24 август 2012 г.

Карл Май, Винету: Книга 3 (3)




         9.
         Една необикновена странноприемница

         Сан Франциско е разположен в самия край на дълъг и тесен нос. От западната му страна е океанът, от източната — великолепният му залив, а на север се намира входът за този залив. Пристанището на Сан Франциско е може би най-красивото и най-безопасното в цял свят и същевременно е толкова голямо, че в него биха се побрали флотите на всички страни. Навсякъде се забелязва кипежът на трескав живот, среща се неописуемо пъстър хаос от най-различни националности, каквито изобщо може да си представи човек. С европейците от всички държави на Стария континент се смесват „дивите“ или полуцивилизовани червенокожи, които изнасят на тукашния пазар плодовете на своя лов и може би за пръв път получават такава цена, която не може да се нарече, направо чиста измама. В този град гордият, живописно облечен мексиканец крачи редом с непретенциозния немец, невъзмутимо спокойният англичанин редом с чевръстия французин. Индийските кули в бели памучни дрехи се срещат с нечистоплътните полски евреи, елегантните контета — с грубите американски пионери, а тиролските търговци — със златотърсачите, загорели от слънцето, с невчесани сплъстени коси, под чиито големи рошави бради е изчезнало всичко онова, което обикновено се определя с понятието „физиономия“. Тук можете да се натъкнете на монголци от азиатските плата, на перси* от Индия, малайци от Зондския архипелаг и китайци от брега на Янг-цзе-кианг.
         [* Привърженици на учението на Заратустра. — Б.пр.]
         Тези синове на „Небесната империя“ представляват най-забележителната чуждоземна съставна част от населението на града и му придават особен облик. Те всички до един изглеждат като излети от един калъп и скроени по една мярка. На всички носовете са къси и чипи, на всички долната челюст е издадена напред, на всички устните са обърнати нагоре, ъглестите скули силно изпъкнали, очите тесни и изтеглени. Лицата им имат един и същ цвят — жълтеникаво пепеляв без никакви други нюанси, без следа от по-тъмно оцветяване на бузите или от по-светло на челото. В неподвижните безизразни черти на всички лица се наблюдава някаква празнота, тъй че изобщо не би могло да става дума за какъвто и да било израз на лицето, ако в присвитите очи не се четеше нещо, отличително за тях — притворство.
         Китайците са най-трудолюбивите работници на Сан Франциско. Тези дребни, кръглолики, добре охранени и при все това тъй пъргави хорица имат рядко срещана вродена дарба за всякакви дейности и показват особено завидна сръчност при онзи вид труд, при който най-важното нещо е ловкостта на ръцете и търпението. Те изрязват всякакви фигурки от слонова кост и дърво, струговат метали, бродират върху сукно, кожи, платове от памук, лен и коприна. Плетат и тъкат, чертаят и рисуват, плетат дантели и шият. Умеят да изплетат нещо от привидно съвсем непластичен материал и изработват странни чудновати неща, достойни за възхищение, които им осигуряват добра клиентела сред всички колекционери на рядкости.
         Освен това те са скромни и се задоволяват и с най-малката печалба. Вярно е, че отначало искат безсрамно много пари, обаче всеки знае, че с тях човек може да се пазари и накрая се съгласяват дори и когато им се предложи една трета или даже една четвърт от първоначалната сума. И надниците, които им се заплащат, са по-малки от надниците на белите, но все пак са десеторно по-високи, отколкото в тяхната родина, и тъй като китайците имат малки разходи, понеже живеят необикновено скромно и пестеливо, постепенно успяват да се замогнат. Всички дребни занаяти са в техни ръце. Те се грижат както за прането, поддържането на чистотата и реда в домовете, тъй и за всички дейности в кухнята.
         Ала не само китайците са пъргави и работливи. Невероятни са предприемчивостта и трудолюбието изобщо на всички жители в Сан Франциско. Тези хора имат само една цел — искат да спечелят пари, и то колкото се може повече и по-бързо. Всички знаят, че времето е пари и че всеки, който задържа и бави другите, пречи сам на себе си. Ето защо всичко върви безпрепятствено.
         Така е навсякъде из града: в домовете и странноприемниците, така е по улиците и площадите. Бледата и слабичка американка, гордата черноока испанка, русокосата немкиня, грациозната французойка, всички те вървят, пристъпят леко, бързат и ситнят насам-натам. Богатият банкер с фрак, ръкавици и цилиндър носи в едната си ръка голямо парче шунка, а с другата размахва кошница със зеленчуци. Ранчерото е преметнал през рамо мрежа с риба, за да украси с нея празничната си трапеза. Някакъв офицер държи в ръка угоен петел.
         Един квакер е събрал и вдигнал нагоре полите на дългото си палто, също както жените правят с престилките си, и е наслагал вътре няколко едри омара. И в цялото това живописно множество хората вървят редом един до друг, задминават се, пресрещат се, връщат се обратно, пресичат си пътя един другиму, обаче без да си пречат.
         При влизането ни в столицата на Страната на златото ние минахме безпрепятствено и необезпокоявано през многолюдните и оживени улици и стигнахме до Сътърстрийт, където скоро намерихме хотел „Валядолид“. Той представляваше странноприемница в калифорнийски стил, състояща се от дълга едноетажна дъсчена сграда, подобна на пивниците-еднодневки, които се строят у нас по време на народни увеселения и състезания по стрелба.
         Оставихме конете си на коняря, който ги отведе под малък навес. Влязохме в помещението за посетители, което въпреки огромните си размери бе толкова пълно, че едва успяхме да се докопаме до една маса. Появи се един от келнерите. Всеки от нас направи поръчка по свой вкус и щом като ни бе сервирано, аз веднага започнах с въпросите си:
         — Мога ли да говоря със сеньор Енрике Гонсалес?
         — Йес, сър. Да го извикам ли?
         — Да, ако бъдете тъй любезен.
         Висок испанец със сериозно изражение на лицето се приближи до масата ни и се представи като сеньор Гонсалес.
         — Можете ли да ми кажете дали някой си Алън Маршъл все още живее при вас? — попитах го аз.
         — Не знам, сеньоре, не го познавам, никого не познавам. Изобщо не се интересувам за имената на моите гости. Това е работа на сеньората.
         — Мога ли да говоря с нея?
         — И това не знам. Ще трябва да попитате някое от момичетата.
         С тези думи той ни обърна гръб. Изглежда, че отношенията между него и сеньората бяха същите като отношенията между ранчерото Фернандо де Венанго и сеньора Еулалия, нейната сестра. И тъй, аз станах и взех курс към онази посока на света, откъдето цялото заведение се пълнеше с примамливия аромат на печено. Пътьом се натъкнах на дребна и стройна женска персона, която бързешком се опита да се шмугне покрай мен. Хванах я за ръката и я задържах.
         — Ей, малката, къде е сеньората?
         Тъмните й очи гневно ме пронизаха.
         — Vous etes un ane!*
         [* Vous etes un ane (фр.) — Вие сте магаре (глупак)! — Б.пр.]
         Аха, значи французойка! Ядосана, тя рязко си освободи ръката и бързо се отдалечи. Продължих нататък. Край ъгъла на една от масите ме пресрещна втора Хеба*.
         [* Хеба (древногръцка митология) — богиня на младостта. — Б.пр.]
         — Мадмоазел, бихте ли ми казали, дали е възможно да говоря със сеньората?
         — I am not mademoiselle!*
         [* I am not mademoiselle! (англ.) — Не съм мадмоазел! — Б.пр.]
         И изчезна. И тъй, англичанка или американка! Но ако ми беше писано, преди да се добера до моята сеньора, да премина през всички народи и езици, едва ли щях да разговарям с нея преди свечеряване. Ала ето че отсреща забелязах да стои друга млада жена, която ме следеше с поглед. Стори ми се… да, наистина, несъмнено бях виждал вече това лице! Отново опънах платна, насочвайки се право към нея. Но преди още да я достигна, тя плесна с ръце и се втурна към мен, като че ли имаше намерение да вреже носа на кораба си в моя борд и да ме прати на дъното.
         — Господин съседе, нима е възможно? Едва ви разпознах, каква брада сте си пуснали тук!
         — Я виж ти! Густел, Густел Ебербах! И аз едва ви познах, тъй много сте пораснала! Но как попаднахте от дома тук в Америка, в Калифорния!
         — Майка ми умря малко след като отново тръгнахте по света. И ето че тогава при нас дойде някакъв посредник и успя да придума татко да заминем. Но не всичко стана тъй, както си мислеше той. Сега баща ми и братята ми са горе в планините, където имало толкоз много злато, а мен ме оставиха тук да чакам, докато се върнат. Добре съм, не се оплаквам.
         — По-късно пак ще си поговорим — рекох й аз, — а сега ми кажете къде мога да намеря сеньората! Вече питах две ваши колежки, но в отговор чух само различни грубости.
         — Лесно обяснимо е, понеже не бива да наричате госпожата иначе, освен „доня“. Най-добре доня Елвира.
         — Ще го имам предвид! И тъй, възможно ли е да разговарям с нея?
         — Ще проверя. Къде сте седнали?
         — Ей там на втората маса.
         — Засега се върнете на мястото си, съседе. Щом науча нещо, ще ви съобщя.
         Това беше пак една от онези необикновени срещи, каквито съм преживявал не една или две. Бащата на Густел Ебербах и моят баща бяха съседи и взаимно са си кумували. А ето че сега старият дърводелец се бе запилял горе в златните мини. Двамата му сина, по-възрастният от които ми беше съученик, се намираха при него, а още в първата странноприемница на Сан Франциско, чийто праг прекрачваше кракът ми съдбата ми бе отредила да срещна най-малкото му дете, Густел. Когато все още я носех на ръце, тя все си разрошваше гъстата коса тъй, че кичурите й щръкваха във всички посоки. После се засмиваше и с малкото си носле започваше да „рисува“ по лицето ми. По онова време и през ум не ми е минавало, че някога ще се видим в Калифорния.
         Не след дълго тя се приближи до масата ни.
         — Сеньората иска да ви види, макар че в момента няма приемен час.
         — Приемен час ли? Една хотелиерка?
         Густел повдигна рамене.
         — Ами на, има, и то два пъти дневно: сутрин от единадесет до дванадесет и следобед от шест до седем. Всеки, който дойде да я посети извън това време, трябва да чака, освен ако няма някоя добра препоръка.
         — Аха, много благодаря! — засмях се аз. — Човек изобщо няма представа каква цена би могла да има една любезна съседка!
         — Нали? Хайде, елате!
         Цялата работа започваше да прилича на истински прием при някоя видна личност. Бях въведен в малко помещение, което бе подредено като чакалня. Според указанията на Густел трябваше да чакам тук докато зад дебелата завеса се разнесеше звън на звънец.
         Всичко това ми се струваше твърде странно, още повече че измина почти половин час, докато бе даден въпросният сигнал. Влязох и се озовах в стая, която бе буквално претъпкана от цяла колекция всевъзможни мебели и различни предмети, служещи като украшения. Изглежда, доня Елвира държеше на всяка цена да има красива и богато обзаведена стая и тя наистина си я беше обзавела, и то така, че от стените не се виждаше даже и един квадратен сантиметър. Тя седеше на едно канапе, подпряла се с длан върху географска карта, преметната през страничното облегало на канапето. В скута й имаше китара, до нея някаква започната бродерия, а пред нея пък стоеше триножник за рисуване, но бе поставен между нея и прозореца по такъв начин, че за светлина и дума не можеше да става. Върху закрепения бял лист забелязах две полузавършени скици. Ако не се лъжех, едната, изглежда, представляваше главата на котарак или на старица, на която все още липсваше утринното боне, а другата скица пък несъмнено имаше зоологически характер, само че никак не ми беше лесно да определя по-точно изобразения предмет. Тя представляваше или кашалот, изтънен стократно, или пък глист в съответното удебеляване.
         Поклоних се ниско и смирено. Изглежда, сеньората не ме забеляза, а втренчено гледаше някаква точка на тавана, където аз не успях да открия нищо забележително. Но ето че с внезапно и бързо движение обърна към мен глава и ме попита на английски:
         — Какво е разстоянието между луната и земята?
         Въпросът й не ме изненада. Бях очаквал някаква подобна чудатост. Но каквото повикало, такова се и обадило!
         — На петдесет и четири хиляди мили, и то в понеделник — отвърнах аз. — В съботите разстоянието намалява на около петдесет хиляди.
         — Правилно!
         Доня Елвира отново започна да разучава споменатата точка. След това пак последва същото рязко обръщане на главата й към мен и тя ме попита:
         — От какво се правят стафидите?
         — От грозде.
         — Съвсем правилно!
         Нещастната точка за трети път трябваше да изтърпи втренчения й поглед, след което тя ме атакува с въпроса:
         — Какво представлява Poil de chevre?
         — Това е плат за дрехи, петнадесет аршина от който струват едно златно ескудо, но хората го носят вече твърде рядко.
         — Правилно! Сега вече сте ми добре дошъл, сеньор! Аугуста ме помоли да бъда благосклонна към вас, обаче аз не съм особено разточителна с моята благосклонност и имам навика да подлагам на изпит всеки, който се стреми да я получи. Вие, немците, сте известни с вашата ученост, ето защо ви избрах най-трудните въпроси от различните области на човешкото знание и вие великолепно издържахте изпита, макар че имате по-скоро вид на мечка, отколкото на учен. Но Аугуста ми каза, че сте посещавали много училища и сте се запознали с всички страни и народи. Седнете, сеньор!
         — Благодаря, доня Елвира де Гонсалес! — отвърнах аз и скромно се настаних на ръба на един от столовете.
         — Желаете да останете в моята странноприемница, така ли?
         — Да.
         — Ще ви дам тази възможност, понеже както виждам сте много учтив човек, а пък, ако си дадете малко труд, и външността ви ще придобие по-приличен вид. Бил ли сте вече в Испания?
         — Да.
         — Какво ще кажете за тази карта на моята родина, която съм начертала?
         Тя ми подаде хартията. Картата бе прерисувана през копринена хартия, и то твърде зле.
         — Много прецизна работа, доня Елвира де Гонсалес!
         Тази чудачка прие похвалата ми като нещо съвсем естествено.
         — Да, ние жените най-сетне се еманципирахме и нашата най-голяма слава и заслуга е, че започнахме да навлизаме в дълбините на науката, а също така и да изпреварваме мъжете в изящните изкуства. Погледнете тези две картини. Ненадминати са в грандиозността и възвишеността на сюжета. Какви фини линии, какви нюанси, какво отражение на светлината! Вие сте специалист, но въпреки всичко искам да ви изпитам. Какво представлява тази картина?
         Сигурно сега щях да претърпя най-позорно поражение, ако „грандиозността и възвишеността на сюжета“ не ми бяха подсказали ясно за какво става въпрос. Ето защо с невъзмутимо дръзновение отвърнах:
         — Морското чудовище.
         — Правилно! Вярно, че досега никой не успя ясно да го различи, обаче както за духа на изследователя няма никакви непреодолими пространствени прегради, тъй и окото на художника е дарено със способността да възприема образи, които все още са незрими. Ами тази рисунка?
         — Представлява „Горилата“ на прочутия Дю Шайи*.
         [* Дю Шайи (1835–1903) — френски изследовател на Африка, донесъл в Европа първата жива горила. — Б.пр.]
         — Правилно! Вие сте най-ученият човек, когото съм виждала, понеже никой преди вас не съумя веднага да разпознае „Морското чудовище“ и „Горилата“. Достоен сте за всичките научни звания и титли!
         Това признание, което би трябвало да ме изпълни с гордост, има почти същото въздействие като чесъна и лука на добрата сеньора Еулалия. Нейната гениална сестра посочи към масата, поставена до входната врата.
         — Аз ръководя моята странноприемница, без да се занимавам пряко с ежедневните въпроси на нейното стопанисване. Ей там има мастило, перодръжка и една книга. Нанесете в нея вашите имена!
         След като свърших тази работа, попитах:
         — А мога ли сега да впиша и имената на моите спътници?
         — Спътници ли имате? Кои са те?
         Започнах с чернокожия.
         — Цезар, моят тъмнокож слуга.
         — Разбира се, човекът, разпознал моето „Морско чудовище“ от пръв поглед, не може да пътува без прислуга. Но тези имена не се вписват. По-нататък!
         — Винету, вождът на апачите.
         Тя направи движение, издаващо изненадата й.
         — Прочутият Винету?
         — Естествено.
         — Трябва да го видя. Ще ми го представите! Запишете му името!
         — След това един ловец на име Безухия, който…
         — Изтребителят на индианци ли?
         — Да.
         — Запишете го! Вие пътувате в най-отбрано общество. Продължавайте!
         — Четвъртият и последен мой спътник е мистър Бърнард Маршъл, ювелир от Луисвил, щат Кентъки.
         При тези думи тя едва не скочи на крака.
         — Не думайте! Ювелирът Маршъл от Луисвил!
         — Бърнард има брат на име Алън — допълних аз, — който е имал щастието да живее при вас, доня Елвира де Гонсалес.
         — Значи предположението ми е вярно! Запишете незабавно и него, сеньоре! Ще получите най-хубавото спално помещение. Вярно, че в хотел „Валядолид“ няма самостоятелни стаи, но въпреки това ще останете доволни от моето гостоприемство, а още тази вечер всички сте поканени на вечеря в моя частен салон.
         — Благодаря ви, доня Елвира! Уверявам ви, че умея да ценя оказването на такава висока чест. Имам навика да записвам и събирам всичко каквото видя и науча по време на моите пътешествия. После то се отпечатва и става обществено достояние. Няма да забравя най-горещо да препоръчам хотел „Валядолид“.
         — Сторете го, сеньор, макар че при вашия външен вид никак не мога да си представя как седите пред писалището! Имате ли някаква молба? С удоволствие ще ви я изпълня.
         — Нямам молба, но ми се иска да ми дадете едно сведение.
         — Сведение ли?
         — Да. Алън Маршъл не живее вече при вас, нали?
         — Не. Напусна хотела ми почти преди четири месеца.
         — Къде отиде?
         — В златните мини край Сакраменто.
         — Получавали ли сте някакво известие от него?
         — Да, веднъж. Съобщи ми адреса, на който трябваше да му препращам писмата.
         — Ще можете ли да си го спомните?
         — Разбира се, защото човекът, до когото трябваше да изпращам писмата на мистър Маршъл, е наш добър семеен познат. Мистър Хоулфи, Йелоу Уотър Граунд. Той е търговец, при когото златотърсачите могат да си купят всичко необходимо.
         — А след заминаването на Алън получиха ли се тук писма за него?
         — Няколко. Винаги му ги изпращах при първа възможност. А после… да, наскоро тук се появиха двама мъже, които питаха за него. Били негови постоянни търговски партньори и искаха спешно да преговарят с него. И на тях им дадох адреса му.
         — Ами кога си тръгнаха двамата мъже оттук?
         — Почакайте… да, беше вчера рано сутринта.
         — Единият от тях е по-възрастен, а другият по-млад, нали?
         — Така беше. Изглежда, бяха баща и син. Имаха препоръка от моята сестра, която им бе оказала гостоприемство.
         Кимнах.
         — Имате предвид ранчото на дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо!
         — Какво? Нима познавате този човек?
         — Много добре, а също така и вашата сестра, доня Еулалия при която бяхме, без да съм я молил да ми даде някое писмо като доказателство за това.
         — Възможно ли е? Разказвайте, сеньор, разказвайте!
         Изпълних желанието й, но разказът ми не беше особено подробен и откровен. Тя ме изслуша с жив интерес и щом свърших, каза:
         — Благодаря ви, сеньор! Във ваше лице се запознавам с първия немец, който знае как трябва да се отнася към една испанска сеньора. Радвам се на нашата съвместна вечеря и своевременно ще ви известя кога ще започне тя. Hasta luego!
         Направих страхопочитателен поклон, който несъмнено никак не подхождаше на външността ми, и заднишком се измъкнах навън. Когато влязох в гостилницата, погледите на целия обслужващ персонал се отправиха към мен с нескривано уважение. Густел Ебербах се появи веднага.
         — Господин съседе, ама вие сте голям късметлия! Никой досега не е имал толкова продължителна аудиенция при сеньората, а даже не е имало, случай и на половината от това време. Сигурно страшно ви е харесала!
         — Напротив! — отвърнах през смях. — Ще ме остави в хотела си само при условие, че подобря външността си. Тя каза, че съм имал вид на истинска мечка.
         — Хмм, все пак има известно право. Но аз мога да ви помогна. Ще ви отведа горе в моята стаичка и ще ви осигуря всичко, от което имате нужда: бръснач, вода, сапун, всичко!
         — Няма да е необходимо, защото скоро ще ни бъде дадено спално помещение — възразих аз.
         — Хич не го вярвайте! Нарежданията за разпределянето на спалните помещения ми се дават едва точно в осем и нито минута по-рано.
         — Сеньората каза, че ще получим най-хубавата стая. Къде се намира тя?
         — Всички спални помещения са горе под самия покрив. Значи, ще получите онзи гълъбарник, който се отличава с най-добро проветрение.
         В този миг се разнесе силният звън на камбанка.
         — Тя ме вика, съседе. Трябва да побързам, понеже звъни в необичайно време и сигурно се е случило нещо неочаквано.
         Густел бързо се отдалечи, а аз седнах при спътниците си, които бяха привлекли вече погледите на посетителите, макар че появяването на един уестман или на някой индианец тук, в Сан Франциско, е нещо най-обикновено. Особено интересни за тях бяха великолепната фигура на Винету и неговите маниери, а също и Марк, дребосъкът с липсващите уши, което не оставяше място за съмнение у хората, че беше преживял необикновени приключения.
         — Е? — попита ме Бърнард.
         — Преди повече от три месеца брат ти е заминал оттук и е писал само един-единствен път от Йелоу Уотър Граунд. Писмата ти са му били препращани на един тамошен адрес.
         — Къде се намира това селище?
         — Доколкото си спомням, е разположено в една странична долина на Сакраменто, в която е намерено много злато. Казваха, че там буквално гъмжало от дигъри, но, изглежда, напоследък са се преместили нейде по-нагоре по реката.
         — Алън оставил ли е тук нещо?
         — Не попитах доня Елвира.
         — А е трябвало да я попиташ.
         — Скоро ще имаме тази възможност, защото всички сме поканени на вечеря.
         — А-а, това звучи приятно! Впрочем ще се осведомя от нашата тукашна банка, дали Алън я е посетил.
         В този момент към нас се приближи Густел.
         — Господин съседе, повикаха ме заради вас. Вечерята ще бъде в девет часа, а стаи ще получите още сега.
         — Стаи ли? Струва ми се, че тук имаше само гълъбарници!
         — Отзад е издигната пристройка с няколко помещения. Там има две хубави стаи, използвани от доня Елвира само когато й дойдат на гости роднини.
         — Вероятно там е живяла и сеньорита Алма?
         — Да, чувах да се говори за нея, макар че по онова време все още не бях тук.
         — А не сте ли чували и дали тази дама е познавала някой си Алън Маршъл, който е живял тук по същото време?
         — О, да! Хората много говориха за тях и се смяха. Тя буквално преследвала този господин, тъй че той едва успял да се отърве от нея. А сега елате с мен. Вече нося и ключовете.
         Ние станахме и я последвахме. Двете стаи, които получихме, можеха да се нарекат направо луксозни в сравнение с останалото обзавеждане на „хотела“. В едната от тях се настаниха Бърнард и Безухия, а в другата Винету и аз. На Цезар дадоха отделно помещение.
         Моята услужлива съседка ни снабди с всичко, което ни бе необходимо, за да придадем на външността си по-приветлив вид, тъй че скоро бяхме вече в състояние да излезем из града. Винету остана в стаята си. Беше твърде горд, за да има желание да се превърне в обект на хорската жажда за зрелища по улици и по площади. И Марк се излегна на кревата си с думите:
         — Какво ли ще правя в града? — рече той. — Мога да ходя, не е необходимо да се упражнявам в ходене например из този град, а къщи и хора съм виждал предостатъчно. Гледайте по-скоро да се измъкваме от тази лудница и да се връщаме в саваната, иначе от голямата скука ще вземат пак да ми пораснат ушите и тогава край на Безухия!
         Добрият Марк се намираше в града едва от няколко часа, а вече чувстваше копнеж по свободната прерия. Какво ли би трябвало да изпитват „диваците“, когато за да се „поправят“, биват тиквани в тесните мрачни килии на някой филаделфийски или обърнски затвор само защото са се съпротивявали срещу насилственото изхвърляне от земите, които са тяхна родина, от които се препитават и където са гробовете на техните бащи и братя!
         Обиколката ни из града не беше безцелна. Бърнард и аз посетихме банкера, с когото семейство Маршъл поддържаше делови отношения. Но успяхме да научим само, че Алън се отбил няколко пъти, а после след кратко сбогуване потеглил за мините. Изтеглил всичките си пари и ги взел със себе си, за да закупува нъгитс.
         След това безрезултатно посещение започнахме да се шляем из улиците, докато Бърнард внезапно ме вмъкна в някакъв магазин, където се продаваха всевъзможни видове и големини облекла. Тук човек можеше да си избере както най-фина мексиканска носия, тъй и ленената работна дреха на кулите.
         Не беше трудно да се отгатне намерението на Бърнард. Макар и направени от здрава материя, по време на дългото ни пътуване нашите дрехи бяха пострадали толкова много, че наистина изглеждаха не само малко, ами и доста окъсани и занемарени. Бяхме избръснати, взаимно си бяхме подстригали косите, обаче облеклото ни бе в окаяно състояние. По време на покупките забелязах, че Бърнард имаше вкус. Избра си траперско облекло, което му стоеше много хубаво. Само че цените съответстваха на по-скъпия живот в Сан Франциско.
         — Хайде, Чарли, сега да вземем дрехи и за теб! — рече той, след като си купи всичко необходимо. — Ще ти помагам в избора.
         — Хмм, вярно че се нуждаех от подобна покупка, обаче цените не бяха съвсем съобразени с моя джоб. Никога не съм се числял към онези нещастни хора, които, където и да бръкнат, вадят по някоя стотачка и навсякъде, където отиват, се препъват в чувал, пълен с талери, а спадам към онези достойни за завиждане люде, които имат сладкото съзнание, че днес са припечелили толкова, колкото им е необходимо за утрешния ден. И ето защо навярно съм изглеждал доста смешен, когато след думите си Маршъл веднага се залови да избира дрехи за мен.
         Погледът му се спря на следното: ловна риза със снежнобял цвят от щавена кожа на малко еленче, изящно украсена с червено везмо от ръцете на индиански жени. Кожени легинси от гърба на елен с ресни по двата външни шева. Ловна връхна дреха от кожата на бизон, но тъй мека и еластична, сякаш бе от кожа на катеричка. Ботуши от меча кожа, чиито подгънати кончови можеха да се изтеглят нагоре чак до хълбоците. Подметките им бяха от най-добрия материал, какъвто може да се намери за тази цел, а именно кожа от опашка на възрастен алигатор. И накрая Маршъл избра боброва шапка, украсена по горния си ръб с кожа от гърмяща змия. По негово настояване трябваше да вляза в малко помещение, преградено с дъски, за да облека новите дрехи, а когато излязох, той ги беше вече платил. Протестите ми останаха напразни.
         — Чарли, хайде да не спорим! — рече той. — Все още съм ти много задължен, а ако не искаш да го признаеш, тогава ще пиша тези неща на твоята сметка, която все някога ще уредим.
         Той искаше да вземе и за Марк някои неща, обаче го разубедих, понеже много добре знаех колко силно е привързан дребосъкът към допотопните си дрехи, а освен това Безухия имаше такава фигура, за която нямаше да се намери готово облекло.
         Когато се върнахме във „Валядолид“, моето преобразяване предизвика най-силна радост у Цезар.
         — О, масса, сега масса изглеждат съвсем много твърде красив, тъй хубав кат Цезар, ако и той получил нов дреха и шапка!
         Нямаше как, трябваше да го възнаградя за това добронамерено сравнение с един благодарствен поглед, понеже знаех, че по този начин негърът ми бе изказал най-голямата си възможна похвала.
         Все пак на Марк Джорокс стаята му се бе видяла твърде тясна. Беше се настанил сам на една маса в гостилницата и щом ни видя да влизаме, ни направи знак с ръка да седнем при него.
         — Слушайте! — каза той с приглушен глас. — До нашата маса се води разговор, който засяга например и нас.
         — За какво става дума?
         — Горе в мините и златните залежи са се случили някои неща, които човек не би могъл да одобри. Навъдили са се много бандити и както изглежда, не са индианци, ами бели, които нападат завръщащите се златотърсачи, отнемат им живота, а и някои други работи. Тук е седнал един, който им се е изплъзнал на косъм. Тъкмо разказва приключенията си. Слушайте!
         На масата зад нас забелязах неколцина мъже, на които им личеше, че бяха видели през живота си и опасности, и беди. В момента един от тях говореше, а останалите следяха думите му с най-голям интерес.
         — Well — чух го да казва сега, — отрасъл съм в Охайо, а това ще рече, че съм понасъбрал опит по реките и в саваната, по суша и вода, в планините и долу в долините на Запада. Срещал съм се и с пиратите на Мисисипи, и с бандитите от горските райони и съм се бил неведнъж с тях. Слушал съм да разказват за провеждането на някой удар, на който никой не би повярвал. А аз съм го считал за възможен. Но никога и през ум не ми е минавала мисълта, че стават чак такива неща по толкова оживен път, и то посред бял ден! Това надминава даже и номера със старата пушка, дето някой можел да стреля с нея под ъгъл.
         — И все пак не ми звучи много правдоподобно — обади се един друг. — Нали сте били цял керван от петнадесет души срещу осем разбойници. Не е ли срам и позор, ако всичко е станало тъй, както ни го разказваш?
         — Човече, много умно и мъдро говориш, ама я иди някой път сам да опиташ! — гласеше отговорът. — Наистина бяхме петнадесет души, а именно шест тропейроси* и девет златотърсачи. Обаче ако решиш да се осланяш на тези тропейроси, загубен си! А трима от деветимата златотърсачи бяха болни от треска. Едва се крепяха върху мулетата, целите се тресяха от болестта, тъй че нито можеха да дадат свестен изстрел, нито пък да нанесат хубав удар с нож. Е, били ли сме действително петнадесет души, а?
         [* Тропейроси (исп.) — водачи на мулета, керванджии. — Б.нем.изд.]
         — След това обяснение, работата наистина става малко по-ясна. Но все пак по този път минават толкова често разни коли, ездачи и пешеходци, че по всяко време нейде наблизо има хора, от които можеш да очакваш помощ?
         — Тъй е, обаче какво пречи на онези типове да издебнат тъкмо един такъв миг, когато наблизо няма жив човек?
         — Е, тогава разказвай цялата история подред, та човек да може да проумее нещо от нея!
         — Ще ти изпълня желанието, драги! И тъй бяхме открили горе край Пирамиденото езеро такова богато златно находище, каквото едва ли ще намериш нейде другаде и просто трябва да ми повярвате, че след два месеца всеки от нас четиримата бе събрал около петдесетина килограма златен прах и нъгитс. Но работата спря дотук, понеже находището се оказа изчерпано, а двамина от нас получиха страшни болки в ставите от студа. Хич не е лесно от сутрин до вечер да стоиш до кръста във вода и да тръскаш батеата*. И тъй събрахме си багажа и се върнахме в Йелоу Уотър Граунд, където продадохме добитото злато на един янки, който плащаше значително повече от мошениците, занимаващи се с разменна търговия, дето за една унция** чисто злато ти дават килограм лошо брашно или половинка още по-лош тютюн. Но въпреки това този човек въртеше добра търговия. Мисля, че се казваше Маршъл и беше от Кентъки или нейде от онзи край.
         [* Батеа (исп.) — съд за промиване на златоносен пясък. — Б.пр.]
         [** Унция — мярка за благородни метали, равна на 28,35 г. — Б.пр.]
         Бърнард бързо се извърна.
         — Още ли е там?
         — Не знам, а и не ме интересува. Но не ме прекъсвайте с безполезни въпроси, защото, ако наистина трябва да разказвам цялата история подред, както настоява този човек, то не бива да ми отвличате вниманието! И тъй този Маршъл, мисля, че се казваше Алън Маршъл, изкупи целия ни добив. Ако бяхме умни, веднага щяхме да си вдигнем чуковете, но, първо, искахме да си отдъхнем от преживените мъки и неволи, нашите болници се нуждаеха от грижи, и второ, не ни се предложи незабавно някоя добра възможност за пътуване. Хората си шушукаха туй-онуй за разбойнически нападения, дори споменаваха имената на различни мъже, които били тръгнали на път от златните мини, обаче никога не пристигнали в Сакраменто или Сан Франциско.
         — А това истина ли беше?
         — Ще разберете от останалата част на разказа ми. Чакахме няколко седмици. Но горе животът е дяволски скъп и тъй като бяха научили, че джобовете ни не са празни, всичките ни удоволствия се състояха в непрестанна отбрана срещу разни мошеници картоиграчи и друга подобна паплач, която денонощно ни обсаждаше. Състоянието на ставите на двамата ни другари се беше малко подобрило, тъй че решихме да не чакаме повече, а да тръгнем заедно с други петима мъже, на които, както и на нас, не им се седеше вече на това място. Бяхме станали девет души, наехме и необходимите ни мулета, а по този начин числеността ни се увеличи и с шест тропейроси. Всички бяхме отлично въоръжени, тропейросите също, от които впрочем всеки един изглеждаше тъй, сякаш сам би могъл да се разправи с десетина противници. Тръгнахме на път и отначало всичко вървеше добре, но после започна да вали, и то тъй продължително, че нашите болници бяха обхванати от треска. На туй отгоре водата тъй разкаля пътя, че пътуването ни стана извънредно тежко и бавно. За цял ден изминавахме едва-едва осем мили, а през нощта даже и в палатките си не можехме да се спасим от пороя, който се лееше от небето, сякаш някой беше прекатурил нейде над главите ни огромна бъчва с вода. Това влоши състоянието на болните от треска до такава степен, че се видяхме принудени по време на езда да ги връзваме върху мулетата.
         — Ама че дяволски проклета история — обади се един от седящите край него. — И аз съм я карал тая гадна болест и знам как се чувства човек.
         — Well! И тъй бяхме изминали около две трети от пътя и вечерта си избрахме място за лагеруване. Тъкмо се бяхме заловили да опънем палатките и накладохме огън, достатъчно голям за да освети силно близката околност, и ето че в един миг около нас изненадващо изтрещя пушечен залп. Тъкмо в този момент бях коленичил на земята в сянката на една от палатките и се мъчех да завържа въжето за колчето. Ето защо не бяха успели да ме забележат. Светкавично се изправих, и то тъкмо навреме, за да видя как нашите тропейроси се качиха на конете си и побягнаха. Но всичко туй бе извършено толкова вяло и бавно, че бандитите имаха десетократна възможност да ги покосят с куршумите си. Наканих се да вдигна карабината си, обаче онова, което се разигра пред очите ми, ме накара да се откажа. Куршумите на осемте разбойници бяха улучили целта си толкова сигурно, че моите петима спътници, които бяха здрави и работеха на светлината на огъня, сега лежаха мъртви на земята. А тъкмо в мига, когато посягах към карабината си, убиха и тримата болни. Останах съвсем сам. Какво бихте направили вие в моето положение, а?
         — Hell and damnation*! Щях веднага да се нахвърля върху мерзавците и щях да сторя каквото е по силите ми! — обади се един от слушателите.
         [* Hell and damnation (англ.) — Проклятие, хиляди дяволи. — Б.пр.]
         — Не, бих очистил неколцина от тях с куршумите си — увери друг.
         — Много добре! — заяви разказвачът. — Лесно е да се говори, ама всички щяхте да постъпите тъй, както постъпих и аз. Би било безумие да се нахвърлям върху тях. Да стрелям по тях щеше да бъде също тъй неразумно, защото после щяха да ме очистят. Та нали не биваше да остава жив нито един свидетел на нападението! По тази причина убийците щяха да ме преследват, накъдето и да побегнех. Най-много щях да убия един или двама от тях.
         — Е, ами какво направи тогава?
         — Всичките ми пари бяха в джоба, превърнати в сигурни ценни книжа. Мулето ми стоеше завързано при другите животни недалеч от палатките. И тъй, докато негодниците претърсваха палатките, аз се промъкнах до мулето си и го развързах. В този момент един от тях изсвири с уста. Дочух тропот на копита и какво мислите, че стана?
         — Казвай!
         — Тропейросите се върнаха. Бяха ни предали на онези мерзавци и идваха, за да си получат частта от плячката. Бандитите наброяваха вече четиринайсет души. Метнах се на мулето си и препуснах колкото му държаха краката. За мое щастие то бе кротко създание и у него нямаше ината на онези твърдоглави добичета, които се срещат тъй често сред този род животни. Чух зад гърба си гръмки проклятия и голяма дандания, после долових и тропот на копита, но беше тъмно и успях да се измъкна.
         — А после?
         — Какво после! Гледах час по-скоро да се добера до Сан Франциско и сега съм радостен, че мога да си седя тук жив и здрав и да си пия портера.
         — Не разпозна ли някой от бандитите?
         — Всички имаха черни маски. Само един от тях, изглежда, беше предводителят им, смъкна тоя парцал от лицето си, когато тикна пръст в устата си, за да изсвири. Тогава успях да зърна физиономията му. Сигурен съм, че веднага ще позная негодника, ако ми се мерне нявга пак пред очите. Беше мулат. На дясната си буза има широк белег, несъмнено останал от дълбока рана, нанесена му с нож.
         — Ами тропейросите?
         — Всичките ще ги позная, но нямам намерение да се качвам пак горе в онзи ад, където сатаната вади и топи своето злато, за да подмами към смърт и гибел човешките души.
         — Как се казваше мулерото*? Често се оказва доста полезно да знаеш името на такъв почтен джентълмен!
         [* Предводител на Тропейросите. — Б.пр.]
         — Наричаше се Санчес, но навярно преди това е имал вече едно или няколко други имена. Струва ми се, че мнозинството от тези престъпници се числят към тъй наречените „hounds“*, избълвани от Сан Франциско в посока към всички златоносни райони. Те си сътрудничат един на друг като посредници, тропейроси, мулероси и разбойници. Най-добре би било, ако златотърсачите основат някой „Vigilance committee“** както навремето в Сан Франциско, който би могъл да се заемем с преследването и изтребването на тези банди, докато в златодобивните райони настъпят по-добри условия за работа и живот. Тъй, вече разказах всичко подред както си беше. Свърших.
         [* Hounds (англ.) — буквално кучета, негодници, „вълци“, членове на добре организирана банда от крадци и убийци, тероризирали дълго цял Сан Франциско, докато неговите жители се обединили и ликвидирали организацията. — Б.пр.]
         [** Vigilance committee (англ.) — Комитет за бдителност. — Б.пр.]
         — В такъв случай може би ще ми позволите да попитам отново за онзи Алън Маршъл, за когото стана дума в началото — обади се Бърнард. — Той е мой брат.
         — Ваш брат ли е? Наистина, струва ми се, че си приличате! Кажете какво искате да научите от мен!
         — Всичко, каквото сам знаете за него. Колко време мина откакто ги видяхте за последен път?
         — Е, ами може би около пет седмици.
         — Мислите ли, че все още се намира в Йелоу Уотър Граунд?
         — Не знам. Горе при златните мини хората идват и току-виж на другия ден си отишли, макар че първоначално не са имали никакво намерение скоро да се местят.
         — Алън никога не ми писа, въпреки че е получил няколко мои писма.
         — Не бива да сте толкоз сигурен, че това е станало. Спомнете си само какво разказах току-що! Има ли поща, която да отнася писмата от града до златните находища? Има, ама само името й е поща. Ще ви кажа, че наистина се изпращат писма до мините и обратно, обаче никога не попадат в ръцете на онзи, за когото са предназначени. Влезете ли там горе в някоя пивница, то кръчмарят ще е от бандата на „вълците“. Влезете ли в магазин, и бакалинът ще е „вълк“. Да речем, че играете монте* трима мъже, то един от тях, а може би и двама, или даже и тримата ще са „вълци“.
         [* Испано-американска хазартна игра с 45 карти. — Б.пр.]
         Копаете ли заедно с някой друг вашия клейм*, и той ще е „вълк“, който или ще ви отнеме добитото от вас злато, или, ако сте твърде силен и бдителен, ще ви предаде на бандитите, та да получи поне една част от имуществото ви. В селищната управа също има „вълци“, „вълците“ са навсякъде. А защо тогава и в пощата да няма „вълци“, които да са заинтересовани от това, различни вести да не стигат истинското си местоназначение?
         [* Клейм (англ.) — парче земя, давано или продавано за рудна разработка. — Б.пр.]
         Описаната картина за порядките в мините наистина не бе особено привлекателна. Бърнард мълчеше.
         — Искате да отидете горе при своя брат? — попита човекът от Охайо.
         — Разбира се.
         — Well, тогава ще ви дам един добър съвет. Дали ще го последвате, си е ваша работа. Знаете ли къде се намира Йелоу Уотър Граунд?
         — Знам само, че тъй се наричал някакъв приток на река Сакраменто, прорязващ една нейна странична долина. И това е всичко.
         — Пътят опасва около три четвърти от залива на Сан Франциско, после пресича Рио Сан Хоакин и се изкачва нагоре към долината на Сакраменто. Оттам нататък трябва да яздите все нагоре. Можете да попитате как да се доберете до целта си всеки срещнат или пък хората на кой да е клейм. Ако нямате много багаж, ще стигнете за пет дни. Но не ви съветвам да изберете този път.
         — Защо?
         — Първо, макар и да е най-удобният, той не е най-късият път. Второ, тъкмо по него вилнеят „вълците“. Вярно, че те предпочитат да нападат по-скоро завръщащите се от мините хора, отколкото отиващите, обаче не се знае дали някой път няма да направят тъкмо обратното. И трето, този път е направо застлан с доларите, които буквално биват измъквани от джобовете на пътниците. В странноприемниците културата на обслужването е пораснала дотам, че получавате сметката, написана на лист. Но много по-лесно е да прочетеш сметката, отколкото да я платиш. За стая даваш един долар, а получаваш два наръча стара слама, за осветление плащаш един долар, а луната играе ролята на фенер, за прислуга пак един долар, а не виждаш и кьорав прислужник, за леген с вода друг долар, а трябва да се миете в Сакраменто, за пешкир отново долар, а си избърсвате ръцете в собствената дреха. Единственото нещо, което заплащате и действително получавате, е сметката — и тя струва един долар! Как ви харесва, мистър Маршъл?
         — Не е лошо!
         — И аз тъй мисля. Ето защо ще ви посоча друг по-хубав път, по който, ако имате добри коне, ще стигнете в Йелоу Уотър Граунд за четири дни. Ще прекосите залива с ферибота и оттам нататък ще яздите право към планините Сент Джонс, после свръщате на изток и щом излезете на Сакраменто, ще сте вече и при вашата цел или поне нейде съвсем наблизо. Има достатъчно речни корита, които ще ви заведат в тази посока.
         — Благодаря, сър! Ще последвам съвета ви.
         — Well! И ако нейде край Сакраменто или из планините срещнете един мулат, който има белег от нож на дясната си буза, тогава дайте му да опита вашето острие или куршум, защото мога със сигурност да ви кажа, че ще извършите добро дело!
         Междувременно бе станало време да отидем на уговорената вечеря и Густел дойде да ни уведоми. Отведе ни в една съседна стая, където масата бе подредена така, сякаш щеше да бъде гощавана цяла компания от испански грандове. Доня Елвира вече ни очакваше. Мъжът й не се виждаше. Представих моите спътници на сеньората с необходимата церемониалност, а пък тя ги посрещна с позата на владетелка по време на аудиенция, в която са дошли да я молят за милост, и с такова величествено снизхождение, каквото трудно би проявил и някой индийски раджа.
         Тъй като за нея най-важното бе да ни направи колкото бе възможно по-голямо впечатление, отначало разговорът ни се движеше из областите на изкуството и науката, но след това, когато ние изглеждахме вече изпълнени с полагаемото се най-дълбоко уважение, сеньората прояви интерес към самите нас, към нашите взаимоотношения и съдби и тогава се видяхме принудени да й разкажем преживелиците си.
         Когато вечерята приключи, тя стана от трапезата и каза:
         — Сеньори, надявам се можах да ви докажа, че ви предпочитам пред останалите си гости, и мисля, че с удоволствие ще останете при мен по-дълго време!
         — Доня Елвира де Гонсалес, благодарим ви за вашата добрина — отвърнах аз. — Наистина ще останем по-дълго във вашия гостоприемен дом, само че не сега, понеже още утре рано сутринта ще трябва да предприемем едно малко пътуване.
         — Накъде, сеньор?
         — Към Сакраменто, за да потърсим Алън. После ще го доведем тук.
         — Чудесно, сеньори! Вземете оттук всичко необходимо. По-късно ще си оправим сметките! И ако имате още някакво желание обърнете се към Аугуста! Във всеки случай се надявам, че утре, преди да потеглите на път, ще ми кажете „адиос“.
         Шумолейки с роклята си, тя величествено напусна стаята, а ние излязохме подир нея, за да нагледаме конете и след това да си легнем да спим. На сутринта фериботът ни пренесе през залива и ние слязохме на носа, разположен срещу Сан Франциско.


         10.
         Смъртоносен прах

         Следвахме пътя, описан ни от златотърсача, и щом настъпи вечерта на третия ден, достигнахме склоновете на Сент Джонс. После свихме право на изток. По обед на следващия ден се спуснахме в долината на Сакраменто. Навсякъде забелязахме многобройни следи от онази трескава дейност, която повсеместно бе разровила земята в търсене на тъй желания „deadly dust“, чийто блясък заслепява очите, обърква разума и чувствата, подлудява сърцата.
         Толкова много е писано и говорено по този повод, че ми се иска да се въздържа от всякакви забележки. Обаче трябва да призная, че златната треска заразява и най-трезвомислещия човек, щом кракът му стъпи в онези местности и се види заобиколен от мъжете, които (често с хлътнали страни и повечето загърнати с парцали) жертват здравето си, а понякога и своя живот, само и само да забогатеят бързо. Но дори и да им се усмихне „щастието“ да намерят това богатство, нерядко те го загубват също тъй бързо. Често работят дълги месеци с пълно напрежение на силите, без да постигнат някакъв значителен успех. Всяка копка, направена от тях, се съпровожда от ругатни и проклятия. При тях идва бледният призрак на глада, мизерията и отчаянието и тъкмо когато се канят да отпуснат изтощените си ръце и да се откажат от тази работа, току-виж се разпространил слухът за някакво невиждано находище, което някой си нейде бил открил. Тогава те отново взимат в ръце батеата и пак стават жертва на тази неудържима страст…
         Следобед достигнахме Йелоу Уотър Граунд, дълга и тясна долина, през която минава маловоден приток на Сакраменто. Разровена от горе до долу, по нея ясно си личаха отделните клеймове. Виждаха се значителен брой пръстени колиби и палатки и все пак веднага се забелязваше, че славното време на разцвет за тази част от златоносните находища бе вече отминало.
         Приблизително в средата на долината се издигаше ниска, но затова пък широка и дълга дъсчена барака, над чийто вход с тебешир бе написано: „Store and Boardinghouse of Yellow Water Ground“. Собственикът на тази комбинация от странноприемница, смесен магазин и кръчма можеше навярно да ни даде най-точните сведения. И тъй, слязохме от конете, оставихме Цезар при тях и влязохме вътре.
         Грубо скованите пейки и маси бяха заети от различни типове, кои с окаяна външност, кои с дързък и напет вид. Всички ни заоглеждаха с любопитство.
         — Нови златотърсачи! — засмя се един от тях. — Може би ще намерят нещо повече от нас. Хей, червенокожия, я ела, каня те на един „дринк“*!
         [* Дринк (англ.) — питие, пиене, чаша с напитка. — Б.пр.]
         Винету се престори, че не беше чул тази подкана. Тогава човекът стана, взе чашата си с бренди и с предизвикателно изражение се приближи към апача.
         — Негоднико, не знаеш ли, че най-голямата обида за един златотърсач е да му се откаже на поканата за „дринк“? Питам те дали ще пиеш и дали и ти ще почерпиш по чаша?
         — Червенокожият воин не пие огнена вода, но не иска да обиди бледоликия.
         — Тогава върви по дяволите!
         Златотърсачът запрати в лицето на апача чашата с бренди, измъкна бързо ножа си и се хвърли напред, за да го забие в сърцето на Винету. Обаче веднага политна назад, надавайки силен вик, и после рухна на земята с предсмъртно хъркане. Апачът също имаше нож, сега той беше в ръката му. Острието му бе лъскаво както винаги. То беше останало в тялото на златотърсача само за някаква десета част от секундата. Човекът лежеше мъртъв на земята.
         Другите веднага наскачаха. В свитите юмруци проблеснаха ножове. Но ние вече бяхме насочили карабините си към тях. Дори и Цезар, който тъкмо в този миг бе надникнал през вратата, стоеше сега на прага с пушка, готова за стрелба.
         — Стойте! — извика съдържателят. — Хора, сядайте си по местата! Това не е ваша работа. Не ви засяга, понеже този въпрос трябваше да се уреди само между Джим и индианеца, и той се уреди. Нел, отнеси мъртвеца!
         Златотърсачите се подчиниха. Нашето заплашително поведение, изглежда, им направи също тъй силно впечатление, както и думите на съдържателя. Иззад тезгяха се появи барманът, натовари мъртвеца на плещите си и го изнесе навън, за да го спусне, както видяхме след малко, в една изоставена от златотърсачите яма и да нахвърля върху него малко пръст. И този Джим бе дошъл тук, за да търси злато, а разбира се, по своя вина намери смъртта си — deadly dust! Колко ли често се разиграваха подобни сцени в златните мини!
         Седнахме настрани от другите.
         — Какво ще пиете, мешърз? — попита съдържателят.
         — Бира — отговори Бърнард.
         — Портър или ейл*?
         [* Портър и ейл — видове английска бира. — Б.пр.]
         — Която е по-хубава!
         — Тогава ще ви донеса ейл, мешърз! Истинска Бъртън-ейл, от Бъртън в Стафордшир.
         Бях доста любопитен да видя това питие, което както казваше съдържателят, било докарано до Сакраменто чак от Англия, и то от града, прочул се по целия свят с превъзходната си бира. Получих пет бутилки, взех едната от тях и я занесох на Цезар. Той напъха гърлото на бутилката толкова навътре в устата си, че се изплаших да не би да му стигне до стомаха, след което я изпразни на един дъх. Но едва-що извадил шишето от устата си, той започна да превърта очи, та чак бялото им се видя, раззина толкова широко уста, че тя зае три четвърти от лицето му, и нададе вик като корабокрушенец, който за последен път се показва над вълните.
         — Какво има? — попитах го аз, като помислих, че е наранил небцето си с гърлото на бутилката.
         — Масса, о, а Цезар умират! Цезар съм изпил отрова!
         — Отрова ли? Но това е английска бира ейл!
         — Ейл? Не, о, не! Цезар познават ейл. Цезар съм изпил отрова! Цезар чувствуват в уста и тяло арсен и беладона!
         Нашият добър Цезар не беше някой изнежен гастроном. Как ли щеше да се хареса тази бира ейл на хора с изтънчен вкус? Отново влязох в кръчмата, и то тъкмо навреме, за да чуя въпроса на съдържателя:
         — Мешърз, а ще можете ли да ми платите?
         Бърнард направи обидена физиономия и бръкна в джоба си.
         — Чакай, мистър Бърнард! — обади се Марк. — Аз ще уредя тази сметка. Колко струва бирата?
         — Бутилката е три долара, значи всичко прави петнадесет долара.
         — Човече, та туй е евтино, още повече че можем да си вземем с нас бутилките, нали?
         — Разбира се.
         — Обаче ще ги оставим тук, понеже хора, които знаят златни находища, където златото лежи ей тъй на открито в тежки самородни късове, няма защо да си правят труда да се занимават с някакво си парче стъкло. Донеси си везната!
         — Със злато ли искате да платите?
         — Естествено.
         Марк отвори патрондаша си и измъкна няколко нъгитс, между които имаше едно парче с големината на гълъбово яйце.
         — Бре да се не види, човече, къде намерихте тези златни късчета? — попита съдържателят.
         — В моето находище.
         — Ами къде се намира то?
         — Горе-долу нейде из Америка. Аз например имам лоша памет и обикновено си спомням къде е туй място само тогава, когато на мен самият ми е нужно малко злато.
         Съдържателят трябваше да преглътне този добър урок. Обаче очите му блестяха от алчност, докато мереше едно от самородните парчета злато и връщаше остатъка от сумата в пари. Той прие златото на твърде ниска цена, а навярно и везната му си имаше своите капризи. Но тъй или иначе Марк прибра върнатите пари с изражението на човек, за когото няколко долара не играят особено голяма роля. Сред куршумите си той тайно бе носил доста хубава сумичка и сега аз неволно се сетих за забележката му при нашата първа среща, че знаел къде в планините имало достатъчно злато, за да направи богат някой свой приятел.
         Опитахме бирата. Ако идвахме направо от саваната, може би щяхме да я изпием. Но понеже в хотел „Валядолид“ при гостоприемната доня Елвира бяхме вече пооправили съсипаните си езици и гърла, сега в никакъв случай не бяхме в състояние да погълнем тази помия. Стана ни ясно, че този човек сам си приготвяше бирата „ейл“ от някакви билки и подправки и после я продаваше… по три долара бутилката! Това е само един от многото примери, че в златните мини невинаги златотърсачите намираха златото.
         Впрочем, изглежда, съдържателят не си бе извадил никаква поука от урока на Марк. Напротив, той седна при нас и продължи да разпитва:
         — Ами много далече ли е оттук златното находище, дето го знаете, сър?
         — Кое? Знам четири или пет.
         — Четири или пет? Невъзможно! Защото иначе нямаше да дойдете в това печално място, наречено Йелоу Уотър Граунд, където вече почти нищо не се намира.
         — Дали ми вярвате, или не, си е например ваша работа!
         — И винаги ли взимате само толкова, колкото ви трябва?
         — Да.
         — Какво лекомислие, каква непредпазливост! Ами ако дойдат други хора и отнесат всичко, което бихте могли да приберете за себе си!
         — Няма такава опасност, мистър „Ейл-ман“!
         — Искам да купя едното от вашите златни находища, сър!
         — Изобщо не можете да го заплатите! Или имате достатъчно пари, за да покриете цената на петдесет или шестдесет центнера* злато?
         [* Центнер (лат. — нем.) — мярка за тежест, равна на 50 или 100 кг според прилагането й в съответната държава. — Б.пр.]
         — Bounce*! Толкова много!? Човек би трябвало да си намери един съдружник, или пък двама, та дори и трима. Хмм… такъв например като онзи Алън Маршъл, който пристигна с няколко хиляди долара, а си тръгна с истинско богатство. Той си разбираше от работата!
         [* Bounce (англ.) — възклицание на удивление. — Б.пр.]
         — Закупчик на злато?
         — Йес.
         — Добри познати ли сте с него?
         — Не. Той имаше един помощник, когото заряза тук, понеже оня постоянно го крадял. Та този човек ни разказа всичко. Маршъл превърнал в Сакраменто златния прах и по-дребните зърна в банкноти, а по-едрите нъгитс заровил в земята, където се намирала палатката му. После внезапно изчезна. Никой не знае как и в каква посока.
         — Маршъл притежаваше ли някакви животни?
         — Само един кон. Впрочем завчера едни хора търсиха мистър Маршъл.
         — А-а! Ами кои бяха?
         — Трима мъже, двама бели и един мулат, които ме разпитваха за него. Но струва ми се, че и вие го познавате?
         — Бегло и затова искахме и ние да го посетим. Ами накъде отидоха тримата?
         — Отидоха при мястото, където се намираше неговата палатка. След това се върнаха и дълго седяха над някакъв къс хартия, който несъмнено бяха намерили там. Случайно успях да й хвърля един поглед и забелязах, че очевидно представляваше някаква карта или план.
         — И после?
         — Попитаха ме за долината на Шорт Ривюлит. Описах им пътя и те се отправиха натам.
         — Едва ли ще намерят пътя оттук до Шорт Ривюлит само по едно голо описание.
         — А вие знаете ли го?
         — Бях веднъж там. А можете ли да ни покажете мястото, където е била палатката на Маршъл?
         — И оттук ще го видите. Ей там в дясно на онзи склон до трънаците. Отидете ли там, веднага ще забележите огнището и всичко останало.
         — А как се казва бившият помощник на Маршъл?
         — Фред Булър. Работи ей там наляво от втория клейм от горе надолу.
         Направих знак на Бърнард. Излязохме заедно от странноприемницата и закрачихме нагоре по потока. Спряхме пред посочения ни клейм. Там работеха само двама души.
         — Good day*, мешърз! Има ли тук някой си мистър Булър? — попитах аз.
         [* Good day (англ.) — Добър ден. — Б.пр.]
         — Йес, сър. Аз съм! — отвърна единият от тях.
         — Имате ли време да ми отговорите на няколко въпроса?
         — Може би, ако си заслужава. При нашата работа всяка минута струва пари.
         — Колко ще струват десетина минути?
         — Един долар.
         — Ето, вземете! — каза Маршъл, подавайки парите на Булър.
         — Благодаря, сър! Изглеждате ми щедри джентълмени.
         — Може би ще почувствате щедростта ни още по-добре, ако отговорите изчерпателно на въпросите ни — опитах се да го подмамя.
         — Well, сър. Само питайте!
         Очите му издаваха, че беше негодник. Как ли трябваше да подхвана разговора? Набързо реших да се представя за човек от неговата черга.
         — Ще дойдете ли за малко с нас настрани?
         — Bless my soul* сър! Изглежда, имате хубави оръжия.
         [* Bless my soul (англ.) — Бога ми, за бога! — Б.пр.]
         Аха, този тип имаше нечиста съвест!
         — Имаме хубави оръжия за нашите врагове и хубави пари за нашите приятели. Ще дойдете ли с нас?
         — От мене да мине!
         Булър излезе от ямата и заедно се отдалечихме малко настрани.
         — Завчера при вас са идвали трима мъже, нали? — заразпитвах аз.
         — Да.
         — Двама бели и един мулат?
         — Да. Защо?
         — Белите са били баща и син, нали?
         — Да. Мулатът е мой познат, а и те го познаваха.
         — Аха!
         И аз не знам откъде ми хрумна една мисъл, от която веднага се възползвах:
         — И аз познавам мулата. На дясната си буза има белег от рана, нанесена му с нож.
         — Така е, значи познавате капи… познавате мистър Шели! Къде се запознахте?
         — Заедно правихме някои сделки и сега ми се иска да разбера къде бих могъл да го намеря.
         — Не зная, сър!
         Личеше си, че Булър казва истината.
         — Какво искаха тези хора от вас? — продължих да го разпитвам.
         — Сър, струва ми се, че заплатените десет минути вече изминаха.
         — Още не са! Но аз мога да ви кажа, че тримата са разпитвали за предишния ви работодател, мистър Маршъл. Впрочем до края на нашия разговор ще получите още два долара!
         Бърнард бръкна в джоба си и му даде парите.
         — Благодаря, сър. Вие сте други хора, а не като двамата Моргановци и оня Шели. На вас ще дам по-точни сведения, отколкото на него. Тъй като сте работили заедно с него, сигурно знаете колко е стиснат. Той трябваше да даде на един наш другар от Сид…
         Човекът замлъкна, изплашен от думата, която остави недоизречена.
         — Сидни Коувс*, та кажете го де! — помогнах му аз. — И аз го знам.
         [* Известно на времето свърталище на „вълците“. — Б.пр.]
         — И вие ли? Ами вижте, тогава несъмнено знаете стойността, която често имат дребните услуги. Не знам накъде са се отправили тримата, но дълго се мотаха ей на онова място и намериха някакво парче хартия. Но ако мистър Шели бе разговарял с мен по друг начин, то и от мен щеше да получи няколко листа с голяма важност.
         — А как би трябвало да разговаря човек с вас, за да получи каквото му е необходимо?
         Негодникът мерзко се изсмя и добави:
         — Както досега!
         Значи разговор с долари! Този тип беше несъмнено съвсем изпечен мошеник.
         — Какво представляват тези листове? — осведомих се аз.
         — Писма.
         — От кого до кого?
         — Хмм, сър, как да ви кажа без да знам дали наистина ще разговаряте с мен на моя език?
         — Кажете цената!
         — Сто долара!
         — Не е лошо! Присвоявате си писмата на вашия работодател, за да ги дадете на предводителя на бандитите, но тъй като този човек не ви заплаща достатъчно, запазвате писмата за себе си, понеже си мислите, че онова, което носи на мистър Шели облаги, няма причина да не донесе полза и на вас. Но аз ви казвам, че тази работа все пак може да ви донесе и вреда! Ще се съгласите ли на петдесет?
         Бях изрекъл само едно мое предположение, което произтичаше най-логично от обикновеното свързване на всичко чуто от мен досега. По изражението на лицето на този човек разбрах, че съм отгатнал истината. Той незабавно се съгласи с моето предложение.
         — Сега разбирам, че вие действително сте си имали работа с капитана. Знаете всичко. Ето защо няма да ви изнудвам, ами ще приема петдесетте долара.
         — Къде са писмата?
         — Елате в нашата колиба!
         Върнахме се малко назад до онова нещо, което той бе нарекъл „нашата колиба“. Тя се състоеше от четири пръстени стени, над които бе опънато одеяло от филцова материя, пробито на няколко места. И в четирите ъгъла имаше направена по една вдлъбнатина, която, изглежда, се използваше като шкафче, понеже Булър бръкна в една от тях и измъкна някаква изпокъсана кърпа, в която бяха завити различни предмети. Той разгърна кърпата, извади от нея две писма и ми ги показа. Посегнах към тях, но той бързо си дръпна ръката.
         — Чакайте, сър! Първо парите!
         — Но не и преди да съм прочел адресите! — възразих аз.
         — Добре! Аз ще държа писмата, а вие ще ги огледате.
         Той поднесе писмата към очите ни и ние двамата едновременно вперихме поглед в тях.
         — Наистина! — кимнах аз. — Бърнард, дай му парите!
         Писмата бяха адресирани до стария Маршъл, бащата на двамата братя. Алън ги беше писал и ги бе дал на помощника си, за да ги предаде на пощальона. Алън все още не е знаел, че стария Маршъл е убит. Обаче Булър задържал писмата. Бърнард незабавно извади парите, но просто си личеше, че му е много неприятно да възнаграждава с подобна сума една кражба, която несъмнено му бе донесла само щети. Булър прибра парите с доволна физиономия и понечи да сгъне кърпата. В същия миг ние двамата забелязахме блясъка на някакъв златен предмет и Бърнард веднага протегна ръка. Оказа се масивен златен джобен часовник.
         — Какво искате да правите с моя часовник? — сопна се Булър.
         — Ще го отворя, за да видя колко е часът — отвърна Маршъл находчиво.
         — Не е навит — рече мошеникът, посягайки припряно към него. — Дайте ми го, сър!
         — Чакай! — казах му повелително и го хванах за ръката. — И да е спрял, ти може би ще разбереш поне, че ти е ударил часът!
         — Часовникът на Алън! — възкликна Бърнард.
         — Човече, как е попаднал този часовник в ръцете ти? — запитах го аз.
         — Какво ви интересува? — отвърна той дръзко на въпроса с въпрос, опитвайки се да се освободи.
         — Интересува ме, понеже този джентълмен е брат на собственика на часовника. И тъй, как си се добрал до часовника на мистър Маршъл?
         Крадецът явно изпадна в трудно положение.
         — Мистър Алън Маршъл ми го подари — заяви той.
         — Това е лъжа — отвърна Бърнард — Чарли, погледни тези скъпоценни камъчета! Никой няма да подари часовник за триста долара на помощника си.
         — Well, Бърнард, я претърси наоколо! Междувременно ще хвана този човек малко по-яко.
         Улових Булър за двете ръце. Той се опита да се откопчи, но не му се удаде.
         — Ама кои сте вие? Кой ви дава право да извършвате обиск в моята колиба? Ще викам за помощ и ще накарам да ви линчуват!
         — Слушай, драги, я не пускай такива глупави шеги, иначе съдията Линч би могъл да ти дойде на теб до главата! При първия вик, който нададеш, ще те стисна още по-яко! — заплаших го аз.
         Сега го хванах с лявата си ръка над лакътя, а десницата ми го стискаше за врата. Изцяло се намираше във властта ми и най-сетне разбра, че трябва да се подчини.
         — Нищо друго не намирам — осведоми ме Бърнард, след като приключи с обиска.
         — Е, видяхте ли? Пуснете ме и ми върнете часовника! — опъна се Булър.
         — Я по-полека, по-полека! — предупредих го аз. — Ще те държа така, докато с моя спътник се споразумеем какво да те правим. Какво ще кажеш, Бърнард?
         — Откраднал е часовника — заяви Маршъл.
         — Няма съмнение.
         — Трябва да го върне.
         — Естествено.
         — Ами какво ще е наказанието му?
         — Нека проявим милосърдие. Линчуването му няма да ни донесе никаква полза. И тъй заради скриването на писмата и кражбата на часовника, ще ни даде писмата без никакво възнаграждение.
         — Как така без възнаграждение?
         — Много просто — ще ни върне петдесетте долара, после двата и накрая единия долар. Това е голямо милосърдие от наша страна. Бъркай смело в джоба му!
         Въпреки съпротивата на Булър парите му бяха взети. След това го пуснах. Веднага щом усети, че е свободен, той изтича навън и се втурна надолу към странноприемницата-магазин.
         Бавно го последвахме, но скоро още отдалече дочухме гневни крясъци. Ускорихме крачките си. Конете ни стояха пред вратата, обаче Цезар не се виждаше. Влязохме бързо и… се озовахме сред бойно поле. В един от ъглите бе застанал Винету, сграбчил с лявата си ръка гърлото на крадеца на часовника, докато десницата му размахваше приклада на Сребърната карабина. Близо до него Безухия се бранеше срещу неколцина нападатели. Цезар се намираше в другия ъгъл. Вече му бяха изтръгнали карабината, но той здравата се отбраняваше с нож и юмруци. Както научих по-късно, Булър подканил златотърсачите да заловят Бърнард и мен, а Марк се противопоставил на изпълнението на този план. Тъй като златотърсачите все още бяха разгневени заради случката с Джим, а съдържателят се беше убедил, че с Безухия няма да може да направи никаква сделка, с неговата благословия бе последвало нападение, което щеше да струва живота на тримата, ако ние двамата не се бяхме намесили своевременно.
         Винету и Марк все още се държаха. Най-напред трябваше да помогнем на Цезар.
         — Бърнард, стреляй само в краен случай. Давай с прикладите! — извиках аз.
         С тези думи се нахвърлих върху златотърсачите и само след минута негърът се намери до нас, държейки отново в ръка своята карабина. Втурна се към враговете си като тигър, излязъл от клетка. Противниците ни нямаха огнестрелни оръжия и това бе цяло щастие за нас.
         — А-а, Чарли — извика ликуващо Марк, — давай сега с прикладите, само че с плоската страна!
         Последвахме указанието му и битката се превърна направо в удоволствие. След като двама-трима почувстваха плоската страна на прикладите върху черепите си, цялата тълпа се разпръсна и изхвръкна през вратата. От влизането ни с Бърнард не бяха изминали и две минути, а ето че се видяхме останали сами със съдържателя и Булър.
         — Чарли, наистина ли си откраднал на този човек часовника и парите? — попита Марк.
         — Ами! Той е откраднал часовника от брата на Бърнард и освен това е задържал писмата му за себе си.
         — И го оставяш просто тъй да си отиде? Но всъщност това не ме засяга. Обаче ме засяга, че насъска срещу нас тези иманярчета и сега например ще си получи наградата.
         — Да не искаш да го убиеш, Марк!
         — Този негодник не би бил достоен за подобно нещо! Цезар, дръж го здраво!
         Негърът го сграбчи толкова яко, че Булър не бе в състояние да се помръдне. Марк измъкна ножа си и се прицели. Последва кратко замахване… Булър извика… Марк му беше отрязал върха на носа.
         — Ха така, момчето ми! Не е хубаво да се опитваш да убиеш опитни и честни уестмани. Защото, напъхат ли хората носа си в такава опасна работа, то възможно е тоя или оня да загуби върха му. Ами нашият кръчмар? А, ей го къде е! Драги, я ела насам, искам да видя дали носът ти не е излишно дълъг с някоя и друга педя!
         Изглежда, съдържателят не беше съвсем съгласен с това предложение. Той колебливо пристъпи само крачка напред.
         — Джентълмени, надявам се, че няма да се отплатите по такъв начин за гостоприемството ми! — каза той.
         — Гостоприемство ли? Да не би да наричаш така цената от три долара за половин литър помия?
         — Незабавно ще ви върна парите, мешърз!
         — Задръж си ги и не се страхувай! Та кой ли иначе ще продължи тук да прави „портър“ и „ейл“ ако сложим край на занаята ти?… Но, хора, да се махаме оттук, защото в противен случай пак бихме могли да си имаме главоболия с ровещите злато къртици!
         — Масса Марк искат тръгват? О, а, защо тръгнат без преди това накажат кръчмар за отрова? Тогава негър Цезар накажат!
         Той грабна едно от шишетата върху тезгяха и го подаде на съдържателя.
         — Сам налеят в стомах свой бира! Бързо, инак Цезар застрелят мъртъв кръчмар!
         Човекът бе принуден да вземе бутилката и да я изпие. Но още в следващия миг Цезар му поднесе друга.
         И тя бе изпразнена.
         — Пие още една.
         По този начин изплашеният кръчмар бе принуден да изпие пет бутилки бира и беше направо трагикомично да се наблюдава изразът на лицето му.
         — Тъй, о, а кръчмар изпили пет пъти по три долар и сега имат в тяло твърде много хубав оцет и стипца!
         Нямаше какво да правим повече тук. Наказаният крадец беше избягал, надавайки болезнени викове. Метнахме се на конете и потеглихме. И беше вече крайно време, защото недалеч от странноприемницата се събираха златотърсачите, взели със себе си своите карабини. За щастие все още далеч не всички бяха пристигнали на сборния пункт, тъй че успяхме необезпокоявани да стигнем Сакраменто.
         — Къде се намира Шорт Ривюлит? — попита Бърнард.
         — Засега ще яздим нагоре покрай реката — посочи ни Марк пътя.
         Продължихме в бърз тръс, докато вече можехме да приемем, че от страна на златотърсачите не ни заплашва опасност.
         — А сега спрете! — каза Бърнард заповеднически. — Трябва най-сетне да прочета писмата от моя брат.
         Слязохме и насядахме. Маршъл отвори писмата и ги прочете.
         — Това са последните две писма, които е писал — установи той. — Алън се оплаква, че не сме му отговаряли, а в последното си писмо добавя нещо, което е много важно за нас. То гласи:

         … впрочем тук правя още по-добри сделки, отколкото съм очаквал. Златният прах и тези нъгитс изпратих по сигурни хора в Сакраменто и Сан Франциско, където получавам за тях значително по-висока цена от тази, която сам заплащам тук. По този начин сумата, която имах на разположение, се увеличи неколкократно. Но вече смятам да напусна Йелоу Уотър Граунд, понеже сега тук не се добива и четвъртината от предишното количество злато, а освен това пътищата са станали толкова опасни, че не мога сам да рискувам повече нито една пратка. По различни признаци стигам до предположението, че бандитите се канят да направят посещение на моята палатка. Ето защо ще се махна оттук най-неочаквано, без да оставям никакви следи, понеже иначе със сигурност би трябвало да очаквам, че разбойниците ще тръгнат подир мен. С печалба от хиляди долари потеглям за долината на Шорт Ривюлит, където са били открити изключително богати находища, и само за един месец ще мога да направя същите сделки, които правех тук за четири месеца. Оттам ще продължа пътуването си през планините Лин към пристанището Хумболд, където сигурно ще намеря някой параход, който да ме върне в Сан Франциско…

         — Значи вярно е за долината Шорт Ривюлит — обади се Марк. — Чарли, не е ли странно? Двамата Морган също са го знаели. Питам откъде, а?
         — Несъмнено върху онзи лист хартия, който са намерили на мястото на Алъновата палатка, е имало някакво указание.
         — Възможно — намеси се Бърнард. — Малко по-нататък в писмото откривам едно място, което може би ще ни даде някакво разяснение. Слушайте!

         … още повече че не се нуждая от многобройни придружители. Даже и водач не ми е необходим, защото с помощта на най-новите географски карти си начертах план на пътуването или по-скоро на самия път, по който ще мога да тръгна с упование…

         — Дали Алън не е изгубил своя чертеж или пък е захвърлил нейде небрежно първоначалната скица? — предположих аз.
         — Не е изключено — обади се Марк, — понеже той не е уестман и следователно не се е научил още, че животът може да зависи например и от най-дребното обстоятелство. А дори и да се добере дотам успешно, все още остава открит въпросът, как ще се оправи с индианците-змии, чиито села се намират там горе, а ловните им полета са разположени край Змийската река.
         — И те ли са опасни като команчите? — осведоми се Бърнард угрижено.
         — Всички червенокожи си приличат — отвърна Марк, — към приятелите си са благородни, за неприятелите са страшни. Но ние няма защо да се безпокоим, тъй като съм бил сред тях доста време и всеки човек от племето им познава Безухия, ако не лично, то поне по име.
         — Змиите ли? — намеси се и Винету. — Вождът на апачите се познава с шошоните*. Те са негови братя. Воините на шошоните са храбри и верни хора. Ще се радват да видят Винету, който неведнъж е пушил с тях калюмета.
         [* Шошоните са известни и под името индианците-змии. — Б.пр.]
         И тъй грижите ни наведнъж намаляха с две, още повече че и аз се бях срещал веднъж с една друга част от племето на шошоните, живееща в Уайоминг. Както Винету, тъй и Марк не бяха чужди хора за шошоните, а освен това и двамата познаваха местността, където трябваше да търсим долината Шорт Ривюлит. Те станаха сега наши водачи.
         Теренът, през който минавахме, бе предимно планински, тъй като скоро прекосихме долината на Сакраменто и се отправихме към планините зад Чико. Пътят беше труден, но затова пък бе най-правият и най-късият, което може би щеше да ни помогне да изпреварим двамата бандити. Вярно, че те имаха преднина от два дни, обаче пътят им бе несъмнено по-дълъг. Ако бяха минали и те оттук, все някъде трябваше да се натъкнем на следите им.
         От Чико се отправихме на североизток и на четвъртия ден след тръгването ни от Йелоу Уотър Граунд стигнахме до един мощен планински масив, който със своя диаметър от над петнадесет английски мили се издигаше над околните планински вериги като великански пресечен конус. Полите му бяха покрити с гъст широколистен лес, но по-нависоко растеше почти непроходима иглолистна гора. Горе, точно в средата на едно плато имаше езеро, което заради мрачния си вид, тъмни води и неприветлива околност бе наречено „Black eye“*. В това езеро се влива идващата от запад Шорт Ривюлит.
         [* Black eye — Черното око. — Б.нем.изд.]
         Откъде се беше взело намереното горе злато? Не е възможно да е било свлечено от реки и порои от някакви околни възвишения, а сигурно имаше плутоничен произход. При издигането на този огромен планински масив мощните сили, скрити в земните недра, са изтласкали нагоре и златните съкровища на подземния свят. Не беше трудно човек да се досети, че вместо златоносен пясък там се срещат цели златни жили и гнезда, които даваха по-голям добив даже и от прочутата долина на Сакраменто.
         Навлязохме в толкова дива и девствена гора, в такъв непристъпен пущинак, който едва не ни обезвери, че някога ще можем да се проврем през привидно непроходимия хаос от дървета и скали. Но колкото повече напредвахме, толкова по-добър ставаше пътят. Досадните храсталаци и ниски дървета постепенно изчезнаха и най-накрая навлязохме с конете си сякаш в някаква катедрала, чийто покрив се състоеше от гъсто сплетените корони на широколистните дървета, а нейните хиляди „колони“ бяха толкова дебели, че трима души едва-едва биха могли да ги обгърнат с ръце, и растяха често на пет-шест и повече метра една от друга.
         Една такава девствена гора прави на чувствителните хора същото впечатление, каквото оставя божият храм у малкото дете, когато влезе за пръв път в него. Тук човекът, произлязъл от прахта, започва да се чувства като червей, който прави напразни усилия да се изкачи нагоре по кората на великански дъб. Преди да достигне върха му, той умира. Тъй е и с хората, които си мислят, че са господари на света, и все пак само по божия милост и като незаслужен подарък са получили място над всички други смъртни същества.
         Бавно и упорито яздехме нагоре, докато се добрахме до платото. После стана по-лесно бързо да се придвижваме напред и когато се свечери, достигнахме южния бряг на Черното око, чиято дълбока и неподвижна вода слабо блещукаше пред нас като някаква коварна загадка, носеща гибел на всеки, който се опитва да я разгадае.
         Долу в долината се беше възцарил вече мрак, но тук горе здрачът току-що бе започнал да се спуска. Все още имахме добрата възможност да обходим и претърсим една част от брега.
         — Ще продължим ли? — попита Маршъл, който тъй копнееше да отпразнува срещата си със своя брат.
         — Моите братя ще направят бивака си тук — заяви Винету по своя кратък и нетърпящ възражения начин.
         — Well — съгласи се Марк. — Тук има разкошен мъх, за да се излегнем на него, а край водата расте достатъчно трева за конете ни. А ако си намерим някое закътано местенце, нещо, което ще ни бъде невъзможно например след стъмване, бихме могли да си стъкнем малък огън по индиански маниер, за да изпечем пуйката, убита днес от Цезар.
         Да, Цезар наистина бе застрелял днес за първи път дивеч и много се гордееше с това необоримо доказателство, че и той е напълно полезен член на нашето малко общество. След кратко търсене открихме такова място, каквото желаеше Марк, и се разположихме на лагер.
         Скоро пламна огънят, а негърът се зае усърдно да смъква пернатата дреха на птицата. Междувременно настана истинска нощ — катраненочерна нощ. Леко играещите пламъци придаваха на околните дървета и клони най-причудливи форми. А ето че и пуйката се опече. Вечеряхме превъзходно, а после спахме необезпокоявани чак до настъпване на утрото.
         На сутринта тръгнахме на път и скоро достигнахме долината на Шорт Ривюлит („Къса рекичка“). Реката не беше дълга, което ни подсказваше и нейното име. Тя получаваше слаб приток на вода от няколко могилообразни възвишения и изглежда, че през горещите летни месеци пресъхваше съвсем.
         Заварихме съборени и изпокъсани палатки, разровени ями за търсене на злато, сринати пръстени колиби. Навсякъде личаха следи от ожесточени схватки.
         Нямаше съмнение, че златотърсачите са били нападнати от бандити. Обаче не видяхме никакви трупове.
         След по-продължително търсене открихме насреща под дърветата на вековната гора една по-голяма палатка. Тя също бе изпокъсана, нарязана и превърната в парцали. Но не открихме нищо, дори и най-малката следа или предмет, които да ни издадат кой е бил собственикът й.
         Огромно беше разочарованието на Бърнард, който досега бе убеден, че ще се срещне с брат си на това място.
         — Тук е живял Алън — каза ни той със сигурност.
         Тази убеденост бе плод на предчувствие и беше съвсем възможно то да не го лъже. Минахме с конете през цялата долина, обградена от вековната гора, и открихме следи от разбойниците. Те водеха към западните склонове на планинския масив.
         — Оттук Алън се канеше да прехвърли планините Лин и да се отправи към пристанището Хумболд. Бандитите са тръгнали по петите му! — обади се Бърнард.
         — Сигурно. При условие, че брат ти е избягал — напомних аз. — Обстоятелството, че тук не видяхме трупове, все още не е доказателство, че нападнатите хора са успели да избягат. Струва ми се, че мъртъвците са били хвърлени в езерото.
         Навярно нейде на дъното на Черното око лежаха сега труповете на онези мъже, които бяха мечтали за богатство, щастие и удоволствия. Мрачният демон, наречен злато, ги беше изтръгнал от техните мечти и ги бе хвърлил в обятията на смъртта!
         — А кои са били убийците? — попита Маршъл с гняв в гласа.
         — Мулатът Шели и двамата Моргановци, които толкова дълго все успяват да ни се измъкнат, макар че непрекъснато сме по следите им!
         — Но сега вече ще ни паднат в ръцете — каза уверено Безухия — и тогава ще принадлежат само на Марк Джорокс и на никой друг, защото той има да урежда сметки с тях.
         — И тъй — напред, след тях!
         Дирята не беше дотам ясна, че да можем да преброим отделните следи. Обаче по-надолу, сред дърветата на високостеблената гора, всеки конник сам си беше избрал пътя между дънерите и ние успяхме да установим, че отпечатъците са направени от двайсет животни. На известно разстояние оглеждах следите много внимателно.
         — Били са шестнайсет ездачи и четири натоварени мулета — установих аз. — Копитата на четири от животните са се отпечатали по-дълбоко и по-ясно, а че са мулета си личи от малките им копита и от честите опити да се инатят. Следователно бандитите няма да могат да се движат толкова бързо като нас и имаме всички изгоди да ги догоним, преди да са настигнали Алън.
         Следобед се добрахме до мястото, където бяха спирали за пръв път да нощуват. Продължихме да яздим, докато все още можехме да различаваме дирята, а после легнахме да подремнем само няколко часа. На зазоряване отново поехме на път и още преди обед стигнахме до техния втори нощен лагер. И тъй бяхме скъсили преднината им с един ден.
         До вечерта искахме да достигнем горното течение на Сакраменто, която там се спуска от планината Шаста, и тогава можехме да се надяваме вече, че на следващия ден щяхме да догоним бандитите. Обаче скоро се натъкнахме на непредвидено затруднение. Дирята се разделяше. На това място Сакраменто завиваше, описвайки широка дъга, и ние се насочихме точно към средата на дъгата. Добре, но видяхме, че следите от четирите мулета и още шест конници се отбиваха наляво, за да пресекат завоя на реката, докато останалите продължаваха в досегашната си посока.
         — The devil!*, глупава история — обади се Марк. — Дали е някаква военна хитрост, или пък е например просто случайност!
         [* The devil (англ.) — По дяволите! — Б.пр.]
         — И да е направено с някаква хитра умисъл, едва ли са имали предвид нас — предположих аз.
         — Но защо са се разделили? — попита Бърнард.
         — Лесно е да се отгатне — заявих аз. — Мулетата, натоварени с плячката от Черното око, пречат на бързината на бандитите. Ето защо те изпращат товара направо към мястото на крайната си цел, докато останалите ще преследват Алън с по-голяма скорост. След като задигнат и неговото имущество, ще се насочат навярно към някое уговорено място край Сакраменто, за да се срещнат отново.
         — Well, тогава нека например оставим мулетата да вървят, където щат, и да се втурнем подир другите с още по-голяма бързина! — посъветва Безухия. — Моята Тони вече отдавна се сърди, че се мъкнем като охлюви.
         — Хубави охлюви! — засмях се аз. — Впрочем в случая трябва да премислим и нещо друго, Марк. Кой от двамата Моргановци ще искаш да запазиш за себе си?
         — Zounds, ама че въпрос, Чарли! И двамата, разбира се!
         — Хмм, трудно ще стане тази работа.
         — Защо?
         — Мулетата носят злато. Щом Фред Морган ги отделя от себе си, тогава на кого ще ги повери?
         — Е, на кого?
         — Навярно само на сина си.
         — Прав си. Но какво да правим?
         — Кой от двамата искаш да заловиш пръв?
         — Стария!
         — Добре. Тогава давай направо!
         Действително прехвърлихме Сакраменто за предвиденото от нас време и спряхме на бивак на отвъдния й бряг. На сутринта продължихме, отдалечавайки се от реката. Не откъсвахме очи от дирята, която оставаше все така ясна. По обед излязохме на равнина, а следите бяха толкова пресни, че отрядът на бандитите едва ли можеше да бъде на повече от пет мили пред нас.
         Пришпорихме конете си да направят едно последно усилие. Стремежът ни бе да се приближим до преследваните от нас хора дотолкова, че през нощта да имаме възможност да се промъкнем незабелязано до техния бивак. Всички бяхме обхванати от силно вълнение, защото се намирахме съвсем близо до убийците, които преследвахме безуспешно от толкова дълго време. Моят вран жребец ме носеше напред все начело на отряда ни, а съвсем близо зад мен следваше конят на апача.
         Но какво беше това? Изведнъж забелязахме толкова много отпечатъци от конски копита, че едва ли броят на конниците е бил по-малък от стотина. По земята личаха следи от схватка, а по големите листа на някакво растение забелязах полепнала кръв.
         Претърсихме мястото най-подробно. Наляво в равнината се отдалечаваха дирите на три коня, докато направо пред нас водеше широка следа, оставена от множество конски копита.
         Втурнахме се по широката диря с най-голяма бързина. Несъмнено тези ездачи бяха индианци и понеже Алън нямаше голяма преднина, можеше като нищо да е попаднал в ръцете им. Не бяхме изминали повече от една миля, когато право пред нас съзряхме шатрите на индиански лагер.
         — Шошоните! — възкликна Винету.
         — Индианците-змии! — съгласи се с него Марк и без да спираме, скоро навлязохме в лагера им.
         В центъра между шатрите повече от стотина индианци се бяха насъбрали около вожда си. Щом ни забелязаха, те хванаха своите пушки и томахоки и отвориха кръга.
         — Ко-ту-хо*! — извика Винету, препускайки право към вожда, сякаш искаше да го прегази с коня си. Обаче на една-единствена крачка от него дръпна поводите на своя жребец.
         [* Поразяващия гръм. — Б.нем.изд.]
         На вожда не му мигна окото при тази рискована и изкусна ездаческа проява на Винету. Той простря ръка пред себе си.
         — Винету, вождът на апачите! Във вигвамите на воините на шошоните се вселява радост, а в сърцето на вожда им — щастие, защото Ко-ту-хо копнееше отново да види своя храбър брат!
         — А и мен също! — извика Марк. — Не познава ли вече вождът на змиите своя приятел Безухия?
         — Ко-ту-хо познава всички свои приятели и братя. Нека бъдат добре дошли във вигвамите на неговите воини!
         В този миг нейде отстрани проехтя страшен вик. Извърнах се и видях, че Бърнард бе коленичил на земята до някакво човешко тяло. Незабавно се приближих до него. Човекът, който лежеше до шатрата, беше мъртъв. На гърдите си имаше рана от куршум. Беше бял, когото веднага познах — Алън Маршъл, братът на Бърнард.
         Приятелите ни също се приближиха. Никой не каза и дума. Бърнард коленичеше безмълвно край убития, целуваше го по устните, челото и страните, приглади с ръка назад разпиляната над челото му коса и го прегърна през врата. После се изправи.
         — Кой го уби? — попита той.
         Вождът разказа следното:
         — Ко-ту-хо изпрати воините си да обяздват своите коне. По едно време те забелязали приближаването на трима бели, преследвани от други бледолики. Щом десет мъже преследват трима, то тогава десетте не са добри и смели хора. Ето защо червенокожите воини се втурнали срещу тримата, за да им помогнат. Обаче десетимата стреляли по преследваните и този бледолик бил улучен от куршум. Червенокожите воини пленили седмина от преследвачите, а трима избягали. Този бледолик умря в ръцете им, а двамата, които са били заедно с него, си отпочиват в нашите вигвами.
         — Незабавно трябва да ги видя! Този мъртвец е мой брат, син на баща ми — добави Бърнард, досещайки се за другото значение, което има при индианците думата „брат“.
         — Моят бял брат дойде при нас с Винету и Безухия, приятелите на шошоните. Затова Ко-ту-хо ще изпълни желанието му. Нека ме последва!
         Бяхме отведени в голямата шатра, където лежаха пленниците с вързани ръце и крака. Между тях се намираше и мулатът Шели. На дясната му буза имаше белег. Фред Морган не се виждаше.
         — Какво ще правят моите червенокожи братя с тези бледолики? — попитах аз.
         — И моят бял брат ли ги познава?
         — Познавам ги. Те са бандити, на чиято съвест тежи смъртта на много мъже.
         — Тогава нека моите бели братя ги съдят!
         Размених с моите спътници един поглед, с който се разбрахме и отговорих:
         — Те са заслужили смъртта, но нямаме време да ги съдим. Предаваме ги в ръцете на нашите червенокожи братя.
         — Моят брат постъпва правилно.
         — Къде са двамата бледолики, които са придружавали мъртвеца?
         — Нека моите братя пак ме последват!
         Бяхме отведени до друга шатра, където спяха двама мъже. Носеха облеклото на тропейроси. Веднага ги събудихме. Сведенията, получени от тях, ни убедиха, че са били в чисто служебни отношения с Алън и можеха да ни съобщят само незначителни неща. Отново се върнахме при мъртвеца.
         През последните месеци Бърнард бе преминал една сурова школа. Той бе укрепнал и физически, и психически, но въпреки това ръцете му трепереха, когато започна да претърсва джобовете на своя брат. Оглеждаше грижливо всеки отделен предмет, а когато разтвори бележника на Алън и видя писаното от него, той горко се разрида. Аз споделях мъката му и не можах да сдържа сълзите си, които потекоха по страните ми.
         Шошоните стояха край нас и по лицето на вожда премина израз на презрение заради нашата слабост. Това засегна Винету. Той не се сдържа и посочи към нас:
         — Нека вождът на шошоните не мисли, че тези мъже приличат на жените! Братът на този мъртвец се е сражавал със стейкманите и команчите и показа, че има силна ръка, а пък този бледолик е прочут ловец. Името му е Поразяващата ръка.
         Из редиците на индианците-змии премина тих шепот. Вождът пристъпи още по-близо до нас и ни подаде ръка.
         — Този ден ще бъде отпразнуван във всички вигвами на шошоните. Моите братя ще останат в нашите шатри. Ще ядат от нашето месо, ще изпушат с нас лулата на приятелството и ще гледат игрите на нашите воини.
         — Белите мъже обичат да бъдат гости на червенокожите си братя, но това няма да бъде днес. Те пак ще се върнат. Ще оставят тук трупа и имуществото на техния убит брат и незабавно ще подемат преследването на избягалите убийци — отвърнах му аз.
         — Да — потвърди Бърнард, — ще оставя тук Алън и неговите тропейроси, без да чакам нито минута повече. Кой ще участва в преследването?
         — Всички ние! — заявих аз.
         Винету и Марк се бяха отправили вече към конете си. Вождът даде на хората си няколко тихи заповеди. Доведоха му великолепен жребец с юзди, изработени и поставени по индиански маниер.
         — Ко-ту-хо ще язди заедно със своите братя. Имуществото на мъртвия бледолик ще бъде пазено в шатрата на вожда, а неговите жени ще оплакват мъртвеца и ще пеят за него!
         Кратко бе посещението ни при храбрите шошони. Но нашият отряд получи подкрепата на една силна десница в преследването на бандитите.
         Лесно намерихме следата им. Имаха малко повече от два часа преднина. Но нашите коне сякаш разбираха намерението ни — те така летяха из равнината, че ако почвата бе камениста, щяха да хвърчат искри. Само кафявият кон на Цезар показваше признаци на умора, обаче негърът непрекъснато го пришпорваше тъй, че животното успяваше да не изостава.
         — Дий! Ху, ху! — ревеше той. — Кон трябва тича, трябва много препуска. Цезар заловят убийци на добър масса Алън!
         Носехме се като вихрушка.
         Следобедът се беше вече преполовил, а бегълците трябваше да бъдат застигнати още преди свечеряване. Продължихме да препускаме повече от три часа. По едно време слязох от коня, за да огледам следите. Те бяха много ясни, макар че земята бе покрита с гъста ниска трева. Все още нито едно стръкче не се беше изправило. Следователно разбойниците не можеха да бъдат на повече от една миля пред нас.
         От време на време започнах да вадя моя бинокъл, за да претърсвам с него хоризонта в посока на дирята. Най-сетне съзрях три точки, които се движеха пред нас с привидно малка бързина.
         — Ето ги!
         — Давай напред! — извика Бърнард и пришпори коня си.
         — Чакай! — предупредих аз. — Нямаме полза от такива действия. Трябва да ги обкръжим. Моят жребец и конят на вожда на змиите са най-бързи и издръжливи. Аз ще препусна надясно, а Ко-ту-хо наляво, за да ги заобиколим. За двадесетина минути ще ги изпреварим, без да ни забележат, а после и вие ще се нахвърлите върху тях.
         — Уф! — съгласи се Винету.
         — Уф! — извика и вождът на шошоните. Като изстрелян от тетивата на лък той полетя наляво.
         Аз също се отбих, само че надясно, и за десетина минути спътниците ми се изгубиха от моя поглед, въпреки че те продължаваха ездата. Сигурно вече се намирах на една линия с преследваните бандити. Въпреки голямото напрежение на последните дни моят жребец не проявяваше признаци на изтощение. По муцуната му не се появи никаква пяна, а по гладката му кожа нямаше и следа от пот. Красивото му и гъвкаво тяло летеше в такъв плавен галоп, сякаш бе направено от каучук.
         След петнайсетина минути свърнах наляво, а след още пет минути зърнах тримата убийци зад мен и малко встрани, както и вожда на индианците-змии, който, макар и поизостанал от мен, все пак ги беше изпреварил. В този момент той се насочи към тях и аз последвах примера му.
         Понеже яздехме едни срещу други, разбойниците ни забелязаха много скоро. Огледаха се назад и видяха, че са преследвани. Разбраха в какво положение са се озовали. Оставаше им само един начин за измъкване — пробивът. Насочиха се към вожда на шошоните.
         — А сега дръж се, мое врано конче!
         Надавайки онзи остър и пронизителен вик, който подтиква конете с индианска дресировка да напрегнат всички свои сили и да достигнат най-голямата си бързина, аз вдигнах високо ръката си, уловила ласото, и се изправих на стремената, за да намаля товара на животното и облекча дишането му. Това бе такава езда, която иначе се предприема само когато зад ездача бушува прериен пожар.
         В този миг един от тримата, в когото разпознах Фред Морган, дръпна юздите на коня си, вдигна пушката си и се прицели. Когато от дулото й проблесна пламъче, вождът заедно с коня рухнаха на земята като поразени от гръм. Помислих си, че изстрелът е убил или него, или жребеца му, и нададох гневен вик. Но се бях излъгал, понеже още в следващата секунда Ко-ту-хо отново седеше на гърба на изправилия се кон и с високо вдигнат томахок полетя към тримата. Падането му беше един от онези майсторски номера, на които индианците години наред обучават своите коне. Жребецът му бе дресиран светкавично да се хвърля на земята само при кратка заповед. Куршумът на Фред Морган сигурно бе преминал над двамата.
         Тъкмо в мига, когато връхлитах върху стария Морган, шошонът повали с удар на томахока един от тримата. Исках да заловя бандита жив и не обърнах внимание на насочената към мен карабина, чиято втора цев бе все още заредена. Конят му не стоеше спокойно. Изстрелът изтрещя и куршумът му прониза ръкава на дрехата ми.
         — Дръж се, тук е Олд Шетърхенд! — викнах аз.
         Ласото ми изсвистя. Конят ми се извъртя незабавно и препусна в обратна посока. Почувствах силно дръпване, но все пак далеч не толкова силно, както бе в случая с кравата на достопочтения дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо. Огледах се. Примката бе стегнала ръцете на Фред Морган към тялото му и ремъкът го повлече подир мен. В това време видях, че Винету, Марк и другите двама също достигнаха полесражението. Третият бандит стреля по Бърнард, но почти в същия миг бе свален на земята от куршума на Марк.
         Скочих от седлото. Най-после, най-после Фред Морган беше в ръцете ни! При падането си от коня той бе загубил съзнание. Взех си обратно ласото и вързах пленника с неговото собствено ласо. В този момент се приближиха и останалите. Негърът пръв скочи от коня и извади ножа си.
         — О, а, тук съм Цезар с нож и бавно режат къс по къс лош зъл бандит и убиец!
         — Чакай! — извика Марк, като го хвана за ръката. — Този човек е мой!
         — Другите мъртви ли са? — осведомих се аз.
         — И двамата! — потвърди Бърнард, от чието дясно бедро течеше кръв.
         — Ранен ли си?
         — Съвсем леко.
         — Въпреки това е неприятно, понеже ни очаква все още дълго пътуване. Трябва да догоним и мулетата! Какво ще правим с Фред Морган?
         — Той е мой — заяви Марк, — тъй че имам правото да определям съдбата му. Предавам го на мистър Бърнард и Цезар, които ще го отведат в лагера на шошоните и ще го пазят, докато се върнем. Бърнард е ранен и освен това ще си има работа например със своя брат. Цезар трябва да остане при него, а струва ми се, че ние четиримата сме напълно достатъчни, за да се справим с мерзавците при мулетата.
         — Планът е добър, да побързаме!
         Морган бе вързан върху коня си. Бърнард и Цезар застанаха от двете му страни и така се върнаха в лагера на шошоните. А ние четиримата останахме, където си бяхме, за да могат конете ни преди всичко да си отпочинат и малко да попасат.
         — Не бива да се бавим много — обадих се аз. — Трябва да използваме деня, за да изминем известно разстояние.
         — Накъде отиват моите братя? — попита Ко-ту-хо.
         — Към водите на Сакраменто в югоизточна посока оттук — обясни му Марк.
         — Тогава да не се тревожат! Вождът на шошоните знае всяка педя от този път. Братята му могат да оставят конете си да пасат и после да яздят през нощта.
         — Не трябваше да отпращаме Фред Морган толкоз бързо — подхвърли Марк.
         — Защо?
         — Можехме да го разпитаме.
         — Ще го сторим по-късно, а дори и съвсем не ни е необходимо. Вината му е доказана десетократно — заявих аз.
         — Но можехме да научим от него къде се е канел да се срещне с мулетата!
         — Pshaw! Действително ли вярваш, че щеше да ни го каже?
         — Не е изключено.
         — Не. Никога няма да ни предаде своя син заедно със заграбените съкровища, особено пък като знае много добре, че по този начин с нищо няма да промени участта си.
         — Моят брат Шарли е прав! — подкрепи ме Винету. — А освен това очите на червенокожите и белите ловци са достатъчно остри, за да открият следите на мулетата при всякакви обстоятелства.
         Той наистина имаше право, но несъмнено щяхме да си спестим доста време, ако бяхме успели да научим мястото на срещата.
         — Кого търсят моите братя? — попита шошонът съвсем в разрез с привичката на индианците никога да не проявяват любопитство пред хора, които не се числят към племето им. Но тук той се намираше сред мъже, които считаше за равностойни на себе си, тъй че можеше да наруши сдържаността, предписвана му иначе от обичаите.
         — Търсим спътниците на разбойниците, пленени от воините на шошоните.
         — Колцина са?
         — Шестима.
         — Само един от моите братя ще ги победи. Ще ги намерим и ще ги съберем с другите.
         Когато започна да се смрачава, конете ни си бяха отпочинали дотолкова, че можехме да ги подложим на нови изпитания. Яхнахме ги и предоставихме водачеството на вожда Ко-ту-хо, който и вечерта, и през цялата нощ язди пред нас, проявявайки такава сигурност, която доказваше истинността на думите му, че познава всяка педя от пътя.
         Отдавна прерията бе останала зад нас. Наложи ни се ту да изкачваме възвишения, ту да яздим през долини или да пресичаме малки гори и савани. На сутринта направихме почивка, а после продължихме в същата посока, докато пред нас съзряхме долината на Сакраменто.
         Спуснахме се в нея и прекосихме реката. Точно пред нас видяхме сграда, построена на такова място, от което вляво и вдясно в планините се врязваха странични речни долини. Къщата бе направена от кирпичени зидове, облицовани с дъски. От надписа над вратата се разбираше, че е „хотел“. Собственикът бе избрал за заведението си много удобно място. Това показваше и големият брой посетители, на които, изглежда, се радваше то, защото пред сградата стояха много впрегатни, ездитни и товарни животни, а пък вътре навярно не можеха да се поберат всички гости, тъй като изнесените на открито маси и пейки бяха почти изцяло заети.
         — Ще влезем ли да се осведомим? — попита ме Марк.
         — Имаш ли още нъгитс за бира „ейл“ от Бъртън в Стафордшир? — отвърнах през смях.
         — Имам още нещичко от този сорт.
         — Тогава да вървим!
         — Но няма да влизаме вътре, ами ще седнем отвън, ако нямаш нищо против, защото аз например не обичам нищо друго тъй много, както глътката чист въздух.
         Смушихме конете, приближихме се, вързахме животните за юздите и седнахме в някаква лека дъсчена пристройка, над която гордо се мъдреше надписът „веранда“.
         — Какво ще пият господата? — попита притичалият Ганимед*.
         [* Ганимед (гръц.) — виночерпецът на Зевс. — Б.пр.]
         — Бира. Колко струва?
         Аха! Сега добрият Марк бе по-предпазлив, отколкото преди, когато бяхме в Йелоу Уотър Граунд.
         — И „портър“, и „ейл“ струват по половин долар.
         — Тогава „портър“!
         Келнерът донесе четири бутилки и Марк тъкмо се канеше да започне да го разпитва, когато аз хвърлих поглед през отвора, играещ ролята на прозорец, който гледаше към пътя, и незабавно му направих знак да мълчи.
         През една от страничните речни долини се спускаха шест конници, двама от които водеха за юздите четири мулета. Човекът, който ги предвождаше, не беше никой друг, освен Патрик Морган. Те се отправиха към „хотела“, вързаха животните си, а после седнаха на една маса, която се намираше отвън точно под нашия прозорец. Не можехме и да желаем нещо по-хубаво и удобно за нас.
         Но защо мулетата им нямаха вече никакъв товар? Сигурно бяха прибрали плячката си в някакво скривалище и сега бяха тръгнали към мястото на срещата със своите съучастници.
         Негодниците си поръчаха бренди и подеха разговор, който можехме да чуваме много добре.
         — Дали баща ти и капитанът ще отидат преди нас на мястото на срещата? — попита един от тях.
         — Възможно е — отговори Патрик. — Те могат да яздят по-бързо от нас и навярно лесно ще се справят с Маршъл. Придружават го само двама души.
         — Твърде непредпазлив човек. Да носиш такива съкровища със себе си, а да пътуваш само с двама придружители.
         — Толкоз по-добре за нас! Изглежда, че поначало си е непредпазлив, иначе не би захвърлил на земята в Йелоу Уотър Граунд скицата на пътя, по който беше тръгнал. Но, hang it all, това пък какво е?
         — Кое?
         — Я огледайте онези четири коня!
         — Три великолепни животни, а четвъртото е нещо единствено по рода си. Кой ли разумен човек би възседнал подобна отвратителна кранта!
         Марк сви пестници.
         — Така ще ви окрантя аз вас, че направо душичките ви ще изкарам през зъбите! — промърмори той.
         — Да? Вярно, че този кон е единствен по рода си, обаче въпреки грозния си вид е един от най-известните и прочути коне на Дивия Запад. Знаете ли на кого принадлежи?
         — Не.
         — На Безухия.
         — Zounds! Наистина, казват, че той яздел подобен козел!
         — Значи този тип е тук! Изпивайте чашите и да се махаме! Веднъж имах едно малко спречкване с него и не ми се ще да му се мяркам пред очите.
         — Ама няма как да го избегнеш — измърмори Марк.
         Шестимата възседнаха конете си и се отправиха нагоре по долината на Сакраменто.
         — Това са мъжете, които търсим — обясних на вожда на змиите. — Моите двама червенокожи братя ще ги изпреварят, а аз и Безухия ще ги последваме по петите. Така ще попаднат помежду ни.
         — Уф! — потвърди съгласието си Ко-ту-хо и се изправи.
         Двамата с Винету яхнаха конете си. Марк плати бирата, която съвсем не беше толкоз лоша, и после ние двамата също потеглихме подир бандитите, като постоянно се стремяхме да останем скрити от погледите им.
         Местността бързо опустя и щом излязохме на такъв терен, където не можеше да ни прикрие нито някакъв храст, нито пък завой на пътя, пришпорихме конете си, преминавайки в галоп. Достигнахме негодниците, преди да успеят напълно да проумеят, че те бяха целта на нашето препускане. Съвсем близо пред тях изникнаха Винету и Ко-ту-хо.
         — Good day, мистър Мъркрофт! — поздрави Марк. — Все още ли сте с конете, които ти открадна от команчите?
         — ’s death! — изруга негодникът и грабна пушката си, но бе съборен от коня, преди да успее да натисне спусъка.
         Двамата вождове бяха спрели конете си само на няколко метра пред бандитите и ласото на Винету се затегна около раменете на Патрик. Останалите петима негодници се пръснаха на различни посоки. Марк и шошонът изпразниха пушките си след тях и се впуснаха да ги преследват.
         — Стойте, оставете ги! — извиках аз. — Нали заловихме главния престъпник!
         Но те не се вслушаха в думите ми. Изтрещяха още два изстрела, а втурналият се напред Ко-ту-хо свали последния бандит от коня му с удар на приклада.
         — Какво направихте! — смъмрих Марк. — Следите им сигурно щяха да ни отведат първо до мястото на срещата, а после до скривалището, където са оставили плячката си!
         — Ей тоя Морган ще бъде принуден да ни го издаде!
         — Няма да го направи!
         Скоро се оказа, че бях прав, понеже въпреки всички заплахи Патрик не отговори на нито един от въпросите ни. Златото, заради което бе съдено на толкова хора да умрат, беше изгубено завинаги — deadly dust!
         Вързахме го, както и преди това бяхме вързали баща му върху коня, и за да избегнем „хотела“, прекосихме Сакраменто, която тук не беше дълбока. Добрахме се до планините, без някой да ни обезпокои.
         През цялото си пътуване не успяхме да изтръгнем нито дума от пленника. Само когато се върнахме в лагера и той разпозна Маршъл, излязъл да ни посрещне, устните му пророниха тихо проклятие. Отведох Патрик в шатрата, където все още се намираха другите пленници. И баща му лежеше там.
         — Мистър Морган, представям ти твоя син, по когото сигурно изпитваш силен копнеж — казах аз.
         Старият ме стрелна с гневен поглед, но нищо не каза.
         В лагера бяхме пристигнали привечер. Следователно съденето на пленниците трябваше да се отложи за следващия ден. Като гости на вожда ние вечеряхме в неговия вигвам и изпушихме „калюмета на мира“. След това всеки се отправи към отредената му шатра.
         Напрежението на последните дни ме беше изтощило много и аз заспах доста дълбоко, нещо, което можех да си позволя в лагера на шошоните, но едва ли и в откритата прерия. Сънувах ли, или бе действителност? Сражавах се с някакви свирепи човешки същества, обградили ме застрашително. Удрях наоколо като побеснял и въпреки това все нови и нови врагове изникваха сякаш изпод земята. Пот се стичаше по лицето ми, виждах, че последният ми час е ударил, и чувствах как страхът от смъртта ме завладява. Но всичко било само сън и най-сетне мъчителното притеснение ме накара да се събудя. Обаче едва бях полуотворил очи и долових отвън шума на някаква суматоха.
         Веднага скочих на крака, грабнах оръжията си, без да съм напълно облечен, и се втурнах навън. Пленниците се бяха освободили от ремъците си по някакъв начин, който и по-късно не можа да се изясни, бяха се измъкнали от шатрата и опитали да обезвредят постовете.
         От всички вигвами изскачаха медно кафеникавите фигури на индианците, кой въоръжен само с нож, кой с бойната си секира, кой с карабина в ръка. В този миг се появи и Винету, бързо огледа цялата сцена, разиграваща се на светлината от огъня на пазачите, и извика с гръмовит глас към суетящите се хора:
         — Обградете лагера!
         Шестдесет-седемдесет души незабавно се втурнаха между шатрите. Разбрах, че участието ми в схватката не е необходимо. Пленниците нямаха оръжия, а индианците ги превъзхождаха по численост десетократно. А щом откъм гъстата маса на счепкани човешки тела долових и гласа на Марк, можех да бъда вече напълно спокоен. И действително, не изминаха и десетина минути, когато проехтя предсмъртният вик и на последния съпротивяващ се бандит. Отдалече зърнах пепеляво бледото му лице. Беше Фред Морган, повален от ножа на Марк.
         Крачейки бавно между шатрите, отмъстителят се приближи до мен. Забеляза ме и каза:
         — Чарли! Защо не беше с нас?
         — Мислех, че ще се справите сами.
         — Well, тъй и стана? Но ако аз самият не бях застанал на пост пред шатрата на пленниците, може би те щяха например щастливо да офейкат. Бях легнал до самата стена, долових отвътре някакъв шум и понеже веднага уведомих постовете, те бяха нащрек.
         — Някой избяга ли?
         — Никой! Преброих ги. Но иначе си бях представял разчистването на сметките с двамата Моргановци!
         Той седна пред мен на земята и направи на приклада на пушката си двете резки, за които бе мечтал толкова дълго.
         — Тъй, сега са отмъстени хората, които обичах, и смъртта ми вече може да дойде, ако ще днес или пък утре!
         — Марк, нека добавим като християни: дано бог бъде милостив към престъпниците!
         — Well, Чарли. След смъртта им не ги мразя повече.
         Безухия продължи бавно пътя си и се провря в шатрата.
         На следващия ден се състоя тъжна церемония: погребението на Алън Маршъл. Поради липса на ковчег, той бе обвит в бизонска кожа. Шошоните изградиха четириъгълник от камъни и в него положихме трупа. После четириъгълникът бе издигнат нагоре и заострен във формата на пирамида, около която натрупахме толкова камъни, колкото можахме да намерим наоколо. Горе на върха поставих кръст, направен от клони. Бърнард ме помоли да държа кратка надгробна реч и да кажа молитвата „Отче наш“. Сторих го, дълбоко трогнат, и със силно вътрешно вълнение наблюдавах с каква сериозност стоящите наоколо шошони участвуваха в тази простичка церемония.
         Щом погребението свърши, шошоните не оставиха никакво време на опечаления Бърнард да изпадне в болезнено униние. Гостувахме им цяла седмица, която прекарахме в лов, бойни игри и други развлечения, тъй че тя ни се стори кратка като един ден. После се върнахме в Сан Франциско.


         11.
         Рейлтръблърси*
         [* Рейлтръблърс (англ.) — разрушители на релси, бандити, които обирали дерайлирали влакове. — Б.пр.]

         На територията на щата Уайоминг близо до изворите на Йелоустоун Ривър, посред дивите, непристъпни и приказно красиви Скалисти планини, се намира Националният парк на Съединените щати, област, поставена под закрила на закона за защита на природата, възлизаща на 8670 квадратни километра, една „Страна на чудесата“, каквато едва ли може да се намери на друго място по земята. Първите мъгляви сведения за нея е получил генерал Уорън през 1856 година. Това му дало повод да организира експедиция, обаче за съжаление тя не достигнала целта си. Едва десет години по-късно на други се удало отчасти да повдигнат воала на тайните на тази местност и да дадат на света, макар и бегла представа за огромното богатство от никого неподозирани най-великолепни природни чудеса. През лятото на 1871 година професор Хейдън успял да проникне в онези райони и неговите доклади, колкото и да били сухи и делови, така въодушевили Конгреса на Съединените щати, че той взел решение да обяви онази вълшебна страна за национален парк и по този начин да я спаси от ръцете на безскрупулните търгаши.
         Отвъд просторните западни прерии, още по-назад от планинските вериги на Блек Хилс, се издигат към небето гигантските масиви на Скалистите планини. Би могло да се каже, че тук не е действала ръката на Твореца, а неговият юмрук. Къде са онези циклопи, които са съумели да извисят подобни бастиони? Къде са титаните, могли да издигнат над облаците такива каменни товари? Къде са майсторите, украсили онези високи върхове с корони от сняг и лед? Тук Творецът е съградил „възпоменателен паметник на своите чудеса“, който не би могъл да бъде по-въздействащ, смайващ и вълнуващ.
         А зад онези великански скалисти бастиони и до днес земните недра бълват горещи маси, които напират неудържимо, врят, кипят и димят. По тънката земна кора се надигат мехури, нажежени серни изпарения излитат нависоко със свистене, а с тътен, наподобяващ оръдейни изстрели, исполински гейзери издигат мощно врящите си водни маси в трептящия въздух. Плутонични и вулканични сили се борят срещу втвърдените вече части на земната кора. Час по час подземният свят разтваря своята паст, за да избълва огъня на дълбините и да погълне в бучащото си гърло образуванията, видели вече слънчевата светлина.
         Тук често всяка крачка е свързана със смъртна опасност. Човешкият крак може да пропадне през измамната земна кора, димящият водовъртеж да подхване морния странник, подкопаната скала да се срути в зейналата пропаст заедно с почиващия на нея човек. Обаче някога тези области, където витае смъртта, ще посрещат хиляди посетители, които ще търсят лечение за страданията си в горещите извори и наситения с озон въздух, а после може би ще открият и онези чудни проломи и клисури, където скъперническата самота е натрупала приказни съкровища от камък и други ценности.
         По някаква дребна служебна работа се бях озовал в Хамбург, където срещнах един мой познат. Появяването му внезапно събуди в мен стари спомени. Той беше от Сент Луис и ние двамата бяхме застреляли заедно доста дивеч из блатата на Мисури. Беше богат, много богат и ми предложи да ми заплати пътуването през океана, ако му направех удоволствието да го придружа до Сент Луис. И ето че прерийната болест ме връхлетя с цялата си всепобеждаваща мощ. Съгласих се, бих телеграма до дома да ми изпратят по най-бърз начин пушките и всичко останало от снаряжението ми и пет дни след срещата ни ние плувахме вече по Елба на път за океана.
         Отвъд океана ние най-напред навлязохме дълбоко в горите на Южно Мисури, където останахме няколко седмици. После моят спътник трябваше вече да се връща, а аз продължих нагоре по реката към Омаха, за да мога оттам с помощта на голямата железопътна линия Юниън Пасифик да навляза далеч на запад.
         Имах основателни причини, за да избера именно този път. Познавах Скалистите планини от северните области на Монтана чак до пустинята Мапими на юг, но няма друга отсечка, която да е оставила в мен толкова силни и трайни впечатления, като разстоянието между Хелена и Северния парк. Защото точно тук се намират най-забележителните части на тези планини: Тетън Рейндж, планините Уиндривър, Саут Пас и особено изворните райони на Йелоустоун Ривър, на Змийската река и на Грийн Ривър.
         По тази причина нещо ме теглеше и този път към онази област, неколкократно посещавана от мен*. Освен някой тайно промъкващ се индианец или пък храбър трапер никакъв друг човек не се мярка там; Почти непреодолимо е изкушението да поемеш върху себе си риска да проникнеш в тези негостоприемни пропасти и каньони, обитавани според легендите на индианците само от зли духове.
         [* Виж разказа „Синовете на упсарока“ от т. 48, както и т. 24 „Коледа“, и т. 35 „Синът на ловеца на мечки“. — Б.нем.изд.]
         Собствено всичко това съвсем не бе тъй лесно както е лесно да се разкаже. Помислете само какви сложни и многобройни приготовления извършва, да речем, пътуващият из Швейцария, преди да започне изкачването на Алпите! А какво представлява неговото начинание в сравнение с действията на самотния уестман, който, доверил се само на себе си и на своята карабина, рискува да тръгне срещу опасности, за които кроткият европейски странник даже не е и чувал! Но тъкмо тези опасности омайват и подмамват ловеца. Той има железни мускули и стоманени жили, тялото му устоява на всички лишения, на преумора и напрежение, а чрез непрекъснатото упражняване неговите сетива и дух са достигнали такава издръжливост и съвършенство, които му помагат да намери начин за спасение, дори и когато изпадне в най-голяма беда. Ето защо не го свърта в цивилизованите райони, където няма възможност да упражнява и използва способностите си. Той чувства необходимост да отиде в безкрайната савана, да се впусне в смъртоносните пропасти на планините и колкото по-застрашително го връхлитат опасностите, толкова по-силно е усещането му, че е в стихията си, толкова повече нараства смелостта, самоувереността му и толкова по-крепко става вътрешното му убеждение, че даже и сред най-дивата и негостоприемна пустош той е воден от ръка, която е по-могъща от всички земни сили.
         Аз бях добре подготвен за подобно начинание. Липсваше ми само едно нещо, без което е направо невъзможно да просъществуваш в dark and bloody grounds — „мрачните и кървави поля“. А това беше добър кон, на който да можеш да се осланяш. Обаче тази липса не ме безпокоеше кой знае колко много. Скоро продадох кроткия жребец, който ме беше носил на гърба си по време на лова из Южно Мисури, и в Омаха се качих във влака с твърдото убеждение, че потрябваше ли ми, щях да си намеря някой добър кон.
         По онова време по тази линия все още имаше отделни участъци, които бяха едва-едва „скърпени“ само за да може да мине влакът оттам. Ето защо по време на пътуването на доста места все още се виждаха работници, занимаващи се с укрепването на мостове и надлези или пък с поправянето на повредените вече места от релсовия път. Ако не работеха в близост до някое от онези поселища, които никнеха тогава от земята като гъби, тези хора си изграждаха „камп“, лагер, съоръжен с няколко укрепления. Това се налагаше заради индианците, които гледаха на строежа на железопътната линия като на посегателство върху техните права и по всякакъв начин се стремяха да попречат на построяването й или поне да го затруднят.
         Но из онези области имаше и други врагове – врагове, които всяваха едва ли не по-голям страх и от червенокожите.
         Из прерията се скиташе доста многобройна сбирщина, състояща се от човешки отрепки, отритнати от обществото на цивилизования Изток, съмнителни елементи, които са претърпели „корабокрушение“ във всяко едно отношение и нищо повече не очакват от живота. Тези хора се обединяваха в банди, за да извършат ту едно, ту друго престъпление, и бяха по-опасни дори от най-дивите индиански орди. По времето, когато се строеше железопътната линия, те бяха хвърлили око особено на новите поселища и работническите лагери, възникващи по протежение на линията, и ето защо никак не бе чудно, че лагерите биваха укрепявани, а техните жители носеха оръжие дори и по време на работа.
         Заради нападенията, извършвани от тези бандити над лагерите и товарните влакове, при което обикновено разрушаваха релсите, за да принудят влака да спре, те получиха прозвището „рейлтръблърс“, разрушители на релсов път. Но хората бяха станали много бдителни и винаги бяха готови да посрещнат нападенията им, тъй че най-сетне разбойниците можеха да предприемат набезите си, само ако няколко техни групи се обединяха, за да получат необходимата численост. Впрочем срещу тях се бе създало такова озлобление, че сигурна смърт очакваше всеки заловен рейлтръблър. Тези банди избиваха хора, без да различават възраст и пол, затова и дума не можеше да става за някаква милост към тях.
         Беше към обед, когато влакът, в който седях, напусна Омаха. Измежду спътниците ми не се намираше нито един човек, който да привлече вниманието ми за по-продължително време. Едва по-късно във Фримонт се качи някакъв мъж, чиято външност веднага прикова погледа ми. Тъй като седна в непосредствена близост до мен, аз имах чудесна възможност да го огледам най-подробно.
         Външният му вид несъмнено би накарал някои хора от градовете на Изтока да поклатят глава. Но в Дивия Запад човек достатъчно е привикнал на подобни образи. Той бе нисък на ръст, но затова пък доста дебел. Носеше кожух от овча кожа, обърната с козината навън. Някога тази страна е била естествено окосмена, но сега вълната бе изчезнала и само тук-там се виждаше по някое малко самотно снопче, останало върху голата кожа като оазис в пустиня. Преди много години може би този кожух да е бил по мярка на притежателя си, но после под влиянието на сняг и дъжд, пек и студ той така се беше свил, че полите му не можеха да стигнат вече до колената. Не беше възможно вече и да се закопчава, а ръкавите се бяха отдръпнали нейде до лактите. Под кожуха се виждаха дрехи от червена фланела и кожени панталони, които без съмнение някога са били черни, но сега лъщяха във всички цветове на дъгата и навяваха предположението, че собственикът им ги използваше като кърпа за хранене, за ръце, а и като носна кърпичка. Под крачолите на тези допотопни панталони се виждаха голите посинели от студа кокалчета на глезените му и после следваха чифт обувки, които можеха да издържат цяла вечност. Те произхождаха от ботуши от говежда кожа, чиито кончови бяха отрязани. Имаха двойни подметки, подковани с такива огромни гвоздеи, че ритниците, раздадени с тях, биха могли да убият и крокодил. Този човек носеше на главата си шапка, която бе загубила не само формата си, но и една част от своята периферия. Около кръста си бе препасал някакъв стар шал, останал съвсем без цвят. В него бяха затъкнати праисторически кавалерийски пистолет и закривен ловджийски нож. До тези две оръжия висяха торбички за куршуми и тютюн, едно малко огледало от онези, каквито се продават по немските панаири за десет пфенига, манерка, обвита в плат, и четири необикновени подкови, които се нахлузваха на конските копита като обувки и после се завинтваха. Редом с тези предмети забелязах някакъв калъф, чието съдържание на първо време остана тайна за мен. По-късно разбрах, че вътре има всички необходими бръснарски принадлежности.
         Но най-странното в този човек бе неговото лице. То беше тъй гладко избръснато, сякаш току-що бе излязъл от някоя бръснарница. Розово-червените му бузи бяха толкова дебели и напращели, че малкото му чипо носле се губеше почти напълно между тях, а живите му кафяви очи се затрудняваха доста при своята дейност. Щом като пълните му устни се отвореха, между тях се разкриваха два реда ослепително бели зъби, но за съжаление те веднага събудиха в мен подозрението, че са изкуствени.
         Той седеше пред мен, притиснал между късите си дебели слонски крака едно пушкало, което си приличаше с Лиди на моя добър Сам Хокинс като две капки вода.
         Беше се настанил пред мен с простичкото „good day, sir“, след което не ми обърна повече никакво внимание. Едва час по-късно ме помоли за разрешение да запали лулата си. Това ми направи впечатление, понеже никой истински трапер или ловец не пита другите дали са съгласни с онова, което му се иска да прави.
         — Пушете, колкото си искате, сър! — отвърнах аз. — Ще ви правя компания. Ще запалите ли една от моите пури?
         — Благодаря, сър! — рече той. — Тези неща, наречени пури, са твърде префинени за мен. Не се разделям с лулата си.
         По обичая на траперите дебелият бе окачил своята къса, омазнена лула на шнурче около врата. След като я натъпка, аз побързах да му подам клечка кибрит, обаче той поклати отрицателно глава, бръкна в джоба на кожуха си и измъкна прерийно огниво от онзи вид, които носят името „пункс“ и имат суха гнила дървесина вместо прахан.
         — Тези кибрити са още едно от онези съвременни изобретения, дето в саваната пет пари не струват — забеляза той. — Човек не бива да се разглезва.
         С тези думи нашият кратък разговор приключи и дебеланът, изглежда, не изпитваше никакво желание да подеме нов разговор. Пушеше някакъв тютюн, който живо ми напомняше на орехови листа, и цялото си внимание бе посветил на околностите. Тъй се добрахме до гарата Норт Плейт, близо до която се сливат реките Норт и Саут Плейт. Тук той слезе за малко от вагона и си намери някаква работа към предните вагони. Забелязах, че в един от тях имаше кон, очевидно неговото ездитно животно.
         След като отново се качи при мен и влакът потегли, непознатият продължи да мълчи и едва когато към полунощ спряхме в Шайен в подножието на Ларами Маунтинс, той попита:
         — Може би оттук ще продължите с колорадската железница за Денвър, сър?
         — Не — отговорих аз.
         — Well — значи продължаваме заедно…
         — Надалеч ли ще пътувате с Пасифика*? — осведомих се аз.
         [* В случая се има предвид голямата трансконтинентална жп линия в Сев. Америка, свързваща двата океана. — Б.пр.]
         — Хмм! И да, и не… както ми се хареса. А вие?
         — Искам да отида до Огдън.
         — Аха! Имате намерение да видите града на мормоните?
         — Ще го поогледам, а после ще се кача в планините Уиндривър и Тетън Рейндж.
         Той ме измери с невярващ поглед и се обади:
         — Ще изкачите онези планини? Но с това може да се справи само някой смел уестман. Имате ли други спътници?
         — Не.
         Сега вече малките му очички ме погледнаха почти развеселено.
         — Значи сам? Из планините Тетън? Сред сиуксите и сивите мечки? Pshaw! А може би сте чували някога какво представлява сиуксът или сивата мечка?
         — Мисля, че да.
         — Хмм! Ще разрешите ли да попитам каква ви е професията, сър?
         — Писател съм.
         — Писател? Тъй! Значи пишете книги?
         — Да.
         След този отговор цялото му лице грейна в усмивка. Също както по-рано Безухия, така сега и той изпитваше страшно удоволствие при мисълта, че някакъв си писател се е решил съвсем сам и без ничия помощ да се отправи към най-опасните райони на Скалистите планини.
         — Чудесно! — закиска се той. — Значи искате да напишете книга за планините Тетън, така ли, уважаеми сър?
         — Може би.
         — И навярно ви е попаднала книга, където има снимки на индианци и мечки?
         — Разбира се — кимнах сериозно.
         — И вече си мислите, че и вие можете да пишете за тях?
         — Ами да!
         — А навярно имате и пушка, завита ей там във вашето одеяло?
         — Естествено.
         — Тогава ще ви дам един добър съвет, сър! Слезте незабавно от влака и се приберете у дома си! Като ви гледам, ми се струва, че сте силен мъжага, но хич не ми изглеждате на човек, който би могъл да застреля и катеричка, а да не говорим за мечка. Четенето ви е завъртяло главата. Би било жалко за младия ви живот, ако получите удар при вида на някое диво котенце. Сигурно някога си сте чели Купър, а?
         — Ами, разбира се!
         — Тъй си и мислех. Може би сте чували и за прочути ловци на прерията?
         — Да — потвърдих аз все тъй скромно.
         — За Винету, Огнената ръка, Поразяващата ръка, за Шарп Ай* или Леля Дрол?
         [* Шарп Ай (англ.) — Зоркото око. — Б.нем.изд.]
         — За всички — кимнах с глава.
         Дебелото човече не подозираше, че ми доставяше почти същото удоволствие, което му правеха и моите отговори.
         — Да — рече той, — подобни книги и истории наистина са чудесни за четене. Всичко звучи тъй хубаво и става толкоз лесно. Сър, не ми се сърдете, ама ми е жал за вас. Винету е вожд на апачите и ако му се наложи, би се сражавал и с хиляда дяволи. Огнената ръка ще ви улучи с куршум всеки комар, който му посочите в облака от комари, а Поразяващата ръка никога досега не е пропускал целта си и само с един юмручен удар може да направи на каша и най-силния червенокож. Ако някой от тези юначаги ми кажеше, че се кани да отиде горе в планините Тетън, то това пак си остава рисковано начинание, но човек може да повярва, че биха издържали изпитанията. Ама вие? Един драскач на книги! Pshaw! Ами къде ви е конят?
         — Нямам.
         Той не можа повече да се сдържи. Избухна в силен смях.
         — Тръгнали сте без кон за планините Тетън?! Сър, да не сте нещо мръднал?
         — Мисля, че не съм. И да нямам засега кон, то или ще си купя, или ще уловя.
         — Аха! Ами къде?
         — Където ми е удобно.
         — А вие, самият вие ли ще го уловите?
         — Да.
         — Развеселявате ме, сър! Вярно, че имате ласо, преметнато през рамо, ама с него няма да хванете и коте, та камо ли див мустанг!
         — Защо?
         — Защо ли? Ами, защото сте от онези ловци, дето отвъд океана, на Стария континент ги наричат „неделни ловци“.
         — А защо си съставяте такова мнение за мен?
         — Много просто! Понеже всичко по вас е тъй изискано и чисто. Я погледнете някой свестен горски скитник и го сравнете със себе си. Високите ви ботуши за езда са нови и, ама наистина, те са и току-що лъснати! Легинсите ви са от най-фина еленова кожа. Ловната ви риза е цяло произведение на изкуството, излязло изпод ръцете на някоя индианка. Шапката ви е струвала поне дванадесет долара, а ножът ви заедно с револвера едва ли някога е причинявал някому болка! Сър, можете ли да стреляте?
         — Да, малко. Дори веднъж излязох шампион по стрелба на един събор! — заявих аз, придавайки си важност.
         — Шампион по стрелба на събор ли? Аха, ами тогава да не сте на всичко отгоре и немец?
         — Да.
         — Хмм! Тъй, тъй! Значи сте немец, а? Стреляли сте по дървени пилета и сте станал шампион, а? Е, това са немците! Казват, че и Поразяващата ръка бил немец, ама той е просто едно изключение. Сър, сърдечно ви моля да се върнете колкото е възможно по-скоро, иначе ще загинете!
         — Ще видим, а засега нека говорим за нещо друго! — опитах да се измъкна. — Къде ли може да е сега Поразяващата ръка, за когото споменахте?
         — Ха, та кой ли знае? Наскоро бях в Канзас сити и там срещнах прочутия ловец Безухия, който е пътувал заедно с него. Та той ми каза, че Олд Шетърхенд пак бил отишъл отвъд океана в Африка, в онази глупава област, наречена пустинята Сахара. Навярно се сражава с тамошните индианци, които се казват араби. Този мъж е получил името Поразяваща ръка, защото за него хич не е трудно да повали неприятеля си само с юмручен удар. Често го е правил. А я погледнете вашите ръчички! Бели и нежни като ръцете на някоя лейди. Веднага се вижда, че се разправяте само с хартия и че пачето перо е единственото оръжие, което познавате. Сър, вслушайте се в съвета ми и се върнете в добрата стара Германия! Нашият Запад не е подходяща местност за джентълмени като вас!
         С това предупреждение той завърши нашия разговор, а аз не си направих труда да го подновя. Вярно беше, че бях споменал пред Безухия, че по-късно се каня да посетя Ориента.
         Първата спирка на влака, която видяхме на следващото утро, бе Ролинс. Зад това селище започва пуст, негостоприемен планински пейзаж, чиято единствена растителност се изчерпва с храсталаците от артемизия. Това е една огромна неплодородна област, без живот, без реки или потоци, една планинска Сахара, лишена от какъвто и да било оазис. Скоро изморените очи започват да болят от ослепителната белота на наситената с алкални соли земя. И тази пустиня придобива някакво мрачно и меланхолично величие, създавано от голите била, безводните склонове и стръмните скалисти стени, рушени и разкъсвани от бури, порои и светкавици.
         В тази безутешна местност е разположена гарата Битър Крийк*, но оттук до най-близкия поток има цели три английски мили. Въпреки всичко един ден на това място ще се зароди и разгърне кипящ живот, защото наоколо се намират неизчерпаеми залежи от въглища, които ще осигурят на тази пустиня добро бъдеще.
         [* Битър Крийк (англ.) — Горчивата река (поток). — Б.нем.изд.]
         Нашият влак продължи през Рок Спрингс и Грийн Ривър. Гарата на Грийн Ривър се намира на повече от хиляда километра по въздушна линия западно от Омаха. Тъжният вид на местността се измени, отново се появи растителност, а планинските вериги получиха свежа весела премяна. Току-що бяхме прекосили една прекрасна долина и излязохме на открита обширна равнина, когато локомотивът пронизително изпищя няколко пъти на кратки интервали, което бе сигнал за опасност. Бързо наставахме от местата си, спирачките заскърцаха, колелата запищяха… влакът спря и ние наскачахме от вагоните на сигурната земя.
         Гледката, която ни се предложи, бе потресаваща. Някой беше нападнал тук влак, превозващ работници и различни материали за Запада, и на едно известно разстояние всичко бе покрито с изгорелите и полуовъглени останки от вагоните. Нападението е било проведено през нощта. Релсите са били разрушени от рейлтръблърси, вследствие на което влакът е дерайлирал и паднал от високия насип долу. Можехме да предположим какво се беше случило. От катастрофиралия влак бяха останали едва ли не само железните части. Всеки вагон е бил обиран и след това подпалван. В пепелта намерихме трагичните останки на много хора, които или са загинали още при обръщането на влака, или пък са били убити от рейлтръблърсите по-късно. Изглежда, никой не бе успял да се спаси.
         За нас бе цяло щастие, че машинистът успя навреме да забележи опасността в тази открита местност, иначе и нашият влак щеше да излезе от релсите и да падне от насипа. Локомотивът бе спрял само на няколко метра от разрушените релси.
         Възбудата на пътниците и персонала на влака беше огромна и е невъзможно да се предадат всички ругатни и проклятия, които се разнасяха наоколо. Хората започнаха да ровят из димящите развалини, но вече нямаше нищо за спасяване и след като бе установено фактическото положение на нещата, не оставаше нищо друго, освен да се започне поправянето на релсите по най-бързия възможен начин. Всички необходими инструменти бяха налице, както бе обичайно по онова време за всеки американски влак. Началникът на влака заяви, че трябвало да се ограничи само с кратко съобщение на следващата гара. Всичко останало, а значи и преследването на престъпниците, било работа на съдебното жури, което щяло веднага да се образува там на място.
         Докато останалите пътници съвършено безсмислено продължаваха да се ровят из останките от влака, аз сметнах, че ще е най-добре да се огледам за следите на рейлтръблърсите. Теренът представляваше открита равнина, покрита с трева, където само тук-там се виждаше някой храст или ниско дърво. Върнах се на известно разстояние по линията, а после описах полукръг отдясно около мястото на катастрофата, при което насипът служеше за основа на полукръга. Ако внимавах, по този начин нищо не можеше да ми се изплъзне от погледа.
         На около триста крачки от катастрофиралия влак видях, че тревата между няколко храста бе изпомачкана, като че ли тук са седели значителен брой хора, а ясно различимите следи ме отведоха до мястото, където са били вързани конете им. Там огледах земята най-внимателно, за да разбера колко са били животните, както и някои други подробности за тях. После продължих издирването си по-нататък.
         Край насипа се срещнах с моя съсед от купето, който, както забелязах едва сега, бе имал същото хрумване и бе претърсил местността, но вляво от мястото на катастрофата. Той ме погледна учудено и попита:
         — Сър, вие тук? Какво правите?
         — Същото, което би сторил всеки уестман, изпаднал в подобно положение — търся следите на бандитите.
         — Вие! Аха! Няма много нещо да намерите! Тези негодници не са били глупави и са съумели да заличат следите си. Не открих абсолютно нищо. А какво ли ще намери такъв грийнхорн като вас?
         — Може би грийнхорнът има по-добро зрение от вашето, сър — усмихнах се аз. — Защо търсите следите от лявата страна? Искате да минете за стар и опитен прериен ловец, а все пак не забелязвате, че теренът отдясно е много по-подходящ за бивак и предлага по-добро прикритие, отколкото лявата страна, където не се вижда почти никакъв храст.
         Той ме погледна в очите с нескрита изненада, а после рече:
         — Хмм, разсъждавате нелошо. Изглежда, един такъв драскач на книги може от време на време да има някоя и друга мъдра мисъл. Намерихте ли нещо?
         — Да. Лагерували са ей там зад онези доста нависоко израсли диви череши, а пък зад лешниковия храсталак са били конете им.
         — Виж, тук трябва да отида там, защото все пак вие нямате необходимия опит и зрение, за да установите колко са били конете.
         — Били са двайсет и шест.
         Той отново ме погледна с израз на силна изненада.
         — Двайсет и шест? — повтори невярващо. — По какво разбрахте?
         — Във всеки случай не по облаците, а от следите, сър — засмях се аз. — От тези двайсет и шест коня осем са били подковани, а осемнайсет неподковани. Двайсет и трима от ездачите са били бели, а трима индианци. Предводителят на целия отряд е бил бял, който куца с десния си крак. Предполагам, че конят му има червен косъм. А вождът на индианците, намиращ се сред тях, язди или вран жребец, или кон с кафяв косъм. Струва ми се, че е сиукс от племето на оглаласите.
         Физиономията, която направи Дебелия при тези думи, изобщо не може да бъде описана. От смайване забрави да си затвори устата, а малките му очички ме загледаха с такова изражение, сякаш бях привидение.
         — The devil! — извика той най-сетне. — Сър, да не бълнувате?
         — Проверете сам! — отвърнах сухо.
         — Ама откъде разбрахте, че са били еди-колко си бели и еди-колко си индианци? Откъде разбрахте чий кон е бил чер или кафяв и кой ездач е куцал, и от кое племе са били червенокожите?
         — Помолих ви сам да проверите! После ще видим кой има по-добро зрение — аз, грийнхорнът, или вие, опитният уестман.
         — Хубаво! Ще видим! Елате, сър! Един нищо и никакъв грийнхорн да отгатне кои са били престъпниците!
         Той се забърза към посоченото му място, като се смееше, а аз бавно го последвах.
         Когато го настигнах, беше толкова усърдно зает с оглеждането на дирите, че изобщо не ми обърна никакво внимание. Едва след около десетина минути, когато бе огледал близката околност най-подробно, той се приближи към мен и каза:
         — Действително имате право! Били са двадесет и шест, а осемнадесет не са били подковани. Но всичко останало е глупост, чиста глупост. Ей тук са лагерували, а пък в тази посока са потеглили на коне. Нищо друго не се вижда.
         — Тогава елате, сър! — обадих се аз. — Ще ви покажа какви глупости могат да открият очите на един грийнхорн!
         — Well, любопитен съм! — кимна той развеселен.
         — Я погледнете конските следи по-внимателно! Три животни са стояли отделени настрана и са били вързани на кръст, а не както обикновено успоредно едно до друго. Следователно няма съмнение, че са били индиански коне.
         Дебелият се наведе, за да измери съвсем точно разстоянието между отделните конски отпечатъци. Покритата с трева земя бе влажна и за тренираното зрение не бе особено трудно да ги различи.
         — By Jove, имате право! — възкликна той учудено. — Били са индиански коне.
         — Тогава елате с мен малко по-нататък, при онази локва вода! Тук индианците са си мили лицата и наново са ги покрили с цветовете на войната. Боите са били забъркани с меча лой. Виждате ли малките кръгли вдлъбнатини в меката почва? Тук са били поставени съдинките с боите. Било е топло, вследствие на което боите са били по-редки и са капали. Забелязвате ли ей тук в тревата една черна, една червена и две сини капки?
         — Йес! Наистина, така е!
         — А нима черно, червено и синьото не са бойните цветове на оглаласите?
         Той само кимна. По лицето му се изписа вече някакъв израз на подозрение, примесен с дълбока замисленост. Но аз се престорих, че нищо не забелязвам, и продължих:
         — А сега по-нататък! Когато отрядът е пристигнал тук, се е спрял най-напред при застоялата локва вода. Това ни показват отпечатъците от копита наоколо, които са се напълнили с вода. Само двама ездачи са продължили напред. Навярно предводителите. Искали са първо да се огледат, а другите е трябвало да ги чакат. Погледнете конските следи в мочурливата почва! Единият от двата коня е подкован, а другият не е. Вторият кон е оставял със задните си крака по-дълбоки отпечатъци. Следователно е бил язден от индианец. Другият конник пък е бил бял, понеже неговият кон е имал подкови и предните му крака са направили по-дълбоки отпечатъци. Навярно ви е позната разликата в начина на езда между индианци и бели?
         — Сър — каза той, — струва ми се, че вие…
         — Добре, добре! — прекъснах го аз. — Сега внимавайте хубаво! Шест крачки по-нататък конете са започнали да се хапят. А след толкова дълга и уморителна езда, каквато са имали тези хора, това могат да направят само жребци. Ясно ли е?
         — Ама откъде пък знаете, че са се хапали, а?
         — Първо ми го показва разположението на отпечатъците от копитата. Ей тук индианският кон е направил скок към другия. Ще го признаете, нали? И второ, я погледнете космите, които са на дланта ми! Намерих ги, когато сам оглеждах дирите. Четири косъма от грива със светлокестеняв цвят, които индианският кон е изскубнал от другия и веднага е пуснал на земята. А още по-нататък намерих тези два черни косъма от опашка и тъй, от разположението на отпечатъците разбирам, че индианският кон е захапал другия за гривата, но веднага ездачът му го е дръпнал назад, а след това го е пришпорил напред. В този момент другият кон е извил глава и е откъснал тези два косъма от опашката му, останали още няколко крачки по муцуната му, след което са паднали на земята. Конят на червенокожия е или черен жребец, или пък има кафяв косъм, а пък животното на белия има червеникав цвят. Да продължим нататък! На това място белият е слязъл на земята, за да се изкатери върху железопътния насип. Дирята му се е запазила в мекия пясък. Можете да видите много добре, че с единия си крак е стъпвал по-силно и по-тежко отколкото с другия. Значи куца. Впрочем тези хора са били извънредно непредпазливи. Не са си дали ни най-малък труд да заличат следите си. Следователно те сигурно се чувствуват в доста голяма безопасност, а за това може да има само две причини.
         — Какви? — попита той кратко.
         — Или са имали намерение още днес да вземат голяма преднина пред своите преследвачи, в което се съмнявам, понеже от следите си личи, че конете им са твърде отпаднали и изтощени, или пък са знаели, че нейде наблизо се намира по-многочислен отряд от техни хора, при които ще могат да се оттеглят. Второто обяснение ми се струва по-вероятно. И понеже трима самотни индианци не биха се включили току-така в отряд от повече от двадесетина бели, аз предполагам, че на север се намира някоя доста многочислена орда оглаласи, към която са се присъединили и двадесет и тримата бели бандити.
         Наистина бе много забавно да се види особеният поглед на моя спътник, с който ме измери от глава до пети.
         — Човече! — извика той най-сетне. — Кой сте вие всъщност?
         — Нали ви казах вече.
         — Pshaw! Не сте никакъв грийнхорн, а не сте и драскач на книги, въпреки че с излъсканите си ботуши и вашето празнично облекло и снаряжение много ми приличате на грийнхорн. Толкова сте чист и зализан, че веднага можете да се появите на сцената в някоя театрална постановка в ролята на уестман. Обаче измежду стотина истински уестмани едва ли ще се намери някой друг, който да умее да разчита следи като вас. By Jove, досега си мислех, че и мен ме бива за нещо, но не мога да се меря с вас, сър!
         — И въпреки всичко пиша книги. Но още преди години кръстосах тези хубави прерии от север на юг и от изток, та чак до най-далечния Запад. — Ето откъде съм се научил горе-долу да разбирам от следи.
         — И наистина ли искате да се качите горе в планините Уиндривър?
         — Разбира се.
         — Но, сър, онзи, който иска да направи това, трябва да е нещо много повече от добър следотърсач, а точно там — не ми се сърдете — ми се струва, че доста ви липсва.
         — В какъв смисъл?
         — Ами всеки човек, когото го очаква един толкова опасен път, не тръгва тъй лекомислено наслуки като вас, а преди всичко се оглежда за някой хубав кон. Разбрахте ли?
         — И това ще стане.
         — А къде?
         — Е, на всяка гара мога да си купя кон, пък макар и да е някоя дърта кранта. Намеря ли се веднъж на седлото, все ще успея от кое да е диво стадо да си уловя мустанг, който да ми харесва.
         — Вие ли? Аха! Нима сте толкова добър ездач? Можете ли да укротите един мустанг? И дали в планините ще има коне?
         — Забравяте, че тъкмо сега е настъпило онова годишно време, когато започва преселението на стадата бизони и мустанги. Убеден съм, че преди да достигна планините Тетън, ще се натъкна на някой табун диви коне.
         — Хмм. Значи сте ездач. Ами какво е положението със стрелбата?
         — Да не би да искате да ме изпитате, сър? — засмях се аз.
         — Ами да — кимна той сериозно. — Защото имам нещо предвид.
         — А ще ми кажете ли какво е то?
         — После. Първо трябва да стреляте. Донесете си пушката!
         Тази малка интермедия ми правеше голямо удоволствие. Можех, разбира се, направо да му кажа, че съм Олд Шетърхенд, но предпочетох да си замълча. Нека сам се досети. И тъй, върнах се във вагона, за да взема одеялото, където бяха завити пушките ми. Пътниците забелязаха намерението ни и веднага образуваха полукръг около нас двамата. Известно е, че американецът и особено хората от Запада не пропускат случай да погледат как гърми нечия пушка.
         Разгърнах одеялото.
         — Behold, карабина „Хенри“! — възкликна Дебелия. — Истинска оригинална карабина „Хенри“! Сър, колко изстрела давате с нея, без да зареждате?
         — Двадесет и пет.
         — А-а, страшно оръжие! Човече, завиждам ви за тази пушка!
         — Предпочитам обаче другата.
         При тези думи взех тежкия мечкоубиец.
         — Pshaw! Излъскана, добре изчистена пушчица! — обади се Дебелия презрително. — Хвала на някоя стара ръждива кентъкийска карабина или ей на това мое старо пушкало!
         — Сър, а няма ли да погледнете поне фирмата производител? — попитах аз, като му подадох пушката.
         Той хвърли поглед на гравираната с киселина марка и изненадан направи крачка назад.
         — Извинете, сър — рече той, — това е наистина нещо друго. Малко са останали от тези пушки. Чувал съм, че и Поразяващата ръка имал такава. Ако знаех, че сте и добър стрелец, тогава…
         — Какво тогава?
         — Хмм! Ще поговорим по-късно. Покажете ми първо вашето изкуство!
         — Добре. Посочете целта, по която трябва да стрелям, сър!
         — Първо заредете отново!
         — Ха, не е необходимо. Зарядите са сухи.
         — Well, тогава застреляйте птицата на онзи храст!
         Посочената птица бе кацнала на храст, отдалечен на около двеста крачки. Улучването й нямаше да бъде кой знае какво постижение. Но високо над главите ни бях забелязал граблива птица, увиснала неподвижно във въздуха. Погледнах нагоре.
         — Мешърз, виждате ли горе онази птица? — попитах, като се огледах наоколо. — Ще я сваля.
         — Невъзможно е! — възкликна Дебелия. — Не би успял да го стори даже Безухия или пък Олд Файерхенд!
         — Ще видим!
         Вдигнах пушката и натиснах спусъка.
         — Избяга! — засмя се Дебелия. — Изстрелът подплаши птицата и тя офейка. Скри се на безопасно място нейде зад железопътния насип.
         — Не, не избяга, ами е улучена — обадих се аз, сваляйки пушката. — Та отидете зад насипа, тя падна там, горе-долу на осемдесет крачки от нас!
         Посочих с ръка към предполагаемото място и неколцина от стоящите наоколо хора веднага се завтекоха натам. Донесоха птицата, която бе улучена безупречно. Моят спътник заоглежда ту птицата, ту мен.
         — Улучена, наистина улучена! Сър, не бях виждал досега такъв изстрел! Изглежда, че сте си поставили за цел да си поиграете с мен малко на криеница! Но вече край на играта. Знам що за човек сте. Елате с мен малко настрана!
         Моят спътник ме дръпна за ръка и ме отведе там, където отпечатъците от конски копита си личаха най-ясно. Извади къс хартия и го постави върху една от вдлъбнатините.
         — Well, съвпада! — рече той замислено. — Сър, я ми кажете разполагате ли с време? Искате ли направо да отидете в планините Тетън, или преди това бихте могли да предприемете едно пътуване в друга посока?
         — Мога да върша каквото си поискам — заявих аз.
         — Отлично! Тогава ще ви кажа нещо. Може би сте чували вече за Стивън Муди, когото наричат обикновено Зоркото око?
         — Да, казват, че бил добър уестман. Несъмнено е един от най-добрите следотърсачи из планините и говори няколко индиански диалекта.
         — Сър, аз съм този Стивън Муди!
         — Предполагах нещо подобно. Ето ви ръката ми! От сърце се радвам, че ви срещнах, сър!
         — Наистина ли? Е, може би ще се опознаем още по-добре. А аз имам да си поговоря доста сериозно с някой си Монк. В последно време той беше главатар на банда разбойници и конекрадци, а изобщо да не говорим за онова, което още отпреди му тежи на съвестта. Сега се е отправил с бандата си далеч навътре в Запада, а аз го следвам по петите. Това късче хартия в ръката ми е точно копие от двете задни копита на коня му. То съвършено съвпада с тези отпечатъци, а тъй като Монк куца с десния си крак, съм напълно убеден, че той е предводител на рейлтръблърсите.
         — Монк ли? А какво е собственото му име? — попитах аз.
         — Лу, Луис. Но има навика да носи различни имена.
         — Луис Монк? А-а, чувал съм за него! Не беше ли счетоводител на краля на петрола Ралоу? После офейка, отмъквайки от работодателя си значителна парична сума!
         — Да, същият е. Подлъга касиера да изпразни цялата каса и да избяга с него, а след това го застреля. Полицията започна да го преследва и той уби двама полицаи, които искаха да го задържат. Заловиха го в Ню Орлиънс, тъкмо когато се канеше да се качи на борда на един параход. Но и този път му се удаде да се измъкне, като пречука тъмничаря. После се отправи към Запада. Нищо друго не му оставаше да направи, тъй като му бяха отнели заграбените пари. Оттогава досега е вършил престъпление след престъпление и е крайно време да се сложи край на безчинствата му.
         — Искате да го заловите?
         — Трябва да го спипам, жив или мъртъв.
         — Значи имате някаква лична сметка за уреждане?
         Муди се загледа известно време в земята, а после колебливо отвърна:
         — Не обичам да говоря за това, сър. Може би ще го споделя с вас, щом се опознаем по-отблизо. А аз се надявам да се опознаем по-отблизо, сър. Беше странен каприз на съдбата, че се намирах тъкмо в този влак, но въпреки това навярно още дълго щях да търся безуспешно следите на Монк, ако Олд Шетърхенд не ми беше наврял носа право в тях.
         — Аха! — засмях се аз. — Мислите, че този ловец съм аз?
         — Да мисля ли? Pshaw! Знам го със сигурност — рече той.
         — Ами ако въпреки всичко се лъжете?
         — Изключено! Немец, който пише книги и рискува самичък да предприеме пътуване из планините Тетън, който мъкне със себе си карабина „Хенри“ и един стар мечкоубиец, майстор е в разчитането на следи и стрелбата… сър, който не успее да разпознае в този мъж Поразяващата ръка, трябва да живее на Марс, а не в Дивия Запад като Стивън Муди. И тъй, стига сте го усуквали и ме оставете да довърша! Нямаше да се добера до фактите, че главатарят на тези бандити куца и че язди кон с червеникав косъм, а тъкмо те са меродавни за моето предположение. Тук се разделям с влака, за да тръгна по следите. Искате ли да ме придружите?
         — Хмм! Няма ли да е по-добре за вас да се присъедините към хората, които твърде скоро ще пристигнат тук от съседните гари, за да започнат преследването на разбойниците?
         — Не. Не ми говорете за подобно преследване! Един-единствен уестман струва повече от цяла дузина такива пищовлии, събрани от кол и въже. Но трябва да бъда откровен и ще призная, че хич не е безопасно да следваш по петите хора от този сой. В подобни случаи човешкият живот виси само на опърлен косъм. Но мисля, че вие сте човек, който търси опасните приключения и умее да им устоява, а ето че в случая ни се предлага приключение, по-вълнуващо от което трудно бихте намерили.
         — Вярно е — съгласих се аз. — Но да се бъркам в работите на чуждите хора, ето това никога не е спадало към моите страсти. Лу Монк изобщо не ме засяга, а и не знам дали бих ви се харесал като спътник.
         Той ми смигна шеговито с малките си очички и усмихнато каза:
         — Навярно искате да кажете обратното — дали аз бих ви допаднал. Е, това не бива да ви тревожи. Зоркото око не е човек, който предлага приятелството си на първия попаднал му уестман. Можете да бъдете напълно спокоен. Обичам да съм самостоятелен, а ако се присъединя към някой друг, то трябва да имам пълно доверие в него и той трябва да е човек на място. Разбрахте ли?
         — В това отношение си приличаме. И аз обичам да съм самостоятелен. Тук човек трябва страшно много да внимава в избора си на спътници. Да речем, намериш си другар, лягате вечерта да спите, а на сутринта си труп. А другарят ти спокойно продължава да язди заедно с плячката си.
         — Zounds, сър, да не би да си мислите, че съм от тези негодници?
         — Не. Честен човек сте, това ви личи. Нещо повече, вие сте даже от полицията, която не търпи негодници между своите хора.
         Муди се стресна и смени цвета на лицето си.
         — Сър! — възкликна той. — Що за хрумване?
         — Мълчете, сър! Външният ви вид наистина не е много полицейски, обаче тъкмо заради това сте може би твърде полезен детектив. Вярно че не сте и намеквали за подобно нещо, но аз все пак ви прозрях. Бъдете в бъдеще по-предпазлив! Ако из тези места се разнесе мълвата, че Зоркото око броди из прериите само за да издирва и обезврежда някои офейкали джентълмени в качеството си на таен полицай, може би скоро ще изгърмите последния си патрон.
         — Заблуждавате се, сър! — опита се той да ме разубеди.
         Но аз само махнах с ръка.
         — Сигурен съм, че не се лъжа. Приключението ми допада и аз незабавно бих се присъединил към вас, за да изиграем някой номер на тези бандити. Опасността не би могла да ме изплаши, защото тя и без друго дебне хора като нас навсякъде, докъдето се простира прерията. Но ме спира само това, че не сте откровен към мен. Щом приемам някого за съюзник, трябва да знам, що за човек е той.
         Той впери замислено поглед в земята, после вдигна глава и каза:
         — Добре, сър, ще научите, що за човек съм, тъй както и аз знам кой сте вие, макар че все още не сте ми казали открито нищо за себе си. Да, служител съм на частното детективско бюро на доктор Съмър в Сент Луис. Моята задача е да издирвам престъпници, избягали в дивите райони на Запада, което прави несъмнено живота ми съвсем не лек, но аз съм вложил в нея цялата си сила и енергия. А защо върша тази работа, ще ви разкажа по-късно, когато имаме необходимото време. Това е една тъжна история. А сега ми кажете, сър, ще тръгнете ли с мен?
         — Да, сър. Ето ви ръката ми! Нека бъдем добри приятели и делим опасности и неволи. И… и сега признавам, че съм човекът, когото наричат Олд Шетърхенд.
         Дебелия ми стисна десницата радостно.
         — Ето това се казва мъжка дума, сър! Благодаря ви! Надявам се, че ще се разбираме добре. Но я оставете това „сър“, предпочитам да ме наричате Стивън! Тъй е по-кратко и ясно и знам съвсем точно кого имате предвид. А ще ми кажете ли как да се обръщам към вас?
         — Казвайте ми просто Чарли. Това е достатъчно. — След тези думи посочих към мястото на катастрофата. — Но гледай, релсите са поправени и пътуването може да продължи. Скоро хората ще се качат обратно във вагоните.
         — Тогава ще взема Виктор. Гледай да не се изплашиш от външния му вид. Вече на нищо не прилича, ама ме е носил на гърба си дванайсет години и не бих го заменил даже и срещу най-добрия бегач в света. Ти имаш ли още нещо в купето?
         — Не. Изобщо ми се иска по възможност да изчезнем оттук, без да се сбогуваме много-много.
         — Правилно, Чарли. Колкото по-малко се знае за нас, в толкова по-голяма безопасност се намираме.
         Стивън отиде до вагона, където стоеше конят му, и накара да го отворят. Теренът ни най-малко не бе подходящ за изкарване на кон от вагона. А нямаше и никаква рампа. Но скоро се оказа, че може да се мине и без рампа.
         — Виктор, come on*!
         [* Come on (англ.) — Хайде, давай! — Б.пр.]
         След вика на ловеца, животното първо подаде глава, за да огледа как стоят нещата, присви замислено уши, но после с един наистина безстрашен скок се озова върху насипа. Всички, които видяха този скок, започнаха да ръкопляскат. Конят, изглежда, разбра за кого са овациите. Той размаха опашка и силно изцвили.
         Външният вид на това животно с нищо не издаваше, че то има каквото и да било право да носи името Виктор, Победител. Беше кльощав дългокрак кафяво-червеникав кон, който сигурно имаше петнайсет години. Гривата му бе напълно опадала, по опашката му само тук-там бяха останали тънки снопчета косми, а ушите му приличаха на заешки уши само че в неколкократно увеличение. Въпреки това животното ми вдъхна голям респект, още повече че забелязах как започна да рита и да се опитва да хапе, щом един от мъжете понечи да го погали. Както се вижда, Виктор страшно приличаше на старата Тони на моя добър приятел Безухия. Животното бе оседлано, а и оглавникът му бе поставен. Стивън затегна колана на седлото, метна се на коня и го пришпори надолу по стръмния насип, без да се оглежда. Никой не ни обърна повече каквото и да било внимание. За другите бяхме просто непознати и никой не го беше грижа, че напускаме влака.
         В подножието на насипа Зоркото око спря коня си.
         — Чарли, виждаш ли сега колко добре щеше да бъде, ако имаше кон? — рече той.
         — Не след дълго ще имам — утеших го аз. — С помощта на твоя Виктор лесно ще уловя някой мустанг.
         — Ти ли? Сигурно аз ще трябва да го хвана, понеже ти давам честната си дума, че няма да можеш да яздиш Виктор, макар да си Олд Шетърхенд. Не търпи никой друг на гърба си освен мен.
         — Ще видим.
         — Но така е, уверявам те! За да не те изморява много ходенето, бихме могли да се сменяме на коня, обаче несъмнено Виктор ще те хвърли на земята. Тъй че си осъден да биеш крак, докато се натъкнем на стадо мустанги. Неприятна работа, защото по този начин ще напредваме бавно и ще изгубим много време. Но виж, хората вече се качват. Влакът се кани да тръгва!
         Наистина беше така. Локомотивът изпусна пара, колелата се задвижиха и влакът отново се понесе на запад. След броени секунди изчезна от погледа ни.
         — Закачи тежката си пушка на седлото ми! — посъветва Зоркото око.
         — Добрият ловец нито за миг не се отделя от пушката си — отвърнах аз. — Благодаря ти, Стивън. Напред!
         — Ще яздя бавно, Чарли.
         — Все пак накарай Виктор да върви по-стегнато! Аз съм добър пешеходец и ще издържа.
         — Well, тогава да тръгваме!
         Сложих на гърба си одеялото, нарамих карабината „Хенри“ и мечкоубиеца и закрачих отстрани на конника. Преследването на рейлтръблърсите започна.


         12.
        Среща на бойната пътека

         Следата на разбойниците беше толкова ясна, че нямаше нужда да полагаме никакви усилия да я търсим. След като пресече Грийн Ривър, тя се насочи на север и ние продължихме да я следваме без прекъсване до обед, когато направихме кратка почивка и малко хапнахме. Обядът ни се състоеше от оскъдната храна, която бяхме взели от влака, понеже и през ум не ни беше минало да се запасим с хранителни продукти по този начин. Докато ловецът на саваната има карабина и барут, той никога няма да остане гладен. А в това отношение бях добре подсигурен, тъй като моят непромокаем кожен колан съдържаше такова количество патрони, което щеше да ми стигне за дълго време.
         Местностите, които пресичахме, бяха хълмисти и покрити с гъсти храсталаци, а там, където имаше повече влага — и с гора. Дирята се изкачваше нагоре срещу течението на малка рекичка, чиито брегове бяха отчасти песъчливи, а отчасти покрити с толкова гъста и сочна трева, че копитата на конете навсякъде бяха оставили ясни отпечатъци. Следобед застрелях една антилопа, която ни обещаваше хубава вечеря. Щом се стъмни, спряхме в малка скалиста клисура, обрасла с гъст храсталак, където, без да се страхуваме за сигурността си, можехме да запалим огън и да изпечем антилопата. На това място се чувствувахме в такава безопасност, че счетохме за излишно да стоим на пост. След като Стивън се погрижи за своя Виктор, легнахме и двамата да спим.
         На другия ден тръгнахме на път много рано и следобед стигнахме до мястото, където през изминалата нощ бандитите бяха лагерували. Те бяха палили няколко открити огъня, сякаш искаха да се подиграят с всякакво преследване. Привечер продължихме да се движим през някаква равнина покрай същата рекичка, насочвайки се към един ъгъл от вековната гора, врязала се в тревистата савана. Преследваните от нас хора имаха преднина от почти цял ден път и тъй като не бяхме забелязали ни най-малката следа от присъствието на какъвто и да е човек, ние сметнахме, че се намираме в пълна безопасност. И така, достигнахме образувания от гората ъгъл и тъкмо се канехме да го заобиколим, когато изведнъж и двамата мигновено се дръпнахме назад. Пред нас се изпречи някакъв индианец, който също бе имал намерение да завие с коня си около врязалите се в саваната дървета, само че откъм другата страна. Той бе яхнал вран жребец, а край себе си водеше за юздата друг кон с товарно седло.
         Щом ни зърна, светкавично слезе от коня, застана зад него, използувайки го като прикритие, и насочи карабината си към нас. Всичко това се случи толкова бързо, че успях да видя фигурата му само бегло и неясно.
         Със същата сръчност и Стивън скочи от коня си и зае позиция зад него. Аз обаче с огромни скокове се втурнах в гората и се настаних зад един дебел бор. Едва-що бях заел това място, когато от дулото на индианската карабина проблесна пламъче и куршумът й се заби в дънера на дървото. Ако се бях забавил само миг, той можеше да ме прониже. Този човек бе разбрал веднага, че съм по-опасен за него от Стивън, защото, криейки се зад дърветата, можех да се появя в гръб на двата му коня и да стрелям по него.
         Още докато тичах, бях взел в ръка карабината „Хенри“, но сега, след като куршумът се заби в дънера на дървото, аз се отказах от използването й. Защо?
         Опитният уестман знае, че всяка пушка си има свой собствен глас. Трудно е да се различат гърмежите на две карабини. Обаче животът и дивата пустош изострят сетивата до най-висше съвършенство и ако някой често е слушал гърмежите на определена карабина, той ще различи гласа й измежду стотици други. Ето защо се е случвало близки приятели ловци, които дълго не са се виждали, още отдалече да се познаят по гласовете на своите пушки.
         Същото стана този път и с мен. И до края на живота си не бих могъл да забравя карабината, с която стреля червенокожият. Моментално разпознах острия й благозвучен гърмеж. Тя принадлежеше на прочутия вожд на апачите Винету, моя кръвен брат, който бе мой учител в живота из дивите гори и саваните. Но дали сега я носеше самият той, или беше преминала в нечия друга ръка? Иззад дървото извиках на диалекта на апачите:
         — Тозелкита ши штеке — не стреляй, аз съм твой приятел, а ти си Винету, вождът на апачите!
         — Хау — аз съм! — потвърди той, като излезе иззад коня, понеже позна гласа ми.
         Мигновено изскочих от скривалището си и се втурнах към него.
         — Шарли! — извика той тържествуващо, протягайки към мен двете си ръце. — Шарли, ши штеке, ши нта-йе — Карл, приятелю мой, братко мой! — продължи, изпълнен с радост. — Ши инта ни инта, ши итхи ни итхи — моето око е и твое око, а моето сърце е и твое сърце!
         И аз бях искрено развълнуван от тази неочаквана среща. Не можех и да желая по-щастливо стечение на обстоятелствата. Той продължаваше да ме гледа с очи, изпълнени с обич. Отново и отново ме притискаше към гърдите си, докато най-сетне се сети, че не бяхме сами.
         — Ти ти нте — кой е този мъж? — попита той, като посочи към Зоркото око.
         — Агуан нте ншо, ши штеке ни штеке — той е добър човек, мой приятел, а също и твой приятел — отвърнах аз.
         — Ти тенлие агуан — как се казва?
         — Шарп Ай — назовах английското име на моя спътник. Тогава апачът подаде ръка и на Стивън, поздравявайки го с думите:
         — Приятелят на моя брат е и мой приятел! За малко щяхме да стреляме един в друг, но Шарли позна гласа на моята карабина, както и Винету би познал неговата. Какво правят моите братя в тази местност?
         — Преследваме неприятеля, чиито следи виждаш тук в тревата — обясних му.
         Апачът ги забеляза току-що, понеже пътят му го доведе до тази река от изток. Какви са мъжете, които преследвате?
         — Бели разбойници и неколцина оглаласи.
         При последната дума той свъси вежди и сложи ръка върху лъскавия си томахок, който бе пъхнат в пояса му.
         — Оглаласите са като червеите. Щом изпълзят от дупките си, ще ги смачкам с крак. Да придружа ли моя брат Шарли, за да преследваме заедно оглаласите?
         Нищо друго не можеше да ни бъде тъй добре дошло, както това негово предложение. Спечелехме ли Винету за съюзник, все едно че към нас щяха да се присъединят двадесетина уестмани. И без друго бях сигурен, че сега той в никой случай нямаше веднага да се раздели с мен, но доброволното му предложение да ни придружи показваше, че това приключение му допада.
         Ето защо побързах да му кажа:
         — Моят брат Винету се появява за нас като слънчев лъч в студено утро. Нека неговият томахок се присъедини към нашите!
         — Моята ръка е ваша ръка, а моят живот е ваш живот. Хау!
         По лицето на моя добър Стивън си личеше какво огромно впечатление му бе направил апачът. Същото би станало и с всеки друг, защото Винету наистина бе великолепен първообраз на индианец и видът му не можеше да не възхити, който и да било уестман.
         Винету не беше нито прекалено висок, нито много широкоплещест, обаче именно неговата изящна и при това извънредно жилава конструкция на тялото, както и пъргавината на движенията му не можеше да не респектират даже и най-яките и опитни трапери. Винаги го бях виждал такъв, какъвто бе застанал и сега пред нас — чисто и спретнато облечен, с рицарската осанка на повелител, от глава до пети истински мъж.
         — Нека моите братя седнат, за да изпушат с мен лулата на мира! — каза апачът.
         Той незабавно се настани в тревата на мястото, където бе стоял, бръкна в пояса си, извади мъничко тютюн, примесен с листа на див коноп, и натъпка своя калюмет, украсен с перца. Ние насядахме до него. Тържествената церемония с лулата на мира бе абсолютно необходима, защото тя слагаше печата на специалния съюз, който бяхме сключили току-що. А докато не бъдеше изпушена лулата, Винету сигурно нямаше да каже и една дума относно плана ни.
         Щом запали тютюна, Винету се изправи, изпусна дим нагоре към небето, а също и към земята. После се поклони към четирите посоки на света, като дръпна четири пъти от лулата и духна по малко дим съответно на всяка от тези страни. След това отново седна на земята и ми подаде лулата с думите:
         — Великия дух чува клетвата ми: моите братя са като Винету и Винету е като тях. Ние сме приятели!
         Взех калюмета, изправих се, извърших същите действия и рекох:
         — Великия Маниту, когото почитаме, властва над земята и звездите. Той е мой баща и твой баща. Ние сме братя и ще си помагаме във всяка опасност. Лулата на мира поднови нашия съюз.
         След тези думи предадох лулата на Зоркото око, който също пусна дим в шестте посоки и се закле:
         — Виждам великия Винету, най-прочутия вожд на апачите, пия дима на неговата лула и съм негов брат. Неговите приятели са и мои приятели, а враговете му са и мои врагове. Този съюз никога няма да бъде нарушен!
         После Стивън отново седна и върна лулата на апача, който продължи да пуши. Обичаите бяха спазени и сега съвещанието ни можеше да започне.
         — Нека моят скъп брат Шарли ми разкаже какво е преживял, откакто пътищата ни се разделиха, а също и как е попаднал на следите на оглаласите! — помоли Винету.
         С кратки думи изпълних втората част от желанието му. По-късно можех подробно да му опиша какво бях направил след нашата последна раздяла. Когато свърших, аз го подканих:
         — Нека моят брат Винету ми каже какво е преживял, откакто не съм го виждал, защо се е отдалечил толкова много от пуеблото на своите деди и е навлязъл в територията на сиуксите!
         Апачът подръпна дълбоко и замислено от калюмета, а после отвърна:
         — Бурята сваля водата от облаците на земята, а слънцето отново я издига към небето. Тъй е и с човешкия живот. Дните идват и си отиват. Защо е необходимо Винету надълго и нашироко да разказва за часове, които са отлетели? Един вожд на сиуксите го обиди. Винету го настигна и го уби в двубой. Неговите хора започнаха да преследват апача. Винету заличи своята диря, върна се при техните вигвами и взе със себе си символите на своята победа, които натовари на коня на вожда. Ей го къде е застанал!
         С оскъдните си и непретенциозни думи този човек ни осведоми за един подвиг, за който някой друг би разказвал с часове. Но такъв си беше той. Бе преследвал неприятеля си в продължение на седмици през вековни гори и прерии, накрая го беше победил в мъжествена открита борба, после се бе осмелил да влезе в лагера на противниците си и да им отнеме символите на победата. Това бе такъв геройски подвиг, който не можеше да бъде извършен от друг, освен от Винету, а колко скромно говореше за него!
         — Моите братя — продължи той, са решили да преследват оглаласите и белите мъже, наричани рейлтръблърси. Но за това са необходими добри коне. Иска ли моят брат Шарли да язди жребеца на сиукса? Той има най-добрата индианска школовка, а моят брат разбира от нея повече от всеки друг бледолик.
         — Аз моля моя брат да ми разреши сам да си уловя кон. Жребецът на сиукса трябва да носи плячката.
         Винету поклати глава.
         — Защо Шарли забравя, че всичко, което ми принадлежи, е и негово? Защо иска да губи време с лов на мустанги? Нима е необходимо да се издаваме на оглаласите чрез такъв лов? Шарли да не мисли, че Винету ще влачи със себе си тази плячка, щом веднъж тръгне по дирите на сиуксите? Винету ще я закопае, а конят ще бъде свободен. Хау!
         Нищо не можеше да му се възрази. Бях принуден да приема този подарък. Впрочем вече от доста време с възхищение оглеждах сиукския кон. Самият Винету яздеше добре познатия ми Илчи. Жребецът на сиукския вожд бе вран кон със съвсем тъмен косъм и набито късо тяло. Макар и изящни, краката му бяха толкова яки и жилести, че сигурно щеше да е цяло удоволствие да го яздиш. Гъстата му грива се спускаше чак под врата, а опашката му почти докосваше земята. Вътрешната страна на ноздрите му имаше червеникавата окраска, на която индианците отдават толкова голямо значение, а освен огъня, който гореше в очите му, в тях се четеше и особен вид спокойна разсъдливост, която будеше надеждата, че добрият ездач напълно може да разчита на този кон.
         — Ами седло? — подхвърли Стивън. — Чарли, та ти не можеш да яздиш на товарното седло!
         — Това е най-малката беда — заявих аз. — Не си ли виждал още как индианецът превръща товарното седло в ездитно? Не си ли гледал как някой сръчен ловец си приготвя съвсем сносно седло от кожата и ребрата на някой току-що убит дивеч? Още утре ще бъдеш свидетел как ще се сдобия с толкова удобно седло, че ще ми завидиш.
         Апачът кимна в знак на съгласие.
         — Недалеч оттук Винету откри край реката пресни следи на голям вълк. Преди да залезе слънцето, ще имаме неговата кожа и ребра, от които ще стане хубаво седло. Имат ли моите братя месо за ядене?
         След като отговорих утвърдително, той продължи:
         — Тогава нека моите братя тръгнат с мен да намерим вълка и да си изберем място за лагеруване, край което ще мога да закопая моя трофей. Щом слънцето изгрее, ще продължим по следите на бандитите. Те са разрушили колите на Огнения кон, ограбили са, убили и изгорили много от вашите бели братя. Те са разгневили Великия дух и той ще ги предаде в нашите ръце, понеже по закона на саваната са заслужили смъртта.
         Напуснахме мястото на нашата щастлива среща. Скоро открихме леговището на вълка. Убихме животното, което беше от онази разновидност, наричана от индианците „койот“. Малко по-късно седяхме край лагерния огън и се занимавахме с приготвянето на седлото. На следващото утро закопахме плячката на Винету, която се състоеше от индиански оръжия и свещени амулети. Белязахме мястото, за да може после да бъде намерено. След това поехме на път по дирите на убийците, които навярно биха се изсмели презрително, ако узнаеха, че трима мъже, далеч превъзхождани от тях по численост, са дръзнали да ги преследват, за да им потърсят сметка за техните злодейства.


         13.
        „Аве Мария“ далеч от цивилизацията

         Когато на следващото утро тръгнахме на път, моят вран жребец се прояви като превъзходен кон. Разбира се, някой ездач, който нищо не разбира от индианска дресировка, нямаше да остане нито миг на седлото, но ние двамата скоро се сприятелихме. Старият Виктор също показа добра издръжливост, тъй че бързо напредвахме. Още по обед достигнахме мястото на последния бивак на бандитите, а това означаваше, че се бяхме приближили до тях почти с половин ден път.
         Следваните от нас дири се отклониха от вече спомената рекичка и през дълга планинска клисура, сред която се виеше Пасифик Крийк, отново се насочиха на север. Забелязах, че оттук нататък Винету започна да оглежда земята далеч по-внимателно. Погледът му се опитваше да проникне навътре в гората, която се спускаше по височините и от двете страни чак до дъното на клисурата. Най-сетне дори спря коня си и се обърна към мен, тъй като яздехме един зад друг, а той бе застанал начело.
         — Уф! — възкликна Винету. — Какво ще каже моят брат Шарли за този път?
         — Той ще ни отведе горе до хребета.
         — А после?
         — Целта на бандитите се намира сигурно на отвъдната страна.
         — А каква ли е тази цел?
         — Лагерът на оглаласите.
         Винету кимна.
         — Както винаги моят брат Шарли има зрението на орела и обонянието на лисицата. Правилно се е досетил.
         После той предпазливо продължи да язди.
         — От къде на къде пък лагер на оглаласите? — намеси се Зоркото око.
         — Нали те питах вече, дали мислиш, че трима индианци биха се присъединили към толкова многочислен отряд от бели, без да имат някакви особени причини — отвърнах аз. — Съвсем ясно е, че банда от над двайсет негодници не би могла да върши безчинствата си в тази област, без да бъде забелязана от червенокожите!
         — Не, сигурно няма да може.
         — Е тогава на какво ще се видят принудени белите?
         — Хмм, да! Ще се видят принудени да се поставят под закрилата на червенокожите.
         — Правилно! А ще получат ли тази закрила без нищо?
         — Не. Ще трябва да я заплатят.
         — С какво?
         — С каквото имат — с плячка.
         — Хубаво! А сега схващаш ли какво имаме предвид двамата, Винету и аз?
         — А-а значи това било! Белите са нападнали влака, а тримата оглаласи са били нещо като наблюдатели, понеже белите ще трябва да отстъпят на червенокожите определена част от плячката.
         — Може би е така, а може би и не е. Но сигурно е, че нашите достопочтени бели братя скоро ще се присъединят към някой по-многоброен отряд от червенокожи. Това ти го казах още долу при железопътната линия. Но да продължа! Да не би да мислиш, че сега индианците и белите ще се съберат само за да безделничат? Можеш да бъдеш сигурен, че скоро ще измъдрят някой друг пъклен план, още повече че последният е приключил тъй благополучно за тях.
         — Какво ли биха могли да измислят?
         — Хмм, имам определено предчувствие.
         — Хайде бе! Да предчувстваш какво ще направят хора, които още не си видял! Чарли, изпитвам голямо уважение към Олд Шетърхенд, ама от туй предчувствие май нищо няма да излезе.
         — Да изчакаме. Достатъчно дълго съм се скитал сред индианци, за да познавам начина им на действие. А знаеш ли как най-лесно може да се отгатне, какво ще направи даден човек?
         — Е?
         — Като най-живо си представиш, че се намираш в неговото положение и при това се съобразиш с характера му. Искаш ли да дръзна подобен опит?
         — Правиш ме любопитен!
         — Добре! На кого е вероятно най-напред да е съобщила охраната на нашия влак за повреждането на железопътната линия и за унищожаването на другия влак?
         — Сигурно на най-близката гара.
         — Следователно оттам ще изпратят хора до мястото на катастрофата, за да го огледат и да започнат преследването на престъпниците. Но по този начин въпросната железопътна станция ще остане почти без защитници и ще може да бъде нападната без особено голям риск.
         — Egad! Вече се досещам какво мислиш!
         — Нали? Тукашните железопътни станции имат все още временен характер. Пита се къде ли ще има сега достатъчен брой хора, за да могат да отделят един въоръжен отряд. Според мен това ще направят от станцията Екоу. Тя носи името си от каньона Екоу, където се намира.
         — Чарли, може би си прав. Несъмнено бандитите и червенокожите знаят, както и ние, че в такъв случай станцията и поселището ще останат без защитници.
         — Ако прибавим към всичко и факта, че сиуксите са изровили бойната секира и са покрили лицата си с бойните цветове и следователно без съмнение замислят някакви враждебни действия, близко до ума е, че те действително са хвърлили око на Екоу… Но я виж, ето го и извора на потока! Сега вече пътят се изкачва стръмно нагоре и няма време за бърборене.
         Яздехме под високи дървета в посока към Саут Пас. Теренът беше труден и трябваше да внимаваме. Горе хребетът ставаше равен като дъска, а после отново се спускаше надолу към друга долина, където скоро достигнахме брега на реката Суит Уотър, добре позната ми от по-рано*.
         [* Виж събрани съчинения, том 24, „Коледа“. — Б.нем.изд.]
         Тук преследваните от нас хора бяха спирали за обедна почивка, а после се бяха насочили на север, яздейки покрай Уилоу Крийк. Минахме през няколко малки долини и клисури и следите постепенно ставаха все по-свежи и по-свежи, тъй че бяхме принудени да внимаваме още повече.
         Привечер най-сетне изкачихме върха на дълъг планински хребет и вече се канехме да се спуснем по отвъдната му страна, когато яздещият начело апач дръпна поводите на своя кон и посочи с ръка напред.
         — Уф! — възкликна той приглушено.
         Спряхме и ние и обърнахме погледи към указаната ни посока.
         Дълбоко долу под нас от дясната ни страна се простираше малка равнина, която можеше да се прекоси приблизително с едночасова езда. Тя бе открита и обрасла с трева. Там съзряхме известен брой индиански шатри, около които цареше голямо оживление. Коне без седла и оглавници пасяха тучната зеленина, а наоколо, заети с работа, се навъртаха голям брой мъже. Бяха ходили на лов. Край шатрите се търкаляха скелетите на няколко бизона, а върху пръти бяха опънати тънки ремъци, на които се виждаха окачени да съхнат тесни ивици бизонско месо.
         — Оглаласи! — продума Стивън.
         — Видя ли, че бях прав?
         — Тридесет и две шатри! — добави той.
         Винету впери напрегнато поглед надолу.
         — Наки гутеснонтин нагойя! — двеста воини!
         — И белите са при тях — отбелязах аз. — Нека преброим конете. Така ще бъдем най-сигурни.
         Имахме възможност да обхванем с поглед цялата равнина и преброихме двеста и пет коня. Като за ловен поход месото бе твърде малко, пък и тази долина съвсем не беше място, където можеше да се направи хубав лов на бизони. Значи ставаше въпрос за военен поход, което доказваха и щитовете на червенокожите. По време на лов щитът повече пречи, отколкото помага. Най-голямата шатра се издигаше малко настрани от другите, а орловите пера, украсяващи забитото в земята копие пред нея, ни улесниха да разберем, че това бе шатрата на вожда.
         — Какво мисли моят брат Шарли? Дали тези червеи, оглаласите, ще останат дълго тук? — попита Винету.
         — Не.
         — По какво съдиш, Чарли? — попита Стивън. — Трудно е да се отговори на подобен въпрос.
         — Погледни скелета на бизона, Стивън! Костите са вече побелели. Избелило ги е слънцето. Сигурно лежат там от четири-пет дена. Значи и месото е вече доста поизсъхнало. Не си ли на същото мнение?
         — Разбира се!
         — Е, ами тогава червенокожите могат да тръгват. Или мислиш, че ще поостанат тук, за да изиграят още няколко партии шах или табла?
         — Чарли, ставаш хаплив. Исках само да чуя какво ще кажеш — започна да се защитава Зоркото око, но веднага след това посочи възбудено с ръка надолу:
         — А-а, я вижте! Някой излиза от шатрата на вожда!
         Апачът бръкна в кобура на седлото и извади своя далекоглед. Изтегли частите на тръбата и я постави пред окото си, за да огледа по-подробно човека, забелязан от Стивън. Когато свали далекогледа и ми го подаде, по лицето му пробягваха гневни светкавици.
         — Ко-итсе, лъжецът и предателят! — каза ядно той.
         Взех тръбата и също огледах червенокожия. Ко-итсе означава Огнена уста. Собственикът на това име бе вожд на оглаласите, известен като добър оратор, храбър воин и непримирим враг на белите. Ако ни се наложеше да се разправяме с него, трябваше да внимаваме много.
         Предадох далекогледа на Зоркото око и подхвърлих:
         — Няма да е лошо, ако се скрием. Там долу има много повече коне, отколкото хора, а даже и мнозина от тях да са останали да лежат в шатрите, все пак е твърде възможно част от този голям отряд да се скита из околността.
         — Нека моите братя ме почакат — обади се апачът, — Винету ще потърси място, където да може да се скрие заедно с приятелите си.
         Той незабавно изчезна между дърветата и доста се забави. След като се върна, ни поведе встрани, успоредно на хребета, към едно място, където храсталаците растяха толкова нагъсто, че едва успяхме да се проврем между тях. Във вътрешността на гъсталака имаше достатъчно пространство за нас и конете ни, които вързахме, без да ги спъваме. През това време Винету се върна, за да заличи следите ни.
         Останахме да лежим там във високата ароматна горска трева до настъпването на тъмнината, като всеки миг бяхме готови при най-слабия подозрителен шум да скочим на крака и да закрием с длан ноздрите на конете, за да не ни издаде пръхтенето. Щом се стъмни напълно, Винету отново се измъкна от скривалището ни, но се върна скоро с известието, че долу били запалени няколко огъня.
         — Тези хора се чувстват в пълна безопасност — обади се Зоркото око. — Ако знаеха само, че сме толкова наблизо!
         — Не е толкова трудно да се досетят, че ще бъдат преследвани — отвърнах аз. — И ако в момента проявяват такава безгрижност, то тя би могла да се дължи само на убеждението им, че все още не е възможно преследвачите от станцията да се появят тук в близките часове. А от това правя заключение, че ще тръгнат утре сутринта. Трябва да се опитаме да научим нещо.
         — Винету ще отиде — заяви апачът.
         — Ще дойда с теб — обадих се аз. — Нека Зоркото око остане при конете. Няма да взимаме пушките си. Само ще ни пречат. Достатъчни са юмруците и ножовете ни, а в краен случай имаме и револвери.
         Нашият спътник веднага се съгласи да остане. Несъмнено той притежаваше и храбростта, и ловкостта да се промъкне незабелязано до червенокожите. Подозирах какво го караше да не настоява да отиде на разузнаване. Той признаваше превъзходството на Винету, а пък с Винету трябваше да тръгне естествено Поразяващата ръка.
         До новолуние имаше още три или четири дни. Небето бе покрито с облаци й не се виждаше нито една звезда. И тъй нощта бе извънредно благоприятна за нашето начинание. Безшумно се измъкнахме от гъсталака и пипнешком стигнахме до мястото, където бяхме спирали следобед.
         — Винету ще тръгне надясно, а моят брат Шарли нека се отправи наляво! — прошепна апача и още в следващия миг изчезна безшумно в тъмнината на гората.
         Следвайки указанието на моя приятел, аз се отправих наляво и се запромъквах надолу по доста стръмния склон. Като се прокрадвах безшумно между храсти и дървета, аз се добрах до дъното на долината и съзрях пред себе си лагерните огньове. Тук стиснах между зъби ловджийския си нож, легнах в тревата и запълзях бавно към шатрата на вожда, отдалечена от мен на около двеста крачки. Пред нея гореше огън, обаче тъмната й сянка падаше върху мен.
         Напредвах сантиметър по сантиметър, но поне ветрецът подухваше срещу мен и нямаше защо да се тревожа заради конете, които обикновено издават приближаването на чужд човек с пръхтенето си. В това отношение Винету трябваше да преодолява по-големи трудности от мен.
         Тъй измина много повече от половин час, преди да преодолея тези двеста крачки. Но ето че вече лежах непосредствено зад направената от бизонска кожа шатра на вожда, а мъжете, насядали край огъня, се намираха най-много на пет метра от мен. Разговаряха оживено на английски и когато се осмелих да понадигна глава, за да мога да ги огледам, забелязах, че бяха петима бели и трима индианци.
         Червенокожите почти не продумваха. Само белият се държи шумно край лагерния огън, а мълчаливият и предпазлив индианец разговаря повече чрез установени знаци, отколкото с думи. И огънят гореше буйно, а не по индиански маниер.
         Един от белите беше висок брадат човек с белег от нож на челото. Изглежда, той играеше някаква ръководна роля, за което можеше да се съди и по отношението на другите към него. Можех добре да чувам разговора им.
         — А колко ли път има оттук до Екоу? — попита един от тях.
         — Почти двеста мили — отговори Дългия. — Може да се изминат за пет-шест дни.
         — Ами ако сметките ни излязат криви, ако не тръгнат да ни преследват и всички хора си останат там?
         Дългия се изсмя пренебрежително.
         — Глупости! Сигурно е, че ще ни преследват. Та нали им оставихме толкова ясна диря! При нападението загинаха около тридесет души, а ние заловихме хубава плячка. Няма да ни го простят току-така, без поне да се опитат да ни догонят.
         — Ако това излезе вярно, тогава нашият удар непременно ще има успех — рече другият тържествуващо. — Даниълс, колко хора работят в Екоу?
         — Към сто и петдесет — отвърна Дългия, — всички добре въоръжени. Освен това там има няколко магазина, натъпкани със стоки, доста голям брой кръчми, а за това, дали ще намерим пълна касата, която плаща всичко по строежа, както и на администрацията, няма защо да се тревожим. Чух, че в нея се съхранявали средствата, с които се посрещали всички разноски, направени между Грийн Ривър и Промънтори. А тази отсечка от линията е дълга около двеста и тридесет мили. Значи може да се предполага, че в касата ще има много хиляди.
         — Heigh-day, звучи добре! И ти мислиш, че ще успеем да отклоним преследвачите от нашите следи?
         — Във всички случаи. Предполагам, че ще пристигнат тук утре следобед. Ние ще тръгнем на зазоряване, ще изминем първо известно разстояние на север, а после ще се разпръснем в различни посоки на толкова много групи, че те няма да знаят по коя диря да продължат. По-късно всяка една от групите ще заличи следите си най-грижливо и пак ще се съберем долу край Грийн Ривър. Оттам нататък ще избягваме всякакви открити места и пресметнато от днес, след пет-шест дни ще можем да бъдем в Екоу.
         — Ще изпратим ли напред разузнавачи?
         — Разбира се! Рано сутринта те тръгват направо за Екоу и ще ни чакат северно от станцията. Това е вече уговорено. А дори, и всички работници да останат в Екоу, пак няма защо да се безпокоим. Ние ги превъзхождаме и преди някой да успее да се добере до оръжията си, по-голямата част от тях ще бъдат очистени.
         Наистина надали можех да дойда да подслушвам в по-подходящ момент, защото онова, което чух, бе далеч повече, отколкото бях очаквал. Трябваше ли да остана по-дълго? Не. Сигурно нищо друго нямаше да науча, а по-скоро и най-малкото неблагоприятно обстоятелство можеше да ме издаде. Започнах бавно да се оттеглям.
         Тръгнах обратно все още ниско приведен и заднишком, защото трябваше да се погрижа да залича моите следи, за да не ги открият след настъпването на утрото. Това бе работа, която ми загуби твърде много време, понеже всичко ставаше пипнешком трябваше да проучвам едва ли не всяка отделна тревичка. Измина може би около час, докато се добера до края на гората и се почувствам в безопасност.
         Тук поставих двете си длани около устата във формата на раковина и издадох вика на голямата зелена жаба. Това беше сигнал за отстъпление, уговорен между мен и Винету още много отдавна, и аз бях убеден, че той ще го чуе и ще го последва. Този жабешки крясък не би могъл да направи впечатление на индианците, защото нямаше нищо чудно в присъствието на такова животно в околността — тук растеше колкото щеш висока влажна трева, беше се и свечерило, времето, когато обикновено жабите започват да се обаждат.
         Считах, че не беше излишно да дам този сигнал. Вятърът идваше откъм гърба на апача и Винету можеше лесно да бъде открит. Онова, което бях чул, бе напълно достатъчно и затова несъмнено бе уместно да го уведомя за постигането на нашата цел.
         И нагоре по височината трябваше да заличавам следите си. Ето защо се зарадвах, когато въпреки тъмнината най-сетне успях щастливо да се добера до нашия храсталак.
         — Е, какво стана? — запита Зоркото око.
         — Почакай, докато дойде Винету!
         — Да почакам? Изгарям от любопитство!
         — Ами изгори тогава! Не обичам да говоря излишно. Не искам два пъти да разказвам едно и също.
         Той трябваше да се задоволи с този отговор, въпреки че Винету се забави дълго.
         Най-сетне доловихме шумолене в храсталаците. Апачът се промъкна до нас и седна при мен.
         — Моят брат Шарли ме повика, нали?
         — Да.
         — Значи моят брат е имал успех?
         — Да. Какво можа да научи вождът на апачите?
         — Нищо. Трябваше му много време, за да се промъкне покрай конете, а когато беше почти достигнал първия от лагерните огньове, той чу вика на жабата. После трябваше да заличи дирята си и звездите се издигнаха високо, преди да успее да се завърне. Какво научи моят брат?
         — Чух всичко, каквото ни е необходимо да знаем.
         — Моят бял брат винаги има късмет, когато подслушва неприятеля. Нека разказва!
         Накратко им съобщих какво бях чул. Щом свърших, Зоркото око се обади:
         — Чарли, следователно предположението ти се оказа вярно. Правилно се досети, че станцията ще бъде нападната.
         — Не беше трудно.
         — Ами как изглежда Дългия? Казваш, че имал белег на челото?
         — Да.
         — И голяма брада?
         — Да.
         — Той е човекът, когото отдавна търся. Той е, макар че по-рано не носеше брада. Раната от нож е получил при нападението над една ферма на юг край Левънуърт. Ами с какво име се обръщаха към него?
         — Даниълс.
         — Трябва да го запомня. То е вече четвъртото чуждо име, под което чувам да се представя. Ами какво ще правим сега, Чарли? Днес няма да можем да го измъкнем от лагера.
         — Наистина е невъзможно. Но впрочем не вярвам да държиш само на неговото наказание. Останалите бандити не са по-добри от него. Стивън, ще ти кажа, че по време на всички мои скитания доколкото е било възможно съм се старал да не убивам никого, защото човешката кръв е най-скъпоценната течност, каквато може да има. Понякога дори съм предпочитал да понеса някои неприятни за мен последици, отколкото да използвам смъртоносно оръжие, а в случаите, когато това е било необходимо, съм го правил несъмнено само при безспорна самоотбрана. Но даже и тогава съм предпочитал само да направя неприятеля небоеспособен, отколкото да му отнема живота.
         — Да — обади се Зоркото око, — такъв са ми описвали Поразяващата ръка.
         Аз продължих:
         — Но въпреки всичко и през ум не ми минава да оставя спокойно да си върви по пътя един злодей или пък цяла банда от такива негодници. Това би означавало и аз да стана техен съучастник, да позволя на тази сбирщина отново да се нахвърли върху почтени хора. Няма как да измъкнем този Монк или Даниълс. Вярно, нямаше да ми бъде кой знае колко трудно да го обезвредя преди малко. Но бързата смърт би била, направо казано награда за него, като се има предвид какви престъпления е извършил. По-скоро съм на мнение, че трябва да заловим и неговите помагачи, а това може да стане само ако ги оставим спокойно да продължат пътя си към Екоу.
         — Ами ние?
         — Този въпрос е излишен. Ние ще ги изпреварим и ще предупредим хората, които предстои да бъдат нападнати.
         — Well! Тази идея ми харесва. Може би ще ни се удаде да заловим живи тези разбойници и убийци. Но не са ли твърде многобройни за нас?
         — Преследвахме ги тримата, без да се страхуваме, а пък още по-малко ще се страхуваме в Екоу, където ще имаме съюзници.
         — За съжаление едва ли ще бъдат кой знае колко много. По-голямата част от тези хора сигурно ще участват в преследването.
         — Ще се погрижим да ги уведомим за положението на нещата, тъй че да се върнат по най-бързия възможен начин. Ще напиша бележка и ще я закрепя на някое дърво, покрай което минават следите.
         — Хмм! А дали ще повярват на това послание? То би могло да бъде и хитра уловка от страна на бандитите, която да отклони отмъстителите от техните следи.
         — Прав си. Обаче те ще научат от другите пътници във влака, че на мястото на нападението двама души са го напуснали, а сигурно ще открият и следите ни. Впрочем така ще напиша предупредителната бележка, че да звучи правдоподобно. Освен това ще помоля тези хора да избягват горното течение на Грийн Ривър, както и местността, разположена северно от Екоу, тъй като първото място е сборният пункт на сиуксите, а пък нейде на второто ще се крият съгледвачите на бандитите. Те в никакъв случай не бива да забележат завръщащите се железопътни работници. Ето защо изрично ще подчертая, че връщането им към Екоу непременно трябва да стане откъм юг.
         — Уф! — обади се Винету. — Нека моите бели братя тръгнат с мен. Когато слънцето изгрее, трябва да ни види вече далеч от това място.
         — Ами ако утре сутринта открият дирите ни? — изрази Стивън все още известно съмнение.
         — Кучетата оглаласи незабавно ще се отправят на север и никой от тях няма да изкачи тази височина. Хау!
         С тези думи Винету стана и се приближи до своя Илчи, за да го отвърже. Изведохме конете от гъсталака, метнахме се на седлата и ги подкарахме по същия път, по който бяхме дошли. За съжаление и дума не можеше да става за почивка през нощта.
         Все още бе тъй тъмно, както и преди, и само един уестман можеше да се реши при толкова труден терен да язди през девствена гора по следи, които не се виждаха. При такава тъмнина някой европейски ездач би слязъл от седлото, за да поведе коня си за юздите, обаче уестманът знае, че животното му има по-силно зрение от неговото. В тези минути се проявиха великолепните качества на Винету. Той яздеше начело през потоци и скали без никакъв път и нито веднъж не се поколеба накъде да насочи коня си. Моят вран жребец се държеше чудесно, а старият Виктор от време на време изпръхтяваше малко недоволно, обаче не изоставаше.
         Когато започна да се развиделява, ние се бяхме отдалечили от лагера на оглаласите може би на девет или десет английски мили и вече можехме да пришпорим конете. Засега яздехме обратно в южна посока. Щом намерих подходящо място, ние спряхме. Откъснах лист от моя бележник, написах необходимото с молив и с помощта на заострена дървена клечка забих бележката в кората на едно дърво по такъв начин, че непременно да бъде забелязана от всеки, който се зададе от юг. После свихме леко надясно в югозападна посока.
         По обед на следващия ден се прехвърлихме през Грийн Ривър, но, разбира се, много далеч от мястото, където щяха да се съберат отделните отряди на оглаласите. Червенокожите трябваше да избягват всички открити места и да се промъкват през столетната гора по обиколни пътища. А на нас нищо не ни пречеше да използваме, доколкото бе възможно, най-прекия път и не дадохме на конете си никаква почивка, докато не залезе слънцето.
         До вечерта на третия ден изминахме не по-малко от сто и петдесет английски мили и бе направо учудващо, че старият Виктор все още се държеше. Яздехме между две стръмни височини, притиснали ни от двете страни, и се канехме да си изберем някое място, удобно за лагеруване. Но ето че изведнъж стръмните склонове се отдръпнаха и ние се озовахме пред един от входовете на някаква обширна котловина, в средата на която имаше малко езеро. То се подхранваше от поточе, спускащо се от източната й страна. След като излезеше от езерото, то продължаваше пътя си на запад, където бе намерило пролука между скалите.
         Щом зърнахме котловината, ние изненадано спряхме конете си. Но изненадата ни не бе причинена от самата котловина, а от нещо друго. Гората по отсрещните й склонове бе изкоренена и там се виждаха ниви, а по дъното й пасяха коне, говеда, овци и кози. В подножието на склона се издигаха пет големи блокхауса с пристройки, които доста приличаха на нашите селски чифлици в Германия, а пък най-горе, на самия връх на възвишението, имаше малък параклис, над който се открояваше голямо разпятие, издялано от дърво.
         Край параклиса забелязахме няколко души, които, изглежда, все още не ни бяха видели. Те бяха отправили погледи на запад, където слънчевото огнено кълбо слизаше все по-ниско и по-ниско, и щом то докосна водата на рекичката, оцветявайки я във великолепни мастилени цветове, отгоре се разнесе сребристият звън на малка камбана.
         Тук, сред Дивия Запад, в затънтените девствени гори да видиш лика на разпнатия Христос! И параклис между бойните пътеки на индианците! Дълбоко развълнуван, свалих шапката си.
         — Ти-ти — какво е това? — попита Винету.
         — Settlement* — отвърна Зоркото око. — Камбаната бие за вечерня.
         [* Settlement (англ.) — сетълмънт — малко поселище, колония на заселници. — Б.пр.]
         — Уф! Винету вижда поселището и чува звъна на камбаната. Но откъде се е взела тя в тези диви и непристъпни места?
         — Ще разберем по-късно — рече Зоркото око, който видя, че бях скръстил ръце за молитва.
         Щом отзвуча и последният звън на камбанката, изведнъж се разнесе пеенето на някакъв хор. Наострих слух, изненадан от хоровото изпълнение, но още повече от думите на песента:

         Денят разсветнал гасне вече,
         безмълвно спуска се нощта.
         Защо и мъките сърдечни
         не си отидат с вечерта!
         До божия престол нетленен
         възнасяй плахия ми глас —
         о, Богородице, смирено
         и с обич те приветствам аз:
         Аве Мария!*

         Не ме ли лъжеше слухът? Та това беше моето собствено стихотворение, моята „Аве Мария“!* Как бе достигнала до дивите Скалисти планини? Бях направо онемял и дълбоко затрогнат. Как ли бе дошла тази песен до едно място, където едва ли можеше да се предположи присъствието на някой индианец, а камо ли на толкова добре школуван двоен квартет? Когато и последните тонове отзвучаха над котловината, аз бързо свалих тежката си карабина от рамото, изстрелях и двете й цеви, а после пришпорих врания си жребец. Прелетях през котловината, нагазих в рекичката, измъкнах се на отвъдния бряг, а после се отправих към първия блокхаус, без да се оглеждам за моите спътници.
         [* Стихотворението „Аве Мария“ на Карл Май е отпечатано в отделен том само с поезия, под № 49 от Събрани съчинения. — Б.пр.]
         Двата изстрела не само разбудиха ехото в котловината, но предизвикаха и голямо оживление. Вратите на блокхаусите се отвориха, наизлязоха хора, които угрижено надничаха, за да разберат какво ли може да означава тази стрелба. Но щом видяха един бял с горе-долу цивилизована външност, те се успокоиха и очаквателно се насочиха към мен.
         Пред вратата на най-близкия блокхаус стоеше старица. Дрехите й бяха простички и чисти, целият й външен вид говореше за непрекъснат усърден труд. Снежнобели коси обграждаха лицето й, в чийто блажено усмихнат израз се четеше онзи мир, който може да се възцари само в душа, живееща със своя бог в неизменно доверие.
         — Good evening, grandmother — добър вечер, бабке! Моля те, не се плаши. Ние сме честни уестмани. Ще ни разрешите ли да се отбием при вас? — попитах аз.
         Тя кимна усмихнато.
         — Welcome, сър! Слезте спокойно от коня! Всеки честен човек ни е винаги добре дошъл. Ей там е моят старец с моя Уили! Те ще ви помогнат.
         Изстрелите ми накараха певците да слязат от височината по най-бързия възможен начин. Вече наближаваха жилищата. Начело вървеше държелив старец заедно с хубав и добре сложен младеж, а зад тях се виждаха още шестима мъже и младежи, всички облечени в здрави и трайни дрехи на американските пионери. И другите хора, които бях видял да излизат пред останалите постройки, се приближиха. Старият ми протегна ръка с добродушен израз на лицето и ме поздрави:
         — Добре дошли, сър, в поселището Хелдорф! Каква радост най-после да видиш хора! Още веднъж добре дошли!
         Скочих от коня и като му стиснах ръката, отвърнах:
         — Благодаря ви, сър! Няма по-хубав миг в живота от онзи, когато видиш някое дружелюбно човешко лице. Ще имате ли място за пренощуване за трима изморени ездачи?
         — Да, разбира се! Все ще се намери някое място за хора, които са ни добре дошли!
         Досега бяхме разговаряли на английски, но ето че един от младежите се приближи до мен, огледа ме по-внимателно и извика:
         — Чичо Хилман, с този господин можеш да разговаряш на немски. Хей, каква чест и радост за нас! Я отгатни кой е той!
         Старият Хилман ме погледна озадачено и попита:
         — Да не би да е земляк? Познаваш ли го?
         — Да, ама не можах веднага да се сетя. Добре дошли, господине! Нали вие написахте „Аве Мария“, която пяхме току-що?
         Сега беше мой ред да се учудя.
         — Да — признах аз, — но откъде ме познавате?
         — От Чикаго. Бях член на певческото дружество на директора Балдинг, който съчини музиката към вашето стихотворение. Спомняте ли си все още концерта, на който тя бе изпълнена за пръв път? Тогава пеех втори тенор, сега обаче пея първи бас. Тембърът на гласа ми се понижи.
         — Немец… познат на Бил… авторът на нашата „Аве Мария“…
         Такива възклицания се разнесоха около мен и колкото мъже, жени, хлапета и момичета присъстваха, толкова ръце се протегнаха към мен и толкова гласа непрекъснато заповтаряха „добре дошъл“. За мен това бяха мигове на радост, каквито човек рядко преживява.
         Междувременно Винету и Зоркото око също достигнаха нашата група. При вида на апача, изглежда, добрите хорица се разтревожиха. Но аз веднага разпръснах опасенията им.
         — Този мъж е Зоркото око, известен ловец от саваните, а ето тук е и Винету, прочутият вожд на апачите, от когото няма защо да се страхувате.
         — Винету? Възможно ли е? — попита старият Хилман. — Стотици пъти съм слушал за него и все хубави неща. Не вярвах да го видя някога. Неговото посещение при нас е голяма чест, защото този човек е по-прочут и уважаван от много князе отвъд, на Стария континент.
         Той свали шапка от посивялата си глава и подаде ръка на вожда.
         — I am your servant, сър — ваш слуга съм, господине. Признавам, че този начин на изразяване към един индианец ме накара да се усмихна, но чувствата на стареца бяха добросърдечни и искрени. Винету кимна дружелюбно и му стисна ръката.
         — Winnetou is your friend. He likes the pale-faces if they are good. — Винету е твой приятел. Той обича бледоликите, ако са добри хора.
         Сега между заселниците се започна приятелски спор чии гости трябваше да бъдем. Хилман сложи точка на спора със своята последна дума:
         — Те слязоха от конете си пред моя дом и затова и тримата ще дойдат при мен. Но за да не се почувствате ощетени, тази вечер каня всички у дома. А сега оставете господата да си починат, те сигурно са изморени!
         Останалите се примириха. Конете ни бяха отведени в една от пристройките, а ние трябваше да влезем в блокхауса, в чиято всекидневна ни посрещна хубавичка млада жена, съпругата на Уили, младия Хилман. Настаниха ни колкото се можеше по-удобно и по време на кратката закуска, предхождаща самата вечеря, която днес щеше да се превърне в цяло празненство, ние научихме как стояха нещата с малкото поселище.
         Всички поселници живели преди това в Чикаго. В Америка дошли от баварските планини Фихтелгебирге, където има много гравьори на скъпоценни камъни, в Чикаго останали верни на обещанието да не бе разделят и работили здравата, за да изкарат пари за една ферма. Това се удало на всяко едно от петте семейства. Когато трябвало да решат коя област да стане тяхната нова родина, изборът им се сторил много труден. Тогава чули някакъв стар уестман да разказва за планините Тетън и за богатствата, отрупани в онези неизследвани още местности. Заклел им се, че горе можело да се намерят цели полета от халцедони, опали, ахати, карнеоли и други полускъпоценни камъни. Хилман бил по професия гравьор на скъпоценни камъни и този разказ го въодушевил. Неговото въодушевление заразило и останалите, тъй че решили да се преселят в онези райони. Но тези предпазливи немци се оказали достатъчно умни, за да не заложат веднага цялото си имущество на една карта. Решили нейде близо до планините да намерят място, подходящо за фермерска дейност, и там да се установят като скватери*. И едва след като потръгнела работата във фермите, да започнат да издирват находищата на полускъпоценните камъни. Старият Хилман заедно с още двама мъже тръгнал да търси подходяща земя и така открили тази прелестна котловина с езерото. Това място се оказало много удобно за техните планове. Довели и останалите и ето че след три усилни години тези работливи хорица можели да си позволят за пръв път почивка и спокойствие.
         [* Скватери — заселници, които се настаняват в пусти земи без ничие разрешение. — Б.пр.]
         — А бяхте ли вече горе в планините Тетън? — попитах аз.
         — Моят Уили и Бил Майнерт, който ви познава от Чикаго, опитаха веднъж да се изкачат горе. Беше през миналата есен. Но стигнали само до езерото Джон Грей. Оттам нататък планината им се сторила много дива, стръмна и негостоприемна. Не могли да продължат.
         — Сами са си виновни — забелязах аз. — Погрешно са започнали цялата работа, понеже не са уестмани.
         — О, господине, струва ми се, че сме! — обади се Уили.
         — Не ми се сърдете, ако остана на моето мнение. Даже и след тригодишна работа по разораване и култивиране на тези диви пущинаци не се става уестман, а само заселник. Искали сте да проникнете в планините Тетън оттук по съвсем права линия, а уестманът знае много добре, че това не е възможно. Как ще преодолеете непроходимите девствени гори, пълни с мечки и вълци, клисури и пропасти, където кракът ви едва ли ще намери нейде опора, каньони, в които зад всяка скала могат да дебнат индианци? Оттук е трябвало първо да се опитате да достигнете Солт Ривър или пък Джон Дейс Ривър. И двете се вливат недалеч една от друга в Снейк Ривър по която е трябвало да тръгнете нагоре, срещу течението й. Тъй от лявата ви страна първо са щели да се появят Снейк Ривър Рейндж и после Тетън Рейндж в цялата си дължина от над петдесет английски мили. Но само двама души изобщо не могат да предприемат подобно тежко и опасно пътуване из непознати райони. Намерихте ли някакви полускъпоценни камъни?
         — Само няколко зелени ахата, нищо друго.
         — Почакайте! Винету познава Скалистите планини. Него ще попитам.
         Понеже знаех, че един индианец никак не обича да говори за злато и други подземни богатства на Запада или пък го прави много рядко, аз зададох въпроса си на езика на апачите. Въпреки това бях убеден, че Винету щеше да откаже да даде каквито и да било сведения.
         — Да не би моят брат Шарли да иска да търси злато и скъпоценни камъни? — попита той сериозно.
         Обясних му как стоят нещата. Той дълго гледа замислено пред себе си, после тъмните му очи огледаха присъстващите и най-сетне попита:
         — А тези мъже ще изпълнят ли едно желание на вожда на апачите?
         — Сигурно, и то с удоволствие.
         — Ако още веднъж изпеят онова, което Винету чу, преди да навлезе в котловината, тогава ще им кажа къде има такива камъни.
         Бях изненадан. Нима обикновената мелодия на „Аве Мария“ бе направила на Винету толкова дълбоко впечатление, че той, един индианец, се беше решил заради нея да издаде тайните на планините?
         — Ще я изпеят — уверих го аз.
         — Тогава нека търсят в планините Гро Вантър. Там има много златни зърна. А в долината на реката, Бийвърдам, която излива водите си в южния край на Йелоустоунското езеро, се намират в изобилие камъни, каквито търсят тези мъже.
         Докато превеждах на заселниците тези сведения и им обяснявах къде се намират двете посочени места, се появиха първите съседи и бяхме принудени да прекъснем разговора си.
         Постепенно всекидневната на блокхауса се изпълни с хора и ние отпразнувахме такава вечер, каквато дотогава не бях преживявал в Запада. Мъжете още знаеха всички песни, които бяха пели в родината си, а после и в Чикаго. Като истински немци обичаха песента и бяха направили твърде добър двоен квартет. Даже и старият Хилман пееше заедно с тях. Имаше доста сносен бас. Така че паузите в разговора се запълваха с немски народни песни и други хорови музикални изпълнения.
         Апачът слушаше мълчаливо, но най-сетне ме попита:
         — Кога тези мъже ще изпълнят своята дума?
         Напомних на Хилман за даденото обещание на Винету и те подеха „Аве Мария“. Но едва-що бяха започнали и апачът вдигна неодобрително ръка.
         — Не! В къщата не звучи добре. Винету иска да я чуе от планината.
         — Прав е — съгласи се Бил Майнерт. — Тази песен трябва да се пее на открито. Да излезем навън!
         Певците напуснаха блокхауса и се изкачиха донейде по близкото възвишение. Другите останаха долу в котловината. Винету застана до мен, но скоро изчезна. Ето че отгоре от тъмнината се разнесе песента в хубави чисти тонове:

         Денят разсветнал гасне вече,
         безмълвно спуска се нощта.
         Защо и мъките сърдечни
         не си отидат с вечерта!…

         Притихнали, слушахме благоговейно песента. Тъмата обгръщаше певците и мястото, където бяха застанали. Имахме чувството, сякаш мелодията идва от небето. Композиторът не бе направил кой знае каква обработка на мотива. Мелодията бе простичка като някоя църковна песен.
         След като заглъхнаха и последните звуци, ние останахме още дълго безмълвни и не се върнахме в стаята, преди певците да се появят в котловината. Но Винету липсваше. Измина може би час, а после и повече, без той да се върне, и понеже бяхме заобиколени от диви местности и не беше изключено да му се случи нещо, аз метнах карабината „Хенри“ през рамо и излязох навън. Преди това помолих хората да не тръгват да ме търсят, освен ако не чуят изстрел. Подозирах, какво бе накарало Винету да търси уединение.
         Следвайки посоката, в която го бях видял да изчезва, аз се приближих до езерото. Една каменна плоча стърчеше доста навътре над водата и точно там забелязах фигурата на Винету. Той седеше на самия й край, неподвижен като статуя. С тихи крачки се приближих и седнах до него, оставайки в безмълвно мълчание.
         Измина дълго време, без той да се помръдне. Но ето че най-сетне вдигна бавно ръка, посочи към водата и сякаш под впечатлението на някаква тежка, сковаваща мисъл, каза:
         — Ти паапу ши итзйи — това езеро е като сърцето ми.
         После отново потъна в мълчание и едва след доста време отново поде:
         — Нч-на Маниту ншо. Ши агуан т’енезе — Великия дух е добър. Обичам го.
         Знаех, че какъвто и да било отговор от моя страна само щеше да смути неговите мисли и чувства. Ето защо продължих да мълча. И действително той скоро пак проговори:
         — Моят брат Шарли е велик воин и мъдър мъж край огъня на съвещанието. Моята душа е като неговата, обаче аз няма да го видя, когато някога отида във Вечните ловни полета.
         Тази мисъл го натъжаваше. Това бе ново доказателство за мен колко много ме обичаше апачът. Но въпреки всичко с пълно основание му отвърнах:
         — Цялото мое сърце принадлежи на брат ми Винету. Душата му живее в моите дела. Но аз няма да го видя, когато някога отида на небето на праведниците.
         — Къде е небето на моя брат? — осведоми се Винету.
         — Къде са Ловните полета на моя брат? — отвърнах на въпроса с въпрос.
         — Маниту властва над целия свят и над всички звезди! — заяви той.
         — Защо Великия Маниту дава на своите червенокожи синове една толкова малка част от света, а на белите си чада дава всичко? Какво са Ловните полета на индианците в сравнение с безкрайните прелести, сред които ще живеят праведниците на белите? Нима Маниту обича червенокожите по-малко? О, не! Моите червенокожи братя вярват в една голяма страшна лъжа. Вярата на белите хора казва: „Добрият Маниту е баща на всички свои чада, както на небето, така и на земята“. А вярата на червенокожите хора казва: „Маниту е повелител само на червенокожите. Той заповядва да се избиват всички бели.“ Моят брат Винету е справедлив и мъдър. Нека размисли! Дали Маниту на червенокожите е и Маниту на белите? Защо тогава той мами своите червенокожи синове? Защо допуска да изчезват от лицето на земята, а позволява на белите да нарастват с милиони и да завладяват цялата земя? Или Маниту на червенокожите се различава от Маниту на белите? Но тогава Маниту на белите е по-могъщ и по-благ от Маниту на червенокожите. Маниту на бледоликите дава на чадата си цялата земя с хиляди радости и удоволствия, а после им разрешава да разполагат с блаженствата на всички небеса во веки веков. А Маниту на червенокожите дава на синовете си само дивата савана и пустите планини, животните на гората и едно безкрайно избиване и клане, а пък след смъртта им обещава мрачните ловни полета, където войните и избиването отново започват. Червенокожите воини вярват на своите жреци, които казват, че индианците във Вечните ловни полета ще убият душите на всички бели. Ами ако моят брат някога срещне своя брат Шарли в тези кървави полета, той би ли го убил?
         — Уф! — възкликна апача силно и възбудено. — Винету би защитавал душата на своя добър брат срещу всички червенокожи мъже! Хау!
         — Тогава нека моят брат размисли дали жреците не лъжат! — подканих го аз.
         Винету замълча замислен, а аз внимавах да не разруша въздействието на думите си с някоя ненужна забележка.
         Познавахме се от години. Бяхме делили и радости, и мъки, бяхме си помагали един другиму, презирайки смъртта, във всяка опасност и беда. Но съобразно с неговата отдавнашна молба между нас никога не бе ставало дума за вярата. Никога не се бях опитвал макар и с една-единствена дума да променя неговите религиозни убеждения. Знаех, че той високо цени поведението ми, и именно затова моите сегашни думи сигурно щяха да окажат двойно по-силно въздействие.
         — Защо всички бели мъже не са като моя брат Шарли? Ако бяха като него, тогава Винету щеше да повярва на техните свещеници!
         — Защо всички червенокожи мъже не са като моя брат Винету? — отвърнах аз. — Както измежду белите, така и измежду червенокожите мъже има добри и лоши хора. Земята е много по-дълга от хиляда дни път, а е и също толкова широка. Моят приятел познава само една много малка част от нея. Навсякъде властват белите, но тъкмо там, където живее моят брат, в дивата савана, се крият злите бледолики, онези, които са били принудени да бягат от законите на добрите. Ето защо Винету си мисли, че повечето от бледоликите са злодеи. Моят брат се скита самотен из планините, ловува бизони и побеждава враговете си. А какво му носи радост? Не го ли дебне смъртта зад всяко дърво и всеки храст? Могъл ли е някога да се довери напълно на някой червенокож мъж, или пък да го обикне? Животът му не е ли бил изпълнен само с труд, грижи, бдителност и разочарования? Нима намира мир, спокойствие, утеха и радост за изморената си душа сред грозните скалпове по вигвама си или нейде из несигурната дива пустош?
         Той сведе глава и се обади едва след продължително мълчание:
         — Моят брат Шарли каза верни думи. Винету не е обичал никой друг тъй, както него. Винету не се е доверявал на никой друг човек тъй, както на своя приятел, който е бледолик и християнин. Винету не вярва на никого така, както на него. Моят брат познава страните по света и техните жители, той знае много книги на бледоликите, той е храбър в битките и мъдър край съвещателния огън, а към враговете си е милостив. Обича червенокожите мъже и им мисли доброто. Никога не е лъгал своя брат Винету и днес пак ще му каже истината. Думите на моя брат имат за мен по-голямо значение от думите на всички жреци и от думите на всички учени хора на бледоликите. Червенокожите мъже реват и крещят, а белите мъже имат такава музика, която идва от небето и продължава да звучи в сърцето на апача. Нека моят брат ми преведе думите, които пяха мъжете от поселището.
         Започнах да му превеждам и обяснявам текста на „Аве Мария“ и да му разказвам за вярата на бледоликите. При това се опитах да му представя поведението на белите спрямо индианците в малко по-благоприятна светлина. Правех го не с помощта на сухите религиозни догми и изврътливи софизми, а говорех с обикновени неподправени думи, с онзи благ, убеждаващ тон, който прониква в сърцето, чужд е на всяко многознайничене и завладява слушателя, макар и да го оставя с мисълта, че е достигнал до изводите си по собствени воля и решение.
         Винету слушаше безмълвно. Когато свърших, той още дълго седя, потънал в дълбоко мълчание. С нищо не издаваше впечатлението, което му бяха направили моите думи, докато най-сетне бавно се изправи и ми подаде ръка.
         — Моят брат Шарли каза думи, които не могат да умрат — започна той с дълбока въздишка. — Винету няма да забрави великия добър Маниту на белите, сина на Създателя, умрял на кръста, нито пък девата, която живее на небето и слуша песента на заселниците. Вярата на червенокожите мъже ги учи на омраза и смърт. Вярата на белите хора учи на любов и живот. Винету дълги години е размислял над това. Но сега за него нещата се изясниха. Той благодари на своя брат. Хау!
         Върнахме се в блокхауса, където хората бяха започнали да се тревожат за нас. Бяха разговаряли за рейлтръблърсите и оглаласите. Казах им, че всъщност би трябвало да укрепят селището си, понеже представлява твърде много изнесен напред самотен пост. Те се съгласиха с мен и решиха в най-скоро време да наваксат пропуснатото. Беше ясно, че малката им колония досега бе останала скрита от погледите на индианските съгледвачи само защото се намираше в много затънтена и уединена местност. Появеше ли се наблизо някой враждебно настроен индианец, това щеше да бъде краят на тяхната безопасност и спокойствие. Четиринайсетте мъже на поселището разполагаха с добри оръжия и достатъчно муниции, а жените и по-големите деца имаха смелостта и умението да стрелят с пушка, но какво представляваше тази шепа хора срещу дива орда от стотици индианци, които биха могли да се появят? Ако бях на мястото на тези хора, нямаше да построя блокхаусите на сегашното им опасно място, а до самия бряг на езерото, тъй че да можеше да се очаква нападение само откъм сушата.
         Посоката, в която се канеха да тръгнат бандитите, подсказваше, че несъмнено щяха да минат доста далеч оттук, но въпреки това помолих заселниците да бъдат внимателни и особено да подсилят своите доста зле направени огради.
         Беше станало късно, когато другите гости си отидоха и ние легнахме да спим. Отпочинахме си в меките постели на семейство Хилман, предоставени ни гостоприемно, а на следващото утро благодарихме сърдечно и се сбогувахме с тези добри хора, които ни придружиха на известно разстояние. Преди да се разделим, трябваше да им обещаем, че ако някога пътят ни минеше нейде наблизо, отново щяхме да се отбием при тях.
         Конете ни си бяха отпочинали добре от вчерашната напрегната езда. Препускаха толкова бързо, че бе цяло удоволствие да летиш така. Жителите на поселището Хелдорф, наречено по името на баварското село, откъдето произхождаха тези хора, бяха посещавали често Екоу и съвсем точно ни описаха най-краткия път дотам, тъй че при бързината на нашите коне можехме да се надяваме да достигнем станцията преди свечеряване.
         Следобед очертанията на планините станаха по-ясни, величествени и стръмни. Попаднахме сред хаос от чудно красиви тесни, пресичащи се една друга клисури, докато най-сетне привечер от един стръмен склон успяхме да видим долу под нас нашата цел — каньона Екоу с железопътната линия и мирната станция, която искахме да спасим от гибел.

Няма коментари:

Публикуване на коментар