4 октомври 2012 г.

Синовете на Великата мечка-3



         Уинона наглеждаше камъка в огнището и когато той се-нагря достатъчно, тя го взе оттам и го постави завит в кожа край дългоносата Маймунка. Монито се сви доволно на кравай.
         — Спи, мое лешоядо клюнче, спи! — мълвеше бабата. Този път думите й се увенчаха с успех и в шатрата на вожда отново настъпи желаната тишина.
         Следващият ден премина всред всеобщо безделие и вътрешно безпокойство. По пладне отново дойде съобщение, че могат да очакват кервана на контрабандистите на оръжие привечер. За това, кой бе човекът с маската, пратеникът и сега не можа да каже нищо по-точно. Четансапа още не се беше завърнал.
         Шеф дьо Лу бе направил първия си опит да се пораздвижи малко повече, но болките бяха големи и опитът му пропадна. Сред принудително настъпилото спокойствие той се отдаде на луличката си и на всевъзможни ненужни размисли и реши да придума Монито, когото никой не можеше да измъкне от завивките и от мястото му край огнището, да направи една парна баня.
         — И какво представлява тази баня? — попита Монито.
         — Много удобна баня. Ще отнесат Пако Басерико в една кошница в парното помещение и ще го закачат над горещите камъни, после ще ги залеят с вода и парата ще се издигне към кошницата и ще накара Басерико да се изпоти. Това е много здравословно. Бойците дакота винаги си правят такава парна баня, когато са били принудени по време на лов или на война да лежат часове и дни наред в студ и влага, та после крайниците ги болят.
         Маймунката потъна в размисъл.
         — И после? — попита най-сетне той. — След като се изпотя? Ще ме изсушат ли добре тия женски змии?
         — Това не е необходимо. От парната шатра Басерико ще скочи направо в потока…
         — Всемогъщи боже! Не! Никога няма да сторя подобно нещо!
         — Тогава ще те хвърлят…
         — За да се удавя и да замръзна! Че аз не умея да плувам! Не мога да понасям студ! Това не е нищо друго освен нов план за убийство! — Дребосъкът извърна гръб на Шеф дьо Лу и продължи още дълго да си мърмори под носа неразбираеми думи.
         Учудването на индианеца делавар от джуджето непрекъснато нарастваше. В него сякаш се бяха вселили два духа — един страхлив и един алчен — и когато той трябваше да реши на кой от двата да се подчини, побеждаваше алчността. Как иначе можеше да се обясни предприемането на уморителната езда през омразната за него прерия?
         Освен това на Шеф дьо Лу му бе направило впечатление, че те вече караха насам оръжието, преди още да се бяха споразумели за цената. Това напълно противоречеше на опита в подобни сделки, при които търговците обикновено искаха от индианците предплата. Какво крояха тези контрабандисти?
         Следобед пристигна ново съобщение от съгледвачите, което потвърди приближаването на кервана. Токай-ихто даде нареждане, щом контрабандистите пристигнат, да ги отведат да разтоварят стоката си в голямата съвещателна шатра и сами да се настанят там; само човека с маската вождът щеше да приеме в собствената си типи. С охраната на контрабандистите, на които дадената от вожда дума осигуряваше живота и безопасността, щеше да се заеме според нареждането на Токай-ихто Хитрия Бобър, който умееше добре да говори английски. Освен това боецът беше длъжен да не допусне чужденците да нахлуят в шатрите при жените и децата.
         Когато най-сетне се свечери, напрежението на делавара стигна връхната си точка. Уинона и Унчида отново се бяха заели да пекат бизонско месо, за да могат веднага да нахранят госта с пристигането му. Постлаха рогозките, напълниха пунгиите с тютюн и подредиха паниците. Токай-ихто бе проверил взетите предохранителни мерки в бивака и се върна в своята шатра. При вдигането и спускането на чергилата на входа Шеф дьо Лу видя, че навън здрачът вече бе преминал в мрак. На площада насред бивака пламтяха малки огньове.
         — Скоро ще бъдат тук — каза вождът.
         — Четансапа върна ли се вече? — попита Шеф дьо Лу.
         — Не.
         Тропотът от копитата на един галопиращ кон стигна до площада и заглъхна там.
         Чергилото на вратата на вождовата типи се разтвори и Четансапа се вмъкна вътре. Очите му блещукаха възбудени, почти объркани. Той прошушна няколко думи на вожда, които Шеф дьо Лу разбра, ала не можеше веднага да схване смисъла и важността им въпреки собствените си предположения и съмнения. Нима това действително беше възможно?
         Вождът напълно се владееше. Само едно леко движение на пръстите му, които стиснаха по-здраво лулата, даде да се разбере, че съобщената му новина дълбоко го бе развълнувала.
         Четансапа си играеше с бойната си тояга.
         Токай-ихто махна с ръка към него.
         — Аз не го познавам! — каза натъртено той. — Монито има моята дума, че той и всички негови хора могат да дойдат и да си отидат свободно и безпрепятствено оттук.
         Четансапа като че ли потисна един вик на възмущение и напусна шатрата.
         В нощния лагер настана безпокойство. Излизайки от шатрата, Четансапа бе отметнал чергилото на входа и сега Шеф дьо Лу можеше да вижда обитателите на бивака на големия площад и пристигащите ездачи. Месецът беше изгрял. Малките огньове издигаха езици. Дълги, тайнствени и неспокойни падаха сенките на хора, животни и шатри.
         Откъм юг се приближаваше керванът на контрабандистите. Катърите и съпровождащите ги ездачи навлязоха в дълга колона на площада. Шеф дьо Лу видя Четансапа, който уговаряше нещо с предвождащия колоната и посочи към голямата съвещателна шатра. Мъжете с големите кожени шапки започнаха да стоварват сандъци и чували и да ги мъкнат към посочената шатра.
         Когато внесоха всички товари, и по-голямата част от мъжете също влязоха в шатрата; само малцина останаха все още край изморените животни и сякаш уговаряха с Четансапа къде да откарат добичетата. През всичкото това време не се забелязваше никакъв мъж с маска. Сега обаче един широкоплещест и висококрак мъж на отсрещния край на площада се извърна и се провикна високо през площада, като поразвя кожата пред лицето си:
         — А къде е Монито?
         Шеф дьо Лу потрепера. Той добре познаваше този глас. Нямаше повече никакво съмнение. Това беше Фред Кларк.
         Видя се как Четансапа се отправи към едрия мъж и започна да му обяснява къде се намира Маймунката.
         Шеф дьо Лу изтика краката си надолу така, че се смъкна от облегалката за спане и легна цял върху завивките; изтегли ги над главата си, като остави само един малък отвор, за да вижда. Искаше да наблюдава всичко, което щеше да последва, без да могат да го познаят. Беше много привлекателно да се разбере дали Фред Кларк, наричан Червената лисица, съгледвач на служба в армията, ще продаде тайно триста пушки на неприятеля. Значи това е било неговото основание, за да иска Тобиас да замине за Блек Хилс.
         Сега Токай-ихто застана зад огнището, с лице към входа.
         Беше прехвърлил завивката си от бизонова кожа през лявото рамо така, че то да не се вижда.
         Облеченият целият в кожа мъж, чието лице бе прикрито от кожена маска с дупки за очите, тръгна с големи крачки през площада право към шатрата на вожда. Пред огнището той се спря лице с лице пред младия дакота; в краката му лежеше свит на кълбо загърнатият в кожени завивки Басерико до топлия камък.
         За миг се възцари пълна тишина, мъжете останаха неподвижни. Само Охитика, черното куче, наежи козината на врата си и изръмжа; очите му блещукаха в сумрака от преливащите се сенки и пламъци.
         После чужденецът дръпна със замах широкополата шапка от главата си и кожената маска от лицето. Устните му с издадените напред жълти зъби се разкривиха:
         — Ехей, Хари! Поздравявам те! Познаваш ли ме все още, стари приятелю?
         Индианецът не се помръдна и не каза нищо. Стоеше като издялан от камък; дори очите му бяха съвсем безизразни.
         — Ехей! Хари! — повтори високо чужденецът. — Ти май замръзна от изненада? Не си предполагал да ме видиш още веднъж жив и здрав в своята шатра, а? Всяка нова среща доставя удоволствие, моето момче! Освен това аз ти нося нещо много хубаво като истински добър стар чичо — триста пушчици, не е зле, нали? И така, без заобикалки, като между стари приятели — чужденецът се разположи върху завивките на пода, — без заобикалки: с какво ще платиш?
         Индианецът погледна с напълно непроницаеми очи надолу към човека с червеникавите коси и силно очертаната челюст.
         — Белият мъж се лъже! — каза след това невъзмутимо той. — Тук няма боец на име Хари. Белият мъж се намира в шатрата на Токай-ихто, вожда на дакотското племе!
         — Ухааа! Колко надменно! Значи ти вече не ме познаваш? Твоят старец беше по-любезен — тук, в същата тази шатра, ако не се лъжа, ние изпихме с него първата чашка, обстановката ми се вижда съвсем позната, но да оставим това. И така може. Ти все пак си наясно, че заедно с обещанието по отношение на мъжете на благородния Монито си дал дума да осигуриш и на мене свободно влизане и напускане на твоя бивак?
         Младият дакота не отговори.
         Чужденецът го погледна предизвикателно, но след това започна да става несигурен.
         — Е, както искаш, приятелю мой. Щом тук царят такива изискани обноски, ще трябва и аз да се пригодя. То-кай-их-то! Не звучи лошо! Такааа — чужденецът проточи дълго думата, после из един път премина към съвсем друг тон, — значи аз съм на служба при Монито и така съм дошъл в шатрата на вожда, за да водя преговори с него за оръжието, което ние можем да му доставим. Триста армейски пушки и достатъчно муниции! Ние не лъжем! Токай-ихто може да прегледа и да провери след това оръжието.
         — Да вървим да го прегледаме!
         — Толкова бързо? Вярно е, че ти винаги си бил прибързан, но това вече е прекалено. Остави ме най-напред да похапна от това бизонско месо, което ми гали така приятно носа! Една любезност води след себе си друга. Та не съм ли аз гост на вожда на дакотското племе? Или не съм разбрал добре? — Ти се намираш в шатрата на Токай-ихто — отвърна ледено индианецът. — Но аз не съм казвал, че си мой гост.
         — Но, моля ти се, нима искаш да умра от глад? Та това съвсем няма да бъде според уговорката — свободни и необезпокоявани, и тъй нататък. Така че може, нали?
         Белият измъкна ножа си и си отряза едно голямо парче бизонско месо. Започна да яде с най-голям апетит, подсмихвайки се злобно. Вождът не седна; изобщо не направи никакво движение. Дори клепачите на очите му не потрепваха.
         Най-после се чу примляскването на неканения гост, който бе заглушил първия си глад. Тогава той се обърна към Монито, който лежеше сгушен край него като зла маймунка. Прякорът бе съвсем подходящ.
         — Е? — попита Фред Кларк джуджето. — Уморих ли те? Помогнах ти да се добереш непокътнат до тази шатра; доста труд ми костваше то! Наистина! Това е последното ни пътуване на кон заедно с теб, драги мой! Никога вече!
         — Никога вече! — изграчи джуджето. — Не! Никога вече, чудовище такова!
         Червената лисица се разсмя със своя грозен, изнервящ околните смях.
         — Добре са те завили, златно мое паяче! Кой се е погрижил така добре за теб? Навярно красивата млада лейди? Или добрата стара майка? Да ли? Там виси една меча кожа, не искаш ли да те завием и с нея? — Червенокосият млъкна и прекара опакото на ръката си през устата. — Ти прощавай, ХариТокай-ихто! — рече той. — Аз си говоря, както съм си свикнал. Но ще се постарая всячески да не наранявам занапред твоите изискани маниери! Впрочем това бизонско печено е прекрасно. Ти винаги си бил чудесен ловец! Изобщо бива си те! Да не беше само този твой коварен характер, ние двамата с теб можехме да свършим добра работа!
         Фред Кларк отново се отдаде на яденето и брътвежът му заглъхна за малко. Шеф дьо Лу усети, че му става горещо. Ужасното нахалство на този мръсник сякаш нямаше граници. Как ли щеше да свърши всичко това? Нима Токай-ихто действително щеше да бъде принуден да остави убиеца на баща си да си върви свободен и на всичко отгоре ще му заплати и високата изнудваческа сума?
         Фред Кларк приключи с яденето, а на шиша все още имаше много месо.
         — Добре! — похвали още веднъж той. — И богато! Стиснат ти никога не си бил, това също е вярно. Винаги истински джентълмен! Изглежда, това ти е в кръвта. Е, а сега какво? Ще мога ли да намеря спокойствие тук за една нощ? Пък утре ще се спазарим?
         — Не — отвърна индианецът, — ще преговаряме веднага и след това ти ще напуснеш тази шатра.
         Червената лисица погледна напрегнато младия дакота.
         — Не мога да не кажа, че не си кой знае колко любезен! Може би си въобразяваш, че ще имаш някакво предимство, ако ме принудиш да преговарям така силно изморен? Само че ще останеш измамен! Чак толкова болнав, колкото тази Маймунка тук, аз не съм, акълът ми си е все още в главата! — И той се обърна към Монито: — Ти какво ще кажеш? Да се съгласим ли да преговаряме веднага? Явно тоя индианец иска бързо да приключи с дадената дума! Ти какво ще кажеш? Тъкмо и ние веднага ще разберем какво ще правим!
         У джуджето настана някаква промяна. Кръвта се изкачи до слепоочията му, чертите на лицето му се изопнаха; под светлината на пламъците очите му блеснаха като ножове. Паяшките му пръсти започнаха да описват кръгове във въздуха, сякаш той се канеше да обяснява нещо. Чак сега най-сетне се разкри до известна степен обликът, който всеки мислено придаваше на могъщия цар на контрабандистите.
         — Днес още? — попита той с острия си глас. — Да! Още днес! Аз вече си починах! Искам да знам какво има налице — дали пък ти не си излъгал, мерзавецо!
         — Хе, хе, драги мой, какво означава излъгал? Ти си тук и можеш сам да провериш какво става! Е, добре! — обърна се Червената лисица отново към своя смъртен враг Токай-ихто и се изправи на крака. — Ти искаш най-напред да видиш оръжието. Можеш! Ние няма какво да крием. Да вървим!
         Индианецът тръгна безмълвно към изхода на шатрата. Червената лисица вървеше подир него. Високите му кожени ботуши с дебели подметки стъпваха тежко.
         Когато двамата изчезнаха от погледите, Шеф дьо Лу чу някакъв тих звук. Уинона бе отпуснала глава на рамото на Унчида. Старата индианка галеше бързо девойката по косата.
         — Ела. Ще вървим и ние. — Тя изведе навън сестрата на вожда.
         Шеф дьо Лу остана сам с Монито и с кучето Охитика. Поповдигна завивката, която го прикриваше, и си пое въздух. Монито бе останал свит край огъня и си говореше сам.
         — Тях си ги бива — мърмореше той под носа си. — Добри са, нови. Той ще ги види. Ще иска да ги има. Трябва да иска да ги има; никой не дава стока като моята. Той е длъжен да плати. — Джуджето се изкикоти. Лицето му отново бе станало восъчно бледо, ръцете му трепереха.
         Не мина много време и Токай-ихто и Червената лисица се върнаха в шатрата.
         — Е? — попита подканващо белият още с влизането. Токай-ихто мина към обичайното си място край огнището с лице към изхода. Напълни с подчертано бавно старание лулата си и зачака, докато и врагът му запали своята.
         — Пако Басерико не ме излъга — каза след това той много сдържано. — Пушките са нови, муницията е добра. Готов съм да ги взема. Каква цена иска дребният бял мъж?
         — Ние удържахме на думата си — отвърна Червената лисица вместо Маймунката. — Ще спази ли и Токай-ихто дадената дума? Вождът ни обеща, че ще можем да се оттеглим невредими и спокойни заедно с всички наши хора, с добитъка и със стоката, ако не можем да се споразумеем за цената.
         — Така казах, хау.
         — Добре. Каква цена предлага вождът на дакота? — Очите на Червената лисица дебнеха, а джуджето понадигна носа си изпод завивките.
         — За пушките и за муницията Токай-ихто ще заплати толкова, колкото плаща армията на великия баща във Вашингтон. За опасността и за пътя дотук Токай-ихто ще заплати още веднъж същата сума.
         — Хм. Какво означава сумата? Значи нямаш намерение да, плащаш с боброви и бизонски кожи?
         — Басерико може да получи цената и в кожи.
         — Но аз не искам! Аз не искам такова нещо! — долетя гласът от вързопа със завивки. — Щом закарам толкова много кожи, ще им сваля цената на границата и ще бъда измамен. Нима Токай-ихто действително вярва, че Пако Басерико се е съгласил да язди — да язди! — през прерията, за да откара оттук боброви кожи? Токай-ихто много добре разбира, че това тук не е обикновена сделка! Басерико е богат човек и няма нужда да преговаря за кожи. Басерико живее добре и няма нужда да рискува главата си за няколко боброви кожи. Знае ли Токаецът, че сега наказват със смърт всеки, който продава оръжие на бунтуващи се индианци? — Монито беше седнал заедно със завивките и гледаше втренчено младия дакота с блеснали очи.
         Вождът кимна равнодушно.
         — Ясно ли му е на Токай-ихто, че Басерико е дошъл въпреки всичко това?
         — Ясно.
         — Ясно е?! Тогава… лесно ще се спазарим. Значи Токай-ихто знае… как ще трябва да плати!
         — Така е.
         Вождът се изправи и донесе от дъното на шатрата няколко малки кесии, отвори ги и остави огънят да освети кръглите монети, с които бяха пълни кесиите. Отброи монетите една по една и ги натрупа край огнището на редица купчинки, всички еднакво високи.
         — Половината на цената в пари — каза той решително. Търговецът стоеше като замръзнал. После се разсмя така, сякаш се надсмиваше на Токай-ихто и на самия себе си.
         — Токай-ихто! — каза той и бишна купчинките пари с грабливите си пръсти така, че кръглите монети се отърколиха по пода на шатрата. — Токай-ихто! Тези монети не влизат в сметката. Нямаш ли какво друго да ми предложиш?
         — Аз доста пъти вече подканях белия мъж да определи сам цената. Нека най-после той го стори!
         — Токай-ихто! Ти знаеш толкова добре, колкото и аз, за какво става дума — започна сега Червената лисица и избута настрана с грубо движение човешкия вързоп. — Ти знаеш за какво става дума… Ние двамата с теб можем да разговаряме открито като мъже. Тази война ще бъде спечелена или загубена, преди още изобщо да е започнала. В прерията един дакотски боец струва колкото петдесет или сто от нашите униформени глупаци — ако притежава пушка и муниции. Но той не струва нищо, ако ги няма. Победата ще бъде твоя — ала с оръжието. Но речем ли ние да си вървим утре заран и върнем това оръжие обратно на армията…
         — Пако Басерико не може да направи това — прекъсна вождът Червената лисица, преди още той да бе завършил мисълта си. — Тези пушки са крадени; Басерико не може да ги върне обратно и да иска да му ги платят отгоре на това. Нима предпочита да ги хвърли във водата и да прекоси заради това два пъти на кон прерията… вместо да приеме сумата, която вождът на дакота му брои веднага пред очите?
         — Нима не ти стига умът, дакота, за да разбереш, че аз не случайно съм домъкнал това оръжие в прерията, преди да сме се спазарили? Кой прави такова нещо? Аз ти донесох оръжието, аз, Басерико, за да можеш ти да го видиш и да знаеш какво ще изгубиш, ако не платиш! Ще се наложи да ми дадеш по-голяма цена, червенокожи! Ако ли не, аз съм готов да хвърля оръжието в потока. Аз мога да живея и без тази сделка — аз, само че ти не можеш! Кажи каква цена даваш, червено… — Монито явно искаше да каже „червено куче“. В последния миг обаче преглътна обидната дума.
         — Добре. Токай-ихто ще даде на Басерико още сто бизонски кожи.
         Гостът от племето делавари имаше желание да заплюе джуджето. Половината от чудесния лов — дадена даром на един лихвар!
         Червената лисица се разсмя шумно.
         — Токай-ихто все още смята Монито и мен за обикновени търговци. Ти ще ни платиш, както ние искаме — или утре заран катърите ще бъдат натоварени отново и ние ще си вървим. Пък ти се разбери след това със своите бойци, вожде, дали те са имали нужда от оръжието, или не.
         — Какво искаш? Червената лисица се изправи, Токай-ихто също стана и несъзнателно отстъпи една крачка назад пред тръгналия към него враг, сякаш за да се предпази от отровна змия.
         — Токай-ихто! Ти си синът на Матотаупа. Нима смяташ, че аз ще се оставя ти да ме надиграеш?
         Шеф дьо Лу видя как при споменаването името на Матотаупа всичката кръв се дръпна от лицето на вожда. Извитите му устни се бяха притиснали силно и враждебно една о друга.
         — Токай-ихто! Нима ти не разбираш? — продължи Червената лисица, но него също го бе обзело силно вълнение, та гласът му почти секна. — Вече тринайсет години аз гоня тази мечта, това злато! Аз бях първият, който пристигна тук! Нагърбих се с всички неприятности, с всички опасности… Бях лудешки смел, бях луд! Дойдох сред вас, дакота… десет години обикалях наоколо… ти сам знаеш какви времена бяха тогава.
         От две години насам ти ме преследваш със своето желание за мъст! И ето сега пристигат тези случайни лентяи, тези недоносчета; пристигат на глутници, за да търсят под защитата на армията злато, моето злато! Аз ги мразя много повече, отколкото ти можеш да ги мразиш! Нека тръгнем заедно, отколешен мой приятелю и враг, да се обединим ние двамата, стари прерийни бойци, срещу тези некадърници, тези жалки джуджета! Теб те бива — аз знам това, — мен също ме бива и ти беше принуден да го разбереш. Двамата заедно ние можем да постигнем нещо. Тринадесет години аз вървях по следите на това злато, Токай-ихто, тринадесет години… няма да се откажа и сега! Това е шансът на моя живот! Ти ще ми кажеш къде се намира златото… — Червената лисица се наведе и впери нахално поглед в черните очи на вожда: — Да, ще ми кажеш!
         Вождът дишаше бързо и задъхано и започна да се разхожда с големи крачки напред и назад.
         — Токай-ихто, аз не те лъжа. Ти си достатъчно умен, за да разбереш това. Един златен залеж може да бъде голям. Съгласи се заедно да сключим тази сделка! Монито е богат и има връзки. Той ще ни осигури концесията! Дотам я докарахме ние в нашата прерия — да сме принудени да сключваме концесии!
         Вождът нададе пронизителен вик.
         — Не ме подлудявай, Хари! Не е възможно да си мислиш, че би могъл още дълго да запазиш или да укриваш каквото и да било… ако ние с теб двамата не свършим тази работа, ще я свършат други… но аз няма да допусна това… ние ще имаме златото, ние ще станем големите господари и ще плюем в лицата на онези, които сега ни презират като мръсни прерийни ездачи… Ние искаме те да махат пред нас опашки и да притежаваме големи къщи и красиви жени… а ако ти искаш да заситиш благородните си чувства, ще можеш след това да помогнеш на тия мръсни червенокожи с многото си пари… не ме ли чуваш какво ти говоря? Започни най-после да мислиш трезво! Та ти живя при нас! Ти познаваш дългите ножове, знаеш колко много са и колко оръжие притежават. Знаеш, че вие, дакота, ще трябва да загубите тази война. Нима ще се съгласиш да кукнеш като беден и победен вожд в някой резерват и ще допуснеш да те хранят с отпадъци като питомно зайче в обор?
         — Ред Фокс, Червената лисица, убиецът на Матотаупа може да бъде сигурен, че Токай-ихто никога няма да живее като победен вожд в резерват и няма да се остави да го хранят с отпадъци. Нека не го е грижа за това.
         Червенокосият разтегли устни в гримаса.
         — Е, добре, щом си въобразяваш, че можеш да спечелиш войната, гледай да си набавиш навреме оръжие за своите бойци. Ако се съгласиш да ми издадеш тайната на това злато…
         — Да ти издам тайната! — повтори Токай-ихто. — Червената лисица най-после налучка правилната дума. — Младият дакота се изправи на крака. — Няма да го направя.
         — Какво се перчиш, Хари, сине на Топ! Нима ти не си син на един предател? — Червената лисица крещеше. Яростта му преля.
         Вождът пристъпи досами него.
         — Млъкни! — Той говореше тихо. — Аз ти обещах живота, докато прекрачиш границата на моите ловни райони — ала не завинаги и навред!
         — Аз не се страхувам от твоето отмъщение, дакота! — Очите на Фред Кларк блестяха като в пристъп на истинска лудост. Той се разсмя прегракнало. — Златото! Или тези оръжия ще се върнат в армията! Ти чу! Това е последната ми дума!
         След тези думи Червената лисица насочи дебнещ поглед към вожда, както дива котка наблюдава жертвата си. Той също бе видял, че Токай-ихто беше пребледнял и кръвта му пулсира на кратки удари във вените. Бизоновата кожа се беше смъкнала от рамото му. На лявата ръка над лакътя на вожда се стичаше кръв на червени браздулици. Раната, изглежда, се бе отворила отново въпреки превръзката. Токай-ихто бе отстъпил назад до стената на шатрата и се облягаше с протегнатата си ръка към един от тънките смърчови подпорни стволове. Очите му гледаха над врага и погледът му сякаш се губеше някъде в далечината.
         — Не — повтори след това той с нечовешко спокойствие.
         Ноздрите на озверения янки трепереха. Яростният му гняв се наслаждаваше на мъката на мъжа, който не желаеше да му се подчини.
         — Хари! — каза той приглушено след дълго мълчание, през време на което Шеф дьо Лу чуваше ударите на собственото си сърце. — Хари, радвам се, дето можах да видя, че и твоето самообладание си има граници. За първи път през живота си видях това, макар че ние с тебе се познавахме в продължение на десет години. Ти пребледня, приятелю мой, и кръвта ти те издава. Аз не съм толкова нетърпелив, колкото ти; мога да чакам. Тази нощ, още една нощ, много нощи. Ще се наложи да се въоръжиш с търпение за тези нощи; те сигурно ще ти доставят същото удоволствие, както колът на мъчението, на който с такава радост би видял завързан своя стар приятел Червената лисица. Но какво да се прави? Аз ще се погрижа, драги мой, твоите бойци да научат, че ти искаш да ги лишиш от триста бойни пушки, които вече са тук — служейки на собствения си превзет инат. Но това са си твои грижи и аз виждам, че ти сам си ги създаваш!
         Токай-ихто пусна тънкия подпорен ствол, за да не личи, че има нужда от опора. Наведе се, вдигна бизоновата кожа и я прехвърли отново през рамото си, за да прикрие раната. После пристъпи към огнището. Двамата врагове стояха съвсем близо един срещу друг, очи в очи. Токай-ихто мълчеше.
         Червената лисица дишаше задъхано.
         — Хари, ти все още не ме познаваш достатъчно. Аз очистих твоя старец, това е вярно, и сега ти казвам, че ще унищожа и теб, ако не ми се подчиниш. Златото трябва да бъде мое… мое ще бъде златото!
         — Не! — прекъсна го джуджето с писклив глас. — То е мое, куче такова…
         Червената лисица ритна силно с крак Маймунката. Джуджето извика от болка и се присви. После настъпи тишина.
         — Така, от този се освободихме засега. Сега, Хари, въпросът се решава между нас двамата. Но аз не желая да преговарям повече с теб, ясно ли ти е? Ти проигра тази възможност. Навярно си въобразяваш, че аз съм някой глупав бял мъж, който не знае вашите обичаи и когото можеш лесно да надхитриш. Но не се мами. Аз знам също като теб, че един боен вожд на дакота не може да върши каквото той си иска и че по такъв важен въпрос като подобна голяма сделка с оръжие трябва да се вземе решение от събранието на старейшините. Твоето „не“ няма стойност, Токай-ихто. Много по-важен глас от теб имат Хавандшита, старият заклинател, и събранието на старейшините. Ти си син на предател, те са те приели по милост отново в собственото ти племе и ти си длъжен да се подчиниш, когато ти заповяда събранието на твоите хора. Ако не свикаш това събрание още утре, аз ще се погрижа то да бъде свикано. Ще пречупим твоя инат и те ще решат, че ти си длъжен да ми дадеш своето злато за оръжието!
         Когато чу тази заплаха, Шеф дьо Лу си спомни за Шонка, който бе наблюдавал по време на гощавката вожда с безкрайна омраза. Възможно е Ред Фокс да има успех! Делаварът потрепера от възбуда.
         — Щом искаш утре да се съвещаваш, легни сега да спиш — отвърна Токай-ихто. Само един леко трептящ тон в гласа му издаде онова, което ставаше в душата му. — Цялата шатра тук е на твое разположение.
         Токай-ихто подсвирна на кучето си и излезе бавно от своята типи. Никой не знаеше какво смята да прави. Червената лисица го проследи недоверчиво с поглед, после обиколи няколко пъти в кръг огнището, подритна неподвижния Монито и изпсува под носа си. Явно изобщо не бе забелязал досега Шеф дьо Лу.
         — Проклет младок — мърмореше под носа си той, — сега ще тръгне да обикаля селото и ще се опитва да насъска всички срещу мен. Не биваше да му издавам най-силния си коз. Да знаех коя е шатрата на Шонка… — Ред Фокс въздъхна облекчено, когато произнесе това име. — Шонка ще ми помогне по-нататък. Оня старец, магьосникът, в душата си също не може да понася тоя Токай-ихто… да, сигурно ще успея. На превземките на Хари трябва най-после да се сложи край! Аз го хванах в примка, здраво съм го вкопчил в нея. Ще прескоча сега отсреща до моите хора, той не може да ми забрани това.
         Там е постовият, от когото ще науча коя шатра обитава Шонка… А оттам — при заклинателя! С тристата армейски пушки и няколко ракети, с които той ще може да прави на червенокожите своите фокуси, старецът ми е в кърпа вързан. При него ще успея…
         Червената лисица се отправи към изхода на шатрата, когато чергилото се отметна и вътре влезе атлетическата фигура на Къдрокосия Чала.
         — Фред Кларк? — попита усмихнат Хитрия.
         — Да. Предполагам, че това вече се е разчуло сред вас — отвърна раздразнено Червената лисица и изтри потта от челото си. — Какво търсиш тук? Нали си на пост при оръжията в голямата шатра? Тъкмо се канех да дойда при теб.
         — По-добре ще бъде да поговорим тук. — Хитрия Бобър седна.
         Червената лисица го наблюдаваше изпитателно и също седна край огнището.
         — Е, казвай тогава…
         — Ти си ни донесъл много хубаво оръжие. Затова дойдох да те предупредя като брат.
         — Токай-ихто обикаля навред и насъсква хората срещу мен, така ли?
         — Да. Но това не е опасно за теб, защото ти е обещано, че можеш да си вървиш свободно оттук. Нещо друго има… Бива ли дългите ножове да разберат, че ти си ни донесъл оръжие?
         — По дяволите, що за въпрос е пък това?! Нищо не бива да знаят те, съвсем нищо, и ако вие изобщо искате да получите пак нещо от мен, ще трябва да си държите езиците!
         — Ние ще мълчим. Но ти можеш ли да разчиташ и на Шеф дьо Лу… Искам да кажа, на вашия съгледвач Тобиас?
         — Откъде-накъде го споменаваш пък него? Той нали е в Блек Хилс?
         — Той е тук в бивака.
         — Къде е?
         — Тук, в нашия бивак.
         — Трижди проклет да е! Знае ли този негодник…?
         — Още нищо не знае. Идва при мен и искаше да ме разпита. Но аз не те издадох.
         Шеф дьо Лу слушаше под завивката с изострен интерес онова, което разказваха за него. Бобъра беше умен. Червената лисица бе подпрял ръце на кръста си.
         — Виж какво ще ти кажа аз… впрочем ти как се казваш?
         — Чапа. На вашия език това означава „Бобъра“.
         — Та, искам да ти кажа нещо… Дяволска работа е това! Този гаден подмазвач, това червено псе, този Тобиас… аз сам му издействувах тази задача… той се подчини и пристигнал тук! Щом се върна отново в станцията, ще се погрижа той да си получи боя, и то здравата да го опухат, все ще се намери за какво. Значи разпитва те, а?
         — Да.
         Червената лисица ритна ядно с крак.
         — Всичко се провали, цялата сделка… Как бих могъл да накарам Токай-ихто да омекне по-бързо… няма да стане тая работа толкова лесно… трябва да се махам оттук, моментално да изчезна, преди още Тобиас да е научил нещо повече… но нима така, без никакво заплащане? Триста дяволи, най-хубавата сделка, която изобщо е сключвана някога, да пропадне така за нищо и никакво…
         Бобъра се усмихваше любезно и съчувствено.
         Червената лисица пребледня, яростната възбуда от последния час премина във временно отчаяние. После необузданиятЩ гняв отново го овладя. Той сграби подредените край него долари и започна да ги хвърля безсмислено към стените на шатрата.
         — Триста дяволи да го вземат! Но този Тобиас, тоя подмазвач, той ще ми плати за това! — И Червената лисица изтича навън от шатрата.
         Шеф дьо Лу слушаше с долепено до пода ухо. Не мина много време и той долови ударите на копитата на препускащ кон.
         Гостът делавар отметна завивката си.
         — Добре направи всичко! — каза той одобрително на Чапа. — Той си отиде.
         Хитрият момък кимна.
         — Но сега той ще те мрази.
         Шеф дьо Лу направи кратко пренебрежително движение.
         — Аз дори ще се радвам, когато белите мъже започнат да ме измъчват, защото знам за какво ще изтърпя побоя.
         — Добре. Сега ще трябва да доведа другите. Ти няма защо да се криеш повече. — Чапа се приближи към Басерико. — Я виж ти — заяви той, — Маймунката отново е отворил очи. Това е добре. Ще продължим пазарлъка с него.
         Къдрокосия Чапа излезе от шатрата, но не се забави дълго. Само след няколко минути се върна заедно с двамата брадати контрабандисти. Двамата мъже, облечени в кожени якета, единият по-възрастен, другият по-млад, приличаха на истински прерийни ездачи. Лицата им сякаш бяха от щавена кожа, обгорели от слънце и вятър, якетата им бяха стари и кърпени, но цевите на пушките им блестяха като огледало.
         — Ето — подхвана Чапа, — говорете с Басерико. Ей го тук. Двамата брадати мъже тръгнаха към Басерико.
         — Я ни кажи ти още веднъж — подкани по-възрастният Маймунката, — да, кажи ни сега още веднъж колко искаше да ни заплатиш, а след това ще ни кажеш колко ти самият ще спечелиш от тази сделка. И недей да лъжеш, вампир такъв, защото ние вече знаем всичко.
         Басерико гледаше втренчено двамата мъже. — Мръсни кучета — изграчи той. — По десет долара на човек, така ви казах, ако сделката се уреди. Ама не може да се уреди. Затова нищо няма да ви дам… нищо, нищо, разбойници такива и мързеливци!
         — Ти няма нужда нищо да ни даваш, малка маймуно, ти! — извикаха мъжете вбесени. — Каквото искаме да получим, ще си го вземем сами. — И те започнаха да събират разпръснатите доларови монети.
         Басерико скочи на крака и вдигна стиснати юмруци.
         — Не пипайте парите, измамници такива! Ще ви счупя вратовете!
         По-младият от двамата контрабандисти пристъпи към Маймунката.
         — Дръж си устата, Монито, или ще ти счупим врата! Сега сме в прерията… а тук ние сме господари, не ти! Запомни това! Оръжието е наше и ние се спазарихме с този червенокож или негър, или какъвто е там… така или иначе, той е свестен мъж и ни предупреди. А сега се пъхни отново под завивката и си дръж муцуната или лошо ти се пише!
         — Предателство — закрещя Басерико, — убийство! Изнудване! Помощ!… — Ала никой не го чу, никой не дойде, никой не му помогна.
         — Действително ще бъде по-добре да мълчиш — посъветва го хитрият Чапа. — Огледай се в тази шатра. Ей там лежи Тобиас. Ако не си държиш устата, той ще те издаде и ще те обесят, щом се върнеш в града…
         Чертите на лицето на Басерико се разкривиха.
         — Само че и тия двамата… — изпъшка той, — тия двамата също; тия разбойници, тия изнудвачи!
         — Не, тях не — разсмяха се двамата брадати мъже, — нас двамата не, защото ние въобще нямаме намерение да се връщаме в града, а ще останем в прерията, дето никой няма да ни търси. Но ти, драги мой… ти явно нямаш никакво желание да останеш тук, ти ще трябва да се върнеш и ще отидеш на бесилката, ако продължаваш да ни дразниш…
         Басерико рухна. Ръцете му се вдървиха, той се закашля и плю. После главата му увисна на гърдите. С един последен, изпълнен с алчност и омраза поглед очите му се изцъклиха. Сърцето му отказа да работи повече.
         Бобъра покри мъртвеца с една завивка.
         Двамата контрабандисти почти не погледнаха към тялото, чийто опитен в това отношение дух дълго ги бе мамил и използувал.
         Те събраха монетите по пода и след това излязоха заедно с Чапа, за да си разделят парите със своите другари в съвещателната шатра.
         Когато този път се върна в шатрата на вожда, Чапа си пое дълбоко дъх. Отвън се чуваше отекващият галоп на цяла група ездачи.
         — Ометоха се — докладва Хитрия Бобър на госта делавар, — а оръжието им и катърите останаха тук. Ние победихме.
         Той седна край огнището и си запали лулата. Когато вождът се върна в своята шатра, той седна най-напред мълчаливо срещу Бобъра.
         — Ти поиска от мен — заговори той след известно време и гласът му все още звучеше прегракнало — да ти дам право да действуваш, както ти сметнеш за добре. Докладвай ми сега: какво направи и как се случи всичко? Защо всички тези мъже си тръгнаха и оставиха оръжието тук? Къдрокосия Чапа заговори:
         — Аз купих оръжието, купих го с парите на Токай-ихто — рече той, — напълно честна сделка. Аз не съм виновен, че тези мъже бързаха толкова много и оставиха тук някоя и друга монета — той посочи към две купчинки долари, които бе измъкнал измежду завивките на пода. — Нека Токай-ихто си ги прибере.
         — Задръж ги ти, Бобъре, ти допринесе голяма полза на своето племе.
         — Че за какво са ми на мене тези пари? Аз не ги искам. По-добре ще бъде Токай-ихто да ми подари едно парче най-нежно бизонско месо от гърдите, за да се подсиля за битката с духа, който се е вселил у майката на моята майка и който иска да ме принуди да ям в моята шатра съвсем стар бизон.
         — Ще получиш цял млад бизон! — По лицето на Токай-ихто премина бегла усмивка.
         Повикаха Уинона и Унчида. Четансапа също дойде. И дълго още, след като другите шатри бяха потънали вече в сън, във вождовата типи разговорът край огнището продължаваше.
         — Ти видя тук разликата между дакота и уачичун — поде разговор с госта от племето делавари Токай-ихто. — Къдрокосия Чапа не иска да вземе златото, което аз искам да му подаря. А един бял човек излага на опасност живота си цели тринадесет години, и по-дълго дори, за да го спечели.
         — Питам се защо му е? — възкликна Четансапа, макар че никой не се бе обърнал към него. — Какво правят уачичун с това злато? Никога досега не съм могъл да си обясня това.
         — Разменят с него — обясни гостът делавар, — разменят с него всичко, което не могат да правят от него.
         — Особена тайна е това.
         — Така е. Но Четансапа трябвала си припомни, че по-рано нашите бойци разменяха срещу миди. Те също не струваха нищо.
         — Прав си. Но аз чух сега, че някои уачичун трупали с хиляди и хиляди златни зърна, за да ги притежават… А на нито един дакота не му е минавало през ум да напълни шатрата си догоре с миди.
         — Белите хора имат да разменят много повече неща от нас и затова се нуждаят от повече злато, отколкото ние имаме нужда от миди — намеси се делаварският гост. — Ние имаме само шатри, те имат къщи… ние ядем месо, те ядат месо и риба, и захар, и мляко, и брашно, и подправки, и какво ли не още… ние имаме по една дреха на гърба си, а те носят най-малко по три дрехи наведнъж… ние имаме едно огнище, което ни топли, вари месото и осветява нашите типи, докато белите мъже ползуват за това три различни вида огън. Аз бих могъл да ти говоря дни и нощи, за да ти разкажа за всичко, което притежават белите мъже, и за всичко, което притежават, те си разменят стоки помежду си.
         Четансапа разтърси глава.
         — Много странно племе са тия уачичун. Аз все още не мога да си обясня за какво му е толкова много злато на един човек. И той, и жените му имат нужда да се нахранят, да се облекат и да живеят някъде — и толкоз.
         — Не е така — намеси се Токай-ихто, — и това е именно истинската загадка на златото за уачичун. Който има злато, може не само да яде и да живее, а може да си купи земя, много, земя. Може също така да си купи и мъже, жени и деца, или да ги наеме, ако те нямат земя, за да му работят. Който има злато сред белите мъже, той не само живее добре, но е и вожд над другите. Такива ги видях аз уачичун през изтеклите лета край строежа на Юниън Пасифик — едните властвуват, а другите им служат, и тези, които трябваше да служат и да се подчиняват, ми обясниха това.
         — Да, така е — потвърди Чапа. — И моят баща ми го е разказвал. Него го беше купил един бял човек за злато. Той беше принуден да работи от сутрин до вечер на полето, което принадлежеше на белия човек, и много често го биеха.
         Четансапа повдигна малко една кожена завивка от земята и опипваше прерийната пръст с ръка.
         — Да купуват земя? — попита той с недоумение. — И хора да купуват? — Той поклати глава.
         — Така е — поде разказа си Шеф дьо Лу отново. — В блокхаусите край Ниобрара има един млад ездач със светли като кукуруз коси. Той не може да заплати на могъщите бели мъже, които притежават злато, земята, върху която неговият баща сее жито, и затова е трябвало да напусне своята земя и да продава себе си. Той стреля върху дакота затова, защото се е продал на дългите ножове, а не защото ви мрази.
         — Това не е хубаво, не, лошо е — отсъди Четансапа. — Ето я земята. Тя принадлежи на всички.
         — Но белите мъже не могат да използуват заедно земята, както ние сме правили винаги — каза Токай-ихто. — Те ограбват не само дакота, а се грабят и помежду си.
         — Нима червените мъже ходят всички заедно на лов за бизони? — намеси се Шеф дьо Лу. — Дакота заедно — да, но тежко и горко, ако бизоните преминат границата на ловните райони на пани или на сиксикау.
         Бобъра сякаш се замисли дълбоко и прекара ръка през къдравата си коса.
         — Излиза, че уачичун са по-умни от нас. Защото те умеят да използуват златото, а ние имаме злато, пък не можем да направим нищо с него. Защо водим война заради нашите ловни райони? Да дадем злато на уачичун за земята и да си живеем в мир!
         Токай-ихто изгледа продължително и мрачно своя къдрокос приятел.
         — Значи Чала би разделил златото на Матотаупа с Пако Басерико?
         — Защо разделил? — попита Къдрокосия.
         — За да можеш да го вадиш от земята с разрешението на великия баща във Вашингтон заедно с Басерико.
         — Не… не, не, с Маймунката и с Червената лисица аз не мога да се съюзявам и не мога нищо да деля с тях, защото те гледат само да лъжат другите. Но аз ти признавам, вожде мой, че ще мисля още дълго време по този въпрос. Нима великият баща във Вашингтон ще разреши на дакота да притежават толкова земя, за колкото ще му дадат злато?
         — Не — поясни гостът от племето делавари, — той няма да ви го разреши, макар че според своите закони е длъжен да го стори. Той ще постъпи съвсем другояче. Ще заграби златото и ще прогони дакота от тяхната прерия. Така той ще има и двете, а дакота няма да имат нищо. Те ще трябва да отидат в някой резерват и да бъдат благодарни на великия баща, ако не ги остави да умрат от глад. Сам Токай-ихто би могъл да си закупи от уачичун парче земя, също и семе и добитък; ти сам също би могъл, Чапа, но не и племето на дакота, не всички вие заедно… и не предвождани от собствените ви вождове.
         — Тогава пушката и бойната секира ще решат дали големият разбойник във Вашингтон ще може да постъпи с племената на дакота така, както е постъпил с племето делавари.

         МЛАДИЯТ ВОЖД

         Два пъти се бе сменявал месецът, откакто контрабандната сделка с оръжие на Маймунката бе приключила така изненадващо. Междувременно Шеф дьо Лу бе оздравял и бе поел обратния път към форта. В дрехите си той носеше писмото със съобщението, че Токай-ихто ще дойде в станцията с блокхаусите и ще преговаря с полковник Джекмън.
         Водите на Конския поток тихо бързаха към голямата река Северен плат. В ракитака по брега чуруликаха птици. Риби скачаха и се стрелкаха през водата. Някъде по средата на течението на потока, в отворения на юг завой, все още се издигаха шатрите, принадлежащи на семействата на Мечата орда. Поради топлото пролетно слънце кожените стени на почти всички типи бяха отметнати нагоре, така че вътрешността на шатрите бе открита за всички погледи.
         В шатрата на младия боен вожд край огнището седеше само Унчида; тя бе отпуснала ръце в скута си, а мъдрите й очи гледаха над заобикалящите я неща, някъде надалеч, в една страна, в която не всеки поглед можеше да проникне.
         Който искаше да намери Уинона, трябваше да излезе от бивака и да тръгне нагоре по течението на потока, до онова място, където той се разширяваше малко и от двете му страни растяха по-гъст храсталак и малки дървета. Това бе мястото, където се къпеха жените и девойките. Ала за този ден виковете и веселите крясъци на плувкините вече бяха заглъхнали и изчезнали, тъй като работата в бивака бе започнала веднага след изгрев слънце.
         Уинона стоеше сама на брега, прикрит към селото от листата на храстите. Девойката бе облякла най-красивата си дреха от бяла бизонова кожа, която падаше на богати гънки от раменете й надолу; черната й коса — захваната само с една превръзка на челото — стигаше чак до подгъва на роклята й. Уинона стоеше съвсем изправена, с отпуснати ръце, с леко вдигната глава, сякаш очаква някого. Погледът й се сливаше със самотната родна прерия.
         От храсталака край брега излезе Токай-ихто. Никакъв шум не бе издал неговото присъствие или идване. Той се спря пред сестра си и двамата се погледнаха безмълвно. Уинона направи леко движение, по-точно нещо подобно на опит да се вкопчи здраво в брат си и да не го пусне да върви, но ръцете й веднага отново се вдървиха, преди още да ги бе повдигнала.
         — Харка! — каза тя.
         Девойката се видя отново като малко момиченце, а брат си като момче. Още тогава никой не бе могъл да се равнява с него; той най-сигурно улучваше целта със стрела, той бе най-смелият в състезанията по съгледвачество и главно — всепризнатият главатар на момчешката орда, за гордост на баща си Матотаупа. Уинона присви за миг очи, когато си спомни за годините, които бяха последвали по-късно. Но синът на презрения се беше върнал; вече две лета брат й бе отново нейна опора и закрила и се грижеше за прехраната на тяхната шатра. Той бе признат за боен вожд! Уинона погледна големите красиви орлови пера, които украсяваха главата му. Тя сама бе ушила за брат си дрехата от лосова кожа, която бе избродирала богато със синьо и червено. От кожената кания на колана се подаваше издяланата като глава на птица дръжка на камата на вожда.
         Токай-ихто не каза нищо. Чертите на лицето му не се помръднаха, само очите му светнаха с много по-нежен блясък, отколкото някога външен човек бе виждал в тях. И на него явно му беше трудно да се раздели този път със сестра си. Лаят на Охитика върна брата и сестрата към действителността. Вълчото куче дотича с големи скокове при своя господар, който се извъртя, без да каже нито дума, и тръгна.
         Вождът отиде до конското стадо, което пасеше недалеч от същото място, пазено от няколко момчета. Сред конете имаше не по-малко от дванадесетина млади и здрави животни, които ласото на вожда бе заловило през последните две години. Върху гърба на кулестия мустанг беше кацнал един дрозд, шешока, и пееше нежно в утринта; цяло ято негови черноперести братчета и сестричета подскачаха из тревата подир конете и кълвяха храна… Жребецът вдигна глава и вдъхна въздух с издутите си ноздри; после се разигра наперено и скочи към своя господар, докато черният дрозд побърза да отлети.
         Вождът поздрави своя най-добър мустанг и изчака да се приближат още двама бойци, двама възрастни мъже, които щяха да го съпроводят и да участвуват в преговорите като негови помощници. Щом те се появиха, Токай-ихто яхна своя жребец и след като и двамата възрастни бойци и Бобъра се качиха на своите мустанги, четиримата се отправиха на път.
         Отдясно и отляво тичаха момчета, а неколцина млади мъже на коне показваха ездаческото си майсторство. Хапеда и неговият приятел Часке се бяха научили да се пъхат под корема на галопиращ кон, държейки се там само за прекараната през холката на животното връв от животински косми, и сега се гордееха, че можаха да изпълнят безупречно два пъти този труден номер пред очите на вожда. От двамата главатари на Младите кучета се очакваше особено старание.
         Когато малката група ездачи напусна близката околност на бивака, момчетата и младежите изостанаха назад. Токай-ихто водеше своите трима спътници, без да става нужда да се замисля. Всяко възвишение на почвата, всяка малка локвичка, всеки храст, дори всяко снопче трева тук наоколо му бяха познати.
         Едва когато слънцето започна да преваля, мъжете спряха за почивка и се настаниха да нощуват. Когато вождът, който е поел дежурството за през втората част на нощта, се събуди, той разбра по разположението на звездите, че вече е един часът след полунощ. Стана и се промъкна горе при Къдрокосия Чапа, който лежеше по корем върху едно закръглено възвишение и наблюдаваше оттам долината на река Плат.
         — Смяна! — рече вождът на боеца, който не се помръдна от мястото си.
         Бобъра още не се беше изморил.
         — Да останем двамата — предложи той. — Имам да ти кажа нещо.
         Токай-ихто се намести до своя другар.
         — Харка! — Бобъра назова името на своя другар от детинство с някогашния приятелски тон. — Защо ти не пожела по-голяма група бойци да дойдат да те съпроводят? В станцията с блокхаусите дебне Червената лисица!
         — Ти знаеш къде има нужда сега от нашите мъже. Генералите пристигат със своите дълги ножове през нашите прерии северно от Блек Хилс и нашите главни вождове трябва да ги пресрещнат там. Битката на дакота ще бъде последният бой за прерията. Ако ни победят, всички ще бъдат победени. Бойците на дакота не могат да променят сега своите планове, за да тръгнат да бранят сина на един презрян като някое малко момиченце, което се страхува.
         — Мълчи, твоите думи объркват всичко! Много по-добре щеше да бъде и ти да участвуваш в голямото съвещание на нашите вождове и бойци и да се биеш заедно с нас на север срещу дългите ножове и техните генерали, вместо да се оставиш да те убият предателски край Ниобрара. Но кажи ми поне какво да сторя аз, ако дългите ножове си послужат с коварство?
         — Не мога да ти кажа това сега; пък и не знам какво може да се случи. Но ти разрешавам да останеш подир нас в прерията, докато аз отида във форта.
         — Добре, много добре! А сега аз искам да призная нещо на Токай-ихто!
         — Какво е то?
         — Аз измолих да ми оставят на разположение двадесетима мъже и ние си дадохме клетва помежду си. Те ще ме чакат от другата страна на Миниатанка, за да помогнат на мен и на теб… ако се наложи.
         Вождът се поколеба няколко секунди.
         — Знам — каза след това той, — Татанка-йотанка ми го каза. Но вие не можете да нападнете блокхаусите. Те са построени отново и вътре има много хора. Ако направят предателство срещу мен, опитай да се вмъкнеш вътре и да ме освободиш тайно.
         — Хау. И да убия Червената лисица!
         Вождът не отговори повече, но Бобъра усети от неговото мълчание онова, което не биваше да се облече в думи. Боецът остана буден край своя вожд и другар от детинство до края на нощта и напяваше тихо бойната песен на дакотските бойци, които не биха се изоставили дори и в смъртта:
         С каквото да те грозят, до теб съм, братко, в борбата. В бедата ти всеки път, без страх от рани и смърт, до теб съм — затова сме братя.
         Песента заглъхна в мрака. Със сипването на зората двамата мъже се върнаха при своите спътници и всички тръгнаха. Индианците яздиха издръжливите си полудиви коне втория и половината от третия ден, докато най-после се приближиха към форта.
         Ездачите се спряха зад една извивка на долината на реката, така че откъм форта едва ли можеха да ги забележат. Вождът изостави Бобъра и се отправи заедно с двамата свои съветници към едно ниско закръглено възвишение, откъдето се откриваше широка гледка към форта.
         Сега Токай-ихто видя със собствени очи онова, което вече знаеше от съобщенията на своите съгледвачи за новопостроения форт. Белите мъже бързо бяха отстранили вредата, която Токай-ихто им бе нанесъл със своята дръзка постъпка. Двата блокхауса бяха издигнати отново почти в същия ред както преди, само че сега бяха още по-големи и по-обширни. Кулата също бе издигната отново, но този път беше отделена от комендантската сграда. Водата на реката не достигаше вече до палисадата; беше се отдръпнала в коритото си.
         Откъм форта долитаха шумовете от събрани на едно място много хора и коне, от конски копита, стъпки и човешки викове. За подсиления гарнизон едва ли имаше достатъчно място сред кръглата ограда. И въпреки това началството явно бе сметнало за необходимо да подслони всички войници и животните им вътре във форта. На дакотския вожд се стори, че чува как голямата ключалка на обърнатата на запад порта изщрака. Двете крила на портата се разтвориха, квичейки, ездачите, които стояха наблъскани зад нея, се изляха навън. Въпреки разстоянието дакотският вожд забеляза веднага и беловласия майор, седнал изправен върху своята неспокойна кафява кобила; непосредствено зад него яздеха трима офицери, от които само един бе познат на индианеца: Антъни Роуч… Лейтенантът беше облечен в нова униформа, която пак му стоеше безупречно.
         Майор Смит подкара червената кобила в лек галоп и пристигна заедно със своите трима придружители до подножието на ниското възвишение. Оттам той поздрави вожда.
         — Ние се отзовахме на поканата на дългите ножове — отвърна бавно младият дакота. — Майор Смит се е запознал вече с говорещата кожа, която съветът на старейшините на дакота му бе изпратил по съгледвача Тобиас. Вътре имаше един въпрос.
         Видя се как лицето на майора се изчерви.
         — Да, там имаше въпрос. Аз се надявах, че лично Токай-ихто няма да се върне повече към онзи въпрос. Той е нечувана обида за нашата армия!
         — В състояние ли е майор Смит да заложи мъжката си чест, че по време на нашата среща ще преговаряме, без да се прибягва до коварство? Токай-ихто и дакотските бойци ще могат да си отидат свободни, както дойдоха дотук, във всеки час, който те сметнат за удобен, така ли е?
         — Така е. Аз гарантирам с честта си, както би го сторил всеки друг.
         — Токай-ихто и неговите бойци ще те последват във форта. Двете групи — на офицерите и на индианците — подкараха конете си надолу по склона и оттам препуснаха в галоп към станцията.
         Щом всички влязоха през палисадната порта, пазачът затвори двете крила и ги захапа с тежката тракаща ключалка. Индианците обгърнаха със сдържани лица и недоверчиви погледи огромния брой войници. Когато Смит и придружаващите го офицери скочиха от конете, и те се смъкнаха от своите мустанги. Войниците трябваше да откарат животните.
         Буйният жребец на Токай-ихто се опита да захапе ръката на войника, който понечи да хване юздата му. Човекът отскочи изплашен назад. Вождът се огледа търсещо.
         — Къде е Тобиас, вашият съгледвач? На него моят кон ще се подчини.
         — Тобиас! Хей, Тобиас! — извика гръмко драгунът към двора.
         От групата мъже, които стояха край оградата от дялани стволове, се отдели дългата фигура на съгледвача. Тобиас пристъпи към другите. Беше облечен в кожените дрехи, които Уинона и Светкавичен облак бяха изработили за него, но змийската кожа отново бе изчезнала от косите му и бе заменена с една зелена кърпа. Чертите на лицето му изразяваха някогашното безизразно безразличие. Без да поздрави вожда, той пое юздата на скулестия жребец, който тръгна по нареждане на Токай-ихто бавно подир съгледвача.
         Майор Смит се отправи заедно с вожда към комендантската постройка; тримата офицери и двамата индианци ги последваха.
         По някои от най-долните греди на къщата все още се виждаха следите от пожара. На влизане погледът на Токай-ихто обгърна едно продълговато помещение, разделено от една нестигаща до тавана междинна стена на две помещения — едното два пъти по-голямо от другото. Помещението имаше две врати, едната, през която се влизаше откъм двора, бе на западната тясна стена, а другата, на отсрещната тясна стена, водеше в съседното помещение. Третата врата вече не съществуваше, тъй като сградата нямаше повече връзка с наблюдателната кула. Непосредствено до входната врата помещението беше празно. В задната половина без врата, прикрита от междинната стена, се виждаше някогашната черна дървена маса с обгорелия дъбов плот, заемаща почти цялата широка страна на отделеното по-малко помещение. Подпрени до стената пейки обграждаха масата от три страни. Имаше един прозорец на запад, през който светлината падаше върху масата и пейките, освен това по стените имаше и няколко бойници.
         Седмина офицери седяха на пейката край стената с гръб към външната и към междинната стена. Бяха разтворили на масата пред себе си една географска карта. Сега всички се изправиха на крака. Токай-ихто разпозна сред тях по униформата полковника. Смит и Токай-ихто представиха взаимно офицерите и индианските парламентьори. Полковник Джекмън поздрави вожда сдържано и го покани да седне заедно със своите бойци. Тримата дакота и майор Смит седнаха на единствените останали свободни места на пейката, опираща с гръб към междинната стена. Токай-ихто имаше чувството, че нарочно го бяха накарали да заеме със своите придружители тези места, откъдето не можеше да се даблюдава извеждащата на двора врата. Вождът разглеж-даше незабележимо своя партньор в преговорите. Полковникът беше среден на ръст и с къс врат; чертите на лицето му говореха за средна интелигентност и незадоволено честолюбие. Свитите устни му придаваха сърдит вид. Очите му шареха с не съвсем овладяно спокойствие наоколо, край тримата дакота, към доста отдалечената входна врата. Токай-ихто чу шум. Вратата се отвори и в празното помещение влязоха обути в тежки обувки мъже; около половината от тях минаха край междинната стена. Бяха все прерийни ездачи; нямаха шапки на главите си, така че всеки можеше да види русите, кестенявите и черните им коси. Някои от тях бяха пуснали косите си чак до раменете като индианци. В коланите им бяха затъкнати обичайните оръжия — кама и револвер. Броят им непрекъснато растеше. Токай-ихто можа да преброи освен видените по шума общо четиринадесет души, когато влезе и последният. Той затръшна вратата зад гърба си и я заключи. Мина с дълги крачки непосредствено до долния край на масата. Ръцете му бяха едри, силни като цялото му тяло.
         Той хвърли един поглед към тримата дакота, преди да снижи поглед, и направи бавно знак с ръка на двама от влезлите мъже да застанат на места, по-удобни за евентуално нападение върху индианските парламентьори.
         Токай-ихто веднага бе познал своя смъртен враг.
         Джекмън кимна на Червената лисица, безпокойството му сякаш бе изчезнало.
         — Радвам се — обърна се той към Токай-ихто, — че вождовете на дакота пристигнаха навреме в уговорения час. Аз съм приготвил всички материали за преговорите и се надявам, че скоро ще стигнем до съгласие. Можем ли да започваме веднага?
         Токай-ихто кимна утвърдително с глава.
         Джекмън пое някакъв подпечатан с червен восък документ, който бе лежал досега до картата на масата, и разчупи печата. Отвори листа замислен.
         — Това е посланието на великия бял баща във Вашингтон до вождовете на дакота!
         Той четеше бавно и ясно текста. Токай-ихто го слушаше внимателно. След кратък увод, в който се говореше за мир, спра-ведливост и доброжелателство, текстът продължаваше с изложението по същество. Докато вождът слушаше, очите му се плъзнаха по разтворената върху масата карта и по нанесените върху нея черни линии. Когато Джекмън приключи с четенето, индианецът не каза нито дума.
         Полковникът навярно предположи, че младият дакота не бе разбрал текста.
         — Документът, който току-що прочетох, определя границите на резерватите за дакота — започна да обяснява той. Захапа лулата и я остави да се полюлява в левия ъгъл на безцветните му устни. От това думите му зазвучаха носово. — Резерватите и техните граници сами по себе си не подлежат на разискване; те са твърдо определени. Чрез своите подписи вождовете на дакота ще потвърдят, че са се запознали с тях. Нашите преговори ще разискват въпроса, по кое време и по кои пътища онези племенни групи на дакота, които още не са се пренесли, ще се преселят колкото се може по-бързо в определените за тях нови райони за живеене. Умее ли Токай-ихто да разчита карти?
         — Да.
         — Тогава, моля, погледнете тук! — Джекмън се наведе над масата и прокара пръст по картата. — Червените линии ограждат всички райони, които великият баща във Вашингтон отделя от своята земя…
         — От нашата земя — поправи го Токай-ихто. С това вождът съзнателно наруши строгите правила на държане на индианците, които забраняваха прекъсване на говорещ човек.
         Джекмън се поизправи леко. Движението издаде недоволството му.
         — Цялата земя от Атлантическия до Тихия океан принадлежи на великия баща във Вашингтон. Но великият баща е готов да предостави няколко много хубави парчета от тази земя на племенните групи на дакота, ако техните вождове се задължат да спазват мира.
         Токай-ихто също остави лулата си настрана.
         — Полковник Джекмън се лъже. Цялата земя принадлежи на червените мъже, като се започне от голямата вода, над която изгрява слънцето, чак до голямата вода, над която слънцето залязва. Но те са готови да оставят на великия баща всички онези много хубави части от тяхната земя, където вече живеят бели мъже. Те са готови също така — и затова ние сме дошли тук — да се съвещават с белите мъже, ще бъде ли необходимо и възможно ли е да предоставят на великия баща във Вашингтон и на неговия народ още известна част от земята, за да може той да изхранва големите групи бели мъже, жени и деца. Вождовете на дакота обаче трябва да подчертаят, че и за техните бойци, жени и деца също така е необходима достатъчно и плодородна земя, за да могат да живеят и сами да задоволяват нуждите от храна на своите шатри. Само преди няколко зими белите мъже ни гарантираха завинаги и дадоха клетва, че земите от Ниобрара чак до горното течение на Мисури са наши.
         Настъпи пауза.
         Джекмън беше вперил поглед върху масата.
         — Отношенията бързо се промениха. Бяха открити златни залежи, строят се железници, изникват градове… вашата земя се цивилизова. — Той извади лулата от устата си, очука я и я остави настрана, после забарабани нервно с пръсти по масата. Най-сетне отново се овладя.
         — Това, което ти каза, е много странна смесица от бунтарство и разум. — Той се облегна назад, подсвирна леко и даде знак с ръка на стоящите наоколо прерийни ездачи.
         Двама от тях се отдалечиха и скоро се върнаха с уиски и чаши. Наслагаха чашите по масата и Джекмън даде знак да налеят на седящите наоколо.
         — Малка почерпка — каза той с глас, който трябваше да прозвучи закачливо и същевременно приятелски, но тъй като подобно настроение никак не подхождаше на този мрачен човек, думите му прозвучаха неприятно. — Ще трябва да разгледаме въпроса спокойно. Да се подсилим най-напред малко. Огнената вода, както казвате вие, червенокожите, разведрява мозъците много повече от тютюна. Вие вече достатъчно добре сте свикнали с тази течност, нали? Така поне се говори.
         Джекмън държеше своята чаша, но тъй като Токай-ихто все още не посягаше към поставената пред него, и полковникът се двоумеше да вдигне своята.
         — Името „огнена вода“ не е измислено от червените мъже — отвърна студено вождът. — Белите мъже ни я поднесоха до устните. Бойците на дакота наричат обикновено тази вода „мини-вакен“, което означава „свещена вода“.
         Джекмън и неговите офицери се разсмяха. Само майор Смит остана сериозен.
         — Свещена вода? — поде полковникът отново нишката на разговора, която му бе подадена. — Откъде-накъде такова име?
         — Нашите уши са чували, че белите мъже пият такава вода в онези места, където отслужват служба на Великия дух.
         — В църквата… о, да, дяволска работа — искате да кажете, вино… — Джекмън се посмути. — Е, да, това е съвсем друго нещо, различно от нашето бренди, макар че и с него човек може да се напие. Така значи, свещена вода… само че тук мястото никак не е подходящо за проповед. По-добре да изпием по една. Какво ще кажат нашите червени приятели?
         Няма ли най-после да се престрашат и да пийнат по една глътка?
         — Ние не пием — дали сме обет. Но нека полковник Джекмън не се смущава от това. Ние обичаме да гледаме другите, като пият.
         — Прекаленото въздържание също не е полезно. Алкохол не се пие самостоятелно. Вие сте доста нелюбезен господин! Нима наистина не желаете да опитате?
         — Ние благодарим.
         Джекмън избута с лошо настроение своята чаша.
         — Въздържател но дружество на племето дакота! — опита се да подиграе гостите си той. Беше принуден да признае, че хитростта му се бе провалила. — Тогава ще трябва да се разберем помежду си на сухо! — Полковникът сложи ръце върху масата и се наведе с принудено доброжелателство напред, за да подготви следващия си нападателен ход. — Ние действително не сме чудовища! Въпросът трябва да се разреши по начин, при който всеки ще си получи правата.
         — Има ли някакво предложение полковник Джекмън?
         — В желанието си да има мир аз имам сто предложения. Само че най-напред трябва да знаем ти какво искаш.
         — Моят език го каза вече.
         — Да, разбира се. Та ние не искаме да ви отнемем живота. Ти си човек с големи възможности. Тук ние те опознахме… Наистина колосално е това, което се разказва за теб. Колосална работа! Да вдигнеш целия форт във въздуха!… Ясно е, че в твое лице ние имаме партньор в преговорите, с когото трябва да се отнасяме сериозно. Макар ти да си съвсем млад човек. Твоите хора явно имат достатъчно доверие в теб… докъде в същност се простират твоите пълномощия? — Джекмън зададе последния си въпрос бързо и зачака отговора напрегнато.
         — До там, до където те са описани в говорещия документ на нашето събрание на старейшините. Моите уши са определени да изслушат предложенията на дългите ножове, а моят език трябва да ги повтори пред вождовете и старейшините на дакота.
         — Аха, тъй значи. Следователно ти съвсем не си упълномощен да подпишеш или да откажеш от името на всички племена на дакота?
         — Не.
         — О-о, в такъв случай преди малко ние щяхме излишно да отклоним преговорите в друга посока. Тогава действително няма никакъв смисъл да разискваме въпроса докрай. Аз трябва… трябва наистина да заявя, че, меко казано, е израз на неуважение да ми се изпрати парламентьор без пълни права… в същност вашите хора там как си представят един полковник?!
         — Като предводител на дългите ножове, който по нареждане на своя велик баща и на своите старейшини покани тук, във форта, Татанка-йотанка и Токай-ихто. Белите мъже ме повикаха. Но ако моето лице не им харесва, аз ще си вървя. — Индианецът говореше с такъв спокоен, пренебрежителен тон, че на Джекмън му стана неприятно.
         — Няма защо отново да си кръстосваме шпагите; веднъж на ден е достатъчно. Повикахме те затова, защото твоята слава и твоето влияние сред дакота изглеждат извънредно големи. Ние смятаме, че ти имаш качества да станеш един втори Понтиак. Според мен направо е неблагоразумно да не се дадат пълни пълномощия на човек като теб. От наша страни ние сме склонни да подпишем окончателно споразумението с теб. Ти поне си вожд на Мечата орда, нали?
         — Боен вожд на Синовете на Великата мечка.
         — Добре, сега ние сме във война, следователно ти си вождът. От името на Мечата орда ти все пак можеш да говориш, нали?
         — Заедно с тези двама възрастни членове на нашия съвет, които ти виждаш до мен, аз съм упълномощен да изслушам вашите предложения.
         — Много добре. Това е все пак начин да стигнем донякъде. Преди малко ти съвсем ясно спомена, че не държиш да останеш непременно в определени ловни райони, а си готов да направиш отстъпка? Сега вие живеете край Хорс Крик и наоколо. Не бихте ли живели край Уайт Ривър*?
         [* Horse Creck и White River (англ.) — Конския поток и Бялата река. Б. пр.]
         — Там други дакотски племена са издигнали своите шатри.
         — Може да е така. Но това теб не те засяга. Ти сам каза, че не можеш да решаваш заради тях. Така че да говорим за Мечата орда. Вие бихте могли например тук… тук, виждаш ли… и ние ще плащаме лично на тебе висока заплата…
         — Знае ли полковник Джекмън, че обижда сега Токай-ихто, или не го знае? Полковник Джекмън би трябвало да накара своя скаут Фред Кларк да му обясни дали Токай-ихто се нуждае от вашите заплати.
         Полковникът погледна смутено и малко недоволно към споменатия, докато устните на младия дакота се разкривиха в лека подигравка, когато видя как Фред Кларк отправи към своя враг унищожителен поглед. Червената лисица явно се страхуваше, че Токай-ихто може да заговори за забранената сделка с оръжието. Но дакотският вожд не каза нищо повече и Джекмън заговори отново.
         — Аха, отказваш? Изглежда, ти си от най-финия сорт тютюн, така да се каже. Искаш обаче да осигуриш на своите бойци няколко тлъсти ливади, нали? Това не е под достойнството ти.
         — За кои бойци?
         — За тия от Мечата орда, нали за тях говорим, ако все още не си ги забравил. Колко души сте вие на брой? Приблизително тридесет-четиридесет? Стотина до сто и петдесет души заедно с жените и децата, така ли?
         — Полковник Джекмън, изглежда, вече ни е преброил.
         — Повече не можете да бъдете. Шепа хора! Те много лесно могат да се настанят добре! Избери си на картата което място желаеш! Тук, между нашите черни линии, има не само лоша земя, а и няколко парчета доста хубава, на която може да се живее.
         — Аз не съм упълномощен да решавам сам за себе си и за Синовете на Великата мечка.
         — Упълномощен! Упълномощен! Тук не става въпрос за юридически разпри, а за факти! Цяла редица дакотски вождове вече сключиха поотделно договори с нас…
         — С кого?
         — Не лично с мен, но аз мога да ти покажа техните подпи — си, ако това те интересува?
         — Да.
         Джекмън отвори една папка, която бе седяла досега на пейката до него, и извади няколко листа от там.
         — Моля! — Той ги подаде на Токай-ихто. — Тотемите на всевъзможните твои колеги, които не умеят да пишат, сигурно са ти познати?
         Индианецът пое листовете и ги изчете един по един. Преведе тихо на своите двама съветници какво пишеше върху тях. Джекмън не беше преувеличил. Половин дузина подписи вече бяха сложени под договори за продажба на дакотска земя, сред тях бе и подписът на един главен вожд за отстъпване на един грамаден район.
         Полковникът се смееше тържествуващо.
         — Убеди ли се, вожде Токай-ихто? Както виждаш, работата се урежда с пълна пара. Ти ще трябва бързо да се споразумееш с нас, ако не искаш съвсем да изгубиш. Да говорим съвсем открито като мъж с мъж. Вашата кауза е изгубена. Вие приличате на удавници: всеки от вас трябва да търси начин да се хване за някоя сламка. Решавай бързо! Аз имам подготвен такъв договор и за теб.
         Младият дакота гледаше все още втренчено листовете с подписите.
         — Тези мъже са пили бренди, когато са подписвали. — И той разкъса листовете, преди още някой да може да му попречи, и захвърли парчетата хартия на масата.
         Джекмън скочи.
         — Червено псе! Как дръзна!
         — Да осуетя едно предателство!
         — Какво означава предателство! Тези достойни за уважение мъже сключиха с нас редовни договори. Това, което ти извърши сега, е повече от безсрамие, това е открито бунтарство и аз ще те накажа според нашите закони като предводител на размирици.
         — Ние се намираме в земята на дакота и белите мъже не могат да ни съдят — отвърна вождът, без да показва никакво безпокойство. — Договорите, които разкъсах, също не бяха редовни. Предателите, които са ги подписали, според нашите обичаи не са упълномощени да сключват подобни договори без съгласието на нашия общ съвет. Ако полковник Джекмън е човек с чест, той би се отнесъл презрително към подобен начин на действие.
         — Мери си думите, червенокожи! — Лицето на Джекмън почервеня като рак. — Ето договора, който ви посочва вашите вечни резервати и издръжката ви. Дръж си устата и изрисувай своя тотем отдолу! Подписвай веднага!
         — Няма да подпиша! Погледни твоята карта! Само лоши райони от нашата обширна земя, суха, безводна, неплодородна прерия, това искате да оставите вие за нас. Да се ловуват бизони беше тежка работа. Ние сме готови да научим далеч по-леката работа на белите, но като свободни мъже на плодородна земя. Няма да отидем в един обор, в който искате да ни държите затворени и да ни храните като домашни зайчета, за да ни изтикате отново оттам в някой още по-малък и още по-лош обор. „Вечните времена“ на белите мъже са ни познати. Те не продължават повече от няколко години. Аз не съм упълномощен да подпиша и няма да действувам против решението на съвета на моето племе. Аз казах, хау! Джекмън бе свил дясната си ръка в юмрук и цял трепереше.
         — Ти не желаеш да подпишеш, че ще се пренесете в определените за вас резервати?! Това е разпореждане на президента и вие ще се подчините… или сте бунтари и престъпници! И аз ще се отнеса към вас като към престъпници.
         — Как да разбирам тези думи?
         — Или ще подпишеш… или си мой пленник!
         Вождът не отвърна нищо на Джекмън. Очите му се насочиха към Смит.
         Белокосият човек се изправи и пристъпи към долната тясна страна на масата пред Кларк и другите двама прерийни ездачи, които бяха стояли на това място, така че те трябваше да отстъпят няколко крачки назад.
         — Полковник Джекмън, моля да ми разрешите да се намеся в разговора. Поканата, която вождовете на дакота са получили, носи и моя подпис. С това писмо ние каним вож-довете да дойдат тук при нас на разговор с изричното уверение, че те могат да дойдат свободно при нас и да си отидат свободно, когато пожелаят. В писмото не бяха упоменати никакви условия и уговорки.
         — Майор Смит, не съм ви питал за вашето мнение! — Джекмън беше силно раздразнен. — Изобщо нямам никаква нужда от вашите по-нататъшни обяснения! — Полковникът отново се обърна към Токай-ихто. — Е, какво става? Реши ли да ме помолиш за извинение и да подпишеш?
         — Аз няма да подпиша! Моите бойци и аз напускаме форта.
         — Засега вие сте арестувани! Предайте си оръжието!
         При тези думи заплашителните дула на двадесет револвера и пистолета вече се бяха насочили към индианците. Тримата дакота не се помръднаха.
         — Полковник Джекмън! — извика Смит. — Упълномощен ли сте да действувате така?
         — Точно така, упълномощен съм!
         — Полковник Джекмън, аз дадох дума като човек и като офицер, че тук ние ще действуваме честно и справедливо макар да преговаряме с мръсни индианци. Моля ви да обмислите още веднъж какво говорите! Става въпрос за честта на нашата нация!
         — За интересите на нашата нация!… Мълчете, майор Смит!
         — Няма да мълча! — Майорът извади сабята си и я хвърли в краката на полковника. — Ето ви… щом искате да ми докажете, че ние сме подлеци и предатели…
         Джекмън избухна в смях.
         — Добре ми давате сабята си, майоре! И без това щях да бъда принуден да ви дам под съд. Вие оставихте веднъж този дакота да избяга в знак на благодарност, задето той нападна нашия ешелон с муниции. Лейтенант Роуч даде вече своите показания. Майоре… вие сте арестуван.
         Офицерът падна назад върху мястото си, раменете му се свиха напред и той покри лицето си с две ръце.
         Роуч искаше да добави нещо. Обаче младият дакота го погледна с такъв поглед, който накара дори безсъвестния кариерист да млъкне.
         Без да кажат нито дума повече, индианците започнаха да оставят оръжието си върху голямата маса. Токай-ихто остави пръв своята пушка напреко върху картата с черните линии; после извади револвера от колана си и накрая и камата. Скри погледа си от другите и ръцете му не се подвоумиха нито за миг. Джекмън го следеше внимателно и враждебно. Сега воднистосините му очи се заковаха с нескрито любопитство върху дръжката на камата.
         — Култов нож, украсен с прастара резба — рече той. — Северозападна култура! Откъде ще е попаднал този предмет в ръцете на един дакота?
         Той кимна на своите хора, които се приближиха към индианците с белезници и ремъци. Червената лисица си достави удоволствието той именно да постави оковите на Токай-ихто.
         В този миг настана някакво раздвижване.
         Майор Смит се изправи с мъка и излезе още веднъж напред. През зигзагообразните вени на слепоочията му — пулсираше кръвта.
         — Полковник Джекмън — заговори задъхано той, — стига с тази престъпна игра! Виждам, че вие искахте да заплашите вождовете със сила, за да ги принудите да подпишат. Оставете ме да вярвам, че това е била целта ви. Играта не сполучи, вождовете не се подчиниха. Затова престанете най-после и се върнете към сериозните свободни преговори.
         Джекмън пусна камата на Токай-ихто, с която си бе играл досега, да падне шумно върху масата.
         — Майор Смит! Моля ви да не говорите повече за тези неща; то не е полезно и За здравето ви. Освен това никак няма да ви бъде от полза по време на предстоящото следствие срещу вас да се знае, че още веднъж се застъпвате за един, дакота. Случаят е напълно приключен.
         — Докато съм жив, няма да понеса такова нещо! Това е хлапашка лудория! — Потикнат още веднъж от възбудата си, офицерът пристъпи към Червената лисица, който тъкмо затваряше оковите на ръцете на Токай-ихто. — Остави! — Той сграби здраво за ръката прерийния ездач.
         Ред Фокс пусна ръцете на дакота и удари силно с юмрук Смит в гърдите. Майорът се олюля.
         — Куче! Ти ми… — Устните му посиняха, очите му се изцъклиха и той се повали на земята.
         Присъствуващите офицери скочиха, подхванаха го и го положиха на пода.
         — Уотсън! — извика някой от тях.
         Един прериен ездач напусна помещението, за да доведе фелдшера.
         През това време Червената лисица пристъпи отново към вожда и му постави окови и на краката. Двамата възрастни дакота вече бяха овързани; на тях им бяха оставили краката свободни. Сега ги отведоха. Те погледнаха за последен път своя вожд в очите.
         Токай-ихто остана в кабинета на майора. Помещението се изпразни. Освен Червената лисица остана само още един прериен ездач. Той се наведе и вдигна част от пода, която се оказа капак. Червената лисица сграби вожда и го повлече към мястото; пред очите на индианеца се разкри мрачна дупка. Червената лисица вдигна завързания човек и го хвърли долу.
         Подземното помещение беше доста дълбоко. Токай-ихто падна на твърдо върху сух прашен пръстен под. Той веднага се изправи в седнало положение и се огледа. Избата, в която беше паднал, беше голяма. През една тясна пролука, която гледаше към двора, проникваше малко светлинка. Към нея се прибавяше и снопът светлина, който се спускаше през капака на пода на стаята на коменданта. Младият дакота погледна нагоре.
         — Стълбата! — чу той да вика някой горе и разбра, че външната врата се отвори и един ездач с тежки ботуши изтрополи навън.
         Но Червената лисица явно нямаше търпение да чака онзи да се върне; той скочи в избата. Прах се вдигна под краката и се понесе на тъмни облачета към коленете му.
         — Ето те най-после! — каза той, сграби пленника за ръката и го изтегли към източната дълга стена на помещението.
         От една дебела греда, от каквито бе скована стената, висеше верига с желязна халка. Червената лисица прехвърли стегнато веригата около тялото на младия дакота и я захвана с катинар; между стената и пленника остана място колкото бе дължината на веригата — един метър. Червенокосият провери още веднъж най-точно белезниците и кожените каиши на краката. Явно реши, че всичко е наред.
         Токай-ихто се надяваше, че врагът му ще си върви. Но той остана. Стоеше широко разкрачен пред него.
         — Добре, Хари — рече той след дълго мълчание. — Значи това е краят. — Той посочи с палец към отвора на стената. — Като погледнеш нагоре, ще видиш част от новата постройка, от къщата, искам да кажа, която сега стои на мястото на онази, която си бе издигнал Беззъбия Бен. Там пукна твоят старец. Можеш да намериш утеха в това, че и ти ще умреш на същото място.
         Токай-ихто гледаше безмълвно пред себе си.
         — Ти си твърда глава. Камък с рога е едно от многото ти имена и ти го заслужаваш — продължи Червената лисица своя монолог. — Аз премислих и няма да ти правя повече ненужни предложения, драги Хари. Но когато се разхождам горе на слънце, ще ми бъде приятно да си мисля, че ти гниеш тук долу в мрака. Това ще продължи дни и седмици, и месеци, и ако не те обесят като „избягал съгледвач, бунтар и убиец из засада“, ще продължи и години.
         Червената лисица направи пауза и зачака. Младият дакота, който външно изглеждаше спокоен и равнодушен, вътрешно потрепера от студ при тези думи на своя враг. Очите му бяха огледали вече помещението; то беше голо и празно. Стените бяха сковани от дебели стволове; местата на отсечените клони още личаха на слабата светлина. Месеци… години… или бесилото — младият човек отхвърли яростно тази мисъл.
         Червената лисица заговори отново; гласът му се беше променил.
         — Имаш ли пари в себе си? — попита той. — Може да ми потрябват.
         Той пребърка кесиите на колана на пленника. Чертите на лицето на индианеца с нищо не издаваха колко много страда той от своето унизително безсилие.
         — Аха! — Червената лисица бе намерил една кесия с цял фишек монети. Извади старите доларови монети и ги изсипа, дрънчейки, от едната в другата си ръка. После ги пъхна в джоба си. — Оттук ще излязат няколко хубави почерпки! За твое здраве, вожде на дакота!
         Белият мъж все още не си отиваше.
         — А какво ще правим с твоите пера? — продължи да говори той и вдигна короната от орлови пера от главата на окования индианец. — Жалко, че не си донесъл шлейфа си, който в същност щеше да ти стои още по-добре. Решил си, че не си струва да го слагаш заради нас, нали? Е, ще се задоволим и с това. И тази корона не е лоша. Как можа да издебнеш толкова много орли? Или това са пера още от баща ти и от дядо ти? Джекмън събира такива работи. Ще му ги отнеса и той ще се зарадва. Стиснат е — но все ще трябва да ми заплати няколко долара. Без мене той никога не би могъл да се справи с тая работа. Но аз наистина му дадох добър съвет, не можеш да отречеш. Аз не съм толкова глупав като тебе. Никога няма да оставя да ми избяга някой, който ми е дошъл веднъж между четири стени.
         От тези думи дакотският вожд разбра, че предателството срещу него е било подготвено, както той бе предполагал. Напълно празното подземно помещение също потвърждаваше тази му мисъл. Невероятно беше преди това помещението да не е било използувано. Просто сега го бяха опразнили.
         — Е, остани си със здраве и се откажи от всякакви надежди — сбогува се Червената лисица.
         В това време отгоре спуснаха шумно една стълба от здрави брезови стволове. Червената лисица се изкачи по нея, после я издърпа нагоре и затвори капака.
         Токай-ихто остана сам.
         Въпреки оковите той се изправи на крака и погледна нагоре към тавана. Прецени, че би могъл, подскачайки с протегнати ръце, да го достигне. Премери с поглед ширината и дължината на помещението; избата беше просторна и, изглежда, се проточваше под двете стаи — работното и спалното помещение на коменданта. Бойницата беше под спалното помещение. Беше още рано следобед и светлината падаше косо върху прашния пръстен под на избата. Откъм двора и горе в постройката се чуваше как влизаха и излизаха хора. Младият дакота различаваше гласовете на бързащите навън и вътре офицери, които все още се занимаваха със Смит. Стори му се дори, че усети, когато най-сетне пренесоха изпадналия в безсъзнание майор в съседното помещение и го положиха навярно върху походното му легло.
         През пролуките около капака пленникът виждаше подметките на ботушите на бързащите горе войници. Чуха се високи викове и отговори, произнесени с ярост и омраза. Навън явно не цареше кой знае какво добро настроение. Старите подчинени на майора не можеха да сдържат възмущението си. Когато денят започна да преваля и светлинните лъчи избледняха, Токай-ихто чу някакъв горещ спор край квичащата помпа в двора. После се намесиха заповедни гласове и отново настана тишина. Но само временно. Заедно със спускащия се мрак в помещението на войниците се разнесе шумна жестока караница. Трополенето на ботуши и виковете се изнесоха и на двора; Томъс, Тео и Адамс, изглежда изхвърлиха наведнъж цяла група привърженици на Роуч. Накрая се разнесоха пушечни изстрели. Те сякаш стреснаха и охладиха разгорещените мозъци; възможно е да имаше и тежко ранени. Шумът отекна и бавно настъпи тишина. Падна тъмна нощ.
         Капакът на пода на работното помещение на коменданта се раздвижи. Някой го вдигна и спусна стълбата. Крака затропаха по пречките. Появи се стройна, облечена в униформа фигура. Донесената газена лампа освети млечнобялото лице на Антъни Роуч. Лейтенантът се приближи. Той освети най-нахално от всички страни пленника, преди да заговори.
         — Е — попита след това, — премисли ли всичко? Какво ще кажеш, ще се съгласиш ли все пак да подпишеш?
         Токай-ихто не го удостои с отговор.
         — Все още си играеш на гордост, а? Размисли добре, дакота! В резерватите вие ще отидете и така, и така. Ако подпишеш, може би ще успееш все пак да излезеш жив от тази дупка. Ако ли не — ще пукнеш тук като плъх в капан. Бавно, но сигурно. Е? Нищо ли няма да ми кажеш?
         — Нищо, освен че те презирам, Антъни Роуч.
         — Най-покорно благодаря. Това може да бъде само от полза за моята кариера. Джекмън вече ми донесе повишението в чин капитан. И ако все пак се осъзнаеш, уведоми ме!
         Дакотският вожд извърна глава, сякаш Роуч изобщо не стоеше пред него.
         — Глупак! — изръмжа отритнатият, изкачи се отново по стълбата и напусна избата.
         Токай-ихто остана отново сам. Чака няколко часа. Когато беше сигурен, че нощта вече е превалила половината си и е дошло времето за най-дълбок сън за войниците, той се сви на кълбо като таралеж и опипа каишите на краката си. Те бяха така здраво стегнати, че спираха кръвта и краката му отичаха все по-силно. Токай-ихто се опита да поразхлаби малко със завързаните си ръце възлите. То сякаш щеше да му се удаде, макар и с мъка. Пленникът се труди търпеливо часове наред, докато най-после коланите на краката му се поразхлабиха малко. Нямаше надежда, че може да се освободи от тях, защото китките на ръцете му бяха заключени в железните белезници, които все пак не можеше да отвори, а не би могъл също така без чужда помощ и без специални инструменти да махне веригата, която обгръщаше тялото му. Трябваше да чака, докато се намеси Чала, и той не желаеше да възбужда никакво подозрение дотогава. Невероятно беше верният му другар да предприеме нещо още тази нощ, защото положението беше твърде неблагоприятно за опит за освобождение. Къдрокосият Чапа трябваше много точно да проучи всички условия и да се подготви най-старателно. А това можеше да отнеме седмици.
         Токай-ихто се опита да заспи, защото не искаше да изгуби силите си. Беше още много рано сутринта, когато отново се събуди. Навън грееше слънце, ала лъчите му не стигаха до него. Откъм помпата пленникът чу шум, груби шеги и пръскане и плискане на вода. Прерийните ездачи и войниците се миеха. Младият дакота бе навикнал още от дете както всички свои другари от тяхното племе всяка заран да се хвърля в буйно течащия поток, да се гмурка и да плува. Усети колко му липсват освежаващият хлад и чистотата. Подът на избата беше пълен с мръсотия и прах; останки от пепел се бяха смесили с изсъхналата пръст.
         По обед някой отвори капака на тавана на мазето. Появи се един кривокрак прериен ездач. Той махна каишите от краката на пленника и му донесе вода и месо от консерва.
         — Занапред ще трябва да идвам всеки ден — говореше той с укоризнен тон и Токай-ихто забеляза, че върху лицето на този мъж се бе отпечатало постоянно недоволство.
         Следобедните часове минаваха бавно. Токай-ихто се ослушваше към всички шумове навън — това му беше заниманието сега. Изглежда, все още всички войници бяха останали във форта, но една част от тях като че ли се бяха настанили на бивак извън палисадата. Пантите на западната порта непрекъснато скърцаха, влизаха и излизаха хора. Смесицата от далечни викове и гласове се сливаше с ромона на реката. Коне се викаха помежду си с радостно цвилене, а копитата на излизащи и завръщащи се ездачески групи трополяха глухо върху степната земя. Веднъж се чуха удари с чук и после заплющяха веещи се свободно чергила на палатки. Колко добре познаваше индианецът всички тези шумове на живота в лагера!
         Когато се стъмни, вождът отново потисна с мъка мислите си. Затвори слуха си за гласовете на прерията, за воя на вълците и за шумоленето на реката и заспа. Първият ден на неговото пленничество бе изтекъл.
         Занизаха се дни след дни, равномерни и еднообразни. Светлината без слънчев лъч падаше в избата, помпата квичеше, скърцаха войнишки ботуши, тракаха паници по време на храна. Хората разговаряха, ругаеха, викаха, издаваха заповеди и пееха. Поне четиридесетима от тях индианецът се научи да отличава един от друг по стъпките и гласовете. Най-лесно му бе да разпознава гласовете на Томъс и Тео и младият дакота долавяше думите, с които те се застъпваха за майор Смит… По пладне недодяланият пазач със сърдитото лице слизаше долу и носеше саламуреното месо.
         Пленникът измери колко крачки в полукръг му даваше възможност да прави веригата, за която бе завързан; оказаха се десет в полукръг към бойницата, но на връщане само седем, тъй като при обръщането стегналата здраво тялото му верига се скъсяваше. Пленникът вървеше напред и назад; сядаше, свиваше се на кълбо, разпъваше тялото си и отново се изправяше. Това бяха единствените движения, които белезниците и веригата все още му даваха възможност да прави. Дните сключваха седмици, от седмиците се оформи първият месец. Годишният сезон напредваше и топлината на лятото нахлуваше и в избата. Все по-тихо шумоляха намаляващите води на реката и най-после съвсем заглъхнаха.
         Недодяланият пазач, който престана изобщо да разговаря със затворника, но въпреки това се грижеше за него ежедневно, без да си позволява грубости, неочаквано промени отношението си. Не носеше вече яденето в определеното време, в някои дни дори изобщо не слизаше и още по-често забравяше да донесе вода. Сега почти престана да се грижи за почистването на избата. Ръмжеше и мърмореше и произнасяше на висок глас многобройните ругатни, с които разполага-ше един прериен ездач, за да изразява лошото си настроение, като използуваше обидните думи, с които белите мъже обсипваха на драго сърце индианците. Той блъскаше пленника, риташе го с крака и го удряше. Токай-ихто понасяше всичко това като мъртвец. Не искаше да достави забавление на белия мъж, че се мъчи безуспешно да се отбранява. Лошото отношение на пазача събуди надежда у него. Навярно дългите ножове бяха претърпели поражение във войната и сега пазачът изливаше яда си по този повод там, където не се страхуваше от отпор. Затова младият дакота се опита да подмами недодялания пазач да каже нещо.
         — Знам — рече той една вечер — защо искаш да ме биеш. Защото вашите генерали са били победени в боя с нашите дакотски бойци.
         — Пършиво псе… кой ти го каза?! — Недодяланият мъж стоеше със заплашително вдигната котелка пред пленника.
         Токай-ихто се разсмя.
         — Удари ме де! — каза той. — С котелната! Белите мъже не умеят да измъчват.
         — Започваш да ставаш и нахален ли? Не си доволен, задето не те горят с горещи железа, както вие се отнасяте към своите пленници! Куче такова, червено куче, като си помисля, че твоите другари убиха нашия генерал Къстър и всичките му хора, та ми се ще начаса да ти извия врата! Само не се радвай преждевременно, няма да имаш много полза от това! Преди още някой да успее да те освободи, ние ще те обесим! Казвам ти това, за да знаеш какво те очаква! Ние не сме забравили колцина от нас ти набоде с камата и застреля с пушката си! Избягал съгледвач и коварен изменник!
         Недодяланият прериен ездач удари с котелката, но все едно, че бе ударил дърво. Токай-ихто не се помръдна и продължаваше да се усмихва иронично:
         — Нямаш кой знае колко сила — рече той. Индианците имаха обичай пленникът да дразни победителя си, за да му докаже своето безстрашие.
         — Нямам кой знае колко сила? Ти направо ме вбесяваш! Какво изобщо си въобразяваш толкова? Но аз ще съумея да ти вгорча живота! Можеш да разчиташ на това. Засега лека нощ, пък за утре се подготви!
         Недодяланият мъж се оттегли. Токай-ихто си пое дълбоко въздух. Дакотските бойци бяха спечелили голяма победа в боя с белите. От заплахите на прерийния ездач вождът не се страхуваше и яростта на този човек бе истинско удовлетворение за него, защото даваше да се разбере, че дакота все още са противници, от които белите се страхуваха и затова ги мразеха.
         Настъпи нощта и индианецът за първи път се зае да се пребори със своите окови. Разумът му говореше, че не би могъл да се освободи сам, и въпреки това той реши да опита. Искаше да смъкне веригата през хълбоците си. Мъчеше се с всичките сили на бодящите го оковани ръце и би му било съвсем безразлично, ако заедно с дрехите одереше и кожа.
         Само да се освободи!
         Опитите му продължиха три нощи.
         В израза на лицето му нещо се беше променило, след като изтекоха тези три нощи. Сега вече той окончателно знаеше, че не би могъл да си помогне сам.
         Лятото напредваше. Тревата в прерията изгоря; потоците пресъхнаха; дървените постройки поглъщаха и задържаха топлината. Бурята стоварваше облаци прах върху блокхаусите. Гласовете на птиците заглъхнаха и конете престанаха да цвилят. Миризмата на саламуреното месо ставаше все по-остра и пленникът изпитваше почти непреодолимо отвращение от него. Голяма част от войниците напуснаха форта. Нима Бобъра бе забравил своя вожд? Сега възможността той да бъде освободен сякаш бе най-голяма.
         Отново настъпи горещ ден, онзи палещ пек, който изгаряше безмилостно голата земя чак до края на лятото. Вятърът духаше горещо. В мазето почти нямаше въздух и индианецът едва дишаше от задухата; тя тегнеше върху гърдите му. Прахът по пода на мазето беше като барут. Миришеше на изгоряло. Някъде огънят сигурно отново бе бушувал над изсъхналата степ. Вятърът носеше мириса насам.
         Токай-ихто отново чу откъм двора танцуващите и удрящи земята копита на кулестия мустанг, който се бореше сърдито с непознатия си ездач. Многоопашат кожен камшик изплющя злокобно върху тялото на коня и младият дакота се сви и захапа белезниците на ръцете си, защото имаше чувството, сякаш камшикът бе ударил него. Ездачът отвън тупна на земята и го отнесоха. Обут в меки мокасини мъж успя с много мъка да хване отново юздата на разярения мустанг.
         Привечер бурята се разрази отново. Блъскаше палисадата от дебели колове и блокхаусите. За миг само дъските от покрива на наблюдателната кула се строполиха с гръм и трясък в двора. Разнесоха се гласове, полузаглушени от задъханата прерия. Изплющяха първите капки дъжд и за един миг небето сякаш се продъни и отгоре започнаха да се изливат потоци вода. Начаса целият двор бе залят. През високата бойница на стената на мазето плисна струя вода и смеси влагата си с прашната земя, която не желаеше да я попие. Отвесният дъжд трополеше по покривите.
         Бурята отмина също така неочаквано, както и бе връхлетяла. За по-малко от две минути дъждът намаля и престана; вятърът утихна. Като спокойно ехо от покривите падаха капки вода в локвите на залетия двор. Мъжете се осмелиха да излязат навън; ботушите им шляпаха и разплискваха водата. Разговаряха високо и възбудено по повод оголилия се покрив. Започнаха да събират дъските; Токай-ихто разбра, че веднага ще се заемат да го поправят.
         Водата навярно вече се бе оттекла от двора; струйката, която се изливаше в избата, изтъня и накрая закапаха само капки. Токай-ихто вдъхна ухаещия на треви въздух, който сега обгърна с живителната си хладина и него, и измъченото му от оковите тяло.
         Привечер капакът на тавана се отвори. Спуснаха брезовата стълба и Токай-ихто видя нечии ездачески ботуши които стъпиха на пречката. Той веднага разбра, че това не бяха ботушите на недодялания му пазач. Погледът му следеше слизащия надолу, докато се показа и русата му коса. Младият дакота познаваше този прериен ездач — беше Адамс. Някакво неопределено очакване и дълбоко загнездило се недоверие припламнаха едновременно в душата на пленника.
         Младежът донесе вода и саламурено месо.
         — Най-после настъпи часът — каза той. — Томъс и Тео са подготвили всичко. Двамата нямат мира, познават те още от дете и искат да те освободят. Денем и нощем все ми натякват. Вземи — той изтегли един инструмент от джоба си, — това е желязна пила. До ключовете не можахме да се доберем. Ще трябва да изпилиш една брънка от веригата си. Тя не е дебела и ще смогнеш до полунощ. След това бъди готов. Хората на Бобъра са се разбрали с Томъс. Те ще предприемат от изток лъжлива атака, за да привлекат вниманието на стражите. През това време Бобъра ще се прехвърли сам през западната порта до бойницата на мазето тук и ще ти помогне да излезеш. На пост на наблюдателната кула ще бъда аз, пред портата на вътрешния двор — Тобиас, а постови при конете след полунощ ще бъдат Томъс и Тео. Не виждам причина да не успеем. Съгласен ли си?
         — Да… Какво стана с двамата възрастни членове на нашия съвет, които пристигнаха заедно с мен във форта?
         — Убиха ги още същия ден. На всичкото отгоре те имаха глупостта да се отбраняват.
         — Червената лисица тук ли е?
         — Да. Спи горе в комендантската сграда. Той е единствената опасност. Но аз се надявам, че нападението ще го отклони. И така, след полунощ. Когато тръгнеш да бягаш, вземи и желязната пила, тя е моя и не бива никой да я намери след това.
         Токай-ихто погледна изпитателно русия младеж.
         — Ти защо искаш да ми помогнеш?
         — Защо? Защото това, което се върши тук, е подлост… Томъс и Тео са прави.
         — Смит жив ли е още?
         — Полупарализиран и почти в безсъзнание. Ударът го е улучил зле. Направо жалко съществование. Водят го задържан. Дъщеря му е все при него. И тя сега е само едно бездомно сираче. Но се държи храбро. У нея е заложено добро начало.
         — Ти търсиш злато, Адам Адамсън.
         — Ти още помниш онова, което ти казах веднъж?
         — Да, помня го. Надяваш ли се, че Токай-ихто ще ти запла ти за твоята помощ?
         Адамс подскочи възмутен.
         — Не казвай никога повече това, дакота! Аз не съм мерзавец.
         — Добре. Но наясно ли си какво вършиш? Това е предателство спрямо белите мъже, към които принадлежиш.
         — Наричай го, както искаш.
         — Ти вършиш предателство спрямо тях и въпреки това смяташ да останеш при тях?
         — Нещо подобно. Човек трябва да предотврати една подлост, дори и без да напусне заради това своите хора. Аз просто не съм индианец.
         — Хау. Ако бягството ми успее, ще взема твоята пила със себе си, за да не те открият.
         Адамс кимна и се отдалечи с паницата и каната. Кръвта на пленника заби по-бързо. Той остана да седи все така неподвижен, опрян на стената, докато навън стана съвсем тъмно и тихо. После извади пилата и се залови за работа с окованите си ръце. Беше много трудно, но той разполагаше с няколко часа, за да постигне целта си. Още преди полунощ успя да раздели на две веригата. Белезниците си обаче не можа да отвори.
         Токай-ихто зачака. Той беше готов.
         Точно два часа след полунощ навън се вдигна шум. Изгърмя пушечен изстрел, Адамс даде тревога горе от наблюдателната кула и пленникът чу как вратата на войнишкия блокхаус се разтвори и прерийните ездачи наизлязоха, ругаещи. Изглежда, никой още не беше наясно от какво да се страхува и какво трябва да върши. В задния двор цареше всеобща бъркотия. От комендантската сграда също забързаха стъпки натам и Токай-ихто позна заповедните крясъци на Червената лисица и гъргорещия глас на Роуч. Откъм прерията прокънтя бойният възглас на дакота:
         — Хи-ип-хи-ийеее!
         Викът отекна пронизително в безлунната звездна нощ. Чуха се нови изстрели и Токай-ихто разбра от виковете на двора, че дакотските бойци стреляха и със запалени стрели. Раздрънчаха се кофи.
         Токай-ихто стоеше под бойницата към двора. Опита се да я достигне със скок и да се захване за нея с окованите си ръце, ала не успя. Трябваше да изчака да му помогне Чала. Верният другар дойде. Промуши с мъка глава през тесния отвор и протегна ръцете си напред. Токай-ихто му подаде своите оковани ръце и отскочи нагоре, за да облекчи Бобъра при тегленето. В този миг обаче разбра, че на двора се случи нещо, което промени всичко.
         Той чу гласа и видя фигурата на Червената лисица, който тичаше насам откъм задния двор. Токай-ихто пусна ръцете на своя другар и скочи назад върху пода на мазето.
         — Червената лисица! — извика той на Чала, за да го предупреди за грозящата го откъм гърба опасност.
         Къдрокосия Чапа отскочи назад и има време тъкмо да застане лице с лице пред врага, преди онзи да успее да го сграби изотзад. Токай-ихто видя през пролуката краката на борещите се мъже. Направи нов опит да се измъкне сам през бойницата, ала тя беше твърде нависоко и твърде тясна. Невъзможно беше да се измъкне оттук с оковани ръце. Червената лисица изрева навън някаква заповед, чиито думи Токай-ихто не можа добре да разбере. Схвана все пак, че става дума за него. Капакът на пода на работното помещение на коменданта се отвори и двама мъже скочиха в избата. Токай-ихто сам си рече, че не би могъл успешно да се брани срещу тях. Затова седна отново до стената, за да прикрие, че веригата му е изпилена.
         Единият от двамата мъже вдигна палката си и удари с обезумяла ярост пленника. Токай-ихто не знаеше какво е станало по-нататък.


         Навън борбата продължаваше. Бобъра бе успял да отблъсне Червената лисица, ала сега не му оставаше друг избор, освен да изсвири с уста сигнала за отстъпление. Петима от неговите бойци бяха паднали, за останалите нямаше повече изглед да успеят да се справят с надвишаващите ги по брой свикани под тревога войници. Чапа трябваше да бъде доволен, ако малката му група бойци не претърпеше още загуби. Сръчни като диви котки, дакотските бойци се промушиха през хората и успяха да се прехвърлят през палисадата. Но на тях им беше обидно, че са принудени да използуват бойната си сръчност и умение за бягство и оставят пленения си вожд в ръцете на врага. Те се бяха научили още от деца, че нито ранените, нито убитите мъже бива да останат в ръцете на врага.
         Сам Червената лисица бе получил тежка рана от камата на Бобъра и не можеше повече да се заеме с преследването на дакотските бойци. Роуч беше твърде много страхлив, за да изведе своите хора в непрогледната нощна прерия. Той повика неколцина мъже, сред които и двамата прерийни ездачи, които бяха получили заповед от Червената лисица да убият Токай-ихто, за да обсъди с тях положението.
         — Значи тая свиня е мъртва? — Гласът му прозвуча прегракнало.
         — Ако не ни вярвате, капитане, слезте долу и го погледнете. Плува целият в кръв, черепът му, колкото и твърд да е, не може да устои на моята палка.
         — А тук има нещо друго — рече вторият и вдигна високо във въздуха желязната пила на Адамс. — Кой е дал това на червения бандит? Веригата му беше изпилена.
         — Проклето предателство! Кой…?!
         Адамс, който участвуваше в разговора, ала беше останал съвсем назад, сега се измъкна тихо през вратата. Навън в неосветения двор той се натъкна на силно възбудения Томъс.
         — Адамс, успя ли най-после да се измъкнеш от този капан за плъхове! Токай-ихто, изглежда, е мъртъв, а твоята пила те са я…
         — Знам.
         — Побързай да изчезнеш оттук, преди да са те обесили. Тобиас е горе на кулата, край вратата сега е на пост Тео.
         — Къде е девойката Кейт? Искам да се сбогувам с нея.
         — Престани да говориш глупости, аз ще я поздравя от теб. А сега върви, хайде!
         Томъс сграби Адамс здраво за ръкава, за да го издърпа със себе си. Ала Адамс се откъсна и забърза въпреки предупреждението към стаята, където знаеше, че се намира? безпомощният майор и дъщеря му.
         От някогашната работна стая на коменданта изтичаха навън неколцина мъже.
         — Къде е Адамс… този шпионин…?!
         Томъс издаде глава напред, сякаш беше изненадан и любопитен.
         — Адамс ли? Че какво ви е сторил той? Откъде изведнъж тая враждебност към него?
         — Я стига си дрънкал… ще го обесим… преди малко излезе тук през вратата… ти трябва да си го видял?!
         — Ами видях го, видях го. Тръгна да нагледа навън конете и тъй като му се стори, че много ще се забави да мине през портата, се прехвърли през палисадата. Не е сигурно дали тия дакота не са сторили нещо на кончетата ни…
         — Аха! През палисадата! По дяволите! Но ние все пак ще го пипнем!
         И все пак мъжете не се втурнаха към портата, както можеше да се очаква от възклицанието им, а обратно, в работния кабинет на коменданта, за да докладват онова, което току-що бяха чули. Да излязат вън от форта в нощния мрак явно не им се искаше и на тях, защото отвън може би все още дебнеха изтеглящи се дакота, а те знаеха, че дакотските бойци са добри стрелци.
         През това време Адамс бе стигнал незабелязан от никого до стаичката на болния. С влизането си той изгаси горящата там свещ. Майор Смит дишаше шумно, полузаспал, полу в безсъзнание. Кейт седеше на края на леглото му; когато понечи да се изправи, Адамс я побутна да остане на мястото си.
         — Не се безпокойте — каза той тихо, бавно. — Ние изгубихме. По-добре щеше да бъде нищо да не бяхме предприемали, тогава пленникът щеше да бъде още жив и аз можех да остана тук. Сега трябва да се махам. Те ме търсят.
         — Аз ги чух да викат. Искат да ви окачат на бесилото.
         — Никого няма да обесят, нали успяха да ликвидират него! Останете си със здраве, госпожице Кейт.
         — Къде отивате? Къде можете да се скриете?
         — Америка е голяма. Жалко е само, дето все трябва да се местя от място на място. Нямам си късмет и това е.
         — Но имате добро и храбро сърце, Адамс.
         — Ще отнеса със себе си тези ваши думи.
         — Не ме забравяйте съвсем.
         — Вие също нямате късмет, но все пак сте по-добре от мен, Кейт. Да можех да ви взема със себе си…
         — Баща ми се нуждае още от мен.
         — Но нали мога да ви се обадя някога?
         — Направете го, Адамс. Ще се радвам.
         — И ако не мога да поговоря още веднъж с Томъс и Тео, кажете им и те двамата да изчезнат оттук колкото може по-бързо. При Роуч за тях няма да има живот занапред. Той знае, че те са ми приятели и че често се застъпваха за пленения дакота.
         — Ще ги предупредя и двамата. Няма да ми бъде трудно. Адамс се ослуша.
         — Пътят изглежда чист. Ще се опитам да се промъкна през портата или може би да се прехвърля през нея, докатоТео е още на пост там, а Тобиас горе на кулата… — И той излезе.
         Кейт остана седнала върху леглото на баща си, вслушваше се в дишането му и сложи ръцете си една в друга. Много неща трябваше да премисли сама.
         Докато се сбогуваха, тя призна сама пред себе си, че обича Адамс. Той й беше още чужд в много отношения, този грубо, почти жестоко грубо възпитан фермерски син, който, изглежда, не мечтаеше за нищо друго, освен да обработва земята си. Но той бе спечелил чувствата и мислите на девойката. Изглежда, момъкът бе противоположност на всичко онова, което тя се бе научила да мрази. Не беше прекалено честолюбив, не беше фалшив, не беше страхливец. Разумен човек е Адамс. Понякога й се бе струвал прекалено трезв и пресметлив, но ето че сега младият човек бе рискувал живота си, за да помогне на друг човек, на един индианец, само защото бяха постъпили несправедливо с него. Това беше сериозно решение от нейна страна и същевременно достойно за нейния стар баща, когото тя обичаше. Като мислеше сега за Адамс, тя вложи в своите мисли цялото доверие, което все още бе способна да изпитва като млад човек.
         Щеше да чака, докато някой ден Адамс й изпрати желаното съобщение.
         Навън беше все така тихо. Младият прериен ездач явно бе успял да избяга.

         УИНОНА

         Прерийният пожар, чийто мирис бе стигнал чак до затворения в избата на блокхауса пленник, бе нападнал изсъхналата земя далеч на запад. Вече тринадесет години огънят не бе бушувал така опустошително над обраслата с трева степ.
         Край шатрите до Конския поток стоеше Светкавичен облак с празен мях за вода в ръка. Тя гледаше над прерията на запад от бивака. Обраслите с твърда трева поляни бяха обгорени, докъдето поглед стигаше. Далеч на югозапад хоризонтът все още аленееше сред пламъците и се чернееше от дима. Натам се разпростираше насрещният огън, който хората от Мечата орда бяха запалили, за да отнемат въздуха на приближаващия се към тях огън и да го загасят, преди той да се е прехвърлил през реката и да достигне бивака. Силният северен вятър, който бе разнасял огъня, продължаваше да вее и като завърташе във въздуха пясък и пепел, ги запращаше в очите и в косите на дакотската девойка и оттам над голата степна земя в подножието на Скалистите планини.
         Светкавичен облак видя как букна огънят и в горите на предпланините. Беше навлязъл от прерията сред дърветата. Там никой не можеше да спре пламъците.
         Девойката тръгна с меха в ръка на изток по завоя на Конския поток. През летните седмици потокът се бе превърнал във вада и Светкавичен облак трябваше да повърви доста, докато намери едно място с достатъчно вода в коритото. След като напълни кожения мях догоре, тя го повлече към шатрите. По обгорелите поля наоколо все още се валяха изгорели или подпалени полуовъглени животни, птици, антилопи, бизони и мустанги, настигнати от пламъците в отчаяния си бяг или налетели в насрещния огън. Много от жените бяха излезли, за да приберат годните за храна остатъци от месото на обгорелите животни. Светкавичен облак видя сред жените и своята по-възрастна сестра Меден цветец, която също погледна към момичето с меха за вода.
         — Много добре си сторила, Светкавичен облак! — възкликна тя. — Напълнила си меха догоре, както се полага!
         — Аз нося водата на Уинона и на Унчида — отвърна Светкавичен облак и не погледна повече слисаното лице на Меден цветец.
         Девойчето мина край стадото мустанги и когато стигна до шатрата на вожда, влезе вътре. Кожената типи беше празна. В огнището имаше пепел и малко жарава. Светкавичен облак остави на пода пълния мях и излезе отново от шатрата и от бивака. Вече се разденваше. Сега, при първите утринни лъчи, отблясъците на огъня на юг и на запад се виждаха още по-ясно и макар че далечното море от пламъци не можеше вече да залее и бивака с шатрите, червените отблясъци навяваха страх и ужас.
         Меден цветец се спря нерешително. Тя знаеше къде може да намери Уинона и Унчида и много й се искаше да отиде и да остане при тях, но се срамуваше. Струваше й се прекалено дръзко за момиче като нея да покаже колко много обича Уинона и как сърдечно споделя мъката на сестрата на вожда и на баба му. Най-сетне обаче желанието й да се присъедини към двете жени надви стеснителния й срам и тя забърза отново в източна посока, навътре в прерията, много по-надалеч, отколкото бе се отдалечила, за да търси вода.
         Тя чу сред утринната тишина песен и забеляза на едно възвишение двете жени, които търсеше. Сърцето й заби силно. Бавно, сякаш прекрачва някакво свещено тайнствено място, тя се изкачи по лекия склон и се присъедини към Уинона и Унчида. Загледа се заедно с тях на изток. Ивици сенки от силен внезапен дъжд се спускаха от небето до земята и лъчите на утринното слънце не можеха да ги пробият. Там някъде в далечината, зад дъжда и облаците, се намираше онзи форт, където Токай-ихто беше пленен. Уинона и Унчида пееха тихи песни на мъка и тъга и думите и гласовете им станаха по-силни от тъжните вопли и сега вече изразяваха ярост и възмущение. Двете жени се страхуваха за вожда, но същевременно се и надяваха, че той скоро ще бъде освободен. Не само Бобъра и мъжете, които бяха тръгнали заедно с него, бяха готови да се бият за своя вожд. Големи групи дакота, предвождани от Татанка-йотанка и от Тасунка-витко, бяха разбили и унищожили дългите ножове, поведени от генерал Къстър в дакотските прерии на север. Скоро, така се надяваха жените, белите нападатели отново щяха да бъдат прогонени от прерията, това последно убежище на свободните дакота.
         Светкавичен облак присъедини своя ясен гласец към песента на двете жени.
         Когато изтекоха първите два утринни часа, жените отново се върнаха в осиротялата вождова типи. Светкавичен облак стигна заедно с тях колебливо чак до входа. Когато не се осмели да влезе заедно с тях, Уинона прехвърли ръка през раменете на момичето и го въведе вътре. Като видя пълния мях с вода, Уинона погледна мило Светкавичен облак и сега вече девойчето можеше да си потърси някакво ръкоделие във вождовата шатра.
         Сърцето и мислите на Светкавичен облак бяха пълни с мъка и с очакване, ала същевременно и с твърдата решимост и нова надежда, които съвместната песен бе събудила у нея.
         Сега Светкавичен облак излизаше всяка заран преди работа на онзи хълм, където Уинона и Унчида пееха, вперили поглед на изток, откъдето очакваха Къдрокосия Чала и неговите бойци да се завърнат заедно с освободения вожд. Девойчето се бе привързало плахо и същевременно силно към няколко години по-възрастната от него сестра на вожда. Светкавичен облак беше винаги тиха, усърдна и послушна към баба си и към сестрите на своята покойна майка, както и към собствената си по-голяма сестра. Живият й и понякога разсеян и лесно възбудим характер, който й бе донесъл името Светкавичен облак, напоследък бе започнал да се изглажда; от това умното й личице бе станало по-хубавко, а черните й очи блестяха с нова светлина. Щастието, че може да пее заедно с Уинона и Унчида всяка заран, я бе обладало изцяло и всички останали часове на деня бяха за девойката само време за размисли над онова, което и даваха възможност да преживее всяка сутрин. Да пее за Светкавичен облак бе много повече от възможност да изрази радостта, мъката или копнежа си, за нея пеенето беше тайнство и свещенодействие.
         Пет дни след прерийния пожар една сутрин жените на хълма видяха група ездачи на изток. Те ги бяха забелязали по-рано от младежите, които бяха на съгледвачески пост. Ездачите яздеха в дълга редица, около петнадесет души. Яздеха галоп. Чуваше се глухият ритмичен тропот на удрящите копита. Скоро и Светкавичен облак разбра, че това бяха мъже от Мечата орда, които се завръщаха в бивака, предвождани от Къдрокосия Чапа.
         Уинона и Унчида прекъснаха песента си и Светкавичен облак млъкна заедно с тях. Унчида се обърна назад и даде по този начин знак да се връщат към селото във вождовата шатра. Светкавичен облак разбра. Бобъра щеше да дойде в шатрата на Токай-ихто и да разкаже там онова, което щеше да съобщи най-напред на заклинателя и на члена на съвета Стария гарван. Унчида и Уинона не показваха никакво нетърпение. Нетърпението не би отговаряло на нравите и на оформения от тези нрави характер на двете жени. Светкавичен облак усещаше скритата трептяща възбуда на бабата и на сестрата на вожда, ала и тя самата не каза нито дума. Трите жени щяха да изчакат мълчаливо, докато разберат какви новини носи Бобъра за Токай-ихто.
         Къдрокосия Чапа минаваше за чичо на Светкавичен облак и девойката щеше да го види в тяхната шатра и можеше да се опита да научи нещо от него. Но сега й се стори непоносимо да чуе някаква новина за Токай-ихто преди или без Уинона.
         Жените седнаха. Уинона разпали огъня в огнището.
         Не мина повече от половин час и Къдрокосия Чапа се пъхна през отвора на шатрата и седна край огъня. Унчида и Уинона се приближиха, докато Светкавичен облак остана скромно в дъното на шатрата. Всички срещнаха погледите си. Къдрокосия Чапа бе потъмнил още повече отслабналото си тъмнокожо лице с пепел.
         — Той е мъртъв. — Това бяха първите му думи. Каза го без заобикалки.
         Жените мълчаха, Светкавичен облак не се помръдваше.
         — Ние искахме да го освободим — продължи боецът и на девойчето му се струваше, сякаш думите пристигат някъде отдалеч и като недействителни. Тя не искаше да ги чуе и все пак ги чуваше. — Нашият вожд Токай-ихто бе успял да раздели на две оковите си и да дойде до бойницата в избата. Аз вече бях хванал окованите му ръце, за да му помогна да излезе. — Бобъра вдигна ръце, затвори ги и отново ги отвори, сякаш можеше още веднъж да хване ръцете на своя вожд и приятел от детинство и бе принуден отново да ги пусне. — Когато Червената лисица ме нападна, той изпрати в същото време двама мъже в избата, за да убият и Токай-ихто. Те пребиха нашия вожд с палките си. Така ми каза Томъс, който избяга заедно със своя брат Тео и с русия Адамс още през същата нощ. — Къдрокосия Чапа млъкна. Най-после довърши тихо разказа си: — Петима от нашите бойци паднаха.
         — Къде е трупът на сина на моя син? — попита Унчида. Гласът й беше спокоен, но Светкавичен облак видя как клепките и устните на майката на някогашния вожд на Мечата орда трепнаха при тези думи.
         — Томъс ми съобщи, че дългите ножове щели да заровят трупа на Токай-ихто.
         Докато произнасяше тези думи, Къдрокосия Чапа разтвори една кърпа, която бе донесъл. Отвътре се видя короната от орлови пера на Токай-ихто.
         — Това — каза боецът — е единственото нещо, което можах да ви донеса от Токай-ихто. Червената лисица бе откраднал орловите пера, когато задържал нашия вожд. Този убиец и предател искал да продаде короната от орлови пера на Джекмън, но онзи не искал да му заплати достатъчно и така Червената лисица запазил плячката си. В бъркотията след битката Тобиас от племето делавари намерил орловата корона сред нещата на Червената лисица и му я задигнал. Дал я на Томъс, а той пък я даде на мен. Оръжията на Токай-ихто обаче останаха в ръцете на Лисицата или на Джекмън.
         Уинона пое короната от орлови пера и прекара внимателно ръка върху дългите красиви пера. — Това са перата на един орел, който моят брат много добре познаваше — заговори тя. — А това е украшението, което той сложи върху главата си, когато го избраха за наш боен вожд.
         Тя се изправи, за да прибере короната от орлови пера. Но не можа да изпълни намерението си. Спокойствието й се срина изведнъж, както се поваля дърво, върху чийто клонак се е нахвърлила буря с унищожителна сила. Ръцете й потрепераха и изпуснаха короната от орлови пера. Уинона падна на земята и извика високо. Този вик едва наподобяваше човешки глас; проточен, същински вълчи вой, той прониза шатрата и Светкавичен облак имаше чувството, сякаш този вопъл разкъса нещо и у нея самата. Уинона започна да се въргаля по пода в гърчове, които вече не се подчиняваха на волята й. После започна да удря челото си в пода, ноктите й се забиха в собствената й плът. Викът й премина в думи:
         — Това не е вярно!
         Унчида се изправи и тръгна олюляваща се към девойката.
         В този миг Уинона седна рязко и се подпря на ръцете си. Очите й бяха широко отворени, втренчени от ужас, ала същевременно пълни с огън, който искаше да изскочи от тях. Може би това бе началото на някаква лудост. Унчида остана мълчаливо край девойката. Не смееше да я дакосне или да я заговори.
         Уинона се изправи на крака. Пое отново короната от орлови пера и я прибра, без да бърза, но с някаква странна и след случилото се — ужасяваща бързина и сръчност. След това тя пристъпи към огнището. Чала се бе изправил. Девойката застана пред него. Погледна го и той целият потрепера. Ала издържа на погледа й.
         Сестрата на вожда заговори спокойно, сякаш говореше с чужд глас:
         — Ето какво направихте вие, бойците от племето на дакота-оглала! — заговори тя. — Вие избрахте моя брат Токай-ихто за свой боен вожд и му възложихте да се бие и да ви води в боя! Той се биеше и ви водеше добре. Когато опасността стана голяма и битката щеше да бъде жестока, вие го отпратихте. Принудихте го с ясно съзнание да отиде в капана, Тикнахте моя брат в ръцете на убиеца на моя баща. Вие знаехте какво вършите. Вие пожертвувахте моя брат и той ви се подчини, и сам се пожертвува, защото обидата, че е син на предател, все още продължаваше да го следва. Сега вие казвате, че Токай-ихто е мъртъв, и слагате ръце в скутовете, вместо да грабнете оръжията. Аз обаче не ви вярвам и ви казвам, че Токай-ихто ще се върне отново. Аз ще чакам, докато моят брат сам ми заговори — било мъртъв или жив.
         Чапа изслуша думите й мълчаливо.
         — Уинона… — промълви той.
         Светкавичен облак се изплаши, че в Уинона е влязъл някакъв дух. Добър ли беше той, или лош?
         Унчида докосна тихо Чапа за рамото. Боецът извърна лице към майката на Матотаупа.
         — Чапа… този Томъс видя ли моя син Токай-ихто мъртъв?
         — Томъс слезе след боя в избата и е видял нашия вожд да лежи в собствената си кръв — отвърна Чапа съвсем тихо и Светкавичен облак все повече се страхуваше за Уинона, коя то — замлъкнала — сега стоеше със стъклени очи и слушаше.
         Унчида отпусна ръката си и сведе клепачи.
         — Ти не си виновен, Чапа.
         Навън отекнаха погребалните вопли за петимата бойци, които бяха излезли заедно с Чапа и не се бяха върнали повече. Унчида излезе пред шатрата, за да подхване оплакваческата песен за Токай-ихто, сина на нейния син. Чапа потърси още веднъж погледа на Уинона, но напразно и излезе тихо навън. Коленичи пред входа на шатрата до Унчида и запя с висок, силен и буен глас старите думи, които неговата собствена майка бе научила в далечната им родина Африка, преди белите мъже да я грабнат и да я отвлекат като робиня през голямата вода. Светкавичен облак познаваше тази песен.
         Уинона също излезе от шатрата, а Светкавичен облак я следваше като сянка. Сестрата на вожда мина покрай Унчида и Чапа и излезе вън от бивака на онова възвишение, където бе очаквала ден след ден завръщането на своя брат. Там тя запя тихо, както бе пяла всяка сутрин преди. Мислите й бушуваха объркани, но тя нямаше да се откаже от своята песен, докато Токай-ихто не дойдеше и не й заговореше… жив… или мъртъв.
         Обгорялата земя, все още димящата умираща гора и оплакваческите вопли на хората дадоха облика на този ден и на тази нощ. През тези часове Светкавичен облак окончателно скъса със своето детство.
         През следващите дни Светкавичен облак чу от младите съгледвачи и научи от разговорите в шатрите, че нови орди дълги ножове нахлуват в прериите на дакота. Тя се срещна с Разкрачения Часке, приятеля на Хапеда и предводител заедно с него на Младите кучета. Той бе приятел в игрите на Светкавичен облак от най-ранното им детство; двамата заедно бяха правили бизони от глина и сами или заедно с Хапеда и приятелката на Светкавичен облак Гущерчето бяха разговаряли велемъдро какви приключения ще преживеят двете момчета някога, когато станат големи бойци. Светкавичен облак и Часке се чувствуваха все още свързани както в детските години и затова между тях се бе породило особено приятелство, за което те никога не говореха. Светкавичен облак произхождаше от „род на предателки“, както веднъж я бе подиграл Хапеда. Часке от своя страна също бе осиротял и беше принуден да живее в шатрата на своя омразен чичо Шонка. Тези горчиви преживявания бяха накарали момчето и момичето да помъдреят много по-рано и характерите им да станат много по-сериозни, отколкото на останалите деца.
         Часке идваше от съвещание на Младите кучета, за което момчетата се бяха събрали на една поляна на отсрещния бряг на потока.
         — Какво ще става сега? — попита го девойчето.
         — Нищо — отвърна Часке и гледаше към сивата далечина, за да не издаде онова, което го вълнуваше вътрешно. — Нищо. Големите боеве са станали на север при Черните хълмове. Победители са били дакота. Четансапа също е участвувал в боя. Ние ще трябва да изчакаме той да се върне заедно с бойците от Съюза на Червените елени.
         И ето отново зачакаха ден след ден девойките и момчетата, жените и старците и малкото боеспособни мъже завръщането на Четансапа.
         Най-после той пристигна.
         Препускаше през обгорялата степ заедно с десетимата бойци към родния бивак. Светкавичен облак също забеляза от брега на потока приближаващата се група ездачи. С бликнала радост тя разпозна бойните трофеи, които Четансапа и неговите бойци носеха. Но тя видя също така и мрачното лице на предводителя на групата и радостта й отново бе приглушена от страх и несигурност.
         Четансапа скочи от коня си и подаде юздата на Хапеда, за да отведе жребеца при стадото. Преди да влезе в собствената си шатра и да потърси заклинателя Хавандшита в неговата, боецът изтегли настрани Къдрокосия Чала, който го бе посрещнал заедно с момчетата от бивака край стадото коне. Двамата бойци прекосиха пясъчното корито на потока, за да останат сами. Светкавичен облак седеше на брега и видя приближаващите се мъже. Тя не се помръдна и тъй като чичо й, Къдрокосия Чапа, не я отпрати, девойката остана на мястото си и чу разговора им.
         — Къде е Токай-ихто? — бе първият въпрос на Четансапа.
         — Убит във форта.
         Ръката на Четансапа несъзнателно се сви в юмрук.
         — А вие? Защо не завзехте форта?
         — Там има силно подкрепление. Червената лисица знае какво върши.
         — Аха, Червената лисица!
         — А при вас какво стана? — попита Бобъра.
         — Ние победихме и убихме много дълги ножове. После ни се свършиха куршумите. Но дългите ножове продължиха да идват все нови и нови, и с нов генерал. Те яздят през нашите прерии. Татанка-йотанка и Тасунка-витко се оттеглят заедно с нашите най-смели бойци по посока на Жълтокаменната река. Много от нашите биваци обаче са се предали вече и пътуват към резерватите.
         — Аз си знаех, че така ще стане — каза Чапа ясно, но все пак сякаш повече на себе си, отколкото на другия. — И сега?
         — Дългите ножове още ли не са идвали в нашия бивак?
         — Още не.
         — Тогава значи скоро ще дойдат. Ние също ще трябва да отидем в оная „лоша земя“, в техния резерват.
         — И там какво?
         — Какво „какво“?! — Думите му прозвучаха като вик, макар че Четансапа говореше тихо. — Нищо там! Нима ние затова избихме дългите ножове и затова паднаха нашите бойци? Ще се оттеглим с нашите шатри нагоре в северните прерии, които са още свободни, при Татанка-йотанка и при Тасунка-витко. Аз се отделих от бойците на Тасунка-витко само за да дойда да отведа и вас. Ако се бяхме изтеглили хората нагоре, щеше да бъде по-добре. Червената лисица ни примами всички в клопка, когато е накарал Джекмън да покани Токай-ихто за преговори.
         На другия ден Стария гарван и Четансапа свикаха Съвета на старейшините. Къдрокосия Чапа не бе участвувал досега в Съвета, но тъй като сега ставаше въпрос за съществуването или унищожението на племето, старейшините поканиха и него.
         Светкавичен облак се зарадва, защото знаеше за какво би гласувал нейният чичо. Съвещанието продължи до късно.
         Вечерта Къдрокосия Чапа напусна пръв съвещателната шатра. Излезе вън от бивака и се загледа в есенната мъгла. Светкавичен облак стоеше до него. Тя имаше чувството, че усеща как бие сърцето му. Възбудата от съвещанието ороси сега челото и слепоочията на Чапа с капки пот.
         Дните вече бяха станали по-къси и по-студени, а нощите — по-дълги и ледени. Ако бивакът трябваше според решението на Съвета на старейшините да приеме да се пресели на север, то това трябваше да стане веднага. Още на другия ден след съвещанието Стария гарван и Четансапа дадоха нареждане хората да тръгнат веднага след изгрев слънце.
         Пред шатрата на вожда, върху чиито чергила бяха изрисувани знаците на четириъгълника — четирите краища на света, — стояха Унчида и Уинона. Там изслушаха заповедта на Четансапа. Уинона първа вдигна чергилата. Светкавичен облак й помагаше.
         За кратко време всички шатри бяха вдигнати. Жените и девойките се бяха научили на това още от деца. Сега жените доведоха мълчаливо мустангите, за да закачат за тях плазовете. Кръстосаха подпорните колове на шатрите през гърбовете на конете; краищата на прътите останаха да се влачат отдясно и отляво. Между тях опънаха чергила и жените натовариха отгоре покъщнината си и децата, които жените не можеха вече да носят в носилка на гърба си, но не бяха достатъчно големи, за да яздят сами.
         Светкавичен облак и приятелката й Гущерчето, внучката на Стария гарван, яздеха товарни коне. Светкавичен облак бе изгубила своята катеричка. Но когато седна върху гърба на коня си, животинчето се изкатери по пръта на плаза върху гърба на коня и оттам върху рамото на девойката. Това явно бе съвсем маловажно, но все пак достави на Светкавичен облак голяма радост.
         Керванът пое на север. Вървяха по същия път, по който бивакът се бе изтеглил преди тринадесет лета, предвождан от Матотаупа, бащата на Токай-ихто, в южна посока, за да достигнат мястото край Конския поток и да разположат там своите шатри. Светкавичен облак знаеше за това пренасяне само от разказите на по-възрастните. Старите обаче си спомняха онази пролет. Тогава Токай-ихто беше още момче на име Харка и бе живял толкова години, колкото сега Хапеда и Часке, двамата предводители на Младите кучета.
         Беше студено. Вятърът вееше остро. Катърите кимаха с глави, защото непрекъснато ги караха да вървят по-бързо. Прътите с плазовете подскачаха по обраслата с трева земя. Опашките на конете бръснеха лицата на децата в плазовете и те трябваше да крият очите си.
         Бойците се бяха разпределили отдясно и отляво на кервана и яздеха напред и назад. Хавандшита, старият заклинател, вървеше с дълги крачки начело на кервана с копие в ръка. Хапеда и Часке яздеха отстрани като бойците.
         И Светкавичен облак бе обладана както всички останали от една-единствена мисъл: ние трябва да настигнем хората на Татанка-йотанка и Тасунка-витко на север, преди да са ни пресрещнали дългите ножове.
         Когато вечерта на втория ден хората от кервана тъкмо бяха спрели за почивка и бяха издигнали шатрите си, долетяха съгледвачите на изморените си мустанги и докладваха, че се приближава голяма част драгуни и прерийни ездачи. Всички чуха острия писък на бойната свирка на Четансапа, с която той свикваше своите бойни. Въоръжени с всичкото си оръжие, мъжете се събраха около своя предводител и се подредиха един след друг откъм източната страна на бивака, за да предпазят жените и децата. Изглеждаха добре въоръжени: всеки имаше бойна пушка. Но дори и жените и децата знаеха, че няма муниции и че бойците можеха да използуват само стрелите и лъковете си за стрелба. Бяха по-малко от тридесетина мъже, застанали на пост пред разположилите се на временен лагер жени и деца.
         Ето че противниковата група се появи. Всички видяха при-ближаващата се колона. Сто и петдесет ездачи вървяха в тръс всеки държеше пушка й те всички сигурно имаха достатъчно патрони.
         В този миг и за Светкавичен облак беше ясно, че една битка сега можеше да завърши само със смърт или с подчинение.
         Ако мъжете бяха сами, те можеха да се разпръснат и да напад-нат превишаващата ги по брой военна група от умело избрани прикрития, дори може би да ги изплашат и да ги принудят да се оттеглят. Бивака на жените и децата обаче те не можеха да запазят с подобна тактика. Трябваше да посрещнат гърди в гърди врага.
         Противниковата група се приближи бързо и хората вече можеха да разпознават отделните ездачи по облеклото и фигурите.
         Войниците спряха. Един ездач върху червена кобила, благородно добиче, се отдели от групата и подкара коня си към бойците от Мечата орда под закрилата на белия парламентьорски флаг. Ездачът носеше голяма широкопола шапка. Светкавичен облак веднага забеляза срасналите му с бузите уши. Тя бе виждала вече този човек веднъж и сега веднага го позна. Беше Червената лисица, убиецът. Девойката потрепера от безсилна омраза.
         — Добро утро, господа! Дойде вече часът! — заговори ездачът на езика на дакота, примесен с английски думи. — Вашите главни вождове се разбягаха. Всички дакотски банди вече са на път към резерватите. Така че вдигайте шатрите и тръгвайте към резервата! Оттеглянето започва веднага. Ще чакаме двадесет минути. Дотогава трябва да бъдете готови или ще стреляме!
         Един по-възрастен боец от Мечата орда със забодени в косите на тила му орлови пера подкара коня си малко напред и отговори от името на всички:
         — Червена лисицо! Моето име е Стария гарван! Аз съм видял досега много лета и зими и много червени и също така и много бели мъже. Ние не можем да проверим истинността на вашите думи. Вашето искане е несправедливо. Елате при нас в съвещателната шатра! Там ще се договорим накъде и кога ще потеглят нашите хора с шатрите си.
         — Вие можете да си приказвате колкото искате и докогато си искате! — изкрещя в отговор Червената лисица. — Аз обаче ви заявявам: две минути от времето, което ви дадох, вече изтекоха! След осемнадесет минути ние започваме да стреляме, ако хората ви още не са потеглили заедно с шатрите!
         Стария гарван се разяри. Но трябваше да разбере, че стои пред безжалостни врагове.
         — След осемнадесет минути! — изкрещя Червената лисица. — Можете да запазите оръжието си, можете да запазите и децата си! Ние нямаме намерение да ви отнемаме нищо! Но трябва да тръгвате! По-бързо вървете в резервата! След седемнадесет минути — или ще стреляме и ще ви превърнем в купчина трупове!
         Стария гарван, Четансапа и Къдрокосия Чапа извърнаха лица един към друг и се посъветваха само с поглед.
         — Ще отидем в резервата — съобщи след това Къдрокосия Чапа на началника на неприятеля. За всички беше ясно, че той би предпочел да стреля, ала не биваше. — Нашите жени и деца яздиха цял ден. Утре, щом се развидели, ще тръгнем отново.
         — След шестнадесет минути тръгвате или ще бъдете избити! — нахвърли се Червената лисица върху него. — Проклет негър! Ние ще накараме и теб, и тия червени свине да се размърдате!
         Къдрокосия Чапа преглътна обидата. Четансапа също не се замисли повече. Бе взето мълчаливо решение да се подчинят в този отчаян миг, следователно трябваше да го сторят веднага. Четансапа даде знак на жените и децата да вдигнат отново шатрите и да приберат покъщнината.
         Изморени, гладни и огорчени, жените и децата се подчиниха. Керванът се образува наново.
         Светкавичен облак стоеше върху своя катър в редицата. Гледаше право напред. Отдясно и отляво яздеха неприятелските ездачи, които съпровождаха кервана. Тя не искаше да вижда враговете, на които беше длъжна да се подчинява. Затова държеше главата си неподвижна, изправена и гледаше право напред. Пред нея Уинона яздеше бяла кобила на петна.
         Жените и мъжете, както и децата от Мечата орда бяха мълчаливи през целия нощен път. От редиците на драгуните и на прерийните ездачи обаче се чуваха викове и ругатни. Никой освен Чапа не разбираше какво говорят чуждите мъже и къдрокосият боец не превеждаше обидните думи.
         Късно след полунощ белите войници, съпровождащи кервана, дадоха почивка. Може би и те самите се бяха изморили и прегладнели. Индианците спряха и слязоха от конете. Но не ядоха нищо. След един час пътуването продължи.
         Когато започна да се развиделява, преселниците достигнаха заедно със своя вражески конвой долното течение на Конския поток, който се вливаше в Северен Плат. Цялата сутрин и през целия ден конвоят не даде никаква почивка. Едва на другата вечер разрешиха на изнурените хора и животни да спрат. По заповед на Четансапа жените и децата се събраха в тесен кръг и легнаха по четирима-петима заедно да спят под една завивка от бизонова кожа. Мъжете насядаха около жените и децата.
         Светкавичен облак се вмъкна под завивката до Уинона и Унчида. До тях Хапеда лежеше до своята майка Монгшонгша, която бе носила своето кърмаче в носилка на гърба си и сега го взе да суче. Часке трябваше да отиде при Хиацинта, жената на Шонка. Всички деца изпитваха силен глад, но дажбите, които Четансапа раздаде, бяха съвсем оскъдни. Момчетата и момичетата заспаха със силно биещи сърца.
         Призори продължиха пътя си.
         Денят превали. Мустангите душеха тревата и искаха да пасат, но никой не се смиляваше и не им даваше почивка. Светкавичен облак не разбираше нито дума от онова, което го-вореха сърдито дългите ножове. Ала тя мразеше грубия тон, с който те произнасяха думите. Червената лисица единствен можеше да говори на езика на дакота. Когато слънцето отново се скри, той приближи своя кон до бялата кобила на петна, която яздеше Уинона.
         — Красива сестро на моя велик враг Токай-ихто! — рече той с престорен глас. — Виж как те познах! Та ние се срещахме с теб във вашата шатра. Ти си хубаво момиче, макар че си малко занесена и потънала в мисли! Ти би трябвало да носиш други дрехи. Тогава ще можеш да се покажеш и сред белите мъже в градовете. Привлякла си вниманието на капитан Роуч. Какво ще кажеш? Не щеш ли да се откажеш най-после от този кучешки живот сред прерията?
         Уинона мълчеше.
         — Също като брат си! — подигра я Червената лисица. — Искам да те осведомя по-точно, защото все пак открай време сьм имал вземане-даване с вашето семейство. Вие ще стигнете с вашите шатри в лошите земи, в пустошта на северозапад от Бялата река. Ужасна местност! Агент на вашия резерват ще бъде о.з. майор Джоунс, а аз съм неговата дясна ръка. Действително ние сме избрали за вас, индианците, една хубавичка скалиста песъчлива местност, където ще можете да живеете занапред. Там ще имате достатъчно време да си помислите. Ще ви отпускаме по малко добитък и по малко консерви. Впрочем ще можете да си мечтаете за старите времена и за великите дела на Токай-ихто, който си лежи, добре погребан, в нашето мазе. При това не забравяйте моето име! Нещо ми се струвате твърде многобройни; това няма да е добре за снабдяването. Една част от дакотските дечурлига ще постъпят веднага в училищния пансион. Мисля, че можем да изпратим и вашите там. За да не ги възпитавате неправилно и за да могат най-после те да научат нещо и да престанат да гладуват. Лека нощ! Пожелавам приятна почивка.
         Светкавичен облак чу всичко и потрепера от страх. Ще ги отмъкнат от шатрите им? Да я отделят от Уинона, от Унчида, от Къдрокосия Чапа, може би и от Часке и Хапеда? Да стане пленница на белите мъже за много лета и зими занапред?
         Когато нощта настъпи и тя лежеше до Уинона под завивката от бизонова кожа, Светкавичен облак попита тихо:
         — Уинона, не трябва ли всички наши бойци да разберат, че милаханска искат да откраднат нас, децата? Аз никога няма да отида с тези разбойници!
         — Червената лисица говори достатъчно високо. Нашите бойци вече знаят всичко — отвърна Уинона и на Светкавичен облак се стори, че сестрата на предадения вожд е готова да окаже пълна съпротива заради децата.
         Тогава Светкавичен облак разбра, че духът, който се беше вселил в Уинона, не можеше да бъде лош. Тя положи глава без страх върху рамото на Уинона и не знаеше, че именно това кратко, доверчиво, молещо за закрила движение върна Уинона отново към живота.
         От тази нощ нататък членовете на Мечата орда бяха обзети от още по-силно безпокойство и ярост, ала външно това изобщо не се изразяваше с нищо. Светкавичен облак държеше очите си широко отворени и от следващото утро започна да наблюдава най-внимателно всеки боец. Четансапа, Чапа, Чотанка и Копиен връх, както и двамата синове на Стария Гарван, наричани Гарвановите братя, Ихасапа и Сина на Антилопата, по-възрастният брат на Татокано, явно бяха станали двойно по-внимателни и наблюдателни. Шонка, Червеното крило и Татокано обаче започнаха да водят разговори с Червената лисица. Щом отново разрешиха почивка, тези трима бойци не се посвениха да отидат при драгуните и прерийните ездачи, да се разположат край техния огън и да ядат заедно с тях от тяхната храна, докато жените и децата гладуваха, за да пестят запасите си от храна.
         Два дни по-късно Светкавичен облак видя как тримата млади мъже, които девойчето в душата си наричаше жалки предатели, получиха патрони за своите пушки и вече не яздеха заедно с бойците от Мечата орда, а като скаути с враговете.
         Какъв срам, какъв срам! Светкавичен облак пребледня от ярост.
         Времето стана много ясно и студено. На север погледът стигаше чак до обраслите с гори и до скалистите върхове на Блек Хилс, чиито земни богатства се бяха превърнали в нещастие за племето на дакота, тъй като привличаха белите мъже. От запад се проточваше дългата верига на Скалистите планини. Керванът продължаваше да се придвижва на североизток.
         Капитанът на име Роуч се отдели от кервана и изчезна в източна посока заедно с неколцина от своите хора. Въпреки есенния студ през тези дни прерията започна все повече да се оживява. Явяваха се и изчезваха многобройни патрули, драгунски части и съгледвачи. Мечата орда разпозна следите на други дакотски племенни групи. Появиха се отделни кервани, които се бяха присъединили към голямото преселение в определените за резервати местности. Военните части обаче не допускаха отделните кервани да се слеят.
         Керванът на Мечата орда достигна една малка вада. Тя се бе покрила почти цялата с пясък и бе пресъхнала. Мъжете, жените и децата се измъчваха не само от глад, но и от жажда. Мустангите бяха забавили ход от пренапрежение. Хавандшита беше грохнал и се бе видял принуден да се качи на коня си. Със сълзи в очите Монгшонгша разбра, че няма вече достатъчно кърма за детето си; малкото телце на бебенцето съвсем отслабна. Светкавичен облак прехапа устни. Само да не се издаде какво чувствува! Враговете не бива да го знаят, още по-малко пък предателите.
         През тези дни Червената лисица се отдели от кервана. Шонка, Татокано и Червеното крило подкараха конете си заедно с него.
         Тук бил резерватът, преведе Къдрокосия Чапа. Светкавичен облак не можа да види никаква граница. Но съзря в далечината дървени постройки. Там била „агенцията“. Светкавичен облак научи тази нова дума от Чапа. Там щял да живее занапред Червената лисица и да командува като дясна ръка на Джоунс бойците на дакота и техните жени и деца.
         Сега няколко кервана се срещнаха в песъчливата и обрасла тук-таме с трева степна област, където трябваше да се заселят дакотските племенни групи. Драгуните и прерийните ездачи престанаха да карат преселниците да бързат. Мечата орда често се спираше да почива. Конете пасяха твърдата трева. Кучетата виеха от глад; бяха заклали доста от тях. Една разумна сива кучка бе забелязала това и се стараеше да не се отклонява от кобилата на Уинона. Черното вълчо куче бе изчезнало, откакто Токай-ихто не се бе завърнал в своето племе.
         Един ден по обяд, когато сиво-бели облачета закриха синевата на небето и керванът от преселници отново се спря несигурно за почивка, група драгуни се зададоха от югоизток откъм агенцията. Светкавичен облак следеше недоверчиво приближаващите се в галоп мъже.
         Групата, сред която имаше и неколцина цивилни, спря конете и някой издаде висока заповед. Бобъра разбра най-бързо английските думи и извика високо:
         — Децата ни! Защищавайте децата ни!
         За миг жените направиха кръг около децата, както бизоните и мустангите защищават своите малки. Неколцина мъже грабнаха пушките си, за които нямаха повече муниция, но можеха да си служат с прикладите им. Други приготвиха ками те, бойните си секири и сопи. Четансапа и Чапа стояха начело на дакотските бойци. Светкавичен облак и Гущерчето бяха по средата на предпазния обръч от жени заедно с Часке и Хапеда. Момчетата държаха камъни в ръце.
         Драгуните се приближиха с конете си.
         Предводителят им заповяда да предадат децата. Един цивилен обясни, че те трябвало да се научат да четат, да пишат, да обработват земята и да се молят. Той се опита с високо произнесени убедителни думи да обрисува преимуществата на училищния пансион.
         Когато той свърши, лейтенантът отново махна заповедно с ръка.
         — Докато ние сме живи, няма да можете да откраднете децата ни! — извика Чапа вън от себе си.
         — Проклет негър!
         Един драгун беше извадил пистолета си и го насочи към боеца, ала Четансапа скочи между тях и изби пистолета от ръката на ездача. Стоящият наблизо драгун забоде бойния си нож в главата на Четансапа. Дакотският боец коленичи, целият облян в кръв. В същия миг обаче драгунът, който бе извадил ножа, се олюля върху седлото си. Един камък го бе улучил в слепоочието. Хапеда вече стискаше, готов за удар, втория камък.
         Водачът на драгуните, който не бе очаквал никаква съпротива и не беше честолюбив, промени заповедта си.
         Драгуните и разочарованите мисионери се отказаха да се занимават повече с Мечата орда. Подкараха конете си към друг керван, който се бе разположил на достатъчно голямо разстояние оттук и чиито мъже и жени бяха изненадани и стреснати от бързите промени и дори не бяха и помислили да окажат съпротива. Там групата бели мъже успяха да измъкнат децата и да ги вземат със себе си. Заедно с отчаяната си човешка плячка драгунската част побърза да се оттегли.
         Светкавичен облак проследи с поглед отдалечаващите се ездачи. Тя чуваше оплакваческите викове на ограбените бащи и майки, жалките писъци на отвлечените деца, които най-после заглъхнаха в далечината.
         От дълбоката рана на главата на Четансапа шуртеше кръв. Той все още бе коленичил в тревата. Чапа и Чотанка го подкрепяха. Дойде Унчида, за да превърже раната. Черепът му бе пукнат, но не и пробит. Превръзката от лико потъмня, после постепенно кървенето престана.
         Тъй като денят вече клонеше към заник, Мечата орда остана на място. Лицето на Четансапа беше посивяло; само напрягайки всичките си сили, той можеше да се държи на крака. Разпредели добре обмислено всички бойци и мъжете на Мечата орда бяха готови да отблъснат ново нападение. Ала повече не се появи никакън враг. Заповедта навярно бе гласяла да откарат само определен брой деца в пансиона, и това бе сторено. Така предполагаше и обясни на останалите Чапа.
         На другата заран обаче отново се появи войска. Подкараха нататък Мечата орда, както и групата бащи и майки, чиито деца бяха отвлекли. Двата кервана стигнаха до едно сборно място, където вече се бяха събрали много дакота заедно със семействата си. Чапа се ослушваше към всяка дума, която ухото му можеше да долови, и скоро съобщи какво става: мъжете трябваше да предадат всичкото си оръжие. Имаха право да запазят само камите си, тъй като за тях те не бяха само оръжие, а и инструмент.
         В това време заповедта се разнесе от различни страни високо и веднага я преведоха.
         Драгуните бяха оградили от всички страни сборния лагер. След като заповедта за предаване на оръжието бе преведена, те заложиха карабините си за стрелба. Всеки миг можеше да прокънти поредица от изстрели.
         Предаването на оръжията започна.
         Бойците от Мечата орда стояха скупчени един до друг.
         — Дойде време — каза Четансапа на своите другари. — Ние всички ще се превърнем в жени.
         Той пръв предаде оръжието си: бойната пушка без муниции, лъка, бойната секира. Чапа последва примера му.
         Светкавичен облак почувствува как цялото й тяло потрепера.
         В лагера цареше мъртвешка тишина, само неколцина войници ругаеха, ако нещо не ставаше достатъчно бързо. Контролиращи войници вървяха напред и назад през групата на лагеруващите индианци.
         Мъжете от Мечата орда вече бяха предали оръжието си. Сега стояха с празни ръце край своите жени и деца. Всички те бяха обучавани от четиригодишна възраст да бъдат ловци и бойци. Сега неочаквано им бяха отнели работата и свободата едновременно.
         Никой не смееше да погледне другаря си. Ето ги победителите в много битки, в сражения с белите мъже; ето ги тук, подчинени, обезоръжени, заловени върху парче обрасла с рядка трева степ, без дивеч. Светкавичен облак усети някакъв необичаен повик за повръщане. Никой не можеше повече да я защищава или да й осигурява прехраната. Нейният свят се беше сринал. Тя бе в ръцете на врага.
         Изсвистяха три изстрела. Никой от мъжете и жените на Мечата орда не разбра кой ги бе изстрелял. Но опитните бойци бяха разбрали за част от секундата какво искат да направят драгуните, та Четансапа извика на жените и децата: „Лягайте!“и сам падна по очи в тревата.
         Отстрани един куршум прелетя към беззащитните индианци.
         Чуха се детски писъци. Ранени се сгърчиха; кръвта им швирна. Умиращи се въргаляха и после се проснаха.
         Всичко се случи за няколко секунди.
         Четансапа се изправи бавно. Погледна само веднъж към кръга от войници, които отново бяха заредили пушките си. Светкавичен облак усети какво чувствува в момента Четансапа. Но той беше мъж без оръжие.
         В ръцете на Монгшонгша лежеше изпитото й малко детенце — беше мъртво. Бедрото на Чапа кървеше. Жената на Стария гарван лежеше в локва кръв и не можеше да говори повече. Внучката й, девойката Гущерчето, стоеше безпомощна край нея. Малкият брат на Ихасапа се гърчеше в нечовешки болки. Един куршум го беше улучил в корема.
         Унчида и Уинона заедно с няколко други жени бързаха да помогнат там, където все още можеше да се даде помощ. Светкавичен облак вървеше край Уинона и се стараеше да помага на нея и на Унчида. Куршумът в бедрото на Бобъра се беше забил дълбоко; трябваше да го изрежат и кръвта му пръскаше като струя, докато Хавандшита и Унчида успяха да превържат раната. Жената на Стария гарван беше улучена в гърдите. Очите й се изцъклиха. Братът на Ихасапа, десетгодишно момче, свърши в ужасни болки.
         Сред драгуните, които бяха стояли в кръг наоколо и бяха стреляли един през друг, също имаше убити и ранени.
         Към пладне претърсването на лагеруващите за оръжие приключи. Подкараха отново индианците. Те трябваше да сформират пак своите колони и лишените от оръжие мъже бяха принудени да се отправят заедно с жените и децата си в различни посоки към определените за тях места в резервата. Те влачеха със себе си ранените, умиращите и мъртъвците.
         Ихасапа беше взел ранения Бобър, който не можеше да язди сам, върху своя кон. Мъртъвците лежаха загърнати в кожени завивки в плазовете. Монгшонгша носеше мъртвото си бебе в носилката на гърба. Тя гледаше напред с празен поглед и сякаш не виждаше вече дори и сина си Хапеда.
         Сега керванът се придвижваше в северозападна посока, навътре във все по-опустяващата степ. Странни скали израстваха сякаш непосредствено от земята. Драгуните настояваха да се бърза. Светкавичен облак вече можеше да разбира някои от техните ругатни.
         На втората вечер след безразборната стрелба отново бе дадена заповед за почивка. Мечата орда бе стигнала до своето ново място за живеене.
         Светкавичен облак се огледа. Около нея имаше само безкрайна пустош, много пясък и камънаци, бедни редки треви, пресъхващи води. Четансапа и Хавандшита дадоха нареждане да се издигнат шатрите. Жените и мъжете слязоха от мустангите. Мъжете и момчетата събраха конете на едно място. Светкавичен облак и Меден цветец издигнаха шатрата на Бобъра и внесоха вътре покъщнината. После Светкавичен облак излезе извън бивака, за да присъствува на погребението на тримата мъртъвци. Завързани в кожени завивки, те бяха окачени и захванати здраво за клоните на едно изсъхнало дърво, за да не могат да ги достигнат вълците.
         И тази церемония мина сред пълно мълчание. Мълчанието бе единственият израз на упрек и тъга, с които подчинени-те индианци можеха да изразят чувствата си срещу победителя.
         Когато мъртъвците намериха най-после вечното си жилище сред ветровете, Светкавичен облак отиде при Уинона и Унчида. Донесе малко вода за тяхната шатра от едно почти просмукало се в почвата езерце и се приготви да им помогне при събирането на дърва. Унчида тръгна заедно с нея, а Уинона остана съвсем сама в шатрата.
         Когато Светкавичен облак се върна заедно с Унчида, Уинона бе успяла вече да издълбае място за огнището в средата на шатрата.
         — Можете да отидете да получите храната — каза тя със странно беззвучния си напоследък глас. — Четансапа раздава дажби от запасите ни.
         Светкавичен облак излезе, за да получи оскъдната дажба за обитателките на шатрата за единственото хранене през деня. Уинона остана в дъното на шатрата; седна на пода и Унчида пристъпи към нея. Но и двете не си казаха нито дума. Когато Светкавичен облак се върна, Уинона й предложи собствената си дажба. Девойчето не искаше да приеме такъв по — дарък, но Уинона отново се бе унесла в мислите си и сякаш не чуваше повече онова, което Светкавичен облак й говореше.
         Така девойката започна да се храни и при това огледа шатрата, която беше родна шатра на Матотаупа и на Токай-ихто. Нещо се беше променило тук и Светкавичен облак чак сега разбра къде какво беше променено. Кожата на голямата сива мечка, която Матотаупа бе убил на времето, подпомогнат от своя единадесетгодишен син Харка, не висеше вече на подпорния прът. Беше постлана на земята. Светкавичен облак търсеше да открие какво още бе променено и видя, че липсва белият лък, костеният лък на Токай-ихто. Къде беше останал той? Девойката не можеше да си спомни дали Уинона го бе предала на дългите ножове. Всеки случай той не висеше на подпорния прът.
         Уинона пое ножа и отряза в знак на горест лъскавите си дълги черни плитки.
         Докато жените седяха мълчаливо в шатрите, мъжете, момците и момчетата стояха всички заедно навън и гледаха как драгуните ядат консерви и подготвят нощния си лагер. Къдрокосия Чапа разбра от думите им, че се канят да потеглят с конете си на другия ден обратно към агенцията, и каза това на останалите. Часке слушаше внимателно.
         — Нима ще ни оставят тук да измрем от глад? — чу той да пита Четансапа.
         — Трябва да отидем при тях и да поговорим за това.
         — То е твоя работа.
         Чапа стисна видимо устни и повика Стария гарван и боеца на име Чотанка да отидат заедно с него при началника на драгуните. Тримата индианци бяха принудени да чакат дълго и да слушат много ненужни подигравки. Ядът качи кръвта в лицето на Часке. Най-после им разрешиха да говорят.
         — Кажете ни — започна Къдрокосия Чапа, като веднага превеждаше онова, което говореше и чуваше, за да бъдат другарите му в течение на разговора. — Кажете ни от какво ще живеем ние тук. Запасите ни вече се свършват.
         — Хе-хе! Човече! Дакотският негър! Тук ще си живеете чудесно! Рентиери ще ставате! И ние бихме искали да си живеем така лесно! Утре ние ще се върнем в агенцията, а вдругиден вие ще си получите продоволствието! Всичко е наред.
         Чапа нямаше основание да се усъмни в това уверение; пък и нямаше да има смисъл.
         Вечерта премина в нощ. Бухали и прилепи, които досега си бяха живели несмущавани от нищо сред пустошта, започнаха да писукат и да крещят, завиха койоти и кучета. Ревът на животните бе единственото нещо, което напомняше на прокудените мъже и жени родните места.
         Момчето Хапеда седеше в бащината си типи. Гледаше мълчаливо своя баща Четансапа, който беше седнал край новоиздълбаното огнище. Пламъчетата ближеха краищата наклоните и осветяваха кокалестите рамене на бащата и превръзката от лико на главата му. Едно парче от кожата с косата, месото и начупените кости бяха изрязани. Четансапа сигурно усещаше ужасни болки от раната си, но очите, вперени в огъня, и бръчките по челото и около устните му издаваха мисли и чувства, които сигурно се бяха загнездили много по-надълбоко и много по-болезнено, отколкото кървящата рана.
         Хапеда разбираше баща си много добре. Четансапа се бе надявал да отведе своите бойци при още свободните племенни групи на дакота, при Тотанка-йотанка и при Тасунка-витко. Но не беше успял.
         В дъното на шатрата седеше Монгшонгша; ръката й галеше безспир празната бебешка носилка. Тя я бе напълнила с черни пера в знак на траур. Хапеда седна по-близо до майка си, като продължаваше да гледа неотстъпно баща си край огнището. Черните мисли хвърчаха около момчето също като прилепите навън. И с неговото детство беше свършено. Свършено беше с мечтите му за ловене на бизони и за победоносни битки, за родина и свобода. Той седеше с лишения си от оръжие баща и със смазаната си от мъка майка. Измъчваше го силен глад. Още преди да се зазори, той излезе от бащината типи, отиде пред бивака и се загледа мълчаливо сам самичък в далечината, чак до големия масив на Блек Хилс, където, изглежда, вече бе започнало да вали сняг. Зад тези планини беше прерията, където имаше още толкова много дакотски мъже, бойци, които бяха победили дългите ножове, бойци, които не бяха претърпели поражение. Кога ли ще дойдат те, за да освободят своите пленени братя и сестри?
         Къдрокосия Чапа също бе излязъл съвсем рано като Хапеда от своята типи и Светкавичен облак, която видя, че чичо и стои сам, се приближи до него. Двамата останаха на края на бивака, между пясъка и скалите, под гаснещите върху небесния свод звезди. Единствената мечта на Чапа, която той все още бе таил в себе си като надежда, бе потъпкана и повалена и той трябваше да признае това пред детето. Тук, на тази земя, Мечата орда никога нямаше да може да отглежда достатъчно добитък и да сее и жъне достатъчно, за да може да се изхранва сама. Мъжете нямаше да се превърнат от ловци в скотовъдци, а от свободни трудещи се хора — в пленници и просяци. Той не можеше да каже на девойчето, което стоеше край него, никаква ободрителна дума. Какъв живот очакваше подрастващата девойка Светкавичен облак?
         Денят и следващата нощ отминаха. Слънцето отново се издигна на хоризонта и изпълни пустата земя със светлината си. Много бойци стояха мълчаливо сред шатрите и гледаха дали милаханска ще тръгнат най-после, както бяха ги уверили още преди два дни. Драгуните обаче не се помръдваха. Само двамина от тях насочиха далекогледите си към югоизток и забелязаха не по-рано, отколкото дакотските мъже с просто око, че от тази посока се задават неколцина ездачи. Те яздеха по индиански обичай един подир друг и скоро се разбра, че бяха въоръжени с бойни и ловни пушки.
         Всички чакаха напрегнато. Никой не очакваше нищо добро. Дори момчетата и момичетата очакваха ново нещастие.
         Когато ездачите се приближиха, се разбра кой се приближава. Това бяха Шонка, Червеното крило и Татокано, както и Кървавата томахавка, един по-възрастен боец, който не беше от Мечата орда. Заедно с тях яздеха още десетима въоръжени мъже — бели и индианци.
         Хапеда и Часке пребледняха от ярост, както преди се бе случило с девойчето Светкавичен облак. Те стояха един до, друг и чакаха какво ще се случи по-нататък. Когато ездачите стигнаха до бивака, те скочиха от конете край лагера на драгуните. Изглежда, там бързо се споразумяха; командуващият даде съгласие за нещо. Хапеда и Часке видяха как Шонка, Червеното крило и Татокано се отправиха към шатрата на вожда, където се намираха Унчида и Уинона. Тримата въоръжени мъже влязоха в шатрата и излязоха скоро заедно с двете жени. След това започнаха пред очите на всички бързо да разрушават шатрата на Токай-ихто. Счупиха подпорните колове. Хапеда и Часке гледаха отчаяни към Четансапа. Ала лишените от оръжията си мъже стояха на площада сред бивака и наблюдаваха всичко все още мълчаливо. Уинона и Унчида не се помръдваха.
         Когато шатрата на Токай-ихто бе разрушена, Шонка пристъпи към Четансапа. Хавандшита излезе от своята заклинателска шатра и се приближи.
         — Свикайте Съвета на старейшините! — заповяда Шонка с висок глас. — Бащата на резервата го желае. Ще ви бъде съобщено като на членове на съвета какво се случи, защо се случи и какво ще се случи още! Сега дакота имат нови вождове. Вашите недостойни бивши предводители няма да ви съветват повече, а шатрата на Токай-ихто, който е син на предател и беше прибързан като хлапак, е разрушена завинаги! Хау! Сега Четансапа избухна.
         — Мръсен койот, предател и страхливец! — нахвърли се той върху Шонка и цялото огорчение, което се бе насъбрало в него, се изля изведнъж с някаква неудържима сила. — Ти искаш да ни принудиш с оръжията, които ти даде Червената лисица, убиецът! Не мисли, че нашите мъже ще ти се подчинят! Нима ти очакваш, че ние ще се оставим ти да ни заразиш със своята краста? Не се доближавай до нас! Много по-добре щеше да бъде ние да разрушим твоята шатра и да те изпъдим от тук, вместо ти да позориш Токай-ихто! Аз казах, хау!
         Шонка, Червеното крило и Татокано бяха измъкнали пистолетите си и ги насочиха към Четансапа.
         — Млъкни!
         — Няма да мълча…
         Тримата натиснаха спусъците, но Четансапа вече бе отскочил и те не можаха да го ранят смъртоносно. Четансапа събори Шонка на земята, забоде камата си в рамото на Червеното крило и изчезна между шатрите и скалите. Тримата въоръжени мъже закрещяха и се спуснаха подире му. Насъбралите се на площада сред бивака индианци чуха изстрелите. Настана истинска бъркотия.
         Най-после пукотевицата заглъхна и възбудената глъчка затихна.
         Светкавичен облак и Гущерчето бяха намерили Хапеда и Часке. Децата трепереха от възмущение и страх.
         Шонка и Татокано се върнаха, все още силно задъхани, откъм скалите. Червеното крило се появи сред драгуните, където се заеха да му превържат раната.
         Шонка и Татокано отново държаха заредени пистолети в ръка.
         — Тоя пършив койот избяга! — изкрещя Шонка. — Подстрекател, предател и приятел на предател! Но нашите куршуми го улучиха! Той трябва да умре и да се превърне в мърша и ничия ръка няма да се докосне до него! Който му се притече на помощ или го скрие, също е обречен на смърт! Аз настоявам присъствуващите членове на съвета да одобрят нашите действия и решения, или аз ще помоля дългите ножове, разположени край бивака да разрушат шатрите ви и да застрелят и вас, и жените, и децата ви! Аз казах, хау!
         Бойците, към които той се бе обърнал като към членове на съвета, гледаха към земята. Най-сетне Черния гарван пристъпи тромаво напред.
         — Нека бъде мир между дакота и дългите ножове! Вашите действия и решения бяха необходими. Лулата на мира ще обиколи след това всички в съвещателната типи и ще благослови нашето съгласие! Аз казах, хау!
         Беше още преди пладне.
         Унчида тръгна, без да каже нито дума и за всеобщо учудване, към шатрата на Хавандшита. Уинона и Светкавичен облак влязоха заедно с Хапеда в шатрата на Четансапа при Монгшонгша. Часке не се виждаше вече никъде. Навън драгуните ругаеха. Шонка и Татокано, изглежда, тръгнаха още веднъж по дирите на Четансапа.
         В шатрите всички стояха, ослушвайки се и с надеждата Четансапа да е успял да избяга. Като охлюви се придвижваха бездейните часове на очакване. Дойде пладне, после следобед и вечерта. Когато започна да се стъмва, се надигна шум. Мъжете, изпратени да преследват Четансапа, се върнаха без успех.
         На другия ден драгуните се отдалечиха на конете си. Индианските съгледвачи, които играеха едновременно и роля на полицаи, ги последваха един ден по-късно. На следващата сутрин обаче отново се появи друга военна част. А обещаните хранителни дажби все още не пристигаха. Хапеда и Часке, Светкавичен облак и Гущерчето вече примираха от глад, ала не дотягаха никому с молби. Бузите им бяха хлътнали, ръцете измършавели. От лагеруващата край бивака военна част се приближи един войник и поднесе на Светкавичен облак отворена консерва с месо. От миризмата му девойката усети, че й се повръща, и тя мразеше мъжа, защото той се числеше към враговете. Кой го знае дали не иска по-късно да разказва, че е хранил млади дакота като гладни кучета? Светкавичен облак беше силно огорчена и изпълнена с недоверие. Извърна се мълчаливо и с презрение. Войникът се оттегли с отхвърлената консерва в ръка при другарите си, които му се изсмяха подигравателно.
         После и тази военна част си замина, а хранителните доставки все не пристигаха…


         През четвъртата нощ, когато наоколо беше съвсем тихо и пусто, нещо стресна момчето Хапеда в постелята му. Хапеда бе лежал уморен, но без сън в завивките си. Сега забеляза как чергилото на входа се разклати и изведнъж видя, че това беше баща му Четансапа, който пропълзя през отвора. Майката спеше толкова дълбоко от умора, че не забеляза нищо, а бащата сложи ръка на устните си и даде знак на Хапеда да не буди майка си. Четансапа потърси превръзките от лико. Момчето знаеше къде ги бе прибрала майка му и помогна на баща си да превържат раните му. В две от тях сигурно имаше трески. Те бяха започнали вече да гноят. Хапеда донесе на баща си три гущерчета, които беше хванал, и Четансапа ги погълна бързо. Момчето съобрази също така веднага, че баща му ще има нужда от зимна кожена дреха и от завивка от бизонова кожа. Четансапа пое вещите и възложи на сина си задача. Къдрокосия Чапа и Чотанка трябвало да заминат веднага за агенцията и да настоят там да им дадат храна. През това време Ихасапа и Копиен връх трябвало да отидат и да разберат какво е станало с главните вождове.
         — Ще дойдеш ли пак някой път, татко? — попита момчето. — Или аз да дойда да те намеря някъде?
         — Аз се крия между скалите. Когато предателите и койотите ги няма, ще идвам в шатрата всяка трета или четвърта нощ. Ако не мога да дойда, ти недей да ме търсиш, освен ако се е случило нещо важно или голямо. Тогава ми остави съобщение при скалата, която прилича на глава на лешояд — и Четансапа изчезна отново незабелязано, тайно, както беше дошъл.
         Когато нощта вече изтичаше, Хапеда стана. Беше тъкмо часът преди изгрев слънце. Тъй като водата беше много малко, момчето се натърка със сняг. При първи зари Хапеда повика Къдрокосия Чала от шатрата със седемте жени и му предаде тайно заръката на Четансапа.
         — Добре… да… добре. — Изглежда, сега и в крайниците на Чапа се вля нов живот, тъй като му се бе създала работа. — Добре. Баща ти се е спрял на най-подходящите мъже. Никой от нас четиримата няма да издаде Четансапа. Ти се върни в шатрата, Хапеда, или почни да си играеш. Аз ще предам задачата по-нататък.
         Когато слънчевите лъчи заляха пустошта и шатрите в бивака, четирима бойци вече бяха готови за път. Къдрокосия Чапа и Чотанка подкараха конете си на юг към агенцията. Там се бяха разположили белите мъже, които имаха за задача да ругаят и управляват бедните дакота като в голям затворнически лагер. Ихасапа и Копиен връх тръгнаха пешком. Никой не попречи на четиримата мъже да се отдалечат.
         Хапеда се срещна с Часке, своя приятел и заедно с него вожд на Съюза на Младите кучета. Те се посъветваха взаимно и решиха, че членовете на съюза трябва да отидат на лов за птици. Можеха да заложат примки, а и камъните бяха оръ-жие. Гладът беше голям и жените отново заклаха няколко кучета. Но тъй като двамата вождове на момчетата проявиха доста голяма увереност, и останалите деца се насърчиха и това по-бодро настроение навлезе по невидими пътища във всички шатри.
         Мина един ден, после втори, и още един, и още един. Момчетата започнаха да се взират никой ли от четиримата мъже, които бяха напуснали бивака, не се завръща още. Сутринта на петия ден на юг нещо се раздвижи. Хапеда и Часке изведоха изпосталелите си мустанги и ги подкараха натам. Онова, което откриха, им се стори много странно.
         Две рогати пъстри мършави добичета теглеха с твърде голямо нежелание голяма кола с ритли. Подир колата вървяха завързани още четири такива животни; те пристъпваха неохотно, препъвайки се, с проточени напред шии и глави. Къдрокосия Чапа седеше в колата и подтикваше товарните добичета. Чотанка водеше неговия мустанг, който вървеше ходом след колата.
         Колоната спря край шатрите. Едното добиче веднага се сгромоляса изнемощяло на земята.
         Мъжете, жените и децата наизлязоха от шатрите и питаха безмълвно, само с поглед, какво смятат да правят сега Къдрокосия Чапа и Чотанка.
         Къдрокосия Чапа скочи веднага от каруцата и разпрегна двете крави, които бяха я теглили. Хапеда и Часке му помогнаха. Те казаха, че тези животни имали някаква далечна прилика с женските бизони, тъй като имали рога, четири крака и козина, ала за носовете на индианските момчета миризмата им беше някаква сладникава смрад. Самият Къдрокос Чапа беше готов да се разплаче.
         — Шест крави! — каза той. — Но ние можем само да ги заколим, защото те са изтощени до смърт, а тук, край нашите шатри, няма да намерят през зимата никаква храна!
         Чотанка бе отвързал вече четирите крави, които бяха вървели подир каруцата. На мъжете не им оставаше нищо друго освен да изпълнят онова, което бе споменал Чапа. Те извадиха камите си и заклаха животните, които изобщо не бяха годни вече да окажат съпротива. През тази сутрин момчетата и момичетата разбраха разликата между ловуването и клането. Какво означаваше обаче да се отглежда добитък, те не можаха да научат от този пример.
         Приближи се и Хавандшита. Той определи заедно с Чотанка как да се разпредели месото. Сетне мъжете се заеха да одерат закланите добичета. Жените трябваше да гонят гладните кучета с камшици.
         Хапеда, Часке, Светкавичен облак и Гущерчето стояха заедно с останалите мъже, жени и деца край празната каруца. Чапа бе единственият сред тях, който изобщо можеше да кара подобна кола. Но какво можеха да пренасят те с нея? Времето на големите им преселвания от едно място на друго бе отминало. Жътва не можеха да прибират. Кожи, които трябваше да се носят за продан, нямаха. А зимата започваше, в шатрите беше студено и нямаше дърва. Тогава мъжете решиха да нацепят каруцата и да използуват материала за огрев. Чапа прибра едно колело в своята шатра. Обясни на Светкавичен облак, че иска да проучи основно как се прави такова колело.
         Всичко това вече бе приключено и бяха минали още три дни, когато най-после Ихасапа и Копиен връх се завърнаха в бивака. Девойчетата и момчетата ги гледаха с голямо очакване.
         Свикаха веднага Съвета на старейшините и скоро из целия бивак се разпространи вестта, която двамата бяха докладвали. Те обиколили надалеч целия резерват. Главните вождове обаче не открили никъде. На север в Блек Хилс имало още много сняг. В северните прерии зимата все още не свършвала. Неколцина главни вождове пътували заедно със своите бойни групи горе на север през сняг и лед. Невъзможно било да се получи някакво съобщение от тях. Ако те били още свободни, трябвало мъжете им да се крият от дългите ножове, защото разполагали с много малко муниции и белите мъже ги преследвали. А в резервата дакота били командувани сега от нови вождове. Имало три големи резервата, този, в който живеела Мечата орда, друг, съседен, и един на север, на брега на Мини-Соус, по горното течение на река Чейен.
         Това бяха новините, на които трябваше да повярват и момчетата, и девойчетата. Отникъде не можеха да очакват по-мощ. Шонка беше казал истината.
         Когато тези новини бяха разбрани с цялата им тежест и месото от изпосталелите крави бе изядено, момчетата и момичетата имаха чувството, сякаш не можеха да дишат с пълни гърди и вече едва се движеха. Езерцето съвсем пресъхна. Жените вървяха цяла миля, за да донесат вода за пиене. Хората нямаха възможност да се къпят вече. Те усещаха всеки ден праха по тялото си и това ги караше да се чувствуват унизени. Безнадеждност вкочаняваше затворените в резервата хора.
         За Хапеда, за приятеля му Часке и за девойката Светкавичен облак сега съществуваше само един час на ден, през който те действително чувствуваха, че живеят, и който им помагаше да надвиват умората и отчаянието от останалите часове на деня. Това беше вечерният час, когато имаха възможност да поседят в шатрата на Четансапа край Уинона. И Унчида, която сега живееше в шатрата на заклинателя, идваше през този час при Уинона. Девойката сякаш се събуждаше савечерно време от своята мъка. В сумрачната светлина тя шиеше кожена дреха и кожени мокасини. Не бързаше да работи. Правеше само по няколко бода на вечер.
         — За кого шиеш тези неща? — попита Светкавичен облак, върху чието рамо стоеше вярната катеричка.
         В шатрата беше полутъмно, тъй като трябваше да пестят дървата. Проблясваха само искри.
         — Шия за един сън — отвърна Уинона.
         — Какво ти се присъни? — запита Часке. Той идваше само тайно в шатрата на избягалия Чегансапа. Втората му майка Хиацинта и Шонка не биваше да знаят за това.
         — Сънят ми беше силен и добър — отвърна Уинона на момчето.
         Индианците, които не познаваха естеството на съня, отдаваха голямо значение на съновиденията.
         — Кой мъж се яви в съня ти? — попита Хапеда и опипа частите на кожената дреха, която сигурно бе определена за някой висок, строен боец.
         — Сънувах брат си — призна Уинона. — Той е мъртъв — рече Хапеда.
         — Аз не съм видяла трупа му.
         Светкавичен облак вдигна изплашено глава. Страхуваше се да се надява на нещо, което никога не можеше да стане действителност. Тя бе преживяла вече през своя млад живот едно твърде жестоко разочарование.
         — Той е мъртъв — повтори Хапеда, гонен от същия страх като Светкавичен облак.
         — Но духът му не е примирен — отвърна горчиво Уинона. — Той се яви в съня ми. Той ще се върне отново.
         Минаха дни, седмици и месеци. Една вечер момчетата и момичетата седяха отново край сестрата на Токай-ихто. Уинона работеше вече твърде рядко. Тази вечер ръцете й бяха отпуснати в скута. Децата не разговаряха помежду си, защото и без това имаше много малко нещо за уговаряне, но все пак търсеха опора един в друг. Това беше, което непрекъснато караше четиримата младежи да се събират заедно: Часке и Хапеда, Светкавичен облак и Гущерчето.
         Вече беше започнало да се смрачава, когато отвън се чуха галопиращи коне — галоп на здрави, отпочинали животни. Сигурно бяха чужди ездачи. Момчетата и момичетата наостриха слух.
         Ездачите стигнаха в галоп до площада насред бивака, където чаткането на копитата изведнъж секна. Навярно бяха шестима ездачи; така реши Часке. Децата чуха как ездачите скочиха от конете и тръгнаха към шатрата на Четансапа. Момичетата и момчетата останаха седнали до Уинона. Монгшонгша седеше сама в дъното, наведена над празната бебешка люлка.
         Някой отметна чергилото на входа, Шонка се вмъкна вътре, а зад него нахлуха и Татокано, трима непознати бойци и един бял мъж. Белият мъж беше цивилен. Татокано се бе издокаран в някаква много странна униформа.
         — Разринете огъня! — заповяда белият човек, който сигурно беше чиновник на агенцията. Гласът му беше слаб, преуморен от много крещене.
         Татокано преведе заповедта. Светкавичен облак я изпълни. Тя искаше да спести на Уинона унижението да се подчини на заповедта на подобен лаещ койот. Пламъци лумнаха нависоко и осветиха всички, които се намираха в шатрата.
         — Вън, прасета такива! — изсъска белият мъж към децата. Двете момчета и момичетата се вдигнаха съвсем спокойно и това спокойствие им придаде горда осанка. Те тръгнаха бавно към изхода на шатрата, откъдето нахълталите бели мъже трябваше да се отместят, за да им направят път.
         Шонка сподири със застрашителен поглед осиновения си син Часке и след това сграби Хапеда.
         — Ти ще останеш тук!
         Момчето веднага се спря, но изпъна врат.
         Светкавичен облак, Гущерчето и Часке изскочиха навън. Там застанаха близо до шатрата, защото искаха поне да чуват какво става вътре.
         А Хапеда преживя оттук нататък всичко, което се случи в шатрата.
         Шонка обгърна с поглед Уинона и Монгшонгша.
         — Ставайте! — изкрещя той грубо към тях, след като белият мъж изграчи същото на английски.
         Жените се изправиха.
         — Ще претърсим шатрата! Жените останаха мълчаливи.
         — Къде сте скрили Четансапа, този предател и убиец? Ние ще го арестуваме! Ще го обесим! Червеното крило умря от раната, която този бунтовник му нанесе с камата си!
         Жените мълчаха.
         Полицаите от лагера започнаха да вдигат и да отгръщат завивките от пода.
         — Охо — рече Шонка и тръгна към Уинона, — ти добре си топлиш краката! Отстъпи веднага от тази меча кожа!
         Уинона отстъпи три крачки встрани и освободи сгънатата кожа. Белият мъж разгърна, подпомогнат от Шонка, тежката сива кожа. Сега Хапеда за пръв път видя какво беше загърна в кожата: дългата свещена лула, която обикаляше гостите преди започване на всяка гощавка при вожда, короната от орлови пера, недовършената дреха от бизонова кожа, парчетата за ушиване на кожени мокасини и две шини за снежни плазове.
         Лицата на Шонка и на дребния бял мъж с лаещия глас се разтеглиха в подигравателна гримаса.
         — Аха, вие сте решили да облечете Четансапа?
         Нито Шонка, нито пък някой от останалите четирима индианци очакваха жените да отговорят. Само белият мъж чакаше отговор. Ала жените продължаваха да мълчат.
         — Къде е Четансапа? — Гласът на белия мъж премина в креслив дискант. Той бе излязъл от едно измъчено не от труд, а от пороци тяло.
         Жените продължаваха да мълчат.
         Шонка сграби отново Хапеда за раменете и го изтика пред майка му.
         — Гледай тук, аз ще взема този малък койот, ако не ми кажеш за кого шиеш тази дреха!
         Монгшонгша се разтрепера цялата.
         — Не я шия аз.
         — Не я шиеш ти?! — Шонка пусна Хапеда и пристъпи към Уинона. — Значи ти я шиеш! — издаде той брадичката си напред.
         Белият мъж бе сграбил кожената дреха.
         — Хау. Аз я шия — рече Уинона със своя нов, непознат, беззвучен глас и всички се изненадаха, че тя проговори.
         — И смяташ да правиш шейна?
         — Хау. Ще направя.
         — И шиеш мокасини?
         — Хау, шия мокасини.
         — И си онази кучка, дето се влачи при оня Чегансапа и му помага да живее?
         — Не.
         Белият мъж изгуби търпение.
         — Удари най-после тия жени в лицето! Смажи това проклето котило! Тая лъжлива паплач! Какво дрънка тая мръсна женска? За кого шие тая дреха?
         — За кого шиеш дрехата? — изрева Шонка още веднъж към Уинона.
         — За Токай-ихто. Шонка отстъпи назад и загледа девойката недоверчиво!
         — Ти луда ли си? Уинона мълчеше.
         — За кого шиеш тази дреха?
         — Казах ти вече.
         — Лъжеш! Тоя, за когото говориш, отдавна вече е станал смрадлива мърша!
         — Аз говорих с него.
         Шонка отстъпи още една крачка назад.
         — Не лъжи така нахално! — Той придърпа Хапеда към себе си. — Ако вие, жените, помагате на Чегансапа, аз ще убия този малък койот! Разбираш ли ме?
         Монгшонгша извика като ранено животно:
         — Детето ми!
         — Разбираш ли? — Шонка отново пристъпи една крачка към Уинона.
         Уинона мълчеше.
         — Брат ти загина и е закопан! Разбираш ли ме?
         — Аз разговарях с него.
         Шонка изглеждаше объркан. Белият мъж се разяри.
         — Стига дрънканици! — извика той на Шонка. — Още ли не си се справил с тия гадни женски? Май ще трябва аз сам да се намеся! Моето име е Луис и аз съм се научил в цирка „Майерс“ как да се отнасям с червените свине.
         Уинона пристъпи към белия човек и без той да усети, издърпа кожената дреха от ръката му. Девойката положи дрехата върху мечата кожа и седна върху нея.
         — Вие сте крадци! — каза тя на Шонка и на белия мъж на име Луис. — Тази дреха е на Токай-ихто!
         Белият мъж погледна към индианеца.
         — Петима въоръжени мъже срещу една такава женска, и хем женската побеждава! — Той искаше да се разсмее, ала само изсвири с уста. — Някой тук е луд — или тая женска, или ти!
         — Жената — отвърна Шонка. — Тя е полудяла. Но тя може и да омагьосва, тая магьосница!
         — Тая?!
         Белият мъж пристъпи напред, спря се и неочаквано и той се изплаши. Уинона бе вперила изцъклените си очи в него. Той отстъпи бавно назад, докато застана зад Шонка и се почувствува прикрит от него.
         — Тя наистина има лош поглед — промърмори той и гла-сът му за първи път прозвуча тихо, защото макар да нямаше никаква вяра, суеверието бе залегнало твърде дълбоко в него.
         Той се огледа за Монгшонгша. Когато Уинона бе седнала, и тя също се бе отпуснала на земята и бе започнала да гали нежно празната детска люлка, напълнена с черни пера.
         Белият мъж потупа с пръст челото си.
         — Те са луди и двете! Да се махаме оттук!… Но аз ти казвам, да знаеш, непрокопсанико — обърна се той на излизане към Хапеда, — в същия миг, в който дадеш нещо на баща си, ще бъдеш обесен! Ние ще се върнем отново! Не си правете повече никакви ненужни илюзии! Вашият вожд Крейзи Хорс или Тасунка, както го наричате вие, се предаде заедно със своите бойци. Генерал Майлс го научи какво значат добри обноски.
         Крейзи Хорс напредва заедно със своите две хиляди бойци към агенцията, всички са полуизмръзнали и изгладнели. Това го казвам за ваше сведение и за да се съобразявате с него!
         Шонка преведе със злобна радост.
         Петимата индианци и белият мъж напуснаха шатрата.
         Навън все още стояха Часке, Светкавичен облак и Гущерчето.
         — Махайте се оттук, прасета такива!
         Шонка ритна Часке и за сетен път доказа, че бе започнал да учи от белите мъже не доброто, а само най-лошото.
         Двете момичета и момчето отстъпиха малко встрани и проследиха с поглед омразния предател и белия мъж, когато те яхнаха конете си. Дори и след като ездачите изчезнаха от погледите им, децата останаха на мястото си. Пред тях се разстилаше неплодородната земя, над главите им се бе ширнало зимното, осеяно със звезди небе.
         В шатрите все още имаше тих шум, защото никой не бе легнал, преди полицията на агентурата да напусне селото. Ха-педа изскочи от шатрата на Четансапа и се приближи към Часке и двете момичета. Той помоли момичетата да се отдалечат, тъй като имал да уговори още нещо важно с Часке. Без да се почувствуват обидени, Светкавичен облак и Гущерчето се отдалечиха. Те разбираха, че Хапеда крие някаква тайна, за която никой друг не биваше да знае.
         Когато двете момчета останаха сами, Хапеда заговори:
         — Часке! Аз ти вярвам така, както вярвам на себе си. Ти ще мълчиш за всичко, което ще ти кажа сега!
         — Хау. Ще мълча.
         — Най-напред: Тасунка-витко е победен. Той пътува заедно със своите бойци към резервата.
         Часке не изрече нито дума. Трябваше да преглътне сълзите си.
         — След това — промълви прегракнало Хапеда — ще трябва да знаеш, че моят баща ще дойде нощес. Трябва да му дам нещо за ядене; но ние нямаме нищо в шатрата и майка ми прекалено много се страхува, за да измоли нещо, след като Шонка и лошият мъж на име Луис я заплашиха, че ще убият мен, за да и отмъстят. Ти трябва да ми помогнеш, Часке. В шатрата на Шонка, където живее неговата жена Хиацинта, сестрата на твоята умряла майка, не липсва храна. Там има достатъчно месо. Иди при Хиацинта, твоята осиновителка, кажи й, че си гладен, и й поискай месо!
         — По-скоро ще си отхапя езика, отколкото да ида да моля жената на този койот-предател, след като Тасунка-витко е победен.
         — Ще го направиш ли въпреки това, Часке?
         — Ще го направя въпреки това, хау.
         Часке тръгна, макар че му беше много тежко. Отправи се към шатрата, където живееше Хиацинта и където бе и твърде рядко използуваното жилище на Часке. Всички в селото избягваха Хиацинта, жената на Шонка.
         От отвора на шатрата все още блещукаше слаба светлина; значи огънят вътре още не беше зарит и Часке се вмъкна бързо, за да не съжали и да се откаже от намерението си. След няколко крачки се спря насред шатрата.
         Хиацинта седеше край огнището и везеше колан. След малко тя вдигна поглед, изгледа Часке и тъй като той продължаваше да мълчи, попита: — Какво искаш?
         — Месо! — отвърна кратко Часке. Думата прозвуча така, сякаш той я беше изплюл.
         — Така. Значи затова все пак се реши да дойдеш отново в шатрата.
         — Да.
         Хиацинта пусна колана, който везеше, да се изплъзне от ръката й и, изглежда, се бореше със себе си.
         — За кого искаш това месо?
         — Не за себе си — тросна се Часке. — Нима ти не знаеш, че всички гладуват? Само в твоята шатра има достатъчно храна.
         Хиацинта изгледа отново момчето, привидно враждебно и същевременно измъчвана от срам. После неочаквано се изправи, извади четири консервни кутии и ги натика в ръцете на момчето.
         — Ето! Вземи. Не те питам кому ще ги дадеш. — И тя седна отново край огнището, за да продължи да шие.
         Часке не рачи да каже повече нито дума. Измъкна се бърз като невестулка, заедно с плячката си навън.
         Хиацинта остана край огнището. Не подхвана отново работата си. Извезаният до половина колан падна от ръцете й; те останаха бездейни, полуотворени в скута й. Не знаеше накъде гледа. Не виждаше огъня, не виждаше чергилото на стената, нито завивките, нито стойките за спане и паниците. Погледът и мислите й се върнаха назад, към миналото, когато тя беше още младо момиче и приятелка в игрите на Уинона. Тогава тя беше доволна, весела и щастлива. Когато Шонка я отведе в своята шатра, започнаха нейните мъки. Никой от бойците в бивака не гледаше с добро око на него; жена си той бе посрещнал сърдито и властно. Уинона, сестрата на Токай-ихто, се отдръпна от Хиацинта, щом тя стана жена на Шонка. Сега Хиацинта беше съвсем самотна. Всички презираха Шонка. Никой не разговаряше с жена му. Сякаш между нея и всички останали имаше празно пространство, което нито дума, нито усмивка, нито жест, нито поглед можеха да пробият. Насред бивака Хиацинта беше съвсем сама. Дори и Часке, който беше останал сирак и принадлежеше към шатрата на Шонка, почти не влизаше вече там, а откакто Шонка стана слуга на белите мъже, и Часке не бе продумал повече нито дума с Хиацинта. Тъкмо сега, дошло да моли за месо, момчето продума отново на своята осиновителка.
         Досега Хиацинта никога не бе давала възможност на своя мъж да узнае за нейното безрадостно съществуване. Малко ядеше, малко спеше, работеше само от време на време. Сама имаше чувството, че вече е мъртва и че мъжете и жените на Мечата орда просто бяха забравили да я погребат.
         Когато Часке я заговори, тя се изплаши. А когато той отново си отиде, тя пак потъна в своето униние, от което не виждаше никакъв изход.
         Момчето избърза към Светкавичен облак, за да й даде една консерва месо. Блесналите очи на момичето му благодариха. Другите две кутии той отнесе на своя приятел Хапеда. Предаде му ги скришом извън бивака, в едно скривалище на двете момчета сред скалите. Последната кутия Хапеда даде на майка си Монгшонгша и много добре знаеше, че Монгшонгша ще раздели храната с Уинона и Унчида.
         Едно неясно чувство, че Хиацинта, жената на Шонка, все пак бе сторила някакво добро, накара Часке след доста време отново да се прибере да преспи в тяхната шатра. Намери постелята си приготвена.
         Бивакът утихна. Хората почиваха под звездното небе сред голата пуста земя. Спяха така, както спят затворници — прегладнели, уморени, измъчвани от съмнения и отчаяние, неспокойни от надежди и мечти, в които не смееха да вярват и все пак не можеха да се откажат от тях.
         Хапеда също се вмъкна най-после в бащината типи и се отпусна върху своето ложе. Дълго не заспа. Мислеше непрекъснато за победения велик вожд Тасунка-витко, който сега трябваше да живее като него, Хапеда, и да се подчинява на заповедите на белите мъже, мислеше също така за своя баща, който загиваше като отлъчен и преследван, с гноящи рани сред пустошта. Хапеда бе отнесъл двете консерви месо на баща си, ала Четансапа бе взел само едната. Хапеда все още виждаше хлътналото лице и блещукащите очи на баща си. През тази нощ не само Уинона, а и момчето Хапеда сънува, че Токай-ихто е още жив и ще се върне, за да помогне на своите близки. Горещото желание насочваше мислите на Хапеда в съня му.


         И далеко от „лошата земя“ зад бреговете на Мисури беше тъмно и само звездите потрепваха отгоре. Когато нощта отмина и започна да изгрява денят, светлината остана слаба и млечнобяла. Слънчевите лъчи сякаш напълно изчезнаха. Слънцето висеше като огненочервен диск зад мъглата и маранята. Тинестите води на Мисури шумоляха разлати и спокойни надолу по течението и криеха своите коварни места. Есенните дъждове отдавна вече се бяха оттекли. Покритата с трева земя бе замръзнала от нощния студ. В големия, силно укрепен форт Рандал цареше възбудено настроение като преди заминаване след добре свършена работа. В едно помещение, което бе подредено за условията във форта доста богато, а в сравнение с градско жилище — доста скромно, госпожа Джоунс, съпругата на миналия в запаса майор Джоунс, бе заръчала да сложат масата за прощален чай. Тя се усмихваше както винаги любезно и разглеждаше масата. Възрастната черна прислужница бе подредила всичко много добре. Бяха сложени чаши и чинийки за шестима души. Сребърните прибори блестяха от бялата светлина, която хлуеше през плъзгащите се стъкла на прозорците, дамаската на покривката на масата блестеше. Часьт за чая наближаваше. Господин Джоунс влезе няколко минути по-рано; беше цивилен. Съпругата му обясни реда на бъдещия прием.
         — Ти ще трябва да кавалерствуваш на братовчедката Бети, Дик, няма как…
         В това отношение господин Джоунс бе свикнал да понася несгодите и да се подчинява. На братовчедката Бети, вдовица и твърде богата собственица на мелница, бе позволено всичко. Дик кимна, без да противоречи.
         — Ти как смяташ? Не можах да се свържа с теб навреме. Затова поканих на своя отговорност този цветнокож, когото господин Морис води винаги със себе си като свой постоянен спътник…
         — Дългото копие ли? Той ще се държи прилично, сдържа — но, няма да направи много петна по покривката и няма да сипе много ром в чая си. Това е просто един глупав инат на известния художник да мъкне навсякъде този чейен със себе си, но трябва да признаем, че добре го е възпитал. Правилно си постъпила.
         Госпожа Джоунс беше щастлива, че и този път бе спечелила одобрението на своя съпруг, и се усмихна още по-широко.
         — А какво ще правим с главния инженер Джо Браун? Макар че е пристигнал едва вчера и беше много уморен, той прие поканата.
         — Той ще бъде главният ти гост, Кити. Браун е един от известните мъже от пионерските времена на Юниън Пасифик. Впрочем говори се, че никой не можел да го накара да разказва за онова време.
         — Ще видим, Дик.
         Гостите пристигнаха. Когато господин Джоунс поиска да ги представи, двамата гости — художникът Морис и главният инженер Браун — заявиха, че вече се познават.
         — От вчера ли? — Братовчедката Бети не можа да скрие любопитството си.
         — Не едва от вчера — отвърна любезно Морис. Той беше седнал от дясната страна на пълната, напудрена и любопитна вдовица. Неговият вид силно контрастираше с нейния.
         — О! Господин Морис! Господин Браун! Вие сте се познавали още от дивите времена на нашия Далечен Запад? Тогава ще трябва да разказвате!
         Тъй като никой от гостите не отговори, майорът от запаса господин Джоунс рече:
         — За щастие дивите времена вече отминаха. Аз получавам благоприятни новини от резерватите. Дакота вече са умиротворени. Цели групи от тях преминаха открито на наша страна и аз дори вече се замислям да сформирам официално индианска полиция към агенцията. Това бяха диваци, зверове. Но ние избихме размирниците, а останалите ще бъдат опитомени.
         — Да не би вие да сте станал агент на резерватите? — попита Морис. — Да.
         — Но как сте могъл да се нагърбите с такава задача?! — Братовчедката Бети бе извън себе си от ужас. — Сред тая пустош, при тия диваци, и на всичкото отгоре да носите тая ужасна отговорност, ако се случи нещо… Та вие сам няма да бъдете сигурен за живота си нито миг!
         — Така беше някога! — Джоунс се усмихна снизходително.
         — Ние дори открихме вече пансион за индиански деца, които ще бъдат възпитавани там като цивилизовани хора — добави госпожа Джоунс в подкрепа на думите на своя съпруг. — Там има все още много работа. Казаха ми, че трябвало да набавим легла, макар че тия дивачета спят у дома си на пода… така мисля аз… но, така или иначе, учебните занятия вече започнаха, след като ние отстранихме няколко упорствуващи момчетии и ги отпратихме другаде — в училища за негри.
         — Значи действително имате ядове и неприятности — увери братовчедката Бети сама себе си. — Кити, нима вие самата ще се преселите в подобна агенция?
         — Но не, Бети, какво си мислиш ти! Ние заминаваме за Сейнт Луис, където имаме къща. Моят съпруг си има доверен заместник в агенцията.
         Бети въздъхна шумно.
         — В Сейнт Луис! Тогава аз бих могла да ви дойда там на гости!
         — Винаги ще се радваме — увери я господин Джоунс. Разговорът сякаш секна. Господата Джоунс и Браун си пиеха рома, господин Морис ядеше солен сладкиш, чейенът Дългото копие се взираше в златнокафявия чай в своята чаша. Братовчедката Бети се почувствува задължена да наруши неприятното за нея мълчание.
         — Чухте ли вече — акциите най-после отново започнаха да се покачват! Нашите победи над червенокожите бандити и свободният достъп до Блек Хилс и техните земни богатства се отразяват вече благоприятно върху финансовите ни въпроси. Какви огромни задачи лежат все още за разрешаване пред нашата победоносна Републиканска партия!
         Господин Джоунс я подкрепи, облекчен от нарушаването на мълчанието.
         — Тъй е. Нашите големи мъже все още умеят да се справят с големите задачи и са все изтъкнати личности, всеки поотделно: погранични жители, военни, офицери, инженери, предприемачи, дори и хора на изкуството… Какви интересни портрети на вождове сте нарисували вие с опасност за живота си, господин Морис… а и за вашите опасни приключения през пионерските времена на строежа на Юниън Пасифик, господин Браун, все още говори цялата страна!
         — Да можех само да разбера какво стана с Хенри! — вметна Браун и прекъсна по този начин празните приказки.
         Всички насочиха погледи към главния инженер на големите строежи на железопътната линия.
         — Така ли, вие търсите своя изгубен син? — попита господин Джоунс.
         — Или племенник? — поправи го госпожа Джоунс.
         — Или внука си? — добави братовчедката Бети с приглушен глас.
         — Имам такива роднини тук и там, но те никак не ми липсват. — Бръчките около ъглите на устните му се врязаха дълбоко надолу. — Търся своя по-млад приятел Хенри. Последната му откриваема следа изчезва тук, във форта Рандал.
         Чейенът Дългото копие седеше до масата като красива бронзова статуя. Кафявото му лице беше гладко и неподвижно, черните му очи гледаха сега през прозореца към хълмовете и небето. Дори и при думите на инженера изразът на лицето му не се промени. Слепоочията на художника Морис обаче се зачервиха.
         — Хенри пътуваше на кон рано пролетта на миналата година с куриерската поща и като дописник за пресата на запад в прерията, към Ниобрара — осведоми той инженера. — Аз разговарях с младия човек предишния ден, ала той отхвърли всички мои настойчиви предупреждения и подкара коня си, придружен от двама скаути.
         — Същото ми каза вчера и комендантът, само че той, изглежда, не знаеше за никакви предупреждения или възможни опасности. В станцията край Ниобрара, която е била негова цел, Хенри никога не е пристигнал. Изчезнал е и никой не е видял повече и неговите скаути.
         — В действителност единият от тези скаути беше Токай-ихто, млад боен вожд на племенна група от дакота.
         — Какъв невъобразим ужас! — Братовчедката Бети остави чаената си лъжичка доста шумно върху чинийката. — Значи тези така наречени скаути са убили и скалпирали господин Хенри?
         — Не е задължително да е имало убийство — продължи Браун. — Ние не знаем нищо.
         — Но керванът с мунициите, който тогава пътуваше към Ниобрара, също бе нападнат и унищожен от индианците — придаде си важност братовчедката Бети. — Това бяха кървави времена с ежедневни ужасни известия за беди и колко много нещастие и подозрителност оставиха те и до днес у нас!
         У госпожа Джоунс се събудиха много спомени.
         — Ах, Бети, спомняш ли си още как седяхме заедно на чай през пролетта в Янктон с Кейт Смит, твоята привлекателна млада племенница? Нейният годеник, лейтенант Роуч, мина край нас със своите драгуни. Но тогава ние изобщо не подозирахме какво ще се случи през следващите месеци.
         — Не сме подозирали ли, Кити? Аз винаги съм знаела, че моята племенница Кейт ще свърши зле. И съвсем не я намирах привлекателна! Тя винаги е била неблагодарна и невнимателна. Колко много се стараех да я възпитам, но пагубното влияние на баща й… впрочем жив ли е още моят зет майор Смит? — Въпросът бе отправен към Джоунс.
         — Той умря наскоро във форта край Ниобрара. Тъй като беше направил доста служебни грешки, подтикнат от своето твърде подчертано, така наречено чувство за справедливост по отношение на червенокожите, това сигурно е най-доброто разрешение за него. Той просто не подхождаше за този свят.
         — Мир на праха му, но той никога не можеше да се оправя с парите, нито пък да възпитава дъщеря си. Беше научил Кейт да язди, да кара кабриолет и да стреля! Нищо чудно, че както чувам, сега тя се била захванала с някой си прериен ездач на име Адамс.
         — Да се надяваме, че Кейт Смит все пак ще успее да се омъжи. Всички тези драматични ситуации би трябвало да се оправят сега заедно с общото положение! — Господин Джоунс държеше много на установения ред и бе враг на всяко негово нарушение. — Не би ли могла Кейт все пак да се сдобри с капитан Роуч?
         Госпожа Джоунс стисна устни и ги навлажни леко.
         — Но това е съвсем невъзможно! Те развалиха годежа си веднъж завинаги и аз лиших от наследство Кейт! — Братовчедката Бети отново се разгорещи: — Кейт никога няма да получи част от нашите мелници в Минесота! Тя беше и си остана дъщеря на баща си. Най-напред избяга от мен и замина с кервана с муниции за неговия форт край Ниобрара… ти знаеш всичко това, Кити, нали помниш… нали помниш, че при тази новина аз тогава получих тежка сърдечна криза. За мен Кейт е мъртва, тя не съществува повече за мен. Нека сега сама се оправя!
         — Но независимо от вашето покровителство или не, тази Кейт все още съществува и би могла да ни разкаже нещо за нападението на кервана с муниции, което сама е преживяла. — попита Браун.
         След тези думи братовчедката Бети реши в себе си, че инженерът има каубойски маниери.
         — Както са се сложили нещата сега, бихме могли да научим нещо за предполагаемото убийство само от индианци — намеси се господин Джоунс. — Подобен опит обаче ми се струва безсмислен. По тези въпроси дакота мълчат напълно. Самият Токай-ихто, който тогава ни се изплъзна като скаут и беше организирал нападението на ешелона с муниции, е мъртъв, както ми съобщиха. Впрочем това е истинско щастие. Ако този убиец из засада и син на пияница живееше сега в резервата… това би било истинска катастрофа!
         — Моето време е ограничено — приключи Джо Браун темата. — След това, което научих тук, аз ще се откажа засега от своите издирвания. Може би все някога случаят ще внесе светлина върху въпроса.
         За съжаление на домакинята скоро след това художникът Морис даде знак за приключване на посещението със своето тръгване. Брачната двойка Джоунс и братовчедката Бети все пак останаха още известно време заедно.
         Докато Кити и Дик Джоунс, както и братовчедката Бети продължиха да разговарят по своему, Морис, придружителят му Дългото копие и Джо Браун прекосиха двора, вдъхвайки хладния въздух с чувство на облекчение.
         — Съгласен ли сте да се качите още малко при нас? — покани Морис инженера. — Мога да ви представя някой, който навярно знае нещо за Хенри. Един индианец, който пристигна вчера с поща от форта край Ниобрара.
         — Така ли? Добре.
         Художникът и Дългото копие отведоха Браун в светлото помещение на кулата, където те живееха доста дълго време вече като гости на коменданта. Инженерът седна в единия ъгъл и запуши хубава пура, като веднага се оживи в променената обстановка.
         — Много ви благодаря! — каза той на художника. — Тия изветрели жени и господин Джоунс са ми непоносими. Тази „братовчедка Бети“и „нашата победоносна републиканска, партия“! Линкълн би се обърнал в гроба си, ако можеше да види оттам какво става тук! Още в началото на чая: агентът на резерватите о.з. майор Джоунс заминава за Сейнт Луис, за да си яде там на спокойствие парите! Със закон би трябвало да се забрани подобна липса на чувство за отговорност! Кога най-после ще се ликвидира тази нескопосна стопанска политика, която бе въведена у нас неофициално след гражданската война? Нима за това работихме и се борихме ние?
         — Вие произнасяте на глас моите грижи, господин Браун. Но вие поне имате поле на действие, където не може да се работи без точност.
         — Изглежда, вие дълго време не сте чели вестник, Морис? Сега вече произшествията по железопътната линия са резултат само от нашата прибързана, нагодена към по-лесни печалби работа и въобще не се предизвикват от индианци. Това е истински скандал. Радвам се, че виждам във ваше лице съмишленик, макар че засега ние с вас не можем да направим нищо. Ще изчакаме следващите избори. Та къде е индианецът, с когото ще разговарям?
         Дългото копие се изправи.
         — Ще го доведа. Не минаха и десет минути и чейенът доведе индианеца. Беше висок, слаб човек, минал вече тридесетте. Носеше везана индианска кожена дреха, кадифени панталони и зелена превръзка на челото.
         — Тобиас — представи го чейенът, — съгледвач на форта край Ниобрара от повече от две години насам.
         — Значи също през въпросния период!
         Джо Браун предложи пура на индианеца. Той я пое с готовност. Не пожела да я запали обаче и отказа да седне, когато повторно го поканиха да се разположи.
         — Както искаш — каза инженерът, леко ядосан сам на себе си, защото бе разбрал, че беше надценил индианеца. — Аз търся Хенри Хенри. Това име ти е познато, нали?
         — Да.
         — Хенри е изчезнал през миналата пролет. Изглежда, един от неговите скаути наистина е бил дакотският вожд на име Токай-ихто.
         — Да.
         — Има ли това нещо общо с нападението над ешелона с мунициите, за чието пристигане Хенри Хенри е трябвало да съобщи във форта край Ниобрара?
         — Да.
         — Какви подробности знаеш?
         — Никакви.
         — Знаеш ли изобщо нещо?
         — Мисля, че Хенри е мъртъв.
         — Ти видя ли трупа му?
         — Може би.
         — Защо не си могъл да разпознаеш със сигурност трупа му?
         — Изяден от койоти и лешояди. Джо Браун овладя вълнението си.
         — Скалпиран?
         — Не.
         — Поне това не.
         — Не.
         Пурата на Джо Браун изгасна. Той я остави в пепелника. Накрая попита:
         — Тобиас, къде можем да намерим все още някой жив човек, който не само да знае нещо за Хенри, а да може да ми даде точни сведения?
         — Никъде.
         — Кой ръководеше тогава нападението над ешелона с мунициите?
         — Бойният вожд на Мечата орда, когото белите мъже бяха наричали преди, докато той служеше като скаут при тях, Хари или Джек. Сред дакота той носеше името Токай-ихто.
         — Хари? Скаут? Дакота? — Джо Браун подскочи. — Но аз го познавах добре, и вие също го познавахте, Морис, когато той работеше още съвсем млад като скаут на строежа на железопътната линия. Той дори ми спаси живота веднъж. Но след това…
         — … след това Червената лисица уби бащата на Хари Матотаупа.
         — И Хари ли не е между живите вече?
         — И него го убиха — рече Тобиас. — След смъртта на баща си той се върна при своята племенна група. Рано през пролетта дойде като парламентьор на своето племе за преговори във форта край Ниобрара. Там под давление на Червената лисица предателски го плениха и го пребиха в мазето. Сега вече Червената лисица няма нужда да се страхува от кръвното отмъщение на сина.
         — Проклета свинщина! — От тона на това възклицание пролича, бе Джо беше честно възмутен.
         След тези думи на инженера Тобиас от племето делавари изгледа през спуснатите си клепачи изпитателно един след друг тримата мъже, пред които стоеше. После попита:
         — Не е ли добре, дето вашият враг Хари Токай-ихто беше предаден чрез измама, пленен и премазан от бой?
         — Добре!! — Вените на слепоочията на Морис изпъкнаха сини. — Нима изобщо някога е могло да се приеме за добро предателството към един парламентьор и подлото убийство на един пленник?! Целта не оправдава средствата!
         Тобиас размени странно унесен продължителен поглед с Дългото копие от племето чейени и чак след това каза привидно без връзка:
         — Капитан Роуч е много строг капитан.
         — Гаден човек е той! — отсече Морис. — Той доказа това с отношението си към майор Смит. Той унищожи този човек на честта и направо го доведе до смъртта. Колко много човешки трагедии се случиха през тези последни две години… но акциите отново се покачват!
         С едно леко движение Тобиас привлече отново вниманието върху себе си.
         — Имаш ли още някакъв въпрос към мен? — попита го Морис.
         — Да. Значи вие не вярвате, че белите мъже действуват винаги справедливо?
         — За жалост ние по-често биваме несправедливи.
         — Понякога несправедливи — потвърди Тобиас. — И съвсем не внимателни.
         — Естествено, ние не притежаваме вашето зрение и слух. Но какво искаш да кажеш с това?
         — Хари Токай-ихто е още жив.
         — Какво?
         — Да.
         — Къде? Как е възможно това?
         — В мазето.
         — Но това трябва да се знае! Как така? Звучи направо невероятно! Разказвай!
         — Неговите бойци искаха да го освободят. Щом започна схватката, по нареждане на Червената лисица двама прерийни ездачи скочиха в мазето. Когато след битката ние отидохме там, Токай-ихто лежеше, потънал в собствената си кръв, и всички сметнаха, че е мъртъв. Един от нас, прерийният ездач Томъс, който след това избяга заедно със своя брат и с Адам Адамсън, разказа това и на дакота. Томъс и Тео и младият Адамс бяха дошли от една и съща ферма и държаха един за друг, държаха за Смит и искаха да помогнат на Токай-ихто, комуто Смит беше обещал свободно влизане и излизане от форта. Когато те станаха подозрителни за Роуч, трябваше да избягат. Те именно разпространиха фалшивата новина за смъртта на Токай-ихто. И никой не я оспорва. Но Хари Токай-ихто не е мъртъв. След няколко дни и нощи той отново дойде на себе си. Раните му постепенно зараснаха отново. Той е още жив.
         — Но всички във форта трябва да знаят това!
         — Ония във форта го знаят.
         — С какво право Роуч държи пленен младия дакота? Съобщил ли е изобщо на някое по-високо място за това?
         — Полковник Джекмън докладва, че е интернирал Токай-ихто до второ разпореждане. Хари Токай-ихто беше вожд и парламентьор, ала той разкъса договорите, върху които дакотски вождове бяха поставили своя тотем за преотстъпване на дакотска земя. Те искаха да го изправят пред съда на дългите ножове. Там смятаха да го обвинят, че още преди това е извършил предателство спрямо тях като техен съгледвач, че е избягал и се е върнал в своята племенна група, че е избил мъже от военната част във форта край Ниобрара, както и Хенри Хенри, и че е унищожил кервана с мунициите, че е бил бунтар и убиец из засада. Полковник Джекмън беше предложил да го осъдят и да го обесят.
         — И защо не го направиха?
         — Джекмън и досега още не е получил отговор на своя доклад, затова Роуч казва, че дакотският вожд просто е мъртъв, за да може да действува с него, както си иска.
         — Но младият дакота е жив! Нима действително никой не е писал или докладвал за това?
         — Никой. Токай-ихто дълго време заплашваше форта и изби много мъже. Останалите го мразят и смятат, че заслужава всякакви мъки, докато умре от бавна смърт. Те смятат, че няма смисъл повече да го измъкнат оттам. Пък и никой не е упълномощен да пише или да докладва освен капитан Роуч. Той обаче няма да го стори и може би именно той най-много от всички се страхува и мрази Токай-ихто.
         — Ако аз сега отида там, ще мога ли да разпитам пленника какво знае за смъртта на Хенри?
         — О, не, не. Капитан Роуч няма да ви разреши в никакъв, случай да разговаряте с пленника.
         — И какво ще стане сега?
         — Дакота ще умре.
         — Цинично убийство. Ние трябва да предотвратим това, Браун! Вие какво мислите? Тогава беше война. Хари Токай-ихто се бореше за своя народ. Ние не можем да го съдим за това! Той не е престъпник!
         — Напълно споделям вашето мнение, Морис. Но е напълно безполезно да предприемаме каквото и да било. Хари не се намира в ръцете на правосъдието, а на своите смъртни врагове. Щом ние предприемем нещо, само ще ускорим смъртта му с това.
         — Аз разсъждавам другояче! Дори и нищо да не мога да направя за дакота, които бяха мои приятели и в чиито шатри често и дълго съм гостувал, аз искам поне да издигна гласа си в този случай, та ако се наложи, дори да стигна и до Вашингтон. Джекмън още не е получил отговор на своя доклад. Все още има време!
         Браун и Тобиас погледнаха изненадано към художника.
         — Вие сте мечтател, Морис — рече Браун, — ала аз не бих желал да ви попреча да се подчините на повелята на съвестта си. Аз исках да намеря Хенри. Той е мъртъв; сега вече съм сигурен в това. Вие искате да спасите човека, който го е убил; това е повече от смайващия резултат от нашия разговор. Вие сте мечтател, Морис… бих желал и аз да можех да мечтая — за нещо друго вместо за железопътни линии и виадукти и срокове за изпълнение…
         — Липсват ви хора за това.
         — Един човек, поне един човек!
         — Който да ви бъде верен… Браун махна с ръка.
         — Да ми бъде верен! Може би имате пред вид Хенри? Вярно е, аз дойдох чак дотук, за да разбера къде и как е свършил той. Къде и как е свършил той физически, защото понякога си мислех, че тялото му е обладано от някакъв млад, свеж дух. Аз отдавна знаех, че той… — Браун млъкна. — Хенри беше станал един малък негодник, интригант — добави той тихо. — Само че беше по-малко сръчен от този капитан Роуч и твърде много пиеше. Онова, което аз още обичам, е само един спомен, кръстен с името Хенри. Аз съм един самотник.
         Морис не отвърна нищо, само наля чаша уиски на Джо Браун.
         — Аз отивам отново да работя. — Инженерът смени тона. — Сега се строи северната железопътна линия — Нордърн Пасифик. Утре ще напусна тези дървени бараки, които водят сега спокойно безгранично съществуване, и ще вървя там, където вятърът все още вее силно.
         — Аз пък ще започна да водя борба за един човек! — рече тихо като на себе си Морис. — И макар оръжие да са ми само моят слаб глас и една писалка, и макар да става дума за един млад дакота, който се е научил да ни мрази и който е убил мнозина от нас! Когато той беше още момче, аз се срещнах с него в шатрата на баща му. Това бяха благородни хора…

Няма коментари:

Публикуване на коментар