23 август 2012 г.

Карл Май, Винету: Книга 2 (2)



         5.
         Ролите се разменят

         Колко се учудиха мъжете, когато сложихме плячката си на пода!
         — Heavens! — подскочи Майснер. — Двама куклуксклановци! Мъртви ли са?
         — Дано не са — каза скаутът, — виждате колко прав бях, като взех със себе си този млад мастър. Държа се храбро и дори плени главатаря на бандата.
         — Главатаря ли? Чудесно! Но къде се крият хората му и защо ни носите тук тези двамата?
         — И това ли трябва да ви обяснявам? Твърде лесно е да се отгатне. Аз и моят спътник ще облечем дрехите на тези лумпени и ще доведем в къщата бандата, която се крие при обора.
         — Да не сте полудели? Рискувате си живота. Ами ако разберат, че не сте истински куклуксклановци?
         — Тъкмо това няма да стане — отвърна старият трапер с чувство на превъзходство. — Олд Дет е стара лисица, а и този млад мастър не е толкова глупав, колкото изглежда.
         Олд Дет разказа какво сме направили и чули и им разкри плана си. Аз трябваше да отида зад обора в дрехите на Локсмит, за да доведа куклуксклановците. Той щеше да облече маскировката на предводителя, която отлично подхождаше на ръста му и да играе неговата роля.
         — От само себе си се разбира — добави той, — че ще говорим шепнешком, а при шепнене всички гласове са еднакви.
         — Е, щом искате да рискувате, добре! — каза Ланге. — Няма да залагате нашата кожа, а вашата. Но какво ще правим ние в това време?
         — Най-напред ще се измъкнете тихо навън и ще внесете няколко дебели кола или пръти, с които ще запънем вратата на стаята, за да не могат да я отворят отвътре. След това ще изгасите светлината и ще се скриете някъде из къщата. Това е всичко, което имате да правите. Какво ще се случи после не би могло да се каже отсега.
         Бащата и синът излязоха на двора, за да донесат пръти. В това време ние свалихме на двамата пленника черната маскировка с пришитите по нея бели знаци. Дрехите на главатаря им имаха по една кама на качулката, на гърдите и на бедрата, а тези на Локсмит — пришити на същите места изображения на ключове. Следователно камата беше отличителният белег на предводителя. Онзи, който седеше в кръчмата, за да научи къде се намираме, се наричаше Охлюва. Ако се съдеше по това, което бяхме видели, той носеше вероятно под маскировъчното си облекло изображението на охлюв. Тъкмо когато смъквахме панталоните на предводителя, които по кройка приличаха на панталоните на швейцарските косачи и бяха навлечени направо върху обикновените му панталони, той дойде на себе си. Огледа се объркано и учудено наоколо и понечи да скочи, като попипа мястото, където преди малко се намираше револверът му. Но Олд Дет бързо го притисна пак на земята, допря острието на закривения си нож до гърдите му и го заплаши:
         — Спокойно, момчето ми! Само един непозволен звук или непозволено движение и ще почувстваш тази хубава стомана в тялото си!
         Куклуксклановецът беше човек на тридесет и няколко години с подстригана по войнишки брада. Лицето му имаше остри черти и тъмен оттенък, изглеждаше похабено от разгулен живот и издаваше у него южняка. Той се хвана с две ръце за главата, където беше ударен и го болеше, и попита:
         — Къде съм? Кои сте вие?
         — Тук живее Ланге, когото искахте да нападнете — поясни Олд Дет, — а аз и този млад човек сме немците, които Охлюва трябваше да открие. Виждаш, че си попаднал точно там накъдето те влечаха твоите съкровени мечти.
         Човекът прехапа устни и неспокойният му поглед обходи уплашено цялото помещение. В този момент Ланге и синът му се върнаха. Донесоха няколко пръта и един трион.
         — Ето и въжета за връзване, ще стигнат за двадесет души — каза бащата.
         — Дайте засега само за тези двама!
         — Няма да позволя в никакъв случай да ме връзвате — извика предводителя, като се опита отново да стане. Ала Олд Дет насочи веднага ножа си към него:
         — Да не си посмял да мръднеш! Наричат ме Олд Дет и сигурно знаеш какво означава това. Или си мислиш, че съм приятел на робовладелците и на клана?
         — Вие сте… Олд… Дет? — заекна главатарят, силно изплашен.
         — Да, момчето ми, аз съм. И така, няма да си въобразяваш излишни неща. Знам, че искаш да обесиш младия Ланге, да биеш баща му, докато му се белнат костите и после да запалиш тази къща. Ако искаш да разчиташ на някакво снизхождение, това може да стане само при условие, че се примириш със съдбата си.
         — Олд Дет! — повтори главатарят, пребледнял като платно. — Тогава съм загубен!
         — Още не си. Ние не сме подли убийци като вас. Ще ви пощадим живота, ако се предадете доброволно. Ако ли не, утре ще изхвърлят труповете ви в реката. Сега ще ти съобщя накратко всичко необходимо. Послушаш ли ме, тогава ще можете да напуснете този край, та дори и Тексас, но без да се мяркате вече насам. Но не уважиш ли съвета ми, с вас е свършено. Сега ще доведа и твоите хора тук. Ще бъдат наши пленници като тебе. Ще им заповядаш да се предадат. Ако не го сториш, ще ви изпозастреляме като ято диви гълъби.
         Куклуксклановецът беше завързан и в устата му бе натикана кърпа. Другият също бе дошъл на себе си, но предпочете да мълчи. И с него постъпихме по същия начин. После занесохме и двамата в леглата, където спяха Ланге и синът му, завързахме ги особено здраво, така че не можеха да се помръднат и ги завихме с одеяла до раменете.
         — Така — засмя се Олд Дет. — Сега комедията може да започне. Как ли ще се чудят тези типове, когато разпознаят в тези мирно спящи хора собствените си другари! Това ще им достави нечувано удоволствие. Но мистър Ланге, я ми кажете, как бихме могли да разговаряме с тях, след като ги пипнем, без те да могат да ни виждат и да ни сторят нещо? Ние обаче трябва да имаме възможност да ги наблюдаваме.
         — Хмм! — обади се запитаният, — оттам — и посочи към тавана. — Таванът на стаята е направен само от един ред дъски; достатъчно е да махнем някоя от тях.
         — Тогава елате всички с мене и вземете оръжията си! Ще се изкачите по стълбата горе и ще чакате, докато дойде време за действие. Но преди това да се погрижим за подходящи дървени подпори!
         Скъсихме няколко пръта с триона така, че станаха съвсем подходящи за целта ни и ги събрахме на едно място, за да ни бъдат под ръка. Аз облякох дрехите на Локсмит, докато Олд Дет навлече маскировката на другия. В широкия джоб на панталоните ми се намираше желязна халка с множество ключове и шперцове.
         — Изобщо няма да ги употребяваш — каза Олд Дет. — Не си нито ключар, нито крадец и несръчността ти само ще те издаде. Ще трябва да извадиш оттук истинските ключове и да ги вземеш. После ще се преструваш, че отваряш с шперца. Ножовете и револверите ще напъхваме в коланите си. Пушките ни ще останат тук при тези джентълмени, които ще изкъртят горе една дъска, докато вършим нашата работа навън: След това обаче ще трябва да се изгасят всички светлини!
         Последвахме указанията му. Излязохме навън и аз заключих вратите от външната страна. Имах три ключа у себе си — от външната врата и от двете стаи. Сега Олд Дет ме инструктира още веднъж най-подробно. Щом доловихме шума от изкъртването на дъската, ние се разделихме. Той се запъти към лицевата страна на къщата, където бяха прътите, а аз прекосих двора, за да доведа скъпите си другари. Насочих се към обора. Не се движех съвсем безшумно, защото исках да ме чуят и заговорят; опасявах се да не извърша някоя грешка, ако проговоря пръв. Тъкмо когато се канех да завия зад ъгъла, от земята изникна някаква фигура, в която замалко щях да се препъна.
         — Стоп! — каза човекът. — Ти ли си Локсмит?
         — Yes. Трябва да тръгвате, но тихо! Оставете пушките зад обора! Достатъчни са ножовете и револверите!
         — Ще кажа на лейтенанта. Чакай тук!
         Той изчезна бързо. Значи бандата си имаше и лейтенант. Изглежда, че в ку-клукс-клан царяха военни порядки. Не чаках и минута и ето че пристигна един друг. Каза ми съвсем тихо:
         — Дълго се проточи тази работа. Заспаха ли най-сетне проклетите немци?
         — Най-после заспаха. Но затова пък спят толкоз по-здраво. Изпиха цяла кана бренди.
         — Тогава работата ни е играчка. Какво е положението с вратите?
         — Всичко върви чудесно.
         — Тогава да започваме. Полунощ мина вече. След един час ще дойде ред и на Кортесио. Води ни!
         Зад гърба му се появи тълпа от предрешени хора, които ме последваха. Когато достигнахме къщата, до нас се приближи тихо Олд Дет. В тъмнината фигурата му не можеше да се различи от фигурата на предводителя им.
         — Имаш ли специални заповеди, кептън? — попита го лейтенантът, който беше помощник-главатарят.
         — Не — отвърна старият трапер по своя сигурен и убедителен маниер, — всичко ще зависи от това какво ще заварим вътре. Е, Локсмит, да опитаме вратата!
         Държах в ръката си истинския ключ, но се престорих, че първо опитвам няколко други ключове. След като отворих, аз и Олд Дет се спряхме и пуснахме бандата да мине пред нас. При нас остана и лейтенантът. Когато всички се бяха намъкнали тихо в къщата, той попита:
         — Да извадим ли фенерите?
         — На първо време само твоя.
         Сега влязохме и ние. Затворих вратата, но без да я заключвам. Лейтенантът измъкна от джоба на широките си панталони запален фенер с бленда. Костюмът му беше обшит с бели фигури, наподобяващи ловджийски нож. Бяхме преброили тринадесет куклуксклановци — следователно бяха петнадесет души заедно с двамата пленника. Всеки носеше свой собствен знак. Имаше окръжности, полумесеци, кръстове, змии, звезди, жаби, колела, сърца, ножици, птици и разни други животни. Другите стояха мълчаливо, а лейтенантът, който светеше с фенера, попита:
         — Ще поставим ли пост на вратата?
         — За какво ни е — отвърна Олд Дет. — Не е необходимо. Нека Локсмит заключи. Така никой няма да може да влезе.
         Заключих моментално, за да не оставя на лейтенанта време за възражения, но оставих ключа в ключалката.
         Сега Олд Дет каза:
         — Трябва да влезем вътре всички, защото ковачите са яки като мечки.
         — Днес не разсъждаваш както обикновено, кептън!
         — Защото обстоятелствата са други. Напред!
         Скаутът ме тикна към вратата на стаята, където се повтори същата сцена, както и при пътната врата. Преструвах се, че не мога да намеря веднага подходящия ключ. После всички влязохме в стаята. Олд Дет взе фенера от ръцете на лейтенанта и освети вратата на малката стая.
         — Оттук! — нареди той. — Но съвсем тихо!
         — Да извадим ли и другите фенери?
         — Не, едва в стаята.
         С това си нареждане Олд Дет искаше да предотврати преждевременното разпознаване на „мирно спящите хора“. В малката стая имаше място за петнадесет човека, важно беше само да ги вкараме всичките в нея, за да избегнем обсадата и на голямата стая. Най-сетне отворих вратата. Олд Дет освети спалното помещение с фенера, огледа се и прошепна:
         — Спят. Бързо вътре, но предпазливо! Лейтенантът начело!
         Той дори не го остави да помисли или да противоречи, а го тикна напред; останалите го последваха, пристъпвайки на пръсти. Веднага щом и последният от тях прекрачи прага, ловецът блъсна вратата и завъртя ключа.
         — Бързо прътите! — нареди той.
         Те бяха съвсем наблизо. Бяхме ги скъсили така, че можехме да ги залостим косо между вратата и стената под прозореца. След като свършихме тази работа, вратата можеше да бъде изкъртена само от някой слон. Сега вече изтичах до стълбата.
         — Готови ли сте? — попитах аз. — Паднаха в капана. Слизайте!
         Прескачайки по няколко стъпала, останалите се озоваха при нас.
         — Всички куклуксклановци са в спалнята — заяви скаутът. — Трима от вас да отидат веднага при прозореца и да подпрат капаците му с пръти. Ако някой се опита да излезе, пратете му един куршум!
         Отворих отново задната врата и трима изтичаха навън. Останалите се събраха във всекидневната. Междувременно в спалнята се бе надигнал адски шум. Измамените мошеници бяха забелязали, че са заключени, бяха извадили фенерите си и на светлината им бяха открили кой лежи в леглата. Сега проклинаха, ревяха дивашки един през друг и удряха с пестници по вратата.
         — Отваряйте, отваряйте, иначе всичко ще изпочупим! — разнесоха се викове.
         След като заплахите им останаха безплодни, те се опитаха да разбият вратата, ала тя не се поддаде: подпорите държаха здраво. След това чухме, че отвориха прозореца и се опитаха да махнат капаците.
         — Не става — разнесе се ядосан глас, подлостили са ги с нещо отвън.
         После на двора се разнесе заплашителен глас:
         — Оставете капаците! Пленени сте. Който отвори капаците, ще получи куршум!
         — Да — прозвуча от стаята и гласът на Олд Дет, — и пред вратата има хора. Достатъчно сме, за да ви пратим всичките на оня свят. Попитайте вашия главатар какво трябва да направите!
         След тези думи той се обърна тихо към мен:
         — Ела с мен горе на тавана! Вземи фенера и карабината си! Нека другите запалят тук лампата!
         Качихме се горе в едно таванско помещение без врата и прозорци, което се намираше точно над спалнята. Много лесно открихме разкъртената дъска. След като покрихме фенера и свалихме качулките, ние повдигнахме дъската така, че да виждаме в спалнята, осветена от няколко фенера. Куклуксклановците се бяха скупчили един до друг. Двамата пленника бяха освободени от въжетата и кърпите и главатарят им говореше нещо тихо и настойчиво.
         — Охо! — подвикна по-високо лейтенантът — Да се предадем ли? С колцина неприятели си имаме работа?
         — С повече, отколкото са необходими, за да ви избият за пет секунди! — извика Олд Дет над главите им.
         Всички погледи се отправиха нагоре. В този момент отвън се разнесоха изстрели. Олд Дет веднага съобрази какво става и как би могъл да използва положението:
         — Чухте ли — продължи той. — И вашите приятели при Кортесио ги посрещат с куршуми. Целият Ла Гранж е против вас. Много добре се знаеше, че сте тук и сме ви приготвили такова посрещане, за каквото не сте и мечтали. Нямаме нужда от ку-клукс-клан. В съседната стая до вас се намират дванадесет души, навън пред прозореца още шест, а и тук горе сме също шестима. Името ми е Олд Дет, ясно ли е? Давам ви десет минути. Ако се предадете, ще се отнесем снизходително с вас, ако ли не, ще ви избием до един. Друго нямам какво да ви кажа. Това е последната ми дума. Помислете си!
         Той хлопна дъската на старото й място и ми каза тихо:
         — А сега да се притечем бързо на помощ на Кортесио!
         Взехме с нас двама души от стаята, където остана Ланге със сина си, взехме и още двама от хората при прозореца, където засега бе достатъчен и един пост. И така станахме шестима. Отново се разнесе изстрел. Промъкнахме се бързо към дома на Кортесио и забелязахме наоколо четири или пет маскирани фигури. В този момент иззад къщата изтичаха още толкова и една от тях извика по-силно, отколкото всъщност бе възнамерявала:
         — И от задната страна стрелят! Не можем да влезем!
         Бях се хвърлил веднага на земята и след като се приближих до тях пълзешком, дочух един от стоящите пред къщата мъже да казва:
         — Проклета работа! Кой можеше да предположи? Испанецът е надушил отнякъде опасността и ще разбуди всички хора с изстрелите си. Навсякъде се палят вече светлини. Нейде зад мен чувам и стъпки. След няколко минути ще ни преследват. Да побързаме! Да разбием вратата с прикладите! Съгласни ли сте?
         Не изчаках отговора, а се върнах колкото се може по-бързо при моите хора:
         — Мешърз, бързо, с прикладите по главите на бандитите! Искат да атакуват вратата на Кортесио.
         — Well, well! Смело напред! — гласеше отговорът и не след дълго ударите заваляха по главите на обезкуражените типове като изневиделица. Те се разбягаха с викове и оставиха на полесражението четирима от съмишлениците си, които бяха ударени така, че не можеха да избягат. След като ги обезоръжихме, Олд Дет се приближи до вратата на Кортесио и почука.
         — Кой там? — чу се отвътре на испански.
         — Олд Дет, сеньор. Отървахме ви от тези мръсници. Отворете! Да не се изплашите от маскировката ми!
         Вратата се отвори предпазливо. Испанецът позна следотърсача, въпреки че Олд Дет все още бе облечен в панталоните и ризата на предводителя на бандата.
         — Наистина ли избягаха?
         — През девет села в десето. Четирима пленихме. Стреляхте ли по куклуксклановците?
         — Да. Цяло щастие е, че ме предупредихте, иначе лошо ми се пишеше. Аз стрелях от предната част на къщата, а от задната страна — моят негър; така те не успяха да проникнат вътре. После видях, разбира се, как ги нападнахте.
         — Да, отървахме ви, но сега пък вие ни елате на помощ! Тук куклуксклановците вече няма да се върнат, ала ние имаме още петнадесет такива герои, които не искаме да изпуснем. Нека през това време негърът обиколи от къща на къща и да вдигне всички на крак. Нека се събуди цял Ла Гранж, за да нареди тези момчетии както подобава.
         — В такъв случай Хектор трябва да иде най-напред у шерифа. Слушайте, ето че идват вече хора! Веднага ще дойда при вас, сеньори.
         Кортесио влезе обратно в къщата си. От дясно се зададоха двама души с пушки в ръка и ни попитаха какво означават тези изстрели. След като им обяснихме, те веднага изказаха готовност да ни подкрепят. Дори и онези жители на Ла Гранж, които поддържаха сецесионистите, не бяха на страната на куклуксклановците, чиито безчинства будеха ужас у хората с най-различни политически убеждения. Хванахме четиримата ранени и ги пренесохме в стаята на Ланге. Ковачът ни съобщи, че бандитите са се държали спокойно до този момент. Скоро пристигна сеньор Кортесио, а след него надойдоха толкова много жители на Ла Гранж, че стаята не можеше да ги побере и някои трябваше да останат на двора. Всичко това предизвика такъв шум от гласове и сновящи стъпки, че за куклуксклановците не беше мъчно да разберат как стоят нещата. Олд Дет отново ме взе със себе си на тавана. Когато отстранихме дъската, пред нас се откри картина на тихо, озлобено отчаяние. Някои от пленените бандити се бяха облегнали на стените, други седяха по леглата или лежаха на пода, а главите им бяха клюмнали безпомощно.
         — Е — каза Олд Дет, — десетте минути изтекоха. Какво решихте?
         Никой не му отговори. Само един от тях изпсува.
         — Мълчите, а? Е, тогава считам, че не искате да се предадете. Започваме да стреляме.
         Скаутът вдигна пушката си и аз приготвих моята за стрелба. Бе странно, че на никой от тях не дойде наум да използва револвера си срещу нас. Тези подлеци бяха страхливи и нищо повече. Смелостта им достигаше само за да извършват зверски насилия над беззащитни хора.
         — Отговаряйте или ще стрелям! — заплаши старият трапер. — Това е последната ми дума.
         Никой не му отговори. Тогава Олд Дет ми пошепна:
         — Стреляй и ти! Но непременно на месо, иначе няма да им вдъхнем никакъв респект. Цели се в ръката на лейтенанта, а аз в главатаря! Огън!
         Двата изстрела изтрещяха едновременно. Куршумите не сбъркаха целта си. Двамата водачи извикаха силно, а след тях започна да реве и крещи цялата банда. Беше отвратителен концерт. Тъй като изстрелите ни бяха чути, всички помислиха, че сме започнали да се сражаваме с куклуксклановците. Ето защо затрещяха изстрели и долу в стаята, и отвън при прозореца. Куршумите, преминали през вратата и капаците на прозореца, свистяха из спалнята. Няколко хора от бандата бяха улучени. Всички се нахвърляха на пода, където се чувстваха по-сигурни и закрещяха така, сякаш щяха да бъдат печени живи на кола на мъчението. Предводителят беше коленичил пред едно от леглата, бе превързал кървящата си ръка с кърпа и сега ни извика:
         — Спрете! Предаваме се!
         — Добре! — отвърна Олд Дет — Всички да се отдръпнат от леглото! Хвърлете на него оръжията си и после ще ви отворим. Но онзи, у когото намерим някакво оръжие, ще получи безмилостно куршум! Чувате, че отвън се намират стотици хора. Само безусловна капитулация може да ви спаси.
         Положението, в което се намираха съзаклятниците, беше безнадеждно — не можеха и да мислят за бягство. Това им беше ясно. Какво можеше да им се случи, ако се предадяха? Не бяха осъществили намеренията си, следователно не можеше да бъдат обвинени в извършване на престъпления. Нямаше съмнение, че да се подчинят на заповедта на Олд Дет беше по-добре, отколкото да направят някой безплоден опит да си пробият път с оръжие, което положително щеше да доведе до тежки последици. Така че ножовете и револверите им полетяха към кревата.
         — Добре, мешърз! — извика им старият трапер — А сега да ви кажа още, че всеки от вас, който направи опит при отварянето на вратата да си вземе пак оръжието, ще бъде застрелян от мен. Почакайте още минутка!
         Той ми поръча да сляза долу в стаята и да кажа на Ланге да отворят вратата на куклуксклановците и да ги вържат. Но изпълнението на тази задача се оказа не така леко, както си го мислехме. Осветеният от набързо донесените фенери коридор бе претъпкан от хора. Аз бях все още в дрехите на лейтенанта, така че всички ме взеха за член на тайната банда и веднага ме спипаха. Изобщо не обърнаха внимание на протестите ми. Получих удари и ритници в такова количество, че пострадалите места ме боляха после няколко дни. Искаха да ме завлекат веднага пред къщата и там да ме линчуват. Положението ми не беше много розово, защото тези хора не ме познаваха. Един висок и кокалест мъжага не преставаше да ме удря с юмруците си в ребрата с особено ожесточение, като крещеше:
         — Навън, изкарайте го навън! Дърветата имат клони, хубави клони, чудесни клони, здрави клони, които сигурно няма да се счупят, ако този човечец увисне на тях.
         В същото време той не преставаше да ме блъска към задната врата.
         — Но, сър — изкрещях в лицето му, — аз не съм клановец. Попитай мистър Ланге!
         — Чудесни клони, прекрасни клони! — бе отговорът му и той ме удари отново с юмрук под ребрата.
         — Искам да ме отведете в стаята при мистър Ланге! Облякъл съм тези дрехи само за да…
         — Действително великолепни клони! И въже ще се намери в Ла Гранж, хубаво, наистина елегантно въже, направено от първокачествен коноп!
         Той продължаваше да ме блъска и така ме удари отново в ребрата, че най-сетне търпението ми се изчерпа. Този тъпак бе в състояние да възбуди хората дотам, че наистина да ме линчуват. Ако успееха да ме изкарат на двора, там не ме чакаше нищо хубаво.
         — Сър — ревнах срещу него, — няма да търпя грубиянщината ти! Искам да отида при мистър Ланге, ясно ли е?
         — Великолепни клони! Несравними въжета! — закрещя той още по-силно и ме избоксира с мощен замах в ребрата.
         Сега вече чашата преля. Стоварих юмрука си с всичка сила под носа му така, че сигурно би се прострял на земята, ако имаше необходимото пространство. Хората бяха притиснати плътно един до друг. Но все пак се поотвори малко свободно място. Веднага се възползвах от тази възможност и започнах да си пробивам път със сила, като ревях с цяло гърло и удрях наоколо, без да гледам. От така щедро раздаваните ритници и юмручни удари хората се поотдръпнаха поне дотолкова, че се образува малка пътечка, по която успях да стигна до стаята. Но докато се придвижвах напред по този начин, работейки непрестанно с юмруци, тясната пътечка зад мене се затваряше веднага и всички ръце, които можеха да ме достигнат, се раздвижваха така, че ударите заваляха върху мене буквално като градушка. Тежко и горко на истинските куклуксклановци, щом като един „фалшив“ бе посинен по такъв начин!
         Кокалестата личност ме беше последвала по най-бързия възможен начин. Ревеше като ранен глиган и влезе в стаята почти едновременно с мен. Щом го видя, Ланге попита:
         — За бога, драги сър, какво се е случило? Защо викате така? Каква е тази кръв по вас?
         — Този клановец трябва да увисне на дървото! — отвърна той побеснял — Разби ми носа, изби ми два, три или четири зъба. Великолепни зъби бяха! Единствените, които имах все още отпред. Обесете го!
         Сега гневът му беше по-основателен, отколкото преди, защото той наистина кървеше силно.
         — Този ли? — попита Ланге, като ме посочи. — Но, сър, уважаеми сър, той изобщо не е клановец! Той е наш приятел и тъкмо нему трябва да благодарим, че пипнахме тези типове! Ако не беше той, ние и сеньор Кортесио нямаше да сме живи, а къщите ни щяха да горят.
         Кокалестият опули очи и като разтвори кървящата си уста до краен предел, ме посочи и попита:
         — Ако не беше… този… тук?
         Това бе незабравима картина! Всички присъствуващи се смееха. Той извади кърпа и започна да трие потта от челото си и кръвта от носа си, а аз си разтривах многобройните места, по които и по-късно се забелязваха отпечатъците от кокалестите му пръсти.
         — Ето, нали чу, сър? — викнах отново срещу него. — Но ти направо беше пощурял да ме видиш увиснал на въжето! А от проклетите ти удари ме болят всички кокали. Чувствувам се направо като пребито псе.
         Той не можа да направи нищо друго, освен отново да отвори безпомощно уста и безмълвно да ни покаже разтворената си лява длан. На нея се намираха двата „единствени“ предни зъба, които доскоро бяха водили мирно и сигурно съществувание в разкървавената му сега уста. Повече не ми беше възможно да сдържам смеха си, защото видът му бе наистина твърде плачевен. И най-сетне можех да пристъпя към изпълнение на задачата си.
         Всички налични въжета бяха вече събрани предвидливо на едно място. В ъгъла на стаята се виждаха всевъзможни върви, въжета и ремъци, готови за употреба.
         — Хайде, отворете на куклуксклановците! — казах аз. — Пускайте ги един по един! Щом някой излезе, да бъде връзван моментално! Олд Дет съвсем си няма представа, защо се забавихме толкова дълго време. Впрочем шерифът трябваше да е вече тук. Нали негърът на Кортесио щеше да го доведе веднага!
         — Шерифът ли? — попита Ланге учуден — Но той е тук! Изглежда, че в крайна сметка не знаете кому трябва да благодарите за получените удари. Ето, на този тук — мистър Пайк, шерифът!
         Той посочи кокалестата личност.
         — Дявол да го вземе, сър — кипнах аз, — ти си самият шериф? Ти ли си най-висшият чиновник на изпълнителната власт в тази хубава област? Трябва да се грижиш за реда и спазването на законността, а самият ти искаш да използваш линча! Това е нечувано! Нищо чудно в такъв случай, че членовете на клана се осмеляват да се ширят така из този район.
         Пайк изпадна в неописуемо затруднение. Не намери никакъв друг изход, освен отново да ми покаже двата си зъба и да изпелтечи:
         — Пардон, сър! Но се заблудих, защото имате твърде подозрителна физиономия!
         — Покорно благодаря! Затова пък твоята физиономия изглежда толкоз по-плачевна. Поне отсега нататък си изпълнявай дълга както трябва, ако не искаш да си навлечеш подозрението, че подлагаш честните хора на линчуване, само защото си в таен съюз с куклуксклановците!
         Тези думи възвърнаха напълно чувството му за служебно достойнство.
         — Охо! — извика Пайк и се удари в гърдите. — Аз, шерифът на достопочтената област Файет да съм клановец? Веднага ще ви докажа обратното. Още тази нощ ще започнем да съдим тези мошеници. Мешърз, отстъпете назад, за да има място, където да излязат! Преминете в коридора, но нека пушките ви останат насочени към стаята, за да могат престъпниците да видят кой е господар в тази къща. Взимайте въжетата и отворете вратата!
         Заповедта му беше изпълнена и около половин дузина двуцевни пушки застрашително надникнаха през вратата в стаята, където се намираха шерифът, двамата Ланге, Кортесио, двама от немците, които още отначало бяха с нас и аз. Отвън тълпата надаваше викове и ни подканяше да ускорим процедурата. Разтворихме капаците на прозореца, за да могат хората да гледат и да се уверят, че не стоим със скръстени ръце. Махнахме подпорите и аз отворих вратата на спалнята. Никой от членовете на бандата не искаше да излезе пръв. Подканих най-напред капитана, а после и лейтенанта. И двамата бяха превързали ранените си ръце с кърпи. Освен тях имаше още трима или четирима ранени куклуксклановци. Горе, при дупката в тавана, образувана от изваждането на дъската, седеше Олд Дет, насочил надолу дулото на пушката си. Започнахме да връзваме ръцете на така сполучливо надхитрените от него бандити. Накрая ги събрахме с четиримата им другари, които бяхме хванали при къщата на Кортесио. Стоящите отвън хора наблюдаваха нашата работа и вдигаха голяма врява. Засега оставихме качулките на пленниците си. Само главатарят и помощникът му бяха принудени да покажат лицата си на хората. По мое настояване доведоха един човек, който твърдеше, че е лекар и ни увери, че за кратко време ще може да превърже и излекува всички рани. Той прегледа ранените и после разпрати куп хора, за да търсят памук, кълчища, парцали, пластир, лой, сапун и други подобни неща, които бяха необходими при упражняването на неговата хуманна професия.
         След като най-сетне всички куклуксклановци се намираха сигурно в ръцете ни, ние си зададохме въпроса къде да ги откараме, тъй като в целия Ла Гранж нямаше затвор, който да може да побере деветнадесет души.
         — Закарайте ги в салона на гостилницата! — заповяда шерифът. — Най-добре ще е да свършваме с тази работа колкото се може по-бързо. Ще образуваме жури от съдебни заседатели и присъдата ще бъде изпълнена веднага. Имаме работа с извънреден случай и затова ще приложим и извънредни мерки.
         Новината за това решение се разпространи бързо навън. Тълпата се раздвижи и забърза към гостилницата, защото всеки искаше да се добере до по-хубаво място. Мнозина, на които това не се удаде, застанаха по стъпалата, в коридора или на открито — в двора на странноприемницата. Те посрещнаха куклуксклановците с гневни заплахи, така че ескортът трябваше да стегне редиците си, за да предотврати евентуален побой. С голяма мъка успяхме да влезем в така наречения „салон“, голямо, но твърде ниско помещение, предназначено за провеждане на увеселения с танци. Мястото на оркестъра бе заето, но ние го освободихме, за да съберем там пленниците. Когато свалихме качулките от главите им, се установи, че между тях няма нито един човек от околността.
         Сега бяха избрани съдиите, начело на които застана шерифът. Съдът се състоеше от прокурор, адвокат, представляващ защитата, от писар и съдебни заседатели. Съставът на съда бе избран по начин, от който ме побиха тръпки по гърба, но това можеше да бъде извинено донякъде от тогавашните нрави в онези области, както и от естеството на дадения случай.
         Съдът разполагаше със следните свидетели: двамата Ланге, Кортесио, петимата немци, Олд Дет и аз. На масите се намираха оръжията на обвиняемите като веществено доказателство. За пушките им се беше погрижил Олд Дет, който бе наредил да ги донесат от скривалището зад обора. Шерифът обяви заседанието за открито със забележката, че не е необходимо полагането на клетва от страна на свидетелите, тъй като „нравствените качества на обвиняемите са недостатъчни, за да обременяваме с полагането на клетва такива почтени джентълмени като свидетелите“ Той каза още, че с изключение на куклуксклановците в салона се намирали само мъже, „които, както установявам за моя голяма радост и задоволство, имат убеждения относно право и закон, стоящи извън всяко съмнение“. Многогласни викове „браво“ го наградиха за това ласкателство, а той благодари с един изпълнен с достойнство поклон. Но аз забелязах наоколо доста физиономии, за които едва ли можеше да се твърди, че служат като безспорно доказателство за така възхвалените „убеждения относно право и закон“ на своите притежатели.
         Най-напред бяха разпитани свидетелите: Олд Дет разказа подробно случилото се. Ние, останалите свидетели, се ограничихме само да потвърдим думите му. След това на сцената се появи state-attorney, прокурорът. Той повтори нашите показания и установи, че обвиняемите се числят към забранена организация*, преследваща пагубната цел да подкопава обществения ред, да руши устоите на държавата и да върши такива осъдителни престъпления, които се наказват с дългогодишен или доживотен затвор, а даже и със смърт. По-нататък каза, че даже самото членуване в тази организация оправдавало присъда от десет или двадесет години затвор. Но освен това било доказано, че обвиняемите са възнамерявали да убият един човек, който се е борил за Републиката, да бичуват двама почтени джентълмени и да изгорят една къща в този благословен град. И най-сетне те се канели да обесят двама непознати, извънредно миролюбиви и почтени мъже — при тези думи той се поклони към мен и Олд Дет, — което най-вероятно би довело до тяхната смърт. Това било наказуемо, още повече като се има пред вид, че благодарение именно на тях двамата надвисналата беда над Ла Гранж била щастливо отстранена. И така той трябвало да настоява за наказание без всякакво снизхождение и предлагал да бъдат обесени няколко куклуксклановци, на които ще се спре с избора си строгият поглед на уважаемия съд, а останалите, след като бъдат бити здраво с камшик за тяхно собствено „морално пречистване“, да бъдат изпратени до живот между дебели стени, за да им се попречи за в бъдеще да застрашават държавата и граждани с всепризната почтеност.
         [* През 70-те години на 19 век ку-клукс-клан е бил формално забранен и разпуснат, без да прекрати фактически дейността си. През 1915 г. излиза официално отново на сцената в град Алабама. — Б.пр.]
         След речта на прокурора отново се чуха викове „браво“ и той също така благодари с поклон, изпълнен с достойнство. После заговори адвокатът. Най-напред отбеляза, че председателят на съда бил направил непростима грешка, като не попитал обвиняемите поне за техните имена, възраст, професия, местожителство и други подобни данни, което той смирено съветвал да бъде наваксано. В крайна сметка би трябвало да се знае кой ще бъде обесен и кои ще бъдат затворени, ако не за друго, то поне заради смъртния акт и други писмени формалности; това беше една духовита забележка, която спечели и моето мълчаливо съгласие. Той каза, че признавал напълно споменатите намерения на куклуксклановците, тъй като това била самата истина, но че никое от тези намерения не било осъществено и че те са си останали само в стадия на един опит. Затова не можело и дума да става за обесване или доживотен затвор. Той би искал да запита дали самият опит за извършване на някое деяние е навредил или изобщо може да навреди някому. Положително не! Тъй като никой не бил пострадал, той трябвало непременно да настоява за оправдаването на подсъдимите, с което всички членове на почитаемия съд, както и всички уважаеми присъстващи биха доказали, че са човеколюбиви джентълмени и миролюбиви християни.
         И той беше приветстван от няколко гласа. Отговори им с нисък поклон в полукръг, сякаш му беше изръкопляскал целият свят. След него се надигна мистър Пайк за втори път. Най-напред отбеляза, че напълно съзнателно не е питал обвиняемите за имената им, както и за други подробности, защото бил напълно убеден, че щели да го излъжат. В случай на обесване предлагал, в интерес на краткостта, да бъде издаден един общ смъртен акт, който приблизително да гласи: „Обесени деветнадесет куклуксклановци, за което са си виновни самите те“. Той призна по-нататък, че ставало въпрос наистина само за опити за извършване на деянието и щял да се съобрази с това при поставяне на въпроса за вината. Но трябвало да се благодари единствено на двамата непознати джентълмени, че опитът не се осъществил. Обаче той криел опасност в себе си и трябвало да има наказание за създаването на тази опасност. Нямал нито желанието, нито нужното време да бъде разиграван с часове от прокурора и защитата; също така и през ум не можело да му мине да се занимава дълго с една банда, която наброявала деветнадесет добре въоръжени мъже, а се оставила да бъде заловена от двама души. Такива герои не заслужавали вниманието дори на някое канарче или врабче. И без това той вече трябвало да преглътне забележката, че бил може би приятел на куклуксклановците. Не можел да остави подобно обвинение току-така, а щял да се погрижи тези хора да си отидат поне опозорени и никога вече да не помислят да се върнат тук. И така той поставял на господата съдебни заседатели въпроса дали признават обвиняемите за виновни в опит за убийство, грабеж, телесни повреди и палежи и ги умолявал да не протакат отговора си до последното число на месец декември следващата година, понеже пред съда се били събрали множество високоуважавани слушатели, които не бивало да бъдат принуждавани да чакат дълго време произнасянето на присъдата.
         Неговото саркастично изказване бе възнаградено със силни викове на одобрение. Съдебните заседатели се събраха в един ъгъл, където се съвещаваха не повече от две минути, след което един от тях съобщи резултата на председателя на съда, а той го обяви на всички. Подсъдимите се признаваха за виновни. Сега шерифът започна да се съвещава тихо със съдебните заседатели. Направи впечатление, че той бе заповядал, докато траеше съвещанието, да се изпразнят джобовете на пленниците от тяхното съдържание, както и да бъдат претърсени предимно за пари. След като заповедта му беше изпълнена, преброиха парите. Шерифът кимна доволен сам на себе си и се надигна, за да обяви присъдата.
         Каза приблизително следното:
         — Мешърз, подсъдимите са признати за виновни. Мисля, че ще задоволя желанието ви, ако веднага, без много да го усуквам, кажа в какво се състои наказанието, присъдено единодушно от нас. Престъпленията, за които стана дума, не са били извършени; затова решихме, както поиска и защитата, апелирайки към нашата хуманност, да се откажем от официалното юридическо наказание.
         Обвиняемите си отдъхнаха. Това си пролича по лицата им. Сред слушателите се чуха тук-там викове на недоволство. Но шерифът продължи:
         — Вече казах, че опитът за извършване на дадено престъпление крие в себе си опасност. Ако сега не наказваме тези членове на клана както подобава, то ще трябва да се погрижим поне в бъдеще да не могат да ни пакостят. Ето защо решихме да ги изгоним от Тексас, и то по такъв позорен начин, че вече никога да не им дойде наум да се мярнат насам. За тази цел се взе решение косите и брадите на всички да бъдат остригани съвсем ниско и то веднага. Сигурно някои от присъстващите джентълмени ще извършат това с удоволствие. Нека онези, които не живеят далече, да отидат до дома си и донесат ножици. Многоуважаемият съд предпочита ножици, които не режат добре.
         Разнесе се всеобщ смях. Някой отвори прозореца и извика навън:
         — Донесете ножици! Куклуксклановците ще бъдат остригани. Който донесе ножици, ще бъде пуснат вътре!
         Бях убеден, че в следващия миг всички стоящи навън ще се втурнат за ножици. И наистина, веднага разбрах, че не съм се излъгал. Чухме как всичко живо се разтича, викайки силно: „shears“, „scissors“. Един глас крещеше дори за „shears for pruning trees“ и „shears for shearing sheep“, с други думи, търсеха се ножици за подкастряне на дървета и за стригане на овци.
         — Освен това решихме — продължи шерифът, — да натоварим осъдените на парахода, който пристигна от Остин още някъде след 11 часа и с пукването на зората продължава за Матагорда. Оттам ще бъдат прехвърлени на първия параход, който няма да спира никъде на територията на Тексас. Ще ги натоварят на този параход, независимо от това кои са те, откъде са дошли и накъде ще отплува параходът. Отсега нататък до тяхното качване на палубата им се забранява да свалят маскировката си, за да могат всички пътници да разберат как ние, тексасците, постъпваме с куклуксклановците. Освен това няма да бъдат развързани. Вода и хляб ще получат чак в Матагорда. Възникналите разноски ще бъдат заплатени от собствените им пари, които възлизат на хубавата сума от около 3000 долара и по всяка вероятност са крадени. Освен това цялото им имущество и особено оръжията ще бъде конфискувано и веднага продадено на търг. По решение на съда приходите от търга ще бъдат използвани за закупуването на бира и бренди, за да имат уважаемите свидетели на този съдебен процес заедно с жените си нещо за пийване по време на шотландските танци, които ще се състоят тук след приключване работата на съда, след което, на зазоряване, куклуксклановците ще бъдат изпратени до парахода с достойна музика и изпълнението на подходяща песен. Осъдените ще присъстват на бала като зрители и за тази цел ще останат там, където се намират в момента. Ако защитата има някакви възражения срещу тази присъда, ние ще я изслушаме с готовност, но при условие, че бъде така любезна да се изкаже по-накратко. Трябва да острижем бандата и да продадем вещите им на търг, преди да започнем бала. И така, чака ни доста работа.
         Бурята от одобрителни възгласи, която се надигна след тези думи, можеше да се нарече по-скоро всеобщ рев. Председателят на съда и адвокатът трябваше да положат максимални усилия при въдворяването на реда, за да може последният да вземе думата.
         — Това, което искам да кажа още в полза на моите клиенти, е следното: намирам присъдата на високопочитаемия съд за малко строга, но тази строгост се компенсира напълно от последната част на съдийското решение, която засяга въпроса за бирата, брендито, музиката, танците и песните. Затова заявявам от името на тези, чиито интереси защищавам, че съм напълно съгласен с присъдата и се надявам, че подсъдимите ще я използват като насърчение за започване на по-добър и полезен живот. Аз също ги предупреждавам да не стъпват никога вече тук, защото в противен случай ще откажа да поема втори път защитата им и следователно не ще могат да намерят друг път такава блестяща юридическа подкрепа. Имам още една делова забележка: за моята защита ще поискам по два долара на човек, което, умножено по деветнадесет, прави тридесет и осем долара; ако веднага ми дадат парите, тук пред толкова много свидетели, няма да има нужда от квитанция. В такъв случай ще задържа за себе си 18 долара, а останалите двадесет давам за осветление и наем на салона. Предлагам да определим входна такса от 50 цента на джентълмен; със събраната сума ще бъде възнаграден оркестърът. Разбира се, дамите няма да плащат нищо.
         Той си седна, а шерифът заяви, че е напълно съгласен с него.
         Аз обаче седях на мястото си и ми се струваше, че сънувам. Нима всичко това ставаше в действителност? Нямаше място за съмнение, че е реалност, защото адвокатът получи парите си, а мнозина се разтичаха, за да доведат жените си на бала. Други пък се връщаха вече и мъкнеха със себе си най-различни видове ножици. Опитах се да се ядосам, но не успях, а се присъединих към смеха на Олд Дет, на когото изходът от това приключение доставяше изключително удоволствие. Куклуксклановците бяха наистина остригани до кожа. После започна наддаването. Пушките се разпродадоха бързо и на добра цена. Другите предмети също не се задържаха дълго време. Не мога да опиша с какъв шум и движение, с какво блъскане и удряне бе придружено всичко това. Всеки искаше да заеме място в „салона“, въпреки че той можеше да побере едва една десета от присъстващите. Ето че пристигнаха и музикантите — един кларнетист, един виолонист, един тромпетист и още един, който носеше стар фагот. Този странен оркестър се настани в един ъгъл и започна да настройва допотопните си инструменти, което беше едно не съвсем приятно знамение за действителните му възможности. Исках да си тръгна, още повече, че на сцената се появиха и дамите, но ето че при Олд Дет ударих на камък. Той ми обясни, че ние двамата трябвало непременно да се насладим на това удоволствие след преживените трудности и опасности, още повече че сме били главните действащи лица. Шерифът го чу и не само се съгласи с него, ами и най-енергично заяви, че ако ние двамата откажем да открием първия танц, това щяло да бъде голяма обида за всички граждани на Ла Гранж. С тези думи той предостави на разположение на Олд Дет съпругата си, а на мене дъщеря си, като ни ги похвали като отлични танцьорки. Каза ни още, че би трябвало да гледаме един на друг като на сродни души, понеже съм му бил избил два зъба, а той ме бил сръгал няколко пъти в ребрата, така че съм щял да нараня най-дълбоко сърцето му, ако не съм изпълнел горещата му молба да остана на бала. Щял да се погрижи да бъде запазена за нас специална маса. Какво можех да сторя? За нещастие в този момент се появиха и двете дами и ние им бяхме представени. Щом си се хванал веднъж на хорото, трябва да го играеш докрай! Разбрах, че се налага да се престраша и да изиграя прочутото шотландско хоро, а може би и още някой бърз валс или галоп, аз, един от героите на деня и… частен детектив инкогнито.
         Добрият шериф видимо се радваше, че ни е посветил богините на домашния си уют. Осигури ни една маса, чийто най-голям недостатък бе, че можеше да побере само четирима души, така че без никаква милост или съжаление изцяло попаднахме във властта на двете дами. А те бяха чаровни. Служебното положение на техния съпруг и баща изискваше от тях да се държат с подобаващо достойнство. Мамчето беше около петдесетте и плетеше някакво вълнено елече. Отвори си устата веднъж, за да каже нещо за Codex Napoleon* и повече не продума. Дъщеричката, която бе минала тридесетте, бе донесла едно томче стихове и изглежда се беше зачела дълбоко в него въпреки заобикалящия ни адски шум. Тя удостои Олд Дет с една забележка относно Пиер Жан дьо Беранже, която според нея беше духовита. След като обаче старият трапер искрено я увери, че никога не е разговарял с този джентълмен, тя потъна в упорито мълчание. При разнасянето на бирата нашите дами не пиха, но когато шерифът им донесе две чаши бренди, строгият мизантропски израз на лицата им изчезна.
         [* Codex Napoleon — става въпрос за Code Napoleon, Наполеоновия „законник“ от 1804 година. — Б.пр.]
         Шерифът използва този случай да ми нанесе един от познатите ми вече удари в ребрата и да ми пошепне:
         — Сега започва шотландският танц. Хващайте се бързо!
         — Няма ли да ни откажат дамите? — попитах аз с тон, който не изразяваше особена радост.
         — Не. Те са добре възпитани.
         Станах и се поклоних пред дъщерята, като промърморих нещо за чест, удоволствие и предпочитание и получих… томчето със стихове, в което младата мис се беше вкопчила здраво. Олд Дет подхвана работата по-практично. Той извика на мамчето:
         — Хайде, мадам, елате! Наляво или надясно, както ви е удобно. Аз подскачам добре и с двата си крака.
         Ще премълча как танцувахме двамата, какви бели направи моят приятел, като падна на земята с партньорката си и как джентълмените започнаха да пият. Стига толкова! Когато се зазори, запасите на кръчмаря бяха силно намалели, а шерифът твърдеше, че парите, събрани от търга, съвсем не били още свършени. Можело да се потанцува още малко на следния ден или пък веднага същата вечер. И в двете помещения на приземния етаж, в градината и пред сградата седяха или лежаха пийналите си хора, някои от които бяха попрекалили. Но щом се разнесе вестта, че шествието ще тръгва към пристанището, всички скочиха на крака. Процесията се подреди по следния начин: начело застанаха музикантите, след тях членовете на съда, куклуксклановците в странните си дрехи, после следвахме ние, свидетелите, и накрая вървяха всички останали джентълмени в пъстър безпорядък.
         Тексасецът е чудноват човек. Всичко, от което се нуждае, веднага се оказва налице. Така и не разбрахме откъде хората, включили се в процесията — а това бяха всички без достойните проповедници и дамите — намериха и донесоха всевъзможни инструменти, годни за създаването на невъобразима какофония. Когато се бяха строили всички, шерифът даде знак, процесията потегли и крачещите начело „виртуози“ започнаха да „измъчват“ Янки дудъл*. Накрая се включиха и останалите, като подеха някаква невероятна шумотевица. Не може да се опише последвалото свирене, реване и пеене. Струваше ми се, че се намирам между абсолютно луди хора. Придвижвахме се бавно към реката с траурна стъпка и най-сетне предадохме пленниците на капитана, който, както сами се уверихме, ги затвори на сигурно място. Капитанът гарантираше, че не могат и да помислят за бягство. Впрочем те бяха строго охранявани и от няколко немци, пътуващи в същата посока.
         [* Янки дудъл — химнът на САЩ по онова време. — Б.пр.]
         Щом параходът потегли, музикантите изпълниха най-хубавия си туш, а останалите отново подеха какофонията. Докато всички погледи бяха отправени към парахода, аз дръпнах Олд Дет за ръката и заедно с двамата Ланге се измъкнахме и тръгнахме към дома им. Там решихме, че трябва малко да поспим. Само че това „малко“ продължи по-дълго, отколкото беше предвидено. Когато се събудих, Олд Дет беше вече на крака. Не беше могъл да спи от болки в таза и за мой ужас заяви, че днес му е невъзможно да язди. Това бяха лошите последици от падането му по време на танца. Извикахме фелдшера. Той дойде, прегледа го и ни обясни, че бедрената му кост била изскочила от ямката на таза и трябвало отново да се намести. Идеше ми да му зашлевя някой шамар. Той дърпа крака насам-натам цяла вечност, като ни уверяваше, че ще чуем, когато той се намести. Напрягахме слух, но, разбира се, напразно. Това дърпане не причиняваше почти никакви болки на следотърсача. Затова избутах онзи шарлатанин настрани и разгледах пострадалото място. Забелязах една синина, оградена с жълтеникав кръг и се уверих, че се касае само за силно натъртване.
         — Ще трябва да те разтрием със синапов спирт или с чист спирт. Това ще ти помогне — казах му аз. — Но поне днес ще се наложи да лежиш спокойно. Жалко, че през това време Гибсън ще ни избяга.
         — Той ли? — отвърна старият трапер. — Не се тревожи, сър! Щом носът на стара хрътка като мене надуши някаква следа, той не я губи, докато дивечът не бъде заловен. Можеш да ми се довериш напълно.
         — Това и правя. Но двамата с Уилям Олерт ще спечелят голяма преднина.
         — Все ще ги настигнем. Струва ми се, че е все едно дали ще ги намерим един ден по-рано или един ден по-късно. Важното е да ги заловим. Горе главата! Този многоуважаван шериф ни пообърка сметките с неговите танци и дами, но можеш да бъдеш сигурен, че ще съумея да залича последиците от временния ми неуспех. Наричат ме Олд Дет. Ясно ли е?
         Думите му звучаха наистина доста окуражаващо и тъй като считах, че старият трапер ще устои на думата си, помъчих се да пропъдя грижите си. Никак не ми се тръгваше сам. През време на обяда мистър Ланге повтори желанието си да пътува с нас, тъй като поне засега пътят му съвпадал с нашия. Това ми беше добре дошло.
         — В мое лице и в лицето на сина ми няма да имате лоши другари — увери ме той. — Умеем да яздим и да си служим с пушките. И ако по пътя си срещнем някакви бели или червенокожи негодници и през ум няма да ни мине да избягаме. И тъй ще ни вземете ли с вас? Хайде, съгласете се!
         Разбира се, че се съгласихме. По-късно дойде Кортесио, който беше спал по-дълго и от нас; бе решил да ни покаже двата коня. Въпреки болките си Олд Дет закуца към двора. Искаше сам да види конете.
         — Този млад мастър твърди, че можел да язди — каза той, — но хора като мене знаят до колко бива да се доверяваш на подобни приказки. Не ми се вярва да разбира от коне. Когато купувам кон, понякога избирам онзи, който изглежда най-лошият, но аз знам, че е най-добрият. Неведнъж ми се е случвало.
         Трябваше да яздя пред него на всички коне от обора, а той наблюдаваше всяко от движенията им с вида на познавач, след като предварително се беше осведомил предвидливо за цената им. И наистина, стана така, както беше казал той и както очаквах и аз: не одобри предложените ни от Кортесио коне.
         — Изглеждат по-добри, отколкото са всъщност — каза той, — но само след няколко дни ще капнат. Не, ще вземем двата червеникавокафяви коня, които са така учудващо евтини.
         — Но те са направо кранти! — възкликна Кортесио.
         — Така си мислите вие, сеньор, защото — с ваше разрешение — нищо не разбирате. Тези животни са прерийни коне, но са се намирали в лоши ръце. Те са много издръжливи и ми се струва, че няма да паднат в безсъзнание, ако се наложи малко да се понапрегнат. Взимаме ги. Решено, баста!

         6.
        В ловните полета на команчите

         Девет дни по-късно петима ездачи, четирима бели и един негър, се намираха приблизително до мястото, където достигат южните граници на сегашните тексаски окръзи Медина и Увалде. Белите яздеха двама по двама един зад друг, а най-отзад следваше негърът. Двамата бели, които бяха начело, имаха почти еднакво облекло. Дрехите на по-възрастния, който беше много слаб, изглеждаха само по-износени. Двамата яздеха червеникави коне. Животните се движеха в бодър тръс и от време на време пръхтяха весело. Беше лесно да се предположи, че едно такова изморително пътуване из тези отдалечени райони бе напълно по силите им. Можеше веднага да се познае, че следващите двама ездачи бяха баща и син. И те бяха облечени еднакво, само че не в кожени дрехи като хората пред тях, а във вълнени. Главите им бяха покрити с широкополи филцови шапки. Бяха въоръжени с двуцевни карабини, ножове и револвери. Жилавата фигура на негъра бе облечена в леки дрехи от тъмно платно, а на къдравата си глава носеше почти нов лъскав цилиндър. През рамото му бе преметната дълга двуцевна карабина, а в пояса си беше втъкнал мачете — дълъг закривен нож, подобен на сабя, който се употребява особено много в Мексико.
         Имената на четиримата бели са познати: това бяха Олд Дет, Ланге, синът му и аз. Чернокожият беше негърът на Кортесио от Ла Гранж, който ни беше посрещнал на вратата в онази изпълнена с приключения нощ.
         На Олд Дет му бяха нужни цели три дни, за да се съвземе от контузията си, получена по такъв смешен начин. Предполагах, че се срамуваше заради своята злополука. Да бъдеш ранен по време на сражение е чест. Но да паднеш като танцуваш и да се наредиш по такъв начин е много неприятно за един храбър уестман и старият скаут взимаше всичко това твърде надълбоко. Контузията му сигурно беше много по-болезнена, отколкото той показваше, иначе не би отложил тръгването ни с три дена. Лицето му и сега постоянно потръпваше, по което можех да разбера, че болките не го бяха оставили на мира.
         Кортесио беше научил от Ланге, че двамата се канят да ни придружават. В последния ден бе дошъл при нас и ни беше попитал дали няма да му направим услугата да вземем с нас негъра Хектор. Бяхме се учудили на това искане. Кортесио ни обясни причината. Бил получил важна телеграма от Вашингтон и във връзка с това трябвало да изпрати веднага едно не по-малко важно писмо до Чиуауа. Не можел да ни даде писмото, защото трябвало да получи отговор, който нямало кой да му донесе обратно. Затова бил принуден да изпрати човек, а за тази работа нямало по-подходяща личност от негъра Хектор. Притежавал качества, които го отличавали от обикновените представители на неговата раса. Служил при Кортесио от дълги години и му бил изключително предан. Бил предприемал опасното пътуване през мексиканската граница многократно и винаги се държал храбро при всякакви опасности. Кортесио ни беше уверил, че Хектор няма да ни бъде в тежест, а напротив — в негово лице сме щели да имаме доброволен и внимателен помощник. Съгласихме се да го вземем, за което нямахме причина да се разкайваме. Хектор се оказа не само добър, но дори и отличен ездач. Това изкуство бе изучил още от времето, когато заедно с господаря си бяха живели в Мексико и той беше пазил на кон стадата добитък. Хектор беше пъргав и услужлив, яздеше винаги почтително зад нас и изглежда, че ме беше обикнал особено много. Непрекъснато ми оказваше внимание с дребни услуги, които можеха да бъдат израз само на голяма лична привързаност.
         Олд Дет беше сметнал за излишно да търсим следите на Гибсън и да го преследваме от едно населено място до друго. Знаехме посоката, в която се движеше отрядът заедно с Гибсън, знаехме и населените места, през които се канеха да минат. Ето защо скаутът ни посъветва да се движим право към Рио Нуесес, а след това да насочим конете си към Прохода на орлите. Беше твърде вероятно да се натъкнем на следите на търсените от нас хора някъде между реката и прохода, а може би и още по-рано. Трябваше обаче да се движим много бързо, защото те имаха значителна преднина. Но Олд Дет забеляза съвсем правилно, че придружаващите отряда мексиканци не биваше да се мяркат на много места и затова ще бъдат принудени да правят обходи ту наляво, ту надясно. Затова пък ние можехме да яздим в почти права линия, а това беше важно обстоятелство, което вероятно щеше да компенсира една преднина от няколко дни.
         За шест дена бяхме изминали почти двеста английски мили. Освен Олд Дет и аз никой друг не бе очаквал, че червеникавите коне ще издържат това напрежение. Изглежда, че вече позастарелите коне преживяваха втора младост. Тревата в откритата прерия, свежият въздух и бързото движение им се отразиха превъзходно. От ден на ден ставаха по-живи, по-сърцати и като че ли се подмладяваха. Скаутът им се радваше, защото това беше доказателство, че наистина разбира от коне.
         Бяхме оставили зад гърба си Сан Антонио и Кастровил, бяхме минали през богатата на вода територия на окръга Медина и сега наближавахме онези местности, където водата става все по-оскъдна и започва мрачната тексаска пясъчна пустиня. Тя се простира надалеч между Рио Нуесес и Рио Гранде и там гледката става най-безутешна и печална. Искахме първо да стигнем до Рио Леона, един от главните притоци на Рио Фрио, и оттам да се отправим към мястото, където Търки Крийк се влива в Рио Нуесес. На северозапад от нас се издигаха високите планини Леона, а наблизо се намираше форт Индж. Отрядът пред нас е трябвало да мине покрай него, но без да бъде забелязан от гарнизона на форта, така че можехме да се надяваме да открием скоро някакви следи от преминаването на Гибсън и придружителите му през тези места.
         Сега теренът много улесняваше бързата езда. Препускахме през равна прерия, покрита с късостеблена трева, по която конете ни галопираха с лекота. Въздухът беше чист и хоризонтът се очертаваше съвсем ясно пред нас. Яздехме на югозапад и затова погледите ни бяха отправени по-често в тази посока. По тази причина забелязахме твърде късно, че към нас се приближават ездачи. Показа ни ги Олд Дет, като посочи надясно.
         — Погледнете натам, мешърз! Какво мислите, че е това?
         Забелязахме една тъмна точка, която изглежда се приближаваше твърде бавно към нас.
         — Хмм! — обади се Ланге, като засенчи очите си с ръка. — Това ще да е някакво животно, което пасе.
         — Тъй! — усмихна се Олд Дет. — Великолепно! Изглежда, че очите ви още не могат да свикнат на разстоянията в прерията. Това „нещо“ е отдалечено от нас на около две английски мили. На толкова голямо разстояние едно-единствено животно не може да изглежда като толкова голяма точка. Би трябвало да е някой бизон, едър колкото пет възрастни слона, а бизони тук изобщо не се срещат. Не е изключено някой път насам да се запилее някой заблуден юначага, но не и в това годишно време, а или напролет, или през есента. Освен това непривикналото око се заблуждава много лесно относно движението на предметите на такова разстояние. Бизонът или конят пасат, като се придвижват напред бавно, крачка по крачка. А аз се обзалагам, че онази точка се движи в галоп.
         — Невъзможно! — зачуди се ковачът.
         — Е, щом белите мислят толкова погрешно — усмихна се Олд Дет, — нека чуем какво ще ни каже чернокожият. Хектор, какво мислиш за онази точка ей там?
         Негърът беше мълчал досега скромно. Сега обаче, след като го бяха попитали, каза мнението си:
         — Ездачи съм. Четири, пет или шест.
         — И аз мисля така. Може би са индианци, а?
         — О, не, маса! Индиън не идва така открито при бели. Индиън се скрие, огледа първо бели тайно, преди говори с него. Конници идват право при нас, значи бели.
         — Напълно си прав, драги Хектор. Чувам с голямо задоволство, че в главата ти е много по-светло, отколкото би могло да се предположи по цвета на кожата ти.
         — О, маса, о! — усмихна се негърът доволно, като показа всичките си зъби. Изказаната похвала от Олд Дет беше голямо отличие за него.
         — Ако тези хора наистина имат намерение да ни настигнат, би трябвало да ги изчакаме тук — посъветва ни Ланге.
         — Няма какво да ги чакаме! — отвърна скаутът. — Сигурно виждате, че не са се отправили точно към нас, а се придържат повече на юг. Забелязали са, че се движим и затова препускат косо към нас, така че да ни пресрещнат. И тъй, напред! Нямаме време за губене. Може би са войници от форт Индж, които са тръгнали на разузнаване. Ако е така, тогава няма защо да се радваме особено на тази среща.
         — Защо пък не?
         — Защото ще научим нещо неприятно, сър. Форт Индж се намира твърде далече на северозапад. Щом комендантът изпраща патрули на такова далечно разстояние, то очевидно съществува някаква опасност. Сигурно ще научим за какво става въпрос.
         Продължихме да яздим без да намаляваме бързината си. Тъмната точка видимо се приближаваше и най-сетне се разпадна на шест по-малки точки, които бързо нарастваха. Скоро забелязахме съвсем ясно, че бяха ездачи. След пет минути разпознахме вече и униформите. А след малко ни наближиха дотолкова, че можахме да чуем какво ни извикаха. Искаха да спрем. Бяха петима драгуни, предвождани от един сержант.
         — Защо яздите толкова бързо? — попита той, като дръпна юздите на коня си. — Не ни ли забелязахте?
         — Забелязахме ви — отвърна скаутът хладнокръвно, — но нямаме никаква причина да ви чакаме.
         — Имате, имате! Трябва непременно да ни кажете кои сте.
         — Е добре, ние сме четирима бели и един негър, които яздят в югозападна посока. Това сигурно е достатъчно за вашите цели.
         — Hang it all*! — избухна сержантът. — Не си мисли, че можеш да ни будалкаш!
         [* Hang it all (англ.) — по дяволите! — Б.пр.]
         — Pshaw! — усмихна се Олд Дет с чувство на превъзходство. — И на мен самия не ми е до будалкане. Намираме се в откритата прерия, а не в някоя класна стая, където би могло да играете ролята на учители.
         — Изпълнявам само служебните си задължения. Настоявам да ми кажете имената си!
         — А ако не благоволим да се подчиним?
         — Както виждате, ние сме въоръжени и ще съумеем да ви накараме да се подчините.
         — Ах! Наистина ли ще съумеете? Страшно се радвам заради самите вас. Само че не те съветвам да опитвате. Ние сме свободни мъже в свободна страна, сержанте! Иска ми се да видя онзи, който би се осмелил да ни каже сериозно, че трябва да му се подчиним, трябва, чувате ли?! Направо бих прегазил с коня си този нехранимайко!
         Очите му блестяха. Той дръпна юздите на коня си така, че животното се изправи на задните си крака, след което, подчинявайки се на едно стисване на бедрата му, направи застрашителен скок към сержанта. Човекът дръпна бързо коня си назад и се накани да му отвърне гневно. Олд Дет обаче не му остави време.
         — Да не смятаме, че съм двойно по-възрастен от тебе и имам много по-голям опит и много повече преживявания, отколкото можеш изобщо някога да събереш. Ще ти отговоря само по въпроса за употребата на оръжията. Да не си мислиш, че нашите ножове са от марципан, цевите ни от захар, а куршумите — от шоколад? Тези захарни изделия едва ли ще ви се отразят добре! Казваш, че трябвало да изпълниш служебните си задължения. Well, това е в реда на нещата и аз нямам нищо против. Но кой ти е дал нареждане да се държиш така грубо с опитни уестмани? Готови сме да разговаряме, но не сме ви викали и настояваме преди всичко за учтивост!
         Сержантът се позамисли. Олд Дет изглеждаше изцяло променен и държането му не остана без въздействие.
         — Няма защо да се гневим толкова много — подхвана сержантът, — изобщо нямах намерение да бъда груб.
         — Да, но не долових нито в тона, нито в начина на изразяването ти някакъв особен финес.
         — Така е, защото се намираме сред прерията, а не в приемния салон на някоя дама. Наоколо се навъртат най-различни типове и трябва да си отваряме очите, тъй като служим в един от предните постове.
         — Типове ли? Да не би да ни причисляваш към тези съмнителни джентълмени? — ядоса се старият трапер.
         — Не мога да кажа нито „да“, нито „не“. Но мисля, че човек с чиста съвест няма да откаже да се представи. Сега са се навъдили много от онези проклети негодници, които минават оттук, за да служат на Хуарес. Човек не може да има доверие на такива нехранимайковци.
         — Тогава си привърженик на сецесионистите, на южните щати, а?
         — Да, надявам се, че и вие сте техни привърженици.
         — Аз съм на страната на всеки свестен човек и съм против всеки подлец. Няма защо да крием имената и произхода си. Идваме от Ла Гранж.
         — Значи сте тексасци. Е, Тексас беше на страната на Юга. Тогава съм срещнал съмишленици.
         — Съмишленици ли! Behold! Изразяваш се много изискано, да не очакваш такова нещо от един сержант. Но вместо да ти казвам всичките пет имена, които и без това ще забравиш, ще ти спомена само моето, за да ти е по-лесно. Аз съм стар скитник из прериите и онези, които ме познават, ме наричат Олд Дет.
         Въздействието от това име се забеляза светкавично. Сержантът подскочи на седлото и втренчи погледа си в ловеца. Войниците отправиха към него погледи, в които се четеше изненада, но и дружелюбие. Техният предводител обаче смръщи вежди.
         — Олд Дет? Това си ти? Шпионинът на северните щати?
         — Сър! — извика старият скаут заплашително. — Внимавай! Ако си чувал за мене, тогава сигурно ще знаеш, че не съм от онези хора, които търпят да ги обиждат. За Севера си рискувах кръвта и живота, мило и драго, защото така исках, защото считах, че действията му са правилни, а и до ден-днешен ги считам за правилни. Под думата „шпионин“ разбирам нещо по-друго от онова, което бях аз; и ако понякога такива наивници като тебе ме наричат с тази дума, то аз не им отвръщам веднага с юмрука си, само защото ги съжалявам. За щастие, изглежда, че хората, които те придружават, са по-разбрани от тебе. Нека съобщят на коменданта на форт Индж, че си срещнал Олд Дет и си го ругал като някой хлапак. Убеден съм, че така ще ти трие сол на главата, та ще ти се завие свят!
         Тези думи постигнаха целта си. Комендантът беше вероятно по-разбран човек от подчинените си. Сержантът бе длъжен да му докладва за тази среща и за разговора си. Когато патрулиращите се натъкнат на някой прочут ловец като Олд Дет, те могат да имат голяма полза от такава среща, защото обикновено се разменят мисли и мнения, съобщават се наблюдения, дават се съвети, носещи значителна изгода на войсковите поделения. Офицерите се отнасят обикновено към уестмани от типа на Олд Дет с голямо уважение и внимание. А какво щеше да докладва този сержант за нас, след като се отнасяше по такъв начин с опитния следотърсач? Вероятно такива мисли му минаваха сега през главата, защото цялото му лице се беше зачервило от смущение. А Олд Дет продължи, за да подсили впечатлението от думите си:
         — Моите уважения към униформата ти, но моята по нищо не й отстъпва. Няма да ти навреди да чуеш няколко съвета от Олд Дет, още повече, че си толкова млад. Под чии заповеди се намира сега форт Индж?
         — Комендант е майор Уебстър.
         — Този, който беше до преди две години капитан във форт Райли*?
         [* Разположен на реката Канзас, западно от Канзас Сити. Б.а.]
         — Да.
         — Е, тогава ще го поздравиш от мене! Познава ме много добре. Често стреляхме заедно по мишените и набивахме главичките на пироните още по-навътре. Можеш да ми дадеш бележника си и да му предадеш после няколко реда от мене, които искам да му напиша. Струва ми се, ще се зарадва извънредно много, че един от подчинените му е нарекъл Олд Дет шпионин.
         Сержантът бе изпаднал в затруднение, от което не виждаше изход. Постоянно преглъщаше и най-сетне промърмори с видимо усилие:
         — Но, сър, мога да те уверя, че наистина нямах намерение да те обидя! При хора като нас не всеки ден е неделя. Имаме си толкова ядове и никак не е чудно, ако заговорим с тон, с какъвто не сме искали да разговаряме.
         — Тъй, тъй! Е, това звучи вече по-учтиво от преди. Ще приема, че разговорът ни започва едва сега. Имате ли във форта пури?
         — Свършиха ни се. За жалост и тютюна свърши.
         — Лошо. Войникът без тютюн е половин човек. Но моят спътник е напълнил един от кобурите на седлото си с пури. Може би ще ви даде нещичко от запасите си.
         Погледите на сержанта и драгуните се спряха на мен очаквателно. Извадих шепа пури, разпределих ги между тях и им дадох огън. След като сержантът смукна няколко пъти от пурата, по лицето му се изписа голямо блаженство. Кимна ми признателно:
         — Една такава пура е направо като лулата на мира. Струва ми се, че не бих могъл да се сърдя и на най-върлия си неприятел, ако насред прерията ми предложи такава пура, след като не съм пушил седмици наред.
         — Щом като за тебе една пура има по-голямо значение от най-старата вражда, тогава поне не си непоправим злодей — засмя се Олд Дет.
         — Не, наистина не съм. Но, сър, ще трябва да продължим пътя си и затова би било уместно да си кажем онова, което е необходимо. Видяхте ли някакви индианци или следи?
         Олд Дет отговори отрицателно и попита дали може да се очаква среща с индианци по тези места.
         — Разбира се! — гласеше отговорът. — Имаме пълно основание да бъдем предпазливи, защото тези подлеци пак са изровили бойната секира.
         — By Jove! Лошо! За кои племена става въпрос?
         — Команчите и апачите.
         — Значи най-опасните! А ние яздим горе-долу между земите на двете племена. Ако ножицата се затвори, тежко и горко на онези, които се намерят между остриетата й.
         — Да, затова внимавайте. Ние взехме вече всички възможни мерки. Няколко пратеника тръгнаха да искат подкрепления и провизии. Почти денонощно патрулираме надалеч от форта. Затова подозираме и всеки, когото срещнем, докато се убедим, че не е негодник. Това извинява и поведението ми към вас.
         — Вече е забравено. Но каква е причината, накарала червенокожите да воюват помежду си?
         — За това е виновен този проклет… извинете, сър! Може би мислите различно от мене — виновен е този президент Хуарес. Сигурно на всички ви е известно, че той бе принуден да бяга чак до Ел Пасо. Французите го преследваха. Стигнаха чак до Чиуауа и Коауила. Той трябваше да се крие от тях като миеща мечка от кучета. Гониха го до Рио Гранде и щяха да продължат да го преследват, щяха да го пленят, ако президентът от Вашингтон не се беше намесил така неразумно. Всички бяха срещу Хуарес, всички се бяха отказали от него. Дори и индианците не искаха да го знаят, макар че той е роден индианец.
         — И апачите ли бяха против него?
         — Не. По-точно казано, те нито бяха с него, нито бяха против него. Изобщо не взеха страна и останаха спокойни в бърлогите си. Така ги беше посъветвал Винету, техният млад, известен вожд. Но затова пък пратениците на Базен успяха да настроят команчите срещу Хуарес. Техните отряди прехвърлиха мексиканската граница и започнаха да избиват привържениците на Хуарес.
         — Хмм! Искаш да кажеш, че минаха границата, за да плячкосват, да убиват и да палят! Команчите хич не се интересуват от Мексико. Техните територии и ловни полета не са от онази страна на Рио Гранде, а от тази страна. Безразлично им е кой управлява Мексико, дали Хуарес, Максимилиян или Наполеон. Но щом господа французите ги викат и насъскват срещу мирни хора, тогава няма защо да се сърдим на команчите, че по най-бърз начин се възползват от случая, за да грабят. Няма какво да обсъждаме кой носи отговорността.
         — И мен не ме интересува. Накратко казано, прехвърлиха границата и започнаха да вършат точно онова, което се искаше от тях, но ето че се сблъскаха с апачите. Команчите са били винаги заклети врагове на апачите. Затова те нападнаха един лагер на неприятелите си, изпозастреляха всички, които не се предадоха и плячкосаха много палатки и коне.
         — А после?
         — Какво после, сър? Според индианските обичаи пленените мъже бяха вързани на кола на мъчението.
         — Струва ми се, че такъв обичай едва ли е много приятен за потърпевшите. Но нека това тегне на съвестта на господа французите! Естествено апачите са се вдигнали веднага, за да си отмъстят, нали?
         — Не. Те са страхливци!
         — Слушай, сержанте, който твърди подобно нещо, не познава апачите. Твърдо съм убеден, че не са преглътнали спокойно нанесения им позор.
         — Изпратиха само неколцина воини, за да преговарят с най-възрастните вождове на команчите. Тези преговори се водиха при нас.
         — Във форт Индж? Защо пък там?
         — Защото там и двете страни бяха длъжни да се въздържат от военни действия.
         — Аха! Ясно. А дойдоха ли вождовете на команчите?
         — Дойдоха петима вождове с двадесет воини.
         — Колко апачи се явиха?
         — Трима.
         — Колко воини ги придружаваха?
         — Сами бяха.
         — Хмм! А казваш, че били страхливци! Трима души се осмеляват да минат през вражеска територия, за да се срещнат с двадесет и пет неприятели! Сержанте, ако искаш да бъдеш поне донякъде справедлив, трябва да признаеш, че това е доказателство за храброст. И как протекоха преговорите?
         — Не се стигна до мир, разривът между тях стана само по-голям. Накрая команчите се нахвърлиха върху апачите. Убиха с ножове двама от тях, но третият, макар и ранен, успя да се добере до коня си и да прескочи оградата на форта, висока колкото човешки бой. Команчите го преследваха, но не можаха да го хванат.
         — И това стана под закрилата на форта, в гарантирания от него мир, пред очите на един майор на Севера? Какво вероломство! Нима ще бъде чудно тогава, ако апачите от своя страна изровят бойната секира? Избягалият воин ще им отнесе тази вест и многобройните им отряди ще се вдигнат на крак, за да си отмъстят. И тъй като пратеникът им е бил убит във форт на белите, те ще обърнат оръжията си и срещу бледоликите. А как се държаха команчите?
         — Към нас се държаха приятелски. Преди да напуснат форта, вождовете ни увериха, че ще се бият само срещу апачите. Бледоликите били техни приятели.
         — Кога се състояха преговорите с този кървав завършек?
         — В понеделник.
         — А сега е петък, значи преди четири дни — разсъди Олд Дет. — Колко време останаха команчите във форта след бягството на апача?
         — Много малко. След един час възседнаха конете си.
         — И вие ги пуснахте да си отидат? Те са нарушили международното право, трябвало е да бъдат задържани, за да им се потърси сметка. Майорът трябваше да ги арестува и да докладва за инцидента във Вашингтон. Не мога да разбера постъпката му.
         — Майор Уебстър беше излязъл на лов в понеделник и се върна едва вечерта.
         — За да не бъде свидетел на преговорите и на предателството! Позната картина! Но ако апачите разберат, че сте оставили команчите спокойно да напуснат форта, тогава тежко и горко на всеки бял, който им падне в ръцете! Няма да пощадят никого.
         — Сър, не се ядосвай чак толкова! И за апачите беше добре, че команчите останаха само един час във форта. Иначе щяха да загубят още един от вождовете си.
         Олд Дет направи едно движение, което издаваше изненадата му.
         — Още един вожд ли казваш? Аха, отгатвам! Изминали са четири дни оттогава. Той имаше превъзходен кон и е яздил по-бързо от нас. Той е бил, сигурен съм!
         — Кой? — запита сержантът позачуден.
         — Винету.
         — Да, той беше. Едва команчите бяха изчезнали на запад и откъм изток, откъм Рио Фрио, Се появи един конник. Дойде във форта, за да си купи барут, олово и револверни патрони. Червенокожият не носеше никакви отличителни племенни белези, а и ние не го познавахме. Докато купуваше тези неща, той научи какво се беше случило. Случайно присъстваше дежурният офицер, лейтенант Фримън. Индианецът се обърна към него.
         — Ама че история! — извика Олд Дет нетърпеливо. — Де да бях присъствал на разговора им. И какво му каза?
         — Само тези думи: „Много бели ще трябва да изкупят престъплението, извършено тук, без вие да се опитате да го предотвратите или поне да наложите някакво наказание!“ После излезе от магазина на двора и скочи на коня си. Лейтенантът го беше последвал, за да се порадва на великолепния вран жребец на червенокожия. Индианецът му заяви следното: „Ще постъпя по-честно от вас. Искам да ви кажа, че от днес нататък започва война между воините на апачите и бледоликите. Оставили сте убийците на свобода и с това сте доказали, че сте врагове на апачите. За кръвта, която ще се пролее от сега нататък, сте виновни вие!“
         — Да, да, такъв си е той! — обади се Олд Дет. — А какво му отговори лейтенант Фримън?
         — Попита го кой е той и едва тогава червенокожият каза, че е Винету, вождът на апачите. Офицерът извика веднага да затворят вратата и да пленят червенокожия. Той имаше това право, защото войната беше вече обявена, а Винету не се намираше при нас в качеството си на парламентьор. Но индианецът се изсмя високо, събори неколцина от нас с коня си, събори и лейтенанта, след което прескочи оградата също както и другият индианец бе сторил това преди него. Веднага изпратихме по петите му отряд, но хората ни се върнаха, без изобщо да го зърнат.
         — Ето ти на! Сега ще става, каквото ще става! Тежко на форта и на гарнизона му, ако команчите не победят! Апачите няма да оставят никого от вас жив. Но стига вече излишни приказки! Времето ни е скъпо. Мяркали ли са се при вас и други хора?
         — Само веднъж. Завчера привечер се отби един ездач, който бе тръгнал за Сабинал. Казваше се Клинтън.
         — Клинтън! Хмм! Ще ти опиша този човек. Слушай дали е той!
         Скаутът описа Гибсън, който си беше присвоил фалшивото име Клинтън преди доста време и сержантът заяви, че описанието е вярно. След това аз му показах и снимката; той разпозна със сигурност посетителя на форта.
         — Метнал ви е — обади се Олд Дет. — Този човек няма никакво намерение да ходи в Сабинал, а се е отбил при вас, за да разбере как стоят нещата. Клинтън пътува заедно с група от онези „проклети негодници“, за които ни говори преди малко. После отново се е присъединил към тях, те са го чакали някъде. Нещо друго важно да се е случило?
         — Нищо друго не се сещам.
         — Тогава няма какво да си кажем повече. Предай на майора, че си ме срещнал. Понеже си негов подчинен, не е в правата ти да му обясняваш мнението ми за събитията във форта, но повярвай ми, щяхте да предотвратите големи нещастия и кръвопролития, ако бяхте изпълнили дълга си както трябва. Good bye, boys!
         Следотърсачът обърна коня си и го подкара. Ние го последвахме, след като поздравихме сдържано драгуните, които продължиха пътя си на север. Изминахме мълчаливо в галоп голямо разстояние. Главата на Олд Дет бе сведена и той явно размишляваше над нещо. Слънцето клонеше на запад и се канеше да залезе. Денят нямаше да трае още и час и въпреки това югозападният хоризонт се простираше пред погледите ни като съвършено ясна и тънка линия. До края на деня имахме намерение да достигнем Рио Леона, където растяха дървета, които щяха да се очертаят в далечината като една много по-дебела линия. Затова можеше да се предположи, че все още бяхме далече от целта на днешното си пътуване. Сигурно такива мисли се въртяха и в главата на Олд Дет, защото той винаги подкарваше по-бързо коня си, когато животното се опитваше да забави хода си. Бързината ни беше най-после възнаградена, понеже тъкмо когато слънчевият диск докосна западния хоризонт, ние различихме на югозапад една по-дебела тъмна ивица, която бързо придобиваше все по-ясни очертания. Теренът, по който препускахме напоследък, бе покрит с пясък, без всякаква растителност; сега обаче отново се появи трева, а и скоро забелязахме, че споменатата тъмна ивица е образувана от дървета, чиито корони ни махаха приветливо след дългата и уморителна езда. Олд Дет посочи към тях и остави коня си да забави ход.
         — Видите ли някъде из тези райони дървета, значи наблизо трябва да има вода. Пред нас е реката Леона. Ще лагеруваме на брега й.
         Скоро достигнахме дърветата. Образуваната от тях тясна ивица гора се простираше по двата бряга на реката, а между дърветата растяха гъсти храсти. Коритото на реката бе широко, но водата в него бе твърде малко. Въпреки това мястото, където излязохме на реката, не се оказа подходящо за преминаване. Затова продължихме да яздим бавно по брега срещу речното течение. След кратко търсене забелязахме място, където плитката вода къпеше белия речен чакъл. Тук накарахме конете си да нагазят в реката. Олд Дет беше начело. Тъкмо когато неговият кон се канеше да потопи предните си копита във водата, той го спря, слезе на земята и се наведе, за да огледа внимателно дъното на реката.
         — Well! — кимна той. — Така си и мислех. Тук се натъкваме на следа, която не сме могли да забележим по-рано, защото бреговете са покрити с твърд чакъл; по него не остават следи. Разгледайте дъното на реката, джентълмени!
         И ние скочихме от седлата и едва сега забелязахме кръглите вдлъбнатини, малко по-големи от човешка длан, които водеха в реката.
         — Нека Хектор огледа дирята — каза скаутът, който явно искаше да изпита способностите на негъра. — Искам да чуя неговото мнение.
         Негърът, който беше стоял досега очаквателно зад нас, излезе напред и погледна във водата.
         — Това двама конници били, които отвъд реката.
         — Защо мислиш, че са били конници, а не са били коне без ездачи?
         — Защото следи от коне сме много дълбок. Коне трябвало носят товар и този товар сме ездачи. Коне не навлезли заедно във вода, а един подир друг. Също спират се на бряг, за да пият вода преди преминат река. Но тук не спират, а направо преминават. Вървели и един до друг. Това само правят, ако принудени, ако трябва подчиняват юзда. А щом има юзда, има и седло, на което седят ездач.
         — Добре се справи! — похвали го старият скаут. — И аз самият едва ли щях да го обясня по-добре. Двамата ездачи са бързали, не са дали възможност на конете си дори да пият вода. Но тъй като конете положително са били жадни, а всеки уестман се грижи преди всичко за коня си, струва ми се, че са им позволили да пият едва на другия бряг. Следователно тези двама души са имали някаква причина преди всичко да се прехвърлят отвъд реката. Надявам се да открием тази причина.
         Докато оглеждахме следите, конете ни жадно пиеха речната вода. Отново ги яхнахме и достигнахме отвъдния бряг съвсем сухи, понеже на това място реката беше толкова плитка, че дори и стремената ни не се натопиха в нея. Едва бяхме стъпили на брега и Олд Дет, от чийто поглед нищо не можеше да се изплъзне току-така, каза:
         — Ето я причината! Погледнете онази липа, чиято кора е обелена, докъдето може да я достигне човешка ръка! А тук, какво има в земята?
         Той посочи надолу към два реда забити колчета, които бяха дълги и дебели приблизително колкото моливи.
         — За какво са им били тези колчета? — продължи Олд Дет с тона на учител, който занимава учениците си с нагледно обучение. — Каква е връзката между тях и обелената кора от дървото? А виждате ли малките изсъхнали парчета лико, които са пръснати наоколо? Тези колчета в земята са служили за опъване нишките на основата. Виждали ли сте някога индиански тъкачен стан, с чиято помощ се правят мрежи, кърпи и други подобни вещи? Е, пред нас сега имате нещо такова, само че не е направен от дърво и железни щифтове. Двамата ездачи са изработили от ликото дълга лента. От разположението на колчетата може да се разбере, че е била широка горе-долу колкото длан, значи е била по-широка от колан. Индианците предпочитат да превързват раните си с подобни ленти или колани от прясно лико. Сочното лико охлажда раната, а когато изсъхне я притяга така, че придава известна устойчивост дори и на счупена кост. Струва ми се, че поне единият от двамата ездачи е бил ранен. А погледнете сега във водата! Виждате ли двете вдлъбнатини в пясъка с формата на мида? Тук са се търкаляли двата коня. Подобно нещо правят само индианските коне. Седлата са им били свалени, за да могат да се поосвежат. Това се разрешава на животните само тогава, когато им предстои тежък път. Следователно можем да приемем със сигурност, че двамата ездачи не са се бавили тук повече, отколкото е било необходимо за изработването на лентата от лико. След това са продължили. Резултатът от разследването ни е следният: пред нас се намират двама ездачи на индиански коне, от които поне единият е ранен. Бързали са толкова много, че не са позволили на конете да пият вода на онзи бряг, понеже са забелязали липата на другия. Трябвало им е лико, за да превържат раната. След като са направили превръзката, те са продължили ездата си веднага. Какво следва от това, мешърз? Понапрегни си малко мозъка! — подкани ме старият следотърсач.
         — Ще се опитам — обадих се аз и сбърчих челото си замислено. — Но няма да ми се смееш, ако сбъркам!
         — Разбира се, че няма. Гледам на тебе като на мой ученик, а от никой чирак не може да се очаква безпогрешна преценка.
         — Тъй като конете са били индиански, предполагам, че собствениците им принадлежат към някое червенокожо племе. Нека си припомним събитията във форт Индж. Един от апачите избягал, но бил тежко ранен. Винету също напуснал форта много бързо. Във всеки случай без да се бави, е последвал другия и понеже има превъзходен кон, скоро го е догонил.
         — Не е лошо! — кимна Олд Дет. — Можеш ли да кажеш още нещо?
         — Да. За двамата апачи най-важно от всичко е било да се доберат до племето си, да известят за нанесения им позор във форта и да предупредят, че идването на техните врагове, команчите, може да се очаква скоро. Затова са бързали толкова. Едва тук са имали време да превържат раната, още повече, те предварително са знаели къде могат да намерят лико; Затова и тук са разрешили на конете си да се освежат, а после са продължили веднага.
         — Така е било. Доволен съм от тебе. Не се съмнявам, че тук е бил Винету с оцелелия парламентьор. Жалко, че закъсняхме толкова и няма да можем да проследим дирята им в тревата зад дърветата, но ми се струва, че знам в коя посока са тръгнали. Те трябва да се прехвърлят през Рио Гранде също като нас, ето защо са избрали и най-прекия път, както ще постъпим и ние. Затова ми се струва, че ще се натъкнем и на други белези, издаващи преминаването им. А сега да се огледаме за място за лагеруване, защото утре трябва да ставаме колкото се може по-рано.
         Скоро опитното му око откри подходящо място, малка полянка без дървета, заобиколена от храсталак и покрита със сочна гъста трева, така че и за конете ни имаше хубава паша. Освободихме ги от седлата и ги вързахме за ласата, които бяхме взели със себе си от Ла Гранж. После скромно вечеряхме с остатъците от припасите си.
         Вече многократно споменах, че отношенията ни с Олд Дет бяха подобни на отношенията между ученик и учител. Вършех всичко, каквото кажеше, защото разпорежданията и решенията му бяха винаги такива, че човек не можеше да им намери никакво слабо място. Освен това тайно се радвах, че ме смяташе за грийнхорн и го оставях да играе ролята на учител, понеже му доставяше явно удоволствие. Освен това много пъти се преструвах нарочно на безпомощен и неосведомен човек, на новак, само за да му доставя радостта да блесне с познанията си.
         И сега, когато се нахранихме, аз пак го попитах няма ли да запалим огън. Той веднага направи подигравателна физиономия.
         — Очаквах такъв въпрос от тебе, сър! Сигурно си чел по-рано хубави индиански истории, а? Изглежда много са ти харесали тези неща?
         — Разбира се!
         — Хмм, да! Лесно е да ги четеш. Всичко става толкова безпрепятствено и просто. Запалваш си лулата или пурата, настаняваш се на канапето, вдигаш си краката нависоко и се вдълбочаваш в хубавата книга, взета от библиотеката. Но я се поразходи сам из девствената гора, из Далечния Запад! Нещата са малко по-различни от онова, което научаваш от книгите. Авторите на подобни истории са много усърдни писачи на романи и аз самият съм чел такива разкази с любопитство. Но най-често тези хора изобщо не са ходили в Запада. Отлично са съумели да свържат поезия и действителност. Но в Запада си имаш работа само с действителността, а от поезията поне аз още не съм успял да открия ни следа. В книгите можеш да прочетеш за някой хубав пламтящ лагерен огън, над който се пече сочно бизонско филе. Но аз ти казвам, че ако запалим сега и най-малкия огън, миризмата на пушека ще ни докара тук всеки индианец, който се намира нейде наоколо до две мили разстояние.
         — Почти на един час път! Нима е възможно?
         — Струва ми се, че ще имаш възможност да разбереш какво обоняние имат индианците. Ако те не успеят да подушат пушека, ще го усетят конете им и ще го издадат с онова проклето пръхтене, на което са ги дресирали и което е струвало вече живота на доста бледолики. Затова съм на мнение да се откажем за днес от поезията на лагерния огън.
         — Но струва ми се, че напразно се опасяваме от близостта на някакви индианци — обадих се аз самоуверено. — Не е възможно команчите да са тръгнали вече насам. Доста време ще измине, докато се приберат парламентьорите им и докато пратениците съберат воините от различните племена.
         — Хмм! Какви хубави речи може да държи един грийнхорн! За съжаление забрави три неща. Първо, сега се намираме на територията на команчите. Второ, воините от предните им отряди са достигнали вече мексиканската граница. И трето, воините от другите племена едва ли ще трябва тепърва да се събират полека-лека, а положително отдавна са свикани някъде и са готови за боен поход. Нима смяташ команчите за толкова глупави да убият пратениците на апачите, без да са се подготвили за боен поход? Аз ти казвам, че предателството спрямо парламентьорите не е било последица от внезапен изблик на гняв. Било е обмислено и решено предварително. Струва ми се, че край Рио Гранде са се събрали вече достатъчно команчи и се опасявам, че на Винету никак няма да му е леко да се промъкне незабелязано край тях.
         — Тогава си на страната на апачите, а?
         — Дълбоко в себе си — да. Отнесли са се несправедливо с тях. Но разумът ни повелява да запазим неутралитет. Трябва да бъдем щастливи, ако стигнем целта си здрави и читави. И през ум не бива да ни минава да кокетничим било с едната страна, било с другата. Впрочем нямам повод да се страхувам от команчите. Познават ме. Всеки знае, че никога не съм им причинявал никаква злина, бил съм често при тях и винаги са ме приемали дружелюбно. Дори един от най-известните им вождове, Ойо-колтса, което означава Белия Бобър, е мой личен приятел. Направих му веднъж една услуга, която нямало да забрави, както ме увери тогава. Случи се горе край Ред Ривър, където го беше нападнал отряд на племето чикасо. Сигурно щеше да изгуби живота и скалпа си, ако не се бях появил. Сега това приятелство е от голямо значение за нас. Ще се позова на него, ако се сблъскаме с команчите и ако се държат враждебно към нас. Впрочем, трябва да сме готови на всичко и да се държим така, като че ли се намираме в неприятелска територия. Ето защо няма да спим едновременно всички, а един от нас ще остане на пост, който ще бъде сменяван през час. Така всеки ще може да спи пет часа. Това ни е достатъчно. Ще определим реда на постовете с жребий — ще вземем стръкчета трева с различна дължина.
         Скаутът откъсна пет стъбълца. Аз трябваше да застана на пост последен. Междувременно нощта бе настъпила и беше станало съвсем тъмно. Докато все още не бяхме легнали да спим, нямахме нужда от пост, а засега никой не мислеше за сън. Запалихме си по една пура и започнахме оживен разговор, който стана още по-интересен, когато Олд Дет започна да разказва някои свои преживелици. Забелязах, че той подбираше такива приключения, от които можеше да се научи нещо полезно. Времето минаваше. Може би вече беше някъде около единадесет, когато Олд Дет внезапно прекъсна разказа си и внимателно се заслуша. Един от конете ни беше изпръхтял, и то по особен начин, изразяващ страх и възбуда. Това направи, разбира се, и на мен впечатление.
         — Хмм! — измърмори той. — Какво ли беше? Нямах ли право, когато казах на Кортесио, че нашите два коня са били вече в прерията? Така пръхтят само онези животни, които са носили на гърба си някой уестман. Сигурно наблизо има нещо подозрително. Но не се оглеждайте, мешърз! Между храстите е тъмно като в рог и ако се напрегнат очите да различат нещо в тази тъмнина, те неволно добиват блясък, който може да бъде забелязан от неприятеля. И така, гледайте спокойно пред себе си! Аз сам ще се поозърна наоколо, след като смъкна повечко шапката си над очите, за да не ме издадат. Слушайте! Ето го пак!
         Пръхтенето се беше повторило. Един от конете — изглежда беше моят — удари няколко пъти с копито по земята, като че ли се опитваше да скъса ласото. Ние мълчахме. Ала Олд Дет ни предупреди тихо:
         — Какво ви хрумна сега изведнъж да млъкнете! Ако наблизо наистина има човек, който ни подслушва, той вече ни е чул да разговаряме и това мълчание ще го предупреди, че сме обърнали внимание на пръхтенето и сме се усъмнили в нещо. Продължете разговора! Приказвайте си нещо, няма значение какво!
         Тъкмо подехме принудителния си разговор и негърът Хектор тихичко се обади:
         — Хектор знам къде човек. Хектор видял две очи.
         — Добре! Но не гледай повече натам, иначе и той ще забележи твоите очи! Къде е?
         — Там, къде Хектор вързал свой кон, надясно дивите сливи. Съвсем най-долу при земя, съвсем слабо светят две точки.
         — Ще видим. Ще се промъкна в гръб и ще стисна леко човека за врата. Няма защо да се страхуваме, че не е сам, защото в такъв случай конете ни сигурно щяха да се държат иначе. И така, продължавайте да говорите не много високо! Ще имаме двойна полза: първо, човекът ще си помисли, че подозренията ни са се разсеяли и второ, говорът ви би заглушил някой шум, който бих могъл да причиня в тази тъмница.
         Ланге подхвърли полугласно един въпрос, на който отговорих по същия начин. Завърза се разговор и аз се постарах да му придам весела нотка, та да имаме причина да се посмеем. Непринуденият смях може би беше най-подходящото средство да убеди съгледвача в безгрижието ни и да не му позволи да долови приближаването на Олд Дет. Уил и Хектор не останаха по-назад и в продължение на повече от десет минути ние се държахме доста шумно, докато се разнесе гласът на скаута:
         — Спрете! Стига сте ревали като лъвове! Не е необходимо повече, понеже го пипнах. Ще го донеса.
         Дочухме шумолене от мястото, където беше вързан конят на негъра, след което оттам се зададе старият трапер, пристъпвайки тежко под товара си. После го сложи пред нас и каза:
         — Така! Беше лека работа, защото вдигахте такъв шум, че този индианец нямаше да усети дори и земетресение.
         — Индианец ли? Тогава сигурно има и други наблизо, а? — попита Ланге.
         — Възможно е, макар и да не е много вероятно. Нека сега обаче поосветим малко тук, за да можем да огледаме този човек. Ей там видях суха шума и едно изсъхнало дръвце. Ще ги донеса. Пазете индианеца!
         — Но той не мърда. Да не е умрял? — осведоми се ковачът.
         — Не, но съзнанието му отиде малко да се поразходи. Вързал съм му ръцете на гърба със собствения му колан. Ще се върна преди да е дошъл на себе си.
         Олд Дет се отдалечи, за да отреже споменатото дърво. С ножовете си го нацепихме на подпалки. Имахме и огниво, така че скоро се разгоря малък огън, чиято светлина беше достатъчна, за да можем да огледаме пленника добре. Дървото беше толкова сухо, че правеше съвсем малко дим.
         Сега очите ни се отправиха към пленения индианец. Беше обут в индиански панталони с кожени ресни, носеше ловна риза, също украсена с ресни, и обикновени мокасини без никаква украса. Косата му падаше надолу сплетена в две дълги плитки от двете страни на главата. Лицето му беше покрито с боя — черни наклонени черти на жълт фон. Оръжията, както и всичко, което се е намирало по кожения му колан, беше взето от Олд Дет. Въоръжението му се състоеше от нож и лък с кожен колчан за стрели. Двата последни предмета бяха свързани заедно с ремък. Червенокожият лежеше неподвижно със затворени очи, сякаш беше мъртъв.
         — Обикновен воин — обади се Олд Дет, — който дори не носи по себе си доказателството, че е убил вече някой неприятел. Нито на колана му виси скалпът на някой победен враг, нито пък кожените му панталони са украсени с човешки коси. Няма и амулет. Следователно или още няма име, или го е загубил, понеже някой му е отнел амулета. Сега са го изпратили като съгледвач, защото работата е опасна, а той би могъл да се отличи, да убие някой неприятел и така да си спечели ново име. Погледнете! Раздвижи се! Ей сега ще дойде на себе си. Не говорете!
         Пленникът изпъна крайниците си и пое дълбоко въздух. Щом усети, че ръцете му са вързани, по тялото му пробягна тръпка, предизвикана от страха. Отвори очи, направи опит да скочи, но падна по гръб. Сега впери пламтящия си поглед в нас. Щом забеляза Олд Дет, от устата му се изтръгнаха думите:
         — Коша-певе! — Това е дума от езика на команчите и означава точно Старата Смърт.
         — Да, аз съм — кимна скаутът. — Познава ли ме червенокожият воин?
         Олд Дет изговори тези думи на английски и червенокожият му отвърна на същия език, който той не владееше добре и затова постоянно намесваше много думи от своя език.
         — Воините на команчите познават добре мъжа, който носи това име, защото той е бил при тях.
         — Вече разбрах по цветовете на войната, покрили лицето ти, че си команч. Как се казваш?
         — Воинът на команчите загуби името си и никога вече няма да има име. Той тръгна на път, за да си го възвърне. Но попадна в ръцете на бледоликите и се покри със срам и позор. Той моли белите воини да го убият. Докато тялото му гори на стълба на мъчението, той ще пее бойни песни и бледоликите няма да чуят нито един стон от него.
         — Не можем да изпълним молбата ти, защото не сме зверове, а твои приятели. Плених те, понеже беше тъмно и не можах да различа, че си воин на команчите, с които живеем в мир. Ще останеш жив и ще извършиш още много големи подвизи. Ще се сдобиеш отново с име, пред което неприятелите ви ще треперят. Свободен си.
         Скаутът развърза ръцете му. Но команчът не скочи зарадван. Остана да лежи неподвижно, като че ли още беше вързан.
         — Воинът на команчите все пак не е свободен — каза той. — Той иска да умре. Забий му ножа си в сърцето!
         — Няма никаква причина да го сторя. Защо да те убивам?
         — Защото ме надхитри и плени. Ако воините на команчите научат това, ще ме прогонят и ще кажат: първо си загуби амулета и името, а после се навря в ръцете на бледоликите. Очите му са слепи, а ушите му глухи. Никога няма да е достоен да носи отличията на воина.
         Индианецът изрече тези думи толкова тъжно, че ми стана жал за него. Бях разбрал всичките му думи. Както вече споменах, той говореше на една смесица от английски и команчски, а аз владеех неговия език доста добре. Вождът Тевуа-шохе се беше оказал добър учител. Ето защо се намесих бързо в разговора, преди Олд Дет да успее да отговори:
         — Нашият червенокож брат изобщо не е опозорен. Не е срамно да бъдеш надхитрен от един толкова прочут бледолик като Коша-певе. Впрочем воините на команчите няма да разберат никога, че си бил наш пленник. Устата ни няма да се отворят.
         Внимавах при отговора си да не употребя някоя дума от езика на команчите само заради стария скаут. Това никак нямаше да подхожда на ролята ми на грийнхорн. Освен това червенокожият и така ме разбра, което се потвърди веднага.
         — Коша-певе съгласен ли е с тези думи? — запита той.
         — Разбира се — кимна скаутът. — Ще се държим така, сякаш сме се срещнали мирно. Аз съм ваш приятел и затова е съвсем естествено, щом си ме познал, да се приближиш към нас открито.
         — Моят прочут бял брат казва думи, които ми носят радост. Аз им вярвам и мога да стана, защото сега няма да се върна при воините на команчите, покрит с позор. Ще бъда благодарен на бледоликите за мълчанието им, докато очите ми могат да виждат светлината на деня.
         Той седна на земята и пое дълбоко въздух. По лицето му, покрито с гъст слой боя, не можеха да се различат вълнуващите го чувства, но бе очевидно, че от сърцето му беше паднал камък.
         — Сега нашият червенокож приятел вижда, че му мислим доброто — продължи старият скаут разговора. — Надяваме се, че и той ще гледа на нас като на приятели и ще ми отговори искрено на въпросите.
         — Нека Коша-певе ме пита!
         — Сам ли тръгна моят червенокож брат в поход? Може би е искал да убие някой неприятел или някое опасно животно, за да има право да се върне с ново име във вигвама си? Или заедно с него са тръгнали и други воини?
         — С него има толкова воини, колкото капки вода има в реката.
         — Да не би моят червенокож брат да иска да каже, че всички воини на команчите са напуснали вигвамите си?
         — Потеглиха в поход, за да вземат скалповете на неприятелите си.
         — Кои неприятели?
         — Кучетата апачи. Откъм земите на апачите се разнесе голяма воня, която достигна чак до вигвамите на команчите. Ето защо те се качиха на конете си и ще унищожат тези койоти.
         — А чуха ли преди това съвета на старите мъдри вождове?
         — Възрастните воини се събраха и решиха да има война. После жреците трябваше да се допитат до Великия Дух и отговорът на Маниту беше благоприятен за нас. От селата на команчите, та чак до голямата река, която бледоликите наричат Рио Гранде дел Норте, гъмжи вече от наши воини. Слънцето залезе четири пъти, откакто бойната секира бе разнесена от вигвам на вигвам.
         — И моят червенокож брат се числи към някой от тези бойни отряди?
         — Да. Моите хора лагеруват край реката, но по-нагоре от това място. Разпратихме съгледвачи, за да разберем дали околността е безопасна. Аз се отправих надолу по течението и дойдох тук, където надуших по миризмата конете на бледоликите. Промъкнах се между храстите, за да разбера колко са на брой. Но тогава Коша-певе се нахвърли върху мене и ме плени за кратко време.
         — Това е забравено вече и няма да разговаряме по този въпрос. Колко са воините на команчите, които лагеруват по-нагоре по течението на реката?
         — Те са точно на десет места по десет.
         — А кой ги предвожда?
         — Ават-вила*, младият вожд.
         [* Ават-вила — Голямата Мечка. Б.изд.]
         — Не го познавам. Никога не съм чувал името му.
         — Той носи това име едва от няколко месеца, понеже уби сивата мечка в планините и донесе кожата и ноктите й. Той е синът на Ойо-колтса, когото бледоликите наричат Белия Бобър.
         — О, о, него го знам. Той ми е приятел.
         — Да, така е, защото съм те виждал при него, когато му беше на гости. Неговият син, Голямата Мечка, също ще те посрещне приятелски.
         — На какво разстояние оттук е мястото, където лагерува той с воините си?
         — Моят бял брат няма да язди и половината от времето, което бледоликите наричат един час.
         — Тогава ще помолим Ават-вила за разрешение да бъдем негови гости. Нека моят червенокож приятел ни води!
         За по-малко от пет минути се намерихме на седлата и потеглихме. Индианецът крачеше пред нас. Най-напред ни преведе между дърветата до откритата местност, след което се отправихме нагоре срещу течението на реката.
         След четвърт час пред нас изникнаха няколко тъмни фигури. Бяха постовете край лагера. Червенокожият размени няколко думи с тях, след което се отдалечи. Ние обаче трябваше да останем да чакаме. След известно време той се върна, за да ни вземе. Наоколо бе тъмно като в тунел. Небето се беше покрило с облаци и нито една звезда не се виждаше по него. Оглеждах се старателно наляво и надясно, но не можах да различа нищо. Ето че сега трябваше пак да спрем.
         — Нека моите бели братя чакат тук — каза съгледвачът. — Воините на команчите не палят огньове по време на бойните си походи, но тъй като сега са убедени, че наоколо няма неприятели, ще запалят огън.
         После той изведнъж изчезна. След няколко секунди забелязах малка светеща точка, голяма колкото цветната главичка на топлийка.
         — Това е пункс — обясни Олд Дет.
         — Какво е това пункс? — осведомих се аз, като отново се престорих на неосведомен.
         — Прерийно огниво. Две парчета дърво, едно широко и другото тънко, кръгло. На широкото има малка вдлъбнатинка, която се пълни с пункс, с плесенясала суха дървесина от хралупите на изгнили дървета. Това е прахан първо качество. Тънката пръчица се поставя във вдлъбнатинката и се върти бързо с двете ръце. От търкането праханта се нагорещява и най-сетне се запалва. Ето виж!
         Показа се малко пламъче, което се разгоря бързо от наслаганата суха шума. Скоро обаче огнените езици намаляха, защото индианецът не обича силния огън, хвърлящ надалеч светлина. Около пламъка бяха наредени радиално парчета от клони по такъв начин, че с единия си край те се събираха в центъра на горящия огън, чиято сила се регулираше много лесно чрез побутване или отдръпване на клоните. Когато шумата се разгоря силно, аз успях да забележа къде се намираме. Бяхме се спрели между дървета и бяхме заобиколени от индианци, които държаха оръжията си в ръка. Само малцина от тях притежаваха пушки, другите бяха въоръжени с копия, стрели и лъкове. Всички обаче имаха томахок и нож. Щом пламъците намаляха, получихме нареждането да слезем от конете. Последвахме подканата, доверявайки се на дружбата между Белия Бобър и Олд Дет. Оставихме спокойно да отведат конете ни настрани. Задържахме оръжията си, а с тях се чувствахме донякъде равностойни на стоте команчи в случай на неприятелско посрещане.
         Разрешиха ни да се приближим до огъня, където седеше един-единствен воин. Не можеше да се разбере дали беше млад или възрастен, защото цялото му лице беше покрито с гъст слой от същите бои, с които бе изрисувано и лицето на съгледвача. Косата му беше вързана във висока прическа, а в нея бе забито перо от бял орел. На пояса му висяха два скалпа, а на шнурове около врата му бяха завързани неговият амулет и калюметът, лулата на мира. Напреко през коленете си беше сложил пушката си, стар модел от двадесетте или тридесетте години. Той ни огледа внимателно един подир друг. Правеше се, че изобщо не забелязва чернокожия, защото червенокожите мъже презират негрите.
         — Надува се — каза ми Олд Дет на немски, за да не го разбере червенокожият. — Да му покажем, че и ние сме вождове. Сядайте на земята и ме оставете аз да говоря!
         Той седна срещу вожда и ние последвахме примера му. Само Хектор остана прав, защото знаеше, че рискува живота си, ако се настани край огъня. С тази привилегия се ползуваха само воините.
         — Уф! — възкликна индианецът ядосано и процеди през зъби още няколко неразбираеми думи.
         — Разбираш ли езика на бледоликите? — попита го Олд Дет.
         — Ават-вила го разбира, но не го говори, защото не иска — отвърна вождът и думите му бяха преведени от Олд Дет.
         — Моля те сега да го говориш!
         — Защо?
         — Защото моите спътници не владеят езика на команчите, а и те трябва да разберат за какво става въпрос. Казваш, че можеш да говориш английски. Но ако не проговориш на този език, ще си помислят, че не го знаеш.
         — Уф! — извика той, след което продължи на завален английски: — Ават-вила заяви, че може да го говори и той не лъже. Ако те не искат да повярват, тогава го обиждат и той ще нареди да бъдат убити! Защо се осмелихте да седнете при вожда?
         — Защото имаме това право като вождове.
         — А ти на кого си вожд?
         — На скаутите.
         — А този? — посочи той към Ланге.
         — Това е вождът на ковачите, които изработват оръжия.
         — А този? — Той имаше предвид Уил.
         — Той е негов син и прави томахоки, с които можеш да разцепиш всяка глава.
         Тези думи изглежда най-сетне му направиха впечатление, защото червенокожият стана малко по-дружелюбен.
         — Щом може да прави такива неща, той е много сръчен вожд. А този тук? — Той кимна с глава към мене.
         — Този прочут мъж идва от една далечна страна отвъд морето, за да се запознае с воините на команчите. Той е вожд на мъдростта и познанието на всички неща; бори се срещу всички, които вършат несправедливости.
         Това изглежда надхвърляше разбиранията на червенокожия. Той ме огледа старателно и рече:
         — Тогава той е от умните и опитни мъже. Но косите му не са бели.
         — В онази страна момчетата се раждат умни като тукашните старци.
         — Тогава изглежда, че Великият Дух много обича онази страна. Ала команчите не се нуждаят от мъдрост и чужда помощ. Достатъчно са умни, за да знаят какво е необходимо за щастието им и са достатъчно силни, за да воюват за правото си. А освен това изглежда, че мъдростта не е дошла заедно с този бледолик в нашите земи, защото той се осмелява да прекоси бойните ни пътеки. Щом воините на команчите са изровили бойната секира, те не търпят при себе си бели мъже.
         — Изглежда не знаеш какво са казали вашите пратеници във форт Индж. Уверили са всички, че ще водят война само срещу апачите, а ще останат приятелски настроени към белите.
         — Нека си спазват обещанието, Ават-вила не е бил с тях.
         Червенокожият беше говорил досега с почти враждебен тон, докато Олд Дет отговаряше дружелюбно. Сега скаутът сметна, че е уместно да промени своя тон. Той гневно избухна:
         — Така ли ще ми говориш? Кой си ти всъщност, та се осмеляваш да приказваш такива неща в присъствието на Коша-певе? Кой е Голямата Мечка? Край нито един лагерен огън не съм чувал името му. Как се казва баща ти?
         Вождът изглеждаше онемял от смайване. Поразила го беше тази смелост. Известно време той оглежда втренчено лицето на стария ловец.
         — Коша-певе, да те измъчва ли Ават-вила до смърт?
         — Няма да посмееш!
         — Ават-вила е вожд на команчите.
         — Ават-вила? Голямата Мечка? Бях още момче, когато убих първата мечка, а оттогава досега съм убил толкова много гризли, че бих могъл да окича цялото си тяло с ноктите им. Онзи, който е убил една мечка, далече още не е станал в моите очи знаменит герой.
         — Тогава погледни скалповете на пояса ми!
         — Pshaw! Ако бях взимал скалповете на всички онези, които съм убил, можех да украся всичките ти воини с тях.
         И това не е нищо.
         — Ават-вила е син на Ойо-колтса, великия вожд!
         — Това вече може да мине за препоръка за тебе. Пушил съм лулата на мира с Белия Бобър. Заклехме се приятелите на всеки от нас да бъдат и общи приятели. Винаги сме устоявали на думата си. Дано и синът мисли също като бащата!
         — Говориш смели думи. Да не мислиш, че воините на команчите са зайци, по които всяко куче може да лае, когато си поиска?
         — Какво каза? Куче ли? Да не би да наричаш Олд Дет куче, което може да бъде бито с тояги по всяко време? Ако си искал да кажеш това, ще те изпратя мигновено във Вечните ловни полета!
         — Уф! Тук има сто мъже!
         Червенокожият показа наоколо с ръка.
         — Pshaw! — отвърна старият ловец. — А тук седим ние и струваме също колкото твоите сто команчи. Те всичките няма да могат да ми попречат да ти пратя някой и друг куршум. А после ще си поприказваме и с тях. Погледни! Имам два револвера. Всеки от тях съдържа по шест куршума. Четиримата ми спътника са въоръжени също така, което прави шестдесет куршума; освен това имаме пушки и ножове. Преди да бъдем победени, половината от воините ти ще трябва да умрат.
         Едва ли някой дотогава бе разговарял по такъв начин с вожда. Петима мъже срещу сто! И въпреки това скаутът се държеше толкова безстрашно. Изглежда, че червенокожият не можеше да си обясни поведението му, поради което каза:
         — Сигурно притежаваш амулет с голяма сила!
         — Да, имам един амулет, който е носил досега на всичките ми неприятели смърт, така ще бъде и занапред. Питам те, ще ни признаеш ли за приятели, или не!
         — Ават-вила ще се посъветва с воините си.
         — Нима един вожд на команчите трябва да се съветва със своите хора? Не го знаех досега. Но понеже го казваш ти, ще повярвам. Ние сме вождове, които правят каквото пожелаят. Следователно имаме по-голяма власт и по-голям авторитет от теб; ето защо не можем да останем заедно с тебе край огъня. Ще възседнем конете си и ще си вървим.
         Той се изправи, като все още държеше в ръце двата си револвера. И ние се надигнахме. Голямата Мечка скочи от мястото си, сякаш бе ухапан от змия. Очите му пламтяха, устните му се разтвориха така, че се показаха блестящите му зъби. Той сигурно изживяваше тежка вътрешна борба. Ако се стигнеше до насилствени действия, то ние по всяка вероятност трябваше да заплатим с живота си смелостта на стария трапер. Но сигурно и много команчи щяха да бъдат преди това убити и ранени. Младият вожд знаеше какво страшно оръжие беше един такъв револвер с въртящ се барабан, а знаеше също, че той щеше да бъде първият, когото куршумите ни щяха да улучат. Той отговаряше пред баща си за всичко, каквото се случеше; макар че при индианците няма задължителна военна служба, всеки от тях, който последва вожда си в боен поход, се подчинява на желязна дисциплина и неумолими закони. Всеки от тях би пратил синовете си на гибел, щом това му повелява военната дисциплина. Ако някой се прояви като страхливец или некадърник в битките, ако не може да се владее или не може да подчини личните си чувства на общите интереси, той бива презиран от всички. Никое друго племе няма да го приеме, дори и вражеско. Ще се скита из пусти местности, отритнат от всички, и ще може донякъде да възвърне честното си име, само ако се завърне близо до своето племе и си отнеме живота по бавен и мъчителен начин, за да покаже поне, че умее да понася болки. За него това остава единственият начин да намери отворен пътя към Вечните ловни полета. Мисълта за Вечните ловни полета подтиква индианеца да извършва неща, на които всеки друг би бил неспособен.
         Вероятно такива мисли преминаваха сега през главата на червенокожия. Трябваше ли да започне сражение с белите, за да каже после на баща си, че е бил неспособен да се овладее? Или пък баща му да го научи от други, ако синът му падне убит? Да научи, че в стремежа си да играе ролята на вожд бе отказал гостоприемство на приятеля му и се беше отнесъл към него и приятелите му като към койоти? Олд Дет сигурно беше разчитал на появата на тези размисли. Лицето му не показваше ни най-малка загриженост и сега, когато беше застанал срещу червенокожия, сложил пръст на спусъка на револверите си, вперил твърд поглед в блестящите от гняв очи на вожда.
         Трябва да кажа, че старият скаут се държеше просто великолепно. Бях напълно съгласен с всичко, казано от него. Ако бях на негово място, щях да се държа по същия начин или поне подобно.
         — Искате да си вървите? — извика най-сетне индианецът. — А къде са конете ви? Няма да ги получите! Заобиколени сте!
         — И ти заедно с нас! Помисли за твоя баща, Белия Бобър! Ако куршумът ми те улучи, той няма да покрие главата си и няма да подеме траурните песни, за да те оплаква, а ще каже: „Не съм имал син. Онзи, когото Олд Дет е застрелял, беше неопитно момче, което не уважаваше приятелите ми и не се вслушваше в гласа на разума.“ Сенките на онези, които убием заедно с тебе, ще ти препречат пътя за Вечните ловни полета, а старите жени ще отворят беззъбите си уста, за да се подиграят на предводителя, който не пощадил живота на поверените му воини, само защото не успял да се овладее. Погледни ме! Имам ли вид на човек, който се страхува? Не ти говоря така от страх, а защото си син на моя червенокож брат, на когото желая от сърце да може да ти се радва. Сега решавай! Но само една дума към хората ти, която не ми хареса или само някое непозволено движение и ще стрелям, борбата ще започне!
         Вождът стоя съвсем неподвижен може би цяла минута. Не можеше да се разбере какви чувства го вълнуват, защото боите покриваха с гъст слой лицето му. Изведнъж обаче той седна бавно на земята и измъкна от шнура лулата си.
         — Ават-вила ще изпуши с бледоликите лулата на мира.
         — Добре постъпваш. Който иска да се бие с отрядите на апачите, не бива да враждува и с бледоликите.
         Голямата Мечка извади от пояса си торбичка и натъпка лулата си с киникиник. Това е тютюн, размесен с листа от див коноп. Той я запали, стана от мястото си, държа кратка реч, в която често се споменаваха думи като „мир“, „приятелство“ и „бели братя“, дръпна шест пъти от лулата, пусна дим към небето, земята и четирите посоки на света, след което подаде лулата на Олд — Дет. И старият скаут държа приятелска реч, дръпна също толкова пъти от лулата и ми я подаде със забележката, че е говорил от името на всички ни. Ние трябваше само да повторим шестте дръпвания от лулата. После калюметът премина към Ланге и сина му. Хектор беше подминат, защото след това никой индианец нямаше да сложи тази лула в устата си. Въпреки това негърът се считаше включен в този мирен договор. След като отмина тържественият момент, команчите насядаха на земята в широк кръг около нас и съгледвачът трябваше да пристъпи напред, за да разкаже как ни беше срещнал. Той направи своя доклад, без да спомене, че е бил пленен от Олд Дет. След като се оттегли пак при воините, аз накарах да заведат Хектор при конете, за да ни донесе пури. От команчите само вождът получи една пура. Ако се бях държал така братски и с обикновените воини, щях да засегна „честта си на вожд“. Освен това спомените за първата ми среща с индианци* и обстоятелствата, свързани с нея, бяха още живи и ме предупреждаваха да внимавам. Изглежда, че Голямата Мечка знаеше какво нещо е пурата. Устата му се разтегли в широка усмивка от възхищение и след като дръпна няколко пъти от пурата, той изпусна едно грухтене, подобно на звуците, които съм чувал от онези миловидни, познати нам животни, източник на пражката и вестфалската шунка, когато те се потриват с наслаждение в някой от ъглите на кочината. После той ни попита много приятелски за целта на пътуването ни. Олд Дет не счете за необходимо да му каже истината, а само му обясни, че искаме да настигнем няколко бели мъже, които се били отправили към Рио Гранде, за да преминат мексиканската граница.
         [* Сравни със седма глава от „Винету“ I том. — Б.изд.]
         — Тогава моите бели братя ще могат да яздят с нас — каза червенокожият. — Ще тръгнем веднага, щом открием следата на един апач, която търсим.
         — От коя посока идва този човек?
         — Беше там, където воините на команчите разговаряха с лешоядите апачи. Белите наричат това място форт Индж. Той трябваше да бъде убит, но избяга. Обаче е получил няколко куршума, така че сигурно няма да може да се държи дълго време на седлото. Да не би моите бели братя да са срещнали някой ранен апач?
         Ясно беше, че говореше за парламентьора, когото Винету беше превел през реката, за да го превърже на отвъдния бряг. Очевидно вождът не знаеше нищо за Винету.
         — Не — отвърна Олд Дет, който нямаше намерение да предаде Винету. Всъщност той не лъжеше, защото бяхме видели само една следа.
         — Тогава онова куче навярно се е свряло нейде по-надолу край реката. По-нататък не е могъл да язди поради раните си, а освен това команчите бяха готови да посрещнат апачите от тази страна на реката, в случай че успеят да избягат от форт Индж.
         Това прозвуча опасно за Винету. Наистина, бях убеден, че команчите нямаше да успеят да открият дирята по дъното на реката, понеже конете ни я бяха изпотъпкали; но обеленото дърво и импровизираният стан можеха да им направят впечатление. И щом като от четири дена обикаляха из тези места, не беше трудно да се предположи, че двамата апачи са попаднали вече в ръцете на някой от отрядите им. Голямата Мечка не беше чул подобно нещо, но това не значеше, че то не се бе случило. Хитрият скаут, който винаги мислеше за всичко, забеляза:
         — Ако моите червенокожи братя търсят, ще открият мястото, където прекосихме реката и обелихме кората на едно дърво. Имам една стара рана, която се разтвори отново, та трябваше да я превържа с лико. Това е великолепно средство, нека моят червенокож брат го запомни.
         — Команчите знаят това средство и често го използват. Моят бял брат не ми каза нищо ново.
         — Тогава пожелавам на храбрите воини на команчите да нямат повод отново да изпробват това средство. Желая им победа и слава, защото съм техен приятел. Затова и съжалявам, че не мога да остана при тях. Те ще търсят тук следата на един апач, но ние трябва да бързаме, за да настигнем белите мъже.
         — Моите бели братя ще се натъкнат на Белия Бобър, който ще се зарадва, като ги види. Ават-вила ще им даде един воин да ги заведе при него.
         — Къде се намира баща ти, прочутият вожд?
         — За да може Ават-вила да отговори ясно на този въпрос на Олд Дет, той трябва да назове имената на местностите, както правят бледоликите. Ако моите братя потеглят оттук към залез-слънце, ще достигнат Рио Нуесес, а после и притока й Търки Крийк. След това ще трябва да се прехвърлят през Чико Крийк, откъдето започва голяма пустиня и стига чак до Елм Крийк. Из тази пустиня са се пръснали воините на Белия Бобър, за да не пропуснат никого до брода през Рио Гранде дел Норте, който се намира по-нагоре от Прохода на орлите.
         — Heavens!* — изтръгна се от устата на скаута, но той бързо възвърна самообладанието си и добави: — Точно това е пътят, който ще следваме и ние! Моят червенокож брат ни зарадва много със съобщението си и аз съм щастлив, че ще мога отново да видя Белия Бобър. Нека сега обаче полегнем малко, за да бъдем бодри още в ранни зори.
         [* Heavens! (англ.) — небеса, за бога! — Б.пр.]
         — Тогава Ават-вила сам ще посочи на братята си мястото за почивка.
         Вождът стана и ни отведе до едно дебело дърво с голяма и гъста корона, под която щяхме да спим. После нареди да ни донесат седлата и одеялата. Съвсем се беше променил, откакто изпуши с нас калюмета. След като се отдалечи, ние претърсихме седлата си. Абсолютно нищичко не липсваше, за което не можех да не им бъда благодарен. Поставихме седлата вместо възглавници и налягахме един до друг, завити в одеялата си. Скоро се приближиха и команчите. Въпреки тъмнината забелязахме, че те се разположиха в кръг около нас.
         — Това не бива да буди подозрението ни — поучи ни Олд Дет. — Постъпват така, за да могат да ни закрилят, а не за да попречат на евентуално бягство. След като си изпушил веднъж лулата на мира с някой индианец, вече можеш да разчиташ на него. Впрочем необходимо е да се помъчим междувременно да се отървем от тях. Здравата ги метнах за Винету, нали трябваше да ги отклоня от следите му. Но ми се струва, че му е било доста трудно да се прехвърли през Рио Гранде. Ако беше някой друг, изобщо нямаше да успее да се оправи. Но от него може да се очаква подобно нещо. Работата му става дваж по-трудна, защото има при себе си ранен. На такива преговори се изпращат обикновено най-опитните хора. Ето защо предполагам, че този човек е стар. Като прибавим и треската от нараняването му, която ще се появи неизбежно при тази бърза езда, ме хваща голям страх за него и Винету. Но нека сега да спим. Лека нощ!
         Скаутът ни пожела „лека нощ“, но аз никак не я намирах „лека“ и изобщо не можах да заспя. Тревогата за Винету не ми даваше покой. Ето защо, когато небето на изток просветля, бях буден или по-точно все още не бях заспал. Събудих другарите си. Те станаха съвършено безшумно, но въпреки това веднага около нас наставаха и индианците. На дневната светлина можехме да ги огледаме по-добре, отколкото вечерта на отблясъците от оскъдния огън. Изрисуваните с бои лица и странно облечените им фигури ни предлагаха своеобразна гледка, която си имаше своята прелест. Само неколцина от тях бяха изцяло облечени. Мнозинството бяха увили около телата си различни мизерни парцали, които вероятно бъкаха от паразити, ала всички имаха едри и яки фигури. Именно племето на команчите се слави с най-добре развитите си мъже. Не можеше обаче да се каже същото за жените им. Между тях хубавиците се брояха на пръсти.
         Вождът ни попита дали сме гладни и ни предложи парче жилаво конско месо. То бе прекарало известно време под седлото на някой воин, който бе яздил върху него. Благодарихме му със забележката, че имаме припаси, въпреки че ни бе останало само още едно малко парче шунка. Предводителят на червенокожите ни представи и човека, който трябваше да ни придружава. Беше необходима голяма съобразителност и находчивост от страна на скаута, за да отклоним това предложение. Но Ават-вила се съгласи най-сетне, когато старият трапер му обясни, че е обидно за опитни бели воини да им се предлага водач. Само момчета и несръчни мъже се нуждаели от водач. Все сме щели някак си да открием отряда на Белия Бобър. След като напълнихме с вода меховете от козя кожа и привързахме към седлата няколко снопа трева за конете си, ние се сбогувахме набързо и потеглихме на път. Часовникът ми показваше четири часа.
         Потеглихме първо бавно, за да се раздвижат конете ни. Отначало яздехме по тревист терен, но постепенно тревата оредяваше все повече и повече. Най-сетне тя изчезна съвсем и на нейно място се появиха пясъци. След като дърветата по речните брегове изчезнаха от погледа ни, ние придобихме чувството, че се намираме в Сахара: около нас се разпростираше обширна равнина без никакви възвишения. Пясъци, само пясъци, а над главите ни слънцето, което вече пареше въпреки ранния час.
         — Скоро ще можем да преминем в тръс — обади се Олд Дет. — Трябва да се движим особено бързо предобед, защото слънцето е зад гърбовете ни. Движим се на запад, и следобед то ще грее в лицата ни, а това изтощава повече.
         — Не е ли възможно да объркаме посоката в тази еднообразна равнина, по която не се вижда никакъв ориентировъчен знак? — попитах аз, верен на ролята си на грийнхорн.
         Смехът на Олд Дет изразяваше съжаление.
         — Отново един от прочутите ти въпроси, сър. Слънцето е най-сигурният пътеводител, какъвто може да има. Нашата най-близка цел е Рио Нуесес — приблизително на около шест мили оттук. Ако нямаш нищо против, ще я достигнем спокойно след час.
         Скаутът накара коня си да мине в тръс и ние последвахме примера му. От сега нататък не разговаряхме повече. Всеки се стремеше да облекчи коня си и да не го уморява излишно с ненужни движения. Измина около час, през който оставяхме животните от време на време да изминават известно разстояние ходом, за да си отпочинат. По едно време Олд Дет посочи пред себе си:
         — Погледни си часовника, сър! Яздили сме почти час и ето ти пред нас Нуесес. Прав ли съм?
         Наистина имаше право.
         — Да, виждаш ли — продължи той, — часовникът на хора като мене се намира така да се каже вътре в самите нас. Дори в беззвездна нощ мога да ти кажа колко е часът и ще сбъркам най-много с няколко минути. Това чувство се придобива постепенно.
         Тъмна ивица показваше къде минава реката, но това не бяха дървета, а само храсталак. Прекосихме я на подходящо място и скоро стигнахме Търки Крийк, който се вливаше малко по-надолу в Рио Нуесес. В реката почти нямаше вода. Оттам продължихме към Чико Крийк, където пристигнахме малко след единадесет часа. И това корито беше кажи-речи пресъхнало. Само тук-там се виждаше някоя мръсна локва, от която се проточваше тъничка струйка вода надолу по речното русло. Не се мяркаха нито дървета, нито храсти; оскъдната трева бе напълно прегоряла. Слязохме от конете на отвъдния бряг и им дадохме да пият вода от меховете. Вместо ведро ни послужи шапката на Уил Ланге. Животните изядоха тревата, която бяхме взели с нас, и след един час продължихме пътя си към Елм Крийк, нашата последна цел за този ден. Но сега вече забелязахме, че конете ни бяха изморени. Почивката им беше помогнала твърде малко и затова се наложи да яздим ходом.

         7.
        Опасна криеница

         Беше по обед. Слънцето сипеше пареща жар върху нас, а пясъкът беше толкова дълбок, че конете направо затъваха в него. Това затрудняваше придвижването ни напред. Към два часа отново слязохме от седлата, за да дадем на конете да изпият остатъка от водата и да си поотдъхнат малко. Самите ние не пихме. Олд Дет не разреши. Беше на мнение, че можем да понесем жаждата много по-леко, отколкото животните, които трябваше да ни мъкнат през пясъците.
         — Впрочем — добави той доволно усмихнат, — държахте се добре. Изобщо не знаете какво разстояние сме изминали. Мислех си, че ще стигнем Елм Крийк едва вечерта, но само след два часа ще бъдем там. Няма да намерите лесно човек, който да измине това разстоянийце с такива коне. — После старият се обърна към мен. — Но ти ме учуди най-много. Наблюдавам те от толкова дни и ме смайваш с каква лекота понасяш несгодите на такава езда.
         — О, още в родината си бях отличен ездач.
         — Възможно е. Но не е само това. Мистър Ланге, синът му, а и негърът са също добри ездачи, но има определена разлика. Само уестман или човек, който е бил дълго в Запада, може да седи така на седлото.
         Ето ти на! Без да подозирам, бях излязъл от възприетата си роля, а това означаваше, че за в бъдеще трябваше повече да внимавам.
         — Ах, имаш предвид стойката ми! — обадих се аз. — Научих я от тебе. Нали си мой учител и аз се старая във всичко да ти подражавам.
         Олд Дет присви едното си око и каза с чувство на превъзходство:
         — Я не ме будалкай! Това не се учи за няколко дни, а е плод на продължително упражняване. Да не говорим, че щях да забележа, ако си научил нещо допълнително.
         — Е, щом толкова настояваш, ще си призная, че веднъж бях вече в Запада за по-дълго време, но наистина не в този район.
         — А защо не си ми казал досега?
         — Не съм ти казал ли? — престорих се на учуден. — Не си ме питал и затова не съм ти го разправил.
         — Well! Нямам нищо против. Не искам да ти се бъркам в работите. Разбира се, че сам си си господар!
         Продължихме ездата, но старият се отклони от западната посока малко на юг. Попитахме го за причината и той отвърна:
         — В тази посока имам стар познат, с когото много ми се иска да се видим пак, а освен това ще мога да го поразпитам за някои неща. И без друго истинско чудо е, че още не сме се натъкнали на следи от команчите. Положително са се придържали повече към реката. Каква глупост от тяхна страна толкова време да търсят избягалия апач! Ако се бяха прехвърлили направо през Рио Гранде, щяха да изненадат враговете си.
         — Сигурно са си мислили, че могат да го сторят и сега — каза Ланге, — защото ако Винету не успее да премине с ранения отвъд реката, апачите няма да имат никаква представа, че предателите команчи са толкова близо до тях.
         — Хмм! Не си на съвсем погрешен път, сър. Тъкмо обстоятелството, че не виждаме команчите, ме кара да се тревожа за Винету. Те вече не са разпръснати, а изглежда са се събрали на едно място. Това е неблагоприятен знак за апача. Може би са го хванали.
         — Каква би била съдбата на Винету в такъв случай?
         — Най-ужасната, каквато може да си представи човек. Ако заловят прочутия вожд на апачите, това ще е нечувано събитие за команчите, което те ще трябва да отпразнуват по достоен, тоест по страшен начин. Ще го откарат под сигурна охрана у дома си, в селото на команчите, където са останали само жените, децата и старците. Там ще се грижат за него и ще го хранят добре, за да издържи после изтезанията на кола на мъчението колкото се може по-дълго време. Винету ще трябва да умре, но не бързо, не за един час, нито за един ден. Ще разкъсват тялото му постепенно с направо казано научна предпазливост, така че могат да изминат много дни, преди смъртта да го избави от мъките му. Такава е смъртта, достойна за един вожд и аз съм убеден, че и при най-изтънчени изтезания Винету няма да потрепне, а ще се подиграва и присмива на мъчителите си. Действително се боя за него и ви казвам искрено, че при нужда бих рискувал живота си, за да го спася. По всяка вероятност команчите се намират пред нас в западна посока. Ще насочим конете си малко на юг, за да се срещнем с един мой стар приятел. Може би от него ще научим, какво е положението край Рио Гранде: През нощта ще останем в дома му.
         — Нима имаш приятел по тези места? — попитах го аз.
         — Да. Той е ранчеро, земеделец, истински мексиканец от чист испански произход. Някога си някой от предците му е получил рицарско звание, затова и той сега се нарича кабалеро. Ето защо е дал и на ранчото си звучното име Естансия дел Кабалеро. А към него ще се обръщаме с името дон Атанасио.
         След тези обяснения той продължи пътя си мълчаливо. Не успяхме да подкараме конете си отново в галоп; те затъваха твърде надълбоко в пясъка. Обаче постепенно пясъците започнаха да намаляват и към четири часа следобед поздравихме първите тревички. После пътят ни мина през прерия, където вакероси* на коне пазеха едър добитък и овце. Нашите животни се оживиха и сами ускориха хода си. Пред нас се изпречиха дървета и най-сетне видяхме сред зеленината нещо да се белее.
         [* Вакероси (исп.) — пастири, подобно на североамериканските каубои. — Б.пр.]
         — Това е Естансия дел Кабалеро — обясни ни Олд Дет. — Своеобразна постройка, издигната в стила на сградите, правени от индианците мокви и зуни, едно истинско укрепление, нещо, което е твърде необходимо в този район.
         Приближавахме се до постройката и скоро можехме да различим и подробностите. Беше оградена със зид, висок колкото два човешки боя. На едно място в зида имаше висока и широка врата, пред която беше изкопан дълбок ров, останал сега без вода. Над него към вратата водеше широк мост. Постройката имаше кубовидна форма. Не можехме да видим приземния етаж, който се закриваше изцяло от зида. Първият етаж беше строен малко по-навътре, така че наоколо оставаше свободно място, широко колкото коридор, засенчено с бяло платно. Не забелязахме никакви прозорци. Върху този кубообразен първи етаж беше издигнат втори със същата форма. Неговата площ пак бе по-малка от площта на етажа под него, така че около стените му отново оставаше свободна ивица, засенчена с платно. Така приземният, първият и вторият етаж се състояха от три иззидани куба, като по-горният беше винаги по-малък от по-долния. Зидовете бяха бяло боядисани, платнището имаше същия цвят и ето защо белотата на постройката светлееше надалеч. Едва след като се приближихме още повече, забелязахме в зидовете на всеки етаж тесни отвори, подобни на амбразури, които изглежда служеха за прозорци.
         — Хубав дворец, нали? — усмихна се Олд Дет. — Ще има да се чудиш на устройството му. Иска ми се да видя онзи индиански вожд, който си въобразява, че може да превземе тази къща!
         Минахме по моста и стигнахме до врата, на която имаше направен малък отвор. Отстрани висеше камбана, голяма колкото човешка глава. Олд Дет удари камбаната. Звуците й сигурно можеха да бъдат чути на половин час път. Скоро след това през отвора се показаха индиански нос и месести устни. От устата се разнесе на испански въпросът:
         — Кой е?
         — Приятели на господаря — отвърна скаутът. — У дома ли си е дон Атанасио?
         Носът и устата се смъкнаха надолу и се показаха две черни очи, след което се чуха думите:
         — Каква радост! Сеньор Дет! Веднага ще ви пусна. Влезте, сеньори! Ще съобщя за идването ви.
         Чу се шум от вдигане на мандало, после вратата се отвори и ние влязохме вътре. Човекът, който ни пусна в двора, беше индианец, облечен в бели ленени дрехи, един от онези индиос фиделес, тоест покръстени индианци, които за разлика от „дивите“, индиос бравос, се бяха примирили покорно с цивилизацията. Той затвори портата, поклони се ниско, след което с достойнство прекоси двора и дръпна една висяща край зида на къщата тел.
         — Имаме време да обиколим къщата — каза Олд Дет. — Елате с мен да огледате постройката!
         Едва сега можехме да видим изцяло приземния етаж. И по неговия зид имаше цяла редица от малки амбразури. Сградата се намираше сред заобиколен от зида двор, който беше доста обширен, но не бе павиран, а обрасъл с трева. Освен амбразурите не се виждаше нито прозорец, нито пък имаше врата. Обиколихме цялата къща и отново се върнахме при лицевата и страна, без да открием никакъв вход. Индианецът все още стоеше на мястото си и чакаше.
         — Но как се влиза във вътрешността на постройката? — попита Ланге.
         — Сега ще видите! — отвърна Олд Дет.
         Ето че от терасата над приземния етаж се наведе един човек, за да види кой стои долу. Щом забеляза индианеца, главата му изчезна и отгоре беше спусната тясна подвижна стълба, по която трябваше да се изкачим. Но ако някой си е помислил, че поне тук, на първия етаж, имаше някаква врата, то се е излъгал. Продължихме пътя си нагоре. На горния етаж и на покрива отново се появиха слуги, също облечени в бяло, които ни спуснаха втора и трета стълба, с чиято помощ се озовахме най-сетне върху плоската платформа на къщата. Тя беше покрита с цинкова ламарина, а отгоре беше насипан пясък. В средата се намираше четириъгълен отвор, откъдето започваше стълба, водеща към вътрешността.
         — Още от преди столетия индианците са строили по този начин техните пуебло — обясни Олд Дет. — Никой не може да влезе току-така в двора. И ако все пак някой неприятел успее да се прехвърли през зида, то подвижните стълби ще бъдат изтеглени и той ще се намери пред постройката без врати. Наистина, в мирно време човек може да се прехвърли през зида и да се изкачи на първата тераса от седлото на коня си. Но във военно време не бих посъветвал никого да опитва подобно нещо, защото от платформата и от терасите, както виждате и вие, може да се обстрелва двора, зида и терена около него. Дон Атанасио има сигурно двадесетина вакероси и пеони*, които са въоръжени с пушки. Ако тук горе застанат двадесет такива човека, положително ще загинат стотици индианци, преди един от тях да се прехвърли през зида. Подобен начин на строеж е много целесъобразен в тези погранични райони и естансиерото е преживявал и отблъсвал успешно не една обсада.
         [* Пеони (исп.) — слуги. Б.изд.]
         От покрива на къщата се виждаше надалеч на всички страни. Забелязах, че зад нея на неголямо разстояние протичаше Елм Крийк. Водата беше хубава и бистра и не беше чудно, че по двата й бряга имаше обилна растителност. Видът на реката събуди в мен желанието да се изкъпя.
         Водени от един слуга, ние заслизахме по стълбите и стигнахме по дълъг и тесен коридор на втория етаж, осветен от две амбразури в предния и задния му край. От двете страни се редяха врати, а в задния му край други стъпала водеха надолу към първия етаж. Следователно, за да стигнем до него, трябваше да изкачим откъм двора три подвижни стълби от външната страна на сградата и после във вътрешността да слезем два етажа обратно надолу. Това изглеждаше твърде усложнено, обаче си имаше сериозни основания при условията на живот в тези райони. Слугата изчезна зад една врата и след като се позабави доста, се върна, за да ни съобщи, че сеньор „Capitan de Caballeria“ ни очаква. Докато чакахме, Олд Дет ни даде някои пояснения.
         — Не се сърдете на стария приятел Атанасио, че ви посреща така церемониално. Испанците обичат церемониалността, а това се е запазило и у произхождащите от тях мексиканци. Ако бях пристигнал сам, той отдавна щеше да излезе да ме поздрави. Но понеже с мен идват и други хора, сигурно ще има държавен прием. Не се смейте, ако се появи в униформа! В по-младите си години имаше чин на мексикански ротмистър и до ден-днешен обича да се показва в остарялата си униформа. Впрочем, той е великолепен човек!
         В този момент се появи слугата и ние влязохме в приятно прохладна стая, чието обзавеждане някога навярно е било твърде скъпо; сега обаче всичко беше страшно избеляло. Три полузакрити със завеси амбразури пропускаха смекчена светлина. В средата на стаята стоеше висок слаб човек със снежнобяла коса и мустаци. Той носеше червени панталони със златисти лампази, високи ботуши за езда от лакирана кожа с шпори, чиито колелца имаха големината на монета от пет марки. Куртката на униформата беше синя и богато украсена със златни акселбанти. Златните пагони обаче сочеха не чин на ротмистър, а генералски чин. Отстрани беше препасал сабя със стоманена ножница, която имаше позлатени халки. Лявата му ръка държеше триъгълна шапка, чиито ръбове бяха богато украсени със златни шнурове. От едната й страна беше поставена блестяща катарама, придържаща пъстър кичур пера. Като че ли бяхме на карнавал. Но ако човек погледнеше старото сериозно лице и все още бодрите очи с добродушен израз, не можеше да си позволи да му се присмее дори на ум. Когато влязохме, господарят на дома удари токове, при което шпорите иззвънтяха и застана мирно.
         — Добър ден, господа! Добре дошли!
         Думите му прозвучаха хладно. Поклонихме се безмълвно. Олд Дет отговори на английски.
         — Благодарим ви, сеньор капитан! Понеже минавахме през тази местност, имах голямото желание да предоставя на придружителите си почетната възможност да поздравят вас, храбрия борец за независимостта на Мексико. Позволете ми да ви ги представя!
         При тези ласкателни слова по лицето на естансиерото премина доволна усмивка. Той кимна в знак на съгласие и отвърна също така на английски:
         — Представете ги, сеньор Дет! За мен е голяма радост да се запозная с джентълмените, които сте довели.
         Олд Дет назова имената ни. Кабалерото подаде ръка на всеки от нас, дори и на негъра, и ни покани да седнем. Скаутът попита къде са сеньората и сеньоритата, при което естансиерото веднага отвори една врата и двете дами, явно застанали готови в очакване, влязоха при нас. Сеньората беше хубава възрастна дама с дружелюбен поглед, а сеньоритата бе мило момиче, нейна внучка, както се разбра по-късно. И двете бяха облечени изцяло в черна коприна, сякаш имаха намерение да се появят в кралския двор. Олд Дет се забърза към тях и така сърдечно им раздруса ръцете, че мен ме хвана страх. Двамата Ланге се опитаха да издокарат по един поклон, а лицето на Хектор засия от широка усмивка и той извика:
         — О мисис, мисис, колко хубава, колко коприна!
         Аз пристъпих към сеньората, взех ръката й и я притеглих към устните си. Тя прие учтивостта ми с такова благоволение, че ми поднесе едната си страна, за да получи „бесо де кортесиа“, почетната целувка, което беше голямо отличие за мене. Същото се повтори и със сеньоритата. После отново насядахме. Веднага стана дума за целта на нашата езда. Разказахме онова, което счетохме за необходимо, разказахме и за срещата си с команчите. Домакините ни изслушаха с най-голямо внимание и аз забелязах, че си размениха многозначителни погледи. Щом свършихме, дон Атанасио ни помоли да му опишем двамата мъже, които търсехме. Извадих снимките и им ги показах. Едва бяха хвърлили по един поглед върху тях и сеньората извика:
         — Те са, те са! Съвсем сигурно! Нали, скъпи Атанасио?
         — Да — потвърди кабалерото, — наистина са те. Сеньори, тези мъже бяха при мен миналата нощ.
         — Кога пристигнаха и кога си тръгнаха? — попита скаутът.
         — Пристигнаха късно през нощта и бяха много изморени. Един от моите вакероси ги беше срещнал и ги доведе у дома. Спаха твърде дълго и се събудиха едва следобед. Най-много да са изминали три часа, откакто са си тръгнали.
         — Хубаво! Тогава утре сигурно ще ги настигнем. Без съмнение ще намерим следите им.
         — На всяка цена ще ги намерите, сеньор. Оттук мислят да се отправят към Рио Гранде и да я прекосят над Прохода на орлите, някъде между Рио Морал и Лас Морас Крийк. Впрочем пак ще чуем за тях. Изпратих подире им няколко вакероси, които ще ви кажат накъде са насочили конете си.
         — Защо сте наредили да ги преследват?
         — Защото се отплатиха за гостоприемството ми с неблагодарност. След като си тръгнаха, изпратиха при мен с измислено съобщение един вакеро, който пазеше стадо коне, задигнаха в негово отсъствие шест коня и изчезнаха по най-бърз начин.
         — Позорно! Значи двамата мъже не са били сами?
         — Не. С тях имаше група преоблечени войници, получили заповед да отведат до Мексико току-що наети новобранци.
         — Тогава не ми се вярва вашите хора да върнат конете. Те са значително по-слаби от крадците.
         — О, моите вакероси умеят да си служат с оръжията, а аз избрах най-свестните измежду тях!
         — Говориха ли Гибсън и Олерт за своите работи и планове?
         — Нито дума. Единият беше много весел, а другият много мълчалив. Бях им се доверил напълно. Понеже ме помолиха да им покажа разположението на стаите и обзавеждането им, те видяха и ранения индианец, когото иначе крия от всеки друг.
         — Ранен червенокож тук? Кой е този човек и как е попаднал при вас?
         Кабалерото се усмихна с чувство на превъзходство.
         — Да, сеньори, ще се учудите. Подслонил съм тук парламентьора на апачите, за когото разказахте преди малко, ранения апач, превързан от Винету горе край Рио Леона. Това е старият вожд Инда-нишо.
         — Инда-нишо, Добрия мъж? Умният и миролюбив вожд на апачите? Трябва да го видя!
         — Ще ви го покажа. Дойде при мен в много лошо състояние. Трябва да ви кажа, че Винету ме познава и се отбива винаги при мене, когато минава из тази област, защото знае, че може да ми се довери. След като потеглил от форт Индж, скоро настигнал другия вожд. Инда-нишо бил получил един куршум в ръката, а друг — в бедрото. Винету го превързал край Рио Леона; след това веднага тръгнали на път. Но раненият стар човек бил хванат здравата от треска вследствие раните си, а команчите се били разпръснали навред из пустинята, за да го заловят. И досега за мен си остава загадка как Винету е успял да го доведе до моята естансия въпреки тези трудности. Подобно нещо може да извърши само Винету. Но оттук нататък не бяха в състояние да продължат, понеже Инда-нишо не можеше да се държи повече на седлото — толкова беше отслабнал от разтърсващата го треска. Изгубил е много кръв, което не е дреболия на неговата възраст, той е над седемдесет години.
         — Просто да не повярва човек! Да яздиш от форт Индж дотук с такива рани! Пътят, който са изминали, е почти шестдесет английски мили. На такава възраст това може да издържи само един червенокож! Моля, продължете!
         — Пристигнаха вечерта и заудряха камбаната. Слязох и познах Винету. Разказа ми всичко и ме помоли да подслоня неговия червенокож брат, докато дойде да го прибере. Той самият трябвало веднага да се прехвърли отвъд Рио Гранде, за да съобщи на своите племена за предателството и приближаването на команчите. Изпратих с него най-добрите си вакероси, за да разбера дали ще му се удаде да се промъкне. Те трябваше да го придружат и после да ме уведомят.
         — Е, и? — попита Олд Дет нетърпеливо. — Прехвърлил ли се е?
         — Да. И това ме успокои. Винету е постъпил много умно, като е преминал Рио Гранде не горе при Рио Морал, където команчите са устроили засада, а далеч по-надолу. Вярно, че там няма брод. Реката е буйна и за да я преплуваш, трябва да рискуваш живота си. Въпреки това моите вакероси са се прехвърлили заедно с него и са го придружавали, докато са се уверили, че повече няма да се срещне с команчите. Сега вождът е уведомил своите апачи и те ще посрещнат враговете си както трябва. Но елате за малко с мен при стария вожд, ако нямате нищо против, сеньори!
         Наставахме, сбогувахме се с дамите и слязохме в приземния етаж. Долу се озовахме в коридор, подобен на горния. Влязохме в най-задната лява врата.
         Старият индианец лежеше в прохладно помещение. Вече бях започнал да се страхувам, че сега ще свърши криеницата, на която си играех по отношение на Олд Дет. Инда-нишо щеше да ме разпознае и да ме поздрави като Олд Шетърхенд. Но не излезе така. Треската му наистина беше отслабнала, но старият бе все още много слаб и безучастен и едва можеше да говори. Очите и страните му бяха дълбоко хлътнали. Наоколо нямаше лекар. Но кабалерото ни каза, че Винету бил майстор в лекуването на рани. Бил ги наложил с лековити билки и строго забранил да се развързват. Щом като преминела треската на ранения, вече нямало опасност за живота му; само дето бил много отпаднал от силната загуба на кръв и от треската.
         Навън в коридора заявих на естансиерото, че ми се иска да се изкъпя в реката.
         — Щом като искате да се къпете, няма нужда да обикаляте по стълбите — каза той. — Ще ви пусна да излезете на двора направо оттук.
         — Но струва ми се, че нямаше врати?
         — О, има, само че изходът е закрит! Накарах да го направят, за да имаме път за бягство, ако някога неприятелски настроени червенокожи успеят да влязат в къщата. Ето вижте, оттук се излиза право навън!
         До стената стоеше едно шкафче. Той го изтика настрани и аз видях замаскирана портичка, водеща към двора. Отвън я закриваше храст, специално засаден за тази цел. Домакинът ме изведе навън и посочи насреща към едно място на външния зид, където също се издигаха подобни храсталаци.
         — Оттам се излиза към реката. Това е най-краткият път. Но почакайте за малко тук! Ще ви изпратя удобни дрехи.
         В този миг някой заудря камбанката на входната врата. Дон Атанасио се отправи към нея, за да отвори и аз го последвах. Отвън чакаха петима ездачи с великолепни, яки фигури, хората, които беше изпратил подир крадците.
         — Е? — попита той. — Не водите ли конете?
         — Не, дон Атанасио — отвърна един от тях. — Бяхме се приближили вече доста до крадците и от следите им разбрахме, че сигурно ще ги настигнем след четвърт час. Но точно тогава се натъкнахме на диря оставена от много коне, която се сливаше с тяхната, идваща откъм север. Вероятно се бяха срещнали с команчите. Продължихме по следите им и скоро ги видяхме пред нас. Наистина бяха команчи, над петстотин и не можехме да рискуваме да се приближаваме повече.
         — Съвсем правилно. Няма да си залагате живота на карта заради няколко коня, я! Приятелски ли се отнесоха команчите към белите?
         — Не можеше да се разбере от разстоянието, на което се намирахме.
         — В каква посока яздеха?
         — Към Рио Гранде.
         — Тогава няма защо да се страхуваме от тях. Всичко е наред. Вървете при стадата си!
         За съжаление кабалерото се лъжеше твърде много.
         Имаше защо да се страхуваме от червенокожите, и то не малко; понеже, както научихме после, те веднага разбрали от Гибсън, че раненият вожд на апачите се намира в Естансия дел Кабалеро. Вследствие на това отряд команчи тръгнали на път за естансията, за да заловят Инда-нишо и да накажат дон Атанасио за приятелското му отношение към апачите. Но сега той най-спокойно се изкачи нагоре по стълбата, а скоро слезе един пеон, който ме помоли да тръгна с него. Изведе ме навън през входната врата и стигнахме до реката. По-нагоре от естансията имаше брод, което си личеше от вълничките, образувани по повърхността на водата. Но по-надолу от брода реката беше много дълбока. На това място Анхело, пеонът, се спря. Върху ръката си беше преметнал дрехи от ленено платно.
         — Ето, сеньоре — каза той. — Щом се изкъпете, облечете тези дрехи! Мога да взема веднага дрехите, които ще съблечете. А после дайте знак с камбаната при входа; ще ви отворя веднага!
         Той се отдалечи с моите дрехи, а аз скочих във водата.
         Беше цяло удоволствие да се гмуркаш и да плуваш в дълбоката река след жегата на деня и уморителната езда. Повече от половин час плясках из водата преди да се облека. Едва бях свършил с обличането, когато случайно погледнах към отсрещния бряг. От моето място погледът ми можеше да проникне между дърветата до следващия завой на реката в посока срещу течението й. Там видях да се приближава дълга верига от конници един след друг, така както яздят обикновено индианците. Затичах се към входната порта и заудрях камбаната. Отвори Анхело, който ме беше очаквал.
         — Бързо при кабалерото! — казах аз. — Откъм другия бряг на реката към естансията се приближават индианци!
         — Колко са?
         — Сигурно над петдесет.
         Човекът видимо се беше изплашил при първите ми думи. Но след като му казах тази цифра, лицето му отново придоби спокойно изражение.
         — Само петдесет ли? — попита Анхело. — Тогава положението не е толкова лошо. Ще се справим с петдесет, а и с повече червенокожи, сеньоре. По всяко време сме готови за такова посещение. Не мога да се кача до кабалерото, защото трябва веднага да уведомя вакеросите! Ето ви дрехите! Залостете вратата след мен и тичайте при дон Атанасио! Но изтеглете стълбите след вас!
         — А какво става с конете ни? На сигурно място ли са?
         — Да, сеньоре. Отведохме ги при вакеросите, за да могат да пасат на свобода. Седлата и оглавниците занесохме в къщата. Никой не може да ви вземе конете.
         Сега Анхело бързо се отдалечи. Затворих след него вратата и се изкачих по стълбите, като ги изтеглях веднага след себе си. Тъкмо бях достигнал платформата и се появиха дон Атанасио и Олд Дет. Естансиерото ни най-малко не се изплаши като му съобщих за приближаването на петдесет индианци.
         — От кое племе са? — попита той спокойно.
         — Не знам. Не можах да разпозная боите по лицата им.
         — Е, скоро ще разберем. Или са апачи, изпратени от Винету за да вземат ранения вожд, или са команчи. Във втория случай вероятно ще си имаме работа с отряд от разузнавачи, които ще ни питат дали сме забелязали някъде апачи. Получат ли отговор, ще си продължат пътя.
         — Но все пак ми се струва, че идват с неприятелски намерения — обади се Олд Дет. — Съветвам ви час по-скоро да вземете мерки за отбрана.
         — Това е направено вече. Всеки от хората ми знае, какво трябва да прави в такъв случай. Погледнете, ето там тича Анхело към най-близо намиращите се коне! Ще яхне един от тях, за да предупреди вакеросите. Най-късно след десет минути те ще съберат стадата. Двама от тях ще останат при животните, за да ги пазят. Другите ще заемат позиции срещу червенокожите. Ласата им са опасни оръжия, защото един вакеро се е упражнявал с ласото повече от индианеца. Карабините им стрелят по-надалече от лъковете и старите пушки на червенокожите. Няма защо да се страхуват от петдесет индианци. А ние тук в естансията сме и без това защитени. Нито един червенокож не може да се прехвърли през зида. Впрочем мога ли да разчитам на вас? Заедно с негъра сте петима добре въоръжени мъже. Като прибавя себе си и още осем души, които се намират в сградата, ставаме четиринадесет. Тогава бих желал да видя индианците, които ще успеят да разбият вратата. О не, сеньоре! Червенокожите ще ударят камбаната най-миролюбиво, ще попитат каквото ги интересува и пак ще се отдалечат. Щом разузнавачите забележат горе на платформата четиринадесет добре въоръжени мъже, ще си подвият опашката. Работата е направо безопасна.
         Лицето на Олд Дет все още изразяваше съмнение. Той поклати глава.
         — Като се поразмисля, положението ми се струва опасно. Убеден съм, че си имаме работа не с апачи, а с команчи. Какво ще търсят тук? Едва ли ще са дошли само на разузнаване, защото ако наоколо се намираше неприятелски отряд апачи, щеше да има и следи. А нещо друго едва ли ги интересува, за да питат тук. Не, тази банда си има съвсем определена цел, за да идва тъкмо при вас, дон Атанасио, и това е раненият вожд.
         — Нищо не знаят за него! Кой би могъл да им каже?
         — Гибсън, човекът, когото преследваме и който е бил при вас. Нали сте му показали Инда-нишо. Предал го е на команчите, за да спечели благоразположението на племето. Ако това не е вярно, да не се казвам повече Олд Дет, дон Атанасио. Или се съмнявате?
         — Възможно е. В такъв случай команчите ще се опитат да ни принудят да им предадем ранения.
         — Естествено. А да не би да го направите?
         — В никакъв случай! Винету ми е приятел. Поверил ми е Инда-нишо и аз трябва да оправдая това доверие. Команчите няма да получат ранения. Ще се отбраняваме!
         — Това ще ви вкара в голяма беда. Вярно, че ще успеем да отблъснем петдесетте индианци, но те ще се върнат десеторно повече и тогава сте загубен!
         — Това е божа работа. Във всички случаи ще удържа думата си, дадена на Винету.
         При тези думи Олд Дет подаде ръката си на естансиерото.
         — Вие сте почтен човек и можете да разчитате на помощта ни. Предводителят на команчите ми е приятел. Може би чрез него ще ми се удаде да предотвратя опасността за вас. Да не би да сте показали на Гибсън и тайните врати в зидовете?
         — Не, сеньоре.
         — Това е добре. Докато червенокожите не знаят нищо за тези входове, ще можем да се защищаваме. А сега да слезем да вземем оръжията!
         По време на отсъствието ми моите спътници бяха получили стаи, където бяха отнесени вещите ни. Отправихме се към тях. Помещението, определено за мен, се намираше откъм фронталната страна на къщата и се осветяваше чрез две от споменатите амбразури. Тук беше окачена и карабината ми. Когато посегнах да я сваля от стената, хвърлих поглед навън и забелязах индианците, които излизаха иззад дърветата над естансията на онова място, където се намираше бродът на реката. Бяха прекосили реката на конете си и се приближаваха към сградата в галоп, но без да крещят, както правеха обикновено, а в коварно и заплашително мълчание. По цветовете на боите, с които бяха покрити лицата им, успях да установя, че бяха команчи. Мигновено спряха конете си край външния зид, който беше толкова висок, че скриваше конниците от погледа. Бяха въоръжени с копия, лъкове и стрели. Само човекът, който яздеше начело и вероятно беше предводителят им, държеше в ръката си пушка. Неколцина от тях влачеха след конете си някакви дълги предмети. Отначало ги помислих за прътове за палатки, но скоро щях да разбера, че съм се лъгал. Тичешком напуснах малката стаичка, за да уведомя останалите. Щом излязох в коридора, от отсрещното помещение се появи Олд Дет.
         — Внимание! — изкрещя той. — Команчите се прехвърлят през зида. Домъкнали са млади дръвчета вместо стълби. Бързо на платформата!
         Но това не можа да стане така бързо, както той желаеше. Пеоните се намираха един етаж под нас, там, където бяха обикновено помещенията за прислугата. За тях пътят до платформата беше още по-дълъг отколкото за нас. Но пък на нас двамата ни беше и попречено да се изкачим бързо горе, защото едновременно с кабалерото в коридора изскочиха и двете дами, обсипвайки ни с боязливи въпроси. Може би изминаха няколко минути, преди да изкачим стълбата, а при подобно положение това е скъпоценно време. Пагубните последици от загубата на време се проявиха веднага. Когато достигнахме платформата, първият индианец вече прехвърляше зида. Последва го втори, трети, четвърти. Оръжията ни бяха в ръцете, но вече не можехме да им попречим да влязат в двора, освен ако не искахме просто да ги застреляме. С помощта на споменатите млади дървета те прехвърлиха зида и изкатериха трите платформи с невероятна бързина. Сега ние стояхме в средата на покрива на най-горния етаж, докато те се намираха около него.
         — Насочете пушките си към тях! Не ги оставяйте да се приближат! — заповяда Олд Дет. — Преди всичко трябва да спечелим време.
         Преброих петдесет и двама червенокожи, от които досега нито един не беше издал някакъв звук. Бяха ни изненадали напълно. Но все пак не се осмелиха веднага да ни нападнат, а стояха очаквателно около платформата и държаха готови лъковете и стрелите си. Бяха оставили копията си долу, за да не им пречат при катеренето. Кабалерото пристъпи няколко крачки към тях и ги попита на онази смесица от испански, английски и индиански думи, която се употребява в тамошните погранични райони:
         — Какво търсят червенокожите мъже при мен? Защо влизат в дома ми, без да са поискали преди това разрешение?
         Предводителят им, който сега бе взел пушката си в ръка, направи няколко крачки напред.
         — Воините на команчите дойдоха, защото бледоликият е техен враг. Слънцето на днешния ден е последното, което вижда в живота си белият човек.
         — Не съм враг на команчите. Обичам всички червенокожи мъже, без да се интересувам към кое племе принадлежат.
         — Бледоликият изрече голяма лъжа. В тази къща е скрит един вожд на апачите. Кучетата апачи са врагове на команчите. Който подслонява при себе си апач, е наш враг и трябва да умре.
         — Карамба!* Да не би да желаете да ми забраните да приемам у дома си хора когато си поискам? Кой заповядва тук, вие или аз?
         [* Карамба (исп.) — по дяволите, проклятие! — Б.пр.]
         — Воините на команчите се изкатериха на тази къща и значи те са господарите тук. Предай ни апача! Или ще отречеш, че се намира при тебе?
         — Нямам намерение да отричам. Само страхливците лъжат. Аз обаче не се страхувам от команчите и ще…
         — Чакай! — прекъсна го тихо Олд Дет. — Никакво прибързване, дон Атанасио!
         — Мислите ли, че трябва да отричам? — попита мексиканецът.
         — Разбира се. Откровеността е равна в случая на самоубийство.
         — Самоубийство ли? Та какво ли ще направят тези хора срещу нашите четиринадесет пушки?
         — Много, тъй като вече се намират тук горе. Вярно, че повечето от тях ще паднат убити. Но и ние, дон Атанасио, ще отнесем няколко стрели и остриета на ножове. А дори и да победим, оцелелите ще доведат останалите петстотин. Оставете ме да действам аз. Ще говоря с тях.
         Олд Дет се обърна към предводителя на индианците.
         — Думите на моя брат ни учудват. Откъде им е хрумнало на команчите, че тук се намира някакъв апач?
         — Знаем — настоя кратко запитаният.
         — Тогава знаете повече от нас.
         — Да не искаш да кажеш, че се заблуждаваме? Тогава лъжеш.
         — А ти произнасяш дума, която ще заплатиш с живота си, ако я повториш. Не търпя да ме наричат лъжец. Виждаш насочените ни към тебе пушки. Само един знак от мен и те ще изгърмят и ще те убият заедно с твоите хора.
         — Само някои. Но другите ще изпратят при вас своите братя. Недалеч се намират още много воини на команчите, повече от десет по десет и по пет. Те ще заличат тази къща от земята.
         — Но сигурно няма да се прехвърлят през зида, защото сега сме предупредени. Оттук ще ги поздравим с толкова много куршуми, че никой от тях няма да оцелее.
         — Бледоликият има широка и голяма уста. Защо говори той с мене? Да не би да е собственик на къщата? Кой е той, какво име носи, та се осмелява да говори с предводителя на команчите?
         Олд Дет направи презрително движение с ръка.
         — А кой е предводителят на команчите? Дали е някой прочут воин, или участва в Съвета на мъдреците? Той не носи перата на орела в косите си, а по него не виждам и никакво друго отличие на вожд. Но аз съм един от вождовете на бледоликите. От кое племе на команчите сте вие, че първи да питате кой съм аз? Името ми е Коша-певе и съм пушил лулата на мира с Ойо-колтса, вожда на команчите. Вчера говорих с неговия син Ават-вила, а през нощта спах при неговите воини. Приятел съм на команчите, но ако ме наричат лъжец, ще им отговоря с куршум.
         От редиците на червенокожите се разнесе мърморене. Предводителят им заговори тихо с тях. По погледите, които отправяха към Олд Дет, можеше да се разбере, че името му им беше направило голямо впечатление. След кратко съвещание предводителят отново се обърна към скаута.
         — Воините на команчите знаят, че Коша-певе е приятел на Белия Бобър, но думите му не са думи на приятел. Защо скрива той присъствието на апача?
         — Нищо не крия от вас, а твърдя, че той не е тук.
         — Но ние научихме тъкмо обратното, и то от един бледолик, който потърси закрилата на команчите.
         — Кое е името на този бледолик?
         — Името му не е направено за устата на команчите.
         То звучи като Та-и-а-о.
         — Да не е Гавилано?
         — Да, така е.
         — Тогава команчите са станали жертва на голяма заблуда. Познавам този човек. Той е злодей и лъжата е винаги на езика му. Воините на команчите ще съжаляват, че са го взели под закрилата си.
         — Моят брат се лъже. Бледоликият ни каза истината. Ние знаем, че Винету е довел Инда-нишо и след това е избягал през Хонобиш*. Но ние бързо ще го преследваме и ще го заловим за кола на мъчението. Знаем, че Инда-нишо е ранен в ръката и крака. Ние знаем дори мястото, където той се намира.
         [* Голямата Река (Рио Гранде). Б.изд.]
         — Ако е вярно, тогава кажи ми го!
         — Оттук се слиза три пъти надолу в къщата до един тесен проход, в който има вляво и вдясно врати. Трябва да се отвори последната врата отляво. Там апачът лежи на постеля, от която не може да стане, защото е много слаб.
         — Бледоликият те е излъгал — заяви спокойно старият скаут, въпреки че се изплаши при думите на команча. — На описаното място няма да намериш никакъв апач.
         — Пуснете ни тогава да слезем долу и да проверим кой казва истината — ти или бледоликият!
         — Разбира се, че не мога да направя това. Тази къща е отворена за хора, които влизат с разрешението на собственика й, а не за онези, които я нападат.
         — След думите ти сме принудени да мислим, че все пак апачът се намира тук. Белият Бобър ни заповяда да вземем с нас Инда-нишо и ние ще се подчиним на заповедта му.
         — Отново се заблуждаваш. Не отказвам да изпълня желанието ти, защото апачът се намира тук, а защото искането ти е обида за мен. Щом Олд Дет ви казва, че са ви излъгали, значи трябва да му вярвате. Ако въпреки това поискате да влезете със сила, тогава опитайте се! Та не разбирате ли, че един-единствен човек от нас е достатъчен да защищава входа? Ако застане тук долу край стълбата, може да застреля всеки от вас, който се осмели да слезе надолу. Нищо няма да постигнете със сила, но ще ви направя едно помирително предложение. Слезте долу пред вратата и помолете да влезете както си му е редът, тогава може би ще ви посрещнем като приятели!
         — Коша-певе ни дава съвет, който е много добър за него, но не и за нас. Ако съвестта му е чиста, тогава нека ни пусне да слезем в къщата. Не го ли стори, ще останем на мястото си и ще изпратим вестоносец, за да доведе всички команчи. Тогава Коша-певе сигурно ще се види принуден да ни пусне да влезем.
         — Пак не! Дори да дойдат и хиляда команчи, оттук могат да слизат само един по един и моментално ще заплатят с живота си. Впрочем няма да успееш да изпратиш вестоносец, понеже щом излезе извън закрилата на зида, ще го просна на земята с куршума си. Аз съм приятел на команчите, но вие дойдохте като врагове и ще се отнасяме към вас като към такива!
         По време на цялата разправия пушките ни бяха насочени към индианците. Въпреки че им се беше удало да изкачат платформата, те все пак бяха в по-неизгодно положение от нас. Това изглежда разбираше и техният предводител, защото отново започна тихо да се уговаря с хората си. Но и нашето положение не беше за завиждане. Олд Дет се почеса замислено зад лявото ухо.
         — Работата е лоша. Благоразумието ни забранява да се отнасяме неприятелски към команчите. Ако доведат и другите, с нас е свършено. Е да, ако можехме да скрием апача така, та да не го намерят! Но познавам къщата подробно и знам, че няма скривалище.
         — Тогава да го изнесем навън! — посъветвах аз.
         — Навън ли? — изсмя се старият. — Да не си се побъркал, сър? Та как ще стане това?
         — Забрави ли двете тайни врати? Намират се откъм задната страна, а команчите са отпред. Ще пренеса Инда-нишо до храсталака край реката, докато те си отидат.
         — Идеята не е лоша — обади се Олд Дет. — В момента не помислих за тези врати. Все ще го изнесем някак си, но какво ще правим, ако команчите са поставили навън постове?
         — Не ми се вярва. Те не са много повече от петдесет. Неколцина е трябвало да останат отпред извън зида при конете. В такъв случай не може да се очаква да поставят още хора и откъм задната страна.
         — Добре, тогава можем да опитаме, сър. Заеми се с тази работа заедно с един от пеоните. Ще се постараем да не те забележат като слизаш, а после ще застанем така, та да не могат да ни броят и да забележат липсата на двама от нас. Нека жените ви помагат и да върнат шкафчето на старото му място, след като се озовете навън.
         — И още едно предложение — подхвърлих аз. — Не бихме ли могли да преместим в стаята на болния тъкмо жените? Щом индианците видят, че там живеят жени, ще се убедят още повече, че вътре не е имало никакъв индианец.
         — Точно така! — забеляза старият кабалеро. — Само трябва да сложите няколко одеяла и да преместите хамаците на жена ми и внучката. Във всяка стая има куки за окачане. Нека жените легнат веднага в хамаците. А ти ще намериш за апача най-доброто скривалище малко по-надолу от мястото, където се къпа. Там цъфтят нагъсто надвесени до водата петунии. Зад тях сме скрили нашата лодка. Остави апача в нея, така няма да го намери никой команч. Нека Педро дойде с тебе. Едва когато се върнете, ще разрешим на индианците да влязат във вътрешността на къщата.
         И така аз и пеонът, който се казваше Педро, слязохме незабелязани долу, където двете жени с тревога очакваха развитието на нещата. Когато им съобщихме за какво става дума, те бързо ни помогнаха да изпълним замисленото. Пренесоха без бавене одеялата и хамаците. В едно от одеялата увихме апача. След като чу, че команчите са дошли, за да го търсят, той каза със слаб глас:
         — Инда-нишо е видял много зими и дните му са преброени. Защо трябва добрите бледолики да бъдат убити заради него? Нека го предадат на команчите, но преди това да го убият. Той моли за това.
         Отказах му решително и установих, че старецът не ме позна и по гласа. Той наистина бе много отпаднал и изтощен. Изнесохме го набързо от стаята. Отместихме шкафчето и благополучно пренесохме ранения през замаскираната врата извън къщата. Досега не ни беше забелязал никой. Навън имаше храст, който ни скриваше за момента. А сега бързо през двора към малката вратичка в зида, закрита от храсталаците. Пропълзяхме през нея и отново се озовахме сред храсти. Но сега между нашето скривалище и близката река се простираше открита ивица земя, която трябваше да прекосим. Надзърнах внимателно навън и за мое разочарование видях един седнал на земята команч, а край него лежаха копието, колчанът със стрелите и лъкът му. Той навярно пазеше задната страна на зида — едно обстоятелство, което изглежда правеше невъзможно изпълнението на плана ни.
         — Трябва да се върнем, сеньор — обади се Педро на испански, след като му посочих червенокожия. — Бихме могли да го убием, но ще си навлечем отмъщението на останалите.
         — Не, няма да го убиваме в никакъв случай! Но сигурно има начин да го подмамим да се премести.
         — Не ми се вярва. Няма да напусне поста си, докато не го извикат.
         — И въпреки това съм скроил нещо, което обещава успех. Ще останеш скрит тук. Аз обаче ще се покажа на индианеца. Щом ме забележи, ще се престоря на изплашен и ще побягна. Той ще започне да ме преследва.
         — Или ще ви изпрати някоя стрела.
         — Е, това наистина може да се очаква.
         — Откажете се, сеньор! — предупреди ме пеонът. — Рискът е твърде голям. Команчите стрелят с лъковете си с такава сигурност, с каквато стреляме ние с карабините. Като побегнете, ще му обърнете гръб и няма да можете да видите стрелата и да я избегнете.
         — Ще избягам през реката. Ако плувам по гръб, ще мога да наблюдавам команча и щом стреля, ще се гмурна. Той ще помисли, че кроя нещо срещу неговите хора и вероятно ще ме последва във водата. На отвъдния бряг ще го посрещна и ще го обезвредя за известно време. Ще го зашеметя с удар в главата. Няма да напускаш това място, преди да съм се върнал. Когато се къпах, забелязах едно място, където петуниите растат нагъсто и знам къде се намира лодката. Ще я взема и ще спра с нея точно отсреща.
         Педро се мъчеше да ме отклони от намерението ми, но аз нямах право да обръщам внимание на възраженията му, защото не виждах друг начин да спасим апача. И така, незабавно преминах към действие. За да не издам мястото, където се намирахме, най-напред се промъкнах на известно разстояние между храсталаците покрай зида и после се показах. Това създаде впечатлението, че съм завил иззад ъгъла. Команчът не ме забеляза веднага. Скоро обаче той обърна лицето си към мен и веднага скочи. Аз се поизвърнах настрани, за да не може по-късно да разпознае чертите на лицето ми. Извика ми да спра, но тъй като не се подчиних, той грабна лъка от земята и дръпна една стрела от колчана. Преди още да успее да стреля, с няколко бързи скока аз достигнах крайбрежния храсталак. Мигновено се хвърлих във водата, легнах по гръб и заплувах към другия бряг. След няколко секунди червенокожият изскочи между храстите, забеляза ме и се прицели. Стрелата излетя от тетивата и аз светкавично се гмурнах.
         Не ме улучи.
         Когато се появих над водата, видях команча да стои на брега в очакване с наведено напред тяло. Той разбра, че очевидно не бях ранен. Нямаше при себе си друга стрела, тъй като колчанът беше останал на предишното си място. Затова захвърли лъка и скочи във водата. Точно това ми беше целта. За да го подмамя, се престорих, че съм лош плувец и го оставих да ме наближи. След това пак се гмурнах и заплувах колкото можех по-бързо надолу по реката. Когато отново изскочих на повърхността, се бях озовал близо до брега. Команчът беше далеч по-нагоре в реката и се оглеждаше. Сега вече имах желаната преднина, доплувах до брега, излязох на него и се затичах между дърветата срещу течението на реката. Забелязах голям, обрасъл с мъх дъб, който беше подходящ за целта ми. Тичешком преминах на около пет крачки от него и продължих още малко, после описах дъга и се върнах обратно при дървото, за да се скрия зад него. Плътно притиснат до дънера, зачаках пристигането на червенокожия, който във всички случаи щеше да последва ясно оставените от мен следи. Ето че той се зададе като стрела; беше отправил погледа си към следите ми, дишаше тежко, а от него капеше вода. Той отмина дървото и аз го последвах. Неговото шумно дишане му попречи да долови стъпките ми, още повече, че стъпвах на пръсти. Трябваше да правя големи скокове, за да го застигна. Последва още един мощен скок, при който се сблъсках с него така, че той се простря напред на земята с голяма сила. Веднага го притиснах с коляно и го хванах за гърлото. Един юмручен удар по слепоочието и той не помръдна повече.
         Недалеч от мястото, където лежеше победеният ми противник, се беше прекършил един чинар, и то в посока към реката, чиито води течаха може би на около метър под изсъхналия му връх. Това ми даваше великолепна възможност да вляза отново в реката, без да оставям следи. Покачих се на дънера и вървях по него, докато се намерих над водата. После скочих в реката. Почти право насреща забелязах ярките цветове на петунията. Заплувах натам, отвързах лодката, качих се в нея и загребах към онова място на брега, където щяхме да натоварим апача. Като стигнах там, завързах лодката за един корен и изскочих от нея. Трябваше да побързаме да свършим, преди команчът да беше дошъл на себе си. Отнесохме на ръце Инда-нишо до лодката, където с помощта на едно одеяло и на дрехите му направихме подходяща постеля. Педро се върна веднага при зида. Аз откарах отново лодката под петуниите, завързах я здраво, преплувах разстоянието обратно и в гъстите храсти съблякох ленените си дрехи, за да ги изцедя от водата. След като пак се облякох, внимателно огледах отсрещния бряг, за да установя дали команчът вече се е съвзел и дали е наблюдавал действията ни. Обаче нищо не можах да открия. Оттеглихме се в естансията през скритата врата. За всичко това ни беше необходим не повече от четвърт час. От сеньората получих сухи ленени дрехи и сега можех да се изсмея в лицето на всеки команч, който би се опитал да твърди, че съм излизал извън къщата и дори съм бил в реката.
         После жените легнаха в хамаците си, а аз и Педро се изкачихме горе на платформата, след като взехме с нас и оръжията си. Незабелязано се присъединихме към останалите. Двете страни все още преговаряха. Олд Дет беше продължил да настоява, че претърсването на къщата било обида за него и за естансиерото. Щом му дадох знак, че апачът е на сигурно място, той бавно отстъпи и най-сетне заяви, че ще бъде разрешено на петима команчи да се убедят, че няма никакъв апач.
         — Защо само на петима? — попита предводителят им. — Ние всички сме еднакви. Каквото прави един от нас, това имат право да вършат и останалите. Олд Дет може да ни има доверие. Нищо няма да докоснем в къщата. Никой от нас няма да повреди каквото и да било, нито пък да вземе нещо.
         — Добре! Нека видите, че сме великодушни. Всички ще можете да влезете в къщата, за да се убеди всеки от вас, че съм ви казал истината. Но искам преди това да оставите всичките си оръжия, както и да ни дадете разрешение да задържим тук всеки от вас и да го накажем, ако се допре до някого от нас или до някакъв предмет без позволението ни.
         Докато червенокожите се съвещаваха относно това условие, Олд Дет ме помоли да му разкажа как бях изнесъл стария вожд. Уведомих го накратко и все пак възможно най-подробно. И докато обяснявах как бях надхитрил и приспал червенокожия, старият скаут ме изгледа с широко отворени очи, а замисленият му и питащ поглед не се отмести от мен дълго време. Но той не ме прекъсна. След като свърших, каза:
         — Още в Ла Гранж, а и по-късно съм ти изказвал признанието си, но днес ще трябва да го удвоя. Още си много млад, но ми се струва, че си врял и кипял.
         С тези думи той ми обърна гръб и се отправи към червенокожите, които междувременно бяха решили да приемат условието на скаута. Оставиха на земята лъковете, колчаните и ножовете си и заслизаха надолу един по един. Още преди да изляза от къщата с Педро, вакеросите се бяха събрали навън в откритата равнина и непрестанно ни наблюдаваха. Бяха добре въоръжени и имаха хубави коне. Очакваха знак от страна на господаря си, но тъй като такъв знак не беше последвал, те се държаха спокойно.
         Бяхме определили естансиерото и Олд Дет да отворят всички помещения на команчите. Трима останаха на платформата, а останалите се разпределиха по коридорите, за да посрещнат веднага с оръжията си всяко изстъпление на червенокожите. Аз се намирах в най-долния коридор и застанах пред вратата на стаята, където беше лежал апачът. Команчите заслизаха надолу право към тази врата. Олд Дет я отвори. По израженията на индианците си личеше убеждението им, че ще заварят там Добрия Мъж. Но вместо него видяха двете жени, които лежаха и четяха в хамаците си.
         — Уф! — извика предводителят разочаровано. — Това са скуоус*!
         [* Скуоус (инд. — амер.) — жени. — Б.пр.]
         — Да — засмя се Олд Дет. — И тук се бил намирал вождът на апачите, както е излъгал бледоликият. Но влезте и го потърсете!
         Погледът на предводителя бързо обходи помещението, след което той махна с ръка:
         — Един воин не влиза във вигвама на жените. Тук няма никакъв апач. Окото ми щеше да го забележи.
         — Тогава потърсете го в другите помещения!
         Измина повече от час, докато индианците завършиха обиска. След като не намериха никаква следа от апача, те се върнаха отново в посочената им първоначално стая. Жените трябваше да я напуснат и сега тя беше претърсена най-старателно. Червенокожите вдигнаха дори одеялата и дюшеците, които бяха на земята. Изследваха внимателно и самия под да не би някъде да има кухо място. Най-сетне се убедиха, че търсеният от тях човек не се намираше в естансията. След като предводителят призна това, Олд Дет рече:
         — Нали ви казах, ама не ми повярвахте. Имали сте по-голямо доверие на един лъжец, отколкото на мене, приятеля на команчите. Когато отида при Белия Бобър, ще му се оплача.
         — При него ли иска да отиде моят бял брат? Тогава може да язди с нас.
         — Не е възможно. Конят ми е уморен, мога да тръгна едва утре. А воините на команчите ще напуснат тази местност още днес.
         — Не. И ние ще останем тук. Слънцето си отива, не искаме да яздим през нощта. Ще тръгнем, щом се зазори и тогава моят брат ще може да дойде с нас.
         — Добре! Но няма да ви придружа сам. Имам още четирима спътници.
         — И те ще бъдат добре дошли при Белия Бобър. Нека белите ми братя ни разрешат да лагеруваме през нощта близо до къщата.
         — Нямам нищо против — заяви естансиерото. — Вече ви казах, че съм приятел на всички червенокожи мъже, които дойдат при мен миролюбиво. А за да ви го докажа, ще ви подаря една крава, която ще бъде заклана. Запалете огън да се изпече месото.
         Това обещание настрои команчите добре. Сега те наистина бяха убедени, че са постъпили несправедливо към нас и поведението им бе най-миролюбиво. Изглежда, че за това допринасяше и авторитетът, който имаше сред тях Олд Дет. Те наистина не бяха пипнали нищо в къщата и сега я напуснаха без подкана от наша страна. Стълбите бяха спуснати надолу и портата стоеше отворена. На платформата останаха на пост няколко въоръжени пеона. Въпреки промененото поведение на червенокожите, нямахме право да бъдем непредпазливи. Останалите слязохме долу заедно с индианците, а ето че се приближиха и вакеросите. Те получиха нареждането да уловят от стадата едно животно. Всичките коне на команчите се намираха край предната страна на зида. При тях бяха стояли три поста. И на останалите страни индианците бяха оставили постове. Сега тези хора бяха извикани. Един от тях беше човекът с лъка, когото бях примамил отвъд реката. Твърде оскъдното му облекло беше все още мокро. Той се беше върнал на поста си и още не беше намерил удобен случай да разкаже на предводителя си странния инцидент. Сега се приближи до него и му съобщи преживяното, но така, че ние белите не успяхме да чуем нищо. Изглежда, че вече беше свършил с доклада си, когато погледът му падна върху мен. Поради боите, по лицето му не можах да забележа някаква промяна в изражението му, но той направи гневно движение, посочи към мен и извика на предводителя няколко думи, които не разбрах. Предводителят ме огледа с изпитателно-застрашителен поглед и се приближи към мен.
         — Бледоликият е преплувал преди известно време реката. Ти си ударил този воин, така ли е?
         Олд Дет се намеси веднага, като пристъпи към нас и попита червенокожия какво иска да каже с тези думи. Воинът разказа какво му се беше случило. Но скаутът се разсмя развеселен.
         — Изглежда, че червенокожите воини не могат да отличават един от друг различните бели. А и изобщо не е ясно дали онзи, който е срещнал този воин на команчите, е бил бледолик.
         — Бял беше — потвърди със сигурност индианецът. — И не някой друг, ами този тук! Видях лицето му, когато плуваше по гръб. А имаше и също такива бели дрехи.
         — Тъй! Значи е преплувал реката с дрехите си? Твоите дрехи са все още мокри. Пипни неговите и ще се убедиш, че са напълно сухи!
         — Съблякъл е мокрите и в къщата е облякъл други.
         — Как е влязъл в къщата? Нали вашите воини стояха пред портата? Никой не можеше да влезе или да излезе, без да използва стълбите, по които бяха застанали всички воини на команчите. Възможно ли е тогава моят спътник да е напускал къщата?
         Индианците се задоволиха с този отговор, а най-сетне и самият пост сметна, че се е заблудил. След като естансиерото забеляза, че от известно време из околността се скитала банда конекрадци, към която несъмнено принадлежал непознатият, въпросът беше приключен. Остана само загадъчното обстоятелство, че не беше открита никаква следа, от която можеше да се разбере в каква посока бе избягал този човек. За да разрешат тази загадка, предводителят на червенокожите, постът и още неколцина други преминаха с конете си брода и се отправиха към мястото, където бях повалил моя преследвач. Но за щастие сега започна да се смрачава, така че не беше възможно да се извърши по-подробен оглед на мястото. Олд Дет, хитрецът, ме взе, за да се разходим край реката. С очи, отправени към ездачите на другия бряг на реката, ние си давахме вид, че вниманието ни е заето само с тях; в същото време продължихме да вървим бавно и непринудено се спряхме до петуниите. Старият трапер заговори толкова тихо, че можехме да го чуваме само аз и апачът в лодката:
         — Тук е Олд Дет заедно с младия бледолик, който скри тук Добрия Мъж. Може ли вождът на апачите да познае гласа ми?
         — Да — прозвуча също така тихият отговор.
         — Сега команчите вярват, че Добрия Мъж не се намира тук. На Зазоряване те ще си тръгнат. Ще може ли моят брат да издържи толкова дълго в лодката?
         — Апачът ще издържи, защото полъхът от водата го освежава и треската няма да се върне. Но Добрия Мъж иска да знае докога ще остане тук Олд Дет със своя другар.
         — Утре тръгваме с команчите.
         — Уф! Защо се присъединява моят приятел към враговете ни?
         — Защото търсим няколко души, които са при тях.
         — Ще се срещнат ли белите мъже с воините на апачите?
         — Твърде е възможно.
         — Тогава искам да дам един тотем на младия бледолик, който изложи живота си на опасност, за да ме скрие; щом покаже тотема на воините на апачите, той винаги ще бъде добре дошъл при тях. Олд Дет е хитър и опитен ловец. Кучетата команчи няма да го заловят, ако след настъпването на тъмнината ми донесе парче бяла кожа и нож. Преди зазоряване може да дойде да вземе тотема, който ще изработя през нощта.
         — Ще ти донеса и двете неща — и ножа, и кожата. Желае ли още нещо Добрия Мъж?
         — Не. Инда-нишо е доволен. Нека добрият Маниту бди винаги над пътищата на Олд Дет и младия бледолик!
         После се върнахме. Никому не бе направило впечатление, че се бяхме спирали край реката за минута. Скаутът ми обясни:
         — Голяма рядкост е някой бял да получи тотема на индиански вожд. Имаш голямо щастие, сър. Тотемът на Добрия Мъж може да ти бъде от голяма полза.
         — А ти искаш да рискуваш да му занесеш нож и кожа? Ако те спипат команчите, тогава с тебе и апачът е свършено.
         — Глупости! Да не ме мислиш за някой ученик? Знам точно какво мога да рискувам и какво не.
         Не можех да му кажа, че тотемът на Добрия Мъж нямаше за мен особена стойност, защото беше необходимо само да кажа името си на някой апач и неговата закрила ми беше осигурена. Но така щях да се издам. И без това ми се беше сторило, че докато му бях разказвал приключението си край реката, в очите на скаута бе проблеснало нещо като подозрение или известно съмнение.
         Скоро след пристигането ни в естансията се завърна и предводителят на команчите, който не бе имал успех. Вече не беше възможно да се проследи дирята.
         Остатъкът от деня и нощта преминаха без неприятности. Рано сутринта бях разбуден от Олд Дет. Той ми подаде четириъгълно парче бяла щавена кожа. Разгледах го. Непосветен човек не би могъл да забележи нищо особено, освен няколко тънки резки върху гладката страна на кожата, чието значение ми беше твърде добре познато.
         — Това ли е тотемът? — попитах стария скаут, като безпомощно въртях насам-натам парчето кожа между пръстите си. — Не мога да открия по него нищо особено.
         — Не е и необходимо. Само го покажи на първия срещнат апач и той ще ти обясни какво съкровище притежаваш! Писмените знаци на тотема са все още невидими, защото Добрия Мъж няма у себе си боя. Но ако го дадеш на някой апач, той ще оцвети резките, след което гравираните фигури ще изпъкнат. Но за бога, не показвай това парче кожа на никой команч! Иначе ще се отнесе към тебе като към враг. А сега се преоблечи и ела навън! След малко команчите ще бъдат готови за път.
         И действително, червенокожите се занимаваха със закуската си, която се състоеше от останките на вчерашното месо. После те събраха конете си, за да ги напоят на реката. Това стана за щастие по-нагоре от мястото, където лежеше скрит апачът. Ето че сега се появи и естансиерото с двете си дами, които вече не показваха никакъв страх пред червенокожите. Като видя конете ни, водени от вакеросите, той се обърна към Олд Дет, поклащайки глава:
         — Това не са коне за вас, сеньор. Нали знаете каква цена има добрият кон. Понеже сме стари приятели, ще получите заедно с вашите спътници по-хубави коне, защото пътуването, което ви очаква, е дълго и тежко.
         Приехме предложението на дон Атанасио с благодарност. По негова заповед вакеросите уловиха за нас пет полудиви коня. После се сбогувахме с него и двете му дами и потеглихме заедно с команчите.
         Както научих по-късно, Инда-нишо, когото трябваше да оставим тежко ранен и болен, е бил прибран от дошлите по-късно апачи и пристигнал невредим в родното си село. Дотолкова моите усилия се бяха увенчали с успех. Но наскоро след това той все пак бил повикан от Маниту…
         Слънцето още не беше изскочило иззад хоризонта, когато се прехвърлихме през Елм Крийк и препуснахме на запад; начело яздехме ние петимата заедно с предводителя на команчите, следвани от хората му на техните дребни, рошави, кльощави и все пак толкова издръжливи коне. Още не бе ставало дума кога и къде ще се срещнем с главните сили на команчите. Сега научихме, че те нямало да спират, за да изчакат малкия отряд; предводителят на петдесетте индианци получил заповедта да плени Добрия Мъж в естансията и да го изпрати към селата на команчите под охрана от десет души. Останалите четиридесет трябвало след това с форсирана езда да се отправят към Рио Гранде и оттам да тръгнат по следите на главния отряд, за да се присъединят към него. Тъй като Белия Бобър научил от Гибсън, че Винету е избягал, прехвърляйки се отвъд реката и веднага ще събере апачите, команчът бе разбрал необходимостта от най-голяма бързина, за да бъдат изненадани враговете им преди те да се организират за защита. За нас най-важното беше да заварим Гибсън при команчите.
         След около един час достигнахме мястото, където нашите червенокожи придружители се бяха отделили вчера от главния отряд. На юг от нас, край Рио Гранде, се намираше местността Проходът на орлите и форт Дънкан, който трябваше да бъде избягван от индианците. След още един час се показаха оскъдни следи от трева и пустинята Нуесес остана зад нас. Дирите, по които вървяхме, образуваха права линия, която не се пресичаше от други следи. Следователно команчите бяха останали незабелязани. Постепенно земята започна да се кичи с оскъдна зеленина и най-сетне на запад забелязахме да се появява гора. Тя известяваше наближаването на Рио Гранде дел Норте.
         — Уф! — обади се предводителят с въздишка на облекчение. — Не ни срещнаха никакви бледолики и никой няма да ни попречи веднага да се прехвърлим отвъд реката. Кучетата апачи скоро ще ни видят пред себе си и ще започнат да вият от страх при вида на нашите храбри воини.
         Продължихме да яздим още известно време спокойно между чинари, брястове, ясени, каучукови дървета и къпини, след което стигнахме до реката. Белия Бобър беше добър водач на хората си. Следата, която ни служеше като пътеуказател, водеше право към мястото, където имаше брод. Тук Рио Гранде беше много широка, но с малко вода. Над нея стърчаха гърбовете на пясъчни наноси. В този рохкав пясък имаше опасни места, където човек лесно можеше да потъне. Както успяхме да заключим по следите, команчите бяха лагерували на брега през изминалата нощ. С увереност предполагахме, че бяха тръгнали на път също така рано, както и ние. Но те не са могли да яздят тъй бързо като нас, защото са се намирали в ловните територии на апачите и са били принудени да вземат предпазни мерки, което неминуемо е забавило бързината на придвижването им. Така например се виждаше, че преминаването на реката е станало с голяма предпазливост. Многобройни отпечатъци от стъпала доказваха, че неколцина воини са слизали от конете си, за да проучат измамните пясъчни наноси. Местата, удобни за преминаване, бяха обозначени със забити в земята клони. За нас беше по-лесно да прекосим реката, защото бе необходимо само да ги следваме. Пясъците разделяха реката на няколко ръкава, които трябваше да бъдат преплувани от конете ни. На отсрещния бряг отново се наложи да преминем тясна ивица от гора и храсталак, след която пак последва трева и най-сетне пясъци. Намирахме се в областта, разположена между Рио Гранде и Болсон де Мапими, която е толкова удобна за местопребиваване на диви индиански племена. Тя представлява обширна пясъчна равнина, прекъсвана само от по-малки или по-големи кактусови полета. Ясните следи водеха през тази равнина в почти западна, леко клоняща на юг посока. Обаче ако си бях представял, че ще настигнем команчите още на същия ден, то аз се бях излъгал. Пясъкът, отхвърлян далеч назад от конските копита, бе доказателство, че са бързали много. Препускахме все по-нататък и по-нататък. Най-накрая пресякохме тясна, ниска и пустинна верига от хълмове, след което пак започна пясъчна равнина.
         Не можех да не се учудя на издръжливостта на индианските коне. Бяхме яздили около четиридесет мили, но въпреки това те все още не показваха признаци на умора. А нашите животни, които бяхме получили от дон Атанасио, доказаха, че смяната в естансията е била изгодна.
         В ранния следобед забелязахме за наша изненада, че следата внезапно променяше посоката си. Завиваше на югозапад. Защо ли? Трябваше да си има причина. Олд Дет ни обясни случилото се, а аз се престорих, че не бях забелязал веднага онова, което беше направило впечатление и на него. По отпечатъците от копитата си личеше, че команчите бяха спирали тук. Точно откъм север на дирята от червенокожите се натъкваше следата на двама души. Скаутът слезе от коня си, разгледа отпечатъците и направи следния извод:
         — На това място към команчите са се присъединили двама индианци. Донесли са някакво съобщение, което е дало повод на воините на Белия Бобър да променят посоката си. Не ни остава нищо друго, освен да ги последваме.
         Предводителят на нашите червенокожи придружители също слезе от коня си и потвърди мнението на скаута, след като и той беше разгледал дирята. И така, насочихме се на югозапад и до вечерта продължихме да яздим в същата посока, но бяхме принудени да позабавим хода, за да щадим конете. Дори когато се спусна здрачът, отпечатъците от конски копита все още се различаваха върху гладката пясъчна повърхност. Но после всичко се изгуби в тъмнината. Наканихме се да спрем. Обаче в този миг конят ми разду ноздри, изцвили силно и се устреми по-нататък. Вероятно беше надушил вода и аз не му попречих. И наистина, за няколко минути се озовахме при някаква река и там спряхме. След една толкова бърза и уморителна езда като днешната, водата бе истинско ободряване и за хора, и за животни. За кратко време бе избрано мястото за лагеруване. Червенокожите поставиха часови и пуснаха конете да пасат под техен контрол. Ние, белите, насядахме един до друг. Олд Дет започна дълги изчисления, за да разбере каква ли ще е тази река, където се бяхме озовали толкова неочаквано, и най-сетне стигна до убеждението, че пред нас е реката Морелос, вливаща се в Рио Гранде при Прохода на орлите. На следното утро се оказа, че се намирахме край значителна по размерите си река, която бе преплувана от команчите недалеч от нашия лагер. Отново започнахме да следваме дирите им. Около обед следата се насочи повече на запад и в тази посока забелязахме, че пред нас се възправят голи планини. Олд Дет направи замислена физиономия.
         — Тази история не ми харесва — промърмори той. — Не разбирам защо Белия Бобър рискува да навлезе в тази местност. Знаеш ли кой е районът, разпрострял се пред нас?
         — Да, това е Болсон де Мапими — отвърнах аз, тъй като въпросът беше отправен явно към мене.
         — А познаваш ли тази пустиня?
         — Само от географската карта.
         — Мапими е истински развъдник, от който във всички епохи разбойнически диви племена са нахлували в околните земи, граничещи с него. Но да не би да си помислиш, че тази земя е непременно плодородна, понеже ражда такова човешко множество? Опитът ни учи винаги едно и също; пустинните области са били изходен пункт за преселенията на народите. Никой не може да се добере до племената горе на платото или в пропастите, долините и планините. Знам със сигурност, че там са се установили няколко диви племена на апачите. Ако команчите имат намерение да ги нападнат, в такъв случай мога само да ги съжалявам, не апачите, а команчите. На север апачите ловуват и скитат между Рио Гранде дел Норте и Рио Пекос; техен е и целият северозапад чак до Хила. Тъй че команчите рискуват да влязат в капан, който много лесно може да се затвори зад гърба им.
         — Тежко ни! Тогава и ние ще загазим.
         — Да, но не ме е страх чак толкова. Не сме направили нищо лошо на апачите и затова се надявам да не се отнесат враждебно към нас. В случай на нужда твоят тотем ще има добро въздействие.
         — А не е ли наш дълг да предупредим команчите?
         — Ами опитай се, сър! Кажи на един глупак десет пъти, че е глупав, сигурно няма да ти повярва. Преди малко обясних на предводителя им какво мисля. Той ме наруга и каза, че трябвало да следва дирята на Белия Бобър: Ако не сме искали да вървим с тях, сме били свободни да яздим накъдето си щем.
         — Ама че грубиян!
         — Да, команчите не взимат уроци по етика и добро поведение. Ще се учудя, ако горе не ни се крои нещо неприятно. Преминахме границата, но дали и как ще я прехвърлим на връщане, това е писано вече в друга книга, която още не съм чел.

Няма коментари:

Публикуване на коментар