24 август 2012 г.

Карл Май, Винету: Книга 3 (5)




         19.
         На Дървото на смъртта

         Докато ми минаваха подобни мисли през главата, се беше смрачило и пред вигвамите започнаха да припламват огньове, на които индианките приготвяха вечерята. Тъмнокосата отново ми донесе ядене и вода. Сигурно беше придумала баща си да поиска разрешение от Тангуа. Но този път не разговаряхме. Само когато си тръгваше, аз й благодарих. После двамата ми пазачи бяха сменени с други двама индианци, които както и предишните не се държаха враждебно към мен. Попитах ги кога ще трябва да лягам между коловете, а те ми отвърнаха, че Пида щял да дойде, за да присъства на преместването ми.
         Но вместо младия вожд първо се появи друг индианец, който се приближи с бавна и горда крачка — Едно перо, бащата на Тъмнокосата. Той се спря пред мен, оглежда ме мълчаливо в продължение на около минута, а после нареди на пазачите:
         — Нека моите братя се отдалечат и почакат, докато ги извикам! Искам да говоря с бледоликия.
         Те се подчиниха незабавно. Следователно той трябваше да има много голям авторитет сред кайовите, макар и да не беше вожд. След като двамата си отидоха, Сус Хомаша седна пред мен и отново измина известно време, преди тържествено да подеме:
         — Бледоликите живееха отвъд Голямата вода. Те имаха достатъчно земя. Но въпреки това дойдоха при нас, за да заграбят нашите планини, долини и равнини.
         После той замлъкна. По индиански обичай тези негови думи представляваха увод, от който заключих, че искаше да разговаря с мен по някакъв важен въпрос. За какво ли можеше да става дума? Мисля, че се досещах. Навярно той очакваше сега отговор от мен, обаче аз не си отворих устата, тъй че след кратко мълчание продължи:
         — Бледоликите бяха посрещнати гостоприемно от червенокожите мъже, но им се отплатиха за гостоприемството с кражби, разбойничества и убийства.
         Отново кратко мълчание.
         — И в наше време единствената им цел е да ни измамят, да ни изтласкат все по-надалеч и ако това не им се удаде с хитрост, тогава използват насилие.
         Пак мълчание.
         — Когато някой червенокож мъж види бял, то той може да е сигурен, че пред него е застанал смъртен враг. Или може би има и такива бледолики, които не са наши врагове?
         Добре разбрах към кого искаше да насочи разговора ни с тези уводни слова, а именно към моята личност, към самия мен. След като и сега не последва отговор от моя страна, той попита открито:
         — Поразяващата ръка няма ли да ми отговори? Нима белите не постъпиха тъй с нас?
         — Да, Едно перо има право — признах аз.
         — Не са ли наши врагове?
         — Ваши врагове са.
         — А дали измежду тях има и такива, които не са тъй враждебно настроени към нас, както останалите?
         — Срещат се и такива.
         — Нека Поразяващата ръка ми назове някое име!
         — Бих могъл да ти кажа не едно, а много имена, но се отказвам, понеже, ако си отвориш добре очите, ще видиш пред себе си един от тях.
         — Виждам само Поразяващата ръка.
         — Него имам предвид.
         — Значи ти се смяташ за бял, който не се държи тъй вражески към нас като другите бледолики? А нима не си убивал и ранявал наши хора многократно?
         — Да, но само когато съм бил принуден. Аз не съм, както ти се изрази, върл враг на индианците, а съм искрен приятел на червенокожата раса. Често съм го доказвал. Винаги когато съм имал възможност, съм подкрепял червенокожите и преди всичко съм ги защитавал срещу посегателствата на бледоликите. Ако искаш да бъдеш справедлив, няма как да не го признаеш.
         — Едно перо е справедлив.
         — Тогава ще продължа с моите доказателства. Спомни си за Винету! Ние двамата бяхме приятели и братя! Нима Винету не беше червенокож мъж?
         — Беше, макар и наш враг.
         — Апачът не беше ваш враг, ами самите вие го направихте такъв. Както обичаше своите апачи, той обичаше и всички индианци. Той се стремеше с всички да живее в мир и навсякъде да сее мир, обаче неговите червенокожи братя предпочитаха да се избиват и унищожават помежду си. Това беше и неговата голяма грижа, неговата мъка, която никога не му даваше покой. А аз мислех и чувствах също като него. Всички наши действия и постъпки са били последствие от нашата любов и съчувствие, които изпитвахме към червенокожата раса.
         Говорих също тъй бавно и тържествено като Сус Хомаша. Когато замлъкнах, кайовът сведе глава и остана безмълвен няколко минути. После отново я вдигна и рече:
         — Олд Шетърхенд каза истината. Сус Хомаша е справедлив и признава доброто, извършено даже от неговите врагове. Ако всички червенокожи мъже бяха като Винету, ако всички бледолики следваха примера, който им дава Олд Шетърхенд, тогава червенокожите и белите народи биха живели съвместно като братя, биха се обичали, биха си помагали и по земята щеше да има място за всички нейни чада. Но опасно е да даваш пример, който никой не иска да следва — Винету е мъртъв, улучен от вражи куршум, а Поразяващата ръка го очаква смъртта на кола на мъчението.
         Сега вече той бе докарал разговора ни точно дотам, докъдето искаше. Сметнах, че е по-добре да не го улеснявам. Затова си замълчах. А той продължи:
         — Поразяващата ръка е герой. Той ще трябва да изтърпи многобройни и големи изтезания. Нима ще достави на завистниците удоволствието да го видят безволев и слаб?
         — Не. Ако ще трябва да умра, то ще посрещна смъртта открито като мъж, който заслужава честта да му бъде издигната гробница.
         — Ако ще трябва да умреш? Нима не считаш смъртта си за сигурна?
         — Не.
         — Много си откровен!
         — Нима трябва да те лъжа?
         — Не. Обаче тази откровеност е опасна за теб!
         — Олд Шетърхенд никога не е бил страхливец.
         — Навярно се надяваш да избягаш?
         — Да.
         Този откровен отговор го смая още по-силно от предишния.
         — Уф, уф! — изтръгна се от устата му и той вдигна и двете си ръце. — Досега са се отнасяли към теб снизходително. Ще трябва да бъдем по-строги към теб!
         — Не се боя от строгостта ви, тя не ме плаши. Горд съм, че не премълчах пред теб истината.
         — Само Поразяващата ръка може да има смелостта да каже толкова честно, че се кани да избяга. Това не е само храбро, а и дръзко!
         — Не. Дръзкият човек действа или не съвсем благоразумно, или пък отчаяно, понеже повече няма какво да губи. А моята откровеност има основателна причина и преследва специална цел.
         — Каква цел?
         — Не мога да ти кажа, ти сам трябва да се досетиш.
         Онова, което не биваше да му казвам, беше следното: той сигурно идваше да ме спаси, като ми предложеше дъщеря си за жена. Ако се съгласях, нямаше да ме убият, а щях да получа свободата си и заедно с нея — една млада жена, обаче трябваше да стана кайов. Не можех да приема тези условия. И тъй, виждах се принуден да отхвърля предложението на Едно перо, което не само щеше да го засегне страшно много, ами неминуемо щеше да го изпълни с жажда за мъст. За да избегна тази опасност, аз му казах най-открито, че не считам смъртта си за толкова неизбежна, колкото си мислеше той. Това трябваше да означава: не ми предлагай дъщеря си, защото ще се спася сам, без да ставам мъж на индианка! Ако разбереше този намек, щеше да си спести унижението, а пък аз — неговата омраза и отмъщение. И той се размисли, но за съжаление не си направи верния извод, защото каза с израз на лукаво презрение:
         — Поразяващата ръка иска само да ни създаде грижи около себе си, макар и да знае, че не може да избяга. Той счита, че е под достойнството му да признае, че е загубен. Обаче не може да заблуди Сус Хомаша. Ти знаеш много добре, че си осъден да умреш.
         — Знам много добре, че ще избягам! — опънах се аз.
         — Ще бъдеш измъчван до смърт! — увери ме той.
         — Ще се измъкна!
         — Всяко бягство е невъзможно, защото, ако Сус Хомаша не мислеше, че е така, сам щеше да седне тук да те пази. И тъй, няма да избягаш, но все пак съществува една възможност да се избавиш от смъртта.
         — Коя е тя? — попитах аз, тъй като явно не можех да го накарам да се откаже от идеята си.
         — Да се избавиш с моя помощ.
         — Нямам нужда от ничия помощ!
         — Ти си много по-горд, отколкото мислех. Та кой отхвърля помощ, с която би могъл да спаси живота си?
         — Онзи, който не се нуждае от помощ, понеже знае как сам да се спаси.
         — Гордостта ти пречи да отстъпиш, предпочиташ да умреш, отколкото да дължиш някому благодарност. Но Сус Хомаша не иска благодарност. Неговото желание е да те види свободен. Ти знаеш, че Тъмнокосата е моя дъщеря, нали?
         — Да.
         — Тя изпитва голямо състрадание към теб.
         — Тогава Поразяващата ръка трябва да е някой достоен за оплакване и окайване човек, но не и храбър воин. Та състраданието е направо обида!
         Нарочно си послужих с този не съвсем любезен израз, за да отклоня индианеца от неговия план, обаче не успях. Той ме увери с кротък глас:
         — Сус Хомаша не искаше да те обиди. Како Ото е слушала много да се говори за теб, още преди да те види. Тя знае, че Олд Шетърхенд е най-великият бял воин, и има голямо желание да те спаси.
         — Това показва, че Тъмнокосата има добро сърце. Но е невъзможно да ме спаси.
         — Не само че е възможно, ами е даже лесно. Ти познаваш всички обичаи на червенокожите мъже, обаче, изглежда, не си запознат с този обичай. Ти ще го използваш, понеже си казал на Тъмнокосата, че ти харесва.
         — Не е вярно. Не го казах на нея.
         — Но тя ми го призна. Моята дъщеря никога досега не ми е казвала някоя неистина.
         — Тогава има объркване на лицата. Тъмнокосата ми донесе храна. После един от пазачите ме попита дали тя ми харесва и аз казах „да“. Тъй беше.
         — Това е едно и също. Във всеки случай ти е харесала. А знаеш ли, че онзи, който вземе някоя дъщеря на племето за жена, бива приет в племето и става негов член?
         — Знам.
         — Даже и ако преди това е бил враг на племето или негов пленник?
         — Да.
         — И че в такъв случай се опрощава неговата вина и му се подарява животът?
         — Това ми е известно.
         — Уф! Тогава разбираш, какво искам да ти кажа.
         — Да, разбирам те.
         — Тъмнокосата ти харесва, а и ти й харесваш. Искаш ли да я вземеш за жена?
         — Не.
         Настъпи дълбока, потискаща тишина. Не бе очаквал такъв отговор. Аз бях осъден на смърт, а тя беше едно от най-желаните момичета, дъщеря на един от най-видните воини на племето и въпреки това се отказвах от нея! Нима беше възможно? Най-сетне той попита кратко и недружелюбно:
         — Защо не?
         Можех ли да му кажа истинските причини? Че един образован европеец не може да погуби цялото си бъдеще, като се ожени за червенокожо момиче? Че на такъв човек бракът с индианка не е в състояние да му предложи онова, което трябва да му предложи един брак? Че Поразяващата ръка не е от онези негодници, които си взимат червенокожа жена само за да я зарежат след време и които доста често имат даже във всяко племе друга жена? Нима можех да му назова тези, а и много други причини, проумяването на които надхвърляше възможностите на неговия интелект? Не. Трябваше да изтъкна някаква причина, която той можеше да разбере, и ето защо отвърнах:
         — Моят червенокож брат казва, че считал Поразяващата ръка за велик воин. Но, изглежда, това не е вярно.
         — Вярно е.
         — И въпреки всичко искаш да приема моя живот от ръката на една жена? Сус Хомаша би ли постъпил така?
         — Уф! — възкликна той смаяно. После замълча. Изглежда, че тази причина поне донякъде му се струваше убедителна. След малко той ме попита:
         — Какво е мнението на Олд Шетърхенд за Сус Хомаша?
         — Сус Хомаша е велик, храбър и опитен воин, на когото племето може да разчита и в бой, и край огъня на съвещанието.
         — Ти би ли искал да бъдеш мой приятел?
         — С най-голяма радост!
         — А какво ще кажеш за Како Ото, моята най-млада дъщеря?
         — Тя е най-милото и хубаво цвете между дъщерите на кайовите.
         — Достойна ли е за някой мъж?
         — Всеки воин, на когото разрешиш да я вземе за жена, може да се гордее с нея.
         — Значи ти не я отблъскваш, защото презираш нея или мене?
         — Далеч съм от подобна мисъл! Обаче Поразяващата ръка може да защитава живота си, може да се бие за него, но не може да го приеме от ръката на жена.
         — Уф, уф! — закима той.
         — Нима Поразяващата ръка трябва да направи нещо, което, щом се разчуе край лагерните огньове, ще накара всеки да сбърчи пренебрежително нос?
         — Не.
         — Нима трябва хората да казват за Поразяващата ръка: измъкна се от смъртта и се втурна в ръцете на една хубавичка млада индианка.
         — Не.
         — Не е ли мой дълг да отстоявам честта и доброто си име, даже и ако заради това сам се осъждам на гибел?
         — Да, твой дълг е.
         — Тогава ще разбереш защо съм принуден да отвърна на предложението ти с „не“. Но аз ти благодаря, благодаря също и на твоята красива дъщеря. Иска ми се да можех да ви благодаря и по някакъв друг начин, а не само с думи.
         — Уф, уф, уф! Олд Шетърхенд е истински мъж. Жалко, че трябва да умре! Онова, което му предложих, беше единственото средство за неговото спасение. Но разбирам, че един храбър воин не може да го приеме. Когато го кажа на моята дъщеря, и тя няма да му се сърди.
         — Да, кажи й го! Страшно много съжалявам, ако тя си помисли, че съм отхвърлил предложението ти заради самата нея.
         — Сега и тя ще те обича и уважава още повече, отколкото досега, и когато се изправиш на кола на мъчението и всички други се насъберат, за да видят мъките ти, тя ще седи със забулено лице в най-отдалечения и тъмен ъгъл на своята шатра. Хау!
         След като подкрепи думите си с това възклицание, той се изправи и се отдалечи, без повече да споменава, че щял да застава сам на стража край мен. Когато си отиде, пазачите отново заеха местата си.
         Слава богу, че всичко мина тъй щастливо! Тази работа бе като някой подводен риф, в който надеждата ми за спасение много лесно можеше да претърпи корабокрушение, защото, ако Едно перо се превърнеше в мой враг и предизвиках жаждата му за мъст, неговата бдителност щеше да бъде за мен по-опасна от която и да било друга пречка.
         Скоро след това се появи Пида и аз трябваше да легна на земята. Вързаха ме между четири кола с разперени ръце и крака, но все пак ми дадоха за възглавница едно навито на руло одеяло, а с друго ме завиха.
         Веднага щом Пида си отиде, при мен се появи друг посетител, на когото се зарадвах. Беше моят вран жребец, който дотогава бе пасъл наблизо, без да се присъединява към останалите коне. След като ме подуши и гальовно потърка глава в мен, той легна наблизо. Пазачите ми не го прогониха. Та нали конят не можеше да ме развърже и отвлече.
         Верността на това животно бе за мен сега от голямо значение. Ако изобщо успеех да избягам, то това щеше да стане вероятно през нощта и ако конят ми постъпваше винаги както днес, да идва вечерта при мен, тогава нямаше да бъда принуден да се задоволявам с друг непознат за мен кон, нито пък да губя време и да се излагам на опасност, докато го търся.
         Моите предположения се сбъднаха — не можах да заспя. Изпънатите ми ръце и крака започнаха да ме болят и изтръпнаха. Щом задремех, веднага пак се събуждах и за мен бе цяло избавление, когато се зазори и отново ме вързаха изправен за дървото.
         Ако всичко това продължаваше много нощи подред, то въпреки хубавата храна физическото ми състояние сигурно щеше да се влоши. Но нищо не можех да кажа, защото би било срам и позор за Поразяващата ръка да се оплаква от безсъние.
         Бях любопитен да видя, кой ли щеше да ми донесе закуската. Дали щеше да бъде Тъмнокосата? Едва ли, понеже бях отхвърлил предложението на баща й. Но все пак тя дойде. Не каза нито дума, само в очите й прочетох тъга без никаква следа от гняв.
         Когато се появи Пида, за да види как съм, научих, че с един отряд от своите воини щял да ходи на лов и да се върне чак следобед. Малко по-късно забелязах как индианците препуснаха в откритата прерия.
         Изминаха няколко часа и ето че между дърветата се показа Сантър. Водейки за юздите оседлания си кон и преметнал пушката си през рамо, той се насочи право към мен.
         — Мистър Шетърхенд, аз също отивам на лов и считам за свой дълг да ти го съобщя — започна той. — Вероятно ще срещна нейде из прерията Пида, който е тъй благосклонен към теб, а пък мен толкоз малко може да понася.
         Изглежда, че очакваше някакъв отговор, но се престорих сякаш нито съм чул, нито пък видял.
         — Да не би да си оглушал, а?
         Пак никакъв отговор.
         — Съжалявам, че си оглушал. Жалко не само за тебе, ами и за мен!
         — Изчезвай, негоднико! — изругах го аз.
         — О, значи можеш да говориш, само дето не чуваш, а? Жалко, страшно жалко! Исках да те питам нещо.
         Той ме погледна нахално в очите. При това лицето му имаше някакво особено, бих казал сатанинско тържествуващо изражение. Бях сигурен, че таеше нещо.
         — Да, искаше ми се нещичко да те попитам — повтори той. — Мистър Шетърхенд, ще се зарадваш, ако ми чуеш въпроса.
         Сантър ме погледна очаквателно, за да види дали щях да му кажа нещо. След като не продумах, той се засмя:
         — Ха-ха-ха-ха, ама че сцена! Прочутият Олд Шетърхенд вързан за Дървото на смъртта, а пред него подлецът Сантър като свободен човек! Но, сър, ще последва нещо много по-хубаво. Може би ти е позната някаква гора, хмм, да, нещо като борова гора или Инделче-чил, а?
         При тази дума дъхът ми почти секна. Та тя се споменаваше в завещанието на Винету! Ако погледите можеха да убиват, Сантър щеше да падне мъртъв на земята.
         — Ах, той ме е зяпнал тъй, сякаш вместо очи на главата си има ками! — засмя се той. — Да, да, както съм чувал, такива гори се намирали!
         — Мерзавецо, откъде си научил това име? — изскърцах със зъби.
         — Откъдето съм научил и Тзе-шош. Може би я знаеш и нея?
         — By Jove! Аз ще…
         — Чакай малко, чакай! — прекъсна ме той. — Ами що за чудо е пък това „Деклил-то“ или както се казваше там? Бих искал…
         — Гад такава! — извиках, не, изкрещях, не, изревах аз. — Ти си отмъкнал листовете, които…
         — Да, взех ги! — прекъсна ме той със сатанински триумфиращ кикот.
         — Обрал си Пида!
         — Глупости! Само прибрах онова, което си беше мое. Нима това се нарича обир? Да, листовете са в мен, заедно с опаковката и всичко останало.
         — Дръжте го! Заловете го! — закрещях на пазачите, изгубил самообладание.
         — Да ме задържат ли, мене! — изсмя се той и бързо се метна на седлото. — Нека се опитат!
         — Не го пускайте да си отиде! — изревах аз. — Ограбил е Пида! Сантър не бива да избяга…
         Думите ми бяха задушени от усилията, които положих, за да се отскубна от дървото. Сантър препусна в галоп. Пазачите ми скочиха на крака, но само се зазяпаха подир него неразбиращо, без да предприемат каквото и да било. Завещанието на Винету! Последната воля на червенокожия ми брат бе отвлечена! Крадецът вече бясно препускаше през откритата прерия и никой не си помръдваше пръста да го преследва!
         Бях като умопобъркан и не преставах с всичка сила да опъвам ремъка, с който ми бяха вързани ръцете за дървото. Изобщо не помислях, че е невъзможно да бъде разкъсан, а дори и да се беше скъсал, пак нямаше да мога да се помръдна, защото краката ми също бяха вързани. Не усещах даже болките в китките на ръцете си. Дърпах, дърпах и крещях… и ето че внезапно политнах към земята с главата надолу. Ремъкът се беше скъсал.
         — Уф, уф! — възкликнаха пазачите. — Олд Шетърхенд се освободи!
         Те протегнаха ръце към мен, за да ме задържат.
         — Пуснете ме, пуснете ме! — ревях аз. — Изобщо нямам намерение да бягам, искам само да преследвам Сантър и да го заловя!
         Той обра Пида!
         Виковете ми вдигнаха на крак цялото село. Всички се затичаха към мен, за да ме усмирят. Това им се удаде сравнително лесно, защото краката ми все още бяха вързани, а към мен се протегнаха десетки ръце. Но докато се видя отново със здраво вързани ръце за дървото, на мен не ми се размина без градушка от удари, а на тях без синини и цицини.
         Индианците започнаха да се разтриват там, където ги бях ударил, но изобщо не изглеждаха разгневени, а само даваха израз на удивлението си, че бях разкъсал ремъка.
         — Уф, уф, уф… освободил се е… просто да не повярваш!
         Подобни възгласи на учудване се разнасяха, а аз едва сега усетих болките в китките си. Те кървяха, защото, преди да се скъса, ремъкът се беше врязал в месата ми чак до костите.
         — Какво сте се изправили тук и сте ме зяпнали! — сопнах се на индианците. — Още ли не сте разбрали какво ви казах? Сантър ограби Пида. Бързо на конете! Върнете Сантър!
         Но никой не ме послуша. Бях просто извън себе си от ярост и продължих да крещя, докато най-сетне дойде един, който, изглежда, бе по-разбран от останалите. Беше Едно перо. Разбута зяпачите, пристъпи към мен и попита какво се е случило. Обясних му.
         — Значи говорящата хартия принадлежи вече на Пида? — осведоми се той съвсем излишно.
         — Разбира се, разбира се! Та нали и ти беше там, когато тя му бе присъдена!
         — И ти си съвсем сигурен, че Сантър е избягал с нея и няма намерение да се върне?
         — Да, да!
         — Тогава трябва да питаме Тангуа какво да предприемем, защото той е върховен вожд.
         — Питайте го, нямам нищо против, питайте го! Само не се бавете, а бързайте, бързайте!
         Обаче Едно перо все още не се помръдна, понеже забеляза на земята скъсания от мен ремък, наведе се, разгледа го, поклати глава и попита стоящия най-близо до него червенокож:
         — Този ремък ли е скъсал?
         — Да.
         — Уф, уф! Да, наистина е Поразяващата ръка! И този мъж трябва да умре! Защо не е червенокож воин, не е кайов, а е бледолик!
         Едва сега той тръгна, като взе ремъка със себе си. С изключение на пазачите всички останали го последваха.
         Разтреперан, целият изгарян от нетърпение, аз зачаках кога ще започне преследването на крадеца. Но нищо подобно не стана! Не след дълго спокойствието в живота на селото се възстанови. Това можеше да ме накара да полудея. Помолих пазачите ми да се осведомят какво е решението. Но те не биваше да напускат поста си. Извикаха един друг индианец. Чрез него научих, че Тангуа бил забранил преследването. Говорящата хартия нямала за тях никакво значение, понеже Пида не можел да я прочете и използва.
         Можете да си представите моята възбуда, моя яд, не, по-точно казано гняв. Скърцах зъби така, че пазачите ми разтревожено вдигаха погледи към мен. Замалко пак щях да се отскубна от дървото въпреки болките, които ми причиняваха ремъците. Буквално стенех от ярост. Но какво ли можеше да ми помогне всичко това? Нищо, абсолютно нищо! Трябваше да се примиря. Най-сетне проумях този факт и се принудих да си навлека поне маската на външно спокойствие.
         Изминаха около три часа, когато чух някакъв женски глас силно да вика. Преди време бях забелязал, че Тъмнокосата излезе от шатрата си и отиде нанякъде, но не й обърнах особено внимание. Ето че тя се върна тичешком, като силно крещеше, изчезна във входа на вигвама и се появи заедно с баща си, който също тъй силно викайки, се затича нанякъде с нея. Всички, които се намираха наблизо, хукнаха подир тях. Сигурно се беше случило нещо важно! Може би имаше някаква връзка с откраднатото завещание на Винету!
         Не измина много време и ето че Едно перо се появи, тичайки право към дървото, на което бях завързан. Още отдалеч ми извика:
         — Поразяващата ръка разбира от всичко. Дали е и лекар?
         — Да — заявих с надеждата, че ще ме отведат при някой болен, а в такъв случай трябваше да ме развържат.
         — Значи можеш да лекуваш болни?
         — Да.
         — Но не и да връщаш живота на мъртви?
         — Умрял ли е някой?
         — Да, дъщеря ми.
         — Дъщеря ти ли? Тъмнокосата? — попитах изплашен.
         — Не, сестра й, жената на младия вожд Пида. Лежеше вързана на земята и не помръдваше. Жрецът я прегледа и каза, че е умряла, убита от Сантър, крадецът на говорящата хартия. Олд Шетърхенд ще й върне ли живота?
         — Заведи ме при нея!
         Веднага ме развързаха от дървото. После ми вързаха ръцете а също и краката, но така, че да можех да пристъпвам, обаче не и да избягам. Преведоха ме през селото и стигнахме до вигвама на Пида. Бях много доволен, че имах възможност да огледам тази шатра и нейното разположение, понеже в нея се намираха моите пушки. Мястото наоколо гъмжеше от червенокожи мъже, жени и деца, които почтително ми направиха път да мина.
         Заедно с Едно Перо влязохме в шатрата, където Тъмнокосата и някакъв възрастен грозен тип клечаха край лежащия на земята мним труп. Този старик беше жрецът. Щом ме видяха да влизам, и двамата се надигнаха. Незабелязано погледът ми обходи помещението. Аха, ей там, вляво, се намираше моето седло заедно с одеялото, на един от страничните пръти на вигвама висяха револверите ми, а над тях в кола бе забит ловджийският ми нож! И тези вещи бяха присвоени от собственика на шатрата. Човек лесно може да си представи радостта ми, като ги видях.
         — Нека Олд Шетърхенд погледне мъртвата и види дали ще може отново да я съживи! — помоли ме Едно перо.
         Веднага коленичих и с вързаните си ръце прегледах жената. Едва след известно време установих, че кръвообращението й още не беше спряло. Баща й и сестра й не откъсваха от мен изпълнените си със страх и напрежение погледи.
         — Мъртва е и никой човек не може да събуди мъртвец — заяви жрецът, който не беше забелязал слабите признаци на живот в тялото на изпадналата в безсъзнание жена.
         — Поразяващата ръка може — казах категорично.
         — Ти можеш? Ти? — попита бързо Едно перо зарадван.
         — Събуди я, о, събуди я! — замоли се Тъмнокосата, слагайки и двете си ръце на рамото ми.
         — Да, мога и ще го направя — повторих аз, — но ако искаме животът й да се завърне, трябва да ме оставите при мъртвата сам.
         — Значи да излезем навън, тъй ли? — попита баща й.
         — Да.
         — Уф! Знаеш ли какво искаш?
         — Какво? — попитах аз, макар че много добре знаех.
         — Тук са оръжията ти. Вземеш ли ги, ти си свободен. Ще ми обещаеш ли да не ги докосваш?
         Човек лесно може да си представи, колко трудно ми беше да отговоря. С ножа можех да срежа ремъците. Вземех ли после револверите и карабината „Хенри“, тогава много ми се искаше да видя безумния смелчага, който щеше да рискува да посегне на мен! Но не! В подобен случай лесно можеше да се стигне до сражение, а по възможност ми се искаше да го избегна. Освен това ми беше противно да използвам за такава цел припадъка на една жена.
         Обаче още в същия миг ми дойде друга спасителна мисъл. Върху една опъната кожа, където обикновено жените работеха, видях различни инструменти като шила, игли и други подобни, между които имаше две-три малки ножчета, каквито индианките използват за разпарянето на шевове, правени с дебели здрави животински жили. Тези малки тънки остриета обикновено режат като бръснач. За да се освободя, имах нужда само от едно такова ножче. Ето защо спокойно заявих:
         — Обещавам. А за да бъдете съвсем сигурни, можете да изнесете оръжията навън!
         — Не, не е необходимо. Поразяващата ръка винаги държи на дадената дума. Но това не е достатъчно.
         — А какво още?
         — Тъй като вече се освободи от Дървото, ти би могъл да избягаш без оръжията си по някакъв друг начин. Ще ми обещаеш ли сега да не го правиш?
         — Да.
         — Отново да се върнеш при Дървото на смъртта и да се оставиш да те вържат на него?
         — Давам ти думата си!
         — Тогава излезте с мен навън! Поразяващата ръка не е лъжец като Сантър. Можем да му имаме доверие.
         След като индианците напуснаха шатрата, първата ми работа беше да пъхна в левия ръкав на ризата си едно от онези ножчета. После се залових с жената.
         Мъжът й бе отишъл на лов. Сантър се беше възползвал от това, за да се вмъкне при нея. Оттогава бе изминало вече доста време, а тя продължаваше да лежи в безсъзнание. Не можеше да е само припадък, причинен от уплахата, а тя беше изгубила съзнание по някаква друга по-сериозна причина. Опипах главата й и усетих, че в областта на шева между двете теменни кости има голяма подутина. Щом я натиснах, жената издаде болезнен стон. Продължих да натискам това място, докато тя отвори очи и ме погледна отначало втренчено, но после прошепна едва чуто името ми: Олд Шетърхенд!
         — Познаваш ли ме? — попитах я.
         — Да.
         — Ела на себе си! Недей да губиш пак съзнание, иначе ще умреш! Какво се случи?
         Предупреждението ми, че е възможно да умре, има добро въздействие. Тя положи усилия да се съвземе, с моя помощ се изправи в седнало положение и сложи двете си ръце върху главата, която я болеше.
         — Бях сама. Белият човек влезе и поиска амулета. Не му го дадох и той ме удари.
         — Къде се намираше амулетът? Няма ли го сега?
         Жената погледна към един от прътите и макар и с отпаднал глас изплашено възкликна:
         — Уф! Няма го! Той го е взел! Когато ме удари, паднах в несвяст. След това вече нищо не помня.
         Едва сега се сетих как днес Сантър се беше похвалил пред мен, че бил прибрал листовете заедно с опаковката и всичко останало. Следователно бе взел завещанието на Винету, поставено от Пида в торбичката му с неговия амулет. И така амулетът на младия вожд Пида бе откраднат — една почти непоправима загуба! Той трябваше да направи всичко възможно да си го възвърне.
         — Имаш ли достатъчно сили, за да останеш будна? Или пак ще изпаднеш в несвяст — попитах я аз.
         — Няма да припадна — заяви жената. — Ти ми възвърна живота, благодаря ти!
         Тогава аз станах и отметнах кожата на входа. Бащата и сестрата стояха наблизо, а по-далеч настрани бяха жителите на селото.
         — Влезте! — подканих двамата. — Мъртвата оживя.
         Не е необходимо да казвам каква радост предизвикаха тези думи. Бащата и дъщерята, а по-късно и всички други кайови, бяха убедени, че съм извършил истинско чудо. Нямах никакво основание да им възразявам. Наредих да й правят компреси и им показах как става това.
         Колкото голяма беше радостта им, толкова голяма бе после и яростта им, предизвикана от изчезването на амулета. Съобщиха на Тангуа тази лоша вест и той най-сетне изпрати отряд воини да преследват разбойника, както и няколко вестоносци, за да търсят Пида. Едно перо отново ме отведе при Дървото на смъртта и ме завързаха за него. Той не можеше да ме нахвали и буквално преливаше от благодарност, макар и в индиански стил.
         — Ще ти подготвим много по-големи изтезания на кола на мъчението, отколкото бяхме предвидили — увери ме той. — Ще страдаш като никой друг досега, за да бъдеш най-знатният и велик човек между всички бледолики във Вечните ловни полета, получили разрешение да се преселят там.
         „Много благодаря“, помислих си аз, но гласно казах:
         — Ако веднага бяхте тръгнали да преследвате Сантър, както ви казах, щяхте да го плените. Сега обаче вероятно ще се изплъзне!
         — Ще го заловим! Дирята му сигурно ще е ясна.
         — Де да можех аз да тръгна по следите му!
         — Ами че можеш!
         — Аз? Та нали съм пленен и вързан!
         — Ще те пуснем да тръгнеш с Пида, ако обещаеш, че ще се върнеш с него, за да те измъчваме. Кажи, ще го направиш ли?
         — Не. Щом ще трябва да умра, тогава предпочитам да е колкото може по-скоро. Вече губя търпение.
         — Да, знам, ти си герой и сега това се потвърждава, защото само един герой може да изговори такива думи. Всички ние съжаляваме, че не си кайов!
         Той си отиде, а аз бях достатъчно тактичен, за да не му кажа, че неговото съжаление не намира никакъв отклик в моето сърце. Нещо повече, имах намерението още през нощта да напусна всички мои почитатели, и то без да им кажа „сбогом“.
         Пида бе бързо намерен и се появи в селото в галоп на гърба на кон, целият плувнал в пот. Най-напред той влезе в шатрата си, после отиде при баща си, а след това дойде при мен. Външно изглеждаше спокоен, обаче сигурно полагаше големи усилия, за да прикрие възбудата си.
         — Поразяващата ръка е събудил от смъртта моята жена, която обичам, и я е върнал към живота — поде той. — Аз му благодаря. Той знае всичко, което се е случило, нали?
         — Да. Как е жена ти?
         — Главата я боли, но водата я облекчава. Скоро ще оздравее. Но моята душа е болна и за нея няма да се намери лек, докато не си възвърна амулета.
         — Защо не ме послушахте!
         — Поразяващата ръка винаги има право. Ако нашите воини поне днес се бяха вслушали в думите му и веднага бяха тръгнали да преследват бандита, то Сантър навярно щеше да бъде вече тук.
         — Пида ще започне преследването, нали?
         — Да. Трябва да бързам и дойдох при теб само да се сбогуваме. Ето че смъртта ти отново се отлага, въпреки че много си искал бързо да умреш, както научих от Едно перо. Налага се да чакаш, докато се върна.
         — С удоволствие.
         Отговорът ми бе наистина искрен, но той го възприе според своите си схващания и се опита да ме утеши:
         — Не е хубаво човек да гледа толкова дълго смъртта в очите, но съм заповядал през това време да бъде направено всичко възможно, за да ти е по-леко. А ако се съгласиш с онова, което ще ти предложа, тогава ще ти стане още по-леко.
         — Какво е то?
         — Искаш ли да яздиш заедно с Пида?
         — Да.
         — Уф! Това е добре, защото в такъв случай залавянето на крадеца е съвсем сигурно. Веднага ще те развържем и ще ти дадем оръжията.
         — Чакай, още не! Имам условия.
         — Какви условия?
         — Да тръгна с теб като свободен човек.
         — Уф! Невъзможно е.
         — Тогава оставам тук.
         — Но ти ще си свободен, докато не сме в селото, а после ще се върнеш с мен и пак ще бъдеш наш пленник. Нищо друго не искаме от теб освен думата ти, че по пътя няма да избягаш.
         — Значи ще ме вземете с вас само защото на мен не може да ми убегне никоя следа, така ли? Оставам тук. Поразяващата ръка не иска да го използват като копой.
         — Няма ли да промениш решението си!
         — Не.
         — Помисли си добре! В такъв случай е възможно да не заловим крадеца на моя амулет.
         — Би било лошо за теб. Пожелая ли да го заловя, на мен сигурно няма да се изплъзне. Но нека всеки сам си търси онова, което са му откраднали.
         Той поклати неразбиращо и разочаровано глава, след което ме увери:
         — Пида щеше да те вземе с удоволствие със себе си и така да ти благодари, загдето възвърна живота на жена му. Той не е виновен, че не искаш.
         — Ако ти действително имаш намерение да ми благодариш, тогава можеш да ми изпълниш едно желание.
         — Кажи го!
         — Взех да се замислям за тримата бледолики, които дойдоха тук заедно със Сантър. Къде се намират сега?
         — Все още са в шатрата си.
         — Свободни ли са?
         — Не. Вързани са. Те са приятели на човека, който открадна амулета на Пида.
         — Но те са невинни.
         — И те тъй казват, обаче Сантър е вече наш враг, а приятелите на моите врагове са мои неприятели. Ще бъдат вързани на Дървото на смъртта, за да умрат с тебе!
         — Но аз те уверявам, че не са знаели абсолютно нищо за престъплението на Сантър!
         — Това не ни засяга. Да се бяха вслушали в думите ти! Пида знае, че си ги предупредил.
         — Нека Пида, младият, храбър и благороден вожд на кайовите, чуе какво ще му кажа: осъден съм да умра от мъчителна смърт, но не съм молил да бъда пощаден. За тях обаче те моля.
         — Уф! И как гласи молбата ти?
         — Пусни на свобода тримата бледолики!
         — Пида да ги остави да си отидат заедно с конете и оръжията си? Как може да го стори?
         — Пусни ги на свобода заради жена си, която обичаш, както ми заяви!
         Той извърна глава. Дълго в него се води душевна борба, но после пак ме погледна и каза:
         — Поразяващата ръка не е като другите бледолики, изобщо не е като другите хора. Човек не може да го разбере. Ако се беше молил за себе си, може би щяхме да му дадем възможност да се изплъзне от смъртта. Бихме му разрешили да се бие за живота си срещу нашите най-смели и силни воини. Но той не желае да му подаряваме нищо, а се моли за други хора.
         — Така е и даже повтарям молбата си.
         — Е, добре, ще ги освободим, обаче в такъв случай и аз имам едно условие.
         — Кажи го.
         — На теб самия няма да ти бъде опростено нищо, ама съвсем нищо! Вече нямаш право да очакваш благодарност за спасяването на жена ми. Ние сме квит.
         — Добре. Квит сме! — потвърдих аз.
         — Тогава ей сега ще освободя тримата. Но нека бъдат засрамени. Те не ти повярваха и не се вслушаха в думите ти, нека дойдат при тебе и ти благодарят. Хау!
         С тези думи той ми обърна гръб и аз видях да отива към шатрата на баща си, който трябваше да научи какво ми беше обещал неговият син. Малко по-късно Пида отново излезе и изчезна между дърветата. Когато се върна, по петите му го следваха тримата бели, яхнали конете си. Направи им знак да се приближат до мен, но самият той не се присъедини към тях.
         Пейн, Клей и Съмър отправиха конете си към мен. Физиономиите им бяха страшно гузни.
         — Мистър Шетърхенд — започна първият от тях, — чухме какво се е случило. Наистина ли е чак толкова ужасно нещо, ако някой път изчезне такава стара торбичка заедно с амулета?
         — Този въпрос потвърждава мнението ми, че си нямате никаква представа от Дивия Запад. Изгубването на амулета е най-страшното нещо, което може да се случи на някой индиански воин. Би трябвало да го знаете.
         — Well! Значи затова Пида беше толкова разгневен и затова ни вързаха. Тежко и горко на Сантър, ако го заловят.
         — Заслужил си го е. А сега разбрахте ли, че е искал само да ви измами?
         — Нас ли? Нима ни засяга нещо амулетът, с който той изчезна?
         — Страшно много! Защото в торбичката на амулета се намираха и листовете, които той тъй много искаше да притежава.
         — А каква връзка има между листовете и нас?
         — Те съдържат точното описание на мястото, където е скрито златото.
         — Hang it all! Наистина ли?
         — Разбира се!
         — Но тогава и вие знаете мястото! Мистър Шетърхенд, кажете ни го! Ще яздим подир този негодник и ще му отнемем златото изпод носа!
         — За тази цел вие, първо, не сте подходящите хора, и второ, досега не ми вярвахте, тъй че не е необходимо да ми вярвате отсега нататък. Сантър ви е влачил със себе си само като хрътки, които е трябвало да му помагат да вдигне златната лисица от бърлогата й. След това е щял да ви застреля като пилци. Вече не му трябвате, а на него не му е нужно да ви накара завинаги да онемеете, понеже при бягството си е разчитал, че индианците ще се отнесат към вас като към негови съдружници.
         — Zounds! Значи действително само на вас дължим живота си? Пида ни го каза.
         — Навярно тъй ще да е. Бяха решили да умрете заедно с мен на кола на мъчението.
         — И вие измолихте да ни пуснат? А за себе си не направихте нищо? Ами какво ще стане с вас?
         — Ще ме измъчват. Нищо друго.
         — До смърт?
         — Да.
         — Страшно съжаляваме, сър! Не можем ли да ви помогнем по някакъв начин?
         — Благодаря, мистър Пейн! За мен всяка помощ е напразна. Спокойно си вървете по пътя и щом се срещнете с хора, можете да им кажете, че Олд Шетърхенд вече не е жив, а е приключил житейския си път на кола на мъчението при кайовите.
         — Дяволски тъжна новина! Щеше ми се да можех да им разкажа нещо по-хубаво за вас!
         — Щяхте да имате такава възможност, ако не ме бяхте излъгали на Мъгуърт Хилс. Вие сте виновни за моето пленяване и моята смърт, която ще бъде страшна и безмилостна. Правя ви този упрек с пожеланието да ви буди посред сън. А сега си вървете!
         От смущение той не знаеше какво да отговори. Още по-малко знаеха Клей и Съмър, които изобщо не си отвориха устата, тъй че тримата счетоха за най-уместно да си оберат крушите. Всъщност никой от тях не ми благодари, но все пак донякъде се отсрамиха, като след известно разстояние се спряха и обърнаха към мен опечалените си физиономии.
         Още не бяха изчезнали от погледа ми, когато и Пида тръгна на път, но без повече да ми обърне някакво внимание. И имаше пълно право, защото нали вече бяхме квит. Мислеше, че при завръщането си ще ме завари все още тук, вързан за дървото, а аз пък бях убеден, че ако той не се отделеше от следата на Сантър, щях пак да се срещна с него или край Рио Пекос, или южно от Рио Хила на Сиера Рита. Кой щеше да се окаже прав — той или аз?
         Когато Тъмнокосата ми донесе обяда и попитах за състоянието на сестра й, научих, че болките й били почти изцяло минали. Доброто момиче ми поднесе толкова много месо, че не успях да го изям, а преди да си тръгне, ме погледна състрадателно с насълзени очи. Разбрах, че има да ми казва нещо, но се бои да започне да говори без моята подкана. Ето защо я окуражих:
         — Моята млада сестра иска да ми съобщи нещо. Желая да го чуя.
         — Поразяващата ръка не постъпи правилно — започна тя с видимо колебание.
         — Защо?
         — Защото не тръгна с Пида.
         — Нямах основания за това.
         — А може би великият бял ловец все пак имаше основания. Достойно е да се умре без стон на кола на мъчението, обаче Тъмнокосата мисли, че е още по-хубаво да се живее достойно.
         — Разбира се, но нали трябваше пак да се върна като пленник и въпреки всичко да умра.
         — Пида бе принуден да постави това условие, но може би щеше да стане иначе. Навярно по време на ездата щеше да разреши на Поразяващата ръка да бъде негов приятел и брат и да изпуши с него лулата на мира.
         — А един приятел и брат, с когото си пушил калюмета, никога не се оставя да умре на кола на мъчението. Нали това искаш да кажеш?
         — Да.
         — Права си. Обаче имам свое собствено мнение по въпроса. Ти много би желала да остана жив, нали?
         — Да — призна си тя искрено. — Нали възвърна живота на сестра ми.
         — Тогава не се тревожи чак толкова за мен! Поразяващата ръка винаги знае какво прави.
         Тя се загледа замислено към земята, после хвърли скришом поглед към пазачите и направи нетърпеливо движение с ръка. Разбрах я. Искаше да говори с мен за бягството ми, а не биваше. Когато отново вдигна очи към мен, аз й кимнах усмихнато.
         — Погледът на моята сестра е ясен и бистър. Поразяващата ръка може да надникне чак в сърцето й. Той разбра мислите й.
         — Наистина ли?
         — Да, и скоро те ще станат действителност.
         — Дано бъде тъй, както казваш! Тъмнокосата много ще се радва.
         Този кратък разговор й облекчи сърцето и й вля нова смелост. По време на вечерята тя отиде още по-далеч. Тогава както и вчера вече горяха огньовете, но под короните на дърветата бе тъмно. Беше застанала съвсем близо до мен, понеже ми поднасяше с ножа късчетата месо. Изведнъж тя многозначително ме настъпи по крака, за да насочи вниманието ми към следващите си думи, и попита:
         — Останаха само още няколко парченца, а Поразяващата ръка едва ли се е наситил. Иска ли да получи още нещо? Ще му го донеса.
         Пазачите не отдадоха никакво значение на тези думи, но аз разбрах мислите й. Трябваше да й дам някакъв отговор, който, разбира се, да засяга преди всичко яденето, но при това тя искаше да спомена и предмета, от който имах нужда, за да мога да избягам.
         Щеше да ми го донесе, както вече бе споменала.
         — Моята сестра е много добра — отвърнах аз, — благодаря й. Обаче съм сит и имам всичко, от каквото се нуждая. Как е жената на младия вожд на кайовите?
         — Болките намаляват все повече и повече, но продължава да слага вода на главата си.
         — Много добре. Тя има нужда от грижи. Кой стои при нея?
         — Аз.
         — И тази вечер ли?
         — Да.
         — И през нощта трябва някой да остане при нея.
         — Ще остана до сутринта.
         Гласът й потрепери. Беше ме разбрала.
         — До сутринта? Тогава пак ще се видим.
         — Да, тогава пак ще се видим!
         Тя си тръгна. На пазачите не им бе направил впечатление двусмисленият ни разговор.
         При бягството си аз непременно трябваше да отида в шатрата на Пида, за да си взема нещата. След сегашния ми разговор с Тъмнокосата бях убеден, че тя щеше да бъде там и да ме очаква. Това ме радваше, но същевременно будеше в мен оправдани опасения. Ако в присъствието на двете сестри вземех оръжията си и всички други мои вещи от шатрата, без съмнение на следващото утро двете индианки щяха да бъдат посрещнати с най-тежки упреци. За да не ме издадат, трябваше да стоят тихо и кротко, докато дългът им изискваше да викат за помощ. Как ли бе възможно да се превъзмогне това раздвоение? Единствено, ако двете сестри доброволно се оставеха да ги вържа. Изчезнех ли веднъж, после можеха да крещят колкото си искат и ако ги попитаха, щяха да кажат, че внезапно съм нахлул в шатрата и съм ги вързал. Не ме тревожеше въпросът дали и сестрата на Тъмнокосата щеше да се съгласи на това. Та нали вярваше, че съм й спасил живота!
         В главата ми имаше и една друга мисъл, която за съжаление не ми даваше тъй лесно покой — дали карабината ми „Хенри“ бе все още тук? Мислех си „не е“, понеже на Пида му бе известна стойността на тази пушка и я бе взел със себе си, а от друга страна „тук е“, тъй като той не можеше да си служи с нея и ако бе имал намерение да я използва при преследването на Сантър, сигурно, преди да тръгне, щеше да поиска да му покажа как се борави с нея. Кое от двете предположения беше вярно, първото или второто? Трябваше да изчакам. Ако беше взел карабината, тогава най-напред щях да бъда принуден да си я възвърна, а после да преследвам Сантър.
         Ето че дойде време за смяна на двамата пазачи. Едно перо доведе новите стражи. Той бе сериозен, но дружелюбен към мен. Собственоръчно ме развърза, понеже мислеше, че другите не биха обърнали особено внимание на дълбоките рани на моите китки. Легнах между четирите кола, при което с дясната ръка скришом измъкнах малкото ножче от левия си ръкав. После протегнах лявата си ръка, за да обвия ремъка около китката й. След като това стана и вече трябваше да завържат ръката ми за кола, се престорих, сякаш ремъкът се е врязал болезнено в раната, и с бързо движение притиснах ръката си до устните. В същото време с дясната ръка тикнах острието между китката и ремъка и почти го разрязах.
         — Внимавай! — тросна се Едно перо на червенокожия, който ме връзваше. — Засегна раната. Олд Шетърхенд не бива да бъде измъчван още отсега!
         След това пуснах ножчето в тревата, като добре запомних мястото, където падна, за да мога по-късно да се добера до него с лявата си ръка. После ми вързаха десницата, а сетне дойде ред и на краката. Също както и вчера ми дадоха две одеяла — едното поставиха под главата ми, а с другото ме покриха. Накрая Сус Хомаша направи следната забележка:
         — Днес Поразяващата ръка сигурно няма да може да избяга. С тези рани на китките си няма да разкъса ремъците.
         След тези думи той се отдалечи, а двамата пазачи седнаха на земята пред краката ми.
         Има хора, които едва могат да овладеят вълнението си пред толкова важни мигове, а аз точно тогава съм винаги спокоен, по-спокоен от обикновено. Измина час, а след него и още един. Огньовете угаснаха, само огънят пред вигвама на Тангуа продължаваше да гори. Стана хладно и моите пазачи присвиха колене към телата си. Обаче това положение бе неудобно, тъй че накрая легнаха на земята с глави към мен. Настъпи времето да действам. След внимателно, но здраво дръпване левият ремък, който бе почти прерязан, се скъса. Ръката ми бе свободна. Раздвижих я и затърсих ножчето. Скоро успях да го намеря. После извъртях тялото си надясно, нещо, което допреди малко ми беше невъзможно, под одеялото протегнах лявата си ръка до китката на дясната и разрязах ремъка. И двете ми ръце бяха свободни! Почувствах се спасен!
         А сега краката! Но как? За да ги достигна с ръце, трябваше не само да се изправя в седнало положение, ами и съвсем да се наведа напред. В такъв случай щях да се надвеся едва ли не над главите на двамата индианци. Дали бяха нащрек? Раздвижих се насам-натам, но те не помръднаха. Дали спяха?
         Каквото и да беше положението, нямах друг избор. По-добре да действувам бързо, отколкото късно! Отметнах одеялото, изправих се седнал и се приведох напред. Наистина, индианците спяха! Две бързи рязвания с ножчето и бях свободен! Два също тъй бързи юмручни удара по главите на пазачите и те изпаднаха в безсъзнание. Завързах ги с четирите разрязани ремъка, откъснах от одеялото две парчета от ъглите и ги натъпках в устите им, за да не могат да викат, като се съвземат. За моя радост видях, че конят ми и днес лежеше наблизо. Изправих се и протегнах крайниците си. Какво приятно чувство! След като ръцете ми си възвърнаха своята гъвкавост, аз легнах на земята и запълзях от дърво на дърво, от шатра на шатра. В селото нищо не се помръдваше и успях безпрепятствено да се добера до вигвама на Пида. Вече се канех безшумно да отметна одеялото на входа, когато откъм лявата си страна долових шум. Ослушах се напрегнато. Приближаваха се предпазливи крачки и близо до мен изникна и спря женска фигура.
         — Тъмнокоса, ти ли си? — едва прошепнах аз.
         — Олд Шетърхенд? — отвърна ми с въпрос.
         Изправих се и рекох:
         — Не си в шатрата. Защо?
         — Вътре изобщо няма човек, за да не ни ругаят утре сутринта. Сестра ми е болна, трябва да се грижа за нея и ето защо я отведох във вигвама на баща ни.
         О, женска хитрост!
         — А оръжията ми още ли са там? — попитах аз.
         — Да, където бяха и през деня.
         — Тогава видях само някои от тях. Ами пушките?
         — Те са под постелята на Пида. Поразяващата ръка взе ли си коня?
         — Той ме чака. Ти си толкова добра към мен. Трябва да ти благодаря.
         — Поразяващата ръка е добър към всички. Дали ще се върне някога пак при нас?
         — Мисля, че да. И тогава ще доведа Пида, който ще бъде мой приятел и брат.
         — Ще яздиш по дирите му?
         — Да, ще се срещна с него.
         — Не му казвай нищо за мен! Никой друг, освен сестра ми не бива да знае какво направих.
         — Знам, че ти щеше да направиш и нещо повече. Подай ми ръката си, за да ти благодаря!
         Тя ми подаде ръка.
         — Дано бягството ти успее напълно! — каза тя припряно. — Вече трябва да си тръгвам, сестра ми се страхува за мен.
         Преди да мога да й попреча, тя допря с устни ръката ми и бързо изчезна. Стоях на едно място и се вслушвах в глъхнещите й стъпки. Сбогом, добро дете!
         След това влязох във вигвама и най-напред потърсих пипнешком постелята. Завити в одеяло, под нея бяха скрити пушките. Измъкнах ги и ги нарамих. Ножът и револверите бяха също в шатрата, както и седлото с кобурите. Не бяха изминали и пет минути, когато излязох от шатрата и се върнах при Дървото на смъртта, за да оседлая коня си. След като свърших тази работа, се наведох над пазачите. Бяха се съвзели.
         — На воините на кайовите не им върви с Поразяващата ръка — казах им с приглушен глас. — Никога няма да го видят на кола на мъченията. Ще догоня Пида, за да заловим заедно Сантър. Ще се отнасям с Пида като с брат и приятел. Може би ще се завърна с него при вас. Съобщете всичко това на вожда Тангуа и му кажете, че няма защо да се тревожи за своя син, защото ще го закрилям! Кайовите бяха дружелюбни към мен. Предайте им моята благодарност и обещанието ми, че винаги ще помня това. Хау!
         Улових юздите на моя вран жребец и го поведох подир себе си, защото все още не исках да го възсядам, за да не разбудя никого. Едва след като се отдалечих достатъчно, се метнах на седлото и навлязох в прерията.


         20.
         Край Тъмната вода

         Пътят ми водеше на запад. Знаех го, въпреки че в нощната тъмнина не можех да различа нито следите на Сантър, нито пък дирите на кайовите. Не ми беше необходимо да ги виждам и изобщо нямах намерение да се ръководя от тях. Знаех, че Сантър язди към Рио Пекос, и това ми стигаше.
         Доколкото бях успял да прочета от завещанието на Винету, в него се срещаха три наименования на езика на апачите. Сантър беше разбрал първото от тях — Инделче-чил, обаче Тзе-шош и Деклил-то му бяха неизвестни. А дори и да знаеше значението на тези думи, той все пак нямаше представа къде трябваше да се търсят Мечата скала и Тъмната вода. Те се намираха далеч в Сиера Рита, където съм бил само един-единствен път заедно с Винету. Самите ние бяхме дали тези имена на скалата и на езерото. Следователно след смъртта на Винету никой друг не знаеше къде се намират тези важни места освен мен и двамата апачи, които навремето ни бяха придружавали. Но двамата червенокожи воини бяха вече остарели и не напускаха пуеблото край Рио Пекос. Искаше ли да научи нещо, Сантър трябваше да отиде при тях.
         Кой щеше да му каже, че трябва да отиде тъкмо при тях ли? Всеки апач, когото попиташе за Деклил-то и Тзе-шош. Цялото племе знаеше тези имена. Но дотам бяха ходили заедно с нас само онези двама старци. Сигурно беше, че Сантър щеше да разпитва, защото иначе нямаше да намери мястото, а тези сведения можеха да му бъдат дадени само от апачите, всеки от които щеше да го препрати към пуеблото, щом чуеше въпросните имена.
         Обаче сред апачите имаше неколцина, които познаваха Сантър, и то като враг на Винету и убиец на Инчу чуна и Ншо-чи! Щеше ли да рискува да се появи в пуеблото?
         Защо не? Човек като него рискува всичко, щом става въпрос за злато. Та нали в случай на крайна нужда щеше да намери какви ли не оправдания. Тъкмо откраднатото завещание можеше да му послужи като един вид легитимация, понеже върху външната кожена обвивка с нож бе изобразен тотемът на Винету.
         Моят план беше да достигна пуеблото на апачите преди него, да ги предупредя и веднага с пристигането му да го пленя. Това беше най-доброто, което можех да направя, още повече че имах хубав и издръжлив кон, тъй че нямаше да ми бъде трудно да изпреваря преследвания Сантър. Този план ми спестяваше и труда да се оглеждам внимателно за следите и да губя време с разчитането на дирята.
         Но за съжаление ме сполетя нещастие. Още на следващия ден конят ми започна да куца, и то без да успея да открия причината. Едва на третия ден открих на едно място възпаление, причинено от дълъг остър трън, който извадих. Но всичко това толкова ме забави, че едва ли можех повече да се съмнявам в значителното си изоставане от Сантър.
         Все още не бях достигнал Рио Пекос и яздех през савана, покрита с оскъдна тревица, когато пред очите ми изникнаха двама конници, насочили се право срещу мен. Бяха индианци. Понеже бях сам, те не се поколебаха да продължат пътя си. Щом се приближихме на известно разстояние, един от тях размаха пушката си, извика името ми и се понесе в галоп към мен. Беше Ято Ка*, воин на апачите, когото познавах. Другия не го бях виждал досега. След като се поздравихме, попитах:
         [* Ято Ка — Бързия крак. — Б.нем.изд.]
         — Както виждам, моите братя са тръгнали на боен или ловен поход. Накъде са се отправили?
         — На север, нагоре из планините Гро Вантър, за да отдадем почит пред гроба на Винету, нашия вожд — обясни ми Ято Ка.
         — Значи сте чули вече, че е умрял.
         — Научихме го преди няколко дни. В пуеблото край Рио Пекос се разнесоха силни вопли на скръб.
         — А знаят ли моите братя, че бях заедно с него, когато умря?
         — Да. Поразяващата ръка ще ни разкаже всичко и ще бъде наш предводител, когато тръгнем да отмъщаваме за смъртта на най-прочутия вожд на апачите.
         — За това ще поговорим по-късно. Вие двамата не сте тръгнали сами на път, за да отидете толкова далеч на север, нали?
         — Не, избързахме напред като съгледвачи, понеже кучетата команчи са изровили бойната секира. Другите ни следват на голямо разстояние.
         — Колко са воините?
         — Пет пъти по десет.
         — Кой ги предвожда?
         — Тил Лата*, избран за предводител в този поход.
         [* Тил Лата — Кървавата ръка. — Б.нем.изд.]
         — Познавам го. Той е най-подходящият човек за тази цел. Забелязахте ли непознати конници?
         — Един.
         — Кога?
         — Вчера. Беше бледолик, който ни попита къде е Тзе-шош. Изпратихме го в пуеблото при стария Инта.
         — Уф! Този човек е Сантър, убиецът на Инчу чуна и Ншо-чи.
         Искам да го заловя.
         — Уф, уф! — извикаха двамата, вцепенени от уплаха. — Убиецът на Инчу чуна? А ние не знаехме. Не го пленихме!
         — Няма значение. Достатъчно е, че сте го видели. Не можете да продължите пътя си, ще трябва да се върнете и да ме придружите. По-късно ще ви отведа до планините Гро Вантър. Елате!
         — Да, ще се върнем — съгласи се Ято Ка. — Трябва да пипнем убиеца!
         След няколко часа се добрахме до Рио Пекос, прекосихме я и на отвъдния й бряг продължихме пътя си. Междувременно разказах на двамата апачи за срещата си със Сантър на Нъгит Тсил, както и другите си преживелици.
         — Значи Пида, младият вожд, е тръгнал по следите на избягалия убиец? — попита Ято Ка.
         — Да.
         — Сам?
         — Потегли подир воините, изпратени преди това от баща му, и сигурно бързо ги е настигнал.
         — Знае ли Поразяващата ръка колко души наброява отрядът?
         — Видях ги, когато тръгваха, и ги преброих. Бяха десет души. Значи заедно с Пида са единадесет.
         — Толкова малко?
         — За залавянето на един-единствен беглец единадесет воини не са малко, а даже са много.
         — Уф! Воините на апачите ще изживеят голяма радост, понеже ще заловят Пида заедно с неговите воини и ще ги вържат на кола на мъчението!
         — Няма да го направят — заявих аз.
         — Няма ли? Искаш да кажеш, че ще ни избягат? Убиецът Сантър се отправи към нашето пуебло, а кайовите са по петите му, за да го заловят. Значи и те трябва да дойдат в пуеблото и ще ни паднат в ръцете.
         — В това не се съмнявам, обаче няма да умрат на кола на мъченията.
         — Защо не? Нали са наши врагове!
         — Те се отнесоха с мен добре и въпреки че ме очакваше мъчителна смърт, сега Пида е мой приятел.
         — Уф! — извика изненадано Ято Ка. — Поразяващата ръка си е все същият странен воин, какъвто е бил винаги. Той закриля враговете си. Но дали и Тил Лата ще се съгласи?
         — Сигурно!
         — Не забравяй, че той винаги е бил храбър воин, а сега стана и вожд! Този нов ранг го задължава да докаже, че е достоен за него. Не бива да проявява снизхождение към никой враг.
         — А нима аз не съм също вожд на апачите?
         — Да, Поразяващата ръка е вожд.
         — Не станах ли вожд преди Тил Лата?
         — Много лета преди него.
         — Тогава той трябва да ми се подчини. Ако кайовите попаднат в ръцете му, няма да им причини никаква злина, понеже такава е моята воля.
         Може би апачът щеше да възрази нещо, обаче в този момент вниманието ни беше привлечено от някаква следа, която се появяваше отляво, пресичайки реката през едно плитко място, и продължаваше по десния бряг на Рио Пекос в същата посока, в която яздехме и ние. Слязохме от конете, за да я огледаме. Хората, оставили тази диря, бяха яздили в индианска нишка, за да прикрият своя брой, което се прави само когато човек трябва да бъде предпазлив. Очевидно те знаеха, че се намират на неприятелска територия. От това си направих извода, че пред нас е дирята на Пида и неговите кайови, макар че не бях в състояние да определя броя на конниците.
         След известно време стигнахме до мястото, където те бяха спирали, разваляйки строя си. Това ми даде възможност да преброя отпечатъците на единадесет коня. Значи не се бях излъгал. Обърнах се към Ято Ка с въпроса:
         — Вашите воини ще се изкачат оттук нагоре по реката, нали?
         — Да, те ще се срещнат с кайовите, които са само единадесет, докато нашите апачи наброяват десет пъти по пет.
         — На какво разстояние се намират вашите хора?
         — Когато се срещнахме с теб, бяха на половин ден езда зад нас.
         — А както виждам от следите на кайовите, те са на половин час пред нас. Трябва да побързаме да ги догоним, преди да са се срещнали с апачите. Нека яздим по-бързо!
         Подкарах коня си в галоп, понеже срещата между двата враждебно настроени отряда можеше да стане всеки миг. Пида заслужаваше да го взема под закрилата си. Не след дълго реката направи завой наляво, който кайовите сигурно познаваха, защото, за да съкратят пътя си, бяха пресекли направо, без да следват брега на реката. Ние постъпихме по същия начин и скоро ги видяхме пред нас как яздеха на юг през равнината. Те не ни забелязаха, понеже никой от тях не се извърна. Но ето че се спряха. Стъписаха се, а после обърнаха конете си, за да поемат обратно колкото се може по-бързо. Сега съзряха и нас, отново се спряха за миг и най-сетне пак пришпориха конете, но като се стремяха да ни заобиколят.
         — Видели са вашите воини — обясних на Ято Ка, — забелязали са, че апачите далеч ги превъзхождат по численост. А ние сме само трима и те си мислят, че няма защо чак толкова да се страхуват от нас.
         — Да, ей там идват нашите воини. Виждаш ли ги в далечината? Забелязали са кайовите, понеже галопират, за да ги догонят.
         — Вие двамата побързайте да ги пресрещнете и кажете на Кървавата ръка да спре и да чака, докато дойда!
         — Защо не отидем заедно?
         — Трябва да говоря с Пида! Напред! Побързайте!
         Те последваха подканата ми, а аз свърнах наляво, откъдето кайовите се канеха да ни заобиколят. Досега се бяха намирали на твърде голямо разстояние, за да ме разпознаят, но тъй като яздех към тях, скоро разбраха кой съм. Пида нададе остър вик на уплаха и пришпори коня си в още по-бърз галоп. Но аз насочих моя жребец така, че кайовът не можеше да мине покрай мен, и извиках:
         — Нека Пида спре, аз ще го закрилям от апачите!
         Изглежда, че въпреки уплахата, която току-що бе показал, той имаше голямо доверие в мен, защото дръпна юздите на коня си и подвикна на хората си също да спрат. Понеже ги беше изпреварил, те продължиха да яздят, докато се приближиха до самия него и тогава се подчиниха на заповедта му. Въпреки че при всяко положение червенокожият воин е длъжен да запази самообладание, приближавайки се, забелязах, че Пида полага големи усилия, за да прикрие впечатлението, което му бе направило моето ненадейно появяване. Неговите хора още по-малко успяваха да се овладеят.
         — Олд Шетърхенд е свободен! Кой го развърза?
         — Никой — отвърнах аз. — Сам се освободих.
         — Уф, уф, уф! Но това бе невъзможно!
         — Не и за мен. Знаех, че ще се освободя. Затова не тръгнах с теб, затова не исках да получа нищо даром от теб и затова ти казах нека всеки сам си възвърне онова, което са му отнели. Моето бягство няма защо да те плаши. Аз съм твой приятел и ще се погрижа апачите да не ти сторят никакво зло.
         — Уф! Наистина ли ще го направиш?
         — Да. Давам ти думата си.
         — Пида вярва на казаното от Олд Шетърхенд.
         — Спокойно можеш да ми повярваш. Погледни назад! Ей къде са спрели апачите, срещу които изпратих моите спътници! Ще чакат, докато отида при тях. Видяхте ли следите на Сантър?
         — Да, но досега не успяхме да го догоним.
         — Той отива в пуеблото на апачите.
         — Така си и мислехме, понеже, докато яздехме, по следите му разбрахме в каква посока се отправя.
         — Но така поемате много голям риск! Всяка среща с апачите означава за вас сигурна смърт.
         — Известно ни е, обаче Пида е принуден да рискува живота си, за да си възвърне свещения амулет. Щяхме тайно да дебнем около пуеблото, докато ни се удадеше да заловим Сантър.
         — Сега ще постигнете целта си по-лесно, защото ще се погрижа от страна на апачите да не ви застрашава никаква опасност. Но ще мога да ви закрилям само в случай, че станеш мой приятел и брат. Слез от коня! Ще изпушим лулата на мира.
         — Уф! — извика Пида. — Нима великият воин Олд Шетърхенд, който успя без никаква помощ да избяга от селото на кайовите, счита Пида достоен да бъде негов приятел и брат?
         — Да. Побързай, защото воините на апачите могат да изгубят търпение!
         Слязохме от конете и по обичайния начин изпушихме лулата, след което наредих на Пида да стои на това място и да чака да му дам знак. После пак възседнах коня си и се отправих към апачите, междувременно осведомени от Ято Ка за нашата среща и за онова, което възнамерявах да правя. Хванали юздите на конете си, те образуваха полукръг, в който бе застанал Тил Лата, Кървавата ръка.
         Добре познавах този апач. Беше много честолюбив човек, но винаги е бил благоразположен към мен, поради което разчитах, че няма да се противопостави на застъпничеството ми за Пида. Поздравих го с няколко приятелски думи и добавих:
         — Поразяващата ръка идва сам, без Винету, вожда на апачите. Моите червенокожи братя ще искат да научат подробности за смъртта на този прочут воин и аз ще им разкажа всичко. Но най-напред трябва да поговорим за кайовите.
         — Знам какво иска Олд Шетърхенд. Ято Ка ми го каза — отвърна Кървавата ръка.
         — А какво е твоето мнение?
         — Олд Шетърхенд е вожд на апачите. Те уважават волята му. Нека десетте воини на кайовите незабавно се върнат в селото си, без да остават тук ни минута повече. В такъв случай нищо няма да им се случи.
         — Ами младият вожд Пида?
         — Видях, че той изпуши лулата на мира с Олд Шетърхенд. Нека дойде с нас и бъде наш гост, докато желаеш ти, но после пак ще бъде наш враг.
         — Добре, съгласен съм. Воините на апачите ще се върнат обратно с мен, за да заловим убиеца на Инчу чуна и неговата дъщеря. Разправим ли се с него, ще ви заведа при гроба на Винету, техния мъртъв вожд. Хау!
         — Хау! — потвърди Кървавата ръка и в подкрепа на казаното ми подаде десницата си.
         След това направих знак на Пида да се приближи. Той се съгласи с условията на Тил Лата и изпрати обратно своите кайови. После продължихме да яздим надолу по брега на Пекос, докато се свечери и спряхме да лагеруваме.
         Понеже се намирахме на територията на апачите, можехме да запалим огън. Разположихме се около него, нахранихме се и тогава подробно разказах за смъртта на Винету. Думите ми направиха дълбоко впечатление на слушателите, които още дълго седяха безмълвни, а после започнаха взаимно да си припомнят отделни случки от живота на техния обичан и достоен за възхищение вожд. Самият аз бях изпаднал в такова настроение, сякаш току-що отново бях преживял гибелта на Винету, и дълго след като другите заспаха, не можех изобщо да мигна. Мислех си за неговото завещание и за златото, което се споменаваше в него. А после това злато ми се присъни. Беше ужасен огън. Огромни купища от блестящия метал бяха струпани на ръба на една пропаст, а Сантър с лопата го сриваше в бездната. Исках да му попреча, да спася златото и се счепках с него, обаче не успях да го надвия. Но ето че под краката ни земята се пропука. Аз отскочих назад, а Сантър заедно с всичкото злато изчезна в зейналата пропаст. Събудих се, облян в пот. Помислих си: сънищата не са нищо друго, освен сапунени мехури, обаче през целия ден не успях да се освободя от чувството, че сънят ми означава нещо. А той можеше да се обясни толкова лесно!
         Яздехме много бързо. По обяд направихме кратка почивка, за да не пристигнем в пуеблото твърде късно, защото Сантър сигурно никак нямаше да се бави там.
         Късно следобед наближихме пуеблото. Вдясно се издигаше гробницата, построена навремето за Клеки-петра, върху която все още стърчеше нашият кръст. Вляво от нас се намираше онова място от реката, където бях принуден да плувам, за да спася живота си*. Колко често бяхме стояли после тук с Винету, разговаряйки за събитията от онези дни!
         [* Виж „Винету“ I, гл. 14. — Б.нем.изд.]
         След това свихме надясно в страничната долина и пред очите ни изникна пуеблото. Беше привечер и издигащите се към небето струйки дим от различните етажи показваха, че обитателите му бяха заети с приготвянето на вечерята. Забелязаха ни, но въпреки това Тил Лата сви длани около устата си и се провикна нагоре:
         — Поразяващата ръка идва. Поразяващата ръка! Воини, тичайте да го посрещнете!
         Тези думи предизвикаха голямо раздвижване между етажите. Спуснаха дървесните трупи, използвани като подвижни стълби, и когато скочихме от седлата и започнахме да се изкачваме по пуеблото, към нас отвсякъде се запротягаха стотици големи и малки ръце, поздравявайки ме с добре дошъл. Едно тъжно приветстване, понеже днес идвах за пръв път без Винету.
         Както съм споменавал вече, пуеблото бе обитавано само от една малка част от племето. Заедно със семействата си тук живееха воини, към които Винету винаги бе хранил топли приятелски чувства. Не е трудно да се досети човек, че веднага след поздравите бях отрупан с хиляди въпроси. Обещах им, че по-късно ще им отговоря, и незабавно се осведомих:
         — Инта тук ли е? Трябва да говоря с него.
         — Той е в своето жилище — отговориха ми, — ще го доведем.
         — Не. Той е стар и немощен, не го разкарвайте. Аз ще отида при него.
         Заедно с Пида ме отведоха в малко помещение, изсечено в скалите, където седеше старецът. Щом ме видя, той се стресна, но веднага лицето му просия от радост и започна да ми държи дълга реч, но аз го прекъснах с въпроса:
         — Ще те изслушам по-късно. Вчера идвал ли е при теб някакъв непознат бледолик?
         — Да — отвърна Инта.
         — Спомена ли името си?
         — Не. Обясни ми, че Винету му бил забранил да го казва.
         — Колко време остана тук?
         — Приблизително времето, което бледоликите наричат един час.
         — Искаше да говори с теб, нали?
         — Да, доведоха го при мен и той ми показа върху някаква кожа тотема на Винету, чиято последна воля трябвало да изпълни.
         — Какво искаше от теб?
         — Да му опиша езерото, наречено навремето от вас Деклил-то.
         — И ти направи ли го?
         — Нямаше как, нали беше заповед на Винету! Описах му пътя дотам, а и околността на Деклил-то.
         — Боровата гора, скалата и водопада?
         — Всичко.
         — А също и пътя нагоре през надвисналата скала?
         — И него. Душата ми се радваше, че можех да говоря за местата, където съм бил някога заедно с Поразяващата ръка и Винету, вожда на апачите, който ни напусна и отиде във Вечните ловни полета. Скоро ще се видя с него там.
         Старецът не можеше да бъде упрекнат в нищо, той бе проявил само необходимата почит към тотема на любимия си вожд и беше постъпил според повелята му. Зададох му още един въпрос:
         — А беше ли изтощен конят на бледоликия?
         — Никак. Когато си тръгна, бе толкова свеж, сякаш беше отпочивал дълго.
         — Бледоликият яде ли тук?
         — Да, но малко, понеже нямаше време. Попита дали имаме влакна за фитил за взривяване.
         — А-а! И дадохте ли му?
         — Да.
         — За какво му трябваше фитил?
         — Не ни каза. Накара ни да му дадем и барут, даже твърде много барут.
         — За стреляне?
         — Не. За да взриви някакви скали и да си проправи път.
         — Видя ли къде прибра тотема?
         — В една свещена торбичка на амулет. Това ме учуди, понеже знам, че бледоликите нямат амулети.
         — Уф — възкликна застаналият до мен Пида. — Торбичката е все още у него! Това е моят амулет, който той ми открадна.
         — Откраднал ли го е? — попита Инта смаяно. — Та този човек крадец ли е?
         — Той е нещо по-лошо от крадец — отвърнах аз.
         — Но нали притежава тотема на Винету?
         — И него открадна! Той е Сантър, който уби Инчу чуна и Ншо-чи.
         Старецът замръзна като статуя. Оставихме го сам да се справи с уплахата си и си тръгнахме.
         И тъй, ние не само че не бяхме успели да догоним Сантър, но не бяхме наваксали даже и малка част от преднината му. Това беше неприятен факт и ето защо Кървавата ръка предложи:
         — Изобщо няма да се бавим тук, а незабавно тръгваме. Може би по този начин все пак ще го настигнем, преди да се добере до Тъмната вода.
         — Мислиш ли, че ще можем да се справим без никаква почивка? — попитах аз. — Вярно, има луна и бихме могли да яздим и през нощта.
         — Тил Лата няма нужда от почивка!
         — А Пида?
         — Пида няма да намери покой, преди да си е възвърнал амулета.
         — Добре, тогава да ядем и после да вземем нови коне. Моят вран жребец ще остане тук. И мен не ме свърта на едно място. Щом Сантър е поискал да му дадат барут и фитил, това показва, че той мисли да взривява, а така може да унищожи всичко. Трябва да побързаме.
         Разбира се, че обитателите на пуеблото ни молеха най-настойчиво да останем. Искаха да им разказвам за Винету, за последните ни преживявания и за неговата смърт. Но аз им обещах, че скоро ще се върна. Видяха се принудени да се задоволят с обещанието ми. Само два часа след пристигането ни в пуеблото Тил Лата, Пида и аз, придружени от двадесет апачи, отново потеглихме на път, яхнали добре отпочинали коне и богато запасени с нови провизии. Тил Лата бе настоял за такъв голям брой придружители, въпреки че не ни бе необходима подобна охрана, защото земите, през които минавахме, бяха собственост на сродните с апачите мимбреньоси, от чиято страна не очаквахме никакви враждебни действия.
         За да изминем разстоянието между пуеблото и езерото Тъмната вода, трябваше да преодолеем около седемстотин километра, като на всичко отгоре последната част от пътя ни преминаваше през много труден скалист терен. Ако допуснехме, че на ден ще изминаваме средно по около петдесет километра, което е твърде много, пак щяха да са ни необходими цели две седмици, за да се доберем до целта.
         Не си давахме труд да търсим следите на Сантър. Само щяхме да си загубим времето. Яздехме просто в посоката, в която някога бяхме поели с Винету, и можехме да бъдем сигурни, че през цялото време Сантър е нейде пред нас, понеже не бе възможно Инта да му е описал някакъв друг път освен този. Отклонеше ли се Сантър от него, ние само щяхме да спечелим.
         Пътем не се случи нищо, което заслужава да бъде споменато. Чак на шестнадесетия ден срещнахме един човек. Срещу нас се зададе червенокож ездач, когото познавах. Беше индианец от племето мимбреньо, който навремето ни бе снабдил с месо, мен и Винету. Той също ме позна веднага, спря коня си и зарадвано извика:
         — Поразяващата ръка! Какво виждам! Ти си жив, ти не си умрял, не си мъртъв?
         — Нима разправят, че съм умрял?
         — Да, застрелян от сиуксите!
         Незабавно се досетих, че той се е срещал със Сантър.
         — Кой ти каза? — попитах го.
         — Един бледолик, който ни разказа по какъв начин били загинали великият Олд Шетърхенд и прочутият Винету. Нямаше как да не му повярвам, понеже той притежаваше тотема на Винету, а също и неговия свещен амулет.
         — Въпреки това е лъжа, защото нали виждаш, че съм жив?
         — Ами тогава навярно и Винету не е мъртъв?
         — За съжаление той наистина е мъртъв. Но я ми кажи как се срещна с белия?
         — В нашия лагер. Искаше да размени изморения си кон и да вземе водач за Деклил-то. Навярно това е някакво лъжливо име. Той имаше предвид езерото, наричано от нас Шиш-ту*. В замяна ми предложи амулета на Винету и аз се съгласих. Размених един кон със запазени сили срещу неговия и заедно с моя син го отведохме до Шиш-ту, където той веднага разбра, че се намира на търсеното от него място.
         [* Черното езеро, означава същото, както и Деклил-то. — Б.нем.изд.]
         — Измамил те е. Амулетът в тебе ли е?
         — Да, ей тук е!
         — Покажи ни го!
         Той го измъкна от дисагите на седлото си. Пида нададе радостен вик и протегна ръка. Но мимбреньото нямаше намерение да го даде и се разгоря кратък спор, който прекратих с обяснението:
         — Този амулет действително принадлежи на младия вожд на кайовите. Никога не е бил собственост на Винету.
         — Сигурно се лъжеш! — не отстъпваше мимбреньото.
         — Знам го много добре.
         — Но само заради този скъпоценен амулет бих онзи дълъг път и дадох на бледоликия по-хубав кон!
         — Нуждаел се е от добре отпочинал кон, защото е знаел, че преследвачите са зад гърба му, и ти е разказал една огромна лъжа, та да те накара да извършиш размяната.
         — Ако го казваше някой друг, а не Поразяващата ръка, нямаше да повярвам. Трябва ли да се откажа от амулета?
         — Да.
         — Добре! Но тогава ще се върна и ще взема живота на онзи лъжец и мошеник!
         — В такъв случай тръгвай с нас, защото и ние имаме същото намерение!
         Мимбреньото се съгласи и потегли с нас. Когато му разяснихме накратко кой е Сантър и какви престъпления му тежаха на съвестта, той започна да съжалява двойно повече, че с размяната на конете беше помогнал на убиеца. Със своя подкрепа и водачество бе съдействал на Сантър да спечели преднина.
         Пида беше щастлив, защото си възвърна амулета съвсем непокътнат. Беше постигнал целта на пътуването си. Дали щях да мога и аз да кажа същото за себе си?
         На следващия ден достигнахме езерото, обаче едва вечерта, когато вече нищо не се виждаше. Безмълвно се разположихме на лагер под дърветата, без да палим огън, за да не се издадем на Сантър. Не знаехме къде се намира в момента, защото не беше казал на мимбреньото нито дума за намеренията си, ами веднага след пристигането си го беше отпратил обратно.
         Отдалечавайки се от Рио Пекос, нашия път бе пресякъл косо югозападния ъгъл на Ню Мексико и вече се намирахме в Аризона, горе-долу в онази местност, където граничат земите на хиленосите и мимбреньосите. По-голямата част от онези райони има пуст и безутешен вид. Само скали и пак скали, камънаци и пак камънаци.
         Но там, където има вода, вирее богата и пищна растителност, която все пак не се разпростира много надалеч от бреговете на реките и потоците. Слънцето изгаря всичко, което не успява бързо да си набави необходимата влага. Горите се срещат рядко.
         Но там, където се намирахме в момента, природата правеше изключение.
         Бяхме попаднали в котловина с няколко извора. Те бяха напълнили дъното й, образувайки езеро, чиято вода изтичаше на запад, докато ние се намирахме на източния му бряг. Склоновете на котловината, покрити с гъста гора, се издигаха нависоко и придаваха на незнайно колко дълбокото езеро онези мрачни цветове, които ни бяха дали повод да го кръстим Тъмната вода, докато, както бяхме разбрали вече, мимбреньосите го наричаха Черното езеро. Северната стена на котловината бе най-високата. От нея във формата на стълб изстъпеше напред гола скала, която се издигаше от езерото право нагоре. Нейде зад нея се насъбираше водата, стичаща се от много по-високите и гористи върхове. Тя си беше издълбала улей в стълбовидната скала и от около тридесет метра височина падаше в езерото, сякаш изтичаше от чучура на огромна кана. Това беше Падащата вода, спомената в завещанието на Винету. Точно над водопада в скалата се виждаше пещера, до която навремето не успяхме да се доберем. Но по-късно Винету несъмнено беше открил достъп до нея. А още по-нагоре пък над тази пещера стърчеше горният край на скалата подобно на навес — една огромна каменна плоча, издала се в пространството без всякаква подпора. Тя се надвесваше толкова силно напред и изглеждаше тъй тежка, че човек учудено се питаше как ли все още не е рухнала в бездната.
         Вдясно от тази скала и плътно прилепена до нея се издигаше втора скала, върху която навремето бяхме убили една гризли. Ето защо Винету я нарече Тзе-шош, Мечата скала. Всичко това давам за пояснение.
         Намирахме се пред решителните мигове на развръзката и почти не ме ловеше сън. Едва-що се беше развиделило долу в котловината и ние се заловихме да търсим следите на Сантър. Нищо не открихме. Ето защо реших да се изкача горе, където предполагах, че ще намеря дирите му. Взех със себе си само Тил Лата и Пида. Заизкачвахме се нагоре сред боровата гора, спомената от Винету, докато се озовахме на Мечата скала.
         „Там ще слезеш от коня и ще се изкатериш…“ Повече не бях успял да прочета от завещанието. Накъде трябваше да се изкатеря? Най-вероятно нагоре към пещерата. Длъжен бях да се опитам. Теренът беше много стръмен, но проходим. Изкачвахме се все по-нагоре и по-нагоре, докато се озовахме малко встрани под пещерата.
         Но по-нататък не можехме да продължим. Ако имаше някакъв път, ние го бяхме объркали, тъй като нямах описанието на Винету. Тъкмо се канех да се върна, проехтя изстрел и един куршум се удари в скалата до мен. После някакъв глас изкрещя отгоре.
         — Куче, пак ли се освободи? Мислех, че само кайовите ме преследват. Върви в пъкъла!
         Изтрещя втори изстрел, който също не ме улучи. Погледнахме нагоре и видяхме Сантър, застанал пред самата пещера.
         — Искаш да вземеш завещанието на апача и да отнесеш съкровището ли? — подигра ми се той. — Идваш много късно. Аз съм тук преди теб и фитилът е вече запален. Няма да получиш нищо, ама хич нищичко, а аз ще взема за себе си всички тия откачени дарения и фондации!
         Силен кънтящ кикот прекъсна думите му, а после той продължи:
         — Както виждам, не знаеш пътя. Не знаеш и оня, дето води надолу от другата страна. По него ще отнеса златото, без да можете да ми попречите. Напразно сте били този дълъг път. Сега вече аз съм победителят, ха-ха-ха-ха!
         Как ли трябваше да постъпя? Сантър се намираше горе при съкровището, а ние не можехме да се изкачим. Може би все пак щяхме да намерим пътя, но дотогава вероятно той щеше да офейка заедно с плячката си. Беше споменал за някакъв втори път. Тук нямаше място за колебание, трябваше да му пратя някой куршум. Само че от нашето местоположение беше трудно да се стреля нагоре. Сантър даже отгоре не бе успял да ме улучи. Ето защо слязох малко по-надолу и встрани, а после свалих от рамото си карабината „Хенри“.
         — А-а, кучето се кани да стреля! — извика той. — Тук е малко трудничко. Чакай, ще ти се покажа на по-удобно място.
         Сантър изчезна, но само след броени минути се появи отново, и то високо горе върху каменната плоча. Започна да пристъпва напред, все по-напред, стигайки кажи-речи до самия й край. Почти ми се зави свят. В ръката си държеше нещо бяло.
         — Вижте! — изкрещя той. — Ето го завещанието. Знам го наизуст и вече не ми трябва. Нека върви долу в езерото. Вие няма да го получите.
         При тези думи той накъса листовете, хвърли късчетата във въздуха, те затрептяха, закръжиха бавно надолу и нападаха във водата. Скъпоценното завещание! Онова, което изпитах, не беше нито гняв, нито ярост, просто почувствах, че нещо в мен закипя.
         — Мерзавецо — изкрещях нагоре към скалата. — Чуй ме само за миг!
         — Добре! Слушам те! — отвърна ми подигравателно.
         — Много поздрави от Инчу чуна!
         — Благодаря!
         — И от Ншо-чи!
         — Много благодаря!
         — А от името на Винету ти изпращам този куршум. Няма нужда да ми благодариш!
         Този път взех мечкоубиеца. Изстрелът с него бе по-сигурен. Непременно трябваше да улуча. Обикновено прицелването не ми отнема повече от секунда, и сега… но какво беше това? Ръката ми ли трепереше? Или Сантър се раздвижи? Или скалата се заклати? Не успях да взема Сантър на мушка и свалих мечкоубиеца, за да погледна с двете си очи какво става.
         Боже мили! Скалата се люлееше насам-натам! Последва силен глух трясък, от пещерата изригна дим и сякаш ударена от невидим юмрук скалата над пещерата започна бавно да се накланя, все по-силно и по-силно, заедно със стоящия горе върху плочата Сантър, който размахваше ръце и крещеше за помощ. После, изгубили вече равновесие, скалните маси с грохот, трясък и пукот се сгромолясаха право в езерото. Горе, около отчупения ръб на скалата, все още се носеха леки облачета от барутен дим и прахоляк.
         Стояхме безмълвни, обхванати от ужас.
         — Уф! — извика Пида, вдигайки нагоре и двете си ръце. — Великият дух наказа убиеца и събори скалата под него.
         Тил Лата посочи надолу към разпенените води на езерото, което в този момент приличаше на огромен врящ казан, и пребледнял като платно въпреки бронзовия загар на лицето си, със заекване промълви:
         — Злият дух го повлече надолу в кипящата вода и няма да го пусне до самия край на всички неща. Той е прокълнат!
         Нямах желание да говоря, а и не можех да говоря. Сънят ми, сънят ми! Златото на дъното на езерото! И какъв край за Сантър! В последния миг ми беше спестено да стрелям по него. Той сам се беше осъдил или по-скоро сам бе изпълнил присъдата на една по-висша воля. Беше станал палач на самия себе си, защото той бе запалил фитила.
         Долу на брега на езерото стояха апачите заедно с мимбреньото и възбудено жестикулираха. Пида и Тил Лата бързо се спуснаха от височината, за да видят дали бе останало нещо от Сантър. Безполезно начинание! Скалните маси го бяха повлекли към дъното на езерото, където го бяха затиснали и погребали под себе си.
         Макар че иначе бях толкова издръжлив човек и никога не губех самообладание, сега така ми прималя, че бях принуден да седна. Виеше ми се свят. Трябваше да затворя очи, но въпреки това виждах пред себе си люлеещите се, сгромолясващи се скали и чувах Сантър да вика за помощ.
         Как бе станало всичко това? Вероятно вследствие на някаква предохранителна мярка от страна на Винету. На мен сигурно нямаше да се случи. Несъмнено той по такъв начин бе описал скривалището и действията, които трябваше да се предприемат горе, че само аз да мога правилно да го разбера, а всеки друг неизбежно да извърши грешка. Винету бе поставил нещо като мина, която поради незнанието си всеки незван пришълец непременно да възпламени и сам да причини гибелта си. Но какво бе станало със съкровището, със златото? Дали се намираше все още горе, или беше вече на дъното на Черната вода, затрупано от скалните късове, завинаги загубено за хората?
         Но даже и да лежеше на дъното, не се чувствах никак огорчен! Обаче скъсването и разпиляването на завещанието на моя мъртъв брат бе невъзвратима загуба за мен. Тази мисъл незабавно ми възвърна изчезващата енергия. Скочих на крака и колкото се можеше по-бързо заслизах по височината, понеже може би все пак щях да спася няколко или повече късчета от листовете. Когато стигнах долу, видях, че в средата на езерото се белее нещо като хартия. Веднага се съблякох, скочих във водата и заплувах натам. Наистина беше едно малко парче от завещанието. Преплувах езерото във всички посоки и намерих още три късчета. Сложих останките от завещанието на слънце, за да изсъхнат, и когато това стана, се опитах да разчета размитите и неясни букви. Естествено че не бе възможно да се получи смислен текст. След дълги усилия успях да прочета:

         … да се даде половината… понеже бедността… скалата ще рухне… християнин… разпредели… не отмъщавай…

         Това беше всичко, което ще рече почти нищо и все пак достатъчно, за да може човек да прозре поне част от съдържанието на завещанието. Скътах тези малки хартиени късчета като някоя свещена реликва.
         По-късно, когато си бях възвърнал душевното равновесие, започнахме издирването. Изпратихме част от апачите из околностите на езерото, за да търсят коня на Сантър. Трябваше да го намерим, защото, ако беше вързан, щеше да умре от глад и жажда. Останалите се изкачиха заедно с мен горе, за да ми помогнат да открием пътя към пещерата, която, разбира се, вече не съществуваше. Няколко часа усилията ни оставаха напразни, докато най-сетне отново премислих дума по дума онова, което бях прочел от завещанието. Последното изречение, което беше най-важно, гласеше: „Там ще слезеш от коня и ще се изкатериш…“ Ето че сега думата „изкатериш“ ми направи по-особено впечатление. Вярно, тя може да се употреби и когато става въпрос за планински склон, особено ако е много стръмен, но обикновено тази дума се използва в малко по-друго значение. Дали в случая не се отнасяше до някое дърво? Затърсихме наоколо и най-сетне открихме доста дебел и висок бор, който се издигаше близо до скалата, растеше малко накриво, наклонен към нея и горе се допираше до един от издадените й ръбове. Сигурно това беше пътят! Закатерих се нагоре. Ръбът се оказа по-широк, отколкото изглеждаше отдолу. Стъпих на него и продължих до ъгъла на скалата. Не се бях излъгал! Това беше търсеният път! Пред мен се откри площадка, широка около два метра, по която лесно можеше да се върви. Към задната част на скалата тя се изкачваше леко нагоре и сега завършваше там, където скалата се бе пречупила, с други думи, до новата й платформа. Бях се озовал сред див безпорядък от големи и малки скални отломъци, но въпреки това лесно можех да различа пода на разрушената пещера. Ако златото не е било закопано в него, а е било скрито нейде в стените й или пък още по-нависоко към каменната плоча, то сега се намираше на дъното на езерото.
         Извиках на моите спътници да се качат горе и да ми помогнат в търсенето. Обърнахме всеки камък, но нищо не намерихме. Никаква следа, никакъв белег. Въпреки че всички бяхме опитни мъже, свикнали от най-незначителния признак, от най-дребното указание да вадим вярно заключение, всичките ни усилия отидоха на вятъра; цялата ни проницателност бе без полза. Когато привечер се спуснахме при езерото, за да пренощуваме на брега му, апачите, изпратени да търсят коня на Сантър, току-що се завръщаха. Бяха го намерили. Претърсих кобурите на седлото, но те не съдържаха нищо особено.
         Цели четири дни останахме край Тъмната вода, напрягайки всичките си сетива и ум. Убеден съм, че ако златото все още се намираше нейде горе по или в скалата, то щеше да бъде намерено. Но то лежеше на дъното на дълбокото езеро при онзи, който за малко не го заграби, а след това бе погребан заедно с него. Завърнахме се обратно в пуеблото край Рио Пекос с празни ръце, но поне с увереността, че най-после Инчу чуна и Ншо-чи бяха отмъстени…
         Така изчезна завещанието на апача, също както изчезна и човекът, който го написа, и както ще изчезне цялата червенокожа раса. Винету, както и неговият народ, беше богато надарен, но все пак не постигна голямата си цел, не му бе дадена възможност да изпълни поставената пред него висша мисия. Тъй както късчетата на завещанието бяха пръснати из въздуха, също тъй разпръснати, без дом и покой, се скитат червенокожите мъже из необятните прерии, които някога им принадлежаха.
         И все пак, когато някой навлезе сред планините Гро Вантър, стигне до реката Метсър и се изправи пред гробницата на апача, ще каже: „Тук е погребан Винету, един червенокож, но велик мъж!“ А когато някога и последното късче от завещанието изгние из гъсталаците или във водата, тогава из саваните и планините на Запада ще живее друго поколение, което ще мисли справедливо и няма да бъде лишено от чувства. То ще каже: „Тук почива червенокожата раса. Тя не стана велика, защото не й бе дадена възможност да стане велика!“


         Послеслов

         Появяването на „Винету“ предизвика истинска река от картички и писма до мен. Тя все още продължава да тече и изглежда, няма намерение да спира. Какъв огромен брой въпроси и догадки! Та кой ли би могъл да отговори на всичките? Моля за търпение.
         Да, за търпение, защото мога да издам на читателя, чието съчувствие и даже любов бе спечелена от моя Винету, че имам още много да разказвам за най-добрия си приятел. Трите тома „Винету“ са само един подбор на най-важното от преживелиците на нашето четиринадесетгодишно приятелство. А колко още мога да разказвам за него!
         Засега само още следното:
         Бях обещал на апачите след завръщането си от Тъмната вода да ги отведа в планините Гро Вантър при гроба на техния мъртъв вожд. Но междувременно се оказа, че в момента е невъзможно. Наближаваше краят на декември. Следователно годишното време бе напреднало твърде много, за да можем да предприемем пътуване до най-дивите и негостоприемни райони на Скалистите планини, което щеше да продължи поне два месеца и дотогава щеше да настъпи най-люта зима. А какво означава това, може да разбере само човек, който някога също като мен в продължение на дълги седмици е бил държан в плен от дълбоките снегове на онези планини*. Апачите, свикнали на по-южен и значително по-мек климат, несъмнено нямаха и представа за трудностите, които биха ги очаквали.
         [* Виж том 24 „Коледа“ от Събр. съч. — Б.нем.изд.]
         Ето защо успокоих нетърпеливците, че ще тръгнем през пролетта, и им обещах дотогава да остана при тях, което предизвика голяма радост сред всички. Веднага ще добавя, че през пролетта предприехме пътуването. Повече от месец ни беше необходим, за да стигнем до реката Метсър. Пристигнахме тъкмо навреме, защото успяхме да помогнем на приятелите си от новото поселище Хелдорф да отблъснат нападение на оглаласите. Тъй като нападението бе имало за цел не толкова поселището, колкото Сребърната карабина на Винету, на която оглаласите бяха хвърлили око, със съгласието на всички апачи взех Сребърната карабина със себе си и по-късно я отнесох в родината си, запазвайки я като най-свят спомен за моя загинал приятел*.
         [* Между експонатите в музея „Карл Май“ в Радебойл наистина се намира една сребърна карабина. — Б.пр.]
         Времето до завръщането ни премина неусетно. Най-напред имаше траурни тържества, които продължиха цяла седмица. С тях се отдаде необходимата почит на най-прочутия и най-обичан вожд на апачите. После бе необходимо да бъде избран нов вожд на мескалеросите. Трябваше да използвам цялото си влияние, за да бъде избран такъв апач, от когото можеше да се очаква, че ще изпълнява длъжността си в духа на миролюбивите и великодушни стремежи на моя мъртъв приятел. Избраха Тил Лата, който въпреки името си бе разумен човек. Най-важното беше, че от всички червенокожи, които можеха да претендират за достойнствата на вожд, Тил Лата най-много робуваше на предразсъдъците на индианците спрямо бялата раса.
         Дали наистина щеше да му се удаде да запази и утвърди голямото влияние, което бе имал Винету над останалите племена на апачите?
         За съжаление по-късната история показва, че не стана така. Постепенно отделните племена на апачите загубиха тясната връзка помежду си, поддържана от Винету с голямо умение, макар и с много усилия. Те започнаха да се изтощават в кървави и безполезни битки срещу бледоликите. Особено името на вожда Джеронимо от племето на чирикауа-апачите е изписано с кърваво перо по страниците на историята на западните щати*.
         [* Джеронимо (или Херонимо) води последните битки за независимост срещу белите. Умира в плен във форт Сил през 1909. — Б.пр.]
         Завещанието на апача, което изкопах на Нъгит Тсил, е унищожено, безвъзвратно загубено. Но и духовното наследство, оставено от него, не бе запазено от нито един негов съплеменник. Никой от тях не притежаваше неговото необикновено величие, нито победоносната му храброст, която съвсем естествено вещаеше и нови победи.
         Никой ли? Наистина ли никой?
         А може би все пак имаше такъв човек!
         Онова, което още предстои да разкажа, ще даде доказателствата, че ако някои признаци не се окажат лъжливи, червенокожата раса най-после, най-после започва да се самоосъзнава, че току-що произнесената над нея сурова присъда се нуждае от известна поправка. А колкото повече пиша и разказвам, толкова по-величав и силен изниква пред очите ми образът на човека, когото обрисувах и обикнах като представител на целия негов народ, и макар че ми беше съдено със собствените си ръце да го положа в студения му гроб високо горе край реката Метсър, все повече и по-силно оживява с цялата си горда осанка и цветуща сила той, най-благородният индианец — ВИНЕТУ, вождът на апачите!



         Веселин Радков
         Няколко думи за трилогията „Винету“

         Безспорно заедно с издаването на „Винету“ III на български език за нашия читател ще бъде интересно да се запознае с историята на възникването на известната трилогия на Карл Май, още повече че тя не е съвсем обикновена. Може би у нас малцина знаят, че не всички 74-и тома на писателя са възникнали първоначално в онзи вид, в който излизат и досега като събрани (пълни) съчинения в номерирана поредица. Карл Май започва публикуването на своите приключенски разкази на страниците на различни списания и вестници още през 1875 г. По-късно той преработва многобройни сцени, променя имена на герои, свързва отделни епизоди в едно цяло. Именно по този начин възникват и най-известните му произведения във формата на вече познатите ни романи. Така например сцената с черната пантера в „Съкровищата на Сребърното езеро“, гл. 1, се заражда като самостоятелен разказ под заглавието „Ин-ну-во, индианският вожд“ още през 1875, а след основна преработка авторът я включва във вече познатия ни роман, излязъл от печат чак през 1890 г. Именно в това отношение най-характерна е историята на възникването на трилогията „Винету“, построена от отделни относително самостоятелно изградени разкази, което личи при по-внимателното й прочитане, но в никакъв случай не влияе отрицателно върху художествената й стойност. Следващите данни ще хвърлят по-обилна светлина върху историята и механизма на възникване на тези романи.
         През 1880 г. К. Май публикува разказа „Смъртоносен прах“ („Deadly dust“), използван по-късно във „Винету“ III. В същия том е включен и написаният през 1883 г. разказ „В Дивия Запад на Северна Америка“, а пък разказът „В огнената стихия“ (1883) е вмъкнат във втория том „Винету“. През 1888 г. Май написва приключенския разказ „Скаутът“, който представлява първата завършена част от „Винету“ II. Читателите сигурно си спомнят колоритната фигура на следотърсача Олд Дет, чиято драматична съдба и трагичен край оставят в съзнанието ни незаличими следи. В същия том писателят вмъква и написаният през 1875 г. разказ „Олд Файерхенд“.
         Едва през 1893 г. на книжовния пазар се появяват трите тома „Винету“ в сегашния си вид и с вече познатото ни съдържание, като приемат номерата 7, 8 и 9 от събраните съчинения на автора. В „последния момент“ (1892) К. Май работи най-много над своя първи том. По-късно неговите издатели предприемат някои, макар и незначителни промени в текстовете на отделни романи и разделят тогавашните обемисти глави на по няколко нови глави с вече измислени от тях заглавия. Това се отнася и за трилогията „Винету“.
         Легендарният вожд на мескалеро-апачите е герой на още много приключенски разкази и романи, но основният замисъл на Карл Май е да покаже в трилогията си Винету с неговите основни качества като образ в развитие — от млад воин до зрял мъж, познал коварствата на белите, прозрял горчивата истина, че неговият народ е обречен на бавна гибел. Винету изминава дългия път от „благородния дивак“ до властния, интелигентен и високо културен индиански вожд, приел принципите на практическото християнство.
         През 1910 г. К. Май написва и „Винету“ IV, но на това произведение не бива да се гледа като на продължение на вече познатата ни трилогия, защото то възниква през последния, четвърти творчески период на писателя (1899–1912) и силно се отличава от трилогията както по замисъл, така и по съдържание и маниер на повествование. Интересното хрумване на К. Май да събере на едно място по-важните герои от своето творчество, засягащо т. нар. Див Запад, му дава широка възможност за важни заключения, а спокойно може да се каже дори и за пророчества, относно бъдещето на червенокожата раса. В този роман, както и в останалите произведения от същия период, приключенията в голяма степен отстъпват място на философски обобщения, иносказания и много по-дълбок размисъл. Именно с написването на „Винету“ IV авторът дава на читателите си онези доказателства, обещани от него в самия край на послеслова му във „Винету“ III, а именно за това, че „червенокожата раса най-после, най-после започва да се самоосъзнава“. Като най-ярко от тези доказателства ще посочим образа на Младия Орел, който ни подсказва, че индианската раса ще намери физически и духовни сили да се самосъхрани, да погледне на бъдещето с по-голям оптимизъм.
         И преди, и сега мнозина са си задавали въпроса какво всъщност означава името „Винету“? И до ден-днешен изследователите на творчеството на К. Май не са постигнали единодушие. Дали завинаги то ще си остане загадка? Откъде и защо писателят е взел това име? Засега съществуват няколко хипотези по този въпрос. Нека първо подчертаем, че имената на Винету и Ин-ну-во са единствените индиански имена, за които самият автор не дава никакви пояснения, ако не се счита едно негово устно изявление, че името Винету означавало Горяща Вода, доказателства за което не са намерени от учените в нито един индиански диалект. Едни от изследователите (А. Щюц) са на мнение, че К. Май е използвал думата „винту“ (означаваща индианец) от диалекта на племето дигър, други пък (Ю. и В. Дьорнер) считат, че значението на името трябва да се търси в семантиката на глагола „печеля“ (нем. — англ.), в смисъл на „печеля сърцата на хората“. Съществува и предположението, че името Винету е заимствувано от индианците чернокраки, които според Катлин имали вожд, наричан Вун-нес-ту (Белият Бизон), както и мнението, че Винету е просто плод на фантазията на писателя (В. Поп).
         Така или иначе според нас по-важното е, че за милиони читатели по целия свят името на Винету стана символ на борбата на червенокожата раса за свобода и съществувание, символ на високи идеали и достойни за подражание добродетели. К. Май наистина постигна онова, което написа в увода към „Винету“ I: „С тази книга искам да му издигна заслужен паметник. И ако читателят… успее да си създаде справедлива представа за народа, чийто верен образ е въплътен в този вожд, то аз ще бъда възнаграден пребогато.“
         Ако ние все пак като „странични наблюдатели“, макар и съпричастни с нерадостната съдба на индианския народ, не можем да бъдем съвсем обективни съдници, то още през 1928 г. един от вождовете на индианците сиукс-дакота Сусечка Танка (Голямата Змия), дошъл на поклонение пред гробницата на писателя в Радебойл (Дрезден), е категоричен в оценката си: „Велики мъртви приятелю… ти изгради в сърцата на младежта траен паметник на нашия умиращ народ. Във всяка къща би трябвало да има твоят лик, защото индианците никога не са имали по-добър приятел от тебе!“




Няма коментари:

Публикуване на коментар