овесена каша е почти толкова ужасна, колкото гнилите картофи; дори най-силният глад отстъпва пред нея. Лъжичките се вдигаха бавно: видях как момичетата опитват кашата и се мъчат да я ядат, но в повечето случаи се отказват. Закуската свърши, ала никой не бе закусил. Прочетохме благодарствена молитва за онова, което не бяхме получили, и отново изпяхме химн, а после тръгнахме към класната стая. Аз излязох от столовата с последните и като минавах край масите, видях как една учителка опита кашата в един от легените и се спогледа с другите; на лицата им се изписа недоволство и пълничката дама прошепна:
         — Непоносим вкус! Срамота!
         Часът започна след петнадесет минути, а дотогава в класната стая се вдигаше оглушителен шум — през този интервал сигурно бе разрешено да се говори високо и по-свободно и момичетата използуваха това си право. Разговорите се въртяха все около закуската и всички говореха с възмущение за нея. Бедните! Това беше единствената им утеха. От учителките при нас остана само мис Милър; около нея имаше група големи ученички — те й говореха със сериозни и сърдити жестове. Чух някои да споменават мистър Брокълхърст; в отговор на това мис Милър неодобрително клатеше глава, но не полагаше особени усилия да смири общото негодувание: тя без съмнение го споделяше.
         Часовникът в класната стая удари девет; мис Милър напусна групата на големите ученички и като застана в средата на стаята, извика:
         — Тишина! По местата!
         Навикът към дисциплина веднага се прояви: за пет минути сред хаотичното множество се възцари ред и вавилонското стълпотворение бе последвано от сравнителна тишина. Учителките на по-горните класове заеха местата си, но всички сякаш чакаха нещо. На скамейките, изпълнили стаята от единия до другия й край, осемдесетте момичета седяха изправени и неподвижни. Те представляваха странна картина: всички с гладко сресани назад коси, без нито една къдрица; с кафяви, високо затворени рокли и тесни бели якички; с малки торбички от американ (подобни на шотландски кесии), завързани отпред на кръста им, в които те държаха ръкоделните си принадлежности; й като допълнение на всичко това — вълнени чорапи и Груби обувки с металически токи. Сред така облечените възпитанички забелязах двадесетина големи момичета, цели жени; подобно облекло беше неподходящо за тях и придаваше странен вид дори на най-спретнатите.
         Продължавах да ги разглеждам, а от време на време гледах и учителките — нито една от тях не ми хареса докрай: пълната ми се струваше малко груба, мургавата — много сърдита, онази, която приличаше на чужденка — рязка и особена, а мис Милър, бедната, с мораво-червеното си загрубяло лице имаше вид на смазано от много работа същество. И изведнъж, когато очите ми още шареха от едно лице на друго, всички момичета, сякаш на пружини, станаха като едно.
         Каква беше причината за това? Не чух никаква команда, ето защо останах изненадана. Докато разбера какво става, ученичките седнаха отново и тъй като всички погледи се насочиха към една точка, аз също погледнах натам й видях онази дама, която ме бе посрещнала предишната вечер. Тя стоеше в дъното на дългата стая, до една от камините — сега горяха и двете, — и мълчаливо и сериозно оглеждаше двете редици възпитанички. Мис Милър се приближи до нея и я попита нещо; като получи отговор, тя се върна на мястото си и каза високо:
         — Старшата от първи клас* да донесе глобусите! Докато стане това, споменатата дама бавно мина край редиците. Струва ми се, че у мен чувството на почит е силно развито, защото и досега помня онзи благоговеен възторг, с който я гледах. Този път, на ярката дневна светлина, аз видях, че тя е висока, стройна и хубава; тъмнокафявите й очи с леко подчертани с молив дълги ресници гледаха кротко и подсилваха белотата на широкото й чело; по онова време не се носеха нито правите прически с панделки, нито дългите къдрици, та тъмните й коси се виеха според тогавашната мода около слепите й очи на едри вълни; роклята й, също в тон с модата, бе от лилав плат с испанска гарнитура от черно кадифе. На кръста й блестеше златен часовник (по онова време малко хора носеха часовници). Нека читателят прибави накрая и благородните черти, бледото, но лъчезарно лице и внушителното държане и той ще получи, доколкото може да се предаде с думи, точния портрет на мис Темпъл — Мария Темпъл, както бе надписан молитвеникът, който трябваше веднъж да занеса в черквата.
         [* В Англия първи клас е най-горният клас, а не най-долният, както у нас. — Б. пр.]
         Директорката на Лоуд (такава беше длъжността на тази дама), седнала пред два глобуса, сложени на една от масите, извика при себе си първи клас и почна да преподава география; по-долните класове се събраха около другите учителки. В продължение на един час имаше занимания по история, граматика и др.; после по писане и аритметика, а също и уроци по музика, които мис Темпъл преподаваше на някои от по-големите ученички. Времетраенето на всеки урок бе строго определено и когато накрая удари дванадесет, мис Темпъл стана.
         — Искам да кажа на възпитаничките няколко думи — заяви тя.
         След приключване на занятията ученичките бяха започнали шумно да разговарят, но като чуха гласа на директорката, млъкнаха. Тя продължи:
         — Днес вие получихте закуска, която не можахте да ядете и сигурно сте гладни. Наредих да ви дадат на обед хляб и сирене.
         Учителките учудено я погледнаха.
         — Поемам отговорността за това върху себе си — добави тя вместо обяснение и тозчас излезе от класната стая.
         Сиренето и хлябът бяха веднага донесени и раздадени и всички с голямо удоволствие се нахраниха. Сетне ни казаха: „Всички в градината!“ Ученичките си сложиха груби сламени шапки с шнурчета от цветна басма и наметала от груб сив вълнен плат. Облечена по същия начин, аз, следвайки другите, излязох на чист въздух.
         Градината беше голяма, заобиколена с толкова висока стена, че в никакъв случай не можеше да се надникне отвъд; встрани се простираше една покрита веранда, а средата на градината, разделена на множество лехи, бе оградена от широки алеи. За тези лехи се грижеха ученичките — всяка от тях имаше своя леха. През лятото, когато там са цъфтели много цветя, лехите сигурно са били красиви; но сега, в края на януари, те бяха попарени и повехнали. Оглеждах всичко наоколо и треперех: денят беше студен за игри на открито — наистина дъжд не валеше, но бе паднала гъста и влажна жълта мъгла, а краката ни шляпаха из локвите от поройния дъжд, валял предишния ден. Най-здравите момичета почнаха да тичат и да играят, а бледите и слабичките се събраха на купчини на верандата, търсейки защита от студа; и когато влагата на мъглата започна да прониква до костите им, чух продължителна глуха кашлица.
         До този момент не бях говорила още с никого и никой, изглежда, не ми обръщаше внимание. Стоях самичка настрана, но бях свикнала със самотата и тя не ми тежеше много. Облегнах се на една от колоните на верандата, хубавичко се загърнах в сивото си наметало и опитвайки се да забравя студа, който ме пронизваше цялата, и незадоволения глад, който ме мъчеше, отдадох се на съзерцание и размисъл. Мислите ми бяха смътни и откъслечни, та не си струва да ги отбелязвам; още не знаех къде всъщност се намирам; Гейтсхед и досегашният ми живот като че ли бяха останали безкрайно далеч; настоящето ми се струваше необикновено и неясно, а бъдещето изобщо не можех да си представя. Обгърнах с поглед уединената, сякаш манастирска градина, а после спрях очи върху сградата на пансиона — голяма постройка, половината от която изглеждаше стара и извехтяла, а останалата половина — съвсем нова. В новата част, където се намираха класната стая и спалнята на ученичките, прозорците бяха с много пречки и с решетки като на някаква черква; на една каменна плоча над входа прочетох следния надпис:
                                      ЛОУДСКИ ИНСТИТУТ

         Това крило бе възстановено в лето господине… от Нейъми Брокълхърст от имението Брокълхърст, находящо се в това графство.
         Нека вашата светлина свети на человеците, та те да видят добрите ви дела и да прославят небесния ви баща.
                                   Евангелие от Матея, стих 16

         Прочетох много пъти този текст: чувствах, че той все трябва да има някакво значение, но аз не бях в състояние да го разбера. Когато се бях замислила над значението на думата „институт“ и се опитвах да намеря връзката между началния текст на надписа и стиха на светото писание, чух някой да кашля зад гърба ми и се обърнах. Недалеч, на една каменна скамейка, седеше момиче: навело се над една книга, то, както ми се стори, бе всецяло погълнато от нея. „Раселас“* — заглавието на книгата, което прочетох от мястото, където стоях, ми се видя много странно и поради това привлекателно. Като обърна един лист, момичето случайно вдигна очи и аз направо го попитах:
            [* „Историята на Раселас, абисински принц“ — роман от Самюъл Джонсън (1709 — 1784), английски учен н критик. — Б. пр.]
         — Интересна ли е книгата?
         Бях вече решила да го помоля да ми даде тази книга, когато я прочете.
         — Харесва ми — отговори то след кратка пауза, през която ме огледа внимателно.
         — А за какво се разказва в нея? — продължих аз.
         Не зная откъде намерих смелост да заговоря първа със съвсем непознато момиче — това противоречеше и на моята природа, и на моите привички, но сигурно увлечението му от книгата бе докоснало съответната струна в душата ми, защото и аз обичах да чета, макар безразборно и по детски — не можех да отделям и да разбирам сериозното и същественото.
         — Ако искаш, можеш да я разгледаш — каза момичето и ми подаде книгата.
         Така и сторих. Като попрелистих страниците й, аз се убедих, че съдържанието й е по-малко примамливо от заглавието. Книгата според моя детски вкус бе скучна: там не пишеше нищо за феи и за духове, а страниците с гъст шрифт не обещаваха нищо занимателно. Върнах книгата на нейната притежателка; тя кротко я взе и без да каже нещо, се готвеше отново да се задълбочи в четене, когато реших да се обърна към нея.
         — Можеш ли да ми обясниш какъв е онзи надпис на плочата над входа? Какво означава „Лоудски институт“?
         — Това е сградата, в която ще живееш.
         — Защо се нарича „институт“? Нима се различава от другите училища?
         — То е нещо като благотворително учебно заведение. И ти, и аз, и всички други момичета живеят тук от милостиня. Ти сигурно си сираче. Баща ти и майка ти не са живи, нали?
         — И двамата не ги помня.
         — Да, тук всяко момиче е без баща или майка, или пък кръгло сираче, затова училището ни се нарича институт за обучение на сираци.
         — Нима ние не плащаме пари? Нима ни държат даром?
         — Нашите близки или приятели плащат по петнадесет лири годишно.
         — Защо тогава казваш, че живеем от милостиня?
         — Защото петнадесет лири е много малка сума за обучението и издръжката ни; остатъкът се събира с подписка.
         — А кои участват в тази подписка?
         — Разни добродетелни дами и господа — от околността или от Лондон.
         — Коя е тази Нейъми Брокълхърст?
         — Това е дамата, която е построила новото крило на тази сграда, както пише на плочата, и чийто син надзирава и ръководи всичко тук.
         — Защо?
         — Защото е касиер и собственик на заведението.
         — Значи, сградата не е на онази висока дама с часовника, която нареди да ни дадат хляб и сирене.
         — На мис Темпъл ли? О, не! Ех, ако беше нейна! А така за всичко, което направи, тя трябва да отговаря пред мистър Брокълхърст. Той купува храната и облеклото ни.
         — Той тук ли живее?
         — Не, на две мили оттук, в една голяма къща.
         — Добър ли е?
         — Той е духовно лице и както казват, правел много добрини.
         — Значи, високата дама се казва мис Темпъл.
         — Да.
         — А как се казват другите учителки?
         — Онази с румените бузи се казва мис Смит; тя ни учи на ръкоделие и шев — ние сами си шием дрехите; полите, престилките и всичко останало; нисичката брюнетка е мис Скачърд — тя преподава история и граматика, ръководи и упражненията на втори клас; онази пък, която ходи с шал и носна кърпа, завързана отстрани с жълта панделка, е мадам Пиеро, тя е от Лил, Франция, и преподава френски.
         — Обичаш ли учителките?
         — Разбира се.
         — Обичаш ли онази, която е дребна и мургава, както и мадам… не мога да произнеса като теб името й.
         — Мис Скачърд е много сприхава — гледай да не я дразниш; мадам Пиеро, общо взето, не е лоша…
         — Но мис Темпъл е най-добра от всички, нали?
         — Мис Темпъл е много добра и много умна; стои над всички други, понеже знае много повече от тях.
         — Отдавна ли си тук?
         — От две години.
         — Сираче ли си?
         — Да, нямам майка.
         — Харесва ли ти тук?
         — Задаваш премного въпроси. Смятам, че това, което ти казах, засега е достатъчно. Искам да почета.
         Но в този миг удари звънецът за обед и всички се прибраха вътре. Миризмата, изпълнила сега столовата, едва ли беше по-апетитна от онази, която вдишваха ноздрите ни на закуска. Обедът ни бе сервиран в два големи тенекиени съда, от които се вдигаше силна пара с мирис на гранясала мазнина. Този буламач бе направен от безвкусни картофи и късчета развалено месо, сварени заедно. Всяка възпитаничка получи по една доста голяма порция. Мъчейки се да ям насила, аз се питах дали ще ни хранят така всеки ден.
         Като се нахранихме, веднага отидохме в класната стая; уроците започнаха отново и продължиха до пет часа. Единствената случка през този следобед, която заслужава внимание, беше тази, че мис Скачърд в часа си по история наказа момичето, с което говорих на верандата — накара го да застане в средата на стаята. Това наказание ми се стори много обидно, особено за такова голямо момиче — на вид то беше най-малко тринадесетгодишно. Очаквах момичето да се натъжи и засрами, но за мое учудване то не пророни нито сълза и дори не се изчерви: спокойно и сериозно, то стоеше в средата на класната стая, а към него бяха устремени погледите на всички. „Откъде е това спокойствие и твърдост у нея?“ — питах се аз. Ако бях на нейно място, сигурно щях да пожелая земята да се разтвори под мен и да ме погълне. А тя има такъв вид, сякаш мисли за нещо, което няма нищо общо с наказанието й, за нещо съвсем различно от онова, което е около нея и пред нея. Бях чувала за хора, които сънували будни — дали и тя не сънуваше сега такъв сън? Погледът й бе прикован в пода, но бях уверена, че тя не вижда нищо — този поглед като че ли беше отправен навътре, към дълбините на сърцето й: тя сякаш бе погълната от своите спомени и не забелязваше нищо около себе си. Чудех се що за момиче е тя — добро или лошо.
         Малко след пет часа отново ни нахраниха — чаша кафе с половин филия чер хляб. Аз лакомо изгълтах дела си и с удоволствие бих унищожила още една дажба — не бях заситила глада си, Последва половинчасов отдих и занятията пак продължиха. Сетне ни дадоха по чаша вода с парче овесен сладкиш, прочетохме молитвите и си легнахме.
         Така изтече първият ми ден в Лоуд.


         ШЕСТА ГЛАВА

         Следният ден започна както първият — станахме н се облякохме на светлината на свещи; но тази сутрин мина без церемонията на умиването: водата в каните бе замръзнала. Предишната вечер времето се промени и цяла нощ през пролуките на прозорците на спалнята ни свири такъв силен североизточен вятър, че ние треперехме от студ в леглата си и водата в каните се превърна в лед.
         Преди още да бе свършил дългият час, посветен на молитви и четене на Библията, аз бях вече умряла от студ. Най-после стана време за закуска и този път овесената каша не бе прегоряла; по качество тя беше поносима, но количеството й — съвсем недостатъчно. Колко малка ми се стори моята порция! Искаше ми се тя да е два пъти по-голяма.
         Този ден ме включиха в числото на ученичките от четвърти клас и вече трябваше да изпълнявам задълженията си като останалите; досега бях само наблюдателка на живота в Лоуд, а занапред щях да участвам непосредствено в него. Тъй като не бях свикнала да уча наизуст, отначало уроците ми се сториха дълги и трудни; честата смяна на един предмет с друг също ме смути и аз се зарадвах, когато към три следобед мис Смит ми даде тясно, дълго около два метра парче муселин, заедно с игла, напръстник и другите необходими принадлежности и ми каза да седна в един тих ъгъл на класната стая и да поръбя парчето. През този час повечето момичета шиеха, само един клас имаше четене при мис Скачърд; тъй като в стаята бе тихо, аз чувах ясно какво четат и как четат всички, а също и какви забележки прави мис Скачърд. Това беше час по история на Англия; сред ученичките, които четяха, забелязах момичето, с което говорих на верандата: в началото на урока то бе най-отпред, ала заради някаква грешка в произношението или за това, че не бе внимавало добре в препинателните знаци, неочаквано го изпратиха най-отзад. Но дори след това мис Скачърд не го остави на мира; тя непрекъснато му правеше забележки:
         — Бърнз (изглежда, това бе презимето на момичето; тук към всички ученички се обръщаха на презиме, като към момчета), пак си кривиш краката, застани веднага прилично! Бърнз, пак си издала напред брадата си; Бърнз, вдигни глава, няма да ти позволя да стоиш пред мен в такава поза — и т. н., и т. н.
         След като прочетоха главата два пъти, мис Скачърд им каза да затворят книгата и почна да ги изпитва. Урокът беше за Чарлз I и учителката задаваше най-различни въпроси за митническите такси, за корабния данък* и пр., на които повечето от ученичките не можеха да отговорят; но когато мис Скачърд се обръщаше към Бърнз, за нея сякаш не съществуваше никаква трудност: паметта й, изглежда, бе възприела всичко съществено от урока и тя отговаряше веднага на всеки въпрос. Очаквах учителката да я похвали, задето е внимавала, но вместо това тя изведнъж викна:
         [* Данък, с който са били облагани някои градове и пристанища. Набраните средства се използвали за построяване на бойни кораби. — Б. пр.]

         — Мръсно, противно момиче! Тази сутрин дори и ноктите си не си изчистила!
         За мое учудване Бърнз нищо не отговори.
         „Защо — мислех си аз — не обясни, че не е могла нито да си изчисти ноктите, нито да се умие, защото водата замръзна?“
         Но вниманието ми бе отвлечено от мис Смит, която ме помоли да й помогна да навие на кълбо едно гранче конци; намотавайки кълбото, тя ми задаваше от време на време въпроси: учила ли съм преди в училище, мога ли да бродирам, да шия, да плета и пр. Докато й помагах, нямах възможност да наблюдавам какво прави мис Скачърд; когато се върнах на мястото си, тя тъкмо казваше нещо, което не можах да чуя, и Бърнз веднага отиде в съседната малка стаичка, където се държаха книгите, и излезе оттам след половин минута със снопче пръчки, завързани от едната страна. Тя подаде на мис Скачърд страшното възпитателно средство с почтителен поклон, сетне спокойно, без да чака да й кажат, развърза престилката си и учителката незабавно я удари силно по врата десетина пъти със снопчето. В очите на Бърнз не се появи нито една сълза и докато аз, гледайки тази картина, трябваше да прекъсна шиенето, понеже пръстите ми трепереха — бях обзета от безпомощен гняв, — лицето на наказаната не трепна и остана замислено както винаги.
         — Упорито момиче! — възкликна мис Скачърд. — Нищо не може да те оправи, немарливка такава! Занеси обратно пръчките!
         Бърнз послушно изпълни това, което й каза учителката. Когато тя се връщаше от стаичката, аз внимателно я погледнах: тя тъкмо пъхаше в джоба си носната си кърпа, а на слабата й буза личеше следата на току-що изтрита сълза.
         Привечер имахме час за игри. По-късно той стана за мен най-приятното време в Лоуд. Парченцето хляб и глътката кафе, които получавахме в пет часа, макар да не ни засищаха, подкрепяха силите ни; напрежението от дългия учебен ден отслабваше; в учебната стая ставаше по-топло, отколкото сутрин — камините горяха малко по-силно, тъй като трябваше да заместват свещите, които се запалваха по-късно; отблясъците на яркочервените пламъци в полумрака, непринудената веселост и многогласата глъчка караха човек да изпитва приятното чувство, че е свободен.
         Вечерта на същия ден, в който мис Скачърд наказа с пръчките ученичката си Бърнз, аз вървях между скамейките, масите и групите смеещи се момичета както обикновено сама, но не се чувствах самотна. Като минавах край прозорците, от време на време повдигах транспарантите и поглеждах навън: валеше силен сняг и долу по первазите на прозорците се бяха натрупали вече цели преспи; притиснала ухо до стъклото, аз успях да чуя въпреки веселата глъч в стаята жалостивия вой на вятъра отвън.
         Ако бях напуснала някое уютно семейно огнище и нежни родители, сигурно щях да изпитам в този час особено остро болката на разлъката; сигурно вятърът щеше да навее печал в сърцето ми, а хаосът от гласове да смути душевния ми мир. Но сега те предизвикаха у мен странна възбуда: трескава и дръзка, аз исках вятърът да вие по свирепо, здрачът по-скоро да се превърне в гъст мрак, а глъчката да стане още по-гръмка.
         Като прескачах скамейките и се провирах под масите, аз се приближих до една от камините; там зърнах Бърнз — тя бе коленичила мълчаливо до високата решетка на камината и не обръщаше внимание на нищо, което ставаше около нея, задълбочена в една книга, която четеше на слабата светлина на жарта.
         — Това пак ли е „Раселас“? — попитах аз, спряла зад нея.
         — Да — отговори тя, — ей сега я свършвам.
         След пет минути Бърнз затвори книгата. Аз се зарадвах.
         „Сега — помислих си — може би ще успея да поговоря с нея“ — и седнах до момичето на пода.
         — Как е малкото ти име?
         — Хелин.
         — Отдалеч ли пристигна тук?
         — От север, чак от границата с Шотландия.
         — Ще се върнеш ли някога пак там?
         — Надявам се, макар че никой не знае какво му носи бъдещето.
         — Сигурно ти се иска да напуснеш Лоуд.
         — Не. Защо? Изпратили са ме тук, в Лоуд, за да получа образование; какъв смисъл има да си отивам, без да съм постигнала тази цел?
         — Но онази учителка — мис Скачърд — е жестока към теб!
         — Жестока ли? Ни най-малко. Тя е само строга: не обича моите недостатъци.
         — А аз на твое място щях да я намразя; и не бих й се подчинявала: ако ме удари с онзи сноп пръчки, ще го изтръгна от ръцете й и ще го счупя пред очите й!
         — Аз пък мисля, че няма да направиш нищо, ако пък направиш, мистър Брокълхърст веднага ще те изключи от училището. Каква болка ще причиниш с това на близките си! Много по-добре е търпеливо да понесеш обидата, от която ще страдаш само ти, отколкото да извършиш необмислена постъпка, която ще огорчи всички твои близки. Пък и Библията ни учи да отвръщаме на злото с добро.
         — Но нали е унизително да те бият с пръчки или да те изправят сред стаята пред толкова хора? И при това ти си голямо момиче! Аз съм много по-малка от теб, а не бих понесла това.
         — И все пак си длъжна да понасяш всичко, щем се налага; само глупавите и слабоволевите казват, че не могат да понесат кръста, определен им от съдбата.
         Слушах я с изумление: не можех да разбера това верую на търпеливостта, а още по-малко — да си обясня или одобря снизхождението, с което Хелин се отнасяше към своята мъчителка. И все пак се досещах, че Хелин Бърнз вижда нещата в някаква особена светлина, непонятна а мен. Допусках, че може би тя е права, а аз греша, но нямах намерение да се задълбочавам в това и отложих размишленията си за по-подходящо време.
         — Ти казваш, Хелин, че си имала недостатъци. Какви са те? Ти ми изглеждаш много добра.
         — Запомни от мен, че не трябва да съдиш по първите впечатления: мис Скачърд казва, че съм немарлива — и действително никак не умея да държа вещите си в ред; аз съм нехайна; не изпълнявам правилника; чета книги, когато трябва да си уча уроците; върша всичко безсистемно; понякога говоря като теб, че _не мога да понасям_ никакъв установен ред. Всичко това много дразни мис Скачърд, която е винаги спретната, прецизна и взискателна.
         — И още раздразнителна и жестока — добавих аз.
         Но Хелин Бърнз очевидно не бе съгласна с мен: тя не ми отговори.
         — А мис Темпъл също ли е строга като мис Скачърд?
         Когато изрекох името на мис Темпъл, на сериозното лице на Хелин се появи лека усмивка.
         — Мис Темпъл е много добра; тя трудно би могла да бъде строга към някого, дори към най-лошото момиче от нашето училище. Тя вижда моите недостатъци, кротко ми ги посочва, и ако върша нещо достойно за похвала, никога не скъпи думите си. Убедително доказателство за лошия ми характер е фактът, че дори нейните забележки — толкова кротки, толкова разумни — не могат да ме излекуват от недостатъците ми; дори похвалите й, които ценя така високо, не могат да ме накарат да бъда винаги грижлива и внимателна.
         — Странно — казах аз, — нима това е толкова трудно?
         — Не се съмнявам, че _за теб_ не е трудно. Наблюдавах те тази сутрин в клас и видях, че много внимаваше, ти нито за миг не отклони вниманието си, когато мис Милър обясняваше новия урок и ти задаваше въпроси. А моите мисли все са някъде далеч. Уж трябва да слушам мис Скачърд и да запомня добре онова, което казва, пък понякога дори не чувам гласа й! Сякаш потъвам в някакъв сън. От време на време ми се струва, че съм в Нортъмбърланд и че това, което чувам, е ромонът на поточето — то тече покрай нашата къща в Дийпден, — и ако трябва да отговоря на някой въпрос, трябва първо да се отърся от съня си; но тъй като не съм чула нищо от урока, защото в ушите ми е звучал само ромонът на поточето, не зная какво да отговоря.
         — И все пак колко хубаво отговаряше днес!
         — Чиста случайност: онова, което четяхме, ме заинтересува. Днес вместо да мисля за Дийпден, аз се питах как може човек, който обича справедливостта, да постъпва понякога така несправедливо и глупаво, както Чарлз I. И си казвах: жалко, че той, толкова честен и съзнателен, не се е ръководил от нищо друго освен от кралските си права. А само да беше по-прозорлив и да се бе съобразил с така наречения „дух на епохата“!… И все пак той ми харесва, аз го уважавам и ми е жал за него — този клетник, завършил на ешафода! Да, враговете му са по-лоши от него: те са пролели кръв, която са нямали право да проливат. Как са посмели да го убият!
         Хелин сякаш говореше на себе си: тя забрави, че трудно мога да я разбера — нали не знаех нищо или почти нищо за този крал! Помъчих се да я върна към въпроса, който интересуваше мен.
         — А когато ти преподава мис Темпъл, мислите ти пак ли са някъде далеч?
         — Разбира се, не, или много рядко — мис Темпъл винаги казва нещо ново, което е по-интересно от моите мисли. Много обичам да я слушам; тя разказва неща, които често сама съм искала да знам.
         — Значи, в часовете на мис Темпъл ти се държиш добре?
         — Да, но това става от само себе си: не са нужни никакви усилия; само следвам своите наклонности — с една дума, това не е моя заслуга.
         — Не, това е голяма заслуга; ти си добра с онези, които са добри с теб. А според мен така и трябва да бъде. Ако хората са винаги кротки и се покоряват на жестоките и несправедливите, лошите винаги ще вършат каквото си искат; няма да се боят от нищо и няма никога да се променят, а ще стават все по-лоши и по-лоши. Когато ни ударят без причина, трябва да отговорим на удара с удар — уверена съм в това, — и то с такава сила, че този, който ни е ударил, завинаги да се отучи да удря.
         — Сигурна съм, че ще разсъждаваш другояче, когато пораснеш: сега ти си малко, неразумно момиче.
         — Но аз така чувствам нещата, Хелин: трябва да мразя онези, които въпреки усилията ми да им угодя, продължават да ме мразят; трябва да се противопоставям на онези, които ме наказват несправедливо. Това е толкова естествено, колкото да обичаш този, който е благ към теб, или да приемеш наказанието, когато то е заслужено.
         — Това е схващане на езичниците и диваците, но християните и цивилизованите хора не мислят така.
         — Нима? Защо?
         — Защото не насилието е най-доброто оръжие срещу омразата и не отмъщението е най-доброто средство против несправедливостта.
         — Тогава с какво да се борим срещу омразата?
         — Прочети Новия завет и обърни внимание какво казва и как постъпва Христос. Нека думите му станат закон за теб, а делата му — пример.
         — Какво казва той?
         — „Обичайте враговете си; благославяйте тези, които ви хулят; вършете добрини на онези, които ви мразят и се отнасят жестоко с вас.“
         — Тогава аз трябва да обичам мисис Рийд, което не мога да сторя; трябва да благославям и сина й Джон — нещо също невъзможно.
         На свой ред Хелин Бърнз ме помоли да й обясня по-подробно причините за това и аз започнах да разказвам историята на страданията и обидите, които бях понесла. Говорех това, което чувствах — страстно и разпалено, — без да премълчавам или смекчавам нещо.
         Хелин търпеливо ме изслуша докрай; очаквах след това да направи някаква забележка, но тя не каза нищо.
         — Е — запитах аз припряно, — мисис Рийд не е ли коравосърдечна, лоша жена?
         — Тя без съмнение е била жестока към теб; но тя е мразила твоя характер, както мис Скачърд мрази моя. Интересно — с какви подробности помниш всичко, което ти е сторила или казала! Колко дълбоки следи е оставила в сърцето ти нейната несправедливост! На мен несправедливостите не правят такова силно впечатление. Не би ли се почувствала по-щастлива, ако се опиташ да забравиш жестокостта на мисис Рийд и гневните чувства, които поражда тази жестокост? Животът ми се струва твърде кратък, за да го тровим със злоба и горчиви спомени. На този свят ние, хората, сме пълни с недостатъци, а и не можем да бъдем други; но ще дойде ден — сигурна съм в това, — когато ще се освободим от тях, освобождавайки се от нашите поддаващи се на покварата тела, денят, в който ще се отървем от унижението и греха ведно с гнетящата ни плът и ще остане само искрата на духа — незримата същност на живота и мисълта, чиста, както когато напуска всевишния, за да вдъхне живот на някой човек и по-късно да го напусне, за да се свърже с някое по-висше същество — да премине всички степени на славата: от бледата човешка душа до лъчезарната душа на херувима! Дали тази искра би се вселила някога в по-низше създание, например от човека в сатаната? Не, не допускам това. Вярвам в нещо друго, което не съм научила от никого и за което рядко говоря, но то е наслада за мен и аз твърдо вярвам в него, тъй като то вдъхва упование на всички; с него вечността за мен е почивка — огромен дом, а не царство на ужаса, ад. И после, с това верую аз мога много лесно да разгранича престъпника от неговото престъпление, мога съвсем искрено да простя на престъпника и в същото време да презирам престъплението му; благодарение на това верую сърцето ми никога не жадува за мъст, падението никога не ме отвращава твърде силно, несправедливостта никога не ме обезсърчава прекалено много; живея спокойно и очаквам спокойно смъртта.
         Когато Хелин изрече последната фраза, главата й, дотогава наведена, клюмна съвсем. Разбрах по погледа й, че не желае да говори повече и предпочита да се вглъби в мислите си. Но тя не можа дълго да размишлява: една старша — едро, грубо момиче — дойде и рече със силен къмбърландски акцент:
         — Хелин Бърнз, ако не дойдеш още сега с мен да подредиш чекмеджето си и да прибереш ръкоделието си, ще те обадя на мис Скачърд.
         Хелин с въздишка се отърси от мислите си, стана и тръгна веднага, без да възрази.


         СЕДМА ГЛАВА

         Първите три месеца в Лоуд ми се сториха век — разбира се, не златен. Прекарах ги в упорита борба за свикване с правилника и непривичните за мен задължения. Страхът, че ще загубя тази борба, ме мъчеше повече от физическите несгоди, които търпях, въпреки че и те не бяха леки.
         През януари, февруари и част от март дълбоките снегове, а след стопяването им — почти непроходимите пътища, ни пречеха да отиваме по-далеч от двора, освен когато ходехме на черква; но в тези граници ние трябваше да прекарваме всеки ден по един час на открито. Облеклото ни не беше в състояние да ни запази от силния студ: нямахме високи обувки — снегът влизаше в половинките ни и там се топеше, ръцете ни бяха без ръкавици, безчувствени и отекли от студа, както и краката. Спомням си добре непоносимите болки, които търпях всяка вечер, когато краката ми се възпаляваха, и мъките сутрин, когато пъхах подпухналите си, ожулени и вкочанени пръсти в обувките. Освен това оскъдната храна ни мъчеше много; като всички деца, които растат, ние имахме чудесен апетит, а храната, която получавахме, едва ли би могла да задоволи дори някое крехко, болнаво същество. Недостатъчната храна породи нещо, от което патеха предимно по-малките ученички: когато изгладнелите големи момичета имаха възможност, вземаха с увещания или заплахи храната на малките. Неведнъж аз разделях между две такива претендентки скъпоценния си къшей чер хляб, който ни поднасяха привечер, и след като отстъпвах на трета половината от кафето си, изгълтвах остатъка и скришом плачех, чувствайки остър глад.
         Неделите през тази зима бяха тягостни. Трябваше да ходим две мили пеша до брокълбриджката черква, където служеше нашият патрон. Тръгвахме премръзнали и пристигахме в черква още по-премръзнали; по време на сутрешната служба просто се вдървявахме. Черквата беше твърде далеч, за да успеем да се върнем за обед, затова между отделните литургии ни раздаваха студено месо и хляб, както винаги в същото мизерно количество.
         След завършването на следобедната служба ние се връщахме по един открит път през хълмовете, по който духаше остър зимен вятър откъм веригата снежни върхове на север — вятърът просто одираше кожата от лицата ни.
         Спомням си как мис Темпъл крачеше леко и бързо покрай нашата изнурена върволица с карираното си наметало, което леденият вятър развяваше и с което тя се беше здраво загърнала, и как ни ободряваше с думите и примера си да не падаме духом и да вървим напред „като войници“. Другите учителки, бедните, бяха премного обезкуражени, за да се опитват да насърчават останалите.
         Как копнеехме за светлината и топлината на пламтящия огън, когато се връщахме обратно! Но ако не други, малките биваха лишавани от тях: всяка от двете камини в училищната стая веднага се заобикаляше от двойна редица големи момичета, а зад тях по-малките се сгушваха на купчинки, загърнали хилавите си ръце в престилчиците си.
         Известна утеха за нас, малките, бе неделната следобедна закуска, когато получавахме двойна порция хляб — цяла, а не половин филия — с чудесна прибавка: тънък слой масло; това бе седмичната дажба, за която копнеехме от неделя до неделя. Обикновено аз успявах да си запазя половината от тази разкошна закуска, но остатъкът трябваше неизбежно да се дели.
         Неделя вечер прекарвахме, като повтаряхме наизуст църковния катехизис и пета, шеста и седма глава от евангелието на Матея и изслушвахме дълга проповед, четена от мис Милър, чиито несдържани прозевки свидетелстваха за умората й. Често пъти тази програма включваше интерлюдия, в която пет-шест малки момичета играеха ролята на мъченици. Умрели за сън, те можеха да изпопадат — ако не от третата черковна галерия, от редиците на четвърти клас и да бъдат отнесени полумъртви. Спасението се състоеше в това да ги тласнат към средата на училищната стая и да ги заставят да стоят там, докато трае проповедта. Понякога краката им изневеряваха и те се сгушваха на купчинка; в такива случаи им даваха възможност да се облегнат на високите столчета на старшите.
         Дотук не споменах нищо за посещенията на мистър Брокълхърст; този господин отсъстваше от дома си през по-голямата част от първия месец след пристигането ми, може би защото бе продължил престоя си у своя приятел — архидякона; отсъствието му бе добре дошло за мен. Не е необходимо да казвам, че имах основания да се страхувам от появата му, но ето че накрая той дойде.
         Един следобед (три седмици след пристигането ми в Лоуд), както си седях с плочата в ръка, замислена над една задача, погледнах случайно към прозореца и забелязах някакъв човек, който минаваше точно в този момент — почти инстинктивно познах слабата му фигура; и когато след две-три минути цялото училище, в това число и учителките, стана на крак, не бе необходимо да вдигам поглед, за да разбера чие пристигане приветствахме така. С големи крачки той прекоси училищната стая; сега до мис Темпъл, също права, стоеше онази черна колона, която ми бе хвърлила такъв зловещ поглед, смръщена застанала върху килима пред камината в Гейтсхед. Погледнах крадешком тази архитектурна творба. Да, имах право: това бе мистър Брокълхърст, облечен в сюртук; той сега изглеждаше по-висок, по-слаб и по-скован.
         Имах лично мои причини да се страхувам от появата на този призрак: много добре помнех лукавите намеци на мисис Рийд за положението ми и пр. и обещанието, дадено от мистър Брокълхърст, да уведоми мис Темпъл и учителките за лошия ми нрав. Постоянно се страхувах, че един ден това обещание ще бъде изпълнено — всеки ден очаквах този човек да дойде, да разкаже за миналия ми живот и да ме заклейми завинаги като лошо дете — и ето че той дойде. Мистър Брокълхърст стоеше до мис Темпъл и й говореше тихо на ухото: не се съмнявах, че разкрива лошите ми качества: следях тъмните й очи с мъчително безпокойство, в очакване всеки момент те да се спрат на мен с израз на отвращение и омраза. Аз също слушах и тъй като седях напред, недалеч от тях, можах почти напълно да разбера какво й казва; това, което чух, ме успокои в момента.
         — Смятам, мис Темпъл, че конците, които купих в Лоутън, са добри. Сетих се, че тъкмо такива ни трябват за басмените ризи, и избрах подходящи за тях игли. Можете да кажете на мис Смит, че съм забравил да оставя бележка за губерките, но тя ще получи някои писмени указания идната седмица; не бива в никакъв случай да дава повече от една наведнъж на всяка ученичка: ако имат по повече, те ще проявяват небрежност и ще ги губят. И друго, мадам! Искам вълнените чорапи да се пазят по-добре! Когато бях тук последния път, отидох в зеленчуковата градина и видях дрехи, прострени на въжето; там имаше и черни чорапи в много лошо състояние: по големината на дупките им заключих, че не са били редовно кърпени.
         Той млъкна.
         — Вашите нареждания ще бъдат взети под внимание, сър — каза мис Темпъл.
         — Мадам — продължи той, — перачката ми довери, че някои от момичетата сменяли по две якички седмично; това е твърде много; правилникът им разрешава само по една.
         — Ще ви обясня, сър. Агнис и Катрийн Джонстън бяха поканени миналия четвъртък на чай от техни приятелки в Лоутън и им разреших да си сложат чисти якички.
         Мистър Брокълхърст кимна.
         — Е, като изключение това може да се допусне; но моля ви това да не става много често. Учудва ме и нещо друго: като уреждахме сметката с домакинката, открих, че през последните две седмици на момичетата е била сервирана два пъти закуска от хляб и сирене. Как е възможно такова нещо? Прегледах правилника и установих, че такава закуска не се предвижда. Кой направи това нововъведение? И с какво право?
         — Аз съм виновна за това, сър — отвърна мис Темпъл: — закуската беше така лошо приготвена, че момичетата просто не можеха да я ядат; не посмях да ги оставя гладни до обед.
         — Мадам, един момент. Вие знаете, че планът ми за възпитанието на тези момичета не се заключава в това да свикват с лукс и да се разглезват, а да станат твърди, търпеливи, себеотрицателни. Ако ги сполети някое малко разочарование във връзка с храната, като например лошото качество на някое ястие или на неговия сос, това не бива да се заменя с нещо по-фино за сметка на лошото ястие и по този начин да се угажда на тялото и да се пренебрегва целта на нашия институт; грешката трябва да бъде поправена с оглед на духовното издигане на възпитаничките, като ги насърчаваме да проявяват твърдост, когато търпят временни лишения. Няколко поучителни думи в такъв случай няма да бъдат неуместни; един тактичен учител би могъл да използва тази възможност, за да поговори за страданията на първите християни, за мъките на мъчениците, за проповедите на нашия благословен син божи, в които той призовава учениците си да поемат кръстовете си и да го последват; за съветите му, че човек не трябва да се храни само с хляба, а и с всяка дума, която излиза от устата на бога; за неговите свети утешения: „Ако търпиш глад или жажда заради мене, ти си блажен.“ О, мадам, когато слагате хляб и сирене вместо прегоряла каша в устата на тези деца, вие всъщност храните недостойните им тела и не подозирате, че с това подлагате на глад безсмъртните им души.
         Мистър Брокълхърст пак замълча — може би обзет от силни чувства. Когато той започна да й говори, мис Темпъл бе свела очи; но сега тя гледаше право пред себе си, а лицето й, обикновено бяло като мрамор, изглежда, бе приело и студенината, и твърдостта на мрамора, особено устата й, затворена тъй, сякаш само длетото на скулптор би могло да я отвори, а веждите й постепенно придобиха израз на каменна суровост.
         Междувременно мистър Брокълхърст, застанал край камината с ръце на гърба, оглеждаше величествено всички ученички. Внезапно очите му примигнаха, сякаш бяха заслепени или нещо бе влязло в тях; като се обърна, той заговори много по-енергично, отколкото досега:
         — Мис Темпъл, мис Темпъл, кое… кое е онова момиче с накъдрената коса? Червенокоса, мадам, и при това накъдрена — цялата накъдрена! — И като протегна бастуна си, той посочи ужасяващата го личност, а ръката му трепереше.
         — Това е Джулия Севърн — отвърна мис Темпъл много тихо.
         — Джулия Севърн! А защо тя, която и да е, има накъдрена коса? Защо тя, в разрез с всички правилници и принципи на това заведение, се отдава така явно на светски живот — и то тук, в един благочестив, богоугоден кът, — та се осмелява да ходи с такива къдрици?
         — Къдриците на Джулия са естествени — отговори мис Темпъл още по-тихо.
         — Естествени ли? Но ние не трябва да се стремим да угаждаме на естеството. Искам тези деца да бъдат деца на добродетелта; за какво е този разкош? Сто пъти съм казвал, че държа косите да се носят добре прибрани, просто и скромно. Мис Темпъл, цялата коса на това момиче да се остриже, утре ще пратя бръснар; виждам и други, които са твърде далеч от приличието — например онова високо момиче; кажете му да се обърне. Кажете на всички първокласнички да станат и да се обърнат с лице към стената.
         Мис Темпъл прекара носната си кърпа по устните, сякаш за да изтрие неволната усмивка, която се появи на тях; тя предаде нареждането и когато момичетата от първи клас разбраха какво се иска от тях, те се подчиниха. Облегнала се малко назад на скамейката си, аз можах да видя израза в очите и гримасите, с които те посрещнаха тази маневра. Жалко, че мистър Брокълхърст не можеше да ги види — тогава може би щеше да разбере, че каквото и да прави с външността на тези глави, влиянието му върху съдържанието им си оставаше много по-малко, отколкото можеше да си представи.
         Около пет минути той гледа критично обратните страни на тези живи медали, сетне произнесе присъдата. Думите му прозвучаха като глас на съдбата:
         — Всички тези качули да се острижат! Мис Темпъл се приготви да възрази.
         — Мадам — продължи той, — царството на господаря, комуто служа, не е на този свят: призванието ми е да умъртвя у тези момичета повика на плътта, да ги науча да се носят скромно и трезво, не да имат сложни прически и натруфен вид; а всяко младо момиче пред нас има плитка, оплетена може би от самата суета: тези плитки, повтарям, трябва да се махнат; помислете за изгубеното време, за…
         Тук мистър Брокълхърст бе прекъснат: три нови посетителки влязоха в този момент в стаята. Те трябваше да дойдат малко по-рано, за да чуят беседата му за външния вид, защото бяха разкошно облечени в кадифе, коприна и кожи. Двете по-млади от тях (хубави момичета на шестнадесет-осемнадесет години) носеха модни сиви касторени шапки, украсени с щраусови пера, а изпод перифериите на тези великолепни шапки се подаваха множество пухкави кичури, грижливо накъдрени. Възрастната бе загърната в скъп кадифен шал, гарниран с хермелин; косата й отпред бе накъдрена според френската мода.
         Тези дами, посрещнати почтително от мис Темпъл, бяха мисис Брокълхърст и дъщерите й; тя ги отведе до почетните места в предната част на стаята. Изглежда, бяха пристигнали с каретата заедно със своя преподобен съпруг и баща и бяха огледали грижливо стаите на горния етаж, докато той бе уреждал сметките с домакинката, разпитвал бе перачката и съветваше директорката. Сега те продължаваха обиколката си, за да направят разни забележки и отправят укори на мис Смит, която се грижеше за бельото и надзираваше спалните на ученичките; но аз не можах да чуя какво й казват: други неща отвлякоха и приковаха вниманието ми.
         Макар че досега слушах разговора между мистър Брокълхърст и мис Темпъл, аз не забравих същевременно да взема предпазни мерки, за да осигуря личната си безопасност, които щяха да имат резултат, ако успеех да остана незабелязана. За тази цел се бях облегнала доста назад на скамейката и преструвайки се, че решавам задачата си, държах плочата така, че да скрива лицето ми. Навярно щях да остана незабелязана, обаче коварната ми плоча се изплъзна някак си от ръката ми и падайки с досаден шум, веднага привлече всички погледи към мен. Разбрах, че сега всичко е свършено и като се наведох да прибера двете парчета на плочата, събрах сили за най-лошото. И то дойде.
         — Небрежно момиче! — каза мистър Брокълхърст и веднага след това добави: — Аха, това е новата ученичка! — И преди да си поема дъх, той продължи: — Да не забравя, че имам да казвам нещо за нея. — Сетне рече високо (колко високо ми се стори!): — Детето, което счупи плочата си, да излезе напред!
         Не бих могла да се помръдна сама; бях скована; но двете големи момичета, които седяха от двете ми страни, ме изправиха на крака и ме тласнаха към мрачния съдия; тогава мис Темпъл кротко ме отведе до него и аз долових съвета, който ми даде шепнешком:
         — Не се страхувай, Джейн; това стана случайно; няма да те накажат.
         Благият шепот прониза сърцето ми като кама.
         „След една минута тя ще ме презира, както се презира всеки лицемер“ — реших аз и при тази мисъл кръвта ми закипя от гняв към Рийд, Брокълхърст и сие. Аз не бях Хелин Бърнз.
         — Донесете ми онзи стол — рече мистър Брокълхърст, посочвайки един много висок стол, от който току-що бе станала една от старшите ученички.
         Донесоха стола.
         — Сложете детето да стъпи на него.
         Някой ме сложи на стола, но кой — не зная. Не бях в състояние да обръщам внимание на подробности, помня само, че ме издигнаха на височината на носа на мистър Брокълхърст, който се намираше на един метър от мен, и че под мен се люшкаха оранжево-пурпурни копринени манта и сребърни пера.
         Мистър Брокълхърст се покашля.
         — Уважаеми дами — каза той, обръщайки се към семейството си, — мис Темпъл, учителки и деца, виждате ли всички това момиче?
         Че ме виждат, нямаше никакво съмнение, защото почувствах очите им, които горяха кожата ми като лупи, осветени от слънцето.
         — Виждате, че тя е млада и че е като всички деца: Бог великодушно й е дал вида, който е дал на всички нас; никакъв външен белег не намеква за особения й характер. Кой би помислил, че сатаната вече е успял да намери в нейно лице свой помощник и слуга? Да, за съжаление това е така.
         Настъпи пауза, през която започнах да преодолявам нервното си вцепенение и почувствах, че Рубикон е преминат и че съдебният процес е неизбежен и трябва да го посрещна с твърдост.
         — Мили деца — продължи коравосърдечният свещеник с патос, — това е тъжен, печален случай и мой дълг е да ви предупредя, че това момиче, което може би е било чадо божие, се е отлъчило от небесния пастир; то не е вече в божието паство — там то е чуждо и нежелано. Бъдете нащрек, пазете се да не ви повлияе; ако е необходимо, избягвайте компанията му, не играйте и не говорете с него. Учителки, наблюдавайте го; гледайте къде ходи, внимавайте какво говори, следете какво върши, наказвайте тялото, за да спасите душата му — ако изобщо такова спасение е възможно, защото (просто се срамувам да го кажа) това момиче, това дете, родено в християнска земя, е по-лошо от хиляди малки езичнички, които се молят на Брама и коленичат пред Кришна — това момиче лъже!
         Настъпи десетминутно мълчание, през което аз, напълно опомнила се вече, наблюдавах как всички жени от семейство Брокълхърст вадят носните си кърпи и бършат очи и как възрастната дама се клати напред-назад, а двете млади шепнат: „Какъв ужас!“
         Мистър Брокълхърст продължи:
         — Научих това от неговата благодетелка — благочестива и милосърдна дама, която осиновила сирачето и го гледала като собствена дъщеря, а за нейната доброта и великодушие нещастното момиче се отплатило с такава долна, ужасна неблагодарност, че накрая прекрасната му покровителка била принудена да го отдели от децата си, за да не би с порочния си пример да поквари чистите им души. Тя го изпрати тук да се поправи, както някогашните евреи пращали болните си от заразни болести в бурното езеро Бетезда; директорке, учителки, не допускайте водите около нея да се успокоят!
         При това върховно заключение мистър Брокълхърст оправи най-горното копче на сюртука си, промърмори нещо на семейството си, което стана на крака, поклони се на мис Темпъл и сетне всички тези велики хора се упътиха тържествено към вратата. Там, като се обърна, моят съдник каза:
         — Да остане още половин час на стола и никой да не й говори до довечера.
         И тъй, аз останах върху стола; аз, която бях казала, че не мога да понеса срама да застана в средата на стаята, сега стоях изправена върху позорен пиедестал пред очите на всички. Каквото изпитвах в момента, не би могло да се изрази с думи; но веднага щом станаха всички, при което дъхът ми замря и гърлото ме стегна, едно момиче се приближи и като минаваше край мен, вдигна очи. Какъв странен блясък гореше в тях! И какво необикновено чувство роди този блясък в мен! А как това чувство прониза цялото ми същество! Сякаш някакъв мъченик или герой бе минал покрай роб или жертва и му бе дал от своята сила. Обуздах надигащата се у мен истерия, вдигнах глава и застанах твърдо на стола. Хелин Бърнз попита нещо за работата си мис Смит, бе смъмрена за баналния въпрос, тръгна към мястото си и като мина пак покрай мен, ми се усмихна. Каква усмивка! Спомням си я и сега и зная, че тя бе израз на прекрасен интелект, на истински кураж; усмивката озари характерните й черти, слабичкото й лице, хлътналите й сиви очи: отражение на ангелски образ. И все пак в онзи момент Хелин Бърнз носеше на ръката си „знака на немарливите“; само преди един час бях чула мис Скачърд да я наказва за следния ден само с хляб и вода за обед, защото изцапала с мастило упражнението си, когато го преписвала. Такава е несъвършената природа на човека, такива петна има по дисковете и на най-чистите планети — а очи като тези на мис Скачърд забелязват единствено подобни дребни недостатъци, но остават слепи за цялостния блясък на планетата.


         ОСМА ГЛАВА

         След около половин час удари пет часът; учебните занятия завършиха и всички отидоха в трапезарията за чая. Аз се престраших и слязох от стола: беше дълбок здрач; отидох в един ъгъл и седнах на пода. Магията, която ме крепеше досега, започна да се разваля, настъпи реакция и не след дълго скръбта, която ме обори, стана толкова силна, че се проснах по очи на земята. Заплаках: Хелин Бърнз не беше при мен; нямаше кой да ме окуражи; оставена сама, аз се предадох на мъката си и сълзите ми мокреха пода. Исках да бъда много добра и да се проявя много в Лоуд; да имам много приятелки, да си спечеля уважение и симпатии. Имах вече явни успехи: същия ден сутринта спечелих сърцето на класната си наставница: мис Милър ме похвали сърдечно; мис Темпъл се усмихна одобрително: тя обеща да ми преподава рисуване и френски, ако продължа да се проявявам така още два месеца: освен това съученичките ми се държаха добре с мен, връстничките ми се отнасяха с мен като с равна и никой не ме закачаше; а ето че сега лежах пак сломена и унила и като че ли никога нямаше да стана.
         „Никога!“ — помислих си аз и искрено пожелах да умра. Докато хлипах, обзета от тази мисъл, някой се приближи. Аз станах — Хелин Бърнз бе отново край мен. Гаснещият огън я озари, когато прекосяваше дългата, празна стая; носеше ми кафе и хляб.
         — Хайде, похапни си малко — каза тя, но аз оставих и кафето, и хляба настрана, тъй като имах чувството, че при сегашното ми състояние една-единствена капка или троха би ме задушила. Приятелката ми ме гледаше, както предположих, с почуда: не можех да подтисна вълнението си въпреки отчаяните си усилия и продължих да плача с глас. Хелин седна на земята до мен, прегърна колене, сложи глава на тях и остана безмълвна като индианка. Аз заговорих първа:
         — Хелин, защо стоиш при момиче, което всички смятат за лъжкиня?
         — Всички ли, Джейн? Та нали само осемдесет души чуха, като те нарекоха така, а в света има стотици милиони.
         — Какво ме интересуват тези милиони? Осемдесетте, които ме познават, ме презират.
         — Джейн, ти грешиш: може би никой в училището не те мрази или презира, мнозина — сигурна съм в това — ти съчувстват.
         — Как може да ми съчувстват след онова, което каза мистър Брокълхърст?
         — Мистър Брокълхърст не е бог, нито пък е някой велик или почитан мъж; тук не го почитат много, а и той никога не се е опитвал да спечели обичта ни. В случай че ти се ползваше с благоразположението му, щеше да си спечелиш много врагове — скрити или явни, а сега повечето биха проявили съчувствие към теб, ако смееха. Учителките и ученичките може да се държат студено с теб един-два дни, но знай, че в сърцата си крият приятелски чувства; и ако бъдеш все така добра, не след дълго тези чувства ще се проявят, и то толкова по-явно, колкото повече са били потискани. Освен това, Джейн… — тук тя замълча.
         — Да, Хелин — казах аз и сложих ръка върху нейната.
         Тя леко разтри пръстите ми, за да ги стопли, и продължи:
         — Дори целият свят да те мрази и да вярва, че си лоша, щом съвестта ти говори, че това не е така и те кара да мислиш, че не си виновна, ти няма да останеш без приятели.
         — Не, зная, че е най-добре да съдя по съвестта си; но това не е достатъчно: ако хората не ме обичат, бих предпочела да умра, отколкото да живея — не мога да понасям самотата и омразата, Хелин. Виж какво: заради малко искрена обич към мен, проявена от теб, от мис Темпъл или от някой друг, когото аз искрено обичам, на драго сърце бих се съгласила да ми счупят ръката, да ме мушне някой бивол или да застана зад някой буен кон и той да ме ритне в гърдите…
         — Мълчи, Джейн! Ти мислиш премного за чувствата на човешките същества; ти си прекалено буйна, прекалено жива. Ръката на всевишния, която те е сътворила и ти е вдъхнала живот, се е погрижила да създаде за теб и друг свят, различен от твоето нищожно „аз“, различен от света на нищожните същества като нас. Освен тази земя и хората, които я населяват, съществува един невидим свят, царството на ангелите: този свят е и тук, при нас, защото той е навсякъде, а ангелите бдят над нас и ни пазят, защото такава е тяхната мисия; и ако умираме в мъка и срам, ако ни обгражда всеобщо презрение и омразата ни сломява, ангелите виждат нашите мъки, знаят кога сме невинни (а аз разбирам, че си невинна, защото обвинението, което мистър Брокълхърст недостойно и надуто изрече, произхожда от мисис Рийд и чета искреност на откритото ти чело и в пламенните ти очи) и бог чака отделянето на душата от тялото, за да ни възнагради щедро. Защо тогава е нужно тъй често да се предаваме в плен на отчаянието, щом животът е тъй кратък, а смъртта — сигурен път към щастието и славата?
         Аз бях безмълвна: Хелин ме бе поуспокоила; но привидното спокойствие, което тя ми дари, беше примесено с неизразима печал. Докато тя говореше, чувствах горест, но не можех да открия причината за нея; ала когато приятелката ми млъкна, задиша малко по-бързо и се покашля, начаса забравих собствената си мъка и проявих съчувствие.
         Сложила глава на рамото на Хелин, аз я прегърнах през кръста, тя ме притегли към себе си и останахме тъй в тишината. Не след дълго в стаята влезе някой. Големите облаци, прогонени от небето от усилващия се вятър, бяха открили луната и лъчите й, струящи през близкия прозорец, осветяваха и нас, и приближаващата фигура, в която веднага познахме мис Темпъл.
         — Търсих ви, Джейн Еър — рече тя, — за да ви кажа да дойдете в стаята ми и тъй като и Хелин Бърнз е с вас, нека дойде и тя.
         Тръгнахме. Следвайки стъпките на директорката, ние трябваше да минем по лабиринт от коридори и да изкачим едни стълби, за да стигнем до стаята й; там имаше хубав огън и беше много приятно. Мис Темпъл каза на Хелин Бърнз да седне в едно ниско кресло до камината, а самата тя седна в друго кресло и ме извика при себе си.
         — Успокои ли се вече? — попита ме тя и ме погледна в лицето. — Изплака ли мъката си?
         — Боя се, че никога не бих могла да сторя това.
         — Защо?
         — Защото бях несправедливо обвинена; и вие, мадам, и всички други отсега нататък ще ме мислят за лоша.
         — Ще те мислим за такава, каквато се покажеш, дете мое. Продължавай да се държиш като добро момиче и всички ще бъдем доволни от теб.
         — Наистина ли, мис Темпъл?
         — Разбира се — рече тя и ме прегърна. — А сега ми кажи коя е дамата, която мистър Брокълхърст нарече твоя благодетелка.
         — Мисис Рийд, вуйна ми. Вуйчо умря и ме остави на нейните грижи.
         — Значи, тя не те е осиновила по свое собствено желание.
         — Не, мадам; съжаляваше, че трябва да направи това. Но вуйчо, както съм чувала да казват често слугите, я накарал на смъртния си одър да му обещае, че ще се грижи за издръжката ми.
         — Е, добре, Джейн, сама знаеш, пък ако не знаеш, аз ще ти кажа, че когато обвиняват един престъпник, винаги му дават възможност да говори в своя защита. Ти бе обвинена в склонност към лъжа, защити се сега пред мен, доколкото можеш. Кажи всичко онова, което си сигурна, че е истина, но нищо не добавяй и нищо не преувеличавай.
         Дълбоко в душата си реших да бъда съвсем сдържана, съвсем точна и след като мислих няколко минути, за да подредя в паметта си това, което щях да кажа, разправих на мис Темпъл цялата история на печалното си детство. Развълнувана, аз говорех по-тихо, отколкото друг път, когато развивах тази печална тема, и тъй като помнех предупрежденията на Хелин да не давам изблик на яростта си, вложих в разказа си много по-малко злъч и злоба, отколкото обикновено. Сдържан и опростен, разказът ми звучеше по-правдиво и почувствах, че мис Темпъл напълно ми вярва.
         Между другото споменах и това, че мистър Лойд бе дошъл да ме види след припадъка, понеже никога не ще забравя ужасната за мен случка в червената стая, при разказа за която вълнението ми в някои моменти достигаше краен предел — защото нищо не може да заличи в паметта ми страшната болка, която сграбчи сърцето ми, когато мисис Рийд отхвърли горещата ми молба за прошка и ме заключи за втори път в тъмната, зловеща стая.
         Свърших; мис Темпъл ме погледа мълчаливо известно време, после каза:
         — Познавам малко мистър Лойд. Ще му пиша; ако отговорът му съвпадне с твоите думи, ти в присъствието на всички ще бъдеш освободена от всякаква вина; а за мен, Джейн, ти вече си невинна.
         Тя ме целуна и като ме държеше все още до себе си (където ми бе много приятно, понеже изпитвах чисто детска радост, съзерцавайки лицето й, облеклото й, нейните скромни украшения, бялото й чело, гъстите й, прекрасни къдрици и тъмните, блестящи очи), се обърна към Хелин Бърнз:
         — Как си тази вечер, Хелин? Кашля ли много днес?
         — Струва ми се, не много, мадам.
         — А болката в гърдите?
         — Малко поотслабна.
         Мис Темпъл стана, хвана ръката на Хелин и й измери пулса; после тя се върна на мястото си и когато седна, чух как тихо въздъхна. Прекара в мълчание няколко минути, сетне каза весело:
         — Но вие тази вечер сте мои гости и аз трябва да ви нагостя. — И тя дръпна звънеца.
         — Барбара — рече мис Темпъл на прислужницата, която дойде, — не съм пила чая си; донеси подноса и сложи чаши и за тези две млади госпожици.
         Подносът бе скоро донесен. Колко хубави ми се сториха порцелановите чаши и блестящият чайник, поставени на кръглата масичка до огъня! Колко ароматна бе парата на чая и как приятно миришеше препеченият хляб! Той, за мое неудоволствие (бях започнала да чувствам глад), бе много малко. Мис Темпъл също забеляза това и каза:
         — Барбара, защо не донесе малко повече хляб и масло? Няма да стигне за трима.
         Барбара излезе и се върна бързо.
         — Мадам, мисис Хардън рече, че Ви е дала определеното количество.
         Мисис Хардън бе домакинката — жена по вкуса на мистър Брокълхърст, създадена от равни части китова кост и желязо.
         — Е, добре — отвърна мис Темпъл, — ще гледаме да ни стигне, Барбара. — И когато момичето излезе, тя добави усмихната: — За щастие този път имам възможност да Ви дам нещо повече.
         Като покани Хелин и мен на масичката и сложи пред всяка от нас по чаша чай с чудесна, но тънка филийка препечен хляб, тя стана, отключи едно чекмедже и извади оттам пакет, увит в хартия, който разви и пред очите ни се появи един голям кейк.
         — Мислех да Ви дам да си занесете по малко от този кейк — каза тя, — но тъй като препеченият хляб е недостатъчен, ще си хапнете сега. — И мис Темпъл щедро започна да реже кейка.
         Тази вечер сякаш се нахранихме с нектар и амброзия; не по-малко удоволствие ни достави и щастливата усмивка, с която нашата домакиня следеше как задоволяваме големия си апетит с оскъдната храна, така щедро поднесена от нея. Когато изпихме чая и изядохме храната, мис Темпъл отново ни повика при себе си край огъня; застанахме от двете й страни и тя започна разговор с Хелин; това, че присъствах на този разговор, бе чест за мен.
         Във вида на мис Темпъл имаше винаги нещо лъчезарно, в държането й — нещо изискано, в езика й — фина сдържаност, благодарение на които тя никога не се палеше, не се вълнуваше и не проявяваше нетърпение; това усилваше удоволствието на онези, които я гледаха и слушаха, и им вдъхваше благоговение; същото нещо почувствах сега и аз, а Хелин Бърнз просто ме удиви.
         Хубавата вечеря, буйният огън, присъствието и сърдечността на любимата й възпитателна или може би най-вече нещо в самото съзнание на Хелин възвърнаха жизнените й сили. Те се пробудиха, те пламнаха: най-напред се проявиха в леката руменина на бузите й, които до този момент бяха винаги бледи и безкръвни, после засияха в чистия блясък на очите й, които изведнъж придобиха по-голяма красота от очите на мис Темпъл — красота, дължаща се не на хубав цвят, дълги ресници или изписани вежди, а на тяхната изразителност, живост и лъчезарност. Сетне Хелин разкри душата си и думите й затекоха като водите на някакъв неизвестен мен извор; та може ли едно четиринадесетгодишно момиче да има толкова голямо, толкова силно сърце, че да побере и задържи напиращата струя истинско, богато, пламенно красноречие?! Така могат да се характеризират изказаните от Хелин мисли през онази паметна за мен вечер; душата й, изглежда, жадуваше за кратък, но интензивен живот.
         Те говориха за неща, които никога не бях чувала: за народи и минали времена, за далечни страни, за тайни на природата — разкрити и предполагаеми; говориха за книги — колко много бяха чели! Какви огромни знания притежаваха! При това, изглежда, много добре познаваха френската история и френската литература; но учудването ми достигна най-високата си точка, когато мис Темпъл попита Хелин дали понякога намира възможност да си припомни латинския, който й е преподавал баща й, и като взе една книга от полицата, помоли я да й прочете и направи разбор на една страница от Вергилий. Хелин се съгласи и моето възхищение растеше с всеки звучен стих. Още несвършила, звънецът за лягане удари; не можехме да се бавим повече; мис Темпъл ни прегърна, притегли ни към гърдите си и каза:
         — Бог да ви благослови, деца мои!
         Тя задържа Хелин повече от мен; пусна я по-неохотно; очите й съпроводиха Хелин до вратата; за нея тя на два пъти въздъхна печално; за нея тя изтри сълзата, търколила се по бузата й.
         Когато наближихме спалнята, чухме гласа на мис Скачърд; тя правеше преглед на чекмеджетата и току-що бе отворила чекмеджето на Хелин Бърнз; когато влязохме, Хелин бе посрещната с остра забележка и й бе казано, че на другия ден за наказание ще носи, закопчани на рамото си, пет-шест лошо сгънати дрехи.
         — Нещата ми наистина бяха в страшен безпорядък — пошушна ми Хелин тихичко, — мислех да ги подредя, но забравих.
         На сутринта мис Скачърд написа с ясно четливи букви на парче картон „немарлива“ и го завърза като муска на високото, кротко, умно и смирено чело на Хелин. Тя го носи до вечерта търпеливо и безропотно, считайки наказанието за заслужено. Когато след следобедните занятия мис Скачърд си отиде, аз изтичах при Хелин, скъсах картона и го хвърлих в огъня; яростта, на която тя не бе способна, кипеше в сърцето ми през целия ден и едри, горещи сълзи непрекъснато пареха бузите ми — печалното й примирение ми причиняваше непоносима болка.
         Близо седмица след гореспоменатите случки мис Темпъл, която бе писала на мистър Лойд, получи отговора му: изглежда, думите му съвпадаха с моите. Мис Темпъл обяви пред цялото училище, събрано по този повод от нея, че е извършена проверка на обвиненията срещу Джейн Еър и тя с радост може да съобщи, че тази ученичка няма никаква вина. Тогава учителките се ръкуваха с мен, целунаха ме и радостен шепот се понесе по редиците на съученичките ми.
         Освободена от мъчителното бреме, аз отново се залових за работа, решила да се справя с всяка трудност, която ми се изпречи; работех упорито и усилията ми се увенчаха с успех: паметта ми, не особено силна, се подобри; упражненията изостриха ума ми; след няколко седмици преминах в по-горен клас, а след по-малко от два месеца ми позволиха да започна да изучавам френски и рисуване. Още същия ден научих първите две времена на глагола „être“ и нарисувах първата си къщичка (която, право да си кажа, беше по-наклонена от кулата в Пиза). Вечерта, когато си лягах, забравих да приготвя въображаемата си вечеря от топли печени картофи или бял хляб с прясно мляко, с която хранех мечтите си: вместо това се гощавах с примамливите картини, които виждах в мрака; те всички бяха плод на моите ръце — скици на къщи и дървета, живописни скали и руини, стада, нарисувани в стила на Койп*, нежни рисунки на пеперуди, пърхащи над напъпили рози птици, кълвящи зрели череши, гнезда на мушитрънчета, сплетени от млади върбови клонки, а в тях — яйца като перли. Помислих си също дали бих могла някога да преведа гладко една малка френска книга, която мадам Пиеро ми бе показала същия ден; но преди да успея да разреша задоволително този въпрос, потънах в сладък сън.
            [* Алберт Койп (1620 — 1691) — холандски художник. — Б. пр.]
         Прав е Соломон, като казва: _„По-сладко е да ядеш треви с любов в сърцето, отколкото тлъст вол — с омраза.“_ Сега не бих заменила Лоуд при всичките лишения, които търпях тук, с Гейтсхед и неговия разкош.


         ДЕВЕТА ГЛАВА

         Но лишенията или по-право трудностите на живота в Лоуд започнаха да намаляват. Пролетта идваше. Тя всъщност беше дошла: нямаше ги вече зимните студове, снеговете се стопиха, мразовитите ветрове станаха по-меки. Нещастните ми крака, измръзнали и отекли през силните януарски студове дотолкова, че не можех да ходя, започнаха да оздравяват от нежния полъх на април. Нощем и сутрин вече не беше толкова студено, че да ти замръзва кръвта в жилите. Сега по-охотно прекарвахме в градината часа за игри. Понякога, през слънчеви дни, той ставаше за нас удоволствие и радост; по кафявите пъпки се появи зеленинка и всеки ден те ставаха все по-свежи, сякаш нощем тук минаваше надеждата и оставяше на утрото все по-ясни следи. Измежду листата занадничаха цветя — кокичета, минзухари, лилави мечи уши и златооки теменуги. В четвъртък следобед (тогава нямахме занятия) правехме разходки и откривахме още по-прелестни цветя край пътя и оградите.
         Открих също, че зад високата стена с шипове отгоре, ограждаща нашата градина, се разкрива чудесна, възхитителна гледка, която се ограничаваше само от хоризонта: открояваха се величествени върхове, опасали голяма хълмиста долина, богата на зеленина и полутонове и прорязана от сребристата лента на една рекичка, която течеше сред тъмни камънаци и образуваше пенливи бързеи. Колко различен изглеждаше този пейзаж под стоманено-сивото зимно небе — всичко сковано от студ и покрито със сняг! Тогава теменужените върхове се забулваха със студени като смъртта мъгли, които, подгонени от източните ветрове, се спускаха по склоновете и се сливаха с мразовитата мъгла, легнала над рекичката. Зиме тази рекичка бе буйна, мътна и непокорна; тя се носеше през гората и огласяше със своето бучене простора, често притъмнял поради проливен дъжд или силна лапавица, а по бреговете й стояха скелети, строени в редици — дърветата на гората.
         Април си отиде и дойде май: слънчев и ведър май; дни на синьо небе, галещо слънце и топъл южен или западен ветрец. Сега растителността се развиваше буйно. Лоуд полюляваше своите къдрици: той цял тънеше в зеленина и цвят. Големите му брястове, ясени и дъбове отново надянаха царствените си премени, горските цветя поникнаха изобилно в притулените кътчета, безброй разновидни мъхове покриха долчинките, а дивите иглики напомняха слънчеви лъчи, грейнали от земята — в сенчестите места техният нежен златист блясък приличаше на пръски светлина. Аз се наслаждавах на всичко това често, възторжено, на воля, ненаблюдавана от никого и почти винаги сама. Ако се радвах на такава необикновена свобода и волност, за това имаше причина, която ще разкрия сега.
         Описаната от мен чудесна местност сред хълмовете и горите, край рекичката, ви хареса, нали? Да, тя беше прекрасна; но дали бе здравословна — това е друг въпрос.
         Горската долина, в която се намираше Лоуд, бе място, където се образуваха мъгли, а те носеха епидемии. С настъпването на пролетта в нашето сиропиталище се появи тифус; той пръскаше заразата си в пълната с ученички класна стая и в спалнята и когато дойде май, вече бе превърнал пансиона в болница.
         Полугладното съществуване и прекараните на крак простуди създадоха у повечето ученички предразположение към заболяване — от осемдесет момичета четиридесет и пет легнаха изведнъж. Занятията бяха прекратени, а режимът не беше вече толкова строг. Малцината, които все още бяха здрави, се ползваха с почти неограничена свобода, понеже санитарят настояваше, че за запазване на здравето им е необходимо да излизат често на чист въздух, но и без това никой нямаше време да ни следи или задържа. Цялото внимание на мис Темпъл бе погълнато от болните: тя стоеше непрекъснато в стаята им и си отиваше само през нощта, за да отпочине няколко часа. Учителките също бяха много заети — приготвяха за път онези от останалите здрави момичета, които за щастие имаха роднини или приятели, съгласни да ги вземат при себе си и в състояние да ги издържат, докато трае епидемията. Обаче много от тези момичета бяха вече заразени и върнали се в къщи, скоро умираха там. Други пък умираха в училище и ги погребваха бързо и без церемонии, тъй като опасността от разпространение на епидемията не допускаше бавене.
         По времето, когато епидемията бе станала постоянна обитателка на Лоуд, а смъртта — негова честа гостенка, по времето, когато зад стените му царяха униние и страх, когато коридорите и стаите миришеха на болница, а лекарствата и дезинфекционните свещи напразно се бореха с миазмите на смъртта, над гордите хълмове и омайните гори сияеше безгрижният май. Градината беше осеяна с цветя: ружи, високи колкото дървета, разцъфнали лилии, лалета и рози, а по края на малките лехи се усмихваха приветливо алени парички; сутрин и вечер шипките ухаеха на ябълки и ароматични подправки; но тези благоуханни дарове на природата бяха безполезни за повечето от обитателките на Лоуд, освен когато слагахме в ковчезите им стръкчета треви и цветчета.
         Затова пък аз и децата, които още бяха здрави, до насита се наслаждавахме на красивите околности и на пролетта; скитахме на воля по цял ден из гората като циганки; правехме, каквото си искаме, и ходехме, където си искахме. Условията на живота ни също се подобриха. Сега мистър Брокълхърст и семейството му не дръзваха дори да се приближат до Лоуд. Никой не се грижеше за домакинството: лошата домакинка си отиде, изплашена от епидемията; заместницата й, която по-рано била домакинка на лоутънската лечебница, още не беше възприела привичките й и бе сравнително щедра, а и храна трябваше за по-малко момичета — болните не ядяха много. На закуска пълнеха легените догоре. Когато готвачката не свареше да приготви обеда, а това се случваше често, даваха ни по едно голямо парче студен плодов сладкиш или дебела филия хляб със Сирене, ние отивахме с храната си в гората, където всяка от нас си имаше любимо кътче, и там чудесно се нахранвахме.
         Аз обичах най-много един гладък широк камък, сух и бял, който се издигаше сред рекичката; до него можеше да се стигне само като се нагази във водата и аз винаги се събувах. На камъка имаше предостатъчно място за двама и там ние се разполагахме с новата ми приятелка. Тя се казваше Мери-Ан Уилсън — умно и наблюдателно момиче; тя ми харесваше: беше находчива и оригинална, а освен това държането й ме предразполагаше да се чувствам свободно. Няколко години по-голяма от мен, Мери-Ан по-добре познаваше живота и ми разказваше неща, които слушах с удоволствие; тя задоволяваше моето любопитство, отнасяше се снизходително към недостатъците ми и никога не ме кореше за моите думи. Мери-Ан умееше да разказва, а аз — да анализирам; тя обичаше да отговаря, а аз — да питам. Затова ние прекрасно се разбирахме и нашето общуване ни беше много приятно, дори да нямахме от него особена полза.
         А къде бе Хелин Бърнз? Защо не прекарвах с нея тези сладостни дни на свобода? Нима я бях забравила? Или бях толкова недостойна, че бях започнала да се отегчавам от чистата си дружба с нея? Разбира се, Мери-Ан Уилсън не можеше да се сравнява с първата ми приятелка: тя само разказваше увлекателни истории и вземаше участие във всеки пикантен и забавен разговор, който започвах, докато Хелин, откровено казано, умееше да събуди у онези, които имаха щастието да общуват с нея, интерес към много по-сериозни неща.
         Да, читателю; аз знаех и чувствах това. Въпреки че съм несъвършено създание, с много недостатъци и малко положителни качества, никога не се отегчих от Хелин Бърнз; в душата ми продължаваше да живее чувството на привързаност към нея — по-силно, по-нежно и по-благоговейно от всяко чувство, което някога ме е вълнувало. Та можеше ли да бъде другояче, когато Хелин винаги и при всички обстоятелства ми засвидетелстваше скромното си, вярно приятелство, което никакво лошо настроение или раздразнение не можеше да уязви? Но сега Хелин беше болна: няколко седмици не бяхме се виждали с нея и аз дори не знаех в коя стая на горния етаж лежи. Научих, че не била при другите болни — болните от тифус, тъй като страдала от туберкулоза. Тогава аз в своето невежество си представлявах туберкулозата като някаква лека болест, която може да се облекчи след известен период от време при добри грижи за болния.
         Това убеждение се поддържаше у мен и от обстоятелството, че през един-два много топли слънчеви следобеда мис Темпъл я изведе в градината; но дори тогава не ми разрешиха да се приближа и разговарям с нея; видях я само от прозореца на училището и при това не съвсем добре: тя беше цялата омотана в завивки и се намираше далеч от мен, седнала под верандата.
         Една вечер, в началото на юни, аз и Мери-Ан останахме до много късно в гората: както обикновено, бяхме се отлъчили от другите и залутали надалеч — толкова надалеч, че се заблудихме и трябваше да питаме за пътя в една самотна къщурка, където живееха мъж и жена, пастири на стадо полудиви свине, които се хранеха с жълъди в гората. Когато се прибрахме, вече бе изгряла луната. До градинската врата видяхме едно пони — то беше на доктора. Мери-Ан предположи, че някой е много зле, щом са повикали доктор Бейтс толкова късно. Тя влезе вътре, а аз останах още няколко минути в градината, за да посадя пет-шест коренчета, които бях изкопала в гората, защото се страхувах, че ще увехнат, ако ги оставя до сутринта. Но и като посадих коренчетата, не се прибрах веднага: падаше роса и цветята ухаеха много нежно; вечерта беше чудесна, ведра, топла; небето, което още сияеше на запад, обещаваше и на другия ден хубаво време; луната бе изгряла величествено над тъмния източен хоризонт. Аз се радвах на всичко това, както може да се радва едно дете, но ето че в съзнанието ми с кристална яснота се появи мисълта:
         „Колко тъжно е да лежиш болен сега и да знаеш, че те очаква смърт. Светът е хубав и сигурно е много тежко да го напуснеш и да отидеш неизвестно къде!“
         Сега за пръв път се опитах по-настойчиво да разбера втълпяваните ми представи за рая и ада, за пръв път се обърках и стъписах; за пръв път, като се вгледах в миналото и в бъдещето, аз се видях сред неизмерима бездна. Имах само една опорна точка — настоящето; всичко останало ми приличаше на безформени облаци и зееща пропаст и аз потръпнах при мисълта, че може да се подхлъзна и да падна в този хаос. Докато си мислех така, чух как се отвори входната врата; оттам излязоха мистър Бейтс и една от болногледачките. Той се качи на коня си и замина, а жената вече се готвеше да затвори вратата, когато изтичах при нея.
         — Как е Хелин Бърнз?
         — Много зле — отвърна тя.
         — За нея ли бе дошъл мистър Бейтс?
         — Да.
         — И какво казва той?
         — Казва, че тя няма да бъде още дълго тук.
         Ако бях чула тази фраза предишния ден, тя щеше да извика у мен само мисълта, че Хелин се готви да си върви в къщи, в Нортъмбърланд. Не бих доловила в тези думи намека за близката й смърт; но сега разбрах това веднага. Разбрах ясно, че дните на Хелин Бърнз са преброени и че тя ще се пресели в царството на душите — ако има такова царство. Обзе ме ужас, сетне почувствах пристъп на силна скръб, после желание или просто потребност да я видя. Попитах в коя стая лежи.
         — Тя е в стаята на мис Темпъл — отговори болногледачката.
         — А може ли да отида да поговоря с нея?
         — О, не, дете! Едва ли ще може, пък и време е вече да се прибираш; ще се простудиш, ако стоиш навън, когато пада роса.
         Болногледачката затвори входната врата; аз тръгнах по страничния вход към класната стая и пристигнах там точно навреме — бе девет часът и мис Милър подканяше ученичките да си лягат.
         Около два часа по-късно, може би към единадесет, аз все още не бях заспала и тъй като в спалнята цареше тишина, реших, че всичките ми другарки спят дълбоко, тихичко станах, облякох роклята си върху нощницата, измъкнах се боса в коридора и се упътих към стаята на мис Темпъл. Тя беше чак в другия край на сградата, но аз знаех пътя, а и незасенчената от облаци лятна луна, която надничаше тук-таме през прозорците на коридора, ми помагаше да се движа безпрепятствено. Миризма на камфор и оцетни пари ми подсказа, че минавам покрай стаята на болните от тифус; преминах край вратата бързо, страхувайки се да не ме чуе болногледачката, която бдеше цяла нощ. Боях се да не би някой да ме забележи и върне обратно, защото трябваше да видя Хелин. Трябваше да я прегърна, преди да умре, да я целуна за последен път, да разменя с нея няколко прощални думи.
         Слязох по едни стълби, прекосих част от долния етаж на сградата, успях да отворя и затворя безшумно две врати и стигнах други стълби; като се изкачих по тях, аз се озовах право пред стаята на мис Темпъл. През дупката на ключалката и изпод вратата струеше светлина. Наоколо бе съвсем тихо. Като приближих, видях, че вратата е леко открехната — вероятно за да влиза мъничко чист въздух в тази обител на болестта. Изпълнена с нерешителност и нетърпение, развълнувана до дън душа, аз бутнах вратата и погледнах вътре. Очите ми търсеха Хелин и се бояха да не открият смъртта.
         До леглото на мис Темпъл, полускрит от белите му завеси, съзрях малък креват. Видях под завивките очертанията на някакво тяло, но лицето бе скрито от драпериите. Болногледачката, с която говорих в градината, спеше, седнала в едно кресло; на масата гореше мъжделиво една свещ с неорязан фитил. Не виждах никъде мис Темпъл. По-късно научих, че я извикали в стаята на болните от тифус при едно бълнуващо момиче. Пристъпих напред, после се спрях до малкия креват; сложих ръка на завесата, но реших, преди да я дръпна, да се обадя на Хелин. Все още потръпвах от страх, че може да видя мъртво тяло.
         — Хелин — прошепнах аз тихо, — спиш ли?
         Тя се размърда, отдръпна завесите и аз видях лицето й — бледо, изнемощяло, но съвсем спокойно: тъй малко се бе изменила, че опасенията ми тозчас се разсеяха.
         — Нима това си ти, Джейн? — попита Хелин с привичния си кротък глас.
         „О — помислих аз, — тя не ще умре; те грешат: тя говори и гледа толкова спокойно!“
         Седнах на нейния креват и я целунах: челото й беше ледено, а бузите й — хлътнали и студени, ръцете и китките — също; но тя се усмихваше както преди.
         — Защо дойде тук, Джейн? Вече минава единадесет — преди няколко минути чух часовника да бие.
         — Дойдох да те видя, Хелин: научих, че си много болна и не можах да заспя — искаше ми се да поговоря с теб.
         — Значи, си дошла да се сбогуваш с мен и може би си тук тъкмо навреме.
         — Нима заминаваш някъде, Хелин? В къщи ли си отиваш?
         — Да, във вечния си дом — сетното ми жилище.
         — Не, не, Хелин! — прекъснах я аз в изблик на отчаяние, мъчейки се да преглътна сълзите си. В това време приятелката ми започна да кашля, обаче болногледачката не се събуди; когато кашлицата й премина, Хелин остана няколко минути в пълна изнемога, после прошепна:
         — Джейн, крачетата ти са боси; легни при мен и се зави й.
         Така и сторих. Тя ме прегърна и аз се притиснах до нея. След дълго мълчание тя поднови разговора все така шепнешком:
         — Много съм щастлива, Джейн; и когато научиш, че съм умряла, много те моля да не тъгуваш — не бива. Всички ще умрем някой ден, а болестта ми не е мъчителна; неусетно и без мъки ще ме доведе до гроба, затова душата ми е спокойна. Не оставям никого, който да тъгува много за мен: имам само баща, но той скоро се ожени, та няма да чувства тази загуба. Умирайки млада, аз ще си спестя големи страдания. Нямам онези качества и дарби, които биха ми помогнали да си пробия път в живота: вечно щях да се натъквам на несполуки.
         — Но къде отиваш, Хелин? Нима знаеш, нима виждаш това?
         — Вярвам и се надявам: отивам при бога. — А къде е бог? Какво представлява той?
         — Мой и твой създател, който никога не ще разруши онова, което е сътворил. Доверявам се напълно на всемогъщи ето и добротата му и броя часовете до онзи съдбовен миг, когато ще се върна при него и ще му се представя.
         — Значи, ти си уверена, Хелин, че има такова място на небето и че нашите души може да отидат там, когато умрем?
         — Уверена съм, че има задгробен живот и бог е добър; ще предам безсмъртната си душа в ръцете му без страх. Бог е мой баща, бог е мой приятел; обичам го и вярвам, че и той ме обича.
         — Ще те видя ли пак, Хелин, когато умра?
         — И ти ще дойдеш в селенията на щастието и ще бъдеш приета от същия всемогъщ и вездесъщ баща, бъди сигурна в това, скъпа Джейн.
         Аз отново попитах, но този път мислено: „Съществуват ли тези селения и къде са те?“ И още по-здраво прегърнах приятелката си — сега тя ми беше по-скъпа от когато и да било и чувствах, че не бих могла да се разделя с нея. Лежах, притиснала лице в рамото й. Внезапно тя каза с неизразима нежност:
         — Колко ми е леко! Последният пристъп на кашлицата малко ме измори; изглежда, ще мога да заспя. Но ти не си отивай, Джейн, искам да бъдеш до мен.
         — Ще остана при теб, скъпа Хелин: никой няма да ни раздели.
         — Стопли ли се, мила?
         — Да.
         — Лека нощ, Джейн!
         — Лека нощ, Хелин!
         Целунахме се и скоро се унесохме в дрямка.
         Когато се събудих, денят бе вече настъпил. Разбуди ме някакво странно движение; отворих очи — някой ме държеше в ръце; това беше болногледачката; тя ме носеше по коридора към спалнята. Не ме мъмриха, че съм напуснала леглото си; на околните не им беше до това и никой не отговори на многобройните ми въпроси. Но след един-два дена научих, че мис Темпъл, като се върнала в стаята си призори, ме намерила в креватчето на Хелин. Главата ми лежала на рамото й, а ръцете ми прегръщали нейната шия. Аз съм спяла, а Хелин била мъртва.
         Гробът й е в двора на брокълбриджката черква. Петнадесет години след смъртта й над този гроб имаше само обрасла с трева могилка, но сега там лежи сива мраморна плоча, на която са написани нейното име и думата „resurgam“*.
         [* „Ще възкръсна“ (лат.). — Б. пр.]


         ДЕСЕТА ГЛАВА

         Дотук описвах подробно случките от незабележителното си съществуване: на почти всяка от първите десет години от живота си посветих по една глава. Но не смятам да превръщам романа си в обикновена автобиография: връщам се към спомените си само когато те биха представлявали някакъв интерес; затова сега отминавам с почти пълно мълчание осем години от живота си; необходими са обаче няколко думи за връзка в повествованието.
         Когато тифусната епидемия в Лоуд изигра опустошителната си роля, тя постепенно стихна — но едва след като стихията и броят на жертвите й привлече вниманието на обществеността върху нашето училище. Бе извършено обследване за причините на епидемията и лека-полека се разкриха много факти, които предизвикаха дълбоко възмущение. Нездравословното място, оскъдната и лоша храна, която даваха на децата, блудкавата, вонеща вода, жалките дрехи и лошите условия на живот — всички тези обстоятелства бяха установени и те имаха унищожителен ефект върху мистър Брокълхърст, но благотворно влияние за нашето училище.
         Група богати и доброжелателни хора от графството записаха големи суми за построяването на по-удобна сграда в по-здравословно място. Бе установен нов правилник, храната и облеклото бяха подобрени, а училищните фондове — предадени в ръцете на комитет. Мистър Брокълхърст благодарение на богатството и връзките си не можеше да бъде отстранен напълно и остана касиер, но с помощници — хора с по-широки и човечни възгледи; по същия начин той трябваше да дели и инспекторската си длъжност с онези, които умееха да съчетават благоразумието със строгостта, удобствата с икономиите и милосърдието с правдивостта. В резултат на тези добри мерки училището стана с течение на времето истински полезен и уважаван институт. Останах след обновлението му още осем години зад неговите стени: шест като ученичка и две като учителка и този двустранен опит ми дава основание да говоря за състоянието и работата на училището.
         През тези осем години животът ми течеше еднообразно. Не мога обаче да го нарека нерадостен, тъй като той бе деен. Имах всички възможности да получа прекрасно образование: стимулираха ме обичта ми към някои предмети, стремежът ми да усвоя добре всички и голямата радост, която изпитвах, когато някоя от учителките ми, особено от тези, които ценях, останеше доволна от мен; и така, аз не пренебрегвах нито една от представените ми възможности. В първи клас станах първа ученичка; после ме направиха учителка и аз изпълнявах длъжността си с голямо усърдие две години. Но след това у мен се извърши промяна.
         През всичкото това време мис Темпъл продължаваше да бъде директорка на пансиона. За своите постижения съм задължена най-много на нея; дружбата ми с нея бе за мен непресъхващ извор на утеха; мис Темпъл ми беше и майка, и възпитателка, а по-късно и другарка. Обаче през периода, за който става дума, тя се омъжи и замина със съпруга си (свещеник и прекрасен човек, достоен за такава жена) за едно далечно графство. По такъв начин аз се лиших от нея.
         Още на другия ден след заминаването й се преобразих: заедно с нея изчезна всяко чувство, всяка връзка, която превръщаше за мене Лоуд в нещо като роден дом. Бях възприела нещо от нейния характер и почти напълно нейните привички: хармонични мисли, което значи, че по-целенасочени чувства вълнуваха душата ми. Спазвах съвестно реда и изпълнявах строго задълженията си; бях спокойна и убедена, че съм доволна от своя живот: в очите на другите, а често в собствените си очи аз бях дисциплиниран и уравновесен човек.
         Но съдбата в лицето на негово преподобие мистър Нейзмит застана между мен и мис Темпъл: видях как малко след приключване на брачната церемония директорката, облечена за път, се качи в пощенската кола. Гледах подир колата, докато тя изкачи хълма и изчезна отвъд, сетне се уединих в стаята си и прекарах там по-голямата част от деня, тъй като в чест на мис Темпъл същия ден нямаше занятия.
         Дълго се разхождах назад-напред из стаята. Струваше ми се, че изпитвам само съжаление за тази загуба и се мъча да измисля как да я компенсирам; но когато завърших размишленията си, видях, че денят си е отишъл и вече е настъпила вечер, осъзнах изведнъж и нещо друго: през тези часове на размисъл у мен се бе извършила промяна — душата ми беше снела от себе си всичко, което бе взела от мис Темпъл, или по-точно мис Темпъл беше отнесла със себе си ведрата атмосфера, която дишах в нейно присъствие, и сега, останала сама, аз отново станах такава, каквато бях всъщност, и у мен се пробудиха предишните чувства. Не че бях загубила някаква опора, а бе изчезнал един стимул; не че спокойствието ми изневери, а ми липсваше причината за това спокойствие. В продължение на няколко години светът за мен се бе простирал само между стените на Лоуд: не знаех нищо повече от правилника и установения там ред. Сега съзнавах, че действителният свят е необятен и че онези, които се решават да излязат на простора му, за да търсят сред опасностите истинско познаване на живота, ги очакват надежди, страхове, радости и вълнения.
         Отидох до прозореца, отворих го и погледнах навън. Ето двете крила на сградата, ето градината, ето покрайнините на Лоуд, ето и хълмистия хоризонт. Очите ми отминаха всичко и се спряха на сините върхове в далечината: искаше ми се да ги прехвърля; в тези граници от скали и пущинаци се чувствах като в затвор, като на заточение. Проследих белия път, който се виеше край подножието на един хълм и се губеше в клисурата между две възвишения: как ми се искаше да го проследя по-нататък! Спомних си деня, когато пътувах по същия този път с дилижанса, спомням си и как се спуснахме по този хълм в здрача. Струваше ми се, че е изминал цял век от деня, когато за пръв път се озовах в Лоуд, а оттогава не бях ходила никъде другаде. Ваканциите прекарвах в училище: мисис Рийд нито веднъж не ме покани в Гейтсхед; нито тя, нито някой друг от нейното семейство не дойде поне веднъж да ме види. Ни писма, ни вести от външния свят, а само училищният правилник, училищните задължения, училищните навици и понятия, училищните гласове, лица, фрази, дрехи, симпатии и антипатии — ето какво познавах от живота. А сега почувствах, че всичко това е недостатъчно: осемгодишното еднообразие ми втръсна само за един следобед. Исках свобода, жадувах за нея и се помолих, за да я получа. Но, изглежда, слабият полъх на ветреца разсея молитвата ми. Затова аз се помолих отново, този път за нещо по-скромно — за промяна в живота ми, за нов стимул. Но и тази молба сякаш заглъхна в мъглявия простор. „Тогава — възкликнах аз почти отчаяно — дай ми поне нова служба!“
         В това време удари звънецът за вечеря и трябваше да сляза долу.
         Невъзможно бе да възобновя прекъснатия ход на мислите си, преди да си легна; но пък тогава учителката, с която живеех заедно, се разбъбри и непрестанно отвличаше вниманието ми от въпроса, на който исках да се спра отново. Как желаех тя да заспи, та да млъкне! Струваше ми се, че стига само да се върна към мисълта, която ми бе дошла в главата, когато стоях на прозореца, веднага ще намеря някакво щастливо разрешение.
         Най-после мис Грайс захърка; носовите звуци, които обикновено издаваше тази едра жена, винаги ми досаждаха. Но тази вечер посрещнах с радост първите басови тонове: най-сетне ще бъда на спокойствие! Полузабравените мисли отново изпъкнаха в съзнанието ми.
         „Нова служба! Ето изхода! — казах си аз (разбира се, не гласно). — Това несъмнено е изход, защото не звучи прекалено примамливо като думите свобода, възторг, радост… За мен те са само приятни звуци, нищо повече, и то толкова безсъдържателни и преходни, че да се вслушваш в тях, е все едно да си губиш времето на вятъра. А службата? Тя е нещо реално. Всеки може да служи. Аз бях служила тук осем години и всичко, което исках сега, бе да служа някъде другаде. Нима не мога да постигна това с мои собствени сили? Нима желанието ми е неосъществимо? Не, не, в края на краищата това не е толкова трудно; трябва само да имам по-гъвкав ум, за да разбера какво е необходимо за тази цел.“
         — Седнах на леглото, за да напрегна бедния си мозък. Нощта беше студена; загърнах се с шала си и отново се вглъбих в мисли.
         „Какво искам аз? Да отида на друго място, да живея в друга сграда, сред други хора и при други обстоятелства. Искам това, защото е безполезно да искам нещо повече. Как се получава нова служба? Сигурно в такива случаи хората се обръщат към приятели, а аз нямам приятели. Но има много други, които също са без приятели; те всичко трябва да вършат сами, сами да си помагат; как постъпват те?“
         Не знаех, а и нищо не ми подсказваше отговора. Тогава напрегнах мозъка си да намеря разрешение, и то бързо. Мисълта ми усилено заработи: чувствах как кръвта бие в слепите ми очи; но близо час в моята глава цареше хаос и усилията ми не даваха никакъв резултат. Трескава от напразното напрежение, аз станах и обиколих веднъж стаята, дръпнах завесата, видях на небето две-три звезди, потреперах от студ и отново се мушнах в леглото.
         Ала в мое отсъствие добрата фея, изглежда, бе пъхнала под възглавницата ми отговора; едва сложих на нея глава и в съзнанието ми спокойно и ясно прозвучаха думите: „Онези, които търсят работа, дават обявление във вестника.“
         Но как да постъпя? Не знаех как се дават обявления. И отново последва спокоен и точен отговор: „Сложи текста на обявлението и парите в плик и ги изпрати на издателя на местния «Хералд»; можеш да ги подадеш при първа възможност в пощата в Лоутън; адресът за отговор да бъде: Лоутън, пощата, за Дж. Е.; ще отидеш там да провериш пет-шест дни след изпращането на писмото и ако някой се е обадил, ще действуваш съответно.“
         Обмислих този план два пъти, три пъти, и когато той улегна напълно в съзнанието ми и имах вече ясна представа за него, почувствах удовлетворение и заспах.
         На другия ден бях на крак по-рано от когато и да било; преди да удари звънецът за ставане, обявлението бе вече написано, запечатано в плик и адресирано. То гласеше:

         „Млада жена с преподавателски опит (Нима не бях две години учителка?) търси работа в някое семейство с деца на не повече от четиринадесет години. (Реших, че тъй като съм едва осемнадесетгодишна, би било неразумно да занимавам ученици почти на моята възраст.) Преподава предметите, включени в учебната програма, както и френски, рисуване и музика. (Днес, читателю, тези познания биха изглеждали недостатъчни, но за онова време те бяха значителни.) Пишете на адрес: Н-ско графство, Лоутън, пощата, за Дж. Е.“

         Обявлението остана цял ден в чекмеджето ми; привечер поисках разрешение от новата директорка да отида в Лоутън, за да направя някои дребни покупки за себе си и за две-три колежки; тя веднага ми разреши и аз тръгнах. До Лоутън имаше две мили; беше влажна привечер, но дните бяха все още дълги. Отбих се в две-три магазинчета, пуснах писмото в пощата и се върнах сред проливен дъжд, мокра до кости, но на сърцето ми бе леко.
         Следващата седмица ми се стори много дълга. Най-сетне тя мина, както минава всичко на този свят и един ясен есенен ден, пак привечер, отново поех за Лоутън. Пътят беше живописен, той вървеше покрай рекичката и послушно следваше красивите й завои; но този ден аз мислех повече за писмата, които може би ме чакат в градчето, накъдето се бях упътила, отколкото за красотата на полята и реките.
         Този път използувах предлога, че трябва да ми вземат мярка за обувки; първо свърших тази работа, а сетне се запътих по една чиста тиха уличка, която водеше от обущаря, за пощата. В пощата работеше една възрастна жена с рогови очила и черни ръкавици с един пръст.
         — Има ли някакви писма за Дж. Е.? — запитах аз.
         Тя втренчено ме изгледа над очилата си, после отвори едно чекмедже, взе да рови в него и рови тъй дълго, че надеждите ми започнаха да угасват. Най-после тя измъкна оттам едно писмо и цели пет минути го гледа най-внимателно. След това ми го подаде през гишето пак с втренчен, недоверчив поглед. То бе адресирано до мен.
         — Само едно ли е? — попитах аз.
         — Няма други — отговори тя.
         Сложих писмото в джоба си и тръгнах обратно. Нямах възможност да го отворя веднага: училищният правилник налагаше да се върна точно в осем, а беше вече седем и половина.
         След завръщането ми ме чакаха най-различни задължения: трябваше да стоя при ученичките, докато готвят уроците си; освен това тази вечер беше моят ред да чета молитвите и да се погрижа ученичките да си легнат; после вечерях с другите учителки. А когато най-сетне се разотидохме по стаите си да спим, трябваше да слушам брътвежите на мис Грайс. Бе ни останало малко парче свещ и аз се страхувах, че докато тя бъбри, свещта ще изгори докрай. За щастие обаче хубавата вечеря упражни върху мис Грайс сънотворно въздействие: още не бях се съблякла, когато тя вече хъркаше. От свещта бе останало съвсем малко. Извадих писмото; на печата му имаше буквата Ф. Отворих го; то беше кратко:

         „Ако Дж. Е., дала обявление във вестника на Н-ското графство миналия четвъртък, притежава всички изброени от нея данни и ако може да представи благоприятни препоръки за поведението и познанията си, може да й бъде предложена работа като възпитателка на едно малко момиче — под десет години — с възнаграждение 30 лири годишно. Умоляваме Дж. Е. да изпрати споменатите препоръки, името, адреса си и другите необходими сведения на адрес: Мисис Феърфакс, Торнфийлд (до Милкоут), Н-ско графство.“

         Дълго разглеждах писмото; почеркът бе старомоден и доста неуверен — така би могла да пише една възрастна дама. Това обстоятелство ме зарадва: все се страхувах да не би, действайки сама, на своя глава, да се забъркам в някоя неприятна история и желаех повече от всичко усилията ми да доведат до нещо достойно, прилично, en régie*. „Възрастна дама — мислех си аз, — това никак не е лошо.“ Мисис Феърфакс! Виждах я с черна рокля и вдовишко боне; малко студена може би, но вежлива — образец на старомодна английска благопристойност. Торнфийлд! Сигурно така се наричаше имението й — положително спретнато и чисто, но никак не можех да си представя как точно изглежда къщата. Милкоут, Н-ско графство — спомних си картата на Англия. Да, ето къде са те — и графството, и градът; седемдесет мили по-близо до Лондон от този отдалечен край, където бях сега. Това обстоятелство ми харесваше. Искаше ми са да видя пред очите си живот и движение — нали Милкоут е голям фабричен град, който се намира на река А.; в него сигурно е доста шумно, но толкова по-добре. Във всеки случай животът ми там ще бъде съвсем друг. Не мога да кажа, че въображението ми бе пленено от високите комини и облаците дим, които щях да видя в Милкоут, но се успокоявах с мисълта, че Торнфийл сигурно е доста далеч от града.
         [* Подобаващо (фр.). — Б. пр.]
         В този момент свещта догоря и стаята потъна в мрак.
         На другия ден трябваше да направя следващите крачки. Не можех повече да крия плановете си; за да ги осъществя, бе необходимо да ги споделя.
         Поисках да се видя с директорката и тя ме прие по време на обедната почивка. Казах й, че се готвя да постъпя на друго място, където заплатата ми ще бъде два пъти по-голяма от тази, която получавам тук (в Лоуд получавах само 15 лири годишно), и я помолих да съобщи за това на мистър Брокълхърст или на някой друг член на комитета и да разбере дали биха ми дали необходимите препоръки. Директорката любезно се съгласи да ми услужи. На следния ден тя говорила с мистър Брокълхърст, който й казал, че трябва да пишем на мисис Рийд, понеже тя е мой опекун. Изпратих й такова писмо и тя отговори, че мога да постъпя, както желая, защото отдавна се била отказала от всякаква намеса в моите работи. Писмото мина през всички членове на комитета и ми се стори, че докато траеше тази процедура, мина страшно много време, но накрая получих официално разрешение да подобря положението си, щом ми се представя такъв случай; освен това ми обещаха, че тъй като винаги съм се държала добре — и като учителка, и като ученичка в Лоуд, — ще ми бъде даден атестат за поведението и качествата ми като учителка, скрепен с подписите на училищните инспектори.
         Около месец по-късно този документ ми бе предаден и аз изпратих копие от него на мисис Феърфакс, която отговори, че е доволна от получените сведения и че ще мога след две седмици да постъпя като гувернантка в дома й.
         Започнах да се стягам за заминаването; двете седмици се изнизаха неусетно. Дрехите ми не бяха кой знае колко, но за мен бяха напълно достатъчни; за един ден (последния преди отпътуването) можах да си приготвя куфара — същия, с който преди осем години пристигнах от Гейтсхед.
         Завързаха куфара ми с канап и заковаха на него картонче с името ми. След половин час носачът трябваше да го отнесе в Лоутън, а аз щях да се упътя натам рано сутринта на другия ден, за да хвана дилижанса. Изчетках черната си рокля, с която пътувах, приготвих си шапката, ръкавиците и маншона, прегледах всички чекмеджета, за да проверя дали не съм забравила нещо, и накрая, когато нямаше вече какво да правя, седнах да си почина. Но макар да бях прекарала целия ден на крак, не можех да остана на едно място дори за миг — бях много развълнувана. Нали този ден се затваряше една страница от живота ми, а на следния се откриваше нова: не можех да мигна през тази нощ; трябваше да наблюдавам трескаво как става преходът към новия период.
         — Мис — каза прислужницата, срещайки ме във вестибюла, където бродех като неспокоен дух, — някой долу пита за Вас.
         „Сигурно е носачът“ — помислих си аз и тозчас се завтекох надолу към кухнята. Когато минавах покрай малката приемна или учителската стая, вратата на която беше полуотворена, някой изскочи оттам.
         — Тя е, сигурна съм! Бих я познала, където и да е! — възкликна някаква особа, която ми препречи пътя и ме хвана за ръката.
         Взрях се в нея: пред мен стоеше жена, облечена като прислужница в богатска къща; изглеждаше омъжена, но беше още млада, много симпатична, с черна коса, черни очи и румено лице.
         — Хайде, отгатнете коя съм! — каза тя; гласът и усмивката й ми се сториха познати. — Надявам се, че не сте ме забравили съвсем, мис Джейн.
         След миг аз възторжено я прегръщах и целувах.
         — Беси! Беси! Беси! — повтарях аз, а тя ту се смееше, ту плачеше.
         Влязохме в приемната. До камината стоеше тригодишно момче с карирано костюмче.
         — Това е моето момченце — веднага ми обясни Беси.
         — Значи, Вие сте омъжена, Беси?
         — Да, станаха почти пет години, откак съм омъжена за Робърт Лийвън, нашия кочияш; освен Боби имам и малко момиченце, кръстих го Джейн.
         — Сигурно вече не живеете в Гейтсхед.
         — Живеем в къщичката на вратаря; той си отиде.
         — Е, как са всички там? Разкажете ми всичко за тях Беси! Но първо седнете. А ти, Боби, ела да седнеш на коляното на леличка! — Ала Боби предпочете да се сгуши до майка си.
         — Но Вие, мис Джейн, не можете да кажете, че много сте порасли и напълнели — продължи мисис Лийвън. — Изглежда, в училището не са Ви гледали съвсем добре: мис Илайза е с цяла глава по-висока от Вас, а пък от мис Джорджиана Вие сте два пъти по-слаба.
         — Джорджиана сигурно е много хубава, Беси.
         — Много. Миналата зима ходи с майка си в Лондон и там всички се възхищавали от нея, а един млад лорд се влюбил и искал да се оженят, но близките му били против и вярвате ли, те двамата се наговорили да бягат! Но ги открили и хванали. Мис Илайза открила това; мисля, че го е направила от завист. Сега двете се гледат като куче и котка, вечно се карат.
         — А Джон?
         — О, с него работите не вървят така, както би искала майка му. Той постъпи в колеж, но там пропадна на изпитите — нали така се казва? После вуйчовците му пожелаха да стане адвокат, да учи право, но той е толкова разпилян човек, че нищо няма да излезе от него, сигурна съм.
         — Ами как изглежда?
         — Той е много висок. Някои го смятат за хубав, но има страшно дебели устни.
         — А мисис Рийд?
         — Мисис Рийд е здрава и изглежда добре на вид; но се тормози вътрешно: огорчава я поведението на сина й — той пилее много пари.
         — Тя ли Ви изпрати тук, Беси?
         — Разбира се, не! Отдавна ми се искаше да Ви видя и когато научих, че от Вас има писмо и че ще се местите в друг край, реших веднага да дойда да Ви видя, докато сте още близо.
         — Страхувам се, че съм Ви разочаровала, Беси. — Казах това със смях, защото забелязах, че погледът на Беси, макар и почтителен, не изразява никакво възхищение.
         — Не, мис Джейн, не сте права. Вие сте много елегантна — същинска лейди. А повече от Вас никога не съм очаквала: и като малка не бяхте хубавица.
         Усмихнах се на искрените й думи. Чувствувах, че е права, но да си призная, думите й ме поогорчиха: на почти всяко осемнадесетгодишно момиче му се иска да се харесва и мисълта, че няма подходяща външност, не може да му бъде особено приятна.
         — Но аз съм сигурна, че сте много умна — продължи Беси, мъчейки се да ме утеши. — Какво научихте? Свирите ли на пиано?
         — Малко.
         В стаята имаше пиано. Беси отиде до него, вдигна капака му и ме помоли да седна и изсвиря нещо. Изпълних един-два валса и тя остана очарована.
         — Нашите госпожици не могат да свирят така! — възкликна възторжено тя. — Винаги съм казвала, че ще ги надминете в учението. А можете ли да рисувате?
         — Ето една моя рисунка; тази над камината.
         Това беше акварелен пейзаж, който бях подарила на директорката в знак на благодарност за любезната й отзивчивост при уреждането на преместването ми; тя бе сложила рисунката в рамка със стъкло.
         — О, много е красива, мис Джейн! Само учителите на нашите госпожици биха нарисували такава хубава картина; за самите госпожици такова нещо е невъзможно. А знаете ли френски?
         — Да, Беси, мога да чета и да говоря.
         — А да шиете на муселин и на канава?
         — Също.
         — О, та Вие наистина сте същинска лейди, мис Джейн! Винаги съм вярвала, че така ще бъде. Вие непременно ще си пробиете път, с или без грижата на Вашите роднини. Исках да Ви попитам нещо. Аха, чували ли сте за някакви роднини на баща Ви?
         — Никога не съм чувала.
         — Знаете ли, госпожата винаги казваше, че те са бедни и презрени. Може наистина да са бедни, но съм сигурна, че са от благородно коляно като семейство Рийд. Веднъж, може би преди седем години, дойде в Гейтсхед някой си мистър Еър и искаше да Ви види; госпожата му каза, че учите в училище, което е на петдесет мили от нашето имение. Той, както изглежда, остана много огорчен, защото нямаше време да дойде при Вас: щял да пътува за чужбина и корабът му тръгвал от Лондон след ден-два. Имаше вид на същински благородник и съм сигурна, че това е бил братът на баща Ви.
         — А закъде щеше да отпътува, Беси?
         — За някакъв остров, хиляда мили далеч, където правели вино. Така ми каза лакеят…
         — Да не е Мадейра? — попитах аз.
         — Да, точно така. Това беше името.
         — И си замина веднага?
         — Да, стоя само няколко минути. Госпожата се държа с него много високомерно. А после го нарече „долен търгаш“. Моят Робърт мисли, че той е бил търговец на вино.
         — Твърде възможно е — отвърнах аз, — а може да е чиновник или представител на някоя винарска къща.
         Поговорихме с Беси за миналото още цял час, сетне тя си отиде. На другия ден сутринта се видяхме пак — за няколко минути в Лоутън, докато чаках дилижанса. Разделихме се пред входа на странноприемницата „Гербът на Брокълхърстовци“ и поехме в различни посоки: тя се упъти към върха на Лоудския хълм, за да чака някое превозно средство, с което да се върне в Гейтсхед, а аз седнах в дилижанса, който щеше да ме отведе към неизвестните околности на Милкоут. А там ме чакаха нови задължения и нов живот.

Няма коментари:

Публикуване на коментар