24 август 2012 г.

Карл Май, Винету: Книга 3 (2)




         5.
         Съгледвачът на апачите

         В югоизточната част на щата Ню Мексико, врязваща се надълбоко в територията на Тексас, се издигат планините Сиера Бланка, които продължават на юг под името Сиера Гуадалупе. Тези планини образуват обширен район от сурови, хаотично разхвърляни и пресичащи се хребети, приличащи на великански бастиони, лишени от всякаква растителност, отделени ту от една или друга страна от дълбоки, почти отвесно пресечени каньони, или пък от не толкова стръмни урви. Човек получава представата, сякаш тези колоси са били отделени от околния свят още със своето създаване. И все пак вятърът пренася над високите зъбери и хребети цветен прашец и семенца, тъй че има възможност за развитието на растителен свят. Все пак кафявата и сивата мечка се катерят нагоре по скалите, за да се спуснат после в уединението на непроходимите каменни колоси. Все пак скитащите бизони си намират тук-там някой проход, през който се промъкват стада от хиляди глави по времето на тяхното есенно и пролетно преселение. Все пак тук се мяркат ту бели, ту медночервеникави човешки фигури, диви и сурови като самата местност, а след като отново се оттеглят и изчезнат, вече никой не може да каже какви сцени са се разиграли там. Отвесните каменни великани са неми, девствената гора — мълчалива, а все още няма човек, който да разбира езика на животните.
         Тук идва храбрият ловец, който разчита само на себе си и на своята карабина. Тук се изкачва беглецът, скъсал веднъж завинаги със света на цивилизацията. Тук се промъква безшумно индианецът, обявил война на целия свят, понеже целият свят иска да го унищожи. По тези места между клоните може да се появи ту кожената шапка на трапер, ту широкополото сомбреро на мексиканец, ту дългата коса на някой индианец. Какво търсят те тук? Какво ги кара да се изкатерят чак горе сред тези високи планини, откъснати от околния свят? На този въпрос има само един отговор: подтиква ги враждата с хора и животни, борбата за едно съществуване, което невинаги може да се нарече достойно за тази борба.
         Долу в равнината се срещат ловните полета на апачите и команчите. По границата им се извършват подвизи, за които не се споменава в нито една история. Понякога след битка между тези две храбри племена, се случва отделни хора или някой откъснат отряд да бъде преследван и принуден да се изкачи нагоре в планините, където на всяка крачка трябва да се бори със смъртта или с такива сили и стихии, победата над които граничи с невъзможното.
         Рио Пекос извира под Трачъс Пик в планините Сиера Моро, отначало се отправя на югоизток, а после покрай Сиера Бланка завива право на юг. Близо до южния край на планинска верига реката описва широка дъга в западна посока, където е обградена от планини и отляво, и отдясно. Тези възвишения отстъпват от двете страни на речния бряг дотолкова, че и от едната, и от другата страна се образува място за една ту по-широка, ту по-тясна прерийна ивица, покрита с буйна зелена трева, губеща се при първите дървета на девствената гора, покрила околните планински склонове чак до тяхното подножие.
         Тези местности са опасни. Планините се проточват покрай реката и много рядко в тях се врязва някой проход или клисура, тъй че, който се натъкне тук на неприятел, няма възможност да се изплъзне настрани, освен ако не иска да зареже коня си, без който може би пък ще бъде съвсем обречен на гибел.
         Бяхме се добрали тъкмо до тази речна долина, която ми беше вече позната. Малко по-надалеч в северна посока бе разположено пуеблото на Винету. Изпитвах голямо желание да отскоча дотам, за да разпитам хората за моя приятел, или пък може би дори да успея да се видя с него. Обаче трябваше да се откажа от подобни намерения. Мой дълг беше преди всичко да помогна на Марк Джорокс и Бърнард Маршъл.
         Хоблин не беше вече вързан и яздеше в средата на отряда ни редом до Цезар. Марк бе начело, а отзад следвахме аз и Бърнард, който се прояви като добър ездач.
         Рано сутринта преплувахме Рио Пекос и след това продължихме ездата си по нейния западен бряг. Сега беше вече предобед и слънцето току-що бе достигнало върховете на възвишенията отвъд реката. Допирът на лъчите му бе приятен за нас, понеже нощта беше студена, а утрото толкова влажно и хладно, че одеялата все още бяха наметнати на раменете ни.
         — Много ли път има още до Рио Пеняско? — попита ме Маршъл.
         — Щяхме да я достигнем още днес, ако според описанието на Хоблин не трябваше преди това да се отбием вдясно.
         — А не е ли по-добре първо да отидем до Пеняско, тъй като там ще се срещнем с Фред Морган?
         — Даже и в такъв случай не бива да се приближаваме до Пеняско в права посока, защото Морган ще ни забележи. Той сигурно е вече там, понеже днес е 14 март. Впрочем аз мисля, че Патрик е влязъл в долината, следователно навярно и бащата ще е там.
         — Have care*! — извика в този миг Марк Джорокс откъм челото на нашия отряд. — Ей там в края на гората на земята лежи някакво клонче, което е все още зелено. Несъмнено е откършено неотдавна и следователно наскоро тук се е намирал някой.
         [* Have care (англ.) — Внимание, бъдете внимателни! — Б.пр.]
         Приближихме се и слязохме от конете. Марк вдигна клончето, огледа го и ми го подаде.
         — Я поогледай например това нещо, Чарли!
         — Хмм, мисля, че клончето е било откършено преди не повече от час.
         — И аз съм на същото мнение. А виждаш ли тези стъпки?
         Наведох се към земята:
         — Някой бял! Вероятно Патрик или баща му. Не можем да продължим, Марк!
         — Прав си. Негодникът не бива да забележи, че има хора по петите му. Но щом е слязъл тук от коня си, той сигурно е имал някаква цел. Ей там е оставил коня си, който е ровил земята с копита, а пък ей в тази посока стъпките се губят между дърветата. Я да видим къде отиват!
         Оставихме другите трима да ни чакат и следвайки дирята, навлязохме в гората. Трябваше да изминем значително разстояние, докато най-сетне Марк, който крачеше начело, се спря. Точно пред него земята беше изпотъпкана, а килимът от мъх разровен. Изглеждаше, сякаш някой бе копал под него и после отново бе наредил чимовете с мъх на старото им място. Наведох се и отстраних мъха.
         — Кирка! — възкликна Марк.
         — Прав си! — потвърдих аз. — Тук е имало кирка!
         Рохкавата плесенясала почва под мъха показваше ясните отпечатъци от някаква кирка, която е била скрита на това място.
         — Взел я е Патрик. Но кой ли я е скрил тук? — попита Марк.
         — На този въпрос лесно може да се отговори — отвърнах аз. — Когато капитанът и лейтенантът са закопали съкровището и са напуснали долината, не след дълго този инструмент е започнал да им пречи и тук те са се отървали от него. Всъщност на това място може да е бил само Патрик, понеже капитанът е все още зад нас, а пък Фред Морган не знае за него. Несъмнено в края на гората още по първите дървета ще открием някакъв знак, направен от капитана и лейтенанта, който да им посочи мястото, когато се върнат, за да приберат съкровището. Нали в такъв случай кирката отново ще им потрябва.
         Пак покрих скривалището с мъха и се върнах, за да огледам крайните дървета. И наистина! На две от тях, а именно на онези, между които преминаваше дирята, се виждаха все още белезите от три резки, направени една над друга, а освен това и на двете дървета трите най-долни клона бяха откършени.
         — Какво излиза от всичко това, Чарли? Можеш ли да разбереш? — попита ме Безухия.
         — Разбирам го също тъй добре, както и ти, пък и всеки друг, понеже е лесно да се отгатне. Патрик действително има намерение да отиде в долината.
         — Така е. Необходимо е да го изпреварим, само се пита дали ще отиде право там, или първо ще потърси баща си.
         — Веднага ще го научим.
         Обърнах се към Хоблин:
         — Далече ли сме още от онова място, където трябва да се отклоним, за да влезем в долината на Пекос?
         — Да има най-много два часа път, ако не ме лъже паметта.
         — Тогава ще яздим дотам. Тръгне ли Патрик по този път, значи отива право към скривалището. Обаче запази ли досегашната си посока, то в такъв случай иска първо да вземе баща си. Ние ще постъпим съобразно неговите действия. Впрочем Патрик да има най-много един час преднина. Поради тази причина е разумно да спрем за малко да починем. Възможно е нещо да го е накарало да се забави и тогава не е изключено да се изпречим изневиделица право пред него.
         — All right*, Чарли — кимна Безухия. — Хайде да останем тук! Обаче нека не бъдем тъй непредпазливи като него и да не оставяме конете си навън на открито. Вкарайте ги между дърветата и вземете нещо за хапване от кобурите на седлата, защото аз например от изгрев-слънце не съм слагал ни залък в уста!
         [* All right (англ.) — Добре, дадено, съгласен! — Б.пр.]
         Приехме предложението му и се настанихме в мекия мъх. Едва се бяхме разположили, когато Хоблин тихо извика и посочи с ръка между дърветата надолу по реката.
         — Мешърз, погледнете към онази клисура от другата страна на Пекос! Току-що ми се стори, сякаш в най-високата й част нещо проблесна — също като металическо острие на копие.
         — Невъзможно! — обади се Безухия. — Как ли пък ще успееш да забележиш острие на копие от толкова голямо разстояние?
         — И все пак, Марк — отвърнах аз, — ако погледът ти попадне точно в точката, където се намира то, тогава е напълно възможно. Но подобни копия носят само индианците и следователно би трябвало… наистина, сега и аз го виждам да блести, веднъж проблесна най-горе, а после и малко по-надолу. Слушайте, хора, това може да са само индианци и за нас беше голямо щастие, че ни хрумна мисълта да се прикрием тук. Ако бяхме продължили ездата си, непременно щяха да ни забележат, понеже слънцето е точно срещу нас.
         Извадих далекогледа си и го насочих към клисурата. Онова, което открих, бе напълно достатъчно, за да ме изпълни с тревога.
         — Вземи, Марк, огледай конниците по-подробно! Поне сто и петдесет са.
         Той вдигна бинокъла пред очите си, а после го даде на Бърнард.
         — Поогледай червенокожите, мистър Маршъл! Може би си си имал вече работа с команчи, а?
         — Още не. Значи са команчи, така ли?
         — Да. Според местността, където се намираме, можеха да бъдат и апачи, обаче те носят косите си по-иначе от хората, спускащи се от отсрещната клисура. Виждаш ли червените и сини бои, с които са изрисували лицата си? Това е сигурен белег, че са тръгнали по пътеката на войната. Затова са излъскали тъй добре и остриетата на копията си, а пък във всеки колчан има по няколко стрели, с които аз например нямам никакво желание да се запозная. Какво мислиш, Чарли, какво ще стане, ако минат оттук покрай нас?
         — Непременно ще ни забележат.
         — Да можехме само да се измъкнем навън, за да махнем клончето и да заличим нашите следи! Но вече е късно.
         — И не би ни помогнало много, Марк, защото по-нагоре те ще открият дирята ни и без съмнение ще я проследят дотук.
         — Знам. Обаче така бихме могли да спечелим време, да се измъкнем оттук и да офейкаме, преди да са се върнали.
         — Прав си. Следите от конските копита минават покрай самия край на гората. Може би ще успея да ги залича, без да излизам на открито.
         Зад мен растеше едно тънко изсъхнало борче. Отрязах го и с негова помощ докопах клончето. После потърсих сухи, нападали по земята борови иглички, събрах няколко шепи и ги посипах по дирята, която бе наистина толкова слабо различима, че можеше да бъде забелязана само от острото зрение на някой индианец.
         — Да видим дали ще помогне, Чарли — обади се Безухия — мен не би могъл да ме заблудиш по такъв начин.
         — Какво искаш да кажеш?
         — Нима кленът има иглички?
         Вярно, че тъкмо над следите от конски копита се издигаше клен, но вече нищо не можеше да се промени. Впрочем сега индианците привлякоха цялото ни внимание. Тъкмо в този момент те достигнаха долния край на клисурата, спряха се и изпратиха няколко съгледвачи на разузнаване.
         — Heigh-day*, няма да дойдат насам! — възкликна Марк зарадвано.
         [* Heigh-day (англ.) — възклицание, изразяващо радостна изненада. Б.пр.]
         — По какво разбра? — попита Бърнард.
         — Обясни му ти, Чарли, тъй като и без това си се заел да го обучаваш!
         — Много просто — поучих аз Бърнард, — от тримата мъже, които отиват на разузнаване, двама започнаха да яздят покрай планинските възвишения надолу по течението на реката, а един от тях се отправи към водата. Значи, индианците се канят да се прехвърлят отвъд реката, но няма да се изкачат нагоре, защото биха тръгнали нагоре по брега. Двамата имат за задача да го претърсят за следи, т.е. да разберат дали са в безопасност, докато третият трябва да разузнае дали на това място е възможно да преплуват Пекос.
         Скоро и тримата се върнаха при очакващия ги отряд. Изглежда, известията им бяха благоприятни, понеже ездачите потеглиха право във водата. Вече можехме да ги преброим с невъоръжено око и излезе, че първоначално бях по-скоро подценил тяхната численост. Всички бяха млади яки хора, несъмнено събрани от две племена или от две села, понеже начело яздеха двама вождове.
         — Двамината с орлови пера в косите са вождове, нали? — осведоми се Бърнард.
         — Да.
         — Чувал съм, че предводителите винаги яздели бели коне. Така ли е?
         — Бели коне? Хи-хи-хи-хи! — Марк се закиска развеселен.
         — Неправилно са те осведомили, Бърнард — обадих се аз. — Отвъд океана, на стария континент, има случаи, когато този или онзи пълководец яхва своя любим бял кон, обаче тук не е така.
         Индианецът изобщо не обича конете със светъл цвят и ако още по време на лов белият жребец му е безполезен, понеже цветът му прогонва дивеча, то по време на боен поход той пък съвсем никаква работа не може да му свърши. Само през зимата, когато белият цвят на фона на снега служи за маскировка, е възможно някой да възседне бял кон по време на поход и в такъв случай ездачът си слага бяла наметка. Самият аз съм го правил веднъж на север край Норт Парк, и то доста успешно.
         Междувременно всички коне на червенокожите бяха навлезли във водата и въпреки че на това място Пекос имаше силен пад, животните се стараеха толкова много, че когато се добраха до отвъдния бряг, течението ги беше отклонило само на няколко метра. Сега околността отново бе претърсена и след това колоната потегли надолу по течението.
         Вече можехме да си отдъхнем с облекчение, понеже опасността не бе никак малка за нас. Марк погали врата на кобилата си.
         — Какво ще кажеш, добра ми Тони, ако на червенокожите днес бе хрумнало да ми отрежат ушите, а на теб пък опашката?… Ах, да, та това е направено вече преди доста време! — прекъсна се той сам с лукава усмивка и после се обърна към мен: — Но, Чарли, какво ли ще стане например с Патрик? Защото те непременно ще забележат неговата диря!
         — Няма да му сторят нищо лошо — намеси се Хоблин.
         — Няма ли? Защо?
         — Защото го познават. Това са команчи от племето на ракуросите, с които той и капитанът пушиха лулата на мира, понеже им продадохме голяма част от нашата плячка.
         — Лошо, тъй като е твърде възможно да се съюзи с тях срещу нас.
         — Ще трябва да изчакаме и да видим, Марк — утеших го аз. — Патрик ще внимава много да не би червенокожите да влязат в долината заедно с него! Учтивостта изисква да остане при тях най-много няколко часа, за да изпуши калюмета с вождовете. После пак ще може да прави каквото си иска.
         Пристъпих до края на гората и проврях глава между клоните, за да погледна подир индианците. Бяха вече изчезнали зад следващия завой на реката и планинския склон. Преди да се обърна, погледът ми неволно се отправи нагоре по течението и… бързо скрих главата си зад клоните. Марк забеляза това чевръсто, почти припряно движение и попита:
         — Какво има? Да не се задават индианци и отгоре?
         — Да, както изглежда. Поне един се е спрял ей там, отвъд реката, където е изходът на по-горната клисура.
         Далекогледът се намираше все още до Безухия. Той го вдигна пред очите си.
         — Zounds, вярно! Ама е само един, освен ако няма и други зад него.
         Той продължи да се взира и изведнъж рязко вдигна глава.
         — Но какво виждам! Та този например е апач!
         — Апач ли?
         — Да. Дългата му коса е спусната свободно надолу. Стига му чак под плещите. Ето че насочва коня си към водата.
         — Подай ми бинокъла!
         Марк протегна ръка, но за съжаление не успях нищо повече да видя, тъй като човекът се намираше вече в реката и едно възвишение на отсамния бряг го скри от погледа ми.
         — Чарли, знаеш ли как стоят нещата? — попита ме Безухия. — Апачите преследват нищо неподозиращите команчи и са изпратили напред съгледвач, за да ги държат постоянно под око. Той си върши работата дяволски умно, защото не е следвал точно дирите им, ами е преминал планините, навлизайки в следващата, по-високо разположена клисура. Отдръпнете се назад, понеже червенокожите имат остро зрение! Апачът ще премине оттук във всички случаи, ето защо сложете длан върху ноздрите на конете си. Те са привикнали да пръхтят, когато близо до тях се появи индианец. Е, вярно е, че моята Тони има малко повече пипе в главата. А сега тихо!
         Ние не можехме да следим приближаването на апача, понеже се намирахме зад един завой на долината, обаче едва-що бяха изминали пет минути от последните думи на Безухия и ето че доловихме тропота от копитата на индианския кон.
         Другите се бяха оттеглили, но аз останах да лежа в края на гората зад един доста гъст храсталак. Разузнавачът се приближаваше бавно, като оглеждаше земята. Дали не беше забелязал вече няколко смачкани стръкчета трева или пък някаква друга следа? Сигурно беше така, защото в този момент той се спря точно срещу мен и отправи поглед към боровите иглички, които бях нахвърлял там преди малко. Само за един миг той се намери на земята с томахок в ръка, тъй като бе надушил нещо подозрително. Обаче също тъй бързо както червенокожият бе скочил от коня, и аз се проврях през храсталаците и се завтекох към него. Мускулестата му ръка се вдигна, за да нанесе страшен удар.
         — Винету! — извиках аз. — Нима великият вожд на апачите иска да убие своя брат?
         Той отпусна ръка, а тъмният му строг поглед просветна.
         — Шарли!
         Той извика само тази дума, но в тона му се криеше такава радост, каквато обикновено гордият индианец предпочита да скрие, отколкото открито да изрази. После ме прегърна и ме притисна до гърдите си.
         И аз се радвах сърдечно на тази среща, обаче сега не му беше времето да давам израз на каквито и да било чувства.
         — Какво прави моят червенокож брат на това място край Пекос?
         Винету затъкна томахока в пояса си.
         — Команчите са напуснали лагера си, за да създават неприятности на апачите. Великият дух казва, че Винету ще ги победи… Ами какво търси моят бял брат в тази долина? Не каза ли той преди много луни, че отново ще премине през Голямата вода, за да отиде във вигвама на своя баща и своите сестри?
         — Видях вигвама на моя баща, обаче духът на саваната ме зовеше непрекъснато — и в светлината на деня, и в сънищата ми през нощта. Ето че последвах неговия глас.
         — Моят бял брат е постъпил правилно. Сърцето на прерията е голямо и обширно. То обхваща живота и смъртта, и онзи, който е почувствал веднъж пулса му, може да си отиде, но той винаги се завръща. Хау!
         Вождът улови юздите на коня си и заедно с мен навлезе сред дърветата. Едва тук той забеляза моите спътници. Въпреки че изобщо не бях споменавал за тях, той ни най-малко не се показа изненадан от присъствието им. Напротив — престори се сякаш изобщо не ги беше видял. Посегна към лулата и торбичката с тютюна и седна на земята. От поведението и стойката му се излъчваше достойнство.
         — Винету ходи далеч на север, за да вземе свещена глина за калюмета си — каза той, — и Олд Шетърхенд е първият човек, който ще пуши от нея заедно с него.
         — Днес и други ще пушат заедно с моя червенокож брат — подметнах аз. — Чувал ли е вече великият вожд на апачите за Безухия, храбрия и умен ловец?
         — Апачът е слушал за него, но още не го е виждал. Безухия е хитър като змията, умен като лисицата и смел като ягуара. Той пие кръвта на червенокожите мъже и дълбае тяхната смърт върху приклада на карабината си. Обаче той избива само злите измежду тях. Ето там стои неговият кон. Защо този ловец не дойде при Винету, за да изпуши с него лулата на мира?
         Марк стана и се приближи. По лицето му си личеше, че съзнаваше важността на този миг — изправяше се пред мъжа, който бе известен като най-великия, най-храбрия и най-справедливия воин на всички савани.
         — Моят червенокож брат казва верни думи. Аз убивам само злите, а добрите могат да разчитат на помощта ми — потвърди той.
         Направих знак и на Бърнард да се приближи.
         — Нека вождът на апачите спре погледа си и на този воин. Той беше богат човек. Но бели убийци отнеха живота на неговия баща и му ограбиха диамантите и доларите. Убиецът е тук край Рио Пекос. Той ще умре от неговата ръка!
         — Винету е негов брат. Ще му помогне да залови убиеца на баща си. Хау!
         За Винету тази дума имаше стойността на клетва, която бе свещена за него. И тъй бях спечелил за Бърнард такава помощ, по-надеждна от която не можехме и да си пожелаем. Апачът натъпка лулата си и я запали. След като изпусна дим към небето и земята, той направи същото и в четирите посоки на света, а после ми подаде калюмета. Постъпих като него, след което предоставих лулата на Марк. Когато и Маршъл приключи с формалностите, калюметът се завърна в ръцете на Винету. Тогава Марк попита апача:
         — Наблизо ли са многобройните воини на моя червенокож брат?
         — Уф!
         Това възклицание означаваше за Винету винаги учудване.
         Марк все още не познаваше привичките на апача и тъй като вместо отговор се чу само този звук, той си помисли, че е бил разбран погрешно. Ето защо повтори своя въпрос.
         — Попитах дали воините на моя червенокож брат са нейде наблизо?
         — Уф! Нека моят бял брат ми каже колко мечки са необходими за да смачкат хиляда мравки!
         — Само една.
         — Ами колко крокодили, за да изядат сто крастави жаби?
         — Само един.
         — А колко вождове на апачите са нужни за да обезвредят тези команчи? Когато Винету изравя бойната секира, той не повежда със себе си своите воини, а тръгва сам. Той не е вожд само на някое отделно племе, а е върховен вожд на всички апачи. Необходимо е само тук или там повелително да протегне ръка и веднага ще се притекат хиляда бойци, за да изпълнят заповедите му. Той разполага с множество езици, които го осведомяват какво правят воините на команчите и е достатъчно силен, за да отблъсне с лекота враговете си.
         След тези думи той се обърна към мен.
         — Мъжът би трябвало да говори с юмрука си. Но нека моят брат Шарли ми разкаже какво мисли да прави с мъжете, които са заедно с него!
         Разказах му накратко, но точно за събитията, довели ни до Рио Пекос. Той внимателно ме изслуша, после известно време гледа втренчено в земята. След като издуха и последното облаче дим от лулата си, той стана и отново окачи калюмета около врата си.
         — Нека моите бели братя ме последват!
         Апачът улови юздите на коня си, изведе го на открито и го възседна. Застанах от едната му страна и продължихме пътя си с бърза езда. Той препускаше на кафяв едрококалест кон, който ми беше познат от по-рано. Когато Винету тръгваше на разузнаване и не искаше да излага на опасности врания си жребец Илчи, той обичаше да взима това животно. По външния си вид то напълно приличаше на някоя изнемощяла гальотаджийска кранта и само някой познавач като Винету можеше да се реши да го използва за ездитен кон. Белите му дробове бяха здрави като ковашки мехове, беше неуморим, с голяма крачка, спокоен тръс и великолепен галоп. По ум и интелигентност в никой случай не отстъпваше на кобилата на Марк, а с твърдите си и остри копита неведнъж бе обръщал в бяг опасния сив вълк, та даже и пумата.
         Когато достигнахме следите на команчите, разбрахме, че несъмнено отрядът им се е чувствал в пълна безопасност, понеже не си бяха правили труда да заличават дирите си. Продължихме да яздим около час, като спирахме пред всеки завой на пътя, за да оглеждаме внимателно намиращата се зад него отсечка. Тъкмо отново бяхме достигнали един врязал се напред ъгъл от гората и се канехме да го заобиколим, когато Винету изведнъж рязко дръпна коня си назад. Докато с лявата си ръка ни направи знак да мълчим и да бъдем предпазливи, с десницата си той посочи право напред. Протегнах врат и напрегнах зрението си, но не забелязах абсолютно нищо.
         Винету окачи карабината си на седлото, слезе от коня, извади ножа си и без да каже нито дума, изчезна между дърветата.
         — Какво ли може да има, Чарли? — попита Марк.
         — Не знам. Забелязал е нещо подозрително и отиде да разбере какво е то. Това си личеше от поведението му и ето защо той не счете за необходимо да проговори. Трябва да чакаме тук зад дърветата, докато се завърне, или пък ни даде някакъв знак.
         — Масса, о-о, а-а, масса съм чул? — прекъсна Цезар краткия ни разговор.
         — Какво?
         — Извикал някакво животно!
         — Къде?
         — Там зад тези дървета!
         Погледнах останалите въпросително, обаче никой не бе чул нищо. Все пак не беше изключено негърът да има право.
         И ето че в този миг се разнесе (и всички ясно го чухме) викът на присмехулник. Всеки друг би взел тези звуци наистина за гласа на този малък весел приятел, но аз знаех, че те идваха от устата на апача, понеже често бяхме използвали този вик по време на нашите предишни скитания.
         — Присмехулник тук! — обади се Марк. — Ще ми се например да знам къде ли не се среща тази птица!
         — Тази птица виждаш и чуваш днес за първи път — поучих го аз. — Това е Винету, който ни вика. Напред, ей къде е застанал в края на гората!
         Хванах поводите на коня на апача и останалите ме последваха. Винету бе застанал на стотина метра в края на леса, но щом видя, че последвахме неговия зов, той отново изчезна в гъсталака. Когато се озовахме на това място, аз скочих на земята и навлязох между дърветата. Там ме очакваше апачът, а в краката му лежеше млад мъж, вързан със собствения му колан. Той тихо стенеше и изпълненият му със страх поглед бе прикован във Винету.
         — Страхливец!
         Апачът произнесе само тази дума, а после презрително се извърна. Пленникът беше бял. Щом ме забеляза, лицето му малко се проясни. Може би бе придобил известна надежда, тъй като аз бях от неговата раса. Тази надежда укрепна още повече, когато се приближи и Марк.
         — Един бял! — възкликна Марк. — Защо моят червенокож брат се отнася към него като към неприятел?
         — Зъл поглед! — отвърна кратко Винету.
         Ето че зад нас се разнесе силен вик и когато се обърнах, видях, че Маршъл оглеждаше пленника с неописуем израз на лицето.
         — Хоулфърт! За бога, как попадна тук?
         — Маршъл! Мистър Маршъл! — заекна смаяно човекът. Значи той беше Хоулфърт, някогашният служител на Маршълови, съдружникът на братята Морган.
         Обърнах се към пленника.
         — Мистър Хоулфърт, от дълго време ви търсим. Ще ми кажете ли, къде се намира вашият добър приятел, който се нарича Фред Морган.
         Той се изплаши.
         — Детектив ли сте, сър? — попита ме той.
         — Все ще узнаете кой и какъв съм, но засега ще ви кажа, че не ми се иска да се отнасям към вас като ваш съдия, понеже съм склонен да приема, че сте бил подведен. И тъй, отговорете ми! Къде е Морган?
         — Развържете ме, сър, и ще ви кажа всичко!
         — И дума не може да става за развързване, но малко ще поразхлабим възела. Цезар, отпусни колана!
         Негърът пристъпи напред и се наведе.
         — Цезар, и ти ли си тук? — възкликна учудено Хоулфърт.
         — Цезар също тук, йес! О, къде негов масса Бърн, там винаги и негов негър Цезар.
         Чернокожият поотпусна колана на Хоулфърт тъй, че пленникът можеше да седне. Аз продължих разпита:
         — И тъй за трети път — къде е Морган?
         — Край Рио Пеняско.
         — Колко време бяхте заедно?
         Човекът мълчеше. Извадих револвера си.
         — Мистър Хоулфърт, погледнете този малък предмет! Знам много добре що за стока сте, но все пак ми се иска да ми разкажете някои подробности за смъртта на вашия работодател, както и за изчезването на неговите пари и скъпоценни камъни. Ако не проговорите или ако ни кажете някоя лъжа, ще получите куршум. С крадци и убийци в Запада се церемонят още по-малко, отколкото в източните щати!
         — Аз не съм убиец! — увери ни човекът, обхванат от панически страх.
         — Вече ви казах, че знам много добре, що за стока сте. Сега става въпрос единствено за това, дали да се отнасяме към вас като към закоравял престъпник или като към разкаял се човек. И тъй, познавали сте Морган от по-рано, нали?
         — Той ми е роднина.
         — И ви е посетил в Луисвил?
         — Да.
         — Продължавайте! Нямам намерение да задавам цял куп въпроси, след като и сам можете да говорите. Не забравяйте револвера!
         — Ако мистър Маршъл се отдалечи, ще ви разкажа всичко.
         Нямаше как да не се съобразя с тази проява на чувствителност на тъй неочаквано заловения престъпник.
         — Ще изпълним желанието ви.
         С тези думи направих знак на Бърнард да се отдалечи, но видях много добре как той описа дъга и връщайки се отново, застана зад гърба на пленника, скрит зад ствола на едно дърво. Да можех в този момент да надникна в сърцето му!
         — Е, хайде!
         — Фред Морган ме посещаваше често и аз се поддадох на придумките му да играя с него на комар.
         — Посещаваше ви във вашето жилище, така ли?
         — Да, никога в магазина. Започнах да печеля и продължих да играя с увлечение. После започнах да губя, губех все повече и повече, докато задлъжнях към Фред с няколко хиляди долара. Не можех да заплатя дълга си и тогава той ме заплаши с донесение в полицията, понеже му бях давал полици с подправения подпис на моя работодател. Вече нямах възможност да се спася по друг начин, освен като му издам къде се намира ключът за магазина.
         — Знаехте, какво иска да извърши Морган там, нали?
         — Да. Щяхме да делим и после да отидем в Мексико.
         — Казахте му, че вашият работодател винаги носи главния ключ в себе си, така ли?
         — Да. Но не вярвах, че Фред ще убие моя работодател. Каза ми, че щял само да го зашемети. Издебнахме мистър Маршъл, обаче вместо да го прати на земята в безсъзнание, Фред го наръга с нож. После отворихме входната врата на къщата и оставихме мъртвеца в коридора. Всичко, каквото намерихме, разделихме веднага на място.
         — Морган взе диамантите, а вие получихте останалото, нали?
         — Да. Тъй като съм специалист, не ми беше трудно да превърна моя дял в пари, е, вярно, че с известна загуба…
         — И сега… а-а, досещам се! Фред Морган ви е отнел тези пари, нали?
         — Така е.
         — Наистина ли сте бил толкова глупав да повярвате, че един такъв злодей ще постъпи почтено с вас? Можели сте да се досетите, че ви е подмамил в тези диви райони само за да присвои безнаказано цялата плячка! По какъв начин ви взе парите?
         — Вчера вечерта Морган стоеше на пост. Аз бях заспал здраво. Изведнъж почувствах някакво леко докосване и се събудих. Онзи мерзавец ми беше взел оръжията и портфейла и се канеше да забие ножа си в гърдите ми. Страхът ми придаде сили. Блъснах го настрани, скочих на крака и побягнах. Започна да ме преследва, но понеже беше тъмно, успях да се изплъзна. Вървях цялата нощ, защото не беше трудно да се досетя, че още на зазоряване ще тръгне по дирите ми. Едва преди малко се осмелих да се свра тук, за да поспя за кратко време. Но и това не стана, защото оттук минаха индианците. Ето защо се наканих веднага да продължа. В същия момент забелязах този червенокож и отново се скрих. Но въпреки всичко той ме намери.
         Човекът изглеждаше твърде отпаднал. Може би това негово състояние допринесе най-много, за да си признае всичко тъй открито, понеже по тона му не си личеше особено да се е разкаял или затрогвал.
         Обърнах се към Бърнард, който междувременно отново се беше появил.
         — Този човек е твой. Какво ще го правиш?
         Маршъл мълчеше. Изглежда, в сърцето ми се бореха жаждата за отмъщение и състраданието. Най-сетне той зададе на Хоулфърт още няколко въпроса и накрая ни заяви:
         — Този негодник е виновен за смъртта на баща ми и по законите на саваната заслужава смърт. Но в случая аз съм обвинител, значи съм страна и следователно не ми подобава длъжността на съдия.
         — И хич не е необходимо, мистър Маршъл — обади се Безухия. — Например и ние сме също тук. Гласувам за смърт. Разстреляйте този престъпник! Такива гадини трябва да бъдат унищожавани.
         — И аз гласувам за смъртта му — потвърди Винету присъдата на Безухия. — Обаче гърмежът на изстрела се разнася надалеч и би могъл да ни издаде. Наоколо има достатъчно дървета. Нека негърът обеси този предател на най-близкия дебел клон. Какво ще каже моят брат Олд Шетърхенд?
         Канех се да оспорвам присъдата, която ми се струваше твърде тежка. Обаче не успях да изрека мислите си, понеже се случи нещо, което никой от нас не очакваше. През последните минути не бяхме обръщали внимание на пленника. Не знам как му се удаде да се освободи тъй бързо. Вероятно при разхлабването на колана Цезар бе проявил непредпазливост. Преди още да отворя уста, за да възразя, Хоулфърт се стрелна покрай нас с такива скокове, на каквито не бях считал способно отпадналото му тяло, и преминавайки между последните дървета на гората, излезе на открито, като се насочи към мястото, където стояха конете.
         Мигновено се втурнахме подир него, но само успяхме да видим как върху гърба на коня на Маршъл той препусна в галоп към Пекос, чийто бряг на това място бе отдалечен на около двеста крачки.
         — Bless me!* — ядоса се Безухия. — Този подлец препусна например, без да ни каже „гуд бай“. Бързо, трябва да го преследваме!
         [* Bless me (англ.) — възклицание на изненада, неудоволствие. — Б.пр.]
         Втурнах се към моя мустанг, метнах се на седлото и забих шпори в слабините на животното тъкмо в момента, когато Хоулфърт достигна брега. Конят му се приготви за скок, но в същия миг зад мен изтрещя карабината на Винету. Улучен точно в главата, беглецът изпусна юздите и падна във водите на Пекос, които мигновено го погълнаха. Конят, останал без ездач, описа дъга и се върна на брега, след което със силно цвилене се отправи в тръс към нас.
         Винету хладнокръвно зареди изстреляната цев.
         — Духът на саваната е справедлив. Белият човек трябваше да умре. За съжаление не мина без изстрел, нещо, което апачът много искаше да бъде избегнато. Обаче мерзавецът в никакъв случай не биваше да ни избягва, понеже щеше да ни предаде. Великият дух желаеше неговата смърт.
         След тези думи апачът възседна коня си и го подкара, без да се обърне към нас.
         Последвахме го мълчаливи и сериозни. Тайно в себе си подложих на преценка постъпката на Винету и нямаше как да не му дам право.
         Следите на команчите продължаваха да бъдат ясни. Боите по лицата им ни бяха доказали, че са предприели боен поход. Обаче тяхната цел сигурно не беше никак близка, в противен случай биха се държали по-предпазливо. Несъмнено Винету знаеше намеренията им, но той си беше твърде мълчалив, за да ни каже нещо по този въпрос, без да има някакъв наложителен повод. Тъкмо се наканих да се приближа до него, когато чухме пред нас един… два… три изстрела.
         Веднага спряхме. Винету ни направи знак да останем на мястото си и се стрелна към храсталаците. Скоро излезе от тях, за да ни повика с движение на ръката си.
         — Команчи и двама бледолики!
         С тези думи той отново пропълзя между храстите и ние тримата го последвахме, докато Цезар остана при Хоблин и конете.
         Пред нас долината на Пекос се разширяваше, образувайки широка котловина, в която ни се предложи изненадваща гледка. Съвсем близо до десния бряг на реката вождовете на команчите бяха забили копията си в земята, а на дръжките им бяха облегнали щитовете си. Самите те седяха на земята и пушеха калюметите си заедно с двама бели, заели места от двете им страни. Конете на тези четирима мъже пасяха наблизо. Пред тях се разиграваше дива, войнствена и все пак мирна сцена: команчите провеждаха една от онези свои военни игри, в които показват цялото си майсторство в ездата и боравенето с оръжията. Разстоянието бе твърде голямо, за да можем да различим чертите на лицата им, и ето защо измъкнах далекогледа си. Изведнъж аз се стъписах.
         — Охо-о, виж кой бил! Марк, я погледни!
         Безухия взе далекогледа и го насочи към тях.
         — ’s death! Фред Морган със сина си! Значи вече са се срещнали тук и после са попаднали на индианците.
         — Така е. Ние бяхме непрекъснато по петите на Патрик, а пък Фред Морган е започнал да преследва Хоулфърт от Пеняско. По такъв начин те са се срещнали. А както чу и ти, те няма защо да се крият от индианците.
         — Тъй ще да е. Неприятен обрат в развитието на нещата.
         — Защо?
         — Ами как ще измъкнем двамата от индианците?
         — Надявам се, че белите и червенокожите няма да останат заедно. Надали двамата негодници имат намерение да разкрият на индианците тайната на съкровището, което се канят да изровят.
         — Тогава най-добре ще е да останем тук да ги наблюдаваме.
         — Вероятно тук ще сме в безопасност, защото нямаме основание да очакваме, че някой от червенокожите ще се върне.
         — А не е ли възможно Морган да дойде насам, нали е по петите на Хоулфърт? — попита Маршъл.
         — Фред Морган ще разбере от сина си и от команчите, че не са срещнали Хоулфърт, и ще си помисли, че е тръгнал в друга посока — заключих аз. — Да отведем конете на някое скрито място!
         Винету кимна в знак на съгласие и аз се оттеглих, за да се погрижа за конете. Тъй като очаквахме престой от няколко часа, свалихме товара от гърба на товарните животни и заедно с другите коне ги откарахме по-навътре в гората.
         Веднага щом Хоблин огледа котловината, той протегна ръка.
         — Сър, ей там надясно нагоре води клисурата, по която трябва да тръгнем!
         — Там ли? Не ни върви!
         — Защо, Чарли? — попита Марк.
         — Защото няма как да се доберем до там, та да изпреварим двамата бандити. Сигурно се досещаш, че ще тръгнат на път веднага след оттеглянето на команчите.
         — Не се безпокойте, сър! — намеси се Хоблин. — Този път е известен само на капитана и на мен. Лейтенантът ще тръгне по друг път, който започва малко по-надолу и води нагоре покрай коритото на Пеняско.
         — Щом е така, тогава можем спокойно и безгрижно да погледаме какво правят тези хора.
         Команчите се бяха разделили на два отряда, които, изглежда, воюваха един срещу друг ту в плътни редици, ту разпръснато в отделни единоборства. Те проявяваха такава издръжливост и пъргавина, които несъмнено биха удивили всеки европеец. Конете им нямат нито седла, нито оглавници. Те връзват на гърба на животните някакво одеяло, кожа или рогозка. От всяка страна на тази кожа е прикрепен широк, особено здрав ремък, който минава през врата на коня и служи на ездача да промушва ръката си под него, когато поиска да се скрие от едната или от другата страна на животното, увисвайки закачен с единия си крак за гърба на коня. Това своеобразно оседлаване и продължителното упражняване дават на ездачите възможността да използват животните си като щит, да се прикриват с тях от неприятеля и все пак да запазват достатъчно голяма свобода на движенията си, за да могат да изпращат на враговете си някоя стрела над гърба на коня или пък под врата му. А в случай че са въоръжени с огнестрелно оръжие — да го поздравят и с някой куршум. При това червенокожите воини са толкова пъргави, че според нуждата се хвърлят ту от лявата, ту от дясната страна на коня, и то с такава лекота и бързина, че би могъл да им завиди всеки цирков ездач. А конете им имат толкова сигурен ход, че рядко някой куршум или стрела ще пропусне целта. Ремъкът, под който се пъхва ръката почти чак до рамото, е закрепен за гривата на животното върху халката, тъй че даже и одеялото, служещо за седло, да се развърже и падне, тази опорна точка не отказва помощта си на ездача. Ако сръчният конник е закрепил добре ремъка, то за изпълнението на своите изкусни номера той изобщо не се нуждае от одеяло и седло. Обутите му в мокасини крака се задържат с петите здраво и сигурно на голия гръб на коня.
         Цялото ни внимание беше погълнато от военните игри на команчите, които наподобяваха арабската „фантазия“, затова един-единствен път погледнах пред храстите назад в посоката, от която бяхме дошли — и то за наше щастие, понеже тъкмо навреме забелязах как двама ездачи се спускаха покрай гората, впили внимателни погледи в следите на команчите.
         — Have care, приятели, оттам идват някакви хора! Всички погледнаха назад.
         — Капитанът и Кончес! — каза Хоблин възбудено.
         — Наистина той е! Влизайте бързо навътре в гората и заличавайте следите! — настоях аз.
         За две минути тази работа бе свършена. Само Винету и аз останахме малко по-напред, откъдето ни бе възможно да наблюдаваме приближаващите се хора, без да бъдем забелязани от тях.
         Ето че те бяха вече съвсем наблизо и сигурно щяха да се появят иззад завоя, ако тъкмо в този миг команчите не бяха надали такива бойни крясъци, които приличаха на рева на диви зверове. Двамата конници се стъписаха, слязоха на земята, надникнаха внимателно иззад завоя и после отведоха конете си до мястото, където бяха стояли нашите животни. Оттеглихме се при спътниците си.
         Почти зад самите гърбове на новодошлите се издигаха съвсем близо един до друг два клена. Успях да се промъкна до тях, за да подслушам полугласния разговор на двамата мъже, които бяха седнали на земята.
         — Команчите са — обади се капитанът. — Значи няма защо да се страхуваме от тях. Само трябва преди всичко да разберем кои са двамата бели.
         — Твърде далече са. Няма как да ги разпознаем.
         — Би могло да се ориентираме по облеклото им. Този, дето е седнал по-напред, не го познавам, а пък вождовете закриват другия.
         — Капитане, я погледни от четирите коне онзи златистия! Опашката му е подрязана, а това е много рядко срещано из саваната и планините. Какво ще кажеш?
         — Caraja, това е конят на лейтенанта!
         — И аз тъй мисля. Значи вторият бял не може да е никой друг, освен той.
         — Правилно! Ето сега се навежда напред. Виждаш ли пъстрото серапе*? Той е. Какво да правим?
         [* Серапе или сарапе (исп.) — шарп, вид шал, носен от мексиканците. — Б.пр.]
         — Да знаех само какви ти са всъщност плановете спрямо него, тогава може би щях да знам какво да ти кажа.
         — Сега вече наистина става необходимо да говоря открито с тебе. В тази местност закопах най-скъпоценното от нашите съкровища. Не искам да го съхранявам повече в скривалището ни, понеже сред нас има неколцина, на които не мога да се доверя. Никой освен мен и лейтенанта не знае мястото, където са закопани тези неща. Той очакваше да дойде баща му и вместо да го повика в лагера ни, си уреди среща с него тук, край Рио Пекос. Това събуди у мен подозрения и тъй като след последната езда през Естакадо се насочи право насам, без преди това да се отбие при мен, аз бях убеден, че има намерение да ни отмъкне съкровището. Патрик се е срещнал с индианците случайно. Въпросът е дали веднага да отидем при тях и да го накажем, или да тръгнем по петите му и да го заловим на местопрестъплението.
         — Второто предложение е несъмнено по-добро. Ако сега отидем при него, няма да ни е възможно да докажем, че е имал пъклени намерения. Просто ще твърди, че е дошъл тук, за да вземе баща си, а после един господ знае какви пътища би могъл да намери, за да се добере до целта си. Ние сме двамина и той заедно с баща си са също двама, а на индианците човек не може да разчита със сигурност.
         Кончес полагаше явни усилия да накара капитана да се откаже от първия си план. Сигурно за него бе много важно да научи къде е скрито съкровището.
         — Прав си — кимна капитанът. — Ракуросите са тръгнали на боен поход и няма да се бавят тук дълго. Тогава сигурно и Патрик веднага ще потегли на път. Той ще трябва да язди още доста дълго, преди да може да свие настрани, обаче аз знам един по-къс път, по който ще стигнем преди него. Сигурно е, че няма да получи нищо, ако… ако изобщо съкровището е все още там.
         — Ако е все още там? Та кой ли ще го е взел, след като само вие двамата знаете за скривалището?
         — Хмм… Безухия и Поразяващата ръка, на които дължим и нашето последно голямо поражение.
         — Те ли? Ами как ще са узнали тайната?
         — По един много прост начин. Реших да изпратя Хоблин подир лейтенанта и бях толкова непредпазлив да му дам съответните указания. Но той изчезна безследно и аз не мога да се отърся от мисълта, че е попаднал в ръцете на ловците и за да си спаси живота, е преминал на тяхна страна.
         — Хмм, тогава може би най-добре би било, ако…
         — Е, какво ако?
         — … ако се обърнем към команчите.
         — И да им открием тайната си, те да ни отнемат съкровището? Не. Впрочем имаме време да обмислим нещата, понеже както виждам команчите изваждат своите торби с хранителни припаси. И ние можем да похапнем. Донеси месото!
         Ако Кончес станеше, за да отиде при конете, щеше непременно да ме види. Ето защо запълзях назад колкото можех по-бързо и наистина, ако се бях забавил само още секунда-две, щях да бъда открит.
         Разказах на спътниците си какво бях подслушал.
         — А например нищо ли не казаха за тримата мними закупчици на ценни кожи, които тръгнаха след търговците заедно с лейтенанта? — попита Марк. — Та нали един от тях би трябвало да е при Патрик.
         — Нищо не казаха. Може би го е убил, за да не му пречи. Ами какво ще правим с тези двама бандити?
         — Ще ги оставим спокойно да си вървят по пътя, Чарли.
         Винету поклати глава.
         — Нека моите бели братя не забравят, че имат само един скалп за губене!
         — Та кой ли ще ни го вземе? — възрази Марк.
         — Воините на ракуросите.
         — Няма да успеят. И изобщо скоро ще се изпарят, понеже са тръгнали по пътеката на войната.
         — Моят бял брат е умен ловец и храбър воин, обаче не знае пътищата на команчите. Преди червенокожите мъже да се промъкнат към вигвамите на апачите, те ще се отправят към гроба на своя вожд Чу-га-хат* в планините, както правят всяка година в деня, в който вождът им бе убит от Винету.
         [* Тъмния Дим. — Б.нем.изд.]
         Сега изведнъж се изясни защо Винету преследваше този отряд команчи.
         — Все едно — обади се Марк. — Щом са тръгнали с такава цел, хич няма да ги е еня например за нас и за стейкманите.
         — И аз не бих искал ненужно да цапам ръцете си с кръв — подкрепих Безухия.
         — Нека моите бели братя постъпят както намерят за добре — каза апачът. — Те щадят врага, който е грабил и убивал, и в замяна на това ще дадат собствената си кръв. Апачът каза. Хау!
         Съжалявах, че трябваше да му се противопоставя, но днес бе пролята вече кръвта на един човек и цялото ми същество се бунтуваше срещу мисълта да насоча оръжието си даже срещу убийци, щом не го изискваше законната самоотбрана.
         Все още бях потънал в тези мисли, когато откъм лагера на команчите проехтяха викове, по които можеше да се съди за някакво непредвидено събитие. Забелязахме, че те привлякоха и вниманието на капитана и на неговия спътник и аз се запромъквах внимателно през гората, описвайки дъга, за да науча причината за това вълнение.
         Щом достигнах едно място, което ми предлагаше добра видимост, аз съзрях гъста тълпа от команчите, струпана на брега на реката. Разглеждаха някакъв предмет, който не можех да различа. След известно време отново го хвърлиха в Пекос и воините образуваха кръг около вождовете и двамата бели. Върнах се при моите спътници.
         — Какво е станало? — попита Бърнард.
         — Намерили са нещо в реката, не е изключено даже да е трупът на Хоулфърт.
         Винету наостри уши. Ако предположението ми излезеше вярно, то нашето присъствие бе вече издадено!
         — Мисли ли моят бял брат, че един мъртвец може да бъде отнесен от реката за толкова кратко време на такова разстояние?
         — При определени обстоятелства, да. В тази местност Пекос е дълбока и буйна, а бреговете й са гладки, така че не е лесно какъвто и да било предмет да заседне някъде.
         Винету стана, без да продума, и изчезна наляво нагоре между дърветата. Знаех намерението му. Сигурно отиваше под прикритието на гората нагоре по течението на реката до някое място, където вече никой не можеше да го види, а оттам щеше да влезе във водата, да доплува до лагера на команчите и да разбере какъв е бил онзи предмет, привлякъл вниманието им.
         Въпреки че апачът бе най-превъзходният плувец, все пак трябваше да си призная, че неговото начинание не беше безопасно. Първо, капитанът и Кончес, тласкани от същото любопитство, можеше да се отправят към реката. Второ, което бе доста вероятно, възможно бе у команчите да се е събудило подозрение и да са стигнали до извода, че несъмнено наоколо има някой, който е застрелял този човек, и то неотдавна, ако се съди по състоянието на трупа. В подобен случай бе близко до ума предположението, че потеглянето им бе само „криеница“ и че ще се завърнат, за да се убедят в истинското положение на нещата. Ако по време на война съществува твърдото правило да не оставяш зад себе си незавладяна или поне необсадена крепост, то в Дивия Запад е също много опасно да не знаеш точно какви хора се намират зад гърба ти.
         Разстоянието, което Винету трябваше да преплува отначало надолу, а после пак нагоре по реката, беше може би около половин миля. Като добър плувец за тази цел му бе необходим най-много половин час, като в това време влизаха и десетина минути за изминаването на пътя по суша. Обаче не беше изтекъл и четвърт час, когато капитанът и неговият спътник потеглиха.
         Случи се онова, което бях предполагал — те яздиха до мястото, където доскоро бе лагерът на команчите, а после се отправиха към реката. Сега вече трябваше на всяка цена да закрилям Винету, и то без да им позволя да ме забележат. Той сигурно бе оставил дрехите и оръжията си на брега, там, където бе влязъл във водата, взимайки със себе си вероятно само своя нож. Грабнах карабината „Хенри“.
         — Останете тук!
         С тези думи напуснах нашето скривалище и се втурнах между дърветата с най-голямата бързина, каквато ми позволяваше гората, без да излизам от нея, право надолу към едно място, откъдето пред карабината ми се откриваше онази част на брега, от която индианците отново бяха хвърлили във водата въпросния предмет. Обаче все още не бях стигнал до споменатото място, когато капитанът вдигна пушката си и стреля във водата. Бях сигурен, че не е улучил. Знаех колко сръчно и бързо се гмуркаше Винету. И действително не минаха и пет секунди и го видях как изскача от водата с пъргавината на риба, как се изкатерва по брега и връхлита върху капитана. В този момент Кончес вдигна карабината си. Винету изостави капитана, извърна се светкавично, хвърли се към Кончес и изби нагоре цевта й тъкмо в момента, когато той натискаше спусъка. Куршумът отлетя във въздуха. Винету изтръгна пушката от ръцете му, хвана я за цевта, за да я използува като боздуган, и съвсем навреме направи голям скок встрани, понеже капитанът бе вече замахнал, за да му нанесе изотзад удар с приклада.
         Но тъкмо когато Винету се накани едновременно да нападне и двамата, нейде по-надолу по течението на реката проехтяха силни крясъци. Значи, и моето второ предположение се сбъдваше — команчите не бяха стигнали много надалеч и бяха дочули изстрела на капитана. Връщаха се в галоп.
         Щом ги забеляза, Винету веднага изби от ръката на капитана неговата карабина, която за щастие бе едноцевна, запрати я надалеч във водата и побягна нагоре по реката с такива скокове, сякаш беше някоя подгонена пантера.
         Знаех, че по този начин той можеше да се състезава цели десет минути с най-бързия бегач. Беше ме учил на тези скокове, с които не тичаш както обикновено, а просто се изхвърляш във въздуха с широки крачки, прехвърляйки по-голямата част от тежестта на тялото върху един и същ крак, който ти служи като пружина, а след време, когато този крак се измори и започне да трепери, тежестта се прехвърля на другия. Винету не се нуждаеше и от десет минути, за да се добере до дрехите си, а после несъмнено щеше да бъде толкова разумен да продължи да бяга нагоре по реката, преди да свърне в гората и под прикритието й да се върне при нас.
         Затичах се колкото ми бе възможно по-бързо към нашето скривалище.
         — Веднага ставайте! Трябва да бягаме!
         — By Jove*! А накъде например? — попита Марк. — Ей оттам идват команчите. И двамата бели са с тях.
         [* By Jove (англ.) — За бога! — Б.пр.]
         — Имаме късмет! Те ще прелетят покрай нас и там горе ще си имат достатъчно работа, докато открият следите на Винету. Бързо, откарайте конете към края на гората! Преминат ли червенокожите, ще препуснете надолу по реката, и то по техните собствени следи, за да не успеят после да различат вашите. Аз оставам тук, за да прикривам отстъплението и да изчакам апача.
         — Ти самичък? — попита Марк.
         — Да — отвърнах аз, отправяйки скришом многозначителен поглед към Хоблин, на когото все още не можехме да имаме доверие. — Другите не са достатъчно опитни. Трябва да ги поверя на теб!
         — Well, тогава напред! Команчите отминаха.
         И действително току-що бе префучал и последният червенокож покрай нас. Врязалата се напред гора се намираше между тях и нас, така че не можехме да бъдем забелязани. Марк и останалите потеглиха, а в същото време, доколкото бе възможно, аз се залових да заличавам нашите следи. Тъкмо когато бях вече привършил, в храсталака се разнесе шумолене и Винету изникна пред мен.
         — Уф! Команчите търсят дирята на апача. Къде са спътниците на моя бял брат?
         — Вече тръгнаха.
         — Мислите на моя брат са винаги мъдри. Нека не караме бледоликите дълго да ни чакат!
         Той облече бързо дрехите си, които бе държал до този момент в ръка, и после изведе коня си на открито. Един поглед към горната част на долината ме убеди, че засега команчите все още не ни застрашаваха. Ето защо, без да бързам, му зададох въпроса:
         — Какво намери моят червенокож брат в Пекос?
         — Трупа на бледоликия. Днес Винету на два пъти постъпи като момче, което не може да мисли. Но той ще поеме последиците върху себе си, а неговите братя ще му простят!
         Тези думи съдържаха едно признание, което гордият апач без съмнение нямаше да направи пред никого, освен пред мене. Отговорът ми остана спестен, понеже в същия миг Винету вече препускаше на гърба на кафявия си жребец като вихрушка, тъй че трябваше незабавно да го последвам с моя мустанг.


         6.
         Един поглед в „мрачните и кървави поля“

         Нашите хора се бяха спрели да ни изчакат там, където пътят ни водеше надясно в планините и следователно се отделяше от следите на команчите. Марк беше слязъл на земята и подпомогнат от останалите, увиваше копитата на конете. За тази цел трябваше да бъдат нарязани няколко от одеялата, взети от тайния склад на стейкманите. После продължихме навътре в клисурата. Винету ни следваше пеша, за да заличава дирите, които евентуално щяхме да оставим.
         Щом се скрихме зад първия завой на клисурата, аз спрях.
         — Бърнард, вземи юздите на коня ми, докато ви догоня!
         — Какво ще правиш, Чарли? — попита Марк.
         — Ще остана тук да видя какво ще предприемат червенокожите.
         — Well, не е лошо! Така ще разберем дали ще разгадаят хитростта ни.
         Моите спътници продължиха да яздят, а аз пропълзях в храсталака. Не измина много време и ето че долових конски тропот. Команчите се връщаха, но това беше само половината отряд. Къде ли се намираха останалите? Видях и двамата Моргановци. Капитанът и Кончес липсваха. Индианците яздеха съвсем бавно, приковали поглед в земята. Спряха се там, където бяхме слизали от конете, за да увием копитата им. Един от вождовете, който се намираше сред тях, изведнъж скочи от коня си, наведе се и взе нещо в ръка, но не успях да различа какво беше то. Той го показа на другите. Огледаха земята наоколо най-подробно. Проведоха съвещание, а после двамата бели и вождът се отделиха от групата, за да навлязат пеша в клисурата.
         Приближаваха се, оглеждайки внимателно с острите си очи даже и на пръв поглед най-незначителното. Това бяха опасни мигове за мен. Все пак благодарение на предпазливостта ни те не забелязаха абсолютно никаква следа от нашето присъствие. Когато отминаха, различих в ръката на вожда въпросното „нещо“. Беше вълнена нишка, хвърлена нехайно на земята от някой от нас при разрязването на одеялата. Сега буквално можеше да се каже, че ако не на косъм, животът на всички ни висеше на една вълнена нишка.
         Те повървяха още малко навътре в клисурата, а после се върнаха. Вероятно се бяха убедили, че оттук никой нито е яздил, нито е вървял и вече не считаха мълчанието чак толкова необходимо.
         — Оттук никой не е минавал — чух да казва Фред Морган. — Значи, изглежда, онези следи от конски копита са били нашите.
         — Но кой ли е бил онзи червенокож и кои ли са двамата бели, които все още не можем да открием? — попита синът му.
         — Скоро ще разберем, защото е невъзможно да ни се изплъзнат. Червенокожият беше гол и нямаше как да се установи към кое племе принадлежи.
         — Направи ни немалка услуга, ако мъртвецът наистина е онзи Хоулфърт, за когото ти ми разказваше.
         — Той беше. Ами как ли се е добрал индианецът до мястото, където лагерувахме толкова дълго? Дали още преди нас е бил вече там, или е пристигнал по-късно? Струва ми се…
         Не успях да чуя повече, понеже двамата отминаха. Но от дочутото можех да си направя заключението, че на първо време се намирахме в безопасност и че капитанът е предпочел да не се показва на команчите. Несъмнено той бе постъпил тъй само защото по такъв начин щеше да има възможността да залови лейтенанта на местопрестъплението. Въпреки всичко изглеждаше доста съмнително дали капитанът и Кончес щяха да успеят да останат неоткрити от острото зрение на команчите за по-дълго време.
         В този момент тримата съгледвачи отново се присъединиха към своя отряд, който след кратка заповед на вожда направи завой и изчезна зад дърветата. Аз бях постигнал целта си и забързах подир моите спътници, които бяха изминали вече толкова значително разстояние, че ги догоних едва след около половин час. Винету ме погледна въпросително и аз им разказах какво бях разузнал.
         — Well — обади се Марк, — значи ни се удаде да им изиграем например един номер.
         — Воините на команчите имат очи, но не виждат, а ушите им са запушени, та не чуват стъпките на враговете си. Нека моите бели братя свалят мокасините на конете!
         С удоволствие последвахме нареждането на Винету, понеже животните се измъчваха много по трудния път с обвитите си копита.
         Ужасна беше ездата ни през осеяната със скални отломъци клисура, където нямаше и следа от проправен път. Напреко лежаха дървета, повалени на дъното й или от старост, или от някоя буря. Колкото повече напредвахме, толкова по-негостоприемна ставаше околността. Привечер достигнахме хребета на планинската верига, простираща се от север на юг успоредно на Сиера. Започнахме да се спускаме по отвъдната страна и при залез-слънце намерихме чудесно място за лагеруване.
         Вечерта и нощта преминаха спокойно, а на сутринта предприех кратка разузнавателна езда обратно по нашия път и успях да се убедя окончателно, че никой не ни преследва.
         Продължихме пътуването си, и то през такъв терен, какъвто бях виждал по-рано край Колорадо. Постепенно гората изчезна, тъй като започна да се чувства липса на вода. Срещаха се немалко пресъхнали речни корита, които още отдалеч си личаха по обширното плато като някакви тъмни ивици. Всички те бяха врязани надълбоко и красноречиво говореха за мощта на водата, текла някога оттук. Щом човек се приближи до някое от тези речни корита, свързани помежду си така, че образуват цяла мрежа, то той възприема отсрещния бряг като тъмния проектиран силует на брега, на който се намира. Колкото повече върви напред, толкова по-ясно се откроява забелязаната преди това тъмна ивица, докато накрая се застане пред дълбока пропаст, чийто страшен вид се посмекчава от това, че на дъното й е почти толкова светло, колкото и горе. Поради стръмните си стени подобни пропасти представляват препятствия, които са много трудни за преодоляване.
         Поогледа ли човек внимателно тези клисури, ще разбере, че по време на дъждовния период те несъмнено се изпълват с вода по цялата си ширина, понеже и от двете им страни ясно си личат следите от нивото на водата. По тези места могат да се видят красиво разположени един над друг огромни скални късове с най-странни и живописни контури. Издигат се пирамиди и квадратни колоси, едни върху други се извисяват огромни колонади и арки, а тук-там водата е изваяла толкова своеобразно заоблени форми, такива чудновати фигури, би могло да се каже направо украшения, че наблюдателят не може да се отърси от мисълта за планомерната намеса на човешки ръце.
         Дъното на тези речни корита хлътва в средата твърде слабо и само нерядко е възможно човек да се спусне от високите брегове долу — би трябвало да е някой много добър катерач. Обаче платото е набраздено във всички посоки така, че вървейки по брега на подобно пресъхнало речно корито, човек по всяко време може да се натъкне на някоя странична клисура, по която да е възможно да се добере до главния каньон. Тъй като обикновено тези проломи следват една определена посока, то те могат твърде добре да служат вместо улици и поради това, че дъното им е дълбоко врязано в земята, пътуващите по него е възможно да бъдат забелязани само ако човек се приближи непосредствено до самия бряг на пролома. Но пък това е свързано с неприятното неудобство, че и пътникът не е в състояние да забележи своя неприятел, преди да се е изпречил право пред него.
         Придвижвахме се през подобен пролом в западна посока. Постепенно той започна да става все по-плитък, от двете му страни все по-рядко се виждаха странични клисури и ето че най-сетне пред нас съзряхме покритите с гора стръмни склонове на Сиера Бланка.
         В полите на планината отново се натъкнахме на многобройни потоци, които без изключение се стичаха към Рио Пекос. Между тях беше и Рио Пеняско, която протичаше през търсената от нас долина.
         Добрахме се до долината късно следобед. Беше дълга няколко английски мили, а средната й ширина възлизаше на около половин час път. Тя бе заобиколена от обрасли с гори възвишения, а от двете страни на реката се простираха тучни зелени ливади. За съжаление не биваше да разрешаваме на конете си да пасат тук, защото веднага щяхме да издадем присъствието си.
         — А дали това наистина е търсената долина? — попитах Хоблин, понеже не беше изключено да се заблуждава.
         — Съвсем съм сигурен, сър. Ей там горе под онзи дъб нощувахме навремето заедно с капитана.
         — Тогава предлагам да продължим ездата до някоя от най-близките клисури. Там ще оставим конете с един пазач и после тук ръцете ни ще бъдат развързани.
         — Звучи много добре — обади се Марк, — но не е ли възможно да изпаднем в такова положение, когато животните неочаквано да ни потрябват? Не се отдалечавам толкова много от Тони!
         — Well, в такъв случай трябва да намерим в гората някое закътано местенце. Аз и Цезар ще потърсим от тази страна, а пък Винету от другата. Останалите ще чакат тук, докато се върнем.
         С тези думи слязох от коня, взех пушките си и заедно с негъра навлязохме в гората, която се изкачваше твърде стръмно нагоре от тази страна на долината. Нямаше да бъде лесно на конете да минат оттук поради съборените дървета и безбройните пръснати наоколо скални късове. С Цезар вървяхме успоредно, отдалечени на известно разстояние един от друг, и вече бяхме изминали може би половината от предвидения път, когато изведнъж чух силния вик на негъра:
         — Масса, о, а, масса, дойдат бързо, бързо!
         Видях как се втурна към стеблото на един нисък бук, хвана се за най-долните му клони и се покатери на дървото.
         — Какво има, Цезар?
         — Масса дойдат бързо, помогнат беден Цезар! О, не, не идват ами отидат доведат всички, съвсем много хора, за да умъртвят чудовище!
         Не стана нужда да питам за какво чудовище се отнасяше, понеже тъкмо в този момент го видях да се измъква измежду храсталаците. Беше сива мечка, един от онези миловидни екземпляри, които уестманът нарича гризли.
         Чувал съм в дивата пустиня лъвът да издава звуците, получили от арабите името „рад“ — гръмотевица. Чувал съм как реве бенгалският тигър и макар че тогава ръката ми не е имала правото да трепери, сърцето ми е забивало неспокойно. Но всичко това не може да бъде сравнено с дълбокото, дрезгаво, злобно и демонично ръмжене на сивата мечка. То просто те пронизва до мозъка на костите и предизвиква дори у смелчаците проявяването на такова усещане, сякаш зъбите им са станали „по-бързи“. И това „трепетно“ чувство завладява не само зъбите ами и цялото тяло.
         Щом се приближи на около седем-осем крачки от мен, мечката се изправи на задните си крака и разтвори пастта си. Тя или аз — един от двама ни трябваше да умре. Карабината се намираше вече в ръцете ми, прицелих се в слепоочието на животното и натиснах спусъка. В следващия миг насочих оръжието към сърцето и изстрелях и втората цев. Захвърлих мечкоубиеца, извадих ножа и отскочих настрани, за да мога по-добре да нанеса удара. Огромното животно продължаваше да крачи право към мен, сякаш двата куршума бяха прелетели покрай него — две… три… пет… шест крачки и тъкмо вече замахвах с ножа, когато мечката отпусна вдигнатите си предни лапи, изръмжа почти плачейки, остана неподвижна близо цяла минута, а после рухна на земята, сякаш бе получила мощен удар с боздуган. Единият от куршумите бе попаднал в мозъка й, а другият бе пронизал сърцето, с други думи, и двата я бяха ранили смъртоносно. При тези обстоятелства някоя пантера или пък ягуар щеше само да потрепне, както правят котките, и да остане на място. Но моята гризли спокойно бе продължила да върви — само още две крачки и щях да бъда загубен, ако ножът ми не улучеше точно сърцето й.
         — О-о, а-а, хубаво, добре! — възкликна Цезар от дървото. — Масса, мечка наистина ли мъртъв?
         — Да. Слизай!
         — Ама съвсем ли сигурно мъртъв, масса? Не изяде ли негър Цезар?
         — Съвсем мъртва е.
         Цезар се спусна на земята със същата бързина, с която се беше покатерил. Обаче когато се приближи, позабави крачка. Най-предпазливо аз се наведох над животното и на два пъти забих ножа си между второто и третото ребро.
         — О-о, а-а, голям мечка, сме повече голям отколкот цял Цезар? Може Цезар яде мечка?
         — Да. Лапите и бутовете и са много вкусни.
         — О-о, масса дадат Цезар и лапи, и бутове, понеже негър Цезар обича съвсем твърде много яде вкусно!
         — Ще си получиш твоя дял както всички останали. Но я ме почакай тук за малко, веднага се връщам!
         — Цезар чакат тук? О-о, ами ако мечка отново оживеят?
         — Тогава пак ще се метнеш на дървото.
         — Щом масса сега тръгват, то по-добре Цезар веднага се метне на дърво.
         И действително още в следващия миг той отново се намери горе, яхнал един клон. Добрият Цезар не беше страхливец, срещу врагове от човешкия род се държеше много храбро, обаче за пръв път се срещаше с гризли, тъй че не можех да му се сърдя заради неговата мъдра предпазливост.
         Първо претърсих околността, за да разбера дали имах работа с една-единствена мечка, или пък с цяло семейство. Обаче открих дирите само на това животно, тъй че можех да бъда спокоен. Впрочем ние с Цезар не останахме дълго време сами. Моите спътници чули изстрелите и понеже не знаели с кого си имам работа, веднага се втурнали към мястото, откъдето се разнесли гърмежите.
         Всички заявиха, че мечката е от най-големите, каквито са виждали дотогава. Винету ми помогна да одера кожата на животното и да отрежем най-хубавите парчета месо заедно с връхчетата на ушите и ноктите като символ на победата. Всичко останало покрихме с клони, камъни, пръст и мъх по такъв начин, че се надявахме да не привлече нито един лешояд, който много лесно би могъл да ни издаде.
         Апачът беше намерил вече на отсрещната страна скривалище за нас и за конете ни. Отидохме там. Тъй като все още бе светло, можехме да рискуваме да запалим огън и да опечем сочните мечи лапи. И те наистина станаха превъзходни.
         Когато се стъмни, определихме кой кога щеше да стои на пост, а после се загърнахме в одеялата си и се приготвихме да спим. Сънят ни не беше смутен от нищо, а дори и по-голямата част от предобеда измина без вниманието ни да бъде привлечено от каквото и да било.
         При изхода на клисурата бяхме поставили стража. Към обяд с тази задача бе натоварен Марк. Не бе изминало много време, откакто той смени предишния пост, и ето че го видяхме да се връща.
         — Идват! — съобщи той.
         — Кои? — попитах го.
         — Ами все още не мога например да ти кажа съвсем точно, понеже са доста надалеч.
         — Колко са?
         — Двама, на коне.
         — Да ги видим!
         Завтекох се към споменатото място и с помощта на далекогледа си различих двамата Моргановци, които трябваше да яздят още петнадесетина минути, за да достигнат клисурата. Още вчера старателно бяхме заличили всички наши следи и понеже превъзхождахме по численост двамата, съвсем спокойно можехме да изчакаме приближаването им.
         Тъкмо се канех да се върна при спътниците си заедно с Марк, който ме бе последвал, когато нейде над нас из храсталаците се разнесе пращене. Нима пак беше някоя мечка? След като се вслушах по-внимателно, се убедих, че несъмнено отгоре се приближаваха към нас две същества.
         — Zounds, Чарли, кой ли може да е?
         — Ей сега ще разберем. Бързо, между храстите!
         Свряхме се в гъсталака така, че клоните му изцяло ни скриваха, обаче самите ние бяхме в пълна готовност за отбрана, в случаи че наистина ставаше въпрос за диви животни. Няколко минути по-късно видяхме, че си нямахме работа с дивеч, ами с двама мъже, които теглеха зад себе си своите коне за юздите. И тези двама души бяха… капитанът и Кончес. Жребците им изглеждаха твърде изтощени, а и цялата външност на двамата ездачи показваше, че са имали зад гърба си тежко пътуване.
         Спряха се близо до нашето скривалище. От това място околността се откриваше пред очите ни доста надалеч.
         — Най-сетне! — обади се капитанът с въздишка на облекчение. — Това беше такава езда, каквато скоро не би ми се искало отново да преживявам. Но пристигаме навреме. Все още никой не е бил тук.
         — По какво съдиш, капитане? — осведоми се Кончес.
         — Скривалището ми е още недокоснато. Значи сме изпреварили двамата Морган. А как ли пък би попаднал някой друг тъкмо в тази усамотена местност?
         — Вероятно имаш право. Значи не мислиш повече за Безухия и Поразяващата ръка?
         — Не, защото, ако бяха тръгнали по петите на двамата Морган, непременно биха се натъкнали на команчите и в такъв случай сигурно щеше да им се изпари желанието да продължат по-нататък.
         — Но кой ли беше онзи гол индианец в Рио Пекос и откъде ли се беше взел трупът на белия във водата?
         — Вече не ни засяга. Никой не може да ни напакости, защото команчите се намират между нас и всички онези, които евентуално биха си наумили да ни преследват.
         — Значи ти наистина мислиш, че без съмнение всички червенокожи са останали зад нас?
         — Толкова съм сигурен, колкото съм сигурен, че те виждам пред себе си. Ако онзи индианец е бил техен враг, те са го пречукали, но това не ми се вярва, защото никой апач не би се осмелил да дойде дотук. После са тръгнали подир нас. Нали трябваше страшно много да бързаме, а по този начин оставихме такава ясна следа, каквато може да направи само някое стадо бизони.
         — Ами ако ни намерят тук?
         — Няма значение. Нали сме приятели. Най-много да се учудят, че не сме отишли при тях веднага, но аз ще им разясня нашето поведение, като им разкажа за лейтенанта, който… caraja, нека ме обесят, ако той вече не идва насам!
         — Патрик заедно с баща си!
         — Добре, най-сетне го спипахме, сега ще разбере какво означава да измамиш капитана си и неговите другари!
         — Идват сами и това е само по себе си доказателство, че команчите са по петите ни. Но, капитане, нима наистина ще изровиш съкровището днес, пред очите ми?
         — Да.
         — За кого ще бъде то?
         — За нас.
         — За нас? Какво имаш предвид? „За нас“ може да означава за цялата банда, а може да означава и за нас двамата.
         — А ти кое би предпочел?
         — По-лесно е да си го мислиш, отколкото да го кажеш, капитане, обаче, ако си припомниш само какво е сегашното положение в нашето hide-spot, вероятно ще се съгласиш, че е по-добре изобщо да не се връщаме там. След като човек дълго време се е мъчил и трепал, то сърцето му започва да копнее за спокойствие и удобства и ми се струва, че онова, от което се нуждаеш за тази цел, се намира тук, в твоето скривалище, в предостатъчно количество, в такова количество, че би останало нещичко и за мен.
         — Говориш като по книга и не мога да не ти дам право — кимна капитанът. — Обаче сега преди всичко трябва да свием сармите на тези двама негодници. Ела да продължим нагоре! Знам едно място, по-хубаво от което не бихме могли да намерим, а и скривалището е съвсем наблизо.
         Дали нищо неподозиращият капитан нямаше предвид мястото, където се бяха разположили нашите? Двамата закрачиха заедно с конете си в тази посока и ние ги последвахме. Те бяха тъй безгрижни и невнимателни, че не забелязаха дори отпечатъците, оставени от мен и Марк. Но наистина, човек трябваше да има остро зрение, за да ги открие.
         Нашите хора бяха доловили, че се приближават непознати, и се бяха изправили на крака. И до ден-днешен не съм забравил какво изражение имаха лицата на двамата „достопочтени“ джентълмени, когато се измъкнаха измежду последните храсталаци и разпознаха индианеца, когото бяха гонили край Рио Пекос. В същото време те забелязаха и своя другар.
         — Хоблин! — извика смаяният Кончес, щом го съзря.
         — Хоблин ли? — попита капитанът. — Наистина! Как попадна в Сиера Бланка и кои са тези хора?
         Приближих се до него изотзад и го потупах по рамото.
         — Все добри познати са, капитане. Пристъпи само по-напред и седни. Разположи се удобно!
         — Ти кой си, сър? — попита ме той.
         — Ще ти представя първо тези мъже, тъй че ще остана последен по ред. Чернокожият мастър се казва Цезар, пътувал е с някой си мистър Уилямс, когото ти добре си бил познавал. Този бял джентълмен е мистър Маршъл от Луисвил и той трябва да си поприказва с двамата Морган, които се канят да ти отмъкнат плячката под носа. Червенокожият сеньор се нарича Винету; сигурно си чувал вече това име, така че няма защо да ти говоря надълго и нашироко за него. Този джентълмен го наричат обикновено Безухия, а пък моето име от време на време е Поразяващата ръка.
         Човекът се слиса толкова много от уплаха, че не намери какво да отговори, ами само изпелтечи:
         — Въз… въз… можно ли е!
         — Ами да! Повтарям — седни и се разположи удобно! Тъй удобно, както се бях разположил аз, когато ви подслушвах във вашето скривалище. Бях залегнал съвсем близо зад тебе и за спомен си присвоих един от твоите пистолети. Завчера пак лежах скрит близо до теб, когато наблюдавахте тайно команчите и си приказвахте тъй задушевно. Цезар, я вземи оръжията на тези господа и позавържи ръцете и краката им!
         — Сеньор…! — избухна капитанът.
         — Добре, добре! Ще разговаряме с вас като със стейкмани. Не прави никакви излишни усилия, защото едно ще ти кажа: преди още двамата Морган да са достигнали до тази клисура, вие или ще бъдете вързани и със запушени уста, или… мъртви!
         Всичко това бе връхлетяло двамата тъй бързо и неочаквано, че те изобщо не намериха време за съпротива.
         — Сеньор капитано, кажи ми къде е скривалището, за което тъй жадуват двамата Морган? — осведомих се аз.
         — Тези неща не са твоя собственост!
         — Както искаш. Но все пак може би ще станат наши. Няма да те принуждавам да раздрънкваш вашата тайна, но вероятно ще ми отговориш на един друг въпрос: какво стана с тъй наречените закупчици на животински кожи, които се присъединиха към твоя лейтенант, и какво стана с търговците, подир които тръгнаха те?
         — Търговците ли? Хмм… и аз не знам…
         — Well, обаче аз знам. Ами закупчиците на кожи?
         — Двамина от тях трябва да са се върнали в нашето скривалище, а третият е убит от лейтенанта по пътя. Намерихме трупа му.
         — Тъй си и мислех! А сега остави спокойно да ти затъкнат устата! Ще го направим, за да не ни издадеш на двамата Моргановци.
         Тъкмо се бяхме справили с капитана и Кончес, когато в началото на клисурата се появи Фред Морган със сина си. Те се спряха за около минута и огледаха околността. После Патрик пришпори коня си и започна да се приближава към нас в тръс. Баща му го последва със същата бързина. Изглежда, те нямаха намерение да се бавят дълго на това място. Точно срещу нас, на разстояние от около двадесетина крачки от нашия лагер, преплитаха клонки млади къпинови храсти. Двамата се насочиха към тях.
         — Тук е, тате!
         — Тук ли? Хубаво местенце, където никой не би предположил, че има закопано съкровище!
         — Да го вземем и да се махаме! Не знаем кои бяха двамата бели и дали команчите са успели да ги пленят.
         Двамата скочиха на земята и завързаха конете си край потока. Жадните животни започнаха да пият вода, а в това време двамата бандити коленичиха, оставиха оръжията си настрана и с помощта на кирката освободиха мястото от къпинака. Показа се рохкава хумусна почва, която двамата разкопаха.
         — Ето! — възкликна след известно време Патрик и измъкна някакъв пакет, обвит с нещавена бизонска кожа, краищата на която бяха зашити.
         — Това ли е всичко?
         — Всичко, но е предостатъчно. Банкноти, ценни книжа и прочие. А сега да заровим дупката и да се махаме!
         — Може би ще поостанете още малко!
         Тези думи бяха изречени от Марк; а пък аз с един скок се озовах между иманярите и оръжията им, докато останалите насочиха към тях карабините си. В първия миг двамата бяха напълно изненадани, но бързо се окопитиха и понечиха да вземат своите оръжия. Прицелих се в тях с револвера си.
         — Не мърдайте! Всеки опит да направите и една крачка напред може да ви струва живота! — заявих им аз.
         — Ти кой си? — запита Фред Морган.
         — Попитай тъй наречения мистър Мъркрофт, твоя син!
         — Кой ви дава правото да ни нападате?
         — Ние самите, също както и ти сам си си дал правото да нападаш други хора, например мистър Маршъл в Луисвил, по-късно влака, а пък преди повечко време и фермата на някой си Марк Джорокс, застанал тук пред тебе. А сега бъдете тъй любезни да легнете на земята!
         — Няма да го бъде!
         — Щом ви назова нашите имена, ще се подчините въпреки всичко. Тук е застанал Винету, вождът на апачите. Този човек е Безухия, някогашния Марк Джорокс, а сигурно синът ти вече ти е казал кой съм аз. Ще броя до три. Ако дотогава не сте легнали на земята, ще умрете. Едно… две…
         Мерзавците се подчиниха със скърцащи зъби и свити юмруци.
         — Цезар, вържи ги!
         — Цезар ще вържат много хубав, съвсем здрав, масса! — обади се чернокожият и направи всичко възможно, за да изпълни своето обещание.
         До този момент Бърнард беше стоял при другите пленници. Сега негърът го смени и той се приближи. Щом го зърна, Фред Морган опули очи, сякаш виждаше призрак.
         — Маршъл!
         Бърнард му хвърли кратък поглед, но остана безмълвен. Обаче погледът му бе по-изразителен от всякакви думи. В него се четеше спокойното сурово решение за справедливо отмъщение.
         — Цезар, докарай тук и другите! — обади се Марк. — И ние например нямаме никаква причина да се бавим на това място. Ще осъдим тези хора без много приказки и губене на време.
         Негърът домъкна Кончес и капитана. И Хоблин дойде. Досега той се беше държал по-добре, отколкото можеше да се очаква от един стейкман, и затова му бяхме дали известна свобода.
         — Кой ще бъде съдия! — попита Бърнард.
         — Ти, Чарли! — каза Марк.
         — Не. Всички ние сме страна. Само Винету прави изключение. Той е свободен вожд на прерията, нека говори той!
         Всички се съгласиха. Апачът сведе глава в знак на одобрение.
         — Вождът на апачите чува гласа на Духа на саваната, Винету ще бъде справедлив съдия на обвинените бледолики. Нека моите братя вземат оръжията си, понеже само истински мъже имат правото да съдят пленници!
         Това бе напълно по индианските обичаи и ние се подчинихме.
         — Как се казва този бледолик? — започна той.
         — Хоблин — отвърна Марк.
         — Какво е извършил?
         — Той е стейкман.
         — Виждали ли са го моите братя да убива някой от техните спътници?
         — Не.
         — Той самият казвал ли е, че е убиец?
         — Не.
         — На кого е помагал досега — на стейкманите или на братята ми?
         — На нас.
         — Тогава нека моите братя съдят не с карабините, а със сърцата си. Винету желае този мъж да бъде освободен, но да не се връща при стейкманите!
         Всички ние изразихме съгласието си. Думите на апача отговаряха до такава степен на моето становище, че аз взех пушката и ножа на Фред Морган и ги подадох на Хоблин.
         — Вземи! Ти си свободен и имаш право пак да носиш оръжие.
         — Благодаря ти, сър — каза той зарадван. — Ще видиш, че няма да те разочаровам!
         По лицето му си личеше, че бе твърдо решен да удържи на думата си. Винету продължи:
         — Кой е този бледолик?
         — Предводителят на стейкманите.
         — Това е достатъчно. Той трябва да умре! На друго мнение ли са моите братя?
         Никой не отговори. Следователно присъдата бе потвърдена.
         — А този човек как се казва?
         — Кончес.
         — Това е име, което се носи от коварните мъже на юга. Какъв е той?
         — Стейкман.
         — Какво търси тук? Иска да измами собствените си другари, като задигне съкровището. Той има две души и два езика. Кончес трябва да умре!
         И сега никой не се обяви в защита на обвиняемия. Винету отново продължи:
         — Но двамата не бива да умрат от ръката на някой доблестен мъж, ами от ръката на онзи, който сам ще бъде съден. Как се казва този човек?
         — Патрик Морган.
         — Да бъде развързан! Нека той хвърли стейкманите във водата, понеже никакво оръжие не бива да се докосва до телата им. Нека се удавят.
         Цезар развърза Патрик и докато държахме дулата на карабините си насочени към него, лейтенантът на стейкманите изпълни заповедта на Винету с такава готовност, каквато може да прояви в подобен случай само някои наистина закоравял престъпник. Той разбра, че е загубен, и явно за него бе цяло удоволствие преди смъртта си да изиграе ролята на палач спрямо своите доскорошни другари. Осъдените бяха вързани тъй здраво, че не им бе възможно да се съпротивяват. Те дори и не направиха подобен опит и аз бях принуден да се извърна, понеже нямах сили да отправя поглед към мястото, където двама души умираха от насилствена смърт, макар и да беше тя десетократно заслужена. След две минути тази ужасна сцена бе вече приключила. Патрик се остави отново да бъде вързан. И без това нямаше друг изход.
         — А кои са тези бледолики? — попита Винету, посочвайки към двамата Моргановци.
         — Те са баща и син.
         — В какво ги обвиняват моите братя?
         — Обвинявам ги в убийство на моята жена и моето дете — заяви Марк.
         — А аз обвинявам Фред Морган в грабеж и в убийство на моя баща — добави Бърнард.
         — Аз пък обвинявам стария Морган в нападение на влака и в убийството на един служител от железниците — допълних аз. — Обвинявам и Патрик Морган в опит за убийство на мен и на вас. Това стига. Не е нужно да прибавяме и останалото!
         — Моят бял брат е прав — това стига. Те трябва да умрат. Нека чернокожият човек ги убие!
         — Чакай! — извика Марк. — Няма да го допусна. От дълги години съм по петите им. Злото, което ми причиниха, е най-старото им престъпление. Те са мои и няма да ги отстъпя никому. Техният живот ми принадлежи и резките за смъртта им трябва да бъдат издълбани върху приклада на моята карабина. Едва тогава Безухия ще постигне целта си и той и неговата стара Тони ще могат да намерят покой в някоя планинска клисура или пък в откритата прерия, където се белеят костите на безброй много ловци!
         — Желанието на моя брат е справедливо. Убиецът му принадлежи! — отсече апачът.
         — Марк — казах тихо аз, като приближих главата си към неговата така, че никой друг не можеше да чуе думите ми, — не си цапай ръцете с кръвта на убийците, не стреляй хладнокръвно по беззащитни хора! Подобно отмъщение безчести християнина и представлява грях. Остави ги на негъра, който и бездруго е поел ролята на изпълнител на напълно законните присъди.
         Суровият ловец заби мрачния си поглед в земята и не ми отговори. За да му дам време да размисли, аз се приближих заедно с Бърнард до коня на Фред Морган. В кобурите на седлото намерихме няколко перли, които бижутерът разпозна като своя собственост. И нищо друго. После претърсихме самия престъпник и най-сетне открихме едно пакетче, зашито с еленово сухожилие към вътрешната страна на ризата му от бизонска кожа. То съдържаше банкноти със значителна стойност. Сигурно това беше онзи дял, който той бе отмъкнал от Хоулфърт. Бърнард пъхна пакетчето в джоба си.
         В този миг откъм мястото, където стояха нашите коне, дочух страхливо пръхтене. Стори ми се, че беше моят мустанг. Реших да се убедя и видях как конят възбудено теглеше ремъка, за да се освободи. Или наблизо имаше някакво хищно животно, или пък бяха индианци. Веднага нададох предупредителен вик, обаче той не беше чут от спътниците ми, понеже в същия момент откъм поляната се разнесе страхотен рев.
         Бързо се озовах при последните храсти и надникнах през клоните им. Цялото открито място гъмжеше от индианци. Трима или четирима се бяха нахвърлили върху Марк и го бяха съборили и притиснали на земята. В същото време други двама бяха хвърлили ласо върху Винету и го влачеха по тревата. Хоблин лежеше прострян с разбит череп, а многобройните нападатели напълно скриваха Бърнард от погледа ми. Не успях да установя къде беше Цезар.
         И тъй ракуросите действително са вървели по петите на капитана, бяха се промъкнали към нас незабелязано по време на съдебното заседание и бяха връхлетели върху спътниците ми толкова неочаквано, че всяка съпротива би била равна на чисто безумие. Какво можех да направя за тях? Нищо друго освен да спася себе си. Вероятно щях да успея да поваля половин дузина индианци, но нима с това щях да помогна някому. Изглежда, Хоблин беше единствената жертва, а доколкото познавах команчите, можеше да се очаква, че те щяха да отведат победените като пленници, за да ги умъртвят бавно и мъчително в своето село. И тъй аз се върнах при коня си, развързах го и дърпайки го за юздата след себе си, започнах да се катеря по височината колкото ми бе възможно по-бързо. Нямаше никакво време да спасявам каквото и да било друго, защото червенокожите сигурно бяха забелязали как навлизам между храстите и несъмнено щяха да побързат да ме заловят.
         Нашите съкровища бяха загубени — както онези от тайния склад на бандитите, така и пакетът, взет от двамата Морган. Златото е и си остава deadly dust, смъртоносен прах. Заради него деветдесет процента от хората, втурнали се към златните залежи в Дивия Запад, намират смъртта си. Блясъкът и звънтенето на този съблазнителен метал събужда тъмни нечисти духове. Само под закрилата на закона златото запазва своята благодатна сила.
         Значителният наклон затрудняваше придвижването ми с коня, обаче, когато изкачих височината, храсталаците, които също ми пречеха, изчезнаха. Тогава се метнах на седлото и продължих по проточилия се пред мен планински хребет с такава бързина, сякаш цялата индианска орда беше по петите ми. После се спуснах в друга долина от отвъдната страна на хребета. Не полагах никакви усилия да заличавам дирите си. Напротив. Знаех, че непременно щяха да ги открият и проследят, и тъкмо това бе моята цел. Трябваше да заблудя преследвачите.
         Продължих да яздя няколко часа, без да спирам, все на запад, докато най-сетне се добрах до един поток, който беше подходящ за намеренията ми. Накарах коня да навлезе в течащата по каменистото дъно вода, където копитата на коня ми не можеха да оставят отпечатъци, и яздих нагоре срещу течението дотогава, докато вече счетох, че преследвачите ми биха се изморили. После увих копитата на животното с парцалите и по обиколен път се върнах до мястото, откъдето бях започнал бягството си.
         Когато съзрях веригата от хълмове, зад които се намираше съдбоносната за нас долина, слънцето бе вече залязло. Днес не биваше да се приближавам повече и ето защо си избрах в гората място покрито с мъх, което беше удобно за лагеруване. Конят ми бе толкова изморен от ходенето с увити копита, че нямаше никакво желание да пасе, и незабавно легна на земята до мен.
         Колко бързо се беше променило всичко! Започнах да обмислям положението си, обаче не мога да кажа, че се бях отчаял. В случая можеха да помогнат само решителни действия, а за да бъдех способен на такива действия, преди всичко се нуждаех от почивка и сън. Поверих живота си на божията закрила и затворих очи. Отворих ги едва когато слънцето се беше издигнало вече високо на небето. Толкова дълго бях спал.
         Най-напред потърсих някое закътано място, където да има малко трева. Там вързах коня си за юздите, а после се отправих към арената на вчерашното нападение. Това бе опасно начинание. Но ако исках да бъда полезен на спътниците си, трябваше да рискувам. Крачка по крачка се промъквах нагоре към хребета. Бяха ми нужни цели два часа за едно разстояние, което някой пешеходец би изминал с бавен ход за десетина минути. Щом превалих височината, започнах да се спускам, и то с удесеторено внимание. Тъкмо се канех да премина покрай един стар дъб, когато долових някакъв странен звук.
         — Пссст!
         Огледах се, обаче нищо не забелязах.
         — Пссст!
         Сега разбрах, че звукът идва нейде от високо и погледнах нагоре.
         — Пссст, масса!
         Аха, горе над първия клон на дървото имаше прогнила хралупа и от нея дружелюбно ми се хилеше лицето на чернокожия Цезар.
         — Масса чакат, Цезар идват! — прошепна ми той отгоре.
         После долових шум, подобен на онзи, който сме свикнали да чуваме при работа на коминочистачите, и веднага след това се раздвижиха пръчките на лещака, избуял около дънера на дъба.
         — Масса дойдат вътре в стая! Тогава никой индиън не намерят умен Цезар и масса.
         Пропълзях навътре и се озовах във вътрешността на кухото дърво, чиято хралупа оставаше скрита от гъстия лещак.
         — Lack-a-day*, как намери това скривалище? — попитах аз.
         [* Lack-a-day (англ.) — възклицание на удивление. — Б.пр.]
         — Добиче бягат от Цезар, промъкват вътре в дърво и надничат горе през прозорец. Цезар могат направят също така.
         — Какво животно беше?
         — Цезар не знаят. Било толкоз голямо, имало четири крака, две очи и една опашка.
         Вследствие на това колкото точно, толкова и интелигентно описание аз стигнах до заключението, че може би ставаше въпрос за някоя миеща мечка.
         — Кога откри това дърво? — продължих да го разпитвам.
         — Веднага щом индиън дошли.
         — Значи още от вчера се криеш тук! Какво видя и чу през това време?
         — Цезар видял и чул много индиън.
         — И нищо друго?
         — А туй недостатъчно?
         — Червенокожите идваха ли близо до дървото?
         — Бил тук наблизо, търсил, ама не намерил Цезар. После запалил огън, кога свечерила, изпекъл бутове на мечка, дето масса застрелял. Защо индиън изял наша мечка?
         Възмущението на добрия негър бе напълно оправдано, но за съжаление не можеше да промени фактите.
         — Продължавай!
         — После настъпил утро и индиън си тръгнал.
         — А-а, отишли са си! Ами в каква посока!
         — Цезар не знаят, понеже не можел тръгне с тях, но видял как много индиън излизат на кон от долината. Успял види всичко от малко прозорец горе. Заедно с тях били и масса Винету, и масса Марк, и масса Бърн. Около техни тела било много въжета и ремък.
         — После?
         — После? После индиън започнал пълзи насам-натам. Искал залови Цезар, ама Цезар умен.
         — Колко индианци останаха тук?
         — Туй Цезар не знаят, но знаят къде са те.
         — Е, къде са?
         — Отсреща при мечка. Цезар могъл види през прозорец.
         Погледнах нагоре. Не беше невъзможно човек да се изкатери нагоре във вътрешността на кухото дърво. Цезар го беше доказал. Аз също се опитах и успях. Наистина, от горната хралупа, наречена от Цезар прозорец, можех да хвърля поглед към отсрещната страна на долината. Гледката беше почти като „от птичи поглед“. Действително, до ствола на бука, по който се беше покатерил Цезар, за да се избави от мечката, забелязах един клекнал индианец. И тъй, бяха отвели пленниците и бяха оставили тайно постове в долината, за да заловят Цезар и мен, щом се върнем при нашия ловен трофей и на мястото на нападението.
         Спуснах се обратно на земята и започнах да размислям какво да предприема.
         — Само този индианец отсреща ли е останал, Цезар? — попитах аз.
         — Нейде другаде съм още един и още един, ама Цезар не знаят къде.
         — Чакай ме тук!
         — Масса искат тръгва? О-о, по-добре масса остават тук при Цезар!
         — Трябва да потърсим някакъв начин да спасим нашите приятели.
         — Спасим? Спасим масса Бърн? О-о, о-о, това съм много хубав и съм съвсем твърде добре! Цезар също помага спасим масса Бърн и масса Марк, и масса Винету!
         — Тогава стой тук и мирувай, за да не те заловят!
         Предпазливо се измъкнах от кухото дърво. Бях обхванат от приятното чувство, че край мен имаше още едно човешко същество, което се беше спасило от индианците, макар да беше не Винету, или Марк, ами негърът Цезар. Впрочем трябваше да призная, че червенокожите бяха постъпили хитро, скривайки съгледвач при останките от мечката. Нейното месо можеше да ни подмами да се върнем и така да се окаже гибелно за нас.
         След около час аз се намирах вече на отвъдната страна на долината, на не повече от два метра от индианеца, който седеше неподвижно като статуя. Само два пръста на дясната му ръка си играеха с една малка свирка, окачена на врата му. Знаех, че звуците на такава свирка се използват често като сигнал. Да не би и в този случай червенокожите да бяха уговорили помежду си подобен сигнал?
         Индианецът беше още млад, едва ли имаше осемнадесет години. Може би за пръв път участвуваше в боен поход. Имаше изразителни черти на лицето, а чистотата на облеклото му както и начинът на изработка на неговите оръжия ме накараха да предположа, че е син на някой вожд. Трябваше ли да го убия? Трябваше ли да унищожа този млад живот на човек, комуто очевидно се възлагаха големи надежди? Не.
         Промъкнах се безшумно напред, с лявата си ръка го стиснах за гърлото, а с десницата си го ударих не много силно в слепоочието, този удар едва ли щеше да навреди особено на някой възрастен мъж, но беше достатъчен мигновено да повали младежа в безсъзнание. После завързах ръцете и краката му, запуших му устата и го вързах за дънера на едно дърво по такъв начин, че околните храсти го скриваха и никой не можеше да го забележи. Взех неговата свирка. След това се скрих, поставих я на устните си и свирнах кратко и полугласно. В отсрещните храсти незабавно се разнесе шумолене. Появи се възрастен индианец и бързо дотича. Юмручен удар в слепоочието простря и него на земята.
         Наблизо имаше сигурно повече от трима или четирима индианци и несъмнено беше невъзможно да подмамя със свирката и да обезвредя с юмручен удар всички тези хора. Най-напред трябваше да разбера къде се намират конете на индианците, а това бе опасна задача. Въпреки всичко направих опит. Имитирах кратко изцвилване на жребец и ето на, че тъкмо от там, откъдето се беше появил вторият червенокож и където неотдавна бяха стояли нашите коне, се разнесе в отговор цвиленето на няколко животни.
         Сега вече трябваше да разчитам само на щастието си. Вързах здраво възрастния индианец със собствените му ремъци и го оставих да лежи на земята, метнах младежа на рамо и под прикритието на дърветата забързах по късата дъга, представляваща задния край на долината, право към скривалището на конете. Те бяха шест, едно сигурно доказателство, че наоколо дебнеха още четирима индианци. Несъмнено те се намираха нейде по-надалеч към входа на долината, тъй че аз имах достатъчно време за моите приготовления.
         Най-напред се изкачих заедно с товара си до скривалището на Цезар. Той се беше покатерил във вътрешността на дървото до „прозореца“ и надничаше отгоре. Щом ме съзря, се свлече на земята и провря глава между лешниковите клонки.
         — Масса, о-о, хванал един млад индиън! Масса, изглежда, убил индиън?
         — Не, ще го задържа само като пленник. Искаш ли да ми помогнеш да спася масса Бърнард?
         — О-о, Цезар с удоволствие спасят мил добър масса Бърн! Какво трябва направят Цезар?
         — Ще вземеш този индианец и ще го носиш надолу все направо, докато стигнеш до голямата хикория. Там ще го оставиш на земята и ще ме чакаш!
         — Масса, Цезар тъй ще направят.
         — Обаче няма да пипаш ремъците му. Ако той успее да се освободи, ти си загубен!
         — Цезар няма да бъде загубен.
         — Добре, тогава тръгвай!
         Огромният негър метна с лекота индианеца на рамо и започна да се спуска от другата страна на височината. Върнах се при конете на команчите. Нямаше съмнение в сложността на подобна задача — да бъдат отвлечени всичките шест животни при трудността на този терен. Това означаваше, че те първо трябваше да изкачат възвишението, обградило долината, и после отново да се спуснат по отвъдната страна. Въпреки всичко сам щях да се справя навярно по-добре, отколкото с помощта на негъра, понеже индианските коне изпитват непреодолимо отвращение към чернокожата раса, чиято миризма те не могат да понасят. Вярно, че се оставят да бъдат възседнати от някой чернокож, обаче, ако той застане пред тях, за да ги води за юздите, те отказват да го следват.
         Тъй като бях сам, за да мога да водя шестте коня, аз вързах с помощта на подкоремния ремък опашката на всяко животно за главата на следващото и по този начин се образува нещо като керван. После хванах юздата на първия кон и започнах да изкачвам стръмния планински склон. Много видях и патих с тези опърничави и своенравни животни. Сигурно останалите индианци са се намирали нейде надалеч, за да не чуят пръхтенето и тропота на конските копита. Все пак ми се удаде да прехвърля възвишението без неприятни инциденти. Червенокожите останаха без коне и вече не бяха в състояние да догонят своите хора. А главната им цел, да заловят или убият Цезар и мен, беше осуетена.
         Негърът седеше под споменатата хикория и пазеше индианеца. Щом се появих, той видимо се зарадва и си отдъхна. Изглежда, все пак това усамотение с врага не му е било съвсем приятно.
         — О-о, хубаво, че масса идват! Индиън въртят очи кат дявол, ръмжат и мучат кат добиче, ама Цезар пернал през муцуна, та да мълчат!
         — Не бива да го биеш, Цезар, понеже не е почтено, а освен това боят е такава обида, която индианецът измива само с кръв. Ако той се освободи, и те срещне, сигурно ще те убие.
         — Убие Цезар? О, о, масса! Тогаз по-добре веднага пречукат индиън, та да не се освободят!
         Чернокожият незабавно измъкна ножа си и допря острието му до гърдите на команча.
         — Стой, Цезар, не го убивай! — намесих се бързо. — Ако го оставим жив, ще ни бъде много полезен. Помогни ми да го вържа върху коня!
         Извадих парцала от устата на индианеца.
         — Нека моят червенокож брат диша свободно! Обаче не бива да говори, освен ако не го попитам за нещо.
         — Ма-рам ще приказва, когато си поиска — отвърна ми той. — И да не говори, бледоликият пак ще го убие и ще вземе скалпа му.
         — Ма-рам ще остане жив и ще запази скалпа си, защото Олд Шетърхенд убива неприятелите си само в бой.
         — Бледоликият е Олд Шетърхенд? Уф!
         — Да, аз съм, Ма-рам вече не е мой враг, а мой брат. Олд Шетърхенд ще го отведе във вигвама на неговия баща.
         — Бащата на Ма-рам е То-кай-хун*, великият вожд, който е повелител на воините на ракуросите. Той ще убие Ма-рам, понеже е бил пленен от бледоликия.
         [* То-кай-хун — Рогатия бик. — Б.нем.изд.]
         — Иска ли моят брат да бъде свободен?
         Индианецът ме погледна учудено.
         — Може ли Олд Шетърхенд да освобождава воин, чиито скалп и живот му принадлежат?
         — Ако моят млад червенокож брат ми обещае да не избяга, а да ме придружи до вигвамите на своето племе, аз ще го развържа и ще му върна коня. Ще може отново да носи и оръжията си, които висят ей там на седлото.
         — Уф! Олд Шетърхенд има силен юмрук и голямо сърце, той не е като другите бледолики. Но да не би езикът му да е раздвоен?
         — Аз говоря винаги истината. Ще ми се подчинява ли моят червенокож брат, докато застанем лице в лице с То-кай-хун?
         — Ма-рам ще се подчинява!
         — Тогава нека вземе огъня на мира от моята ръка. Ако не удържи на думата си, този огън ще го унищожи.
         Конят ми беше скрит наблизо. Доведох го и извадих от кобура на седлото две от пурите, които бях взел за себе си от запасите на стейкманите. Намираше се и кибрит, тъй че след като освободих индианеца от ремъците, тънките „Хавана“ бяха запалени и изпушени при спазване на обичайните формалности.
         — Нима бледоликите нямат Велик дух, който да ги дари със свещена глина, за да си направят калюмет? — попита Ма-рам.
         — Имат дух, който е по-велик от всички други духове. Той им е дал много глина, но те обикновено пушат лулата само в своя вигвам, понеже ги е научил да пият дима на мира от тези пури, които не се нуждаят от толкова много място като лулата.
         — Уф! Си-кар*? Великия дух на бледоликите е мъдър! Тези си-кар се носят по-лесно от калюмета.
         [* Си-кар — от немското zigarre — пура. — Б.пр.]
         По лицето на Цезар се изписа смайване, защото макар и наблизо да дебнеха нашите врагове, аз най-спокойно пушех пури с индианеца, когото само преди малко исках да вържем върху неговия кон.
         — Масса, Цезар също искат пушат мира! — каза той.
         — Ето, вземи една пура, но я пуши на седлото, защото трябва да тръгваме!
         Команчът намери своя кон и го възседна. Нямах ни най-малко основание да се тревожа, че щеше да избяга. Цезар се качи на един друг кон, макар и след като доста се поизмъчи. Завързах поводите на останалите животни един за друг така, че да мога удобно да ги водя с едната си ръка. Най-сетне и аз се метнах на мустанга си и потеглихме.
         Възвишенията, издигащи се между падината, в която се намирахме сега, и долината, изиграла за нашия отряд толкова съдбоносна роля, се снишаваха постепенно, колкото повече се приближавахме към равнината. Първо яздихме успоредно с тях, после ги заобиколихме и продължихме, докато се натъкнахме на следите на команчите. Разбира се, че по време на тази езда бяхме забелязани от намиращите се в долината петима индианци, чиито коне бяхме отвлекли. Те нададоха гневен рев, който отекна надалеч. Не им обърнахме никакво внимание, а Ма-рам показа толкова силно самообладание, че даже окото му не трепна, и не прояви ни най-малкото желание да се обърне и да погледне към своите хора.
         Без да проговорим, следвахме дирята до свечеряване, когато се добрахме до Рио Пекос и намерихме едно място, което беше подходящо за пренощуване. В одеялата на индианските коне открихме запаси от сушено месо, тъй че не ни се наложи нито да гладуваме, нито пък да търсим някакъв дивеч: впрочем бяхме се отдалечили от петимата команчи толкова много, че сигурно нямаше да успеят да ни догонят през нощта.
         Ма-рам веднага легна да спи. Аз и Цезар се редувахме да стоим на пост. Щом започна да се разсъмва, свалих от останалите коне одеялата, юздите и всичко каквото носеха, а после ги натирих в реката. Те я преплуваха и скоро изчезнаха в гората на отсрещния бряг. Индианецът мълчаливо следеше действията ми.
         Дирите, които следвахме, бяха съвсем ясни. Несъмнено команчите отново се чувствуваха в безопасност. Непрекъснато се бяха придържали към десния бряг на Рио Пекос, следвайки реката надолу по течението й до онова място, където тя минаваше съвсем близо покрай предпланините на Сиера Гуадалупе. Там за мое учудване следата се разделяше. Повечето червенокожи бяха свърнали към планината, а останалите бяха продължили да следват течението на Пекос.
         Слязох на земята, за да огледам следите. Между отпечатъците на втората диря ясно различих копитата на старата Тони, чиито отпечатъци познавах твърде добре, за да бъде възможно да се заблудя. Малко преди това бяхме намерили следи от нощен бивак.
         — Воините на команчите са се отправили към планините — обърнах се към Ма-рам, — за да посетят гроба на техния велик вожд, нали?
         — Моят брат казва истината.
         — А пък тези — аз посочих втората диря — имат намерение да отведат пленниците във вигвамите на команчите, нали?
         — Такава е заповедта на двамата вождове на ракуросите.
         — Команчите са взели със себе си и съкровищата на белите. Така ли е?
         — Те ги задържаха, защото не знаеха на кого от бледоликите принадлежат.
         — А къде са издигнали сега команчите своите вигвами?
         — В саваната, простираща се между тази вода и реката, наречена от бледоликите Рио Гранде.
         — Значи в някаква савана сред Апач Маунтинс?
         — Да.
         — Тогава няма да следваме тези дири, а ще се отправим по на юг.
         — Олд Шетърхенд ще постъпи както иска, но нека знае, че по този път няма да намери вода нито за себе си, нито за своите коне.
         Погледнах го право в очите.
         — Моят червенокож брат виждал ли е някога планини, които да се намират близо до голяма река и въпреки това да са безводни? Всяка река получава водата си от планините.
         — Моят бял брат ще се убеди кой има право — той или команчът!
         — Знам защо команчът не иска да се движим право на юг.
         — Нека моят брат ми каже защо!
         — Воините на ракуросите яздят с пленниците си покрай реката, която описва голяма дъга. Ако се насоча по на юг, ще ги догоня още преди да са достигнали вигвамите си.
         Ма-рам замълча, понеже разбра, че съм прозрял мислите му. Преброих отпечатъците от конски копита и установих, че са оставени от шестнадесет животни. Следователно Винету, Марк и Бърнард се придружаваха от тринадесет команчи. Без съмнение тримата бяха здраво вързани и даже да ги догонех, бих могъл да ги спася по-скоро с хитрост, отколкото с употреба на сила.
         Ето защо свърнах повече на юг и накарах конете да препуснат колкото се можеше по-бързо. Ездата беше тежка и изнурителна, тъй като не познавах местностите, а и не можех да получа от Ма-рам никакви задоволителни сведения. Обаче усилията ми се увенчаха с успех и още през следващия предобед оставихме планините зад гърба си, а пред очите ни се разкри необятна савана. От лявата ни страна проблясваха водите на Рио Пекос, към която се насочихме отново.


         7.
         В лагера на команчите

         Гората ни съпътстваше не само докато слизахме по планинските склонове, а и по продължение на реката и донякъде навътре в прерията. Край някакъв поток, който се вливаше в Пекос, се натъкнахме отново на следите на команчите. Бяха оставени вероятно още вчера по обед, а малко по-нататък, край друг поток, червенокожите бяха спирали да си почиват, навярно изчаквайки да попремине голямата жега по пладне.
         Аз реших и ние да си отдъхнем малко, обаче избрах такова място, което не се намираше съвсем близо до реката, а бе разположено по-навътре в храсталаците и ни предлагаше по-сигурно прикритие, отколкото добра видимост. Много скоро тази предохранителна мярка доказа своята полза. Едва бях седнал на земята заедно с Ма-рам, и ето че се зададе Цезар, който имаше намерение да се изкъпе заедно с коня си в реката. Той извика:
         — Масса, о, о, конник идват… един, два, пет, шест ездач. Офейква, масса, или пречукат ездач?
         Затичах се към края на храсталака и наистина забелязах шест коня, които препускаха към нас нагоре по реката, разделени в две групи по три коня. Двата последни коня от всяка група бяха натоварени с някакъв багаж и само на първите животни се намираше по един ездач. Следователно си имахме работа само с двама неприятели, в случай че изобщо бяха неприятели, тъй като въпреки голямото разстояние успях да различа, че не бяха индианци, а бели.
         Но зад тях бясно препускаха пет човешки фигури, които не можеха да бъдат нищо друго, освен червенокожи и най-много след пет минути щяха да застигнат двамата бегълци. Явно, че в случая ставаше въпрос за преследване и за да разбера какво трябваше да предприема, аз взех далекогледа в ръка.
         — Zounds! — изтръгна се неволно от устата ми, понеже първият от ездачите беше Фред Морган, а другият неговият син Патрик.
         Реших да ги заловя живи, приготвих се за стрелба и зачаках. Те се изкачваха покрай самата река, а индианците ги следваха на по-малко от петстотин метра. Вече можех да доловя пръхтенето на конете им. Ето че се изравниха с нас и само след миг щяха да ни отминат. Натиснах спусъка два пъти. Бях се прицелил внимателно в главите на двете ездитни животни. Те рухнаха на земята. Товарните животни бяха вързани за тях и изплашени от изстрелите, се опитаха да се освободят. Ездачите бяха изхвърлени от седлата надалеч. Понечих да се хвърля върху тях.
         — О-о-и-и-иии! — проехтя в този миг бойният вик на бързо приближаващите се червенокожи, към който започна да приглася и Ма-рам. За миг се видях обкръжен. Три томахока и два ножа проблеснаха над главата ми.
         — Ча! — извика Ма-рам, протягайки закрилящо ръка. — Този бледолик е приятел на Ма-рам.
         Те ме оставиха на мира, обаче последиците от нападението им не можеха вече да се променят. Двамата изхвърлени на земята ездачи намериха време да се изправят на крака и да избягат в храсталаците, а конете, подплашени от страхотния рев на индианците, започнаха като обезумели да се изправят на задните си крака, разкъсаха ремъците и паднаха в реката. Още от самото начало бях разпознал в тях нашите четири товарни животни. Те бяха тежко натоварени и затова при падането си в реката веднага потънаха.
         Четирима от индианците препуснаха подир бегълците. Петия задържах.
         — Нека моят червенокож брат ми каже защо воините на команчите преследват своите бели приятели!
         — Белите мъже са като змиите. Езиците им са раздвоени. През нощта убиха нашия пост и избягаха със своите съкровища.
         — Със златото?
         — Взеха метала и много вълшебни хартийки, които бяха в кожата.
         Той ни заряза и се втурна подир своите другари. Значи, двамата Морган са се обезпокоили, че команчите няма да им оставят току-така всички богатства, и тайно бяха офейкали. Под „вълшебни хартийки“ трябваше да разбирам ценните книжа и банкнотите, които се бяхме опитали да им отнемем. Точно там, където конете паднаха във водата, реката правеше завой и образуваше водовъртеж, който не ни оставяше никаква надежда да си възвърнем каквото и да било от богатствата, погълнати от водната стихия. Deadly dust, смъртоносен прах!
         Какво трябваше да направим сега? Тревогата ми за съдбата на моите приятели беше по-силна от желанието да заловя двамата престъпници. Впрочем петимата команчи бяха по петите на двамата Моргановци. Можехме да им предоставим преследването най-спокойно.
         — Защо моят бял брат стреля по конете, а не по ездачите? — попита Ма-рам. — Поразяващата ръка не се ли е учил да се цели?
         — А защо Поразяващата ръка не уби Ма-рам, команча, над чиито гърди се беше вече издигнал ножът? Той уби конете, понеже искаше да говори с ездачите.
         — Той ще говори с тях, защото ще ги преследва заедно със своите червенокожи братя!
         За малко щях да се изсмея на усилията на индианеца да забави колкото се можеше повече преследването на неговите хора, пленили моите приятели.
         — Той няма да ги преследва. Воините на команчите са умни и храбри. Те ще заловят злите бледолики и ще ги отведат в своите вигвами. Нека Ма-рам се качи на коня си и ме последва!
         Тази случка ми отне всяко желание за почивка, а към това се прибавяше и едно друго съображение, което нямаше как да не се натрапи в съзнанието ми. Тринадесет ездачи придружаваха нашите приятели. Но от това число трябваше вече да се извадят двамата Моргановци, петимата команчи и убитият постови, в резултат на което излизаше, че сега ги надзираваха само петима индианци. При тези обстоятелства освобождаването им ставаше значително по-лесно.
         И тъй, накарах конете да препуснат по-бързо отпреди. До свечеряване изминахме толкова значително разстояние, че когато внимателно огледах дирята, се убедих в следното: малкият отряд бе минал оттук едва по обед. Бягството на Фред и Патрик Морган, убийството на поста, както и предположението, че никой не ги преследва, бяха намалили бързината на команчите.
         Въпреки че Ма-рам настойчиво се оглеждаше за някакво място, подходящо за почивка, все пак се видя принуден да ме следва още почти четири английски мили, докато стана толкова тъмно, че просто повече не беше възможно да се различават следите. Чак тогава дадох нареждане за слизане от конете. И едва бе започнало да се зазорява, когато отново потеглихме на път.
         Дирята се отдели вече от реката и навлезе навътре в саваната, продължавайки все на юг. От време на време се натъквахме на отъпкани от бизоните „пътища“, които използвахме и ние. Всеки път, когато внимателно оглеждах дирята, забелязвах, че непрекъснато се приближаваме до преследваните. Вече бях започнал да се надявам, че ще ги догоним нейде по обед, но само няколко секунди бяха достатъчни, за да се разочаровам, и то когато стигнахме до едно място, изпотъпкано от множество конски копита. Оттук нататък на юг водеха следи, оставени поне от четиридесет коня.
         — Уф! — възкликна Ма-рам.
         Той не каза нищо друго обаче, докато чертите на лицето му останаха неподвижни, очите му заблестяха от удоволствие. И аз го разбирах много добре. Пазачите на нашите спътници се бяха натъкнали на отряд команчи, под чиято закрила бързаха към своите вигвами.
         — Колко път има още до лагера на команчите — попитах индианеца.
         — Ракуросите нямат лагер. Те са построили село в саваната, което е по-голямо от градовете на бледоликите — гласеше отговорът. — Ако моят бял брат язди бързо, ще го достигне, преди още слънцето да се е скрило зад високата трева.
         По обед направихме кратка почивка и действително привечер на хоризонта се появиха няколко тъмни линии. С помощта на бинокъла различих, че това са дълги редици от шатри.
         Команчите бяха построили тук значително по големината си селище, и то несъмнено заради предстоящия лов на бизони. Успяхме да се приближим доста до лагера им, без да срещнем нито един индианец. Изглежда, че пристигането на пленниците твърде силно бе привлякло вниманието на всички.
         Дръпнах поводите на моя кон.
         — Пред нас са вигвамите на команчите, нали? — попитах аз.
         — Да, те са — потвърди Ма-рам.
         — А дали То-кай-хун, великият вожд, е там?
         — Бащата на Ма-рам е винаги при своите воини.
         — Ще отиде ли моят червенокож брат при него, за да му каже, че Олд Шетърхенд ще го посети?
         Той ме погледна малко изненадано.
         — Не се ли страхува Олд Шетърхенд от толкова много неприятели? Той убива бизона и сивата мечка, но не може да убие команчите, които са тъй многобройни като дърветата на гората.
         — Олд Шетърхенд не иска да убива своите червенокожи братя. Той не се бои нито от сиуксите и кайовите, нито от апачите и команчите, понеже е приятел на всички храбри воини и изпраща куршумите си само срещу злите хора и предателите. Той ще чака тук. Нека моят брат отиде при То-кай-хун!
         — Но нали Ма-рам е пленник на бледоликия? Ако Олд Шетърхенд го изгуби?
         — Ма-рам не е вече мой пленник. Той пи заедно с мен дима на мира. Сега е свободен.
         — Уф!
         Едновременно с това възклицание той смуши с пети хълбоците на жребеца си и препусна в галоп. Аз и Цезар слязохме на земята. Седнахме и оставихме конете да пасат. Добрият негър имаше страшно загрижена физиономия.
         — Масса, какво ще правят индиън с беден Цезар, кога масса вземат Цезар със себе отидат при индиън?
         — Ще изчакаме и ще видим.
         — Изчаквам съм лош, зъл, нехубав работа. Нима трябва Цезар изчакват, докат индиън изпекат Цезар на кол?
         — Може би цялата работа няма да е чак толкова лоша, колкото си мислиш. Нали, ако искаме да спасим твоя масса Бърнард, трябва да отидем при команчите.
         — О-о, а-а, да, Цезар спасят добър масса Бърн! Ще се остави пекат него и варят и изядат, само индиън да освободи масса Бърн!
         Чернокожият оповести вземането на това героично решение с такава гримаса, която сигурно би отнела на индианците всяко желание да се нагостят с него. После той си взе едно парче сушено месо, за да се наслади поне още малко на житейските радости преди своята мъченическа смърт.
         Не стана нужда да чакаме дълго резултата от съобщението за нашето пристигане. След известно време към нас се отправи внушителна група ездачи, която се разпръсна, образува широк кръг и ни обгради отвсякъде. А после с крясъци и размахване на оръжията този кръг се понесе в галоп към нас и внезапно се стесни толкова, че изглеждаше сякаш индианците искаха да ни прегазят с конете си. И действително, четирима вождове се отделиха от останалите, насочиха се в пълен галоп право към нас и ни прескочиха. Цезар падна по гръб на земята, но аз останах спокойно седнал, без да помръдна главата си нито на сантиметър наляво или надясно.
         — О, а, индиън убият с коне Цезар и масса! — закрещя негърът, като предпазливо повдигна глава, за да огледа какво беше положението.
         — Нямат подобно намерение — обясних му аз. — Искат само да изпитат нашата смелост.
         — Изпитат? О-о, нека само индиън дойдат, Цезар имат смелост, съвсем много голям смелост!
         Той отново седна, придавайки на лицето си най-страшния възможен израз, и то тъкмо навреме, понеже вождовете бяха скочили от конете си и се приближаваха към нас. Най-възрастният от тях заговори:
         — Защо не става белият човек, когато при него идват вождовете на команчите?
         — Защото така иска да им покаже, че са му добре дошли — отвърнах аз. — Нека моите червенокожи братя седнат до мен!
         — Вождовете на команчите седят само до някой друг вожд. А къде са вигвамите и воините на белия човек?
         Десницата ми хвана дръжката на ловджийския нож.
         — Един вожд трябва да бъде силен и смел. Ако червенокожите мъже не вярват, че съм вожд, тогава нека се бият с мен. Така ще разберат дали им казвам истината.
         — Какво име има бледоликият?
         — Червенокожите и белите воини и ловци ме наричат Поразяващата ръка.
         — Сигурно белият човек сам си е дал това име!
         — Ако воините на команчите искат да се бият с мен, могат да вземат томахока и ножа си. Аз обаче ще си служа само с юмрука. Хау!
         — Белият човек изрича горди думи. Ще има възможност да ни покаже хвали ли се, или не. Нека се качи на коня си и дойде с воините на ракуросите!
         — Ще изпушат ли команчите с мен калюмета?
         — Те ще се посъветват дали имат това право.
         — Имат го, понеже идвам при тях с миролюбиви намерения.
         Метнах се на седлото. Цезар също се покатери, макар и с мъка, на своя опърничав кон. Никой не му обръщаше каквото и да било внимание. Индианците гледат на чернокожата раса още по-отвисоко, отколкото белите. Аз обаче бях заобиколен от вождовете и се понесохме в бесен галоп към селото. Навлязохме в него и препуснахме по „главната улица“, докато достигнахме до една голяма шатра, където вождовете спряха конете и скочиха на земята. Последвах примера им.
         Цезар не се виждаше никъде. Аз бях заобиколен от всички воини, които бяха излезли от селото, за да ме доведат дотук. Вождът, който бе говорил досега, посегна към моите пушки.
         — Нека бледоликият ни даде оръжията си!
         — Ще задържа оръжията си, понеже дойдох при вас доброволно, а не като ваш пленник.
         — Въпреки това белият човек ще трябва да ни даде оръжията си и те ще останат у нас, докато разберем защо е дошъл.
         — Нима червенокожите мъже се боят от мен? Онзи, който настоява да предам оръжията си, се страхува от мен.
         Вождът почувства засегната воинската си чест и затова хвърли към останалите въпросителен поглед. Сигурно прочете в очите им успокоителен отговор, понеже каза:
         — Воините на команчите не знаят що е страх. Нека белият човек задържи оръжията си.
         — Какво име носи моят червенокож брат? — попитах аз вожда.
         — Олд Шетърхенд говори с То-кай-хун, пред когото враговете треперят.
         — Аз моля моя брат То-кай-хун да ми даде един вигвам, където мога да чакам, докато вождовете на команчите решат да говорят с мен.
         — Думите ти са добри. Бледоликият ще получи вигвам, докато воините на ракуросите решат на съвещанието си дали могат да изпушат с него калюмета.
         То-кай-хун направи подканящо движение с ръка и тръгна пред мен. Взех поводите на моя мустанг в ръка и го последвах. Индианците образуваха шпалир, през който минахме. Забелязах как от не една шатра тайно надничаха с по едно око някоя млада или пък възрастна индианка, за да огледат бледоликия, осмелил се да влезе в бърлогата на лъва. За щастие това племе на команчите нямаше нищо общо с племето, с което бе воювал Винету в Мапими*.
         [* Виж „Винету“ II. — Б.нем.изд.]
         Шатрите или колибите бяха построени по съвършено същия начин, който съм виждал и при северните индианци. Работата се извършва само от жените, тъй като индианецът не познава друго занимание освен война, лов и риболов, а всичко останало стоварва върху плещите на онзи пол, който ние обикновено наричаме „нежен“.
         Жените домъкват кожите, които трябва да послужат за стени на шатрите, разпростират ги на слънцето и с парче въглен начертават върху тях необходимата форма. После ги изрязват и с помощта на тънки ремъчета съшиват отделните парчета кожа. След това се взимат прътите и целия материал се отнася на мястото, определено за жилището. Там със съвсем оскъдни инструменти се издълбава яма за огъня, дълбока към половин метър. Около нея се поставят на съответно разстояние един от друг повече или по-малко пръти, в зависимост от желаната големина на жилището. В горната си част те се огъват леко и се завързват с тънки върбови или лескови пръчки. Тази работа не е никак лека, понеже жените и момичетата трябва да се изкатерят по прътите, като по време на връзването се придържат само с краката си. Щом скелетът на шатрата стане готов по описания начин, тогава се започва най-трудната част от строежа, а именно обличането му с тежките кожи. Прътите на този скелет се закрепват нейде на половината си височина с други отвесни пръти, които завършват в горната си част с чатал и се завързват за главните пръти с ремъци. По такъв начин вътре в първия кръг се образува втори, който разделя цялото помещение на две части. Външните пръти се покриват отгоре с кожи, които се застъпват една друга също като керемиди. Обаче горе се оставя отвор, за да излиза димът от огъня, запален в средата на шатрата. После и двете кръгообразни части на помещението, външната и вътрешната, могат да се разделят допълнително на различни по-малки части според желанието на собственика. За целта се използват кожи или прегради, плетени от върбови клони.
         Шатрата, в която бях отведен, беше малка и в момента никой не живееше в нея. Завързах коня отвън, повдигнах кожите, закриващи входа, и влязох вътре, без да обръщам никакво внимание на вожда, който изобщо не ме последва.
         Не бях прекарал и две минути в шатрата, когато се появи една прастара индианка и свали от гърба си голям наръч съчки. След това изчезна, а после отново влезе с голямо глинено гърне, в което имаше вода, а изглежда, и още нещо. Тя напали огън и сложи гърнето в средата на жарта.
         Аз бях легнал на земята и я наблюдавах мълчаливо, понеже знаех, че според индианските схващания щях да накърня честта си, ако ми хрумнеше да завържа разговор с нея. А освен това не беше трудно да се досетя, че се намирах под наблюдение и че навярно не един чифт очи ме гледаха през различни дупки или пролуки.
         Водата в гърнето започна да ври и миризмата ми подсказа, че за ядене щях да получа бизонско месо. И действително, след около един час старицата постави още врящото гърне точно между изпънатите ми крака и се отдалечи, като ме остави да се храня както намеря за добре. Не се двоумих дълго и ще призная, че здравата се залових с голямото парче филе, което намерих вътре, а накрая не се отказах и от бульона, въпреки че чистотата на съда никак не беше на висота и освен това яденето бе приготвено без каквато и да било сол.
         Ако искам да бъда справедлив, не мога да не призная, че индианците се отнасяха към мен съвсем прилично, а и до ден-днешен се хващам на всякакъв бас, че моето глинено гърне е било единствено в целия лагер.
         След като се нахраних, аз пак си легнах, сложих под главата си едно одеяло и се отдадох на размисли, които дълго време ме държаха буден. Ето защо успях да видя, че и конят ми беше нахранен и че двама пазачи непрекъснато обикаляха около моята шатра. По-късно огънят догоря и аз заспах. Несъмнено бях изправен, макар че в момента бях легнал, пред важни събития. Обаче една нощ, прекарана в безсъние, с нищо не можеше да ми бъде полезна. Ето защо се събудих едва на сутринта от някакво пращене. Когато отворих очи, отново видях старицата, която пак бе разпалила огъня и беше поставила в жарта вече познатото ми гърне.
         Тя вършеше задълженията си, без да ме погледне, но аз не виждах никаква причина да се чувствам засегнат от тази липса на внимание. Изядох си месото със същото удоволствие както и на вечеря, а след това реших малко да поизляза пред вигвама. Обаче щом подадох глава пред вратата, един от пазачите се нахвърли с копието си върху мен, сякаш искаше да ме набучи на него от горе на долу.
         Не биваше да допускам да се отнасят така с мене, ако не исках да подкопая веднъж завинаги авторитета си. Взех бързо решение, улових копието с две ръце близо зад острието, отблъснах го назад, а после внезапно и силно дръпнах оръжието към мен тъй, че червенокожият воин не успя да го задържи. Той го изпусна и падна на земята в краката ми.
         — Уф! — извика той, изправи се и посегна към своя нож.
         — Уф! — възкликнах и аз, изваждайки ножа си, като същевременно с лявата си ръка захвърлих в шатрата извоюваното копие.
         — Нека бледоликият ми върне копието!
         — Нека червенокожият си го вземе!
         Ако се съдеше по физиономията на команча, изглежда, моето предложение не му се стори съвсем уместно, но той получи подкрепа от другия пост, който се появи иззад шатрата и се приближи към мен.
         — Белият човек да се прибере вътре! — заповяда ми той грубо.
         И той тикна острието на копието си толкова близо пред лицето ми, че не успях да устоя на изкушението да повторя успешния си опит. В следващия миг и той лежеше на земята, там, където преди малко беше лежал и другият, а копието му последва в шатрата първото копие. Това дойде все пак малко множко на двамата. Те нададоха викове, които раздвижиха целия лагер.
         Точно срещу моята шатра се намираше значително по-голям вигвам, пред чийто вход бяха окачени на копия три щита. След виковете на пазачите кожите на входа бяха отметнати и оттам се показа тъмнокосата глава на една девойка, за да разбере какво беше предизвикало този шум. Две черни огнени очи се спряха на мен за кратко време, а после главичката на момичето изчезна. Но след няколко секунди навън излязоха четиримата вождове и се отправиха към нас. То-кай-хун направи повелително движение с ръка и пазачите се отдръпнаха.
         — Какво прави бледоликият пред шатрата?
         — Какво правя тук ли? Може би моят червенокож брат иска да попита какво правят двамата червенокожи воини пред моя вигвам!
         — Те внимават да не се случи нещо лошо на бледоликия и ето защо белият човек трябва да си остане във вигвама.
         — Нима То-кай-хун има толкова зли мъже сред своите воини или пък на заповедите му се обръща толкова малко внимание, че се налага да охранява гостите си с пазачи? Но Поразяващата ръка не се нуждае от пазачи, понеже неговият юмрук ще срази всеки, който крои нещо подло и не е искрен. Моите червенокожи братя могат спокойно да се приберат във вигвама си. Аз ще разгледам тяхното село и после ще се върна, за да разговарям с тях.
         С тези думи влязох в шатрата си, за да взема моите оръжия. Когато понечих отново да изляза навън, срещу мен се насочиха десетина копия. Значи все пак бях пленник! Трябваше ли да окажа съпротива или не?
         Безмълвно се прибрах вътре и се приближих до задната стена на шатрата. С ножа си разрязах кожата и успях безпрепятствено да напусна помещението. Докато те стояха и пазеха пред входа, аз се появих иззад шатрата. В първите секунди по лицата им се изписа смайване, обаче после се разнесе такъв рев и вой, сякаш стотина кучета се бяха освободили от веригите си. Вождовете се бяха върнали във вигвама си. В този момент те се появиха отново, и то с такава бързина, която всъщност бе под обичайното им достойнство. Проправиха си път между воините и, изглежда, имаха намерение да ме хванат.
         Нямаше как да се отбранявам с оръжията си, защото ме очакваше гибел, а заедно с мен щяха да загинат и моите другари. Измъкнах бързо далекогледа си, разглобих го на две части и заплашително ги насочих към вождовете.
         — Спрете, или всички синове на команчите ще загинат!
         И те действително отскочиха назад, понеже явно все още не познаваха този предмет. Но и да бяха виждали вече далекоглед, не можеха да знаят дали не е в състояние да причинява пагубни последици.
         — Какво мисли да прави белият човек? — попита То-кай-хун. — Защо не си стои във вигвама?
         — Олд Шетърхенд върши винаги онова, което му харесва. Няма защо да се оставя да бъде задържан като пленник против волята си, понеже е велик жрец на бледоликите и в случай на нужда може да убие душите на всички команчи. Сега ще го докажа на червенокожите мъже.
         Прибрах далекогледа и взех карабината „Хенри“.
         — Нека червенокожите мъже гледат към пръта пред онази шатра!
         При тези думи посочих към висок дебел прът, който стърчеше пред един от по-отдалечените вигвами. После вдигнах пушката и стрелях. Близо до върха на пръта се появи дупка, а сред червенокожите се разнесе одобрително мърморене. Индианецът се възхищаваше от смелостта и сръчността, проявени дори от най-върлите му врагове. При втория изстрел куршумът попадна в пръта на два сантиметра под първия куршум. При следващия изстрел третият куршум се заби на същото разстояние под втория. Но вече не се чуха одобрителни възгласи, понеже индианците бяха смаяни. Без съмнение те бяха слушали много за моята карабина „Хенри“, известна сред червенокожите като „омагьосаната пушка“, но може би все пак не бяха повярвали сериозно в чудото на непрекъснатата й стрелба. След четвъртия изстрел цялата тълпа се вкамени. След шестия и седмия учудването нарасна още повече. После учудването премина в слисване, което се изписа по всички лица. Така изстрелях десет куршума. Всеки от следващите куршуми попадаше два сантиметра под предишния. Прекратих стрелбата, най-спокойно преметнах пушката през рамо и нехайно казах:
         — Червенокожите мъже видяха ли сега, че Поразяващата ръка е велик жрец? Който иска да му причини някакво зло, ще умре! Хау!
         Закрачих сред тълпата, без някой да направи опит да ме спре. От двете страни на „улицата“ пред входовете на шатрите бяха застанали жени и момичета и ме зяпаха удивено, сякаш бях някое свръхестествено същество. Можех да бъда доволен от впечатлението, направено от моята изкусна стрелба.
         Пред една от следващите шатри забелязах самотен пазач. Сигурно вътре се намираше някой пленник. Кой ли беше той? Все още размислях дали да попитам поста, или не, когато откъм входа на вигвама се разнесе глас, който познавах твърде добре:
         — Масса, о, о, пуснат навън нещастен Цезар! Индиън хванал Цезар и ще го колят и ядат!
         Приближих се, отметнах кожите и го пуснах да излезе. Постът бе толкова смутен, че не се съпротиви, а и никой от червенокожите, следващи ме по петите, не направи каквото и да било възражение.
         — Още с пристигането ни в селото ли те натикаха в тази шатра? — попитах чернокожия.
         — Да, масса. Индиън свалил Цезар от кон и отвел него във вигвам. Там седял досега.
         — Тогава нямаш никаква представа къде може да е твоята масса Бърнард, така ли?
         — Цезар ни видял, ни чул масса Бърн!
         — Ела с мен, но гледай да не изоставаш!
         Едва-що бяхме отминали още няколко шатри, когато срещу нас се зададоха четиримата вождове с многочислена свита. Тези предпазливи хорица бяха избързали зад шатрите, та да ме пресрещнат и прекратят разходката ми. Сложих длан върху приклада на карабината си, обаче То-кай-хун още отдалеч ми направи знак, че няма враждебни намерения. Спрях се и спокойно го изчаках да се приближи.
         — Къде иска да отиде моят бял брат? Нека дойде с мен при мястото на съвещанието, където вождовете на команчите ще говорят с него!
         До преди малко бях за него „белият човек“ или „бледоликият“. Сега вече ме наричаше „моя бял брат“. Значи нямаше съмнение, че все пак бях съумял да накарам тези хора да изпитват по-голямо уважение към мен.
         — Ще изпушат ли моите червенокожи братя калюмета с Олд Шетърхенд?
         — Те ще говорят с него и ако думите му са добри, той ще бъде за тях също като някой воин на команчите.
         Тръгнахме обратно, минавайки покрай моята шатра. Малко по-нагоре в същата посока забелязах старата Тони на Марк, завързана за едно колче, а край нея и конете на Винету и Бърнард. Обаче тримата пленници явно не се намираха нейде наблизо, защото в противен случай сигурно щях да забележа техния пазач.
         Най-сетне стигнахме до едно място, където „улицата“ се разширяваше, образувайки нещо като площад почти с формата на окръжност, който беше обграден от няколко редици индианци. На това място щеше да се състои съвещанието.
         Вождовете се отправиха към средата на „площада“ и насядаха на земята. Известен брой червенокожи също пристъпиха напред и заеха места в полукръг срещу вождовете. Сигурно бяха някои привилегировани воини. Без да се церемоня много-много, аз също седнах и направих знак на Цезар да се настани зад мен. Но постъпката ми не се хареса на вождовете.
         — Защо сяда белият човек, когато ще бъде съден? — попита То-кай-хун с намръщено чело.
         Направих пренебрежително движение.
         — А защо сядат червенокожите мъже, когато Олд Шетърхенд се кани да ги съди?
         Въпреки че лицата им останаха безизразни, си пролича, че отговорът ми ги изненада.
         — Белият човек обича да се шегува, но нека остане седнал. Защо обаче освободи чернокожия мъж и защо го доведе на съвещанието? Не знае ли той, че в присъствието на червенокожи мъже негърът никога не бива да седи?
         — Чернокожият човек е мой слуга. Щом му заповядам да седне, той ще седне, ако ще да присъстват и стотици вождове. Аз съм готов, съвещанието може да започне!
         Беше ми напълно ясно, че можех да търся спасение само в това нахакано поведение. Колкото по-рязко и дръзко се държах, обаче без да обиждам червенокожите, толкова по-силно впечатление им правех. Покажех ли се смирен и сговорчив, щях сам да се осъдя на гибел.
         То-кай-хун запали калюмета и той тръгна наоколо от ръка на ръка. На мен не ми го дадоха. След като тази уводна формалност приключи, вождът се изправи и започна своята реч. Пред чужденци индианецът остава прекалено мълчалив. Но където е необходимо, той показва такава речовитост, която в никой случай не отстъпва на приказливостта на белите по време на събрания. Сред индианските вождове има такива, които са известни надалеч с ораторската си дарба, а умението им да говорят завладяващо е не по-малко от умението на великите оратори на цивилизованите народи от древността и нашето съвремие. Техният цветист език напомня начина на изразяване на ориенталските народи. Вождът започна с един увод, който се използва винаги, когато става въпрос да се говори срещу бледолики, а именно — с обвинение срещу цялата бяла раса:
         — Нека белият човек слуша, защото ще говори То-кай-хун, вождът на команчите! Преди много лета червенокожите мъже живееха съвсем сами на земята между двете Големи води. Те строяха градове, засаждаха царевица, ходеха на лов за бизони. Слънчевата светлина и дъждът им принадлежаха. Принадлежаха им реките и езерата, принадлежаха им гората, планината и всички савани на необятната земя. Те имаха жени и дъщери, братя и синове и бяха щастливи. Но ето че дойдоха бледоликите, които са бели като снега, обаче сърцата им са черни като саждите на дима. Отначало те бяха малцина и червенокожите мъже ги приеха в своите вигвами. Но бледоликите донесоха със себе си огнените оръжия и огнената вода, доведоха други богове и други жреци. Донесоха със себе си предателството, много болести и смъртта. През Голямата вода прииждаха все повече бледолики. Езиците им бяха лъжливи, а ножовете — остри. Червенокожите мъже им повярваха и бяха измамени. Бяха принудени да отстъпят земята, където се намираха гробовете на техните бащи. Те бяха прогонени от собствените си вигвами и ловни полета, а опитваха ли да се отбраняват, биваха избивани. За да ги победят по-лесно, бледоликите започнаха да сеят раздори между племената на червенокожите мъже, които са осъдени да измират като безмилостно преследвания дивеч в саваната. Проклети да са бледоликите! Проклети да са толкова пъти, колкото звезди има по небето и колкото са листата по дърветата в гората!
         Силни викове на одобрение възнаградиха заклеймяващото изказване на вожда, който говореше достатъчно високо, за да може да бъде чут ясно от всички наоколо. После той продължи:
         — Един от тези бледолики дойде сега във вигвамите на команчите. Този бял има цвета на лъжците и езика на предателите, но червенокожите воини ще изслушат думите му и ще го съдят справедливо. Нека говори!
         То-кай-хун седна на земята, а след него се изредиха един подир друг останалите трима вождове. Всеки от тях държа по една реч в същия смисъл и дух и приключи с подканата към мен да говоря. Бях извадил малкия си скицник и докато траяха тези речи, се помъчих да нарисувам седналите пред мен вождове на фона на изправените воини и шатрите зад тях.
         Щом и четвъртата реч бе изпратена с аплодисменти, То-кай-хун посочи с ръка към мен и попита:
         — Какво прави белият човек, докато вождовете на команчите говорят?
         Откъснах листа от скицника, станах и му го подадох.
         — Нека великият вожд сам види какво правя!
         — Уф! — възкликна той високо, щом хвърли един поглед на откъснатия лист хартия.
         — Уф! Уф! Уф! — прозвуча още три пъти, когато тримата други вождове взеха хартията в ръка, а То-кай-хун добави:
         — Това е голяма магия! Белият човек е омагьосал душите на команчите върху тази бяла кожа. Ето къде седи То-кай-хун, а тук, са и неговите трима братя. Ето къде са и техните воини и вигвами! Какво ще прави бледоликият с това нещо?
         — Червенокожият мъж ще разбере веднага!
         Взех листа от ръката му и го подадох на седящите зад мен воини, та да могат и те да му хвърлят един поглед. Те бяха също тъй смаяни както и вождовете. После смачках листчето и го направих на топче, което пъхнах в цевта на моята карабина „Хенри“.
         — То-кай-хун — казах аз, — ти самият заяви, че съм омагьосал душите ви върху тази хартия. Сега те са напъхани в цевта на моята пушка. Да ги изстрелям ли нагоре във въздуха, та да бъдат разкъсани от ветровете и никога да не отидат във вечните ловни полета?
         Въздействието на този номер бе по-силно, отколкото бях очаквал. И четиримата вождове скочиха на крака, а наоколо се разнесе силен вик на ужас, изтръгнал се едновременно от всички гърла. Побързах да успокоя индианците.
         — Нека червенокожите мъже отново седнат и изпушат с мен калюмета. Когато станат мои братя, ще им върна пак техните души!
         Те бързо насядаха, а То-кай-хун взе лулата. В това време ми хрумна една забавна идея, която може би щеше да направи тези хора още по-сговорчиви. Ловната дреха на един от тримата вождове, направена от бизонска кожа, имаше особено ценно украшение, състоящо се от две месингови копчета с големината на талер. Приближих се до него.
         — Нека моят червенокож брат ми даде за малко това украшение. После ще му го върна веднага.
         Отрязах с ножа си двете копчета, преди още да успее да ми откаже, и отстъпих няколко крачки назад, без да обръщам никакво внимание на неговото смайване.
         — Моите червенокожи братя виждат тези копчета между пръстите ми — по едно във всяка ръка. Нека добре внимават!
         Престорих се, че хвърлям копчетата във въздуха, а после им показах празните си длани.
         — Нека моите братя погледнат ръцете ми! Къде са копчетата?
         — Няма ги! — възкликна собственикът им с нарастващ гняв.
         — Да, няма ги, те летят далеч нагоре към слънцето. Нека моят червенокож брат ги свали с куршумите си!
         — Нито червенокожите, нито белите могат да сторят това, нито пък жреците!
         — Тогава ще го направя аз! Нека червенокожите ми братя внимават, за да видят кога ще паднат копчетата!
         Не взех карабината „Хенри“, тъй като в цевта й беше рисунката с вождовете, а мечкоубиеца, който лежеше на земята близо до То-кай-хун. Насочих цевите му право нагоре и натиснах спусъка. Няколко секунди по-късно нещо силно тупна до нас на земята. Собственикът на скъпоценното копче се притече и с помощта на ножа си го изрови оттам.
         — Уф! То е!
         Докато всички с удивление разглеждаха предмета, аз незабелязано поставих второто копче върху отвора на другата цев и отново насочих пушката нагоре. Изстрелът изтрещя и всички се загледаха към небето. Но ето че Цезар нададе силен вик, светкавично се изправи и като заподскача на един крак, започна да си разтрива рамото.
         — О, а, масса улучил мен, застрелял нещастен Цезар в рамо!
         Копчето действително бе паднало върху рамото му и сега лежеше на земята до него. Вождът го вдигна, а после прибра в пазвата си и двата скъпоценни предмета с такова изражение на лицето, което издаваше твърдото му решение никога повече да не позволява да бъдат хвърляни към слънцето. Този малък евтин фокус направи значително впечатление. Бях хвърлил две копчета към слънцето, а после ги бях свалил с изстрели. А нямаше съмнение, че и двете са били нейде горе, иначе едното нямаше да се забие тъй надълбоко в земята, а пък другото нямаше да причини толкова видима подутина на чернокожия, който правеше страшни гримаси от болка. Вождовете седяха безмълвни и очевидно не знаеха какво да предприемат, а хората около тях очакваха с напрежение развоя на нещата. Опитах се да разсея напрежението, и то по един малко рискован начин. На земята до То-кай-хун все още се намираха лулата и торбичката от кожата на опосум, в която имаше тютюн, примесен по индиански обичай с накълцани конопени листа. Бързо взех калюмета, натъпках го с тютюн, заех най-гордата поза, на която бях способен, и започнах да говоря:
         — Моите червенокожи братя вярват в един Велик дух и имат право, понеже техният Маниту е и мой Маниту. Той е повелител на небето и на земята, баща на всички народи и неговата воля е всички хора да живеят в мир и разбирателство. Червенокожите мъже са като тревата между тези вигвами, обаче бледоликите са многобройни като стръковете из всички прерии и савани. Те се прехвърлиха през Голямата вода и прогониха червенокожите мъже от техните ловни полета. Това не беше хубаво от тяхна страна. Но защо червенокожите мъже таят омраза към всички бледолики? Не знаят ли червенокожите мъже, че на земята живеят извънредно много племена на бледоликите и че само няколко от тях са участвали в прогонването на червенокожите воини? Нима воините на команчите ще бъдат несправедливи и ще ненавиждат заедно с виновните и невинните? Олд Шетърхенд принадлежи към могъщото и силно племе на джърманите. Нима това племе е причинявало някога страдание на червенокожите мъже? Нека моите червенокожи братя погледнат Олд Шетърхенд, който е застанал пред тях! Виждат ли те по неговия колан скалпа на някой червенокож мъж? Ще намерят ли те по неговите легинси* и мокасини косите на някой от своите братя? Кой може да каже, че той е изцапал ръката си с кръвта на червенокожите мъже? Той беше залегнал с приятелите си в гората, докато воините на команчите пушеха калюмета заедно с неговите двама неприятели, обаче не причини никому и най-малкото зло. Той плени Ма-рам, сина на великия вожд То-кай-хун, но не го уби, ами му върна оръжията и го доведе до вигвама на баща му. Нима нямаше възможност да убие шестима воини на ракуросите? Обаче не им стори никакво зло, а само върза един от тях, за да го намерят и развържат по-късно неговите братя. Нима той не можеше да тръгне по петите на воините, отправили се към планините, да убие мнозина от тях и да оскверни гробницата на мъртвия вожд? Не стреля ли той с карабината си по двамата бледолики, които убиха поста на команчите и после избягаха със златото? Не е ли затворил душите на команчите в цевта на карабината си и въпреки това не иска да ги погуби? Нима не може да изпрати към слънцето всички амулети на ракуросите и после да ги свали с изстрелите си? Може, обаче няма да го направи, напротив, той има желание да стане брат на команчите и да изпуши с тях калюмета. Вождовете на команчите са храбри, мъдри и справедливи. Който не го вярва, ще бъде убит от Олд Шетърхенд с пушката, от която излитат безброй много куршуми, и ето защо той ще изпие сега с тях дима на мира!
         [* Легинси — кожени индиански панталони. — Б.пр.]
         Запалих тютюна, дръпнах два пъти, изпуснах дим към небето, към земята и в четирите посоки на света, а след това подадох лулата на То-кай-хун. И действително ми се удаде да го надхитря. Той пое калюмета, издуха дим в същите шест посоки и после предаде лулата на следващия. Последният вожд ми я върна обратно и едва сега аз седнах сред самите червенокожи.
         — Ще ни върне ли моят бял брат нашите души? — попита загрижено един от вождовете.
         Трябваше да отговоря много предпазливо.
         — Мога ли вече да се чувствам сред червенокожите мъже като воин на команчите? — отвърнах на въпроса с въпрос.
         — Поразяващата ръка е наш брат. Той е свободен. Ще получи вигвам и може да прави каквото си поиска.
         — Коя шатра ще ми дадете?
         — Поразяващата ръка е велик воин. Ще получи онази шатра, която сам си избере.
         — Тогава нека моите червенокожи братя дойдат с мен, за да направя избора си!
         Те наставаха, за да ме последват. Тръгнах нагоре по „улицата“ на селото и вървях, докато забелязах една шатра, пред която стояха на пост четирима воини. Веднага разбрах какво е положението и с един скок се намерих до входа й.
         — Ето жилището на Олд Шетърхенд!
         Вождовете се спогледаха смаяно, защото не бяха предвидили този толкова възможен случай.
         — Моят бял брат не може да получи тази шатра.
         — Защо?
         — Защото е дадена на враговете на команчите.
         — Кои са тези врагове?
         — Двама бледолики и един червенокож.
         — Как се казват тези мъже?
         — Червенокожият е Винету, вождът на апачите, а единият от бледоликите е Безухия, убиецът на индианци.
         — Олд Шетърхенд желае да види тези мъже!
         С тези думи аз влязох вътре. Вождовете незабавно ме последваха.
         Пленниците лежаха на земята с вързани крака и ръце, а освен това ги бяха завързали и за прътите на вигвама. Никой от тях не обели дума, никой не издаде с нищо радостното чувство, което несъмнено ги беше обзело при моето появяване.
         — Какво са направили тези мъже? — попитах аз.
         — Убиха воини на команчите.
         — Моят червенокож брат видя ли това?
         — Воините на ракуросите го знаят.
         — Воините на ракуросите ще трябва да го докажат. Тази шатра е моя, а тези трима мъже са мои гости!
         Извадих ножа си, за да прережа ремъците на пленниците. В същия миг един от вождовете ме улови за ръката.
         — Тези мъже трябва да умрат. Моят бял брат няма да ги остави тук като свои гости!
         — Кой може да ми забрани?
         — Четиримата вождове на ракуросите.
         — Нека само се осмелят!
         С тези думи застанах между индианците и пленниците. Освен вождовете в шатрата бе влязъл само Цезар.
         — Цезар, срежи ремъците! Първо на Винету!
         Негърът се беше прокраднал вече до своя господар, обаче веднага се подчини на заповедта ми, понеже, изглежда, и той разбираше, че Винету можеше да ни помогне повече, отколкото Бърнард.
         — Нека чернокожият човек си прибере ножа! — заповяда един от вождовете, обаче Винету бе вече свободен.
         — Уф! — извика команчът, щом видя, че заповедта му бе пренебрегната, и понечи да се нахвърли върху Цезар, който междувременно се беше втурнал към Марк, за да освободи и него.
         Изпречих се на пътя на червенокожия. Той замахна с ножа си към мен и понеже бързо се извърнах настрана, ме рани леко в ръката над лакътя. Индианецът дори не намери време да издърпа ножа си обратно. Един удар на юмрука ми го прати на земята. Друг удар със същата сила улучи стоящия до него вожд. После сграбчих третия за гърлото, докато Винету въпреки подутите си стави вече душеше То-кай-хун.
         Беше се разнесло само онова единствено „уф!“. Отвън стояха пазачите, но въпреки това ние само за две минути станахме господари на шатрата, а вождовете лежаха на земята със завързани крайници и запушена уста.
         — Heavens, това се казва помощ навреме! — призна Марк, разтривайки своите изтръпнали крака и ръце. — Чарли, как я свърши например гази работа?
         — После ще ти обясня. Сега преди всичко се въоръжете. Четиримата вождове имат достатъчно оръжия!
         За да бъда готов за всякакви изненади, аз отворих висящия на колана ми патронташ и отново заредих моите пушки. Докато вършех тази краткотрайна работа, дадох на моите спътници указания как да се държат, а те се заключаваха в следното: да убият незабавно четиримата вождове, ако индианците ни нападнеха. След това излязох от вигвама. От уважение пред вождовете постовете се бяха пооттеглили назад, а още по-нататък стояха множество команчи, които ни бяха последвали и с напрежение наблюдаваха развитието на тези вълнуващи събития. Най-напред се отправих към постовете.
         — Моите братя чуха, че Олд Шетърхенд стана приятел и брат на команчите, нали?
         Те притвориха очи, което означаваше утвърдителен отговор.
         — Червенокожите воини ще охраняват добре шатрата и няма да пускат никой да влиза вътре, докато вождовете не издадат друга заповед!
         След тези думи пристъпих към останалите воини.
         — Нека моите братя отидат да свикат всички воини на мястото на съвещанието!
         Те се разпръснаха и аз закрачих сам към уговореното място. Човек, незапознат с обичаите на червенокожите, ще сметне постъпката ми за безумно дръзко начинание. Но няма да е прав. Индианецът съвсем не е такъв „дивак“, какъвто често го представят. Той си има своите непоклатими закони и обичаи. Който съумее да се възползва от тях, си спестява много опасности. Впрочем в случая още от самото начало въпросът беше на живот и смърт и затова и да исках, не можех да заложа на карта нещо повече от живота си.
         Пътьом ми се удаде да залича следите от незначителното ми нараняване. След това седнах на същото място, където бях седял преди. За десетина минути целият „площад“ се изпълни с воини. В средата бе оставено свободно място, където се настаниха онези по-видни воини, които и преди бяха седели там. Навсякъде другаде събранията преминават при голям шум. Тук обаче, при така наречените „диваци“, никой не обелваше нито дума. Всеки идваше сериозен и мълчалив, избираше си място и после заставаше неподвижен като статуя, за да изчака развоя на събитията.
         Направих знак с ръка на споменатите вече по-видни воини да седнат по-близо до мен. Те се настаниха в полукръг пред мен и аз започнах:
         — Поразяващата ръка е вече приятел и брат на команчите. Моите братя чуха това, нали?
         — Ние го знаем — отвърна един индианец от името на всички.
         — Той трябваше да си избере жилище и погледът му се спря на шатрата с пленниците. Става ли тя в такъв случай собственост на белия ловец?
         — Тя му принадлежи.
         — И въпреки това шатрата му беше отказана. Нима вождовете на команчите са лъжци? Като обитатели на шатрата пленниците попадат под закрилата на Олд Шетърхенд. Има ли той право да им даде тази закрила?
         — Да.
         — Добре. Той постъпи според този обичай и каза, че пленниците са негови гости. Има ли той това право?
         — Поразяващата ръка има това право и задължение. Обаче той не може да ги избави от съда, който ги очаква. Има правото само да ги закриля и в дадения случай да умре заедно с тях.
         — И има правото да ги развърже, щом гарантира за тях?
         — Да.
         — Тогава Олд Шетърхенд е направил само онова, на което е имал право. Въпреки всичко поискаха да го убият. Но ножът улучи само ръката му. Как постъпва един команч, когато някой друг се опита да го убие в собственото му жилище?
         — Той може да му вземе живота.
         — И може да вземе живота на всички, които са искали да помогнат на убиеца, нали?
         — Да.
         — Моите братя са мъдри и справедливи. Четиримата вождове на ракуросите искаха да ме убият. Обаче аз не им взех живота, а само ги повалих на земята с юмрука си. Те лежат вързани в моята шатра и гостите ми ги охраняват. Искам свободата на моите гости срещу свободата на моите убийци! Нека моите братя се съвещават, а аз ще почакам. Но нека те не безпокоят гостите ми, защото тези мъже ще убият вождовете, ако в шатрата влезе някой друг, а не Олд Шетърхенд!
         Лицата на червенокожите с нищо не издаваха голямото впечатление, което тази реч несъмнено им бе направила. Оттеглих се от тях на такова разстояние, че да не мога да чувам думите им. Както и предполагах, те направиха тъй да се каже, съвещание на по-ниско ниво — в отсъствие на вождовете. По знак, даден от тях, от всички страни на „площада“ се приближиха няколко души, на които те, изглежда, обясниха как стоят нещата и им възложиха да съобщят всичко на стоящите наоколо хора. Тази мярка пораздвижи събранието, но без да породи каквато и да било неприятност за мен. После се започна дълго съвещание и то продължи, докато трима от тях станаха и се приближиха към мен. Единият заговори:
         — Нашият бял брат е пленил в шатрата си вождовете на команчите, така ли?
         — Така е.
         — Той ще трябва да ги предаде на воините на команчите, за да ги съдят.
         — Моите братя забравят, че воини никога не могат да съдят свой вожд, освен ако по време на битка се е показал като страхливец. Вождовете на команчите искаха да убият Олд Шетърхенд. Те се намират в неговия вигвам и само той може да ги накаже.
         — И какво ще направи с тях?
         — Поразяващата ръка ще ги убие, ако неговите гости не получат свободата си.
         — Познава ли той тези гости?
         — Да.
         — Единият от тях е Безухия, убиецът на индианци.
         — Видели ли са го моите братя да убива команч?
         — Не. Но затова пък един друг от пленниците, Винету, Пимо*, е избил стотици команчи!
         [* Пимо — презрително прозвище на апачите. — Б.нем.изд.]
         — Да, но само в скалистата котловина на Мапими, и то след като три пъти напразно е предлагал на команчите мир и приятелство. Освен това там не е имало нито един воин от племето на ракуросите.
         Те не можеха да оспорят, че казвам истината. Тогава червенокожият попита най-сетне за Бърнард Маршъл:
         — Ами кой е третият?
         — Един мъж от Севера, който никога не е воювал срещу индианците.
         — Ако нашият брат убие вождовете, тогава и той ще загине заедно със своите гости.
         — Моите братя се шегуват. Кой ще убие Поразяващата ръка? Та нима душите на команчите не се намират в цевта на неговата пушка?
         Команчите изпаднаха в голямо затруднение и се замислиха. Беше им невъзможно да изоставят вождовете си на произвола на съдбата.
         — Нека моят брат почака, докато се върнем!
         Те се отдалечиха и съвещанието започна отново. Докъдето стигаше погледът ми, по ничие лице нямаше и следа от омраза или гняв срещу мен. Защищавах се самоотвержено и проявявах доверие към тях. Следователно за тях не беше позорно да преговарят с мен. Почти след половин час тримата се върнаха.
         — Олд Шетърхенд ще получи свобода за себе си и за своите гости, но само за една четвърт от денонощието!
         Аха! Значи им беше хрумнало да си доставят едно старо индианско удоволствие — да освободят пленниците си, за да могат после да започнат вълнуващо преследване. Освен това по този начин те поставяха вождовете си извън всяка опасност. На нас ни даваха шест часа преднина. Беше малко. Обаче, ако тръгнехме точно шест часа преди смрачаване, този срок се удължаваше с една цяла нощ, през която индианците нямаше да могат да ни преследват. Щеше да бъде цяла глупост да не се съглася при дадените обстоятелства. Само че трябваше да покажа необходимата сдържаност.
         — Олд Шетърхенд ще каже „да“, ако неговите гости си получат обратно оръжията, които са им били отнети.
         — Ще им бъдат върнати.
         — И всичко останало, което им принадлежи?
         С този въпрос имах предвид най-вече скъпоценностите, които Бърнард носеше със себе си и за които не знаех дали са му били отнети.
         — Всичко!
         — Моите бледолики гости са били пленени, макар че не са причинявали на команчите никакво зло. А вождовете ще бъдат освободени, въпреки че искаха да ме убият. Размяната не е равностойна.
         — Какво още иска моят брат?
         — Раната на ръката ми ще струва на вождовете три коня, които ще избера измежду техните животни. В замяна ще им дам три коня от нашите.
         — Моят брат е хитър като лисица. Той знае, че неговите животни са изморени. Но ще получи каквото желае. Кога ще пусне вождовете от вигвама си?
         — Когато си тръгва от селото на своите червенокожи братя.
         — А ще освободи ли душите от цевта на карабината си?
         — Той няма да ги изстреля към слънцето.
         — Тогава нека върви, където иска. Той е велик войн и хитра лисица. Вождовете на команчите са били слепи и глухи, та са се съгласили да изпушат с него калюмета на мира. Хау!
         Преговорите бяха приключени и аз можех да си вървя. Стоящите наоколо индианци ме пропуснаха да мина необезпокояван и бавно, без да бързам, аз закрачих към моя вигвам. Там ме очакваха с голямо напрежение и когато влязох сам, това подсказа на спътниците ми, че развоят на събитията едва ли бе взел твърде лоша насока.
         — Е? — попита Бърнард, който едва се сдържаше от нетърпение.
         — Взеха ли ти диамантите или ценните книжа?
         — Не. Защо?
         — Защото в противен случай трябваше да си ги получиш обратно. Пускат ни на свобода с преднина от шест часа!
         — Свободен, масса? — възкликна Цезар. — О, а, свободен сме Цезар и масса Бърн! Но само шест часа, после индиън отново хванат масса Бърн и Цезар!
         — Well — обади се Марк. — Повече не можем и да желаем. Като помисля само например как здравата бяхме загазили! Но я ми кажи какво ще става с Тони?
         — Ще си я получиш заедно с всичко останало, което ти е било взето. И на Винету ще върнат коня. Обаче другите животни са твърде изтощени и макар че не ми се иска много да се разделя с моя славен мустанг, все пак извоювах правото да избера за нас три жребеца измежду конете на вождовете.
         — Heigh-day, Чарли! — засмя се Марк. — Шест часа преднина и пет добри коня — това е достатъчно за хора като нас. Защото мога със сигурност да кажа, че няма да избереш някоя кранта.
         После вече нямаше как, трябваше да разкажа на спътниците си поне накратко преживелиците си след нашата насилствена раздяла. Още не бях свършил, когато отвън се разнесе вик. Излязох пред вигвама и забелязах старицата, която два пъти ми беше приготвяла яденето.
         — Нека бледоликият дойде с мен!
         — Къде?
         — При Ма-рам.
         Това беше странно известие. Първо уведомих моите спътници, а после я последвах. Тя ме отведе при шатрата, която се намираше срещу моето вчерашно жилище. Пред нея стояха два коня. На един от тях седеше Ма-рам.
         — Нека моят брат си избере коне!
         Значи това било! Метнах се на другия кон и препуснахме бързо между шатрите. Когато излязохме в откритата прерия, видяхме доста голям брой коне, завързани за забити в земята колчета. Младият индианец ме отведе право при един вран жребец.
         — Ето най-хубавия кон на команчите! Ма-рам го получи от баща си. Сега го подарява на Поразяващата ръка заради скалпа, който белият ловец му остави.
         Бях изненадан от големия великодушен подарък, още повече че на гърба на такъв жребец не беше възможно да ме догонят. С радост приех този дар, а след това избрах за Бърнард и Цезар две животни, от които и двамата можеха да бъдат доволни.
         Тръгнахме обратно. Ма-рам се спря пред вигвама си.
         — Нека моят бледолик брат слезе от коня и ме придружи вътре в шатрата!
         Нямаше как да откажа на тази покана. Въведоха ме във вигвама, където ми дадоха да изям парче сладкиш, приготвен от камас*. После се сбогувах. Когато излязох от шатрата, видях при моите коне чернооката девойка, която бях забелязал още сутринта. Тя се навърташе около животните, които бяха вече оседлани, опаковаше и товареше за нас хранителни припаси.
         [* Камас — особен вид лукоподобни корени. — Б.изд.]
         — Коя е тази дъщеря на ракуросите? — попитах Ма-рам.
         — Това е Хи-ла-ди*, дъщерята на вожда То-кай-хун. Тя те моли да приемеш, каквото ти предлага, защото си пощадил нейния брат Ма-рам.
         [* Кристален извор — Б.нем.изд.]
         Подадох ръка на момичето.
         — Нека Маниту ти даде щастие и много лета, цвете на саваната! Погледът ти е бистър, а челото чисто. Дано и животът ти бъде тъй светъл и непомрачен!
         След тези думи аз се метнах на седлото и откарах трите коня при моите приятели. Всички и особено Марк изпаднаха във възхищение при вида на врания жребец.
         — Чарли — обади се той, — този кон има почти същата стойност като моята стара Тони, само дето тя има по-къса опашка и по-дълги уши. Впрочем вече събрахме всичко, понеже червенокожите нехранимайковци ни върнаха каквото бяха взели. До свечеряване остават точно шест часа. Да тръгваме, пък после ще видим дали например ще успеят пак да ни спипат!
         Приготвихме се за път и едва тогава свалихме ремъците на нашите пленници.
         — Масса вече тръгва — подкани Цезар, — съвсем много бързо тръгва, та да не настигнат индиън и пак заловят всички масса Бърн, Марк, Олд Шетърхенд и Винету!
         Докато все още бяхме в шатрата, вождовете не се помръднаха. Метнахме се на конете и препуснахме напред. „Улицата“ между вигвамите бе безлюдна. Не се виждаше нито един индианец. Но бях сигурен, че нашето оттегляне бе наблюдавано от всички. Когато преминавах покрай вигвама на То-кай-хун, ми се стори, че два чифта очи надничаха през процепа, образуван от кожите на входа. Стотици сърца биеха в нетърпеливо очакване да бъдем догонени, но не се съмнявах, че тук имаше и две сърца, които ни пожелаваха щастливо бягство.


         8.
         В ранчото на дон Фернандо

         Прекосихме река Колорадо приблизително там, където се допират границите на щатите Аризона, Невада и Калифорния, щастливо пресякохме територията на индианците па-юта и вече очаквахме появяването на източните предпланини на Сиера Невада. Близо до тях, на брега на езерото Моно, мислехме да останем няколко дена, за да си отпочинем. Значително е разстоянието от територията на команчите до това езеро. Трябва да се преодолеят необятни савани, планини, забили върховете си в небесата, а след това и мъртви солени пустини, тъй че колкото и яки и издръжливи да са конете и ездачите, все пак такова тежко и мъчително пътуване не остава без последици за тях.
         А какво ни беше накарало да изминем този дълъг път до Калифорния? Първо, Бърнард Маршъл искаше да потърси там брат си и второ, допускахме, че след като двамата Моргановци тъй неочаквано бяха загубили плячката си край Рио Пекос, те се бяха отправили към страната на златото. Имахме достатъчно основание за това предположение.
         След като напуснахме селото на команчите, ние яздихме през целия следобед и през цялата нощ, тъй че още по обед на следващия ден видяхме пред нас северните склонове на Сиера Гуадалупе. Въпреки неимоверното напрежение кобилата на Марк и жребецът на Винету бяха в изключително добро състояние, а и останалите коне бяха толкова бодри, че нямаше защо да се безпокоим за тях. Преодоляхме и Сиера Гуадалупе, без да забележим каквато и да било следа от преследвачи, а когато няколко дни по-късно пресякохме Рио Гранде, вече нямаше защо да се страхуваме от команчите.
         Западно от Рио Гранде от юг на север напират многобройни планински вериги, сред които се намира и планината Зуни. Добрахме се до нея без особени приключения. Обаче тук се случи нещо твърде важно.
         По обяд се спряхме да лагеруваме на най-високото място в един проход и Винету се покатери върху скалата над нас, за да наблюдава околността. Оттам се виждаше надалеч по пътя и пред нас, и зад нас.
         — Уф! — извика той внезапно, легна на земята и бързо се спусна при нас.
         Веднага грабнахме оръжията си и се изправихме на крака.
         — Какво има? — попита Маршъл.
         — Червенокожи мъже.
         — Колко са?
         — Осем.
         — От кое племе?
         — Винету не успя да разбере, понеже мъжете са отстранили от себе си всичко, което би могло да издаде към кое племе принадлежат.
         — Дали са тръгнали по бойната пътека?
         — Нямат бои по лицата си, обаче носят оръжия.
         — На какво разстояние са от нас?
         — За четвъртинката от един час ще пристигнат тук. Нека моите братя се разделят. Винету и Безухия ще отидат напред, Маршъл заедно с чернокожия човек назад, за да се прикрият зад скалите. Моят брат Шарли ще остане тук при своя кон.
         Той хвана юздите на останалите четири коня и ги отведе зад огромните скални отломъци, където не беше възможно да бъдат забелязани. После той и останалите трима заеха предложените от него позиции. Аз останах седнал, полуобърнат към посоката, откъдето трябваше да се появят очакваните от нас индианци. Карабината „Хенри“ лежеше до мен, готова за стрелба.
         Не беше изминал и четвърт час, когато долових конски тропот. Престорих се, сякаш не съм чул нищо, обаче скришом наблюдавах внимателно осемте ездачи, които ме бяха вече забелязали и спряха конете си за няколко мига. Размениха две-три думи и после се насочиха към мен. Наоколо земята бе толкова камениста, че по нея не бяха останали никакви следи. Следователно те нямаше как да разберат, че не бях сам тук.
         В този момент аз се изправих спокойно и взех карабината в ръка. Червенокожите се спряха на десетина крачки пред мен и застаналият най-отпред попита:
         — Какво прави бледоликият в тези планини?
         — Белият човек си почива от дълъг път.
         — Откъде идва той?
         — От бреговете на Рио Гранде.
         — А накъде е тръгнал?
         — Уф! — възкликна в този момент един друг, преди още да бях отговорил на последния въпрос. — Воините на команчите са виждали този бял човек край водите на Пекос. Той беше там с Ма-рам, сина на вожда То-кай-хун. Той стреля по двамата бледолики, преследвани от моите братя!
         И тъй, този човек беше от петимата команчи, които бяха виновни за бягството на двамата Моргановци, понеже в същото време се бяха нахвърлили върху мен. Не успях да го позная сега, защото тогава лицето му бе покрито с боите на войната, а освен това бях имал възможност да видя индианците за съвсем кратко време.
         — Къде отиде после бледоликият с Ма-рам? — попита ме предводителят им, след като чу това изявление.
         — В лагера на команчите.
         — А къде и как се срещна бледоликият с Ма-рам?
         — Плених го в долината, където той беше останал, след като воините на команчите нападнаха Винету, Безухия, един друг бледолик и един негър.
         При този отговор команчите посегнаха към ножовете си.
         — Уф! — възкликна предводителят им. — Бледоликият е пленил Ма-рам! Ами какво стана с другите червенокожи мъже?
         — Не съм им причинил никакво зло. Единия вързах, а останалите четирима нямаха ни очи, ни уши, за да видят и чуят, че отведох със себе си сина на вожда.
         — Но Ма-рам не беше вързан, когато го срещнахме заедно с бледоликия — отбеляза другият индианец.
         — Аз му свалих ремъците, понеже ми обеща да ме следва покорно до вигвамите на команчите.
         — Уф! Каква работа е имал белият човек там?
         — Исках да освободя вожда на апачите и Безухия. Плених четиримата вождове на ракуросите и ги освободих само срещу техните пленници. Тези пленници получиха разрешението да тръгнат с мен, а команчите ни дадоха като преднина четвъртината от денонощието.
         — И пленниците избягаха, така ли?
         — Да!
         Правеше ми удоволствие да ядосвам червенокожите с описанието на тези събития. И наистина, ето че в този момент предводителят на малкия отряд избухна:
         — Тогава бледоликият трябва да умре!
         Той взе пушката си. Останалите имаха само лъкове и стрели.
         — Ако се стигне до сражение, то червенокожите мъже ще умрат, преди още да са вдигнали оръжията си, понеже аз не се страхувам от осем индианци — заявих нехайно. — Но воините на команчите няма да ми сторят нищо лошо, като им кажа, че още днес биха могли да заловят Безухия, Винету и другите двама.
         — Уф! Къде?
         — Тук!
         Посочих наляво и после надясно.
         — Ето там е Винету заедно с Безухия, а пък там е другият бял с чернокожия човек.
         Спътниците ми се бяха показали от едната и от другата страна и държаха пушките си готови за стрелба. В същото време аз бързо отскочих няколко крачки назад и се прицелих с карабината си в предводителя.
         — Червенокожите мъже са наши пленници. Нека слязат от конете си! — заповядах им аз.
         Те бяха с трима повече от нас, обаче ги превъзхождахме с нашите пет пушки. Нямаха никаква възможност за бягство нито напред, нито назад и ето защо не се учудих, че предводителят им остави своята пушка и попита:
         — Не вижда ли моят бял брат, че червенокожите мъже не са тръгнали по бойната пътека?
         — И въпреки това искаха да ме убият! Обаче белият човек не желае да пролива кръвта на своите червенокожи братя. Нека слязат от конете си и изпушат с нас калюмета на мира!
         Те се поколебаха да последват моята подкана, зад която можеше да се крие някоя военна хитрост.
         — Как се казва моят бял брат? — попита червенокожият.
         — Наричат ме Поразяващата ръка.
         — Уф! Тогава можем да вярваме на думите му. Нека моите братя слязат от конете!
         Той свали лулата от врата си и седна до мен. Неговите другари последваха примера му. Моите спътници се приближиха и също насядаха. Лулата бе натъпкана и тръгна да обикаля от ръка на ръка. Но когато Бърнард я подаде на Винету, той отказа да я вземе и рече:
         — Вождът на апачите седи заедно с команчите само защото неговият брат говори с тях, но Винету няма да вземе калюмета от техните ръце. Нека не забравят Мапими, където те упорито отхвърлиха всички мирни предложения на апача.
         Команчите се престориха, че не чуха тези думи. Отново се обърнах към предводителя им:
         — Червенокожите мъже се втурнаха по дирите на двамата бледолики предатели, нали?
         — Моят брат го чу вече.
         — А догониха ли ги?
         — Не. Белите се добраха до територия, където живеят врагове на команчите, и ние трябваше да се върнем.
         — Но как успяха негодниците да офейкат, след като нямаха коне!
         — Те откраднаха жребците на команчите.
         — Ах! Та нямат ли команчите очи да видят крадеца, или пък уши, за да чуят стъпките му?
         — Бяха се събрали около гробницата на своя вожд, а когато се върнаха при конете, пазачът им беше убит и две от най-хубавите животни липсваха.
         Това бе единственият възможен начин за двамата Моргановци да си спасят кожите. Наистина, необходима е голяма дързост да рискуваш да се промъкнеш в тила на преследвачите си, на команчите, и да отвлечеш конете им. Двамата разбойници бяха смели мъже и не биваше да бъдат подценявани като противници. Но все пак трябваше да ни паднат в ръцете, та дори и да се наложеше да ги гоним около цялото земно кълбо. Ето защо срещата ни с тези команчи беше добре дошла за мен.
         Те не останаха да почиват дълго. Едва когато си тръгваха, аз ги попитах:
         — Къде видяха моите червенокожи братя следите на белите мъже за последен път?
         — На два дни езда оттук. Моят брат иска да ги преследва?
         — Да. Свършено е с тях, ако ги срещнем!
         — Уф! Олд Шетърхенд изказа горещото желание на команчите. Нека той язди все към залез-слънце и щом измине един ден ще стигне до голяма долина, която се простира от юг на север. Да продължи през долината на север, докато намери едно място, където е горял огън! После нека прехвърли с коня си височината и продължи, докато се срещне с водата, която тече на запад. Нека я следва. Ще намери два пъти пепелта от огньовете им. Но при втория огън воините на команчите бяха принудени да тръгнат обратно, понеже там започват ловните полета на навахите.
         — А колко далече бяха моите братя от преследваните, когато се видяха принудени да се върнат?
         — Нямаше и един ден езда. Червенокожите воини щяха да продължат преследването, обаче в долините съзряха вигвамите на своите неприятели, където сигурно щяха да намерят смъртта си.
         — Воините на команчите могат да кажат на То-кай-хун и на другите трима вождове, че Винету, Безухия и Поразяващата ръка ще догонят двамата предатели. Нека Ма-рам си спомня често за Поразяващата ръка, защото и белият ловец ще мисли за него.
         — А Винету, апачът, ще преследва ли воините на команчите?
         — Не. Той е техен враг, обаче те изпушиха калюмета на мира с неговите братя. Той ще ги остави да си вървят.
         Команчите се метнаха на конете и си тръгнаха. Ние сторихме същото. Те отнасяха на изток вестта за нашата среща, а ние пък поехме на запад с увереността, че ще заловим двамата Моргановци.
         По нашия път видяхме, че описанието, дадено ни от индианците, бе съвсем точно. Тъй като Винету и аз се намирахме в приятелски отношения с навахите*, можехме да се отбием при тях. Там разбрахме, че търсените от нас хора са останали само няколко часа и са питали за най-близките пътища, водещи към Колорадо. Бяха споменавали и за езерото Моно и макар да бяхме на няколко дни път зад тях, все пак дотук следите им бяха тъй ясни, че можехме да бъдем сигурни в скорошната ни тъй желана среща с тях.
         [* Виж том 37 „Краля на петрола“. — Б.нем.изд.]
         Насочихме се към Сиера Невада, а после препуснахме през обширна равнина с многобройни следи от бизони, която се беше проточила покрай източните склонове на величествената планина. Много ни се искаше да срещнем някои от тези животни, понеже от дълго време ядяхме само сушено месо и макар и да имахме запаси за още няколко дена, все пак прясното филе или бут на някой бизон или на някоя млада юница щеше да ни е добре дошло.
         По тази причина аз и Бърнард, който досега не беше участвал в лов на бизони, се отбихме вдясно от нашия път, където храсталаците и различните ниски дървета ни караха да предполагаме, че може да се намери вода, а тя бе условие и за присъствието на бизони. Вече бе настанало знойно пладне и по това време този дивеч с удоволствие се разхлажда във водата или пък преживя близо до нея.
         И наистина, изглежда, било писано надеждите ми да се сбъднат, защото на хоризонта се появи група от четири животни, към които ние незабавно се насочихме. За съжаление вятърът духаше откъм гърба ни, тъй че скоро животните ни забелязаха. Видяхме се принудени да пришпорим конете до краен предел. И ето че сега враният жребец на Ма-рам блестящо доказа качествата си. Той летеше с такава бързина, сякаш бях някой жокей, лек като перо. Конят на Бърнард изостана далеч назад. Тази великолепна черта на животното ме накара да изпитам и едно друго негово качество, което много се цени в Запада. А именно реших да не използвам карабината си, а ласото. Моето ласо нямаше ухо, а пръстен, през който ремъкът на клупа се движи много по-сигурно и по-добре, отколкото през коженото ухо, използвано от индианците.
         Недалеч от един върбалак догоних животните и забелязах, че не бяха бизони, ами говеда, излезли на паша. Стадото се състоеше от един много силен бик и три крави, от които си избрах една, чиято загладена кожа ме караше да предполагам, че месото й бе крехко. Отделих я от останалите животни, приближих се отстрани и хвърлих ласото. И сега моят кон доказа превъзходните си качества. Щом ласото изсвири във въздуха, жребецът, без да чака подкана, бързо се обърна, наведе силно напред тялото си и запъна крака в земята. Клупът се затегна около врата на кравата, последва мощно дръпване, което принуди коня ми почти да седне, но той все пак остана на крака и здраво изпъна ремъка, завързан за предната част на седлото. Кравата бе съборена на земята. Скочих от коня, измъкнах ножа си и със силен удар в тила я довърших. Жребецът, който ме следеше с поглед, отпусна ласото. Приближих се до това славно животно и започнах да го милвам по врата, а то от благодарност потърка глава в рамото ми.
         Измъкнах клупа на ласото през главата на кравата и тъкмо се канех да й разпоря корема, когато се появи Бърнард.
         — Закъснях! — завайка се той. — Да продължа ли подир другите?
         — Не. Това месо ни стига. А и тук можеш да помогнеш.
         Той слезе на земята, а аз обърнах кравата на другата страна. Едва тогава забелязах, че тя имаше дамгосан някакъв знак.
         — Така си и мислех. Това животно е от стадото на някоя естансия или ранчо.
         — Ами имаме ли право да убиваме такава крава? — попита Бърнард.
         — Да. В тези райони само кожата на говедата има някаква стойност. Обичаите разрешават на всеки пътник да убие някое добиче за лични нужди, обаче той е длъжен да предаде кожата на собственика.
         — Тогава ние трябва да му занесем кожата, така ли?
         — Не е точно така. Ако наблизо се намира някое ранчо, в такъв случай е необходимо само да съобщим на хората къде могат да намерят кожата.
         Кравата лежеше най-много на пет крачки от споменатия храсталак. Едва бях свършил с обясненията си, когато дочух остър звук и Бърнард нададе вик. Вдигнах глава от моята работа и успях да забележа как той бе повлечен с ласо през тясната открита ивица между храсталаците. Грабнах лежащата до мен карабина „Хенри“, бързо прекосих храсталака и забелязах един конник, облечен по мексикански, който се отдалечаваше в галоп, влачейки след себе си Маршъл.
         В случая нямаше място за колебания, иначе Бърнард щеше да бъде влачен с ласото, докато умре. Мигновено вдигнах карабината, прицелих се в коня на ездача и натиснах спусъка. Животното направи още няколко крачки и рухна на земята. Изтичах до него. Човекът беше излетял от седлото. В този момент той се изправи на крака и щом ме съзря, заряза всичко и си плю на петите.
         Не можех да го гоня, защото най-напред трябваше да се погрижа за Бърнард. Ласото беше пристегнало ръцете му тъй здраво към тялото, че той нямаше възможност да се помръдне. Незабавно го освободих и за щастие се оказа, че е пострадал съвсем малко и веднага успя да се изправи на крака, жив и здрав.
         — By Jove — ама че пързаляне падна! — рече той, като си пое дълбоко дъх. — Какво искаше от мен този тип?
         — Не знам.
         — Защо не застреля него, ами коня?
         — Първо, защото той е човек, а конят — животно, и второ, смъртта му нямаше да ти е от голяма полза, защото, както виждаш, ласото е закрепено за седлото и конят щеше да продължи да те влачи, макар и останал без ездач.
         — Всъщност би трябвало и сам да се сетя — обади се Бърнард, опипвайки цялото си тяло, за да разбере, дали не е пострадал.
         — Ела да се върнем при кравата! — напомних му аз. — Нека побързаме да свършим работата си с нея, защото тук не ми се струва вече тъй безопасно.
         — Мислех, че тук не сме изложени вече на подобни опасности, тъй като териториите на индианците останаха зад нас.
         — Много се лъжеш. Вече се намираме в онези опасни райони, където вместо „индиос бравос“ (испанците са нарекли така свободно скитащите червенокожи), вилнеят мексикански разбойници и бандити от американските щати. Скоро ще чуеш за тях, а може и да ги видиш!
         Взехме само най-хубавите парчета месо от кравата, натоварихме ги зад нас на седлата и се постарахме да догоним нашите хора. Това не се оказа особено трудно, понеже междувременно те бяха спрели. Щом Цезар съзря месото, се развика още отдалече:
         — О-о, а-а, ето масса идват с бифтек! Цезар веднага донесат дърва, напалят огън и опекат бут на бизон!
         Оставихме го да върши каквото намери за добре и докато той старателно изпълняваше ролята на готвач, ние обсъдихме нашето последно приключение. След като печеното придоби необходимия цвят, човек можеше направо да се смае от големината на късовете, които започнаха да изчезват зад дебелите бърни на негъра. Той бе толкова силно погълнат от това занимание, че изобщо не обърна внимание на възклицанието на Марк:
         — Behold, отсреща ездачи ли се задават или са само коне?
         Погледнах през бинокъла.
         — Ездачи… трима… петима… осем.
         — Дали ще ни видят?
         — Разбира се. Сигурно отдавна вече са забелязали дима.
         — А що за хора са?
         — Мексиканци, ако се съди по широкополите шапки и високите седла.
         — Тогава нека например се позаловим за оръжията си. Това посещение би могло да е във връзка с вашия ездач с ласото!
         Групата ездачи се спря на известно разстояние от нас. Всички бяха мексиканци, както изглеждаше — един ранчеро и седем ратаи. В един от тях разпознах човека, чийто кон бях застрелял. Очевидно те се съвещаваха, после се разпръснаха наляво и надясно, образуваха кръг и ни обградиха.
         — Тези мъже, изглежда, искат да разговарят с нас, хи-хи-хи-хи! — закиска се Марк, дребосъкът, по онзи начин, който винаги бе сигурен признак, че се чувствува развеселен. — Заемам се например съвсем сам да се справя с всичките!
         Кръгът от ездачи постепенно се свиваше, докато най-сетне радиусът му достигна най-много дванадесетина конски дължини. След това предводителят им излезе един-два метра напред. Заговори ни на смесицата от английски и испански думи, която обикновено се използва в онези райони.
         — Кои сте вие?
         Марк му отговори:
         — Ние сме мормони от големия град край Соленото езеро и отиваме в Калифорния като мисионери.
         — Няма много да ви провърви, помнете ми думата. А кой е този индианец?
         — Той не е индианец, а ескимос от Нова Холандия. Ако работите ни наистина не потръгнат добре, тогава ще го показваме на хората за пари.
         — Ами негърът?
         — Не е никакъв негър, ами лойър* от Камчатка, който има съдебно дело в Сан Франциско.
         [* Лойър (англ.) — адвокат. — Б.пр.]
         Този човечец, изглежда, не беше запознат с географията по-добре от средния мексиканец.
         — Хубава компания, няма що! — промърмори той. — Трима мормонски мисионери и някакъв чуждоземен адвокат ми открадват една крава, а после се опитват да убият един от моите вакероси*! Ще ви дам да разберете какво означава това. Вие сте мои пленници и ще дойдете с мен в ранчото ми!
         [* Вакероси (исп.) — пазач на стада добитък, аналогично понятие на американския каубой. — Б.пр.]
         Марк се извърна към мен и с лукаво изражение на лицето ме попита:
         — Да отидем ли, Чарли? Може би в ранчото ще има нещо повечко за хапване, отколкото тук.
         — Можем да опитаме. Ако този човек не е някой естансиеро с неколкостотин подчинени, а е само дребен ранчеро, тогава не би могъл да ни стори нищо лошо.
         — Well, нека в такъв случай си направим това удоволствие.
         Той отново се обърна към мексиканеца:
         — Сеньор, наистина ли ще се занимавате с нас заради една такава дреболия?
         — Не съм никакъв сеньор, а дон, гранд. Наричат ме дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо, запомнете го!
         — Heigh-day, брей, че знатен господар! Значи ще трябва да ви се подчиним, но се надявам, ще бъдете милостив към нас.
         Ние не направихме никакъв опит да се съпротивяваме. Станахме от местата си, изгасихме огъня и възседнахме конете. Цезар се хилеше доволен:
         — О-о, а-а, хубаво! Негър Цезар сме лойър от… от… Цезар вече съм забравил! В ранчо ще съм много хубав храна и напитка и Цезар там живеят съвсем твърде много добре!
         Заобиколени от всички страни, потеглихме в бесен галоп, тъй като мексиканците не са свикнали да яздят иначе. В това време ми се предложи чудесната възможност да огледам облеклото на тези хора.
         То е много живописно и красиво и едва ли облеклото в някоя друга страна би могло да се сравни с него. Главата е покрита от ниска шапка с много широка периферия, тъй нареченото сомбреро. То се прави от черна или кафява филцова материя или се изплита от мека и фина трева, известна и в Европа. Тези шапки са дошли вече и при нас под името „панама“ или панамена шапка. Периферията на шапката на един сеньор, т.е. на някой господар, пък бил той естансиеро, ранчеро или разбойник, е винаги подвита нагоре от едната страна и на нея е закачена тока от злато или месинг, украсена със скъпоценни камъни или късчета цветно стъкло. Тя поддържа периферията подгъната, а същевременно крепи и красивото перо, чиято стойност е различна в зависимост от състоянието на собственика на шапката. Във всеки случай тази украса никога не бива да липсва.
         Мексиканецът носи къс елек, отворен отпред, със силно цепнати ръкави. Както тези ръкави, така и шевовете на гърба и двете гръдни парчета са извезани по най-красивия възможен начин. За тази цел се използват тънки фини шнурове от вълна, памук или коприна, нишки от обикновени метали или злато и сребро.
         Около врата се увива черна кърпа, която се връзва отпред така, че да се образува малък възел. Краищата на тази кърпа са толкова дълги, че биха достигнали под пояса, ако подобен начин на носене не противоречеше на обичая. Те се премятат назад върху раменете, което придава на мексиканеца твърде живописен вид.
         Панталонът има особена форма. Горе той е много тесен и е плътно прилепнал около кръста и ханша. Но от чатала надолу става все по-широк и по-широк. Долната част на крачолите е два пъти по-широка от колана на панталона. Освен това крачолите са цепнати от външната си страна, украсени са с широки ширити и богато везмо, а самата цепка е обшита с копринен плат, чийто цвят се подбира така, че силно да контрастира с цвета на самия панталон.
         И ботушите, изработени от фина лакирана кожа, имат винаги красиво извезани кончови. Непременно са снабдени с шпори с грамадни размери. Те са направени или от сребро, или от хубава ажурна стомана, или от лош месинг, или пък дори от рог. Острият връх, изработен от кост, е напълно способен да причини дълбоки рани в хълбоците на нещастния кон. Големината на тези шпори надминава размерите на които и да било шпори на покритите с броня рицари от средновековието. Заедно с вилката дължината им като нищо достига двадесет и пет сантиметра, от които най-малко петнадесет сантиметра се падат на правата част, която носи „колелото“. Онова, което ние наричаме „колелце“ и има при нас размерите на средно голяма монета, при мексиканците е с формата на звезда с дванадесет лъча и диаметър от петнадесет сантиметра. Цялата шпора тежи около килограм, а често и значително повече.
         Всички мексиканци са ездачи. Конете им са добре дресирани, извънредно пъргави и са способни да понесат всякакви трудности и несгоди. Освен това мексиканците са много сръчни в употребата на всички видове оръжия. Кажи-речи и през нощта не се разделят с тях и при най-малкия повод са готови да ги използват.
         Те достигат особено голямо майсторство в употребата на един модел дълъг кавалерийски пистолет с нарези в цевта, който е с такава конструкция, че винаги може с едно-единствено натисване да се постави на приклада на пушка, като по този начин пистолетът се превръща в карабина. Това оръжие в ръката на някой мексиканец улучва целта съвършено сигурно от сто и петдесет крачки, понеже разстоянието между нарезите в цевта е по-малко от обикновено, тъй че куршумът получава по-силно въртеливо движение около оста си и трудно може да бъде отклонен от предвидената траектория. Съобразно с особената конструкция в зарядната камера е необходимо да се слага малко количество барут, поради което оръжието не „рита“. То е направо безценно в ръката на някой опитен стрелец, а конете са дресирани тъй добре, че от седлото може да се стреля и с лице, и с гръб към неприятеля. Достатъчно е да покажеш карабината на коня и тогава по време на прицелването и стрелбата умното животно остава тъй неподвижно, сякаш е издялано от камък или излято от бронз.
         Друго, едва ли не още по-опасно оръжие от този безпогрешен кавалерийски пистолет, е ласото, онази страшна кожена примка, с която опитният ездач спира лудия бяг на дивия бик, улавя пумата по време на нейния скок, връзва и обезврежда хора както когато нападат, тъй и когато бягат. Ласото, което представлява кожен ремък с дължина около дванадесет метра, завършващ накрая с примка, се хвърля по хора и животни най-често по време на галоп и може би само в един от стотина случаи се пропуска целта. Упражненията с ласо започват още от детска възраст и най-сетне се постига такова съвършенство, сякаш човекът и ласото са слети в едно неделимо цяло. То се подчинява не само на ръката, а би могло да се каже, че се подчинява още на самата мисъл, понеже смъртоносната примка полита точно натам, накъдето пожелае ездачът, било то в игра и на шега, било по време на упражнения и състезания, или в безмилостна борба на живот и смърт.
         Качи ли се мексиканецът на коня си, той прикрепя за седлото и пончото си — наметка, прилична на одеяло, която може да покрие цялото тяло и в средата има отвор за главата, тъй че, като се навлече, половината от пончото се спуска отпред по гърдите, а другата половина надолу по гърба.
         Седлото и сбруята на конете не отстъп ват по стойност на облеклото на ездачите. Навсякъде по седлото, юздите и оглавника има сребро, а понякога и злато. Мундщукът на юздата на богаташките коне е винаги от тежко чисто сребро, а верижките, които красят юздите, не са кухи, а се изработват плътни, и то от чисто злато. Понякога мундщукът заедно с всички украшения струва само петдесет ескудо, но често стойността му възлиза и на петстотин ескудо де оро*.
         [* Златно ескудо равно на 8,25 марки. — Б.пр.]
         Всички коне носят прочутото, но също и придобило мрачна слава, необикновено високо испанско седло, тъй че седне ли веднъж ездачът на него, вече е почти невъзможно да падне. А ако той е поне донякъде сръчен, на коня вероятно ще му бъде доста трудно да го хвърли на земята. Плътно долепеното до гърба облегало на седлото се издига чак дотам, откъдето започват късите ребра. Предната част на седлото е също много висока, и тъй като завършва с един месингов издатък, дълъг около петнадесетина сантиметра, чийто край обикновено представлява конска глава, то тя достига до височината на гърдите на ездача.
         От седлото до подопашния ремък се спуска броня от твърда дебела кожа, която пази задницата и хълбоците на коня. В наше време ездачите обикновено не я поставят, обаче предприемат ли пътуване, често я взимат, и то преди всичко, защото по нея има значителен брой джобове, джобчета и кобури, които са много практични. Тази броня носи смешното име „кола де пато“*.
         [* Кола де пато (исп.) — патешка опашка. — Б.пр.]
         Стремената, често закачени на сребърни вериги, се изработват, общо взето, от дърво и в стари времена са представлявали истински обувки, които са покривали стъпалото на крака и са го предпазвали от всякакво нараняване. Дървените обувки са изчезнали, обаче дървените стремена са се запазили. За да бъде все пак защитена от нараняване долната част на крака, отпред на стремената са поставени „тапагерес“*, които обгръщат предната част на стъпалото и са красиво извезани с метални нишки. Много богатите хора имат стремена от ажурна желязна ламарина, представляващи скъпоценна изработка от онзи тип, който днес виждаме в оръжейните музеи. Тъй като ездачът се стреми да се защити срещу всичко възможно, то той окача на предната част от седлото и две „армас де пело“, които се спускат надолу от двете страни на коня. Това са здрави груби кожи от коза с окосмената страна навън, с които в дъждовно време се покриват бедрата и колената. А когато конете минават през трънливи храсталаци, кожите добре предпазват краката от разраняване…
         [* Тапагерес (исп.) — кожено покривало, щит. — Б.нем.изд.]
         След около половин час пред очите ни се появи някаква постройка и ние предположихме, че е ранчото. Влязохме в просторния двор в галоп и там слязохме от конете.
         — Сеньора Еулалия, сеньорита Алма, елате, елате и вижте кого ви водя! — извика ранчерото високо на испански по посока на главната сграда.
         На гласа му се отзоваха две същества, които изхвръкнаха навън през вратата с такава бързина, че аз неволно преиначих мислено стиховете на Шилер:

         Тогаз избълваха двукрилите врати
         ведно и ненадейно две жени…*
         [* Авторът има предвид Шилеровото стихотворение „Ръкавицата“. — Б.пр.]

         Да, както чухме те бяха дами, една сеньора и една сеньорита, само че външността им с нищо не го издаваше. И двете бяха боси и гологлави. Но не беше възможно веднага да се установи дали странната сплъстена маса върху главите им беше коса, или не. Къси поли закриваха горната част на краката им, докато надолу по тях бе полепнала такава кал и мръсотия, че човек като нищо би си помислил, че са обути във високи ботуши. От кръста нагоре бяха облечени само в някакви блузи, които преди години са били може би бели, обаче сега имаха такъв вид, сякаш са били използвани за почистване на някоя камина.
         Та тези две дами излетяха като стрели през вратата, спряха се и с широко отворени уста нахално се зазяпаха в нас.
         — Що за хора ни водите, дон Фернандо де Венанго-и-Колона? — извика пискливо по-възрастната от тях. — Знаете ли каква работа ще падне, щом петима гости ще трябва да ядат, да пият, да се веселят, да пушат и да спят! Не обичам такива неща! Няма да го позволя! Предпочитам веднага да се махна оттук и да ви оставя сам в това мизерно ранчо заедно с цялата ви сбирщина. Как ми се иска никога да не се бях вслушвала в увещанията ви да напусна моето хубаво Сан Хосе и…
         — Майко — прекъсна я по-младата жена, посочвайки към Маршъл, — знаеш ли на кого прилича този сеньор тъй много? На моя мил дон Алано!
         — Може да му прилича, ама не е той! — отговори другата, очевидно разлютена от прекъсването на нейното неповторимо словоизлияние. — Кои са тези мъже и кой ще върши работата, която ще ни отворят? Аз и никой друг! А туй хич не е без значение, щом като и без друго трябва да се грижа за едно домакинство, където работата край няма! Често чак свят ми се завива от толкоз много работа, а сега на всичко отгоре и тези петима непознати гости ще…
         — Но сеньора Еулалия, та те изобщо не са никакви гости! — успя да я прекъсне едва сега ранчерото.
         — Не са гости ли? А какво са тогава дон Фернандо де Гахалпа-и-Колона?
         — Пленници, сеньора Еулалия.
         — Пленници ли? Ами защо са пленени, дон Фернандо де Венанго де Молинарес?
         — Скъпа моя сеньора Еулалия, те убиха една наша крава и трима вакероси.
         Безсрамието, с което дон Фернандо умножаваше нашите злодеяния, бе наистина смайващо.
         — Една крава и трима вакероси! — възкликна тя, като плесна с почернелите си от мръсотия ръце така, че конете ни изплашено наостриха уши. — Та това е страшно, ужасно, нечувано! Заловихте ли ги на местопрестъплението, дон Фернандо-и-Колона де Гахалпа?
         — Не само на едно, ами на всички местопрестъпления, сеньора Еулалия. И цялата работа не свърши само с убийство, ами после последва изпичане и изяждане.
         Очите на донята станаха двойно по-големи.
         — Изпичане и изяждане? На кравата или на тримата вакероси, дон Фернандо де Гахалпа-и-Ростредо?
         — Най-напред на кравата, сеньора Еулалия.
         — Най-напред! А после, дон Фернандо де Венанго?
         — После ли? После нищо, понеже им нарушихме спокойствието и им попречихме да свършат останалото. Пленихме ги и ги довлякохме дотук, сеньора Еулалия.
         — Пленихте ги и ги довлякохте! О-о, цял свят знае, какъв храбър рицар сте вие! Ами кои са тези хора, дон Фернандо де Молинарес-и-Колона?
         — Тримата бели са мисионери от града на мормоните и са тръгнали за Сан Франциско, за да покръстят Калифорния.
         — Помощ, помощ! Мисионери, които крадат крави, убиват вакероси, а после искат да ги изядат! Продължавайте, дон Фернандо де Ростредо-и-Венанго!
         — Този чернокож, който досущ прилича на негър, е някакъв си адвокат от… от… нейде от Огнена земя. Кани се да отиде в Сан Франциско, та да отмъкне по нечестен път някакво наследство, сеньора Еулалия!
         — Да го отмъкне ли? О, тогава не е никак чудно, че отмъква и крави, и вакероси! А последният, дон Фернандо де Колона-и-Гахалпа?
         — Той изглежда също като някой индио браво, обаче е хотентот от… от… от Гренландия. Иска да показва мисионерите срещу пари, сеньора Еулалия!
         — О! О! О! Какво ще ги правите тези хора, скъпи ми сеньор дон Фернандо де Молинарес-и-Гахалпа де Венанго-и-Ростредо?
         — Ще наредя да ги обесят и застрелят. Сеньора Еулалия, извикайте всички мои хора да дойдат тук!
         — Всички ваши хора? Та те всички са вече тук с изключение на старата негърка Бети, а ето че и тя се мъкне насам. Но едва сега ми прави впечатление, че никой не липсва, а нали казахте, дон Фернандо-и-Ростредо де Колона, че тези мъже са убили трима от вашите вакероси!?
         — Това все ще се изясни, сеньора Еулалия. Хора, залостете всички порти и врати, за да не избягат пленниците! Веднага ще започна да ги съдя най-строго.
         Всичко на всичко имаше една-единствена порта, която бе тъй здраво затворена с огромно мандало, че добрият дон заедно с всичките си хора ни беше съвсем сигурно в ръцете.
         — Тъй! — обади се ранчерото. — А сега ми донесете стол! Конете заедно с конете на пленниците да бъдат вързани за гредите и след това можем да започваме!
         Не попречихме на вакеросите да изпълнят тази заповед. С отдалечаването на конете се получи необходимото ни пространство. Впрочем ние никак не се страхувахме от предстоящия съдебен процес.
         Донесоха се три стола. На средния от тях зае място дон Фернандо, а от двете му страни, в описаните вече „съдийски одежди“, се настаниха сеньора Еулалия и сеньорита Алма. Ние се скупчихме близо един до друг, а вакеросите ни заобиколиха.
         — Най-напред ще ви питам за имената ви — поде ранчерото. — Как се казваш ти?
         — Цезар — отговори негърът, към когото бе отправен въпросът.
         — Типично име на мошеник. Ами ти?
         — Винету.
         — Винету ли? Крадено име, защото тъй се казва най-великият и прочут индиански вожд. А ти?
         — Маршъл.
         — Чу ли, че той се казва също като него? — подхвърли веднага сеньоритата, обръщайки се към своята майка.
         — Име на янки — обади се ранчерото, — а всички янки са негодници. Ами ти?
         — Безухия.
         — И това име е откраднато, понеже тъй се казва един стар и опитен скаут, който надлъж и нашир е известен като храбър ловец и минава за най-прочутия враг на индианците. Ами ти?
         — Поразяващата ръка.
         — Пак крадено име. Вие сте не само разбойници, ами и нагли лъжци!
         Пристъпих малко напред, тъй че се озовах близо до онзи коравосърдечен вакеро, който беше влачил с ласото си Бърнард и заслужаваше добър урок.
         — Ние не лъжем. Да ви го докажа ли?
         — Докажи го!
         Мигновено юмрукът ми се стовари върху главата на вакерото и той рухна на земята, без да гъкне.
         — Този юмрук не е ли наистина на ръка, която поразява?
         — Дръж ме, Алма! Ще припадна, ще получа удар, ще се задуша! — извика сеньора Еулалия, разпери ръце и се отпусна в обятията на добрия дон Фернандо.
         Той понечи да скочи на крака, но не можа да се освободи от пленителния си товар, който се бе вкопчил здравата в него. Разкрещя се за помощ, а сеньорита Алма започна шумно да му приглася.
         На кон мексиканецът е много добър боец, но спеши ли се, става точно обратното. Вакеросите не правеха изключение от това правило, защото, когато след моя юмручен удар ние петимата насочихме към тях карабините си, те явно изпаднаха в затруднение. Аз взех думата:
         — Не се страхувайте, сеньори! Ако сте разумни, няма да ви се случи нищо лошо. Искаме само да ви обърнем внимание на едно дребно заблуждение, а после можете да постъпите с нас както намерите за добре.
         След тези думи се приближих до столовете и направих дълбок поклон, изпълнен с почитание.
         — Доня Еулалия, аз съм ценител на красотата и съм страстен почитател на женските добродетели. Ще ми разрешите ли да ви помоля да се съвземете и да ме дарите с погледа на вашите пленителни очи?
         — А-а-а-х!
         С една продължителна въздишка тя отвори малките си котешки очи и се опита да придаде на жълтеникавото си лице израза на сантиментален копнеж, но от него не изчезнаха страхът и смущението.
         — Красива сеньора, сигурно сте чували за „cours d’amour“, за онези дворцови обичаи в стари времена, когато начело на съда е заставала най-чаровната жена и всеки е трябвало да се подчинява на нейната присъда. Начинът, по който иска да ни съди дон Фернандо, не може да е справедлив, понеже самият той е страна. Ние го молим да предаде тази власт във вашите нежни ръце и сме убедени, че присъдата ви ще накаже само истинския злодей!
         — Действително ли имате такова желание, сеньор? — „изчурулика“ тя с такъв глас, сякаш гласните й струни бяха посипани с дървени стърготини.
         — Говоря напълно сериозно, доня Еулалия! Вярно е, че всъщност не сме в състояние да се представим пред вас във вид, подхождащ на дама с вашите достойнства, понеже се намираме от дълги месеци в Дивия Запад, обаче добрината е най-хубавото украшение на женския пол и ние се надяваме, че вие ще се вслушате в нашата молба.
         — Наистина ли сте онези мъже, чиито имена споменахте? — попита тя, очевидно очарована от моите ласкателства.
         — Да.
         — Чухте ли, дон Фернандо де Венанго-и-Гахалпа? Тези прочути сеньори ме провъзгласиха за съдия, който ще ги съди самите тях. Знаете, че не търпя възражения. Съгласен ли сте?
         Мексиканецът направи кисела физиономия, но, изглежда, не бе в състояние да излезе на глава със своята съпруга, а и навярно бе радостен, че пак можеше свободно да диша.
         — Заемете се с изпълняването на тази служба, сеньора Еулалия! — каза той. — Убеден съм, че ще обесите тези скитници.
         — Ще получат каквото са заслужили, дон Фернандо де Колона-и-Молинарес!
         След тези думи тя се обърна към мен.
         — Говорете, сеньор. Давам ви думата!
         — Представете си, доня Еулалия, че вие като гладен и изморен скитник срещнете из саваната една крава, с чието месо бихте могли да заситите глада си. Имате ли право да убиете кравата, при условие че ще предоставите кожата й на нейния собственик?
         — Разбира се… Такъв е обичаят навсякъде!
         — Не. Не е така навсякъде… — опита се да се намеси ранчерото, обаче тя бързо го прекъсна.
         — Мълчете, дон Фернандо! Сега аз заповядвам тук и вие имате право да говорите, когато аз ви подканя.
         Той покорно се отпусна назад върху облегалото на стола. От израженията на лицата на вакеросите също можеше да се заключи, че в действителност сеньора Еулалия беше истинският господар на ранчото.
         — В това се състои цялото ни престъпление, доня Еулалия — продължих аз. — После се появи вакерото, дето лежи ей тук на земята, и хвърли ласото си по сеньор Маршъл, застанал тук пред вас, след което го повлече с коня си. Щеше да го умъртви, ако не бях застрелял неговия жребец!
         — Маршъл? — повтори тя въпросително. — Това име ни е скъпо. Един сеньор Маршъл, Алано Маршъл, живя известно време при сестра ми в Сан Франциско.
         — Алън Маршъл? Може би е от Луисвил в Съединените щати? — осведомих се аз.
         — Разбира се, разбира се, че е той! Познавате ли го?
         — Ами да! Този сеньор се казва Бърнард Маршъл, ювелир е от Луисвил и е негов брат.
         — Света Лаурета! Така е! Той беше ювелир, имаше брат, който се казваше Бернардо. Алма, сърцето ти не те е измамило. Сеньор Бернардо, елате в моите обятия, вие сте ми добре дошъл!
         Този внезапен изблик на радост се нуждаеше все пак от някакво допълнително обяснение. Макар че Бърнард страшно много се зарадва тъй неочаквано да получи някаква вест за своя изчезнал брат, той все пак предпочете само лекичко да поднесе ръката на сеньората в близост до устните си, отколкото да се озове в нейните прегръдки.
         — Тръгнал съм да търся моя брат — поде той. — Къде се намира сега той, доня Еулалия?
         — Алма, моята дъщеря, беше на посещение при сестра ми — обясни повелителката на ранчото. — Когато е трябвало вече да се връща, той се канел да отиде в златните мини. Сеньор Бернардо, всички тези мъже ваши приятели ли са?
         — Всички! Дължа им твърде много, дори свободата и живота си. Този сеньор Шетърхенд ме избави от гладна и жадна смърт, от ръцете на стейкманите и от пленничество при команчите.
         Тя отново плесна с ръце.
         — Нима е възможно? Такива приключения ли сте преживели? О, трябва да ни ги разкажете! Но как така сте мормон, а пък вашият брат не е?
         — Не сме мормони, доня Еулалия! Само се пошегувахме.
         Достопочтената жена бързо се извърна към ранчерото.
         — Чухте ли, дон Фернандо де Венанго-и-Гахалпа? Те не са нито миртопи, нито разбойници и убийци! Моята присъда е да бъдат освободени. Те ще са наши гости и ще останат у нас колкото си искат. Алма, тичай бързо в кухнята и донеси бутилката с босилков джулеп*. Трябва да пийнем за добре дошли.
         [* Джулеп (англ.) — В случая силно спиртно питие, смесвано с доста захар и различни ароматни треви. — Б.пр.]
         Щом чу думата „джулеп“, лицето на ранчерото изведнъж се проясни. Изглежда, че той влизаше в допир с въпросната бутилка само при особено тържествени случаи и ето защо ние не можехме да му се сърдим, че се радваше и гледаше на нашето появяване именно като на такъв случай. Стана ми ясно, че бутилката ще е най-доброто средство за нашето помиряване.
         Сеньорита Алма скочи и изприпка тъй чевръсто, та ми се стори че виждам как се разхвърчаха корички мръсотия от краката й. Върна се също тъй бързо, носейки обемисто тумбесто шише и чаша със съответната големина. Който знае каква долнопробна парцуца доставят янките в онези райони под името „джулеп“, той със сигурност ще предположи, че ние най-много да сме лизнали от това питие, а пък дамите изобщо не са го опитали. По отношение на нас би трябвало да му дам право, обаче, и двете жени изпиха по една чаша с такова удоволствие, като че ли ставаше въпрос за „Люнел“*. Винету не пи даже и капка, понеже изобщо не слагаше в уста огнена вода. Но ранчерото продължи да си налива дотогава, докато неговата стопанка без много церемонии му изтръгна шишето от ръцете.
         [* Люнел — известен френски ликьор. — Б.пр.]
         — Не прекалявайте, дон Фернандо де Венанго-и-Рестредо-и-Колона! Знаете, че имам само още две бутилки от това питие. Отведете сеньорите в стаята! Ние, дамите, ще се издокараме най-напред, а после ще се погрижим да задоволим глада, който несъмнено всички изпитват. Ела, Алма! Hasta luego*, сеньори!
         [* Hasta luego (исп.) — До скоро виждане. — Б.нем.изд.]
         „Дамите“ изчезнаха в една дупка на стената, зад която сигурно се намираше техният „будоар“ или пък кухнята, а може би и двете заедно. А нас ранчерото ни отведе в помещението, което сеньора Еулалия бе почела с названието „стая“, но нейде другаде то положително щеше да бъде наречено с думата „харман“. В него имаше една маса и няколко скамейки, сковани от грубо одялани пръти. И тъй, можехме да седнем. Но в същото време забелязахме, че вакеросите незабавно се нахвърлиха върху конете ни, за да претършуват съдържанието на кобурите на седлата ни. Излязох навън, за да прибера на сигурно място кобурите и съдържанието им, понеже бях чувал, че най-добрите вакероси неизбежно са и най-големите джебчии. Наложи се да оставим Цезар при конете, за да ги пази, докато пасат пред портата. Той се заоплаква горко от това решение.
         — Масса сега ядат много добър хубав неща в стая. Защо Цезар трябва останат при коне?
         — Защото си по-силен и храбър от Винету и Безухия, тъй че предпочитам да поверя на теб нашите добри коне.
         — А, о, това съвсем вярно! Цезар съм силен и смел и ще внимават някой не нападнат коне.
         Той остана доволен. Завърнах се в стаята, където заварих твърде едносричен разговор, докато най-сетне се появиха дамите. Външността им бе съвсем променена. Бяха се облекли, сякаш бяха тръгнали на разходка по Аламеда в град Мексико*.
         [* Аламеда — изискана улица в столицата Мексико с много паметници по нея. Предпочитано място за разходка. — Б.нем.изд.]
         Дрехите на мексиканките само понякога приличат на модерното европейско облекло. Даже и изтъкнатите дамски шивачки не знаят какво е това шапка. Затова пък при всички носии се среща типичното „ребосо“, двуметров шал, който служи същевременно и за покриване на главата. Когато се намират в компания, жените го носят наметнат на раменете, горе-долу както правят и нашите жени. Но ако след сиестата се направи посещение при приятелки или пък ако вечерта се излезе на разходка, ребосото се слага на главата. То покрива спуснатата надолу коса и оставя лицето открито. Тъй като обикновено е от фина материя, подобна на воал, може да се използва също и като воал. В такъв случай то не само че покрива главата, лицето и раменете, ами загръща и цялото тяло.
         Ребосото на знатните мексиканки трябва да е изтъкано от индиански ръце, или по-скоро би могло да се каже — изплетено. Тъй като в него е вложен трудът на две години, безспорно цената от осемдесет песо е умерена. Впрочем има и шалове, които струват двойно повече.
         Ето че сега нашите две дами се появиха загърнати в такова ребосо. Бяха си измили лицето и ръцете. Краката им бяха обути в чорапи и обувки. Ако преди малко не бях видял двете в тяхното домашно, или по-скоро казано „ранчово“ облекло, то поне по-младата щеше да ми направи твърде задоволително впечатление.
         Те седнаха край масата и изцяло предоставиха подреждането й на старата негърка. Не можеше да не привлече вниманието ми фактът, че непрекъснато говореха за сеньор Алано, вследствие на което у мен се зароди подозрението, че сеньорита Алма се бе опитала да хвърли мрежите си върху хубавеца ювелир и до ден-днешен не го беше забравила.
         Поднесените ястия бяха чисто мексикански: говеждо месо с ориз, оцветен керемиденочервено от червения пипер. Тестени изделия с чесън, сушен зеленчук с лук, овнешко месо, потъмняло от чер пипер, млади ярки, приготвени с лук и чесън. Устата ми така се подлюти, гърлото ми тъй се подлучи, а стомахът ми — подчесъни, че набързо можах да скалъпя следните рими:

         Изгълтах всичко аз без страх,
         но бях от ужас обладан,
         във огън пламна бедний ми стомах,
         изпълнен сякаш с врящ катран.

         Обаче нежните дами не бяха тъй чувствителни като Олд Шетърхенд и подсилиха удоволствието си с няколко големи глътки джулеп, последвани от неизбежната цигара. А за да не остане нашият Цезар с пръст в устата, един от вакеросите получи нареждане да изнесе навън при конете върху стара протрита сламена рогозка частта от яденето и пиенето, която му се полагаше. Любимият джулеп бе сипан в празната кутия от някаква помада. Може би, докато стигнеше до Цезар, долнокачествената напитка с помощта на козметичните остатъци в кутията щеше да се превърне в лековит и препоръчителен мехлем срещу циреи!
         И дума не можеше да става да продължим пътуването си още днес. Сеньорита Алма не се отделяше от моя добър Бърнард, а аз, нещастният уестман, трябваше да изкупвам моята добре пресметната любезност с постоянната компания на сеньора Еулалия. Колкото и „зъбата“ да се беше показала тази „дама“ още с първото си появяване, толкоз по-любезна бе сега всяка нейна дума. В обръщенията си към мене тя премина от Олд Шетърхенд през сеньор Карлос, та стигна чак до дон Карлос, а когато Бърнард разказа за своите преживелици и страдания, аз бързо напреднах до храбрия и доблестен Карлос. И най-сетне, когато станахме от масата, тя попита своя мил Карлос, какво ще занесе на съпругата си в Германия като спомен от своето пътешествие. Не можех да отвърна с лъжа на това толкова хитро подпитване. Казах й, че нямам никакво право да взимам подобен подарък със себе си, понеже в графата за гражданското ми състояние бе отбелязано „неженено лице от мъжки пол“. За да я оставя най-сетне да се посвети, на задълженията си към домакинството, аз й казах, че трябва да нагледам нашите коне, и отидох при Цезар.
         Негърът лежеше на земята по корем, правеше най-различни движения с крака и ръце, които си оставаха непонятни за мен, и същевременно издаваше толкова странни звуци, та останах с впечатлението, че разучава на някой явайски анклонг* странната модернистична Вагнерова музика.
         [* Музикален инструмент, който тежи около 25 кг и се състои от 24 бамбукови тръби. — Б.нем.изд.]
         — Цезар!
         При този вик той повдигна глава.
         — О-о, масса… масса… масса!
         — Какво има?
         — О, о, о, масса-а-а-а! Цезар съм изял всичко, дето донесли, и сега горят огън в Цезар, сякаш Цезар съм печка. Масса помагат Цезар, инак Цезар умират!
         Това бяха последиците от двата вида пипер, лука и чесъна! Кутията от помада бе съвсем празна. В случая бе необходима незабавна помощ, понеже храбрият Цезар правеше такива гримаси, сякаш вече умираше.
         — Трябва да изпиеш нещо, което да успокои болките, иначе си загубен, бедни ми Цезаре! Какво предпочиташ: мляко, вода или джулеп?
         Той бързо скочи на крака и ме погледна в загриженото лице с благодарност и някак си съучастнически.
         — Масса, о, о, мляко и вода не помогнат! Само джулеп могат спасят нещастен негър Цезар!
         — Тогава бързо тичай при доня Еулалия и й кажи, че непременно ще умреш, ако незабавно не ти даде джулеп.
         Негърът веднага хукна и след известно време наистина се завърна — просто не повярвах на очите си — с половин бутилка джулеп. Бяха му дали всичко, каквото бе останало от тези скъпоценни запаси.
         — Мис Еула не искат дадат джулеп, ама Цезар казал, че него изпратили масса Чарли и тогава мис Еула дават веднага цял джулеп!
         — Тогава пий, той ще ти помогне!
         И вечерята бе сервирана в „стаята“. Сеньората седеше до мен. По едно време както си говорехме, тя ми прошепна:
         — Дон Карлос, искам да ви разкрия една тайна.
         — Каква тайна?
         — Не тук! Излезте навън веднага след вечеря и елате при чинарите!
         Значи рандеву! Не биваше да й отказвам, понеже все пак съществуваше възможността да ми съобщи нещо важно. Докато се хранехме, конете бяха прибрани вътре в двора, но въпреки това малко по-късно заварих портата все още отворена. След вечеря излязох навън и се излегнах под чинарите. Обаче твърде скоро трябваше да се надигна от удобното си положение, защото сеньора Еулалия не ме накара дълго да я чакам.
         — Дон Карлос — поде тя, — благодаря ви! Трябваше да ви помоля за този разговор, понеже искам да ви разкрия една тайна. Бих могла да го кажа и на някой друг, но избрах тъкмо вас, защото…
         — … защото седяхме един до друг и ви беше най-лесно на мен да определите среща тук, нали, доня Еулалия?
         — Разбира се, сега слушайте. Сеньор Бернардо разказа за двама бандити, които преследвате. Те бяха в нашето ранчо.
         — А-а, така ли! Кога?
         — Тръгнаха си завчера, рано сутринта.
         — В каква посока?
         — През Сиера Невада към Сан Франциско. Моята дъщеря разговаря с тях надълго и нашироко за сеньор Алано и те решиха да го посетят.
         Наистина нейното съобщение беше много важно, а аз лесно отгатнах взаимовръзката между нещата. Сеньоритата обичаше да говори за Алън пред кого ли не. Споменала е за него и пред двамата Морган, а те от своя страна с радост веднага са се възползвали от случая да отмъстят на Бърнард, като ограбят брат му, който несъмнено носеше у себе си значителни парични средства.
         — А сигурна ли сте, доня Еулалия, че са били тъкмо двамата, които търсим? — попитах аз.
         — Те са, понеже всичко отговаря на казаното от вас, нищо, че имената им бяха други.
         — Разпитвали са подробно дъщеря ви за нейната сестра и сеньор Алън, така ли?
         — Да. Дори трябваше да им даде нещо, което да служи като доказателство, че са били при нас.
         — И какво беше това доказателство?
         — Едно писмо, изпратено до мен в Сан Хосе от моя зет.
         — А жив ли е още вашият зет?
         — Да. Той е собственик на хотел „Валядолид“ на Сътърстрийт и се казва Енрике Гонсалес.
         — Кога ги е напуснала сеньорита Алма, за да се върне при вас в ранчото?
         — Преди три месеца.
         — Ще ми опишете ли най-подробно двамата мъже, на които сте дали писмото?
         Тя изпълни молбата ми и аз се убедих, че действително ставаше въпрос за двамата Моргановци. Тя можеше да ми съобщи всичко това най-открито и по време на вечерята. Но поради важността на известието не биваше да й се сърдя, че ме беше накарала малко да се поразходя. Ето защо й благодарих най-любезно, след което тя се отправи към портата.
         Когато малко по-късно влязох в стаята, моите спътници ме очакваха вече нетърпеливо. Искаха да спят, а трябваше да хвърляме жребий за разпределянето на постовете, тъй като считахме тази мярка за необходима дори и тук, в ранчото. След като свършихме тази работа, легнахме да спим.
         За да може читателят да си представи къде и как спахме, трябва да бъде запознат с вътрешността на едно ранчо. В повечето случаи подобна сграда има в действителност едно-единствено жилищно помещение. По съвсем патриархален начин тук живее и спи заедно всичко живо, което принадлежи към този дом, включително и различните гости. С думите „всичко живо, което принадлежи към дома“ често се имат предвид кравата, осигуряваща топло мляко, ездитните коне, овцете, свинете, кокошките, кучетата и котките. Подът е покрит с добре отъпкана глина, придобила твърдостта на камък, върху която се разстила малко трева или мъх. Тази постеля се превръща в постоянно обиталище на скорпиони, паяци, стоножки и други гадини и през нощта служи на спящите хора вместо дюшек. Пончото пък се използва като одеяло.
         Такова беше положението и в нашето ранчо. Дон Фернандо де Венанго, сеньора Еулалия, сеньорита Алма, старата негърка, всички вакероси, а най-сетне и ние налягахме нагъсто един до друг също като в някоя планинска хижа у нас, където за три пфенига получаваш правото да спиш върху слама и вместо възглавница да използваш облегалото на някой прекатурен стол. Бих предпочел да си избера удобно местенце навън на открито, но не биваше да рискувам да наруша законите на гостоприемството по подобен начин, тъй като това би било голяма обида за домакините.
         Сутринта тръгнахме на път, изпроводени от приятелските благопожелания на всички обитатели на ранчото. Волю-неволю, за да угоди на доня Еулалия, даже и вакерото, когото бях ударил с юмрук, бе принуден да ни пожелае „на добър път“.
         Дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо ни придружи на кон доста надалеч и едва към обед реши да се връща. Изглежда, че нямаше голямо желание да се раздели с мормонските мисионери, макар че по тяхна вина бе останал без капка джулеп.
         След толкова потайното съобщение на сеньора Еулалия нямаше нужда строго да се придържаме към първоначалния си план на пътуване. Когато достигнахме езерото Моно, направихме много по-краткотрайна почивка, отколкото предвиждахме предварително. Нали в ранчото нашите коне си бяха отпочивали почти цяло денонощие.
         После продължихме с бързи целодневни преходи през Сиера Невада, спуснахме се към Модесто, там взехме влака и през Стоктън се добрахме до Сан Франциско, целта на пътуването ни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар