4 октомври 2012 г.

Синовете на Великата мечка-2



         Докато Кейт се луташе без път през пустошта и после започна да вика за помощ от върха на лекото възвишение, индианският вожд яздеше галоп заедно с двамата си млади бойци в североизточна посока, прикривайки се непрекъснато зад проточилите се надълго леки възвишения. Дори някой неприятел да доловеше тропота от копитата на галопиращите коне, той все пак не би могъл така лесно да различи малката група ездачи, за да насочи дулото на оръжието си към тях. От двамата млади бойци, от чиито гарванови пера в косите за нас е ясно, че са Гарвановите братя, синовете на Стария гарван, вождът бе научил за резултата от нощната схватка с останалите живи мъже от ешелона с мунициите. Само лейтенант Роуч, който бе избягал пръв, вече бил достигнал жив във форта. Близнаците Томъс и Тео все още обикаляли из прерията, за да търсят навярно девойката Кейт. Досега никой още не бил излязъл от форта, за да тръгне да пресрещне бойците на дакота. Третият от младите индиански бойци, Ихасапа, не бе ранен и продължаваше да дебне край форта.
         Вождът насочи групата към едно малко възвишение, което и той, и бойците му познаваха като особено удобен наблюдателен пункт. Още в долината и тримата скочиха от конете. По-младият от двамата Гарванови братя остана на пост край мустангите, а по-възрастният пропълзя заедно с вожда нагоре по билото на възвишението, за да огледат оттам околността. И двамата видяха на юг реката и форта, а на североизток забелязаха с острите си погледи своите сънародници, които препускаха с плячкосаните муниции към своите шатри.
         Вождът и по-възрастният Гарван забелязаха скоро и девойката Кейт, която махаше отчаяно от едно ниско възвишение към някакъв свой спасител, а накрая двамата индианци разпознаха на няколко мили две движещи се точки: това можеха да бъдат само ездачите Томъс и Тео.
         Гарвана не каза нищо. Изчакваше как вождът му ще прецени положението и какво решение ще вземе. Вождът обаче по принцип подкани най-напред своя боец да заговори:
         — Ти какво мислиш? Какво ще се случи и какво ще направим ние?
         — Сина на Антилопата направи грешка. Той трябваше да убие Роуч, този койот с подвита опашка. Той не го уби. Ние, Гарвановите братя, също допуснахме голяма грешка. Трябваше да заловим Томъс и Тео. Но не ги заловихме. Те продължават да яздят из прерията и ще се погрижат за девойката там, на възвишението. Това ще ни улесни, за да застреляме и Томъс, и Тео, и девойката. Роуч обаче пристигна във форта и трябва да е докладвал на дългия нож Смит за случилото се. Не мога да разбера защо Смит и неговите хора още не са се раздвижили и не мога също така да си обясня защо отново не изпратиха съгледвача Тобиас да ни следи. Той пристигна с коня си във форта и не излезе повече оттам.
         — Роуч сигурно е докладвал всичко съвсем неясно, за да няма нужда да признава своята страхливост — оцени положението вождът. — Навярно Смит изобщо не подозира, че ние сме само двадесет и четирима бойци; според думите на Роуч той сигурно се опасява, че ще има да се пребори най-малко с двеста-триста бойци на дакота. Затова именно не излиза бързо. В края на краищата обаче все пак ще трябва да се осмели да ни нападне и да се опита отново да ни отнеме плячката. Ти какво ми предлагаш, Гарване?
         — Върни се при нашите мъже, вожде. А на нас ни изпрати Сина на Антилопата. Той и ние двамата, Гарвановите братя, направихме грешки и сме длъжни сами да ги оправим. Ние ще убием Томъс и Тео и девойката и ще обикаляме заедно с Ихасапа около форта, за да не даваме покой на Смит и на неговите хора със своите стрели и да го задържим във форта.
         — Аз пък мисля другояче. Ти и твоят брат сте много посериозно ранени от мен. Вие ще се върнете обратно при нашите бойци, преди силите да са ви напуснали съвсем. Със Смит и с форта ще се заема аз сам.
         — Във форта има поне петдесет-шестдесет дълги ножове и всички имат пушки и карабини!
         — Аз обаче съм дакота!
         Докато произнасяше тези думи, вождът си спомни за баща си, който на времето бе дал същия горд отговор.
         — Ти ни заповядваш да действуваме според това, което ни каза сега ли?
         — Заповядвам ви!
         Гарвана не каза нищо повече. Макар че му беше тежко да изостави вожда си сам, той се смъкна мълчаливо и бързо по склона надолу и уведоми по-младия си брат. Двамата Гарванови братя яхнаха мустангите си, недоволни сами от себе си и любопитни какво ще предприеме вождът им, за да осигури възможност на своите бойци да откарат плячкосаните муниции без загуби.
         Кулестият жребец стоеше незавързан назад. Всички знаеха, че той никога не се отделяше от своя господар.


         Когато в изпълнение на заповедта на своя вожд Гарвановите братя подкараха мустангите си, за да се присъединят към бойците на дакота, Кейт все още стоеше далече на юг на ниския хълм. Гърлото й съвсем бе пресъхнало от напразното викане. Гласът й звучеше все по-слабо и по-прегракнало; махаше с ръка съвсем уморена. Коленете й трепереха. Твърде много я беше страх, за да се осмели да плаче. Очите й бяха сухи и тя гледаше втренчено над пустошта по посока на Ниобрара. Там някъде трябваше да се; намира фортът, фортът, баща й…
         Но какво е това? Не се ли чу някакъв шум? Не е ли това човешки глас? Или тя отново бълнува от треска и ужас? Но не! Сънят беше действителност!
         Появиха се двама прерийни ездачи и се насочиха с все сили към девойката. Те яздеха почти еднакви коне на петна, бяха облечени съвсем еднакво и имаха еднакви характерни носове.
         Кейт замаха с нови сили.
         — Томъс! Тео! — завика тя все още прегракнала, ала насърчена.
         — Госпожице Кейт! Госпожице Кейт! Но, госпожице Кейт, какво правите съвсем сама тук?! — Близнаците спряха конете си пред девойката.
         Кейт въздъхна дълбоко и заразказва припряно. Слушайки я, Томъс и Тео ругаеха като истински каубои.
         — Тъй, тъй — заговори Тео, когато Кейт приключи разказа си. — Значи така, тоя проклет вожд сам ви е карал известно време на своя мустанг? Сигурно е смятал да иска откуп и да задържи достатъчно дълго баща ви, докато се пазарят. Но тогава…
         — Хайде, хайде, да вървим в станцията! — Томъс беше нервен. — Мястото на девойката е зад палисадата! Дявол знае, или сам господ… може би поне в блокхауса ще бъдем на сигурно място. Защото аз вече очаквам какво ли не от Мечата орда след номерчето, което те ни погодиха отново тази нощ. Напред!
         Томъс вдигна Кейт пред себе си върху своя запотен и преуморен кон. Той самият имаше пръски кръв върху кожената жилетка, ала Кейт не посмя да попита от какво са, пък и двамата прерийни ездачи едва ли изпитваха голямо желание да разкажат на девойката много нещо.
         Те бързаха заедно с Кейт в тръс на запад през прерийната долина. Сами се учудваха, че никой не ги забелязваше, ала приписаха това единствено на собствения си успех над двамата млади дакотски бойци, с които се бяха сблъскали.
         Задминаха и последната заоблена височинка. Широката лента на Ниобрара, чиито води силно бяха придошли след разтопяването на снеговете през последните дни, се откри пред погледите на бегълците. На оттатъшния бряг изплува станцията с блокхаусите. Сега водата се бе изкачила чак до северната страна на скованата от дебели греди стена, заобикаляща сградите. Острите покриви на блокхаусите едва надничаха над върховете на дебелите греди. Само наблюдателната кула стърчеше над всичко наоколо. Чу се остро изсвирване. От кулата бяха забелязали приближаващите се.
         Томъс и Тео стигнаха заедно с девойката до северния бряг на реката, там, където личеше, че има брод. На оттатъшния южен бряг вече се появи един млад ездач, който бе излязъл от станцията, за да огледа пристигащите и да ги поздрави. Беше гологлав. Вятърът рошеше светлия му перчем. Той размаха ръка и Томъс и Тео навлязоха с пъстрите си коне в буйно течащите води, викайки шумно и размахвайки ръце. Дори през брода водата стигаше чак до краката на ездачите и Кейт прибра внимателно дългите си поли.
         Щом стигнаха до южния бряг, тримата новодошли се оказаха веднага пред кръглата палисада. Излезлият от станцията ездач помогна на девойката да скочи от коня. Беше млад здравеняк. От погледа му се излъчваше учудване и не кой знае какво уважение, когато видя пред себе си девойката с дългата пола, бледа и неспала. Нервите на Кейт вече не издържаха. Тя се разплака, макар че се срамуваше. Долови само с половин ухо веселите възгласи, с които Томъс и Тео поздравиха младия ездач. — Адам! Адам! Адамсън!
         — Томъс! Тео! — Русият Адамс отвърна на поздрава объркан, явно изненадан и зарадван, но същевременно и слисан. — Откъде пристигате пък вие? Но да оставим това, после ще поговорим. И вие ли се боричкахте с червенокожите?
         — И ние? — възкликна Томъс. — И ние? Та ние с младата дама навярно сме единствените останали живи от вашия ешелон с муниции! Всичко отиде по дяволите — и коли, и муниции, и хора, — всичко е ограбено, всички са избити — боричкахте съвсем не е подходяща дума! Нима освен нас още някой е успял да стигне до вас?
         Малката група вече не беше сама. От голямата порта наизлизаха прерийни ездачи и войници, заобиколиха новодошлите и искаха да научат какво се е случило. В станцията явно вече са се готвили да тръгват. Сега обаче се налагаше да разпитат най-напред новодошлите за положението.
         — Лейтенант Роуч е тук — осведоми Адам двамата близнаци, докато въвеждаше Кейт през портата в станцията. — Вятърничаво момче ми се струва. Всичко, каквото говори, си противоречи, не се свързва едно с друго. Вие двамата например откъде водите тази девойка?
         — Това е дъщерята на вашия майор!
         — Ще има да се зарадва майорът — подхвърли Адамс сериозно и с известна ирония.
         Кейт чуваше всичко това само наполовина. Усещаше, че по-скоро я тикат, отколкото водят, и така влезе през вратата в сградата с наблюдателната кула. Оказа се в първото помещение — обикновена стая с дървени стени. Някой затвори вратата зад гърба й; различните шумове отвън достигаха вече съвсем приглушено до слуха й.
         Кейт се овладя. Видя, че стои пред баща си.
         Майорът беше до работната си маса, готов за тръгване; вече беше сложил на главата си униформената шапка с периферия. Без да се отдаде на някакъв силен изблик на чувства от изненадата си и от всеобщото възбудено настроение във форта, отначало той гледаше дъщеря си безмълвен.
         — Кейт! Ти! — изрече най-после той със смесено чувство на бащинска любов и войнишко упорство.
         — Да, татко.
         Кейт би била най-доволна да се хвърли на врата на баща си, ала майорът стоеше някак си скован, нетърпелив и сърдит. Каза нещо, което се стори на девойката съвсем маловажно в този миг:
         — Как пристигна тук?
         Кейт преглътна и след това отговори също така сдържано и без да дава израз на чувствата си:
         — Татко! Много офицерски дами живеят заедно със своите съпрузи или бащи във фортовете. Ти ми беше писал на времето, че и аз мога да дойда при теб.
         — Но не в този момент! Дете, какви ги вършиш! Нима си пътувала с ешелона с муниции?
         — Да.
         — Кейт! Какво ще правим сега? Ела! — Смит подаде ръка на дъщеря си и я отведе в съседната стая, като затвори междинната врата зад себе си.
         Девойката седна върху походното легло, което бе единствената възможност за сядане в малкото помещение. Майорът крачеше напред и назад пред дъщеря си.
         — Кейт! Какво ти е хрумнало! Как е могла леля Бети да ти разреши! Кой от ешелона се е съгласил да се нагърби с такава отговорност?! Нима в Рандал все още не са наясно… — Майорът се спря насред крачката си. — Антъни Роуч, твоят годеник, е тук. Той не ми каза нито дума, че и ти си пътувала с ешелона. Знаел ли е той… та той е трябвало да знае…
         Досега Кейт беше бледа. Сега пребеля като вар.
         — Той именно ме помоли да дойда. Татко, нима той действително не ти е споменал нищо за мене?
         Майорът потрепера.
         — Ще говорим за това по-късно, Кейт. Легни си сега и не ме задържай повече! Трябва да вървя да си върша работата!
         Майорът мина през междинната врата в работния си кабинет.
         Кейт остана сама. Беше изплашена от държането на баща си и същевременно дълбоко огорчена от мълчанието на Роуч. За да се освободи от мислите си, тя се опита да се ослуша какво става в съседната стая. Явно Томъс и Тео докладваха на майора за нощните събития по-точно и по-достоверно, отколкото го бе сторил Роуч преди тях. Говореше Томъс и майорът не успяваше да накара каубоя да говори стегнато и сбито. Томъс разказваше надълго и нашироко, сякаш се намираше край някой лагерен огън или в търговска станция, с нагледни подробности, които явно доста му допадаха, но от тях косите на майора сигурно се бяха навлажнили от пот. Доколкото Кейт познаваше баща си, тя си представяше, че той се въздържа и оставя Томъс да продължава да говори само защото всички описания и забележки на този простичък човек бяха оцветени с грубата, макар и неприятна истина.
         Голямата физическа и душевна преумора надви Кейт още преди Томъс да приключи своя разказ. Тя се отпусна върху походното легло и без да потъне в истински сън, забрави заобикалящата я действителност.
         Когато отново започна да разсъждава, тя се учуди къде се намира. Миг след това обаче всички събития и обстоятелства изплуваха живо в съзнанието й.
         Девойката се ослуша.
         За момента всичко беше съвсем тихо. И от съседното помещение, работния кабинет на баща й, не се чуваше никакъв шум. Кейт се изправи. Чувствуваше се твърде много самотна и изоставена в малката стаичка с походното легло. Мина през междинната врата в кабинета на баща си. Вътре нямаше никой, както тя бе предположила от царящата там тишина. Девойката седна пред голямата дъбова маса и се загледа навън през прозореца. В двора отново бе започнало някакво оживление. Прокънтяха сигнали за тревога. Драгуни и прерийни ездачи се подреждаха в редици.
         Кейт се изправи и пристъпи към прозореца. Погледът й се спря върху един драгун, който държеше за юздата червената кобила на баща й. После тя видя младия русокос мъж да разговаря с неколцина прерийни ездачи, готови да потеглят с конете си. Из един път забеляза и лейтенант Роуч.
         Косите му отново бяха вчесани гладко, униформата му бе стегната. Той също даваше заповеди, гласът му хриптеше. Изглежда, той щеше да предвожда една сформираща се рота драгуни. Девойката разбра какво става. Баща й искаше, както сигурно бе решено преди пристигането на Кейт, да тръгне заедно с всички налични сили, за да залови крадците на ешелона с мунициите, преди още да достигнат със своята плячка ловните си райони на запад.
         В този миг девойката бе изтръгната от своите размисли и наблюдения. На вратата се чукаше. Кейт подкани чукащия да влезе и видя Тео. Той постави със смутена любезна усмивка една чиния с димяща грахова супа на масата и пристъпи до Кейт пред прозореца.
         — Похапнете, малка госпожице, за да си възвърнете отново силите!
         — Благодаря. Много благодаря. Супата е още гореща. Кажете… баща ми тръгва заедно със своите хора, за да накаже крадците на мунициите?
         — Точно така! Сега индианците ще бъдат хванати за гушата. Нали виждате, всички тръгват. Само дванадесет души от нашите ще останем тук, за да отбраняваме станцията и вас.
         — Да… да. — Твърде много неща се бяха струпали върху Кейт. Тя сякаш отново се бе унесла в мислите си. Из един път се стресна. — Виждам един индианец!
         — Един съвсем безопасен, привързан към нас индианец с християнското име Тобиас. Вие наистина няма защо да се страхувате от него. Не оставяйте супата си да изстине.
         Кейт седна послушно на масата и започна да разбърква супата, макар че тя вече не беше топла.
         — Защо сте прибрали този индианец? — поиска да узнае тя.
         — Хм, той е съгледвач във форта. Досега беше навън на разузнаване, но казва, че въобще не бил забелязал никакъв дакота. Друго сведение не може да се измъкне повече от него. Дори на майора не ще да каже нищо. Сега чака да си получи боя.
         Кейт погледна още веднъж през прозореца. Дълъг и слаб, индианецът стоеше приведен, тъй като ръцете му бяха завързани за един нисък кол. Зелена превръзка на челото придържаше черните му коси; той беше обут в кадифени панталони, памучна риза и везана кожена жилетка.
         — Трябваше да му смъкнат дрехите — рече Тео, — та да усети по-добре ударите. Но нашият Адамс, който трябва да го накаже, няма желание да играе ролята на бияч.
         — Кой е Адамс? — продължи да пита девойката.
         — Русият младеж, който ни посрещна на портата… Извинете ме, госпожице Кейт! Трябва да се мярна навън!
         Тео бързо се отдалечи. Кейт остави граховата супа, за да продължи да наблюдава от прозореца какво става на двора.
         Тъкмо в този момент излезе баща й. Изглежда, той още веднъж бе огледал околността горе от кулата, защото сега излезе от вратата на сградата с наблюдателницата, която извеждаше направо в двора. Отправи се с бързи крачки към червената си кобила и я яхна. Това беше сигнал за тръгване за всички.
         Дежурният на портата беше отворил широко и двете й крила.
         В този миг от кулата отново се чу предупредителен сигнал.
         Кейт вече познаваше това остро изсвирване. Така бяха предизвестили за нейното пристигане. Тя наблюдаваше Адамс, който не беше на кон и следователно щеше да остане в станцията заедно с останалите единадесетима мъже. Русият момък извика нагоре към кулата:
         — Хей! Джим! Какво става?
         — Един червенокож се приближава към станцията! — гласеше отговорът.
         — Приближава се — и нищо повече?
         — Нищо повече, като по време на мир или като парламентьор!
         — Сигурно ли е, че е сам?
         — Сам е.
         Кейт видя как Адамс забърза към баща й. Майорът изслуша на кон съобщението и някакво предложение на Адамс с видимо нетърпение.

         ПРЕРИЙНИЯТ ЕЗДАЧ АДАМС

         — Предлагам — каза Адамс на своя командир, който стоеше на коня си пред портата, — предлагам ви сам да пресрещна с коня си индианеца, преди да е наближил съвсем станцията ни.
         Тъкмо в този момент майор Смит нямаше никакво желание да го задържат, но все пак изслуша предложението.
         — Добре, върви. И кое е главното: да не губим време и да не дадем възможност на тоя тип да разбере колцина сме ние тук във форта и какви намерения имаме. Постарай се да измъкнеш от него някакви сведения и гледай след това да го очистиш там навън. Всички дакота са ужасно коварни.
         При тази заповед Адамс се намръщи, ала не възрази, изведе бързо кафявия си жребец и препусна през разтворената външна порта. Премина реката през брода и подкара тръс надолу по долината, която му бе позната вече от първото му пристигане тук преди две години. Не мина много време и той видя наблюдавания от кулата ездач, който се приближаваше към него в лек галоп. Сега индианецът накара коня си да забави ход. Адамс спря своя жребец и зачака. Разглеждаше много внимателно и напрегнато приближаващия се индианец. Червенокожият яздеше кулест жребец с тъмна грива и тъмна опашка. Самият той беше гол от кръста нагоре въпреки пролетния хлад. В колана му бяха затъкнати нож и револвер. Пушката си носеше затворена в пъстро бродиран кожен калъф, сякаш не очакваше да влиза в бой. Черните му коси бяха разделени на път и сплетени на плитки. Една змийска кожа, превързана на челото му, задържаше три орлови пера на тила му. Индианецът беше висок и строен както всички свои сънародници. От държането му се излъчваха отчуждена затвореност и надменност към белия мъж.
         В този миг Адамс потрепера от изненада. Той позна човека, който стоеше пред него.
         Ако някой попиташе в този миг младежа какво изпитва, той едва ли би могъл да си даде сметка за своите чувства. През изминалите две години той си бе мислил неведнъж за същия дакота, който сега стоеше пред него. Хари Токай-ихто беше опасен враг. Той се биеше за своята земя, за своя народ и за да отмъсти на убиеца на баща си. Адамс не се съмняваше, че и той самият е запечатан в паметта на дакота като някогашен другар на Ред Фокс.
         Индианецът слезе от коня си и Адамс последва примера му. Младият дакота извади лулата си, изби искра от огнивото и всмукна дима от лулата си. Адамс запали цигара. Наистина той бе получил нареждане от майора да не се бави, но майорът не можеше да подозира, че забелязаният от кулата индианец е вождът на всяващата ужас Меча орда. В случая се налагаше спокоен и любезен разговор, ако Адамс изобщо искаше да научи и да постигне нещо.
         Адамс не каза нищо. Индианецът пристигаше и бе длъжен да заговори пръв.
         — Поздрав на белия човек — поде вождът. — Дойдох да питам защо белите мъже са се разположили в земите на дакота и си доставят оръжия, с които искат да стрелят срещу нас?
         Адамс прекара ръка през русия си перчем.
         — Да, проклето да е, какво да ти отговоря на този въпрос? Ние сме вече тук. Много сме и у дома няма място за бедняците като нас. Ние гладуваме и мрем. Затова мнозина от нас се качиха на голям кораб и пристигнаха в свободната земя Америка. Ние се надяваме, че ще можем да си извоюваме тук по-добър живот.
         Индианецът слушаше. Чертите на лицето му останаха затворени.
         — Вие не ни давате земя — каза той. — Защо искате да вземете нашата?
         — Защото вие не знаете какво да правите с вашата земя. — Адамс, фермерският син, бе попаднал в свои води. — Какво правите вие от вашите прерии и гори? Нищо. Ловувате, може някъде да позасеете малко царевица, където тя расте, или жънете ориза, който бог е оставил да поникне, но всичко останало си е, както си е — безкрайна пустош. А така не бива. Човек трябва да се хване за плуга и да направи земята обработваема.
         Вождът беше свел поглед.
         — Ти това ли правиш? Момъкът се изчерви.
         — Аз трябваше да се махна — каза той.
         — Кой те гони?
         — Компаниите на земевладелците… това са нещо като компаниите, търгуващи с кожи, които ти познаваш от граничните райони. Те мамят всички дребни хорица.
         — Откъде идват тези търговски компании? И те ли са бедни хора, които не е имало какво да ядат у дома си?
         — Не. Ти много добре го знаеш. Ненапразно живя при нас години наред. Търговските компании са собственост на богати хора, които са дошли тук с парите си. После ни изяждат, както големите акули дребните риби.
         — Това справедливо ли е?
         — Не. Но какво може да се направи срещу това? Аз например искам да намеря злато, за да заплатя своята земя. — Последните думи просто се изплъзнаха от устата на Адамс. Той веднага съжали, ала вече беше късно.
         Лицето на младия дакота се превърна в дървена маска, изобразяваща омраза.
         — Златотърсачи и крадци на земя!
         Индианецът остави лулата си да изгасне, прибра я отново и се изправи. Адамс също стана, без да каже нищо повече, защото много добре усещаше, че никакво обяснение или извинение не можеше вече да поправи нещата.
         — Искам да говоря с майор Смит — подхвана индианецът отново разговора със студен и горд глас. — Имам да му кажа някои неща за ешелона, който бе унищожен и разбит.
         — Нима искаш да преговаряш със Смит, вожде? — Адамс напразно се опитваше да разбере какво означава пронизващият поглед на събеседника му.
         — Искам да разговарям с майор Смит.
         — Даваш ли честна дума, че си сам и че няма да използуваш времето за преговорите, за да ни нападнат през това време твоите хора?
         — Можете да бъдете сигурни.
         — Добре. Тогава ела с мен в станцията.
         — Гарантираш ли ми свободно влизане и излизане оттам?
         Адамс бе възпитан още от дома, че може напълно да се вярва на дадената от един свободно живеещ индианец дума и че трябва да се удържи на дадената нему дума. Затова той извърна коня си и тръгна пред индианеца към станцията.
         Майорът сигурно бе изгубил вече търпение да чака. Адамс мина отново през брода със своя спътник. Портата беше отворена. Когато двамата влязоха с конете си, пазачът не знаеше дали да я остави отворена, или да я затвори. За да не сбърка, притвори само двете крила.
         Адамс скочи от коня, за да докладва пред коменданта. Смит беше слязъл от своята златистокафява кобила и стоеше до нея. Прекъсна младия прериен ездач още след първата дума.
         — Адамс, защо се забави толкова дълго с този червенокож? Ти никога няма да се научиш да изпълняваш заповеди! Селски ратай си ти, а не войник. На всичко отгоре вкарваш тук вътре един дакота с незавързани очи! Искаш да му дадеш възможност да огледа станцията ни отвътре ли? Прерийният ездач не се смути.
         — Майоре! Онова, което този дакота ще види в нашия двор, му е познато още преди две години. Затова няма защо да му завързваме очите. Желаете ли да разговаряте с него, или да го отведа?
         Лейтенант Роуч пристъпи към Смит и към Адамс.
         — А кой е този червен койот? — попита той шепнешком. — Какъв великолепен кон има тоя тип! Струва ми се, че съм го виждал вече. Адамс трябва да знае кого ни е довел тук.
         Докато те разговаряха, индианецът стоеше върху коня си като статуя. Около него се бе образувал свободен плац. Наоколо стояха любопитните служещи във форта.
         Адамс изпитваше дълбоко отвращение към лейтенант Роуч, макар че го бе видял за пръв път този ден.
         — Точно така — отвърна той без никакво уважение и любезност, — аз знам кого доведох в станцията.
         — Е?…
         — Вожда на Мечата орда.
         Смит и Роуч се сепнаха, както и заобикалящите ги мъже. Сред тях стоеше неприятелският вожд!
         — Адамс! — изкрещя Смит. — Това е червеният бандит, който изби толкова много наши мъже и нападна тази нощ нашия ешелон!
         — Точно той, майоре, той иска да разговаря с вас. Мисля, че желае да води преговори с нас.
         — Адамс, такава огромна глупост все пак не очаквах от тебе! Какво значи да води преговори с нас — този мерзавец е убил из засада не един от нашите хора, ограби нашите муниции и разби нашия ешелон! — Смит се обърна към индианеца: — Дакота! Ти нападна нашия ешелон и разби офицерите и войниците ни. В нашите очи ти си един недостоен крадец и убиец! А сега влизаш тук на кон с непревързани очи. Ти не си боец, ти си шпионин! Според нашите закони… шпионите ги бесят!
         Адамс гледаше мрачно към майора. Какво означава всичко това? Майорът явно не познава характера и разбиранията на индианците. За един дакота дадената мъжка дума е мъжка дума, а не игра. Да се обеси човек, за индианците означава ужасен позор. Дори да се говори за такова нещо на младия боен вожд беше обида, която сигурно ще го възбуди до краен предел.
         От погледа на младия дакота лумна опасен огън.
         — Майор Смит! Аз дойдох тук открито със своя кон. Един от вашите мъже ме доведе. Аз ще напусна този форт също така свободно, както и дойдох, или вие сте подлец и никакъв мъж!
         Слепоочията на Смит се зачервиха от ярост, вените му набъбнаха.
         — Червен койот! Ти не заслужаваш да се отнасят към теб с дължимата на един офицер чест! Но аз няма да постъпя така, както би желал ти, а както аз самият смятам за необходимо. Щом Адамс ти е обещал свободен достъп… Адамс! Дал ли си такова обещание?
         — Да, разбира се — отвърна заинатено момъкът.
         — Тогава ти ще си излезеш свободно оттук, червенокожи. При мен няма лъжа и измама. Върви… Но в момента, в който твоят крак престъпи прага на нашата порта, за нас ти вече си обявен извън закона.
         Вождът се огледа около себе си, сякаш преценяваше нещо.
         — Добре — заговори след това той, — тъй да бъде. Аз ще напусна това място свободен, свободен, както дойдох. В момента, в който кракът ми стъпи извън прага на вашия форт, можете да правите каквото искате и да се опитате да ме убиете. Аз казах, хау!
         Стоящите наоколо мъже посрещнаха с одобрение решението на коменданта и на вожда. В техните очи това бе смъртната присъда на индианеца. Само че той бе предпочел куршума пред въжето.
         Адамс пристъпи към коменданта.
         — Майоре — каза той, — според вас аз направих грешка. Но това, което трябва да се случи сега тук, е убийство.
         — Мълчи, прериен ездачо Адамс! Червенокожият достатъчно се чувствува мъж, за да знае какво иска. Той сам избра. Край!
         Момъкът погледна към индианеца и видя изписалата се върху лицето му подигравка. За миг погледите на дакотския вожд и на русия бял младеж се срещнаха и индианецът направи почти незабележимо движение с клепките на очите си — „остави ми тази възможност“ — казваше то.
         Адамс отстъпи встрани.
         В този миг изгърмяха два изстрела. Адамс се извърна. Видя току-що стрелялия пистолет в ръката на майора. На няколко метра от него стоеше лейтенант Роуч с окървавена ръка. Неговият пистолет бе паднал от ръката му и един войник тъкмо го вдигаше.
         — Аз попречих да се наруши дадено обещание! — рече белокосият майор. — Лейтенант Роуч, вие знаехте, че току-що бе осигурен свободен излаз на червенокожия до прага на нашия форт!
         Разнесе се шепот, в който нямаше добронамереност към лейтенанта. Роуч се отдалечи разярен и изчезна в комендантската сграда. Адамс разбра със закъснение какво се бе случило. Роуч се бе прицелил из засада върху индианеца и Смит бе избил в момента на изстрела пистолета от ръката на лейтенанта, тъй като нямаше възможност да предотврати нападението по друг начин. Адамс беше доволен. Майорът беше честен въпреки обърканите си разбирания.
         Смит заповяда да отворят портата. Пазачът изтика бавно двете крила навън. Повечето прерийни ездачи и войници се наредиха до или зад портата. Някои от тях, чиито коне бяха наблизо, излязоха извън портата, за да пресекат на всяка цена пътя на индианеца. Неколцина се отправиха към бойниците на палисадата, но без голямо желание и само за да изпълнят заповедта на майора, тъй като бяха убедени, че няма да могат да вземат участие в стрелбата от тези позиции. Според тях червенокожият трябваше да излезе през портата, за да напусне форта.
         Дакотският вожд започна да се приготовлява, макар никой да не разбра какво смята да прави. Той се опита да завърже прибраната си в кожения калъф пушка за въжето от косми, преметнато през холката на жребеца. Животното, изглежда, бе недоволно от постъпката на своя ездач. Отметна неспокойно глава, затанцува насам-натам, започна да бие земята с неподкованите си копита и най-после се опита да захапе пушката. Тъй като не успя и същевременно юздата дръпна назад муцуната му, жребецът се вдигна на задните си крака и застана изправен като свещ. Ездач и кон представляваха гледка, от която всяко сърце на ездач не можеше да не забие лудо. Мустангът бе извърнал очи така, че се провидя бялото им; ушите си бе прибрал назад. Явно не замисляше нищо добро.
         Мъжете наоколо започнаха да насърчават с викове „хо“и „хе“и „гръм и мълния“ възбуждащото ги и толкова добре дошло зрелище. Те всички бяха добри ездачи, мнозина бяха работили в мирно време като каубои и умееха да обяздват диви коне. У тях се събуди спортното любопитство и известно другарско чувство, което изпитват помежду си прерийните ездачи, щом видяха ездаческото майсторство на вожда. Без стремена, притиснал само с бедрата си животното, индианецът седеше върху жребеца, който се вдигаше на задни крака, риташе с предните, подскачаше нагоре с четири крака и хапеше край себе си като див тигър.
         Най-после кулестият жребец се хвърли на земята и започ-на да се въргаля пред прага на голямата порта. Вождът бе успял да скочи своевременно. С пружиниращи колене той изчакваше мига, в който жребецът, комуто завързаната за холката му пушка не даваше възможност да се въргаля свободно, ще се изправи отново. Ето че необузданият сатана скочи на крака. И в същия миг и ездачът му го възседна.
         Войниците и прерийните ездачи очакваха, че индианецът ще се опита в същия миг да препусне през портата. Всички бяха вдигнали пушките си за стрелба. Ала мустангът полетя към задната част на двора. Там животното не намери излаз. Затова полетя и обиколи няколко пъти кулата и блокхаусите. Ездачът му сякаш бе изпуснал властта над него. Жребецът тичаше като луд и никой не се съмняваше, че той най-после ще потърси начин да избяга през разтворената порта в прерията. Прерийните ездачи, които стояха на конете си пред портата, се скупчиха в гъста редица, за да спрат на всяка цена беглеца. И Адамс разсъждаваше като всички останали: че зрелището с разбунения жребец и борещия се с него ездач, което им се представяше сега, действително е било само зрелище и индианецът ще се възползува от него, за да избяга изненадващо в буен галоп през портата.
         Очите на мъжете се бяха притворили до тесни цепки и те държаха показалците си на спусъка на своите оръжия.
         Горе от кулата прозвуча възглас, по-скоро вик, отколкото дума. Изненада ли бе това, или уплаха, или победен вик, или предупреждение? Изглежда, нещо се бе случило в задния двор. Конският тропот заглъхна, може би конят и ездачът бяха паднали на земята. Постовите на палисадата, които можеха оттам да видят задната част на двора, извикаха високо и едновременно с това буйният галоп прокънтя отново зад комендантския блокхаус. Жребецът се появи… без ездач! Излетя като вятър през портата навън. Силното тяло на животното се изпъна, то се засили и с един-единствен скок побеснелият мустанг успя да разкъса веригата на прерийните ездачи пред портата. Мъжете извърнаха веднага своите коне и се понесоха подир кулестия жребец. Летяха подир него с гърмящ тропот на копита, с готови за хвърляне ласа. Ала ничие ласо не можеше повече да залови кулестия жребец, който превъзхождаше по бързина всички останали коне. Освободен от тежестта на ездача си, мустангът си играеше с преследвачите си, подмамваше ги надменно, като ту спираше, ту отново политаше напред.
         — Магарета! — изграчи нечий глас и когато се обърна назад, Адамс видя зад себе си двамата близнаци Томъс и Тео.
         Отново се чу вик от кулата, но този път изгърмя и пушка и отново се разнесе вик. Джим така се бе надвесил над своята наблюдателница, сякаш искаше да се хвърли отгоре.
         — Внимание! — крещеше той, — ето го във водата! Прехвърли се през палисадата!
         Войниците и прерийните ездачи, които бяха останали в двора, се разкрещяха. Малцината постови на палисадата вече се прицелваха и стреляха куршум подир куршум над реката. По заповед на майора повикаха обратно преследвачите на избягалия мустанг, за да помогнат при търсенето на индианеца в реката. Адамс изтича нагоре по стълбата на кулата при Джим.
         — Човече божи! — извика той. — Какво се случи? Как успя червенокожият да се прехвърли през острите колове на палисадата?
         Джим продължаваше да стреля над реката и разказваше с накъсани фрази:
         — Това червено добиче! Можеш ли си представи? Беше паднал в задния двор заедно с дяволския си кон… мисля си, счупил си е врата и крещя, за да не изпуснете вие долу коня… ама вие не внимавате… оня, червеният, лежа за миг като умрял на земята… и изведнъж рипна отново… засили се… скочи нагоре към коловете и аз самият не разбрах как стана това… същинска пантера… вече се бе хванал за коловете и току се прехвърли през тях… но аз не биваше да стрелям още, за жалост не биваше заради майора с неговите шантави принципи… а червеният се пусна да падне зад палисадата във водата… късмет има, дето водата е стигнала чак до коловете. Но там не е много дълбоко… аз веднага стрелях…
         — Не го ли улучи?
         — Как ще го улуча, драги мой, след като тоя червенокож така умело се спусна досами гредите, че да не мога въобще да го улуча оттук? Защото още не е измислена пушка, която да стреля под ъгъл! Възможно е все пак да съм го пернал с някой куршум по крака или по прасеца. Дори мисля, че така стана.
         Адамс наблюдаваше реката. По това време на годината водата беше ледено студена, защото носеше водите от разтопения сняг и дори един дакота не би могъл да издържи дълго вътре, без сърцето му да секне. Той трябва да излезе от реката и тъкмо това беше решаващият миг. Но докъде ли бе успял да доплува вече — нагоре или надолу по течението? Това никой не знаеше. Индианците бяха превъзходни плувци и гмуркачи. Адамс реши, че войниците са обсадили бреговете на твърде късо разстояние; трябваше да се наблюдава по-нагоре и по-надолу по течението. Ала Адамс нямаше желание да даде съвети по този повод на майора. Той бе доволен, задето комендантът бе сложил на място със своя пистолет лейтенант Роуч, но въпреки това се ядосваше на Смит. Старият не беше лош човек по природа, но беше като стегнат в корсет от предвзетите си представи. През последните две години Адамс непрекъснато се бе натъквал на това, непрекъснато се бе мятал между симпатията и антипатията си спрямо майора. Със своите разбирания за честта днес Смит бе седнал между два стола и бе огорчил още повече без нужда един и без това огорчен неприятел, без да успее да го обезвреди.
         Дано червенокожият успее да избяга! Адамс щеше да бъде доволен. Той също имаше защо да се страхува от този враг, ала той лично го беше довел във форта и се чувствуваше отговорен вождът да не заплати с живота си за доверието, което бе дал на един бял човек.
         — Червенокожият ни изигра лош номер, но ние си го заслужихме! — заключи Адамс размишленията си пред Джим.
         После слезе бързо по стълбите на кулата. Кулата имаше врата, която водеше направо в двора, но и втора, която въвеждаше в кабинета на коменданта.
         Когато Адамс влезе там през междинната врата, в помещението се оказа, че има човек. Кейт, дъщерята на майора, седеше все още на пейката пред прозореца. „Жалко за момичето! — помисли си Адамс. — Ако знае как изглежда! В прерията с дълга рокля!“
         Той нямаше намерение да остане тук, ала девойката го заговори. Естествено, тя се интересуваше какво се бе случило.
         — Червенокожият ни избяга, и конят му също — даде Адамс кратък и изчерпателен отговор.
         — Това за мен е напълно неразбираемо — рече Кейт. — Нима индианците са по-способни от нас?!
         — Понякога така изглежда.
         — Наскоро присъствувах на един разговор с генерал Бентин — продължи девойката и на Адамс се стори, че тя иска да му направи впечатление с това познанство. — Той каза, че сиуксите били най-големите бойци под слънцето.
         — Значи така ще да е, пък и Бентин ще има възможност още веднъж сам да се убеди в това. Доколкото съм чул, и той щял да командува една военна част в земите на дакота.
         — Да, той ще командува една част.
         — Да, ще я командува. Но не бих казал, че той сам ще се бие. Макар че в прерията човек никога не може да знае в какво положение ще изпадне. Неочаквано някоя млада дама се оказва с дългата си рокля сред червенокожите ловци на скалпове… Кейт се опита да се усмихне.
         — Моята дълга рокля явно никак не ви харесва. Затова ли сте толкова хаплив? Тя и на мен не ми е приятна. Но не биваше да дам повод на леля Бети да се усъмни. Тя не биваше да знае, че имам намерение да пристигна тук заедно с ешелона. Затова не можех да облека ездаческия си костюм, който щеше да й направи впечатление, и затова именно седя тук в дългата си рокля.
         — Че вие сте неразумна, това е ясно, вашата леля Бети обаче изглежда доста по-разумна от вас — заключи Адамс. Само това му липсваше, да седне да забавлява разглезени млади дамички!
         Кейт го погледна въпросително.
         — Виждам, че ви задържам, но вие все пак можете да ми отговорите на един въпрос. Преди малко казахте „се оказва с дългата си рокля сред червенокожите ловци на скалпове“. Индианците скалпират ли жени?
         Адамс водеше борба сам със себе си. Дали да й каже истината? Разбира се, истината.
         Тъкмо беше и в такова настроение.
         — Червенокожите не скалпират жени и деца. Те биха могли да ви пречукат, ако им се удаде такава възможност, но от скалпиране няма нужда да се страхувате. Впрочем това е съвсем безболезнена процедура, тъй като кожата се смъква от главата, след като човек е вече мъртъв. Но ако вие имате желание да видите скалп, помолете баща си да ви покаже. Той събира индиански скалпове на добра цена.
         Кейт скочи.
         — Кой сте вие?
         — Адамс ми е името.
         Девойката не можеше да си намери думи.
         — Адамс… това… това, което сега казахте, не е вярно. Моят баща е християнин!
         — Мисионерите също са били християни и все пак са печелили от скалпове. Индианците скалпират само мъже, и то за чест и слава. Ние скалпираме всичко за пари. Не служебно, но частно, по собствено желание. Вашият баща мрази червенокожите, казва, че те били убили майка му по време на голямото дакотско клане преди четиринадесет години. През 1862 година в Минесота. И той все не може да се насити да отмъщава. Затова плаща, като му носят скалпове… Е, сега вече го знаете. Желая ви още веднъж добър апетит. В чинията ви все още има от супата.
         Адамс излезе от помещението, като не забрави да се сбогува любезно. В края на краищата девойката не беше виновна, че е гъска. Просто неправилно я бяха възпитавали.
         Навън тъкмо отново дадоха сигнал за сбор. Ездачите и войниците заприиждаха. Майор Смит искаше да изпълни първоначалното си решение и да потегли с цялата си част, за да преследва крадците на мунициите от ешелона. Впрочем достатъчно скъпоценно време бяха загубили вече. Най-напред пристигането на Томъс, Тео и Кейт, които дакотският вожд явно нарочно бе пуснал да си вървят, доста бе забавило изпълнението на намерението му, после самият млад вожд дълго бе забавил частта с безумно смелата си намеса… Адамс отново получи заповед да остане в станцията заедно с единадесет мъже. За лейтенант Роуч повече изобщо не стана дума. Дявол знаеше къде се бе скрил той. Адамс подозираше, че се е сврял в спалната стаичка на коменданта, за да легне там на единственото що-годе удобно легло в цялата станция.
         Когато частта, предвождана от майора, излезе през портата и изчезна зад реката между оградените от възвишения долини на прерията, Адамс направи своя обход на цялата станция. Разпредели постовете по бойниците на палисадата и на кулата, смени Джим и нареди на Томъс и Тео да запалят огъня в огнището край помпата за вода и да сварят един голям казан супа за всички. След като даде разпорежданията си и обиколи навсякъде, той сам се приближи до близнаците, които вече бяха напълнили казана и донесли цепениците за огъня.
         — Месо няма ли? — попита недоволно Томъс, когато Адамс се приближи.
         — Нали има от консервираното.
         — Предпочитаме сочни бизонови гърди!
         — Такива ще можете сами да си набавите, щом се появят бизони. Цели седмици, че и месеци не сме видели никакъв бизон. Ония от Юниън Пасифик сигурно са избили всички стада.
         Адамс запали малката си луличка и настъпи дълго мълчание. Никой не искаше да подхване разговора за онова, което най-много вълнуваше и тримата, много повече от опасността, която заплашваше толкова слабо охраняваната станция.
         — Успя ли да спечелиш достатъчно пари? — попита най-после Томъс направо.
         — Не. — Адамс гледаше към земята.
         — Тогава вече ще стане късно и баща ти ще трябва да напусне своята ферма.
         — Знам. Той ли ви изпрати тук?
         — Не, ние сами си отидохме, защото не искахме да гледаме какво става там. Срещнахме Червената лисица, та той ни каза, че ти си се заседял тук.
         — Аха, значи сте го срещнали. И къде се мотае той сега?
         — Навсякъде и никъде. По тия места насам обаче не му се, ще да се мярка повече… така поне той казва.
         — Не се учудвам.
         — Баща ти вече не е с всичкия си. Казва, че щом дойдели земемерите, щял да стреля. Ти защо не се върна във фермата, Адам Адамсън?
         — Има ли смисъл да говорим?
         — Докато дакота могат да удържат положението, баща ти ще може да си остане в своята ферма — рече Тео. — Те няма да го прогонят, защото той им е платил.
         — Само че те няма да го удържат и когато ги прогонят от Блек Хилс, може би аз ще успея да намеря там злато. Докога трябва да се изплати сумата?
         — До есента седемдесет процента. Само че сега цената се е повишила още повече, тъй като решението да се строи северната линия вече е взето.
         Адамс остави лулата си да угасне.
         — Ще трябва да раздам патрони на хората.
         Той измъкна един голям ключ и тръгна към стария блокхаус.
         Докато Адамс разговаряше с двамата някогашни каубои и сегашни прерийни ездачи край казана в двора, Кейт отново бе останала сама в кабинета на коменданта. Отначало изкуса послушно остатъка от изстиналата грахова супа. После се облегна на стената и отново загледа през прозореца към двора. При това се ослушваше към шумовете, които сега долитаха от съседната спална стаичка на майора. Лейтенант Роуч сигурно лежеше върху походното легло на коменданта, а някакъв фелдшер му чистеше раната. Думите на лейтенанта не изразяваха задоволство от лечението.
         Фелдшерът обаче не се притесняваше много от критиката на своя чувствителен пациент. Той заяви по-скоро мрачно, че превръзката била наред, и се отдалечи. При това мина през работния кабинет на коменданта и поздрави Кейт.
         — Не се опасявайте, мис! След няколко дни раната ще се оправи.
         Кейт стана тъмночервена. Тя бе видяла как баща й простреля ръката на лейтенант Роуч, за да му попречи да наруши дадената дума, и се срамуваше заради своя годеник.
         Лейтенантът, изглежда, бе чул думите, които фелдшерът каза на Кейт. Щом фелдшерът излезе от стаята на коменданта, той се изправи с леко стенание от походното легло и влезе в работния кабинет на коменданта. Бинтованата му ръка висеше в превръзка.
         — Как си, Кейт? — осведоми се той по-скоро от любезност, отколкото от съчувствие, и седна срещу годеницата си. — Изглежда, вече напълно си си възвърнала силите!
         Девойката не отвърна веднага. Опита се сама да си изясни какви чувства изпитва към Антъни Роуч. Той изглеждаше съвсем блед, озлобен. Само един ден преди това Кейт би преляла от съчувствие и нежност. След всичко, което се бе случило през последните дванадесет часа обаче, тя се страхуваше от Роуч. Той беше изоставил годеницата си и се бе отрекъл от нея, когато животът й бе в опасност, а баща й се бе видял принуден да стреля по него, за да предотврати едно предателство.
         — Антъни! — Кейт усети, че не й достига въздух. Възбудата я стисна за гърлото. — Антъни!
         — Да, Антъни, Антъни! — Думите му прозвучаха като подигравка. — Твоят стар господин баща, Кейт, явно не беше с всичкия си, когато стреля по мен и даде по този начин възможност на червения убиец из засада и явен престъпник да избяга!
         — Антъни! Забранявам ви да говорите в мое присъствие по такъв начин за баща ми! — Кейт бе станала рязка и се изправи.
         — Я виж ти! Не бихте ли желали да защитите честта на баща си с шпага? Сигурно ще съумеете да се справите!
         — Не можете да ми направите впечатление със своята подигравка, лейтенант Роуч.
         — Истинска дъщеря на майора! Нима не ме обичаш вече, Кейт?
         Девойката сведе поглед, ала остана с изправена глава.
         — Антъни… не знам. Нищо не знам вече. Моля, дайте ми време!
         — Още две години, както предлага леля Бети?
         — Вие погрешно ме разбрахте, лейтенант Роуч.
         — Доста много недоразумения се случиха днес! Ще ви оставя време да си помислите, Кейт. Само че баща ви, който стреля по мен, въпреки това ще настои вие да се омъжите за мен. Та вие пристигнахте заедно с мен тук!
         — Пфу, лейтенант Роуч! Отвращавам се от вас!
         — Ще се радвам, ако успеете да овладеете отвращението си към мен пред олтара!
         Кейт тръгна към вратата, без да бърза, без да търси да се измъкне, а бавно.
         — Лейтенант Роуч — рече тя, вървейки, — виждам, че аз самата съм допуснала грешка, съгласявайки се да стана ваша годеница. — Девойката отмести поглед и тръгна все така бавно, както се бе изправила, и излезе от работния кабинет на баща си навън на двора.
         На ярката светлина тя се спря. За себе си вече знаеше, че бе взела решение, което щеше да остане непроменено. Кейт Смит нямаше да стане жена на Антъни Роуч. Тя усети някаква спокойна сила в себе си, породена от прекалената подлост, която бе проличала в думите на Роуч, и беше убедена, че е права. Дори и обърканият прилив на мисли и чувства, които все още я вълнуваха, не можеше да я отклони от решението, до което бе стигнала.
         Антъни Роуч беше негодник. Кейт Смит обаче беше девойка, чиято баба още бе защищавала на кон с пушка в ръка своята ферма. Дори леля Бети не бе успяла съвсем да прекърши самочувствието на Кейт. Как е могла Кейт да се заблуждава, че би могла да обича човек като Роуч? Дали сама не се беше заблуждавала, дали не бе вярвала на любезностите на Антъни Роуч само за да може да избяга от живота край леля Бети?
         Навярно така е било, ала тя самата вече не можеше да се разбере. Булото на заблудата бе разкъсано.
         Кейт започна да се разхожда сама из двора. Мина край индианеца съгледвач Тобиас, който все още беше завързан за кола. Той бе седнал на земята и гледаше безизразно пред себе си.
         В положението, в което се намираше, девойката изпитваше несъзнателно съчувствие към всяко живо същество, което също й се струваше измъчено. Така тя се спря край индианеца и сякаш за да се оправдае сама пред себе си, а може би и пред останалите, задето се бе спряла край осъден да бъде наказан с бой индианец, каза:
         — Тобиас, защо си толкова неразумен и отказваш да дадеш на баща ми, майор Смит, необходимите сведения? Та ти спокойно можеш да разговаряш открито с него, щом като съвестта ти е чиста. Баща ми винаги е справедлив.
         Индианецът не вдигна поглед, въобще не даде никакъв знак, че е чул думите й.
         Кейт продължи нататък. Неочаквано се озова пред стария блокхаус, за който й бе разказал Том със сивата брада, преди да го убият. Пристъпи към отворената врата, където се сблъска, не съвсем несъзнателно, с Адамс, и застана непохватно на пътя на младия прериен ездач, който тъкмо се канеше да влезе в блокхауса. Той се спря и двамата загледаха смутено един край друг.
         — Каква стара сграда! — рече най-после Кейт, за да каже изобщо нещо подходящо. — Тя сигурно си има и история.
         „Каква лепка — помисли си от своя страна Адамс, — как ли ще се отърва от нея? Вече бях веднъж достатъчно груб. А дали момата е богата? Ако се съди по роклята й, сигурно.“
         Впрочем Смит не се ползуваше с име на притежаващ голямо богатство човек, напротив, но може би леля Бети щеше да остави голямо наследство и девойката по невнимание бе изгубила нейното благоволение. Но все пак леля Бети сигурно ще се придобри накрая? Който се ожени за Кейт, сигурно ще се ожени и за пари. Хубавка е… млада е…
         Адамс се опита да си представи как в същност изглежда той самият. Не беше нито едър, нито дребен, здрав и набит. С русия си перчем, с тъмносините очи върху обгарялото от слънцето лице той би могъл в края на краищата да се хареса на една девойка, която няма кой знае каква възможност за избор в момента. Дали някой ден Смит би дал съгласието си — това вече беше друг въпрос. Но нима не съществуват достатъчно момичета, които успяват да осъществят желанието си въпреки всички пречки? Глупава или мекушава Кейт действително не изглеждаше, макар да беше нежна и бледа. От ненужните превземки човек ще успее да я накара да отвикне, след като му стане жена. Тогава защо не? В същност не беше ли длъжен той като временен комендант на станцията да се позанимае малко с младата дама? Адамс не намери нищо лошо в мислите си. Та и кога ли селянин е могъл да се жени, без да се съобразява с пари и имот? За годежа на Кейт с лейтенант Роуч той дори и не подозираше.
         Русият момък остана край девойката.
         — Да, старият блокхаус — подхвана той нейния въпрос, — страхотна история си има той. Ще ви я разкажа някоя вечер на лампена светлина, когато имаме време. В тази къща именно аз се запознах с индианеца, от чието ездаческо изкуство вие имахте възможност да се възхитите днес в нашия двор. Нали го видяхте?
         Кейт кимна.
         — И то не за пръв път. Аз го видях още при нападението на ешелона.
         Адамс рязко извърна цялото си лице към девойката.
         — Ами да, нали и вие бяхте с ешелона! Впрочем разказахте ли всичко на баща си?
         — Той още не ме е попитал.
         — Истински майор! Не ще да слуша женски брътвежи. Но вие разкажете на мене! Познахте ли вожда при нападението?
         Кейт заразказва.
         — Боже, боже! — възкликна Адамс. — Всичко това майорът трябва да знае непременно. Що се отнася до мен… да, след последната нощ Ред Фокс и аз сме единствените останали още живи…
         — … от всички, които са се били събрали през онази нощ на убийството — допълни Кейт.
         — Какво знаете вие за това?
         — Каквото ми разказа Том.
         — А, той ви е разказал! Тогава аз няма какво да приказвам много-много. Ние се намираме пред блокхауса, където стана убийството. Представете си, мис Кейт, че е вечер и че е тъмно, и че старият блокхаус пред нас е осветен вътре само с катранени факли. Представете си, че вътре седят необуздани мъже, а димът от лулите и смрадта от ракията достигат чак до вратата тук. Назад вляво обаче, на старата пейка до стената, щяхте да видите мен, мен, Адам Адамсън. Там седях аз преди две години с глава, пълна с надежди и мечти за хубав живот. А край старата маса в средата седеше Топ, или по-право Матотаупа, както гласеше индианското му име. Той се наливаше с ракия и играеше, и загуби. Падна от масата. Това направи лошото бренди, с което Червената лисица го унищожи. Докато аз наблюдавах Топ, неочаквано усетих, че някой седна до мен на пейката до стената, и когато се вгледах, видях един млад индианец. Беше Хари, синът на Топ. Той не изпи нито глътка, плати загубата от играта на баща си и отново излезе навън. И на мен не ми се седеше повече сред тая гадна компания. Излязох навън да подишам чист въздух. Видях навън Хари сам, една сянка, неподвижна. Когато отново понечих да се върна в блокхауса, той тръгна подир мен. Аз отворих вратата, погледнах в осветеното помещение и замръзнах. Ей на това място стоях, където стоим сега с вас. Убийството стана пред очите ми. Червената лисица заби ножа си в гърдите на Матотаупа. Зад мене стоеше Хари, синът на Матотаупа. Когато отново се обърнах да го видя, той беше изчезнал, сякаш нощта го бе погълнала.
         — Тук, на това място, сте стояли — промълви Кейт тихо. После попита: — Как можа да се стигне до тази трагедия?
         — Матотаупа бил отлъчен от своето племе, задето издал пиян тайната на златото в планината, и синът му, който повярвал в неговите уверения, че е невинен, го последвал, когато бил още на дванадесет години. Цяло десетилетие двамата се лутали прокудени и се подвизавали сред нас с имената Топ и Хари. Едва през нощта на убийството си Топ разбрал, че действително е направил предателство — или поне половин предателство. Червената лисица искаше да го принуди да разкрие докрай тайната. Червенокожият отказваше и вдигна каменната си сопа срещу Червената лисица. Само че Лисицата се оказа по-бърз със своя нож, пък и приятелите му се притекоха на помощ. Матотаупа умря. Хари обаче се завърнал сред своето племе и станал там боец и вожд на Мечата орда. Беше изгубил баща си и десет години от собствения си живот. Съдия, който да отмъсти за нанесената му несправедливост, той не може да намери. А дето ще си отмъсти сам — кой може да го съди за това?
         Кейт гледаше към мрачното помещение.
         — Странно… — Тя се запъна.
         — Какво е странно, госпожице Кейт?
         — Просто един спомен. — Кейт изглеждаше смутена. — В Минеаполис, когато бях още дете, веднъж ние видяхме един индиански вожд и неговия син — момчето се казваше Хари.
         — Та защо двамата, които вие сте видели тогава, да не са били Топ и Хари? През тези десет години те са обикаляли навред из тези земи, от Плат на юг чак до горното течение на Мисури на север. Моят баща и Томъс и Тео също са ги познавали и двамата. Топ и Хари живели известно време при индианците от племето черните ходила. Там Томъс и Тео ги срещнали, когато Хари Токай-ихто бил още дванадесет-тринадесетгодишно момче, и действително, ако чуете Томъс да разказва, ще си помислите, че той и днес още обича този млад човек! По-късно Топ и Хари постъпили на работа като съгледвачи на строежа на Юниън Пасифик; кой знае в противен случай как са щели да преживеят. Така или иначе, днес Хари Токай-ихто е „най-свестният мъж“в земите между Плат и Блек Хилс. Но вие не се безпокойте. При дневна светлина червенокожите не предприемат нищо. През това време можете да се чувствувате спокойна като в скута господен.
         — Хубаво успокоение — отвърна иронично Кейт, — до нощта остават само още няколко часа, а вие, изглежда, не вярвате чак дотам на нощните часове?
         — Блокхаусите са здрави постройки, мис, особено този старият тук. Не се страхувайте, ние ще ви пазим като зеницата на окото си!
         — Същото ми обещаха и през изтеклата нощ в ешелона.
         — И сега от опит вие сте вече недоверчива, така ли?
         — Моят баща ме остави на вас, Адамс!… Впрочем аз не мога да разбера защо тукашните дакота са толкова враждебно настроени към нас. Ние сме им предложили добри места за живеене, така казва татко, където те могат да се разположат и да се научат на нещо полезно. Но те не искали да се съгласят.
         — Гола, неплодородна земя им предлагаме ние и защо изобщо те трябва да се съгласяват, мис Кейт? Та свободното съществуване в безбрежната прерия е много по-приятно. Да, аз също смятах, че червенокожите водят жалък живот. Ала в същност на тях им е много по-добре, отколкото на нас. И аз бих искал да бъда такъв боец и ловец като тях, да си лежа у дома върху кожените завивки, обслужван от някоя булка…
         — Нима жените съществуват, за да обслужват мъжете, Адамс?
         — Жените не, но червенокожите жени.
         Кейт отново се бе успокоила. Миг след това неочаквано се дръпна назад.
         — Адамс! Тук има ли плъхове?
         — Защо?
         — Нещо се раздвижи вътре в блокхауса. Нещо стържеше. Адамс погледна през отворената врата в полутъмното помещение на стария блокхаус. Някои маси стояха все още тъй, както бяха разположени още преди две години по времето на Бен. Пейката край стената също съществуваше още. На пода се валяха безразборно завивки, а в другата половина на помещението — вързопи слама. На задната стена имаше врата, която водеше към малка постройка, служеща за склад за мунициите и хранителните припаси на станцията.
         — Стърже ли? Може да има някоя и друга мишка, мис. Единственият плъх тук съм аз самият. Един мисурийски плъх от Запада…
         — Нима от толкова далеч сте дошъл? Тогава вие знаете много неща и аз с радост очаквам вечерта, когато ще продължите разказа си. Едно обаче можете да ми кажете още сега: какво мислите за Тобиас, който стои там завързан за кола? Той предал ли ни е?
         — Не вярвам… пък и майорът в душата си не го вярва, иначе отдавна щяхме да го пребием. Той трябва само да бъде наказан, задето не иска да се научи на дисциплина и да отговаря на поставен му по военному въпрос като военен.
         — Нали всеки добър индианец е приятел на белите хора?
         — Всеки добър?… Хм… кой впрочем ви харесва повече, вождът, който ни разиграва тук като марионетки със своя кулест жребец, или Тобиас там край кола?
         Кейт вдигна изненадано поглед.
         — Честно казано… този вожд. Радвам се и очаквам с нетърпение да ми разкажете още нещо за него…
         Адамс се усмихна доволен. После се запъти навътре в тъмното помещение, защото трябваше да вземе патрони от пристройката. Отключи с големия ключ, който беше взел, междинната врата, постави ключа върху едно от буретата край вратата и затърси двете сандъчета с патрони, които искаше да изнесе. В помещението без прозорци беше много тъмно и заради пълните с барут бурета Адамс не искаше да запалва вътре открита светлина Освен това той познаваше това помещение като собствения си джоб, но последния път не той беше раздал патроните и явно другият бе преместил нещата вътре, така че Адамс не можа да се оправи бързо като друг път. Най-после намери търсените сандъчета и тръгна обратно. Забеляза, че Кейт все още стои на вратата. Тя го очакваше! Това му достави удоволствие. Когато посегна, за да вземе ключа от бурето, той не го намери. Погледна отново към Кейт, като продължаваше да търси опипом, ала все още не намираше ключа и постепенно започна да става неспокоен.
         — Ама че дяволска работа… та аз… или пък съм го пъхнал в джоба си?
         Адамс пребърка джобовете на панталона и на дрехата си, но не намери никъде ключа. Опипа и другите бурета, че накрая и пода. Нищо не можа да намери! Ключът беше голям, дори и в тъмното трябваше да го види.
         — Какво, по дяволите, става тук! — извика Адамс към Кейт. — Ключът е изчезнал!
         — Да не би да са ви го откраднали?
         — Как така ще ми го откраднат? Нали тук няма никой друг освен нас двамата?
         — Но нали преди малко нещо стържеше така подозрително!
         — Подозрително? — Адамс се изплаши силно. — Аз мислех, че са мишки? Мис Кейт, ако тук е имало скрит човек… нашите последни запаси от патрони се намират в това помещение… но аз веднага ще обявя тревога и ще заповядам да претърсят основно навсякъде!
         Младият прериен ездач изтича през двора, крещейки и свирийки. Неочаквано прокънтя пронизителен вик за помощ.
         — Адамс! Адамс! Вижте, призрак! — Това беше ясният глас на Кейт.
         Веднага подир това последва мощна експлозия и Адамс бе повален на земята от силния въздушен тласък. Той изгуби съзнание.
         Когато отново започна да усеща тялото си и да мисли, почувствува силни болки и натиск върху левия си крак. Помъчи се да придърпа крака си към тялото. Не успя. Болката и напрежението обаче го върнаха напълно към съзнание. Отвори очи и отново се изплаши.
         Старият блокхаус гореше. Червеножълти пламъци лумтяха нагоре, над тях извираше черен дим и затъмняваше светлото небе. На вси страни летяха искри. Барутът в буретата отдавна вече бе експлодирал. Откъм пожара още гърмяха патроните от подпалените сандъчета с муниции. Северният вятър издигаше пламъците все по-нагоре. Старият катраносан дървен материал представляваше чудесна храна за огъня.
         Пламъците вече плъзнаха и към комендантската сграда и наблюдателната кула.
         Адамс видя почернелите си от сажди другари да тичат край него. Един от тях бе намерил противопожарна кука и сега се опитваше да отдели горящите греди от останалите. Скоро трябваше да се откаже обаче; старият блокхаус, където допреди малко бяха стояли Адамс и госпожица Кейт, вече не можеше да бъде спасен. Съдовете с вода, които стояха винаги готови, пълни с вода, в станцията, бяха се обърнали от експлозията и излели. Помпата не работеше. Почти всички кофи се намираха в стария блокхаус и вече не можеха да се доберат до тях.
         Адамс чу другарите си да ругаят; викаха и неговото име. Той отмести гредата, която бе притиснала крака му, и се изправи. Куцукайки, със слепени от смъдящите сажди очи, той се натъкна на Томъс и Тео. Тримата изтичаха към брега на реката, за да образуват там верига за предаване на кофи с вода. Притичаха и останалите мъже, щом видяха, че се организира борба с огъня. Кейт, която бе стояла непосредствено пред стария блокхаус, не бе засегната от експлозията. Беше избягала от огъня и сега седеше изоставена край реката. Веднага предложи да се включи във веригата за пренасяне на водата, но мъжете я отпратиха, тъй като беше облечена в дълга рокля и имаше твърде нежни ръце.
         Наблюдателната кула се сгромоляса като изгоряла факла.
         С обгорели дрехи и пламнали лица мъжете се мъчеха да спасят от комендантската сграда каквото имаше още за спасяване.
         Ливадите наоколо бяха мокри от разтопените снегове, така че огънят не можа да се разпростре нашироко.
         Постепенно силата на пламъците започна да намалява от само себе си. Старият блокхаус и малката пристройка към него бяха изгорели изцяло, наблюдателната кула и комендантската сграда бяха унищожени в по-голямата си част, двете крила на външната порта бяха извадени от пантите си от въздушния натиск, части от палисадата се валяха по ливадата наоколо. Всички коне бяха избягали, нямаше и следа от тях. Дори верният кафяв жребец на Адамс беше изчезнал.
         Адамс преброи хората си. И единадесетте прерийни ездачи бяха живи, макар че някои от тях бяха получили наранявания. Само Тобиас, индианският съгледвач, който бе завързан преди това за кола, беше изчезнал.
         Лейтенант Роуч се разхождаше с критична физиономия през пепелището. Кейт седеше отново на ливадата край реката. Когато Адамс се приближи към нея, той завари девойката заедно с лейтенант Роуч. Между двамата млади мъже, които бяха почувствували още от пръв поглед неприязън един към друг, веднага избухна спречкване.
         — Добре командувахте, много добре запазихте всичко, мистър Адамс! Майорът има да се радва, като се върне!
         — Моя работа.
         — Ти сигурно реши да си запалиш лулата в склада за мунициите, прерийни ездачо Адамс? Нали ти именно последен беше в стария блокхаус… преди да експлодират буретата с барут?
         — Не съм палил никаква лула. Госпожица Кейт може да ми бъде свидетел.
         — По-добре ще бъде за теб да не намесваш младата дама в играта! Съветвам те най-сериозно и веднъж завинаги. Ясно ли е?
         — Ясно е, но не е прието — заключи Адамс.
         Кейт поздрави младия прериен ездач любезно и без никакво хленчене. Той намери няколко завивки, които се бяха запазили, после обходи още веднъж разрушената станция. Искаше да разбере какво бе станало с Тобиас. Индианецът не беше край кола. Веригите висяха празни.
         — О, Тобиас ли? — рече Томъс, който бе тръгнал подир Адамс. — Аз го освободих и го изпратих да догони майора и да му докладва какво се случи. Тия червенокожи умеят да разчитат следи и нощем.
         — Какви ли не ги вършиш пък ти! Майорът има да ти се чуди.
         — Той има да се чуди за много неща. Така че, ако се прибави още нещо, няма да е страшно.
         Адамс въздъхна и се почеса зад ухото.
         — Всичко отиде по дяволите… станцията пропадна, конете пропаднаха… по-добре и аз да бях пропаднал, та да не съм длъжен да се мяркам повече пред очите на майора. Който може, нека разбере какво се случи. Явно някой се е промъкнал в помещението и го е подпалил… но кой? И ключа ми откраднаха.
         — Откраднаха! — възкликнаха Томъс и приближилият се също така Тео като из едно гърло. — Че кой може да открадне ключа? Нали ти беше сам вътре в помещението? Ние можем да докажем това. Тъкмо бяхме дошли насам заради супата…
         Адамс повдигна рамене.
         — Ще изпратим един постови там, на хълма — разпореди се той, — погрижете се за това. Червенокожите сигурно са надушили и са видели какво става тук чак горе, край Блек Хилс. Проклета история! И на всичко отгоре си имаме и една мис, която сме длъжни да пазим! — Адамс погледна към Кейт. Един прериен ездач, допуснал да изгори цяла станция, нямаше никакви шансове пред бащата на тази девойка.
         Адамс отново бе обзет от отчаянието, което бе почувствувал по време на разговора си край помпата с Томъс и Тео. Не го биваше за нищо друго, освен да се остави да го убият заради една жалка заплата. За какво ли друго можеха да послужат бедняците на този свят! Индианците бяха напълно в правото си да се съпротивяват срещу подобен бандитски порядък. Но да избяга при индианците и да не иска да знае повече за нищо? Не, това също нямаше да бъде правилно. Адамс искаше отново да води плуг и да отглежда добитък. Само че къде? И как? И при кого? Ратайският живот беше труден, той бе видял това по Томъс и Тео, които на стари години не бяха постигнали все още нищо.
         Адамс се отърси буйно от безплодните си мисли и отиде към Кейт. Лейтенант Роуч, който отново бе пъхнал дясната си бинтована ръка в превръзката, нарочно застана така, че прерийният ездач да не може да пристъпи към девойката.
         — Какво искаш? — попита лейтенантът с унизително пренебрежителен тон.
         — Да внеса яснота в положението. — Адамс едва успяваше да се овладее. — Мис Кейт е единственият човек, който може да знае нещо. Трябва да говоря с нея.
         — За теб въобще не съществува никаква мис Кейт, запомни добре това. Тук е госпожица Смит, дъщерята на майора.
         — Спестете си тези излишни приказки, лейтенант Роуч! — намеси се Кейт неочаквано енергично. — Баща ми съвсем не беше доволен от вас… Адамс! Какво искате да знаете от мен?
         Адамс пристъпи крачка напред.
         — Госпожице Кейт! Вие извикахте: „Призрак! Призрак!“ Какво бяхте видели?
         — Видях един призрак! Една голяма призрачна сянка, която изтича безшумно от пристройката в голямото помещение на блокхауса и там изчезна в пода.
         — Призрак!… Нима вие вярвате в призраци?
         — От днес… да! Толкова безшумно не може да се движи никой човек. И изобщо… как може един човек неочаквано да изчезне в земята?
         — Това действително е загадка и за мен.
         — Загадките съществуват, за да бъдат разгадани — намеси се отново Роуч. — Как е могъл призракът да влезе в склада за боеприпаси, щом като ти не си го пуснал вътре, Адамс? Нали ключът беше у теб и никой друг освен теб не е влизал в помещението!
         Лицето на Адамс побеля.
         — За това можем да разговаряме и утре, лейтенант Роуч. Вие имате пистолет и ще съумеете да стреляте и с лявата си ръка. Аз от своя страна съм готов.
         — Че какво имам да се занимавам аз с теб, прерийни ездачо Адамс? Ти си длъжен да отговаряш пред онзи, който ти е възложил отговорността.
         — В никакъв случай не пред теб, Роуч. Настъпи раздразнително мълчание. Адамс преглътна яда и възбудата си.
         — Мис Кейт — поде отново той, — бихте ли дошла още веднъж с мен край останките от стария блокхаус, за да ми покажете мястото, където призракът трябва да е изчезнал в пода?
         — Разбира се. Само че не знам дали ще открия отново мястото. Бях много възбудена в момента.
         Девойката тръгна заедно с Адамс. Роуч остана на мястото си.
         Когато Адамс и Кейт застанаха пред пепелището и последната обгоряла греда, останала единствена от блокхауса на Беззъбия Бен, край тях се скупчиха и останалите мъже. Адамс накара девойката да застане на същото място, където се бе намирала вратата преди това, и тя се опита да се ориентира.
         — Вдясно беше — поде тя. — Вдясно край масите… при втората маса непосредствено до тясната стена отсреща, към страната на реката… там изчезна призракът.
         — Изчезна безшумно?
         — Почти безшумно. Чух само съвсем лек шум… сякаш дърво се удари о дърво.
         Адамс наостри слух. Някакъв отдавна забравен спомен отново оживя у него. Какво бе чул той на времето, преди две го-дини, в същия този блокхаус през нощта след убийството, когато Червената лисица и Бен бяха изчезнали незабелязано? И тогава сякаш дърво се бе ударило о дърво. Адамс изтича към указаното място и подпомогнат от Томъс и Тео, разчисти развалините и пепелта. Когато разгледаха пода, тримата мъже се натъкнаха на едно място, което се очерта като голям кръг и кънтеше кухо.
         Тео избута пепелта още по-настрана. Пред очите им се разкри огромен кръгъл дървен капак.
         Мъжете започнаха да го опипват възбудени. Той се повдигна лесно. Когато Тео го дръпна, пред тях се разкри дупка, в дъното на която блестеше водно огледало.
         Мъжете и Кейт наблюдаваха замислени това свое откритие.
         — Най-голямото безобразие е, че чак сега откриваме всичко това — рече най-накрая Адамс.
         — Смяташ ли, че човек може да се провре оттук? И накъде може да води тази пълна с вода дупка? — попита един от мъжете с къса остра брада.
         — Ами сигурно към реката… ще трябва да проверим… не вярвам тук да има подпочвена вода! Когато правехме помпата, трябваше да копаем много по-надълбоко.
         — Към реката ли? — рече недоверчиво Томъс. — Слушай, дотам има още няколко метра и би трябвало да се положи доста труд, за да се направи такъв водопровод…
         — Че защо пък никой да не е положил този труд? Подобна дупка, пълна с вода, е много практична, в случай че червенокожите те нападнат с огнените си стрели или пък бъчвите с вода се изпразнят и никой не смее да излезе навън от сградата.
         — Нима по-рано блокхаусът е бил единствената сграда тук?
         — Така беше. И палисада нямаше.
         — Тогава въпросът доста се изяснява. Ще трябва някой да се напъха вътре и да разбере дали дупката има излаз някъде!
         — Да, ще трябва някой… — Адамс се огледа наоколо.
         Никой обаче не изглеждаше готов да се нагърби с подобна задача. Томъс се поразходи и се върна с един голям камък, който завърза за ласото си. Пусна камъка да се потопи във водата. Дълбочината беше няколко метра.
         — Хм.
         Мъжете стояха наоколо нерешителни. Започна да се свечерява. Небето се разстилаше в различни виолетови отсенки от силуета на Скалистите планини на западния хоризонт чак до тъмнеещия изток. Водата на реката блестеше във вечерния здрач.
         Дежурният върху наблюдателния пункт на малкото възвишение даде знак.
         — Майорът се връща с хората си!
         Приглушеният тропот от конски копита на голямата група ездачи можеше да се долови, ако човек прилепи ухо до земята. Не след дълго на оттатъшния бряг се появи и майор Смит заедно със своите драгуни и прерийни ездачи, прекосиха брода и после той даде заповед на хората си да слязат от конете пред разрушената станция. Само присъствието на майора или може би и задушаващата гърлата им ярост възпря войниците да изрекат ругатните, които сигурно им бяха дошли на езика при вида на изгорелия форт.
         Смит попита кратко и Адамс докладва с избила от смущение пот по челото си. Майорът заповяда да го отведат при дупката. После кимна на съгледвача Тобиас, който се бе върнал заедно с войниците.
         — Ето тук… ще съединим няколко ласа и ще те завържем на края. Ти ще се потопиш във водата и ще разбереш накъде води дупката… когато не можеш да вървиш по-нататък, ще подръпнеш три пъти въжето и ние ще те изтеглим обратно.
         Прерийните ездачи завързаха ласата и Тобиас се подчини. Скочи в дупката презглава и веднага изчезна. Постоянното дърпане на въжето показваше, че той се придвижва напред. След известно време обаче дърпането престана и Адамс, който пропускаше хлабаво ласото през ръцете си, усети трикратното подръпване, което означаваше „дърпайте обратно“.
         Отначало се показаха отново краката на Тобиас, а след това цялото му кафяво тяло се измъкна от канала. Раменете му бяха ожулени, той се изкашля и изплю вода.
         — По-рано добър водопровод — каза той. — Води към реката. Сега много пясък вътре. Трудно за промъкване. На едно място много тясно. Но един призрак минава отвсякъде.
         — Призрак! — промълви ядосано Смит. — Нима ти смяташ, Тобиас, че един призрак… хм, кой ли ще да е бил този призрак… смяташ ли, че този дакота е успял да се промъкне оттам? Когато трябва да спасява живота си или когато иска да подпали цялата ни станция, човек е способен на какво ли не!
         — Дакота ще се промъкне. Гъвкав е и силен. Може дълго да стои под вода. Хари е минал от реката през канала в блокхауса, скрил се е, подпалил е огъня и отново се е върнал през канала в реката.
         — Ще се промъкне! — извика Смит. — Той се е промъкнал, а неговите червенокожи мъже, натоварени с нашите муниции, също ще се промъкнат, докато ние тук се оставихме той да ни залъгва със своите ментарджийски номера. Този тип много добре е знаел защо идва в нашата станция и защо разигра този театър пред нас… само за да ни задържи, да ни попречи да настигнем неговите хора, които през това време са препускали с мунициите към своите ловни райони! Той се промъква, а ние стоим сега тук с голи ръце пред сринатата със земята станция!
         — Хау — изсумтя Тобиас, поради което веднага го стрелна един яростен поглед на коменданта.
         Лейтенант Роуч поиска разрешение да каже своето мнение.
         — Разрешавате ли няколко въпроса? — попита той мазномазно, като се стараеше да прикрие злорадото си задоволство от неуспеха на коменданта.
         Смит кимна.
         — Адамс — подхвана Роуч, — ако съм добре осведомен, ти си познавал блокхауса тук още преди да пристигне военната част?
         — Да, един ден преди това.
         — Значи, така или иначе, отпреди две години. И нищо не си знаел за този канал? Или не си искал нищо да кажеш на нас?
         Адамс се извърна от Роуч към Смит.
         — Майоре! Аз не съм знаел нищо за тази дупка. До днес тя сигурно е била покрита много добре с пръст. Но аз си спомням, че през нощта, преди вие да пристигнете тук, във форта, двама мъже, именно Бен и Червената лисица, изчезнаха от този блокхаус. И до днес не можех да си обясня тяхното бягство. Сега разбирам как е било извършено. Бен си е бил построил таен проход за бягство, който същевременно му е служил и за водоснабдителен канал. Учудвам се само, че дакотският вожд знае за него. Защото тогава той не можа да залови ония двамата…
         — Аз пък се учудвам, че ние до ден днешен не сме знаели за него! — Смит беше много възбуден. — Адамс, след всичко това, което ми разказа сега, ти още повече усложняваш своята вина. От две години насам си имал достатъчно време да размислиш как на времето тези двама типове са успели да изчезнат, цели две години спиш тук върху този под и нищо не си забелязал?! Земеделски ратай си ти, казах ти го вече, и никакъв войник. Много съжалявам, че на теб поверих станцията, и това ще ти бъде за последен път! Да проявиш такава немарливост, такава липса на чувство за отговорност, въобще да не се замислиш над такъв важен въпрос! Ти си виновен за унищожаването на нашата станция!
         — Тогава да си вървя.
         — Ако имаше поне малко чест, ти щеше да кажеш, че си длъжен да заплатиш това с живота си! Но ти носиш ратайска душа!
         Адамс мълчеше и Роуч го наблюдаваше с неприкрита ликуваща насмешка.
         Междувременно мракът се бе спуснал. Една след друга затрептяваха звезди над смълчаната сурова местност. Войниците трябваше да се подготвят за нощта. Разпратиха постови в широка окръжност в три редици. След разрушаването на блокхаусите войниците предпочитаха да останат да спят край конете си. За майора и за Кейт приготвиха в някогашния работен кабинет на коменданта две постели от одеялата, които излезлите на поход войници бяха носили със себе си. Тук все още стояха дъбовата маса с обгорял плот и долната част на външната стена. Отначало смятаха Кейт да остане да спи в избата под комендантската сграда; тя не бе пострадала от пожара и представляваше най-сигурното място. Девойката обаче не пожела да остане сред праха, застоялия въздух и безизходния мрак и най-после й разрешиха да остане да спи под открито небе.
         Беше вече късна нощ. Адамс стоеше на пост заедно с Томъс. От два часа двамата лежаха мълчаливи един до друг върху пясъчния хълм на юг от станцията.
         — Ще трябва да приключиш работата си тук — рече неочаквано Томъс.
         — Най-добре би било изобщо да приключа със себе си. За нищо не ме бива.
         Томъс дълго не отговори.
         — Ще трябва да видим — поде след това отново той — дали все пак няма да можем да намерим злато? Това за фермата не може да ми се побере в главата. Трябва да платим сумата.
         — Мълчи. Мечтите не струват нито пени.
         — Ти трябва да се върнеш отново към земята, Адамс, и при добитъка. Там ти си „най-свестният“ човек. Не съм виждал във фермата по-свестен от теб.
         Двамата мъже млъкнаха, защото вниманието им бе приковано от едно произшествие. Върху една заоблена пясъчна баирчинка далеч на юг се появи кон. Той издаде глава напред и изцвили високо.
         Адамс и Томъс забелязаха, че и останалите постови се размърдаха, чуха подвикванията им да приготвят ласата и да се примъкнат към мустанга. Някои отвързаха конете си, за да се присъединят към лова, ако стане нужда. Преди още те да предприемат каквото и да било обаче, се случи нещо, което уби всички надежди. През полята прелетя някаква сянка — дори погледите едва успяваха да я следват — и после върху гърба на жребеца се хвърли един индиански ездач. Той накара животното да стъпи на задните си крака и издигналото се нагоре тяло на животното с ритащите във въздуха предни крака се очерта като дързък силует на възвишението. Ездачът вдигна ръка и размаха бойната си секира за поздрав към своите врагове. После цялото видение изчезна като призрак в нощната прерия.
         Десетина ездачи се хвърлиха да го преследват. Разнесоха се изстрели. Ала куршумите биеха напразно и майорът заповяда веднага всички да се върнат. Барутът беше малко, след като врагът бе откраднал пристигащите муниции и бе унищожил с експлозията и последните припаси.
         Неспокойно мрачно настроение цареше през тази нощ сред войниците. Никой не спеше. Всеки очакваше някаква нова дяволска шега от страна на избягалия вожд. Адамс несъзнателно си припомни настроението в блокхауса на Бен след убийството на Матотаупа, бащата на Токай-ихто.
         Часовете минаваха един след друг. Адамс и Томъс бяха застъпили на второ дежурство до сутринта. Фермерският син не можеше да успокои мислите си. Напразно се мъчеше да си наложи да насочи цялото си внимание към околността, където сред царящия мрак много лесно можеше да се случи нещо съвсем незабелязано. Странно чувство изпитва човек, когато знае, че е последният от една банда, над която са надвиснали дебнещи отмъщението и смъртта. Последният ли?… Самият Ред Фокс, убиецът, беше още жив. Само че се беше скрил на сигурно място. Тук, край Ниобрара, Адамс бе останал единственият жив от златотърсачите. Съвсем непредпазливо той се бе изпуснал да каже на дакотския вожд, че все още не се е отказал да търси злато. Сега вече не можеше да има никаква милост за него. Адамс се ослуша и се опита да пробие мрака с поглед. Но той и сега все още не се бе научил да разпознава в мрака толкова неща, колкото умееше да вижда всеки индианец. Имаше разлика дали човек започва да се упражнява в това изкуство на две, или на двадесетгодишна възраст.
         Наоколо всичко беше все така тихо и неподвижно. Само стръковете трева се накланяха от нощния повей.
         — Гледай да се върнеш отново в своята ферма — неочаквано поде отново Томъс. — Ти още не знаеш какво означава цял живот да живееш сред вечни дългове като ратай или като ловец с капани. Тео и аз знаем какво означава това. Живо мъчение. Земя трябва да има човек и злато.
         — Мълчи! — прекъсна го буйно Адамс. Томъс не млъкна.
         — И за да ти кажа най-после истината, Адам Адамсън, твоят старец ни изхвърли, след като десет години му работихме като добичета. Нямал повече пари, така каза, трябвало да продаде и добитъка и да събере всичко, каквото може, та дано успее да плати. Затова ние дойдохме тук при теб. Сега вече го знаеш.
         — Какво мога да ви помогна аз? И аз съм само един жалък беден дявол.
         — Тогава да си мълчим и да стреляме по индианците, докато нас самите ни улучи някой куршум. И нашето положение не е по-добро, отколкото на червенокожите; всичко е все същото.
         С това разговорът бе приключен. Адамс си помисли още веднъж за Токай-ихто, от когото всички се страхуваха и заради когото те стояха сега на пост. Адамс също се страхуваше от враждебността на дакотския вожд, ала въпреки това не можеше да изпитва омраза към него.
         Твърде често Томъс и Тео, някогашните ловци на бобри и по-късни каубои, му бяха разказвали за Хари Токай-ихто и за Матотаупа, твърде дълбоко се бе врязал в съзнанието му споменът от онази вечер, когато той срещна за първи път Хари, вечерта, когато убиха Матотаупа. Сега Токай-ихто можеше да вдъхва уважение на високомерните сини мундири и бе успял да устрои на баща си, макар и след две години, погребална церемония, която никой от хората, които я бяха преживели, нямаше скоро да забрави. Това дори удовлетворяваше до известна степен Адамс. Токай-ихто искаше да отмъсти за едно убийство и да защищава своята земя. Така трябва да действува един мъж; Адамс прие враждебността на младия дакота като съвсем естествена, а омразата му — като безсмислена.
         Най-после дойде утрото. Топла закуска нямаше. Всички хранителни припаси бяха унищожени от експлозията и войниците хапнаха с къркорещи стомаси от неприкосновения запас, който бяха носили със себе си по време на похода. Единственият от всички, който се нахрани добре, беше Тобиас. Той си беше наловил риба в реката. Кейт следеше жадно от известно разстояние как индианецът пече плячката си в горещата жарава. Ала Тобиас, който веднага би дал да се нахрани на всеки добре настроен към него индианец, не изпитваше никакво кавалерско чувство спрямо всякакви комендантски дъщерички. Изяде сам и последната риба.
         Девойката продължи да върви напосоки и Адамс я проследи внимателно, когато тя се приближи към братята Томъс Тео. Двамата гърбоноси близнаци се зарадваха и веднага подхванаха търсения от Кейт разговор. Адамс ги слушаше, докато търсеше подходящи, неизгорели изцяло греди и дъски за временна постройка. В родината си той се бе учил на дърводелство.
         — Значи вече нямаме нищо за ядене? — попита девойката Томъс. — Какво ще правим сега? Индианците също живеят по тези места! Следователно все трябва да има нещо за ядене!
         — Това не е чак дотам глупаво — рече Томъс, докато почистваше една греда за Адамс. — Само че в тази трижди проклета местност има само едно нещо, от което живеят местните хора, и това са бизоните.
         — Значи ще вървите на лов за бизони?
         — Да, само че… ако намерим бизони. А тях не можеш да ги привикаш като кокошки… тък-тък-тък, и те ще дойдат! Бизоните си имат свой акъл и вървят по собствени пътища. Никак не изглежда да има наоколо стада.
         — Ами вождът и Мечата орда? Те какво ядат?
         — Ама че настойчиво разпитвате! Те си имат още запаси за зимата, сушено и замръзнало месо, и когато изядат и него, и все още не се явяват бизони…
         — Тогава?
         — Тогава започват да танцуват танца на бизоните заедно със своя заклинател: „Покровителю наш, дай ни бизони, бизони, бизони… бизони, бизони, бизони ни дай, покровителю наш.“ Това пеят денем и нощем и танцуват през всичкото време.
         — Истина ли е това? Че то е пълна глупост!
         — Нима вие никога не сте се молила досега: „Татко наш, който си на небето, хляба наш, който ни го даваш всеки ден, дай ни го и днес“? Вие това си го приказвате току-така на вятъра, защото не сте гладна. Индианците обаче са гладни през пролетта.
         — И ако все пак не дойдат бизони?
         — Ако бизоните не дойдат при индианците, индианците трябва да отидат при бизоните. Тогава те сбират шатрите си и се преместват в друга местност, а мъжете обикалят с бързите си мустанги и търсят стада… в собствените си ловни райони и ако и там няма нищо, и в чуждите. Тогава обикновено има окървавени глави.
         Кейт седеше замислена.
         — Но това не е хубав живот — рече най-после тя и погледна към Адамс, който обаче отмести поглед. — Да не можеш да си построиш здрав дом, защото винаги ще трябва да вървиш с шатрата си подир бизоните… изобщо в такъв случай не хората властвуват над животните, а животните над хората! Ние не можем да им подражаваме. Не можем сега да тръгнем нанякъде, за да търсим бизони, и то излагайки се на опасността да ни нападнат индианците!
         — Не, госпожице Кейт, не можем. Ние трябва да си помогнем другояче.
         — Но как? Томъс сбърчи чело.
         — Майорът даде вече заповед Роуч да тръгне обратно с по-голямата част от войниците към форт Рандал и да поискат оттам нови провизии и муниции. Ония ще има да зяпнат от учудване, като разберат какво ни се е случило. Тук ще останат само неколцина мъже. Съществуващите запаси храна ще останат за тях, докато пристигне подвозът. Вие ще заминете заедно с Роуч.
         — Не е ваша работа какво ще правя аз! — Кейт отхвърли глава назад. — Естествено, аз ще остана при баща си.
         Томъс се усмихна.
         — Ако той разреши!
         — Кажете ми по-добре, няма ли някой шивач измежду вас? Томъс и Тео се разсмяха.
         — За това ще трябва да попитате някой друг, госпожице, ние не познаваме хората тук; да не би да искате да си ушиете ездачески костюм?
         — Точно така. Вече съм го намислила.
         — Аха! Значи действително искате да останете тук. Не ви липсва смелост!
         — Не знам. Така или иначе обаче, не мога да се върна отново при леля Бети, след като избягах веднъж от нея.
         — Нима тя е по-лоша и от индианците? Кейт се разсмя отначало принудено, но веднага след това наново стана сериозна.
         — Тя по свой начин е по-лоша от индианците. През последната нощ аз преживях нападението над нашия ешелон и ще ви кажа открито, че и днес още треперя, като си припомня за това. Но то е нещо съвсем друго. Това е война и аз бих могла да умра… е… естествено, всеки се надява, и аз също, че няма точно мен да улучат…
         — Вече говорите като истински местен кореняк!
         — Леля Бети обаче не е открит враг. Тя е олицетворение на прикритата злонамереност от сутрин до вечер. Ние, семейство Смит, вече нямаме пари, тя обаче има, много пари има… и се отнася с мен като с дете, оставено на грижите на социалната помощ. По цял ден съм длъжна да й бъда благодарна за нейната доброта и да я отрупвам с внимание, задето ще трябва да я наследя. Томъс, не мога да издържам и няма да отида повече там. Представете си как ще отида разкайваща се и като развалила годежа си годеница… Не, по-добре някой дакота да ме застреля някога, а леля Бети да си остави парите на някоя фондация. Няма да се старая да заслужа нейното наследство. Никога, никога повече! — Бузите на Кейт бяха станали огненочервени.
         Подпрял се на секирата, Адамс наблюдаваше девойката, докато тя говореше. Виж я ти, тая мома, за която той бе помислил, че може да се ожени заради парите й! Как не го е било срам!
         Кейт се извърна и забеляза Роуч, който бе дошъл насам и сигурно бе чул думите й.
         Девойката се отвърна грубо от него и се запъти към конете.
         Настана пладне. Работата по разчистването и построяването на първия временен подслон напредваше. Роуч напусна разрушената станция с по-голямата част от войниците.
         Раздялата му с Кейт беше от негова страна хладна и равнодушна. Кейт не каза нито дума.
         Майорът остана само с десетина мъже, сред които Тобиас, Адамс, Томъс и Тео. Кейт бе успяла да наложи желанието си. Сега тя стоеше край един дребен човек пред две разстлани на земята одеяла и уговаряше с него кройката за бъдещия си ездачески костюм. Нямаше намерение да се разхожда повече тук с дълга рокля.
         Майорът се държеше с Адамс така, сякаш нищо не се беше случило. Селският син обаче не забравяше така лесно. Той отговаряше накратко, само когато беше необходимо, и вложи цялото си честолюбие да докаже, че умее по-добре от сините мундири да рендосва и да строи временни подслони.


         Привечер на втория ден животът на малката група хора бе прекъснат от тревога. Тобиас съобщи за приближаването на някакъв ездач откъм юг. Докладвайки, той описа съвсем точно вида му:
         — Едър и силен, с червени коси и жълти зъби. Висулките на ушите му са сраснали с бузите. Язди бял кон.
         Адамс престана да дъвче, когато чу тези думи.
         — Томъс — възкликна той, — та това е Червената лисица, няма никакво съмнение. Вярно е, че висулките на ушите му са сраснали, по това всеки може да го познае. Какво търси този нахалник тук? Трябва да има съвсем особено основание, щом като се е осмелил още веднъж да се приближи към Ниобрара.
         Томъс и Тео кимнаха. Бузите на Адамс се бяха изчервили от възбуда. Очакваната среща отново събуди у него всички надежди и разочарования от последните две години.
         Ездачът, когото бяха разпознали като Червената лисица, се приближаваше в галоп със своя силен бял жребец на петна. Върху голямата си широкопола шапка той бе пъхнал едно малко бяло знаменце, с което искаше да покаже, че идва да преговаря. Той спря коня си току пред Адамс, без да го поздрави обаче, скочи от коня и потърси с поглед някой ездач, който да се погрижи за жребеца му. Щом откри един готов да се притече момък, той му подаде юздата и тръгна със съзнателно бавна походка към майора.
         Смит стоеше сред изгорелите остатъци от блокхаусите и сред издигнатите вече донякъде нови стени сред някогашния плац на станцията. Тъкмо бе дошъл да провери как върви строежът и сега гледаше изпитателно към непознатия. Червената лисица превишаваше офицера с цяла глава; набитата му фигура с широки рамене подсилваше израза на надмощие, който необузданият по-млад човек демонстрираше с цялото си държане към майора.
         — Кларк, Фред Кларк — представи се той на Смит. Стоящият наблизо Адамс наблюдаваше сцената. При тези думи Ред Фокс подаде на Смит един дебел плик. Майорът кимна кратко, разтвори плика и зачете писмото.
         — На мен съдържанието ми е известно — рече Червената лисица високо, когато майорът започна да сгъва отново листа. — Това е покана до Седящия бик и вожда на Мечата орда Токай-ихто за разговор с полковник Джекмън във вашата станция. Но какво виждам тук? Това не е много подходящо място за водене на преговори! — Червената лисица погледна с подигравателно подсмихващо се лице развалините. — Изглежда, тук се е подвизавал моят приятел Хари!
         Майорът държеше нерешително сгънатото писмо в ръка.
         — Срещата ще трябва да се проведе на друго място — рече той.
         — Не — отвърна грубо Червената лисица, сякаш разговаряше със себеподобен, — срещата ще се състои тук. Станцията трябва да бъде възстановена!
         Смит вдигна изненадано вежди. Какъв тон си позволяваше този Кларк с него? В държането на този човек обаче имаше нещо, с което офицерът смяташе, че новодошлият го превъзхожда. Авторитетът и самочувствието на майора се дължаха повече на военния чин, а не на личните му качества. Естествената бруталност на Червената лисица разчупи подпорите на самочувствието на майора й той стана съвсем безпомощен. Адамс наблюдаваше това със съчувствие и същевременно с отвращение.
         — Няма да бъде лесно да построим станцията отново, защото наблизо има много малко дървен материал — продължи междувременно Смит, сякаш разговаряше с началник. Може пък Червената лисица да е доверено лице на полковник Джекмън и един дребен майор е длъжен да се съобразява с това.
         — Срещата няма да се състои толкова скоро — заяви решително Червената лисица. — Нима смятате, че е проста работа да тръгне човек из прерията и да намери някой дакота? Местността е доста обширничка.
         — Вождът Хари Токай-ихто от Мечата орда и Седящия бик… — рече Смит замислено сам на себе си. — Те едва ли се задържат на едно и също място. Ще трябва да ги търсим седмици наред, за да можем да им предадем поканата.
         — Значи вие сте наясно? Добре. Ще ви дам един съвет: изпратете да търсят двамата край Блек Хилс. Там най-лесно ще ги откриете.
         — Съгласен съм. Фред Кларк, така ли беше? Да. Ти ще заминеш утре, за да отнесеш поканата, нали?
         — Аз? Да не съм луд! За мен полковник Джекмън има други задачи. Изпратете Тобиас, той разбира езика на дакота и ще съумее да се справи със задачата.
         — Един червенокож? Това ми се струва рисковано. — Смит разтвори отново писмото. — Странно съчетание — добави той. — Най-таченият гадател на всички дакотски племена и младият боен вожд на една малка група от племето? Няма ли да се почувствува засегнат Седящия бик? Не бихме ли могли да поканим вместо този подчинен крадлив вожд от Мечата орда някой по-влиятелен човек… например Крейзи Хорс или Ред Клауд*?
         [* Red Cland — Червения облак. Б. пр.]
         — Какво ли не си въобразявате вие тук сред това пепелище! — отвърна Фред Кларк. — Нима вие си представяте, че Седящия бик ще дойде при вас? Та неговото име е само разкрасяване на поканата, за да има тя все пак някакъв вид. Тук трябва да дойде моят приятел Хари от Мечата орда. Нямаме нужда от големите вождове, с тях нищо не можем да постигнем. Ние искаме с нас да седнат на преговори по-малките вождове. Ще ги напием и ще ги принудим по този начин да подпишат договора за предаване на земята. Не можеш да вземеш наведнъж десет пръчки в ръка, за да ги счупиш. Трябва да ги кършиш една по една.
         — Говорят, че Хари не пиел.
         — Нима вие мене ще ме учите как да се отнасям с червенокожите! С Хари ще се справя лично аз, съвсем лично, можете да разчитате на това. Важното е той да дойде.
         Смит пъхна отново писмото в плика. — Значи за мен остава да приготвя писмата за вождовете, да ги отнесе Тобиас. Могат ли тези двама индианци да четат?
         — Ще трябва да дадете да напишат писмата ви с образно писмо. Тобиас ще се справи с тази задача.
         — Възможно е Тобиас да търси вождовете седмици наред.
         — И Джекмън ще може да дойде след няколко седмици, и то, разбира се, след като възстановите станцията. Или смятате да поканите полковника да преспи в пепелта като риба за печене?
         — Нима полковникът наистина ще дойде лично? — попита Смит само, без да обръща внимание на подигравателната бележка. — В писмото… да, в писмото е отбелязано, че полковникът иска да преговаря лично. Това означава, че ние ще трябва доста да побързаме с възстановяването на станцията.
         — Добре. Разбрахме се. Аз си отивам.
         Странна припряност. Адамс обаче не се учуди. Изненадан беше по-скоро от това, че Червената лисица изобщо се бе осмелил да дойде отново по тези места. Изглежда, Лисицата се надяваше, че флагчето му на парламентьор ще го предпазва от бойците на дакота, макар и не за дълго.
         Червената лисица отиде да си вземе пъстрия кон и го отведе към мястото, където Адамс поглъщаше бедната си вечеря заедно с Томъс и Тео.
         — … бър вечер — поздрави той Адамс. — Още ли се навърташ тук? Не искаш ли да намериш по-добър начин за припечелване на пари?
         Адамс погледна за миг Червената лисица, отряза си още едно парче сух салам, пъхна го между устните си и чак после повдигна рамене.
         — Защо? — попита само той. Онзи нямаше нужда да знае каква буря от яд и истинска омраза се бе надигнала у Адамс, когато за втори път чу думите „не искаш ли да намериш по-добър начин за припечелване на пари?“ Да, за втори път. Адамс си спомняше много ясно онази вечер във форт Сен Пиер, където за първи път се беше срещнал с Червената лисица. Адамс бе отишъл там да търси кредит от богатите търговци, но не го бе получил и когато вечерта след неуспеха си изпи ядосан няколко чаши бренди, неочаквано на масата срещу него седна Червената лисица. „Не искаш ли да намериш по-добър начин за припечелване на пари?“ Онази вечер Адамс се бе уговорил с Червената лисица и бе решил да отиде заедно с него и с неговата банда от Ниобрара в Блек Хилс, за да търсят злато. Убийството на Матотаупа бе сложило преждевременен край на това тяхно намерение. Оттогава Адамс беше останал без корени, една тресчица, носена на повърхността на водата.
         — Защо? — подхвана Червената лисица единствената дума на Адамс. — Защото си представям, че все още имаш нужда от шепа долари.
         Адамс повдигна още веднъж рамене.
         — Имам една хубава работа — заразказва Червената лисица, настойчив въпреки несъгласието на Адамс. — Сигурна работа. Ще ми трябват и неколцина здрави момци. Ти какво ще кажеш?
         — Пак ли смяташ да убиваш някого? Червената лисица се изсмя грозно.
         — Нежните ти нервички още ли не могат да се примирят с това? Не бива да бъдеш толкова чувствителен, защото няма да можеш да просъществуваш дълго така. Имам пред вид една търговия, чудесна търговия. Ще участвуваш ли?
         — И с какво смяташ да търгуваш тук? С кожи нищо не може да се спечели. Компаниите за търговия с кожи обсебиха всичко.
         — Благодаря за сведението. Колко умно! Струва ми се, че нещо бавно си започнал да вземаш решения. Вземи един кон и тръгвай още сега с мен. Тръгваш ли?
         Адамс изгледа Червената лисица отгоре додолу.
         — Не — отвърна той.
         — Тогава остани да те пречукат като офицерски ординарец тук. Аз ти предлагам нещо по-свястно! Довиждане!
         Червената лисица яхна пъстрия си кон и препусна през изчезващата във вечерния здрач прерия. Скоро се изгуби от погледите на тримата.
         Когато мъжете се нахраниха и постовите за през нощта бяха разпределени, се оказа, че Тобиас е изчезнал. Никой не знаеше накъде е препуснал с коня си и той се върна чак на обяд на следващия ден. Отново не можаха да чуят никакво обстойно обяснение от него какво е правил през това време.
         — Той не може да живее без бой! — рече майорът. — Нямаше никаква полза от това, че му опростих предвидения бой след пожара. — И той лично удари с камшик индианеца през раменете.
         Тобиас не каза нито дума и лицето му си остана съвсем непроменено. Когато ядът на майора попремина, индианецът отиде при конете, омота се в завивката си и изглеж-даше, че заспа веднага.
         Адамс лежа още дълго буден. Срещата с Червената лисица не му излизаше от мисълта. Но щом като този бандит се бе осмелил още веднъж да дойде по тези места, той сигурно имаше намерение да извърши някакъв голям удар, иначе не си струваше да поема такъв риск. За Червената лисица съществуваха две цели, това беше ясно на Адамс: да стане богат и да убие младия дакота Хари, единствения човек, от когото действително имаше защо да се страхува. А може би искаше да постигне и двете неща. Щеше ли да успее да примами младия вожд на преговори във форта? И каква ли можеше да бъде тази търговия, с която се бе заел сега? За момента най-много се печелеше от тайна продажба на оръжие на индианците, които се подготвяха да защищават земята си. Не само слухове се носеха, че бойците на дакота стрелят с хубави пушки. Те не си ги бяха купували само в мирно време за ловни цели, нито пък всички бяха крадени. Търговците отново печелеха добре. Навярно с една-единствена сделка те правеха по-голям удар, отколкото струваше цялата ферма на Адамс. Дали не трябваше все пак да замине с Червената лисица?
         Ала Адамс мразеше дръзкия и необуздан човек, този тип с нахалната брадичка. Мислите на фермерския син се насочиха към младия вожд. Той не можеше да се самозалъгва, че този индианец не му беше направил впечатление, което все още не можеше да избледнее. Адамс бе напуснал със своя кон като осемнадесетгодишен младеж бащината си ферма и сега беше вече двадесет и две годишен. Хари беше на двадесет и четири, пресметна той. Като момче на дванадесет години Хари бе напуснал своето племе, бе живял десет години заедно с баща си в изгнание и от две години насам отново се бе върнал при своите. Сега предвождаше Мечата орда в тяхната безнадеждна война. Въпреки всичката си смелост и съобразителност хората от дакотското племе трябваше да претърпят поражение. Те не можеха да произвеждат плугове, нито пушки, съдбата им беше решена.
         Щяха да ги изгонят от тяхната родина, също както Адамс, ще трябва да се преселят в някой резерват и да се оставят там да ги обучават победителите им. Светът бе създаден само за неколцина властимеещи. Останалите трябваше да бъдат доволни, ако имат възможност да преживеят в труд и немотия живота си докрай.
         Когато отказа да тръгне с Червената лисица, Адамс си бе помислил и за младия дакотски вожд. Той не желаеше още веднъж да стане съучастник на убиеца на Матотаупа.

         „ОЧИТЕ МИ БИЗОНИ ЖЪЛТИ ВИЖДАТ…“

         Тобиас тръгна на път с написаното с букви и с образи писмопослание до Седящия бик и Токай-ихто. Напусна изгорелия форт, без да се сбогува с никого. Прекоси брода на реката, после подкара пъстрия си жребец в галоп и скоро се изгуби от погледите.
         Мустангът на съгледвача имаше добър ход. Пръхтеше и кихаше, защото ездата в ранното утро през покритата с роса прерия беше еднакво удоволствие и за човека, и за животното. Вятърът галеше нежно цветовете на растенията и тревите. Дребни прерийни кучета изчезваха, квичейки, в дупките си, а отдалеч надничаше любопитна антилопа.
         По пладне съгледвачът си даде почивка. Наоколо цареше тишина, нищо не се помръдваше подозрително. Тобиас отвори чантата си за провизии и започна да яде. След като се нахрани, запали лулата си и още веднъж премисли своето решение. Той бе получил заповед от Смит да замине за Блек Хилс и да намери там Седящия бик и Токай-ихто. Никой не попита Тобиас съгласен ли е и той мълча, но в душата си реши какво ще прави. Смит му бе заповядал онова, което го бе посъветвал да стори Червената лисица. Червената лисица обаче не беше човек, на когото можеше да се вярва; Тобиас беше убеден, че в неговите съвети се крие непременно задна мисъл. Когато Червената лисица напусна станцията, Тобиас тайно го проследи. Никой не биваше да знае за това и Тобиас предпочете да го набият, отколкото да каже дори и дума. Отначало Червената лисица бе подкарал коня си на североизток, когато сметна обаче, че никой не го наблюдава, се върна с мустанга си през реката на южния й бряг и се насочи на югозапад. Той криеше нещо. Тобиас бе чул разговора между червенокосия и Адамс. Каква търговия искаше да прави този човек, който преди бе бандит, а сега служеше като куриер? Тобиас нямаше намерение да се съобразява със съветите на Червената лисица, следователно нямаше да изпълни и заповедите на Самюел Смит. Беше решен да действува така, както той смяташе за целесъобразно.
         Невъзможно беше да знае къде може да се намират в момента търсените вождове, защото прерията беше безбрежна, а мустангите бяха бързи. Той можеше по-скоро да предполага къде се намира по това време бивакът на дакота с жените и децата. Тобиас знаеше, че през зимата Мечата орда търсеше закрила сред горите на предпланините на Роки Маунтинс (Скалистите планини) и построяваше първия си летен бивак край Конския поток. Той реши да определи като цел на своето пътуване Конския поток и затова отсега нататък щеше да върви в югозападна посока. Това беше същата посока, по която тайно беше тръгнал Червената лисица.
         Съгледвачът язди, докато небето притъмня и по него се показаха звездите. Тогава той даде на пъстрия си кон и на себе си заслужената почивка. Нощта беше студена. Жребецът легна на земята; Тобиас се загърна в своята завивка и заспа върху врата на коня. Край краката си той остави да догаря малък огън, който трябваше да пропъжда вълците. Не беше страшно, ако огънят привлечеше съгледвачите на дакота. Тобиас беше защитен от бялата вълча кожа, която представляваше неговият парламентьорски флаг. Никой не можеше да се учуди на това, че като мирен пратеник той носи оръжие, защото то му бе необходимо за лов, когато се свършат провизиите му, и освен това трябваше да може да се брани срещу мечки и вълци.
         След като спа несмущаван от нищо, още преди изгрев слънце той тръгна отново на път. И този, и следващия ден никой не го забеляза. По пладне на третия ден според неговите изчисления само още няколко часа езда го деляха от средното течение на Конския поток. Очертанията на Скалистите планини на запад вече се бяха приближили видимо. Тобиас се намираше в една гранична област между земите на отделните племена. По тези места ловуваха дакота и техните смъртни врагове от племето пани. Той трябваше да бъде внимателен.
         Спря отново на една малка височинка да огледа околността. Пред него се разкри равна долина, проточваща се от север на юг през хълмистата местност. В малкия поток, който течеше през долината, вода навярно имаше само през този благоприятен годишен сезон. В дъното на долината Тобиас забеляза някаква следа, която веднага прикова вниманието му. На една голяма площ тревата беше утъпкана и опасана, а земята — разровена. Прикривайки се непрекъснато, съгсъгледвачът подкара коня си внимателно и се приближи дотолкова до следата, че да може да я разчете. Тук голямо бизоново стадо бе намерило хубава паша. Пасейки спокойно, то се бе изтеглило по един стар бизонов друм покрай потока от юг на север. Каква огромна следа! Навярно хиляда животни бяха минали оттук. Такива големи стада вече имаше много рядко. Прерията беше разпокъсана от поселища и железопътни линии; от това пътищата за преселване на бизоните от едно място до друго, които на времето водеха от Канада до Мексико, сега бяха прекъснати. Ловците на бизони бяха започнали да ловуват с автоматични пушки.
         Тобиас впери възбудено поглед на север. Там земята на долината беше жълтеникавокафява и приличаше на движещо се вълнисто гъмжило. Отделни животни се открояваха сред преливащата се кафява козинява маса: високите им гръбнаци, тъмните гриви, сред които рогата почти се скриваха. Като далечен гръмотевичен грохот кънтеше ревът, с който животните се поздравяваха помежду си. Освен през любовния период, мъжките и женските бизони пасяха разделени. Пред самотния ездач се придвижваше цяло стадо бизони. След тежката зима животните бяха слаби, ала все още носеха ценната си зимна козина. Тобиас стигна с коня си до една широка локва, където мъжкарите се бяха въргаляли. Той разпозна отпечаталите се следи от бизонски гръб. Какъв огромен гръб! Съгледвачът с неудоволствие си спомни счупването на ребрата, с което се бе отървал преди три години при сблъсъка си с един мъжкар. Бизонът, който тогава така го бе подредил обаче, би бил истинско джудже в сравнение с животното, което бе намерило приятно място за „баня“в тази локва. Без да се усети, Тобиас подсвирна леко от възхита и удоволствие. Чертите на лицето му се промениха от прилив на ловна страст. Тобиас беше запален ловец. Още четиринадесетгодишен, той бе убил първия си бизон. Ловът бе единственото нещо, което все още можеше да зарадва останалия без родина индианец, без нещо да го жегне. Съгледвачът знаеше обаче също така, че в никакъв случай няма право във военно време да се намесва в лова на племето. Дори в мирно време ловното право между отделните племенни групи се зачиташе най-строго. Бизони можеше да се ловуват само съвместно и онзи, който нападнеше стадо на своя глава и го подплашеше по този начин, се наказваше строго. Индианците не знаеха що е затвор, те само разрушаваха шатрата на злосторника. Заплахата от наказание, та било то дори смърт, не би могла вече да усмири лумналата ловджийска страст на съгледвача. Мисълта обаче, че ще го презрат като неумеещ да се владее, ако той осуетеше изпълнението на възложената му задача, поддавайки се на личната си страст, го въздържаше.
         Там, където пасяха бизоните, там наблизо сигурно бяха и ловците на дакота. Къде ли се криеха ловните съгледвачи, както и надзираващите никой да не стреля, докато не е започнал общият лов?
         На дългото възвишение, което препречваше и изгледа на Тобиас на юг, се подаде черен кичур коса. Една кафява ръка се вдигна нагоре и даде знак на Тобиас да стои съвсем спокойно. Съгледвачът държеше юздите на коня си изпънати. Дочу конски тропот. Голяма група ездачи се приближаваше в галоп откъм запад. Тобиас прецени по тропота, че това са най-малко стотина ездачи. Мислено пресметна броя на мъжете в шатрите на Мечата орда. Те не можеха да бъдат повече от тридесет и пет, най-много четиридесет. За лова на голямото стадо сигурно се бяха обединили няколко племенни групи.
         Вече се появи и първият ездач. Той прехвърли с неоседлания си кон възвишението на юг, а останалите го следваха в дълга редица един подир друг. Тобиас можеше спокойно да ги преброи, стигна до сто и петнадесет.
         По стар обичай ловците на бизони бяха облечени само с набедреник. Кафявите тела, чудесно развитите им и до последния мускул крака изглеждаха като сраснали с мустангите — тези коне, дресирани само за лов на бизони и никога не използувани за носачи. Като оръжие ловците носеха стрела и лък. Някои имаха и копия. Тобиас позна кулестия жребец на Токай-ихто. Младият вожд държеше в ръка половин дузина стрели и един светъл костен лък; през гърба му бе преметнат колчанът с резервните стрели.
         Ловците на дакота забелязаха съгледвача и му дадоха знак да се оттегли. Тобиас понечи да подкара своя пъстър жребец, който вече бе станал съвсем неспокоен, нагоре по хълма в източна посока, ала животното вече не му се подчиняваше. Вдигна се на задните си крака и се извърна. Същевременно горе близо до мустанга на вожда конят на един от дакотските ловци също се подплаши. Вече нямаше спиране. Цялата редица полетя с грохот на север към стадото бизони и Тобиас също се остави конят му да го понесе напред. Кулестият жребец на вожда прелетя край него. Тобиас се намираше вече сред летящите дакота. Ръцете му бяха изпуснали юздата. Той бръкна в кесията си за патрони и пъхна няколко патрона в устата си, за да може впоследствие по-бързо да зарежда. Адамс му беше дал една жалка пушка с предно зареждане, която много бавно се обслужваше. Но всичко това нямаше значение — предстоеше ловът на бизони! Това беше наситеният с опасност труд, но същевременно и страстно желано национално развлечение за прерийния индианец. Всеки кафявокож ездач бе готов заради него да постави на карта и живота си. Като буен вятър се носеше групата ездачи през долината. Така си го представяше поне Тобиас. Това нямаше да бъде гонитба, а един бурен двубой с бизоните на живот и смърт. Сърцето му пееше песента за лова на бизони, която той бе научил някога в северните прерии при индианците от племето на черните ходила:

         Очите ми бизони жълти виждат,
         надушвам прах, раздухван от червени ноздри,
         по пясъчния път на родната ни степ.
         Мой лък, изпъвай тетивата!
         Моя стрела, забий се право във сърцето!

         Бизоните бяха наострили слух. Ревът им заглъхна. Те извърнаха огромните си глави и погледнаха към приближаващите се в галоп ездачи. Един грамаден мъжкар стоеше на края на стадото. Върху козината му бе засъхнала кора от кал; явно той се бе въргалял в онази локва. Животното наклони рога, пръхтейки, ала след това все пак побягна и се присъедини към стадото, което се отдалечаваше изплашено. Орляци птици, придружавали досега стадото, размахаха криле и отлетяха.
         Като стрела се спусна пъстрият жребец на съгледвача подир бизоните. Прелетя умело край опасния мъжкар и се скри във вдигналия се на кълба прах. Вече беше сред бизоните, тяло до тяло с изплашените, блъскащи се едно в друго животни. Тобиас не знаеше вече какво става с останалите ловци, не знаеше какво става и с него самия. Край него бучеше и трополеше бягащото стадо сред облаци прах. Водата на малкия поток зашляпа под копитата им. Пъстрият жребец галопираше заедно с тях, инак те биха го смачкали. Тобиас държеше пушката си под ръка. Сред праха, който отнемаше всяка видимост, сред блъскането и тласкането на носещите се в галоп бизони той видя съвсем близо пред себе си един млад бизон. Явно добре обученият му мустанг прелетя съвсем близо до животното откъм гърба; куршумът улучи взетото на мушка животно зад плешката, право в сърцето. Тобиас нема време да види как животното полетя към земята. Ловът продължаваше безспир сред летящите бизони, сред галопиращите ловци на дакота. Ръцете на съгледвача заредиха пушката по време на зашеметяващата дива езда. Той гръмна за втори път и извади следващия куршум от устата си. Мъхестите кафяви гърбове се олюляваха до него в изпълнен със страх бяг. Виковете на ловците се чуваха приглушено през мощния гръмотевичен тропот на бизонските копита. Тобиас се прицели и стреля за трети път.
         При това му се стори, че кънтенето от тропота на копита бавно започна да заглъхва. Изглежда, бягащото стадо се бе разредило и разделило. Облаците прах станаха по-прозрачни. Тобиас се опита да се ориентира. Продължаваше да галопира сред около тридесет-четиридесет бизона. Искаше да се измъкне от страшната блъсканица. Жребецът му съвсем се беше изморил. Съседите му в яростния бяг, два млади бизона, го притесняваха и го блъскаха с малките си остри рогца. Тобиас реши да освободи мустанга и себе си от нападателите с пушката си и чак тогава забеляза, че кесията му за патрони не е била завързана и сега висеше празна. Той грабна пистолета си, ала този път не успя да улучи и с това само предизвика двата млади бизона за нови нападения. Пъстрият жребец нямаше сили да продължи повече. Падна на земята. Взел светкавично решение, Тобиас скочи. Стъпи на крака и побягна между бизоните на живот и смърт. Докато мускулестите му крака го носеха напред, той успя да запази самообладание и да обмисли положението си. Беше заобиколен от цяла група силни и бързи животни. Откри далече напред огромния бизон, покрития с кора от кал водач на стадото, който бе изпреварил останалите животни и сега намали ход. Групата с Тобиас скоро щеше да го настигне.
         Тобиас успя да се измъкне. Дишаше дълбоко и учестено след дивия бяг и се огледа. Стадото и преследващите го ловци се бяха разпръснали нашироко. Отделни бизони, както и малки групи, галопираха без определена посока. Тобиас ги чу, като бягаха. Пред очите му ту изплуваха отделни бизони и изпънали лъковете си ловци, ту отново изчезваха между леките възвишения на почвата. Там самотен улучен бизон мина в галоп край него; един дакота го бе хванал за опашката и искаше да го задържи. Тобиас не можа да не се разсмее, когато видя лудешките високи скокове на ловеца.
         После разбра, че и за него ловът още не беше приключил. Стадото, достигнало своя водач, се бе спряло и извърнало назад. Животните гледаха сърдито към индианеца. Бизонът по начало е страхливо животно, което бяга от вълците и ловците, но когато го раздразнят, нападателността му става много опасна. Тобиас се постара да се прикрие колкото е възможно по-добре във високата прерийна трева на един нисък хълм. Той нямаше вече кон, а сега видя, че беше изгубил и пушката, и пистолета си. Не му беше приятно, че водачът на стадото го беше забелязал и явно бе решил в своята объркана ярост да се справи с него. Животното побягна в галоп, с вирната право нагоре опашка към Тобиас. Съгледвачът скочи на крака.
         Напъна всички сили, за да хвърли томахавката си, и улучи бизона в челото, ала зверът отърси оръжието като досадна муха. Съгледвачът нямаше друг избор, освен да потърси спасение в бягство, макар предварително да знаеше, че това едва ли ще му се удаде. Бизонът е бърз като мустанг. Тобиас изтича нагоре по едно възвишение, без да се оглежда встрани. Чуваше зад себе си скоковете на наближаващия го бизон. Дишането вече причиняваше болка на Тобиас дълбоко навътре в гърдите; сърцето му биеше на силни тласъци; слабините го боляха, сякаш му забиваха ножове. Той се затича — ха насам, ха натам, — извърна се и отново побягна назад.
         Но бизонът бе забелязал обръщането му и се спусна подир него. Тобиас бе изгубил част от предимството си. Наоколо нямаше никакво дърво, дори и храст, зад които можеше да се скрие. След няколко отчаяни зигзагообразни скокове той се просна с изпънати, неподвижни крайници, като гонен до смърт заек.
         Бизонът сякаш бе разбрал, че сега няма защо да бърза. Дотича в тръс, орейки земята с единия си рог, така че наоколо се разлетя прах. Когато застана пред Тобиас, за да го стъпче и смачка с копитата си, индианецът успя да запази дотам самообладание, че хвърли жилетката си върху очите на, животното. Опасните рогове се подадоха през дупките за ръкавите. Заслепеният бизон се разяри и блъсна индианеца в гърба. Тобиас усети ужасна болка. Нямаше сили да се помръдне повече и зачака с нож в ръка смъртта си. От галопиращите разпръснато край него дакота никой, изглежда, не го забелязваше.
         И все пак…
         Прокънтя дивият ловен вик на дакота. Бикът се сепна посред нападението. Изглежда, вражеският вик го бе разколебал. За времето между два удара на сърцето си Тобиас отмести поглед от него и потърси с очи възможния си спасител. По склона на възвишението се спускаше Токай-ихто със своя кулест жребец. Той нададе още веднъж приглушения вик, който бе объркал бизона и бе спрял нападението му срещу Тобиас.
         Животното вече бе разкъсало жилетката и сега извърна сърдит поглед към новия си враг, като остави първата си жертва.
         Младият дакота се приближаваше. Жребецът му се спря и се вдигна на задните си крака; беше се стреснал от заплашителните рога. Бизонът застана, готов да набоде ездача и коня. Смъртен страх зашемети до такава степен кулестия жребец, че той подскочи с четирите си крака във въздуха. Волята и сръчността на ездача му обаче го принудиха да се подчини отново, целият треперещ. Тобиас не отместваше поглед от вожда и под впечатлението на онова, което се случи сега, забрави за собствената си опасност. Жребецът, който бе оставил съдбата си в ръцете на своя ездач, вече се подчиняваше и на най-лекото притискане. Приближи се с възбудено танцуващи стъпки към дивия звяр, който отхвърли глава назад, сякаш репетираше нападението. Младият дакота искаше да застане отстрани на бизона, за да може да запрати смъртоносната си стрела. Животното обаче знаеше своето предимство и тръгна с изненадваща бързина напред, за да нападне мустанга и ездача. Жребецът направи дързък скок и се прехвърли през главата на бизона. Вождът се извърна веднага и запъна стрелата. Тобиас погледна към колчана му той беше празен; стрелата в ръката на Токай-ихто бе последната. През това време бизонът също се бе извърнал и двамата врагове отново застанаха очи в очи. Ловецът стреля, обаче не успя да улучи животното зад плешката и стрелата остана забодена в огромното туловище на изревалия бизон. Вождът бе останал без оръжие. Разярен от болката, бизонът се понесе към своя враг. Кон и ездач изглеждаха обречени на ужасна смърт.
         — Бягай, бягай! — изкрещя Тобиас, без да мисли за себе си.
         Дръзкият дакота не побягна. Скочи с кратък боен вик на земята и остави мустанга си да избяга. Случилото се след това се разигра толкова бързо, че Тобиас едва можа да го проследи с поглед. Бизонът тръгна напред. Неочаквано обаче младият дакота го възседна с лице към рогата му — бизонът сякаш се бе вкаменил — и остана мирно, без да се помръдне. Вождът скочи на земята. В ръката си стискаше своя двуостър нож, здрав като къс меч. Колосът се сгромоляса. Един удар в тила го бе умъртвил.
         — Победа! — извика Тобиас, все още прегракнал от възбуда. — Вождът на племето дакота е най-големият ловец в прерията и в Скалистите планини!
         Оказа се, че не само Тобиас бе наблюдавал тази ловна сцена. Наоколо проехтяха високи възторжени викове и цяла група ловци се приближиха в галоп. Тичащите коне сключиха кръг около убития бизон и ако Тобиас не познаваше много добре възможностите на индианските ездачи, щеше да се изплаши, че ще го смачкат. Конските копита обаче прелетяха само в застрашителна близост край него. Въздухът непрекъснато се изпълваше с възторжени и радостни викове и накрая младите индианци караха своите мустанги да се вдигнат на задните си крака и да спрат.
         Един от ездачите, висок слаб мъж, който също като вожда имаше забодени орлови пера в косите на тила си и снопче червено боядисани еленови косми, скочи от своя потънал в пот мустанг. Той огледа раната в тила на бизона и опипа рогата му. През това време Токай-ихто се приближи към ранения съгледвач и Тобиас понечи да се изправи. Напразно! Младият вожд обаче го подкрепи с най-естествена готовност. Помогна му да седне и му подаде бойната секира, която навярно бе вдигнал, идвайки насам, и след това сам седна край съгледвача.
         Тобиас благодари с жест и зачака да го попитат за името и за целта и задачата на пътуването му. Но се случи друго. Токай-ихто сам представи съгледвача на окръжилите го ловци:
         — Това е Тобиас. Бойците от племето сиксикау го наричат Вълчия вожд, а на един от езиците на уачичун* неговото име гласи Шеф дьо Лу**.
         [* Уачичун — индианското название на белите, което същевременно означава „духове“. Б. а.]
         [** Шеф дьо Лу (фр.) — Вълчия вожд. Б. а.]
         Тобиас вдигна изненадано глава.
         — Откъде вождът на племето дакота знае това име, което аз получих далеч оттук, чак край канадската граница?
         Токай-ихто отвърна на въпроса с махване с ръка.
         — Името „Шеф дьо Лу“е достатъчно добре познато на всички бойци в районите между Мисури и Скалистите планини. Ти си ни причинил достатъчно вреди досега… Между другото — добави вождът със слаба усмивка — на нас ни струваше доста време и грижи да те заблудим, когато беше изпратен на разузнаване и ние искахме да нападнем ешелона с муниции.
         Съгледвачът не поде тази забележка, която събуди у него неприятни спомени. Той сякаш отново бе надянал маска на лицето си.
         — Името ми е Тобиас! Аз обичам всички дакота, обичам й смелите мъже сред дългите ножове и желая мир да цари сред моите братя. Така мисли и великият вожд на дългите ножове на име Джекмън, чиито писма до Седящия бик и Токай-ихто нося със себе си.
         — Пратеникът на уачичун Тобиас ще има възможност да предаде тези писма на нашите вождове и старейшини.
         Токай-ихто също се бе върнал към официалния тон и веднага приключи разговора. Изправи се и се зае да одере кожата на бизона. Ловците му очукаха лулите си и му се притекоха на помощ. Когато одраха кожата, вождът определи неколцина младежи да останат да пазят ловната плячка и се приготви за тръгване. По негов знак слабият боец с орловото перо се приближи към Тобиас и го подкани да седне на коня му.
         Съгледвачът се остави с неудоволствие на грижите на слабия индианец. Чертите на лицето на този човек бяха остри и излъчваха желание да изрекат обидна подигравка. Тобиас го бе познал по отличителните му знаци. Това беше Черния сокол — на езика на дакота Четансапа, — вождът на Съюза на Червените елени. Тъй като съгледвачът бе изгубил своя пъстър жребец, сега не му оставаше нищо друго, освен да се остави според нареждането на вожда да бъде подпомогнат от Четансапа*, и се постара да се качи колкото може по-сръчно върху мустанга на слабия дакота.
         [* В езика на дакота прилагателното се поставя след съществителното, следователно името би трябвало да се преведе „Сокол черен“. Б. а.]
         Той седеше зад водещия коня боец и тъй като краката му не искаха да му се подчиняват напълно, беше принуден да се държи за Четансапа.
         Колоната пое на югозапад напреко през обраслите с трева възвишения, явно към бивака си. Скоро към групата около вожда се присъединиха и останалите ловци от различни посоки, докато Тобиас успя отново да преброи сто души. Петнадесет сигурно бяха останали да пазят убитите животни. Местността, през която ездачите се придвижваха ту в галоп, ту ходом, беше твърде еднообразна. Следобедното сльнце добре я бе затоплило, сега обаче излезе хладният северен вятър. Вече се усещаше близостта на планината.
         Слънцето потъна зад нарастващите очертания на Скалистите планини, а групата ездачи все още бяха на път. Под нощния, осеян със звезди небесен свод те най-после се приближиха към Конския поток.
         Бреговете на реката бяха съвсем голи на дълги разстояния, но на завоя, който сега се откри пред очите им, растяха върби и ниски храсти. Мястото беше много удобно за разполагане на бивак. Край потока бяха издигнати шатри. От бивака излязоха млади ездачи, за да посрещнат и поздравят с остри викове ловците на бизони. Нощта се изпълни с човешка глъч и все повече ездачи се приближаваха буйно, за да съпроводят завърналите се ловци. Глъчката се усили. Шум и радостни възгласи кънтяха на воля.
         Ловците и ездачите навлязоха между шатрите.
         Потокът описваше открит на юг завой. В извивката му се бе настанил бивакът с шатрите на синовете на Великата мечка, който образуваше ядрото на целия лагер. Типите — както се наричаха кръглите, заострящи се нагоре кожени шатри на дакота — бяха групирани около един площад, в средата на който бе издигнат култовият кол. Земята беше силно утъпкана. Тук бойците танцуваха своите танци и уреждаха празненствата си. Около площада бяха издигнати най-големите шатри — съвещателната, заклинателската и вождо-вата. Трофейният прът пред входа на шатрата на вожда бе окичен с много предмети от ловни и бойни плячки. Двата коня, завързани пред тази типи, се раздвижиха. Кучетата излаяха високо.
         Завърналите се ловци се събраха на плаца сред шатрите. Три огъня ги осветяваха с червеникавите си пламъци. По стар индиански обичай старейшините и заклинателите посрещнаха завръщащите се ловци край съвещателните огньове, където всеки ловец разказваше за своята плячка. Тобиас видя старейшините на племето, възрастни и съвсем стари мъже в богато облекло. Те се сляха пред погледа му с блещукащите светлинки на пламъците; той беше изнурен и очните му нерви съвсем отслабнаха. Но той все пак чувствуваше с каква голяма и весела напрегнатост хората в бивака очакваха вожда върху кулестия жребец.
         Ездачите се спряха.
         Токай-ихто вдигна ръка, за да даде знак, че иска да говори, и настъпи тишина.
         — Вождове и бойци на дакота! Добрият дух ни изплати бизони; нашите стрели улучиха. Убихме двеста бизона. Утре, когато изгрее слънцето, нашите жени и девойки ще отидат да приберат месото. В нашите шатри няма да липсва месо.
         Съгледвачът също не можа да се въздържи и завика възторжено. Към всеобщата глъч се присъедини и гласът на Тобиас.
         Участниците в лова напуснаха редицата. Насочиха мустангите си към своите шатри или отведоха конете на паша край потока. Неколцина хлапаци дотичаха, за да отведат конете без ездачи. Пъстрият жребец, който бе докарал Четансапа и Тобиас, бе отведен за юздата от едно стройно жилесто дакотско момче. Тобиас се бе смъкнал с мъка от гърба на коня и се олюля на краката си и макар да бе напрегнал всичките си сили, се страхуваше, че всеки миг може да се строполи жалък в тревата.
         Край огъня старейшините се разделиха на групи. Вождът Токай-ихто се върна на площада. Тобиас потрепера когато той го заговори и го покани с подчертана любезност да бъде гост на неговата шатра. Разбира се, съгледвачът прие поканата. Токай-ихто подаде ръка на ранения гост и го отведе в своята типи. Кожените стени на вождовата шатра бяха изрисувани с големи четириъгълници като закрилящ тайнствен знак. Едно тъмно куче вълча порода подуши Тобиас и той влезе заедно с дакотския вожд през чергилата в помещението.
         Беше доволен, че множеството няма да го гледа повече.
         Обгърна го обширен сумрак. Краката му стъпваха върху меки завивки и кожи, с които целият под бе постлан, и вождът поведе Тобиас край огнището. Недалеч от него съгледвачът по-скоро се отпусна, отколкото седна на земята.
         Преди още да повдигне поглед, той долови прашенето, което се чуваше откъм огнището. Добре изсушени цепеници пукаха и пращяха сред малките пламъци и Тобиас си спомни, че на минаване бе забелязал кръглата плитка вдлъбнатина, в която гореше огънят. Огнището служеше едновременно и за отопление, и за готвене, и за осветление. Когато умореният ловец отвори малко клепачите си, видя излъсканото като огледало котле, което висеше над огъня на два чаталести пръта. Миришеше на тлъсто кучешко месо.
         Вождът загърна една завивка от бизонова кожа върху тялото си и излезе от шатрата. Искаше да се изкъпе в потока след разгорещения и прашен лов. Ромонът на потока, който заобикаляше бивака, събуждаше спомена за вълни, които човек с удоволствие би оставил да плискат покритите му с пот и прах крака. Шеф дьо Лу също из един път усети щипещия прах по кожата си и изпита силно желание да последва примера на вожда и да скочи в потока. Но той беше ранен и затова зависим от помощта на други.
         Докато очакваше завръщането на вожда, той продължи да оглежда по-нататък шатрата. Тя бе кръгла, както обикновено. Дълги гладки смърчови прътове бяха забити в кръг и се събираха нагоре, за да се срещнат на върха. Прътовете бяха стари и сигурно сред тях бяха израснали и Токай-ихто, и баща му, та може би и неговият баща. Прътовете носеха тежките чергила от бизонова кожа, чийто долен край бе захванат за малки, забити в земята колчета, така че кожата оставаше изпъната. Издръжливата бизонова кожа бе обработвана с голямо постоянство в продължение на две години и така добре ощавена, че издържаше на влага, без да се втвърдява. Тя осигуряваше закрила срещу всякакво лошо време. Тънките облачета дим и парата от котлето се изнизваха през върха на шатрата. Една вятърна клапа, завързана за два пръта, издигнати извън шатрата, осигуряваше димът да не се затиска надолу. Вътре въздухът беше свеж и приятен. Съгледвачът се облегна на плетената рогозка, която висеше просната на един триножник и му предлагаше опора и за главата, и за раменете. Тези подставки обикновено се използуваха за нощуване и в жалкото състояние, в което се намираше сега, на Тобиас, който от години насам бе спал само на гола земя, това приспособление се стори извънредно удобно.
         Освен Тобиас в обширната типи имаше още две жени — една по-възрастна и една млада индианка. Двете седяха мълчаливо в дъното на шатрата. Само веднъж по-възрастната пристъпи напред, за да свали свареното вече кучешко месо от огъня и да постави шиша, на който бе набучено бизоново месо за печене.
         Прихлупените чергила на входа се разтвориха. Токай-ихто се върна от баня и веднага се зае да обслужи своя гост. Съгледвачът не бе навикнал никой да се грижи за него и сега приемаше всичко изненадан и с благодарност. Токай-ихто му помогна да свали скъсаната си риза и старите кафяви кожени панталони и пое от жените една паничка с меча мас, с която почисти кожата на тялото от праха и потта. Като пипаше леко и внимателно, той провери раната на своя гост.
         — Ще оздравее — каза той, — но Шеф дьо Лу се нуждае от почивка в шатра в продължение на месец поне. Веднага ли желае да легне той?
         Съгледвачът направи знак, че не иска да ляга; беше твърде горд, за да признае колко е изтощен.
         — Тогава аз ще помоля Шеф дьо Лу да вземе участие в угощението, за което съм поканил неколцина гости.
         Тобиас не можеше да не приеме поканата. Вождът му помогна да се настани край огъня. Пое една майсторски нашарена бизонова кожа и загърна с нея съгледвача така, че тя закриваше лявото му рамо, а дясната му ръка остана свободна. Кожата бе скроена като наметало и прилепна добре към тялото. Шеф дьо Лу се опита за миг да разчете рисунките върху нея. Изглежда, те разказваха за подвизите на Токай — ихто по време на лов и на война. Тъй като раненият едва можеше да вдига ръцете си, вождът се зае да оправи и коситему. Приглади с една четка от глигански бодли черните коси и използува една змийска кожа вместо зеленото шалче, за да ги превърже през челото.
         И докато Токай-ихто се оттегли след това в дъното на шатрата, за да облече и той празничните си дрехи, младата индианка пристъпи напред и подреди пъстри рогозки около огнището. Гостът следеше скришом движенията на девойката. Тя беше облечена в дълга кожена дреха, кръгло изрязана по врата. Ръкавите и полата завършваха с дълги ресни. На колана й висеше нож в кания и везани кесийки, които криеха всевъзможни дреболии. Вместо чорапи индианката носеше везани кожени панталони, които стигаха до мокасините й. Дългите й коприненолъскави, тъмночерни плитки се спускаха от раменете надолу. Пътят по средата на главата й беше боядисан с червен цинобър. Шеф дьо Лу беше чувал, че Токай-ихто има сестра на име Уинона. Тя беше достатъчно млада, за да не е омъжена още, и Шеф дьо Лу не се учуди много, че и самият вожд, изглежда, още нямаше жена. Обичай на свободните дакота бе, щом един боец навърши двадесет и три години, да се огледа, за да си избере някоя от девойките на племето си за своята шатра. Съгледвачът се опита да открие някаква семейна прилика между Уинона и брат й. Меките, забулени от сдържана тъга черти на младата индианка твърде много се различаваха от мъжественото лице на вожда. В държането и на двамата млади хора обаче имаше някакво непристъпно достойнство, което ги свързваше помежду им. Те бяха носили на плещите си в продължение на десет години тежката орис на деца на презрян от племето си човек и това ги бе приучило да се държат на разстояние от околните през годините на детството и на юношеството си, когато човек обикновено най-лесно се сближава с хората. След като младата индианка подреди плетените рогозки в кръг, тя постави за всеки гост по една глинена паница и по две по-малки панички от тъмно твърдо дърво. Към дървените панички прибави малки лъжички, издялани от рог на планински козел. Сега и старата индианка пристъпи към огъня. Тя напълни по една от дървените панички за всеки гост с някаква жълтеникава мазнина и Шеф дьо Лу веднага се досети, че това е сварен бизонски костен мозък, а в другата паничка старата жена сипа някакъв тъмен прах; това беше силно изсушено и стрито на прах бизонско месо, наричано пемикан. Големите глинени паници останаха празни. Девойката принесе още десет кожени пунгии, в които имаше тютюн и по едно парченце втвърдена боброва мас за подправяне вкуса на тютюна. Девет пунгии постави край паниците и една отделно. След това и тя се оттегли като възрастната жена в дъното шатрата. Мълчаливи и неподвижни, двете жени чакаха след-ващите нареждания, които господарят на шатрата би им дал. Сега Тобиас разгледа и лицето на възрастната жена. Очите и лежаха дълбоко в орбитите, челото й беше високо и характерно.
         Токай-ихто бе облякъл мокасините си от козя кожа, легините и богато обшитата си дълга дреха от лосова кожа От оръжията си той носеше само ножа с дяланата дръжка Вдигна високо с двете си ръце короната от орлови пера с дъл-гия шлейф от същите пера и я постави на главата си. Нито едно перо на вождовото украшение не беше без определено значение и всяко от тях разказваше за подвизите на своя притежател. Многобройните червени пухести снопчета по върховете им означаваха убитите врагове; резките на дръжките на перата и червените боядисани рисунки говореха на познавачите за това, колко често Токай-ихто бе улучвал известни врагове и колко често той самият е бил раняван Орловите пера бяха особено красиви и всички еднакво големи, Основата на короната от орлови пера бе украсена с бяла хермелинова кожа.
         Токай-ихто пристъпи към огнището и Тобиас вдигна възхитен поглед към него. Той видя този млад мъж на фона на плячките, които висяха на подпорните прътове и разказваха за неговите и на баща му ловни и бойни подвизи: бизонски черепи и рога, огромната кожа на една сива мечка с главата огърлици от мечи нокти и зъби, сопи с ластични и твърди дръжки, лъкове и изрисувани колчани, кръгли кожени щитове с дебели стени от седмократно напластени изпънати кожи от бизонов врат, с които можеше да се отбият дори куршуми от пушка. Огнестрелно оръжие Токай-ихто не носеше. Плячкосаното вождът сигурно бе раздал на бойците си за употреба; собственото му, което също не бе взел по време на лова на бизони, сигурно бе скрито.
         Щом шатрата и домакинът бяха готови да посрещнат гостите, Токай-ихто излезе, за да доведе лично от собствените им типи онези от поканените, които заслужаваха особено уважение. Шатрата остана отворена и гостът от племето делавари се заслуша в песента на бойците и младежите които се бяха събрали навън около огньовете. Свободните индианци обичаха и пееха много — ловни, бойни, любовни, обредни песни.
         Когато се върна в своята типи, Токай-ихто водеше за ръка един старец, притиснат от тежестта на годините така, че раменете му бяха хлътнали и вратът му се беше превил. Старецът със снежно бяла коса беше заклинателят на селото, към когото всички питаеха суеверен страх и който се ползуваше в съвета на вождовете с равностойно, та дори и с по-голямо от тяхното влияние. Край него крачеше друга изразителна личност. Чертите на лицето на този човек излъчваха мъдрост и необикновено силна воля. И този човек бе прехвърлил през раменете си изрисувана завивка от бизонова кожа. И той носеше корона с шлейф от орлови пера, украсена с бизонови рога, който се полагаше само на малцина бойци и вождове, отличили се еднакво в бой и по време на старейшински съвет. Рогата, които бяха закачени за къса качулка от хермелинова кожа не бяха в естествена големина. Те бяха подредени по-скоро по дължина, скъсени и след това изпилени; не бяха захванати неподвижно, а свободно за кожата и се поклащаха с всяко движение на главата на вожда. Шлейфът от орлови пера бе захванат на тила за хермелиновата качулка.
         Шеф дьо Лу знаеше и без да чуе пошепнатото му обяснение кой седи пред него: Седящия бик, най-влиятелният по това време вожд и заклинател на дакота. Значи той също бе дошъл тук, а не бе в Блек Хилс. С прикрит и затова още по-голям интерес съгледвачът разглеждаше този човек, чието име за няколко години само бе станало известно от Атлантика чак до Тихия океан.
         Токай-ихто съпроводи двамата най-изтъкнати свои гости до почетните места. След тях в шатрата влязоха и останалите поканени и се настаниха край огнището: един пратеник от племето на пани, чийто сноп коса се поклащаше на върха на гладко обръснатия му, лъскав от мазнина череп, един богато облечен абсарока, който носеше разпусната красивата си гъста, изкуствено удължена с друга коса, така че тя стигаше чак до краката му. Домакинът седна в кръга на своите гости. По-възрастната жена му поднесе една дълга лула, върху чиято глава бяха изрязани различни фигури. Токай-ихто я напълни с тютюн от червена върба, с малко боброва мас и щипка изсушен бизонски тор. За прерийните обитатели това беше бедният заместител на тютюна, който индианците на времето бяха отглеждали и пушили в заграбените отдавна от белите мъже плодородни земи. Вождът не се възползува от пламъка на огнището, за да запали лулата си, а както повеляваше обичаят — от огниво. То се състоеше от две малки дъсчици — една твърда и една мека; едната беше издълбана и във вдлъбнатинката й имаше ситни дървени трици. Чрез триене на три-ците с твърдото дърво опитните ръце на индианеца избиваха искра почти толкова бързо, колкото и белите мъже с кремък, стомана и прахан. Леснозапалимият бизонски тор пламна. След две дълбоки всмуквания вождът предаде лулата по-нататък и тя обиколи всички гости и накрая отново се върна при него. Гощавката можеше да започне.
         Началото бе жертвоприношението, което Токай-ихто направи, хвърляйки парче месо в огъня. После домакинът измъкна опечените парчета бизонски гърди от шиша и собственоръчно ги раздаде на гостите, които поставиха големите парчета месо в приготвените за целта глинени паници, измъкнаха собствените си ножове, за да разрежат месото, и започнаха да се хранят. Шеф дьо Лу също се зае с удовол — ствие с първото си топло ядене от дни наред. Вместо хляб и картофи прибавка към месото бе насипаният в двете дървени панички сготвен бизонски костен мозък и размесеното с изсушени ягодови плодове стрито изсушено бизоново месо.
         Така че гощавката се състоеше от приготвено по различен начин месо. Земята на изложеното на бури високо плато не даваше друг вид храна.
         Според индианския обичай Токай-ихто не яде нищо. Цялото му внимание бе посветено на гостите. Когато изядоха бизоновите гърди, дойде ред на специалитета на гощавката, тлъстото кучешко месо, което се поднасяше само при особено тържествени случаи.
         Докато гостите още се хранеха, Токай-ихто бе напълнил и запалил отново дългата лула и като завършек тя обиколи още веднъж всички гости. След това всеки посегна към приготвената за него пунгия с тютюн и запали собствената си лула. Сега гостите се разположиха по-удобно и изпънаха крака към огъня. Паниците бяха прибрани веднага от жените и мъжете подеха разговор.
         Приказките се въртяха около преживелиците по време на лова на бизони. Всички присъствуващи очакваха с нетърпение разказа на Токай-ихто за приключението му с водача на бизоновото стадо. Ала младият вожд даде думата на Тобиас и го помоли той да разкаже. Гостът не премълча, че той самият бе побягнал от бизона. Когато разказът му стигна до нападението на Токай-ихто, Тобиас се оживи и описа пламенно необикновения двубой и края му. При това доброжелателното отношение на слушателите към разказващия и възхищението им от вожда видимо нараснаха.
         Подир разказа на Тобиас последваха преживелиците на останалите гости. Десетки ловни подвизи оживяха и бяха повод за все нови и нови разкази за смели дела и весели случки. Индианците обичаха не по-малко от белите мъже изпълнените с напрежение и весели положения ловни истории. Разликата обаче, която прави най-силно впечатление на слушателя, се състои в това, че белите мъже обичат да разкрасяват своите ловни разкази, докато индианците се придържат към истината, дори и когато тя говори против тях. Един от по-младите гости, наричан Хитрия бобър или също така Къдрокосия Чапа*, се оказа чудесен разказвач.
         [* Чапа (инд.) бобър. Б. а.]
         Той описа с думи и жестове как сграбил за опашката един улучен бизон, който искал да избяга, и как животното го влачило в кръг десет пъти, докато той се мъчел да се запази от копитата му с лудешки скокове, и как най-после успял да победи бизона. Тобиас Шеф дьо Лу си спомни, че бе проследил за миг тази неповторима ловна сцена. Смехът на гостите кънтя дълго.
         Чак сега постепенно разговорът се насочи към по-сериозни неща и Тобиас Шеф дьо Лу усети, че Седящия бик все по-често поглежда към него. Най-после главният заклинател всмукна много надълбоко от своята лула и се обърна към пратеника на дългите ножове:
         — Моят по-млад брат ни носи говорещи хартии?
         От въпроса съгледвачът разбра, че Седящия бик е осведомен вече от Токай-ихто и същевременно веднага разбра от почтителното обръщение „моят по-млад брат“, че влиятелният старейшина е склонен да преговаря.
         Уважението, с което Тобиас отвърна, му даде право да се почувствува равностоен партньор на своя събеседник.
         — Очите ми са щастливи, че виждат вождовете на смелите дакотски племена. Аз моля вождовете да изслушат посланието на дългите ножове.
         — Вождовете на дакота ще съобщят утре заран в съвещателната типи посланието на своите бойци — отвърна Седящия бик с присъщото си достолепие и прибра писмата, които Тобиас му подаде.
         — От кое племе са дедите на Вожда на вълците? — попита след това великият заклинател съгледвача.
         — Моите бащи и братя принадлежат към племето лени-ленапе, наричано от белите мъже делавари.
         — Къде живее това велико и мощно племе? Нашите най-стари мъже са ни разказвали онова, което са чули от устите на своите бащи и на техните бащи, че храбрите мъже на племето лени-ленапе живеят по посока на изгрева на слънцето на брега на голямата вода. Един много мъдър вожд на ленапе на име Таменунд бил сключил договор за вечни времена с уачичун.
         — Това е вярно. Ние бяхме сключили договор с един бял вожд и той и неговите хора удържаха на думата си. — Гостът делавари сега също всмукна дима дълбоко навътре в дробовете си. — Но след това започнаха да прииждат все нови и нови чужденци, които нищо не знаеха за този договор, и нашите вождове бяха принудени да сключват все нови и нови договори. Така моите бащи се преселваха от река Делавар чак до река Съскехана, от река Съскехана до Алегейнските планини, от Алегейнските планини до река Охайо, от река Охайо към Илинойс, от Илинойс към Мисисипи, а от Мисисипи най-после ги изтикаха към Мисури! Те трябваше да се преселват от едно място на друго лете и зиме, а нашите жени и деца мряха от студ и глад!
         Гостът делавар все повече се вживяваше в разказа си. Слушателите следяха думите му дълбоко развълнувани; последното изречение ги засегна непосредствено, защото и на дакота бе заповядано въпреки всички подписани договори да се преселят посред най-тежката зима, заедно с жените и децата, на стотици мили далеч в резервата.
         — Моите бащи — продължи да разказва гостът делавар и, изглежда, възможността след дълги години най-после отново да може да разговаря с мъже, които го разбират, съвсем го бе обладала, — моите бащи последвали вожда Текумсе, който свикал бойците от всички свободни племена, така че към него се присъединили и най-храбрите бойци от племето дакота, и всички заедно участвували в голямата битка при Типекану. Те всички са били там, когато ние сме натъпкали с пръст устите на мъртвите бели мъже, за да се наситят те най-после на нашата земя. Но те не се заситиха. Нашите мъже, жени и деца се преселваха и мряха, а останалите живи започнаха да пият тайнствената вода на белите мъже, за да забравят мъките си. Някои мъже от моето племе сега живеят в резерват. Там те са принудени да се оставят един „бял баща“и пазачите, които са на служба при него, да ги учат как да живеят.
         Присъствуващите изслушаха докрай разказа с мълчаливо внимание и вълнение. И когато гостът делавар млъкна, никой не взе веднага думата. Настъпи миг мълчание, което бе израз на почитта към борбата до смърт на един велик и достоен народ.
         — Нашият брат Шеф дьо Лу също ли е син на лени-ленапе, които живеят в резерват? — попита Седящия бик с приглушен глас.
         — Така е. Аз избягах оттам на четиринадесет години и постъпих на служба при милаханска*, защото обичах свободната прерия.
         [* Милаханска (инд.) — дълги ножове — саби — белите мъже. Б. а.]
         — Шеф дьо Лу е избягал от един резерват. Съветва ли той племето на дакота да се подчини на заповедта на милаханска и да отиде да живее в резерват?
         Лицето на госта отново стана затворено.
         — Аз не съм дошъл да давам съвети на великите вождове на дакота, тъй като не мога да посъветвам мъжете на собственото си племе. Ние не можем да победим дългите ножове.
         — Нашите врагове също изгубиха много свои мъже и оръжие, когато влизаха в бой с нас. Във войната срещу племето семиноли за всеки убит или пленен семиноли умираха по сто милаханска; дългите ножове се биха седем зими и лета и победиха чак когато успяха да пленят великия вожд Оцеола чрез клетвонарушение и предателство.
         — Война ли иска Татанка-йотанка? — Шеф дьо Лу изрече сега съзнателно името на Седящия бик на езика на дакота.
         — Ние искаме само нашата прерия и спазване на сключения договор.
         — Вождовете на дългите ножове са готови да преговарят с Татанка-йотанка и Токай-ихто.
         — Кой иска да преговаря с нас?
         — Полковник Джекмън в дома на Самюел Смит на брега на река Миниатанка-вакпала.
         — Великият баща от Вашингтон няма да дойде лично да разговаря с Татанка-йотанка, така ли?
         — Това няма да му бъде възможно.
         — Тогава и на Татанка-йотанка няма да бъде възможно да престъпи прага на къщата на дългите ножове. Защо са необходими двама вождове на дакота, за да се съвещават с един вожд на дългите ножове? Полковник Джекмън ще дойде, добре, ще дойде и един вожд на дакота…
         Татанка-йотанка проточи последната дума и погледна Токай-ихто, който го слушаше мълчаливо. Сега и беловласият старец с пронизващия поглед и Шеф дьо Лу също погледнаха към бойния вожд.
         Токай-ихто се колебаеше.
         — Предателство е възможно… при дългите ножове — изрече приглушено гласът му след дълга пауза. — Както ти сам каза, Татанка, има вождове, които са били пленени по време на преговори.
         Гостът от племето делавари сведе поглед и си помисли в този миг за Червената лисица, който бе донесъл посланието на Джекмън в блокхауса. Дали Токай-ихто подозира нещо за него? Шеф дьо Лу остави първоначално съзнателно без отговор подозрението, което бе изрекъл младият вожд. Очите му шареха от единия към другия вожд. Мъжете, изглежда, преживяваха мълчалива борба и Шеф дьо Лу очакваше с нетърпение какво ще се случи по-нататък.
         Татанка-йотанка бе един от най-известните главни вождове. Токай-ихто бе изгрял на небето на дакота като комета. Доскоро чужд и мразен до смърт, сега той неочаквано бе застанал в центъра на своето племе, отличил се с нечувани бойни подвизи и мъдри съвети, всички се възхищаваха и същевременно се страхуваха от него. Славата и уважението, с които се ползуваше Татанка-йотанка, сякаш бяха пуснали дълбоки корени като дърво. Младият Токай-ихто, боен вожд на една малка част от племето, трябваше да завоюва всеки ден наново почитта на хората и синът на презрения не биваше да допусне нито за миг силата и смелостта му да отслабнат, или поне да събудят такова подозрение. Защото под завесата на уважението дебнеше омразата срещу този, под чийто нож бе паднал собственият му брат и много други смели бойци. Шеф дьо Лу наблюдаваше един от мълчалите през всичкото време гости, когото му бяха представили с името Шонка-вакон и който, изглежда, беше нещо като помощник на стария заклинател и сигурно бе поканен именно като такъв на гощавката. Гостът делавар се изплаши от омразата, с която този гост наблюдаваше вожда, когато предполагаше, че никой не го забелязва. Изразът на лицето на стария Хавандшита също не беше доброжелателен.
         Мълчанието на мъжете продължи подтискащо дълго.
         — Значи Токай-ихто не желае… — поде Татанка-йотанка отново разговора, редейки бавно думите една след друга. — … не желае значи да отиде за преговори в къщата на вожда Самюел Смит? Вождовете и бойците на дакота смятат, че ще бъде полезно да оставят преди бойната секира да говори езикът. Те са съгласни да се доверят на мъдростта и на умението на Токай-ихто, който е млад на години, но възрастен по ум.
         Бойният вожд погледна въпросително към беловласия заклинател на своя бивак. Хавандшита обаче мълчеше недружелюбно.
         — Токай-ихто е готов да извърши онова, което ще реши съветът на вождовете и на старейшините — отвърна накрая вождът кратко и с мъка.
         По всичко личеше, че той не желае повече да говори по този въпрос и гостите зачетоха желанието му.
         Вече бе минало полунощ, когато мъжете се сбогуваха и напуснаха шатрата. Токай-ихто съпроводи заедно с Хавандшита Татанка-йотанка и останалите пратеници на другите племена на дакота към заклинателската шатра, където те гостуваха на стария заклинател, първия старейшина на бивака.
         Когато се върна в своята типи, бойният вожд завари там освен Шеф дьо Лу и жените, също и Къдрокосия Чала и Четансапа. Гостът делавар забеляза как лицето на вожда просветна, щом видя своите приятели.
         Токай-ихто пристъпи към Чапа и сложи ръка върху рамото му.
         — Как се чувствува моят брат, най-хитрият в племето на дакота? Достатъчна ли бе моята гощавка, за да засити неговия стомах дотолкова, че да може той отново да издържи на гладните дни, които му осигуряват жените в неговата шатра?
         Насмешливият дългун се разсмя, ала лицето на Къдрокосия Чапа се помрачи.
         — Другарю мой от детските ни игри — отвърна той на вожда, — защо искаш да забиеш копие в сърцето ми след тази толкова приятна гощавка и оставяш езика си да говори за тези жени, които представляват мъката на моя живот?
         — Аз съм изненадан! — намеси се ергенът Шеф дьо Лу. — Защо хитрият боец е довел в своята шатра жени, които не са му по сърце? Ами тогава да ги отпрати!
         Дългунът се разсмя отново, Чапа обаче погледна госта делавар с очи на умиращ елен.
         — Отвел съм ги в шатрата си? О, Шеф дьо Лу, аз изобщо не съм завел още никаква жена в моята шатра, макар очите ми да са видели вече двадесет и четири зими. Аз наследих всички тези жени заедно с шатрата, в която съм израснал — старата майка, трите й дъщери, чиито мъже паднаха в бой, и три дъщери на тези дъщери, които никой боец още не е поискал за жена.
         — Тогава в шатрата на Къдрокосия Чапа значи има много ръце, които могат да работят! — отвърна Шеф дьо Лу.
         Къдрокосия погледна недоверчиво госта.
         — Шеф дьо Лу иска ли една работлива жена? Аз мога да му дам!
         Гостът делавар, който беше женомразец, махна с ръка.
         — Аз и не съветвам вожда на братята делавари — рече честно Къдрокосия Чапа. — Бойната секира на Токай-ихто е остра, още по-остри обаче са езиците, които властвуват в моята шатра!
         През това време вождът пое от ръцете на сестра си една паничка, в която имаше нещо червеникаво, клатушкащо се, и подаде паничката на Чапа.
         — Вземи — каза той, — нека с това изкупя вината си, задето припомних на своя гост мъката на неговия живот!
         Очите на Къдрокосия блеснаха от шеговития тон.
         — О! О! Черните дробове на кучетата! Каква благина! Велики Токай-ихто! Сам ли ще трябва да изям всичко това?
         — Да, сам, другарю мой от детските ни игри!
         — Ако можеш — подхвърли непитан слабият Четансапа.
         — Ако мога? Да изям двата черни дроба на кучетата? Аз ли? Ех ти, хилава тополо!
         Чапа се престори на обиден от изказаното съмнение относно издръжливостта на стомаха му. За индианците време на време те се изпробваха кой може да изяде най-много дробове — един обичай, напомнящ по своему състезанието на белите да се напиват взаимно, докато паднат под масите.
         — Сега ще видите колко бързо… — Чапа сграби с две ръце черните дробове и ги вдигна високо; отвори уста и нарочно, за смях, се ококори, сякаш очите му щяха да изскочат.
         В този миг се случи нещо неочаквано. Черното куче направи висок скок и преди още къдрокосият боец да се опомни, захапа на два пъти, после излетя като светкавица от шатрата навън със свити уши. Отвън се чу сърдитото ръмжене, с което вълчото куче остави на земята останките от своите охранени за целта другари и започна да ги обикаля.
         Присъствуващите избухнаха във весел смях, в който и Къдрокосия се включи от сърце.
         — Изчезнаха! — рече той и отново и отново избухваше в смях над своето злощастие. — Изчезнаха! Истината е, че действително не можех да ги изям!
         Сестрата на Токай-ихто хвърли укоризнен поглед на домакиня към Четансапа. И тя също като Шеф дьо Лу бе видяла как Четансапа бе дал знак на голямото вълчо куче. Сега тя извади в отговор на едно кимване на вожда още едно парче бизонски гърди от шиша, раздели го и подаде половината в една паница на Бобъра. Хитрецът седна още веднъж и веднага изряза месото от кокалите, за да го скрие на сигурно място в стомаха си.
         — Ох, ох! — рече при това той, дъвчейки, — Токай-ихто е и си остава велик вожд.
         Господарят на шатрата бе нагостил доволно не само старейшините и първенците на племето, но и госта с най-големия апетит. Най-после и двамата приятели Бобъра и Черния сокол напуснаха вождовата типи.
         Представителят на племето делавари и Токай-ихто останаха сами.
         Докато сестрата подаде на вожда една паница месо, за да се нахрани чак сега и той, гостът запуши лулата си.
         Веселостта отново бе изчезнала от лицето на Токай-ихто. Той яде бързо, запуши още веднъж и наблюдаваше госта делавар ненатрапчиво, но Шеф дьо Лу все пак го забеляза и му се стори, сякаш младият дакота иска да му каже или да го попита още нещо. Двамата мъже, които седяха край огъня след голямата гощавка, бяха имали години наред еднаква съдба. Те бяха служили на белите мъже, далеч от своите племена. През това време двамата се бяха видели един-единствен път, и то съвсем за кратко; може би дори индианецът делавар изобщо не подозираше, че дванадесетгодишното момче, което бе видял на времето, е днешният вожд, който седеше срещу него. Ала у Токай-ихто отново изплуваха спомените за неговия живот на прокуден, за който той не разговаряше никога с мъжете от своето племе и със своите приятели. Една особена и извънредно важна обща черта го свързваше с останалия без родина делавар. Токай-ихто се бореше със себе си дали да отвори дума за това сега, но суровата сдържаност, която бе сковала цялото му същество, отново го възпря.
         Жените покриха огъня и приготвиха постелите за остатъка от нощта. Шеф дьо Лу се отпусна изнурен и вдървен върху завивките и кожите, които сестрата на вожда преметна върху стойката му за спане. От напрежението през вечерта раната на гърба му се бе разлютила. Жените се оттеглиха заедно за почивка. Спалният триножник на вожда остана неизползуван. Токай-ихто се загърна в една стара, износена завивка от бизонова кожа и легна пред вратата на шатрата. На това място чергилото още беше отметнато нагоре и подпряно високо на един чаталест прът, така че леденостуденият нощен въздух влизаше в шатрата. Охитика, вълчото куче, се беше върнало. Свито на кълбо, то представляваше удобна възглавница за своя господар.
         Гостът делавар погледна към спящия домакин. Видя само тъмните очертания на тялото му, дишането му изобщо не се чуваше. Навън шумолеше реката. Две самотни флейти нареждаха в пролетната нощ своята мелодия с прости, повтарящи се непрекъснато звуци. Това беше любовната песен на двамата бойци, които Уинона, сестрата на вожда, не искаше да чуе. Песента беше хубава като чудната прелест на пролетните цветове сред суровата степ и отекна дълбоко в сърцето на госта делавар. Мрачният съгледвач Тобиас отдавна не бе поглеждал никаква жена. Заедно с името Вождът на вълците и спомените за гордото племе делавари обаче у него се събудиха мъжките чувства, предизвикани от обаянието на една истинска дъщеря на прерията. Непризнатите чувства към девойката се прехвърлиха несъзнателно в скрито приятелско чувство към брата, който бе спасил живота на съгледвача. Шеф дьо Лу тайно бе огорчен от натиска, който уважаваните бойци на племето искаха да упражнят върху младия си вожд. Те искаха да го изпратят като парламентьор при белите мъже, на чиито намерения Токай-ихто явно никак не се доверяваше. Шеф дьо Лу се надяваше, че утре съветът на старейшините ще вземе решение в полза на Токай-ихто.
         През тази нощ Тобиас не заспа. Той продължаваше да лежи буден, когато първият зрак на утрото проникна в шатрата. Младият вожд беше станал вече и отиде да вземе обичайната си сутрешна баня. Гостът делавар чуваше отдалеч гласовете и смеховете на плувците. Синовете на прерията обичаха веселието. И ако белите мъже не знаеха това, то се дължеше на туй, че те даваха твърде малко поводи за веселие на своите събратя и твърде много основание за сериозност и враждебност… Жените почистиха шатрата и по-възрастната подаде на госта за закуска пемикан. Уинона свика десетина, а може би и повече кучета — черни, кафяви, бели, пъстри, големи и малки. Завърза за гърбовете на неспокойните животни кожени завивки с върви от бизонски черва. Индианците използуваха кучетата като носачи и сега те щяха да помогнат за пренасянето на ловната плячка от предишния ден. Докараха и коне и голям брой жени и девойки се събраха на площада сред бивака. Всички потеглиха, яхнали конете си и предвождани от сестрата на вожда, за да изкормят убитите бизони, да ги нарежат ида докарат месото, кокалите и кожите в бивака. Шеф дьо Лу проследи с поглед заминаващите жени, докато изчезнаха. Токай-ихто се върна от потока и отново облече празничното си облекло и постави короната си от орлови пера, за да отиде в съвещателната шатра и да вземе участие в съвещанието и решението на първенците на племето относно предложенията на Джекмън. Когато той излезе, старата индианка спусна чергилото на входа, сякаш бе предугадила желанието на госта да заспи.
         Вече беше вечер, когато Шеф дьо Лу се събуди. Токай-ихто се завърна в своята шатра. Лично Татанка-йотанка го съпровождаше и когато великият заклинател се сбогува с младия вожд край огнището във вождовата типи, той каза:
         — Събранието на съвещаващите се реши: Токай-ихто ще отиде във форта и ще преговаря с полковник Джекмън. Ние не желаем война, а мир. Аз не съм срещал обаче досега нито един мъж, който да е дошъл от Вашингтон и да е говорил истината. Затова неколцина от мъжете на Токай-ихто ще го съпроводят въоръжени. Аз казах!
         Заклинателят и главен вожд на всички племенни групи на дакота се сбогува, за да се върне в заклинателската типи на Хавандшита, където бе отседнал.
         Токай-ихто подаде на своя гост делавар отправеното към Джекмън съгласие; посланието бе изрисувано върху кожа с образно писмо. Сега за пръв път Шеф дьо Лу се зарадва на своите рани, нанесени му от водача на бизоновото стадо. И при най-добро желание той не можеше да отнесе засега писмото в станцията с блокхаусите, пък и нито той, нито Токай-ихто имаха интерес да ускорят срещата с Джекмън.
         Ако през изтеклата нощ Шеф дьо Лу не бе спал поради вътрешното си безпокойство, то сега сънят му бе смутен от събитията навън. Донесоха някаква тревожна новина на вожда; той грабна оръжията си, свика неколцина свои бойни другари и всички напуснаха на коне бивака.
         Звездната нощ доста бе напреднала, когато ездачките от бивака докараха ловната плячка. Месото, непочистените още кожи, кокалите и вътрешностите бяха струпани на площада сред бивака, където останаха да ги пазят неколцина мъже, за да не се нахвърлят гладните кучета върху тях. На сутринта всички жени излязоха на работа на площада. Почистиха бизоновите кожи от остатъците месо по тях и ги изпънаха да съхнат, овързаха част от месото в кожи, за да го закопаят в студената земя; други части нарязаха на тънки ивици и ги окачиха на високи върви от бизонови черва, за да съхнат на вятъра. Голямата плячка създаде работа за всички работни ръце. Подготвянето на месото за дълготрайна употреба, разпределянето на кожите за ушиване на дрехи и направа на щитове, както и за чергила за шатри, оползотворяването на кокалите — всичко се извършваше по решение на съвета на старейшините. Дребния дивеч всеки можеше да използува в своята шатра, както желае, макар че всеки бе длъжен да уведомява и за такава плячка съвета на племето. Бизоните обаче, които бяха свещени животни и жизнена храна за всяко ловно племе, се използуваха по общо решение и свободно живеещите индианци убиваха само толкова бизони, колкото бяха необходими за изхранване на племето.
         Когато ловната плячка бе обработена дотолкова, че да може да изтърпи пренасянето на дълги разстояния, външните за бивака бойци — около седемдесетина дакота, десетина пани и петима абсарока — някои от тях с жените си, които ги бяха съпроводили дотук, напуснаха бивака заедно с товарните коне. Шеф дьо Лу предположи, че тези бойци се бяха обединили край Конския поток, за да нападнат заедно форта, който малко преди това Токай-ихто бе успял да разруши сам. Сега всички се запътиха към своите биваци с добре дошлата плячка бизони.
         Вождът и неколцината му бойни другари още не се бяха завърнали.
         Докато Шеф дьо Лу прекарваше последните часове на деня в размисъл над всичко случило се, той бе посетен от едно индианско момиче. Нежното девойче, върху чието рамо стоеше една опитомена катеричка, бе на не повече от осем години и следователно вече навлизаше в юношеската възраст. Момиченцето не беше хубаво, ала живите му очи гледаха умно. То не обърна никакво внимание на госта делавар, а избра няколко скроени за ловна дреха кожи от един куп, сякаш си беше у дома във вождовата шатра. После започна да шие сръчно и прилежно. Костеното шило с прокараната през него вместо конец дълга жила непрекъснато пробождаше кожата. Девойчето вдигна поглед от работата си едва когато едно момче с лък и стрела в ръка мина навън край шатрата.
         — Хей, Хапеда, майсторе по прическите! — подвикна девойката. — Доста дълго, виждам, си четкал пак косите си и много красиво си сплел плитките си. Но дали и стрелите ти улучиха целта? Или заслужи присмеха на Младите кучета? Момчето се спря и погледна в шатрата.
         — Моите стрели улучват винаги! Днес момчетата от Съюза на Младите кучета избраха Часке и мен, Хапеда, Сина на Черния сокол, за свои водачи! — Момчето се подвоуми, ала след това все пак се реши да направи една крачка навътре във вождовата типи.
         Отвън се чу изстрел. Разговорите на работещите още на площада жени веднага секнаха. Всички се ослушаха, Шеф дьо Лу и двете деца — също. Колкото по-тихо ставаше в ослушващия се бивак, толкова по-силно отекваше всеки изстрел.
         — Далеч от тук гърмят — прецени спокойно гостът от племето делавари. Той се обърна към момчето: — Можеш ли да прецениш кой стреля, Сине на Черния сокол?
         — Да, мога — бе самонадеяният отговор на едва единадесетгодишното момче. — Стреляха уачичун. Токай-ихто излезе миналата нощ заедно с неколцина от нашите бойци срещу тях. Те са десетина разбойници и ушите на Вожда на вълците от племето делавари сигурно също са чули, че наведнъж изгърмяха около десет изстрела. Това са „мацаваките“ на уачичун.
         Би било твърде жалко да хабим куршумите си за тези мръсни плъхове. Ние ги прогонваме със стрелите си.
         — Хау! — възкликна девойчето. — На нас твърде много ни се свидят нашите куршуми и дори Монито да ни донесе и сто тайнствени железа, ние пак няма да стреляме с тях срещу тези койоти!
         Шеф дьо Лу се ослуша. Монито? Това беше името на един известен контрабандист на оръжие, на един забулен в тайна мъж, когото почти никой още не беше виждал и с чието име се свързваха разказите за най-дръзки контрабандни сделки.
         — Млъкни! — сряза Хапеда девойчето. — Какви ги дрънкаш? Ти си от рода на предателките! — И момчето си отиде.
         Девойчето сведе ниско глава. Зае се отново да шие, ала очите му плуваха в сдържани сълзи. Нима толкова дълбоко го бе засегнал упрекът, че бе изговорило в присъствието на чужденец за връзката на Мечата орда с един контрабандист на оръжие? Или в упрека на Хапеда се криеше още нещо? Какво означаваха думите „от рода на предателките“? Шеф дьо Лу се взря по-внимателно в девойчето.
         — Ти не си предателка — успокои я той. — Моят език ще мълчи.
         Девойчето вдигна облекчено поглед.
         — Аз за Шеф дьо Лу шия тази дреха — заговори то. — Моето име е Светкавичен облак.
         — Белите момичета са много по-несръчни, отколкото дакотските — рече убедено гостът делавар и си помисли, че Кейт, която бе видяла повече от двойно повече зими от Светкавичен облак, не можеше да си ушие дреха за себе си дори. — Сред уачичун има бойци, които шият дрехи за малките момичета — допълни той.
         Светкавичен облак се разсмя звънко.
         — Уачичун изобщо са много странни хора — рече тя. — Моят чичо Чапа ми е разказвал, че те си слагали обърнати тенджери на главите и окачвали огъня над главите си. — Светкавичен облак явно имаше пред вид шапките и лампите на белите.
         — Да, така правят… Твоят чичо Къдрокосия Чапа е много смел боец.
         — Той е смел и аз много го обичам. И затова толкова често ми е тъжно, задето вражеският дух, който се е заселил у майката на моята майка, му създава толкова много грижи. Може ли Шеф дьо Лу да разговаря с духове?
         — Не.
         — И Хавандшита, нашият заклинател, не може да укроти лошия дух, който живее в нашата шатра — продължи да излива сърчицето си Светкавичен облак. — Този дух лъже много, той винаги казва, че дакота ще бъдат победени. Но това не е вярно. Хавандшита разговаря с духовете. Сигурно е, че ние ще победим и винаги ще успяваме да прогоним всички уачичун от нашите прерии и гори. Лъжовният дух обаче, който се е заселил у нашата стара майка, вече ме би, задето аз не мога да вярвам в него. Ти нали знаеш, че инак момчетата и момичетата от племето дакота никога не се бият?
         Шеф дьо Лу почувствува горчив срам, тъй като си припомни ударите, които той самият трябваше да понася от страна на белите мъже… Беше му мъчно за Светкавичен облак. Сега той разбра защо бе говорил Хапеда за „рода на предателките“. Макар гостът делавар да бе убеден, че песимистично настроената баба в шатрата на Бобъра по-правилно предсказва изхода на войната, отколкото Хавандшита с пронизващия поглед, все пак за Чапа и за неговата малка племенница сигурно често бе много трудно да живеят заедно с една обладана от лош дух старица. Проявите на лудост или други тежки нервни страдания се дължаха според индианците, които не можеха да си обясняват тези болести, на влиянието на особени духове и затова те се отнасяха към такива болни с необикновено търпение.
         Светкавичен облак продължи да шие мълчаливо.
         Тъй като чергилата на входа на шатрата бяха отметнати нагоре, Шеф дьо Лу видя спусналото се над заснежените върхове на Скалистите планини вечерно слънце. Жените на площада сред бивака привършваха работата си за този ден. Дъщерята на вожда се върна в шатрата заедно с по-възрастната жена, чиито големи пронизващи очи и добре очертано чело вече бяха направили впечатление на госта Делавар. Уинона наричаше тази жена Унчида, което означаваше „бабичко“, и тя навярно бе майка на презрения и по-късно убит Матотаупа.
         Поднесоха на госта чудесна вечеря от бизонски мозък и бъбреци. Двата ездитни коня, които сега доведоха от паша и ги завързаха пред шатрата, положиха нежно глави една върху друга. Своеобразните ритмични напеви отново прозвучаха в бивака и се понесоха над прерията.
         Токай-ихто все още не се беше завърнал. Уинона и Унчида не си легнаха. Те явно очакваха с прикрит страх изхода на боя и завръщането на вожда.
         Над бивака отдавна се бяха спуснали пълна тишина и мрак, когато от далечината най-после се разнесе пронизителен победен вик. Жените изтичаха навън, кучетата се разлаяха радостно. Скоро след това бивакът посрещна завръщащия се заедно с малката група бойци Токай-ихто. Четансапа водеше един свободен кон, а Чапа бе взел върху своя мустанг тежко ранения ездач. Последвалите събития гостът делавар не можа да проследи от шатрата.
         Скоро Токай-ихто влезе в своята типи, съпроводен от лаещите от радост кучета. И по него се виждаха следите от тежък бой. Полуразпуснатите му черни коси падаха върху голите рамене. Той беше покрит с прах и изпръскан с кръв, а под лявото му рамо кървеше рана… Вождът се приближи веднага към своя гост, поздрави го върху ложето му и се осведоми със сдържана любезност за състоянието му. Чак тогава се остави Уинона да се погрижи за собствената му рана.
         — Само ме превържи — каза той, — един залутан куршум ми влезе в месото. Аз го изрязах.
         Девойката бе приготвила една широка превръзка от лико, която навлажни и постави върху ръката. Когато изсъхнеше, тази превръзка се втвърдяваше и не се смъкваше. Щом Уинона го превърза, Токай-ихто се почисти от кръвта и праха и седна край огнището. Напълни лулата си, а сестрата набучи парче бизонско месо на шиша.
         Шеф дьо Лу разглеждаше лицето на дакотския вожд. Дори и след нараняването и напрежението през последните дни чертите на този човек не издаваха с нищо преумората.
         Докато печеното замириса приятно, вождът започна да разказва накратко на своя гост за случилото се. Заедно със своите бойци той бе пресякъл пътя на банда бели разбойници към Скалистите планини и бе ги разпръснал и избил.
         — Бяха все опитни ловци — приключи Токай-ихто своя разказ. — Борбата не беше лека, но плячката ни не е лоша: пушки, револвери и патрони към тях.
         Вождът всмукна дима от лулата си и чертите на лицето му неочаквано помрачняха.
         — Тези уачичун са победени — каза той. — Кога ли ще дойдат следващите обаче?
         — Следващите? Това и аз не бих могъл да кажа — отвърна Шеф дьо Лу с подтиснат глас. — Едно обаче знам: колкото и пъти Токай-ихто да прогонва един бял човек, толкова пъти ще има „следващ“, който ще дойде… Техният брой няма да има край и всяка борба е напразна дори и за такъв велик вожд като Токай-ихто. Дори магьосническата сила на Татанка-йотанка не може да победи дългите ножове. Хавандшита се мами и неговите духове го лъжат. Бойците на дакота няма да победят. Защо Токай-ихто продължава да се бие и сам не посъветва своето племе да иска мир?
         Бойният вожд на дакота гледаше представителя на племето делавари. Отначало изглеждаше, сякаш смята да приключи разговора с този мълчалив поглед, но той все пак заговори:
         — Аз ще се подчиня на решението на старейшините и ще отида във форта, за да преговарям с Джекмън. Какво повече очакваш ти от мен? И защо ти самият, Шеф дьо Лу, се бориш сега на страната на мъжете, които са прогонвали и нападали и отново са прогонвали и нападали твоето племе? Нима не можеш да се откажеш, да грабнеш пушката си и да се оттеглиш? Или толкова силно жадуваш да бъдат подчинени и свободните дакота, след като са били подчинени твоите сънародници делавари? — Въпросът не бе произнесен с подигравка, а със загрижено очакване на отговора.
         — Борбата е единственият път, който ми дава възможност все още да бъда свободен — даде отговор гостът делавар пред дакотския вожд и пред самия себе си.
         — Дакота също приемат смели мъже като свои бойни братя в своя бивак. И за дакота борбата е единственият път, за да бъдат свободни. Никога досега никой дакотски боец не е бил слуга на някого — нима сега ние трябва да станем слуги на белите мъже? При нас Шеф дьо Лу няма да бъде слуга. Той ще бъде наш брат.
         Гостът делавар сведе поглед.
         — Аз съм дал клетва да служа на Самюел Смит. Изразът на лицето на вожда изведнъж се промени. Разговорът бе приключен.
         Токай-ихто се зае да изкуса пемикана от своята паничка. След дълго мълчание Шеф дьо Лу поде отново първото съобщение на дакотския вожд.
         — Сега вече вождът Токай-ихто има повече тайнствени железа, отколкото бойци, това ще му донесе нова слава. Седемдесет пушки той заграби от нас, няколко от десетимата бели ловци и колко още ще му донесе Монито, този загадъчен мъж?
         — Монито — повтори вождът, без да издава изненадата си, че Шеф дьо Лу знае за очакваното посещение. — Нашите очи ще видят Монито, той ще дойде в тази шатра. Какво мисли Шеф дьо Лу по този въпрос? Има ли право неговият език да мълчи?
         Човекът от племето делавари разбра напълно въпроса на дакотския вожд. Шеф дьо Лу служеше при белите. Токай-ихто имаше намерение да преговаря в своята шатра за една видимо твърде значителна контрабандна сделка с оръжие, за която враговете му, естествено, не биваше да научат.
         — Езикът на Шеф дьо Лу ще мълчи за всичко, което бе казано в тази шатра и което въобще ще бъде изречено тук. Тобиас и Шеф дьо Лу са двама различни хора. Никой от двамата не разговаря с другия.
         — Добре, тогава Шеф дьо Лу ще види Монито в моята шатра.


         На входа на шатрата се появи Четансапа.
         — Нашият съгледвач Татокано пристигна — съобщи той. — Иска ли Токай-ихто да разговаря с него? Той ще докладва за Монито.
         Вождът изрази съгласие и Черния сокол изчезна отново. Скоро след това в шатрата влезе един момък.
         — Монито ще тръгне сигурно утре вечер — докладва той. — Води петнадесет мъже и тридесет катъра. Едър е, пред лицето му виси кожа, на която има само две дупки, за да могат очите му да виждат през тях. Един от неговите мъже, който е съвсем дребен, тръгна напред заедно с още един ездач, за да пристигнат по-рано в нашите шатри. Този дребен човек и неговият придружител могат да пристигнат още тази нощ тук.
         — Щом двамата предварителни пратеници на Монито се появят, веднага ги доведете при мен. Чужденците не бива да разберат, че в нашите шатри има толкова малко бойци. Те още не ви познават; всеки от вас може да се явява пред очите им по няколко пъти, за да ги заблудим.
         Младият съгледвач се отдалечи, за да предаде по-нататък нарежданията на своя вожд.
         Токай-ихто остана край огъня, изчаквайки пристигането на оповестените гости. Уинона се зае да приготви ново ядене.
         Шеф дьо Лу лежеше унесен, облегнат на своя триножник. Мислеше върху съобщението, донесено от съгледвача, и убиваше времето за чакане, като започна да разглежда отново плячките на вожда, които висяха по подпорните колове на шатрата. Особено привлекателна отправна точка за въображението на страстния ловец делавар беше кожата на мечката гризли.
         Токай-ихто забеляза втренчения поглед на своя гост върху тази плячка.
         — Тази мечка навярно е била мощен звяр, какъвто аз никога не съм виждал! — наруши гостът делавар мълчанието.
         — Най-голямата мечка от всички, които съм виждал и аз някога! — потвърди вождът. — Бях още момче, когато тя се приближи до нашия бивак, оттогава има дванадесет зими. Матотаупа я уби. Той беше най-добрият ловец от всички виждани досега ловци.
         — С изключение на Токай-ихто, вожда на племето дакота. Вождът се усмихна странно.
         — Не знам това. Моите ръце още не са удушвали гризли.
         — Удушвали?
         — Да, удушвали.
         Вождът повтори думите си и, изглежда, сам се двоумеше дали да продължи да говори. Шеф дьо Лу не се осмеляваше да го помоли да говори за това, но беше вдигнал глава и гледаше открито към седящия край огъня дакота.
         — Бих се разсмял — заяви той, — ако бели мъже ми кажеха, че някой е удушил мечка-гризли. Само че Токай-ихто не лъже.
         — Шеф дьо Лу също познава уачичун! — пое вождът страничния удар на делавара. — Те обичат да лъжат и лъжат много.
         — Така правят.
         — Те лъжат и предателствуват; те измамиха моя баща и аз смятам, че ще нарушат своята дума и ще ме пленят в своя форт, щом отида там.
         — Ти трябва да се държиш о Самюел Смит — посъветва го съгледвачът на белите.
         — Да, той изглежда честен, макар че мрази дакота. Той простреля ръката на коварния Роуч.
         След това отклонение, което между другото бе засегнало един много важен за него въпрос, вождът събра отново мислите си върху спомена за някогашния лов на огромната мечка.
         — Матотаупа уби тази голяма мечка. Това беше последната ловна плячка, която баща ми донесе у дома. Когато се върна в нашите шатри, завари в своята типи един гост на име Ред Фокс, който му поднесе в дар омагьосана вода…
         Разказващият млъкна. В очите му блесна омраза.
         — Ще дойде ден…
         Делаварът почувствува помръкването на вождовия глас и мълчеше.
         Само огънят продължаваше да пращи и пламъците му хвърляха движещи се на петна отблясъци върху високите кожени стени и висящата отсреща меча кожа.

         КОНТРАБАНДИСТИТЕ НА ОРЪЖИЕ

         В шатрата беше съвсем тихо. Вождът сякаш беше забравил своя гостенин. Жените излязоха веднъж безмълвни от дъното на шатрата напред, за да завъртят шишовете над огъня и да натикат цепениците по-навътре в пламъците. Шеф дьо Лу стоеше умислен. Стори му се, че тази вечер Уинона беше още по-тъжна и още по-затворена в себе си от обикновено. Разказът на вожда бе събудил отново спомена за онзи ден, в който върху едно гордо семейство се бе стоварило цяло десетилетие нещастие и позор.
         Пламъчетата ближеха шиша в шатрата, където някога Матотаупа бе заръчал да опекат мечешките лапи за него и за неговия гост, който му бе донесъл много тайнствена вода.
         Шеф дьо Лу се стресна. Навън бе настанало безпокойство. Някой отметна рязко чергилото на входа на шатрата и Черния сокол се появи отново.
         — Ха-ха! — разсмя се той към вожда, когато Токай-ихто му даде знак да говори. — Ние доведохме този мъж… този мъж…, но нека Токай-ихто го види сам. Това е предварителният пратеник на Монито. Ако Монито прилича на него — хм, тогава той ще стори добре да ни продаде всичкото си оръжие. Защото той самият едва ли би могъл да го използува! Желае ли вождът да приеме край своето огнище тази изхвърлена на сухо риба? Той не е достоен да пристъпи прага на една вождова типи!
         Токай-ихто разсъди кратко.
         — Знае ли той нещо?
         — Навярно.
         Четансапа излезе и скоро се върна заедно с някакво много странно същество. Шеф дьо Лу никога не бе виждал подобен тип сред прерията и сега гледаше учуден от своята постеля към новия гост.
         Четансапа бе довел едно малко джудже. Пъстрите му мръсни дрехи, които говореха за странна смесица от суетност и стиснатост, силно контрастираха с бледото лице. Главата му беше голяма, а черепът издаден силно назад. От едно високо, изпъкнало чело започваше остър нос, който висеше ниско над устата. Очите се озъртаха неспокойни.
         Четансапа въведе странното създание до огнището и му посочи да седне там. Натруфеният дребосък седна на пода. Цялото му тяло трепереше от студ.
         — Ужасна е тази прерия! — изрече той. — Ужасна! Вече три седмици сме на път. Три седмици! Идваме от юг. Въпреки това беше студено. Целият треперя. Дори повръщах! Остана само половината от мене. Не мога да разбера защо живеят хора тук. А конят ми е истински дявол!
         — Съжалявам — отвърна хладно Токай-ихто.
         — Уачичун не е ли яздил постоянно тази послушна кобила, с която пристигна в нашия бивак? — осведоми се Четансапа.
         — Богове! Послушна кобила! — изкрещя дребосъкът. — Мразя я! Отпред хапе, отзад рита, а по средата е гладка! Как да седи човек върху нея?!… В същност вие как успявате да се задържате върху гърбовете на вашите диви коне?
         Токай-ихто се усмихна.
         — И аз не знам — отвърна честно той. — Трудно би ми било да падна от коня. Пък и бойците ми доста биха се учудили.
         — Така е то, така е то! — изхленчи дребосъкът, все още треперещ. — Вас ви раждат на тия четириноги дяволи. Но аз? Аз? Защо ми трябваше да идвам тук на кон? На кон! Мога да ти кажа, вожде Токайец, или както се казваш там, че на света има много по-хубави неща от това, да яздиш и да стреляш!
         Дакотският вожд явно беше на друго мнение по въпроса, но бе твърде много любезен, за да противоречи на своя гост.
         — Нима хората, които стрелят, не са полезни — попита само той, — щом като са склонни да закупуват оръжие от Монито?
         — Монито? — извика ядосано дребосъчето. — Не се осмелявай, червенокожи, да обиждаш човек, който ти носи оръжие, като го наричаш „Маймунка“! Пако Басерико идва при теб, разбираш ли ти това?! Пако Басерико!
         Междувременно Токай-ихто бе напълнил и запалил една малка луличка, която подаде на своя гост. Да пуши с него за добре дошъл от една и съща лула, явно не бе приятно на вож — да.
         Джуджето протегна ръцете си с дълги слаби пръсти в знак на отказ.
         — Аз не пуша! И нищо няма да ям! Нищо! Нищо! Много ми е лошо. Избързах напред с коня, за да намеря най-после спокойствие и топлина. — И той изтегли краищата на кожата, върху която седеше, и се зави с нея.
         — Много назад ли остана Пако Басерико с оръжията и катърите? — попита сега вождът.
         — Басерико? Ти нима не знаеш, червенокожи, че аз самият съм Басерико? Аз!
         Върху лицето на вожда премина светкавица. Той погледна към Четансапа.
         — Не мога да повярвам, че тази полусмазана жаба може да бъде Басерико-Монито — отвърна остро Четансапа. — Според сведенията на нашия съгледвач Татокано заповедите край катърите раздавал друг човек… който бил с маска на лицето.
         — Брей! — извика джуджето. — Друг раздавал заповедите!
         Да, този нахален негодяй, този прериен вълк — дано мечки го разкъсат и лешояди ядат месата му! Това е истинско изчадие на прерията… той ме домъкна тук… Не биваше да му се доверявам! Той иска да ме умори, знам аз! О… толкова ми е лошо! — Дребосъкът се хвана с две ръце за корема, отхвърли кожата, с която се бе загърнал, и изтича право навън. Четансапа избухна в подигравателен смях.
         — Монито! — рече той. — Маймунка! Кого чакало племето дакота! Действително този човек добре е сторил, дето не се остави до ден днешен да го видим. Дано само оръжията му да са по-добри от него!
         Токай-ихто не се разсмя. Гледаше към огъня, над който се печеше презряното от Монито бизонско месо.
         — Какво смята Шеф дьо Лу? — попита той на езика на дакота. — Шеф дьо Лу също познава уачичун.
         Гостът делавар сбърчи чело.
         — Аз не се учудвам, че този човек на име Басерико-Монито е живял до ден днешен в градовете и се е крил от всички хора. Учудва ме само това, че пристигна днес тук и явно и той самият се учудва на това. Друг някой го е убедил, човекът с маската. Кой ли ще е този човек? Това е важно да се знае! — Да, кой ли е този човек? — поде вождът въпроса на делавара и се обърна към Четансапа. Боецът вдигна рамене.
         — Един уачичун, много висок и силен. Татокано мисли, че той е Монито.
         — Тогава Четансапа сам ще яхне своя мустанг и ще върви да пресрещне този фалшив Басерико, който води катърите с оръжията, и ще го проследи.
         Заместникът на вожда излезе веднага, за да изпълни нареждането.
         Известно време, след като бе излязъл от шатрата, натруфеният дребосък се появи отново. Той по-скоро пълзеше, отколкото ходеше, сви се на кълбо на мястото си край огнището и загърна тялото си с кожата.
         — Студено! — промълви той, треперейки. — Какъв глупак съм аз! Какъв глупак! — и той се удари няколко пъти с длан по челото.
         — Да, глупак! — потвърди Токай-ихто. — Защо Басерико не уреди и тази сделка по същия начин, както всички останали? Защо не си остана у дома и не изпрати своите пратеници?
         Дребосъкът сякаш изобщо не чуваше какво говори вождът.
         — Глупак! Глупак! — повтаряше само той. — Аз съм богат човек, какво имам да търся тук? Изчадие на ада! Той иска да ме умори!
         — Никой не може да бъде убит в шатрата на Токай-ихто — рече само остро вождът. — Пако Басерико има моята дума, че никой няма да посегне с пръст дори върху него и неговите хора.
         — Ох! Каква полза имам аз от твоята дума, след като ще умра! Ти нищо не знаеш. Моето тяло се разкривява, краката ми се разкривяват, раменете ми се изкривяват, косите ми дори се кривят от само себе си. Никога ли не те е болял корем? Не? Тогава ти нищо не знаеш! Аз ще умра тук. Да, искам да умра. Ти да не си въобразяваш, че ще тръгна да се връщам още веднъж на гърба на тая кобила през прерията? Не, о, не! По-добре тук да умра!
         — Не искаш ли да ми кажеш преди това с каква примамка те подмами това изчадие на ада в прерията и защо иска да те умори?
         Монито изпъшка. После вдигна неочаквано глава, изгледа вожда със странен поглед и издаде някакъв звук, подобен на кози врясък.
         — Не — изхихика той, — не, това няма да ти кажа. Нека той сам се оправя — сам да си се оправя! — И дребосъкът изхихика и продължи да врещи тихичко, така че върхът на дългия му нос се разтрепера над устата му.
         Гостът делавар изпита истинско отвращение, когато видя как хихикащото джудже разгърна отново кожената завивка, пристъпи към вожда и го потупа поверително с дългите си пръсти по рамото.
         Вождът бе извадил лулата от устата си и наблюдаваше нахалника като някакъв паяк, сякаш още се двоумеше дали да го смаже с крак, или да го пропъди.
         — Ако трябва да кажа истината, в същност той изобщо не искаше аз да идвам тук! — пошепна Маймунката на дакотския вожд. — Той сам искаше да направи сделката. Ти двеста пушки ли си искал, вожде Москито*?
         [* Москито — комар папатак. Б. пр.]
         Аз мога да ти дам триста, триста нови армейски пушки и достатъчно муниции за тях, разбираш ли ме? Моето име е Басерико! Триста, рече онова изчадие адово, дай му триста, казва, той добре ще плати. Аз ще ги откарам, ми вика това изчадие, ще ти платя в пари и ще откарам товара, лично поемам риска — но му дай триста. А защо да дам триста? Онова изчадие адово е хитро, но Басерико е още по хитър. Триста, рекох му, добре, триста, но тогава и аз сам ще дойда — та ако ще да пукна! Искам да знам колко ще платят. Добре! И аз ще вървя, му рекох, и тръгнах. А той побесня от яд и изчезна и ме остави да вървя сам. Едва преди четири дни из един път се появи отново и започна да ми се перчи, сякаш и оръжието, и прерията са негова собственост. Истински дявол е това!…
         Вождът се изправи и по този начин се отдалечи от докосващите го паяшки пръсти.
         — Триста, добре. Каква цена искаш?
         Попитаният се разсмя кратко и остро:
         — Това ще чуеш по-късно, червенокожи! Шеф дьо Лу се потърси вътрешно от погнуса. Все тия изнудвачески похвати! Индианците, които нямаха възможност сами да си доставят огнестрелно оръжие, бяха принудени по време на война да задоволяват нуждите си чрез грабеж или контрабанда. По време на Индианската война правителството бе забранило най-строго на всички търговци да продават оръжие на червените. Въпреки това те вършеха забранена търговия и пълнеха джобовете си, като пробутваха на индианците стари, почти негодни оръжия на безбожна цена. Но триста нови армейски пушки? Това вече е голяма измама — мислеше си Шеф дьо Лу, — или някаква нечувана сделка. Каква ли цена иска да изсмуче този паяк от своята жертва?
         Дребосъкът отново изохка, хвана се за стомаха и веднага изтича за втори път от шатрата навън. Охитика, голямото черно куче, го изпроводи с яростен лай; явно то не смяташе държането на този нов обитател на шатрата за нормално.
         Когато Монито се върна отново от своята нощна разходка, върхът на носа му беше съвсем позеленял. Вождът кимна и Унчида се приближи. Тя уви човечето в завивки и кожи и го постави до огъня като пакет, от който се подаваше само необикновената му глава.
         Вождът пушеше мълчаливо. Той не отдаваше значение на продължаването на прекъснатия разговор. Монито също не каза нищо повече и току придърпваше по-плътно до тялото си завивките и кожите. Най-после вождът, чиято умора сигурно беше по-голяма, отколкото той даваше външно да се разбере, покани всички да си лягат.
         Жените заринаха отново огъня и приготвиха постелите за нощувка. Поднесоха и на Монито триножник, върху който се спускаше плетена рогозка като подпора за гърба и главата.
         Шеф дьо Лу гледаше с отворени очи в мрака. От неколкодневното лежане той изобщо не можеше да се измори вече така, че да заспи. Въображението му продължаваше да се занимава с пристигането на смешната и злокобна Маймунка и със сведенията за човека с маската. За него можеха да научат нещо повече най-рано утре вечер от Четансапа, защото според сведенията на съгледвача той беше още далече на запад. Бил много едър и здрав мъж и се присъединил към колоната на контрабандистите едва от четири дни насам…?
         Докато гостът делавар лежеше замислен и по равномерното дишане на останалите хора в шатрата можеше да се съди, че вече са заспали, неочаквано един глас изписука в мрака:
         — Ей! Ей ти!
         — Какво има? — попита Шеф дьо Лу към дребосъка, тъй като искаше да спести разбуждането на ранения Токай-ихто.
         — Става течение! — прокънтя откъм завитото на пакет джудже.
         — Ти си пакетиран като товар бизонско месо! — отвърна недружелюбно делаварът. — Няма ли да оставиш хората най-после да спят?
         — Варварин! — излая оня в завивките. — Щом като не можете да строите къщи, поне затваряйте шатрите си през нощта! Духа като през десет отвора!
         — Дано тебе те затворят зад десет отвора! Разговорът все пак събуди останалите обитатели на шатрата. Унчида пристъпи напред, отново облечена.
         — Пусни чергилото на вратата! — каза примирено Токай-ихто.
         Жената стори, каквото й бяха заръчали. После се върна при джуджето.
         — Катеричке моя! — каза тя тихо на дакотския диалект, — завъртяна миша опашчице! Спи спокойно и не мърдай повече!
         — Какво казва тя? — извика Маймунката към делавара.
         — Каза да си затваряш лешоядската човка!
         — Лешоядска човка? Пак ли започвате да ставате невъзпитани? Кой носи в същност триста бойни пушки: аз или вие?
         — Какво казва той? — попита благо Унчида.
         — Съжалява — преведе Шеф дьо Лу, че е смутил съня ни. Жената галеше с лека ръка големия, покрит с рядка коса череп.
         — Прерийна кокошчице моя — говореше тя, — какво да сторя, за да заспиш?
         — Сега пък какво казва тя? — искаше да знае Монито.
         — Казва, че те обича и иска да те приспи!
         — Ех! Най-после една човешка душа сред тая прерия! Кажи й да остане да седи тук, край мен. Ужасно е тъмно тук! Аз съм навикнал да ми свети нощна лампичка. Не може ли да се поразрови малко този огън? Все още е много студено!
         — Казва да постъкнеш огъня и да го галиш по плешивата глава — преведе делаварът.
         Унчида разкри малко жарава, но се постара шатрата да остане тъмна. После седна отново търпеливо край смутителя на спокойствието и продължи да го гали по главата.
         — Кутренцето ми — напяваше тя тихо и приспивно, — малкото ми страхливо койотче! Успокой се, заспи ми! Да можех, бих те отровила, ама не бива! Можеш да бъдеш сигурен в това!
         — Тя така нежно ми говори! — рече Монито облекчен. — Толкова е приятно да я слушаш! Да можех само да разбирам всичко!
         — Тя би се срамувала да казва всичко, което ти говори, ако ти можеше да я разбираш — увери го Шеф дьо Лу.
         — Пършиво мое вълченце с остри зъби — продължаваше да нарежда с приспивен глас Унчида, — няма ли най-после да затвориш смърдящата си паст, та да можем всички да заспим? Де да можех да ти завра някоя цепеничка в устенцата! Но не може, вождът няма да ми разреши! Ти тежиш триста бойни пушки! Подскачаща моя бълхичке! Знам, трябва да бъда нежна с теб като бизонска майка, която ближе бизончето си. Затвори си очичките, бизонче мое, аз ще бдя над съня ти, докато най-после дойде време да се освободим от теб!
         Нежно шумолящият глас на Унчида, изглежда, действително подействува. Маймунката замлъкна и се чуваше как дъхът му постепенно започна да става равномерен. Но не мина дълго и джуджето започна да хърка.
         — Тлъста моя сланинчице, костено мое мозъче! — изстена Унчида. — Няма ли да затвориш острата си брадичка, та да настъпи най-после тишина и спокойствие в тази шатра?
         Тя притегли по-близо триножника и с това повдигна главата на джуджето, за да прекъсне хъркането му. Монито се стресна в съня си.
         — Какви ги вършиш! Ето че пак ме разбуди! Ох, отново ме заболя стомахът! Коремът ме боли! — Той пръхтеше сърдито под носа си.
         — Какво казва? — попита загрижено Унчида делавара. — Какво иска да му направя?
         — Стомахът го боли! Унчида отиде при Уинона.
         — Облечи се, дъще — рече тя, — и затопли за това слабо окосмено псе един камък.
         — Какво казва тя? — осведоми се Маймунката.
         — Ще донесе един камък и ако не млъкнеш веднага, ще ти смаже главата с него! — обясни сухо гостът делавар.
         — Аууу! — Монито изкрещя с цяло гърло и се разви от завивките със сръчност, която никой не можеше да очаква от него, скочи и побягна, крещейки, вън от шатрата.
         — Убийство! — крещеше той. — Помощ! Убийство!
         За кучето Охитика, което бе изръмжало вече на няколко пъти, това беше твърде много. То също скочи и се хвърли по петите на джуджето.
         — Ах, какво се случи! — възкликна нещастната Унчида и затича с вдигнати нагоре ръце подир Маймунката и кучето. — Какъв срам! Да се вдига врява във вождовата типи!
         Охитика веднага бе хвърлил в тревога всички кучета в бивака. Лаят на полудивите псета прокънтя в ужасяваща смесица от вълчи вой до пискливото джафкане на малките кутрета. А сред кучешкия лай се извисяваха виковете за помощ на Маймунката, обзет от истински смъртен страх.
         Шеф дьо Лу се опита да се изправи, ала успя да го стори само наполовина. Токай-ихто бе много по-бърз от него. Вождът отхвърли спалната си завивка, излетя през изхода на шатрата и отвън веднага се разнесе заповедният му глас:
         — Тихо!
         Кучетата на бивака, изглежда, също познаваха този глас. Нощният концерт на четириногите веднага премина към по-приглушени звуци.
         Крясъците на Монито също заглъхнаха. Скоро след това Шеф дьо Лу видя как чергилата на входа отново се разтвориха. Влезе Унчида. Тя бе хванала беглеца и го носеше върху мускулестите си ръце като добър пазач, който връща отново избягалата маймуна в клетката й.
         — Легни си, мъхче мое! — шепнеше тя и отново зави стенещото джудже в кожите и завивките.
         Междувременно Уинона се бе заела да разпали огъня, така че сега обитателите на шатрата можеха да се видят един друг. Гостът делавар се пъхна с чувство на виновност под завивката си. Токай-ихто пристъпи бавно към Монито.
         — Никой няма намерение да ти разбива главата — обясни му той. — Ще ти дадат един топъл камък, за да се стоплиш и да можеш да заспиш. Хау.
         Без да дава външен израз на неприязнеността си, вождът се върна към своята постеля, където Охитика отново бе заел мястото си.
         Уинона излезе заедно с баба си. Трябваше да отиде в банската шатра за изпотяване край реката, за да донесе оттам един камък за топлене. Когато жените се върнаха, те носеха един не много голям камък и го сложиха в огнището да се затопли.
         — О! — въздъхна Монито и издърпа кожената завивка чак до раменете си. — Каква ненормална страна с ненормални хора и подивели животни! Какво нещо преживях! Вече мислех, че песовете ще ме разкъсат! Ужасно, ужасно! А и тук жените са както навсякъде змии! Единственият разумен човек тук, това си ти, вожде Токайец! Топъл камък! За това можеше да се сети само едно златно сърце! Благодаря ти! С теб ще можем да се споразумеем и за бойните пушки. Ти си човек!
         — Колко искаш ти за твоята стока? — попита вождът уж между другото и гледаше към върха на шатрата.
         Дребосъкът се изкикоти.
         — Нищо друго освен и аз да участвувам в концесията, която лично ще ви осигуря.
         Тези думи се сториха загадъчни на делаварския гост, който отново бе наострил слух изпод завивката си, но тъй като вождът не запита повече нищо, засега те останаха неизяснени.

Няма коментари:

Публикуване на коментар