4 октомври 2012 г.

Синовете на Великата мечка-6



         Ето ги техните шатри, новата родина на бездомниците. Върху кожените стени блестяха със силните си бои защитните заклинателски знаци под лъчите на вечерното слънце. Тъй като изминалият ден беше топъл, жените и дъщерите бяха освободили чергилата от опъващите ги колчета и ги бяха отметнали нагоре. Завръщащите се бойци вече видяха завивките и кожите, паниците и гърнетата вътре. Близо до лагера Черния сокол спря своя жребец. Погледът му се плъзна към изрисуваната с гърмящи птици и змии заклинателска шатра. Хавандшита пристъпи навън. Черния сокол и неговите мъже скочиха от конете и се приближиха към беловласия заклинател. Съобщиха му с пестеливи думи какво се бе случило и посочиха мъртвия Гарван и пленниците.
         — За убит боец се отмъщава с друг убит — отсъди старият заклинател и като извади ножа си, го забоде право в сърцето на един от тримата овързани черни ходила. Убитият падна на земята.
         — Той принадлежи на Гарвановите братя — продължи коравосърдечният Хавандшита, — и той, и скалпът му, и оръжията му. Скалпът и оръжията му трябва да придружат Стария Гарван по пътя му към Вечните ловни райони. Ще ги положите край него.
         Така заклинателят зачете прастарите закони за междуплеменното отмъщение, които поддържаха една нестихваща вражда между отделните индиански племена.
         Четансапа подаде мълчаливо на двамата Гарванови братя оръжията, които бяха принадлежали на убития боец от племето на черните ходила. Братята ги поеха и отнесоха мъртвия си баща, убития от Хавандшита сиксикауски боец, както и оръжията му в своята шатра. Приглушено се понесоха тъжните вопли за убития Гарван, който бе отмъстен, но не можеше вече да се съживи.
         — Мустангите и катърите на Роуч и на Шонка съветът ще разпредели между отделните шатри — продължи да се разпорежда най-старият член на племето с останалата част от бойната плячка. — Живите черни ходила са твои, Четансапа, заедно с всичко, което са притежавали, и ти можеш да се разпореждаш с тях, както желаеш.
         — Ще покажа пленниците на Токай-ихто — отвърна само Черния сокол. И погледна към вождовата шатра. Тя беше отворена и празна, защото вождът още не се бе върнал от похода си срещу врага на север. — Щом Токай-ихто се върне — заключи Черния сокол.
         Той остави небоеспособния Планински гръм и другите двама живи пленници в своята собствена шатра и след това разпредели жените и децата на черните ходила между шатрите, които се нуждаеха от работна ръка. Чала отведе милата млада жена в своята шатра. Научи там нейното име — „Подигравчийката“ — и й разреши мълчаливо да доведе и петгодишното си момченце. Светкавичен облак наблюдаваше новата си майка изпитателно, показа й всичко в шатрата, доведе две другарчета за стреснатото момченце и след това отиде отсреща в шатрата на Четансапа.
         Там победилите дакотски бойци тъкмо се събираха отново край своя предводител. Той ги беше поканил на вечеря. Свет — кавичен облак се зае да помогне на Монгшонгша. Девойката разстла рогозките от лико и подреди паниците. Монгшонгша разнесе месото. Раменете й се бяха изправили и радостта от завръщането на съпруга й я бе подмладила и разхубавила.
         Хапеда и Часке също отдавна се бяха върнали от поляната, където след успешния нападателен поход на Четансапа отново пасяха много коне и катъри. Момчетата наблюдаваха от скромните си места пред входа на шатрата пленените черни ходила. Двамата овързани в ласа мъже и Планински гръм бяха в шатрата. А девойката, която носеше мъртвото момче, все още стоеше мълчаливо пред входа. Сега Монгшонгша излезе, за да й помогне. Даде й здрави, разклонени на върха прътове, за да захване за тях одеялото, в което бе загърнала мъртвото момче. Така то бе погребано, без да докосва земята. Монгшонгша се учуди, че и непознатата зачиташе обичаите, и я подкани да влезе в шатрата. После й кимна и Ситопанаки седна далеч от брат си, вперилия поглед право пред себе си млад сиксикауски вожд.
         Охитика, съседското куче, влезе в шатрата. Всички се учудиха, когато то отказа кокала, който Шеф дьо Лу искаше да му подари, и пристъпи предпазливо към Планински гръм. Вождът не бе седнал в шатрата на врага. Стоеше прав близо до кожената стена. Кучето го подуши и залая в очакване.
         Мъжете наблюдаваха държането на животното.
         — Сякаш го познава! — Къдрокосия Чала беше силно учуден.
         Охитика наостри уши и обърна гръб на пленника. Миг след това изтича вън от шатрата и се понесе с издадена напред глава към поляната. По същото време и мъжете дочуха отдалеч гарванов грач, с който посрещаха завръщащите се бойци.
         Мъжете не се съмняваха вече, че това е самият Токай-ихто заедно със своите хора. Той идеше към лагера откъм запад, макар че бе отишъл да търси врага на север. Това сигурно имаше значение; дори и завръщащата се птица не лети по права линия към скритото си гнездо.
         Четансапа и приятелите му очакваха вожда и неговите бойни другари край брега. Сред приближаващите не липсваникой, мъжете нито бяха окървавени, нито ранени.
         Токай-ихто мина бавно заедно със своите другари между издигнатите шатри. Пътем те направиха първите си кратки съобщения.
         — Съгласен ли е Четансапа да дойде в моята типи и да ми разкаже какво се случи? — попита вождът.
         — Веднага, щом се нахраниш.
         Мъжете се сбогуваха засега Шеф дьо Лу и Бобъра останаха в шатрата на Черния сокол. Скоро там се образува отново голям кръг бойци, тъй като вътре бяха влезли и членовете на Съюза на Червените елени, които бяха придружавали Токай-ихто, и сега напълниха лулите си в шатрата на своя предводител Четансапа.
         — А вие какво правихте, докато ние задигахме конете на Роуч и Шонка? — заразпитва Четансапа Чотанка. — Нямате вид да сте водили бой?
         — И не сме. Това е някаква загадка, която ние не можем да си обясним. Дългите ножове от северните фортове дойдоха и скоро след това най-неочаквано побягнаха с конете си. Бобъра наостри слух.
         — И накъде побягнаха?
         — Поеха на североизток, сякаш искаха да се върнат край устието на Жълтокаменната река. Ние се бяхме скрили между възвишенията, за да ги нападнем, преди те да се усетят, но тъй като си тръгнаха, ги оставихме да си вървят. Нашите съгледвачи ще ги следят.
         — Каква светкавица е улучила мозъците на тия койоти? Чотанка се усмихна.
         — Светкавицата имаше дълги крака и тичаше като антилопа.
         — Татокано! Татокано! — Бобъра заплеска шумно по бедрата си.
         — Татокано? Да. Но ти откъде знаеш?
         — Знам аз! — Бобъра скочи. — Той ни спаси! Да, вие трябва да знаете това. Ние го пуснахме да избяга, като преди това му казахме, че смятаме да нападнем северните фортове. Той е съобщил това на дългите ножове и те са тръгнали обратно към своите фортове, за да ги защищават от нас!
         Черния сокол поглади с ръка косата си.
         Завърналите се заедно с Токай-ихто бойци се учудиха много на всичко, което чуха откъслечно, и все още не можеха да свържат събитията. Бобъра им разказа всичко най-подробно и пожъна колкото признание, толкова и веселие.
         — Ти с право носиш името си Хитрия Бобър — рекоха мъжете. — Спестихте ни жесток бой. Ние бяхме между два огъня, но Четансапа и Чала изгасиха и двата. Дългият нож Роуч седи заедно с Шонка край езерцето на оттатъшния бряг на ледената река, а останалите се отдалечиха натам, където не могат да ни намерят. Само че дългите ножове от северните фортове, подведени от хитрината на Бобъра, скоро ще се върнат. Онзи, който ги води… — Говорещият млъкна по средата на изречението.
         — Кой ги води? — поиска да узнае Черния сокол.
         — Вие всички го знаете. Онзи с червените коси и жълтите зъби. Токай-ихто го видя.
         Мъжете мълчаха един миг.
         — И не биваше да го убие, за да не ви издаде, така ли?
         — Да, така беше.
         Бойците всмукнаха дима от лулите си.
         — Когато той дойде, ще видим още веднъж зор, преди да се прехвърлим на оттатъшния бряг на Мини-Соус. — Черния сокол изрече на глас мислите и загрижеността на всички.
         Бобъра движеше пръстите на краката си.
         — Колко път има още до Тинестата вода?
         — Три до четири нощувки — гласеше отговорът на Чотанка. — Така ни каза Токай-ихто. Ще трябва да преминем през възвишенията, после през равнината, където няма да имаме повече никакво прикритие.
         — И след това през Тинестата вода, на която сега се топи ледът — продължи Бобъра. — Ето на, погледнете Жълтокаменната река; същата ще бъде гледката и горе при Мини-Соус. Пък може ледът да се е свлякъл, преди ние да стигнем, и водата да е преляла през бреговете си.
         — Тебе твоята Подигравчийка ще те прекара с лодката — рече Четансапа.
         — Да, можеш да я накараш да го стори и тъкмо ще видиш дали я бива за работа — допълни Шеф дьо Лу.
         — О, тя е чудесна жена!
         — Нека ти е честита, ти заслужаваше добра жена. Какво ще правите обаче с тези омотани пленници, като тръгнем? Не вярвам Токай-ихто да ни остави още дълго да лежим върху завивките си и да си пушим лулите.
         На Четансапа явно му стана неприятно, когато разговорът отново се насочи към черните ходила.
         — Продължавайте да си пушите и си поизтегнете краката, преди да тръгнем отново на път! — подкани той гостите си. — А аз ще отскоча отсреща до вожда. Ще му докладвам и ще видя какво ще заповяда той.
         Черния сокол се изправи. Когато излезе от шатрата си, небето беше още светло, огненият слънчев диск тъкмо изчезваше на запад зад обраслите с трева възвишения и долчинката, и шатрите потънаха във вечерна сянка.
         Откъм заклинателската шатра на Хавандшита се носеха ниски злокобни звуци. Старецът разговаряше с духовете. Шатрата на Токай-ихто бе издигната на няколко крачки от неговата. Сега чергилата на стените на вождовата типи бяха спуснати додолу и не даваха възможност да се вижда какво става вътре. Охитика седеше пред входа и ближеше с дългия си червен език рунтавата си черна козина.
         Когато Четансапа се провря през чергилото на входа, той влезе в мрак. Обзе го чувството, че може би не биваше да влиза, но вече беше късно. Той придърпа плътно чергилото зад гърба си и остана на входа, докато сенките вътре се оформят пред очите му във фигури, и видя ясно Токай-ихто.
         Вождът стоеше зад празното огнище. Държането му направи впечатление на Четансапа. Той нито се бе изправил току-що, нито пък имаше намерение да седне; освен това извърнатата му към огнището стойка не оставяше съмнение, че той се е разхождал досега из шатрата и изведнъж се е спрял. Вождът приличаше на човек, който разговаря с някого, но в шатрата не се виждаше никой, към когото той да бе насочил думите си. В дъното на шатрата седяха безмълвно Уинона и Унчида. Малкото кафяво мече лежеше до девойката.
         Черния сокол усети, че го стрелна някакъв чужд и странен поглед. Един-единствен път досега бе забелязал той същия блясък в очите на вожда. То бе, когато убиецът на Матотаупа беше влязъл в шатрата на сина му. Сега зловещата светлинка отново блестеше, но веднага загасна и Токай-ихто тръгна с привичната си, прикриваща всички чувства любезност към госта. Покани го да седне, но боецът помоли да остане прав и да докладва накратко. Вождът го изслуша с насочено внимание и без да задава междинни въпроси, също така на крака. Когато Четансапа привърши, настъпи пауза.
         Токай-ихто не каза нито дума за големия успех на Четансапа и нито дума за грешките, които той бе допуснал. Нито дума за смъртта на Стария гарван. Нито дума за пленяването на Планински гръм.
         Свободен ли бе Четансапа? Мълчанието на Токай-ихто подтискаше боеца. Ако Токай-ихто се бе разсърдил, на Четансапа щеше да му бъде по-леко.
         — Кога тръгваме? — попита той прегракнало своя вожд.
         — Тази нощ. Трябва да използуваме времето, докато враговете ни търсят по фалшива следа.
         — Искаш ли да видиш тримата пленени черни ходила?
         — Моят брат е пленил тези бойци. Нека постъпи с тях, както желае. Такова е решението на Хавандшита.
         Когато Токай-ихто изрече тези думи, Четансапа потрепера вътрешно, защото сякаш усети онова чувство, което вълнуваше вожда, без той да каже и дума за него. Още като момче на четиринадесет години Токай-ихто се бе видял принуден поради строгостта на прокудения си баща и поради едно нещастно стечение на обстоятелствата да убие собствения си по-малък брат. Раната, която тази смърт причини и на него самия, бе зараснала лошо. Белезите понякога болят по-късно. Сега вождът бе изправен пред решението да остави своя някогашен другар и кръвен брат Планински гръм да умре. Четансапа беше виновен, задето се бе стигнало дотам, и Хавандшита се опитваше да го тласне още по-надолу по този стръмен път. Боецът обаче искаше да се освободи от гъсталака на враждуването между червенокожите мъже, в който отново бе попаднал, воден от своята воински гордост. И при това сам не знаеше какво трябва да стори. Токай-ихто беше крайно чувствителен, когато се породеше съмнение, че той не разсъждава и не чувствува напълно и във всяко отношение като истински дакота. Четансапа не можеше да отвори дума пред вожда за кръвното му братство със сиксикауския вожд. Боецът сви устни и изрече тъкмо обратното на онова, което му бе на сърцето.
         — Пленниците са бреме за нас. Аз ще ги убия веднага, ако ти смяташ, че това е правилно, Токай-ихто. Сега нямаме време да празнуваме победи. Ще вземем с нас скалповете на сиксикауските бойци и нашите родственици асинибоините ще ни посрещнат радостни в своите ловни райони, ако ние им занесем скалпа на Планински гръм и им разкажем, че сме чули неговата смъртна песен. Той се би храбро и ние можем да се похвалим с нашата победа — заключи Черния сокол с глас, който показваше, че той иска да се пребори сам със себе си и с по-добрите си намерения.
         — Да. — Токай-ихто успя да каже тази единствена дума.
         Четансапа се постара да не погледне към своя вожд. Срамуваше се и започна да се разхожда напред-назад из шатрата със сведен поглед.
         — Беше през нощта — заговори той тихо. — Аз очаквах Планински гръм и размишлявах и моите мисли тръгнаха в друга посока. Видях мислено дългите ножове, които бяха нападнали тези черни ходила и които застрашават и нас. Аз не го овързах в ласото си, младия вожд, Сина на Горящата вода, и взех с нас жените и децата от неговото племе. Но ако ти заповядаш да ги убия, аз ще го сторя.
         — Само ако аз заповядам ли?
         — Само тогава.
         — А ако аз не искам да убия Планински гръм — заговори Токай-ихто толкова бавно, сякаш избутваше някаква голяма тежест, — ако аз, Четансапа, не ти дам заповед да убиеш пленниците, ти си готов да подадеш ръка като брат на мъжа, с когото си се бил, така ли?
         — Готов съм. Той не е по-малко достоен от мен. Но нима тогава ние ще трябва да живеем при черните ходила и да започнем да убиваме нашите братя асинибоините от другата страна на Мини-Соус?
         — Не, ние не желаем това. Ние искаме да живеем в мир с тях. Ръката на Токай-ихто ще убива занапред само онези предатели, които служат на нашите врагове за десет долара на месец.
         Четансапа вдигна поглед и погледна Токай-ихто в очите. — Отдавна ли твоите мисли вървят по тези пътища, мой братко и вожде?
         — Да, аз стигнах до тези мисли като момче. Когато бях приет за боец, ги изговорих на глас пред черните ходила и техният заклинател искаше да ме убие заради това. Ти си първият, който споделя с мен същите мисли и ме разбира. — Токай-ихто сложи ръка върху рамото на Четансапа.
         Двамата приятели напуснаха заедно шатрата на вожда и тръгнаха през лунната светлина на започващата нощ към шатрата на Черния сокол. Нощният вятър повяваше над тревите и край погребаното мъртво момче.
         — Кракът на Токай-ихто се спря за миг пред малкия ковчег, който се състоеше само от едно одеяло.
         — Кой е това?
         — Едно момче, навярно брат на Планински гръм и на онази девойка, която носеше умрялото дете.
         — Да не би да е била Ситопанаки?
         — Да, Ситопанаки.
         Вождът влезе заедно с Четансапа в неговата типи. Чергилата на стените все още бяха заметнати нагоре и лунната светлина хлуеше между подпорните колове върху пода на шатрата. Гостите се изправиха; изглежда, те не бяха разговаряли помежду си. Токай-ихто поздрави и тръгна към Планински гръм. Без да се помръдне, чуждият вожд стоеше все още в дъното на голямата типи. Лицето му бе прикрито сред сянката на чергилата; раните му миришеха. Не беше ясно каква част от всичко, което ставаше около него, достига до съзнанието му.
         Токай-ихто хвана с двете си ръце рамото и болезнената десница на пленника, дръпна я със сила и я върна обратно, ка-то намести ставата. Пленникът не се помръдна. — Познава ли Планински гръм, моят брат, все още Камък с рога, сина на Матотаупа? — попита дакотският вожд на езика на черните ходила.
         Чужденецът излезе от своето вцепенение.
         — Да, ти си синът на Матотаупа, моят кръвен брат Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци Стрелеца по бизони Убиеца на мечки, наречен при нас като боец Камък с рога.
         — Аз съм. А сега нека моят брат разреши да почистим раните му. След това ще поговорим.
         Пленникът сякаш се двоумеше.
         — Не — рече след това. — Тези рани ще кървят, докато моите бойци лежат овързани.
         Токай-ихто се наведе мълчаливо към двамата мъже на пода и ги освободи от ласата.
         После кимна на жените. Ситопанаки и Монгшонгша се приближиха, за да се погрижат за раните на освободените бойци и да им дадат да пият.
         През това време дакотският вожд се приближи към Четансапа и неговите гости, които бяха наблюдавали прави изненадващото му държане. Тъй като те не можеха да разбират думите на езика на черните ходила, Токай-ихто преведе накратко онова, което бе казал. Щом видя, че жените изпълниха задачата си край бойците на черните ходила и се оттеглиха към дъното на шатрата, той отново се обърна към Планински гръм:
         — Аз моля сина на Горящата вода да ме последва в моята шатра.
         Токай-ихто излезе заедно с вожда на черните ходила, като помоли само Четансапа и делавара да дойдат с него.
         Когато бойците влязоха в шатрата на вожда, домакинът помоли Уинона и Унчида да отметнат нагоре чергилата. Тъй като не биваше да палят огън, иначе щеше да бъде съвсем тъмно вътре. Сега месецът ги заля със своята светлина и четиримата мъже, които бяха насядали един срещу друг, можеха да се виждат. Токай-ихто чакаше. Видя как Четансапа и Планински гръм се измерваха с поглед. Разкривената от раните глава на Четансапа изглеждаше при лунното осветление още по-заострена и тясна. Хлътналото лице на вожда на черните ходила не беше нито с правилни черти, нито красиво, ала беше необикновено и добре оформеното му чело говореше за силно развит разум.
         — Нека Планински гръм пита — поде вождът на дакота разговора. — Аз ще му отговарям.
         При тези думи вождът на черните ходила насочи погледа си към Токай-ихто.
         — Радвам се, че те виждам отново, братко мой — каза той. — Езиците на нашите бойци не се уморяват да разказват за твоите дела и да шепнат за тайнствата на твоя живот. Но аз виждам също така, че Камък с рога, синът на Матотаупа, отново се е върнал в шатрите на дакота.
         Планински гръм бе говорил съвсем спокойно. Токай-ихто почувствува въпросителния упрек в последните му думи. Преди четири лета неговият другар знаеше, че Матотаупа и неговият син са отлъчени от своето племе. Днес той сигурно предполагаше, че Токай-ихто е изменил на баща си, за да се върне отново сред своето племе.
         Докато Токай-ихто се бореше със себе си какъв отговор да даде, Охитика се бе приближил и беше легнал между двамата мъже върху завивките. Гледаше с щръкнали уши към чужденеца, който сега му подсвирна тихо.
         — Спомняш ли си го? — попита Токай-ихто.
         — Да. — Вождът на черните ходила прекара оправената си отново дясна ръка върху черната козина на кучето. — Когато ти го дадох, той беше малък и едва-що беше изял първата си хапка месо.
         — Така беше. Оттогава той заякна и се бореше за мене. Щом го видех, винаги си спомнях за Планински гръм.
         — И аз често мислех за теб. Токай-ихто впери поглед навън в нощта.
         — Много неща се случиха, за които ти не знаеш, братко мой. Матотаупа е мъртъв.
         — Какво говориш! Да не би да е умрял от ръката на някой враг?
         — Уби го онзи, когото те наричат Ред Фокс.
         Планински гръм вдигна ръката си от гърба на кучето.
         — Ред Фокс? Та Матотаупа го нарече в нашите шатри свой брат?!
         — Да, така беше.
         Младият вожд на черните ходила не посмя да зададе нов въпрос. Погледна само Токай-ихто.
         — Аз съм син на предател — заговори бавно вождът на дакота. — Матотаупа не беше невинен.
         Младият сиксикау помълча известно време.
         — Баща ти не е знаел — каза след това той. — Той беше храбър и честен. Това трябва да е била някаква магия.
         — Да, магията, която живее в чаша тайнствена вода; с нея Ред Фокс подмами баща ми и лиши от чест този велик и благородно мислещ боец. После белите мъже дойдоха. Те измамиха мъжете на дакота и техните жени и деца, избиха част от тях и ги прогониха и накрая ги напъхаха в едно парче бедна земя. Аз избягах заедно с бойците на Мечата орда и сега дългите ножове ни преследват. Ние ще се прехвърлим от другата страна на Мисури.
         — Тогава иди в нашата шатра; баща ми ще те посрещне с радост. Да! — Планински гръм изрече тези думи по-бързо и по гласа му пролича силното чувство, което го бе развълнувало. — Вземи и нашите жени и деца със себе си, моля те да го сториш. Моят баща ще ти бъде благодарен и ти ще бъдеш негов син. Добре ще стане така, защото аз… — Младият сиксикау млъкна. — … аз не мога да се върна повече.
         — Какво се е случило?
         Гостът не отговори. Чертите на лицето му отново бяха станали твърди и той погледна към Четансапа. Токай-ихто също обърна поглед към своя боец.
         — Ще върнеш ли оръжието на Планински гръм? Черния сокол се изправи и отиде да донесе от шатрата си своята плячка. Когато се върна, той остави оръжието върху завивките пред младия сиксикау.
         — Четансапа, синът на Летния дъжд, ме помоли да ти кажа, че иска да бъде твой брат — обясни Токай-ихто на своя гост.
         Ръката на сина на сиксикауския вожд посегна към оръжията, които той бе изгубил в бой, и се присви леко във въздуха, преди да ги хване.
         — Нашите врагове не са далеч — продължи Токай-ихто — и убиецът на Матотаупа ги води. Съгласен ли си да бъдем отново братя?
         — Да. — Младият сиксикау пое оръжието си, без да бърза, надвивайки сам себе си, с бавни сковани движения. — Ти беше прав, братко мой, когато каза някога на нашия заклинател онова нещо, което едва не ти коства живота.
         — Добре — приключи разговора Токай-ихто. — Бойната секира отново е заровена и лулата на мира ще мине от уста на уста. Черния сокол завоюва три победи. Той надхитри дългия нож Роуч, доказа на мъжете на черните ходила, че един дакот-ски боец умее да си служи с оръжието, и стигна до нови мисли и изводи и остави Планински гръм да стане наш брат. Последното му дело е най-голямото дело, защото то е пример за това, че нашите синове могат да започнат нов живот. Мъжете на дакота винаги ще произнасят името Четансапа с гордост. Духът на Стария гарван отново ще се примири. Неговата кръв и кръвта на убития от жажда за мъст и принесен в жертва сиксикауски боец трябва да бъдат последната кръв, пролята между бойците на Мечата орда и техните братя сред прерията. Хау.
         Четансапа благодари мълчаливо на своя вожд.
         Уинона донесе свещената лула, която Токай-ихто замислено натъпка с тютюн. Запали я и тя тръгна сред пълно мълчание от уста на уста. Четиримата мъже, които пушиха от нея, принадлежаха на три различни племенни групи, които бяха живели силни и горди на свобода сред широката земя: делаварите — на брега на изгряващото слънце, дакота — сред прериите на вечерното слънце, и сиксикау — в земите на северните бури.
         Когато Уинона прибра отново лулата, Планински гръм поде своя разказ, който дакота бяха очаквали. Разказът му беше кратък.
         — Вас ви изпъдиха от вашите ловни райони — каза той, — и нас ни пъдят от нашите. И за нас, сиксикау, земята за резервата вече е очертана.
         — Вашите вождове ще се подчинят ли? — Токай-ихто зададе въпроса си така, сякаш ставаше дума за нещо съвсем далечно и чуждо нему.
         — Нашите вождове, заклинатели и старейшини ни съветват да запазим мира. Техният съвет не се хареса на нас, младите. Затова аз тръгнах да търся нови ловни райони. Стори ни се, че прериите на дакота са празни. Ние яздехме, ловяхме антилопи и лосове и обикаляхме, накъдето си искахме. Какво се случи след това… ти вече сам знаеш.
         Тези новини изненадаха силно Четансапа. Той не можеше да се сдържа повече. Изсмя се кратко, остро, сякаш умът му изведнъж се бе помрачил.
         — Ние бягаме към вас, а вие бягате към нас. Мъже без разум и без смелост, такива сме станали! Аз ти говорих за това още край Черните хълмове, Токай-ихто.
         — Хау, така беше. — Вождът се отдаде за известно време мълчаливо на мислите си, преди да продължи: — Съветът ти и тогава беше лош, както и днес.
         — Ти знаеш ли някакъв изход?
         — Да. Ние ще си купим земя. Спомняш ли си още, Четансапа, за какво говорихме в моята шатра през онази нощ, когато Монито и Ред Фокс искаха да ме изнудят да им дам злато? Сега дойде време да разменим злато за земя. Аз съм синът на Матотаупа.
         — Толкова много земя, че да можем да ходим на лов из нея?
         — Не, но достатъчно, за да отглеждаме пъстри бизони и плодовете на земята.
         — Като жените и като уачичун.
         — Като нашите праотци, които са отглеждали царевица и тютюн сред плодородна земя.
         — Моят баща Летния дъжд беше ловец на бизони и боец, какъвто станах и аз… Хавандшита знае ли вече за твоите намерения?
         — Не.
         — Тогава пази се от него. Той никога не е бил твой приятел.
         — Но ти, Четансапа, си. И ще бъдеш.
         Всичко, което бе важно, бе казано и разговорът приключи.
         — Тръгваме в полунощ — уведоми вождът своите бойци. Дотогава ще почиваме.
         Двамата гости си отидоха.
         Токай-ихто и Планински гръм легнаха върху завивките и кожите. Без да говорят, и двамата си спомниха колко често бяха спали като деца в една и съща шатра. Охитика се приближи и започна да ближе ръката на чужденеца.
         Стените на шатрата останаха вдигнати. Навън вятърът завя по-силно над тревата. Реката ревеше в лунната нощ и пукащият се лед блестеше матово между мръсните води, които избиваха сред образувалите се между ледените блокове пукнатини. Конете се бяха отдръпнали от брега и се бяха приближили към шатрите. Появиха се човешки фигури, мълчаливи и с наведени глави. Бяха синовете на Стария гарван, които погребваха баща си. Ситопанаки и Подигравчийката седяха пред шатрите край мъртвото момче, погребано в одеялото. Сега към тях се приближиха Уинона и Унчида.
         Жените оплакваха заедно детето, но песента им не можеше да бъде чута от врага. Само устните на тъжащите жени се помръдваха. Уинона прегърна Ситопанаки през раменете. Двете момичета се познаваха от времето на големия празник, когато Токай-ихто и Планински гръм бяха изпълнили Танца на слънцето. И двете се бяха страхували заедно за живота на Токай-ихто, който бе подложен по време на култовото тържество в чест на слънцето на най-трудните изпитания. Сега сестрите на двамата млади вождове и кръвни братя се срещнаха в тежки дни и без да бяха продумали нещо помежду си, се почувствуваха едно цяло.
         Когато луната и звездите бяха извървели доста от своя път и нощта бе превалила своята половина, бивакът вече бе изчезнал.
         Далече към северозапад крачеха катърите един подир друг в дълъг керван. Жените и децата яздеха коне и катъри подир животните, върху чиито гърбове бяха кръстосани върховете на подпорните прътове, чиито влачещи се по земята краища теглеха кошници и завивки, отрупани с имуществото на шатрите. Около кервана обикаляха яхналите мустангите си бойци, а на края се мъкнеха кучетата. Сега имаше отново достатъчно коне и товарите на животните бяха леки. Керванът напредваше бързо през тревистите долини. Откъм височините често прозвучаваха животински крясъци: обаждаха се сови, джафкаха койоти. Пътят все още беше свободен.

         „ВИЕ НЕ БИВА ДА УМРЕТЕ!“

         Южният вятър духа през цялата нощ. Прерийните чеда усещаха дъха на топящите се води от планините и влажния въздух, който се носеше откъм залетите поляни. По небето се зададоха облаци, но месецът се издигна по своя път и подгони черните парцали. Далечен и ясен блещукаше Млечният път.
         Когато месецът избледня и здрачът покри земята, вятърът затихна. Въздухът стоеше неподвижен над земята и птиците дори не пееха. На източния хоризонт пламна слънчевият кръг. Керванът спря и Хавандшита вдигна пред очите на всички свещената лула високо нагоре. Думите му се разнесоха сред утринната тишина. Бяха все същите думи, които дакотските мъже произнасяха при всеки изгрев на слънцето:
         — Благодарим ти, свещен и неизвестен, те ни водиш, и те молим да ни водиш все така и да ни дариш с храна и мир.
         Хавандшита спусна надолу свещената лула.
         Мъжете и жените бяха слезли от конете за кратка почивка. Мустангите, чиито ребра стърчаха през зимната им козина, веднага започнаха да пасат. Меховете с вода тръгнаха от ръка на ръка; жените и децата пъхнаха по едно парче месо между зъбите си, за да го дъвчат бавно и продължително. Запасите им все повече намаляваха, та до вечерта нямаше да раздават повече храна.
         Две гарвановочерни вълчи кучета се хапеха — Охитика и водачът на глутницата, която бе дошла с групата на сиксикау. Отначало жените помислиха, че кучетата се борят за някой кокал. Когато обаче те започнаха да се ожесточават все повече, Светкавичен облак тръгна да ги разтърве с кам — шика си, но Уинона я хвана спокойно за лакътя.
         — Остави ги — каза тя, — те са братя и се бият помежду си. Сами трябва да се погодят.
         Преселническият керван се бе спрял в долината подобно на дълга змия, излегнала се на утринното слънце. Сега отново се понесе. Бойците се приближиха с конете си ходом и се подредиха отдясно на товарните коне подир своя вожд. Конете застанаха един подир друг в права колона. Започна спускането от възвишенията към равнината и никой не знаеше кога ще се появят вражеските ездачи и ще принудят бойците на дакота да влязат в бой.
         Глутниците кучета следваха ездачите. Изпохапани, но умиротворени, двамата кучешки водачи вървяха начело, Охитика пръв.
         Още веднъж откъм купестия връх на издигащото се пред тях възвишение прозвуча сигналът на съгледвача, че пътят е свободен. После Токай-ихто зави край последния хълм и гледката към равнината се разкри изведнъж.
         Бойците бяха притворили очи като тесни резки, защото оглеждаха непрекъснато околността срещу ослепителното слънце. Ако врагът щеше да дойде, трябваше да го очакват откъм изток. Съгледвачите изчезнаха с дълги скокове. Водеше ги Шеф дьо Лу.
         Керванът вървеше все напред и напред през тихата местност. Токай-ихто се ослушваше и дебнеше.
         Към пладне той видя в далечината как нещо пробяга в тревата и се насочи към кервана. Беше Шеф дьо Лу. Хапеда се приближи веднага със своя кон, като водеше за юздата пъстрия жребец на завръщащия се; делаварът яхна коня си и го пусна да върви до вожда.
         — Червената лисица е разбрал вече хитрината на Бобъра — заговори делаварът с приглушен глас. — Върнал се е обратно заедно с милаханска в следващия форт, но когато и там видял, че нас ни няма, разбрал, че Бобъра му е скроил номер, като му е изпратил Татокано да ни предаде. Той искал да убеди милаханска да извърнат веднага конете си обратно, но те започнали да се карат и отказвали да обикалят повече. Останали в своя форт. Впрочем там има и търговска станция на кожарската компания. Били се насъбрали много ловци, както обикновено по това време в началото на пролетта; били надонесли зимните кожи или дошли да си вземат капани за през лятото. Червената лисица им съобщил, че за главата на Токай-ихто била определена награда и че нямало да бъде зле да убият Токай-ихто, тъй като той щял да обикаля жаден за мъст околността и можел да им навреди, докато те си гледат работата. Много ловци решили да тръгнат заедно с Ред Фокс да ни преследват, за да вземат плячка твоя скалп, вожде. В преследването участвуват и неколцина съгледвачи от племенните групи на абсарока и на понка. Ред Фокс бе заминал заедно с тях отново на югозапад. Там ги подслушах аз.
         Делаварът забеляза меха с вода, който Хапеда му бе поднесъл, и пи. Беше тичал от ранно утро и му предстоеше още неколкочасов съгледвачески обход.
         Следобедът вече преваляше. Беше знойно, слънчевите лъчи пареха. Часке беше полузаспал върху коня си, докато Хапеда бе чул твърде много и стоеше буден. Когато започна да се свечерява, Мечите момчета отново разпознаха отдалеч Шунктокеча, който се завръщаше от втория си съгледвачески обход и докладва още веднъж на вожда.
         След това Токай-ихто нареди керванът да продължи да пътува през цялата нощ и през следващия ден без почивка. Пъхнаха някои от по-малките момчета и момичета в кожени торби, тъй като от умора те се свличаха от гърбовете на конете. Мечите момчета обаче не се предаваха.
         Вторият ден вече преваляше. Преследвачите още не бяха настигнали преселническия керван.
         Девойчето Светкавичен облак седеше тихо, с широко отворени очи върху своя мустанг и поклащаше крака над прехвърлените напреко през тялото на коня товарни прътове. През въздуха, който сякаш вреше, премина някаква хладина. Грохот заля преселниците и предчувствието за някаква голяма опасност премина през крайниците на девойката. Бученето беше буйно и мощно. То идваше откъм голямата Тинеста вода. Гладните кучета вече бяха изтичали напред, но преди още да се изгубят от погледа, се спряха, подвиха опашки и заскимтяха! И те се страхуваха.
         Проточващият се от запад на изток отрязък на дълбоката и широка долина на реката вече се разкри пред шарещите надалеко погледи на преселниците. Очертаха се краищата на долината. Мястото, където керванът щеше да навлезе в нея, се отваряше в един залив към юг. Над издължения като рог залив се издигаше купеста могила, която завършваше на югозапад с проточило се надълго възвишение. Гребенът на възвишението и могилата бяха заети вече от група изпратени напред ездачи за охрана; черните перчеми на Планински гръм и на съпровождащите го бойци се провиждаха между високите треви. Блестящото виолетово и зеленикаво небе се разстилаше над топлата земя и първите звезди замигаха над долината, която се приближаваше все повече. Над далечните Скалисти планини дебнеха буреносни облаци.
         На южния връх на залива, в подножието на купестата могила, вождът даде знак за спиране. Светкавичен облак насочи коня си заедно с другите към края на падинката. Мястото беше удобно и лесно защитимо срещу врага. Преселниците се скупчиха временно, докато първите ездачки поведоха конете надолу по склона към залива и се разпределиха в полукръг върху наклонената поляна. Светкавичен облак ги последва. Щом новопристигналите се настаниха под закрилящия ги склон, всички слязоха от конете. И хора, и животни бяха силно уморени след повече от четиридесетчасовата езда. Смъкнаха прътовете и събраха вкупом мустангите на източната страна на залива. Светкавичен облак също освободи своя кон от товара, отведе го при другите и го остави там сам да пасе и да пие.
         Тя извади неспокойното мече от шейната, нахрани го и чак след като изпълни всичките си задължения и смъкна заедно с Подигравчийката прътовете, теглещи чергилото с имуществото на Бобровата шатра, се отпусна тежко върху тревата. Беше изморена до смърт и гледаше с безизразни очи надолу към основата на залива, върху чиито спускащи се надолу склонове се бяха настанили. Мръсните тинестожълти води напълно бяха залели подножието на склона. На север към главната долина заливът се разширяваше в широко открито устие, в което непрекъснато нахлуваха нови вълни. Върби и брези додаваха жално тънките върхове на клоните си над водата и се накланяха под напора на навлизащите навътре вълни. Пенести мехури се носеха грозни като жабешки очи по повърхността на непрозрачната вода. Довлечени парчета дърва се клатушкаха отгоре и скупчваха в подножието на издигащия се склон. Водите донесоха разплулия се труп на една планинска овца чак до краката на лагеруващите върху склона.
         Светкавичен облак затвори очи. Само слухът й работеше и тя чу рева на напиращите води откъм широката долина и тихите гласове на Уинона и Ситопанаки до себе си. Едва когато върху челото й паднаха няколко капки вода, тя отвори очи. Белият диск на луната върху небето отдавна вече беше придобил нощния си млечножълт блясък.
         Около девойката цареше оживена дейност. Светкавичен облак откри двете Мечи момчета, които бяха напръскали лицето й с вода. Момчетата тичаха, смеейки се, надолу по склона и навлязоха в ледено студената вода между носещите се по повърхността й парчета дърва. И двамата стискаха ножовете си между зъбите и се скриха под водата.
         Уинона пъхна едно останало парче месо в устата на Светкавичен облак, която започна да го дъвче замислено и надви естествената си умора.
         Мечите момчета се показаха отново над водата, пръхтейки. Те замахаха с дълги здрави върбови клони, които бяха отрязали под водата, на другите момчета, на които сега беше ред да се потопят и да извадят нови клони. Жените вече бяха разпънали бизоновите кожи. Това беше материалът за строежа на лодки. Живеещите в горите индианци си правеха леки канута от корите на дърветата, а също така и от отделни стволове, но това бе трудна работа. Прерийните племена не носеха със себе си лодки, тъй като повечето реки и потоци в прерийните области бяха плитки и освен по време на наводнение конете лесно можеха да преминават през тях. Наложеше ли се при особен случай да използуват лодки, жените правеха прости скелети от клони, върху които изпъваха кожи. Тези лодки бяха кръгли, с плоски дъна и се придвижваха с къси гребла. Те бяха несигурни и трудно се управляваха, но можеха да се приготовляват лесно и бързо дори и в местности, където нямаше гори. Вождът беше дал заповед жените веднага да се хванат на работа.
         Светкавичен облак искаше да помогне при приготвянето на лодките и на обикновените гребла. Предложи на Уинона да й помогне, но Ситопанаки вече се бе присъединила към сестрата на вожда и й бе в помощ; така девойката изтича при Монгшонгша. Поглеждаше оттам скришом към сестрата на вожда и очакваше тя да я повика. Уинона й се усмихна мило и продължи да работи съвсем спокойно и бързо заедно с девойката от племето на черните ходила. Нещо бодна Светкавичен облак, когато лодката на двете сестри на вождовете стана най-напред готова. Ситопанаки се беше справила много добре с работата въпреки осакатената си ръка. Значи Светкавичен облак никога вече нямаше да бъде необходима в шатрата на Уинона! Не, Ситопанаки беше и без това по-възрастна от нея и по-красива и беше дъщеря на прочут вожд. Светкавичен облак сама не знаеше колко уморена и сърдита изглеждаше, унесена в ревността си.
         — Ела, легни да поспиш — каза й Монгшонгша. — Като дойде време за тръгване, ще те събудя.
         Светкавичен облак поклати глава. Не стана нужда да отговаря, тъй като, извръщайки се настрана, тя видя вожда, който слизаше сам по склона на възвишението.
         Токай-ихто се отправи към лодката, която Уинона и Ситопанаки бяха направили, и провери здравината й. Светкавичен облак чак сега разбра, че Четансапа и съгледвачът Черната скала стояха край вожда. Токай-ихто се изправи отново и момичето го чу да казва:
         — Добре тогава. Веднага ще опитам заедно с твоите двама сина!
         — Да — отвърна Четансапа.
         Светкавичен облак потърси с очи Мечите момчета. Те не се мяркаха никъде. Из един път главите им отново се подадоха в низината над мътната мръсна вода. Те се придвижваха с мъка, плувайки през струпаните дървета. Когато излязоха на брега, от косите им капеше вода, те трепереха от студ и се разтърсиха като мокри кучета. Нито един от двамата не каза, че се бяха осмелили да навлязат твърде навътре и че една увличаща вълна едва не ги бе повлякла със себе си в главното корито на реката. Те кихаха, кашляха и все още плюеха вода. Докато предаваха върбовите клони, които бяха донесли, не забелязаха веднага, че вождът ги гледа.
         — Бързо! — смъмра ги Светкавичен облак шепнешком. — Вие трябва да преминете реката заедно с вожда!
         Момчетата потрепераха и изпънаха тела.
         — Да — каза Токай-ихто, който, изглежда, бе чул думите, определени не за него, — и мечето ще вземете с вас… Навън сред прерията се е появила голяма група вражески ездачи. Ние ги видяхме от върха. Попаднахме между две нови, и то по-големи опасности — между буйната вода и Червената лисица, и ще трябва да се преборим и с двамата. Хавандшита ни съветва да откараме детето на Великата мечка и вас двамата оттатък реката, за да продължи да живее родът на Великата мечка дори и ако всички останали измрат. Така аз ще се опитам да ви откарам през реката Хау. Вие знаете как ще трябва да подредим бъдещия си живот оттатък. — После вождът се обърна отново към Четансапа и Черната скала: — Ти ще командуваш горе — каза той на Четансапа и посочи с поглед нагоре към върха на възвишението. — Ихасапа ще дойде с мен; той плува добре. Ако мога, ще се върна.
         Четансапа пристъпи към синовете си и прегърна с мълчалива молитва двете момчета през раменете. Никой не знаеше дали ще може някога да види другия… После, без да поглежда назад, боецът изтича нагоре по склона.
         Хапеда и Часке забързаха към своя кафявокож четириног повереник, който лежеше сърдит в тревата след дългото пътуване през изминалия ден. Момчетата го вдигнаха. Мечето започна да се брани, размахвайки лапи и ръмжейки, и прекара жълтите си остри нокти през лицето на Часке, което се разкървави. Токай-ихто отне непослушния и непокорен товар от момчетата. Мечето сякаш се чувствуваше добре в прегръдките на своя голям приятел; вкопчи се с лапи в раменете му и започна да го ближе по врата.
         Вождът тръгна. Вървеше по средата на склона, прикривайки се така към прерията, крачейки към западния бряг на зали-ва, към реката. Младият боец Черната скала вървеше редом, а Охитика се притискаше о коленете му. Мечите момчета вдигнаха заедно лехата лодка, която Уинона и Ситопанаки бяха направили, и всеки прехвърли по две къси весла върху рамото си. От другата страна преметнаха лъка, колчана и ножа с ножницата, захваната за кожения колан. После забързаха подир вожда.
         Уинона се приближи и пъхна в ръката на Светкавичен облак една паница с месо.
         — Тичай — рече тя — и им я дай за из път. Да запазят паницата, за да изгребват водата, ако лодката се напълни.
         Светкавичен облак кимна. Побягна напреко през склона и скоро настигна малобройната група.
         Малко преди заливът да навлезе в голямата долина, вождът забави крачка. Момчетата пуснаха лодката върху водата и седнаха вътре; Светкавичен облак им подаде паницата с месото. Тя задържаше лодката с едно гребло, за да не отплува, докато вождът поставяше мечето вътре. Изплашено, но без да се съпротивява, животното се остави да го настанят в олюляващата се кошара. Момчетата спуснаха краката си до него и поеха лъковете, стрелите и ласата на двамата мъж. Светкавичен облак подаде последното гребло на Хапеда и двете момчета отблъснаха лодката от брега. В заливчето тъкмо отново нахлу една широка вълна от голямото корито на реката; водата повдигна лекия плавателен съд, откъсна го от брега и го понесе навътре към реката. Момчетата загребаха с по едно весло; второто щеше да служи на всекиго като запас. Вождът и съгледвачът Черната скала не се бяха качили в лодката. И двамата скочиха в реката, за да плуват. Краката им запляскаха във водата и ръцете им започнаха да загребват водата нашироко и със сила, така че раменете им непрекъснато се издигаха над калните води. Те се насочиха бързо към лодката и я тласнаха към откритото устие на залива. Дори върху тихи води леките плоски кожени лодки се управляваха от плувци, та какво оставаше при днешните силни вълни, залели далеч навътре бреговете.
         Светкавичен облак затича надолу по тревистия склон. Когато стигна до устието на залива, тя седна на земята и загледа с безмълвен ужас картината, която се разкри пред очите й. Необгледната маса изпълваше коритото на реката с тинестите си води. Всички онези полегати брегове, всичките зелени възвишения, всичките покрити с червена земя могили, з? които детето бе слушало да му разказват, бяха изчезнали Мръсните води влачеха със себе си откъснати ледени блокове поемаха дървета и чимове, които срещаха по пътя си, и ги придвижваха напред като островчета, докато някой водовъртеж ги погълнеше. Цели дървета с корони и корени се носеха наполовина под водата и изведнъж изчезваха. Реката ги бе повлякла със себе си високо горе по склоновете на планината и по деретата, откъдето идеше. Сега тя се бе наситила на играта и ги заравяше. Животински трупове, антилопи, овце, дори един бизон излязоха на повърхността и отново потънаха. Над убийствените води се издигаше звездното небе. Съвсем далечен и малък се виждаше оттатъшният бряг.
         О, Мини-Соус, Тинеста вода, колко страшна си била!
         Лодката вече се бе отделила от залива, водите я издигнаха и я повлякоха. Светкавичен облак видя как плувците я блъскаха през вълните; черните им перчеми ту изчезваха, ту отново се подаваха. Блъскана от тях, лодката се насочи напреко. Подобно на летяща риба вождът изскачаше от водата и тласкаше лодката напред. Тя се въртеше и танцуваше. Светкавичен облак все още можеше да различава греблата на момчетата, но те явно не вършеха много работа.
         Едно голямо дърво, цялото покрито с тиня, заплува към лодката и на девойката се стори, че плувците сграбиха лекия плавателен съд с ръце и го изтикаха по-напред; дървото отплува край тях. Веднага след това то изпречи мръсните си четинести корени нагоре и в следния миг се видя само едно силно завъртане и там, където дървото бе потънало, над мръсните води заизлизаха мехури. Изглежда, водата беше дълбока още до самия бряг.
         Все по-малка и по-малка ставаше лодката пред очите на Светкавичен облак. Блъскана силно напред, тя изчезна зад един завой. Светкавичен облак не можеше да вижда повече Мечите момчета. Наоколо нямаше нищо друго освен голата, огряна от месеца водна пустиня, всичко бучеше и кънтеше така, че главата й щеше да се пръсне.
         Светкавичен облак се изправи и тръгна с наведена глава обратно към своите. Подсвирна на Охитика, но кучето не я последва. То скимтеше и остана да седи на брега, на мястото, откъдето Токай-ихто бе скочил във водата.
         Когато се завърна в новия бивак на склона, девойката видя отново многото кожени лодки, които лежаха обърнати с дъното нагоре в тревата, а греблата бяха опрени върху тях. Цялото имущество на Мечата орда, шатрите, кожите, завивките, оръжията и трофеите, паниците и гърнетата бяха разделени и струпани на купчинки. Жените и децата седяха край тях тихи и бездейни. Малките момченца и момиченца спяха в гнездата, които майките им бяха пригодили. Конете пасяха между насядалите по земята хора. Кучетата се бяха свили на кълбо и замигаха към завръщащата се девойка; няколко изръмжаха.
         Светкавичен облак забърза към Подигравчийката и нейното малко момченце и седна до тях. За известно време и Къдрокосия Чапа и делаварът останаха там. Двамата бойци разговаряха тихо помежду си; отначало Светкавичен облак не можеше да разбере нищо, докато накрая осъзна, че те разговарят помежду си на английски. Явно искаха да запазят в тайна онова, което си казваха. Девойката се срамуваше да подслушва и все пак не можеше да се възпре да не долови няколко думи, които стигнаха до ушите и до съзнанието й.
         — Хавандшита не иска да запази семето на Синовете на Великата мечка — каза делаварът. — Той изпрати вашия вожд и Мечите момчета на смърт. Защо все още продължавате да му се подчинявате?
         — Духовете говорят чрез него.
         — Той лъже.
         Двамата мъже се изправиха и се отдалечиха. Възможно е загриженото лице на Светкавичен облак да бе привлякло вниманието им. Те не се замислиха обаче как биха могли да въздействуват откъслечните думи от разговора им върху девойката. След случилото се в мечата пещера съмнение гризеше Светкавичен облак. Всемогъщото тайнство й се струваше велико и сигурно и ясно като мислите и погледа на Унчида. От духовете на Хавандшита обаче тя бе започнала да се страхува. Лъжата беше най-страшното зло и който лъжеше, беше обречен на смърт, така я бяха учили. Лъжеше ли Хавандшита? Зли ли бяха неговите духове и щяха ли те да преследват Мечите момчета, Токай-ихто и Ихасапа през реката? Какво можеше да направи едно момиче срещу всичко това? Девойката трябваше да размисли. При това беше съвсем сама със себе си, защото Подигравчийката не знаеше английски и не беше разбрала думите на мъжете. Светкавичен облак се притисна за пръв път към своята нова майка и Подигравчийката й отвърна с мило движение.
         През това време Мечите момчета в лодката и двамата плуващи мъже продължаваха да се борят с буйните води. Те нямаха време за съмнения или за мъка. Техният живот беше залог за живота на Синовете на Великата мечка и те се бореха да го запазят.
         Момчетата бяха запънали крака о мекото тяло на мечето и гребяха, колкото им сили държат. Чуха изстрели и видяха няколко малки димни облачета над високия бряг.
         В същия миг Хапеда усети огън на слепоочието си. Пусна несъзнателно греблото и се хвана за главата. Потече кръв. Ред Фокс и неговите ловци бяха пристигнали вече и бяха започнали да обстрелват лодката от брега! Дакотското момче изтегли приятеля си Часке по-навътре в лодката и само се приведе. Момчетата се свиха до наплашеното мече и останаха приведени толкова ниско, колкото им разрешаваше гребането. Почти не виждаха вече над стените на лодката, не виждаха водата, а само нощното небе и звездите за ориентир. Пред очите на Хапеда всичко се замрежи. Той се почувствува из един път отслабнал и безразличен към всичко, което ставаше край него. Но нямаше повече сили, за да го изрече. Усети, че увиват нещо около главата му бързо и несръчно; че какво пък, той май можеше да заспи вече.
         Лодката полетя към някаква водна яма, издигна се нагоре и едва не се обърна. Беше се изправила над буйна пяна, подът й сякаш въобще не се опираше на водата, после отново се олюля надолу и една мръсна вълна напълни дъното й. Неочаквано за себе си Часке видя, че се намира в средата на буйната река. Потопи греблото; някой обаче го дръпна от ръката му, сякаш по-силна от неговата ръка се бе намесила. В същия миг греблото изчезна. Часке видя как лицето на вожда се подаде от жълтата погибел на тинестата вода; устата на плувеца бе почти раззинала, докато той си поемаше дъх; вождът се задъхваше силно. Веднага след това приливът отново го заля.
         Нещо разтърси силно лодката и тя се запъна. Часке иска ше да се хвърли натам, но нямаше смисъл. Лодката остана така, както беше, наведена към прииждащите води. Момчето се вдигна на крака, защото му се стори, че отдолу има твърда почва. Огледа се изненадано.
         Сега забеляза пред лодката закръгления връх на един хълм, който се подаваше малко над водата. Тревата върху закръглената могила беше съвсем повалена и нагизнала във вода и кал. От време на време мръсен поздрав откъм реката заливаше върха на непокорената височина. Така, значи лодката бе заседнала! В такъв случай… средата на реката беше зад нея. Защото леките възвишения, върху които дъното й можеше да заседне, не се издигаха в коритото на реката, а в широката долина от двете страни на бреговете, които сега бяха залети.
         Ами сега какво? Токай-ихто трябваше да каже.
         Но къде беше вождът?
         Часке сам си заповяда да не се плаши. Реши да се огледа внимателно наоколо.
         Плувците често бяха изчезвали под опасните вълни и отново се бяха показвали на повърхността. Наоколо действително не се забелязваше нищо, а и във вировете, и сред бушуващите вълни по средата… също нищо.
         Значи трябваше да чака. Момчето овладя със силата на волята сърцето си, сякаш го стисна с ръка, за да го усмири. Нито един удар в повече!
         Той все още се намираше сред необгледната река. Около него нямаше нищо друго освен вода, враждебна пустош, а горе над нея — безразличният насмешлив месец. Колко мръсна и зла беше безбрежната вода! Тя се въртеше и политаше напред, и звучеше, завърташе се и гъргореше, и запращаше пръст и парчета лед към лодката. Една жива коза заплува насреща върху малко островче земя. Тя беше вцепенена; Часке видя разкъсаната уста, втренчените от ужас очи на животното. Трябваше да отвърне поглед. Когато вдигна очи, нищо повече не се виждаше. Един водовъртеж беше погълнал всичко — островчето, дърветата, тревата и козата. Само няколко пенести мехура кръжаха още над гроба, където всичко бе изчезнало.
         Вятърът повя над пролетните води, слизащи от планината след топенето. На запад, нагоре по течението на реката, от тъмните облаци проблесна със зигзагообразен огън окото на една гърмяща птица. През рева на водата прокънтя още един друг, по-приглушен звук. Беше изкрещяла гърмящата птица. Ледена тръпка присви сърцето на Часке и по гърба му пробягаха тръпки на ужас. Той не можеше да помръдне лодката, не можеше да почне да гребе, не можеше да се приближи до брега през буйните води. Трябваше да чака. Хапеда още не бе дошъл в съзнание. Мечето се притискаше изплашено о коля-ното на Часке.
         Трудно беше да чакаш, особено когато си съвсем сам сред пустата река и над теб се задава буря. Момчето се огледа наоколо.
         — Токай-ихто! Токай-ихто! — завика звънливо. — Токай-ихто! — Водата и вятърът погълнаха гласа му.
         Никакъв отговор. Наоколо водата течеше, надигаше се, нататък, нататък и влачеше със себе си какво ли не. Часке стисна юмруци пред очите си. Щом всяка надежда беше угаснала, той беше готов да се хвърли във водата и да умре.
         Но беше длъжен да чака, дълго още трябваше да чака, докато отслабне като козата…
         — Токай-ихто! Токай-ихто!
         Изведнъж чудото се случи. От тинестата вода се подаде един перчем, целият облепен с треви и мръсотия.
         — Токай-ихто!
         Все още до колене във водата, вождът закрачи към момчето. В едната си ръка носеше Черната скала, който хъхреше и си поемаше с мъка въздух. Часке приготви ласото. Токай-ихто, кимна на момчето, че го иска. Той завърза за единия край тялото на спасения, а за другия себе си през гърдите. После положи мълчаливо полуизпадналия в безсъзнание върху заобления връх на възвишението, което водите от време на време заливаха до глезен, и подпомогна нормализирането на дишането му, докато най-сетне момъкът успя да се изправи, олюлявайки се, и започна да плюе вода. Той се държеше здраво за вожда, кашляше и се задъхваше.
         — Водовъртежът ме беше свлякъл надолу… въобще не вярвах, че ти ще ме извадиш.
         Вождът огледа лодката. Часке вдигна очи към него и от погледа му не убягна, че и дъхът на Токай-ихто излизаше дълбоко от гърдите му и че кръвта във вената на врата му биеше бързо. Телата на двамата плувци бяха посинели след дългия престой в ледената вода. Телата им бяха ледени, кожата им се беше свила от студ и беше станала съвсем грапава. Зъбите на Черната скала тракаха.
         Но Токай-ихто, изглежда, не мислеше за почивка. Той даде знак и момчето седна отново в кожената лодка. Вождът я тикна напред, докато вълната я поде. В същия миг той се понесе подир нея, плувайки. Черната скала го последва.
         Лодката отново затанцува над мократа смърт. Пътуването продължи още дълго. Но след всичко случило се сега на момчето Часке всичко му се струваше много по-лесно и по-леко. Ръката на Токай-ихто блъскаше и направляваше отново лодката през набъбналите тинести води, дървета и късове лед минаваха край тях, надалеч кънтеше гръмотевица, по небето се святкаше. Лодката се олюляваше и се въртеше; Часке се хвърляше ту насам, ту натам, за да не се преобърне. Постепенно усети, че лодката тръгна по-леко. Когато се осмели да се огледа наоколо, високият бряг беше вече близо. Съвсем замаян, той усети най-после как един малък залив прие лодката. Тя се вдигна отново като върху гърба на дърпащ се кон, после се плъзна върху една плоска вълна на сушата. Часке усети клатушкането от блъсването на лодката о брега. Двамата плувци вече стояха на тревистия склон и държаха лодката. Токай-ихто кимна на Часке да излезе. Момчето се подчини с вдървени крака. Вождът изнесе припадналия Хапеда, мечето, оръжията и паницата. После изтегли лодката на сухо. Склонът беше полегат. Достатъчно беше да направят само няколко крачки и можеха да се разположат.
         Часке седна в тревата. Изяде парче месо, защото вождът така искаше. Ако можеше да разсъждава спокойно, трябваше да се зарадва, че вече бе надвил Мисури. Ала мислите му все още се въртяха като водата в коритото на реката. Не можеше нито да се радва, нито да се страхува.
         Видя само, че Токай-ихто отново се изправи и разглеждаше небето. Вождът бе преметнал през рамо светлия си лък и колчана със здраво захванатите стрели. Момчето се опита да проследи погледа на вожда. Чак сега заплашителните облаци над горното течение на реката стигнаха до съзнанието му. Добре, че пътуването им беше свършило.
         Той продължи да обглежда околността заедно с Токай-ихто. На север прерията се разстилаше широка, тревиста, хълмиста и самотна, каквато Часке я познаваше, откак се помнеше. На хоризонта се очертаваха планините, по-ниски от Черните хълмове, откъдето те бяха дошли. Погледът на То-кай-ихто сякаш остана по-задълго върху тези далечни гористи планини, но после неочаквано той се извърна назад и погледна момчето така, че Часке почти се изплаши.
         Какво щеше да прави Токай-ихто сега? Часке, Черната скала, Хапеда и мечето стояха спасени на брега, ала всички останали бяха все още оттатък, седяха там край своите сухи лодки, между Ред Фокс и страшната вода: майка му, баща му, Светкавичен облак, Уинона…
         — Аз ще тръгна нагоре по течението на реката — чу момчето да казва вождът на зъзнещия и треперещ боец Черната скала, — водата ни е отвлякла много надолу. Щом Гърмящата птица престане да крещи и дъждът, който ще дойде, отмине, аз ще преплувам реката обратно. Ти ще останеш тук при момчетата. Вървете към Гористите планини, които виждате на север. Пред тези Гористи планини свършва земята, която владее Великият баща във Вашингтон, и оттам ще навлезете в земята на Великата майка*, която ще даде възможност на малкото останали наши шатри да живеят в мир, ако ние можем сами да се изхранваме. А за да се справим, вие ще трябва да намерите при Гористите планини човека на име Адамс. Ето — Токай-ихто подаде една торбичка, — дайте му това злато и той ще купи земя, върху която ще можете да живеете свободно.
         [* Канада. „Майка“ местните жители назовавали старата английска кралица. Б. а.]
         Младият вожд млъкна. Стана, обърна се и тръгна. Часке го проследи с пламнал поглед.
         Една светкавица разсече небето и се заби с крясък в земята. Страшната жълта вода проблесна мътно от мрака. Гърмящата птица крещеше и махаше с криле. Далече горе по брега се провидя Токай-ихто, който крачеше напред, несмущаван от светкавиците и гръмотевиците.
         Часке беше привлякъл Хапеда към себе си. Самият той се беше облегнал на Черната скала и усещаше мократа козина на малкото мече, което отново се притискаше към него. Бурята свиреше и шумолеше в храстите. И ето пак трябваше да чакат, да чакат!
         По времето, когато Часке заспа на север от Мини-Соус, капнал от умора, върху рамото на Черната скала, а Токай-ихто тръгна обратно към своите, Къдрокосия Чапа има едно отвратително преживяване на южния бряг на голямата вода.
         Боецът не стоеше върху възвишението, където се бяха загнездили повечето мъже за отбрана срещу вражеско нападение. Лежеше на преден пост в една защитена от лунната светлина падинка на склона на брега. Дълбоко загрижен наблюдаваше задаващата се буря по небето и носещите се напред тинести води на реката. Бученето на водата се смеси с плющенето на дъжда. Чапа не виждаше вече нищо, но чу през шума от дъжда и вятъра изстрели. Горе на възвишението се бе завързал бой. Ред Фокс беше хитър; той беше се възползувал от непрогледното време, за да се примъкне насам със своите хора.
         Сега изплющя гърмеж и край Бобъра и един куршум мина край перчема му. О, не, лисичке моя, още не сме стигнали дотам; скалпът на Бобъра е добре сраснал за черепа му. Къдрокосия стисна лъка и стрелата и запрати няколко стрели с обратна кука към върха. Излезе от скривалището си и започна обикаля бегом под прикриващия го леещ се дъжд; нека ония мислят, че на отсамния бряг е пълно с бойци. От педдесет или сто метра разстояние отново стреляха, ала Бобъра остана незасегнат. Когато дъждът понамаля, той почти бе запратил всичките си стрели. Но и на врага, изглежда, вече му стигаше. Хитрият Бобър се върна с голяма предпазливост в своята падинка до брега. Тя беше празна и той се загнезди вътре.
         Щом дъждът престана и кръглата луна отново освети прерията, Бобъра започна да оглежда напрегнато околността.
         Какво?… Но не, това не е възможно!
         Бобъра хвана главата си, за да се убеди, че е буден и че не сънува.
         На няколко коня разстояние от него в тревата седеше някой. Той напомняше смешно лишения от своята генералска униформа Татокано. Младежът седеше с кръстосани крака; дъждовните капки се стичаха от контешки сресаната му и разделена на път коса и по натритата му с мас кожа. Гледаше глупаво към осветената от луната местност.
         Дали този тип има оръжие? Пушка или лък явно няма, но ножът и секирата му, изглежда, са пъхнати в колана.
         Иначе надлъж и нашир върху откритата, нагизнала от дъжда поляна и по отвесния бряг не се виждаше нищо подозрително. Младите бойци, които лежаха надалеч, не издаваха никакъв звук. Дали и техните очи бяха съгледали контешкия глупак?
         Бобъра реши да разбере какво означава това. Започна да се примъква тихо напред, за да се приближи към седящата фигура откъм гърба. Пълзеше на четири крака, притиснат досами земята, и тикаше пушката пред себе си. Докато се примъкваше така според всички правила на военното изкуство, почти го досмеша и същевременно му стана неприятно.
         Бобъра достигна целта си и вече лежеше толкова близо до младежа, че можеше направо да го хване с ръка. Може би наоколо имаше врагове, които наблюдаваха всичко и на които той щеше да се издаде, ако предприемеше сега нещо. И все пак не можеше да остави суетния лос да си седи ей така в тревата. Прикрит от гърба на момъка, Бобъра изправи леко само горната част на тялото си, сграби неподозиращия нищо мла — деж за врата и бавно повали тялото му назад. Нападнатият не се опита да се отбранява. Нито започна да рита, нито посегна към оръжието си, а просто легна в тревата, подчинявайки се на придърпващата го назад ръка, и погледна внимателно Бобъра.
         — Такова чудо като тебе през целия си живот не съм намирал — рече Бобъра, безкрайно учуден. Той пусна пленника си и легна до него. — Какво си ми кукнал тук като сливов храст, който чака да порасне под дъжда?
         — Тебе чаках — отвърна Татокано доволен.
         — Мене? Чакал си ме?
         — Да ти нали ми каза, че мога да се върна. Запази ли ми генералската униформа?
         Бобъра изстена тихо. Из един път си представи как това прерийно куче се изправя с цилиндър на главата пред очите на вожда Токай-ихто.
         — Знаеш ли — рече той, — ти си все още много глупав. Не сме стигнали още до твоята униформа, съвсем не ни е до нея.
         Най-напред ще ми кажеш по какъв начин дойде дотук!
         — Изтичах в дъжда. Фреди Кларк, Червената лисица, ми описа съвсем точно къде трябва да седна. Каза, че ти си тук и аз трябва да те чакам.
         Очите на Бобъра се разшириха.
         — Така. Значи Ред Фокс е бил сред стрелците и ме е видял.
         — Да. Той каза, че ти си смел боец и че за мен ще бъде чест да се оженя за някоя девойка от твоята шатра.
         Бобъра плю, което не беше съвсем лесно в легнало на гръб положение.
         — Така. И после той те изпрати тук?
         — Да. Каза, че мога да остана при вас.
         — Дали ти ще останеш при нас, ще определи Токай-ихто, а не Ред Фокс, разбра ли?
         Генералът явно стана неспокоен.
         — Ти ми обеща!
         Бобъра усети, че започва да му се гади.
         — Да, но — осигури се той — ти трябваше да дойдеш при нас на оттатъшния бряг на Мини-Соус при новата луна, когато твоите клетви, дадени на дългите ножове, нямаше да бъдат валидни повече. Какво търсиш сега при нас? Върви и виж придошлата река. Готов ли си да я преплуваш?
         — Не, няма да я преплувам. — „Красивият Еди“ се усмихна.
         — Виж, това вече е умна приказка, някогашен собственико на униформа. Аз мога само да ти кажа, че дори Токай-ихто трябваше да води борба с тези води.
         — О! О! Нима той е стигнал вече оттатък?
         — Той е вече на оттатъшния северен бряг! Вие никога повече няма да можете да го хванете!
         Еди придъвка с празна уста и развъртя очи.
         — Но това е подло — рече след това. — Да преплува пръв, а да остави вас тука!
         Бобъра се премести съвсем близо до момъка.
         — Само още една-единствена подобна дума… и тя ще ти бъде последната!
         Еди Татокано, изглежда, съвсем бе изгубил пусулата.
         — Ние пък мислехме, че той е още тук. Тогава ти щеше да можеш да говориш с него.
         — Аз ще мога още често и дълго да разговарям с Токай-ихто, когато ние всички успеем да преминем Мисури.
         — Но вие няма да минете оттатък, щом като Фреди Кларк не го желае! — заекна Еди. Той явно непрекъснато трябваше да си припомня онова, което го бяха научили да говори.
         — Ще видим това. Не можете да ни стреснете с вашите няколко пушки!
         — Ние сме много на брой и сме силни! — закани му се глупакът с генералски глас — Към нас се присъединиха фермери и каубои, и овчари, които е трябвало да се спасят от залелите долината води. Те се страхуват, че Токай-ихто ще избие жените и децата им и ще заграби пъстрите им бизони. Те знаят, че Токай-ихто е жаден за мъст като ранена мечка.
         — Той има достатъчно основания за това, жалка жабо! Те го знаят и затова се страхуват от него и вярват на всички женски лъжи.
         — А вас те не ви мразят. — Еди Татокано бе започнал да говори по-бързо; явно отново бе налучкал пътя. — Вие никому не сте сторили нищо и затова можете да се върнете в резер-вата или да се прехвърлите в Канада; на Фреди Кларк му е все едно. Фреди е много голям боец. Той не иска нищо друго освен скалпа на Токай-ихто.
         През чертите на лицето на Бобъра премина тръпка, която не предвещаваше нищо добро. Младежът не я беше забелязал. Той продължи да говори свободно:
         — Да, така е. Вие откраднахте много мустанги на дългия нож Роуч; но всичко това ще се оправи, щом му ги върнете. След това можете да вървите, където искате.
         — Без Токай-ихто?
         — Да. — Еди Татокано се навиваше все повече. — Хитрия Бобър има голям ум и затова Червената лисица предложи той да разговаря с Токай-ихто. Вие всички се страхувате от Токай-ихто. — Младежът сниши глас. — Но който не се страхува от него, на него той му се подчинява. Това известно ли ти е?
         Бобъра мълчеше мрачен.
         — Не ви ли е разказвал за това? Мога да си представя.
         Шонка му каза, че е син на предател. Тогава той онемя и се остави да го пребъркат за оръжие. Аз го докоснах…
         Докосването на един боец означаваше за индианците победа над него.
         В лунната нощ Татокано не можеше да забележи въздействието на своите думи върху Бобъра, затова продължи несмущаван от нищо:
         — Над онзи, който не се страхува от Токай-ихто, той няма власт. Ти трябва да го накараш да ни се предаде. Тогава всички вие ще бъдете свободни и ще станете наши братя.
         Бобъра все още не бе казал нито дума.
         — Разбираш ли сега? Аз мога да се върна при вас, щом Токай-ихто умре. Той не би ме търпял във вашите шатри, защото никога няма да забрави, че аз го видях, когато бе останал без сила. Но когато него няма да го има вече… Меден цветец ще стане моя жена!
         Бобъра бе стиснал еластичната си сопа.
         — Виж! Погледни добре: ти ще умреш!
         Татокано понечи да скочи и да побегне. Ала юмрукът на Бобъра го стискаше здраво и един-единствен удар сложи край на живота на суетния предател. Боецът изтегли убития по тревата и го хвърли през високия бряг в буйните води. Тялото пльосна и изчезна.
         После Бобъра отново се върна в своята падинка и продължи да дебне врага.
         Докато Бобъра преживя тази странна и отвратителна случка, Четансапа стоеше на западния край на залива и гледаше към придошлата вода. Тя нито се бе укротила, нито бе станала по-чиста. Час след час течеше надолу между високите си брегове. Зад Четансапа се чуваха тихо и тъжно песните за мъртъвците от Мечата орда, които бяха паднали по време на нападението на белите мъже при силния дъжд. Охитика виеше към небето с подвита опашка. Той седеше все още на мястото, където Мечите момчета бяха влезли в лодката.
         Още преди кучето Четансапа откри един завръщащ се плувец. Усмивка разтегли дълбоките бръчки на лицето му. Този плувец не можеше да бъде никой друг освен Токай-ихто.
         Сега вече и Охитика бе забелязал нещо. Завъртя се около себе си с буйна радост, затича надолу и явно бе решен да се хвърли във водата и да заплува към своя господар. Едва когато видя обаче, че буйната вода веднага го повлече, той се върна и излезе, нагизнал от вода, на брега.
         В това време Токай-ихто стъпи на брега и излезе навън. Водата се стичаше по тялото му. Той хвана с ръка мръсотията, която се бе закачила по косите и раменете му, и я запрати назад.
         Бавно закрачиха мъже към временния бивак и Черния сокол разказа на вожда всичко, което се бе случило. На брега все още стояха някои момчета и старци, сред тях и Хавандшита. Жените и децата бяха будни и гледаха към завръщащия се. Светкавичен облак също се бе измъкнала от своята кожена завивка и стоеше на склона. Буйният Охитика сподели с нея част от радостта си с мокрите си лапи. Тя го отпрати ядосана, защото се страхуваше, че може да пропусне някоя дума от онова, което сега Четансапа каза на Монгшонгша.
         — Хапеда и Часке са на оттатъшния бряг — рече той.
         Монгшонгша се изправи като тревичка, когато завали дъжд след засуха. Светкавичен облак сложи бързо ръце пред лице-то си и се извърна. Срам я беше да покаже колко много се радва и избяга. Черния сокол чу как девойката извика приятелката си Гущерчето; тя бързаше да й съобщи онова, което беше чула. Боецът също се усмихна освободен. Той беше благодарен от все сърце на вожда, задето бе отвел вече двете момчета на сигурно място, но за такова нещо не се говореше.
         Четансапа изчака, докато Токай-ихто се загърна с кожената завивка и се изтърка до сухо. Уинона му бе приготвила месо в една паница. Ако Черния сокол не се лъжеше, това беше парче от меча лапа. Месото бе запазено прясно в снега, после сигурно бе започнало леко да мирише и може би бе развъдило вече мънички червейчета.
         Токай-ихто не се подвоуми да го изяде. Когато подаде паницата, Ситопанаки я пое от ръката му. Четансапа видя как девойката от племето на черните ходила извърши гази проста услуга. В държането на дъщерята на чуждия вожд имаше мно-го гордост и неприкрито покорство. Беше ли забелязал и Токай-ихто това? Вождът отново се бе изправил. Понечи да вземе пушката си, ала разбра, че Шеф дьо Лу бе изстрелял и последните й патрони. Без да каже нито дума, той пое лъка и стрелите си и се отправи заедно с Четансапа към възвишението, за да се запознае оттам с положението.
         Денят минаваше в потискаща тишина. Наоколо нямаше нищо друго освен реката, чиито води се жълтееха от размита-та глина, зеленеещи се поля и синьо небе. Мустангите пасяха Жените мълчаха и чакаха. Когато вечерта наближи, Уинона пристъпи към Светкавичен облак, подаде й парче завито месо и й заръча, когато се спусне мракът, да изтича внимателно надолу по брега и да отнесе храната на Хитрия Бобър.
         Светкавичен облак изчака, докато слънцето се скри и сумракът на здрача премина в нощ. После побягна бързо по брега, покрай тинестожълтата, заливаща тревите по склона река към скривалището на своя чичо. Бобъра бе превърнал заедно с делавара малката падинка в дълбока яма. Седеше там сега сам; другарят му явно бе отишъл на по-нататъшен съгледвачески обход.
         Бобъра погледна мило девойчето и го притегли при себе си в ямата. — Какво ми носиш? Стар кон?
         Светкавичен облак прозря от шегата тихата тъга и усети доколко яденето беше безразлично на чичо й. Бобъра разви пакетчето и помириса съдържанието му. После зави отново месото, пъхна го в един ъгъл на ямата и го покри с пръст.
         — Нека дойде Шеф дьо Лу — каза той. Светкавичен облак можеше да си върви вече, но тъй като беше сама с чичо си, тя го погледна умолително. Може би той най-после щеше да й каже нещо?
         — Какво знаеш ти в същност? — попита Бобъра и погледна над прерията през пролуката, която сам си бе изкопал.
         Ливадите бяха осветени от луната; в ямата обаче беше съвсем тъмно.
         — Знам, че уачичун вече не стрелят и че Планински гръм е бил при тях да преговаря, и че Токай-ихто…
         — Оръжията ще почиват до утре вечер — заговори Бобъра, продължавайки да гледа през пролуката. — Ако дотогава ние не сме предали Токай-ихто на Червената лисица, уачичун ще започнат да стрелят отново.
         — Но вие няма да предадете отново вожда! — възкликна Светкавичен облак твърдо и почти заплашително.
         — Не, няма да го изоставим.
         Нещо трепна в гласа на Бобъра и девойчето се почувствува неловко.
         — Нека и аз да погледна оттам! — помоли се тя. Чичото я изтика пред себе си. Докато той трябваше да се навежда дълбоко, Светкавичен облак се надигна на пръсти и надникна през пролуката. На юг се виждаха няколко групи коне. Ездачите бяха слезли от тях и сигурно лежаха в тревата. Светкавичен облак започна да ги брои.
         — Колко са много! И все така близо до нас ли са? Коне, които човешкото око може да разпознае през нощта и следователно човек може да се прицели в тях, се струваха на Светкавичен облак „близо“ дори окото да ги виждаше съвсем мънички.
         — Не, не са били все толкова близо. Но откакто оръжията мълчат, тия койоти набраха смелост и се приближиха още повече.
         — Да — рече Светкавичен облак, — тогава ние ще трябва да се бием, и ако не можем да ги победим, ще умрем. Макар да съм само едно момиче, аз ти казвам, че не изпитвам никакъв страх. Та нали Мечите момчета вече са оттатък реката!
         — Да, това е добре.
         Светкавичен облак се покатери по стената на ямата и изтича обратно към временния бивак.
         И тази нощ мина. Когато се развидели, Светкавичен облак си помисли, че сега започва денят, в който трябваше да свърши примирието.
         Светкавичен облак сгъна старателно завивката си и слезе заедно с Уинона, Ситопанаки и Подигравчийката малко по-надолу в заливчето, за да се измият. И днес тя сплете гладко и чисто плитките си. И току поглеждаше към водата. Тя беше спаднала вече цяла педя. Виждаше се полуизгнила трева, по снопчетата й се беше спряла нагичнала пръст и довлечени кой знае откъде парчета дърва. Смърдеше на мърша. Когато вълна от реката влизаше навътре, тя отново издигаше мръсотията до предишното й равнище и свеждаше клоните на върбалаците, които вече се бяха подали навън.
         Жените се върнаха и седнаха на предишните си места между лодките. Еднообразният ритъм на песента на Хавандшита се носеше към реката. Хавандшита пееше тайнствена песен. Светкавичен облак забрави всичките си съмнения и се заслуша натъжена в песента. Песента разказваше за мечка, момичето разбра това, и сигурно беше прастара.
         Светкавичен облак се замисли. Ако искаха мечата майка да им помогне, трябваше да бъдат чисти и смели. Девойчето се изправи и тръгна към своята приятелка Гущерчето. Тя също стана и посрещна Светкавичен облак. Двете момичета тръгнаха заедно нагоре по склона и се спряха едва когато бяха вече съвсем сами.
         Поговориха тихо помежду си и си дадоха обет да говорят винаги истината пред своите сестри и братя и да не ядат нищо през целия ден. След това се хванаха за ръка и се върнаха обратно към бивака. Тайнствената песен все още се носеше в настъпващата утрин.
         Двете приятелки седнаха край Унчида. Унчида беше мъдра и можеше също да разговаря с мечките. Край нея девойчетата се чувствуваха защитени. Лицето й излъчваше някакъв тъмен блясък; старата жена се беше намазала с пепел, защото постеше. Светкавичен облак и Гущерчето също поискаха пепел. Взеха си от носачите на огьня, които бяха пренесли никога незагасващия огън в парче изкорубен брезов ствол от Конския поток през резервата чак дотук, край голямата Тинеста вода. Когато момичетата седнаха отново до Унчида, те сложиха ръка пред устата си и заговориха скришом с Великото тайнство. Уинона и Ситопанаки се присъединиха към тях. Сега мислите на всички трябваше да вървят по един и същ път. Тогава те може би ще успеят да победят злия враг.
         Времето минаваше бързо като оттичаща се вода.
         Когато дойде пладне и конете престанаха да пасат, Бобъра се върна в лагера. Той сякаш куцаше по-силно от обикновено. Приближи се към мустангите. Кафявият жребец, който Чапа яздеше обикновено, се изправи, когато видя да се приближава господарят му. Той се облегна на животното и започна да си играе с черната му грива. Стоеше и чакаше.
         Макар че никой не се помръдваше, сред насядалите хора се възцари необяснимо безпокойство. Хавандшита беше млъкнал и гледаше неотстъпно към възвишението, където съгледвачите стояха на пост, скрити в тревата. Там сега се появи Четансапа, а откъм реката се приближаваше Шеф дьо Лу. Той не бързаше и от лицето и държането му също лъхаше нещо необяснимо и подтискащо, което не допускаше въпроси.
         Въздухът сякаш затрептя от лека температура, когато най-после се зададоха Токай-ихто и Планински гръм. Гърдите и гърбовете им бяха голи и боядисани в червено, с боята на кръвта. Боята на кръвта не означаваше, че тези мъже искат да убиват или ще умрат; още от прастарите времена на човешкия род червената кръв винаги е била знак на мощния живот, който иска да победи смъртта. По време на бой мъжете имаха нужда предимно от такава жизнена сила и затова символичното червено боядисване на телата беше обичай на много племена.
         Когато двамата млади вождове стигнаха до стария заклинател, там вече бяха дошли и Черния сокол, Шунктокеча и Бобъра.
         Гласът на Токай-ихто прозвуча спокойно и приглушено.
         — Накарах да ви извикат — чуха го да казва трите жени, — за да научите какво реших. Оръжията ще почиват, докато слънцето залезе, вие знаете това. Тогава тайнствените железа на уачичун ще заговорят отново, освен ако Токай-ихто, синът на Матотаупа, се предаде на Червената лисица. — Вождът направи кратка пауза. — Аз изпратих да съобщят на Фред Кларк — продължи след това, — че съм готов да разговарям с него. Ако и той е съгласен, нека да ме уведоми до един часа след пладне. Неговият пратеник вече беше тук. Вие го видяхте да идва и да си отива.
         — По-добре да го виждаме да си отива, отколкото да идва — подхвърли Четансапа.
         Вождът се направи, че не е чул.
         — Фред Кларк ще се приближи до южния подстъп на възвишението, щом ме види, че идвам. Ще го изслушам и ще му отговоря. Вече тръгвам. Вие ще ме съпроводите.
         Думите на вожда прозвучаха така, сякаш той говореше за някакво съвсем далечно събитие. А от тона му накрая ясно про-лича, че не очаква никой да му противоречи. Възцари се мълчание, но тишината не означаваше съгласие. Очите на Четансапа засвяткаха. Вождът го пресече, преди той да заговори.
         — Вие ще ме съпроводите и ще чуете какво ще се говори там. Заповядвам.
         Никой не отвърна.
         Вождът Токай-ихто се изправи. Поздрави Хавандшита с уважение и тръгна, съпроводен от Планински гръм, покрай възвишението към конете. Четансапа, Шеф дьо Лу и Чапа също се бяха изправили, ала все още не се помръдваха от местата си.
         Тръгналите напред вождове минаха край приготвените лодки и покрай жените и децата. Светкавичен облак гледаше към земята. Тя видя краката на вожда, обути в мокасините, които ръката на Уинона бе ушила. Крачките се забавиха. Вождът се спря пред девойчето.
         — Страхува ли се Светкавичен облак? — попита той. Момичето вече се беше изправило.
         — Не — отвърна то твърдо и с някаква непозната и на него досега увереност. — Токай-ихто, нашият вожд и Син на Великата мечка, ще принуди убиеца на Матотаупа да се бие. Той ще убие убиеца на своя баща, защото смъртта е справедливо наказание. Токай-ихто ще ни отведе през Тинестата вода към нов живот.
         Момичето не се поколеба и не заекна. Беше изговорило думите съвсем ясно и само се изненада от това. Двамата вождове и вървящите след тях бойци явно също се бяха изненадали, защото гледаха Светкавичен облак внимателно и сериозно, и миг след това никой повече не се колебаеше.
         Бойците се отправиха заедно със своя вожд към конете. А Светкавичен облак седна тихо на мястото си и съпроводи с очи мъжете. Усети как Унчида я погали по главата и я чу да казва:
         — Добре.
         Бойците яхнаха конете и ги поведоха нагоре по склона, после завиха към откритата прерия.
         Слънцето светеше от юг и изпращаше трептящите си лъчи срещу очите на ездачите. Шеф дьо Лу усещаше под себе си освободените след неколкодневна почивка сили на своя пъстър жребец, който следваше, цвилейки, водещия кулест кон. Шеф дьо Лу трябваше да задържа животното. Той беше избрал Токай-ихто за свой вожд и Токай-ихто вече бе казал думата си. Шеф дьо Лу се подчиняваше. Земята отстъпваше под копитата на галопиращите коне. Проточилото се дълго възвишение бързо се изтегли край ездачите. То изглеждаше мирно и безлюдно; само очите на бойците, които знаеха как се разполага обсада, откриха другарите си по скритите места. Далече долу на юг делаварът скоро забеляза вражеските ездачи. Сега сред тях настана някакво раздвижване. Три точки се отделиха и като нарастваха бързо, започнаха да се приближават към дакотските бойци.
         Шеф дьо Лу се стараеше да си запази пролука покрай яздещите пред него към приближаващата се вражеска група ездачи. Той вече беше познал голямата широкопола шапка на предводителя на отсрещната група. Този ездач яздеше златисточервен кон. Шеф дьо Лу позна гордата дореста кобила, която някога бе принадлежала на майор Смит.
         Убиецът действително се бе осмелил да дойде! Вече се приближаваше. Галопът на мустангите преодоля и последното разстояние между стремящите се един към друг ездачи.
         Дръпнаха рязко конете назад и всички се заковаха на място. Двамата предводители бяха преценили съвсем точно разстоянието и сега стояха непосредствено един срещу друг. Зад тях спряха и съпровождачите им. Цареше пълна тишина. Забръмча пчела, нищо неподозираща, търсеща цветя; всички я чуха, защото никой не говореше и все още никой не бе поздравил.
         Като по споразумение съпровождачите на двамата големи врагове насочиха в един и същ миг конете си вдясно и вляво напред, за да се подредят отстрани на своите водачи. Тъй като Черния сокол и Планински гръм свиха наляво, Шеф дьо Лу и Хитрия Бобър изведоха конете си от дясната страна на Токай-ихто.
         Сега делаварът имаше възможност да наблюдава свободно враговете: в средата стоеше Ред Фокс с широкополата си шапка, вдясно от него Шонка, когото омразата и срамът все пак бяха успели да накарат да премине ледоносната Йелоустоун-Ривър; вляво стоеше един слаб, високо израсъл прериен ловец. Делаварът го познаваше от времето, когато беше служил като съгледвач на белите мъже край канадската граница. Прякорът на този ловец беше Шарлеман.
         Все още никой не бе продумал нито дума. Шеф дьо Лу погледна към Токай-ихто. Държането на вожда излъчваше спокойствие, от което можеше да се очаква, че би продължило часове, а може би и дни. Дори кръвта сякаш се бе поддала на будния му сън и не се придвижваше повече с тласък през вените на врата и през слепоочията. Ръцете му държаха без напрежение пушката напреко върху гърба на коня. По китките на ръцете му още личаха следите ох оковите.
         Делаварът знаеше, че кипящото нетърпение на белия мъж отсреща щеше да наруши тишината.
         Червената лисица скочи на земята. Тупването на тежките му ботуши беше първият шум, който се чу между двете групи. Той дръпна шапката от главата си, така че се показа грамадният му череп с огненочервените коси, и пристъпи три крачки напред към дакотския вожд. Токай-ихто остана на коня си и гледаше надолу към своя враг. Дясната му ръка изпъна юздата, тъй като кулестият жребец отвори уста към приближаващия се мъж и сега животното дебнеше със смъкнати назад уши следващата възможност да захапе омразния бял мъж.
         Червената лисица се разсмя прегракнало и принудено. Устните му оголиха жълтите зъби.
         — По дяволите — рече той, — тоя гривест дявол още ме помни. Ние не можехме да се понасяме с него… — И махна пренебрежително с ръка — Но това беше някога. — Той затвори уста и сведе наполовина клепачи, за да не изпусне никаква непроверена дума и нито един открит поглед. — Хе! — процепи след това прекалено високо тишината. Ето те и теб, Хари, това е добре! Ти знаеш как стоят нещата, нали?
         — Не. — Гласът на Токай-ихто прозвуча чужд и подигравателен.
         — Не? Нима твоят бинтован с лико пратеник — говорещият посочи представителя на черните ходила, — нима той не е посмял да ти предаде, каквото му съобщих? Тогава аз ще ти кажа какво става тук. — Червената лисица говореше все още високо, почти крещеше. — Вие искате да се прехвърлите през Мисури! Ти не си сляп, видя реката. Цялата долина се е превърнала в река. Преди по-малко от десет дни водата няма да спадне. Десет дни… са доста време. На мен те ми стигат. Ние имаме куршуми, вие нямате. Тая пасмина от жени и деца ви пречи. Ясно е, всичко е напълно ясно. Вие представлявате само шепа трупове, стига аз да пожелая това. Но аз не го желая… на мен ми трябваш само ти. Така че ела, приятелю мой! Днес ние двамата с теб сме квит и най-после ще се сложи край помежду ни.
         Токай-ихто не отговори.
         — Все още ли не можеш да се решиш? — Около зъбите на Червената лисица се събра слюнка като на прегладнял пес. — Все още ли не? Не мога да те упрекна, задето решението ти се бави, скъпи мой. Сигурно те е страх мъничко?
         Вождът мълчеше.
         — И с мълчанието си няма да стигнеш никъде. Разбира се, то ти е удобно и ти придава достойнство защото ги изобщо си истински вожд — потомък на нелоши родители, аз знам това. И от Топ, твоя старец, се излъчваше такова нещо, когато беше трезвен. Но както и да е! Щом те видя, винаги си спомням за старите времена; въпреки всичко те бяха най-добрите. Ние бихме могли да си говорим понякога за това време там долу в резервата, ако дойдеш с мен, разбра ли ме какво говоря?
         Вождът продължи да мълчи.
         — Е, добре, тогава аз ще ти го обясня. — Червената лисица откопча кожения си жакет.
         Шеф дьо Лу видя ръцете му — истински силни кокалести пръсти на кръвожаден звяр. Те отвориха жакета и извадиха от левия джоб на гърдите едно писмо.
         — Ето, вземи това и го прочети.
         Токай-ихто не се помръдна. Ръката му продължаваше да държи опъната юздата.
         — Какво? Не искаш ли? — Червената лисица пъхна отново писмото в джоба и започна да закопчава бавно и старателно жакета си, сякаш затваряше порта на укрепление. — Има да ме молиш да ти дам да прочетеш това писмо, но вече ще бъде късно.
         Когато пръстите с острите нокти закопчаха и последното копче, от очите на врага светнаха зелени пламъци.
         — Куче! — изрева той и челото му пламна неочаквано от букналата кръв. — Нищо ли не си чул от съобщението, което възложих да ги предаде гладко сресаният ти другар от детинство? Ти можеш да дойдеш, многоуважаеми Токай-ихто, и да продължиш да си играеш на вождове в резервата в деня, в който аз те отведа там, та и на мен щастието да ми се усмихне най-после. Не казвай отново не, Хари, съветвам те, недей! Ти вече ми отказа веднъж — и скъпо ми плати! Не се опитвай повторно! Никой не може да се опълчи срещу мен ненаказано! — Чудовището се разсмя кратко и грозно. — Виж, погледни моята кобила, познаваш ли я? Тя принадлежеше на твоя покровител, на майора с белите коси. И той искаше да се бори с мен! Хе-хе! Той е мъртъв! В земята е студено, там лежи той; само че водите навсякъде са придошли, може отново да са го изровили; от това не може да те опази ни кръстът, ни сабята! — Червената лисица се разсмя още веднъж. — Дрън! Дрън!
         Устата на Токай-ихто мълчеше. Дори не беше сигурно дали той бе слушал.
         Делаварът беше втренчил поглед в кобилата, която стоеше зад Ред Фокс. Конят, който бе принадлежал на майор Самюел Смит, беше красиво, благородно животно с живи очи. Слабините му обаче бяха опръскани с кръв и Шеф дьо Лу погледна с нарастващ яд тежките шпори на сегашния му ездач.
         „Псе — помисли си той, — убиец!…“ — Не можеше да отмести погледа си от животното, на което толкова често бе давал да яде. Кобилата вдигна глава, наостри уши. Дали и тя бе познала някогашния съгледвач?
         — Ти си червенокож инат! — заговори отново Ред Фокс на мълчаливия вожд. — И езикът ти, изглежда, съвсем се е вдървил. Не е приятно човек да разговаря с ням. Ние явно приключихме с теб. — Той се отвърна от Токай-ихто и направи една крачка към Бобъра и Шеф дьо Лу. — Аз нямам нищо против вас — рече им със стържещ глас. — Вие можете да се върнете в резервата или, ако искате, да преминете Мисури и да вървите в тая ваша Канада. Само тоя тук — той посочи към Токай-ихто, — него няма да можете да го вземете със себе си. Той ще увисне на бесилото.
         Шеф дьо Лу понечи да го удари, но Ред Фокс успя да пресрещне удара и стисна китката на ръката на делавара с необуздана сила. Като желязна верига стискаха пръстите му кокалчетата на червенокожия и той му се ухили подигравателно. Беше един мълчалив кратък двубой, само ръка срещу ръка. Шеф дьо Лу усети слабостта си с мъчителна ярост. Изби го пот.
         Ред Фокс пусна ръката му.
         — Ние ще се разберем! Имате време да размислите. Този скалп — ръката му още веднъж направи безсрамно движение по посока на Токай-ихто, сякаш хваща нещо, — този скалп ще бъде много добре заплатен. Който ми го донесе, ще спечели едно пътуване до Вашингтон и двеста долара. Имате време още до утре заран. Отпускам ви този срок. Все пак по-добре ще бъде да побързате. Моите ловци също знаят цената!
         Червената лисица се извърна и пристъпи отново към Токай-ихто.
         — Помисли си и ти за последен път! Нима те всички трябва да умрат сега, защото ти си страхливец? Когато на времето Понтиак, Великия вожд, бил победен от белите, той приел смъртния удар от един свой червен брат, без да покаже никакъв страх. Ред Фокс се приближи до своя кон. — И за тоя смъртен удар и тогава са платили достатъчно добре — рече той на минаване към Шеф дьо Лу. — Няма да имаш нужда да стоиш Повече при този тук заради златото му. Можеш да го получиш от нас.
         Делаварът не желаеше да гледа повече този човек. Врагът яхна коня си. Заби шпорите в слабините на животното и то се вдигна на задните си крака. Ред Фокс държеше с лявата ръка юздата, а с дясната стискаше голямата си кожена шапка. Излезе вятър и развя косите му.
         — Жалък гад! — извика той към Токай-ихто, обладан от ярост. — За какво дойде? Аз да не съм ти някоя мишка, с която можеш да си играеш, както си искаш, смрадлив червенокож? За какво дойде тука да ми губиш времето, щом като не желаеш да говориш?
         Червената лисица накара коня си да стъпи на земята. Навярно през чертите на вожда бе пробягнало нещо, което другарите му не бяха забелязали, но то бе привлякло вниманието на врага му.
         — Е, Хари?!
         — Ще ме имате!
         Ездачът на рижавата кобила издаде някакъв свистящ звук.
         — Хари?… — Той натисна широкополата шапка върху черепа си със смаяно лице. — Хайде, тръгвай тогава!
         — След шест дни, когато всички бойци от нашето племе преминат реката заедно с жените и децата. Ще те чакам тук, на този хълм. С оръжие. Хау.
         Ред Фокс гледаше втренчено вожда.
         — Ти да не си умопобъркан? Нима смяташ, че аз ще се бия с теб?
         — Ти ще се биеш с мен. С мен и моите бойци, или само с мен. Избирай!
         Ред Фокс се опита да се разсмее, но между зъбите му излезе само някакъв лаещ звук.
         — Ти да не мислиш да ме учиш какво да правя, момчето ми?
         — Аз казах.
         — Е, добре, както искаш, койот такъв, ела тогава с оръжие, приемам! Приемам! След шест дни! Ще бъда тук! — Ред Фокс се разсмя. Гласът му отново бе станал звучен. Разсмя се високо и гръмко. — Ехей, момчето ми, приемам! Ти нямаш вече патрони. Аз не се страхувам от твоето ножче и от стрелите ти. Ела, аз също ще дойда, и ще дойда сам! Твоят скалп ми принадлежи! — Той отвори още веднъж джоба на гърдите си и извади оттам една кожа от човешка глава с посивялочерни коси. — Скалпът на Матотаупа! И твоят ще дойде при неговия! Решено ли е?
         — Ще се бием.
         — Топ, моят Хари!
         Ред Фокс се изправи на стремената и размаха шапката си със самоуверена подигравка. После извърна кобилата и препусна към далечната южна прерия.
         Двамата му придружители явно бяха смаяни от изненадващото потегляне. Несигурни и враждебни, те изгледаха още един миг младия дакота, после също извърнаха конете си и последваха на доста голямо разстояние своя господар и повелител.
         Делаварът чу глухите удари на копита и видя развяващите се дълги конски опашки. Отдалечаващите се в галоп ездачи ставаха все по-малки и по-малки. Най-сетне те се приближиха към далечната редица на своите хора. На Шеф дьо Лу се стори, че видя как тримата ездачи слязоха от конете си, но тогава и те станаха невидими дори за неговото остро око.
         Токай-ихто стоеше все още неподвижен на мястото си. Изглежда, и той бе проследил с поглед отдалечаващите се мъже. Едва сега извърна своя кулест жребец и черните му очи спряха поотделно върху всеки от другарите му.
         — Вие чухте всичко.
         — Да — отвърна Четансапа, — и сега ще се посъветваме с теб какво ще правим.
         Вождът сбра вежди.
         — Няма какво да се съветваме. Вие ще преплувате реката заедно с нашите шатри. Никой няма да ви нападне. Аз оставам тук, за да отмъстя за своя баща Матотаупа и за да привлека враговете, докато вие преминете Гористите планини оттатък границата.
         — Да. — избухна Четансапа. — И за да те оставим тук да те смажат ония многобройни уачичун, които дебнат определената за твоя скалп цена! Нима ти вярваш, че Черния сокол ще седне спокойно върху бизоновата си завивка сред Гористите планини и ще гледа как глутницата на враговете те убива, как те заобикалят и те разкъсват като вълци, нападащи бизон? Ти искаш да направиш онова, което ще накичи със слава името ти, а нас да опозориш! Аз няма да те изоставя, трябва да знаеш това!
         — И аз няма да те изоставя! — пламна Бобъра. — Нека шатрите ни загинат и жените да умрат, но ние искаме да паднем като мъже! Всички сме готови за това! По-добре ще отидем на смърт, отколкото да изменим още веднъж на Токай-ихто!
         — Аз няма да те изоставя! — възкликна Шеф дьо Лу. В следния миг обаче съжали за упоритостта, която прозвуча в думите му. Видя как чертите на лицето на Токай-ихто се промениха.
         — Аз ще удържа на дадената Дума и вие няма да ми попречите! Призовах вас и вашите шатри да преминем Тинестата вода и да се преселим в свободна земя. Поведох ви и вие ще отидете там заедно с жените и децата. Такава е моята воля. — Погледите на Токай-ихто и на Четансапа се срещнаха. — Ти ще се закълнеш пред мен в свещената лула, Четансапа, сине на Летния дъжд, че ще преведеш нашите през реката и няма да се върнеш обратно. Ако смяташ обаче да действуваш пряко моята воля и моите думи, кажи го. Тогава аз сам ще се убия. Аз съм син на предател, ти също ми го каза. Моят живот е проигран. На вие не бива да умрете!
         — Ако ние не ти се подчиним, ти искаш сам да се убиеш? — заговори Четансапа засрамен и огорчен. — Не, Токай-ихто, ако ние ти се подчиним, това ще бъде твоята смърт. Ти сам не вярваш, че ще можеш да избягаш от ония многобройни дебнещи койоти, ако останеш сам тук, за да ги привлечеш към себе си, докато ние достигнем Гористите планини. Това, което ни казваш сега, са думи, но не и истината.
         — Четансапа, аз говоря истината. Ако вашите гласове ме повикат, аз ще се измъкна от тия многобройни дебнещи койоти и ще се върна у дома в нашите шатри, щом вие преминете границата. Да, аз желая това, ако вие все още имате нужда от мене. Тогава аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да се върна при вас.
         — И кой ще ни донесе вест какво се е случило с теб?
         — Планински гръм от племето на сиксикау може да остане на отсамния бряг на реката, за да ви съобщи какво се е случило с мен. Той не е дакота. Аз не съм дал клетва за него пред уачичун.
         — Ти ме принуждаваш, вожде. Ти ме взе със себе си, когато аз исках да умра. Моят живот ти принадлежи. Кълна ти се, че ще откарам на отсрещния бряг нашите шатри!
         — Ще стане така, както желае Тайнствената сила — заключи вождът. — Никой боец не е посмял досега да се съмнява в смелостта на Четансапа.
         Токай-ихто отпусна юздата на кулестия си жребец и животното побягна обратно към голямата Тинеста вода. Сивият жребец на мълчаливия Планински гръм го последва и по техните следи полетяха и белият, и пъстрият, и кафявият кон на неговите другари.
         Когато се върнаха в лагера, мъжете оставиха мустангите си при другите коне и отидоха заедно с Токай-ихто при Хаванд-шита. Клетвената лула тръгна от уста на уста. Нейният дим скрепи завинаги решението на бойците да се преселят в новата земя; той потвърди сега думата на вожда и подчинението на неговите мъже пред небето и земята.
         Лулата направо изгори ръцете на Шеф дьо Лу, когато той последен вдъхна дима от нея и я подаде на Уинона да я прибере. Той се обърна, за да последва Токай-ихто, който отново остави стареца сам. С наведена глава вървеше Шеф дьо Лу подир своя вожд. Никога досега този склон не му се бе струвал толкова стръмен, нито палещото обедно слънце толкова непоносимо. В разгара на боя той бе прострелял последните патрони на Токай-ихто, докато вождът преплуваше реката, и по вина на Шеф дьо Лу сега вождът трябваше да застане със стрелите си срещу патроните на Ред Фокс!
         Токай-ихто не се обърна повече към своите другари, но изгледа все още сухите, напразно чакащи кожени лодки и сред тях групата на постещите жени и девойки. Унчида, Уинона и Светкавичен облак гледаха към вожда, докато Ситопанаки стеснително бе свела поглед към земята.
         Когато след много часове отново се свечери, постът на жените и децата приключи. Гущерчето изтича при майка си, а Светкавичен облак остана край Уинона. Сестрата на вожда взе момичето до себе си, под своята завивка; посред студената нощ Светкавичен облак се почувствува на топло и заспа дълбок и здрав сън.
         На сутринта тя пресметна, че от шестте нощи едната вече беше минала, и тя щеше да замине през петата.
         Ден след ден водата спадаше, дори от час на час. Поляните се подадоха изпод оттеглилите се води и се провидя дъното на залива. Мокра и нагизнала лежеше старата кафява зимна трева по земята и се отделяше грозно от разцъфтяващата свежест над досегашните владения на унищожителната сила. Повалените стволове на дърветата бяха съвсем нагизнали. Няколко жени отнесоха надалеч разлагащите се трупове на удавили се диви животни. Бученето на отдръпналата се в коритото си буйна река беше станало по-глухо и по-далечно. Когато Светкавичен облак изтича веднъж до края на залива, тя видя как в широката долина вече бяха започнали да се подават куполите на могилите, които се издигаха от двете страни на същинското корито на реката. Но не беше приятно да се гледа надолу към долината, покрита с тиня и жълти води и трупове на растения и животни. Още два дни оставаха до заминаването.
         Светкавичен облак седеше отново във временния бивак и чакаше. С удоволствие би се разговорила със Ситопанаки и би я попитала да й разкаже за земята отвъд Мини-Соус. Дъщеря та на чуждия вожд също беше съвсем тиха и тъжна и не разбираше езика на дакота. Сега Светкавичен облак често поглеждаше към тази девойка от племето на черните ходила, която си мислеше, че мрази само допреди няколко дни, унесена в ревност заради приятелството на Уинона към нея. Сега тя вече обичаше чужденката и все по-често я наблюдаваше, макар и скришом, така че тя да не забелязва. Ситопанаки беше много горда и тъжна като смъртта. А може би тя обичаше вожда.
         Веднъж, когато беше вече нощ — и то последната нощ преди преминаването на реката, — Светкавичен облак чу насън някакъв звук, сякаш вятърът пееше над тревите. Той звучеше като някаква непозната мелодия, която беше толкова омайна и нежна, че девойчето не искаше да се разсъни, а само да слуша и да слуша. Тя слушаше и продължи да сънува. Сънуваше за дакотската девойка, която бе излязла със своето кану по широката вода, за да търси своя любим. Но намери само колчана със стрелите му, който плуваше по огледалната вода… и тогава тя се хвърли от лодката и умря във водата.
         Когато Светкавичен облак отвори очи след съня си, на небето вече блестяха първите зари, от които месецът и звездите бледнееха. Водата шумеше в долината. Още никой не се беше събудил; кучетата също лежаха, свити на кълбо и скрили муцуните си в козината. Само една слаба фигура се беше изправила; тя коленичеше в тревата и привързваше дългите си тежки коси. Тогава между нощта и първия зрак долу откъм края на залива започна да се приближава бавно една сянка. Коленичилата сякаш се изплаши. Тя се наведе по-ниско и скри лицето си. Мъжът мина бавно, без да издаде никакъв звук, край нея и я погледна. После продължи нагоре по склона към височината като планински лъв, който скоро ще се приготви за скок.
         Светкавичен облак затвори отново клепачи и зачака търпеливо да я събудят. Никой не биваше да разбере, че тя отдавна вече не спеше.
         И последният ден мина сред тишина и бездействие. Светкавичен облак и Гущерчето отново седяха край Унчида. Старата майка разказваше на момичетата как ще тръгнат през следващата нощ.
         Светлият ден отмина. Когато слънцето изчезна червеникаво зад хоризонта и косовете подеха вечерната си песен, във временния бивак всички бяха все така бездейни и неподвижни. Конете пасяха, а кучетата тичаха наоколо. Една сива кучка вълча порода облизваше котилото си от четири кутренца. Светкавичен облак си бе избрала вече едно черничко, което много й се искаше. Уинона й го обеща, ако Токай-ихто се съгласи. Момичето въздъхна и погали кучката. Първите звезди на шестата нощ светнаха. Вятърът вееше откъм долината на реката и в мрака бученето на водата отекваше по-силно.
         Унчида се изправи от мястото си. Това беше знак за всички да се приготвят. Никой не каза нито дума. Жените и момичетата, които бяха определени за това, вдигнаха леките лодки и се отдалечиха първи в дълга редица надолу към реката. Останалите взеха децата и поведоха конете. Кучетата тичаха наоколо и лаеха, защото навън сред прерията и долу откъм реката бяха изджафкали дръзко няколко койота. Светкавичен облак и Гущерчето знаеха, че койотите са в същност съгледвачите на племето, които си предаваха сигнали.
         Момичетата хванаха за юздите двата драгунски коня и се покатериха без чужда помощ върху гърбовете на големите животни. Конете тръгнаха послушно в дълга редица надолу към залива.
         Копитата разплискваха локвите, които отдръпналият се прилив бе оставил тук-таме.
         В коритото на реката водата все още беше висока. Жените, които бяха тръгнали най-напред, вече бяха поставили лодките върху бавно течащите надолу води. Сега те поставиха вътре багажа и загребаха между леките възвишения. Ездачките още не бяха слезли от конете си; водата стигаше до краката им.
         Кучетата замлъкнаха и заплуваха.
         Едно силно течение и побляскването на течащи води оповестиха началото на същинското дълбоко корито на водата. Светкавичен облак и Гущерчето различиха в мрака група бойци на коне, сред които и Четансапа, яхнал плячкоса-ния си бял кон. Бойците стояха на мокрия още от прилива бряг. Останалата половина от мъжете бяха все още горе, на края на прерията, на едно от възвишенията, застанали в редица, готови за бой. От врага нямаше и следа.
         Светкавичен облак и Гущерчето бяха яздили последни в колоната. Уинона се върна с кожената си лодка назад през водата, за да вземе двете момичета. Помагаха й плувците, Къдрокосия Чапа и Сина на Антилопата.
         Когато лодката на Уинона заедно с момичетата стигна на оттатъшната страна на реката до почти неподвижните, останали от прилива води и можеше да се направлява вече лесно между леките възвишения, сърцето на Светкавичен облак заби силно и почти чуто. Тя се обърна още веднъж назад към изоставения висок бряг на юг. Сега готовите за бой ездачи извърнаха конете си и тръгнаха подир другите надолу към долината и реката. Само един-единствен остана на мястото си. Една черна сянка в черната нощ.
         Лодката се плъзгаше нататък, придвижвайки се на леки тласъци. Далечен, все по-далечен се виждаше изоставеният бряг. Сянката на самотния ездач се сливаше все повече с мрака.
         Токай-ихто остана сам.

         БОРБАТА С ОМАГЬОСАНИЯ БИЗОН

         След пристигането на оттатъшния бряг на Голямата тинеста вода Мечите момчета и съгледвачът Черната скала Ихасапа веднага си намериха работа. Най-напред махнаха коженото чергило от върбовите клони, които бяха образували скелета на лодката, за да използуват чергилото. Скрити под него, те изчакаха да отминат бурята и леещият се като из ведро дъжд, без да се намокрят повече, отколкото и без това бяха мокри от преплуването. Тъй като момчетата бяха преуморени от дългите преходи през последните дни, Ихасапа веднага разпореди, че през нощта ще се спи; той самият застана на пост след полунощ.
         Когато на сутринта започна да се развиделява, тримата заедно изядоха едно парче месо от запаса си и тръгнаха на север към границата и към Гористите планини. Тежкото мече носеше сам Ихасапа. Скелета на лодката оставиха там, защото нямаше да им трябва повече. Чергилото обаче, което бяха използували за завивка и от което дори можеха да си направят малка ловна шатра, носеха момчетата.
         Черната скала ненапразно беше години наред съгледвач на Мечата орда. Сега той преведе двете момчета в лек бяг през поляните по най-късия път до едно ниско възвишение, откъдето можеха да видят цялата околност. Тримата млади индианци бяха намерили тук най-добрия наблюдателен пункт нашир и надлъж. Тревата се зеленееше; върху плодородната глинеста почва тя растеше сочна и буйна. За тримата млади хора тук беше лесно да скрият черните си перчеми сред растителността. Те започнаха да оглеждат местността, докъдето им поглед стигаше. Онова, което не можеха да видят обаче, бяха близките им на оттатъшния бряг на реката. Издълженият като рог залив оставаше скрит за погледите им.
         Утринното слънце топлеше, насекоми лазеха по цветята.
         — Допрете ухо до земята! — Сам Ихасапа залепи бузата си върху тревата.
         Момчетата последваха примера му.
         — Да — промълви Часке. — Група ездачи. Яздят в тръс. Значи са дълги ножове.
         Зачакаха напрегнато. Слухът им беше остър, а наоколо цареше пълна тишина. Затова те бяха чули още отдалеч ездачите и трябваше да мине доста време, докато групата се мярна за първи път между зелените хълмове. Беше малка патрулна група драгуни.
         Драгуните също се изкачиха върху едно възвишение, за да имат по-добър поглед над местността, и сега индианците видяха как те извадиха далекогледите си и започнаха да претърсват с поглед оттатъшния бряг. Двама от тях, явно водачите им, размахаха ръце. Към тях се приближи един облечен в кожен костюм мъж, който им заговори напрегнато нещо. В светлото слънчево утро тримата дакота виждаха всичко дори с най-малки подробности. Можаха и да разберат някои неща от жестовете на облечения в кожа мъж, защото той несъзнателно съпровождаше думите си с езика на знаците, с който пограничните жители и индианците, пък и самите индианци от различни племена се разбираха помежду си. От неговите знаци дакота разбраха, че те говорят за Мечата орда, която драгуните търсеха. Мъжът в коженото облекло обясняваше на милаханска, че хората на Мечата орда сигурно са все още на оттатъшния бряг и че е достатъчно да изчакат спадането на нивото на водата, за да ги пресрещнат, когато преминават реката, и да ги върнат обратно в резервата.
         Изглежда, драгуните не можеха да решат веднага какво да правят. Като начало те слязоха от конете си, седнаха в тревата и започнаха да закусват, сигурно за втори път тази сутрин. Мъжът в коженото облекло остана на пост на височината.
         — Разбрахте ли? — попита Ихасапа.
         — Да.
         — Какво ще правим сега?
         — Не можем да избием тези милаханска, защото са много — отвърна Часке със скрита въздишка.
         — Трябва да им попречим обаче да останат тук да чакат! — каза решително Хапеда. — Но ще трябва също така да им попречим и да си отидат и да се върнат отново, като спадне водата.
         — Правилно казваш — усмихна се Черната скала, — но как да им попречим?
         — С хитрост — отвърна Хапеда самонадеяно.
         — Знаеш ли някоя такава хитрост?
         — Знам! — Слабото момчешко лице на Хапеда просветна.
         — Да обсъдим тогава твоята хитрост.
         Хапеда опипа временната превръзка на главата си, после слабите си ръце и хлътналите от многото преживени лишения и напрежения бузи и слепоочия.
         — Нали изглеждам гладен и измъчен? — попита той.
         — В очите на един уачичун, да — потвърди Ихасапа.
         — Тогава мога да вървя. Ще отида при тия милаханска и ще ги помоля за ядене. Те ще ме попитат откъде идвам и аз ще им разкажа, че хората от Мечата орда са се издавили в реката, когато нашите мъже и жени са искали да я преплуват. Само ако… — Хапеда се подвоуми.
         — Какво ако? — попита възбудено Часке. — Какво отново се замисли?
         — Милаханска имат „дълги очи“. — Хапеда имаше пред вид биноклите. — Могат ли с тях да виждат и през възвишенията?
         — Не — успокои го Ихасапа, — не могат. Могат да виждат само надалеч.
         — Това е добре. Значи те виждат бойците и жените на Мечата орда толкова, колкото ги виждаме и ние. И аз ще мога да се възползувам от моята хитрост.
         — Можеш. Опитай. Тези милаханска представляват голяма опасност за нашите хора.
         Хапеда тръгна веднага. Смъкна се по страната на хълма, която оставаше скрита за драгуните, изправи се чак долу в ливадата и побягна предпазливо най-напред нагоре, по течението на реката. Когато премина едно доста дълго разстояние, той легна на земята и започна да оставя следи, като че бе спал и бе лежал на това място. После отново се изправи и тръгна насам и натам през хълмистата местност. Най-сетне се изкачи върху едно ниско възвишение близо до драгунската част, легна най-напред върху гребена му, после седна. Когато забеляза, че човекът с коженото облекло го бе видял, Хапеда се изправи и започна да му маха.
         Облеченият в кожа мъж отвърна на махането му и повика Хапеда да се приближи.
         Дакотското момче затича леко, за да стигне по-бързо до възвишението при драгуните. Войниците се бяха разположили удобно, ядяха, пушеха и разговаряха. Когато индианчето се приближи, разговорите им секнаха и всички го загледаха любопитно. Мъжът в коженото облекло, навярно скаутът им, веднага се зае с непознатото момче.
         — Ти пък откъде изникна?
         Хапеда разбра жестовете; докато бяха още в резервата, Чапа го бе научил да разбира някои думи и изрази на езика на пограничните жители. — Оттатък дойдох — каза той.
         — И как така дойде оттатък? Да не би сега да си преминал през реката?!
         — Ами да — увери го дакотското момче, — сега през водата. Останалите всички се издавиха. — И лицето му силно се натъжи.
         — Какви „останали“?
         — Бойците и жените, и децата на Мечата орда от голямото племе на дакота.
         — По дяв… от Мечата… я ела, седни тука! Трябва всичко да ми разкажеш точно!
         Скаутът обясни какво бяха говорили с момчето на младия офицер, който сигурно предвождаше патрулната група. Той даде на скаута някакви нареждания, които Хапеда не можа да разбере. Скаутът обаче веднага обясни на момчето какво бе заповядал офицерът.
         — Ти ще останеш сега при нас. Не се страхувай от нищо. Ние ще те нахраним, а след това ще можеш да ходиш при нас на училище. Ние ще те вземем със себе си в нашия голям форт. Там ти ще разкажеш на коменданта какво се е случило с Мечата орда и с Токай-ихто. Разбра ли?
         — Да — отвърна Хапеда силно изплашен, — но аз не искам да оставам при вас. Аз съм тръгнал към нашите роднини в Канада.
         — При какви роднини? — Скаутът стана недоверчив.
         — Дакота край реката Сури — отвърна кратко Хапеда.
         — Не знам такива. Аз пък си помислих, че искаш да избягаш при Седящия бик и при неговите хора, при този подстрекател и убиец на генерал Къстър, който все още се мотае из тия места. Такова нещо хич да не ти минава през ума! Те там вече гладуват здравата, защото бизони и там няма вече.
         — Значи ще трябва да остана при вас?
         — Ти си малко момче и ще правиш това, което ние ще ти кажем, тук няма никакво „ако“и „ами“. Ето на, ела да се нахраниш заедно с нас, и без това имаш доста мършав вид. При нас няма да ти липсва нищо, ще се закръглиш и ще напълнееш и ще се научиш да четеш и да пишеш.
         Хапеда не каза нищо повече. Името Седящия бик го бе развълнувало дълбоко. Това го накара да реши съвсем твър — до, че трябва да бяга. Само че още не знаеше кога ще му се удаде. Сега, посред бял ден, беше невъзможно. Той яде, какво-то му дадоха, реши, че е много лошо на вкус, и после се излегна на слънце, уж да спи. В същност мислите му работеха и той непрекъснато открехваше леко клепачи, за да наблюдава незабелязано враговете.
         Драгуните си отпуснаха няколко часа почивка. Когато младият офицер даде заповед за тръгване, вече беше рано следобед. Скаутът вдигна Хапеда на коня пред себе си. Той водеше групата и затова яздеше пръв. Хапеда разглеждаше околността със соколови очи. Веднага му направи впечатление, че не яздят на изток, а на запад. Явно искаха да го откарат в някакъв съвсем далечен форт, където бе и частта на драгунската група. Той трябваше да се преструва на съгласен. Само когато приспеше недоверието на врага, имаше надежда да му се изплъзне.
         Местността леко се промени. На запад вече се виждаха сините очертания на Скалистите планини; наоколо се зеленееха и цъфтяха тучни хълмисти долини; на юг бучеше мътножълтият прилив на реката. От Ихасапа и Часке нямаше ни следа. Досега те не бяха дали никакъв знак на Хапеда. Но момчето беше сигурно, че те следят неговата насилствена езда и вървят тайно подир него. Може би, след като се стъмни, ще им се удаде възможност да се свържат някак помежду си.
         Спокойно и привидно равнодушно, също като възрастен боец, понасяше своето пленничество синът на Четансапа. Най-важното сега беше тия милаханска и скаутът да повярват на неговото съобщение, че Мечата орда е загинала под водите на придошлата буйна река.
         Вече се свечери и поляните заблестяха под лъчите на залязващото слънце. Драгуните се разположиха на бивак за през нощта. Запалиха огън, притоплиха консервите си и започнаха да пускат шеги, които Хапеда не разбираше.
         Скаутът повика отново момчето и го разпита по-подробно. Хапеда разказа как Ред Фокс ги е преследвал, а и за преминаването на реката, чиито ужаси нямаше защо да измисля, тъй като ги бе преживял. Разказът му звучеше достоверно.
         — Ти ела при нас — повтори скаутът, — служи ни вярно и добре и можеш да станеш прочут съгледвач като Шеф дьо Лу или като Хари едно време. Такова умно момче като тебе може да ни бъде от полза.
         — Да, и аз искам да стана като Хари — потвърди дакотското момче и скаутът изобщо не можеше да подозира какво значение имаха тези думи за Хапеда.
         Докато скаутът разговаряше с Хапеда, останалите продължаваха да се шегуват, да се смеят, а след това започнаха да водят по-сериозен разговор.
         — Трима фермери избягали с остатъка от добитъка си от придошлата река, към тях се присъединил и един ловец на бобри, който се мотаел тук из околността… също и неколцина каубои и жени — долови Хапеда от думите им.
         Това беше достатъчно за живия комбинативен ум на малкия пленник. Ловец на бобри… дали това не е Адамс? Адамс чакаше тук някъде наблизо.
         Наоколо беше тъмно. Войниците издигнаха една палатка за лейтенанта, а те самите се настаниха сред поляната върху одеялата си. Конете останаха неразседлани. Те стояха скупчени и един ги пазеше. Хапеда легна най-невинно между войниците. Запомни най-внимателно кога се сменяваха дежурните. След полунощ на пост щеше да отиде за два часа скаутът. През това време Хапеда не биваше да предприема нищо. Решеше ли да избяга по-рано, скаутът веднага щеше да забележи отсъствието му, щом излезе на дежурство. Следователно Хапеда можеше да предприеме каквото и да било само през малкия промеждутък от време между два часа сутринта и изгрева на слънцето.
         Дакотското момче затвори очи и си наложи да заспи. Силите щяха да му трябват. Беше сигурен, че ще се събуди навреме. Той се бе научил да се събужда, когато пожелае. Белите мъже обикновено смятаха, че едно малко индианче не е учило нищо. Но те много се лъжеха. Индианските деца също минаваха една основна и строга школа на обучение! Не от шестата, а още от четвъртата му година бе започнало учението на Хапеда. Бяха го научили да язди, да стреля, да наблюдава дивеча и врага, да умее да се владее, да понася глад и жажда. Той беше се научил да казва истината, дори и когато това не е благоприятно за него, и познаваше историята на голямото племе дакота. Можеше да разбира езика на знаците, умееше да разчита образното писмо и сам да рисува. Знаеше да дяла стрели, да строи шатри и да се ориентира в непозната местност. Още няколко години и той щеше да стане боец… Момчето се изплаши, когато мислите му стигнаха в полусън до тази точка. Той никога нямаше да стане боец, защото занапред Мечата орда щеше да отглежда бизони и да живее в мир с всички добри червени и бели мъже. С всички добри… да, но имаше все още много силни и зли вълци сред хората и срещу тях Хапеда трябваше да продължава да се осланя на смелостта си дори и когато няма повече да дяла стрели.
         Когато се разбуди, той позна по звездите, че след полунощ вече бяха минали два часа. Скаутът дежуреше край конете заедно с двама драгуни. Хапеда не показа с нищо, че се бе събудил. Остана спокойно легнал с уж затворени очи. В същност през тези два часа преди своето бягство той наблюдаваше всичко най-точно.
         Най-после дойде мигът, в който брадатият, облечен в кожа скаут, легна отново да спи. Той си бе избрал едно защитено от вятъра място близо до палатката на лейтенанта, зави се в одеялото си и веднага заспа, което пролича от равномерното му дишане. Хапеда изчака още известно време след смяната на постовите, от която някои може да се бяха събудили. Сега на пост бяха застъпили двама млади драгуни, явно неопитни и съвсем безразлични. Те седяха сред конете и разговаряха тихо помежду си. Момчето се престори, че му е станало лошо. Изправи се и тръгна открито, но без да вдига шум, към палатката от другата страна на спящия скаут и на дежурните. Когато беше сигурен, че вече никой не го наблюдава, той легна по лице и сега започна трудната част от изпълнението на плана му. Трябваше да се придвижи по тревата, без да привлече вниманието на двамата постови.
         Хапеда често се беше упражнявал да се влачи по корем незабелязано и сега се зае да приложи това изкуство с най-голяма предпазливост. Високата пролетна трева беше много удобна за целта, както и дребното му слабо тяло. Като змия се промъкваше той през поляната. Наоколо все още беше тъмно като в рог. Подир него нищо не се движеше. Дежурните, изглежда, изобщо не обърнаха внимание на това, че Хапеда не се появи повече иззад палатката и не се върна на мястото си за спане. Те седяха един до друг, гледаха към нощта, и, изглежда, разговаряха за нещо, което и двамата силно ги вълнуваше. Хапеда чуваше още дълго във възцарилата се пълна нощна тишина на прерията полугласния им разговор.
         Когато пропълзя вече на достатъчно разстояние от лагера, за да не могат да го видят с обикновено око, той си пое дълбоко дъх.
         Дали Ихасапа и Часке са някъде наблизо и дали подозират за неговото бягство? Хапеда се покатери по едно възвишение и изджафка като койот. Сред Мечата орда определен вид койотско джафкане беше съгледвачески сигнал. Всички момчета го знаеха, а Хапеда се бе научил от баща си Четансапа да го издава много добре. Не мина много време и отдалеч отговориха на сигнала му.
         Хапеда изчака на мястото си, докато Ихасапа дойде при него. Не губиха много думи за обяснение. Момчето разказа всичко, което бе чуло за добитъка и за ловеца на бобри.
         Сега се приближи и Часке. Двете момчета и Ихасапа затичаха с дълги крачки. Ихасапа носеше мечето, а Часке — чергилото от лодката. Всички дакота бяха бързоноги, макар и не толкова подвижни, какъвто беше някога Татокано, този жалък предател.
         Слънцето вече беше изгряло, но утрото бе още свежо и хладно, когато тримата индианци чуха в далечината рев на добитък. Този рев бе съвсем различен от рева на дивите бизони. Хапеда и Часке изведнъж усетиха как силно започнаха да бият сърцата им. Занапред те щяха да отглеждат питомни пъстри бизони. Дали и те щяха да бъдат такива жалки и слаби животни като измъчените полуизгладнели крави, които им бяха изпращали в резервата?
         Тримата млади дакота не се нуждаеха вече от особена предпазливост. Тичаха открито към стадото. Военната секира бе погребана и никой не биваше да знае, че те се числят към все още преследваната Меча орда. Но ако Адамс беше тук, както те се надяваха, те ще му съобщят кои са и той сигурно ще ги приеме радушно.
         Оттатък вече ги бяха забелязали. Един ездач тръгна да ги посрещне. Беше бял, яздеше бял жребец и носеше като каубоите кожена жилетка, пъстра кърпа с дълги краища на врата и висока широкопола шапка. Лицето му беше слабо и обгоряло от слънцето, възрастта му трудно можеше да се определи, тъй като никой не би могъл да каже дали многото бръчки по лицето му бяха врязани от годините, или от лишения. Той се приближи в галоп и из един път дръпна коня си на задните крака като индианец, така че животното се спря точно пред двете момчета.
         Ихасапа и Мечите момчета също се бяха спрели.
         — Поздрав на моите млади братя! — Белият говореше езика на дакота.
         Произношението му беше чуждо на новодошлите, но те все пак разбраха думите му и много се зарадваха, че сред тези далечни места един бял човек ги поздравява на родния им език.
         — Ние поздравяваме нашия по-възрастен брат! — отвърна сериозно Ихасапа. — Ние търсим един човек на име Адамс.
         — Ей сега ще го намерите тук! Елате!
         Ездачът извърна коня си и го подкара ходом към стадото крави, които пасяха на поляната. Индианците го следваха. Хапеда и Часке разглеждаха напрегнато кравите и биковете на стадото. И тези животни бяха отслабнали след зимата като диви бизони, но не бяха оклюмани и пасяха доволни. Най-мощният бик изпръхтя и се чу плющене на дълги камшици.
         Тримата дакота видяха група бели ездачи. Единият от тях толкова много приличаше на дошлия да посрещне непознатите, че човек можеше да ги сбърка. Според описанията и разказите, които Мечите момчета бяха чували, тези двамата сигурно бяха близнаците Томъс и Тео. Трима сивокоси мъже с две по-възрастни жени почти не привлякоха вниманието на момчетата. Това сигурно бяха прогонените от придошлата река фермери, за които бе говорил скаутът. Но сред групата имаше още един ездач, рус, млад човек със сини очи; лицето му беше сериозно и около ъглите на устните му лежеше загриженост. До него яздеше млада жена. И нейните коси блестяха като лъчите на слънцето, а очите й като утринно небе. Тя умееше да язди. Но дакотските момчета веднага разбраха, че младата жена не бе седяла още от четвъртата година на живота си ден през ден върху гърба на коня си. Тя явно отскоро беше дошла в прерията, макар да се стараеше да прилича на истинска каубойска жена.
         Белите мъже поканиха индианците да се приближат. Хапеда и Часке се изненадаха от любезното и почтително държане на тези уачичун. Досега двете момчета бяха познавали само Ред Фокс, войниците и прерийните ездачи, които ги бяха напъхали в резервата. Те бяха свикнали да очакват от уачичун само ругатни и куршуми. Затова сега така се учудиха.
         Хапеда разказа на белите хора какво бе чул сред драгунската патрулна група. Всички го слушаха внимателно, мъжете не дадоха някакъв прибързан отговор, а продължиха да пушат лулите си, като кимаха замислено. Те действително се държаха почти като дакотски мъже и доверието на момчетата порасна.
         — А как пристигнахте тук? — осведоми се най-после мъжът, когото тримата дакота с основание смятаха за Адамс.
         Ихасапа разказа всичко, както си беше.
         — И какво смятате да правите сега?
         — Токай-ихто моли Адамс да закупи за нас пъстри бизони и земя, върху която ние ще можем да живеем с тези пъстри бизони.
         Адамс ги погледна изненадано.
         — Та колцина сте вие още?
         — Когато ние прекарахме момчетата с лодката, в нашите шатри живееха още шестдесет и четирима души — гласеше отговорът на Ихасапа. — По време на бурята Ред Фокс отново нападна със своите хора Синовете на Великата мечка и сигурно още някои от нашите са били убити. А колцина ще успеят да преминат реката, това ние не знаем.
         Адамс помълча известно време.
         — Много мъка и загуби сте претърпели — рече след това той. — За малкото хора, които все още са останали живи, вие ще успеете да намерите земя и добитък. Но с какво смятате да платите? Ако вашите хора успеят да прекарат коне, бихте могли да ги размените за добитък. Но все пак трябва да бъдат здрави млади животни.
         — Ние имаме много, и то добри коне, но ще искаме да ги запазим. Няма ли да можем да платим със злато? Токай-ихто ни го даде.
         — Злато?! Хора, деца… тогава наистина няма защо да давате конете си! Злато!
         Адамс поговори със собствениците на добитъка.
         Видя се как чертите на лицата на тримата възрастни фермери се изопнаха. Те пристъпиха по-наблизо и слушаха внимателно.
         — Вие изобщо разбирате ли нещо от говедовъдство? — попита Адамс тримата дакота.
         — Не. Дори Къдрокосия Чала не умее, тъй като, докато е бил дете, той не е отглеждал добитък, а памук. Но Токай-ихто ни беше казал, че ти искаш да бъдеш наш брат. Ти ще ни научиш да отглеждаме пъстрите бизони. Адамс се усмихна.
         — Няма да е зле. Аз с удоволствие ще ви помогна. Може би ще успеем веднага да се спазарим с тези фермери.
         — Човече — извика единият от възрастните мъже, — купи веднага добитъка ми! Казваш, че тези индианци имали чисто злато?
         — Спокойно! Спокойно! — У Адамс веднага се бе събудила селската му пресметливост. — Първо да огледаме и да преброим добитъка.
         — Адамс, не се заяждай! Ще ти дадем всичко на смешно ниска цена. Постарай се индианците да ни дадат всичките си зърна злато и можеш веднага да откараш добитъка през канадската граница.
         — Ще видим.
         Адамс не се остави да го извадят от спокойствието му. Тримата индианци го проследиха, докато той обикаляше заедно с другите бели мъже и жени, броеше, опипваше, вдигаше рамене и току казваше от време на време някоя дума. Накрая той дойде сам при Ихасапа и при двете момчета.
         — А колко злато имате? — попита тихо. — Трудността се състои в това, че тук, разбира се, не можем да намерим златни везни. Всичко трябва да се извърши на доверие. Но хората са честни. Жълтици нямат ли?
         — Не, само прах и зърна. — Ихасапа отвори торбичката и показа съдържанието й.
         — Но вие имате ли понятие какво богатство притежавате?! — Адамс беше направо изумен.
         Индианците го наблюдаваха с широко отворени очи. Те въобще не можеха да си представят, че за шепица блестящи песъчинки могат да получат добитък за цялата орда.
         — Само не показвайте цялата торбичка, защото тия там направо ще се умопобъркат — предупреди ги Адамс. — Я ми дайте едната част и ме оставете сам да се оправям. Веднага ще прекараме добитъка през границата. Сега е много опасно да се минава през границата, но ние ще успеем.
         Тримата дакота имаха доверие в своя бял брат. Не мина много време и сделката бе уредена. Лицето на Адамс се озари от голяма радост.
         — Хайде! — извика той. — Томъс, Тео, тръгвайте! Покажете сега на какво е годен един каубой! А вие, мои трима млади смели братя от племето дакота, вземете конете там край стадото и гледайте да им прехвърлите юзди през устата! Сделката е сключена и ние трябва да пазим всичко, което е наше.
         — Всички тези пъстри бизони?! — извика възбудено Хапеда.
         — Да, всичко, както виждаш, моето момче. Ти нямаш представа колко много струва златото тук!
         Момчетата не се маяха повече. Изтичаха заедно с Ихасапа към конете, които пасяха неоседлани, прехвърлиха през муцуните им ласата, които бяха получили от Адамс, Томъс и Тео, и ги яхнаха. Докато дългите камшици в ръцете на пазачите плющяха и кравите започнаха да се блъскат, а след това побягнаха на север, тримата млади дакота се справиха умело с новите си коне. Те се включиха с викове и весели възгласи в подкарването на добитъка. Достави им голямо удоволствие, като видяха колко много се изненада младата жена на Адамс от ездаческото изкуство на индианските каубои върху непознатите коне.
         За препускащи в галоп коне и добитък границата не беше далеко. Адамс бе извикал на тримата дакота, че до вечерта ще бъдат на сигурно място. Часке и Хапеда бяха щастливи и радостни от мисълта, че ще могат да посрещнат Токай-ихто и своите заедно с Адамс и осигурени вече с голямо стадо бизони. Само останалите хора от Мечата орда да дойдат, да дойдат по-скоро… изобщо да дойдат. Та те все още бяха отвъд буйните води на реката, застрашени не по-малко и от куршумите на Ред Фокс!
         Изпотени, уморени, прегракнали, ездачите и изнуреният добитък пристигнаха при залез слънце в прерията, където спряха заедно с Адамс, Томъс, Тео и госпожа Кейт. Индианците също дръпнаха юздите на конете си и се озоваха при другите.
         — Вече сме оттатък — каза Адамс.
         Ихасапа и двете Мечи момчета мълчаха и дълго се оглеждаха наоколо. Никаква граница не се виждаше. Земята се простираше зелена, безкрайна. Планинската верига Удмаунтинс* вече се бе приближила доста.
         [* Woodmountains (англ.) — Гористите планини. Б. пр.]
         Спряха да починат. Мечето, което Ихасапа караше в един чувал върху своя кон, беше недоволно и искаше риба. Добитъкът пиеше и пасеше. Момчетата намериха дърва и накладоха малък огън, който покриха старателно. Всеки яде от своята храна, после мъжете запушиха, а Кейт беше съвсем изнурена. Загърна се веднага в одеялото си и легна да спи.
         Тъй като нямаше какво да се говори, всички седяха мълчаливи, отдадени на собствените си мисли.
         Така навярно мина половин час. Адамс разпредели стражата за през нощта, в която и двете момчета пожелаха да участвуват.
         — Да, така е — рече тогава изведнъж Томъс, — ето че вие сте вече богати хора, вие, младите индианци. Сега можете да се перчите пред другите.
         Отначало никой не му отговори. После Хапеда отвърна:
         — И вие също, Томъс и Тео.
         — Ти шегуваш ли се с нас, малък Мечи сине?!
         — Не, аз никак не желая да дразня моя голям брат Томъс. Защо той мисли така?!
         — Защото моят брат Тео и аз сме най-бедните дяволи на тоя свят. Бяхме бедни и весели, когато се запознахме с — вашия вожд Токай-ихто, който беше още момчето Харка и открадна на шега една от нашите пушки зад гърба ни. Сега отдавна вече не сме весели, но сме си все така бедни!
         — Не знам — отвърна бавно и замислено Хапеда, — не знам дали да притежаваш пъстри бизони означава да си богат. Томъс и Тео също притежават пъстри бизони.
         — И къде са тия бизони?
         Хапеда повдигна безпомощно рамене.
         — Не те разбирам. Че нали тука пасат нашите бизони?
         — Нашите? Твоите… или вашите… и аз не знам как вие се разбирате помежду си. В същност те принадлежат на То кай-ихто, ако той успее да дойде жив през реката. Но ако не успее? Кой ще бъде неговият наследник? Той е имал голямо доверие във вас, след като направо ви е дал своето злато в тази торбичка. В същност това мен изобщо не ме засяга. И все пак трябва да знам кой ще ми плаща заплатата. Все пак ние, бедняците, не можем да живеем от въздуха.
         — Но нали ще се храните с нас? Вие сте наши братя.
         — Че то не може току-така всеки да яде…
         — Но защо да не може? — попита изненадано Хапеда.
         — Ама че сте смешни вие, малките индианци. Ами защото добитъкът не е на всички ни.
         — Добитъкът принадлежи на всички нас заедно, на Синовете на Великата мечка и на нашите братя Томъс и Тео, и на Адамс, и на нашата сестра Кейт.
         — Ти си дете и затова говориш като дете — рече Тео развълнуван и невярващ.
         — Не — намеси се и Ихасапа. — Хапеда, Мечото момче, говори като дакота.
         — Де да беше така! — промълви Томъс.
         — А защо да не е така? — възкликна гордо Хапеда.
         — Значи… сериозно? — заекна Тео. — На стари години ние ще станем фермери заедно с вас?
         — Да, ще станете — заявиха Ихасапа, Часке и Хапеда като из едно гърло. — Такава би била и волята на Токай-ихто. Ние ви молим да ни помогнете. Сами ние не можем да сторим нищо с тези пъстри бизони. Ще трябва да ги убием и да ги изядем и тогава пак ще останем с празни ръце.
         Томъс и Тео дълго не можаха да кажат повече нито дума.
         — Я елате тогава — рече най-после Томъс. — Ще ви науча да доите. То ще ви бъде по-трудно, отколкото гледането на добитъка, малки червени немирници.
         Каубоите имаха един-единствен съд за доене. Тук добитъкът не се отглеждаше за мляко, а само за месото и за кожата. Дояха го, колкото за прехрана на самите пастири.
         Хапеда и Часке наблюдаваха любопитно как Томъс изтегляше млякото от вимето на една удряща с опашката си крава. Но и двамата стиснаха с пръсти носовете си, когато Томъс им даде засмян да пият, и бързо изплюха необичайното за тях питие.
         — Не ви ли харесва? Я ги гледай! А къде остана вашето индианско умение да се владеете?!
         Часке и Хапеда се стегнаха и пиха с неохота. Заявиха, че млякото мирише ужасно и има не по-малко ужасен вкус. Но все пак го преглътнаха. След това обаче се измъкнаха тайно настрана и повърнаха. Не беше лесен новият живот!
         Но момчетата искаха да бъдат смели.
         Когато те се загърнаха в своите завивки, за да спят, докато дойде време за тяхното нощно дежурство, Тео ги заприказва още веднъж.
         — Все още не мога да го проумея — рече той. — Сигурно ли е, че и Адамс ще стане фермер заедно с вас?
         — Да.
         Тео прекара ръка през очите си.
         — Нашият Адамс! Това е най-добрият човек, когото можете да намерите, Мечи синове! Той няма да дойде при вас като просяк. Според закона за пришълците той също има право да получи земя.
         Момчетата потънаха в сън. Само Токай-ихто да остане жив, за да могат те някой ден да му разкажат всичко!
         Нощта премина тихо и спокойно. Когато слънцето отново огря, подкараха бавно добитъка към Гористите планини. Хапеда и Часке гледаха да не се отделят от Томъс и Тео. Не се уморяваха да ги слушат, като разказват как вождът Токай-ихто се промъкнал скришом зад гърба на Томъс и го надхитрил, когато той самият бил още момче на годините на Хапеда и Часке. Двете момчета научиха, че тогава Томъс и Тео работели като ловци с капани в ловните райони на сиксикау. Да, Томъс и Тео живели в прериите на черните ходила и познавали не само Токай-ихто, но и момчето Планински гръм; Матотаупа, бащата на Токай-ихто, ги гощавал в своята шатра с бизоново филе, толкова крехко и вкусно, каквото сега сигурно може да се намери само във Вечните ловни райони. По-късно близнаците работили при бащата на Адамс, при стария Адам Адамсън, а Токай-ихто, който тогава бил още момче и се казвал Твърдокаменния Харка Нощното око Стрелеца по бизони Убиеца на вълци, им помагал веднъж, когато трябвало да гонят вълци.
         — Още тогава вашият вожд беше прекрасно момче! И какъв стрелец! — Томъс даде израз на уважението си към Токай-ихто, като свирна с уста. — А самият Матотаупа беше благороден мъж, какъвто едва ли се среща на хиляда един. Дълго се мъчи всякак Червената лисица, много срамни и коварни хитрости опитва, докато най-после успя съвсем да съсипе Матотаупа и накрая да го убие. Вярно е, по това време Тео и аз се биехме край Ниобрара срещу вас, дакота. Но когато Ред Фокс подмами с предателство вашия вожд, ние не желаехме повече да участвуваме! — Томъс и Тео се опитаха да пропъдят лошите си спомени. — А сега елате, Мечи момчета, ние двамата с брат ми ще се подмладим отново край вас! Оттогава са минали само дванадесет години и Токай-ихто е едва двадесети четири годишен… И все пак днес всичко ми се струва като сън… един пъстър сън, с добри и лоши страни… и ако ние с вас заедно станем фермери, индиански каубои такива, ще има да ви разказваме всяка вечер и лете, и зиме…
         Очите на Мечите момчета блестяха. Край Томъс и Тео те не се чувствуваха тук сред чужди хора и бездомни.
         Новите говедовъди се установиха заедно с добитъка сред широките поляни на края на гората, в подножието на Гористи-те планини. Земята наоколо беше все още безстопанствена. Те можеха да се установят тук и да придвижват добитъка накъдето си поискат. Решиха най-напред да се разположат край един малък поток, който се спускаше от гората през ниските възвишения и се провираше през полята. Тук щеше да им бъде добре. За добитъка имаше достатъчно вода и тучна трева, за хората — ливади и гори за топли и студени дни; дърва имаше достатъчно. Водата беше пълна с риби, а гората — с дивеч. Само диви бизони не се виждаха никъде.
         От ден на ден, по-точно от час на час Мечите момчета и Ихасапа вече очакваха своите. Един от тримата непрекъснато седеше на върха на най-високото дърво и гледаше напрегнато към далечната Мисури. Най-сетне очакваният час настъпи. Радостният възглас на Часке проехтя звънко и победоносно през спокойната тишина. Когато момчето слезе от дървото, то завари долу вече брат си Хапеда и Ихасапа заедно с конете; тримата ги яхнаха и се понесоха по-бързо от вятъра през прерията, за да посрещнат кервана.
         — Хи-йе-хе! Хе-йе-хе!
         Засега преселниците представляваха все още само една дълга тъмна змия, точеща се през прерията. Все още не можеше да се разпознаят поотделно хората. Но тримата препуснаха към гребена на едно ниско възвишение, дръпнаха силно на зад конете си на билото и нададоха радостен възглас. После задържаха за миг конете спокойно и загледаха напрегнато.
         Видяха бойци, които обикаляха върху мустангите си пред кервана. Четансапа водеше групата. Той яздеше плячкосаната бяла кобила. Шеф дю Лу също беше там със своя пъстър жребец и Чапа върху кафявия си кон. Подир малката група бойци крачеше пешком Хавандшита начело на кервана. По стар обичай той държеше копието си в ръка. Гърбът му беше изправен, вратът му като вдървен, но слабите му крака пристъпваха сякаш от само себе си с пружиниращата походка, с която се бяха придвижвали почти цяло столетие през горите и прериите. След тях вървяха конете един подир друг с жените и децата и товарите. На края на кервана приятелите на Хапеда и Часке от Съюза на Младите кучета гонеха драгунските коне, които не се бе наложило да използуват за яздене или за пренасяне на товарите.
         Колко прекрасна беше увереността, че Синовете на Велика-та мечка най-после бяха приключили своя дълъг поход, в който бяха дали толкова много жертви, и бяха пристигнали сред свободната прерия, където щяха да живеят свободно!
         Мечите момчета вече бяха забелязали, че Токай-ихто, Унчида и младият вожд от племето на черните ходила Планински гръм не идваха с кервана. Може би двамата вождове бяха останали за отбрана назад? Дали Унчида беше още жива?
         Мечите момчета и Ихасапа подкараха конете към своите. Отправиха се към спрелия своя кон Четансапа. Целият керван също спря. Ихасапа заразказва. Четансапа си пое шумно дъх.
         — Бързо сте действували. Нашите мъже ще кажат, че пъстрите бизони миришат лошо.
         — Те наистина миришат, а и на човек му се повръща от млякото им — потвърди Часке. — Но нима ние ще се изплашим заради това от пъстрите бизони?
         — Нашите бойци няма да се изплашат от тези смрадливи животни, но ще ги презират. Те не желаят да доят и да колят крави, а да ходят на лов за бизони.
         Четансапа се приближи заедно с коня си към Хавандшита и му каза няколко думи, които момчетата и Черната скала не можаха да чуят, защото Четансапа говореше съвсем тихо. Но начинът, по който Хавандшита вдигна глава и погледна втрен-чено към момчетата, не предвещаваше нищо добро. Мечите момчета и Ихасапа се изплашиха. Нима Токай-ихто не бе споделил с Хавандшита своя план? А къде беше самият Токай-ихто? Четансапа не бе споменал изобщо за него.
         Керванът отново се раздвижи.
         — Къде е нашият вожд? — попита Хапеда Бобъра със силно биещо сърце.
         Боецът посочи назад към Мисури.
         — Там!… Той остана, за да се бие с Ред Фокс. И за да мо — гат нашите шатри да преминат спокойно реката.
         — И… — Хапеда не можа да каже нито дума повече. Нещо го бе стиснало за гърлото.
         — Планински гръм от черните ходила също остана там, за да наблюдава боя и да ни донесе вест дали… — Гласът на Бобъра също секна. — Ще трябва да чакаме, това е! — заключи той. — Ще стигнем до Гористите планини и там ще чакаме.
         — Да.
         Момчетата не нададоха повече никакъв радостен възглас. Токай-ихто не бе тръгнал с кервана! Толкова по-смело трябваше да отстояват сега те неговата воля. Момчетата стиснаха зъби.
         Керванът пристигна до потока, близо до говеждото стадо, което пасеше на левия бряг. Прегладнелите кучета начело с Охитика забързаха да се нахвърлят върху добитъка, за да го разкъсат. Биковете дотичаха и наведоха рога. На пастирите Адамс, Томъс, Тео, двете Мечи момчета и Ихасапа се отвори доста работа, докато прогонят с дългите си камшици кучетата и докато успокоят отново изплашените добичета.
         През това време Хавандшита бе заповядал на кервана да спре. Опрян върху копието си, той дълго гледа възбудените пъстри бизони. После извърна крак и поведе кервана към отсрещния бряг на потока през водата. Четансапа яздеше коня си ходом до него. Мечите момчета и Ихасапа останаха при стадото и при своите бели приятели. Двете момчета усетиха, че предстои старейшините на Мечата орда да вземат важно решение.
         Керванът спря, разделен от потока от чердата. Хавандшита тръгна да обикаля и да определя местата за издигане на шатрите. Четансапа го гледаше, без да слиза от коня си. Той не се присъедини към разпорежданията на Хавандшита, както правеше обикновено. До Четансапа стояха Шеф дьо Лу и Чапа също на конете си. Повечето жени започнаха да смъкват багажа. Уинона обаче остана неподвижна. Монгшонгша, Светкавичен облак, Ситопанаки и Подигравчийката последваха примера й.
         Четансапа кимна на съгледвача Черната скала и го отведе при стария заклинател. Момчетата можаха да видят разигралата се сцена, но и сега не можеха да разберат всичко, което мъжете си говореха. От движението им обаче разбраха, че се завърза спор. Четансапа явно бе накарал Черната скала да разкаже всичко още веднъж. Младият човек обясни, че Мечата орда трябва да построи бивака си край чердата, тъй като и тук вече няма бизони. Хавандшита обаче, отново заповяда никой да не се приближава към пъстрите бизони. Мъжете се подчиниха на заклинателя и шатрите бяха издигнати на оттатъшния бряг. Четансапа също накара жена си Монгшонгша да разтовари багажа там и да издигне и тяхната шатра. Само Чапа и Шеф дьо Лу не се подчиниха. Техните две типи и осиротялата шатра на Токай-ихто бяха издигнати край говедата. Уинона, Ситопанаки, Подигравчийката и Светкавичен облак внесоха там своето имущество. Конете също бяха разделени на две групи.
         По мълчаливо взаимно съгласие Мечите момчета останаха седнали на брега край чердата, без да потърсят засега подслон в нечия шатра. Те не желаеха да се покажат незачитащи бащината воля, но не можеха и да действуват пряко нареждането на Токай-ихто. Ихасапа отнесе мечето при тях — то вече беше доста пораснало и можеше да започне да буйствува, ако почувствува глад или му се прииска да тръгне по свой път. Адамс наблюдаваше малката група.
         — Вашето мече вече излиза от детската си възраст.
         Той говореше усмихнато, но през усмивката му прозираше сериозна загриженост. Адамс също знаеше много добре, че се задаваха нова вражда и нова опасност.
         Междувременно добитъкът се беше успокоил. Кравите продължаваха да пасат, някои легнаха в тревата, преживяйки. Хвърлиха на кучетата остатъците от две антилопи, които делаварът бе убил, и те се заситиха.
         Наблизо тихо ромонеше потокът, който сега се бе превърнал в межда. Пред заклинателската шатра се бяха събрали Хавандшита, Четансапа, Чапа и Шеф дьо Лу и след малко към тях се присъединиха още двама старейшини. Заклинателят подкани бойците да влязат в неговата типи. Мечите момчета наблюдаваха всичко. Седнали един до друг, те очакваха мълчаливо какво ще реши съветът в шатрата на тайнствата и заклинанията.


         В шатрата, където мъжете влязоха да се съвещават с Хавандшита, беше мрачно, почти тъмно. Старият Хавандшита отпрати жената, която бе разровила огъня, та сега в огнището блещукаше жарава, за да може той да разговаря с мъжете. Нямаше нужда вече да се плаши от старите си големи врагове Токай-ихто и Унчида; те бяха останали на оттатъшния бряг на голямата река.
         — Така, кажете сега какво мислите — започна заклинателят, когато всички насядаха в кръг около огнището.
         Единият от старейшините се покашля:
         — Няма бизони! Вторият кимна:
         — Токай-ихто ни излъга!
         Първият продължи:
         — Ще се наложи и тук да вървим при уачичун и да ги молим както преди за земя и храна. Тези пъстри бизони, които пасат на оттатъшния бряг на потока, смърдят и ако все пак се съгласим да ги изядем, скоро ще ги избием и ще ги изядем всичките. И после? Само от антилопи и елени тук не можем да живеем.
         Първият повиши глас:
         — Следователно това е краят на нашия дълъг път и на великите ни дела!
         Като чу тези думи, Четансапа избухна гневно:
         — Повикай твоите духове, Хавандшита, и докарай диви бизони, ако имаш сила за това! Нека всички да сънуваме накъде водят пътищата на бизоните… нека всички сънуваме накъде трябва да се запътим, къде реват бизоните, къде тъпчат земята техните копита, къде ще трябва да изстреляме нашите стрели! Започни да биеш барабана и говори с твоите духове, за да разберем къде да вървим на лов и къде ще живеем, както са правили нашите бащи и бащите на нашите бащи!
         Докато дебнеше буйната реч на Четансапа, Хавандшита, съвсем се промени. Обзе го надежда и страх. Ето че те пак разчитаха на него, настойчивият зов на мъжете го подканваше да започне отново да прави магии и той почувствува с ужас доколко силите му вече не достигат за това. Но все още не искаше да признае слабостта си. Той трябваше да продължава да бъде Хавандшита, владетелят на духовете и тайнствата, а не някаква дрипава кожа, увиснала върху костите му.
         — Аз ще забия барабана, а вие ще танцувате Танца на бизоните! — каза той. — Дивите бизони ще дойдат, ако гадната смрад на тези пъстри животни не ги е пропъдила. Вървете и танцувайте. Аз казах.
         Бойците се изправиха и напуснаха шатрата.
         Хапеда и Часке, които още седяха на брега на потока, видяха излизащите от заклинателската шатра мъже. Видяха как те съобщиха нещо на всички останали бойци и после се насъбраха на празното място пред заклинателската типи. Само делаварът не се присъедини към бойците; той отиде при Адамс.
         Заклинателят заби барабана. Мъжете се подредиха за култовия танц и общата им молитвена песен се понесе в същини равномерен ритъм, както преди край река Плат по времето на Матотаупа, бащата на Токай-ихто:
         Добри духове, пратете ни бизони, бизони, бизони, бизони, бизони, бизони ни пратете, добри духове!
         Бойците затанцуваха с тежки стъпки в кръг, като наподобяваха рева на бизоните. Всички, които имаха бизонови рога и кожи, ги бяха навлекли върху главите и телата си, сякаш бяха бизони. От време на време надаваха дивия вик на ловците по време на лов.
         Този вик проникна до мозъка на костите на двете момчета. Да станат ловци на бизони — те самите бяха мечтали за това от четвъртата година на живота си. Танцът продължаваше час след час. Мъжете се сменяваха един друг.
         — Добри духове, пратете ни… Изведнъж единият от мъжете изкрещя:
         — Мъртвите и бизоните ще дойдат отново!… Останалите подеха вика, мнозина започнаха да го повтарят:
         — Мъртвите и бизоните ще дойдат отново!
         Мъжете затропаха още по-силно с крака и продължаваха да пеят. Мислите и чувствата на Хапеда и на Часке също бушуваха и преливаха заедно с глухо отекващата песен и с тропота на тежките крака.
         Неочаквано до момчетата застана делаварът.
         — Мъртвите и бизоните никога няма да се върнат… Така каза Токай-ихто — рече той на Хапеда и на Часке.
         Двете Мечи момчета се овладяха.
         Вече се свечеряваше. Небето притъмня и първата звезда светна.
         Токай-ихто! Името отново оживя.
         — Токай-ихто трябва да дойде — каза Часке с пламнали бузи и все още трепереше от впечатлението от Танца на бизоните. — Ние трябва да дадем знак на нашия вожд, който да се вижда чак до Мини-Соус. Токай-ихто трябва да знае, че ние сме тук, той трябва да знае какво става.
         — Хау!
         Хапеда скочи, Часке го последва и двете момчета претичаха през потока отсреща при баща си. Четансапа беше капнал от умора от танца през последните часове; той бе повикал да го сменят и сега стоеше заедно с Чапа пред собствената си шатра.
         — Ние трябва да дадем знак на Токай-ихто! — му казаха двамата му синове Хапеда и Часке, когато той им разреши да заговорят.
         Четансапа не отвърна бързо „да“ или „не“. След преживяното в пещерата в Блек Хилс всички приемаха Мечите момчета като някакво тайнство. Никой не можеше да не зачете тяхната дума. Боецът погледна отвъд потока, където се въргаляше порасналото вече мече. Ситопанаки и Уинона тъкмо му носеха храна.
         — Добре — реши Четансапа. — Нека всички, които не танцуват под звуците на бизоновата песен, да се съберат и да напалим голям огън, който да се вижда чак до оттатъшния бряг на Мини-Соус. Нашият вожд е заобиколен от врагове.
         Той трябва да разбере, че ние сме преминали границата и че той трябва да избяга от тях и да дойде бързо при нас, ако…
         Четансапа млъкна. Той сам не желаеше да спомене, че Токай-ихто може да бъде убит от врага.
         Хапеда и Часке се разтичаха и свикаха всички момчета от Съюза на Младите кучета, извикаха също и Светкавичен облак, приятелката й Гущерчето и останалите момичета. Всички трябваше да вървят да събират дърва и да ги насекат. Младежите от Съюза на Червените пера, чийто предводител беше Ихасапа, не сметнаха, че е под достойнството им също да се притекат на помощ.
         — Да дадем знак на Токай-ихто! Тези думи обединиха всички.
         Събирачите на дърва вече не обръщаха внимание на разделящия двете групи поток, те ту преминаваха от едната страна, ту прескачаха оттатък; никой не мислеше вече да се дели от другите. В гората се чуха брадвени удари, които разсичаха стари, изсъхнали стволове, мнозина мъкнеха сухи клони. Адамс, Томъс и Тео също се присъединиха към младите, когато чуха какво са замислили. Със своята голяма дърварска брадва Адамс свърши най-много работа. Той приготви цял куп цепеници. Когато натрупаха голяма клада, Четансапа я запали и пламъците лумнаха бързо, раздухани от лекия нощен ветрец. Стана грамаден огън, истински радостен огън на спасените, зов към вожда. Пламъците се врязваха с жълти и червени езици в нощния мрак, вятърът повяваше, добитъкът се размърда. Трептящият огън се отразяваше във водата на потока.
         Все повече участници в Танца на бизоните викаха, да ги сменят, за да дойдат при огъня. Когато на площадчето пред заклинателската шатра останаха да танцуват само двамата старейшини, които бяха говорили по време на съвещанието против Токай-ихто, Хавандшита сложи край на култовия танц. Той освободи двамата мъже и се оттегли към своята заклинателска шатра, говорейки си тихо и заплашително:
         — Аз ще направя по-силни магии. Смърдящите пъстри бизони трябва да се махнат оттук; те объркват умовете на нашите мъже и нашите духове. Ние трябва да ги пропъдим, тогава бизоните ще дойдат отново, хау. — И Хавандшита се скри зад чергилото на входа.
         Сега той седеше сам в тъмната заклинателска шатра. Откъм огнището проблясваха искри. Старецът имаше чувството, че този огън, който съвсем загасва, е самият той. Мъжете го бяха изоставили. Бяха избягали от Танца на бизоните. Такова нещо не се беше случвало никога досега. Един свят загиваше… В този миг на самота Хавандшита осъзна, че и той носеше вина за тежката участ на вождовия род и на цяла та Меча орда. На времето Токай-ихто, завързан за кола на мъченията, му бе казал в лицето: „Ти пръв каза на уачичун за нашето злато!“ Да, така беше; той беше омагьосал уачичун с подобно предателство, за да подгонят едно голямо стадо бизони към гладуващите Синове на Великата мечка. По този начин бе насочил белите да оплетат в своите коварни замисли Матотаупа, пазителя на тайната на златото. Бизоните бяха дошли и властта и уважението към Хавандшита отново се бяха затвърдили. Матотаупа обаче бе измамен, предаден, отлъчен от Хавандшита от племето му и накрая бе паднал жалка жертва на ножа на Ред Фокс. Старецът Хавандшита мислеше сега за това и беше готов да угасне като последната искра в огнището, но калената от ужасите и накрая станала самата тя ужасна негова воля се надигна още веднъж срещу всички и срещу него самия. Той трябваше отново да почне да прави магии, длъжен беше да прави магии, искаше да прави магии; той ще ги унищожи всичките, всички, които се съмняват в него, както и онези, които го бяха предизвикали. Още веднъж враговете, уачичун, трябваше да му се притекат на помощ. Той заговори на глас, сам на себе си и на духовете, в които вярваше:

         — Елате… духове,
         аз ви познавам.
         Вие ме изоставихте, но аз ще ви принудя да се върнете.
         Вие се промъкнахте в ръцете и в мозъците на онези мъже,
         които знаят много тайнства и имат дълги ножове.
         Излезте пак наяве, аз ще ви принудя.
         Един велик уачичун ви върна в моя власт.
         Да, аз ще го сторя и всички те,
         които ми се противопоставят, ще трябва да умрат.

         Хавандшита притегли отново барабана и заудря по него злокобни ритми със слабите си ръце. Ударите на барабана излязоха вън от шатрата към мъжете, жените и децата. Никой не им обръщаше внимание, докато огънят пламтеше със силен блясък за Токай-ихто. Но когато пламъците стихнаха и сенките легнаха и над блестящата още купчина жарава, хората започнаха да се ослушват един след друг. Раменете се присвиха и момчетата и момичетата сложиха боязливо ръка пред устата си. Плахи погледи се насочиха към пъстрите бизони. Един след друг хората започнаха да преминават отново ромонящия поток, за да се скрият от добитъка в шатрите.
         Този път обаче Четансапа отиде на страната на чердата и се присъедини към двамата си синове, към Адамс, към Тео и към Томъс, към Чала и към жените, които искаха да започнат нов живот.
         — Хавандшита ни готви нещастие — каза той подтиснат. — Той няма вече силата да сънува съня на бизоните.
         Последен през потока премина делаварът. Той вървеше бавно, сякаш за краката му бяха прикрепени тежести. Мечите момчета си помислиха, че човекът, който бе водил от четиринадесетата си година скитническия живот на съгледвач, сега с мъка щеше да се приспособи към заседналия фермерски живот. Оказа се обаче, че причината за подтиснатостта му е съвсем друга, която Мечите момчета въобще не можеха да подозират. Шеф дьо Лу остана близо до брега, малко надалеч от своите приятели. В същия миг отсреща чергилото на входа на заклинателската шатра се отметна и Хавандшита излетя отвътре. Макар че мъжете и момчетата бяха виждали заклинателя по време на неговите танци в чест на духовете, днес им се стори, че го виждат за първи път, толкова буйно и заплашително се приближаваше в мрака танцуващата му фигура, украсена с всички заклинателски знаци. От самия човек не се виждаше нищо освен сенките на краката му. Върху главата и тялото си той беше прехвърлил една меча кожа заедно с черепа. Върху нея бяха накачени змийски кожи, пера, изкормени птици и всичко подскачаше и тракаше в танца, чиито буйни движения и приглушени неразбираеми звуци не напомняха нищо човешко и внушаваха злокобен страх пред неизвестното, животинското и призрачното. Заклинателят танцуваше в кръг и призоваваше нещастието. Нещастие му бяха предвещали духовете в неговата шатра. Нещастие заплашваше Мечите синове. Наоколо цареше дълбоко мълчание. В пепелта на кладата гаснеха и последните искри и мракът беше пълен. Добичетата се надигнаха неспокойни, изплашени от гърлените звуци на заклинателя, прекъсвани от време на време от остър вик. Танцуващият Танца на духовете се приближавате все повече към потока. Шеф дьо Лу бе останал на мястото си като закован. Той стоеше все още край потока сам, на няколко метра от групата около Четансапа, към която се бяха присъединили и Бобъра, Мечите момчета и Ихасапа. Изглеждаше, сякаш заклинателят се бе насочил към делавара. Дългият тайнствен жезъл, който танцьорът стискаше в ръка, непрекъснато се насочваше към Шеф дьо Лу, докато най-сетне танцуващият се спря непосредствено пред водата, отделен от боеца само от потока и назоваващ го на име с ревящ глас. Шеф дьо Лу не се помръдна.
         Заклинателят със заплашително протегнатия напред жезъл също стоеше неподвижен. Само вятърът поклащаше змийските кожи, снопчетата пера и препарираните птици по не-го.
         Като хипнотизиран, делаварът направи три крачки напред и застана досами водата. Леките вълнички ближеха мокасините му. На отсрещния бряг стоеше танцуващият заклинател.
         Мечите момчета не изпускаха из очи сцената.
         Заклинателят нададе рязък крясък и отметна мечата кожа така, че изпитото лице и блестящите му снежнобели коси се очертаха в нощта. Той вдигна право нагоре изпънатите си ръце, сякаш за да се предпази от някаква грозяща го опасност.
         — Токай-ихто ще умре! — изкрещя той. — В този час! Тих многоглас стон премина през нощта.
         — Ще умре заради тебе, делавар!
         Мечите момчета усетиха как сърцата им замряха и гърдите им се свиха. Шеф дьо Лу остана неподвижен като осъден. — Говори, делавар! — изрева заклинателят. — Кой изстреля патроните от пушката на Токай-ихто? Кой го принуди да застане само със стрелите си срещу пушката на Червената лисица?!
         Последва секунда пълна пагубна тишина.
         После делаварът отпусна рамене и започна бавно да сваля оръжията си; остави всички в тревата — ножа, секирата, револвера и пушката си.
         Мечите момчета вдигнаха умоляващо погледи към баща си Четансапа, сякаш го молеха да каже поне дума.
         — Той наистина го направи-промълви Бобъра вместо Четансапа. — Той винаги е бил добър, но същевременно прибързан стрелец. Когато Червената лисица нападна по време на бурята нашите жени и деца и ние нямахме вече никакви патрони, Шеф дьо Лу грабна пушката на вожда и продължи да стреля с нея. Вярно е, че заради това сега Токай-ихто трябва да се сражава със стрели срещу пушката на Червената лисица. Горко ни, ако Токай-ихто… — Гласът на Бобъра се пречупи.
         Момчетата гледаха към земята. Не можеха повече да погледнат към Шеф дьо Лу. Делаварът бе сторил голяма злина. Той в никакъв случай не бивало да се докосва до пушката на вожда, не е бивало да се поддаде на чувството си да действува прибързано, не е бивало да губи самообладание. Това беше най-страшният упрек, който можеше да се отправи срещу един боец.
         Шеф дьо Лу тръгна. Вървеше сам. Никой не му каза нито дума и никой не каза повече нищо за него. Делаварът вървеше бавно към гората.
         Заклинателят край потока наведе жезъла си. Прехвърли отново мечата кожа върху главата и раменете и скри с нея лицето си. После затанцува отново. Но сега танцът му беше друг. Той не танцуваше изправен и заплашителен, не, а пълзящ по земята, търсещ нещо с жезъла си. Змийските кожи, снопчетата пера и изкормените птици пълзяха из тревата. Той затанцува най-напред в кръг, после напред. Излезе от чертите на бивака край гората и затича към полята, и мъжете, жените и децата го последваха на разстояние, плахи, възбудени, страхливи. Токай-ихто трябваше да умре, духовете бяха проговорили! Колко тъмна беше нощта!
         Заклинателят ревеше и съскаше. Тичаше ту насам, ту на-там и самият приличаше на прелитащ нощен дух. Жезълът му цепеше въздуха и заканителските му украшения отново за гракаха. Със заклинателския си жезъл той заповяда на следващите го мъже, жени и деца да спрат. Краката на всички замръзнаха. Всеки остана там, където се намираше в момента.
         Никой не знаеше какво смята да прави заклинателят. Той продължи да танцува все по-навътре и по-навътре в полята, като някаква тъмна сянка в странно одеяние. Когато най-после се спря и се наведе и отново се изправи, мъжете, жените и децата отскочиха, изплашени от онова, което видяха в далечината: един бизонски череп пламна сред поляната, сякаш гореше. Той светеше в мрака с някаква зеленикава, непозната, заплашителна светлина. По-малките деца изпищяха и побягнаха назад към шатрите. Черната сянка на заклина теля затанцува около пламтящия череп, като ту го скриваше, ту отново го освобождаваше за погледите на изплашените хора.
         Хапеда и Часке се бяха хванали за ръце както тогава, в пещерата на мечката. И сега ги изби студена пот. Когато Хапеда направи несъзнателно движение с другата си ръка, той усети, че хваща нечия тънка ръка: Светкавичен облак стоеше до него трепереща, зъзнеща, с тракащи зъби.
         — Черепът ще дойде — едва успя да каже тя.
         Един от младите мъже най-отпред нададе изплашен вик и побягна като преследван дивеч към гората.
         — Ние ще вървим на лов за бизони, за диви бизони! — изкрещя заклинателят и захвърли заклинателския си жезъл като копие срещу Чапа.
         Жезълът се забоде с върха в ливадата, непосредствено пред краката на боеца, който не се бе помръднал от мястото си.
         — Избийте смърдящите пъстри бизони, мъже на дакота! Който пие от бялото омагьосано мляко на уачичун и пази техните пъстри животни, ще умре! Духът на дивия бизон ще дойде и ще го убие! Горко му!
         Мнозина последваха младежа, който бе избягал. Те побягнаха като него, за да се скрият от дивия бизон. Четансапа и Чапа обаче не се помръднаха от мястото си. — Нещо бе стиснало Хапеда за гърлото. С едната си ръка той стисна десницата на Часке, а с другата притискаше тънката ръчица на Светкавичен облак. Той знаеше само едно: длъжен е да даде отпор и пъстрите бизони трябва да останат живи! Той, момчето, трябваше да се противопостави на властния заклинател и старейшина. Той трябваше да действува, както би действувал Токай-ихто на негово място. Преди три зими, когато Токай-ихто се бе върнал сред своето племе, Татанка-йотанка се бе обявил против Хавандшита като по-главен от него заклинател. Сега Татанка-йотанка беше също така далече, както и Токай-ихто, и никой не можеше да помогне в този час на Мечите момчета. Хапеда и Часке трябваше сами да запазят смелостта си. Уинона също не се страхуваше. Тя бе хванала Светкавичен облак за другата ръка и бе останала на мястото си.
         Над пламтящия череп се издигаха зелени и червени пламъци и се понесоха със съскане нагоре, после се посипаха като дъжд от жарава и искри върху тревата, сякаш огънят на дивия бизон искаше да погълне и хората, и поляните.
         Хапеда чу зад гърба си изпълнени със страх и предупреждение викове, които се усилиха:
         — Да избием пъстрите бизони, за да ни пощади злото! Той разбра, че сега трябваше да се случи нещо, което да победи заклинателя, иначе всичко бе загубено. Може би и Хапеда щеше да се отчае, ако Уинона не беше при него. Но момчето имаше доверие в сестрата на Токай-ихто. Освен това и малкото мече също му вдъхваше смелост. Ситопанаки го бе довела със себе си и го бе вдигнала високо нагоре срещу разхвърчалите се огнени искри. Сега Хапеда усети как животното се притисна до коленете му; то не показваше никакъв страх, а ръмжеше и току оголваше зъби.
         — Умри, както повеляват духовете! — изкрещя заклинателят, като издърпа заклинателския си жезъл с каменния връх от земята, където той бе забоден, и го издигна заплашително под огнения дъжд срещу Уинона. Заклинателското копие сякаш пламтеше.
         — Не е вярно! — извика Хапеда със силен глас. — Не е вярно! Ти лъжеш с твоите духове!
         Нов огнен дъжд се посипа по земята, Хапеда затвори очи ала не отстъпи. Когато вдигна бавно клепачи и се огледа около себе си, не видя нищо друго освен черната нощ, звездното небе и ширналите се поля. Зеленикаво святкащият череп, огненият дъжд и танцуващият заклинател бяха изчезнали.
         Предпазливо, все още смутен, Хапеда извърна глава към Часке, който стоеше до него все същият, и към Светкавичен облак, и Уинона, и Ситопанаки от другата страна. Също както Хапеда, и те всички бяха още живи.
         Постепенно Хапеда поотпусна ръката си, с която стискаше ръчицата на Светкавичен облак, и девойката също се раздвижи леко. Един боец се приближи до тях; Хапеда позна баща си. Четансапа положи ръка върху главата на Хапеда само за миг, както тогава, когато децата трябваше да преминат реката с лодката. После продължи напред. В тревата лежеше нечие човешко тяло; беше падналият заклинател. Четансапа не го докосна, а сякаш търсеше нещо друго.
         Групата момчета и момичета се освободиха от вцепенението си и започнаха да се оглеждат на всички страни. Различиха в мрака избягалите мъже, жени и деца, които сега бавно се връщаха към мястото на злокобния заклинателски танц, и си говореха нещо тихо.
         — Те са още живи — се чуваше най-често от всички страни. Хапеда, който бе обвинил заклинателя в лъжа, Уинона, която той бе заплашил с пламтящото си заклинателско копие и с огнения дъжд, Ситопанаки, която бе вдигнала детето на Великата мечка срещу омагьосания бизон — всички те бяха още живи. Това направи много силно, неизличимо впечатление на мъжете и жените. Никой не посегна към пъстрите бизони.
         — Бизоновият череп лежи там, в тревата — рече Четансапа, когато се върна при Уинона и децата. — Все още излъчва слаба зеленикава светлина.
         По пътя си Четансапа бе насъбрал всевъзможни предмети от поляната, изгорели вещи, които се сториха съвсем загадъчни на всички.
         Четансапа се приближи с тях към Адамс, който седеше на края на гората, и му показа намерените предмети. Момчетата бяха дошли заедно с баща си.
         Хубав фойерверк ви устрои старецът — рече Адамс. — Откъде ли си е набавил всички тия запалителни играчки? Често ли ви е правил такъв „огнен дъжд“?
         — Не.
         Приближи се и Къдрокосия Чапа и помоли Адамс да му обясни всичко видяно.
         — В такъв случай Шеф дьо Лу… — той не посмя да продължи.
         — Говори! — настоя Четансапа отривисто и възбудено.
         — Шеф дьо Лу хранеше ужасно подозрение към Хавандшита — заразказва Къдрокосия Чапа. — Той го изказа веднъж пред мен, но тогава аз го отхвърлих, защото ми се стори невероятно. Шеф дьо Лу се страхуваше, че Хавандшита играе двойна игра. Той беше нашият най-уважаван старейшина и мирновременен вожд и беше враг на уачичун. Но той беше също така заклинател, който искаше да ни плаши, за да може да има власт над нас. Шеф дьо Лу чул в шатрата на Токайихто край Конския поток Червената лисица да казва, че възнамерявал да даде на Хавандшита огнен дъжд, за да го спечели на своя страна срещу Токай-ихто. Само че тогава това не му се удало. Но вие всички знаете, че по време на онзи съвет на старейшините в резервата, когато Шонка ни принуди да изгоним Токай-ихто от нашите шатри, Хавандшита не ни помогна. Той премина заедно с нас придошлата Мини-Соус, защото господството на уачичун застрашава неговата власт, въпреки това обаче иска да разруши нашия нов живот тук, защото и той също ще сложи край на неговата власт над нас. Аз смятам, че той се страхува от Шеф дьо Лу, както фактически винаги се е страхувал от Токай-ихто, защото те двамата са живели сред уачичун и не вярват вече на всички тайнства на Хавандшита. Сега той успя да изпъди Шеф дьо Лу от нашите среди, възползува се много умно от вината на този боец… Може би е получил в резервата огнения дъжд от Червената лисица чрез Шонка…
         След тези думи Четансапа мълча известно време.
         — Той ни измами за последен път — отсъди Черния сокол след това.
         Нещо върху тревата се размърда. Падналият заклинател се беше изправил и вървеше насам-натам бавно, олюлявайли се. Най-учудващото при това за момчетата бе, че изнуреният заклинател вървеше на отсамната страна на потока, където се намираше добитъкът. Сега те си припомниха, че по време на своя буен танц той бе прекосил веднъж потока, навярно без сам да се усети. Изглежда, и сега не обърна внимание на това. Вървеше приведен, несигурен като пиян, прекоси омразната му черда пъстри бизони и никой не разбираше какво цели. Той не вървеше към заклинателската шатра, където обикновено изчезваше след своите танци. Групата около Адамс го следеше напрегнато с очи. На брега на потока беше пепелището, остатъкът от голямата клада, чиито пламъци бяха горели, за да дадат знак на Токай-ихто. Там се спря сега Хавандшита.
         Четансапа тръгна към него. Сред дълбоката тишина на нощта всяка произнесена дума се чуваше съвсем ясно.
         — Ти ни излъга — каза боецът сурово. — Червената лисица ти е дал огнения дъжд.
         Момчетата видяха как старецът отметна кожата от главата и раменете си и слабата му фигура се очерта като сянка край пепелището. Тялото му се сгърчваше все повече.
         Четансапа доближи сигналната свирка до устните си и даде сигнал на хората от бивака да се съберат. Всички забързаха насам и образуваха широк кръг около пепелището. Момчетата и Уинона също се приближиха.
         — Вие всички видяхте огнения дъжд — заяви високо Четансапа. — Това е тайна на уачичун, да правят такъв дъжд. Адамс също я знае. А Хавандшита е получил този огън от Червената лисица в резервата и сега искаше да ни измами с него.
         Хавандшита мълчеше. Обзе го ужас от самия него и от позорния край на дългия му живот. Мъжете, жените и децата също мълчаха, мълчаха ужасени от измяната на човека, комуто бяха вярвали.
         — Съберете дърва за мене!
         Мъжете и жените се подчиниха и струпаха нова клада. Без да каже дума повече, Хавандшита се изкачи върху нея, загърна лицето си в една бизонова кожа и зачака така дима и пламъците, които лумнаха около него. Никой не поде погребална песен за него, и той самият не издаде никакъв вопъл, сам си бе произнесъл присъдата. Старият заклинател се бе превърнал в пепел.
         Когато настана отново утро и слънцето заля небето и земята със златножълтата си светлина, всеки се залови за работа. Само Четансапа не се виждаше никъде.
         — Той търси Шеф дьо Лу — рече Томъс на Мечите момчета. — Тръгна нагоре из гората.
         Хапеда и Часке наведоха глави. Цялата неизвестност за съдбата на Токай-ихто отново подтисна съзнанието им заедно с мъката за вината на делавара.
         Към обяд Четансапа се върна. Извика двамата си синове.
         — Тръгнете нагоре из гората — все направо — каза им той. — Ще намерите там Шунктокеча, делавара, който е наш брат. Той сам си е нанесъл тежки рани, за да изкупи вината си. Аз му казах, че Хавандшита ни е лъгал и че този човек на лъжливите магии умря в огъня. Убедих делавара да се съгласи да се храни и пие, докато разберем дали Токай-ихто е победил, или е мъртъв. Вървете и му занесете вода и нашия последен пемикан. Ако Токай-ихто се върне жив при нас и му прости вината, Шунктокеча е съгласен да живее, в противен случай е решен да умре.

         ГОЛЕМИТЕ ВРАГОВЕ

         През нощта, когато керванът на преселниците премина Мисури, Токай-ихто остана на южния бряг на реката. Той си избра през онзи час едно място, откъдето се откриваше гледка на всички страни: над залива, където досега бяха се разположили жените и децата, върху закръгления връх в началото на билото на възвишението, което навлизаше югозападно в прерията. Както враговете го виждаха тук, така и той можеше да ги наблюдава в откритата местност и да следи всяко тяхно движение. Възвишението приличаше на огромен череп, върху чието теме някой великан сякаш бе натиснал с палеца си, та се беше образувала плоска вдлъбнатина. Вдлъбнатината бе-ше покрита с глина, беше влажна и без растителност. Вождът познаваше много добре тази малка падинка. Още докато хората му бяха тук, той ги бе накарал да я издълбаят по-надълбоко. По краищата й растяха цветя и остри треви; на западния й край лежеше стволът на едно дърво заедно с клоните, което мъжете от Мечата орда бяха довлекли тук от брега на реката, за да го използуват за прикритие.
         Месецът бе изгрял малко след полунощ и сега стоеше леко нащърбен на небето. Светлините и сенките се открояваха съвсем ясно. Целият западен склон на продълговатото възвишение, както и разположените на север склонове на високия бряг на реката и на залива тънеха в пълен мрак. Отдалечаващият се керван на преселниците от другата страна на голямата долина обаче бе огрян от нежната светлина на луната. Така Токай-ихто бе имал възможност да проследи всяко негово движение, докато накрая оттеглящите се изчезнаха изцяло от погледа му.
         Вождът извади лулата си, напълни я и я запали. По неговото пресмятане имаше достатъчно време преди започването на боя, за да попуши. Шестият ден, за който той бе говорил на Фред Кларк, тъкмо започваше според броенето на денонощието на белите мъже, които изчисляваха започващия ден от средата на нощта. Навярно Фред Кларк си бе направил извод от думите на Токай-ихто, че той говори според индианското определение за деня сред прерията, който започваше с изгряването на слънцето; но това си оставаше за негова сметка. Той не можеше да се оплаче, ако дакотскияг боец, уговаряй-ки се за нещо с уачичун, бе разсъждавал като уачичун. Още от първия час на деня Токай-ихто беше съвсем сам на възвишението. Беше удържал на дадената дума.
         Изглежда, Фред Кларк и неговите другари също смятаха да удържат на думата си, особено пък след като това им даваше голямо предимство. Никой не даде вид, че смята да нападне кервана на преселниците. От своя наблюдателен пункт дакотският вожд проследи само пробягалите в долината съгледвачи. Неколцина от тях се хвърлиха да преплуват реката; под светлината на луната опитното око можеше да различи движението им в блещукащата вода. Тези съгледвачи сигурно бяха получили нареждане да проследят отдалечаващите се дакота и да се уверят, че никой от тях няма да се върне обратно. Други се виждаха долу, в ниското, сред снопчетата трева в долината; те сякаш съзнателно искаха да привлекат вниманието на вожда върху себе си, преди да легнат сред тревата. Той трябваше да знае, че пътят му за бягство от тази страна е отсечен.
         Токай-ихто гълташе дима от лулата си.
         Дългата редица ездачи южно от възвишението се приближаваше ходом. На определено разстояние преди възвишението, върху чието най-високо място лежеше Токай-ихто, редицата се раздели на ляво и на дясно крило, които образуваха на изток и на запад от продълговатото възвишение две доста раздалечени редици чак до високия бряг на реката.
         Самият Фред Кларк все още не се появяваше никъде. Може би смяташе да открие двубоя едва след изгрев слънце, когато дневната светлина дава на по-силния още по-голямо предимство. Токай-ихто беше решен да не остава още дълго безучастен свидетел на приготовленията на врага. Ако Ред Фокс не се появеше преди изтичането на нощта, той щеше да го предизвика да напусне прикритието си чрез мним опит за бягство.
         От редицата на юг се отделиха петима ездачи и се насочиха към възвишението. Те яздеха галоп, един подир друг; сенките им летяха заедно с тях и ударите на копитата им кънтяха глухо върху степната земя. Най-първият ездач яздеше на разстояние два коня преди останалите. Дори и острият, привикнал на нощната тъмнина поглед на Токай-ихто още не можеше да различава подробности. Но той все пак знаеше кой беше този ездач.
         Дакотският вожд изчука пепелта от лулата си, после захвана лулата за кожения си колан.
         Червената лисица се приближаваше.
         Заедно със своите съпровождачи той, изглежда, се стремеше към доста отдалечения от Токай-ихто южен край на продълговатото възвишение. Когато Ред Фокс и четиримата му другари приближиха подножието на възвишението, те изчез-наха от полезрението на вожда. Погледът на Токай-ихто обаче не се отделяше от онова място, на което трябваше отново да се появи врагът, ако реши да се изкачи на върха. Ако…
         Нищо не можеше да принуди Червената лисица да започне опасния двубой. Въпреки всичко обаче вождът разчиташе на омразата, която бе видял да свети в очите на врага му при тяхната последна среща, силната омраза на престъпника. Ред Фокс нямаше защо да се страхува от законите на белите мъже. Той бе решил да отстрани единствения човек, който можеше и бе твърдо решен да накаже неговите дела: Токай-ихто сина на Матотаупа.
         Червената лисица стигна до върха с коня си. Широката периферия на шапката му се появи едновременно с ушите на кобилата над ръба на гребена на възвишението; едрата му фигура с широките рамене се врязваше сантиметър по сантиметър в картината. На вожда се стори, че вижда как той вдигна с дясната си ръка камшика и удари с него. Чувствителното животно подскочи изплашено и се понесе в галоп по билото на възвишението. Ездачът отново бе закачил камшика и бе пуснал юздата, за да приближи пушката до бузата си. После се наведе назад и вдигна дулото й към небето. Изстрелът прокънтя нагоре в нощната шир. Това бе вражеският поздрав. Дакотският вожд не бе взел своята пушка. Та нали патроните му бяха изстреляни през часовете, когато той прекарваше лодката с Мечите момчета през буйната река!
         Първото решение, което Токай-ихто трябваше да вземе в наближаващия двубой, бе дали ще успее да улучи на разстояние, докъдето стига някое от неговите оръжия, преди самият той да бъде улучен от куршума на врага си. Вождът носеше със себе си своя забулен в легенди костен лък и колчана с дебела стиска стрели. С прекрасното познаване на своето оръжие, с острия си поглед и със спокойните си ръце той можеше да улучи при лунна светлина една сигурна цел и на огромно разстояние. Но пушката на Ред Фокс стреляше по-надалече. Дали можеше и да улучва по-надалече? Дакотският вожд познаваше възможностите на своя противник много добре още от времето, когато бяха служили заедно като прерийни ездачи, и никак не ги подценяваше.
         Червената лисица вече се приближаваше в галоп по билото на възвишението. Малко преди да достигне до обсега на изстрел със стрела, той закова на мястото коня си с предизвикателен вик, който стигна до Токай-ихто. Дакотският вожд не отговори.
         Далече зад Червената лисица се появиха четиримата ездачи, от които той се бе отделил едва в подножието на възвишението. Сега те също излязоха с конете си на южния край на възвишението, скочиха на земята и успяха да накарат конете да легнат, за да се скрият зад телата им. Бяха овладели края на билото на възвишението и можеха да посипят прерията наоколо с куршумите си. От всички съучастници на Червената лисица те бяха най-опасните за младия дакота. Токай-ихто изчакваше.
         Фред Кларк доближи пушката до бузата си. Натисна спусъка; чу се гръм и Токай-ихто усети пищящия куршум. Последва втори, после трети, четвърти, пети. Фред Кларк стреляше с автоматично зареждаща се пушка. Запращаше куршумите бързо един подир друг и постепенно налучка съвсем целта си. Патроните прелитаха на косъм край живата му цел. Ред Фокс беше прекрасен стрелец и известен в цялата прерия, че не пропуска лесно целта си. Ездачите му надаваха насърчителни и подигравателни викове. Червената лисица се целеше само в младия дакота. Нямаше интерес да убие коня му.
         А вождът въобще не се помръдваше. Ездач и кон стояха на мястото си като мишена. Кулестият жребец бе навел ниско глава, сякаш се канеше да пасе. Токай-ихто вдигна кръглия щит от седмократно опъната кожа от бизонов врат и го държеше леко наклонен пред себе си, така че изстрелваните срещу него от далечно разстояние куршуми се отбиваха и падаха в тревата. Това беше майсторско постижение на индианската бойна техника, с което прерийните индианци се гордееха много. За Червената лисица то бе неизвестно и той не можеше да си обясни защо не улучва врага си. Неподвижният Токай-ихто започна да му вдъхва неприятно чувство. Не всеки се съгласяваше да стреля срещу ездач, който според суеверните стрелци минаваше за непробиваем от куршум и за омагьосан.
         Червената лисица продължаваше да стреля, ала вече се целеше по-лошо. Ръката му бе станала неспокойна. Куршумите минаваха на две педи разстояние от целта. Тогава младият дакота изправи гривестия си жребец на задните крака.
         — Хи-ийп-ийп-ийп-хи-яа!
         Бойният му вик прокънтя сред пукотевицата. Кулестият жребец се понесе напред като внезапно излязла буря. Неговият галоп промени положението само за секунди и изискваше също толкова бързи решения от страна на врага. В продължение на един-два удара на сърцето Фред Кларк продължаваше да запраща куршумите си към носещия се срещу него ездач, седейки все още изправен върху седлото си; миг след това обаче той трябваше вече да съобрази, че стрелите на дакотския вожд могат да го достигнат. Токай-ихто проследи с поглед как Червената лисица се смъкна отстрани на коня си и подкара червената кобила по продължение на останалия в сянка западен склон на възвишението. Той използуваше тялото на коня си за прикритие. Продължаваше да стреля над седлото към врага.
         Разстоянието между двамата биещи се мъже бързо се стопи. Вождът остави стрелите в колчана и стисна здраво бойната си секира. Той също се беше спуснал отстрани по тялото на мустанга си и сега почти висеше под корема му между носещите се в буен галоп крака. Дори и в това положение той можеше да изпъне тетивата и да убие коня на врага си. В такъв случай обаче Червената лисица щеше да си осигури прикритие зад тялото на кобилата и да продължи да стреля оттам. При такова положение беше трудно да се приближи човек към един добър стрелец; двубоят трябваше да се проточи, от което съучастниците на Червената лисица сигурно щяха да решат също да се намесят в боя. Затова Токай-ихто имаше друг план. Той искаше да предизвика врага да нападне, за да му отнеме пушката и да приключи борбата колкото се може по-бързо. Но такова намерение можеше да се осъществи само от безумно смел човек.
         Щом се приближи достатъчно до Ред Фокс, Токай-ихто запрати с все сила бойната си секира над гърба на своя кулест жребец. Това не бе направена от бели мъже томахавка, а дървена бойна секира с каменно острие. Оръжието полетя с въртеливо движение. Чу се трясък от разсечено дърво и шумът му се смеси с изплющяването на нов изстрел.
         Бойната секира се бе забила в приклада на пушката на Ред Фокс. Токай-ихто веднага разбра това. И го видя, когато собственият му мустанг политна и той самият можа да се спаси само чрез скачане, да не го затисне тялото на животното.
         Жребецът започна да се въргаля по земята; сигурно бе улучен така, че нямаше да може отново да се изправи на крака. Токай-ихто се бе хвърлил в тревата. Погледът му се плъзна нататък към врага. Той чакаше да разбере какво смята да прави Фред Кларк. Силният удар на секирата не го бе повалил на земята; той все още висеше от едната страна на своя изправил се на задните си крака кон. Само пушката с направения на трески приклад лежеше на земята. С една ужасна ругатня Ред Фокс се отказа от станалото вече негодно оръжие и подкара бързо коня си от тъмния западен склон напреко надолу към долината. След като бе лишен от своята стреляща надалеч пушка, сега целта му бе да се измъкне от обсега на Токайихтовите стрели и да достигне равните поляни, където кобилата щеше да развие цялата си бързина. Единственото предимство, което му бе останало, бе този кон; младият дакота бе лишен от своя. Кулестият жребец направи още един опит да се изправи, но краката му се подгънаха и той отново падна.
         Междувременно Фред Кларк се отдалечи. Яздеше като индианец. Беше се скрил още по-старателно зад тялото на коня си. Само дебелата подметка на тежкия му ездачески ботуш се подаваше над гърба на коня. Токай-ихто запрати няколко измамни стрели, чиито костени върхове останаха да стърчат, забити в подметката. По този начин на белия бе отнета възможността да гледа индианеца, защото в обратен случай би трябвало да подаде главата си и да я превърне в удобна за прицел мишена. През това време младият дакота остана ненаблюдаван. Той се възползува от мига, скочи на крака и побягна подир отдалечаващия се ездач, приведен дълбоко надолу, с тихи, едва чуващи се скокове и защитен от склона на възвишението. Той вече доста се бе приближил към Ред Фокс, когато онзи достигна равната прерия, където веднага се възползува от бързината на своята кобила.
         Младият дакота много добре знаеше, че може с успех да се състезава на бързина на късо разстояние с всеки оседлан кон. Той трябваше да настигне своя враг. С един последен смел скок Токай-ихто преодоля последното разстояние от склона и също стъпи върху равната земя. Оказа се, че в този миг Ред Фокс бе забелязал настигащия го вече преследвач. Ласото му полетя из въздуха, развивайки се. Широката му примка се спусна над младия вожд. Токай-ихто не отскочи, нито се хвърли на земята. Не направи нищо, което би осигурило на врага му нова преднина. Примката се спусна и вождът направо скочи в нея. Сграби здраво въжето пред клупа на примката, за да не може тя да се затегне изцяло. Последва обичайното силно дръпване. Фред Кларк отново се бе прехвърлил върху седлото и бе насочил вниманието си върху коня, който бе дресиран да устои на дръпването на ласото, но отдавна не се бе упражнявал. Токай-ихто се хвърли на земята, сякаш ласото го бе съборило.
         Врагът подкара коня в галоп и като изкрещя победоносно, задърпа мнимата си жертва за ласото подир себе си с желание да я умъртви, влачейки я. При това той отново извърна гръб на индианеца, когото смяташе, че е пристегнал в примката. В този миг младият дакота рипна. Стъпи на крака, отскочи от примката и затича с дълги скокове подир ездача, притегляйки към себе си ласото. В този луд бяг двамата врагове излязоха от сянката на възвишението върху огряната от месеца местност. Ред Фокс все още не подозираше нищо, тъй като ласото си оставаше изпънато. Той биеше коня си с камшика, за да го кара да бяга все по-бързо. Другарите на Ред Фокс обаче видяха какво става. Неколцина извикаха. Махайки възбудено с ръце, те се опитваха да предупредят Фред Кларк, а неколцина стреляха срещу младия дакота. Но той вече беше прикрит от тялото на коня на своя враг й куршумите не можеха да го улучат.
         В първия миг Ред Фокс взе виковете на своите хора за радостни възгласи от победата, после обаче нещо събуди съмнението му и той извърна поглед назад.
         Видя индианеца на един кон разстояние зад гърба си. Крясъкът му секна и камшикът падна от ръката му. Той измъкна револвера си, обърна се върху седлото назад и се прицели с насочена напред ръка към индианеца. Когато стреля, Токай-ихто тъкмо бе скочил, куршумът го докосна леко, прелитайки, без той почти да го усети, и затова не го спря. Подобно на скачащ вълк, с един-единствен отскок вождът се озова върху гърба на кобилата зад своя неприятел. Десницата му сви ръката с револвера така, че пръстите, стискащи оръжието, се отпуснаха; с лявата ръка вождът вдигна камата си.
         Ред Фокс понечи да се спусне от коня на земята, за да освободи отново гърба си. Ала мигът, в който той трябваше да измъкне краката си от стремената, осуети окончателно намерението му.
         Острието на ножа се заби в гърба му. Огромното му тяло се олюля и главата с широкополата шапка клюмна върху гърдите.
         Токай-ихто нямаше време да се наслаждава на победата си, защото бе ограден от всички страни от врагове. За да заблуди дебнещите неговия скалп ловци, той обгърна с две ръце мъртвия си враг, сякаш продължаваше да се бори с него. Примъкна се покрай убития върху седлото на гърба на изправилия се на задните си крака кон и седна пред ездача; спусна и двата си крака от едната страна и увисна напреко върху гърба на коня, сякаш самият той бе труп или тежко ранен. С лявата ръка стисна увисналата юзда, за да задържи в своя власт изплашеното животно. С дясната сграбчи свличащото се тяло на врага си, чиито крака все още бяха запънати в стремената, и го задържа така върху седлото. На разстояние, под светлината на месеца, това трябваше да създаде впечатлението, че не Токай-ихто е победил Червената лисица, а Ред Фокс, макар и ранен, е победил Токай-ихто. Радостни викове откъм прерията и възвишението потвърдиха, че измамата му бе успяла.
         Ездачите, които образуваха западната преградна верига, напуснаха постовете си и подкараха конете си в галоп лъчеобразно към предполагаемия победител в двубоя Ред Фокс. Благодарение на червената кобила обаче Токай-ихто пак яздеше най-добрия кон от всички. Той видя как ездачите забавиха своя галоп и явно изчакваха техният олюляващ се върху седлото, полусвлякъл се водач да им даде някакъв знак. Междувременно червената кобила отново се изкачи по склона с двойния си товар. Върху билото на възвишението младият дакота видя да се приближават двама размахващи оръжието си и крещящи победоносно мъже; бяха двама от постовите, които Ред Фокс бе оставил върху южния връх: един брадат бял и един индианец.
         Съвсем скоро двамата щяха да прозрат хитрината на вожда. Пръв тичаше индианецът с обучените да бягат крака. Неочаквано тялото му потрепера. В същия миг и Токай-ихто го позна: Шонка!
         Вождът все още беше върху склона в сянката. Той отпусна Ред Фокс и юздата, смъкна се от коня, дръпна лъка от гърба си и две стрели от колчана. Тетивата избръмча напевно и стрелите полетяха през полумрака на лунната нощ. Двамата бегачи се спряха на място; ръцете им се отметнаха във въздуха и те се строполиха в тревата. Токай-ихто дотича при тях и отне със светкавична бързина огнестрелните оръжия и патрондашите на двамата победени мъже. После хвана бързо червената кобила, която вече се оглеждаше, готова да побегне, вдигна отново Ред Фокс върху седлото и я придърпа няколко крачки към мястото, където лежаха неговата бойна секира и пушката на Ред Фокс с разбития приклад. Прибра и двете оръжия. Сега целта му бе закръгленият връх, където бе очаквал започването на боя. Долу ездачите се приближаваха в галоп, но когато най-после откриха огън към разпознатия победител, Токай-ихто бе съвсем близо до защитната падинка. Той увисна под корема на коня. И докато куршумите засвистяха над хребета на възвишението, кобилата стигна с бърз галоп читава закръгленото възвишение над малкия залив.
         Всички тези събития се бяха развили със светкавична бързина и в нея именно се криеше тайната на успеха. Токай-ихто се бе смъкнал от коня и се бе хвърлил в глинестата падинка. С уговорки и малко сила успя да накара и кобилата да легне. Освободи ласото, което Червената лисица бе завързал за гърба на животното, и постави мъртвеца на северния край на падинката. После загледа напрегнато надолу; лъкът и стрелите му бяха готови за стрелба. Ала предупредителният пример на двамата убити бегачи явно бе стреснал в първия миг останалите. Ако някой се осмелеше да излезе напред, за да насочи пушката си към възвишението от гърба на своя бърз мустанг, миг след това обръщаше коня си назад и побягваше надалеч.
         Вождът лежеше в глинестата падинка и не преставаше да наблюдава околността. Скривалището му беше удобно и гледката дори при лунна светлина бе прекрасна. Той бе избрал най-удобното място за един сигурен стрелец. Най-голямата грешка на враговете му бе, че не бяха обсадили закръгления връх, докато Токай-ихто се биеше с Ред Фокс. Но те всички бяха залагали с твърде голяма сигурност на победата на Червената лисица. Има да видят сега как ще успеят да се приближат към индианеца в откритата местност. Докато те не се решеха да слязат от конете и да се примъкнат многобройни от всички страни, него почти не го грозеше опасност. Колчанът му побираше сто стрели, към които трябваше да прибавим и плячкосаните огнестрелни оръжия и голямото количество куршуми. Той имаше при себе си кон, който можеше да зако-ли, за да изяде месото и да изпие кръвта му. Освен това в падинката предварително бяха оставени два мяха с вода и храна. Нощта бе осветена от лунните лъчи. Токай-ихто реши, че ловците няма да посмеят да предприемат толкова бързо на падение срещу него. Те съвсем бяха преустановили стрелбата.
         Индианецът ги видя да се събират на групи. Предводителите им, Ред Фокс и Шонка, бяха убити. Може и те да се съвещаваха какво да правят при новосъздалото се положение.
         Най-голямо внимание Токай-ихто отделяше на наблюдението на склона, водещ надолу към залива. Това беше единствената страна, която осигуряваше известно прикритие на врага. В дъното на залива се бяха струпали довлечените от водата дървета, освен това там растяха върби и други храсталаци, зад които човек лесно можеше да се скрие. Търсещият поглед на Токай-ихто забеляза някакво движение. Един ловец се подаде предпазливо иззад един върбалак и се запровира през тревата нагоре. Но трябваше да си плати за това. Стрелата на индианеца изненада храбреца право във врата. Улученият мъж се изпъна и остана на земята, без да издаде никакъв звук.
         Сега вече младият дакота имаше време и се зае да се настани колкото се може по-удобно върху закръгленото възвишение. Прегледа старателно плячкосаните пушки и преброи куршумите, после постави всичко така, че да му бъде подръка, за да може да стреля при най-малка загуба на време. Наоколо всичко беше спокойно и засега и откъм залива никой повече не се осмеляваше да се приближи. Дълбоко долу в голямата долина шумолеше монотонно водата.
         Луната се бе придвижила още по своя път и сега гледаше насам от югозапад. Осеян с блещукащи звезди свод се издигаше над земята. Вятърът вееше леко и носеше дъха на гнило и на влага откъм залятата от придошлите преди това води земя. От своята височина Токай-ихто можеше да вижда надалеч и забелязваше блясъка на водата. На отсрещния северен бряг прерията се простираше тиха и самотна. Преселническият керван и вървящите подире му съгледвачи отдавна вече бяха изчезнали в далечината.
         Индианският вожд лежеше по корем в падинката на върха и наблюдаваше околността. В нощната тишина откъм прерията се понесе индианска мелодия. Токай-ихто се заслуша. Някой пееше на езика на дакота еднообразен, горд, безкраен напев. Вождът позна гласа. Майката на Матотаупа, Унчида, бе останала на отсамния бряг на реката и сега пееше за сина на своя син, който беше обграден от всички страни от врагове. Токай-ихто разпозна сянката на нейната изправена фигура. Никой от белите мъже не я смущаваше. Белите мъже се преструваха, че високо ценят жените, и упрекваха индианците, задето карали жените си да работят като робини. Но макар ловджийският начин на живот да караше индианските мъже да обикалят непрекъснато прерията със стрели и лък в ръка, та жените трябваше да вършат работата в шатрите, и макар в шатрите жените да седяха далеч от огнището и да мълчаха, дакотските бойци никога не забравяха, че и у жените можеше да живее мъдър дух и смелост. Те винаги бяха уважавали старостта, независимо от това, дали мъж или жена бяха стигнали до нея. Токай-ихто се възхищаваше от Унчида, коя-то пееше, несмущавана от враговете, песента за Токай-ихто и за племето на дакота. Тя пееше и пееше. Стоя през цялата нощ изправена и гласът й кънтеше еднообразно в мрака. Беше принудила дори грубите другари на Червената лисица да й окажат уважение и я оставят на мира.
         Времето течеше час по час. Месецът продължаваше своя ход и звездите започнаха да бледнеят. Преди развиделяване беше много студено. Една кукумявка прелетя безшумно; в ноктите си стискаше издебната плячка.
         Токай-ихто откопча джобовете на убития Ред Фокс и извади от един на гърдите на дрехата скалпа на Матотаупа със сивочерните коси. Прекара бавно ръка по косите и скри скалпа в дрехите си. Ножа, който бе убил баща му, също прибра. Не беше широк нож за скалпиране, а кама. Вождът продължи да наблюдава напрегнато местността.
         Долу при врага нищо не се помръдваше.
         Звездите изчезнаха и сивите воали на утринния здрач се разпръснаха и се разляха. Слънчевата светлина победи. Младият дакота се радваше на топлите утринни лъчи. Не откъсваше поглед от залива и забеляза двама постови, които отново се бяха примъкнали там. Бяха се прикрили много старателно. Токай-ихто забеляза само парче кафяв кожен ботуш на едно място и то също едва се различаваше от мокрото дърво, до което се подаваше. Вторият постови се издаде с цевта на пушката си, чийто отвор привлече погледа му в един върбалак. Индианецът насочи спусъка на своята пушка над ръба на падинката.
         Изстрелът му разцепи утринната тишина. Птици изпърхаха изплашени и отлетяха надалеч. Цевта на пушката в храсталака, която бе улучена, изчезна и невидимият стрелец изруга шумно. Вторият постови стреля нагоре и куршумът изпищя край падинката. Токай-ихто отговори на изстрела му. Кафявият ботуш потрепера и потърси по-сигурно прикритие под дърветата. Младият дакота изстреля веднага втори куршум. Тих стон и няколко лошо прицелени изстрела бяха отговорът откъм прикритието в залива.
         И тези двама ловци, които имаха сравнително най-добро прикритие, бяха в по-лоша позиция от младия дакота. И тях той можеше да наблюдава по-добре от височината, отколкото те него. Оттук насетне и двамата останаха съвсем неподготве-ни. През деня не можеха да напуснат откритото вече от врага им скривалище, без да станат жертва на неговите куршуми, пък и никой не можеше да се осмели да им се притече на помощ. Положението им съвсем не беше розово.
         Вождът чакаше. Стана обед. Враговете му не показваха никакво желание да се заяждат посред бял ден с такъв изкусен стрелец, който освен това имаше най-добрата позиция в цялата околност. Вождът обаче осъществяваше своя план: не даваше мира на врага. При това Токай-ихто не изпитваше тържествуваща радост, но беше доволен, че белите ловци на неговия скалп и индианските предатели все пак не успяваха „да очистят червеното псе“.
         Вождът се бе извърнал назад и сега гледаше към безбрежната, сливаща се на юг с небето прерия. Токай-ихто все още виждаше тъмната Линия, която представляваше следата от кервана на преселниците, оставена преди няколко дни през тревата. Следата идваше от обвитата в мъгла далечина, откъм Конския поток, откъм Черните хълмове и откъм бреговете на Жълтокаменната река чак до Тинестата вода. Тя идваше откъм необгледната земя, която бе принадлежала на бойците на дакота. После преминаваше през реката в чуждите земи. Токай-ихто познаваше тези нови земи. След още една нощ и после още един ден, и още една нощ усърдните коне и подскачащите плазове щяха да прехвърлят границата и да навлязат в свободната прерия и закрилящата ги гора. До този час вождът трябваше да издържи тук и да привлича вниманието на всички врагове върху себе си. След това трябваше да им избяга.
         Унчида пееше, че той трябва да избяга от врага. Токай-ихто не биваше да умре. Синовете на Великата мечка очакваха своя вожд. Те имаха нужда от него. Унчида имаше една малка торбичка с ягодки и малък мях с вода. Те й бяха достатъчни. Тя продължаваше да пее своята песен без прекъсване. Откъм залива отново се чу стенанието на постовия, чийто крак бе пробит от двата куршума на Токай-ихто. Дървото, под което той се беше скрил, се раздвижи. Токай-ихто видя как онзи там отхвърли мокрите клони от себе си; болките му бяха отнели възможността да разсъждава спокойно. Дакотският вожд се прицели и сложи край на мъките му.
         Когато късно следобед слънчевите лъчи падаха напреко над хребета на възвишението, вождът видя как раненият му мустанг се мъчеше да се изправи на крака. Беше му трудно, но все пак най-после животното успя да се изправи, треперейки, и закуца към закръгленото възвишение и своя господар.
         Обсадилите околността врагове не стреляха срещу коня. Сигурно виждаха, че той едва се придвижва и че с един добре улучил изстрел само щяха да снабдят собственика му с голям запас от месо.
         Жребецът се приближи към малката падинка на върха. Подуши кобилата, изглежда, прие спокойно нейното присъствие и си откъсна няколко треви. Токай-ихто отвори един мях с вода и даде на животното да пие. Откъм прерията изсвистяха много отдалеч няколко куршума и се забиха безуспешно в тревата и земята. Токай-ихто затвори меха и отговори с пушката си. Враговете веднага се отдръпнаха на зад. Вождът се изсмя подигравателно. Помисли си за силната душевна борба, която сигурно будеха в сърцата на враговете му, от една страна, страхът, и от друга — надеждата да се сдобият със скъпоценния му скалп. Вождът не преставаше да наблюдава с изострено внимание цялата околност. Не се помръдваше изобщо. Ловците на неговия скалп там долу не водеха борба за своя народ и за неговото ново бъдеще, както дакота, а се биеха за една парична сума, която никой от тях не искаше да отстъпи на другия и за която искаха да рискуват колкото може по-малко. Освен това техните шансове за успех растяха дори само от изчакването, защото безсънието трябваше постепенно да изчерпа силите на младия дакота. Възможно беше те да останат да чакат, докато преселническият керван стигне свободната земя.
         Токай-ихто погледна отново надолу към залива и видя, че останалият без пушка постови междувременно беше изчезнал. Беше се оттеглил тихомълком.
         Слънцето вече се бе поусмирило като мъдра старица, лъчите му се плъзгаха полегато над сочната зелена тревиста местност и блещукащото им злато започна да се зачервява.
         Дакотският вожд свали трите орлови пера от косите си. Наскуба треви и си направи с помощта на змийската кожа, която придържаше косите му, корона от трева. Някой изстрел в главата в миг, в който трябваше да надигне глава, за да се прицели, бе най-голямата опасност за него и той трябваше да гледа на всяка цена да прикрива косата и челото си. Като се взря сега надолу, видя, че повечето вражески ездачи бяха слезли от конете. Беше вече тъмно, така че той не можеше да вижда онези, които стояха скрити сред тревата и зад самотните храсталаци. Но Токай-ихто се надяваше, че ще успее своевременно да ги открие, щом се размърдат.
         Вълците бяха престанали да вият. Вече обикаляха мълчаливо, за да търсят плячка. Но сигурно бяха надушили хората, от които се страхуваха и които нападаха само когато започнеше да ги мъчи глад.
         През цялата нощ песента на Унчида огласяше мрака.
         После отново се раздени.
         Токай-ихто продължаваше да дебне с неотслабващо внимание. От дете бяха го учили да ходи на лов и да воюва и непрекъснатото наблюдаване на околността и на всичко, което се случваше наоколо, бе станало негова плът и кръв; той трябваше да се насили, за да престане да наблюдава. През годините, когато стана от дете мъж, той бе обикалял навред, придружавайки презрения си баща или сам като някой звяр сред пустошта. С една пушка и с мустанга си можеше да докаже в гората и сред прерията превъзходството си над многоброен враг. Затова сега така силно го измъчваше жалкото състояние на жребеца му.
         Младият човек вече очакваше с нетърпение края на изпълнения с бездействие ден. През всичките тези бавно течащи часове погледът му отново и отново се бе насочвал към оставената от преселническия керван голяма следа на юг. Там, в далечината, Конския поток все още течеше през пясъчната степ. Край Бялата река седяха братята и сестрите му от голямото племе на дакота, замлъкнали и изнурени, покорени от белите уачичун. Едва сега една малка група бе тръгнала на път, за да започне нов живот. Вождът опипа посивелите коси на баща си, скрити в колана му. Той трябваше да избяга заедно с тях от обкръжението на уачичун, той искаше да избяга. Ако Мечата орда се бе придвижвала бързо, по това време неговите братя и сестри сигурно вече прекрачваха границата. Слънцето отново тръгна по своя път надолу, на запад, потъна там и над земята се разстла тъмнина. Възвишения и падинки, голямата долина с блещукащите води се забулиха в мрак. Докато през тези първи безлунни часове на нощта вниманието на Токай-ихто бе особено изострено, за да не изпусне приближаването на врага, той възприемаше почти несъзнателно онова, което ставаше близо до него. През нощта кулестият жребец се държа като истинско диво животно. Беше разбрал, че господарят му не спи, и също не можеше да се успокои. Току скубеше и пълнеше устата си с трева и я дъвчеше със здравите си зъби. После правеше няколко крачки и отново се спираше пред спънатата кобила.
         На северния ръб на падинката все още лежеше тялото на мъртвия Ред Фокс.
         Бяха внушавали на Токай-ихто още от дете, че духът на врага витае, изпълнен с омраза, и след смъртта. Затова през нощта жените танцуваха под светлината на огъня около плячкосаните скалпове на убитите врагове, заклинайки духовете им да намерят покой. Момчето Харка бе виждало този танц, когато бойците на Мечата орда донасяха в своите шатри скалповете със сноп коса на темето на бойци на пани. Белите мъже се смееха над този обичай или се ужасяваха от него. Синът на Топ научи това. Той бе убил много мъже и бе видял много мъртъвци; за него един убит враг не беше нищо повече от един отсечен с брадвата ствол. Той вземаше техните скалпове и никой не умиротворяваше духа им, но те не го безпокояха. Случаят с Червената лисица обаче бе нещо съвсем различно за Токай-ихто. Двамата мъже се бяха мразили продължително и силно и за Харка Камък с рога Токай-ихто белият мъж Червената лисица беше станал олицетворение на злите сили на уачичун, които мамеха, убиваха и прогонваха бойците на дакота от земите им. Индианецът имаше чувството, че враждебността на Червената лисица все още го дебне сред мъглата иззад тревата; тя се носеше в мрака и лаеше насреща му в долината, когато започнеше да вие някой койот. Силата на уачичун все още стоеше изправена между Токай-ихто и Мечата орда.
         Откъм дъното на залива изтрещя изстрел. Младият вожд усети силен удар в главата, пред очите му засвяткаха светлинки и после наоколо настана мрак. Напрягайки всичката си воля, той се плъзна малко по-надолу в падинката. Ръката му напипа една пушка и той натисна спусъка, без да може да разбере накъде стреля. Ония там долу не биваше да знаят, че за миг е бил небоеспособен. В противен случай той беше изгубен и враговете щяха да се доберат до скалпа му.
         Веднага отговориха на изстрела му с нов, без обаче вторият куршум да го улучи. Раненият напипа превръзките от лико; механичното движение на ръката му намери мястото, където ги бе прибрал, и той се опита да постави превръзките върху раната на главата си. Ръката му веднага нагизна в кръв, но той все пак успя да увие здраво ликото около главата си. После ръцете му се отпуснаха и той остана да лежи. Отдолу бяха престанали да стрелят. Дали вече се изкачват насам? Токай-ихто осъзна, че бе допуснал грешка. Сигурно част от главата му се бе подала навън за нечие вражеско око в светлината на луната. Изстрелът все пак го бе насочил към мястото, където се криеше врагът: зад горната върба в залива. Той бе предполагал, че там може да има враг, но мислите му се бяха отклонили за миг.
         Откъм залива отново прокънтя изстрел. Без да ги води ясното му съзнание, ръцете на вожда посегнаха отново към пушката. Сега движението му се стори по-лесно и пред очите му премина ясно светлина, макар че предметите продължаваха все още да се движат из нея. Той напипа приклада и спусъка и успя да стреля. Изплющяването непосредствено до ухото му и ударът на приклада го събудиха напълно и той отново осъзна заобикалящата го околност. Даде си сметка, че сигурно изстрелът му съвсем не е бил насочен, защото откъм залива прокънтя висок смях. Вождът се окопити. Скрит зад тялото на убития Ред Фокс, той стреля за трети път. Сега вече отдолу не се чу никакъв смях.
         Нещо грапаво, влажно се приближи до гърба му. Кулестият жребец ближеше своя господар. — Да, а сега върви. — Токай-ихто говореше тихо и с доброта на своя верен другар.
         Животното сякаш го разбра. Мина край кобилата и излезе от падинката.
         Вождът притегна по-здраво превръзката от лико около главата си. Куршумът беше го закачил и бе отлетял и най-голямата опасност, първото замъгляване на съзнанието, вече бе отминала.
         Песента на Унчида продължаваше да се носи откъм прерията:

         Сине мой,
         не се отпускай.
         Ти си дакотски боец.
         Очите ти няма да се замъглят,
         ръката ти няма да потрепери,
         разкъсай вражото обръжение
         и се върни
         при своите братя. Ние те чакаме.

         На Токай-ихто се стори, че вижда в далечината на север някаква мъждукаща точка. Неясната светлина беше много далеч. Огън ли беше това? Не бе ли то знак, че керванът с преселниците е преминал спасителната граница и е достигнал Гористите планини? Значи мъжете и жените бяха вървели бързо. Четансапа, синът на Летния дъжд, сигурно ги е подтиквал за този продължителен бърз преход. Всичко беше свършило добре.
         Сега вече Токай-ихто можеше, трябваше да намери начин да се отскубне от враговете си.
         Но край него нещо се раздвижи в мрака. Токай-ихто прилепи ухо до земята. Не можа да долови нищо. Дебнещите му очи обаче откриха сенките на свободни коне, които се отдалечаваха на групи от обкръжилите го мъже. По бавното им и подредено отдръпване той отсъди, че някой ги отвежда. Къде? Това не можеше да се разбере току-така. Конете скоро изчезнаха в мрака. Ездачите им сигурно лежаха в широк кръг около него, скрити в тревата, и изглежда, сега бяха започнали бавно да стесняват обръча.
         Щом като бяха отвели всичките коне, те явно имаха план, който трябваше да се изпълни на крак. Все още онова, което ставаше около него, беше далечно и трудно обяснимо. То се придвижваше по земята безмълвно; сякаш самата трева и земя та се движеха от само себе си. После то се приближи още повече и очертанията му се видяха. Една сянка се примъкваше… не се ли раздвижи там един стрък? Ниско долу в залива една върбова клонка се наведе без вятър. Кулестият жребец бе вдигнал глава и душеше неспокойно.
         Те идваха. Нямаше повече съмнение. Примъкваха се от всички страни още с настъпването на нощта. Нещо пълзеше отвсякъде — в залива, върху хребета на възвишението и долу в прерията. Може би някои от примъкващите се врагове щяха да се простят с живота си. Останалите обаче можеше да се нахвърлят с щурм… и да смъкнат скалпа на дакотския вожд. Те всички се надяваха на това.
         Токай-ихто свали букаите на червената кобила и хвана лъка и стрелите си. В мрака разстоянието беше толкова малко, че лъкът щеше да му свърши работа. Токай-ихто можеше да отпрати за една минута двадесет стрели.
         Вождът дебнеше и се ослушваше напрегнато. Все още не бе гръмнал нито един изстрел. Те искаха да го заобиколят съвсем отблизо, преди да издадат присъствието си. Бяха само сенки между тревите, но Токай-ихто ги виждаше.
         Откъм залива прокънтя остро изсвирване. Може би това беше сигналът, след който врагът щеше незабавно да се хвърли в атака. От земята се отделиха човешки фигури. Те скочиха напред и отново се приведоха. Отекнаха пистолетни изстрели. Тежко стъпващи ездачески ботуши и леки индиански мокасини затичаха нагоре по меката пръст на склона откъм прерията и по дългия хребет на възвишението. Прозвучаха чужди бойни възгласи. Нощта оживя застрашително.
         Токай-ихто запрати няколко стрели срещу враговете, които се приближаваха към него по билото на възвишението. Знаеше, че не може да отбие всички, и прие точно такава тактика. Първите револвери започнаха да стрелят. Нямаше да мине много време и Токай-ихто щеше да попадне в обсега на куршумите на врага. Той продължи да отпраща само отделни стрели и тази последователност навярно по-скоро придаде сигурност на нападателите, отколкото да ги сплаши. Един вражески куршум закачи отстрани червената кобила. Животното скочи изплашено и побягна надолу по склона на изток. За миг движението на животното сякаш обърка нападателите. Може би се изплашиха, че дакотският вожд е направил опит да избяга. Дали той не виси някъде по тялото на бягащия кон? Токай-ихто забеляза как няколко фигури се надигнаха и се затичаха да заловят или да хванат с ласото си бягащото животно. Надигна се глъч. Това облекчи малко Токай-ихто. Той запрати още няколко стрели срещу нападателите върху билото на възвишението. Една от стрелите му улучи един от първите. Но сега заплашителните сенки наоколо бързо се уголемиха и вече достигнаха закръгления връх.
         Ето ги.
         В последния миг вождът се беше скрил зад поваленото дърво. Тъй като бе престанал да запраща стрелите си, враговете му сигурно решиха, че той самият е улучен. Никой от нападателите му не можеше да го види, преди да влезе в падинката. Вождът лежеше, проснат по дължина, почти под дънера на дървото, който прикриваше гърба му. Чуваше крясъците, с които все повече врагове около него щурмуваха последните метри. Видя как кулестият му жребец изчезна. Конят сякаш бе успял да се отдалечи незабелязан.
         На ръба на падинката вече стояха първите сенки. Широкополи шапки и дълги плитки, широки бради и тесни голобради лица. Прегракнали викове извираха от широко отворени усти; приклади на пушки полетяха без определена цел из въздуха и заудряха глухо земята; плющяха и тракаха непрекъснато пушечни и револверни изстрели. Токай-ихто също започна да гърми. Сачмените лагери на револверите му се въртяха и късите им цеви трещяха. Улучените нападатели се олюляваха безпомощно и се отъркулваха в падинката.
         Вождът престана да стреля, отмести се от дървото и се напъха между телата на убитите. Легна така, че тялото на един убит индианец почти го покри. Той бе успял да хвърли короната от трева от главата си и бе изтикал встрани светлия си костен лък, за да не могат да го различат веднага.
         Множеството ловци на скалпа му напираха наоколо. Отно — во се появиха живи сенки и се сляха в една тъмна надвиснала маса.
         Докато приближаващите се още крещяха, предните млъкнаха. Четирима-петима от тях се наведоха напред и започнаха да търсят сред мъртъвците. Други прибираха с ругатни останалите безстопанствени оръжия. Най-предните нападатели, които претърсваха и плячкосваха, отблъснаха напиращите си другари с ритници и удари с лакти.
         Откъм далечината се чуха ударите от копитата на бягащата кобила и нейните преследвачи. Кулестият жребец беше изчезнал.
         — Който го е намерил, да каже! — изкрещя неочаквано някой ядосано в мрака. — Да каже тоя подлец, който открадна скалпа му!
         — Тихо! — заповяда нечий друг глас. — Всички да се отдръпнат назад! Излизайте от падинката! Какво тъпчете тука като добитък! Двама да дойдат да претърсим мъртъвците!
         Токай-ихто виждаше говорещия само като силует — висок мъж с тясна глава и остра брадичка и мустаци. Издалият заповедта все още не можеше да достигне с ръка вожда, но въпреки това Токай-ихто се постара да скрие дръжката на ножа си с птичата глава, за да не могат да го напипат веднага. Шарлеман сигурно щеше да си спомни това оръжие, защото го бе видял в колана на вожда при преговорите с Ред Фокс. Той също познаваше Токай-ихто от времето, когато вождът беше още младо момче и работеше като съгледвач при белите мъже.
         Тъй като сега щеше да последва системно претърсване на убитите, Токай-ихто очакваше бързо развитие и приключване на боя. Не изгуби самообладание и беше решен да стори онова, което би му донесло най-бърз успех съобразно държането на враговете му.
         Двамина се наведоха и вождът позна младия Филип, който бе намерил лъка на вожда и го бе вдигнал високо нагоре, за да го видят всички. В този миг на стоящия до него хрумна нещо:
         — Ще прибавим кой да е черен скалп към лъка! И всички ще ни повярват!
         Тази умна глава беше Луи Канадеца. Изглежда, той бе решил веднага да изпълни предложението си. Токай-ихто усети как задърпа косите му. Все пак Луи попита с човешка загриженост:
         — Мъртъв ли си вече напълно, мой червени братко?
         — Не — отвърна вождът, сякаш беше някой от индианските съгледвачи на служба при белите, който бе ранен по време на нападението. — Нека моят брат Луи да пусне веднага косите ми или ще го наръгам. Токай-ихто не е вече тук. Той избяга!
         — Sacre now*! — Шарлеман, който бе чул тези думи, започна да върти брадата си. — Пусто да остане! Може би той действително не е бил съвсем мъртъв… промъкнал се е долу до залива сред храсталаците и сега се крие сред върбите… гледа към нас тук горе и ще почне да стреля… този canaille!**
         [* Sacre now! — Пусто да остане! Б. пр.]
         [** Canaille — подлец. Б. пр.]
         Откъм склона на залива изтрещя пушечен изстрел. Шарлеман политна. Беше смъртно ранен.
         След изстрела, издаден от доста близко разстояние, настъпи миг тишина. Ловците на скалпове стояха като вцепенени. След кратката тишина обаче избухна заглушителен шум. Те смятаха, че избягалият Токай-ихто беше стрелял. В същия миг всички побягнаха надолу по склона на залива, за да заловят стрелеца. По виковете им можеше да се разбере, че бяха забелязали някакъв бягащ индианец и започнаха да го преследват. Всички бягаха като подплашено стадо бизони по склона надолу. Ругатните и виковете им заглушиха тихото шумолене на водата. Някои се навеждаха и сякаш прибираха пътем оръжието на убитите. Други се препъваха и падаха върху другарите си или просто ги прескачаха. Клони пращяха, в локвите в дъното на залива шляпаха ботуши. Тълпата на закръгления връх вече се бе разнесла. Последните тичаха по склоновете вляво и вдясно надолу към прерията, за да могат да се придвижат по-бързо и безпрепятствено. Колкото повече продължаваше гонитбата, толкова по-ясно проличаваше разликата в бързината на краката на отделните мъже. Те се разпръснаха, преследвайки своята жертва, и най-после всички изчезнаха в мрака и сред ниските мъгли на долината край реката.
         Дакотският вожд бе останал горе и сега се ослушваше от заглъхналото и станало изведнъж безлюдно възвишение към отдалечаващите се. Може би щеше да бъде разумно да изтича заедно с навалицата от свои преследвачи надолу в долината и там да изчезне от очите им. Но краката му се бяха отпуснали като закачена бизонова кожа и сега и очертанията на закръгления връх изчезнаха пред очите му. Превръзката на главата му беше почти разкъсана и кръвта се стичаше от главата му. Той остана на мястото си, за да оправи отново превръзката. Сам ли беше тук? Всички ли бяха изтичали долу в долината? Наистина всички ли?
         С изключение на един-единствен. Неочаквано вождът разпозна в мрака нечия сянка непосредствено до себе си. Не можеше да каже дали сянката бе изникнала от земята, или се бе приближила отнякъде безшумно. Видението отново напрегна сетивата му и той наблюдаваше сянката внимателно и с изненадана враждебност. Непознатата фигура беше тънка и висока. Гологлав млад човек, гол от кръста нагоре; в ръката си държеше пушка. Полуразпуснатите му коси стигаха някъде до средата на гърба.
         Той сякаш не обръщаше внимание на Токай-ихто, а дебнеше неотстъпно своите отдалечаващи се другари. Тропотът от краката на бягащи мъже в долината вече почти заглъхна и се сля с монотонното шумолене на реката. Вождът видя как младият боец извърна глава и погледна към него. Токай-ихто посрещна безмълвно погледа му и чакаше да види какво ще прави по-нататък другият.
         Младият боец заговори:
         — Те всички са глупаци — каза тихо с приятен глас. — Само аз те познах и ще се бия с теб, за да зашия след това косите от твоя скалп върху дрехата си. Ти си Токай-ихто. Ножът ти те издава. — Да — отвърна вождът също така спокойно. — Опитай да ме нападнеш. Но ако аз те победя, ще трябва да се ожениш за някоя девойка от нашите шатри. Ние имаме нужда от мъже.
         — О! — рече само смаян младият боец. — Моето име е Шудегача, аз съм от племето понка и не искам да се женя за вашите жени. Аз искам твоя скалп, вожде!
         — Ами че вземи си го, Шудегача. Той е върху главата ми и е сраснал доста здраво за нея. Ще трябва да направиш разрез и да теглиш здраво.
         — Да! — Младият човек беше възбуден. — Точно това ще направя! Защо се подиграваш с мене? Нима мислиш, че острието на моята томахавка се е притъпило?
         — Не, не мисля това. Твоята бойна секира е остра, а мислите ти са разумни. Сега ти ще свалиш скалпа на Токай-ихто. Токай-ихто е ранен и може би няма да успее да напрегне всичките си сили. Ти опитай. Ако смъкнеш скалпа ми, те ще ти дадат двеста долара и безплатно пътуване до Вашингтон, и то само за теб, защото всичките ти бели и червени братя избягаха. Смелостта ти няма да остане невъзнаградена, Шудегача; те добре ще ти заплатят, сине на племето понка, тъй както на времето заплатиха на предателя, който уби Понтиак. Младият боец изсвири презрително с уста.
         — Аз няма да замина за Вашингтон, Токай-ихто, сине на Матотаупа, и не се нуждая от тия двеста долара. Аз не съм бял човек, който има дългове към кожарската компания и иска да заплати капаните си с твоите коси. Аз не съм и червен мъж, който пие тайнствена вода, и затова има нужда от пари. Аз искам да скалпирам Токай-ихто, за да се прослави името ми надлъж и нашир. Твоите бащи убиваха моите бащи. Вие, дакота, ни преследвахте, докато бяхте силни, както лъвовете преследват дивеча. Един дакота открадна моята сестра Монгшонгша. Той се нарича Четансапа и е един от твоите бойци.
         — Бойците на понка навлязоха в нашите ловни райони, ти знаеш това, Шудегача!
         — Да, знам го. Бизоновите стада бяха изоставили нашите прерии от много лета и зими и нашите жени и деца гладуваха. Ние трябваше да търсим бизони във вашите ловни райони.
         — Защото белите мъже избиха със своите автоматични пушки толкова много бизони, че остатъкът не е достатъчен вече нито за нас, нито за вас.
         Младият понка мълча един миг.
         — Нима ти искаш да се извиняваш с белите мъже, Токай-ихто? — попита след това. — Страх ли те е да се биеш с мен?
         Токай-ихто пристъпи към момъка. Силите на ранения вожд нямаше да му стигнат, за да изтича надолу в залива и да избяга. Сега обаче той пристъпи напред. Превишаваше другия с едно чело. Когато и последната дума излезе от устата на младия понка, юмрукът на вожда блъсна тялото на младежа. Той полетя към земята. Токай-ихто коленичи върху него и го овърза. Не го уби.
         Междувременно в долината пукотевицата съвсем бе замлъкнала. През шума от реката към височината се изкачи шум от далечен тропот на копита. Ако Токай-ихто бе чул добре, голяма група ездачи яздеха надолу по течението на реката. Ловците на скалпове бяха дотичали до своите коне, които бяха скрили вечерта в долината; там ги бяха яхнали и сега се отдалечаваха. Какво търсеха те надолу по течението на реката? Нима все още непознатия, който бе стрелял в решителния миг и бе привлякъл към себе си преследвачите, за да ги отклони от Токай-ихто?
         Вождът потърси пушките и револверите, с които беше стрелял, и лъка си. Не намери нищо. Ловците на скалпове бяха отмъкнали всички оръжия.
         Той беше боец без кон и без огнестрелно оръжие. Беше му останал само ножът.
         Откъм долината нагоре се носеше влажният дъх на водата. Раненият беше жаден и искаше да пие. Водата бе изтекла от меховете му. Той се измъкна от кървавата човешка гмеж и се смъкна надолу съвсем внимателно, сякаш наблизо имаше враг, който го наблюдава. Дъхът на водата го привличаше все по-силно и инстинктът направи по-бързи движенията му.
         Когато я усети за пръв път, устата му се насочи жадно към нея и той започна да пие от мътната вода на големи глътки.
         От болките главата му отново започна да се върти. Раната го измъчваше много повече, отколкото той очакваше. Промъкна се между върбалаците и остана да лежи край локвата.
         От своето скривалище Токай-ихто можеше да гледа нагоре чак до закръгления връх. Надолу в долината реката шумолеше безспир.
         Токай-ихто усещаше водата и мократа пръст; хладният вятър го галеше. Той пи още веднъж. После престана да се съпротивява на умората. Очите му се затвориха и той заспа между върбите.
         Когато съзнанието му заработи отново, му се стори, че вижда някакъв ясен светлик. Видя, че месецът беше изгрял, и по навик се опита веднага да определи мястото, където лежеше. Беше на сянка, между храстите и довлечените от отеклите се води дървета; не беше лошо скривалището, което си бе избрал преди няколко часа. Вождът все пак постепенно си даде сметка, че въпреки всичко ще трябва отново да се изкачи върху възвишението. Там, върху закръгления връх, лежеше пленникът му!
         Токай-ихто се измъкна от върбалака и започна да се катери нагоре по склона, минавайки през мястото, където се бяха спрели на лагер жените и децата на неговото племе, нагоре към закръгления връх. Стигна на високото и се добра до падинката на възвишението, където бе прекарал два дни и три нощи. Овързаният понка лежеше на същото място. Токай-ихто впери поглед в далечината. Земята наоколо бе тиха и безлюдна. Скоро лешоядите и вълците щяха да започнат своя пир и след това никаква следа нямаше да може да разкаже за онова, което се бе случило тук. Токай-ихто видя до себе си в падинката пушката на Червената лисица с разцепения приклад и я вдигна. Можеше да й постави нова дръжка у дома, в родната шатра.
         Вождът продължаваше да наблюдава околността. Съгледа кулестия си жребец и червената кобила далеко горе по течението на реката да пасат тихо заедно. Ала Токай-ихто очакваше още нещо, още някого. Дали стрелецът, който бе стрелял откъм залива върху Шарлеман, бе паднал жертва на ловците на неговия скалп, или бе успял да им избяга? Ако беше още жив, той скоро щеше да се покаже. Токай-ихто знаеше кой бе този стрелец: неговият кръвен брат Планински гръм, младият вожд на сиксикау. Той имаше за задача да наблюдава двубоя на Токай-ихто и да извести след това Мечата орда.
         Небето започна да се развиделява. Из тревата на гребена на възвишението изплува фигурата на един индианец. Той закрачи открито към закръгленото възвишение. Беше висок и израсъл прав като копие.
         Токай-ихто също се изправи, двамата кръвни братя се поздравиха и в същото време до тях се приближи и Унчида.
         — В очите на нашите врагове ти беше Токай-ихто — каза дакотският вожд на Планински гръм. — Знаят ли те, че ти си още жив?
         — Не знаят. Те смятат, че съм смъртно ранен. Аз скочих в Тинестата вода. След това тайно се измъкнах от реката и останах да проследя с поглед враговете. Те отнесоха твоя костен лък и скалпа на един червен съгледвач, когото аз бях застрелял, докато те ме преследваха. Този скалп ще продадат сега заедно с твоя лък като скалпа на Токай-ихто. Заминаха си доволни.
         — Ето тук — Токай-ихто посочи към пленения понка, — това сега е единственият от нашите врагове, който знае, че Токай-ихто е още жив. Той не бива да ме предаде. За уачичун Токай-ихто трябва да бъде и да си остане мъртъв.
         — Ще го направиш ли ням?
         — Нека той сам си избере: да умре, или да живее в нашите шатри.
         Дакотският вожд погледна своя пленник в очите. Върху лицето на младия човек се бореха упорство и омраза с разсъдливостта.
         — Ти от вашите шатри ли дойде, или беше на служба при милаханска? — попита го Токай-ихто.
         — Няма вече шатри на племето понка — отвърна младият индианец огорчен. — Духът на болестта, който ни донесоха белите мъже, както и гладът и стрелите и куршумите на дакота избиха нашите бойци. Последните от нас отидоха в резервата. Аз останах сам сред прерията и ходех да ловя бобри с един бял мъж.
         — Сестра ти Монгшонгша живее при нас. Не искаш ли и ти да дойдеш в нашите шатри на Мечата орда и да отглеждаш заедно с нас пъстри бизони и да сееш зърно?
         — Царевица?
         — Да, нещо подобно на царевица.
         — В резерват?
         — Не, на свобода в наша собствена земя. Тук земята е плодородна. — Токай-ихто насочи поглед над сочно зелените поля и покритите с червена пръст възвишения. — Така ние няма повече да гладуваме и няма да се избиваме помежду си. — Това е добре, и аз го искам. — Понка принадлежат към голямото племе на сиуксите, към което принадлежат и дакота. Ние винаги сме били братя, но сега най-после го разбрахме. Хау. Моят по-млад брат може да изтича напред към Гористите планини и да отнесе там новината, че Токай-ихто и Планински гръм заедно с Унчида ще бъдат скоро в шатрите.
         Освободиха Шудегача от ласото и той тръгна. Затича бързо надолу към долината и двамата вождове върху върха на възвишението видяха как той преплува реката и после достигна северната прерия.
         Токай-ихто гледаше подир него. От другата страна на долината, където се носеха утринните ниски мъгли, както и от другата страна на безбрежната вълниста прерия на хоризонта се очертаваше планината. Тя изглеждаше тъмна; беше обрасла цялата с гори. Натам бе посъветвал той да тръгнат шатрите на неговото племе. Там бяха сега те, родните типи на Мечата орда, някъде между полята и гората до някой бистър поток. Кожените чергила вече бяха отметнати, огньовете горяха и топлеха утринната закуска. Конете сигурно вече започват да пасат, кучетата тичат гладни наоколо.
         Върху лицето на Токай-ихто просветна радост от мисълта за завръщането у дома. Никакъв враг не стоеше повече между него и неговите близки. Никой уачичун не се интересуваше повече от малката група хора, чието съществуване и живот от другата страна на Мисури не бяха известни никому. Синовете на Великата мечка можеха да започнат скришом своя нов живот.
         Твърдо и смело прозвуча песента на Унчида, когато тя пое пътя към родните шатри заедно с двамата вождове.






Няма коментари:

Публикуване на коментар