24 август 2012 г.

Карл Май, Винету: Книга 3 (4)




         14.
         Справедливо възмездие

         Под каньон американецът разбира тясно дефиле, дълбоко просечено в скалите. Това веднага ще ви даде ясна представа за мястото, където се бяхме озовали. Линията отдавна минаваше през каньона Екоу, но поставянето на релсите върху основата беше временно, те не бяха укрепени и до окончателното завършване на линията имаше да се преодолеят още толкова много трудности, че за тази цел бяха необходими доста голям брой работници.
         Малка странична клисура ни даде възможност да се спуснем долу и щом достигнахме дъното на главния каньон, се натъкнахме вече на първите работници, заети с взривяването на една скала. Посрещнаха ни с учудени погледи. Двама непознати бели, въоръжени до зъби и придружавани от индианец — това бе за тях доста обезпокояваща гледка, която ги накара да зарежат инструментите и да грабнат оръжията си.
         Отдалече им направих успокоителен знак с ръка и препуснах в галоп към тях!
         — Good day! — поздравих. — Оставете карабините си! Идваме като приятели.
         — Кои сте вие? — попита един от тях.
         — Ловци сме и ви носим важно известие. Кой е тук началникът?
         — Всъщност инженерът, полковник Ръдж. Но понеже не е тук, ще трябва да се обърнете към мистър Фаръл, касиера.
         — Къде е полковник Ръдж?
         — Инженерът преследва банда рейлтръблърси, които са предизвикали излизането на един влак от релсите.
         — Ах, значи тъй! А къде мога да намеря мистър Фаръл?
         — Ей там, в станцията, в най-голямата барака!
         Продължихме да яздим в указаната ни посока, а те останаха да гледат подир нас, изгаряни от любопитство. След като яздихме пет минути по линията, достигнахме станцията. Тя се състоеше от различни блокхауси и две продълговати постройки, иззидани набързо и криво-ляво от грубо одялани камъни. Около всички сгради бе издигнат зид, направен само от натрупани един върху друг скални блокове, но все пак той изглеждаше доста здрав и достигаше височина от около метър и половина. Яка порта от дебели дървета беше входът. Сега тя бе отворена.
         Понеже не забелязах никаква барака, попитах един от работниците, заети нещо по защитния зид, къде мога да намеря касиера. Посочи ми една от каменните сгради. Наоколо не се виждаха много хора, а малцината които забелязах, тъкмо в този момент разтоварваха релси от товарен вагон.
         Слязохме от конете и влязохме в сградата. Във вътрешността й имаше едно-единствено помещение, където бяха складирани многобройни сандъци, бурета и чували, от което заключихме, че навярно тук се намираше складът за хранителни припаси. Тук имаше само една самотна жива душа — дребно, слабичко човече, което при влизането ни се надигна от някакъв сандък.
         — Какво искате? — попита ме той с остър и тънък гласец. Обаче в същия миг съзря Винету и изплашен се отдръпна назад. — Майчице мила! Индианец!
         — Не се страхувайте, сър! — казах аз. — Търсим мистър Фаръл, касиера.
         — Аз съм — отвърна той, като ме погледна боязливо иззад големите си очила с металическа рамка.
         — Всъщност искахме да посетим полковник Ръдж — продължих аз, но понеже той отсъствува, а вие го замествате, позволете ни, сър, да съобщим на вас по каква работа идваме.
         — Говорете! — подкани ме Фаръл, поглеждайки скришом с голям копнеж към вратата. — Полковникът е тръгнал с един отряд подир бандитите, нали?
         — Да.
         — Колко хора взе със себе си?
         — Необходимо ли е да го знаете?
         — Е, не е необходимо. А колко души останаха тук?
         — Необходимо ли е и това да знаете?
         Докато изговаряше тези думи той продължи да се измъква лека-полека настрани.
         — Засега все още не — рекох аз. — Кога потегли полковникът?
         — Необходимо ли е и това да знаете? — попита той с нарастващ страх в гласа.
         — Добре, ще ви обясня защо…
         Замлъкнах, понеже вече нямаше с кого да разговарям. Дребничкият мистър Фаръл прелетя покрай нас с няколко неописуеми панически скока и изчезна през изхода. В следващия миг затръшна вратата. Иззвънтяха дългите стоманени лостове, мощното резе изскърца и… ние бяхме пленници.
         Обърнах се към двамата си спътници и ги погледнах. Сериозният Винету показа великолепните си зъби, които сякаш бяха от слонова кост. Зоркото око направи такава физиономия, като че бе ял захар със стипца, а аз… аз се разсмях гръмко и сърдечно на тази мила изненада.
         — Затворени сме, ама не в единични килии! — установи Зоркото око. — Това човече ни смята за негодници.
         Навън се разнесе рязко изсвирване и когато се приближих до малкото прозорче, подобно на амбразура, видях как работниците, заети с разтоварването на релси извън защитния зид, се втурнаха към портата, която веднага бе затворена зад гърба им. Преброих шестнайсет души. Те заобиколиха касиера и изглежда, че получиха от него някакви указания. После изчезнаха в различните блокхауси, сигурно за да вземат пушките си.
         — Скоро театърът ще започне — съобщих на другарите си. — Какво ще правим, докато чакаме?
         — Ще си запалим по една пура — обади се Зоркото око.
         Той бръкна в отворено малко сандъче, поставено върху една от балите, измъкна една пура и я запали. Последвах примера му, но Винету отказа.
         Скоро след това вратата се отвори предпазливо и тънкото гласче на касиера ни предупреди още отвън:
         — Ей, негодници, хич не стреляйте, иначе ще ви избием!
         Фаръл влезе начело на своите хора, които останаха до вратата, като държаха в ръце готовите си за стрелба пушки. Той обаче застана зад едно огромно буре и скрит зад това укрепление, застрашително ни показа безобидната си пушчица.
         — Кои сте вие? — попита той с по-уверен глас, защото не само разчиташе на закрилата на хората си, но зад бурето се чувстваше неуязвим.
         — Я стига глупости! — изсмя се Зоркото око. — Преди малко ни нарекохте негодници, а сега ни питате кои сме били. Излезте иззад бурето и тогава ще си поговорим!
         — Нямам такова намерение! И тъй, кои сте?
         — Прерийни ловци.
         Понеже, изглежда, моят спътник искаше да се заеме с отговорите на въпросите му, аз си замълчах.
         Касиерът продължи:
         — Как се казвате?
         — Не е толкова важно!
         — Значи и ще упорствате! Ще ви развържа езиците, можете да бъдете сигурни! Какво търсите тук, в Екоу?
         — Искаме да ви предупредим.
         — Да ни предупредите ли? Ами за какво?
         — За нападението на индианците и рейлтръблърсите, което планират срещу Екоу.
         — Pshaw, я не ставайте смешен! Вие сте от онези бандити и искате да ни надхитрите. Ама сте сбъркали адреса! Хванете ги и ги вържете! — заповяда човечето, обръщайки се към хората си.
         — Почакайте малко! — обади се Зоркото око.
         Той бръкна бързо в джоба си. Досетих се, че се канеше да извади детективската си карта, и с едно движение на ръката го възпрях.
         — Стивън, не е необходимо. Остави документа! Нека видим дали седемнайсет строители на железопътната линия ще дръзнат да нападнат трима истински уестмани! Ако някой от вас вдигне ръка срещу нас, ще бъде труп!
         Придадох на лицето си най-страшния израз, на който бях способен, преметнах бързо пушката си през рамо, взех револверите си в ръце и се отправих към изхода. Винету и Зоркото око последваха примера ми. Една секунда след заканата ми храбрият касиер бе изчезнал. Беше се сгушил колкото се можеше по-ниско зад бурето и само стърчащото отгоре дуло на пушката му издаваше мястото, където в случай на нужда трябваше да се търси мистър Фаръл.
         Изглежда, и на работниците им се искаше твърде много да последват примера на своето началство. Те се отдръпнаха настрани и безпрепятствено ни оставиха да минем между тях.
         Значи това бяха хората, които трябваше да противостоят на оглаласите и бандитите! Изгледите за близките дни не бяха особено розови.
         Извърнах се и казах на железопътните работници:
         — Мешърз, сега ние бихме могли на свой ред да ви затворим в склада, обаче няма да го сторим. Измъкнете навън храбрия мистър Фаръл, за да започнем разумен разговор! А това е необходимо, ако не искате да бъдете пречукани от оглаласите!
         След известни усилия им се удаде да измъкнат дребосъка на бял свят и тогава им разказах всичко, което се бе случило. Когато свърших, касиерът, седнал на правоъгълен дялан камък, беше пребледнял като платно. С несигурен глас той се обади:
         — Сър, сега ви вярвам, понеже ни разказаха, че при мястото на нападението над влака били слезли двама мъже, за да застрелят някаква граблива птица. Значи този джентълмен е мистър Винету! Много ми е приятно, сър! — С тези думи той направи дълбок поклон пред Винету. — А другият джентълмен е мистър Муди, когото наричат Зоркото око? Много ми е приятно, сър! Бих искал да знам и вашето име!
         Казах на Фаръл моето истинско име, а не името, с което бях известен из прериите.
         — Много ми е приятно, сър — каза той, като се поклони и пред мене. После продължи: — Значи вие мислите, че полковникът ще види бележката и незабавно ще се върне?
         — Предполагам.
         — Много бих се радвал, можете да ми вярвате.
         Вярвах му и без клетви и уверения. А той продължи да ни обяснява:
         — Разполагам само с четиридесет души, повечето от които в момента са заети с работа по трасето. Няма ли да е по-добре, ако всички напуснем Екоу и се оттеглим в най-близката станция?
         — Що за идея? Нима може да имате такова заешко сърце, та веднага да искате да офейкате? Ами какво ще си помислят за вас вашите началници? Нали веднага бихте загубили работното си място!
         — Знаете ли, сър — рече той. — Животът ми е по-ценен от моето работно място. Ясно ли е?
         — Вярвам ви. Колко души е взел полковникът?
         — Точно сто, и то най-храбрите.
         — Личи си.
         — Ами колко бяха индианците?
         — Заедно с белите бандити са над двеста.
         — Тежко ни! Ще ни изпозастрелят като зайци! Не виждам никакво друго спасение освен бягството!
         — Excellent*! — засмях се аз — В коя от по-близките станции има най-много хора?
         [* Excellent (англ.) — Прекрасно, чудесно! — Б.пр.]
         — В Промънтори. Там има понастоящем към триста работници. Вярно, че Огдън се намира по-близо, но засега все още не влиза в сметките.
         — Тогава телеграфирайте и поискайте да ви изпратят сто въоръжени човека!
         Той отвори широко уста и ме зяпна втренчено. После скочи на крака, плесна радостно с ръце и извика:
         — Вярно, как не се сетих!
         — Да, както изглежда сте пълководец и половина! Ако нямате достатъчно запаси, нека тези хора си вземат храна и муниции. И запомнете най-главното: всичко трябва да стане колкото се може по-тайно, иначе червенокожите съгледвачи ще разберат, че някой ги е предал! Съобщете в телеграмата и това!… Какво е разстоянието оттук до Промънтори?
         — Деветдесет и три мили.
         — Дали там ще има локомотив с вагони?
         — Винаги има.
         — Добре тогава, ако веднага телеграфирате, подкрепленията могат да пристигнат още утре преди изгрев-слънце. Навярно съгледвачите ще се появят утре вечерта. Дотогава има време да укрепим станцията още по-добре. А сега наредете на вашите четиридесет души да си плюят здравата на ръцете и да издигнат защитния зид с още половин метър! Утре хората от Промънтори ще им се притекат на помощ. Зидът трябва да стане над два метра, за да попречи на индианците да видят колко хора имаме тук.
         — Но сър, нали те ще ни видят отгоре, от височината!
         — Това може да се предотврати. Аз ще тръгна срещу шпионите на оглаласите и щом ги открия, ще ви дам сигнал. После вашите хора ще се скрият в блокхаусите и индианците ще помислят, че си имат работа само с неколцина души. Още днес от вътрешната страна на защитния зид ще забием в земята колове, а по тях ще наковем дъски или греди. Така ще се образува някакво подобие на пейки, върху които ще застанат нашите хора по време на нападението, за да могат да стрелят над зида. Ако не се лъжа в предположението си, полковникът ще се появи тук още утре по обед. Тогава заедно с подкреплението от Промънтори ще имаме над двеста и четиридесет души срещу двеста неприятели. Ние ще стоим скрити зад зидовете, а червенокожите няма да имат прикритие и освен това няма да очакват съпротива. Следователно би било истинско чудо, ако още с първия залп не ги подредим така, че да не помислят повече да се върнат пак.
         — А после ще ги преследваме! — извика човечето ликуващо, понеже моите разпореждания му бяха вдъхнали голяма решителност.
         — Лесна работа — заявих аз. — А сега побързайте! Имате да вършите три неща: да телеграфирате в Промънтори, да наредите на хората си да започнат работата по зида и да се погрижите за нашата вечеря и нощувка.
         — Ще стане, сър, веднага! Сега вече и през ум не ми минава да офейкам от червенокожите. А що се отнася до вас, ще получите вечеря, от която ще останете доволни. Защото аз самият съм бил готвач.
         Накратко ще кажа само, че всичко бе направено така, както го бях предложил. И конете ни, и самите ние получихме хубава храна. Изглежда, че бистър Фаръл наистина можеше да борави по-сръчно с готварската лъжица, отколкото със своята сачмалийка. Хората заработиха с голям жар по издигането на зида. Дори и през нощта те самите не си позволиха да почиват и когато на следващото утро се събудих и погледнах да видя докъде е стигнала работата, бях удивен от големия й напредък.
         Фаръл изпрати и устно съобщението си до Промънтори, като използва спирането на нощния влак в Екоу, обаче на телеграмата му бе обърнато вече необходимото внимание и още в ранно утро пристигна влак, който докара исканите сто души, а заедно с тях и всичко друго необходимо — оръжия, муниции и храна.
         Тези хора веднага се заловиха за работа, тъй че зидът бе завършен още по обед. По мое предложение всички празни бурета бяха напълнени с вода и докарани зад защитната стена. Толкова много хора щяха да искат да пият, а не можеше да се знае дали нямаше да се наложи да издържим някоя краткотрайна обсада или пък да гасим пожар.
         Съседните станции бяха уведомени, но влаковете щяха да пътуват както обикновено, за да не се събуди у неприятеля някакво подозрение.
         След като обядвахме, ние тримата, Винету, Зоркото око и аз, напуснахме каньона, за да пресрещнем противниковите разузнавачи. Наехме се с тази задача защото предпочитахме да се доверим на самите себе си. А и, никой от железопътните работници не изказа желание да участва в това опасно начинание. Уговорихме се, щом някой от тримата се завърне със съобщението, че е забелязал съгледвачите, в каньона да възпламенят експлозив за разбиване на скали.
         Налагаше се тримата да се разделим. Несъмнено индианците щяха да се появят от север и в такъв случай по сведения на касиера имало три пътя, по които можело да се приближат. Запазих за себе си западната прерия, Винету се зае със средната, а Зоркото око с източната, тъй че той трябваше да наблюдава пътя, по който бяхме дошли в каньона.
         Изкачих се по стръмния скалист склон, горе навлязох в столетната гора, а после по ръба на страничната клисура продължих все на север. Приблизително след три четвърти час се добрах до едно място, сякаш създадено за моята цел. В най-високата част на девствената гора стърчеше огромен дъб, а край него се издигаше строен бор. Изкатерих се по бора и по този начин се докопах до един дебел клон на дъба. Тук вече стеблото на дъба бе достатъчно тънко, за да мога да продължа да се катеря по него. Добрах се до най-високото възможно място.
         Свежата пищна зеленина на короната ме скри напълно, тъй че отдолу никой не можеше да ме забележи. А пред погледа ми се ширеше цялата околност открито и ясно като на длан, тъй че имах възможност надалеч да наблюдавам всички оголени от гората места, покрити с трева, както и морето от върхове на дървета. Настаних се колкото се може по-удобно и започнах внимателно да наблюдавам.
         С часове останах да седя горе, без да забележа нещо по-особено, но това не биваше да отслабва моята бдителност. Най-сетне на север видях как ято врани се вдигна от върха на едно дърво. Само по себе си това не означава кой знае какво. Обаче птиците не излетяха стегнато в ято, за да се насочат в някоя определена посока, ами се пръснаха из въздуха, повъртяха се насам-натам над върховете на дърветата, сякаш не знаеха какво да предприемат, и най-накрая накацаха предпазливо на други дървета малко по-нататък. Сигурно нещо ги беше подплашило.
         След малко тази игра се повтори, после я видях за трети и четвърти път. Беше ясно: откъм север през гората се промъкваше някакво живо същество, от което враните се страхуваха. Горе-долу то се насочваше към мястото, където се намирах. Чевръсто слязох от дървото и предпазливо започнах да се прокрадвам към подозрителната местност, като непрекъснато грижливо заличавах следите си.
         Стигнах до почти непроходим храсталак, в който се скрих. Легнах на земята и зачаках. Не след дълго съгледвачите се появиха, промъквайки се като безплътни призраци: един, двама, трима, петима, шестима индианци минаха покрай скривалището ми. Краката им не настъпиха нито едно откършено клонче по земята. Шумът от счупването му би могъл да ги издаде. Лицата им бяха покрити с цветовете на войната.
         Веднага щом отминаха, аз се измъкнах от храсталака. Беше ясно, че щяха да се движат през най-гъстата част от гората. Освен това докато вървяха напред, те трябваше внимателно да оглеждат всяка педя земя, което щеше да ги забави. А аз можех да тръгна по най-правия път, да избирам най-лесно проходимите места и да се върна без страх от разкриване. По този начин щях да спечеля значителна преднина. Затичах се бързо по обратния път и едва бе изминал четвърт час, когато се спуснах по стръмната стена на каньона и се завтекох към станцията.
         Там цареше по-голямо оживление от преди и аз веднага забелязах, че бяха пристигнали нови хора. Тъкмо когато пресичах релсите, за моя изненада зърнах Винету, който слизаше от височината. Изчаках го и щом ме застигна, попитах:
         — Моят червенокож брат се връща едновременно с мен. Забеляза ли нещо?
         — Винету се връща, защото не е необходимо да чака повече — отвърна той. — Нали моят брат Шарли откри съгледвачите.
         — Ха! Ами откъде знаеш?
         — Винету се покатери на едно дърво и извади далекогледа си. Далеч на запад видя друго дърво. То се намираше в района на моя брат и понеже Винету добре познава своя брат, той разбра, че Олд Шетърхенд ще избере това дърво. После след доста време Винету различи множество точки на небето. Бяха птици, които бягаха от разузнавачите. Сигурно и моят брат ги беше забелязал и щеше да наблюдава съгледвачите. И вождът на апачите се върна в лагера, защото е ясно, че шпионите са тук.
         Това бе нов пример за проницателността на моя приятел. Преди още да влезем в станцията, бяхме пресрещнати от един човек, когото не бях виждал досега.
         — А-а, сър, връщате се от разузнаване? — попита той. — Моите хора ви забелязаха, като слизахте от скалите, и ми съобщиха. Името ми ви е вече известно. Аз съм полковник Ръдж и трябва да ви изкажа големите си благодарности.
         — За това има време, полковник — махнах аз с ръка. — Сега най-напред трябва да взривите експлозива, за да предупредим моя приятел, който още не се е върнал. А после дайте заповед на хората да се скрият, защото след около четвърт час съгледвачите на оглаласите ще започнат да наблюдават станцията от височината.
         — Well, ще стане! Влезте засега вътре, веднага ще се върна!
         След минута-две отекна взрив, който бе толкова силен, че Зоркото око непременно щеше да го чуе. После работниците се оттеглиха в различните постройки, а на открито останаха съвсем малко хора, които уж се занимаваха с обичайните работи по трасето.
         Ръдж ни потърси в склада за хранителни продукти.
         — А сега преди всичко кажете какво разузнахте, сър? — попита той.
         — Видях шестима оглаласи, съгледвачите.
         — Добре! Ще се погрижим да бъдат измамени. Впрочем как ми се иска да поговорим за вашите заслуги към нас. Всички ние ви дължим голяма благодарност, сър, на вас и на вашите спътници. Кажете, по какъв начин можем да ви се отблагодарим?
         — Като престанете да говорите за благодарност, сър! Намерихте ли бележката ми?
         — Разбира се.
         — И се вслушахте в предупреждението ми!
         — Незабавно тръгнахме обратно, иначе нямаше да можем да сме вече тук. И ми се струва, че пристигнахме тъкмо навреме. Според вашата преценка кога приблизително ще се появят оглаласите и рейлтръблърсите?
         — Ще ни нападнат през следващата нощ.
         — Значи имаме достатъчно свободно време, за да се опознаем както трябва, сър — засмя се Ръдж. — Елате заедно с вашия червенокож приятел! Ще ми бъдете скъпи гости.
         Той ме отведе заедно с Винету до втората каменна постройка, където се намираше жилището му. В него имаше достатъчно място за нас. Полковник Ръдж бе човек със сурова закалка и не се съмнявах, че ни най-малко не се страхува от индианците. Скоро изпитвахме вече пълно доверие един към друг, а, изглежда, че и Винету, чието име впрочем бе отдавна известно на полковника, чувстваше симпатия към него.
         — Мешърз, елате да пуснем кръв на една бутилка хубаво червено вино, понеже засега не можем да сторим същото с червенокожите! — предложи Ръдж. — Разположете се удобно и не забравяйте, че живеете при ваш длъжник! Когато дойде вашият другар Зоркото око, и той ще ни прави компания.
         Вече можехме да бъдем сигурни, че ни наблюдават от високите скали, а това определяше и нашето поведение. Скоро се върна и Стивън. Не беше забелязал нищо, обаче чул взрива съвсем ясно.
         Докато беше светло, нямахме никаква работа, обаче не скучаехме. Ръдж бе преживял много и беше добър разказвач. Когато се стъмни и индианците не можеха вече да ни виждат, довършихме укрепленията и аз се зарадвах, че инженерът одобри взетите от мен мерки.
         Тъй измина нощта, а подир нея и следващият ден. Имаше новолуние и вечерта се спусна над каньона катраненочерна. Но не след дълго заблестяха звездите и светлината им бе достатъчна, за да могат погледите ни да обхванат една доста широка ивица от терена около защитния зид.
         Всеки от защитниците бе въоръжен с карабина и нож. Мнозина имаха револвери или пистолети. Тъй като обикновено индианците започват нападенията си след полунощ, малко преди зазоряване, засега по пейките стояха само необходимите постове, а останалите лежаха наоколо в тревата и тихо разговаряха. Отвъд зида нищо не помръдваше. Ала това спокойствие беше измамно и щом настана полунощ, налягалите хора се изправиха на крака, взеха оръжията си и заеха местата си по пейките. Двамата с Винету застанахме край портата. Държах в ръка карабината „Хенри“, а мечкоубиеца бях оставил в жилището на полковника, защото в случая карабината бе много по-удобна.
         Бяхме се разпределили равномерно покрай четирите страни на зида, всичко на всичко двеста и десет души, защото тридесет човека бяха изпратени в една отдалечена и закътана част от каньона, за да пазят скритите там коне.
         Времето пълзеше бавно като костенурка. Някои може би вече си мислеха, че всичките ни опасения са били напразни, но… я чуй! Разнесе се лек звук, като че камъче се бе ударило в една от релсите. Веднага след това дочух онова почти недоловимо шумолене, което неопитният човек би взел за съвсем лек полъх на вятъра. Но аз знаех какво означава то: нападателите се приближаваха!
         — Внимание! — прошепнах на стоящия до мен човек.
         Той тихо предаде тази дума по-нататък, тъй че тя в най-кратко време обиколи всички защитници. В тъмницата на нощта прибягваха пъргави призрачни сенки ту наляво, ту надясно, без да вдигат какъвто и да било шум. Срещу нас изникна неприятелският фронт, който се разтегли настрани и постепенно обгради целия ни лагер. В следващите мигове нападението щеше да започне.
         Сенките се приближаваха. Намираха се вече на петнайсетина крачки от зида, после на дванайсет… десет… осем… шест. В този миг в нощта проехтя силен плътен глас:
         — Селкхи оглала! Нтсаге сиси Винету натан апачес! Шие ко! — Смърт на оглаласите! Тук е Винету, вождът на апачите! Огън!
         Той вдигна карабината си, обкована със сребърни гвоздеи, и заедно с нея дулата на всички пушки наоколо забълваха огън. В една-единствена секунда се разнесоха над двеста изстрела. Само аз не стрелях. Исках да изчакам ефекта от нашия залп, който бе връхлетял враговете ни неочаквано като божие наказание. В продължение на няколко секунди се възцари дълбока тишина, но после се надигна онзи страшен индиански рев, който направо може да ти скъса нервите. Отначало неочакваното посрещане бе накарало червенокожите да онемеят, но след това каньонът закънтя от крясъци, излизащи сякаш от гърлата на хиляди демони.
         — Отново огън! — извика този път гласът на полковника, който успя да надвика даже и тези сатанински ревове.
         Изтрещя втори залп, а после Ръдж изкрещя:
         — Навън и удряйте с прикладите!
         За миг мъжете прехвърлиха стената. Дори и онези, които до преди малко се страхуваха, сега почувстваха в сърцата си лъвска смелост. Нито един индианец не беше успял да се добере до зида.
         Останах на моя пост. Навън закипя ръкопашна схватка, която не можеше да продължи дълго, защото редиците на противниците ни бяха вече силно оредели, тъй че те потърсиха спасение в бягство. Видях как пред мен притичваха тъмните фигури и се загледах подир тях… аха, ето и един бял! И още един! Бандитите бяха нападали откъм другата страна и сега бягаха покрай мен.
         Едва сега вдигнах карабината си. В случая имах голямото предимство да мога да стрелям двайсет и пет пъти, без да е необходимо да зареждам. Дадох осем изстрела, а после не видях вече друга цел. Оцелелите врагове бяха избягали, убитите лежаха на земята, а пък ранените се опитваха да се отдалечат с пълзене. Но това не им се удаде, защото се видяха заобиколени и който от тях не се предаваше, биваше убит.
         Малко по-късно отвън, пред зида, запламтяха многобройни огньове и можахме да видим ужасната жътва на смъртта, продължила толкова кратко време. Нямах желание да наблюдавам тази гледка, обърнах й гръб и се отправих към жилището на полковника. Но току-що бях седнал и ето че вътре влезе Винету. Погледнах го учудено.
         — Моят червенокож брат се връща вече? — попитах аз. — Колко врагове победи?
         — Винету се бори срещу неприятелите си, но откакто слуша песента на заселниците, вече не брои убитите. А неговият бял брат изобщо не уби никого?
         — Откъде знаеш?
         — Карабината на моя приятел Шарли мълча, докато покрай него минаха бягащите убийци. И тогава започна да стреля в краката им. Винету брои само тези ранени. Осем са. Лежат пленени навън, защото не можаха да избягат.
         Сметката му беше вярна. Значи се бях целил добре и бях постигнал каквото исках — да пленим неколцина от бандитите. Може би и Монк се намираше между тях.
         Не мина много време и ето че при нас влезе и Зоркото око.
         — Чарли, Винету, излезте? Заловихме го! — извика той.
         — Кого? — попитах.
         — Лу Монк.
         — А-а! Кой го плени?
         — Никой. Ранен е и не можа да се измъкне; Странно. Осем бандити са ранени и осемте на едно и също място, в тазовата кост, тъй че, където са паднали, там са и останали.
         — Наистина е странно, Стивън.
         — Нито един от пленените оглаласи не се предаде, обаче осемте бели помолиха за милост.
         — Какви са раните им — има ли опасност за живота им?
         — Не знам. Нямахме време да ги преглеждаме. Защо седите двамата тук? Елате навън! Най-много да са избягали само осемдесет неприятели.
         Ужасна равносметка. Но нима заслужаваха друга участ? Тези хора получиха днес такъв урок, за който сигурно щеше да се говори и след години. Имаше сцени, които перото е безсилно да опише, а когато в ранното утро видях нахвърляните един върху друг трупове, побиха ме студени тръпки и бях принуден да извърна глава. Неволно се сетих за думите на един от новите учени, че човекът бил най-хищното животно.
         Едва следобед с влака пристигна лекар, който се погрижи за ранените. Чух, че Монк бил в безнадеждно състояние. Когато му заявили, че раната му е смъртоносна, не показал и най-малкото разкаяние. Зоркото око присъствал на тази сцена. Той се втурна при мен в стаята и възбудено извика:
         — Чарли, ставай! Трябва да тръгваме!
         — Къде?
         — Към поселището Хелдорф.
         Това име ме изплаши.
         — Защо? — попитах разтревожено.
         — Защото ще бъде нападнато от оглаласите.
         — Господи! Откъде знаеш!
         — Лу Монк го каза. Седях при него и разговарях с полковника.
         Споменах за вечерта, която прекарахме в поселището. Монк се изкиска сатанински и каза, че сигурно нямало да прекараме друга подобна вечер там. И когато настоях за обяснение, научих, че заселниците щели да бъдат нападнати.
         — Боже мили, ако е истина! Бързо доведи Винету и поискай да докарат конете ни! Аз сам ще отида при Монк.
         Когато влязох в блокхауса, където се намираха ранените пленници, до Монк бе застанал полковник Ръдж. Бандитът лежеше смъртноблед върху окървавено одеяло. Той втренчи в мен упорития си поглед.
         — Ти ли си Даниълс или Монк? — попитах го аз.
         — Какво те засяга? — изсъска той.
         — Засяга ме повече, отколкото мислиш.
         Добре разбирах, че на едно открито запитване едва ли щях да получа някакво сведение. Следователно трябваше иначе да подхвана работата.
         — Аз пък да не знам. Измитай се! — извика той.
         — Никой друг няма по-голямо право да те посети отколкото аз — рекох му. — Куршумът, който ще ти отнеме живота, е мой.
         При тези думи очите му се разшириха. Кръвта нахлу в лицето му тъй, че белегът му ярко изпъкна, и той изкрещя:
         — Мерзавецо, истината ли казваш?
         — Да.
         Не мога да предам онова, което той изрева после, обаче останах привидно спокоен и продължих:
         — Исках само да те раня, а като разбрах, че сигурно ще умреш, ми дожаля за теб и започнах да се упреквам. Но сега, когато виждам, що за злодей си, мога да бъда спокоен. С моя куршум направих на света голяма услуга. Ти и твоите оглаласи няма да вършите повече престъпления!
         — Тъй ли мислиш? — попита той и ми се озъби като някой пленен хищник. — Я отиди до поселището Хелдорф, върви!
         — Pshaw! То е в безопасност.
         — В безопасност? Няма да остане камък върху камък от него. Аз самият го открих и беше уговорено първо да ограбим станцията Екоу, а после поселището Хелдорф. Тук нямахме успех, но затова пък там ще успеем толкоз по-сигурно, а заселниците ще изкупят с безброй мъчения онова, което причинихте тук на моите хора и на оглаласите!
         — Добре, Монк, това исках да знам. Ти не само че си закоравял престъпник, ами си и много глупав човек. Сега потегляме за Хелдорф, за да спасим каквото може да се спаси. А дори и оглаласите да са отвлекли заселниците, ние пак ще ги освободим. Но нямаше да имаме тази възможност, ако си беше мълчал.
         — Сатаната ще освободите, не и пленниците! — извика злобно той.
         В този момент неговият съсед, човек от бандата му, който не бе свалял от мен втренчения си поглед, повдигна глава.
         — Даниълс, можеш да му вярваш! Ще ги освободи. Познавам го. Той е Поразяващата ръка!
         — Поразяващата ръка? — възкликна Монк. — Значи затова даде осем такива изстрела! Е, тогава нека…
         Бързо му обърнах гръб и си излязох. Не ми се слушаха проклятията на този злодей. Полковникът ме последва и каза учудено:
         — Сър, истина ли е, че сте Поразяващата ръка?
         — Да, вярно е. Но сега това няма никакво значение. Сър, трябва да ми дадете хора. Трябва да тръгна към поселището Хелдорф.
         — Хмм, драги сър, няма как. Веднага бих ви придружил заедно с всички мои хора, но съм служител на железниците и трябва да изпълнявам задълженията си.
         — Но, сър, нима ще допуснете да загинат тези нещастни заселници? Не бихте могли да поемете такава отговорност!
         — Изслушайте ме, мистър Шетърхенд! Имам право да напускам поста си само когато става въпрос за чисто служебни задачи. Освен това нямам право да нареждам на хората си да ви придружат. Но едно мога да направя и ще го направя от сърце: ще ви позволя да говорите с хората ми. Който от тях пожелае за известно време да напусне работа и да тръгне с вас, няма да му попреча. Ще получи кон, оръжия и всичко необходимо, но при условие, че после ми се върнат и конете, и оръжията.
         — Добре, благодаря ви, сър. Убеден съм, че правите всичко възможно. Не ми се сърдете, ако сега не съм много словоохотлив. Бързам. Когато се върнем, ще наваксаме всичко пропуснато.
         Два часа по-късно аз, Винету и Зоркото око препускахме начело на четиридесет добре въоръжени мъже по същия път, по който бяхме пристигнали неотдавна от Хелдорф.
         Винету бе мълчалив както винаги, обаче огънят, който гореше в очите му, говореше повече от всякакви думи. Ако младата колония действително бъдеше нападната, тогава тежко и горко на престъпниците!
         Не спирахме даже и през нощта. Та нали местностите ни бяха познати. Не вярвам по време на цялата езда да съм казал и стотина думи.


         15.
         В кратера на планината Ханкок

         Следобед на следващия ден изпускащите пара коне ни докараха до ръба на котловината, в която се намираше поселището Хелдорф. Още от пръв поглед разбрахме, че Монк не ни беше излъгал и че идвахме твърде късно. От блокхаусите бяха останали само димящи развалини.
         — Уф! — възкликна Винету, сочейки към височината. — Синът на добрия Маниту е изчезнал. Винету ще разкъса тези вълци оглаласите!
         Наистина и малкият параклис бе разрушен и изгорен, а кръстът бе захвърлен долу. Препуснахме към развалините и там скочихме от седлата. Наредих на железопътните работници да стоят по-назад, за да не заличат някои дири. Въпреки упоритото ни търсене нямаше и следа от живи същества. Извиках хората да се приближат. Трябваше да ми помогнат да разхвърляме настрани димящите останки. Не открихме никакви човешки трупове и това бе една голяма утеха.
         Веднага щом скочи от коня, Винету се изкатери на възвишението с параклиса. Ето че сега се завърна, носейки малката камбана.
         — Вождът на апачите намери звънливия глас от височината — каза той. — Винету ще го зарови тук, докато се завърне като победител.
         Междувременно заедно със Зоркото око с трескава бързина претърсихме бреговете на езерото, за да разберем, да не би заселниците да са били удавени, но стигнах до извода, че това не беше станало. Едно по-подробно разследване показа, че поселището е било нападнато посред нощ. Навярно изобщо не бе имало битка. После заедно с плячката и пленниците победителите се бяха оттеглили в посока към границата между Айдахо и Уайоминг.
         — Слушайте, хора — извиках аз. — Не бива да губим нито секунда! Сега не можем да почиваме, а ще трябва да яздим по следите, докато е възможно да ги различаваме, а след като се стъмни, ще спрем да лагеруваме. Напред!
         С тези думи отново възседнах моя вран жребец. Другите последваха примера ми. Апачът застана начело и не откъсваше поглед от следите на неприятелите. Такова озлобление го беше обхванало, че само смъртта можеше да го отклони от тези дири. В подобно състояние се намирахме и всички останали. Бяхме четиридесет души срещу осемдесет, но в такова настроение човек не брои противниците си.
         Имахме още цели три часа дневна светлина, през което време изминахме толкова голямо разстояние, че можехме да бъдем напълно доволни от изключителната издръжливост на нашите коне. Най-сетне им разрешихме тъй заслужената почивка.
         На следващия ден се оказа, че оглаласите имаха преднина от три четвърти ден път, а по-късно забелязахме, че са яздили неспирно през цялата нощ. Не беше трудно да се досетим за причината за бързането им. По време на нападението Винету бе извикал името си в тъмната нощ. Те предполагаха, че ще бъдат преследвани, знаеха, че апачът е по петите им, а това беше достатъчен повод за бързане.
         Понеже конете ни бяха направили вече почти невъзможното, не биваше повече да ги преуморяваме. Много важно беше да запазим силите си. Ето защо през този ден не успяхме да скъсим разстоянието между нас и неприятеля.
         — Времето си минава — измърмори Зоркото око — и ние ще закъснеем.
         — Няма да закъснеем — отвърнах му. — Пленниците са предназначени за кола на мъчението и злата им участ ще ги сполети едва когато оглаласите стигнат селата си.
         — А къде се намират сега селата им?
         — Селата на оглаласите са по горното течение на Йелоустоун — обясни Винету, — а ние ще догоним тези разбойници много по-рано.
         На следващия ден се натъкнахме на значително затруднение — дирята се разделяше. Едните следи продължаваха на север, а другите завиваха на запад. Северната диря беше по-многобройна.
         — Искат да ни забавят! — обади се Зоркото око.
         — Нека белите мъже почакат! — нареди Винету. — Никой не бива да стъпва върху дирята.
         След тези думи той ми направи знак, който веднага разбрах. Аз трябваше да огледам продължаващата право напред следа, а той щеше да се заеме със завиващата наляво. И тъй продължихме да яздим всеки в своята посока. Другите трябваше да останат да ни чакат.
         Яздих около четвърт час. Не беше лесно да се определи броят на конете, минали оттук в тръс, понеже животните се бяха движили едно подир друго. Но от дълбочината и формата на общите отпечатъци на копитата успях да заключа, че не са били много над двадесет. Докато се оглеждах наоколо, забелязах в пясъка няколко малки, тъмни кръгли петна, а до тях от двете им страни някакво особено скупчване на сухите песъчинки. И мястото пред всички тези белези изглеждаше тъй, сякаш някакъв широк предмет се е трил в пясъка насам-натам. Веднага се върнах в галоп и заварих Винету вече да ме чака.
         — Какво видя моят брат? — попитах го аз.
         — Нищо друго, освен дирите на ездачите.
         — Тогава напред!
         С тези думи отново обърнах коня си и препуснах.
         — Уф! — възкликна апача.
         Той се учуди на моята увереност, но тя му подсказа, че без съмнение бях намерил неоспоримо доказателство, че пленниците са отвлечени именно в тази посока. След като достигнах мястото, което преди малко бе привлякло вниманието ми, спрях коня си и попитах Зоркото око:
         — Стивън, нали си опитен и добър уестман. Когато се запознахме ти дори се показа доста самомнителен в това отношение. Погледни тази следа и ми кажи, какво означава!
         — Следа ли? Къде? — попита той.
         — Ето тук.
         — Аха! Ами че това следа ли е? Тук просто вятърът е духнал по пясъка.
         — Хубаво! Но се обзалагам с теб на каквото искаш, че Винету мисли същото като мен за тези почти невидими знаци. Нека моят червенокож брат ги разгледа!
         Апачът слезе от коня, наведе се и оглежда мястото дълго и внимателно.
         — Моят брат Шарли е избрал верния път — заяви Винету. — Оттук са яздили пленниците. Това са капки кръв. Отляво и отдясно на тях има следи от ръце, а отпред — от тялото на дете…
         — … което — намесих се аз, — е паднало от коня и си е ударило лицето тъй, че от носа му е потекла кръв!
         — А-а! — възкликна Стивън. — Наистина е…
         — О, не е трудно да се разбере! Но предполагам, че ни очаква и нещо друго, което ще ни създаде много по-големи главоболия. Напред!
         Излязох прав. След не повече от десетина минути се озовахме на каменисто място. Оттам нататък изчезваха всякакви следи.
         Наложи се останалите да спрат на място, за да не затрудняват търсенето. Не мина много време и апачът нададе радостен вик, след което ми донесе дебела, жълтеникаво оцветена нишка.
         — Какво ще кажеш за това, Стивън? — попитах аз.
         — Нишката е от одеяло.
         — Вярно! Погледни как рязко завършват краищата й. Нарязали са одеялата и са увили отделните парчета около копитата на конете, за да не оставят никакви следи. Трябва да напрегнем сетивата си до краен предел!
         Продължихме да търсим и не щеш ли на тридесетина крачки по-нататък в тревата, която бе поникнала тук в песъчливата почва, забелязах зле заличената следа от индиански мокасин. Разположението на стъпката ни издаде посоката, в която индианците бяха продължили пътя си.
         Яздейки в тази посока, скоро забелязахме и други признаци и, най-сетне разбрахме, че преследваните от нас хора са се придвижвали тук значително по-бавно. След доста дълго време следите отново станаха по-ясни. Обвивките на конските копита са били махнати, а най-накрая забелязахме много добре, че край конете са вървели индианци.
         Това беше странно и ме накара да се замисля, но Винету внезапно дръпна поводите на коня си, загледа се в далечината, а лицето му придоби изражение, сякаш нещо му бе хрумнало.
         — Уф! — възкликна апача. — Пещерата на планината, която бледоликите наричат Ханкок!
         — Каква пещера? — попитах го.
         — Винету знае вече всичко. В тази пещера сиуксите принасят пленниците си в жертва на Великия дух. Оглаласите са се разделили. По-малката група е тръгнала наляво, за да свика пръснатите отряди на племето, а по-голямата част от оглаласите откарва пленниците към пещерата. Наслагали са ги вързани по няколко на кон, а индианците тичат край тях.
         — Колко път има до тази планина?
         — Моите братя ще стигнат до нея вечерта.
         — Невъзможно! Планината Ханкок е разположена край горното течение на Снейк Ривър!
         — Нека моят бял брат не забравя, че има две планини с името Ханкок!
         — А Винету знае ли къде е планината, за която става дума?
         — Да.
         — И пещерата?
         — Да. В нея Винету и бащата на Ко-итсе сключиха съюз, който по-късно бе нарушен от оглаласа. Моите братя ще се отклонят от тази диря и ще се доверят на вожда на апачите!
         Напълно уверен в онова, което вършеше, Винету пришпори коня си и се понесе в галоп, а ние го последвахме. Доста време препускахме из долини и клисури, докато изведнъж планините отстъпиха, а пред нас се ширна тревиста равнина, която, изглежда, свършваше чак при някакви възвишения далеч на хоризонта.
         — Това е И-аком аконо. — Кървавата прерия, както се нарича на езика на племето текуа — обясни ни Винету, без да забавя бързата си езда.
         Значи това беше страшната кървава прерия, за която бях чувал толкова често! Обединените племена на дакотите докарваха тук пленниците си, пускаха ги на свобода, а после ги гонеха до смърт. На това място бяха загинали хиляди невинни жертви било на кола на мъчението, било чрез изгаряне или удари с нож. А някои са били заравяни и живи в земята. Тук не дръзваше да се появи никакъв индианец от друго племе, а камо ли бял, но ние яздехме през тази прокълната равнина тъй безгрижно, сякаш се намирахме в най-мирната област на Запада. Обаче това бе възможно само с водач като Винету.
         От бясното препускане конете ни започнаха вече да отпадат. Но ето че пред нас бавно се заиздига самотен масив, който, изглежда, се състоеше от няколко скупчени планински възвишения. Добрахме се до подножията им, обрасли с гора и храсталаци, и оставихме конете да почиват.
         — Това е планината Ханкок — наруши мълчанието Винету.
         — Ами пещерата? — осведомих се аз.
         — Тя е от другата страна на планината. След един час моят брат ще я види. Нека остави пушките си и ме последва!
         — Само аз ли?
         — Да. Намираме се на място, където витае смъртта. Само непоколебимите и безстрашни мъже могат да оцелеят. Нека нашите братя се скрият между дърветата и ни чакат!
         Планината, в чиито поли се намирахме, имаше вулканичен произход и беше широка около три четвърти час път. Оставих мечкоубиеца и карабината „Хенри“ и тръгнах подир Винету, който започна да се изкачва по западните склонове на планината. По зигзагообразна линия той се отправи към върха. Пътят ни бе тежък, а моят водач вървеше толкова внимателно, сякаш очакваше иззад всеки храст да изскочи някой неприятел. Действително ни беше необходим един час, за да стигнем до върха.
         — Нека моят брат се движи съвсем безшумно! — прошепна ми Винету, като легна на земята и бавно запълзя между два храста.
         Последвах го безмълвно и… за малко щях да се отдръпна изплашено назад, защото току-що бях проврял глава между клоните, когато точно пред мен забелязах фуниеобразната стръмна бездна на един кратер, чийто ръб можех да достигна с ръка. Тази пропаст бе обрасла тук-там с отделни храсти и беше дълбока около четиридесет и пет метра. Долу равното й дъно имаше диаметър от около дванадесет метра и там, с вързани ръце и крака, лежаха търсените от нас жители на поселището Хелдорф. Очевидно всички бяха довлечени тук. Край тях стояха многобройни постове на оглаласите.
         Огледах всяка педя от кратера, за да разбера, дали оттук можехме да се спуснем на дъното му. Да, възможно беше, стига човек да имаше смелост, здраво въже и да намереше някакъв начин за отстраняване на стражите. Виждаха се многобройни скални издатини, които можеха да се използват за почивка или просто като опора за краката.
         Винету се отдръпна назад и аз го последвах.
         — Това ли е пещерата на планината? — попитах аз.
         — Да.
         — Къде е входът й?
         — От източната страна. Но никой не може да влезе със сила.
         — Тогава ще се спуснем оттук. Ние имаме ласа, а пък работниците са запасени с достатъчно количество конски поводи.
         Той кимна и ние се върнахме при другите. Беше ми непонятно защо индианците не охраняваха западната страна на планината. В противен случай нямаше да можем да се приближим незабелязано.
         Когато отново се озовахме долу, слънцето току-що потъваше зад хоризонта и ние започнахме нашите приготовления. Събрахме всички налични ремъци и ги вързахме в едно общо дълго въже. Винету избра най-силните и сръчни двадесет мъже. Другите трябваше да останат при конете. Но четиридесет и пет минути след потеглянето ни двама от тях щяха да се метнат на конете си, да опишат дъга около планината, да се появят откъм източната й страна и да запалят няколко огъня далеч в прерията, но все пак тъй, че да не я опожарят. После щяха да се върнат обратно по най-бързия възможен начин. Със запалването на огньовете Винету искаше да отвлече вниманието на индианските постове от нас и да ги накара да излязат в прерията.
         Слънцето бе изчезнало и западът пламтеше в светлочервени тонове, които постепенно преминаха в наситен пурпур, после се обезцветиха и угаснаха в сивотата на здрача. Винету се беше отдалечил от лагера ни. Струваше ми се, че през последните часове той се бе много променил. Неговият твърд и сигурен поглед бе изчезнал и вместо него в очите му припламваха странни несигурни пламъчета, а по винаги гладкото му чело се появиха бръчки, които свидетелстваха или за изключително големи грижи, или за много сериозни мисли, оказали се в състояние да нарушат безпримерното му вътрешно равновесие. Нещо го потискаше и аз бях убеден, че имам не само правото, но и задължението да го попитам какво му тежи. Ето защо тръгнах да го търся.
         Винету се беше спрял в края на гората, подпрян на едно дърво, и втренчено гледаше на запад към облаците по небето, чиито вече избледняващи ръбове допреди малко бяха позлатени от залязващото слънце. Въпреки че вървях много тихо и макар че в момента бе потънал в някакъв унес, Винету не само че долови стъпките ми, но даже и разбра, кой се приближава. Без да се обръща, той каза:
         — Моят брат Шарли идва, за да види приятеля си. И добре прави, защото скоро напразно ще го търси.
         Сложих ръка на рамото му.
         — Тъмни сенки ли са легнали върху душата на моя брат Винету? Той трябва да ги прогони.
         Апачът вдигна ръка и посочи на запад.
         — Там допреди малко пламтяха огънят и жаравата на живота! Вече изчезнаха и мракът се надигна. Върви и се опитай! Можеш ли да прогониш сенките, които се спускат над земята?
         — Не, не мога. Обаче утрото ще върне светлината и ще започне нов ден.
         — За планината Ханкок утре ще настъпи нов ден, но не и за Винету. Неговото земно слънце ще угасне като онова слънце там на хоризонта и никога вече няма да изгрее. Следващата зора няма повече да му се усмихне тук.
         — Това са предчувствия за смъртта, на които моят брат Винету не бива да се поддава! Вярно, тази вечер ще бъде много опасна за нас, но колко често досега сме гледали смъртта в очите и въпреки това, колкото пъти да е протягала ръка към нас, тя е отстъпвала пред нашия твърд и ведър поглед! Прогони унинието, което те е обзело! Причината за това настроение трябва да се търси само във физическата и психическата преумора от последните дни.
         — Не, Винету не се оставя да бъде победен от никаква преумора и никакво изтощение не може да му отнеме веселостта на душата. Моят брат Шарли го познава и знае, че апачът е жадувал за водата на познанието. Ти му я поднесе и той пи от нея с пълни шепи. Винету много научи, толкова много, колкото никой от неговите братя не знае, но въпреки това си остана червенокож. Бледоликият прилича на домашното животно, което се обучава лесно, но чийто нюх и сетива са отслабнали, докато индианецът прилича на дивеча, който не само е запазил изострените си сетива, но вижда и чува и с душата си. Дивечът знае много добре кога се приближава смъртта. Той не само предчувства идването й, но го и усеща с такава сигурност, че се скрива в най-големия гъсталак на гората, за да умре спокойно и самотно. Винету изпитва това усещане, това предчувствие, което никога не лъже.
         Притиснах го към себе си.
         — И въпреки всичко то те лъже. Имал ли си някога досега подобно чувство?
         — Не.
         — Значи днес го изпитваш за пръв път?
         — Да.
         — Как можеш да го познаваш тогава? Откъде знаеш, че е предчувствие за смъртта?
         — То е толкова ясно, че всяка заблуда е изключена. То ми казва, че Винету ще умре от куршум в гърдите. Само куршум може да го повали. Вождът на апачите лесно би отбил удар с нож или томахок. Нека моят брат ми повярва — неговият приятел още днес ще отиде във Вечните лов…
         Той замлъкна. Явно искаше да каже „във Вечните ловни полета“, както повелява вярата на индианците. Какво го възпря да доизрече думите си? Знаех причината: чрез дългото си общуване с мен Винету дълбоко в себе си бе станал християнин, макар че винаги избягваше да си го признае.
         Той ме притисна до себе си, продължавайки да мълчи. Бях дълбоко развълнуван, защото някакъв вътрешен глас ми нашепваше: „Неговото предчувствие никога не го е лъгало. Може би и този път му казва истината!“ Въпреки това рекох:
         — Моят брат Винету се мисли за по-силен, отколкото е всъщност. Той е най-могъщият воин на своето племе, но все пак си остава само човек. Никога не съм го виждал изтощен, но днес е отпаднал, понеже изминалите дни и нощи изцедиха много от силите ни. А това потиска душата и намалява самоувереността. Пораждат се мрачни мисли, които бързо се разсейват, щом изчезне умората. Нека Винету си отпочине. Нека легне при мъжете, които ще останат в подножието на планината.
         Той бавно поклати глава.
         — Моят брат Шарли не говори сериозно.
         — Напротив! Нали видях къде е пещерата на планината и със собствените си очи подробно я огледах. Достатъчно ще е, ако само аз предвождам нападателите.
         — И Винету да не бъде там? — попита той, като очите му придобиха силен блясък.
         — Достатъчно си направил, трябва да си починеш.
         — А нима ти не си направил достатъчно, ако не и много повече от Винету и всички други? Апачът няма да остане в лагера!
         — Няма ли да останеш, ако те помоля, ако го поискам от теб като жертва в името на приятелството ни?
         — И тогава няма да остана! Нима трябва да кажат, че Винету, вождът на апачите, се е страхувал от смъртта?
         — Никой няма да посмее да го твърди!
         — Даже всички да мълчат и да не го счетат за страхливост, все пак ще се намери един човек, чиито упреци ще ме накарат да се червя от срам.
         — Та кой ли ще е той?
         — Самият Винету! На този Винету, който си е почивал, докато неговият брат Шарли се е сражавал, без да се бои от смъртта, аз самият непрекъснато бих крещял в ушите, че е станал страхливец и повече не е достоен да се нарича воин, да се нарича вожд на своя храбър народ. Не, не, не ме увещавай повече да остана в лагера. Нима моят брат Шарли трябва да ме причисли към страхливите койоти, макар и негласно, макар и никога да не го каже? Нима Винету трябва да презира сам себе си? Не! По-добре десеторна, стократна и хилядократна смърт!
         Това последно основание наистина ме принуди да млъкна. Навярно Винету би се съсипал и физически, и психически от самоупрека, че е постъпил страхливо и недостойно. След кратко мълчание той продължи:
         — Толкова често сме се изправяли пред смъртта и моят брат винаги е бил подготвен за нея. Той бе написал в бележника си за Винету, какво трябва да направи, ако белият му брат падне в битката. После апачът щеше да вземе книжката, да прочете написаното и да го изпълни. Това нещо се нарича от бледоликите завещание. Винету също си е направил завещанието, но никога не е споменавал за него. Днес, когато усеща близостта на смъртта, той трябва да проговори. Ще станеш ли изпълнител на неговото завещание?
         — Да. Дано предчувствието ти не се сбъдне и ти се скиташ по земята още много лета, в което съм уверен, но ако някога умреш и аз зная последната ти воля, нейното изпълнение ще бъде за мен най-свят дълг.
         — Даже и ако това бъде много трудно и ако е свързано с големи борби, опасности и неприятности?
         — Винету не може да ми задава такъв въпрос сериозно. Изпрати ме на смърт и аз ще отида!
         — Винету го знае, Шарли. Заради него ти би отишъл направо в устата на смъртта. Ти ще направиш онова, за което те моля. Само ти си човекът, който може да го изпълни. Спомняш ли си как преди време, когато твоят брат не те познаваше тъй добре, както сега, разговаряхме за богатството?
         — Да, много добре си спомням.
         — Тогава апачът подразбра от твоя тон, че все пак ти може би мислеше малко по-иначе от онова, което говореше. Златото имаше голяма стойност за тебе. Тъй ли беше?
         — Поне не си се лъгал напълно — признах аз.
         — Ами сега? Кажи на твоя брат истината!
         — Всеки бял знае стойността на собствеността, но аз не жадувам за мъртви богатства и физически удоволствия. Истинското щастие се гради само върху богатствата, натрупани в сърцето.
         — Винету бе сигурен, че сега ще говориш така. За тебе не е тайна, че вождът на апачите знае много места, където се намира злато във форма на златни жили, зърна и прах. Необходимо беше да ти посочи само едно такова място и ти щеше да станеш много богат човек, но нямаше да бъдеш вече щастлив. Добрият мъдър Маниту не те е създал, за да тънеш в богатства изнежен и хилав. Силното ти тяло и душата ти са определени за нещо по-добро. Ти си мъж и трябва да останеш мъж. Ето защо винаги съм бил твърдо решен да не ти издавам нито едно златно находище. Ще ми се сърдиш ли за това?
         — Не — отвърнах аз и в този момент действително казах истината. Бях застанал пред най-добрия си приятел, който съм имал някога. Той виждаше смъртта пред себе си и ми поверяваше последната си воля. Как можеше в такъв миг да ми мине през ума мерзката и алчна мисъл за злато!
         — И все пак ти ще видиш злато, дори много злато — продължи той. — Но то не е определено за тебе! След като умра, отиди на гроба на моя баща. Нали знаеш къде е. Щом застанеш в подножието на гробницата точно откъм западната й страна и започнеш да копаеш в земята, ще намериш завещанието на твоя Винету, който тогава няма да бъде вече при теб. Там са записани моите желания и ти ще ги изпълниш.
         — Думата ми е като клетва — уверих го аз със сълзи в очите. — Никаква опасност, колкото и да е голяма, не ще може да ме спре да изпълня онова, което си написал.
         — Благодаря ти. И така, вече се разбрахме. Времето за нападение дойде. Винету няма да преживее това сражение. Нека се сбогуваме, скъпи мой Шарли! Нека Добрия Маниту те възнагради за многото, което даде на своя брат! В сърцето на Винету има по-силни чувства, отколкото могат да се изразят с думи. Но нека бъдем мъже! Погреби ме в планините Гро Вантър на брега на Метсър Крийк, на гърба на моя кон заедно с всичките ми оръжия, също и с моята Сребърна карабина, която не трябва да попадне в ръцете на друг. И след като се върнеш сред хората, от които никой няма да те обича тъй, както аз те обичам, се сещай от време на време за своя приятел и брат Винету, който сега те благославя, защото и ти беше за него благословия!
         Той, индианецът, сложи дланите си върху главата ми. Видях какви усилия полагаше Винету, за да овладее вълнението си. Прегърнах го здраво с двете си ръце и през сълзи промълвих:
         — Винету, мой Винету, та това е само някакво предчувствие, сянка, която ще отмине. Ти трябва да останеш при мен, не бива да си отиваш!
         — Винету си отива! — отвърна той тихо, но твърдо, откъсна се от мен с голямо усилие на волята и се отправи обратно към лагера.
         Докато вървях подир него, мислите ми напразно търсеха какво да е средство, което можеше да го накара да не взема участие в предстоящото сражение. Не намерих никакво средство, защото такова нямаше. Какво ли не бих дал тогава, какво ли не бих дал и сега, само и само да ми се беше удало да намеря някакъв изход!
         Бях силно възбуден, а и Винету въпреки присъщото си самообладание все още не беше преодолял напълно своето вълнение, защото чух как гласът му леко потреперва, докато нареждаше на хората:
         — Вече се стъмни съвсем и ще трябва да тръгваме. Нека моите братя следват Олд Шетърхенд и апача!
         Заизкачвахме се един подир друг нагоре по планината, вървейки по същия път, по който преди това бяхме минали заедно с Винету. Безшумното катерене в тъмнината бе много по-трудно, отколкото през деня, и ни трябваше повече от час, за да се доберем до ръба на кратера. Долу гореше огромен огън, на чиято светлина видяхме налягалите пленници и техните пазачи. До нас не долиташе нито говор, нито пък какъвто и да било звук.
         Най-напред завързахме въжето около един каменен блок. То бе достатъчно дълго, за да стигне до дъното на кратера. После зачакахме появяването на огньовете в прерията. Не след дълго на изток проблеснаха един подир друг пламъците на три… четири… пет огъня, които напълно изглеждаха като огньове на някой бивак. Вперихме напрегна го погледи надолу в кратера и наострихме слух. И действително не си бяхме направили погрешно сметката, защото след малко видяхме как от един процеп се появи индианец, който каза на останалите няколко думи. Пазачите веднага наскачаха и заедно с него изчезнаха в процепа, за да огледат огньовете.
         Ето че дойде време да действаме. Хванах края на въжето, за да се спусна пръв, обаче Винету го издърпа от ръката ми.
         — Вождът на апачите е предводителят — заяви той. — Моят брат ще е след мен.
         Бяхме се уговорили нашите хора да ни последват на определени интервали, и то така, че след като въжето допре дъното на кратера, да няма повече от четирима души едновременно на него. Винету пристъпи напред. Въжето се плъзна в пропастта. Оставих го да стигне до първата скалиста издатина и тогава го последвах. След мен се спусна Зоркото око. Слизането надолу ставаше много по-бързо, отколкото си бяхме представяли, понеже почти нямаше къде да се задържим. За щастие въжето се оказа достатъчно здраво.
         За съжаление от време на време свличахме надолу по-едри или по-дребни камъни. Изглежда, един от тези камъни улучи някое от децата, защото едно от тях ревна. В осветения от огъня скалист процеп незабавно се появи главата на индианец. Той чу и видя търкалящите се към дъното на кратера камъни, погледна нагоре и нададе силен предупредителен вик.
         — Винету, напред! — извиках. — Иначе всичко е изгубено.
         Застаналите горе мъже забелязаха какво става долу и започнаха да отпускат въжето по-бързо. След половин минута достигнахме дъното на кратера, но в същото време откъм процепа се разнесоха няколко изстрела, Винету падна на земята.
         Замръзнах от уплаха.
         — Винету, приятелю — изкрещях, — улучиха ли те?
         — Винету ще умре! — промълви той.
         Тогава ме обзе такъв гняв, на който нямах сили да противостоя. Тъкмо в този миг зад мен се появи и Зоркото око. Извиках му:
         — Винету умира! Напред! Удряй!
         Даже не намерих време да сваля карабината от гърба си или пък да взема нож или револвер. С високо вдигнати юмруци се нахвърлих върху петимата индианци, които бяха вече изскочили от процепа в скалите. Първият от тях бе вождът. Веднага го познах.
         — Ко-итсе, върви в ада! — викнах му.
         Юмручният ми удар го улучи в слепоочието и той рухна на земята като пън. Стоящият най-близо до него червенокож бе замахнал вече с томахока си, за да ме удари, но в този миг пламъците на огъня ясно осветиха лицето ми и той отпусна бойната секира изплашен.
         — Ка-ут-скамасти — Поразяващата ръка! — извика силно той.
         — Да, тук е Поразяващата ръка! Умри!
         Не можех да се позная. Вторият ми удар го улучи така, че и той се строполи на земята.
         — Ка-ут-скамасти! — развикаха се другите индианци разколебани.
         — Да, Поразяващата ръка! — изрева Зоркото око. — Удряй!
         В този момент получих удар с нож в рамото, но изобщо не почувствах болка. Двама от червенокожите паднаха от изстрелите на Зоркото око, а третия успях да поваля на земята. Междувременно все повече от нашите хора достигаха дъното на кратера. Можех да им предоставя останалите индианци. Върнах се при Винету и коленичих до него.
         — Къде е ранен моят брат? — попитах го.
         — Нтсаге тхе — тук в гърдите — отвърна тихо той, поставяйки лявата си ръка върху дясната страна на гърдите. Дланта му почервеня от кръв.
         Мигновено измъкнах ножа и без много да му мисля отрязах парче от неговото салтилско одеяло, което се беше повдигнало нагоре. Да, куршумът бе пронизал белия му дроб. Почувствах такава болка, каквато не бях изпитвал през целия си живот.
         — Все още има надежда, братко мой — утеших го аз.
         — Нека моят брат постави главата ми в скута си, за да мога да следя битката! — помоли ме той.
         Изпълних молбата му и сега той вече можеше да види как всеки индианец, изскочил от процепа, биваше посрещан по реда си от нашите хора. Един подир друг всички работници се спуснаха долу. Пленниците бяха освободени от ремъците и веднага започнаха на висок глас да изразяват радостта и благодарността си. Това изобщо не ме интересуваше. Виждах само умиращия си приятел, чиято рана престана да кърви. Мина ми през ума, че той навярно щеше да се обезкърви от вътрешен кръвоизлив.
         — Има ли моят брат още някакво желание? — попитах го аз.
         Той бе затворил очи и не ми отговори. Главата му бе отпусната върху ръцете ми и аз не смеех да направя никакво движение.
         Старият Хилман и другите заселници, освободени вече от ремъците, грабнаха от лежащите наоколо оръжия и нахлуха в процепа. Но и на това не обърнах внимание, защото погледът ми не се откъсваше от бронзовото лице и затворените клепачи на Винету. След време при мен дойде Зоркото око, който също кървеше, и ми съобщи:
         — Всички оглаласи умряха!
         — Но и Винету ще умре! — отвърнах аз. — А всички те са нищо в сравнение с него, единствения!
         Апачът все още лежеше неподвижно. Железопътните работници, които се бяха държали храбро, както и всички заселници, безмълвни и дълбоко потресени, образуваха около нас кръг. И ето че най-сетне Винету отвори очи.
         — Има ли моят добър брат още някакво желание? — повторих въпроса си.
         Винету кимна и с тих глас помоли:
         — Нека моят брат Шарли заведе тези хора в планините Гро Вантър! Край реката Метсър има такива камъни, каквито те търсят. Те го заслужават.
         — Нещо друго, Винету?
         — Нека моят брат не забравя апача! Да се моли за него на великия добър Маниту!… Ще могат ли пленниците да се катерят с изранените си крака и ръце?
         — Да — рекох аз, макар че виждах колко много бяха пострадали заселниците от стегнатите груби ремъци.
         — Винету ги моли да изпеят песента на небесната кралица!
         Предадох молбата му на заселниците и старият Хилман веднага им направи знак с ръка. Те се изкачиха на малка площадка, образувана в скалите над главата на Винету, за да изпълнят последното желание на умиращия. Неговите очи ги проследиха и се затвориха пак едва когато мъжете бяха вече горе. Той ми хвана ръцете и се заслуша в подетата „Аве Мария“.

         Денят разсветнал гасне вече
         безмълвно спуска се нощта.
         Защо и мъките сърдечни
         не си отидат с вечерта!
         До божия престол нетленен
         възнасяй плахия ми глас —
         о, Богородице, смирено
         и с обич те приветствам аз:
         Аве Мария!

         Когато започна втората строфа, очите на Винету бавно се отвориха и с благ и усмихнат израз на лицето той отправи поглед към звездите. После придърпа ръката ми към гърдите си, които едва-едва се повдигаха, и прошепна:
         — Шарли, сега идват думите за умирането, нали?
         Не можех да говоря, само кимнах, задавян от сълзи. Започна третата строфа:

         Животът труден гасне вече
         настъпва мракът на смъртта.
         Тук всеки е на край обречен,
         душата литва от гръдта.
         Молба последна, блян най-жарък
         чуй, майко божия, от мен:
         аз искам да си ида с вяра
         и да възкръсна преблажен!
         Аве Мария!

         Когато заглъхнаха и последните звуци, Винету се опита да проговори, но вече не можеше. Приближих ухото си съвсем близо до устата му и с последното напрежение на чезнещите си сили той промълви:
         — Шарли, вярвам в Спасителя. Винету е християнин. Прощавай!
         По тялото му преминаха тръпки, от устата му избликна кръв. Вождът на апачите стисна още веднъж ръцете ми и се изпъна. После пръстите му бавно се отпуснаха… той бе мъртъв…
         Какво да разказвам повече? Истинската скръб не може да се изрази с думи. Дано час по-скоро дойде време, когато хората ще научават подобни кървави истории само от старите предания!
         Често бяхме стояли изправени очи в очи пред призрачната смърт. Дивият Запад повелява всеки миг да бъдеш готов за внезапен край. И все пак, когато видях пред мен мъртъв най-добрия, най-скъпия приятел, когото някога съм имал, сърцето ми сякаш щеше да се пръсне от мъка. Намирах се в такова състояние, което не може да бъде описано. Какъв прекрасен човек беше Винету! И ето че най-неочаквано го убиха, убиха? Не след дълго по същия начин ще бъде избита и цялата раса, чийто най-благороден син бе той.
         Будувах край него през цялата нощ, безмълвен, с пламнали сухи очи. Главата на Винету лежеше в скута ми тъй, както беше и умрял. За какво мислех и какво чувствах? Кой ли би ми задал подобен въпрос! Да бе възможно, с какво удоволствие, с каква радост бих разделил с него времето, което ми оставаше да живея, запазвайки за себе си само половината! Тъй както сега главата му почиваше на моя скут, бяха издъхнали нявга в неговия скут и Клеки-петра, а после и сестра му Ншо-чи.
         Значи неговите мрачни предчувствия не го бяха излъгали и с ясна предвидливост той бе посочил мястото, където искаше да бъде погребан. Тъй като там немските гравьори на скъпоценни камъни щяха да намерят тъй силно желаните полускъпоценни камъни, те с удоволствие се съгласиха да яздят заедно с мен, което много улесни пренасянето на моя скъп мъртвец.
         Рано на следващото утро напуснахме планината Ханкок, тъй като всеки миг можехме да очакваме пристигането на другия индиански отряд. Тялото на апача бе завито в одеяла и вързано върху врания му жребец Илчи. Оттук до планините Гро Вантър имаше само два дни път. Насочихме се към тях, и то толкова предпазливо, че едва ли някой индианец щеше да успее да открие следите ни.
         Вечерта на втория ден достигнахме долината на рекичката Метсър. Там погребахме Винету с християнски молитви и всички почести, каквито се полагаха на един толкова велик вожд. Той седи с всичките си оръжия на гърба на своя Илчи, който се наложи, разбира се, да бъде застрелян. И двамата са във вътрешността на могила, издигната около тях от глина и пръст. Но върху тази могила не се развяват скалповете на избити врагове, гледка, която е обичайна за гробницата на всеки индиански вожд, а са поставени три кръста.
         В пясъка на речната долина се намериха не само обещаните камъни, но и значително количество златен прах, с който железопътните работници бяха обезщетени за загубеното работно време и надници. Една част от тях реши заедно със заселниците да основе тук ново поселище, което отново щеше да носи името Хелдорф. Останалите се завърнаха в каньона Екоу, където научиха, че бандитът Монк бе умрял от раната си. Неговите съучастници бяха наказани.
         Камбанката, закопана от Винету, бе донесена в новото поселище, където заселниците отново построиха малък параклис.


         16.
         Отново на Нъгит Тсил

         Винету мъртъв! Тези две думи са достатъчни, за да обрисуват настроението, в което бях по онова време. Струваше ми се, че нищо не е в състояние да ме откъсне от неговия гроб. В първите дни седях мълчаливо край него и гледах как наоколо се суетяха хората, заети с изграждането на новото поселище. Казвам „гледах“, но всъщност нищо не виждах. Долавях гласовете им и въпреки това нищо не чувах. Присъствието ми бе само физическо. Намирах се в състоянието на човек, който е получил удар в главата и е полузашеметен. Той чува всичко някак си много отдалеч и вижда всичко като през матирано стъкло. За нас бе цяло щастие, че червенокожите не успяха да открият следите ни и мястото, където се бяхме установили. В момента не бях в състояние да им изляза насреща. А може би не беше изключено подобна опасност да ме изтръгне от моето самовглъбение? Кой знае!
         Добрите хорица полагаха усилия да събудят у мен интерес към тяхната работа, но това ставаше твърде бавно. Измина половин седмица, докато се съвзех и започнах да им помагам. Благотворното въздействие на труда не закъсня. Наистина, все още всяка дума трябваше да ми бъде измъквана едва ли не насила от устата, но старата ми дееспособност се възвърна и скоро отново бях онзи, в чиито съвет и мнение останалите се вслушваха.
         Тъй изминаха две седмици, а после си казах, че нямам право да оставам повече. Завещанието на моя приятел ме зовеше да тръгна към Нъгит Тсил, където бяхме погребали Инчу чуна и неговата красива дъщеря Ншо-чи. Също тъй мой дълг беше да се отправя към Рио Пекос, за да известя апачите за смъртта на най-прочутия и добър техен вожд. При това знаех колко бързо се разнася из прериите вестта за подобно събитие (тя можеше и да ме изпревари), но все пак трябваше лично да отида при тях, защото като очевидец на тази тъжна сцена бях най-сигурният източник на сведения. За преселниците не бях толкова необходим, а ако се нуждаеха от опитен уестман, то можеха да се обърнат към Зоркото око, който реши известно време да остане при тях. Сбогувахме се кратко, но сърдечно. Метнах се на гърба на моя вран жребец, който си беше отпочинал добре, и, поех по дългия си път.
         На това място трябва още да отбележа, че дрехите ми вече бяха доста пострадали и се видях принуден да ги заменя с други. Но тъй като в Дивия Запад няма магазини за готово облекло, аз се зарадвах, когато един от заселниците ми предложи дрехи, изработени от самия него, от онзи вид, които се носят повсеместно от американските пионери: от синя ленена материя, саморъчно изтъкана от лично саден и саморъчно изпреден лен и саморъчно скроена и ушита. Но подобно облекло няма и следа от някаква кройка. Панталоните приличат на два скачени кюнеца, елекът е като чувалче без ръкави, а пък връхната дреха представлява голям дълъг чувал с ръкави. Понеже моите дрехи бяха шити за човек със съвсем друга фигура, лесно можете да си представите, че в тези одежди нямах особено възхитителен външен вид. Приличах на всичко друго, само не и на уестман, а като се прибави към това и моята сегашна мълчаливост и резервираност, бе съвсем ясно, че надали някъде щях да се радвам на уважението, с което обикновено хората посрещаха Олд Шетърхенд.
         Някой друг на мое място навярно би се постарал да се отбива в колкото се може повече населени места. А аз по възможност ги избягвах. Исках да остана сам с мъката си.
         Никой не смути моята тъй желана самота чак до Бийвър Крийк, притока на северната Канейдиън, където имах опасна среща с То-кай-хун, вожда на команчите, от когото навремето успяхме да се измъкнем толкова щастливо. Докато се бяхме сражавали на север със сиуксите, на юг команчите отново бяха изровили бойната секира и То-кай-хун заедно със седемдесет свои воини беше тръгнал на път към Макик Натун*, за да изпълни с воините си бойния танц на свещеното място, където се намираха гробовете на вождовете на команчите, както и да се допита до свещените амулети. Пътьом в ръцете му бяха попаднали неколцина бели, които трябваше да умрат на кола на мъчението. Обаче аз успях да му ги изтръгна. Все пак тук ще отмина това приключение, защото то няма никаква връзка с Винету, и ще го разкажа по-късно при следващ случай**. Отведох белите до границата на Ню Мексико, където вече се намираха в безопасност и всъщност оттам можех веднага да продължа право към Рио Пекос. Обаче завещанието на Винету бе за мен твърде важно, за да ми е възможно да понасям повече неизвестността около него. Ето защо пришпорих коня си в югоизточна посока, за да посетя най-напред Нъгит Тсил.
         [* Макик Натун — Жълтата планина. — Б.пр.]
         [** В Събр. съч. т. 26, 1-a част „Лъвът на кръвното отмъщение“. — Б.а.]
         Пътят ми беше опасен, понеже водеше през териториите на команчите и кайовите, пред които пък съвсем не биваше да се мяркам. Натъквах се на най-различни дири, но бях много предпазлив и успях без премеждия, незабелязан от никого да се добера в близост до Канейдиън. Там попаднах на не съвсем ясни отпечатъци от конски копита, водещи в моята посока. Нямах желание да се мяркам пред червенокожи и да се занимавам с бели и всъщност трябваше да се отклоня от следите. Но в такъв случай щях да се видя принуден да заобикалям, а това никак не ми допадаше. Освен това беше важно да разбера що за хора яздеха пред мен. Ето защо тръгнах по дирята, оставена може би преди около час.
         Скоро забелязах, че следата бе от трима ездачи с подковани коне, а по-късно достигнах до място, където те бяха спирали за кратко време. Един от тях бе слизал от коня си, вероятно за да затегне някой разхлабен ремък. По отпечатъците от краката му разбрах, че носеше ботуши. Следователно нямаше съмнение, че си имах работа с бели.
         Не виждах причини заради тях да се отклонявам от моя път. Продължих да яздя по тяхната диря. В случай че се срещнехме, никой не можеше да ме задължи да оставам при тях. Те бяха яздили бавно и ето защо след два часа ги зърнах пред мен. В същото време забелязах хълмовете, между които реката лъкатушеше надолу.
         Вечерта наближаваше и се бях наканил да лагерувам край реката. Навярно нямаше да има нужда да променям намерението си заради тримата непознати. Вероятно и те бяха намислили същото, но това не беше причина, да им правя компания. Достигнах ниската горичка, покрила възвишението, малко след като те изчезнаха в нея, и когато излязох на реката, тримата тъкмо се бяха заели да свалят юздите и хамутите на конете си. Както изглеждаше, животните им бяха много добри, а и въоръжението им също, обаче външният им вид не вдъхваше особено доверие.
         Когато се появих пред тях изневиделица, тримата се изплашиха, но после бързо се успокоиха, отвърнаха на поздрава ми и щом спрях коня си на известно разстояние от тях, те се приближиха към мен.
         — Човече, ама че ни изплашихте — обади се един от тях.
         — Нима съвестта ви е тъй нечиста, че появяването ми ви накара толкова да се разтреперите? — попитах аз.
         — Pshaw! Щом можем да спим спокойно, значи съвестта ни е съвсем чиста. Обаче Западът е опасна област и изскочи ли ти тъй неочаквано някой непознат, много ти се иска да се хванеш за ножа. Ще ни кажете ли откъде идвате?
         — От другата страна на Бийвър Крийк.
         — А накъде сте тръгнали?
         — Към Рио Пекос.
         — Тогава ви очаква по-дълъг път. Ние отиваме само до Мъгуърт Хилс*.
         [* Мъгуърт Хилс (англ.) — Пелиновите планини. — Б.нем.изд.]
         Тези думи ме накараха да наостря уши, защото, доколкото знаех, Мъгуърт Хилс бяха същата група планински възвишения, които Винету и баща му наричаха Нъгит Тсил. Каква ли работа имаха там тези трима мъже? Значи целта ни бе една и съща. Дали да се присъединя към тях, или не? За да можех да реша този въпрос, трябваше най-напред да разбера какво ги водеше натам. Ето защо попитах:
         — Мъгуърт Хилс? Що за местност е това?
         — Много хубава. Там расте див пелин, откъдето идва и нейното име. Но в нея може да се намери не само див пелин, ами и нещо друго, съвсем по-различно.
         — Какво?
         — Хмм! Само ако знаехте! Но ще внимавам да не ви го кажа! Иначе веднага ще поискате да тръгнете за Мъгуърт Хилс.
         — Плямпало! — скастри го вторият. — Я не дрънкай тъй глупаво!
         — Pshaw! Онова, за което мислиш с удоволствие, ти е винаги на езика. А вие кой сте всъщност, непознати човече?
         Не е трудно да се разбере, че онова, което чух, ме изненада. Той действително говореше за Нъгит Тсил. Самият аз неколкократно бях виждал дивия пелин, който растеше там в големи количества. Думите му звучаха толкова загадъчно, че реших да остана при тези хора, но без да им казвам кой съм.
         — Трапер съм, ако нямате нищо против — заявих аз по тази причина.
         — Хич нищо не мога да възразя. Ами името ви? Или ще го премълчите?
         — Мога спокойно и открито да го кажа на всеки. Казвам се Джоунс.
         — Много рядко име! — засмя се той. — Не знам дали ще успеем да го запомним. Ами къде са ви примките?
         — Команчите ми ги взеха, заедно с всички кожи, събрани за два месеца.
         — Неприятно!
         — Да, много неприятно, но се радвам, че не ме спипаха и самия мен.
         — Вярвам ви. Тези типове не щадят белите, особено в последно време. Човек трябва да е предпазлив.
         — А кайовите навярно не са по-добри от тях.
         — Така е.
         — И въпреки всичко се осмелявате да навлезете в техните територии?
         — За нас това е нещо друго, при тях сме в безопасност. Имаме добри препоръки, даже твърде добри. Мистър Сантър е приятел с техния вожд Тангуа.
         Сантър! Това име просто ме наелектризира. Положих големи усилия, за да прикрия вълнението си зад маската на безразличието. Тези хора познаваха Сантър. Сега вече твърдо реших да се присъединя към тях. В случая не можеше да става дума за никакъв друг Сантър освен за убиеца на бащата и сестрата на Винету, защото нали казаха, че бил приятел на Тангуа, вожда на кайовите.
         — Та нима този Сантър е толкова влиятелен човек? — осведомих се аз невинно.
         — И още как! Поне сред кайовите има голямо влияние! Но я кажете, няма ли да слезете от коня? Скоро ще се свечери, а навярно ще искате да пренощувате на брега на реката, където има и вода, и храна за жребеца ви.
         — Хмм! Не ви познавам, а нали самият вие преди малко казахте, че човек трябвало да бъде предпазлив.
         — Охо! Да не би да приличаме на негодници?
         — Не. Но досега само ме разпитвахте и дори не ми казахте, що за хора сте.
         — Веднага можете да го научите. Уестмани сме и се занимаваме ту с едно, ту с друго. Човек се изхранва както може. Името ми е Пейн, тук до мен е застанал мистър Клей, а третият се казва мистър Съмър. Сега доволен ли сте?
         — Йес.
         — Тогава слезте най-после от коня, или пък продължавайте ездата си. Ваша воля!
         — Ако ми разрешите, ще остана при вас. В тези местности винаги е по-добре да се съберат повечко хора.
         — Well. При нас сте на сигурно място. Името на Сантър ни закриля всички.
         — Що за човек е всъщност този Сантър? — запитах аз, като слязох от коня и го вързах за едно от колчетата, които носех.
         — Джентълмен в истинския смисъл на думата — отвърна Пейн. — Ще му бъдем много задължени, ако обещаното от него действително излезе истина.
         — Отдавна ли го познавате?
         — Не, наскоро го видяхме за пръв път.
         — Къде?
         — Във форт Лайън на реката Арканзас. Но защо ни разпитвате за него? Да не би и вие да го познавате?
         — Мистър Пейн, щях ли да ви задавам подобни въпроси, ако го познавах? — измъкнах се аз.
         — Хмм, вярно, така е! — кимна той.
         — Казахте, че името му ви гарантирало безопасност, и понеже съм при вас, то, тъй да се каже, и аз се намирам под неговата закрила. Би трябвало все пак да се заинтересувам от него, нали?
         — Йес. А сега седнете при нас и се разположете удобно! Имате ли нещо за ядене?
         — Парче месо.
         — Ние имаме повече. Ако не ви стигне, можете да получите още храна от нас.
         Първоначално бях взел тримата за скитници. Но след като ги огледах внимателно, все повече и повече бях склонен да приема, че са честни хора, тоест имам предвид онова, което в Запада се разбира под „горе-долу честен“. Гребнахме си вода от едно място на реката, където тя беше по-бистра, и изядохме парчетата месо. В това време тримата ме оглеждаха от глава до пети. После Пейн, който, изглежда, изобщо взимаше думата и от името на другите двама, се обади:
         — Значи са ви задигнали кожите и примките. Много жалко. Ами от какво мислите да се прехранвате?
         — Отначало разчитам на лова.
         — Пушките ви добри ли са? Както виждам имате две.
         — Бива си ги горе-долу. Тази стара гаубица стреля с куршуми, а пък малката пушка е за сачми.
         Пейн поклати глава учудено.
         — Ама че странна птица сте. Мъкнете две пушки, едната за куршуми, а другата за сачми. Та човек си взима една двуцевка и в едната й цев слага куршуми, а в другата сачми!
         — Прав сте, но просто съм свикнал с това старо пушкало.
         — А какво ще правите долу край Рио Пекос, мистър Джоунс? — продължи да разпитва Пейн.
         — Нищо особено. Чух че там се ловувало по-лесно, отколкото тук.
         — Ако мислите, че апачите ще ви позволят да ловувате край Рио Пекос, добре са ви осведомили, няма що! Хич не вярвайте на тези глупости. Тук сте изгубили само кожите и примките си, а там можете много лесно да се лишите и от собствения си скалп. Непременно ли трябва да отидете там?
         — Не, не бих казал.
         — Тогава елате с нас!
         — С вас? — престорих се на учуден.
         — Да.
         — Към Мъгуърт Хилс?
         — Разбира се.
         — Какво ще правя там?
         — Хмм! Не знам дали имам право да ви кажа. Какво мислите вие. Клей, Съмър?
         Двамата му другари се спогледаха въпросително, а след това Клей заяви:
         — Работата не е много ясна. От една страна, мистър Сантър ни забрани да говорим по този въпрос, а от друга пък ни каза, че твърде му се искало да вземе още неколцина подходящи мъже. Постъпи както искаш!
         — Well! — кимна Пейн. — Щом мистър Сантър ще набира още хора, то и ние бихме могли да му доведем един човек. Мистър Джоунс, значи в момента нямате никаква определена работа?
         — Не — отвърнах аз.
         — И разполагате с време?
         — Колкото си искам.
         — Ще участвате ли в едно начинание, което може да ни донесе пари, много пари?
         — Защо не? Всеки обича да печели пари, а не виждам защо да не участвам, щом тези пари са много или даже страшно много. Само че, първо, трябва да знам, за какво става въпрос.
         — Правилно, ще научите необходимото. Всъщност това е тайна, но вие ми харесвате. Имате толкова честно и добросърдечно изражение на лицето, че сигурно не бихте ни изиграли и измамили.
         — Е, не е лъжа, че съм почтена личност. Можете да ми вярвате.
         — Вярвам ви. И тъй, тръгнали сме за планините Мъгуърт, за да търсим там злато.
         — Злато! — възкликнах аз. — Та има ли там злато?
         — Не крещете така! — предупреди ме Пейн и с израз на превъзходство продължи: — Секна ви дъхът, нали? Да, там има злато.
         — Откъде знаете?
         — Ами именно от мистър Сантър.
         — Виждал ли го е?
         — Не, защото в такъв случай никога нямаше да ни вземе и нас, а щеше да запази находището само за себе си.
         — Значи не го е виждал? Само предполага, че съществува? Хмм…!
         — Не предполага, ами е сигурен. Даже знае приблизително и мястото, където трябва да се намира златото, само че не съвсем точно.
         — Струва ми се странно.
         — Да, странно е, но въпреки това е истина. Ще ви го обясня точно така, както и той ни го разказа. Чували ли сте за някой си Винету?
         — За вожда на апачите ли? Да.
         — А известен ли ви е някой си Олд Шетърхенд?
         — И за него са ми разказвали.
         — Двамата са много близки приятели и преди години били веднъж заедно на Мъгуърт Хилс. И бащата на Винету бил с тях, а също и други червенокожи и бели. Мистър Сантър ги подслушал и научил, че Винету се канел заедно с баща си да се изкачи в планините, за да вземе злато. Щом оттам може да се взима злато ей тъй на, когато само някой си поиска, тогава то сигурно се намира в големи количества. Ще признаете ли, че е така?
         — Естествено.
         — Слушайте по-нататък! Мистър Сантър се скрил и започнал да дебне двамата апачи, за да ги проследи и така да открие находището. Както разбирате, човек не може да го упрекне, понеже за какво им е на червенокожите негодници златото, като изобщо не могат да го използват? Не знаят какво да правят с него.
         — Успял ли е?
         — За съжаление не съвсем. Тръгнал подир тях. А те били заедно със сестрата на Винету. Сантър бил принуден да се ориентира по следите им, при което винаги се губи време. Когато наближил златното находище, те вече си били свършили работата и се връщали. Идиотска история!
         — Съвсем не е идиотска.
         — Не е ли? Защо?
         — Сантър е трябвало спокойно да остави червенокожите да отминат и после да продължи по следите им. Те са щели да го отведат до златото.
         — Дявол да го вземе! Вярно! — удиви се Пейн. — Както чувам, главата ви не е празна и навярно бихте могли да ни бъдете от полза. За съжаление тогава нещата се развили другояче. Сантър помислил, че те са взели злато със себе си, и стрелял по тях за да го присвои.
         — Улучил ли е добре? Убил ли ги е?
         — Стария и момичето — да. Гробовете им са горе в планините. Сантър е щял да застреля и Винету, но се видял принуден да бяга, защото неочаквано се появил Поразяващата ръка. Придружаван от неколцина бели и червенокожи, този ловец започнал да преследва Сантър, гонейки го чак до кайовите, с чийто вожд Сантър в крайна сметка станал добър приятел. По-късно Сантър няколко пъти, не, много пъти се връщал на Мъгуърт Хилс и направо си изгледал очите, ама нищо не открил. Сега най-сетне му дошла добрата мисъл да наеме хора, които да му помогнат в търсенето. Няколко чифта очи виждат по-добре, отколкото един. Та тези хора сме ние тримата, а ако желаете, и вие можете да дойдете с нас.
         — А надявате ли се на успех?
         — Очакваме даже голям успех. Червенокожите са се върнали тъй бързо от находището, че е невъзможно то да се намира далеч от мястото, където мистър Сантър се е срещнал с тях. Следователно трябва да се претърси едно неголямо разстояние и само дяволът може да ни попречи да открием златото. Разполагаме с достатъчно време за нашата цел. Можем да търсим и седмици, и месеци, понеже никой няма да ни прогони оттам. Какво ще кажете за цялата работа?
         — Хмм! Всъщност не ми харесва.
         — Защо?
         — Изцапана е с кръв.
         — Не бъдете толкова глупав! — разгорещи се Пейн. — Да не би да сме я пролели ние или пък вие? Виновни ли сме? Ни най-малко! Какво пък толкоз, че били застреляни двама червенокожи? Та нали всички те ще бъдат изтребени! Случилото се не ни засяга. Ще потърсим златото, ще го намерим, ще го поделим и ще заживеем като Астор* и другите милионери.
         [* Йохан Якоб Астор (1763–1848), преселил се в Северна Америка през 1783 и натрупал огромно състояние от търговия с кожи и спекулации със земи. — Б.пр.]
         Ето че твърде скоро разбрах с какви хора си имах работа. Вярно, че не спадаха към онази измет, с която се бях срещал толкова често, но за тях животът на индианеца няма по-голяма стойност от живота на дивеча, който всеки може да застреля, когато си поиска. Те все още бяха млади хора и не постъпваха като опитни, предпазливи мъже, защото в противен случай само заради честното ми лице никога не биха ме посветили тъй бързо в тайната си, мен, съвсем чуждия за тях човек, а да не говорим за предложението им да се присъединя към тях.
         Навярно не е необходимо да споменавам колко бях изненадан от тази среща и колко добре дошла бе тя за мен. Сантър отново излизаше на сцената! Този път сигурно нямаше да ми се изплъзне. Но, разбира се, с нищо не се издадох, само поклатих глава нерешително и после рекох:
         — Много ми се иска да имам злато, но ми се струва, че няма да получим от него нищо, дори и ако го намерим.
         — Що за мисъл! — възкликна Пейн. — Нали, като го намерим, ще стане наша собственост!
         — Само се пита докога? Предполагам, че ще ни бъде отнето.
         — От кого?
         — От Сантър.
         — От Сантър ли? Да не би нещо да сте мръднал?
         — Познавате ли го? — отвърнах му с въпрос.
         — В това отношение — да.
         — А сте се запознали с него съвсем наскоро!
         — Сантър е почтена личност. Който го погледне веднъж, не е възможно да се усъмни в неговата честност. А освен това се осведомихме за него във форта и от всички страни чухме само хвалебствия.
         — Къде е сега?
         — Вчера се разделихме с него. Ние тръгнахме право към Мъгуърт Хилс, докато той се отправи към Солт Форк, притока на Ред Ривър, където е разположено селото на вожда на кайовите Тангуа.
         — Какво ще прави там?
         — Иска да съобщи на Тангуа много важна новина, а именно, че Винету е мъртъв.
         — Какво? Винету е мъртъв?
         — Да. Застрелян е от сиуксите. Той бе смъртен враг на Тангуа, следователно кайовът ще бъде извън себе си от радост. Ето защо мистър Сантър се отклони от нашия път, за да занесе важната вест на Тангуа. Със Сантър ще се срещнем пак при Мъгуърт Хилс. Той е почтен джентълмен, който иска да ни направи богати. Сигурно и на вас веднага ще ви хареса.
         — Да се надяваме, но искам да бъда и предпазлив.
         — Спрямо него?
         — Да.
         — Казвам ви, че не съществува и най-малката причина да му нямаме доверие.
         — А аз ви казвам, че все пак реших да се присъединя към вас, но ще си държа очите отворени. Човек, който заради няколко златни зърна застрелва двама души, без да са му сторили никакво зло, вероятно след като намерим златото ще убие и нас, за да заграби всичко.
         — Мистър Джоунс, как… какво… си мислите!…
         Пейн не довърши изречението и втренчи изплашения си поглед в мен. Физиономиите на Клей и Съмър изразяваха смайване.
         — Да — продължих аз, — не само че е възможно, ами е и твърде вероятно да ви е взел с твърдото намерение първо да ви накара заедно да търсите, а после, когато откриете съкровището, да ви очисти!
         — Изглежда, бълнувате!
         — Ни най-малко. Ако обмислите нещата разумно и без предубеденост в полза на Сантър, непременно ще споделите предположенията ми. Преди всичко не забравяйте, че Сантър е приятел на Тангуа, известен като най-големия и непримирим враг на всички бледолики! Как ли белият е спечелил приятелството на червенокожия?
         — Не знам. Мистър Джоунс, кажете направо какво мислите по въпроса!
         — Приятелят на врага на всички бели трябва да е доказал, че пет пари не дава за живота на някой бял, и следователно имаме всички основания да бъдем изключително предпазливи спрямо него. Прав ли съм, или не?
         — Поне звучи логично. Имате ли и други причини да мислите така?
         — Вече ги споменах.
         — Че Сантър бил застрелял двама червенокожи? За мен това не е никаква причина да не му се доверяваме и да го считаме за негодник.
         — А аз твърдя противното и още веднъж ви предупреждавам. Именно защото само от жажда за злато и без никакво колебание Сантър е пожертвал два човешки живота, бих се заклел, че от онзи миг, когато намерим златото, животът ни нито за секунда няма да е в безопасност.
         — Да изчакаме, мистър Джоунс — отвърна Пейн.
         — Аз, разбира се, ще изчакам.
         — Има голяма разлика дали стреляш по индианци, или по бели! — продължи Пейн с израз на превъзходство.
         — Дори и да е така, това не важи за човек, обхванат от златна треска. Повярвайте ми! — не отстъпих аз.
         — Хмм! Даже и, общо взето, да сте прав, то в този случай не сте! — опъна се Пейн не по-малко упорито. — Мистър Сантър е джентълмен в истинския смисъл на думата, както вече два пъти ви казах.
         — Ще се радвам, ако не се лъжете.
         — Мистър Джоунс, хващам се с вас на всякакъв бас. Първо се срещнете с мистър Сантър и тогава сам веднага ще разберете, че той заслужава пълно доверие!
         — Well! С голямо нетърпение ще очаквам мига, когато ще го видя.
         Ето че Пейн се ядоса.
         — Вие целият сте изпълнен със съмнения и подозрения, тъй както блатата са пълни с жаби и попови лъжички. Ако наистина мислите, че ви заплашва някаква опасност, то можете много лесно да я избегнете.
         — Като не дойда с вас до Мъгуърт Хилс, нали?
         — Да. Имате пълната свобода да се изключите от групата ни. А и изобщо все още не знам дали ще бъде приятно на мистър Сантър, ако ви вземем с нас. Мислех, че ви правя услуга.
         Пейн изрече тези думи с почти недружелюбен тон. Той сериозно ми се сърдеше, че проявявах недоверие към онова, което казваше относно личността на Сантър. Ето защо започнах да отстъпвам.
         — Наистина ми правите услуга, за която съм ви сърдечно благодарен.
         — Тогава проявете благодарността си по друг начин, а не като очерняте един джентълмен, когото още не сте видели! Впрочем нека прекратим спора и да не говорим засега повече по този въпрос!
         След тези думи темата „Сантър“ бе изоставена и поведохме разговор за други неща, при което ми се удаде да залича лошото впечатление, предизвикано от мен с моите подозрения.
         Сигурно щяха да ми дадат право, ако ми беше възможно да разговарям с тях открито. Но не биваше да рискувам. Те бяха неопитни, доверчиви хора, които при определени обстоятелства можеха повече да ми навредят, отколкото да ми бъдат с нещо полезни.
         По-късно легнахме да спим. Считах избраното от нас място за безопасно, но въпреки това първо внимателно претърсих околността и тъй като не открих нищо подозрително, не им предложих да стоим на смени на пост. А те пък бяха толкова наивни, че през главите им изобщо не мина подобна мисъл.
         На сутринта потеглихме заедно към Мъгуърт Хилс, без те да подозират, че още поначало онези планини бяха моя цел.
         За мен денят премина в непрекъснато безпокойство и тревога. Моите спътници се чувстваха в безопасност. Вярваха, че при среща с кайовите ще е необходимо само да споменат името на Сантър, за да се отнесат индианците с тях приятелски. Но аз бях убеден, че въпреки странните ми дрехи индианците веднага щяха да познаят в мен смъртния си враг. Тримата считаха всяка предпазливост за излишна и аз не биваше да им противореча, ако не желаех да събудя подозренията им или поне да си навлека техния гняв. За щастие през целия ден не ни се мярна никакъв човек.
         Вечерта спряхме да лагеруваме в откритата прерия. Тримата много искаха да запалят огън, обаче не се виждаше никакъв горивен материал, на което тайно се зарадвах. Изобщо нямаше причина да палим огън, понеже нито беше студено, нито пък имахме нещо за печене. На следващото утро, преди да продължим ездата, изядохме последните парчета сушено месо и отсега нататък можехме да разчитаме само на лова. По този повод Пейн направи забележка, която тайно ме развесели:
         — Мистър Джоунс, вие сте трапер, но не и ловец. Казахте, че умеете да стреляте, ама толкова ще ви е и стрелбата. Можете ли да улучите прериен заек, който прибягва на стотина крачки от вас?
         — Стотина крачки ли? — престорих се на замислен. — Хмм, май че е далечко. Нали?
         — Тъй си и мислех! Няма да го улучите. Изобщо съвсем напразно мъкнете тази стара тежка гаубица. С подобно нещо навярно може да се срине някоя черковна камбанария, но не и да се убие дребен дивеч. Но няма защо да се безпокоите, ние ще се погрижим за вас.
         — Изглежда, стреляте по-добре от мен, тъй ли?
         — Не е трудно да се сетите! Та ние сме прерийни ловци, истински уестмани, ясно ли е?
         — Обаче само това не е достатъчно, не стига.
         — Тъй ли? Ами какво липсва?
         — Дивечът. Можете да сте сръчни в стрелбата колкото си искате, но ако няма дивеч, ще трябва да гладуваме.
         — Не се тревожете! Ще намерим дивеч.
         — Тук в саваната? Та тук има само антилопи, които няма да ни допуснат толкова близо до себе си, че да можем да стреляме.
         — Колко мъдро говорите! Все пак горе-долу улучихте истината. Но Мъгуърт Хилс са покрити с гори, значи ще има и дивеч. Мистър Сантър ни каза.
         — Тъй, тъй. А кога ще бъдем там?
         — Може би към обед, стига, надявам се, да не сме объркали посоката.
         Никой друг не знаеше по-добре от мен, че не бяхме объркали посоката и че сигурно още преди обед щяхме да достигнем Нъгит Тсил. Всъщност аз бях водачът на групата, без останалите да го забелязваха. Те яздеха с мен, а не аз с тях.
         Слънцето още не беше достигнало зенита си, когато в южната част на равнината видяхме да изплуват гористите възвишения на Нъгит Тсил.
         — Дали това са Мъгуърт Хилс? — попита Клей.
         — Те са — обади се Пейн. — Нали Сантър ни описа съвсем точно как изглеждат, когато човек се приближава от север. А това, което виждаме пред нас, отговаря на описанието. След половин час ще достигнем нашата цел.
         — Няма да я достигнем — възрази Съмър.
         — Защо?
         — Забравяш, че откъм северната си страна Мъгуърт Хилс са недостъпни за ездачи. Оттам човек не може да ги изкачи.
         — Добре го знам. Искам само да кажа, че след половин час сме там. После ще ги заобиколим и като стигнем до южните им склонове ще се натъкнем на клисурата, врязваща се между възвишенията.
         Както чух, Сантър действително им беше описал терена много добре. За да разбера, доколко бяха запознати с подробностите, попитах:
         — Мистър Пейн, навярно в тази клисура ще се срещнете със Сантър, така ли?
         — Не в клисурата, а високо горе.
         — С конете ли ще трябва да се изкачим?
         — Да.
         — Та има ли там някакъв път?
         — Всъщност не е път, а корито на поток. Вярно, че не е възможно да се язди, а ще трябва да слезем от конете и да ги водим за юздите.
         — Защо? Нима е необходимо да се катерим по височините? Не можем ли да останем долу?
         — Не, мястото, където трябва да търсим, се намира горе.
         — Но тогава би могло поне конете да оставим долу. Във всеки случай би било по-добре.
         — Глупости! Вижда се, че само залагате капани и не сте никакъв уестман. Може би ще изминат седмици, докато намерим златото. Нима можем толкова дълго да оставим конете долу в клисурата? Би трябвало непрекъснато някой да стои при тях, за да ги пази. А отведем ли ги горе, те ще бъдат близо до нас и няма да е необходимо да поставяме пазач специално за тях. Нима не го проумявате?
         — Сега ми е ясно. Но мисля, че подобен въпрос може да си позволи човек, който не е запознат с местността.
         — Впрочем горе хич няма да ни е скучно — продължи Пейн. — Както ви казах вече, там се намират гробовете на вожда на апачите и на неговата дъщеря.
         — При гробовете ли ще лагеруваме?
         — Да.
         — И през нощта ли?
         Имах много основателна причина за този въпрос, понеже трябваше да копая непосредствено до гроба на Инчу чуна, за да се добера до завещанието на Винету. Нямах нужда от свидетели. А ето сега научавах, че щяхме да лагеруваме там. Беше ми страшно неприятно. Може би естествената боязън, която изпитват много хора от гробовете и гробищата щеше да накара тримата ми спътници поне през нощта да избягват близостта на двете гробници. Но даже и това не ме задоволяваше. Ако копаех през нощта, нямаше да виждам добре и много лесно можех да повредя нещо. На всичко отгоре в тъмнината щеше да ми бъде невъзможно да засипя дупката така, че след развиделяване да не се забележат никакви следи.
         — И през нощта ли? — повтори Пейн въпроса ми. — Защо ви интересува?
         — Хмм! Не всекиму е приятно да спи през нощта край гробове.
         — А-а, страхувате ли се?
         — Съвсем не!
         — О, да! Чувате ли, Клей и Съмър? Мистър Джоунс се страхува от мъртъвците! Трепери от двамата червенокожи! Мисли си, че ще му скочат на врата. Ха-ха-ха-ха!
         Пейн гръмко се разсмя, а другите двама започнаха да му пригласят. Замълчах си, защото трябваше да останат с убеждението, че съм страхлив. В противен случай може би щяха да се досетят, че задавах въпросите си от съвсем други съображения, а това не биваше да става.
         Докато траеше разговорът ни, стигнахме до самите възвишения и трябваше да завием на запад, за да ги заобиколим.
         Щом се озовахме откъм южната им страна, отново свихме наляво и се добрахме до клисурата, водеща навътре в планините. Тръгнахме по нея. По-нагоре пред нас се откри многократно споменаваната по-рано странична клисура. Продължихме да яздим нагоре през нея, докато и тя се разклони. Тогава слязохме от конете и водейки ги за юздите, започнахме да се катерим по каменистия улей чак до назъбения хребет, през който трябваше да се прехвърлим.
         Нарочно вървях последен. Пейн се изкачваше пръв. На няколко пъти той се спира, за да си припомни описанието на местността, дадено му от Сантър, и винаги избираше вярната посока. Имаше добра памет. Отвъд хребета той започна да се спуска надолу, навлезе в гората и продължи, докато дърветата й се разредиха. В края на гората Пейн отново се спря.
         — Правилно съм се ориентирал, съвсем правилно! Ей там са двата гроба. Виждате ли ги? Пристигнахме на уговореното място. Сега остава само да дойде и мистър Сантър.
         Да, бяхме на мястото! Пред нас се издигаше гробницата на Инчу чуна, някогашния вожд на апачите. Могилата от пръст бе покрита с няколко пласта камъни, а вътре в нея вождът спеше последния си сън — яхнал своя кон с амулета и всичките си оръжия с изключение на Сребърната карабина. А до неговата гробница се издигаше каменната пирамида, от чийто връх стърчеше дървото, на което бе облегната Ншо-чи във вечния си покой. По време на нашите скитания с Винету бяхме идвали тук няколко пъти, за да почетем паметта на двамата ни свидни мъртъвци, а ето че сега бях дошъл без него, защото и той си беше отишъл. Винету бе посещавал това скъпо за нас място и без мен, когато пътешествах из други страни. Какви ли мисли са се пораждали в главата му, какви ли чувства са вълнували сърцето му! Навярно преди всичко две: Сантър и отмъщение! Името на този човек и жаждата за разплата изпълваха някога цялото същество на Винету. Да, някога със сигурност, но дали и по-късно?
         Винету не беше успял да залови престъпника и да го накаже. Ето че сега аз стоях край гробовете и очаквах убиеца. Нима не бях пълноправният наследник на моя приятел, наследник и на неговото отмъщение? Нима не бях носил и аз в сърцето си горещото желание за разплата? Нямаше ли да бъде прегрешение спрямо Винету и двамата мъртъвци, ако Сантър ми паднеше в ръцете и го пощадях? Но ето че в ушите ми сякаш отново прозвучаха последните думи на моя приятел: „Шарли, вярвам в Спасителя. Винету е християнин. Прощавай!“
         За съжаление слухът ми долови и един друг глас, гласа на Пейн, който ми подвикна:
         — Какво сте се изправили там и сте зяпнали, тъй двете гробници! Да не би вече да ви се привиждат духовете, от които изпитвате такъв страх? Ако е тъй още посред бял ден, какво ли ще бъде вечерта, а да не говорим за през нощта!
         Не му отговорих, изведох коня си на поляната, свалих му седлото и оглавника, оставих го свободно да пасе и по стар навик започнах да претърсвам околността. Когато се върнах, моите трима спътници се бяха разположили вече на лагер. Бяха насядали до гробницата на вожда, тъкмо на онова място, където трябваше да копая.
         — Къде обикаляхте? — попита Пейн. — Навярно търсихте вече златото, а? Я оставете тези работи! Ще търсим винаги заедно, за да няма никой възможността сам да намери мястото и да го запази в тайна от другите.
         Тонът му не ми хареса. Вярно, че не знаеха кой съм, обаче не биваше да позволявам да разговарят с мен по подобен начин. Ето защо отговорих макар и не с обиждащ тон, но все пак остро:
         — Сър, само от любопитство ли питате или защото си въобразявате, че имате право да се държите с мен като господар? И в двата случая ви обръщам внимание на факта, че отдавна съм излязъл от възрастта, когато човек позволява да го наставляват по даскалски! Мисля, че мога да отида, където си поискам. Отдалечих се само за да проверя дали тук сме в безопасност. Щом наистина сте толкова добри уестмани, както твърдите, трябва да знаете, че човек никога не остава да лагерува в гора, без преди това да се е убедил дали е сам в околността. И понеже пропуснахте да го сторите, то аз реших да го направя и заслужавам всъщност признание, а не тона, който си позволявате да ми държите, мистър Пейн.
         — А-а, така ли? — омекна той. — Значи сте търсили следи? А умеете ли да ги откривате?
         — Вероятно.
         — Аз пък си помислих, че вече търсите златото!
         — Не съм толкова глупав.
         — Защо ще е глупаво?
         — Защото не знам къде би трябвало да търся. Знае го само Сантър, и то при условие, че тук наистина има злато, в което силно се съмнявам. Действително съм озадачен как вие, опитните уестмани, все още не сте се сетили за това.
         — Как така? Не приказвайте с недомлъвки! По-добре говорете открито! Тук е имало злато!
         — Съгласен съм.
         — Ами кой ще го е отнесъл?
         — Винету.
         — Ах! Откъде пък ви хрумна!
         — По-скоро нека аз попитам как е възможно досега тази мисъл да не ви е минала през главата? Според всичко онова, което съм чувал за Винету, той е не само най-храбрият, но и най-умният, най-хитрият индианец, какъвто е имало някога из саваните.
         — Това е известно не само на вас, ами на всеки.
         — Тогава имайте добрината да поразмислите! Винету е дошъл тук с баща си и сестра си, за да вземе злато. Били са нападнати и като умен човек той веднага е разбрал, че някой е надушил тайната им. Сигурно си е помислил, че Сантър, който му се е изплъзнал, по-късно ще се върне, за да продължи търсенето на скритите съкровища. Мистър Пейн, как бихте постъпили вие на негово място? Бихте ли оставили златото тук?
         — Hang it all! — процеди Пейн.
         — Е, отговорете де!
         — Тази мисъл наистина си я бива, но е съвсем гадна и отвратителна мисъл!
         — Ако считате Винету за глупак, то тогава търсете тук злато — продължих аз, — но само не ме упреквайте, че съм тръгнал да го диря зад гърба ви! Не позволявам да ми се приписва подобна глупост.
         — Значи мислите, че тук нищо не може да се намери?
         — Убеден съм.
         — А защо дойдохте тогава с нас дотук?
         Понеже не исках да му кажа истината, аз се измъкнах по следния начин:
         — Защото мисълта, която споделих с вас, ми хрумна едва току-що.
         — Значи досега и вие сте били не по-малко глупав от нас! Признавам, че казаното от вас звучи доста правдоподобно, но могат да се направят и най-различни възражения.
         — Какви?
         — Ще спомена само едно: да речем скривалището е било толкова сигурно, че Винету не се е опасявал от откриването му. Нима това е невъзможно?
         — Възможно е!
         — Хубаво! Бих могъл да приведа и други аргументи срещу твърдението ви, но се отказвам. Да изчакаме, докато дойде мистър Сантър, и да чуем какво ще ни каже по въпроса!
         — А според вашата преценка, кога може да пристигне?
         — Днес не, но утре е тук.
         — Утре? Невъзможно. Знам къде се намира Солт Форк на Ред Ривър, накъдето според вашите думи се бил отправил Сантър. Ако никак не се бави, може да пристигне тук най-рано вдругиден вечерта. А как ще прекараме времето си дотогава?
         — Ще отидем на лов. Трябва ни месо.
         — Хмм! Мислите ли, че и аз трябва да участвам?
         Имах определено основание за този въпрос. Искаше ми се те да отидат на лов и да ме оставят сам. За съжаление желанието ми не се сбъдна, защото той заяви:
         — Вероятно ще ни провалите целия лов. Нямаме нужда от вас. Ще тръгна с Клей и мисля, че все ще ударим нещо. Вие можете да останете тук със Съмър.
         Клей и Пейн взеха пушките си и се отдалечиха. Дали Пейн нямаше тайното намерение да не ме оставя без наблюдение? Възможно, само че в такъв случай би трябвало да ме счита за малко по-хитър. А, изглежда, мнението му бе съвсем друго, защото например винаги изговаряше думата „трапер“ с доста голямо презрение в гласа, следователно бе достатъчно неопитен изобщо да не помисли, че тъкмо траперът доникъде не би я докарал, ако същевременно не е и добър стрелец, и изобщо истински уестман.
         Пейн и Клей цял следобед обикаляха из гората, в резултат на което се завърнаха привечер с едно нещастно зайче, предназначено да насити глада на четирима души. На следващото утро той отиде на лов със Съмър. Цялата им „плячка“ бяха няколко диви гълъба, и то толкова стари, че едва ли ставаха за ядене.
         — Нямахме късмет, ама никакъв късмет — извини се той. — Не ни се мярна никакъв дивеч!
         — Де да можехме да опечем и изядем липсата ви на късмет! — поднесох го аз. — А тези гълъби сигурно са живели още по времето на Метусалем*. Колко жалко, че е трябвало да умрат тъй млади!
         [* Метусалем — библейски праотец, живял според преданието 969 години. — Б.пр.]
         — Присмивате ли ми се, сър? — изръмжа той.
         — Не, понеже е лесно да се досетите, че на стомаха ми хич не му е до смях.
         — Щом можете, справете се по-добре от мен!
         — Добре, ще донеса нещо за печене.
         — Любопитен съм да видя какво ли ще е то.
         — Не е проблем да намеря заек или някой допотопен гълъб!
         Взех и двете си пушки и потеглих. Докато бавно се отдалечавах, чух го да вика подир мен през смях:
         — Гледайте, понесе се със своето оръдие. Сигурно ще повали няколко стари дървета, но иначе няма да удари и мишка!
         Повече не чух. Да бях се спрял да ги послушам какво си говорят! Щях да чуя още много неща, а измежду тях и едно тяхно решение от голяма важност за мен. Както научих по-късно, те наистина били убедени, че няма да убия никакъв дивеч, и намислили да ме засрамят и още веднъж да опитат щастието си, та когато се върна с празни ръце, да ми покажат богатата си плячка и да ми се надсмеят. Ето защо след мен и тримата тръгнали на лов. Мястото опустяло и в този момент съм могъл спокойно да копая. Щях да намеря завещанието на Винету, да го прочета, да го сложа в джоба си, а после несъмнено пак щях да имам време да застрелям някакъв дивеч. В такъв случай всичко щеше да се развие по съвсем друг начин! Ама иначе било писано.
         И вчера, и днес, тръгвайки на лов, те поемаха надолу по пътя, по който бяхме дошли. Следователно в тази посока, на юг, сигурно бяха прогонили всякакъв дивеч. Ето защо се отправих на север. Спуснах се в разположената в тази посока низина и минах през поляните, откъдето бяха минали навремето си и кайовите, подмамени от нас към зейналата насреща тясна клисура, в която им бяхме поставили клопка. Навярно от години тук не бе стъпвал човешки крак и се надявах да застрелям хубав дивеч. Но беше по обед, време не съвсем благоприятно за лов, тъй че след изтичането на един час трябваше да се задоволя с убитите от мен две тлъсти диви пуйки. Върнах се в лагера ни с двете птици.


         17.
         Завещанието на Винету

         Когато стигнах в лагера, не заварих жив човек. Къде ли се бяха дянали тримата? Дали се бяха изпокрили в гъсталака, за да видят тайно какво ще донеса? Или отново бяха отишли заедно на лов? Извиках ги, но не получих никакъв отговор.
         Ех, ако наистина ги нямаше! Но трябваше да бъда предпазлив и с трескава бързина претърсих близката околност на лагера ни. Уверих се, че те действително бяха отишли някъде. А сега бързо на работа!
         Извадих ножа си и точно до самата западна страна на гробницата на вожда изрязах и извадих голям чим, за да мога после отново да го поставя на старото му място тъй, че от копането нищо да не личи. Наоколо не биваше да остава никаква пръст, ето защо постлах одеялото си до мен и започнах грижливо да събирам в него изкопаната пръст, та да засипя после с нея дупката.
         Работех с трескава бързина, защото всеки миг тримата можеха да се завърнат. Същевременно от време на време се ослушвах, за да разбера дали отнейде не се дочуваха стъпки или гласове. Но, разбира се, при обзелото ме вълнение, което не успях да потисна съвсем, бе твърде възможно слухът ми да беше изгубил от обичайната си острота.
         Дупката бързо растеше, стана вече почти метър дълбока. Ето че ножът ми се натъкна на камък. Извадих го, а после измъкнах и още един камък, който намерих под първия, и видях че пред очите ми се откри малко четириъгълно скривалище, все още съвършено сухо. Стените му бяха покрити с плоски гладки камъни. На дъното му имаше дебела сгъната щавена кожа — завещанието на моя приятел и брат Винету. В следващия миг то бе вече в джоба ми, а после побързах да зарина дупката.
         Тази работа пък вървеше съвсем бързо. Лека-полека насипвах пръстта от одеялото в ямата, набивах я с юмрук и най-сетне отгоре поставих извадения чим. Така никой няма да забележи, че на това място земята е била разкопавана.
         Слава богу! Успешно се справих — поне така си мислех. Внимателно се ослушах. Не долових абсолютно никакъв шум и сметнах, че имам време да разгърна кожата. Тя беше сгъната също като плик за писмо — с върховете един към друг. Вътре намерих втора кожа, чиито подгънати ъгли Винету бе съшил с еленово сухожилие. Разрязах шевовете и се добрах до завещанието, което се състоеше от няколко листа хартия, нагъсто изписани с мастило.
         Дали трябваше да ги скрия, или можех да ги прочета на място? Ето какъв въпрос ме вълнуваше. Но защо да ги крия? Просто нямаше причина. Ако тримата ми спътници се върнеха и ме завареха да чета, какво можеха да имат против? Щяха ли да знаят какво чета? Писмо или нещо друго, което от дълго време носех у себе си. Даже нямаха право да ме питат що за листове са. А и да ме попитаха, можех да отговоря каквото ми хрумнеше. При това чувствах направо неудържимо желание да прочета какво бе писал Винету. Клеки-петра, неговият учител в много други неща, му беше предал и това умение. Само че навярно апачът не бе намирал много време да се упражнява в писане.
         Понякога той написваше по някоя и друга дума в моя бележник. Познавах почерка му. Не беше красив, нито усъвършенстван, но беше ясен и четлив. Приличаше на почерка на десетгодишен ученик, положил усилия да пише красиво.
         Не можах да устоя, седнах на земята и разгърнах листовете. Да, беше почеркът на Винету, еднаквата големина и наклон на всички букви бяха спазени съвършено точно, те не бяха просто писани, а всяка една от тях бе изрисувана и оформена с всеотдайност! Къде ли беше съчинил този значителен по обема си текст и колко ли време бе прекарал над него? Очите ми се изпълниха със сълзи. Изтрих ги набързо и зачетох:

         Скъпи мой братко!
         Ти си жив, а Винету, който те обича, е мъртъв; Но душата му е при теб. Държиш я в ръцете си, защото тя ти говори от тези листове. Отвори сърцето си за нея!
         Ще научиш последното желание на твоя червенокож брат и ще прочетеш много негови думи, които никога няма да забравиш. Но най-напред ще ти кажа най-необходимото. Ти ще видиш много, много злато и ще постъпиш с него така, както ти определи сега моят дух. То беше скрито на Нъгит Тсил, обаче убиецът Сантър се домогваше до него. Ето защо Винету го пренесе при Деклил-то*, където веднъж бяхме заедно с тебе. Чуй как да намериш скривалището на златото! Ще яздиш нагоре през Инделче-чил**, докато стигнеш до Тсе-шош*** край падащата вода. Там ще слезеш от коня си и ще се изкачиш…
         [* Деклил-то — Тъмната вода. — Б.а.]
         [** Инделче-чил — Борова гора. — Б.а.]
         [*** Тсе-шош — Скалата на мечката, Мечата скала. — Б.а.]

         Само толкова бях успял да прочета, когато зад гърба ми се разнесе глас:
         — Good day, мистър Шетърхенд! Навярно се учиш да сричаш, а?
         Обърнах се и видях, че преди малко бях извършил най-голямата глупост или нехайство в живота си. На десетина крачки зад мен бях оставил на земята пуйките и пушките си. Седях до гробницата, облегнал дясното си рамо на нея, а следователно бях с гръб към пътя, който водеше от клисурата нагоре. Нетърпението ми да науча последната воля на Винету бе виновно за това непростимо невнимание. Ето защо не бях успял да забележа как се е промъкнал до пушките ми човекът, който ме бе заговорил. Той бе застанал до тях и тъй като със собствената си пушка ме бе взел на прицел, те оставаха недостижими за мен. Мигновено скочих на крака, защото този човек не бе никой друг а… Сантър!
         В следващата секунда и двете ми ръце посегнаха към пояса. За да измъкна револверите си ли? Е, да, обаче… когато преди малко коленичих на земята, за да копая дупката, коланът ми с всички предмети по него ме убиваше и ми пречеше и затова, приспан от чувството за мнима безопасност, бях толкова непредпазлив да го разкопчея и сваля. Сега той лежеше на земята на няколко метра от мен, а при него беше и ножът ми. Тъй че в момента бях без каквото и да било оръжие. Сантър забеляза безполезното движение на ръцете ми, изсмя се ехидно и заплаши:
         — Не мърдай нито крачка от мястото си и не се опитвай да посягаш към оръжията, иначе веднага стрелям! Говоря съвсем сериозно.
         Очите на Сантър се бяха впили в мен с особен блясък, който ми подсказваше, че наистина можех да очаквам куршум от насоченото към мен дуло. Внезапното му появяване ме беше изненадало напълно, но вече отново си бях възвърнал самообладанието. Стоях неподвижно и хладнокръвно го гледах в очите.
         — Най-сетне си ми в ръцете! — продължи той. — Виждаш ли пръста ми, поставен на спусъка? Само едно леко натисване и ще ти изпратя куршум в мозъка, можеш да ми вярваш! И тъй — не мърдай, иначе отиваш право в пъкъла! С тебе човек трябва да внимава. Май не ме очакваше, а?
         — Още не — отвърнах му спокойно.
         — Да, пресметнал си, че мога да дойда едва утре привечер. Но тази сметка се оказа грешна.
         Щом знаеше това, значи подлецът бе говорил вече с моите спътници. Къде ли бяха те? Тяхното присъствие щеше да ме направи още по-спокоен, макар че и така се бях успокоил. Те можеха да са какви ли не, но в никакъв случай не бяха убийци и поради това, ако сега не раздразнех Сантър, нямаше защо да се страхувам, че щеше да ме убие в тяхно присъствие. И тъй, продължих да стоя съвсем неподвижно, докато с израз на непримирима омраза Сантър продължи да говори:
         — Канех се да отида до Солт Форк, притока на Ред Ривър, за да съобщя на Тангуа, че онзи пес, апачът, най-сетне хвърли петалата, но случайно се натъкнах на отряд кайови и затова пристигам по-рано. Долу срещнах Пейн и от него научих, че довел някой си мистър Джоунс. Разбрах, че този Джоунс имал две пушки, една голяма и една малка, а това събуди в мен подозрение. Накарах го точно да ми опише непознатия и скоро не се съмнявах повече за кого става въпрос. Макар че Джоунс се държал глуповато и носел обикновени сини ленени дрехи, той не можеше да бъде никой друг, освен Поразяващата ръка. Изкачих се горе, за да се скрия и да го заловя при завръщането му от лов, обаче той беше вече тук. Ти копаеше дупката, а ние те наблюдавахме. Казвай, какви са тези хартии в ръката ти!
         — Квитанция от един шивач.
         — Слушай, не мисли, че можеш да се будалкаш с мен! Какво е това?
         — Шивашка квитанция, ела да видиш!
         — Нямам такова намерение. Първо трябва по-сигурно да те видя в ръцете си. Какво правиш изобщо на Мъгуърт Хилс, които апачът наричаше Нъгит Тсил?
         — Занимавам се с иманярство.
         — Аха, тъй си и мислех!
         — Но намирам само шивашки сметки.
         — Ще ги разгледам по-подробно. Ти никнеш винаги там, където никой не те сее. Но този път най-сетне дяволът показа, че си разбира от работата. Свършено е с теб!
         — Или с теб, понеже само един от двама ни може да греши в това. Бъди сигурен.
         — Нахално псе! — изсъска той. — Ама наистина, това куче ръмжи даже и като умира! Но безсилното зъбене няма да те спаси. Повтарям, с теб е свършено! А златните кокали, които искаше да изкопаеш тук, ще вземем ние!
         — Нищо, вземи ги и се задави с тях!
         — Присмивай се, присмивай се! Вярно, казал си, че от голямото количество злато тук нищо не е останало, но хартията в ръката ти сигурно ще ни каже къде е отишло.
         — Ами тогава ела я вземи!
         — Да, ще я взема и веднага ще ти покажа как. Само запомни какво ти казвам! При най-малкото непозволено движение и при най-незначителния отказ да ми се подчиниш, натискам спусъка! Ако ставаше въпрос за някой друг, може би тези думи щяха да бъдат само заплаха, но ти си толкова опасен негодник, че на всяка цена ще си изпълня заканата.
         — Знам и без да ми го казваш.
         — Хубаво, че го признаваш. Елате и го вържете!
         Последните думи бяха изговорени настрани. Пейн, Клей и Съмър се бяха крили досега зад дърветата. Те се показаха и бавно се отправиха към мен. Докато измъкваше един ремък от джоба си, Пейн се опита да се извини.
         — Сър, за наше учудване научихме, че сте Поразяващата ръка. Защо ни измамихте? Искахте да ни излъжете и ето че сега трябва да ви вържем. Не се съпротивявайте! Това нищо няма да ви помогне, защото мистър Сантър веднага ще стреля, можете да бъдете сигурен!
         — Без излишни приказки! — подвикна Сантър. А на мен заповяда: — Пусни листовете на земята и му подай ръцете си!
         Той беше убеден, че съм изцяло във властта му, но точно сега разбрах, че не аз на него, а той на мен нямаше да ми се изплъзне. Важното беше да се използва положението. Бързо и енергично.
         — Хайде, побързай, иначе ще стрелям! — сплаши Сантър. — Хвърли листовете!
         Пуснах листовете на земята.
         — Подай си ръцете! — заповяда отново той.
         С привидно покорство подадох ръцете си на Пейн, обаче по такъв начин, че за да ги върже, той се видя принуден да застане между мен и Сантър.
         — Махни се, махни се оттам! Застанал си пред дулото ми! — викна му Сантър. — Ако стрелям…
         Не можа да продължи, защото бе прекъснат по не съвсем нежен начин. Вместо да се оставя да ме вържат, аз сграбчих Пейн през тялото, вдигнах го и го запратих върху Сантър, който се опита да отскочи встрани, но вече беше късно. Той бе съборен на земята, а пушката му изхвръкна от ръката. За миг се приближих и го затиснах с коляно. С юмручен удар го зашеметих за кратко време. Също тъй бързо се изправих и извиках на неговите съучастници:
         — Ето ви доказателството, че наистина съм Поразяващата ръка! Искахте да посегнете на мен. Веднага хвърлете оръжията си, иначе ще стрелям! И аз говоря съвсем сериозно!
         Бях измъкнал един револвер от колана на Сантър и го насочих към тримата „истински уестмани“. Те веднага се подчиниха.
         — Сядайте там до гробницата на дъщерята на вожда — бързо, бързо!
         Отидоха до посоченото място и седнаха на земята. Изпратих ги там само защото наблизо нямаше никакво оръжие.
         — Не мърдайте от местата си! — продължих аз. — Нищо лошо няма да ви сторя, защото сте били измамени от Сантър. Но всеки опит за бягство или съпротива незабавно ще ви струва живота!
         — Но това е страшно, ужасно! — завайка се Пейн, разкривайки различни части от тялото си. — Полетях из въздуха също като топка. Струва ми се, че съм си счупил няколко кости!
         — Сам сте си виновен! Внимавайте да не стане още по-лошо. Отде взехте онзи ремък?
         — От мистър Сантър.
         — Имате ли и други ремъци?
         — Да.
         — Дайте ги!
         Пейн ги измъкна от джоба си и ми ги подаде. Завързах краката на Сантър, а ръцете му вързах отзад на гърба.
         — Тъй, този е готов — засмях се доволно. — А да ви вържа ли и вас?
         — Благодаря, сър! — отговори Пейн. — Стига ми толкова. Ще се държа съвсем кротко, докогато искате.
         — И ще направите добре, защото, както виждате, не се шегувам.
         — Благодаря ви изобщо за вашите шеги! А ние ви мислехме за трапер!
         — Тази ваша заблуда не беше най-голямата, понеже добрият трапер умее много повече неща, отколкото, изглежда, подозирате. Ами какво става с вашия лов? Ударихте ли нещо?
         — Абсолютно нищо!
         — Я вижте тези две пуйки! Аз ги донесох. Ако се държите добре, после можете да ги изпечете и да ядете от тях. Надявам се, че скоро ще разберете колко много сте се излъгали в Сантър. По целия свят няма по-голям мерзавец от него. Веднага ще чуете колко съм прав, защото, както виждам, той вече идва на себе си.
         Сантър се размърда, дойде в съзнание и отвори очи. Видя, че съм се изправил пред него и закопчавам колана си. Видя и тримата си другари, които седяха обезоръжени до гробницата на индианката, и изплашено възкликна:
         — Какво става? Аз… аз… съм вързан!
         — Да. Вързан си — кимнах му. — Положението коренно се промени по един много прост начин. Надявам се, че нямаш нищо против.
         — Куче! — изскърца със зъби като побеснял.
         — Мълчи! Не си прави участта по-тежка!
         — Върви по дяволите, подлецо!
         После той огледа изпитателно другарите си и им подвикна:
         — Да не би да сте се раздрънкали?
         — Не сме — увери го Пейн.
         — Не бих ви и посъветвал!
         — Какво има? Какво не е трябвало да раздрънкват? — запитах аз, понеже думите на Сантър ме накараха да наостря уши.
         — Нищо!
         — Охо! Я казвай, иначе знам как да ти отворя устата! И тъй?
         — Отнася се за златото — отвърна той уж неохотно.
         — И какво по-точно?
         — За предполагаемото скривалище. Преди малко им го казах и помислих, че вече са го раздрънкали.
         — Вярно ли е? — попитах Пейн.
         — Да — гласеше отговорът му.
         — Действително ли Сантър няма нещо друго предвид?
         — Не, няма.
         — Бъдете откровен! Обръщам ви внимание, че с някоя лъжа или пък коварство ще навредите не на мен, а на себе си.
         Пейн се поколеба няколко секунди и после ме увери:
         — Сър, можете да ми вярвате. Не е лъжа. Мистър Сантър имаше предвид златото.
         — И въпреки всичко не ви вярвам. Искреността ви е подправена, а в израза на лицето ви дебне притворство. Но по този начин нищо няма да постигнете. Мистър Пейн, още веднъж ви подканям да ми кажете истината. Когато ви срещна долу в клисурата, Сантър говори ли с вас за кайовите?
         — Да.
         — А сам ли беше?
         — Да.
         — Действително ли е срещнал червенокожите?
         — Да.
         — И по тази причина не е ходил до Солт Форк?
         — Не е бил там.
         — Многочислен ли е бил отрядът, който е срещнал?
         — Шестдесет воини.
         — Кой ги е предвождал?
         — Пида, синът на вожда Тангуа.
         — Къде са сега?
         — Завърнали са се в селото си.
         — А дали наистина е така?
         — Тъй е както ви казвам, сър!
         — Както желаете, мистър Пейн. Всеки от ума си тегли. Ако ме лъжете, по-късно сигурно ще се разкайвате. А що се отнася до златото, то пътуването ви дотук е било напразно. Нищо няма да намерите, защото тук вече няма нищо.
         Вдигнах завещанието на Винету, което все още лежеше на земята, завих го в двете кожи и го прибрах в джоба си.
         — Изглежда, мистър Сантър е по-добре осведомен от вас — възрази ми Пейн.
         — Той изобщо нищо не знае — заявих аз кратко.
         — А вие знаете ли къде е златото?
         — Може би.
         — Кажете ни тогава!
         — Забранено ми е.
         — Ето виждате ли, сър! — избухна Пейн начумерен. — Хич не мислите за нашите интереси. Не сте безкористен другар.
         — Това злато не е ваше.
         — Но би могло да стане наше, понеже мистър Сантър има намерението да го търсим заедно и като го намерим, да го поделим.
         — Той ли, който сега е мой пленник?
         — Та какво ли можете да му направите? Мистър Сантър ще бъде освободен.
         — Едва ли. По-скоро ще трябва да изкупи злодеянията си със своя живот.
         В този момент се разнесе подигравателният смях на Сантър. Ето защо се обърнах към него.
         — По-късно няма да ти е толкова до смях. Какво мислиш, че ще направя сега с теб?
         — Нищо — захили ми се той.
         — Кой ще ми попречи да ти пронижа главата с куршум?
         — Ти самият. Та нали се знае, че Поразяващата ръка се страхува да убие човек!
         — Вярно, че не съм от онези, които с лека ръка убиват хора. Но ти си заслужил смъртта многократно. Ако те бях срещнал само преди няколко седмици, щях непременно да те застрелям. Но Винету е мъртъв, умря след като в душата си бе станал християнин. Заедно с него бе погребано и отмъщението.
         — Я не дрънкай такива красиви фрази! Поразяващата ръка не смее да убие и това е! Искаш, ама не можеш!
         Това беше чисто безсрамие. Обясних си го само с факта, че беше закоравял престъпник, защото не знаех онова, което той знаеше. Ето защо казах невъзмутимо:
         — Хули ме колкото си искаш. Човек като теб не може да ме разгневи. Вярно, казах, че с Винету бе погребано и отмъщението, обаче има разлика между отмъщение и наказание. Наистина, отмъщението е чуждо на християнството, но християнството изисква наказание за всяко престъпление. След всеки грях трябва да следва изкупление. Следователно няма да ти отмъщавам, обаче не бива да оставаш ненаказан!
         — Pshaw! Дали ще го наречеш наказание или отмъщение, все тая! Ставаш смешен! Не искаш да си отмъстиш, но искаш да ме накажеш, вероятно да ме убиеш. Убийството си остава убийство. Не се пъчи много с твоето християнство!
         И сега не се оставих да ме извади от търпение, а запазих деловия си тон:
         — Лъжеш се. И през ум не ми минава да посегна на живота ти. Ще те откарам до най-близкия форт и там ще те предам на съдията.
         — А-а, такива ли са ти намеренията?
         — Разбира се.
         — Сър, ами как ще я подхванеш тази история?
         — Това си е моя работа!
         — Навярно е и моя, защото ми се струва, че и аз би трябвало да присъствам. Но вероятно ще стане точно обратното, а именно аз ще те отведа оттук. И понеже не съм толкоз набожен християнин като теб, и през ум няма да ми мине мисълта да се откажа от отмъщението си. Ами че то е вече тук, тук е вече! Виж го как идва!
         Сантър изкрещя последните думи тържествуващо и буйната му радост съвсем не беше неоснователна, понеже гласът му бе заглушен от отекналите в този миг около нас крясъци и в същото време отляво, отдясно, отпред и отзад наизскачаха многобройни бакъреночервени фигури, изрисувани с бойните цветове на кайовите. Втурнаха се устремено към мен и ме обградиха.
         Пейн ме беше излъгал. Сантър бе довел кайовите до Нъгит Тсил. След като научили новината за смъртта на Винету, те веднага решили да отпразнуват радостното събитие на мястото, където са погребани баща му и сестра му. Това си беше чисто по индиански, а и съвсем точно отговаряше на начина на мислене на убиеца, който на всичко отгоре щеше да изпита и радостта да залови на Мъгуърт Хилс мен, приятеля на Винету.
         Колкото и изненадващо да беше нападението, все пак не изгубих самообладание. В първия миг реших да се защитавам и извадих револвера си, но щом се видях обкръжен от шестдесет воини, отново пъхнах оръжията си в колана. Бягството бе невъзможно, а съпротивата безсмислена. Тя можеше само да влоши положението ми. Отблъснах само най-близко стоящите противници, които протягаха ръце към мен, и с висок глас заявих:
         — Олд Шетърхенд се предава на воините на кайовите. Тук ли е техният млад вожд Пида? На него и само на него ще се предам доброволно.
         Червенокожите се отдръпнаха от мен и отправиха погледи към Пида, който не участвуваше в нападението, а се беше изправил очаквателно до най-близките дървета.
         — Доброволно ли? — присмя се Сантър, междувременно освободен от неговите хора. — Този негодник, който се нарича с гръмкото име Поразяващата ръка, продължава да говори за собствена воля! Смешно! Трябва да се предаде, иначе ще бъде смачкан. Удряйте!
         Самият той обаче нямаше никакво намерение да ме нападне. Но кайовите се подчиниха на виковете му и отново се нахвърлиха върху мен, само че без оръжия, защото искаха да ме пленят жив. Отбранявах се с всички сили и натъркалях неколцина на земята, но все пак нямаше дълго да устоя на голямото им числено превъзходство и скоро щях да бъда повален, ако Пида не беше заповядал:
         — Спрете, отдръпнете се от Поразяващата ръка! Той иска да се предаде на мен!
         Индианците отстъпиха назад. В този момент Сантър гневно извика:
         — Защо ще го щадите? Нека получи толкова удари, колкото ръце и юмруци има тук! Напред! Аз заповядвам!
         Младият вожд незабавно пристъпи към него.
         — Ти ли ще заповядваш тук? Не знаеш ли кой е предводителят на тези воини?
         — Ти.
         — Ами ти какво си?
         — Приятел на кайовите, чиято воля, надявам се, все се зачита за нещо!
         — Приятел ли? Кой ти го е казал?
         — Твоят баща.
         — Не е вярно. Тангуа, вождът на кайовите, никога не е употребявал тази дума, когато е ставало въпрос за теб. Ти не си нищо друго, освен бледолик, когото кайовите търпят при себе си.
         Много ми се искаше да използвам тази кратка разправия, внезапно да си пробия път и да избягам. Може би щях да успея, понеже вниманието на червенокожите беше насочено повече към Сантър и Пида, отколкото към мен, но в такъв случай щях да бъда принуден да изоставя пушките си, а това никак не ми се искаше. В този момент Пида се приближи до мен и каза:
         — Поразяващата ръка иска да бъде мой пленник. Ще ми даде ли доброволно всичко каквото носи със себе си!
         — Да — отвърнах аз.
         — И ще се остави да бъде вързан?
         — Да.
         — Тогава дай ми оръжията си!
         Тайно в себе си изпитвах удовлетворение от въпросите на Пида, защото те бяха сигурен знак, че той правилно ме оценяваше като противник. Подадох му револверите и ножа. Сантър взе карабината „Хенри“ и мечкоубиеца. Пида забеляза това и го попита:
         — С какво право посягаш на тези пушки? Остави ги!
         — Нямам такова намерение! Те са мои.
         — Те бяха собственост на Олд Шетърхенд, който се предаде на мен. Следователно заедно с него са станали моя собственост!
         — А кому трябва да благодариш че го плени? Само на мен. Той беше вече в моите ръце. Той ми принадлежи заедно с всичко, което е негова собственост. Няма да се откажа нито от него, нито от прочутата карабина „Хенри“.
         Тогава Пида вдигна заплашително ръка и отново заповяда:
         — Веднага я остави.
         — Няма!
         — Вземете му я! — нареди младият вожд на хората си.
         — Да не би да искате да посегнете на мен? — изпъчи се Сантър, заемайки позата на човек, който се кани да се защитава.
         — Вземете му я! — повтори Пида.
         Когато видя колко ръце се протегнаха към него, Сантър захвърли оръжията и заяви:
         — Ето ги! Давам ги, но не и завинаги! Ще се оплача на Тангуа.
         — Оплачи се! — отвърна Пида с нескрито презрение.
         Занесоха му двете пушки, а аз трябваше да си подам ръцете, за да ме вържат отново. Докато ставаше това Сантър се приближи и каза:
         — Тогава задръжте пушките и вървете по дяволите, но всичко друго, което е в джобовете му, е мое и особено това, дето е в този…
         При тези думи той протегна ръка към джоба ми, където бях пъхнал завещанието на Винету.
         — Махай се! — скръцнах му със зъби.
         Тонът ми накара Сантър да се отдръпне изплашено назад, но той бързо се окопити и ми се изхили подигравателно:
         — Hang it all, ама че дързък тип! Пленен е, знае, че е с един крак в гроба и пак ми се нахвърля като куче, вързано на синджир! Но това няма да ти помогне. Искам да разбера какво изкопа и чете преди малко.
         — Опитай се да го вземеш!
         — Това и ще направя. Признавам, че сигурно ще бъде много обидно за теб да видиш съкровището в ръцете ми, но ще трябва да се примириш.
         Той отново се приближи и посегна с двете си ръце към мен. Все още не бях вързан напълно. Ремъкът бе завързан на възел около китката на едната ми ръка и предстоеше да бъде омотан и около другата. С бързо енергично движение освободих ръцете си, сграбчих с лявата ръка Сантър за дрехата на височината на гърдите, а с десния си юмрук го ударих по главата така, че той рухна на земята като пън и остана да лежи неподвижно.
         — Уф, уф, уф! — завикаха червенокожите наоколо.
         — А сега пак ме вържете! — подканих кайовите, подавайки им ръцете си.
         — Поразяващата ръка с право носи името си — похвали ме Пида. — Какво иска Сантър от теб?
         — Една говоряща хартия — отвърнах аз. Не биваше да му казвам истината.
         — Сантър спомена някакво съкровище!
         — Pshaw! И той самият още не знае какво има върху хартията. Впрочем чий пленник съм аз — твой или негов?
         — Мой пленник си.
         — Тогава защо търпиш Сантър да посяга на мен и да се опитва да ме ограби?
         — Червенокожите воини искат да имат само оръжията ти. Нищо друго не могат да използват.
         — Нима това е причина да отстъпиш имуществото ми на този човек? Нима един пленник на Пида остава толкова беззащитен, че всеки негодник може да изпразни джобовете му? Предадох се на теб и по този начин те почетох като воин и вожд. Да не си забравил вече, че аз съм човек, от когото Сантър може да получи само ритници?
         Индианецът уважава храбростта и гордостта, дори когато е проявена от най-върлия му неприятел. Червенокожите не ме познаваха като страхливец, а навремето, когато отвлякох Пида от неговото село, за да спася Сам Хокинс, аз се бях отнесъл към него внимателно и кавалерски*. Ето на какво разчитах и веднага се оказа, че не съм се излъгал в Пида. Погледът му се плъзна по мен без каквато и да било враждебност.
         [* „Винету I“, гл. 22. — Б.нем.изд.]
         — Поразяващата ръка е най-храбрият измежду всички бели ловци. А този, когото той повали на земята, има два езика, всеки от които говори различно от другия. Той има и две лица, които изглеждат ту тъй, ту иначе. Няма да позволя да бъркат в джобовете ти.
         — Благодаря ти. Ти си достоен да бъдеш вожд и един ден ще се числиш към най-прочутите мъже на кайовите. Благородният воин убива врага си, но не го унижава.
         Забелязах, че тези думи го изпълниха с голяма гордост, и гласът му прозвуча почти съжалително, когато каза:
         — Да, той убива врага си. Поразяващата ръка ще трябва да умре, и то не само ще умре, ами ще бъде измъчван безмилостно.
         — Измъчвайте ме, убийте ме, няма да чуете от устата ми никакви вопли! Обаче не разрешавайте на този тип да се приближава до мен!
         След като ми вързаха ръцете, трябваше да легна на земята, за да стегнат и глезените на краката ми с ремък. Междувременно Сантър отново дойде в съзнание. Изправи се на крака, приближи се до мен, ритна ме и изкрещя:
         — Гадино, ти ме удари! Ще ми платиш за това. Ще те удуша!
         Той се наведе, за да ме сграбчи за гърлото с две ръце.
         — Стой, не го докосвай! — извика Пида. — Забранявам ти!
         — Нищо не можеш да ми забраняваш! Този мерзавец е мой смъртен враг и дръзна да ме удари. Затова сега ще разбере как…
         Сантър не успя да се доизкаже, понеже внезапно присвих колена до тялото си и му нанесох с крака такъв силен удар, който той изобщо не очакваше, че отхвръкна надалеч, преметна се презглава и се простря на земята. Сега той изрева от гняв като диво животно. Понечи бързо да скочи на крака и отново да се нахвърли върху мен, но това не му се удаде. Цялото му тяло го болеше. Сантър се изправи едва-едва, но не се отказа от мисълта веднага да си отмъсти. Измъкна един от револверите си, насочи го към мен и изкрещя:
         — Негоднико, удари сетният ти час! Върви в ада, там ти е мястото!
         Един индианец, застанал до него, го улови за ръката. Ето защо, когато натисна спусъка, куршумът му не улучи.
         — Защо ми пречиш? — озъби се Сантър на червенокожия. — Мога да правя какво си искам, а този мерзавец, който първо ме удари с юмрук, а после ме ритна, трябва да умре.
         — Не, ти не можеш да правиш каквото си искаш — заяви Пида, като се приближи и сложи предупредително ръка на рамото на Сантър. — Олд Шетърхенд ми принадлежи и никой друг няма право да го докосва. Животът му е моя собственост и друг човек няма право да му го отнеме.
         — Но аз имам да му отмъщавам още от много отдавна — упорствуваше Сантър.
         — Това не засяга Пида. Ти си направил няколко услуги на моя баща, върховния вожд на кайовите, поради което той ти разрешава от време на време да пребиваваш при нас. Но това е всичко. Не си въобразявай кой знае какво! Казвам ти: посегнеш ли на Олд Шетърхенд, ще умреш от собствената ми ръка!
         — Ами всъщност каква участ го очаква? — попита Сантър малодушно.
         — Съветът ще реши!
         — Какво толкова има да се съвещавате? Ясно е какво трябва да направите!
         — Какво?
         — Да го убиете.
         — Това сигурно ще стане.
         — Но кога? Дойдохте тук, за да отпразнувате смъртта на Винету, вашия най-върл враг. А какво по-хубаво можете да сторите в този случай от това да измъчвате до смърт Олд Шетърхенд тъкмо тук? Нали той му беше най-добрият приятел?
         — Нямаме право.
         — Защо?
         — Защото трябва да го отведем в нашето село.
         — Във вашето село ли? Това пък защо?
         — За да го изправим пред Тангуа, моя баща. Навремето Поразяващата ръка му строши и двете колена и ето защо му принадлежи. Тангуа ще определи по какъв начин да умре бледоликият.
         — Глупости! Първо ще го отвеждате до вашето село! По-голяма щуротия от тази не може и да има.
         — Мълчи! Пида, младият вожд на кайовите, не върши щуротии!
         — Но все пак е така! Нима не си чувал колко често Поразяващата ръка е бил пленяван и винаги е успявал да избяга чрез някоя хитрост. Ако не го убиете веднага, а го мъкнете продължително с вас, няма да мине много и пак ще изчезне.
         — Няма да ни се изплъзне. Ще се отнасяме с него тъй, както човек трябва да се отнася към такъв прочут воин, но все пак ще бъдем толкова бдителни, че да не може да избяга.
         — Hang it all! На всичко отгоре щели да се отнасят към него като към прочут мъж! А не искате ли още и да го украсите с венци и да накичите гърдите му с ордени?
         — Пида не знае какво са това ордени, но знае, че към Поразяващата ръка трябва да се отнасяме по друг начин, отколкото с тебе, в случай че си наш пленник.
         — Добре, добре! Вече знам какво мога да очаквам от вас. И аз имам права над него, дори големи права. Заради вас исках да се откажа от тях, животът му щеше да принадлежи на вас. Но вече съм на друго мнение. Той принадлежи на вас толкова, колкото принадлежи и на мен, и ако мислите да се отнасяте към него като към прочут човек, то аз ще се погрижа поне да не се чувства твърде добре. Вас може да измами, на вас може да избяга. Аз обаче ще си държа очите отворени, за да си получи действително наградата, която е заслужил. Щом ще го откарвате във вашето село, тогава идвам и аз.
         — Пида не може да ти забрани да ни придружиш, но той повтаря думите си: посегнеш ли на Поразяващата ръка, ще умреш от ръката на Пида! А сега нека се посъветваме какво трябва да направим.
         — Няма нужда от съвещание, мога и веднага да ви го кажа.
         — Гласът на Сантър не ни е необходим. Той не е член на съвета на нашите мъже.
         Пида му обърна гръб и избра най-възрастните измежду воините си. Той седна с тях настрани, за да се съвещават. Останалите се настаниха около мен и си зашепнаха толкова тихо, че не разбирах думите им. Несъмнено те бяха извънредно радостни и много горди, че са пленили Поразяващата ръка. За тях беше голяма чест да ме измъчват до смърт. Това щеше да им донесе такава слава, за която щеше да им завижда всяко друго племе.
         Престорих се, че изобщо не им обръщам внимание, но тайно започнах изпитателно да оглеждам всяко лице поотделно, за да разбера какво мислеха и чувстваха. В тях не се четеше някаква злобна, пламенна и безогледна вражда. Навремето, когато още нямах славата на добър уестман и раних вожда им, като го прострелях в колената и го направих инвалид, яростта им към мене беше безгранична. Но оттогава изминаха доста години и безмерното им озлобление се бе стопило. Бях станал прочут уестман и често бях доказвал, че за мен червенокожият има същата стойност, каквато има и белият. Най-много само Тангуа, вождът, да ме мразеше също тъй непримиримо, както и по-рано, но за него това бе естествено при телесния му недъг, който дължеше на мен. А че всъщност вината си беше само негова, Тангуа едва ли щеше някога да признае.
         Навремето бях пленил Пида и въпреки враждата, властваща между нас, се бях отнесъл към него човешки. Този факт несъмнено щеше да ми бъде сега от полза. Навярно за кайовите вече бях по-скоро прославеният Олд Шетърхенд, отколкото белият, който, предизвикан от вожда им, се беше видял принуден да го простреля в коленете. Прочетох го в погледите, които ми отправяха и които можеха да се нарекат изпълнени с уважение. Но това не биваше да ме заблуждава относно сегашното ми положение и да ме кара да храня някакви надежди. Можеха да ме уважават колкото си искат, обаче само заради това далеч нямаше защо да очаквам някаква милост. Е да, някой друг щяха може би дори да освободят, но не и мен, чиито плен и смърт несъмнено щяха да предизвикат завистта на всички останали червенокожи племена. В техните очи бях осъден на неизбежна смърт на кола на мъченията. Както белият седи в театъра, преизпълнен с нетърпение, когато за пръв път се дава творбата на някой велик драматург или композитор, също тъй нетърпеливи бяха сега и кайовите да видят как щеше да се държи Олд Шетърхенд по време на мъките, които го очакваха.
         Въпреки че всички тези мисли ми минаваха през главата, аз не изпитвах никакъв страх, даже не се безпокоях за себе си. Та от какви ли не опасности се бях измъквал! И сега не изпитвах чувството, че съм безвъзвратно загубен. Човек винаги трябва да се надява до последния миг, но, разбира се, е необходимо да направи и всичко, което е по силите му, за да може надеждата да се превърне в действителност. Който не стори това, наистина е загубен.
         Сантър беше седнал при моите досегашни спътници и ги увещаваше в нещо тихо и настойчиво. Подозирах за какво им говореше. И те бяха чували често за Поразяващата ръка и знаеха, че този човек не е нито негодник, нито подлец, така че поведението на Сантър към мен в никакъв случай не можеше да им е направило добро впечатление. Навярно към всичко това се прибавяха и мълчаливите упреци, които си правеха сами. По негово нареждане ме бяха излъгали, бяха премълчали, че кайовите се намират наблизо. Всъщност те бяха виновни за пленяването ми и вероятно това не им даваше мира, още повече че не бяха покварени хора. И ето че Сантър полагаше усилия така да им представи цялата работа, че да престанат да се самоупрекват.
         Съвещанието на кайовите не трая дълго. Червенокожите, които участвуваха в него, наставаха от земята и Пида обяви на своите хора:
         — Воините на кайовите няма да останат тук, а веднага щом се нахранят, ще потеглят към своето село. Нека бъдат готови скоро да яхнат конете си!
         Аз бях очаквал нещо подобно, но не и Сантър. Изненадан, той скочи на крака, приближи се до Пида и попита:
         — Искате да си тръгвате? Но нали беше решено да останем тук няколко дни!
         — Често решаваме нещо, което по-късно става другояче — отвърна кратко вождът.
         — Нали искахте да отпразнувате смъртта на Винету?
         — Пак ще я отпразнуваме, само че не днес.
         — А кога?
         — Ще разберем от Тангуа.
         — Но що за основания имате да променяте тъй неочаквано намеренията си?
         — Пида не е длъжен да ти дава обяснения, но все пак ще ти кажа, и то защото Олд Шетърхенд е тук и също слуша.
         Обърнат повече към мен, отколкото към Сантър, Пида продължи:
         — Когато идвахме насам, за да отпразнуваме смъртта на Винету, вожда на апачите, ние не подозирахме, че неговият приятел и брат Олд Шетърхенд ще ни падне в ръцете. Но това важно събитие се случи и удвои радостта ни. Винету беше наш враг, но все пак бе червенокож мъж. Поразяващата ръка също е наш враг, и при това бледолик. Неговата смърт сигурно ще предизвика още по-голямо ликуване във вигвамите ни, отколкото смъртта на Винету, и същевременно синовете и дъщерите на кайовите ще могат да отпразнуват кончината на своя най-прочут неприятел. Тук присъства само една незначителна част от воините ни, а аз не съм достатъчно възрастен, за да реша как да умре Поразяващата ръка. За тази цел е наложително да се събере цялото племе, а Тангуа, най-великият и възрастен воин, трябва да издигне своя глас, за да ни каже как да постъпим. Ето защо няма да оставаме тук, а ще побързаме да се завърнем у дома, понеже нашите братя и сестри трябва час по-скоро да научат какво се е случило.
         — Но няма друго по-подходящо място от това, където се намираме сега, за измъчването до смърт на Поразяващата ръка!
         — И Пида го знае. Но нима вече е решено окончателно, че белият трябва да умре на някое друго място? Нима не можем по-късно пак да се върнем тук?
         — Това няма да стане, защото Тангуа не може да язди, а сигурно е, че той ще иска да присъства.
         — Тогава Тангуа ще бъде носен от два коня — заяви Пида. — Впрочем каквото и да реши той, Поразяващата ръка ще бъде погребан тук.
         — Даже и ако бъде решено да умре край Солт Форк?
         — Даже и тогава.
         — Трупът му ще бъде пренесен тук, така ли?
         — Да.
         — От кого?
         — От мен.
         — Непонятно! Каква ли причина може да има един разумен червенокож воин, за да си създава толкова труд с мършата на някакво си умряло бяло куче?
         — Ще ти кажа, за да опознаеш Пида, младия вожд на кайовите по-добре, отколкото, изглежда, го познаваш, и за да може да чуе Поразяващата ръка по какъв начин ще му се отблагодаря за това, че навремето не ме уби, а ме размени срещу друг бледолик.
         И пак, обърнат повече към мен, отколкото към Сантър, той заяви:
         — Вярно, че Поразяващата ръка е наш враг, но той е благороден воин. Преди време имаше възможност да застреля Тангуа на юг край Рио Пекос, обаче не го стори, а само го осакати. И винаги е постъпвал по подобен начин. Всички червенокожи мъже го знаят и затова трябва да го почитат. Смъртта му е неизбежна, но той ще умре като велик мъж, като ни докаже, че мъките, каквито още никой човек не е изтърпявал, няма да изтръгнат от устата му нито един болезнен стон. А после, когато умре, тялото му няма да бъде изядено от рибите в реката, нито разкъсано от вълците и лешоядите в прерията. Прославен вожд като него трябва да има гробница. Изисква го нашата собствена чест, защото ние го победихме. И къде ще бъде издигната тази гробница? Пида е чувал, че Ншо-чи, красивата дъщеря на апачите, му подарила навремето душата си. Ето защо трупът му ще бъде положен до нея, та да може във Вечните ловни полета неговият дух и нейният да се слеят в едно цяло. Това е израз на благодарността на Пида към неговия неприятел, който нявга му подари живота. Моите червенокожи братя чуха думите ми. Съгласни ли са с мен?
         Той огледа въпросително кръга от хората си.
         — Хау, хау, хау! — разнесе се в знак на съгласие от всяка уста.
         Действително, този млад кайова бе необикновен човек и посвоему проявяваше голямо благородство! В момента не ме засягаше, че говореше с такава сигурност за моята мъчителна смърт, но трябваше да му бъда благодарен, че тя щеше да бъде толкова ужасна и следователно тъй славна за мен. А че искаше да ме погребе до Инчу чуна и Ншо-чи, бе израз на такова чувство за такт, каквото човек не би повярвал да срещне у един червенокож. Докато неговите воини надаваха възклицанията си „Хау, хау!“ в израз на съгласие, Сантър високо се изсмя и ми подвикна:
         — Негоднико, човек би трябвало да те поздрави! Да отпразнуваш сватбата си с една красива индианка във Вечните ловни полета! Не всеки може да се уреди тъй добре! Бих желал да ми позволиш да присъствам поне като гост, понеже мястото на годеника е вече тъй и тъй заето. Няма ли да ме поканиш?
         — Не е необходима покана — заявих аз невъзмутимо, — понеже ще се озовеш там много преди мен.
         — Ах, преди тебе ли? Значи още не си се отписал? Добре, че го казваш тъй открито. Ще внимавам да не се измъкнеш, може да разчиташ на мен!
         В този момент индианците тръгнаха на път, за да слязат долу в клисурата, където бяха оставили конете си. Развързаха ми краката, но затова пък ме вързаха за двама червенокожи, между които трябваше да вървя. Пида преметна през рамо моите две пушки. Подир мен следваше Сантър заедно с тримата бели, които водеха конете си за юздите, защото ние се бяхме изкачили горе заедно с нашите животни. Един кайова хвана поводите на моя жребец.
         Щом слязохме долу, отново се разположихме на лагер. Индианците запалиха няколко огъня и започнаха да пекат дивеч, който бяха донесли. В торбичките на седлото им имаше и още сушено месо. Аз получих едно чудесно парче месо, което беше толкова голямо, че едва успях да се справя с него, но все пак го изядох, защото за мен бе много важно да си запазя силите. За да се нахраня, трябваше да ми развържат ръцете, но в това време бях пазен толкова добре, че даже и не помислих за бягство. След като свършихме с яденето, ме вързаха върху моя жребец и потеглихме към селото на кайовите.
         Когато изминахме известно разстояние навътре в равнината, аз се обърнах назад върху гърба на коня си, за да хвърля прощален поглед към Нъгит Тсил. Дали щях да видя отново гробовете на Инчу чуна и неговата дъщеря? Дано! И то като свободен човек!
         Пътят до селото край Солт Форк на Ред Ривър е познат на читателя. Не е необходимо повторно да го описвам. А и пътем не ни се случи нищо, което заслужава да се спомене. Червенокожите ме охраняваха строго, но дори и да не бяха толкова бдителни, всеки опит за бягство пак би бил осуетен, защото Сантър оставаше верен на обещанието си и внимаваше да не ми се предостави и най-малката възможност да се изплъзна. Полагаше всички усилия да ми направи ездата колкото се можеше по-тежка, да ми създава неудобства и да ме нервира. Що се отнася до ядосването, опитите му оставаха напразни, защото подигравателните му думи, с които постоянно ме обсипваше, не бяха в състояние да ме извадят от равновесие. Противопоставих им непоклатимо равнодушие и нито веднъж не му направих удоволствието да му отговоря. А пък другите негови усилия бяха пресечени от Пида, който не му позволи да направи положението ми по-нетърпимо, отколкото бе необходимо.
         Индианците почти не обръщаха внимание на Пейн, Клей и Съмър. Тримата се видяха принудени да се навъртат около Сантър. Забелязах, че им се искаше да поговорят с мен, на което Пида вероятно нямаше да се противопостави, обаче Сантър винаги намираше начин да им попречи. Съвсем разбираемо бе колко е важно за него да осуети всяка възможност да им обясня някои неща. Впрочем той в никакъв случай не се отнасяше с тях като с другари. Бяха се уговорили да му помагат да търси златото и аз бях убеден, че щом го намереха, той щеше да се отърве от тях. В най-лошия случай Сантър не би се побоял да извърши даже и тройно убийство. Но положението се бе променило. Вероятно те му бяха съобщили, че според мен Винету е отнесъл златото нанякъде, и без съмнение листовете, които беше забелязал в ръцете ми, бяха за него доказателство, че имам право в това отношение. Но ако златото се намираше на друго място, тогава бе безсмислено да се търси тук и той нямаше повече нужда от помощници. Ето защо сега Пейн, Клей и Съмър се превърнаха за него в тежест, от която той с голямо удоволствие би се отървал. Но как? Можеше ли да ги отпрати просто ей тъй? Не. Беше принуден да ги вземе със себе си, но го правеше само с твърдото намерение да се отърве от тях при първа възможност.
         Не беше трудно да се разбере, че отсега нататък Сантър щеше да мисли само за листовете в моя джоб и да се стреми да се добере до тях. Навярно, и то съвсем не без основание, считаше, че представляват план на новата местност, където апачът бе скрил своето злато. Той таеше горещо желание да ги види в своите ръце. Заради Пида не можеше да рискува да ми ги отнеме открито. Следователно за него имаше само два пътя да се докопа до тях: или щеше да ги открадне, докато спя, или пък щеше да изчака пристигането ни в селото на кайовите и да се опита да склони Тангуа да му ги даде. Никак нямаше да му бъде трудно да постигне целта си по някой от тези начини. Листовете се намираха все още в джоба ми. Къде ли можех да ги скрия? Нейде из моите дрехи? Но това трябваше да стане тайно, значи, когато съм сам. Обаче нали бях винаги вързан. А Сантър бе правил услуги на вожда, за които Тангуа му беше благодарен. Колко лесно щеше да бъде за Сантър да придума вожда на кайовите да ми отнеме листовете и да му ги даде!
         От тези мисли ме заболя глава. Не бях разтревожен толкова за себе си и своя живот, колкото за завещанието на моя Винету.


         18.
         В селото на кайовите

         Селото на кайовите все още се намираше на същото място както и преди — край устието на Солт Форк, вливаща се в северния ръкав на Ред Ривър. Налагаше се да прекосим северния ръкав, и то на някое място, където водата бе плитка. След това, когато ни останаха само няколко часа път, Пида изпрати напред двама мъже, които щяха да съобщят за нашето пристигане. Какво вълнение, какво ликуване щеше да предизвика вестта, че завръщащият се индиански отряд водеше като пленник Поразяващата ръка!
         Все още се намирахме в откритата прерия и от горите по бреговете на двете реки нямаше и следа, а ето че вече срещу нас започнаха да се задават в галоп ездачи, и то не като цял отряд, а поединично или по двама, по трима в зависимост от бързината на конете им. Бяха кайови и всеки от тях искаше първи да види Олд Шетърхенд.
         Никой от тях не пропускаше да ни поздрави със силен вик, с пронизителен крясък, да ми подхвърли кратък изпитателен поглед и после да се нареди зад последните конници от отряда ни. Те не се зазяпваха любопитно в мен, както несъмнено би се случило край някое селище на белите. Червенокожите са твърде горди, за да дадат израз на обзелото ги вълнение или пък на радостта, която изпитват.
         С всяка изминала минута нашият отряд нарастваше, обаче без да ми досажда или да ме обиждат. А когато най-сетне пред нас се появи гората, която край Солт Форк образува само една тясна ивица, около мен се бяха насъбрали може би около четиристотин индианци, всички възрастни воини. Нямаше съмнение, че селото се беше разраснало и жителите му се бяха увеличили.
         Под короните на дърветата се издигаха вигвами, където в момента навярно не се намираше жива душа, понеже всичките им обитатели бяха наизлезли навън, за да наблюдават пристигането ни. Там се беше насъбрала тълпа от поизраснали вече хлапета, момичета и деца. Те нямаше защо да бъдат толкова въздържани като сериозните и мълчаливи воини и така се възползваха от тази свобода, че ако не ми бяха вързани ръцете, щях да си запуша ушите. Започнаха да крещят, да викат от радост, да се смеят, да пищят и квичат, накратко вдигнаха шум, който ми доказа колко желан гост бях за тези хора.
         Ето че яздещият начело Пида внезапно вдигна ръка, направи с длан бързо хоризонтално движение и шумът незабавно утихна. По друг негов знак ездачите образуваха полукръг около мен. Пида се нареди до мен, а край нас застанаха и двама червенокожи, които имаха специалното поръчение да не се отделят от мен. Сантър също се присъедини към нас. Младият вожд се направи, че не го вижда.
         Насочихме конете си към голяма шатра. Пред входа й забелязах Тангуа, заел полуседнало, полулегнало положение. Той се беше състарил прекалено много за годините си и бе станал направо като скелет. Дълбоко хлътналите му очи ме стрелнаха с поглед, остър като кама и непримирим като…, ами като самия Тангуа. Дългата му коса бе силно посивяла.
         Пида скочи от коня си. Воините му последваха неговия пример и се скупчиха около нас. Всеки искаше да чуе думите, с които Тангуа щеше да ме посрещне. Развързаха ме и ме свалиха от моя жребец, като на първо време ми оставиха краката свободни, за да мога да стоя прав. И аз самият изгарях от нетърпение да чуя първите думи на стария вожд, обаче бях принуден дълго да чакам.
         Той ме заоглежда от горе до долу, после от долу до горе, което се повтори няколко пъти. Погледът му беше страшен, можеше направо да ти смрази кръвта. След това той затвори очи. Всички мълчаха. Възцари се най-дълбока тишина, нарушавана само от стоящите зад нас коне. Това мълчание ми стана досадно и тъкмо когато се канех да го наруша, Тангуа проговори бавно и тържествено, без да си отваря очите:
         — Цветето с надежда очаква росата, но тя не идва. Тогава то свежда глава и започва да вехне. И когато вече е на умиране, ето че най-сетне росата идва!
         Той отново замлъкна. След известно време пак поде:
         — Бизонът рови снега, но под него не намира и стрък трева. От глад той надава рев, в който звучи зовът му към пролетта, която не иска да настъпи. Бизонът отслабва, гърбицата му се топи, силите му чезнат и той замалко да загине. Но ето че повява топъл вятър и малко преди смъртта си той все пак вижда пролетта.
         И отново настъпи мълчание. Запълних го със собствените си размисли.
         Що за странно и неразбираемо същество е човекът! Този индианец ме беше унижавал, обиждал, беше ми се подигравал като никой друг преди това, беше ме мразил и преследвал, беше искал да ме убие, а с какво му се бях отплатил аз? Със снизхождение. Вместо да го застрелям, бях го ранил с куршума си само в краката, и то защото бях принуден да го сторя. А и сега, когато го видях да лежи пред мен като жива развалина на някогашен воин, раздрънкани кости, облечени в човешка кожа, като го чух да говори с глух задгробен глас сякаш в полусън, на мен ми дожаля за него и изпитах желанието навремето изобщо да не бях стрелял по него. Наистина бях обзет от такова желание, макар и да знаех, че той буквално жадува за отмъщение и сега бе затворил очи само от прекомерна радост, от възторг, че най-сетне, най-сетне щеше да може да утоли жаждата си за моята кръв. Да, понякога човекът е твърде голям чудак!
         Ето че Тангуа отново заговори, като помръдваше единствено безкръвните си устни.
         — Тангуа беше вехнещото цвете и гладуващият бизон. Той копнееше и ревеше за отмъщение. А то не искаше да идва. Той чезнеше от ден на ден, от седмица на седмица, от месец на месец. Отмъщението, продължаваше да се бави. И когато изнемогата и бавната смърт бяха вече близо до Тангуа, то все пак се появи!
         След като изрече тези думи по описания по-горе начин, той изведнъж широко отвори очи, изправи тялото си, доколкото му позволяваха сакатите крака, протегна към мен измършавелите си ръце с широко разперени пръсти и закрещя с глас, който постепенно премина във фалцет.
         — Да, то идва, идва! Отмъщението е тук, то е тук! Тангуа го вижда непосредствено пред себе си! Куче, как, по какъв начин да умреш!
         Обезсилен, той се отпусна назад и пак затвори очи. Никой не се осмели да наруши настъпилата тишина. Мълчеше даже и Пида, неговият син. Едва след по-продължително мълчание Тангуа отново отвори очи и попита:
         — Как попадна в ръцете ви тази воняща жаба? Тангуа иска да чуе.
         Сантър веднага се възползва от случая. Без да изчака отговора на Пида, който всъщност трябваше да разкаже цялата история, той бързо отвърна:
         — Аз знам всичко най-добре. Да ти го разкажа ли?
         — Говори!
         Сантър започна да разказва, като не пропусна дебело да подчертае заслугите си. Никой не го прекъсна. Пида бе твърде горд, за да го стори, а пък на мен ми беше повече от безразлично дали този тип, се хвалеше, или не. Накрая той добави:
         — И тъй не е трудно да се разбере, че ако сега имате възможността да си отмъстите, то трябва да благодарите на мен. Признаваш ли, че е така?
         — Да — кимна старият.
         — А в замяна на това ще ми направиш ли една услуга?
         — Ако мога.
         — Можеш.
         — Кажи какво желаеш!
         — Поразяващата ръка има в джоба си говоряща хартия. Искам да я имам.
         — От тебе ли я е взел?
         — Не.
         — Чия е?
         — Не е негова, той я намери. А аз бях тръгнал към Мъгуърт Хилс, за да я търся. За съжаление той ме изпревари.
         — Тогава нека бъде твоя. Вземи му я!
         Сантър се зарадва, че можа да постигне толкова много. Приближи се към мен. Аз не казах нищо, не се помръднах, но го гледах заплашително в очите. Той се побоя веднага да посегне към джобовете ми.
         — Сър, нали чу какво нареди вождът — каза ми той.
         Не му отговорих. Ето защо той добави:
         — Мистър Шетърхенд, най-добре ще е за теб да не се опъваш. Примири се с положението! Сега ще бръкна в джоба ти.
         Подлецът се приближи още повече и протегна ръце. Въпреки че китките ми бяха вързани, аз така го ударих с юмруци под брадичката, че той се простря по гръб на земята.
         — Уф! — възкликнаха удивено неколцина червенокожи.
         Но Тангуа бе на друго мнение и гневно изкрещя:
         — Това куче се отбранява, макар че е вързано! Омотайте го в ремъци така, че да не може да се помръдне, и после му вземете говорящата кожа от джоба!
         Ето че сега най-сетне синът му Пида за пръв път взе думата.
         — Моят баща, великият вожд на кайовите, е мъдър и справедлив. Той ще се вслуша в гласа на сина си.
         Ако до този момент старият бе като в някакъв унес, сякаш бе говорил в полусънно състояние, то сега погледът му се избистри. Ясните му очи се спряха на Пида, а и гласът му стана друг, не беше вече тъй глух. Той отвърна:
         — Защо моят син говори такива думи? Нима искането на бледоликия не е справедливо?
         — Не е.
         — Защо?
         — Поразяващата ръка не беше победен от Сантър, а от нас. Поразяващата ръка отказа да се съпротивлява, не нарани никого от нас, а се предаде на мен доброволно. Чий пленник е той тогава?
         — Твой.
         — На кого принадлежат конят му, оръжията и всичко каквото носи със себе си?
         — На теб.
         — Да, на мен. Залових голяма и ценна плячка. Е как може тогава Сантър да иска за себе си говорящата хартия?
         — Иска я, защото е негова.
         — Може ли да го докаже?
         — Да. Яздил е към Мъгуърт Хилс, за да я търси. Обаче Олд Шетърхенд го е изпреварил.
         — Щом я е търсил, тогава той трябва да я познава, следователно трябва да знае, какво съдържа тя. Нека моят баща каже дали съм прав, или не.
         — Прав си.
         — Нека тогава Сантър ни каже, какви думи говори хартията.
         — Да, нека го направи! Ако може да ни каже, значи познава хартията и тя ще бъде негова!
         Това нареждане постави Сантър в голямо затруднение. Наистина, той можеше да предполага, че съдържанието на листовете вероятно се отнася до златото, скрито някога на Нъгит Тсил, но ако го заявеше, а после се окажеше, че на тях пише нещо съвсем друго, тогава играта бе изгубена за него. А и даже да отгатнеше истината, биваше ли да я казва? Той сигурно държеше много да остане единственият собственик на тази тайна, след като ме отстраняха окончателно. Ето защо той опита да се измъкне по следния начин:
         — Съдържанието на говорящата хартия е важно само за мен. Не засяга никой друг. Доказах, че е моя с думите, че само заради нея предприех пътуването си до Мъгуърт Хилс. По една чиста случайност Олд Шетърхенд я намери преди мен.
         — Това са мъдри думи — заяви Тангуа. — Сантър ще получи говорящата хартия. Тя е негова.
         Сега вече аз бях на ред да кажа нещо, защото по лицето на Пида разбрах, че беше готов да се откаже от възраженията си.
         — Да, думите му бяха мъдри, но не и верни — забелязах аз. — Сантър не дойде до Мъгуърт Хилс заради тази хартия.
         Щом чу гласа ми, старият подскочи също както се стряска човек при някоя опасност. Той изсъска злобно:
         — Вонящото куче започва да лае, но това няма да му помогне!
         — Пида, младият храбър вожд на кайовите, преди малко каза, че Тангуа бил справедлив и мъдър — продължих аз. — Ако е вярно, тогава Тангуа няма да постъпва пристрастно.
         — Вярно е.
         — Тогава ми кажи дали очакваш да чуеш от мен някоя лъжа.
         — Не. Поразяващата ръка е най-опасният бледолик и моят най-върл враг, но никога не е говорил с раздвоен език.
         — Тогава ти заявявам, че никой друг човек освен мен не е могъл да знае, къде беше скрита тази хартия и какво пише на нея. Сантър нямаше никаква представа за нея и не аз, ами той дойде, след като хартията бе намерена. Надявам се, че ще ми повярваш.
         — Тангуа мисли, че Поразяващата ръка не го лъже. Но Сантър също твърди, че казва истината. Какво решение да вземе Тангуа, ако иска да бъде справедлив?
         — Хубаво е, когато справедливостта се съчетава с мъдростта. Сантър често е посещавал Мъгуърт Хилс. Търсил е злато, но не го е намерил. Тангуа добре знае това, понеже нали той му разреши търсенето. Сантър и този път е отишъл само заради златото.
         — Това е лъжа! — сопна се Сантър.
         — Истина е — уверих аз. — Нека Тангуа попита другите трима бледолики. Сантър ги е довел да му помагат в търсенето.
         Старият ме послуша и Пейн, Клей и Съмър нямаше как да не признаят, че казвам истината. Тогава Сантър направи един последен гневен опит.
         — И въпреки всичко отидох заради хартията! Вярно, че между другото пак исках да потърся златото и доведох тези трима мъже да ми помагат, но без да им споменавам нещо за хартията, защото никой друг няма право да знае за нея.
         Думите му отново объркаха стария вожд. Той недоволно извика:
         — Ето на, всеки има право! Какво да прави Тангуа?
         — Да постъпиш мъдро — отвърнах аз. — Нека Сантър ми отговори на няколко въпроса. Хартията само една ли е, или са няколко?
         — Няколко са — отвърна той. Вероятно беше видял листовете, докато седях край гробницата и четях.
         — Колко са? Две, три, четири, пет?
         Той замълча. Ако сега не отговореше правилно, щеше да бъде уличен в лъжа.
         — Виждате ли, че мълчи? — затържествувах аз. — Не знае.
         — Не съм броил листовете. Та кой ли обръща чак такова внимание на подобно нещо?
         — Щом тези листове са толкова необикновено важни за него, би трябвало точно да знае колко са на брой. Но даже по-рано Сантър да е знаел техния брой и после да го е забравил, то поне със сигурност би могъл да каже, дали са изписани с мастило или с молив. Обаче предполагам, че и на този въпрос ще отговори с мълчание.
         Изрекох последните думи със силно подигравателен тон, за да го подведа към бърз отговор. Очаквах, че няма да отгатне истината, понеже в Дивия Запад мастило може да се намери само във военните фортове и е много по-вероятно човек да носи у себе си молив, отколкото мастило. Сметката ми се оказа вярна, защото той незабавно отговори на хапливата ми забележка с необмисленото твърдение:
         — Разбира се, че знам, понеже такова нещо не се забравя. Листовете са изписани с молив.
         — Дали не се лъжеш? — попитах още веднъж за по-голяма сигурност.
         — Не се лъжа. Молив е, не е мастило!
         — Добре! Кой от присъстващите воини е виждал говорящи хартии на бледоликите, та да може да различава мастилото от молива?
         Намериха се неколцина, които се решиха да направят опит да установят с какво са изписани листовете. Впрочем тук бяха също Пейн, Клей и Съмър. Ето защо подканих Пида:
         — Нека младият вожд на кайовите извади хартията от моя джоб и да я даде да бъде огледана, но нека не я показва на Сантър.
         Пида изпълни желанието ми, като се погрижи тримата бели да видят редовете, но без да могат да ги прочетат. Те заявиха, че е писано с мастило, а към тяхното мнение се присъединиха Пида и Тангуа, макар че и двамата едва ли разбираха нещо от това.
         — Тъпаци такива! — наруга Сантър своите спътници. — Да не се бях залавял изобщо с вас! Та вие дори не знаете какво е молив и какво е мастило!
         — Е, не сме чак толкова тъпи, колкото си мислиш — отвърна му Пейн. — Мастило е и мастило ще си остане.
         — Да, ама това мастило ще ви излезе солено и ще видим само как ще се оправите!
         Естествено той не посмя да каже, че е трябвало да излъжат. След като отново прибра листовете в кожите, Пида се обърна към баща си:
         — Поразяващата ръка уличи своя противник в лъжа. Сега вече моят баща сигурно знае дали Сантър има право на тези хартии.
         — Те не са били негови, а са принадлежали на Поразяващата ръка — отсъди старият.
         — Хартиите са вече моя собственост, понеже Поразяващата ръка е мой пленник. Щом двама мъже спорят за тях, те трябва да са много важни. Ще ги съхранявам добре при моя амулет.
         Пида прибра листовете. От една страна, това ми беше неприятно, но от друга пък, така бе по-добре. Неприятно ми беше, защото все пак завещанието на Винету щеше да бъде у мен на най-сигурно място. Как ли щях да се добера до него в случай, че ми се удадеше да избягам? Но, от друга страна, тъй беше и добре, защото нямах доверие на Сантър. Ако листовете останеха у мен, вероятно на него щеше да му хрумне мисълта да ми ги вземе. Ако не по време на сън, то тогава с насилие. Бях вързан и не можех дълго да се съпротивявам. В такъв случай може би наистина беше по-добре, ако завещанието останеше в ръцете на младия вожд, на когото Сантър нямаше как да посегне. Тъй или иначе в този момент той се обърна към Пида, и то с такъв тон, сякаш вече не искаше и да знае за листовете:
         — Добре, задръж говорящата хартия! Няма да имаш никаква полза от нея, понеже не можеш да прочетеш написаното. С удоволствие бих я притежавал, понеже е важна за мен, но мога да мина и без нея, защото подробно знам съдържанието й. Елате, мешърз! Няма какво да търсим повече тук. Да видим къде ще се подслоним.
         Сантър се отдалечи заедно с Пейн, Клей и Съмър. Никой не ги задържа. Въпросът с листовете беше решен и аз очаквах, че сега кайовите ще се занимаят с моята личност. Тъй и стана, обаче преди това Тангуа попита сина си:
         — Говорящите хартии бяха все още в Поразяващата ръка. Та нима не сте изпразнили джобовете му?
         — Не — отвърна Пида. — Той е велик воин. Наистина, ние ще го убием, но преди това няма да петним неговото име нито да засягаме неговата храброст, като пребъркваме джобовете му. Взехме оръжията му и това е достатъчно. Та нали, след като умре, всичко друго ще остане за мен.
         Очаквах, че старият нямаше да се съгласи, но видях, че се лъжа, понеже той хвърли на сина си горд, благосклонен, почти любвеобилен поглед и каза:
         — Пида, младият вожд на кайовите, е благороден воин. Той щади даже най-върлите си врагове! Убива ги, но не ги унищожава и позори. Името му ще стане още по-прочуто и велико от името на Винету, кучето на апачите. Затова ще му разреша да забие ножа си в сърцето на Поразяващата ръка, след като пленникът изтърпи такива мъки, че душата му вече реши да напусне неговото тяло. Пида ще се прослави с това, че най-опасният и прочут бледолик е умрял от неговата ръка. А сега да се свикат старейшините! Ще се съвещаваме и ще решим кога и как това хапливо бяло псе ще се раздели с живота си. Нека междувременно бъде вързан за Дървото на смъртта.
         Незабавно разбрах що за дърво беше Дървото на смъртта. Отведоха ме до голям и дебел бор. Около него на четири места в земята бяха забити по четири кола, с чието предназначение се запознах едва вечерта. Борът носеше това име, защото на него завързваха пленниците, обречени на бавна, мъчителна смърт. На най-долните клони висяха готови необходимите за целта ремъци: Вързаха ме за дървото по същия начин, по който навремето бяха вързани Винету и баща му, след като попаднаха в ръцете ни и в ръцете на кайовите*. Двама въоръжени воини седнаха от лявата и дясната ми страна, за да ме пазят. Същевременно точно срещу шатрата на вожда Тангуа старейшините образуваха полукръг, за да обсъдят участта ми или по-скоро, тъй като това бе предварително решен въпрос, да определят каква ще бъде смъртта ми. Преди да започне съвещанието, Пида дойде при мен и провери ремъците ми. Те бяха жестоко стегнати. Той ги поразхлаби и каза на пазачите:
         [* Виж „Винету I“. — Б.нем.изд.]
         — Ще охранявате строго Олд Шетърхенд, но няма да го измъчвате. Той е велик вожд на бледоликите и без нужда никога не е причинявал страдания на някой червенокож воин.
         След тези думи той се отдалечи, за да вземе участие в съвещанието.
         Бях завързан за дървото прав, с гръб към ствола. Стоях и гледах тълпата от жени, момичета и деца, които се стичаха насам, за да ме зяпат. Воините се държаха на разстояние. Даже и момчетата с изключение на по-малките, бяха вече твърде горди, за да ми досаждат с любопитството си. По нито едно от лицата не видях изписана омраза, а някакъв израз, в който се смесваха уважение и съчувствие. Те искаха да видят белия ловец, за когото бяха слушали толкова много и чиято смърт щеше да им предложи такова зрелище, по-ужасно и вълнуващо от което може би още не бяха изживели.
         Сред тях ми направи впечатление една млада индианка, която, изглежда, още не беше омъжена. Щом забеляза, че погледът ми се спря на нея, тя се отдръпна, застана настрана от другите и продължи само от време на време да хвърля скришом някой поглед към мен, сякаш се срамуваше, че преди малко бе стояла сред тълпата на зяпачите. Не можеше да се каже, че е красива, но и в никакъв случай не беше грозна. Бих могъл да я нарека привлекателна. Кроткият, сериозен, открит поглед на големите й очи придаваше още по-голям чар на нежните черти на лицето й. Очите й живо ми напомняха Ншо-чи, макар иначе тя да нямаше прилика със сестрата на Винету. Следвайки някакъв мигновен порив, аз дружелюбно й кимнах. Тя цялата се изчерви, обърна се и се отдалечи. След малко за миг се поспря, колкото да се обърне и пак да ме погледне. После изчезна във входа на един от по-големите и хубави вигвами.
         — Коя е онази млада дъщеря на кайовите, която стоеше сама ей там и току-що си отиде? — попитах моите пазачи.
         Никой не им бе забранил да разговарят с мен, тъй че един от тях ми обясни:
         — Беше Како Ото*, дъщерята на Сус Хомаша**, който още като юноша извоюва правото да носи като отличие едно перо в косата си. Харесва ли ти?
         [* Како Ото — Тъмнокосата. — Б.нем.изд.]
         [** Сус Хомаша — Едно перо. — Б.нем.изд.]
         — Да — отвърнах аз, въпреки че този въпрос, зададен ми в моето положение, и то от един индианец, ми прозвуча твърде странно.
         — Жената на нашия млад вожд е нейна сестра — добави той.
         — Жената на Пида?
         — Да. Можеш да видиш баща й с едно голямо перо в косата да седи ей там, сред съвещаващите се.
         С тези думи краткият ни разговор приключи. Той щеше да има последици, които съвсем не бях искал да предизвикам.
         Съвещанието трая дълго, може би повече от два часа. После ме отведоха при старейшините, за да чуя каква съдба ме очакваше. Бях принуден да слушам многословни речи изобщо за престъпленията на белите, а след това по-специално и за моите. Тангуа поде безкраен разказ за тогавашната ни вражда, приключила с осакатяването на двата му крака. Не пропусна да спомене, че по-късно бях освободил Сам Хокинс и бях посегнал на Пида. Накратко, сервираха ми такъв списък от грехове, че през главата ми не можеше да мине даже и мисъл за милост и пощада. А пък списъкът на мъките, които ме очакваха, беше още по-дълъг. Не ми се вярва измежду всички бели, измъчвани някога от индианците до смърт, да е имало макар и един-единствен, който да е умрял от толкова ужасна и бавна смърт, каквато ме очакваше. Можех да бъда горд от такъв голям избор, понеже той бе най-сигурната мярка за уважението, което изпитваха към мен тези любезни хорица. Единственото утешително обстоятелство бе, че изпълнението на присъдата ми временно се отлагаше, понеже един отряд кайови още не се беше завърнал в селото. Не биваше да ги лишават от висшето удоволствие да видят как умира Поразяващата ръка, тъй че трябваше да изчакат връщането им.
         При обявяването на присъдата аз се държах така, както подобаваше на мъж, който не се бои от смъртта, но казах, каквото имах да им казвам. Бях колкото се може по-кратък и внимавах да не направя някакво изказване, с което да обидя червенокожите.
         Това съвсем противоречеше на обичайното поведение в подобни случаи, понеже, ако осъденият се стреми по всевъзможен начин да дразни и гневи мъчителите си, индианците го считат за признак на храброст. Отказах се от такова поведение заради Пида, който се държеше толкова благородно към мен, отказах се и изобщо заради отношението на кайовите към мен. При тях бях намерил съвсем различен прием от онзи, който можеше да се очаква, като се има предвид характерът им и царящата вражда между тях и апачите. А че спокойствието щеше да се изтълкува като страхливост и малодушие, от това можеше да се опасява всеки друг, но не и Поразяващата ръка.
         Докато ме отвеждаха, за да ме вържат отново за Дървото на смъртта, минах покрай шатрата на Сус Хомаша. На входа й бе застанала дъщеря му. Спрях се и само ей тъй, колкото да й кажа нещо, попитах:
         — Навярно и моята млада червенокожа сестра се радва много, че злият Олд Шетърхенд е заловен?
         Тя се смути както преди, когато й кимнах. За миг се поколеба с отговора си. После отвърна:
         — Олд Шетърхенд не е зъл.
         — Откъде знаеш?
         — Всички го знаят.
         — Ами, защо тогава искате да ме убиете?
         — Ти си осакатил Тангуа и вече не си бледолик, ами апач.
         — Бледолик съм и винаги ще си остана такъв.
         — Не, навремето Инчу чуна те е приел в племето на апачите и дори те е направил техен вожд. Нима не си сключвал кръвно братство с Винету?
         — Наистина, ние бяхме кръвни братя, но аз никога не съм причинявал никакво зло на някой кайова, освен ако самият той не ме е принуждавал да го сторя. Нека Како Ото не забравя това!
         — Какво? Нима Поразяващата ръка знае името ми?
         — Попитах как се казваш, понеже разбрах, че си дъщерята на велик и знатен воин. Дано хубавите лета, които те очакват, са по-многобройни от часовете, останали ми да живея!
         Отминах. Моите пазачи не направиха и опит да ми попречат да разговарям с нея. Друг пленник на мое място сам едва ли щеше да бъде обграден с толкова голямо внимание. Всичко това не беше само резултат от начина на мислене и от характера на Пида, а сигурно бе и следствие от обстоятелството, че баща му се бе променил. И тази промяна не се дължеше на възрастта, която обикновено или прави хората по-кротки, или им отнема дееспособността, ами просто характерът и възгледите на сина бяха оказали своето влияние върху бащата. Благородната издънка придава нови сили и сокове на старото дърво.
         След като отново ме вързаха, бях оставен на спокойствие не само от воините, но и от жените и децата. Изглежда, че в това отношение бе издадена някаква заповед, което ми беше добре дошло, защото никак не е приятно да стоиш вързан на едно дърво като някакъв рядък експонат, за да те зяпат с удивление макар и само жени и деца.
         След време видях, че Тъмнокосата излезе от вигвама. В ръката си държеше плосък глинен съд и с него се приближи към мен.
         — Моят баща ми разреши да ти дам да ядеш. А ти ще приемеш ли?
         — С удоволствие — отвърнах аз. — Само че не мога да си служа с ръцете, защото са вързани.
         — Няма нужда да те развързват. Аз ще ти помагам.
         Тя беше донесла печено бизонско месо, нарязано на парченца. В ръката си имаше нож, с който започна да набожда късчетата и да ми ги пъха в устата. Поразяващата ръка, хранен от млада индианка също като малко дете! Напуши ме смях, въпреки че се намирах в съвсем незавидно положение. Нямаше защо да се срамувам от действията й, защото съществото, което така драговолно ми оказваше помощ, не беше някоя превзета бяла лейди или сеньорита, а индианка от племето на кайовите и подобни случаи не й бяха нещо непознато.
         Двамата пазачи гледаха най-сериозно как се храня. Когато погълнах и последната хапка, единият от тях счете за уместно да възнагради добрината на момичето, като се раздрънка:
         — Поразяващата ръка каза, че Тъмнокосата много му харесва.
         Како Ото ме погледна изпитателно. Мисля, че се изчервих също тъй силно, както и тя. После се извърна и си тръгна. Но само след няколко крачки отново се обърна към мен и попита:
         — Истината ли каза този воин?
         — Попита ме дали ми харесваш и му казах „да“ — заявих аз, както беше в действителност.
         Тя се отдалечи, а аз се загледах замислено подир нея.
         Късно следобед забелязах Пейн, който се шляеше между вигвамите.
         — Мога ли да разговарям с онзи бледолик? — попитах пазача си.
         — Да — гласеше отговорът му. — Но не бива да говорите за бягство!
         — Нека червенокожият воин бъде спокоен.
         Извиках на Пейн да се приближи и той се отправи към мен бавно и колебливо като човек, който не е много сигурен дали има това право, или не.
         — По-смело, по-смело! — подканих го аз. — Или са ви забранили да разговаряте с мен?
         — Това е против желанието на мистър Сантър — призна той.
         — Вярвам ви. Страх го е, че ще ви отворя очите що за човек е той.
         — Мистър Шетърхенд, вие все още се заблуждавате относно мистър Сантър.
         — Не аз, ами вие!
         — Той е джентълмен!
         — Не сте много голям познавач на хората. Мога да ви оборя с неопровержими доказателства.
         — Нямам желание да ги слушам. Просто сте настроен към него враждебно и това е.
         — Вярно, и то толкова враждебно, че той има всички основания да се пази от мен.
         — От вас? Хмм! Сър, не ми се сърдете, че съм толкова откровен, ала от вас никой няма нужда повече да се пази.
         — Защото си мислите, че ще умра тук, така ли?
         — Разбира се.
         — Е да, но между мислене и действителност има голяма разлика. Колко често някои са си мислили, че ще умра, обаче все още живея. Но я ми кажете, наистина ли вярвате, че Олд Шетърхенд е такъв голям негодник, какъвто го представя Сантър?
         — И вярвам, и не вярвам. Вие двамата сте врагове. Не ме засяга кой от вас има право.
         — Тогава поне не беше необходимо да ме заблуждавате и лъжете на Мъгуърт Хилс, когато не ми казахте, че кайовите са наблизо. Ако бяхте почтен към мен, нямаше сега да бъда пленник.
         — А вие да не би да бяхте по-откровен?
         — Да не би да съм ви мамил или лъгал? — отвърнах с въпрос.
         — Казахте, че името ви е Джоунс — заяви той.
         — И вие го наричате измама, мистър Пейн? Това, че премълчах истинското си име и ви назовах друго, не бих могъл да нарека даже и хитрост, а беше просто чиста необходимост. Сантър е многократен убиец, невиждан измамник и страшно опасен човек. Иска да ме убие. Вие бяхте негови спътници. Е, можех ли тогава да ви кажа, кой съм и че съм се отправил към Мъгуърт Хилс?
         — Хмм! — беше отговорът му.
         — „Хмм“ ли? Не ми се сърдете, мистър Пейн, но ако продължавате да се съмнявате дали съм прав, или не, то аз не мога да ви разбера.
         — Въпреки всичко трябваше да ни кажете истината. Все пак мисля, че щяхме да ви повярваме.
         — Сигурен съм, че нямаше да ми повярвате! Та нима ми вярвате сега, когато знаете, че съм Олд Шетърхенд, знаете защо бях принуден да премълча истинското си име, и което е най-важното, след като видяхте как Сантър, постъпва с мен?
         — Мистър Сантър изобщо не иска да ви причини каквато и да било злина.
         — Кой ви го каза?
         — Самият той.
         — Иска да ви заблуди. Той буквално изгаря от желание да ме убие.
         — Не, не лъже.
         — Виждате ли, че даже и сега сте на негова страна, а на мен изобщо не ми вярвате? Щеше да бъде напълно безсмислено да ви се доверявам на Мъгуърт Хилс. Там положих всички усилия, за да ви докажа на вас тримата, че намеренията на Сантър са нечестни.
         Но вие и досега не го вярвате, даже и в случая, когато като бели би трябвало да сте задължени да помогнете на мен, пленника, който ще бъде убит от червенокожите!
         — Преди малко Сантър спомена, че ще ви спаси.
         — Лъжа, лъжа и пак лъжа! Виждам, че никой не може да ви убеди. Той ви е оплел в мрежите си и ще поумнеете само като си изпатите.
         — И дума не може да става да си изпатим. Възможно е да се е държал иначе към вас, понеже сте го преследвали и сте искали да го убиете, но към нас се отнася почтено.
         — В такъв случай все още храните надежди за златото? — попитах аз.
         — Да.
         — Вече ви казах, че на Мъгуърт Хилс няма злато.
         — Тогава е нейде другаде.
         — Къде?
         — Не знаем, но ще научим.
         — От кого?
         — Сантър ще го открие.
         — По какъв начин? Не ви ли каза?
         — Не.
         — Ето ви още едно доказателство, че не е откровен с вас!
         — Но мистър Сантър не е в състояние да ни каже нещо, което и той самият все още не знае!
         — Знае го, знае поне много добре по какъв начин ще може да открие мястото, където се намира златото в момента!
         — Щом го твърдите с такава сигурност, значи го знаете и вие.
         — Разбира се.
         — Тогава кажете ми го!
         — Няма как.
         — А-а! Ето виждате ли, че и самият вие не сте откровен към нас? А как тогава да сме на ваша страна?
         — Щях да бъда искрен към вас, ако можех да ви имам доверие. Нямате право да ме упреквате, понеже самите вие ме принуждавате да не споделям нищо. Ами къде се настанихте?
         — Живеем заедно в една шатра, която Сантър избра за нас.
         — А той остана ли при вас?
         — Да.
         — Къде се намира тази шатра?
         — До вигвама на Пида.
         — Странно! И Сантър сам я избра, така ли?
         — Да. Тангуа му разреши да живее, където си поиска.
         — И той си избра тъкмо шатрата до вигвама на Пида, който съвсем не е тъй благосклонен към него както Тангуа, тъй ли? Хмм! Бъдете нащрек! Много е възможно Сантър ненадейно да изчезне и да ви зареже тук. Тогава може да се очаква внезапна промяна в отношението на червенокожите към вас. Сега те ви търпят, обаче ако Сантър офейка, ще гледат на вас като на врагове. А дали…
         — Heavens! — прекъсна ме той. — Ето на, видя ме, че стоя при вас!
         Тъкмо в този момент измежду вигвамите се показа Сантър, съзря Пейн и бързо се приближи.
         — Изглежда, че ужасно се страхувате от този тип, към когото все пак изпитвате толкова голямо доверие! — обадих се подигравателно.
         — Не се страхуваме, но той не желае да идваме при вас.
         — Тогава тичайте при него и го молете за извинение!
         — Какво търсиш тук, Пейн? — извика Сантър още отдалече. — Кой ти каза, че е необходимо да разговаряш с този човек?
         — Минавах случайно оттук и той ме заговори — извини се смъмреният Пейн.
         — И дума не може да става за случайност. Тръгвай! Ще дойдеш с мен!
         — Но мистър Сантър, та аз не съм дете и…
         — Мълчи и тръгвай с мен! Хайде!
         Сантър хвана Пейн за ръката и го дръпна след себе си. Какви ли лъжи беше надрънкал на тези трима неопитни мъже, че толкова държаха на него и допускаха по такъв начин да се отнася с тях!
         От практически съображения при мен бяха поставени пазачи, които горе-долу разбираха английски. И тъй, те чуха нашият разговор, след което отново получих доказателство, че кайовите гледаха на мен с много по-голямо уважение, отколкото на Сантър. Щом Сантър и Пейн се отдалечиха, един от пазачите, с когото бях разговарял вече няколко пъти, докато другият си оставаше мълчалив, направи следната забележка:
         — Тези бледолики са овце, които вървят подир вълк. Той ще ги изяде, веднага щом почувства глад. Защо не вярват на предупрежденията на Олд Шетърхенд, който им мисли доброто?
         Малко по-късно дойде Пида, за да огледа моите ремъци и същевременно да разбере дали имам да се оплача от нещо. Той посочи споменатите колове, забити в земята на четири места по четири.
         — Олд Шетърхенд сигурно се е изморил, понеже от дълго време стои прав. През нощта ще лежи тук между коловете. Или може би иска отсега да легне?
         — Не — отказах аз, — още мога да стоя прав.
         — Тогава нека това стане след вечеря. Има ли белият ловец някое друго желание!
         — Да, една молба.
         — Кажи ми я! Ако мога, с удоволствие ще я изпълня.
         — Искам да те предупредя да се пазиш от Сантър.
         — От Сантър ли? Та той е като жалка бълха спрямо Пида, сина на вожда Тангуа!
         — Много си прав. Но човек трябва да се пази и от бълхата, за да не се загнезди в дрехите му. Чух, че сега живеел до тебе.
         — Да, онази шатра беше празна.
         — Тогава внимавай да не влезе в твоята! Изглежда, че има такова намерение.
         — Пида ще го изхвърли навън!
         — Това може да стане само ако дойде открито. Ами ако се промъкне тайно, без да го забележиш?
         — Пида ще го забележи.
         — Даже и ако не си в шатрата?
         — Тогава вътре ще е моята жена и тя ще го изгони.
         — Сантър се домогва до говорящата хартия, която ти взе.
         — Няма да я получи.
         — Надявам се. Би ли ми разрешил още веднъж да я погледна?
         — Та нали си я гледал и чел!
         — Но не цялата.
         — Тогава ще ти дам да я видиш цялата, но не сега, защото вече се смрачава. Рано сутринта, щом се развидели. Пида ще ти я донесе.
         — Благодаря ти. И още нещо: Сантър се домогва не само до говорящата хартия, ами и до пушките ми. Те са прочути и той много иска да ги притежава. В чии ръце се намират сега?
         — В моите.
         — Тогава пази ги добре!
         — Пушките са скътани превъзходно. Даже и посред бял ден Сантър да влезе във вигвама ми, пак не би ги видял. Увих ги в две одеяла и ги поставих под моята постеля, за да не се навлажняват. Отсега нататък те ми принадлежат. Пида ще наследи твоята слава като собственик на карабина „Хенри“, а за тази цел Поразяващата ръка ще му помогне.
         — С удоволствие, стига да мога.
         — Внимателно огледах пушките. Мога да стрелям с мечкоубиеца, но не и с карабината „Хенри“. Ще ми покажеш ли, преди да умреш, как става зареждането й?
         — Да.
         — Благодаря ти. Можеше и да не ми издаваш тази тайна. Ако не ми я кажеш, карабината ще бъде безполезна за мен. Но понеже въпреки всичко си съгласен да ми я издадеш, то аз ще се погрижа до започването на изтезанията ти да бъде изпълнявано всичко, каквото пожелае сърцето ти.
         Той си тръгна, без да знае каква надежда ми вдъхна.
         Откровено казано, бях таил надежда, че ще мога да извлека някаква полза от присъствието на Пейн, Клей и Съмър. Макар че не изпитваха някакви приятелски чувства към мен, все пак като че ли те бяха длъжни да ми съдействат според силите си. Ако действително постъпеха така, все щеше да се предложи някой удобен случай да ми помогнат да се освободя от Дървото на смъртта. Веднъж само да видех ръцете си развързани, никой повече нямаше да може да ме задържи. Но за съжаление бях принуден да се откажа от подобни мисли. Поведението на Пейн ми доказа, че не можех да разчитам на тези хора.
         И тъй бях предоставен сам на себе си. Но все пак трябваше да се намери някакъв начин да се избавя от мъчителната смърт. Веднъж да видех само ръката си свободна с нож в нея! Та това не беше невъзможно дори не беше трудно. Сетих се за Тъмнокосата. Изглежда, тя ми съчувстваше, а ми беше известно колко много бледолики са успявали вече да използват подобно съчувствие, за да избягат от плен. Не си бях правил тези сметки предварително, не затова бях попитал за името й, а после я бях заговорил! Тази мисъл ми мина през ума едва сега. Във всеки случай каквото и да станеше, трябваше да избягам! Да избягам, та ако ще и в последния миг, преди да ме завържеха за кола на мъчението, да се наложеше да прибягна и до най-отчаяното средство!
         И ето че Пида дойде и ме помоли да му обясня как се стреля с моята карабина „Хенри“! Не можех и да мечтая за нещо по-хубаво. Ако искаше да му покажа как се държи пушката и изобщо как се борави с нея, той трябваше да ми развърже ръцете. После бързо щях да грабна ножа от пояса му, да разрежа ремъка на краката си и щях да бъда свободен в ръка с моята карабина с двадесет и пет изстрела! Вярно, че това беше рисковано начинание. Но нима рискувах нещо повече от живота си, който сега и бездруго бе заложен на карта?
         Наистина, по-добре щеше да е, ако ми се предложеше удобен случай да се измъкна чрез хитрост, без да е необходимо да се излагам на куршумите и другите оръжия на червенокожите. Но засега все още нямаше изгледи за подобен случай. Може би по-късно щеше да ми се предложи. Все още имах време.
         И тъй през нощта щях да лежа вързан. Около дървото в земята бяха забити шестнадесет кола — по четири на всяка една от четирите страни. Следователно бяха достатъчни за четирима пленници, а по разположението им разбрах по какъв начин връзваха хората. След като пленникът легнеше между тях, ръцете и краката му се завързваха за отделен кол. После той оставаше да лежи с разпънати ръце и разчекнати крака в едно наистина много неудобно положение, което едва ли даваше възможност за спане, но затова пък гарантираше на индианците, че дори и да нямаше пазачи, пленникът не можеше да избяга.

Няма коментари:

Публикуване на коментар