23 август 2012 г.

Карл Май, Винету: Книга 2 (3)


        

         8.
         Хуарес или Максимилиян

         В началото бях убеден, че ще мога да заловя Гибсън в пределите на Съединените щати. Но ето че после ми се наложи да го преследвам в Мексико, а сега дори и в най-опасните райони на тази страна. Пътят, по който трябваше първоначално да яздим, за да достигнем Чиуауа, минава по северната граница на дивата пустиня Мапими и води най-често през открит терен. Сега обаче бе необходимо да се отправим по на юг, където бе възможно да ни очакват неизвестни опасности. На всичко отгоре вече се чувстваше всеобщо физическо изтощаване, на което дори и команчите не можеха повече да издържат. От Естансия дел Кабалеро дотук имахме зад гърба си наистина една продължителна форсирана езда. Червенокожите бяха свършили вече сушеното си месо, от което се състояха техните провизии, а и ние имахме съвсем малко още от хранителните припаси, опаковани от естансиерото за нас. Теренът непрекъснато се изкачваше нагоре. Достигнахме планините, забелязани от нас по обед — каменисти масиви без никакъв растителен живот. Запромъквахме се между тях, сега повече в южна посока. Между каменистите склонове жегата беше още по-голяма отколкото в откритата равнина. Конете все повече забавяха стъпките си. Както си личеше от следите, главният отряд на команчите също беше минал оттук много бавно. Над главите ни се виеха няколко лешояда, които ни следваха от часове, сякаш очакваха нашето изтощение да им донесе плячка. Но внезапно, когато завихме зад една скала, пейзажът на юг придоби тъмен цвят. Изглежда, че там имаше планини, обрасли с гори и веднага походката на конете се оживи, като че ли и те бяха направили същото наблюдение. Лицето на Олд Дет се проясни.
         — Сега подозирам накъде отиваме — каза той. — Струва ми се, че се намираме близо до районите около реката Рио Саладо, която се спуска от Мапими. Ако команчите са решили да следват течението й, тогава край на мъките ни. Където има вода, има гора и трева, а сигурно и дивеч, дори и в тази печална местност. Накарайте конете да почувстват шпорите ви! Колкото повече се напрегнат сега, толкова по-скоро ще могат да си отпочинат.
         Следата отново се беше обърнала на запад. Навлязохме в дълга тясна клисура, а когато излязохме от нея, видяхме разпростряна пред нас зелена долина, която получаваше влага от един поток. За секунди се втурнахме с конете към него и наскачахме от седлата. Дори да имаха намерение да се овладеят, команчите нямаше как да възпрат конете си. Но след като и ние, и животните се напихме с вода, веднага се метнахме на седлата, за да продължим ездата. Скоро потокът се вля в друг, още по-голям и ние се насочихме срещу неговото течение. Той ни отведе до каньон, чиито стръмни стени тук-там бяха обрасли с храсти. Когато го оставихме зад нас, продължихме да яздим между планински склонове, покрити със зеленина, чиито цвят действаше благотворно на измъчените ни очи. Междувременно беше започнало да се смрачава и се налагаше да си потърсим място за лагеруване. Предводителят на команчите настояваше да изминем още известно разстояние, докато стигнем до дървета, и ние трябваше да се подчиним на волята му. Конете се спъваха в камъните, осеяли пътя. Почти бе настъпила нощта, когато внезапно някой ни извика. Предводителят отговори с радостен тон, защото повикването бе на диалекта на команчите. Спряхме. Олд Дет продължи още малко напред заедно с предводителя, но скоро се върна и ни съобщи:
         — Пред нас са команчите. Според следите им не можехме да очакваме толкова рано срещата с тях, но те не са посмели да продължат, без да разузнаят местността. Затова са спрели тук да лагеруват и по обед са изпратили напред съгледвачи, които още не са се върнали. Елате! Веднага ще видите лагерните огньове.
         — Струва ми се, че по време на подобен боен поход не се палят лагерни огньове — осведомих се аз, верен на ролята си на грийнхорн.
         — Несъмнено местността им го позволява. Понеже са изпратили напред разузнавачи, те са сигурни, че наблизо няма техни врагове, които биха могли да забележат огньовете.
         Продължихме по-нататък. Щом достигнахме края на клисурата, забелязахме може би десетина огъня, горящи с ниски пламъци, както е обичайно за индианците. Изглежда пред нас се намираше кръгла котловина, където не растяха дървета. Доколкото можеше да се различи в тъмнината, околните стени се издигаха стръмно нагоре — обстоятелството, което команчите очевидно считаха, че е благоприятно за сигурността им.
         Червенокожите насочиха конете си право към лагера, докато на нас ни беше наредено да чакаме да ни повикат. Това продължи доста време. Най-сетне един от тях се върна, за да ни отведе при Ойо-колтса, разположил се край централния огън. Около него горяха останалите огньове. Вождът седеше заедно с други двама мъже, които сигурно бяха отличили се воини. Косата му беше сива, но дълга, сплетена на плитка, а в нея бяха забодени три орлови пера. Носеше мокасини, панталони от черен плат, риза и жилетка от по-светла материя, а край него на земята лежеше двуцевна пушка. В пояса му бе затъкнат стар пистолет. Сега се хранеше и държеше в ръцете си нож и парче месо, но ги остави настрана, щом се приближихме към него. Из въздуха се носеше миризмата на печено конско месо. Близо до мястото, където беше седнал вождът, извираше с бълбукане едно поточе.
         Още не бяхме слезли от конете си, а около нас се беше образувал вече широк кръг от червенокожи воини, между които забелязах и лицата на няколко бели. Веднага взеха поводите на конете ни, за да ги отведат настрани. Понеже Олд Дет не се възпротиви, аз също нямах нищо против. Белия Бобър се изправи, последваха го и другите двама. Той пристъпи към Олд Дет, подаде му съвсем по обичая на белите ръка и каза със сдържана дружелюбност:
         — Моят брат Олд Дет изненадва воините на команчите. Как биха могли да предположат, че ще го срещнат тук! Той е добре дошъл и ще се бие заедно с нас срещу кучетата апачи.
         Белия Бобър заговори на езиковата смесица от пограничните райони, за да можем да го разберем всички. Сега и Олд Дет му отвърна на същия език:
         — Великият Маниту направлява стъпките на червенокожите и белите си деца по неведоми пътища. Щастлив е онзи човек, който среща по всички свои пътища приятели. Белия Бобър няма ли да приветства с добре дошли и моите приятели?
         — Твоите приятели са и мои приятели, а когото обичаш ти, него обича и Ойо-колтса. Нека седнат и те до вожда на команчите и пият мир от калюмета му.
         Олд Дет седна на земята и ние последвахме примера му. Само негърът се отдръпна настрани и се сгуши в тревата. Вождът и двамата му придружители отново се настаниха край огъня. Останалите червенокожи стояха наоколо в кръг безмълвни и неподвижни като статуи. Не ми беше възможно да различа чертите на лицата на белите. Светлината от огъня не беше достатъчна. Ойо-колтса свали калюмета от врата си, натъпка главата му с тютюн от торбичката на пояса си и го запали. Последва почти същата процедура, която се беше състояла при срещата ни със сина му. Едва след това можехме да бъдем сигурни, че не ни очакват враждебни действия от страна на команчите.
         Докато трябваше да чакаме, за да влезем в лагера, предводителят на петдесетте индианци беше съобщил на вожда какво сме преживели, както научихме сега от Ойо-колтса. Той от своя страна помоли Олд Дет да му разкаже какво се беше случило в естансията. Старият скаут се справи със задачата си така, че нито върху нас, нито върху дон Атанасио можеше да падне някакво подозрение.
         Дълбоко замислен, вождът гледа известно време пред себе си със сведени очи, след което отново взе думата:
         — Ойо-колтса няма как да не повярва на думите на своя приятел. Дори и да имах съмнения, не виждам в разказа ти нищо, от което да заключа, че искаш да ме заблудиш. Но не мога да не вярвам и на другия бледолик. Този човек няма причина да лъже воините на команчите, защото една лъжа ще му струва живота. Той се намира при нас и ако ни беше излъгал, отдавна щеше да ни напусне. И така, принуден съм да мисля, че някой от вас двамата се е заблудил.
         Тази негова преценка показваше голяма прозорливост. Олд Дет трябваше да бъде много предпазлив. Колко лесно можеше да хрумне на вожда мисълта да изпрати отново друг отряд, за да изненада естансиерото през нощта! Най-добре беше да се даде някакво приемливо обяснение за предполагаемото заблуждаване. Изглежда, че такива мисли минаха и през главата на скаута.
         — Наистина, трябва да има някакво заблуждение — отбеляза той. — Но не аз, а онзи бледолик е бил заблуден. Кой човек ще съумее да заблуди Олд Дет? И моят червенокож брат знае, че няма такъв човек.
         — Тогава нека моят брат Коша-певе ми каже какво се е случило!
         — Най-напред искам да подчертая, че самият вожд на команчите е бил заблуден.
         — От кого? — попита Белия Бобър сериозно.
         — Вероятно от непознатите бледолики, които са при теб.
         — Ойо-колтса не бива да се вслушва в едно предположение. Дай му доказателства! Ако са ни излъгали онези хора, с които пушихме лулата на мира, те ще трябва да умрат!
         — Значи не само си ги приел миролюбиво, ами си изпушил и калюмета с тях, така ли? Ако бях при тебе, щях да те предупредя да не го правиш. Ще ти дам желаното доказателство! Кажи ми, на кого си приятел — да не би да си приятел на президента Хуарес?
         Вождът махна презрително с ръка.
         — Хуарес е червенокож, изменил на рода си, който живее в къщи и води живота на бледоликите, Ойо-колтса го презира. Воините на команчите са отдали храбростта си на великия Наполеон, който им подарява в замяна оръжия, коне и одеяла и предава в ръцете им апачите. И онези бледолики са приятели на Наполеон.
         — Тъкмо това е лъжа — прекъсна го скаутът. — Дошли са в Мексико, за да служат на Хуарес. Ето, моите спътници са свидетели. Нали знаеш кого е взел под закрилата си великият бял баща във Вашингтон?
         — Хуарес.
         — И знаеш, че отвъд границата се вербуват войници, които биват изпращани по тайни пътища при Хуарес. Е, в Ла Гранж живее един испанец, който се казва Кортесио. Ние самите бяхме при него, а тези двама мъже бяха негови съседи и приятели. Той самият ни каза, че вербувал много хора за Хуарес и че в деня, преди да отидем при него, е направил неколцина от белите, намиращи се при тебе, войници на Хуарес. Останалите са отряд, който придружава наемниците. Ти си неприятел на Хуарес и въпреки това си изпушил лулата на мира с негови войници, защото са те излъгали.
         В очите на вожда припламна гняв. Той поиска да заговори, но Олд Дет не му даде възможност.
         — Остави ме да свърша! И така, тези бледолики са войници на Хуарес. Те са отишли в естансията на дон Атанасио, който е приятел на Наполеон. У дон Атанасио бил на гости знатен, възрастен предводител на французите. Бледоликите са щели да убият този човек, ако го познаели. Затова той е трябвало да се престори на болен и да легне на легло. Намазали лицето му с тъмна боя, за да заприлича на индианец. Когато бледоликите го видели и попитали кой е той, им било отговорено, че това е Инда-нишо, вождът на апачите.
         Белия Бобър повдигна вежди. Той вярваше на разказвача, но бе достатъчно предпазлив, за да попита:
         — А защо са казали точно това име?
         — Защото апачите са на страната на Хуарес. Така бледоликите е трябвало да видят в този човек приятел. А той е бил стар и косата му била посивяла. Дон Атанасио е знаел, че Инда-нишо, когото са преследвали из онази местност, имал също сива коса. Затова са дали на французина името на споменатия апач.
         — Уф! Сега те разбирам. Този дон Атанасио е сигурно много умен човек, та се е измъкнал по такъв начин. Но къде е бил предводителят на хората на Наполеон, когато са се появили моите воини? Те не са го забелязали.
         — Той си беше вече отишъл. Както виждаш, чиста измислица е, че Винету бил довел Инда-нишо в естансията. И бледоликите са й повярвали. После са се натъкнали на тебе и на твоите хора. Знаели са, че команчите са приятели на французите и също са се представили за техни приятели.
         — Ойо-колтса ти вярва, но трябва да има сигурно доказателство, че тези хора са привърженици на Хуарес. Иначе той не може да ги накаже, защото са пушили от нашия калюмет.
         — Повтарям, че ще ти дам доказателство. Но първо трябва да ти кажа, че искам да пленя двама от тези бледолики.
         — Защо?
         — Те са наши врагове и от много дни конете ни са по техните следи.
         В случая бе намерен най-добрият отговор. Ако Олд Дет беше разказал някоя дълга история за Гибсън и Уилям Олерт, нямаше да постигне онова, което постигна с кратките думи „те са наши врагове“. Това си пролича веднага, защото вождът каза:
         — Ако са твои врагове, те са и наши. Щом им отнемем дима на мира, Ойо-колтса ще ти подари двамата.
         — Добре! Тогава накарай предводителя на бледоликите да дойде при нас! Ще поговоря с него и скоро ще разбереш колко съм прав като твърдя, че е привърженик на Хуарес.
         Вождът направи знак. Един от воините му получи съответната заповед. Той се отправи към един от белите, каза му няколко думи, след което човекът се приближи към нас. Имаше висока яка фигура, брадясало лице и войнствен вид.
         — За какво съм ви? — побита той, като ни измери с мрачен и враждебен поглед. Гибсън сигурно ме беше разпознал и бе казал на придружителите си, че не може да се очаква от мен нищо добро. С доста голямо любопитство исках да чуя как Олд Дет щеше да измъкне главата си от примката. Старият хитрец скаут погледна приближилия се човек дружелюбно в очите.
         — Нося ви поздрави от сеньор Кортесио в Ла Гранж — отвърна той учтиво на въпроса му.
         — От Кортесио ли? — попита човекът, без да подозира, че току-що бе захапал опасна въдица. — И ти ли го познаваш?
         — Разбира се, че го познавам — рече старият скаут. — Приятели сме отдавна. За съжаление пристигнах твърде късно, за да се присъединя към групата ви.
         — А защо ти трябваше да се присъединяваш?
         — Исках да дойда с вас при Хуарес.
         В очите на мексиканеца проблясваха гневни искри.
         — Сеньор, излъгал си се в нас. Ние сме на страната на французите.
         — И прехвърляте вербувани хора от Съединените щати в Мексико?
         — Да, за Наполеон.
         — Ах, така ли! Значи сеньор Кортесио вербува за Наполеон?
         — Разбира се. Та за кого друг?
         — Мисля, че за Хуарес.
         — Няма такива намерения!
         — Тъй ли? Струва ми се, че не си добре осведомен.
         Брадатият се изсмя подигравателно.
         — Аз ли не съм осведомен? Смешно! Аз съм офицер!
         — На Хуарес? — попита Олд Дет бързо.
         — Да — не, не, на Наполеон, както вече казах.
         — Е, току-що направи блестяща грешка на езика — приключи Олд Дет странния разпит. — Един офицер, а още повече при такива обстоятелства, би трябвало по-добре да владее езика си. Свърших с теб, можеш да си вървиш.
         Офицерът искаше да каже още нещо, но вождът му показа с властно движение на ръката, че трябва да си върви и той беше принуден да се подчини.
         — Е, какво ще каже сега моят брат? — попита Олд Дет.
         — Неговото лице го обвинява — отвърна Белия Бобър, — но и това все още не е доказателство.
         — Но нали си убеден, че е офицер и че е бил при този Кортесио?
         — Да.
         — Тогава трябва да е на страната на онези, за които вербува хора Кортесио, нали?
         — Така е. Докажи ми, че този човек вербува за Хуарес и това ще ми бъде достатъчно!
         — Добре, ето ти доказателството.
         Старият скаут бръкна в джоба си и извади паспорта, подписан с „Хуарес“. Разтвори го и го поднесе на команча.
         — Вече казах на моя червенокож брат, че искаме да заловим двама мъже, които са заедно с този отряд от бледолики. Ето защо беше необходимо да се помъчим да установим връзка с тези хора. Затова отидохме при онзи Кортесио и се престорихме, че искаме и нас да завербува. Той ни прие и даде на всеки от нас паспорт, подписан с името на Хуарес. Моят спътник също може да ти покаже неговия.
         Вождът взе паспорта и го огледа внимателно. Зловеща усмивка се плъзна по лицето му.
         — Белия Бобър не е учил изкуството на белите да говори върху хартия. Но той познава стоящия тук знак много добре. Това е тотемът на Хуарес. А между моите воини един млад мъж, който като момче е живял дълго при бледоликите и умее да накара хартията да проговори. Ще попитам и него.
         Ойо-колтса извика високо някакво име. Приближи се млад човек с по-светъл цвят на кожата, очевидно метис, взе в ръка паспорта по заповед на вожда, коленичи край огъня и зачете съдържанието му, като същевременно превеждаше. Щом свърши, той върна паспорта с нескрита гордост, че беше показал умението си и се отдалечи. Олд Дет прибра документа и попита:
         — Сега моят червенокож брат разбра ли, че тези бледолики са го излъгали и са негови врагове?
         — Ойо-колтса разбра — заяви вождът. — Той веднага ще събере най-прочутите си воини, за да се посъветва с тях какво да направи.
         — Мога ли да участвам и аз в това съвещание?
         — Не. Моят брат съветва умно и действа храбро, но ние нямаме нужда от него, защото той доказа, каквото искаше да докаже. Всичко останало е работа на команчите, които са били излъгани.
         — Още нещо. То не е във връзка с тази работа, но е много важно за нас. Защо моят червен брат навлезе толкова надалеч на юг? Защо рискува да се изкачи по тези пусти планини?
         — Отначало команчите искаха да продължат да яздят на север, но научиха, че Винету се отправил с много хора към Рио Кончос и ето защо околните села на апачите са останали беззащитни. Затова се отправихме бързо на юг и сега ще се сдобием с такава плячка, каквато никога досега не сме отвличали у дома си.
         — Винету се отправил към Рио Кончос? Хмм! Може ли да се разчита на това сведение? Откъде си го получил? Може би от двамата индианци, които са се натъкнали на вас на север оттук?
         — Да. Видяхте ли следите им?
         — Видяхме ги. Какви бяха тези индианци?
         — От племето топиас, баща и син.
         — Още ли са при тебе и мога ли да поговоря с тях?
         — Моят брат може да върши каквото си иска.
         — А също и да говоря с двамата бледолики, които ще ми предадеш?
         — Кой ще ти попречи?
         — Тогава имам само още една молба. Разреши ми да обиколя лагера! Намираме се в земите на неприятеля и искам да се убедя, че е направено всичко необходимо за нашата сигурност.
         — Убеди се, макар че не е необходимо! Белия Бобър е разположил лагера и постовете. А и разузнавачите ни се намират пред нас. Следователно няма опасност.
         Приятелството му с Олд Дет беше сигурно твърде голямо, тъй като той не се почувства обиден от желанието на скаута сам да провери взетите мерки за сигурност. Двамата изтъкнати воини на команчите, които бяха седели досега безмълвно край нас, станаха и се отдалечиха с отмерени крачки, за да съберат участниците в съвещанието. Останалите червенокожи отново насядаха край огньовете си. Двамата Ланге и Хектор получиха места край един от огньовете, както и три големи парчета печено конско месо. А Олд Дет ме хвана за ръката и ме отведе към огъня, където бяха насядали сами другите бели. Като ни видяха, че идваме, офицерът стана, направи две крачки към нас и се обърна към стария скаут грубо и враждебно, като от предпазливост си послужи с английски език:
         — Какво означава разпита, сър, който проведе с мен?
         Скаутът се ухили приятелски.
         — Ще ти кажат след малко команчите. Впрочем ще ти дам добрия съвет да не разговаряш толкова надуто с Олд Дет. Който търпи между хората си конекрадци и на всичко отгоре един отявлен бандит, би трябвало да се държи по-скромно. Очевидно не виждаш истинското положение на нещата. Всички команчи са на моя страна и против тебе, така че само един знак от мен и с теб е свършено.
         След тези думи старият скаут му обърна гръб, но не си тръгна, за да ми даде възможност и аз да разговарям. Гибсън и Уилям Олерт също седяха в кръга от хора. Младият Олерт изглеждаше много западнал и болен. Дрехите му бяха изпокъсани, косите невчесани и дълги. Страните му бяха хлътнали, а очите лежаха дълбоко в очните кухини. Той изглежда нито виждаше, нито чуваше какво става около него; върху колената му имаше лист хартия, а в ръката молив и той непрекъснато гледаше надолу към тях. Засега си нямах работа с него. Липсваше му каквато и да било воля. Затова се обърнах към неговия изкусител.
         — Срещнахме ли се най-сетне, мистър Гибсън? Надявам се отсега нататък да останем заедно по-продължително време.
         Той дръзко ми се изсмя в лицето:
         — С кого говориш, сър?
         — С теб, разбира се.
         — Е, чак толкова не се разбира. Само по погледа ти забелязах, че имаш предвид мен. Но ме нарече Гибсън, нали?
         — Естествено.
         — Не се казвам така.
         — Да, човек с толкова имена като тебе лесно може да се откаже от едно от тях. А не се ли казваше Клинтън в Ню Орлиънс, когато ми избяга? А пък в Ла Гранж се казваше Гавилано, нали?
         — Вярно, че Гавилано е истинското ми име. Какво искаш изобщо от мен? Нямам работа с теб. Остави ме на мира.
         — Разбирам желанието ти. Полицаят не всякога е добре дошъл, но с това отричане няма да ми се изплъзнеш. Играта свърши. Не съм те преследвал от Ню Йорк до тук само за да ми се изсмееш. Отсега нататък ще ме следваш докъдето е необходимо.
         — Ами ако откажа?
         — В такъв случай ще те вържа здраво на гърба на някой кон и мисля, че той ще ми се подчинява.
         Тогава Гибсън скочи и извади револвера си.
         — Човече, само да ми кажеш още една такава дума и ще те взе…
         Не можа да продължи. Олд Дет беше минал зад гърба му и го удари с приклада на пушката си по ръката така, че той изпусна револвера.
         — Не се надувай много, Гибсън! — заплаши го скаутът. — Тук се намират хора, които са в състояние да ти запушат устата!
         Гибсън се хвана за ръката, обърна се и изкрещя:
         — Сър, искаш ли да почувстваш ножа ми между ребрата си? Да не си въобразяваш, че ще се уплаша от тебе, защото името ти било Олд Дет?
         — Не, момчето ми, не е необходимо да се плашиш, а да се подчиняваш. Ако кажеш само още една дума, която не ми хареса, ще дам израз на недоволството си с един хубав куршум от моята пушка.
         Очевидно тонът и поведението му направиха впечатление на Гибсън. Мошеникът веднага си подви опашката.
         — Но аз изобщо не знам какво искате — каза той, — припознали сте се. Бъркате ме с някой друг!
         — Твърде невероятно е. Ти имаш толкова ясно изразена физиономия на негодник, че едва ли може да бъде объркана с някоя друга. Впрочем главният свидетел срещу теб е седнал край тебе.
         При тези думи Олд Дет посочи към Уилям Олерт.
         — Този ли? Свидетел срещу мен? — попита Гибсън. — Ето още едно доказателство, че ме взимате за някой друг. Я го попитайте?
         Сложих ръка върху рамото на Уилям и изговорих името му. Той повдигна бавно глава, втренчи неразбиращо погледа си в мен и не каза нищо. Аз повторих:
         — Мистър Олерт, Уилям Олерт, не ме ли чувате? При вас ме изпраща вашият баща.
         Празният му поглед остана втренчен в лицето ми, но той не продума нито дума. Тогава Гибсън му се сопна заплашително:
         — Искаме да чуем името ти. Кажи как се казваш!
         Запитаният обърна глава към него и отговори полугласно и страхливо като някое наплашено дете:
         — Казвам се Гийелмо.
         — Какъв си?
         — Поет.
         Аз продължих да питам:
         — Олерт ли се казвате? От Ню Йорк ли сте? Имате ли баща?
         Но болният отговори отрицателно на всички въпроси, без ни най-малко да се замисля. Стана ясно, че е дресиран. Беше очевидно, че през времето, откакто се намираше в ръцете на Гибсън, Олерт постепенно се беше побъркал съвсем.
         — Ето ви го вашият свидетел! — изсмя ни се злодеят. — Той ви доказа, че се намирате на погрешен път. И така, имайте добрината отсега нататък да ни оставите на мира!
         — Все пак искам да го попитам нещо по-особено — настоях аз. — Може би въпреки всичко паметта му ще се окаже по-силна от лъжите, които си му втълпил в главата.
         Беше ми хрумнала една идея. Извадих портфейла си, защото в него бях поставил страниците на „Дойче Цайтунг“ от Ню Орлиънс със стихотворението му; измъкнах една страница и зачетох първия куплет бавно и високо. Помислих си, че собственото му стихотворение на немски език би го изтръгнало от неговата апатия. Но той продължаваше да гледа пред себе си. Прочетох и втория куплет със същия неуспех; след това и третия:

         „Ти знаеш ли нощта, която над ума ти
         се спуска тъй, че всуе закрила търси той
         и също като смок душата много пъти
         обвива и вселява със сатани безброй?“

         Последните два реда прочетох по-високо, отколкото останалите. Той повдигна глава, изправи се и протегна ръце. Продължих бързо:

         „Пред тази черна нощ ти все нащрек бъди —
         след нея само няма зора да се роди!“

         Сега Олерт нададе вик, скочи към мен и посегна към страницата. Дадох му я. Той се наведе към огъня и зачете сам високо, отначало до край. После се изправи и извика на немски така силно, че гласът му проехтя надалеч из тъмната долина:
         — Съчинено от Олерт, от Уилям Олерт, от мен, от самия мен! Защото аз съм този Уилям Олерт, аз! Не ти се казваш Олерт, не ти, а аз!
         Последните думи бяха отправени към Гибсън. У мен се зароди страшно подозрение. Гибсън притежаваше документите на Уилям — да не би да се представяше за него, въпреки че беше по-възрастен? Да не би…? — Но нямах време да проследя мисълта си до край, защото дотича вождът, забравил и достойнството си, и съвета на най-видните си воини и блъсна Олерт на земята.
         — Мълчи, куче! Искаш да разберат апачите, че се намираме тук ли? Ще предизвикаш битката и смъртта!
         Уилям Олерт нададе жален вик и отправи неразбиращ поглед към индианеца. Отново бяха изгаснали искрите на временно пробудилия се у него разум. Взех хартията от ръката му и я прибрах. Може би по-късно с нейна помощ пак щеше да ми се удаде да възвърна съзнанието му за неговото собствено аз.
         — Не му се сърди! — помоли Олд Дет вожда. — Изгубил си е разума. Отсега нататък ще мирува. А сега ми кажи дали тези двама мъже са онези топиаси, за които ми говори!
         Той посочи към двама индианци, които седяха край огъня на белите.
         — Да, те са — кимна вождът. — Те не разбират добре езика на команчите. Трябва да се обърнеш към тях на говора на граничните земи. Но се погрижете този бял, който си е изгубил душата, да стои кротко, иначе ще заповядам да му запушат устата!
         Ойо-колтса отново се върна при огъня на съвета. А Олд Дет плъзна погледа си по фигурите на двамата индианци остро и изпитателно и ги попита полугласно:
         — Моите червени братя са слезли от високото плато Топиа? Приятели на команчите ли са воините, които живеят там горе?
         — Да — отвърна по-възрастният. — Нашите оръжия са винаги в услуга на воините на команчите.
         — Но защо следата ви идваше откъм север, където не живеят вашите братя, а враговете на команчите, апачите лянеро и тараконе?
         Изглежда, че този въпрос постави индианеца в затруднение. Това можеше да се види ясно, защото нито той, нито синът му бяха изрисували лицата си с бои. Той се позабави с отговора си. Най-сетне заяви:
         — Моят бял брат задава въпрос, на който може лесно да си отговори и сам. Ние изровихме бойната секира срещу апачите и се отправихме на север, за да разузнаем къде се намират те в момента.
         — И какво научихте?
         — Видяхме Винету, най-прочутия вожд на апачите. Тръгнал е с всички свои хора, за да пренесе войната през Рио Кончос. После се върнахме, за да съобщим това на нашите; те трябва да побързат да нападнат селата на апачите. Така се натъкнахме на воините на команчите и ги доведохме дотук, за да могат и те да донесат гибел на враговете ни.
         — Команчите ще ви бъдат благодарни. Но откога воините на топиас са забравили да бъдат честни хора?
         Ясно беше, че старият скаут таеше някакви подозрения относно двамата; вярно, че им говореше твърде дружелюбно, но в гласа му имаше една особена нотка, едно звучене, което бях долавял винаги, когато имаше тайното намерение да надхитри някого. Въпросите му очевидно не бяха приятни за мнимите топиаси. По-младият го гледаше враждебно. По-възрастният се мъчеше да отговаря учтиво, но си личеше, че думите излизаха насила от устата му.
         — Защо моят бял брат пита за нашата честност? Каква причина има да се усъмнява в нея?
         — Нямам намерение да ви обиждам. Но защо не седите при воините на команчите, а сте дошли при бледоликите?
         — Олд Дет пита повече, отколкото е необходимо. Седнали сме тук, защото така ни харесва.
         — Но по този начин създавате впечатлението, че команчите презират топиасите. Излиза, че са искали да измъкнат от вас някаква изгода, но без да ви допуснат при себе си.
         Това беше обида. Индианецът избухна:
         — Не говори такива думи, иначе ще трябва да се биеш с нас! Бяхме седнали при команчите, но дойдохме при бледоликите, за да научим от тях някои неща. Да не би да е забранено да се разбере как живеят хората в земите и градовете на бледоликите?
         — Не, не е забранено. Но аз на ваше място щях да бъда по-предпазлив. Твоите очи са виждали снега на много зими, ето защо би трябвало да знаеш какво искам да кажа.
         — Ако не го знам, тогава кажи ми го! — прозвуча подигравателният му глас.
         Тогава Олд Дет се приближи до стария мним воин на топиасите, наведе се малко към него и го попита строго:
         — Изпушиха ли воините на команчите с вас лулата на мира, мина ли димът на калюмета и през вашите носове?
         — Да.
         — Тогава сте строго задължени да вършите само онова, което е в полза на команчите.
         — Да не искаш да кажеш, че не постъпваме така?
         Двамата впиха остро погледи един в друг, сякаш искаха да се счепкат. След това Олд Дет отговори:
         — Виждам, че ме разбра и отгатна мислите ми. Ако ги изкажа на глас и двамата сте загубени.
         — Уф! — извика червенокожият, скочи и посегна към ножа си. И синът му се изправи заплашително, измъквайки ножа от пояса си. Обаче Олд Дет отвърна на тези враждебни действия само с едно сериозно кимване на главата.
         — Да, убеден съм, че няма да останете дълго време при команчите. Щом се върнете при онези, които са ви изпратили, кажете им, че и ние сме техни приятели! Олд Дет обича всички червенокожи мъже и не пита към кое племе принадлежат.
         Тогава индианецът го запита със съскащ глас:
         — Да не би да мислиш, че не сме от племето топиас?
         — Нека моят червен брат размисли, колко непредпазливо е от негова страна да изговаря тези думи. Аз премълчах мислите си, защото не искам да бъда твой враг. Защо ти самият се издаваш? Не си ли застанал тук между петстотинкратната смърт?
         Ръката на червенокожия, държаща ножа, потръпна, сякаш искаше да нанесе удар.
         — Кажи ми за какъв ме смяташ! — подкани той скаута.
         Олд Дет хвана ръката му, която държеше ножа, дръпна го малко настрани в посока към мен и му каза тихо, но все пак така, че чух:
         — Вие сте апачи!
         Индианецът отстъпи крачка назад, изтръгна ръката си от неговата и замахна, за да нанесе удар:
         — Лъжеш, куче!
         Олд Дет не се и помръдна, за да избегне удара. Само пошепна на възбудения човек:
         — Искаш да убиеш приятеля на Винету?
         Тези ли думи или пък острият горд поглед на стария скаут предизвикаха желаното въздействие? Индианецът отпусна ръка. Той приближи уста до ухото на Олд Дет и заплаши:
         — Мълчи!
         После му обърна гръб и отново седна. Лицето му бе станало толкова спокойно и непроницаемо, сякаш нищо не се беше случило. Бе разбрал, че е разкрит, но по лицето му не личеше ни най-малката следа от загриженост или страх. Дали познаваше Олд Дет така добре, та беше сигурен, че няма да го предаде? Или считаше, че не го грози опасност по някакви други съображения? Синът му също седна спокойно и прибра ножа си в пояса.
         Двамата апачи бяха рискували да застанат начело на смъртните си врагове като водачи — една постъпка, изискваща невероятна храброст! Ако намеренията им успееха, тогава команчите бяха обречени на сигурна гибел. Впрочем това беше мисъл, която ме безпокоеше, въпреки че от сърце желаех победата на Винету и неговите апачи. Цялото ми същество се противеше на мисълта да оставя команчите сляпо да тръгнат към смъртта, нали ни бяха посрещнали като приятели! Затова реших да поговоря с Олд Дет.
         Тъкмо се канехме да напуснем групата на белите, когато едно раздвижване сред команчите ни накара да останем на мястото си. Забелязахме, че съвещанието беше завършило. Участниците в него бяха наставали. По знак на вожда останалите червенокожи също напуснаха огньовете и образуваха плътен кръг. Белите останаха оградени от тях. Белия Бобър влезе в кръга с бавна крачка и гордо изправена глава и с вдигане на ръка даде знак, че иска да говори. Веднага се възцари пълна тишина. Белите още не подозираха какво щеше да се случи. Те бяха станали прави. Само двамата мними топиаси останаха седнали и гледаха спокойно пред себе си, като че ли всичко това не ги засягаше. И Уилям Олерт си седеше все още на мястото и гледаше втренчено молива, който пак държеше между пръстите си.
         Сега вождът започна да говори бавно, наблягайки на всяка дума:
         — Бледоликите дойдоха при воините на команчите и им казаха, че били техни приятели. Затова те ги приеха и им позволиха да пушат с тях лулата на мира. Но сега команчите научиха, че са били излъгани от бледоликите. Белия Бобър обмисли добре всичко, което говори за и против тях и се посъветва с най-опитните си воини какво да направи. Единодушни сме, че бледоликите са ни излъгали и не заслужават повече нашето приятелство и закрила. Затова от този миг съюзът ни с тях не съществува, а враждебността ще замести приятелството.
         Той млъкна за малко. Офицерът бързо се възползва от случая и попита:
         — Кой ни е оклеветил? Сигурно четиримата мъже, които дойдоха с техния негър, за да ни въвлекат в опасност. Вече доказахме и повтаряме, че сме приятели на команчите. Нека най-напред пришълците покажат, че са искрени към нашите червени братя! Кои са те? Кой ги познава? Ако са говорили нещо лошо за нас, тогава ние настояваме да го научим, за да можем да се защитим. Няма да допуснем да бъдем съдени, без да бъдем изслушани! Аз съм офицер, а това означава, че съм вожд на моите хора. Мога и трябва да изисквам да участвам във всяко съвещание, което ни засяга!
         — Кой ти е дал разрешението да говориш? — попита вождът строго и гордо. — Когато говори Белия Бобър, всеки друг трябва да чака! Ти искаш да бъдеш изслушан. Е добре, ние те изслушахме преди, когато говори с Олд Дет. Оказа се, че сте воини на Хуарес. Но ние сме приятели на Наполеон, следователно вие сте наши врагове. Питаш, кои са тези бледолики и аз ти казвам: те са храбри, честни воини. Когато видяхме за първи път лицата ви, ние вече познавахме Олд Дет от много зими. Изискваш да ти разрешим да участваш в съвещанията ни. Казвам ти, че дори Олд Дет не получи такова разрешение. Воините на команчите са истински мъже. Не им е необходима хитростта на бледоликите, за да разберат кое е умно и кое не е, кое е правилно и кое не е. Белия Бобър се е изправил сега пред вас, за да ви каже какво сме решили. Трябва да го изслушате спокойно, да не го прекъсвате, за…
         — Изпушихме с вас калюмета — намеси се офицерът, — ако се отнесете неприятелски към нас, тогава…
         — Мълчи, куче! — прогърмя гласът на Ойо-колтса. — Устните ти изговориха току-що една обида. Помни, че сте заобиколени от над петстотин воини! Изпушихме калюмета само вследствие на измама, на лъжа! Воините на команчите познават волята на Великия Дух. Те уважават законите и знаят, че все още се намирате под закрилата на калюмета и че трябва да се отнасят приятелски към вас, докато не сте изгубили тази закрила. Червена е свещената глина, от която е направен калюметът. Червен е цветът на светлината, на утрото и на пламъка, с който запалваме калюмета. Угасне ли той, настава мир, докато отново се появи светлината на пламъка. Когато настъпи светлината на утрото, мирът ще свърши и съюзът ни с вас няма да съществува. Дотогава сте наши гости. Но след това между нас започва вражда. Вие ще спите и ще си почивате тук при нас и никой няма да ви докосне. Обаче щом се зазори, ще трябва да се отправите с конете си в посоката, от която дойдохте с нас. Ще получите преднина от времето, наричано от вас пет минути. После ще ви преследваме. Дотогава ще задържите цялото си имущество. Но след това ще ви убием и като победители ще вземем всичко, каквото притежавате. А двамата от вас, които Олд Дет желае да получи, също ще бъдат наши гости до зазоряване, но няма да им разрешим да тръгнат с вас, а ще останат тук като пленници на Олд Дет, който може да прави с тях каквото си пожелае. Това е решението на нашето събрание. Белия Бобър, вождът на команчите, каза. Хау!
         Той се обърна.
         — Какво? — извика Гибсън. — Аз да бъда пленник на този старец? Аз ще…
         — Мълчи! — прекъсна го офицерът. — Нарежданията на вожда не могат да бъдат променени с нищо. Познавам червенокожите. Но съм убеден, че замисленият срещу нас удар ще се обърне срещу клеветниците. Още не е настъпило утрото. Дотогава могат да се случат много неща. Може би отмъщението е много по-близо, отколкото си мислим.
         Те отново насядаха по предишните си места. Но команчите не се върнаха край огньовете си, а след като ги изгасиха с изключение на огъня на Белия Бобър, се разположиха в четири кръга така, че белите се оказаха напълно обградени. Олд Дет ми направи знак да излезем извън обкръжението на индианците. Искаше да отиде на разузнаване. Попитах го със съмнение:
         — Мислиш ли, сър, че Гибсън със сигурност ще ни падне в ръцете?
         — Ако не се случи нещо непредвидено, не може да ни се измъкне.
         — Съвсем си прав, ако не се случи нещо непредвидено. Но много ме е страх, че се готви нещо. Последните думи на офицера на хората на Хуарес не ми харесаха. Може би ще е най-добре, ако веднага заловим двамата.
         — Не е възможно. Проклетата лула на мира ни пречи. Команчите няма да допуснат да сложим ръка на Гибсън, преди да се е зазорило. Но след това можем да го пържим и печем, да го изядем с или без вилица, както ни се харесва.
         — Ти спомена за нещо неочаквано. Опасяваш ли се от нещо?
         — За съжаление да! Струва ми се, че команчите са се оставили да бъдат примамени от двамата апачи в опасна клопка.
         — Тогава наистина мислиш, че тези топиаси са апачи?
         — Можеш да ме обесиш, ако не са. Най-напред ми се стори подозрително, че двама топиаси били дошли откъм Рио Кончос. Така може да бъде метнат един команч, но не и такъв опитен скаут като мен. После щом ги видях, веднага разбрах, че подозренията ми са били основателни. Индианците топиас спадат към полуцивилизованите племена. Имат меки, не рязко очертани линии на лицето. А я погледни тези остро изрязани, смели черти на двамата червенокожи! Ами като ги чух да говорят! Веднага се издадоха с произношението си. Освен това: когато казах в лицето на по-стария, че е апач, не ми ли даде право цялото му поведение?
         — Не е ли възможно да се лъжеш?
         — Не. Той нарече Винету „най-великия вожд на апачите“. Нима някой враг на апачите ще си послужи някога с израз, в който се съдържа такова уважение и похвала? Залагам живота си, че не се лъжа.
         — Наистина, доводите ти са убедителни. Но ако действително имаш право, тези хора направо ме смайват. Двама апачи се осмеляват да се вмъкнат в отряд команчи от над петстотин души, това е повече от геройство!
         — О, Винету познава хората си!
         — Мислиш ли, че той ги е изпратил?
         — Сигурно. От дон Атанасио знаем кога и къде Винету е преплувал Рио Гранде. Не е възможно да се намира вече край Рио Кончос, преди всичко невъзможно е да е там заедно с всичките си воини. Не, доколкото го познавам, той е навлязъл с коня си направо в Болсон де Мапими, за да събере апачите си. Веднага е изпратил съгледвачи в различни посоки да открият команчите и да ги примамят в Мапими. Докато враговете му си мислят, че е край Рио Кончос, а селата на апачите са останали беззащитни, той ги очаква тук и ще ги връхлети, за да ги унищожи с един-единствен удар.
         — По дяволите, тогава добре сме се наредили, щом двамата апачи ни считат за врагове!
         — Не. Те знаят, че са разкрити от мен. Трябваше да кажа само една-единствена дума на Белия Бобър, за да умрат от ужасна смърт. А това че не съм го сторил досега, е най-сигурното доказателство за приятелското ми отношение към тях.
         — Тогава не мога да разбера само едно, сър — започнах аз най-същественото си възражение, — не е ли твой дълг да предупредиш команчите?
         — Хм-м! Засягаш един дяволски деликатен въпрос. Команчите са предатели и са преминали на страната на Наполеон. Нападнали са невинните апачи по време на мир и са ги избили жестоко. И според божието, и според човешкото правосъдие това трябва да бъде наказано. Но ние пушихме с тях лулата на мира и не бива да се превръщаме в техни предатели.
         — И аз така разбирам нещата. Но моето съчувствие е изцяло на страната на Винету.
         — И моето. На него и на апачите пожелавам всичко добро. Не можем да издадем неговите двама разузнавачи, но пък тогава са загубени команчите, с които ни свързват задълженията, поети при изпушването на калюмета. Какво да направим? Е да, ако Гибсън и Олерт ни бяха в ръцете, бихме могли да си продължим пътя и да оставим индианците сами да се оправят.
         — Ами така можем да постъпим и утре рано сутринта.
         — Не се знае. Възможно е утре вечерта тъкмо по това време да ловим във Вечните ловни полета бобри заедно с команчи и апачи или дори да убием някой бизон и да го изядем.
         — В такъв случай наистина смяташ, че опасността е твърде близо, така ли?
         — Струва ми се, че е така и затова имам две основания. Първо, най-близките села на апачите не се намират много далеч оттук и Винету не бива да допуска команчите да достигнат чак до тези места. И второ, мексиканският офицер наговори някои неща, които намекват, че се готви нещо за днес. Това ти направи впечатление и на тебе.
         — Разбира се! Вярно е, че можем да се осланяме на калюмета на команчите и от друга страна на моя тотем, още повече, че Винету те познава, а и мене ме е виждал вече. Но който попадне между два воденични камъка, ще бъде смлян, дори и да няма защо да се страхува от всеки поотделно.
         — Тогава или няма да се завираме между тях, или ще се погрижим да не започнат да мелят — отсече Олд Дет. — Сега ще се поогледаме. Може би въпреки тъмнината ще ни се удаде да открием нещо, което да улесни малко мислите ми. Върви тихо и бавно след мен! Ако не се лъжа, вече съм бил в тази долина. Струва ми се, че бързо ще се ориентирам.
         Всичко се оказа така, както бях предполагал. Лагерът ни беше разположен в малка котловина с формата почти на окръжност, която можеше да бъде пресечена за пет минути. Котловината имаше един вход, през който бяхме дошли, и един изход — също толкова тесен, колкото и входът. През изхода бяха продължили изпратените напред разузнавачи. Команчите лагеруваха в средата на долината. Стените на котловината бяха скалисти и стръмни; изглеждаше, че гарантират известна сигурност със своята непроходимост. Обиколихме наоколо и минахме покрай постовете на входа и изхода. После отново се приближихме към лагера.
         — Глупаво! — измърмори старият. — Заврели сме се в истинска клопка и изобщо не ми идва никаква идея как бихме могли да се измъкнем. Би трябвало да постъпим като лисицата, която си прегризва крака, попаднал в железния капан.
         — Дали няма да успеем да накараме Белия Бобър веднага да напусне котловината и да премести лагера другаде?
         — Това е единственото, което бихме могли да опитаме. Но не ми се вярва да се съгласи, докато не му кажем, че при него има двама апачи. А това ми се иска да бъде избягнато на всяка цена.
         — Може би си твърде черноглед, сър. Може би въпреки всичко да се намираме на сигурно място. Двата прохода, през които може да се проникне в котловината, са заети от достатъчен брой постове.
         — Да, десет души от тази страна и десет души от онази — не е лошо. Но не бива да забравяме, че си имаме работа с Винету. За мен си остава загадка по какъв начин иначе толкова умният и предпазлив Бял Бобър е взел глупавото решение да спре тъкмо в една такава непристъпна котловина. Сигурно двамата разузнавачи на апачите са го пратили за зелен хайвер. Ще поговоря с него. Ако той не промени становището си и се случи нещо, ще се държим по възможност настрана. Приятели сме на команчите, но не бива в никакъв случай да погубваме някой апач. Е, стигнахме вече лагера, а ето го и вождът. Ела с мен при него!
         На фона на огъня разпознахме Белия Бобър по неговите орлови пера. Щом се приближихме, той ни попита:
         — Убеди ли се моят бял брат, че се намираме в безопасност?
         — Не — отвърна старият скаут.
         — С какво не се харесва мястото на Олд Дет?
         — С това, че прилича на капан, в който сме се заврели всички.
         — Моят брат се лъже. Тази котловина не е капан, а съвсем прилича на онова място, което бледоликите наричат форт. Никой неприятел не може да проникне вътре.
         — Да, през проходите може би не, понеже са толкова тесни, че лесно могат да бъдат защищавани от десет воини.
         Но не е ли възможно апачите да се спуснат по скалите?
         — Не. Много са стръмни.
         — А моят червен брат убеди ли се сам в това?
         — Най-подробно. Воините на команчите дойдоха посред бял ден. Опитаха се да изкатерят скалистите стени, но не успяха.
         — А може би е по-лесно да се спуснеш отгоре, отколкото да се изкачиш отдолу. Знам, че Винету умее да се катери като дивите кози в планините.
         — Винету не е тук. Двамата топиаси ме осведомиха.
         — Но дали и те самите са сигурни? Ако е истина, че Винету е бил във форт Индж, тогава той не е могъл да дойде тук, да събере воините си и веднага след това да се озове отвъд Рио Кончос. Нека моят брат сравни краткото време с дългия път.
         Команчът наведе замислено глава. Изглежда, че достигна до някакъв резултат, който се покриваше с мнението на скаута.
         — Да, времето е твърде малко, а пътят е дълъг. Ще попитаме двамата топиаси още веднъж.
         Той се отправи към огъня на белите и ние го последвахме. Те ни посрещнаха с мрачни погледи. Настрани от тях седяха Ланге, синът му и негърът Хектор. Уилям Олерт пишеше по своя лист, ням и глух за всичко около него. Мнимите топиаси повдигнаха погледите си едва когато вождът ги заговори:
         — Знаят ли моите братя със сигурност, че…
         Ойо-колтса замлъкна. От височината на скалите се разнесе страхливият писък на някаква малка птичка и веднага след това последва хищният вик на кукумявка. Вождът наостри слух, Олд Дет също. Гибсън взе от земята един лежащ до него клон и уж с намерение да си поиграе, го тикна така енергично в огъня, че за кратко време пламъците лумнаха. После той се накани да повтори същото действие, наблюдаван от доволните погледи на всички бели. Но ето че Олд Дет с един скок се озова до него, изтръгна клона от ръката му и го заплаши:
         — Я остави това, сър! Играеш си със собствения живот!
         — Защо? — попита Гибсън ядосано. — Нима не е разрешено дори поддържането на огъня?
         — Не. Когато горе крещи кукумявка, тук не може да се дава този предварително уговорен сигнал.
         — Сигнал ли? Да не си полудял?
         — Да, полудял съм дотолкова, че веднага ще изпратя куршум в главата на всеки, който се осмели отново да разбърка огъня.
         — По дяволите! Държиш се, като че ли ти заповядваш тук!
         — Наистина заповядвам, а ти си мой пленник и аз хич няма да се церемоня с тебе. Не си въобразявай, че можеш да измамиш Олд Дет.
         — Наистина ли трябва да търпим това, сеньори?
         Този въпрос бе отправен към останалите. Олд Дет беше извадил револверите си, аз също. Само за миг двамата Ланге и Хектор се озоваха до нас също с револвери в ръцете. Щяхме да стреляме по всеки бял, който се покаже тъй непредпазлив да посегне към оръжието си. На всичко отгоре и вождът извика някаква кратка заповед към своите хора. Команчите веднага наставаха и десетки стрели се насочиха към белите.
         — Ето, видя ли? — засмя се Олд Дет. — Калюметът все още ви закриля. Дори са ви оставили и оръжията. Но щом някой посегне дори само към ножа си и край на закрилата.
         В този миг високо горе, сякаш от небето, се повтори крясъкът на кукумявката. Ръката на Гибсън потръпна, като че ли искаше отново да вземе клона. Но не посмя. Сега вождът пак повтори въпроса си към двамата топиаси, който беше прекъснат преди малко:
         — Убедени ли са моите братя, че Винету се намира отвъд Рио Кончос?
         — Да, убедени са — отвърна по-възрастният.
         — Нека воините на топиас си помислят, преди да ми отговорят!
         — Те не са се излъгали. Бяха се скрили в храстите, когато той премина покрай тях и те го видяха.
         Вождът продължи да ги разпитва, а старият топиас да отговаря. Най-накрая Белия Бобър каза:
         — Твоите обяснения задоволиха вожда на команчите. Нека моите бели братя ме придружат!
         Тази подкана засягаше Олд Дет и мене. Скаутът направи знак на двамата Ланге да дойдат с нас. Те ни последваха, като взеха и негъра.
         — Защо моят брат вика и останалите си спътници? — попита вождът.
         — Защото ми се струва, че скоро ще имам нужда от тях. Искаме да сме заедно в опасността.
         — Няма никаква опасност.
         — Лъжеш се. Не те ли усъмни крясъкът на кукумявката? Беше издаден от човек.
         — Белият Бобър познава гласовете на всички птички и всички животни. Той умее да ги различава от наподобяващите ги човешки гласове. Това беше истинска кукумявка.
         — А Олд Дет знае, че Винету съвършено имитира гласовете на много животни. Моля те да бъдеш предпазлив. Защо онзи бледолик бръкна в огъня с клона? Това беше уговорен знак.
         — Но тогава той би трябвало да се е уговорил с апачите, а не е било възможно да се е срещнал с тях!
         — Може би някой друг се е уговорил с тях, а този бледолик е получил задачата да даде знака, за да не се разкрие пред вас истинският предател.
         — Мислиш ли, че между нас има предатели? Не ми се вярва. А дори и да беше така, пак няма защо да се страхуваме от апачите, понеже те нито могат да минат покрай постовете, нито могат да се спуснат по скалите.
         — Не е изключено и да им се удаде. С помощта на ласата си те постепенно могат да се спускат от едно място до друго, защото е… я слушай!
         Викът на кукумявката отново се разнесе, и то не от високо, а от нейде значително по-ниско.
         — Пак тази птица — обади се команчът без всякакво безпокойство. — Тревогата ти е излишна.
         — Не — heavens! Апачите са тук, в котловината! Чуваш ли?
         Откъм изхода на котловината се разнесе силен, рязък и потресаващ вик, предсмъртният вик на човек. Веднага след това въздухът потрепери от многогласния боен вик на апачите. Който го е чувал поне един-единствен път, той никога не може да го забрави. Едва беше проехтял този рев и всички бели край огъня наскачаха.
         — Ето ги къде са кучетата! — извика офицерът, посочвайки към нас. — Дръжте ги!
         — Да, дръжте ги! — изкрещя и Гибсън. — Избийте ги!
         Ние стояхме настрани от светлината и това ги затрудняваше в прицелването. Ето защо те предпочетоха да не стрелят, а да се втурнат към нас с вдигнати приклади. Без съмнение всичко бе предварително уговорено, движенията им бяха толкова бързи и сигурни, че не можеха да бъдат резултат от моментно внушение. Бяхме отдалечени от тях най-много на тридесет крачки. Но това разстояние, което трябваше да бъде изминато от нападателите, даде все пак време на Олд Дет за забележката:
         — Е, не бях ли прав? Бързо пушки на рамо! Да ги посрещнем както се полага!
         Шест карабини се насочиха към нападателите, защото и вождът държеше оръжието си в ръка. Изстрелите ни изтрещяха — от двуцевките по два изстрела — и мнозина от тях се строполиха на земята. И команчите бяха наскачали и бяха изпратили стрелите си към предателите. Успях да забележа само че въпреки подканата си Гибсън не участваше в нападението. Той все още стоеше край огъня, бе хванал ръката на Олерт и се мъчеше да го вдигне от земята. Успях да ги зърна и двамата само за секунда. Не можех повече да ги наблюдавам, защото крясъците се бяха приближили бързо и в този миг апачите се нахвърлиха върху команчите.

         9.
         Индианска клопка

         Тъй като светлината от двата огъня не достигаше надалеч, апачите не можеха да установят броя на неприятелите си. Команчите все още стояха в кръг, но той моментално беше разкъсан и изтласкан настрани. Трещяха изстрели, профучаваха копия, свистяха стрели, проблясваха ножове. Към това се прибавяха крясъците на двете враждуващи страни и гледката на хаоса от тъмните, счепкани, борещи се помежду си човешки фигури, които приличаха на развилнели се демони! Изпреварвайки всички апачи, дълбоко в редиците на команчите се беше вклинил един човек. Той държеше в лявата си ръка револвер, а десницата му размахваше томахока. Докато всеки куршум от малкото огнестрелно оръжие поваляше с абсолютна сигурност по един команч, бойната секира се стоварваше светкавично от една глава на друга. Той не носеше отличителни белези, а и лицето му не беше покрито с бои. Това се виждаше ясно. Но начинът, по който се биеше и самото обстоятелство, че имаше револвер, улесняваха отгатването на въпроса кой беше той. Белия Бобър го позна също така бързо, както и ние.
         — Винету! — извика той. — Най-сетне се срещаме! Ойо-колтса ще се заеме с него.
         Команчът ни изостави и се втурна в кипежа на битката. Биещите се групи се сляха отново зад него така нагъсто, че не можехме да го проследим с погледите си.
         — Какво ще правим сега? — попитах Олд Дет. — Апачите са по-малобройни. Ако не се оттеглят бързо, ще бъдат унищожени. Трябва да отидем да измъкнем Винету!
         Наканих се да тръгна. Но старият скаут ме сграбчи за ръката и ме задържа:
         — Не прави глупости! Не бива да постъпваме предателски спрямо команчите, защото пушихме с тях калюмета. Впрочем Винету няма нужда от твоята помощ. Достатъчно е умен, нали чуваш?
         Наистина чух гласа на моя червенокож приятел:
         — Измамени сме. Отстъпвайте бързо! Назад, назад!
         По време на кратката, но разгорещена схватка огньовете бяха почти напълно изпотъпкани, но все пак осветяваха околността дотолкова, че можех да видя какво става. Апачите се оттегляха. Винету беше разбрал, че срещу него имаше доста по-многочислена сила. Зачудих се, че противно на обичайната си привичка, той не беше разузнал предварително броя на неприятелите си. Но скоро ми се изясни коя беше причината.
         Команчите се опитаха да се втурнат след тях, но бяха възпрени от куршумите и стрелите на апачите. Особено често долавях гърмежите от Сребърната пушка на Винету, която, както е известно, беше наследил от баща си. Белия Бобър нареди да разпалят наново огньовете, така че стана по-светло и се приближи към нас.
         — Апачите ни се изплъзнаха. Но утре рано сутринта ще ги преследваме и унищожим.
         — Смяташ ли, че ще ви се удаде? — отвърна Олд Дет.
         — Несъмнено! Не мисли ли моят брат като Ойо-колтса? Тогава се лъже.
         — Не каза ли и преди, че се лъжа, когато те предупреждавах? Нарекох тази котловина клопка. Може би няма да успееш да я напуснеш.
         — Нека само настъпи денят, тогава ще видим малкото останали неприятели и бързо ще ги унищожим. Сега тъмнината ги прикрива.
         — Тогава е безсмислено да се стреля по тях! Ако сте си свършили стрелите, тази долина наистина ще ви даде достатъчно дървен материал за нови, но имате ли и необходимите метални остриета? Не пилейте средствата си за защита! А какво става с десетте воини на команчите, които бранят входа на котловината? Още ли са там?
         — Не, тук са. Битката ги привлече насам.
         — Тогава незабавно ги изпрати обратно, та поне пътят за отстъпление да остане открит!
         — Тревогата на моя брат е излишна. Апачите избягаха през изхода. Но до входа никой не може да се приближи.
         — И все пак те съветвам да ме послушаш. Десетте човека не могат да ти свършат тук никаква работа, а там са необходими.
         Вождът изпълни това настояване, ала повече от уважение към Олд Дет, отколкото от убеждение. Но скоро се оказа, че старият скаут е имал пълно право. След като десетимата се бяха отправили към входа на котловината, оттам се разнесоха два изстрела от карабина и в отговор последва див рев. Няколко минути по-късно се завърнаха двама от десетте индианци, за да съобщят, че са били посрещнати с два куршума и много стрели. Само те двамата успели да избягат.
         — Е, лъгал ли съм се? — попита скаутът. — Клопката е затворена и отпред, и отзад, а ние сме по средата.
         Белия Бобър беше много смутен.
         — Уф! Какво трябва да направи Ойо-колтса?
         — Не разпилявай силите и оръжията на твоите хора! Постави по двадесет или тридесет души срещу изходите на котловината, за да наблюдават тези две места. Нека останалите хора се оттеглят и си отпочинат, за да имат утре рано сутринта свежи сили. Това е единственото, а може би и най-доброто, каквото мога да те посъветвам.
         Този път вождът изпълни съветите му веднага. После преброихме убитите и едва тогава се сетих пак за белите. Само мъртъвците лежаха все още там. Заедно с офицера, Гибсън и Уилям Олерт липсваха точно десет души. Бяха изчезнали и двамата топиаси.
         — Лошо! — въздъхнах аз. — Негодниците се намират в безопасност при апачите.
         — Да, а и там са ги приели добре, защото са се били съюзили с двамата разузнавачи, мнимите топиаси — кимна Олд Дет.
         — Тогава Гибсън и Олерт пак ще ни се изплъзнат!
         — Не — възрази скаутът. — Ние притежаваме тотема на Добрия Мъж и апачите ме познават, следователно ще ни приемат като приятели. После все ще я наредя някак си да ни предадат двамата. Ще изгубим само един ден, това е всичко.
         — Но ако двамата си плюят на петите?
         — Не ми се вярва. Би трябвало да прекосят Мапими, а сами не могат да рискуват… но я чакай, какво е това?
         Беше се насъбрала група команчи. Оттам се разнасяха стонове и вопли. Приближихме се и видяхме един от белите, който беше изгубил съзнание вследствие на тежко раняване и току-що беше дошъл отново на себе си. Беше прободен с копие в коремната област, но изотзад, следователно от някой команч. Сигурно бе станало, когато белите се бяха нахвърлили върху нас. Олд Дет коленичи при него и прегледа раната му.
         — Човече — каза му той, — били сте в таен съюз с апачите?
         — Да — изскимтя запитаният.
         — Знаели сте, че ще бъдем нападнати през тази нощ?
         — Да. Затова двамата мними топиаси доведоха команчите дотук.
         — А Гавилано имаше задачата да даде знак с огъня, нали?
         — Да, сър. Всъщност той трябваше да разбърка огъня толкова пъти, колкото стотици команчи има тук. Ако не му беше попречено, Винету щеше да нападне враговете си едва утре на друго място, защото днес има около себе си само сто души. Утре към него ще се присъединят и останалите.
         — Така си и мислех. Това, че попречих на Гавилано да разбърка огъня още четири пъти, е дало повод на апачите да ни нападнат сега. Но ето че заеха изходите. Не можем да излезем, а утре тази котловина ще се превърне в открита гробница за всички нас.
         — Ще се защищаваме — изскърца гневно със зъби вождът, който бе застанал до нас. — Но този предател ще отиде във Вечните ловни полета като краставо куче, за да бъде гонен там от вълците така, че от устата му да потекат пяна и лиги.
         Той извади ножа си и го заби в сърцето на ранения.
         — Ама че глупости! — извика Олд Дет гневно. — Нямаше нужда да ставаш негов убиец.
         — Ойо-колтса го уби и душата му ще бъде робиня на неговата. А сега ще свикаме военен съвет. Воините на команчите нямат желание да чакат, докато се съберат всички отряди на кучетата апачи. Можем още през нощта да се промъкнем през изхода.
         Той седна край огъня заедно с предводителите на отделните отряди. Олд Дет също трябваше да вземе участие в съвещанието. Аз седях заедно с Ланге, сина му и негъра на такова разстояние, че не можех нищо да разбирам, тъй като разговорите се водеха тихо. Все пак по израза на лицето и оживените жестикулации на скаута отгатнах, че той не беше на мнението на индианците. Изглежда, че защищаваше възгледите си доста разгорещено, ала без никакъв успех. Най-сетне той скочи ядосан и го чух да казва:
         — Е, тогава вървете към гибелта си! Вече ви предупреждавах няколко пъти, без да се вслушате в думите ми. Винаги се оказваше, че съм имал право и този път ще бъде така. Правете, каквото искате! Но аз и спътниците ми оставаме тук!
         — Нима бледоликият е толкова страхлив, че не иска да се бие заедно с нас? — обади се един от предводителите.
         Олд Дет рязко се извърна към него и се накани да му отговори грубо, но се опомни и каза спокойно:
         — Нека моят брат докаже първо собствената си храброст и тогава да пита за моята. Казвам се Коша-певе, това е достатъчно.
         Той дойде при нас и седна, а червенокожите продължиха да се съвещават още известно време. Най-сетне те достигнаха до някакво решение и наставаха от местата си. В този миг от отвъдната страна на котловината проехтя силен глас:
         — Нека Белия Бобър погледне насам! Пушката ми жадува за него.
         Всички очи се обърнаха към мястото, откъдето се разнесоха тези думи. Там стоеше Винету, една тъмна сянка пред светлата скална стена, слабо осветена от огньовете в долината, изправен в целия си ръст, с вдигната на рамо пушка. От двете дула проблеснаха последователно пламъчета. Белия Бобър падна на земята, ударен от куршума й, а до него се строполи и един от другите предводители.
         — Така ще умрат всички лъжци и предатели! — проехтя гласът на апача. После той изчезна.
         Това се беше разиграло толкова бързо, че команчите изобщо нямаха време да се изправят на крака. Но ето че сега всички наскачаха и се втурнаха към мястото, където беше изчезнал Винету. Само ние, петимата, останахме по местата си. Олд Дет се приближи към двамата вождове. Бяха мъртви.
         — Какъв риск! — извика Ланге. — Този Винету е направо безумно смел!
         — Pshaw! — засмя се Олд Дет. — Сериозното започва тепърва. Внимавайте!
         Едва бе изрекъл тези думи и ние чухме пронизителен рев.
         — Ето ви на! — обади се той. — Винету не само наказа двамата вождове за изменничеството им към индианската нация, ами подмами и останалите команчи в обсега на своите хора. Стрелите на апачите ще вземат своите жертви. Слушайте!
         Чуваха се острите, слаби гърмежи от револверни изстрели, три, пет… осем, един след друг.
         — Това е Винету — обади се Олд Дет. — Стреля с револверите. Струва ми се, че се е вмъкнал сред команчите, без те да могат да му направят нещо!
         За стария уестман подобни случки бяха ежедневие. Лицето му беше така спокойно, сякаш следеше в театъра действието на някаква пиеса, чиито сюжет и край му бяха вече известни. Команчите се завърнаха, тъй като не им се беше удало да заловят Винету. Вместо това те донесоха мнозина от своите хора, които бяха мъртви или ранени. В подобно положение белите биха се държали спокойно както от съчувствие, така и по причини, повелявани от разума. Ала червенокожите ревяха, крещяха и танцуваха около труповете, размахвайки бойните секири.
         — Ако бях на мястото на команчите, бих наредил да се изгасят огньовете и щях да се държа спокойно — обади се Олд Дет. — Така си пеят собствената погребална песен.
         — Какво реши всъщност военният съвет? — попита Ланге.
         — Веднага да си пробият път на запад.
         — Каква глупост! Ще тръгнат право срещу апачите, които трябва да дойдат тук.
         — Това едва ли ще стане, сър, защото няма да успеят да си пробият път. Но наистина, ако им се удаде, тогава зад гърба им ще бъде Винету, а пред тях очакваните помощни отряди. Така биха се озовали между два неприятеля и ще бъдат избити. Но те знаят, че апачите са малобройни и са убедени, че ще могат да унищожат враговете си. Впрочем те очакват идването на сина на Белия Бобър с неговия отряд, когото срещнахме; това удвоява тяхната увереност. А сега на всичко отгоре у тях гори силното желание да си отмъстят за смъртта на двамата вождове. Но би трябвало поне да изчакат утрото и после да си пробият път в обратна посока, оттам, откъдето дойдохме. През деня можеш да видиш както врага си, така и пречките, изникнали пред тебе. Но моето мнение не се наложи. На нас естествено ни е безразлично какво ще правят. Ние няма да участвуваме.
         — Това едва ли ще се хареса на команчите.
         — Не мога да променя нещата. Олд Дет няма никакво намерение да си троши главата напразно. Я чуйте! Какво беше това?
         Команчите все още надаваха ревове, така че не можеше да се определи точно произхода на шума, който току-що бяхме доловили.
         — Тези глупци! — ядоса се Олд Дет. — Винету е тъкмо човекът, който би използвал шума, вдиган толкова неразумно от тях. Може би е наредил да повалят дървета, та да препречат изхода. Защото шумът преди малко досущ ми заприлича на пращенето и грохота от падащо дърво. Бих могъл да се закълна, че никой от команчите няма да се измъкне. Ужасно, но справедливо наказание, загдето посред мирно време нападат нищо неподозиращи индиански поселища и дори убиват пратеници за преговорите във форта. Ако на Винету се удаде да препречи изходите, ще може да оттегли хората си, да събере главните си сили тук в котловината и да нападне тези непредпазливи хора откъм гърба.
         Най-после първото оплакване на мъртъвците приключи, команчите утихнаха, събраха се на едно място и получиха указания от вожда, поел общото командване.
         — Изглежда, че сега индианците се канят да тръгват — обади се Олд Дет. — Трябва да вземем нашите коне при нас, за да не задигнат някой от тях. Нека мистър Ланге заедно със сина си и Хектор ги доведе тук! Ние пък ще останем; струва ми се, че новият главнокомандващ се кани да ни държи малка реч.
         Той имаше право. След като тримата се отдалечиха, към нас се приближи с бавна крачка новият предводител.
         — Бледоликите седят спокойно на земята, докато команчите се отправят към конете си. Защо не станат и те?
         — Защото още не сме научили какво са решили команчите.
         — Ще напуснем котловината.
         — Няма да успеете да се измъкнете.
         — Олд Дет е като някой бухал, чийто глас предвещава нещастия. Команчите ще смачкат с копитата на конете си всичко, което се изпречи на пътя им.
         — Няма да смачкат нищо и никого, освен самите себе си. Ние оставаме тук.
         — Олд Дет не е ли наш приятел? Не изпуши ли с нас лулата на мира? Не е ли длъжен да се бие заедно с нас? Бледоликите са храбри воини. Те ще ни придружат и ще застанат начело.
         Тогава Олд Дет се изправи, пристъпи близо до команча и му се изсмя в лицето.
         — Така ви е много удобно! Бледоликите ще яздят начело да проправят път на червенокожите и да загинат. Приятели сме на команчите, но не е необходимо да се подчиняваме на техните вождове. Помагаме на приятелите си във всяка битка, която се води разумно. Но не вземаме участие в изпълнението на планове, за които предварително знаем, че ще завършат зле.
         — Значи бледоликите няма да тръгнат с нас? Мислехме ги за смели воини.
         — Такива сме. Но сме и предпазливи. Впрочем ние сме гости на команчите. Откога при вас се е възцарил обичаят да поставяте гостите си, които би трябвало да закриляте, тъкмо на онези места, където смъртта е неизбежна? Моят брат е хитър, но ние не сме глупави. И моят брат е храбър воин и аз съм убеден, че ще застане начело на хората си, защото там е неговото място.
         Индианецът изпадна в затруднение. Намеренията му да пожертва нас, за да спаси себе си, бяха безсрамни. Като разбра, че това няма да мине пред Олд Дет, той се разгневи. Досегашният му спокоен тон стана по-суров:
         — Какво ще правят бледоликите, когато команчите си отидат? Да не би да се присъединят към апачите?
         — Как ли ще стане това, нали моят брат ще унищожи апачите! Тогава няма да има никакви апачи, към които бихме могли да се присъединим!
         — Но допълнително ще дойдат други. Команчите не могат да се примирят с оставането на бледоликите тук. Те трябва да тръгнат с нас.
         — Вече казах, че ще останем!
         — Ако белите не дойдат с нас, ще бъдем принудени да гледаме на тях като на врагове.
         — Но щом червенокожите ни смятат за врагове, тогава и ние ще се отнасяме към тях като към врагове.
         — Няма да ви дадем конете.
         — Вече сме си ги взели. Ето, водят ги.
         Тъкмо в този момент нашите приятели се приближиха с животните. Предводителят смръщи вежди.
         — Значи белите са взели вече мерки. Виждам, че са враждебно настроени към нас и ще наредя на моите воини да ги пленят.
         Скаутът издаде кратък, зловещо звучащ смях.
         — Предводителят на команчите се заблуждава. Аз казах на Белия Бобър, че ще останем тук. Ако изпълним това решение, няма да извършим никакво враждебно действие спрямо команчите. Следователно няма никаква причина да ни пленявате.
         — Въпреки всичко ще постъпим така, ако бледоликите не обещаят да тръгнат с нас и да застанат начело.
         Погледът на Олд Дет зашари изпитателно наоколо. По лицето му се плъзна усмивка, която можеше да се види винаги, когато се канеше да погоди някому някакъв номер. Ние, тримата, стояхме край огъня. На няколко крачки от нас се намираха другите ни спътници с конете. Наблизо нямаше нито един команч. Всички бяха отишли при конете си. Олд Дет заговори на немски, така че команчът не можеше да разбере думите му:
         — Щом го сваля на земята, скачате на конете и тръгвате след мен към входа на котловината, защото команчите се намират на другата страна!
         — Нека моят брат не говори на този език! — измърмори недоволно предводителят. — Вождът иска да знае какво има да казва Олд Дет на другарите си.
         — Вождът ще разбере веднага. Днес неколкократно не обърнахте внимание на съветите ми, а не поумняхте дори и от последвалите загуби. Мислиш ли, че Олд Дет спокойно ще се остави да го накарат да върши нещо, което е решил вече да не прави? Казвам ти, че не ме е страх нито от тебе, нито от команчите ти! Искаш да ни плениш, така ли? А не забелязваш ли, че се намираш в ръцете ми? Погледни това оръжие! Ако направиш и най-малкото движение, ще те застрелям.
         Скаутът насочи към него револвера си. Предводителят, който сам се наричаше вече вожд, понечи да хване ножа си, но оръжието на Олд Дет веднага опря в гърдите му.
         — Махни си ръката! — прогърмя гласът на стария скаут. Команчът отпусна ръката си.
         — Така! — продължи Олд Дет. — Ти се държиш като неприятел и не се ли подчиниш незабавно, ще те разстрелям.
         Нашареното лице на червенокожия изрази безпокойство. Той се огледа наоколо изпитателно, но Олд Дет направи забележката:
         — Не търси помощ от твоите хора! Дори и да се намираха тук, пак щях да те застрелям. Мислите ти са немощни като мислите на някоя стара жена, чийто мозък се е изсушил. Тук си обграден от неприятели, които непременно ще ви победят и въпреки това в наше лице си създаваш нови врагове, от които трябва да се боиш повече, отколкото от апачите. Така, както сме въоръжени, ще застреляме стотина от вас преди да може да ни достигне някоя ваша стрела. Ако искаш да поведеш насилствено хората си на смърт, направи го! Ние обаче няма да се подчиняваме на заповедите ти!
         Индианецът постоя известно време мълчаливо, а после каза:
         — Нека моят брат размисли, че думите ми нямаха този смисъл.
         — Но аз ги разбирам тъй, както звучат.
         — Махни оръжието си и ще останем приятели.
         — Можем да останем. Но преди да сваля оръжието си от гърдите ти, трябва да бъда сигурен, че приятелството ти към нас е истинско.
         — Вождът ти го каза и думата му важи.
         — Но току-що спомена, че думите ти би трябвало да се разбират по-иначе от обикновеното им значение. Следователно човек не може да разчита на обещанието ти.
         — Щом не вярваш на вожда на команчите, той не може да ти даде никаква друга гаранция.
         — О, може, може! Искам да ми дадеш твоята лула на мира и…
         — Уф! — извика изплашено индианецът. — Калюметът не се дава.
         — Но аз съвсем няма да се задоволя само с него. Искам не само калюмета, а и твоя амулет.
         — Уф, уф, уф! Невъзможно!
         — Няма да ми ги дадеш завинаги. В момента, когато се разделим миролюбиво, ще получиш и двата предмета.
         — Никой воин не се лишава от амулета си!
         — И въпреки това го искам. Познавам обичаите ви. Ако притежавам твоя калюмет и амулета ти, ще стана част от тебе и всяка проявена към нас враждебност ще те лиши от радостите на Вечните ловни полета.
         — Но вождът няма да ги даде!
         — Тогава няма какво да говорим повече. Сега ще те застрелям и ще ти взема скалпа, така че след смъртта си ще бъдеш мой роб. За да ти дам срок да си помислиш, ще вдигна лявата си ръка три пъти. Ако не се подчиниш, при третия път ще стрелям.
         Олд Дет вдигна ръка веднъж, после втори път, докато десницата му все още държеше револвера, насочен към сърцето на червенокожия. Ръката му бе описала наполовина вече и третото движение, когато индианецът каза:
         — Чакай! Бледоликият ще върне ли и двата предмета?
         — Да.
         — Тогава Коша-певе ще получи, каквото желае.
         Той посегна към амулета и лулата си, които висяха на врата му.
         — Стой! — спря го Олд Дет. — Долу ръцете или ще стрелям! Ще ти имам доверие едва когато наистина притежавам амулета и лулата. Нека моят другар ги свали от врата ти и ми ги окачи.
         Команчът отново пусна ръце. Аз взех двата предмета и ги окачих на врата на Олд Дет, след което скаутът свали протегнатата си ръка с револвера.
         — Така! — заяви той. — Сега отново сме приятели и моят брат може да прави каквото си иска. Ние ще останем тук, за да изчакаме изхода от битката.
         Червенокожият едва сдържаше гнева си. Ръката му посегна към ножа, но той все пак не посмя да го изтегли. Само очите му хвърляха злобни искри.
         — Засега бледоликите могат да бъдат сигурни, че няма да им се случи нищо лошо, но веднага, щом ми върнат калюмета и амулета, между нас ще започне вражда, докато те не умрат на кола на мъчението!
         Той ни обърна гръб и бързо се отдалечи.
         — Временно сме в безопасност — каза скаутът. — Но все пак не бива да пропуснем да вземем предпазни мерки. Няма да останем тук край огъня, а ще се оттеглим в дъното на котловината и спокойно ще наблюдаваме онова, което ще стане. Елате, мешърз, и вземете конете!
         Всеки хвана юздата на коня си. Така се отправихме към задната част от котловината, където вързахме конете и насядахме под дърветата непосредствено в подножието на скалистата стена. Виждахме светлината на огъня в напуснатия лагер. Наоколо цареше дълбока тишина.
         — Ще изчакаме развитието на нещата — обади се скаутът. — Струва ми се, че танцът скоро ще започне. Команчите ще се втурнат към изхода с адски крясъци, но мнозина от тях ще използват гласа си за последен път. Ето — ето ви на, почна се!
         Ревът, за който бе споменал, се разнесе с такава сила, сякаш стадо диви животни се беше втурнало нанякъде.
         — Ослушайте се! Чувате ли някой апач да им отговаря? — попита скаутът. — Разбира се, не. Постъпват умно и си вършат работата безмълвно.
         Скалистите стени връщаха бойния вик многократно усилен. Ехото повтори и двата изстрела, които проехтяха след това.
         — Отново Сребърната пушка на Винету — установи скаутът, — сигурен знак, че команчите ще бъдат спрени.
         Ако изстреляните стрели и хвърлените копия можеха да предизвикват шум, то котловината сигурно би се изпълнила с грохот. Но сега се чуваха само гласовете на команчите и непрекъснатите изстрели на Винету. Това продължи може би две минути. В този миг се разнесе разкъсващ нервите вик „иви-ви-ви-ви-ви-ви!“
         — Това са апачи! — рече възторжено Хектор. — Победили и отблъснали команчи!
         Наистина той имаше право, защото след отзвучаването на този победен вик настъпи дълбока тишина и в същото време забелязахме, че край огъня се появяват фигурите на конници, към които бързо се присъединяваха и други. Бяха команчите. Пробивът не беше успял. Известно време около огъня цареше голямо разбъркване. Наблюдавахме как пренасяха на ръце хора, които бяха убити или ранени, и воплите на оплаквачите се разнесоха отново. Олд Дет не можеше да стои спокойно на мястото си, толкова беше ядосан, и ругаеше неблагоразумието на команчите. Само едно отбеляза със задоволство, а именно, че бяха изпратени на пост две групи към изходите, а това беше много важна предохранителна мярка. Когато след малко заглъхнаха траурните вопли, команчите като че ли се събраха на съвещание. Измина още около половин час. После видяхме неколцина от воините да се отдалечават от лагера и да се разпръсват в посока към нас.
         — Търсят ни — обади се Олд Дет. — Вероятно са проумели какви глупости са извършили и сега вече няма да бъдат толкова горди и да не се вслушват в съветите ни.
         Един от пратениците се появи близо до нас. Олд Дет се покашля тихо. Човекът го чу и приближи.
         — Тук ли са бледоликите? — попита той. — Трябва да дойдат при огъня.
         — Кой те изпраща?
         — Новият вожд.
         — Какво ще правим там?
         — Ще има съвещание и на бледоликите ще бъде разрешено да вземат участие в него.
         — Ще им бъде разрешено ли? Колко сте добри! Значи най-после се оказваме достойни да бъдем изслушани от мъдрите воини на команчите, така ли? Легнали сме тук, за да си починем. Искаме да поспим. Кажи това на вожда! В момента враждата ви с апачите ни е безразлична.
         Тогава червенокожият го удари на молба. Тя не остана безрезултатна и добросърдечният скаут каза:
         — Е, добре, щом като без съвета ни не можете да намерите път за спасение, тогава ще го имате! Не ни харесва да получаваме заповеди от вашия вожд. Съобщи му, че ако иска да говори с нас, трябва да дойде тук!
         — Няма да го направи, защото е вожд.
         — Слушай, човече, аз съм много по-велик и по-прочут вожд от него. Даже не знам името му.
         — Дори и да искаше да дойде, пак нямаше да може, понеже е ранен в ръката.
         — Откога воините на команчите не вървят с краката си, ами на ръце? Ако не иска да идва при нас, нека си остане, където е. Не ни трябва.
         Тези думи бяха изговорени толкова решително, че червенокожият направи уговорката:
         — Команчът ще предаде на вожда си думите на Олд Дет. Може би той все пак ще дойде.
         Човекът се отдалечи. Видяхме го да влиза в обръча от воини край огъня. Измина доста време, преди да се случи нещо. Най-сетне забелязахме, че измежду седящите се надигна една човешка фигура, напусна лагерния огън и се отправи към нас. Беше новият вожд, на когото Олд Дет беше взел лулата и амулета.
         — Аха! — каза Олд Дет. — Той все пак показва снизходителност отново да разговаря с нас.
         Когато вождът се приближи, ние различихме, че носеше лявата си ръка в ремък през врата. Вероятно мястото, където се намирахме, му е било описано доста точно, защото той се насочи право към него и спря пред нас. Изглежда беше очаквал да го заговорим. Обаче Олд Дет не се помръдна. Седеше и мълчеше. И ние, останалите, се държахме по същия начин.
         — Моят бял брат е помолил да дойда при него — каза най-после индианецът.
         — Олд Дет няма нужда да се унижава с молби. Ти искаше да говориш с мен, следователно твоя е била молбата. Но сега преди всичко искам да те помоля най-учтиво, да ми кажеш името си. Все още не го знам.
         — Познато е из цялата прерия. Наричат ме „Скачащия Елен“.
         — Бил съм из всички прерии, но въпреки това не съм чувал такова име. Сигурно си го държал в тайна. Сега обаче, след като го чух, ти разрешавам да седнеш при нас.
         Вождът отстъпи крачка назад. Не му харесваше да му „разрешават“ нещо, но изглежда почувства, че обстоятелствата го принуждаваха да отстъпи. Затова той бавно и тържествено се отпусна на земята срещу Олд Дет и едва сега и ние се изправихме в седнало положение. Ако команчът беше очаквал, че скаутът ще започне разговора, то той се беше излъгал. Олд Дет упорито мълчеше и червенокожият се видя принуден да започне пръв:
         — Воините на команчите искат да проведат голямо съвещание, в което да участвуват и бледоликите, за да чуем техния съвет.
         — Излишно е. Неведнъж чувахте съвета ми, но не го последвахте нито един път. Аз съм свикнал обаче да уважават думите ми и отсега нататък ще запазвам моите мисли за себе си.
         — Не иска ли моят брат да разбере, че се нуждаем от опита му?
         — Ах, най-сетне! Показаха ли ви апачите, че Олд Дет е по-умен от петстотин команчи? Как завърши нападението ви?
         — Не можахме да минем през изхода, защото беше затворен от камъни, храсти и дървета.
         — Така си и мислех! Апачите са отсекли дърветата с бойните си секири, а вие не чухте нищо, понеже оплаквахте вашите убити много силно. Защо не загасихте огъня? Не проумявате ли, че така твърде много си вредите?
         — Воините на команчите трябваше да сторят това, което беше решено на съвещанието. Но сега ще се вземе някое по-умно решение. Ще разговаряш с нас, нали?
         — Защо? Убеден съм, че пак няма да последвате съвета ми.
         — Ще го последваме.
         — Ще изчакаме да видим. Но добре, пак ще опитам да ви помогна.
         — Тогава ела със Скачащия Елен при огъня.
         — Благодаря. Няма да отида там. Голяма непредпазливост е поддържането на този огън, защото там апачите могат да ви виждат и да ви застрелят един по един, както Винету вече направи с Белия Бобър и другия вожд. А и нямам желание да споря с твоите воини. Ще ти кажа какво мисля, а после ти можеш да правиш, каквото си искаш.
         — Тогава кажи!
         — Апачите се намират не само на двата изхода от долината, а и в самата нея. Укрепили са се ей там отпред и са барикадирали двата изхода. Така могат да се придвижват и надясно, и наляво — както си поискат. Невъзможно е да ги прогоните.
         — Далеч ги превъзхождаме.
         — Колко воини загубихте досега?
         — Великият Дух извика мнозина от нас при себе си. Вече са повече от десет пъти по десет. Загинаха и някои от конете.
         — Тогава тази нощ не бива да предприемате нищо повече, защото ще ви се случи точно онова, което стана последния път. А през деня апачите ще се разположат така, че да могат да ви достигат с куршумите си, но да бъдат извън обсега на стрелите ви. После ще пристигнат и отрядите, които е извикал Винету, след което на полесражението ще има повече апачи, отколкото команчи. Осъдени сте на смърт.
         — Това ли е наистина мнението на моя брат? Ние ще последваме съвета ти, ако той е в състояние да ни спаси.
         — Понеже говориш за спасение, дано вече си разбрал, че имах право, когато пред Белия Бобър нарекох тази долина „клопка“. Като се размисля, виждам два пътя, по които бихте могли да се спасите. Първият от тях е да огледате скалите и да видите дали не можете да се изкатерите по тях. Но за тази цел трябва да изчакате утрото. А така апачите ще ви забележат и ще хвърлят силите си в съответната част на котловината. Там ще ви превъзхождат, защото вие няма да можете да вземете конете си. Значи остава само едно средство за спасение: да започнете преговори с апачите!
         — Няма да го направим! — избухна Скачащия Елен. — Апачите ще поискат нашата смърт!
         — Не мога да им се сърдя, защото сте им дали основание. В мирно време сте нападнали селата им, заграбили сте имуществото им, отвлекли сте жените и дъщерите им, убивали сте техни воини или сте ги мъчили до смърт. После сте нарушили дадената си дума спрямо техните пратеници и сте ги избили. Такива позорни дела крещят за отмъщение и затова никак не е чудно, че не бива да очаквате милост от апачите. Ти самият сигурно разбираш това и ще признаеш, че сте действали безотговорно към тях.
         Това бяха откровени думи, толкова откровени, че вождът замълча за известно време.
         — Уф! — процеди той после през зъби. — И ти казваш тези думи на Скачащия Елен, вожда на команчите?
         — Щях да ти ги кажа, дори да беше и самият Велик Дух. За вас е голям позор да постъпите по този начин към апачите, които не ви бяха сторили никакво зло. Защо убихте пратениците им? Защо предприехте този боен поход и донесохте на тези нищо неподозиращи хора смърт, гибел и позор? Отговори ми!
         Едва след известно време индианецът процеди гневно:
         — Апачите са наши врагове!
         — Не. Те живееха с вас в мир, нито един ваш пратеник не им е донасял известието, че сте изровили томахока срещу тях. Може би съзнавате собствената си вина. Затова казваш, че не можете да чакате милост от тях. Но въпреки това би било възможно да сключите що-годе приемлив мир с тях. Цяло щастие е за вас, че техен предводител е Винету, защото той не жадува за кръв. Той е единственият вожд на апачите, който вероятно би се решил да бъде милосърден към вас. Изпратете един човек при него, за да се започнат преговори. Дори аз самият съм готов да отида, за да го направя отстъпчив.
         — Команчите са готови по-скоро да умрат, отколкото да молят апачите за милост.
         — Е, това е вече ваша работа. Дадох ти моя съвет. Дали ще го последваш или не, ми е безразлично.
         — Не вижда ли моят брат някакъв друг изход? Той говори в полза на апачите, значи е техен приятел.
         — Настроен съм дружелюбно към всички червенокожи мъже, стига те да не се отнесат към мен враждебно. Апачите не са ми сторили ни най-малко зло. Защо тогава да бъда техен враг? Но ти искаше да ни плениш. Сега прецени кой има по-голямо право на приятелството ни — ти или те!
         — Ти носиш калюмета и амулета на Скачащия Елен и следователно каквото казваш, е все едно изречено от вожда. Затова той не може да ти отговори така, както би желал. Съветът ти не струва нищо. С него преследваш целта да ни тикнеш в ръцете на апачите. Но сега сами знаем какво трябва да правим.
         — Е, щом знаете, тогава добре. Няма какво да си кажем повече.
         — Да, няма какво да си кажем — изръмжа команчът. — Ала помни, че въпреки закрилата, под която се намираш все още, ти си наш враг! Нямаш право да задържиш моя калюмет и амулет. Ще трябва да ми ги върнеш преди да напуснем това място, а после отмъщението ни ще те връхлети.
         — Well! Съгласен съм. Очаквам с голямо спокойствие да видя какво ще ме връхлети. Ти заплаши Олд Дет. Повтарям, че повече няма какво да говорим. Можеш да си вървиш.
         — Уф! — процеди през зъби невъздържано Скачащия Елен. После ни обърна гръб и с бавна отмерена крачка се върна при огъня.
         — Тези негодници са като ударени с мокър парцал — ядосваше се Олд Дет. — Наистина могат да се спасят, само ако молят за мир. Наместо да постъпят така, те разчитат на превъзходството си. Но при дадените обстоятелства само Винету има цената на сто воини. Няма да ти се вярва, защото си новак в Дивия Запад и нямаш представа колко може да струва в дадени случаи един-единствен храбър човек. Например би трябвало само да знаеш какво е извършвал този млад апач със своя бял приятел Олд Шетърхенд. Разказвал ли съм ти вече за тях?
         Сега той споменаваше името ми за първи път.
         — Не — отвърнах аз. — Кой е този Олд Шетърхенд?
         — Млад човек като тебе, но все пак… не ми се сърди… се различава много от теб. Поваля всичките си противници на земята само с юмрук, може да се състезава с дявола по стрелба и е голям хитрец, с когото никой не може да се мери.
         В този момент нещо изшумоля зад нас и един приглушен глас каза:
         — Уф! Олд Дет тук? Не знаех това. Как се радвам!
         Старият скаут се обърна изплашено и изтегли ножа си.
         — Нека моят стар бял брат остави ножа си в пояса — продължи гласът. — Едва ли би искал да прободе Винету.
         — Винету! Behold! Наистина само Винету би могъл да се промъкне зад гърба на Олд Дет, без да бъде забелязан от него. Това е майсторско изпълнение.
         Апачът пропълзя съвсем близо до нас и преструвайки се, че не ме познава, отвърна:
         — Вождът на апачите не подозираше, че Олд Дет е тук, иначе щеше да говори по-рано с него.
         — Но ти се излагаш така на изключително голяма опасност. Промъкнал си се между постовете и после чак дотук, а ще трябва да се върнеш по същия път.
         — Не, това не е необходимо за Винету. Бледоликите са негови приятели и той може да им се довери. Тази котловина се намира в земите на апачите и Винету я е превърнал в клопка за всички неприятели, които биха поискали да нахлуят на наша територия. Скалите наоколо не са толкова непроходими, както изглеждат. Апачите са направили тясна пътечка, която обикаля около котловината на височина, равна на ръста на няколко души. С помощта на ласо човек може лесно да достигне до нея и пак да се спусне обратно. Команчите бяха подмамени в тази клопка от разузнавачите ни и ще загинат в нея.
         — Смъртта им решена ли е?
         — Да. Винету подслуша разговора ти с вожда и разбра, че си на страната на апачите. Ти каза какви престъпления са извършили команчите спрямо нас и разбираш добре, че ще отмъстим за многобройните убийства.
         — Но нима трябва заради това да потекат реки от кръв?
         — Ти сам чу, че команчите нито искат да признаят вината си, нито пък ще направят онова, което ги посъветва и което им повелява и разумът. Тогава вината за тази кръв ще падне върху тях. Със своя пример апачите ще предупредят как ще бъде наказвано предателството. Принудени са да го сторят, за да бъдат сигурни, че подобни престъпления няма да се повторят.
         — Това е ужасно. Но не мога да го променя. Нямам основание постоянно да повтарям съветите си пред уши, които считат, че те не са им необходими.
         — Те пак няма да те послушат. Винету разбра от думите ти, че притежаваш свещените предмети на вожда. Как попаднаха в ръцете ти?
         Олд Дет му разказа, след което Винету отсече:
         — Понеже си обещал да му ги върнеш, трябва да удържиш на думата си. Ще му ги върнеш веднага и ще дойдеш при нас. Ще ви посрещнем всички като приятели.
         — Сега веднага ли да дойдем при вас?
         — Да. След около три часа тук ще пристигнат повече от шестстотин воини на апачите. Много от тях имат пушки. С тях могат да обстрелват цялата долина и животът ви ще бъде в опасност.
         — Но как ще се доберем до вас?
         — Олд Дет ли ми задава такъв въпрос?
         — Хмм, да! Ще възседнем конете си и ще се отправим към лагерния огън. Там ще върна на вожда свещените му предмети и веднага ще препуснем към апачите. Ще прегазим с конете си постовете на команчите, но как ще преминем през барикадите?
         — Много лесно. Изчакайте само десетина минути, след като Винету се отдалечи и тогава тръгвайте! После той ще бъде при десния изход и ще ви посрещне.
         Апачът изчезна.
         — Е, какво ще кажете? — попита ни Олд Дет.
         — Изключителен човек! — отвърна Ланге въодушевено.
         — Няма никакво съмнение. Ако този мъж беше бял, ако беше войник, можеше да стигне до фелдмаршал. А тежко на белите, ако му дойдеше на ум да обедини около себе си червенокожите, за да бранят законните си права. Но той обича мира и знае, че червенокожите са обречени на гибел въпреки съпротивата си. Той крие в душата си страшното бреме на това убеждение… Е, и така, да почакаме десетина минути!
         В котловината си оставаше все така тихо, както беше и през последния половин час. Команчите още се съвещаваха. След изтичането на уговорения срок Олд Дет се изправи и се метна на седлото.
         — Правете точно това, което върша аз! — каза той.
         Бавно насочихме конете си към лагера. Кръгът от команчи се разтвори и ние навлязохме в него. Ако лицата им не бяха изрисувани, в израженията им несъмнено щяхме да прочетем най-голямата изненада.
         — Какво търсите тук? — попита вождът, като скочи от земята. — Защо идвате на коне?
         — Идваме на коне, за да окажем чест на храбрите и умни воини на команчите. Съветвахте ли се? Какво ще правите?
         — Съвещанието не е свършило още. Но слезте от седлата! Вие сте наши врагове и не можем да допуснем да бъдете на коне. Или може би си дошъл, за да върнеш свещените предмети на Скачащия Елен?
         — А не бих ли постъпил неразумно? Ти самият каза, че от момента, когато си възвърнеш твоята собственост, между нас ще зацари вражда, докато умрем на кола на мъчението, нали?
         — Така ще бъде. Вождът го каза и ще удържи на думата си. Гневът на команчите ще ви унищожи!
         — Толкова малко ни е страх от този гняв, че веднага ще сложа начало на враждата. Ето ти нещата! А сега вижте какво зло можете да ни сторите!
         Старият скаут дръпна силно предметите от врата си и ги захвърли надалеч. В същото време пришпори коня си — така, че той прелетя над огъня само с един скок и разкъса отсрещните редици на команчите. Хектор, негърът, го последва пръв. Неговият кон събори вожда. Ние, останалите трима, също препуснахме мигновено. Неколцина от команчите бяха прегазени от конете, а към тях се прибави и един от постовете, който, вече на открито, се изпречи на пътя на Олд Дет. След това се понесохме по равния тревист терен, преследвани от неописуемия гневен рев на команчите.
         — Уф! — извика в този момент един глас пред нас. — Спрете! Тук е Винету!
         Дръпнахме юздите на конете си. Пред нас изникнаха няколко апачи и щом слязохме, те поеха животните ни. Винету ни придружи през тесния проход, извеждащ вън от котловината. Там бе направено вече място, така че хората и конете можеха да минават поединично.
         Когато оставихме зад нас преграденото място, проходът се разшири и скоро забелязахме, че просветлява. Теснината се разтвори и ние съзряхме слабо тлеещ огън, на който двама червенокожи печаха месо. Щом се приближихме, те се отдалечиха почтително. И другите апачи се оттеглиха, след като вързаха юздите на конете ни за колчета. На известно разстояние пасеше цяло стадо коне, а край тях стояха пазачи.
         — Нека моите братя седнат при огъня — каза Винету. — Наредил съм да изпекат парче бизонско филе. Можете да ядете, докато се върна.
         — Ще се бавиш ли много? — попита Олд Дет.
         — Не, Винету трябва пак да отиде в котловината. Команчите могат да бъдат подведени от гнева си от вашето бягство и да се приближат към воините на апачите. В такъв случай вождът ще им изпрати няколко куршума.
         Той се отдалечи. Олд Дет се разположи удобно край огъня, извади ножа си и се зае с печеното. То беше отлично. Скаутът и аз изобщо не бяхме яли досега, а и останалите трима само бяха опитали конското месо на команчите. Голямото парче филе бързо се топеше. По едно време Винету се върна. Погледна ме въпросително и аз разбрах погледа му. Той искаше да знае дали имах намерение да продължавам моето инкогнито. Затова се изправих на крака и протегнах двете си ръце към него.
         — Моят брат Винету вижда, че няма нужда да отивам до Рио Пекос, за да го видя. Сърцето ми се радва да го срещна още тук.
         Ние се прегърнахме. Щом Олд Дет видя това, попита учуден:
         — Това пък какво е? Познавате ли се?
         — Той е моят бял брат Олд Шетърхенд — заяви апачът.
         — Олд Ше… тър… хенд? — извика скаутът смаян. — Е, тогава добре ме прати мене, старата лисица, за зелен хайвер, макар и отдавна вече да знаех, че този млад потаен човек не може да бъде такъв грийнхорн, за какъвто искаше да мине. Но че е Олд Шетърхенд, наистина никога и през ум не ми е минавало. Действително често се държеше доста глуповато, за да помисля, че е той. Все пак наскоро край Елм Крийк не преувеличих никак, като казах, че си голям хитрец. Мошеник такъв, мошеник от световна класа!
         Оставихме го да се чуди, защото Винету имаше да ми разказва много неща.
         — Моят брат Шарли знае, че трябваше да отида във форт Индж. Там научих…
         — Знам вече всичко — прекъснах го аз — Когато имаме повече време, ще ти разкажа как го научихме. Но сега преди всичко трябва да разбера къде са десетте бледолики, които бяха при команчите, и избягаха при вас заедно с двамата разузнавачи, представили се за топиаси.
         — Отидоха си.
         — Отидоха ли си? Накъде?
         — В посока на Чиуауа при войските на Хуарес.
         — Отдавна ли тръгнаха?
         — Да. Бързаха много, защото са били принудени да изминат с команчите дълъг обиколен път. Искаха да наваксат изгубеното време.
         — Това е удар за нас, защото с тях бяха двамата мъже, за които ти разказвах в Матагорда.
         — Уф, уф! Винету не го е знаел. Според собствените им думи, трябвало да пристигнат в Чиуауа в точно определен ден, а бяха изгубили много време. Винету обича Хуарес, затова той им помогна да се придвижват по-бързо. Даде им отпочинали коне, храна и двамата мними топиаси за водачи, които познават пътя през Мапими до Чиуауа много добре. Бледоликите заявиха, че не могат да губят нито минута време.
         — На всичко отгоре и това! Отпочинали коне, храна и надеждни водачи! А този Гибсън ми беше вече в ръцете. Сега ще ми избяга!
         Винету се замисли за миг и после каза:
         — Апачът е направил голяма грешка, без да подозира, но ще я поправи. Ще заловиш Гибсън. Поръчението, което имаше Винету да изпълнява в Матагорда, е приключено. След като команчите бъдат наказани, той е свободен и ще ви придружи. Ще получите най-добрите коне и ако не се случи нещо непредвидено, ще настигнем белите до средата на втория ден.
         В този момент откъм котловината дотича един апач и съобщи:
         — Кучетата команчи изгасиха огъня и напуснаха лагера си. Кроят някакво нападение.
         — Ще бъдат отблъснати както и преди — отвърна Винету. — Ако моите бели братя дойдат с мен, апачът ще ги отведе на такова място, откъдето ще могат да чуват всичко.
         Веднага станахме. Той ни поведе през теснината обратно към барикадата. Там подаде в ръцете на Олд Дет едно висящо от скалите ласо.
         — Изкачете се по ремъка нагоре на две човешки височини! Там ще намерите храсти, а зад тях и пътеката, за която ви говорих. Винету не може да дойде сега с вас горе, трябва да остане при воините си.
         — Хмм — изръмжа скаутът. — Да пълзиш по толкова тънко ласо на два човешки боя височина! Да не съм маймуна, която се е учила да се катери по лиани! — После добави, хвърляйки настрани лукав поглед: — А грийнхорнът, който се казва всъщност Олд Шетърхенд, ще съумее да се справи по-добре. Е, нека опитаме!
         Все пак изкачването му се удаде. Последвах го, а след мен се покатериха и другите, естествено не без затруднение. На едно място в скалите беше израснало дърво, около което бе увито ласо. Край него имаше храсти, закриващи пътеката. Беше толкова тъмно, че се ориентирахме пипнешком; с помощта на ръцете си се придвижихме на едно късо разстояние напред, където Олд Дет се спря. Облегнахме се на скалата и зачакахме да видим какво щеше да се случи. Струваше ми се, че над котловината бе легнала тишината на смъртта. Колкото и да напрягах слуха си, не можах да чуя нищо друго, освен тихо сумтене, което произхождаше от носа на Олд Дет.
         — Глупаци са тези команчи, не си ли и ти на това мнение, сър? — каза ми той. — Ей отсреща, отдясно, идва миризма на коне, на коне, които се движат. А това е нещо съвсем различно от неподвижно стоящи коне. Над спокойно стоящите коне разстлалата се миризма е гъста и плътна; тъй да се каже, в нея можеш да си завреш носа. Но щом се раздвижат конете, размърдва се и тя — става по-лека и по-фина. Ето сега там, отдясно, идва такъв лек полъх на конска миризма, а и на старите ми уши се счу, че някакъв кон се спъна. Шумът беше слаб и глух, сякаш в мека, тревиста земя. Струва ми се, че команчите се промъкват тайно към входа, за да направят пробив.
         В този миг чухме силен глас:
         — Ти-чи!
         Тази дума означава „сега“. Веднага след това изтрещяха два изстрела — Сребърната пушка на Винету. Последваха револверни изстрели. До нас долетя неописуем рев. Над котловината се понесоха диви и пронизителни индиански викове. Звън от пресрещането на един томахок с друг. Битката бе започнала.
         Тя не продължи дълго. Сред пръхтенето и цвиленето на конете, сред бесните крясъци на команчите постепенно се разнасяше все по-силно победоносното „и-ви-ви-ви-ви“ на апачите. Чухме, как обкръжените в котловината команчи отстъпиха в див безпорядък. Стъпките им и тропотът от конските копита се отдалечиха към центъра на котловината.
         — Нали казах? — обади се Олд Дет. — Апачите се държат чудесно. Пускат стрелите и нанасят удари с копията си от сигурни прикрития. Редиците на команчите са нагъсто, така че всяка стрела, всяко копие и всеки куршум непременно улучва. А сега, когато неприятелят им се оттегля, апачите са достатъчно умни, за да не го преследват. Остават зад прикритията си, понеже знаят, че команчите не могат да им се изплъзнат. Има ли смисъл да рискуват и да навлизат в котловината!
         Команчите от своя страна сега последваха съветите на Олд Дет и се държаха спокойно след повторния си неуспех. Крясъците им бяха заглъхнали и тъй като и огънят им не гореше вече, противниците им оставаха в неизвестност относно придвижването им. Почакахме още малко. Нищо не се помръдваше. Тогава чухме под нас тихия глас на Винету:
         — Моите бели братя могат да слязат. Битката свърши и няма да започне отново.
         Върнахме се при ласото и се спуснахме по него. Долу бе застанал вождът и заедно се отправихме пак към огъня.
         — Този път команчите се опитаха да се измъкнат от другата страна — обясни той. — Със същия неуспех. Постоянно ги наблюдаваме и не могат да предприемат нищо, без Винету да не го научи. Апачите ги последваха и сега воините им лежат в тревата в дълга верига от единия край на котловината до другия, за да наблюдават внимателно неприятелите си.
         Докато апачът изговаряше тези думи, наклони главата си надясно като че ли се ослушваше. После скочи и застана така, че огънят осветяваше цялата му фигура.
         — Защо правиш това? — попитах го аз.
         Той посочи с ръка в тъмната нощ:
         — Винету чу, че някакъв кон се спъна по каменистия път. Идва ездач, един от моите воини. Той ще иска да слезе от коня си, за да огледа внимателно кой седи край огъня. Изправих се, за да ме разпознае отдалече.
         Острият му слух не го беше измамил. Един конник се приближи в тръс, спря коня си при нас и скочи на земята. Той го укори заради причинения шум. Смъмреният воин стоеше с изправена глава, но все пак със страхопочитание, като истински свободен индианец, който въпреки всичко охотно признава по-голямата дарба на своя предводител.
         — Те идват — докладва той.
         — Колко коня?
         — Всички. Нито един воин не липсва. Когато Винету призовава, никой апач не остава при жените.
         — На какво разстояние се намират оттук?
         — Ще се появят призори.
         — Добре. Отведи коня си при другите и седни при постовете да си отпочинеш!
         Човекът се подчини. Винету отново седна при нас и сега трябваше да му разкажем за престоя си в Естансия дел кабалеро, а после и за събитията в Ла Гранж. По този повод му показах и тотема на Добрия Мъж. Времето летеше, сякаш имаше крила. И дума не можеше да става за сън. Апачът слушаше разказа ни и само от време на време подхвърляше някоя кратка забележка или въпрос. Ето че лека-полека нощта се изтърколи и започна да се зазорява. Тогава Винету протегна ръка на запад.
         — Нека моите бели братя видят колко са точни воините на апачите. Ето ги, идват.
         Погледнах в указаната посока. На запад мъглата се диплеше като сиво притихнало море и непрогледните й маси пълзяха между планинските масиви, където заприличваха на морски заливи. От това море изплува един конник, последван от много, много други конници, подредени в дълга редица един подир друг. Когато първият от тях ни съзря, се спря за миг. После разпозна Винету и се приближи в тръс. Той беше вожд, понеже носеше в косата си забодено орлово перо. Щом индианците спряха пред нас, забелязах, че всички тези воини принадлежаха към едно от племената на апачите, с което досега не бях общувал. Никой от ездачите нямаше оглавник и седло по европейски маниер. Всички водеха конете си за една лека юзда и въпреки това владееха управлението на коня така сигурно, както и всяко европейско кавалерийско поделение. Забелязахме го, когато ни наближиха в елегантен галоп и се подредиха в пет редици. Повечето от тях бяха въоръжени с пушки, само малцина имаха копия, лъкове и колчани със стрели. Сега вождът им даде знак и за секунда воините скочиха на земята. Всички, които нямаха пушки, хванаха юздите на конете и ги събраха, за да ги пазят. Останалите навлязоха в теснината. Ласото, по което се бяхме изкатерили до пътеката, висеше все още там и аз видях, че те пъргаво се заизкачваха по него един след друг. Всичко ставаше безмълвно, толкова тихо и бързо, като че ли е било уговаряно подробно дълго преди това. Винету стоеше спокойно и наблюдаваше внимателно движенията на хората си. Когато изчезна и последният воин, той се обърна към нас:
         — Моите бели братя разбират, че воините на команчите са загубени, ако Винету заповяда.
         — Убедени сме — потвърди Олд Дет. — Но нима Винету желае да пролее кръвта на толкова хора?
         — А дали са заслужили друго? Как постъпват белите мъже, когато бъде убит някой от тях? Не търсят ли убиеца? А когато го открият, техните вождове се събират на съвещание, за да произнесат присъдата на злодея и да го убият. Можете ли да укорите апачите, ако сторят същото?
         — Да, име наказваме престъпника, като го убиваме. Но ти искаш хората ти да застрелят и онези, които изобщо не са участвали в нападението над селата ви.
         — Те носят същата вина, защото са били съгласни с това. Присъствали са и когато пленените апачи е трябвало да умрат на кола на мъчението. Сега те са мъже на нашите жени и дъщери, притежават нашата собственост, нашите коне, които ни бяха откраднати.
         — Но не можеш да ги наречеш убийци!
         — Винету не знае какво иска Олд Дет. Но при неговите братя и други престъпления, освен убийството се наказват със смърт. Уестманите разстрелват всеки конекрадец. Ако на някой бял му откраднат жената или дъщерята, той избива всички, които са замесени в това деяние. Тук, в котловината, лагеруват похитителите на нашите жени, момичета и коне. Да не би като отплата да трябва да им дадем онова, което бледоликите наричат орден?
         — Не, но можете да им простите и да си върнете собствеността.
         — Конете могат да се върнат, но жените не. А да им простим? Моят брат говори също като онези бледолики, които вършат точно обратното на онова, което искат от нас. Белите прощават ли ни? Имат ли изобщо какво да ни прощават? Те дойдоха при нас и ни отнеха земята. Ако някой при вас премести един граничен камък или без разрешение убие горско животно, тогава го изпращате в тъмна сграда, наречена затвор. Но какво правите с нас? Къде са нашите прерии и савани? Къде са стадата коне, бизони и други животни, които ни принадлежаха? Идвате при нас на огромни тълпи и всеки хлапак носи със себе си пушка, за да ни ограби месото, от което се нуждаем, за да живеем. Изтръгвате ни едно по едно парчета земя без никакво право. А когато червенокожият мъж защищава собствеността си, наричат го убиец и го разстрелват заедно със семейството му. Искаш да простя на нашите врагове, на нападателите, на които не сме сторили никакво зло! А защо не ни прощавате вие, след като ни причинявате най-големите злини без да сме ви дали никакъв повод? Наше законно право е да се отбраняваме. Но затова ни наказвате с гибел. Какво бихте казали, ако дойдем при вас, за да ви наложим нашия начин на живот? Ще ни избиете до последния човек или ще ни напъхате във вашите лудници. Защо да нямаме и ние правото на същите действия? Но в такъв случай винаги се казва, че червенокожият бил дивак, към когото не бивало да има никаква милост. Никога нямало да се образова и затова трябвало да изчезне. А вие доказахте ли с поведението си, че сте образовани?
         Принуждавате ни да приемем вашата религия. Та покажете ни я по-добра! Червенокожите мъже почитат Великия Дух по същия начин. Но всеки от вас иска да достигне блаженството по друг начин. Познавам вярата на християните, която беше добра. На нея ни учеха смирените отци, които дойдоха в нашите земи, без да ни избиват или да искат да ни изтласкат. Те построиха при нас мисии* и поучаваха нашите родители. Ходеха навсякъде миролюбиво и ни учеха на добри и полезни неща. Сега всичко се промени. Тези кротки хора бяха принудени да отстъпват заедно с нас и ние видяхме как умираха, без някой да дойде да ги замести. Но затова пък заприиждаха какви ли не друговерци. Проглушават ни ушите със звънки думи, от които нищо не разбираме. Един друг се наричат лъжци и твърдят, че без тях не сме можели да отидем във Вечните ловни полета. А когато, уморени от техните крамоли, им обърнем гръб, те започват да кършат ръце и да се вайкат за нас и казват, че ще отърсят праха от нозете си и ще измият ръцете си в невинност. После не минава много време и те извикват бледоликите, които идват, за да ни изтласкат и да ни отнемат пашата за конете. А кажем ли, че това не бива да става, пристига заповед, че отново трябвало да се махнем и да отидем на друго място.
         [* Мисия — тук означава сградата, където са живели католически или протестантски духовници, разпространители на християнството сред непокръстените народи. — Б.пр.]
         Това е отговорът, който съм принуден да ти дам. Няма да ти хареса, но ти на мое място би говорил съвсем иначе! Хау!
         С тази индианска дума, подсилваща казаното, той ни обърна гръб и се отдалечи няколко крачки встрани, където се спря, загледан в далечината. Беше го обхванала вътрешна възбуда и той искаше да я преодолее. После пак се върна при нас и каза на Олд Дет:
         — Държах дълга реч на моя брат. Той ще се съгласи с мене, защото е човек, който мисли справедливо. Въпреки всичко ще му призная, че сърцето ми не жадува за кръв. Душата ми не е така сурова като думите ми. Мислех, че команчите ще изпратят при мен парламентьор. Но понеже не го сториха, няма защо да бъда милостив към тях. Въпреки всичко ще им изпратя някой от моите хора да поговори с тях.
         — Това ме радва — извика Олд Дет. — Ще напусна тукашното място угнетен, ако бъдат избити толкова много хора, без да бъде направен никакъв опит за спасяването им. Но ти знаеш ли, че се очаква пристигането на много команчи?
         — Винету знае това. Нали трябваше да се промъква между тях с Инда-нишо! Тези, които идват допълнително, са само стотина! Ще ги обградим в същата котловина и ще ги унищожим като другите, ако не се предадат доброволно.
         — Тогава внимавай да не се появят по-рано от очакваното! Трябва да се справиш с тези тук преди да са дошли и останалите.
         — Винету не се страхува. Но ще побърза.
         — Имаш ли човек, който може да води преговорите с команчите?
         — Винету има много такива хора, но ще е доволен най-много, ако неговият брат Олд Дет се съгласи да стори това.
         — С удоволствие приемам поръчението ти. Най-добре е да изляза малко напред и да извикам вожда при себе си. Какви условия ще им поставиш?
         — Трябва да ни дадат за всеки убит по пет коня, а за всеки измъчван — по десет!
         — Съвсем не е много, но откакто вече няма големи стада коне, никак не е лесно да се добереш до някой кон.
         — Искаме обратно цялото имущество, което са ни заграбили — продължи Винету, като се направи, че не чува забележката на скаута. — Освен това трябва да ни дадат толкова млади момичета, колкото жени и дъщери отвлякоха от нас. По-нататък: искаме си обратно и децата, които взеха със себе си. Мислиш ли, че е много?
         — Не.
         — Най-сетне настояваме да се определи мястото, където да се съберат вождовете на команчите и апачите, за да обсъдят сключването на мир, който да трае най-малко тридесет лета и зими.
         — Ако команчите се съгласят с тези условия, ще ги поздравя за големия им късмет.
         — Нека това място бъде котловината, където се намират сега техните воини. Нека тук бъде донесено и всичко, което трябва да ни дадат. Докато то пристигне, команчите, принудени да се предадат днес, ще останат наши пленници.
         — Не намирам, че условията ти са прекалено тежки и ще им ги съобщя.
         Старият скаут нарами пушката си и отряза един клон с листа, който щеше да му служи като парламентьорско знаме. После изчезна заедно с апача в теснината. Неговото отиване при команчите съвсем не беше безопасно, но той просто не знаеше що е страх.
         Щом Винету се убеди, че скаутът разговаря с предводителя на команчите, той се върна при нас и ни отведе при докараните преди малко коне. Между тях имаше и свободни животни. Едни коне бяха от по-добра раса, личеше си, че са щадени и се използват само тогава, когато е особено необходима голямата им бързина, а имаше и други коне от средно качество, взети като резерва.
         — Винету обеща на братята си да им даде по-хубави коне — каза той. — Сега ще ги избере. Моят брат Шарли ще получи един от моите собствени коне.
         Той избра пет животни. Бях възхитен от великолепния кон, който ми доведе. Двамата Ланге и Хектор също се зарадваха много. Негърът засия в усмивка, като показа всичките си зъби:
         — О, о, какъв кон Хектор получил! Съм черен кат Хектор и съм прекрасен също кат Хектор. Много си отиват кон и Хектор. О, о!
         Може би измина три четвърти час до завръщането на Олд Дет. Лицето му беше много сериозно. Предварително бях твърдо уверен, че команчите ще се съгласят на условията на Винету, но сега физиономията на скаута ни караше да очакваме противното.
         — Моят брат ще ми каже само онова, което предполагах — заяви апачът. — Команчите не са съгласни с искането на Винету.
         — За съжаление е така.
         — Великият Дух ги е заслепил, за да ги накаже за извършеното от тях. Той не желае да получат милост. Какви са техните основания?
         — Вярват, че все още могат да победят.
         — Каза ли им, че са дошли допълнително над петстотин апачи?
         — И това им казах. Не ми повярваха. Изсмяха ми се.
         — Тогава са обречени на смърт, защото останалите им воини ще пристигнат твърде късно.
         — Изправят ми се косите, като си помисля, че само за няколко секунди ще бъдат заличени от лицето на земята толкова много хора!
         — Моят брат има право. Винету не знае що е страх, но вътрешно го побиват тръпки, щом помисли, че ще трябва да даде знак за унищожаването им. Необходимо е само да вдигна дланта си и всички пушки ще загърмят. Ще опитам едно последно средство, сам ще им се покажа, за да говоря с тях. Нека братята ми ме придружат до натрупаните дървета и камъни. Ако и моите думи не бъдат чути, Великият Дух не бива да ми се гневи, че ще изпълня повелята му.
         Отидохме заедно до преграденото място. Там той се изкатери по ласото и горе закрачи изправен по пътеката, така че команчите можеха да го видят. Още не се беше отдалечил много, когато към него изсвистяха стрели. Не го улучиха, понеже не го достигаха. Изтрещя и един изстрел. Апачът продължи да крачи спокойно, сякаш изобщо не беше забелязал куршума, рикоширал в скалата до него. След малко се спря и започна да говори. Гласът му се чуваше може би пет минути — силен и настоятелен. Докато говореше, той вдигна ръка и докъдето стигаше погледът ни, видяхме, че всички апачи веднага наставаха от земята. По този начин команчите трябваше да разберат, че отвсякъде са обградени от враг, който ги превъзхожда. Това беше честна постъпка от страна на Винету, последният му опит да накара противника си да се предаде. После той продължи да говори. Но внезапно апачът се хвърли на земята и фигурата му напълно се скри от погледа ни. В същия миг изтрещя втори изстрел.
         — Скачащия Елен стреля по него. Това беше отговорът му — рече Олд Дет. — Винету видя, че онзи вдигна пушката си и в мига, когато команчът я насочи към него, той се хвърли на земята. А сега ще… гледайте, гледайте!
         Със същата бързина, с която беше изчезнал, Винету отново се изправи на крака. Вдигна Сребърната пушка на рамо и натисна спусъка. Силните крясъци на команчите отговориха на изстрела му.
         — Застреля вожда на команчите — заяви Олд Дет.
         Сега Винету отново вдигна ръка, изпъвайки дланта си хоризонтално. Видяхме как всички апачи се прицелиха с пушките си. Разнесоха се над четиристотин изстрела.
         — Елате, мешърз! — каза скаутът. — Нека не гледаме. Дори за моите стари очи гледката е твърде „индианска“, макар да трябва да ви кажа, че команчите са си го заслужили. Винету направи всичко възможно, за да избегне най-ужасното. Струва ми се, че и Олд Шетърхенд, индианският приятел, няма да иска да гледа това! Елате!
         Върнахме се при конете, където скаутът започна да оглежда избраното за него животно. Чухме още един залп, а после се разнесе победният вик на апачите. След малко Винету се върна при нас. Лицето му беше много сериозно.
         — Във вигвамите ще се надигнат големи вопли и плач, защото никой от техните воини няма да се завърне. Великият Дух предопредели да бъдат отмъстени нашите мъртъвци. Враговете ни не пожелаха да бъде другояче и аз също не можех да действувам другояче. Но погледът ми не иска да се върне пак в тази долина на смъртта. Каквото трябва да се извърши още тук, ще бъде направено от воините ми. Веднага тръгвам на път с моите бели братя.
         Половин час по-късно потеглихме, снабдени богато с всичко необходимо. Винету взе още десет апачи с добри коне. Бях радостен, че можех да напусна това ужасно място.

         10.
         През дивата Мапими

         Мапими се простира в района на двете мексикански провинции Чиуауа и Коауила; представлява обширна низина в тамошното плато, разположено на хиляда и сто метра над морското равнище. С изключение на северната страна тя е обградена отвсякъде от стръмни вериги варовикови скали, отделени от самата Мапими чрез многобройни каньони. Пустинята се състои от оголени равнини, покрити само с оскъдна ниска тревица, сред които нерядко се срещат обширни пясъчни пустини и само тук-там храсталаци. От време на време сред тази пустинна равнина се извисяват отделни планински куполи. Често земята е насечена с големи дълбоки цепнатини с отвесни стени, които принуждават пътуващите да заобикалят много. И все пак Мапими не е толкова безводна, както си я бях представял. В нея има езера, които през горещото годишно време наистина губят по-голямата част от водата си, но все пак дават такава влажност на въздуха, че по бреговете им вирее доста разнообразна растителност.
         Нашето пътуване имаше за цел едно от тези езера — Лагуна де Санта Мария. То беше отдалечено приблизително на четиридесет и шест английски мили от котловината, от която потеглихме. Това бе един значителен дневен преход след безсънно прекараната нощ. Яздехме почти само през клисури, излизахме от една падина и влизахме в друга, откъдето нямахме никаква гледка.
         Почти през целия ден не зърнахме слънцето: може би го бяхме видели само за няколко минути. При това се движехме ту надясно, ту наляво, понякога привидно се връщахме назад, така че аз почти обърках главната посока, следвана от нас.
         Беше привечер, когато се добрахме до лагуната. Почвата беше песъчлива. На мястото, където лагерувахме, нямаше дървета, а само храсти, чието име не ми беше известно. Пред нас се простираше мрачна водна площ, обградена от оскъдни храсталаци; зад нея — равнина, над която на запад се издигаха ниски планински върхове. Слънцето беше вече залязло зад тях. Тук горе слънчевите лъчи са имали възможност да действат с пълна сила. В дълбоките тесни и мрачни каньони ми беше станало почти студено. Но горе земята излъчваше такава горещина, че както се казва, всичко завираше. Затова пък през нощта, когато земята бе изпуснала топлината си във въздуха, стана толкова студено и призори над нас полъхна такъв вятър, че бяхме принудени да се загърнем още по-добре във вълнените си одеяла.
         Рано-рано продължихме пътя си. Отначало право на запад. Скоро обаче многобройните каньони ни накараха да заобикаляме. Слизането до дъното на една такава отвесна пукнатина в скалите нямаше да бъде възможно, ако природата не беше образувала опасни и тесни стъпаловидни пътечки надолу. А стигне ли човек долу, после не може да се изкачи обратно. Трябва да обикаля с коня си из десетина или повече главни и странични каньона, преди да достигне някое място, откъдето би могъл пак да се изкачи горе, но при големи опасности. Ездачът изглежда като залепен с коня си за скалата, над главата му като блестяща тясна лента се вижда небето, а долу — ужасната бездна. А в тази бездна няма капчица вода, само камъни, нищо друго освен гол, сух, ръбест натрошен камънак. Високо горе се реят лешоядите, които придружават пътниците от зори до мрак; когато хората легнат да спят, лешоядите кацат наблизо, за да продължат да ги придружават на следното утро и с острите си дрезгави крясъци да им напомнят, че очакват само рухването им на земята от изтощение или пък падането им в бездната на каньона вследствие на някоя погрешна стъпка на коня. Нарядко може да се види най-много някой измършавял, приличен на скелет койот, който изчезва като безплътна сянка зад ръба на скалата. После животното пак се появява зад гърба на ездача, за да се повлече подир него с хищен глад в очите в очакване на същото пиршество като лешоядите.
         По обед отново бяхме оставили зад гърба си един такъв ужасен хаос от каньони и яздехме в галоп по тревиста равнина. По едно време се натъквахме на следи от повече от десет ездачи, появили се отдясно под остър ъгъл на пътя ни. Винету заяви със сигурност, че това била търсената следа. Олд Дет и аз също бяхме на мнение, че сме намерили вярната диря. За съжаление се оказа, че тази група ездачи, между които бе и Гибсън, имаше преднина поне от шест часа. Сигурно бяха яздили през цялата нощ, тъй като са предполагали, че ще бъдат преследвани.
         Привечер Олд Дет, който яздеше начело, се спря и ни остави да го наближим, понеже бяхме малко поизостанали. Там, където ни чакаше, старата следа се сливаше с нова, също така от конници, тридесет или четиридесет души, които бяха дошли от юг. Бяха яздили един подир друг, което извънредно много утежняваше преброяването им. Това яздене в индианска нишка, както и обстоятелството, че конете им не бяха подковани, ни накара да предположим, че са индианци. Бяха се появили от ляво и понеже бяха продължили в нашата посока, ние си направихме извода, че са догонили предната група, тъй като следата им беше почти толкова стара, колкото и другата. Олд Дет изръмжа недоволно под носа си:
         — Какви ли са били тези червенокожи? Сигурно не са апачи. Не можем да очакваме нищо добро от тях.
         — Моят бял брат има право — съгласи се Винету. — Апачите не се намират сега наоколо, а освен тях в тази част на Мапими живеят само неприятелски племена. Ще трябва да внимаваме.
         Продължихме да яздим внимателно и скоро достигнахме мястото, където червенокожите бяха настигнали отряда на белите. Тук двете групи бяха спирали и преговаряли. Във всеки случай резултатът е бил благоприятен за белите, понеже се бяха поставили под закрилата на червенокожите. На това място са били освободени и техните досегашни водачи, двамата апачи, с които се бяхме запознали, мислейки ги отначало за топиаси. Следите им се отделяха от следите на останалите.
         След известно време достигнахме верига възвишения, обрасли с трева и храсти. От тях се стичаше малко поточе, голяма рядкост за тази местност. Тук бяха спирали преследваните от нас хора, за да напоят конете си. И ние скочихме от седлата. По бреговете на потока не растяха никакви храсти, така че течението му можеше да се проследи с поглед надалеч. Той извиваше на югоизток. Застанал прав, Олд Дет закри очи с ръка и се загледа в тази посока. Попитан за причината, той каза:
         — Далеч пред нас виждам две точки. Струва ми се, че са вълци. Но защо ли седят тези зверове там? Защо не бягат от нас? Няма по-страхливо животно от прерийните вълци.
         — Нека братята ми замълчат. Чух нещо — каза Винету.
         Ние затаихме дъх и наистина, ето че от мястото, където се намираха двете точки, до нас долетя слаб вик.
         — Та това е човек! — извика Олд Дет. — Трябва да отидем!
         Скаутът се метна на коня си и ние го последвахме. Щом се приближихме, двете животни, които седяха на брега, се изправиха и побягнаха. В средата на потока забелязахме гола човешка глава, която стърчеше над водата. Лицето й беше покрито с комари, които се бяха наврели в очите, в ушите, в носа и между устните.
         — За бога, спасете ме, сеньори! — простена човекът. — Не мога да издържа повече.
         Веднага наскачахме от конете.
         — Какво е станало с вас? — попита Олд Дет на испански, тъй като непознатият си беше послужил с този език. — Как сте попаднали в потока? Защо не излезете? Та той е дълбок едва две стъпки!
         — Закопаха ме тука!
         — By Jove! Да закопаеш жив човек! Кой го направи?
         — Индианци и бели.
         Досега не бяхме обърнали внимание, че от мястото на водопоя дотук водеха следи от много човешки крака.
         — Този човек трябва да бъде изваден по най-бърз начин — напомни ни старият скаут. — Елате, мешърз! Ще го изкопаем, но понеже нямаме инструменти, ще си послужим с ръцете!
         — Лопатата е зад мен във водата. Затрупаха я с пясък — промълви с мъка човекът.
         — Лопата ли? А откъде имате тук такъв инструмент?
         — Аз съм гамбусино*. Ние носим винаги със себе си кирка и лопата.
         [* Гамбусино (исп.) — златотърсач. — Б.пр.]
         Лопатата беше намерена. Нагазихме във водата и се заловихме за работа. Коритото на потока бе покрито с дебел пласт рохкав пясък, в който се копаеше лесно. Едва сега забелязахме, че зад човека беше забито копие, за което той беше завързан през врата така, че не можеше да наведе главата си напред. По този начин устата му се намираше само на педя от водната повърхност, ала не му бе възможно да пийне нито една глътка. Освен това бяха натъркали лицето му с прясно кърваво месо, за да привлекат насекоми, които да го измъчват. Човекът никога нямаше да може да се освободи сам от това положение, защото ръцете и краката му бяха вързани. Когато най-сетне го измъкнахме и прерязахме въжетата, той изпадна в безсъзнание. И не беше никак чудно, защото го бяха съблекли напълно гол и бяха разкървавили гърба му от бой.
         Бедният човек скоро дойде на себе си. Отнесохме го до мястото, където първоначално бяхме излезли на потока, защото там бяхме решили да лагеруваме. Най-напред му дадохме да яде. После превързахме раните му, а аз извадих от кобурите на седлото резервната си риза и му я подадох. Едва сега той беше в състояние да ни даде желаните сведения.
         — Името ми е Тадео Сандия и напоследък работих като гамбусино в една бонанза* — започна той, — която се намира на един ден път оттук сред планините. Имах другар, един янки, казваше се Хартън, който…
         [* Бонанза (исп.) — богато находище на скъпоценен метал. — Б.пр.]
         — Хартън ли? — прекъсна го Олд Дет бързо. — Как е малкото му име?
         — Фред.
         — Знаете ли къде е роден и на колко години е?
         — Роден е в Ню Йорк и може би е шестдесетгодишен.
         — Говорил ли ви е дали има семейство?
         — Жена му е умряла. Има един син, който се занимава с някакъв занаят във Фриско, но какъв точно, не знам. Познавате ли го?
         Олд Дет беше задал въпросите си неимоверно трескаво. Очите му заблестяха и дълбоко хлътналите му страни поруменяха. Сега той направи усилие да се успокои и отвърна с умерен тон:
         — Виждал съм го по-рано. Сигурно преди е водил много добър, материално осигурен живот. Не ви ли е разказвал нещо за това?
         — Да. Хартън е бил син на уважавани родители и е станал търговец. Постепенно започнал да върти добра търговия, но имал един пропаднал брат, който се бил лепнал за него като пиявица и го изсмуквал.
         — Научихте ли името на този брат?
         — Да. Малкото му име било Едуард.
         — Вярно е. Дано ми се удаде да видя някой път вашия Хартън.
         — Едва ли. Сигурно вече е ударил сетният му час, защото негодниците, които ме закопаха, го отвлякоха със себе си.
         Олд Дет направи движение, като че ли се канеше да скочи, но успя да се овладее и да попита спокойно:
         — Та какво станало после?
         — Ами това, което исках да ви разкажа, когато ме прекъснахте. Хартън бил търговец, но брат му го измамил и му отнел всичко, каквото имал. Струва ми се, че и до ден-днешен е жив този безсрамен мошеник. След като обеднял, Хартън се скитал дълго из така наречените placers* като digger**, ала без никакъв успех. После станал вакеро, с една дума, опитал всичко, но все не постигал нищо, докато накрая станал гамбусино. Но той не беше човек, създаден за живот с приключения. Като гамбусино той има много по-лош късмет, отколкото преди.
         [* Placers (англ.) — находища на злато. — Б.пр.]
         [** Digger (англ.) — златотърсач. — Б.пр.]
         — Но тогава вашият приятел не е трябвало да става гамбусино!
         — Лесно ви е да говорите, сеньор. Милиони хора не стават онова, за което са способни, а се заемат с неща, които най-малко им подхождат. Може би е имал и някаква тайна причина, за да стане гамбусино. Неговият брат Едуард е бил именно златотърсач и то с голям шанс. Може би се е надявал по този начин някога да го срещне.
         — Но тук има някакво противоречие. Този безпътен Едуард е бил гамбусино с голям късмет, а въпреки това отнел всичко на брат си Фред, нали? А щастливият гамбусино има маса пари.
         — Да, но щом ги пилее по-бързо, отколкото ги намира или печели, тогава те просто се свършват. Този човек е бил страшен прахосник! Най-сетне Фред Хартън се озовал в Чиуауа, където получил назначение от сегашния си работодател. Там се запознах с него и го обикнах. Това е голяма рядкост, понеже лесно можете да си представите, че между отделните гамбусино обикновено цари завист. От този ден ние излизахме заедно да търсим злато.
         — Как се казваше вашият работодател?
         — Дейвис.
         — Bounce!* Сеньор, говорите ли и английски?
         [* Bounce! (англ.) — възклицание, изразяващо учудване или недоволство. — Б.пр.]
         — Също така добре, както и испански.
         — Тогава имайте добрината да говорите на английски, защото тук има двама души, които не разбират испански, а вашият разказ може би ще засяга малко и тях — продължи скаутът разговора веднага на английски. При тези думи Олд Дет посочи двамата Ланге.
         — Защо да ги засяга? — попита гамбусиното.
         — Ще научите веднага. Слушай, мистър Ланге, този човек е златотърсач и е на служба при някой си Дейвис от Чиуауа.
         — Какво? Дейвис ли? — подскочи Ланге. — Та при него работи и моят зет!
         — По-полека, сър! Може да има много хора с името Дейвис — предупреди скаутът.
         — Ако този джентълмен говори за Дейвис, занимаващ се с доходната работа да закупува сребърни и златни мини, тогава има един-единствен човек с това име — обясни Тадео Сандия.
         — Значи е той! — извика Ланге. — И вие сте на служба при него?
         — Разбира се.
         — В такъв случай познавате и моя зет?
         — Кой е той?
         — Немец, казва се Улман. Следвал е във Фрайберг.
         — Да, сещам се. Отначало беше нещо като бригадир, но е станал вече директор на рудник с доста значителни приходи. А от няколко месеца нещата се развиват така, че в най-скоро време ще стане съдружник. Значи вие сте негов тъст?
         — Ами да, разбира се! Жена му, Агнес, е моя дъщеря!
         — Ние я наричаме сеньора Инес. На всички е много добре позната. Бях чувал, че роднините й живеели понастоящем в Тексас. Искате да посетите сеньората ли?
         Ланге отговори утвърдително.
         — Тогава не е необходимо да отивате до Чиуауа, а само до бонанзата, за която ви говорих преди малко. Не сте ли чували още за нея? Та тя е собственост на вашия зет! Неотдавна той излязъл да се поразходи с коня си из планините и открил такова находище на сребро, каквото още не е било известно тук. Сеньор Дейвис му даде работна ръка, за да започне експлоатацията веднага. Сега се работи здравата, а и залежите са такива, че навярно сеньор Дейвис ще предложи на сеньор Улман съдружничество, което ще е от голяма изгода и за двамата.
         — Не думайте! Уил, чуваш ли?
         Въпросът бе отправен към сина му, но той не отвърна нищо. Само леко кимна с глава. В очите му се виждаха сълзи на радост.
         И ние останалите искрено се зарадвахме на щастието на двамата ни спътника. Олд Дет правеше различни гримаси, които ми бяха непонятни, въпреки че иначе общо взето добре познавах значението на всеки израз на лицето му. Измина известно време, докато се поуталожи вълнението от новината за зетя на Ланге и бонанзата. След това Сандия можа да продължи:
         — Аз и Хартън помагахме да започне експлоатацията на бонанзата. После тръгнахме на път, за да претърсим и Мапими. Яздихме три дни из тези местности, но не намерихме никакви признаци, че нейде би могло да има скъпоценни метали. Днес предобед почивахме край този поток. През нощта почти не бяхме спали и бяхме изморени. Ето защо неволно сме задрямали. Когато се събудихме, бяхме заобиколени от голяма група бели и червенокожи ездачи.
         — Какви бяха индианците?
         — Чимари, четиридесет на брой и десет бели.
         — Чимари! Те са най-храбрите от всички червенокожи наоколо. И те ви нападнаха, вас, двамата, бедняка? Защо? Да не са във вражда с всички бели?
         — Човек никога не знае какво може да очаква от тях. Нито са ни приятели, нито неприятели. Вярно е, че избягват да проявяват открита враждебност към нас, защото са твърде слаби, но и никога не сме били в добри отношения, за да може човек да им има доверие. А това положение е по-опасно от отявлена вражда.
         — Тогава искам да знам причината, поради която червенокожите са се отнесли така към вас. Обидихте ли ги?
         — Ни най-малко. Но сеньор Дейвис ни беше екипирал добре. Всеки от нас имаше по два коня, хубави оръжия, храна, инструменти и всичко, което е необходимо за един по-дълъг престой в тази дива местност.
         — Хмм! Това е наистина повече от достатъчно за такива хорица.
         — Индианците ни заобиколиха и попитаха кои сме и какво търсим тука. След като им казахме истината, те се разгневиха твърде много и заявиха, че Мапими и всичко, което се намира в нея, им принадлежи. После поискаха да им дадем вещите си.
         — И вие им ги отстъпихте?
         — Аз не. Хартън обаче беше по-умен от мен. Свали от себе си всичко, каквото имаше. Аз пък грабнах пушката си, но не за да стрелям, защото при тяхната численост това би било чиста лудост, а само за да ги сплаша. За един миг бях повален, обезоръжен и обран до голо. Белите не ни помогнаха. Но ни разпитаха. Не исках да им отговарям и ме биха с ласо. Хартън пак се показа по-умен от мен. Той не можеше да знае какво целят и им разказа всичко, дори и за новата бонанза на сеньор Улман. Тогава те наостриха уши. Принудиха го да им опише находището. Прекъснах го и се опитах да го накарам да мълчи. Затова ме завързаха и ме закопаха тук. А Хартън, който не искаше да дава повече сведения, беше бит дотогава, докато най-сетне каза всичко. И понеже онези си помислиха, че все пак може би той ги е заблудил, го взеха със себе си и го заплашиха с мъчителна смърт, ако до утре вечерта не ги отведе до бонанзата.
         Не бях виждал до сега Олд Дет в такова състояние. На лицето му се изписа мрачна, необуздана и неумолима решителност. Имаше вид на отмъстител, който си е наумил за нищо на света да няма милост към жертвата си. Гласът му прозвуча почти дрезгаво, когато попита:
         — И вие мислите, че тези бандити са се отправили оттук към бонанзата?
         — Да. Искаха да нападнат и ограбят бонанзата. Там има големи запаси от муниции, храни и различни други предмети с голяма стойност за тези негодници. Има и значително количество сребро!
         — The devil! Ще делят. Белите ще вземат метала, а червенокожите — останалото. Далече ли е бонанзата?
         — Дотам има цял ден усилена езда, така че утре вечерта ще пристигнат, ако Хартън не последва съвета, който му дадох.
         — Какъв съвет?
         — Да ги поведе по заобиколен път. Все си мислех, че някой ще мине оттук и ще ме спаси. В този случай исках да го помоля веднага да препусне към бонанзата и да предупреди хората. Аз самият, разбира се, едва ли бих могъл да дойда, тъй като нямам кон.
         Старият скаут гледа известно време замислено пред себе си. После каза:
         — Най-добре би било да тръгнем веднага. Ако потеглим сега, ще можем да проследим дирята на тези гадове, докато се стъмни. Не бихте ли ми описали пътя по-нататък, че да мога да го намеря и през нощта?
         Човекът отвърна отрицателно и решително ни предупреди да се откажем от нощна езда. Олд Дет реши да изчакаме утрото.
         — Шестнадесет сме и ще си имаме работа с четиридесет червенокожи и десет бели, което прави общо петдесет — продължи той. — Струва ми се, че няма защо да се страхуваме. Как бяха въоръжени тези чимари?
         — Само с копия, стрели и лъкове. Е, сега взеха и нашите пушки и револвери.
         — Няма значение. Тези червенокожи не разбират от употребата на такива оръжия. Впрочем ще използваме всички обстоятелства, които биха ни осигурили някакво предимство. А за това е необходимо да научим къде и как е разположена бонанзата. Опишете ми мястото.
         — Представете си дълбоко врязана в гората клисура, която се разширява по средата и е обградена наоколо от стръмни варовикови скали. Тези варовици са богати на сребърни, медни и оловни залежи. Гората обгражда клисурата от всички страни и стига до самия край на стръмно спускащите се стени, та дори и по склоновете й растат отделни дървета и храсти. В дъното на клисурата от скалите извира вода, която веднага образува мощен поток. Клисурата или по-скоро долината е дълга две мили. Но въпреки тази значителна дължина никъде няма място, където би могло да се слезе отгоре. Единственият вход е, където водата напуска долината. А там скалите се приближават толкова много една до друга, че остава място колкото да минат един до друг трима души или двама конника.
         — Но тогава мястото може страшно лесно да се защищава срещу нападатели!
         — Разбира се. Няма втори вход, няма, поне за чужди хора. Работи се в средата на долината. Доста трудно беше винаги, когато трябваше да се върви половин час, за да се излезе от долината. Затова сеньор Улман нареди да се направят стъпала на подходящо място. Там скалите не се издигат отвесно, а терасовидно. Сеньорът заповяда да се отсекат дървета и да ги свлекат до различни площадки в скалата така, че те останаха там, облегнати на нея. По този начин от горе до долу се образува плътна маса от дънери, клони и шума, под чието прикритие можахме да изсечем стъпала, които никой външен човек не може да открие.
         — Охо! Готов съм веднага да намеря тази превъзходна стълба. Издали сте се с това изсичане на дърветата. Там, където са повалени дървета не по естествен път, сигурно или има, или е имало хора.
         — Когато се озовете на въпросното място, няма и през ум да ви мине, че дърветата са спускани надолу с помощта на въжета, ласа и при страхотно напрежение, а дори и с опасност за живота. Разберете ме правилно! Те не са сечени в истинския смисъл на думата. Няма да видите останали в земята дънери. Сеньор Улман нареди да бъдат изкоренявани, така че те се свеждаха бавно към пропастта и целите им коренища излизаха навън. После над тридесет души държаха въжетата, за да не се сгромоляса дървото в долината, а да се плъзне бавно надолу и да намери здрава опора на някоя скалиста площадка.
         — Колко работници са ангажирани там?
         — Почти четиридесет.
         — Е, тогава няма защо да се тревожим заради нападението. А как се осъществява връзката с външния свят?
         — Чрез мулета, които пристигат всеки две седмици, за да снабдят хората от долината с всичко необходимо и да натоварят рудата.
         — Входът охранява ли се?
         — Само през нощта, когато всички спят. Впрочем един ловец, специално нает за тази цел, по цял ден обикаля наоколо, за да снабдява работниците с дивеч. От него не може да убегне нищо.
         — Построил ли е Улман някакви сгради?
         — Сгради няма. Той живее в голяма палатка, където се събират всички след работа. Друга палатка наблизо представлява склад за провизиите, а в полукръг около палатките са построени от клони и други подобни материали временни колиби, където спят работниците.
         — Но не може ли някой случаен човек да забележи светлите палатки отгоре, от ръба на котловината?
         — Не, защото са скрити под гъстите корони на дърветата, и не са от светло платно, а са покрити с тъмна гумирана материя.
         — Така може. А какво е положението с въоръжението?
         — Отлично. Всеки работник има двуцевка, нож и револвер.
         — Е, тогава индианците могат да заповядат. Вярно, че е необходимо да стигнем при бонанзата преди тях. Ще трябва утре конете ни да се напрегнат. Затова сега нека се опитаме да поспим. За работата, която ни очаква утре, е необходимо да сме добре отпочинали, а и конете ни също.
         Очакваният сън не искаше да ме споходи, въпреки че през изтеклата нощ не бях мигнал. Вълнуваше ме мисълта, че утре ще пипна Гибсън. И Олд Дет не спеше. Непрекъснато се обръщаше от една страна на друга. Това бе съвсем необичайно за него. Чувах го да въздиша и от време на време да мърмори тихо под носа си думи, които не можех да разбера, въпреки че лежах до него. Имаше нещо, което му тежеше на сърцето. Доста ме беше учудило поведението му, когато беше станало въпрос за гамбусиното Хартън, но все пак държането му можеше да се обясни с това, че той познаваше този човек. А може би Хартън не беше само обикновен познат на скаута?
         Бяхме лежали около три часа, когато забелязах, че Олд Дет се надигна. Заслуша се в нашето дишане, за да се убеди, че спим. После се изправи и се отдалечи покрай потока. Нашият пост, апачът, не му попречи. Зачаках. Измина четвърт час, после още четвърт и още четвърт, а старият скаут не се връщаше. Тогава аз станах и тръгнах след него.
         Забелязах го едва след десетина минути. Стоеше край потока и зяпаше към луната с гръб към мене. Не си давах труда да вървя тихо, но все пак тревата заглушаваше стъпките ми. Трябваше да ги чуе, ако мислите му не бяха заети твърде много с нещо друго. Едва когато почти се доближих зад гърба му, той се обърна светкавично, измъкна револвера си от пояса и ми кресна:
         — Hang it all! Кой си ти? Защо обикаляш тайно наоколо? Да не искаш да ти изпратя някой…
         Олд Дет млъкна. Сигурно е бил нейде много далеч оттук в мислите си, защото ме разпозна едва сега.
         — А, ти ли си, мистър Шетърхенд! Замалко щях да ти пратя един куршум, тъй като наистина те взех за някой непознат. Защо не спиш?
         — Защото мисълта за Гибсън и Олерт не ми дава покой.
         — Така ли? Вярвам ти. Е, утре и двамата ще ни паднат в ръцете, иначе името ми да не е Олд Дет. Не мога повече да търча подир тях, защото трябва да остана в бонанзата.
         — Ти? Защо? — Тъй като не ми отговори, аз продължих да питам: — Да не става дума за някоя тайна?
         — Да.
         — Тогава не искам да настоявам и няма да те смущавам повече. Чух твоето въздишане и мърморене и си помислих, че бих могъл да споделя мъката ти, която не те оставя на мира. Лека нощ, сър!
         Обърнах се да си вървя. Той ме остави да се отдалеча малко, после ми извика:
         — Сър, я не бягай! Прав си за това, дето го каза, за мъката. Налегнала ме е здравата и не ще, и не ще да остави душата ми на мира. Познавам те като мълчалив и добросърдечен човек, който може би няма да ме осъди твърде строго. Затова сега ще чуеш какво ме потиска. Не е необходимо да ти казвам всичко, само някои неща. Останалото можеш лесно да си го добавиш сам.
         Скаутът ми хвана ръката и двамата бавно закрачихме край потока.
         — Какво мнение имаш всъщност за мен? — попита той изведнъж. — Какво мислиш за онова, което е скрито дълбоко в мен, за… за… човека Олд Дет?
         — Ти си честен човек. Затова те обичам и уважавам.
         — Хмм! Така говориш, защото не ме познаваш добре. Ти си от онези хора, които си живеят весело, понеже не знаят какво означава нечистата съвест. Чуваш ли, сър, нечиста съвест! Този вътрешен глас, който те обвинява дори и когато всички земни съдии мълчат! Ти си нямаш естествено никаква представа, но аз ти казвам: никоя бесилка и никой затвор не могат да се мерят с него.
         Старият скаут изрече тези думи с такъв тон, който ме потресе дълбоко. Явно този човек носеше у себе си спомена за някаква тежка вина, иначе не би могъл да говори по такъв начин. Аз не казах нищо. Измина известно време, докато той продължи:
         — Сър, не забравяй: има божие правосъдие, спрямо което човешкото представлява детска игра! Вечният съд се е загнездил в съвестта и денонощно ти напомня с гръмовен глас твоята присъда! Трябва да го изплюя, трябва да ти го кажа! И защо тъкмо на тебе? Защото имам голямо доверие в Олд Шетърхенд въпреки младостта му. И защото дълбоко в себе си тая чувството, че утре ще се случи нещо, което ще попречи на стария скаут да изповяда греховете си.
         — Какво ти е, сър? Какво ти става?
         — Какво ми става ли? Ще ти го кажа направо: имам предчувствие за смъртта си! — Той ме погледна спокойно в очите. — Ти чу разказа на гамбусиното за търговеца Фред Хартън — какво мислиш за брата на този човек?
         Сега започнах да подозирам истината. Затова отвърнах предпазливо:
         — Във всеки случай този Едуард Хартън е бил лекомислен!
         — Pshaw! С това искаш може би да издадеш по-лека присъда? Аз ти казвам, че лекомисленият човек е много по-опасен от действително лошия. Лошият човек се забелязва още отдалече. Но лекомисленият в повечето случаи е приятна личност — именно затова е обществено далеч по-опасен. Хиляди лоши хора могат да бъдат поправени, защото злината си има страни, които подлежат на превъзпитание. Ала измежду хиляда лекомислени едва ли можеш да поправиш и един, защото лекомислието няма как да го хванеш и изведеш на по-добър път. Всъщност никога не съм бил лош човек, но съм бил лекомислен, страшно лекомислен, понеже онзи Едуард Хартън, който отнел всичко на брат си, бях… аз! Вярно, сега се наричам иначе, защото опозорих името, което носех. Никой престъпник не говори с охота за извършените от него прегрешения. Можеш ли да си спомниш какво ти казах в Ню Орлиънс, а именно, че моята добра майка ми беше посочила пътя, водещ към щастието, но аз си избрах един друг път?
         — Спомням си.
         — Тогава няма да приказвам много-много. Моята умираща майка ми показа пътя към добродетелта, но аз тръгнах по пътя на лекомислието. Исках да забогатея, да притежавам милиони. Играх безразсъдно на борсата и изгубих наследството си, както и търговската си чест. След това се отправих към златните мини. Имах щастие и намерих много злато. Пропилях го така бързо, както го бях спечелил, защото започнах да играя страстно хазарт. Измъчвах се с месеци в мините, за да заложа спечеленото на една-единствена карта и да го проиграя за пет минути. Припечеленото вече не ми стигаше. Златните залежи не даваха такива суми, каквито исках да имам. Исках да заложа сто хиляди долара, глупакът му с глупак, да играя „ва банк“, да обера всичките пари на банката. Тръгнах за Мексико, станах гамбусино и имах направо възмутителен късмет, но проиграх всичко. Този начин на живот ме съсипа физически. Не стига това, ами започнах да пуша и опиум. По-рано бях як, мускулест мъжага, цял великан. Пропаднах и се превърнах в дрипльо. Нямаше вече никакъв изход за мен. Никой човек не ме поглеждаше, но всички кучета лаеха подир мен. Тогава срещнах моя брат, който имаше търговска фирма във Фриско. Той ме позна въпреки жалкото ми състояние и ме прибра у дома си. Хич да не беше го правил! Да ме беше оставил да се затрия! Щеше да си спести цялото нещастие, а аз нямаше да имам такива душевни терзания!
         Скаутът замълча за известно време. Чувах го да диша учестено и му съчувствах с цялото си сърце.
         — Видях се принуден да се държа добре — продължи после той. — Брат ми повярва, че съм се поправил напълно и ме настани на работа във фирмата си. Но сатаната на хазарта само дремеше у мене и щом се пробуди, ме сграбчи в ноктите си по-здраво от когато и да било. Бръкнах в касата, за да принудя щастието да ми се усмихне, издавах фалшиви полици, за да принеса парите в жертва на сатаната на хазарта и загубих, губих непрекъснато, губих, докато не остана никаква надежда за спасение. Тогава изчезнах. Брат ми заплати полиците и дълговете и така се превърна в просяк. И той изчезна заедно с малкия си син, след като погреба жена си, умряла от страхове и сърдечна мъка. Наистина научих всичко едва след години, когато веднъж се осмелих да се появя пак във Фриско. Впечатлението от тези известия ме поведе по по-добри пътища. Пак бях започнал работа като гамбусино и отново имах щастие. Бях се върнал, за да поправя сторените злини, но пък брат ми беше изчезнал. Оттогава съм го търсил навсякъде, но не успях да го открия. Този неспокоен скитнически живот направи от мене скаут. Станах за мнозина хора и в морално отношение „скаут“. Изоставих хазарта, но не и опиума. Сега смесвам отровата с тютюна си за дъвкане и я консумирам в съвсем нищожни количества. Вече не пуша, а ям опиум. Така, ето ти моята изповед. Сега ме заплюй и ме стъпчи с краката си; нямам нищо против, защото съм си го заслужил!
         Олд Дет пусна ръката ми, седна в тревата, подпря лакти на коленете си и скри лице в ръцете си. Така седя дълго, без да издаде никакъв звук. Аз стоях при него развълнуван от чувства, които не могат да бъдат описани. Най-сетне той отново скочи на крака и втренчи призрачния си поглед в мен.
         — Още ли стоиш тук? Не те ли побиват тръпки на ужас пред такова нищожество?
         — Ужас ли? Не, но ми е много жал за тебе, сър. Много си грешил, но и много си страдал, а разкаянието ти е напълно сериозно. Как бих могъл аз, пък макар и вътрешно за себе си, да се одързостя да те съдя! Та и аз самият съм обикновен грешник и не знам какво изпитание ще ми донесе животът.
         — Много съм страдал! Да, имаш право, много си прав! О, господи, какво представляват присъдите на всички земни съдилища сред незамлъкващия вътрешен глас на един човек, осъзнал тежката си вина! Аз трябва да я изкупя, да поправя всичко, доколкото е възможно. Утре най-сетне ще видя брат си. Имам чувството, че за мен ще изгрее ново слънце, но то няма да е земно. Ала всичко това не те засяга. Има нещо друго, което искам да ти кажа и за което се налага да те помоля. Искаш ли да изпълниш едно мое желание?
         — От все сърце!
         — Тогава слушай! Имам много важна причина, поради която винаги мъкна със себе си моето седло, дори и когато за известно време нямам кон. Ако се разпори подплатата, ще се намерят някои неща, които съм определил за моя брат, но само за него и единствено за него. Нали няма да забравиш това, сър?
         — Молбата ти е съвсем скромна.
         — Не чак толкова. Но може би ще разбереш какво голямо доверие показвам към теб, като те помоля да не я забравяш. А сега си върви, сър! Остави ме сам! Имам чувството, че би трябвало още тази нощ да прелистя целия тефтер с моите дългове. Утре може би няма да имам вече време. Има предчувствия, които просто си личат, че са предвестници на истината. Моля те да си вървиш! Спи за бога! Ти нямаш нечиста съвест. Лека нощ, сър!
         Върнах се бавно в нашия лагер и си легнах. Заспах едва малко преди зазоряване, а старият скаут още не се беше върнал. Но когато ме събудиха, той вече седеше на коня си, сякаш много бързаше да види изпълнени своите предчувствия за смъртта си. Гамбусино Тадео Сандия заяви, че с изключение на известни болки в гърба се чувствал здрав и бодър. Той получи един конски чул, който препаса около себе си като женска пола, а отгоре си наметна друг — вместо палто. Един от апачите го взе на коня зад себе си. След това всички потеглихме.

         11.
         Закъсняло изкупление

         Отново минавахме през каньони и известно време яздихме из техните дълбоки бездни. Но след това тежкият терен остана зад гърба ни — поне за този ден. С часове яздихме в тръс из тревисти равнини, сред които се издигаха отделни хълмове. Непрекъснато копитата на конете ни следваха дирята на индианците чимари. Към обед гамбусиното Сандия ни накара да спрем и каза доволен:
         — Тук се налага да изоставим следата. Хартън е последвал съвета ми и е тръгнал по заобиколен път. Ще завием надясно, накъдето води прекият път.
         — Well, да следваме тогава вашата посока! — кимна скаутът.
         На северозапад, накъдето препуснахме след кратка почивка, се издигаха синкави маси на хоризонта. Гамбусиното заяви, че това били планини. Но те бяха толкова далеч, че едва след по-дълго време забелязахме, че се приближаваме към тях. Следобед направихме нова кратка почивка, после пак продължихме напред. Най-сетне видяхме и първите изсъхнали храсталаци. После храсталаците зачестиха и ние запрепускахме през зелени прерии, в които тук-там трябваше да заобикаляме групи от ниски дървета. Отново се оживихме. Но конете ни се държаха наистина възхитително. Без съмнение съвсем различни от конете, които ни беше дал дон Атанасио. Носеха се в такъв бодър тръс, сякаш току-що се бяха върнали от паша.
         Междувременно планините се бяха приближили още повече. Но и време му беше, понеже слънцето вече се накланяше към върховете им. Ето че съзряхме и първото голямо дърво. Издигаше се насред прерията, бурите бяха изподърпали клоните му. Поздравихме го като предвестник на така желаната гора. Ту в дясно, ту в ляво, ту пред нас забелязвахме и други дървета, които на едно място растяха по-нагъсто, на друго пък отново се разреждаха, докато най-сетне образуваха малка рядка горичка: тук теренът започна да се издига, като ни изкачи на една височина, която се спусна рязко надолу и премина в не много дълбока долина. Налагаше се да се смъкнем надолу, за да я прекосим. После теренът бавно започна да се издига и ние се озовахме на едно възвишение, което беше голо. Само хребетът му бе покрит със зелена ивица от короните на дървета. Продължихме по този проточил се напред хребет под сянката на дърветата, след което отново слязохме в низина. През тясна клисура излязохме на малко тревисто плато, по което не се виждаха никакви дървета. Едва бяха стъпили на него копитата на конете ни, когато забелязахме тъмна черта, пресичаща косо пътя ни.
         — Следа! — извика гамбусиното. — Кой ли е яздил тук?
         Сандия слезе от коня си, за да огледа дирята.
         — Можеше да я разгледа и без да слиза — промърмори Олд Дет. — Такава следа може да бъде оставена само от група ездачи, които са над четиридесет на брой. Закъснели сме.
         — Наистина ли мислите, че са били чимарите?
         — Да, така мисля, сър!
         Сега Винету слезе от коня си. Повървя покрай следата и каза:
         — Десет бледолики и четири пъти повече по толкова червенокожи. Изминало е времето от един час, откакто са минали оттук.
         — Е, какво ще кажете, дон Тадео? — попита Олд Дет.
         — Ако наистина е така, тогава все още можем да ги изпреварим — отвърна запитаният. — Преди да започнат нападението, непременно ще изпратят разузнавачи. А това изисква време.
         — Ще принудят Хартън да им опише всичко, така че едва ли ще си пилеят времето с продължително търсене.
         — Но индианците нападат винаги малко преди зазоряване.
         — Абе я оставете това зазоряване! Сам знаете, че при тях има и бели! Хич не ги е еня тях за привичките на червенокожите. Бих се обзаложил, че ще влязат в бонанзата посред бял ден. Хайде да продължаваме!
         Сега вече използвахме шпорите и полетяхме по равнината, разбира се, в друга посока, различна от посоката на чимарите. Хартън не ги водеше към входа на бонанзата, а се мъчеше да ги закара към най-задната част на долината. Но ние се отправихме по възможно най-бързия начин към входа й. За съжаление тъмнината започна да настъпва много бързо. В равнината се справяхме горе-долу, но скоро навлязохме пак в гора. Яздехме под дърветата по съвършено неотъпкана земя без никаква пътека, ту нагоре, ту надолу и най-сетне трябваше да се оставим само на крачещия сега най-отпред гамбусино и на зрението на нашите коне. Клоните и шумата ни пречеха. Удряха ни в лицата и лесно можеха да ни изхвърлят от седлото. Затова и ние слязохме на земята и продължихме пеша, като водехме животните след себе си и държахме в свободната си ръка револвер със запънат спусък. Можехме да очакваме всеки момент да се натъкнем на неприятеля. Най-сетне чухме шум от вода.
         — Намираме се при входа — прошепна гамбусиното. — Внимавайте! Вдясно е потокът. Движете се един по един и се придържайте наляво, към скалите!
         — Добре де! — обади се Олд Дет. — Но няма ли тук поставен пост?
         — Още не. Не е дошло време за спане.
         — Ама че порядки! И при това в една бонанза! Как изглежда пътят? Тъмно е като в рог.
         — Води все направо. Равен е. Няма никакви препятствия чак до палатката.
         В тъмнината успяхме да различим само че се намираме на дъното на някаква долина; пред нас не се виждаха дървета. Отляво се издигаха високо нагоре тъмни маси. Бяха планинските скали. Отдясно шумолеше потокът. Продължихме напред, като все още водехме конете за юздите. Аз вървях с Олд Дет и Тадео Сандия. В този момент Винету, който ни следваше непосредствено, ни посочи някаква сянка, приличаща на куче, която пробягва между нас и скалите. Спряхме се и се ослушахме. Не се чу никакъв шум.
         — Тъмнината заблуждава — заяви Тадео. — Впрочем зад нас се намират тайните стъпала, изсечени в скалите.
         — Тогава е възможно сянката да е дошла оттам — казах аз.
         — Ако е така, тогава съвсем няма защо да се тревожим; може да е само някой приятел. Но по това време никой от обитателите на долината няма работа тук. Винету се е заблудил.
         С това въпросът бе приключен, а той щеше да се окаже така фатален за нас, поне за един от нас. След кратко време забелязахме слабо блещукане — светлината от фенерите, проникваща през платнището на палатката. Доловихме и гласове. Напред вървяхме четиримата.
         — Изчакайте другите! — каза Олд Дет на Сандия. — Нека спрат пред палатката, докато уведомим сеньор Улман.
         Тропотът от нашите коне сигурно беше чут в палатката, но въпреки това платнището пред входа й не се отмести.
         — Ела с мене вътре, сър! — каза ми старият скаут. — Да видим, каква радост и изненада ще предизвикаме.
         Отвън си личеше къде се намира входът. Олд Дет влезе пръв.
         — Тук са вече! — извика един глас. — Не ги пускайте!
         Едновременно с тези думи се разнесе изстрел. Видях как скаутът конвулсивно се вкопчи с двете си ръце в платнището на входа и същевременно забелязах, че към нас са насочени няколко пушки. Олд Дет не можа да се задържи прав, а се свлече на земята.
         — Моето предчувствие… моят брат… прошка… в седлото… — простена той.
         — Мистър Улман, за бога, не стреляйте! — изкрещях аз. — Ние сме приятели, немци! Вашият тъст и шурей са при нас! Идваме, за да предотвратим подготвяното срещу вас нападение!
         — Господи! Немци! — чу се отвътре. — Възможно ли е?
         — Да, не стреляйте! Пуснете ме, поне мен!
         — Тогава влезте! Но сам!
         Прекрачих входа на палатката. Вътре стояха изправени двадесет мъже, всички въоръжени с пушки. Горяха три от фенерите, окачени под тавана на палатката. Посрещна ме един млад човек. До него стоеше някакъв мъж с окаяна външност.
         — Този беше ли с тях, Хартън? — попита го по-младият.
         — Не, сър!
         — Глупости! — извиках аз. — Не правете цяло следствие! Ние сме ваши приятели, но след нас идват неприятелите ви. Могат да се появят всеки момент. Назовахте този човек Хартън. Той ли е гамбусиното, когото индианците чимари мъкнат от вчера със себе си?
         — Да. Избягал е от тях. Влезе при нас едва преди две минути.
         — Тогава вие сте се промъкнали покрай нас, мистър Хартън? Един от нас ви забеляза, но за съжаление ние, останалите, не му повярвахме. Кой стреля?
         — Аз — заяви един от мъжете.
         — Слава богу! — въздъхнах аз с облекчение, защото вече си бях помислил, че единият брат беше застрелял другия. — Убихте един невинен, един човек, на когото дължите спасението си!
         В този момент влязоха двамата Ланге заедно със Сандия, гамбусиното. Не можеха повече да се сдържат навън. Последва бурна и шумна сцена на радост. От околните колиби заприиждаха останалите обитатели на долината. Трябваше да се намеся енергично, за да въдворя ред и тишина.
         Олд Дет беше мъртъв, застрелян точно в сърцето. Негърът Хектор внесе трупа му вътре и го положи на земята между нас, плачейки тихо. От едно друго отделение на палатката се бяха приближили две жени. Едната от тях носеше малко момченце. Тя беше бавачката. Другата се отпусна безсилна в ръцете на баща си и брат си.
         При тези обстоятелства можех да разчитам само на себе си и на Винету. Попитах Хартън как му се беше удало да избяга.
         — Заблудих индианците и ги отведох нагоре в гората зад долината — обясни ми той. — Там се разположиха да лагеруват, докато вождът им отиде на разузнаване, а щом се стъмни, потеглиха. Оставиха конете си под надзора на няколко пазачи. И аз лежах при тях с вързани крака и ръце. Успях да си освободя ръцете, а после и краката. Измъкнах се, бързо се отправих към тайната стълба и слязох в долината. Минах покрай вас, взех ви за неприятелите ни, дотичах дотук и заварих повечето от работниците, събрани в палатката; съобщих им за нападението. Първият, който се опита да влезе, беше застрелян.
         — Проклятие! — извиках аз. — Нещастна история! А според думите ви негодниците могат всеки миг да се появят. Трябва да се въведе ред.
         Обърнах се към самия Улман, човека, който при влизането ми бе стоял до Хартън. Набързо го осведомих за положението на нещата и с негова помощ за няколко минути бяха направени необходимите приготовления. При това се ръководехме от указанията на Винету, който имаше най-богат опит в подобни положения. Конете ни бяха откарани навътре в долината. Апачите застанаха зад палатката, към тях се присъединиха и работниците на Улман. Трупът на Олд Дет беше изнесен навън. Край потока бе дотъркаляно буренце с петрол. Капакът му беше махнат и до него застана един човек, който получи заповед, при определен сигнал да излее в петрола бутилка бензин и да запали течността. След подпалването на тази маса той трябваше да блъсне бурето в потока. Водата щеше да отнесе горящия петрол и да освети цялата долина.
         И така сега повече от петдесет души стояха готови да посрещнат врага, с когото бяхме равни по численост, но далеч го превъзхождахме с оръжията си. Няколко опитни и хитри работника бяха изпратени към входа, за да съобщят за наближаването на неприятеля. При задната стена на палатката освободихме долните халки, за да може оттам да се влиза и излиза.
         Жените заедно с детето бяха отведени към дъното на долината в безопасност. Аз, Улман, Винету, Хартън и двамата Ланге седяхме в палатката сами. Хектор беше останал при апачите. Може би изминаха десетина минути в чакане. После дойде един от хората, изпратени от нас към входа. Той доведе двама бели, които искали да изкажат почитанията си на сеньор Улман. Но както той съобщи, зад тези бели се забелязвало някакво раздвижване, от което можело да се заключи, че и останалите идвали насам. Двамата бяха пуснати да влязат. Аз се оттеглих с Винету, Хартън и двамата Ланге в съседното помещение.
         Ето че видях да влизат… Гибсън и Уилям Олерт. Бяха поздравени учтиво и поканени да седнат. Гибсън се нарече Гавилано и се представи за географ, който искал да разгледа тези планини заедно със своя колега. Бил се разположил недалеч от тук на лагер, когато при него дошъл някакъв Хартън, гамбусино. От него научил, че тук можел да намери подходящи условия за живеене. Неговият колега бил болен, тъй че той се съгласил да бъде доведен дотук от Хартън, за да помоли сеньор Улман да даде подслон на приятеля му за тази нощ.
         Не ме интересуваше дали всичко бе измислено умно или глупаво. Излязох от скривалището си, а Хартън ме последва. Като ни видя, Гибсън подскочи. Втренченият му в нас поглед изразяваше най-голям ужас.
         — Да не са болни и индианците, които вървят след вас двамата, мистър Гибсън? — попитах го аз. — Не само че Уилям Олерт ще остане тук, но дори и после ще тръгне заедно с мен. А ти също ще ме придружиш.
         Олерт седеше безучастен, както обикновено. Обаче Гибсън се окопити бързо.
         — Подлецо! — кресна ми той. — И тук ли преследваш честните хора? Аз ще…
         — Мълчи! — прекъснах го аз. — Ти си мой пленник!
         — Още не! — изрева той побеснял. — На ти най-напред това!
         Гибсън държеше в ръка пушката си и сега замахна, за да ми нанесе удар с приклада. Успях да го хвана за ръката, от което той се извъртя настрани, прикладът профуча надолу и улучи главата на Олерт, който моментално се простря на земята. В следващия миг няколко работника се втурнаха в палатката от задната й страна. Насочиха пушките си към Гибсън.
         — Не стреляйте! — извиках аз, тъй като исках да го заловя жив. Но беше вече късно. Чу се гърмеж и той се строполи на земята мъртъв.
         — Не се сърдете, сър! Такъв е обичаят по тези места, — каза стрелецът.
         Сякаш изстрелът послужи за сигнал — а може наистина да е бил уговорен между Гибсън и неговите спътници — и недалеч от палатката се разнесе див индиански рев. Ето докъде бяха стигнали вече чимарите със своите бели съюзници. Улман изскочи навън и останалите го последваха. Чувах гласа му. Трещяха изстрели, хората крещяха и ругаеха. Бях останал в палатката сам с Олерт и коленичих край него, за да го прегледам. Усетих пулса му. Това ме успокои. Сега вече можех да взема участие в битката.
         Щом излязохме навън, забелязах, че сражението бе вече решено. Долината беше осветена от горящия в потока петрол. Неприятелите ни бяха посрещнати по-различно от техните очаквания. Повечето от тях лежаха на земята убити или ранени. Останалите побягнаха в посока към изхода, преследвани от победителите. Само тук-там все още двама или трима от хората на Улман се бяха вкопчили в борба с някои от нападателите, без да им оставят каквато и да било надежда за успех. Самият Улман бе застанал до палатката и изпращаше куршум след куршум към всяка открила му се цел. Обърнах му внимание, че би било разумно да нареди на група от хората си под водачеството на Хартън да отидат по тайните стъпала при конете на неприятеля, за да ги отведат в долината. Там можеха да пресрещнат и всички онези, които успееха да се измъкнат през изхода й. Той се вслуша в съвета ми и го последва веднага.
         Едва бяха изминали три минути от първия изстрел и полесражението беше вече прочистено от неприятели. С удоволствие отминавам последвалите сцени. Картини, които възмущават сърцето, не бива да бъдат пресъздавани нито от четката, нито от перото. Истинското християнство забранява дори на победителите да се наслаждават на триумфа си.
         Хората на Улман бяха успели много лесно да отведат конете. През нощта те останаха при животните. Върна се само Хартън. Той все още не подозираше кой беше единственият убит, загинал от наша страна тази вечер. Двамата минахме през долината, където горяха няколко набързо запалени огъня и се отправихме към едно по-тъмно място. Там седнахме и аз му разказах, каквото бе необходимо.
         Фред Хартън плака като дете. Въпреки всичко той винаги бе обичал брат си, беше му простил отдавна и наистина беше станал гамбусино с надеждата, че тази професия все ще му помогне някога да го срещне на едно или на друго място. Трябваше да му разкажа всичко — от моята първа среща със скаута до последния миг, когато го улучи куршумът, който не беше предназначен за него. Искаше да научи всяка дума, разменена между нас двамата и като се върнахме при палатката след повече от час, за да види мъртвеца, той ме помоли да стана с него така близък, както бях с неговия нещастен брат.
         На сутринта взехме седлото на Олд Дет и разрязахме подплатата на четири очи. Намерихме един портфейл. Беше тънък, но с богато съдържание. Мъртвецът завещаваше на брат си банкови чекове на значителни суми и което беше най-важното — подробно описание и начертана с педантична точност скица на едно място в Сонора, където Олд Дет беше открил многообещаваща бонанза. От този момент Фред Хартън беше много богат човек…
         Нямаше вече как да се разберат точните планове на Гибсън относно Олерт. Дори и сестра му Фелиса Перильо, при която вероятно щеше да ни отведе неговият път, нямаше да бъде в състояние да ни даде обяснения. Намерих у него в банкноти всички изтеглени суми, разбира се, без онези пари, които беше изхарчил по време на пътуването.
         Олерт остана жив, но все още не излизаше от замаяното си състояние. Можеше да се очаква, че по тази причина щеше да ми се наложи да прекарам по-продължително време на това място. Всъщност не ми беше неприятно. Така можех да си почина от напрежението и несгодите и да опозная с подробности живота и работата в една бонанза, докато състоянието на Олерт ми позволеше да го заведа до Чиуауа и да го предам в ръцете на някой добър лекар.
         Погребахме Олд Дет. На гроба му поставихме голям камък с кръст от сребърна руда. Брат му напусна работата си при Улман, за да може най-напред да си отпочине известно време в Чиуауа от тежкия живот на гамбусино.
         Голяма беше радостта на Улман и жена му от пристигането на техните роднини. Те бяха мили и гостоприемни хора и заслужаваха това щастие. Фред Хартън ме помоли да го придружа до бонанзата в Сонора. Не можех да му дам окончателен отговор и го накарах да чака до пристигането ни в Чиуауа. Винету реши да се върне обратно с десетте си апачи, богато възнаградени от Улман, защото след битката с команчите го очакваха преговори. Те трябваше да гарантират мира между двете племена. И негърът Хектор отпътува. Дали успя да изпълни поръчението си и да се завърне щастливо при сеньор Кортесио, не можах да науча никога…
         А два месеца по-късно седях при добрия релихиосо* Бенито от ордена Ел буено пастор в Чиуауа. Бях довел Олерт при него, прочутия лекар на северните провинции, и той беше успял да го възстанови напълно. Казвам напълно, защото за щастие заедно с телесното оздравяване бе настъпило и душевно възстановяване, колкото и странно да беше това. Сякаш ударът с приклада беше избил от главата на Олерт злощастната натрапчива идея, че е умопобъркан поет. Сега той бе напълно здрав и бодър, дори понякога и весел. Копнееше да види баща си. Той още не знаеше, че очаквах идването на моя доверител. Бях изпратил писмен доклад за изпълнението на задачата си, след което получих отговор, че бащата сам ще пристигне, за да отведе сина си. В същото време бях помолил мистър Джози Тейлър за моето собствено освобождаване. У мен се беше породило желанието да тръгна с Хартън към Сонора и това желание ставаше от ден на ден по-силно.
         [* Релихиосо (исп.) — монах. — Б.пр.]
         Фред Хартън ежедневно ни посещаваше при добрия отец. Беше се привързал към мен по един наистина трогателен начин и се радваше извънредно много на оздравяването на нашия болник.
         А с него действително бе станало истинско чудо. Олерт не искаше да чува повече думата „поет“. Той можеше да си спомни всеки час от живота си с изключение на времето от бягството му с Гибсън — до съвземането му в бонанзата; този период беше като съвсем празен лист в неговата памет.
         Днес отново седяхме заедно: отчето, Олерт, Хартън и аз. Говорехме за нашите преживявания и надежди. Изведнъж прислужникът почука и пусна да влезе в стаята един господин, при вида на когото Уилям нададе радостен вик. Едва сега му бе станало ясно каква мъка и какви тревоги беше причинявал на баща си. Разплакан, той се хвърли на гърдите му. А ние, останалите, тихо се измъкнахме навън.
         По-късно имахме време да се наприказваме и да си разкажем всичко. Баща и син седяха хванати за ръка. Олерт ми донесе исканото освобождаване от длъжността при Джози Тейлър и остатъка от заплатата ми, към който банкерът прибави от себе си значително допълнително възнаграждение. Сега всъщност средствата ми бяха предостатъчни, за да приведа в изпълнение първоначалните си намерения за завръщане в родината. Но аз се чувствах примамен от новото приключение и мисълта за родината избледня. Дадох на Фред Хартън съгласието си да го придружавам. И сега стана пак така, както често ставаше по време на пътешествията ми — отсъствието ми от дома се проточи повече, отколкото бе предвидено в първоначалния ми план. Описанието на приключенията ми с Фред Хартън в Сонора няма място в тази книга. Ще спомена само, че ние имахме щастието да намерим откритата от Олд Дет бонанза, макар и с големи трудности и опасности за живота ни. Разбира се, че щяхме да бъдем по-щастливи, ако и един трети човек можеше да вземе участие в радостта ни. И за този трети човек нямам предвид никого друг, освен… стария скаут.

Няма коментари:

Публикуване на коментар