23 август 2012 г.

Карл Май, Винету: Книга 2 (1)


Карл Май
Винету II


         Великият вожд на апачите със своя кръвен брат Олд Шетърхенд преживява следващите вълнуващи приключения. В този том се запознаваме с прочутите уестмани — следотърсача Олд Дет и трапера Олд Файерхенд и срещаме отново старите познати Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър.




         1.
         Карабината „Хенри“

         Обстоятелствата ми наложиха да се разделя с Винету, защото той трябваше да преследва убиеца Сантър, но тогава аз дори не подозирах, че ще изминат месеци, докато видя отново моя червенокож приятел и кръвен брат. И това стана така, защото събитията се развиха по съвсем друг начин, отколкото бях очаквал.
         Ние, Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър и аз, стигнахме след продължителна и изморителна езда устието на южния приток на Ред Ривър, наричан от Винету Боксо де Начиточес. Тук очаквахме да заварим някой от апачите, но за съжаление тази надежда остана напразна. Вместо очаквания пратеник, намерихме на уговореното място труповете на двамата търговци, които ни бяха дали сведения за селото на кайовите. По-късно успях да науча, че са били застреляни от Сантър.
         Тъй като не намерихме никакъв знак от апача, не знаехме къде се намира и следователно не можехме да го последваме. Ето защо се отправихме към Арканзас, за да се доберем по най-краткия път до Сент Луис. Искрено съжалявах, че няма да се видя с приятеля си, но с нищо не можех да променя нещата…
         След дълго пътуване ние се озовахме една вечер в Сент Луис. Първата ми работа беше да посетя моя стар познат мистър Хенри. Когато прекрачих прага на работилницата му, той седеше до лампата край струга си и не можа да чуе шума от отварянето на вратата.
         — Good evening*, мистър Хенри! — поздравих го аз, като че ли се бях разделил с него едва вчера. — Ще бъде ли готова скоро новата карабина?
         [* Good evening (англ.) — добър вечер. — Б.пр.]
         При тези думи аз седнах на края на струга, както бях правил това често преди. Той скочи от стола си, гледа ме известно време втренчено като замаян и после извика радостно:
         — Ти… ти… ти ли си? Ти си тук? Учителят… земе… земемерът? Дя… дя… дяволският Олд Шетърхенд?!
         После старият Хенри ме сграбчи в обятията си и така ме притисна към гърдите си, че дъхът ми секна.
         — Олд Шетърхенд? Откъде знаеш това име? — запитах го аз, след като се бе малко поуспокоил.
         — Откъде ли? И питаш още? Навсякъде се говори за тебе. Обесник такъв! Станал си уестман* и половина! Мистър Уайт, инженерът от съседната до вас група, беше първият човек, който донесе новини за тебе; трябва да ти кажа, че само те хвалеше. Но ореолът ти беше създаден от Винету.
         [* Уестман — употребявано от писателя название за опитните ловци, трапери и авантюристи в Дивия Запад. — Б.пр.]
         — Как така?
         — Просто ми разказа всичко — всичко!
         — Разказал ли ти е! Та нима Винету е бил тук?
         — Разбира се, че беше тук!
         — Но кога?
         — Преди три дни. Разказвал си му за мене, за мене и за стария Мечкоубиец и като минавал през Сент Луис не можел да не ми се обади. Описа ми всичко, каквото сте преживели и извършили. Знам за стария бизон, за гризли* и така нататък! Дори си получил правата и властта на вожд!
         [* Гризли — Сивата мечка, най-големият хищник в Америка. — Б.пр.]
         Хенри продължи да говори в този дух доста време и аз направих няколко напразни опита да го прекъсна. Той ме прегръщаше постоянно и се радваше страшно много, че е бил причината да отида в Дивия Запад. Най-сетне успях да го накарам да ми разкаже какво знаеше от Винету за преследването на Сантър.
         Престъпникът пътувал с кануто толкова бързо, че успял да стигне до устието на южния приток едновременно с търговците, въпреки че те бяха напуснали селото на Тангуа значително по-рано. Понеже бил принуден да се откаже от златото на Винету, той се стремял по всякакъв начин да се добере до необходимите му парични средства. Търговците със своите стоки му били добре дошли. Сантър застрелял нищо неподозиращите хора вероятно из засада. После си плюл на петите заедно с мулетата им. Всичко това Винету разбрал от следите, които били оставени на онова място.
         Убиецът се бил нагърбил с нелека задача, защото не е проста работа да преведеш самичък толкова товарни животни през саваната. Подобно нещо е свързано с големи трудности. Освен това Сантър трябвало да бърза, защото знаел, че е преследван.
         За нещастие на апача настъпили няколко дъждовни дни и всички следи били заличени, така че Винету не можел да се осланя на очите си, а разчитал вече, само на предположения и изчисления. Вероятно било Сантър да посети някое от околните поселища, за да продаде заграбената плячка и ето защо на апача не останало нищо друго, освен да обиколи всички тези селища едно след друго.
         Едва след няколко дни на безплодно търсене той попаднал отново на следите му във факторията* на Гейтър. Сантър бил ходил там, продал всичко, купил хубав кон и се отправил по тогавашния път край Ред Ривър на изток. Винету наредил на придружаващите го апачи да се върнат в родните си земи, защото само щели да му пречат и продължил преследването сам. Имал достатъчно златни зърна у себе си, за да може да живее по-дълго време на изток… Вождът не изгубил дирите на Сантър от факторията, а ги проследил в усилена езда чак до Сент Луис. Оттук Сантър се бил отправил към Ню Орлиънс. Бързината, с която се движел Винету, била причината да пристигне преди мене в Сент Луис. Заръчал на Хенри да ми каже, ако съм искал да го последвам към Ню Орлиънс, но не ме съветвал да предприемам това пътуване поради нарастващата несигурност в Юга. Америка се намираше пред прага на Гражданската война**. Винету беше добавил още, че във всички случаи ще остави по-късно известие при мистър Хенри за мястото, където бих могъл да го намеря.
         [* Фактория — търговско средище в колониални земи. — Б.пр.]
         [** Гражданската война в САЩ (1861–1865) завършва с победа на Севера срещу Юга, в резултат на което се премахва робството. — Б.пр.]
         Какво трябваше да направя? Да чакам в Сент Луис? Не. Никой не можеше да каже кога щеше да пристигне известие от Винету. Да го последвам в Ню Орлиънс? Самият той не ме съветваше да върша това. Като немец, който не споделя възгледите за робството на разбунтувалия се Юг, нямах намерение излишно да си навличам подозрението на робовладелците и да се излагам на усложнения, чиито изход не можеше да се предвиди. Да се върна при родителите си в моето отечество, които се нуждаеха от подкрепа? Това беше може би най-разумното. Но…
         Бях живял с омайващия дъх на саваната, но не достатъчно дълго време, та да се наситя на прелестите й. Освен това бях млад и ме блазнеше мисълта да използувам самичък придобитите в Дивия Запад познания и умения. При това притежавах великолепна карабина и кон, който надлъж и нашир нямаше равен на себе си.
         Едва ми беше хрумнала тази мисъл и решението бе вече взето. Хенри беше последният човек, който би се опитал да ме разубеди. Напротив, той посрещна плана ми с истинско въодушевление, доразви го до безкрайност, но в съответствие с призванието, което ми беше предопределил още толкова отдавна.
         Най-напред трябваше, разбира се, да уредя деловите си работи. Още рано на следващото утро аз, Хокинс, Стоун и Паркър се намерихме зад онази остъклена врата, където някога ме бяха изпитвали без да разбера. Моят стар приятел Хенри не се остави да бъде лишен от удоволствието да дойде с нас. Имаше твърде много да разказваме, да докладваме, да обясняваме и се оказа, че нашата група е имала най-странните и опасни преживявания. Разбира се, аз бях единственият земемер, останал жив.
         Когато стигнахме до уреждането на паричните въпроси, Сам положи всички усилия да изкопчи специална премия за мене, ала напразно. Получихме парите си веднага, но нито долар повече, въпреки че предадох всички чертежи и измервателни уреди. Признавам си искрено, че оставих изготвените и спасени с толкова усилия карти и скици със смесеното чувство на яд и разочарование. Господата бяха назначили пет земемери, плащаха обаче само на един, а парите на другите прибираха в собствените си джобове. Толкова евтино получиха резултата от работата на групата — или по-точно казано резултатите от моето пренатоварване.
         В отговор на това Сам се разлюти и им дръпна една гневна реч, но те само му се изсмяха; после заедно с Дик и Уил го изпроводиха до вратата с много приказки и фалшиви любезности. Тръгнах си с тях мълчаливо, обогатен с още един горчив опит. Впрочем сумата, която получих, бе значителна за моя начин на живот.
         И така, отново се канех да се върна в Запада. От учтивост и от привързаност попитах Детелиновия Лист* дали искат да ме придружат. Докато Паркър и Стоун приеха спокойно предложението ми, Сам се учуди страшно много. Той опули широко очи и ме подхвана:
         [* Детелиновия Лист — прякор на Хокинс, Стоун и Паркър. — Б.пр.]
         — Да не си се побъркал или пак ме будалкаш нещо, а? Защото едва ли говориш сериозно.
         — Защо да не е сериозно?
         — Защото нямаш работа в Запада, ако не се лъжа.
         — Аз пък мислех, че имам!
         — Тогава кажи ми, дявол да го вземе, какво ще търсиш там!
         — Никой истински уестман не си задава подобен въпрос. Тръгва за Дивия Запад просто защото има такова желание.
         — Egad*! Я го вижте това пиленце как се кокошини и се опитва широко да си отваря човката! Какво ще кажете, Дик и Уил?
         [* Egad (англ.) — за бога! — Б.пр.]
         — Че от пиленцето е станало голяма птица — се усмихна лукаво Уил.
         — Грешиш, много грешиш! Трябва да кажеш, че този грийнхорн* има голямо пиле, но в главата! Защото нещо му чурулика ей тук! — При тези думи той посочи с пръст под допотопната периферия на предмета, който покриваше главата му.
         [* Грийнхорн (англ.) — „зелен“, неопитен човек. — Б.пр.]
         — Но за това си виновен ти, ти ми пусна тези бръмбари в главата! — забелязах аз безобидно.
         — Да, но това беше по-рано! Вече стигнах до убеждението, че от тебе и до края на живота ти няма да излезе никакъв…
         — Хайде, стига! — прекъснах го аз. — Признавам, че имам още много да уча, но вече не съм чак толкова непохватен, та да се премятам презглава като тебе при кайовите.
         Това беше удар в целта. Поне засега устата на Сам беше затворена.
         — Впрочем — продължих аз, — наистина трябва да отида в Запада. Нуждая се от материал за книгите, които смятам да напиша. Нали вече ви разказах за това!
         — Да, разказа ни! Но ще ти кажа само едно: няма да стигнеш до писането на книги, защото няма да се върнеш жив от Запада.
         — Охо!
         — Да, охо! — подигра ми се той. — А никой мъртвец не може да пише книги, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
         След тези думи той ме остави засега на мира. През следващите дни имаше немалко подобни шеговити престрелки между двете страни, но цялата работа приключи с това, че Сам се съгласи с мен. Тримата ми приятели дори заявиха, че са готови да ме придружат, ако изчакам настъпването на по-топлото годишно време. Те искаха преди всичко добре да си отпочинат. Аз обаче не желаех да чакам толкова дълго и след осем дни се разделих най-сърдечно със спътниците си, които бях обикнал. Щяха да изминат години, докато се срещнем отново с тях, и то в една съвсем друга местност.
         Ще кажа само няколко думи за следващите месеци. Половината от сумата, която получих като възнаграждение за труда си, изпратих в къщи, а по-голямата част от другата половина вложих в една банка като паричен резерв. С остатъка се отправих бодро на път, към нови приключения.
         Използвах зимните месеци за изучаване говора на различни индиански племена, които бяха приятелски настроени към апачите. Иначе старателно избягвах среща с други червенокожи. Поостанах по-дълго време само при едно племе на команчите. С неговия вожд Тевуа-шохе* изпушихме дори калюмета** на мира и приятелството. През пролетта прехвърлих Скалистите планини и посетих града на мормоните*** край Голямото солено езеро. Срещнах един самотен трапер и някои неясни и тайнствени намеци, които чух от него, ме подмамиха да отида още по на север, в езерния район на Йелоустоун, който се посещава днес от много хора, защото е обявен за национален парк. По онова време обаче тази местност беше съвсем неизвестна. Там, на север, заобиколен от великолепните природни чудеса, имах опасно приключение със сиу-оглаласите****. После отново прехвърлих Скалистите планини, при което Хататитла***** неведнъж ми спаси свободата и живота с бързината си. След това се насочих на юг, целта ми беше Рио Пекос.
         [* Тевуа-шохе — Огнена Звезда.]
         [** Калюмет — индианска лула.]
         [*** Мормони — привърженици на реакционна секта в САЩ. — Б.пр.]
         [**** Сиу-оглала — войнствено племе, играло важна роля в поражението на генерал Къстър през 1876 година.]
         [***** Хататитла (апач.) — Светкавица.]
         По пътя към мене се присъедини англичанинът Емери Ботуел, образован, предприемчив и смел човек, с когото се срещнах по-късно отново в Сахара; много от моите читатели знаят това*.
         [* Става въпрос за разказа „Керванът на бандитите“.]
         В пуеблото на апачите бях посрещнат с ликуване. За моя най-голяма радост и Винету беше там; беше се върнал още преди няколко месеца от безплодното си преследване на Сантър. След като гонил убиеца до Ню Орлиънс и оттам обратно до Виксбург, той изгубил следите му в бъркотията на гражданската война. Сантър имал щастието да избяга.
         Прекарахме четири седмици при апачите, след което обаче ме обзе неудържима носталгия по родината. И Ботуел искаше да се върне у дома. Естествено, че Винету не се опита да ни задържи по-дълго време, но ни придружи с двадесет апачи до Нъгит Тсил*. Останахме там цял ден, за да почетем паметта на скъпите ни покойници. На следното утро се сбогувах с Винету и то по всяка вероятност за по-дълго време. Оставих Хататитла при него, на неговите грижи. В замяна на това отново яхнах моя предишен жребец с червеникавия косъм, който се зарадва страшно много, когато ме усети пак на гърба си след толкова дълга раздяла.
         [* Нъгит Тсил — Златната планина, където били погребани бащата и сестрата на Винету. — Б.пр.]
         Всичко, което бях преживял отначало сам, а после заедно с Ботуел, бързо се бе разчуло надалече и аз бях изненадан, когато се завърнах в Сент Луис, че и тук много хора познаваха името Олд Шетърхенд. Моят стар приятел Хенри забеляза учудването ми и каза по своя грубоват начин:
         — Чуден човек! За няколко месеца преживява повече, отколкото другите хора за няколко години, щастливо минава през всички опасности като куршум през парче попивателна, още като грийнхорн захваща да се мери с най-опитните хора на Запада, хич не се интересува за безмилостните закони на Дивия Запад, а все уважава човека в противника си и ето ти сега, че е зяпнал уста от смайване, понеже хората говорели за него. Казвам ти, че за това кратко време надмина по известност дори знаменития Олд Файерхенд*. Страшно се радвах да слушам такива неща за тебе, защото аз ти посочих този път. И трябва да ти благодаря за тази радост. Виж какво има тук!
         [* Олд Файерхенд (англ.) — Огнената Ръка. — Б.пр.]
         Той отвори шкафа за пушки и извади от него… първата готова карабина „Хенри“! Обясни ми устройството и начина и на употреба, после ме заведе на стрелбището си, където трябваше да изпитам това неповторимо оръжие и да му кажа мнението си. Останах направо възхитен от карабината, но отново му напомних, че разпространяването на това скорострелно оръжие ще има пагубни последици за животинския свят и за хората в Запада.
         — Знам, знам — кимна Хенри. — Вече си ми говорил за това. Тогава ще изработя само няколко екземпляра. Ето го първият и ти го подарявам. Ти направи моя стар Мечкоубиец прочут, затова ще бъде завинаги твой заедно с тази карабина. Струва ми се, че тя ще ти окаже големи услуги при далечните ти пътувания отвъд Мисисипи.
         — Без съмнение! Но в такъв случай сега нямам право да я вземам.
         — Защо?
         — Защото засега няма да ходя на запад.
         — А закъде?
         — Най-напред у дома, а после в Африка.
         — Аф… аф… аф…! — извика той, след което забрави да си затвори устата. — Ти с всичкия ли си? Да не искаш да останеш при негрите или хотентотите?
         — Нямам това намерение — засмях се аз, — но обещах на мистър Ботуел да се срещна с него в Алжир. Там има роднини. После ще предприемем някое пътуване из Сахара.
         — За да те изяде някой лъв или хипопотам!
         — Pshaw*! Хипопотамите не ядат хора и не живеят в пустинята.
         [* Pshaw! (англ.) — възклицание, изразяващо пренебрежение. — Б.пр.]
         — Ами лъвовете!
         — И те не се срещат в самата Сахара. Хищниците се нуждаят от вода.
         — И аз знам, че не пият сироп! Но тук има и друго важно нещо. В Алжир се говори френски, нали?
         — Да.
         — А в пустинята какво се говори?
         — Арабски.
         — Там вече си зле.
         — Не съм. Професорът, при когото учих арабски, се счита за най-известния арабист в Германия.
         — Да те вземат мътните! Човек не може да ти намери слабо място! Но сега ми идва нещо наум, което ще ти попречи на това пътуване. Парите.
         — Имам малко.
         — Охо!
         — Да! В банката имам още значителна част от възнаграждението си като земемер.
         — Ще ти стигне ли?
         — Да, ако нямам някакви особени изисквания. А както знаеш, аз съм твърде непретенциозен.
         — Тогава върви, върви, махай се в твоята Сахара! — извика той ядосано. — Не мога да разбера хората, които искат да отидат там! Има само пясък, нищо освен пясък и милиони пустинни бълхи! Тук можеш да си живееш много по-добре. Но между нас всичко е свършено, защото кой знае дали някога ще се видим.
         Той ходеше насам-натам с бързи големи крачки, мърмореше най-различни ядни думи и размахваше двете си ръце из въздуха. Но добродушието му скоро взе връх. Спря се пред мене и попита:
         — Можеш ли да използваш Мечкоубиеца и в пустинята?
         — Да.
         — А карабината?
         — Тя ще ми е още по-необходима.
         — Тогава взимай и двете пушки и изчезвай! Измитай се и повече да не съм те видял тук! Иначе ще те изхвърля навън, ама че… ама че… глупаво пустинно магаре!
         Хенри ми тикна в ръцете двете пушки, отвори рязко вратата, избута ме навън и дръпна резето зад гърба ми. Такъв си беше той. Не се възпротивих. Но когато излязох на улицата, Хенри вече беше подал главата си от прозореца и ме попита дружелюбно:
         — Ще наминеш тази вечер за малко при мене, нали?
         — Разбира се!
         — Well*. Ще ти сготвя буламача, който обичаш за вечеря. А сега — да те няма!
         [* Well (англ.) — добре, съгласен съм. — Б.пр.]
         Тогава още нямах представа колко голяма полза щях да имам от двете пушки в моя по-нататъшен скитнически живот. Дължа им до голяма степен не само славата си на уестман, но и живота си. И когато хората говореха край лагерните огньове между Мисисипи и Скалистите планини за делата на Винету и Олд Шетърхенд, винаги ставаше дума не само за Сребърната пушка на Винету, но и за Мечкоубиеца и карабината Хенри на неговия бял брат.

         2.
         Олд Дет*
         [* Олд Дет (англ.) — буквално означава Старата смърт. — Б.пр.]

         Ню Орлиънс, най-големият град в щата Луизиана, е и най-значителният търговски център на Юга в Съединените Щати. Намира се на около сто и седемдесет километра от устието на Мисисипи и е разположен във формата на полумесец между езерото Поншартрен и реката; обликът му е изцяло южняшки, особено в старите части на града. Там има мръсни тесни улички, от двете страни на които къщите са с балкончета и веранди. В тези квартали се стичат обикновено онези хора, които не се занимават с много почтена работа. Там може да се срещне всякакъв цвят на кожата — от болнавото жълтеникавобяло до най-тъмното черно на негрите. Латернаджии, странствуващи певци и китаристи представят своето увреждащо слуха изкуство. Мъжете крещят, жените пищят. На една страна разгневен матрос е хванал ругаещ китаец за плитката и го мъкне след себе си. На друга — се боричкат двама негри, наобиколени от кръг кикотещи се зрители. На един ъгъл се сблъскват двама носачи, хвърлят веднага товарите си на земята и започват яростно да се налагат един друг. Притичва трети и се мъчи да ги разтърве, но само получава и от двамата удари, които първоначално изобщо не са били предназначени за него.
         Малко по-добро впечатление правят множеството малки предградия с техните приветливи къщички, прилични на вили, заобиколени с чисти градини, където виреят рози, палми, олеандри, круши, смокини, праскови, портокали и лимони. Когато се умори от шума на града, човек може да намери там така мечтания душевен мир и тишина.
         Най-оживено е на пристанището. То гъмжи от кораби и лодки с различна форма и големина. Могат да се видят натрупани огромни памучни бали и бурета, между които се провират стотици работници. Човек би могъл да си помисли, че се намира на някой от пазарите за памук в Източна Индия.
         Вървях из улиците на града и си отварях очите на четири, за да видя… да, но какво или кого исках да видя? Как се бях озовал изобщо в този град? Всичко това трябва да бъде обяснено.
         Бях тръгнал от Валпарайсо и през островите на Южно море и Китай се бях добрал до Източна Индия, когато плачевното ми финансово състояние ме принуди да се насоча към бреговете на родината си. Но тъй като в близко време нямаше параход, който да отплава към Германия — а междувременно се намирах в Калкута — взех бързо решение и се качих на първия параход, който тръгваше за Ню Йорк. Там все щях да намеря средства и начини да се върна у дома. Покрай нос Добра Надежда — Суецкият канал бе все още в строеж — достигнах за пет седмици моята временна цел, Ню Йорк, където слязох на брега.
         Най-лесно би било да пиша на Хенри, като го помоля да ми заеме необходимата сума, за да се прехвърля през „Голямата вода“. Но прилича ли му на Олд Шетърхенд да взима пари назаем? Не, човек трябва да си помага сам! Поне дотогава, докато изчерпи всички възможности. И така, аз седнах и написах моите преживявания от последното си пътуване. Написаното беше прието за печат веднага в неделната притурка на „Нюйоркския държавен вестник“, който още тогава беше най-големият вестник на немски език в Щатите; можех да се надявам, че по този начин щях да събера за кратко време необходимите ми средства за пътуването през океана. Един ден се запознах в редакцията на вестника с многоуважаемия мистър Джози Тейлър, ръководител на едно прочуто по онова време частно детективско бюро. Като разбра кой съм — името Олд Шетърхенд се чуваше вече дори в Ню Йорк — той ми предложи да постъпя на служба при него. Копнежът ми по родината бе победен от примамливостта на тази нова работа и още повече от възможността да задълбоча познанията си за човешките характери. Съгласих се без колебание. И не съжалявах за постъпката си. С няколко успешно приключени случаи ми се удаде да спечеля доверието на Тейлър. Не след дълго се ползвах вече от неговото особено благоволение, в резултат на което той ме предпочиташе при възлагането на задачи, изискващи безспорно много усилия и енергичност, но пък в случай на успех обещаващи добро възнаграждение.
         Един ден Тейлър ме извика в работния си кабинет, където седеше някакъв възрастен господин със загрижен поглед. Беше ми представен като банкера Олерт, обърнал се за съдействие във връзка с някаква семейна работа. За него лично случаят бил печален, а за сделките му направо опасен.
         Олерт беше от немски произход, женен за немкиня. От брака си имал едно-единствено дете, син, Уилям, който бил двадесет и пет годишен, неженен; неговите финансови разпореждания имали същата валидност като тези на бащата. Синът не бил енергичен човек, а по-скоро мечтателна натура, занимавал се повече с научна и художествена литература, отколкото с главната търговска книга и не само че се считал за учен, ами и за поет. Това негово убеждение се засилило още повече, когато едно списание, излизащо на немски език в Ню Йорк, поместило някои от стиховете му. По някакъв начин на Уилям му хрумнало да пише трагедия, чийто главен герой трябвало да бъде един умопомрачен поет. За тази цел решил, че трябва да изучи основно умопомрачението и си набавил няколко научни книги в тази област. Това имало обаче ужасни последствия: постепенно си въобразил, че самият той е в ролята на този поет и сега вярвал, че е изпаднал в умопомрачение. Неотдавна бащата се запознал с един лекар, който уж имал намерението да основе частна клиника за душевноболни. Този човек твърдял, че бил дълго време асистент при прочути психиатри и успял да вдъхне такова доверие у банкера, щото Олерт накрая го помолил да се запознае със сина му и да се опита да повлияе благотворно на болния.
         От този ден между лекаря и младия Олерт възникнало голямо приятелство, което имало неочакван резултат — внезапното изчезване и на двамата. Едва сега банкерът разпитал подробно за лекаря и разбрал, че този човек бил от онези мошеници-знахари, които се срещат в Съединените Щати под път и над път и необезпокоявано вършат шарлатанства.
         Тейлър попита за името на мнимия психиатър, както и за адреса му. Оказа се, че си имаме пак работа с един наш стар познат, Гибсън, голям мошеник, когото бях наблюдавал известно време във връзка с една друга афера. Имах дори негова снимка. Намираше се в бюрото ми и когато я показах на Олерт, той веднага позна съмнителния лекар и приятел на душевноболния си син.
         Този Гибсън беше престъпник от класа и дълго време се бе занимавал с различни далавери из Щатите и Мексико. В деня преди нашия разговор банкерът ходил при неговия хазаин и научил от него, че Гибсън платил дълга си и заминал, но никой не знаел накъде. Синът на банкера взел със себе си значителна сума пари, а освен това днес пристигнала телеграма от Синсинати, изпратена от един познат банкер на Олерт, в която се съобщавало, че Уилям бил изтеглил оттам пет хиляди долара и продължил към Луизвил, за да вземе годеницата си. Това за годеницата беше лъжа.
         Имахме всички основания да допуснем, че лекарят бе отвлякъл болния, за да присвои големи суми. Уилям беше личен познат на много от най-видните финансисти и банкери и можеше да получи от тях всякакви суми. Ето защо бе твърде важно да се залови Гибсън, а болният да бъде върнат у дома си. Решаването на този случай беше поверено на мене. Получих необходимите пълномощия и указания, както и снимката на Уилям Олерт и се отправих най-напред с парахода за Синсинати. Тъй като Гибсън ме познаваше, взех със себе си някои неща, с които в случай на нужда можех да изменя външния си вид.
         В Синсинати се осведомих във въпросната банка и научих следното: Уилям Олерт се явил лично в банката заедно с един придружител. После се отправил към Луизвил, където пък разбрах, че двамата си купили билети за Сент Луис. Продължих да пътувам след тях, но успях да попадна на дирите им едва след дълго и изморително търсене.
         Тук ми помогна моят стар приятел мистър Хенри, когото, разбира се, посетих веднага. Той доста се зачуди като ме видя в ролята на детектив и се съгласи с готовност да вземе при себе си двете ми пушки, докато се завърна от Ню Орлиънс. Те само щяха да ми пречат при преследването, а и много биеха на очи. Бях разбрал, че Олерт и Гибсън са взели един параход по Мисисипи до Ню Орлиънс и ето защо трябваше да ги последвам. Разбира се, че щях да взема пушките си с мене, ако имах и най-малката представа колко неприятно дълго щеше да се проточи това преследване.
         Бащата на Уилям ми беше дал списък на своите търговски партньори. Посетих тези хора в Луизвил и Сент Луис и разбрах, че Уилям е бил при тях и е теглил пари. Същото беше сторил вече и при други двама познати в Ню Орлиънс. Предупредих останалите и ги помолих да ме извикат веднага, ако се появи при тях.
         Това беше всичко, което можах да направя досега и ето че се намирах сред кипежа на човешкия поток, който заливаше улиците на Ню Орлиънс. В стремежа си да направя всичко възможно, аз се бях обърнал за помощ и към местната полиция и сега се налагаше да изчакам и да разбера дали тези хора щяха да имат някакъв успех. Но за да не стоя със скръстени ръце, от доста време се скитах из тълпата и се оглеждах наоколо — напразно. Беше станало обед и горещината бе голяма. Намирах се на красивата широка Комън Стрийт, когато погледът ми попадна на рекламата пред някаква немска бирария. Глътка пилзенско пиво нямаше да ми навреди в тази жега и аз влязох в заведението.
         По големия брой посетители можеше да се съди колко търсена беше тази бира още по онова време. Едва след дълго оглеждане успях да открия един свободен стол в най-отдалечения ъгъл. Край малката масичка, която стоеше там, имаше само две места. Едното беше вече заето от някакъв човек, чиято външност можеше да накара всеки посетител да се откаже да седне на съседното място. Въпреки това аз се приближих до него и попитах дали второто място е свободно.
         По лицето му пробягна почти съжалителна усмивка. Огледа ме изпитателно и кажи-речи презрително.
         — Имаш ли пари, сър? — осведоми се той.
         — Разбира се! — отвърнах аз, учуден от този въпрос.
         — Значи можеш да си платиш сметката?
         — Струва ми се, че да.
         — Well, тогава защо ме питаш дали можеш да седнеш тук? Струва ми се, че си дъчмен*, но си още грийнхорн в тази страна. Бих изпратил по дяволите всеки, който би ми попречил да седна там, където ми харесва! Седни си спокойно, опъни си краката, както ти е удобно и цапардосай всеки, който се опита да ти го забрани!
         [* Дъчмен — презрително наименование на немците в САЩ. — Б.пр.]
         Признавам си откровено, че поведението на този човек ми направи впечатление. Строго погледнато, думите му бяха обидни за мене и аз изпитвах неясното чувство, че не трябва да му остана длъжен, а поне привидно да му се поопъна. И така аз седнах и повдигнах вежди:
         — Ако смятате, че съм немец, имате право, сър. Обаче ви забранявам да използвате прякорите „дъчмен“ и „грийнхорн“. Всеки по-млад човек може да бъде научен на нещо и без да бъде обиждан.
         — Pshaw! — обади се той равнодушно. — Не се мъчи да се лютиш. Няма да доведе до нищо! Не исках да те обидя, но наистина не знам как можеш да се перчиш пред мен. Олд Дет не е човекът, който може да бъде изваден от равновесие с някаква заплаха.
         Олд Дет! Ах, значи този човек беше Олд Дет! Често бях чувал за прославения уестман. Името му се носеше край всички лагерни огньове отвъд Мисисипи, а беше достигнало дори и до градовете на Изтока*. Ако поне една десета от разказваното за него беше истина, тогава той бе такъв ловец и следотърсач, пред когото човек трябваше да свали шапка. Беше се скитал из Запада в продължение на тридесетина години и въпреки опасностите, на които се беше излагал, не е бил раняван сериозно нито един път. Затова суеверните хора считаха, че куршумите не го ловят.
         [* Под „Изтока“ (в противовес на Запада) се разбират източните райони на днешните Щати, които били дотогава „цивилизовани“. — Б.пр.]
         Никой не знаеше истинското му име. Олд Дет бе неговото „бойно име“; беше му прикачено поради страшно слабата му фигура. „Старата смърт“! Като го гледах да седи пред мене, изведнъж разбрах защо носеше това име.
         Този уестман беше много висок и силно приведената му фигура се състоеше сякаш само от кожа и кости. Кожените му панталони бяха много широки за слабите му крака, а кожената му ловна риза се беше свила с времето толкова много, че ръкавите й му стигаха почти до лактите. Всички кости на ръцете му се виждаха така ясно, като че ли бяха ръце на скелет.
         От яката на ловната риза стърчеше дълъг мъртвешки врат, в чиято кожа адамовата му ябълка висеше като в торбичка. А главата му! Изглежда, че по нея нямаше и пет лота* месо. Очите му бяха хлътнали дълбоко, а по черепа му нямаше нито един косъм. Страшният вид на очите му, остро очертаната брадичка, силно изпъкналите скули и чипият нос с големите, косо разположени ноздри придаваха на главата му наистина мъртвешки вид, от който всеки можеше да се ужаси.
         [* Лот (хол.-нем.) — стара мярка за тежест, равна на около 16–17 гр. — Б.пр.]
         Дългите и сухи крака на този човек бяха обути в някакво подобие на ботуши, всеки един от които бе скроен от цяло парче конска кожа. Беше им сложил грамадни шпори, чиито колелца представляваха сребърни мексикански монети.
         До него на земята лежеше конско седло заедно с юздите и оглавника. На него бе облегната една от онези много дълги карабини, станали известни в Кентъки, които сега се срещат твърде рядко, защото трябваше да отстъпят на пушките със задно пълнене. Останалото му въоръжение се състоеше от закривен ловджийски нож и два големи револвера, чиито дръжки стърчаха от колана му. Този колан имаше формата на кожено черво, приличаше на кемер и по него бяха окачени индиански скалпове с големината на човешка длан; вероятно старият ловец ги бе смъкнал собственоръчно от победените си неприятели.
         Келнерът ми донесе една бира. Когато поднесох чашата към устните си, ловецът вдигна своята чаша срещу мене.
         — Чакай, не бързай толкова, сър! Да се чукнем преди това. Чувал съм, че такъв бил обичаят в отечеството ти отвъд океана.
         — Да, но само между познати — отвърнах аз колебливо.
         — Ах, глупости! — изръмжа той. — Я не се превземай! Сега сме седнали заедно и не е необходимо да се караме. Да се чукнем! Не съм нито шпионин, нито мошеник, така че можеш спокойно да прекараш четвърт час заедно с мене.
         Сега тонът му не беше като преди. Докоснах чашата си с неговата.
         — Знам какво трябва да мисля за вас, сър. Щом като сте Олд Дет, защо да се опасявам, че съм попаднал в лоша компания.
         — Значи ме познаваш? Тогава мога да си спестя приказките за моята личност. Да говорим по-добре за тебе! Защо си дошъл в Щатите?
         — По същата причина, която води и всички останали насам: да си търся щастието — казах аз, за да дам някакъв приемлив отговор.
         — Вярвам ти! Отвъд, в старата Европа хората си мислят, че тук е необходимо само да държиш джобовете си отворени, за да видиш как в тях падат лъскавите доларчета. Ако някога някому щастието се усмихне, тогава всички вестници пишат за него. Но никой не говори за хилядите, които загиват и изчезват безследно в борбата с житейските бури. А ти намери ли си щастието, или си все още само по петите му, а?
         — Мисля, че мога да отговоря утвърдително само на втората част от въпроса ви.
         — Тогава оглеждай се хубаво и не губи следата! Знам. Може би най-добре от всички хора знам колко е трудно да следваш такава диря. Може би си чувал, че съм опитен скаут* и въпреки това досега напразно съм гонил щастието. Стотици пъти съм вярвал, че е необходимо само едно протягане на ръката, за да го уловя, но щом посегнех с ръка и то изчезваше като castle in the air**, който съществува само във въображението на хората.
         [* Скаут — следотърсач, разузнавач. — Б.пр.]
         [** Castle in the air (англ.) — въздушен замък, пясъчна кула. — Б.пр.]
         Олд Дет изговори тези думи с тъжен глас, а после се загледа пред себе си и замълча. Измина известно време и тъй като не казах нищо, той ме погледна отново и продължи:
         — Сигурно не знаеш защо говоря така, а обяснението е толкова просто. Винаги ме присвива сърцето, щом видя някой немец, особено млад човек, за когото си казвам, че и той по всяка вероятност… ще намери гибелта си. Трябва да ти кажа, че майка ми беше немкиня. От нея научих родния й език и ако искаш, можем да разговаряме на немски. Благодарение на нея след смъртта й моето щастие се намираше под носа ми. Но аз се мислех за по-умен и сбърках пътя. Сър, бъди по-разумен от мене! По лицето ти си личи, че може да ти се случи същото.
         — Наистина ли? Как ми личи?
         — Много си префинен. Миришеш на парфюм. Ако някой индианец види грижливо вчесаната ти коса, ще умре от ужас. По костюма ти не се вижда ни петънце, ни прашинка. А човек, който е решил да си търси щастието в Запада, не бива да изглежда така.
         — Нямам никакво намерение да го търся тъкмо там.
         — Аха! Ще имаш ли добрината да ми кажеш от кое съсловие си?
         — Учил съм — отвърнах аз, без да му мисля много.
         Старият уестман ме погледна в очите с лека усмивка, превърната от мъртвешките черти на лицето му в подигравателно хилене и поклати глава.
         — Учил ли си? Олеле! Сигурно си въобразяваш много? Въпреки това тъкмо хората от твоя сорт са най-малко способни да постигнат някакво щастие тук, в Щатите. Често съм се убеждавал в това. А работиш ли вече някъде?
         — Да, в Ню Йорк.
         — Какво работиш?
         Той задаваше въпросите си с особен тон и изглеждаше почти невъзможно да не му отговориш. Понеже не можех да му кажа истината, аз се опитах да се измъкна:
         — Работя при един банкер. Тук съм по негово поръчение.
         — Банкер ли? Аха! Тогава пътят ти е много по-гладък, отколкото си мислех. Дръж здраво тази служба, сър! Не всеки европеец, който е учил, може да намери работа при някой американски финансов магнат. И при това в Ню Йорк! Тогава вече си спечелил доверието му в голяма степен. От Ню Йорк могат да изпратят в Юга само човек, на когото разчитат. Сър, радвам се много, че се бях заблудил в това отношение! Според това, което ми каза, работата ти трябва да е някоя парична сделка, а?
         — Нещо такова.
         — Аха! Хмм!
         Олд Дет отново ми отправи остър и изпитателен поглед, като се захили както преди.
         — Мисля, че мога да отгатна истинската причина за присъствието ти тук, — каза той после.
         — Съмнявам се.
         — Нямам нищо против, но бих искал да ти дам един добър съвет. Ако не искаш някой да разбере, че си дошъл тук, за да търсиш някого, тогава се озъртай по-прикрито! А ти първо огледа внимателно всички присъстващи в помещението твърде очебийно, сега пък погледът ти е отправен постоянно към прозорците, за да наблюдаваш минувачите. Следователно търсиш някого. Познах ли?
         — Да, сър! Искам да се срещна с един човек, но не знам къде живее.
         — Обърни се тогава към хотелите!
         — Безрезултатно; безрезултатни бяха и усилията на полицията.
         Тогава по лицето му се появи отново онова хилене, което би трябвало всъщност да изразява неговото благоразположение. Той се закиска тихичко и щракна с пръсти.
         — Сър, въпреки всичко си грийнхорн, стопроцентов грийнхорн. Не ми се сърди, но си е така.
         В този момент разбрах, че съм казал твърде много. Той веднага потвърди убеждението ми:
         — Дошъл си тук по някаква работа, „нещо такова като парична сделка“, както ми обясни сам. Човекът, който е свързан с нея, е бил търсен от полицията по твое поръчение. Самият ти се разхождаш из улиците и бирариите, за да го откриеш. Името ми да не е Олд Дет, ако не се сещам кой седи пред мене!
         — Е, кой?
         — Детектив, частен детектив, който трябва да разясни един случай, до голяма степен от семеен характер.
         Този човек наистина бе образец на проницателността. Трябваше ли да призная, че предположението му е вярно? — Не. Аз направих отрицателно движение с ръка.
         — Проницателността ви е за уважение, сър, но този път изглежда бъркате.
         — Well! Твоя работа е дали ще си признаеш или не. Не мога и не искам да те принуждавам да отговориш откровено. Но щом не желаеш хората да ти разберат спатиите, не си дръж картите толкова открити. Случаят е свързан с пари. Поверили са го на един грийнхорн; следователно не искат да се действува брутално и безогледно. Вероятно търсеният е добър познат или може би дори роднина на потърпевшия. Все пак е извършено нещо наказуемо, иначе тукашната полиция нямаше да те подкрепи. Възможно е въпросното лице да има придружител, който иска да го използва. Да, да, гледай ме, гледай ме, сър! Учудваш се на моята съобразителност? Е, добрият уестман намира цял път само по два отпечатъка от крака, и то дълъг път, да речем от тук до Канада. Рядко се случва да се излъже.
         — Наистина силата на въображението ви е изключителна, сър!
         — Pshaw! Отричай, колкото си искаш! Нищо не губя от това. Тук хората ме познават горе-долу и бих могъл да ти дам и някой добър съвет. Но ако мислиш, че сам ще стигнеш по-бързо целта си, то това е много похвално от твоя страна, ала дали е разумно, е вече съмнително.
         Той стана и извади от джоба си стара кожена кесия, за да плати бирата си. Помислих, че съм го наскърбил с недоверието си и реших да поизгладя нещата:
         — Има работи, в които човек не бива да посвещава никой друг, особено ако е непознат — опитах се да оправдая поведението си. — Нямах никакво намерение да ви обидя и мисля…
         — Ай, ай! — прекъсна ме той, като поставяше на масата една монета. — За обиждане и дума не може да става. Мисля ти само доброто, защото в тебе има нещо, което ми харесва!
         — Може би ще се срещнем пак!
         — Едва ли. Днес тръгвам за Тексас, а после ще се спусна накъм Мексико. Не вярвам твоята разходка да бъде в същата посока и така — farewell*, сър! И при случай си спомняй, че те нарекох грийнхорн. Можеш да го приемеш спокойно от Олд Дет, защото той няма намерение да те обиди, а и на никой новак не би навредило да има малко по-скромно мнение за себе си.
         [* Farewell (англ.) — сбогом! — Б.пр.]
         Олд Дет сложи на главата си широкополото сомбреро, което беше висяло до сега на стената над главата му, взе седлото и оглавника на гърба си, хвана пушката си и си тръгна. Но едва бе направил три крачки и бързо се обърна, приближи се пак до мен и ми пошушна:
         — Не се сърди, сър! И аз също така съм… учил и сега все още си спомням със задоволство какъв образован глупак съм бил някога. Гуд бай!
         Сега той вече напусна бирарията. Гледах подир него, докато странната му фигура се изгуби в тълпата. Искаше ми се да му се разсърдя, но нищо не излизаше от това. Външността на този човек бе събудила в мен нещо като състрадание. Думите му бяха груби, но гласът му звучеше нежно, убедително и дружелюбно. По него си личеше, че той наистина ми желаеше доброто. Въпреки грозотата си скаутът ми беше харесал. Но само заради това да го посветя в плановете си? Би било не само непредпазливо, но дори и лекомислено, въпреки че от друга страна той можеше да ми даде някои ценни съвети. Не му се сърдех заради думата „грийнхорн“. От Сам Хокинс бях свикнал толкова много с нея, че тя не можеше вече да ме обиди. Още по-малко пък считах за необходимо да му кажа, че съм бил вече няколко пъти в Запада.
         Сложих лакти на масата, подпрях глава с ръце и се загледах замислено пред себе си. В този момент вратата се отвори и вътре влезе… Гибсън.
         Той се спря на входа и огледа присъстващите. В момента, когато погледът му трябваше да падне върху мене, се обърнах с гръб към вратата. Нямаше друго свободно място, освен стола на който беше седял Олд Дет. Ако Гибсън искаше да седне, трябваше да дойде при мене. Вече се радвах мислено на уплахата, която щеше да го обземе, щом ме забележеше.
         Но Гибсън не дойде. Чух шума от вратата, която отново се отвори и затвори и бързо се обърнах. Той ме беше познал и сега бягаше. Видях го да се отдалечава с бързи крачки. Светкавично сложих шапката си, хвърлих парите на келнера и изхвръкнах навън. Ето го, вдясно бягаше Гибсън, като явно се мъчеше да се скрие в гъстата човешка тълпа. Обърна се, видя ме и удвои бързината си. Последвах го, без да изоставам. Щом се измъкнах от тълпата, забелязах, че изчезва в една странична уличка. Стигнах до нея тъкмо когато се канеше да завие зад следващия ъгъл. Преди това обаче той се обърна отново и размаха шапката си. Това ме ядоса и се затичах, без да се интересувам дали хората щяха да ми се смеят или не. Никъде не се мяркаше полицай. Беше безсмислено да моля за помощ частни лица, защото никой нямаше да ми обърне внимание.
         Когато стигнах до ъгъла, видях, че съм излязъл на малък площад. От двете страни беше обграден от обикновени къщи, строени плътно една до друга. Насреща забелязах великолепни вили, заобиколени с градини. Имаше доста хора на площада, но никъде не видях Гибсън. Беше изчезнал.
         На вратата на един бръснарски салон се беше облегнал негър. Изглежда, че стоеше там от дълго време. Положително бе забелязал беглеца. Приближих се до него, поздравих го, като допрях с ръка периферията на шапката си и попитах дали не е видял от уличката да идва насам тичешком някакъв бял джентълмен. Негърът се засмя, показвайки ми големите си бели зъби:
         — Йес, сър! Видял го. Тичал много бързо, много. Там влязъл.
         Той посочи към една от малките вили. Благодарих му и побързах да стигна до къщичката. Желязната порта на градината й беше заключена и трябваше да звъня може би пет минути, докато най-сетне ми отвори един човек. Той също беше негър. Казах му защо съм дошъл. В това време обаче той затръшна вратата под носа ми:
         — Първо пита маса*. Без позволение от маса аз не отвори.
         [* Маса — всеобщо обръщение на негрите в миналото към белите господари в САЩ. — Б.пр.]
         Той се отдалечи и аз останах да чакам в продължение на десетина минути. Бях като на тръни. Най-сетне той се върна с отговора:
         — Не бива отваря. Маса забранил. Днес не влизал тук никой. Врата постоянно затворена. Вие значи си отиде веднага, защото ако прескочи ограда, маса използва свое право на неприкосновеност жилище и стреля с револвер.
         Ха сега де! Какво можех да направя? Не биваше да влизам със сила. Бях убеден, че в този случай собственикът наистина щеше да стреля по мене. Американецът не се шегува, когато става въпрос за дома му и за неприкосновеността на жилището му. Не ми оставаше нищо друго, освен да отида в полицията.
         Когато се връщах ядосан през площада, към мене изтича момче. В ръката си държеше парче хартия:
         — Сър, сър! — извика то. — Чакайте! Трябва да ми дадете десет цента за тази бележка!
         — От кого е?
         — От един джентълмен, който току-що излезе от онази къща. — При тези думи момчето не посочи към вилата, а тъкмо в обратната посока. — Той ми тикна в ръката бележката и посочи към вас. Десет цента и ще я получите.
         Дадох му парите и получих бележката. Момчето избяга. Това проклето парче хартия бе откъснато от някакъв бележник. На него пишеше:

         Многоуважаемий мистър дъчмен!
         Заради мене ли дойдохте в Ню Орлиънс? Предполагам, защото ме преследвате. Имах впечатлението, че сте загубен човек, но все пак не мислех, че сте толкова глупав, та да искате да ме заловите. Това може да си въобрази само човек, който няма в главата си повече от половин лот мозък. Върнете се спокойно в Ню Йорк и поздравете от мене мистър Олерт! Погрижил съм се да не ме забрави, а се надявам, че и вие ще си спомняте от време на време за мене след днешната ни среща, която не премина чак толкова славно за вас.
         Гибсън.“

         Човек може да си представи какво възхищение ме беше обзело, докато четях тези любезни сърдечни излияния. Смачках бележката, пъхнах я в джоба си и продължих. Не беше изключено Гибсън да ме наблюдава отнякъде тайно и не исках да доставям удоволствие на този подлец с поведението си. Същевременно огледах площада: негърът от бръснарския салон бе изчезнал. Момчето също не се виждаше и не можех да го разпитам за Гибсън. Явно беше получило нареждане веднага да се отдалечи.
         Докато съм чакал да ми отворят вилата, Гибсън е имал достатъчно време да ми напише най-спокойно подробната бележка. Негърът ме беше метнал, Гибсън сигурно ми се беше изсмял, а по физиономията на момчето можеше да се разбере, че е знаело кой е пред него — човекът, който е трябвало да бъде пратен за зелен хайвер. Всичко това характеризираше достатъчно тукашните нрави.
         Бях много ядосан, защото ме бяха водили за носа, а и не биваше дори да споменавам пред местната полиция, че съм срещнал Гибсън, ако не исках и там да ми се изсмеят. Затова си тръгнах мълчаливо.
         Без да се показвам отново на открития площад, претърсих околните улички, разбира се без никакъв успех, защото беше ясно, че Гибсън е напуснал по най-бързия възможен начин опасния за него квартал. Дори предполагах, че той ще използва първия удобен случай да замине от Ню Орлиънс.
         Тази идея ми дойде в главата, въпреки че вътре имах само половин лот мозък, както ми беше казано и се отправих към кея, където стояха корабите, заминаващи през този ден. При проверката ми помагаха и двама цивилни полицаи — пак безуспешно. Бяха ме метнали по такъв начин, че гневът не ми даваше покой; започнах да обикалям из всички гостилници и кръчми до късно през нощта. Когато най-сетне се уморих, върнах се в хотела си и легнах да спя.
         Сънувах, че се намирам в някаква лудница. Десетки умопобъркани, които се считаха за поети, протягаха към мен дебели томове, написани от тях, за да ги прочета. Бяха все трагедии, а главният им герой — луд поет. И аз трябваше да чета, да чета, защото Гибсън стоеше до мене с револвер в ръка и заплашваше да ме застреля веднага, ако спра да чета дори за миг. Така аз продължавах да чета, докато по челото ми изби пот. Извадих носната си кърпа, за да я избърша, прекъснах четенето за секунда… и Гибсън ме застреля!
         Трясъкът от изстрела ме събуди, защото наистина бе изтрещяло нещо. Изглежда съм се въртял в леглото си насам-натам и в стремежа си да избия револвера от ръката на Гибсън, бях съборил на земята нощната лампа. Заради нея на сутринта ми увеличиха сметката само с осем долара.
         Събудих се целият облян в пот. Изпих си чая, после излязох и отидох извън града до великолепното езеро Поншартрен, където се изкъпах. Банята ме освежи и след това пак се залових да търся Гибсън. Отново се озовах при бирарията, където бях срещнал Олд Дет. Влязох вътре без изобщо да подозирам, че тук ще намеря някаква следа от беглеца. В този момент помещението не беше така препълнено, както предишния ден. Вчера нямаше нито един свободен вестник. Днес обаче се виждаха по масите няколко и аз взех първия, който ми попадна. Това беше един брой на тогавашния „Дойче Цайтунг“, излизащ и до ден-днешен в Ню Орлиънс.
         Отворих го разсеяно и първото нещо, попаднало ми пред очите, бе едно стихотворение. Когато чета вестник, оставям стихотворенията най-накрая или изобщо не ги поглеждам. По заглавието си стихотворението приличаше на някой роман на ужасите. Това ме отврати. То гласеше: „Най-ужасната нощ“. Вече се канех да обърна страницата, когато погледът ми падна на двете букви, поставени под стихотворението: У. О. Бяха началните букви на името Уилям Олерт! Това име ме занимаваше в последно време толкова много, че никак не беше чудно да го свържа веднага с тези две букви. Нали младият Олерт се считаше за поет. Може би беше използвал престоя си в Ню Орлиънс, за да публикува няколко стихчета? Може би ги бяха отпечатали така бързо, само защото той си бе заплатил да ги поместят. Ако предположенията ми се окажеха верни, това стихотворение можеше да ме наведе на дирята на търсените от мен хора. Затова го прочетох.

         „Ти знаеш ли нощта, която над земята
         се спуска с тежък дъжд от мрачен небосвод,
         и ни една звезда, не сипе зрак в тъмата,
         в която взорът твой напразно дири брод?
         Но и след тази нощ зора ще се роди —
         заспи спокоен сън, безгрижен ти бъди!
        
         Ти знаеш ли нощта, която над живота
         се спуска в онзи миг, когато смъртен мраз
         пред близкия ти край те просне на леглото
         и кара твоя пулс да бие с дива бяс?
         Но и след тази нощ зора ще се роди —
         заспи спокоен сън, безгрижен ти бъди!
        
         Ти знаеш ли нощта, която над духа ти
         се спуска тъй, че всуе закрила търси той,
         и също като смок душата много пъти
         обвива и изпълва със сатани безброй?
         Пред тази черна нощ ти все нащрек бъди —
         след нея само няма зора да се роди!“
         У. О.

         Признавам, че това стихотворение ме трогна дълбоко. Може би като поезия нямаше никаква стойност, но то съдържаше вика на ужас на един талантлив човек, който напразно се бори срещу тъмните сили на умопомрачението и чувства, че положението му е безнадеждно. Овладях бързо обзелите ме чувства, защото трябваше да действам. Бях вече убеден, че авторът на стихотворението е Уилям Олерт; потърсих адреса на редакцията на вестника и се отправих към нея.
         Търговската кантора, канцеларията и редакцията се намираха в една и съща сграда. Купих няколко броя от вестника в кантората и поисках разговор с редактора. Научих, че предположенията ми са верни. Някой си Уилям Олерт бил донесъл предишния ден лично стихотворението и помолил за бързо поместване. Тъй като отначало редакторът не се съгласявал, поетът оставил десет долара с условието, че стихотворението ще излезе в днешния брой и ще му бъде изпратен един екземпляр от първата коректура. Освен това ми казаха, че поведението му било напълно прилично, макар че погледът му издавал обърканост и уплаха; постоянно повтарял, че стихотворението било написано с кръвта на сърцето му. Това беше впрочем израз, който често се използва от даровити и бездарни писатели и поети. Бил оставил адреса си, за да му изпратят коректурите.
         Той живееше в една изискана частна странноприемница в новата част на града, известна с високите си цени. Най-напред промених външността си в моята квартира, а след това се отправих към посочения адрес. Бях почти сигурен, че ще успея да заловя търсения престъпник и жертвата му и с повишено настроение дръпнах връвта на звънчето, над което на месингова табелка бе написано: „First class boarding establishment for ladies and gentlemen“*. Намирах се следователно на прав път. Сградата и заведението бяха собственост на някаква дама. За всеки случай бях взел със себе си двама полицаи, които трябваше да застанат пред вратата на странноприемницата.
         [* Първокласна странноприемница за дами и господа. (англ.) — Б.пр.]
         Портиерът ми отвори, попита ме какво желая и аз му казах, че искам да разговарям със собственичката. Дадох му една визитна картичка, на която естествено не беше истинското ми име. Заведоха ме в приемната и не чаках дълго.
         Жената беше на около петдесет години, добре облечена, с внушителна и добродушна външност. Къдравата й коса и лекият тъмен оттенък на ноктите й ме накараха да предположа, че в жилите и е примесена и малко негърска кръв. Въпреки това тя правеше впечатление на човек с широко сърце и ме посрещна много вежливо.
         Представих се като редактор на забавната рубрика в „Дойче Цайтунг“, показах й вестника и заявих, че трябва да разговарям с автора на стихотворението, защото се е харесало толкова много, че искам да му изплатя хонорара и да му дам нови поръчки.
         Тя ме изслуша спокойно, като ме оглеждаше внимателно, след което каза:
         — Значи мистър Олерт е публикувал стихотворение при вас? Прекрасно! Жалко, че не разбирам немски, иначе щях да ви помоля да ми го прочетете. Хубаво ли е?
         — Чудесно е, мадам! Вече имах честта да ви кажа, че се хареса много на читателите.
         — Това ме радва. Мистър Олерт ми направи впечатление на образован човек, на истински джентълмен. За съжаление не говореше много и изобщо не общуваше с хората. Излизал е само един-единствен път, сигурно когато ви е донесъл стихотворението.
         — Така ли? От краткия разговор, който имах с него, разбрах, че тук е теглил пари. Тогава трябва да е излизал по-често.
         — Сигурно е ставало в мое отсъствие или пък неговият секретар се занимава с деловите му работи.
         — Мистър Олерт има секретар? Не ми е говорил за това. Трябва да е човек с добро положение.
         — Сигурно, плащаше добре и се хранеше най-изискано. С парите се занимава секретарят му, мистър Клинтън.
         — Клинтън! Ах, ако секретарят му се казва Клинтън, трябва да съм го виждал в клуба. Той е от Ню Йорк или поне идва от там и е великолепен компаньон. Срещнахме се вчера по обед.
         — Вярно — намеси се тя. — Той излезе по това време.
         — … и помежду ни се зароди такава взаимна симпатия, че той ми подари една своя снимка. Ето я.
         Показах й снимката на Гибсън, която носех винаги у себе си.
         — Вярно, това е мистър Клинтън — каза жената, след като хвърли поглед на снимката. — За съжаление няма да можете да го видите така скоро, нито пък да получите от мистър Олерт друго стихотворение. И двамата заминаха.
         Изплаших се, но бързо си възвърнах самообладанието.
         — Искрено съжалявам. Сигурно са решили внезапно да отпътуват?
         — Точно така. Това е една трогателна история. Мистър Олерт никога не говореше за нея, защото никому не е приятно да слага пръст в собствените си рани, но секретарят му ми я разказа, като разчиташе на дискретността ми. Трябва да ви кажа, че винаги съм се радвала на особеното доверие на моите гости.
         — Вярвам ви, мадам. Вашите изискани и нежни обноски обясняват всичко това съвсем естествено — забаламосах я аз най-безсрамно.
         — О, моля ви — каза тя поласкана. — Историята ме трогна почти до сълзи и се радвам, че нещастният човек успя да избяга навреме.
         — Да избяга ли? Но това звучи почти така, като че ли мистър Олерт е преследван?!
         — И наистина е така.
         — Ах! Колко интересно! Един толкова даровит поет, притежаващ богата душевност да бъде преследван! В качеството си на редактор и в известна степен на колега на нещастния човек горя от желание да науча някои подробности. Вестниците имат известно влияние. Може би ще успея да му помогна с една статия. Колко жалко, че са ви разказали тази история, разчитайки на вашата дискретност!
         Страните й се зачервиха. Тя извади една не дотам чиста носна кърпа и я приготви в случай на нужда.
         — Не се чувствам вече задължена да пазя тайната, сър, тъй като господата заминаха. Знам, че наричат печата голяма сила и бих била щастлива, ако можете да помогнете на бедния поет да възтържествува правдата.
         — Ще направя с удоволствие всичко, каквото е по силите ми. Но е необходимо да знам за него повече неща.
         — Ще научите — увери ме дамата разпалено, — защото сърцето ми повелява да ви разкажа всичко. Става въпрос за една колкото вярна, толкова и нещастна любов.
         — Очаквах такова нещо, мадам, защото нещастната любов е най-сърцераздирателното и съкрушаващо страдание, което ми е известно.
         Нямах още никаква представа за любовта, но това не ми попречи да й дам подобни уверения.
         — Вашите думи ми показват колко много си приличат душите ни, сър! И вие ли сте преживели това страдание?
         — Още не, мадам.
         — Тогава сте щастлив човек. А аз го изпитах и почти щях да умра. Майка ми беше мулатка. Сгодих се за сина на един френски плантатор креол*. Щастието ни беше разрушено, защото бащата на годеника ми не искаше да приеме в семейството си coloured lady**. Как съчувствам на нещастния поет, защото и той е нещастен по същата причина!
         [* Креол (исп. — френ.) — потомък на бял колонизатор в Южна и Латинска Америка, най-често при смесица с друга раса. — Б.пр.]
         [** Coloured lady (англ.) — цветнокожа жена. — Б.пр.]
         — Аха, значи мистър Олерт обича цветнокожа жена?
         — Да, една мулатка. Бащата протестирал срещу тази любов и чрез хитрост се сдобил с една декларация, в която момичето уверява писмено, че се отказва от щастието си, от Уилям Олерт.
         — Какъв безсърдечен баща! — извиках аз с мнимо възмущение, което ми спечели един благосклонен поглед на дамата.
         Тя беше взела твърде присърце всичко, което я беше излъгал Гибсън. Сигурно тази приказлива жена му беше разказала за някогашната си любов и той веднага бе съчинил една измислица, за да събуди състраданието й и да обясни внезапното си отпътуване. За мен беше много важна новината, че този лъжец се казваше сега Клинтън.
         — Да, наистина безсърдечен баща! — съгласи се тя с мене. — Уилям останал обаче верен на любимата си, избягал с нея дотук и я подслонил в пансион.
         — Тогава не разбирам защо е напуснал Ню Орлиънс.
         — Защото преследвачът му се появил тук.
         — Бащата е накарал да го преследват?
         — Да, накарал е един немец. О, тези немци! Мразя ги. Наричат ги народ на мислители и философи, но не могат да обичат. Този жалък немец е гонил нещастните от град в град със заповед за арестуване в ръка. Той е детектив. Иска да залови Уилям и да го върне в Ню Йорк.
         — А мистър Клинтън описа ли ви този злодей? — запитах аз, като очаквах допълнителни сведения за самия себе си.
         — Дори много точно, защото може да се очаква, че този варварин ще открие жилището на мистър Олерт и ще дойде при мене. Но аз ще го посрещна! Вече съм обмислила всяка дума, която ще му кажа. Няма да научи накъде се е отправил мистър Олерт. Ще го отпратя точно в обратната посока.
         Добрата женица описа „този варварин“, като спомена и името му. И описанието беше вярно, и името беше моето, макар че образът ми бе обрисуван по не съвсем ласкателен начин.
         — Очаквам го всеки момент — продължи тя. — Когато ми съобщиха за вашето пристигане, аз си помислих, че е той. Но за щастие съм се излъгала. Вие не сте преследвачът на влюбените, онзи крадец на най-сладкото щастие, онова олицетворение на несправедливост и предателство. По вашия добросърдечен поглед си личи, че ще поместите във вестника си статия, която ще съсипе онзи немец и ще защити преследваните.
         — За да направя това, трябва най-напред да разбера къде се намира Уилям Олерт. Искам непременно да му пиша. Надявам се, че сте известена за мястото, където се намира понастоящем?
         — Разбира се, че знам накъде отпътува, но не мога да кажа дали ще бъде още там, когато пристигне писмото ви. Щях да отпратя онзи немец на северозапад. Но на вас ще ви кажа, че Уилям Олерт се отправи за Тексас. Има намерение да бяга към Мексико и да се установи във Вера Крус. За съжаление в тази посока нямаше параход, който да се кани веднага да вдигне котва. А опасността ги караше да бързат много и затова той отпътува с „Делфин“ за Кинтана.
         — Сигурна ли сте?
         — Напълно. Мистър Олерт трябваше да бърза. Оставаше му точно толкова време, колкото да занесе багажа си на борда. Моят домакин имаше тази грижа и сам беше на борда. Там е говорил с моряците и разбрал, че „Делфин“ наистина ще плува само до Кинтана, но преди това щял да се отбие до Галвестън.
         — А секретарят на мистър Олерт и госпожицата също ли тръгнаха с него?
         — Разбира се. Вярно, че моят домакин не е видял дамата, защото се била оттеглила в дамската каюта. Не е питал за нея, моите служители са научени на такт. Но съвсем е ясно, че Уилям няма да остави годеницата си, изложена на опасността да бъде заловена от немския кръволок. Всъщност аз се радвам, че ще дойде при мене. Ще има интересна сцена. Първо ще опитам да затрогна сърцето му, а след като не успея, ще го обсипя с гневни думи и ще разговарям с него така, че ще започне буквално да се гърчи от презрението ми.
         Добрата жена наистина се беше развълнувала много. Чувстваше съдбата на Олерт като своя собствена. Сега тя стана от креслото си, сви малките си месести юмруци и ги вдигна срещу вратата:
         — Ела, само ми ела, дяволски дъчмен! Погледите ми ще те пронижат, а думите ми ще те смачкат!
         Бях чул достатъчно и можех да си тръгна. Друг на мое място сигурно би постъпил така и би оставил измамената жена да живее в заблуда. Но аз си казах, че е мой дълг да й обясня нещата. Не биваше повече да счита един мошеник за честен човек. Не биваше и да живее по-дълго с такива предразсъдъци спрямо немците. Едно разяснение беше просто мое задължение към съотечествениците ми.
         — Не ми се вярва да ви се удаде случай да го обсипете така съкрушително с вашите погледи и думи — подметнах аз.
         — Защо?
         — Защото немецът ще подхване нещата по-другояче. А и на вас няма да се удаде да го изпратите на северозапад. По-скоро той ще се запъти направо към Кинтана, за да залови Уилям и неговия така наречен секретар.
         — Той не знае къде се намират!
         — О, знае, защото вие му казахте всичко.
         — Аз ли! Невъзможно! Нали трябва да знам! Кога може да е станало?
         — Току-що. Разрешете ми да направя малка промяна във външността си!
         При тези думи свалих тъмната перука, широката брада и очилата си. Жената отстъпи уплашено назад.
         — За бога! — извика тя. — Вие не сте журналист, а онзи немец! Вие ме измамихте!
         — Трябваше да го направя, защото вас са ви измамили преди това. Историята с мулатката е лъжа от начало до край. С вашето добро сърце са се подиграли и са злоупотребили. Клинтън изобщо не е секретар на Уилям. Всъщност се казва Гибсън и е опасен мошеник, когото наистина трябва да обезвредя.
         Жената се отпусна в креслото си, като че ли бе изгубила съзнание:
         — Не, не! Не е възможно. Този мил, дружелюбен, великолепен човек не може да е мошеник. Не ви вярвам.
         — Мадам, ще ми повярвате, щом ме изслушате. Нека да ви разкажа всичко!
         Осведомих я за действителното положение на нещата и успях да превърна доброто й мнение за „милия, дружелюбен и великолепен“ секретар в най-страшен гняв. Тя разбра, че е била измамена най-позорно и в крайна сметка дори изрази одобрението си, че съм я посетил преоблечен.
         — Бих се радвал много — завърших разказа си аз, — ако мога да чуя от вас, че не считате повече немците за варвари. Изпитах болка като разбрах колко лошо познавате моите съотечественици.
         Разделихме се дружелюбно и аз казах на двамата полицаи пред вратата, че работата е уредена. После им пъхнах в ръцете малък бакшиш и бързо се отдалечих.
         След всичко, което научих, трябваше да се придвижа до Кинтана по най-бързия възможен начин. Първо потърсих параход, който да пътува дотам. Щастието обаче не беше благосклонно към мене. Имаше параход, готов да потегли за Темпико, но по пътя си нямаше да спира никъде. Параходът, който отиваше до Кинтана, щеше да отплува едва след няколко дена.
         Най-сетне намерих един бързоходен платноход с товар за Галвестън, който щеше да вдигне котва следобед. Можех да пътувам с него, а после се надявах да намеря в Галвестън някакъв бърз начин, за да стигна до Кинтана. Уредих набързо всичко необходимо и се качих на борда.
         За съжаление очакването ми да намеря в Галвестън кораб до Кинтана не се сбъдна. Имах възможност да пътувам до по-далечна цел — до Матагорда край източното устие на Колорадо. Увериха ме, че оттам ще ми бъде лесно да се върна обратно до Кинтана. Това ме накара да използвам този кораб и последвалите събития показаха, че нямах основание да се разкайвам.

         3.
         Неочаквана среща

         По онова време вниманието на правителството във Вашингтон беше насочено към Юга, към Мексико. Бяха години, в които Мексико още страдаше от кървавите борби между републиката и кралството.
         Бенито Хуарес* беше признат от Съединените Щати като президент на република Мексико и Щатите нямаха намерение да го жертват в полза на Максимилиян. Те гледаха на краля както и преди като на чужд нашественик и започнаха да упражняват върху Наполеон III натиск, който го принуди да изтегли по-късно войските си от Мексико.
         [* Бенито Хуарес (1806–1872) — първият президент на република Мексико. По произход индианец.]
         При избухването на Гражданската война Тексас се обяви за сецесията*, а с това застана на страната на щатите, поддържащи робството. Поражението на южните щати не доведе в никой случай до бързо успокояване на населението. Хората се бяха озлобили срещу Севера и се държаха враждебно към провежданата от него политика. Всъщност жителите на Тексас имаха републикански разбирания. Бяха въодушевени от Хуарес, „индианския герой“, който не се уплаши да се опълчи срещу Наполеон III, както и срещу една издънка от мощната династия на Хабсбургите. Но понеже правителството във Вашингтон беше на страната на този „герой“, някои хора се настроиха срещу него. По този начин населението в Тексас се оказа разделено от дълбока пропаст. Едната половина се обявяваше открито за Хуарес, а другата — срещу него, но не по убеждение, а вследствие на ненавистта си към северните щати. В резултат на това разцепление не беше никак лесно да се пътува из страната. Напразно оставаше всяко усилие да скриеш политическите си убеждения. Просто те принуждаваха да заявиш коя страна поддържаш.
         [* Сецесия — наложеното от южните щати разделяне на Север и Юг според отношението на даден щат към робството. — Б.пр.]
         Заселилите се в Тексас немци също не бяха единни. Като немци те клоняха към Максимилиян, но от друга страна той не беше човекът, който можеше да се ползва със симпатиите им, защото бе дошъл в Мексико с покровителството на Наполеон. Те бяха дишали достатъчно дълго време републиканския въздух, за да почувстват, че нахлуването на французите в страната на Монтесума бе несправедливо и чрез придаване на по-голяма бляскавост на френската „gloire“* целеше да се отвлече вниманието на французите от недъзите на обществения живот в тяхната родина. По тези причини немците се държаха мълчаливо и се пазеха от всякакви политически изяви, още повече че по време на Гражданската война бяха взели страната на северните щати срещу робовладелците.
         [* Gloire (фр.) — слава. — Б.пр.]
         Такова беше положението в тази страна, когато пред очите ни се показа плоската, продълговата и тясна ивица земя, която отделяше залива на Матагорда от Мексиканския залив. Корабът ни влезе в залива през Пасо Кабало, но скоро след това трябваше бързо да хвърлим котва, защото заливът бе толкова плитък, че по-дълбоко газещите кораби рискуваха да заседнат.
         Зад тясната пясъчна ивица, ограждаща залива, стояха на котва няколко по-малки плавателни съдове, а пред ивицата в морето се намираха пет-шест големи кораба, между които и тримачтови, както и един параход. Поисках веднага да ме закарат с лодка до Матагорда, за да разбера дали има скоро кораб за Кинтана. За съжаление научих, че едва след два дни за там ще тръгва една шхуна. Ето че бях „заседнал“ и се ядосвах, защото вероятно Гибсън щеше да получи преднина от четири дни, която можеше да използва, за да изчезне безследно. Единствената ми утеха беше, че бях направил всичко възможно при дадените обстоятелства.
         Тъй като не ми оставаше нищо друго, освен да чакам търпеливо, потърсих някаква странноприемница и поисках да ми изпратят багажа от кораба.
         По онова време Матагорда беше по-малък град от сега. Разположен е в източната страна на залива и значението му като пристанище е много по-малко, отколкото да речем значението на Галвестън. Както навсякъде в Тексас, така и тук крайбрежието се състоеше от нездравословни низини. Макар че не бяха блатисти, в тях все пак имаше много водни площи и човек твърде лесно можеше да пипне треска. Ето защо никак не ми се искаше да оставам по-дълго време тук.
         „Хотелът“ ми приличаше на третокласна или четвъртокласна странноприемница, стаята ми — на корабна каюта, а леглото беше толкова късо, че при спане главата или краката оставаха да висят навън.
         След като прибрах багажа си, излязох да поразгледам градчето. Щом прекрачих прага на стаята си, за да стигна до стълбите, трябваше да мина покрай една стая, чиято врата беше широко отворена. Хвърлих един поглед в помещението и видях, че то бе обзаведено също като моята стая. До стената бе сложено седло, а върху него висяха юзди. В ъгъла, близо до прозореца, беше облегната дълга кентъкийска карабина. Неволно се сетих за Олд Дет, но тези предмети можеха да принадлежат и на някой друг.
         След това заслизах бавно по уличката надолу. Когато се канех да завия зад един ъгъл, в мене се блъсна здравата някакъв човек, който идваше оттам и не ме беше видял.
         — Good heavens!* — кресна ми той. — Внимавай, сър, когато завиваш така стремглаво!
         [* Good heavens! (англ.) — възклицание в смисъл на „по дяволите“. — Б.пр.]
         — Щом наричаш моето влачене „стремглаво“, тогава стридата може да мине за някой параход по Мисисипи — отвърнах аз усмихнато.
         Като чу гласа ми, другият направи бързо крачка назад.
         — Не ме ли лъжат очите? — извика той. — Та това е немският greenfish*, който не си признава, че е детектив! Какво търсиш в Тексас, че и на това отгоре в Матагорда, сър?
         [* Greenfish (англ.) — буквално „зелена риба“, неопитен младок. — Б.пр.]
         — Не и тебе, мистър Дет!
         — Вярвам ти! Изглежда, че си от хората, които никога не намират когото търсят, но затова пък се сблъскват с всички, с които си нямат никаква работа. Сигурно си гладен и жаден. Ела да хвърлим някъде котва, където можем да пием хубава бира! Изглежда, че вашата немска бира е плъзнала навсякъде. Може да се намери дори в това загубено селище и ми се струва, че тази бира е най-хубавото нещо, което човек може да получи у вас. Нае ли си вече стая?
         — Да, долу в „Uncle Sam“*.
         [* „Uncle Sam“ (англ.) — „Чичо Сам“. — Б.пр.]
         — Много добре! И моят вигвам се намира там.
         — Да не би да е на първия етаж, в една стая, където видях седлото и карабината?
         — Точно там! — ухили се той. — Трябва да знаеш, че не се отделям от тези вещи. Обикнал съм ги. Навсякъде можеш да си намериш кон, но не и хубаво седло. Но ела, сър! Току-що бях в една забутана кръчма, където има студена бира, истинско блаженство за един юнски ден като този. С удоволствие бих изпил още няколко.
         Ловецът ме заведе в малка кръчма, където сервираха бира в бутилки на много висока цена. Ние бяхме единствените посетители. Предложих му пура. Той обаче не я взе. Вместо това измъкна от джоба си голямо парче тютюн за дъвкане и си отряза с ножа такова количество, което би задоволило петима възрастни моряка. После го пъхна в устата си, настани го внимателно между езика и бузата си и ми се усмихна.
         — Така, а сега съм на твое разположение. Страшно съм любопитен да науча какъв вятър те докара толкова бързо по следите ми. Благоприятен ли беше вятърът?
         — Напротив, твърде неблагоприятен.
         — Тогава си нямал изобщо намерение да идваш насам?
         — Не, целта ми беше Кинтана. Но тъй като нямаше никаква възможност да стигна бързо дотам, дойдох най-напред до Матагорда, защото ми казаха, че тук ще намеря лесно кораб, с който ще мога да продължа. За съжаление налага се да чакам цели два дена.
         — Понеси несгодата с търпение, сър, и се утеши с мисълта, че просто нямаш късмет!
         — Чудесна утеха! Да не мислиш, че трябва да ти връча благодарствено писмо за нея?
         — Моля, моля! — засмя се Олд Дет. — Винаги съм давал съветите си безвъзмездно. Впрочем и на мен ми върви като на тебе. Сега кисна тук и бездействам, понеже се позабавих. Исках да стигна до Остин, а после да продължа нагоре и да се прехвърля за малко през Рио Гранде дел Норте. Годишното време е благоприятно. Паднали са дъждове и сега Колорадо има достатъчно вода, за да могат плоскодънните параходи да стигат до Остин. Иначе през по-голямата част от годината реката има много малко вода.
         — Чувах, че имало наноси от пясък и тиня, които пречели на корабоплаването.
         — Всъщност това не са наноси, а един вид „рефт“, огромно количество довлечени от водата дървета, които карат реката да се разделя в няколко ръкава на около осем мили* оттук. Зад този „рефт“ винаги започва свободната водна площ, по която може да се стигне до Остин, че и още по-надалеч. Тъй като свободната река е прекъсната от рефта, умните хора отиват пеша до онова място и после се качват на борда. И аз исках да направя така, но вашата отлежала немска бира ме заплени. Запих се здравата, останах твърде дълго в Матагорда и когато стигнах до рефта, параходът изсвири и потегли. И така трябваше да мъкна седлото си обратно и сега ще чакам, докато утре рано тръгне следващият кораб.
         [* Английска миля — 1609 м.]
         — Тогава и на двама ни не е провървяло и ти можеш да се успокоиш със същата утеха, която даде и на мене: просто нямаш късмет.
         — Не е точно така. Аз не преследвам никого и ми е все едно дали ще пристигна в Остин днес или след една седмица. Но въпреки това ме е яд, и то защото онази глупава муцуна ми се изсмя. Просто е бил по-бърз от мене и ми се изкиска от палубата, когато артисах на брега със седлото си. Ако срещна някъде този мръсник, ще получи нещо по-различно от плесницата, която му зашлевих на борда на нашия параход.
         — А, ти си имал вече сбиване, сър?
         — Сбиване? Какво искаш да кажеш? Олд Дет никога не се бие. Но на „Делфин“, с който пътувах, имаше един негодник. Щом ме видеше, започваше да се смее и да се подиграва на фигурата ми. Попитах го какво го развеселява толкова много и когато ми отвърна, че моят скелет го карал да изпада в такова весело настроение, аз му заших такава „slap in the face“*, че той седна на задника си. Понечи да извади револвера си, но капитанът му каза да се измита. Получил си бил заслуженото, защото ме обидил. Та затова този подлец ми се изсмя, когато стигнах при рефта толкова късно. Жалко за неговия спътник! Имаше вид на джентълмен, само дето беше винаги тъжен и мрачен: постоянно гледаше втренчено пред себе си като луд.
         [* Slap in the face (англ.) — плесница. — Б.пр.]
         — Тези думи веднага привлякоха вниманието ми; нали знаех, че преследваните от мен също са били на борда на „Делфин“!
         — Луд ли? — попитах аз. — А не чу ли името му?
         — Капитанът го наричаше „мистър Олерт“.
         — Аха! А спътникът му?
         — Казваше се Клинтън, ако не ме лъже паметта. Но, сър, защо правиш такава физиономия? Да не би тези двамата да те интересуват?
         — Много, извънредно много. Това са хората, които търся!
         По лицето му отново се появи онова дружелюбно хилене, което бях наблюдавал вече неведнъж.
         — Чудесно! — кимна той. — Значи най-сетне признаваш, че преследваш двама души? И то тъкмо тези двамата? Хмм! Наистина си грийнхорн, сър! Сам си си виновен, че ти се изплъзна хубавият улов!
         — Как така?
         — Като не беше искрен към мен в Ню Орлиънс.
         — Не биваше да го правя.
         — Човек може да прави всичко, което го извежда към желаната цел, стига да не нарушава морала и законите. Ако ми беше обяснил как стои работата, сега двамата щяха да са ти в ръцете. Щях да ги позная веднага, щом се качиха на борда на парахода и да ги задържа или щях да наредя да ги задържат. Нима не разбираш това?
         — Откъде можех да знам, че ще ги срещнеш?! Впрочем те не са тръгнали за Матагорда, а за Кинтана.
         — Само така са казали. Там дори не слязоха на сушата. Ако искаш да постъпиш умно, разкажи ми подробно историята си! Може би ще мога да ти помогна да ги заловиш.
         Този човек наистина искаше да ми помогне безкористно. И през ум не му беше минало да ми прави упреци, но въпреки това се почувствах засрамен. Преди няколко дни бях отказал да му отговоря, но сега обстоятелствата ме принуждаваха. Моето самочувствие ми нашепваше да не му казвам нищо, но разумът ми все пак взе връх. Извадих двете снимки и му ги показах.
         — Разгледай тези физиономии преди да ти кажа каквото и да било! Това ли са лицата, за които ми говори?
         — Да, те са! Не е възможно да се лъжа.
         Сега му разказах искрено как стоят нещата. Олд Дет ме изслуша внимателно и щом свърших, поклати глава:
         — Всичко, което чух от тебе, е ясно и просто. Само едно не можах да разбера. Този Олерт луд ли е наистина?
         — Изглежда не е! Наистина не разбирам много от душевни заболявания, но все пак бих нарекъл това негово състояние само натрапчива фикс идея, защото като се изключи това Олерт е пълен господар на духовните си възможности.
         — Тогава за мене става още по-неразбираемо защо Гибсън има такова неограничено влияние върху него? Изглежда, че му се подчинява във всичко. Във всеки случай Гибсън хитро се съгласява с хрумванията на болния, а после го използва за своите цели. Е, надявам се, че ще му разкрием картите.
         — Значи ти си убеден, че са се отправили към Остин? А може би имат намерение да слязат някъде по пътя?
         — Не, Олерт заяви на капитана, че иска да отиде в Остин.
         — Би ме учудило, ако е истина. Едва ли ще каже накъде има намерение да пътува.
         — Защо да не каже? Олерт може би изобщо не знае, че го преследват, че е тръгнал по криви пътища; той изглежда твърдо вярва, че постъпва правилно, живее само със своята идея фикс, а за останалото се грижи Гибсън. И така, умопомраченият не е счел за глупаво да посочи Остин като цел на пътуването си. Капитанът ми го каза. Какво мислиш да правиш?
         — Трябва да тръгна след тях, и то веднага.
         — Въпреки нетърпението ти се налага да почакаш до утре сутринта. Преди това няма кораб.
         — А кога ще пристигнем?
         — При сегашното ниво на водата — вдругиден.
         — Дяволски дълго ще пътуваме!
         — Помисли само, че и двамата няма да пътуват по-бързо, макар и в момента нивото на реката да е извънредно благоприятно. Неизбежно е засядането на парахода тук и там и винаги ще се губи доста време, докато го освободят.
         — Да знаехме само какво иска да прави Гибсън и накъде е решил да завлече Олерт!
         — Да, това наистина си остава загадка. Разбира се, че има някакво определено намерение. Парите, които е изтеглил досега, са достатъчни, за да го направят заможен човек. Стига само да ги задигне и просто да зареже Олерт. Фактът, че не го прави, е сигурен признак за решението му да продължи да го използва. Много ми се иска да изясня този случай напълно и тъй като поне засега пътищата ни съвпадат, се оставям на твое разположение. Ако имаш нужда от мене — готов съм.
         — Предложението ти се приема с голяма благодарност, сър. Имам искрено доверие в тебе, а и името ти гарантира, че твоята помощ ще ми е полезна.
         Разтърсихме си ръцете и изпразнихме чашите. Де да се бях доверил на този човек още в Ню Орлиънс!
         Едва ни бяха напълнили чашите отново, когато отвън се вдигна страхотен шум. Крещящите човешки гласове и кучешкият лай се приближаваха все повече. Вратата се отвори с трясък и вътре нахълтаха шест човека, които вероятно бяха изпили вече значително количество алкохол. Никой от тях не беше трезвен. Грубите фигури и лица, южняшкото леко облекло и превъзходните оръжия на тези скандалджии не можеха да не направят впечатление. Всеки от тях беше въоръжен с пушка, нож, револвер или пистолет и освен това всички имаха по един дебел бич, употребяван от робовладелците. И шестимата водеха на здрави ремъци по едно куче. Тези огромни кучета бяха от онази грижливо отглеждана порода, която се използваше в южните щати за залавянето на избягали негри. Наричаха ги копои или ловци на хора.
         Негодниците ни огледаха с нахални погледи, после се натръшкаха по столовете така, че щяха да ги изпочупят, сложиха краката си на масата и затропаха с токовете си по нея; това беше изглежда учтива подкана към кръчмаря да се появи.
         — Имаш ли бира? — изрева му един от тях. — Немска бира, а?
         Уплашеният човечец отговори утвърдително.
         — Това ще пием — продължи онзи с просташки тон, — но ни кажи преди това дали не си немец!
         — Не съм.
         — Имаш късмет. Пием бирата на немците, но те самите нека вървят в ада! Тези аболиционисти*, които помагаха на Севера, са виновни да загубим работата си!
         [* Аболиционисти — противници на робството в Северна Америка. — Б.пр.]
         Кръчмарят се оттегли моментално, за да обслужи „знатните“ си гости колкото може по-бързо. Неволно се бях обърнал, за да огледам говорещия. Той забеляза, че го наблюдавам. Убеден съм, че в погледа ми нямаше нищо обидно, но той имаше навярно голямо желание да се заяде с някого, защото ми кресна:
         — Какво си ме зяпнал? Не казах ли истината?
         Обърнах се, без да отговоря.
         — Внимавай! — пошушна ми Олд Дет. — Тези простаци са от най-лошия сорт хора. Сигурно са уволнени надзиратели на роби, останали без работа след премахването на робството. Сега са се събрали, за да вършат различни безчинства. По-добре е да не им обръщаме внимание. Да си допием бързо и да се махаме! — Но тъкмо това шушукане не се хареса на онзи тип, когото другите наричаха Блит. Той отново закрещя към нас:
         — Какви тайни имаш да му казваш бе, скелет такъв! Ако говориш за нас, тогава говори високо, иначе ще ти отворим устата!
         Олд Дет не отговори, вдигна чашата си и отпи. Шестимата получиха бирата си и я опитаха. Пивото бе наистина хубаво, но те бяха изпаднали в истинско скандалджийско настроение и изляха чашите на пода. Онзи, който беше говорил досега, държеше все още пълната си чаша в ръка.
         — Не на земята! Ей там седят двама, на които изглежда тази помия се харесва! — подигра се той. — Да им я дадем на тях!
         Той замахна и плисна бирата си към нашата маса, върху двама ни. Олд Дет избърса спокойно с ръкав мокрото си лице. Аз обаче не успях да понеса така сдържано тази безочлива обида. От шапката ми, от яката ми, от всичките ми дрехи капеше бира, тъй като по-голямата част от течността беше заляла мен. Обърнах се ядосан.
         — Сър, моля ви, не вършете подобно нещо втори път! Шегувайте се с вашите приятели колкото си искате, нямам нищо против. Бъдете така любезен обаче нас да оставите на мира!
         — Така ли? — отвърна Блит надуто. — А какво ще направиш, ако ми се прииска пак да ви полея двамата?
         — Ще видим.
         — Ще видиш ли? Е, трябва веднага да разберем какво ще видиш. Кръчмарю, нови чаши!
         Другите се закискаха и зареваха, аплодирайки своя предводител. Беше очевидно, че той ще повтори безобразната си постъпка.
         — За бога, сър, не се залавяй с тези негодници! — предупреди ме Олд Дет.
         — Страх ли те е? — попитах го аз.
         — Нищо подобно, но тези хора веднага вадят оръжие, а срещу коварно изстреляния куршум и най-храбрият не може да стори нищо. Не забравяй, че имат и кучета!
         Негодниците бяха вързали кучетата си за краката на масата. За да не бъда улучен в гърба, аз напуснах мястото си и седнах така, че сега грубияните останаха от дясната ми страна.
         — Ах! Той се наглася! — захили се предводителят. — Има намерение да се защищава. Внимавайте! Само да мръдне, ще насъскам Плутон срещу него. Той е дресиран да се нахвърля върху хора.
         Той отвърза кучето си, като задържа ремъка му в ръка. Кръчмарят още не беше донесъл бирата, все още имахме време да сложим парите на масата и да си отидем. Но струваше ми се, че бандата нямаше да ни остави да си излезем току-така. Освен това не ми се искаше да бягам пред тези диви и груби хора. Дълбоко в душата си такива бабаити са най-често страхливци.
         Бръкнах в джоба си и свалих предпазителя на револвера. Не се боях от ръкопашен бой, там бях сигурен в себе си. Имах само известни съмнения дали щях да мога да се справя с кучетата. Но още преди години си бях имал работа с подобни животни, дресирани да нападат хора, и поне от едно от тях нямаше защо да се страхувам.
         В този момент се появи кръчмарят. Той сложи чашите на масата и се обърна към свадливите си посетители с учтивата молба:
         — Джентълмени, много се радвам на вашето посещение, но ви моля да оставите онези двама мъже на мира. Те също така са мои гости.
         — Подлецо! — изкрещя му един от тях. — Ти нас ли ще ни учиш? Почакай, веднага ще ти охладим ентусиазма!
         В следния миг две или три чаши изляха съдържанието си върху миролюбивия кръчмар, така че той счете за най-умно да напусне веднага помещението.
         — А сега оня, дето се ежеше! — извика предводителят. — Ето и на него!
         Блит държеше кучето с лявата си ръка, а с дясната плисна съдържанието на чашата си към мене. Светкавично се изправих и отскочих настрана, така че той не можа да ме улучи. После стиснах юмруци, за да се нахвърля върху нахалника и да го накажа. Но той ме изпревари.
         — Плутоне, go on!* — извика той, пусна кучето и посочи към мене.
         [* Go on! (англ.) — хайде, дръж! — Б.пр.]
         Тъкмо успях да застана с гръб към стената и силното животно полетя към мене, като направи лъвски скок. Кучето се намираше на около пет крачки от мен. Сега то прелетя разстоянието с един-единствен скок. При това бе толкова точно и уверено в действията си, че сигурно щеше да ме захапе за гърлото, ако бях останал на мястото си. Тъкмо когато се канеше да ме сграбчи със силните си челюсти, аз отскочих встрани и то си удари муцуната в стената. Скокът му беше толкова мощен, че след удара копоят се стовари на земята почти зашеметен. Хванах го светкавично за задните лапи, завъртях го във въздуха и го запокитих с главата напред срещу стената. Черепът му се строши.
         Сега се вдигна страхотна врява. Кучетата започнаха да вият и да дърпат каишите си, така че преместиха масата; мъжете псуваха, а собственикът на животното понечи да се нахвърли върху мене. Тогава Олд Дет скочи, измъкна двата си револвера и се обърна към негодниците:
         — Стоп! Достатъчно, момчета! Ако някой направи крачка или посегне към оръжията си — стрелям! Много се излъгахте в нас. Аз съм Олд Дет, следотърсачът. Надявам се, че сте чували за мене. А този човек, който е мой приятел, се страхува от вас колкото и аз. Сядайте и си пийте скромно бирата, за да не обърна листа!
         И аз бях извадил револвера си. Двамата имахме общо осемнадесет изстрела. Преди някой от негодниците да пипне оръжието си, щеше да бъде улучен от куршумите ни. Старият следотърсач беше станал изведнъж съвсем друг човек. Високата му, иначе прегърбена фигура се беше изправила, очите му блестяха, а върху лицето му бе изписан израз на превъзходство и силна воля, които не търпяха никаква съпротива. Беше забавно да се наблюдава как из веднъж нахалните досега хора си подвиха опашката. Те все пак промърмориха полугласно няколко думи, но насядаха по местата си; дори собственикът на мъртвото куче не се осмели да отиде до него, защото щеше да се приближи до мен.
         Ние двамата стояхме все още заплашително с револверите в ръка, когато влезе нов посетител — един индианец.
         Той носеше ловна дреха от бяла щавена кожа. Панталоните му бяха също кожени и шевовете им бяха украсени с фина бродерия от червени конци. Никъде по облеклото му не се забелязваше петно или каквото и да било друго измърсяване. Малките му крака бяха обути в мокасини, украсени с перли и бодли от бодливо свинче. На врата му висеше неговият амулет*, една изкусно изработена лула на мира, както и тройна огърлица от нокти на сива мечка, един трофей, взет от него от страшния хищник на Скалистите планини. Около пояса му беше увито скъпоценно салтилско одеяло**. Навън се подаваха дръжките на нож и два револвера. В дясната си ръка държеше двуцевна пушка, чийто приклад беше обкован с многобройни сребърни гвоздеи. Индианецът не носеше шапка. Дългата му синкавочерна коса бе подредена в шлемовидна прическа, в която бе вплетена кожата на гърмяща змия. Никакво орлово перо или друго някакво отличие не украсяваше косите му, но въпреки това си личеше от пръв поглед, че този все още млад мъж беше навярно вожд и прочут воин. Чертите на мъжествено красивото му и сериозно лице приличаха на чертите на някой римлянин. Скулите му изпъкваха едва забележимо; лицето му беше голобрадо, устните му пълни и красиво очертани, а цветът на кожата му представляваше една смесица от матово светлокафяво и мъничко бронз. Накратко казано: това беше Винету, вождът на апачите, моят кръвен брат.
         [* Амулет — малък предмет, носен на врата в торбичка; индианците считали, че има чудодейна сила и рискували живота си за него. Често имал връзка със собственото им име. — Б.пр.]
         [** Салтилско одеяло — красиво, пъстро инд. одеяло, наречено по-късно така по името на мексиканския град Салтильо, където започнали да ги произвеждат фабрично. — Б.пр.]
         За един момент той се спря на вратата. Острият изпитателен поглед на тъмните му очи обходи бързо помещението и хората в него. После седна близо до нас, по възможност по-надалеч от онези грубияни, които го бяха зяпнали с кисели физиономии.
         Бях вече вдигнал единия си крак, за да скоча бързо и да поздравя приятеля си. Той обаче не ми обърна никакво внимание, въпреки че ме беше видял; без съмнение ме бе познал, макар и да бях облечен с други дрехи. Сигурно имаше причина, за да се държи така. Ето защо аз седнах отново и се помъчих да изглеждам безразличен.
         По поведението на Винету се виждаше, че той веднага бе схванал положението. Когато хвърли отново поглед към противниците ни, очите му се присвиха презрително, а щом седнахме пак на масата си и прибрахме револверите, по устните му заигра лека, едва забележима доброжелателна усмивка.
         Въздействието от неговото появяване беше толкова голямо, че сега бе настъпила направо казано църковна тишина. Това спокойствие изглежда подсказа на кръчмаря, че непосредствената опасност бе преминала. Главата му се показа през полуотворената врата, а после, като видя, че няма нищо застрашително, промъкна предпазливо в помещението и цялото си тяло.
         — Моля, чаша бира, немска бира! — каза индианецът на хубав английски с благозвучен глас.
         Това се стори на негодниците твърде странно. Те доближиха глави и започнаха да си шушукат. Погледите, с които оглеждаха Винету, показваха, че не говореха хубави неща за него.
         Индианецът получи чаша бира, вдигна я срещу светлината от прозореца, огледа я с поглед на познавач и отпи.
         — Well! — каза той после на кръчмаря, като цъкна с език. — Бирата ти е добра. Великият Маниту е научил белите мъже на много изкусни неща и правенето на бира не е най-незначителното между тях.
         — Да вярвам ли, че този човек е индианец? — прошепнах аз на Олд Дет, като че ли изобщо не познавах Винету.
         — Индианец е, и то какъв! — отвърна ми старият ловец също така тихо, но натъртено.
         — Познаваш ли го? Срещал ли си го вече?
         — Не съм го виждал досега, но го разпознах по фигурата, облеклото, чертите на лицето и най-вече по пушката му. Това е Сребърната карабина. Куршумите й никога не отиват напразно. Имаш щастието да видиш пред себе си най-прочутия индиански вожд в Северна Америка, Винету, вожда на апачите, чието име е известно надлъж и нашир из Съединените щати, въпреки че е толкова млад!
         — Но как е научил така добре английски и обноските на белите джентълмени? — продължих да се преструвам аз.
         — Често посещава източните щати и хората разправят, че апачите били пленили някакъв европейски учен, към когото се отнесли много добре и той решил да остане при тях и да ги превъзпита в миролюбие. Той е бил учител на Винету, но изглежда апачите не са харесали миролюбивите му възгледи и той постепенно се покварил.
         Тези думи бяха изговорени много тихо; едва можах да ги разбера. Въпреки това седящият на повече от четири метра индианец се обърна към новия ми приятел:
         — Олд Дет се лъже. Бледоликият учен дойде при апачите и те го приеха дружелюбно. Той стана учител на Винету и го научи да бъде добър, да различава правдата от неправдата и лъжата от истината. Той не се поквари, а живя дълбоко почитан в пуеблото край Рио Пекос и никога не е изпитвал желанието да се върне пак при белите мъже. Когато умря от ръката на убиеца, ние му изградихме гробница и засадихме наоколо дъбове. Той отиде в отвъдния свят, във вечно зелената страна на саваните. Там Винету ще види Клеки-петра отново.
         Олд Дет се почувства щастлив, че Винету го беше познал. Лицето му засия от радост.
         — Как, сър, познаваш ли ме? — попита бързо той.
         — Винету не те беше виждал, но въпреки това те позна веднага, когато влезе — обясни апачът. — Ти си скаут, чието име се чува чак до Лас Анимас.
         След тези думи той отново се обърна. Докато говореше с нас, бронзовото му лице бе останало напълно безизразно; сега седеше на мястото си тихо и, както изглеждаше, дълбоко замислен, над нещо. Само от време на време ушите му леко потрепваха, като че ли бяха заети с някаква странична работа.
         Междувременно онези негодници продължаваха да си шушукат и да се споглеждат въпросително. Накрая закимаха един към друг и изглеждаше, че най-после бяха взели някакво решение. Очевидно не познаваха Винету. Сега по всяка вероятност се канеха да се реваншират за поражението, което трябваше да преглътнат от нас, като покажеха на Винету презрението си към червенокожите. При това май бяха на мнение, че Олд Дет и аз никога нямаше да се застъпим за него; ако ние не се почувстваме обидени от тях, трябваше според общовалидните правила да си стоим спокойно по местата и да гледаме как се гаврят с един невинен човек. И така един от тях се надигна от мястото си — самият Блит, който преди това се беше заяждал с мене и се отправи към индианеца с бавна крачка и предизвикателно изражение. Извадих револвера си от джоба и го поставих на масата така, че да ми бъде удобно да го използвам по всяко време.
         — Не е необходимо — пошепна ми Олд Дет. — Воин като Винету може да се справи с двойно повече такива хлапаци.
         Блит се изтъпанчи пред апача с широко разтворени крака и сложи ръцете си на кръста.
         — Какво търсиш тук в Матагорда, червена муцуно? Ние не търпим диваци в нашето общество.
         Винету не го удостои дори с поглед, поднесе чашата към устата си, отпи една глътка и после я сложи спокойно пак на масата.
         — Не чу ли какво ти казах, проклета червена муцуно? — попита негодникът. — Искам да знам какво правиш тук. Ходиш насам-натам и шпионираш, а? Червените муцуни са на страната на онази гадина Хуарес, който има същата червена кожа. Ние обаче сме за крал Максимилиян и ще обесим всеки индианец, който ни се изпречи на пътя. Ако не извикаш веднага заедно с нас: „Да живее крал Макс“, ще увиснеш на въжето!
         И сега апачът не отвърна нито дума. Лицето му беше напълно неподвижно.
         — Куче, не ме ли разбираш? Искам да ми отговориш! — изкрещя му Блит в лицето и сложи ръка на рамото му.
         Гъвкавата фигура на индианеца се изправи светкавично:
         — Назад! — извика Винету заповеднически. — Няма да търпя да ме лае някакъв койот.
         Койотът е страхливият прериен вълк, когото всички считат за животно, заслужаващо презрение. Индианците си служат с този обиден епитет винаги, когато искат да изразят най-голямо пренебрежение.
         — Койот ли? — извика Блит. — Това е такава обида, че веднага ще ти разбия муцуната.
         Той извади револвера си, но сега се случи нещо, което не беше очаквал: апачът изби оръжието от ръката му, хвана го през кръста, вдигна го нагоре и го запрати в прозореца, който веднага се строши и парчетата му излетяха на улицата заедно с Блит.
         Всичко това се разигра много по-бързо, отколкото може да бъде описано. Трясъкът на счупения прозорец, воят на кучетата и гневният рев на другарите на изхвърления навън Блит се сляха в един адски шум, сред който се разнесе гласът на Винету. Той пристъпи към негодниците и посочи с протегната ръка към прозореца:
         — Иска ли още някой от вас да излезе през прозореца? Нека ми каже!
         Винету се беше приближил твърде много до едно от кучетата. Животното се опита да го ухапе, но получи такъв ритник от апача, че изскимтя и се свря под масата. Надзирателите на роби се отдръпнаха боязливо назад и замълчаха. Винету нямаше в ръцете си никакво оръжие. Неговата личност беше достатъчна, за да ги държи в шах. Никой не му отговори. Индианецът приличаше на звероукротител, който влиза в клетката и укротява свирепите лъвове само с погледа си.
         В този момент вратата се отвори с трясък и се появи изхвърленият Блит, чието лице беше изранено от стъклата на прозореца. Беше извадил ножа си и веднага се нахвърли върху Винету с див рев. Апачът направи само леко движение встрани и бързо сграбчи ръката, която държеше ножа. След това го хвана през кръста, както и преди, вдигна го и го запрати на земята, където Блит остана да лежи в безсъзнание. Никой от негодниците не се опита да нападне победителя. Винету посегна спокойно към чашата си и изпи бирата. После направи знак на кръчмаря, който се беше оттеглил страхливо в един ъгъл, измъкна от пояса си кожена торбичка и сложи в ръката му малко жълто парченце.
         — Мистър лендлорд* това е за бирата и за прозореца! Червенокожият воин си заплаща дълга. Дано си получиш парите и от бледоликите джентълмени. Те не могат да търпят „червена муцуна“ при себе си. Винету, вождът на апачите, си отива, но не защото се страхува от тях, а защото разбира, че само кожата на тези бледолики има светъл цвят; душите им — не. Не му харесва да стои повече при тях.
         [* Лендлорд (англ.) — ханджия, кръчмар. — Б.пр.]
         Той взе своята Сребърна пушка и напусна помещението, без да погледне някого. И на мене пак не обърна внимание.
         Сега надзирателите се раздвижиха отново. Любопитството им се оказа по-силно от гнева, от позора им, както и от грижата за техния другар, който беше загубил съзнание. Преди всичко те попитаха кръчмаря какво е получил.
         — Нъгит* — отвърна той, като им показа парче чисто злато, голямо колкото лешник. — Златно зърно, което струва поне дванадесет долара. С него прозорецът е заплатен пребогато. Той беше стар и изгнил, а стъклата му бяха напукани. Струва ми се, че цялата торбичка на индианеца беше пълна с такива златни зърна.
         [* Нъгит (англ.) — парче самородно злато. — Б.пр.]
         Надзирателите дадоха израз на гнева си, че някакъв си червенокож притежава такова голямо количество злато. Златното зърно минаваше от ръка на ръка и всеки определяше стойността му. Използвахме този случай, за да си платим сметката и да си тръгнем.
         — Е, какво ще кажеш за апача, сър? — попита ме Олд Дет, когато се озовахме щастливо навън. — Може ли да има друг такъв като него? Онези подлеци отстъпиха пред Винету като врабчета пред сокол. Колко жалко, че така бързо изчезна! Можехме малко да го поразпитаме. Много ми се иска да разбера какво прави тук, дали лагерува извън града или е отседнал в някоя странноприемница. Трябва да е оставил някъде коня си, защото човек не може да си представи апач без кон. Впрочем, сър, ти съвсем не се държа лошо. За малко щях да изпитам страх, защото винаги е много опасно да се залавяш с такива хора. Но храбрият и ловък начин, по който се справи с онзи звяр, ме кара да предположа, че няма да останеш дълго време грийнхорн. Но ето че се приближихме до нашата квартира. Ще се прибираме ли? Не ми се иска. Старите трапери като мене не обичат да се затварят между четири стени; най-добре ми е да гледам небето над мен. Нека да се поразходим малко из красивата Матагорда. Просто не виждам по какъв друг начин бихме могли да си убием времето. Или може би предпочиташ да поиграем малко хазарт?
         — Не. Не съм комарджия и нямам намерение да ставам такъв.
         — Само така, млади момко! Но тук почти всички играят, а колкото повече навлизаш в Мексико, толкова по-лошо става. Там играят комар и мъже и жени, и кьораво и сакато; при това ножовете им излизат много лесно от ножниците. Да се насладим тогава на една разходка! После ще хапнем и навреме ще чуем какво ще ни каже възглавницата. В тази благословена страна човек не знае никога дали, кога, къде и как ще може да си полегне на следващата вечер.
         — Положението не ще да е чак толкова лошо!
         — Не трябва да забравяш, сър, че се намираш в Тексас, където животът съвсем не е вкаран още в релси. Ние например искаме да отидем до Остин, но е много съмнително дали ще стигнем дотам. Събитията в Мексико са развълнували и земите отвъд Рио Гранде. Там може да се случи нещо, което не е съвсем обикновено, а освен това трябва да имаме предвид и хрумванията на този Гибсън. Ако все пак му скимне да прекъсне пътуването си към Остин и да слезе от парахода на друго място, ще се видим принудени да сторим същото.
         — Но как ще разберем, че е слязъл от борда?
         — Като питаме. Параходите по Колорадо не бързат. Тук я няма онази трескава припряност като по Мисисипи или по другите реки. На всяка спирка ще имаме на разположение по четвърт час, за да направим нашето разследване. А можем да очакваме дори слизане на сушата на такова място, където няма да има нито град, нито каквато и да било странноприемница.
         — А какво ще стане с куфара ми в такъв случай?
         При този въпрос Олд Дет се изсмя с глас.
         — Куфара, куфара! — извика той. — Куфарът е останка от някаква допотопна церемониалност. Та кой разумен човек мъкне със себе си такъв предмет за багажа!? Ще се снабдиш само с онова, което ти е необходимо в момента; всичко останало ще си купиш, когато му дойде времето! Какви толкова важни неща имаш в стария си сандък?
         — Дрехи, бельо, гребен, четка, сапун, вещите за дегизиране и така нататък.
         — Това са все хубави неща, но човек може да ги купи навсякъде. А ако някъде не се намират, то значи, че там не са необходими. Една риза се носи, докато вече не можеш да я използваш. Тогава си купуваш нова. А нещата за лъскане и чистене? Не ми се сърди сър, но четката за коса и за нокти, помадите, мазилата за бради и мустаци и всички подобни неща са срам за мъжа. Вещите за дегизиране? Може да са ти помагали, където си бил досега, но тук вече не ти трябват. Тук не е необходимо да се криеш под някоя перука. Такива романтични глупости няма да те изведат до целта ти. Тук трябва да се пипа здраво, щом ни се мерне оня Гибсън. И…
         Старият скаут се спря, огледа ме от глава до пети, направи една смешна гримаса и после продължи:
         — … така, като те гледам, можеш да се появиш в стаята на най-капризната лейди или да седнеш на предните редове в някой театър. Тексас обаче никак не прилича на женска стая или на театрална ложа. Много лесно може да се случи така, че след два-три дни финият ти костюм да виси на парцали по тебе или красивият ти цилиндър да придобие формата на хармоника. Знаеш ли накъде ще продължи Гибсън? Невъзможно е да възнамерява да остане в Тексас. Той иска да изчезне, а в такъв случай ще трябва да премине границата на Съединените Щати. Понеже е тръгнал в тази посока, мисля, че няма никакво съмнение: иска да отиде в Мексико. Този мошеник ще използва хаоса в страната, за да изчезне и никакъв човек и никаква полиция няма да може да ти помогне да го измъкнеш оттам.
         — Може би имаш право. Но аз мисля, че ако той искаше да отиде в Мексико, щеше да се отправи натам по най-правия път.
         — Глупости! Гибсън е трябвало да напусне Ню Орлиънс толкова бързо, че е взел първия параход. Освен това мексиканските пристанища се намират в ръцете на французите. Да не мислиш, че те са му притрябвали много? Той не е имал друг избор: трябвало е да тръгне през страната, но във всеки случай е достатъчно умен да не се мярка много-много в големите селища. Затова е възможно да избегне и Остин и да слезе на брега някъде преди това. Ако се отправи към Рио Гранде, естествено на кон, през слабо заселени земи — и там ли ще го последваш с твоя куфар, цилиндър и в този елегантен костюм? Ако имаш такива намерения, ще се пръсна от смях.
         Знаех много добре, че е прав, но си направих удоволствието да огледам жалостиво хубавия си костюм. Тогава той се засмя и ме потупа по рамото.
         — Недей да съжаляваш! Можеш да се разделиш спокойно с тези неподходящи одежди! Иди при някой търговец, за да продадеш всичките си безполезни боклуци и да си набавиш други дрехи! Трябва да намериш непременно здрави и дълготрайни траперски дрехи! Струва ми се, че са ти дали достатъчно пари, а?
         Аз кимнах.
         — Е, тогава всичко е наред! — заяви той. — Махай тези боклуци! Можеш да яздиш и да стреляш, нали?
         Отговорих му утвърдително.
         — Трябва да си намериш и кон — продължи старият скаут, — но коне не се купуват по крайбрежието. Тук животните са скъпи и лоши. Навътре в страната всеки фермер ще ти продаде кон, само че без седло. Седлото трябва да се купи тук.
         — Олеле! И аз ли ще трябва да скитам като тебе със седло на гърба?
         — Разбира се. И защо не? Да не те е срам от хората? Кой се интересува, че нося седло? Никой! Щом ми се иска, мога да нося на гърба си и канапе, за да мога от време на време да си почивам на него в прерията или във вековната гора. Ако някой ми се присмее, ще го цапардосам по носа така, че ще му се завърти чивията. Човек трябва да се срамува само тогава, когато извърши някаква несправедливост или глупост. Ако предположим, че Гибсън е слязъл нейде на брега с Уилям Олерт, купил е коне и се е отправил нанякъде, тогава ще видиш колко ще е полезно за тебе да имаш веднага под ръка седло. Но прави каквото искаш! Ако желаеш обаче наистина да остана при тебе, тогава вслушвай се в съветите ми! И така, решавай бързо!
         След като каза това, той не изчака решението ми, а ме хвана за ръката, завъртя ме и ми показа една къща с голям магазин, над който се мъдреше с едри букви надписът: „General store“*. Завлече ме до входа и ме блъсна вътре така, че връхлетях в магазина покрай едно отворено буре с херинги. Олд Дет ме последва бавно с доволна усмивка.
         [* General store (англ.) — универсален магазин. — Б.пр.]
         Надписът над магазина отговаряше на истината. Помещението беше много голямо и тук можеше да се намери наистина всичко, от каквото имаше нужда човек в онези райони. Не липсваха дори седла и пушки.
         Сега последва единствена по рода си сцена. Приличах на някой малчуган, застанал заедно с баща си пред панаирджийска сергия, който плахо изказва желанията си, а после получава все пак само избраното от опитния баща. Понесох спокойно това опекунство и нарочно играех ролята на грийнхорн, за какъвто ме считаше старият ловец. В същото време още отсега тайно се радвах на момента, в който той щеше да разбере заблуждението си.
         Още от самото начало Олд Дет постави на продавача условието да прихване в цената цивилния ми костюм и цялото съдържание на моя куфар. Човекът се съгласи с удоволствие и изпрати веднага помощника си да донесе куфара. Когато вещите ми пристигнаха, бяха оценени и Олд Дет започна да избира какво да ми купи. Получих черен панталон от кожа, чифт високи ботуши с шпори, червена вълнена риза, жилетка от същия цвят с безброй джобове, черна вълнена кърпа за врата, връхна дреха от еленова кожа, която не беше боядисана, кожен колан, широк повече от педя, в чиято вътрешност можеха да се пъхат най-различни предмети, торбичка за патрони и още една за тютюн, лула, компас и двадесетина други необходими дреболии; получих още партенки вместо чорапи, едно огромно сомбреро, вълнено одеяло с дупка в средата, през която се провираше главата, ласо, рог за барут, огниво, закривен ловджийски нож, седло с кобури, оглавник и юзди, а освен това и втори револвер. После отидохме при пушките. Олд Дет не беше привърженик на нововъведенията. Всички по-нови модели пушки той побутваше настрани и избра една от онези стари дълги карабини, на която друг едва ли би обърнал внимание. След като я огледа със самочувствието на познавач, той я зареди, излезе пред магазина и стреля по украшенията на фасадата на една отдалечена къща. Куршумът улучи целта си.
         — Well! — кимна той доволен. — Тази ще върши работа. Това пушкало се е намирало в добри ръце и има по-голяма стойност от всичкия боклук, който удостояват сега с наименованието карабина. Според мене това оръжие е изработено от някой сръчен майстор и се надявам, че няма да го посрамиш. Трябва ни още само подходяща форма за отливане на куршумите и сме готови. Тук можем да си купим и олово. Като се приберем в квартирата си, ще си направим такъв запас от куршуми, че хората в Мексико ще си глътнат езиците от страх.
         След като си избрах още някои дреболии като носни кърпи и други подобни неща, считани от Олд Дет за напълно излишни, трябваше да мина в едно малко съседно помещение и да се преоблека. Когато се върнах пак в магазина, старият ловец ме огледа със задоволство.
         Тайно в себе си се бях надявал, че той ще носи седлото. Ала Олд Дет нямаше такова намерение. Натовари го на гърба ми и ме избута навън.
         — Така! — каза той с усмивка. — Сега ще видиш дали трябва да се срамуваш! Всеки свестен човек ще те вземе за разумен джентълмен, а какво ще кажат неразумните, това хич да не те интересува.
         Сега вече бяхме с Олд Дет на равна нога и аз трябваше търпеливо да мъкна товара си до странноприемницата, докато той крачеше гордо до мене. Сигурно му правеше голямо удоволствие да ме гледа в ролята на хамалин на самия себе си.
         В „хотела“ той си легна веднага. Аз обаче излязох отново, за да потърся Винету. В бирарията едва се сдържах да не се хвърля на врата му. Трябваше да го видя пак; толкова много се бях зарадвал на срещата ни! Какво се беше случило, та моят приятел бе дошъл в Матагорда? Какво ли търсеше тук? Защо се беше престорил, че не ме познава? Сигурно имаше някаква причина.
         Вероятно Винету също имаше намерение да говори с мене, както и аз копнеех да чуя гласа му. Вероятно ме чакаше някъде. Тъй като познавах привичките му, нямаше да ми бъде трудно да го намеря. Той сигурно ни беше следил и беше видял, че влизаме в хотела, ето защо трябваше да го търся някъде наоколо. Отправих се към задната страна на постройката, зад която започваше полето. Не се бях излъгал! Видях го облегнат на едно дърво на около двеста-триста крачки от странноприемницата. Щом ме забеляза, Винету напусна мястото си и с бавни крачки се отправи към гората. Последвах го. Когато се озовах между дърветата, той пристъпи няколко крачки към мене с радостна усмивка на лицето.
         — Шарли, моят скъп брат! Колко много се зарадва сърцето на Винету, когато те видя толкова неочаквано! Така се радва и утрото, когато слънцето се появи след нощта!
         Той ме притисна към гърдите си.
         — Да, но утрото знае, че слънцето непременно ще дойде пак — отвърнах аз, — а ние не можехме дори да подозираме, че ще се срещнем тук отново. Колко съм щастлив, че пак чувам гласа ти!
         — Какво е насочило стъпките ти към този град? Имаш ли тук някаква работа или само си слязъл в Матагорда от кораба, за да продължиш към нашето селище край Рио Пекос?
         — Имам точно определена работа.
         — Ще ми каже ли моят бял брат каква е тази работа или се е задължил да не говори за нея? Ще ми разкаже ли къде е бил, след като се разделихме с него?
         Винету ме накара да навлезем още по-навътре в гората, след което седнахме. Разказах му какво бях преживял. Когато свърших, изражението му беше сериозно. Той кимна с глава:
         — Моят бял брат е преживял много неща след нашата раздяла, а с Винету не се случи нищо особено. Той трябваше да язди често и надалеч, за да посети племената на апачите и да ги накара да се въздържат от прибързани действия, защото те искаха да тръгнат към Мексико и да участват в сраженията. Чувал ли е моят брат за Хуарес, червенокожия президент?
         — Да.
         — Кой има право, той или Наполеон?
         — Хуарес.
         — Моят брат мисли като мене. Моля те да не ме питаш защо съм дошъл в Матагорда. Трябва да мълча дори и пред тебе, защото съм дал клетва пред Хуарес. Ще продължиш ли да преследваш двамата бледолики, въпреки че ме срещна тук?
         — Принуден съм, но ще се радвам много, ако би могъл да ме придружиш. Възможно ли ти е?
         — Не. Трябва да изпълня един дълг, който не е по-малък от твоя. Днес трябва да остана все още тук, но утре тръгвам с кораб за Ла Гранж, откъдето през форт Индж ще се отправя към Рио Гранде дел Норте.
         — Ние ще пътуваме със същия кораб, само че не знам докъде. Значи утре ще бъдем все още заедно.
         — Не. Не искам да въвличам моя брат в моето дело. Затова преди се престорих, че не те познавам. И заради Олд Дет не говорих с тебе.
         — Какво искаш да кажеш?
         — Знае ли той, че си Олд Шетърхенд?
         — Не. Това име изобщо не е споменато от двама ни.
         — Но той положително го е чувал. Дълго време те нямаше тук и затова не знаеш колко често се говори за теб в Запада. Олд Дет сигурно е слушал вече за Олд Шетърхенд. Но изглежда, че те счита за грийнхорн, така ли е?
         — Наистина, така е.
         — Затова пък по-късно ще бъде много изненадан, когато чуе кой е този грийнхорн; не искам да развалям на моя брат тази изненада. И така, на парахода няма да разговаряме помежду си. Когато намериш Олерт и човека, който го е отвлякъл, ще можем да останем за дълго време заедно; ще дойдеш при нас, нали?
         — Непременно!
         — Тогава нека се разделим сега, Шарли. Тук има бледолики, които ме очакват.
         Винету се изправи. Трябваше да уважавам тайната му и се сбогувах с него, надявайки се, че няма да е за дълго…
         На следното утро Олд Дет и аз наехме две мулета, яхнахме ги и се отправихме към рефта, където параходът очакваше вече пътниците. Бяхме сложили седлата си на животните.
         Параходът не газеше надълбоко и беше построен по американски начин. На него се намираха вече доста пътници. Когато се изкачихме по мостчето на борда, разбира се вече със седлата на раменете си, чухме силен глас:
         — By Jove!* Идват чифт двуноги оседлани мулета! Виждал ли е някой подобно нещо? Хора, направете място! Пуснете ги да слязат долу! Такъв добитък не бива да седи между джентълмени!
         [* By Jove! (англ.) — За бога! — Б.пр.]
         Познавахме този глас. Най-хубавите места, над които имаше покрив, бяха заети от онези грубияни, с които се бяхме спречкали вчера. Кресльото от вчера, който изглежда им беше предводител, ни беше посрещнал с тази нова обида. Аз се ориентирах по държанието на Олд Дет. Тъй като той посрещна най-спокойно тези думи и аз се престорих, че изобщо не съм ги чул. Седнахме срещу негодниците и натикахме седлата под седалките си.
         Старият скаут се настани удобно, извади един револвер, запъна спусъка му и го сложи до себе си. Аз пак последвах примера му. Негодниците доближиха главите си и зашушукаха злобно, ала не посмяха да ни отправят някаква обида на висок глас. Кучетата им бяха при тях — разбира се, че сега с едно по-малко. Предводителят им ни оглеждаше с особено враждебни погледи. Седеше прегърбен, което положително беше резултат от изхвърлянето му през прозореца, както и от последвалото не дотам нежно отношение на Винету към него. Лицето му още носеше пресните следи от счупените стъкла.
         Когато се появи човекът с билетите и ни попита докъде ще пътуваме, Олд Дет назова името на селището Колъмбъс; дотам и платихме. В случай на нужда можехме да доплатим. Моят спътник беше на мнение, че Гибсън е слязъл на брега преди да стигне Остин.
         Камбаната беше дала вече вторият сигнал, когато се появи още един пътник — Винету. Той яздеше своя Илчи*, великолепен черен жребец с индиански юзди; Винету скочи от седлото едва на борда и отведе коня си на предната палуба, където беше издигната специално за конете дъсчена преграда с височината на човешко рамо. После седна спокойно до парапета на палубата, като че ли околните хора не съществуваха за него. Онези негодници започнаха нарочно да кашлят високо, за да го накарат да погледне към тях, но усилията им бяха напразни. Той седеше подпрян на Сребърната карабина, полуобърнал гръб към тях и имаше вид на човек, който нито ги вижда, нито ги чува.
         [* Илчи (апач.) — вятър. — Б.пр.]
         Сега камбаната иззвъня за трети път. Капитанът изчака още малко, за да види дали отнякъде не се задава някой пътник, после колелата се завъртяха и параходът потегли.
         Пътуването ни обещаваше да завърши добре. На борда цареше всеобщ мир и спокойствие до Уортън, където слезе само един-единствен човек, но затова пък се качиха много пътници. Олд Дет отиде за няколко минути на брега, за да се осведоми при комисионера за Гибсън. Успя да научи, че тук не са слизали двама души, чиято външност да отговаря на търсените от нас лица. Резултатът беше същият и в Колъмбъс, ето защо там доплатихме пътуването си до Ла Гранж. От Матагорда до Колъмбъс параходът бе изминал разстояние, за което на един пешеходец са нужни около петдесет часа. И така в Колъмбъс пристигнахме доста късно следобед. През тези дълги часове Винету беше напуснал мястото си само веднъж — за да даде на коня си вода и царевица.
         Изглежда, че бившите надзиратели бяха забравили гнева си към него и нас двамата. Те заговаряха всеки от новопристигналите пътници, но повечето от тях показваха явно нежелание да общуват с тях. Пъчеха се с политическите си убеждения, питаха всеки за неговите разбирания и ругаеха всички, които не мислеха като тях. От устата им постоянно се чуваха изрази като „проклет републиканец“, „Чичо Том“, „слуга на янките“ и други подобни, така че хората се отдръпваха и ги отбягваха. Сигурно това беше и причината, за да се откажат да се заяждат с нас. Едва ли можеха да се надяват на някаква подкрепа. Но ако на борда се намираха повече сецесионисти*, спокойствието, което цареше, щеше да отиде по дяволите.
         [* Сецесионисти — привърженици на робството в южните щати. — Б.пр.]
         В Колъмбъс много от миролюбиво настроените пътници напуснаха парахода и на борда се качиха съвсем други хора. По спуснатия към сушата мост се изкачи банда от петнадесет или двадесет пияни, които се олюляваха и не предвещаваха нищо добро; те бяха посрещнати от някогашните надзиратели с бурна радост. Мнозина от новопристигналите се присъединиха към тях и скоро можеше да се забележи, че тази сган придоби числено превъзходство. Тези типове се разположиха по седалките както си искаха, без да се интересуват дали пречат на другите или не. Блъскаха се в мирните пътници насам-натам и изобщо правеха всичко възможно, за да покажат, че те са господари на парахода. Капитанът не се намеси. Може би беше на мнение, че е най-добре да не им се обръща внимание. Щом не му се пречеше в управляването на парахода, той оставяше пътниците си сами да се защищават срещу посегателства от всякакъв род. По чертите на лицето си никак не приличаше на янки. Фигурата му беше пълна, нещо, което се среща рядко у янките, а по червенобузестото му лице постоянно пробягваше добродушна усмивка. Всичко това ме навеждаше на мисълта, че е от немски произход.
         Повечето от сецесионистите се бяха отправили към лавката, откъдето сега се разнасяха дивашки викове. Чупеха се бутилки. После оттам изтича един негър, вероятно келнерът, който крещейки се заизкачва към капитана; като стигна при него той започна да се вайка така, че оплакването му едва можеше да бъде разбрано. Успях само да доловя, че са го били с камшик, а после се канели да го обесят на един от параходните комини.
         Сега вече лицето на капитана придоби загрижено изражение. Огледа се, за да види дали параходът държи верния курс и слезе, като се отправи към лавката. Недалече от нас той беше пресрещнат от човека, който продаваше билетите. Можехме да чуваме разговора им добре.
         — Кептън — съобщи му той, — не бива да стоим повече безразлични. Онези хора замислят нещо лошо. Нека индианецът слезе на сушата. Искат да го обесят. Бил нападнал вчера един от тях. Освен това тук се намират двама бели, които ще бъдат линчувани, защото и те присъствали на сцената с индианеца. Били шпиони на Хуарес. Само че не знам кои са.
         — By Jove! Става сериозно. Кои ли ще са тези двамата?
         Погледът му заоглежда изпитателно хората наоколо.
         — Ние сме, сър — обадих се аз набързо, като станах и се приближих до двамата. — Моят спътник и аз.
         — Вие ли? Ха, ако вие сте шпиони, тогава съм готов да изям парахода си на закуска! — каза той и ме измери с поглед.
         — И през ум не ми минава да се занимавам с шпиониране. Немец съм и хич не ме е грижа за вашата политика.
         — Немец ли? Ами тогава сме сънародници! Казвам се Хофер и първата течаща вода, която съм видял през живота си, е била водата на Некар. Не бива да ви се случи нещо лошо. Веднага ще спра до брега, за да можете да слезете. Там ще бъдете в безопасност.
         — Не съм съгласен. Трябва да продължа на всяка цена с парахода. Нямам време за губене.
         — Така ли? Това е неприятно. Почакайте малко!
         Той отиде до Винету и му каза нещо. Апачът го изслуша безмълвно, поклати презрително глава и се извърна. Капитанът дойде отново при нас и ни съобщи с недоволна физиономия:
         — Така си и знаех. Червенокожите имат дебели глави. И той не иска да слезе на сушата.
         — Тогава е загубен заедно с тези двама господа, защото негодниците не се шегуват — обади се продавачът на билети загрижено. — А ние на парахода сме само неколцина души и не можем да се справим с такова числено превъзходство.
         Капитанът размишляваше и гледаше пред себе си. Най-сетне по добродушното му лице се плъзна закачливо-лукава усмивка, сякаш му беше дошла някоя великолепна идея. Той се обърна отново към мен и Олд Дет, който междувременно също се беше приближил:
         — На тези сецесионисти ще изиграя такъв номер, че ще има да го помнят още дълго време. Вие обаче ще трябва да последвате изцяло моите указания. Преди всичко няма да употребявате оръжията си! Сложете карабините си под седалките при седлата! Съпротивата може само да усложни нещата.
         — The devil!* Нима трябва да се оставим спокойно да ни линчуват, сър? — изръмжа Олд Дет недоволно.
         [* The devil! (англ.) — по дяволите. — Б.пр.]
         — Не. Но се сдържайте! Когато му дойде времето, моето средство ще започне да действа. Ще поохладим тези типове с една баня: Имайте ми доверие! Нямам сега време за дълги обяснения. Негодниците идват вече.
         И наистина в този момент сганта излизаше от лавката. Капитанът се оттегли бързо, давайки на билетопродавача някакви заповеди с тих глас. Последният забърза към кормчията, при когото се намираха други двама моряци от екипажа. Малко по-късно го видях да се провира между останалите кротки пътници и да им шепне тайно някакви указания; не можах обаче повече да го наблюдавам, защото вниманието ми бе отвлечено от сецесионистите. През следващите десетина минути успях само да забележа, че останалите пътници се събраха близо един до друг на предната палуба.
         Едва се бяха появили пияните сецесионисти на палубата и ние се видяхме обградени от тях. Бяхме оставили пушките си настрани според указанията на капитана.
         — Това е той! — извика Блит, предводителят им, като посочи към мене. — Шпионин на северните щати, които поддържат Хуарес! Вчера беше облечен като изискан джентълмен, а днес вече е надянал дрехите на трапер. Защо се преоблича? Уби кучето ми и заедно със спътника си ни заплашваха с револверите си.
         — Шпионин е, да, шпионин е! — завикаха останалите един през друг. — Предрешил се е, ето ви доказателството. Освен това е немец! Да образуваме жури! Трябва да увисне на въжето! Долу северните щати, долу янките и техните слуги!
         — Какво правите там, джентълмени? — извика в този момент капитанът отгоре. — На борда искам да има тишина и спокойствие. Оставете пътниците на мира!
         — Мълчете, сър! — изрева един глас от тълпата. — И ние искаме ред и сами ще го установим. Във вашите задължения ли е да взимате на борда шпиони?
         — Моите задължения са да превозвам хора, които са си платили пътуването. Ако при мене дойдат водачите на сецесионистите, ще могат да пътуват също както и техните политически противници; условието е да си платят и да се държат прилично. Това ми е работата. Ако ми пречите, ще ви сваля на брега и тогава плувайте по суша до Остин!
         Отговори му подигравателен и буен кикот. Сега бяхме притиснати с Олд Дет така, че не можехме да се движим свободно. Започнахме да протестираме, но думите ни бяха заглушени от животинските крясъци на бандата. Започнаха да ни блъскат към димящите комини, на които се канеха да ни обесят. Комините имаха в горния си край металически халки, през които бяха прекарани дебели въжета — чудесно съоръжение, подходящо само за бесене. Необходимо беше да се отпуснат въжетата, да ни окачат на тях за чувствителните ни вратове и после да ни издигнат най-удобно нагоре също като корабни флагове.
         Олд Дет трябваше да положи много усилия, за да остане външно спокоен. Ръката му често посягаше към пояса. Но щом погледът му се отправеше към капитана, той му правеше скрито знак с ръка да се въздържа.
         — Е — обърна се той към мене и то на немски език, за да не бъде разбран от нашите мъчители, — все още ще търпя. Но щом като започнат да прекаляват, ще получат за една-единствена минута нашите двадесет и четири куршума. Само че веднага стреляй, щом аз започна!
         — Чувате ли? — извика негодникът Блит. — Говорят на немски. Значи е доказано, че са проклети дъчмени, подлеци, които нанесоха най-много вреда на южните щати. Какво търсят тук в Тексас? Те са шпиони и предатели. Да не се церемоним с тях!
         Предложението му се посрещна с одобрителни ревове. Капитанът отново ги предупреди строго, но те пак му се изсмяха. После някой подхвърли дали и индианецът ще бъде съден сега или първо трябвало нас да обесят; приеха първия вариант и Блит изпрати двама души, за да довлекат индианеца.
         Тъй като бяхме заобиколени с хора от всички страни, не можехме да виждаме Винету. Чухме само силен вик. Винету бе пратил един от двамата в безсъзнание на земята, а другия беше изхвърлил през борда. После се бе промъкнал в кабината на билетопродавача, която бе направена от стоманена ламарина. Тя имаше малко прозорче, през което сега надничаше дулото на Сребърната карабина. Този инцидент предизвика страхотен шум. Всичко живо се затича към парапета на парахода; завикаха на капитана да спусне лодка с един човек, за да измъкне от водата изхвърления негодник. Хофер се подчини на това искане и даде знак на един моряк. Човекът скочи в лодката, закрепена на задната палуба, развърза въжето и загреба към онзи тип, който пляскаше и пръхтеше във водата, защото плуваше слабо и напрягаше всички сили да се задържи на повърхността.
         Останахме с Олд Дет сами. Засега и дума не можеше да става за бесене. Видяхме, че очите на кормчията и другите моряци бяха отправени към капитана, който ни махна да се приближим към него и ни каза тихо:
         — Внимавайте, мешърз!* — Сега ще ги поизкъпя. Стойте спокойно на борда, каквото и да става! Вдигайте обаче шум колкото може повече!
         [* Мешърз (амер.) — господа — съкращение от френската форма „messieurs“. — Б.пр.]
         Хофер беше заповядал да спрат парахода и сега течението бавно го носеше надолу и към десния бряг на реката. Там се виждаше едно място, където водата образуваше леки вълнички над пясъчен нанос. От това място до брега реката изобщо не беше дълбока. Капитанът даде знак, кормчията кимна и се усмихна, насочвайки парахода към пясъчния нанос. Последва кратко изскърцване, тласък, който накара някои да залитнат, а мнозина изпопадаха на земята и — ние заседнахме. Това отвлече вниманието на всички от лодката. Останалите пътници бяха уведомени от екипажа какво ще става и как да се държат и затова закрещяха, като че ли обхванати от смъртен страх. Онези пък, които наистина вярваха, че сме претърпели злополука, се присъединиха веднага към тях. В този момент от трюма се появи друг моряк, изтича към капитана и извика с добре изигран страх:
         — Кептън, вода в трюма! Скалата е разцепила кила на две. След няколко минути параходът ще потъне!
         — Загубени сме! — извика капитанът. — Спасявайте се, кой както може! Водата до брега е плитка. Скачайте!
         Той напусна бързо мястото си и докато слизаше, хвърли куртката си, жилетката и шапката; после събу ботушите си с трескава бързина и скочи през борда. Водата му стигна едва до раменете.
         — Скачайте, скачайте! — завика той. — Все още има време. Но щом потъне, параходът ще погребе всички със себе си!
         Сецесионистите бяха обзети от ужас. На никой от тях не му направи впечатление, че капитанът се спасяваше пръв и че преди това се съблече наполовина. Те наскачаха през борда и бързо се добраха до брега, без да забележат как капитанът веднага заплува към другата страна на парахода и отново се изкачи на палубата по спуснатото му въже. Сега параходът бе прочистен от досадната банда и там, където преди минута цареше голяма уплаха, прокънтя висок и весел смях.
         В момента, когато първите плувци достигнаха брега, капитанът даде заповед за отплуване. Широкият и здраво построен плавателен съд газеше плитко и не се беше повредил ни най-малко. Той се подчини послушно на тласъка на колелата. Хофер размаха куртката си като знаме и завика към брега:
         — Farewell, джентълмени! Ако ви се прииска някой път пак да образувате жури, тогава обесете се сами! Багажа ви, който остана на борда, ще предам в Ла Гранж. Ще си го вземете там!
         Можете да си представите, какво впечатление направиха тези подигравателни думи на измамените сецесионисти. Те нададоха гневен вой и поискаха от капитана да ги приеме веднага на парахода; заплашваха го със съд, смърт и какво ли не, дори започнаха да стрелят с пушките, които не се бяха намокрили във водата. Изстрелите им обаче не нанесоха никакви щети на кораба, нито пък раниха някого. Най-сетне един от тях изрева към капитана в безсилния си гняв:
         — Куче! Ще те чакам тук на връщане и ще те обесим на някой от собствените ти комини!
         — Well, сър! Тогава заповядайте най-учтиво на борда! А сега останете си със здраве!
         Параходът беше набрал скорост и ние продължихме пътуването си с увеличена бързина, за да наваксаме изгубеното време.

         4.
         Куклуксклановците идват

         Горната дума и днес е все още езикова загадка, за която се правят различни предположения. Според някои името на зловещия куклуксклан или другояче написано, ку-клукс-клан представлявало имитация на шума от запъването спусъка на пушка. Други пък разглеждат думата като съчетание от „cue“ — предупреждение, „gluck“ — хълцам, хъхря и „clan“ — шотландската дума за племе, род или банда. Но както и да е; членовете на ку-клукс-клан сами не са знаели откъде произлиза името им, нито пък какво означава. Сигурно им е било и безразлично. Може би на някого от тях е хрумнало това наименование, другите са го подхванали и са го повтаряли, без да се замислят над смисъла или безсмислието му.*
         [* Някои съвременни авторитетни справочници като „The World Book Encyclopedia, Chicago“ смятат, че това име произхожда от гръцката дума „киклос“, означаваща в случая „кръг от хора“ — Б.пр.]
         Но не така неясна беше целта, преследвана от тази организация, която се появи най-напред в някои области на Северна Каролина, а после се разпростря бързо из Южна Каролина, Джорджия, Алабама, Мисисипи, Кентъки и Тенеси и която най-накрая изпрати свои членове в Тексас, за да работят и там за осъществяване на целите си. Организацията обединяваше значителен брой озлобени и безпощадни врагове на северните щати, които имаха за задача да се борят с всички средства, включително и най-непозволените и най-престъпните, срещу установения след Гражданската война обществен ред. И наистина, куклуксклановците държаха Юга години наред в постоянно напрежение, правеха несигурно всякакво имущество, пречеха на индустрията и търговията, а дори и най-строгите мерки не успяваха да сложат край на техните нечувани безчинства.
         Тайната организация, възникнала като последица от реконструктивни мерки, взети от правителството по необходимост срещу победения Юг, набираше хората си измежду привържениците на робството, враговете на Съединението и противниците на републиканската партия. Членовете се обвързваха с клетва за подчинение на тайните устави и чрез заплахата от смъртно наказание в случай че издадат организацията си. Те не се спираха пред никакво насилие, нито пред палежи и убийства; събираха се редовно, а при извършването на незаконните си деяния се появяваха на коне и в пълна маскировка. Застрелваха свещеници на амвона и съдии в креслата им, нападаха глави на семейства, за да ги оставят проснати на пода пред очите на близките им със свлечена от бой кожа. Всички побойници, подпалвачи и убийци, взети заедно, не бяха толкова страшни, както този ку-клукс-клан, чийто безчинства добиха такива размери, че например губернаторът на Южна Каролина се обърна към президента Грант с молба да изпрати военна помощ, тъй като другояче не е възможно да се излезе наглава с тайната организация, разраснала се вече толкова застрашително. Грант изнесе случая пред Конгреса, който издаде закон срещу ку-клукс-клан и даде диктаторска власт на президента да унищожи бандата. Каква извънредна опасност както за отделния гражданин, така и за цялата нация се криеше в безчинствата на куклуксклановците се вижда от драконовския извънреден закон, към който бе принудено да прибегне правителството. Кланът бе станал направо пъклена организация, където се събираха всички духове със склонност към унищожение. Един от свещениците, застреляни на амвона, се бе молил след проповедта за спасението на душите на едно семейство, чиито членове бяха убити посред бял ден от куклуксклановците. Увлечен от набожното си усърдие и придържайки се към истината, той сравнил деянията на клана с борба между децата на дявола и децата на Бога. Тогава в отсрещната галерия се появила маскирана фигура и изпратила един куршум в главата на свещеника. Този сатана изчезнал преди изплашените богомолци да дойдат на себе си от ужас.


         Вече се беше стъмнило, когато параходът ни пристигна в Ла Гранж; капитанът ни обясни, че поради съществуващите опасности по речното корито днес не ще може да пътуваме по-нататък. Бяхме принудени да слезем в Ла Гранж. Винету мина пред нас по мостчето с коня си и изчезна между близките къщи в тъмнината на нощта.
         И в Ла Гранж на услугите ни бе един комисионер, застъпващ интересите на корабопритежателя. Олд Дет се обърна веднага към него:
         — Сър, кога пристигна тук последният параход от Матагорда и слязоха ли всички пътници?
         — Последният параход пристигна завчера по същото време и всички пътници слязоха на брега, защото параходът тръгваше едва сутринта.
         — И вие бяхте тук, когато те се качиха отново на борда?
         — Съвсем естествено, сър.
         — Тогава може би ще сте в състояние да ми дадете някои сведения. Търсим двама приятели, които са пътували с парахода, за който стана дума и, разбира се, са направили престой тук. Много ни се иска да разберем дали рано сутринта са продължили пътуването си?
         — Хмм, никак не е лесно да ви отговоря. Беше толкова тъмно и пътниците така се блъскаха, за да слязат, че беше съвсем невъзможно да се обърне специално внимание на отделните хора. Вероятно всички са отпътували пак сутринта, с изключение на някой си мастър* Клинтън.
         [* Мастър (англ.) — господар, шеф, майстор, господин. — Б.пр.]
         — Клинтън? Ах, него имам предвид! Моля, елате до фенера! Приятелят ми ще ви покаже една снимка, за да разберем дали действително е бил мистър Клинтън.
         Комисионерът наистина потвърди, че това е снимката на същия мъж.
         — А знаете ли къде е отишъл? — попита Олд Дет.
         — Не съвсем точно, но вероятно е при сеньор Кортесио, защото неговите хора отнесоха багажа му. Той е посредник за всичко, по рождение е испанец. Струва ми се, че сега се занимава с тайни доставки на оръжие за Мексико.
         — Надяваме се да намерим в негово лице джентълмен.
         — Сър, в днешно време всеки иска да мине за джентълмен, дори и ако си носи седлото на собствения гръб.
         Това, разбира се, се отнасяше за нас двамата, тъй като бяхме застанали пред него със седлата си в ръка, но този ироничен намек не беше направен от зло сърце. Затова Олд Дет се обърна към него пак приятелски:
         — Има ли някаква странноприемница в това благословено селище, където освен вашия фенер няма изглежда никаква друга светлина? Има ли някакво място, където човек би могъл да преспи, без да бъде обезпокоен от хора или от някакви други неприятни същества?
         — Има една-единствена странноприемница. Но тъй като се забавихте толкова дълго време при мен, сигурно другите пътници са ви изпреварили и са заели малкото свободни стаи.
         — Това наистина не е много приятно — отвърна Олд Дет, като отново се престори, че не разбира иронията в думите му. — Изглежда, че не можем да се надяваме на гостоприемство в частните къщи?
         — Хмм, сър, не ви познавам. Аз самият не бих могъл да ви приема, понеже жилището ми е твърде тясно. Но имам един познат, който не би ви изгонил, ако сте честни хора. Той е немец, ковач, пресели се тук от Мисури.
         — Е — отвърна моят приятел, — спътникът ми е също немец, а аз поне немски говоря добре. Не сме мошеници, можем да си платим и ще си платим, и тъй струва ми се, че вашият познат би могъл да се спогоди с нас. Ще ни опишете ли жилището му?
         — Не е необходимо. Бих ви завел и сам, но имам още работа на парахода. Мистър Ланге, така се казва той, сега не е в къщи. По туй време обикновено е в гостилницата. Това е, тъй да се каже, немски обичай тук. Остава ви само да попитате за него. Мистър Ланге от Мисури. Кажете му, че ви изпраща комисионерът! Вървете направо и после след втората къща завийте надясно. Там ще разпознаете гостилницата по светлините. Капаците на прозорците й са сигурно още отворени.
         Благодарих му за сведенията и след това потеглихме, като отново нарамихме седлата си. Гостилницата издаваше присъствието си не само със светлините си, но и с шума, долитащ през отворените й прозорци. Над вратата й бе поставена фигурата на някакво животно, което приличаше на великанска костенурка, но имаше крила и само два крака. Отдолу прочетохме: „Hawk Inn“. И така костенурката трябваше да изобразява граблива птица, а гостилницата се наричаше „Странноприемница при ястреба“.
         Щом отворихме вратата, веднага бяхме посрещнати от гъсти облаци смърдящ тютюнев дим. Изглежда, че посетителите разполагаха с отлични бели дробове, защото не само че не се задушаваха в тази атмосфера, но както се виждаше, се чувстваха много добре. Впрочем отличното състояние на белите им дробове се забелязваше и по извънредно интензивната дейност на говорните им органи, тъй като не говореха, а крещяха и се получаваше впечатлението, че никой не млъква дори за секунда, за да разбере какво вика срещу него събеседникът му. При вида на това приятно общество ние се спряхме за няколко минути на вратата, за да посвикнат очите ни с тютюневия дим и да можем да различим отделните лица и предмети. Забелязахме, че има две помещения — едно по-голямо за обикновените посетители и едно по-малко за по-изтънчени гости — нещо странно и дори опасно за нравите в Америка, тъй като никой гражданин на свободните щати не би признал някаква обществена или морална разлика между себе си и другите.
         Понеже в първото помещение нямаше нито едно свободно място, ние се отправихме към задното помещение, където влязохме, без някой да ни обърне внимание. Имаше два свободни стола и ги заехме, след като оставихме седлата си в ъгъла. Около масата седяха неколцина мъже, пиеха бира и говореха помежду си на немски. Щом се приближихме, те ни изгледаха кратко и изпитателно и както ми се стори, смениха бързо темата на разговора си, което можеше да се предположи от начина, по който разговаряха сега — несигурно, неопределено. Двама от тях си приличаха. Още от пръв поглед можеше да се разбере, че са баща и син — и двамата имаха високи, здрави фигури, остри черти на лицето и здрави пестници — доказателство за тежък и упорит труд. Лицата им оставяха впечатление на добродушност, но сега бяха зачервени в резултат на силна възбуда; изглежда, че бяха разговаряли за нещо неприятно.
         Щом седнахме, те се посместиха така, че между нас и тях остана свободно пространство — лек намек, че не желаят да имат нищо общо с нас.
         — Не се безпокойте бе, хора! — каза Олд Дет на немски. — Не сме опасни за вас, макар и да не сме яли днес цял ден. Може би ще ни кажете дали тук има нещо годно за ядене, нещо, което не би измъчило твърде много нежната ни храносмилателна система?
         Един от тях, за когото мислех, че е баща на по-младия, присви дясното си око и отвърна със смях:
         — Що се отнася до консумирането на скъпоценните ни личности, сър, то ние бихме попречили малко на това. Впрочем вие си приличате с Олд Дет като две капки вода и ми се струва, че няма защо да се боите от едно сравнение с него.
         — Олд Дет? Но кой е той? — запита приятелят ми, като си придаде възможно най-глупавата физиономия.
         — Във всеки случай фирмата му е по-известна от вашата, той е уестман и следотърсач, който за всеки отделен месец от скитанията си е преживял много повече, отколкото хиляди други през целия си живот. Моето момче Уил го е виждал.
         Това „момче“ беше може би на двадесет и шест години, със силно загоряло от слънцето лице и имаше вид на човек, който като нищо би се разправил с пет-шест души. Олд Дет го погледна отстрани и запита:
         — Той ли го е виждал? А къде?
         — През шестдесет и втора година*, горе в Арканзас, малко преди битката при Пи Ридъж. Но вие едва ли имате понятие от тези събития.
         [* Става въпрос за събитие от Гражданската война между Севера и Юга (1861–1865). — Б.пр.]
         — Защо не? Често съм бродил из добрия стар Арканзас и мисля, че в споменатото време не бях много далеч от онези места.
         — Така ли? А на чия страна бяхте тогава, ако мога дави попитам? Положението тук сега е такова, че трябва добре да са ти известни политическите убеждения на човека, с когото седиш на една маса.
         — Не се тревожете, сър! Предполагам, че не сте на страната на победените робовладелци и съм изцяло на вашето мнение. А впрочем и фактът, че говоря немски, може да ви помогне да разберете, че не спадам към този вид хора.
         — Бъдете ни добре дошъл! Но не се заблуждавайте, сър! Немският език е измамно средство за разпознаване. И в другия лагер има хора, които могат да си служат твърде сносно с родния ни език и го използват, за да спечелят нашето доверие. В тази насока имам предостатъчно опит. Но ние говорехме за Арканзас и Олд Дет. Вероятно знаете, че при избухването на Гражданската война този щат искаше да се обяви за Съединението. Но съвсем неочаквано се случи нещо друго. Мнозина честни хора, за които действията на южните едри плантатори бяха просто зверства, се събраха и се обявиха против отцепването. Но сганта, към която причислявам и тези плантатори, успя по най-бърз начин да вземе властта в ръцете си; честните хора бяха сплашени и така Арканзас се озова във властта на Юга. От само себе си се разбира, че това предизвика голямо озлобление особено сред населението от немски произход. Но отначало никой не можеше да се противопостави на създаденото положение, защото трябваше да се изтърпят и тежките последици от войната, която засегна силно северната част на тази хубава страна. Тогава живеех в Мисури, в Поплър Блъф, близо до арканзаската граница. Моето момче, което седи тук пред вас, беше постъпило, разбира се, в един от немските полкове. Искаха да помогнат на привържениците на Съединението в Арканзас и изпратиха един отряд през границата на разузнаване. Уил беше в отряда. Сблъскали се ненадейно с многократно по-силен противник и след отчаяна съпротива били победени.
         — Значи са били военнопленници? В онези времена това наистина беше страшно. Известно е как постъпваха южните щати с военнопленниците, тъй като от сто души поне осемдесет умираха от малтретиране. Но пряка опасност за живота им е нямало, нали?
         — Охо! Тук се лъжете много. Нашите храбреци се държали смело и след като останали без муниции, здравата поработили с прикладите и ножовете. Резултатът бил, че между сецесионистите имало огромни загуби и те, разярени от този факт, решили да турят под ножа всички пленници. Уил бе единственият ми син и аз бях на път да осиротея и ако това не се случи, трябва да благодаря само на Олд Дет.
         — Но какво е станало, сър? Изпитвам страшно любопитство. Нима този следотърсач е довел някой разузнавателен отряд, за да освободи пленниците!?
         — В такъв случай би дошъл твърде късно, тъй като преди да може да пристигне такава помощ, те щели да бъдат избити. Не, той подхванал работата като истински и безстрашен уестман. Освободил пленниците съвсем сам.
         — Гръм и мълния! Това се казва номер!
         — И то какъв! Промъкнал се пълзешком в самия лагер, също като индианците, а тази хитрост била улеснена от дъжда, който се леел сякаш из ведро през онази вечер и изгасил огньовете. Разбира се, че преди това някои от предните постове се запознали с ножа му. Сецесионистите се били разположили в една ферма — цял батальон. Естествено, че офицерите били заели жилищната постройка, а поделенията се подслонили кой където завари. Пленниците — повече от двадесет души — били затворени в помещението за пресоване на захарна тръстика. Охранявали ги четири поста — по един от всяка страна на сградата; нещастните, на следното утро е трябвало да бъдат разстреляни. През нощта, малко след смяната на постовете, те дочули откъм покрива над главите си необикновен шум, който не бил причинен от силния дъжд. Ослушали се. Внезапно нещо изпращяло. Покривът, направен от тънко нацепени шинди* от меко дърво, бил разбит. Някой продължил да разширява образувалата се дупка, докато дъждът завалял вътре. После в продължение на десет минути било тихо. След това през отвора било спуснато стеблото на младо дърво, по което се намирали останки от клоните му; то било достатъчно здраво, за да издържи тежестта на един човек. Пленниците се изкачили по него върху покрива на ниската сграда, а оттам слезли на земята. Там видели четиримата постови да лежат неподвижно и тъй като те били нещо повече от заспали, незабавно взели техните оръжия. Спасителят им ги извел извън района на лагера с голяма съобразителност и им посочил пътя, водещ към границата, който те вече познавали. Едва тук разбрали, че този, който рискувал живота си, за да спаси техния, бил Олд Дет, следотърсачът.
         [* Шинди — тънки, внутени дъски на стар таван. Б.р.]
         — Той не е ли тръгнал с тях? — попита Олд Дет.
         — Не. Казал им, че има да върши някаква важна работа и бързо изчезнал в тъмната дъждовна нощ, без да им остави време да му благодарят или да го поразгледат. Нощта била толкова тъмна, че лицата на хората не се различавали. Уил не успял да забележи нищо друго, освен високата мършава фигура. Но той говорил с него и до ден-днешен помни всяка дума, която му е казал смелият човек. Ако Олд Дет се появи някога пред очите ни, ще разбере, че ние, немците, сме благодарни хора.
         — Предполагам, че го знае и без това. Смятам, че вашият син не ще да е първият немец, с когото се е срещал. Но, сър, я ми кажете, не познавате ли тук някой си мистър Ланге от Мисури?
         Другият наостри уши.
         — Ланге ли? — запита той. — А защо ви е?
         — Тъй като се опасявам, че тук в „Ястреба“ няма да има свободни места, аз се осведомих от комисионера долу на реката, дали може да се намери тук някой човек, който да ни даде подслон през нощта. Той назова името на мистър Ланге и ни посъветва да му кажем, че ни изпраща самият той. При това ни съобщи, че, можем да намерим мистър Ланге тук.
         Той отново ни огледа изпитателно и рече:
         — Казал ви е истината, сър, защото аз самият съм мистър Ланге. Тъй като ви изпраща комисионерът, а и аз ви считам за честни люде, добре сте дошли и се надявам, че няма да се излъжа във вас. А кой е спътникът ви, който не е обелил още нито дума?
         — Ваш сънародник, саксонец и при това учен, преминал е океана, за да си търси тук щастието.
         — Олеле! Всички добри хора отвъд си мислят, че всичко, което хвърчи тук, се яде. Сър, а аз ви казвам, че за да постигнеш нещо тук, трябва да работиш много повече и да изживееш много по-големи разочарования, отколкото оттатък. Но не ми се сърдете! Желая ви успех и ви казвам добре дошли!
         Той ми подаде ръка. И Олд Дет му стисна ръката отново, като каза:
         — Ако все още се съмнявате дали заслужаваме доверието ви или не, то аз искам да се обърна към сина ви, който ще ми бъде свидетел, че едва ли заслужавам недоверие.
         — Моят син ли, Уил? — запита Ланге учудено.
         — Да, той и никой друг. Казахте, че е разговарял с Олд Дет и че още помни точно всяка дума. Няма ли да ми кажете, млади човече, за какво разговаряхте тогава? Това ме интересува извънредно много.
         Уил, към когото беше отправен въпросът, отговори оживено:
         — Когато Олд Дет ни изведе на пътя, вървеше пред всички. Аз бях получил лека огнестрелна рана в ръката, която бе много болезнена, тъй като не бях превързан и ръкавът бе залепнал здраво върху нея. Вървяхме из храсталаци. Олд Дет закачи пред мене един клон, той пружинира освободен и ме удари силно по раната. Толкова ме заболя, че извиках от болка и…
         — … и следотърсачът ви нарече магаре! — прекъсна го Олд Дет.
         — Откъде знаете? — запита учудено Уил.
         Без да му отговори, старият ловец продължи:
         — След това му казахте, че са ви ранили с огнестрелно оръжие и че раната ви е възпалена, а той ви посъветва да разкиснете ръкава с вода и да охлаждате продължително време раната със сок от живовляк, с което ще предотвратите гангренясването й.
         — Да, така беше! Но, сър, откъде знаете това? — извика младият Ланге изненадан.
         — И още питате? Знам го, понеже аз самият бях онзи, който ви даде ценния съвет. Баща ви каза преди малко, че много приличам на Олд Дет. Е, той е съвсем прав, защото аз приличам на стария скаут така много, както и съседът прилича на комшията.
         — Вие… вие… сте той самият? — извика Уил зарадвано, скочи от стола си и с широко отворени обятия се завтече към Олд Дет. Ала баща му го спря със силната си ръка и го накара отново да си седне на мястото.
         — Почакай, момче! Ако става дума за прегръщане, то най-напред на твоя баща се пада правото и преди всичко дългът да прегърне с предните си лапи спасителя ти. Но ние няма да постъпим така, понеже знаеш къде се намираме и как ни наблюдават. Тъй че стой мирен! — И като се обърна към Олд Дет, той продължи: — Не разбирайте зле възражението ми, сър! Имам си съображения. Тук стават дяволски неща. Можете да ми вярвате, че съм ви благодарен и именно затова съм задължен да избягна всичко, което би могло да ви изложи на опасност. Доколкото съм чувал и знам, вие сте известен като привърженик на аболиционистите. По време на войната извършихте такива подвизи, които ви направиха прочут и причиниха големи пакости на южняците. Били сте във войскови части на Севера като водач и следотърсач, извеждали сте ги в гръб на врага по пътища, по които никой друг не би посмял да мине. Заради всичко това ние ви уважавахме много. Но южняците ви наричаха и продължават да ви наричат шпионин. Навярно знаете какво е положението на нещата сега. Ако попаднете сред сецесионисти, сте изложен на опасността да ви обесят.
         — Това ми е добре известно, мистър Ланге, но пет пари не давам! — отвърна Олд Дет най-спокойно. — Разбира се, че нямам никакво желание да увисна на въжето, но твърде често са ме заплашвали с това, без да могат да го сторят в действителност. Ето и днес една банда грубияни искаха да окачат и двама ни на комина на парахода, но и на тях не им провървя.
         Олд Дет разказа случката на парахода. Щом като свърши, Ланге каза замислено:
         — Капитанът се е държал много смело, но това може да го вкара в беда. До настъпването на утрото той остава в Ла Гранж, а онези типове ще дойдат тук може би още през нощта. В такъв случай със сигурност може да очаква отмъщението им. А с вас е възможно да се случи и нещо по-лошо.
         — Как не! Не ме е страх от тези хора. И с по-други противници съм си имал вече работа.
         — Не бъдете толкова сигурен, сър! Тези негодници ще получат тук значителна подкрепа. От няколко дена положението в Ла Гранж става все по-застрашително. От всички посоки се стичат непознати хора, които никой не е виждал досега, събират се по ъглите и кроят нещо тайно. Не са дошли по работа, тъй като само скитат наоколо и безделничат; не вършат нищо, от което можеш да заключиш, че работят. И сега седят оттатък в другата стая и така са си разтворили устата, че могат да погълнат цяла гризли. Вече разбраха, че сме немци и се опитаха да ни дразнят. Ако им бяхме отвърнали, щяхме да се изпотрепем. Впрочем днес нямам желание да се заседявам тук дълго време, а и вие сигурно искате да си починете. Положението с вечерята обаче не е много розово. Тъй като съм вдовец, ние се храним по ергенски и обядваме в гостилницата. Преди няколко дни си продадох и къщата, защото тук започна да ми пари под краката. С това не искам да кажа, че тукашните хора не ми харесват. Те не са по-лоши от всички други, но в Щатите току-що завърши тази убийствена война и последиците й още тегнат над страната. А оттатък, в Мексико, касапницата продължава. Тексас се намира тъкмо между тези земи. Навсякъде, където погледнеш, ври и кипи; тук се събира паплач от всички посоки и това ми отравя престоя в Ла Гранж. Затова реших да продам всичко и да отида при дъщеря си, която се омъжи щастливо. При мъжа й ще получа работа, за по-хубава не бих могъл и да мечтая. Още повече че тук, в селището, намерих купувач, който хареса имотите ми и можа веднага да ми плати в брой. Завчера ми брои парите. Значи мога да тръгна веднага, щом пожелая. Заминавам за Мексико.
         — Сър, да не сте полудял? — извика Олд Дет.
         — Аз ли? Защо?
         — Защото преди малко се оплаквахте от Мексико. Сам признахте, че там се избиват. А ето че сега искате да отидете там!
         — Няма как, сър! Впрочем положението в Мексико не е едно и също навсякъде. Там, където искам да отида, а именно малко зад Чиуауа, войната вече е свършила. Вярно, че Хуарес трябваше да бяга чак до Ел Пасо, но скоро се съвзе и изтласка французите здравата на юг. Дните им са преброени; ще ги изгонят от страната, а бедният Максимилиян ще плаща за всичко. Съжалявам го, понеже съм немец и му желая доброто. Нещата ще се решат около столицата, докато северните провинции ще бъдат пощадени. Там живее зет ми, при когото отиваме с Уил. При него ни очаква всичко, за което можем да мечтаем, понеже, сър, този работлив момък притежава сребърна мина и печели добре. Вече има над година и половина откак е в Мексико и в последното си писмо ми пише, че на бял свят се е появил мъничък наследник на сребърната мина, който викал дядо си с много силен глас. По дяволите, нима мога да остана тук? В мината ще получа добра работа и момчето ми, Уил, също. Освен това ще мога да науча малкия наследник на сребърната мина на първата вечерна молитва, а после ще му предам немската азбука и таблицата за умножение. Виждате, мешърз, че нищо не може да ме задържи тук. Един дядо трябва непременно да е при внучето си, иначе той не е истински дядо. И тъй, тръгвам за Мексико, а ако желаете да яздите с мене, ще ми бъде приятно.
         — Хмм! — изръмжа Олд Дет. — Не се шегувайте, сър! Може и така да стане, че да ви накараме да си припомните предложението.
         — Какво, и вие ли сте натам? Би било наистина чудесно.
         Съгласете се, сър! Ще яздим заедно.
         — По-полека, по-полека! — засмя се Олд Дет. — Казах само, че е вероятно да тръгнем за Мексико, но още не е сигурно. А дори и да стане, не се знае отсега точно в каква посока ще потеглим.
         — Ако причината е само тази, тогава тръгвам с вас накъдето пожелаете. Оттук всички пътища водят към Чиуауа, а на мен ми е все едно дали ще пристигна там днес или утре. Падам си малко егоист и си гледам интереса. Вие сте опитен уестман и прочут следотърсач. Ако мога да яздя заедно с вас, сигурно ще стигна целта си, а това е особено важно в сегашните размирни времена. Откъде мислите да получите по-подробни сведения?
         — От някой си сеньор Кортесио. Може би го познавате?
         — Дали го познавам! Ла Гранж е толкова малък, че тук всички си знаят и зъбите. Освен това Кортесио е онзи, който купи къщата ми.
         — Преди всичко искам да знам дали е мошеник или е честен човек.
         — Второто, второто. Политическите му разбирания не ме засягат. Все ми е едно дали някой иска да го управлява кайзер или република, стига ми само да е човек на дълга. Кортесио е в постоянна връзка с онези отвъд границата. Наблюдавал съм как през нощта се товарят мулета с тежки сандъци в неговия двор и как при него се събират тайно хора, които после тръгват към Рио дел Норте. Ето защо съм на мнение, че не греша, като предполагам, че той снабдява привържениците на Хуарес с оръжия и муниции и им изпраща хора, които искат да се бият срещу французите. При сегашното положение на нещата тук това представлява такъв риск, който се поема само тогава, когато си убеден, че въпреки някои загуби пак ще направиш в крайна сметка добри сделки.
         — Къде живее? Още днес трябва да го посетя.
         — В десет часа ще можете да се видите с него. Днес исках да говоря с Кортесио по един въпрос, който се уреди междувременно, така че разговорът стана безпредметен. Той ми каза, че мога да го посетя в десет часа, понеже дотогава няма да си бъде у дома.
         — Имаше ли някой при него, когато бяхте там?
         — Да. У тях бяха седнали двама мъже, единият беше по-възрастен от другия.
         — Споменаха ли се имената им? — намесих се аз със затаен дъх.
         — Да. Седяхме почти един час заедно, а това време е достатъчно, за да чуете имената на събеседниците си. По-младият се казваше Олерт, а по-възрастният бе наричан сеньор Гавилано. Последният изглеждаше познат на Кортесио, понеже говореха как преди години се били срещали в столицата Мексико.
         — Гавилано? Не го познавам. Да не би Гибсън да се нарича сега така?
         Този въпрос на скаута бе отправен към мене. Извадих снимките и ги показах на ковача. Той позна веднага и двамата.
         — Те са, сър. Този тук със слабото, жълтеникаво като на креол лице е сеньор Гавилано. Другият е мистър Олерт, който ме озадачи много. Непрестанно ме питаше за джентълмени и лейди, които през целия си живот не съм срещал. Питаше ме например за някакъв негър с име Отело, за някаква млада мис от Орлеан на име Жана, която пасяла отначало овце, а после тръгнала заедно с краля на война, за някой си мастър Фридолин, който бил ходил до Айзенхамер, за една нещастна лейди Мария Стюърт, на която й отрязали главата в Англия, пита ме за една камбана, която пеела песен на Шилер, а и също и за някакъв много поетичен сър на име Лудвиг Уланд, който проклел двама певци, а някаква кралица му хвърлила розата, закичена на гърдите й. Радваше се, че съм немец и ми надрънка множество стихотворения, имена и театрални истории, от които запомних само тези, които току-що споменах. Всичко това ми се въртеше из главата като воденично колело. Този мистър Олерт ми се стори много добър и безобиден човек, но мога да се обзаложа, че малко не е в ред. Най-накрая той измъкна един лист с някакво стихотворение и ми го прочете. Ставаше дума за някаква страшна нощ, след която два пъти настъпвало утро, но на третия път не настъпило. Имаше и дъжд, и звезди, мъгла и вечност, кръв в жилите и дух, викащ за спасение, дяволи в мозъка и няколко дузини змии в душата. С една дума — цяла каша от неща, които нито са възможни, нито пък имат връзка помежду си. Наистина не знаех дали да се смея или да плача.
         Нямаше никакво съмнение, че той беше говорил с Уилям Олерт. Придружаващият го Гибсън си беше сменил името за втори път. Вероятно и името Гибсън беше фалшиво. Че този мошеник и похитител има жълтеникав цвят на кожата като креол ми беше известно и на мене, тъй като го бях виждал вече. Може би наистина е роден в Мексико и истинското му име да е Гавилано, името, под което се беше запознал със сеньор Кортесио: Гавилано означава малък ястреб и е име, което подхожда твърде много на външността на този човек. За мене беше важно да разбера преди всичко под какъв предлог развеждаше Уилям насам и натам. Този предлог сигурно има голяма важност за умопомрачения и е вероятно тясно свързан с неговата фиксидея да напише трагедия за един умопобъркан поет. Може би Олерт беше споменал пред ковача нещо в тази насока. Затова го попитах:
         — А на какъв език разговаряхте с този млад човек?
         — Говореше немски и често споменаваше някаква трагедия, която трябвало да напише, но първо било необходимо той самият да преживее всичко онова, което ще се разиграва в нея.
         — Просто невероятно!
         — Защо не? Аз съм на съвсем друго мнение, сър! Лудостта се изразява именно в предприемането на неща, които не биха хрумнали никога на разумния човек. А на всяка трета дума споменаваше и за някаква сеньорита Фелиса Перильо, която трябвало да отвлече с помощта на приятеля си.
         — Това наистина е чиста лудост! Ако този човек е решил да пренася образите и случките от трагедията си в действителността, то трябва непременно да се опитаме да му попречим. Надявам се, че още се намира в Ла Гранж?
         — Не, мистър Олерт замина още вчера. Замина заедно със сеньор Гавилано за Хопкинсвил, а оттам ще се отправи към Рио Гранде. Пътуват с хора на Кортесио, които ще могат да ги закрилят.
         — Неприятно, крайно неприятно! Трябва да тръгнем незабавно след тях, по възможност още днес — обърнах се аз към Олд Дет. После отново попитах ковача: — Знаете ли дали тук може да се купят два добри коня?
         — Да, също от сеньор Кортесио. Той разполага винаги с коне, разбира се, за да ги продава на хората, които вербува за Хуарес. Но не ви съветвам да яздите през нощта. Не познавате пътя и се нуждаете от водач, а до утре едва ли ще можете да намерите.
         — А може и да намерим — каза старият скаут. — Ще направим всичко, за да тръгнем още днес. Най-напред трябва да говорим с Кортесио. Вече минава десет часа: нали по това време щял да си бъде у дома? Моля ви да ни посочите жилището му.
         — С удоволствие. Ако искате можем да тръгваме, сър!
         Когато станахме, за да излезем, навън се разнесе тропот от конски копита и след малко в предното помещение влязоха нови гости. За мое учудване и безпокойство разпознах в тях девет-десет души от сецесионистите, на които днес капитанът даде такава хубава възможност да поплуват до брега. Изглежда, че бяха познати на неколцина от присъстващите, понеже ги поздравиха от няколко страни. От разменените въпроси и отговори разбрахме, че са ги очаквали. На първо време те бяха дотолкова улисани от другите, че не успяха да ни обърнат внимание. Това ни беше добре дошло, тъй като в никакъв случай не желаехме да привлечем погледите им. Ето защо седнахме отново. Ако си бяхме тръгнали сега, трябваше да минем покрай тях, а те сигурно щяха да използват този случай, за да предизвикат сбиване. Щом Ланге разбра кои са, притвори вратата между двете помещения така, че не можеха да ни виждат, но пък ние чувахме всичко, което се говореше оттатък. Освен това Олд Дет и аз се преместихме, тъй че вече седяхме гърбом към вратата и лицата ни не се виждаха.
         — Не е необходимо да ви забележат — каза ковачът. — Още повече, че и преди настроението оттатък не беше в наша полза. Ако ви видят, сбиването е сигурно, особено като се има предвид, че ви смятат за шпиони и са искали да ви обесят днес.
         — Така е — отвърна Олд Дет, — но да не мислите, че имаме желание да седим тук, докато си отидат? Нямаме толкова време, защото трябва непременно да отидем при Кортесио.
         — Но това пак може да стане, сър! Ще минем по един път, по който няма да ни забележат.
         Олд Дет се огледа из стаята:
         — Откъде бихме могли да минем? Мисля, че само през предното помещение.
         — Не. Оттук ще ни е много по-удобно — Ланге посочи към прозореца.
         — Сериозно ли говорите? — попита старият уестман. — Струва ми се, че се страхувате! Нима ще офейкаме като мишки, които от страх пред котката се завират в първата срещната дупка? Има да ни се смеят.
         — Страхът не ми е познат. Но една хубава стара немска поговорка гласи, че по-умният отстъпва. Напълно ми е достатъчно, ако мога да си кажа, че не правя нещо от страх, а само от предпазливост. Да не говорим, че оттатък седят поне десет пъти повече хора от нас. Тези бандити са надути и озлобени. Няма да ни пуснат покрай себе си, без да ни закачат и тъй като не съм от онези, които търпят подобни неща, ще стане голям бой. А и вас не считам за хора, които биха преглътнали спокойно подобно нещо. При сбиване с юмруци или крака от столове не ме е страх от такова числено превъзходство, защото съм ковач и умея да обработвам и човешки глави. Но револверът е дяволски глупаво оръжие. И най-хилавото джудже може с един куршум колкото грахово зърно да простре на земята и най-смелия великан. Ето защо здравият разсъдък ни съветва да изиграем на тези хубостници един номер, като се изпарим тайно през прозореца. Това ще ги ядоса повече, отколкото ако се изпречим пред тях и счупим няколко глави, а и ние си отидем с разбити носове, ако не ни се случи и нещо още по-лошо.
         Дълбоко в себе си се съгласих с тези разумни разсъждения, а и Олд Дет рече след малко:
         — Наистина, това, което казахте, не е съвсем глупаво. Съгласен съм с предложението ви и ще промъкна през прозореца краката си заедно с всичко останало. Но чуйте как реват оттатък! Струва ми се, че говорят за приключението на парахода.
         Той имаше право. Новодошлите разказваха, какво им се беше случило на парахода, разказваха за Олд Дет, за индианеца, за мене и за подлостта на капитана. Не се бяха споразумели още за отмъщението си. Шестимата негодници и свитата им искаха да причакат парахода на връщане, ала другите нямаха ни време, ни желание за това.
         — Естествено, че не можехме да седим на брега цяла вечност — каза един от тях, — тъй като трябваше да дойдем тук, където ни чакат. Ето защо бе цяло щастие за нас, че срещнахме по пътя си една ферма, откъдето наехме коне.
         — Наехте ли ги? — попита някой със смях.
         — Да, наехме ги, но както ние си знаем. Отначало бяха малко и трябваше да яздим по двама на кон. След това положението ни се подобри. Срещнахме и други ферми, тъй че в крайна сметка всеки от нас си има кон. — Бурен смях последва разказа за тези пладнешки кражби. После разказвачът продължи: — А тук всичко наред ли е? Открихте ли лицата, които ни трябват?
         — Да, няма да ни се изплъзнат.
         — А дрехите?
         — Донесохме цели два сандъка. Ще ни стигнат.
         — Значи ще се забавляваме. Но шпионите и капитанът трябва да си получат заслуженото. Параходът ще престои тази нощ в Ла Гранж, така че капитанът няма да ни избяга. Едва ли ще е необходимо да търсим дълго индианеца и двамата шпиони. Лесно се разпознават. Единият от шпионите бе облечен в нови траперски дрехи; и двамата носеха със себе си седла, без да имат коне.
         — Седла ли? — чуха се радостни гласове — Онези двамата, които влязоха преди малко и сега седят оттатък, не носеха ли…
         Останалото бе изговорено тихо, защото се отнасяше естествено до нас.
         — Мешърз — каза ковачът, — време е да си обираме крушите, защото след няколко минути ще дойдат тук. Прескачайте първи! Ще ви подадем седлата!
         Ланге имаше пълно право и затова, без да се стеснявам, изхвръкнах през прозореца. Олд Дет ме последва, а след това ковачите ни подадоха пушките и другите вещи и също изскочиха навън.
         Озовахме се откъм лицето на къщата, на едно малко, оградено място — изглежда някаква градинка. Докато прескачахме оградата, забелязахме, че и другите посетители, които бяха с нас в малката стая, излизат през прозореца. И те не се надяваха на приятелско отношение от страна на сецесионистите и бяха счели за най-разумно да последват примера ни.
         — Е — засмя се Ланге, — негодниците ще има да се пулят, като видят, че птичките са излетели. Така си е наистина най-добре…
         — Но в момента изпитвам ужасен срам! — изруга Олд Дет. — Дори ми се струва, че дочувам подигравателния им смях.
         — Нека се смеят! Ние ще се смеем по-късно, а както е известно, това е по-добре. Все ще ви докажа, че не ме е страх от тях, обаче не участвам в кръчмарски сбивания!
         Двамата ковачи взеха седлата, като ни увериха, че не могат да допуснат гостите им да влачат такъв товар. Скоро се намерихме между две къщи. Едната, вляво от нас, тънеше в мрак, а надясно през капаците на прозорците на другата се процеждаше светлина.
         — Сеньор Кортесио си е в къщи — каза Ланге. — Живее там където свети. Трябва само да почукате на вратата и ще ви отвори. След като свършите, елате отсреща вляво, където живеем ние. Почукайте на прозореца до вратата! През Това време ще приготвим нещо за хапване.
         Те се отправиха към дома си, а ние тръгнахме надясно. Почукахме, вратата се отвори два-три пръста и един глас попита:
         — Кои са там?
         — Двама приятели — отговори Олд Дет. — Тук ли е сеньор Кортесио?
         — Какво иска от сеньор?
         По начина на изразяване разбрахме, че човекът, който ни разпитваше, беше негър.
         — Искаме да сключим една сделка с него.
         — Какво сделка? Казва, иначе няма може влезе!
         — Кажи му само, че ни изпраща мистър Ланге.
         — Маса Ланге? Той добро. Може би тогава влезе. Чака малко!
         Той затвори вратата, но не след малко отново я отвори и каза: — Влезе вътре! Сеньор искат говорят с непознат.
         През тесен коридор влязохме в малка стая, която изглежда служеше за кантора, понеже цялата й скромна мебелировка се състоеше от писалище, маса и няколко дървени стола. До писалището стоеше висок слаб мъж с лице, обърнато към вратата. Още от пръв поглед стигнахме до извода, че е испанец.
         — Buenas tardes!* — отвърна той на учтивия ни поздрав. — Изпращал ви сеньор Ланге. Мога ли да науча, сеньори, какво ви води при мене?
         [* Buenas tardes! (исп.) — Добър вечер! — Б.пр.]
         Любопитен бях да чуя какво ще отговори Олд Дет. Беше ми казал да го оставя да говори той.
         — Може би една сделка, а може би и само желанието да получим сведения, сеньор. И ние самите още не сме съвсем наясно — каза старият трапер също на испански.
         — Добре, ще видим. Седнете и си вземете пури!
         Той ни поднесе кутия с пури и огън. Не биваше да отказваме. Испанецът нищо не може да си представи без пури, а камо ли разговор или преговори. Олд Дет, който с десеторно по-голямо удоволствие би предпочел малко тютюн пред най-фината пура, взе една от тези малки, тънки пръчици, запали я, дръпна мощно няколко пъти — и тънката пура свърши. Аз изпуших моята по-пестеливо.
         — Това, което ни води при вас — започна Олд Дет, — не е особено важно. Идваме в това късно време само защото досега не си бяхте в къщи. Не искахме да отлагаме разговора си за утре, понеже положението тук съвсем не ни привлича за един по-дълъг престой. Имаме намерение да отидем в Мексико и да предложим услугите си на Хуарес. Естествено, че нещо подобно не се прави слепешката. Всеки би искал да бъде в известна степен уверен, че там ще е добре дошъл и че ще бъде приет на служба. Ето защо се осведомихме дискретно по този въпрос и разбрахме, че можем да бъдем наети тук, в Ла Гранж. Казаха ни вашето име, сеньор, и така се озовахме при вас, а вие ще бъдете може би така любезен да ни кажете дали сме попаднали там, където трябва.
         Испанецът не бързаше да отговори, а ни огледа изпитателно. Погледът му се спря на мен като че ли със задоволство. Бях млад и имах жизнен вид. Олд Дет му хареса по-малко. Мършавата прегърбена фигура на стария трапер не изглеждаше способна да издържи голяма умора и трудности. После ни попита:
         — Сеньори, а кой ви спомена името ми?
         — Един човек, когото срещнахме на парахода — излъга Олд Дет. — После се запознахме случайно с мистър Ланге и от него научихме, че преди десет часа няма да си бъдете у дома. Ние сме северняци от немски произход и сме воювали срещу Юга. Имаме военен опит, така че президентът на Мексико все ще има някаква полза от нашата служба.
         — Хмм! Това звучи добре, сеньор, но искам да ви кажа честно, че вие не правите впечатление на човек, който ще издържи на напрежението и лишенията, които ви очакват.
         Старият трапер се усмихна:
         — Наистина сте твърде искрен, сеньор, но считам, че ще е достатъчно да ви спомена името си, за да се убедите колко полезен мога да бъда. Обикновено ме наричат Олд Дет.
         — Олд Дет? — извика Кортесио учудено. — Нима е възможно! Нима сте онзи прочут следотърсач, който причини такива пакости на Юга?
         — Да, аз съм, моята фигура ще ме легитимира.
         — Наистина, наистина, сеньор, но аз трябва да бъда крайно предпазлив. В никакъв случай не бива да стане известно на обществеността, че вербувам хора за Хуарес. Сега съм принуден да внимавам особено много. Но тъй като сте Олд Дет, нямам основание да бъда сдържан и мога открито да ви призная, че сте попаднали на верния адрес. Веднага и с удоволствие съм готов да ви наема и мога дори със сигурност да ви обещая офицерски чин, тъй като Олд Дет не бива да остава между обикновените войници; разбира се, че ще го използват както трябва.
         — Надявам се, сеньор. А що се отнася до моя спътник, той дори и да постъпи като обикновен войник, ще се издигне в най-скоро време. Въпреки младостта си достигна при северняците до чин капитан. Наистина, името му е само Мюлер, но е твърде вероятно да сте чували вече за него. Служил е при Шеридън и в прочутия марш през Мишънъри Ридж* ръководеше авангарда като лейтенант. Сигурно знаете какви смели набези бяха извършени тогава. Мюлер беше любимец на Шеридън и се ползуваше с предимството да бъде изпращан в такива рисковани начинания. Той е и многократно прославеният кавалерийски офицер, който изтръгна от пленничество генерал Шеридън по време на кървавата и с толкова важни последици битка при Файф Форкс**. Ето защо ми се струва, че съвсем не е лоша придобивка за вас, сеньор.
         [* Намира се край Чатануга в Тенеси. Б.изд.]
         [** Малко селище в щата Вирджиния. Б.изд.]
         Старият ловец лъжеше като разпран. Но трябваше ли да го изоблича? Почувствах как кръвта ми се качи в главата, ала добрият Кортесио счете изчервяването ми за скромност, подаде ми ръка и каза, като лъжеше също така без да му мигне окото:
         — Тази съвсем заслужена похвала не бива да ви поставя в неудобно положение, сеньор Мюлер. Разбира се, че съм чувал за вас и за подвизите ви и ви казвам сърдечно добре дошли. Естествено, че и вие ще постъпите веднага като офицер, а аз съм готов веднага да ви дам известна сума в брой, достатъчна за набавяне на всичко необходимо.
         Олд Дет се канеше да се съгласи. Забелязах това и се намесих бързо.
         — Не е необходимо, сеньор. Нямаме намерение да ни екипирате вие. Засега не се нуждаем от нищо, освен от два коня, за които имаме седла.
         — Това е добре дошло. Мога да ви дам две чудесни животни, а ако искате наистина да ги заплатите, ще ви ги продам на покупната цена. Утре рано сутринта ще отидем в обора, за да ви ги покажа. Те са най-добрите коне, които притежавам. Имате ли вече подслон за през нощта?
         — Да. Сеньор Ланге ни покани.
         — Чудесно. Ако не беше така, щях да ви предложа да останете при мене, макар че домът ми е твърде тесен. Как мислите: дали сега веднага да уредим всичко останало или рано сутринта?
         — Сега веднага — отсече Олд Дет. — Какви формалности има за уреждане?
         — На първо време — никакви. Понеже си заплащате всичко сами, ще постъпите на служба и ще положите клетва едва след пристигането си във вашата част. Единственото, което трябва да направим, е да ви снабдя с легитимации и с препоръчително писмо, което ще ви осигури офицерски чинове според притежаваните от вас качества. По-добре е наистина да изготвя тези документи веднага; тук никой не знае какво ще се случи всеки момент. И така, имайте търпение още десетина минути. Ще побързам. Заповядайте пури, а ето тук и нещо хубаво за пиене, от което иначе не предлагам никому. За жалост имам само още една-единствена бутилка.
         Кортесио побутна към нас пурите и донесе бутилка вино. После седна зад писалището. Олд Дет направи зад гърба на испанеца гримаса, от която разбрах, че е страшно доволен. След това си наля чаша вино и я изпразни на един дъх за здравето на Кортесио. Аз далече не бях така доволен като него, понеже изобщо не бяха споменати двамата мъже, които така много ме интересуваха. Пошушнах го на стария ловец. Отвърна ми с жест, който трябваше да означава, че ще се погрижи и за това.
         След около четвърт час Кортесио беше готов, а Олд Дет беше изпил цялата бутилка съвсем сам. Испанецът ни прочете препоръчителното писмо преди да го затвори и ние останахме извънредно доволни от съдържанието му. После той попълни не два, а четири формуляра и ни даде по два. За мое учудване видях, че това бяха паспорти, единият от които бе отпечатан на френски и подписан от Базен* а другият бе на испански език и подписан от Хуарес. Изглежда, че Кортесио забеляза учудването му, защото ни каза с усмивка на хитро задоволство:
         [* Базен, А. Ф. (1811–1888) — френски военен деятел, маршал на Франция, ръководил през 1862–67 г. френската военна интервенция в Мексико. — Б.пр.]
         — Виждате, сеньори, че съм в състояние да ви закрилям срещу всякакви случайности. Как съм се добрал до френската легитимация, си остава моя работа. Не знаете какво може да ви се случи — по-добре е да вземем всички възможни мерки за сигурност. Обикновено избягвам да давам двойни паспорти; те се издават само по изключение. Хората, които потеглят оттук под охрана, не получават легитимации.
         Тези думи бяха използвани най-сетне от Олд Дет и той зададе дългоочаквания от мен въпрос:
         — Кога изпратихте последните хора?
         — Вчера. Бяха повече от тридесет новобранци. Придружих ги до Хопкинсвил. Този път с групата пътуваха още двама сеньори по частна работа.
         — А-а, значи прехвърляте и частни лица? — попита Олд Дет с учуден тон.
         — Не, това би довело до неприятности. Само вчера направих изключение, понеже един от господата беше мой добър познат. Впрочем вие ще имате отлични коне и ако тръгнете утре рано, ще можете да настигнете отряда преди Рио Гранде.
         — На кое място ще прекосят реката?
         — Ще се движат към Прохода на орлите. Но тъй като там не бива да се мяркат много-много, ще се придържат малко по на север. Между Рио Нуесес и Рио Гранде ще пресекат идващия от Сан Антонио коларски път, после ще преминат Рио Гранде между малките притоци Морелос и Морал, защото точно там се намира лесно преодолим брод, познат само на нашите водачи. Оттам ще се насочат на запад, за да стигнат град Чиуауа през Байа, Крусес, Пресидо Сан Висенте и Табал.
         Всички тези места бяха за мене „тъмна Индия“, но Олд Дет кимаше с глава и повтаряше всяко име на висок глас така, сякаш познаваше местностите съвсем точно.
         — Сигурно ще ги настигнем, ако конете ни действително не са лоши, а техните не са много добри — каза той. — Но ще ни разрешат ли да се присъединим към тях?
         Кортесио потвърди енергично. Приятелят ми продължи с друг въпрос:
         — Ще бъдат ли съгласни и двамата, за които казахте, че пътуват по частна работа?
         — То се знае. Те не могат да заповядват никому, а трябва да са доволни, че имат възможността да пътуват под закрилата на отряда. Тъй като ще се срещнете с тях, мога да ви кажа, че в тяхно лице ще намерите истински джентълмени. Единият от тях е мексиканец по рождение и е мой познат. Казва се Гавилано. Заедно с него сме прекарвали незабравими часове в столицата. Той има сестра, по-млада от него, която завърташе главите на всички.
         — В такъв случай сигурно и той е красив?
         — Не. Изобщо не си приличат, понеже не са кръвни брат и сестра. Тя се казва Фелиса Перильо и бе въведена във висшето общество като чаровна певица и пленителна танцьорка. По-късно се изгуби и едва сега научих от брат й, че живеела в околността на Чиуауа.
         — А ще ми кажете ли с какво се е занимавал или се занимава този сеньор?
         — Той е поет.
         Олд Дет направи смаяна, а после презрителна физиономия, поради което добрият Кортесио прибави:
         — Сеньор Гавилано пише от любов към изкуството; той притежава значително състояние и затова не пише за пари.
         — Човек наистина може да му завиди.
         — Да, наистина му завиждаха и като резултат от интригите, които ковяха срещу него, той се видя принуден да напусне града, та дори и страната. Сега се връща с един янки, който иска да опознае Мексико и го е помолил да го въведе в света на поезията. Канят се да построят театър в столицата. Всичко това ми го разказа в радостта си при неочакваната ни среща. Бях съвсем случайно при реката, когато параходът пристигна. Разпознах Гавилано веднага и го поканих заедно с неговия спътник да остане при мене. Оказа се, че двамата искали да стигнат до Остин, за да могат оттам да се прехвърлят през границата. Предложих им един изгоден случай да пътуват по-бързо и по-сигурно. Освен това не е много уместно за един чужденец да остава тук за по-дълго време, особено ако не е със сецесионистите. Сега в Тексас се подвизават хора, които обичат да ловят риба в мътна вода; всякаква безделна и опасна паплач, хора, чиито произход и цели са неизвестни. Отвсякъде пристигат вести за насилия, нападения и зверства. Престъпниците изчезват безследно, тъй както се и появяват, а полицията стои безпомощно пред фактите.
         — Да не би да става дума в случая за ку-клукс-клан? — попита Олд Дет.
         — Мнозина са си задавали този въпрос и напоследък бяха направени разкрития, които доказват почти сигурно, че всичко това е дело на тази тайнствена банда. Завчера долу в Хелетсвил намериха два трупа с прикрепени на тях бележки с надписа: „Yankee-hounds“*. В Шелби едно цяло семейство е било бито с камшик почти до смърт, защото бащата бил служил при генерал Грант. А днес научих, че недалеч от Лайънс е намерена черна качулка, на която били зашити две бели парчета плат, напомнящи с формата си гущер.**
         [* „Yankee-hounds“ (англ.) — янки-кучета, янки-негодници. — Б.пр.]
         [** Подобни отличителни фигури са били обичайни в първите десетилетия от съществуването на клана. — Б.пр.]
         — By Jove! Куклуксклановците носят такива маски!
         — Да, на главите си слагат черни качулки с различни пришити бели фигури. Всеки един от тях си има специална фигура, по която го разпознават, защото имената им трябва да останат неизвестни и между самите тях.
         — В такъв случай може да се каже със сигурност, че тайният съюз започва да се подвизава и тук. Внимавайте, сеньор Кортесио! Те сигурно ще дойдат и при вас. Първо са се появили в Хелетсвил, а после вие намирате една качулка в Лайънс. Последното селище е разположено доста по-близо до Ла Гранж, отколкото първото, нали?
         — Разбира се, че имате право, сеньор. От днес нататък ще затварям врати и прозорци дваж по-старателно и ще държа готови заредените си пушки.
         — И ще постъпите много правилно. Тези типове не трябва да бъдат щадени, защото и те не знаят пощада. Който им се предаде без съпротива, разчитайки на тяхното милосърдие, ще се излъже много. Лично аз бих разговарял с тях само с барут и олово. Впрочем, струва ми се, че в странноприемницата, не е много чисто, защото там видяхме господа, от които не може да се очаква нищо хубаво. Ще направите добре, ако скриете всичко, което би могло да издаде връзките ви с Хуарес. Направете го още сега! По-добре е да си излишно предпазлив, отколкото заради някаква дребна непредпазливост да бъдеш пребит или дори застрелян. Мисля, че вече нямаме работа тук. Ще се видим отново утре сутринта. Или имате да ни кажете още нещо?
         — Не, сеньори, за днес приключихме. Много се радвам, че се запознах с вас. Убеден съм, че при Хуарес ще си намерите щастието и бързо ще се издигнете.
         С тези думи се разделихме. Той ни подаде дружелюбно ръка и ние си тръгнахме. След като вратата зад нас се затвори и се отправихме към къщата на Ланге, аз не можех да се стърпя и леко сръгах стария ловец в ребрата с думите:
         — Но, сър, как ти дойде наум да метнеш Кортесио по такъв начин?! Лъжите ти бяха невероятни!
         — Тъй ли? Хмм! Сър, ти нищо не разбираш! Имаше опасност да ни откаже. Затова възбудих у него възможно най-големия апетит към двама ни.
         — Дори искаше да вземеш и парите! Това би било явна измама!
         — Е, чак пък явна не бих казал, защото той не знаеше за нея нищо. Защо да не вземех каквото ни предлагаше доброволно?
         — Защото изобщо нямаме намерение да спечелим тези пари.
         — Тъй! Е, наистина в този момент нямаме такова намерение. Но откъде знаеш с такава сигурност, че няма да ни се удаде случай да служим на делото на Хуарес? Дори може заради самите нас да се видим принудени да го сторим. И все пак ти давам право. Много добре стана, че не взехме пари, защото само благодарение на това се добрахме до паспортите и препоръчителното писмо. Но най-ценното е, че вече знаем в каква посока е тръгнал Гибсън. Познавам пътя много добре. Ще тръгнем рано и съм убеден, че ще го настигнем. Благодарение на документите ни командирът на отряда не ще се поколебае нито секунда да ни предаде двамата.
         Нямаше нужда да чукаме на Ланге. Той стоеше облегнат до притворената врата и ни въведе в стаята. Тя имаше три прозореца, които бяха затъмнени с дебели одеяла.
         — Не се чудете на тези завеси, мешърз! — каза ни той. — Нарочно ги поставих. Ще говорим съвсем тихо. Не е необходимо куклуксклановците да разберат, че сте у нас.
         — Куклуксклановци ли казахте? Наистина ли бандата се е появила и тук? Видяхте ли тези негодници? — осведоми се Олд Дет.
         — Поне разузнавачите им. Докато бяхте толкова дълго при Кортесио, ме обзе скука и излязох навън да ви чакам, та да не става нужда да чукате. Тогава дочух, че някой се промъква насам откъм гостилницата. Оставих вратата само леко притворена и започнах да наблюдавам през цепнатината. Видях трима мъже, които се спряха близо до вратата. Въпреки тъмнината различих, че са облечени в дълги широки панталони и широки якета с качулки, които закриваха лицата им. Цялата им маскировка беше от тъмен плат с пришити бели фигури.
         — Да, да, така е при куклуксклановците!
         — Точно така. Двама от тях останаха при вратата. Третият се промъкна до прозореца и се опита да надникне през капаците. Когато се върна, им съобщи, че в стаята имало само един млад човек, който сигурно бил младият Ланге; старият го нямало, но на масата било сложено ядене. Тогава един от двамата каза, че сега вероятно сме щели да ядем и после да спим. Обиколиха къщата, за да разберат как най-лесно биха могли да се вмъкнат вътре. После изчезнаха зад ъгъла, а вие дойдохте малко след като бяхме затъмнили прозорците. Но заради тези подлеци не бива да забравям, че сте мои гости. Заповядайте, седнете! Хапнете си и си пийнете! И по време на вечерята можем да говорим за заплашващата ме опасност.
         — Опасност, в която естествено няма да ви оставим сам — каза Олд Дет. — А къде е синът ви?
         — Когато излизахте от Кортесио, той се измъкна оттук. Имам няколко добри приятели, немци, на които мога да разчитам. Казах му да ги доведе незабелязано. Вече познавате двама от тях. Бяха на нашата маса в гостилницата.
         — Ще внимават да се доберат до къщата тайно, нали? Във ваш интерес е да накарате куклуксклановците да мислят, че ще имат работа само с вас и вашия син.
         — Бъдете спокоен! Тези хора знаят какво правят, а освен това казах на моя Уил как да постъпи.
         Вечерята ни се състоеше от шунка, хляб и бира. Едва бяхме започнали да се храним, когато чухме скимтене на куче. То се разнесе няколко къщи по-надолу.
         — Това е сигналът — каза Ланге, като стана. — Моите хора са тук.
         Той излезе, за да отвори и се върна със сина си и петима мъже, въоръжени с пушки, револвери и ножове. Насядаха мълчаливо кой където свари. Никой не продума нищо, ала всички огледаха прозорците, за да видят дали са закрити добре. Това бяха хора намясто. Без да приказват много; но готови да действат. Между тях имаше един възрастен мъж с посивяла коса и брада, който не сваляше погледа си от Олд Дет. Той проговори пръв, като се обърна към моя спътник:
         — Извинете, сър! Уил ми каза кого ще срещна тук и аз се зарадвах много, защото, струва ми се, че сме се виждали вече с вас.
         — Не е изключено! — отговори следотърсачът. — Виждал съм много рожби човешки.
         — Не можете ли да си спомните и за мене? Името ми е Майснер.
         Олд Дет го разгледа по-внимателно.
         — Струва ми се, че наистина сме се срещали някъде, но в момента не мога да си спомня къде.
         — Оттатък, в Калифорния, преди двадесетина години, и то в китайския квартал. Помислете си малко! Играеше се хазарт на високи суми и междувременно се пушеше опиум. Бях загубил всичките си пари — почти хиляда долара. Имах още една-единствена монета. Не исках да я залагам, а да си купя с нея малко опиум и после да си тегля куршума. Бях страстен картоиграч и вече не виждах никакъв изход. Тогава…
         — Достатъчно! Спомних си вече! — прекъсна го Олд Дет. — Не е необходимо да разказвате по-нататък!
         — О, напротив, сър, защото вие ме спасихте! Спечелихте обратно половината от онова, което бях загубил. Повикахте ме настрана и ми дадохте парите, като поискахте от мен да ви се закълна тържествено никога вече да не играя хазарт и преди всичко завинаги да се откажа от приятелството си със сатанинския опиум. Обещах ви и устоях на думата си, въпреки че ми струваше много. Вие сте моят спасител. След това станах заможен човек и ако искате да ме зарадвате, разрешете ми да ви върна парите.
         — Не съм чак толкова глупав! — засмя се Олд Дет. — Дълго време се гордеех, че и аз веднъж съм се осмелил да извърша една добрина и затова ще се постарая да не продам чувството си на гордост за вашите пари. Когато умра, няма да отнеса на онзи свят никаква добрина освен тази, единствената, и ето защо няма да я дам за нищо на света! Още тогава ви предупредих да се пазите от два дявола, които за съжаление добре познавах. Ала вие трябва да благодарите за избавлението си на силата на вашата воля. Но нека говорим за други неща!
         При тези думи на следотърсача изведнъж нещо ми проблесна в главата. Още в Ню Орлиънс ми беше казал, че майка му го била насочила по път, който водел към щастие, но той тръгнал по свой собствен път. Сега сам се нарече добър познавач на двата страшни порока — хазарта и опиума. Могъл ли е да ги опознае само като е наблюдавал другите? Едва ли. Започнах да предполагам, че самият той е бил страстен картоиграч, а може би и още е такъв. За това говореха и неговите думи относно хазарта, които чух от устата му в Матагорда. А що се отнася до опиума, то сухата, прилична на скелет фигура свидетелстваше за пагубната употреба на този наркотик. Дали и сега не пушеше тайно опиум? Може би не, защото пушенето на тази отрова предполага известно свободно време, с което следотърсачът не разполагаше, докато пътувахме. Възможно беше да дъвче опиум. Във всеки случай той и сега беше роб на употребата на тази опасна отрова. Ако се беше отказал от нея, тялото му щеше да успее постепенно да преодолее нейните последици. Започнах да гледам на стария скаут с други очи. Към уважението, което изпитвах досега към него, се прибави и известна доза съжаление. Как ли се е борил с тези два дявола! Какъв здрав организъм и какъв силен дух трябва да е притежавал, та отровата и до ден-днешен да не успее напълно да ги разруши! Какво ли представляваха всички негови преживени приключения, всичките трудности и лишения на живота из дивата пустош в сравнение с вътрешните му душевни борби! Олд Дет — от този момент нататък това име получи за мен някакъв зловещ ореол. Прочутият следотърсач бе осъден на такава гибел, в сравнение с която обикновената телесна смърт е истинска благодат.
         Последните му думи „Но нека говорим за други неща!“ бяха изречени така, че старият немец се отказа да възрази.
         — Well, сър! — кимна той. — Сега си имаме работа с неприятел, който е жесток и неумолим не по-малко от опиума и хазарта. За щастие обаче него можеш да го пипнеш за гушата по-лесно, отколкото онези двамата. А че ще го пипнем, е ясно: ку-клукс-клан е отявлен враг на всички нас и трябва да се браним срещу него задружно, а не поотделно. Не бива в борбата да участват само непосредствено нападнатите от него. Кланът е чудовище с хиляди пипала. Всяко снизхождение от наша страна би било грешка, която ще ни струва скъпо. Още при първото нападение трябва да покажем неумолимост. Ако куклуксклановците се задържат в селището, ние сме загубени. Ще ни преследват и ще ни ликвидират един по един. Ето защо мисля, че трябва да им приготвим прием, който така да ги сплаши, та да не посмеят повече да припарят насам. Надявам се, че всички са на същото мнение.
         Всички останали се съгласиха с него.
         — Добре! — каза Майснер и тъй като беше най-възрастният, продължи да говори: — В такъв случай е необходимо да вземем такива мерки, че не само да осуетим намеренията им, но и да обърнем острието към самите тях. Има ли от ваша страна предложения? Ако някой има добра идея, нека да я чуем!
         Той и всички останали отправиха поглед към Олд Дет.
         Като опитен уестман последният сигурно знаеше най-добре от всички как трябва да се посрещне такъв неприятел. Той забеляза отправените към него очаквателни погледи, криещи няма подкана, направи една от особените си гримаси, кимна леко, сякаш на себе си и започна:
         — Щом като другите мълчат, тогава да кажа аз няколко думи, мешърз. Трябва да се съобразяваме с обстоятелството, че те ще започнат да действат, едва когато мистър Ланге си легне да спи. Как се заключва задната ви врата? С резе ли?
         — Не, с ключалка, както и всички други врати.
         — Well, това сигурно им е известно и ми се струва, че са се снабдили с подправени ключове. Поне би било непростимо за тях, ако не са го сторили. И така, те сигурно ще влязат тук, а единствено от нас зависи да решим как да ги посрещнем.
         — Разбира се с пушките! Ще стреляме по тях веднага! — подхвърли Майснер.
         — И те ще стрелят по вас, сър! Блясъците от пушките ви ще издадат мястото, където стоите. Не, няма да стреляме! Мисля, че ще бъде цяло удоволствие да ги пленим, без да се излагаме на опасността да влизаме в допир с оръжията им.
         — Смятате ли, че това е възможно? — попита Ланге.
         — Дори е сравнително лесно. Ще се скрием в къщата и ще ги пуснем да влязат. Щом се озоват в стаята ви, затръшваме вратата и ги заключваме. Неколцина от нас ще охраняват вратите, а другите ще стоят на пост пред прозорците. Така те няма да могат да излязат навън и ще трябва просто да се предадат.
         Сивобрадият немец поклати замислено глава и енергично настоя да се стреля по разбойниците. При възражението на стареца Олд Дет присви едното си око и направи такава физиономия, която положително би предизвикала всеобщ смях, ако положението не беше толкова сериозно.
         Ланге го попита:
         — Сър, защо правите такава физиономия? Не сте ли съгласен?
         — Никак, сър! — заяви Олд Дет. — Предложението ни нашия приятел изглежда лесно изпълнимо и много практично. Но ми се струва, че ще стане по-иначе, а не както мисли той. Съзаклятниците биха били за пребиване от бой, ако постъпеха така, както си го представя. Майснер си мисли, че ще влязат вкупом и ще се изпречат пред пушките ни като на тепсия. Ако постъпят така, значи че нямат мозък в главите си. Но аз съм убеден, че те ще отворят тихо задната врата и ще изпратят вътре един или двама на разузнаване. Този един или тези двама можем да застреляме лесно. Другите обаче ще си оберат бързо крушите и при удобен случай ще се върнат пак, за да наваксат пропуснатото. Не, сър, този план не струва. Трябва да пуснем вътре всички, всички, за да ги пленим. За това предложение имам и друга важна причина. Дори да предположим, че планът ви успее, аз чувствам отвращение да умъртвя толкова много хора с един-единствен пушечен залп, и то без да имат и секунда време да помислят за греховете си. Ние сме хора и християни, мешърз. Наистина, искаме да се защитим срещу тези типове, както и да им убием желанието да се върнат отново тук, ала това може да се постигне и по един не толкова кървав начин.
         С тези думи той изказа напълно и моите мисли и чувства. Те направиха желаното впечатление и на околните. Мъжете закимаха одобрително, а Майснер каза:
         — Това, що казахте накрая, сър, е наистина твърде основателно. Бих се съгласил веднага с плана ви, стига да съм сигурен, че ще успее.
         — Всеки план, дори и най-добрият, може да се провали, сър. За да не пропуснем нещо, което би осуетило успеха ни, ще обиколя внимателно къщата. Може би ще успея да забележа нещо важно за нас.
         — Не е ли по-добре да се откажете от това намерение, сър? — попита Ланге. — Сам казахте, че ще поставят пост. Този човек може да ви види.
         — Да ме види ли? Мене? — Олд Дет се засмя. — Такова нещо още никой не ми беше казал. Нима Олд Дет е толкова глупав, та да се остави да го видят, когато се промъква около някаква къща или пък към някой човек?! Сър, това е смешно. Ако имате парче креда, начертайте ми сега на масата скицата на къщата и двора, за да мога да се оправя по нея! Отворете ми задната врата и ме чакайте при нея да се върна. Няма да чукам, а ще подраскам с нокти. Ако се почука, значи, че е някой друг и не бива да отваряте.
         Ланге взе парче креда от горния праг на вратата и начерта желаната скица на масата. Олд Дет я разгледа подробно и издаде задоволството си чрез самодоволна усмивка. Двамата мъже станаха и се отправиха към вратата. В този момент Олд Дет се спря и се обърна към мене:
         — Сър, промъквал ли си се досега тайно към някое човешко същество?
         — Не — отвърнах аз, оставайки верен на уговорката с Винету.
         — В такъв случай сега имаш прекрасна възможност да видиш как става. Ако искаш, ела с мен!
         — Чакайте, сър! — намеси се Ланге. — Това е твърде голям риск, тъй като вашият спътник сам призна, че е неопитен в тези неща. Ако направи и най-малката грешка, постът ще ви забележи и всичко пропада.
         — Глупости! Наистина, познавам този млад човек отскоро, но знам, че гори от нетърпение да придобие качествата на добър уестман. Той ще се постарае да избегне всякаква грешка. Признавам, че ако ставаше въпрос да се промъкнем до някой индиански вожд или стар опитен трапер, едва ли щях да се реша да го взема с мен. Но бъдете сигурни, че един добър прериен ловец никога няма да се унижи да постъпи в ку-клукс-клан. Ето защо няма основание да се очаква, че този пост ще притежава нужната сръчност и тренираност, за да ни залови. Хайде, сър! Обаче остави тук сомбрерото си, както направих и аз. Светлият му цвят се вижда и може да ни издаде. Спусни си косата надолу и си вдигни яката над брадичката, за да се закрие по възможност по-голяма част от лицето ти! Трябва да вървиш винаги зад мен и да правиш това, което правя и аз. А сега нека видя този клукс или клекс*, който ще може да ни забележи!
         [* Клекс (нем.) — леке, петно. — Б.пр.]
         Никой не посмя да му противоречи повече и ние тръгнахме по коридора към задната врата; Ланге я отвори тихо и после пак заключи след нас. Когато се намерихме на двора, Олд Дет клекна и аз последвах примера му. Започна да се взира, като че ли искаше да прониже тъмнината с погледа си. Чух го да поема няколко пъти дълбоко въздух.
         — Струва ми се, че тук пред нас няма никакъв човек — прошепна ми старият скаут, посочвайки към обора. — Въпреки това искам да се уверя. Учил ли си като малко момче да имитираш песента на щурците със стръкче трева между двата палеца?
         Потвърдих шепнешком.
         — Пред вратата расте трева. Вземи едно стръкче и ме чакай да се върна! Не мърдай от мястото си! Но ако се случи нещо, ще имитираш щурец! Тогава ще се върна веднага.
         Той легна на земята и изчезна в мрака, пълзейки, на ръце и крака. Докато се върне обратно, изминаха около десетина минути.
         — Всичко е така, както си го и мислех — пошепна той. — Из двора и край един от ъглите на лицевата част на къщата няма жив човек! Но зад другия ъгъл, където е прозорецът на спалнята, като че ли стои някой. Лягай на земята и пълзи след мен!
         Промъкнахме се до ъгъла. Олд Дет се спря там, спрях разбира се и аз. След малко той обърна глава към мен и пошепна:
         — Двама са. Бъди предпазлив!
         Той продължи да пълзи и аз отново го последвах. Сега обаче не се промъкваше близо до стената на къщата, а се отдалечи от нея, докато стигна направената от летви ограда на градината, по която се виеше нагоре дива лоза или някакво подобно растение. Запълзяхме по-нататък покрай тази ограда, успоредно на стената на къщата и на около десетина крачки от нея. В пространството между нас и къщата скоро забелязах контурите на някаква тъмна маса, която приличаше много на палатка. Както разбрах по-късно, това били събраните на пирамида вейки и върлини за боб и хмел. До тях някой говореше тихо. Олд Дет посегна назад към мене, хвана ме за яката и ме издърпа до себе си така, че главата ми се изравни с неговата и тогава ми пошепна:
         — Ето там са. Трябва да чуем какво говорят. Всъщност би трябвало да продължа сам, но четири уши чуват по-добре от две. Мислиш ли, че ще можеш да се промъкнеш толкова близо до тях, че да ги подслушаш?
         — Да — отвърнах аз.
         — Тогава да опитаме. Ще се промъкнеш от тази страна, а аз откъм другата. Щом ги наближиш, прилепи лицето си към земята, за да не забележат фосфоресцирането на очите ти! А сега, напред!
         Скаутът запълзя, заобикаляйки върлините, а аз се запромъквах към тях от по-близката страна. След малко достигнах пирамидата. Двамата негодници седяха съвсем близо един до друг, с лице към къщата. Успях безшумно да се приближа толкова, че главата ми се озова на едно разстояние от около половин метър до по-близко седящия до мен. Останах да лежа на земята, сложил лице върху дланите си. Това положение ми донесе две преимущества: първо, така не можеше да ме издаде светлият цвят на лицето ми и второ, чувах много по-добре, отколкото с повдигната глава. Двамата разговаряха с припрян шепот, при който думите се разбират само на няколко крачки.
         — Няма да закачаме капитана — каза в този момент по-близко седящият до мене. — Вярно, че ви е оставил подло на сушата, но строго погледнато, само се е измъкнал, без да ви напакости с нещо. Знаеш ли, Локсмит, той наистина е проклет немец, но няма да имаме никаква полза, а само вреда, ако посегнем на живота му. Искаме ли да пуснем корени в Тексас и да се задържим, не бива да си разваляме отношенията с хората от параходното.
         — Добре, както искаш, кептън*. Предполагам, че индианецът се е измъкнал вече. Никой червенокож няма да слезе в Ла Гранж и да чака тук цяла нощ, докато тръгне параходът. Но другите двама, немските кучета, са още тук. Тях ще обесим. Те са шпиони и трябва да бъдат линчувани. Да можехме да разберем къде се намират! Изпариха се през прозореца яко дим, страхливци такива!
         [* Кептън (англ.) — капитан, командир, водач. — Б.пр.]
         — Ще научим къде са! Затова Охлюва остана в гостилницата и няма да миряса, докато не разбере къде са се заврели. Той е голяма лисица. Нему трябва да благодарим за сведенията, че този Ланге е получил парите си за къщата от испанеца. Значи ще направим добър гешефт и ще имаме чудесно развлечение. Младият Ланге се е бил срещу нас като офицер и затова ще бъде обесен. Старият му е надянал униформата и затова ще си получи заслуженото. Но няма да го бесим. Ще яде бой, докато се белнат костите му. После ще го изхвърлим навън и ще подпалим бараката.
         — Никак няма да му навреди, защото не е вече негова — отвърна другият.
         — Но пък толкоз повече ще се ядоса Кортесио, който няма вече никого да прехвърли през Рио Гранде, за да служи на Хуарес. Така ще се развъртим и ще му дадем такъв урок, че сигурно никога няма да го забрави. Хората са инструктирани. Локсмит, убеден ли си, че ключовете ти ще станат?
         — Не ме обиждай, кептън! Разбирам си от работата. Бравите на тази къща не могат да устоят на моите шперцове.
         — Тогава ще действаме. Само дано си легнат по-скоро. Хората ни сигурно са станали нетърпеливи, защото седенето в старите бъзови храсти зад обора е дяволски неприятно нещо. Двамата Ланге са изхвърляли там разни строшени парчетии. Иска ми се час по-скоро да отидеш да дадеш знак на другарите ни. Но първо ще подслушам до прозореца дали тези кукумявки наистина вече са си легнали.
         След тези думи той стана и се отправи безшумно към един от прозорците на всекидневната. Наричаха го „кептън“. Това обръщение и разговорът, който току-що бях чул, ми даваха основание да предположа, че той е предводителят им. Другият се казваше Локсмит. Тази дума означава ключар. Може би така му беше името, но имаше вероятност това да беше и професията му, защото, както бе казал, разбираше от употреба на шперцове. Тъкмо в този момент той направи едно движение, при което долових тихо подрънкване. В ръцете си държеше някакви ключове. Бях изтръгнат от мислите си от леко подръпване за крака. Запълзях обратно. Олд Дет се намираше зад върлините. Приближих лицето си до неговото и той ме попита дали бях чул всичко. Потвърдих.
         — Сега знаем как стоят нещата. Ще погодя на тези момчета такъв номер, че ще има дълго да клатят глави от учудване. Само да можех да се осланям на тебе!
         — Ами да опитаме! Какво трябва да сторя?
         — Да пипнеш за гърлото един от тези юнаци!
         — Well, сър, ще го направя!
         — Добре, но за да бъдем по-сигурни, ще ти обясня как трябва да постъпиш… Но я слушай! Да не би да дойде зад върлините?
         Водачът се връщаше. За щастие той веднага си седна пак на мястото. Олд Дет не счете за необходимо да ги подслушваме втори път. Прошепна ми:
         — Ще ти кажа как трябва да го хванеш. Пропълзяваш зад него, докато се озовеш съвсем близо зад гърба му. Щом дам знак с полувисок глас, го хващаш с ръце за врата, но здравата, разбираш ли ме? Поставяш двата си палеца под тила му така, че върховете им да се допрат, а другите осем пръста слагаш върху гърлото му — по четири от всяка страна. С върховете на тези осем пръста притискаш с всичка сила гръкляна му навътре!
         — Но така ще го удуша!
         — Глупости! Удушаването не става така бързо. Освен това подлеците, мошениците и всякаква подобна сган спадат към особен вид хищни животни, които умират извънредно трудно. Ще можеш ли да се справиш?
         — Сигурно. По-рано бях голям побойник.
         — По-рано бил побойник! — подигра ми се скаутът. — Това няма никакво значение, защото тази работа няма нищо общо с някое обикновено сбиване. Не излагай учителя си, сър, и гледай онези вътре да не ти се смеят! И така напред! Очаквай сигнала!
         Той запълзя пак в обратна посока, а аз се върнах там, където лежах и преди, дори се доближих още повече до предводителя им; присвих коленете си към тялото, за да мога в решителния миг да се изправя светкавично.
         Двамата куклуксклановци продължиха разговора си. Ядосваха се, че те и другарите им трябвало да чакат толкова дълго време. После стана дума и за нас двамата и те изказаха надеждата си, че Охлюва ще успее да разбере къде се намираме. И ето че чух гласа на Олд Дет:
         — Ето ни, мешърз! Пазете се!
         Изправих се бързо зад гърба на предводителя и го хванах за врата така, както ми беше казал следотърсачът. Поставих върховете на пръстите си върху адамовата му ябълка и я натиснах, съборих го ребром на земята, после го блъснах още веднъж с коляно така, че той се отърколи и се просна по очи, след което се озовах на гърба му. Той не успя да издаде никакъв звук, само потръпна конвулсивно с крака и ръце и притихна. Ето че до мен клекна фигурата на Олд Дет. Той го удари по главата с дръжката на револвера си и ми каза:
         — Пусни го, сър, иначе наистина ще се задуши! Като начало никак не беше лошо. Изглежда имаш заложби и ми се струва, че от тебе може да излезе или префинен злодей, или добър уестман. Вземи този юнак на гърба си и ела!
         Той грабна онзи, когото беше обезвредил, а аз другия, метнахме ги на раменете си и се върнахме при задната врата. Олд Дет подраска по нея, както беше уговорено. Ланге ни отвори.
         — Какво носите? — попита тихо той, щом въпреки тъмнината забеляза, че сме се натоварили с нещо.
         — Ще видите — отвърна Олд Дет хитро усмихнат. — Първо заключете и елате с нас вътре!

Няма коментари:

Публикуване на коментар