23 август 2012 г.

Карл Май, Винету: Книга 2 (5)



         16.
         Стара любов и стара омраза

         Беше рано сутринта на следващия ден. Лъчите на слънцето още не бяха докоснали върховете на околните скалисти планини, а в лагера ни цареше дълбоко спокойствие. Аз обаче отдавна вече бях станал и се бях изкачил на скалата, където бях намерил Хари в деня на пристигането ни.
         Долу в котловината над храсталаците се кълбяха гъсти мъгли, но горе въздухът беше ясен и чист и около мен подухваше хладен, освежителен ветрец. Насреща под клонките на къпинов храст подскачаше чинка и с прасковено червената си издуваща се гушка подмамваше непослушната женска. Малко по-надолу беше кацнала синьо-сива птица-котка, която от време на време прекъсваше песента си с един смешен мяукащ вик, а отдолу се носеше прекрасният глас на юрдечка, която в края на всяка строфа на музикалното си изпълнение се аплодираше сама с продължително патешко крякане. Но моите мисли не бяха заети толкова с ранния утринен птичи концерт, колкото със събитията от вчерашния ден.
         Според разказа на един от нашите ловци, който също бил забелязал понките, докато се прокрадвал тихомълком през гората, червенокожите се били събрали в много по-голям брой, отколкото бяхме допускали. Долу в равнината той бил минал покрай втори лагер, където се намирали и всички коне.
         Следователно можеше да се приеме със сигурност, че военният им поход не беше насочен срещу отделни личности, а срещу цялата колония, така че положението ни ставаше много деликатно.
         Веднага след завръщането ни се бяхме съвещавали относно стъпките, които се налагаше да предприемем. След като бяха направени различни предложения и много от тях бяха отхвърлени, ние се споразумяхме, че непременно трябва да се опитаме да уведомим гарнизона на форт Рендъл и да помолим за подкрепления. Ако не се щадяха конете, пратениците ни щяха да достигнат форта за един ден и ако всичко вървеше добре, помощта можеше да пристигне вдругиден.
         Дик Стоун и Уил Паркър получиха задачата да отидат до форта като вестоносци и след десетина минути двамата приятели започнаха опасното си пътуване.
         Останалите приготовления за очакваното нападение бяха изпълнили вчерашния следобед и вчерашната вечер до такава степен, че не ни беше останало време да решим съдбата на нашия пленник. Той лежеше добре вързан и охраняван в едно от помещенията в скалите, а едва преди малко, веднага след ставане, се бях убедил в надеждността на начина, по който беше вързан. Следващите дни, а може би още следващите часове щяха да бъдат за нас със съдбоносна важност и аз обмислях подробно настоящето си положение, когато бях изтръгнат от размислите си от приближаващи се стъпки.
         — Добро утро, сър! — поздрави ме Хари. — Сънят изглежда те избягва, също както и мене.
         Благодарих му за поздрава.
         — Бдителността е необходима благодетел в тези изпълнени с опасности земи.
         — Страхуваш ли се от индианците — попита ме момчето с усмивка.
         — Знам, че не задаваш този въпрос сериозно — махнах аз с ръка. — Но ние наброяваме всичко на всичко двадесет и четири души, а имаме пред себе си десетократно по-многоброен неприятел. Няма да можем да ги отблъснем в ръкопашна борба и единствената ни надежда е да не бъдем открити, или пък поне да получим навреме помощ от форта.
         — Все пак виждаш нещата малко по-черни, отколкото са. Двадесет и четири души като нашите хора са в състояние да свършат много голяма работа. Ако червенокожите надушат и нападнат скривалището ни, само ще си счупят главите.
         — Аз съм на друго мнение. Те са разгневени от намесата ни при форт Ниобрара, а положително вече знаят, че вождът им е в наши ръце. Потърсили са незавърналите се воини, намерили са труповете, установили са липсата на Парано, и ако някоя толкова многобройна орда измине такова голямо разстояние с определена цел както в случая, то тази цел се преследва с най-голяма решителност и хитрост.
         — Всичко е точно така, сър, но още не дава основание за най-лоши опасения. Най-сетне и аз познавам малко червенокожите. Те са страхливи и без дух по природа, знаят да действат само зад гърба ти и нападат беззащитните. Пребродили сме ловните им полета от Мисисипи до Тихия океан, от Мексико до езерата на север; гонили сме ги и сме се сражавали с тях, бягали сме пред по-голямата им численост и е трябвало да се крием, но винаги ръката ни е била на дръжката на ножа и сме оставали господари на положението.
         Погледнах Хари, без да му отговоря нещо, той сигурно бе забелязал съмнението в погледа ми, защото след кратко мълчание продължи:
         — Можеш да кажеш, каквото искаш, сър, но в човешкото сърце има чувства, на които енергичната ръка е принудена да се подчини, независимо дали тя е на мъж, или на някое момче. Ако вчера бяхме достигнали Би Форк, пред очите ти щеше да се покаже един гроб, който е скрил две същества — те бяха за мен най-обичаните, най-скъпите по целия широк свят. Бяха избити от мъже с черна коса и кафява кожа, макар че предводителят на бандата беше бял. От онези ужасни дни ръката ми винаги потръпва, щом види да се развява индиански скалп и не един индианец се е смъквал от коня си, облян в кръв, когато проблясваше дулото на пистолета, от който е излетяло смъртоносното олово и се е забило в сърцето на майка ми.
         Хари измъкна оръжието от пояса си и ми го показа.
         — Ти явно си добър стрелец, сър, но от този стар пистолет едва ли ще улучиш дънера на хикория от петнадесет стъпки. А нали видя в Ню Венанго как умея да боравя с това желязо. Можеш да си представиш колко съм се упражнявал, за да бъда сигурен в улучването на целта си. Умея да си служа с всички оръжия; но когато става въпрос за индианска кръв, вземам само този пистолет; защото съм се заклел да заплатя с живота по на един индианец всяка прашинка от барута, изстрелял онзи смъртоносен куршум. Струва ми се, че не съм много далече от изпълнението на клетвата си. Пистолетът, убил майка ми, е и оръжието на моето отмъщение!
         — Получил си го от Винету, нали? — подхвърлих аз.
         — Говори ли ти за това?
         — Да.
         — Всичко ли ти разказа?
         — Нищо друго, освен казаното току-що от мен.
         — Да, от него е. Но седни, сър! Ще научиш само най-важното, макар и цялата работа да не е от онези, за които са необходими много думи.
         Момчето се настани до мен, огледа внимателно лежащата под нас котловина и започна:
         — Баща ми е бил главен лесничей отвъд, на Стария континент и е живял заедно с жена си и един син щастливо, докато настъпило времето на политическите размирици, които излъгали надеждите на немалко добри хорица и вкарали баща ми в такъв водовъртеж, от където успял да се измъкне само с бягство. Пътуването през океана струвало живота на жена му и когато стъпил на сушата, се озовал в нов свят, без средства и познати; заловил се за първата предложена му работа — тръгнал към Запада като ловец, оставяйки сина си на заможно семейство, където малкият бил приет като собствено дете.
         Изминали няколко години, изпълнени с опасности и приключения, които направили от татко уважаван от белите уестман, пред когото обаче враговете треперели. Тогава един ловен поход го отвел на север до Кикур, сред племената на асинибойните и там той се срещнал за пръв път с Винету, дошъл заедно с Инчу-чуна от Уайоминг, за да вземе край горното течение на Мисисипи свещена глина за калюметите на своето племе. Те гостували на вожда Та-ша-тунга, станали приятели и се запознали във вигвама му с Рибана, дъщерята на вожда. Тя била хубава като зорницата и миловидна като планинската роза. Никоя друга от дъщерите на асинибойните не умеела така добре да щави кожите, нито пък така чисто да шие ловни дрехи като нея; а когато отивала да донесе дърва за огъня, стройната й фигура крачела през равнината като фигурата на царица, а от главата й се спускала дългата й коса почти до земята. Тя била любимка на Великия Дух и гордост на племето си — младите воини горели от страстното желание да вземат скалповете на неприятелите си, за да могат да ги сложат в нозете й.
         Ала никой от тях не намерил благосклонност в погледа й, защото тя обичала белия ловец, макар че той бил много по-възрастен от всички, които я искали за жена. От тях Винету бил най-младият, почти още момче.
         И в душата на белия се била вселила любовта. Той бдял над главата на Рибана и разговарял с нея като с дъщеря на бледоликите. Тогава една вечер Винету се приближил до него.
         — Белият човек не е като другите деца на своя народ. От техните уста лъжите падат като пшеничени зърна от някой чувал. Но той винаги е казвал истината на Винету, неговия приятел.
         — Моят червенокож брат притежава силната десница на възрастен воин и въпреки младостта си е най-мъдрият край огъня на съвещанието. Той не жадува за кръвта на невинните и аз съм му подал ръка за приятелство. Нека той продължи да говори!
         — Моят брат обича Рибана, дъщерята на Та-ша-тунга, нали?
         — Тя ми е по-скъпа от стадата в прерията и скалповете на неприятелските воини.
         — И той ще бъде добър към нея и няма да й говори грубо, а ще й отдаде сърцето си и ще я закриля от злите бури в живота?
         — Ще я нося на ръце и ще бъда винаги край нея в опасност и беда.
         — Винету познава небето и знае имената и езика на звездите. Но звездата на неговия живот залязва и в сърцето му се възцарява тъмна нощ. Той искаше да отведе Розата на Кикур във вигвама си и да слага уморената си глава на гърдите й, когато се завръща от пътеката на бизоните или от селата на враговете си. Но очите й са огрели с любовта си неговия брат, а устните й изговарят името на добрия бледолик. Апачът ще напусне страната на щастието и краката му ще тъпчат в самота край бреговете на Пекос. Ръката му никога няма да докосне главата на жена, а ухото му никога няма да чуе гласа на собствен син. Но той пак ще се върне по времето, когато еленът минава през теснините и ще види дали Рибана, дъщерята на Та-ша-тунга, е щастлива.
         Той се обърнал, излязъл в нощта, а на следващото утро изчезнал заедно с баща си.
         Когато Винету се завърнал през пролетта, заварил Рибана вече майка, а светналите й очи му разказали за отреденото й щастие много по-изразително от обикновените думи. Той ме взел от ръцете й, мене, едва неколкодневното дете и сложил ръката си като за клетва на главата ми:
         — Винету ще бъде за теб като дървото, в чийто клони спят птиците и под което намират закрила полските животни при пороя, спуснал се от облаците. Неговият живот ще бъде твой живот и неговата кръв — твоя кръв. Винету никога няма да се поколебае и силата на ръката му никога няма да пресъхне за сина на Розата на Кикур. Нека росата на утрото и светлината на слънцето падат по твоя път, за да ти се радва винаги белият брат на апача!
         Изминаха години и аз пораснах. Но също така растеше и желанието на баща ми да види сина си, когото беше оставил на изток. Взимах участие в смелите игри на Момчетата и бях обзет от духа на оръжията и войната. Но ето че баща ми не можеше повече да сдържа копнежа си и потегли на изток, като ме взе със себе си. Там, край моя брат, сред цивилизования живот, пред очите ми се разкри нов свят, от който ми се струваше, че няма да мога никога вече да се разделя. Татко ме остави при хората, които се бяха грижили за моя брат и се върна сам. Но скоро в мен се зароди носталгия по Запада с такава сила, че едва смогвах да я потисна. При следващото посещение на баща ми аз се върнах в родното си място.
         Заварихме нашия лагер празен и напълно изгорен. След дълго търсене открихме един вампум* оставен от Та-ша-тунга, за да ни осведоми при пристигането ни за случилото се.
         [* Вампум (инд.) — най-често нанизани черупки от миди и охлюви, използвани от индианците като средство за заплащане, украшение или съобщение. — Б.пр.]
         Тим Финети, един бял ловец, бил идвал по-рано често в нашия лагер и искал Розата на Кикур за жена. Но асинибойните не били настроени приятелски към него, защото бил крадец, вече няколко пъти бил отварял техните складове за кожи. Отказали му и той си отишъл с клетви за отмъщение. Срещнал се с баща ми в Блек Хилс и разбрал от него, че Рибана му е станала жена. Тогава Финети се обърнал към индианците чернокраки, за да ги накара да тръгнат в боен поход срещу асинибойните. Те се вслушали в гласа му и дошли по времето, когато нашите воини били на лов. Неприятелите нападнали, ограбили и запалили лагера, избили старците и децата, а отвели със себе си младите момичета и жени. Щом нашите воини се завърнали и видели всичко превърнато в пепел, веднага тръгнали по следите на бандитите и тъй като това беше станало само няколко дни преди завръщането ни, може би щеше да ни се удаде все още да ги настигнем.
         Но нека бъда кратък! По пътя си се натъкнахме на Винету, който беше прехвърлил планините, за да посети приятелите си. След разказа на баща ми той обърна мълчаливо коня си и аз никога през живота си няма да забравя вида на двамата мъже, които тръгнаха по дирите на преследваните безмълвно, но с бушуващи чувства в сърцата и изпълнена със страх бързина.
         Настигнахме нашите хора край Би Форк. Те бяха догонили чернокраките, които лагеруваха в долината на реката и изчакваха само нощта, за да ги връхлетят. Аз трябваше да остана край постовете при конете, но не ме свърташе на едно място и щом настъпи моментът на нападението, промъкнах се тайно напред до края на гората тъкмо когато се разнесе първият изстрел. Това беше страшна нощ. Врагът ни превъзхождаше по численост и бойните викове заглъхнаха едва когато започна да се зазорява.
         Видях хаоса от счепкани подивели фигури, чух стенанията и воплите на ранените и умиращите и лежах, молейки се в мократа трева. Накрая се върнах при пазачите на конете. Те бяха изчезнали. Обзе ме неописуем страх и щом долових радостния рев на неприятелите, разбрах, че сме победени. До вечерта се крих и едва след това се осмелих да се върна до мястото, където се беше състояло сражението.
         Там беше настъпила дълбока тишина, лунната светлина падаше върху безжизнените трупове. Обхванат от панически ужас, аз се залутах между тях. И ето, на едно място лежеше майка ми, простреляна в гърдите, прегърнала конвулсивно малката ми сестричка, чиято главица бе пробита от куршум. Тази гледка ме накара да изгубя съзнание и паднах безчувствен върху майка си.
         Не знам колко съм лежал така. Настъпи денят и отново се свечери и пак стана светло и тогава чух наблизо тихи стъпки. Изправих се и — о, радост! Съзрях татко и Винету, и двамата в изпокъсани дрехи и покрити с рани. Били са победени от многочисления враг, завързани и отвлечени, но успели да се освободят и да избягат.
         Хари замълча като пое дълбоко дъх, отправи безжизнения си поглед нейде в далечината. После отново се обърна към мен и ме попита:
         — Сър, майка ти жива ли е още?
         — Да.
         — Какво би направил, ако някой я убие?
         — Ще оставя работата в ръката на закона.
         — Добре. Ами ако тази ръка е твърде слаба или твърде къса, каквато е тук, в Запада? Тогава човек дава на заем на закона собствената си ръка.
         — Има разлика между наказание и отмъщение, Хари! Наказанието е необходима последица от извършването на несправедливост и е тясно свързано с понятието за човешка и божия справедливост. А отмъщението е нещо грозно и отнема на човека висшите достойнства, които са му дадени за разлика от животните.
         — Можеш да говориш така, само защото в жилите ти не тече индианска кръв — не се съгласи с моето поучение момчето. — А щом човек доброволно се откаже от тези достойнства и се превърне в кръвожаден хищник, тогава имаме право да се отнасяме към него като към звяр и трябва да го преследваме, докато го достигне куршумът на отмъщението. Когато онзи ден положихме в земята двете мъртви и ги спасихме от нападенията на лешоядите, в сърцата ни нямаше друго чувство, освен чувството на пламтяща омраза към убиеца на нашето щастие и клетвата, изречена от Винету с дълбок и гневен глас, беше наша обща клетва:
         „Вождът на апачите разрови земята и намери стрелата на отмъщението. Ръката му е силна, кракът му е бърз, а томахокът му е остър като светкавица. Той ще търси и ще намери Тим Финети, убиеца на Розата на Кикур, и ще вземе скалпа му заради живота на Рибана, дъщерята на асинибойните.“
         — А доказа ли се, че Тим Финети е бил убиецът? — осведомих се аз.
         — Той беше! В първите минути на боя, когато изненаданите чернокраки си помислили, че ще бъдат победени, той застрелял скъпите ни същества. Винету го видял, хвърлил се към него, изтръгнал му оръжието и щял да го убие. Но бил сграбчен от другите и след отчаяна съпротива бил победен и вързан. За да се подиграят с него, му оставили изстреляния пистолет. По-късно той ми го подари. Така пистолетът премина в мои ръце и никога не съм се разделял с него, независимо дали кракът ми стъпва по паважа на градовете или по тревата на прерията.
         — Трябва да ти кажа… — опитах се да започна аз.
         Но Хари ме прекъсна с рязко движение на ръката.
         — Знам какво искаш да ми кажеш и съм си го казвал сам вече хиляди пъти. Но това е безполезната мъдрост на разума. Никога ли не си чувал легендата за „flatsghost“, Духа на прерията, който се носи заедно със страшните бури над равнините и унищожава всичко, що се опита да му противостои? В тази легенда е скрит дълбок смисъл, който иска да ни каже, че необузданата воля трябва да залее равнините като разбушувало се море, преди законите и редът на цивилизованите държави да могат да пуснат корен тук. И в моите жили се плиска една вълна от онова море и аз трябва да се подчинявам на нейната неотразима воля, макар и да знам, че и аз самият ще бъда погълнат от тази стихия.
         Думите на Хари бяха изпълнени с предчувствия и след тях последва дълбока тишина на размисъл, която прекъснах най-сетне с едно възражение. Момчето мислеше, говореше и действаше като възрастен човек. Това ми беше неприятно и ме отблъскваше. Започнах да му говоря кротко. Той ме слушаше внимателно и поклащаше глава. После с голямо красноречие ми описа впечатлението, оставено в душата му от онази страшна нощ, описа ми своя млад живот, в който той е бил подхвърлян между толкова противоречивите райони на цивилизацията и Дивия Запад и най-после ми стана ясно, че нямах право да го осъждам.
         В този момент отдолу се разнесе остро изсвирване. Хари прекъсна разговора и каза:
         — Татко събира хората. Хайде да слезем! Време е да се заловим с пленника.
         Изправих се и го хванах за ръката.
         — Хари, ще изпълниш ли една моя молба?
         — С удоволствие, стига да не искаш нещо невъзможно от мен.
         — Остави го на мъжете!
         — Точно това ми е невъзможно. Хиляди пъти съм си пожелавал да застана лице в лице с убиеца и да мога да го запратя в ръцете на смъртта. Хиляди пъти съм си представял този час с всички пъстри краски, с които разполага човешкото въображение. Този час е целта на живота ми, наградата за всички страдания и лишения, които съм преживял и с които съм се борил, а сега, когато съм така близо до изпълнението на най-голямото си желание, искаш да се откажа от него? Не, не и пак не!
         — Желанието ти ще бъде изпълнено и без непосредственото ти участие. Човешкият дух трябва да се стреми към далеч по-възвишени цели от набелязаните от тебе, а човешкото сърце е способно на по-голямо и по-чисто щастие от това, което предлага задоволяването и на най-пламтящото чувство за отмъщение.
         — Мисли, както си искаш, сър, но не ми пречи и аз да имам собствено мнение!
         Изключително напредналото развитие на това богато надарено момче вля в сърцето ми живо съчувствие към него. Не можех да не съжалявам за упорството, с което то се придържаше към кървавото си желание. Развълнуван по особен начин от нашия разговор, аз го последвах надолу към лагера.
         След като посетих Хататитла, за да кажа на храбрия жребец моето „добро утро“, аз се отправих към насъбралото се около едно дърво множество, където бе завързан Парано. Съвещаваха се относно вида на неговата смърт.
         — Този негодник трябва да бъде пречукан, ако не се лъжа — обади се току-що Сам Хокинс. — Но не ми се иска да причинявам на моята Лиди болката да изпълни тази присъда!
         — Ясно е, че трябва да умре — кимна Бил Бълчър с глава — и ще се радвам да го видя увиснал на някой клон. Не е заслужил друга участ. А ти какво ще кажеш, сър?
         — Съгласен — отвърна мрачно Олд Файерхенд, — но това не бива да стане тук, в нашата хубава крепост. Там край Би Форк той е убил моето семейство и на същото място трябва да намери наказанието си. Мястото, където сме се заклели, трябва да види и изпълнението на клетвата. Какво мисли вождът на апачите?
         — Винету не се страхува от стрелите на понките, които могат да попречат на изпълнението на присъдата край реката; той подарява тялото на неприятеля на своя бял брат.
         — А ти? — обърна се ловецът сега и към мен.
         — Не се церемонете много с него! Това е съветът ми. Едва ли някой от нас се страхува от индианците. Обаче ми се струва безсмислено да се излагаме ненужно на опасност и може би да издадем скривалището си. Този престъпник не заслужава такъв риск.
         — Напротив, настоявам присъдата да се изпълни непременно на онова място, където лежат заровени жертвите на убиеца! — намеси се Хари с жар. — Съдбата подкрепя моето искане, защото ни го предаде в ръцете тъкмо тук. Онова, което изисквам, е мое задължение спрямо хората, на чиито гроб се заклех да не намеря мир и покой, докато не отмъстя за тях.
         Пленникът стоеше вързан за дървото и по набразденото му от възрастта и бурните страсти лице не потрепваше нито едно мускулче въпреки болките, които явно изпитваше от силно врязалите се в тялото му ремъци и въпреки сериозността и важността на това разискване относно присъдата му. В страшните черти на лицето му беше изписана историята на неговия живот, а видът на голия му лъскав кървавочервен череп засилваше неприятното впечатление, което би направил този човек и на безпристрастните наблюдатели.
         След едно по-продължително съвещание, в което не взех участие, кръгът от хора се разпръсна и ловците започнаха да се готвят за път. Следователно момчето бе наложило волята си и аз не можех да се освободя от мисълта, че това щеше да ни донесе нещастието. Олд Файерхенд се приближи до мен и ме потупа леко по рамото.
         — Сър, остави работите да се развиват така, както са започнали да се развиват и не използвай фалшива мярка за неща, които не са скроени по шаблона на твоята така наречена култура!
         — Не си позволявам да осъждам начина ти на действие, сър. Престъплението трябва да бъде наказано, това е правилно. Но няма да ми се сърдиш, ако ти кажа, че не искам да имам нищо общо с изпълнението на присъдата. Отиваш към Би Форк, нали?
         — Да. А тъй като не искаш да се занимаваш с тази работа, това ми е добре дошло, защото ще знам, че тук ще има човек, на когото може да се повери сигурността на лагера ни.
         — Няма аз да съм виновен, ако се случи нещо нежелателно, сър. Кога ще се върнеш?
         — Не мога да кажа със сигурност. Зависи от положението навън. И така, довиждане и дръж си очите отворени!
         Олд Файерхенд се присъедини към онези, които бяха избрани да го придружават заедно с пленника. Парано беше отвързан от дървото и щом се върна Винету, който беше отишъл да се убеди в сигурността на прохода и съобщи, че не е забелязал нищо подозрително, в устата на Финети бе натикан парцал и всички се отправиха към изхода.
         — Моят брат Шарли тук ли остава? — попита Винету, преди да се присъедини към върволицата от хора.
         — Винету познава мислите ми, не е необходимо устата ми да ги изговаря.
         — Моят брат е предпазлив като крака, който се кани да стъпи в река с крокодили. Но Винету трябва да тръгне и да остане до сина на Рибана, която умря от ръката на Парано.
         Той се отдалечи. Знаех, че споделя мнението ми и че се беше решил да последва другите само поради тревогата си за тях и особено за Хари. Малцина от ловците бяха останали и между тях беше и Бил Бълчър. Извиках ги при мен и им съобщих, че се каня да изляза навън, за да огледам храсталаците.
         — Може би ще е излишно, сър — обади се Бил Бълчър. — Постът ни стои отвън и си държи очите отворени, а освен това и апачът беше на разузнаване. Остани тук и си почини! И без друго ще падне още работа.
         — Каква работа?
         — Е, ами червенокожите имат очи и уши, все ще забележат, че навън има нещо за спипване.
         — Съвсем си прав Бил, и затова искам да видя дали някъде нещо шава. Междувременно заеми се с охраната на лагера! Няма да се бавя дълго.
         Взех моята карабина „Хенри“ и излязох навън. Постовият ме увери, че не е забелязал нищо подозрително. Но аз се бях вече научил да вярвам само на собствените си очи и прекосих пояса на храсталаците, за да потърся наоколо индиански следи.
         Точно срещу входа на нашата котловина забелязах няколко прекършени клонки, а при по-подробното оглеждане на земята разбрах, че тук е лежал човек. Доколкото му е било възможно, той грижливо бе заличил при оттеглянето си отпечатъците от своето тяло върху опадалата шума и меката хумусна почва.
         И така, били сме наблюдавани и подслушвани. Скривалището ни беше открито отдавна и всеки миг можеше да ни донесе някое нападение. Но тъй като заключих, че засега неприятелят ни ще насочи вниманието си към Парано и охраната му, преди всичко бе необходимо да предупредя Олд Файерхенд навреме, ако това бе все още възможно. Реших незабавно да последвам групата на отмъстителите.
         След като дадох на поста необходимите указания, аз тръгнах по следите на нашите хора, които бяха вървели нагоре покрай реката и по този начин минах през арената на вчерашната ни схватка. Беше станало онова, което подозирах. Понките бяха открили мъртъвците и от ширината на изпотъпканата тревна площ можеше да се заключи, че те бяха дошли в многочислена група, за да приберат труповете на воините си.
         Още не се бях отдалечил много от това място, когато се натъкнах на нови следи. Те се появяваха отстрани измежду храсталака и се насочваха по пътя, избран от нашите ловци. Започнах да ги следя с крайна предпазливост, но и с най-голямата възможна бързина, така че за сравнително кратко време изминах значително разстояние; по този начин скоро достигнах мястото, където Би Форк изливаше водите си в Манкицита.
         Понеже не познавах мястото, където трябваше да се проведе изпълнението на присъдата, сега ми се налагаше да удвоя бдителността си. Започнах да се движа настрани между храстите, без да изпускам из очи успоредно минаващата диря.
         По едно време реката направи завой, ограждайки от едната страна поляна без храсти и ниски дървета, така че тревата бе намерила необходимото пространство за буйно развитие. В средата на откритото място се издигаше група балсамови борове, под чиито клони седяха ловците в оживен разговор, докато пленникът беше вързан за ствола на едно от дърветата.
         Тъкмо пред мен, най-много на три човешки боя от местоположението ми, няколко индианци надничаха от края на храсталака към поляната и на мен веднага ми стана ясно, че останалите са се отправили надясно и наляво, за да обградят ловците от три страни, да ги връхлетят изненадващо и да ги избият или пък да ги натикат в реката.
         При това положение нямаше никакво време за губене. Опрях карабината „Хенри“ до бузата си и стрелях. В първите секунди моите изстрели представляваха единственият шум, защото и приятели, и неприятели бяха смаяни от тази неочаквана намеса. Но после иззад всеки храст се разнесе бойният вик на индианците. От всички страни на храсталака излетяха облаци стрели и само за миг поляната се покри с ревящи, пъхтящи и крещящи хора, които се счепкаха в дива ръкопашна схватка.
         Почти едновременно с индианците бях изскочил и аз и сега пристигнах тъкмо навреме, за да поваля на земята един червенокож, който връхлиташе върху Хари. Момчето бе скочило и бе вдигнало пистолета, за да застреля Парано, но понкът му беше попречил. Обърнали гърбовете си един към друг или пък към стволовете на дърветата, ловците се защищаваха срещу нападащите ги от всички страни индианци. Това бяха само добре обучени трапери, участвали вече не в една люта битка и не знаещи що е страх. Но сега беше ясно, че щяха да бъдат победени от численото превъзходство на противника, още повече, че преди малко бяха представлявали открита цел за индианците, вследствие на което почти всички от тях бяха вече ранени.
         Неколцина от понките се бяха хвърлили към Парано още в първия момент, за да прережат ремъците му; колкото и да се опитваха да им попречат, Винету и Олд Файерхенд бяха изтласкани назад, така че неприятелите ни успяха да изпълнят замисъла си. С див вик, якият мускулест мъж изпъна енергично ръцете си във въздуха, за да възстанови кръвообращението си, грабна томахока от ръцете на един от своите хора и се нахвърли върху Винету.
         — Ела насам, ти куче на Пимо! Сега ще ми заплатиш моя скалп!
         Щом чу, че го наричат с презрителното прозвище на племето му, апачът се възправи срещу нападателя и отби атаката му, но беше вече ранен, а в същото време го нападнаха и от друга страна. Олд Файерхенд беше заобиколен от врагове, а и ние, останалите, бяхме така притиснати, че не можехме да помислим за взаимна помощ. В този случай по-продължителната съпротива би била глупост, а чувството за чест — съвсем не на място. Затова издърпах Хари за ръката извън кръга от счепкали се тела и извиках:
         — Във водата, хора, във водата!
         В следващия миг вече почувствах как ме заляха вълните на Би Форк. Моят вик беше чут въпреки силния шум и който успя да се откопчи, ме последва. Реката беше дълбока, но тясна, така че няколко замаха с ръце бяха достатъчни, за да се достигне отсрещният бряг. Разбира се, че там далеч не бяхме все още на сигурно място. Имах намерение да прекосим носа, образуван от Манкицита и Би Форк, а после да преплуваме и другата река. Вече показвах на момчето посоката, в която трябваше да се отправим за тази цел, когато покрай нас префуча дребната кривокрака фигура на Сам в течаща от вода ловна дреха и жвакащи огромни ботуши. След миг той изчезна с един бърз скок настрани в растящия край реката върбалак. Веднага го последвахме, защото целесъобразността на намерението му бе безспорна, поради което се отказах от първоначалния си план.
         — Татко, татко! — извика Хари с тревога. — Трябва да се върна при него, не бива да го изоставям!
         — Ела, ела! — настоях аз и продължих да го дърпам напред. — Ние не можем да го спасим, освен ако той самият вече не се е спасил.
         Като се промъквахме колкото се можеше по-бързо през гъсталака, ние най-после отново излязохме на Би Форк, и то по-горе от мястото, където бяхме скочили във водата. Всички понки се бяха отправили към Манкицита и когато се озовахме на отсрещния бряг, вече можехме да продължим пътя си горе-долу в безопасност. Но Сам Хокинс изглежда се поколеба.
         — Виждаш ли там на земята пушките, сър? — попита той.
         — Индианците са ги захвърлили, преди да наскачат във водата.
         — Хи-хи-хи-хи, ама че глупави хора, така да ни оставят пушкалата си, ако не се лъжа!
         — Искаш да ги вземеш, Сам? Но това е опасно.
         — Опасно? Няма опасно за Сам Хокинс!
         С бързи скокове, които му придаваха вида на подгонено кенгуру, той се затича и събра пушките. Последвах го бързо и прерязах тетивата на всеки лък, който видях захвърлен на земята, така че поне временно те станаха негодни за употреба.
         Никой не ни смути при това занимание, защото червенокожите дори не подозираха, че неколцина от преследваните могат да имат дързостта да се върнат на полесражението. Сам Хокинс разгледа оръжията със състрадателен поглед, след което ги хвърли едно подир друго във водата.
         — Хубава работа, сър, хубави оръжия! В цевите им могат да мътят врабчета, без да бъдат много-много смущавани. Но да тръгваме, тук е опасно, ако не се лъжа!
         Ударихме по най-краткия път, без да избираме къде стъпваме, за да можем да достигнем нашия лагер колкото бе възможно по-скоро. Само една част от индианците беше отишла до Би Форк, а тъй като бях разбрал, че са ни шпионирали и по този начин бяха научили къде е скривалището ни, беше лесно да се предположи, че останалите ще използват отсъствието на ловците, за да нападнат крепостта.
         Оставаше ни още неголямо разстояние до входа към лагера, когато откъм котловината дочухме изстрел.
         — Напред, сър! — извика Сам и ускори крачките си.
         Хари беше вървял мълчаливо. Сега той се затича след трапера. Моето предсказание се бе сбъднало и макар че в момента не направих никому укор, по лицето на момчето си личеше, че то само бе разбрало извършената грешка.
         Изстрелите се повториха и не остана място за съмнение, че нашите другари бяха влезли в бой с понките. Трябваше да им се притечем на помощ и въпреки трудната проходимост на гъсталака, успяхме бързо да достигнем долината, от която започваше входът на нашата крепост. Отправихме се към мястото, намиращо се точно срещу входа, където бях открил следите от индианеца. Червенокожите сигурно се бяха скрили в края на гората и оттам обсаждаха „вратата“ при потока. В такъв случай, ако искахме да постигнем някакъв успех, трябваше да се появим в тила им.
         В този миг встрани зад нас се разнесе шум, сякаш някой бързо си проправяше път през гъсталака. По знак, направен от мен, ние се скрихме зад гъстата шума на няколко ниски дървета и зачакахме появяването на човека, който причиняваше този шум. Колко голяма бе радостта ни, когато разпознахме Олд Файерхенд, последван от Винету и двама други ловци! Бяха се отскубнали от преследвачите си. Въпреки че Хари не изрази шумно своята радост от срещата с баща си, все пак вълнението му си личеше и аз се убедих, че сърцето му бе способно и на по-нежни чувства — едно обстоятелство, което отново ме помири с него.
         — Чухте ли изстрелите? — попита трескаво Олд Файерхенд. — Трябва да помогнем на нашите, защото макар и входът да е толкова тесен, че може добре да бъде отбраняван от един-единствен човек, ние все още не знаем какво се е случило.
         — Нищо не се е случило, сър, ако не се лъжа! — обади се Сам Хокинс. — Червенокожите са открили бърлогата ни и са залегнали пред входа й, за да видят какво ще измъдрим в нея, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи. Сигурно постът им е изпратил малко олово и целият шум не означава нищо друго, освен, че ще приберем още няколко скалпа.
         — Възможно е да е така. Но въпреки всичко трябва да вървим напред, за да си изясним как стоят нещата. А нека не забравяме, че преследвачите ни ще бъдат скоро тук и тогава ще си имаме работа с два пъти повече индианци.
         — А нашите разпръснати хора? — подхвърлих аз.
         — Хмм, да, толкова ни е необходима всяка една десница, че не бива да се лишаваме от никого. Поединично няма да могат да си пробият път до входа. Следователно трябва да видим дали няма да се присъедини към нас още някой.
         — Нека моите бели братя останат на това място. Винету ще отиде да разбере на кое дърво висят скалповете на понките.
         Апачът се отдалечи, без да изчака отговор и ние нямаше какво друго да правим, освен да се въоръжим с търпение до завръщането му. През това време наистина ни се удаде да присъединим към нас още двама от хората ни. И те бяха чули стрелбата и се бяха отправили бързо насам, за да се притекат на помощ в случай на нужда. Успяхме да се съберем благодарение на това, че всички бяхме ударили по най-прекия път през гората и макар че никой от нас не се беше отървал от нападението без рана, все пак се надявахме да се измъкнем щастливо от трудното положение. Бяхме девет души, а такъв брой хора могат да направят много, ако се подпомагат юнашки.
         Измина доста време, докато Винету се завърна. Разказа ни, че е очистил тихомълком един от неприятелите ни. Сега не било вече възможно да оставаме по-дълго на това място, защото щом индианците забележели смъртта на един от тях, щели веднага да разберат, че сме по петите им.
         Според съвета на Олд Файерхенд трябваше да образуваме в гърба на неприятеля верига, успоредна на линията на края на храсталаците, да нападнем индианците и да ги изгоним от прикритието им. Ето защо ние се пръснахме, след като отново бяхме привели в готовност за стрелба пушките си, измокрени от водната баня. Едва бяха изтекли няколко минути и деветте карабини затрещяха една след друга. Всеки куршум вземаше своята жертва и силните викове на уплаха от страна на изненаданите индианци изпълниха въздуха.
         Понеже линията ни беше разтеглена на доста голямо разстояние и изстрелите ни не преставаха, червенокожите помислиха, че броят ни е по-голям, отколкото беше всъщност и побягнаха. Но вместо да се насочат към откритата част на долината, където щяха да бъдат сигурна цел за пушките ни, те си пробиха път между нас, изоставяйки убитите и ранените.
         Постът ни забелязал навреме приближаването на червенокожите и потърсил прикритие в „укреплението“. Те го последвали, но след като той и притичалият Бил Бълчър стреляли няколко пъти по тях от тесния тунел в скалите, индианците се оттеглили и залегнали в храсталака, откъдето ние ги бяхме прогонили току-що. Двамата трапери стояха все още сврени във „вратата“ на потока: понеже не биваше да предлагат удобна цел на неприятеля, те не можеха да се покажат, преди да видят, че се задаваме. Сега те ни наобиколиха заедно с всички останали, за да чуят разказа ни за случилото се.
         В този момент нейде отстрани до нас долетя гръмовен тропот, като че от стадо диви бизони. Веднага наскачахме между дърветата и храстите и се приготвихме за стрелба. Но колко голямо беше удивлението ни, когато видяхме известен брой коне с оглавници, първият от които беше яхнат от човек в ловджийски дрехи, чиито черти на лицето не можеха да се различат от кръвта, стичаща се от една рана в главата. И по тялото му имаше няколко наранявания; личеше си, че се е намирал в не особено завидно положение. Той спря коня си близо до мястото, където обикновено стоеше постът и както изглеждаше, започна да се озърта за него. След като не го забеляза, той продължи да язди, поклащайки глава. При „вратата“ на потока той скочи на земята. Тогава край мен се разнесе силният глас на Сам:
         — Веднага да ме одерат и изкормят като някой дебелоопашатко, ако това не е Джеки Кърнър. Никой не може да скача така елегантно от коня като този човек, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
         — И имаш право, старий Куне! Джеки Кърнър е и никой друг! — А когато наизлязохме и ние останалите, той извика: — Благословени да са очите ми! Ето ги тук всички онези бързоноги създания, които избягаха от индианците така храбро заедно със сина на майка ми! Е, не ми се сърдете, ама понякога бягането е по-полезно от всичко друго.
         — Знам, Джеки. Но я ми кажи, каква е тази работа с конете? — попита Олд Файерхенд.
         — Хмм! Дойде ми по едно време идеята, че червенокожите ще търсят стария Кърнър навсякъде, само не и в собствения си лагер. Затова отскочих най-напред до техния gutter. Но там не намерих нищо. След това се отправих към couch*, където бяха конете им. Птичките бяха излетели, оставяйки само двама пазачи при конете, колкото да ми дадат скалповете си. И волята им наистина бе изпълнена. Но беше трудна работа ви казвам, донесе ми няколко дупки. Ала Джеки Кърнър си бе наумил да зарадва червенокожите, като им помогне да се отърват от конете си. По-лошите разпръснах из прерията, а добрите доведох. Ето ги!
         [* Couch (англ.) — бърлога, свърталище, скрит лагер. — Б.пр.]
         — Хмм, само така! — извика Бил Бълчър, възхитен от храбрата постъпка на ловеца.
         — Наистина само така — потвърди Кърнър, — защото отнемеш ли конете на индианците, работата им започва да куца и те са обречени на мизерна гибел. Но тук има трима от тях убити! Аха, дошли са насам, затова лагерът им беше така пуст. Я погледни само кафявия жребец, сър, кон като тютюн! Сигурно е бил на вожда.
         — Когото ние изпратихме така хубаво да се разходи на чист въздух — разгневи се дребосъкът Сам. — Страшно безумна идея, ако не се лъжа!
         Олд Файерхенд не чу упрека. Беше се приближил до кафявия кон и го оглеждаше с възхитен поглед.
         — Великолепен жребец — обърна се сега той към мен. — Ако можех да избирам, и аз нямаше да мога да се реша кой да взема — Хататитла или този кон.
         — Винету говори с душата на коня и чува пулса в неговите жили. Той ще вземе Хататитла — отсече апачът.
         Изведнъж в този миг се разнесе остър свистящ звук. Една стрела се удари в ръката на Хокинс, но се плъзна по коравата като дъска и здрава като броня кожа и падна на земята. В същия момент от храсталака проехтя оглушителен боен вик. Но въпреки тази войнствена проява не се показа никакъв индианец и след като вдигна стрелата от земята и я разгледа, Сам каза:
         — Хи-хи-хи-хи! Къде ти една такава глупава треска ще пробие дрехата на Сам Хокинс! Почти тридесет години съм слагал кръпка върху кръпка и сега се чувствам в нея като охлюв в черупката си, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
         Не успях да чуя повече от одата за старата му ловна дреха, понеже веднага наскачахме в храстите, за да отговорим на този поздрав, както подобаваше. Ако се бяхме опитали да бягаме в крепостта, то поради тесния вход това щеше да стане толкова бавно, че за известно време всички щяхме да останем без прикритие и индианците можеха да ни застрелят един подир друг. А в такъв случай щяхме да бъдем принудени да изоставим и отвлечените коне, тъй като превеждането им през тесния и лъкатушещ пролом в скалите щеше да ни забави неимоверно много. А от обстоятелството, че неприятелите ни не преминаха в настъпление, можеше да се заключи със сигурност преди всичко, че те не са достатъчно многобройни и че им липсваха оръжията, които аз и Сам им бяхме отнели, или поне направили негодни за употреба.
         Целият шум не представляваше нищо друго освен войнствена изява от страна на индианците — защото колкото и надалеко да навлязохме в храсталака, не можахме да видим нито един от тях. Бяха се оттеглили веднага, за да изчакат подкрепления. Ние обаче бяхме поумнели от тази невинна случка дотолкова, че не се бавихме повече на същото място, а се отправихме към безопасната котловина.
         Оставихме на стража един от ловците, който бе останал преди това в крепостта и не беше изморен, докато останалите прегледаха раните си, а след това се събраха да се нахранят или легнаха да спят.
         Край огъня, мястото, където се събираха всички, които имаха нуждата да се наговорят, беше много оживено. Всеки от насядалите в кръг хора чувстваше необходимостта да разкаже какво беше направил, и какво мисли. Всички бяха на мнение, че засега няма защо да се боим от червенокожите. Броят на падналите противници бе твърде голям, приключението бе завършило победоносно, а никоя от раните не беше опасна за живота. Освен това свърталището ни изглеждаше доста сигурно. Разполагахме с предостатъчно количество храни и муниции, така че неприятелите ни можеха да си блъскат главите в околните скали до кръв. Олд Файерхенд споделяше същото мнение и само Винету изглежда не беше съгласен с него. Той беше легнал настрани от останалите близо до коня си и бе потънал дълбоко в сериозен размисъл.
         — Погледът на моя червенокож приятел е мрачен, а челото му носи бръчките на загрижеността. Какви мисли са обладали сърцето му? — попитах го аз, като се приближих до него.
         — Вождът на апачите вижда как смъртта нахлува през прохода и как гибелта се спуска от скалистите стени. Долината пламти от заревото на огъня, а водата е червена от кръвта на убитите. Винету говори с Великия Дух. Очите на бледоликите са заслепени от омразата, а тяхната мъдрост е отстъпила на чувството за отмъщение. Парано ще дойде и ще вземе скалповете на ловците. Но Винету е готов да се бие и ще подеме траурните песни над труповете на враговете си.
         — Но как ще влезе понкът в лагера на нашите ловци. Той няма да може да мине през „вратата“.
         — Моят брат Шарли изговаря думи, на които все пак не вярва. Нима една карабина ще съумее да задържи многобройните червенокожи мъже, ако се втурнат през теснината?
         Той беше прав. Може би един-единствен човек щеше да защити успешно входа срещу по-малък брой неприятели, но това не бе възможно срещу една толкова многобройна орда, с каквато си имахме работа. Защото ако навътре можеше да прониква винаги само по един човек, то на него щеше да противостои пак само един човек, а при положение, че отзад напираха и други, е, вярно, че първите можеха да бъдат убити, ала напредването на останалите нямаше да бъде спряно.
         Обясних това на Олд Файерхенд. Обаче той ми каза:
         — Дори и да се осмелят, на нас няма да ни бъде трудно да ги пречукаме един след друг, така, както излизат от теснината.
         Не ни оставаше друго, освен да се задоволим с тези думи.

         17.
         Борба на живот и смърт

         Щом се свечери, удвоихме бдителността си и въпреки че по мое изрично настояване трябваше да застана на пост едва на развиделяване, защото по това време индианците обичат най-често да провеждат нападенията си, аз не намерих покой и за всеки случай стоях в готовност. Нощта се беше спуснала тихо и спокойно над котловината, в чиято предна част гореше огънят и хвърляше наоколо несигурната си светлина. Хататитла пасеше в тъмната й задна част. Отидох да го потърся и го открих почти до стръмно издигащите се нагоре скали. След като го бях погалил, както правех обикновено по това време, аз се наканих да се отдалеча, но тихо изтрополяване ме накара да наостря уши. Жребецът ми също вдигна глава. Понеже и най-незначителният шум можеше да издаде присъствието ни, аз го хванах за оглавника и сложих дланта си върху ноздрите му. Докато отгоре трудно можеше да ни забележи някой, то аз можех да различа отдолу нагоре всеки предмет на светлия фон на небето. Напрегнато започнах да търся причината за падането на камъка.
         Отначало не успях да открия нищо особено. Вероятно причинителят на това падане и този шум също изчакваше да мине известно време. Тази мисъл излезе вярна, защото след като не се помръднах една-две минути, забелязах най-напред няколко човешки фигури, които се отделиха от тъмната скала и започнаха да се спускат надолу. Скоро обаче съзрях цяла върволица индианци, изникващи един подир друг иззад хребета на височината, следвайки с предпазливи стъпки водача си; а той изглеждаше твърде добре запознат с околността и му трябваха не повече от две минути, за да се озове на дъното на котловината. Ако карабината „Хенри“ беше у мен, щеше да ми бъде лесно да го сваля с един изстрел, като същевременно щях да дам и сигнал за опасност на другарите си. Той предвождаше останалите и ако го застрелях, те нямаше да се осмелят да направят и крачка напред по този изпълнен с опасности терен. Но за съжаление в пояса ми бяха само револверите, които бяха негодни за изстрел на такова разстояние.
         От друга страна, дадях ли предупредителен изстрел, неприятелите въпреки всичко щяха да слязат долу, преди да пристигне помощ и тогава щях да се озова в много опасно положение. Защото дори и да се опитах да се оттегля, трябваше да напусна безопасното си място и да се изложа като мишена на пушките на червенокожите. Ето защо пристъпих към изпълнението на един друг план.
         Парано — защото несъмнено той беше човекът, който ги водеше — изглежда не минаваше за пръв път през това място. Точно в този миг той се намираше близо до скалист зъбер, който трябваше да заобиколи. Ако успеех да го достигна преди него, той щеше да се натъкне право на дулото на револвера ми и след мигновено взимане на решение аз се закатерих нагоре. Скрит зад скалистия зъбер можех да окажа съпротива на неприятелите и да ги изваждам от строя един подир друг, така, както се движеха.
         Едва бях направил първата крачка, когато навън, откъм „вратата“ при потока се разнесе изстрел, последван и от други изстрели. Веднага схванах намерението на индианците, които предприемаха лъжливо нападение при входа, за да отклонят вниманието ни от посоката на истинската опасност. С удвоена бързина и пълно напрежение на силите започнах да се катеря нагоре и вече се бях приближил до скалата дотолкова, че можех да я досегна с ръка, когато няколко камъка под мен се свлякоха и аз полетях надолу през глава, удряйки се в каменни издатини и ръбове. За известно време останах да лежа зашеметен на земята.
         Когато отново бях способен да мисля и отворих очи, забелязах първите неприятели, отдалечени само на няколко крачки от мен. Въпреки че бях разранен и контузен твърде зле, аз скочих, изстрелях бързо всичките куршуми от единия си револвер по тъмните фигури, метнах се на Хататитла и препуснах в галоп към лагерния огън. Не биваше да излагам доброто животно на опасност, оставяйки го на това място.
         Скочих от коня при огъня, но видях, че ловците са го напуснали. Бяха се събрали при входа, а сега се отправяха в посоката, от която се бяха разнесли моите изстрели. Посрещнаха ме с припрени въпроси.
         — Индианците слизат от скалите! — извиках аз, посочвайки към стените на котловината. — Бързо в пещерите!
         Това бе единственото средство да избегнем гибелта, с която ни застрашаваше многочисленият ни неприятел. Затова още докато изговарях тези думи, аз се отправих стремглаво към пещерата, където бях спал. Но вече беше много късно.
         Червенокожите ме бяха последвали по петите и изневерявайки напълно на обичая си да се събират преди нападение, те веднага се нахвърлиха върху ловците, които бяха така изненадани от проникването на неприятеля в котловината, че помислиха за съпротива едва когато сред тях започнаха да действат неприятелските оръжия.
         Може би все пак щях да достигна убежището си, но зърнах Хари, Олд Файерхенд и Винету, обкръжени от индианците, и се втурнах да им помогна.
         — Бързо, бързо към скалите! — извиках аз, врязвайки се между счепкалите се противници, така че нападателите бяха отвлечени за един миг и ние спечелихме пространство и време, за да достигнем отвесно издигащите се скали, където поне тилът ни имаше прикритие. В суматохата успях да изтръгна томахока от ръцете на един индианец.
         — Точно тук ли трябваше, ако не се лъжа? — извика един глас от някаква пукнатина в скалите, която беше толкова широка, че вътре можеше да се вмъкне само един човек. — Сега Сам Хокинс е издаден!
         Хитрото човече единствено между нас бе запазило присъствие на духа и беше използвало малкото секунди, за да се озове на безопасно място. За съжаление ние направихме усилията му безполезни, избирайки за цел на отстъплението си точно мястото, където се намираше скривалището му. Сега Сам светкавично протегна ръка и хвана Хари.
         — Нека малкият сър се вмъкне при мен в гнездото. Има място още тъкмо колкото за него, ако не се лъжа.
         Неприятелят ни беше последвал и се нахвърли върху нас с диво настървение. Намирахме се в тежко положение и можеше да се нарече щастие в нещастието това, че вследствие на лъжливото нападение при „вратата“ ловците бяха взели поне оръжията си. Вярно, че в ръкопашните схватки карабините бяха безполезни, но затова пък с толкова по-голям успех вилнееха сред червенокожите ножът и томахокът. Само Сам Хокинс и Хари използваха пушките си. Сам зареждаше, а застаналият пред него в цепнатината Хари стреляше; огнените езичета от изстрелите излизаха от пукнатината между мен и Олд Файерхенд.
         Това беше дива, страхотна схватка, каквато едва ли може да си представи човешкото въображение. Полузагасващият огън хвърляше колебливата си тъмночервеникава светлина над предната част от котловината, където се открояваха контурите на отделни групи от счепкали се хора, прилични на изскочили от пъкъла, разкъсващи се един друг дяволи. Всред рева на индианците се разнасяха ободряващите подвиквания на траперите и острите отсечени звуци от изстрелите на карабините. Земята сякаш потреперваше от тежките стъпки на биещите се хора.
         Никой от нас не се съмняваше, че бяхме изгубени. Числеността на понките беше твърде голяма, за да можем да се надяваме, че ще удържим на нападението им. Някакъв внезапен поврат в наша полза бе много малко вероятен, както малка беше и възможността да си пробием път с бой между вражите редици. Ето защо всеки беше убеден, че в най-скоро време няма да бъде вече между живите. Но щяхме поне да продадем скъпо живота си; въпреки че се примирихме със съдбата си, ние се защищавахме с всички сили и с онова хладнокръвие, което дава такова голямо предимство на белите пред червенокожите обитатели на американските степи.
         В кипежа на кървавата схватка аз си спомних за моите възрастни родители, които бях оставил в родината. Те нямаше да получат повече никакво известие от сина си, заминал толкова далеч. Скоро обаче пропъдих тези мисли, защото настоящият момент изискваше не само най-голямо физическо напрежение, но и най-голяма концентрация на вниманието.
         Добре щеше да бъде, ако беше в мен моята карабина „Хенри“, но тя се намираше в пещерата, до която не бях успял да се добера. Просто така ни е било писано. Бях предвидил какво можеше да се случи. Винету беше съветвал и предупреждавал, а сега и ние трябваше да изкупуваме грешките на другите. Обзе ме непозната дотогава ярост, обхвана ме някакво озлобление, което удвои силите ми, така че развъртях томахока още по-енергично.
         — Само така, сър, само така! — разнесе се одобрително откъм пукнатината в скалата. — Сам Хокинс и ти сте родени един за друг. Жалко, че ще ни очистят! Можехме заедно да вземем още някой и друг скалп, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
         Само на две крачки в дясно от мен бе застанал Олд Файерхенд. Начинът, по който този великан сееше смърт с двете си ръце сред връхлитащите го противници, ме караше да се удивлявам. Придържаше се близо до отвесната скала и беше изпръскан с кръв от глава до пети. Дългите му коси се спускаха по плещите му, слепени на отделни кичури. Широко разтворените му крака изглежда бяха пуснали корени в земята и като стискаше в единия си юмрук тежката секира, а в другия — острия, леко закривен нож, той държеше на разстояние от себе си нападащите го врагове. Беше получил повече рани и от мене, ала нито една от тях не беше успяла все още да го повали на земята и погледът ми не можеше да се откъсне от високата му юнашка фигура.
         В този миг сред тълпата на червенокожите настана раздвижване. Появи се Парано и започна да си проправя път през нагъсто скупчените хора. Едва бе забелязал Олд Файерхенд и веднага извика:
         — Най-сетне си в ръцете ми! Спомни си за Рибана и умри!
         Финети се накани да се нахвърли върху него, минавайки покрай мен. Тогава го сграбчих за рамото и замахнах за смъртоносен удар. Той ме позна, отскочи, и томахокът ми напразно просвистя из въздуха.
         — И ти ли? — изрева той. — Трябва да те имам жив. Хванете го с ласо!
         Парано скочи покрай мен, преди да успея да замахна отново с томахока и вдигна пистолета си. Разнесе се изстрел. Олд Файерхенд разпери широко ръце, направи мощен конвулсивен скок напред сред редиците на враговете си и падна безмълвен на земята.
         Стори ми се, че куршумът прониза моите гърди. Изпратих на земята индианеца, с когото се бях счепкал тъкмо в този момент и се наканих да се втурна към Парано, когато забелязах тъмна човешка фигура да се промъква между противниците ни с ловкостта на змия и да издига във въздуха гъвкавите си ръце тъкмо пред убиеца.
         — Къде е атъбаската жаба? Тук е застанал Винету, вождът на апачите, за да отмъсти за смъртта на белия си брат и Рибана!
         — Ха, кучето на Пимо! Върви в ада!
         Повече не можах да чуя. Тази сцена бе приковала вниманието ми толкова много, че занемарих защитата си. Около врата ми падна примка на ласо, последва силно дръпване — в същото време почувствах страхотен удар по главата и загубих съзнание.
         Когато се съвзех, около мене беше съвсем мрачно и тихо и аз не можех да си спомня как бях попаднал в тази тъмнина. Най-сетне изгарящата болка в главата ми напомни за получения удар и сега вече се заредиха подробностите за случилото се, докато се получи цялостната картина. Към споменатата болка се прибавиха и страданията, причинявани ми от раните, а на всичко отгоре ръцете и краката ми бяха вързани толкова здраво, че ремъците се врязваха дълбоко в плътта ми и не бях способен да направя каквото и да било движение.
         Изведнъж долових край себе си шум, като че ли някой човек се беше покашлял.
         — Има ли някой тук? — попитах аз.
         — Хмм, разбира се! Пита си човекът, сякаш Сам Хокинс е никой, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! — пошегува се траперът въпреки тежкото ни положение.
         — Ти ли си, Сам? Кажи ми за бога, къде се намираме?
         — Горе-долу на сигурно място, сър. Завряха ни в пещерата за кожи. Нали знаеш къде складирахме кожите, които закопахме после толкова добре. Но казвам ти, няма да намерят нито една от тях, нито една!
         — А какво стана с другите?
         — Ами какво може да стане, сър. Олд Файерхенд е пречукан, Бил Бълчър е пречукан, Джеки Кърнър е пречукан — все пак си бяха грийнхорни, хи-хи-хи-хи, грийнхорни, каквито със свещ не можеш да намериш, ако не се лъжа! Само ти и апачът мъждукате все още. И мастър Хари живее нормално, а както ми се струва също и Сам Хокинс — хмм, може би и него не са го пречукали съвсем, ако не се лъжа, хи-хи-хи!
         — Знаеш ли наистина със сигурност, че Винету и Хари са все още живи, Сам? — попитах го настойчиво.
         — Да не си мислиш, че стар скалпирвач като мен не знае какво вижда, сър? Напъхаха момчето заедно с червенокожия ти приятел в другата дупка до нас. И на мен ми се искаше да вляза там, ама не ме допуснаха, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
         — Как е Винету?
         — Дупка до дупка, сър! Ако се отърве, ще изглежда като старата дреха на Сам Хокинс, в която са го свързали сега така внимателно, кръпка до кръпка и шев до шев.
         — Изглежда, че за отърваване не можем и да мислим. Но как попадна вождът жив в ръцете на понките?
         — Точно както ти и аз. Отбраняваше се като лъв. Искаше по-скоро да загине, отколкото да се остави да бъде опечен на кола на мъчението. Но нищо не му помогна, събориха го на земята и почти го разкъсаха. Впрочем ти не искаш да се отървеш, така ли? А Сам Хокинс има голямо желание, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
         — Какво може да ни помогне желанието, щом е невъзможно!
         — Невъзможно ли? Хмм, типична мисъл за грийнхорн! Добри хорица са червенокожите, добри хорица. Взеха всичко на стария Кун, всичко, пистолета, лулата… хи-хи-хи-хи, ама ще се смаят, като я помиришат — благоухае като скункс! Но това ще им хареса; и Лиди отиде по дяволите… бедната Лиди. Какъв ли койот ще я вземе сега?… И шапката, и чембера ми… ама ще се чудят на скалпа ми, хи-хи-хи! Струваше ми три дебели връзки кожи от дебелоопашатковци преди доста време в Текама, историята я знаеш вече, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! Обаче на Сам Хокинс му оставиха ножа. Скрил съм го в ръкава. Старият хитрец го тикна вътре веднага щом разбра, че от скривалището в цепнатината на скалата няма да излезе нищо.
         — Ножът ти е още у теб? Но вероятно няма да можеш да се добереш до него, Сам!
         — И на мен така ми се струва, сър! Ще трябва да помогнеш малко на сина на майка ми.
         — Веднага! Да видим какво може да се направи в случая.
         Още не бях започнал да се търкалям към Сам — единственото движение, чрез което ми беше възможно да се доближа до него — когато кожата на входа бе отметната и вътре влезе Парано заедно с няколко индианци. Той вдигна главнята, която носеше, така, че пламъкът ни освети. Не си дадох труд да се преструвам, че съм все още в безсъзнание, но и не го удостоих с нито един поглед.
         — Пипнахме те най-сетне и тебе! — изскърца със зъби той. — Досега съм ти бил малко задължен, но вече няма да има от какво да се оплакваш. Познаваш ли това?
         Той ми тикна един скалп пред лицето. Беше скалпът, който Винету беше смъкнал от собствената му глава. Значи той знаеше, че аз бях човекът, забил ножа си в тялото му. Бях сигурен, че апачът не му е дал никакви разяснения по този въпрос, Винету сигурно е отговорил с гордо мълчание на всички поставени му въпроси. Също така бе сигурно, че и Олд Файерхенд не беше издал нищо. Но може би Финети ме е забелязал в сумрака на настъпващото утро или е зърнал лицето ми за миг в момента на сблъскването ни. След като не му отговорих, той продължи:
         — Всички ще разберете какво се чувства, когато ти ръгнат нож в тялото или ти смъкнат кожата от главата! Само почакайте, докато се разсъмне! Ще има да се радвате на моята благодарност!
         — Както ми се струва, няма да изпиташ чак такова удоволствие! — обади се Хокинс, който не можа да се сдържи да остане спокоен. — Много ще съм любопитен да видя каква ли кожа ще смъкнете от главата на стария Сам Хокинс. Тя ви е вече в ръцете, правена е от някой hairdresser*, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! Хареса ли ти изработката и, старий ямбарико**?
         [* Hairdresser (англ.) — фризьор. — Б.пр.]
         [** Ямбарико (команч.) — търсач на корени. — Б.пр.]
         — Подигравай се, подигравай! — изръмжа Парано. — Все ще се намери по теб достатъчно кожа, за да бъде одрана.
         След кратко мълчание, по време на което огледа ремъците ни, той попита!
         — Вероятно не сте и мислили, че Тим Финети знае за вашата бърлога, а? Бях в котловината още преди онова куче, Файерхенд, да бе заподозряло нещо и ми беше известно, че сте се сврели тук. Ето този ми го разказа!
         Той извади от колана си нож и тикна дървената му дръжка пред очите на Сам. Дребният трапер хвърли поглед върху издълбаните букви и извика:
         — Фред Оуинс? Хмм, винаги си е бил подлец! Ще ми се самият той да бе опитал този нож.
         — Не се тревожи, човече! Мислеше да си откупи живота с издаването на тайната, ама нищо не излезе. Взехме му и живота и скалпа, също както ще стане и с вас, само че в обратен ред — първо скалпа и после живота.
         — Прави, каквото щеш! — Завещанието на Сам Хокинс е готово. На тебе ти е оставил онова нещо, дето му викат перука, ако не се лъжа. Ще ти свърши работа, хи-хи-хи-хи!
         Парано го изрита и излезе навън, последван от придружителите си.
         Известно време стояхме мълчаливи и неподвижни. След това обаче, щом счетохме, че опасността е отминала, се претърколихме един към друг, така че най-сетне телата ни се допряха. Въпреки че ръцете ми бяха здраво вързани, все пак ми се удаде да измъкна ножа от ръкава на Сам и да прережа с острието му ремъка, стягащ ръцете му. По този начин ръцете на Сам бяха развързани и няколко мига по-късно двамата се изправихме един срещу друг напълно свободни, като разтривахме изтръпналите си части на тялото.
         — Само така, Сам Хокинс. Изглежда хич не си загубена личност! — похвали се само дребното човече. — Наистина досега неведнъж си загазвал, но едва ли си бил в толкова лошо положение както сега. Много ми се иска да разбера как ли ще си измъкнеш главата от въжето, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
         — Нека видим преди всичко какво е положението навън, Сам!
         — Правилно, мистър Шетърхенд. Това е най-важното.
         — А после ще ни трябват на всяка цена оръжия! Ти имаш един нож, но аз съм с голи ръце.
         — Все ще се намери нещо.
         Приближихме се до входа и поотдръпнахме малко встрани двете кожи, служещи за завеса.
         Тъкмо в този момент няколко индианци измъкваха двамата пленника от съседната пещера, а откъм лагера се задаваше Парано. Вече беше станало доста светло. Недалеч от „вратата“ при потока Хататитла имаше някаква разправия с кафявия кон, плячкосан от нещастния Джеки Кърнър. Щом забелязах вярното животно, аз веднага се отказах да бягам без него, което впрочем за момента бе най-разумното. На неголямо разстояние от него пасеше Илчи на Винету. Ако ни се удадеше да се доберем до някакви оръжия и да достигнем конете, възможността да избягаме бе доста голяма.
         — Виждаш ли нещо, сър? — закиска се Сам.
         — Какво?
         — Хмм, ей онзи юнак насреща, който се търкаля в тревата с такова удоволствие.
         — Виждам го.
         — А предмета, облегнат край него на камъка?
         — И него.
         — Хи-хи-хи-хи, така удобно слагат на пътя на стария Кун неговото пушкало! Ако наистина се казвам Сам Хокинс, това трябва да е Лиди, ако не се лъжа. Струва ми се, че уредът до него прилича дяволски много на старата ми шапка с моя чембер. А вероятно този човечец ще има у себе си и торбичка с куршуми!
         Не можех да обърна голямо внимание на радостта на дребния трапер, защото Парано изцяло привлече вниманието ми върху себе си. За съжаление не ми беше възможно да разбера, какво казваше на двамата пленника, а измина доста време, преди да си тръгне. Обаче успях да доловя ясно последните му думи, изговорени на висок глас, и те ми изясниха смисъла на цялата му реч.
         — Приготви се Пимо! — Току-що забиват кола, предназначен за теб, а ти — продължи той, като отправи изпълнения си със злоба поглед към Хари — ще бъдеш изгорен до него.
         Той направи знак на хората си да отведат пленниците до мястото, където индианците се бяха разположили около наново разпаления огън, след което се отдалечи с гордо вдигната глава.
         Сега всичко зависеше от бързите ни действия, защото ако двамата бъдеха откарани между насъбралите се индианци, нямаше да има никаква надежда да се доберем до тях.
         — Сам, готов ли си?
         — Хмм, и аз не знам, трябва да провериш, ако не се лъжа.
         — Заеми се с онзи отдясно, а аз с левия! После светкавично режем ремъците!
         — А след това към Лиди, мистър Шетърхенд!
         — Е, тогава напред!
         С големи, но тихи скокове се втурнахме към индианците, които влачеха пленниците след себе си; и ни се удаде да се приближим до тях незабелязано. Сам прониза един от тях с толкова добре прицелен удар на ножа си, че той се строполи безмълвно на земята. Понеже аз нямах никакво оръжие, изтръгнах от пояса на другия ножа му и го обезвредих с юмручен удар в слепоочието. Няколко бързи движения на ножовете освободиха пленниците от ремъците им преди още някой от враговете ни да беше забелязал каквото и да било.
         — Хайде, вземете си оръжия! — пошепнах на двамата, тъй като разбрах, че бе немислимо да се измъкнем невъоръжени. Грабнах от падналия пред мен индианец торбичката с муниции и томахока и се втурнах след Винету, който, преценявайки правилно обстоятелствата, не се отправи към „вратата“, а се вряза между насядалите около огъня хора.
         Тъй както човек се променя в момент на смъртна опасност и става съвършено друг отколкото при обикновени условия, така и сега съзнаването на огромния риск, който бяхме поели, ни придаде необходимата ловкост и бързина. Още преди нападнатите хора да се бяха окопитили, ние минахме между тях, държейки в ръце отнетите им оръжия.
         — Хататитла, Хататитла! — извиках аз врания си жребец и след няколко мига седях на гърба му. Видях как Винету скочи върху своя Илчи, а Сам се покатери на първия кон, изпречил му се на пътя.
         — Скачай при мен, бързо за бога! — направих знак на Хари, който напразно се мъчеше да възседне кафявия кон на Финети, защото животното риташе наоколо като побесняло. Сграбчих момчето за ръката, издърпах го енергично при мен и насочих коня си към изхода, където току-що изчезваше Сам.
         Това бяха мигове на най-голяма суматоха. Разнесоха се гневни крясъци, затрещяха изстрели, около нас засвириха стрели, чу се тропотът и цвиленето на конете, възсядани от червенокожите, за да ни преследват.
         Аз бях последен и не ми е възможно да кажа как излязох на открито през тесния лъкатушещ пролом, без да бъда застигнат от неприятеля. Сам Хокинс не се виждаше вече, а Винету завиваше надясно в долината, по която бяхме яздили преди няколко дни при пристигането си, и в този момент се огледа назад, за да види дали ще го последвам. Тъкмо завивахме в долината, когато зад гърба ни се разнесе изстрел. Почувствах как Хари потръпна. Беше улучен.
         — Хататитла, мой Хататитла, препускай! — започнах да ободрявам силно разтревожен жребеца си и той се понесе в същия бесен галоп както някога при пожара в Ню Венанго.
         Когато се обърнах, забелязах близо зад себе си Парано на неговия мустанг. Другите оставаха скрити от завоите на пътя. Въпреки че успях да хвърля само един бегъл поглед към преследвача си, все пак забелязах бясната ярост, с която се стремеше да ни догони и удвоих моите подвиквания към благородното животно, от чиято бързина и издръжливост зависеше всичко. Защото, макар и да не се страхувах от една схватка с побеснелия Парано, Хари ми пречеше да се движа свободно и нямах друг избор, освен да препускам напред.
         Летяхме покрай потока като вихрушка. Черният жребец на Винету отмяташе гъвкавите си крака така, че хвърчаха искри, а дребните камъчета излитаха изпод копитата му като каменен дъжд. Хататитла поддържаше същата бързина, въпреки че трябваше да носи почти двоен товар. Но макар и да не се обръщах повече, знаех, че Парано ни следва по петите, защото тропотът от копитата на кафявия му кон се чуваше зад гърба ми непрестанно с една и съща сила.
         — Ранен ли си, Хари? — попитах момчето, изпълнен със страх, докато препускахме с всичка сила.
         — Да.
         — Опасно ли е? — Топлата кръв от раната му се стичаше по ръката ми, която го придържаше около кръста. Бях го обикнал твърде много и изпитвах силна тревога за съдбата му. — Ще можеш ли да издържиш ездата? — осведомих се аз, без да дочакам отговора на първия си въпрос.
         — Надявам се.
         Окуражавах и подканвах моя жребец към все по-бесен галоп. Той летеше просто като мълния. Имах чувството, че копитата му едва докосваха земята.
         — Само се хвани здраво, Хари! Наполовина сме спасени!
         — Не държа на живота си — отвърна ми той с отпаднал глас. — Винаги можеш да ме пуснеш на земята, щом забележиш, че ти преча да избягаш.
         — Не, не, ти трябва да живееш! Ти имаш това право!
         — Сега вече не, защото баща ми е мъртъв. Да бях паднал заедно с него!
         Последва мълчание, а ние продължихме да яздим или по-точно казано, да летим.
         — Аз съм виновен за смъртта му — започна да се обвинява момчето — Ако те бях послушал, Парано щеше да бъде застрелян в „крепостта“, а индианците нямаше да убият татко!
         — Не говори за станалото! Имаме си работа с настоящето!
         — Не, пусни ме да сляза! Парано изостава и ние можем да си поотдъхнем.
         — Да опитаме тогава!
         Докато препускахме, аз се огледах назад. Отдавна се бяхме отдалечили от потока и бяхме свърнали навътре в откритата прерия, по която сега се носехме успоредно с гората от лявата ни страна. Парано беше вече изостанал на значително разстояние и Хататитла доказваше убедително превъзходството си пред кафявия жребец. Зад белия вожд препускаха поединично или на малки групи онези индианци, които не искаха да се откажат от преследването, въпреки че преднината ни растеше.
         След като отново се обърнах напред, забелязах, че Винету бе скочил на земята и стоеше зад врания си кон. Зареждаше плячкосаната от него пушка. И аз дръпнах поводите на жребеца си. Спуснах предпазливо Хари на земята, скочих от седлото и сложих момчето да легне в тревата. Не ми остана време да зареждам, защото Парано беше вече много близо. Скочих отново на крака, грабвайки томахока.
         Преследвачът ни бе забелязал добре какво правим, но увлечен от яростта си, той връхлетя към мен, размахвайки бойната секира. В този миг проехтя изстрелът на апача. Парано потръпна и падна от коня си с разцепен череп, улучен едновременно и от моето оръжие. Винету се приближи и обърна с крак трупа му.
         — Змията на атъбаските няма повече да съска и да нарича вожда на апачите с името Пимо! Нека моят брат си вземе оръжията!
         Действително убитият носеше моя нож, моите револвери и пушки. Взех си бързо собствеността и изтичах при Хари, докато Винету улавяше кафявия кон. Междувременно понките се бяха приближили до нас толкова, че куршумите им почти можеха да ни достигат. Отново се метнахме на седлата и продължихме бързата си езда.
         Изведнъж откъм лявата ни страна се забелязаха металически отблясъци като от оръжия. От края на гората излетя внушителна група ездачи, вряза се между нас и преследвачите, после се обърна към индианците и се понесе срещу тях в пълен галоп. Оказа се, че това беше едно поделение драгуни от форт Рендъл. Навременното им появяване, както научихме по-късно, не беше случайно. Дик Стоун и Уил Паркър ги срещнали на средата на пътя до форта. Драгуните били тръгнали в поход преди няколко дни, за да накажат понките за тяхното нападение над форт Ниобрара. Попаднали на дирите, оставени от червенокожите, и ги последвали. Онова, което научили при срещата си с двамата уестмани, ги накарало да пришпорят конете си до краен предел. Дик Стоун и Уил Паркър застанали начело на колоната и побързали да ги доведат по най-краткия път, без повече да ги е грижа за следите на червенокожите.
         Разбира се, че в момента нямахме никакво време за тези размисли. Веднага, щом Винету забеляза, че ни идва помощ, той рязко обърна жребеца си, прелетя покрай драгуните и размахвайки томахока високо над главата си, се вряза сред понките, които едва намериха време да спрат галопа на конете си.
         Аз обаче скочих на земята, за да прегледам раната на Хари. Не беше опасна. Извадих си ножа и тъй като ми липсваше друг материал, отрязах ивица от ризата си, с чиято помощ направих набързо временна превръзка на момчето, за да спра поне кръвотечението.
         — Ще можеш ли да яздиш, Хари? — попитах го след това.
         Той кимна и се приближи към кафявия кон, чиито юзди ми беше подхвърлил Винету, докато профучаваше край мен. С моя помощ Хари се покатери на седлото.
         — Сега, като не тече повече кръв, изобщо не чувствам раната, сър — заяви той. — Ето, там бягат индианците. Напред, след тях, сър!
         Наистина, той беше прав. Останали без вожда си, който би могъл с виковете си да ги окуражи да се защитават или поне да организира отстъплението им, понките препускаха пред драгуните, достигнали вече последната им редица. Понеже се връщаха по същия път, по който ни бяха преследвали, можеше да се предположи, че се стремят да намерят убежище в котловината.
         Сега отново подкарахме конете си в галоп, прелетяхме покрай падналите индианци и благодарение бързината на нашите животни застигнахме войниците на значително разстояние преди „вратата“ при потока.
         За нас бе много важно, да не позволим на червенокожите да се организират за защита в пролома между скалите, а да навлезем в него едновременно с тях. Ето защо пришпорвах Хататитла по най-краткия път, без много-много да го подбирам, минах покрай цялата верига от преследвачи и застигнах Винету, който упорито се беше „залепил“ по петите на бегълците.
         В това време те завиха наляво към „вратата“ и тъкмо първият от тях се канеше да вкара коня си в теснината, когато от клисурата се разнесе изстрел. Червенокожият падна мъртъв от коня си. Веднага се чу втори гърмеж. И следващият отлетя от седлото и понеже уплашените индианци разбраха, че входът е затворен за тях и същевременно има опасност да бъдат обкръжени от нас, те си пробиха път в посока на Манкицита и продължиха да бягат покрай реката, непрекъснато преследвани от драгуните.
         Моето учудване от изстрелите не беше по-малко от смайването на неприятелите ни. Тези изстрели не само подпомогнаха усилията ни, но дори ги направиха безпредметни. Не беше необходимо да се чудя дълго време кой беше този храбър стрелец, защото още не бе заглъхнал тропотът от копитата на бягащите коне, когато иззад ръба на скалата се показа грамаден нос сред гора от сплъстена растителност, наречена брада, а над него предпазливо надничаха две лукаво блестящи очички. Понеже наблизо не се виждаше вече никакъв неприятел, подир любопитния обонятелен орган доверчиво се измъкнаха и останалите телесни части.
         — Благословени да са очите ми, сър! Коя карабина те изстреля отново насам, ако не се лъжа? — попита дребното човече, което бе също така учудено от появяването ми, както и аз от неговото.
         — Сам, ти ли си? — извиках радостно. — Откъде се взе във „вратата“? Със собствените си очи видях как се понесе на коня си!
         — Понесъл ли съм се, сър? Благодаря от такова понасяне! Бях докопал страшно мизерна кранта. Едва-едва си мърдаше крайниците и така тресеше старите си кокали между краката ми, че старият Кун положително щеше да бъде разглобен, ако не беше зарязал това глупаво животно. А после се промъкнах обратно, хи-хи-хи-хи! Помислих си, че всички червенокожи са се юрнали след вас и са оставили крепостта празна. Така и беше. Ама как се смаяха, като се върнаха, какви физиономии направиха, хи-хи-хи, какви физиономии! Но — bless my soul* — ето ги пак и нашите две големи деца, наречени Дик и Уил, ако не се лъжа! Добре, че навреме си плюхте на петите, иначе сега щяхте и вие да лежите вътре, а аз нямаше да си имам никого, който би могъл да ме ядосва. Защото такива грийнхорни като вас няма да мога да намеря никога, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
         [* Bless my soul (англ.) — бога ми, за бога! — Б.пр.]
         — Стара жабо, стига си квакала! — престори се Уил Паркър на възмутен. Той се беше отделил от редиците на драгуните заедно с Дик Стоун и ме беше последвал. — По-добре ще е да ни благодариш, понеже ако не бяхме довели толкова бързо войниците, след малко нямаше да се чувстваш толкова добре. Но така ви спасихме.
         — Не мисля същото — опъна му се Сам. — Олд Шетърхенд, Винету и Сам Хокинс са хора, които умеят и сами да се спасят. Но тези драгуни се появиха наистина съвсем навреме, за да накарат понките да си спомнят за нас дълги години. Какво мислиш, сър, дали не трябва да препуснем след тях? — обърна се той към мен.
         — Защо? И без нас ще се оправят с индианците. И Винету е на същото мнение, защото той влезе вече в крепостта заедно с Хари. Да вървим и ние, да се погрижим за нашите мъртви приятели!
         След като входът остана зад гърба ни и се озовахме в съдбоносната котловина, видяхме Винету и Хари при трупа на Олд Файерхенд на онова място, където през изтеклата нощ се беше състояла битката. Момчето държеше главата на баща си в скута и плачеше, а Винету преглеждаше огнестрелната рана. Тъкмо когато се приближихме до тях, чухме гласа на апача:
         — Уф, уф! Още не е умрял… жив е!
         Тези думи ни подействаха като гръм от ясно небе. Хари нададе тържествуващ радостен вик. Присъединихме се към усилията на апача и след известно време наистина преживяхме щастливото удовлетворение да видим как Олд Файерхенд си отваря очите. Той ни позна и се усмихна на сина си едва-едва. Обаче не можа да проговори и веднага отново изгуби съзнание. И аз го прегледах. Куршумът бе навлязъл в дясната част на гърдите му и пронизвайки белите дробове, отново беше излязъл откъм гърба, едно тежко нараняване, свързано с голяма загуба на кръв. Въпреки това и макар че Олд Файерхенд беше раняван неотдавна при нападението над форта, аз се съгласих с мнението на апача, че раненият може да бъде спасен благодарение на изключително здравия си организъм при съответното грижливо лечение. Траперът бе превързан по изпитания начин на Винету и му беше направена удобна постеля, доколкото ни разрешаваха обстоятелствата. После имахме възможност да помислим и за нас самите. Нито един от нас не се беше отървал без нараняване. Позакърпихме се взаимно, колкото можахме. А мнозина от нас бяха заплатили с живота си, задето се отнесоха нехайно към предупреждението ми.
         Към обед драгуните се появиха отново. Бяха дали добър урок на понките, без да изгубят нито един човек. Командирът им се радваше да се запознае с Винету и мене. Познаваше се с Олд Файерхенд още отпреди. Поделението остана три дни в долината, за да си отпочинат конете им. През това време погребахме убитите, а после офицерът ни покани да отведем Олд Файерхенд във форт Рендъл, щом се оправи дотолкова, че да може да издържи пътуването. Там щяха да се грижат горе-долу добре за него, а преди всичко щеше да бъде лекуван от лекар специалист. Съгласихме се с удоволствие.
         Едва ли е необходимо да споменавам, че Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър бяха страшно натъжени от загубата на толкова много добри приятели. Дребосъкът Сам постоянно уверяваше, че ще застрелва всеки понка, който в бъдеще му се изпречи на пътя. Но аз гледах и на този случай с други очи: Парано беше бял. Следователно отново се виждах изправен пред едно потвърждение на стария си опит, че само по вина на бледоликите индианецът се е превърнал в това, което е днес.

         18.
         Pedlar*
         [* Pedlar (англ.) — амбулантен, а също и пътуващ търговец. — Б.пр.]

         Бяха изминали три месеца от описаните събития, последствията от които чувствахме все още въпреки продължителната почивка. Наистина, беше се сбъднала надеждата да спасим Олд Файерхенд, но той оздравяваше много бавно. Беше толкова отпаднал, че още не можеше да става и ние се бяхме отказали от първоначалната си мисъл да го отведем във форт Рендъл. Налагаше се да остане до пълното си оздравяване в „крепостта“, където се грижехме за него с обединени усилия, а Винету играеше ролята на лекар.
         За щастие нараняването на Хари се оказа незначително. Винету беше ранен на много места по тялото, но също така не особено опасно и сега раните му вече заздравяваха. Получените от мен одрасквания и контузии бяха безобидни. Вярно, че ме боляха при допир, но срещу болките бях получил закалка също като индианец. С изключение на Дик и Уил, най-леко се беше отървал дребосъкът Сам Хокинс. Беше претърпял само няколко незначителни натъртвания.
         Отсега беше ясно, че дори и след оздравяването си Олд Файерхенд трябваше да внимава и да се пази още дълго време. Немислимо беше за него да започне отново живота на уестман. Ето защо беше решил, щом можеше да пътува, да се отправи на изток при по-възрастния си син, като вземе и Хари със себе си. Междувременно складираните кожи, събрани от него и от неговите ловци, не можеха да стоят така. Трябваше да бъдат осребрени, тоест продадени. За съжаление в момента фортът не ни предлагаше изгоден случай за подобна търговия, а пък ние, едва горе-долу оздравели, не се чувствахме в състояние да мъкнем такова голямо количество кожи на далечно разстояние. И така, какво да се прави? Ето че ни помогна един от войниците, които бяха оставени при нас за известно време да ни закрилят. Даде ни следния добър съвет: беше научил, че край Сидър Крийк се установил временно някакъв pedlar, който закупувал всевъзможни предложени му предмети, като се занимавал не само с разменна търговия, но и заплащал спазарените стоки с пари на ръка. Този търговец беше човекът, който ни трябваше.
         Обаче как да го доведем тук? Не можехме да изпратим при него някого от войниците, защото никой от тях не биваше да напуска поста си. И ето че нямаше какво друго да се направи, освен някой от нас да тръгне на път, за да уведоми търговеца. Предложих аз самият да отида до Сидър Крийк, но ме предупредиха, че по това време там безчинствали разбунтувалите се окананда-сиукси. Търговецът можеше спокойно да рискува и да се появи при тях, защото червенокожите обикновено много рядко вършат злини на такива хора. Само от тях те имат възможността да получат чрез размяна онези стоки, от които се нуждаят. Но затова пък толкова повече трябваше да се пазят от тях другите бели. Не може да се каже, че се страхувах, но все пак се зарадвах, когато Винету предложи да ме придружи. И двамата не бяхме крайно необходими в „крепостта“, тъй като Детелиновият лист и Хари бяха достатъчни, за да пазят Олд Файерхенд. Те бдяха над него, а за прехраната се грижеха войниците, които ходеха да ловуват на смени. И така, ние двамата се отправихме на път и понеже Винету познаваше местността, достигнахме Сидър Крийк още на втория ден.
         А как да открием сега търговеца? Ако се намираше при индианците, трябваше да бъдем предпазливи. Но покрай реката или близо до нея имаше и бели заселници, които се бяха осмелили да се установят тук преди няколко години; най-разумното беше да посетим най-напред някого от тях и да го разпитаме за търговеца. Насочихме конете си покрай реката, но дълго време не забелязахме никаква следа от поселище. Най-сетне привечер видяхме първата нива, зад която следваха и други обработваеми площи. До един поток, вливащ водите си в реката, се издигаше доста голям блокхаус от сурови дебели стволове, с градина, заобиколена от висока здрава дъсчена ограда. Отстрани също такава ограда отделяше свободно пространство, където се намираха няколко коня и крави. Отправихме се натам, скочихме на земята, завързахме жребците си и се наканихме да се приближим към къщата, която имаше тесни прозорци, подобни на амбразури. В този миг съзряхме в два от тези отвори по една двуцевка, насочена към нас, а някакъв груб глас ни извика:
         — Стой! Спрете! Тук не е гълъбарник, където всеки може да си влиза и излиза, както му се ще. Кой си ти, белия, и какво търсиш тук?
         — Немец съм и искам да се срещна с търговеца, който се намирал в тази местност — отвърнах аз.
         — Тогава търси си го! Нямам работа с теб. Измитай се!
         — Но, сър, бъди така разумен и ми дай някои сведения, ако можеш. Човек гони от вратата си по този начин само скитници.
         — Много е вярно туй, дето го каза и тъкмо затова ви гоня.
         — Значи ни смяташ за скитници?
         — Yes!
         — А защо?
         — Това си е моя работа. Не е необходимо да ти го казвам. Думите ти, че си немец, са във всеки случай лъжа!
         — Истина е.
         — Pshaw! Един немец няма да се осмели да дойде толкова далече, освен ако не е Олд Файерхенд.
         — Аз бях при него.
         — Ти? Хм-м! А къде е той?
         — В лагера са, на два дни път оттук, отвъд Манкицита в планините. Може би си чувал за него.
         — Веднъж при мен беше някой си Дик Стоун и наистина ми беше казал, че трябва да язди горе-долу толкова време, за да стигне до Олд Файерхенд, към чиито хора се числеше и той.
         — Дик Стоун е мой приятел.
         — Възможно е. Но въпреки това не мога да ти имам доверие, защото си заедно с индианец, а сега времената са такива, че човек предпочита да не пуска у дома си хора с подобен цвят на кожата.
         — Ако този индианец влезе в дома ти, трябва да се почувстваш поласкан, защото той е Винету, вождът на апачите.
         — Винету ли? Behold, де да беше тъй! Нека ми покаже пушката си!
         Винету свали Сребърната пушка от рамото си и я хвана така, че заселникът можеше да я разгледа. Сега човекът действително се учуди.
         — Сребърни гвоздеи! Наистина. А ти, белият, имаш две пушки, една голяма и една по-малка. В момента ми идва една мисъл. Да не би голямата да е мечкоубиец?
         — Да.
         — А по-малката — карабина „Хенри“?
         — Разбира се.
         — Но тогава ти си изглежда Олд Шетърхенд, който казват наистина бил немец, дошъл през океана?
         — Да, аз съм.
         — Тогава влизайте, влизайте бързо, мешърз! Естествено, че такива хора са ми добре дошли. Ще получите всичко, каквото желаете, стига да го притежавам.
         Дулата на пушките изчезнаха и веднага след това заселникът се появи на вратата. Той беше доста възрастен, здраво сложен мъж, по чиято външност си личеше, че се беше борил с живота, без да се остави да бъде победен. Протегна ни двете си ръце и ни въведе в блокхауса, където се намираха жена му и синът му, един як младеж. Както разбрахме, другите му два сина имали работа в гората.
         Къщата се състоеше от едно-единствено помещение. По стените бяха окачени пушки и различни принадлежности за лов. Върху обикновеното, изградено от камъни огнище вреше вода в железен котел. До него на една дъска се намираха най-необходимите домакински съдове. Няколко сандъка служеха за гардероби и складове за хранителни продукти, а от тавана висеше толкова много опушено месо, че петчленното семейство можеше да изкара с него няколко месеца. В предния ъгъл бяха поставени саморъчно направена маса и столове. Поканиха ни да седнем и докато навън синът се грижеше за конете ни, заселникът и жена му ни поднесоха вечеря, която съобразно условията задоволяваше всякакви вкусове. По време на яденето двамата синове се завърнаха от гората и без много да се бавят, седнаха при нас и започнаха здравата да лапат. Обаче те не взеха участие в разговора. Той се водеше изключително между бащата и нас.
         — Да, мешърз — каза ни той, — не бива да ми се сърдите, че се отнесох малко грубичко с вас. Човек трябва да се пази тук от червенокожите, особено от сиуксите от племето окананда, които наскоро са нападнали един блокхаус на един ден път оттук. А още по-малко пък можеш да се довериш на белите, защото насам идват само такива, които не бива да се мяркат повече из източните щати. Ето защо човек се радва дваж повече, щом види пред себе си някой път джентълмени като вас. Значи искате да намерите търговеца? Сделки ли имате с него?
         — Да — потвърдих аз, докато Винету, верен на привичката си, седеше мълчаливо.
         — А какви сделки? Не питам от любопитство, а защото искам да ви дам сведения.
         — Искаме да му продадем кожи.
         — Много ли са?
         — Доста голяма партида.
         — Срещу стоки или срещу пари?
         — Ако е възможно — срещу пари.
         — Тогава на вас ви трябва тъкмо човекът, когото търсите — изобщо той е единственият из тези области. Другите пътуващи търговци се занимават само с разменна търговия. А този винаги има у себе си пари или злато, защото посещава и златните находища. Парата го бие, ви казвам аз, не е някой голтак, който мъкне всички свои вехтории на гърба си.
         — А почтен човек ли е?
         — Хмм, почтен! Какво разбираш под „почтен“? Търговецът си гледа сделките, иска да печели пари и няма да е толкова глупав да пропуска изгодните случаи. Ако някой се остави да бъде измамен от него, сам си е виновен. А този търговец се казва Брадън. Разбира си изтънко работата и винаги пътува с четирима или петима помощници.
         — Къде ли може да е сега?
         — Ще разбереш още тази вечер тук при мен. Един от помощниците му, който се казва Ролинс, беше вчера тук, за да попита дали имаме някакви поръчки. Тръгна с коня си нагоре по реката към най-близките заселници и ще се завърне, за да остане тук до утре заран. Впрочем в последно време Брадън на няколко пъти има лош късмет.
         — В какъв смисъл?
         — За кратко време му се случи два или три пъти, като идва да си върши сделките, да заварва съответното поселище ограбено и опожарено от индианците. А това означава за него не само голяма загуба на време, но и понасянето на значителни щети, да не говорим, че дори за един пътуващ търговец е опасно да се шляе така из земите на червенокожите.
         — Наблизо ли станаха нападенията?
         — Да, ако се вземе предвид, че тук в Запада думите „близо“ или „далеч“ се мерят с малко по-друг аршин, отколкото някъде другаде. Най-близкият ми съсед живее на девет мили оттук.
         — Може само да се съжалява, защото при такива разстояния няма да ви е възможно да си помагате в случай на опасност.
         — Съвършено правилно. Но въпреки това не ме е страх. Червенокожите няма да успеят да се справят със стария Кропли. А Кропли е всъщност името ми, сър. Ще им дам да се разберат.
         — Въпреки че сте само четирима?
         — Четирима? Спокойно можеш да сметнеш жена ми за мъж, защото тя умее да се държи мъжки! Не се страхува от индианците и стреля с пушка също като нас.
         — Напълно ти вярвам. Но ако индианците се появят на голяма орда, тогава ще стане като в старата немска поговорка: многото кучета са смърт за заека.
         — Well! Но, нима трябва човек непременно да е заек? Наистина не съм прочут уестман като тебе и нямам нито Сребърна пушка, нито карабина „Хенри“, но и аз умея да стрелям. Пушките ни са добри и щом затворя вратата си, съм сигурен, че вътре няма да влезе нито един индианец. И стотина да са навън, пак ще ги очистим всичките, един подир друг. Но я слушайте! Сигурно е Ролинс.
         Долових тропота от конски копита, който заглъхна пред вратата. Кропли излезе навън, чухме го да разговаря с някого, а след това той влезе с един човек, когото ни представи с няколко думи:
         — Това е мистър Ролинс, за когото ви говорих, помощника на търговеца. — А като се обърна пак към новодошлия, той продължи: — Нали отвън ти казах, че ти предстои голяма изненада. Ето я! Тези двама джентълмени са Винету, вождът на апачите, и Олд Шетърхенд, за когото навярно си слушал доста често. Те търсят мистър Брадън, комуто искат да продадат голямо количество кожи.
         Помощникът на търговеца беше човек на средна възраст с внушителна външност и фигура, каквато може да се види да речем между каубоите. Изглежда, че мускулите и сухожилията на този Ролинс бяха от стомана. Сивите му очи издаваха смелост, дори дързост. Бръчките около устата му свидетелстваха за властен характер, а масивната брадичка подсилваше още повече впечатлението за суровост, което правеше цялото му лице.
         Все пак Ролинс се държеше учтиво и скромно. Не ми харесваше само израза на лицето му, докато ни оглеждаше. Ако наистина бяхме толкова прочути мъже, както сега имаше възможност да научи, тогава той би трябвало да се радва, че се е запознал с нас. Същевременно му се разкриваха и изгледи за добра сделка. Това би трябвало да му се хареса. Но в чертите на лицето му не можеше да се открие и следа от радост или задоволство. По-скоро ми се стори, че в очите му за секунди се появиха пламъчета на гняв и злоба, когато му бяха казани имената ни. Но може би се лъжех. Ето защо превъзмогнах очевидно безпочвеното си предубеждение и го поканих да седне при нас, тъй като искахме да разговаряме с него делово.
         Ролинс също получи храна, но изглежда не беше гладен и скоро стана от масата, за да излезе навън и да се погрижи за коня си. За тази работа не му беше необходимо много време. Въпреки това измина повече от четвърт час, а той не се връщаше. Не можех да нарека точно подозрение обзелото ме чувство, но все пак причината, която ме накара да тръгна след него, беше от подобно естество. Конят му стоеше пред къщата, вързан за поводите, обаче Ролинс не се виждаше никъде. Отдавна се беше свечерило, но луната светеше така силно, че сигурно щях да го видя, ако се намираше наблизо. Едва след известно време го забелязах да се появява иззад ъгъла на оградата. Щом ме съзря, той се спря за миг, но после бързо се приближи до мен.
         — Изглежда обичате разходките на лунна светлина, мистър Ролинс? — попитах го аз усмихнато.
         — Мисля, че не съм толкова сантиментален — отвърна той намръщено.
         — Но все пак така ми се струва — продължих аз упорито, — разхождате се на лунната светлина.
         — Но не и заради луната. Не се чувствам добре. От тази сутрин ми е лошо на стомаха. После бях дълго време на седлото — трябваше да походя малко, за да се пораздвижа. Това е, сър!
         Тези обяснения бяха направени с видимо променен тон, почти любезен и приятелски. Преструваше ли се? Или беше разбрал, че отначало не се беше държал правилно?
         Той отвърза коня си и го вкара в ограденото място, където бяха отведени и нашите коне. После влязохме заедно в къщата. Защо ли ми трябваше да се занимавам с него? Той беше самостоятелен човек и можеше да върши каквото си иска. Но все пак уестманът е длъжен да бъде много предпазлив и е склонен към подозрения. Причината за отсъствието на Ролинс, спомената от него, бе напълно състоятелна и задоволителна. Преди това беше ял малко и може би наистина изпитваше някакво неразположение в стомаха. А после, когато отново седяхме заедно в стаята, той се държеше толкова непринудено и безобидно, че подозрението ми се разсея.
         Говорихме за сделката, за сегашните цени на кожите, за обработката им, както и за всичко, което имаше някаква връзка с нашата търговия. Той показа добри познания като специалист, при това говореше толкова самоуверено и делово, че изглежда дори Винету започна да го харесва, защото сега той по-често взимаше участие в разговора, отколкото беше обичайно за него. Ние разказахме и нашите последни преживявания, при което бяхме изслушани внимателно. После попитахме къде можем да намерим търговеца, тъй като без неговото съгласие сделката, разбира се, нямаше да бъде сключена.
         — За съжаление не съм в състояние да ви кажа къде се намира Брадън тъкмо днес, или къде ще бъде утре и вдругиден — заяви Ролинс. — Аз събирам само поръчките и му ги предавам, щом разбера, къде мога да го срещна. Колко време трябва да се язди, за да се стигне до Олд Файерхенд?
         — Два дена.
         — Хмм! След шест дена мистър Брадън ще бъде край Ред Ривър. Следователно имам време да дойда с вас, да огледам стоката и да определя приблизителната й цена. После ще му докладвам и ще го доведа при вас, разбира се само в случай, че остана с убеждението за реалността на сделката и ако Брадън няма нищо против. Какво е мнението ви, сър?
         — Наистина трябва да видите стоката, преди да я купите. Само че щях да бъда по-доволен, ако самият мистър Брадън можеше да дойде при нас.
         — Но в случая е невъзможно, а дори и да беше тук, пак щеше да е съмнително дали щеше да тръгне с вас. Нашата търговия има по-големи мащаби, отколкото си мислите, и мистър Брадън не разполага с необходимото време да язди на два дни път оттук, без предварително да знае дали сделката е приемлива за него. Убеден съм, че той не би тръгнал с вас, а би изпратил някой от нас; обстоятелствата се стичат чудесно, защото тъкмо сега имам свободно време. И така, кажете да или не, за да знам какво да правя!
         Нямахме основание да отхвърлим предложението му. Дори бях убеден, че ще действам в интерес на Олд Файерхенд, ако се съглася.
         — Щом имате свободно време, за нас е много удобно да тръгнем заедно. Но в такъв случай потегляме още рано сутринта!
         — Разбира се. Хора като нас нямат нито час за губене, а камо ли цели дни. Потегляме на път, щом се зазори. Затова предлагам да си легнем навреме.
         И тук нямаше какво да възразим, въпреки че по-късно разбрахме какви вероломни сметки са ръководели това предложение.
         Ролинс стана от масата и помогна на жената на заселника да постели кожите и одеялата, които служеха за спане. След като тази работа беше свършена, домакинът ни посочи две места.
         — Благодаря! — отказах аз. — Предпочитаме да легнем на открито. Цялата стая е задимена. Навън въздухът е по-чист.
         — Но мистър Шетърхенд — каза заселникът, — няма да можете да заспите от нощния студ.
         — Свикнали сме — заявих аз.
         И Ролинс направи няколко опита да ни отклони от нашето намерение, ала напразно. Това не събуди подозрението ни и едва по-късно, когато разбрахме що за човек е той, си спомнихме, че неговото придумване всъщност трябваше да ни направи впечатление. Длъжни бяхме да забележим неговия умисъл.
         Преди да излезем навън, Кропли направи забележката:
         — Свикнал съм да слагам резето на вратата. Да я оставя ли тази нощ отворена, мешърз?
         — Защо?
         — Може да ви потрябва нещо.
         — Нищо няма да ни потрябва. В тези райони е най-добре нощно време вратите да се заключват.
         След като излязохме от къщата, чухме ясно как заселникът сложи резето. Луната бе слязла толкова ниско, че постройката хвърляше сянката си над ограденото място, където бяха конете. Влязохме при тях, за да легнем да спим на тъмно. Хататитла и жребецът на Винету, Илчи, бяха легнали един до друг. Постлах одеялото си до моя кон и легнах, използвайки за възглавница врата на Хататитла, както имах навика да правя често. Той не само беше свикнал с това, но дори му правеше удоволствие. Скоро заспах.
         Може би бях спал около един час, когато бях разбуден от едно движение на моя жребец. Той не се помръдваше никога, докато спях при него, освен ако не се случеше нещо необичайно. Сега беше повдигнал главата си и поемаше недоверчиво въздух през ноздрите си. Веднага станах и се отправих към оградата в посоката, в която душеше Хататитла. Като надзърнах предпазливо над оградата, забелязах на около двеста крачки от нас цяла група от хора, които бяха легнали на земята и се приближаваха, пълзейки бавно. Обърнах се, за да уведомя Винету, но ето че той беше вече зад мен. Беше доловил в съня си тихите ми стъпки.
         — Вижда ли моят брат онези фигури? — попитах го аз.
         — Да — прошепна той. — Това са червенокожи воини.
         — Вероятно окананда, които искат да нападнат блокхауса.
         — Олд Шетърхенд е отгатнал истината. Трябва да влезем в къщата.
         — Да, ще помогнем на заселника. Но не можем да оставим конете си тук, защото индианците ще ги вземат.
         — Ще ги вкараме в къщата. Ела бързо! Добре, че се намираме в сянката. Тук сиуксите не могат да ни забележат.
         Бързо се върнахме при конете, накарахме ги да се изправят и ги изведохме от ограденото място в посока към постройката. Винету тъкмо се канеше да почука на прозореца, за да разбуди спящите хора, когато видях, че вратата не беше заключена, а бе само притворена. Блъснах я и вкарах вътре Хататитла. Винету ме последва заедно с Илчи и сложи зад себе си резето. Шумът, причинен от нас, събуди заспалите хора.
         — Кой е? Какво има? Коне в къщата? — попита Кропли, като скочи.
         — Ние сме, Винету и Олд Шетърхенд — отвърнах аз, понеже огънят беше изгаснал и заселникът не можеше да ни разпознае.
         — Вие? Ами как влязохте?
         — През вратата.
         — Но аз я затворих!
         — Отворена беше.
         — Behold! Сигурно не съм тикнал резето до края, когато излязохте. Но защо водите и конете в стаята?
         Той наистина бе сложил резето, но след като всички заспали, Ролинс отворил пак вратата, за да могат да влязат индианците.
         — Защото не ни се иска да бъдат откраднати — обясних аз.
         — Откраднати ли? От кого?
         — От сиуксите окананда, които сега се промъкват насам, за да ви нападнат.
         Можете да си представите какво вълнение предизвикаха думите ми. Наистина, вечерта Кропли беше казал, че не се страхува от червенокожите, но сега, когато те действително се бяха появили, той се изплаши много. Ролинс също се правеше на слисан като останалите. В този момент Винету нареди да се пази спокойствие!
         — Тихо! С викане не може да се победи никой неприятел. Трябва веднага да се споразумеем по какъв начин ще отблъснем сиуксите.
         — Няма какво тепърва да се споразумяваме — обади се Кропли. — Ще ги очистим с пушките си един подир друг така, както се приближават. Можем да ги различаваме, защото луната свети достатъчно силно.
         — Не, в никакъв случай няма да постъпим тъй — заяви Винету.
         — А защо не?
         — Защото човешката кръв не бива да бъде проливана, без да е крайно необходимо.
         — Сега е необходимо, понеже тези червени кучета трябва да получат такъв урок, та останалите живи да не го забравят толкова лесно.
         — Значи моят бял брат нарича индианците червени кучета? — попита апачът строго. — Нека не забравя, че Винету също е индианец. Винету познава своите червени братя по-добре от него. Ако те посегнат на някой бледолик, в повечето случаи имат основание. Или той се е държал враждебно с тях, или пък някой друг бял ги е придумал под някакъв предлог, на който те са повярвали. Понките ни нападнаха при Олд Файерхенд, защото предводителят им беше бял и ако сега сиуксите окананда са дошли, за да те ограбят, вероятно и за това вина има някой бледолик.
         — Не ми се вярва.
         — Какво ти се вярва, е безразлично за вожда на апачите, защото той подозира, че е така, както казва!
         — Дори и тъй да е, тогава сиуксите би трябвало да бъдат наказани, защото са се оставили да бъдат подведени. Ще застрелям всеки, който се опита да влезе в къщата ми насила. Това е моето право и аз съм решен да се възползвам от него.
         — Твоето право не ни засяга. Запази си го за друг път, когато си сам! Сега обаче тук са Олд Шетърхенд и Винету, а те са свикнали хората да се съобразяват с тях. От кого си купил тази колония?
         — Купил ли? Да не съм толкова глупав да я купувам? Заселих се тук, понеже мястото ми харесва и ако остана в продължение на предписаното от закона време, поселището ще бъде мое.
         — И така, не си питал сиуксите, на които принадлежи тази земя?
         — Дори през ум не ми е минавало.
         — А се учудваш, че се отнасят към теб като към враг, като към крадец, който е ограбил земята им? И ги наричаш червени кучета и искаш да ги застреляш? Ако стреляш само веднъж, Винету ще ти прониже главата с куршум!
         — Но какво друго да направя? — попита заселникът, изгубил голяма част от самоувереността си, защото прочутият апач го беше срязал по такъв начин.
         — Нищо няма да правиш, абсолютно нищо. Олд Шетърхенд и Винету ще действат вместо тебе. Ако се съобразяваш с нас, няма да ти се случи нищо лошо.
         Този разговор беше проведен по най-бързия възможен начин. Междувременно аз бях застанал край един от прозорците и надничах навън, за да наблюдавам приближаването на сиуксите. Все още не се виждаше нито един от тях. Явно обграждаха къщата още отдалече, за да се уверят, че няма от какво да се страхуват. Сега Винету пристъпи към мен.
         — Видя ли ги моят брат Шарли да се приближават?
         — Още не — отвърнах аз.
         — Няма да се отнесем сурово с тях.
         — Кропли е отнел земя от сиуксите, а може би появяването им си има и някаква друга причина.
         — Вероятно. Но как ще успеем да ги прогоним оттук, без да проливаме кръв?
         — Моят брат Винету знае това също така добре, както и аз.
         — Шарли отгатва мислите ми както винаги. Ще заловим един от тях.
         — Да, и то онзи, който се промъкне до вратата, за да разузнае какво е положението.
         — Добре. Несъмнено ще се появи някой съгледвач, за да се огледа и ослуша. Ще го пленим.
         Приближихме се до вратата, дръпнахме резето и я отворихме само няколко пръста, така че образувалата се пролука да бъде достатъчна, за да можем да гледаме навън. Застанах до нея, и зачаках. Измина доста време. Вътре в къщата беше абсолютно тъмно и тихо. Никой не се помръдваше. В този миг дочух идването на съгледвача или по-скоро не го чух, защото не долових приближаването му чрез слуха си, а чрез онази своеобразна способност да се предугаждат нещата, която всеки добър уестман изработва у себе си. И ето че само след няколко секунди аз го забелязах. Беше легнал на земята и се приближаваше към вратата пълзешком. Ето че той вдигна ръка и започна да опипва вратата. Светкавично я отворих и се намерих върху него, сграбчвайки го с две ръце за гърлото. Червенокожият се опита да се отбранява, зарита с крака и заудря с ръце около себе си, но не можа да издаде никакъв звук. Изправих го и го завлякох в къщата, след което Винету отново подлости вратата.
         — Дайте светлина, мистър Кропли! — подканих аз заселника. — Нека поогледаме този човек!
         Заселникът изпълни нареждането ми, като запали свещ от еленова лой и освети с нея лицето на индианеца; бях освободил врата му, но го хванах за двете ръце над лактите.
         — Кафявия Кон, вождът на сиуксите окананда! — извика Винету изненадано. — Моят брат Олд Шетърхенд е направил добър улов!
         Хватката ми беше почти задушила индианеца. Сега той пое няколко пъти дълбоко въздух и от него се изтръгнаха смаяните думи:
         — Винету, вождът на апачите!
         — Да, той е — потвърди апачът. — Ти го познаваш, понеже вече си го виждал. Но този там още не се е мяркал пред очите ти. Чу ли преди малко името му?
         — Олд Шетърхенд ли?
         — Да. Че е той, ти вече почувства, защото те залови и те довлече тук, без да можеш да му окажеш съпротива. Намираш се в ръцете ни. Какво да те правя, а?
         — Моите прочути братя ще освободят Кафявия Кон и ще го пуснат да си отиде.
         — Така ли мислиш наистина?
         — Разбира се, защото воините на племето окананда не са врагове на апачите.
         — Но те са сиукси, а понките, които ни нападнаха неотдавна, са също от този народ.
         — Ние нямаме нищо общо с тях.
         — Недей да казваш това на Винету. Той е приятел на всички червенокожи мъже, но който е несправедлив, става негов враг, независимо от кое племе произхожда. А ако твърдиш, че нямаш нищо общо с понките, изговаряш една лъжа, защото Винету знае, че оканандите и понките никога не са воювали помежду си и тъкмо сега са в тесен съюз. И така твоите увъртания, не достигат до ушите на апача. Дошли сте, за да нападнете тук тези бледолики. Мислиш ли, че Олд Шетърхенд и Винету ще търпят това?
         Оканандът гледа известно време мрачно пред себе си и после попита:
         — Откога Винету, великият вожд на апачите, е станал несправедлив? Славата му, която се носи навсякъде, се дължи преди всичко на това, че той не постъпва несправедливо с никого. А днес Винету застава срещу Кафявия Кон, който е в правото си!
         — Заблуждаваш се, защото онова, което искате да извършите тук, не е справедливо.
         — Защо да не е? Тази земя не е ли наша? Не трябва ли да поиска от нас разрешение всеки, който пожелае да остане да живее тук?
         — Разбира се, че трябва.
         — Но тези бледолики не са постъпили така. Не е ли наше законно право да ги прогоним?
         — Винету е далече от мисълта да не ви признае това право. Но всичко се свежда до начина, по който искате да наложите правото си. Нима трябва да палите, да унищожавате и убивате, за да се отървете от нашествениците? Нима трябва да идвате тайно през нощта като крадци и разбойници? Никой храбър воин не се бои да покаже на врага си своето лице открито и честно. Но Кафявия Кон идва през нощта с толкова много воини, за да нападне само няколко души. Винету би се срамувал да направи подобно нещо. Навсякъде, където отиде, той ще разказва колко страхливи хора са оканандите. Не би трябвало да ги наричат воини.
         Кафявия Кон се накани да избухне гневно, ала погледът на апача се беше спрял на него с такъв повелителен израз, че той не посмя да се разгневи, а само заяви намръщено:
         — Постъпихме според обичаите на сиуксите. Врагът се напада през нощта.
         — Ако е необходимо такова нападение.
         — Да не би Кафявия Кон да трябва да говори на тези бледолики благи думи? Да не би да трябва да ги моли, когато може да заповядва?
         — Не трябва да молиш, а да заповядваш. Но не бива да се промъкваш през нощта като някой крадец, а да се появиш посред бял ден честно и гордо като господар на тази земя. Кажи им, че не можеш да ги търпиш на твоята територия! Дай им някакъв срок да се махнат! А после, ако те не уважат волята ти, ще можеш да излееш върху тях гнева си. Ако беше постъпил така, Винету щеше да види в твое лице вожда на оканандите, който му е равен. Но сега той вижда в тебе само един човек, промъкващ се вероломно към другите, защото не се осмелява да се появи пред тях открито.
         Оканандът гледаше втренчено в ъгъла на помещението и мълчеше. Та какво ли можеше да отговори на апача! Бях пуснал ръцете му. И така, той стоеше пред нас свободен, но по поведението му личеше, че осъзнава незавидността на положението, в което се намира. По сериозното лице на Винету се плъзна лека усмивка, когато се обърна към мен със следния въпрос:
         — Кафявия Кон си мислеше, че ще го освободим. Какво ще каже моят брат Олд Шетърхенд?
         — Че си е направил криво сметката — отвърнах аз. — Който е дошъл да пали и убива, ще бъде посрещнат като убиец и разбойник. Заслужил е да умре.
         — Нима Олд Шетърхенд иска да убие Кафявия Кон — подскочи оканандът.
         — Не, аз не съм убиец. Има разлика между това дали ще убия някого, или ще го накажа със смърт, която е заслужил.
         — Оканандът заслужил ли е смъртта?
         — Да.
         — Не е вярно. Вождът на оканандите се намира на територията, която е собственост на неговото племе.
         — Ти се намираш във вигвама на един бледолик. Дали този вигвам е на ваша територия или не, е без значение. Онзи, който нахълта във вигвама ми без моето разрешение, може да очаква по законите на Запада само смърт. Моят брат Винету ти каза как би трябвало да постъпиш и аз съм съгласен с него изцяло. Никой човек не може да ни укори, ако ти вземем сега живота. Но ти ни познаваш и знаеш, че никога не проливаме кръв, освен ако не е крайно необходимо. Може би ще намерим начин да постигнем с теб някакво споразумение, чрез което да можеш да се спасиш. Обърни се към вожда на апачите. Той ще ти каже какво трябва да се направи.
         Оканандът беше дошъл, за да съди, а ето че сега ние бяхме застанали пред него в ролята на съдии. Той се намираше в голямо затруднение. Просто му личеше, макар че полагаше доста усилия, за да го скрие. Сигурно много му се искаше да каже още нещо в своя защита, но не можа да измисли нищо. Затова предпочете да мълчи и гледаше апача в лицето с изражение, в което се смесваха очакване и с мъка потискан гняв. След време погледът му се плъзна към Ролинс, помощника на търговеца. Дали това стана неволно или пък преднамерено, не можех да знам в момента, но ми се стори, че в очите му се четеше подкана да бъде подкрепен. И Ролинс наистина се застъпи за индианеца, обръщайки се към Винету:
         — Вождът на апачите няма да бъде толкова кръвожаден. Дори и в Дивия Запад обикновено се наказват само извършени деяния. Но в този случай не е станало още нищо, което да заслужава някакво наказание.
         Винету му хвърли подозрително-изпитателен поглед.
         — Моят брат Олд Шетърхенд и Винету знаят какво е нужно да мислят и решат в този случай, без да е необходимо някой да им го казва. И така, думите ти са излишни, а запомни, че един мъж би трябвало да говори само тогава, когато е необходимо!
         Защо Винету го скастри така? Едва ли и той самият знаеше точно, ала както се оказа по-късно, и сега неговото изпитано предчувствие не го беше излъгало. После той отново се обърна към окананда:
         — Ти чу думите на Олд Шетърхенд. Неговото мнение е като мнението на Винету. Не искаме да проливаме кръвта ти, но само в случай, че сега говориш истината. И така, кажи ни честно, защо сте дошли тука! Или си толкова страхлив да отречеш всичко?
         — Уф! — процеди гневно вождът. — Воините на оканандите не са такива страхливци, както каза ти преди малко. Кафявия Кон няма да отрече. Ние искахме да нападнем тази къща.
         — И да я изгорите?
         — Да.
         — А какво щеше да стане с хората в нея?
         — Щяхме да ги избием.
         — По собствено решение ли щяхте да го сторите?
         Оканандът се забави с отговора си. Ето защо Винету се изрази по-ясно:
         — Може би някой друг ви е дал тази идея?
         И сега индианецът мълчеше, което за мен беше равно на високо изговорено „да“.
         — Изглежда Кафявия Кон не може да подбере никакви думи — продължи апачът. — Нека не забравя, че става въпрос за неговия живот. Ако иска да остане жив, трябва да говори. Винету иска да знае дали за вашето нападение има и някои друг виновник, който не принадлежи към воините на окананда.
         — Да, има един — обади се най-сетне запитаният.
         — Кой е той?
         — Вождът на апачите би ли издал някой свой съюзник?
         — Не — призна Винету.
         — Тогава нямаш право да се сърдиш на Кафявия Кон, ако не ти назове съюзника си.
         — Винету не ти се сърди. Онзи, който издаде приятеля си, заслужава да бъде убит като краставо куче. Можеш да премълчиш името му. Но апачът трябва да знае дали този човек е окананда.
         — Не е.
         — Към някое друго племе ли принадлежи?
         — Не. Той е бял.
         — При твоите хора пред къщата ли се намира?
         — Не, не е тук.
         — Станало е пак така, както си мислеше Винету и както подозираше неговият брат Олд Шетърхенд: в цялата работа е замесен бледолик. Това ще ни накара да не бъдем строги. Ако сиуксите окананда не иска да търпят на територията си поселище на бледоликите, никой не може да им се сърди. Но това не бива да става причина за убийства. А намеренията им са били такива. Все пак не са били изпълнени и затова ще подарим живота и свободата на вожда им, ако се съгласи с условията, които ще му постави Винету.
         — Какво искаш? — попита Кафявия Кон.
         — Две неща. Първо трябва да скъсате с бледоликия, който ви е подвел.
         Това условие не се хареса на окананда, но в крайна сметка той отстъпи. После попита за второто условие.
         — Кафявия Кон ще поиска от този бледолик, който се казва Кропли, да купи от вас поселището или да го напусне — заяви апачът. — Ако не изпълни нито едно от двете искания, едва тогава ще се завърнеш с воините си, за да го прогониш оттук.
         С това условие Кафявия Кон се съгласи по-бързо, но сега пък се възпротиви заселникът. Той се позова на закона за създаване на собствен дом и държа цяла реч, на която Винету отвърна кратко:
         — Ние познаваме бледоликите само като крадци на нашите територии. Не ни засягат законите и нравите на такива хора. Ако мислиш, че имаш право да крадеш тук земя и после да бъдеш закрилян от вашите закони срещу наказанието, тогава това си е твоя работа. Направихме за теб каквото можахме. Не бива да искаш повече. Сега Олд Шетърхенд и Винету ще изпушат калюмета с вожда на оканандите, за да придадат сила на уговореното.
         Това бе изговорено с такъв тон, който накара Кропли да се откаже от всякакво възражение. Винету натъпка лулата си и постигнатото споразумение бе подпечатано с добре познатите формалности. Едва ли можех да се съмнявам, че отсега нататък вождът на оканандите щеше да заслужава доверието ни, а и Винету беше на същото мнение, понеже отиде до вратата, дръпна резето и му каза:
         — Нека моят брат излезе при воините си и ги отведе оттук! Убедени сме, че ще изпълни онова, което ни обеща.
         Оканандът напусна къщата. Отново подлостихме вратата и се изправихме до прозорците, защото предпазливостта ни повеляваше да го проследим с погледите си, докъдето бе възможно. Той направи само няколко крачки и се спря на лунната светлина. Очевидно желаеше да го виждаме. Като тикна два пръста в устата си, той изсвири пронизително, след което воините му бързо се приближиха. Бяха учудени от това шумно повикване, защото самите те бяха получили нареждане да бъдат извънредно предпазливи и да не предизвикват никакъв шум. Сега той им даде обяснение на висок глас, така че ние можехме да чуем всяка дума.
         — Нека воините на оканандите чуят, какво има да им казва техният вожд! Ние дойдохме, за да накажем бледоликия Кропли, защото без наше разрешение се е настанил да живее в нашите земи. Кафявия Кон се промъкна напред, за да огледа внимателно къщата, и това щеше да му се удаде, ако тук не се намираха двамата най-прочути мъже на прерията и планините. Олд Шетърхенд и Винету са дошли, за да лагеруват през нощта край тази къща. Те са ни чули и наблюдавали, после разтвориха силните си ръце, за да посрещнат Кафявия Кон, без той да подозира нищо. Вождът на оканандите беше пленен и въвлечен в къщата от ръката на Олд Шетърхенд. Да бъдеш победен от него не е позор, но е чест да сключиш съюз и да изпушиш калюмета с него и Винету. Кафявия Кон направи това и ние заедно решихме да подарим живота на бледоликите в къщата, ако те закупят от нас земята или я напуснат след време, което ние определим. Това е тържествено споразумение между нас и Кафявия Кон ще удържи дадената от него дума. Винету и Олд Шетърхенд са застанали до прозорците и чуват какво казва сега вождът на своите воини. Между нас и тях има мир и приятелство. Нека воините се върнат към нашите вигвами!
         Кафявия Кон изчезна с хората си зад ъгъла на оградата. След това всички ние излязохме пред къщата, за да гледаме след тях и да се убедим, че действително си отиват. Те наистина се отдалечаваха и ние бяхме сигурни, че нямат намерение да се появят отново. Ето защо изведохме конете си от блокхауса и отново легнахме до тях на открито. Но Ролинс, търговецът, имаше някакви подозрения, както ни каза той и последва индианците, за да ги наблюдава още известно време. Наистина, по-късно се оказа, че той бе напуснал къщата по съвсем други съображения. Не разбрахме кога се завърна, но сутринта щом станахме, видяхме, че е тук. Беше седнал заедно със заселника на едно повалено дърво, служещо за пейка пред вратата.
         Кропли ни каза едно „добро утро“, което в никакъв случай не звучеше дружелюбно. Страшно го беше яд на нас, защото беше на мнение, че във всеки случай щяло да бъде по-изгодно за него, ако бяхме „очистили“ всички червенокожи, както се изрази той. А сега бе принуден или да се изсели, или да плати. Впрочем не ми беше особено жал за него. Защо бе рискувал да се засели в тази област? Какво биха казали хората в Илинойс или Върмонт, ако там се появеше някой сиукс и се заселеше със семейството си, където му харесваше и заявеше твърдо: „това е мое!“
         Не обърнахме внимание на мърморенето на заселника, благодарихме му за гостоприемството и подкарахме конете си.
         Търговецът тръгна с нас, но не яздеше до нас, а постоянно се държеше на определено разстояние зад гърба ни, почти като някой подчинен, който иска по този начин да покаже уважението си към началството. В това нямаше впрочем нищо странно и ни беше дори приятно, понеже по този начин можехме да разговаряме спокойно и нямаше нужда да се занимаваме с него.
         Едва след няколко часа той се приближи до нас, за да поговорим по заплануваната сделка. Сега се осведоми по-подробно от вчера вечерта за вида и бройката на складираните кожи, които Олд Файерхенд възнамеряваше да продаде, и ние му дадохме всички сведения, с които разполагахме. След това ни попита за местността, където Олд Файерхенд ни очакваше и за начина, по който беше скрил кожите си. Можехме да му отговорим и на тези въпроси, но не го сторихме, защото след събитията през последната нощ бяхме станали все пак малко подозрителни и защото ловецът и уестманът изобщо нямат навик да говорят за скривалищата, където съхраняват тайно своите запаси. Дали това щеше да го обиди или не, ни беше безразлично. От този момент той отново изостана назад, и то на още по-голямо разстояние от преди.

         19.
        Подозрителни спътници

         На връщане тръгнахме в същата посока, от която бяхме дошли, и ето защо нямахме причина да оглеждаме околността толкова внимателно, колкото би било необходимо, ако не я познавахме. Не беше забравена обаче предпазливостта присъща на уестмана дори из такива места, които той познава като петте си пръста. Постоянно се оглеждахме за следи от хора или животни и ето че към обед забелязахме една диря, която при други обстоятелства може би щеше да ни се изплъзне от зрението, защото при заличаването й видимо бяха положени много големи усилия. И въпреки всичко може би пак нямаше да я видим, ако не се бяхме натъкнали на нея на такова място, където хората бяха спирали за кратък отдих и стъпканата от тях трева все още не се беше изправила съвсем. Спряхме конете и скочихме на земята, за да разгледаме следата. В това време Ролинс се приближи и слезе от седлото, за да огледа отпечатъците.
         — Дали са от животно или от човек? — попита ни той.
         Винету не отговори, но аз отвърнах:
         — Изглежда не сте много опитен в разчитането на следи. В този случай още от пръв поглед си личи, кой е бил тук.
         — Може би хора?
         — Да.
         — Не ми се вярва, защото в такъв случай тревата щеше да бъде доста по-силно изпогазена.
         — Да не мислите, че наоколо се намират хора, които ще си правят удоволствието да тъпчат тревата с краката си така, че после да ги открият и да им светят маслото?
         — Не. Но с коне оставането на ясни следи съвсем не може да бъде избегнато.
         — Лицата, които са били тук, не са имали коне.
         — Не са имали коне ли? Би било странно, ако не и подозрително. Мисля, че из тези области никой човек не може да съществува без кон.
         — И аз съм на същото мнение. Но не сте ли видял или чул някога, че някои хора губят конете си по най-различни начини?
         — Е, да. Но вие не говорите за един човек, а за няколко души. Отделен човек може да изгуби коня си, но няколко души наведнъж едва ли.
         Ролинс мъдруваше по този начин, въпреки че както изглеждаше, не разбираше особено от подобни неща. Нямах намерение да му отговарям, но сега Винету ме попита:
         — Знае ли моят брат Шарли, какво означава тази следа?
         — Да.
         — Трима бледолики без коне. Нямат пушки, но в ръцете си са носили тояги. Като са тръгвали оттук, вторият и третият са стъпвали в отпечатъците от първия, а последният се е опитвал да заличи дирята. Вероятно те допускат, че някой ги преследва.
         — И на мен така ми се струва. Дали изобщо нямат никакви оръжия?
         — Тези трима бледолики положително нямат пушки. Тъй като са почивали на това място, би трябвало в противен случай да забележим следите от оръжията им.
         — Хмм! Странно! Трима невъоръжени бели в тази опасна местност. Може да се обясни само с това, че тези хора са имали някаква злополука, вероятно са били нападнати и ограбени.
         — Моят брат Шарли е съвсем на моето мнение. Тези мъже са се подпирали на тояги, които са откършили в гората, а по време на почивката си са ги били забили до себе си в земята. Дупките си личат ясно. Изглежда се нуждаят от помощ.
         — Желае ли Винету да им помогнем?
         — Вождът на апачите подкрепя всеки, който се нуждае от помощта му, без да пита, дали той е бял или червенокож. Но нека Олд Шетърхенд нареди какво да правим. Винету би желал да помогне, но не се доверява.
         — Защо?
         — Защото поведението на тези бледолики е съмнително. Дали са си толкова много труд да заличат следата си. Защо не са унищожили дирите си също така и тук, където са лагерували?
         — Може би им се е струвало, че няма да имат време. Или им е било безразлично, ако някой разбере, че са почивали тук, но са искали да прикрият посоката, в която са тръгнали после.
         — Възможно е да е било така, както казва моят брат. Но в такъв случай тези бледолики не са уестмани, а неопитни хора. Ще тръгнем след тях, за да им помогнем.
         — Ще се съглася с удоволствие, още повече, както изглежда, няма да е необходимо да се отклоняваме особено много от нашата посока.
         Отново се качихме на конете. Но Ролинс се поколеба и каза замислено:
         — Не е ли по-добре да предоставим тези хора сами на себе си? Няма да имаме никаква полза, ако тръгнем след тях.
         — Ние няма да имаме, но те ще имат — отвърнах аз.
         — Но само си губим времето.
         — Не бързаме чак толкова, та да не можем да помогнем на хора, изпаднали по всяка вероятност в беда.
         Тонът ми беше малко остър. Той промърмори недоволно няколко думи под носа си и се качи на коня си, за да ни последва, тъй като вече яздехме по следата. Безсърдечието, което бе показал сега, подхождаше на лицето му. Хвана ме яд и доверието ми в него намаля още повече, но все пак и през ум не ми минаваше, че може да бъде толкова коварен, колкото беше всъщност.
         Следата се измъкна от гората и храсталака и излезе в откритата савана. Беше прясна, оставена най-много преди един час и понеже яздехме бързо, не изтече много време и ние видяхме пред нас търсените хора. Когато ги забелязахме, бяха отдалечени може би на около една английска миля, но вниманието им бе привлечено от нас едва когато изминахме половината от това разстояние. Един от тях се огледа, съзря ни и ни показа на другите. Спряха се за малко, изглежда от страх. Но после се затичаха, сякаш животът им висеше на косъм. Пришпорихме конете си. Никак не беше трудно да ги застигнем. Преди да се озовем до тях, аз им извиках няколко успокоителни думи, вследствие на което те се спряха.
         Действително бяха съвсем невъоръжени, дори нямаха и нож, с който да отрежат пръчките си, а ги бяха направо откършили. Дрехите им бяха в добро състояние. Един от тях бе превързал главата си с кърпа, а другият пък носеше лявата си ръка в превръзка през врата. Третият не беше ранен. Посрещнаха ни със страхливи, недоверчиви погледи.
         — Какво сте се разтичали така, мешърз? — попитах аз, когато ги настигнахме.
         — Знаем ли какви сте и откъде сте? — отвърна най-възрастният от тях.
         — Все едно е. Каквито ще да сме, пак щяхме да ви догоним във всички случаи. Ето защо тичането ви беше безсмислено. Но няма защо да се безпокоите. Ние сме почтени хора и щом открихме следата ви, препуснахме по нея, за да ви попитаме дали не бихме могли да ви услужим с нещо. Предположихме, че сегашното ви положение едва ли отговаря на желанията ви.
         — И не сте се излъгали, сър. Лоши неща ни се случиха, радостни сме, че си отървахме поне живота.
         — Кой ви нареди така зле? Някои бели ли?
         — О не, сиуксите окананда… — Ах, те ли! А кога?
         — Вчера рано сутринта.
         — Къде?
         — При горното течение на Сидър Крийк.
         — А как се случи? Или може би сте на мнение, че е по-добре да не ви питам?
         — Защо не, ако сте наистина такива, за каквито се представяте, а именно — честни хора. Ако действително е така, сигурно ще ни разрешите да се осведомим за имената ви.
         — Ще ги научите. Този червенокож джентълмен е Винету, вождът на апачите. Мен ме наричат обикновено Олд Шетърхенд, а третият е мистър Ролинс, пътуващ търговец, присъединил се към нас заради една сделка.
         — Heigh-day*, тогава всяко подозрение е напълно изключено! Често сме слушали за Винету и Олд Шетърхенд, макар и да нямаме право да се назовем уестмани. Това са двама мъже, на които човек може да се осланя във всяко положение. Благодарим на Бога, че пътищата ни се кръстосаха. Да, нуждаем се от помощ, и то как! Мешърз, Бог ще ви благослови, ако не ни изоставите.
         [* Heigh-day (англ.) — възклицание на радостно учудване. — Б.пр.]
         — Няма да ви изоставим. Кажете ни само как можем да ви помогнем!
         — Първо трябва да научите кои сме ние. Казвам се Евънс, този тук е мой син, а другият ми е племенник. Идваме от областта на Нови Улм и искахме да се заселим край Сидър Крийк.
         — Голяма непредпазливост!
         — За съжаление! Но не ни беше известно. Така хубаво и лесно ни беше представено всичко! Като че ли е необходимо само да се настаниш тук и да прибираш реколтата.
         — Ами индианците? Не помислихте ли за тях?
         — О да! Но ни ги описаха по един начин, а се запознахме с тях съвсем иначе! Пристигнахме добре съоръжени, за да огледаме най-напред околността и да си изберем хубав участък земя. Но се намерихме в ръцете на червенокожите.
         — Благодарете на бога, че сте още живи!
         — Наистина, наистина! Отначало положението ни изглеждаше далеч по-лошо, отколкото след това. Онези нехранимайковци говореха за кола на мъчението и за подобни прекрасни неща. Но после се задоволиха само да ни вземат, всичко, каквото притежавахме, с изключение на дрехите и да ни натирят. Изглежда, че имаха да вършат по-важни неща, отколкото да ни мъкнат със себе си.
         — По-важни неща ли? Не подразбрахте ли намеренията им?
         — Нямаме понятие от езика им, но докато вождът им разговаряше с нас на завален английски, спомена някакъв заселник Кропли; очевидно са му хвърлили око.
         — Това е вярно. Искаха да го нападнат през нощта и затова не са имали нито време, нито желание да се занимават повече с вас. Дължите живота си на това обстоятелство.
         — А бе, то един живот!
         — Защо?
         — Това не е никакъв живот. Нямаме оръжия, нямаме дори ножове, и не можем нито да застреляме, нито да уловим какъвто и да било дивеч. От вчера сутринта сме яли само корени и дребни горски плодове, но сега в прерията няма и това. Струва ми се, че ако не ви бяхме срещнали, сигурно щяхме да умрем от глад. Сега мога да се надявам, че ще ни дадете някое късче месо или нещо подобно, нали?
         — Да. Но кажете ни преди всичко накъде сте се отправили?
         — Към форт Рендъл.
         — Знаете ли пътя дотам?
         — Не, но смятаме, че сме налучкали горе-долу правилната посока.
         — И наистина е така. Имате ли някаква причина, за да искате да отидете там?
         — И то много важна причина. Вече казах, че ние тримата избързахме напред, за да огледаме земята. Нашите семейства ни последваха и останаха да ни чакат във форт Рендъл. Достигнем ли го щастливо, спасени сме.
         — Тогава късметът ви е провървял. Ние сме тръгнали в същата посока и сме в добри отношения с форт Рендъл. Можете да се присъедините към нас.
         — Ще ни разрешите ли, сър?
         — Разбира се! Не можем да ви зарежем в такова положение!
         — Но червенокожите ни взеха конете. Ще бъдем принудени да вървим пеша, а това ще ви забави!
         — Не ни остава друг изход. А сега сядайте да си отпочинете! Преди всичко ще ви дадем нещо за ядене.
         Помощникът на търговеца не изглеждаше съгласен с подобно развитие на нещата. Той ругаеше тихо под носа си, мърмореше нещо за губене на време и за ненужно милосърдие. Ние обаче не му обърнахме внимание, слязохме от конете, разположихме се до тримата нещастника в тревата и им дадохме да ядат. Те се нахраниха с апетит и щом си отпочинаха, продължихме прекъснатото си пътуване, като се отклонихме от тяхната досегашна посока и свърнахме по нашия път. Те се радваха на избавлението си и с удоволствие щяха да разговарят с нас, ако бяхме по-приказливи хора.
         Винету избягваше впускането в излишно дърдорене, също както и аз. Тримата се опитаха неколкократно да заговорят и помощника на търговеца, ала пак безуспешно. Срещата ни с тях го беше ядосала и той остро ги сряза. По тази причина ми опротивя още повече и ето защо започнах тайно да го наблюдавам по-внимателно, отколкото досега. Резултатът беше изненадващ.
         Забелязах, как по лицето му пробягваше лека подигравателна усмивка или изразът на злорадо задоволство, когато си мислеше, че никой не го наблюдава. И винаги в такъв случай той хвърляше остър и изпитателен поглед към мен и Винету. Започнах да го следя още по-внимателно, но все пак така, че той да не забележи и успях да установя още нещо.
         От време на време Ролинс се заглеждаше в един от тримата пешеходци, а щом погледите им се срещнеха, те бързо обръщаха главите си настрана, но у мен оставаше впечатлението, че в очите им припламваше някакво тайно разбирателство. Дали четиримата се познаваха, дали изобщо не бяха близки по някакъв начин? Дали неприязненото отношение на търговския помощник към тях не беше престорено?
         Но пък какви ли причини можеше да има този човек, за да ни заблуждава така? Не се ли лъжех? Евънс, синът му и племенникът му трябваше дори да ни бъдат благодарни.
         Странно! Честото, едва ли не свръхестествено съвпадение на чувства, мисли и възгледи между мен и апача се прояви отново и сега. Тъкмо размислях над споменатото наблюдение, той спря коня си, слезе на земята и каза на стария Евънс:
         — Моят бял брат вървя твърде много пеша. Нека се качи на моя кон. И Олд Шетърхенд ще отстъпи своя жребец. Ние ходим бързо и ще вървим в крак с конете.
         Привидно Евънс не искаше да приеме тази услуга, но после се съгласи с удоволствие. Синът му взе моя кон. Ролинс трябваше всъщност да отстъпи коня си на племенника, но не го направи. По тази причина племенникът се смени по-късно със сина.
         Тъй като сега вървяхме пеша, не можеше да направи някому впечатление, че бяхме последни. Изостанахме назад дотолкова, че другите не можеха да чуват разговора ни, освен това бяхме достатъчно предпазливи и си послужихме с диалекта на апачите.
         — Моят брат отстъпи коня си не от състрадание, а по някаква друга причина, нали? — попитах аз.
         — Шарли позна — отвърна той.
         — И Винету ли наблюдава четиримата мъже?
         — Винету разбра, че неговият брат Шарли стана подозрителен и затова държа очите си отворени. Но още от преди му направиха впечатление някои неща.
         — А кои?
         — Моят брат ще се досети.
         — Може би превръзките?
         — Да. Един от тях си е превързал главата, а друг пък е поставил ръката си в превръзка през врата. И тези наранявания били получили при вчерашната си среща със сиуксите окананда. Вярваш ли го?
         — Не. По-скоро ми се струва, че тези хора изобщо не са ранени.
         — Не са — потвърди апачът. — Откакто ги срещнахме, минахме покрай два потока, но те не се спряха, за да охладят раните си. А ако раняването им е измислица, тогава и нападението на оканандите и ограбването им от тях е лъжа. Наблюдава ли ги моят брат Шарли по време на ядене?
         — Да. Ядоха много.
         — Но все пак не толкова много и не така бързо като хора, които от вчера са се хранили само с корени и дребни плодове. А казват, че са били нападнати по горното течение на Сидър Крийк. Възможно ли е тогава да се намират вече тук?
         — Не знам, защото не съм бил още по горното течение на Сидър Крийк — заявих аз.
         — Биха могли да дойдат дотук само ако са яздили. Следователно или имат коне, или не са били по горното течение на Сидър Крийк.
         — Хмм! Ако предположим, че имат коне, тогава защо не ни казаха? И на кого ли са ги поверили?
         — Ще разберем. Мисли ли моят брат Шарли, че търговският помощник е враждебно настроен към тях?
         — Не е, преструва се.
         — Така е. Винету също го забеляза. Ролинс ги познава. Възможно е дори да е в съюз с тях.
         — Но за какво му е тази потайност? Каква ли цел преследват?
         — Ще узнаем.
         — Да им кажем ли веднага право в лицето какво мислим за тях? — попитах аз.
         — Не.
         — Защо?
         — Защото тяхната потайност би могла да има някаква причина, която не ни засяга. Тези четирима мъже може би са честни хора въпреки подозренията, които събудиха у нас. Освен това, ако наистина ни заплашва някаква опасност, тя все още не е много близка. Нека моят брат Шарли размисли. Дали помощникът на търговеца има някаква причина да ни крои нещо лошо?
         — Абсолютно никаква. По-скоро има пълното основание да се отнася приятелски към нас.
         — Така е — кимна Винету. — Той иска да види нашите запаси от кожи. Неговият господар ще направи добра сделка с Олд Файерхенд. Но това не може да стане, ако по пътя бъдат предприети някакви враждебни действия срещу нас. От нас никога не биха научили, къде се намира Олд Файерхенд със съкровищата си. И така, дори ако този търговец крои за по-късно някакво злодеяние, няма защо да се страхуваме от него, преди да е огледал складираните кожи. Съгласен ли е моят брат с мене?
         — Да.
         — А сега за тримата мъже, които се представят за нападнати заселници!
         — Не са такива — подхвърлих аз.
         — Не са. Нещо друго са.
         — Но какво?
         — Каквито ще да са, няма защо да очакваме нещо лошо от тях, докато сме на път.
         — Но може би след това? Когато пристигнем в „крепостта“?
         — Уф! — Винету се усмихна като че на себе си. — Моят брат Шарли мисли също като мен.
         — Няма нищо чудно. Предположението ми е толкова логично. Вероятно няма друга възможност.
         — Мислиш, че и четиримата са търговци и са в близки отношения?
         — Да. Нали Кропли каза вчера, че Брадън, пътуващият търговец, работел с четирима или петима помощника. Може би мнимият Евънс старши е някой от помощниците на Брадън или дори самият той заедно с други двама млади хора. Бил е наблизо до поселището на Кропли, а Ролинс ходи някъде през нощта. Осведомил е господаря си за голямата сделка, която може да сключи, и сега по пътя търговецът се е присъединил към нас заедно с други двама помощника.
         — Но с какви намерения? С добри или с лоши? Какво мисли моят брат Шарли?
         — Хмм, струва ми се, че мога да твърдя второто. Ако има лоши намерения, те са единствено следните: да проникне при нас под чуждо име, за да може сам да оцени складираната стока, без да знаем кой е той. Но всъщност това едва ли би имало някакъв смисъл, защото и помощникът му би направил оценката също тъй добре, както и той, а освен това ние проявихме готовност да разрешим достъпа до скривалището на Олд Файерхенд и на самия търговец.
         — Така е. Ето защо Винету счита, че тримата искат да дойдат при нашите хора заедно с помощника Ролинс да огледат кожите и после да ни ги вземат, без да ги заплатят.
         — Значи грабеж, а може би дори и убийства?
         — Да.
         — И аз допускам такова нещо.
         — Това е верният отговор. Имаме си работа със зли хора. Но няма защо да се безпокоим, докато сме на път. Нищо няма да ни се случи. Злодеянието ще бъде извършено едва тогава, когато и четиримата се намират в „крепостта“.
         — А то може да се избегне много лесно. Принудени сме да вземем Ролинс с нас, няма как: Но ще се отделим от другите преди това. Имаме и много добър повод, нали уж искат да отидат при семействата си във форт Рендъл. Но въпреки всичко бдителността ни не бива да отслабва нито за минута, докато се намираме на път. Наистина, сега си мислим, че сме намерили вярното разрешение, но възможно е и да се лъжем. Ето защо се налага да наблюдаваме внимателно четиримата не само през деня, но и през нощта.
         — Да, налага се — приключи апачът разговора ни, — защото е твърде вероятно някой непрекъснато да ни следва отблизо с конете им. Не бива да спим и двамата по едно и също време. Един от нас трябва да бъде буден и готов за бой, но така, че тези хора да не забележат нищо.
         Със своята проницателност Винету отново бе отгатнал истината, да, беше отгатнал, но не и цялата истина.
         Следобед не си взехме конете обратно, макар че ни ги предложиха неколкократно. Когато се свечери, на нас ни се искаше много да лагеруваме на открито в прерията, защото от всички страни имахме необходимия свободен изглед и можехме по-лесно да забележим приближаването на всеки неприятел. Обаче духаше остър вятър, който донесе със себе си дъжд, тъй че щяхме да се измокрим до мозъка на костите си. Ето защо предпочетохме да продължим да яздим, докато достигнахме някаква гора. В самия й край се издигаха няколко високи иглолистни дървета, чиито гъсти и широки клони ни пазеха от дъжда. Това бе за нас едно приятно удобство и ние го поставихме над опасността, която вероятно днес все още не съществуваше за нас, а ако пък противно на очакванията ни надвисваше над главите ни, надявахме се да я предотвратим чрез нашата обичайна предпазливост.
         Провизиите ни за път бяха колкото за двама души, но Ролинс също носеше хранителни припаси, така че за тази вечер имаше храна за всички. Дори ни остана нещичко, а на следващия ден можехме да застреляме някакъв дивеч.
         След като се нахранихме, трябваше всъщност да спим, обаче нашите спътници нямаха още такова желание. Поведоха доста оживен разговор, въпреки че им забранихме да приказват на висок глас. Даже и Ролинс бе станал словоохотлив и разказа няколко приключения, които бил преживял по време на пътуванията си като търговски помощник. Ето защо за мен и Винету нямаше никакъв сън. Бяхме принудени да будуваме, въпреки че не участвахме в разговора.
         Това бъбрене не ми се струваше съвсем непринудено. Имах впечатлението, като че ли нарочно се провеждаше в такава форма. Дали по този начин искаха да отвлекат вниманието ни от околността? Започнах да наблюдавам Винету и забелязах, че у него се бяха породили същите мисли, защото всичките му оръжия, та дори и ножът, му бяха под ръка, готови за употреба, а той самият се оглеждаше внимателно на всички страни, макар че това можеше да бъде забелязано единствено от мен, понеже го познавах много добре. Клепачите на очите му бяха спуснати и изглеждаше сякаш спи. Но аз знаех, че през миглите си внимателно наблюдава всичко наоколо. Последвах примера му.
         Дъждът беше престанал и вятърът не духаше така мразовито както преди. Много ми се искаше да преместим нашия бивак навън, на открито в прерията, но това нямаше да може да стане, без да предизвикаме недоволство и възражения. Затова останахме там, където си бяхме.
         Не гореше никакъв огън. Понеже се намирахме на територия, собственост на враждебно настроените към нас сиукси, това ни беше послужило като добър предлог да забраним паленето на огън. Пламъците сигурно щяха да ни издадат не само на червенокожите, но и на евентуалните съмишленици на спътниците ни, а понеже очите ни виждаха добре в тъмнината, бяхме убедени, че не само ще чуем приближаването на когото и да било, но и ще го забележим. Вярно, че засега слухът ни бе затрудняван от разговора. Но затова пък толкова по-дейни бяха очите ни. И изобщо сетивата ни бяха будни от предчувствието за някаква надвисваща над нас беда, което ни облъхваше едва ли не осезаемо като нежен зефир.
         Както вече споменах, седяхме под дърветата в края на гората с обърнати към храсталака лица, защото очаквахме приближаването на неприятеля от тази посока, в случай че бъдеше направен изобщо такъв опит. Ето че изгря тънкият сърп на луната и хвърли бледата си светлина под короната на дървото, извисило се като купол над нас. Разговорът все още продължаваше. Думите не се отправяха непосредствено към нас, но си личеше съвсем ясно стремежът да бъде привлечено вниманието ни, да бъде отклонено от нещо друго. Винету се беше опънал сега на земята, опрял лакът в тревата и сложил глава на дланта си. В този миг забелязах, как десният му крак започна да се свива към тялото — бавно и тихо, докато коляното му образува тъп ъгъл. Да не би да имаше намерение да опита изстрела от коляно, изключително трудния изстрел от коляно, който описах вече на друго място?*
         [* Виж „Винету“ I, гл. 19. — Б.пр.]
         Да, действително! Той посегна към приклада на Сребърната карабина и доближи цевите й плътно до бедрото си, сякаш без никакво определено намерение, ей така просто да си поиграе. Проследих с поглед посоката на цевите и забелязах между клонките на храсталака под четвъртото дърво от нас слабо блещукане, но то можеше да се забележи наистина само от човек като апача. Бяха две човешки очи. Там в гъсталака се криеше някой, който ни наблюдаваше. Винету имаше намерение да го застреля, без да се издаде с някое подозрително движение, с изстрел от коляно между очите, единствената видима цел. Още съвсем мъничко по-нагоре дулото на пушката и целта щеше да бъде визирана. Очаквах напрегнато следващия миг. Винету не грешеше никога, не пропускаше целта си дори и през нощта и при този труден изстрел. Видях как сложи пръста си на спусъка. Но не стреля. Свали пръста си и наведе карабината, за да изпъне отново крака си. Очите бяха изчезнали.
         — Умен човек! — прошепна ми той на езика на апачите.
         — Някой, на когото изстрелът от коляно е известен, пък макар може би сам да не умее да си служи с него — отвърнах му тихо на същия език.
         — Беше бледолик.
         — Да. Един сиу, а наоколо живеят само те, няма да си отвори очите толкова широко. Сега вече знаем, че наблизо имаме враг.
         — Но и той знае, че ни е издал присъствието си.
         — За съжаление. Разбрал го е, защото ти искаше да стреляш по него и отсега нататък ще внимава много.
         — Няма да му помогне, защото Винету ще се промъкне до него тайно.
         — Много е опасно! — предупредих го аз. — Ще разгадае намерението ти веднага, щом се отдалечиш оттук.
         — Pshaw! — не се съгласи Винету с мен. — Апачът ще се престори, че иска да нагледа конете. Това няма да направи впечатление.
         — Остави по-добре на мен тази работа — помолих го аз.
         — Нима Винету трябва да те изпрати срещу опасността, сякаш се страхува от нея? Той забеляза очите преди тебе и има по-голямо право да залови този човек. Нека моят брат само помогне на апача да се отдалечи непринудено.
         Следвайки желанието му, аз малко поизчаках и след това се обърнах към спътниците ни, които се бяха увлекли в разговора си:
         — Хайде, стига толкова! Утре потегляме рано на път и нека сега да спим. Мистър Ролинс, завързахте ли добре коня си?
         — Да — отвърна запитаният с недоволен глас, защото ги бях прекъснал.
         — Илчи е все още свободен — обади се Винету. — Апачът ще отиде да го завърже за колче навън в откритата прерия, за да може да пасе през нощта. Да бъде ли завързан и конят на моя брат Шарли по същия начин?
         — Да — съгласих се аз с него, за да създам впечатлението, че наистина става въпрос за конете.
         Апачът се надигна бавно, загърна раменете си със своето салтилско одеяло и се отдалечи, за да отведе конете на известно разстояние в прерията. Знаех, че после щеше да легне на земята, за да се промъкне към гората с пълзене, одеялото нямаше да му трябва. Беше го взел само, за да заблуди неприятеля.
         Ето че прекъснатият разговор беше подет отново. Това си имаше своята положителна и своята отрицателна страна. Не можех да долавям какво вършеше Винету, но пък и онзи, който ни беше подслушвал, нямаше да може да чуе апача. Лежах с полузатворени очи и се преструвах, че нищо наоколо не ме интересува, но наблюдавах много внимателно края на гората.
         Изминаха пет минути, десет минути, стана вече четвърт час, а скоро и почти половин час. Започнах да се страхувам за Винету. Но пък знаех колко е трудно тайното промъкване при такива обстоятелства и колко бавно става всичко, щом имаш пред себе си неприятел с изострени сетива, който на всичко отгоре надушва, че ще бъде нападнат. Ето че най-сетне долових зад гърба си крачки — от посоката, в която се беше отдалечил апачът заедно с конете. Обърнах главата си едва-едва и го видях да се завръща, но беше още твърде далеч. Отново бе наметнал на плещите си салтилското одеяло. Очевидно беше успял да обезвреди скрития неприятел. С облекчение заех пак предишното си положение, за да изчакам спокойно апачът да легне до мене. Стъпките му се приближаваха. Той се спря зад мене и някакъв непознат глас извика:
         — А сега този тук!
         Извръщайки се бързо, аз наистина забелязах салтилското одеяло, но човекът, който го беше наметнал, за да ме заблуди, не беше Винету, а някакъв брадат мъж, чиито черти ми се сториха познати. Горните думи бяха изговорени от него, а същевременно бе замахнал с приклада на пушката си, за да ме удари. Хвърлих се светкавично встрани, опитвайки се да избегна удара. Но вече беше късно. Той успя да ме улучи, наистина не по главата, а в тила, едно още по-опасно място. Крайниците ми се парализираха веднага и след като получих и втори удар по черепа, изгубих съзнание.

         20.
         Сантър!

         Сигурно бях лежал в безсъзнание пет или шест часа вследствие на удара в тила, защото вече се зазоряваше, когато отново дойдох на себе си и след дълги усилия успях да повдигна малко оловнотежките си клепачи. Очите ми се затвориха веднага. Намирах се в някакъв унес, който не приличаше нито на сън, нито на будно състояние. Имах чувството, че съм умрял и моят дух слуша нейде от вечността разговора, който се водеше край трупа ми. Но не можех да разбирам смисъла на отделните думи, докато накрая долових един глас, чийто тон и тембър би ме възвърнал и от оня свят:
         — Това куче, този апач не иска да признае нищо, а аз пречуках другия! Колко жалко! А на него му се зарадвах толкова много. Трябваше да изпита двойно и десеторно какво означава да ми попаднеш в ръцете. Какво ли не бих дал да не го бях убил, а само зашеметил!
         Тези думи начаса ми разтвориха широко очите. Втренчих погледа си в човека, когото не бях познал веднага поради гъстата брада, която носеше сега. Изключителното му въздействие над мен ще стане съвсем ясно, щом кажа, че пред мен седеше Сантър, не някой друг, а мръсникът Сантър. Понечих отново да си затворя очите, не исках да забележат, че съм все още жив, но не ми се удаде. Не можех да спусна клепачите си, които отначало сами се затваряха. Продължих да гледам втренчено Сантър, без да мога да извърна погледа си, докато той ме забеляза. В същия миг скочи на крака и лицето му внезапно засия от сатанинска радост.
         — Жив е, жив е! — извика той възбудено. — Не виждате ли, че си е отворил очите? Я веднага да опитаме дали не се лъжа!
         Сантър ми зададе някакъв въпрос. След като не му отговорих, той коленичи край мене, хвана ме за раменете и започна да ме разтърсва нагоре-надолу така, че тилът ми се заудря силно в земята. Не можех да се съпротивлявам, защото бях овързан по такъв начин, че не ми беше възможно да се помръдна. В същото време той ревеше:
         — Няма ли да отговориш, куче? Виждам, че си жив, че си в съзнание, че можеш да отговаряш!
         При това блъскане нагоре и надолу главата ми се извъртя в такова положение, че получих възможност да погледна настрани. Сега забелязах на земята Винету, завързан с извито тяло във формата на колело, горе-долу по начина, за който употребяваме израза „вързан на кравай“. Без съмнение в такова положение би изпитал най-големи болки дори човек с тяло от „каучук“. Какви ли мъки трябваше да изтърпи сега! А може би ръцете и краката му бяха вързани по този нечовешки начин вече от часове.
         Освен него и Сантър аз видях още мнимия Евънс с неговия син и племенник. Ролинс, търговският помощник, не беше тук.
         — И тъй, ще говориш ли? — продължи Сантър. — Да ти развържа ли езика с моя нож? Искам да знам дали ме познаваш, дали знаеш кой съм аз и дали чуваш какво ти казвам!
         Какво ли можех да спечеля с мълчание? И без това безутешното ни положение щеше само да се влоши. Не биваше да показвам упоритост и заради Винету. Наистина, още не ми беше известно дали можех да говоря. Опитах се и я виж, удаде ми се. Макар и със слаб и прекъсващ глас проломотих думите:
         — Познавам те! Ти си Сантър!
         — Тъй, тъй! Познаваш ли ме? — изсмя ми се подлецът подигравателно в лицето. — Сигурно си възхитен да ме видиш тук? Една великолепна, несравнимо радостна изненада за теб! Нали?
         Поколебах се дали да отговоря на този ехиден въпрос. Тогава той измъкна ножа си, допря острието до гърдите ми и заплаши:
         — Ще кажеш ли веднага да, едно силно и ясно „да“? Иначе моментално острието ще се забие в тялото ти!
         В този миг, въпреки болките си, Винету подхвърли предупредително:
         — Олд Шетърхенд няма да каже да, а по-скоро ще се остави да бъде пронизан от ножа!
         — Мълчи, куче! — кресна му Сантър. — Ако кажеш само още една дума, така ще стегнем ремъците ти, че ще ти се счупят костите. И тъй, Олд Шетърхенд, приятелю, спечелил цялата ми любов, ти си възхитен, че ме виждаш пак, нали?
         — Да — отвърнах аз силно и твърдо, въпреки думите на апача.
         — Чувате ли? Чухте ли? — захили се Сантър ликуващо към другите трима. — Олд Шетърхенд, прославеният непобедим Олд Шетърхенд има такъв страх от ножа ми, че стана послушен като някое момче, което се бои от пръчката!
         Дали досегашното ми положение все пак не е било чак дотам лошо, както можеше да се допусне, или пък подигравките на този човек предизвикаха промяната в мен, и аз самият не знам. Във всеки случай сега, изведнъж почувствах как главата ми олекна, сякаш никога не бях получавал удари с приклад; мислите ми станаха ясни и спокойни.
         Не за пръв път попадах в ръцете на неприятел. Следователно не можеше да става дума, че съм бил обхванат от внезапно отчаяние заради някакво невиждано и нечувано събитие. Когато навремето лежах смъртно ранен в пуеблото край Рио Пекос, беззащитен и „узрял“ за кола на мъчението, тогава животът ми изглеждаше не по-малко загубен, отколкото в този момент. Но при една бърза преценка на обстоятелствата ми се струваше все пак, че сега се бях наредил още по-зле. Там имах за противници апачите от племето мескалеро под предводителството на един Инчу-чуна и един Винету, което ще рече, че заедно с другарите си бях попаднал в ръцете на противник, чието отношение към нас заслужаваше да се нарече джентълменско. А какво беше сегашното положение?
         Пред мен седеше Сантър, мръсникът, който не се беше побоял да извърши подло убийство заради презряното злато, чийто живот очевидно представляваше верига от престъпления, едно хищно животно в човешки образ, безмилостно, кръвожадно и подло. Нямаше надежда да се измъкнем по някакъв начин, още повече че този престъпник постоянно се страхуваше и за собствения си скъпоценен живот, докато Олд Шетърхенд и Винету скитаха из прериите.
         И така, нямаше ли спасение за нас двамата? Наистина ли нямаше?
         И докато мълчаливо и с възможно най-голямата бързина си задавах този въпрос и докато всичките ми мисли трескаво се въртяха около него, аз внезапно бях пронизан от отговора, който ми изглеждаше като слаб, далечен лъч светлина. Слаб и далечен, но все пак лъч светлина.
         Какво се беше случило тогава на Нъгит Тсил? Дивата алчност бе подтикнала Сантър да стане убиец. Дивата алчност изглежда представляваше импулсът за всички негови действия. Тя беше положително слабата му страна, беше по-силна дори и от желанието му да убива. Тя го беше завладяла вероятно и сега. И човек трябваше да го хване откъм тази негова слаба страна, ако искаше да намери някакво средство срещу него.
         И така спокойствие, си казах аз и положих усилия да се покажа равнодушен.
         — Страшно се заблуждаваш — отвърнах аз, колкото се можеше по-нехайно. — Не казах „да“ от страх пред ножа ти.
         Той се стъписа и ме измери със зъл поглед.
         — А защо го каза?
         — Защото отговаря на истината. Действително се радвам, че най-после те виждам отново.
         Това уверение прозвуча толкова сериозно, че смая този изпечен престъпник. Той отметна глава назад, повдигна вежди и ме гледа известно време изпитателно.
         — Какво? Как? Добре ли чух? Да не би ударите да са размътили разсъдъка ти дотолкова, та говориш врели-некипели? Наистина ли се радваш?
         — Разбира се — кимнах аз.
         — Това е едно такова бездънно и проклето нахалство, каквото още не съм срещал през живота си! Негоднико! Ще те вържа извит като Винету или ще те обеся на дървото с главата надолу, та кръвта ти да рукне от носа и ушите ти!
         — Няма да го направиш! — прекъснах го бързо.
         — Няма да го направя ли? А защо? Каква ли причина мога да имам?
         — Знаеш я толкова добре, че не е необходимо да ти я казвам.
         — Охо, не ми е известна такава причина!
         — Pshaw! Няма да ме заблудиш. Щом искаш, обеси ме! Тогава скоро ще умра, а ти няма да научиш онова, което искаш да знаеш!
         Бях налучкал верния ход. Личеше си по лицето му. Той погледна към Евънс и поклати глава.
         — Мислехме този нехранимайко за мъртъв, но той не е бил дори в безсъзнание, тъй като е чул всички въпроси, отправени към Винету, на които този проклет червенокож изобщо не отговори.
         — Пак се лъжеш — заявих аз. — Наистина, бях зашеметен. Но Олд Шетърхенд има достатъчно ум в главата си, за да те прозре.
         — Така ли? Е, тогава я ми кажи все пак какво искам да узная от вас според тебе!
         — Глупости! — срязах го аз. — Остави тези детинщини! Нищо няма да научиш. Казвам ти, противно на твоето мнение, че действително се радвам на срещата ни с тебе. Толкова дълги години копнеехме напразно за теб, че сегашната ни радост наистина е сърдечна и искрена. Най-сетне си в ръцете ни, най-сетне, най-сетне!
         Сантър ме гледа доста време смаяно, после изригна такава ругатня, каквато не е възможно да бъде предадена тук, и ми кресна:
         — Подлецо, сигурно си се побъркал! Изглежда ти наистина си въобразяваш, че ще можете сами да ми се измъкнете?
         — Нещо подобно.
         — Да, нали вие двамата се мислите за най-мъдрите негодници в целия Див Запад. Но колко сте глупави всъщност! Как ме преследваше тогава този Винету! Залови ли ме? Всеки друг на негово място не би се показал повече пред хората от срам! А сега? Ще признаеш ли, че вчера вечерта забелязахте очите ми?
         — Да — кимнах аз.
         — И Винету искаше да стреля по мен?
         — Вярно е!
         — Разбрах го и веднага изчезнах. После той стана, за да се промъкне тайно до мен. Признаваш ли и това?
         — Защо не?
         — До мен да се промъкне тайно, ха-ха-ха-ха! Но аз знаех, че бях открит. Всяко дете щеше да се досети. Но въпреки всичко той поиска да се промъкне до мен, една несравнима глупост. Затова наистина заслужавате бой. Вместо Винету да ме изненада, аз го надхитрих и щом се приближи, го повалих с един-единствен удар на приклада. После взех одеялото му, което беше захвърлил на земята, наметнах го и се нахвърлих върху теб. Какво си помисли всъщност, щом видя, че бях аз вместо апача?
         — Просто се зарадвах.
         — Зарадва ли се и на ударите, които получи? Едва ли. Оставихте се да ви метна като недорасли хлапаци. Сега се намирате толкова сигурно в ръцете ни, че е невъзможно да се спасите, освен ако не ме обхване някакво милосърдие. Не е изключено да се окажа склонен към снизхождение. Но само в един-единствен случай — ако ми кажеш искрено всичко. Погледни тези трима мъже! Те са мои хора. Изпратих ги да ви пресрещнат и да ви надхитрят. Какво ще кажеш сега за нас?
         Не само подозирах кой и какъв е, но го знаех и със сигурност. Но разумът ми повеляваше да не се издавам. Ето защо отвърнах:
         — Винаги си бил негодник и сигурно си такъв и до ден-днешен. Повече не ми и трябва да знам.
         — Добре! Ще ти кажа едно: сега ще преглътна тази обида спокойно. След като приключи разговорът ни, ще дойде и наказанието. Запиши си го някъде! Най-напред ще ти отговоря откровено, че ние наистина повече обичаме да жънем, отколкото да сеем. Сеенето е толкова изморително, че го предоставяме на други хора. Но намерим ли някъде реколта, която можем да оберем без усилия, тогава запретваме бързо ръкави, без да питаме много-много, какво казват хората, които твърдят, че нивата им принадлежи. Така сме постъпвали досега, така и ще продължим да действаме, докато се наситим.
         — А кога ли ще стане това?
         — Може би твърде скоро. Наблизо се намира напълно узряла нива и имаме намерение да я ожънем. Ако ни се удаде, ще можем да кажем, че сме си опекли работата.
         — Моите благопожелания! — казах аз подигравателно.
         — Благодаря! — отвърна Сантър по същия начин. — Понеже ни пожелаваш успех и следователно ни мислиш доброто, вярвам, че ще ни помогнеш да намерим тази нива.
         Установих със задоволство, че той несъзнателно подпомагаше плана ми да използвам алчността му. Но аз се престорих, че не подозирам нищо и попитах:
         — Ах, вие все още изобщо не знаете къде се намира тя?
         — Не. Само знаем, че не е много далеч оттук.
         — Неприятно.
         — О не, ще научим мястото от тебе!
         — Хмм, съмнявам се. Не ми е известна нива, която да е подходяща за вас.
         — Само така ти се струва. Ще помогна на паметта ти. Разбира се, не става въпрос за нива в обичайния смисъл, а за едно скривалище, което ни се иска да опразним.
         — Какво скривалище?
         — Пълно с кожи и подобни неща.
         — Хмм! И трябвало да знам къде е? Вероятно се лъжете.
         — О, не! Знам как стоят нещата. Вероятно ще признаеш, че сте били при стария Кропли край Сидър Крийк?
         — Да.
         — Какво търсехте при него?
         — Беше просто едно обикновено посещение, каквото се прави понякога без каквато и да било цел.
         — Не се опитвай да ме измамиш! Срещнах се с Кропли, след като си бяхте тръгнали и от него научих кого сте търсели.
         — Е, кого?
         — Един търговец на име Брадън.
         — Не е било необходимо да ти го казва старецът!
         — Но ми го каза. Търговецът е трябвало да изкупи от вас кожи, много кожи.
         — От нас?
         — Не точно от вас двамата, а по-скоро от Олд Файерхенд, който ръководи доста голяма група трапери и е натрупал огромно количество кожи.
         — Моите уважения, добре си се осведомил!
         — Нали? — засмя се той злорадо, без да обърне внимание на подигравателния ми тон. — Не сте намерили търговеца, а само един от неговите помощници и сте взели със себе си този човек. Тръгнахме бързо след вас, за да ви пленим заедно с него. За съжаление онзи негодник, струва ми се името му е Ролинс, ни избяга, докато се занимавахме с вас.
         Бях свикнал да наблюдавам всичко, дори и привидно най-незначителните неща. Затова не ми се изплъзна и погледът на Сантър, който той хвърли към онова място, където вчера вечерта бяхме забелязали очите му. Този поглед не бе достатъчно добре прикрит. Направи ми впечатление. Да не би в храсталака да имаше нещо, което бе в някаква връзка със споменатия от него Ролинс? Трябваше на всяка цена да разбера, но се помъчих да не погледна веднага към онова място, защото вероятно той щеше да забележи. Сантър продължи да говори:
         — Но това е без значение, Ролинс не ни е необходим, защото разполагаме с вас двамата. Познавате ли Олд Файерхенд?
         — Да.
         — А скривалището му?
         — Да.
         — Ах! Страшно се радвам, че го признаваш с такава готовност!
         — Pshaw! Защо трябва да отричам нещо, което е истина?
         — Well! Сега вече вярвам, че няма да ми създавате големи мъчнотии.
         — В какъв смисъл?
         — В смисъл, че така сами значително си облекчавате участта.
         — А каква участ имаш предвид?
         — Смърт. Познаваш ме и аз те познавам. Знаем много добре какви са отношенията помежду ни: който попадне в ръцете на другия, е загубен, той непременно ще умре. Спипах ви и сега вашият живот е пред своя край! Винаги съм бил твърдо решен да ви измъчвам бавно за собствено удоволствие, докато умрете. Но сега, когато става въпрос за скривалището на Олд Файерхенд, не мисля да ви наказвам толкова сурово.
         — А как?
         — Ще ми кажете къде се намира скривалището и ще ми го опишете. Освен това Винету ще ми даде и една прилична сума от златното съкровище, наследено от баща му.
         — И какво ще получим в замяна?
         — Бърза безболезнена смърт, а именно куршум в главата.
         — Много хубаво! Постъпваш много добряшки, но не и много умно.
         — Защо?
         — За да намерим бърза и лека смърт, можем да ти опишем някое място, което съвсем да не е истинското.
         — Мислиш ме за по-непредпазлив, отколкото съм всъщност. Знам как да постъпя, та да получа доказателства от вас. Но най-напред искам само да разбера дали си склонен да издадеш мястото, а Винету да плати.
         — Да издам, това е вярната дума. Но сигурно знаеш, че Олд Шетърхенд не е издайник. Разбрах, че и Винету не е изпълнил желанието ти. И никога няма да го изпълни. Предполагам, че не ти е дал никакъв отговор, защото, е твърде горд, за да разговаря с подлец като тебе. Аз обаче говорих с теб, защото преследвах определена цел.
         — Цел ли? А каква?
         При този въпрос Сантър ме погледна в очите с напрегнато очакване.
         — Сега не е необходимо да я знаеш. Ще я научиш по-късно.
         Негодникът бе разговарял с мен в последните минути сравнително учтиво. Сега обаче избухна гневно:
         — Значи и ти отказваш да ми отговориш?
         — Да.
         — Нищо ли няма да кажеш?
         — Ни дума.
         — Тогава ще те вържем извит като Винету!
         — Направи го!
         — Ще ви измъчваме до смърт!
         — Няма да има никаква полза.
         — Така ли мислиш? А аз ти казвам, че във всички случаи ще открием поне скривалището на Олд Файерхенд!
         — Най-много да стане чрез някое непредвидено обстоятелство, и то сигурно твърде късно. Защото ако не се върнем до един определен срок, това ще събуди подозрение у Олд Файерхенд и той ще опразни скривалището. Така сме се уговорили.
         Сантър се загледа пред себе си мрачно и замислено, като в същото време ръцете му си играеха с ножа, но това тяхно занимание не означаваше никаква опасност за мен. Прозирах и него, и двойния му план. Неговата първа част се беше провалила. Сега трябваше да премине към втората му половина. Мъчеше се да скрие смущението си, ала не му се удаваше напълно.
         Работата се състоеше в това, че той се домогваше както до живота ни, така и до богатствата на Олд Файерхенд и Винету. Парите имаха по-голяма власт над него, отколкото омразата му към нас. Във всеки случай той бе готов заради парите да ни освободи засега, само ако не намереше някакъв друг изход. Но забележете добре: засега! Защото бе ясно, че и през ум не му минаваше да ни пусне окончателно на свобода. Но затова пък аз толкова по-настойчиво мислех как да се освободим окончателно. По тази причина очаквах по-нататъшните му решения без всякакво чувство на загриженост или страх. Ето че той най-сетне вдигна глава и попита:
         — Значи нищо няма да ми издадеш?
         — Не.
         — Дори и ако това веднага ви струва живота?
         — Тогава съвсем нищо няма да кажа, защото бързата смърт е далеч по-добра от мъчителната, каквато всъщност ни очаквала.
         — Well! Ще те принудя. Нека видим дали твоите крайници са също така безчувствени, както на апача.
         Той направи знак на другите трима. Те станаха, вдигнаха ме и ме отнесоха там, където лежеше Винету. Тази постъпка ме озадачи. Защо Сантър не оставеше скъпоценната си плячка близо до себе си, където можеше най-удобно да ни надзирава?
         Едва бе възникнал този въпрос в главата ми и вече вярвах, че съм намерил и верния му отговор. В случая Сантър опитваше според мен един от онези хитри номера, които бях прилагал и аз многократно по време на многобройните си авантюристични пътешествия. Когато двама неприятели, които са съюзени помежду си, се заловят и разпитат поотделно, но упорито откажат да дадат сведения за изключително важни неща, тогава те се оставят заедно на едно място, където на пръв поглед са без надзор. В такъв случай възможността да заговорят тъкмо за така грижливо пазената си тайна е равна на деветдесет и девет процента. Необходимо е само да бъдат тайно подслушани и така може да се научи онова, което те се стремят да премълчат.
         Струваше ми се, че точно такива сметки си правеше и Сантър, като ме отделяше с Винету от себе си и от своите хора. И аз бях вързан на колело също като апача, едно мъчение, което понесох безмълвно. Впрочем полагах усилия да наблюдавам лагера на неприятелите ни. Онова, което с мъка успях да установя, потвърждаваше моето току-що изложено предположение. От нашето място не можеше да се различават много добре лагеруващите хора. Привидно Сантър се присъедини към тях. Но дали остана там, или прикриван от другите, се отдалечи отново незабелязано, това не бе възможно да се види. Следователно аз разчитах много, че сега ще се промъкне тайно до мен и Винету, за да ни подслуша.
         Моето решение беше взето. Колкото и да не беше подходящо положението ни за водене на разговори, сега се налагаше да започнем да говорим тихо помежду си. И този разговор трябваше да убеди Сантър, тайния подслушвач, че за него ще е разумно и изгодно засега да ни върне свободата под някакъв подобаващ предлог.
         Размислях и над това как трябваше да протече подобен разговор. Не биваше да го подхващаме веднага, тъй като Сантър не беше успял още да стигне от лагера до храстите зад нас или до нас. Но трябваше да уведомя Винету накратко за моя план. Така си мислех и вече бях отворил уста, за да изговоря първата дума, когато получих ново доказателство, че нашите мисли наистина се покриваха така, както на времето ни беше пожелал Инчу-чуна. А подобно нещо ми се случваше често по време на пътешествията ми с апача.
         — Нека моят брат Шарли се съгласи с всичко, което сега Винету ще обсъди с него привидно тайно — изпревари ме апачът на езика на своя народ. — Трябва да накараме Сантър да повярва, че някъде наблизо има скрито злато. Тогава алчността му ще надвие неговата жажда за отмъщение и той ще извърши глупостта да ни пусне.
         Моите предположения бяха абсолютно същите. Нямаше защо да изразявам учудването си от еднаквостта на нашите предварителни догадки, а само попитах:
         — Следователно Винету също мисли, че Сантър ще ни подслуша сега?
         — Така е. Я слушай, нещо шумоли в храсталака! Идва! — Тези думи бяха изречени едва-едва. След това апачът продължи на английски малко по-силно, за да може да бъде чут от Сантър:
         — Олд Шетърхенд се лъже, ако мисли, че Сантър е хвърлил око само на кожите, които иска да вземе от нашия брат Олд Файерхенд, без да ги заплати.
         — Какво ли друго би могъл още да желае? — додадох аз съобразно плана ни.
         — Златото, което Винету закопа на времето на един цял ден път оттук.
         — Ах! Знам кое скривалище имаш предвид. Но не е възможно Сантър да знае нещо за него.
         — И все пак трябва да е така. Сантър може да се докопа до кожите, събирани от Олд Файерхенд и неговите ловци и по друг начин, пак без да ги заплаща. Но прибързаното нападение на Сантър над нас е доказателство за Винету, че му е известно мястото където се намира златото.
         — Защо? Ако му е известно, той щеше отдавна да заграби съкровището.
         — Не го знае точно. Също както на Нъгит Тсил, където Сантър пак бе запознат с тайната на апачите, но не успя да открие нищо. Ето защо ни нападна и плени тук. Ще иска да го заведем до скривалището и да му дадем златото.
         — Няма да го направим.
         — Да, моят брат Шарли ще мълчи въпреки всички мъки, а и Винету по-скоро ще понесе всякакви възможни изтезания, отколкото да отстъпи пред Сантър. Убиецът на Инчу-чуна и Ншо-чи няма да притежава златото, за което жадува.
         — Тогава трябва сериозно да се приготвим да умрем.
         — Винету и Олд Шетърхенд ще умрат, без да им трепне окото. Но може би ще останат живи. Често са били в плен, без да са имали никакви изгледи за спасение. Но тогава Добрият Маниту им е помагал по чудодеен начин, така както помага винаги на онези, които не се отчайват. Ако и сега се случи същото, ще трябва да се стремим преди всичко да заличим нашите следи и да се отправим към златното скривалище, за да отнесем на сигурно място голямото количество нъгитс. Сантър явно подозира къде е скрито то. Иначе Злият Дух все пак може да му помогне да намери златото.
         — Имаш право — съгласих се привидно бързо с него. — Остава открит само въпросът дали ние двамата ще бъдем в състояние да отнесем скъпоценната плячка.
         — Разполагаме с одеялата си и в тях можем да опаковаме златото, а конете ни са достатъчно силни, за да отнесат тежкия товар до „крепостта“ на Олд Файерхенд. Сега моят брат знае как стоят нещата. Нека вече да мълчим. Не е изключено някой от хората на Сантър да се приближи, без да го забележим. Не бива да чува онова, което е определено само за ушите на Олд Шетърхенд и Винету.
         И така, приключихме успешно разговора, проведен за заблуждение на нашия неприятел. Сега трябваше да се покаже въздействието на нашата хитрост: Според изчисленията ни Сантър щеше да се види принуден да омекне и дори ми се струваше, че можех предварително да кажа по какъв начин щеше да прикрие отстъплението си или с други думи как щеше да обоснове привидната си отстъпка.
         Докато ме отнасяха при Винету, бях хвърлил един поглед към мястото, където вчера вечерта бяхме забелязали очите. Предположението ми се потвърди: там се беше скрил някакъв човек, за да види какво ще правят с мене, той подаде леко главата си малко напред измежду клонките и ми се стори, че различавам лицето на Ролинс.
         За да бъда кратък, ще кажа само още, че останах да лежа до Винету вързан на колело цели три часа, без да разменим с него нито дума повече, а мъчителите ни не чуха никакъв стон и не видяха каквато и да било болезнена гримаса. Сантър идваше на всеки петнадесет минути и ни питаше дали ще признаем нещо. Изобщо не му отговаряхме. Много важно беше изпитанието кой ще издържи по-дълго — той или ние.
         И ето че към обяд, след като Сантър пак ни беше питал безрезултатно, той седна при своите трима спътника и започна тихо да се съвещава с тях. След известно време каза следните думи толкова високо, че го чухме и ние:
         — И аз мисля, че той се крие все още някъде наблизо, понеже не е успял да вземе и коня си. Отново претърсете околността старателно! Аз ще остана тук, за да охранявам пленниците.
         Сантър имаше предвид Ролинс. Успяхме да разгадаем плана му, именно защото заговори така високо. Ако човек реши наистина да залавя скрил се наблизо неприятел, няма да го заяви по такъв начин, че не само вероятно, ами даже и сигурно да бъде чут от него. Тримата грабнаха оръжията си, донесени им очевидно от Сантър и се отдалечиха. Сега Винету ми прошепна на езика на апачите:
         — Подозира ли моят брат какво ще се случи?
         — Да.
         — Ще заловят Ролинс и ще го доведат.
         — Положително. Очакват в негово лице враг, но после ще се окаже, че е добър познат на Сантър. Ще се застъпи за нас…
         — … и след необходимото колебание Сантър ще ни освободи. Ще бъде направено също както в големите красиви къщи на бледоликите, където се играе театър.
         — Да, Сантър е онзи търговец и сега се нарича Брадън. Ролинс ни отведе право в ръцете му. Ще бъдем освободени, за да ни последват тайно. За тази цел Ролинс не е останал при съдружниците си и ще бъде привидно заловен малко по-късно, за да може да ни помогне да си възвърнем свободата.
         — Моят брат Шарли мисли също като Винету. Ако Сантър беше умен, всичко това щеше да му бъде излишно. Ние го метнахме с историята за златното съкровище едва по-късно. Той можеше да ни остави да яздим с Ролинс и после да разбере от него къде да търси както Олд Файерхенд, така и нас.
         — Той постъпи прибързано. Във всеки случай се е намирал при сиуксите окананда, когато те се канеха да нападнат Кропли. Бил е в съюз с тях, а Ролинс, неговият помощник, е играл ролята на шпионин. Щом е чул, кои сме ние, съобщил го е на Сантър и Сантър решил да ни нападне, тъй като сиуксите не можеха да ни сторят нищо лошо. Ролинс тръгна с нас. Другите трима помощници е трябвало да ни изпреварят пеша, а самият Сантър ни е последвал с конете. В голямата си радост да ни пипне, той е нахвърлял този план твърде набързо и необмислено. Тези глупци изобщо не са си дали сметка, че ние съвсем не сме такива негодници, за да издадем скривалището на Олд Файерхенд. Но понеже искат да го открият и ограбят на всяка цена, а на всичко отгоре имат желание да плячкосат и измисленото от нас злато, те са принудени да поправят донякъде извършената вече глупост, като ни пуснат да си вървим и ни последват тайно.
         Разменихме тези мисли, без да движим устни и ето защо Сантър не забеляза, че разговаряме. Впрочем той седеше почти извърнал гръб към нас и се ослушваше по посока на гората. След известно време в нея се разнесе силен вик, повторен веднага още веднъж. Отговориха му и други два гласа. След това последва ожесточена разправия. Междувременно гласовете се приближаваха бързо, докато видяхме тримата мними преследвачи да се появяват от храстите. Бяха обградили Ролинс, който привидно се съпротивляваше и не искаше да ги следва.
         — Водите ли го? — посрещна ги Сантър, като скочи на крака. — Нали ви казах, че се намира нейде наблизо? Откарайте негодника при другите двама пленника, вържете го на колело също…
         Мерзавецът млъкна, направи едно движение на изненада и след това продължи, заеквайки сякаш от голяма радост:
         — Ка… ка… какво? Ко… кой е този? Добре ли виждам или само приликата е толкова голяма?
         Ролинс също се престори на радостно изненадан, отскубна се от тримата и забърза към Сантър.
         — Мистър Сантър, ти ли си! Възможно ли е? О, сега всичко ще се оправи; вече нищо лошо няма да ми се случи!
         — Да ти се случи? На тебе? Не, на теб не, мистър Ролинс. Значи не се лъжа, ти си онзи Ролинс, когото исках да заловя! И така, сега си при Брадън, пътуващия търговец?
         — Да, мистър Сантър. Откакто се разделихме, ми вървя ту добре, ту зле, но сега съм доволен. Тъкмо с това пътуване се канех да сключа отлична сделка, но за жалост снощи бяхме…
         И той не се доизказа. Те си бяха разтърсили сърдечно ръцете като добри приятели, които не са се виждали дълго време. После той изведнъж направи смаяна физиономия и погледна Сантър изумено.
         — Какво ми минава през главата? Мистър Сантър, да не би ти да си онзи, който ни нападна?
         — Разбира се.
         — Heavens! Напада ме човекът, който ми е най-добрият приятел и неколкократно ми дължи живота си! А какви мисли ти минаха в това време през главата?
         — Никакви. Та какво можех да си мисля, когато изобщо не те видях? Ти веднага си плю на петите.
         — Наистина, така беше. Струваше ми се, че е най-добре първо да се погрижа за безопасността си, за да мога след това да помогна на двамата джентълмени, моите спътници, да избягат. Ето защо се скрих тук да изчакам удобния момент. Но какво виждам! Те са вързани, и то по такъв жесток начин! Не бива така, не мога да допусна подобно нещо. Ще ги развържа!
         С тези думи търговският помощник се обърна към нас. Обаче Сантър го хвана за ръката.
         — Чакай, какво те прихваща, мистър Ролинс! Тези двамата са най-върлите ми смъртни врагове.
         — Но са мои приятели!
         — Това не ме засяга. Имам да оправям сметки с тях и те трябва да ги заплатят с живота си. Затова ги нападнах и плених, но наистина не подозирах, че си заедно с тях.
         — By Jove, ама че неприятно! Твои смъртни врагове? И все пак съм длъжен да им помогна! Какво имаш толкова против тях?
         — Повече от достатъчно, за да ги ликвидирам десетократно.
         — Но не забравяй кои са те!
         — Да не мислиш, че не ги познавам?
         — Винету и Олд Шетърхенд! Не можеш да ги убиеш току-така!
         — Точно защото са те двамата, няма да има милост.
         — Сериозно ли говориш, мистър Сантър?
         — Най-сериозно. Уверявам те, че са загубени.
         — Дори и ако се застъпя за тях?
         — И тогава.
         — Спомняш ли си все още какво ми дължиш? Неведнъж съм ти спасявал живота!
         — Помня и никога няма да го забравя, мистър Ролинс.
         — Тогава припомни си какво се случи последния път!
         — Какво?
         — Закле ми се, че ще изпълняваш всяко мое желание, всяка молба.
         — Хмм! Струва ми се, че казах нещо такова.
         — А ако сега изкажа една молба?
         — Недей, защото в този случай не мога да я изпълня, а не ми се иска да нарушавам дадената дума. По-добре си запази претенциите към мен за по-нататък!
         — Не мога. В случая имам задължения. Мистър Сантър, ела с мен и нека поговорим!
         Ролинс хвана Сантър за ръката и го отведе на известно разстояние, където се спряха и започнаха да разговарят с ожесточени жестикулации, но така, че не можехме да чуваме нито дума. Проведоха тази „битка с вятърни мелници“ толкова добре, че всеки друг на наше място сигурно би се заблудил.
         След това Ролинс се приближи самичък до нас и каза:
         — Получих поне разрешението да облекча малко положението ви, мешърз. Виждате и чувате какви усилия полагам. Дано все пак ми се удаде да ви освободя.
         Той разхлаби ремъците ни дотолкова, че вече не бяхме вързани на колело и после се върна при Сантър, за да продължи по най-оживен начин мнимото си застъпничество. Измина доста време, преди двамата да дойдат при нас. Сантър ни заговори:
         — Като че ли сатаната се е заел с вашата закрила. Дадох на този джентълмен преди време едно обещание и ще трябва да го спазя. Сега се позовава на него и не иска да отстъпи. Заради него ще извърша най-голямата глупост през живота си и ще ви освободя, но всичко каквото имате, следователно и оръжията ви, ще остане моя собственост.
         Винету и аз не отговорихме.
         — Е? Изглежда си глътнахте езиците от учудване пред великодушието ми, а?
         След като и сега не последва отговор, Ролинс се обади:
         — Наистина са онемели от изненада. Ще ги развържа.
         Той посегна към ремъците ми.
         — Чакай! — извиках аз. — Не пипайте ремъците, мистър Ролинс.
         — Полудяхте ли? Защо не?
         — Или всичко или нищо.
         — Какво искате да кажете?
         — Не желаем свобода без нашите оръжия и останалата ни собственост.
         — Нима е възможно подобно нещо?
         — Някои други хора може да са на друго мнение, но Винету и аз няма да се помръднем оттук без нашата собственост. По-добре мъртви, отколкото да се откажем от оръжията си.
         — Но бъдете доволни, че…
         — Мълчете! — прекъснах го аз. — Известно ви е становището ни и никой не може да го промени.
         — По дяволите! Искам да ви спася, а се отнасяте така рязко с мене!
         Ролинс отново дръпна Сантър настрани и в последвалото съвещание бяха привлечени и останалите трима.
         — Моят брат постъпи правилно — пошепна ми Винету. — Сигурно е, че ще изпълнят желанието ни, защото са на мнение, че по-късно всичко пак ще им падне в ръцете.
         И аз имах същата увереност. Освен това знаех, че Сантър не би могъл да даде нито един изстрел от моята карабина. На всичко отгоре той сигурно щеше да си каже, че ако не изпълнеше искането ни, ние в никакъв случай нямаше да се върнем веднага при Олд Файерхенд, а щяхме да го преследваме дотогава, докато си възвърнем имуществото. Ето защо щеше да се види принуден да се съгласи с моето условие, което при сегашното ни положение наистина можеше да се нарече направо безумно. Естествено, че Сантър трябваше макар и привидно да се противи по-продължително време. Най-сетне всички се приближиха и Сантър заяви:
         — Днес имате направо нечовешко щастие. Моята дадена дума ме принуждава да направя нещо, което е всъщност безумие. Ще ми се смеете, но ви се кълна, че аз ще бъда онзи, който ще се смее последен. И така, чуйте какво решихме!
         Негодникът замълча, за да придаде тежест на следващи те си думи, а после продължи:
         — Този път ви пускам на свобода и ще задържите всичко, което е ваше. Но до вечерта ще останете вързани за тези дървета, за да не можете веднага да ни преследвате. Сега ние потегляме натам, откъдето пристигнахме, като взимаме с нас мистър Ролинс, за да не може да ви отвърже преждевременно. Ще го пуснем обаче да се върне при вас след смрачаване. Утре призори можете да препускате по дирите ни колкото си искате. Дължите живота си на мистър Ролинс. Вижте как ще му се отблагодарите!
         Никой не проговори ни дума повече. Завързаха ни за две съседни дървета. След това докараха конете ни наблизо и ги спънаха, а после оставиха край нас всичко, каквото ни бяха взели. Как се зарадвах, че и оръжията ни се намираха между другите вещи! Щом свършиха и тази работа, петимата бандити подкараха конете си.
         Около един час останахме тихо и неподвижно, заети само с нашите мисли, опитвайки се да доловим и определим всеки шум. После апачът каза:
         — Те са все още тук, нейде около нас, за да могат да ни последват веднага, щом тръгнем оттук. Ще ни пуснат едва вечерта, за да не успеем да ги забележим. Трябва да заловим Сантър. Какво мисли моят брат, как да стане това?
         — Във всеки случай няма да примамваме Сантър чак до Олд Файерхенд.
         — Не. Не бива да разбере къде се намира „крепостта“. Ако цяла нощ не слезем от седлата, бихме достигнали „крепостта“ утре вечерта. Но ще спрем по-рано. Сигурно Ролинс ще язди зад нас и ще им оставя тайно знаци, които те ще следват. Когато му дойде времето ще го обезвредим, ще се върнем малко назад и ще изчакаме идването им по нашите следи. Съгласен ли е моят брат Олд Шетърхенд с този план?
         — Да, той е единствено правилният. Сантър е убеден, че ще ни залови. Обаче ние ще го заловим.
         — Хау!
         Винету изрече само тази единствена дума, но в гласа му прозвуча дълбоко, безкрайно задоволство, че най-сетне в ръцете му щеше да падне човекът, когото беше търсил напразно толкова дълго.
         Денят се влачеше мъчително бавно към своя край, но най-сетне все пак се стъмни и ето че скоро доловихме и тропота от конски копита. Ролинс дойде, скочи на земята и ни освободи от ремъците. При това той не пропусна да се постави в най-благоприятна светлина като наш спасител и ни метна, че бил яздил много надалеч с нашия смъртен враг. Престорихме се, че му вярваме и го уверихме в нашето чувство на благодарност, но избягвахме да употребяваме твърде възторжени изрази. После яхнахме конете и потеглихме бавно.
         Ролинс пак зае мястото си зад нас. Чувахме как често разиграваше коня си, за да остави по-ясни следи. А когато тънкият лунен сърп изгря на небето, имахме възможност да наблюдаваме как изоставаше от време на време, за да прекърши някое клонче и да го хвърли на земята или пък да остави някакъв друг белег.
         Сутринта направихме кратка почивка и към обяд още една. Но втория път се спряхме за по-дълго време. Искахме да дадем възможност на Сантър да ни догони, защото той щеше да ни последва едва при настъпването на утрото. После продължихме ездата си още два часа. Сега настъпи време да се разправим с Ролинс. Спряхме се и слязохме от конете. Това не можеше да не му направи впечатление и също така скачайки от седлото, той ни попита:
         — Защо спираме, мешърз? Днес става вече за трети път. Едва ли има още много път до Олд Файерхенд. Не е ли по-добре да изминем и останалото разстояние, вместо отново да лагеруваме?
         Винету, който иначе бе толкова мълчалив, го осведоми:
         — При Олд Файерхенд не бива да отиват подлеци.
         — Подлеци? Какво иска да каже вождът на апачите?
         — Винету иска да каже, че си подлец.
         — Аз ли? — Човекът с грубоватото лице набърчи чело заплашително. — Откога Винету е станал толкова несправедлив и неблагодарен, та хули човека, спасил живота му?
         — Спасил живота му! Наистина ли си вярвал, че можеш да заблудиш Олд Шетърхенд и Винету? Знаем всичко: Сантър е Брадън, пътуващият търговец, а ти си негов шпионин. През цялото пътуване оставяше за него знаци, за да може да ни намери, да намери „крепостта“ на Олд Файерхенд, както и някакво скривалище, пълно със самородно злато. Искаш да ни предадеш в ръцете на Сантър, а казваш, че си ни спасил живота. Наблюдавахме те, без дори да подозираш. Но сега вече дойде нашето, а и твоето време. Сантър ни напомни да ти се отблагодарим. Добре, ще си разчистим сметките!
         Апачът посегна с ръката си към Ролинс. Бандитът веднага схвана положението, отстъпи назад и се метна светкавично на седлото, за да избяга. Също така бързо хванах коня му за юздата, но Винету се метна зад него много по-бързо, за да го хване за гърлото. Ролинс виждаше в мое лице по-опасния противник, защото задържах коня му; той измъкна двуцевен пистолет, насочи го към мен и натисна спусъка. Наведох се, а в същото време Винету посегна към оръжието. Двата изстрела изтрещяха, без да ме засегнат. Миг по-късно Ролинс изхвръкна от седлото, блъснат от апача. След половин минута той беше обезоръжен, вързан, а устата му бе затъкната с кърпа. Засега го завързахме за едно дърво с ремъците, които неотдавна бяха предназначени за нас, а наблизо вързахме за юздите и коня му. По-късно, след пленяването на Сантър, щяхме да го приберем оттук. После отново възседнахме конете си и се върнахме назад, но не по нашата следа, а успоредно на нея; продължихме докато достигнахме врязала се в равнината група от ниски дървета и храсти, от другата страна на които минаваше дирята ни. Сантър трябваше да мине оттук. Вкарахме конете в гъсталака и седнахме до тях, за да изчакаме нашите преследвачи.
         Сигурно щяха да се появят откъм северозапад. В тази посока се простираше малка открита прерия, така че имахме възможност да забележим Сантър преди да достигнеше засадата ни. Според изчисленията ни не можеше да е на голямо разстояние от нас. До вечерта оставаха около час и половина и дотогава, а вероятно и много по-скоро, той трябваше да ни настигне.
         Седяхме един до друг неподвижно, без да разговаряме. Така както се познавахме и разбирахме, беше излишно да обсъждаме как щяхме да нападнем противника си. Бяхме отвързали ласата си. Сантър и другите трима ни бяха сигурни.
         Обаче измина четвърт час, после още четвърт и още четвърт, без очакването ни да се сбъдне. Почти беше изтекъл цял час, когато забелязах отсреща, откъм западната страна на споменатата малка прерия някакъв бързо движещ се предмет и в същото време се обади Винету, посочвайки нататък:
         — Уф! Конник отсреща!
         — Да, конник. Странно!
         — Уф, уф! Галопира в посоката, откъдето трябва да дойде Сантър. Моят брат може ли да различи цвета на коня?
         — Като че ли е кафяв.
         — Да, кафяв е, кафяв беше и конят на Ролинс.
         — Ролинс ли? Невъзможно! Как ли би могъл да се освободи?
         В очите на Винету проблеснаха мълнии. Дишането му се учести, а лекият бронз на лицето му потъмня. Но той се овладя и каза спокойно:
         — Ще чакаме още четвърт час!
         И този срок изтече. Конникът беше изчезнал отдавна, ала Сантър не идваше. Сега апачът ме подкани:
         — Нека моят брат препусне бързо към Ролинс и ми съобщи какво става с него!
         — Ами ако междувременно се появят другите четирима?
         — Тогава Винету ще се справи с тях сам.
         Изведох коня си от гъсталака и препуснах обратно. Когато след десетина минути се озовах на мястото, където бяхме вързали Ролинс, него го нямаше, а и конят му липсваше. Необходими ми бяха още пет минути, за да огледам внимателно новите следи, които открих наоколо и след това се върнах при Винету. Щом му казах, че Ролинс е изчезнал, той скочи на крака като пружина.
         — В каква посока? — попита той.
         — Срещу Сантър, за да го предупреди.
         — Натам ли водеше следата?
         — Да.
         — Уф! Ролинс е знаел, че ще се върнем по собствената си диря, за да заловим Сантър, и като се е придържал малко по на запад, е описал лека дъга, за да не мине съвсем близо покрай нас. Ето защо го забелязахме в края на прерията. Но как се е освободил? Не намери ли някакви следи?
         — О, намерих! Откъм югоизток е дошъл някакъв ездач и е слязъл от коня си при него. Той го е отвързал.
         — Кой ли може да е бил? Някой войник от форт Рендъл?
         — Не. Отпечатъците от краката му са толкова големи, че е възможно да са оставени само от праисторическите великански ботуши на нашия Сам Хокинс. А струва ми се, че в следите, оставени от животното, разпознах и неговата Мери.
         — Уф! Може би все още не е късно да заловим Сантър. Въпреки че е предупреден. Нека моят брат Шарли ме последва!
         Метнахме се на седлата, пришпорихме жребците и полетяхме на северозапад, без да се отделяме от нашите следи. Винету не говореше, но вътре в него бушуваше буря. Три пъти тежко и горко на Сантър, ако му паднеше в ръцете!
         Слънцето бе вече изчезнало зад ръба на хоризонта. За пет минути прерията остана зад нас. Три минути по-късно следата на избягалия Ролинс се появи от ляво и се сля с нашите следи. След още три минути достигнахме мястото, където Ролинс беше пресрещнал Сантър и тримата Евънс. Тук се бяха бавили съвсем малко, докато изслушат съобщението на Ролинс, след което веднага бяха обърнали конете си. Ако се бяха върнали по нашите следи, тогава ние бихме ги последвали въпреки настъпващата тъмнина, тъй като тази диря ни бе позната. Но те се бяха показали достатъчно умни да се отклонят от нея и да се отправят в съвсем друга посока. И понеже не ни бе известно, накъде са се отправили, когато притъмня още повече, се видяхме принудени да се откажем от преследването, защото дирята не се различаваше. Винету обърна мълчаливо коня си и ние препуснахме обратно в галоп. Продължихме на югоизток покрай мястото, където бяхме изчаквали Сантър, а след това и покрай дървото, на което бяхме вързали Ролинс. Насочихме се към „крепостта“. Сантър ни се беше изплъзнал отново, но се надявахме да не е завинаги! Преследването трябваше да започне рано сутринта, веднага щом започнеше да си личи следата; можеше да се очаква, че Винету ще направи всичко възможно да не я изгуби.
         Луната изгря тъкмо когато прекосихме Манкицата и навлязохме в пролома, където стоеше скрит постът в храсталака. И тази вечер той беше на мястото си и ни извика. Щом му отговорихме, той направи забележката:
         — Не бива да ми се сърдите, че ви попитах така остро. Сега се налага да бъдем по-предпазливи от когато и да било.
         — Защо? — запитах го аз.
         — Изглежда, че около нас се готви нещо.
         — Какво?
         — Не знам точно. Но сигурно се е случило нещо, защото малкото човече, наречено Сам Хокинс ни държа дълга проповед, след като се прибра отвън.
         — Излизал ли е?
         — Да.
         — А някой друг?
         — Не, само той.
         Значи беше истина, че иначе толкова разумният Сам бе извършил глупостта да освободи Ролинс.
         Когато преминахме през тесния процеп и „вратата“ в скалите и се озовахме в „крепостта“, първото нещо, което научихме, бе, че положението на Олд Файерхенд се е влошило. Наистина, нямаше опасност за живота му, но споменавам това обстоятелство, защото то ме раздели от Винету.
         Апачът прехвърли юздата през врата на коня си и се отправи към лагерния огън, където седяха Детелиновия Лист, Хари и офицерът от форт Рендъл; между тях, завит в меки одеяла, се намираше и Олд Файерхенд. Последвах Винету.
         — Слава богу — ето ви пак тук! — поздрави ни болният с отпаднал глас. — Намерихте ли търговеца?
         — Намерихме го и отново го изгубихме — отвърна Винету. — Излизал ли е навън днес моят брат Хокинс?
         — Да, бях извън крепостта — потвърди нищо неподозиращият трапер.
         — Знае ли моят бял брат какъв е той?
         — Уестман, ако не се лъжа.
         — Не, никакъв уестман, а грийнхорн, какъвто Винету още не е виждал, а и никога няма да види. Хау!
         С това твърдо уверение той му обърна гръб и се отдалечи. Грубостта на иначе толкова спокойния и дори чувствителен апач предизвика голямо смайване. Но причината й се изясни на всички, щом седнах на земята и разказах какво бяхме преживели. Да намериш Сантър и пак да го изгубиш! За нас не можеше да има по-значимо събитие от това. Дребосъкът Сам бе извън себе си. Самичък се наричаше с всевъзможни оскърбителни имена, ровеше с две ръце из гъстата буйна растителност по лицето си, без да намери някаква утеха. Смъкна перуката от главата си, замачка я, придавайки й най-разнообразни форми, но и това не го успокои. Тогава той я запрати гневно на земята и извика:
         — Винету е прав, напълно е прав: аз съм най-големият грийнхорн, най-тъпият глупак, какъвто може да има, и до края на живота си ще остана такъв глупав.
         — Как можа да се случи всичко това, скъпи Сам? — попитах го аз.
         — Ами именно заради глупостта ми. Чух два изстрела и препуснах към местността, откъдето се разнесоха. Там заварих някакъв завързан човек за едно дърво и коня му наблизо, ако не се лъжа. Попитах го как се е озовал в това положение и той се представи за търговеца, който искал да посети Олд Файерхенд. Разказа ми, че бил нападнат от неколцина индианеца и вързан за дървото.
         — Хмм! Но един поглед върху следите трябваше да ти покаже, че е могло да става въпрос само за един индианец и един бял.
         — Вярно е. Но това беше нещастен ден за мен и ето на, не огледах дирите, ами го отвързах. Той се метна на коня си и полетя тъкмо в обратната посока. Тогава вече ме обхвана страх, и то преди всичко заради индианците, за които беше говорил; счетох, че ще постъпя най-добре да се върна по най-бързия възможен начин и да предупредя всички да бъдат предпазливи, ако не се лъжа. Иска ми се да си изскубя цялата коса от яд, но по главата си нямам ни косъм, а и да си съсипя перуката, пак няма да се променят нещата. Но утре още в най-ранни зори ще потърся следите на тези негодници и няма да ги изпусна, докато не заловя или пречукам всички!
         — Моят брат Сам няма да направи това — чу се гласът на Винету, който пак се беше приближил. — Вождът на апачите ще последва убиеца сам. Неговите бели братя трябва да останат без изключение тук, понеже е възможно Сантър все още да търси „крепостта“, за да я ограби. Тогава ще има нужда от умни и храбри мъже.
         По-късно, когато хората междувременно се бяха поуспокоили и се приготвяха да спят, аз потърсих Винету. Неговият Илчи пасеше край потока, а той се беше изтегнал наблизо в тревата. Щом ме видя да идвам, той се изправи и ме хвана за ръката.
         — Винету знае какво ще му каже неговият брат Шарли. Искаш да тръгнеш с мен, за да заловим Сантър, нали?
         — Да.
         — Не бива. Олд Файерхенд е отслабнал още повече, синът му е все още момче, а Сам Хокинс остарява, както забеляза днес; в случай на опасност Дик Стоун и Уил Паркър може би няма да имат достатъчно присъствие на духа, а на войниците от форта трябва да гледаме като на чужди хора. По-необходим си на Олд Файерхенд. Винету ще гони Сантър сам и не му е потребна помощ. А какво би станало, ако Сантър събере около себе си паплач и нахлуе в крепостта, докато апачът го търси? Докажи любовта си, като останеш да закриляш Олд Файерхенд! Ще изпълниш ли желанието на твоя брат Винету?
         Трудно ми беше да се съглася с тази раздяла, но той настоява дотогава, докато отстъпих. Имаше право: Олд Файерхенд се нуждаеше от мен повече, отколкото той. Но на всяка цена исках да го придружа на известно разстояние. Зорницата все още блестеше, когато навлязохме с конете си заедно в гората, а вече на съмване се спряхме на онова място, където бяхме изоставили новите следи на Сантър. Острото око на апача можеше все още да ги различава.
         — Тук ще се сбогуваме — реши изведнъж Винету, като се изви на коня и сложи десницата си на рамото ми — Великият Дух повелява да се разделим сега. Когато му дойде времето, той отново ще събере пътищата ни, защото Олд Шетърхенд и Винету не могат да останат задълго разделени. Враждата кара Винету да тръгне на път, приятелството те задържа тук. Любовта ще ни събере отново. Хау!
         Той ми стисна ръцете и силният му пронизителен вик накара черния жребец да се понесе напред така, че дългата великолепна коса на апача се развя зад него като грива. Гледах след приятеля си, докато се изгуби от очите ми. Ще догониш ли врага? Кога ще те видя пак, скъпи, скъпи Винету?






Няма коментари:

Публикуване на коментар