23 август 2012 г.

Карл Май, Винету: Книга 2 (4)


         12.
         В огнената стихия

         За прерийния ловец конят е като камилата, този „кораб на пустинята“ за арабина или като северния елен за лапландеца и кучето за ескимоса. Духът на саваната се носи неудържимо над „the dark and bloody grounds“, над така наречените „мрачни и кървави поля“ на Запада, сеейки зад гърба си опасности и ужаси, с които смелият ловец би могъл да се справи само тогава, когато има под себе си верен кон, на чиято бързина и издръжливост може да разчита.
         Самият аз съм изпитвал това неведнъж на гърба си. Многократно прехвърлях Мисисипи, за да се запозная с областите, където безмилостната цивилизация се готвеше за смъртоносен удар срещу „последните измежду червените братя“. Бях прекосявал широките прерии и савани по всички посоки, бях прехвърлял Скалистите планини по опасни и тесни пътечки, бях скитал из районите около езерото Йелоустоун*, стъпвайки по разлюляната земя, под която зловещо бушуваха и кипяха огромни подземни сили; урагани и смерчове, прерийни пожари и пясъчни бури се бяха надпреварвали да ме гонят и единственият залог в това състезание беше моят живот. А към враждебната природа се присъединяваше и враждебно настроеният човек, от когото никога не ме е спасявала грубата сила, ако ми се изпречеше в числено превъзходство, а хитростта, обаче най-често — бързите крака на моя вран жребец Хататитла. Спасявал ме е невредим на гърба си от петдесет, не, от сто опасности и с течение на годините между нас двамата се беше създало чувство за неразделност, така че бяхме готови да рискуваме живота си един за друг.
         [* Живописна местност с гейзери и горещи извори, сега национален парк в САЩ. — Б.пр.]
         Неотдавна бях ходил на лов с Винету и група апачи в Сиера Бланка. После моят червенокож приятел реши да отиде при навахите, за да посредничи при сключването на мир между тях и нихорасите, тъй като двете племена воюваха. Имах намерение да го придружа, но това не стана. Няколко дни преди заплануваното тръгване срещнахме керван, пренасящ злато от Калифорния; хората доста се изплашиха, като се видяха изведнъж обкръжени от червенокожи, но бързо се успокоиха, щом чуха имената Винету и Олд Шетърхенд. Разбрах на каква добра репутация се радваха имената ни по това, че тези хора ме помолиха да ги заведа до форт Скот срещу съответно възнаграждение. Не исках да се съглася, защото трябваше да се разделя с Винету. Но моят някогашен учител се почувства горд от такова отличие и доверие, които ми бяха оказани по този начин. Ето защо настоя да направя тази услуга на хората, а после да продължа от форт Скот на север към разположената западно от Мисури прерия Гревъл, където щяхме да се срещнем отново. Той имаше намерение да посети своя стар и прочут приятел Олд Файерхенд, който се намирал сега в онази местност.
         Олд Файерхенд! Колко често съм слушал край лагерния огън да величаят и него, и подвизите му! Той минаваше за един от най-изтъкнатите уестмани, ловци и следотърсачи и, което беше още по-важно, бе човек с несъмнена честност, когото дори смъртните му неприятели не смееха да упрекнат в някаква неблагородна постъпка. Беше се скитал дълги години из Дивия Запад и понастоящем живееше на север, като предводител на група ловци на животни с ценна кожа.
         Доколкото знаех, дружбата на този човек с Винету датираше от юношеските години на моя червенокож брат. Уестманът беше поддържал дружески отношения още с Инчу-чуна; двамата бяха предприемали продължителни пътешествия и бяха преживели немалко опасности. В годините след смъртта на Инчу-чуна взаимната симпатия между Винету и Олд Файерхенд бе останала неизменна. Те бяха и останаха наистина сърдечни приятели — въпреки значителната разлика във възрастта им. Олд Файерхенд беше загърбил вече най-хубавите години в живота и сега караше петдесетте.
         Колкото и странно да е, повечето сведения за Олд Файерхенд бях получил от други хора. Моят червенокож брат говореше изключително рядко за него, а и когато говореше, вършеше това според мене с известна боязън и резервираност, които ми бяха непонятни. Който не познаваше добре Винету, навярно си мислеше, че аз самият съм причината, защото вождът не е искал да нарани моите чувства чрез по-честото споменаване на по-възрастния си приятел. Но това е напълно погрешно. Знаех, че Винету не можеше да бъде толкова дребнав в отношенията си с мен. Следователно неговото поведение трябваше да има други причини, но какви, нямах абсолютно никаква представа. Винету не желаеше да говори по този въпрос и… това ми беше достатъчно.
         По време на моите скитания из целия Запад ми се беше случвало неведнъж да чувам името си редом с името на Олд Файерхенд; но въпреки всичко досега пътищата ни не се бяха срещали, колкото и горещо да желаех да се запозная с този прочут мъж. Затова сега радостта ми, че моето желание най-сетне щеше да се сбъдне, беше още по-голяма.
         Вярно, че отначало имах път в съвсем друга посока. Нали трябваше да придружа златотърсачите, една задача, която съвсем не беше лесна. Но успях да отведа хората здрави и читави до целта им, разбира се, не без някои опасни приключения. След това продължих да яздя сам, отначало през Канзас, а после и през Небраска, през териториите на сиуксите, от преследването на които неколкократно ме беше спасявала бързината на Хататитла. Винету ми беше казал, че пътят ми из онзи район ще ме отведе до новооткрити и разработвани петролни залежи, чиито собственик се казвал Фостър. Там имало и магазин, от който можело да се купи всичко необходимо.
         Според моите пресмятания трябваше да се намирам вече близо до колонията край петролните залежи. Знаех, че тя носеше името Ню Венанго и се намираше в една от онези клисури, наричани „блъфс“. Техните стръмни склонове се врязват в прерията и обикновено през тях минава рекичка, която или изчезва безследно сред скалите, а може би и постепенно пресъхва върху водопропускливата почва, или пък, ако водната маса е по-значителна, носи водите си към някоя по-голяма река. Но досега не бях забелязал никакъв признак по осеяната с яркожълт слънчоглед равнина, по който можеше да се заключи за близостта на подобна долина. Конят ми се нуждаеше от почивка. Аз самият бях изморен и така съсипан от продължителната езда, че все по-силно и по-силно копнеех за целта на днешното си пътуване, където можех да си отпочина хубаво един цял ден и същевременно да попълня моите попривършили се вече муниции.
         Вече се бях отказал да достигна целта си същия ден, когато Хататитла отметна глава и изпусна въздуха през ноздрите си по онзи особен начин, с който истинският прериен кон съобщава за приближаването на някакво живо същество. С леко дръпване на юздата накарах черния жребец да спре и се заобръщах на гърба му, за да огледам хоризонта във всички посоки.
         Не бе необходимо да търся дълго време. Настрани от мен съзрях двама ездачи, които сигурно ме бяха вече забелязали, защото подкараха конете си в галоп право към мен. Понеже разстоянието между нас беше твърде голямо, за да мога да различа подробности, аз извадих бинокъла и за мое учудване видях, че единият от двамата ездачи очевидно беше момче.
         Мътните го взели, дете тук посред прерията! — ми мина през ума и отново прибрах револвера и ловджийския си нож, които предвидливо бях приготвил за употреба. След това зачаках.
         С известно съмнение заоглеждах собствената си външност, която наистина не притежаваше нито едно от онези качества, изисквани от джентълмена в обществото. С течение на времето ботушите ми бяха започнали да се усмихват все по-широко, кожените ми панталони бяха лъснали от бизонска лой и маста на миещата мечка, понеже бях възприел похвалната привичка на всички ловци да използват крачолите на панталоните си по време на ядене като кърпа за изтриване на ръцете. Чувалоподобната кожена ловджийска риза, понасяла с удивителна пожертвувателност всички въздействия на въздуха и влагата, ми придаваше вида на пострадало от атмосферните влияния бостанско плашило, а траперската шапка на главата ми бе не само изгубила цвят и форма от дъжд, вятър и слънце, но за нейна беда изглежда бе изпитвала интимното запознанство с различни лагерни огньове. Почти се страхувах, че момчето можеше да се изплаши от външния ми вид.
         Още не бях приключил с огледа на външността си, когато двамата вече спряха пред мен. Момчето вдигна за поздрав дръжката на камшика си за езда и извика с бодър глас:
         — Good day, sir!* Какво искате да намерите, та търсите така старателно по себе си?
         [* Good day, sir! (англ.) — добър ден, сър!]
         — Your servant*, момчето ми! Закопчавам бронята си, за да не пострадам под изпитателния поглед на очите ти!
         [* Your servant (англ.) — ваш слуга, на услугите ви! — Б.пр.]
         — Тогава изглежда е забранено да те гледа човек?
         — О не, но ми се струва, че по мен не могат да се направят някакви потресаващи открития! — И като вдигнах и завъртях жребеца си на задните му крака, добавих: — Така, сега ме огледа от всички страни, при това на кон и в естествена големина! Харесвам ли ти?
         — Ами — горе-долу! Само дето човек би трябвало да внимава да не се приближава до тебе повече, отколкото биха му позволили определени опасения.
         — Да, ако не се брои човекът, конникът е великолепен — обади се придружителят на момчето пренебрежително, докато оглеждаше Хататитла с възхитен поглед. Не обърнах внимание на тази обида и отговорих на момчето, което имаше за възрастта си изключително обиграни маниери:
         — Опасенията ти са оправдани, мастър, но сигурно ще ме извини обстоятелството, че се намираме в див и нецивилизован район.
         — Див район ли? Изглежда не си тукашен.
         — Не съм и затова вече цял ден напразно търся улицата и номера.
         — Е, съветвам те да дойдеш с нас, ако искаш да разбереш колко е дива местността!
         Той се обърна в посоката, която бях следвал досега и накара коня си да премине през всички алюри* — от бавен ход, та чак до пълен галоп. Хататитла го следваше с лекота, въпреки че бяхме на път от зори. Да, изглежда превъзходното животно забеляза, че в случая става въпрос за едно малко изпитание и доброволно се понесе в такъв галоп, че най-сетне момчето не бе в състояние да го следва и дръпна юздата на коня си с вик на възхищение.
         [* Алюри (фр.) — вид ход на кон. — Б.пр.]
         — Имаш много добър кон, сър. Не продаваш ли жребеца?
         — На никаква цена, мастър — отговорих отрицателно аз, изненадан от такъв въпрос.
         — Я остави това „мастър“.
         — Както искаш. Жребецът ме е опазил от не малко опасности. Неведнъж ми е спасявал живота. Затова ми е невъзможно да го продам.
         — Има индианска дресировка — каза момчето с острия поглед на познавач. — Откъде го имаш?
         — От Винету, вожда на апачите, с когото бяхме заедно наскоро в Сиера Бланка.
         Малкият трапер ме изгледа с видима изненада.
         — От Винету ли? Та това е най-прочутият индианец между Сонора и Колумбия! Нямаш вид на човек с такива познанства, сър!
         — Защо не? — попитах аз развеселен.
         — Мислех те за surveyor* или нещо подобно, а тези хора са понякога наистина храбри и сръчни мъже, но да се осмелиш да се навреш между апачи, нихораси и навахи, ти трябват и други качества. Твоите излъскани револвери и красивият нож в пояса, новогодишната пушка, както и четирифутовото оръдие на онзи ремък малко приличат на оръжията, носени обикновено от истинските трапери или скватери*.
         [* Surveyor (англ.) — земемер. — Б.пр.]
         [* Скватери (англ.) — колонисти, заграбили земи. — Б.пр.]
         — С удоволствие ще ти призная, че съм нещо като ловец любител — усмихнах се аз, — но оръжията не са съвсем лоши. Получил съм ги на Фронт Стрийт в Сент Луис и ако си родом оттам, ще знаеш, че там се продава добра стока.
         — Хмм, мисля, че качеството на стоката си личи едва при употребата й. Какво ще кажеш за този пистолет?
         Той бръкна в кобура на седлото и измъкна едно старо, ръждясало пушкало, което приличаше повече на често употребявана тояга, отколкото на благонадеждно огнестрелно оръжие.
         — Ха! Този предмет произхожда сигурно още от времето на Покахонтас* — отвърнах аз, — но може да е твърде полезен за онзи, който се е упражнявал с него. Често съм виждал трапери да боравят учудващо с най-мизерни огнестрелни оръжия.
         [* Покахонтас — дъщеря на вожда Поватан във Вирджиния, живяла в първата половина на 17 век, играла известна роля в колониалната история на тази страна. Името й достигнало почти пословична известност. Б.изд.]
         — Тогава ми кажи дали са правили и това.
         Той дръпна коня си настрани; започна да ме обикаля в бърз тръс, вдигна ръка и стреля към мен, преди да отгатна намеренията му. Почувствувах леко потрепване в моето зле пострадало покривало за глава и в същото време видях, че пред мен отлетя на земята жълтото цвете, което бях затъкнал в шапката си.
         Изглежда, че този сигурен стрелец искаше да се убеди, какво представлява всъщност моето „ловджийско любителство“ и затова му отговорих хладнокръвно:
         — Мисля, че всеки би могъл да извърши същото, макар че не всеки би предоставил шапката си за такава цел, защото понякога под нея може да има и глава. Ето защо, не стреляй по други хора, преди да си се уверил, че можеш да дадеш добър изстрел с пищовчето си.
         — Wherefore*? — чух зад гърба си. Придружителят на момчето яздеше висок тромав кон, който не беше успял да препуска заедно с нашите коне и едва в момента на изстрела се беше присъединил към нас. — Главата на един скитник из саваните заедно с шапката върху нея не струва повече от барута за един изстрел.
         [* Wherefore (англ.) — защо, по каква причина? — Б.пр.]
         Кокалестият, слаб и тънковрат човек имаше лукаво лице на истински янки. Не отговорих на тази грубост само заради неговия спътник, макар да ми се стори, че момчето разтълкува мълчанието ми невярно; забелязах как по лицето му се появи израз, който не показваше особено възхищение от липсата на съответен отговор от моя страна.
         Изобщо цялата среща ми се струваше доста странна. Във всеки случай ми стана ясно, че наблизо несъмнено има някакво поселище, от което дори и едно момче можеше да рискува да навлезе на известно разстояние в прерията.
         Не ми беше съвсем ясно, какво да мисля за момчето. Личеше си, че то притежава познания за живота в Запада, както и толкова необходимите из тези места сръчност и умения, така че имах достатъчно причини да заключа, че в случая са налице необичайни обстоятелства. Ето защо не беше никак чудно, че вниманието ми бе привлечено силно от него.
         Сега момчето яздеше на около половин кон пред мен и беше обляно от златистата светлина на залязващото слънце. Своеобразните му черти показваха твърд израз, въпреки тяхната младежка мекота, а това навеждаше на мисълта за преждевременно развитие на духа и силна воля. В цялото му поведение, във всяко негово движение личаха самостоятелност и сигурност, които не ти разрешаваха да се отнасяш към това младо създание като към дете, въпреки че момчето едва ли можеше да има тринадесет години.
         Неволно се сетих за всички онези истории, които бях чел по-рано, разкази за храбростта и самостоятелността, които са присъщи дори и на децата тук, във „far west“*, а самостоятелността в дадения случай явно се отнасяше не само до развитието, но и до материалното положение, иначе момчето нямаше да ме попита преди малко за цената на моя жребец.
         [* Far west (англ.) — Далечния Запад. — Б.пр.]
         Внезапно то дръпна юздата на коня си.
         — Накъде отиваш всъщност, сър?
         — В Ню Венанго.
         — И идваш от саваната?
         — Да, това ми личи.
         — Но не си уестман!
         — Нима имаш толкова проницателен поглед да го установиш веднага?
         — Немец ли си?
         — Пак ще отговоря с да. Нима говоря английски с толкова лошо произношение, че разпознаваш чужденеца?
         — Не бих казал лошо, но все пак е такова, че се познава произхода ти. Ако нямаш нищо против, нека разговаряме на нашия роден език!
         — Какво? Съотечественици ли сме?
         — Баща ми е немец, обаче аз съм роден край Кикур*. Майка ми беше индианка от племето асинибойни.
         [* Първоначално реката се казвала „Eau qui court“ (Бързаща Вода), откъдето по-късно произлязла кратката форма „Quicourt“. Сега тя се нарича Ниобрара Ривър.]
         Изведнъж си обясних особените черти на лицето му, както и леко тъмния тен на кожата му. Значи неговата майка беше умряла, но бащата бе все още жив. В случая несъмнено се натъквах на някакви изключителни обстоятелства и сега вече изпитвах към момчето нещо повече от любопитство.
         — Ще погледнеш ли замалко натам? — подкани ме то с вдигната ръка. — Виждаш ли дима, който излиза сякаш изпод земята?
         — Аха, значи достигнахме онзи „блъф“, който търся и в чиято низина се намира Ню Венанго! Познаваш ли Емери Фостър, краля на петрола?
         — Малко. Той е баща на жената на моя брат, която живее с мъжа си в Омаха. Бях на гости у тях и на връщане се отбих тук. Имаш ли някаква работа с Фостър, сър?
         — Не, искам да отида до вашия store*, за да се запася с това-онова, а за Фостър попитах само, защото като един от най-влиятелните крале на петрола той може да бъде от полза за всеки новопристигнал в тази местност.
         [* Store (англ.) — магазин, склад. — Б.пр.]
         — Вече го познаваш, защото той язди до тебе! Нашето взаимно представяне беше твърде недостатъчно, но може да бъде извинено — прерията не познава формалностите.
         — Не споделям такива възгледи — отвърнах аз, без да удостоя дори и с поглед яздещия до мен янки, който се оказа крал на петрола. — Дори ми се струва, че прерията изработва едно много остро чувство за стойност, което наистина не си служи с кесията като мащаб, а с възможностите на човека. Сложи в ръката на един от твоите крале на петрола онзи пистолет, с който ти умееш да си служиш така превъзходно, и го изпрати в Запада! Той ще загине въпреки милионите си! А от друга страна попитай някой от нашите прочути уестмани, които владеят като пълни господари обширните равнини с карабините си, попитай го колко пари има! Ще ти се изсмее в лицето. Там, където стойността на човека се определя от способността му да преодолява опасностите в дивите нецивилизовани райони, богатството губи значението си. Законите и нормите на поведение в прерията се предписват не от домашния възпитател, а от ловджийския нож. Но въпреки това и прерията изисква уважение към личността.
         Светналият му поглед зашари бързо между мен и Фостър. Забелязах, че споделяше напълно мнението ми. Все пак момчето не можа да се сдържи да не направи следната забележка:
         — Общо взето имаш право, сър, но в едно отношение се лъжеш. Може би тук и там се среща някой трапер или скватер, който не би се изсмял, ако го попитам за „жълтия метал“. Чувал ли си някога за Олд Файерхенд?
         — Разбира се. Той е един от най-уважаваните уестмани.
         — Виждаш ли, той и Винету, когото познаваш и ти, значи един бял и един индианец, спадат към онези хора, които имам предвид. И двамата познават всички „open and shut“* на планините и могат да те заведат до такива златни и сребърни залежи, за чието съществуване и богатство, друг човек дори и не подозира. Не ми се вярва който и да е от тях да иска да се смени с някой крал на петрола.
         [* Open and shut (англ.) — тук в смисъл на „всички тайни“. — Б.пр.]
         — Pshaw, Хари — намеси се Фостър, — надявам се, че не искаш да правиш обидни намеци!
         Момчето избегна да отговори и аз хладно добавих:
         — Един петролен магнат сигурно никога не би открил тези съкровища, а и не би започнал експлоатацията им при риска за скъпоценния си живот. Впрочем ти сигурно ще признаеш, млади господине, че отговорът ти само потвърждава моето становище. Истинският ловец може да намери някоя златна жила, но той няма да продаде срещу съдържанието й скъпоценната си свобода, която стои за него над всичко! Но я виж, това е вече търсеният „блъф“, нашата цел!
         Спряхме се на края на клисурата и погледнахме надолу към малкото поселище, което си бях представял значително по-голямо. Разпрострялата се пред нас долина имаше формата на тесен тиган, обграден наоколо от стръмни скали, прорязан в средата от доста голяма река, която си беше проправила пътя в долната част на долината между стесняващите се скали. Целият терен беше покрит с най-различни съоръжения, необходими при добиването и преработването на петрола. В горния край на клисурата, съвсем близо до реката, имаше сонда, където хората работеха здравата. Пак по горното течение, но отвъд реката, пред самите фабрични помещения се издигаше внушителна жилищна сграда. Додето стигаше погледът бяха разпръснати дъги, дъна, както и готови бурета, отчасти празни, но повечето напълнени с така желаното гориво.
         — Да, това е нашият „блъф“, сър — кимна Хари. — Ей насреща може да се види магазинът, който същевременно е хотел, гостилница и какво ли още не, а оттук пътят води надолу, малко е стръмен, поради което трябва да слезем от конете, но все пак може да се върви по него без опасност за живота. Ще продължим ли заедно?
         Бързо скочих от седлото. И момчето слезе на земята и каза:
         — Хвани юздите на коня си!
         — Моят жребец ще ме следва сам. Върви спокойно напред!
         Хари взе в ръка юздата на коня си. Враният ми жребец ме последва без особена подкана и докато Фостър слизаше след нас с крантата си бавно и боязливо, аз имах възможността да се възхищавам на сръчността и сигурността, с която пристъпваше юношата пред мен. Несъмнено той не беше придобил това умение на изток; симпатията ми към него нарастваше с всяка измината минута. Щом достигнахме дъното на котловината, ние отново яхнахме конете и прекосихме реката. Наканих се да се сбогувам с тях, защото помислих, че двамата ще се отправят към вече споменатата жилищна постройка, докато моят път водеше към магазина. Но Фостър ме пресече:
         — Няма нужда! Ще продължим заедно към нашия „store“, защото имаме да уреждаме още една дреболия!
         Заради момчето ми се искаше да останем още малко заедно, но нямах никакво желание да задавам какъвто и да било въпрос на Фостър относно неговата „дреболия“. Впрочем не бе необходимо да чакам дълго, за да ми се изясни и тя. Едва бях скочил на земята пред обикновения блокхаус*, над чиято врата бе изрисувано с тебешир „Store and boardinghouse“**, когато и Кралят на петрола слезе от коня си и хвана юздата на Хататитла.
         [* Блокхаус — здрава къща, изградена от цели трупи. — Б.пр.]
         [** Store and boardinghouse (англ.) — магазин и странноприемница. — Б.пр.]
         — Ще купя коня. Колко струва?
         — Не го продавам!
         — Давам двеста долара.
         Изсмях се и направих отрицателно движение с глава.
         — Двеста и петдесет!
         — Не си правете труда, сър!
         — Триста!
         — Не го продавам!
         — Триста и отгоре на това заплащам всичко, каквото купите от магазина!
         — Наистина ли мислите, че свободният човек на прерията може да продаде коня си, без да се изложи на опасността да загине?
         — Тогава ще ви дам в добавка моя кон!
         — Запазете си вашия знаменит жребец. Не го разменям и срещу един косъм от опашката на моя вран кон.
         — Но аз трябва да притежавам това животно! — каза той нетърпеливо. — Харесва ми!
         — Вярвам ви, но въпреки всичко не можете да го получите. Твърде сте беден, за да го заплатите.
         — Твърде беден? — Кралят на петрола ми хвърли поглед, с който сигурно искаше да ме сплаши. — Не чухте ли, че аз съм Емери Фостър? Който ме познава, знае много добре, че мога да заплатя хиляди такива мустанги!
         — Безразлични са ми парите ви. Ако искате да си купите добър кон, обърнете се към някой търговец на коне. Но сега пуснете моя!
         — Вие сте голям безсрамник! Всеки скитник, на когото се показват пръстите на краката от обувките, би трябвало да се радва, когато му се предлагат толкова лесно пари за нови ботуши. Поне веднъж ще си ги набави по честен път!
         — Емери Фостър, внимавайте какво говорите! — предупредих го аз. — Иначе е възможно да разберете по един много почтен начин, че човекът, който според мнението ви не струва повече от барута за един изстрел, не се церемони много със собствениците на такъв вид пари.
         — Охо, момчето ми! Не се намираш тук в саваната, където всеки скитник може да прави, каквото му се прииска. Аз съм господарят и повелителят в Ню Венанго и който не върви доброволно по волята ми, се вразумява по друг начин. Направих последното си предложение. Ще получа ли коня или не?
         Сигурно всеки друг уестман отдавна би отговорил с оръжието си. Но вместо да ме ядоса, поведението на този човек ми доставяше удоволствие, а от друга страна се видях принуден да покажа по-голямо самообладание от обикновено само от тактичност към неговия придружител. Затова отвърнах спокойно:
         — Не, пуснете го!
         Посегнах към юздите, които държеше в ръката си. Той ме блъсна в гърдите толкова силно, че неволно залитнах назад. После се метна на гърба на моя черен жребец.
         — Така, човече, сега ще ти покажа, че Емери Фостър умее да купува коне дори и когато отказват да му ги продадат. Оставям тук моя кон, той е твой. Ще уредя сметката в магазина, а доларите можеш да си ги вземеш, когато пожелаеш! Ела, Хари, нямаме повече работа тук!
         Момчето не го последва веднага, а постоя още известно време на мястото си, гледайки ме очаквателно. След като не направих никакъв опит да си възвърна собствеността по маниера на ловците, по лицето му се плъзна израз на дълбоко презрение.
         — Знаеш ли, сър, какво е койот? — попита ме то.
         — Да — отвърнах аз с безразличие.
         — Е?
         — Имаш предвид прерийния вълк. Страхливо, плашливо животно, което бяга само като чуе лаенето на кучетата и не заслужава да му се обръща внимание.
         — Отговорът ти е верен. И не ти беше трудно да го дадеш, защото ти си… койот!
         С едно неописуемо презрение то махна с ръка, обърна се и се накани да последва тръгналия напред „господар и победител“, но аз го задържах, като извиках:
         — Stop, boy!* — Изрекох тези думи с по-остър тон, защото макар да имах пред себе си момче, не можех да отмина това негово поведение, без да го поскастря малко. — Внимавай по-добре какво говориш. Иначе можеш да си намериш майстора!
         [* Stop, boy (англ.) — момче, спри (чакай)! — Б.пр.]
         — Да не би това да е заплаха?
         — Pshaw! Кой ще се нахвърли веднага върху едно незряло още момче със заплахи? Ти наистина ли си мислиш, че ще оставя току-така жребеца си в ръцете на Фостър? Той няма да го притежава нито минута по-дълго, отколкото искам аз.
         — А колко дълго ще искаш? — попита ме то все още подигравателно.
         — Точно толкова, колкото ми харесва, нито миг повече.
         С тези думи му обърнах гръб и Хари подкара коня си мълчаливо.
         Знаех, какво вършех. Едно мое изсвирване щеше да бъде достатъчно за жребеца ми да хвърли Фостър на земята. Но не изсвирих. Целях по този начин да имам повод, който да ми даде възможност да се появя в къщата на Фостър, както и да вляза в контакт с това необикновено момче.
         Междувременно от магазина бяха наизлезли няколко мъже, станали свидетели на нашата неприятна разправия. Сега един от тях върза юздите на Фостъровата кранта за един кол и се приближи към мен. По червената коса и пиянското изражение на този тип можеше от хиляда крачки да се разпознае ирландеца.
         — Не съжалявайте за сделката, сър, — рече той. — Не е чак толкова лоша за вас. Ще останете ли в Ню Венанго по-дълго време?
         — Не изпитвам такова желание. Вие ли сте собственикът на този прочут магазин?
         — Аз съм, а че магазинът е прочут, сте напълно прав; прочут е, колкото може да се прочуе място, където брендито само влиза в гърлото. Може би вашето щастие ви е довело тук.
         — Какво искате да кажете?
         — Ще ви обясня. Можете да останете при мен, но не само днес, а и утре, и вдругиден, и завинаги. Имам нужда от boardkeeper*, който да не кипва веднага, щом получи някой здрав ритник. В нашата работа чувството за чест нерядко е нещо излишно и вредно, а аз видях преди малко, че в това отношение сте издръжлив. Съгласете се! Няма да съжалявате!
         [* Boardkeeper (англ.) — в случая става въпрос за помощник на ханджията, който да продава напитките. — Б.пр.]
         Всъщност трябваше да отговоря на този човек с юмрука си. Обаче от негова гледна точка, предложението му беше не чак толкова неоснователно, като се има предвид поведението ми; ето защо влязох в къщата да си направя покупките, без да му отговоря. Щом попитах за цената на избраните вещи, той ме зяпна учудено.
         — Нима не чухте, че мистър Фостър ще заплати всичко? Той ще удържи на думата си и аз ви давам всичко, без да ви искам нито цент.
         — Благодаря, но когато купувам нещо, не са ми необходими парите на един конекрадец.
         Ирландецът се накани да протестира, но щом видя шепата жълтички, които измъкнах изпод колана си, лицето му придоби съвсем друго изражение и пазарлъкът започна с онази хитрост и издръжливост, които могат да оберат по блестящ начин незапознатия с обичаите в онези области.
         Най-сетне се споразумяхме. Станах притежател на съвършено ново траперско облекло, което не облякох засега; срещу доста пари се запасих с провизии и муниции, които щяха да ми стигнат за по-продължително време.
         Междувременно се беше свечерило и над долината се беше спуснала непрогледна тъмнина. Нямах намерение да търся подслон в ниската и задушна странноприемница, а хвърлих през рамо претъпканата си торба с нови провизии и излязох на открито. Исках да отида при Фостър и да му внуша по-правилна представа за господарските му права:
         Моят път ме поведе покрай реката и сега забелязах онова, което преди не ми беше направило впечатление, тъй като вниманието ми беше заангажирано от малкия ни придружител: миризмата на петрол, изпълнила цялата долина, се засилваше в близост до самото поселище все повече и повече.
         Сградата, към която крачех, се простираше пред мен черна като катран. Но когато пътят направи лек завой и можех да виждам предната страна на господарската къща, откъм пристройката проблесна ярка светлина и аз забелязах, че там на осветлението от няколко канделабра се беше събрала малка компания. Щом достигнах оградата, заобикаляща предния двор, долових леко пръхтене, причината за което ми се изясни веднага.
         Знаех, че никой друг човек не бе в състояние да отведе Хататитла в някакъв обор. Видели са се принудени да го оставят на открито и го бяха вързали тъкмо до пристройката, тъй като там жребецът беше в най-голяма сигурност. След тези наблюдения се промъкнах предпазливо до ниския зид, в който бяха циментирани носещите подпори на лекия навес. Сега се намирах съвсем близо до коня си, а за мое задоволство забелязах и Хари, който лежеше в хамак. Разговаряше със седналия до него Фостър. Като не изпусках из очи компанията, аз закрепих пушките си на седлото и наместих торбата с провизии зад седлото на Хататитла. Храброто животно дори не беше разрешило да му свалят нещо от амуницията. Ако бях изсвирил, когато Фостър го подкара, то щеше да се върне при мен.
         — Това начинание е безполезно и осъдително, dear uncle*, може би не си обмислил добре цялата работа — чух да казва момчето.
         [* Dear uncle (англ.) — скъпи чичо. — Б.пр.]
         — Да не би да искаш да ме учиш как се правят гешефти? — отвърна Фостър. — Цените на петрола са се понижили, само защото кладенците дават твърде големи количества. Следователно ако всички ние оставим петрола да изтича в продължение на един месец, той непременно пак ще поскъпне и тогава ще потръгне търговията, и то как? И ще направим този трик! Така решихме и всеки ще спази обещанието си. Сега ще оставя от долния кладенец да изтича всичко, което не може да бъде складирано в бурета. Докато се покачат цените и с горната сонда ще се натъкнем на нефт и понеже тогава ще имам големи запаси, а на всичко отгоре и достатъчно празни бурета, за няколко дни ще изпратя голямо количество петрол на запад, което ще ми донесе стотици хиляди.
         — Тези действия не са почтени, а и ми се струва, че сте забравили старите находища по другите места. Вашето поведение ще подтикне конкуренцията към пълно напрягане на силите. Така вие самите ще предоставите на все още дремещите ви противници оръжие в ръцете. Впрочем натрупаните запаси тук в Щатите са толкова големи, че ще стигнат за дълго време.
         — Не ти е известна огромната нужда от петрол и затова нямаш правилна преценка. Много си млад!
         — Верността на становището ти трябва все още да бъде доказана!
         — Доказателството ми е в ръцете. Не ми ли призна преди малко, че си се излъгал в непознатия ловец или какъв беше там онзи човек? Никога нямаше дори да ми се присъни, че може да ти е приятно в такова общество!
         Видях, че Хари се изчерви, но бързо отвърна:
         — Израснал съм между такива хора, нали сам знаеш, че досега съм прекарал живота си в „мрачните полета“ и би трябвало да не обичам баща си, ако можех да презирам тези хора само заради външния им вид. Между тях има мъже, с които много знатни и горди богаташи не могат да се мерят по способности и воля. А впрочем при споменатия случай не може да става въпрос за някакво заблуждаване, защото казах само, че отначало ми се стори по-друг, а често правя много голяма разлика между предположение от пръв поглед и твърдо убеждение.
         Фостър се накани да му възрази нещо, но не успя, защото точно в този миг се разнесе такъв гръм, сякаш земята под краката ни се беше разцепила на две. Всичко се разтресе и като погледнах изплашен настрани, видях как от горната част на котловината, където работеше сондата, към небето се издигна ослепителен огнен фонтан на височина около петнадесет метра. Припламвайки, той се разстла в горния си слой нашироко, после се спусна обратно към земята и започна с луда бързина да залива по-ниските части на котловината. Изведнъж въздухът се изпълни сякаш с течен огън.
         Познавах това страхотно явление, понеже го бях виждал в долината на Канава* в целия му ужас и с един-единствен скок се озовах сред събралите се хора, занемели от смъртна уплаха.
         [* Канава — приток на Охайо в Западна Вирджиния. Б.изд.]
         — Сондата се е натъкнала на нефт, а сте пропуснали да забраните паленето на какъвто и да било огън наблизо. Сега газовете са се запалили и се разпростират бързо! — извиках аз.
         Потоците от високо изригващия нефт, които се разливаха с невероятна бързина из горната част от котловината, бяха достигнали вече реката и сега трябваше да се положат всички възможни усилия за спасяването поне на живота на хората.
         — Спасявайте се, хора! Бягайте, бягайте за бога! Опитайте се да изкачите височините! — закрещях аз.
         Без да се грижа повече за никого, аз сграбчих Хенри и в следващия миг седях с него на седлото. Момчето, което разбра погрешно поведението ми и не оценяваше размерите на опасността, започна да се противи с все сила срещу прегръдката ми, но усилията му бяха напразни, защото го държах много здраво. Хататитла ни понесе в бесен галоп надолу по реката; инстинктът му за самосъхранение правеше излишна употребата на юздите и шпорите.
         Пътеката отвъд реката, по която се бяхме спуснали към Ню Венанго на идване от саваната, вероятно не можеше да бъде вече достигната. Все още бе възможно да се спасим само надолу по реката. Но през деня не бях забелязал там нищо подобно на път, напротив, бях видял, че скалите се приближават толкова близо от двете страни към реката, че тя, запенена, с мъка си пробиваше път между тях.
         — Кажи — извиках аз трескаво и тревожно, — има ли някакъв път, който води долу извън долината?
         — Не, не! — простена Хари, като правеше конвулсивни усилия да се освободи. — Пусни ме ти казвам! Нямам нужда от тебе и сам мога да се пазя достатъчно!
         Не обърнах внимание на желанието му и заоглеждах внимателно бързо приближаващите се един към друг склонове на котловината, които се издигаха стръмно от двете страни на реката. В този миг почувствувах натиск в областта на стомаха и в същото време момчето каза задъхано:
         — Какво искаш от мен? Пусни ме или ще ти забия в корема твоя собствен нож!
         Видях, че в ръката му блестеше острие. Беше изтеглил ловджийския ми нож. Тъй като нямах време за продължителна разправия, с бързо движение стиснах двете му китки една в друга с десницата си, а с лявата си ръка го прегърнах още по-здраво.
         Опасността нарастваше с всяка изминала секунда. Огнената река беше достигнала складовете и сега буретата започнаха да се пръскат с трясъка на оръдейни гърмежи, изливайки ярко пламналото си съдържание в морето от огнени езици, носещо се напред с все по-голяма опасност. Въздухът бе нажежен до задушаване. Имах чувството, че се намирам в съд с вряща вода, а при това горещината и сухотата нарастваха с такава скорост, та ми се струваше, че горя вътрешно. Още малко и щях да изгубя съзнание, но не биваше да се оставям да ме надвие това усещане. Ставаше въпрос не само за моя живот, но и за живота на момчето.
         — Come on*, Хататитла, напред, напред, Хата…
         [* Come on (англ.) — хайде, давай! — Б.пр.]
         Ужасната горещина направо пресуши думите ми в устата. Не можех да говоря. Но подобни подвиквания не бяха нужни, защото великолепното животно летеше напред с невероятна бързина. Доколкото можех да забележа в момента, от отсамната страна на реката нямаше изход. Пламъците достатъчно осветяваха скалистите стени, за да разбере човек, че стръмните откоси не можеха да бъдат изкачени. И така във водата и към другата страна!
         Леко стисване на коня с бедрата — скок на послушния жребец и водата ни заля целите. Почувствувах, как в жилите ми се вля нова сила, нов живот. Вярно, че конят под мен бе изчезнал, но това ми беше безразлично в момента; само да достигна отвъдния бряг! Хататитла беше изпреварил огнената стихия. Сега обаче тя идваше надолу по реката като лавина, пламъците издигаха огнените си езици към небето, непрекъснато изтичащият петрол от сондата ги подхранваше постоянно. След минута, може би дори след секунди стихията щеше да ме настигне. Изгубило съзнание, момчето се бе вкопчило в мен с вцепенените си ръце. Заплувах така, както никога не съм плувал през живота си, или не, не плувах, а се понесох с безумни тласъци като изстрелян от пружина над осветляваната до дъното от трептящите отблясъци на пожара вода. Почувствувах страх — толкова ужасен, сковаващ страх!… В този миг до мен се чу пръхтене. — Хататитла, верен храбър Хататитла… ти ли си? Ето го брега… отново на седлото… не мога да се покача… струва ми се, че се е изсушил мозъкът на костите ми… господи, помогни ми, не мога да остана да лежа тука… още веднъж, успявам… Хататитла… бягай… бягай… накъдето искаш, излез само от този пъклен огън!
         Продължихме нататък, това все още можех да схвана. Но накъде — не се питах повече. Чувствувах очите си като разтопен метал в очните кухини, а светлината, възприета от тях, сякаш щеше да ми изгори мозъка. Езикът ми неволно търсеше път навън между сухите устни. Имах чувството, че цялото ми тяло се състои от тлееща прахан, чиято пепел едва се държеше в определена форма и всеки миг можеше да се разпадне. Конят пръхтеше и стенеше под мен болезнено с почти човешки вопли. Той тичаше, скачаше, катереше се, прелиташе над скали, каменни издатини, пукнатини, ръбове и остриета с движенията на тигър, на змия. С десницата си бях обвил врата му, а с лявата си ръка държах все още здраво момчето. Още един скок, дълъг, страхотен скок — и най-сетне, най-сетне скалистият откос е преодолян — още няколкостотин метра по-надалеч от огъня, навътре в прерията и Хататитла се спря. Аз обаче се свлякох от седлото на земята.
         Възбудата, пренапрежението на всичките ми сетива бяха толкова големи, че преодолях изпадането в несвяст, което се канеше да ме обземе. Изправих се бавно на крака, обгърнах с ръце врата на моя скъп, несравним вран жребец, който трепереше целият, и разтърсван от конвулсивен плач, започнах да го целувам с толкова много обич, както само влюбеният може да целува избраницата на сърцето си.
         — Хататитла, скъпи Хататитла, благодаря ти! Спаси ми живота, спаси и двама ни! Никога няма да забравя този час!
         Небето светеше кървавочервено, а огненият дъх на развилнелите се природни сили се стелеше над това опустошително огнище на гъсти черни кълба, пронизвани тук-там от пурпурни лъчи. Но аз нямах време да наблюдавам по-дълго тази картина, защото в краката ми лежеше Хари, бледен, студен и вкочанен, все още стиснал конвулсивно ножа, и аз помислих, че е умрял, удавил се е във водите на реката, докато съм искал да го изтръгна от пламъците.
         Дрехите му бяха съвсем мокри и плътно прилепнали към безжизненото му тяло. По бледото му лице играеха мрачните отблясъци от разискрените огнени езици, изскачащи над ръба на котловината. Взех го в ръцете си, отметнах косата от челото му, разтрих слепоочията му, сложих уста върху неговите устни, за да възвърна дъха в замрелите му гърди, накратко, направих всичко възможно да го върна към живот.
         И ето — най-после — по тялото му премина тръпка, отначало съвсем лека, а после все по-забележимо. Усетил ударите на сърцето му и полъха на възстановяващото се дишане. Той се съвзе, отвори широко очи и ги втренчи в лицето ми с неописуем израз. После погледът му се оживи и той скочи на крака, надавайки силен вик.
         — Къде съм… кой си ти… какво се е случило?
         — Спасен си от огъня ей там долу!
         При звука на моя глас и гледката на все още бушуващия пожар съзнанието му се възвърна изцяло.
         — Огън…? Там долу…? Боже мой, вярно, долината гори, а Фостърови…
         Сякаш с това име той си спомни и опасността, в която бе оставил роднините си и вдигна заплашително ръка.
         — Сър, ти си страхливец, подъл страхливец, койот, нали вече ти казах! Можеше всички да спасиш, но ти избяга, както бяга койотът от лаенето на кучетата. Аз… те презирам! Аз… трябва да вървя, да отида при тях!
         Бързо го хванах за ръката.
         — Стой! Нищо не може да се направи повече. Само ще отидеш към собствената си гибел!
         — Пусни ме! Нямам работа със страхливец като тебе!
         Той изтръгна ръката си и се втурна напред. Почувствувах между пръстите си някакъв малък предмет. Беше пръстен, който се бе измъкнал при енергичното дръпване на ръката му. Тръгнах подир него, за да му го върна, но той беше вече изчезнал в сенките на стръмно спускащите се скали.
         Какво трябваше да направя? Не можех да се сърдя на момчето. Беше много млад, а нещастието му бе отнело способността да разсъждава спокойно, което е необходимо за една трезва преценка. И така, сложих пръстена на ръката си и се отпуснах на земята, за да си отпочина от страхотното напрежение, да прекарам нощта на същото място и да изчакам настъпването на утрото.
         Все още всичките ми нерви трепереха, а долината, където пожарът продължаваше да бушува, ми приличаше на ад, от който бях избягал. Старите ми дрехи висяха на парцали от тялото. Облякох новите, останали за щастие незасегнати в торбата.
         Хататитла лежеше съвсем близо до мен. Наоколо имаше трева, но той не пасеше. Смелото животно беше по-съсипано и от мен. А какво бе станало с хората в долината? Този въпрос не ме остави да заспя цяла нощ, въпреки че се нуждаех много от почивка. През всичкото време стоях буден и неколкократно се доближавах до ръба на така наречения „блъф“, за да погледна надолу. Огънят не гореше вече на такова голямо пространство, но все пак няма да забравя никога гледката, която съзрях. Петролът извираше от дупката на сондата на дебела струя, висока може би десетина метра. Тази петролна струя гореше, като се разпръскваше горе на отделни снопове и хиляди огнени искри, после падаше на земята и потичаше към реката като лумнала огнена лента с височина на пламъците около два човешки боя. Изпълваше цялата ширина на реката, а над нея лениво се издигаха нагоре гъсти черни облаци дим.
         Това продължи до сутринта и сигурно щеше да продължи да гори, докато петролът извира от сондажната дупка, ако не успееха да угасят пожара. Дневната светлина омекоти ослепителното зарево на пламъците. Когато погледнах сега отново надолу, забелязах, че с изключение на една малка къщица на най-високото място на отвъдната страна на долината, където огънят не беше могъл да достигне, всичко останало беше изчезнало. Голямата жилищна сграда, фабричните съоръжения и всички останали къщи заедно с петролните запаси бяха станали плячка на пламъците. Котловината беше почерняла до най-високия си ръб и имаше вид на огромен, потънал в сажди тиган, чието съдържание е било овъглено от невнимателен готвач.
         Пред споменатата, единствено оцеляла къщица, забелязах няколко души, край които съзрях и Хари. И така, храброто момче се беше осмелило през нощта да слезе долу и да прекоси долината по-горе от запаления извиращ петрол! Сега, през деня, това беше лесно. Аз самият току-що бях достигнал пътеката, която вчера при нашето пристигане ни беше отвела долу; по нея тръгнах и сега. Видях същевременно, че Хари ме посочи на останалите и заговори за мен. Един мъж влезе в къщицата и след няколко мига се появи отново с пушка в ръка. Той тръгна срещу мен и спря на отсрещния бряг на реката. Там ме изчака да достигна отсамния бряг и след това се провикна:
         — Halloo*, човече, какво правиш все още в поселището ни? Изчезвай, ако не искаш да получиш някой куршум между ребрата!
         [* Halloo (англ.) — Ей, хей! — Б.пр.]
         — Останах тук, за да ви помогна, доколкото е възможно — отвърнах му от насрещния бряг.
         — Знам вече! — изсмя ми се той подигравателно. — Известна ни е подобна помощ!
         — А трябва и да говоря с мастър Хари!
         — Ще ти бъде трудно.
         — Трябва да му дам нещо.
         — Я не ме будалкай! Любопитен съм да знам какво ли пък може да има за даване такъв негодник! Не стига, че е подъл и безчестен, та чак да ти се приплаче, ами после за отмъщение подпалва и петрола!
         В този момент не бях способен да пророня нито дума. Аз подпалвач? Но човекът изглежда счете мълчанието ми като последствие от гузната ми съвест, защото продължи:
         — Виждате ли как се изплаши! Да, много добре знаем как стоят нещата! Ако не се махнеш незабавно, ще получиш куршум!
         Той насочи пушката си към мене. Тогава му викнах ядосано:
         — Какво те прихваща! И дума не може да става за умишлен пожар. Това ужасно нещастие е резултат от собствената ви немарливост.
         — Знам, знам. Омитай се! Или искаш да стрелям?
         — Щях ли да спася момчето с риск за собствения си живот, ако бях извършил това престъпление?
         — Само го усукваш! Ако си искал, можел си да спасиш всички! Но сега всички изгоряха най-мизерно! На ти наградата!
         Той стреля по мене. Възмущението ми ме закова на мястото, където стоях. Не направих никакво движение да избегна куршума и добре че постъпих така, защото той се беше целил лошо. Не можа да ме улучи. Пръстите ми потръпнаха в желанието да му отговоря с някой точно изпратен куршум. Но не го сторих, а му обърнах гръб и се заизкачвах бавно обратно по склона, без да се огледам нито веднъж. Горе се качих на коня си и го подкарах. Когато те обвиняват в престъпление, вместо да ти благодарят, че си спасил някому живота, трябва просто да плюеш и да си тръгнеш.

         13.
         На път към Олд Файерхенд

         На следващия ден достигнах една низина в прерията Гревъл, където щяхме да се срещнем с Винету. Обаче бях принуден да го чакам цяла седмица. През това време не ми се наложи да търпя лишения, защото имаше дивеч в изобилие. А в местността никак не ми беше самотно и скучно, тъй като из нея шареха отделни групи сиукси и се налагаше непрекъснато да бъда в движение, за да не бъда открит от тях. Когато пристигна Винету и му съобщих за присъствието на сиуксите, той се съгласи с предложението ми веднага да продължим пътя си.
         Както вече казах, аз се радвах много, че най-сетне ще се запозная с прочутия Олд Файерхенд. Пътят до него не беше безопасен. Това ни стана ясно още на следващия ден, когато се натъкнахме на следа от един индианец, който едва ли можеше да бъде нещо друго, освен разузнавач.
         Огледахме внимателно земята. Конят на червенокожия е бил завързан за колче и беше изпасъл полусухите стръкчета на прерийната трева. Ездачът бе лежал на земята и си беше играл с колчана за стрели. При това една от стрелите му се беше счупила и той съвсем в разрез с обичайната индианска предпазливост бе оставил двете парчета на земята. Винету ги взе, за да ги разгледа. Стрелата не беше ловна, а бойна.
         — Намира се по пътеката на войната — каза той. — Но е още млад и неопитен, иначе щеше да скрие издайническите парчета, а пък и следите от стъпките му не изглеждат да са от възрастен мъж.
         Един поглед към продължаващите по-нататък следи бе достатъчен, за да ни докаже, че червенокожият бе напуснал това място неотдавна; ръбчетата на отпечатъците бяха още съвсем ясни, а смачканите стръкчета трева не бяха успели да се изправят съвсем.
         Продължихме по дирята, а сенките ставаха все по-дълги и по-дълги. Започна да се стъмва и ние се видяхме принудени да слезем от конете, ако не искахме да изгубим следата.
         Присъствието в тази местност на индианец, тръгнал по пътеката на войната, ми се струваше опасно. Според изчисленията ми се намирахме приблизително на един ден път югоизточно от форт Ниобрара, построен преди няколко години на едноименната река. Бях ходил вече там, и то бях останал една цяла зима, поради което познавах сносно местността.
         Ами ако червенокожите крояха нещо срещу този преден пост? Подобна мисъл никак не беше изключена, още повече че такива нападения не се числяха към редките събития. Не бива човек да си създава кой знае каква представа за един форт. Няколко блокхауса и складови помещения, разположени на хълм, издигащ се над околната равнина, и заобиколени наоколо от палисада — това е обикновено всичко. Едно такова „укрепление“ в никакъв случай не правеше някакво поразително впечатление дори на индианците, които общо взето са в по-неблагоприятно положение в сравнение с превъзходно въоръжените гарнизони. За да не се дразнят червенокожите, обикновено в подобен форт не се оставяха многочислени защитници, а освен това командващият получаваше по правило строгото нареждане да спечели доверието на индианското население чрез въздържаното си поведение.
         В мирно време фортовете в индианските земи имаха най-често твърде невойнствен вид. Живеещите наблизо червенокожи с удоволствие издигаха палатките си пред вратите им, за да се занимават с разменна търговия или… да просят. Понякога идваха и индианци от други племена, които живееха по-надалеч, за да търгуват с плодовете на лова си срещу тютюн и други желани предмети.
         Всъщност пътят ни към Олд Файерхенд трябваше да ни отведе доста по-далеч на изток от форта, отвъд Ниобрара Ривър. Но първо, за самите нас щеше да бъде от полза да знаем кой се намира зад гърба ни — нещо, което винаги е много важно в Дивия Запад — и второ, човечността изискваше да предупредим гарнизона на форта, в случай че го заплашва опасност от страна на червенокожите.
         Ето защо продължихме да следваме дирята, водейки конете за юздите, докато настъпващата тъмнина ни принуди да спрем. Но сега следата беше толкова прясна, че разузнавачът — както споменах, ние го считахме за такъв — не можеше да бъде далеч от нас. А понеже, доколкото познавах червенокожите, никой от тях не се отдалечава пеша на голямо разстояние от лагера си, главният отряд трябваше да се намира съвсем наблизо. По тази причина исках да претърся околността. Помолих Винету да остане при конете и се запромъквах предпазливо напред в досегашната ни посока.
         Въпреки убеждението си, че червенокожите не подозираха нищо за нашето близко присъствие, аз се прикривах, доколкото беше възможно. Не бях изминал голямо разстояние, когато долових миризмата от запален огън. Червенокожите положително мислеха, че не ги застрашава никаква опасност, което междувременно ми даде повод да намаля и моята предпазливост. Продължих да притичвам от храст на храст и най-сетне се приближих до индианците дотолкова, че легнал зад един храст можех да ги преброя и да ги наблюдавам.
         Наброяваха около стотина души, всички бяха изписали лицата си с бойните цветове и бяха въоръжени с колчани стрели и лъкове, но някои имаха и огнестрелни оръжия. Броят на завързаните коне бе значително по-голям от техния и това подсили подозрението ми, че индианците се канеха да плячкосват.
         Тези наблюдения бяха възможни, само защото червенокожите поддържаха три огъня, около които се бяха насъбрали на групи. Светлината бе достатъчна за различаването на бойните им цветове: бяха от племето понка, които спадат към най-войнствените сродници на сиуксите.
         Настрани от трите огъня, но все пак озарени от отблясъците им, седяха сами двама червенокожи. Тяхното отделяне от останалите ме караше да мисля, че са вождове, и ако изобщо тук имаше нещо за подслушване, то можеше да се чуе при двамата червенокожи. Ето защо описах дъга, която ме отведе зад няколко ниски черешови дървета и храсти. Успях да се вмъкна между тях така, че шумата ме скриваше напълно. Сега лежах зад двамата предводители на такова разстояние, че можех да ги докосна с протегната ръка.
         Бях пристигнал съвсем навреме, защото тъкмо в този момент единият от тях, чиято коса бе украсена с две орлови пера, а лицето му бе намазано с дебел слой боя, каза:
         — Моят брат не е направил добре, като е вдигнал своя вигвам и е потеглил с воините си.
         — Какво иска да каже вождът на понките? — попита другият.
         — Войниците на бледоликите сигурно са станали подозрителни след изчезването на моя брат и сега ще бъдат нащрек. По-умно щеше да бъде, ако той беше останал.
         — Но нека Парано размисли, че тогава нападението му над дървеното укрепление на белите щеше да ни постави между два огъня.
         — Моят брат можеше да бъде спокоен. Воините на понките щяха да връхлетят толкова бързо бледоликите, че от изненада те нямаше да имат време да посегнат към оръжията си. Но сега са предупредени.
         — Нека прочутият вожд остави тези съмнения. Бледоликите са като малки деца, които още не са се научили да мислят. Когато слънцето окъпе своя лик за втори път във водите на Ниобрара, скалповете на белите ще висят на поясите на червенокожите воини. Хау!
         Бях чул достатъчно. Подслушаният разговор ми доказа, че все пак предположението ми се беше оказало вярно — червенокожите искаха да нападнат форт Ниобрара. Сега имахме за задача да предупредим гарнизона и да осуетим намеренията на понките.
         След като бях научил най-важното, по-нататъшното подслушване беше безсмислено и само щеше да ме изложи на ненужна опасност. Ето защо бавно и безшумно се заизмъквах от храсталаците, които ми бяха служили като прикритие, и притиснат към земята, започнах да се отдалечавам от индианците.
         Нощта беше напълно беззвездна, а на всичко отгоре имаше и новолуние. Затова цареше много голяма тъмнина, спуснала се пред мен като черна непрогледна стена. Оттеглянето ми бе много трудно, понеже трябваше да стане напълно безшумно и аз се придвижвах твърде бавно. В подобни случаи сетивата на уестмана показват невероятна изостреност, която той може да придобие само след дългогодишно упражняване; за нея непосветеният човек си няма никаква представа.
         Според моята преценка най-сетне се бях отдалечил дотолкова от червенокожите, че те не можеха да ме чуят. От лявата ми страна имаше някакъв храст, което разбрах всъщност по-скоро по чувството, отколкото с помощта на зрението си. Мислех да се изправя на крака, щом този храст останеше зад гърба ми и после бързо да се върна при Винету, който сигурно се беше разтревожил вече за мене. Но това не ми било писано да стане толкова лесно.
         Тъкмо бях завил зад храста и се канех да се изправя, когато непосредствено пред себе си забелязах две светещи точки. Веднага схванах каква беше работата. Докато се отдалечавах от лагера на индианците с тихо пълзене, някой друг се промъкваше към него от другата страна също така нечуто. Не бях доловил абсолютно никакъв шум, а и другият не ме беше чул. Но отлично знаех следното: той положително беше забелязал очите ми, също както и аз бях видял неговите много добре — вследствие напрягането на зрението те издават фосфоресциращ блясък.
         Едва бе минала тази мисъл през ума ми и върху мен се нахвърли огромна черна сянка. Небеса, ама че здравеняк беше той! Въпреки тъмнината скокът му беше пресметнат толкова точно, че се озовах на гърба си преди да мога да предприема каквото и да било. Дясното му коляно тежко притисна гърдите ми, докато лявата му ръка стисна гърлото ми така, че щях да изгубя съзнание. А в същото време десният му юмрук бе стегнал двете ми ръце като в менгеме.
         Но аз нямах намерение да се оставя да бъда „очистен“ без никаква съпротива. Присвих крака близо до тялото си и с мощен тласък го изхвърлих нагоре, така че противникът ми бе принуден да пусне гърлото ми и аз се озовах легнал настрани. И сега започна такава борба, за която си спомням и до ден-днешен с тръпки на ужас.
         През време на моя скитнически живот се бях срещал вече с много противници и не един от тях ми беше създавал големи затруднения. Най-тежкият и опасен двубой беше може би онзи с Винету, който съм описал в първия том на този мой приключенски разказ. Но и той не можеше да се сравни с тази безмилостна, безмълвна схватка всред най-дълбока тъмнина.
         Да, това беше наистина безмълвна схватка.
         По понятни причини нямах намерение да обръщам вниманието на червенокожите върху себе си, затова и се стремях с всички сили да не причинявам шум. И моят противник изглежда се ръководеше от същата мисъл, защото не издаваше никакъв звук. Чувах само учестеното му дишане.
         Когато се изхвърлих нагоре, той се видя принуден да пусне гърлото ми. Моментално използвах това преимущество. Разтваряйки лактите си с внезапно движение настрани, успях да освободя дясната си ръка. С бързината на мисълта ръката ми се стрелна към пояса за ловджийския нож. Но противникът ми несъмнено бе почувствувал движението ми, защото лявата му ръка веднага стисна мускулите на десницата ми над лакътя с такава сила, че щях да изкрещя, и изпуснах ножа.
         Движението ми изглежда бе напомнило на моя неприятел, че и той притежава нож, тъй като веднага ми пусна ръката и от своя страна бързо посегна към пояса си. Не можах, разбира се, да видя това, а просто го предположих. Но онова, което бе направил той, можех да свърша и аз. Светкавично сграбчих десницата му над лакътя и я притиснах така, че ми се стори да чувам пращенето на костта. И това не реши изхода на схватката в моя полза. Вярно, че противникът ми се видя принуден да изпусне ножа си също като мене, но в следващия миг отново ме сграбчи за гърлото и го стисна толкова силно, че дъхът ми секна. Междувременно не му останах длъжен, а така го избоксирах в стомаха, че болката го принуди отново да освободи гърлото ми.
         Колко време продължи схватката, не можех да кажа и по-късно. В действителност тя едва ли е отнела повече от една минута, но на мен ми се стори цяла вечност. Едно беше сигурно: този път си имах работа с човек, който не само че ми беше равностоен, но може би дори ме превъзхождаше.
         Признавам си, че това убеждение ме изпълни с особена ярост, а също така и със срам. У мен се беше пробудила гордостта на уестмана. Тя удвои енергичността на усилията ми. Същевременно усетих, че силите ми бяха почти на изчерпване. Трябваше веднага да предприема нещо, ако не исках схватката да приключи с поражението ми.
         Събрах последните си сили и за един миг ми се удаде да освободя и двете си ръце. Сграбчих противника си с лявата ръка за гърлото, а с дясната му нанесох удар в слепоочието — разбира се, можех да различа дали ударът ми попадна където трябва. Пръстите на моя неприятел се отпуснаха и ме освободиха.
         Едва си бях поел дъх и веднага направих онова, което счетох за единствено правилно в моето положение — с няколко бързи скока се втурнах настрани и се хвърлих на земята, треперейки от напрежение с цялото си тяло. И това бе направено съвсем навреме! Защото изобщо не бях успял да зашеметя противника си. Откъм мястото, което бях напуснал току-що, дочух тъп шум, също като че ли някое тежко тяло се бе хвърлило на земята с всичка сила. После стана тихо, съвсем тихо, не долавях нищо друго, освен силните възбудени удари на собственото си сърце.
         Лесно можеше да се отгатне какво се беше случило. Юмручният ми удар бе направил противника ми небоеспособен за секунда. После той се беше съвзел и се бе хвърлил с нова сила върху мене — или поне върху мястото, където бях преди малко. Но щом почувствувал, че там няма никой, той постъпил точно като мене — останал да лежи неподвижно на земята. Във всеки случай си е казал, че съм му избягал и че е безсмислено да търси неприятеля си при царящата тъмнина.
         Що се отнасяше до мене, и през ум не ми минаваше да се залавям отново с непознатия, дори и да имах някакви изгледи за успех. Бях направил едно откритие, което ме смая в момента. Сега спокойно размислих над него. Човекът, с когото се бях счепкал, не беше индианец, както си бях помислил отначало, а бял. Когато го бях сграбчил за гърлото, ръката ми бе усетила допира, на твърде голяма брада, а тъй като индианците не носят бради, изводът се налагаше от само себе си. И освен това заключих, че ставаше въпрос за някой човек, който също така бе имал намерението да се промъкне до червенокожите, но моето появяване му беше попречило.
         Какво ли щеше да предприеме сега другият? Дали все още ме дебнеше на мястото, където се бяхме разделили? Вероятно не! Цялата случка показваше, че си имах работа с изключително разсъдлив човек, и ако преценявах правилно противника си, той едва ли беше много нещастен, че работата бе приключила по този начин. Аз също бях радостен, че съм се отървал от него.
         Но все пак се налагаше да се върна на мястото на схватката. Не биваше да оставям там ножа си, който бях изтървал, най-малкото заради червенокожите. Срещу намерението ми имаше само един довод: ами ако другият разчиташе, че ще потърся ножа си и ме очакваше? Но въпреки това — трябваше да рискувам.
         С изключителна предпазливост се приближих към полесражението. Беше ми необходим цял половин час, за да се убедя, че другият не беше вече тук, и още половин час, докато претърся сантиметър по сантиметър цялото място. Ловджийският ми нож беше изчезнал — вероятно противникът ми го беше намерил, докато е търсел своя и го беше взел.
         През време на този час не бях никак спокоен, заради намиращите се наблизо червенокожи. Отдъхнах си с облекчение, когато най-сетне можех да се оттегля. Върнах се при Винету, колкото бе възможно по-бързо. Бяха изминали почти три часа от моето тръгване и беше съвсем ясно, че Винету очакваше да научи резултата от разузнаването ми с голямо напрежение, макар и да не го издаде с нито една дума. Но въпреки това най-напред безмълвно хванах юздата на моя Хататитла и се насочих навътре в прерията. Понеже поведението ми трябваше да си има своите важни причини, Винету ме последва незабавно.
         Щом счетох, че звукът от конските копита не можеше вече да достигне до индианския лагер, аз се метнах на седлото и подкарах коня си в тръс. Винету ме последва мълчаливо. Едва когато бяхме изминали около две мили, дръпнах юздата на жребеца си и слязох. Винету направи същото. Спънахме предните крака на животните, така че да могат да пасат свободно, но без да се отдалечават твърде много, а после седнахме на земята, без да палим огън.
         Сега най-после бе дошло времето за пояснения и аз споделих преживяванията си с Винету. Той не ме прекъсна нито веднъж. Само докато му описвах безрезултатната си схватка с тайнствения непознат, каза учудено:
         — Уф! Нямаше да го повярвам, ако не ми го беше казал моят брат Шарли най-сериозно! Винету не познава досега нито един бледолик, който би могъл да се мери с Олд Шетърхенд. Нека моят брат продължи!
         След като свърших разказа си, настъпи дълго мълчание. Беше толкова тъмно, че не можех да виждам фигурата на моя приятел, въпреки че седеше съвсем близо до мен. А пък още по-малко можех да наблюдавам впечатлението, което му направи моята история.
         Отдавна бях привикнал на мълчаливия характер на Винету, И тъй като все още не идваше никакъв отговор от негова страна, аз се приготвих да спя. Тогава край мен се разнесоха думите:
         — Тревата на прерията вехне в слънчевата жар и копнее за прохлада и свежест.
         Винету замълча, а и аз не продумвах нищо, любопитен да чуя, какво щеше да последва. След известно време той продължи:
         — Но ето че идва нощта с нейната роса и уталожва копнежа на жадуващата природа.
         След повторна пауза той продължи думите си, наподобяващи монолог:
         — Както изсъхналата трева на прерията жадува за росата, така жадува и Винету да си отмъсти на Парано, белия вожд. Сега най-после възмездието е близо.
         Аз подскочих изненадано.
         — Бял вожд ли?
         — Да. Нима моят брат не е чувал досега нищо за Парано, жестокия вожд на атъбаските? Никой не знае откъде се е появил, но той е много силен воин и беше приет в Съвета на племето на червенокожите мъже. След като всички посивели глави отидоха при Маниту, Великия Дух, той получи калюмета на вожд и оттогава събра много скалпове. Но после бе заслепен от Злия дух, започна да се отнася към воините си като към презрени негри и затова бе принуден да избяга. Оттогава той живее при понките и ги е водил към много велики подвизи. Сега се кани с тях да нападне и ограби дървените укрепления на бледоликите, както е успял да научи преди малко моят брат Шарли.
         — Откъде познава моят червен брат този човек?
         — Томахокът на Винету се е срещал с неговия, но бледоликият е много коварен. Той не се бие честно. Но сега се изпречва пред Винету за последен път. Маниту го дава в ръцете на апача и никаква земна сила не е в състояние да спаси Парано! Хау!
         До себе си чух шум, който се причинява, когато някой се изтегне на земята. Значи Винету не желаеше да разговаря повече на тази тема. В края на краищата не беше и нужно, защото бе съвсем ясно какво трябваше да правим на следващия ден и без да си губим времето в празни приказки.
         Затова се завих в одеялото си, за да спя. И все пак някои неща, ако не и всичко, ми бяха неясни. Как се беше срещнал моят червенокож приятел с Парано? И с какво белият си беше навлякъл лютата омраза на Винету, който иначе беше настроен толкова помирително? Тези въпроси оставаха открити. Но тъй като приятелят ми не желаеше да ги споделя, аз не си блъсках повече главата. Винету не искаше да говори и това ми беше достатъчно. Щом му дойдеше времето, той сигурно щеше да наруши мълчанието си.
         Когато се събудихме призори, изядохме по едно парче сушено бизонско месо и после се качихме на конете. Не се бяхме уговаряли какво ще правим, но бях убеден, че мислехме еднакво. Необходимо беше да предупредим гарнизона на форта. При това не биваше да тръгваме в тази посока, която по всяка вероятност щяха да изберат и понките. Иначе много лесно можеха да се натъкнат на следите ни и да заподозрат нещо. Пресметнато от мястото, където бяхме сега, фортът се намираше най-малко на един ден път в северозападна посока. Следователно заради индианците трябваше да потеглим най-напред на север. Едва след като към обед достигнахме поречието на Ниобрара, щяхме да завием на запад.
         В продължение на часове яздихме през прерия, която бе покрита с трева, като само тук-там по нея растяха и храсталаци, и слънцето беше слязло вече твърде ниско над хоризонта, когато най-после пред нас се появи фортът.
         Форт Ниобрара е разположен много благоприятно. Издигнат е на открит хълм, който се спуска на север стръмно към реката. От другите страни е заобиколен от равен открит терен, така че за индианците поне през деня щеше да бъде невъзможно да изненадат гарнизона, при условие, че постовете си гледаха добре работата. Но и през нощта нямаше да бъде лесно да се нападне форта. Вярно че имаше новолуние, което значително улесняваше приближаването на неприятеля. Но ако гарнизонът беше нащрек, нападателите сигурно щяха да понесат големи загуби, преди да успеят да се прехвърлят през палисадата.
         Бях успял да чуя действително, че понките разчитаха много да изненадат гарнизона, който не подозираше нищо за заплашващата го опасност. Но ако досега това беше така, то в момента ние се канехме да им объркаме сметките и без да се колебаем нито миг, се заловихме за работа. Избрахме си за лагер едно оградено от храсти място, откъдето имахме свободна гледка към обширните ливади, опасали предната страна на форта на около миля разстояние. Винету слезе на земята и върза своя Илчи, а аз продължих да яздя към форта сам.
         Извън оградата не се забелязваше жив човек, но докато се изкачвах на коня си по лекия наклон на хълма, забелязах, че фортът не беше без охрана, защото при отворената му порта се беше облегнал един постови с карабина в ръка.
         — Good evening! — поздравих аз, като дръпнах юздата на врания жребец пред него. — Кой е понастоящем командир на форта?
         Войникът ме огледа изпитателно и след като изглежда се убеди в миролюбивите ми намерения, отговори с готовност на краткия ми въпрос:
         — Полковник Мерил.
         — Не го познавам. А тук ли е?
         — Yes. Искате да говорите с него?
         — Ако нямате нищо против. Къде мога да го намеря?
         — В офицерската постройка. Оттук тя е…
         — Знам, знам! Не съм за пръв път тук и ще се оправя.
         — Good bye!
         Насочих коня си нататък, надолу по къса, но широка „улица“, докато стигнах нисък блокхаус, който по нищо не се отличаваше от останалите постройки. Тук скочих от коня и влязох в тесен коридор, където и от двете страни имаше по няколко врати. Почуках на първата в дясно и влязох след тихо подвикване отвътре.
         До грубо скована маса, която заедно с два също така примитивно изработени стола представляваше цялата мебелировка на помещението, седяха двама мъже, единият от които стана при влизането ми. Военните му отличителни знаци ми подсказаха, че се намирах пред командира на форта. Впрочем аз го погледнах едва-едва, защото цялото ми внимание бе привлечено от другия мъж.
         Въпреки че беше седнал, си личаха наистина исполинските размери на тялото му. Носеше стигащи до колената легинси* с ресни и богато извезани от двете страни, краищата на които бяха напъхани във високи ботуши с широки изтеглени догоре кончови, освен това имаше жилетка от мека, бяла, щавена сърнешка кожа, къса ловна дреха от кожата на елен, а над нея — дебела връхна дреха от необработена бизонска кожа. Около мощните му хълбоци бе пристегнат широк кожен пояс, където бяха пъхнати нож и револвери, а около врата му висеше дълга огърлица, изработена от зъбите на сивата мечка; на нея бе окачена и лулата на мира, чиято глава бе направена изкусно от свещена глина. Всички шевове на горната му дреха бяха украсени с нокти от гризли, което заедно с огърлицата показваше колко много от тези страшни животни бяха станали жертва на куршумите на този великан. На един пирон на стената бе закачена неговата широкопола боброва шапка, от задната част на която се полюляваше боброва опашка.
         [* Легинси (англ.) — кожени панталони, носени от каубои, трапери и индианци. — Б.пр.]
         Този уестман беше прехвърлил вече златната среда на човешкия живот, ала очите му имаха бистър поглед. В тях светеше своеобразен, неописуем блясък, с който се отличават онези хора, живеещи в свободните открити простори, където нищо не стеснява кръгозора — с други думи моряците и обитателите на пустините и прериите. Носеше дълга, стигаща до гърдите му брада, започнала вече да посивява, а косата му, която имаше същия цвят, се спущаше като буйна грива по плещите му.
         Никога не бях виждал този човек, но го познах от пръв поглед, защото бях чувал за него стотици пъти. Така, точно така са ми го описвали траперите, когато ми бяха разказвали за подвизите му край трептящите пламъци на лагерните огньове. Точно така живееше той във въображението на червенокожите мъже, независимо дали вигвамите им се намираха далеч на север по бреговете на Саскачеван или пък нейде на юг по краищата на пустинята Ляно Естакадо. С една дума това беше самият Олд Файерхенд.
         Бях учуден, че го срещам тук, защото Винету и аз щяхме да го търсим много по-далеч на север край Манкицита. Но сега не можех да размислям над това. Нещо друго предизвика много по-силно учудването ми, може да се каже и смайването ми — от пояса му стърчаха дръжките на два ножа и едната от тях ми беше твърде добре позната, защото това беше… моят нож!
         За един миг всичко ми стана ясно. Значи Олд Файерхенд е бил непознатият, с когото се бях борил в тъмнината на последната нощ! Сега вече наистина нямаше защо да се учудвам, че не бях успял да се справя с него. Да победиш Олд Файерхенд в ръкопашна схватка! Като оглеждах фигурата му, едно такова начинание ми се струваше почти самонадеяно. Вярно е, че само грубата сила не върши работа. Но че този човек разполагаше и с необходимата ловкост, това бе доказано от него вчера най-убедително.
         Бях направил всички тези наблюдения само за няколко секунди, тъй като едва бях влязъл и полковникът ме попита:
         — Какво желаете от мен?
         — Вярно ли е, че вие сте полковник Мерил?
         — Yes. Полковникът е пред вас.
         — Well, тогава бих искал да ви предупредя. Знаете ли, че трябва да очаквате нападение от страна на индианците?
         Полковникът хвърли бърз поглед встрани към трапера.
         — Не думайте! Мога ли да попитам как сте се добрали до това сведение?
         — Защо не? Подслушах червенокожите.
         — Какви червенокожи?
         — От племето понка под предводителството на вожда им Парано.
         — Къде се срещнахте с тях?
         — На един ден път оттук в югоизточна посока.
         Отново полковникът хвърли поглед към другия.
         — Well, няма ли да ми разкажете всичко накратко, но свързано?
         — С удоволствие.
         Щом започнах, Олд Файерхенд стана от стола си и се приближи към нас. Разказах, каквото бях чул, но не споменах нито за Винету, нито за нощната ръкопашна схватка. След като свърших, — полковникът ми подаде ръката си:
         — Човече, задължен съм ви страшно много. Макар и да не съм такова безмозъчно същество, както си мислят червенокожите. Всъщност бях вече предупреден.
         — Мога да си представя — съгласих се с него. — Сигурно ви е направило впечатление, че индианците изведнъж са започнали да отбягват форта.
         — Правилно! Отгатнахте. Червенокожите, които обикновено се шляят около форта, изчезнаха изведнъж. Това не можеше да не събуди подозрението ми.
         — Каква е числеността на гарнизона в момента?
         — Тридесет души.
         — Не е кой знае колко много, срещу стотина червенокожи.
         — Но не е и малко. Не ме е страх от тях, защото тук има един човек, с когото бих излязъл и срещу двойно по многоброен неприятел.
         — Може би имате предвид Олд Файерхенд, който е до нас?
         — Behold*, вие ме познавате? — продума сега за пръв път ловецът. — Не си спомням да съм ви виждал досега.
         [* Behold (англ.) — я виж, виж ти! (възклицание). — Б.пр.]
         — И аз съм в същото положение. Но да не ме взимате за грийнхорн, който не е в състояние да ви разпознае по описанието, обиколило вече целия Запад? Учудвам се само, че ви виждам тук. Ние щяхме да ви търсим на съвършено друго място.
         — Вие сте ме търсили? И при това казвате „ние“, следователно не сте сам, така ли?
         — Прав сте! Моят другар ме очаква навън в края на храсталаците.
         — Кой е той?
         — Винету, вождът на апачите.
         — Вине…? — От изненада прочутият ловец отстъпи крачка назад, а и полковникът ме изгледа с широко опулени очи. — Винету тук ли е? Човече, повярвайте ми, с нищо друго не можехте да ми доставите такава радост, както с тази новина.
         — Egad! — намеси се и полковник Мерил. — Сега вече изчезват всичките ми опасения. Само Винету и Олд Файерхенд са достатъчни, за да принудят цялата банда да хукне да бяга.
         — Не си представяйте нещата толкова лесни! — усмихнах се аз.
         — Pshaw! — не се съгласи с мен Олд Файерхенд. — Да не би да кажете, че ви е страх! Впрочем вие още не сте ни споменали как се казвате. Да не би да… да не би да сте даже…
         — Олд Шетърхенд ли искате да кажете? Наистина така ме наричат.
         — Олд Шетърхенд! — извикаха и двамата като от едно гърло, а полковникът добави: — Олд Шетърхенд, Олд Файерхенд и Винету! Каква щастлива среща! Тримата най-прочути мъже на Запада! Тримата непобедими! Е, сега вече нищо не липсва, червенокожите негодници са загубени!
         Очите на Олд Файерхенд се бяха разширили при споменаването на моето име. Сега той хвана ръката ми и я стисна така, че ми се поиска да изкрещя.
         — Олд Шетърхенд! Кръвният брат на Винету! Човекът, когото копнея да видя от години! Човече, приятелю, братко, изобщо не мога да изразя радостта си!
         Освободих си ръката от неговата и като отстъпих крачка назад, го погледнах усмихнато в сияещите очи.
         — Сериозно ли говорите, че се радвате?
         — Да не би да се съмнявате?
         — Има нещо такова. Хич не е без причина.
         — Не ви разбирам.
         — Така ли? Е, тогава ще трябва да ви помогна. Та нали през нощта ви се искаше толкова много да ми извиете врата.
         Цяло удоволствие беше да се наблюдава смайването, изписало се по лицето му.
         — Аз… да ви… извия врата…?
         — Да не би да не ми вярвате? Моля, ето ви доказателството! Вие още носите в пояса си моя нож от схватката.
         Великанът ми хвърли почти безпомощен поглед. После измъкна моето оръжие от пояса си и попита, заеквайки:
         — Това… това… казвате, е вашият нож?
         — Разбира се. И се надявам да сте дотолкова великодушен, че да ми го върнете, а не да го присъединявате към сбирката си от победни трофеи.
         Тогава с едно припряно движение той протегна към мен ръката си, държаща ножа.
         — Damn it*! Какво приказвате! Ето ви ловджийския нож! И… и извинете…
         [* Damn it (англ.) — проклятие, по дяволите! — Б.пр.]
         — Nonsense*! — Прибрах ножа в пояса си и хванах ръката на Олд Файерхенд, като я стиснах на свой ред с все сила. — Струва ми се, че тук няма какво да се прощава. Вярно, по едно време вчера ми се стори за миг, че е настъпил сетният ми час. Мисля обаче, че сме квит. Защото тупаниците, които ви нанесох, не бяха съвсем нежни.
         [* Nonsense (англ.) — глупости, празни приказки. — Б.пр.]
         Олд Файерхенд си пое дълбоко дъх.
         — Well, това се казва мъжка дума! Наистина не сте злопаметен. Нека ме изяде първата гризли, която ми се изпречи на пътя, ако не запомня завинаги вашето великодушие.
         — Да не говорим за това! — махнах с ръка. — Десницата, която вчера ме бе притиснала така тежко, сигурно ще ми стори в бъдеще не една добрина.
         Полковникът бе гледал цялата интермедия неразбиращо. Няколко думи му разясниха всичко и той направи най-умното, което можеше да се направи при това положение — удари го на шега.
         — Heavens! — засмя се той. — Това е най-големият виц, който съм чувал от години! Двамата най-големи приятели на Винету полагат върховни усилия да си извият взаимно вратовете! Ненадминато… това е един път… ха-ха-ха!
         Ние нямахме друг изход, освен да се присъединим към смеха му и по този начин въпросът се приключи.
         Попитах Олд Файерхенд как се е натъкнал на понките, на което той ми отговори:
         — Историята не е дълга. Започнаха да ни се свършват мунициите и аз се отправих насам, за да закупя барут. Полковникът ми спомена подозренията си и аз му предложих да отида на разузнаване. Започнах да яздя по следите на оттеглилите се индианци и така се озовах близо до лагера им. При опита си да се промъкна до тях, се натъкнах на вас и затова не можах да изпълня намерението си. Но все пак ми стана ясно, че червенокожите наистина са хвърлили око на форта и се върнах бързо. Пристигнах преди два часа и обсъдих с полковника мерките, необходими за посрещането на индианците. За съжаление не знаехме времето на нападението. Тогава се появихте вие и сега сме информирани и по тази точка. Знаем, че понките трябва да се очакват утре рано сутринта.
         — И какво мислите да правите?
         — Това са стотина червенокожи типове, с които няма да се церемоним много. Ще ги избием.
         — Но това са хора, сър! — подхвърлих аз.
         — Да, оскотели хора — отвърна той. — Слушал съм достатъчно за вас и знам, че дори и в най-голяма опасност сте снизходителен към такива негодници. Но аз съм на друго мнение. Ако бяхте преживели онова, което съм преживял аз, никой нямаше да може да разказва истории за това, как Олд Шетърхенд щади враговете си. А пък щом става въпрос за бандата на Парано, изменника, стократния убиец, който ги предвожда, тогава несъмнено томахокът ми трябва да ги смаже. С него имам да оправям сметки, сметки, написани с кръв.
         — Имате право — заяви полковникът. — В случая пощадата е неуместна.
         — Добре, няма да ви противореча — казах аз. — Но не мислите ли, че е по-добре да изчакате с решението си, докато Винету също ни изложи мнението си по този въпрос?
         — Egad! Почти го бях забравил! Не казахте ли, че чака вън в края на храсталака?
         — Да, и сега ще го доведа, за…
         — Stop! — намеси се Олд Файерхенд. — Оставете аз да се погрижа за това! Твърде много се радвам на срещата ни.
         — Нямам нищо против. Ще остана тук. На човек като вас сигурно не е необходимо да описвам точно мястото, където се е разположил Винету. И така ще го намерите.
         — All right!* — С тези думи той грабна бобровата си шапка от пирона и излетя през вратата.
         [* All right! (англ.) — добре, така да бъде! — Б.пр.]
         След като дойде и Винету, най-напред се нахранихме. После обсъдихме с подробности как да посрещнем червенокожите най-добре.
         За да улесним още повече промъкването им към форта, външният пост щеше да се прибере, а и иначе щяхме да създадем впечатлението, че гарнизонът нищо не подозира за застрашаващата го опасност. Всеки човек щеше да получи освен пушката с щик един револвер и закривен нож. Важно беше да насолим неприятеля още при първото нападение така, че да му нанесем възможно най-големи загуби, които да го принудят да се откаже от намеренията си и желанието за подобни дяволии.
         Най-важното беше не само да посрещнем понките, както му се полага, но и още при първоначалното объркване да се втурнем между редиците им. В гарнизона имаше десет души драгуни. След първия залп те трябваше да се метнат на конете си и да предприемат атака извън форта, което несъмнено щеше да засили объркването сред червенокожите, промъкващи се към форта без конете си.
         Индианците обикновено не нападат преди зазоряване. Нямахме основание да допуснем, че този път ще направят изключение, ала все пак трябваше да бъдем готови на всичко. Затова целият гарнизон зае места зад палисадата с пушки в ръце още в полунощ. Хората се бяха разпределили по другите три страни, тъй като едва ли можеше да се очаква нападение откъм реката. Въпреки това, за да предотвратим всяка изненада, поставихме един пост и откъм реката.
         Времето течеше мъчително бавно и ни се струваше, че всеки петнадесет минути се проточваха мудно като цял час. Търпението ни бе подложено на сериозно изпитание, понеже не се случваше абсолютно нищо, което да ни послужи като признак за приближаването на индианците. Все пак знаехме много добре, че нейде навън стотина кръвожадни червенокожи изчакваха момента да се нахвърлят върху нас.
         Най-сетне утринният здрач настъпи, появи се и лека мъгла, която благоприятствуваше намерението на индианците да се промъкнат към форта. За нас обаче тя бе твърде неприятна, защото ни пречеше да наблюдаваме свободно наоколо. Но за щастие видимостта бързо се подобри. Не след дълго ни беше вече възможно да наблюдаваме поне горната част на ширналия се пред нас склон. Но никакъв индианец не искаше да се покаже.
         Най-сетне долу, сред мъгливите изпарения в подножието на хълма, макар и отначало неясно започна да се откроява широка тъмна сянка. Постепенно контурите й се очертаваха все по-ясно и по-ясно — понките идваха.
         — Have care — внимание! — прошепна Олд Файерхенд. — Да не се стреля, преди да съм дал заповед!
         Безформената сянка се беше превърнала вече в безредно вървяща човешка тълпа. Червенокожите положително бяха много сигурни в себе си, защото не се приближаваха в разтеглена линия, опасала целия хълм, а повечето от тях вървяха, образувайки гъста маса от човешки тела. Беше настъпил решителният миг.
         Намираха се вече на разстояние от около петдесет метра, когато се разнесе гласът на Олд Файерхенд:
         — Огън!
         Нашият залп изтрещя и веднага в отряда на индианците настъпи страшно объркване. Не бяха очаквали такъв прием. За миг настана тишина, но после въздухът потрепери от див рев, бойния вик на сиуксите, и те се втурнаха към оградата с размахани томахоки.
         — Огън! — заповяда Олд Файерхенд за втори път и отново изпразнихме пушките си срещу връхлитащите нападатели.
         — Да излизат конниците! — Викът на уестмана успя да се наложи над рева на червенокожите. Веднага бе отворена вратата и десетте драгуна излетяха навън, спуснаха се по хълма и се врязаха в най-гъстите редици на неприятеля.
         Иззад оградата пращах в масата от нападатели куршум след куршум от моята карабина Хенри, но се стараех да не убивам противниците ни, а само да ги изваждам извън строя. Когато изстрелях и последния си куршум, аз се огледах. Не можах да видя Винету и Олд Файерхенд, които преди това бяха до мене. Както разбрах по-късно, те веднага се прехвърлили през палисадата и нападнали врага. Сега и аз захвърлих Мечкоубиеца и карабината Хенри, които само щяха да ми пречат. Непосредствено след драгуните бе изскочила навън и половината от останалия гарнизон; с револвер в дясната ръка аз се затичах след тях. Зад мен вратата бе отново затворена.
         Изненадани в първия момент и под натиска на драгуните, индианците бяха отблъснати до подножието на хълма. Там обаче бяха спрени от Парано, който нямаше намерение да се откаже толкова бързо от една победа, считана от него вече за сигурна. Въпреки че отрядът му бе отслабен значително чрез двата ни залпа, той все още имаше предимство. Поне по числеността си хората му ни превъзхождаха повече от два пъти.
         Преминавайки покрай убити и ранени, аз се втурнах към полесражението. Винету и Олд Файерхенд се намираха в най-гъстите редици на неприятелите.
         Достатъчно добре познавах Винету и не му обърнах внимание. Но затова пък със сила си проправих път до Олд Файерхенд, чийто вид сега ми напомняше за онези стари юнаци, за които често бях чел като момче с такова въодушевление. Той стоеше изправен с широко разтворени крака, войниците на форта подгонваха индианците към бойната му секира, която, въртяна от силната му исполинска ръка, при всеки удар строшаваше черепа на някой от неприятелите ни. Дългите му като грива коси се развяваха около главата му, а по лицето му се четеше необуздана сигурност в победата.
         В този миг сред тълпата на индианците зърнах Парано и се помъчих да се добера до него. Отбягвайки ме, той се приближи до апача, но не му се срещаше и с него. Винету забеляза това, хвърли се към вожда на понките и извика:
         — Парано! Нима атъбаското куче иска да избяга от Винету, вожда на апачите? Устата на земята ще изпие кръвта му, а ноктите на лешоядите ще разкъсат тялото на предателя!
         Той захвърли томахока, измъкна бързо ножа от пояса си и сграбчи белия вожд за гърлото. Но му беше попречено да нанесе смъртоносния удар.
         Когато Винету, противно на привичката си, се нахвърли върху понка с тези заплашителни думи, Олд Файерхенд отправи поглед натам и видя лицето на неприятеля си. Това стана за не повече от секунда, но ловецът все пак разпозна човека, когото мразеше до дъното на душата си, когото бе търсил дълго време напразно, с неуморно постоянство; този човек се мярна сега най-после пред очите му.
         — Тим Финети! — извика той, разблъска с ръце индианците около себе си, сякаш бяха тръстикови стебла, втурна се към Винету и сграбчи издигнатата му за удар ръка.
         — Чакай, братко, този човек е мой!
         Парано замръзна на мястото си от уплаха, като чу да назовават истинското му име. Но щом разпозна Олд Файерхенд, той се изтръгна от ръката на Винету, чието внимание се беше раздвоило, и се втурна да бяга като изстрелян от тетива на лък. В този миг и аз се освободих от индианеца, с когото се бях счепкал по време на тази сцена, и се понесох след беглеца. Трябваше да го пипна. Наистина, лично аз нямах с него сметки за разчистване, но дори и да не си беше заслужил куршума като фактически подстрекател за това нападение, то аз знаех вече, че е смъртен враг на Винету. А току-що станалият инцидент ми даде да разбера, че залавянето на белия вожд на понките имаше голямо значение и за Олд Файерхенд.
         Двамата също така се бяха затичали едновременно, за да го преследват. Обаче се виждаше, че няма да могат да намалят преднината, която имах пред тях, още повече, че в същото време забелязах с какъв превъзходен бегач си имам работа. Безспорно Олд Файерхенд беше майстор във всички умения, които изисква животът в Запада, но той не беше вече в онези години, които благоприятстват такова надбягване на живот и смърт, а Винету, както сам ми разказа по-късно, изгубил време, защото стъпил накриво и се препънал.
         За мое задоволство забелязах, че Парано направи грешката да бяга стремглаво в права посока, без да разпределя силите си както трябва. Неговото объркване му попречи да последва старата привичка на индианците — да бяга в зигзаг, докато аз се опитвах да пестя сили и да прехвърлям по-голямата част от усилията при тичането ту на левия, ту на десния си крак; този начин на бягане винаги ми беше носил предимство.
         Другите двама изоставаха все повече назад, така че не чувах вече тежкото им дишане зад гърба си. А сега се разнесе и гласът на Винету от доста голямо разстояние:
         — Нека Олд Файерхенд спре! Моят бял брат ще залови жабата на атъбаските и ще я убие. Краката му са като вятъра и никой не може да му избяга.
         Нямаше как да се обърна, за да установя дали разгневеният ловец се подчини на тези думи. Парано бе достигнал вече края на площта, осеяна с храсталаци и аз трябваше да насоча цялото си внимание към него, за да не го изгубя из очи.
         Сега се бях приближил до беглеца на двадесетина крачки. Ако той успееше да навлезе дълбоко между храстите, можеше да ми избяга. Ето защо се напрегнах още повече и след малко летях толкова близко зад него, че долавях задъханото му пъхтене. Нямах у себе си друго оръжие, освен изстреляните револвери и ловджийския си нож. Извадих ножа от пояса си.
         В този момент Парано внезапно отскочи настрани, за да ме пропусне да профуча покрай него с пълна скорост и после да ме нападне в гръб. Но аз очаквах този номер и в същия миг също извих настрани, така че двамата се сблъскахме с все сила, при което ножът ми се заби до дръжката си в тялото му.
         Сблъскването бе толкова силно, че и двамата паднахме на земята, откъдето Парано вече не стана, докато аз скочих веднага, понеже не знаех дали е смъртно ранен. Обаче той не се помръдваше и не забелязах у него никакви признаци на живот. Поемайки дълбоко дъх, аз измъкнах ножа си.
         Парано не беше първият неприятел, когото убивах; тялото ми носеше различни спомени за някои не съвсем щастливо завършили схватки с обитателите на американските степи, калени в много битки, но сега в краката ми лежеше бял, паднал мъртъв от моето оръжие. Не можех съвсем да се освободя от едно потискащо чувство. И все пак той несъмнено си бе намерил справедливо смъртта и не заслужаваше съжаление.
         Докато все още обмислях какво да взема със себе си в знак на победата, долових зад гърба си бързите стъпки на човек. Моментално се хвърлих на земята. Опасенията ми се оказаха излишни, защото бе Винету, който, разтревожен за мен като истински приятел, все пак ме беше последвал и сега спря до мен.
         — Шарли е бърз като стрелата, а ножът му улучва сигурно целта, — каза той, като видя убития на земята. — Няма ли да се накичи моят брат със скалпа на атъбаска?
         Погледнах Винету изненадано.
         — Нали знаеш, че никога не взимам скалповете на неприятелите.
         — Тогава той е мой! — извика Винету с такъв гневен тон, какъвто никога досега не бях чувал от устата му.
         В следващия миг той се хвърли върху убития, който лежеше по гръб, подпря дясното си коляно в гърдите му и с три движения на ножа смъкна кожата с косата от главата му.
         Ако кажа, че съм бил учуден от начина на действие на Винету, това ще бъде твърде слабо. Не, аз бях направо смаян. Досега ме ласкаеше мисълта, че благодарение на общуването си с мен моят червенокож приятел бе възпитал у себе си толкова много човечност, че се бе отрекъл отдавна от този индиански обичай. Поне в мое присъствие не беше спазвал никога тази варварска традиция. Но сега изведнъж индианската му природа се беше проявила и то по един такъв начин, какъвто съвсем не бях свикнал да наблюдавам у Винету. А досега той винаги с презрение бе отказвал да се накичва с трофеи на победата, която не бе извоювана от него.
         Колко страшно трябваше да мрази иначе толкова човеколюбивият апач този Тим Финети, та му свали скалпа! Засега бях принуден да се задоволя само с това разкритие. Едва по-късно, след няколко дни, щях да разбера всичко, защото едва тогава той вдигна воала на тайната от едно събитие, което бе крил дълбоко в сърцето си от всички хора, включително и от мен.
         Когато Винету закрепи скалпа на пояса си и изтри кървавия нож в тревата, той се изправи и се запъти обратно към форта. Тръгнах мълчаливо по петите му, но не намерих време за размишления над съществуващите отношения между Парано и Винету. Една друга мисъл притисна тежко гърдите ми — тревогата за Олд Файерхенд. Отдавна трябваше да е вече при нас. Може би бе тръгнал в погрешна посока, след като бе изгубил Винету из очи.
         В този миг чух някакъв вик, който долетя до нас от доста голямо разстояние.
         — Уф! — стъписа се Винету. — Сигурно е нашият брат Олд Файерхенд, защото, отстъпващите понки ще избягват викове, които могат да ги издадат.
         — И аз съм на това мнение. А войниците едва ли ще се отдалечат толкова много от форта. Следователно не може да бъде и някой от тях. Бързо, да тичаме натам!
         — Да, бързо! Нашият другар е в опасност, иначе нямаше да вика.
         И двамата се понесохме. Винету на север, аз обаче — на изток. Ето защо веднага пак се спряхме и апачът попита:
         — Защо моят брат Шарли тича натам? Викът дойде от север.
         — Не, от изток! Слушай!
         Викът се повтори и аз бях сигурен в себе си.
         — От изток е. Чух го съвсем ясно — уверих аз.
         — От север е, моят бял брат се е излъгал отново.
         — Но аз съм убеден, че съм прав. Нямаме време да проверим чие мнение е погрешно. Нека Винету тръгне на север, а аз ще тичам на изток. Без съмнение някой от нас ще го намери!
         — Хау!
         С тази дума той изчезна, а аз се затичах в избраната от мен посока колкото ми държаха краката. След кратко време забелязах, че Винету се беше заблудил, защото викът се разнесе отново, и то много по-ясно от преди.
         — Идвам, Олд Файерхенд, идвам! — изкрещях аз. Саваната беше осеяна с отделни храсталаци, които пречеха на погледа във всички посоки. Но сега за мен това не беше препятствие — посоката ми беше известна. Докато тичах, заредих револверите си и след малко щом завих зад един храсталак, забелязах пред мен група биещи се хора.
         Олд Файерхенд беше очевидно ранен и нямаше сили да си стои на краката. Беше коленичил на земята и се бранеше срещу трима неприятели, докато други трима бяха вече ликвидирани от него. Всеки удар можеше да му струва живота и беше крайно време да му се помогне. Няколко скока скъсиха разстоянието дотолкова, че можех да употребя револверите си. Три бързи изстрела от единия револвер и тримата се строполиха на земята. Продължих да тичам към Олд Файерхенд.
         — Слава богу! Тъкмо навреме, тъкмо в последния миг, сър! — извика ми той.
         — Ранен сте, нали? — попитах аз, като се спрях до него. — Сериозно ли е?
         — Не е смъртоносно. Два удара с томахок в бедрата! Тези типове не успяха да се доберат до горната част на тялото ми и затова ми изпосякоха краката. Бях принуден да падна на колене.
         — Това ще доведе до голяма загуба на кръв. Разрешете да ви прегледам!
         — Well, с удоволствие! Но, сър, какъв стрелец сте! При тази светлина и при това продължително тичане да улучите и тримата в бедрата! Това може да направи само един Олд Шетърхенд. Не успях да ви догоня преди, когато преследвахте Парано, защото бях ранен в крака от индианска стрела, а това ми пречеше да тичам. Започнах да ви търся. Точно тогава като че изпод земята пред мен изникнаха шест индианеца. Разполагах само с ножа и юмруците си — бях захвърлил другите си оръжия, за да мога да тичам по-лесно. Намушках трима, но другите трима щяха да ме очистят, ако не бяхте дошъл. Никога няма да го забравя.
         Докато разказваше, аз прегледах раните му. Бяха болезнени, но за щастие не бяха опасни. При това го осведомих, колкото се може по-накратко за преследването на Парано. Олд Файерхенд не каза нито дума.
         После дойде Винету, който беше чул изстрелите от револвера ми и помогна да превържем Олд Файерхенд. Той сам призна, че днес за пръв път е бил излъган от иначе превъзходния си слух. Оставихме червенокожите да лежат на земята и се върнахме във форта, разбира се много бавно, тъй като Олд Файерхенд вървеше едва-едва.
         Когато достигнахме края на храсталаците и съзряхме пред нас форта, червенокожите бяха изчезнали. Битката бе приключила и гарнизонът се занимаваше със събирането на ранените и пренасянето им във форта. Щиковете на пехотинците и сабите на драгуните бяха взели много жертви между редиците на понките. От страна на нападателите преброихме четиридесет и пет убити и двадесет и трима ранени, които не са били в състояние да избягат с останалите. Това беше ужасен урок, който трябваше да служи като предупреждение на оцелелите червенокожи още дълго време. За щастие от наша страна нямаше убити, а само няколко ранени.
         След като се бяхме погрижили за Олд Файерхенд, ние все още се занимавахме с жертвите на битката, когато драгуните се завърнаха от преследването на неприятеля. И те също нямаше кого да оплакват, но затова пък едва ли някой от тях бе останал без рана. Докараха значителна плячка — дълга върволица от шестдесет коня.
         Междувременно бе настъпило утрото — светло и ведро. Слънцето ни се усмихваше така приятелски, сякаш между хората изобщо не съществуваше никаква омраза, никаква вражда, нито имаше убийства и кръвопролития.
         Нараняването на Олд Файерхенд ни принуждаваше да останем тук две седмици или пък по-дълго, за да изчакаме, докато отново бъде способен да язди. За Винету и мен престоят ни означаваше период на почивка, който не ни беше неприятен. Бяхме тръгнали на път, за да се срещнем с Олд Файерхенд. Това беше станало. А дали щяхме да пристигнем в неговия hide-spot* няколко дни по-рано или по-късно, ни беше съвсем безразлично.
         [* Hide-spot (англ.) — скривалище, таен склад на ловци. — Б.пр.]
         На следващия ден бяха погребани убитите индианци. Преди това претърсихме близката и далечна околност на форта и направихме изненадващо откритие. Сигурно вчера някои от неприятелите ни все още бяха кръстосвали наоколо, защото намерихме червенокожите, с които си беше имал работа Олд Файерхенд, но мястото, където бях убил Парано, бе празно. Навярно го бяха открили неговите съплеменници и го бяха взели, за да му направят достойно погребение в тяхното село.
         Ранените индианци бяха превързани и лекувани. За инцидента бе съобщено веднага във форт Рендъл чрез бърз пратеник и след шест дни оттам пристигна подкрепление от двадесет души. Те донесоха и заповедта на техния полковник да се изпратят пленниците след оздравяването им с достатъчно силна охрана във форт Рендъл, където щяха да бъдат съдени.
         Всъщност сега, когато Парано беше вече мъртъв, очаквах разяснения от Винету или Олд Файерхенд относно връзките им с мъртвеца. Но и двамата мълчаха: те пазеха тайната си и аз нямах правото да ги разпитвам против волята им. Затова не зададох никакви въпроси и така името на Парано не се спомена през тези дни нито веднъж.

         14.
         В „Крепостта“

         Намирахме се на път към „скривалището“. Седях заедно с Олд Файерхенд край лагерния огън. Винету беше на пост и след завършването на една от обиколките си се приближи към нас. Олд Файерхенд го покани с движение на ръката да остане.
         — Няма ли да седне моят брат край огъня? Пътят на арапахите не минава оттук. Ние сме в безопасност.
         — Очите на апача са отворени винаги. Той няма доверие на нощта, защото тя е като жената — отговори Винету. С тези думи той се върна отново в тъмнината.
         — Нашият приятел мрази жените — подхвърлих аз, за да сложа начало на един от онези задушевни разговори, които, водени под спокойно блещукащите звезди, не се изтриват дълги години от паметта.
         Олд Файерхенд бавно свали от врата си лулата, натъпка я с тютюн и я запали.
         — Така ли мислиш? — попита ме той. — А може и да не ги мрази.
         — Но думите му изглежда потвърждават това.
         — „Изглежда“ — кимна ловецът, — но не е така. Някога имаше една жена, заради която той бе готов да се бие и с дявола, но от онова време думата „скуоу“ не съществува повече за него.
         — А защо не я е отвел в пуеблото си край реката Пекос?
         — Тя обичаше друг.
         — За това обикновено никой индианец не пита.
         — Но другият беше негов приятел.
         — А как е името на този приятел?
         — Сега се казва Олд Файерхенд.
         Вдигнах изненадано поглед. Ето че бях изправен пак пред една от онези съдби, на които Западът е толкова богат. Те придават на неговите герои и събития онази сурова окраска, която се свързва обикновено с понятието „Див Запад“. Нямах право да продължавам да разпитвам, но желанието ми за по-големи подробности сигурно се е четяло твърде ясно в израза на лицето ми, защото след кратко мълчание Олд Файерхенд продължи:
         — Остави миналото на спокойствие, сър! Наистина, ако исках да говоря за него, ти може би щеше да бъдеш единственият, на когото щях да кажа нещо, защото те обикнах.
         — Благодаря, сър! Мога да ти кажа откровено, че високо ценя дружбата ти.
         — Знам, знам. Дал си премного доказателства за това. Без помощта ти неотдавна щях да загина. Положението ми беше много тежко и кървях като бизон, ранен на много места, когато най-сетне ти се появи. Само ме е яд, че не можах лично да си разчистя сметките с Тим Финети: веднага бих жертвал ръката си, стига да ми бъде отредено удоволствието да накарам онзи негодник да опита моя нож.
         При тези думи по иначе тъй спокойното лице на ловеца премина бързо изразът на гняв и озлобление. И както седеше срещу мен с разискрени очи, аз разбрах, че той несъмнено имаше някакъв изключителен повод за разчистване на сметки с Парано или Финети.
         Признавам, че любопитството ми растеше непрекъснато, нещо, което щеше да се случи и с всеки друг. За пръв път научавах главозамайващия факт, че моят Винету някога си беше отворил сърцето за едно момиче. Това бе останало в тайна дори за мене, неговия най-добър приятел и кръвен брат. Но трябваше да се въоръжа с търпение, което не ми струваше много усилия, тъй като от бъдещето със сигурност можех да очаквам разкрития по този въпрос.
         Оздравяването на Олд Файерхенд бе станало по-бързо от очакванията ни и след сравнително кратко време тръгнахме на път, за да прекосим земите на войнствените дакота и се насочим към Манкицата*, на чийто бряг се намираше „крепостта“ на Олд Файерхенд, както се изрази той. Може би скоро щяхме да я достигнем, защото днес бяхме преплували вече Кайа Паха.**
         [* Манкицата — сега се нарича Уайт Ривър, Бяла река. Б.а.]
         [** Кайа Паха — приток на Ниобрара Ривър.]
         Там исках да се присъединя за известно време към ловците на животни с ценна кожа, които бяха ръководени от Олд Файерхенд, а след това щях да се опитам да достигна езерата на изток, като мина през Дакота и Прери дю Шиен*. Може би щеше да ми се удаде случай по време на съвместния ни живот да надникна в миналото на Олд Файерхенд и ето защо сега продължих да седя мълчаливо на мястото си, като се размърдвах само от време на време, за да разбъркам огъня и да хвърля дърва в него.
         [* Прери дю Шиен (Прерия на кучетата) — град край Мисисипи. Б.изд.]
         При едно от тези движения пръстенът на Хари проблесна в светлината на пламъците. Въпреки че това стана само за миг, острият поглед на Олд Файерхенд съзря малкия златен предмет. Смаян, той скочи от удобното си положение на земята.
         — Какъв пръстен носиш на ръката си, сър? — попита ловецът.
         — Спомен за един от най-ужасните часове на моя живот.
         — Ще ми дадеш ли за малко да го разгледам?
         Изпълних желанието му. Той посегна към него с видима припряност и едва бе хвърлил на пръстена по-обстоен поглед и вече последва въпросът:
         — От кого го имаш?
         Беше го обхванала неописуема възбуда. Отвърнах му спокойно:
         — Получих пръстена от едно около тринадесетгодишно момче в Ню Венанго.
         — В Ню Венанго? — изтръгна се от гърдите му. — При Фостър ли беше? Видя ли Хари? Спомена за някакъв ужасен час, за някакво нещастие!
         — Това беше едно приключение, при което заедно с моя храбър Хататитла ни грозеше опасността да бъдем живи изпечени — отвърнах аз, като протегнах ръка към пръстена.
         — Чакай! — възпря ме Олд Файерхенд. — Трябва да знам, как е попаднал този пръстен у теб. Имам свещено право на това, по-свещено и по-голямо право от който и да било друг човек!
         — Лежи си спокойно, сър — помолих го невъзмутимо. — Ако някой друг ми беше отказал да върне пръстена, щях да го принудя. Но на теб ще ти разкажа всички подробности, а след това сигурно можеш да ми докажеш и твоето право.
         — Говори! Но знай, че този пръстен в ръката на някой друг, комуто имам по-малко доверие отколкото на тебе, би могъл да се превърне лесно в негова смъртна присъда! И така, разказвай, разказвай!
         Олд Файерхенд познаваше Хари, познаваше и Фостър, а възбудата, в която бе изпаднал, свидетелстваше за огромния му интерес към тези две лица. На езика ми имаше десетки въпроси, но аз ги преглътнах и започнах разказа си за онази среща.
         Подпрян на лактите си, великанът лежеше срещу мен край огъня и върху чертите на лицето му се бе отпечатало напрежението, с което следеше думите ми. Постепенно той се вживяваше все повече и повече и когато стигнах до мига, в който бях издърпал Хари пред себе си на коня, той скочи на крака и извика:
         — Човече, това е бил единственият начин да бъде спасен! Треперя от страх за живота му! Бързо, бързо, разказвай по-нататък!
         И аз се бях изправил на крака, защото онези ужасни минути отново бяха оживели пред очите ми. Продължих разказа си. Ловецът се приближаваше към мен все по-близо и по-близо. Устата му се отвори, сякаш искаше да погълне всяка дума, излизаща от моята уста. Широко разтворените му очи се бяха втренчили в мен, а тялото му се изви в такава поза, като че ли самият той седеше на гърба на бясно препускащия Хататитла, като че ли той самият се хвърляше във високо разплискалите се запенени води на реката и се мъчеше да изкачи в панически ужас стръмната, остро прорязана скала. От дълго време бе сграбчил ръката ми, стискаше я несъзнателно с все сила, а дъхът му излизаше от гърдите мъчително и шумно.
         — Heavens! — извика той с дълбока въздишка, щом чу, че бях изкачил щастливо ръба на клисурата и бях отвел момчето в безопасност. — Беше страшно… ужасно! Такъв страх преживях, сякаш собственото ми тяло бе обгърнато от пламъците, макар и да знаех предварително, че си се спасил; иначе Хари нямаше да може да ти даде пръстена…
         — Но той не ми го даде. Пръстенът му се измъкна неволно от пръста и той дори не забеляза това.
         — Тогава е трябвало да върнеш чуждата собственост.
         — Исках, но момчето избяга от мен. Видях го чак на разсъмване заедно с едно семейство, което се бе спасило от смъртта, защото къщата им се намираше в най-горния край на клисурата, а пожарът се беше разпрострял надолу.
         — И като го видя, отвори ли дума за пръстена?
         — Не, изобщо не ми беше дадена тази възможност, защото стреляха по мен и в крайна сметка си тръгнах.
         — Такъв си е той, такъв си е! Хари не мрази нищо друго така както страхливостта: Помислил е, че ти липсва кураж. Но я кажи, какво стана с Фостър?
         — Доколкото можах да установя, се беше отървало само онова семейство, за което току-що споменах. Огнената стихия, изпълнила котловината, погълна всичко, влязло в допир с нея.
         — Ужасно, това е страхотно наказание за безполезното и престъпно намерение да се остави петролът да изтича, за да се покачат цените му!
         — И ти ли познаваше Емери Фостър, сър? — запитах го сега.
         — Бях няколко пъти при него в Ню Венанго. Той беше горделив богаташ, който навярно имаше някаква причина поне с мене да се отнася малко по-прилично.
         — И Хари ли си виждал при него?
         — Хари ли? — попита той със странна усмивка. — Да, виждал съм го у Фостърови и в Омаха, където момчето има брат… а може би съм го срещал и другаде.
         — Можеш ли да ми разкажеш някои неща за него?
         — Мога, но не и сега. Разказът ти ми подейства така, че не мога да се съсредоточа за подобен разговор. Но при по-подходящ случай ще научиш повече неща, това ще рече толкова, колкото и аз самият знам за него. А той не ти ли каза, какво търси в Ню Венанго.
         — Каза ми. Хари се бе отбил само временно там.
         — Тъй, тъй! Значи твърдиш, че се е отървал от опасността?
         — Абсолютно сигурно.
         — И си го видял да стреля?
         — Великолепно, както вече ти казах. Той е едно много необикновено, рано узряло момче.
         — Така е. Баща му е стар скалпирвач и не е отлял нито един куршум, който да не е намерил верния път между добре познатите две ребра на враговете му. От него е научил точната стрелба и ако си мислиш, че той не разбира кога и къде му е мястото да я използва, тогава се лъжеш страшно много.
         — Къде е сега баща му?
         — Ту тук, ту там и мога да кажа, че двамата се познаваме доста добре. Възможно е да ти помогна някой път да се срещнеш с него.
         — Бих се радвал, сър.
         — Ще видим. Стореното за сина си заслужава благодарността на бащата.
         — О, нямах това предвид.
         — Разбира се, разбира се. Познавам те. Но ето ти пръстена! Едва по-късно ще разбереш, какво означава, че ти го връщам. А сега ще ти изпратя апача, неговото време свърши. Лягай да спиш, за да си бодър рано сутринта! Утре конете ни ще трябва да се понапрегнат — предстои ни голям преход.
         — Нали утре щяхме да стигнем само до Грийн Парк?
         — Промених си решението. Good night!*
         [* Good night (англ.) — лека нощ. — Б.пр.]
         — Good guard!* Не забравяй да ме събудиш, когато дойде време да те сменя!
         [* Good guard! (англ.) — лека вахта, лека стража. — Б.пр.]
         — Спи си спокойно! Мога да си отварям очите и заради теб; достатъчно си направил за мен!
         Трябваше да съм не Олд Шетърхенд, а най-големият грийнхорн, ако и сега не бях разбрал как стоят нещата. Олд Файерхенд беше бащата на Хари, това бе ясно за мен като бял ден. Беше го издало още вълнението му по време на разказа ми. Към това се прибавяха и забележките му относно бащата на Хари, за когото говореше като за трето лице, докато очевидно имаше предвид себе си. Но тук стигах вече до границата на всичко онова, което можех да нарека „сигурни сведения“. Всичко останало представляваше безпочвени предположения, в които се мяркаха и изчезваха като мъгляви и неясни видения ту Олд Файерхенд, ту Винету, ту Парано.
         Дълго време след като Винету се беше върнал и се беше завил в одеялото си край мен, за да спи, аз останах буден. Разказът ми беше възбудил и мене самия. Онази страхотна вечер отново бе оживяла пред очите ми с всичките си подробности. Между ужасните й картини постоянно изникваше образът на Олд Файерхенд и дори в последните мигове на онзи неясен полусън в ушите ми все още звучаха думите му: „Спи спокойно, достатъчно си направил за мен!“
         Когато се събудих на сутринта, видях, че съм сам край огъня. Но не можеше двамата да са отишли нейде надалеч, защото малкото тенекиено котле с врящата вода висеше над пламъците, а до остатъците от месото от вчерашната ни вечеря се намираше отворената торба с брашното.
         Отвих се от одеялото и се отправих към водата, за да се измия. Там стояха Винету и Олд Файерхенд и оживено разговаряха, а щом ме видяха, реагираха така, че ми стана ясен предметът на разговора им — това бях аз.
         Не след дълго бяхме готови за тръгване и се отправихме в посока на крепостта.
         Денят беше хладен. Конете ни бяха добри и понеже бяха отпочинали, успяхме бързо да изминем значително разстояние по покритата със зеленина равнина.
         Доста странна промяна забелязах днес в поведението на двамата мои спътници към мен. Съвсем очевидно в държанието им към мен имаше едно внимание, което бих нарекъл по-скоро дълбоко уважение и ми се струваше, че в погледите на Олд Файерхенд, които ми отправяше от време на време, се таеше сдържана нежност. Освен това биеше на очи също и едва ли не любвеобилното внимание и преданост, показвани от двамата мъже един към друг. Едва ли биха се грижили един за друг повече дори двама братя, които се чувствуват свързани вътрешно с кръвна връзка и с всяка фибра на своето същество. Сега имах чувството, че нежната загриженост на двамата фокусираше в моята личност.
         Когато спряхме по обед и Олд Файерхенд се отдалечи, за да разузнае околността на лагера ни, Винету се опъна на земята край мен и докато вадех храната, ми каза:
         — Моят брат Шарли е смел като голямата котка на гората и е мълчалив като устата на скалата.
         Посрещнах с мълчание този странен увод.
         — Той е яздил през пламъците на петрола, а не е разказал на своя брат Винету нищо за това — продължи апачът.
         — Езикът на мъжа — отвърнах аз — е също като ножа в ножницата. Той е остър и не става за игра.
         — Моят брат Шарли е мъдър и има право. Но Винету е тъжен, когато сърцето на неговия приятел е затворено към него като камъка, в чиито недра е скрито златото.
         — А беше ли сърцето на вожда на апачите по-отворено към неговия бял приятел?
         — Разбира се. Апачът му разкри всички тайни на прерията. Той го научи да намира следата и да прави всичко, каквото трябва да умее един велик воин.
         — Моят червенокож брат направи всичко това. Но проговори ли и за Олд Файерхенд, на когото е отдал душата си, проговори ли за жената, чийто образ живее в сърцето му?
         — Винету я обичаше, а любовта не живее в неговата уста. Но защо моят брат не ми разказа за момчето, което Хататитла пренесъл през огъня?
         — Защото щеше да прозвучи като самохвалство. Познаваш ли това момче?
         — Винету го е носил на ръцете си; показвал му е цветята в полето, дърветата в гората, рибите във водата и звездите по небето. Той го е учил да изстрелва стрелата от лъка и да се качва на гърба на дивия мустанг. Той го е дарил с езиците на червенокожите мъже и най-накрая му даде пистолета, чийто куршум беше убил Рибана, дъщерята на асинибойните.
         Погледнах го учудено. У мен започна да се заражда едно подозрение, което едва ли бих се осмелил да изрека гласно. И все пак може би щях да го сторя, ако тъкмо в този момент не се бе завърнал Олд Файерхенд и не ни беше отвлякъл вниманието с яденето. Но докато се хранехме, не можех да не мисля постоянно за думите на Винету, които, съпоставени с казаното от Олд Файерхенд, а още по-преди и от Хари, пораждаха най-изненадващи факти. Не само че Олд Файерхенд беше баща на Хари, което вече бях отгатнал, но и майката на момчето не беше никоя друга освен онази девойка, обичана от Винету, която все пак бе встъпила в брак с белия ловец Олд Файерхенд.
         След няколко часа почивка ние потеглихме отново. Конете ни се носеха в такъв бодър тръс, сякаш знаеха, че на едно определено място ги очаква няколкодневна почивка. Изминахме така значително разстояние, когато заедно с настъпващия вечерен здрач се приближихме толкова много до планинската верига, издигаща се зад долината на Манкицита, че теренът започна да се изкачва нагоре. Сега яздехме покрай рекичката в една клисура, която очевидно щеше да ни изведе перпендикулярно към Манкицита.
         — Стой! — разнесе се внезапно глас нейде отстрани из храстите и в същото време между клонаците към нас се насочи дулото на карабина. — Каква е паролата?
         — Храбро!
         — И?
         — Потайно — изрече Олд Файерхенд паролата, като острият му поглед се мъчеше да проникне сред гъсталаците. При последната дума клоните се разтвориха и пропуснаха да мине един човек, при чийто вид бях обзет от радостна изненада.
         Под плачевно надвисналата периферия на филцовата шапка, чиято форма, възраст и цвят биха причинили големи затруднения и на най-прозорливия човек, сред гъстата растителност на сплъстената сиво-черна брада стърчеше нос с толкова застрашителни размери, че би могъл да се използва като колче за слънчеви часовници с всякаква големина, по чиято сянка да бъде отчитано времето. Вследствие на буйния растеж на брадата, с изключение на този обонятелен орган, създаден с такова разточителство, от останалите части на лицето се виждаха само две малки хитри очички, надарени изглежда с изключителна подвижност, които бързо се местеха между мен, Винету и Олд Файерхенд с израза на шеговито лукавство.
         Тази горна част бе разположена върху тяло, което оставаше скрито до коленете в една стара ловна дреха от кожа на козел, изработена очевидно за някоя значително по-едра фигура. Ето защо малкото човече имаше вида на дете, което бе облякло за собствено удоволствие нощницата на дядо си. Изпод тази предостатъчно дълга дреха надничаха две сухи сърповидни крачета. Те бяха напъхани в легинси, украсени с ресни и толкова вехти, че сигурно бяха окъсели на човечето още преди десетина години и сега позволяваха свободно да се видят чифт ботуши с високи и широки кончови, където в случай на нужда можеше да се помести и целият им собственик.
         В ръката си човечето държеше стара пушка, която имаше извънредно голяма прилика с някоя цепеница, и като го гледах как се приближава в този си вид и с известно достойнство, не можех да си представя по-съвършена карикатура на прериен ловец.
         — Сам Хокинс? — извика Олд Файерхенд. — Какво ти е станало на очите, та ми искаш паролата?
         — Нищо им няма, сър! Обаче държа постовият да показва от време на време, че не я е забравил. Добре дошли в нашия дом, мешърз! Ще има да се радват, много ще се радват. Ще се побъркам от щастие, че виждам отново моя някогашен „грийнхорн“, наричан сега Олд Шетърхенд, и Винету при това, великия вожд на апачите, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
         Тъй като бях скочил на земята, за да го поздравя, той ми подаде и двете си ръце и така пламенно ме притисна към ловната си дреха, че тя изпращя като празен сандък, а после издаде напред покритите си с гъсти косми устни, за да ме целуне; с едно извъртане, без да губя присъствие на духа, успях да се изплъзна от тази нежност. Тъмната му някога брада беше доста посивяла.
         — И аз се радвам сърдечно и искрено да те видя пак, скъпи Сам — заявих му аз, казвайки истината. — Но я ми отговори, не си ли разказвал на Олд Файерхенд, че ме познаваш и си бил мой учител?
         — Разбира се, че съм му разказвал.
         — А ти не ми каза, че тук ще срещна моя добър Сам Хокинс!
         Този приятелски упрек бе отправен към Олд Файерхенд и траперът ми отвърна с усмивка:
         — Исках да те изненадам. Впрочем тук при мен ще завариш и други двама твои добри познати.
         — Да не би да са Дик Стоун и Уил Паркър, които не се отделят от Сам?
         — Да. Твоето появяване ще достави на двамата голяма радост. Но… какво е положението, Сам, кои от нашите хора са си у дома днес?
         — Всички без Бил Бълчър, Дик Стоун и Мак Флечър, ако не се лъжа, които излязоха, за да „правят месо“. И малкият сър дойде отново.
         — Знам, знам, че пак е тук. Иначе как беше? Имаше ли червенокожи?
         — Благодаря, благодаря, сър; не мога да си спомня да съм виждал някакви червенокожи, макар че — добави той, като посочи към допотопното си пушкало, — „Лиди“ се намира в добро настроение и отлична форма.
         — А примките?
         — Донесоха ни добра плячка, много добра, ако не се лъжа. Можеш сам да се убедиш, сър. При вратата ще намерите малко вода, ако не се лъжа.
         Сам Хокинс ни обърна гръб и се отправи към скривалището си, а ние продължихме.
         Тази малка сцена ми показа, че се намираме близо до крепостта, защото несъмнено траперът бе застанал недалеч от нейния вход, за да бди над сигурността й. Започнах внимателно да се оглеждам наоколо, за да открия „вратата“.
         Наляво от нас се разкри тесен пролом, образуван от две близо издигащи се една срещу друга скалисти стени, покрити горе с къпинаци. Двете стени можеха да се достигнат с разперени ръце. Цялата ширина на дъното на този пролом бе заета от поток, по чието твърдо, каменисто корито не оставаха никакви следи. Той изливаше бистрата си прозрачна вода в рекичката, покрай която бяхме яздили нагоре до клисурата. Тук Олд Файерхенд се отклони към тесния пролом и ние бавно го последвахме. Едва сега разбрах и думите на Сам, че ще намерим малко вода пред вратата.
         Бяхме яздили няколко минути в тази посока, когато скалите се приближиха още повече една към друга, и се изпречиха пред нас в толкова плътна маса, че изглеждаше пътят да свършва дотук. Но за мое удивление Олд Файерхенд продължаваше да язди и аз го видях да изчезва посред извисилите се скали. Винету го последва и когато и аз самият достигнах загадъчното място, забелязах, че гъсто спускащите се отгоре диви пълзящи растения не само покриваха скалата, ами образуваха и нещо като завеса, зад която пътят продължаваше в дупка, подобна на тунел, където цареше пълна тъмнина.
         Дълго време продължихме да лъкатушим из завоите в слаб здрач и пак се озовахме в пролом, подобен на изминатия вече преди малко.
         Спрях се изненадан, когато стените му се разтвориха.
         Намирахме се на входа на обширна котловина, заобиколена отстрани от непристъпни скали. Обградената от шумнати храсталаци и дървета площ имаше почти формата на окръжност и бе покрита със свежа трева. По нея пасяха няколко стада от коне и мулета, а между тях се скитаха много кучета, една част от които бяха вълча порода, служещи на индианците като товарни животни или пазачи, а останалите бяха от онези дребни, бързо тлъстеещи смесени породи, чието месо е голям деликатес за червенокожите.
         — Ето ви моят „замък“ — обърна се Олд Файерхенд към нас, — моята крепост, в която може да се живее по-сигурно, отколкото в някой форт.
         — А няма ли там някакъв изход към планините? — попитах аз, като посочих към отсрещната страна на котловината.
         — Дори и скункс* не би могъл да се измъкне навън, а и от външната страна е почти изключено да се изкатериш по склоновете. Нерядко някои червенокожи са се промъквали наоколо, без да подозират, че тези отвесни скалисти зъбери не образуват плътна маса, а заграждат такава прекрасна долина.
         [* Скункс — смрадливец, дребно животно от рода на поровете. — Б.пр.]
         — Но как откри това великолепно място?
         — Преследвах един ракун* до цепнатината, която по онова време все още беше закрита от пълзящи растения, и веднага се разположих тук.
         [* Ракун — миеща мечка. — Б.пр.]
         — Самичък?
         — Отначало бях сам и неведнъж съм се изплъзвал от смъртта, защото намерих тук сигурно и изпитано убежище от преследването на червенокожите. По-късно събрах тук моите „момчета“. На това място можехме да складираме кожите и да устояваме на суровите изпитания на зимата.
         Още докато изговаряше последните си думи, над зелената равнина се разнесе рязко изсвирване. Веднага на различни места наоколо храстите се разтвориха и се появиха известен брой човешки фигури, по които от сто метра си личеше, че имат право на поданството на Запада.
         Приближихме се в лек тръс към средата на котловината и скоро бяхме обкръжени от хората, които с най-цветисти думи дадоха израз на радостта си от завръщането на Олд Файерхенд. Между тях се намираше и Уил Паркър, който, зарадван, че пак ме вижда, се държа много комично. Винету също го поздрави приятелски.
         Посред тази радостна глъчка, която хората можеха да си позволят, разбира се, само в това уединено място, видях, че Винету се е заел да сваля амуницията на коня си. После плесна леко Илчи, като по този начин му даде указание да се погрижи сам за вечерята си, нарами седлото, оглавника и одеялото и се отдалечи.
         Последвах примера му, тъй като сега Олд Файерхенд имаше много малко време, за да се занимава с нас, пуснах на воля храбрия Хататитла и предприех оглед на околността.
         Мощните земни сили бяха издигнали нагоре скалните маси при образуването на планините като някой гигантски сапунен мехур; след разпукването му се беше образувало отворено отгоре полукълбо с високи непристъпни стени, което приличаше на потънал кратер на великански вулкан. После под въздействието на въздуха и слънцето, вятъра и дъждовете твърдата каменна покривка на дъното се беше разпаднала и бе станала достъпна за растителния свят. Насъбраната вода си бе пробила постепенно път от едната страна на скалите и образувала потока, който днес ни беше служил като водач.
         Избрах за своя цел най-отдалечения край на котловината и закрачих между храстите и скалите, които почти винаги образуваха отвесна стена, а понякога дори надвисваха над котловината. В тази стена забелязах многобройни отвори, закрити с животински кожи, които вероятно водеха към жилищни или складови помещения.
         Докато се разхождах така безцелно, съзрях на една издадена скала, на която човек можеше да се изкачи, малка колиба, направена от чворести клони. От нея вероятно се откриваше хубава гледка над долината и затова реших да се изкатеря до там. Скоро намерих ако не пътечка, то поне стъпки от хора, които си бяха проправяли път до нея. Проследих ги.
         Беше останало съвсем малко разстояние до колибата, когато забелязах, че от ниската и тясна врата се измъкна човешка фигура, която едва ли е могла да бъде смутена от моето появяване, защото човекът изобщо не ме видя, а гърбом към мен се приближи до ръба на скалата и като засенчи очите си с ръка, се загледа надолу.
         Той носеше пъстра ловна риза от дебел плат и легинси, които бяха украсени с ресни покрай външния си шев от кръста чак до долу. Малките мокасини бяха обшити богато със стъклени перли и бодлите на бодливото свинче. Косата му бе привързана около главата с червена кърпа, а ешарп от същия цвят заместваше пояса.
         Щом се изкачи на малката платформа, непознатият долови шума от стъпките ми и бързо се обърна. Истина ли беше или измама? Бях радостно изненадан.
         — Хари! Нима е възможно? — И вече се отправих с бързи крачки към момчето.
         Но погледът му беше сериозен и студен, нито една черта по обгореното му от слънцето лице не издаваше радостно вълнение от моето появяване.
         — Ако не беше възможно, нямаше да ме срещнеш тук, сър — отвърна той. — Но основание за един такъв въпрос имам по-скоро аз, а не ти. Кой ти разреши да влезеш в нашия лагер?
         Нима бях заслужил такова посрещане? Отвърнах му с една-единствена дума, още по-студено и спокойно от него:
         — Pshaw! — След това заслизах внимателно обратно, обръщайки му гръб.
         Продължих безгрижно обиколката си и едва след известно време се приближих към мястото за лагеруване. Междувременно се беше свечерило. В средата на обширната котловина гореше с високи пламъци буен огън, около който се бяха насъбрали всички обитатели на крепостта без намиращите се извън нея. И Хари бе заел мястото си сред мъжете; скоро забелязах, че във всяко едно отношение той беше равноправен с тях. Както ми се стори, сега той ме оглеждаше със съвсем други погледи.
         Разказани бяха не едно и не две лично преживени приключения, които слушах с голямо внимание, докато най-сетне се надигнах, за да видя по стара привичка какво прави конят ми. Напуснах огъня и закрачих в тъмнината, над която се разстилаше звездното небе така приветливо и ясно, сякаш милионите му светлинки не изпращаха лъчите си към тази земя, където най-високо развитите същества бяха застанали едно срещу друго с оръжие в ръка, за да си оспорват един другиму правото на съществуване.
         Тихо радостно изцвилване в края на храсталаците, опасващи потока, ме накара да отида при Хататитла, който ме беше познал и сега потри нежно глава о рамото ми. Двойно по-мил ми беше станал, откакто ме пренесе през огън и вода: притиснах страната си до шията му и започнах да го галя по стройния и кадифен врат.
         Едно кратко изпръхтяване, познато ми като предупредителен знак, ме накара да погледна настрани. Някаква човешка фигура се приближаваше към мен и аз забелязах движението на крайчеца на обвитата около главата кърпа. Това беше Хари.
         — Извинявай, ако те смущавам — прозвуча сега гласът му малко несигурно. — Мислех си за Хататитла, комуто дължа живота си, и много ми се прииска да поздравя доброто животно.
         — Ето го, тук е. Няма да смущавам поздрава с присъствието си. Good night!
         Обърнах се да си вървя, но едва бях направил десетина крачки, когато дочух полугласно повикване:
         — Сър!
         Спрях се. Хари ме последва колебливо, а своеобразното потрепване в гласа му издаде смущението, което той не можеше да преодолее така бързо.
         — Аз те обидих!
         — Така ли? — отвърнах аз хладно и спокойно. — Заблуждаваш се. Навярно спрямо теб бих могъл да изпитвам снизходителност, но не и обида.
         Измина доста време, докато той намери думи, за да отговори.
         — Тогава прости ми за моето заблуждение!
         — С удоволствие. Свикнал съм хората постоянно да се заблуждават в мен.
         — Надявам се повече да не злоупотребявам със снизхождението ти.
         — Въпреки това по всяко време ще ти бъда на разположение.
         Вече се канех отново да си тръгна, когато той с бърза крачка се приближи съвсем до мене и сложи длан върху ръката ми.
         — Мистър Шетърхенд! — Сега гласът му прозвуча умолително, така че аз неволно се спрях. — Едва преди малко научих кой си ти и тогава осъзнах колко несправедливо постъпих спрямо теб. Олд Шетърхенд не може да бъде подъл подпалвач. Но аз взех последните ти думи в онзи „блъф“, преди да се разделим, за скрита заплаха и повярвах, че си си отмъстил по такъв долен начин. Аз… те моля да ме извиниш.
         — Добре, Хари, приемам извинението ти с удоволствие. През онова утро след пожара ти беше страшно развълнуван и не бе в състояние да направиш трезва преценка на нещата. Да не говорим повече за това! Ето ти ръката ми! Отсега нататък да бъдем приятели!
         Момчето въздъхна с видимо облекчение, когато хвана предложената му десница.
         — Добре, нека не засягаме сега лични чувства. Но ти си спасил и живота на баща ми, като си се изложил на най-голяма опасност. Разреши ми поне затова да ти благодаря дотолкова, докол…
         — Не е необходимо! — прекъснах го бързо. — Всеки уестман е готов да извърши стореното от мен, а и тук стават съвсем по-други неща, отколкото споменатите от тебе. Онова, което един от нас направи за другия, може би е сторено за него вече десетократно от трети и едва ли си заслужава да говорим за това. В преценките си не бива да се ръководиш от мащаба, който ти дава твоята детска любов.
         — Първо аз бях несправедлив, но сега си несправедлив ти, и то спрямо самия себе си. Искаш ли да бъдеш такъв и към мен?
         — Не.
         — Тогава ще мога ли да те помоля за нещо?
         — Говори!
         — Смъмряй ме винаги, сър, когато не съм прав, но не споменавай повече за снизхождение! Съгласен ли си?
         — Съгласен.
         — Благодаря ти! А сега да се връщаме при огъня, за да кажем на останалите „лека нощ“. Ще ти покажа твоето спално помещение. Ще трябва скоро да си лягаме, защото утре ще ставаме рано.
         — Каква е причината?
         — Край Би Форк съм поставил примките си и ти ще дойдеш с мене, за да видиш плячката.
         Няколко минути по-късно ние се озовахме пред една от споменатите вече кожени врати. Хари отметна кожата, за да ме пропусне да вляза в едно тъмно помещение, което скоро бе осветено от свещ, направена от еленова лой.
         — Тук е спалнята ти, сър. Нашите мъже се оттеглят в тези помещения тогава, когато се опасяват, че под открито небе може да ги пипне ревматизъм.
         — И ти смяташ, че този неприятен гостенин не ми е непознат?
         — Иска ми се да е обратното, но долината е влажна, а околните планини задържат вятъра, така че предпазливостта не вреди, както казват отвъд, в Стария свят! Приятни сънища!
         Хари ми подаде ръка и като кимна приятелски, излезе навън.
         Когато останах сам, аз се огледах в тясната килия. Тя не беше природно образувание, а бе изсечена в скалата от човешка ръка. Каменистият под беше застлан с щавени кожи. Стените бяха покрити по същия начин, а в дъното се намираше постеля — креват, сглобен от гладките стебла на черешови дървета. Отдолу имаше дебела постелка от меки кожи, а отгоре бяха разпрострени достатъчен брой оригинални одеяла, изработени от индианците навахи.
         На няколко колчета, забити в цепнатините на стените, бяха окачени различни предмети, които ме убедиха, че Хари ми беше дал на разположение собствената си „стая“!
         Само голямата умора, която чувствувах в момента, ме накара да остана в тясното затворено помещение, понеже който е прекарвал нощите си сред безкрайната открита свободна прерия, много трудно може да се реши веднага след това да използва затвора, наречен от цивилизования човек „жилище“.

         15.
         На лов за бобри

         Може би усамотеността на моята „стая“ имаше вина за това, че сънят ме държа в обятията си по-здраво от обикновено. Защото още не бях станал, когато ме разбуди силен глас:
         — Pooh!* Сър, струва ми се, че още не си приключил с измерването на кревата! Поопъни се още малко, но не на дължина, а на височина. Така няма да бъде лошо, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
         [* Pooh! (англ.) — подигравателно възклицание. — Б.пр.]
         Скочих от леглото и огледах нахалника, изправил се до отметнатата кожа на входа. Беше Сам Хокинс. Докато вчера бе въоръжен само с карабина, сега по него се виждаше пълното траперско снаряжение. Очевидно ме беше очаквал, едно доказателство, че щеше да ни придружава.
         — Ей сега ще бъда готов, драги Сам.
         — Да се надяваме. Малкият сър чака вече край hole*, ако не се лъжа.
         [* Hole (англ.) — дупка, тук врата. — Б.пр.]
         — Ще дойдеш ли с нас до Би Форк*?
         [* Bee Fork (англ.) — Речният разклон на пчелите. — Б.пр.]
         — Така изглежда, ако не се лъжа. Малкият сър не може да носи сам всички принадлежности.
         Щом излязох пред вратата, забелязах Хари, който ме очакваше при входа на котловината. Сам взе няколко завързани една за друга примки, метна ги през рамо и закрачи към изхода.
         — Тук ли ще оставим конете? — попитах аз.
         — Не ми се вярва твоят кон да поставя капани както трябва, нито пък да е учил как се измъква някой дебелоопашатко* от дъното на реката. Налага се да размърдаме собствените си крака, ако искаме да свършим навреме. Така че тръгвай!
         [* Траперско название на бобрите. — Б.пр.]
         — Но, скъпи Сам, преди това трябва да се погрижа за коня си!
         — Няма нужда. Малкият сър свърши вече тази работа, ако не се лъжа.
         Без да подозира, той ми съобщи с тези думи нещо радостно. Значи Хари още в ранни зори се беше погрижил за Хататитла. Вероятно баща му бе говорил с него и това бе причината за промяната в поведението му. Вече щях да се учудя, че не виждам и него, който бе винаги ранобуден, когато той се появи, прегазвайки потока заедно с Винету и един от ловците.
         Винету направи на Хари комплимент по индиански:
         — Синът на Рибана е силен като воините от бреговете на Хила. Окото му ще види много бобри, а ръката му няма да може да носи тежестта на кожите. — А като забеляза погледа ми, с който търсех Хататитла из долината, той ми каза успокояващо: — Моят брат Шарли може да тръгне спокоен. Винету ще се погрижи за коня, който се радва и на обичта на апача.
         След като минахме през пролома, ние тръгнахме наляво, обратно на посоката, от която пристигнахме вчера, и заслизахме по течението на рекичката, докато достигнахме мястото, където тя се вливаше в Манкицита. Гъста, почти непроходима растителност покриваше бреговете на реката. Вейките на дивата лоза се катереха нагоре по близко растящите стебла, пълзяха от клонче на клонче и отгоре се спускаха надолу здраво оплетени една о друга, прехвърляха се, на следващото дърво, пак се изкачваха и по този начин образуваха такъв хаос, сред който човек можеше да си проправи път само с помощта на ножа.
         Дребният Сам вървеше през цялото време пред нас. Неговата фигура, здравата натоварена, ми напомняше живо за словашките продавачи на миши капани, които се появяваха от време на време в моето хубаво родно градче в Ерцгебирге.* Въпреки че не допускахме наблизо да се намира някакъв неприятел, обутите в огромни ботуши крака на Сам отбягваха със завидна ловкост всяко място, където можеше да оставят следа, а малките му пъргави очички оглеждаха непрекъснато в ляво и в дясно гъстата растителност, чиято пищност с успех можеше да съперничи на девствената растителност в долината на Мисисипи.
         [* Красива планинска местност в Германия. — Б.пр.]
         Траперът повдигна нагоре няколко сплетени вейки, наведе се и пропълзя под тях.
         — Ела, сър! — подкани ме Хари. — Тук се отклонява нашата боброва пътека.
         Наистина, под зелената завеса на гъсталака лъкатушеше тесен прочистен коридор и ние се запромъквахме известно време всред хаоса от дървета и храсталаци, все успоредно на реката, докато един полуръмжащ и полусвирещ звук, разнесъл се откъм водата, накара Сам да спре. Той се обърна към нас и сложи ръка на уста, правейки ни знак да мълчим.
         — Пристигнахме — прошепна Хари — и техният пост е усетил нещо.
         Наоколо се възцари дълбока тишина и след известно време ние продължихме да се прокрадваме напред, докато излязохме на един завой на реката, където имахме възможност да наблюдаваме твърде голяма боброва колония.
         Доста навътре във водата бе издигната тясна дига, по която все пак би могъл да мине някой предпазлив човек; четирикраките обитатели се бяха заловили здравата да укрепят и уголемят дигата. На отсрещния бряг видях голям брой от тези работливи животни как полагат усилия да прегризват с острите си зъби стройни дръвчета така, че те падаха във водата. Други пък бяха заети с пренасянето на дървените късове, като ги тикаха пред себе си с муцунките си и плуваха, а отделна група облепяше строежа с тлъста почва, която довличаха от брега и закрепваха по дървения скелет с помощта на лапичките си и широката опашка, използвана като мистрия.
         Наблюдавах внимателно заниманията на този пъргав народец, като особено често отправях погледа си към един необикновено едър екземпляр, който седеше в бдителна поза върху дигата и по всичко личеше, че играе ролята на постови. В този момент дебеланкото изведнъж наостри късите си ушлета, направи полузавъртане около оста си, нададе вече споменатия предупредителен звук и в следващия миг изчезна под водата.
         Останалите бобри го последваха мигновено и беше много комично да наблюдаваш, как при гмуркане изхвърляха задниците си нависоко и нанасяха по водната повърхност такъв удар с плоската си опашка, че надалеч се разнасяше ехтящ шум, а водата плисваше нависоко.
         Но сега, разбира се, нямаше време да се отдавам на комични наблюдения, защото този неочакван смут можеше да бъде предизвикан само от приближаването на някой неприятел, а най-големият неприятел на тези животни е — човекът.
         Последният бобър още не беше изчезнал под водата, когато ние вече лежахме с оръжие в ръка под ниско надвесените клони на няколко иглолистни дървета и очаквахме с напрежение появяването на смутителя на бобровото спокойствие. Не мина много време и малко по-нагоре от нас, по течението на реката, върховете на тръстиката се раздвижиха и секунди след това видяхме двама индианеца да се промъкват надолу по речния бряг. Единият беше нарамил няколко капана, а другият носеше известно количество кожи. Двамата имаха пълно въоръжение и се държаха така, сякаш знаеха, че се намират близо до неприятели.
         — Zounds!* — просъска Сам между зъбите си. — Тези подлеци са се натъкнали на нашите примки и са жънали там, където нищо не са посели, ако не се лъжа! Почакайте, нехранимайковци такива, моята Лиди ще ви каже чии са капаните и кожите!
         [* Zounds! (англ.) — ей богу, бога ми! — Б.пр.]
         Той взе бавно карабината си и я приготви за стрелба. На мен веднага ми стана ясно, че в никакъв случай не биваше да вдигам шум и хванах стария трапер за ръката. Това бяха понки, а начинът, по който бяха изрисувани лицата им, ме увери, че не са тръгнали на лов, а се намираха по пътеката на войната. Следователно не бяха сами в околността и всеки изстрел щеше да привлече тук други индианци, които щяха да им помогнат или поне да отмъстят за тях.
         — Не стреляй, Сам! — предупредих го аз. — Изровили са бойната секира и сигурно не са сами.
         — И аз виждам това — прошепна дребното, войнствено настроено човече. — Наистина ще е по-добре да ги очистим тихомълком…
         — Сам, полудя ли? Я размисли само, какво би станало, ако двамата разузнавачи не се върнат при своите хора! Червенокожите ще претърсят основно местността и в крайна сметка ще открият крепостта на Олд Файерхенд!
         — Прав си, сър — изръмжа Сам недоволно, — но с неудоволствие ще ги оставя да си отидат. Четири от най-хубавите ни капани! Всеки от тях струваше три долара и половина. Ще се радвам ако тези нехранимайковци се видят принудени да дадат и собствените си кожи заедно с крадените!
         — Нямаме право да залагаме на карта сигурността на всички. Ако двамата червенокожи не са открили никакви следи, ще трябва да ги оставим на спокойствие.
         Сега двамата индианци бяха застанали точно пред нас, но бяха обърнати настрани и търсеха следи, като разговаряха шепнешком помежду си. Започнах да се промъквам напред безшумно, за да мога да ги наблюдавам по-добре и ако беше възможно да дочуя нещо от думите им.
         Всичко в поведението на двамата понки показваше, че не можеха да решат в коя посока да продължат своето търсене. Капаните им бяха подсказали, че някъде наблизо има ловци, но червенокожите очевидно не бяха успели да намерят никакви опорни точки. Сега те продължаваха предпазливо пътя си, и то в такава посока, която ги отдалечаваше от крепостта. Засега опасността се беше разминала.
         Когато съгледвачите не можеха вече да ни чуят, Сам даде израз на гнева си.
         — Отидоха, та се не видяха хубавите ни капани! Ама как ме сърбяха пръстите, ако не се лъжа! Двата им скалпа щяха да ме зарадват повече от най-хубавия дебелоопашатко!
         — Знаеш какво мнение имам за скалпирането! Много ме учудваш, че искаш да се занимаваш с подобни неща!
         — Имам си основателни причини, сър. Много злини съм видял от червенокожите и е трябвало така да се сражавам с тях, че не бива да ги щадя. Ето гледай!
         Сам свали енергично печалната филцова шапка от главата си, като при това дръпна и перуката. Вече познавах гледката на голия му кървавочервен череп.
         — Какво ще кажеш за това, сър, ако не се лъжа? — изтъпанчи се той пред мен с такава важност, сякаш никога не бях чувал тази история от собствената му уста. — Още от дете си носех с чест и пълно право скалпа и никой lawyer* не се осмеляваше да ми го оспори, докато веднъж ме нападнаха една или две дузини поуни и ми взеха косите. После отидох до Текама и там си купих нов скалп. Наричаше се перука и ми струваше три дебели връзки боброви кожи, ако не се лъжа. Но това не вреди, защото новият скалп понякога е по-практичен от стария, особено през лятото. Мога да го свалям, щом ми стане горещо, хи-хи-хи-хи!
         [* Lawyer (англ.) — адвокат. — Б.пр.]
         Докато изговаряше тези думи, той отново нахлупи на главата си шапката и перуката. Сега изобщо нямахме време за подобни спомени и дълги речи, защото иззад всяко дърво можеше да изсвисти стрела или пък да изщрака спусъкът на някоя карабина. Преди всичко беше необходимо да предупредим лагера и да обърнем вниманието на ловците на Олд Файерхенд върху присъствието на индианците. Ето защо подканих Хокинс:
         — Сам, сега ще трябва да действаме, иначе понките ще се появят тук преди да се усетим. Най-важното е да предупредим Олд Файерхенд и останалите. Освен това ми се струва уместно да се огледаме за главните сили на червенокожите, за да разберем точно какъв им е броят и да вземем съобразно с това нашите мерки.
         — Прав си, сър! — кимна Сам. — Това е уместно, ако не се лъжа! Залагам мокасините си срещу чифт балетни пантофки, че в скоро време тук ще има по-голям брой червенокожи мъже. Върви с малкия сър в крепостта и предупреди нашите хора, а аз ще тръгна обратно по дирите на двамата индианци, за да разбера нещо повече от онова, което ни казаха досега червенокожите.
         — А няма ли да е по-добре, Сам Хокинс, ако ти отидеш при татко? — попита Хари. — Ти се оправяш по-добре с капаните, а пък четири очи виждат повече от две.
         — Хмм! Щом мистър Хари иска това, тогава трябва да изпълним желанието му, ако не се лъжа. Но ако работата тръгне наопаки, да не изляза аз виновен.
         — Никой няма да те вини, старче — увери го момчето. — Нали знаеш, че обичам да действам самостоятелно. Ела, сър!
         Хари заряза дребния трапер и започна да се промъква напред из гъсталака. Последвах го. Въпреки че обстоятелствата изискваха да насоча цялото си внимание към околността, не можех да не обръщам внимание и на поведението на момчето, което се провираше безшумно през храсталаците с ловкостта на опитен уестман. Всяко негово движение представляваше картина на най-напрегната предпазливост.
         Другояче не можеше и да бъде. Той сигурно е бил запознат още от дете с живота на ловците, сигурно е получавал впечатления, които са изострили сетивата му, закалили са чувствата му, а и бяха дали такава необикновена насока на неговия жизнен път.
         Може би около един час се бяхме провирали непрекъснато напред, когато излязохме на друга боброва колония, чийто обитатели обаче не се виждаха навън.
         — Тук бяхме поставили капаните, които видяхме преди у червенокожите, сър, а по-нататък нагоре Би Форк се разклонява и първоначално имахме намерение да стигнем дотам. Но изглежда нещата ще се променят, защото виждаш ли, следите се насочват към гората, от която са излезли. Трябва да ги проследим.
         Той се накани да продължи, но аз го задържах.
         — Хари!
         Момчето ме погледна въпросително.
         — Не е ли по-добре да се върнеш и да оставиш останалото на мене? — попитах аз.
         — Откъде ти идва подобна мисъл?
         — Знаеш ли какви опасности биха могли да ни очакват?
         — Защо да не знам? Невъзможно е да са по-големи от онези, с които съм се борил и които съм преодолявал.
         — Бих желал да те запазя жив и здрав! — замолих го аз.
         — И аз искам да остана и ще остана жив и здрав. Или може би си мислиш, че само видът на някой нашарен с бои човек може да ме изплаши?
         Отново продължихме. Сега се отдалечавахме от реката и се промъквахме между стройните дънери на вековна гора, образувала гъст зелен свод над покритата с влажен мъх земя, където отпечатъците от стъпки се забелязваха много лесно. Липсваха ниски храсти.
         В този момент Хари, който постоянно беше начело, се спря. Сега можеха да се различат следите от четирима души, които бяха вървели заедно и на това място се бяха разделили. Двамата, които бяхме срещнали, носеха всички свои оръжия. Тъй като предполагах, че тук се бяха събрали голям брой техни съплеменници, принудени само от някакво важно начинание да предприемат този далечен поход през териториите на враждебно настроени племена, ми хрумна мисълта, че подобно начинание би могло да е във връзка с осуетеното нападение над форта. По всяка вероятност това беше един от онези походи на отмъщение, когато индианците полагат всички усилия да компенсират някое поражение или някаква загуба.
         — Какво ще правим? — попита Хари. — Тези нови следи водят в посока на нашата крепост, която не бива да излагаме на опасността да бъде открита. Ще ги последваме ли или ще се разделим, сър?
         — А тази четворна диря сигурно отвежда до лагера на червенокожите, които засега се крият и изчакват завръщането на съгледвачите си. Преди всичко трябва да потърсим главния отряд, за да получим сигурни сведения за числеността и намеренията на неприятеля. Входът на нашия „замък“ се охранява от пост, който несъмнено ще изпълни дълга си, за да запази тайната ни.
         — Имаш право. Да вървим напред!
         От височината, по която се изкачваше речното корито, гората се спускаше доста навътре в равнината и беше пресечена на места от дълбоки каменисти улеи, където буйно вирееха папрат, диви къпини и мечо грозде. Тъкмо се приближавахме към една от тези падини, когато усетих мирис на изгоряло и се опитах предпазливо и с удвоено внимание да проникна с погледа си колкото се можеше по-навътре в гората. Най-сетне забелязах съвсем лека и тънка струйка дим, издигаща се право пред нас към короните на дърветата, която често се прекъсваше или съвсем изчезваше като в някаква капризна игра. Този дим можеше да произхожда само от индиански огън.
         Задържах Хари и му посочих моето откритие.
         — Скрий се зад онези храсти. Ще поогледам тези хора!
         — Защо да не дойда и аз?
         — Един е достатъчен. При двама опасността от откриване е двойно по-голяма.
         Той кимна в знак на съгласие и внимателно заличавайки всяка следа, тръгна настрани, докато аз започнах да се промъквам към падината, търсейки прикритие от дърво на дърво.
         Долу седяха или лежаха съвсем близко един до друг толкова много червенокожи, че падината едва ги побираше. При нейния изход бе застанал неподвижно като бронзова статуя млад дългокос воин, а също така съзрях по един пост и от двете страни на падината, но за щастие те не бяха забелязали моето приближаване.
         Опитах се да преброя лагеруващите индианци и ето защо погледът ми започна да се спира на всеки един от тях. Но изведнъж се сепнах изненадан. Най-близо до огъня седеше… нима беше възможно?… Белият вожд Парано или Тим Финети, както го беше нарекъл Олд Файерхенд. Твърде ясно бях видял лицето му през онова утро след битката при форт Ниобрара, за да е възможно да се лъжа сега. И все пак почти се обърках, защото от главата му се спускаха великолепни дълги коси, а нали Винету му беше взел скалпа и не го беше свалял от пояса си нито за минута! Дали този подлец не бе възкръснал от царството на мъртвите?
         В този момент постът, застанал от тази страна на падината направи една-две крачки към мен и аз трябваше да се оттегля по най-бърз начин от скалния отломък, зад който се бях скрил.
         След като се добрах щастливо до Хари, аз му направих знак с ръка да ме последва и закрачих обратно по нашия път до онова място, където следите се разделяха. Оттук нататък продължихме да следваме новата диря, която, като преминаваше през гъстата преплетена растителност, се насочваше към долината, откъдето бяхме пристигнали вчера, преди да бъдем спрени от Сам Хокинс. Сега ми стана ясно, че понките бяха получили подкрепления и ни бяха преследвали по петите, за да си отмъстят. Нашето забавяне докато оздравее Олд Файерхенд, им беше дало време да съберат всички свои сили. Не можех да проумея защо заради нас тримата се бяха събрали толкова много въоръжени воини, ако не исках да допусна, че Парано знае за съществуването на колонията на ловците и че намеренията му засягаха всички нейни членове.
         Двамата червенокожи съгледвачи ни бяха проправили добре пътя, така че ние се придвижвахме сравнително бързо напред. Изглежда се намирахме вече близо до долината, която трябваше да ни пресече пътя, когато иззад един гъст храсталак долових тихо звънтене. С един жест накарах Хари да се скрие, после бързо легнах на земята и се отправих в указаната посока по заобиколен път. Следващото необичайно нещо за тази околност, което съзрях, беше една купчина от железни капани за бобри, край които се появиха и две криви крачета, обути в грамадни ботуши. Като продължих да пълзя, забелязах и дълга възголяма ловна дреха, на чийто горен край се беше опряла широката измачкана периферия на допотопна филцова шапка, а малко настрани от тази периферия се виждаше бодливата щръкнала четина на сплъстена брада.
         Това беше дребосъкът Сам. Но как се беше озовал тук, когато мислех, че вече отдавна се намира в крепостта? Във всеки случай не беше трудно да се научи. Трябваше само да го попитаме. И докато се промъквах, колкото се можеше по-безшумно към него, аз предварително се наслаждавах на уплахата му от подобно неочаквано нападение.
         Тихо, съвсем тихо посегнах към карабината му, която лежеше до него и запънах ръждясалия й спусък. При изщракването на спусъка Сам се обърна толкова бързо, че надвесените клонки смъкнаха шапката и перуката му, а като видя собствената си пушка, насочена към него, под приличния му на папагалска човка нос, сияещ във всички цветове на дъгата, се показа доста голяма дупка, разширяваща се от смайване все повече и повече.
         — Сам Хокинс — пошепнах аз, — ако не си затвориш скоро устата, ще напъхам вътре всички капани, които са тук на земята!
         — Good luck!* Ама че ме изплаши, сър, ако не се лъжа! — промърмори траперът, който въпреки смайването си не повиши непредпазливо глас, а бързо постави шапката и перуката на полагаемото им се място. — Мътните те взели! От уплаха ми изтръпнаха крайниците, ако не се лъжа, защото ако на твое място беше някой червенокож… то…
         [* Good luck (англ.) — израз на удивление. — Б.пр.]
         — … тогава нямаше да ядеш повече меча лапа — допълних аз. — Ето ти пушкалото! А сега ми кажи какво се е случило, та си легнал да спиш тук.
         — Да спя? Е, за спане и дума не може да става, макар че се доближи до мен, без да забележа. От ума ми не излизаха кожите на онези два червени плъха, които исках да взема; съвсем не е необходимо да разказваш на другите, как си изненадал стария Сам.
         — Ще си трая — уверих го аз.
         — А къде остави мастър Хари?
         — Чака ей там отсреща. Чухме да звънтят капаните ти и трябваше да разберем що за звънци са това.
         — Звънци ли? Нима беше толкова силно? Сам Хокинс, какъв глупав ракун си ти! Лежи си тук старото магаре, за да дебне скалпове, а при това вдига шум, който може да се чуе чак в Канада, ако не се лъжа! Но как попаднахте тук при мен? Да не сте следили двамата червенокожи?
         Отвърнах утвърдително и му разказах, какво бях научил.
         — Хмм, ще ни струва барут, ще струва много барут, сър! — каза той. — Вървях си с моите капани нагоре по рекичката и внезапно видях двама индианци, ако не се лъжа, тъкмо в края на храсталаците, едва на седем-осем крачки от мен. Веднага се свих в гъсталака и забелязах, че единият от тях тръгна нагоре, а другият надолу, за да претърсят долината. Но ми се струва, че ще им се отрази зле. Първия пропуснах покрай мен и после се запътих насам, за да попитам тези типове, какво са видели, когато се срещнат пак тук. Ако искате да ми помагате, тогава отидете на отсрещната страна, за да ги хванем в клещи!
         — Слушай, Сам! За крепостта може да бъде опасен само един от тях, онзи, който е тръгнал надясно по реката. А ако и той не е забелязал нищо, сме длъжни на всяка цена да оставим на мира и тези двама понки. Необходимо ни е време за нашите защитни приготовления и ще го имаме само тогава, когато неприятелят не забележи никакви следи от нас.
         — Добре, добре, сър. Все някога танцът ще започне и тогава здравата ще насолим тези юнаци, ако не се лъжа! А сега не карай малкия сър да чака повече! Иначе би могъл да направи някоя глупост от нетърпение.
         Последвах съвета му и се върнах при Хари. След като му описах с няколко думи положението на нещата, ние заехме позиция срещу Сам и зачакахме завръщането на двамата червенокожи.
         Търпението ни бе подложено дълго време на изпитание и изминаха няколко часа, преди да доловим тихите стъпки на промъкващ се към нас човек. Беше един от очакваните от нас индианци, стар воин, с набръчкано, загоряло от слънцето лице, който нямаше вече място по пояса си за извоюваните скалпове, а беше украсил външните шевове на широките си панталони нагъсто с косите на победените от него врагове.
         Индианецът вървеше толкова безгрижно, че не бе възможно да бе забелязал нашите следи, нито пък нещо за съществуването на крепостта. Отдъхнах си, защото така щяхме да избегнем ненужно кръвопролитие и дори ни оставаше надеждата, че крепостта изобщо нямаше да бъде открита.
         Стъпките на възрастния индианец бяха вече заглъхнали, когато се появи и другият, от противоположната, безопасна за нас посока; той също се отправи натам, откъдето преди известно време бях дошъл заедно с Хари. Почакахме още малко и след това се върнахме в крепостта заедно, както и бяхме потеглили оттам.
         Потърсихме поста пред „вратата“, който се беше сгушил зад прикриващите го храсти и беше видял много добре червенокожия, промъкнал се само на няколко крачки от него. На стража беше Уил Паркър.
         Сам го погледна учудено.
         — Винаги си бил грийнхорн, Уил, и грийнхорн ще си останеш, докато някой път те спипат редмъните*, ако не се лъжа. Да не си си помислил, че червенокожият е ловил пеперуди, та не си използвал ножа си?
         [* Редмъните (англ.) — червенокож. — Б.пр.]
         — Сам Хокинс, я си дръж езика зад зъбите, иначе сега ще направя с теб това, което постоянно съм отлагал! — изръмжа подиграният Уил. — Уил Паркър и грийнхорн! Шегата би си заслужавала няколко зрънца барут, старий Куне. Но синът на майка ти изглежда няма достатъчно акъл да разбере, че съгледвачът се оставя намира, за да не се привлече вниманието на останалите, а?
         — Може и да имаш право, скъпи Уил, в случай че не искаш да се сдобиеш с индиански скалпове, хи-хи-хи-хи!
         С тези думи Сам тръгна към потока, но преди да изчезне между скалите, се обърна пак и предупреди поста:
         — Дръж си очите отворени! Ей натам в един gutter* гъмжи от индианци. Може да пожелаят да пъхнат носовете си между дългите ти крака. Ще бъде жалко за теб, ако не се лъжа, страшно жалко!
         [* Gutter (англ.) — улей, низина на речно корито. — Б.пр.]
         Ниско приведен под купа капани на гърба си, той закрачи пред нас и скоро се озовахме пред изхода на тунела, където се откри цялата котловина. Остро изсвирване от страна на стария трапер бе достатъчно, за да наизлизат всички обитатели на крепостта, които проследиха с голямо внимание описанието на нашето приключение.
         Олд Файерхенд слушаше мълчаливо разказа ни. Но щом споменах за Парано, от устата му се изтръгна вик на учудване и същевременно на радост.
         — Нима е възможно! Не си ли се излъгал, сър? В такъв случай все пак бих могъл да изпълня клетвата си и да пипна този тип със собствените си ръце. Това ми е съкровено, дългогодишно желание.
         — Само косите му ме правят несигурен.
         — О-о, те нямат значение! Ето ти Сам Хокинс за пример, а както изглежда, в сумрака призори на онзи ден не си го улучил с ножа си добре. Неговите хора са го намерили и са го прибрали. Оправил се е, докато боледувах, изпратил е съгледвачи да ни наблюдават и после ни е следил.
         — Но защо не ни е нападнал?
         — Не знам, има си някаква причина, която ще научим и ние. Уморен ли си, сър?
         — Не бих могъл да твърдя подобно нещо.
         — Трябва да видя човека със собствените си очи. Искаш ли да ме придружиш?
         — Разбира се. Само съм длъжен да ти обърна внимание на опасността от такова начинание. Може би индианците ще изпратят нови съгледвачи. Ще попаднем между разузнавачите и не е изключено да бъдем отрязани от нашите хора.
         — Всичко това е възможно да се случи, но аз не мога да стоя тук със скръстени ръце, докато те ни открият. Дик Стоун!
         Извиканият ловец беше отсъствал вчера от крепостта, за да „прави месо“, следователно ме виждаше едва сега. Том се приближи, поздрави ме сърдечно, а Олд Файерхенд го попита:
         — Чу ли накъде отиваме?
         — Струва ми се да.
         — Взимай пушката си! Ще се огледаме за червенокожите!
         — Идвам, сър! Ще яздим ли?
         — Не. Ще отидем само до един gutter. Но останалите нека запретнат ръкави и покрият всички caches* с чимове. Не се знае, какво може да се случи, а ако червенокожите навлязат между нашите скали, нека поне не намерят нищо, което може да им бъде от полза. Хари, ти отиваш при Уил Паркър, а ти, Бил Бълчър, ще се грижиш за реда, докато отсъстваме!
         [* Caches — скривалища за кожи.]
         — Тате, нека дойда с тебе! — помоли се Хари.
         — Не мога да те използвам за нищо, my boy*. Почини си! Когато му дойде времето, ще се счепкаш с неприятеля.
         [* My boy (англ.) — момчето ми. — Б.пр.]
         Хари повтори молбата си, но Олд Файерхенд не промени разпореждането си и така ние, пак трима на брой, излязохме навън по коритото на потока.
         След кратко наставление на поста, ние се отправихме към мястото, където неотдавна се беше скрил Сам Хокинс. Оттам пътят за падината беше във всеки случай най-изгоден за нас, защото и от двете си страни имахме прикритие.
         Малко преди тръгването ни рано сутринта Винету също бе напуснал лагера и все още не се беше върнал. Точно сега той щеше да ни бъде най-много полезен, освен това аз не можех да не почувствам вече и лека тревога за него. Напълно бе възможно да се е натъкнал на неприятеля.
         Тъкмо мислех за него, когато храстите край нас прошумоляха и апачът се появи. Щом го познахме, отпуснахме ръце, които бяха посегнали към оръжията в поясите ни още при първото изшумоляване в клонките.
         — Винету ще дойде с белите мъже, за да наблюдава Парано и понките — каза той. Учудено го погледнахме. Значи той знаеше вече за присъствието на индианците.
         — Видя ли моят червенокож брат воините на най-жестоките роднини на племето сиу? — попитах го аз.
         — Винету трябва да бди над своя брат Шарли и сина на Рибана. Затова той тръгна след тях и забеляза, как се промъкнаха до военния лагер на понките. Но отрядът на Парано е с нови сили, а самият той крои подли планове. Винету ще убие белия вожд на мечките.
         — Не, вождът на апачите няма да го докосне, а ще ми го остави! — отвърна му Олд Файерхенд.
         — Винету го подари вече веднъж на своя бял приятел!
         — Парано няма да ми избяга отново, защото този път ръката ми ще…
         Успях да чуя само тези думи на Олд Файерхенд. Защото докато все още говореше, забелязах две искрящи очи иззад храстите, където следите извиваха. С един скок сграбчих човека, на когото принадлежаха.
         Това беше той, за когото ставаше дума: Парано. Едва се озовах при него и стиснах с пръсти гърлото му, когато от двете ми страни нещо прошумоля и изскочиха цяла група индианци, за да помогнат на вожда си. Моите приятели бяха забелязали бързите ми действия и веднага се нахвърлиха върху нападателите. Белият вожд лежеше под мен. Коляното ми притискаше гърдите му, пръстите на лявата ми ръка — гърлото му, а десницата ми стискаше неговата ръка, която бе сграбчила ножа. Така задържах Парано на земята. Той се гърчеше под мен като червей и полагаше бесни усилия да ме отблъсне от себе си. Риташе наоколо с крака като бик, вързан с вериги, и се опитваше да се изправи с мощни тласъци. Очите му се наляха с кръв и изскочиха от орбитите, а по устата му се образува пяна от безсилен гняв. Струваше ми се, че под мен се намира някое побесняло животно и с всички сили забих пръсти в гърлото му. Той потрепери конвулсивно няколко пъти, главата му увисна назад, очите му се избелиха. По тялото му започнаха да преминават гърчове, които ставаха все по-слаби и най-сетне то се отпусна безчувствено. Парано беше победен.
         Сега вече успях да се огледам и пред очите ми се разкри картина, която едва ли може да бъде описана с перо. От страх да не би да привлече помощ за неприятеля, никоя от двете страни не беше употребила огнестрелно оръжие. Бяха действали само ножът и томахокът. Никой не стоеше прав, всички се търкаляха на земята в собствената си кръв или в кръвта на противниците си.
         Тъкмо в този миг Винету се канеше да забие ножа си в гърдите на лежащия под него човек; той не се нуждаеше от помощта ми. Олд Файерхенд бе притиснал под себе си един неприятел и се опитваше да отблъсне нападенията на друг, който му кълцаше ръката. Затичах се да му помогна и повалих нападателя със собствения му томахок, изпуснат от него на земята. После се насочих към Дик Стоун, който лежеше между двата мъртви червенокожи и под един огромен мъжага; последният полагаше всички усилия да му нанесе смъртоносен удар с ножа си. Не му се удаде — томахокът на неговия съплеменник сложи край на усилията му.
         Дик се надигна и изпъна крайниците си.
         — By Jove, сър, това се казва помощ навреме! Трима срещу един, и то когато не бива да стреляш, е малко множко. Благодаря!
         Олд Файерхенд също ми подаде ръка и тъкмо се накани да проговори, когато погледът му падна върху Парано.
         — Тим Фин…? Самият вожд? Нима е възможно! Кой си имаше работа с него?
         — Олд Шетърхенд го повали — отвърна Винету вместо мен. — Великият Дух му е дал силата на бизона, който разорава земята със своя рог.
         — Приятелю — извика Олд Файерхенд, — не съм виждал човек като тебе, колкото и надалеч да съм обикалял!
         Но как е възможно Парано и хората му да са били скрити тук, щом малко преди това Винету е бил наблизо?
         — По това време белият вожд още не се е бил скрил тук — отговори Винету. — Той е забелязал дирите на неприятелите си и ги е проследил. Воините му ще го последват и моите бели братя трябва бързо да тръгнат след Винету към крепостта.
         — Вождът е прав! — потвърди Дик Стоун. — Ще се наложи да се връщаме веднага при нашите.
         — Добре — отвърна Олд Файерхенд, от чиято ръка се стичаше кръв. — Но във всички случаи трябва да отстраним, доколкото е възможно, следите от борбата. Дик, върви напред, за да не бъдем изненадани!
         — Ще стане, сър. Но я преди това ми извадете ножа от тялото! Не го достигам както трябва.
         Един от тримата негови противници му бе забил ножа си малко встрани от гърба, а при боричкането острието беше навлизало все по-надълбоко. За щастие не бе попаднало на опасно място и след изваждането му остана рана, която беше лека за железния организъм на Стоун.
         За кратко време бе направено необходимото и Дик Стоун пак беше на крака.
         — А как ще отнесем нашия пленник? — попита Олд Файерхенд.
         — Налага се да го носим — отвърнах аз. — Но ще ни създаде затруднения, щом дойде на себе си.
         — Да го носим ли? — рече Стоун. — От доста години не съм изпитвал такова удоволствие и не ми се ще да го доставяме и на този стар негодник.
         С няколко удара на ножа си той отряза до корен известен брой от растящите наоколо фиданки, взе одеялото на Парано, накълца го на ивици и като ни кимна доволно, каза:
         — Ще скалъпим нещо като шейна, влачилка или плъзгач, ще завържем на него това човече и ще се понесем.
         Предложението му бе прието и изпълнено; скоро потеглихме, оставяйки разбира се зад себе си толкова ясна следа, че Винету, който вървеше последен, трябваше да полага върховни усилия, за да я заличава донякъде.

Няма коментари:

Публикуване на коментар