4 октомври 2012 г.

Синовете на Великата мечка-5



         МЕЧИТЕ МОМЧЕТА

         Снеговалежът постепенно бе престанал и вятърът утихна.
         Бяха се образували мъгли, които затрудняваха видимостта. После отново просветля, стана съвсем светло след мъглата и най-после жълтото злато на слънчевите лъчи я проби. Керванът спря. Всички бяха чули изплашени изстрелите, но и всички знаеха вече, че първата заплашваща ги опасност бе преодоляна. Старият Хавандшита вдигна ръце и изрече от името на цялата племенна група молбата за мир към Великия непознат, утринната молитва, както бе обичай от прастари времена. Момчето Хапеда познаваше този тържествен миг още от най-ранното си детство и днес го изживя с особена и дълбока сериозност. Защото тази сутрин слънцето огря за първи път преселниците, които бяха тръгнали на дълъг път към нова родина.
         Горите и скалите на Черните хълмове приеха бегълците. Момчето Хапеда никога не бе пристъпвало тези планини, които се числяха към централните райони на земите на дакота, и към желанието му да се изскубне от врага се прибави и напрежението от срещата с новото и неизвестното.
         Хапеда чу брадвените удари, с които мъжете начело на кервана си проправяха път между ниските клони и храстите сред гората. Откъм прерията се появи Токай-ихто заедно със своите двама „бели вълци“. Мъжете държаха оръжията си все още готови за стрелба и следваха кервана отблизо.
         Когато дойде ред на Хапеда да навлезе сред гъстия храсталак, той скочи от мустанга си и го поведе за юздата. Гората слизаше отначало надолу, защото една речна долина опасваше като колан планинския масив; откъм дъното на долината се чуваше шумоленето на водата. Керванът бе избрал една стара дивечова пътека, която всички дакотски племенни групи по тези места бяха използували редовно. Обаче бурята отново бе съборила много дървета, снегът бе счупил много клони; затова въпреки пътеката напредването беше бавно и трудно.
         Когато слязоха в долината, Хапеда можа да обгърне с поглед огряната от слънцето река. Прозрачните струи се плъзгаха над пясъка и се провираха между големите, покрити със сняг камъни. Високата една педя вода носеше със себе си само тънки парчета лед. И все пак по средата реката си бе издълбала малко по-дълбоко корито, през което водата течеше по-бързо и безпрепятствено. На това място керванът поспря за малко, тъй като натоварените коне не можеха да го минат лесно. А през същото време началото на кервана бе завило вече на оттатъшния бряг наляво и сега се придвижваше нагоре по течението на реката.
         Преселниците следваха многобройните завои, които реката правеше около скалите на планинския масив. Отрупани с блестящия си снежен товар, дърветата стояха в мълчалив шпалир на брега. Керванът вървеше все напред и напред. Когато заобикаляше някоя извивка на реката, Хапеда разпознаваше хората и конете чак до началото на кервана. Виждаше Хавандшита, също и Унчида, която водеше кулестия мустанг и черния Охитика. Само приятеля си Часке Хапеда не можеше да открие. Къде ли се беше сврял Часке? Не може да не бе тръгнал заедно с всички! Съвсем естествено беше, че и той е тръгнал с кервана и не е останал в шатрата на омразния си втори баща Шонка. Но защо никъде не се виждаше?
         Дълги уморителни часове керванът вървеше без почивка. Най-сетне слънцето потъна на запад по горното течение на реката и заля върховете и билото на планината с нежния си червен блясък. Долината потъна във вечерната сянка и шумолящата вода потъмня.
         Хапеда се зарадва, когато Хавандшита заповяда керванът да спре. Момчето беше съвсем изнурено след прекараната в дежурство безсънна нощ и бе издържало върху гърба на коня си четиринадесет часа, без да хапне нищо. То вече виждаше определеното за лагеруване място. Предводителите на кервана бяха избрали за целта един леко изкачващ се на север, защитен от скалите залив в долината. И тук по боровете и по оголелите дъбове имаше натрупан сняг, но не толкова дебел, както в прерията. Разтовариха конете и ги отведоха навътре в гората. Хапеда също освободи мустанга си и го пусна с другите. А той крачеше из снега, търсейки. Намери под едно старо дърво с възлести клони баща си, който лежеше загърнат в завивки в една падинка между корените. Майка му донесе пълен мях с вода и Хапеда изяде едната от двете гарги, които Монгшонгша бе опекла предишната вечер. Другата гарга той прибра. Сигурно Часке нямаше нищо за ядене. Четансапа не хапна нищо.
         — Гладът е полезен за зарастване на раните — поучи той сина си.
         Монгшонгша подаде завивките за спане на Хапеда. Нямаше да издигат шатрите. Вестителят обикаляше и съобщаваше на всички, че един час след полунощ ще тръгнат отново. Значи беше време за сън.
         Въпреки това Хапеда седеше с широко отворени очи върху кожената завивка и обглеждаше местността. Стори му се, че бе видял на края на разположилите се за нощувка хора да тича набитата момчешка фигура на Разкрачения Часке. Хапеда направи малка снежна топка. Когато Часке отново се промъкна между храстите, Хапеда скочи и запрати топката. Улученият се извърна, но явно нямаше намерение да отвръща на удара. Изчезна зад едно дърво.
         Хапеда гледаше втренчено към мястото, където се бе скрил приятелят му. Толкова силно го занимаваше въпросът, какво трябва да стори сега, че дори не чу собственото си име.
         — Хапеда! — бе го повикал тихо баща му, което той осъзна по-късно и веднага се извърна, за да чуе внимателно какво му говорят.
         — Върви, Хапеда, доведи го! Неговият чичо Шонка никога вече няма да се върне в нашите шатри. Хиацинта е мъртва. Занапред Часке може да живее в нашата типи.
         Хапеда кимна изненадан и благодарен. После скочи и защрапа през снега, през корени и ситни храсти, край групите заспиващи хора, към мястото, където бе улучил приятеля си със снежната топка. Беше на края на временния бивак, тук се виждаха само малко следи от стъпки и Хапеда разпозна тежките крачки на момчешки крака. Тръгна подир следата към гората.
         Наложи се да повърви още малко, докато най-сетне видя в снега една свита на кълбо фигура. Часке се беше заровил в снега като куче. Когато Хапеда се спря пред него, Часке седна; притегли крака до тялото си, обви коленете си с ръце и втренчи поглед пред себе си.
         — Разкрачения Часке! Ние двамата с теб се обявихме за кръвни братя през месеца, когато зреят ягодите, а днес моят баща каза, че иска да бъде и твой баща. Ела!
         Часке не отвърна нищо. Изправи се тромаво и тръгна заедно с Хапеда към временния бивак. Той беше набито момче, широкоплещест и малко по-нисък от стройния Хапеда. Часке имаше обичай да стои с разкрачени крака, което му бе прикачило името „Разкрачения“. Но той не само стоеше здраво на краката си, а можеше и да бяга много бързо и единствено Хапеда го изпреварваше в състезанията по бързо тичане. Днес обаче бързината и силата му изобщо не личаха, той вървеше като стар човек. Спря се несигурно край Хапеда пред лежащия Четансапа. Възрастният боец го погледна.
         — Мой втори синко!
         Тогава Хапеда хвана своя брат за ръката и двете момчета легнаха и се завиха с една и съща кожена завивка Изтеглиха я над главите си. И двамата усетиха как майка им Монгшонгша нахвърля и сняг отгоре, за им бъде по-топло. Създадоха си донякъде удобства, макар и без огън, и без шатра. Сънят обори веднага момчетата.
         Когато Чапа отметна завивката им, и двамата скочиха веднага и се учудиха тайно, че бяха спали вече три часа. Струваше им се, че току-що бяха затворили очи. Но сигурно бе така, както им каза усмихнато Бобъра, защото месецът вече беше изгрял и в лагера се възцари оживление. Жените водеха конете, за да ги натоварят отново. Животните крачеха насила — и те бяха още уморени.
         — Какво ще кажете за една нощна баня? — предложи Чапа. — По това време не мога да кажа „утринна баня“. Е, какво ще кажете? Или още сте гладни и премръзнали?
         Не. И двамата бяха изяли по една печена гарга и не се страхуваха да влязат в студената вода. Радваха се, че ще се изкъпят, защото в резервата не бе имало достатъчно вода, за да се мият.
         Момчетата забързаха надолу към реката заедно с боеца, който въпреки накуцването си се придвижваше изненадващо сръчно. Отдалеч забелязаха и други мъже и момчета, които скачаха под лунната светлина в ледените води, течащи бързо в средното корито на реката. Момчетата отметнаха завивките, с които се бяха загърнали, претичаха сред пръски до дълбокото на реката и се стрелнаха като щуки в студения бързей. Загребаха силно по течението надолу и там излязоха на брега. Водата блестеше на капчици върху добре намазаните им с мас тела. Разтъркаха се с пясък, за да се изчистят, и взеха отново завивките си. Изтичаха загърнати край дървото, където семейството им бе прекарало нощта, и се изсушиха.
         Монгшонгша им бе приготвила гърненце с меча мас, за да се разтрият добре след банята. Те нахлузиха легините си — тесните кожени панталони, чиито два отделни крачола се държаха за колана, сложиха набедрениците, които представляваха две парчета плат, захванати за колана отпред и на гърба, и обуха подплатените с кожа мокасини. После облякоха дрехите си с обърната към тялото козина и веднага усетиха как кръвта потече отново гореща под кожата им. Шапки не носеха. Дори и в най-студените зими дакота ходеха гологлави. Гъстите им, намазани с мас коси ги предпазваха добре от студа, снега и бурята. Дори старците нямаха окапали коси.
         Момчетата получиха разрешение от майката да си изберат от товарните коне, които носеха голямата шатра на Черния сокол и имуществото им, онези, които най-много обичаха да яздят. Хапеда си избра младия червен жребец, с който бе спечелил вече две състезания по езда край Конския поток, а Часке се хвърли на гърба на един изпитан пъстър кон. Приготовленията приключиха и нощният керван пое отново. Намаляващата вече луна се усмихваше към самотната горска долина. Еднообразният поход продължаваш час след час.
         Едва по обяд дадоха почивка. Слънцето стоеше горе на небето и сенките на дърветата се синееха. Вечно сресаният Хапеда и Разкрачения Часке също слязоха от конете и се разположиха върху кожата на една черна мечка. Уважаваният боец Чотанка и двамата млади Гарвани бяха тръгнали още през нощта на лов и сега донесоха два вълка и една миеща мечка. Одраха кожата на плячката и разделиха месото. Огън не биваше да палят. Така прегладнелите мъже, жени и деца ядоха сурово месо, но то им се услади много. Хапеда успя да хване още няколко риби, от които даде заедно със своя кръвен брат Часке по взаимно великодушно решение половината на Светкавичен облак и на Гущерчето. Момчетата се зарадваха, като видяха колко рибите се усладиха на „младите гарги“. Катеричката на Светкавичен облак се бе разходила из гората, за да си търси храна. Сега отново седеше на рамото на девойката и гризеше един лешник.
         Чудесно беше да заспиш след дванадесетчасова езда под лъчите на обедното слънце. По-малко чудесно беше да те събудят отново вечерта. Чотанка носеше със себе си парче осолено; месо, което даде сега на момчетата. Вкусът му беше ужасен, „мирише на резерват“ — рече Хапеда.
         — Не мога да си представя изобщо, че сме били в резервата — каза той на Часке, — и никога повече няма да се върна там. Никога повече. По-добре да умра.
         — Хау — потвърди и Часке.
         През следващата нощ керванът вървеше все през същата местност. Момчетата почти дремеха върху конете си. Когато започна да се смрачава, те запримигваха и започнаха да се оглеждат по-внимателно. Хапеда забеляза, че Часке също бе надигнал глава, за да се ослушва.
         Момчетата скоро разбраха какво означаваха шумовете, които бяха достигнали до слуха им. Нагоре по течението на реката се придвижваха в дълъг бяг мъже. Това бяха прикриващите кервана бойци, които сега бързаха да настигнат преселниците. Токай-ихто, Чапа и Тобиас се приближиха и продължиха да бягат мълчаливо покрай кервана чак до челото му, а и предвождащите преселниците също не се обърнаха към настигащите ги бойци. Не искаха да дигат излишен шум. След като Токай-ихто стигна Хавандшита, старецът даде знак за спиране и за слизане от конете. Сред безшумния възторг на мъжете вождът им раздаде плячкосаните оръжия и ги осведоми, че от напускането на резервата до този час никой повече не бе тръгнал по дирите на Мечата орда. Сега можеха да си позволят по-дълга почивка. Всички се надяваха, че ще могат да прекарат последните тежки седмици на сняг и студ тук, в гората, и да продължат пътя си през юни след топенето на снеговете.
         Мъжете и жените от Мечата орда познаваха тази поляна сред гората като подходящо място за построяване на бивака. Тук се бяха издигали техните типи преди тринадесет години, преди бащата на Токай-ихто да поведе своите хора към Конския поток. Тук днешните бойци и предводители бяха играли и се бяха учили да ловуват като момчета. Из един път оживяха стари спомени.
         Вождът, Чапа и Тобиас махнаха белите вълчи кожи, които бяха навлекли върху себе си. Хавандшита, Стария гарван и Чотанка се присъединиха към тримата мъже. Всички остана-ха прави на брега на реката. Проследиха с поглед Четансапа, който успя за пръв път да се надигне и сега вървеше към тях с все още несигурни крачки, но изправен и без чужда помощ. Ихасапа, младежът, комуто бе възложена съгледваческата и вестителската служба, чакаше няколко крачки встрани разпорежданията, които щеше да му даде вождът.
         — Само осем шатри — те ще стигнат за всички ни през нощта. Никакъв огън, никакъв дим! Никакъв изстрел, никакъв вик! Трябва да се крием.
         Ихасапа се отдалечи, за да съобщи тихо на всички дадената заповед. Въпроса, който не бе решен със заповедта, сега постави делаварът:
         — Колко време ще останем тук?
         — Ние имаме нужда от месо. Ще вървим на лов за елени и мечки. Ще продължим пътя си през осмата нощ.
         Последното решение направи различно впечатление на мъжете. Тобиас кимна, беше напълно съгласен. Чапа погледна въпросително вожда, сякаш искаше да го попита дали очаква опасности, които го принуждаваха да иска да продължи пътя си след толкова кратка почивка. Нима не бяха отбили преследвачите? Четансапа сбърчи чело и сякаш се надяваше вождът да обясни решението си поне на него. Чотанка и Стария гарван поклащаха рамене в тихо съмнение. Токай-ихто много добре видя всичко това и обясни:
         — Не бива да се отпускаме и да се отдаваме на умората. Трябва да продължим нататък в снега, казах ви го още преди. Уачичун искат да ни заобиколят и да ни избият като дивеч. Гората тук ни пази от буря и студ, но няма да ни опази от дългите ножове!
         Заклинателят се поизпъчи, така че вниманието на целия съвет се насочи към него. Той заговори бавно, със заклинателски тон:
         — Уачичун се изпокриха отново в своите дупки. Ние сме сами с нашата гора и е нашия дивеч. Защо ни трябва да вървим нагоре, сред северните непознати прерии, в ловните райони на враждебно настроените към нас сиксикау? Това тук е наша земя, тук е нашето място. Тези планини са центърът на света и леговището на Великата мечка. Това са свети места за всички бойци на дакота. Ние няма да ги напуснем за втори път. Ще останем тук! Великата мечка ни брани.
         Лицето на Стария гарван просветна. Изпълни го вълнението от новата среща с някогашната родина.
         — Тук стояха нашите шатри, тук стоим ние сега отново! подкрепи той думите на заклинателя. — Още когато за пръв път напуснахме тези планини, когато твоят баща Матотаупа ни отведе оттук, вожде Токай-ихто, това ни донесе само нещастие.
         Четансапа също застана на страната на Хавандшита.
         — Нашето добро старо скривалище! Оттук ние, мъжете, можем да се промъкваме нощем с ножове в ръка до войнишкия град. Пет скаута не са достатъчни, Токай-ихто, за да си отмъстим на уачичун. Нека останем тук и да продължим да се бием. Започнахме с победа…
         Чапа въздъхна кратко и се осмели да повдигне рамене, с което изрази неразбиране на изказаните мнения.
         Заклинателя насочи поглед към Токай-ихто, който досега не бе взел отношение с никаква гримаса или движение към думите на стареца и мнението на членовете на съвета. Всички изчакваха да видят дали вождът ще отстъпи на заклинателя.
         — Говори! — подкани Хавандшита вожда.
         — Аз казах. През осмата нощ нашите шатри ще потеглят нататък.
         Заклинателят си отмъсти за накърняването на авторитета му:
         — След теб, мой млади синко Токай-ихто, ще си кажат думата и духовете. Ние оставаме!
         Бойците се изплашиха от остротата на избухналата свада. Бяха стъписани от грубо изказаната решимост, с която току-що завърналият се вожд се противопостави на стария заклинател. Върху лицата на Чапа и на Тобиас се четеше загриженост за Токай-ихто. Стария гарван даде израз на възмущението си от държането на един толкова млад човек, какъвто все още бе бойният им вожд, чрез вдигане на веждите си. Четансапа явно беше много по-дълбоко объркан, отколкото го показа външно. Досега той не бе знаял нищо за плана на Токай-ихто керванът да тръгне на север през Мисури.
         Оглеждайки още веднъж насъбраните мъже, заклинателя се помъчи да разбере настроението на съветниците; всички бяха вглъбени в себе си и сведоха погледи с изключение на вожда. Хавандшита сам се уверяваше, че може да бъде доволен от въздействието на своите думи, и не можа да се въздържи да не нанесе още един удар на младия вожд, който се бе осмелил да му противоречи.
         — Ти дълго време не беше при нас, Токай-ихто, и познаваш уачичун. Но ти не познаваш всички тайни на Великата мечка. Мълчи и помисли!
         Токай-ихто не отговори нищо повече. Обаче устоя на погледа на заклинателя и всички почувствуваха какво мисли той: че Хавандшита не бива да се меси в заповедите на бойния вожд и че мъжете трябва да се подчинят на онова, за което бяха дали клетва, изпушвайки бойната лула.
         Заклинателят обърна гръб и си тръгна. Стария гарван го съпроводи; държането му изразяваше готовност да се подчини на заклинателската сила и подчертано достойнство спрямо младия вожд.
         Мъжете, които бяха останали около Токай-ихто, също си тръгнаха един по един.
         — Не биваше да се връщаме на това място — каза Чапа, който остана последен заедно с Тобиас при Токай-ихто. — Родината има твърде силни ръце. А може би трябваше и да се бяха останали на разстояние. Хапеда и Часке също не подозираха изправени.
         — Не. Ние постъпихме правилно. Само че вашият заклинател е много лош заклинател — отвърна възбудено Тобиас.
         Токай-ихто погледна отначало одобрително делавара. След това обаче у него се надигна племенната гордост, а също и известна несигурност относно причината за тези думи на делавара и той каза:
         — Ти не си роден дакота.
         Тобиас потрепера. Почувствува се силно засегнат.
         Никой не бе чул разговора на членовете на съвета; хората бяха останали на разстояние. Хапеда и Часке също не подозираха нищо за раздора. Момчетата бяха много доволни. Радва-ха се, че ще си отспят, радваха се на ловната плячка, която сигурно се намираше в тези гори. Радваха се, че ще могат да тичат до реката, където някога Токай-ихто се е подиграл като момче над младия Шонка. Радваха се, че щяха да живеят като братя в една и съща шатра.
         Вождовата типи щеше да бъде издигната на някогашното си място. Новите й подпорни пръти вече бяха изправени.
         И останалите жени и девойки започнаха да стягат шатрите. Докато и осемте типи бъдеха готови и подредени за живеене, за да можеха момчетата да си легнат, щеше да мине още известно време. Хапеда и Часке използуваха това време, за да отидат на разузнаване. Привлякъл ги беше един необикновено висок бор. Клоните му сигурно бяха удобен наблюдателен пункт. Когато застанаха пред дървото, момчетата видяха, че там вече се бе настанил един съгледвач. Но това нямаше значение, те можеха да се изкачат при него. Хванаха се умело с един скок за най-долните здрави клони и оттам се закатериха нагоре. Неочаквано над тях прозвуча остро предупредително изсвирване и в същия миг момчетата замръзнаха неподвижни сред клоните. Погледнаха въпросително към съгледвача на върха и познаха най-младия Гарван. Той лежеше горе по корем върху един леко олюляващ се клон и бе спуснал единия си крак надолу. Наметнат с бялата вълча кожа на гърба, той самият приличаше на отрупан със сняг клон.
         Момчетата го попитаха с поглед дали трябва да слязат. Но Гарвана не искаше това от тях. Така те се настаниха там, докъдето бяха стигнали, и започнаха да оглеждат околността. Оттук се откриваше добър поглед нагоре по гористия склон, и на юг, над речната долина, към покритата със сняг прерия. Над главите им се разграчиха ято гарги. Те бяха подплашени от нещо горе, на върха на склона, и момчетата се опитаха да познаят причината за бягството на птиците. Съгледвачът над тях свирна още веднъж, този път съвсем тихо, и те проследиха с поглед неговата сочеща напред ръка. Движението му беше непърпеливо, сякаш той им казваше: „Нима все още нищо не виждате, туткуни такива? Очите ви май още не са се разсънили?“ Изведнъж Часке сграби брат си Хапеда за ръката.
         — Мечка в дървото!
         При тези думи и Хапеда забеляза горе, на планината, в едно старо мощно дърво, от което бяха излетели гаргите, тъмната козина на една Баба Меца. Без да отговаря на Часке, той веднага заслиза надолу и Часке го последва. От най-ниските клони момчетата скочиха върху снега и побягнаха, колкото им сили държат, към шатрите.
         Къде ли беше Токай-ихто?
         Вождът стоеше долу, край реката, и разговаряше, този път с Чотанка. Момчетата се приближиха. Те много добре умееха да се владеят и затова не заговориха веднага. Ала Токай-ихто явно бе разбрал по блясъка в очите и по пламналите им бузи, че за тях съобщението, което искат да му направят, е много важно. Даде им знак да говорят.
         — Разкрачения Часке видя една мечка, която най-младият Гарван ни показа, и тогава и аз забелязах животното — заговори Хапеда. — Мечката се покатери на едно дърво горе, на планината, на разстояние един изстрел със стрела.
         Мъжете наостриха слух.
         — Аз ще я хвана — каза Токай-ихто.
         Момчетата го гледаха напрегнато.
         — Тичай, Часке — помоли го вождът, — и ми донеси белия лък и една стрела. Уинона ще ти даде оръжието.
         Часке полетя напред. Когато се върна, той носеше скъпоценния лък и един колчан от видрена кожа, в който имаше още четири стрели. Токай-ихто пое лъка и една стрела. Колчана и трите други стрели остави в ръката на момчето.
         Вождът и бойците се отправиха към голямото дърво, в чийто клонак се бе настанил Гарвана, и двете момчета тръгнаха с тях. Токай-ихто се метна нагоре по клоните и се покатери чак до настанилия се на върха съгледвач. След като огледа оттам мястото, той си избра един здрав клон, който не се поклати под тежестта му, и постави стрелата. Но не бърза да стреля.
         Все пак тъмната мечка сигурно все още се виждаше, но не стоеше в удобно за стрелба положение. Момчетата бяха видели мечката на разстояние един изстрел със стрела, което означаваше най-малко триста метра. Един добър лък сигурно би могъл да запрати стрелата дотам, но да улучиш, че и да убиеш на такова разстояние се бе удавало само в забулени с легенди случаи. И все пак мъжете от Мечата орда знаеха, че Токай-ихто и баща му Матотаупа вече бяха изстрелвали с успех такава стрела.
         Токай-ихто притежаваше чудесен лък, направен от една кост, без снадки, бял и блестящ като слонова кост, дълъг около деветдесет сантиметра и увит в бизонови жили, за да се подсили още повече еластичността му. Дакота не можеха да правят такива лъкове, тъй като никое прерийно животно не можеше да им осигури необходимия материал. Никой не знаеше откъде Токай-ихто имаше своя лък. Подобни оръжия достигаха до индианците по техните тайни търговски пътища от брега към вътрешността… Хапеда и Часке разглеждаха оръжието с възхита и се радваха, че Уинона бе успяла толкова добре да скрие тази скъпоценна вещ от хайкаджиите на Червената лисица.
         Токай-ихто изпъна лъка с цялата си сила. Тетивата избръмча, отхвръквайки напред, и стрелата полетя. Веднага след това стрелецът заподскача от клон на клон надолу и рипна от няколко метра височина направо върху снега.
         — Ще изтичам там. Тя няма да е още мъртва! — извика той на очакващите го мъже и веднага побягна нагоре по склона.
         Бобъра го последва.
         Останалите трябваше да проявят търпение. Догоре имаше най-малко триста метра.
         Междувременно шатрите отдавна вече бяха издигнати и подредени с всичко необходимо за живеене. Повечето от жените и децата, както и много мъже, вече си бяха легнали. Само някои се разхождаха все още и сега притичаха и няколко връстници на Хапеда и Часке, за да останат да чакат заедно с тях. Най-после откъм склона се чуха стъпки.
         Между дърветата се появиха вождът и Чапа. Те влачеха черното, най-малко двестакилограмово животно. Момчетата нададоха радостен вик, щом видяха плячката. Ловецът остави мечката в краката на Хавандшита и посочи ловната стрела, която бе извадил от тялото й. Страстният ловец Тоби-ас веднага прегледа раните на дивия звяр.
         — Улучена е право зад плешката със стрелата — констатира той, — но този удар не е бил смъртоносен, защото стрелата е летяла вече с по-малка скорост. Удар с кама е убил мечката.
         — Хау — потвърди Токай-ихто и хвана несъзнателно още веднъж изрязаната дръжка на ножа си, чието острие бе използувал сега за пръв път отново като ловно оръжие след освобождаването си от пленничеството.
         Хавандшита нареди поради големия глад месото на мечката да се разпредели веднага сред всички шатри. Вождът отмъкна плячката си пред своята типи и двамата с Къдрокосия Чапа одраха звера. Уинона и Монгшонгша се приближиха, за да изкормят животното и разпределят месото. Хапеда и Часке получиха веднага по една мръвка. След това момчетата се прибраха в шатрата. Усетиха колко много са изморени и се отпуснаха върху постелите си, които вече ги очакваха готови.
         Тъй като бяха издигнати само осем шатри, семействата на Токай-ихто и на Четансапа се настаниха заедно в голямата шатра на вожда, където бе предвиден подслон и за Тобиас. По-късно Чапа и Светкавичен облак също често прекарваха времето тук; в собствената им шатра край многобройните овдовели и неомъжени жени и край обладаната от някакъв дух баба Пъстрата крава двамата не можеха да намерят спокойствие.
         Часке и Хапеда се унесоха, загърнати един до друг в бизонови кожи. Въпреки голямата умора обаче сънят им не беше дълбок. Впечатленията от преживяното непрекъснато оживяваха в съзнанието им.
         — Още много мечки… и елени ще ловуваме тук! — мърмореше Хапеда.
         Светкавичен облак, която лежеше под една завивка с Уинона, също не бе заспала още дълбоко.
         — Тук ли е бил нашият бивак, когато ти си била дете?
         — Аз бях дете, а Токай-ихто момче. Там долу, край реката…
         — Утре отново ще ловим риба — обади се Часке, който бе чул последната дума.
         Децата млъкнаха, защото сега Токай-ихто и Тобиас влязоха последни в шатрата. Токай-ихто легна заедно с черното си куче недалеч от входа. От приготвената му подпора за главата и гърба вождът се отказа; омота се в старата си, изтъркана завивка от бизонова кожа, чиято дълга история бе известна само нему.
         Когато най-сетне дрямката обори всички, отвън се разнесоха приглушени барабанни удари.
         Младият вожд веднага се разсъни и се ослуша; Чапа, Четансапа и Тобиас също напрегнаха слух.
         Четансапа се изправи с мъка от постелята си и пристъпи към Токай-ихто.
         — Какво се е разбарабанил старецът в своята заклинателска шатра? — каза той тихо, загрижен и недоволен. — Може да ни издаде така!
         — Че нали Великата мечка ни пази. — Гласът на Токай-ихто беше горчив.
         Четансапа положи ръка върху рамото на своя вожд.
         — Мечката е и твой тотем! Ние всички сме братя. Не започвай да се подиграваш с нашите тайнства! Може би ние двамата с теб хранехме твърде много съмнения още като момчета.
         Токай-ихто не отвърна нищо и пак се заслуша. Барабанните удари се усилиха и зазвучаха като глуха заплаха. Тогава вождът се изправи.
         Всички обитатели на шатрата го наблюдаваха мълчаливо възбудени. Вождът облече дрехите си, сложи украсата с орловите пера на главата си и напусна шатрата.
         Навън той чу шумоленето на върхарите на дърветата в нощния вятър, ромона на близката река. Кучета ръмжаха насън. Отдалеч прозвуча вълчи вой. Прелитаха прилепи, някъде в гората извика кукумявка. Изпращяха клони; навярно рисове бяха излезли на лов. Дежурещите край конете бдяха много внимателно. Високо горе в дървото отново се бе настанил съгледвач. Лунната светлина огряваше бледо шатрите.
         Токай-ихто тръгна към заклинателската шатра, откъдето се чуваха барабанните удари.
         Когато влезе вътре, той не можа да види съвсем ясно всичко, защото и тук не бе запален огън. Вождът разбра обаче, че заклинателят е сам. Хавандшита биеше с кожени бухалки върху кожен барабан, глухо, ритмично, настойчиво. Изглеждаше съвсем вглъбен в себе си. Ръцете му светеха загадъчно с някакъв зеленикав блясък, също и украсата от рога, която бе сложил на главата си, и един вълчи череп в средата на шатрата. Заклинателят сякаш още не бе усетил присъствието на Токай-ихто, или не желаеше да го усети. Продължаваше да барабани и започна разговор със своите духове, който до тази нощ никой друг човек не бе имал право да чуе:

         Тайнства, отговорете!
         Велико слънце, ти светиш чрез луната.
         Велика мечко, наша майко, говори!
         Аз съм твой син.
         Вече остарях,
         но ти се криеш от мен.
         Ела и говори
         и не се сърди повече на твоите синове.
         Очите ми потъмняха,
         ръцете ми отслабнаха,
         но аз все още пазя всички тайнства…
         Върнете се отново при мен,
         както ние се върнахме
         във вашите гори и планини!
         Мъртъвците стават,
         аз чувам рева на бизоните.
         Бизоните и мъртъвците
         се връщат пак при нас…

         Барабанните удари, в ритъма на които бе говорил заклинателят, се забавиха. Хавандшита вдигна поглед. Очите му примигваха в зеления блясък на рогата и на ръцете му.
         Двамата мъже се бореха помежду си мълчаливо, само с волите си.
         Най-после заклинателят заговори:
         — Защо си дошъл при мен, Токай-ихто, сине на Матотаупа?
         — Твоят барабан ме повика.
         — Това е дело на духовете.
         — Какво ти говорят те? Хавандшита не отговори веднага. В шатрата стана съвсем тихо, злокобно тихо.
         Най-после устните на Хавандшита се раздвижиха отново.
         — Великата мечка мълчи, тя е сърдита.
         — Кому?
         Заклинателят издаде главата си напред и вдигна мършавата си зеленикаво мъждукаща ръка.
         — На тебе!
         — Какво искаш от мен?
         — Синовете се нуждаят от словото на своята Велика майка. Донеси ни го!
         — Къде да го намеря?
         — В мрака на планината, във вътрешността на земята… живее тя. — Хавандшита сякаш сам се изплаши от онова, което каза.
         — Кога ме изпращаш там?
         — През седмата нощ… без оръжие.
         — Ще отида. Ще млъкне ли сега твоят барабан?
         — Той ще мълчи, докато мъртъвците и бизоните се върнат при нас.
         Заклинателят вдигна своя дървен жезъл; от едната страна той беше черен, от другата блестеше. Хавандшита направи безшумно няколко тайнствени движения с него.
         Токай-ихто остана неподвижен, безстрашен на мястото си, докато заклинателят наведе жезъла към пода.
         Тогава вождът напусна шатрата и се върна в своята типи.
         Всички, които се бяха събудили, се ослушваха още дълго, но наоколо си остана тихо. Барабанните удари не прозвучаха повече.
         — Мъртъвците и бизоните никога няма да се върнат. — Токай-ихто каза това сам на себе си; защо, ничие ухо не можа да чуе. Никой не разбра какво бе говорено в заклинателската шатра.


         Когато Хапеда и Часке се събудиха, те не подозираха, че бяха спали след нощта още цял ден и че отново бе станало нощ. Видяха усмихнатото лице на Унчида.
         — Време е да се събудите вече. Проспахте мечия танц.
         — О! — Хапеда беше недоволен от себе си.
         Не биваше в никакъв случай да пропусне мечия танц, който мъжете танцуваха, за да умилостивят духа на мечката. Танцът беше тайнствен и винаги дразнеше любознателността му, когато мъжете, облечени в мечи кожи, започнеха да подражават на животните с всичките им тромави движения, и при това говореха на мечия език, тоест подражаваха напълно на ръмженето им.
         Когато се изкъпаха на реката и си сресаха косите, момчетата седнаха край баща си и Унчида. В шатрата отново бе станало сумрачно. Унчида седеше до куп дърва и дялаше дръжки за лъкове. Хапеда и Часке извадиха своите ножове и се заеха да й помагат. Приготовляването на остриетата за стрелите от кости или камък бе мъжка работа. На ловните стрели остриетата се захващаха здраво за дръжките, така че стрелата да се измъкне лесно от тялото на убитото животно и да се използува отново. На бойните стрели закачваха остриетата съвсем хлабаво, освен това те имаха куки, за да се забият здраво в месото на улучения.
         — Утре ще трябва да поставите примки, за да хванете гарги — рече Унчида, — трябват ни пера за стрелите.
         Момчетата кимнаха и продължиха да дялат усърдно, докато можеха все още да виждат.
         — После ще можете да стреляте с тези стрели по мечки — пошегува се Унчида.
         — Аз не съм толкова глупав — отвърна Хапеда, — мечката е силна и аз не мога да я убия без пушка. — Момчето забеляза, че баща му е с отворени очи и слуша. — Но може би в тези планински гори има много мечки и нашите бойци ще могат да убият още.
         — Вярваш ли? — попита Четансапа.
         — Да, вярвам го. — Хапеда говореше съвсем убедено. — Тук, в гората, те могат да намерят добри леговища за своя зимен сън.
         — Но те въобще не спят, а се катерят по дърветата — подхвърли Унчида.
         — Ти нима наистина мислиш, че аз съм малко момиченце и още нищо не знам? — Хапеда беше обиден. — Мечката е спала, но когато е почувствувала глад, се е събудила и е тръгнала да си търси плячка. Навярно ни е подушила и се е изкатерила по дървото, за да огледа оттам околността, защото тя е умна като съгледвач.
         Четансапа, изглежда, остана доволен от обяснението.
         — Може да е спала горе в пещерата — заключи момчето.
         — В каква пещера?
         Момчето усети припряността, с която Унчида постави въпроса си.
         — В пещерата, високо горе в планината — обясни той. — Часке, нали и ти я видя от нашето дърво? Горе, на малката отвесна скала в гората? Онази тъмна дупка?
         — Да, видях я.
         — Да! А утре ние ще отидем там и ще потърсим дали има мечи следи! Може да се покатерим и навътре в пещерата!
         Унчида сложи ръка пред устата си, сякаш се бе изплаши — Хуш, хуш, това е тайнствена пещера и вие не бива да влизате вътре!
         Очите на момчетата се разшириха.
         — Лоша магия ли има там? — Хапеда остави внимателно встрани последната дръжка за стрела, която бе издялал, сякаш не искаше да вдигне никакъв шум. — Ще ни разкажеш ли за нея, Унчида?
         Старата жена наведе глава.
         — Ще ви разкажа, само че друг път. Това е стара и много важна история и вие ще трябва добре да я запомните.
         Мислите на момчетата се насочиха изцяло към тайната, която и сега остана скрита за тях. Ундича донесе малко храна за децата и за себе си; имаше прясно мечо месо, което беше твърдо и вкусно. Черният Сокол също хапна малко.
         Когато момчетата се нахраниха и избърсаха омазнените си пръсти до сухо в косите, пред шатрата се чуха тежки стъпки и след това някакъв едър товар се пльосна на земята. Хапеда и Часке изтичаха навън. Поздравиха радостно делавара, който бе убил елен и сам го бе домъкнал до шатрата. През следващите дни момчетата имаха от сутрин до вечер толкова много работа, че едва можеха да се опомнят, и непрекъснато отлагаха разказа за пещерата, който обаче не излизаше от ума и на двамата. Със заложените примки те ловяха гарги. Часке успя да улучи ястреба, който Хапеда бе наблюдавал още по време на дългото им пътуване; хищната птица се бе спуснала да грабне някаква плячка и в този миг я улучи стрелата на дакотското момче. Часке беше много горд със своя лов и Монгшонгша искаше да му направи украшение за главата от перата на ястреба. През същия този ден двамата братя бяха убили и три заека, които донесоха за прехрана на шатрата. Всичко това обаче отпадна пред възможността да отидат на лов за бизони! Копиен връх бе открил навън в прерията следа от бизони и бе решено вождът да излезе през следващата нощ на лов заедно с неколцина мъже. Щяха да ловуват нощем, за да останат скрити. Хапеда и Часке получиха разрешение от баща си и от Токай-ихто да заминат с тях с шейни, за да помогнат при пренасянето на плячката. Макар да останаха спокойни външно, сърцата им пламтяха от очакване. Уинона им приготви шейните. Плъзгачите бяха направени от гладко изтъркани бизонови ребра, чиито краища бяха захванати в две цепнати дървени летви. Впрегнаха в шейните Охитика и сивата вълча кучка и двете момчета се понесоха под светлината на пробляскващите звезди по гладката снежна повърхност. Хапеда и Часке трябваше да задържат своя впряг, за да не задминат мъжете, които се придвижваха пешком с плъзгачи на мокасините си. Скоро откриха бизоновите следи; бойците предположиха, че бяха не повече от четири бизона. Краката им бяха затъвали в снега, който бе замръзнал само на повърхността, и затова животните са напредвали бавно. След три часа ловците ги настигнаха и ги заобиколиха в нощния им лагер. Радостта им беше голяма и възбудена, тъй като сред животните имаше и един бял бизон. Избиха току-що събудилите се добичета бързо със стрелите и копията си. Бойците ги одраха на място и ги нарязаха на парчета. Веднага натовариха шейните на момчетата.
         — Ще останем и утре — бе казал вождът, когато убиха бизоните, — за да могат жените и дъщерите ни да обработят и опаковат плячката. Щом обаче слънцето залезе за втори път нашите шатри ще поемат отново пътя си. Сега вече имаме достатъчно ловно оръжие и месо, докато стигнем прериите край Тинестата вода.
         Утринните мъгли все още покриваха заснежената земя, когато момчетата се приближиха със своите шейни до края на гората. Под първите дървета Младите кучета посрещнаха весело своите предводители Хапеда и Часке. Момчетата разтовариха бизоновото месо и го дадоха на другарите си да го разнесат по шатрите. Те самите разпрегнаха кучетата, вдигнаха шейните на главите си и ги понесоха през гората. Голямата група момчета вече се беше разпръснала, за да разкажат, че ловът е бил успешен и че делаварът е убил белия бизон. А през това време Винаги сресания Хапеда и Разкрачения Часке вървяха подир другарите си с умерени крачки като победоносни бойци. Когато се приближиха към брега на ромонещата река, двамата се спряха като сраснали със земята.
         Гледката беше действително ужасна.
         Сред ниския върбалак надолу по течението на реката от мъглата ги гледаха две лудешки облещени очи и пръстите на една суха ръка стояха разперени до нечие мъртвешки бледо лице. Мъглите на здрача се носеха край леко полюшващите се клони на върбалака и видението ту се подаваше, ту изчезваше.
         — … е-е! — едва изрече подтиснато Хапеда.
         После, като по уговорка, двете момчета скочиха в полузамръзналата, леко носеща се надолу вода и с един голям смел скок се прехвърлиха през широкото средно корито. Не се спряха, докато не стигнаха шатрата на вожда. Там хвърлиха шейните на земята и без да обръщат внимание на Уинона и Монгшонгша, които чегъртаха пресните кожи на открито, бързо влязоха вътре. Когато стените на познатата типи ги приютиха, те постепенно се успокоиха. Насреща им се усмихваше Унчида.
         Момчетата седнаха до старата жена, която всички уважаваха като „свещена заклинателка“, и заразказваха с още треперещи от изпитания страх гласове за онова, което бяха видели.
         Унчида остави работата си настрана. — Ще вървя да видя — и излезе от шатрата. Момчетата си поеха дълбоко дъх. Изтичаха навън при своята майка Монгшонгша, за да й разкажат за лова, ала Монгшонгша не се зарадва така, както момчетата очакваха. Тя остави за миг работата си и погледна сериозно своите синове.
         — Нашите съгледвачи са открили вражески следи — рече тя. — На отсрещната страна на планината, край която ние сме разположили нашия бивак, златотърсачи са убили една мечка и са простреляли друга. — При тези думи Монгшонгша погледна загрижено през голите дървета към заснежената далечина. — Ще трябва да продължим пътя си — добави тя, — и в снега мнозина от нас ще измрат. — После майката се наведе отново над работата си.
         — Ние ще се борим със снега и с дългите ножове — заявиха с решителен глас момчетата. — Никога вече няма да се върнем в резервата!
         Двете момчета се пъхнаха отново в шатрата. Тук бяха съвсем сами. Четансапа също не беше върху постелята си. През последните дни раненият боец се бе почувствувал значително по-добре. Момчетата седнаха в сумрачното помещение. Споменът за страшния призрак край мъгливия върбалак и опасното съобщение на съгледвача, за което им бе казала майка им, напълно бяха обладали умовете им. Неочаквано отвън се разнесе гласът на Уинона:
         — Светкавичен облак! Накъде тичаш?
         В същия миг чергилото на входа се разтвори и девойчето се шмугна вътре.
         Тя придърпа зад гърба си чергилото и се спря смутена. Може би не бе очаквала да завари двете момчета в шатрата. Хвана краищата на дългите си дебели плитки и започна да ги върти смутено около пръста си. Най-сетне се приближи няколко крачки.
         — Къде е Унчида? — попита тя, като не отделяше поглед от краищата на плитките, които бе увила около пръста си.
         — Не можеш да отидеш сега при Унчида — рече Хапеда.
         — Ах… — само каза Светкавичен облак. Тя явно беше нещастна, че не може да разговаря с бабата. — Ами тогава… — заекна тя… — те ще дойдат сега всичките… аз… Пак беше много страшно.
         Момчетата станаха сериозни. Дали и девойката не бе видяла онова лице?
         — Защо страшно? — попита предпазливо Хапеда. Светкавичен облак въздъхна облекчено, тъй като слабият, винаги сресан Хапеда не й се надсмя. Тя пристъпи още малко напред и се наведе към спокойно седящите на пода момчета.
         — Защото тя пак сънува и пак ми говори ужасни неща — промълви момичето.
         — И какво каза Пъстрата крава? — осведоми се Часке и хвърли към Хапеда поглед на мълчаливо взаимно съгласие. Навярно лошият дух отново се бе вселил у старата жена и те именно нея бяха видели клекнала сред върбалака.
         — Да, Пъстрата крава. Вие въобще не знаете колко е страшно, когато започне да я мъчи този дух! — Цялото тяло на момичето потрепера. — Пък и тогава тя излезе права, когато аз не исках да й повярвам… нали си спомняте, когато тя каза, че дългите ножове ще победят и ето че сега… тя отново сънува и лошият дух й казал, че през следващата нощ мечката ще излезе от пещерата, след полунощ… мечката… вие нали знаете за нея?
         — Не — отвърнаха момчетата. Те действително не знаеха.
         Светкавичен облак надникна навън, за да се убеди че никой от възрастните няма намерение да влезе в шатрата, и заразказва:
         — Отсреща, в планината, се намира пещерата, където спи старата мечка, Великата заклинателка! Тя е прастара и е живяла още когато хората и животните са били братя и сестри и са говорили един и същ език. Нейният син е бил огромен мечок, най-силният между двете големи води. Той имал омагьосана шатра и когато една вечер при него дошла една красива жена, на сутринта той се превърнал в човек. Бил едър и силен и мъдър боец и заклинател, когото никой не можел да надвие. Той е прародителят на Матотаупа и на Токай-ихто!
         — Да! — потвърдиха Хапеда и Часке като из едно гърло.
         — Да — подкрепи думите им и момичето. — Но мечката е още жива, същата онази, старата, тя спи горе, в пещерата, и ще остане там, докато нашите вождове бъдат храбри и силни.
         Ако обаче те изменят на своя прародител, тя ще излезе оттам и ще ги смаже със собствените си лапи… — Детето млъкна при тази ужасна мисъл — … и тогава и тя самата ще умре. Така е казал Хавандшита на моята стара майка.
         Светкавичен облак се ослуша. Навън, пред шатрата, цареше весело оживление. Тъкмо посрещаха вожда и неговите бойци в бивака. Те скоро щяха да влязат уморени в шатрата. Светкавичен облак се извърна наполовина, готова всеки миг да напусне вождовата типи.
         — Тя обиди Токай-ихто и аз пожелах нейният дух най-после да се укроти! — прошепна девойчето бързо, сякаш извън себе си и съвсем бледо, на момчетата. — Тя каза, че ние всички ще станем изменници на голямото племе на дакота и ще напуснем земята на нашите бащи и че нашият вожд не е убил Червената лисица и не е отмъстил за Матотаупа, и затова мечката ще дойде и ще го удуши и нещастието ще се сгромоляса върху всички нас…
         Хапеда скочи.
         — Завържи си езика — възкликна той, прегракнал от ярост, — за да не повториш никога вече тези думи!
         — Но ако и това излезе истина?… — прошушна Светка-вичен облак съвсем бързо и изтърча навън.
         Хапеда и Часке хапеха устни и гледаха към пода. Къде бе останала радостта, която бяха преживели през последните дни? Те имаха чувството, че на небето се зададе тъмен облак. Токай-ихто не бе успял до днес да отмъсти на Червената лисица за своя баща — това беше ужасен упрек. Тези жени не биваше да го изговарят!
         Денят премина в наваксване на пропуснатия нощен сън, в почивка и ядене. Светкавичен облак и Чапа бяха станали почти постоянни гости в шатрата на Токай-ихто.
         — Тя отново е съвсем обладана от духовете — бе казал Чапа, извинявайки се за нахалството си. — Не може да се издържа там.
         Вождът излезе от бивака още веднъж, сам и въоръжен единствено с костения си лък. Нощта настъпи, но Токай-ихто още не се беше върнал.
         Охитика влезе в шатрата. Душейки пода, обиколи цялата типи, после си излезе разочарован. Вождът не го бе взел със себе си, както правеше обикновено. Тъй като вече се беше стъмнило и вътре не биваше да се пали огън, очертанията на обитателите на шатрата се сляха в неясни сенки.
         Мълчанието и очакването действуваха потискащо на всички. Кога ще се върне Токай-ихто? Кой бе подпалил тези приказки за вожда като искра, която сега бе започнала да се разгаря и постепенно лумна като огън?
         Хапеда се зарадва, когато на оттатьшния бряг на реката се чуха шумове, които привлякоха всеобщото внимание и сложиха край на ненужните мисли. Излаяха койоти. Миризмата на прясно дивечово месо ги привличаше. Охитика се стрелна напред и ушите на момчетата скоро доловиха сърдитото съскащо ръмжене, което издаваха борещите се долу край реката четириноги. Петте останали в бивака живи кучета подпомогнаха Охитика, но в гората навярно се бяха появили и големите сиви вълци, които бяха нова опасност за кучетата.
         Момчетата изтичаха навън. Не се стигна дотам, те да се намесят, защото Охитика вече се връщаше като победител. Той се отпусна пред шатрата и започна да ближе раната си от ухапване на гърба.
         Когато Хапеда и Часке понечиха да влязат в шатрата, Охитика неочаквано наостри уши. И миг след това побягна нагоре към гората. Веселият му лай оповести, че той бе открил своя завръщащ се в бивака господар.
         Момчетата останаха пред входа на шатрата и зачакаха. Хапеда беше стиснал китката на ръката на Часке и бе забол здраво пръстите си в своята ръка. Досега той бе изпитвал някакъв неясен страх, че вождът изобщо няма да се върне жив.
         Токай-ихто се появи между дърветата на осветената от звездите и от отблясъка на снега гора и тръгна към шатрата си.
         Момчетата вдигнаха поглед към него. Вождът беше мокър, сякаш бе излязъл от вода. Носеше светлия си костен лък и везания колчан със стрелите — и нищо друго. Никаква плячка. Въпреки бледия светлик те видяха някакъв странен, замислен и мрачен израз върху лицето му. Двамата братя останаха с наведени глави пред шатрата, където изчезна Токай-ихто, без да им обърне внимание. Охитика отново се разположи пред входа.
         Хапеда тръгна и Часке, когото той все още стискаше за ръката, го последва. Момчетата не се върнаха в бащината типи. Потърсиха си място дълбоко навътре в нощната гора и седнаха на снега върху загнилите корени на едно умряло дърво. Тринадесет зими преди това на същото това място бе седяло в една страшна нощ момчето Харка, което сега се наричаше Токай-ихто и беше вожд.
         Двете момчета дълго не проговориха.
         — През тази нощ трябва да дойде мечката — бяха първите думи, които най-после изрече Хапеда.
         — След полунощ — потвърди беззвучно Часке.
         — След полунощ — повтори Хапеда. При това той мислеше напрегнато как да обясни онова, което чувствуваше и замисляше.
         — Слушай — заговори из един път Часке отново и Хапеда се зарадва, — ти чу какво е наговорил враждебният дух в шатрата на Бобъра. Това, което е казал той, никога не бива да се случи! Токай-ихто не бива да умре!
         — Не, това никога не бива да се случи! — потвърди уверено Хапеда.
         — Никой освен нас и малкото момиче не го знае — продължи Часке.
         — Токай-ихто обаче може да е чул за това, когато отиде през нощта при биещия барабана заклинател!
         — Ние трябва да решим. Трябва да направим нещо! — настоя Часке пред себе си и пред своя брат.
         — Хау. Ние трябва да направим нещо. Ти кажи какво трябва да направим.
         — Ти сам не го ли знаеш, Хапеда?
         — Знам го. Но искам да чуя дали и ти го знаеш, Часке.
         — Знам го — заяви Часке.
         — Да — каза Хапеда. — То е съвсем ясно. Мечката ще излезе навън. Духът каза истината и край Конския поток, затова аз сега му вярвам. Но мечката не бива да убие Токай-ихто. Токай-ихто трябва да ни отведе отвъд Тинестата вода.
         — Хау. Друг трябва да умре заради него.
         — И аз така мисля. — Хапеда говореше бавно. Вакантанка, Великото тайнство, често е приемало, когато някой боец е жертвувал живота си доброволно за друг, и макар ние да сме малки момчета, а той да е вожд…
         — Може би — подвоуми се отново Часке, — може би обаче ние би трябвало да кажем на Хавандшита, на заклинателя…
         Хапеда видимо се изплаши. Сърцето му заби силно.
         — Не — отвърна той въпреки това с твърд глас. — И Хавандшита не бива да научи за това. Той често е бил зле настроен спрямо нашия вожд, ти знаещ това, Часке.
         — Да, това е вярно. Сами ще действуваме. Момчетата се изправиха и поставиха ръце пред устата си, за да разговарят с Великото свещено тайнство. После тръгнаха нагоре, по склона на нощната гора. Не се обърнаха повече назад. Иначе щяха да видят Унчида, която стоеше облегната до едно дърво и ги изпрати с поглед, изпълнен с мълчалива болка.
         Тази нощ имаше новолуние. Прелитаха кукумявки; клоните пращяха от студ. Колкото по-нависоко се изкачваха момчетата, толкова по-отвесен ставаше склонът, а в подножието на планината ромонеше водата, сякаш искаше да ги върне назад, под закрилата на шатрите. Ала нейният ромон се отдалечаваше и заглъхваше все повече. Малките момчешки крака стъпваха върху скърцащия сняг и понякога чупеха някой клон. Храстите и ниските клони на дърветата удряха момчетата в лицата; кожата им се изподра. Те вървяха един подир друг; на смени водеше ту сръчният Хапеда, ту здравенякът Часке. Не беше шега дивата планинска гора дори и за две дакотски момчета… Те толкова бързаха, че в студената нощ пот изби по телата им и сърцата им биеха чак горе до гърлото. Когато минаха край дървото, където бяха забелязали през първата сутрин черната мечка, те обиколиха мястото и наистина видяха наблизо едно изоставено мечо леговище сред гъстия храсталак. Дебели клони и млади стволове на дървета, сред които се бе настанил за зимния си сън мечокът, се въргаляха все още там и следите от лапите на животното бяха замръзнали в снега. Момчетата продължиха да се катерят. Сега гористият склон започна да се изкачва почти отвесно и те трябваше да си помагат и с ръцете, за да могат да се придвижват. Да говорят нямаха време, дори не можеха и да разсъждават. Хапеда си спомни само бегло, че Токай-ихто и Бобъра е трябвало да смъкнат тежката черна мечка чак оттук додолу. На Часке и на него им бе необходимо почти тройно време, за да изминат същия път нагоре. Продължиха да се катерят, докато стигнаха задъхани до отвесната скала, по средата на която зееше отворът към пещерата като опасно черно око.
         Тъй като вече бяха взели решението, сега момчетата преценяваха спокойно и делово всяка крачка, която им предстоеше.
         Отвесната скална стена, която се извисяваше петнадесетина метра над върхарите на дърветата, беше лесно преодолима в долната си част. Едва на два човешки боя височина под входа към пещерата тя стана гладка и леко надвиснала напред.
         — Първо да стигнем дотам — реши Хапеда, — пък там ти ще ме оставиш да се покатеря върху раменете ти. Трябва Да влезем вътре, за да може тя да ни намери и да не ни заобиколи.
         Хапеда сам се учуди колко спокойно изговори тези думи. После веднага се зае да изпълни без двоумение предложението си и се закатери напред. Часке го следваше непосредствено.
         Отначало издатините по скалата предлагаха достатъчно опора за сръчните ръце и крака. Когато момчетата стигнаха до трудното отвесно място, Хапеда се спря и пусна Часке да застане до него. Часке потърси място, където можеше да застане най-устойчиво, и Хапеда се отмести встрани, за да му освободи удобна опора; после той се покатери по раменете на другаря си. И сега обаче вдигнатите му ръце все още не можеха да достигнат края на входа към пещерата, а по-надолу нямаше о какво да се залови.
         — Аз ще те повдигна нагоре — предложи Часке. Той остави Хапеда да стъпи върху ръцете му и го издигна нагоре.
         Сега Хапеда успя да намери опора във входа към пещерата. Вкопчи се здраво и остана да виси изпънат, докато брат му се покатери нагоре по тялото му. Така Часке влезе пръв в пе-щерата и понечи да помогне на Хапеда да се изтегли нагоре, Винаги сресания беше твърде горд, за да се остави да му помагат. Изтегли се нагоре, запъна се върху ръцете си и също изпълзя навътре в мрака. Влажен въздух блъсна двете момчета в лицата.
         Те се свиха в началото на пещерата. Тук беше границата между осветената от звездите нощ, където все още имаше растения, животни и хора, и плътния безмилостен мрак, който зееше насреща им, забулен във враждебна тайна.
         Те останаха седнали на пода и зачакаха. Ритъмът на сърдечните им удари отново стана по-бавен и по-спокоен и момчетата насочиха вниманието си по-напрегнато към вътпешността на пещерата. Скалата беше мокра, миришеше на влага. Тъй като навън беше по-хладно, пещерата дишаше задъхано като човек. Необикновена беше скалата тук, грапава и сякаш израсла на бабунки и на стълбове. Момчетата опипаха заобикалящите ги скали. Хапеда се изправи, навлезе няколко крачки в мрака и разбра, че скалите не растяха само отдолу нагоре, а и отгоре надолу. Това беше нещо съвсем необикновено. Той го каза на Часке, обаче гласът му прозвуча толкова чужд и кънтящ, че той самият се изплаши. Върна се при Часке, седна на пода и се заслуша. Пещерата не само имаше дихание, но имаше и глас. През мрака пееше някакъв далечен ромон, нежен и примамлив като красивия глас на страшно чудовище, което мами жертвата си.
         — А може това просто да е вода — проговори високо Хапела с твърд глас.
         Часке не отвърна нищо. Двамата братя се приближиха още по-близо един до друг, та всеки да усеща с цялото си тяло другия.
         Седяха така доста дълго време.
         После Хапеда усети, че Часке се изправи.
         — А сега ще влезем вътре. Искам да разбера дали това е вода. — Часке шепнеше, не искаше да говори високо, за да не прокънти гласът му отново.
         Хапеда също се изправи и двамата другари се хванаха взаимно за китките на ръцете, за да усещат здрава опора един от друг. Опипвайки предпазливо с крак пода, те се запромъкваха напред. Пещерата се спускаше леко надолу. Те навлязоха доста надълбоко в планината. Когато веднъж се огледаха назад, изходът вече не се виждаше. Около тях нямаше нищо друго освен мрак. Звънкият ромон се бе усилил. Вече се чуваше все по-високо и по-високо, така че накрая те не можаха да разбират дори собствените си думи. Момчетата стиснаха още по здраво ръцете си.
         Най-сетне им се стори, че стигнаха извора на звука, който идваше дълбоко отдолу. Грохотът стана оглушителен.
         — Вода! — извика високо Часке, за да може Хапеда да го чуе.
         Момчетата се бяха спрели на място. Наведоха се и ръцете им напипаха течаща вода. Изглежда, тя нахлуваше с мощна струя вдясно от планината вътре в пещерата, прекосяваше я и се спускаше отново със сила вляво, към бездънните глъбини на планината. Двамата братя седнаха на каменния бряг на подземния поток. Като по уговорка и двамата потопиха ръце те си, за да проверят дълбочината на водата. Ръцете им напипаха скалистото дъно, когато се потопиха до лакътя.
         Значи това се бе изяснило. Просто течеше вода. Боботенето идваше отляво, където подземният водопад се сгромолясваше в някаква неизвестна дълбочина.
         Какво да правят сега? Да се върнат обратно до входа на пещерата? Или да останат седнали тук? Или да продължат напред?
         — Да вървим напред! — извика Хапеда в ухото на Часке.
         Хванаха се отново за ръце и нагазиха с предпазливи крачки в силно течащата вода. На другия бряг подът на пещерата се изкачваше нагоре и двамата смелчаци започнаха да се катерят. Сега трябваше да си пуснат ръцете, за да си помагат и с тях. Тъмният ход сякаш нямаше край. Накъде ли водеше? Колко можеха да вървят още навътре?
         Наклонът стана малко по-слаб и напредването по-лесно. Грохотът не кънтеше вече с такава сила, тъй като момчетата се бяха отдалечили. Часке се спъна и падна и Хапеда посегна бързо към него. Впрочем това не беше необходимо, защото брат му веднага се изправи. Но когато двете момчета се извикаха взаимно при тази дребна неприятна случка, и двамата забелязаха, че сега гласовете им отново се чуваха добре, поч-ти съвсем ясно. Пещерата явно бе станала много по-широка и много по-висока.
         Дори стъпките им се чуваха вече, щом тръгнаха опипом или провлачеха крака, а шумоленето на водата отново звучеше като далечна музика. Явно бяха навлезли много дълбоко навътре в планината. Колко обаче? Това самите те не знаеха вече. Напредвайки бавно, те разбраха, че бяха влезли в някакво огромно пещерно помещение. Вървяха, като опипваха стените, и откриха три хода, които водеха от широката пещера към тесни коридори. След като обиколиха в кръг цялата пещера, те се върнаха отново до първия ход, който познаха по някои отличителни белези на скалата.
         — Тук ще останем — рече Хапеда тихо. — Тук ще останем, на края на нашия ход. Тя трябва да мине оттук, ако иска да излезе навън.
         — Да.
         Момчетата седнаха върху каменния под.
         Сред тишината и мрака отново им стана страшно. Катеренето и опознаването на обстановката им се стори по-леко, отколкото мирното седене и чакането.
         — Ами ако изобщо не дойде? — попита Часке. Хапеда не отговори.
         Двамата седяха и чакаха, чакаха. Хапеда дори започна да си мисли, че Часке може да излезе прав. Ами ако тя изобщо не дойде? Навярно беше вече късна нощ и все някога щеше да настъпи и денят. Но те изобщо нямаше да разберат това тук, в планината.
         Хапеда постепенно свикна с мисълта, че от очакването им нищо няма да излезе. Толкова много свикна с това, че когато чу някакъв непознат звук, се изплаши, сякаш вражеска ръка го бе хванала. Или може би се беше излъгал?
         Той се ослуша и усети ръката на Часке, която го хвана за рамото.
         — Тя идва.
         Момчетата се изправиха и застанаха пред отвора на коридора, който водеше навън. Тук щяха да препречат пътя на мечката. Хапеда усети, че и ръката на Часке беше студена.
         От другата страна на голямото пещерно помещение, в един от водещите навътре към планината ходове, нещо тихо се влачеше и момчетата познаха тътрещата се походка на едрите голи мечешки лапи. Тътренето се приближаваше бавно-бавно. По едно време стана съвсем тихо. После отново се разнесе плъзгането и влаченето на огромно тяло върху мократа грапава скала.
         Тя идваше. Нямаше повече никакво съмнение.
         Момчетата стояха неподвижни.
         Докато момчетата стояха храбро в планината, за да спасят вожда, навън вечерта се спусна над бивака.
         В дъното на вождовата типи Токай-ихто седеше заедно със своите другари от детинство Чапа и Четансапа. Той най-после им беше казал какво трябваше да се случи през тази седма нощ, която настъпваше сега. Беше решен да отиде в планината без оръжие. Нямаше да наруши обещанието си, дадената на заклинателя дума.
         Вождът извади от косите си забодените там три орлови пера. Свали и огърлицата от мечи нокти и белезите от тежките рани върху гърдите му се откриха съвсем. Беше облечен само с набедреника. От лявата си страна бе приготвил една факла. Седеше изправен и гледаше край приятелите си.
         Двамата му другари нямаха сили да изрекат дори и една дума.
         Но ето че Токай-ихто заговори сам:
         — Аз ви навлякох нови опасности и нова вражда. Четансапа и Чапа, които не бяха свикнали да виждат у Токай-ихто нито умора, нито съжаление за взето решение, надвиха собствените си чувства.
         — Ти си боец, Токай-ихто — каза Четансапа, — недей се оставя да те напусне смелостта.
         — … смелостта да умра, никога. Да живееш може да бъде по-трудно.
         — Токай-ихто! Защо ти не ми се довери веднага и изцяло?
         — Защото ти не ми се довери веднага и изцяло. Слънцето вече залезе. Да помълчим, докато се стъмни съвсем. Тогава ще вървя.
         Другарите не размениха нито дума повече. Знаеха колко много бе претърпял и как се бе борил Токай-ихто от единадесетата си година насам, откакто бяха прокудили баща му от племето. Веднъж и на него явно бремето му бе натежало, и то в миг, в който им предстоеше да осъществят едно велико свое намерение и неговите хора имаха най-голяма нужда от него. Чапа и Четансапа не знаеха какво да сторят. Болката за вожда и приятеля им ги разтърсваше и макар че бяха бойци, те се чувствуваха безпомощни като деца. С тайните на пещерата в планината бе започнало някога тяхното нещастие и, изглежда, щеше и да се приключи.
         Токай-ихто се изправи, взе факлата и напусна шатрата.
         Целият бивак бе на крак, защото новината за жертвоприношението на вожда се бе разпространила из всички шатри. Образува се шпалир от мълчаливи хора. Уинона се оглеждаше неспокойно. Унчида не беше тук. На края стоеше заклинателят. Тобиас го гледаше неотстъпно и враждебно.
         Бавно, с равномерни крачки, без да поглежда никого, вождът премина през редиците на своите хора. В лявата си ръка стискаше наведената надолу факла. Чапа и Четансапа наведоха очи, когато и те дори не успяха да разменят поглед с Токай-ихто.
         Шатри и хора останаха зад гърба на младия вожд. Когато знаеше, че никой вече не го наблюдава, изразът на лицето му стана още по-мрачен, вървежът му още по-тежък. Той пое пътя към пещерата, оттам, откъдето бяха минали и момчетата. Когато стигна до мястото, където Хапеда и Часке бяха седнали заедно, за да се посъветват, той се спря.
         Иззад едно дърво пристъпи напред Унчида.
         Токай-ихто се опита да избегне срещата. Но Унчида направо му препречи пътя.
         Тогава той се спря от уважение пред майката на баща си.
         — Токай-ихто, сине мой.
         Вождът не отвърна и зачака, без да проявява нетърпение, както изискваше обичаят.
         — Токай-ихто… виждаш ли следите от стъпките на момчеДори от мълчанието на Токай-ихто пролича, че той не бе очаквал този въпрос.
         — Да — рече той най-после.
         — Хапеда и Часке отидоха преди теб в планината, за да се принесат в жертва. Те искат да умрат, за да живееш ти!
         Токай-ихто вдигна глава. Благодари мълчаливо. Силите му се напрегнаха и той затича по склона нагоре.
         В пещерата двете момчета все още стояха на същото място. Влачещите се стъпки, които бяха чули, спряха отново и през мрака премина тихо, кънтящо, приглушено ръмжене. Беше дълбоко ръмжене, по-дълбоко и по-мощно, отколкото момчетата бяха чували, когато бойците подражаваха на ръмженето на опасната сива мечка по време на мечия танц. Очите на братята бяха широко отворени; те се опитваха да пробият тъмата. Но не се виждаше нищо. Те долавяха само някакъв шум, който обаче не можеха да си обяснят. Счуваше им се, сякаш нещо обикаля, шляпайки по каменистия под.
         После нещо се плъзна. Едно огромно тяло се подхлъзна и се пльосна. Това се случи на входа на оттатъшния коридор към голямата пещера.
         Отново се разнесе ръмжене, което отекна страхливо и злокобно в неколкократно ехо. Огромните лапи се повлякоха бавно. Те сигурно бяха невъобразимо големи. Остри нокти задраскаха по камъка.
         Момчетата знаеха много за мечките. Животното се осланяше на лапите си, когато нападаше. То поваляше жертвата си или я сграбчваше и я притискаше към себе си и я задушаваше и ако тя искаше да се изплъзне, то започваше да бие с лапи и да дере с опасните си нокти месото на своята жертва. Челюстта му беше много силна.
         Хапеда затвори за миг очи, за да се съсредоточи напълно. Сега не биваше да припада; това щеше да бъде подлост. Трябваше да устои докрай. Ръката му, която Часке стискаше, се бе вдървила.
         Зверът, изглежда, се спря; шумът от лапите му заглъхна. Той бе надушил момчетата. Заръмжа сърдито и опасно. По звука, който се разнесе високо над пода, момчетата разбраха колко едро е животното. Беше много по-високо от тях, макар че навярно все още стоеше на четири крака и не се бе изправило.
         Това беше Великата мечка.
         Хапеда усети, че го обзема странно спокойствие. Значи истина бе онова, което бе казал лошият дух, и беше добре, дето той бе дошъл тук заедно с Часке. Хапеда се замисли за вожда Токай-ихто. Неговото момчешко сърце принадлежеше единствено нему, с всичката любов и въодушевление, на които беше способно. Хапеда знаеше, че и Разкрачения Часке сигурно изпитва същите чувства. Тук щяха да останат те, докато мечката ги вземе в жертва. Токай-ихто обаче трябваше да живее и не биваше да знае какво се беше случило.
         Сега чудовището се намираше по средата на огромната пещера. Момчетата не можеха да го видят, само предугаждаха огромния му ръст. То нададе още веднъж кънтящото си мощно ръмжене.
         Момчетата стояха неми и вдървени. Чуха с ужас как грамадните извити нокти започнаха да дращят по скалата, сякаш чудовището ги остреше, и после отново се чу другият шум, който те не можеха да си обяснят. Нещо се движеше около звера, нещо извън него.
         Миришеше на мечка. Момчетата вдишваха влажния, спарен въздух. Не миришеше само на мечка. Миришеше и на кръв. Може би зверът се бе хранил преди малко и от муцуната му още капеше кръв.
         Двамата братя се олюляха, но не отстъпиха. Хапеда усети как краката му изстинаха в мокрите мокасини и в същото време капчици пот избиха по тялото му. Той не знаеше колко време стояха с Часке вече тук. Сякаш цяла вечност. В тази пещера времето не съществуваше. Тук не блестеше никаква звезда, не изгряваше слънце. Никога не се чуваше утринната песен на птиците. Колко ли часа бяха минали? Дали мъжете в родните шатри вече бяха станали и тръгнали преди развиделяване на лов с лък и стрели? Дали Младите кучета вече скачаха в шумолящата река и се пръскаха взаимно сред смехове? Ами Светкавичен облак, тя дали спи още спокойно под топлата бизонова завивка?
         Хапеда усети по ръката на Часке как силното му тяло потрепера леко. Вече бяха минали часове, откакто двамата стояха тук на пост.
         А мечката бе престанала да се приближава. Само веднъж още прозвуча дращенето на ноктите и прегракналото й ръмжене. Сега то сякаш премина в стенание. Дали тя знаеше, че и тя щеше да умре през тази нощ, ако бе убила Токай-ихто? Тя беше прастара и мъдра и сигурно го знаеше.
         Ръмженето, което отекваше от всички стени като някаква неизбежна заплаха, се усили. По пода се влачеше нещо. Зверът отново се бе изправил. Хапеда пусна ръката на Часке и го прегърна през раменете. Часке също прегърна Хапеда и сега двете момчета стояха тясно притиснати едно до друго. Ако тя дойде, нека вземе и двамата, и двамата наведнъж, като един-единствен човек.
         Момчетата се бяха изправили, тъй като времето на очакването най-после бе минало и решението вече щеше да се изпълни.
         С тихо, разкъсващо нервите сърдито сумтене зверът пристъпваше крачка след крачка и обучените уши на двете момчета знаеха съвсем точно на какво разстояние от тях е сега мечката и колко се приближава — петнадесет крачки, десет, осем… Вече чуваха дишането на огромния звяр. Някаква необяснима миризма нахлу в ноздрите им. Все още миришеше на мечка, а сега по-силно замириса на кръв. Но същевременно и на нещо друго. Сред влажните изпарения в пещерата миришеше на огън. Странно!
         Великата мечка отново се бе спряла.
         Да можеха двете момчета да я видят! В тъмнината всичко бе злокобно.
         Замириса още по-силно на изгоряло, на горяща кожа.
         В мрака проникна някакво леко сияние. Влажни скали, сякаш издялани от някакво приказно същество, изплуваха от чернотата с огненожълт блясък. Очите на момчетата разпознаха сводестия таван на огромна пещерна зала, а на отсрещ-ната стена — двете тъмни дупки, от едната от които излязло чудовището.
         И те видяха Великата мечка между слабия светлик и сенките.
         Ужас премина по гърбовете им. Погледите им се заковаха върху дългите й жълти нокти. Всеки от тях беше дебел колкото два мъжки пръста; по пет такива огромни нокътя имаше на всяка от тъмните огромни лапи. Чудовището имаше нечувано огромни размери с тези широки гърди, с огромната глава и дебелия врат, който Хапеда не би могъл да обгърне дори с двете си ръце. Зверът вървеше със сърдито наведена глава. Момчетата видяха острите зъби в дългата, заострена напред муцуна. Учудващо малки блещукаха мечите очи отдясно и отляво на изпъкналото чело. Животното тъкмо започна да премества тежестта си върху задните лапи и да надига предните: знак за нападение. В същия миг пещерата съвсем се освети и миризмата на изгоряло стана по-силна и по-дразнеща.
         Хапеда и Часке затвориха очи. Все пак беше по-добре да не виждат мечката. Детските им тела прикриваха изцяло отвора на дългия коридор. Ако тя искаше да излезе от планината, не би могла да мине от тях.
         Хапеда се стресна от леко докосване по рамото. Някой го бе хванал откъм гърба. Той отвори очи, но погледът му беше като закован в кафявата прастара великанка, която стоеше, враждебно съскаща, изправена пред него и махаше във въздуха с тъмните си лапи. Момчето нямаше сили да се обърне.
         Светлинният лъч отслабна. Една ръка хвана здраво Хапеда и го повали по гръб на пода навътре в коридора. Същото се случи и с Часке.
         Нечии мъжки крака прекрачиха през момчетата.
         Когато те отново се изправиха, видяха пред себе си мъжа, застанал на изхода на коридора към пещерата. В лявата си ръка той носеше запалена факла, която сега отново бе вдигнал високо: една дебела цепеница, на чийто край бяха забучени парчета бизонска кожа. Мъжът беше строен и висок. Токай-ихто!
         Хапеда се хвана за влажната стена на пещерния ход, за да се измъкне напред. Ала веднага отново се спря.
         С един скок вождът изскочи от входа на коридора и се оказа вътре, в голямата пещера; беше прелетял под острите нокти на лапите на изправилата се на задните си крака мечка. Сега стоеше встрани от животното с факла в ръка. Дори той не би могъл да достигне с изправена нагоре ръка цялата височина на животното; то далеч го превишаваше. Пръхтейки и почти задъхана, мечката се извърна встрани и затърси врага си.
         Вождът нямаше никакво оръжие в ръка. Отстъпи няколко крачки назад — движение, което напълно противоречеше на мечия лов. Той се наведе, без да изпуска сумтящия звяр из очи, и затъкна здраво факлата в една цепнатина на скалата. После отново се изправи.
         Мечката се опита да го последва. Закрачи, влачейки се на задните си крака, като размахваше предните си лапи. После отново тръгна на четири крака. Следите й бяха обагрени с кръв.
         Вождът стоеше прав и съвсем неподвижен. Крачка след крачка огромното чудовище се приближаваше към него и дори и на четири крака му стигаше чак до раменете. Изведнъж момчетата видяха по средата на пещерата нещото, което преди това така загадъчно се бе придвижвало тромаво около мечката: едно малко мече. То беше кафяво като майка си. Гледаше отчаяно наоколо. Сигурно не бе на повече от два месеца и още не бе свикнало да следва самостоятелно майка си.
         Когато една мечка има малки, враждебността й към всеки нападател става неумолима. Тя преследва яростно дори и бягащия и не изпуска никоя жертва, без да я умъртви или без сама да намери смъртта си.
         Момчетата не смееха нито да извикат, нито да се помръднат. Сега трябваше да се случи онова, което искаше Великия дух.
         Вождът все още стоеше на мястото си, осветен от факлата, и чудовището се приближи съвсем до него. Токай-ихто се беше навел напред; очите му бяха уловили погледа на малките мечешки очи и не го изпускаха. Той издаде някакъв звук. Мечката му отвърна и изръмжа сърдито и недоверчиво. Изглежда, беше тежко ранена. Момчетата видяха локва кръв на мястото, където огромната мечка бе лежала часове наред със своето малко.
         Вождът отпусна ръцете си напред и започна да олюлява леко раменете си като вървяща мечка; от устата му отново се разнесоха същите непознати звуци, загадъчни, ниски и ясни, каквито момчетата бяха чували понякога по време на мечешкия танц на бойците.
         Мечката изръмжа по-тихо и заби здраво нокти в скалата. Сега вождът млъкна, ала погледът му не изпускаше очите на мощния звяр. Той се отпусна върху скалата с тромавите движения на мечка и зверът се приближи още повече до него. Нима мечката разговаряше с Токай-ихто? Тя започна да стене. Вождът й отговори.
         Мечката се спря непосредствено пред него. Полуразтворената й паст зееше пред челото на вожда; с едно-единствено захапване тя можеше да смаже с трясък черепа на човека.
         Но тя не захапа.
         Изпъшка така, че звукът прониза до мозъка на костите ослушвашите се момчета. Какъв беше този звук? Нима умиращата мечка плачеше?
         Вождът отвърна с тихо дебело ръмжене.
         Тогава кафявата великанка се обърна и се затътри кървяща върху огромните си лапи по влажния скалист под към олюляващото се мече. Побутна го с муцуна и го затика с мощните си лапи пред себе си. Изглежда обаче, тя самата започна да става несигурна. Легна и заоблизва рожбата си. Кафявото мече душеше край себе си. Беше гладно.
         Хапеда и Часке се развълнуваха. Сега за първи път те видяха под трептящата светлина на факлата, че огромната мечка имаше красива мека козина, преливаща от светло до най-тъмнокафяво. Козината й бе съвсем различна от всички други, които бяха виждали досега. Поиска им се да я погалят.
         Майката престана да ближе малкото си. Погледна с извита назад глава към вожда, който отново започна да издава тихи мечи звуци. Огромното животно се плъзна леко и се опита да стане, но не можа да се изправи. Напразно запъна огромните си лапи и ноктите му задраскаха с последно напрежение влажния каменен под. От устата му потече червена струйка.
         Вождът се изправи; приближи се към животното, без то да прояви някакъв страх. Със силата на своята воля и с дълбокото познаване на характера на мечките, каквото едва ли притежаваше някой бял, пък и не всички червенокожи мъже, той бе надвил враждебността на умиращия звяр. Клекна долу и мечката се облегна на него като на свой другар. Момчетата видяха как вождът се подпря здраво о една издадена напред скала, за да не го събори тя.
         Мечето тъпчеше наоколо и търсеше хленчещо мляко. Майката се сви, после се понадигна леко, за да го отпъди. Сграби го с муцуната си и го побутна към човека, който бе разбрал езика й.
         После от устата й отново потече кръв. С един неописуем поглед на изцъклените си дребни мечешки очи мечката се сбогува със света. Лапите й се изпънаха и огромната й глава се отпусна встрани.
         Великата мечка беше мъртва.
         Момчетата не смееха дори да дишат. Вождът също остава на мястото си, без да се помръдне, и момчетата видяха, че той бе пребледнял.
         Чак след дълго тържествено мълчание Хапеда и Часке се изправиха без шум и пристъпиха тихо към умрелия звяр. На разстояние, продиктувано от собственото им чувство, те седнаха върху каменния под на призрачно осветената просторна пещера. Дори и сега, когато зверът лежеше безжизнен на пода, те пак се изплашиха от огромното тяло и от страшните нокти на лапите му.
         Вождът се изправи; прекара ръка през меката козина на грамадното животно и прегледа многобройните, полепнали с кръв места отстрани на гърба и върху гърдите й.
         — Петнадесет куршума са я улучили — каза след това той с приглушен глас, който прозвуча като тържествена жалба. — Това е дело на златотърсачите. — Той се изправи и посочи към тъмната дупка на отсрещната страна на голямата пещера, откъдето бе дошла мечката с мечето си. — И оттам се върви дълго през планината, чак до северната й страна. Там живеят онези, които търсят злато. Те са стреляли по нея и тя се е върнала в своята планина, за да спаси малкото си.
         Мечето се катереше по мъртвата си майка.
         Вождът извади лулата си. Изби с пръчици и парче загнило дърво огън и запали тютюна. Издигна лулата си към небето, после към земята и я запуши; това бе свещенодействие. Когато изпуши тютюна докрай, погледът му отново срещна очите на момчетата. Устните на вожда бяха станали съвсем тесни, кожата на хлътналите му бузи се бе изпънала. Строгият му вид прикри обзелото го вълнение.
         — Значи вие сте искали да се пожертвувате… заради мен?
         Кръвта се изкачи в слепоочията на момчетата. Те избягнаха погледа на вожда. Откъде знаеше Токай-ихто тяхната тайна?
         И двамата не казаха нищо. Мълчанието им означаваше „Да“.
         Токай-ихто се изправи и момчетата станаха заедно с него. Той им кимна и те се приближиха, за да докоснат мъртвата мечка.
         Вождът улови неотстъпно погледите на момчетата. Всяко от тях смяташе, че той гледа само него.
         — Вие сте действували като мъже, Хапеда и Часке. Вие направихте много повече, отколкото бяха готови да сторят мъжете. Затова и аз сега ще ви доверя повече, отколкото доверих на тях.
         Токай-ихто седна още веднъж заедно с двете момчета край мъртвата мечка. Помами мечето и взе на ръце размахващото лапи и драскащо зверче.
         — Ето ни тук — поде той, — където е било началото на нашето племе, чиято прародителка беше Великата мечка, и където е неговият край. Ние, прокудените, сме при мъртвата. Но тя ни остави своето малко и това е новият живот. Разбирате ли ме?
         — Хау — отвърнаха момчетата като из едно гърло. В сърцата им цареше голямо спокойствие и очакване.
         — Отговорете ми на един въпрос. Ние пътуваме с шатрите на Мечата орда към земята на Севера, Канада. Как ще живеем там?
         — Свободни, сред нови ловни райони. Ще ловуваме, ще се преселваме от място на място и ще се бием, както сме правили, винаги, откакто синът на Великата мечка е заченал нашите вождове — отвърна Хапеда смело и изпълнен с надежда.
         — Така вярваш ти, Винаги сресания Хапеда. Но то не е вярно. Ние ще можем отново да ходим на лов и да се бием, може би пет, може би десет, а може би и двадесет големи слънца*.
         [* Големи слънца — години. Б. а.]
         После белите мъже ще дойдат на цели орди и в земята на Севера и отново ще ни победят.
         Момчетата наведоха глави. Хапеда потрепера и захапа устните си, докато те се разкървавиха.
         — А сега ми кажете — заговори отново вождът и от възбуда Хапеда чуваше гласа му като от някаква безкрайна далечина, — защо тогава ние изобщо напускаме тези места тук с толкова мъка и опасности и се отделяме от голямото племе на дакота?
         Момчетата мълчаха, защото не знаеха какво да отговорят. Гледаха потиснати към мъртвата мечка.
         — Сега вашите мисли са застанали пред една планина, коя — то вие трябва да пробиете с тях. Кажете ми най-напред, защо уачичун ни победиха?
         — Защото са много — каза Часке.
         — Защото имат мацаваки… — добави Хапеда.
         — А защо ние не сме толкова много и защо ние нямаме тайнствени железа? Аз знам, че вие не можете да ми отговорите на този въпрос, пък и аз самият не мога да ви дам точен отговор. Нашият ум не е по-малко, отколкото този на уачичун и ръцете ни не са по-слаби от техните. Аз сам изпитах това, когато бях при тях, пък съм го изпробвал и в бой. Значи и ние можем да научим онова, което уачичун вече умеят.
         — Женска работа! — Двамата кръвни братя произнесоха думите троснато и с презрение.
         — Да, Винаги сресания Хапеда, именно с женска работа уачичун ни победиха. Ти трябва най-напред да се замислиш, сине на Четансапа, дали жените и животните заслужават презрение? Нашите праотци са мислили другояче по този въпрос. Те са вярвали, че прародителката на моя род е била звяр и Велика заклинателка, която е познавала тайните на света. Унчида и Уинона и днес още познават билките и корените и могат да лекуват раните на бойците толкова добре, колкото и Хавандшита. Знаете ли кой пръв прояви смелост и се съгласи да напуснем резервата? Нашите жени и девойки.
         Момчетата наведоха засрамено глави.
         — Затова вие не бива да се отнасяте с презрение към работата на уачичун, като ги обиждате, че вършели женска работа. Уачичун умеят много неща, иначе не биха ни победили. Те знаят да правят тайнствени железа: един копае желязото, друг го топи, трети го кове — и правят от него плугове, с които разравят твърдата земя, така че тя им дава плод и изхранва много хора на малко парче земя. Ние също трябва да се научим да вършим всичко това. Те знаят как се отглеждат бизони, така че няма нужда да ходят на лов за тях.
         Хапеда и Часке не казаха нищо.
         — А ние искаме да научим още повече неща и да умеем да вършим още повече работи от уачичун. Момчетата вдигнаха глави.
         — Кажете ми — какво не умеят нашите врагове?
         — Не умеят да държат на клетвата си… не казват истината… не могат да живеят заедно от ловната си плячка и не могат да обработват заедно земята. Те не могат да оставят хората и животните на мира! — извика Часке. — Те са като вълци, непрекъснато нападат и искат да избиват хора и животни.
         — Да, това е вярно, Часке. Ти си държал очите си отворени и си видял много неща в едно-единствено голямо слънце… Ние обаче искаме да казваме истината, както нашите бащи са я казвали винаги. Ние искаме да удържаме нашите клетви, както нашите бащи са ги удържали винаги. Но ние искаме още много повече, момчета! Със сина на Великата мечка започва нов живот. Ние получихме нова сила и нова надежда, които ни даде Великото тайнство. Ние искаме да се сдобием със свещен мир, мир с всички бойци в прерията — и също така мир с белите мъже…
         — С уачичун! — възкликнаха сърдито момчетата, когато вождът направи малка пауза след последните си думи.
         — Да, вие има много още да мислите напрегнато, Винаги сресания Хапеда и Разкрачения Часке. Не всички уачичун са наши врагове. Горе, сред Гористите планини в Канада, нас ни очаква Адамс, който е готов да ни помогне. Неговият баща е бил убит по най-жесток начин от „големите и силни вълци“ измежду уачичун. Той идва при нас като наш брат и заедно с него идва и жена му Кейт със слънчевите коси, чийто баща бе убит от Червената лисица. Предполагам, че при Адамс ще намерим и двамата братя Томъс и Тео, които искаха да ме освободят заедно с Адамс и Чала от моите окови, но трябваше да избягат от Червената лисица и от Роуч.
         — Да, да.
         — Адамс, Томъс и Тео ще бъдат наши братя, а Кейт — наша сестра. Ние ще живеем в мир с тях и ще се учим един от друг.
         — Това е добре — рече Хапеда. Очите му отново блестяха. Вождът се изправи.
         — Елате с мен, Часке и Хапеда. Вчера аз взех оттук злато. Ние ще си купим в Канада толкова хубава земя и добитък, колкото ще ни бъдат необходими, за да можем да живеем без диви бизони, но като свободни мъже.
         — Да!
         — Вие ще трябва да ми помагате и занапред, момчета, както сте искали да ми помогнете днес. Защото нашите мъже не знаят още нищо за нашата тайна. Те ще искат отново да ходят на лов за бизони и ще им бъде трудно да ни разберат. Чапа е единственият от тях, който е вече наш съюзник.
         Вождът се изправи, но преди да тръгне, се обърна още веднъж към Великата мечка.
         — Тя принадлежи на Великото тайнство — рече той. — Ничия човешка ръка не бива повече да я докосне. Тя е дошла тук, за да умре, и ние ще я оставим да почива тук в мир, докато изтлее.
         Момчетата прекараха тихо пръсти по козината на старата мечка за сбогом.
         Токай-ихто взе мечето. Хапеда тръгна като факлоносец напред по обратния път. Той осветяваше пътя в дългия коридор, по който бяха дошли двамата с Часке. Отначало заслизаха надолу, към шумолящата вода. Бученето ставаше все по-силно и най-после Хапеда видя под светлината на факлата буйно течащата вода на подземния поток, който те бяха прекосили на идване. Водата падаше отдясно през един голям отвор надолу в планината и Хапеда чак сега разбра със закъснение, че една-единствена погрешна стъпка е била достатъчна, за да ги повлече буйната вода в тъмния търбух на планината.
         Токай-ихто се спря и остави непокорното мече върху пода на коридора.
         — Почакайте. Искам да ви покажа нещо и да ви обясня. Вождът се извърна още веднъж и насочи погледите на момчетата към водата, която се спускаше със сила отвисоко в пещерния коридор.
         — До извора на тази вода горе в скалата има едно малко пещерно помещение, където имаше злато — заговори той. — Моите праотци и баща ми знаеха за него. Зашеметен от тайнствената вода, веднъж баща ми бе казал нещо неопределено по този въпрос. Когато след това не искаше да каже нищо повече и нищо по-подробно, Червената лисица го уби. Белите мъже никога не можаха да намерят това злато; те са открили само златните жили в скалите на север на Ке сапа, или както те ги наричат — Блек Хилс, Черните хълмове. Сега тук няма повече нито зрънце злато. Вчера аз взех и последното. Не вярвам изворът да е образувал златните зърна горе в планината. Това трябва да е било някакво старо богато скривалище. Сега то е празно… Да вървим!
         Оттук нататък пътят водеше нагоре, между странни скални образувания, стръмен и труден. Хапеда опипваше скалите с лявата си ръка, а с дясната държеше високо нагоре факлата. Грохотът на водата зад гърбовете им постепенно отново се превърна в тих напев.
         Когато светлината на факлата се смеси с първия светлик на деня, Хапеда и Часке си поеха дълбоко дъх и им се стори, че дори усетиха мириса на свеж въздух. Оставаха им само още няколко крачки и тримата застанаха на изхода на пещерата в скалата над гората.
         Хапеда изгаси факлата.
         Навън небето беше синьо и зимното слънце блестеше. Дърветата навеждаха клоните си под снежния товар. Гарги грачеха. Хапеда и Часке си поеха още веднъж дълбоко свеж въздух. Сега тъмното царство на планината бе потънало зад тях и те отново стояха в живия весел зимен ден.
         Вождът накара момчетата да отстъпят назад и огледа за миг отвесната скала, над която бе застанал. Разви ласото си, седна и прехвърли дългите плетени колани така през раменете си, че двата им края увиснаха еднакво дълги край отвесната стена. С помощта на ласото двете момчета бързо слязоха надолу. После вождът изтегли коланите, взе отново мечето в ръце и скочи направо надолу в гората. Стигна отвесния склон на горската земя. Ту плъзгайки се, ту подскачайки, той успя отново да намери опора и продължи да слиза надолу.
         Момчетата вървяха и скачаха, колкото им сили държат, за да могат да следват Токай-ихто. Често се търкулваха в снега, докато ги спреше стволът на някое дърво.
         — Не бива да скачате с краката, а с очите — посъветва ги Токай-ихто. — Докъдето ви стига погледът, трябва да откривате всяко удобно място за стъпване, тогава краката ви ще вървят от само себе си.
         След този съвет те действително тръгнаха по-устойчиво.
         Когато между дърветата се провидяха първите шатри, момчетата имаха чувството, че бяха отсъствували години от родния бивак и сега се завръщаха като узрели мъже. Въпреки радостта обаче бяха подтиснати. Бяха преживели нещо, за което нито можеха, нито биваше да говорят.
         Откъм бивака забелязаха завръщащите се, ала никой не ги посрещна с шумни викове. Мълчаливи и с широко отворени учудени очи стояха жените, момчетата и девойките между шатрите, а мъжете извадиха лулите от устите си и оглеждаха скришом вожда и необикновеното мече, което той носеше в ръце. Меката, леко къдрава козина на животното, която преливаше до плътнокафяво, и грамадните му лапи сигурно ги караха да се замислят. Никой от тях не бе виждал досега такава мечка.
         Хавандшита стоеше пред своята заклинателска шатра. Слънцето и сенките се преливаха над нея. Беше се появил лек ветрец, който поклащаше отрупаните със сняг клони. Играта на сенките сякаш вдъхна живот на заклинателските знаци върху чергилата на шатрите. Голямата змия сякаш започна да се движи и да се вие. Старецът се изправи; държеше в ръка големия си заклинателски жезъл, подобен на копие. Жезълът бе изрисуван на криволичещи линии и когато той го въртеше в ръка, окото оставаше с впечатление, че линиите започват да се движат.
         Макар че момчетата не извърнаха лица към заклинателската шатра, те погълнаха скришом картината с очи и усетиха, че ги обзема някакво тихо безпокойство. В този миг обаче Токай-ихто забави ход и вдигна високо нагоре мечето. Хавандшита сякаш замръзна на мястото си, после изчезна бързо навътре в своята шатра с някакво странно, шмугващо се, вдъхващо страх движение.
         Уинона и Монгшонгша работеха нещо пред шатрата на Четансапа. Когато сега се изправиха, върху лицето на Монгшонгша имаше изписано учудване. Чертите на Уинона обаче говореха много повече. Задушавана досега от страх, девойката най-после отново си бе поела дъх.
         А къде бяха Четансапа, Чапа, Тобиас? Двете момчета никъде не можаха да открият тримата мъже и Унчида.
         Едва когато влязоха заедно с Токай-ихто във вождовата типи, те видяха бойците седнали край неизползуваното досега огнище по средата на шатрата, явно задълбочени в сериозен разговор. В дъното седеше Унчида; сега тя отпусна ръката си, с която бе затворила молитвено уста. Тримата бойци скочиха на крака.
         Токай-ихто пристъпи към средата на шатрата. Усмихна се; усмивката му се стори на двете момчета красива като слънцето след нощта и само те и Унчида знаеха тайната, която сега озари тази усмивка. Без да кажат нито дума за това, и двете момчета мислеха едно и също: припомниха си деня, когато Токай-ихто се завърна след дългите изгнанически години на своя баща и ги погледна за първи път радушно. Днес те бяха свързани с вожда като по-млади братя.
         Уинона и Монгшонгша влязоха в шатрата и се заеха заедно с Унчида да приготвят яденето. Момчетата започнаха да се хранят с охота. Токай-ихто бе седнал вече край Чапа, Черния сокол и Тобиас. Той се бореше със своето необуздано огромно бебе, което искаше да захапе топлия мек врат на мъжа и се опитваше да засуче от него. Когато той освободи зъбите на малкото чудовище полусърдит-полуусмихнат, всички видяха следи от кръв на врата му.
         — Трябва да направим нещо — рече делаварът и това бе първата дума, произнесена сега в шатрата. — Може ли изобщо този звяр да яде?
         — Не, то не е видяло още три луни. Но ще трябва да се научи да яде, ако не иска да умре.
         Уинона пристъпи напред с някакъв прах от стрити ягодови плодове, какъвто даваха на малките деца заедно с месото, и се опита да го напъха в устата на мечето, ала то не го прие. Стремеше се с коварна упоритост към врата на Токай-ихто и вкопчи изплашено нокти във вожда.
         — Иди, Тобиас, да му уловиш няколко риби. Това ядат неговите роднини в родината си.
         — Неговите роднини? Нима очите на Токай-ихто са виждали и друг път такова животно?
         — Горе, в ъгъла на света, откъдето духа северният силен вятър, има такива мечки. Уачичун наричат тази земя Аляска. Те казват, че по времето на нашите праотци навред е имало такива едри мечки, които са живели в пещери. Ние ще вземем мечето с нас. То ще ни съпровожда през Мини-Соус. Майка му ми го даде, когато умираше. Стрелящите железа на златокопачите я убиха.
         Делаварът се изправи. Взе от Уинона малко сурово месо и излезе от шатрата. Хапеда и Часке го съпроводиха, за да му помогнат при ловенето на рибата. Те изтичаха най-напред при конете и си откраднаха няколко косъма от дългите им опашки. Завързаха ги на тънки, но здрави въдичарски конци. Дълги върбови клони на брега на реката имаше достатъчно, така че въдиците бързо станаха готови. Рибарите хвърлиха въдиците. Щастието се усмихна най-напред на делавара. И Хапеда показа скоро своята плячка; само Часке не можа да улови нищо. Тъй като засега двете уловени риби бяха достатъчни, тримата рибари се върнаха в шатрата.
         Вождът разкъса месото на рибите и напъха със собствените си пръсти, които питомецът му сега си бе избрал за сукане, храната в устата му. Мечето гълташе лакомо и искаше още. Играта бе спечелена.
         Хапеда и Часке бяха толкова развълнувани и възбудени от събитията, че трябваше бойците да им напомнят да си легнат най-после. Денят вече преваляше, а вечерта бе определена за напускане на временния лагер. Желанието на вожда отново бе станало неоспоримо, тъй като Великото тайнство бе застанало на негова страна срещу Хавандшита.
         Сякаш бяха прочели взаимно мислите си, Хапеда каза тихо на Часке:
         — Заедно ли?
         Кръвният му брат отвърна само кратко „да“.
         После двете момчета се пъхнаха под една завивка, за да спят заедно през този ден.
         Когато се събудиха вечерта и в шатрата вече бе започнало да се стъмва, те се почувствуваха освежени и с нови сили. Веднага потърсиха с очи мечето. То лежеше увито в една завивка близо до тях, сито и доволно. Мигаше любопитно към двете момчета. Докато двамата братя го наблюдаваха, жените свиха постелята им и я прибраха. Момчетата изтичаха бързо навън, за да се изкъпят още веднъж в реката на залез слънце.
         Когато се върнаха, чергилата на шатрата вече бяха свалени от подпорните прътове. Бивакът се вдигаше. Само една-единствена шатра стоеше още непокътната: Бобровата. Девойчето Светкавичен облак обикаляше нерешително край нея; то явно не знаеше да влезе ли вътре, или не.
         По предложение на Часке двете момчета се приближиха.
         — Ето ви най-после! — рече момичето полуунесено. — Какво да правя? В шатрата няма никой. Не мога да я свия сама.
         — Че къде са майките ти? И сестрите ти? — попита учудено Хапеда.
         — Не знам.
         — Не знаеш? — Хапеда не можеше да овладее нарастващото си безпокойство. — Че откога ги няма?
         — Ами и аз не знам. Видях ги за последен път сутринта след онази ужасна нощ, когато тя вика насън. Нашата стара майка седеше сред върбалака край реката, когато Унчида дойде и я прибра. После Пъстрата крава отиде заедно с всичките ми майки и сестри в гората и аз си помислих, че ще събират корени или искат да приберат ловната плячка на Чапа. Оттогава не съм виждала моите майки. Спах във вашата шатра.
         Двамата братя се изплашиха.
         — Трябва да кажеш това на Чапа и на вожда! Нима чичо ти още не го знае?
         — Не. Нали и той живееше в шатрата на Токай-ихто. Откъде може да го знае?
         Девойчето изтича да търси чичо си, а момчетата разказаха на майка си онова, което бяха чули. Видяха, че новината изплаши силно и нея.
         Тръгнаха да ги търсят, ала майките и дъщерите от шатрата на Бобъра бяха изчезнали. Вождът свика своите съгледвачи. Ихасапа си спомни, че бе видял жените, водени от Пъстрата крава, в гората, през която вървели на север. Той не си помислил нищо лошо, защото предположил, че те са тръгнали да приберат някоя голяма ловна плячка на Бобъра.
         Събралите се около Токай-ихто мъже се навъсиха.
         — Те ме мразят — заговори вождът — и ще отидат при врага, за да ни издадат. Златотърсачите са наблизо… Вървете по следите на предателките! — заповяда той на Бобъра и на Тобиас. — Следите им сигурно още се виждат в снега. Те имат преднина от два дни и една нощ, но е възможно вие да успеете да ги заловите, преди да ни навлекат беда.
         Двамата бойци тръгнаха веднага.
         Тихо, предугаждайки грозящата ги опасност, хората от Мечата орда поеха след залез слънце на запад в колона един след друг.
         Хапеда бе получил разрешение да вземе мечето в товарната шейна, която червената кобила влачеше подире си, закрепена за прътовете на шатрата. Часке наблюдаваше от гърба на своя мустанг дали мечето кротува.
         — Ето ги, на… виждаш ли ги… ето ги — рече жената на Сина на Антилопата на Светкавичен облак. — Нашите две мечи момчета!
         Хапеда се извърна назад към Часке. Двамата братя размениха бърз поглед. Мечи момчета? Не звучеше лошо. Това бе ново име за тях, по-добро име, отколкото Винаги сресания и Разкрачения, и занапред те щяха да го носят заедно като истински братя.

         ИНДИАНСКО ВОЕННО ИЗКУСТВО

         Керванът бе напуснал в най-гъст мрак временния си бивак в гората. Хората пътуваха мълчаливо през нощта и дори и кучетата носеха товара си, без да лаят.
         Пътуваха все още на запад. Едва когато възвишенията на Черните хълмове останаха от дясната им страна, Токай-ихто и Хавандшита поведоха своите хора в северозападна посока, навътре в платото, което се простираше между Черните хълмове и Скалистите планини и все още бе покрито с висок сняг.
         Нощ след нощ керванът продължаваше на север. Пренасянето на имуществото ставаше все по-трудно; снегът вече не бе така твърд и конете затъваха дълбоко. Кулестият жребец проправяше храбро път за цялата колона. Мъжете и жените, пък и децата, които вече достатъчно бяха заякнали, за да издържат на нощните походи, вървяха с плазове под мокасините си. Най-малките деца майките носеха в цедилки на гърбовете си; по-големите, които не можеха да вървят цяла нощ с плазове, бяха пъхнати в кожени чували. По два такива чувала, окачени на ремък, висяха отдясно и отляво на някои коне.
         Нощем керванът вървеше в безпросветен мрак. Никъде не шумолеше вода, никъде не се виждаше дърво. Вятърът бе навеял снега от хребетите на леките възвишения в доловете и така разликата във височината бе намалена; като една вълна с друга си приличаха сега леките възвишения и долчинките под бялата покривка. Северният вятър свистеше и стенеше над голата земя, скимтеше в ниските шубраци и вдигаше на обла-ци снега там, където той не се бе вкоравил. Навеяният сняг навлизаше в очите, носовете и ушите на хора и животни. Той се пъхаше заедно с вятъра и под най-дебелите кожени дрехи и щипеше кожата. Скърцането на копитата и шляпането на плазовете се сливаха и разнасяха от все по-силно ревящия вятър.
         Бурята режеше като нож. Мечите момчета бяха сложили ръцете си пред лицата, за да могат да дишат. Постепенно въздухът сякаш се разбущува. Съскаше и виеше. Жените търсеха как да закрият децата от бурята. Светкавичен облак не знаеше вече как да премества краката си един пред друг. Бузите и носът й горяха от мраза, а ръцете я боляха жестоко. Маси сняг отново се завъртяха във вихрушка и се нахвърлиха със сила върху хората и конете. Уинона падна и заедно с нея снегът зарови и Светкавичен облак.
         Момичетата усетиха как някой ги измъкна от снега. Бурята вилнееше така, че никой не можеше да чуе друг глас. Въпреки това сигналната свирка успя да разцепи грохота. Това бе сигнал за спиране и за заравяне в снега. Разгърнаха с мъка големите завивки от бизонова кожа под напора на бурята. Всеки си взе по шепа храна в малки кесии. Завиха момчетата и момичетата под бизоновите чергила така, че те се скриха напълно. Децата се сгушиха едно до друго в мрака. Светкавичен облак усещаше до себе си своята приятелка Гущерчето и чуваше шушукането на Мечите момчета с малкото мече, което бе покрито заедно с тях. Уинона, Унчида и Монгшонгша се заровиха до децата. Бойците нямаха право да се скрият под чергилата. Те трябваше да останат прави, да залостят здраво дългите си копия в снега и да дежурят, докато трае снежната виелица. След като тя утихнеше, те щяха да разберат по копията къде лежат заринати жените и децата, тъй като навеяните преспи променяха изцяло лицето на местността.
         На Светкавичен облак, Гущерчето и Мечите момчета им беше меко и топло под прикритото от вятъра скривалище. Те си мислеха за вожда и за бойците, които стояха под напора на ледената буря. Но макар че мислеха за останалите отвън бойци, очите им все пак се затвориха. Бяха толкова изнурени, че заспаха веднага сред пълната тишина, която ги бе обгърнала заедно със снега. Спаха така дълбоко, че не знаеха колко време бе минало, когато ги разбудиха. Мъжете отринаха снега и отметнаха завивките и те отново вдъхнаха студения въздух. Очите им запремигваха на дневната светлина към светлосивото небе. Около тях се бяха образували нови планини от сняг и бели долове… Кучетата залаяха и започнаха да се разравят от снега. Мъжете и жените се заеха да отринат снега от земята, за да могат мустангите да попасат малко. Но това бе отчаяна и трудна работа. Който имаше силни очи, забелязваше в далечината движещи се точки: беше голяма глутница вълци. Това не предвещаваше нищо добро за идващата нощ. Установен бивак можеше да се защищава срещу вълците, но да се предпази пътуващият керван от зверовете, беше трудна работа. Момчетата и момичетата наблюдаваха как вождът даде разпорежданията си и как най-добрите ловци веднага тръгнаха, за да избият опасната глутница. Жалко, че Тобиас не беше тук. Той бе познат надлъж и нашир като добър ловец на вълци. Ловното име, което бе получил някога на канадската граница — Шеф дьо Лу, Вожда на вълците, отново оживя устата на бойците. Сега те често го наричаха и „Шунктокеча“ което означаваше на собствения им език „вълк“.
         Децата ядоха малко по време на почивката. И веднага легнаха отново да спят. Трябваше да използуват всяка мину-та, за да подновят силите си, защото сега се водеше борба на живот и смърт. Който не можеше да издържи на дългия преход, трябваше да изостане и да умре.
         Няколко мустанга умряха от глад. Катърите, които Мечата орда бе наследила от несполучилия контрабандистки керван на Басерико Монито, се оказаха издръжливи и полезни животни.
         Леденият студ и прекаленото напрежение от пътуването бяха изчерпали до смърт силите и на неколцина стари, съвсем отпаднали вече мъже и жени от Мечата орда. И те постъпиха така, както гласеше от прастари времена обичаят на преселни-ческите ловни племена: сбогуваха се с близките си и никаква молба не можеше да ги отклони от решението им. Когато керванът потегли отново, те останаха сами сред безкрайната самотна снежна пустиня. И докато звездите надничаха забулени между облаците, песента на умиращите стигна по въздуха до ушите на онези, които трябваше да продължат пътя си със стиснати юмруци и прехапани устни, все напред и напред далеч от родината, към чуждата и далечна земя. И деца започнаха да мрат от студ и от трудностите на пътуването и мнозина си спомняха, без да казват нито дума, речта на вожда на шеептините, която Токай-ихто бе предал преди тръгване на синовете и дъщерите на Великата мечка. И все пак мъжете младежите и жените още не бяха уморени, макар и натъжени Нощ след нощ те местеха крак пред крак и гладуваха, за да пестят запасите си от храна, студуваха сред ветровития мраз и чуваха непрекъснато воя на вълците, които се примъкваха нощем към кервана. Бяха освободили кучетата от товара им, за да могат те да се борят по-свободно с вълците. Окървавен изпохапан, изподран, но винаги победител, Охитика предвождаше малката група свои другари. Кулестият жребец бе успял да убие един вълк с копитата си. Бойците кръжаха неуморимо в мрака около придвижващия се керван и разгонваха хищниците.
         Още като единадесетгодишно момче Токай-ихто бе получил името Убиеца на вълци и сега доказа, че все още го носи с право.
         Пътят на кервана продължаваше на север през безкрайната прерия. И все пак зимата се измори по-рано от преселниците. Бялата ослепителна покривка на високото плато посивя и започна бързо да се топи. В снега се образуваха дупки; стари дивечови следи се уголемиха и достигнаха огромни размери чрез хлътването на топящите им се краища. По пладне, когато изморените преселници почиваха, загърнати в своите кожени завивки, те и насън чуваха тихото кълколене, с което земята поглъщаше топящия се сняг. Слънцето бе започнало вече да грее, но през ледено студените нощи ледът в реките и потоците и мокрият сняг отново замръзваха.
         Веднъж след една студена нощ майското слънце вече се бе изкачило на небето и лъчите му топлеха ръцете на децата. Конете бяха освободени от товарите си и пасяха миналогодишната трева на брега на едно малко поточе. Мъжете пробиха със секири леда и водата забълбука в дупките. В клоните на едно сливово дърво бе кацнал черен кос с жълта човка и пееше утринната си песен. Девойчето Светкавичен облак бе сложило ръце на гърба си и слушаше. Какво хубаво утро! Чучулига размаха криле нагоре към небето като пееща стрела. Светкавичен облак беше гладна и преуморена, но въпреки това радостна.
         Тя седна доверчиво до сестрата на вожда, която заместваше майката на осиротялата по-млада девойка, и пое от нея утринната си закуска. Беше парче еленово месо. Като го раздели на парчета и го изяде, Светкавичен облак се огледа изпитателно наоколо.
         — Къде се намираме сега? — попита тя, докато забождаше ножа си в земята и го пъхна след това почистен в ножницата.
         — Близо до долното течение на Барутната река, която се влива в Жълтокаменната река — обясни сестрата на вожда. — Жълтокаменната река пък се влива в голямата Тинеста вода.
         — Далеко ли е още дотам?
         — Няколко нощни преходи, ако можем да продължим свободно пътя си.
         — Вярно ли е, че голямата Тинеста вода била толкова буйна и коварна, че поглъщала всички кораби?
         — През пролетта, когато водите й се покачват, реката е поглъщала много пъти кораби, така ми е разказвал Токай-ихто.
         — Но ние ще минем през нея, нали?
         — Ще се опитаме.
         — И като я преминем, къде ще стигнем тогава, и какво има там?
         Светкавичен облак бе много оживена. Мислите й се носеха в бъдещето, което лежеше пред нея като разливаща се синя далечина, от която можеше да изплуват много красиви и много страшни неща.
         — Когато преминем през Мини-Соус, отново ще навлезем в широки прерии и гори, пресичани от много реки и езера.
         — Ти знаеш много повече, Уинона! Разказвай!
         — Не си ли спомняш вече, Светкавичен облак, какво ни разказа Чотанка в деня, когато брат ми бе приет отново от на — шето племе, за голямото празненство на трите племенни гру-пи и за Танца на слънцето, след който Токай-ихто бе приет за член на племенната група на сиксикау? Под огърлицата от мечи нокти на Токай-ихто все още личат дълбоките белези от раните му.
         — Спомням си само, че тогава не можах да разбера всичко, защото бях видяла едва шест лета, пък и бях много възбудена. Но ти, Уинона, сама присъствува на онова празненство заедно с шатрата на Чотанка!
         — Да, присъствувах. Видях хора от племенните групи на сиксикау и асинибоини; видях също така вожда Горящата вода и младия храбър Планински гръм от племето на черните ходила, с когото моят брат игра в същия ден Танца на слънцето и който след това стана кръвен брат на Токай-ихто. Планински гръм има сестра, Ситопанаки Чиито крака пеят, когато пристъпва.
         — И аз искам да опозная всички тези вождове и бойци и девойки! — възкликна Светкавичен облак.
         — Ти трябва да знаеш, малко момиче — Уинона бе станала изведнъж съвсем сериозна, — че ние се събрахме с черните ходила в мир само за онова празненство, а иначе те са наши врагове. Те мразят нас, дакота. Често вече са минавали нахално през Мини-Соус далече навътре в нашите ловни райони, за да убиват нашия дивеч. И тъй като сега вече Токай-ихто не е враг на дакота, а наш вожд, те ще убият и него, и всички нас, където и да ни намерят.
         — Кръвен брат на вожд на друго племе? — Светкавичен облак бе много изплашена.
         На този въпрос Уинона не отговори. Тя стана. Вниманието й, изглежда, бе привлечено от нещо необичайно. Светкавичен облак погледна въпросително към посоката, накъдето бе отправен погледът на Уинона. Кръвта замръзна във вените на девойчето.
         Меден цветец, по-голямата сестра на Светкавичен облак, отново се бе върнала!
         Нещастието се приближаваше с едри крачки. Как изглеждаше девойката! Косите й не бяха вчесани, бузите й бяха хлътнали и тя гледаше към земята. Срамуваше се. Нека! Светкавичен облак се ядоса, задето сестрата на вожда посрещна любезно сестра й. Уинона дори донесе месо на завърналата се.
         Без да вдига поглед, Меден цветец изяде парчето месо. Междувременно около нея и Светкавичен облак жените се бяха събрали в кръг. Отсреща при вожда Токай-ихто стояха и докладваха Бобъра и Шеф дьо Лу.
         — Откъде идваш такава? — заразпитва Светкавичен облак сестра си.
         — О, отдалеч — отвърна Меден цветец някак си притихнала което не й се бе случвало по-рано. — Беше страшно и ще стане още по-страшно — продължи да говори тя към жените. — Тя ни гонеше денем и нощем през горите, нашата майка Пъстрата крава, както кукумявка чинките, и така стигнахме при косматите мъже. Вие не можете да си представите какви косми им растат около устите! — Меден цветец посочи с двете си ръце от устата до коленете и жените се ужасиха. — Те нямаха нито жени, нито дъщери и ние трябваше да им работим.
         Говореха на много висок глас думи, които ние не разбирахме, и все се смееха.
         — Тогава вие значи не сте могли да им разкажете нищо — рече облекчено Монгшонгша, която също се бе присъединила към групата.
         — А, не, разговаряхме помежду си с ръце. Пъстрата крава им разказа страшни неща. Разказа им, че Токай-ихто жадувал за мъст и че искал да избие всички уачичун и да ги скалпира, и да ги мъчи, и да изгори колибите им, и да им ограби добитъка, и да отвлече жените им в своята шатра, и да избие всичките им деца…
         — Лъжкиня и предателка! — Уинона също не можа да прикрие повече възбудата си с външно спокойствие. — Значи сега милаханска ще тръгнат подир нас да ни гонят!
         — Те вече тръгнаха. Идват от всички страни, защото те притежават някакво тайнство, с което могат да говорят надалеко. Отново е като на война.
         Жените се спогледаха. Като на война! Меден цветец прикри лицето си с ръце.
         — Ние никога няма да можем да преминем водите на Мини-Соус!
         — Вие сте виновни за това, вие! — изкрещя Светкавичен облак извън себе си. — Но аз никога вече няма да се върна в резервата!
         Уинона погледна доверчиво към своята повереница и свали ръцете от лицето на плачещата девойка Меден цветец.
         — А ти защо се върна пак при нас? — попита я тя. Меден цветец преглътна и избърса сълзите си.
         — Там имаше един космат — рече тя, — който искаше да ме направи своя жена; тогава аз избягах вечерта. Чапа ме намери в гората; бях ужасно гладна. Мислех, че ще ме убие, но той ме взе със себе си и каза, че мога да остана тук. — Последното Меден цветец произнесе едва чуто. Страхуваше се от враждебността на жените и усещаше изпълнения с презрение поглед на по-малката си сестра.
         — А откъде взехте конете, които яздехте? — наруши Монгшонгша установилата се тишина.
         — Шеф дьо Лу ги отне от белите мъже, които искат да вземат златото от скалите на планината. Той каза, че ние имаме нужда от животните.
         — Съвсем сте им взели силите, веднага се вижда — настоя по-нататък Монгшонгша. — Враговете вече наблизо ли са?
         Меден цветец кимна.
         — Да, тези, които идват откъм Ниобрара и откъм резервата на изток от Черните хълмове, вече са съвсем наблизо. Навярно на един ден езда оттук, така каза Чапа. Ние блъскахме нашите мустанги с петите си в хълбоците и яздихме много бързо, за да можем да ви предупредим. Враговете имат добри коне и не карат със себе си жени и шатри!
         — Много ли са?
         — Петдесет души — намеси се Бобъра, — тридесет дълги ножове и двадесет души от полицията на агенцията.
         Светкавичен облак си пое дълбоко въздух и напусна групата на жените и девойките. Погледна нататък към вожда и неговите бойци, които седяха и се съвещаваха, и видя, че съвещанието им сигурно вече бе привършило, защото мъжете наставаха от местата си и вестителят тръгна да обикаля и Светкавичен облак чу какво съобщи той. Жените и децата трябваше веднага да продължат пътя си под закрилата на Токай-ихто и неговите мъже. Само седмина бойци щяха да останат тук заедно с Четансапа, за да отнемат конете на преследвачите.
         Преселническият керван се образува начаса отново и пое пътя си.
         А през това време Четансапа и неколцината му другари, които изпратиха с поглед заминаващия керван, се извърнаха и влязоха в една малка горичка.
         — Търся си добро скривалище — рече Четансапа на делавара. — Смятам да се скрия тук и да изчакам преследвачите. Те ще се натъкнат най-напред тук на нашите следи и ще спрат.
         Тобиас Шеф дьо Лу вече се беше огледал. Четансапа отиде да види мястото, което делаварът смяташе за подходящо. Потокът бе подронил брега под корените на дърветата и храстите дълбоко навътре; при сегашното ниско ниво на водата под надвесения бряг се бе образувало празно място, което донякъде бе пълно с топящ се сняг и бе полуприкрито от надвисналите корени и миналогодишни твърди треви. Черния сокол се усмихна дяволито.
         — Добре. Аз ще остана тук, а вие ще тръгнете на юг. Ще направите един завой и ще проследите откъм гърба нашите преследвачи. Надявам се, че те ще останат да лагеруват тук тази вечер.
         — Хау.
         Четансапа се напъха под навеса на брега. Тясното му дълго тяло лесно се мушна вътре. Полепналите с пръст корени висяха пред него като завеса, а Шеф дьо Лу струпа и полузамръзнал сняг пред скривалището. Бавното топене скоро щеше да прикрие всички следи, които можеха да издадат, че снегът е бил натрупан изкуствено. Когато остана доволен от работата си, делаварът тръгна заедно със Стария гарван, двамата му сина, Чапа, Сина на Антилопата и Копиен връх. Четансапа остана сам в своето скривалище. Той провери още веднъж дали няма опасност да се намокри пушката, която му бе оставил по-младият Гарван, и протегна по-удобно краката си. Заслуша се и чу песента на чучулигата и на коса в сли-вовото дърво. От животните той разбра, че навън няма нищо опасно. Освен това според съобщението на Бобъра враговете не можеха да пристигнат, преди да се свечери.
         Черния сокол прекара дългите часове в лека дрямка. Предпочиташе да стои в някое дърво и да оглежда околността. Но не би могъл отново да прикрие така добре скривалището си, както го бе сторил Шеф дьо Лу, и затова остана затворен в студената и мокра дупка.
         Слънцето слизаше по небосвода и най-после се стъмни. Четансапа сякаш долови далечни удари на копита през земята. Тя трепереше все по-силно и по-силно. Това бе врагът! Той се приближаваше. Дакотският боец вече различаваше тропота на вървящите ходом коне и ударите на лекия галоп. Галопиращите пристигнаха първи в горичката и тропотът замлъкна. Четансапа дочу леки стъпки и приглушени гласове. Над грубата ледена покривка на потока падна сянката на някакъв човек. Според нея мъжът бе гологлав и с дълги коси, значи индиански скаут. Нищо не се чуваше, той се придвижваше безшумно. По сянката му обаче пролича, че седна на издадения над водата бряг. Човекът спусна краката си надолу, плъзна се по ледената покривка и се наведе дълбоко надолу. Огледа се под навеса надясно и наляво. Черния сокол стискаше ножа си в ръка. Но търсещият поглед отмина скривалището му. Шеф дьо Лу действително си бе свършил много добре работата. Съгледвачът изчезна отново. Разнесе се провлачен вълчи вой, навярно сигнал за военната част, че пътят е свободен.
         Когато пристигнаха и дългите ножове, настана голям шум. Разнесе се висока заповед за слизане от конете. По земята затропаха ездачески ботуши. Отведоха конете между дърветата и храстите. После, изглежда, разгърнаха палатките в кръг около малката горичка. Това никак не бе благоприятно за плана на Четансапа да открадне конете на врага.
         Шумовете във временния вражески лагер бавно заглъхнаха. Ала непосредствено над скривалището отново се чуха стъпки и дебнещият Четансапа различи два гласа — един гърлен и друг дълбок. Дълбокия глас Четансапа познаваше и секта го слушаше със силна омраза. Беше гласът на Шонка, предателя.
         Мъжът с гърления глас говореше английски съвсем свободно, явно това бе матерният му език.
         — Да млъкнеш! — каза той навярно на Шонка. — Тук аз заповядвам! Построихме вече лагера и край. Няма никакъв смисъл да се понесем отново презглава на север и да се оставим да ни измами следата. Токай-ихто е опитен хитрец. Той е направил рязък завой с хората си и се е разположил на югозапад от нас, уверен съм в това. Впрочем скоро ще чуем и съобщението на съгледвачите ни.
         — Той няма да разположи лагера си на югозапад и няма да позволи да запалят огньове; това са други хора, капитан Роуч трябва да ми повярва! — Дълбокият глас говореше настойчиво. — Ние изпратихме двама съгледвачи, но няма защо да ги чакаме. Те ще ни настигнат. Да продължим пътя си и да не оставяме Токай-ихто да ни изпревари още повече!
         — Дръж си устата! Достатъчно разисквахме по въпроса! Ти си длъжен да се подчиняваш!
         Двамата разговарящи мъже отминаха и гласовете им отново се изгубиха. Четансапа съжаляваше, защото тъкмо бе научил една новина, която доста го учуди, и искаше да научи повече подробности. На югозапад имало запалени огньове? Нима това бе някаква бойна хитрост на неговите другари? Или там действително бяха разположили бивака си непознати хора?
         Временният вражески лагер, изглежда, постепенно потъна в сън. Не се чуваше вече нищо друго освен скубането на тревата и гризането на тревите и храстите от конете. По едно врече на Четансапа се стори, че чува как някой се катери по дърво. Нечие тяло се търкаше о грапава кора.
         Труден щеше да бъде днешният ден!
         Когато мина полунощ, Четансапа взе решение. Най-опасният миг бе, когато трябваше да се измъкне от скривалището си, и то, без да вижда лагера. Той се извлече предпазливо иззад струпаната от Шеф дьо Лу снежна преграда. Когато лежеше вече вън под надвисналия бряг, остана за миг неподвижен, ослушвайки се. Нищо не се помръдваше никъде.
         Четансапа овърза треви и корени около главата си и се подаде навън. Погледна нагоре и забеляза високо във върха на тополата един съгледвач. Мъжът седеше горе гол, препасан само с набедреник. Дългите му коси висяха свободни на гърба. Четансапа позна Татокано.
         „Суетен лос — помисли си той, — не можа ли да си сплетеш и да си завържеш косите?“
         Добре, че младежът не гледаше към потока, а според заповедта — в далечината.
         Черния сокол притича бързо между дърветата и конете. Нито един кон не се размърда. Той бе успял.
         Дакотският боец се скри в храсталака. Забеляза върху клоните на един върбалак цилиндър и униформа с лъскави копчета. Униформата явно щеше да пречи на Татокано при катеренето, затова той я бе съблякъл. Четансапа се примъкна по земята до подножието на тополата.
         В този миг в нощта прокънтяха изстрели и целият лагер веднага се вдигна на крака.
         Дакотският боец се чудеше кой ли бе стрелял. Или съгледвачите на Роуч се бяха сблъскали с непознатите обитатели на лагера, който навярно се намираше на югозапад от тополовата горичка, или бяха срещнали Шеф дьо Лу и неговите бойци. Ако се бе случило последното, то делаварът и неговите другари явно бяха направили някаква грешка, защото бе уговорено да не се оставят да ги открият. Пушечните изстрели идваха от не много далечно разстояние.
         За да разбере какво става в лагера, Четансапа нямаше нужда да напряга слух. От възбуда всички говореха високо. Но той разбра от думите им само, че още никой не знаеше какво се бе случило. Изглежда, всички се бяха струпали на южния край на лагера. Висока глъчка посрещна завръщащите се съгледвачи. Гласовете затихнаха и Роуч започна да издава заповеди с дрезгавия си глас. За своя голяма изненада Четансапа чу, че всички мъже, с изключение на малцина постови, които трябваше да останат да пазят шатрите, запасите от храна и товарните коне, веднага трябваше да се отправят с пушки в ръка на конете си на югозапад. Там трябвало да смажат с куршумите си „лагера на Токай-ихто“.
         Ето че положението се бе изменило. Ездачите щяха да дойдат всеки миг, за да вземат конете си. Да ги освободи преди това и да подкара всички или по-голямата част от тях, бе невъзможно за сам човек. Планът на Черния сокол явно се бе провалил.
         Първите мъже дотичаха вече, за да яхнат конете си. Четансапа забеляза също, че постовият слезе от тополата и затърси своя мустанг. В този миг нещо хрумна на слабия дакотски боец. Той облече бързо униформата и нахлупи цилиндъра на главата си. В мрака и сред всеобщото суетене нагоре и надолу никой не му обърна внимание. Когато Татокано се приближи с коня си, Четансапа го повали на земята. Напълно изненаданият младеж падна възнак.
         Четансапа се метна върху гърба на Татокановия кон. Подкара го между оставащите в лагера катъри, които служеха само за пренасяне, и през палатките на драгуните. Частта вече се строяваше на празната поляна. Четансапа пристигна последен. Непосредствено пред него индиански скаути от други племена вече се бяха подредили в дълга редица, ездач подир ездач. Никому нямаше да направи впечатление, когато предполагаемият Татокано се присъединеше към тях. Четансапа подреди всичко така, че да се приближи към редицата изотзад, когато ездачите тръгнат. Така вече никой нямаше да му обърне внимание.
         Препускайки в галоп през нощната прерия, боецът очакваше напрегнато да разбере как ще се развият по-нататък събитията през тази нощ. Досега всичко бе станало съвсем неочаквано. Четансапа бе изпаднал в необикновеното положение да тръгне заедно с групата на враговете в бой срещу неизвестен неприятел. Докато се носеше върху мустанга по твърдата земя и последните островчета сняг, без да изпуска из очи яздещия пред него, той разсъждаваше напрегнато. Лагерът, който сега Роуч искаше да нападне, не можеше да бъде истинският лагер на Токай-ихто, това бе ясно на Черния сокол. Но ако изобщо имаше хора край загадъчните лагерни огньове, откъде бяха дошли те? Съгледвачите на Токай-ихто не бяха забелязали никого наоколо предишния ден. Роуч, който бе пристигнал един ден по-късно, ги бе забелязал и Шонка бе изпратил двама съгледвачи по дирите им и между тях се бе завързал пушечен бой. Двамата съгледвачи бяха докладвали, че това е лагерът на Токай-ихто, следователно това трябваше да са индианци. Дакота в тази местност вече нямаше. А може би някои абсарока се бяха приближили от своите скривалища във високите Скалисти планини, за да половуват в празните ловни райони тук, или пък група асинибоини, или черните ходила бяха предприели някои от своите грабливи набези в граничните райони на дакота тази година по-рано от друг път. Да, възможно е това да бяха канадски асинибоини, които лагеруваха тук наблизо; те се числяха към сиуксите и най-много приличаха по прическите и облеклото си на дакота. Възможно е съгледвачите да ги бяха взели в тъмнината за мъже на Мечата орда.
         Четансапа се носеше в галоп на края на ездаческата редица и разпусна черните си плитки, за да заприлича още повече на генерала с разветите дълги коси. Конят, който той яздеше, се оставяше да го водят лесно, но беше слаб, жалък жребец, без сили и темперамент.
         Зад едно леко възвишение, което сега единствено отделяше военната част от загадъчния бивак, ездачите спряха и в същото време в началото на редицата бе издадена заповед чрез сигнална свирка. Ездачите се извърнаха в редица хълбок до хълбок и Четансапа също накара своя кон да се извие наполовина. Съседът му нема възможност да го погледне по-внимателно, тъй като веднага бе издадена заповед за нападение.
         Ездачите полетяха буйно, с диви крясъци. Дакотският боец със своя непълноценен кон и съзнателно бавната си езда пристигна на гребена на възвишението измежду последните. Останалите ездачи вече се спускаха надолу по западния склон и стигнаха платото, което сега се откри пред погледа на Четансапа. Той се смъкна надолу по склона дотолкова, че да не предизвика подозрение. После се поспря и огледа бойното поле пред краката си.
         Пред очите му се бе разстлала падинка, заобиколена от трите страни от леки възвишения и открита само на запад. По средата блестяха лед и вода. Ниска горичка и сенките на шест кръгли, заострени нагоре индиански типи заобикаляха езерцето. Нощното небе бе осеяно с ярки звезди. Откакто бе залязла луната, бе станало доста тъмно и само навикналите очи на прерийните жители можеха да открият подробностите на местността и онова, което ставаше пред тях. Четансапа различи на южната страна на езерцето заградени коне; мустангите вътре в оградата вече бяха застреляни и лежаха в тревата, някои бяха нападали един върху друг. Жени и деца не се виждаха; те сигурно се бяха скрили в шатрите или в редкия храсталак на брега. Боят, който се развихри на поляната край езерцето, се водеше между малка група индианци и напиращите вече от всички страни войници. Тропотът на конете, свистящи изстрели и кучешки лай се смесиха в силна глъчка. Четансапа чу индиански бойни викове: „Хай-йа-йеп!“ Нападнатите бойци не действуваха неразумно. Малката им група се бе скупчила нагъсто и нападаше на юг обградилите я ездачи. Без отдалеч да се разбере как, неколцина от обградените индианци успяха да разкъсат гъстия обръч и излязоха на открито. Побягнаха през прерията на юг.
         По следите им веднага тръгнаха преследвачи. Най-отпред летеше Шонка върху своя бърз пъстър жребец.
         Четансапа вдигна бързо пушката си до бузата. Едновременно с него и един от бегълците се бе обърнал към преследвача си и неговият изстрел полетя заедно с куршума на Четансапа към същата цел. Ездачът, когото те бяха взели на прицел обаче, избягна куршумите им.
         Четансапа свали пушката си ядосан, защото не можеше да следва врага със своята кранта. Огледа положението около себе си.
         Неравният бой приключи. Раздаде се гласът на капитана. Той явно искаше да сложи край на престрелката. След неговата заповед настана тишина.
         Двама драгуни подкараха конете си към дакотския ездач с цилиндъра.
         — Нашият генерал! — разсмя се единият, когато се прибли — жи до Четансапа, и го плесна по рамото. — Ела, красавецо Еди… карай напред, ела край езерцето — подкани той още веднъж Черния сокол, когато видя, че боецът се двоуми. — Ни — ма не чу сигнала? Има сбор! Хайде тръгвай! По пътя ще ми разкажеш какви успехи има! Успя ли тенджерата на главата ти да посрещне всички куршуми?!
         Четансапа поглеждаше сърдито под периферията на своя цилиндър към говорещия.
         — Думите на белия мъж са обидни! — рече той сърдито и волю или неволю подкара кафявия си кон, за да стигне до мястото на сбора. — Не желая да отговарям на въпросите на белия мъж! Нека той сам ми каже колко пършиви койота успя да убие!
         — Пършиви койоти! Пършиви койоти! Ама че братя сте вие, червенокожите! Никой не подарява живота на другия. Ще ти кажа колко от твоите въшливи братя и сестри убих: един мъж, три женски и едно момче. Стигат ли ти?
         — Само че вождът ви избяга! — отвърна Черния сокол и придържаше кафявия си кон да върви колкото се може по-бавно.
         — Така е, той успя да избяга с неколцина от своите другари — хайде де, върви по-бързо с тая твоя кранта! Не чу ли? Току-що някой стреля отново! Това е нашият Шонка, той бърза да подпали кожата на това украсено с орлови пера добиче! Ти не му бери грижата!
         Четансапа също бе наострил напрегнато слух.
         — Да — отвърна той и в гласа му прозвуча раздразнение, чиято причина яздещият до него стегнат драгун не можеше да си обясни. — Да, Шонка препуска, за да залови украсеното с пера добиче. Само че Токай-ихто не успя да открие. Или дългият нож мисли да ме убеди, че това беше бивакът на Токай-ихто?
         — Не, господин генерале, най-силният боец не твърди това В тези шатри имаше черни ходила, които не ни засягат. Но няма вреда от това, че и те между другото получиха една паметна бележка.
         Докато Черния сокол разговаряше с драгуна, и последните ездачи дойдоха на сборното място. Само Шонка и неговите съпровождачи, които бяха продължили преследването на вожда на черните ходила, все още не се завръщаха. Тишината на нощта отново се спусна над прерията. Войници обикаляха наоколо и търсеха убити и ранени; откъм земята се чуваха тихи стенания и охкане, понякога ругатня и много рядко прозвучаваше утешителна дума на другар към другар. Край езерцето вече се бе образувал нов лагер; оттам долитаха разпорежданията на Роуч. Четансапа разбра, че капитанът не смята да се върне с хората си за остатъка на нощта край потока и високата топола, а да остане тук, край езерото. Конете пиха и после вдигнаха капещите си муцуни, за да се оставят търпеливо да ги отведат. Наоколо се валяха трупове на убити индианци, на които никой не обръщаше внимание, и Четансапа отново видя телата на убитите товарни коне сред голямото, оградено за тях място, близо до шатрите. Да, същата участ трябваше да сполети и бивака на Токай-ихто!
         Дакотският боец яздеше бавно край разговорливия драгун и мълчаливия му другар.
         — Нашите съгледвачи са свестни мъже, но този път все пак се заблудиха — поде отново Черния сокол с надеждата да научи от разговора повече, отколкото знаеше.
         — Е-е-е… — рече драгунът, — всеки бърка по веднъж. Пък и вие, червенокожите, си приличате един на друг като овце в стадо — тебе само, благородни генерале, човек може лесно да те познава по цилиндъра ти. Нашите съгледвачи дадоха тържествена клетва, че онзи, с когото са се били на връщане, и който е стрелял по тях, бил Тобиас, оная избягала свиня, и че където е той, сигурно наблизо ще да е и Токай-ихто. Но както и да е, ние изгубихме тук само няколко часа, които лесно ще наваксаме. Ще се върнем на север и утре ще пипнем главния герой. Никой няма да остане жив — и куче дори, можеш да ми вярваш. Ние всички сме се заклели, че ще ги унищожим!
         — Фред Кларк не би допуснал тази глупост, която ни се случи сега — опита се Четансапа да измъкне още нещо от своя събеседник.
         — Да, нашият Фреди! Тук си прав. Той много по-добре ги разбира тези работи от нашия красив Антъни Роуч и от всички Шонки в безбрежната прерия. Голяма работа е той! Но ти много добре знаеш, че той сега има много работа. Язди далече напред; сигурно вече е стигнал патрулите на северните фортове, които са подгонили Токай-ихто назад право в нашите ръце. Истински лов с хайки ни очаква! — Говорещият драгун свирна доволно между зъбите си. — Червените кучета няма да могат да гъкнат повече!
         — Токай-ихто има всичко на всичко петнадесет-двадесет бойци и не иска нищо друго, освен да избяга в Канада — нареждаше Четансапа с най-пренебрежителен тон. — Чудя ви се защо вие, дългите ножове, вдигате толкова много шум и крясък около него!
         — Хе, първо, крясъкът, който вие, червените братя, вдигнахте, беше много по-голям, и второ, вие самите нищо не разбирате от тия работи! Той е страшен тип и не иска само да избяга оттук; той цели кръвно отмъщение, жените ни разказаха това, пък и то си е съвсем ясно и естествено. Но и това не е най-важното. Какво ни е зор нас, че тридесет или шестдесет души ще избягат в Канада и ще вземат пътем нечий и друг скалп! Затова никой няма да говори повече, освен дето ще разказват старите жени. Но когато Крейзи Хорс чуе за това, което става тук — а аз съм готов да се обеся на собственото си шалче, ако той вече не знае някои неща, — тогава той ще се опита отново да се вдигне със своите две хиляди души, а утре те могат да станат и десет хиляди, и ето ти въстание! Много по-важно е обаче нещо съвсем друго, което ти, естествено, не можеш да разбереш. Роуч иска да стане майор, а Шонка — полицейски началник, та затова трябва да се пораздуе малко случаят, докато набъбне достатъчно, и се разчуе дотолкова, че и вестниците да пишат за него. Затова обикаляме ние прерията и се бием с тези врели и кипели в боевете опитни мъжаги! Токай-ихто е един кръвожаден звяр, който трябва да бъде убит, където и да го намерим, пък и той води със себе си в своята глутница още няколко звяра, например оня Четансапа с вирнатия нос. Той участвуваше в боя край Литл Бигхорн срещу Къстър и трябва да си плати за това! Край Йелоустоун Ривър ние хванахме Крейзи Хорс, край Йелоустоун-Ривър ще удари часът и на Токай-ихто.
         — И сега ли ще употребите артилерия? — Не можем да използуваме артилерията срещу шепа бълхи, които ще ни избягат, преди още оръдието да заеме позиция. Ще трябва да видим да ги изловим и да ги смажем по прост начин, пък ние от своя страна трябва да се постараем не само големците да се възползуват от този случай, ами и нашето брата да се пооблажи малко. Точно така!
         Драгунът, който бе спрял коня си, разгорещен от разговора, сега отново го подкара към лагера. Четансапа искаше да го остави да върви сам, но дърдоркото не го изпускаше из очи. Той просто цапна коня на дакотския боец по хълбока, така че животното тръгна и Черния сокол не смееше да се съпротивява. Освен това може би беше полезно да върви с него и да види как са настанени конете.
         Четансапа бе забелязал вече, че военната част бе решила да използува мястото, което черните ходила бяха оградили за своите коне. Черния сокол се учуди, че сиксикау си бяха дали труда да издигнат здрава ограда. От това можеше да се съди, че те много добре са знаели, че навлизат в чужди ловни райони, и са се опасявали да не им откраднат конете.
         Ограденото място, което можеше да побере двадесетина мустанги, беше много просторно, та в същност там можеха да приберат много повече коне. Голяма част от ездачите вече бяха отвели конете си там. Оградата се отваряше на юг, така че Четансапа и двамата съпровождащи го драгуни яздеха направо към отвора, последни след всички останали. На няколко метра преди оградата стоеше Антъни Роуч с камшик в ръка.
         Капитанът извърна глава към тримата ездачи, които тъкмо скочиха на земята, за да въведат конете си в заграденото място.
         — Хей ти!
         Четансапа и двамата драгуни наостриха слух.
         — Ей ти, точно така, тебе викам, красавецо с цилиндъра! Раздвижи се де!
         Дакотският боец изпълни заповедта. Докато водеше коня си към командира, той огледа скришом околността, преценявайки всички възможности за бягство.
         Роуч го очакваше разкрачен и го изгледа от горе до долу. Когато погледът на началството се спря на крачолите, които бяха твърде къси за Четансапа, той изведнъж се почувствува като рак в тенджера с вода, която започва да завира.
         — Ами ти бе, наконтен фазан! Ти къде беше, докато ние се биехме? Говори де!
         Черния сокол се загърна в пълно мълчание.
         — Свали веднага глупавия си цилиндър и ме погледни! Преди още Четансапа да изпълни заповедта, Роуч вече бе посегнал и смъкнал украшението от главата на предполагаемия генерал. Дакотският боец наведе глава към гърдите си, за да скрие още по-добре лицето си, макар че в мрака трудно можеха да го познаят.
         — Охо! Вижте го, стои като живо олицетворение на гузната си съвест! Жалък страхливец! Да не би да си мислиш, че аз не виждам всичко? Ти ще има да ме познаеш по-добре, момченце! Язди подир нас като клоун в цирка и като благоволи да вдигне пушката си и да стреля, се цели с най-голяма точност в своя началник Шонка! Заплес със заплес! А! Чу ли какво ти казах?!
         — Хау, разбрах думите на великия бял мъж! — Четансапа говореше тихо, за да не издаде непознатия си за Роуч глас.
         — Спести си приказките! Аз сам зная какъв съм и знам също така, че ти си глупав и мързелив, и страхливец! Само не си въобразявай, че можеш дълго да я караш така при мене! След като не иска да се биеш, сега ще останеш да дежуриш; ясно ли е? А следващия път ще има бой! Ти поемаш дежурството при конете; очи и уши имаш, и то не лоши, а мозък за тая работа не ти трябва, така че върви! Откарай жалката си кранта при другите коне и заставай на пост! Ще дежуриш през цялата нощ. Двама твои червени братя ще дойдат да ти правят компания.
         — Хау, отивам на пост. Но нека великият бял мъж благоволи да ми върне преди това цилиндъра.
         — По дяволите, дръж си устата, фукльо такъв! Ти май и понятие си нямаш от уважението, което ми дължиш, а? Смърдящо кутре! На — а сега се махай заедно с цилиндъра си!
         Четансапа се опита да си оправи отново цилиндъра, който бе изгубил формата си от един пробил го куршум и от грубото отношение на капитана. За пръв път през живота си държеше такава вещ в ръка. Когато успя да пооправи дългата тръба, той я нахлузи внимателно на главата и я надвеси над челото си, после закрачи важно-важно. Жребецът му го следваше, хванат за юздата, с издадена напред глава.
         Дакотският боец пусна животното по средата на ограденото място и отново запъна коловете, които препречваха входа.
         Роуч пристъпи още веднъж към оградата отвън.
         — Внимавай и не заспивай! — предупреди той предполагаемия Татокано. — По петите на врага сме и трябва да бъдем предпазливи!
         Четансапа беше на същото мнение.
         Командирът се отдалечи и дакотският боец остана за известно време сам. Започна дежурството си, като обиколи наляво и надясно конете и огледа всеки поотделно, доколкото това бе възможно в мрака. За негова изненада и радост белият жребец на капитана също беше сред другите коне.
         Когато Четансапа приключи с подготовката си и конете вече пасяха, а други спяха, дойдоха и двамата дакота, които трябваше да дежурят заедно с него край конете. Черния сокол се бе настанил така, че когато те се приближиха, стоеше близо до отворената наново врата на заграденото място. Мушна се между конете, така че, влизайки, двамата мъже можаха да видят само цилиндъра му. Единият подвикна кратко на предполагаемия Татокано той да остане на входа, а те двамата да поемат дежурството на другите краища на заграденото място. Така и сториха и Четансапа остана сам край изхода.
         Той разсъждаваше. Да знаеше само къде се е сврял Шеф дьо Лу със своите хора! Беше сигурен, че някой от тях непременно се навърта тук някъде край конското стадо. Трябваше да се опита да влезе във връзка с тях. Повтори мислено уговорените сигнали. За мястото, където стоеше сега, най-подходящ беше кучешкият лай. Той не би направил впечатление; глутницата кучета на черните ходила още не се бе успокоила напълно. Четансапа се скри между предните коне и излая като заблудило се куче. После седна до оградата и зачака.
         Не мина много време и излая койот. Кучетата на черните ходила отговориха сърдито, но скоро се успокоиха, тъй като койотът не се обади повече. Освен това Четансапа си помисли, че те не биха могли да надушат миризмата на койот, тъй като излаялият миришеше на човек, така се надяваше Четансапа. Той прескочи оградата с къс страничен скок. После тръгна бавно по посока на койотския лай, който бе чул. Държеше се като човек, който е забелязал нещо подозрително и отива да провери. Това му държане двамата други дежурни можеха само да одобрят, в случай, че го наблюдаваха.
         Когато Черния сокол се отдалечи дотолкова, че едно леко възвишение на почвата го прикри от всякакво наблюдение, той се спря. Наведе се и вдигна ръце нагоре. Беше измъкнал огнивото си и изби от него искри, които осветиха мършавото му лице под периферията на цилиндъра. Сега някой приближаващ се пълзешком можеше със сигурност да се увери кой стои пред него. Четансапа остави искрите да се разхвърчат и прибра отново огнивото си. Изчака да види няма ли да се раздвижи нещо.
         И наистина. Някакъв мъж припълзя и се спря легнал на два метра пред него.
         — Братко? — промълви Черния сокол между едва отворените си устни.
         — Шунктокеча! — стигна до него отговорът също така тихо и другият допълзя до краката на Черния сокол. — Шунктокеча и четирима бойци. — Делаварът бе навикнал вече сам да се нарича на езика на дакота.
         — Дежурен съм до вратата на заграденото за конете място — отвърна шепнешком Четансапа. — Влезте при мене.
         — Хау.
         Разговорът бе приключен.
         Четансапа продължи напред и после зави. Тръгна бавно обратно към конете и зае отново старото си място край входа.
         Скоро видимите само за него човешки змии се промъкнаха по земята. Те тикаха пушките пред себе си. Напъхаха се под оградата между конете. Тъй като предварително се бяха натъркали с особена дъхава билка, животните не се обезпокоиха. Черния сокол даде последни нареждания на другарите си:
         — Ще убием двамата постови. Шунктокеча назад. После заминаваме с всички мустанги.
         От североизточна посока се чу ясен конски тропот.
         Четансапа впери търсещ поглед към прерията. Шонка се завръщаше със своите мъже от преследването на черните ходила. Преоблеченият дакота край оградата гледаше приближаващите се. Трима ездачи водеха със себе си три коня, за гърбовете на които бяха завързани изпаднали в безсъзнание или убити индианци. Четансапа издърпа навреме прътовете, за да освободи входа на ограденото място, без пристигащите да го видят по-отблизо, докато върши работата си. После той зачака, защитен отново от погледа им от телата на конете. Ездачите скочиха на земята. Шонка и двамата му съпровождачи смъкнаха тримата мъртви дакотски полицаи, които бяха завързани за конете, и подкараха животните навътре в ограденото място.
         Мъжът с цилиндъра на главата запъна отново прътовете, когато враговете му вече крачеха към шатрите. Те носеха убитите със себе си.
         Щом новодошлите изчезнаха в шатрите, Четансапа изтегли отново прътовете. Сега беше моментът да уредят работата с конете. На източния хоризонт вече се провидя първият зеленикав светлик, който освети нощното небе, и звездите леко побледняха.
         Четансапа веднага видя, че другите двама постови бяха изчезнали. Той мина между конете край скритите си другари, които му показаха плячкосаните оръжия.
         — Къде е Бобъра? — попита кратко той.
         — Край тополата. Прибира останалата плячка. Роуч е оставил там още катъри, месо и муниции в своите палатки.
         — Добре. Вие сте готови — ще ви свирна. Ще изкараме конете навън и ще ги подгоните край тополата по следите на Токай-ихто през Жълтокаменната река.
         Щом даде нарежданията си, Четансапа изтича обратно, между конете в най-задния край на ограденото място, Делаварът го очакваше там.
         Четансапа му обясни още веднъж, шепнейки, намеренията си. После яхна белия жребец. В същия миг и Шеф дьо Лу вече седна върху един пъстър кон, който си бе избрал. Прозвуча ясно изсвирване с уста, Четансапа даде сигнала и един многоглас страшен рев му отговори. Кожените камшици изплющяха върху гърбовете на сплашените коне. Първите вече побягнаха към изхода. Белият жребец се вдигна на задните си крака и размаха предните и Черния сокол, който държеше в едната си ръка пистолета, а в другата камшика, стисна тялото на животното с жилестите си бедра. Продължаваше да крещи безспир. Табунът пред него напираше изплашен към изхода на ограденото място. Прътовете изтрещяха и стреснатите животни се понесоха в тъмната степ. Белият жребец се бе обърнал назад, тъй като не можеше да си пробие път напред през напиращите свои събратя, и се прехвърли с един чудесен лек скок през оградата. Няколко смели коне последваха примера му и полетяха след него в буен галоп през прерията. През същото време по-голямата част от табуна вече бе излязла на юг от оградата и също се носеше напред, насочвана от крещящите и размахващи камшиците си бойци.
         Всичко стана за секунди.
         Ездачите чуха зад гърба си яростния лай на кучешката глутница и крясъците край шатрите. Изтрещяха изстрели и край летящите напред ездачи изсвириха куршуми. Никой обаче не можеше вече да заплаши истински препускащите напред мъже. Всички коне бяха избягали. Няколкото, които не можеха да поддържат устрема на останалите коне и които навярно господарите им бяха успели да заловят, бяха само ранени животни, които не можеха да свършат никаква работа. Безпомощни, треперещи от яд, враговете бяха принудени да останат в лагера си. Кавалерийската част се бе превърнала принудително в пехотинска.


         Излавянето на конете на врага — обичан и често упражняван удар по време на бой от прерийните индианци, отново бе излязъл успешен.
         Рано сутринта след този голям успех Четансапа, Шеф дьо Лу, Бобъра, Стария гарван и неговият най-млад син седяха в тополовата горичка край потока, където Четансапа си беше пригодил първото скривалище. По-големият син на Гарвана се бе покатерил на най-високата топола и оглеждаше оттам околността както глупавият Татокано през предишната нощ. Сина на Антилопата и Копиен връх се носеха с големия конски табун по следите на кервана на Токай-ихто. Конете на шестимата останали назад индианци пасяха в храсталака. Мъжете бяха хапнали малко и изпушили по една лула и сега се изтягаха с удоволствие на слънце. Далеч от малката група, на края на горичката, лежеше овързаният Татокано. Четансапа все още бе облечен в неговата униформа и си играеше със смачкания цилиндър. Щом го погледнеха, мъжете отново избухваха в доволен смях.
         — Ще ми кажеш ли най-после, най-хитри от всички бобри — заговори Четансапа, след като си бяха разказали първите преживявания по време на нощното приключение, — ще ми ка-жеш ли най-после защо искаш да стоя все още облечен в тази униформа и защо остави толкова надалеч нашия пленник?
         — Да, ще ти обясня, най-слаба от всички тополи! — отвърна усмихнат Чапа. — Най-напред обаче ти трябва да ми кажеш колко дълго смяташ да останеш тук?
         — Ще ти отговоря. Ще останем целия ден, за да проследим какво ще прави в страха си Роуч. Сега той си мисли за съдбата на Къстър и се страхува, че ние искаме да избием и него, и всичките му хора. Затова се окопава сега там, както вече ми съобщи по-старият Гарван, и ще остане край своето блато и онова възвишение като някое прерийно куче с пребити крака. Когато се осмели да тръгне отново, сигурно ще се насочи обратно на юг. Ако беше само заради него, нямаше да се бавим тук. По-опасни от него обаче са Шонка и неговите червени койоти. Те жадуват за мъст, това е сигурно, и са бързоходци като всички дакотски бойци. Затова именно ние ще останем тук и ще ги дебнем и когато падне нощта, ще заобиколим още веднъж лагера, ще се развикаме и ще започнем да стреляме. Тогава Роуч ще заповяда на Шонка да остане при, него да го брани и по този начин ние ще се освободим и от Шонка, и от останалите дакота. Хау.
         — Хубав е твоят съвет. С осмина бойци и три пушки ние успяхме да отклоним от следата си петдесет бойци с петдесет пушки и да плячкосаме много коне, без да загубим нито един от своите мъже. Токай-ихто ще бъде много доволен от Четансапа. Сега обаче и аз, Хитрия Бобър, искам да направя нещо. Ти знаеш, Черен Соколе, че ти и аз силно се противопоставихме и дори обидихме нашия вожд в резервата в „лошата земя“. Затова именно ние двамата сега сме длъжни да извършим най-добрите дела. Ти вече успя донякъде. Сега е моят ред. Аз ти помогнах, значи и ти трябва да ми помогнеш.
         — Готов съм. Не ти ли стига обаче това, че заради теб стоя часове наред посред бял ден облечен в тази униформа?
         — Това е началото. Ще ти обясня своя план: Ти сам ни каза, че Червената лисица е тръгнал към северните фортове, за да ни обгради в клещи. Това е голяма опасност. Ние сме длъжни да предприемем нещо. Аз искам да сплаша мъжете в северните фортове, че ние ще нападнем фортовете им на североизток, докато те търсят нас на северозапад по течението на Мисури. Тогава те ще се върнат в своите фортове и ще ни оставят на мира, защото още не са забравили случилото се с блокхаусите в станцията край Ниобрара, които Токай-ихто опожари.
         — Добре. Много съм любопитен с какво смяташ да ги сплашиш и какво общо има моята униформа с това?
         — Веднага ще разбереш. Трябва само да участвуваш в моята игра и нищо друго.
         Чапа стана и довлече пленения Татокано, който досега не бе имал възможност да чуе техния разговор.
         Когато Четансапа видя пленника да лежи в краката му, в душата му бликнаха лоши спомени. Този съблечен шут бе присъствувал, когато Шонка бе накарал мъжете на Мечата орда в резервата да се подчинят на неговата воля и когато Четансапа бе ранен тежко. Лицето на дакотския боец беше съвсем мрачно.
         Чапа застана пред пленника.
         — Татокано — заговори той, — ти лежиш целият в окови. Аз мога да те убия. И ще го направя. Ще те опека като меча лапа! Ти си предател. Баща ти Старата Антилопа отдавна вече е мъртъв. Смятам, че за него е щастие, дето не може да те види. По-възрастният ти брат, наречен Сина на Антилопата, се бие заедно с хората на Токай-ихто и те презира. Ти си един койот!
         Контето не гледаше страхливо, но безкрайно глупаво и яростно пред себе си.
         — Разбра ли какво ти говоря, смърдящ плъх такъв?
         — Да — отвърна пленникът с готовност, но без да вдига глава. Явно избягваше погледа на униформения Четансапа, защото загубата на униформата му причиняваше ужасна болка.
         — Разбрал си ме, добре. Знаеш ли също така, че тъй ти се пада?
         Контето вдигна все пак изпитателно очи. Имаше ли право да говори като пленник? Той сякаш набра надежда и самочувствието му отново се съживи.
         — Аз съм боец и скаут на великия баща във Вашингтон! — заяви той. — Дългите ножове са силни и никой няма да ги победи. Бобъра и Четансапа ми откраднаха униформата. Те трябва да ми я върнат и веднага да ме освободят, иначе милаханска ще ги обесят! Ако ми върнете униформата обаче, аз ще се примоля за вас и дългите ножове ще се съгласят да ви дават и на вас по няколко долара на месец, ако се биете на тяхна страна.
         — Аха, значи ти ни предаде за няколко долара на месец, мръсен койот! Аз ще ти одера кожата и ще те дам на кучетата, ти това заслужаваш, а нашите кучета са изгладнели! Чу ли какво ти говоря?
         Татокано не отвърна. Сега целта на яростните му погледи беше Четансапа, който тъкмо си плетеше косите и същевременно си играеше с копчетата на униформената куртка, сякаш искаше да ги откъсне.
         — Да, гледай добре! — подкани Бобъра пленника. — И с теб ще се случи същото като с тази униформа. Ще изгубиш всичките си украшения. Искаш да ни стреснеш с твоите бели мъже, но сега те са далеч от тебе, а ние сме тука! — Бобъра направи пауза, за да повиши въздействието на следващите си думи: — Така че избирай! — извика той след това. — Или аз ще те одера жив и ще те изпека като меча лапа… или ти ще дойдеш при нас и ще прибереш девойката Меден цветец в твоята шатра! Чуха ли всичко ушите ти?
         Предложението на Чапа отговаряше на индианските нрави и обичаи. Суровият живот на прерийните индианци, нещастните случаи по време на лов и смъртта по време на бой намаляваха броя на мъжете, които набавяха необходимата храна за жените и децата. Непрекъснато се чувствуваше липса на ловци. Така че, съгласеше ли се пленник да се ожени за някоя девойка от племето, всички приемаха с радост победения неприятел. Впрочем в такива случаи винаги се касаеше за изпитани и смели мъже, от които племето само щеше да има полза, а не за някакви жалки хапльовци. Затова сега веселото настроение отново обзе бойците. Какъвто беше глупав обаче, Татокано не можеше да осъзнае положението си и да разбере причината за веселостта на победителите. Той прие предложението на Бобъра като съвсем сериозно. И въпреки това дълго не можеше да се реши да отговори.
         — Мислите ти пълзят като охлюв! — рече настойчиво Чапа.
         Пленникът втренчи поглед в говорещия.
         — Тогава ще ми върнеш ли униформата? Генералска униформа е това! — Суетният младеж все още не искаше да се откаже от любимата си премяна.
         — Ако нашият вожд Токай-ихто разреши — отвърна сериозно Бобъра.
         — Какво?! — ужаси се Четансапа. — Нима ти сериозно смяташ да доведеш този разсъблечен хлапак отново в нашите шатри?
         — Че защо не? Той не е чак дотам страхлив. Той просто няма разум в главата и затова попадна в лапите на Шонка. Но краката му тичат бързо като антилопа. По-рано ние го използувахме като бегач, защо да не го използуваме и сега? Ако Токай-ихто разреши!
         Черния сокол не каза нищо повече. Само плю на земята.
         — И тъй значи, Татокано ще се върне в нашите шатри и ще ожени за девойката Меден цветец? — реши да се убеди още веднъж Бобъра. — Той ще се бие заедно с нас срещу дългите ножове.
         Контето се изплаши.
         — Това не мога да направя! — Мислите му сякаш работеха усилено зад плоското чело.
         — И защо не можеш, пробита тенджеро, мазен мокасин такъв! Тогава аз ще облека твоята „генералска“ униформа на малкото мече, а от кожата ти ще направя ресни за роклята на Меден цветец!
         Татокано погледна умолително Бобъра.
         — Но аз съм съгласен да я взема за жена! Шеф дьо Лу се усмихна злорадо.
         — Ти си още по-глупав, отколкото предполагах — увери се Бобъра. — Защо казваш, че не можеш, след като все пак искаш да я вземеш за жена?
         — Но аз не мога да остана при вас и да се бия срещу дългите ножове.
         — И защо не, скимтящо прерийно куче? Да не би да се страхуваш за доларите си, смрадлива твар? Ако аз те изпека, пак няма да ги получиш! Че си глупав, глупав си, но това все пак сигурно ще го разбереш?
         — Да, но аз съм дал клетва.
         Лицето на Татокано сякаш се вдърви. Той беше глупав и суетен, но все още някои от основните понятия за воинската чест на един дакота бяха внушени още от детски години и на този глупак толкова дълбоко, че той не можеше да се отърси от тях.
         — За какво си дал клетва? — Чапа се ядоса.
         — Че ще се бия като скаут за дългите ножове.
         — Тъжна работа — рече Бобъра, извърнал се към Шеф дьо Лу. Оказва се, че наистина ще трябва да го опека.
         — Я попитай твоя пленник — помогна му делаварът — за колко време е дал клетва. Пред белите мъже човек се кълне обикновено за времето, за което получава долари.
         Бобъра потупа „генерала“, който седеше натъжен сред кръга от неприятелите си.
         — Чу ли? За колко месеца си дал клетва?
         — Не знам.
         — Ами че той не знае!
         — За кой месец си получил последните си долари? — попита Шеф дьо Лу пленника.
         — За месеца, който тече сега.
         — Много добре — каза Шеф дьо Лу, — тогава ще отидеш при дългите ножове и ще им кажеш, че като изтече този месец, няма да им служиш повече и не им искаш вече доларите. Тогава те ще те пуснат да си вървиш.
         — Но аз няма да мога да кажа на дългите ножове, че искам да ги напусна, защото преди това Бобъра ще ме убие и ще ме скалпира.
         — Да — възкликна Бобъра, — така е! Как си го мисли Шеф дьо Лу това? Нима той смята, че аз ще пусна своя пленник да върви при дългите ножове и да им разкаже всичко, което ние си говорихме тук? Нима неговите уши не са могли да чуят всичко, макар че аз го бях оставил на края на горичката? Той винаги е имал остър слух, макар акълът му да е малко. Той знае, че ние ще прибегнем до военна хитрост… знае, че ние само се преструваме, че ще тръгнем на северозапад, за да ни търсят хората на дългите ножове от северните фортове там, през това време обаче ние ще заобиколим с конете си фортовете на североизток откъм гърба и ще подпалим там всичко. Да, такъв е нашият хубав план, една чудесна хитрост, и ти искаш аз да пусна този предател да си върви, та да разкаже всичко на дългите ножове? За да получи още десет долара допълнително? О, не, по-добре ще го нарежа на ивици и ще го опека, а Четансапа ще подари „генералската“ униформа на девойката Меден цветец. Хау! — И Къдрокосия Чапа отвлече със сърдито лице своя пленник обратно в храсталака.
         — Елате — каза след това той на своите другари, — да вървим малко встрани. Тази мърша твърде много ми мирише!
         Обяснението му не беше кой знае колко убедително, но Четансапа и делавърът се изправиха, за да придружат хитрия Чапа. Веднага щяха да разберат какво в същност искаше той. Когато се отдалечиха достатъчно от пленника, за да не може да ги чува, Къдрокосия се спря.
         — Така, сега можем да разговаряме. Какво смятате вие?
         Четансапа поклати цилиндросаната си глава.
         — Не мога да разбера плана ти.
         — Изглежда, най-слабите бойци понякога имат и най слабия разум. Всичко е наред вече. Тази нощ Шеф дьо Лу трябва да освободи тайно Татокано.
         — Аз? Не! — отказа делаварът.
         — Да, да! Той ще ти се довери, защото ти си служил при дългите ножове. После ще побегне към милаханска в северните фортове и ще им съобщи всичко, което аз сега му разказах, като голяма подслушана тайна. Те ще му повярват и ще се върнат обратно в своите фортове, защото ще се изплашат, че ние ще ги нападнем там.
         Четансапа свали цилиндъра, сякаш искаше да си проветри главата, и прекара ръка по косата си.
         — Ти си мъдър, Чапа, и имаш право. Можем да опитаме.
         — Хау! — съгласи се и Шеф дьо Лу да участвува в играта. Мъжете се върнаха в своя временен лагер сред горичката и използуваха останалите дневни часове, за да поспят. Когато Четансапа ги разбуди, вече беше тъмно и от облаците ръмеше леко. Шеф дьо Лу се примъкна според уговорката до Татокано, за да го освободи от ласото, в което бе омотан. При това го посъветва още веднъж да побегне колкото се може по-бързо към северните фортове и да съобщи там онова, което бе научил; това бил единственият начин да се спаси. Скоро след това наблюдателят горе в дървото проследи беглеца, който, след като се промъкна на известно разстояние наведен, побягна подобно на бърза като вятъра антилопа сред мрака в северна посока.

         БРАТОУБИЙСТВЕН БОЙ

         Четансапа и другарите му започнаха нощното привидно нападение върху лагера на капитан Роуч край малкото езерце. Конските копита затрополиха по обраслата с трева земя. От локвите пръскаше мръсотия чак до коремите на конете и вър — ху краката на ездачите. Беше тъмно като в рог, тъй като дъждовните облаци прикриваха месеца и звездите, та нощта бе тъкмо подходяща за изпълнение на замисли, които не бива да се проумеят. Един по един дакотските бойци заобиколиха височинката и малкото езерце с бързите си коне. Те ту се приближаваха, ту се отдалечаваха. Около вражеската позиция непрекъснато прокънтяваше подигравателното „Хи-я“ като вик на невидими нощни призраци. Заплющяха изстрели ту наблизо, ту отдалеч. Кучетата на черните ходила виеха проточено край езерцето. Откъм височината и езерцето отвръщаха отделни пушечни изстрели. Ако се съдеше по страха им, беше сигурно, че през тази нощ Роуч и неговите хора умираха неведнъж от ужас. Както Четансапа бе предрекъл, споменът за генерал Къстър, чиито части бяха напълно унищожени от дакотските бойци, все още не излизаше от умовете на офицерите и войниците. Нямаше никакво съмнение, че Роуч и неговите хора щяха да тръгнат обратно на юг през следващия ден заедно с полицията на агенцията. Там обаче капитана явно не го очакваше повишение в чин майор.
         Според уговорка Четансапа непрекъснато се срещаше с Шеф дьо Лу по време на нощното измамно нападение. В един такъв миг делаварът му предложи да използува сам непроницаемия мрак, за да се промъкне във вражеския лагер и да се постарае да узнае там още нещо. Четансапа даде съгласието си, но помоли делавара да не се бави много, тъй като трябваше скоро да тръгнат на север и да настигнат преселническия керван на дакота. При този топъл дъжд съществуваше опасност ледът на Жълтокаменната река да се разпука и ледоходът да пресече пътя към Токай-ихто.
         Докато Шеф дьо Лу изпълняваше своето предложение, Четансапа продължаваше да обикаля с останалите си другари лагера. Веднъж той забеляза нещо, което го учуди. Сред поляната стоеше свободен кон и пасеше. Макар, докато яздеше, Черния сокол да бе минавал много пъти покрай това място, досега той не бе забелязал животното. Откъде бе дошло то тук? Може би това беше някой избягал кон от ограденото място, откъснал се от своя табун? Това изглеждаше най-вероятно. Четансапа реши да вземе коня. Един кон в повече никога не бе излишен. Той подкара своя жребец ходом, за да не изплаши животното. Скубането на тревата заглъхна, тъй като то бе усетило приближаващия се ездач и бе вдигнало глава. Четансапа тъкмо се канеше да хване чуждия кон за повода, когато някой го надхитри. Нечий здрави ръце го сграбиха за левия крак и го смъкнаха от белия му жребец на земята. Четансапа полетя. Когато успя отново да скочи на крака, той чу отдалечаващия се галоп на два коня: неговият бял жребец и чуждият кон се носеха навътре в мрака. Скоро те изчезнаха от погледа му. Дакотският боец потърси пушката си, която бе изпуснал, падайки. Не можа да я намери никъде. Стоеше сам на тази далечна ливада сред тъмната нощ. Потърси още веднъж пушката си, но безуспешно. Тя беше изчезнала. Черния сокол трепереше от яд. Изчакваше нещо. Само да посмее този жалък тип да се приближи още веднъж насам! Четансапа не можеше да знае накъде бе изчезнал неприятелят му в нощта и мъглата. След малко обаче отново чу отстрани приглушения конски галоп, който съвсем бе забравил във възбудата си, и си спомни за своите бойци. В този миг се разнесе подсвирването на Шеф дьо Лу, знакът, че той се завръща от своя разузнавачески поход. Трябваше да тръгнат към Жълтокаменната река, преди ледът да се разпука.
         Четансапа даде обратен сигнал. Бойците му се приближиха към него.
         — Успяхте ли да заловите отново моя бял жребец? — попита Четансапа.
         — Твоя бял жребец?!
         — Значи не сте го заловили! — Четансапа беше много доволен, че не вижда в мрака лицата на своите другари. — Тръгваме с конете през Жълтокаменната река към Токай-ихто! — заповяда той.
         Никой нямаше време да изкаже учудването си. Четансапа поведе на север малката група ездачи.
         От хората и животните капеше вода, освен това те бяха запотени и миришеха остро. Дъждът плющеше, а вятърът носеше обезпокоителен възтопъл въздух откъм юг. Конете галопираха търпеливо в безпътната тъма. Плющенето на дъжда почти заглушаваше конския тропот. Когато се спряха веднъж, мъжете чуха отдалеч някакъв съскащ и трещящ шум.
         Те знаеха какво означава това. Ледът, сковал водите на Жълтокаменната река, бе започнал да се пука. Колкото повече се приближаваха към реката, толкова по-често достигаха до тях злокобните звуци през плющенето на проливния дъжд. За щастие все още не се чуваше страшният грохот, който възвестяваше понасянето на ледовете по течението на реката.
         Все още имаше време.
         Поляните бавно започнаха да се снишават. Темпото на ездата се позабави в полегатата местност; конете се плъзгаха по мократа трева. Ездачите скочиха на земята и поведоха мустангите за поводите. Изглежда, дъждът започна да спира. Вятърът духаше още по-силно и няколко звезди се показаха плахо сред разкъсаните облаци. Дълбоко долу в низината, в краката на ездачите, се провидя матов блясък. Заледената река побляскваше между тъмните си брегове.
         Малката група ездачи стигна наклонения бряг и се спусна върху наблъсканите един върху друг блокове лед. Не беше лесно да се върви по тях. Огромни късове лед се бяха накамарили един върху друг; те бяха замръзнали в ужасен безпорядък от остриета, ръбове, блокове и гладки повърхности. Дъждовната вода плуваше тук-таме върху леда. Четансапа се радваше на всеки лунен лъч, който осветяваше за кратки мигове коварната ледена местност. Той вървеше пръв. Бобъра, Шеф дьо Лу, Стария Гарван и неговите двама сина го следваха заедно с конете. Ледената покривка криеше под себе си пълен с опасности живот. Под краката на пътниците гръмолеше и трещеше; реката се движеше. Сякаш изстрели плющяха, когато ледената покривка се разкъсваше. Конете бяха силно изплашени; мъжете едва успяваха да ги дърпат напред. Реката току изреваваше под топящите се маси лед; гърмеше и свистеше. Неочаквано една вълна заля хората и животните. Сякаш всичко започна да се люлее; ледената покривка се надигна. Конете се изплашиха и се изправиха на задните си крака. Напрегнали всички сили, мъжете стискаха поводите. Четансапа хвана повода на коня на Бобъра. Мъжете много добре чувствуваха, че водят плячкосани, непознати коне, а не собствените си животни, които бяха свикнали с господарите си и бяха израсли сред прерията. Слабият индианец и другарят му се препъваха между ледените блокове и плъзгащите се конски копита. Проправяха си припряно път напред и въпреки това се придвижваха съвсем бавно в мрака със сплашени — те коне. Най-после, изглежда, минаха средата на реката. Водите под ледената покривка гъргореха настървено и непрекъснато се опитваха да пробият нагоре. Четансапа не можеше да се освободи от обзелото го злокобно чувство, когато непосредствено пред краката му се разтвори с трясък пукнатина. Напред, по-бързо напред, преди всички да потънат и ледените блокове да ги смажат! Той теглеше със сила треперещия жребец на Бобъра. Конят полудя от страх. Плъзгайки се непрекъснато, препъвайки се, падайки върху коленете си, мъже и животни все пак се придвижваха напред. Тьмночерният северен бряг, който очите им успяха да различат, им се стори като спасение и обещание за живот. Само да се измъкнат от тази тъмна блещукаща паст, която протягаше мокрите си ръце към тях!
         По-късно бойците вече не знаеха как бяха преодолели последните метри. Реката бе изревала и с един оглушителен трясък започна да притиска ледените блокове. Водите й бяха изригнали на повърхността; хората изгубиха опора под краката си. Четансапа бе изостанал назад; беше пропуснал другите да минат напред и бе сграбил бащата на Гарвановите братя, който вървеше последен. Като пияни се олюляваха мъже и животни върху отдръпващия се под краката им лед. Стария Гарван бе паднал във водата; успя да се измъкне, задъхан, хванал се за ръката на Черния сокол.
         После стъпиха върху твърда земя. Никога досега не бяха осъзнавали така добрата здрава почва под краката си. Тя нито бягаше, нито се олюляваше; не съскаше и не повличаше навътре. Лежеше мълчаливо и носеше спасените си синове.
         Мъжете изведоха конете малко по-нагоре по високия бряг и се хвърлиха на земята. Треперещите коне стояха край тях.


         Когато слънцето изгря на следващата заран, вятърът бе прогонил дъжда. Небето беше съвсем синьо, като изпрано от дъжда. Само няколко светлосиви кръгли облаци с бели краища се носеха безцелно в безкрая като спомен за нощния пороен дъжд. Отспали си, Четансапа и другарите му се излежаваха на слънце върху отразяващата светлината влага на един южен склон. Шеф дьо Лу лежеше някъде скрит на пост. Под краката на мъжете ревеше реката. Ледоходът се носеше. Струпаните блокове лед пращяха и трещяха; под белезникавото опустошено бойно поле се носеше тътен. Мъжете си спомниха с успокоен вече ужас как се бяха придвижили през носещите се в безреда ледени блокове. Сега вече дни наред никакво живо същество не можеше да прекоси реката. Те бяха защитени от всякакви преследвачи откъм юг.
         Четансапа лежеше до Бобъра върху завивката от бизонова кожа и беше скръстил ръце под главата си. Къдрокосият боец и бащата на Гарвановите братя седяха до своя водач; двамата млади Гарвани се бяха отпуснали на земята между конете.
         — Добре се справихме-похвали с една дума Чала свършеното.
         Черния сокол не каза нито да, нито не. След като бяха преодолели опасностите от ледената река, мислите за последното му нощно приключение отново го обладаха със сила. Той бе изпълнил поръченията на своя вожд безупречно и бе откъснал врага от следите на Мечата орда. Нима той, победителят, трябваше да се върне сега без пушка и без кон в бивака на Токай-ихто? Нима така трябваше да изглежда славното завръщане, за което бе мечтал? Хапеда и Часке щяха да се изсмеят на своя баща, а жените щяха да пуснат какви ли не шеги.
         — Какво мислите? — попита Четансапа своите другари. — Кой ли обикаляше тази нощ освен нас около малкото езерце?
         — Шонка и неговите хора не са били — заяви Шеф дьо Лу. — Те всички бяха в лагера и се канеха да избият пленените черни ходила. Някои вече бяха убили, други обаче бяха успели да избягат. Предполагам, че избягалият вожд се е промъкнал заедно с двама-трима свои бойци до лагера и е освободил хората си.
         — Това означава, че някой спасил се боец от черните ходила е откраднал твоя бял жребец и пушката ти — рече Бобъра на Четансапа. — Той явно е искал за поизкупи малко изгубената си слава пред своето племе, завръщайки се с коня и пушката на един дакота като бойна плячка. Сиксикау са същите хапливи кучета като пани и открай време са били наши врагове.
         Четансапа седеше замислен и наблюдаваше безцелно носещите се по реката ледове. Грамадните ледени блокове бяха притиснали един прекършен ствол и сега го направиха на трески. Надолу по течението върху леда се видяха стари дивечови следи. Четансапа съжали дълбоко, че няма право да потърси този дивеч. Но ето че върху остатъците от сняг се видяха и няколко отпечатъка от конски копита, съвсем свежи следи от неподковани мустанги. Конете се бяха препъвали и плъзгали. Върху остатъците от сняг бяха останали и очертанията на един мъничък мокасин.
         Черния сокол се изправи рязко и изтича на брега.
         — Ето тук! — извика той на своите другари. — Не виждате ли това тук?
         — Следи от избягалите черни ходила — предположи съвсем спокойно Бобъра. — Бива си ги хората. И те са успели да преминат през леда тази нощ като нас заедно с жените и децата си.
         Черния сокол все още гледаше втренчено отдалечаващите се бавно заедно с леда следи.
         — Тази нощ ли, казваш? — рече той. — Мисля, че това е било рано сутринта… те са намерили по-нагоре по течението по-удобно място за преминаване на отсрещната страна… ето… гледайте тук! Те са водили със себе си и подкован кон! — Четансапа се върна при другарите си. — Аз ще тръгна нагоре по течението — заяви той. — Тия крадци сигурно са някъде наблизо.
         — Ние ще дойдем с теб! Първоначално Четансапа се Поколеба.
         — Добре — съгласи се след това. — Само нашите двама млади Гарвани ще останат на пост край конете.
         Мъжете тръгнаха по брега. През тревата по склона се провираха поточета от оттичащите се локви. Слънцето затопляше кожата на хората. Четансапа водеше групата без никакви предохранителни мерки. Те търсеха индиански врагове, а не уачичун. А който се приближава откритокъм индианците, бива посрещнат също така открито.
         Като повървяха известно време, те чуха предупредителен изстрел. Стрелецът лежеше на североизток върху едно купесто възвишение, откъдето добре се виждаше крайречната долина; куршумът бе издал местонахождението му.
         Дакотските бойци се спряха. Четансапа вдигна празната си ръка, в знак, че няма намерение да започва бой. После дакотските бойци останаха спокойно на мястото си, за да изчакат какво ще се случи по-нататък.
         Изненадаха ги.
         На височината на склона, край който бяха вървели, неочаквано се изправи един индианец Той стоеше на фона На далечното синьо небе висок и горд. Беше строен и израсъл прав като копие и въпреки младостта му от него се излъчваше подчертано достойнство. Той също вдигна невъоръжената си дясна ръка. В лявата държеше пушката на Четансапа.
         Черния сокол и придружаващите го тръгнаха бавно към хребета на високия бряг. Когато стигнаха догоре, се спряха на десетина крачки пред непознатия мъж и го заразглеждаха. Дакота не познаваха езика на черните ходила и предположиха, че неприятелят им не знае нито езика на дакота, нито на белите мъже. Налагаше се да се разберат помежду си с обичайния език със знаци. Четансапа посочи себе си и изчакващия със затворено лице сиксикау и обясни с този си жест, че случаят трябва да бъде уреден само между тях двамата. Непознатият отвърна кратко, че е разбрал и е съгласен. След това дакотският боец назова своето име: „Черния сокол, Син на Слънчевия дъжд“, и врагът му отвърна със суровия си глас и със съответните знаци: „Планински гръм, Син на Горящата вода!“
         Дакота бяха навикнали напълно да прикриват пред непознати своите чувства и външно да проявяват пълно безразличие, който навик им бе донесъл славата, че дори не умеят да се смеят. Така сега бронзовите им лица останаха неподвижни, колкото и силно да им бе направило впечатление името, което току-що чуха. Планински гръм беше млад, но си бе спечелил вече голяма бойна слава и през миналите години когато Токай-ихто живееше още във вражда със своето собствено племе, Планински гръм бе станал кръвен брат на младия дакота. Четансапа не желаеше да говори сега за това, не искаше и да мисли за него. Той не можеше и да допусне дори Токай-ихто да е намерил сред племето на сиксикау по-опитен в боя брат, отколкото сред дакота.
         Четансапа подкани своя неприятел Планински гръм да му върне коня и пушката. Ала Планински гръм бе не по-малко упорит. Отказа и вдигна томахавката си, за да оповести готовността си да се бие. Четансапа обяви, че е готов да приеме предложения двубой.
         Младият боец от племето на черните ходила кимна на дакотския боец да го последват и повървя малко по билото на високия бряг нагоре по течението на реката, а след това тръгна пред тях. Водеше вдясно, навътре в прерията, без да се огледа нито веднъж назад. Залаяха кучета. Пред очите на мъжете се разкри ниска долчинка, където дакотските мъже видяха малката група избягали черни ходила. Обикновено индианците издигаха своите шатри край вода. Черните ходила явно бяха спрели само за малко в безводната долчинка, когато вождът им откри групата дакота и се сблъска с тях. Десетина души седяха без шатри или завивки върху тревистата земя, някои от тях бяха ранени. Два коня пасяха и Черния сокол видя красивия бял жребец. Видът на коня разпали отново яда му. Той остана заедно със своите другари по средата на долчинката. Жените и децата на черните ходила се изтеглиха мълчаливо в широк кръг назад. Те всички бяха добре облечени, в бели кожени дрехи, украсени с красива везба. Вниманието на дакота бе привлечено от едра девойка, която носеше на ръце убито момче. Когато тя седна отново на земята и положи тъжно мъртвото дете върху скута си, погледът на боеца остана за миг спрян върху нея.
         После Четансапа отново насочи вниманието си към своя неприятел, който сега пристъпи пред него, съпроводен от двама бойци. Мрачни и с омраза в погледа стояха сиксикауските бойци пред дакотските. Черните ходила бяха нападнати от дълги ножове и от дакота — от Шонка и неговите мъже — и не можеше да се предполага, че те знаят за враждата между дакотските бойци За черните ходила Шонка и Четансапа принадлежаха на една и съща вражеска племенна група.
         Вождът на черните ходила остави всичките си оръжия с изключение на томахавката — бойната секира със стоманен резец. Това бе оръжието, с което Планински гръм смяташе да се бие. Тогава и Четансапа предаде всичките си оръжия на своите другари и запази само употребяваната от дакота каменна сопа. Тя се състоеше от един яйцеобразен камък, закрепен за дълга дръжка от як, раздвоен горе и същевременно еластичен върбов клон.
         Вождът на черните ходила описа с крачки голям кръг в долчинката и посочи със знака за скалпиране, че всеки, който напусне този кръг, трябва да се смята да победен и да се счита плячка на врага.
         Четансапа даде съгласието си. Той не искаше да губи време и бързаше да започне борбата веднага. Затова пристъпи в кръга, където или щеше да победи, или трябваше да умре.
         Вождът на черните ходила също влезе, без да се двоуми, в очертаното бойно поле и застана срещу Четансапа. Междувременно всички останали бойци напуснаха кръга.
         Тъй като слънцето грееше от изток, двамата бойци бяха застанали един срещу друг в посока север — юг, за да предпазят очите си от ослепителните лъчи. Няколко секунди никой не се помръдна.
         Извън кръга стояха другарите на двамата бойци — дакота и черни ходила. Те се бяха подредили откъм страната на онзи, чиято победа желаеха. Сега обаче Четансапа не мислеше вече за своя къдрокос приятел от детските игри, а и Планински гръм сигурно бе забравил своите бойци и жените и децата, чиято последна опора в това тежко положение беше само той. За двамата стоящи вътре в кръга мъже сега не съществуваше нищо друго освен врагът. Кой щеше да започне борбата? Дали щеше да полети бойната секира, или щеше да бъде нанесен първият удар? Това бяха сега единствените въпроси.
         Никакъв звук, произнесен от човешка уста, не смущаваше наситената с опасност тишина. Само грохотът и звънкият трясък на невидимата оттук ледоносна река достигаха до бойното поле.
         Вождът на черните ходила нападна пръв. Той заложи всико на една карта и хвърли томахавката си. Не се бе засилил отдалеч и не даде време на врага си да предвиди нападението, а запрати бойната си секира с увиснала надолу ръка. Въпреки това бе вложил много сила в удара и оръжието прелетя яростно краткото разстояние към средата на тялото на Четансапа. Дакотскят боец едва успя да отстъпи. Острието на свистящата томахавка откъсна малко кожа от левия му крак. С почти ненамалена сила секирата отлетя нататък и падна на земята чак извън очертания кръг. Това беше майсторски измамен удар. Но той не бе успял и вождът на черните ходила бе изгубил оръжието си.
         — Хан-х-х-х! — проехтя от кръга на наблюдаващите черни ходила.
         Нито един мускул върху лицето на Планински гръм не потрепна.
         Сега Четансапа вдигна своята бойна сопа… и я захвърли настрани. Според своите индиански понятия за чест той се отказа от оръжието, с което врагът му в двубоя не разполагаше вече.
         Двамата врагове скочиха един към друг и започнаха да се борят. Четансапа скоро усети своето предимство. Лявата ръка на неприятеля му бе улучена по време на боя край лагера до езерцето с приклад на пушка и сега отказа да му служи. Дакотският боец се надяваше да повали другия, но Планински гръм все още се задържаше на крака и острите викове на наблюдаващите бойци насърчаваха борещите се. Тогава Черния сокол усети с ледена тръпка, че и неговите сили започнаха да му изневеряват. Старата рана на гърдите му започна да кърви. Ръцете му отпуснаха тялото на неприятеля. Четансапа се олюля назад и се окопити чак когато вече стоеше на колене в мократа трева. Световъртежът му отмина и той отново видя всичко около себе си. Измъкна празната кожена кания на ножа си от колана, притисна я върху раната и придърпа върху нея превръзката от лико. Надяваше се, че поглъщащото силите му кървене ще престане. После се изправи и много добре знаеше, че вождът на черните ходила можеше да се вьзползува от това време, за да го нападне. Но един двубой между представители на племето на сиксикау и на дакота не се водеше по правилата на петльоборството. Сега, когато Черния сокол отново застана на крака, вождът на сиксикау го нападна. Дакотският боец обаче успя да хване дясната ръка на неприятеля си и да я извие, а после юмрукът на Четансапа удари силно вожда на черните ходила. Планински гръм полетя назад. Без да се помръдне, той остана да лежи по гръб. Четансапа се наведе и докосна безпомощния млад човек, за да ознаменува своята победа.
         Небето беше синьо. Все още росната от дъжда трева блестеше. Конете и кучетата миришеха на изпаряваща влага, а вятърът, който вееше сега от север, носеше свеж полъх.
         Четансапа протегна настойчиво ръка и получи обратно всичките си оръжия, също така и оръжията на победения. Пристъпи към прекрасния бял кон и освободи предните му крака от въжето. Поведе танцуващото животно за юздата към средата на падинката. После нададе остър боен вик и другарите му също го подеха.
         Четансапа се огледа изпитателно в кръга на черните ходила и погледът му отново се плъзна по девойката, която държеше мъртвото момче в скута си. Тя подаде отпуснатото тяло на момчето на една друга жена. Краката й стъпваха леко и стръковете трева, които се огъваха драговолно под стъпките й, отново се издигаха неповалени подир нея. Черния сокол, който не бе свикнал да обръща внимание на жените, изчака все пак несъзнателно, докато девойката застана до него. Мъката й я бе освободила от всякакъв страх. Тя погледна врага и тясната й ръка посочи към бойната секира на победения, която победителят бе пъхнал без кания в колана си. С мрачно лице боецът се помъчи да прочете израза на лицето на непознатата девойка. Какво искаше тя? Девойката стоеше съвсем спокойно като стрък, когато вятърът е престанал да вее. Четансапа извади плененото оръжие от колана си и й го подаде.
         Девойката коленичи на земята, подпря лявата си ръка с два издадени напред пръста върху тревистата почва и удари със сила. Швирна кръв. Тя се изправи с осакатената си ръка и подаде обратно оръжието на дакотския боец. После се върна обратно при своите, спокойна и тиха, както бе пристъпили напред. Сега Четансапа вече знаеше коя бе тя. Не можеше да бъде никоя друга освен Ситопанаки, сестрата на Планински гръм. По този начин тя бе дала израз на мъката си за победения брат, както изискваше обичаят на нейното племе.
         Бобъра се приближи до лежащия на земята вожд на черните ходила.
         — Сред своите ли ще го оставиш да умре? — попита той Черния сокол. — Струва ми се, че в него още има живот.
         Чапа докосна привидно изпадналия в безсъзнание, за да се увери дали предположението му е вярно. В същия миг обаче усети как някой го стисна силно за китката на ръката и когато подскочи, за да се освободи, срещна горящите от омраза очи на един боец от племето на черните ходила. Двамата мъже веднага се вкопчиха в борба.
         Четансапа мигновено разбра какво се бе случило. Боецът от черните ходила навярно бе помислил, че Бобъра, който бе докоснал безпомощният вожд, смята да изпълни така наречения „удар“ — на езика на пограничните жители „coup“, А случаят беше по-особен. Според старите поверия, чийто произход вече не бе познат дори на индианците, докосването на падналия враг означаваше втора победа над него. По време на борбите с коне на прерийните племенни групи всеки отбор се опитваше да „удари“ падналия или ранения си враг още веднъж с копието, докато неговите другари правеха всичко възможно, за да запазят убития или поваления от това докосване, и по този начин битката между двата отбора се ожесточаваше непрекъснато все повече. Бойците от черните ходила сигурно бяха предположили, че Бобъра иска да нанесе именно този „удар“, и затова веднага се бяха нахвърлили върху него. Четансапа не можеше да извика на сиксикау, тъй като те не разбираха неговия език, пък и при създалото се положение никой не можеше да очаква, че те биха имали търпение да обърнат внимание на неговите обяснителни знаци.
         Един нов бой беше неизбежен. Дакотските бойци бяха много повече на брой и много по-добре въоръжени. Успяха веднага да победят тримата все още боеспособни сиксикау, да ги обезоръжат и да ги овържат с ласата си. Чак когато пленниците вече лежаха в тревата обаче, дакотските бойци разбраха какво се бе случило по време на боя.
         Стария Гарван, бащата на Гарвановите братя, лежеше с разбит череп по лице. Бойната секира на един от сиксикауските бойци го бе улучила в главата. А Планински гръм беше изчезнал. Той се бе възползувал от възможността да избяга и сега дакота чуха надалеч ударите от копитата на неговия сив жребец. Четансапа яхна своя бял кон и препусна подир беглеца. Смъртта на Стария Гарван изпълваше дакотския боец с нова ожесточена омраза.
         Беглецът, изглежда, бе поел на север. Почти не се виждаше вече във вълнистата местност. Само твърде рядко Четансапа съзираше, препускайки, развяваща се черна коса или тъмната грива на сивия жребец. Тогава той стреляше. Надяваше се, че двамата Гарванови братя, които бяха на пост край конете, ще чуят изстрелите му и ще бъдат нащрек.
         Вождът на черните ходила притежаваше великолепен кон.
         Непрекъснато му се удаваше да измами преследвача си. Четансапа се чувствуваше като ловец, комуто смятаният за убит вече дивеч е успял да се изплъзне. Препускаше, като забрави и времето, и другарите си.
         Когато най-после отново се овладя, той разбра, че бе изстрелял и последния си патрон. Белият му жребец накуцваше и когато Четансапа вдигна очи към слънцето, то отдавна вече бе започнало да се спуска към западния хоризонт. Дакотският боец се спря сред безкрайните еднообразни възвишения на местността. Слюнката бе пресъхнала в устата му, езикът му бе залепнал за небцето. Челото и вратът му бяха мокри от пот, мокри като слабините на белия му жребец, които непрекъснато се вдигаха и спускаха. Превръзката на гърдите му отново се беше смъкнала. Той се задъхваше. Лежеше отпуснат върху коня си с полупритворени очи. Беше готов да убие пеещия весело кос.
         Добре, че никой не можа да го види в това състояние. Той се стегна и се взря в следите, оставени от галопиращия кон на врага му. Между тревата бе изровена влажна пръст. Безсмислено беше да продължава преследването. Вождът на черните ходила беше избягал. Неговият жребец, изглежда, беше също така неуморим и бърз, както кулестият кон на Токай-ихто.
         Четансапа се насочи обратно към утринния лагер край брега, където двамата Гарванови братя още стояха на пост край конете. Четансапа трябваше да им съобщи, че баща им е убит.
         Двамата млади мъже посрещнаха новината мълчаливо.
         Подкараха конете си заедно с Черния сокол към долчинката, където се бяха борили двамата бойци, и завариха там своите другари край мъртвеца. Синовете вдигнаха тялото на баща си, защото никой мъртвец не биваше да докосва земята. Те положиха всичките му оръжия до него, загърнаха го в една завивка и го завързаха за коня му. Жените и децата на черните ходила седяха в полукръг, безмълвни и тъпо примирени.
         Черния сокол и Шеф дьо Лу оглеждаха прерията. Не се забелязваше нищо подозрително. Тогава Четансапа обяви, че въпреки липсата на вода ще използуват долчинката за нощувка. Реката беше достатъчно близо. Който искаше, можеше да си напълни оттам меха.
         — Планински гръм ще се върне тук — заяви той на своите другари. — Неговите жени и деца са при нас.
         — Не се грижи за този сиксикау — отвърна Бобъра. — И двете му ръце са пострадали. Той няма наблизо бащи и братя. Лешоядите ще го изкълват.
         Четансапа не отвърна нищо. Излегна се върху един склон и гледаше към настъпващата нощ. Останалите също не говореха и заедно с мрака над малкия кръг от хора се разстла и мрачното им настроение.
         Единственият, който все пак бе помислил — заради всички-за жизнените нужди на другарите си, беше Бобъра. Той бе използувал времето, което Четансапа бе употребил за безуспешното си преследване, за да убие две прерийни кучета. Не беше лесно да се хванат тези дебели гризачи, които живееха в мрежа от ходове под земята. Бобъра обаче бе успял да измами два с примка. Той одра плячката си и доведе една млада вдовица на боец от черните ходила да свърши останалата работа. Тя трябваше да намери сухи дърва, което никак не бе лесно, да опъне една кожена завивка върху чети-ри раздвоени горе пръчки и да запали огън отдолу. Покривката разпределяше дима встрани и огънят не можеше да се вижда много надалеч. Индианците обичаха да използуват тази предохранителна мярка за прикриване на огъня, за да бъдат сигурни, че неприятелските съгледвачи няма да ги видят. Когато парчетата месо се опекоха, Бобъра ги раздаде. Най-хубавите получиха Гарвановите братя, после дойде редът на Четансапа и на Шеф дьо Лу. Чапа просна краката си към огъня и се отдаде на удоволствието да чувствува топлината, която му бе липсвала цели седмици, и яде последен. Току поглеждаше през това време нагоре към своя слаб приятел и много добре разбираше, че той не желае да разговаря. Четансапа носеше отговорност за своите другари като техен предводител и се чувствуваше виновен за смъртта на Стария гарван.
         Той бе подпрял глава върху ръката си и гледаше към светлините и сенките на лунната нощ. Успяваше да различи отдел ни подробности на местността и на хората и животните. Дори виждаше и багри, толкова ясно блестеше полумесецът от небето. Няколко кучета на черните ходила се караха с един койот, който демонстрираше смелостта си отдалеч, джаф-кайки. Конете вече се канеха да спят, само белият жребец беше все още гладен и пасеше.
         Черния сокол очакваше младия вожд на сиксикау. Той беше убеден, че младият човек ще се върне и ще се опита поне да поговори със своите и да им нареди как да се държат. Дакотският боец забеляза, че девойката Ситопанаки се бе отдръпнала в най-задната, най-отдалечена от дакота редица на своите хора. Тя също очакваше, че Планински гръм ще се върне, и искаше да улесни брат си да се приближи по-лесно тайно към нея. Сега, докато месецът още грееше, той нямаше да дойде. Но сигурно щеше да се опита късно през нощта, когато луната залезе. Девойката седеше приведена над мъртвото дете в скута си. Тя можеше да бъде сестра на Уинона.
         След полунощ Бобъра смени двамата Гарвани от дежурството им. Младите бойци се приближиха и седнаха до коня, върху който бе завързан баща им. Кучетата на черните ходи-ла се бяха свили на кълбо и не лаеха повече. Жените и децата които бяха попаднали от пленничеството при дългите ножове в пленничество при дакота, седяха плътно притиснати едни до други. Те не се осмеляваха да подхванат оплакваческата песен за своите мъртъвци. Само двамата Гарвани започнаха да изливат тихо с песен тъгата по смъртта на своя баща.
         Под светлината на луната Четансапа забеляза един човек, който се приближаваше отдалеч през прерията към лагера. Когато се изкачи върху гребена на едно възвишение, той целият се откри, после отново изчезна в следващата долчинка. Наблюдаващият го Четансапа вече знаеше, че приближаващият се е индианец. Той притегли пушката до себе си. Приближавайки се сред лунната светлина, човекът бе удобен прицел. Сега Четансапа го позна.
         Планински гръм се завръщаше.
         Той не се беше опитал да се прикрива, затова Четансапа го остави свободно да се приближи.
         Кучетата скочиха в съня си. Бяха надушили своя господар.
         През групата на сгушилите се жени и девойки премина някакво движение подобно на вълна, повдигната от внезапен напор на вятъра. Миг след това те отново седяха спокойно и привидно безучастни и само по шепота, с който започнаха да успокояват разбудилите се деца, можеше да се съди, че не мислят да заспиват отново.
         Черния сокол не се помръдваше от мястото си. Остана да лежи в тревата и когато Планински гръм се приближи до края на долчинката. Врагът се спря там и сякаш изчакваше нещо.
         Четансапа го остави да чака и да си стои там. В нощта вражеският вожд изглеждаше още по-едър.
         Всички мъже се бяха събудили и гледаха към младия сиксикау. Конете бяха станали неспокойни и надигнаха глави. Горе върху купестото възвишение Четансапа видя дулото на пушката, която Бобъра държеше насочена към новопристигналия.
         Вождът на черните ходила дълго остана на мястото си. Когато се убеди, че врагът му не смята да му препречи пътя, той се отдели оттам. Заобиколи жените и децата, без да ги погледне, и се приближи към своите овързани бойци. Омотаните в ласа тела лежаха в тревата между временното огнище и Четансапа. Дакотският боец почти не бе раздвижил глава, ала погледът му не изпускаше нито едно движение на Планински гръм.
         Младият сиксикау се спря. С дясната си изкълчена ръка, която висеше надолу, той даде знак на своите хора. Шеф дьо Лу държеше револвера си готов за стрелба.
         Едно момче от черните ходила се изправи и се приближи към своя вожд. Вождът раздвижи устни; вдигнало очи нагоре към него, момчето отгатна думите му. Черния сокол сам не можеше да си обясни защо не предприема нищо. Крайниците му се бяха напрегнали от някакво неопределено очакване.
         Момчето на черните ходила явно бе получило някакво нареждане. Пропълзя под завивката, под която гаснеше жаравата от огъня, и извади стиска клонки, която раздуха така, че те пламнаха червени. Междувременно Планински гръм се отпусна на земята. Беше седнал с гръб към тримата пленници и с лице към Четансапа. Положи дясната китка на ръката си върху лявата и остана в тази стойка на овързан пленник, докато момчето дойде и сложи разпалените пръчки върху голото му рамо.
         Момчето се върна при жените, а младият вожд остана седнал, сякаш не гореше неговата кожа. По този начин той съобщаваше на бойците, които не знаеха неговия език, че се предава и че е готов да умре сред мъчения като боец. Той поде бавно песента на умиращия.
         — Хи-йе-хи-йе, хай-йо…
         Славата, че е умрял храбро, беше единственото нещо, за което той искаше още да се бори.
         Четансапа го погледна. Още като осемгодишно момче той самият, дакота, бе седял край огнището в шатрата на баща си и бе поставил върху ръката си запалени трески, за да се научи да понася болки. Той знаеше на какво мъчение се бе подложил Планински гръм. Нито един мускул не потрепваше върху лицето на този човек, чиято разярена гордост бе по-силна от всяко мъчение.
         Четансапа се изправи и мина край овързаните мъже и огнището към конете.
         — Връщаме се при Токай-ихто — каза той на своите другари. — За какво да оставаме повече тук? Този, когото очаквахме, дойде. Ние ще отведем черните ходила с нас.
         И той махна с ръце към жените и децата, които се изправиха послушно.
         Бобъра слезе от купестото възвишение и кимна на младата сиксикауска вдовица; тя загаси жаравата, вдигна завивката, която прикриваше временното огнище, и я отнесе при коня на Бобъра. Двамата Гарванови братя вдигнаха овързаните врагове и ги затегнаха върху гърбовете на своите коне.
         После освободиха предните крака на конете от връзките.
         Планински гръм видя приготовленията за тръгване. Той се бе изправил и изчакваше дали дакотският боец ще го убие, или ще го върже.
         Четансапа обаче бе яхнал вече своя кон. Когато мина с него край врага си, когото бе победил и все пак не го бе победил докрай, той му кимна да върви и чуждият вожд тръгна подир жените и децата. Едрата му фигура стърчеше над тях. Черния сокол яздеше ходом подир своя неприятел. Другарите му яздеха отляво и отдясно, за да надзирават и охраняват групата пленници. Отстрани на по-възрастния Гарван вървеше конят, който носеше мъртвия си господар. Девойката Ситопанаки бе взела на гръб трупа на момчето, от който не искаше да се отдели, и вървеше начело на своите хора, прегърбена под тежестта.
         Малката група стигна през поляните до оставената от кервана на Мечата орда следа, която ясно се виждаше под лунната светлина, и водеше нагоре по течението на реката. Дори и силният дъжд не бе успял напълно да измие следата. Четансапа я следваше заедно със своите другари и пленниците. Че Токай-ихто бе свърнал на запад, не беше добър знак. Той явно е сметнал за невъзможно да поеме направо на север.
         Хората се придвижваха цялата нощ чак до сутринта. Когато лъчите на изгряващото слънце разкриха край реката следите от предишно място за почивка на преселниците, Четансапа нареди групата да се установи там. Починаха си само няколко часа. Под уморителната топлина на пролетния ден хора и животни тръгнаха отново нагоре покрай бучащата река. По обраслите хълмове вече се подаваха връхчетата на млади треви и от слънцето и дъжда първите цветове вече бяха подали главички. „Бялата роза“ цъфтеше на воля; листенцата на цветовете и бяха нежни и красиви, но мъжете гледаха това цвете със смръщени чела, защото то предвещаваше топенето на снеговете в планините и прииждането на реките.
         Делаварът бе дал на девойката, която носеше убитото момче, едно войнишко одеяло, взето от лагера на дългите ножове край високата топола. Загърнаха трупа в одеялото и младата вдовица, която бе помогнала на Бобъра, смени Ситопанаки в носенето. Лицето на младата жена излъчваше любезност и закачливост и дори сега, когато тя беше тъжна и изнурена, то все още бе запазило тези си черти и въпреки слабостта й изглеждаше закръглено. Едно малко момченце се държеше все о нея, навярно беше синът й. Чала все повече наблюдаваше тази жена с добро чувство и благоразположение.
         Без почивка вървяха жените и децата час след час, както бяха навикнали открай време, а дакотските бойци яздеха равнодушно ходом подир тях. Четансапа очакваше врагът му да се строполи от умора и изтощение, но пленникът усещаше изпитателния поглед на врага си и коленете му не се подгъваха.
         Откакто бяха тръгнали, Черния сокол и другарите му почти не бяха разменили нито дума. Сега най-после Бобъра сякаш не можа повече да се сдържи.
         — Какво смяташ да правиш с тези толкова много жени? — подпита той и когато Черния сокол не му отговори, добави: — Не си мисли, че аз мога да взема повече от тази тук в моята шатра; останалите ти задръж при себе си. Защо не ги остави там, където бяха?
         — Да ги оставя да умрат от глад ли? Те нямат вече свои бойци, нито пък оръжие.
         Бобъра се изненада от тези думи и загледа приятеля си отстрани.
         — Е, да… щом като така мислиш…
         Черния сокол гледаше упорито напред. Той беше предугадил въпроса на Бобъра и се бе ядосал още преди приятелят-му да го бе задал.
         Дакотските бойци отиваха на смени един по един на разузнаване. Когато по пладне по-старият Гарван се върна от един такъв обход, той съобщи, че се е натъкнал на съгледвач на Токай-ихто и че бивакът на Мечата орда е само на още няколко часа път оттук.
         Привечер приближиха новия бивак. Съгледвачите сигурно бяха съобщили вече за приближаването на бойците, за смъртта на Стария гарван и за пленените черни ходила. За победата на Черния сокол и неговите другари над Роуч и Шонка керванът отдавна вече знаеше, тъй като конете и катърите, плячкосани от вражеската военна част, вече бяха пристигнали.
         Сега насреща на пристигащите се появиха кафявокожите момчета и пред всички яздеха двете Мечи момчета. Конете им бяха от плячкосаните. Няколко кучета вълча порода тичаха току под краката и около младите ездачи. Сега момчетата дръпнаха конете си за задните крака, те размахаха предните и заобиколиха завръщащите се заедно с пленниците. Така обкръжени, те поведоха малката група нагоре по течението на реката до скритата падинка, откъдето неочаквано се откри поглед към шатрите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар