24 август 2012 г.

Карл Май, Винету: Книга 3 (1)


                                             Карл Май
                  Винету III


         1.
         Човекът без уши

         От рано сутринта бях изминал значително разстояние. Вече се чувствах доста поизморен и измъчен от силните лъчи на слънцето, издигнало се високо в зенита си. Ето защо реших да си отпочина и да обядвам. Прерията се ширеше пред мен чак до безкрайния хоризонт, образувайки гънка след гънка, подобно на морски вълни. Откакто преди пет дни групата ни бе разпръсната от многоброен отряд оглаласи, не бях виждал нито някакво по-едро животно, нито някаква човешка следа и вече започвах да копнея за какво да е разумно същество, с чиято помощ бих могъл да установя дали поради продължителното мълчание не бях изгубил способността си да говоря.
         Наоколо не се виждаше поточе, изобщо нямаше вода, гора, нито пък някакъв храсталак. Следователно нямаше защо дълго да избирам и можех да спра където пожелаех. Скочих на земята в една падина, спънах предните крака на моя мустанг, взех одеялото и се изкачих на едно невисоко възвишение, за да се разположа там. Конят ми трябваше да остане долу, за да не бъде забелязан, в случай че отнейде се приближаха неприятели. Налагаше се да избера тази висока точка, за да имам възможност да оглеждам околността, докато за някой друг нямаше да бъде тъй лесно да ме види, ако легнех на земята.
         Имах основателни причини да бъда предпазлив. Нашата група от дванадесет души бе потеглила на път от бреговете на Плейт Ривър, за да се спусне към Тексас източно от Скалистите планини. В същото време обаче различни племена на сиуксите бяха напуснали своите села, защото искаха да си отмъстят на белите, избили неколцина от техните воини. Ние знаехме това, но въпреки цялата си предпазливост се натъкнахме на тях и след безмилостна и кървава битка, в която петима от нас се простиха с живота си, бяхме разпръснати из прерията в най-различни посоки.
         Тъй като индианците вероятно бяха разбрали от следите ми, които не успях да залича напълно, че яздя на юг, можеше със сигурност да се допусне, че щяха да ме преследват. И тъй, трябваше да си отварям очите, ако не исках, след като някоя вечер се загърна в одеялото си, на сутринта да се събудя във Вечните ловни полета, и то без скалп.
         Разположих се на земята, извадих парче сушено бизонско месо и поради липсата на сол го натърках с барут, а после с помощта на зъбите си се опитах да го докарам до състояние, което да ми позволи да отпратя в стомаха си тази твърда като подметка маса. След това си взех една от моите саморъчно направени пури, запалих я и изпускайки дима, започнах да правя фигурки с такова наслаждение, сякаш бях някой вирджински плантатор и пушех една от онези дълги пури, изработвани от най-нежните и ароматни тютюневи листа, получили името „гусфут“, гъши крак.
         Не бях лежал дълго върху одеялото си, когато без всякаква причина се обърнах, погледнах назад и в далечината съзрях някаква точка, която се приближаваше право към мен, движейки се под остър ъгъл спрямо моите следи. Смъкнах се по възвишението толкова, колкото цялото ми тяло да се закрие от него, и започнах да наблюдавам появилата се точка, в която постепенно разпознах ездач, заел отпуснатата и приведена напред стойка на индианците.
         В първия момент, когато го забелязах, той се намираше може би на около една и половина английска миля*. Конят му крачеше толкова бавно и лениво, че му бе необходим почти половин час, за да измине една миля. Взирайки се отново в далечината, откъдето се появи той, за свое учудване аз съзрях още четири точки, които се движеха точно по неговите дири. Това не можеше да не привлече силно вниманието ми. Самотният ездач беше бял, както вече можех безпогрешно да установя по облеклото му. Дали другите не бяха индианци, които го преследваха? Измъкнах далекогледа си. Наистина не се бях излъгал! Те се приближаваха все повече и с помощта на бинокъла, по въоръжението и нанесените бои по лицата им успях ясно да различа, че бяха оглаласи, най-войнственото и жестоко племе на сиуксите. Яздеха много хубави животни, докато конят на белия, изглежда, не струваше и пет пари.
         [* Английска миля = 1,609 км. — Б.пр.]
         Ездачът му имаше дребна и мършава фигура, а на главата си носеше стара филцова шапка без периферия, обстоятелство, което в прерията никому не би направило впечатление, но в случая подчертаваше един недостатък, който не можеше да не ме впечатли силно, защото този човек нямаше уши. Местата, където са се намирали някога, показваха следи от насилие. Сигурно някой му ги беше отрязал. На раменете му бе наметнато огромно одеяло, което закриваше напълно цялото му тяло, и само тъничките му крачета се виждаха едва-едва, обути в чифт толкова странни ботуши, че видът им сигурно би разсмял всеки европеец. Бяха от онези, каквито обикновено се изработват и носят от гаучосите в Южна Америка. Кожата на освободения от копитото конски крак се одира и още докато е топла, човек напъхва в нея крака си до коляното и я оставя да изстине на него. Кожата прилепва плътно и здраво за крака, превръщайки се във великолепен „ботуш“, който се отличава само с тази особеност, че притежателят му стъпва на собствените си ходила. На седлото на непознатия бе окачен някакъв предмет, който сигурно трябваше да представлява карабина, но по-скоро приличаше на тояга, намерена направо в гората. Конят му беше една стара дългокрака кобила, останала без косъм по опашката си. Главата й бе несъразмерно голяма, а ушите й пък имаха такава дължина, че човек направо можеше да се изплаши. Това животно изглеждаше тъй, сякаш бе съставено от различните телесни части на кон, магаре и едногърба камила. Докато вървеше, главата му бе силно провесена към земята, а пък ушите му, подобни на ушите на нюфаундлендско куче, бяха клюмнали право надолу, сякаш му тежаха твърде много.
         При други обстоятелства, или ако бях новак, сигурно ездачът и конят му щяха да ме накарат да се разсмея, но въпреки странната си външност този човек ми приличаше на един от онези уестмани, които първо трябва да опознаеш, за да можеш да разбереш какво струват. Навярно той нямаше никаква представа, че четирима от най-страшните неприятели на прерийните ловци са по петите му, иначе не би следвал своя път тъй бавно и безгрижно, или поне би се озъртал назад от време на време.
         Ето че вече се приближи на стотина крачки и се натъкна на моите следи. Не мога да кажа кой ги забеляза пръв — той или неговият кон, но ясно видях как кобилата му сама се спря, сведе още по-ниско глава към земята, погледна под око отпечатъците от копитата на моя мустанг и размаха дългите си уши тъй оживено нагоре-надолу и напред и назад, че изглеждаше, сякаш нечия невидима ръка се опитваше с въртене да ги откъсне от главата й. Ездачът се канеше да слезе на земята, за да огледа подробно дирята. Така той ненужно щеше да изгуби ценно време и затова моят вик го изпревари:
         — Хей, човече! Остани си на седлото и се приближи още малко!
         Бях променил положението си така, че да може да ме види. Кобилата му незабавно вдигна глава и наостри напред уши, сякаш искаше да подхване като топка подвикнатите от мен думи, а в същото време енергично размаха късото голо чуканче на опашката си.
         — Ей, сър — отвърна той, — друг път внимавай с гласа си и не реви тъй силно! Човек никога не знае дали нейде по тази хубава ливада няма нечии уши, които не е необходимо да ни чуят! Ела, Тони!
         В отговор на подканата му кобилата размърда неимоверно дългите си крака и после сама се спря при моя мустанг. Хвърли му надменен и злобен поглед, а след това извърна към него онази част от тялото си, която обикновено при корабите се нарича кърма. Навярно тя бе от онези ездитни животни, срещащи се съвсем не толкова рядко в прерията, които живеят само за своя господар, а към всеки друг се показват толкова опърничави, че са направо неизползваеми.
         — Много добре знам колко високо да говоря! — отвърнах му аз. — Откъде идваш, сър, и накъде си тръгнал?
         — Това хич не те засяга! — каза ми той.
         — Мислиш ли? Не си прекалено учтив. Още отсега с чиста съвест мога да ти издам свидетелство за нелюбезност, макар че сме разменили едва по няколко думи. Но ще ти призная искрено, че когато попитам нещо, съм свикнал да получавам отговор.
         — Хмм, тъй. Имаш вид на много знатен джентълмен — рече той, като ми отправи презрителен поглед. — Затова веднага ще ти дам желаните сведения!
         Той посочи с ръка назад, а после и напред.
         — Идвам оттам и отивам натам.
         Човекът започваше да ми харесва. Несъмнено той ме считаше за някой ловец-любител, отделил се от своята компания. Истинският уестман пет пари не дава за външността си и таи открита неприязън към всичко, което се поддържа. Който се скита дълги години из Дивия Запад, няма дрехи като за пред светско общество и щом види някой чисто и спретнато облечен човек, го смята за грийнхорн, когото не го бива за нищо свястно. На север във форт Рандъл си бях купил нови дрехи, а и от край време съм свикнал да държа оръжията си излъскани — две обстоятелства, които трудно можеха да ме препоръчат в очите на един ловец от саваната. Затова и не се разсърдих на непознатото човече заради нелюбезното му държане, а посочих също като него напред с ръка и казах:
         — Тогава хайде, върви ей „натам“! Само че се пази от четиримата индианци, които са неотклонно по следите ти! Вероятно изобщо не си ги забелязал, нали?
         Умните му и проницателни очи започнаха да ме фиксират с такъв поглед, в който се смесваха учудване и весела насмешка.
         — Не съм ги забелязал ли? Хи-хи-хи-хи! Да има зад мен четирима индианци и да не ги забележа! Ти например ми изглеждаш голям чудак! Онези добри хорица са по петите ми още от ранни зори. Но изобщо няма нужда да се оглеждам назад, защото привичките на тези червенокожи джентълмени са известни. Докато е светло, ще се държат на порядъчно разстояние и едва когато си избера нейде място за лагеруване, тайно ще се промъкнат до мен. Но те например са си направили криво сметката, защото ще опиша дъга, която да ме отведе зад гърба им. Досега ми липсваше само подходящ терен за тази цел. Но тук сред тази вълниста прерия мога най-сетне да го сторя и ако ти искаш да видиш и научиш как постъпва един опитен уестман, когато иска незабелязано да се примъкне до редманите*, е необходимо само да изчакаш десетина минути. Ама сигурно ще се откажеш, защото човек от твоя сорт ще има например дяволски малко желание да му позамирише на индианци! Тони, come on**!
         [* Редмани (англ.) — иронично название на червенокожите. — Б.пр.]
         [** Come on! (англ.) — Хайде, давай, напред! — Б.пр.]
         Той продължи да язди, без да го е грижа повече за мен, и само след половин минута изчезна между ниските възвишения заедно със странната си кобила.
         Разбрах плана му, защото и аз на негово място щях да сторя същото. Той искаше да опише дъга, която да го отведе зад гърба на преследвачите му. Същевременно трябваше да се приближи до тях, преди те да успеят да разгадаят намеренията му от променената посока на следите. А за да постигне целта си, той можеше да се движи само из падините, но щеше да бъде още по-добре, ако се появеше не зад гърба на индианците, ами скъсеше дъгата тъй, че непременно да минеха покрай него. Досега те бяха имали възможността добре да го наблюдават и следователно знаеха каква преднина има и не можеха да предположат, че ще се озове тъй близо до тях.
         Бяха четирима срещу един и не беше изключено да стане така, че да ми потрябват оръжията. Ето защо аз ги прегледах и после зачаках развоя на събитията.
         Индианците се приближаваха, яздейки все така един подир друг. Почти бяха достигнали мястото, където следата на дребното човече се сливаше с моята, когато първият от тях спря коня си и се обърна назад. Изглежда, все пак бяха смутени от факта, че преследваният от тях бял вече не се виждаше. Скупчили се близо един до друг, те направиха кратко съвещание. В случай на нужда куршумът на моя мечкоубиец вече можеше да ги достигне. Но това не беше необходимо, защото в този миг изтрещя изстрел, а в следващата секунда и още един. Двама от индианците паднаха на земята и в същото време се разнесе силен триумфиращ вик:
         — О — хи-и-иии! — проехтяха онези звуци, познати като бойния вик на индианците.
         Обаче те не излизаха от гърлото на индианец, а от устата на дребния ловец, който изскочи от една близка падина. Той беше изпълнил намерението си — бе изчезнал зад гърба ми, а сега отново се беше появил пред мен. Престори се, сякаш след двата си изстрела се кани да избяга. Кобилата му като че изведнъж се бе превърнала в някакво съвсем друго същество. Енергично отхвърляше крака, главата й с наострени, непрекъснато движещи се уши бе дръпната силно назад и сякаш всяко сухожилие, всяка фибра от тялото й бе изпъната до крайност. Ездачът и конят изглеждаха слети ведно. Човекът размаха пушката си и галопирайки, започна да я пълни с такава увереност, от която можеше да се заключи, че не за пръв път се намира в подобно положение.
         Зад него се разнесоха два изстрела. Двамата оцелели индианци стреляха по него, обаче нито един от куршумите не го улучи. Червенокожите нададоха гневен рев, грабнаха томахоките си и препуснаха по петите му. До този момент той изобщо не се бе огледал. Но ето че вече бе готов със зареждането и рязко извъртя коня си. Имах чувството, сякаш животното мисли едновременно със своя господар. То се спря, разкрачи крака и застана неподвижно като магаре за рязане на дърва. Ездачът вдигна пушката и се прицели набързо. В следващия миг от оръжието му проблеснаха две пламъчета, без кобилата да потрепне и… очевидно двамата индианци бяха улучени в главите.
         До този момент бях лежал готов за стрелба, но не натиснах спусъка, защото дребосъкът не се нуждаеше от помощта ми. Той слезе от коня си, за да огледа убитите, а аз се приближих до него.
         — Е, сър, знаеш ли вече например как се излиза в гръб на тези червенокожи негодници, а? — попита ме той.
         — Благодаря, сър! Виждам, че човек би могъл да научи нещичко от тебе!
         Сигурно усмивката ми му се бе сторила малко двусмислена. Той ме изгледа остро и после запита:
         — Или и на теб щеше да ти хрумне подобна мисъл?
         — Дъгата не беше чак толкова необходима — заявих аз. — При този терен, където човек може да изчезне из всяка една от падините, е достатъчно да вземеш по-голяма преднина пред неприятеля, да му се покажеш, а после чисто и просто да се върнеш с коня си по собствените си следи. Описването на дъга е далеч по-подходящо, когато се намираш в равна и открита прерия.
         — Я виж, откъде ли пък си ги научил тия неща! Ами кой си ти всъщност, а?
         — Пиша книги.
         — Ти… пишеш… книги? — Той отстъпи смаяно крачка назад и лицето му придоби полуневярващо и полусъжалително изражение. — Да не си болен, сър?
         При тези думи безухият ездач посочи към челото си, тъй че не остана място за съмнение коя болест имаше предвид.
         — Не съм! — отвърнах аз.
         — Не си ли? Тогава нека дяволът те разбере, аз не мога! Аз убивам бизона, понеже трябва да ям. Ами ти от какъв зор пишеш твоите книги?
         — За да ги четат хората.
         — Сър, не ми се сърди, ама по-голяма глупост от тая не мога да си представя! Който иска да чете книги, нека си ги напише сам, това например ще проумее всяко дете. Нали и аз не стрелям по животни, за да ги ядат другите! Значи, хмм, ти скалъпваш книги? Ами защо си дошъл в саваната, а? Да не би да искаш например тук да пишеш книги?
         — Това го върша едва когато се прибера у дома. Разказвам всичко, каквото съм видял и преживял, а стотици хиляди хора го четат и после знаят как изглежда животът в прериите, без да е необходимо самите те да ги посещават.
         — В такъв случай навярно ще разкажеш и за мен, а?
         — Разбира се!
         Той отстъпи още една крачка назад. После се приближи плътно до мен, десницата му хвана дръжката на ловджийския му нож, а лявата му ръка — моята ръка.
         — Сър, ей там е конят ти! Настанявай се върху него и изчезвай, ако не искаш да усетиш как между ребрата ти се провира една педя студено, добре заострено желязо! Край теб човек не би могъл да каже нито една дума, нито пък да си помръдне пръстче, без да го научи цял свят. Мътните те взели! Незабавно се омитай оттук!
         Дребосъкът ми достигаше точно до рамото, но въпреки всичко заканата му бе съвсем сериозна. Това ме развесели, обаче външно не го показах.
         — Обещавам ти да пиша само хубави неща за теб — рекох аз примирително.
         — Махай се! Вече ти казах и нищо няма да промени решението ми.
         — Тогава ти давам дума, че изобщо няма да пиша за теб.
         — Никакви такива! Който се захваща да пише книги за други хора, той е побъркан, а побърканият човек никога не спазва дадената дума. И тъй, тръгвай, човече, иначе ще ме засърбят например пръстите и ще направя нещо, което няма да ти е много приятно!
         — Какво ли пък ще е то?
         — Веднага ще разбереш!
         Погледнах го усмихнато право в искрящите от гняв очи.
         — Е, хайде да видим!
         — Ето погледни! Харесва ли ти това острие?
         — Не е лошо. Ще ти го докажа!
         Мигновено сграбчих дребосъка, извих му ръцете назад, проврях между тях и гърба му лявата си ръка, притиснах ги здраво към мен, а после с десницата си стиснах китката му толкова силно, че той извика от болка и изпусна ножа. Неочакваното ми нападение толкова го изненада, че преди да успее да окаже каквато и да било съпротива, ремъкът от торбичката му за куршуми беше вече стегнал ръцете му отзад на гърба.
         — Damn it!* — извика той. — Какво те прихваща! Какво мислиш да правиш например собствено с мен?
         [* Damn it! (англ.) — Проклятие! По дяволите! — Б.пр.]
         — Хей, сър, внимавай с гласа си и не реви тъй силно! — отвърнах му аз с неговите думи. — Човек никога не знае дали нейде по тази хубава ливада няма нечии уши, които не е необходимо да ни чуят!
         Пуснах го и после с бързо движение грабнах ножа и карабината му, която преди това бе оставил на земята, за да огледа мъртъвците. Той се опита да скъса ремъка. Кръвта нахлу в лицето му от напрежение, ала всичко бе напразно. Ремъкът бе твърде здрав.
         — Търпение, сър! Няма да бъдеш свободен, преди аз да го пожелая! — посъветвах го. — Искам само да ти докажа, че един „скалъпвач на книги“ е свикнал да разговаря с хората така, както и те му говорят. Ти извади нож срещу мене, без да те бях обидил и без да ти бях причинил нищо лошо, и според закона на саваната животът ти е в моите ръце. Мога да правя с теб каквото пожелая. Никой не би ми възразил, ако сега постъпя така, че това студено, добре заострено желязо се провре между твоите ребра вместо между моите, както ти сам се изрази преди малко.
         — Забий го! — отвърна мрачно той. — Пада ми се, ако ме очистиш, защото Sans-ear* не може да преживее позора да бъде победен и вързан от един-единствен противник посред бял ден, застанал очи в очи с него, и то без да е в състояние да му стори каквото и да било.
         [* Sans-ear (фр. — англ.) — Безухия. — Б.пр.]
         — Безухия? Значи ти си Безухия? — възкликнах аз.
         Много бях чувал да се говори за този прочут уестман, когото рядко можеше да срещнеш в компанията на някой друг, защото имаше съвсем малко хора, които той считаше за достойни да се присъединят към него. Преди дълги години беше оставил ушите си при навахите и оттогава носеше името си, съставено по странен начин от два езика, под което бе станал известен из цялата савана, а и извън пределите й.
         Безухия не отговори на въпроса ми и едва когато го повторих, той каза:
         — Моето име не те засяга! Ако е лошо, не си струва да бъде споменавано, а ако е добро, тогава заслужава да бъде пощадено от позора на този миг.
         Пристъпих към него и развързах ремъка.
         — Ето ти ножа и карабината. Свободен си! Тръгни накъдето пожелаеш!
         — Я стига глупави шеги! — изръмжа той. — Мога ли ей тъй да си оставя тук позора, че съм бил победен от някакъв си грийнхорн? Да беше някой истински мъж като червенокожия Винету или пък от следотърсачи като Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд, тогава…
         Стана ми жал за този човечец. Моят номер действително го беше съкрушил силно и сега се радвах, че бях в състояние да го утеша, понеже току-що бе споменал името, под което бях станал известен край лагерните огньове на белите и във вигвамите на индианците.
         — Грийнхорн ли? — попитах аз. — Наистина ли мислиш, че някой новак е в състояние да погоди такъв номер на смелчага като Безухия?
         — Ами какво си, ако не грийнхорн. Изглеждаш тъй, сякаш току-що излизаш от някой шивашки салон, а оръжията ти са излъскани така добре, като че ли си ги приготвил за бал с маски.
         — Обаче си ги бива. Ей сега ще видиш. Внимавай!
         Взех от земята един камък, двойно по-голям от еднодоларова монета, хвърлих го нагоре във въздуха, бързо се прицелих и в мига, когато достигна най-високата си точка и изглеждаше като замрял от изравняването на силата на хвърлянето и силата на земното притегляне, куршумът ми го улучи и го запрати още по-нависоко.
         По-рано упражнявах този изстрел безброй много пъти, преди да ми се удаде. Той представлява такъв майсторски номер, че направо слисва зрителите. И дребосъкът ме зяпна сега с очи, в които се четеше смайването му.
         — Heavens*, ама че изстрел! Винаги ли ти се удава?
         [* Heavens (англ.) — Небеса! Господи! — Б.пр.]
         — От двадесет изстрела улучвам деветнадесет пъти.
         — В такъв случай трудно ще се намери някой, който да се мери с теб! Ами как ти е например името?
         — Олд Шетърхенд.
         — Невъзможно! Олд Шетърхенд трябва да е много по-възрастен от теб, иначе не биха го наричали „Старата Поразяваща ръка“.
         — Забравяш, че думата „олд“ често се употребява в значение, което няма нищо общо с означаването на възрастта.
         — Вярно! Но, хмм, не ми се сърди, сър — Поразяващата ръка е бил ранен от Винету с нож във врата и…
         — Погледни, ето го белега!
         — Действително! Ето го!… Ами… казват, че Поразяващата ръка винаги носел две пушки — един мечкоубиец и къса карабина.
         — Ето ги.
         — Behold*, значи все пак си Олд Шетърхенд! Хмм, ще ти кажа — ще ми повярваш ли, че аз съм например един невъзможен глупак?
         [* Behold (англ.) — Брий! Я виж! — Б.пр.]
         — Не, не го вярвам. Ти само извърши грешката да ме вземеш за грийнхорн. И това е всичко. Не можеше да очакваш подобно нападение от един новак. Безухия е възможно да се победи само чрез изненада.
         — Ами! Както изглежда, на теб не ти е необходима изненада. Навярно малцина са онези, които притежават твоята биволска сила. Да бъдеш изненадан и победен от човек като тебе, не е позор. И така, нека станем приятели! Истинското ми име е Марк Джорокс и ако искаш да ми доставиш удоволствие, наричай ме Марк.
         — А ти ми викай Чарли като всички мои приятели. Ето ти ръката ми!
         — Дадено, тъй да бъде, сър! Старият Марк не е човек, който веднага би стиснал коя да е лапа. Но в случая не се колебая нито секунда. Обаче ще те помоля да бъдеш милостив и да не ми направиш ръката на кайма! Ще ми трябва и за в бъдеще.
         — Не бой се, Марк! Твоята ръка ще има да ми прави още не една услуга, тъй както и моята е готова винаги да ти помогне. А сега може би ще ми разрешиш да повторя първия си въпрос: откъде идваш и накъде си тръгнал?
         — Бях в Канада, където правих компания на тамошните „lumberjacks“* и искам да се спусна на юг например до Тексас и Мексико, дето, както чувам, имало толкоз много негодници, че просто на човек му става драго, като си помисли какво ръгане с ножове и каква стрелба може да се очаква.
         [* Lumberjacks (амер.) — дървари. — Б.нем.изд.]
         — Та и аз съм в същата посока! И аз искам да отида до Тексас и Калифорния и ми е все едно дали ще се поотбия малко настрани, за да мина през Мексико, или не. Ще ми разрешиш ли да дойда с теб?
         — Дали ще ти разреша? И още как! Ти си бил вече на юг, както разбрах, тъй че си тъкмо човекът, от когото се нуждая. Но я ми кажи сериозно: наистина ли пишеш книги?
         — Да.
         — Хмм. Щом го казва Поразяващата ръка, значи е нещо по-друго, а не както си го представям аз. Но те уверявам, че бих предпочел ненадейно да се строполясам презглава в бърлогата на мечка, отколкото да пъхна перо в мастилницата. До края на живота си не бих написал и две думи. Но я сега ми обясни откъде са се взели индианците в тази местност! Оглаласи са и човек трябва да се пази от тях. Обикновено тези нехранимайковците срещат далеч по на север.
         Разказах му каквото знаех.
         — Хмм! — обади се той след това. — В такъв случай няма да е много уместно да оставаме тук, докато пуснем корени. Вчера се натъкнах на една диря, която си я биваше. Преброих поне шестдесет коня. Четиримата червенокожи са несъмнено от онзи отряд и навярно са били изпратени напред като патрул: Ти бил ли си някога в тази местност?
         — Не.
         — Индианците сигурно се намират на около тридесетина мили западно от нас. Ще се отстраним от пътя им и най-добре е да тръгнем право на юг, макар че по този начин чак утре ще се натъкнем на вода. Ако потеглим незабавно на път, още преди да е паднала нощта, ще стигнем железопътната линия, която построиха от източните щати в посока на Запада, и ако сме късметлии, ще имаме удоволствието да видим как някой влак минава например покрай нас.
         — Готов съм за път. Но какво ще правим с труповете?
         — Какво ще правим ли? Няма да е кой знае какво. Ще ги оставим да си лежат тук. Само че преди това ще им отрежа ушите.
         — Трябва да ги закопаем, защото намерят ли ги, присъствието ни ще бъде издадено.
         — Нека ги намерят, Чарли, тъкмо туй искам.
         Безухия отнесе мъртвите индианци на върха на едно от възвишенията, положи ги един до друг, отряза им ушите и ги сложи в ръцете им.
         — Така, Чарли! Ще ги открият и веднага ще разберат, че тук е бил Безухия. Казвам ти, страшно неприятно е да имаш през зимата чувството, че би трябвало да ти мръзнат ушите, а вече да нямаш уши. Преди време бях тъй нескопосан, че позволих на червенокожите да ме заловят. Бях убил неколцина от тях, но на един му бях отнесъл само ухото, вместо да го улуча с томахока както му се полага. Ето защо, за да ми се подиграят, преди да ме убият, те най-напред ми отрязаха ушите. Ушите ми взеха, ала живота ми не, понеже неочаквано Марк офейка. Обаче за моите две уши… ето… виж, я ги преброй!
         Той взе карабината си в ръце и невъзмутимо ми показа многобройните резки, направени от него.
         — Всяка резка означава смъртта на враждебно настроен индианец. Сега ще прибавя още четири.
         Той направи новите белези и после продължи:
         — Тези тук са само червенокожи, а по-нагоре има осем резки за бели, вкусили от моите куршуми. Защо — все ще ти разкажа някога. Трябва да намеря още двама, баща и син, най-големите мерзавци, каквито е възможно да срещнеш по широкия божи свят. Открия ли ги тези двамата, свършил съм си работата.
         Неочаквано очите му се навлажниха, а по загорялото му и загрубяло лице премина израз на тъга, вълнение и разнеженост. Започнах да разбирам, че някога сърцето на стария ловец не е било чуждо за нежни чувства. Може би и той, както и мнозина други, е бил хвърлен в обятията на грубия и суров живот на дивата пустош от някаква силна болка или от желанието за отмъщение, понеже истинският прериен ловец няма и представа от божията повеля „обичай враговете си!“
         Марк отново бе заредил карабината си. Тя беше едно от онези чудновати пушкала, които не са кой знае каква рядкост в прерията: прикладът й бе изгубил първоначалната си форма — целият бе резка до резка, белег до белег. Всеки един от тези знаци напомняше за смъртта на някой неприятел. Цевта й здравата се бе покрила с ръжда и изглеждаше сякаш поизкривена. Никой друг човек не би успял да даде що-годе свестен изстрел с нея. Но в ръцете на собственика си подобна карабина е безпогрешна. От дълги години той си служи с нея, познава всичките й предимства, всичките й недостатъци и коварни номера и постави ли куршума в цевта й, той би заложил живота и душеспасението си, че ще улучи целта.
         — Тони! — извика дребосъкът.
         Кобилата пасеше наблизо. След като я повика, тя дотича и застана до него тъй удобно, че беше необходимо само да повдигне ръка, за да се метне на седлото.
         — Марк, имаш превъзходен кон! Който го види за пръв път, едва ли ще даде и долар за него, но наблюдава ли го по-внимателно, скоро ще разбере, че няма да го продадеш и за петстотин.
         — Петстотин ли? Pshaw*! Кажи хиляда! Високо горе в Скалистите планини знам места със златни жили, където би могъл да ринеш златото с лопата, и ако срещна човек, който заслужава Марк Джорокс да го обикне с цялото си сърце, ще му покажа тези места. И тъй, не е необходимо да продавам срещу пари моята Тони. Едно ще ти кажа, Чарли: човекът, когото наричат сега Безухия, бе някога съвсем друго същество, изпълнено с щастие и радост, тъй както денят е изпълнен със светлина, а морето — с вода. Той беше млад фермер и имаше жена, за която би пожертвувал хиляда пъти живота си, и едно дете, за което не би пожалил десет хиляди живота. Някога бе довел жена си в своя дом на гърба на най-добрата си кобила, която се казваше Тони. А когато по-късно кобилата роди едно малко конче, здраво, пъргаво и умно същество, каквото рядко се среща, нима имах някаква причина да не кръстя и него Тони също като майка му? Не съм ли прав, Чарли?
         [* Pshaw (англ.) — възклицание, изразяващо пренебрежение, неодобрение, досада. — Б.пр.]
         — Прав си — отвърнах аз дълбоко трогнат от детинското в неговата душа, проявило се тъй неочаквано в думите му.
         — Well*! После дойдоха десетимата, за които ти споменах преди малко. Това беше банда от „bushheaders“**, които навремето безчинстваха из онази област. Те изгориха фермата ми, убиха жената и детето ми, застреляха моята кобила, която им беше безполезна, понеже не търпеше на гърба си никой друг. Отърва се само кончето, защото тъкмо тогава се беше заблудило нейде. Върнах се от лов и видях, че това животно бе единственият свидетел на моето изгубено щастие. Какво да ти разправям повече! Осмина от мерзавците са убити, убити от моята ръка, от куршумите на тази карабина. И последните двама ще ми паднат в ръцете, защото тръгне ли веднъж Безухия по дирята на някого, той може да отиде чак при монголците и пак няма да му се изплъзне. Тъкмо по тази причина се каня да се спусна на юг до Тексас и Мексико. Младият и весел фермер се превърна в посивял горски и прериен скитник, който мисли само за кръв и отмъщение, а от малкото конче израсна ей това същество, дето прилича повече на козел, отколкото на добър кон. Но и двамата си ги бива и до ден-днешен; рамо до рамо смело ще преодоляваме всички опасности, докато някой път изсвисти стрела, изсвири куршум или проблесне томахок, за да сложи край на живота на един от нас. А не след дълго другият — безразлично дали ще е конят, или човекът — ще умре от горест и мъка.
         [* Well (англ.) — Добре, дадено, тъй да е, както и да е! — Б.пр.]
         [** Bushheaders — разбойници, нападащи най-често из засада. — Б.пр.]
         Безухия потърка с длан очите си, после се метна на седлото и каза:
         — Стига толкова стари истории, Чарли. Ти си първият, на когото ги разправям, макар да те виждам за пръв път, и навярно ще си останеш и последният. Ти си чувал за мене, а и аз съм слушал да говорят за тебе, когато някой път ми е хрумвало за петнадесетина минути да поседна край огъня на едни или други хора. Ето защо исках да ти покажа, че не те считам за чужд човек. А сега ми направи услугата да забравиш, че днес се оставих по такъв начин да бъда изненадан и вързан! Аз пък ще се опитам да ти докажа, че въпреки това старият Марк Джорокс е винаги на своя пост.
         Освободих краката на моя мустанг и също се метнах на седлото. Джорокс беше казал, че ще се отправим на юг, но въпреки това подкара коня си право на запад. Не го попитах защо постъпва така. Несъмнено имаше добре обмислен план. Той взе със себе си копията на четиримата индианци, но и по този повод не обелих нито дума.
         Бяхме изминали вече значително разстояние, без никой от двама ни да си отвори устата, когато той спря коня си. Слезе на земята и заби едно от копията на върха на близкото възвишение. Сега разбрах неговия замисъл. Искаше да постави копията като пътепоказатели, които да отведат индианците до техните мъртъвци, за да видят, че отмъщението на Безухия е взело нови четири жертви.
         После той отвори една стара торба, окачена на седлото, измъкна от нея осем парцала от дебела материя и ги раздели помежду ни.
         — Вземи, Чарли, слез и увий копитата на твоя мустанг! Така те няма да оставят никакви следи по тази твърда почва и редманите сигурно ще си помислят, че сме полетели във въздуха. Сега ти ще яздиш право на юг, докато достигнеш железопътната линия, където ще ме чакаш! Аз ще забия другите три копия и тогава например ще те последвам. Несъмнено ще се срещнем, но ако все пак се разминем, нека уговорим следния сигнал: през деня вика на лешояда, а през нощта — воя на койота.
         Пет минути по-късно ние вече се изгубихме из очи. Потънал в дълбок размисъл, аз, яздех в указаната посока. Парцалените обвивки върху копитата на моя кон му пречеха на бързия ход. Ето защо след като изминах около пет английски мили, аз слязох от седлото и ги махнах. Те бяха изпълнили своето предназначение да направят невидими следите ни в близката околност на забитите копия.
         Мустангът ми отново можеше да препусне в галоп. Прерията започна да става все по-равна и по-равна, тук и там се мяркаха малки горички от орехи и диви череши и когато слънцето слезе на педя от западния хоризонт, забелязах на юг някаква черта, простираща се почти право от запад на изток.
         Да не би това да бяха релсите на споменатата железопътна линия? Несъмнено. Насочих се натам и видях, че предположението ми се потвърждаваше. Пред мен бе протегнала снага линията, чиито релси бяха поставени върху насип, висок почти колкото човешки бой.
         Обхвана ме едно особено чувство, което беше смътно и все пак разбираемо. От дълго време тук отново влизах в допир с цивилизацията. При приближаването на някой влак бе необходимо само да дам знак, за да мога да се кача и да отпътувам на запад или на изток. Но тази мисъл не ме привлече особено. Твърде силно бях запленен от чародейството на прерията.
         След като завързах коня си с ласото, започнах да търся из храсталака сухи съчки, за да напаля огън. Един храст растеше съвсем близо до железопътния насип. Наведох се, за да вдигна от земята няколко клонки, и за мое учудване забелязах някакъв чук. Сигурно се намираше тук отскоро, понеже петата му бе лъскава, следователно неотдавна е бил употребяван и нито страничните плоскости, нито ухото или челото му показваха и следа от ръжда, която несъмнено би се образувала по тях, ако този инструмент е бил изложен даже и само няколко дни на влиянието на нощната роса. Положително днес или най-много вчера тук е имало хора.
         Най-напред огледах внимателно отсамната страна на насипа, обаче не открих нищо особено. После се покатерих на него и дълго търсих — но пак безрезултатно. Обаче най-сетне на едно място забелязах гъсти кичури уханна късо стеблена трева „грама“*, която ми направи впечатление, защото тук бе рядкост. Огледах я по-внимателно и забелязах нещо изненадващо. Действително тук бе стъпвал човешки крак! Следата бе още прясна, не беше по-стара от два часа. Стръкчетата, които са били само огънати от краищата на стъпалото, се бяха вече отново изправили, докато смачканата от вътрешността на стъпалото трева все още показваше точната ширина на петата и пръстите. Следата бе оставена от индиански мокасин. Нима наблизо се намираха индианци? И каква връзка можеше да има между тях и чука? Та не носеха ли и белите индиански мокасини и не е ли било възможно някой железничар, който е обхождал този участък от линията, също да е имал този удобен вид обувки? Както и да стоеше този въпрос, аз нямах право да се опитвам да се успокоя с каквито и да било предположения. В случая бе необходимо пълно изясняване.
         [* Bouteloua racemosa — трева, намираща се из прериите в югозападните части на САЩ. — Б.пр.]
         Наистина нямаше как да не си помисля, че оглеждането на тази част от линията е извънредно опасно. Зад всеки храст от двете страни на железопътния насип бе възможно да дебне някой неприятел, а пък горе на самия насип можеха да ме забележат от голямо разстояние. При други обстоятелства не бих изпитвал толкова силно безпокойство заради чука и бих започнал издирването си без никакво колебание. Но сега, когато ми бе известно, че наоколо се навъртаха оглаласи, и за най-малката дреболия човек трябваше да бъде безкрайно предпазлив. Пушките сложих на рамо, а в ръка взех само револвера си. Промъквайки се от храст на храст, аз изминах дебнешком доста голямо разстояние. Без никакъв успех! И тъй, върнах се обратно до изходната точка на разузнаването си. Бях предприел издирването на запад от мястото, където пасеше моят кон. Сега го продължих на изток — отначало със същата липса на успех. Реших предпазливо да се прехвърля отвъд насипа. Пълзейки на ръце и крака, започнах да пресичам релсите. Изведнъж на едно място ми направи впечатление, че чакълът на насипа е разместван или насипан съвсем скоро във формата на окръжност. Но при поправката на железопътна линия никой не работи така. Зарових пръстите си в чакъла и се изплаших. Ръката ми се изцапа с кръв, а отдолу чакълът бе червен и мокър. Притиснал тялото си към земята, аз започнах да оглеждам по-подробно как стоят нещата и установих, че бяха насипали чакъл върху голяма локва кръв.
         На това място беше извършено убийство. Бях сигурен. Никой нямаше да се опитва да крие кръвта на някое животно. Но сега възникваше въпросът: кой беше убитият и кой убиецът? Горе на насипа не се виждаха следи, понеже не са могли и да останат по твърдия камънак. Но когато хвърлих поглед към отвъдната наклонена страна на насипа, обрасла с бизонска трева, забелязах няколко отпечатъка от човешки крак и две непрекъснати дири, оставени сякаш от краката на човек, който, хванат за горната част на тялото, е бил влачен надолу по насипа.
         Беше много опасно да прехвърлям насипа точно на това място. Следите бяха толкова пресни, че предполаганото от мен убийство несъмнено е било извършено съвсем наскоро и следователно убийците можеха все още да се намират нейде наблизо. Ето защо, пълзейки, пак се спуснах по отсамната страна и изминах значително разстояние на запад, после прекосих насипа и едва тогава се запромъквах от отвъдната страна в източна посока.
         Но това ставаше много бавно, понеже трябваше да бъда страшно предпазлив и да прилагам всевъзможни хитрини и трикове, за да остана незабелязан, в случай че наблизо дебнеше някаква опасност. За щастие тук храсталаците и ниските дървета растяха доста по-нагъсто. Като се прикривах внимателно зад всеки храст и се опитвах да проникна с острия си поглед сред листака на следващия храст, преди да рискувам да се втурна през откритото пространство между тях или пък да го пропълзя, извивайки се по земята като змия, все пак, без да ми се случи нещо неприятно, аз се озовах точно срещу онова място на насипа, където бях забелязал локвата кръв.
         Срещу няколкото диви череши, зад които лежах дебнешком, се намираше гъсталак от мастикови дръвчета, отделени от мен от гола ивица, широка около осем метра. Колкото и да ми пречеха черешите, колкото и нагъсто да бяха мастиковите дръвчета, на мен все пак ми се стори, че под клонаците им лежеше нещо, подобно на човешко тяло. Може би предметът бе покрит, но тъй или иначе представляваше някаква тъмна маса, открояваща се от околния фон, и имаше дължина на човек. Дали не бяха скрили там убития? Не беше изключено да е и някой от убийците. Трябваше да се опитам да изясня този въпрос.
         Внимателно взех един откършен клон, набучих на него шапката си и предизвиквайки нарочно лек шум, започнах да я провирам напред сред черешовия листак, тъй че за човека отсреща да се създаде впечатление, сякаш някой се опитва да се промъкне оттук. Но отсреща нищо не се помръдна. Или там нямаше никакъв неприятел, или пък си имах работа с някой твърде хитър и опитен човек, за да се хване на подобен номер.
         Тогава реших да заложа всичко на карта. Пропълзях малко назад и се засилих. С няколко скока прескочих откритото пространство и с нож в ръката се втурнах между мастиковите дръвчета. Под накършени клони лежеше човек. Разбрах го веднага, обаче той не беше вече жив. Раздигнах клоните и съзрях окървавен череп и лице, ужасно разкривено от предсмъртни гърчове. Човекът беше бял. Бяха го скалпирали и съблекли напълно. Докато оглеждах тялото, забелязах, че в гърба му е забита пречупена стрела, чийто връх бе снабден с кукичка. Следователно в случая ставаше въпрос за индианци, тръгнали по пътеката на войната. Това ми бе подсказано от кукичката.
         Дали червенокожите си бяха отишли, или все още се намираха наблизо? Трябваше да го узная. Оттук нататък следите им се различаваха лесно. От железопътния насип те водеха навътре в прерията. Промъквайки се от храст на храст, започнах да ги следвам, като непрекъснато бях готов да получа някоя стрела, или пък да употребя ножа си. Мъжете са били четирима — двама по-възрастни и двама младежи. Успях да го разбера по големината на стъпките им. Докато аз пълзях само върху пръстите на ръцете и краката си (една задача, изискваща голямо упражняване и значителна сила), те изобщо не си бяха давали труд да прикриват следите си, което ще рече, че се чувстваха тук в пълна безопасност.
         Вятърът идваше от югоизток, следователно духаше право срещу мен. Ето защо не се стреснах особено, когато долових пръхтенето на кон. Не беше възможно да ме е подушил. Продължих да пълзя и най-сетне разбрах, че съм достигнал целта си, или поне видях достатъчно, за да мога да се оттегля. Между храсталаците пред мен забелязах около шестдесет коня. Всички с изключение на два имаха индианска амуниция. Седлата им бяха свалени, сигурно за да бъдат използвани в близкия лагер вместо столове и възглавници. При животните бяха оставени само двама часови. Единият от тях, все още младеж, бе обут в чифт груби ботуши от говежда кожа, несъмнено собственост на убития, чиито дрехи и лични вещи вероятно са били поделени между неговите убийци. Значи навярно постът бе от онези четирима, чиито следи ме бяха довели дотук.
         Индианецът често влиза в допир с бели, които не разбират неговия език. Ето защо между червенокожите мъже и бледоликите се бе създал особен език с мимики и жестикулации, чиито знаци, както и техните значения трябва да се знаят от всеки, който прекрачи границите на Дивия Запад. Затова често се случва, ако говорещият е темпераментен човек, или пък е възбуден от нещо, думите му неволно да се придружават от съответните жестове, които имат същото значение както и езиковия изказ. Двамата часови разговаряха, а предметът на разговора сигурно силно привличаше вниманието им, понеже се държаха по такъв начин, който несъмнено би им навлякъл укора на по-възрастните воини. Те сочеха на запад, правеха знаците, изобразяващи огън и кон, следователно имаха предвид локомотив, наричан от индианците „Огнения кон“, удряха с лъковете си в земята, сякаш искаха да копаят или да нанасят силни удари с чук, прицелваха се като при стрелба, правеха движения, означаващи удари с нож и размахване на томахок. Това ми стигаше и аз незабавно започнах да се оттеглям, заличавайки следите си колкото можех по-добре.
         По тази причина измина доста време, докато се върна при коня си. Междувременно той си беше намерил компания, тъй като до него пасеше кобилата на Марк, който пък се беше изтегнал удобно зад един храст, захапал огромно парче сушено месо.
         — Колцина са, Чарли? — попита ме той.
         — Кои?
         — Индианците.
         — Откъде пък ти дойде наум този въпрос?
         — Изглежда, че считаш Безухия за някой грийнхорн, за какъвто и той те мислеше до неотдавна, а? Ама страшно се лъжеш, хи-хи-хи-хи!
         Това беше неговият полувисок самоуверен смях, който бях чувал вече и с който се смееше тогава, когато почувствуваше някакво превъзходство над околните. Впрочем тази нова привичка на моя нов спътник ми напомняше за Сам Хокинс, който се смееше почти по същия начин.
         — Какво имаш предвид, Марк? — осведомих се аз.
         — Ама трябва ли тепърва всичко да ти обяснявам, Чарли? Ти как би постъпил, ако дойдеше тук и намереше ей този чук там при коня, но не и твоя спътник?
         — Щях да чакам, докато се върне.
         — Тъй ли? На мен например не ми се вярва особено. Когато пристигнах, тебе те нямаше. Възможно бе нещо да ти се е случило и ето защо те последвах.
         — Но можеше да съм се впуснал в някое начинание, което да бъде осуетено от твоето присъствие. Освен това ми се струва, че Олд Шетърхенд не предприема нищо без необходимата предпазливост. Докъде вървя подир мен?
         — Първо натам, после насам и най-сетне отвъд линията до онзи нещастен човек, пречукан от индианците. Можех да се придвижвам бързо, понеже знаех, че си пред мен. След като видях мъртвеца, си помислих, че несъмнено си отишъл на разузнаване, и се върнах тук, където например те изчаках най-спокойно. И тъй, колко са на брой?
         — Около шейсет.
         — Я виж! Значи навярно е онзи отряд, чиито следи забелязах още вчера. По бойната пътека ли са тръгнали?
         — Да.
         — На краткотраен лагер ли са?
         — Свалили са седлата.
         — По дяволите! Тогава замислят нещо наблизо. Нищо ли не забеляза?
         — Струва ми се, че искат да извадят релсите, тъй че влакът да катастрофира и после да могат да го оберат.
         — Да не си се смахнал, Чарли? Това би било извънредно опасно за железничарите и техните пътници! Как го разбра?
         — Подслушах червенокожите.
         — Значи разбираш диалекта на оглаласите, а?
         — Да. Но това съвсем не ми беше необходимо, понеже пазачите на конете, близо до които се бях промъкнал, разговаряха с ясни жестикулации.
         — Но понякога може и да се излъжеш. Я ми опиши жестовете, които си видял!
         Изпълних желанието му. Дребосъкът скочи на крака, но се овладя и отново седна.
         — В такъв случай си ги разбрал правилно и ще трябва да се притечем на помощ на влака. Обаче ние например няма да прибързваме, защото подобни важни неща е необходимо да се обмислят и обсъдят на спокойствие. Значи шейсет, а? Хмм, по карабината си нямам място за повече от десетина резки! Ами после къде ще отбелязвам другите?
         За малко щях да избухна в смях пред сериозността на положението. Този дребосък си имаше работа с шейсет индианци, но вместо да се страхува от численото им превъзходство, той се безпокоеше само от липсата на място за своите резки.
         — Колко от тях се каниш да претрепеш? — попитах го аз.
         — Това например не знам все още и самият аз. Но ми се струва, най-много двама или трима, понеже останалите ще побегнат, щом видят двадесет или тридесет бели.
         Следователно Марк мълчаливо си бе направил вече същата сметка, която си бях направил и аз, а именно, че ще бъдем подкрепени от железничарите и пътниците.
         — Най-важното е — забелязах аз, — правилно да отгатнем кой влак смятат да нападнат. Би било страшно неприятно, ако тръгнем тъкмо в обратната посока.
         — Според жестовете им те имат предвид влака, идващ откъм планините, от запад, и това ме учудва. Навярно източният влак ще пренася значително повече от онези стоки и предмети, които могат да бъдат използвани от индианците. Изглежда, не ни остава нищо друго, освен да се разделим. Един от нас ще тръгне по посока на зорницата, а другия — към вечерницата.
         — Вярно, че сме принудени да постъпим така, ако не успеем да се доберем до сигурни сведения. Ех, да знаехме само кога и как минават оттук влаковете!
         — Та кой ли може да ти каже! През целия си живот не съм се свирал в някое от тези неща, дето им викат вагони и в които от страх не знаеш къде да си денеш краката. Хвала на прерията и на моята Тони!… А не си ли видял дали индианците са се заловили вече за работа?
         — Не. И изобщо зърнах само конете им. Но по всичко си личеше, че знаят кога пристига влакът и, изглежда, преди настъпването на нощта няма да се заловят за работа. А до падането на здрача има най-много още половин час. После ще се промъкнем тайно до тях и може би ще научим онова, което все още не знаем.
         — Well, нека бъде така!
         — Но в такъв случай ще е необходимо някой от нас да се качи на насипа. Не е изключено на червенокожите да им хрумне да се промъкнат насам откъм отвъдната страна. Поне на мен ми се струва, че ще повредят релсите в посока към нас, понеже би трябвало да нападнат влака на такова място, че техният лагер да бъде зад гърба им.
         — Прав си. Но стоенето на пост горе на насипа не е необходимо, Чарли. Я погледни Тони! Никога и никъде не я връзвам. Тя е изключително умно добиче и има такова обоняние, на което мога да се осланям. Виждал ли си досега някой кон, който да не пръхти, когато надуши някакъв неприятел?
         — Не.
         — Ами то и бездруго има само един-единствен и това е Тони.
         Вярно, че пръхтенето предупреждава господаря на коня, но то издава и още две неща, а именно, първо — къде се намират човекът и животното, и второ — че човекът е вече предупреден. Ето защо отучих Тони да пръхти и това мъдро добиче ме разбра много добре. Винаги я оставям да си пасе на свобода, а щом надуши някаква опасност, тя идва при мен и ме побутва с муцуната си.
         — Ами ако тъкмо днес не забележи нищо?
         — Pshaw! Вятърът идва откъм индианците и можеш да ме застреляш на място, ако Тони не ни извести приближаването на кой да е червенокож още от хиляда крачки разстояние. Впрочем онези негодници имат зрението на орел и не е изключено някой от тях да те открие още отдалече, даже и да си се прилепил плътно към земята. И тъй, остани си спокойно тук, Чарли!
         — Имаш право. Ще се доверя на Тони също като тебе. Познавам я отскоро, но вече почти съм убеден, че човек може да разчита на нея.
         Измъкнах пак една от моите пури собствено производство и я запалих. Марк ококори малките си очички и зяпна с уста. Ноздрите му се разшириха и жадно поеха аромата на „тютюна“, а лицето му засия от блаженство. На уестмана рядко му се удава да опита хубав тютюн, но въпреки всичко повечето от тези хора са страстни пушачи.
         — О, wonderful*! Чарли! Ти имаш пури?
         [* Wonderful (англ.) — Прекрасно, чудесно! — Б.пр.]
         — Разбира се! Искаш ли една?
         — Давай! Ти си такава личност, пред която човек не може да не изпитва страшно голямо уважение.
         Той запали пурата си от моята, погълна дима по индиански маниер в стомаха си и после го изпусна навън. В същото време лицето му изразяваше такъв блажен унес, сякаш се беше възнесъл на седмото небе на Мохамед.
         — Hang it all*, каква наслада! Чарли, да отгатна ли какъв им е сортът?
         [* Hang it all (англ.) — Дявол го взел, пусто да остане! — Б.пр.]
         — Отгатни! Познавач ли си?
         — Струва ми се, да!
         — И?
         — „Гусфут“ от Вирджиния или Мериленд!
         — Не!
         — Какво? Тогава се лъжа за пръв път в живота си. Мисля, че са „гусфут“, понеже този вкус и аромат са ми познати.
         — Не са.
         — Тогава сигурно са бразилски „Лехитимо“!
         — Не са.
         — „Курасао“ от Байа?
         — Пак не позна.
         — Е, ами какви са?
         — Я погледни една от тях!
         Извадих друга пура, развих я и после му подадох горния лист и вътрешните листа.
         — Чарли, полудя ли, та съсипваш тъй такава пура! При дадени обстоятелства, а именно — когато дълго не е пушил, всеки трапер ще ти даде за нея една или две боброви кожи!
         — След два-три дни ще получа нови.
         — След три дни?… Нови?… Ами откъде?
         — От моята фабрика.
         — Какво? Имаш фабрика за пури?
         — Да.
         — Ами къде е?
         — Ей там!
         Аз посочих към моя мустанг.
         — Чарли, ще те помоля да се шегуваш например само тогава, когато шегата ти струва поне малко.
         — Не е шега, ами истина.
         — Хмм! Ако ти не беше Поразяващата ръка, действително щях да си помисля, че в главата ти нещо не е наред.
         — Я поразгледай най-напред тютюна!
         Джорокс последва подканата с най-голямо старание.
         — Не ми е познат. Ама е хубав, отличен е!
         — Ще ти покажа и фабриката си.
         Приближих се до мустанга си, разхлабих ремъка на седлото, измъкнах изпод него тънка възглавничка и я разтворих отстрани.
         — Я бръкни вътре!
         Марк измъкна шепа листа.
         — Чарли, не ме будалкай! Това са само черешови и мастикови листа!
         — Правилно! Има и малко див коноп, а най-горният лист на пурите не е нищо друго, ами разновидност на „пачето гнездо“, наричана тук „Verbally“. Тази възглавничка наистина е моята тютюнева фабрика. Намеря ли хубави листа от тези растения, събирам колкото са ми необходими, пъхам ги във възглавницата и я слагам под седлото. Там е топло и листата започват да ферментират. Ето ти цялото ми изкуство!
         — Невероятно!
         — Но факт! Вярно, че подобна пура представлява само жалък заместител и всеки страстен пушач от Изтока, чието небце е станало като биволска кожа, ще дръпне най-много веднъж от нея и после ще я захвърли. Но скиташ ли се с години из саваната и запалиш ли тогава едно такова чудо, тези листа ще ти се сторят с аромата на най-луксозната „гусфут“. Нали видя, че и с тебе се случи същото.
         — Чарли, издигаш се в очите ми!
         — Само не казвай нито дума за тези пури пред хора, които още не са били в Дивия Запад! Иначе ще те помислят за тунгус, киргиз или ескимос, който е натрил и намазал вкусовите и обонятелните си органи с катран или терпентин!
         — Тунгус или ескимос, все ми е едно, стига само вкусът на пурата да ми харесва! Впрочем нямам понятие къде живеят тези хорица.
         Разкритието на моята производствена тайна ни най-малко не намали неговото блаженство. Той пуши пурата си дотогава, докато от нея остана толкова малко късче, че едва ли бе възможно да го държи повече между устните си.
         Междувременно слънцето залезе. Здрачи се, а после тъй притъмня, че вече можехме да мислим за изпълнението на нашия план.
         — Време ли е? — попита Марк.
         — Готов съм.
         — Как ще постъпим?
         — До конете на червенокожите ще отидем заедно. После ще се разделим, ще се промъкнем до лагера, за да разузнаем, и отново ще се срещнем.
         — Добре! А случи ли се нещо, което да ни принуди да бягаме, и ако се изгубим един друг, тогава ще се срещнем при потока право на юг оттук. На онова място откъм планините се спуска девствена гора, а последните й дървета се вклиняват далеч навътре в прерията. На две мили от тях, в южния край на гората, прерията образува нещо като „залив“, където ще можем лесно да се срещнем.
         — Добре! А сега — напред!
         Не ми изглеждаше вероятно да бъдем разделени, но предпазливостта повеляваше да се подсигурим за всеки случай.


         2.
         Край голямата железопътна линия на Запада

         Потеглихме.
         Вече се беше толкова стъмнило, че можехме спокойно да прекосим линията изправени. После свърнахме наляво и държейки ножовете си готови за удар, в случай че срещнем някакъв неприятел, закрачихме покрай насипа. Както е известно, очите бързо привикват с тъмнината. На няколко крачки можехме да различим всякакъв враг. Минахме покрай трупа на убития бял и достигнахме мястото, където през деня бях видял конете да пасат. Те все още стояха там.
         — Ти надясно, а аз наляво! — прошепна ми Марк и изчезна пълзешком.
         Прокраднах се край конете, описвайки дъга, и се добрах до оголено от храстите място, където лежаха тъмните фигури на индианците. Не бяха запалили огън и тъй бяха притихнали, че можех да доловя и най-слабия шум. Малко встрани от тях забелязах, че седят трима мъже, единствените, които, изглежда, разговаряха. Започнах да се промъквам натам колкото се можеше по-предпазливо.
         Когато се озовах на около шест крачки от тях, за мое учудване разбрах, че единият от тримата беше бял. Какво ли търсеше този човек при индианците? Не беше техен пленник — това бе съвсем ясно. Може би бе някой от онези скитници из саваната, които се сдружават ту с червенокожите, ту с белите, водени от разбойническите си намерения. Но не бе изключено да е от онези ловци, които, пленени от индианците, спасяват живота си, като се женят за някое червенокожо момиче, и после вече се считат за членове на съответното племе. Обаче в такъв случай облеклото му, чийто вид и кройка успях добре да различа въпреки тъмнината, щеше навярно да прилича повече на индианското.
         Другите двама бяха вождове, както можах да заключа по орловите пера, забодени във високо сплетените им коси. Следователно, изглежда, за предначертаното начинание тук се бяха събрали воините от две различни племена или от две села.
         Тримата седяха в края на поляната съвсем близо до някакъв храсталак, а това ми даваше възможността да се приближа до тях дотолкова, че може би щях да успея да доловя някоя и друга дума от разговора им. Започнах предпазливо да пълзя натам и скоро се озовах тъй близо зад тях, че можех да ги докосна с ръка.
         Изглежда, тъкмо в този момент разговорът им бе замрял за известно време. Мълчанието продължи няколко минути, а след това един от вождовете се обърна към ловеца, използвайки онази смесица от английски и индиански думи, с която си служат индианците, когато разговарят с бели:
         — И моят бял брат е сигурен, че следващият Огнен кон носи много злато?
         — Сигурен съм.
         — Кой му го е казал?
         — Един от мъжете, които живеят край обора на Огнения кон.
         — И златото идва от страната на вайкур*?
         [* Калифорния. — Б.пр.]
         — Да.
         — Ще бъде отнесено на Великия баща на бледоликите*, който иска да направи от него долари?
         [* Президентът на Съединените щати. — Б.нем.изд.]
         — Така е.
         — Великия баща няма да получи от златото и толкова, колкото да му стигне да си направи даже една-единствена монета. Ще яздят ли на Огнения кон много мъже?
         — Не знам. Но колкото и да са, моят червенокож брат със своите храбри воини ще ги победи до един.
         — Воините на оглаласите ще вземат много скалпове, а техните жени и момичета ще танцуват танца на радостта. Дали ездачите на Огнения кон ще носят много неща, които могат да бъдат от полза за червенокожите мъже? Дрехи, оръжия, одеяла и други подобни предмети?
         — Ще имат не само всичко това, ами и още много други неща. Но червенокожите мъже ще дадат ли на белия си брат онова, което иска той?
         — Моят бял брат ще получи всичкото злато и сребро, което носи Огнения кон. Воините на оглаласите не се нуждаят от него, понеже в техните планини има нъгитс* в изобилие. Ка-во-миен, вождът на оглаласите — при тези думи той се посочи с пръст, — се запозна навремето с един умен и храбър бледолик, който казваше, че златото не е нищо друго освен „deadly dust“**, създадено от злия дух на земята, за да прави от хората крадци и убийци.
         [* Нъгитс — късчета самородно злато. — Б.пр.]
         [** Deadly dust (англ.) — смъртоносен прах. — Б.пр.]
         — Този бледолик е бил голям глупак. Какво име носеше?
         — Не беше глупак, а както казах — умен и храбър воин. Оглаласите се бяха събрали горе край водите на Мисури, за да вземат скалповете на група трапери, уловили на територията им много бобри. Сред траперите имаше един бледолик, когото те смятаха за смахнат, понеже бил дошъл само за да се запознае със саваната. Но в главата му се бе вселила мъдростта, а в десницата му — голяма сила. Карабината му никога не пропускаше целта, а ножът му не се боеше дори и от сивата мечка на Скалистите планини. Той искаше да даде на ловците мъдър съвет как да се отнасят към червенокожите мъже, но те му се присмяха. Затова всички те бяха избити, а скалповете им красят и до днес вигвамите на оглаласите. Понеже не изостави белите си братя сами в бедата, той победи мнозина от червенокожите мъже. Но те бяха толкоз многобройни, че го повалиха на земята, въпреки че стоеше здраво на краката си като дъба в гората, който при падането си под ударите на брадвата на дърваря смазва всичко около себе си. Той беше пленен и отведен в селата на оглаласите. Те не го убиха, защото беше храбър воин и не една девойка от нашето племе искаше да стане негова жена. Ма-ти-ру, великият вожд на оглаласите, имаше намерение да му даде вигвама на дъщеря си, иначе белият трябваше да умре. Обаче той отказа да приеме цветето на прерията, открадна коня на вожда, отмъкна си оръжията, повали на земята неколцина воини и избяга.
         — Кога се случи това?
         — Оттогава слънцето надви осем зими.
         — И как се казваше този бял?
         — Юмрукът му беше като лапата на мечка. Известно беше, че само с един удар на невъоръжената си ръка в главата на много червенокожи мъже, а и на бледолики, той ги убиваше временно. Затова белите ловци го наричаха Олд Шетърхенд.
         Ка-во-миен действително разказа едно от моите по-раншни приключения. Наистина го познавах, а също и седящия до него Ма-ти-ру, които преди години ме бяха пленили. Вождът бе казал истината, но тайно в себе си не можех да не му отправя упрека, че беше попрекалил с възхвалата на способностите ми.
         Ма-ти-ру, който бе мълчал досега, вдигна ръка.
         — Тежко му, ако отново попадне в ръцете на червенокожите мъже! Ще бъде вързан за кола на мъчението и Ма-ти-ру ще откъсне поотделно всяко мускулче от костите му. Той уби воини на оглаласите, открадна най-хубавия кон на вожда и отблъсна сърцето на най-красивата дъщеря на саваната!
         Да знаеха само двамата вождове, че онзи, по чийто адрес Ма-ти-ру сипеше такива закани, лежеше зад гърбовете им на не повече от три педи разстояние!
         — Червенокожите мъже никога няма да го видят отново — обади се белият, — понеже той замина далеч отвъд Голямата вода в онази земя, където слънцето гори като жарава, където пясъчната пустиня е по-голяма от тукашната савана и където реве лъвът.
         Край няколко лагерни огньове бях споменавал, че се каня да отида в Сахара. Така и бях постъпил, а ето на — сега за мое удивление научавах, че тази вест е проникнала вече дори до индианците. Изглежда, тук с ловджийския нож бях успял да се прочуя повече, отколкото отвъд океана, в родината си, с перото.
         — Той ще се завърне — настоя Ма-ти-ру. — Който е вдъхнал веднъж аромата на прерията, жадува за нея, докато Великия дух изгаси живота му.
         Той имаше право. Както обитателите на планините се поболяват от копнеж по своите върхове, когато слязат в равнините, и както морякът не може да се раздели с морето, тъй и прерията привлича всеки, когото веднъж заплени. И аз наистина се бях върнал.
         В този момент Ка-во-миен посочи към звездите.
         — Нека моят бял брат погледне небето! Време е да тръгваме към пътеката на Огнения кон. Достатъчно ли са силни железните ръце, които моите воини отнеха от белия слуга на Огнения кон, за да разкъсат неговия път?
         Този въпрос ми подсказа кой е убитият. Сигурно някакъв служител от железниците, който с инструментите си, наречени от вожда „железни ръце“, е обхождал този участък, за да провери състоянието на релсите.
         — Те са по-силни и от ръцете на двадесет червенокожи мъже — отговори белият.
         — А умее ли моят бял брат да си служи с тях?
         — Да. Нека червенокожите мъже ме последват! След един час влакът ще се появи. Но нека моите братя не забравят, че всичкото злато и сребро са за мен!
         — Ма-ти-ру никога не лъже! — увери го гордо вождът и се изправи на крака. — Златото е твое, а всичко останало заедно със скалповете на бледоликите принадлежи на храбрите воини на оглаласите.
         — И ще ми дадете мулета, за да пренеса златото си, а също и мъже, които да ме закрилят по моя път, водещ отвъд река Канейдиън?
         — Ще получиш мулета и воините на оглаласите ще те отведат до границата на Акстлан*. А ако Огнения кон носи многобройни неща, които да харесат на Ка-во-миен и Ма-ти-ру, тогава ще те придружат още по-надалеч — чак до големия град Акстлан, където искаш да отидеш със сина си, както ни каза преди няколко дни.
         [* Така сиуксите наричат Мексико. — Б.нем.изд.]
         В този момент вождът нададе вик и всички индианци веднага скочиха на крака. Обърнах се, за да се оттегля. Недалеч от мястото, където бях лежал, долових съвсем лек шум, сякаш над стръковете трева премина лек ветрец.
         — Марк!
         Едва-едва прошепнах думата и въпреки това на няколко крачки от мен за част от секундата се понадигна дребната фигурка на моя спътник.
         — Чарли!
         Пропълзях до него.
         — Какво видя? — попитах го аз.
         — Твърде малко. Онова, което и ти — индианците.
         — А чу ли нещо?
         — Нито дума. А ти?
         — Твърде много. Но ела! Те потеглят вече, без съмнение на запад, и ние трябва да побързаме да се доберем до конете си.
         Безшумно се втурнах напред, Джорокс ме последва. Достигнахме железопътната линия, покатерихме се на насипа и се прехвърлихме отвъд него. Там се спряхме.
         — Марк, върви при конете, язди половин миля покрай линията и там ме чакай! — предложих аз. — Не ми се иска да изпускам из очи червенокожите, преди да съм се убедил напълно в намеренията им.
         — Не мога ли аз да се заема с тази работа? Досега ти разузна толкова много неща, че би трябвало да се срамувам, като не върша нищо.
         — Няма как, Марк. Моят мустанг ще ти се подчини, но може би аз няма да съм в състояние да помръдна твоята Тони от мястото й.
         — В случая имаш например право, Чарли, и ето защо тръгвам.
         Безухия се отдалечи изправен. Вече би било излишен труд, ако се стараехме да не оставяме следи от стъпките си. Едва-що бе изчезнал в тъмнината на нощта, когато, легнал на отсамната страна на насипа, забелязах как отвъд индианците един подир друг пробягваха от едно място на друго.
         Незабелязано започнах да ги следвам от моята страна, и то така, че винаги оставах успоредно с тях. Недалеч от мястото, където бях намерил чука, те се спряха. Разбрах го, по това, че се изкачиха върху насипа. Оттеглих се зад храстите и не след дълго долових звънтенето от допира на желязо в желязо, а после и силни удари с чук. Значи с помощта на инструментите, взети от служителя на железниците, те се бяха заловили да свалят релсите от траверсите.
         Беше време да се връщам. Напуснах мястото на предстоящата битка и забързах напред. След пет минути догоних Марк.
         — Оглаласите разглобяват релсите, нали? — попита ме той.
         — Да.
         — Чух го. Ако си сложиш ухото тук на релсата, ще доловиш например всеки удар на чука.
         — Така е. А сега напред, Марк! След около три четвърти час влакът ще пристигне, а ние трябва да го пресрещнем, преди индианците да са успели да зърнат светлините му. Освен това не бива да забележат, че той спира.
         — Слушай, Чарли, аз няма да дойда с теб!
         — Защо?
         — Напуснем ли веднъж и двамата това място, после ще се наложи отново да губим ценно време за повторно разузнаване. А ако аз се промъкна обратно до индианците, за да ги наблюдавам, ще мога веднага при завръщането ти да те осведомя как стоят нещата.
         — Така е. Ами твоята Тони?
         — Ще я оставя тук. Няма да се помръдне от мястото си, докато не се върна. И тъй, тръгвай, Чарли! Ще ме намериш пак тук.
         Метнах се на коня си и препуснах срещу очаквания влак с такава бързина, с каквато ми позволяваше тъмнината. Постепенно нощта просветля. Показаха се звездите и пръснаха над прерията своята мека светлина, тъй че предметите можеха доста ясно да се различават на няколко конски дължини. Вследствие на това започнах да яздя по-бързо и тъй изминах около три английски мили, без да бъда обезпокоен от каквото и да било.
         После спрях, скочих на земята, вързах юздите на моя мустанг за колче, което носех, и същевременно спънах предните му крака. Иначе не беше изключено да се подплаши от шума на влака и да избяга.
         Незабавно събрах купчина суха трева, натрупах отгоре съчки, а освен това си направих и факел, като откърших от храстите един клон и завързах за него снопчета трева. Подготвен по такъв начин, можех да изчакам идването на влака, постлах одеялото си върху релсите и седнах на него. От време на време слагах ухо на релсата и после отново се заглеждах в посоката, откъдето трябваше да се зададе влакът.
         Едва изминаха десетина минути и ето че долових съвсем слаб тътен, който се усилваше с всяка изминала секунда. После съзрях в далечината малка светла точка, която се появи под звездите съвсем близо до линията на хоризонта, но не бе възможно да е звезда, понеже видимо се увеличаваше и бързо се приближаваше*. Влакът идваше.
         [* За разлика от европейските, американските локомотиви са имали отпред само един силен фар. — Б.нем.изд.]
         Вече беше време. Подпалих купчината. Веднага лумнаха високи пламъци, които можеха да бъдат забелязани от влака още в същата секунда. Неговият тътен непрекъснато се усилваше. Ето че различих и снопа светлина, който разсичаше тъмнината пред локомотива. След минута той сигурно щеше да ме достигне.
         Запалих моя факел, започнах да го въртя над главата си и се затичах срещу влака. Машинистът видя, че му давах знак да спре, и забави ход. Локомотивът изсвири няколко пъти пронизително и кратко, колелата заскърцаха под напора на спирачките, разнесе се разкъсващ нервите шум, тътен, съскане и трополене и машината спря там, където моят огън гореше край насипа. Машинистът се наведе от прозорчето и попита:
         — Хей, човече, какво означава този огън? Да не би да искаш да се качиш?
         — Не, сър. Напротив, искам да те помоля да слезеш. Ей там пред вас има индианци, които са разрушили релсите.
         — Какво казваш? Индианци ли? ’s death*! Сериозно ли говориш?
         [* ’s death! (англ.) — Проклятие! По дяволите! — Б.пр.]
         — Нямам причина да се шегувам.
         — Какво искате? — попита ме началникът на влака, който беше слязъл и сега се приближи до мен.
         — Мистър Фанинг, той казва, че пред нас имало червенокожи — обясни му машинистът.
         — Видяхте ли ги?
         — Видях ги и ги подслушах — уверих го аз. — Оглаласи са.
         — Най-опасните, каквито може да има. Колко са?
         — Около шестдесет.
         — Мътните го взели! За годината това е вече третото нападение на влакове, което предприемат тези негодници. Ама здравата ще ги насолим. Откога мечтая да ми се удаде случай да им дадем някой хубав урок. На какво разстояние се намират?
         — На около три мили.
         — Тогава нека машинистът покрие фара! Червенокожите имат остро зрение. Слушайте, сър, много сме ви задължени, че ни предупредихте. Както виждам от външността ви, вие сте прериен ловец, нали?
         — Нещо такова. С мене има още един човек, който остана да наблюдава червенокожите, докато пристигнем.
         — Умно сте постъпили… Но я се отдръпнете бе, хора! Не е станало никакво нещастие, ами ни се предлага едно тъй желано развлечение.
         От съседния вагон бяха дочули разговора ни и новината се разпространи със светкавична бързина. Всички пътници се втурнаха към нас, заблъскаха се и завикаха един през друг, задавайки безброй въпроси. Но след думите на началника на влака настъпи необходимото спокойствие и ред.
         — Пренасяте товар злато и сребро, нали? — попитах аз началника на влака Фанинг.
         — Кой ви каза?
         — Индианците. Предвожда ги някакъв бял бандит, който иска за себе си скъпоценния метал, а пък всичко останало заедно със скалповете ще бъде за червенокожите.
         — Ах, тъй ли? Как ли е научил мерзавецът какво пренасяме?
         — Разбрал го е, изглежда, от някакъв чиновник по железниците. Но не мога да ви кажа по какъв начин.
         — Все ще го изкопчим от него, ако ни падне жив в ръцете, което много ми се иска да стане. Но я ми кажете името си, сър, та човек поне да знае как да се обръща към вас!
         — Моят другар се казва Безухия, а аз…
         — Безухия? Behold! Славен юначага, ще свърши работа за десетима! А вашето име?
         — В прерията ме наричат Поразяващата ръка.
         — Поразяващата ръка, който преди около три месеца бе преследван на север в Монтана от повече от сто сиукси и премина целия Йелоустоун от Сноу Маунтинс до форт Юниън за шест дни със снегоходки?
         — Да.
         — Сър, неведнъж съм слушал за вас и се радвам…
         — Да оставим това, мистър Фанинг, а по-добре вземете някакво решение! — прекъснах началника на влака. — На индианците е известно точното време на пристигането на влака и ако се бавим твърде много, може да заподозрат някакво предателство.
         — Прав сте. Тогава нека обсъдим само най-важното. Преди всичко бих искал да знам разположението на червенокожите. Когато се каниш да нападнеш неприятел, трябва да се осведомиш какви предохранителни мерки е взел противникът.
         — Говорите като велик пълководец, сър! — усмихнах се аз. — За съжаление не мога да ви дам достатъчно точни сведения. Трябваше да ви предупредя и не биваше да чакам, докато индианците заемаха позициите си за нападение. Ще научим всичко необходимо от моя спътник. Когато ви помолих да вземете решение, с това исках само да разбера дали изобщо имате намерение да ги нападнете.
         — Разбира се, че ще ги нападна — отвърна той разпалено. — Мой дълг е веднъж завинаги да накарам тези хорица да загубят апетит за нашите стоки. Вие и вашият другар сте твърде малко срещу шестдесет индианци и не бива да рискувате да…
         — Pshaw, сър! — прекъснах го аз. — Ние си знаем какво бива да рискуваме и какво не. В случая не е толкова важен броят на хората, а някои други неща, които човек трябва да има в юмрука и в главата си. Ако в тъмнината на нощта дам двайсет и пет изстрела с карабината си „Хенри“, без да е необходимо да я зареждам, то индианците няма да знаят дали си имат работа с двама, или двайсет души. Слушайте, мъже, кой от вас носи оръжие?
         Всъщност въпросът ми беше излишен. Можех да бъда сигурен, че всеки от тези хора носи огнестрелно оръжие. Но началникът на влака показваше с поведението си, че иска да поеме ръководството в свои ръце. Не биваше да допусна подобно нещо, понеже да предвождаш нощно нападение срещу индиански отряд, е начинание, изискващо по-големи качества от онези, които е възможно да притежава един служител на железниците, даже и да е някой предприемчив и смел човек. Хората около мен отговориха в един глас: „Всички!“, а началникът на влака добави:
         — Заедно с мен пътуват шестнайсет железопътни работници, които великолепно умеят да боравят със своите ножове и карабини, и двайсет доброволци с назначение форт Скот, въоръжени с пушки, револвери и ножове. Освен това тук се намират и някои други джентълмени, които сигурно ще си направят удоволствието малко да „посгреят“ тези добри индианци. Хей, хора, кой тръгва с нас?
         Всички без изключение, заявиха, че са готови да участват, а и да имаше сред тях някой, комуто не достигаше кураж, той все пак проявяваше желание само за да не мине за страхливец. Но от подобни хора, разбира се, нямаше кой знае каква полза. По-добре беше да си останат тук и ето защо аз се обадих:
         — Чуйте, мешърс*, всички вие сте храбри мъже, но все пак не бива да тръгвате до един. Нали сами разбирате? Тук виждам няколко лейди, които е невъзможно да бъдат оставени без закрила. Даже и след като победим, в което не се съмнявам, не е изключено оттук да минат разпръснати и бягащи индианци и да се нахвърлят върху изоставения влак. Ето защо наложително е да оставим тук като охрана неколцина смели мъже. Нека се обадят онези, които искат да поемат тази длъжност!
         [* Мешърс — (амер. от фр.) — господа. — Б.пр.]
         И действително осем души проявиха готовност да защитават влака с цената на скъпоценния си живот. Бяха мъжете на споменатите дами и петима други пътници, които създаваха у мен впечатлението, че разбират много повече от цените на железарски стоки, вина, пури и конопено семе, отколкото от правилното боравене с ловджийския нож. Не можех да виня съпрузите заради тяхната въздържаност. Преди всичко те трябваше да изпълнят дълга си към своите жени.
         — А и влакът не бива да стои тук без никакъв служител. Кой ще остане? — попитах аз началника на влака.
         — Машинистът и огнярят — гласеше отговорът му. — Машинистът може да поеме ръководството над тези храбри джентълмени. Аз тръгвам с вас и ще командвам нашия отряд.
         — Както искате, сър! — усмихнах се аз насмешливо. — Сигурно вече често сте се сражавали срещу индианци?
         — Не е необходимо — отвърна надуто Фанинг, като махна пренебрежително с ръка. — Тези ямбарикоси* умеят само да връхлитат върху противника си из засада и да го избиват жестоко. Но ако бъдат нападнати, потърсват спасение в бягство. Във всички случаи задачата ни ще е лека.
         [* Презрително прозвище за индианците. Така се е наричало малобройно племе на команчите. Означава буквално „събирачи на корени“. — Б.пр.]
         — Не съм на същото мнение, сър — възразих аз. — Това са оглаласи, най-кръвожадното племе на сиуксите, и ги предвождат прочутите вождове Ка-во-миен и Ма-ти-ру.
         — Да не искате да кажете, че би трябвало да се страхувам от тях? Ние сме над четиридесет души и мисля, че цялата работа е твърде проста. Наредих да покрият фара, за да не забележат червенокожите, че съм предупреден. Но сега ще свалим маската. Ще се качите при машиниста и ще го накарате да спре локомотива непосредствено пред повредените релси. Там скачаме на земята и така връхлитаме върху редманите, че от тях няма да оцелее нито един. После поправяме релсите и ще имаме да наваксваме едно закъснение от около час.
         — Трябва да призная, че у вас има заложби на добър кавалерийски офицер, за когото не съществува по-голямо удоволствие от прегазването на противника с фронтална атака. Но за това са необходими съвсем други обстоятелства от съществуващите в момента. Ако действително решите да изпълните плана си, ще поведете вашите четиридесет души към сигурна смърт, а аз в никакъв случай няма да участвам в провеждането на подобно начинание.
         — Какво? Не желаете да ни помогнете? — избухна чиновникът. — Страх ли ви е? Или ви е яд, че няма да имате ролята на предводител?
         — Да ме е страх ли? Pshaw! Ако наистина сте слушали за мен, тогава думите ви са твърде необмислени, понеже на Олд Шетърхенд лесно може да му се прииска с юмручен удар по главата ви да докаже, че съвсем основателно носи името си. А що се отнася до яда ми, ще ви кажа, че ми е безразлично чия собственост ще бъдат влакът и скалповете ви след един час — ваша или на индианците. Но никой човек няма право над моя скалп, освен мен самия и ще се опитам да си го запазя още известно време. Приятна вечер, мешърз!
         Обърнах му гръб. Но началникът на влака ме хвана за ръката.
         — Стойте, сър! Така не може! Тук аз поех командването и сте длъжен да ми се подчинявате. Нямам никакво намерение да изоставям влака толкова отдалечен от полесражението, понеже ще трябва да отговарям за всяка загуба. Моят план остава в сила. Ще ни заведете до въпросното място, а ние няма да излизаме от вагоните, преди да сме пристигнали там. Добрият пълководец трябва да има предвид всяка една възможност, а също и възможността да изгуби битката. В такъв случай вагоните ще ни предложат сигурно убежище, откъдето ще можем да се защитаваме докато получим помощ от първия влак, пристигащ от изток. Хора, не съм ли прав?
         Всички изказаха съгласието си с Фанинг. Сред тях не се намираше нито един уестман, тъй че те се оставиха да бъдат подведени от привидната целесъобразност на плана на чиновника.
         Той беше много доволен от този резултат и ме подкани:
         — И тъй, качвайте се, сър!
         — Добре! Вие заповядвате и аз изпълнявам!
         С един бърз скок се озовах на гърба на моя мустанг, развързан от мен още по време на разговора ни.
         — О, не, my dear*, исках да кажа на локомотива! — извика чиновникът.
         [* My dear — (англ.) — скъпи, драги. — Б.пр.]
         — А пък аз исках на коня, сър — засмях се аз. — Просто мненията ни и тук се различават.
         — Заповядвам ви да слезете от седлото!
         Накарах коня си да се приближи до него и се наведох над главата му.
         — Човече, изглежда, никога досега не си се срещал с някой истински уестман, иначе щеше да разговаряш по друг начин с мене. Бъди тъй добър самият ти да се качиш на локомотива!
         При тези думи сграбчих Фанинг с десницата си за дрехите на височината на гърдите и го повдигнах. Едно силно стисване с бедрата приближи мустанга ми до самия локомотив. В следващия миг железничарят пълководец полетя към мястото на машиниста, а аз се отдалечих в галоп.
         Звездната светлина бе станала вече толкова силна, че храсталаците не ми пречеха на бързата езда. След малко повече от четвърт час се озовах при Марк.
         — Е? — попита ме той, като слязох от коня. — Мислех си, че водиш хора!
         Разказах му защо се връщах сам.
         — Правилно си постъпил, Чарли, много правилно! — похвали ме той. — Такива железопътни чиновници гледат пренебрежително на хора като нас, понеже нямаме възможност да ходим на фризьор например три пъти дневно. Те ще изпълнят плана си, ама ще има да се чудят и маят, хи-хи-хи-хи!
         Докато се смееше почти беззвучно, той направи с ръка движение, напомнящо скалпиране, и после продължи!
         — Но ти все още не си ми разказал какво научи при лагера на индианците!
         — Предвождат ги Ка-во-миен и Ма-ти-ру.
         — А-а! Тогава ще има такава битка, че да ти стане драго на душата.
         — Сред тях има някакъв бял, който им е издал, че влакът пренася злато.
         — И той иска да го вземе за себе си, а всичко останало, както и скалповете, предоставя на тях, нали?
         — Да.
         — Не е трудно да се сети човек. Няма съмнение, че е някой бандит. Как му е името?
         — Не знам. А няма и никакво значение, понеже този вид хора всеки ден си сменят имената… А ти огледа ли наоколо?
         — Да. Индианците се разделиха и заеха позиции от двете страни на линията, приблизително, по средата между повредените релси и конете си, при които забелязах пак двама пазачи. Ами какво ще правим ние, Чарли? Ще помогнем ли на железничарите или ще се разкараме например?
         — Марк, наш дълг е да им помогнем. Или може би си на друго мнение?
         — Напълно споделям мнението ти. Прав си за дълга, а освен това трябва да помислиш и за ушите ми, които все още далеч не са напълно заплатени. Залагам Тони срещу някоя дървесна жаба, че утре призори край линията ще лежат неколцина мъртви индианци без уши. А сега какво ще предприемем, Чарли?
         — Също ще се разделим и ще легнем от двете страни на насипа между червенокожите и конете им.
         — Съгласен! Но ето че ми хрумна нова мисъл! Какво ще кажеш за едно стампедо*?
         [* Стампедо (исп.) — подплашване на конете, при което те избягват надалеч. — Б.пр.]
         — Хмм! Не би било лошо, ако превъзхождаме противника и можехме да имаме за цел пълното прогонване на индианците. Но в случая не бих дал подобен съвет. Хората от влака няма да постигнат нищо, а ние двамата можем само да задържим червенокожите до пристигането на следващия влак или пък внезапно да ги изплашим и да ги накараме да избягат. И в двата случая ще бъде добре, ако те имат възможността да се махнат оттук. Но отнемем ли им конете, те ще останат в околността. Не си ли чувал още за доброто правило, че при някои обстоятелства човек трябва да строи златни мостове за неприятелите си?
         — Досега съм виждал само дървени, каменни и железни мостове. Моите уважения за мнението ти, Чарли, но представяш ли си например какви физиономии ще направят червенокожите, когато поискат да се метнат на седлата, а не намерят нито един кон, просто започват да ме сърбят и двете ръце. И което е най-важното — няма ли да ги изплашим до смърт именно като накараме конете им да връхлетят върху самите тях?
         — Прав си. Но по-добре е да изчакаме развитието на нещата.
         — Тъй да бъде! Но на всяка цена трябва да се съгласиш с мене в едно!
         — В какво?
         — Да очистя двамата пазачи. Прав съм, нали?
         — Никога не съм бил привърженик на ненужното кръвопролитие, но в случая разбирам, че имаш право — това е една тъжна, но неизбежна самоотбрана. Ако пазачите бъдат убити, конете ще бъдат в наша власт. И тъй, нека първо да отведем нашите собствени животни на сигурно място, а после напред!
         Навлязохме с конете на известно разстояние в прерията, където вързах моя кон така, че можеше да прави едва три крачки встрани. Марк постъпи с Тони по същия начин. Колкото и да бе иначе сигурен в нея, в случай на стампедо без тези предпазни мерки бягащите коне много лесно можеха да се насочат към нашите животни и да ги увлекат със себе си.
         След това се върнахме, описвайки дъга, която ни отведе зад гърба на индианците. Все още не се забелязваше светлината на локомотива. Или въпреки всичко се бяха намерили противници на плана на началника на влака, или не бяха могли да се решат да продължат веднага без мене.
         При конете лесно различих фигурите на двамата пазачи, които поединично обхождаха поляната. Ето че единият от тях се приближи бавно до храста, зад който стояхме ние. Когато той минаваше покрай Марк, ножът на дребосъка проблесна и се заби в сърцето му. Не се чу никакъв звук. Щом се приближи, и другият бе сполетян от същата участ. Който не познава прерията, няма никаква представа с какво страшно ожесточение воюват тук помежду си две раси.
         При движението, което направих, за да не бъда принуден да гледам смъртта на втората жертва, погледът ми се спря на някакъв кон, застанал близо до мен. На гърба му имаше удобно испанско седло с големи стремена, каквито обикновено се използват в Средна и Южна Америка, а оглавникът и юздите не бяха сложени по индиански маниер. Дали не беше конят на белия? Приближих се. От двете страни на седлото бяха прикрепени дълбоки и тесни кобури, които претърсих. В тях имаше някакви документи и две торбички, чието съдържание нямах възможност да огледам в момента. Напъхах всичко в джобовете си.
         — А по-нататък? — попита ме Марк, държейки в ръка двата томахока на убитите. После ми подаде единия от тях с думите: — Вземи го! Може да ни свърши добра работа.
         Последвах подканата му и едва тогава отговорих на неговия въпрос:
         — Ще се разделим — ти надясно, а аз наляво. Но чакай, я погледни напред!
         — Влакът, наистина е влакът, който идва например с пълна пара! Нека останем още тук, Чарли, за да видим накъде ще заплува тоягата*!
         [* Траперски израз, означаващ „да видим как ще се развият нещата“. — Б.нем.изд.]
         Значи все пак планът на началника на влака бе останал в сила. Мощната светлина на локомотива се приближаваше, но бавно, много бавно, защото трябваше навреме да забележат мястото, където релсите бяха разкъсани. Скоро доловихме грохота на колелата. Той се засилваше все повече и повече и ето че най-сетне влакът спря точно пред разрушената отсечка.
         Какъв ли гняв щеше да обхване сега червенокожите, като видеха, че най-важната предпоставка за победата им отпадаше? Може би щяха да се досетят, че железничарите са предупредени. Белите щяха да постъпят в случая най-умно, ако останеха изчаквателно във вагоните. Надявах се да постъпят така, обаче се видях излъган, понеже вратите се отвориха, мъжете наскачаха навън и започнаха нападението. Писано им било незабавно да разберат безумието на подобно начинание. Напредвайки, те се озоваха в силно осветеното от локомотива пространство и се превърнаха във великолепни мишени за индианците, които едва ли биха могли да очакват нещо по-изгодно. Изтрещя залп, след него още един, а после се разнесе такъв ужасен и потресаващ рев, какъвто човек едва ли би могъл да си представи.
         Индианците се втурнаха напред с изпразнените пушки в ръка, но намериха само мъртвите и ранените, понеже останалите бели незабавно избягаха, за да се скрият във вагоните. Неколцина от индианците се наведоха, за да вземат скалповете на убитите, обаче бяха принудени да се откажат от това, тъй като от първия вагон започнаха да стрелят по тях.
         В този момент най-умното беше локомотивът да даде заден ход, но това не стана. Може би машинистът и огнярят също се бяха скрили в някой от вагоните.
         — Сега например ще се започне истинска обсада — обади се Марк.
         — Не ми се вярва. Червенокожите знаят, че имат време само до следващия влак, и ще се опитат да атакуват, макар и това да не им е по вкуса.
         — Ами ние? В случая е много трудно да се вземе най-правилното решение.
         — Едно решение има стойност само тогава, когато се вземе бързо и също тъй внезапно се изпълни. Най-доброто нападателно средство е огънят. Трябва да отидем при конете. Всеки от нас ще опише с коня си широк полукръг, като слиза от седлото на всеки петдесет или шестдесет конски дължини, за да подпалва прерията. Но първо да започнем стампедото, за да попречим на неприятеля да проведе бързо нападение и да го лишим от средството за бягство. Това е най-доброто при сегашните обстоятелства.
         — Behold, този план е доста неприятен за тях — каза Марк. — Но нали ще изгорят и вагоните!
         — Опазил бог! Вярно е, че не знам дали има натоварени леснозапалими вещества като петрол и катран, но дървото на вагоните е достатъчно здраво, за да устои на огън от запалена трева, а освен това не бива да забравяш единственото средство, което остава на индианците, за да се спасят от опасността да бъдат живи изпечени — запалването на насрещен огън, а то ще стане в непосредствената близост на вагоните. Можеш да бъдеш сигурен. Аз на тяхно място на всяка цена бих се стремил да се добера до релсите под вагоните.
         — Добре. Да бъде както предлагаш ти. Но помислил ли си за времето, което ще ни е необходимо докато запалим огън с нашия пункс? Това става бавно. А не бива да правим факли, защото ще ни издадат.
         — Добрият прериен ловец трябва да е подготвен за всякакви случаи. За подобни начинания съм се запасил с достатъчно количество кибритени клечки. Ето вземи!
         — Браво, Чарли. Да се залавяме със стампедото, а после да вървим при нашите коне?
         — Чакай, Марк, току-що ми стана ясно, че съм бил непростимо глупав. Нашите животни изобщо не са ни необходими. Тук има повече от достатъчно. Ще взема ей този кафявия.
         — А пък аз червеникавия до него. Напред, режи ласата!
         Така и постъпихме, промъквайки се от един кон към друг. После подпалихме храсталака зад животните и се метнахме на седлата. Отначало пламъците се издигнаха само на няколко сантиметра и все още не беше възможно да бъдат забелязани от индианците. Можехме да се залавяме за работа, без да се боим, че светлината им ще ни издаде.
         — Къде ще се срещнем пак? — попита Марк.
         — По-нагоре по линията, но не пред пламъците, а между огньовете. Ясно ли е?
         — Разбира се. И тъй, давай, червени дяволе!
         Самото освобождение на конете от ласата ги беше възбудило. Те надушваха вече и близкия пожар. Някои от тях започнаха да се изправят на задните си крака. Всеки миг можеше да се очаква, че ще се втурнат в бяг. Подкарах моя кон вдясно навътре в прерията, галопирайки, описах дъга с радиус приблизително от около една английска миля, като пет пъти скачах на земята, за да подпалвам тревата, и в момента отново се бях озовал близо до железопътния насип, когато ми хрумна, че бяхме допуснали непростима грешка. Бяхме се поддали на мигновено внушение, без да помислим за собствените си животни.
         Веднага рязко обърнах коня и препуснах в права линия към мястото, където ги бяхме оставили. Огненият кръг около нас осветяваше сега всеки предмет. Далеч навътре в саваната се чуваше тътен от копитата на бягащите коне. Наблизо проехтяха крясъци на гняв и уплаха, които можеха да излизат само от индиански гърла, а съвсем близо до вагоните на влака, под които се бяха скрили индианците, лумнаха тук-там ниски пламъци. Следователно не се бях излъгал като предположих, че червенокожите ще се опитат да се спасят, запалвайки насрещен огън. Вляво отсреща стоеше мустангът ми заедно с дългокраката Тони, и натам… действително, натам се приближаваше Марк в такъв галоп, че коремът на коня му почти докосваше земята. Очевидно в последния момент и той се беше сетил за непростимия ни пропуск.
         Обаче нашите животни бяха забелязани вече и от индианците. Неколцина от тях тичаха право към тях, а двамата най-бързи се намираха само на броени крачки от тях. Затегнах ремъците на пушките, изправих се в седлото и грабнах томахока. Моят кон летеше напред с огромни скокове и аз достигнах целта едновременно с двамата червенокожи. Бяха вождовете.
         — Ма-ти-ру, назад! Конете са мои!
         Той извърна глава към мен и ме позна.
         — Олд Шетърхенд! Умри, куче!
         Ма-ти-ру светкавично измъкна ножа си. С един скок се озова на моя кон. Замахна за удар, но томахокът ми така го улучи, че той рухна на земята. Междувременно Ка-во-миен се беше метнал на гърба на моя мустанг, но без да обърне внимание, че конят е спънат.
         — Ка-во-миен, преди малко ти говори за мен с белия предател, сега аз ще си поприказвам с теб!
         Оглаласът разбра, че е загубен върху вързания кон, и се смъкна бързо на земята, за да изчезне зад храстите. Размахах томахока около главата си, хвърлих го и тежкото оръжие улучи украсената с орлови пера глава на червенокожия така, че и той се строполи. Скочих от коня, грабнах карабината „Хенри“ и я насочих към останалите. Три изстрела повалиха трима неприятели, а после огънят се приближи вече до мен толкова, че не ми остана време да продължа сражението. Прерязах ремъците на моя мустанг и се метнах на гърба му. Кафявият кон беше вече изчезнал.
         — Хей, Чарли, давай през онази пролука сред пламъците! — подвикна Марк.
         Тъкмо в този момент той се приближи до мен, скочи на гърба на кобилата си направо от червеникавия жребец, който, без да забави ход, продължи да препуска, после се наведе от седлото, за да пререже ремъка на кобилата, и се понесе в галоп заедно с мен към мястото, където пламъците все още не се бяха съединили.
         Успяхме да се промъкнем, завихме вляво зад огъня и се спряхме. Намирахме се точно там, където за трети път бях слизал да подпалвам тревата. Земята беше почерняла от пожара, но вече не беше гореща. Тъмна опожарена ивица земя пред нас и зад нас очертаваше моят предишен път. Но от двете страни бушуваше огнено море и разпространяваше такава горещина, която унищожаваше кислорода във въздуха, тъй че беше почти невъзможно да се диша.
         Но това мъчително положение се подобри твърде скоро. Колкото по-надалеч отстъпваше огънят, толкова по-свеж ставаше въздухът и след не повече от четвърт час само нейде на хоризонта припламваха пурпурни отблясъци. Обаче около нас прерията се ширеше тъй тъмна и черна, че се виждаше едва на три крачки, понеже пушекът бе закрил звездите.
         — Bless me*, ама че адски огън беше! — обади се Марк. — Ще се учудя, ако влакът не е пострадал.
         [* Bless me (англ.) — Бога ми, за бога! — Б.пр.]
         — Не ми се вярва. Та нали вагоните са пригодени за подобни случаи, тъй като неведнъж на този или онзи влак се налага да пътува през горски или прерийни пожари.
         — А какво ще правим сега, Чарли. Забелязаха ни и вече ще бъдат нащрек.
         — И в момента все още ни виждат, защото сме застанали между индианците и светлеещото небе. Трябва да ги накараме да повярват, че се махаме оттук. Може би ни считат за членове на някоя група ловци и ще си помислят, че сега ще бързаме да доведем нашите хора на помощ на нападнатите. Ще тръгнем в галоп на север, после ще свърнем на изток и описвайки дъга, ще се върнем обратно.
         — Моето мнение например е съвсем същото и ми се струва, че цялата работа ще свърши тъй, та неколцина червенокожи да загубят ушите си. Твоят томахок например свърши вече добра работа.
         — И въпреки всичко двамата индианци не са мъртви! — отвърнах му спокойно.
         — Не са ли? Какво искаш да кажеш например?
         — Само ги зашеметих с томахока.
         — Само ги зашемети? Ти да не си откачил? Само да зашеметиш индианец, когато ти е попаднал тъй удобно под секирата! Пак ще си имаш работа с тях.
         — Въпреки всичко си имам причини за моето поведение. Вярвам, че поне една от тях можеш да разбереш.
         — Не, нито една, Чарли. Предполагам, че са били двамата вождове, а тъкмо те не бива да бъдат щадени.
         — Някога бях техен пленник. Имаха възможност да ме убият, но не го сториха. Нямаше как — възнаградих милосърдието им с неблагодарност, като избягах от тях. Ето защо преди малко вложих в удара си и хвърлянето на томахока само половината си сила.
         — Не ми се сърди, Чарли, но това е била например потресаваща глупост от твоя страна. Е, да, де тези типове да се покажеха поне благодарни! Обаче те най-много да рекат, че Поразяващата ръка не е имал достатъчно сила в десницата си, за да обработи кратуната на един червенокож както му се полага. Но надявам се, поне огънят да е поправил твоята грешка.
         По време на този разговор ние се носехме един до друг в галоп през прерията. Старата кобила на Марк работеше с дългите си крака тъй усърдно, че не изоставаше от моя мустанг, и наистина бяха изминали само броени минути, когато отново се добрахме до линията, и то на такова място, което отстоеше може би на около миля източно от спрелия влак. Тук вързахме конете и се запромъквахме покрай релсите към мястото на нападението.
         Въздухът беше изпълнен със силната миризма на изгоряло, а необятната равнина бе покрита с фина пепел. Лекият ветрец повдигаше пепелта и я вкарваше в дихателните ни органи, тъй че беше много трудно да потиснем надигащата се кашлица, която можеше да ни издаде. Фарът на локомотива се виждаше ясно. Не се забелязваха никакви червенокожи нито от едната, нито от другата страна на железопътния насип. Приближихме се пълзешком. Вгледах се по-внимателно и ето ти на, беше станало каквото бях предполагал — те лежаха все още там, където се бяха изпокрили от огъня — под вагоните. Вероятно не се решаваха да се измъкнат оттам, за да не се изложат на куршумите на белите.
         В този миг ми хрумна една идея. Изпълнението й беше трудно, но сигурно щеше да има поразителен ефект.
         — Марк, върни се при конете, за да не ги отмъкнат индианците! — подканих приятеля си.
         — Pshaw! — обади се той. — Те са радостни, че са си намерили сигурно убежище.
         — Но аз ще ги прогоня оттам.
         — С карабината „Хенри“?
         — Не.
         Обясних му плана си и той кимна доволно.
         — Well, Чарли, дошла ти е много правилна мисъл, още повече като ме уверяваш, че си запознат с чарковете на този локомотив. Само гледай бързо да се метнеш горе, та по време на скока ти да не те перне някой куршум! Аз например ще бъда налице с конете в най-подходящия момент… хи-хи-хи-хи, после ще се втурнем сред тях като бизон сред койоти!
         Безухия се оттегли назад. Аз обаче продължих да пълзя, прилепен плътно до земята, с нож между зъбите, за да бъда готов за отбрана, в случай, че бъда изненадан. По този начин незабелязано достигнах мястото, където горе на насипа бе спрял локомотивът. Големите колела и моята ниска позиция ми пречеха да видя дали и под локомотива имаше индианци. Запълзях нагоре по насипа, а после с два бързи скока се метнах на „Огнения кон“.
         Под мене проехтя силен вик. Сложих ръце на лостовете и в следващия миг влакът потегли назад. Разнесоха се викове на болка и уплаха от много гърла. След като изминах около тридесетина метра, дадох контрапара.
         — Куче! — чу се вик съвсем наблизо и някаква човешка фигура с нож в ръка се опита да се метне горе при мен.
         Беше белият. Един здрав ритник в гърдите отново го запрати на земята.
         — Насам, Чарли! — долових в момента виковете на Марк. — Бързо, бързо!
         Вляво от мен изникна Безухия на своята Тони, хванал в ръка юздата на моя кон, докато с другата ръка се отбраняваше срещу двама червенокожи. Пред мен пък бягаха индианците, които не бяха наранени от колелата, и то в посоката, където преди бяха стояли конете им. Разбира се, те не можеха и да се надяват, че въпреки огъня животните все още щяха да са на същото място.
         Спрях машината, скочих на земята и се втурнах към Марк. Двамата индианци, с които се бе счепкал моят спътник, ме бяха забелязали след виковете му. Избягаха. Метнах се на моя мустанг и скоро се озовахме сред най-гъстите редици на бягащите неприятели. Това не беше чак толкова опасна постъпка, както може би ще се стори на пръв поглед. Индианците бяха обзети от неописуем ужас, а пък щом забелязаха, че и конете им са изчезнали, се пръснаха във всички посоки като стадо плашлив дивеч, сред което се е врязала хайка ловджийски кучета.
         В този миг долових силния вик на Марк.
         — Damn it! Това е Фред Морган! Хей, сатана, на ти на тебе!
         Погледнах натам и на фона на отблясъците от пожара, на линията на хоризонта забелязах как Безухия замахна, за да нанесе страшен удар, обаче не улучи, понеже противникът му мигновено се наведе и после потъна в бягащата тълпа.
         Марк пришпори кобилата си и я накара да направи мощен скок, с който се озова сред бегълците. По-нататък не успях да проследя тази сцена, понеже пред мен се изпречиха няколко червенокожи, които ми отвориха доста работа, преди отново да обърнат гръб.
         Не ги преследвах. Достатъчно много кръв се беше проляла и можех да бъда сигурен, че след този урок на индианците и през ум няма да им мине да се върнат. Колкото бе възможно по-силно имитирах воя на койота, за да дам сигнал на Марк да се откаже от преследването, което нямаше да му донесе друго освен опасности. После подкарах бавно коня си към влака.
         Пътниците и работниците бяха слезли и докато машинистът изпускаше парата, търсеха убитите и ранените. Началникът на влака стоеше наблизо и ругаеше. Щом ме забеляза, той се нахвърли като бесен върху мен:
         — Откъде ти мина през ума да пипаш локомотива и да ни прогонваш червенокожите, които, нямаше накъде да мърдат и можехме да ги унищожим до крак?
         — По-полека, по-полека, човече! — махнах с ръка. — Радвай се, че си отидоха, защото много лесно можеше да стане тъй, че не те, ами вие да нямаше накъде да мърдате. Ти забърка вече достатъчно голяма каша!
         — Кой подпали прерията? — попита кратко чиновникът.
         — Аз.
         — Луд ли си? А посегна й на мен. Знаеш ли, че мога да те задържа и да те предам на Court of justice*?
         [* Court of justice (англ.) — съд, съдилище. — Б.нем.изд.]
         — Не, не го знам, но с удоволствие ти разрешавам да свалиш от коня Поразяващата ръка, да го затвориш в някой вагон и после да го предадеш на съда. Любопитен съм да видя как ли ще я свършиш тази работа.
         Изглежда, че Фанинг изпадна в известно затруднение.
         — Не взимай дословно думите ми, сър! Вярно е, че ти ни погоди глупав номер, но аз ти прощавам.
         — Благодаря, мистър Фанинг! Сърцето на човек се стопля тъй много от благодатно чувство, когато силните на тази земя проявяват похвална склонност към милост и снизхождение. Ами сега какво ще правите?
         — Какво друго, освен да наредя да поправят релсите и да продължа пътуването! Или трябва да очакваме второ нападение?
         — Не ми се вярва, сър. Твоят план за бойни действия бе тъй отлично замислен и проведен, че несъмнено на червенокожите ще им мине всякакво желание да се върнат.
         — Да не би да искаш да ми се подиграваш, сър? Няма да позволя подобно нещо. Нямам никаква вина, че бяха толкова многобройни и тъй добре подготвени за нашето нападение.
         — Нали ви го казах. Оглаласите отлично владеят оръжията си. Я погледни! От твоите шестнадесет работници и двадесет доброволци са убити не по-малко от девет. Аз не нося отговорността за това. А като си помислиш, че само ние двамата, моят приятел и аз, обърнахме в бяг целия отряд червенокожи, можеш горе-долу да си представиш как щяха да се развият събитията, ако ме беше послушал.
         Изглежда, Фанинг имаше голямо желание да ми противоречи. Но се бяха приближили и други хора, които ми дадоха право, и той попита твърде малодушно:
         — Ще останеш ли тук, докато потеглим?
         — Разбира се. Истинският уестман никога не върши работите наполовина. Залавяйте се на работа! Запалете няколко огъня, за да ви светят — наоколо има достатъчно много храсталаци, — и поставете няколко часови, макар че никак не е вероятно редманите отново да се върнат!
         — Няма ли да поемеш тази задача, сър?
         — Коя?
         — Грижата за постовете.
         — Нямам такова намерение. Достатъчно направих за теб, а ме очакват и други изморителни дни и нощи, докато ти отиваш към места, където ще можеш да си отпочинеш. Твоето познание по военно изкуство ще ти подскаже по какъв начин трябва да подредиш постовете.
         — Но ние нямаме толкова остро зрение и трениран слух като тебе!
         — Понапрегни си твоите, сър, понапрегни ги! После ще чуваш и ще виждаш също тъй добре, както и аз. Веднага ще ти дам доказателство за това. Хей, хора, я пазете тишина и се ослушайте ей там наляво! Чувате ли нещо?
         — Да — отговориха. — Приближава се някакъв конник. Сигурно е червенокож!
         — Pshaw! Наистина ли мислите, че един индианец ще се приближи с такава шумна езда, ако иска да ви нападне? Това е моят спътник и горещо ви препоръчвам да го посрещнете учтиво. Безухия не разбира от шега.
         Наистина беше Марк, който препускаше насам, и слезе от своята Тони с такова изражение, сякаш искаше да унищожи целия свят.
         — Чу ли моя сигнал? — попитах го аз.
         Той само кимна и се обърна към началника на влака.
         — Ти ли си човекът, който може да измисля такива чудесни бойни планове?
         — Да — потвърди Фанинг тъй безобидно, че аз трябваше да положа усилия да не се разсмея.
         — Well, сър, тогава да ти изкажа похвалата си, понеже моята стара кобила Тони има повече акъл в главата от тебе. Но от теб все пак може да стане нещо. Обаче гледай някой път да не те изберат за президент! Чакай тук, Тони, веднага се връщам!
         Добрият железничар остана толкова смаян, че явно не знаеше какво да каже. Но дори и да беше намерил някакви думи, нямаше да има към кого да ги отправи, понеже Безухия бе изчезнал в тъмнината на нощта. Размислих се какво ли е могло да накара моя Марк да изпадне в толкова лошо настроение и изводът, до който достигнах, беше, че единствената причина трябваше да се търси в срещата му с онзи Фред Морган. Във всеки случай той не беше никой друг, освен белия бандит, когото бях свалил с ритник от локомотива. Досещах се накъде се беше отправил Марк. Час по-скоро се канех и аз да сторя същото, но досега не бях намерил необходимото време. След няколко минути Марк се завърна. Междувременно се бях разположил на земята и на светлината на лумналите огньове наблюдавах приготовленията за възстановяването на релсовия път. Марк седна до мен. Физиономията му не беше станала по-дружелюбна, а напротив — изразяваше даже още по-силен гняв.
         — Е? — попитах го аз.
         — Какво „е“! — скастри ме той.
         — Мъртви ли са?
         — Мъртви ли? Смешно! Как може да умъртвиш индиански вождове, като ги почешеш по главите, за да не ги сърби? Знаеш ли какво казах преди малко на началника на влака?
         — Какво?
         — Че Тони има повече акъл в главата си от него.
         — И какво от това?
         — Ами можеш сам да се досетиш! Например Тони щеше да претрепе напълно Ка-во-миен и Ма-ти-ру, а не наполовина. Сега и двамата са изчезнали.
         — Радвам се!
         — Радваш ли се? Слушай, мисля, че е страшно жалко да оставиш двама такива негодници да избягат, и то след като скалповете им са ти били вече в ръцете!
         — Марк, споменах ти моите съображения, тъй че стига си ругал! Я по-добре ми кажи какво ти развали настроението толкова много.
         — Well, тъкмо това се канех да направя. Знаеш ли кого срещнах?
         — Фред Морган.
         — Egad*! Кой ти каза?
         [* Egad (англ.) — възклицание, изразяващо удивление. — Б.пр.]
         — Ти извика името му достатъчно силно, щом го позна.
         — Тъй! Не си спомням. Познай кой е този тип!
         Този въпрос и възбуденото поведение на стария ловец ме наведоха на една мисъл.
         — Да не би да е убиецът на твоята жена и дете?
         — Да, точно той!
         Аз подскочих.
         — Невероятно! И не го ли спипа?
         — Измъкна ми се мерзавецът. Офейка подлецът вдън гори тилилейски! О, от гняв ми идва просто да си откъсна ушите, стига да ги имах все още!
         — Но аз видях как бързо го последва с коня си сред индианците!
         — Нищо не помогна. Не го зърнах повече. Може би се е хвърлил на земята и аз съм преминал с кобилата покрай него. Но ще ми падне в ръцете! Трябва да го намеря! Конете избягаха, тъй че ще можем да се ориентираме по отпечатъците от човешките стъпки.
         — Трудна работа. Вярно, че следите от някой бял се различават твърде добре от дирите на червенокожия, но дали навсякъде ще има такъв терен, който изобщо да позволи различаването на човешки стъпки?
         — Прав си, Чарли. Но какво друго да направя?
         Бръкнах в джоба си и извадих двете торбички и книжата, намерени от мен в седлото на коня на белия.
         — Може би тук ще открием някаква опорна точка — казах аз.
         С тези думи отворих торбичките. Съвсем близо до нас гореше един от огньовете. Светлината му падна върху съдържанието им и в същия миг нададох вик на изненада.
         — Камъни, истински скъпоценни камъни, диаманти! Марк, в ръцете си държа цяло богатство!
         Откъде ли беше взел този бандит скъпоценните камъни и по какви ли пътища бяха попаднали заедно с него в дивата савана? Едно бе сигурно, едва ли се беше сдобил с тях по законен начин и мое задължение бе да издиря истинския им собственик.
         — Диаманти! ’s death! — възкликна моят спътник. — В торбичките, които измъкна от кобурите на испанското седло на онзи кон? Я ми ги покажи! Аз например през целия си живот не съм имал щастието да държа в ръцете си толкова скъпоценни земни късчета.
         Подадох му ги.
         — Бразилски са — казах аз. — Ето, погледни ги!
         — Хмм, колко странни същества са хората! Та това са само камъчета, дори не е някой истински хубав метал. Нали, Чарли?
         — Въглерод, Марк, само въглерод!
         — Въглерод или въглища — все ми е едно! За всички тези джунджурии не бих си дал доброто старо пушкало. Какво ще го правиш този боклук?
         — Ще го предам на законния му собственик.
         — Ами кой е той?
         — Не знам, но навярно ще разбера, понеже такава чувствителна загуба не се понася тихомълком, ами се разгласява чрез всички вестници.
         — Хи-хи-хи-хи! Тогава ще трябва утре да си купим някои вестник. Нали, Чарли?
         — Може би няма да е необходимо. Възможно е да намерим някакво разяснение в тези книжа.
         — В такъв случай ги прегледай например веднага!
         Така и направих. Намерих две много хубави карти на Съединените щати и едно писмо без плик. То гласеше:

         Дата…
         Галвестън

         Скъпи татко!
         Имам нужда от теб. Ела колкото е възможно по-бързо, незабавно; независимо от това, дали ти се е удал ударът с диамантите, или не! Във всички случаи ще станем богати. В средата на март ще ме намериш в Сиера Бланка, и то там, където Рио Пеняско се влива в Рио Пекос. Останалото ще научиш устно.
         Твой Патрик

         Датата над „Галвестън“ беше откъсната. Следователно не можеше да се определи кога беше писано писмото. Но така или иначе то бе много важно за мен. Посочваше ми, че Сиера Бланка е истинската цел на Морган, докато самият Морган бе метнал индианските вождове, че ще се срещне със сина си в Мексико.
         Прочетох на Марк тези редове.
         — Behold! — каза той, щом свърших. — Вярно е, защото синът на Морган се казва например не как да е, ами Патрик, и тъкмо тези двамата ми липсват от моите десетима, които трябваше да очистя. Но я ми кажи кой приток на Рио Пекос се споменаваше?
         — Рио Пеняско.
         — Знаеш ли го?
         — Горе-долу.
         — Тогава ти си човекът, който ми трябва. Искахме да отидем в Тексас и Мексико, но между другото ще можем да се поотбием малко по-надясно. Всъщност исках да отида там само защото например си мислех, че там ще открия моите хора. Но тъй като те са толкова любезни да ни кажат на кое друго място да ги търсим, бих бил цял глупак, ако ги лиша от възможността да видят Безухия с неговата Тони. Ще дойдеш ли с мен, ако утре призори не намерим никаква следа от Фред Морган?
         — Разбира се. Той ми трябва и на мен, понеже от него най-сигурно мога да разбера, чии са тези скъпоценни камъни.
         — Тогава прибери пак всички тези неща! Идеята ти да ги вземеш беше добра. А сега нека да видим какво правят железничарите!
         Началникът на влака бе последвал съвета ми и беше поставил часови. Със съвместни усилия работниците и железничарите поправяха повредените релси. Някои от пътниците стояха наоколо и гледаха, други пък се занимаваха с труповете на убитите или поглеждаха към нас двамата, без да посмеят да смутят разговора ни. В момента, когато се изправихме, неколцина от тях се приближиха, за да ни изкажат благодарността си за нашата намеса. Те бяха по-разбрани хора от началника на влака и ни попитаха дали биха могли да дадат израз на благодарността си под формата на някакъв подарък. Помолих ги да ни разрешат да купим от тях барут, олово, тютюн, хляб и кибрит, в случай че разполагат с тези неща. Веднага всеки от тях извади нещо от своите запаси, тъй че се снабдихме с предостатъчно големи количества от желаните стоки. Не успях да накарам тези хора да приемат каквито и да било пари — отказът им бе категоричен.
         Така измина краткото време, необходимо за поправката. Инструментите бяха прибрани, началникът на влака се приближи до нас и ни попита:
         — Мешърз, няма ли да се качите и вие? С удоволствие ще ви взема с нас, докъдето ви се пътува.
         — Благодаря, сър! Оставаме тук — отказах му аз.
         — Както искате. Ще трябва да докладвам за днешните събития и няма да забравя да отдам полагаемата ви се чест. Несъмнено няма да закъснее някое възнаграждение.
         — Много мило от твоя страна, но няма да имаме полза, понеже няма да останем в тази страна.
         — Тогава още един въпрос: кому принадлежат оръжията, които пленихме тук?
         — Според закона на саваната цялото имущество на победения принадлежи на победителя.
         — Ние победихме, следователно имаме право да вземем от индианците всичко, каквото носят по себе си. Хора, прибирайте! Та нали всеки от нас трябва да притежава по някакъв спомен от днешната битка!
         В този момент до него се приближи Марк.
         — Сър, ще ни покажеш ли индианеца, когото ти си победил или убил?
         Фанинг го погледна с известно смайване.
         — Какво искаш да кажеш?
         — Ако си убил някого, можеш да вземеш неговите лични вещи, но иначе не!
         — Марк, не им разваляй удоволствието — обърнах се към моя спътник, — ние нямаме никаква нужда от тези предмети.
         — Щом мислиш така, нямам нищо против. Но не се докосвайте до скалповете им!
         — Вземете също и убития кантонер, който лежи ей там! — добавих аз. — Това е ваш дълг!
         Нямаше как да не изпълнят това желание. Взеха на мъртвите индианци оръжията и другите лични вещи. После натовариха мъртвите бели в един вагон, последва кратко сбогуване и влакът тръгна. Известно време все още долавяхме отслабващия грохот на колелата му, след това отново останахме сами сред необятната притихнала савана.
         — Ами сега, Чарли? — попита Марк.
         — Ще спим.
         — Не мислиш ли, че индианците ще се върнат, след като тези храбреци си отидоха?
         — Ако не веднага, все пак по-късно ще се появят, най-малкото за да погребат своите мъртъвци.
         — А освен това например бих се учудил, ако Фред Морган не се върне поне да се опита да си намери коня и скъпоценните камъни.
         — Възможно, ала не е вероятно. Кой ще ти търси кон, побягнал от пожар? А на всичко отгоре нали знае, че освен железничарите тук има и други хора, пред които не трябва да се мярка, ако не иска да се изложи на най-голяма опасност.
         — Морган ме позна също тъй добре, както и аз него, и страшно бих се учудил, ако не изпитва желанието да ми тегли куршума или да ме наръга с нож.
         — Ще трябва да изчакаме. Поне засега сме в безопасност. Въпреки всичко можем да се отдалечим от линията на по-голямо разстояние, за да сме сигурни, че никой няма да ни безпокои.
         — Добре! И тъй — напред!
         Джорокс се метна на коня си. Аз се качих на моя мустанг и изминахме около една английска миля в северна посока. После спряхме. Аз спънах мустанга си, Марк пусна Тони да пасе, а след това се завихме с одеялата си.
         Бях действително много изморен и скоро заспах. След време на сън ми се стори, като че ли долових шума от преминаването на влака от изток на запад, но не се събудих напълно и отново се унесох.
         Когато отворих очи и се измъкнах от одеялото, бе още ранно утро, но въпреки това Марк седеше вече пред мен и с наслаждение пушеше една от пурите, които бяхме получили вчера вечерта.
         — Good morning*, Чарли! Наистина има разлика между този тютюн и твоя патент, по който изработваш пурите си ей там под седлото. Вземи си и ти една, а после да се залавяме на работа! Ще трябва да отложим закуската, докато намерим вода.
         [* Good morning (англ.) — Добро утро! — Б.пр.]
         — Стига само скоро да се натъкнем на вода. Би било много хубаво и за нашите животни, които и без това нямат достатъчно храна. Впрочем мога да си пуша пурата и на коня.
         След тези думи аз си запалих една пура и развързах мустанга си.
         — Как ще яздим? — попита Марк.
         — Оттук до мястото, където беше спрял влакът, ще яздим, описвайки спирала. По такъв начин няма да ни се изплъзне никаква следа.
         — Но няма да сме един до друг, нали?
         — Не. Ще оставим достатъчно разстояние между нас. Напред!
         След пожара във фината пепел от изгорялата трева краката на бягащите оглаласи сигурно бяха оставили ясни следи и тогава дирята е била съвсем лесна за разчитане. Но през нощта вятърът тъй беше разнесъл пепелта, че сега не си личеше абсолютно нищо. Така че ние се добрахме до целта си без никакъв успех.
         — Забеляза ли нещо, Чарли? — осведоми се Марк.
         — Не.
         — Аз също. По дяволите този вятър, дето се появява тогава, когато например никому не трябва! Ако не беше намерил писмото, наистина нямаше да знаем какво да правим.
         — Да тръгваме към Рио Пекос!
         — Well! Но нека преди туй покажа на червенокожите на кого дължат вчерашното удоволствие.
         Докато аз слязох от коня и се излегнах на насипа, Безухия се залови със своята работа, в която нямах желание да участвувам, и не след дълго мъртвите индианци лежаха един до друг с отрязани уши в ръцете.
         — А сега да тръгваме! — каза Марк. — До най-близкия поток ни очаква продължителна езда и аз съм любопитен кой ще я понесе по-добре — твоят мустанг или моята стара Тони.
         — Твоят кон има малко по-лек товар от моя.
         — Е да, Чарли, ще носи по-малко човешко месо, но затова пък повече акъл. Слушай, приятелю, нямам никаква вина, че този Фред Морган офейка. Но че ти не пречука както трябва двамата вождове, ще ти простя например едва тогава, когато ми помогнеш да заловя двамата Морган!


         3.
         Вода! Вода!

         Между Тексас, Ню Мексико и Индианската територия*, или с други думи, между крайните възвишения на планините Озърк и Сиера Гуадалупе, заобиколена отвред от планински върхове, обграждащи горното течение на Рио Пекос, на Канейдиън и изворите на Ред Ривър, Брасос и Колорадо, се простира обширната и страшна област, която би могла да бъде наречена „Сахара на Съединените щати“.
         [* Индианска територия — сегашният щат Оклахома. — Б.пр.]
         Пустинни райони, покрити със сух нажежен пясък, се редуват с голи, напечени от слънцето скали, които не са в състояние, да дадат и най-мизерните условия за съществуване дори и на най-оскъдната растителност. Студената нощ настъпва рязко и следва без преход горещината на деня. В мъртвата еднообразна пустиня не се среща нито някоя планина, нито пък зеленееща се долина, както е, да речем, в Сахара. Никъде няма и един кротък извор, чиято живителна влага да предизвика появата на малък оазис. Липсва напълно даже и степта, която е преходна зона между обраслите с гъсти гори планински склонове и безжизнената пустиня. Окото навсякъде забелязва озъбена смъртта в нейния най-ужасен вид. Само тук-таме расте — един господ знае от каква сила посаден и запазен — по някой самотен жилав мескитов храст, сякаш за подигравка на погледа, копнеещ за каква да е зеленина. От време на време може да се срещне и един вид див кактус, растящ поотделно, на групи или пък нагъсто покрил обширни площи, без да е възможно да се обясни неговото съществуване. Но нито мескитовият храст, нито кактусът предлагат някаква радостна и освежителна гледка. Цветът им е сиво-кафяв, а формата — грозна. Покрити са с гъст слой прах и тежко и горко на коня, непредпазливо насочен от ездача си в подобен кактусов оазис! Острите като игли, стоманено твърди бодли така ще изранят краката му, че никога повече няма да може да ходи. Ездачът трябва да се откаже от него и ако не го убие, той несъмнено ще загине от окаяна смърт.
         Въпреки всички ужаси на тази пустиня човекът все пак е дръзнал да навлезе в нея. През нея минават пътища в различни посоки — към Санта Фе и форт Юниън, към Пасо дел Норте и на юг към богатите на вода прерии и гори на Тексас. Но при думата „път“ човек не бива да си представя пътища в смисъла на прокарваните транспортни артерии от пътното строителство на цивилизованите страни. Понякога набързо прекосяват пустинята самотни ловци и следотърсачи, групи от големи смелчаци или индиански отряди със съмнителна цел и поведение. Понякога се чува скърцането на кервани от волски каруци, бавно пълзящи през безутешната пустош, обаче истински път няма, няма дори й онези коловози, отстоящи на четвърт час път един от друг, които се срещат в Люнебургската равнина или в пясъците на Бранденбург. Тук всеки язди или пътува по свой собствен път, докато земята му предлага и най-малките признаци, от които може да разбере, че все още се движи в желаната посока. Но постепенно тези признаци изчезват дори и за най-силно развитото зрение и оттам нататък хората са се погрижили да обозначат посоката с колове, забити в земята на определено разстояние един от друг.
         И въпреки това пустинята взима своите жертви, които в съотношение с размерите на тази пустош са далеч по-многобройни и ужасни от жертвите на африканската Сахара и азиатската Шамо. Край и по споменатите пътища лежат човешки скелети, животинска мърша, конски седла, различни части от волски коли и други всяващи ужас останки и разказват истории, които наистина слухът не може да чуе, но пък толкоз по-ясно могат да бъдат разбрани от окото. А високо в небето над тях се реят лешоядите, които с обезпокояваща упоритост следят и най-малкото раздвижване долу в пясъците, сякаш знаят, че сигурната плячка няма да им се изплъзне.
         А как се казва тази пустиня? Жителите на заобикалящите я земи й дават различни имена — ту английски, ту френски или испански. Но тя е известна надлъж и нашир като Ляно Естакадо*, заради забитите колове, с които се обозначават пътищата през нея…
         [* Ляно (исп.) — гола равнина. Естакадо — „размерен“ с колове. — Б.нем.изд.]
         В посока на изворите на Ред Ривър към Сиера Бланка яздеха двама мъже, чиито коне изглеждаха страшно много отпаднали. Нещастните животни бяха станали само кожа и кости, имаха клюмнал вид на птица, която ще намерят на следващото утро мъртва в кафеза, и тъй бавно влачеха безсилните си крайници, спъвайки се на всяка крачка, сякаш всеки миг щяха да рухнат на земята. Очите им бяха потъмнели, сухите им езици висяха между отпуснатите устни и въпреки палещата жега по цялото им тяло не се забелязваше нито капчица пот, нито пък по устата им каквато и да била следа от пяна, един признак, че освен кръвта, сгъстена от жаркото пустинно слънце, в телата им нямаше вече никаква друга влага.
         Двата коня бяха Тони и моят мустанг и следователно ездачите едва ли можеха да бъдат други хора, освен дребосъка Марк и аз.
         Вече пет дни яздехме през Ляно Естакадо, където отначало само тук-там намирахме по малко вода. Сега обаче надлъж и нашир нямаше никакви признаци на влага и аз не можех да се отърся от натрапчивата мисъл, колко практично би било пренасянето на камили в тази пустиня. Дойдоха ми на ум думите на Уланд:

         Конете чувстваха се вече толкоз зле,
         че ездачите замалко да ги метнат на своите рамене.*
         [* Из „Швебише кунде“. — Б.пр.]

         Но даже и иначе да би било възможно, в момента, не можеше и да се мисли за изпълнение на казаното в последния стих, понеже ездачите се намираха в същото безнадеждно състояние, както и техните животни.
         Дребният съсухрен Марк се беше отпуснал на врата на кобилата си, сякаш някакво щастливо обстоятелство го крепеше все още на коня. Устата му беше отворена, а очите му имаха онзи втренчен, безжизнен поглед, по който можеше да се познае скорошното настъпване на пълно безразличие. Аз самият чувствах клепачите си тежки като от олово. Устата ми бе тъй пресъхнала, сякаш всеки звук, излязъл от нея, би ми раздрал или разкъсал гърлото, а в жилите ми като че течеше разтопен метал. Имах усещането, че нямаше да измине и час и ние щяхме да се строполим от конете си, оставайки да лежим на земята в предсмъртни мъки.
         — Во… да! — простена Марк.
         Повдигнах глава. Какво ли да му отговорех? Предпочетох да си замълча. В този момент конят ми се препъна и застана неподвижно. Какви ли усилия не положих, но нищо не бе в състояние да го помръдне. Старата Тони незабавно последва примера му.
         — Слизай! — обадих се аз, като всеки звук причиняваше болка на гласните ми струни. Имах чувството, сякаш пътят от белите ми дробове до устните бе посипан с хиляди иглички.
         Смъкнах се бавно от коня, взех юздите и се заклатушках напред. Освободен от товара си, той ме последва с провлачена крачка. Марк започна да тегли поводите на своя Росинант, но очевидно бе по-изтощен и от мен. Той се олюляваше и заплашваше при всяка крачка да падне на земята. Продължихме да се влачим тъй може би около половин английска миля, докато зад гърба си чух шумна въздишка. Огледах се. Моят добър Марк лежеше на пясъка със затворени очи. Приближих се, седнах до него, но останах тих и безмълвен, понеже никакви приказки не можеха да променят положението ни.
         Нима така щеше да завърши животът ни, тук ли щеше да бъде краят на моите странствания? Помъчих се да помисля за родителите си, за моите братя и сестри у дома, в далечна Германия, помъчих се да събера мислите си за молитва — напразно, защото мозъкът ми просто вреше. Бяхме станали жертва на неприятна случайност. Преди два дни мустангът ми се беше спънал и оттогава куцаше, тъй че пътуването през Ляно ни беше отнело значително повече време от предвиденото. На всичко отгоре днес внезапно установих, че коловете, служещи за пътепоказатели, се отклоняваха от вярната посока. Следователно в случая бе приложен онзи ужасно жесток трик, който бе струвал вече живота на немалко хора.
         Често от Санта Фе се спускат групи от златотърсачи и се отправят към Пасо дел Норте. Някои от тези хора, имали щастие в мините и златните находища на Калифорния, решават да се отправят на изток с плодовете на своя труд. Те са принудени да прекосят Ляно Естакадо и тъкмо тук ги дебне страшна опасност.
         Хора, които не са имали късмет в мините и са изгубили желание за всяка почтена работа, пропаднали негодници, отритнати от обществото на източните щати, представители на какви ли не видове човешка поквара, се събират край Естакадо, за да издебват златотърсачите. Но тъй като последните са най-често яки и калени мъже, изпитали смелостта си стотици пъти в борба с неволята и какви ли не опасности, безспорно е твърде рисковано да се счепкаш с тях. Ето защо разбойниците, наричани стейкмани, т.е. хора, забиващи колове, или още Лешоядите на Ляно, са измислили един трик, който едва ли има равен на себе си по жестокост и пъкленост — изваждат от земята пътеуказващите колове и ги забиват в друга посока, тъй че нищо неподозиращите пътници, незапознати с местността, биват отвеждани в най-ужасните краища на пустинята и натиквани право в ръцете на смъртта. Хората загиват от жажда и глад. По този начин престъпниците с лекота присвояват имуществото на мъртъвците, а костите на стотици хора остават да се белеят под палещите лъчи на слънцето в глухата усамотеност на пустинята, докато техните близки и роднини напразно очакват завръщането на търсачите на щастие у дома и до края на живота си не научават нищо повече за участта им.
         Досега бяхме следвали доверчиво коловете и едва днес към обед забелязах, че ни водеха в погрешна посока. При изтощеното си състояние не ми бе възможно да кажа кога се бяхме отклонили от вярното направление. Ето защо не бе разумно да се връщаме, още повече че в нашето положение всяка минута ни беше скъпа. Марк не бе в състояние да продължи, а и аз може би щях да се придвижа най-много една миля напред, и то ако напрегнех силите си до краен предел. Едно беше сигурно: ако някое щастливо стечение на обстоятелствата не ни се притечеше на помощ, което трябваше да стане скоро, ние се намирахме вече в гроба си, макар да бяхме все още живи.
         Ето че в този миг над нас проехтя остър дрезгав крясък. Погледнах нагоре и съзрях един лешояд, вдигнал се очевидно съвсем скоро от земята, и то отнейде наблизо. Той описа над главите ни кръг, сякаш вече ни считаше за своя съвсем сигурна плячка. Несъмнено недалеч от нас се намираше някоя жертва на пустинята или на стейкманите. Огледах се наоколо, за да открия някакви следи от нея, ако имаше такива.
         Въпреки че слънчевият зной и треската пълнеха кръвоносните съдове на очите ми с кръв, тъй че те ме боляха и се опитваха да откажат да ми служат, аз все пак забелязах на разстояние от около хиляда крачки няколко точки, които не можеха да бъдат нито камъни, нито пък неравности на почвата. Взех карабината „Хенри“ и положих усилия да се приближа.
         Не бях изминал и половината от разстоянието, когато различих три койота, а малко по-надалеч от тях и няколко лешояда. Животните седяха около някакво тяло, което не можеше да се разпознае твърде добре. Сигурно беше някакво животно или човек, във всеки случай някое живо същество, което все още не беше умряло, понеже в противен случай тези лакоми животни отдавна щяха да си поделят трупа. Същевременно присъствието на койотите ме изпълни с нова надежда, защото тези животни не могат да издържат дълго без вода и не смеят да навлизат надалече в негостоприемната пустиня. Впрочем трябваше да видя какво беше наобиколеното от тях тяло и вече повдигнах крак, за да продължа, когато ми хрумна една мисъл, която ме накара бързо да приготвя карабината си за стрелба.
         Не след дълго щяхме да умрем от жажда. Наоколо нямаше вода. Но не можеше ли кръвта на тези животни поне донейде да ни подкрепи? Прицелих се, обаче моята отпадналост и треската караха дулото на карабината ми да играе с по няколко сантиметра насам-натам. Ето защо коленичих на едното си коляно, подпрях лакът на другото и вече имах опора за сигурен изстрел.
         Натиснах спусъка веднъж, дваж и два койота се търколиха на пясъка. Тази гледка ме накара да забравя изтощението си и с бързи крачки се затичах натам. Единият от койотите бе улучен в главата, но другият изстрел е бил толкова лош, че би трябвало да се срамувам от него до края на живота си, ако не се намирах в такова отпаднало състояние. В момента, когато второто животно бе скочило на крака, куршумът бе раздробил предните му два крака, тъй че сега то се въргаляше из пясъка и виеше.
         Веднага извадих ножа си, прерязах на първия койот вратната артерия, прилепих устни до това място и засмуках кръвта с такава ненаситна жажда, сякаш пиех от нектара на боговете от Олимп. После взех от колана си кожената чаша, напълних я догоре и пристъпих към човека, който лежеше наблизо като умрял. Беше негър и щом погледът ми се спря на лицето му, което в момента не беше черно, а имаше някакъв мръсен тъмнопепеляв цвят, за малко щях да изпусна чашата от изненада.
         — Цезар!
         При този вик негърът понадигна клепачите си.
         — Вода! — простена той.
         Коленичих край него, повдигнах горната част на тялото му и поднесох чашата към устните му.
         — Пий!
         Той отвори уста, обаче пресъхналото му гърло едва-едва успяваше да преглъща и затова измина доста време, докато му налея между зъбите цялата отвратителна течност. После той отново се отпусна назад.
         Вече трябваше да помисля и за Марк. Съвсем съзнателно бях използвал най-напред кръвта на убития койот; защото тя скоро щеше да се съсири, докато за ранения койот тази опасност не съществуваше.
         Приближих се до другото животно. Макар че хапеше около себе си като бясно, аз го сграбчих за врата и го помъкнах към Безухия. Там го притиснах към земята тъй, че да не може да шава, доубих го и разрязах артерията му.
         — Марк, ето пий!
         Моят спътник лежеше на земята напълно безчувствен, обаче при тези думи се надигна.
         — Да пия ли! О-о!
         Грабна трескаво чашата и я изпразни на един дъх. Взех я от ръката му и я напълних отново. Марк пак я изпи.
         — Кръв, пфуй…! А-а, бррр… Ама е по-хубава, отколкото човек би могъл да си помисли!
         Изцедих между зъбите си малкото все още останали капки и после скочих на крака. Избягалият трети койот се беше върнал и въпреки присъствието на негъра, се беше нахвърлил върху другаря си, убит най-напред. Отново грабнах карабината си, промъкнах се по-наблизо и го застрелях. С помощта на неговата кръв чернокожият си възвърна съзнанието и отново бе в състояние да се движи.
         Пътешественикът нерядко има срещи, които не могат да не изглеждат направо поразителни — едно такова чудо бе и сегашната ми среща с този негър, когото познавах много добре. Няколко дни бях гост в дома на неговия господар, бижутера Маршъл от Луисвил, и тогава обикнах верния, винаги весел чернокож слуга. Двамата сина на бижутера предприеха заедно с мен лов из планините Къмбърланд*, а после ме придружиха до Мисисипи. И двамата бяха великолепни младежи, чиято компания ми беше доставила удоволствие. Как ли бе попаднал сега Цезар в Ляно Естакадо?
         [* Намират се в Тенеси. — Б.нем.изд.]
         — Цезар, вече по-добре ли си? — попитах го аз.
         — По-добре, твърде по-добре, съвсем по-добре!
         Той се изправи и изглежда, че чак сега ме позна.
         — Масса, съм ли туй възможно? Масса Чарли, кой съвсем много голям ловец! О, негър Цезар съм радостен да срещне масса, понеже масса Чарли спаси масса Бърн, който иначе мъртъв, съвсем много мъртъв.
         — Бърнард? Къде е той?
         — О, къде съм масса Бърн? — Той се огледа и посочи на юг. — Масса Бърн сме там! О, не, не, там… или там… или там!
         При тези думи той се въртеше около собствената си ос и показваше на юг, на запад, на север и на изток. Добрият Цезар сам не можеше да каже къде се намира неговият млад господар.
         — Какво прави Бърнард тук в Ляно Естакадо?
         — Какво правят? Цезар не знаят туй, понеже Цезар не виждат масса Бърн, кой тръгнал с всички друг масса.
         — С какви хора е потеглил на път?
         — Хора съм ловци, съм търговци, съм… о. Цезар не знаят всичко!
         — Къде искаше да отиде?
         — Към река Пекос, после във Франциско при млад масса Алън.
         — Значи Алън е във Франциско?
         — Масса Алън съм там, купува много голям злато за масса Маршъл. Но масса Маршъл нямат вече нужда от злато, защо масса Маршъл съм мъртъв.
         — Нима мистър Маршъл е умрял? — запитах учудено, понеже по време на посещението ми бижутерът беше здрав и бодър.
         — Да, ама не мъртъв от болест, а от убийство.
         — Убиха ли го? — възкликнах ужасен. — Кой?
         — Убиец дошли през нощта, забиват нож в гърди на масса Маршъл и вземат всичко скъпоценен камък, бижу и злато, кое принадлежало масса Маршъл. Кой бил убиец и накъде отишъл, не знаят шериф нито съд, туй знаят само детектив, масса Бърн също и Цезар.
         — Кога се случи това?
         — Било преди много ден, преди много седмица. Масса Бърн съм станал съвсем много беден. Масса Бърн пишат на масса Алън в Калифорн, ама не получат отговор, и затуй сега първо хванат убиец и после отидат в Калифорн, за да търсят масса Алън.
         Новината, която чух току-що, бе наистина ужасна. Убийство с грабеж бе разрушило щастието на това добро семейство. Бащата бе убит, а двамата му сина бяха понесли тежки материални загуби. Бяха изчезнали най-скъпоценните им бижута, макар и навярно да не беше откраднато всичко, нито пък всичкото злато, което притежаваха, както беше казал негърът. Неговото преувеличаване бе, разбира се, напълно простимо. Неволно се сетих за диамантите, които бях отнел на Фред Морган и все още носех у себе си. Но какво ли бе накарало престъпника да напусне Луисвил и да се отправи в прерията?
         — По кой път минахте? — продължих да го разпитвам.
         — От Сент Луис до форт Скот и после през много реки и планини, масса. Цезар пътувал, яздил, ходил чак до голям страшен пустиня Естакадо, къде никой вече не намерил вода. Тогава кон и Цезар изтощили, тогава кон и Цезар имал жажда огромен кат Мисисипи, тогава Цезар паднал от кон, кон продължил върви. Цезар останал лежи. Цезар бил в съвсем страшно голям беда и все по-умирал от жажда, докато дошъл масса Чарли и дават Цезар кръв в уста. О, масса спасят масса Бърн и Цезар тъй много обичат масса Чарли, тъй голям кат цял свят и цяла земя.
         Несъмнено това беше такова желание, за чието изпълнение можех да имам засега съвсем слаба надежда. Не знаех откъде идваше това упование на негъра и също тъй не знаех дали ще успея да го оправдая. Въпреки всичко продължих да разпитвам:
         — Колко голяма беше вашата група?
         — Съвсем много голям, масса — девет мъже и Цезар.
         — Коя беше най-близката ви цел?
         — Цезар туй не знаят. Цезар винаги яздят отзад и не чуват какво много масса говорят.
         — Ти имаш нож и сабя. Всички ли бяха въоръжени?
         — Да, много пушка и карабина, и нож, и пищов, и револвер.
         — Кой ви беше водач?
         — Тоз човек се казвал Уилямс.
         — Я си спомни добре в каква посока яздехте, когато ти падна от коня!
         — Не знае вече. Насам, натам, не, натам!
         — Кога беше това? По кое време на деня?
         — Скоро щяло свечери и… а, о, сега Цезар знаят — масса Бърн яздят точно към слънце, кога Цезар падат от кон.
         — Добре! Ще можеш ли да вървиш?
         — Цезар тичат кат елен. Кръв добро лекарство за жаден човек.
         Наистина, това необичайно питие ме беше освежило дотолкова, че треската ми бе изчезнала, а и застаналият до мен Марк чувстваше същата щастлива промяна. Той се беше приближил, за да слуша разговора ни, и изглеждаше далеч по-добре, отколкото преди пет минути.
         Отрядът, с който е пътувал Бърнард Маршъл, несъмнено е бил също тъй изтощен, както и ние, иначе доблестният младеж сигурно не би изоставил верния си слуга. Може би жаждата и треската са го били съсипали така, че не е могъл да владее повече нито мислите, нито сетивата си. Последните сведения на Цезар ме накараха да предположа, че Бърнард Маршъл е яздил в нашата посока — на запад. Но как да се добера до него, как да му помогна, когато и ние самите се нуждаехме от помощ толкова много, а не ни беше възможно да използваме конете си!
         Колкото и да си блъсках главата, не ми идваше никаква спасителна идея. Отрядът не можеше да бъде далеч, въпреки че наоколо не се забелязваше никаква следа от него.
         Обърнах се към Марк.
         — Остани тук при конете! Може би ще се посъвземат дотолкова, че по-късно ще им бъде възможно да изминат още една миля. Не се ли върна до два часа, тръгни бавно по следите ми!
         — Добре, Чарли, няма да стигнеш кой знае колко надалеч, понеже тази малка глътка койотска кръв едва ли ще ни държи бодри например дълго време.
         Огледах внимателно земята и разбрах, че от мястото, където беше лежал Цезар, дирята му водеше на север. Последвах я и след около десетина минути достигнах до едно място, където от изток на запад преминаваха следите на десет коня. Тук изтощението бе свалило негъра от коня му, изглежда, без останалите да го забележат. Може би е бил доста изостанал от групата. Продължих по дирите и видях, че неговото животно се беше помъкнало подир другите, обаче, изглежда, всички останали коне са били страшно много изтощени, понеже от време на време се бяха препъвали, а походката им е била толкова провлечена, че при всяка крачка ръбовете на копитата бяха оставяли дълги ивици по пясъка.
         Това правеше дирята ясно видима, тъй че с лекота можех бързо да я следвам. Казвам „бързо“ и наистина вървях бързо, макар че и днес все още не мога определено да твърдя какво ми беше придало така внезапно тези неочаквани сили — дали зловещото питие, или пък загрижеността за съдбата на Бърнард Маршъл.
         Бях изминал около една миля, когато забелязах тук-там отделно растящи кактуси, които бяха дотолкова напълно изсъхнали, че бяха почти пожълтели. По-надалеч те се издигаха в отделни групи, сгъстяващи се постепенно, които най-накрая се сливаха в плътна маса, покрила необятна площ, ширнала се докъдето ти стига погледът.
         Споменатата диря заобикаляше около опасните растения. Загледах се в тях и изведнъж ми хрумна една мисъл, която веднага ме изпълни с нови сили.
         Когато в нажежените низини на полуострова Флорида жегата стане толкова непоносима, че застраши хора и животни с гибел, а земята се превърне в „разтопено олово и небето в нажежен метал“ без никакво облаче по него, тогава хората подпалват тръстиката и всички сухи храсталаци и ето ти на, че започва да вали. Всеки, който е запознат поне донякъде със законите и силите на природните явления, несъмнено ще може да си обясни този процес, без да вярва в чудеса и магии.
         Ето какво ми хрумна в този миг, още повече че аз самият се бях възползвал вече от този способ* и само секунди след като ми бе хрумнала тази мисъл, бях вече клекнал край кактусите, за да отцепя с ножа си тънки тресчици, необходими за подпалването на огъня. Няколко минути по-късно припламнаха весели пламъчета, които отначало бавно, а после все по-бързо започнаха да се разпростират наоколо, докато най-сетне се видях изправен пред огнено море, чиито граници чезнеха в далечината.
         [* Виж в том 35 „Призрака на Ляно Естакадо“ — Б.нем.изд.]
         Бях виждал вече не един прериен пожар, обаче никой от тях не се беше разпростирал с подобно гръмотевично боботене, както кактусовият огън. Отделните кактуси се пръскаха с гръм, подобен на пушечен изстрел, тъй че се получаваше впечатление, сякаш цял армейски корпус в разпръснат строй бе влязъл в сражение с безредна стрелба. Огромни пламъци стигаха до небето, а над тях се люшкаше и потрепваше море от нажежени изпарения, пронизвано от прелитащи кактусови снаряди, изхвърляни нагоре от жегата като стрели. Земята под краката ми осезателно трепереше, а из въздуха сякаш се носеше глухият тътен на далечна битка.
         Това беше най-добрата помощ за Бърнард Маршъл и неговите хора, която можех да му дам поне в момента, тръгнах си обратно, без да ме е грижа дали после пак щях да намеря следите им, или не. Надеждата така укрепи силите ми, че за завръщането щеше да ми бъде необходим само около четвърт час. Но не се оказа нужно да изминавам целия път, понеже нейде по средата му насреща ми се зададоха Марк и Цезар с двата коня, намерили отново сили да се помъкнат на известно разстояние.
         — Zounds*, Чарли, какво става всъщност там пред нас? — попита Безухия. — Отначало помислих, че има земетресение, сега обаче ми се струва например, че тези сатанински пясъци са се запалили.
         [* Zounds (англ.) — За бога! — Б.пр.]
         — Пясъците не, Марк, ами кактусите, които растат ей там в големи количества.
         — Ами как ли са пламнали? Не ми се вярва ти да си ги подпалил.
         — Защо не?
         — Ама наистина, той е бил? Но кажи ми, Чарли, с каква цел?
         — За да докарам дъжд.
         — Дъжд ли? Не ми се сърди, Чарли, но ми се струва, че например малко нещо си откачил!
         — Не знаеш ли, че някой първобитни народи считат откачените за много мъдри хора.
         — Надявам се, не искаш да твърдиш, че си направил нещо мъдро! Та жегата стана двойно по-ужасна отпреди.
         — Горещината се е увеличила и така ще се получи електричество.
         — Я не ме занимавай например с твоето електричество! Нито мога да го ям, нито пък да го пия и изобщо нямам представа що за непознато нещо се крие под тази дума.
         — Скоро ще го чуеш, защото след кратко време ще се разрази най-красивата буря с дъжд, а може би и малко ще прегърми.
         — Е, ама стига вече! Нещастни Чарли, ти наистина напълно си се смахнал!
         Той ме погледна толкова загрижено, че аз разбрах, че не се шегува. Посочих нагоре.
         — Не виждаш ли изпаренията, които вече се сгъстяват и кълбят насреща?
         — Мътните го взели, Чарли, вярно! В крайна сметка може би все пак не си чак толкова побъркан, колкото те мислех!
         — От тях ще се образуват облаци, от които сигурно ще падне силен дъжд — продължих аз.
         — Чарли — възкликна той, — ако действително е така, тогава аз съм глупак, а ти си най-мъдрият човек в Съединените щати, а че и малко по-надалеч.
         — Не е кой знае какво, Марк. Преди време използвах веднъж този номер в Ляно, а днес го повтарям, защото ми се струва, че няколко шепи дъжд няма да ни навредят. Погледни, ето ти ги на вече облаците! Догорят ли кактусите, ще се започне. А ако не ти се вярва, тогава виж как твоята Тони размахва чуканчето на опашката си и как издува ноздри! И моят мустанг надушва вече дъжда, който все пак няма да падне над кой знае колко по-голяма площ от тази на пожара. Давай напред, за да ни навали както трябва!
         Закрачихме пред конете, но сега бихме могли спокойно и да ги яхнем, понеже нашите животни се показваха ободрени според силите си и буквално напираха напред. Със своя инстинкт те надушваха тъй желаното освежаване.
         Предсказването ми се сбъдна. Половин час по-късно неголемите облаци се разпространиха тъй нашироко, че цялото небе над нас бе почерняло чак до хоризонта. После ливна дъждът, обаче не постепенно както в по-умерените географски ширини, а внезапно, сякаш облаците представляваха солидни съдове, които някой изведнъж бе преобърнал. Имахме чувството, като че яки юмруци започнаха да барабанят по раменете ни и само за една минута бяхме мокри до кости, сякаш заедно с дрехите си бяхме преплували река. Отначало двата коня останаха спокойни и посрещнаха рукналия порой само с радостно пръхтене. След това обаче Тони, та дори и моят окуцял мустанг започнаха да правят какви ли не скокове във въздуха и скоро забелязахме, че силите им се възстановиха напълно. Самите ние изпитвахме изключително голямо удоволствие, разпънахме одеялата си, за да събираме скъпоценната влага, а с водата, която не успяхме да изпием, напълнихме нашите мехове.
         Най-невъздържан в своята радост бе негърът Цезар. Премяташе се презглава, търкаляше се по земята и правеше неописуеми гримаси.
         — Масса, масса, о, о, вода, хубав вода, добър вода, много вода! Цезар съм оздравял. Цезар съм силен. Цезар пак пътува, тича и язди към Калифорн! Дали масса Бърн също имат вода?
         — Вероятно, защото не ми се вярва да са се отдалечили кой знае колко от кактусовото поле. Но я пий! Скоро ще престане да вали.
         Цезар вдигна от земята широкополата си шапка, която бе паднала преди това, подложи я обърната на дъжда, после разтвори устата си така, че между месестите му устни се появи цяла бездна, достигаща от едното до другото му ухо, отхвърли глава назад и изсипа освежителното питие между широко разтворените си зъби.
         — О-о, а-а, добре, масса! Цезар пият още съвсем много голям!
         Той отново подложи шапка, обаче се видя измамен.
         — Ах, дъжд съм свършил, не идват вече вода!
         И действително, след един последен гръм дъждът престана също тъй внезапно, както и беше започнал да вали. Но ние нямахме вече нужда от него, понеже бяхме уталожили жаждата си, а освен това меховете ни бяха пълни догоре.
         — А сега нека хапнем малко — напомних аз, — а после бързо напред, за да догоним Маршъл!
         За няколко минути приключихме с яденето. Състоеше се само от едно парче сушено бизонско месо. После възседнахме конете и потеглихме в тръс, при което Цезар се оказа добър бегач и без особени усилия поддържаше същото темпо. Мустангът ми се беше възстановил учудващо добре, а и куцането му изглеждаше намаляло, тъй че успяваше да бъде в крак с Тони, което ме радваше особено много.
         Разбира се, следите на Маршъл и спътниците му бяха заличени от дъжда напълно, обаче посоката ми беше известна и не след дълго забелязах на земята една кратунка, която несъмнено е била захвърлена от някой от ездачите.
         Явно кактусовото поле се е простирало от изток на запад, понеже черната обгоряла площ нямаше край. Това ме радваше, защото можех да си направя извода, че търсените от нас хора са били застигнати от дъжда. Но ето че най-сетне се добрахме до мястото, докъдето бе достигнал пожарът, и веднага след това съзрях в далечината някаква тъмна група, състояща се от хора и животни. Взех далекогледа и преброих девет мъже и десет коня. Осем от човешките фигури седяха на земята, но деветата бе възседнала един от конете и тъкмо в този миг се отдели от групата, за да се насочи в галоп към нас. Но, изглежда, ездачът ни забеляза и дръпна поводите на коня си. Огледах го по-добре и разпознах Бърнард Маршъл.
         Сега вече разбрах как стояха нещата. Маршъл е бил изпаднал в такова състояние на пълно безсилие и безразличие, че също както и останалите не е обърнал внимание на изчезването на своя слуга. Но чрез освежаващия живителен дъжд той отново бе станал господар на духовната си дееспособност и беше счел за свое първо задължение да потърси Цезар и да го доведе до отряда. За това говореше и наличието на втори кон, който Маршъл водеше със себе си. Фактът, че никой от другите не се присъедини към него, не можеше да спечели моите симпатии и аз бях готов да се обзаложа, че те до един бяха янки, за които животът на някакъв си „нигър“* не струва и колкото кух орех, още повече, когато не става въпрос за собствения им слуга.
         [* Нигър (амер.) — презрително прозвище за негрите в САЩ. — Б.пр.]
         Маршъл огледа нашия малък отряд и подвикна няколко думи към своите хора. Веднага всички се метнаха на конете с оръжие в ръка.
         — Напред, Цезар, легитимирай ни! — наредих на негъра.
         Цезар се затича, а ние го последвахме в добро темпо. Всички подозрения на Маршъл се разсеяха, щом разпозна своя слуга. Ездачите слязоха от конете и ни зачакаха миролюбиво. Бяхме оставили на Цезар малка преднина, тъй че дочухме съобщението, което подвикна на бижутера.
         — Не стреля, масса, не ръга с нож! Идват много добър хубав мъже, съм масса Чарли, кой убива само негодник и индианец, но не закача джентълмен и негър.
         — Чарли, нима е възможно! — извика изненадано неговият господар, оглеждайки ме няколко мига изпитателно.
         По време на моето гостуване у тях бях носил повече градско, отколкото типичното за саваната облекло. А и не можеш веднага да разпознаеш след месеци някое лице, скрито от голяма занемарена брада, ако си срещнал преди този човек само с някоя малка брадичка. И понеже освен това Маршъл никога не ме беше виждал в сегашните ми дрехи, не можех да му се сърдя, че не ме позна още отдалече. В момента се бях приближил на около десетина конски дължини и той разбра, че Цезар не го бе излъгал. Незабавно се озова до мен и ми подаде ръка от коня си.
         — Чарли! Наистина ли си ти? Мисля, че се канеше да се отправиш от форт Бентън към Снежните планини. Как си попаднал толкова далеч на юг?
         — И горе бях, Бърнард, но там ми се стори твърде студено и затова слязох малко на юг. Впрочем добра среща тук, в Естакадо! Няма ли да ме представиш на своите другари?
         — С удоволствие! Чарли, ще ти кажа, че и хиляда долара няма да предпочета пред твоето присъствие. Слизай от коня и ела по-близо!
         Бърнард Маршъл каза на мъжете моето гражданско име, а след като и аз научих техните, той се нахвърли върху мен с безбройни въпроси, на които отговорих доколкото ми беше възможно. Всичките му спътници бяха янки — петима закупчици на компания за търговия с ценни кожи, които имаха великолепни коне и снаряжение, и три персони, накичени с толкова много оръжия, че бе изключено да са уестмани. Несъмнено тези хора бяха търговците, за които бе споменал Цезар. Считах ги по-скоро за авантюристи, които се отправят към Запада, за да търсят щастието си било по честен, било то по нечестен път. Предводител на групата бе най-възрастният от закупчиците, представен ми под името Уилямс, който на пръв поглед имаше съвсем сносен вид на „миеща мечка“, както се изразяват в Запада. След като отговорих на въпросите на Бърнард, закупчикът се обърна към мен. Изглежда, дребничкият Марк не му правеше някакво особено впечатление.
         — Вече знаем горе-долу кои сте и откъде идвате. А сега ни кажете и накъде сте тръгнали!
         — Може би към Пасо дел Норте, а може би и в някоя друга посока, сър, зависи къде ще си намерим работа.
         Не считах за необходимо да му казвам нещо повече. На първо време това му стигаше.
         — А с каква работа се занимавате?
         — Опознавам света.
         — Lack-a-day*, това е такова занимание, при което човек не скучае, макар и да не е необходимо да се напряга много-много! Тогава вие сигурно сте някой доста заможен човек, ако не и цял богаташ. Личи си по излъсканите ви оръжия.
         [* Lack-a-day (англ.) — възклицание на почуда. — Б.пр.]
         С това свое предположение той, разбира се, страшно се лъжеше, защото притежавах само тези оръжия и нищо друго. Впрочем въпроса му не ми хареса, а още по-малко едновременно с това отправения към мен поглед, както и полуподигравателния, полудебнещ тон, с който го зададе. Този човек бе твърде непредпазлив. Реших да не го изпускам из очи и затова му отговорих уклончиво:
         — Струва ми се, че в Естакадо е доста безразлично дали човек е беден, или заможен.
         — Прав сте, сър. Само допреди половин час всички ние бяхме на крачка от смъртта, а не можехме да си купим глътка вода дори и за всичкото злато на този свят. Спаси ни само някакво чудо, чудо, каквото тук, в Ляно Естакадо, още не се беше виждало.
         — Какво имате предвид?
         — Дъжда, естествено. Или идвате може би от такава посока, където не е валяло?
         — Валя, защото ние самите направихме дъжда.
         — Направихте ли го? Какво искате да кажете, сър?
         — И ние бяхме като вас на крачка от смъртта и разбрахме, че ще можем да се спасим само ако с вълшебна пръчица предизвикаме появата на облаци, светкавици и гръмотевици.
         — Слушайте какво, мастър Дърдорко, не ми се ще да допусна, че ни смятате за хора, които не могат да различат мечка от whip-poor-will*. В противен случай само след няколко мига кожата ви ще бъде в много лошо състояние! Сигурно сте били някога в Юта край голямото Солено езеро и сте от „светците на последните дни“, които също вършат чудеса, подобни на вашите.
         [* Американски козодой. — Б.пр.]
         — Вярно, че веднъж бях там, но това съвсем не означава, че съм мормон*. Впрочем аз ви казах самата истина. А сега нека бъдем делови! Ще разрешите ли на нас двамата да се присъединим, към вас?
         [* Мормони — членове на реакционна религиозна секта в САЩ, наричали се „светци на последните дни“. — Б.пр.]
         — Защо не? Още повече щом сте познати на мистър Маршъл. Но как така сте се осмелили само двамата да навлезете в Ляно Естакадо?
         Вслушвайки се в гласа на моето недоверие, аз продължих да се преструвам на лекомислен и неопитен човек.
         — За какво пък е необходима смелост? — попитах аз. — Пътят е белязан с колчета. Просто влизаш в пустинята и после щастливо си излизаш.
         — Good luck*, колко лесно ви се струва! Та нима никога досега не сте чували нещо за стейкманите?
         [* Good luck (англ.) — възклицание на изненада, учудване. — Б.пр.]
         — Що за хора са пък те?
         — Ето ти на! Не ми се иска да говоря за тях, защото дяволът си няма работа, току-виж… Но едно ще ви кажа: ако двама души решат да рискуват да навлязат в Естакадо, трябва да са хора като Огнената ръка, Поразяващата ръка или Безухия, старият ловец на индианци. Но вероятно и за тях не сте чували нищо, а?
         — О, напротив, но ми се струва, че ще се намерят и други храбри мъже. Колко време ще трябва да яздим още, за да излезем от Естакадо?
         — Два дена.
         — Все още ли се движим по верния път?
         — Защо пък да не е верният?
         — Защото по едно време ми се стори, сякаш коловете изведнъж се насочиха на югоизток, вместо да продължават на югозапад.
         — На вас е възможно да се стори подобно нещо, но не и на опитен пътуващ търговец като мен. Познавам Естакадо като патрондаша си.
         Подозренията ми се засилиха. Ако Уилямс действително беше опитен, той трябваше да знае, че посоката се е променила. Реших да го поразпитам малко по-подробно.
         — А защо компанията за търговия с кожи ви е изпратила толкова далеч на юг? Струва ми се, че на север се намират повече ценни кожи, отколкото тук.
         — Колко сте умен само! Кожите са си кожи. Тръгнали сме на юг, за да приберем няколко хиляди кожи по време на есенното преселение на бизоните, да не говорим за това, че и тук има колкото искате сиви и черни мечки, ракуни, опосуми и други животни с ценна кожа.
         — Аха! Мислех си, че на север из националните паркове и около тях можете да ги ловите много по-лесно. Впрочем като закупчици на кожи сте в изгодно положение, понеже няма защо да се боите от индианците. Разказвали са ми, че компанията за търговия с кожи използва своите закупчици същевременно като пощальони и куриери и че едно писмо било най-добрият талисман срещу враждебността на индианците. Вярно ли е това?
         — Да. Вместо да се страхуваме от враждебното поведение на червенокожите, винаги можем да разчитаме на помощта им.
         — Тогава и вие навярно имате подобни писма?
         — Разбира се. Необходимо е само да покажа печата и всеки индианец ще ме вземе под закрилата си.
         — Карате ме да ставам любопитен, сър. Я ми покажете един такъв печат!
         Забелязах, че Уилямс се смути, но се опита да го скрие чрез престорен гняв.
         — Никога ли не сте чували за тайната на кореспонденцията, човече? — избухна той. — Разрешено ми е да показвам печата само на индианци.
         — Но аз не искам да чета съдържанието на писмото — отвърнах аз. — Освен това не мога да разбера вашия отказ. Изглежда, никога не изпадате в такова положение, когато да ви е необходимо да се легитимирате пред някой бял!
         — В подобни случаи е достатъчна карабината ми. Запомнете го!
         Престорих се на сплашен и замълчах, играейки добре ролята на смутен човек. Дребничкият Марк с лукаво изражение смигна, но не на мен, това би могло да го издаде, ами на… своята Тони. А аз се обърнах към Маршъл.
         — Бърнард, Цезар ми каза, накъде си тръгнал и каква е целта на пътуването ти. По-късно ще трябва да ми разкажеш всичко по-подробно! Но най-напред имам един въпрос — ще продължите ли още днес пътя си, или ще останете тук на лагер?
         — Разбрахме се да си направим бивак тук.
         — Тогава да разседлая моя кон.
         С тези думи аз станах, свалих седлото и юздите на мустанга и му дадох да изяде няколко шепи царевични зърна. Марк направи същото със своята кобила. По време на тези занимания избягвахме да разговаряме. А не беше и необходимо, понеже и без това се разбирахме твърде добре. Когато двама ловци са живели заедно известно време, те само с погледи си разчитат мислите. Също и с Маршъл не си разменихме нито една дума тихо или потайно. Тъй измина остатъкът от деня във водене на почти изцяло безинтересни разговори. Свечери се.
         — Сър, разпределете постовете! — подканих Уилямс. — Изморени сме и искаме да спим.
         Той свърши тази работа и аз забелязах, че нито веднъж не състави патрулната двойка от един свой и един наш човек. Това ме накара да се замисля.
         — Настани се да спиш между тях, за да не могат тайно да разговарят! — прошепнах на Маршъл, който ме погледна учудено при това загадъчно указание, но все пак го изпълни.
         Конете бяха налягали, защото нямаше никаква храна за тях. Докато останалите се разположиха в кръг, аз легнах при моя мустанг, като изполвах тялото му за възглавница. Другите си послужиха със седлата за тази цел. Имах причина да заема такава усамотена позиция. Нямаше нужда да давам някакъв знак на Марк. Той ме разбра и си избра такова място между непознатите, че им оставаше възможността да разговарят тайно помежду си само докато стояха на пост.
         Показаха се звездите, но може би вследствие на дъжда между тях и земята се стелеха някакви изпарения, тъй че светлината им не достигаше до нас с онази сила от предишните вечери. Двама от търговците първи застанаха на стража. При тях всичко мина без инциденти. Уилямс бе определил за втория пост себе си и най-младия от своите хора, който ни беше представен с името Мъркрофт. Когато им дойде редът, те все още не бяха заспали. Надигнаха се и всеки започна да обхожда своя полукръг. Запомних много добре двете места, където се срещаха всеки път. Едното от тях беше близо до коня на негъра и това обстоятелство ми се стори благоприятно, понеже едва ли можеше да се допусне, че на чернокожия бе поверен някой хубав прериен кон, от чието обоняние човек би могъл да се опасява.
         Не успях да видя дали двамата мъже разговаряха, щом се срещнеха, обаче шумът от крачките им ми издаде, че винаги преди да си обърнат гръб, те се позабавяха. Животът в саваната бе изострил слуха ми и ако не се лъжех, си имах работа с двама изпечени негодници.
         Описвайки дъга, предпазливо запълзях към коня на Цезар. Изглежда, той беше търпелива и доверчива кранта, понеже не издаде приближаването ми нито с тихо пръхтене, нито с каквото и да било движение, и ми се удаде да се прилепя тъй плътно до тялото му, че нямаше защо да се опасявам, че ще бъда открит.
         Тъкмо в този момент от едната страна се зададе Уилямс, а от другата — Мъркрофт. Преди двамата да си обърнат гръб, ясно долових думите:
         — Аз него, а ти негъра!
         Думите бяха изговорени от Уилямс. Когато отново се срещнаха, чух следното:
         — Но и тях!
         Вероятно отсреща, на другото място, където двамата се срещаха, Мъркрофт бе задал някакъв въпрос, засягащ Марк и мен.
         Щом отново се приближиха до мен, прозвуча:
         — Pshaw! Единият е дребосък, а другият… нали ще стане, докато спи!
         Без съмнение под „дребосъка“ имаха предвид Марк, а под „другия“ — мен. Ясно беше, че се канеха да ни убият. Но защо — не можех да си обясня. Ето че те пак се приближиха и отчетливо долових отговора:
         — И тримата!
         Може би отсреща някой от двамата е поставил въпроса дали тримата търговци ще споделят съдбата ни, или не. Значи тези петима закупчици на ценни кожи се канеха да се нахвърлят върху нас, петима срещу седем. Изходът можеше лесно да се предвиди: ако не ми беше хрумнала мисълта да ги подслушам, те щяха да ни пречукат, без някой от тях дори да бъде одраскан. В този момент двамата разбойници отново се срещнаха.
         — И нито минута по-рано… а сега край! — каза Уилямс.
         И тъй, хубавият разговор бе свършил. Лесно можех да се досетя, че последните думи се отнасяха за времето, когато трябваше да бъде извършено престъплението. По време на сън — ето какво бях подслушал. Но кога по-точно щеше да е това? Днес или утре? Във всеки случай за нашата безопасност бе по-добре да приема, че ще е днес, и тъй като двамата мерзавци имаха да се разхождат още най-много четвърт час, беше крайно време да ги изпреваря.
         Приготвих се бързо да скоча на крака. Пак се срещнаха, но този път без да разменят нито дума. Двамата едновременно си обърнаха гръб и едва Уилямс ме беше подминал, когато аз светкавично се изправих, стиснах с лявата си ръка гърлото му така, че той не успя да издаде никакъв звук, а с юмрука на десницата си го ударих в слепоочието и той безшумно се свлече на земята.
         Продължих да крача вместо него и на отвъдното място се срещнах с Мъркрофт. Той не подозираше нищо и ме взе за Уилямс. Веднага го сграбчих за гърлото и с един удар го повалих. Поне десетина минути двамата щяха да лежат в безсъзнание. Знаех го доста точно. Затова бързо се отправих към спящите хора. Само двама бяха будни. Разбира се, Марк и Бърнард, когото моето тихо прошепнато указание бе хвърлило в такава тревога, че не беше могъл да заспи.
         Развързах ласото от пояса си. Марк веднага направи същото.
         — Само тримата закупчици — прошепнах аз, а после силно извиках:
         — Е-хей, хора, ставайте!
         Мигновено всички скочиха на крака, даже и негърът Цезар, но със същата бързина примките на ласата ни обгърнаха ръцете и горната част от телата на двамина от закупчиците на кожи. Последва дръпване и ремъците се затегнаха толкова здраво, че не бе възможно пленниците да се освободят от тях. Бърнард Маршъл не разбра съвсем ясно какво става, но по-скоро предугаждайки положението, се нахвърли върху третия от тях и го държа здраво, докато го вързах със собственото му ласо. И това стана толкова бързо, че бяхме вече свършили, когато един от тримата търговци се окопити и грабна карабината си.
         — Предателство! На оръжие!
         Марк силно се изсмя.
         — Я си остави пушкалото на спокойствие, момчето ми! Може би на тебе и на другите двама да ви липсват капсулите, хи-хи-хи-хи!
         Докато съм подслушвал, предвидливият дребосък беше извадил капсулите от трите карабини, едно доказателство за това, колко добре ме беше разбрал, без да бяхме разменили нито дума.
         — Не се тревожете бе, хора, няма да ви се случи нищо лошо! — успокоих ги аз. — Тези мъже искаха да избият и нас, и вас. Затова на първо време ги обезвредихме.
         Въпреки тъмнината можеше да се забележи каква уплаха предизвикаха думите ми у тях. И Цезар се приближи бързо.
         — Масса, а те искали убият и Цезар?
         — Да!
         — Тогава те умрат. Цезар ги обеси в Естакадо на много съвсем висок кол!
         Пленниците изобщо не отвориха уста. Може би разчитаха на помощта на постовете.
         — Цезар, ей там лежи Уилямс, а пък отсреща е другият. Донеси ги тук! — наредих на негъра.
         — Вече те мъртъв? — попита ме той.
         — Не, но са в безсъзнание.
         — Добре, тях вземе!
         Грамадният негър ги довлече един подир друг на широките си рамене и ги захвърли на земята. Незабавно бяха вързани. Най-сетне можехме да разговаряме и аз дадох разяснения на тримата търговци за всичко онова, което бях подслушал и извършил. Те страшно се разгневиха и поискаха пленниците веднага да бъдат убити. Възпротивих се.
         — Саваната също си има своето правораздаване и закони — заявих аз. — Ако те се бяха изправили срещу нас с оръжие в ръка, тъй че животът ни да зависеше от един-единствен миг, тогава бихме могли да ги застреляме. Но при сегашното положение на нещата нямаме право да извършим подобно убийство, а ще трябва да организираме съд.
         — О, о, да, съд — обади се негърът, зарадван от изгледите за подобно приключение, — и после Цезар обеси съвсем всички петима!
         — Но не и сега! Нощ е. Нямаме огън и ще трябва да изчакаме идването на деня. Ние сме седмина. Петимата могат спокойно да спят, докато двама стоят на пост. По този начин няма защо да се безпокоим и за пленниците си до разсъмване.
         Струваше ми доста усилия да наложа своето мнение, но най-сетне успях да накарам петима от хората отново да легнат да спят, докато аз и един от търговците застанахме на пост. След един час ни смениха. Марк пое самичък последната стража, тъй като по това време вече започваше да се развиделява и две очи бяха достатъчни, за да гарантират необходимата безопасност.


         4.
         „Лешоядите“ на Ляно Естакадо

         През нощта никой от пленниците не издаде какъвто и да било звук. Но когато станахме, забелязах, че Уилямс и Мъркрофт отдавна бяха дошли на себе си. Най-напред закусихме. Конете ни получиха своите царевични зърна и след това пристъпихме към разглеждане на съдебното дело. Марк посочи към мен.
         — Този е нашият шериф. Той сега например ще открие заседанието на съда.
         — Не, Марк, няма да ръководя съдебното заседание. Тази работа ще свършиш ти!
         — Аз ли? Heigh-ho*, как си го позволяваш — Марк Джорокс и шериф! Тази служба подхожда по-добре на онзи, който пише книги!
         [* Heigh-ho (англ.) — възклицание, изразяващо неодобрение или досада. — Б.пр.]
         — Не съм гражданин на Съединените щати и не съм бил в саваната тъй дълго като тебе. Ако не искаш, тогава ще трябва да го стори Цезар.
         — Цезар ли? Един негър шериф? Би било най-голямата глупост, която бихме могли да извършим в тази стара пясъчна дупка, и в такъв случай съм принуден да кажа „да“, ако ти например не искаш да си промениш мнението!
         Той се настани удобно и лицето му придоби изражение, от което ясно можеше да се разбере, че този съд на саваната щеше да прояви поне същото старание и справедливост, както и съдебното жури* в която и да било цивилизована страна.
         [* Съдебни заседатели. — Б.пр.]
         — Мешърз, седнете наоколо в кръг, всички вие сте съдебни заседатели! Само негърът Цезар ще остане прав, понеже той ще бъде полицаят!
         Цезар позатегна колана на сабята си и се опита да придаде на лицето си израз на колкото се можеше по-голямо достойнство.
         — Полицай, я свали ремъците на пленниците, понеже се намираме в свободна страна, а в една такава страна даже убийците застават пред своите съдии, без да са с вързани ръце и крака.
         — Но ако офейка всички пет, тогаз… — осмели се да възрази негърът.
         — Изпълнявай! — кресна му Безухия. — От тези мъже никой няма да ни избяга, понеже сме им взели оръжията, и преди например да са направили и десет крачки, нашите куршуми ще ги настигнат.
         Развързаха ремъците им и пленниците се изправиха, като все още продължаваха да мълчат. Всеки от нас бе взел в ръка карабината си. Следователно не можеше и да се мисли за бягство.
         — Наричаш се Уилямс — поде Марк. — Това истинското ти име ли е?
         По лицето на запитания се изписа гняв.
         — Всъщност не би трябвало изобщо да ти отговарям. Самият ти си нарушител на закона. Самите вие ни нападнахте и би трябвало да бъдете изправени пред съда на саваната.
         — Прави каквото искаш, приятелче. Твоя воля! Но ти казвам, че мълчанието е равно на признание. И така — действително ли сте закупчици на компанията за търговия с ценни кожи?
         — Да.
         — Докажи го! Къде са ти писмата?
         — Нямам писма.
         — Добре, това е достатъчно, за да знаем с какви хора си имаме работа. А ще ми кажеш ли какво сте приказвали и решили с твоя приятел Мъркрофт вчера, докато сте били на пост?
         — Нищо! Дума не сме обелвали.
         — Този уважаван сър ви е подслушал и ясно е чул всичко. Вие не сте уестмани, защото някой истински скитник от саваните щеше да подхване цялата работа по по-умен начин.
         — Ние ли не сме уестмани? Hang it all, изкарайте си комедията до край, а пък после ние ще ви покажем, че не се боим от нито един от вас! Та кои сте вие? Негодяи, които нападат спящи хора, за да ги убият и ограбят!
         — Я не се гневи напразно! — изръмжа Безухия. — Ще ти кажа, кои са негодяите, седнали тук да решават съдбата ви. След като ви е подслушал, ей този човек само с голия си юмрук ви е проснал на земята и всичко това е станало например толкова „чисто“, че никой не го е забелязал, дори и ти самият. Ловецът, който е собственик на този хубав юмрук, се нарича Поразяващата ръка. А сега ме погледнете! Човекът, комуто навахите навремето са отрязали ушите, има право да се нарече Безухия, нали? И тъй ние двамата сме хора, които се осмеляват да навлязат в Ляно Естакадо без други придружители. А вярно е, че вчера докарахме дъжд. Ами иначе кой ли друг ще го е докарал? Или е чувал някой досега, че в Естакадо било валяло ей тъй от само себе си?
         Очевидно впечатлението, което направиха нашите имена на петимата мъже, не беше особено окуражаващо. Пръв заговори Уилямс. Той добре беше обмислил положението, в което се намираха, и може би тъкмо нашите имена го бяха навели на мисълта, че няма защо да се опасява от някакво насилие от наша страна.
         — Ако наистина сте онези, за които ни се представяте, тогава несъмнено можем да се надяваме на справедливост — заяви той. Ще ви кажа истината. По-рано имах друго име, но това не е никакво престъпление, понеже всъщност и вие имате други имена, освен Поразяващата ръка и Безухия. Всеки има правото да се нарича както си иска.
         — Well, обаче не сте изправени пред съда заради имената си!
         — А не можете да ни обвините в убийство, защото нито сме извършили, нито пък сме имали намерение да извършваме някакво убийство. Вярно, вчера вечерта разговаряхме с Мъркрофт, споменахме за едно убийство, но… нима сме назовали вашите имена?
         Добрият Марк дълго гледа пред себе си със сведен поглед и най-сетне, изпаднал в доста кисело настроение, се обади:
         — Не, наистина не сте, обаче от думите ви е можело да се направи съвсем ясен извод.
         — Изводът не е доказателство, не е никакъв факт. Съдът на саваната е нещо похвално, но и в такъв случай съдебното жури има право да съди само според факти, а не според предположения. Ние приехме между нас Олд Шетърхенд и Безухия дружелюбно, а като отплата те искат да ни убият без никакво правно основание. Това ще се узнае от всички ловци, намиращи се между океана и Мисисипи, между Мексиканския залив и Реката на робите, и всички те ще кажат, че двамата прочути уестмани са станали разбойници и убийци.
         Тайно в себе си бях принуден да призная, че този подлец водеше защитата си превъзходно. Марк се видя поставен на тясно и скочи на крака:
         — ’s death, никой няма да каже подобно нещо, понеже няма да ви съдим. Свободни сте, това е моето решение! Какво ще кажат останалите?
         — Свободни са. Невинни са! — закимаха с глава тримата търговци, които още от самото начало не бяха особено убедени във вината на обвиняемите.
         — Според това, което знам, и аз не мога да приведа никакви доказателства за вината им — отсече Бърнард. — Не ни засяга какви са и как се казват, а нашето обвинение се гради само върху предположения, но не и върху доказателства.
         Негърът Цезар направи смаяна физиономия. Той се видя излъган в надеждите си да обеси обвиняемите. Що се отнасяше до мен, аз бях горе-долу доволен от това развитие на нещата. Дори го бях предвидил и ето защо не само че вчера бях посъветвал да изчакаме настъпването на деня, ами и днес бях предоставил на добрия Марк ръководенето на съдебното заседание. Като ловец той се отличаваше с рядко срещана хитрост, но не беше човекът, който можеше в кръстосан разпит да постави на тясно един убиец. В прерията никога не си сигурен за живота си. Защо тогава да отнемаме пет човешки живота, щом не е било на лице никакво враждебно действие? В такъв случай би трябвало направо да се убива всеки неприятел само заради неговия начин на мислене. За мен не беше толкова важна смъртта на тези хора, колкото нашата безопасност, а за нея много лесно можехме да вземем подходящи предохранителни мерки. Но все пак трябваше по някакъв начин леко да клъвна Марк, понеже позволи да изтръгнат от него онова, което щеше да е по-добре да им го бяхме дарили от състрадание или милосърдие. Ето защо, когато се обърна към мен с въпроса за моето мнение, аз отвърнах:
         — Спомняш ли си какво е предимството на твоята Тони?
         — Какво?
         — Че има пипе в главата.
         — Egad, спомням си, а, изглежда, че и ти имаш добра памет за подобни неща. Но виновен ли съм, че съм ловец, а не някой учен юрист? Ти може би щеше да изкопчиш нещо от тези хора. Защо не прие ролята на шерифа? Ето на — сега са свободни, а каквото сме казали веднъж, трябва да остане в сила.
         — Разбира се, още повече че моето мнение не би могло вече нищо да промени. Свободни са от обвинението в опит за убийство, но в друго отношение все още не са свободни… Мистър Уилямс, сега ще ти задам един въпрос и от неговия отговор ще зависи по-нататъшната ви съдба. В коя посока човек може най-бързо да се добере до Рио Пекос?
         — Право на запад.
         Това съвпадаше с моята представа.
         — За колко време?
         — За два дни.
         — Считам ви за стейкмани, макар че ти вчера искаше да ни предупредиш да се пазим от тях и макар че с вашия отряд привидно сте се придържали към верния път, обаче след като хората са били порядъчно отпаднали. В продължение на два дена ще останете при нас като пленници. Ако след този срок не достигнем реката, ще се простите с живота си. Тогава самият аз ще застана начело на журито, за да ви съдя. Сега знаете в какво положение се намирате… Вържете ги върху техните коне и после напред!
         — О, а, туй съм добре! — обади се Цезар. — Ако не достигне река, Цезар обеси тях на дърво!
         След четвърт час бяхме вече на път. Пленниците, завързани върху конете си, се намираха в средата на отряда ни. Изглежда, Цезар никак не искаше да се откаже от длъжността си на полицай. Той не се отделяше от стейкманите и строго ги охраняваше. Марк предвождаше ариергарда, а аз и Бърнард Маршъл яздехме начело.
         Вчерашните преживелици силно вълнуваха Бърнард и бяха предмет на разговора ни, обаче аз не изпитвах желание да се разпростирам надълго и нашироко върху тях. Най-сетне, изоставяйки темата за мнимите закупчици на кожи, той каза:
         — Вярно ли е онова, което твърдеше Безухия, че си докарал дъжда?
         — Да.
         — Съвсем не го разбирам, макар и да знам, че казваш истината.
         — „Накарах“ дъжда да вали, за да спася и нашия, и вашия живот.
         Обясних му протичането на твърде простия процес, с чиято помощ жреците и магьосниците на някои първобитни народи съумяват да си създадат огромен авторитет сред своите привърженици и последователи.
         — Значи, в такъв случай всички ние ти дължим живота си — призна Маршъл. — Щяхме да умрем от жажда на мястото, където ни срещна.
         — Нямаше да умрете от жажда, а щяхте да бъдете убити — гласеше отговорът ми. — Щях да застрелям пленниците, ако не ми беше съвестно да проливам човешка кръв. Най-подозрителен ми изглежда този Мъркрофт и ми се струва, че нейде съм виждал вече подобна физиономия при неособено препоръчителни обстоятелства. Но я разкажи сега с подробности за убийството на баща ти и обира у вас!
         — Няма кой знае какви подробности. Алън беше тръгнал на път за Сан Франциско, за да закупи злато. И тъй, заедно с Цезар и икономката бяхме останали само четирима, понеже, както знаеш, работниците и майсторите не живеят в нашия дом. Както може би си спомняш, баща ми всяка вечер редовно излизаше на разходка и една сутрин намерихме трупа му в заключения коридор на къщата. Обаче работилницата и магазина бяха отключени и всичко ценно бе ограбено. Татко винаги носеше в себе си ключ, който отваряше всички врати. След убийството му бяха взели ключа, тъй че грабежът е бил извършен без никакви затруднения.
         — Не заподозря ли някого?
         — Подозренията ми паднаха върху двамата майстори — обясни Бърнард Маршъл, — защото само някой от тях двамата е могъл да знае как стоят нещата с ключа. Съобщих го на полицията, но всички издирвания останаха безплодни. Ето защо натоварих един детектив да следи по-нататъшния развой на нещата и му поставих специална задача да наблюдава двамата майстори. Наложи ми се да ги уволня, понеже реших да се откажа от магазина и да замина за Калифорния, за да търся брат си, който от дълго време ни беше оставил без каквото и да било известие за себе си. Значителна част от откраднатите бижута не бяха наши, а ни бяха поверени за съхранение. Трябваше да възстановя тези скъпоценности, тъй че едва-едва ми останаха необходимите средства за покриване на пътните разноски и за изплащане възнаграждението на детектива.
         — А детективът? — попитах аз. — Намери ли някакви по-ясни следи?
         — Да — гласеше отговорът. — Скоро успя да издири, че един от майсторите на име Хоулфърт се бил събирал често в жилището си с човек с незавидна слава, някой си Фред Морган, И продължавал да общува с него. Един ден двамата внезапно изчезнали от Луисвил. За щастие хазайката на Хоулфърт подслушала някакъв разговор на двамата, от който се разбирало, че в средата на март те се канели да се срещнат със сина на Морган край Рио Пеняско. Станало дума и за скъпоценни камъни… Когато детективът ми разказа това, на мен ми стана ясно, че Морган и Хоулфърт са търсените престъпници. Веднага тръгнах на път заедно с Цезар, за да ги последвам към Рио Пеняско. Ако ми се удаде да ги заловя и да им отнема ограбеното, тогава ще се отправим към Сан Франциско, за да търся брат си.
         Замалко да се изсмея в лицето на моя добър Бърнард. Представете си: Бърнард и Цезар тръгнали да преследват Морган! Все пак се овладях и само казах:
         — Ами какво ще речеш, ако се окажа в състояние да ти помогна да си възвърнеш голяма част от вашата собственост?
         — Чарли, не си прави такива лоши шеги с мен? — махна той с ръка. — По време на убийството ти беше в прерията. Как ще ти е възможно да направиш нещо, което не се удаде на непосредствените участници в тази драма?
         — Бърнард, аз съм грубоват човек, но блазе на онзи, който е съумял да съхрани вярата си от своите щастливи юношески години за сериозната възраст след възмъжаването! Има едно око, което бди над всичко, и една ръка, която ни предпазва и от най-злостните кроежи и извежда всичко на добър край. За това око и за тази ръка Луисвил и саваната се намират съвсем наблизо. Ето погледни!
         Извадих торбичките и му ги подадох. Маршъл ги пое с трескава възбуда, а когато ги отвори, видях, че ръцете му се разтрепериха. Щом хвърли един поглед в тях, той нададе вик на радостна изненада.
         — Господи, боже мили, нашите диаманти! Да, наистина са те! А как са по…
         — Тихо! — прекъснах го аз. — Овладей се, приятелю! Онези зад нас не е необходимо да разберат за какво говорим. Задръж скъпоценните камъни, щом са твои, нещо, в което вече съм напълно убеден. А за да не би самият мен да ме помислиш за някой негодник, ще ти разкажа как попаднаха в ръцете ми.
         — Чарли, какви ги говориш! Как бих могъл да си помисля…
         — По-полека, по-полека! Крещиш тъй, сякаш искаш да чуят разговора ни чак в Австралия!
         Добрият Бърнард бе изпаднал в съвсем лесно обяснимо радостно опиянение. От сърце се радвах на щастието му и съжалявах само за това, че не ми беше възможно заедно със скъпоценните камъни да му върна и неговия баща.
         — Разказвай, Чарли, горя от нетърпение да чуя как нашите скъпоценни камъни са попаднали в твоите ръце — замоли се той.
         — За малко щях да заловя и престъпника — продължих аз. — Беше тъй близо пред мен, че с един ритник го свалих от локомотива, където стоях, а Марк започна да го преследва, обаче напразно. Но се надяваме пак да го спипаме, и то скоро, по възможност още край Рио Пеняско. Твоят детектив те е осведомил правилно. Морган действително се е насочил натам, несъмнено за да извърши някое ново мошеничество, на което навярно също ще влезем в дирите.
         — Разказвай, Чарли, разказвай!
         Описах на Маршъл с всички подробности нападението на оглаласите над влака, а после му прочетох писмото, писано от Патрик до Фред Морган. Той ме изслуша внимателно и накрая каза:
         — Ще го заловим, Чарли, ще го заловим и след това ще разберем къде е отишло всичко останало!
         — Не започвай отново да крещиш, Бърнард! — напомних му аз. — Вярно, че сме на няколко конски дължини пред тях, обаче тук, в Запада, човек трябва много да внимава дори и за най-обикновените неща.
         — А ти действително ли ще ми предоставиш скъпоценностите без никакво условие, без каквато и да било претенция?
         — Разбира се, та нали са твои!
         — Чарли, ти си… ама не… — Той бръкна в торбичката и измъкна един от по-едрите камъни. — Направи ми услугата да вземеш този камък като спомен от мен!
         — Pshaw! Няма да се съглася, Бърнард! Ти нямаш право да ги подаряваш, понеже те не са само твоя собственост, ами и на твоя брат.
         — Алън ще одобри постъпката ми!
         — Възможно е, да, дори съм убеден в това. Но не забравяй, че тези скъпоценни камъни все още далеч не са всичко, каквото сте загубили! И тъй, запази си диамантите, а когато се разделяме, ще ми дадеш нещо друго, което няма да ти струва нищо, но въпреки това за мен ще бъде скъп спомен! А сега продължавай да яздиш в тази посока. Аз ще изчакам Марк!
         С тези думи го оставих насаме с неговото щастие и се спрях, за да пропусна отряда покрай мен, докато Безухия ме застигне.
         — Чарли, какво толкоз важно имаше да обсъждаш там отпред? — попита ме той. — Сякохте въздуха с ръце тъй, че изглеждаше например, сякаш се каните да играете балет върху конете.
         — Знаеш ли кой е убиецът на бащата на Бърнард? — запитах го на свой ред.
         — Е? Кой? Да не би да си го открил?
         — Да.
         — Well done*! Ти си човек, който винаги успява. Ако някой друг с години напразно се мъчи да постигне, да се докопа до нещо, то ти насън протягаш ръка във въздуха и току-виж, че то ти е в ръката. Е, Кой е? Надявам се, че не бъркаш.
         [* Well done (англ.) — Браво, чудесно! — Б.пр.]
         — Фред Морган.
         — Фред Морган — той ли? Чарли, ще ти повярвам всичко друго, само това не. Морган е един мерзавец сред уестманите, но той не отива на изток.
         — Твоя работа. Но скъпоценните камъни принадлежат на Маршъл. Вече му ги дадох.
         — Хмм, щом си го сторил, значи трябва да си напълно убеден, че са негови. Нещастният момък сигурно ще се радва. Сега имаме още една причина да си поговорим с Фред Морган насаме. Надявам се скоро да имам възможност да направя неговата резка.
         — А когато го намерим и си разчистим сметките, после какво ще правиш?
         — Какво ще правя после ли? Хмм, само заради него тръгнах на юг и щях да го преследвам до Мексико, Бразилия и чак до Огнена земя. Но намеря ли го тук, после ще ми е все едно накъде ще тръгна. Може би ще ми се прииска например да се прехвърля с коня си отвъд, в добрата стара Калифорния, където, казват, имало толкова чудесни приключения.
         — В такъв случай ще останем заедно. Имам още няколко месеца свободно време и не ми се иска да оставям добрия Бърнард да предприема сам това дълго и опасно пътуване.
         — Well, тогава се споразумяхме. Само най-напред се погрижи да се отървем щастливо от тези пясъци и от това общество! То все по-малко ми харесва, а пък физиономията на онзи Мъркрофт ми е дяволски противна. Той има типично лице на мошеник и ми се струва, че съм го виждал вече някъде, където се е вършило някакво злосторничество.
         — И аз имам същото чувство. Може би ще успея да си спомня къде съм го срещал.
         Без някакви по-особени случки продължихме ездата до вечерта, след което спряхме, погрижихме се за конете си, хапнахме малко твърдо сушено месо и легнахме да спим. За през нощта пленниците бяха вързани, а постът имаше грижата да внимава да не би да се освободят. Щом се зазори, продължихме пътя си, а по обяд забелязахме, че земята започна да става по-плодородна. Кактусите, които срещахме, станаха по-сочни и вече тук-там в пясъка се показваше по някое стръкче или кичурче жълто-зелена тревица, която конете ни стръвно изяждаха. Постепенно стръкчетата и кичурчетата се сляха и пустинята се превърна в тревиста равнина. Трябваше да слезем от седлата, за да могат животните ни да задоволят глада си. С истинско настървение те се нахвърлиха на свежата зеленина, за която отдавна копнееха. Но не биваше да им позволяваме да прекаляват. Ето защо ги завързахме с ласата за колчета, та да могат да пасат само в определен периметър. Вече бяхме сигурни, че скоро ще намерим и вода, тъй че не бяхме много пестеливи с остатъка от нашите запаси.
         Как се радвахме само, че най-сетне страшната пустиня бе останала зад гърба ни! Уилямс се приближи до мен.
         — Сър, сега вярваш ли, че казах истината?
         — Да.
         — Тогава ни върнете конете и оръжията и ни освободете! Нищо не сме ви сторили и имаме пълно право на това искане.
         — Възможно. Но тъй като не мога сам да решавам съдбата ви, ще попитам първо и останалите.
         Събрахме се на съвещание, на което държах преднамерено следното встъпително слово:
         — Мешърз, пустинята остана зад гърба ни, а пред нас имаме плодородна земя. Наложително е да решим въпроса, дали ще останем заедно, или не. В каква посока смятате да се отправите? — обърнах се аз най-напред към търговците.
         — Към Пасо дел Норте — гласеше отговорът им.
         — Ние четиримата ще яздим към Санта Фе, следователно пътищата ни се разделят. Преди това трябва да решим какво ще правим с тези петима мъже.
         След кратко обсъждане този важен въпрос бе решен така: пленниците щяха да бъдат освободени, и то не едва утре, а още днес. Това не беше неблагоприятно за моя план. И тъй, върнахме им имуществото и те веднага потеглиха на път. На въпроса, накъде ще се отправят, Уилямс отвърна, че щели да яздят покрай Пекос до Рио Гранде, за да ловували там бизони. Не беше изминал и половин час, откакто потеглиха, когато и търговците тръгнаха на път. Скоро и двете групи изчезнаха от погледите ни.
         Седяхме мълчаливо. Най-сетне Марк се обади:
         — Какво ще кажеш, Чарли? — попита ме той.
         — Ще кажа, че няма да отидат до Рио Гранде, ами ще ни направят засада нейде по пътя за Санта Фе.
         — Well, и аз съм на същото мнение. Умно постъпи, като ги метна, че искаме да се отправим към Санта Фе. Сега се питам, дали ние ще останем например тук, или веднага ще продължим ездата.
         — Предпочитам да останем. Няма как да последваме веднага онези хора, понеже те предполагат, че ще постъпим така, и ще бъдат много внимателни. А тъй като вероятно ни очаква трудно пътуване, за което конете ни все още нямат сили, ще бъде уместно да дадем възможност на нашите животни до утре да си отпочинат и да се напасат.
         — Ами ако те се върнат още днес и ни нападнат? — попита Маршъл.
         — В такъв случай най-сетне ще имаме причина да разговаряме с тях така, както заслужават — заявих аз. — Впрочем ще отида на разузнаване. Бърнард ще ми заеме коня си, защото моят мустанг все още куца и трябва да бъде щаден. Ще чакате тук, докато се върна, а това ще стане може би чак привечер.
         С тези думи се метнах на седлото и насочих коня по дирите на заподозрените от нас хора, без да срещна никакво възражение от страна на Марк. Следите им водеха на югозапад, докато дирята на тримата търговци се отклоняваше повече в южна посока.
         Поех в тръс подир мнимите закупчици на кожи. Те се бяха отдалечили в бавно темпо, обаче по-късно сигурно са ускорили своя ход, понеже измина може би около половин час, докато успея да ги зърна. Тъй като знаех, че те нямаха далекоглед, можех да ги следвам, без да ги изпускам от очи, използвайки моя бинокъл.
         За мое учудване след известно време от тяхната група се отдели един ездач и се насочи право на запад. Далеч в тази посока забелязах тъмни ивици от ниски дървета и храсталак, врязващи се в прерията като полуострови. Сигурно там имаше поток или някоя река. Какво трябваше да направя? Кого да последвам? Четиримата или самотния конник? Някакво предчувствие ми подсказа, че самотният ездач има определен план, който засягаше нас. Можеше да ми е безразлично накъде отиваха другите, защото се отдалечаваха от лагера ни все повече и повече. Но ми се струваше твърде важно да разбера какво бе замислил човекът, който се беше отделил. Ето защо тръгнах подир него.
         След около три четвърти час го видях да изчезва сред гъсталака. Тогава пришпорих жребеца си в пълен галоп и описах дъга, за да не би преследваният от мен негодник да ме забележи, в случай че поискаше да се върне по същия път. Добрах се до храстите недалеч от мястото, където и той бе навлязъл между тях, но продължих да се промъквам доста по-навътре, докато се озовах пред някаква малка полянка, заобиколена наоколо от гъсталаци и покрита с много сочна трева. За моя радост установих, че оттук бликаше бистро изворче. Слязох от коня на Бърнард и го вързах така, че да има възможност да пие вода и да пасе. После и аз самият пих от чудесната прясна вода, а след това закрачих в посоката, в която несъмнено щях да се натъкна на следите на конника.
         За мое удивление скоро забелязах, че оттук са яздили много конници и че това направо бе истинска пътека, която очевидно често се използваше. Не рискувах да изляза на нея. Не беше изключено да е охранявана, а в такъв случай всеки миг можех да очаквам някой куршум. Запромъквах се през храсталаците успоредно на пътеката, докато след известно време бях предупреден от силно конско пръхтене.
         Тъкмо се канех да завия покрай един храст, за да видя къде се намираше конят, обърнал вниманието ми върху себе си, когато мигновено се отдръпнах назад, понеже точно пред мен лежеше някакъв човек, прикрил главата си между клонките така, че да има възможност добре да наблюдава пътеката, но сам да остане незабелязан от минаващите по нея хора. Несъмнено това бе предполагаемият пост, а от неговото присъствие със сигурност можеше да се заключи, че наблизо имаше цяла банда разбойници.
         Човекът не ме беше видял, нито чул. Промъкнах се няколко крачки назад, за да заобиколя поста. И това ми се удаде тъй добре, че след около пет минути вече бях успял да разузная цялата близка околност.
         Пътеката излизаше на голяма обширна поляна, в центъра на която растяха гъсти храсталаци във формата на окръжност и тъй бяха преплетени с див хмел, че погледът не можеше да проникне между тях. Пръхтенето се беше разнесло от този храсталак. Започнах да се прокрадвам по края на поляната, за да видя дали нямаше да забележа някаква пролука в гъсталака. Безрезултатно. Сигурно имаше такава, но беше прикрита, понеже тъкмо в този миг се разнесе човешки глас, а след него и още един, което издаваше присъствието на хора.
         Дали да рискувам да се промъкна дотам? Беше опасно, но въпреки това реших да опитам. С няколко бързи скока се стрелнах през поляната, и то на такова място, където постът не можеше да ме забележи, защото между мене и него се простираха храсти. Дотам, докъдето имах възможност да обиколя, без да бъда забелязан, храсталакът беше толкова гъст, че погледът ми не успяваше да проникне през него. Имаше само едно-единствено място, ниско долу, почти до самите корени, което ми позволи да провра тялото си, притискайки се плътно до земята. Придвижвах се бавно, но все пак успях да се вмъкна и установих, че по-рано без съмнение тези храсталаци са образували плътна маса, но после в средата са били изсечени, тъй че да се оформи свободно пространство с диаметър от около двадесетина метра, една полянка, която благодарение на плътната стена от зеленина оставаше напълно скрита за околния свят. На едната й страна съзрях не по-малко от осемнадесет коня, навързани нагъсто един до друг. А съвсем близо до моето скривалище на земята седяха или лежаха седемнадесет мъже. Останалото място бе заето с купчини от най-различни предмети, покрити с бизонски кожи. Имах впечатлението, че се намирам пред разбойнически лагер, в който бе струпано всичко, отнето от нападнатите и избити хора.
         Тъкмо в този момент един от мъжете говореше на останалите. Беше Уилямс, в когото разпознах конника, отделил се от другите четирима. Можех да разбирам добре всичко, каквото обсъждаха.
         — Единият от тях трябва да ни е подслушвал, защото изведнъж ме удари с юмрук по главата така, че се стоварих като пън…
         — Подслушвали са те? — попита строго един от мъжете, облечен в твърде хубави мексикански дрехи. — Тогава си некадърник, който не може повече да ни бъде от полза. Как е възможно да се оставиш да те подслушват, и то в Естакадо, където човек няма къде да се скрие!
         — Капитане, не прекалявай! — обади се Уилямс. — Ако знаеше за кого става въпрос, щеше да признаеш, че и ти самият не ще се чувстваш в безопасност, щом той е наблизо.
         — Аз ли? Да ти пронижа ли главата с куршум? Не само че те е подслушвал, ами дори те е прострял на земята, прострял те е с юмручен удар като някое дете, като някой мекушав страхливец!
         Лицето на Уилямс се наля с кръв.
         — Капитане, знаеш, че не съм страхливец. Онзи, който ме повали, ще прати и теб на земята с един-единствен удар.
         Капитанът гръмко се изсмя. После направи небрежно движение с ръка:
         — Продължавай разказа си!
         — Той просна на земята в безсъзнание и Патрик, който временно се беше прекръстил на Мъркрофт.
         — И Патрик ли? С неговия волски череп? Ами после?
         Уилямс разказа случилото се до онзи момент, когато освободихме пленниците.
         — Caraja — проклятие, негоднико, ще те застрелям като куче! — започна да го ругае капитанът. — Оставя се дръвникът да го повалят на земята с един удар и да го пленят заедно с четирима от най-добрите ми хора също като някое хлапе, което няма никаква сила и смелост и никога не се е отделяло от фустата на майка си! И всичко това го позволява на двама мерзавци, довлекли се кой знае откъде.
         — Bless my soul*, капитане! — изръмжа Уилямс. — Знаеш ли кои бяха онези двамата? Единият, дето му викаха Чарли, и другият, към когото отначало всички се обръщаха с името Марк Джорокс? Ако сега двамата влязат тук сами с пушки в ръка и поразхлабени ножове в поясите, то сред нас ще се намерят някои хора, които няма да знаят много точно дали не ще е по-добре да се предадат, отколкото да се съпротивляват. Двамата бяха Поразяващата ръка и Безухия.
         [* Bless my soul (англ.) — Бога ми, за бога! — Б.пр.]
         Главатарят на бандата подскочи.
         — Лъжец! Искаш само да извиниш вашата страхливост!
         — Капитане, пронижи ме! Знаеш, че окото ми няма да трепне!
         — Значи казваш истината, така ли?
         — Да.
         — Щом е тъй, por todos los santos — в името на всички светии, двамата трябва да умрат, а и онзи янки заедно с негъра, понеже двамата ловци няма да се успокоят, докато не ни открият и унищожат.
         — Нищо няма да ни направят, защото се канят веднага да продължат ездата си към Санта Фе.
         — Мълчи! Ти си хилядократно по-глупав от тях и пак няма да им кажеш накъде действително искаш да се отправиш. Твърде добре познавам характера и нравите на тези горски скитници от Севера. Ако рекат да потърсят следите ни, ще ги намерят, даже и да можехме да яздим във въздуха. Така е, дори не сме сигурни дали вече някой от тях не се е сврял нейде из околните храсти и дали не слуша всичко, каквото говорим.
         Тези думи не ме оставиха съвсем равнодушен, но за щастие той продължи:
         — Да, подробно съм запознат с нравите им, защото цяла година изкарах заедно с прочутия Флоримънт, когото те наричаха track-smeller* докато индианците му бяха дали друго име — Аско-ла**. От него научих всичките им хитрини и характерни особености. Казвам ви, тези хора няма да тръгнат за Санта Фе и още по-малко ще изоставят лагера си днес. Те знаят, че и утре ще намерят следите ви и че преди всичко конете им се нуждаят от почивка. А утре ще поемат по петите ви със свежи сили и бодър дух. Но макар и да е сигурно, че ще ги пречукаме, те все пак ще очистят повече от половината наши хора. Чувал съм да разказват, че Поразяващата ръка имал пушка, с която можел да стреля цяла седмица, без да има нужда да я зарежда. Дяволът му я бил направил, а в замяна на това той му продал душата си. Ето защо още тази вечер трябва да ги нападнем, и то докато спят. Понеже са само четирима, те са поставили най-много един пост. Знаеш ли къде се намира лагерът на тези типове?
         [* Track-smeller (англ.) — буквално „Надушвача на следи“. — Б.пр.]
         [** Мечото Сърце. — Б.нем.изд.]
         — Да — заяви Уилямс.
         — Тогава се пригответе! Точно в полунощ трябва да сме там, обаче без коне. Ще пропълзим незабелязано до тях и ще ги нападнем, тъй че изобщо няма да могат да помислят за съпротива.
         Все пак добрият капитан не ни познаваше чак толкова добре, колкото си мислеше. Иначе щеше да вземе други мерки. Все таки той имаше прекалено високо мнение за нас, което бе съвсем обяснимо. В прерията, също както и в населените места на цивилизованите страни, се среща манията за преувеличаване, която, както обикновено се казва, „от мухата прави слон“. Ако ловецът веднъж или два пъти се държи храбро пред неприятеля си и освен това проявява проницателност и съобразителност, то мълвата за него тръгва от бивак на бивак. Навсякъде прибавят по нещичко към нея и най-сетне той се превръща в герой с направо неземни качества, чието име притежава почти същото въздействие, както и неговите оръжия.
         — Къде е Патрик с останалите? — продължи да разпитва главатарят.
         — Тръгна към Рио Пеняско, за да се срещне там с баща си, както ти е казал. Ще използва случая, за да нападне тримата търговци, които имат отлични оръжия и носят хубавичка сума пари. Може би вече се е справил с тях, понеже не искаше да губи никакво време с тази работа.
         — Ще ми изпрати ли плячката?
         — Ще ти я прати по двама от неговите хора. Третият ще вземе със себе си.
         — Добре. От всичко ще имаме нужда. И от оръжията. Но най-хубавите пушки ще вземем от двамата ловци. Разказвали са ми, че Безухия имал карабина, която можела да стреля на хиляда и двеста крачки.
         В този миг нейде отдалеч се дочу лаенето на прерийно куче. Сигурно беше уговорен сигнал.
         — Антонио идва с коловете, които трябваше да донесе за Естакадо — обади се капитанът. — Нека не ги стоварва отвън, а да ги внесе вътре! Докато ловците са наблизо, необходимо е да сме двойно по-предпазливи.
         Тези думи напълно ме убедиха, че си имах работа с банда стейкмани. Покритите с кожи предмети представляваха несъмнено натрупаната от грабежи плячка, струвала живота на предишните си собственици.
         В този момент точно срещу мен се разтвориха клонките на гъсталака. На това място стената от зеленина бе образувана само от висящи увивни растения, които лесно можеха да бъдат повдигнати или отместени настрана. Вътре в кръга влязоха трима ездачи, чиито коне носеха известно количество колове, завързани от двете страни на седлата с ремъци.
         Пристигането на тези мъже привлече вниманието на събралите се хора до такава степен, че имах възможност незабелязано да се измъкна, но аз не го направих, без да взема нещо като доказателство за моето присъствие. Предводителят им беше оставил зад гърба си своя колан с ножа и два двуцевни пистолета, чиито дръжки бяха обковани с месинг. Протягайки ръка, успях да достигна един от пистолетите. Взех го и бавно запълзях обратно, като внимателно заличавах всяка следа от моето присъствие. Същото сторих и отвън, пред стената от гъста зеленина, а после се стрелнах през открития пояс, заобикалящ скривалището на разбойниците, и навлязох в отсрещните храсти. Тук започнах да пълзя заднишком само на пръстите на ръцете и краката си, за да унищожавам дирите си. Това продължи, докато вече можех да рискувам да се изправя и да се върна при коня на Маршъл. Отвързах го, метнах се на седлото и описах толкова голяма дъга, че беше изключено стейкманите да открият следи от моето промъкване към тяхното скривалище.
         Когато се добрах до моите спътници, бе започнало вече да се смрачава и по израженията на лицата им разбрах, че се бяха разтревожили за мен и нетърпеливо очакваха завръщането ми.
         — Ето съм масса Чарли! — възкликна Цезар с такъв тон, който издаваше твърде големите му симпатии към мен. — О, тревожил се Цезар, тревожил се всички ние за масса Чарли!
         Останалите не ме посрещнаха толкова бурно. Изчакаха ме да сляза от коня и да седна при тях. Едва тогава Марк започна да ме разпитва:
         — Е?
         — Търговците са загубени!
         — Така си и мислех! Тези мними закупчици на кожи, които не са нищо друго освен стейкмани, са променили посоката си и през нощта ще се нахвърлят върху своите жертви, ако не са го сторили вече посред бял ден.
         — Отгатни кой е този Мъркрофт!
         — Неведнъж съм ти обяснявал, че предпочитам да се счепкам с някоя мечка, отколкото да гадая за нещо, което може да ми бъде казано веднага.
         — Мъркрофт е измислено име, а…
         — Не съм толкова глупав да повярвам, че е истинското му име!
         — … а — продължих аз прекъснатото си изречение — всъщност човекът се казва Патрик Морган!
         — Па… трик… Мор… ган! — възкликна Марк, при което за пръв път от началото на нашето запознанство по лицето му се изписа смайване. — Патрик Морган! Възможно ли е? О-о, Марк Джорокс, стари Куне*, какъв глупак си бил! Да е в ръцете ти този мерзавец, да играеш ролята на шериф, докато журито го съди, и да го оставиш да ти се изплъзне! Чарли, сигурен ли си, че е той?
         [* Съкращение от ракун, миеща мечка, с което траперите обичали сами да се наричат. — Б.нем.изд.]
         — Съвсем съм сигурен, а сега разбирам и защо ми се струваше толкова познат. Прилича на баща си.
         — Сега най-сетне ми става съвсем ясно! И аз веднага си помислих, че нейде трябва да съм го виждал, ама не го разпознах, защото по онова време той беше още много млад. Къде е? Надявам се, че няма да ни се изплъзне!
         — Ще убие търговците и след това, придружен само от един човек, ще се отправи към Рио Пеняско, за да се срещне с баща си.
         — Тогава тръгвайте, хора, напред? Трябва да го последваме!
         — Чакай, Марк! Вече се свечерява и няма да можем да виждаме следите му, а освен това трябва да се приготвим за едно височайше посещение.
         — Посещение ли? Кой ще дойде?
         — Патрик е член на банда стейкмани, разположили се ей там на лагер. Главатарят им е някакъв мексиканец, когото наричат капитан и който е изкарал една съвсем нелоша школа при стария Флоримънт. Подслушах разбойниците точно тогава, когато Уилямс им разказваше нашето приключение. Искат да ни нападнат в полунощ.
         — Значи предполагат, че ще останем тук, така ли?
         — Естествено.
         — Добре, тогава нека бъде тяхна воля. Ще останем тук и ще им кажем „добър вечер“. Колко са на брой?
         — Двадесет и един.
         — Малко множко са за нас четиримата! Какво ще кажеш, Чарли? Да запалим огън и да подредим наоколо палтата си така, че те да вземат дрехите за техните собственици. А самите ние ще заемем позиции по-надалеч, и то така, че противниците ни да попаднат между нас и пламъците. По такъв начин ще имаме сигурна цел.
         — Планът е добър — съгласи се с предложението му Бърнард Маршъл — и навярно е единственият, чието изпълнение е възможно в нашето положение.
         — Хубаво! Тогава нека потърсим съчки и дърва за огъня веднага, преди да се е стъмнило! — настоя Марк и се изправи.
         — Седни си на мястото! — възпротивих се аз. — Наистина ли вярваш, че по такъв начин ще можем да се справим с двадесет и един души?
         — Защо не? Още при първите изстрели ще избягат, понеже няма да знаят, кой е зад гърба им.
         — Ами ако капитанът е достатъчно умен, да прозре как стоят нещата? Тогава ще изпаднем в много тежко положение и въпреки съпротивата ни ще бъдем пречукани.
         — Прерийният ловец трябва например винаги да е готов за подобно нещо!
         — Но в такъв случай ще бъдеш принуден да се откажеш от двамата Морган!
         — Behold, вярно! Може би си на мнение, че трябва тихомълком да офейкаме, без да сложим край на безчинствата на тези разбойници и убийци? Но ние не можем да поемем такава отговорност пред бога и пред всички свестни хора, които пресичат Естакадо.
         — Разбира се, че не можем. Имам един друг план, който ми се струва по-добър.
         — Казвай го!
         — Докато те ни търсят на това място, ние ще нападнем тяхното hide spot* и ще вземем конете и припасите им.
         [* Hide spot (англ.) — скривалище. — Б.нем.изд.]
         — Good luck, вярно! Но ти каза „конете им“ — да не би да се канят да ни атакуват пеша?
         — Да. А от това можем да си направим извода, че ще напуснат скривалището си два часа преди полунощ, защото точно толкова време ще им е необходимо, за да се доберат дотук.
         — Запомни ли добре мястото?
         — Разбира се. Ако останем да ги чакаме тук, залагаме живота си на карта, обаче отнемем ли им храната, боеприпасите и конете, за дълго време ще им бъде невъзможно да продължат безчинствата си. С други думи, ще ги обезвредим, без да е необходимо да даваме даже и един изстрел.
         — Но те несъмнено ще оставят пазачи!
         — Знам мястото, където се намира постът.
         — Ще ни преследват!
         — Ще го направят и ако останем да ги чакаме, а после ще бъдем принудени все пак да бягаме.
         — Е, добре, да кажем, че си прав. Кога тръгваме?
         — Можем да потеглим и след четвърт час. Ще бъде вече тъмно като в рог.
         — О-о, това ще съм хубав! — обади се негърът. — Цезар също дойде и вземе всички неща, които се намират при разбойник. Това по-добър, отколкот остане тук и стейкмани застрелят мъртъв Цезар!
         Скоро се стъмни толкова много, че бе възможно да се вижда най-много на десетина крачки. Метнахме се на седлата. Застанах начело, а останалите яздеха подир мен по индиански маниер — един след друг.
         Предвидливо не тръгнах по най-краткия път право към скривалището, ами описах една колкото се можеше по-голяма дъга, която ни отведе до обрасло с храсталаци място, намиращо се на около една английска миля от „скривалището“. Тук завързахме нашите коне и после пеша се отправихме към разбойническото свърталище. Въпреки че нито Маршъл, нито пък негърът бяха особено сръчни в безшумното промъкване, ние все пак незабелязано достигнахме края на поляната, озовавайки се точно срещу пътеката, до която, скрит в храсталака, беше лежал постът по време на моето разузнаване. Слаби отблясъци над скривалището издаваха, че там гори огън или най-малкото някой факел. Обаче около нас бе толкова тъмно, че можех да прекося поляната съвсем спокойно. Намерих мястото, откъдето бях подслушал разговора на стейкманите, и ето че и сега, преди още да се наведа, отвътре дочух гласа на главатаря. Бързо се вмъкнах между стърчащите корени и видях, че цялата банда стоеше в средата на обграденото пространство. Всички бяха въоръжени добре и готови за тръгване. Капитанът все още говореше.
         — Ако бяхме открили и най-малката следа, щях да си помисля, че някой от ловците е бил тук и ни е подслушвал. Къде ли се е дянал пистолетът ми? Може би днес сутринта съм го изгубил по време на ездата и когато съм свалял колана си, не съм забелязал липсата му. И тъй, Хоблин, ти действително ли видя и четиримата в техния лагер?
         — И четиримата. Бяха трима бели и един черен, а конете им пасяха съвсем близо до тях. Едното от животните нямаше опашка и изглеждаше като козел без рога.
         — Това е старата кобила на Безухия, която е също тъй известна като самия него. Не те забелязаха, нали?
         — Не. Приближихме се с Уилямс на конете, доколкото това можеше да бъде безопасно, а после аз продължих пълзешком, прилепен към земята, докато ми бе възможно да наблюдавам всичко съвсем ясно.
         Значи ученикът на стария Флоримънт се бе оказал все пак достатъчно умен и предпазлив, за да изпрати срещу нас двама разузнавачи. За нас бе цяло щастие, че това бе станало, след като се бях завърнал при приятелите си.
         — Тогава всичко ще мине добре — каза накрая капитанът. — Уилямс, ти си изморен, ще останеш тук, а ти, Хоблин, ще застанеш на пост край пътеката! А вие останалите, напред!
         На светлината от огъня забелязах как откриха входа. Деветнадесет мъже напуснаха скривалището. Останаха само двамата вече споменати. Все още не всички бяха изчезнали по пътеката, когато аз отново се озовах при Марк.
         — Какво е положението, Чарли? Струва ми се, че те тръгват!
         — Да. Двама остават тук — един на пост ей там край пътеката, а Уилямс вътре в скривалището. Уилямс не е въоръжен, обаче постът е с карабина в ръка. Засега все още не бива да предприемаме нищо, понеже е възможно някой нещо да е забравил и да се върне. Но нека се приготвим! Ела, Марк! Вие двамата оставате тук, докато ви извикаме или дойдем да ви вземем!
         Промъкнахме се до пътеката, но бяхме принудени да чакаме около десетина минути, докато постът излезе от скривалището. Той започна безгрижно да се разхожда насам-натам по поляната и ние можехме да бъдем сигурни, че изобщо не се съмнява в своята безопасност. Измина около четвърт час, докато Хоблин се приближи до нас. Нямаше защо повече да се страхуваме, че някой би се върнал. Следователно нямаше и основание да се бавим.
         Скрих се зад един храст от едната страна на пътеката, а Марк стори същото от другата й страна. В мига, когато постът се канеше да мине между нас, Марк го сграбчи за гърлото. Откъснах голямо парче вълнен плат от късата му стара дреха, направих парцала на топка и го пъхнах между зъбите на Хоблин. После със собственото му ласо вързахме ръцете и краката му, а след това го завързахме за едно дърво.
         — А сега следващия!
         Повдигнах настрани вейките на дивия хмел и се промъкнахме през входа. Уилямс седеше край огъня и над пламъците му си печеше къс месо. Беше с гръб към мен. Успях да се приближа до него, без да ме забележи.
         — Мистър Уилямс, дръж месото по-високо, иначе ще изгори! — казах аз.
         Стейкманът светкавично се извърна, но щом ме видя, уплахата му го закова неподвижен на мястото, където седеше.
         — Добър вечер! — продължих аз. — За малко щях да забравя да поздравя, а с джентълмени от твоя сорт човек трябва да бъде извънредно учтив.
         — О… О… Олд Шетър… Шетърхенд! — заекна той, гледайки ме втренчено с широко отворени очи. — Какво търсиш тук?
         — Искам да върна на капитана ей този пистолет, който взех днес, докато ти му разказваше приключенията си.
         Уилямс поприсви единия си крак, като че ли искаше да се приготви за светкавично изправяне, и се огледа наоколо, за да види дали ще може да се добере до някоя карабина. Но до него лежеше само ловджийският му нож.
         — Стой си спокойно на мястото, мистър Стейкман, защото и най-малкото движение ще ти струва живота! — предупредих го аз. — Първо, пистолетът на твоя капитан е зареден, и второ, необходимо е само да погледнеш към входа, за да разбереш, че тук има повече куршуми, отколкото си мислиш.
         Той се извърна още повече и съзря Марк, който бе вдигнал карабината си и се целеше в него.
         — Damn it — загубен съм! — изскърца със зъби той.
         — Може би все още не си, ако спокойно се предадеш в ръцете ни. Бърнард, Цезар, елате насам!
         След този силен вик нашите двама спътници се появиха на входа.
         — Цезар, ей там на седлата висят ласа. Вземи едно от тях и вържи този човек!
         — Хиляди дяволи! — избухна Уилямс. — Жив няма да ви падна отново в ръцете!
         С тези думи стейкманът заби своя собствен нож в сърцето си и рухна на земята.
         — Дано бог се смили над душата му! — казах потресен.
         Но Марк остана напълно равнодушен.
         — На съвестта на този мерзавец тегне смъртта може би, на повече от сто души — рече той с глух глас. — Не съм виждал друг удар с нож да бъде тъй на място.
         — Той сам се осъди — отвърнах аз. — Блазе ни, че не бяхме принудени ние да вършим тази работа!
         Изпратих Цезар да довлече Хоблин. Скоро пленникът лежеше в краката ни. Парцалът бе изваден от устата му и човекът си пое дълбоко въздух. Изпълненият му с ужас поглед се втренчи в трупа на неговия съзаклятник.
         — Обречен си на смърт като ей този там, ако откажеш да ни дадеш някои сведения — заплаших го аз.
         — Всичко ще ви кажа — обеща обхванатият от страх човек.
         — Е, добре, къде сте скрили златото?
         — Закопано е ей там, в дъното, под чувалите с брашно.
         Махнахме кожите и започнахме да оглеждаме струпаните запаси. Беше събрано цяло богатство от всичко онова, което някога е било пренасяно през Естакадо: всякакви видове оръжия, барут, олово, патрони, ласа, седла, различни торбички и кесии, одеяла, всякакви дрехи за пътуване и лов, сукно и други платове, огърлици от фалшиви корали, перлени нанизи и други украшения, каквито обичат да носят индианките, какви ли не дребни предмети за шев и инструменти, известно количество консерви и пемикан*, големи запаси от други хранителни стоки и всичко това несъмнено е било събрано чрез грабеж.
         [* По специален начин изсушено месо. — Б.пр.]
         Цезар хвърляше чувалите около себе си тъй, сякаш си имаше работа с леки кесии за тютюн. Маршъл измъкна от инструментите кирка и лопата. Започнахме да разкопаваме дъното на склада и след кратко време извадихме толкова много златен прах и златни зърна, че този товар можеше да бъде отнесен само от кон.
         Побиха ме тръпки на ужас само като си помислих колко ли нещастни златотърсачи е трябвало да се простят с живота си, за да бъде събрано такова количество злато, заслужаващо напълно да бъде наричано „deadly dust“.
         Завръщащите се дигъри* взимат със себе си само малко количество злато при напускането на мините, а по-голямата част от придобития благороден метал превръщат в книжни пари или ценни книжа. Несъмнено убитите са носели у себе си такива книжа. Къде ли се намираха те?
         [* Дигъри (англ.) — копачи, миньори, златотърсачи. — Б.пр.]
         — А къде са парите и ценните книжа, които сте ограбили от хората? — попитах Хоблин.
         — В едно скривалище далеч оттук. Капитанът не искаше да държи тези суми тук, понеже няма доверие на някои членове от бандата.
         — Значи само той знае мястото на скривалището, така ли?
         — Само той и лейтенантът.
         — Кой е вашият лейтенант?
         — Патрик Морган.
         През ума ми светкавично премина една мисъл. „Във всички случаи ще станем богати“, беше писал този човек на баща си. Да не би да кроеше някаква измяна спрямо другарите си?
         — Нямаш ли никаква представа къде горе-долу би могло да се намира това скривалище? — продължих да разпитвам.
         — Не съм съвсем сигурен, но, изглежда, капитанът няма доверие на лейтенанта. Днес Патрик Морган, придружаван от още един човек, потегли към Рио Пеняско, а утре аз трябваше да тръгна подир него с двама души, за да го наблюдавам.
         — Аха! Капитанът ти е казал името на някаква местност и подробно ти я е описал, нали?
         Стейкманът смутено замълча.
         — Отговаряй! Мълчиш ли, все едно че си мъртъв. Но ако си искрен, ще можеш да разчиташ на снизхождение, макар че вие всичките сте заслужили въжето.
         — Правилно се досещате, сър! — призна Хоблин.
         — И коя е тази местност?
         — Оттук трябваше веднага да отида там и да застрелям лейтенанта ако се приближи до нея. Представлява малка долина и ми е добре известна, понеже веднъж съм бил там. Но описанието няма да ви свърши никаква работа, защото въпреки всичко няма да я намерите.
         — А капитанът само долината ли ти спомена, или изрично ти назова някое точно определено място?
         — Той никога няма да ми издаде това място. Заповедта му гласеше да се скрия и да изпратя един куршум на лейтенанта, ако влезе в долината.
         — Добре! Ще ти подаря живота, но при условие, че ни заведеш в тази долина — реших аз.
         — Ще направя каквото искате.
         — Обаче запомни, че си загубен, ако се опиташ да ни измамиш! Ще яздиш с нас като пленник.
         — Well — обади се Марк, — значи тук приключихме вече с нашето издирване. Ами сега?
         — Ще вземем златото и всичко друго, което можем да използваме: оръжия, муниции, тютюн и храна, а също и някои дреболии като подаръци за индианците, в случай че се срещнем с някое племе. Хайде, избирайте си! Междувременно ще огледам конете.
         Намерих четири яки мичигански коня, които бяха много подходящи за носене на товари. Освен тях още три мустанга заслужаваше да бъдат взети. Бяха по-добри от животните на Бърнард и Цезар. Двата коня можеха да бъдат разменени, а третия определих за Хоблин.
         Сред складираните стоки имаше и товарни седла от онзи тип, който носят мулетата. На всеки от мичиганските коне поставих по едно такова седло. После опаковахме в одеяла всичко, каквото мислехме да вземем с нас. Направихме осем денка, от които натоварихме по два на кон. Останалите предмети струпахме на голям куп, като в подножието му оставихме барута, който не можехме да вземем, както и всички леснозапалими неща.
         — Какво ще правим с другите коне? — попита Марк.
         — Цезар ще ги развърже и ще ги разпръсне из прерията. Наистина, това не е много разумно, обаче нямам никакво желание да ги избием. Поведи хората покрай храсталака в западна посока! Аз ще остана, за да запаля кладата.
         — Защо не го направиш веднага? — попита ме Маршъл.
         — Огънят ще се вижда отдалеч. Щом не ни заварят в нашия лагер, стейкманите сигурно ще се завърнат, колкото им е възможно по-бързо, и въпреки тъмнината биха могли да ни спипат. Следователно ще е по-добре да ви оставя първо да изминете достатъчно разстояние, а после с бърза езда да ви догоня.
         — Well, прав си, Чарли. И тъй, напред, момчета! — нареди Марк.
         Повеждайки за юздите един от товарните коне, той закрачи начело. Останалите трима го последваха — Цезар, завързаният на своя кон Хоблин и Маршъл, застанал на края на малкия керван. Аз останах с коня си и зачаках. Стъпките на моите спътници заглъхнаха. Тъй измина повече от четвърт час и аз не биваше да се бавя повече, защото стейкманите можеха да се върнат и да ме изненадат. Ето защо отново влязох в скривалището, за да запаля натрупаните вещи.
         С помощта на едно разкъсано одеяло бяхме направили нещо като фитил, който щеше да ми даде време да се отдалеча на порядъчно разстояние преди избухването на барута. Понеже бяхме прибавили и известно количество патрони, се очакваха доста силни гърмежи. И тъй, подпалих фитила, хванах поводите на коня си и по пътечката излязох навън в прерията. Преди последните храсти се метнах на седлото. В този миг откъм скривалището се разнесе трясък и пукотевица. Огънят бе обхванал одеялото, в което бяха завити патроните. Пришпорих коня и се отдалечих толкова бързо, колкото ми позволяваше тъмнината, за да избегна силната светлина, хвърляна от високо лумналите пламъци на горящото скривалище. Огънят унищожаваше цялото богатство на стейкманите, плячкосано от толкова много жертви.

Няма коментари:

Публикуване на коментар