4 октомври 2012 г.

Синовете на Великата мечка-1


         Лизелоте Велскопф-Хенрих
     Синовете на Великата мечка


         Посвещавам
         на онези смели мъже, жени и деца
         от племето дакота-оглала,
         заели се да строят новия си живот
         след много мъки,
         при най-тежки условия.
         Получаването от тяхното племе
         на името
         Лакота-Ташина
         е голяма чест за мен
         и аз искам да бъда достойна за него.



         ДЖЕК ОТ ПЛЕМЕТО ПОНКА

         Югозападната буря разнасяше пясък и сняг над прерията северно от Ниобрара. Беше едва рано следобед, но надвисналото от снежни облаци небе едва пропускаше слънчева светлина и макар че беше рано, вече се стъмваше. Почти нямаше видимост.
         Метър след метър си проправяше път групата от трима драгуни начело с познаващия добре местността свой предводител. Снежните кристали полепваха по кожата, пясъкът се пъхаше в очите. Имаше опасност бурята да се превърне в ураган и по този начин да осуети всякакво напредване. Мощен вихър накара малката група да се спре на място.
         — Мор и проклятие! — изкрещя с цяло гърло единият драгун, за да надвика рева и свистенето на бурята и гласът му да стигне до водача им. — Трябваше да сме стигнали вече!
         Скаутът изрева в отговор:
         — Не сме се отдалечили дори и сто метра от брода, патрави шаренодрешковци, с вашите кьопави кранти! Карайте напред, ви казвам!
         Той пришпори своя кон и го насочи отново на югозапад срещу напора на бурята, снежната виелица и носещия се във всички посоки пясък. Тримата униформени мъже го последваха не чак дотам насърчени. Конете им плуваха в пот въпреки студа. Бяха изнурени от няколкодневното напрежение.
         Настроението се повиши, когато четиримата конници забелязаха пред себе си широкото пясъчно корито на реката. Бяха стигнали северния бряг. От другата страна на реката, на южния бряг, между навеяните пясъчни и снежни преспи се очертаха силуетите на дървени постройки.
         — ... По дяволите! Нима стигнахме?
         — Да-а-а! — изкрещя радостно предвождащият в кожено облекло. В същност той се бе страхувал повече, отколкото бе склонен да признае пред драгуните. — Ниобрара и фортът! Пристигнахме!
         Отново притиснаха шпорите и камшиците изплющяха. Конете закрачиха срещу бурята напреко през пясъчните плитчини на реката. Прецапаха през бързо течащата вода и се покатериха по склона на южния бряг на реката чак до палисадата. Над палисадния обръч стърчаха една наблюдателна кула и острите върхове на два блокхауса. Откъм кулата се разнесе рязко изсвирване, с което постовият съобщаваше за приближаващите се мъже.
         Групата ездачи стигнаха до портата, която се намираше на западната страна на палисадния обръч. Двете крила на портата вече изскърцаха в пантите си. Новопристигналите влязоха вътре и се спряха сред двора на издадената далеч напред гранична станция. Драгуните и скаутът им скочиха от конете. Трима мъже в кожено облекло се приближиха, гологлави, с набръчкани слаби лица. И вътре в оградения от палисадата двор също бушуваха пясък и сняг, така че всички трябваше да примижават, та едва можеха да се различат взаимно в сумрака. Новодошлите и излезлите да ги посрещнат първи най-напред се увериха взаимно, че всичко наоколо трябва да върви по дяволите — и местността, и бурята, и пясъкът, и снегът, та и те самите, изпаднали в подобно положение. Когато разбраха, че по този въпрос цари пълно единодушие, те предадоха конете в ограденото за тях място в рамките на кръглата палисада. Отведоха скаута и драгуните в по-големия от двата блокхауса. Това бе стара продълговата ниска постройка без прозорци, само с бойници. Тежката дъбова врата беше на източната й дълга стена. Гредите бяха катраносани, та къщата изглеждаше още по-тъмна. Вътре в нея се помещаваше всичко необходимо за малцината обитатели на пограничната станция: хранителни припаси, завивки, дървени маси и пейки и една зидана печка, в която пламтеше огън. Пит, скаутът, откопча ремъка и смъкна широкополата шапка от главата си.
         Тримата драгуни се явиха пред частта, охраняваща пограничната станция с двата блокхауса, която трудно можеше да бъде наречена форт. Пит се отправи към своите колеги, прерийните ездачи без седло, които служеха на границата срещу заплащане. Единият от тях веднага го позна и го поздрави шумно:
         — Виж ти, Пит със сплескания нос! Братле! Какво търсиш сред нас в пустошта? Че ти нали беше там навътре край благословената Мисури във форт Рандал?!
         Пит затропа с крака, за да се стопли, плю, избърса с опакото на ръката си воднистата слуз от ноздрите си и се строполи върху пейката, опряна на лявата тясна стена на къщата.
         — Къде ти е брендито, стари приятелю Бил? Шумен подигравателен смях бе отговорът.
         — Какво? Нима нямате дори бренди? Аз плащам! — Пит не беше пияница, но обичаше да харчи на дребно, щом станеше дума за уиски. Сега той измъкна от един от многобройните си джобове една златна пара.
         — Можеш да си спестиш жълтичките! Тук те не могат да ти помогнат. Отдавна вече сме изпили и последната капчица! Че кой говори тук въобще за бренди! Патрони искаме ние, патрони! Така е, драги!
         Пит барабанеше с пръсти върху масата. Беше преуморен и премръзнал и предварително се беше радвал на брендито.
         — Поне ми дай нещо за ядене, Бил Петльоборецо! Назованият с този прякор избута към Пит една консервна кутия.
         — … Това ли е всичко?
         — Всичко!
         — Ама че мизерно живуркате тука!
         — Изпратете ни най-после петдесет души подкрепление, за да се променят нещата и да прогоним омразните индианци!
         — Индианци! Още не можете да се справите с индианците? — Пит извади с ножа си соленото месо от консервната кутия, излапа го бързо, но без апетит, и продължи критиката си: — Мърльовци сте вие! Защо не вървите да се скриете зад полите на бабите си! Не могат да се справят с индианците! Ние яздим цели пет дни и не видяхме нито един индианец!
         — Което съвсем не означава, че те не са ви видели!
         — И веднага са избягали! Където се появят ездачите от форт Рандал, там не смее да се мерне никакъв червенокож.
         — Пит, чипоноси приятелю, можеш да приказваш като самия полковник Джекмън. Аз обаче едно ще ти кажа: ние се нуждаем от още неколцина истински мъже и от много патрони! Иначе още напролет ще се стопим заедно с леда!
         — То си ви личи! Точно така! Но ние ще ви помогнем…
         — Това чакаме! Само че с големи приказки няма да ни помогнете!
         — … така ще ви помогнем, че ще видите свитки, посред бял ден! Нося писмо за вашия майор. Той може да си го пъхне в рамката на огледалото, та все да му е пред очите!
         — Нима ти носиш писмото?!
         — Аз, я! Защото аз съм скаутът и всички бяха съгласни, че джобът на моята жилетка от лосова кожа е все пак най-сигурното място за куриерското послание.
         — Аха! Значи и вие все пак си имате едно наум за индианците!
         — Имат хората уважение към такъв опитен пограничен войник, какъвто съм аз. А къде впрочем ще намеря вашия майор Смит?
         — Отсреща в неговото комендантство.
         Пит се изправи. Най-старшият по чин от тримата драгуни току-що се бе появил на вратата и му кимна да го последва. Майорът искаше да получи веднага писмото и съобщението.
         Когато Пит и драгунът се отправиха през двора към простата дървена сграда с надзирателната кула над нея, отново ги блъсна в очите и в тила вихрушка от пясък и сняг. Те трябваше да стиснат здраво дръжката на вратата, за да не я измъкне бурята от пантите при отварянето и затварянето.
         В голата канцелария майорът седеше съвсем сам на една дъбова маса край запалена лампа. Явно бе работил досега и тъкмо вдигна поглед. Пит се изненада. Макар че едва ли беше възрастен, майорът имаше съвсем бели коси. Скаутът извади от вътрешния джоб на кожената си жилетка писмото, което бе донесъл като куриер.
         Майор Смит зачете внимателно и на часа нареди куриерът да се яви пред него утре заран, за да отнесе веднага отговора му във форт Рандал.
         Перспективата още заранта при изгрев слънце да тръгне по обратния път помрачи и без това влошеното настроение на Пит. Той би предпочел да си излезе с шумна ругатня, дори се извърна наполовина, когато майорът го спря с изненадан, но повелителен поглед.
         Комендантът прочете писмото, което бе получил, втори и трети път. После заповяда на драгуна да доведе лейтенант Уорнър и отговорника на прерийните ездачи Адамс.
         Драгунът излезе и скоро се върна заедно с лейтенанта и отговорника на ездаческата група. Леко учуден, Пит изгледа само последния. Доста младият мъж беше среден на ръст, набит. Ръцете му не приличаха на ръце на стрелец, а на селянин — груби, с широки длани. Русият кичур коси и светлите очи караха обгарялата му от слънцето кожа да изглежда още по-тъмна, отколкото бе. От пръв поглед Пит все още не можеше да реши дали да приеме този отговорник на ездаческа група за пълноценен пограничен жител, или не.
         Майорът бе останал седнал, ала изпъна тялото си и отправи поглед към лейтенанта.
         — Лейтенант Уорнър! Адам Адамсън! Писмото, което току-що ми бе предадено, съдържа няколко решителни нови насоки за действие, които незабавно трябва да бъдат разгласени сред частта и сред прерийните ездачи. На ездачите да се съобщи на всекиго поотделно, това въздействува най-добре на тези хора. Ясно ли е, Адамс?
         — Да.
         Пит се ухили неприкрито, когато чу майорът да се изказва така за нравите на пограничните жители. Той можеше да даде много по-точни сведения на офицера за тези хора.
         — Положението коренно се променя — продължи майорът. — Нашите въоръжени експедиции са потвърдили, че златното находище, открито преди две години в северните Блек Хилс*, ще бъде най-рентабилно при минна обработка, та вече е решено до центровете на бъдещите мини да се построят железопътни линии, които ще се разклоняват от пресичащата страната Юниън Пасифик.
         [* Blacke Hills — Черните хълмове. Б. пр.]
         Това означава… впрочем какво означава това по отношение на нашите военни задачи?
         — Жалко — промълви Пит.
         — Какво казахте, моля?
         — Казах само — обясни някогашният каубой и сегашен скаут и куриер, — че е жалко за тия мини. Тогава никой човек от народа няма да се докопа повече до златото.
         — Забележката не е по същество и затова е излишна… Лейтенант Уорнър?
         — Нашата военна задача гласи да отстраним бунтуващите се дакота* от упоменатите места.
         [* Произношението „дакота“ отговаря на диалекта на янктон-дакота и е станало общоприето. Хората от племето оглала произнасят името на голямата племенна група „лакота“. Б. а.]
         Това беше отговорът, който очакваше да чуе майорът.
         — Правилно. От гражданската война вече са минали десет години. Нашите щати нараснаха и укрепнаха, ала хиляди преселници са на път, а армията ни е свободна за изпълнение на нови задачи. Далечният изток ще покаже сега силите си. Ние няма да се боричкаме повече по такъв недостоен начин с червенокожите, както по времето на строежа на Юниън Пасифик и през изминалите две години тук, край Ниобрара. Дакота веднага трябва да бъдат принудени да се заселят в определените вече за тях резервати. Край на техния занаят на убийци и подпалвачи. Те трябва да се цивилизоват. Най-после ще трябва да се научат да работят.
         На първо време четиримата слушащи мъже не отвърнаха на тези изявления. Изчакваха какви практически указания ще им даде майорът. Когато паузата продължи твърде дълго, водачът на ездаческата група Адамс отново се обади:
         — Срокът, в който хората на дакота трябваше да се преселят в оградените за тях зони, беше 31 януари на настоящата 1876 година. Но как биха успели да се справят с тази задача индианците заедно с жените и децата си посред зима, дори и да бяха съгласни? Те не разполагат с железници, нито пък с шосета! Не може ли да проявим малко повече търпение?
         Пит изпрати с презрително изсвирване това съчувствие. Майорът смръщи чело.
         — Адамс, аз уважавам свободната реч на свободния човек, ала не мога да понасям вицове в неподходящо време. Главните вождове на дакота бяха предупредени от правителството, че трябва да отведат своето племе в определените им резервати, и тъй като преселението на отделните племенни групи не се провежда достатъчно бързо, ние ще трябва да ускорим темпото със сила. Нашата задача тук е да изтикаме малките племенни групи от горното течение на река Плат и по Ниобрара в резервата. Така че нашата задача тук е странична и ще представлява, в случай че индианците продължат да упорствуват, допълнителна военна арена. Решителните битки ще се проведат много по на север, край Блек Хилс. Това, разбира се, съвсем не означава, че ние тук можем да се откажем или да забавим изпълнението на задачата. Ние ще действуваме.
         Младият Адамс прехапа устни. Пит престана да подсвирква, тъй като майорът вече бе разбрал откъде идва свирукането.
         — Други въпроси? — Това беше чиста реторика. В същност майорът искаше да приключи разговора.
         — Аз имам още един въпрос — рече въпреки всичко Адамс.
         — Моля? — Гласът на майор Смит прозвуча раздразнено.
         — Дакота сключиха само преди няколко години с нашето правителство договори „завинаги“ относно притежанието на ловните райони от Блек Хилс на юг до Северен Мисури. Какво ще стане с този договор?
         Кръвта букна в слепоочията на майора.
         — Това не е наша работа! — заяви той достатъчно рязко, за да запази достойнството си пред лейтенант Уорнър и да стресне собствената си неспокойна съвест. — Всички дакота са длъжни да се преселят в определените им резервати и ако отказват, ние ще стреляме.
         — В кой резерват трябва да се преселят живеещите на юг племенни групи? — попита Адамс.
         Майорът не разбра, че и в този въпрос имаше скрита умисъл. Той го прие като съответно военно любопитство.
         — Ето! — Комендантът разстла една географска карта, коя-то стоеше сгъната до ръката му, и я избута пред погледа на лейтенанта и на Адамс. — Ето тук… в оградените с черна линия местности. Там ще се оттеглят всички дакота, ще предадат оръжието си и ще се научат да обработват земята и да отглеждат добитък.
         Пит нямаше намерение да поглежда в картата, тъй като и без това не би могъл да се ориентира по нея. Драгунът стоеше съвсем безучастен в дъното на канцеларията; простата му униформа му даваше да разбере, че той няма право дори мислено да се намесва в подобни съвещания с коменданта.
         — Резерватът непосредствено на югоизток от Блек Хилс е отдалечен само на един хвърлей камък от нашия форт — допълни обясненията си Смит. — Там ще натикаме племенните групи от горното поречие на Плат и от Ниобрара. Ясно ли е?
         — Тъй вярно — отвърна Уорнър, този път съвсем кратко. — Ще получим ли подкрепление?
         — Именно това искам да помоля в моите две писма, с които Пит ще потегли утре лично към форт Рандал и към Янктон при полковник Джекмън. Смятам, че ще трябва да придадем към Пит трима от нашите хора, трима опитни погранични жители, които да го защищават сигурно и сами да изложат с устни доклади нашето становище както в Рандал, така и в Янктон. Кого предлагаш от своите хора, Адамс? Кой познава добре прерията, може да се разчита на него и ще се наеме да докладва ясно и кратко?
         — Ако нямате нищо против, аз сам ще отида.
         — Ти не, ти си ни необходим тук. Може би Джордж?
         — Той излезе на разузнаване и още не се е върнал.
         — Колко се е забавил?
         — Пет часа.
         — Търсихте ли го?
         — Няма смисъл в тази пясъчна и снежна буря. Тръгнем ли да го търсим, само ще застрелят още някого от нас.
         — Как така ще го застрелят? Откъде знаеш, че Джордж е застрелян?
         — Така предполагам.
         — Не си въобразявай толкова много, Адамс… Значи не можем да разчитаме утре на Джордж. Впрочем защо си го изпратил сам? Нали съм заповядал да вървите винаги по двама или по трима?
         — Дейв трябваше да го придружи, но вие знаете, майоре, че той падна в реката, когато вземаше вода, и повече не се върна.
         Пит слушаше напрегнато. Изразът на лицето му се беше променил. Той бе втренчил поглед, ъглите на устните му се бяха отпуснали надолу, та заедно с осакатения си нос той приличаше по-скоро на недоверчив булдог.
         — Нима още не сте изяснили накъде е отплувал тоя пиян тип? — продължи да пита майорът.
         — Той не беше пиян, майоре. Ние нямаме повече бренди. Трябва някой да го е повлякъл на дъното!
         — Може би някой рак? Или пък някой индианец? Адамс, вие всички започвате да виждате духове! — Без сам да се усети, майорът бе преминал към приятелски тон. — Щом като не можете да се оправяте на реката, черпете вода от помпата в двора! Ти не можа ли да изпратиш някого заедно с Джордж?
         — Ние сме само неколцина души и всеки има определена задача. Нямах нито един свободен.
         — Ясно е, че имаме належаща нужда от подкрепление. Все пак ще трябва засега да дадеш двама или трима души, които да придружат Пит. За сметка на това ще задържим тримата драгуни тук.
         Лейтенант Уорнър изглеждаше доволен. Адамс обаче възрази:
         — Много лоша размяна, майоре. Но щом нямаме друг избор, ще изпратим Бил Петльобореца и мърлявия дребен Джоузеф.
         — Прието! — възкликна Пит и потупа Адамс по рамото. — Знам ги тия двамата! Бива си ги.
         — Съмнителни местни типове! — отсече критично майорът. — За съпровождачи по пътя са подходящи, но в Рандал и в Янктон те ще ни представят твърде зле. Не можеш ли да предложиш някой по-свестен от твоите хора, Адамс?
         — Щом като се налага — тогава Том без шапка и обуща. „Това бил свестният човек“ — помисли си Пит, но не каза нищо, защото притежаваше природната дарба да разбира докъде може да си позволява да стига, за да не си навлече неприятност.
         — Странен прякор. За тези толкова изминали години Том трябваше да си попълни досега облеклото. Но впечатлението ми от него не е лошо. Да прибавим и него. — Майорът искаше най-после да приключи въпроса.
         — Значи и тримата ще заминат заедно с Пит? — попита още веднъж Адамс.
         — Да, и тримата. Тази задача има предимство.
         — Има предимство! — допълни като ехо лейтенант Уорнър.
         — Щом трябва — трябва! — Адамс се подчини, но без да се въздържи да повдигне доста явно и малко пренебрежително рамене.
         Майорът освободи четиримата.
         Пит отвори вратата. Бурята се втурна в помещението и навя вътре пясък. Пит и драгунът избързаха да прекосят двора и да се подслонят в стария блокхаус. Уорнър и Адамс вървяха подир тях малко по-бавно и с умерена крачка. Адамс беше последен и затвори вратата зад гърба си. Под надвисналото от облаци небе, сред пясъчната и снежна буря цареше тъмна нощ.
         В този миг коленете на лейтенанта се подкосиха. Адамс предположи, че той е стъпил накриво, скочи към него и го сграби под мишницата, за да му помогне да се изправи. Уорнър обаче се строполи на земята. Младият отговорник на ездаческата група се изплаши, отвори бързо вратата зад себе си и вмъкна свлеклия се на земята лейтенант в стаята на коменданта.
         Майор Смит бе скочил на крака. Затвори бързо вратата и вдигна лампата от масата, за да освети лежащия на пода лейтенант. Светлината падна върху лицето му. Лейтенантът бе извърнал очи. Младият ездач се зае да прегледа безжизненото тяло и видя, че униформената куртка на лейтенанта е продупчена; кръв бе попила вече в плата. Един удар с кама бе убил лейтенанта на място. Адамс коленичи до мъртвеца и затвори очите му. У дома, във фермата, той бе възпитан от майка си в уважение към човека и да спазва правилата на живота.
         Майорът и младият Адамс се спогледаха за миг мълчаливо над тялото на мъртвеца. После, без да чака заповед, Адамс изтича през една вътрешна врата нагоре по стълбичката към кулата, вземайки стъпалата през три, през четири, и стигна до наблюдателния пост на кулата. Искаше да обгледа околността и да нареди на постовия Майк да даде тревога.
         Горе Майк не беше на поста си. Тялото му лежеше на пода. Една стрела беше пробила тила и гърлото му. Адамс остана прикрит зад защитната преграда и изрева срещу бурята:
         — Индианци във форта!
         После изтича по стълбата надолу, за да получи нови нареждания от майора.
         — Да се претърсят дворът и сградите!
         Адамс се втурна към стария блокхаус и вдигна там хората под тревога.
         Сред непрогледния мрак и нощната пясъчна буря мъжете биха предпочели да останат прикрити зад стените на къщата. Пит и Бил Петльобореца побързаха да се обявят сами за пазачи на сградата. Патроните и хранителните припаси не биваше да останат без пазач.
         Останалите мъже се подчиниха на заповедта и излязоха несигурни на двора. Адамс ги последва. Крещяха насам и натам. Разпознаваха се взаимно само по гласовете или по това, че докосваха ту униформа, ту кожено яке. Бяха изстреляни излишно доста патрони. Страх сковаваше всички, също и Адамс и коменданта. Търсещите мъже се успокояваха взаимно само с това, че бяха мнозинство. Претърсиха неколкократно всеки квадратен метър от двора, претършуваха всички сгради. А през това време бурята продължаваше да бушува и да навява навсякъде пясък. Злокобна и същевременно неспокойно припряна атмосфера сковаваше способността на хората да разсъждават и наблюдават.
         И все пак нищо повече не се случи. Не намериха никакъв враг, никой не бе нападнат. Никъде върху покривите не кацна горяща стрела.
         Мъжете се събраха на едно място. Отначало ругаеха тихо, после гласовете им се усилиха. За заместник на убития постови на наблюдателната кула Адамс изпрати индианския съгледвач на форта, който е бил сменен по време на нападението и беше спал. Всички бойници в палисадата бяха заети.
         Външно отново настана спокойствие.
         Положиха двата трупа, на Уорнър и на Майк, върху пейки в големия блокхаус и ги загърнаха в одеяла. Адамс прибра стрелата, с която бе прострелян постовият на кулата. В ъгъла Бил Петльобореца и мърлявият дребен Джоузеф седяха заедно с Пит на една пейка край стената. Адамс тръгна към тях.
         — И тримата сте се събрали! — каза той и преглътна всич-ките си останали чувства. — Останете така заедно. Утре заран ще тръгнете с конете си към форт Рандал, за да отнесете писма на майора.
         — Ние? — Тази вечер Бил Петльобореца беше прегракнал и без бренди. — Откъде накъде старият се спря на нас? Ти нищо не си ни казал досега, Пит!
         — Трябва да отидат опитни погранични жители — отвърна Адамс вместо Пит — и освен това хора, които ще могат да запознаят началството във форт Рандал с нашето положение. Ние трябва да получим подкрепление, това е съвсем ясно на всички ви.
         — И аз така мисля вече. — Пит хапеше горната си устна. — Не ви е добро положението тук. Все още не мога да си обясня как се случи всичко.
         — Не можеш ли? Много просто. — Адамс говореше рязко и ядосано. — Най-напред са простреляли със стрела постовия горе на надзирателната кула. Подлост — или както щеш го наречи, но такива са тия ловци на бизони и опитни стрелци сред червенокожите! Ето погледнете дръжката на тази стрела! Виждате ли резбата й?
         Бил пое дървената дръжка и я повъртя в ръката си.
         — Дакота, подгрупа на дакота-титон, подгрупа на титон-оглала, подгрупа на оглала — Мечата орда, и към нея Съюзът на Червените елени! Много добре ги познавам всичките! От повече от десет години насам.
         — След като са убили постовия на кулата, един или двама са се прехвърлили през външната порта — а може би и през палисадата, ако са били повече на брой, та да могат да си помогнат.
         — Човече божи! — прекъсна го Пит. — Какви неща стават тук при вас!
         — А ти какво си мислиш? Един дакота е два метра дълъг и пъргав като котка. Като нищо може да се прехвърли през портата, щом няма кой да го спре! Така или иначе, тоя червенокож се е промъкнал и е дебнал в двора. Прободе лейтенанта, макар че аз вървях само на три-четири крачки зад него. Индианецът му е забил камата отстрани. После е изчезнал отново, навярно по същия път, по който е дошъл.
         — Той спокойно е могъл да наръга и мен с ножа си — изрече на глас мислите си Пит, — ала муската и този път запази сина на баща ми.
         — Освен това винаги е голямо преимущество да те смятат за съвсем незначителна личност — подигра го Бил.
         — Един ден и една нощ пясъчна буря и — трима убити! — пресметна малкият Джоузеф. Погледна сърдито и възбудено към Адамс. — Не е хубаво това, че сме заседнали тук. Индианците винаги знаят къде могат да ни намерят, докато те самите се стрелкат около нас като комари и никой не може да ги хване. — Трима убити ли, казваш? — повтори Адамс въпросително.
         — Ами да, заедно с Джордж! Него забрави ли го? — Може да го е забавила бурята.
         — Адамс, не ни будалкай с неща, в които сам не вярваш. — Значи така се отнасят с вас тук тия въшливи червенокожи? — Пит изсумтя под носа си. — А нас ни оставиха на мира през целия път дотук. Чак ни беше страшно.
         — Че откъде накъде! То си е съвсем естествено! — подигра го мърлявият малък Джоузеф. — Индианецът храни съответното уважение към господата от форт Рандал!
         Гърлата на мъжете останаха сухи, настроението им мрачно, а сънят им беше неспокоен. Бурята продължаваше да се блъска в стените на сградите и в палисадата. Адамс се беше загърнал в своята завивка и лежеше до Том без шапка и обуща. Том не беше вече много млад. Брадата му бе съвсем посивяла. Въртеше се неспокойно насам и натам.
         — Ей, Адамс! — започна да досажда той след един час на младия си рус съсед.
         — Какво има?
         — Трябва ли наистина аз да тръгна утре за Рандал?
         — Старият така иска.
         — Ако действително получим подкрепление, добре ще бъде. Аз знам какво да им наговоря.
         — Най-напред млъкни и спи!
         Призори вятърът се успокои. Облаците бяха изчезнали и небесният свод се издигаше син над покритата с пясък и със сняг замръзнала земя.
         — Пролетта започва! — рече Пит. Макар че му се удаваше възможност да се върне в свещената земя край Мисури, настроението му беше много мрачно.
         Портата се отвори и четиримата ездачи напуснаха форта като куриерска група с двете писма на майора. Прекосиха Ниобрара и поеха към изток-североизток.
         Джордж все още не се беше върнал. Всички мислеха за това, ала никой не го споменаваше.
         Ездачите оставиха конете да вървят бързо. Покритата с ниска трева земя бе хубава почва за галопиращите коне. Глухо отекваха ударите на копитата им — толкова обичайният шум за прерийните ездачи. Високо горе по небето летяха грабливи птици. Подобната на степ прерия се простираше самотна под утринната светлина. Не се мяркаше нито дивеч, нито ездач, нито се виждаше нечия следа. След като яздиха почти час, четиримата спряха и се огледаха от едно по-високо място наоколо.
         Бил Петльобореца посочи към билото на една близка височина:
         — Виждате ли да лежи там нещо?
         Без да изчака отговор, той се смъкна от коня си, спусна се надолу и после се покатери по склона на близката височинка. Там бързо намери онова, което бе видял вече. Един мъртвец лежеше проснат сред тревата с лице към земята. Върху гърба на кожената му жилетка се виждаше дупка, нагизнала в кръв. Шапката на мъртвеца лежеше до него. Скалпът бе смъкнат от темето му. Върху кожения му елек победителят бе изрязал с нож един четириъгълник.
         Бил не се занима повече с мъртвия си другар. Изтича обратно към коня си и своите трима спътници, не каза нито дума, само очерта във въздуха с ръка един квадрат.
         — Пак ли?! — стъписа се Джоузеф.
         — Да, пак — изръмжа Бил. Той самият също беше станал съвсем неспокоен и се ядоса още повече, когато Джоузеф показа собствения си страх.
         — Какво означава това? Този четириъгълник? — попита Пит. Той не познаваше тази област и нравите на местните хора по отношение на приятелството и човешката вражда.
         — Това е знак — промълви Джоузеф. — Сигурно е неговият знак.
         — Чий знак? — продължи да настоява Пит.
         — Дръж си устата! — сряза го Бил. — Не ми е приятно да назовавам това име. Бях там, когато прободоха баща му, и е възможно той да ме е запомнил до ден днешен!
         — Говори ти за Хари! — издрънка мърлявият дребен Джоузеф. — Има пред вид Хари, тая червена свиня, тоя мушкач с нож и убиец из засада!
         Ездачите скочиха върху конете си и ги подкараха в бесен галоп. Засега нямаха нито време, нито възможност да разговарят повече.
         Когато към пладне все пак решиха да починат и задъвкаха взетата за из път храна, без да палят огън, Пит отново подхвана:
         — Какъв е този Хари, дето му викаш червена свиня? Някой метис?
         — Чистокръвен дакота! Такъв един, какъвто ти не си могъл да срещнеш при твоя спокоен живот там, навътре в страната, във вашия благословен форт Рандал!
         — Брей! Че аз познавам и други области, пък и край Рандал се влачат какви ли не хора… Та, казвате, този Хари търси да ви избива?
         — Не само търси, ами както виждаш, си върши занаята с голям успех!
         — Проклета свиня и предател е той. — Бил, който бе отказал да говори на тази тема, сега все пак се намеси в разговора. — Преди той беше наш съгледвач по време на строежа на Юниън Пасифик, после обикаляше Блек Хилс и погубваше из засада всички златотърсачи, а сега отново се е върнал в своето племе и ни трови тук живота! Дакота го наричат Токай-ихто. Този престъпник за всичко го бива и с всичко може да се справя. Нашият майор не е съгласен, но аз ви казвам, че Хари Токай-ихто води своите хора много по-добре, отколкото нашият майор — нас! Затова именно нас за нищо не ни бива!
         — Такава ли била работата? — Пит всмукна от студената си лула. — Значи вие се нуждаете не само от подкрепление, а и от някой по-млад и енергичен офицер!
         — Я ни остави на мира с тия ваши млади офицери! Нали видя какво стана с Уорнър! Трупяса! Не, нямаме нужда ние от лейтенанти. Мъже ни трябват, които да оглеждат внимателно местността и да могат да стрелят. Ние трябва да ги превишаваме числено! Само тогава можем да постигнем нещо! При числено надмощие и глупостта минава.
         — И трябва да заловим Хари! — допълни мърлявият Джоузеф. — Каква радост би било за мен да го одера жив!
         — Продължавай да си мечтаеш за подобна радост! Жив тоя не можеш го улови! — подигра го Бил раздразнен. — Особено пък ти! Не съм виждал досега охлюв да хване скакалец!
         Четиримата ездачи привършиха почивката си. Тръгнаха отново ту тръс, ту в галоп в изток-североизточна посока.
         Времето беше благоприятно за тях. Макар през последните февруарски дни студът да ги бе затруднил, сега все пак те бяха предпазени от бурята, снега и пясъка. Пред дулата на пушките им не се мяркаше дивеч. Не се виждаха никъде и следи от индиански групи. Сякаш тук наоколо прерията още не бе открита от човека. Наоколо не се чуваше никакъв звук. След като никой не ги откри през цялата нощ и на втория ден, ездачите привикнаха с мисълта, че вече не ги грози никаква опасност, и се почувствуваха съвсем безгрижни сред тишината и самотата. Ако някой смяташе да ги следва незабележимо, можеше да го стори съвсем лесно.
         През последната нощ ездачите си позволиха да поспят само за кратко. Прекосиха два почти пресъхнали потока и продължиха да яздят все така бързо, та още с изгрев слънце наближиха форт Рандал и Мисури. Многобройните коловози, които вече се мяркаха пред тях, както и шумовете, които достигаха до ушите им, отново ги приобщиха към околния живот. По тези земи край бреговете на голямата река тревата по полето беше по-сочна и стръковете, подали се изпод топящия се сняг над пясъчната степ, бяха по-жилави. Откъм постройките във форта, както и откъм околността на укрепения военен лагер до ушите на ездачите долитаха шумни викове и многогласна човешка врява. Конете усилиха ход от само себе си.
         Въпреки ранното годишно време и царящия наоколо все още зимен студ край форта се бяха разположили вече множество хора. Една част от тях бяха белокожи, ловци с оръжие и с капани, скитници, търговци, повечето обаче бяха индианци, пристигнали тук заедно с шатрите, жените и децата си и сякаш разположили се, за да вършат с много пазарлъци търговски сделки с плячкосани зимни кожи. Повечето индианци още от пръв поглед правеха впечатление на полуцивилизовани. Носеха пъстри кърпи на главата, прости басмени ризи, загръщаха раменете си с евтини одеяла и гледаха с безизразни очи. Някои от тях изглеждаха пияни още рано сутринта. Четиримата ездачи минаха с конете си безогледно през разположилите се на земята хора. Който не искаше да го сгазят, трябваше бързо да отскочи встрани.
         Самият форт, до който бяха стигнали ездачите, по всичко личеше още отвън, бе много по-голям, по-обширен и по-добре защитен, отколкото станцията край Ниобрара. Тук атмосферата на постоянна заплаха сред пустошта, където все още властвуваха пушките, стрелите и ножовете на дакота, не се чувствуваше. Хората се движеха уверени и спокойни. Ездачите стигнаха до портата. Стражите познаваха Пит със сплескания нос и пуснаха куриерската група да влезе. Вътре във форта новопристигналите веднага видяха с радост зареденото оръдие. Куриерите се обадиха в дежурната стая и тъй като беше още съвсем рано сутринта, предположиха, че ще трябва да почакат доста. За тяхна изненада обаче много скоро ги отправиха към един лейтенант на име Роуч и само след няколко минути те вече стояха в една отоплена, комфортно обзаведена канцелария, която им се стори съвсем необичайна.
         Младият лейтенант седеше зад едно бюро на стол с облегалка. Той пое от ръката на Пит писмото, адресирано до коменданта на форт Рандал, и го отвори, без да се замисли, за което явно бе упълномощен. Докато той четеше, Пит има време да го разгледа по-отблизо. Чипоносият почувствува някак си по-близък този лейтенант Роуч, отколкото саможи-вия и усърден майор Смит. Докато четеше, лейтенантът се бе облегнал спокойно назад. Униформата му бе ушита по поръчка и му стоеше безупречно. Косата му бе старателно разделена на път и загладена с помада. Ноктите на ръцете му бяха добре поддържани. Значи лейтенантът си имаше слабости, от които един умел, дребен по чин човек можеше да се възползува.
         Докато лейтенантът четеше писмото на майора, ъглите на устните му се отпуснаха.
         — Всичко е напълно ясно. — Той отново сгъна писмото. — Вие имате нужда от подкрепление, патрони и един свестен офицер. Къде е второто писмо, адресирано до полковник Джекмън в Янктон?
         Пит извади с готовност и второто облепено с няколко печата писмо от джоба на гърдите си и го показа. Лейтенантът го пое и го повъртя малко в ръцете си. Все пак не посмя да го отвори.
         — И неговото съдържание ще е същото — заключи той накрая. — Аз и без това отивам в Янктон и ще предам там лично писмото на полковник Джекмън… Е, добре! — приключи разговора той. — След няколко дни! Ще уговоря всичко с нашия комендант и лично с полковник Джекмън във ваша полза.
         Елегантният млад офицер се изправи и нито Пит, нито някой друг от другарите му сметна, че има какво да каже. Пък и за какво ли? Против всички техни очаквания мисията им бе завършила с успех. Още в самото начало им бе обещано подкрепление, което хората край Ниобрара очакваха напразно вече цяла година. Какво можеха да искат повече пратениците? Те вече мечтаеха за дните на почивка, особено пък след този толкова неочакван и бърз успех. Пит, Бил, Джоузеф и Том се оттеглиха в най-добро разположение на духа. Един ординарец на лейтенанта вече бе получил заповед да се погрижи за четиримата мъже.
         — Господин лейтенантът ни се подмазва — пошепна Том на Бил Петльобореца. — Сигурно иска да подлее вода на нашия стар честен майор!
         Бил, Пит и Джоузеф не споделиха умозаключението на Том.
         — Какво ни засяга нас това? Главното е, че тук ще ни хранят, ще ни поят и ще ни дават да пушим няколко дена наред. Роуч, такъв човек ни трябва на нас.
         — Дори и да мирише на помада. Какво да се прави, всеки си има слабости.
         Ординарецът на лейтенанта беше общително момче и явно достатъчно скучаеше тук, та сега му беше забавно да се занимава с пристигналите от далечната пустош. Напълни им джобовете с тютюн, даде им запаси да се хранят богато, даде им и малко ракия и накрая ги уведоми, че биха могли да се възползуват и от една особена възможност: тъкмо този ден пред портата на форта щяло да се състои състезание на игра на топка със сопи между два отбора на лагеруващите там индианци. Играта на топка със сопи — подобна на хокея — беше обичайна и любима игра за индианските племена, особено за дакота, и те се обучаваха на нея още от малки.
         Комендантът бе благоволил да определи парична награда, смятайки, че по този начин ще насърчи желанието за победа на полуцивилизованите индианци и ще създаде още по-голямо забавление на своите отегчени хора. В очакване на състезанието ездачите, дошли от форта край Ниобрара заедно с Пит, бяха оставени да се забавляват сами.
         — Кой знае каква гледка ще бъдат тия облечени в парцали червени свине, които има да се щурат и да се блъскат по тревата! — рече отвисоко Пит.
         — Дали ще можем да наддаваме? — позаинтересува се мърлявият Джоузеф. — Ако няма да има наддаване, предпочитам да вървя да къркам.
         Бил Петльобореца се огледа, търсейки.
         — Ето там — впрочем не, там отсреща — нищо ли не забелязваш все още? Мърляво момче Джоузеф, нищо ли не виждаш? Ония двамата там, с окачените през врата табли на корема, там сред тълпата! Изглежда, те събират сумите за наддаването!
         Без повече уговорки четиримата мъже се отправиха едновременно към групата, сред която стърчаха двама едри мъжаги. Единият, истински хун, дебел, тлъст, с рядка коса, вече се уговаряше с неколцина кандидати да се включат в наддаването. Той обаче привлече по-слабо вниманието на четиримата ездачи, отколкото вторият търговец и събирач на суми за наддаването, един чернокос тип, който беше навярно около четиридесетгодишен и обявяваше шумно, че той именно е упълномощеният да събира парите за наддаването. Щом отвореше уста, веднага се виждаше, че всичките му зъби бяха изпадали.
         — Бен! — извика му Бил Петльобореца. — Беззъби подозрителни приятелю! Нима и ти си се върнал сред тия ловни райони?
         — Както виждаш, многократни Петльоборецо. Ще залагате ли?
         — Дай ни някакъв ориентир, Бен! — помъчи се да изкопчи нещо от своя стар познат Бил. — Дай ни някакъв ориентир! Кой тим ще спечели?
         — Че аз отде да знам! Вие ще залагате, не аз.
         — Дърт мошеник! — Бил беше сърдит. — Ти сигурно знаеш за кого ще заложиш, на нас обаче не искаш да кажеш нищо, за да не намалим случайно твоята печалба!
         Сборът от заложените суми от всички участници след приспадане на известен процент за събиращия парите се предаваше на онези, които бяха заложили за победителя. Така че колкото по-малко участници бяха внесли пари за победителя и колкото повече участници загубеха внесеното, толкова по-голяма сума щеше да се изплати на печелившите.
         — Ориентирай ни малко! — опита се сега и Пит да уговори събирача на суми. — За сметка на това ние пък ще те поздравим от твоя някогашен блокхаус край Ниобрара, където ти така добре печелеше допреди две години.
         — Блокхаусът си е все още там — допълни Том.
         — Май ще трябва да дойда да го видя! Все още ли си нямате кръчмар?
         — Не само кръчмар си нямаме, ами засега и капка бренди няма!
         — Тъй, тъй! Ще трябва да опипам почвата… Та сега какво? Ще залагате ли, или няма?
         — Ще ни ориентираш ли в обстановката?
         — Че как да ви ориентирам?!
         Ездачите вече се ядосаха. По време на разговора Пит се бе огледал дебнещо наоколо.
         — Я елате! Виждам един мой приятел, по-добър приятел от тоя беззъб мошеник!
         Последван от другарите си, Пит се отправи към един дребен мъж, облечен в пъстро бродирано наметало. Изглежда, подвижните черни очи на другия също бяха забелязали вече приближаващия се Пит.
         — Пит, мон ами, добри ми приятелю, дай да те прегърна!
         — Луи Канадеца — представи го Пит. — Луи, ние имаме нужда от теб! — рече той без заобикалки. — Тук ще има наддаване. Ние всичките сме бедни дяволи, разполагаме с малко пари и трябва да спечелим. Ориентирай ни в обстановката!
         — Да ви ориентирам? Ха! Да ви ориентирам? Искате от мен да ви ориентирам? Със сигурност?
         — Със сигурност, човече! Хайде да се съюзим и да заложим с обща сума!
         — С обща сума? О! Чипоноси Пит, гарантираш ли за приятелите си?
         — Гарантирам.
         — Много добре, веднага ще се ориентираме! — въодушеви се Канадеца, който говореше доста лошо английски. — Елате, приятели! Ще ви отведа при оня, който знае как ще стане всичко! При капитана на синия отбор!
         Малката група мъже отново потегли. Целият лагер пред портата на форта вече беше на крака и петимата мъже се заеха да си проправят път сред навалицата.
         Тъкмо размерваха полето за състезанието. Две шатри бяха опънати една срещу друга и щяха да служат за врати. Край вратите вече се събираха двата отбора. Подвижният дребен канадец поведе съпровождащите го мъже към северната врата. Сред група индиански играчи, които се бяха насъбрали вече и държаха сопите си, се виждаше един огромен негър. Той тъкмо инструктираше с буйни ръкомахания съотборниците си индианци.
         — Хей! Боби! — подвикна му Канадеца. — Боби! Негърът погледна към приближаващата се група. Том без шапка и обуща ококори широко очи.
         — Кого виждам? Та това е… та това е…
         При възклицанието на Том мускулите на одухотвореното интелигентно лице на африканеца се раздвижиха за част от секундата, сякаш той беше неприятно изненадан, може би дори силно изплашен. Но всичко трая толкова кратко, че четиримата ездачи, та дори и самият Том нищо не забелязаха.
         Взел бързо решение, негърът разбута кръга от заобикалящи го мъже. С един висок скок се прехвърли през още неколцина други, които му препречваха пътя, и вече стоеше пред Том, прегърна със силните си ръце брадатия мъж и го притисна до гърдите си.
         — Том без шапка и обуща! Ама наистина! Какво виждат щастливите ми очи? Том е дошъл! Том без шапка и обуща! Том е дошъл с шапка и обуща!
         От буйната прегръдка Том едва не се задуши.
         — Къдрокоси Чапа — изгъргори той, — Къдрокоси Чапа! Ще ме удушиш! Откъде изникна пък ти? Нима не си вече при…
         Негърът продължаваше отново и отново да целува объркания и полузадушаващ се мъж.
         — Том, виж, че се видяхме отново! Том си има шапка! Том си има обуща!
         — Имам де, имам! — Том се помъчи да се измъкне от тази толкова бурна прегръдка. — Кажи ми най-сетне…
         — Том е дошъл! Том е дошъл!
         — Вразуми се най-после, Къдрокоси Чапа? — извика Том. — Съвсем ще ме задушиш!
         Негърът пусна мъжа от прегръдката си и загледа любезно стария пограничен жител.
         — Том е пристигнал!
         Том оправи шапката на главата си, пое си дълбоко въздух и попита:
         — Значи това наистина си ти, Къдрокоси Чапа! Откъде попадна тук? Мислех, че живееш с Мечата орда?
         Пит се сепна.
         — Какво чуват ушите ми? С мечите бандити?
         — Ние двамата там се запознахме — обясни Том съвсем спокойно. — Когато бях по едно време пленник на това прочуто племе на дакота-титон-оглала.
         — А сега? — Пит си остана все така подозрителен.
         — О, Том! О, Том! — продължи да възклицава атлетично сложеният негър с любезното лице. — О, Том, наистина, аз вече не мечи бандит! Боби никога вече мечи бандит! Не, не!
         — А защо не? — осведоми се Пит все още недоверчиво.
         — Непознат бял човек с малък нос не ми вярва? Том обаче вярва мене! Какво видя Том в моята шатра, когато беше при мене? Седем жени! Седем жени и нещастния Боби! Боби избягал!
         Ездачите от форта край Ниобрара се разсмяха.
         — Така беше — потвърди Том. — Твърде много вдовици и сираци има сред оная прочута банда. Много мъже са избити по време на непрекъснатите боеве и при лов, а гладните гърла си остават в шатрите. Когато мен ме плениха, и аз трябваше да се оженя за такава една вдовица. Но скоро избягах. Значи и ти си избягал от твоите седем баби, лели и племенници, Къдрокоси? Поздравявам те! Значи не си вече хитрият Чапа*, а си станал наш Боби!
         [* Бобър. Б. а.]
         Двамата отново се прегърнаха.
         — Няма ли най-после да разрешим нашия въпрос? — Пит мислеше за наддаването и вече бе станал съвсем нетърпелив.
         — Слушай, Боби, ти си капитан на единия отбор, нали, на сините?
         — Капитан съм! Капитан съм!
         — Е, и? Твоят отбор ли ще победи?
         — Искаш да направя да победи?
         — Какво означава това? Нима не играете честно?
         — Честно, честно, съвсем истински!
         — Знаеш ли как играе червеният отбор? Кой е капитан там? Познаваш ли го?
         — Ето го, стои там! Огромен индианец. От племето понка! Погледите се насочиха към индианеца, който стоеше близо до отсрещната врата на игрището. Той беше висок, много строен, облечен в цветни памучни дрехи, ала не без вкус. Дългите си синьочерни коси беше сплел на плитки. Изпитото му лице беше цялото изрисувано. Боите бяха нанесени на толкова дебел слой, че чертите на лицето му изобщо не можеха да се видят. В колана му бе затъкнат револвер. Освен него той нямаше друго оръжие. В ръката си държеше сопата, която бе извита като стик за хокей. Недалеч от него стояха групата индианци от неговия отбор.
         — Какво знаеш за него и за хората му? — продължи да разпитва настойчиво Пит негъра.
         — Не знам, приятели мои, как ще иска да играе понката Джек. Ако има настроение да играе добре, ще ме победи. Ако настроение лошо, аз вкара топката в неговата врата.
         — Лошо настроение! Добро настроение! Лошо настроение, добро настроение! Нима най-напред ще хвърляме заровете, за да разберем какво ще бъде настроението на някакъв индианец?! Нима никой не може да нареди на тоя тип как трябва да играе?!
         Атлетът Боби вдигна рамене чак до ушите си.
         — Никой не може да му каже! Джек от племето понка прави, каквото той реши. Да го помоля ли да ни ориентира?
         — Вие, двамата капитани, трябва да уговорите това помежду си! — предложи Пит. — Печалбата ще делим!
         Негърът поклати глава и перлените му зъби блеснаха.
         — Индианци винаги упорити! Но вие мои приятели! Ще опитам да говоря с понка!
         Така състоящата се вече от шестима мъже група заобиколи игрището и се приближи към другия отбор.
         Стройният понка следеше с поглед идващите към него мъже. Държеше сопата за игра в дясната си ръка и леко я полюшваше. От синьочерните рисунки изразът на лицето му беше съвсем неуловим. От играещата си със сопата ръка обаче, от стойката на раменете и от леко наведената на една страна глава се излъчваше подчертано високомерие и доста нехайно любопитство.
         — Джек — заговори Къдрокосия Чапа индианеца, — тези петима уважавани джентълмени те молят за малко внимание! Те искат да заложат за един от нас. Да спечелят нещо, да се поразвеселят, преди тези четиримата да се върнат обратно във форта край Ниобрара… Съгласен ли си да им дадеш някакъв съвет?
         Стройният понка престана да полюлява сопата си и остана за миг неподвижен. Пит впери поглед в синьочерно изрисуваното лице, в тази маска на човек, зад която дори погледът бе скрит под спуснатите клепачи. Усети неочаквано студени тръпки по гърба си и несъзнателно хвана муската на гърдите си. Не му остана време обаче да се замисли какво го беше изплашило, защото в този миг индианецът отвърна тихо:
         — Боби ще бъде победител.
         Каза това и като се извърна на другата страна, напусна шестимата мъже и отиде да разпределя играчите от своя отбор.
         Четиримата ездачи се спогледаха смаяни.
         — Бре, че бързо се уреди всичко! — възкликна дребният Джоузеф. — Тук, в Рандал, всичко ни върви като по вода! Още след изгрев слънце ни прие лейтенантът… Вече ни обещаха подкрепление… И сега пък веднага ни обявиха крайния резултат! Какво преимущество ще има този понка, ако те остави ти да спечелиш, Боби?
         Негърът се усмихна смутено.
         — Джек от племето понка има добро настроение и е приятел на Боби!
         — Иди ги разбери!
         — Бързо, бързо! Сега трябва да действуваме веднага! промълви Пит. — Ще трябва да разкажем на всички, че този понка Джек ще победи! Тогава сумата, която ще спечелим, ако заложим за Боби, значително ще нарасне. Боби, ти си истинско злато!
         В този миг зеещите ноздри на Пит изглеждаха доброжелателни. Той бе подушил пари.
         Шестимата се разделиха, за да отидат да организират измамата за наддаването. Малко преди да започне играта, те се срещнаха отново и събраха всички пари, които изобщо имаха в себе си. Избраха Луи Канадеца за отговорник по залагането на цялата група. Боби даде изненадващо голяма сума.
         — Къдрокоси Боби! — възкликна учудено и укоризнено Том. — Откъде имаш толкова много пари? Да не си станал крадец?
         — Том без шапка и без обуща! Просто направих малко търговия.
         — Бързо си се научил да търгуваш.
         Луи Канадеца не отиде със събраните пари при беззъбия Бен, който бе ядосал ездачите от форта край Ниобрара, а внесе цялата сума за залагането при Джони, едрия дебел търговец с рядката коса, и то в последния момент преди започването на състезанието, за да не могат останалите залагащи да се съобразят с тях.
         Негърът се отправи към своя отбор, който се състоеше от тридесетима мъже. Състезанието започна. Удариха твърдата малка топка и тя полетя по тревистата почва. Играчите бягаха сръчно и бързо. Прелитаха един край друг и си отнемаха топката изпод сопата. Боби и Джек стояха все още настрана, ала за познавачите вече беше ясно колко много бързина, сръчност и съобразителност се крият у тези двама играчи. Тълпата от зяпачи бързо се увеличи. Заложилите за крайния резултат зрители насърчаваха своите играчи. Подир войниците откъм голямата порта дойдоха и офицерите. Пристигаха един по един, за да проследят все повече оживяващата се игра.
         Всички бяха силно изненадани какви добри отбори бяха сформирали Боби и Джек от пъстро облечените, окъсани и пиещи много индианци, разположили се край форта. И сред индианците, които бяха само зрители, неочаквано пламна гордост, като гледаха колко добре играеха техните побратими. Измежду тях спонтанно се оформи група от пазители на реда, които не позволяваха на зрителите да прекрачват границите на игралното поле.
         Двамата капитани на отбори се въодушевиха също и играеха превъзходно.
         — Боби! Боби!
         — Джек! Джек!
         — Ама че играят тия! — въодушеви се Луи Канадеца. — Трябваше и аз да участвувам!
         След като бяха вкарани първите три гола и резултатът беше 2:1 за червения отбор, почти цели два часа нито един от отборите не можа да вкара гол във вратата на противника.
         Беше предвидено състезанието да продължи до смрачаване. Към обяд обявиха първата по — дълга почивка. Резултат все още беше 2:1.
         Тъй като стройният понка Джек изчезна още щом обявиха почивката, Боби стана център на вниманието и всеобщото любопитство. Той даваше едно подир друго интервюта на изненаданите зрители и усърдни участници в залагането. Дори комендантът и елегантният лейтенант Роуч не сметнаха, че е под достойнството им да заговорят „негъра“. Всички обсъждаха големите възможности на играчите и от двата отбора. Боби насъбра цял куп пури и цигари и даваше щедро противоречиви предсказания за изхода на състезанието. Когато играчите си отпочинаха и играта трябваше да започне отново, индианецът се появи на минутата на мястото си.
         — А Джек и Боби, изглежда, дори не се и запотиха! — възкликна един драгун със завист. — Такова сърце и такива мускули да можеше да има човек! Направо невероятно!
         Играта ставаше все по-пристрастена. Зрителите съпровождаха със силни викове бързия бяг на играчите, изненадващите им движения. Комендантът бе заложил за Джек, а лейтенантът — за Боби, тъй като мърлявият Джоузеф му бе издал предвидения резултат. Когато след три часа все още не бе вкаран нов гол и дадоха междинна почивка, възбудените зрители изглеждаха по-изморени от самите играчи.
         Боби подскачаше на място, за да се отпуснат мускулите на краката му, и се смееше. Явно беше в добро настроение. Джек се просна в тревата зад вратата на своя син отбор и изчезна по този начин от полезрението на блъскащите се помежду си и говорещи един през друг зрители. Когато отиде зад вратата обаче, Пит не завари там Джек. Огледа се и из един път забеляза индианеца, когото търсеше с поглед, да идва спокойно откъм портата на форта. Цигарата, която той пушеше, разнасяше фин аромат.
         — Откъде ли я е задигнал! — рече укоризнено безносият. Не му се удаде да направи друга забележка обаче, тъй като играта започна отново.
         Джек тичаше удивително бързо и още в началото неговият отбор вкара два гола. Комендантът на форта аплодира гръмко. След това обаче Боби и червеният отбор побързаха да си наваксат загубата. Негърът беше непрекъснато заедно с отбора си пред вратата на противника.
         Съдия на играта нямаше. Пазителите на реда се налагаха на зрителите, ала нямаха никакъв авторитет пред самите играчи. Те сами определяха правилата на играта, Към края страстите се разпалиха. Играчите започнаха да се блъскат и борят и лейтенант Роуч стана доста нервен, когато виковете на играещите мъже преминаха в бойни възгласи на тичащите подир топката противникови отбори. Боби и Джек обаче не загубиха самообладание. Спазвайки явно правилата на играта, те разтърваваха скупчилите се играчи, които направо се бореха.
         Когато се смрачи, бе вкаран последният гол. Боби спечели с 5:4.
         Последваха доста слаби овации. Твърде много зрители бяха заложили за Джек и сега бяха разочаровани. Съотношението на сумите, заложени за Боби, бе 83:10. Групата от шестимата залагащи прибра с голямо удоволствие полагащите й се пари; лейтенантът също беше доволен. Изморените играчи се прибраха в своите шатри. Войниците и офицерите се оттеглиха във форта.
         — Би трябвало да не изпускаме из очи двамата капитани — каза комендантът на Роуч, — може би бихме могли да ги използуваме като бегачи за нас.
         Пит също чу тези думи.
         В качеството си на подчинен Роуч не изказа гласно мнението си пред своя началник, макар неговото предложение да не му беше приятно. Пит обаче реши да подкрепи предложението на коменданта пред Роуч. След като двамата командири на отборите бяха удържали на думата си и Пит прибра печалбата, той забрави изпитания преди това ужас пред индианеца.
         Влачейки парчета лед, Мисури течеше в своето широко легло. Звездите потрепваха, нощният вятър беше леден. Оставените на открито коне се притискаха един до друг, за да се стоплят. Войниците се прибраха в своите помещения. Постовите отново напрегнаха погледи. Лейтенант Роуч разбра с ужас, че беше забравил да заключи стаята си. Ала вътре всичко изглеждаше непобутнато, не липсваше нищо освен една от най-хубавите му цигари. Но може би той не ги бе преброил преди това правилно. Сам си внуши, че действително са му били останали от тази кутия само осем цигари, преди да излезе от стаята, и си отдъхна облекчено.
         Срещу Джек бяха отправени многобройни укоризнени и негодуващи забележки, че накрая започнал да играе отпуснато и с това обезсърчил целия си отбор. Стройният понка обаче явно не се интересуваше нито от мнението на своите съотборници, нито пък на зрителите. Прие от Боби още няколко хубави цигари. Отхвърли поканата на Пит да пийнат нещо заедно, отвръщайки, че е уморен и иска да спи. Пари не взе никакви. Изобщо не беше залагал.
         — Капризен боядисан чудак! — обобщи Бил всеобщото мнение.
         Пит се развихри; държеше се като благодетел и изхарчи в кръчмата на форта цялата спечелена от залагането сума за бренди. След полунощ той и тримата ездачи от форта край Ниобрара се настаниха за нощувка в едно войнишко помещение. Спокойни, че ги очакват няколко дни почивка, те заспаха и захъркаха доволно. За момента ужасите на живота сред прерията бяха далеч от тях.


         Когато нощта мина и слънцето изгря наново, малката група драгуни вече чакаха на конете си пред голямата порта, готови да потеглят към Янктон. Пит, който също седеше на коня си, държеше за юздата готов врания кон на лейтенант Роуч. Пред малката група чакаха Джек и Боби. Пит, който се смяташе за куриер и нямаше желание да го изпращат повече на разузнаване, още на закуска бе подхвърлил на лейтенант Роуч, че е добре да последва съвета на коменданта на лагера и да наеме негъра и стройния понка за бегачи и съгледвачи. Макар да предполагаха, че по пътя от форт Рандал до Янктон на брега на Мисури не ги заплашват никакви опасности, все пак докладните записки на майор Смит бяха събудили у елегантния лейтенант чувството, че се намира близо до границата. Затова съветът на Пит тази сутрин бе посрещнат благосклонно от Роуч.
         Къдрокосият Боби, атлетично сложеният любезен негър, стоеше в очакване до Пит и до коня на лейтенанта и гледаше към портата, откъдето трябваше да дойде Роуч. В този миг се чуха и стъпките на лейтенанта. Роуч отвърна на поздрава на стражата със своя небрежно разглезен тон, приближи се и скочи върху седлото на врания си кон с леко движение, подчертаващо още по-добре елегантната му външност. Подкарвайки коня, той даде знак с камшика си на двамата съгледвачи да тръгват. Като на роби. У Боб из един път се събудиха спомените от тежкото му детство. Белегът от камшик върху тялото му пламна отново и ако лейтенант Роуч си бе направил труда да погледне в лицето на младия мъж, в същия този миг той нямаше да види в него никаква любезност. Подобен опит да разгадае израза на лицето на стройния понка обаче и сега би останал безуспешен. Индианецът бе изчакал равнодушно идването на лейтенанта. Преди още Роуч да замахне с камшика, той бе започнал да тича. Лицето на индианеца отново старателно бе покрито цялото с гъсто положени черни, сини и бели краски. Докато Боби тичаше гол от кръста нагоре, Джек не беше свалил ризата си и дори се бе наметнал с пончо.
         Джек тичаше пръв и Боби го следваше по петите. С дългите си мускулести крака индианецът беше превъзходен бегач, но и негърът не му отстъпваше. Двамата побягнаха с темпото на препускащи коне, което можеха да издържат часове наред. От време на време те изтичваха по-напред, за да обгледат местността, през която трябваше да мине групата ездачи. Пит и Роуч бяха напълно доволни от тези двама бегачи и съгледвачи.
         Свежият утринен полъх повяваше над хълмистата местност.
         Лейтенант Роуч се наслаждаваше на утрото в най-добро разположение на духа. Надяваше се, че ще има успех пред полковник Джекмън, който беше в добри приятелски отношения с бащата на лейтенанта. Освен това той трябваше да предаде в Янктон поздрави на съпругата на своя непосредствен началник, госпожа Джоунс, и накрая Антъни Роуч знаеше, че неговата годеница Кейт Смит, дъщерята на майор Смит, вече бе пристигнала в Янктон.
         Янктон се намираше в южната част на територията на племената на дакота, по североизточното течение на Мисури. Градът беше все още малък и имаше изглед едва след десетина години да се превърне в главен град на новосъздаващия се щат. Заможните и свързани с политическите и военните задължения на съпрузите или бащите си семейства се бяха настанили заедно в един квартал. По това време в една частна къща на този квартал обитателите тъкмо вечеряха. Залязващото слънце все още блестеше над малката градинка, в която лехите с цветя още бяха покрити. Лъчите на слънцето влизаха през блестящите стъкла на прозорците и се плъзгаха по атлазената покривка на масата, по сребърните прибори и по блестящия бял порцелан на софрата. Две възрастни дами и една девойка седяха около кръглата маса.
         — Колко много се радвам за теб, мила Кейт, задето ще имаш възможност да се срещнеш тук със своя годеник! — Домакинята госпожа Джоунс беше пълна, хранеща се с апетит жена, обичаща хората.
         — Колко е прекрасно от ваша страна, че искате да ми дадете възможност да се видя отново с Антъни! — отвърна девойката чинно и побърза да подаде на втората възрастна и по-малко човеколюбива на вид дама солничката.
         — Това съвсем не е сигурно още! — подхвърли втората дама, чието набръчкано лице бе силно напудрено.
         — Естествено, лельо Бети — отвърна бледата девойка, — но аз ще понеса твърдо разочарованието, ако не мога да се видя с Антъни.
         — Твърдостта е повече мъжка черта, Кейт — рече укоризнено лелята. — Не бих сметнала това за недостойно, ако веднъж поне изразиш като млада девойка някое свое чувство с пролята сълза. Често се държиш твърде студено.
         — Естествено, лельо Бети, ще помисля по този въпрос.
         — Кейт, не бъди толкова сериозна — възкликна пълната домакиня. — Ако дойде, господин Роуч ще иска да завари тук една весела годеница! И недей да се безпокоиш за нищо! Ако той не може да дойде в Янктон, ще наредя да впрегнат кабриолета и ще заминем за Рандал!
         — За бога! — Леля Бети почервеня от уплаха. — Надявам се, няма да минем през прерията?
         — Тук отсечката е напълно безопасна, мила братовчедке, и пътуването ни ще бъде чудесно удоволствие! Ние имаме нов кабриолет с четири впряга; сякаш летиш с него!
         — Но ние не можем да приемем, мила братовчедке, заради нас вие…
         — Но, мила моя Бети, за мен самата ще бъде най-голямо удоволствие да предприема подобно пътуване с новия ни кабриолет и да изненадам своя съпруг във форт Рандал! Да, действително, той много обича такива изненади!
         Дамите преминаха към топлия пудинг.
         По време на настъпилата поради това пауза в разговора всички наостриха слух към конския тропот, който се разнесе по прашната улица. Кейт седеше с лице към прозореца и можеше да вижда улицата. Тя бе заела това място, защото тук лъчите на вечерното слънце силно дразнеха очите, поради което двете възрастни дами го бяха избягнали. Преди да се появи малката група конници с нейния лейтенант, Кейт забеляза на улицата най-напред двама бегачи.
         В очите на девойката все още се четеше истински ужас, когато навън лейтенант Антъни Роуч се наведе малко от врания си кон и поздрави през прозореца седящите вътре жени. Лейтенантът леко се стресна, тъй като не знаеше дали ужасът на годеницата му не е предизвикан от неговата поява. Двете възрастни дами кимнаха и поздравленията им още звучаха, когато драгуните и техният лейтенант отдавна вече бяха изчезнали.
         Кейт се бе поовладяла малко, когато вниманието на седящите на трапезата отново се насочи към нея.
         — Колко е прекрасно! — възкликна госпожа Джоунс. — Веднага ще наредя да уведомят лейтенант Роуч, че може да дойде да ни посети! — Тя позвъни и даде нарежданията си на една чернокожа прислужница.
         — Кейт — попита след това тя, — какво те изплаши така? Ти пребледня изведнъж!
         — Нищо…
         — Довери ми се, дете!
         — Моля да ме извините. Много съм глупава. Преди групата с Антъни минаха двама бегачи. Единият от тях беше индианец.
         — Но тук, край Мисури, това е обикновена гледка. — Настроението на домакинята леко се бе помрачило.
         — Той така страшно си беше изрисувал лицето!
         — Ще трябва да накарат тези хора да се отучат от това! То, разбира се, е езическо невежество. Кажи на своя годеник, мила Кейт, да заповяда на този човек да си измие лицето и той ще го стори. Няма вече „магьосници“. Те съществуват още само в романите на господин Купър! Нима не си истински щастлива, че ще видиш отново своя годеник, Кейт?
         — Напълно.
         — Кога ще бъде сватбата ви?
         Девойката погледна несигурно към леля Бети.
         — Не много скоро, не много скоро! — отвърна лелята. — Кейт и Антъни са сгодени едва от една година. Смятам, че най-правилно е срокът на един годеж да бъде три години, така е най-правилно.
         Девойката подтисна една въздишка и госпожа Джоунс наблюдаваше Кейт със съчувствие. Девойката беше вече двадесетгодишна. Крайно време беше да се омъжи, ала леля Бети навярно не искаше да се лиши от послушната си безплатна прислужница. Кейт бе станала бедна, откакто фермата на дядо й бе изгорена заедно с нивите и всички сгради по време на въстанието на източните дакота през 1862 година. Бащата на Кейт, майор Смит, не бе успял да направи кариера и заможната собственица на воденица и овдовяла леля Бети изискваше от своята бъдеща наследница да я обслужва от ранно утро до късна вечер. Всичко това мина сега през ума на домакинята, ала тя не каза нищо.
         Един час след разговора на дамите по време на вечерята лейтенант Антъни Роуч бързаше окрилен към малката къща. Помоли да го извинят заради посещението му в този необичаен час, представи се за много щастлив, оживен от радостта от срещата, каза няколко подходящи за случая ласкателства на двете възрастни дами, особено на леля Бети с богатото наследство, и чак тогава поздрави годеницата си. Веднага усети колко студена бе ръката на Кейт. Направи му впечатление също така, че девойката изглеждаше бледа и че около устните й се бяха врязали първите малки гънчици на умора и разочарование. Остана недоволен от това, защото искаше заедно с голямото наследство да спечели и една хубава и жизнерадостна булка, която няма да му дотяга с капризи. Реши да разбере повода за бледността и студенината на Кейт и се съюзи за целта с госпожа Джоунс. Домакинята успя да отведе леля Бети за няколко минути в едно друго помещение и годениците останаха за малко сами.
         — Кога ще бъде сватбата ни? — попита Роуч веднага годеницата си. — Говори ли вече с леля Бети?
         — Да, говорих — отвърна Кейт бавно, със съвсем различен, малко по-дълбок глас, отколкото разговаряше обикновено с леля си. — Леля Бети ще даде съгласието си най-рано след две години.
         — Но това е безразсъдство! Щуротия! Затова си толкова бледа, разбирам! Какво можем да сторим ние двамата?
         — Не би ли желал да разговаряш сам с леля Бети, Антъни? Ти си по-опитен от мен. Татко би бил съгласен веднага да се оженим.
         — Хм, да, да, виждам, че ще трябва сам да се заема с тази работа. Значи баща ти е съгласен? Чудесно! Тогава… хм… вие трите ще дойдете на посещение във форт Рандал, нали?
         — Госпожа Джоунс има голямо желание. Иска да изпробва новия им кабриолет и да изненада съпруга си във форта.
         — Аз ще се погрижа това посещение да се осъществи. Ще съпроводя колата ви с моите драгуни чак до Рандал. Няколко дни по-късно ще се отправя от форт Рандал с една колона с боеприпаси към Ниобрара при баща ти. Кейт, ще дойдеш ли с мен там? Тъкмо ще вземем благословията на баща ти! Тогава леля Бети няма да може да ни създава повече трудности! Смятам, че няма да те лиши от наследство заради подобна твоя постъпка?
         — Антъни! Антъни! — Кръвта букна чак до слепоочията на девойката, фигурата й се изопна. Тя не желаеше нищо по-силно от края на безрадостното си съществуване край богатата леля.
         — Ето така ми харесваш, Кейт! Значи решено! Разбира се, леля Бети не бива да подразбере нищо. Няма да си вземаш рокля за езда, като тръгнеш за Рандал; ще пътуваш в кабриолета заедно с двете възрастни дами като покорна племенница, а за всичко останало ще се погрижа аз!
         Роуч отстъпи крачка назад, тъй като вратата на съседната стая се отвори. Госпожа Джоунс и леля Бети се върнаха отново.
         — Господин Роуч! — подхвана домакинята със своя възбуден глас. — Надявам се, че сте стигнали до съгласие с вашата годеница тя да приеме моята покана и да дойде заедно с нас в Рандал?
         — Не само това, госпожо Джоунс, ами аз лично ще придружа вашия кабриолет заедно с моите драгуни до форт Рандал!
         — Колко любезно и колко прекрасно! Каква чудесна идея! Нали, Бети?
         — Няма да е зле — отвърна запитаната доста по-сдържано, но явно успокоена.
         — Впрочем — госпожа Джоунс също се усмихна — ще се наложи, господин Роуч, да заповядате на своя индиански бегач да изтрие боята от лицето си. Изрисуваната му физиономия твърде силно изплаши вашата годеница.
         Роуч отвърна с любезна, малко принудена усмивка:
         — Кейт е смела по природа. Не се съмнявам, че скоро ще свикне с атмосферата в Дивия Запад!


         Сутринта след тази среща лейтенант Роуч се отправи в определения час към полковник Джекмън. Той умееше да се държи коректно, почтително, но не и раболепно и при вида на този лейтенант смръщените черти на лицето на полковника се поотпуснаха. Роуч подаде запечатания с восък и печат плик от майор Смит.
         Кабинетът на полковника беше много светъл, все още зимният ден навън беше съвсем ясен и полковник Джекмън нямаше нужда от лупа, за да разчете едрия, ясен и силно заострен почерк на майор Смит. Колкото видът на писмото да му хареса обаче, толкова по-малко му се понрави съдържанието му.
         — Постоянно и непрекъснато все същите оплаквания и молби! Аз не съм нито сляп, нито глух. Но и майор Смит трябва да разбере най-после, че чрез непрекъснатото повторение едни и същи оплаквания няма да ми се сторят нито нови, нито по-убедителни. Та какво ще предприемем сега, лейтенант Роуч? Аз имам заповед: хората от племето дакота трябва да бъдат затворени в определените за тях резервати! Значи трябва да ги натикаме там! Също и тия няколко малки банди в околностите на Ниобрара, с които Смит, непонятно защо, все още не може да се справи.
         — Тъй вярно. Разрешавате ли едно предложение?
         — Моля. И вие там, във форт Рандал, сигурно имате мнение по въпроса.
         — Тъй вярно. Ние в Рандал можем сега да се лишим от някой и друг войник и да го изпратим като подкрепление на форта край Ниобрара. Естествено, заедно със съответните муниции и продоволствие. Аз съм готов да поема един такъв транспорт и да остана край Ниобрара, докато най-после се възцари ред и в този несигурен край.
         — Браво, Роуч! Такива искам да бъдат нашите млади офицери! Вие напълно приличате на своя високо ценен от мен баща! Ще пиша съответно по този повод на коменданта в Рандал. И още нещо: Как преценявате вие причината за непрекъснатите ни неуспехи във форта край Ниобрара? Хората са малко или… хм… искам да кажа… твърде малка е съобразителността и енергичността на коменданта?
         — Не бих си позволил да давам мнение по въпроса! — Роуч гледаше надолу към върховете на ботушите си. — И все пак до известна степен, ако вземем пред вид мнението на обикновените войници и на охраната — хората искат да бъдат командувани по-добре. Та това е същинска лудница! Да оставят един дребен военен вожд, някакъв си индиански предводител на банда, който сигурно не разполага с повече хора, отколкото майор Смит… да оставят такъв един червенокож негодник да се налага с номерата, които непрекъснато ни играе, докато ние от своя страна… какво да ви кажа, се задоволяваме в най-добрия случай да изпровождаме с успех някое и друго молителско писмо през прерията!
         — Такова е и моето мнение, Роуч, точно такова! Впрочем напоследък аз спечелих един нов, опитен в живота тук, на Запад, съветник. Нарича се Фред Кларк. Истински хитрец! Но може да ни бъде полезен. Той предлага да подсилим форта, да изпратим там някой млад, енергичен офицер и след това, като стреснем оня дакота, тоя червенокож негодяй, този… Хари, да, Хари, да го заловим! Преди той е бил разузнавач при нас. Ние можем да го обесим за предателство, ако сметнем това за целесъобразно.
         — Прекрасно! Аз ще преценя всички възможности в това отношение.
         — Добре. Сега ще издиктувам писмата. Моля, елате отново след един час!
         Роуч се оттегли. Щом се отдалечи достатъчно, за да не го чуе полковникът, лейтенантът започна да си подсвирква доволен. Пътят на неговата кариера се откриваше чист пред него.
         — След един час — каза той на Пит, който го очакваше — ще получим всичко, каквото поискаме! След един час ти ще тръгнеш към форта с писмата на полковник Джекмън. Аз самият ще те настигна след няколко дни заедно с нашите драгуни. Ще трябва да съпроводя съпругата на майор Джоунс до Рандал.
         — А кой ще съпровожда мен и писмата, скрити в джоба от лосова кожа на гърдите ми?
         Роуч се направи, че не е чул твърде интимния тон, тъй като и неговата съвест не беше съвсем чиста.
         — Ти можеш да вземеш двамата бегачи Джек и Боби. И без това дамите са се изплашили от изрисуваното лице на Джек. Те искат индианецът да си измие лицето! — Роуч се закашля, за да не се разсмее непристойно.
         Пит изгрухтя от удоволствие.
         — А, само това не! — рече той. — Свинята си носи мръсотията, индианецът ходи боядисан. Иначе и двамата стават непоносими. И така, аз ще взема Джек и Боби със себе си.
         Един час по-късно изпълниха уговореното. Пит получи две написани от краснописец и подписани от полковник Джекмън, подпечатани на много места писма, които трябваше да отнесе като доверен бърз куриер във форт Рандал.
         Чипоносият изкара коня си. Двамата бегачи бяха пренощували в конюшнята и вече бяха готови за път. Пит им заобяснява многословно какви успехи бил пожънал лейтенант Роуч пред полковник Джекмън и че във форта край Ниобрара щяло да пристигне силно подкрепление. Боби приветствува, както се полага, постигнатия успех. Джек от племето понка, изглежда, бе разбрал твърде малко от приказките на Пит или въобще не бе проявил интерес и явно не се засягаше от това, че куриерът ездач може да го сметне за глупав и високомерен.
         На идване от Рандал в Янктон куриерската група бе прекосила Мисури при Рандал и бе пресякла по този начин завоя на реката. Сега Пит заяви, че искал да преминат реката близо до Янктон и да заобиколят завоя на Мисури. Тъй като това беше съвсем безполезно и щеше да коства загуба на доста време, той призна накрая на Боб, че се бил нагърбил да извърши някакви дребни лични услуги за градчето Ниобрара и затова избрал този заобиколен път. Бегачите нямаха какво да възразят. Дали се подчиниха доброволно, или не, не се разбра; пък и това никак не интересуваше Пит. Щом като лейтенант Роуч щеше да свърже личните си интереси със служебните, защо и дребната риба Пит със сплескания нос поне за известно време да не бъде господар сам на себе си?
         Придружен от двамата бегачи, куриерът стигна до брега на Мисури, където трябваше да се прехвърлят със сал.
         По време на престоя на куриерската група в Янктон видът на реката твърде се беше променил, тя беше силно придошла. Глиненожълтите води се плискаха високо нагоре по бреговете. Ледоходът беше застрашителен. И по повърхността на реката се виждаха водовъртежи, които бяха твърде опасни за преминаването на плавателни съдове. Моторният сал беше спрял на източния бряг. Салджията пушеше. Двамата му помощници — високо израсли, съвсем млади момчета, облечени в сини панталони и раирани якета — се изтягаха на тревата край него. Никой не даваше вид, че смята да предприема пътуване.
         Когато Пит пристигна заедно с Боб и Джек на брега, там вече чакаха двама пътници. Отначало двете групи мъже стояха спокойно на мостика и чакаха заедно. Двамата пътници, които бяха пристигнали първи, привличаха погледите с външния си вид. Единият от тях беше белокож, другият — индианец. И двамата бяха облечени много изискано и чисто, белият — в каубойски дрехи, ала от скъпа мека кожа, а индианецът — по индиански обичай; той беше обут в кожени панталони с гамаши и с ресни по шевовете, а отгоре имаше дълга кожена, красиво бродирана дреха и огърлица от злато и скъпоценни камъни. Край тях стояха чистокръвните им коне. Индианецът водеше и един катър с багажа им.
         — Е — рече най-после салджията, като изгледа петимата клиенти и избута лулата си в ъгъла на устата. — Кой от вас иска непременно да се удави? Аз не.
         — Ние трябва да се прехвърлим отсреща! — възкликна Пит. — Военна заповед!
         — Предайте заповедта си на реката! — отвърна салджията, несмущаван от нищо. — Може пък ледоходът да ви послуша! — Той посочи с палец през рамото си към носещите се надолу ледени блокове и завирените места. — Вашият военен началник ще плати ли нов сал и пенсия на вдовицата ми?
         — Я стига си приказвал глупости! Трябва веднага да се прехвърлим оттатък! — Пит мислеше за своите дребни лични задължения и не искаше да се откаже от тях.
         Добре облеченият господин извади портфейла си.
         — Колко искате, за да ни прекарате оттатък?
         — Хм, хм. — Салджията назова десетократна цена. — И то за всеки поотделно! — добави той и се огледа наоколо.
         Несъзнателно всички погледи последваха неговия, за да разберат какво смятат останалите пътници. Всеки от чакащите изгледа изпитателно останалите един по един. При това добре облеченият индианец, чието лице не бе изрисувано, изглежда, неочаквано се изплаши от нещо. Не каза обаче нито дума, само се извърна на другата страна и зарея поглед над водата.
         — Хайде, какво чакаме! — настоя Пит. — Боби! Ти спечели от залагането и освен това ти дадоха и награда като победител! Ти ще платиш за трима ни!
         — Не, не и не! Не плаща! Всичко изпил.
         — Какво, всичко си изпил? Ти с всичкия си ли си?
         — Съвсем с всичкия!
         — През следващите дни положението за движение по реката ще се подобри ли, или ще се влоши? — попита непознатият господин салджията.
         — Ще се влоши. През следващите дванадесет-четиринадесет дни въобще няма да може да се минава оттатък. Нито един организиран кормчия или салджия няма да се съгласи да поеме такъв риск.
         — Ти не си ли организиран? Кажи тогава ясно! Аз ще заплатя за всички ни желаната сума.
         — И за конете ли? И за катъра?
         — Тяхната такса как ще изчислиш?
         — Всяко добиче се равнява на четирима души. Те и без това създават много повече грижи!
         Господинът с портфейла в ръка не се подвоуми и сега. Това се стори доста странно на всички останали, защото той имаше нежни ръце, болнав вид на лицето, а добре поддържаните му меки коси бяха посивели. Съвсем не приличаше на човек, готов да поема голям риск. Навярно го въодушевяваше някакво силно желание или някаква идея, за да се съгласи да поеме такъв риск, който явно не бе по силите му.
         Докато той плащаше, Пит вече откара кафявия си кон на сала, много доволен от развоя на нещата. Не беше лесно да се отведат конете върху сала, защото те предусещаха опасността. Индианецът със скъпоценната огърлица държеше своя собствен пъстър жребец и белия кон на сиви петна на своя бял спътник за юздите. Боб му се притече на помощ и се зае с катъра, натоварен с багажа. С мъка отведоха и тези животни върху люлеещия се сал.
         Междувременно господинът в каубойското облекло вече бе платил. Боб му помогна да се качи на сала. Салджията и едно от момчетата също скочиха върху дъските; котелът бе запален, лопатните колела заработиха. Другото момче отвърза въжето и скочи едновременно със стройния понка върху нестабилния вече сал.
         Силното течение веднага повлече рязко надолу плавателния съд. Никой не изпитваше желание да разговаря. Всички бяха вперили поглед във водата и в кормчията на кормилото. На брега се насъбраха всички хора, за да наблюдават пътуването. Жителите по брега на реката очакваха с нетърпение да видят как ще се справи салът с тежките условия на придошлите води и силния ледоход.
         Когато конете и катърът се поуспокоиха и пътуването сякаш тръгна нормално, господинът с посивелите коси попита любезно Боби:
         — Накъде пътувате?
         — За форт Рандал!
         — Аха. — Господинът размени поглед със съпровождащия го индианец. — С известно леко отклонение!
         Салът започна да се върти. Водите си играеха с него. Лицето на кормчията помрачил.
         Моторът успя да извлече сала от водовъртежа. Достигнаха средата на реката и я отминаха. Салът се стремеше вече към западния бряг, когато нещо силно го блъсна отдолу под водата. Всичко останало се разигра с ужасяваща бързина.
         Моторът престана да работи. Докато салът се носеше неуправляван по течението надолу, нещо го блъсна сега пък отстрани. Той неочаквано заседна и се наклони. Веднага се струпаха парчета лед и се образуваха нови водовъртежи. Течението напрягаше зловещите си сили, за да отстрани препятствието по пътя си.
         Двете момчета излязоха от долното помещение, където машината вече бе престанала да работи. Изпълзяха задъхани и плюещи на палубата. Салджията стискаше с ръце неподдаващото кормило. Най-сетне той извика против волята си:
         — Да се спасява кой както може! Спасителни лодки нямаше.
         Сивокосият пътник смъкна якето си, за да може да плува по-добре. Силна вълна разкъса струпалите се огромни парчета лед, плисна върху палубата, заля всички с ледени пръски и отнесе надолу коженото яке.
         Боб откачи единствения спасителен пояс, който се намираше на палубата, и го подаде мълчаливо на непознатия. Човекът се смути, ала го пое.
         Пит не мислеше вече за никого. Бе скочил във водата и заплува към брега. Катърът, който не бе завързан достатъчно здраво, последва примера му, спусна се с товара си във водата и също се понесе по течението. Боб и индианецът със скъпоценната огърлица отвързаха останалите коне. Искаха да ги изтикат във водата, ала конете се подхлъзнаха, паднаха от сала, вдигнаха се на задните си крака и заритаха изплашени с предните. Стройният понка, който бе стоял досега встрани, се приближи с дълъг скок. Даде бързо знак с ръка на добре облечения индианец да се погрижи за сивокосия господин, а той и Боб се заеха с конете. Сивокосият скочи едновременно със своя индиански спътник във водата. Джек, който бе изостанал, за да е заедно с Боб, сега напрегна мишци и показа умението си да борави с коне. Не мина и половин минута и трите жребеца вече бяха във водата. Джек също се спусна в калножълтите буйни води и заплува край животните. Не бе сметнал за необходимо да свали някоя от дрехите си; не бе свалил дори и пречещото му при движение пончо.
         Заедно с Боб напуснаха сала и двете момчета, които бяха изпълнявали ролята на машинист и огняр.
         Салджията обаче все още стоеше пред станалото вече излишно кормило; бързо течащата вода стигаше чак до кръста му. Но той не пускаше кормилото. На източния бряг, откъдето бе отплувал салът, се трупаха все повече хора и размахваха ръце. Те навярно и крещяха, ала гласовете им не можеха да се чуят през широката река. Водовъртежите се засилиха и погълнаха сала заедно с кормчията. Плуващите мъже дори не забелязаха това; твърде много бяха заети сами със себе си.
         Пит стигна пръв до западния бряг. Измъкна се целият вир-вода и се огледа назад за останалите. Те плуваха разпръснати из водата. Джек не се отделяше от конете. Двамата непознати плуваха един до друг. Изглежда, индианецът със скъпоценната огърлица и Боб поддържаха с все сили сивокосия господин със спасителния пояс, за да не го отвлече силната вода. Двете момчета бързо настигнаха тази последна група.
         Пит изтича към мястото, където конете трябваше да излязат на сушата. Почака съвсем малко и изплашените животни вече започнаха да се катерят по брега и по стръмнината нагоре. Пит успя веднага да хване своя кафяв жребец за юздата. Стройният понка се бе прехвърлил върху гърба на пъстрия кон на непознатия индианец още във водата. Сега той хвана белия жребец за юздата. Пит и Джек видяха надолу по течението катъра, който тъкмо се изкачваше заедно с товара си на брега и после побягна в галоп на юг. Пит се спусна да догони животното.
         Сивокосият господин, съпровождащият го индианец и Боб също успяха да се спасят. Те излязоха от водата заедно с двете момчета. Нагизнали, треперещи от студ, те се запрепъваха по стръмния бряг нагоре. Момчетата изтичаха към една колиба, направена от кори на дървета, горе на високото. Към същата барака, която салджията навярно бе използувал за подслон в случай на нужда, се насочиха и двамата непознати мъже.
         Стройният понка и Боб останаха сами на открито. Събраха дървета, напалиха огън и се съблякоха, за да изсъхнат заедно с оръжието и дрехите си от вятъра и от огъня. Все пак стройният понка и сега не свали басмената си риза: искаше да я остави да изсъхне на гърба му.
         Боби се огледа към колибата и конете. Непознатият индианец тъкмо бе излязъл отвътре и започна да търка техните два коня, които зъзнеха не по-малко от хората. Пит се завърна без успех от опита си да залови катъра с товара. В момента, в който щеше да го хване, хитрото животно навлезе отново във водата. Чипоносият спъна краката на своя кафяв жребец и се скри, целият нагизнал във вода, в колибата. Скоро обаче излезе в сухи дрехи. Явно бе взел някакъв работен костюм на удавилия се кормчия и сега се насочи към Боб.
         — Ама че свинщина! — Пит застана широко разкрачен. — Всичко е вир-вода! Дори не можем вече и един изстрел да дадем! Все пак писмата успях да спася. Кожената ми жилетка не пропуска вода! Слушай, Боби, ти наистина ли пропи всичко, или ще можеш да платиш на двете момчета нещо за костюма, който облякох? Удавеният кормчия им бил баща. Господинът с портфейла е пълен фалименто. Парите му били в дрехата, която сега си плува надолу по Мисури. Багажът и оръжията им пропаднаха заедно с катъра! Така че този господин Морис ще може да се свърже с банката си едва в Ниобрара или във форт Рандал! Дотам сега е по-лесно да стигнем, отколкото да се връщаме обратно в Янктон — през тая трижди проклета река!
         — А защо ти сам не платиш на сираците дрехата, която си взел? — отвърна Боб.
         — Че аз нямам нищо повече. Аз въобще никога нямам пари! Още моят старец ми се сърдеше за това, то беше и причината да дойда тук, в Дивия Запад. Нима ти смяташ да ме научиш тепърва да пестя? Каква полза има бедният човек да пести?
         — Некадърник си ти!
         — Да изпратя ли все пак момчетата при тебе, Боб, или не?
         — Ще видим. Нека дойдат!
         — Добре, това е вече мъжка дума.
         Пит се отдалечи, за да уведоми момчетата.
         Те дойдоха. Бяха израсли много високи, слаби, мускулести. Загарът на кожата им все пак не можеше да скрие пребледняването им.
         — И така, баща ви загина — рече Боб. — Той сам така искаше. Къде е майка ви?
         — Отсреща, в Янктон.
         — Имате ли още един сал? Отговорът бе клатене на глави.
         — Майка ви работи ли?
         — Пере на хората.
         — Колко сте годишни?
         — Аз съм на тринадесет, брат ми — на дванадесет.
         — Какво смятате да правите сега?
         — Ще живеем в колибата, докато спадне водата на реката.
         — Има ли какво да ядете дотогава? Отново поклащане на глави.
         Боб се обърна към другаря си понка.
         — Какво ще правим с двамата хлапаци? От какво ще се хранят, докато стигнат отново при майка си?
         Джек не отговори. Изглежда, според него подобен въпрос въобще не можеше да бъде затруднение за едно дванадесет и едно тринадесетгодишно момче. Ала Боби си остана все така загрижен.
         — Слушайте! — подвикна той на двете момчета. — Колко е далеч оттук до следващото село?
         — Един час на кон.
         — Можете да стигнете пеша дотам. Ще ви платя за дрехите на баща ви, които Пит е облякъл, и ще ви дам още малко пари. С тях ще си купите храна и ще се хванете на работа в селото.
         Парите, които ще спестите, ще дадете на майка си. Разбрано ли е?
         Няколко сълзи се стекоха по бузите на по-малкото момче.
         Боб разтвори джоба на колана си. Оказа се, че не бе пропил нито едно пени. Подаде на момчетата един долар. Те се ококориха, сякаш се бе случило истинско чудо. С тези пари можеха да живеят половин месец и ако пестяха много и припечелеха нещо допълнително, можеха да изкарат и по-дълго време. Струваше им се непонятно, че негърът без връхна дреха беше толкова богат и на всичко отгоре — толкова щедър.
         — И ти можеш да дойдеш в колибата! — покани го по-голямото момче.
         — На мен на открито ми е по-добре. Не ви ли харесва нашият огън? Можете да седнете при нас!
         Момчетата се подчиниха.
         Откъм колибата от дървесна кора се чу някакъв странен звук. Сякаш някой хлипаше.
         — Това е богатият мъж, който вече няма пари — рече Боб.
         — Той много добре знае, че салът нямаше да потъне и салджията нямаше да се удави без тия негови пари — отвърна другарят му понка, който обикновено мълчеше.
         — Да, така е. Така е. Но кой ще му отнеме вината? Със своите пари той лиши тези две момчета от баща. — Боб бе тъжен и се зае с огъня, за да има да върши нещо.
         — На дъното на Мисури има вече стотици салове и малки кораби — промълви тихо по-малкото момче.
         Боб кимна.
         — Лоша река, буйна река. — Той се обърна към Джек. Досега бе говорил само на английски със своя другар понка, сега обаче заговори на някакъв индиански диалект, който двете момчета не познаваха и не разбираха: — Ти също ли позна двамата чужденци? Това е Прелетната птица Жълтата брада Тайнствения жезъл, който умее да рисува картини, и неговият червен брат Дългото копие от племето чейени, когото той е откупил от един резерват.
         Стройният понка само кимна.
         — Страхувам се, че Дългото копие те позна — добави съвсем тихо Боб на езика на дакота.
         — Той познава белезите по главата ми, които получих като дете в борба с един орел — отвърна Джек. — Но той ще мълчи.
         Двамата прекъснаха разговора си, защото Пит отново излезе от колибата и се приближи към Боб и Джек.
         — Какво става? Ще тръгваме ли? Моят кон трябва да се движи, иначе ще вземе да ми се разболее след тая баня.
         Боб и Джек се изправиха безмълвно.
         — Художникът реве там вътре, задето е потънал салът — рече Пит. — Най-добре ще бъде и те да дойдат с нас в Рандал.
         — Дай му сухите дрехи — посъветва го Боб, — тогава и той може да дойде с нас.
         — Ами аз?
         — На теб нищо няма да ти стане от мокрия панталон. В Рандал този човек отново ще стане богат и ще те възнагради!
         — Не е лоша идея. Добре.
         Така всички спасили се мъже отново тръгнаха на път. Момчетата се запътиха на юг към близкото село. Пит яхна своя кафяв жребец, Дългото копие от племето чейени — своя пъстър кон. Боб държеше за юздата белия жребец на художника, който излезе последен от колибата.
         Конете потеглиха в галоп, двамата бегачи тичаха с равно темпо и широки крачки. Вече не им беше студено.
         Когато Пит, Боб и Джек пристигнаха във форт Рандал заедно с двамата непознати, и те самите, и дрехите, и конете, и оръжието им отдавна вече бяха изсъхнали. Само по бедните моряшки работни дрехи на художника всеки веднага можеше да прецени, че им се е случило нещо неочаквано.
         Малката група се приближи към външната порта. Постовият се двоумеше дали да пусне вътре художника и индианския му спътник и ги попита за имената.
         — Дан Морис и Дългото копие от племето чейени. Един ездач без седло избърза по молба на куриера Пит при коменданта и скоро се върна, за да съобщи, че Морис е добре дошъл заедно със своя съпровождач и веднага ще бъде приет. Така двамата влязоха с конете си заедно с Пит във форта.
         — Елате и вие! — подкани Пит двамата бегачи Боб и Джек покровителствено. — Вие изпълнихте поставена ви от нас задача, следователно можете да спите в конюшнята ни.
         Къдрокосият Боб погледна въпросително своя другар понка. Като забеляза, че той е съгласен, двамата приеха поканата. Двете групи се разделиха. Пит отведе Морис при коменданта. Подпомогнат от двамата бегачи, Дългото копие отведе конете в конюшнята. Двамата индианци и негърът не размениха нито дума. Щом подслониха конете, Дългото копие се отдалечи. Боб и Джек намериха чиста слама и се отпуснаха върху нея в един ъгъл на конюшнята. Бяха уморени.
         Беше още рано сутринта. По пладне Дългото копие влезе отново в конюшнята, погрижи се за конете и се запъти към Джек и Боб.
         — Прелетната птица Жълтата брада Тайнствения жезъл желае да рисува Джек от племето понка.
         — Хартията и боите му се разхождат върху гърба на катъра по брега на Мисури — отвърна Джек. — Дали да отида с един кон и да заловя отново катъра на художника Морис Жълтата брада?
         Дългото копие сведе поглед и попита:
         — Искаш ли да дойдеш? Стройният понка не се замисли дълго.
         — Ще дойда. — Изправи се от пода и последва чейена. Дългото копие преведе младия понка през двора към една сграда с кула и се заизкачваха по вътрешната дървена стълба. Когато той отвори една врата, пред очите им се разкри светла стая, която навярно използуваха като помещение за стражата, сега обаче бе предоставена на художника. Морис седеше пред масата. Беше облечен в чужди, неподходящи за него, ала ушити от най-хубав плат дрехи. Пред него бяха разтворени книжа, които той тъкмо бе чел.
         Художникът се изправи, за да посрещне почтително стройния понка, както се полага за гост, поздрави го, предложи му стол и чак когато индианецът седна, и Морис, и Дългото копие се разположиха край него. Морис предложи тютюн. Гостът и чейенът напълниха лулите си. Дори и след като те дръпнаха по няколко пъти от лулите си и художникът запали скъпата пура, навярно подарък от коменданта, не заговориха веднага. От прозореца на стаята се откриваше широк изглед над целия район на форта и още по-нататък към хълмистата местност. Отначало и тримата бяха насочили поглед навън и се поглеждаха взаимно само сдържано, с крайчеца на окото.
         Художникът взе едно малко листче, написа нещо върху него и го подаде на госта.
         Той прочете: „Хари Токай-ихто“. Смачка листчето, изби искра от огнивото си и изгори хартийката.
         — Какво искаш от мен? — попита той художника.
         — Ние ще мълчим.
         — Знам. Иначе и досега щяхте да плувате по Мисури.
         — Аз те помолих да дойдеш. — Художникът явно търсеше подходящи думи, с които да разговаря със своя гост, тъй като от нанесената по лицето му боя не можеше да разбере настроението му. — Ние се видяхме преди тринадесет лета за първи път. Тогава ти беше момче в шатрата на своя баща Матотаупа, когото аз опознах сред вашето племе дакота като един прекрасен човек. След това се видяхме втори и трети път. Баща ти бе прокуден; белите мъже го съсипаха със своето бренди, а ти стана наш съгледвач — като деветнадесетгодишен младеж. Сега ти си на двадесет и четири години и вожд на своето племе. Какво стана с баща ти?
         — Белият мъж на име Джим, тая лисица, който се нарича също така Фред Кларк, уби баща ми и смъкна скалпа му. Хвърлиха убития за храна на рибите.
         Художникът потрепера.
         — Значи такъв е бил неговият край. Отново настъпи мълчание.
         Художникът местеше един от листовете, които лежаха пред него на масата, ту насам, ту натам. Изглежда, отново започна да го чете.
         — Може би между другото — каза най-после той, все още двоумейки се, — но ще бъде добре ти да го прочетеш. Знаеш ли нещо за племето на шеептините?
         — Това е едно малко племе на северозапад. — Индианецът запали отново лулата си, която беше изгаснала.
         — Едно храбро малко племе. Шеептините искали да се преселят през границата в Канада, за да не ги принудят да се настанят в резерват у нас в Щатите. Тръгнали на път посред зима, вървели през лед и сняг заедно с жените и децата си през планините. Когато стигнали границата, толкова много хора от техните били измръзнали и се изпогубили, че вождовете им се предали заедно с останалите живи. Ето тук, това е отчет с речта на вожда, която той произнесъл при предаването си. — И художникът побутна листа към индианеца.
         Хари зачете бавно, после отново и отново, сякаш искаше да научи наизуст думите на тази реч. Когато върна листа, той каза:
         — Великият баща във Вашингтон и многото по-малки бащи, които му помагат да управлява, са странни хора. Те приличат на ездачи, които дърпат силно коня за юздата и същевременно го удрят с камшик. Те държат в подчинение с много усилия червените мъже и ги измъчват в резервати.
         — Ти знаеш, че дакота трябваше да се заселят още преди един месец в новите резервати.
         — Хау. Посред зима.
         Морис сякаш разсъждаваше дали има право да зададе следващия въпрос, който го вълнуваше. Най-после се реши:
         — Какво смятат да правят дакота?
         — Ще трябва да попиташ главните вождове и съвета на старейшините на нашата племенна общност.
         — Ти самият имаш ли някакъв въпрос към нас… Джек?
         — Не. Или може би вие бихте ми казали с какво право белите мъже нарушават всички свещени договори?
         Художникът сведе поглед.
         — Ти знаеш — заекна той, — че аз притежавам тотема на Тасунка-витко, вашия главен вожд, и че никога няма да убия или да предам никой дакота. Не знам дали вие възнамерявате да се биете с нашите войски. Ако мислите да се биете обаче, вие ще изгубите тази битка. Не знам дали…
         — Но може би — рече Джек от племето понка, който в същност се наричаше Хари Токай-ихто и беше дакота, — може би ти знаеш, Прелетна птицо, защо същите онези бели мъже, които водиха война, за да освободят от робство негрите, сега се бият, за да затворят дакота в един огромен затвор, който те наричат резерват, и защо искат да се отнасят с тях така, както се отнасят с белите хора, затворени в лудница — без права, без свобода?
         Художникът гледаше втренчено индианеца.
         — Негрите са работна сила за нашите фермери и предприемачи дори и като свободни хора. Дакота обаче искат да създадат своя държава и да живеят според собствените си закони и принципи, които не носят голяма полза на икономиката.
         — Излиза, че хората трябва да живеят или за ваша полза, или да умрат?
         — Джек, победителите в гражданската война станаха корумпирани и самонадеяни. Над нас самите републиканските стоманени магнати властвуват днес по един направо нетърпим начин. Може би това някога ще се промени. За вас обаче тогава вече ще бъде късно.
         — Чул ли си нещо за хората от племето дакота от Минесота, Прелетна птицо, които се пренесоха преди четиринадесет лета в Канада?
         — Те и до днес си живеят край реката Сури. Индианецът се изправи.
         — Ти никога няма да нарисуваш моя портрет, Прелетна птицо Тайнствения жезъл. Аз си отивам.
         — Ще се видим ли пак?
         — Не вярвам.
         Когато индианецът посегна към бравата на вратата, художникът го спря още веднъж.
         — Джек, спомняш ли си още от времето, когато ти беше наш съгледвач, инженера Хенри Хенри, младия приятел на Джо Браун, този голям пионер на Юниън Пасифик? Тогава се познавахте.
         — Спомням си го.
         — Той е тук.
         Индианецът не показа никакво безпокойство.
         — Хенри иска да се придвижи до станцията по горното течение на Ниобрара. Пропил е парите си, претърпял голям служебен неуспех и сега иска да поправи, каквото може. През Блек Хилс ще се строят две отклонения на Юниън Пасифик. Хенри…
         — За Хенри ще бъде по-добре, ако се върне обратно в градовете в източните райони.
         — Няма ли да го пощадиш?
         Индианецът се престори, сякаш въобще не му бяха отправяли такъв въпрос. Тръгна си. Затвори тихо вратата зад гърба си.
         Художникът Морис остана в светлата стая, ала имаше чувството, че около него се възцари мрак.
         — Дълго копие?
         — Да?
         — Приятелството на хората, които ценя, ми се изплъзва. Те ще се избият помежду си…
         Художникът се изплаши и млъкна, защото чу нечии тежки стъпки, изкачващи се по стълбата. Индианецът се бе отдалечил съвсем тихо и те въобще не го бяха чули.
         На вратата се почука и миг след това вътре влезе един около тридесетгодишен мъж. Той затръшна силно вратата зад себе си.
         — Морис! — възкликна той. — Преди малко при коменданта успяхме да се поздравим съвсем за кратко! Каква среща след толкова много години, ще трябва да я отпразнуваме! Виж, донесох шише превъзходно уиски!
         — Хенри, не бива пак да започваш да пиеш! Ще се съсипеш!
         — Само днес и няма вече! Само днес! За раздяла. Утре заминавам за станцията на Смит край Ниобрара. Животът сред пустошта започва отново! Моят стар благодетел и учител в професията, Джо Браун строи на север Нордърн Пасифик, Хенри Хенри обаче ще строи железница към златните мини в Блек Хилс! Елате, вземете чашите!
         Морис допря чашата до устните си. Дългото копие избута настрана пълната чаша.
         — С кого ще заминеш за Ниобрара? — попита го неспокойно художникът.
         — С кого ли? С писмото на полковник Джекмън и ще взема със себе си двама прекрасни скаути, Боб и Джек. На безносия Пит вече му е дошло не до гуша, а до носа и засега не му се ще да се озове отново сред тия дакота.
         — Откажи се и ти, Хенри! За бога, откажи се!
         — Но какво става с теб, Морис! Нима се страхуваш от нашия някогашен скаут Хари, който сега правел несигурна за нас областта край Ниобрара като вожд на Мечата орда под името Токай-ихто?
         — Страх ме е за теб! Честно казано, да. — Художникът почувствува известно облекчение, задето с чиста съвест можа да каже поне половината истина. — Ако твоят стар приятел Джо Браун беше тук, и той би те предупредил като мен!
         Хенри гаврътна наведнъж една чаша.
         — Какви ли не легенди разправят за нашия някогашен Хари! Не е чак пък толкова страшен нашият приятел; нали се познавахме. Един бърз револверен изстрел и вождът ще забие нос в тревата!
         Морис потрепера.
         — Морис, художнико, ти си ми чувствителен като най-нежна струна! Щом като тук, във форт Рандал, цял потреперваш само при мисълта за Хари, тогава ще направиш по-добре да тръгнеш веднага обратно към дома си! Защото през това лято тук, в прерията, все пак животът ще стане малко по-неспокоен, отколкото преди!
         — Престани да се подиграваш, Хенри! И за бога, недей да тръгваш за Ниобрара сам с двама скаути, които почти не познаваш. Изчакай! Само след четиринадесет дни една кавалерийска рота и една колона с муниции и милиция ще заминат за форта на Смит. Присъедини се към тях!
         — Че аз да не съм дете! Тъкмо за пристигането на тази колона с муниции ще трябва да бъдат уведомени хората в станцията на Ниобрара от писмото, което аз ще им отнеса!
         — Но това е недопустимо! Да се използува частно лице за куриер! Направо не мога да си обясня колко лекомислено постъпваме понякога!
         — Комендантът ще ми даде служещите при него на заплата скаути, това ти го казвам за твое успокоение! Освен това имам и поръчки от някои вестници. Аз ще бъда първият човек, който ще напише дописки на очевидец за живота в Ниобрара.
         При този отговор Морис престана да упорствува. Хенри се смееше и изпи още три чаши.
         — До следващия път!
         — Да се надяваме! — Нервите на Морис бяха съвсем напрегнати. От възбуда чак му се доповръща.
         Хенри поклати глава, присви устни и се сбогува.


         На излизане от стаята на художника индианецът Джек-Хари видя през прозореца долу идващия насам през двора инженер. Затова той не слезе по стълбите на кулата, а се изкачи малко по-нагоре. Щом Хенри затръшна вратата на стаята зад гърба си, индианецът се смъкна безшумно надолу и остана да подслушва пред вратата.
         Така съдържанието на разговора между Морис и Хенри вече му бе известно. Малко преди Хенри да излезе от стаята, индианецът се измъкна от сградата с кулата. Мина отсреща в конюшнята, където бяха преспали заедно с Къдрокосия Боби.
         Завари негъра в същия ъгъл върху сламата и седна до него.
         — Хенри ще потегли утре заран на кон с едно писмо до Смит във форта на Ниобрара — каза той на езика на дакота. — Ние двамата с теб ще го придружаваме. Писмото няма да стигне до предназначението си.
         Боб не отвърна нищо. В неговите очи Хенри беше само дребна риба.
         Като бегачи индианецът и негърът имаха право на дажба храна. Къдрокосия Боби бе донесъл вече днешната дажба и за двамата и сега започна да яде парче месо от консерва, докато индианецът глозгаше кокал.
         — Тук край форта започва един резерват за дакота. Това е източният му край — рече неочаквано Къдрокосия Боби.
         — Нищо повече ли не научи?
         — Научих. Ще бъдат направени още няколко такива резервата и племето на дакота ще бъде разпокъсано. Край форт Робинсън строят служебни бараки за агентурата. Занапред там ще живее един от мъжете, които ще командуват бойците на дакота. Тук всички вече са се споразумели как ще разпределчт плячката помежду си. Майор Джоунс ще се пенсионира и и ще стане агент на службата за резерватите. Няма да бъде длъжен да живее постоянно сред пустошта; ще му назначат и заместник. Джони, дебелият събирач на сумите от наддаването с голото теме, се кани да открие кръчма край тази агенция. Антъни Роуч-се вижда вече като капитан и военен командир. Беззъбия Бен се надява да превърне форта край Ниобрара отново в търговска станция, щом няма да има повече защо да се страхува от нас. Границите на резерватите обаче още са открити от всички страни. Засега само драгуни и прерийни ездачи ще обикалят наоколо, за да натикат племената на дакота в тези обори и да ги пазят там.
         — Границите се виждат върху картата, но не и сред прерията. Господата са си правили сметките без нас. Само ако бяха дошли осемдесетте бойци, за които бях помолил нашите главни вождове, аз щях да заема по време на играта на топка целия форт Рандал.
         — Щеше да го направиш, да. Но осемдесетте бойци не дойдоха и ти се примири само с това, да прегледаш няколко документа по време на почивките и да си вземеш една цигара. Форт Рандал продължава да съществува. Знаеш ли братко мой, страхувам се, че дакота направиха голяма грешка. Те до днес бият бизони. Бизоните стават все по-малко. Хората от племето на дакота обаче не се научиха да отглеждат добитък.
         — Какво стана с конете, които ти отглеждаше, Къдрокоси Чала?
         — Ами ти го знаеш. Две малки кончета ми умряха, а бойците казват, че твоят кулест жребец, който ти залови див сред прерията, е много по-добър от всички останали мустанги.
         — Чапа, ще можем ли ние да се заемем през това лято по-сериозно да отглеждаме питомни бизони?
         — Не, през това лято ще говорят оръжията, виждам, че така ще бъде. Но какво ще стане по-нататък с нас?
         — В резервата ли? — попита индианецът. Гласът му прозвуча променен; омразата бе пробила през кората на самообладанието му.
         — В тези резервати, които ни посочва великият баща, ние не бихме могли да живеем самостоятелно и като фермери. Те са твърде малки и освен това по-голямата част от земята е много лоша. Но ние не можем вечно да живеем от лов на бизони. През последните две лета бизоните намаляха почти наполовина.
         Индианецът отговори на тази констатация с мълчание.
         — Какво ще правим тогава? — попита Къдрокосия.
         — Трябва да останем свободни и да се научим на нещо. Само един свободен човек може да учи добре. Аз си спечелих вече сред нашите мъже достатъчно уважение, за да мога да се застъпя за теб и за твоите планове, щом приключим голямата битка.
         Къдрокосия положи ръка върху ръката на своя другар. — Добре, ти правилно го каза. Като дете аз бях роб. Баща ми избяга заедно с мен при вас. Аз не искам отново да стана роб заедно с вас.
         — Все още никой не ти пречи да отидеш там, където би желал.
         — Братко мой, ти би могъл да кажеш същото и за себе си. Десет лета и зими ти живя далеч от своето племе. Завърна се преди две лета, за да се включиш в най-тежката фаза на нашата борба и да извървиш трудния край на нашия път заедно с нас. Нима смяташ, че аз искам да избягам и да ви забравя? Дори да искам, не бих могъл да го сторя. Аз обичам нашите шатри, нашите жени и деца, обичам моите другари и приятели повече от собствения си живот. — Къдрокосия Чала изрече всичко това съвсем тихо. После впери поглед в една дъска на стената на конюшнята, за да прикрие по този начин израза на своите разнежени, но силни чувства.
         Двамата другари останаха почти час така безмълвни.
         Когато се стъмни, излязоха пред портата, защото искаха да прекарат нощта вън от стените на форта в индианския лагер и да останат още веднъж заедно с мъжете от своите отбори.


         В същия този час Хенри Хенри седеше в своята стая и проверяваше съдържанието на портфейла си. Вечерта, която го очакваше, му се струваше празна и безкрайна. Как да убие времето? Направи си сметка, че парите в портфейла му няма да стигнат за прощална вечер, ако реши да запази част от тях и за черпнята по случай пристигането си във форт Ниобрара. Но кой в същност го караше да мисли за това? Днес си е днес! Хенри излезе на двора, поразходи се насам-натам и покани где когото срещна. Сред убийствената скука, която измъчваше офицерите, инженерът твърде бързо насъбра достатъчно желаещи.
         Малкият гуляй започна след вечеря и приключи малко преди изгрев слънце.
         За Хенри нямаше смисъл повече да си ляга. Зае се да събере вещите си. С посивяло лице, треперещ от студ, той гледаше пиян през прозореца на стаята си навън към двора. Къде ли се е запилял тоя негър?! Аха, чува се тропот на конски копита! Този тип, когото той вече смяташе да наказва, все пак се бе осъзнал и тъкмо водеше коня на Хенри.
         Младият инженер, куриер и дописник на вестник излезе навън и яхна своя жребец. Мина в бърз тръс през двора до портата, която се разтвори за него. Изсвистя северен вятър, ала слънцето грееше ясно и небосводът се извисяваше син над хълмистата прерия. Хенри мина през портата. От стената се отдели една дълга човешка фигура, облечена в басмена риза, кадифен панталон и пончо. Черната, разделена по средата на път коса бе сплетена на две плитки, слабото лице бе боядисано до неузнаваемост.
         С движение, наподобяващо жестовете на Роуч, Хенри направи знак на двамата бегачи с камшика си да побягнат пред него. Подкара коня си в галоп и в състоянието, в което се намираше, изпита безумна жестока радост, че бегачите са длъжни да тичат като галопиращия му кон.
         Нямаше вид обаче това да ги затруднява.
         Върху седлото си Хенри изглеждаше много по-измъчен от тях.
         Към пладне пейзажът се измени. Почвата стана по-песъчлива, тревата по-ниска. Форт Рандал отдавна вече се бе скрил от погледите им. Хенри даде почивка и се нахрани. Бегачите го чакаха мълчаливи и сдържани.
         Следобед индианецът и негърът станаха по-внимателни в изпълнение на задачата си. Често се изкачваха на някое възвишение и обглеждаха внимателно оттам околността. Неведнъж избираха обиколни пътища през долините на тревната степ, за да останат невидими заедно с ездача. Когато се спусна здрачът, те го отведоха до брега на Ниобрара и го посъветваха да останат да лагеруват тук. Хенри се съгласи.
         — Запали огън! — заповяда той на Джек. Мъжът с пончото седна срещу белия мъж.
         — Няма да палим огън.
         — Ти какво, нахален ли ще ставаш? Говориш ми както някога оня Хари! Само че за вас, индианците, тези времена отминаха. Събери дърва и запали огън! За какво ти плащат?
         Реката шумолеше тихо, вятърът свистеше. От една дупка в земята се подаде един гладен хамстер и отново изчезна. Хенри почука с дръжката на камшика си по земята.
         — Дълго ли ще чакам?
         — Няма защо да чакаш.
         Хенри се олюля. Нарастващата му ярост го бодна да удари индианеца с камшика през лицето. Ала те се намираха сред пустошта, вече беше нощ и този индианец не само, че не губеше вледеняващото си спокойствие, ами притежаваше и револвер. Хенри си помисли, че щеше да стори по-добре, ако бе заповядал на Къдрокосия Боби да запали огън, ала го бе поблазнила мисълта да накара високомерния индианец да му се подчинява и сега вече връщане назад нямаше.
         Все пак той намери друг начин да излезе от положението.
         — Мръсен червенокож с още по-мръсно лице! Кога впрочем си се мил за последен път? Изчегъртай най-после тая боя от мутрата си!
         Индианецът не отвърна раздразнено, както бе очаквал Хенри. Изобщо не отговори нищо, само извади една малка кутийка и парченце кожа и започна старателно да смъква обрисовката по лицето си с кожата и мазнината. Не бързаше.
         Хенри беше доволен, че втората му заповед бе изпълнена незабавно. Гледаше любопитно как изпод пъстрата маска се появяваха чертите на лицето. Индианецът отстрани старателно и последния остатък от боята. В това време изгря луната, светлината й се плъзна по водата на реката и огря индианеца. Видяха се дълбоко врязани от терзания и грижи застинали черти; те бяха мрачни и съвсем недостъпни. От смяната на лунната светлина и сянката това впечатление се подсилваше още повече.
         Хенри впери поглед в човека, който бе смъкнал маската си, и го позна. Долната му челюст увисна, ъглите на устните му започнаха да треперят. Той измъкна рязко револвера от колана си. Преди още да натисне спусъка обаче, падна повален.
         Не се бе чул никакъв изстрел. Индианецът се изправи и измъкна камата, която бе хвърлил и пробол с нея врага си. Дръжката на острата, наточена от двете страни кама бе майсторски издялана във формата на птича глава. Стройният дакота изчисти ножа си, като го забоде в земята, и после пъхна лезвието в канията. Подаде револвера на Хенри на Къдрокосия Боб. След това прибра големия портфейл на убития с писмото до майор Смит.
         Индианецът свали необичайните си дрехи и изпуши заедно с Къдрокосия една лула в мрака.
         Към убития Хенри Хари не погледна повече. Народът му се намираше във война, в която нямаше милост, а и самият той никога не се бе учил да дава милост. Червените и белите мъже го бяха учили още от дете, че е необходимо и че е голяма слава да убиваш враговете. Не взе скалпа на Хенри не защото не скалпираше. Просто Хенри се бе оставил твърде лесно да го убият. Така че не бе никаква заслуга за един дакота, че го бе победил.
         — А сега какво? — попита Къдрокосия Чапа своя вожд.
         — Нашият съгледвач Ихасапа трябваше да ни чака тук наблизо с коне и новини. Моите пратеници, които изпратих при нашите главни вождове Татанка-йотанка и Тасунка-витко* и при вождовете на абсарока и на пани, трябва да са се върнали вече.
         [* Тасунка-витко, на англ Grazy Horse, според дакота трябва да се превежда Spirit Horse — Омагьосания кон. Б. а.]
         — Нима ти се доверяваш на тези пани, които убиха майка ти, когато ти беше още момче, и на тия абсарока, срещу които Татанка-йотанка води боеве като млад боец?
         — На тези, които ще дойдат, се доверявам. През последните лета аз опознах и сред нашите врагове доверени бойци.
         — Както ти смяташ. Не мисля да противореча на твоите велики планове.
         Стройният дакота изтича върху най-високото близко възвишение и изви като койот. Повтори воя четири пъти в продължение на половин час.
         Скоро след това малко по-нагоре по реката се появи един индианец на кон. Той водеше със себе си два други мустанга, единия от които задържаше с голяма мъка. Това беше кулестият жребец, който се вдигаше на задните си крака, риташе с предните и искаше да се освободи. Вождът махна с ръка; младият боец веднага пусна юздата на жребеца и животното се спусна в галоп към своя обичан ездач, който го поздрави с тихи напевни думи… Младият ездач предаде втория свободен кон на Къдрокосия Чапа. Вождът го подкани да говори.
         — По-голям от мен дойде да разговаря с теб, Токай-ихто — отвърна младият мъж. — Нашият главен вожд Тасунка-витко дойде тук за една нощ заедно с трима други бойци. Още при тези първи думи Токай-ихто яхна коня си.
         — Води ни при него, Ихасапа!
         Яздиха галоп не повече от четвърт час. Мъжете се срещнаха в една обрасла с трева долчинка. Околните ниски баири я криеха в сянка от лунната светлина. И тук не гореше огън.
         Когато тримата новодошли ездачи скочиха от конете, от средата на четиримата седящи на земята се изправи един индианец. И неговата осанка беше също така горда, както на младия боен вожд, и той бе облечен почти като него. Чертите на лицето му бяха остри, формата на главата — тясна и продълговата. Под лекия блясък на лунния светлик погледите на двамата мъже се срещнаха. Те се виждаха за първи път отново, откакто Хари се бе върнал в своето племе. Преди те бяха водили война един срещу друг. Накрая по-възрастният и по-младият мъж си бяха премерили силите в мирно състезание по време на едно голямо лятно тържество, за което се бяха стекли няколко племенни групи на дакота. Двамата мъже мълчаха почти една минута.
         — Ето те и теб — каза след това плътният, звучащ почти сърдито глас на главния вожд. — Ти ми изпрати вестоносец. Аз сам ти нося отговора. Шестдесетина бойци на дакота ще дойдат във вашите шатри. И петима бойци от племето на пани заедно с един вожд и други петима абсарока със своя млад вожд, които те познават от предишни лета, се обадиха и ние сме съгласни да ги оставим да се бият на наша страна. Всички тези бойци и вождове ще бъдат при вас, щом се смени луната.
         — Късно ще бъде. — Отговорът на младия боен вожд беше кратък, трезв, без упрек и без съжаление. — Дългото копие Смит във форта край Ниобрара очаква още преди смяната на месеца шест коли с муниции и продоволствие. Ние трябва да заловим колата с мунициите и дългите копия, които я съпровождат. Те изобщо не бива да стигнат до форта край Ниобрара. Щом нашите братя, които искат да се бият заедно с нас, ще дойдат късно, ние ще трябва да действуваме сами.
         — Така ще се наложи и аз вярвам, че ти ще се справиш. Вече две лета и три зими ти бдиш над Смит и неговите хора като орел над стадо хилави антилопи. Ние ненапразно те облякохме с нашето доверие. Ти самият с колко бойци разполагаш?
         — Двадесет и четирима мъже от Съюза на Червените елени.
         Токай-ихто се обърна отново към Ихасапа.
         — Къде са разположени сега нашите шатри? Къде е Четансапа?
         Съгледвачът докладва:
         — Нашите шатри се смъкнаха вече от планинските гори към Конския поток. Четансапа те чака готов заедно с всичките си мъже от Съюза на Червените елени по средата на пътя между нашия бивак и форта на майор Смит. Те са готови да те последват в боя.
         — Това са нашите двадесет и четирима мъже. Достатъчно са, ако действуваме бързо и разумно. Върни се при Четансапа и му кажи, че само след няколко дни ще бъда при него-Къдрокоси Чапа — продължи да дава своите разпореждания младият вожд, — ти ще останеш тук и ще дебнеш какви сведения ще донесат разузнавачите, които спечелихме на своя страна край форт Рандал. Трябва да знаем кой ден ще тръгне лейтенант Роуч с колоната с муниции. През това време аз самият ще отида до Сен Пиер; с кулестия жребец ще се върна много бързо.
         Младият вожд пристъпи към своя мустанг.
         — Трябва да отида във форт Сен Пиер — повтори той заради своя главен вожд. — Или може би ти имаш възможност да ми дадеш една автоматично зареждаща се пушка? Ще ми трябва за боя с колоната с мунициите.
         В гласа на Тасунка-витко сякаш прозвуча лек смях, когато отвърна:
         — Не мога да ти дам такава пушка, Токай-ихто, обаче ние ще дойдем с теб в Сен Пиер.
         Всички яхнаха конете си. Докато Ихасапа и Чапа тръгнаха да изпълнят възложените им задачи, младият вожд подкара своя кулест жребец в редица заедно с Тасунка-витко и Неговите трима бойци в североизточна посока.
         Пътят на вождовете водеше през покрити с трева степи, през голи, изоставени и от хора, и от животни каменливи местности. Никой не спря самотните ездачи. Мустангите бяха неуморими. Кулестият жребец на младия боен вожд дълго бе стоял на едно място; сега се носеше в галоп горд, с неизчерпаемата си енергия през полята и степта, където и той се бе родил и израснал.
         Мъжете яздиха цялата нощ и през утринните часове на настъпващия ден. По пладне спряха за по-дълга почивка край един поток, прикрит сред храсталаци и леки възвишения. Изтегнаха се върху завивките си, ала не заспаха, а хапнаха от храната, която си носеха, и запушиха.
         Чак сега им остана време да се огледат един друг спокойно. На младия вожд се стори, че за изминалите четири години, през които те двамата не се бяха виждали, неговият главен вожд едва ли бе станал по-стар, но се беше изменил. В смелата твърда увереност в израза на лицето на Тасунка-витко се бе примесила някаква мрачна, отблъскваща решимост. Ъглите на устните му се бяха отпуснали надолу; гънките, които се спускаха от края на носа му надолу, се бяха врязали още по-дълбоко. Очите, които всеки индианец обикновено предпазва от слънцето, вятъра и праха в прерията със спуснати клепачи, Тасунка-витко бе отворил сега широко и срещна погледа на по-младия си другар открито.
         Той се зае да уговори някои неща, за които през предишната нощ на първата им среща бе сметнал, че не е подходящо нито времето, нито мястото.
         — Уачичун са решили да нарушат всички дадени клетвени обещания и договори — каза той. — Те са лъжци. Ние обаче ще защищаваме прерията и нашите права.
         — Ще нападате ли фортовете? С осемдесет мъже аз можех да взема форт Рандал.
         — Ние няма да нападаме фортовете. Но щом пролетният лов приключи, тревата потъмнее и слънцето започне да пече по-силно, ще съберем нашите вождове и бойци в прериите на север в Ке сапа* и край реките, които се вливат в Жълтокаменната река.
         [* Блек Хилс — Черните хълмове. Б. а.]
         И ти си поканен да участвуваш в съвещанието и ще трябва да попиташ твоите мъже дали са съгласни да се бият заедно с всички нас, ако дългите копия не ни оставят на мира.
         — Щом плячкосаме колоната с мунициите и ликвидираме станцията на Смит. Там аз трябва да отмъстя за убийството на баща си.
         — Знаех, че мислиш и за това, мой по-млади братко. Татанка-йотанка и аз бихме били готови веднага да ти, изпратим шестдесетима бойци, които ще заловят заедно с вас колоната с мунициите. Ала аз имам нужда от група бойци, за да препреча пътя на генерал Крук при Роузбъд, а останалите не искат още да изпушат бойната лула. След зимата жените и децата в много шатри гладуват и бойците искат най-напред да отидат на лов. Освен това те си припомнят, че преди дванадесет зими вашата орда на своя глава слезе много надолу на юг и те очакват, че вие ще се върнете отново през лятото, което идва, в Ке сапа.
         — Разбирам. А какво чувате за другите племена?
         — Чейените, които са още свободни, са готови да се бият заедно с нас. Абсарока и сиксикау няма да ни нападнат из засада. Само отделни предатели служат на дългите ножове.
         Младият боен вожд сведе поглед и кръвта букна в слепоочията му, защото си помисли, че и той самият бе служил някога като съгледвач на враговете. Навярно и Тасунка-витко мислеше през това време за съгледвачите и за съдбата им, защото попита:
         — Чух за някакъв съгледвач Тобиас, който служел на Смит. Кой е той? Друго име има ли?
         — Шеф дьо Лу.
         — А, Шеф дьо Лу! Наблюдавай го!
         Разговорът бе приключен. Когато се изправиха, мъжете огледаха околността; това бяха земите, където занапред те трябваше да живеят затворени.
         Яхнаха конете и потеглиха отново. Избягваха биваците на други племенни групи по тези места, които вече бяха прибрани в резервати. Прекосяваха следи от кавалерийски части и групи на милицията, без да се оставят някой да ги забележи, и никой от вражеските съгледвачи не можа да ги открие.
         Когато за втори път настана утро, група дакотски ездачи стигна голямата търговска станция Сен Пиер, разположена много по на запад по брега на Мисури от форт Рандал. Тук все още господствуваше търговията, а не военната милиция. Тъй като нямаха никакво време за губене, новодошлите дакота веднага завързаха мустангите си пред магазина, заради който бе дошъл младият вожд. Тасунка-витко също влезе вътре, без да се двоуми. В обикновеното му облекло никой неосведомен не можеше да го познае. В обширната търговска станция въпреки ранния час вече се бяха събрали голям брой индианци и ловци, дошли да разменят плячката от зимния си лов срещу оръжие, барут, куршуми и ракия.
         Много от купувачите тъкмо се пазаряха за цената на стоката си. Отговорникът на магазина беше дребен мъж с лисиче лице. Той веднага бе забелязал младия вожд на дакота, когото познаваше лично от една дълго уговаряна сделка, и веднага разпространи новината:
         — Хари Токай-ихто е дошъл!
         Младият вожд нямаше защо да се крие тук. Боевете по поречието на Ниобрара имаха местно значение; дотук, в Сен Пиер, достигаха само анекдоти за тях. Ала тези слухове бяха достатъчни, за да осигурят свободен достъп на младия вожд до отговорника на магазина. Тасунка-витко и съпровождащите го мъже останаха по-назад.
         Израслият високо дакота гледаше отгоре надолу към дребния мъж с лисичето лице. В помещението се бе възцарила тишина; това беше най-висшият израз на уважение, което можеха да му окажат дошлите тук да търгуват мъже.
         — Какво би желал да купи великият вожд на дакота в моя скромен магазин? Надявам се, че ще успея да задоволя Хари Токай-ихто и днес, както преди две лета.
         — Една пушка с автоматично зареждане.
         — Великолепно! Разбира се! Моля — ето тук една пушка, която аз мога… — Търговецът вдигна нагоре едно старо оръжие.
         — Пушка с автоматично зареждане.
         — Не ти харесва пушката с предно зареждане? Имам и със задно… моля… ей сега…
         — Пушка с автоматично зареждане.
         — Да, да, разбира се, достойна за вожд! Една ловна пушка! Ловна пушка ще трябва!
         — Пушка с автоматично зареждане.
         — Имаме най-различни видове. Не бих препоръчал някоя с удължена цев. Да, пък и защо ли не? Такава една пушка…
         — Пушка с автоматично зареждане.
         — Използувано от други оръжие, безупречно поддържано, мога да препоръчам такива… Тази например е за кожи… с кожи ли ще благоволите да заплатите? Това е една прочута пушка…
         — Пушка с автоматично зареждане.
         — Да, да, полковник Коди, наречен Буфало Бил, има пушка с автоматично зареждане, знам, знам! Тежко оръжие, има нужда от много грижи, трудно за боравене! Непрекъснато прави засечки при зареждането. И сред войската не успя да се наложи особено. Не бих препоръчал такава на вожда! Виж, една прекрасна ловна пушка…
         — Пушка с автоматично зареждане.
         — Може би ще благоволите да заплатите с долари? Една двуцева пушка с удължена цев? Най-добрата от най-добрите!
         — Пушка с автоматично зареждане.
         Свидетелите на този пазарлък започнаха да се подхилкват. Само Тасунка-витко и придружаващите го мъже останаха сериозни. Дребният търговец отваряше широко уста, за да си поеме въздух.
         — В същност сега не е позволено… искам да кажа, не се гледа с добри очи, когато индианците разполагат с пушки с автоматично зареждане, каквито употребяват военните… искам да кажа, макар и само за ловни цели, нали така…
         — Пушка с автоматично зареждане.
         — Може би ще благоволите да… да… да платите в злато? Ловната пушка…
         — Пушка с автоматично зареждане. — Младият дакота повтаряше като автомат, все със същия тон, без да издава нетърпението и яда си.
         Дребният търговец избърса потта от челото си.
         — За лов на бизони, нали? За лов на бизони! — От възбуда от устата му хвърчаха пръски. — Все пак най-практично ще бъде…
         — Пушка с автоматично зареждане.
         — Нека всички дяволи и всички светци да ми бъдат свидетели, искам да направя, каквото е по силите ми, ала великият вожд веднага ли иска да получи оръжието? В такъв случай най-добре ще бъде…
         — Пушка с автоматично зареждане.
         Всички наоколо вече се смееха. Тасунка-витко следеше разговора с голямо внимание.
         Младият вожд отвори една малка кожена кесийка, която отвътре бе наполовина зелена, наполовина червена, и остави върху тезгяха пред търговеца долари, без да каже нито дума.
         — Аха, вождът благоволява да заплати с долари… значи ще трябва на всяка цена… искам да кажа, ще трябва на всяка цена…
         Младият дакота мълчеше и гледаше дребния мъж пред себе си изненадано и настойчиво.
         — Впрочем ние сме поръчали такова оръжие за началника на нашата станция. Не знам бива ли да го дам. Доставките винаги се бавят много дълго! Вождът ще трябва да добави още един долар!
         Младият дакота почука с ноктите на двата си пръста върху тезгяха и рече:
         — Пушка с автоматично зареждане и триста патрони. Нямам много време.
         — Всемогъщи боже! Един момент! Ще извикам началника на станцията.
         Младият дакота обаче задържа с поглед мъжа с лисичето лице на място. Лицето на продавача се отпусна и натъжи. Той прекара език през устните си, сякаш бяха засъхнали.
         — Щом като е наложително! Само че за мен това е голяма загуба, голяма загуба! Как ще се оправям след това! Подарък е това, истински подарък за един велик вожд!
         Той влезе в едно съседно помещение и се върна с желаното оръжие и необходимите патрони. Пушката беше добра и младият дакота чак сега за пръв път стана неспокоен, защото трябваше да внимава как продавачът зарежда оръжието. Взе я от ръката му и си поигра с нея, както дърводелецът си играе с брадвата или зидарят с чука. За един вожд на племе от ловци оръжието беше обичаен и необходим работен инструмент.
         Той зареди, изпразни, зареди и каза:
         — Ти ми подаряваш оръжието и патроните. Аз ти подарявам доларите. Хау. Шест патрона ще ми дадеш за шест пробни изстрела!
         И без да изчака съгласието на търговеца, младият вожд излезе от търговското помещение със заредената пушка в ръка. Тасунка-витко и придружителите му го последваха. Индианците прекосиха бързо двора и излязоха през отворената порта в прерията.
         Младият вожд се спря на поляната.
         — В какво да се прицеля?
         — В ствола на онази брезичка — предложи Тасунка-витко. Дръвчето бе на около петстотин метра разстояние.
         — Над горното разклонение на клоните, в черното петно под него — заключи младият боен вожд сам за себе си.
         Пробните изстрели отекнаха. Единият от бойците изтича към дървото. Майсторското постижение на стрелеца с все още новото за него оръжие изненада дори Тасунка-витко, който бе видял преди няколко години младия боен вожд да улучи със стрела и лък отдалечената на триста метра цел — постижение, за което се говореше само в легендите.
         Търговецът се зададе откъм търговската станция. Притича, крещейки и размахвайки ръце:
         — Парите ми!
         — Да, парите ти! — Младият дакота му подаде уговорената сума.
         — Велик вожд! — възкликна дребният човек. — Парите са точно. Но ти ми унищожи цялата търговия! Сега всички там вътре искат да ми продадат по-скъпо кожите си и не харесват стоката, която им предлагам. Друг път, ако смяташ така да се пазариш с мен, както сега, никога не бива да го вършиш пред други хора. Наистина, не биваше да ми създаваш такива неприятности! Обслужих те така добре само защото ти вече идва при мен преди две години заедно с двама от твоите хора. Пък и освен това ми е мъчно, че се разделяме! Какво ще стане занапред?
         — Какво има да става? — попита младият дакота, като продължаваше да се занимава с новата си пушка.
         — Ами моята търговия ще се провали! Аз винаги съм имал много индианци за купувачи. Сен Пиер се слави от десетки години насам сред индианците на изток и на запад по течението на Мисисипи. Пък и колко много червенокожи приятели имаше старият началник на нашата станция! И сега из един път на всичко това трябва да се сложи край.
         — Че защо?
         — Защото вие трябва да отидете в резерватите! Там ще бъдете лишени от всякакви права; ще се отнасят към вас като с ненормални! Няма да имате възможност нито да излизате, нито да се връщате. Няма да имате повече възможност да живеете чрез лов и да продавате кожи! Изобщо няма да ви бъде разрешено повече да посещавате търговските станции! След като ви затворят в резерватите, няма да бъдете нищо повече от стадо гладуващи животни, а аз ще фалирам!
         — Гладуващи? — попита младият дакота спокойно, сякаш това не го засягаше.
         — Ами да! Нима ти не знаеш какви са условията в другите резервати? За собствено стопанство земята въобще нито стига, нито е пригодна. Ще бъдете принудени да живеете от милостиня, от дажби месо и от консерви… пък и какво ли действително ще стига до вас от дажбите ви… при тая корупция, която цари сега навсякъде… тежко ви!
         — Защо не кажеш това на вашия велик баща във Вашингтон?
         — Нашият баща действително е велик, но Вашингтон е далече; освен това аз съм съвсем дребен човечец.
         — Ти си знаеш.
         Търговецът побърза да се върне обратно в своя магазин, за да не пропусне някоя сделка.
         Петимата индианци останаха сами. Мислеха мълчаливо за онова, което тъкмо бяха чули. После се върнаха безмълвни при конете си. Тасунка-витко яхна пръв своя мустанг. Младият боен вожд погълна още веднъж изцяло в съзнанието си образа и погледа на този човек. Когато беше още дванадесетгодишно момче на име Харка, Хари Токай-ихто бе видял Тасунка-витко за първи път и впечатлението от него никога повече не бе напускало съзнанието му и му бе вдъхвало по време на живота му на прокуден гордост за собственото му племе. Сега се започваше велика борба, най-великата, която дакота бяха водили някога. Двамата вождове бяха готови да защищават своята свобода и при най-тежки условия. Всякакви допълнителни приказки по този повод бяха ненужни.
         Мъжете се сбогуваха. Докато Тасунка-витко пое със съпровождащите го мъже на северозапад, младият боен вожд се насочи на югозапад към своите. Токай-ихто и кулестият му жребец изминаха дългия път почти без почивка, почти без сън, почти без да ядат.
         Сърпът на намаляващата луна беше тънък и остър, нощта беше тъмна, когато ездачът стигна групата бойци, които го очакваха в прерията на запад от малкия форт, командуван от Смит. Дори Четансапа, вождът на мъжете от Съюза на Червените елени, не бе предполагал, че неговият вожд ще се върне толкова бързо. Токай-ихто остави кулестия жребец да си почива и да пасе, а сам приседна при бойците, които се бяха разположили в мрака в покритата с трева долчинка в степта. По ниските баири стояха на пост съгледвачи.
         Младият боен вожд плъзна незабелязано от никого поглед по всеки от заобикалящите го мъже поотделно. Познаваше всички още от дете: Четансапа, по-стария с пет години приятел, Копиен връх — сина на Чотанка, Сина на Антилопата, Ихасапа и всички останали. Откакто Хари Токай-ихто се бе завърнал преди две години сред своето племе, тези мъже го бяха следвали в боевете. Той ги бе водил поотделно на групи или всички заедно в много смели битки и накрая в нападението, чиято жертва беше лейтенант Уорнър. През последните две години, откакто той носеше отговорността за своето племе, не бе паднал нито един боец от Мечата орда. Главната тежест във всички боеве бе носил лично вождът. А през това време Смит и неговите хора живееха като пленници зад палисадата. Битката, която сега предвиждаше младият вожд обаче, бе много по-голяма и по-трудна от всички предишни.
         Четансапа, слаб, висок млад мъж, се присъедини към своя вожд и двамата водачи останаха да разговарят още дълго тихо помежду си в настъпващата нощ. Съобщенията на съгледвачите гласяха, че колоната с мунициите и съпровождащите я войници вече бяха тръгнали и се придвижваха към форта край Ниобрара. Мъжете от Мечата орда възнамеряваха да нападнат и заловят колоната още преди да стигне форта. След това те смятаха да се измъкнат заедно с мунициите, които им бяха толкова необходими, край форта и да стигнат своите ловни райони. Впрочем втората задача никак не беше по-лесна от първата.

         КЕЙТ СРЕД ПРЕРИЯТА

         Девойката чу собствения си изплашен до смърт вик и после се намери сред непрогледен мрак.
         Не смееше да се помръдне. От обзелия я ужас крайниците й бяха като сковани, а слепоочията и дланите на ръцете й бяха покрити със студена пот от страха. Дори не можеше да разсъждава. Едва постепенно нервите й започнаха отново да препращат възприятията от заобикалящата я действителност към съзнанието й. Тя се ослушваше към приглушения шум, който достигаше до ушите й, и усещаше, че нещо под нея я разтърсва и подскача.
         Кейт разбра, че бе сънувала страшен сън и че едва сега се бе събудила. Пое си дълбоко дъх и усети сърцето си да бие отново. Вдървените й крайници се отпуснаха. Тя набра смелост да се раздвижи, седна, хвана челото си и оправи шала, който бе прехвърлила през врата и гърдите си. Около нея цареше пълен мрак. Шумът от тръскането и клатушкането се дължеше на движението на покритата с чергило каруца, в която девойката се намираше. Тя извърна глава към предния отвор на чергилото и впери поглед навън. На каруцата нямаше никакъв фенер. Видя големите гърбове и широкополите шапки на кочияша и на седящия до него мъж само като сенки. Опита се да види звездите, надявайки се, че техният светлик ще прогони спомена за ужасните й съновидения. Ала гледката, която се провиждаше през отвора на чергилото, същевременно се ограничаваше от него и тя можа да разпознае в нощния мрак само чергилото и задните колелета на първата кола в колоната, която пътуваше пред тях.
         Девойката наостри слух.
         И шестте катърени впряга се придвижваха в равномерен тръс. Колелетата подскачаха по поляната без път, съпровождащите колоната ездачи се придвижваха бързо напред, после се връщаха обратно. Ударите на копитата и шумът от колелетата отекваха като нощна музика, подобна на приглушени барабани. Кейт се учуди с каква сигурност се придвижват колите в мрака. Тя също се беше учила да кара кола и затова тайно се бе опасявала как ли ще мине това нощно пътуване. Ала катърите не се препъваха. И животните, и хората, сред които бе попаднала сега, живееха сред различни условия и у тях се бяха развили по-други способности, отколкото у хората, живеещи в града или сред обработваема земя. Кейт почувствува по-силно дъха на прерията. Пое надълбоко леденостудения въздух, който се носеше над безбрежните поля, обрасли само с твърда трева тук, по високото плато. Мястото на девойката в каруцата се бе стеснило, тъй като едно от тежките сандъчета вътре бе започнало да се плъзга при подскачането на колата. Въжето, което го бе прикрепяло, се бе развързало. Кейт знаеше какво има в тези сандъчета: муниции за военната част в станцията с блокхаусите, където отиваше колоната от каруци. Девойката се опита да завърже отново сандъчето, ала ръцете й бяха твърде слаби. Освен това движенията й се затрудняваха от дългата и широка рокля, в която бе облечена според модата. Повече, отколкото през изминалите дни тя почувствува сега, че бе попаднала в една среда, за която нито бе подходящо облечена, нито подготвена. Дори и не се учуди, че бе сънувала такъв страшен сън. Пълното с муниции сандъче, което се плъзгаше край нея, навярно бе предизвикало представите й за чудовища и съня за този така ужасяващо изрисуван индианец, убиващ Кейт с ножа си.
         Девойката жадуваше да чуе успокояващ човешки глас. Изпълзя напред до капрата, която се състоеше от една обикновена дъска, и потупа по рамото седящия до кочияша мъж.
         — Том!
         Назованият извърна глава; посивялата му брада се очерта под слабата светлина на звездите.
         — Да, мис?
         — Том, колко е часът? И къде се намираме в същност?
         — Навярно ще да е десет часът през нощта, малка моя мис. А къде се намираме ли? Вече наближаваме Ниобрара!
         — Дано скоро стигнем станцията!
         — Утре заран, госпожице Кейт, утре ще пристигнем там. Нали няма да се отпуснете, докато стигнем?
         — Ако можете да завържете това сандъче? Тогава бих могла да поспя.
         — Какво? Пак ли започна да се плъзга някое? Ей сега ще го оправим.
         Том се вмъкна в каруцата и завърза сандъчето.
         — Така. Сега отново ще имате мира. И горе главата! Та вие сте смело момиче!
         — Действително, аз не бих желала да посрамя баща си и годеника си.
         — Това не зависи само от желанието. Човек трябва и да е годен да стори нещо.
         След тази критична забележка Кейт се замисли за какво в същност бе подготвена. Беше родена в една ферма в Минесота, майка й бе умряла рано. По време на голямото индианско въстание през 1862 година фермата бе изгорена, когато Кейт беше още малко момиченце. При пожара баба й бе загинала и оттогава Кейт бе отишла да живее в града при своята леля. Да бродира, да свири на пиано, да пише хубави писма, да се облича прилично и да се грижи по цял ден за една придирчива възрастна дама — всички тези умения, на които Кейт бе длъжна да се учи при леля си Бети, тук, сред прерията, не можеха да й бъдат полезни. Ала когато баща й, който през последните години непрекъснато бе изпращан на работа в различни гранични станции, се връщаше на гости, той бе учил дъщеря си — за ужас на леля Бети — да кара конски впряг и да стреля. При сегашното положение това сигурно щеше да бъде от полза, ала четворен впряг Кейт все пак не би могла да управлява, а и никога не се бе целила срещу човек. Но какъв смисъл да мисли за всичко това? Трябваше сама да се справи с положението, в което сама се бе натикала. А в същност тя нямаше и възможност да се откаже от решението си. Животът при леля Бети й бе вече непоносим.
         Чу се изсвирване с уста. Кочияшите дръпнаха юздите, спирачките изскърцаха и дългата редица коли се спряха. В мрака се разнесе нечий глас, който разпореди половин час почивка. Кейт помисли и реши да слезе дотогава от колата. Том й помогна и тя тръгна опипом край катърите и колите напред към началото на колоната. Крачеше през локви утаена вода и се препъваше по снопчетата трева.
         По едно време долови тих разговор между мъже, които бяха насядали на земята. До тях стояха конете им; те бяха навели глави и скубеха тревата.
         — Ехей! — възкликна девойката, малко ядосана, задето веднага не й бяха обърнали внимание.
         — Кейт! — отвърна младежки глас и една униформена фигура се изправи.
         Двамата тръгнаха пипнешком един срещу друг, докато ръцете им се срещнаха. Девойката усети, че я отвеждат към едно място, където кракът й стъпи върху дебели завивки. Тя се отпусна на земята.
         — Какво лудешко пътуване! Приятно ли ти е? — попита я младият лейтенант. — Ще има да разказваме за него и когато станем баба и дядо!
         Кейт не отговори веднага. Непознатата околност, която я заобикаляше, както и мракът и все още измъчващият я спомен за ужасния сън я правеха несигурна. В града тя винаги се бе възхищавала от самочувствието на младия офицер, ала тук, сред прерията, тонът на гласа му й се стори неочаквано неподходящ.
         — Не знам — отвърна тя само, като се опитваше да разпознае кой още се намира в групата седящи на земята мъже освен Антъни Роуч. Едрият мъж с широкополата шапка беше Бен. Преди малко той именно бе дал заповедта за почивка. Гласът му не можеше да се сбърка с ничий друг, защото той нямаше никакви зъби, та басът му винаги наподобяваше грухтене. Той беше отговорник на групата прерийни ездачи, придадена към малката драгунска част.
         — За какво мислите, Бен? — попита го девойката.
         — За какво ли не си мисля, малка госпожице. — По време на това пътуване всички ездачи бяха възприели към нея обръщението „малка госпожице“. — За много неща си мисля, но за вас няма да бъде приятно да чуете за никое от тях.
         Останалите мъже се разсмяха на думите на своя отговорник по начин, който бе неприятен на Кейт.
         — Снощи не разбрах много добре защо трябва да пътуваме през нощта — рече девойката в желанието си да накара прерийните ездачи да заговорят по-делово.
         — Няма да пътуваме цяла нощ, малка госпожице — отвърна Бен. — Към полунощ ще спрем, ще направим бивак от колите и вие спокойно ще можете да си легнете, докато нашите пушки ви пазят.
         — Така ли мислите? На мен пък ми се струва, че вие имате основание за някакво особено безпокойство, Бен, защото досега винаги спирахме още с падането на мрака.
         — Вие умело можете да разпитвате човека, малка госпожице! Но тогава и аз ще ви отговоря направо, без да разкрасявам нещата! В писмото, което Хенри отнесе във форта, се съобщаваше на вашия баща, майора, че трябва да изпрати неколцина мъже да ни посрещнат. И макар ние да позакъсняхме, защото четворният впряг, който трябваше да ви докара от Янктон, не дойде навреме, то именно затова ония приятели от Ниобрара трябваше отдавна вече да ни посрещнат. Не мога да разбера къде се бавят, а всичко, което не разбирам, ме прави недоверчив. Затова именно настоявам да бързаме.
         — Не призовавайте напразно дявола и не си внушавайте сами страх — смъмра го лейтенантът. — Въобще нямаме никакво основание да се страхуваме от каквото и да било!
         — Шт! Тихо! — изсъска прерийният ездач и се ослуша. Кейт се изплаши. Видя как Бен се хвърли върху тревата и се заслуша с прилепено до земята ухо. Лейтенантът и останалите мъже не казаха нищо повече. Беззъбият отговорник на групата ездачи се изправи след известно време.
         — Идват някакви двама. Двама ездачи се приближават. Единият кон куца.
         Кейт чу думите, ала все още не можеше да възприеме нищо нито с очи, нито с ушите си. Сърцето й биеше. Кой ли идва? Приятел или враг? Дали да остане в началото на колоната край мъжете, или е по-добре да се върне обратно в своята каруца при верния Том? Мъжете, изглежда, съвсем бяха забравили за девойката. Вниманието им бе насочено само към покритата с мрак долчинка, откъдето трябваше да се появят очакваните конници. Бен държеше пушката си готова за стрелба.
         Сега и девойката чу тропот на приближаващи се конски копита.
         — Кой идва? — извика Бен.
         — Спокойно, спокойно — отвърна нечий прегракнал глас. — Аз съм, вашият добър приятел Бил Петльобореца.
         Кейт видя очертанията на двама приближаващи се ездачи. Когато първият скочи и се приближи, тя усети натрапчивата силна миризма на изстинала лула. Вторият кон куцаше, както Бен бе казал вече, а ездачът му висеше на седлото, без да може да седи изправен. Кейт, която по природа винаги бе готова да се притече на помощ, предположи, че мъжете веднага ще изтичат да свалят втория ездач от коня му.
         Обаче Бен не прояви никаква любезност, а само се обърна към Бил:
         — Ти ли си? Едва-що те изпратихме на разузнаване, и ти отново се връщаш? И кого ни водиш?
         — Един ранен.
         — О! — възкликна Кейт, без сама да разбере, че от възбуда бе издала глас.
         Нейното възклицание обаче привлече отново вниманието на лейтенант Роуч към годеницата му.
         — Върни се обратно в твоята кола! — разпореди се мрачно той. — Мястото тук никак не е подходящо за една млада дама.
         Девойката вдигна глава, подтикната от някакво неосъзнато още за самата нея непокорство, и не изпълни нареждането.
         Междувременно Бил Петльобореца се бе заел — както изглеждаше, с доста мъка — да помогне на втория непознат ездач да се смъкне от коня. Когато Бил постави непознатия на крака и го пусна, раненият започна да търси опипом опора. Кейт потрепера цялата, когато движещата се напосоки ръка на непознатия случайно докосна нейното рамо и се вкопчи в него. Тя сякаш усети как страшното видение, което й се бе присънило, неочаквано я сграби, и трябваше да се напрегне, за да се овладее и да не извика високо. Веднага се засрами сама от себе си.
         „Та това е човек — помисли си тя напрегнато. — Само един нещастен човек!“
         Пръстите, които се бяха вкопчили в рамото й, започнаха да треперят и се отпуснаха. У девойката отново се надигна присъщата й готовност да се притече на помощ. Тя подхвана с две ръце олюляващото се тяло. Усети платнена дреха, после върху нея се облегна с цялата си тежест един висок мъж, който бе твърде тежък за нейните силици. Ръцете й поддадоха и непознатият се смъкна на тревата. Той или беше тежко ранен, или бе изнурен от глад и жажда.
         Бен се наведе над непознатия. Девойката предположи, че той най-после ще се заеме да помогне на изпадналия почти в безсъзнание човек, ала за Бен, отговорника на ездаческата група, изглежда, нещо друго беше много по-важно.
         — Говори най-после! — изкрещя той на непознатия. — Кой стреля по теб? Червените кучета наблизо ли са?
         Непознатият само изломоти нещо безпомощно. Бен отново се изправи.
         — Поне ти говори, Бил — подкани той разузнавача, който бе докарал непознатия. — Успя ли да научиш нещо от тоя приятел?
         — Не. Езикът му е прободен. Устата му е пълна със съсирена кръв. Някой е изрязал на дрехата му с нож един малък четириъгълник.
         — Проклети да са! — Лейтенантът и Бен бяха изговорили думите като из едно гърло.
         — Проклети да са! — повтори Бен. Той из един път бе започнал да говори съвсем тихо, сякаш се страхуваше. — Знаете ли какво означава това?
         — Червенокожите убийци! — Роуч изруга. — Нима тая сган наистина се навърта наоколо?
         — Този тук вече няма да може да ни каже това, лейтенанте! — В тона, с който Бен произнесе думата „лейтенанте“, бе заложено цялото онова чувство за превъзходство и презрението на един самонадеян благодарение на собствения си опит мъж спрямо един новак в прерийния живот. — Сега ще трябва сами да напрегнем собствените си мозъци!
         Роуч се направи, че не е усетил иронията, и опипа непознатия.
         — Кой ли може да е този човек? С платнени дрехи в прерията?
         Бен бе пристъпил към лейтенанта с тесните рамене и когато офицерът отново се изправи, отговорникът на групата прерийни ездачи стоеше непосредствено пред него, почти застрашителен.
         — Роуч, чуй ме добре какво ще ти кажа сега. Искам да ти обясня що за човек е този с неговото платнено облекло. Златотърсач е това, или ако не е, съм готов да изям собствения си мозък. Кой друг би тръгнал с такива дрехи сега към Блек Хилс? Само някой самоубиец или златотърсач, това е ясно. Сега вече той е ням, ням като риба, и те са ни го изпратили именно така! Знаеш ли кой постъпва така в този край? Знаеш ли кой преследва златотърсачите, сякаш са чумави? Мечата орда, тая банда убийци, начело с техния главен бандит, нашия някогашен скаут Хари. Четириъгълникът е неговият знак! Да, именно неговият знак. Където откриете такъв четириъгълник или видите дръжка на нож, издялана във формата на птича глава, да знаете с кого имате работа! Мога да се закълна, че именно тоя гад ни е изпратил този нещастник, след като го е направил ням завинаги! Изпратил ни го е да ни се подиграе и да ни обяви война!
         — Бен, дръж си устата! Ти фантазираш! Отговорникът на ездаческата група неочаквано промени държането си. Из един път заговори отново спокойно.
         — Слушай, Бил, къде е пушката на тоя приятел? Ти ли я задигна?
         — Не.
         — Да не би той да яздеше без пушка?
         — Да.
         — Значи ония дакота са прибрали пушката му. Тия проклети гадове!
         — Трябва да решим какво ще правим сега! — рече настойчиво Роуч, явно силно обезпокоен.
         — Какво ще правим? Точно това, лейтенанте, което смятахме да правим. Човек не бива толкова бързо да губи самообладание. Ще пътуваме малко допреди полунощ, после ще съберем каруците на стан за пренощуване. Никой червенокож не напада преди полунощ. Те винаги изчакват часовете, когато ние започваме да усещаме силна умора и ни се приспива, към три-четири часа сутрин. Така че до полунощ можем да се придвижваме.
         — Добре, да продължим, щом като смяташ, че дотогава няма опасност. Колкото по-близо до станцията се разположим за нощувка, толкова по-добре.
         Кейт въздъхна тихо и се извърна, за да стигне, препъвайки се, до своята кола. Лейтенант Роуч не се погрижи за нея, защото вече бе дал заповед за потегляне. Един мъж обаче, който до този момент бе стоял встрани, се притече на помощ на девойката. Беше доста висок и слаб и Кейт реши, че го позна.
         — Томъс… какво ще стане сега с ранения?
         — Все ще го натикаме някъде.
         — Не бива да се отнасяте така коравосърдечно към хората. Донесете го в моята каруца.
         — Ако Бен и Роуч разрешат.
         — Те сигурно ще се зарадват, че аз предлагам да помогна.
         — Винаги грижовна, малка мис!… Почакайте за миг. — Томъс изостави девойката и се върна още веднъж към началото на колоната.
         Кейт дочу кратък разговор там, ала не можа да разбере какъв бе въпросът и какъв отговорът, тъй като мъжете тук бяха навикнали да разговарят помежду си на някакъв пограничен език, състоящ се от смесица от английски, френски и индиански думи и словосъчетания, които Кейт можеше да разбира само когато се обръщаха лично към нея.
         Най-после Томъс се приближи към нея заедно с още един мъж. Както Кейт предположи, вторият беше Тео, близнакът на Томъс. В отговор на желанието на девойката двамата отнесоха непознатия ранен мъж в каруцата, в която Кейт отново се качи. След това двамата братя близнаци се сбогуваха с нея. Трябваше да препуснат с конете си пред колоната и да помогнат на Бил в съгледваческата му задача.
         Дългата колона коли отново потегли. Камшиците на кочияшите заплющяха върху гърбовете на катърите и високите колелета отново заподскачаха през малките снопчета трева.
         „Също както преди почивката — помисли си девойката — и все пак съвсем различно.“
         Отначало тя само бе сънувала. Сега към нея се приближаваше истинска опасност. При това тя се чувствуваше чужда и несигурна сред тези мъже, на чийто суров нрав вече не се доверяваше, и изпитваше смъртен страх пред индианските врагове. Не й минаваше и през ум да легне да спи. Намери опипом челото и ръката на немия, тежко ранен беглец, когото бяха положили върху сламата. Пулсът му беше съвсем слаб. Кейт не можеше да му помогне с нищо и се зае със себе си. Потърси кожения си колан с кобура за пистолета, отвори копчето и извади пистолета, за да провери зареждането му, после отново върна оръжието на мястото му с някакво странно чувство.
         Примъкна се съвсем близо до предния отвор на чергилото, където старият й приятел Том с посивялата брада седеше до кочияша. Кейт притисна глава до твърдия ръкав на кожената му дреха и се изтегли отново назад в колата. Широкият гръб ма Том й се стори желан щит срещу нощния вятър и всички други опасности.
         — Том — промълви тя отново страхливо.
         — Не се страхувайте, мис.
         — Том, да може най-после да се свърши тази нощ! Тя ще бъде последната от нашето пътуване. Утре пристигаме в станцията с блокхаусите, нали?
         — Разбира се! Утре вие ще седите край татко си в блокхауса, а блокхаусът има дебели стени. Те са погълнали не един куршум. Поне старият блокхаус беше такъв.
         — Защо казвате „старият блокхаус“? Нима вие познавате станцията?
         — Не мога да кажа, че я познавам. За новата само съм чувал. Единия стар блокхаус обаче, който нашият беззъб Бен, тоя подозрителен тип, бе построил и се разпореждаше в него като стопанин и търговец и където индианците и ловците на кожи влизаха и излизаха като у дома си, да, този стар блокхаус познавам добре.
         — Разкажете ми за него! Моля ви, Том! — Кейт искаше да го поласкае. — Знаете ли, като си представя блокхауса, по-малко ще се страхувам, а и като ми говорите, времето и за двама ни ще мине много по-лесно. Пък и не ми се спи вече. Сигурно пак ще сънувам страхотии.
         — Да, май ще бъде по-добре да се поразговорим. Но за стария блокхаус… по-добре да не говорим за него.
         — И защо не?
         — Ами защото… защото е страшно.
         — Том, не искам да чувам за никакви страхотии. И без това достатъчно съм се наплашила. Може би бихте разказали нещо истинско за себе си, нещо, за което си заслужава да ми разкажете?
         — Сериозно ли говорите, малка мис? Вие ми легнахте на сърцето, на мен, стария неудачник. Ами ето на, аз обикалям прерията за нищо и никаква заплата и чакам всеки миг да ме направят на решето. Ни имане, ни имот имам вече. — Том се поопери. — Но ако не ви бях видял чак сега, а преди две години, вечерта, когато оня дявол ме подмами — тогава сигурно много неща щяха да бъдат различни.
         — Защо? Какво се е случило онази вечер, Том?
         — Ако вие бяхте отворили тогава вратата, мис, вратата на моя магазин…
         — На вашия магазин? Нима вие не сте били винаги прериен ездач?
         — На млади години бях. Тогава работех като съгледвач при строежа на железопътната линия и дори бях пленник, а след това останах и да живея сред Мечата орда. Колко много пясъчни и снежни бури съм преживял! Докато всичко ми омръзна и се върнах обратно в града, където отворих малко магазинче. Да бяхте дошли поне веднъж там, ако ще би дори и с вашата противна леля Бети, да бяхте попитали за някоя индианска завивка или за някой бродиран кожен колан, каквито фините госпожици обичат да купуват като куриози — ако тогава ви бях видял, щях да си помисля за собствената си дъщеря, която прилича малко на вас, — тогава никога не бих се върнал отново в прерията, която така бях намразил, и нямаше да ставам на стари години златотърсач, нито пък да се оставя да ме подмами оня Ред Фокс, тая Червена лисица, в стария блокхаус… в онзи проклет блокхаус!
         — Но защо проклет? — Кейт отново бе станала неспокойна и отново я бе обзел страх. — И кой е този Ред Фокс?
         — Проклятие… хм… То това е дълга история за разказване. Ред Фокс, или Джим, или Фред, или както се е наричал той през своя бандитски живот, да, кой ли е той в същност? Де да го знаех и аз самият! Тогава той се появи за мое нещастие при мен. Преди повече от две години беше, през една мрачна зимна вечер. Жена ми беше умряла вече, дъщеря ми се беше омъжила и аз седях сам-самичък в магазина си край печката. Бяха дошли малко клиенти, по онова време търговията вървеше лошо. Печката пушеше, а на мене лулата ми угасна и както ругаех самичък и проклинах всички светци и дявола дори, вратата се отвори… да, така беше, госпожице Кейт, така ми се случи тогава на мен, стария глупав човек… та казвам, вратата се отвори и пред мен застана самият дявол, с червени коси, със святкащи очи, облещил вълчите си зъби… едър и силен, удари ме по рамото и започна да ме уговаря с всички онези приказки, които могат да подведат един бедняк… Трябвало да вървим да търсим злато, из един път да забогатеем… с една дума, аз се съгласих и отново продадох магазина си. На края на зимата беше, преди две години, почти по същото време като сега — може дори да беше на същия ден, — тогава именно се събрахме всички в оня проклет блокхаус… — Том млъкна и се плесна с ръка през устата.
         Кейт обаче бе решила да научи всичко докрай.
         — … се събрахте всички в блокхауса! — повтори тя думите на Том. — Вие самият и…?
         Том се остави да го подведат и заговори отново: — Аз и някой си Джордж, и Бил Петльобореца, на когото викат и Бил Кръвожадния, вие го познавате, и мърлявият малък Джоузеф, който седи до кочияша в колата пред нас, и русият Адам Адамсън — не, той не пътува сега с нас. Впрочем той беше най-добрият от всички ни. И той служел сега като прериен ездач в станцията. Беден дявол, който също искаше да търси злато, за да може баща му да си остане във фермата, която фирмата за разпродажба на парцели искаше да му отнеме — да, той също беше с нас, и още някои други бяха дошли, които Ред Фокс беше поканил. Всички се срещнахме на днешния ден точно преди две години в блокхауса на Беззъбия Бен и бяхме готови Ред Фокс, тоя бандит, да ни поведе към голямото богатство! Какви ли не хора се бяхме насъбрали! Повечето от тях вече са покойници. Да, да, отмъщението не дава покой на човека.
         — Какво отмъщение? — промълви Кейт.
         — Отмъщението на Хари Токай-ихто, чийто баща прободоха тогава, баща му, стария вожд, задето не искаше да ни отведе при златото. Джим, Червената лисица, му смъкна скалпа, а ние хвърлихме трупа му за храна на рибите.
         — И вие бяхте там? — попита девойката ужасена.
         — Да, да, и аз бях там, и Бен беше там, и Бил Петльобореца, и мърлявият Джоузеф, и Адам Адамсън… Точно на днешния ден преди две години беше.
         — И вие не попречихте на това убийство?
         — Какво дете сте още, госпожице Кейт!
         — И какво наказание наложиха на Ред Фокс?
         — На него ли? Никой не го е хванал и никой няма да го съди освен Хари Токай-ихто, синът на убития. Само че тая лисица няма да дойде вече лесно в земите край Плат или край Ниобрара. Съвестта не му е чиста.
         — Но ето че вие всички отивате отново там, в тази проклета къща, където е станало убийството? — Кейт усети ледени тръпки по кожата си.
         — По-добре да не ви бях разказвал за това, малка мис. Това не е приказка за вашите уши. Но това, което казвате, е вярно. Ние, които все още сме живи, отново се събрахме.
         Младият кочияш на капрата, който досега много рядко бе произнасял някоя дума, изведнъж се разприказва:
         — Трябваше да знам всичко това, преди да тръгнем! Тогава щяхте да заминете без мене! Оня Пит с късия нос излезе най-умен от всички ни. Измъкна се и си остана в Рандал!
         Кейт притисна ръце до тялото си. Ала не каза нито дума повече и Том отново потъна в мълчание. Мислите на Кейт бяха силно напрегнати. Тя мислеше за блокхауса, към който пътуваше колоната, и за индианеца Токай-ихто, който искаше да отмъсти на белите мъже за смъртта на убития си баща. Кочияшът изплющя с камшика си така силно, сякаш изсвистя куршум. След онова, което бе чул от устата на Том, младият мъж бе станал много нервен.
         — Карайте по-бързо! — извика той на пътуващата пред него кола. — Карайте, да се махнем най-после от тази дяволска прерия! Защото на Хари Токай-ихто му липсвали още няколко скалпа и те се намирали именно в нашата колона заедно с мунициите!
         Нощният пролетен вятър духаше все по-студен и по-остър. Умората пропълзя към хората и животните и натежа в крайниците и в мислите им. Кейт с мъка държеше очите си отворени, макар че още не бе настъпила полунощ. Страхуваше се обаче да легне до хъхрещия ранен мъж, чиято съдба й вдъхваше толкова страх, колкото и разказът на Том. Тя се овладя, седна изправена и се облегна с гръб на пейката, на която седяха Том и кочияшът. Извади с някакво странно чувство пистолета от кожения си кобур, провери го още веднъж дали е добре зареден, прицели се и се опита да си представи, че трябва да стреля върху някой неприятел. Ще успее ли да запази хладнокръвие и да се прицели както трябва? Що за мисъл, да убие човек! Но нима индианците наистина са хора?
         „Та те са само жадни за мъст врагове!“ — рече Кейт сама на себе си, повтаряйки онова, което баща й винаги й бе повтарял още от дете.
         Тропотът от копитата на катърите заглуши за Том тихо произнесените думи на Кейт. Но той все пак беше чул, че тя си говори нещо.
         — Легнете си, мис Кейт, и заспете — посъветва я той. Кейт само поклати глава и закопча колана си с кобура за пистолета. Не се наложи да отговори, тъй като Бен и Роуч долетяха в галоп край редицата от коли и всички чуха всяващите ужас думи на Бен:
         — Не заспивайте! Не заспивайте! Щипете се един друг, ако почнете да заспивате! Не затваряйте очи! По-бързо, по-бързо, по-бързо!
         Камшиците изплющяха и засъскаха, катърите се понесоха в неравен галоп.
         Роуч мина на коня си край колата, в която седеше Кейт, без да се обърне назад, ала Бен позабави малко своя жребец, наведе се над отвора на чергилото и явно успя да види пистолета в ръката на девойката.
         — Ехе, мис, нима сте готова за бой? Значи няма повече опасност за нас! Щом жените ни са толкова смели, то ние, грубите мъже, съвсем пък няма да се посра…
         Пет изстрела изплющяха непосредствено един след друг.
         Гласът на говорещия Бен секна по средата на думата. Кейт се сви в смъртен страх.
         Бен изпусна юздите, хвърли ръце във въздуха и падна гърбом от коня си. Животното изтича напред. Без да издаде никакъв звук, и младият кочияш на капрата до Том се гътна назад и падна в тревата. Ничий слух не долови шума от падането на телата, защото отвред се вдигна шумна олелия. Разнесоха се едновременно изстрели от ловните и бойните пушки на прерийните ездачи и от карабините на драгуните заедно със следващите един подир друг изстрели от оръжието на някакъв враг, който явно никога не пропускаше целта си. Кейт видя как всички яздещи в началото на колоната мъже паднаха от конете си. Високи непознати бойни викове и яростните ругатни на драгуните прокънтяха един през друг. Катърите от колите, чиито ездачи бяха избити почти всички, тичаха подплашени. Най-предната кола се катурна и Кейт видя сред смъртен страх, докато колата я носеше напред, как из мрака изплуваха като призраци непознати ездачи.
         Още веднъж изплющя поредица от пет изстрела и нови петима ездачи, охраняващи колоната от каруци, паднаха от седлата си. Двама от тях останаха увиснали на стремената и конете продължиха да ги влачат. Драгуни и прерийни ездачи побягнаха в безреда и някой яздеше подире им. Веригата на преследващите се един друг ездачи се разтегли. От страна на белите не се чуваха вече никакви команди.
         Колата, в която седеше девойката, продължаваше да се носи напред. Том бе сграбчил юздата и прекара тяхната каруца край друга, съборена на половината склон на обраслата с трева пясъчна височина. Той плющеше с дългия камшик над главите на животните и ги подканяше с крясъци да бързат. Кейт инстинктивно се скри в сламата между стените на чергилото. Вече не я беше страх от тялото на изпадналия в безсъзнание непознат, нито от миризмата на кръв и пот, която се излъчваше от него.
         Пистолета си тя бе прибрала отново в кобура.
         Леката каруца с четворния впряг сякаш бе успяла да се измъкне със своя яростен бяг от полесражението. Шумът от боя остана някъде назад. Кейт успя да се окопити отново от объркания ужас и надникна внимателно навън в нощта. Отделни ездачи все още минаваха в буен галоп край колата. Пак се чуха изстрели, ала отдалеч. Девойката простена. Сгуши се отново до изпадналия в безсъзнание ранен непознат. Всеки човек с бяла кожа на тялото бе за нея успокоение сред този ужас. Най-много доверие обаче й вдъхваше Том, който направляваше колата със сигурна ръка.
         — Кейт! Ела при мен! — прозвуча неочаквано гласът на Том. — Ела при мен на капрата, бързо!
         Том отново бе подкарал по-бързо катърите. Четворният впряг галопираше, колата отново летеше, готова всеки миг да се обърне. Девойката се покатери с голяма мъка край стария човек на капрата. Оттук се откриваше поглед над нощната прерия. Ала тук, на капрата, и нея можеше да я види врагът. Защо старият я бе повикал при себе си? Девойката се страхуваше. Нервите й се опънаха до скъсване.
         — Том!
         — Кейт! Дръжте юздите! Можете ли да карате? Не спирайте колата! Карайте все напред и ще стигнете при баща си! Дръжте здраво! От това зависи животът ви!
         Кейт хвана юздата.
         — Но какво има? Нима ти си отиваш? Остани тук! Аз не мога да удържа дълго!
         — Трябва!
         Старият човек млъкна и повърна нещо, което потече топло по ръцете на девойката. Тя разбра какво бе то. Кръв!
         — Кейт! И мене ме улучиха. Карай! Внимавай, гледай катърите, а не мен!
         Още веднъж от устата на Том изригна кръв. Кейт забеляза чак сега заболата се отстрани в гърдите му стрела. Тялото му изгуби опора и той полетя в тревата.
         Кейт седеше като вкаменена върху олюляващата се капра. Стискаше здраво юздите на четворния впряг, който се носеше в непрозрачната новолунна нощ. Отчаяният галоп я носеше по продължение на долината все напред, все напред! Катърите тичаха с всички сили. Те също бяха изплашени и бягаха, гонени от инстинктивен страх. Път нямаше, затова летяха по средата на тясната долина. Кейт можеше да ги остави да тичат сами.
         Каруцата летеше и летеше. Локви се пръскаха на всички страни, останалият тук-таме сняг скърцаше. Колелетата се търкаляха. Постепенно девойката започна да се чувствува по-сигурна. Катърите също се поуспокоиха и поеха тръс. Кейт не можеше да размахва дългия камшик, защото управляваше и с двете ръце. Така че животните тичаха, както искаха.
         Съзнанието на девойката заработи отново. Как й бяха описали пътя? По долината се стига до брега на реката. А от Ниобрара вече ще може да види станцията с блокхаусите. И щеше да бъде спасена. Спасена! Колко горещи желания, колко боязлив копнеж извикваха отново и отново във фантазията на Кейт гледката на станцията, командувана от нейния баща майор Смит. Неочаквано обаче чувствата й се свиха от страх. В същия този блокхаус, към който се стремеше тя сега, бе убит бащата на онзи индианец… на онзи индианец, който сега бе нападнал заедно със своите хора колоната от коли. Да, дали това беше действително той, смъртният враг, за когото мъжете бяха говорили през нощните часове преди нападението? Кейт усети как започва отново да се сковава от страх и се напрегна да прогони всички мисли. Трябваше да внимава за катърите.
         Неочаквано дочу някакъв шум. Тропот от конски копита! Зад каруцата й се приближаваха коне. Нея ли гонеха ездачите? Приятели ли бяха те? Или врагове? Или останали без ездачи коне тичаха наоколо и може би по навик търсеха да се присъединят към колата?
         Два коня без ездачи прелетяха край нея. Бягаха галоп.
         Преследваше ли ги някой? Когато ударите от техните копита заглъхнаха, Кейт не чуваше повече нищо друго освен шума, вдиган от нейната каруца, и все още далечни изстрели. Леките възвишения, които ограждаха по дължина долината, сега се сближиха съвсем. Кейт се страхуваше от склоновете отляво и отдясно, които можеха да бъдат удобно скривалище за врага. Мислеше за Том. Няма ли отново да прелети някоя безшумна стрела, този път за нея?
         Бесният бяг на каруцата продължаваше, без някой да смути бягството на девойката. Струваше й се, че вече е минало много време. Не бе ли започнала да просветва неясна утринна заря над небето и земята? Нима тя действително бе пътувала часове? Бягащата девойка призоваваше с надежда светлия ден. Пренапрегнатото й въображение си представяше, че вече долавя шумоленето на реката, зад чийто брод се намираше малкият форт. Тя плесна с юздите, за да подкара животните още по-бързо.
         „Татко — мислеше си, — татко, да можеше да знаеш!“ Неочаквано тя се изплаши. Не бе ли чула отново тропот на конски копита? Кой идва? Кейт не знаеше дали да пусне юздите и да сграбчи пистолета си.
         — Ехей! — извика някой зад колата.
         — Да! — възкликна ликуващо Кейт. Стори й се, че бе разпознала гласа на своя годеник.
         Ездачът изплува от тъмнината до каруцата и девойката видя, че не се бе излъгала. Беше действително лейтенант Роуч. Той яздеше гологлав, косите му бяха залепнали от пот, чертите на лицето му се бяха разкривили. Той дръпна рязко юздата.
         — Карай все така! — подвикна той на девойката. — Ние двамата с теб навярно сме единствените останали живи. Аз ще избързам до станцията с блокхаусите и ще те посрещна с подкрепление.
         — Вземи ме със себе си!
         — Ти луда ли си? Конят ми не може да носи двама души. Дяволът лети подире ми!
         — Лейтенантът заби шпорите в слабините на коня си така, че животното се вдигна на задни крака и след един изплашен скок полетя отново напред.
         — Помощ! — извика още веднъж Кейт с все сила. Ездачът обаче не се обърна повече.
         Девойката го проследи с поглед, обезумяла от страх, докато той изчезна зад следващия завой на прерийната долинка. Скоро заглъхнаха и ударите от копитата на коня му.
         Девойката стисна зъби. Подкара отново по-бързо катърите, колкото й държаха силите. Ако добре бе разбрала лейтенанта, значи всички мъже от кервана с каруците бяха избити. А подир Антъни Роуч и следователно и подир нея самата се носеше дяволът.
         Минаха минути. Ала в тези минути се криеше безкраен ужас.
         На изток бе започнало да се развиделява. На запад гаснеха последните звезди. Неприветлива, страшна се разпростираше степта под светлеещото небе. Стара, презимувала кафява трева, полуразтопен и след това отново замръзнал от нощния мраз сняг — и нищо друго наоколо. Кейт разбра, че е сама, съвсем сама и изоставена сред пустата непозната прерия. Не сещаше нищо друго освен страх.
         Катърите започнаха да упорствуват. Беси, послушната Беси, не искаше да тича повече.
         — Беси, не съм ли ти давала винаги от собствения си хляб? Беси, бягай, моля ти се, сам дяволът лети подире ни! — Кейт забеляза, че си бе говорила на глас, и се изплаши от собствения си прегракнал говор.
         Степта нямаше край. Пясък и трева, трева и пясък, цяла нощ и на сутринта. Нещо злокобно витаеше из тези голи места без нито едно дърво или храст, без човешка душа или животно. Да можеше да чуе поне една човешка дума! Кейт си спомни за златотърсача, който лежеше зад нея в каруцата. Ала той беше все така ням и неподвижен. Веднъж тя се бе обърнала да го види. Той изглеждаше мъртъв. Лицето му беше бледо, очите изцъклени. Кейт беше сам сама сред пустошта и беше уморена, пръстите на ръцете й бяха измръзнали и започнаха да се сковават, а роклята й се бе намокрила от росата. Тя потрепера и се сви от ужас.
         Като черни петна започнаха да трептят отново пред очите й призрачните сенки на ездачите, които се бяха появили през нощта. Тя знаеше, че това бяха индианци.
         — Беси, ти водиш впряга, бягай, бягай, за да бягат и другите!
         Ала катърите можеха да бягат вече само тръс.
         Кейт се ослуша. Стори й се, че за трети път дочува удари от конски копита, които се приближават изотзад към колата й. Да можеше поне сърцето й да се поуспокои и да не изблъсква кръвта с всеки удар на пулса й чак горе до слепоочията! Искаше да си наложи да запази хладнокръвие, за да може да се ослушва.
         Ако не се лъжеше, към нея отново се приближаваше ездач, а не някой самотен кон. Чу спокойния равномерен галоп. Девойката сама не можеше да си обясни как така из един път надеждата надви страха й. Може би равномерният тропот успокои така нервите й. Който язди така, него не го преследват. Който язди така, насочва коня си според собствената си воля и преценка. Само още няколко секунди и тя ще види своя спасител.
         — Стой! — извика нечий глас.
         Девойката не познаваше този глас, но тембърът му само подсили доверието й. Тя се опита да изпълни разпореждането и да спре колата. Ала катърите усещаха слабостта и несигурността на ръката, която дърпаше юздите. Те се изправиха на задните си крака, рипнаха с предните и побягнаха. Нищо не помогна това, че Кейт дърпаше с все сила юздата. Тя усети, че яздещият подир нея ездач вече настига колата. В следващия миг той се изравни с катърите и девойката можа да го види.
         Кръвта замръзна във вените й. Ездачът беше индианец.
         — Татко! — изпищя силно девойката, отпусна юздите, измъкна пистолета си и стреля.
         В същия миг индианският ездач се дръпна бързо, така че куршумът изсвистя покрай него. Той беше се изравнил вече с двата предни катъра и сега сграби влачещата се юзда. Добичетата и колата веднага се спряха на място. Кейт още стискаше пистолета в ръка. Индианецът изви своя жребец, спря и погледна надолу към девойката.
         Кейт не посмя да даде втори изстрел. Срещна само за миг погледа на две очи, които изглеждаха почти съвсем притворени, и ръката й с пистолета се отпусна.
         Макар че съзнанието й сякаш престана да работи, по-късно тя можеше да опише всяка подробност от този страшен миг. Небето вече беше станало светло, слънцето блестеше. Катърите стояха във впряга с наведени глави; единият веднага започна да пасе. Индианецът стоеше на коня си до покритата с чергило каруца. Той яздеше кулест жребец. Животното имаше набито силно тяло, гривата му беше тъмна, а изразът на очите му — буен и див. Мустангът не носеше оглавник. Само за долната му челюст бе захваната свободно висяща кожена юзда. Ездачът изпъна тяло. Беше гол до кръста, кафявата му кожа беше гладка и лъскава. През едното му рамо и напреко през гърдите бе препасан колан с патрони; той много малко прикриваше дълбоките белези върху гърдите и под двете му рамене. Черните плитки на косите му падаха чак до гърба. В превръзката от змийска кожа на челото му бяха затъкнати три орлови пера. Дръжката на ножа му бе издялана старателно и майсторски във форма на птича глава.
         Кейт не смееше да погледне още веднъж врага в лицето.
         — Милост! — каза тихо тя. Според описанията на мъжете тя бе познала в индианеца Хари Токай-ихто.
         Стройният дакота не отговори. Кейт почувствува бързото и точно движение, с което той издърпа пистолета от ръката й. Тя имаше чувството, сякаш я бе докоснало парещо желязо, толкова силно се бе изплашила. Не оказа ни най-малка съпротива и скри лицето си с ръце, за да не вижда нищо повече.
         Ала когато колата под нея се разклати и капрата, на която седеше, започна да се изкривява на една страна, тя несъзнателно отново видя какво става край нея. Ездачът върху мустанга бе хванал юздите на катърите и сега извръщаше колата, което никак не беше лесно в тясната долина.
         Щом колата и животните застанаха в желаната посока, индианецът скочи от коня си в каруцата. Изхвърли мъртвия златотърсач навън върху тревата, тъй като той сигурно му се бе сторил напълно ненужен товар, и седна след това на капрата до Кейт. Подвикна насърчително на катърите. Животните веднага се подчиниха на новия си кочияш. Той ги подкара тръс и скоро след това галоп, за да върне отново колата там, откъдето бе дошла. Конят на индианеца тичаше край каруцата.
         Девойката седеше на тясната дъска до врага си. Беше вперила поглед в сивокафеникавия гръб на Беси и мачкаше с ръце кърпата, която бе превързала на врата си. Първите часове на пролетното утро бяха ледено-студени и Кейт зъзнеше. А в същото време по гръбнака й се стичаше пот, толкова много я беше страх от всичко, което сигурно я очакваше.
         Тишината на самотната прерия бе разкъсана от изстрел, който прокънтя някъде зад каруцата. Десният преден катър се сгромоляса, овърза се в коланите и се просна на земята. Беше мъртъв. Тичащият след него катър се стъписа от неочакваното препятствие, препъна се и се оплете също в коланите. Имаше опасност колата да се обърне. Кейт бе скочила на крака. Хвана се за чергилото, за да не падне, и се заслуша силно напрегната. Надежда бликна в душата й. Кой беше стрелял? Дали лейтенант Роуч не се беше върнал? Или може би се приближаваше някой от съгледвачите на колоната от каруци, успял да остане жив след бъркотията през нощта? Девойката се надяваше, че индианецът ще се откаже от плячкосаната каруца и веднага ще побегне. И без това конят му беше подръка.
         Стройният дакота обаче направи нещо съвсем различно от това, което Кейт бе желала и си бе представяла. Той скочи от колата върху падналия на земята катър. Сега колата и животните го прикриваха от непознатия враг. Кулестият жребец изчезна зад следващия завой на долината и по този начин също избягна опасността.
         Кейт закрещя с цяло гърло за помощ.
         Индианецът не й попречи.
         Чуха се нови изстрели. Те свистяха край колата; един от тях мина край задния хълбок на единия катър. С неподозирана бързина индианецът бе успял да издърпа първия катър от впряга и да завърже юздите на останалите животни. Така каруцата можеше отново да пътува. Индианецът скочи върху капрата и подкара двата катъра галоп. В този миг младият дакота на капрата до Кейт можеше да бъде напълно спокоен, тъй като преследвачите нямаше да стрелят в каруцата, от която сигурно бяха чули виковете на девойката за помощ.
         Сега обаче нападателите промениха тактиката си. Дори със своя непривикнал слух и въпреки голямото си смущение и страх девойката чу, че единият от преследващите ги ездачи се приближаваше към каруцата. Той стреляше. Куршумите профучаваха ту отдясно, ту отляво на чергилото. Междувременно вторият ездач, прикрит от ниския скат на северното възвишение, се приближаваше в галоп към каруцата.
         Индианецът пъхна юздата в ръцете на Кейт.
         — Карайте! — заповяда той; говореше английски.
         Девойката се подчини. Превъзхождащата я воля, превъзхождащата я физическа сила и сигурното му оръжие въобще не допуснаха у нея да се породи и мисъл за съпротива. Но тя продължаваше да стиска юздите с неподвижни пръсти и не можеше да подкара животните. Индианецът се вмъкна с пушката в ръка в колата. Даде един изстрел. Кейт не можа да го види, ала чу изсвирването на куршума непосредствено зад себе си и се сви от страх.
         Шумът от конски копита зад каруцата замря.
         Стройният дакота излезе отново напред, ала не седна на капрата, а се сви зад нея. Пое юздите от девойката. Катърите усетиха това веднага и отново се понесоха в галоп. Вторият преследвач, който се бе приближил под прикритието на северното леко възвишение на същата височина като каруцата, отново започна да обстрелва колата и животните. Стреляше безогледно. Един куршум профуча досами Кейт.
         Двата катъра се строполиха пред каруцата. Единият умря веднага, Беси беше още жива, опита се отново да се изправи, още повече обърка юздата и коланите. Каруцата бе налетяла върху падналите на земята животни, та се олюля, но след това успя да се задържи върху колелетата, наклонена на една страна. Кейт изпита някакъв неконтролиран вече от ясното й съзнание страх, че индианецът ей сега ще я убие, за да си отмъсти.
         Ала той се държеше така, сякаш девойката изобщо не бе край него. Предизвика врага си с остър вик и скочи през капрата от колата навън и падна между мъртвия и живия катър. В същия миг скрилият се на билото на възвишението стрелец се прицели в индианеца; изгърмяха два изстрела.
         Кейт чу как куршумите се забиха в бедрото на животното. Индианецът се плъзна на земята между двете добичета. Остана легнал с изпънати крайници между двете повалени животни, целият опръскан в кръв; Кейт не можеше да разбере дали от неговата собствена, или от кръвта на застреляния катър. На завоя на долината се появи избягалият кулест жребец. Изглежда, острият вик на господаря му го бе призовал. Животното бе наострило уши.
         Откъм склона на възвишението долетяха ругатни. Тъй като край колата, а и наоколо цареше тишина, Кейт се заслуша в тях. Позна гласа на Бил Петльобореца и долови сред многото прошумели неразбираеми край ушите й приказки само няколко думи:
         — … Червена свиня… да ти опърля още веднъж кожата, та да пукнеш най-сетне окончателно!
         Бил продължи да стреля, ала от мястото, на което стоеше, улучваше само убития катър, зад който и в същност под чието тяло наполовина лежеше индианецът. Вторият катър, Беси, сплашен от изстрелите, отново започна да прави отчаяни опити да се изправи на крака. Приближи се до тялото на падналия индианец, после стъпи на крака и затегли напред. И тъй като колата не се помести, животното тръгна назад. Леката каруца, която и без това вече се беше наклонила, та двете сандъчета вътре, пълни с муниции, се бяха свлекли на една страна, продължи да се накланя.
         — Бил! Не стреляй! — извика Кейт. Тя беше събрала полите на дългата си рокля и се мъчеше да скочи от блъскащата се и накланяща се да падне каруца, както бе сторил преди малко индианецът. Скочи върху убития катър, изгуби равновесие и падна.
         — Проклета женска! — изкрещя Бил отгоре. — Махай се оттам!
         Кейт бързо се изправи. При това успя да види мъртвия дакота съвсем отблизо, видя дръжката на револвера, която стърчеше от колана му, и измъкна оръжието.
         — Браво! — изрева Бил. — Много добре! Запрати му няколко патрона в гърдите!
         Девойката гледаше чуждото оръжие. Ръцете й трепереха. Тя отмести поглед към индианеца. Очите на младия дакота бяха отворени, ала той не гледаше към девойката. Погледът му беше втренчен, стъклен, извърнат нагоре.
         — Той е мъртъв! — извика Кейт нагоре към Бил и отпусна оръжието.
         Не посмя да стреля върху мъртвец. Това бе вторият убит човек, когото виждаше днес; първият беше златотърсачът и тя бе дълбоко потресена, когато индианецът изхвърли, без да се замисля, трупа на този човек на поляната. Сега тя самата имаше чувството, че ще оскверни един труп, ако стреля върху него като в мишена, та ръката й продължаваше да трепери.
         Тя се извърна с лице към лекото възвишение, където лежеше скрит Бил, и застана с гръб към убития катър и застреляния индианец.
         — Не знаеш ли да стреляш?! — скара се Бил.
         Той изглеждаше много възбуден и разярен. След това обаче сигурно премисли, че Кейт не би могла при това положение да си служи спокойно с чуждия револвер, а, от друга страна, си помисли, че ако би бил жив, един дакота никога не би се оставил такова момиченце да му изтръгне оръжието от ръцете. Затова Бил извади собствения си пистолет, приготви го за стрелба и се заспуска с големи скокове надолу по склона. Той беше тежък и едър и докато се приближаваше, Кейт отскочи бързо встрани, както би се предпазила от летящ насреща й бик.
         Тичайки, Бил стреляше; улучи още два пъти мъртвия катър, докато Беси се дърпаше и удряше с предните си крака. От това тялото на индианеца се откри пред погледа на Бил.
         В същия миг младият дакота скочи. Пистолетът на Бил продължаваше да трещи, ала успя само леко да рани индианеца.
         С един скок той се озова пред своя враг. Последният изстрел излетя от пистолета на Бил нагоре във въздуха. Бил изпусна оръжието и измъкна ножа си. Успя да избегне удара с нож на младия дакота, отскачайки рязко встрани.
         Двамата мъже стояха лице срещу лице.
         Кейт се покатери отново на капрата, за да се скрие на сигурно място с револвера на индианеца в ръка. Почти задушавайки се от възбуда, тя следеше двамата врагове, чиято битка трябваше да реши сега съдбата й.
         Стройният дакота и Бил Петльобореца все още стояха един срещу друг и се измерваха мълчаливо. Те се познаваха и знаеха, че всеки от тях ще срещне силен отпор у другия.
         Бил стоеше разкрачен, за да може лесно да се извърне на всяка страна. Ботушите му с високи кончови, широкополата шапка и дебелата кожена жилетка подсилваха впечатлението на масивност и тежест на фигурата му. На врата си той бе завързал шал, чиито червени краища стърчаха напред.
         Гол от кръста нагоре, индианецът беше по-беззащитен, ала същевременно тялото му бе по-гладко и можеше по-трудно да се задържи; беше по-млад и въпреки дълбоките белези на гърдите си беше по-гъвкав от врага си. Очите на индианеца останаха вперени в противника. И той не искаше да изпусне нито частица от секундата, в която двубоят им щеше да продължи. Стискаше камата си в юмрук.
         Бил заговори, за да си вдъхне сам смелост и страх у другия:
         — Хари — изсъска той. — Коварен страхлив песоглавецо! Добре се скри зад девойката! Защо не си вървиш край полите на баба си? Изобщо върви по дяволите, докато не съм те подбрал сериозно!
         Индианецът не отговори нищо.
         — Все още ли ти е мъка за твоя старец? — продължи да се заяжда Бил. — Какво съм виновен аз, че Топ толкова обичаше ракийцата и се набоде на ножа на Ред Фокс! Другиму трябва да отмъщаваш за това. Така че прибери скапания си нож и се махай бързо, ако все още ти е мил животецът!
         Индианецът гледаше мълчаливо белия мъж. Лицето му си остана все така спокойно.
         — Я си погледни ръчичките, жалко хлапе! — Бил слушаше собствените си надути приказки с нарастващо самочувствие. — Нима с тия нежни ръчички искаш да сториш нещо на кръвожадния Бил, на Петльобореца? Само да се вкопчим един в друг, ще те наредя, както си искам. Аз съм излизал победител от двадесет и шест боя на петли и останах жив и след двадесет и седмия. Затова омитай се оттук! Това е наистина най-добрият съвет, който бих могъл да ти дам сега!
         С обидите и с нарастващото самочувствие, с което ги бе произнесъл, Бил постигна един успех, за който досега не се бе сетил. Междувременно Кейт бе успяла да се окопити и да се настани върху килнатата на една страна капра. Катърът Беси отново се бе успокоил, след като пукотевицата бе престанала, а и девойката дотолкова се бе окопитила, че можеше да стиска с ръце, без да трепери. Тя измъкна собствения си пистолет, който дотогава бе останал скрит в сеното в каруцата. При първия сблъсък с индианеца тя бе изстреляла само един куршум. Значи вътре трябваше да има още пет. Кейт се смяташе за виновна, задето хитростта на индианеца бе успяла, тъй като тя го бе взела за мъртъв, и сега искаше да помогне на Бил, чиито ругатни я отвращаваха, ала самонадеяността му все пак я насърчаваше.
         Девойката се прицели в индианеца. Той стоеше неподвижен като бронзова статуя пред своя враг и представляваше сигурна цел само на няколко метра пред нея. Девойката натисна спусъка.
         Затворът изщрака, ала никакъв куршум не излезе.
         Пълнителят на пистолета беше изваден.
         Кейт отпусна ръка.
         — Проклета свинщина — изкрещя Бил, който бе наблюдавал действията на девойката.
         Кейт потърси револвера на индианеца, който бе взела. Когато го пое в ръка, индианецът разтвори леко устни.
         — Девойката не може да ти помогне! — каза той тихо, ала достатъчно ясно за своя противник. — Затова бий се! Твърде много време изгубих вече с тебе!
         Кейт стреля, ала в същия миг индианецът отново нападна Бил. Девойката не беше сигурна бе ли стреляла изобщо и кого бе улучила. Видя само, че Бил и стройният дакота се бяха вкопчили с ножове в ръце, после полетяха към земята и се прехвърлиха два пъти презглава. След това започнаха да се търкалят в тревата. Изглежда, още никой не бе нанесъл удар с ножа си. Девойката замижа. Не искаше да вижда нищо повече.
         Тихият шум, който се дочуваше от боричкането на мъжете, тежкото им дишане и шумоленето под телата им скоро заглъхнаха. Какво се беше случило? Кейт разтвори бавно очи. Видя, че Бил и индианецът се бяха разделили и отново стояха един срещу друг, дебнейки се с нож в ръка.
         От малки наранявания по тялото на индианеца течеше кръв. Шапката на Бил бе отлетяла нанякъде, връхчетата на шала на врата му бяха обърнати на тила. Косата му бе полепнала от пот.
         — Върви по дяволите! — изсъска той срещу индианеца. — Какво се мъкнете наоколо, крадци с крадци? Мръсни плъхове сте вие, смрадливи пияници. Внимавай, ей сега ще те подкарам, за да стигнеш по-бързичко в своите вечни ловни покои!
         Кейт слушаше, ала не смееше повече да стреля срещу индианеца.
         — Всичките ти приказки са ненужни и затова недостойни за мъж! — Индианецът, изглежда, бе проговорил само за да отвлече вниманието на Бил, защото едва последната сричка заглъхна, и той смъкна на земята с умело движение на крака си своя неприятел; Кейт се преви от ужас, защото видя как индианецът успя да забие ножа си.
         Отново стана съвсем тихо.
         Девойката не смееше повече да погледне към борещите се мъже. Ослушваше се обаче и й се стори, че край катърите нещо прошумоля. Миг след това колата се раздвижи, сякаш някой я тикаше назад за ока, и каруцата се изправи. Кейт почувствува, че някой скочи върху капрата и седна до нея. Чу как юздата изплющя върху гърба на единствения останал жив катър. Чу се подканващ вик. Девойката познаваше вече гласа, който го нададе. Беше същият глас, който отначало бе извикал „стой“.
         Разумът на Кейт й говореше, че Бил сигурно е победен и вече мъртъв, щом като индианецът можа да се заеме, несмущаван от никого, с каруцата. Разумът на Кейт й говореше, че младият дакота изобщо не обръща внимание на девойката до себе си. Не я докосна, не я заплаши, не я пропъди навътре в каруцата. Действуваше така, сякаш тя въобще не седеше до него. Всичко това говореше разумът на Кейт. Чувствата и фантазията й обаче не се съгласяваха да възприемат като действителни фактите. Кейт все още не можеше да се отърве от ужасните видения за собствената си бъдеща съдба и страхът така я бе вкопчил в ноктите си, че тя не можеше и не желаеше нищо да види и нищо да чуе. Седеше на капрата бездейна, безволева, а индианецът водеше колата в светлото утро отново по същите места, които тя познаваше от нощното си бягство. Сега това бягство й се струваше отдавна минало. Съдбата й вече бе решена. Тя беше пленница.
         Лъчите на утринното слънце хлуеха през отвора на чергилото вътре в колата и подскачаха на светли петна по тревата, оръжията и хората. Кейт беше смъртно уморена и гладна след прекараната безсънна нощ. Ала тя държеше очите си широко отворени и седеше изправена на капрата на подскачащата каруца. Сега девойката можеше да разчита единствено на себе си и при това сега се решаваше съдбата й. Тя хвърли поглед към автоматичната пушка на врага, върху ловната пушка на Бил и върху неговия и нейния пистолет, които бяха хвърлени зад капрата върху сламата. Можеше да направи опит за съпротива, ала знаеше, че той би бил смешен и предварително осъден на провал. Кой можеше още да й помогне?
         Индианецът, в чийто колан отново бе затъкнат револверът, засега бе оставил катъра Беси да върви бавно. Постепенно започна да го подкарва по-бързо. Кулестият жребец тичаше край тях.
         Девойката пътуваше с подскачащата олюляваща се каруца през тясната долина и се мъчеше да накара мислите си да продължат да работят. Баща й, единственият човек, който все още можеше да й помогне, беше далеч. Той и не подозираше в какво положение се намира чедото му. Не знаеше, че дъщеря му бе предприела това пътуване заедно с колоната с муниции. Щом помисли за баща си, Кейт несъзнателно се посъвзе.
         Макар и да бе загубена, тя все пак не искаше да бъде само едно жалко треперещо същество. Искаше да разсъждава тъй, както подобава на войнишко чедо. Зае се да разгледа внимателно индианеца, който седеше до нея. Сега той бе станал господар на нейната съдба. Тя искаше да разбере дали би могла да поговори с него.
         Сякаш усетил погледа й, индианецът извърна наполовина глава към нея.
         — Вие сте дъщерята на майор Самюел Смит — каза той отново на английски. — Баща ви ли ви повика в своя блокхаус?
         — Не.
         — Имаше ли в ешелона един едър мъж с червени коси и със сраснали долу за бузите уши?
         Кейт наостри слух.
         — Не — отвърна тя, — Ред Фокс не пътуваше с колоната. Индианецът измери девойката с учуден поглед. После отново извърна глава напред към катъра. Разговорът бе приключен.
         Кейт се опита да си създаде ясна представа за своето положение. Индианецът бе говорил с нея спокойно, съвсем естествено, с делови тон, който я насърчи и тя от своя страна да започне да разсъждава спокойно и делово. Какво ще стане с нея? Спомените за всичко, което бе преживяла с индианци и което бе чула да се разказва и видяла досега, се стрелкаха безразборно в мислите й. Тя не се страхуваше, че ще я подложат на мъчения. Индианците не измъчват жени. Но защо индианецът, който караше каруцата, не я уби веднага? Това беше съвсем лесно за него. Или може би искаше да я задържи като плячка? Каква съдба можеше да я очаква в някое индианско село? Тя не искаше да става индианска жена. Баща й трябваше да дойде със своята военна част и да я освободи. Щом научи за нападението над ешелона с мунициите, той сигурно ще тръгне на бой със своите драгуни. Навярно индианецът има пред вид това. Кейт погледна още веднъж неприятеля отстрани. В начина, по който той бе говорил с нея, в движенията, в погледа му имаше сигурност и самоувереност, които действително вдъхнаха на девойката страх, но същевременно и уважение, което постепенно преля в известно доверие. Изглежда, можеше да поговори още веднъж с него, може би би могла да стигне до някакво споразумение с този дакота. Ами да, възможно е той дори да очаква това.
         Кейт взе решение. Реши да помоли победителя да я отведе при баща й срещу откуп. Щом мислите й стигнаха дотук, неочаквано отново я стресна гърмящ тропот на конски копита. Шумът идваше от североизточна посока и докато тя да го чуе, вече се зададе и група ездачи. Тя се състоеше от седмина млади индианци, които се носеха в буен галоп върху петнисти мустанги. И седмината ездачи учудващо си приличаха. Седяха мускулести и гъвкави върху неоседланите си коне. Правите им коси бяха синьочерни, кожата им беше кафява. Бузите, ръцете и гърдите им бяха изрисувани с червени знаци. Всички млади бойци бяха въоръжени с каменни сопи, ножове, лъкове и стрели. Те сигурно бяха чули изстрелите и се бяха притекли на помощ на Токай-ихто.
         Щом видяха плячкосаната кола с муниции и само леко ранения си другар на капрата, младите ездачи нададоха шумни радостни възгласи. Спряха изведнъж конете си току пред каруцата, така че мустангите им се изправиха на задните си крака. Много сила, сръчност и радостна самоувереност имаше в този майсторски ездачески номер, на който Кейт, без да иска, се възхити.
         Индианецът на капрата на каруцата с мунициите подвикна и кулестият му жребец веднага дотича край него. Младият дакота грабна своята пушка, прехвърли се направо върху гърба на коня и застана с него пред групата ездачи. По даден от него знак с ръка единият от младите бойци започна да докладва, обаче на език, който Кейт не можеше да разбере. Накрая вождът даде някакви указания.
         Трима от младите мъже веднага подкараха мустангите си в кариер натам, където навярно се намираше станцията с блокхауса. Останалите четирима скочиха от конете, разпрегнаха катъра и свалиха чергилото на каруцата. Вождът заповяда на Кейт да слезе от капрата.
         Тя се подчини и слезе долу. Застана смутена, стъпила с малките си крачка в една локва. Шапчицата се бе смъкнала от главата й, та пищните й къдрици бяха изскочили навън.
         Четиримата млади индианци веднага се заеха да извадят мунициите и оръжията от колата и да ги натоварят върху катъра и мустангите. Работеха бързо и без да се оглеждат. Никой не погледна към девойката, макар че всеки от тези млади дакота сигурно трябваше да изпитва любопитство каква плячка е взел техният вожд. Кейт забеляза, че черните коси на младите мъже бяха украсени с по едно снопче червено боядисани животински косми и си спомни, че бе чувала, че членовете на някои бойни съюзи носели подобни отличителни знаци. Може би именно членовете на някой подобен съюз бяха провели нападението над ешелона с мунициите.
         Щом разтовариха и натовариха всичко, вождът отново даде къси разпореждания и младите бойци изчезнаха с конете си в северна посока. Когато те се скриха от погледа, вождът се обърна към Кейт, която все още стоеше в локвата, потънала в мислите си.
         — Ела!
         Девойката потрепера несъзнателно и разбра, че тъкмо сега трябва да говори, ако въобще смята да направи подобен опит. Вождът не бе наредил на своите бойци да я откарат, а щеше сам да я вземе със себе си. Тя стоеше сама срещу него. Не й беше лесно да запази едва-що наложеното си душевно спокойствие; ужасът отново я заля като силна вълна. Кейт погледна безпомощно към колата с мунициите, към тази последна частица от света, в който бе живяла досега. Колата стоеше с отпуснат ок, сякаш предвиждаше съдбата си да остане тук завинаги. Кейт отвърна поглед.
         — Моят баща би ви заплатил откуп — изрече едва тя, мъчейки се напразно да разчете нещо по израза на лицето на индианеца. — Каквото и да поискате, моят баща би ви го дал. — Тя бе измислила да каже точно това, ала сега всичко й прозвуча много по-неубедително, отколкото се бе надявала, и тя зачака със страх отговора.
         Индианецът не успя да подтисне една усмивка.
         — Изглежда, Кейт Смит не знае, че нейният баща и аз сме предводители на неприятелски групи. Моите бойци се нуждаят от оръжие и муниции. Майор Смит обаче е човек, който държи на честта; той няма да ни даде доброволно никакви патрони и пушки, дори и като откуп за дъщеря си. Ние сами ще си вземем оръжието. — И индианецът посочи с глава към изпразнената каруца.
         Кейт бе готова да се разплаче, ала успя да преглътне и подтисне сълзите си и за да се почувствува по-сигурна на краката си и да си придаде по-приемлив вид, излезе от локвата и стъпи върху сухия пясък. Не се опита повече нито да се моли, нито да уговаря, само каза:
         — Тогава правете, каквото сметнете за необходимо. При тези свои думи тя несъзнателно си помисли, че стройният дакота не е способен на никаква мерзост.
         Вождът докара коня си досами девойката и преди още Кейт да се опомни, я вдигна на коня пред себе си.
         — Ще видя какво ще направя — отвърна само той. После подкара своя жребец и те се понесоха в югозападна посока през прерийната долина, към реката, на чийто южен бряг, както бе чула вече Кейт, бе разположен командуваният от баща й форт.
         Кейт не можеше да предполага какво смята да прави с нея индианецът. Пък и не се опитваше да мисли за това, а само се остави да я окриля надеждата, че желанието й ще бъде изпълнено и той ще я отведе при баща й. Ездачът я държеше с лявата си ръка; в дясната стискаше готовата си за стрелба пушка. Юздата, която служеше само за водене на животното, той не използуваше; насочваше коня си чрез притискане с бедрата. Кулестата козина на мустанга приличаше на цветовете на покритата с трева пясъчна почва. Тъмната му грива се развяваше на вятъра. Дългата му красива опашка бе завързана горе според индианския боен обичай. Животното се носеше леко в галоп въпреки двойния товар. Той беше истинска рожба на степта, която действително му бе родина. Дали ездачът му го бе заловил див и след това го бе опитомил? Кейт положи ръка върху шията на коня, за да се държи и подкрепя. Мустангът отвърна яростно на непознатото докосване от чужда ръка. Понечи да се вдигне на задните си крака и да захапе, та Кейт се дръпна изплашена назад. Ездачът успокои животното. Нямаше защо да прави забележка на девойката. Тя бе разбрала и вече разчиташе само на това, че ръката на ездача я държи здраво.
         Вождът караше коня си все по посока на форта. Кейт се чувствуваше вече по-сигурна и изпълнена с надежда.
         Стигнаха отново мястото, където стройният дакота бе настигнал каруцата с Кейт. Индианецът накара коня да тръгне по-бавно и сякаш започна да разглежда следите по земята. Дори девойката разпозна следи от конски копита, водещи встрани по склона на възвишението. Може би някои избягали от колоната бели мъже се бяха измъкнали оттук от долината, а може би дакота бяха се изкачили тук по склона — това Кейт не можеше, разбира се, да разчете по следите, защото не можеше да различи стъпка на неподкован кон от следите на подкован. Индианецът обаче явно разчиташе всичко това по пръстта и вече се бе ориентирал. Подкара коня си отново галоп.
         Вляво възвишенията се снишаваха по посока на реката. Огрени от слънчевите лъчи пухести облачета се носеха над заснежените Скалисти планини, които ограждаха западния хоризонт.
         Когато наближи пладне и далечната планинска верига изчезна в мараня, ездачът спря коня. Чу се неколкократен грач на лешояд и дакотският вожд отвърна със същия звук. Само след няколко минути се появиха двама от младите дакотски ездачи, които вождът бе изпратил нанякъде. Конете им намалиха ход, встрани от телата им капеше пот, от муцуните им се стичаше пяна. Когато двамата младежи с червените снопчета косми и с гарванови пера, забодени в косите, застанаха пред своя вожд, те сведоха погледи. От рамото на единия се стичаше кръв, чертите на лицето на другия бяха хлътнали. Сигурно и той беше ранен. Устните на вожда бяха стиснати като тънка черта, погледът му бе насочен строго към завърналите се без резултат. Единият от двамата млади ездачи изрече няколко изречения. Девойката разбра една-единствена дума — „Томъс“. Изхождайки от това име и от състоянието на ездачите, мислите й веднага се подредиха.
         Двамата млади дакота сигурно са искали да заловят съгледвачите на ешелона с мунициите Томъс и Тео, които бяха изпратени да избързат преди колоната и по този начин сигурно се бяха отървали от битката през нощта. Ала явно Томъс и Тео бяха пуснали двамата млади бойци да се върнат с окървавени глави.
         Вождът навярно разсъждаваше.
         Кейт също разсъждаваше. Ако баща й в станцията е бил осведомен от успелите да се спасят съгледвачи и навярно и от лейтенант Роуч за случилото се, тогава положението на групата дакотски бойци сигурно бе станало доста сериозно. Индианците бяха нападнали ешелона в гърба на форта и е трябвало да си пробият път съвсем близо до военната станция на запад. Майорът можеше да пресече пътя им със своите драгуни и да ги принуди да влязат в бой. Кейт не знаеше колцина бойци бяха участвували в нападението, ала имаше чувството, че нападението бе проведено от много по-малко бойци, отколкото баща й сигурно разполагаше с драгуни и прерийни ездачи. Какво щяха да предприемат индианците, попаднали сега поради доклада на спасилите се във форта в новото опасно положение?
         Вождът смъкна Кейт от коня си, остави я насред степта и изчезна в галоп заедно със своите двама млади бойци между обраслите с трева възвишения.
         Кейт чуваше още известно време ударите от копитата на трите коня, после около нея отново настъпи тишина и самота.
         Ами сега?
         Девойката седна на тревата и тъй като около нея не се случи нищо, не се чуваха вече нито изстрели, нито конски тропот, тя измъкна едно парче сухар от джоба си и го изяде. Беше много жадна, та си взе малко от остатъците сняг, които още се бяха задържали по северните склонове на пясъчните, тук-таме покрити със стара трева баири.
         Подкрепила се до известна степен, тя тръгна по долината, за да стигне бреговете на Ниобрара и станцията с блокхаусите, където командир беше баща й. Колко ли път имаше още дотам? И дали върви в правилна посока? Ако сбърка пътя, ще трябва да умре от глад или да стане плячка на вълците през нощта.
         Колко бавно напредваше! Дългите поли й пречеха много. Баирите, край които минаваше, си приличаха напълно; девойката възприемаше прерията като някаква огромна враждебна лудница. Продължаваше непрекъснато да вика „Татко!“и „Помощ!“ Най-после се изкачи по един баир, за да огледа от върха му околността и отново да извика.
         Местността наоколо беше спокойна, самотна, гола. Кейт се страхуваше.
         Колко ли път имаше още пеша до реката?!
         И тя продължаваше да вика и да вика от височината към смълчаната прерия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар