23 август 2012 г.

Карл Май, Винету: Книга1 (5)


         20.
         Една следа ни сочи пътя

         Малко по-късно моите десет апачи също тръгнаха. Те се отправиха наляво, за да опишат дъга около планините в западна посока, докато нашият път водеше на изток около планините. Когато най-сетне и ние четиримата се озовахме на седлата, аз се отправих най-напред към нощния лагер на Сантър и намерих място, където имаше останали ясни следи от копитата на коня, който бях яздил. След точно измерване на този отпечатък аз го прерисувах на къс хартия. Сам Хокинс поклати глава и се усмихна.
         — Нима земемерите трябва да умеят да рисуват и конски копита?
         — Земемерите не, но уестманите трябва да умеят.
         — Защо пък те?
         — Защото при дадени обстоятелства може да им бъде от голяма полза.
         — По какъв начин?
         — Сигурно скоро ще видиш. Ако открия някаква следа от кон, ще я сравня с тази рисунка.
         — Аха! Хмм! Вярно! Не е чак толкова глупаво! И това ли си научил от твоите книги?
         — Не.
         — А откъде?
         — Тази мисъл ми дойде сега.
         — Значи наистина има мисли, които си правят удоволствието да идват при тебе? Хич нямаше и да се сетя, хи-хи-хи-хи!
         — Pshaw! Във всеки случай те се чувстват при мене по-добре, отколкото под твоята перука, Сам!
         — Само така, само така! — извика Уил Паркър. — Повече няма да му мълчиш! По всичко личи, че си надминал учителя си, сър.
         — Я млък! — скара му се Сам с престорен гняв. — Какво ли разбираш от минаване и надминаване! Обиждам се, когато все се подиграват с перуката ми. Не мога да търпя това.
         — А какво друго ти остава да правиш?
         — Ще ти я подаря; тогава ще се отърва от нея, а ти ще разбереш какви мисли се пораждат под нея. Впрочем аз признах, че намеренията на нашия грийнхорн съвсем не са толкова лоши. Само че трябваше да направи една също така красива рисунка на конското копито и за десетте индианци, които ще заобиколят планината от другата страна.
         — Не го направих, защото мисля, че е излишно — казах аз.
         — Излишно? Защо?
         — Защото не ми се вярва да могат да сравнят както трябва отпечатъка с тази скица. Нямат опит в такива неща и по всяка вероятност ще е напълно безпредметно да им даваме подобна рисунка. А, от друга страна, съм убеден, че те няма да се натъкнат на следите на Сантър.
         — А аз твърдя обратното. Не ние, а те ще намерят следите, защото Сантър сигурно ще се отправи на запад.
         — Не мисля, че е толкова сигурно.
         — Така ли? Когато го срещнахме, той пътуваше на запад. И сега ще е така.
         — Едва ли. Този подлец е хитър; разбрах го от безследното му изчезване. Той ще си каже, че ние сигурно ще стигнем до заключението, което ти изказа преди малко. По тази причина ще се отправи в друга посока — вероятно на изток. Не е толкова трудно да се разбере.
         — Така, както го обясняваш, е лесно да се проумее. Да се надяваме, че си прав.
         Пришпорихме конете си и се понесохме през прерията, заобикаляйки отдясно съдбоносните за нас планини. Стремяхме се винаги да яздим по мека почва, където Сантър положително щеше да остави ясни следи, ако минеше в тази посока. При това погледите на всички бяха отправени към земята, защото колкото по-бързо препускахме, толкова повече трябваше да внимаваме да не ни се изплъзне дирята.
         Така изтече един час, а след него и още половин; бяхме почти изминали нашия полукръг около планините, когато най-сетне забелязахме тъмна черта, която минаваше през тревата пред нас. Това беше следата на самотен ездач и вероятно беше търсената от нас диря. Слязохме от конете и аз потърсих място, където отпечатъците да са особено ясни. Когато намерих такъв отпечатък, аз го сравних със скицата и те съвпаднаха дотолкова, че със сигурност следите бяха оставени от Сантър.
         — Една такава рисунка може наистина да бъде много полезна — обади се Сам. — Ще го запомня.
         — Да, запомни го! — каза Паркър. — Но запомни и още нещо!
         — Какво?
         — Че вече учителят, за какъвто се смяташ, е започнал да се учи от ученика си!
         — Искаш да ме ядосаш ли, драги Уил? Няма да успееш, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! — изсмя се Сам. — Ако ученикът надмине учителя си, това прави чест на учителя, защото е постигнал такива резултати. Вярно, че при тебе човек би трябвало да се откаже от постигането на добри резултати още от самото начало. Колко години се мъчих напразно да направя от тебе уестман! На старини няма да има какво да забравяш, защото на младини не си научил нищо!
         — Знам, знам! Много ти се иска да ме наречеш грийнхорн, защото не можеш да живееш без тази дума, а пък не бива повече да я прикачаш на нашия Олд Шетърхенд.
         — Грийнхорн си, и то какъв! Стар грийнхорн, който трябва да се срамува от този младеж, защото той го е надминал отдавна, ако не се лъжа.
         Въпреки тези препирни всички бяхме единодушни, че следите на Сантър бяха оставени преди малко повече от два часа. Имахме голямото желание да започнем преследването веднага, но трябваше да изчакаме десетте апачи. За съжаление това ни отне три четвърти час. Изпратих един от апачите при Винету, за да му съобщи, че сме открили следата. Казах му, че после може да остане при младия си вожд. След това продължихме да яздим на изток.
         Трябваше да бързаме колкото се може повече, защото денят беше вече силно намалял и едва ли имаше още два часа до здрачаване. На всяка цена искахме да изминем по-голямо разстояние до настъпването на вечерта, защото след това щяхме да бъдем принудени да чакаме до сутринта. Не можехме да продължим пътя си, без да виждаме дирята.
         Освен това беше сигурно, че Сантър ще използва вечерта, а също и нощта, за да се отдалечи, колкото се можеше повече. Защото едва ли се съмняваше, че ще бъде преследван. В такъв случай на следващия ден ни очакваше напрегната езда, а придвижването ни се забавяше и утежняваше и от обстоятелството, че трябваше внимателно да следим дирята. Бягството на Сантър не се усложняваше от подобни затруднения. Наистина, ако той яздеше през цялата нощ, щеше да бъде изморен на следващото утро. Щеше да се види принуден да си даде почивка, от която конят му щеше да има още по-голяма нужда. Надявах се това обстоятелство донякъде да намали преднината му.
         Планините, наречени от Винету и баща му Нъгит Тсил, изчезнаха бързо зад нас и докъдето ни стигаше погледът, сега се разпростря равна прерия, осеяна тук-там с храсти, която обаче се превърна по-късно изцяло в тревиста прерия. Отначало тревата бе зелена и сочна, но постепенно стана жълта и суха. Следата се виждаше ясно, защото Сантър беше препускал, а в такъв случай конските копита оставят дълбоки отпечатъци.
         Щом започна да се здрачава, слязохме от конете и продължихме да вървим по дирята, защото така я забелязвахме по-добре. За щастие на това място се намираше малко по-свежа трева и конете ни можеха да пасат. Завихме се в одеялата и легнахме веднага да спим, както си бяхме с дрехите.
         Нощта беше доста студена и спътниците ми често се събуждаха. Но аз и без това не можех да заспя. Насилствената смърт на Инчу-чуна и дъщеря му не ми даваше покой и когато затворех очи, виждах пред себе си телата им в локвата кръв и чувах последните думи на Ншо-чи. Започнах да се упреквам, че не се бях държал по-дружелюбно към нея и че не бях доизказал по-ясно нещата при онзи разговор с баща й. Имах чувството, че с това носех известна вина за смъртта й.
         Преди разсъмване стана още по-студено и аз станах, за да се постопля, като ходех насам-натам. Сам Хокинс ме видя и каза:
         — Сигурно мръзнеш, уважаеми сър? Трябваше да си вземеш някоя грейка, като си решил да идваш в Запада. Грийнхорните обикновено много обичат да мъкнат такива нещица със себе си. Хвала на старото ми палто. През него не прониква нито индианска стрела, нито пък студ. Да ти го дам ли назаем, хи-хи-хи-хи?
         Неприятният студ беше накарал всички да станат още преди разсъмване. Веднага щом можехме да различаваме следата, се метнахме на седлата и потеглихме. Конете ни си бяха отпочинали, а сигурно и те бяха мръзнали през нощта. Ето защо препускаха бързо, без да ги пришпорваме.
         Все още се движехме през прерията. Но постепенно тя стана вълниста. По височините тревата бе суха и твърда, но в падините тя беше по-мека и сочна. Дори тук-там се натъквахме и на някоя локва и спирахме, за да могат животните да пият вода.
         Следата ни водеше досега почти в права линия на изток, но около обед тя направи завой в южна посока. Щом Сам забеляза тази промяна, лицето му придоби загрижен вид. Когато го попитах за причината на безпокойството му, той ми отвърна:
         — Ако предположенията ми са верни, вероятно нашите усилия са били напразни.
         — Защо?
         — Този вагабонтин е хитър. Изглежда, че иска да избяга при кайовите:
         — Няма защо да направи подобно нещо!
         — А защо не? Да не би заради тебе да остане посред прерията, за да го пипнем? Какво си мислиш. Той прави всичко възможно, за да се спаси. Сигурно си е отварял очите и е видял, че конете ни са по-добри от неговия. Затова, след като е предположил, че скоро ще го настигнем, той е дошъл до хитрата мисъл да потърси закрила при кайовите.
         — Но дали те ще го посрещнат приятелски?
         — В това не бива да се съмняваме нито за миг. Трябва само да разкаже, че е застрелял Инчу-чуна и Ншо-чи и кайовите ще го приемат възторжено. Нека се помъчим, ако е възможно, да го пипнем, преди да е настъпила нощта.
         — Откога е дирята според тебе?
         — Това в момента не ни интересува. Тук той е яздил все още през нощта. Трябва да потърпим, докато стигнем мястото, където е спирал да почива. Там ще видим колко е стара следата, оставена от него днес. Колкото по-дълго време е почивал, толкова по-скоро ще го настигнем.
         Към обяд видяхме къде беше спирал Сантър. Ясно си личеше, че конят му беше лягал. Бил е много уморен; това бяхме разбрали вече и по следите му. Вероятно и ездачът е бил не по-малко изморен, защото новата диря беше оставена преди по-малко от два часа. Изглежда, той бе спал по-дълго време, отколкото е искал първоначално. И така преднината, която бе спечелил с нощната си езда, беше стопена. Дори сега бяхме с половин час по-близо до него, отколкото в началото на преследването през вчерашния ден.
         Дирята на Сантър се насочи още по-силно на юг, като следваше голямата дъга, описана от северния ръкав на Ред Ривър. Само от време на време давахме възможност на конете да си поемат дъх, защото бяхме решили, ако е възможно, да заловим Сантър още преди настъпването на вечерта.
         Следобед отново навлязохме в зелена прерия, а по-късно срещнахме дори и храсталаци. След грижливо разглеждане на следата установихме, че преднината на Сантър не беше повече от половин час. Скоро пред нас се появи тъмна ивица на хоризонта.
         — Това е гора — обясни Сам. — Предполагам, че ще се натъкнем на някой малък приток на северния ръкав на Ред Ривър. Как ми се искаше прерията да продължи още нататък. Щеше да е по-добре за нас.
         Наистина прерията беше по-удобна за нас, защото в нея виждаш всичко пред себе си, докато в гората човек лесно може да попадне на засада. А при бързината, с която яздехме, нямаше никаква възможност да претърсим и огледаме околността, преди да навлезем в гората.
         Сам се оказа прав. Скоро се натъкнахме на една рекичка, която в момента обаче нямаше вода, а само тук-там бяха останали локви. По бреговете й растяха храсти и дървета, но не можеше да става и дума за гора. На по-малки или по-големи разстояния растяха отделни групи дървета.
         Малко преди свечеряване бяхме толкова близо до преследвания Сантър, че очаквахме да го видим всеки момент пред нас. Това ни накара да увеличим до максимум усилията си. Аз яздех сам начело на групата, защото моят Хататитла беше в най-добро състояние и бе запазил силите си. Яздех пред всички и по друга причина. Чувствах, че напред ме тласка някакъв вътрешен импулс; бях видял убитите в краката си и исках да пипна убиеца. Бях изпълнен не от гняв или жажда за отмъщение, но все пак от силното желание да видя престъпника наказан.
         Отново прекосихме една от онези групи дървета, които растяха пръснати по левия бряг на рекичката. Когато достигнах последните дървета, забелязах, че следите завиваха надясно и продължаваха надолу към безводното речно корито. Спрях коня си за момент, за да споделя това с другарите си, и тази постъпка се оказа цяло щастие за нас. Докато ги очаквах и оглеждах речното корито, аз забелязах нещо, което ме накара светкавично да изоставя края на малката горичка и да се скрия.
         На около петстотин крачки от мястото, където бях застанал, се намираше друга подобна горичка, само че тя беше на отвъдния бряг на реката. Пред нея се виждаха индианци, които разхождаха конете си. Забелязах и набити в земята колове с опънати между тях кожени ремъци, по които висяха късове месо. Ако бях продължил пътя си само с една конска дължина, червенокожите щяха да ме забележат. Слязох от коня и показах на спътниците си индианците.
         — Кайови! — каза един от апачите.
         — Да, кайови са — съгласи се Сам. — Дяволът сигурно обича много този Сантър, та му се притичва на помощ в последния момент. Бях протегнал вече и двете си ръце, за да го пипна. Но въпреки всичко той няма да ни избяга.
         — Този отряд на кайовите не е особено многоброен — забелязах аз.
         — Хмм. Ние можем да видим само онези, които са отсам гората. А от другата страна на дърветата има сигурно и други. Ходили са на лов и сега си сушат тук месото.
         — Какво ще правим, Сам? Ще се оттеглим ли на сигурно разстояние?
         — И през ум не ми минава! Оставаме тук.
         — Но това е опасно!
         — Хич не е опасно.
         — Много лесно може да дойде някой индианец насам.
         — Нямат такива намерения. Първо, намират се на другия бряг и, второ, ей сега ще се стъмни. А тогава те не се отдалечават от лагера си.
         — Но колкото сме по-предпазливи, толкова по-добре!
         — А колкото сме по-страхливи, ще постъпим толкова по грийнхорнски. Казвам ти, че тук можем да се чувстваме така сигурни, като че ли се намираме в Ню Йорк. Кайовите нямат никакво намерение да идват насам. Но ние ще отидем при тях. Трябва да пипна този Сантър, пък ако ще да го измъкна и измежду хиляда кайови!
         — Драги Сам, днес постъпваш непредпазливо, нещо, в което винаги си ме упреквал!
         — Как? Какво? Непредпазливо ли? Сам Хокинс и непредпазливост? Не мога да не се разсмея, хи-хи-хи-хи! Никой не ме е упреквал досега в непредпазливост. Сър, обикновено не се страхуваш, дори нападаш гризли с нож. Защо е днес тази боязливост от тебе?
         — Това не е боязливост, а предпазливост. Намираме се твърде близо до неприятелите си.
         — Твърде близо! Смешно! Мисля дори, че трябва да се приближим още повече. Почакай само докато се стъмни!
         Сам не приличаше днес на себе си. Смъртта на „милата, хубава мис“ го беше възмутила толкова много, че той просто жадуваше за отмъщение. Апачите бяха на негова страна. Паркър и Стоун също го подкрепяха, така че аз нищо не можех да сторя. Вързахме поводите на конете си и насядахме, за да изчакаме настъпването на тъмнината.
         Трябва да призная, че кайовите наистина се държаха така, сякаш се чувстваха в абсолютна безопасност. Яздеха или тичаха по открития терен пред горичката, викаха един през друг, накратко, поведението им беше толкова непринудено, като че ли се намираха на сигурност в родното си, добре охранявано село.
         — Виждаш ли колко са безгрижни? — каза Сам. — Днес нямат никакви лоши помисли.
         — Дано не се лъжеш!
         — Сам Хокинс никога не се лъже!
         — Pshaw! Бих могъл да ти докажа тъкмо противното. Имам някакво предчувствие, че се преструват.
         — „Предчувствие!“ — измърмори Сам. — Само старите баби имат предчувствия, никой друг. Не забравяй това, драги сър! Каква полза могат да имат червенокожите от подобно преструване?
         — Да ни подмамят — обясних му аз.
         — Съвсем излишно, защото ще отидем сами без подмамване.
         След този отговор го попитах: — Нали допускаш, че Сантър е при тях?
         — Дори е сигурно! Щом е стигнал дотук, той ги е забелязал и е отишъл при тях, като е прекосил сухото речно корито.
         — И не ти ли минава през ума, че им е разказал какво се е случило и защо търси тяхната закрила?
         — Ама че въпрос! Та това е съвсем ясно.
         — Значи им е казал също, че преследвачите са вероятно по петите му.
         — Да речем, че им е казал и това.
         — Тогава много ме учудва фактът, че кайовите не са взели никакви мерки за сигурност.
         — Не е толкова чудно. Просто смятат за невъзможно да се появим толкова рано. Сигурно ни очакват едва утре. Щом стане достатъчно тъмно, ще се промъкна отвъд реката и ще видя как стоят нещата. После ще решим какво да правим. Трябва да пипна този Сантър!
         — Е добре, тогава ще дойда с тебе!
         — Не е нужно.
         — Аз обаче го смятам за твърде нужно.
         — Когато Сам Хокинс отива на разузнаване, няма нужда от помощници. Няма да те взема с мене. Познавам те добре, познавам и така наречената ти човечност. Вероятно ще искаш да оставиш този убиец жив.
         — Дори не съм и сънувал такова нещо!
         — Не се преструвай!
         — Казвам каквото мисля — уверих го аз. — И аз искам да заловим Сантър, и то го искам жив, за да го заведем при Винету. Но щом разбера, че е невъзможно да го заловим жив, ще му тегля куршум в главата. Не се съмнявай в това.
         — Ето на: куршум в главата! Ти просто не искаш Сантър да бъде измъчван. И аз не съм привърженик на такива екзекуции, но от цялото си сърце и душа пожелавам на този подлец мъчителна смърт. Ще го хванем и ще го заведем при Винету. Трябва обаче най-напред да разберем колко кайови има тук.
         Предпочетох да замълча, защото думите на Сам бяха събудили подозрението на апачите. Те знаеха, че се бях застъпвал за Ратлър, и ето защо не беше трудно да предположат, че и сега бих могъл да имам подобни намерения. Престорих се, че съм съгласен напълно с волята на Сам, и легнах до коня си.
         Слънцето се беше скрило отдавна и ето че настъпи тъмнината. На отвъдния бряг кайовите разпалиха няколко огъня. Пламъците им лумнаха нависоко. Поддържането на такива силни огньове съвсем не е по обичаите на предпазливите червенокожи и това само засили предположението ми, че имат за цел да ни подмамят. Искаха да ни накарат да повярваме, че не подозират нищо за нашето идване, и да ни предизвикат да ги нападнем. Ако ни хрумнеше подобна мисъл, щяхме направо да се натикаме сами в ръцете им.
         Докато размишлявах по този начин, ми се стори, че се разнесе някакъв шум, който не идваше от нашите хора. Долових го зад гърба си, където не се намираше никой от нас. Вслушах се напрегнато и шумът се повтори. Бе някакво тихо шумолене в храсталака, но то явно беше предизвикано от раздвижването на вейка, по която растяха шипове или трънчета, защото шумът се долавяше с ритмични прекъсвания.
         По този начин можах веднага да разбера къде трябваше да търся причинителя на шума. Зад гърба ми растяха три дървета близо едно до друго, а между тях имаше къпинак. Положително е било раздвижено някое от неговите клончета. Може би бе някакво малко животинче, тогава работата не беше опасна. Но нашето положение ни повеляваше да бъдем предпазливи. Там можеше да се крие и човек. Ето защо реших да проверя каква е причината за шума.
         Както вече споменах, кайовите бяха запалили на отвъдния бряг силни огньове. Наистина светлината им не успяваше да достигне лагера ни, но човек можеше да различи всеки предмет, който попаднеше на една линия между него и огньовете. Ако исках да поставя къпиновите храсти между мене и огньовете, трябваше да заобиколя храсталака и тайно да се озова точно откъм противоположната страна. Станах и тръгнах бавно, като че ли безцелно, в посока съвсем различна от тази, която си бях набелязал. След като се отдалечих на достатъчно разстояние от лагера ни, описах дъга и се отправих към горичката откъм противоположната й страна. Когато я наближих, аз легнах на земята и запълзях тихо към къпинака; успях да го достигна незабелязано дори за моите хора. Сега храстите се намираха точно пред мене, и то толкова близо, че можех да ги докосна с ръка. Пак пред мен, но на другия бряг на реката, горяха огньовете. Храстите бяха много гъсти, само на няколко места можеше да се забележи светлината от огньовете. Но ето на, отново се разнесе споменатото шумолене, и то не в центъра на храсталака, а встрани. Плъзнах се като сянка в тази посока и видях, че опасенията ми се потвърждават.
         В храстите се беше скрил човек, индианец, който, точно в този момент се канеше да се оттегли. Това неизбежно предизвикваше шум. Индианецът се стремеше да прави от време на време паузи, за да накъса звука. Той се справяше със задачата си толкова майсторски, че вместо едно непрекъснато силно шумолене се долавяше от време на време само тихо изшумоляване като от суха слама, единствено доловено от мен, защото бях лежал съвсем близо до храстите. Индианецът за малко щеше да доведе трудната си задача до успешен край. Тялото му се намираше вече извън храстите. Оставаше му само да освободи едното си рамо с ръката, врата и главата си.
         Запълзях към червенокожия и зачаках зад него. Той почти напълно се беше измъкнал, когато аз се изправих на колене, хванах го за врата с лявата си ръка, а с десния си юмрук го ударих в главата. Той остана да лежи неподвижно на земята.
         — Какво беше това? — попита Сам в лагера ни. — Нищо ли не чухте?
         — Конят на Олд Шетърхенд удари с копито в земята — обади се Дик.
         — Но Олд Шетърхенд го няма. Къде ли е отишъл? Дано не направи някоя глупост! — промърмори Сам.
         — Той да направи глупост? — попита Уил Паркър. — Още не е правил и едва ли ще направи някога.
         — Хайде бе! Напълно е способен на това и сега сигурно тайно се промъква към кайовите, за да запази някак си живота на този Сантър!
         — Не, няма да стори такова нещо. По-скоро ще удуши убиеца, отколкото да го остави да избяга. Участта на двамата убити го засегна страшно много. Не може да не си го забелязал.
         — И така да е. Въпреки това няма да го взема с мене, когато тръгна към кайовите. С нищо не може да ми бъде полезен. Искам да преброя онези юнаци и да разузная околността; едва след това ще видим как да ги нападнем. Той често се справя с различни неща твърде добре за един грийнхорн, но няма да може да се приближи до лагера на кайовите при тези огромни огньове. Червенокожите знаят, че ще дойдем. Следователно са нащрек и така са наострили уши, че само един опитен уестман би могъл да се приближи до тях.
         Тогава аз се изправих, пристъпих бързо до него и казах:
         — Лъжеш се, драги Сам. Мислиш, че съм се отдалечил, а аз съм тук. Е, умея ли да се промъквам незабелязано?
         — Брей, да се не види! — учуди се той. — Наистина си тук. Но никой не те е забелязал!
         — Това е доказателство, че ти липсват онези качества, които според тебе аз не притежавам. Но впрочем тук има и други хора, които пак не си ни видял, ни чул.
         — Кой? Кого имаш предвид?
         — Приближи се към къпинака. Там ще го видиш, Сам!
         Той стана и изпълни подканата ми. Другите последваха примера му.
         — Ха! — извика той. — Индианец! Как ли е попаднал тук?
         — Попитай го!
         — Но той е мъртъв!
         — Не е. Само го зашеметих.
         — Къде го срещна? Надявам се, че не тук, а?
         — Разбира се, че тук! Беше се скрил в къпинака, но го забелязах. Когато поиска да се измъкне, аз го ударих. Ти чу шума от удара, защото после попита какво е това. Всички помислихте, че шумът е причинен от копитата на моя кон.
         — Behold, така беше. Значи червенокожият наистина е бил тук, крил се е в храстите и е чул всичко, каквото говорехме. Колко хубаво стана, че го обезвреди! Вържете го и му запушете устата, ако не се лъжа! Но защо не е оттатък при хората си? Какво търси тука? Дали не е бил тук още преди да дойдем ние?
         — Сам, как може да задаваш такива въпроси, а да наричаш другите хора с прякора „грийнхорн“? Разбира се, че е бил тук преди нас. Кайовите са знаели, че ще дойдем. Предположили са, че ще следваме дирята на Сантър и ще се появим на това място. Решили са да ни посрещнат както подобава, и за да не пропуснат подходящия момент, са поставили пост, който е трябвало да ги уведоми за появяването ни. Но дали защото сме яздили бързо или защото е пристигнал едновременно с нашето появяване, постът е бил изненадан от нас и е бил принуден да се скрие в къпинака.
         — Могъл е да избяга отвъд, при своите!
         — Вероятно не е имал вече време за това, защото сме щели да забележим и да разберем, че кайовите знаят за идването ни. Бягството му е щяло да ни предупреди. А възможно е той поначало да е имал намерението да се скрие тук и да ни подслуша.
         — Всичко това наистина е твърде възможно — каза Сам. — Но както и да е, за нас е цяло щастие, че го спипа, уважаеми сър. Сега той ще ни разкаже и признае всичко.
         — Сигурно нищо няма да ни каже. От него няма да изтръгнеш ни дума.
         — И така да е. Не ни и трябва да се измъчваме с него. И без това знаем как стоят нещата, а и онова, което не знам, ще науча скоро, защото отивам отсреща.
         — За да не се върнеш може би изобщо!
         — Защо?
         — Защото кайовите ще те задържат. Ти сам каза, че при тези многобройни и ярки огньове е много трудно да се промъкнеш до лагера им.
         — Да, трудно е, но за тебе, за мен не е. Затова ще стане така, както вече казах: отивам отвъд реката и ти оставаш тук!
         Тонът му беше толкова твърд и заповеднически, че аз не можех да не го попитам сериозно:
         — Сам, днес си неузнаваем, да не би да мислиш, че можеш да ми заповядваш?
         — Разбира се, че мога!
         — Слушай, Сам — започнах да му обяснявам делово, — това е голяма заблуда! Не съм забравил, че ти беше първият ми учител във всички умения, необходими в Дивия Запад. Но аз вече не съм онзи човек, който бях тогава, да не говорим че още при първото ни разузнаване ти показах как и един новак умее да използва разума си. А сега Винету натовари само мене с преследването на Сантър, а не тебе. Аз ще бъда отговорен, ако се обърка нещо, и аз ще получа упреците. Ето защо всички трябва да се подчиняват на моята воля, на моята дума!
         — Я не ставай смешен! — присмя ми се той. — Ти си и ще си останеш грийнхорн, а аз съм опитен уестман. Трябва да го разбереш и признаеш, ако не искаш да бъдеш неблагодарник. Можеш да си приказваш, каквото си щеш, нищо няма да промени решението ми: аз тръгвам, а ти оставаш тук!
         И той наистина тръгна. Апачите започнаха да мърморят, а Стоун се обади ядосано:
         — Днес не прилича на себе си. Да ти говори за неблагодарност! А точно ние трябва да сме ти благодарни, защото ако не беше ти, сега нямаше да сме живи. Той спасил ли ти е поне веднъж живота?
         — Оставете го! — отвърнах аз. — Той е чудесен човек и тъкмо днешното му поведение говори в негова полза. След смъртта на Инчу-чуна и Ншо-чи е обхванат от силен гняв, който го кара да действа прибързано. Възбуденото състояние, в което се намира, може лесно да го подведе да извърши неща, необичайни за него в нормално състояние. Останете тук, докато се върна. Не напускайте това място дори и ако чуете изстрели! Ще ми се притечете на помощ само ако ме чуете да викам.
         Не взех със себе си мечкоубиеца също както и Сам не беше взел своята стара Лиди, и се отдалечих. Бях забелязал, че Хокинс беше тръгнал направо през речното корито. Следователно имаше намерение да се промъкне към индианския лагер по насрещния бряг, без да заобикаля. Това ми се струваше погрешно и реших да постъпя иначе. Кайовите знаеха, че ще се приближим откъм посоката на течението на реката и затова сигурно бяха насочили вниманието си натам. Ето защо Хокинс не постъпваше умно, като се опитваше да се приближи към лагера им от тази страна. Аз реших да се промъкна откъм обратната страна.
         Най-напред продължих да слизам по течението на реката откъм нашата страна, докато видях, че гората на отвъдния бряг свърши. При това се придържах на такова разстояние от брега, че светлината от огньовете не достигаше до мен. В края на гората на срещуположния бряг не беше запален нито един огън и дърветата спираха светлината от останалите огньове. На това място цареше тъмнина, така че успях незабелязано да сляза до реката и да се изкача на отсрещния й бряг. Щом се озовах сред дърветата, легнах на земята и запълзях напред. Бяха запалени осем огъня. Нямаше нужда от толкова огньове, защото успях да преброя едва около четиридесет индианци. Значи огньовете имаха за цел само да ни покажат къде е лагерът на кайовите.
         Червенокожите седяха под дърветата на отделни групи, като всеки един от тях беше поставил пушката до себе си готова за стрелба. Тежко ни, ако бяхме толкова непредпазливи да влезем в тази клопка! Впрочем тя беше поставена толкова явно, че само много лекомислени хора биха попаднали в нея. Забелязах, че конете на червенокожите бяха оставени да пасат в откритата прерия.
         Имах голямо желание да подслушам някоя от групите, и то по възможност онази, където се намираше предводителят им. Сигурно там щях да науча онова, което ме интересуваше. Но къде ли се намираше предводителят им? Положително там, където беше и Сантър. С тази мисъл аз се запромъквах от дърво на дърво, за да открия беглеца.
         След известно време го забелязах. Седеше заедно с четирима индианци, от които обаче никой не носеше отличителните почетни знаци на вожд. Но това в случая не беше необходимо, защото според обичаите на червенокожите, предводител трябваше да бъде най-възрастният от тях. За съжаление не можех да рискувам да се приближа толкова, колкото ми се искаше, защото наоколо нямаше храсти, където бих могъл да се прикрия. Тук растяха само няколко дървета, чиято обща сянка ми предлагаше съмнителна сигурност. Тъй като бяха запалени осем огъня, всяко дърво хвърляше няколко сенки и полусенки, които трептяха насам-натам и придаваха на горичката призрачен вид.
         За моя радост индианците говореха на висок глас, защото и намеренията им не изискваха предпазливост и пазене на тишина. Достигнах споменатата сянка и останах да лежа там, може би на дванадесет крачки от групата на Сантър. Рискувах немалко, защото останалите индианци можеха да ме забележат дори още по-лесно от петимата пред мен. Дочух, че говореше Сантър. Разказваше за Нъгит Тсил и подканваше червенокожите да го придружат и да изровят съкровищата на апачите.
         — Знае ли моят бял брат къде точно се намира това място? — попита най-старият от четиримата индианци.
         — Не. Искахме да видим къде е, но апачите се върнаха много бързо. Надявахме се, че ще се забавят при скривалището, където ще можем да ги подслушаме.
         — Тогава всяко търсене е напразно. Могат да отидат и да търсят десет пъти по десет воини и пак няма да намерят нищо. Но тъй като моят брат е застрелял най-големия ни враг заедно с дъщеря му, ние ще дойдем по-късно с него да му помогнем при търсенето. Преди това обаче трябва да заловим твоите преследвачи, а после да убием и Винету.
         — Винету ли? Ами той сигурно е заедно с тях!
         — Не, защото сега той е длъжен да остане при мъртвите и ще задържи при себе си по-голямата част от воините си. По-малката част е тръгнала след тебе, сигурно я предвожда Олд Шетърхенд, бялото куче, което строши колената на нашия вожд. Точно тази група ще ни падне днес в ръцете!
         — После ще тръгнем към Нъгит Тсил, за да очистим Винету и да потърсим златото!
         — Това няма да стане толкова бързо, както си мисли моят брат. Винету ще трябва да погребе баща си и сестра си и никой не бива да го смущава; Великия дух никога няма да ни прости подобно нещо. Но когато свърши погребението, ние ще го нападнем. Сега той няма да иска да отиде в градовете на бледоликите, а ще се върне у дома си. Ще му направим засада или ще го подмамим така, както правим днес с Олд Шетърхенд. Сега само изчаквам да се завърне моят съгледвач, който се е скрил на отсрещния бряг. Постовете, които изпратихме още по-надалеч, досега също не са ми съобщили нищо.
         Уплаших се, като чух тези думи. Значи и извън горичката имаше поставени постове. Ами ако Сам Хокинс не ги забележеше и попаднеше в ръцете им! Едва ми беше минала тази мисъл през главата и се разнесоха викове от няколко гърла, които бързо заглъхнаха. Предводителят скочи и се заслуша напрегнато. Всички кайови замлъкнаха и наостриха уши.
         Ето че към горичката се приближи група от няколко души. Това бяха четирима индианци, които мъкнеха един бял. Той се съпротивляваше, но без успех. Не беше вързан, но ножовете на индианците го държаха на мушката. Този бял, беше… моят непредпазлив Сам! Веднага реших: не биваше да го оставям тук в това положение, въпреки че рискувах живота си.
         — Сам Хокинс! — извика Сантър, който позна веднага дребния трапер. — Good evening, сър! Сигурно не си се надявал да ме видиш тук?
         — Подлец, разбойник, убиец! — извика безстрашно Сам в лицето му и сграбчи врага си за гърлото. — Добре, че те пипнах. Сега ще си получиш наградата, ако не се лъжа!
         Сантър се бранеше. Червенокожите наскачаха и го изтръгнаха от ръцете на Сам. Това предизвика кратка бъркотия, която бързо използувах. Измъкнах двата си револвера и с един скок се озовах сред индианците.
         — Олд Шетърхенд! — извика Сантър и побягна уплашен.
         Изпратих два куршума след него, които, изглежда, не го улучиха, после стрелях няколко пъти срещу индианците и те се отдръпнаха слисани. Извиках на Сам:
         — Бягай, след мене, придържай се точно зад мене!
         Като че ли в уплахата си червенокожите не бяха способни да се помръднат. Стояха като вцепенени, въпреки че бях стрелял по тях. Нарочно се бях стремил да не нанасям никому опасна рана. Сграбчих Сам за ръката и го дръпнах силно след себе си към горичката. Прекосихме я и се спуснахме към речното корито. Всичко това се разигра толкова бързо, че от времето на моето нападение не беше изминала повече от една минута.
         — По дяволите, навреме се появи! — обади се Сам, когато се добрахме успешно до реката. — Тези подлеци ме…
         — По-късно ще разказваш, а сега ме следвай! — прекъснах го аз. Пуснах ръката му и се отправих надясно, като се затичах надолу по речното корито. Преди всичко трябваше да излезем извън обсега на куршумите на червенокожите.
         Напълно изненаданите и смаяни кайови се окопитиха едва сега. Зад нас се разнесоха крясъците им, така че вече не можех да чувам стъпките на Сам зад гърба си. Ечаха пронизителни викове, трещяха изстрели. Шумът беше направо адски.
         Защо не бягах нагоре по реката, към лагера ни, а тъкмо в обратната посока? Поради една много важна причина. На първо време индианците не можеха да ни видят, защото долу, в коритото на реката, беше тъмно. Във всеки случай те щяха да се затичат нагоре срещу течението, защото щяха да са сигурни, че сме избягали в тази посока. Следователно, ако се насочехме по течението, щяхме да сме в относителна сигурност. После можехме да опишем дъга и да се върнем в нашия лагер.
         Когато вече ми се стори, че сме се отдалечили достатъчно, аз спрях. В далечината все още се чуваха виковете на червенокожите. Тук, където бях застанал неподвижно, не се помръдваше нищо.
         — Сам! — извиках аз с приглушен глас.
         Не последва отговор.
         — Сам, чуваш ли ме? — обадих се по-силно.
         И сега не получих отговор. Къде ли беше той? Нали тичаше след мен! Дали беше паднал? Може би се беше наранил? Бях минал през места, където изсъхналата тиня бе осеяна с широки пукнатини и нерядко бях прегазвал дълбоки локви вода. Извадих няколко патрона от колана си, заредих револверите и бавно тръгнах обратно, за да търся Сам.
         Шумът, вдиган от кайовите, все още не стихваше. Въпреки това реших да рискувам и продължих да се приближавам все повече и повече, докато достигнах под горичката на онова място, където бях подканил Сам да ме следва. Никъде не го видях. Сигурно му беше хрумнало да се изкачи веднага по отвъдния бряг и не беше обърнал внимание на думите ми. Но там са го осветили отблясъците от огньовете и кайовите положително са забелязали беглеца. Възможно беше дори да са го заловили отново. Каква несъобразителност от това човече, което днес беше толкова своенравно! Отново бях обхванат от страх за живота му. Пак се отдалечих от горичката, докато оттам вече никой не можеше да ме забележи, и се затичах към лагера ни, като описах широка дъга.
         Заварих всички силно развълнувани. Моите червенокожи и бели спътници се струпаха около мене, а Дик Стоун извика с упрек в гласа си:
         — Защо ни забрани да те последваме, дори и когато се разнесат изстрели! С такова нетърпение чакахме да ни извикаш! Слава богу, че поне ти се върна, и то здрав и читав, както виждам!
         — Къде е Сам? Не е ли тук? — осведомих се аз.
         — Тук ли? Ама че въпрос! Не видя ли какво му се случи?
         — Какво?
         — След като тръгна и ти, ние зачакахме. След известно време чухме, че няколко червенокожи се развикаха. После отново стана тихо. Но ето че изведнъж доловихме револверни изстрели и малко по-късно се разнесе страхотен рев. После затрещяха карабини и ние видяхме Сам.
         — Къде?
         — Долу при горичката откъм нашата страна.
         — Така си и мислех! Днес Сам е толкова непредпазлив, както никога досега! А после, после!
         — Затича се към нас, но по петите му имаше неколцина кайови, които го настигнаха и плениха. Всичко се виждаше много ясно, защото огньовете горяха буйно. Искахме да му се притечем на помощ, но преди да успеем да достигнем мястото, те бяха вече прекосили с него речното корито и изчезнаха между дърветата. Имахме голямо желание да ги последваме, за да освободим Сам, но се сетихме за нареждането ти и се отказахме.
         — Постъпили сте много умно, защото сте едва единадесет души и нямаше да постигнете нищо. Само щяха да пречукат всички ви.
         — Но сега какво ще правим, сър? Сам е пленен!
         — Да, за съжаление, и то за втори път!
         — За втори…
         — Да! Веднъж успях вече да го освободя. Необходимо беше само да ме следва и сега щеше да седи тук при нас. Но той си е инат и толкова!
         Разказах случилото се. Като свърших, Уил Паркър се обади:
         — В случая нямаш никаква вина, сър. Напротив, поел си по-голям риск, отколкото който и да било друг от нас. Сам се е оплел самичък в тези кълчища. Но само заради това не бива да го изоставяме в беда!
         — Няма да го изоставим. Ще го измъкнем на всяка цена. Но сега ще ни е далеч по-трудно, отколкото първия път. Размислете малко: ние сме дванадесет души срещу четиридесет, които чакат само едно: да бъдат нападнати! А тъй като сега и Сам е в ръцете им, няма да ги изненада никакво нападение. Но пък иначе не виждам никакъв друг изход, защото през деня всяка атака срещу горичката е далеч по-опасна и рискована.
         — Well, тогава да нападнем още тази нощ!
         — Полека, полека! Нека обмислим първо нещата!
         — Обмисли ги, сър! Но ми дай междувременно разрешение да се промъкна отсреща и да разбера какво става!
         — Можеш да се промъкнеш, но по-късно, когато бдителността на кайовите поотслабне. Обаче тогава няма да тръгнеш сам, защото ще те придружа, а вероятно е да тръгнем и всички заедно.
         — Добре, много добре, сър! Така ми харесва. Ако тръгнат и всички останали, това вече ми прилича на нападение. Ще изпълним дълга си. Аз самият ще се заема с шест, седем кайови, а и Дик Стоун едва ли ще се задоволи с по-малко. Нали, стари Дик?
         — Yes, позна, стари Уил — потвърди запитаният. — За мен няма значение дали са няколко повече, или по-малко, щом става въпрос за освобождаването на Сам. Иначе е голям хитрец, но днес е лош ден за него.
         Да, наистина, днес Сам се беше представил много зле. Мълчаливо се питах по какъв ли начин можехме да го освободим. Имах правото да рискувам заради него собствения си живот, но можех ли да поставям на карта и живота на апачите? Може би с помощта на някаква хитрост щяхме да постигнем целта си по-лесно и по-безопасно. Това щяхме да разберем едва когато се промъкнем на отвъдния бряг. Имах намерение да вземем с нас и апачите, за да бъдем готови на всичко. Може би внезапното нападение щеше да се окаже с известни предимства, които можехме да използваме без големи рискове.
         Засега се налагаше да изчакваме, защото на отвъдния бряг все още бе твърде оживено и шумно. Постепенно обаче индианците се поуспокоиха и тишината бе нарушавана само от силни удари на томахоки, които се разнасяха надалече. Червенокожите сечаха дърва. Вероятно имаха намерение да поддържат до сутринта необичайно силните огньове.
         Скоро престанаха и тези удари. Звездите показваха, че бе настъпило полунощ и аз счетох, че времето за действие бе вече дошло. Най-напред се погрижихме за конете, които щяха да останат тук — вързахме ги добре, за да не могат да се разпръснат. След това проверих още веднъж дали плененият индианец бе завързан сигурно и дали устата му е запушена добре. После изоставихме лагера си и тръгнахме по пътя покрай речното корито, използван от мен неотдавна.
         Щом достигнахме първите дървета на горичката, наредих на апачите да останат на това място под ръководството на Дик Стоун и да избягват всякакъв шум. После продължих да се изкачвам нагоре заедно с Уил Паркър. След като бяхме вече високо горе на брега, легнахме на земята и се ослушахме. Около нас цареше най-дълбока тишина. Запълзяхме бавно напред. Осемте огъня продължаваха да горят с неотслабваща сила. Забелязах, че в огньовете бяха нахвърляни цели купища дебели клони. Това ме озадачи. Продължихме да се промъкваме напред, но не забелязахме никакъв човек. Като се държахме най-предпазливо, ние се убедихме в крайна сметка, че горичката беше съвършено празна. В нея не се намираше нито един кайова.
         — Измъкнали са се, тайно са се измъкнали! — чудеше се Паркър. — Въпреки това обаче са наклали такива огньове!
         — За да замаскират оттеглянето си. Докато горят огньовете да си мислим, че са още тук.
         — Но къде са отишли? Окончателно ли са се махнали?
         — Предполагам, че да, защото Сам е добра плячка за тях и те искат да го откарат на сигурно място. Но също така е възможно да замислят и някой пъклен план.
         — Какъв пъклен план?
         — Да атакуват лагера ни, също както ние искахме да ги нападнем тук.
         — Behold, наистина е възможно! Трябва по най-бърз начин да го предотвратим, сър!
         — Да. Трябва да се върнем и да отведем конете си на безопасно място, дори и да се окаже излишно. Сигурното си е сигурно.
         Слязохме долу при апачите и заедно забързахме към нашия лагер, където заварихме всичко непроменено. Но тъй като съществуваше възможността от появяване на кайовите, ние яхнахме конете и навлязохме навътре в откритата прерия, където спряхме да лагеруваме. Ако кайовите все пак дойдеха, нямаше да ни намерят на старото място и щеше да им се наложи да изчакат настъпването на деня, за да ни търсят. Взехме пленения индианец с нас.
         Сега и на нас не ни оставаше нищо друго, освен търпеливо да изчакаме утрото. Щом се зазори, отново възседнахме конете и най-напред се върнахме към предишния си лагер. Никой не беше идвал там. После прекосихме речното корито и се намерихме в горичката. Огньовете бяха угаснали. Бяха останали само големи купчини пепел — единственият признак за голямото оживление на това място през изминалия ден.
         Заловихме се с разчитането на следите. От мястото, където бях забелязал конете им, водеше голяма обща диря на югоизток. Беше ясно, че са се отказали от мисълта да се счепкат с нас; не можеха да очакват някаква полза от това, защото вече не им беше възможно да ни изненадат.
         Бяха отвлекли Сам със себе си. Това възбуди особено много Дик Стоун и Уил Паркър. И на мене ми беше жал за това мило човече и бях готов да предприема всичко за освобождаването му, всичко, което изглеждаше поне горе-долу разумно.
         — Ако не го измъкнем, ще го измъчват на кола — вайкаше се Дик Стоун.
         — Няма — успокоих го аз. — И ние имаме пленник, можем да ги разменим.
         — Но дали те знаят това?
         — Положително. Сам е достатъчно умен, за да им го каже. Както те се отнесат с него, така ще се отнесем и ние с нашия пленник.
         — Но ние трябва да последваме индианците веднага с най-голяма бързина.
         — Не. Няма да се оставя на тези червенокожи да ме водят за носа.
         — Да те водят за носа ли? Не те разбирам.
         — Е, а накъде са се отправили според тебе?
         — Към селото си.
         — Не позна! Искат да отидат към Нъгит Тсил.
         — Към… behold! Мислиш ли, че е така, сър?
         — Така е. Вчера чух разговора между Сантър и червенокожите. Ще се отправят към Нъгит Тсил. Сантър отива заради златото, а кайовите, за да заловят Винету.
         — Но нали обичаите им не им позволяват да пречат на погребението!
         — Те нямат такова намерение. Ще изчакат да свърши. Но най-напред ще се престорят, че искат да се върнат в селото си. Според тях това ще ни накара да се откажем от преследване то. Следователно ще предположат, че ще се върнем при Винету. Щом изминат известно разстояние в югоизточна посока и съберат колкото могат повече воини със себе си, те ще направят завой и ще се насочат към Нъгит Тсил. Мислят си, че там ще ни нападнат изневиделица и ще ни изколят.
         — Чиста работа, няма що! Ще се погрижим обаче нещата да се развият иначе.
         — Да, разбира се. Все още ли искаш да тръгнем след кайовите?
         — И през ум не ми минава. Напротив, трябва да потеглим веднага обратно, за да предупредим Винету навреме. Съгласен ли си?
         — Да.
         — А пленника ще вземем с нас, нали?
         — Естествено. Ще го вържем върху Мери. Щом свършите с Уил Паркър тази работа, ще тръгнем на път. Но преди това ще е необходимо да се спуснем до някоя локва вода в речното корито, за да напоим конете.
         След половин час бяхме вече на път, като естествено никак не бяхме доволни от резултата на нашето пътуване. При преследването на Сантър бяхме принудени да се придържаме към неговите следи, вследствие на което се беше наложило да заобикаляме излишно, понеже той се беше отклонил от първоначалната си посока и бе продължил да язди, образувайки тъп ъгъл с предишната си диря. Сега реших да пресечем този ъгъл и в резултат на това още по обед на следващия ден спряхме пред клисурата, която водеше нагоре към горската поляна, станала арена на нападението и двойното убийство.
         Оставихме конете и пленника под надзора на един апач в долината и се заизкачвахме нагоре. В края на поляната беше поставен съгледвач, който ни поздрави само с мълчаливо движение на ръката си. Веднага забелязахме, че двадесетте апачи бяха работили здравата, за да подготвят погребението на своя вожд и неговата дъщеря. Видях доста млади дръвчета, повалени от томахока на индианците. Те бяха предназначени за строежа на скеле. Освен това бяха натрупани няколко големи купчини от камъни, довлечени от индианците до това място, които продължаваха да растат. Апачите, които бяха участвали в преследването, се присъединиха веднага към работещата група. Научих, че погребението щеше да се състои на следващия ден.
         Настрани беше построена обикновена колиба, където бяха поставени двата трупа. Винету беше при тях. Съобщиха му, че сме се завърнали, и той излезе. Неговият вид ме изплаши.
         Обикновено Винету беше винаги сериозен, само понякога по лицето му се появяваше усмивка. Никога не съм го чувал да се смее на висок глас. Но въпреки сериозността му, мъжествено красивите черти на лицето му винаги излъчваха доброта, а изразът на сърдечност съвсем не беше чужд на тъмните му очи. Колко често ми е отправял поглед, изпълнен с голяма топлота! Но днес не можех да открия у него ни следа от този израз. Лицето му бе застинало като каменна маска, а погледът му беше мрачен. Движенията му бяха бавни и тежки. Той се приближи към мен, хвърли наоколо изпитателен и скръбен поглед, стисна ми слабо ръката и ме попита с израз, който ми разкъса сърцето:
         — Кога се върна моят брат?
         — Току-що.
         — Къде е убиецът?
         — Изплъзна ни се.
         Трябва да си призная, че при този отговор сведох погледа си към земята. И Винету гледаше надолу. Как бих желал да мога да надникна в душата му! Едва след по-продължително мълчание той се осведоми:
         — Загуби ли моят брат следите му?
         — Не. Все още не съм. Той ще дойде насам.
         — Нека Олд Шетърхенд ми разкаже всичко!
         Той седна на един камък. Последвах неговия пример и му разказах точно и вярно случилото се. Той не ме прекъсна до края и след като помълча още известно време, ме попита:
         — Значи моят бял брат не знае точно дали убиецът е бил улучен от неговия револвер?
         — Не. Но ми се струва, че не успях да го раня.
         Той кимна леко с глава и ми хвана ръката.
         — Нека моят брат ми прости въпроса, който зададох преди малко, попитах го дали е загубил следата! Олд Шетърхенд е направил всичко възможно. Сам Хокинс ще съжалява, че е бил толкова непредпазлив. Ще го освободим колкото се може по-бързо. И Винету мисли като своя брат: кайовите ще дойдат. Само че ще ни заварят не така, както се надяват. Утре гробниците ще бъдат издигнати над Инчу-чуна и Ншо-чи. Ще присъства ли моят брат?
         — Ако Винету не ми разреши да бъда тук, ще ми причини голяма болка.
         — Не само че ти разрешавам, но те моля да бъдеш тук. Може би присъствието ти ще спаси живота на много бледолики. Законът за кръвта изисква смъртта на не един бял. Но твоето око е като слънцето, чиято топлина топи твърдия лед и го превръща в живителна вода. Ти знаеш кого загубих. Бъди ми едновременно баща и сестра, моля те, Шарли!
         В очите му забелязах сълзи. Той се засрами заради тях, защото бе недопустимо да показва такава слабост пред някой друг, отдалечи се бързо и изчезна в колибата. Днес той за първи път ме нарече с моето малко име Карл, което той и по-късно винаги изговаряше по един и същ начин — „Шарли“.
         Сега всъщност би трябвало да разкажа нещо за погребението, което бе извършено с всички индиански церемонии. Знам твърде добре, че едно подробно описание би било съвсем на място, но когато си спомня за онези тъжни часове, и до ден-днешен изпитвам толкова силна болка, като че ли всичко е било вчера. Ето защо моля да бъда извинен за не дотам подробното описание.
         Трупът на Инчу-чуна беше вързан за неговия кон, след което наоколо започнаха да трупат пръст, докато конят не можеше вече да се движи. После животното получи куршум в главата. Височината на натрупваната пръст продължи да се издига и най-сетне покри ездача. Най-накрая пръстта бе покрита от всички страни и догоре с няколко реда камъни.
         Заедно с мъртвеца останаха заровени неговият амулет и оръжия, с изключение на Сребърната карабина, която премина в ръцете на Винету като наследство.
         По моя молба за Ншо-чи бе направен друг гроб. Не исках да бъде затрупана направо с пръст. Поставихме я до дънера на едно дърво в седнало положение и след това издигнахме около нея от камъни здрава куха пирамида, от чийто връх останаха да стърчат най-горните клони на дървото.
         По-късно сме били няколко пъти заедно с Винету на Нъгит Тсил, за да посетим гробовете. Винаги сме ги намирали непокътнати.

         21.
        Из дебрите на Нъгит Тсил

         По време на погребението Винету можеше все още да дава израз на голямата си болка от загубата на баща си и сестра си. След това обаче той трябваше да скрие мъката дълбоко в себе си. От една страна, това му повеляваха индианските обичаи, а от друга — необходимостта от съсредоточаване на цялото му внимание към идването на кайовите. Сега вече той не беше сломеният от тежката загуба син и брат, а предводителят на своите воини, с чиято помощ се канеше да отбие нападението на неприятеля и да залови убиеца Сантър. Изглежда, че той имаше вече готов план, защото веднага след погребението заповяда на апачите да се приготвят за тръгване и да доведат конете от долината.
         — Защо моят брат даде такова нареждане? — попитах го аз. — Теренът е толкова тежък, че ще бъде много трудно да изкачим животните дотук.
         — Знам, че е така — призна той, — но въпреки това трябва да го сторим, защото по този начин искам да надхитря кайовите. Приели са при себе си убиеца и затова трябва да умрат всички, всички!
         При тези думи на лицето му се изписаха решителност и заплаха. Ако изпълнеше намеренията си, кайовите бяха загубени. В това отношение мислех по-иначе от него. Те наистина бяха наши врагове, но не бяха виновни за смъртта на Инчу-чуна и дъщеря му. Дали имах правото да рискувам и да се опитам да накарам Винету да промени решението си? Може би щях да си навлека гнева му. Но пък моментът за подобна молба беше подходящ, защото бяхме сами на поляната. Апачите бяха последвали заповедта му веднага и се бяха отдалечили, а Стоун и Паркър бяха тръгнали с тях. Така никой нямаше да чуе, ако той във възбуденото си състояние ми отговореше нещо, което би ме обидило в присъствието на други хора. И така аз изказах мнението си, но за моя изненада Винету не реагира, както се опасявах. Наистина погледна ме мрачно и учудено, но ми отговори спокойно:
         — Всъщност трябваше да очаквам такова нещо от моя брат. Той не смята за слабост отстъпването пред врага.
         — Не си ме разбрал правилно — обясних аз. Не става дума за отстъпване. Дори вече мислих как бихме могли да ги пленим до един. Но те нямат вина за това, което се случи тук, и би било несправедливо да наказваме и тях.
         — Те са приели убиеца и сега идват насам, за да ни нападнат. Това не е ли достатъчно основание, за да бъдем безмилостни към тях?
         — Не, поне за мен не е основание. Мъчно ми е да слушам, че моят брат Винету се кани да направи същата грешка, която е причина за гибелта на всички червенокожи племена.
         — За каква грешка говори Олд Шетърхенд?
         — За тази, че червенокожите се унищожават взаимно, вместо да си помагат в борбата срещу общия враг на тяхната раса. Позволи ми да говоря искрено! Кой, общо взето, е по-хитър и по-умен, червенокожият човек или бледоликият?
         — Бледоликият. Казвам го, защото е истина. Белите имат повече познания и са по-сръчни от нас. Почти във всички неща ни превъзхождат.
         — Това е вярно; превъзхождаме ви. Но ти не си обикновен индианец. Великия дух те е надарил със способности, каквито се срещат рядко дори и между белите и затова ми се иска да мислиш по-различно от останалите червенокожи мъже. Ти имаше остър ум и погледът ти стига надалеч, много по-надалеч, отколкото може да стигне мисълта и духовният поглед на един обикновен воин. Колко често сте изравяли томахока на войната помежду си! Ти трябва да разбереш, че онова, което върши червенокожият, е едно продължително и ужасно самоубийство. Инчу-чуна и Ншо-чи бяха убити не от червенокожи, а от бели мъже. Един от белите избяга при кайовите и ги придума да ви нападнат. Това може би е основание да ги изчакате тук и да ги отблъснете, но не може да ви оправдае, ако ги застреляте всичките като бесни кучета. Те са синове на твоята раса, не забравяй това!
         Той ме изслуша спокойно. Сега ми подаде ръката си и каза:
         — Моят брат Шарли е искрен приятел на всички червенокожи мъже и има право като говори за самоубийство. Ще изпълня желанието му. Ще пленя кайовите, но после ще ги освободя. Ще задържа само убиеца.
         — Ще ги плениш ли? Мъчно ще стане, защото ще бъдат повече от нас. Или имаш може би същата идея като мене?
         — Каква идея?
         — Да подмамим кайовите на такова място, където няма да могат да се защитават, нали?
         — Да, такъв е моят план.
         — И моят. Ти познаваш тази местност и исках да те попитам дали наоколо се намира подходящо място.
         — Има, и то недалеч оттук. Един тесен пролом в скалите, който прилича на малък каньон. В него искам да подмамя враговете ни.
         — Мислиш ли, че ще успееш?
         — Да. Щом се озоват в пролома, чиито стени са непристъпни, ние ще ги нападнем отпред и отзад. Тогава ще бъдат принудени да се предадат, ако не искат да ги избием беззащитни. Ще им подаря живота и ще се задоволя само с това, че Сантър ми пада в ръцете.
         — Благодаря ти! Моят брат Винету има сърце, широко отворено за доброто. Може би и по един друг въпрос той мисли също така човечно.
         — Какво има предвид моят брат Шарли?
         — Искаше да се закълнеш да отмъщаваш на белите; аз те помолих да не се кълнеш веднага, а да изчакаш да завърши погребението. Мога ли да науча какво си решил?
         Той втренчи за миг погледа си в земята, после ме погледна открито в очите и посочи към колибата, където бяха труповете преди погребението.
         — Прекарах изтеклата нощ там, при мъртъвците, и се борих сам със себе си. Отмъщението ми внуши велика и смела мисъл: исках да свикам всички червенокожи племена и да ги поведа срещу бледоликите. Вероятно щях да бъда победен. Но в борбата ми със себе си през изминалата нощ успях да изляза победител.
         — Тогава си се отказал от тази велика и смела мисъл?
         — Да. Допитвах се до трима души, които обичам, двама мъртви и един жив. Посъветваха ме да се откажа от този план и аз реших да последвам съвета им.
         Зададох му въпрос, но не с думи, а с поглед. Тогава той продължи:
         — Моят брат Шарли иска да научи за кого говоря. Имам предвид Клеки-петра, Ншо-чи и тебе. Вас тримата ви запитах в мислите си и трикратно получих същия отговор.
         — Да, ако другите двама бяха още живи и ако можеше да ги попиташ, положително щяха да те посъветват също като мене. Планът, който си замислял, е велик и ти си личността, която би могла да го приведе в изпълнение, но…
         — Нека моят брат говори и мисли по-скромно за мене — прекъсна ме той. — Ако наистина някой червенокож вожд успее да обедини воините на всички племена под своето ръководство, то това не би могло да стане толкова бързо, колкото е необходимо; за да се постигне тази цел, са нужни усилия в продължение на един цял човешки живот. А в края на този живот ще бъде вече твърде късно да се започва борбата. Никой червенокож воин не може сам да реши тази задача, колкото велик и прочут да е той. А и след неговата смърт може би наследникът му съвсем няма да бъде в състояние да продължи докрай започнатото дело.
         — Радвам се, че моят брат Винету е стигнал до този извод. Той е правилен. Един-единствен човек не е достатъчен и едва ли ще му се намери достоен заместник. Но дори и да стане това, борбата на червенокожите срещу белите ще завърши нещастно за вас.
         — Винету знае това. Тази борба би ускорила нашата гибел. А дори и да победим във всички битки, бледоликите са толкова многобройни, че могат да изпращат срещу нас все нови и нови отряди, докато на нас ще ни е невъзможно да попълним загубите си. Победите биха ни унищожили също както и едно поражение. Ето това си помислих, докато седях през нощта край мъртъвците, и затова реших да се откажа от изпълнението на моя план. Имах намерение да се задоволя със залавянето на убиеца, както и с наказанието на онези, които са му помагали и сега идват насам, за да ни нападнат. Но моят брат Шарли ме разубеди и в последното ми намерение. Отмъщението ми ще се състои само в залавянето на Сантър. Кайовите ще могат да се върнат в селото си.
         — Думите ти ме карат да се гордея с приятелството, което ни свързва. Никога няма да ги забравя. И двамата сме убедени, че кайовите ще дойдат. Сега е необходимо само да разберем точно по кое време ще се появят.
         — Ще пристигнат днес — заяви Винету с такава сигурност, като че ли ставаше въпрос за свършен факт.
         — Откъде можеш да бъдеш толкова сигурен? — попитах го аз.
         — Направих си заключение от твоя последен разказ. Кайовите са се престорили, че тръгват към селото си, за да ви подмамят да ги последвате. А всъщност имат намерение да дойдат насам. Следователно са заобиколили и са удължили пътя си, иначе можеха да пристигнат тук още вчера. А и други неща са забавили още повече придвижването им.
         — Какво имаш предвид?
         — Те няма да доведат Сам Хокинс тук, а ще го изпратят при своите хора. За тази цел е трябвало да изчакат удобен момент, удобен случай и да намерят подходящо място. Освен това е било необходимо да изпратят вестоносец, който е имал задачата да съобщи за вашето предполагаемо появяване.
         — Ах, ти смяташ, че воините от селото ще излязат на коне, за да ни пресрещнат?
         — Да. Неприятелите, с които сте си имали работа при пресъхналата река, са имали намерение да ви подмамят след себе си, но тъй като са искали да дойдат насам, не са разполагали с необходимото време да влязат в бой с вас. Сигурно е, че са изпратили един или повече пратеници при своите хора, за да бъдете пресрещнати откъм селото. Сам Хокинс продължил с тези пратеници. След това кайовите са се отклонили от пътя си и са се отправили към Нъгит Тсил. Но това е трябвало да остане скрито от вас. Ето защо промяната на посоката е станала на място, където не се забелязват никакви следи. А такива места не се срещат често. Били са принудени да потърсят нещо подходящо за тази цел. И отново са изгубили известно време. Затова не им е било възможно да пристигнат тук още вчера. И до този момент не са се появили, но сигурно ще дойдат днес.
         — Откъде знаеш, че вече не са тук?
         Той посочи към съседния планински връх, който беше покрит с гора. Над всички дървета се издигаше едно много високо дърво. То представляваше и най-високата точка на Нъгит Тсил и ако там се покатереше човек с много остро зрение, той можеше да обхване с поглед цялата прерия наоколо.
         — Винету изпрати там горе един воин, който положително ще забележи приближаването на кайовите, защото има зрението на сокол. Веднага щом ги види, ще слезе и ще ми съобщи.
         — Това е добре. И ти мислиш, че те ще дойдат непременно днес?
         — Да, не бива да се бавят по-дълго, щом искат да ни нападнат на това място.
         — Но всъщност кайовите нямат намерение да се приближават до Нъгит Тсил, а искат да ти устроят някъде наблизо засада и да ви нападнат, когато тръгнете да се връщате.
         — Това може би щеше да им се удаде, ако не ги беше подслушал. Но тъй като сега съм осведомен, от засадата им няма да излезе нищо, а аз ще ги накарам да дойдат насам. Пътят за нашите вигвами води на юг и те би трябвало да лагеруват в тази посока. Но сега ще се престоря, че тръгвам на север и ще ги подмамя след себе си.
         — А дали ще те последват?
         — Сигурно. Във всички случаи ще изпратят някой съгледвач, за да разберат дали изобщо сме още тук. Ще оставим този разузнавач да се върне при тях необезпокояван. Заради него дадох заповед да изкачат конете тук горе. Те са повече от тридесет. Въпреки твърдата почва и камъните съгледвачът положително ще забележи следите им и ще се промъкне след тях. Оттук ние ще отидем в теснината, където ще поставим клопката. Кайовът няма да дойде чак дотам, а ще огледа дирите ни само донякъде, колкото да се убеди, че наистина сме си тръгнали; след това ще се върне бързо, за да съобщи на своите хора, че сме потеглили не на юг, а на север. Съгласен ли е моят брат с мене?
         — Да. Тази новина ще принуди кайовите да се откажат от замислената засада и може да се очаква почти сигурно, че ще се отправят насам и ще тръгнат по следите ни.
         — Така ще постъпят. Убеден съм. Трябва да хвана Сантър и още днес той ще е в ръцете ми.
         — Какво ще го правиш?
         — Моля моя брат Шарли да не ме пита за това. Сантър ще умре. Това е достатъчно.
         — Къде, тука ли? Или ще го пренесете в пуеблото?
         — Това не е решено още. Дано не се окаже такъв страхливец като Ратлър, който трябваше да умре от бързата смърт, определена за кучета и баби. Сега ще напуснем това място, но после ще се върнем пак тук с нашите пленници.
         Доведоха конете. Между тях бяха моят Хататитла и Мери на Сам. Не можехме да ги яхнем, защото пътят никак не беше удобен. Всеки трябваше да води коня си за юздата.
         Винету вървеше начело. След като прекосихме оголения склон, навлязохме в гора, която се спускаше твърде стръмно към една падина. Долу имаше открити поляни. Тук яхнахме конете и се насочихме през зеления килим към висока и отвесна скалиста стена, която се издигаше право срещу нас. Тя беше пресечена от тясна клисура. Винету посочи натам и каза:
         — Това е клопката, за която говорих! Сега ще минем през нея.
         Думата „клопка“ подхождаше много за тесния процеп, в който навлязохме. Стените от двете ни страни се издигаха почти отвесно към небето и нямаше нито едно място, където човек можеше да се изкатери по тях. Ако кайовите се покажеха толкова непредпазливи и навлезеха в процепа между скалите, ние щяхме да завардим двата входа и щеше да бъде цяло безумие от тяхна страна да помислят за съпротива.
         Пътят не водеше в права посока, а се извиваше ту надясно, ту наляво. Може би измина четвърт час, докато достигнем изхода. Там спряхме и слязохме от конете. Едва бяхме сторили това и видяхме, че апачът, който беше оставен на дървото на планинския връх, за да наблюдава пристигането на кайовите, тича към нас.
         — Появиха се — съобщи ни той. — Исках да ги преброя, но не успях, защото не яздят поединично, а са и още много далеч.
         — Към долината ли се отправиха? — попита Винету.
         — Не. Спряха в откритата прерия и останаха да лагеруват между храстите. След това измежду тях се отдели един воин. Не беше на кон и го видях да се промъква към долината.
         — Това е разузнавачът им. Имаме тъкмо толкова време, колкото е нужно, да отворим капана и после да го затворим. Нека моят брат Шарли вземе Стоун, Паркър и дванадесет от моите воини и тръгне наляво около планината. Щом забележи една висока бреза, нека навлезе в гората, да изкачи хребета, на който расте тя, и да се спусне пак надолу. Там моят брат ще се озове в продължението на долината, по която достигнахме до Нъгит Тсил. Като не спира да върви надолу по нея, скоро ще стигне до мястото, където оставихме нашите коне. Оттам нататък пътят му е познат. Но той не бива да се движи през откритата долина, а трябва да се прикрива отстрани в гората. Така Олд Шетърхенд ще се озове в гората, разположена срещу нашата клисура, която води нагоре между скалите. Той ще забележи вражеския съгледвач, но няма да го закача. После ще види и неприятелите ни, но ще ги остави да навлязат в теснината.
         — Значи такъв е твоят план — продължих аз мислите му, — ти ще останеш тук, за да затвориш изхода на клопката. Аз обаче ще се върна по заобиколния път, който ти току-що ми описа, до подножието на Нъгит Тсил, за да изчакам появяването на враговете ни. После ще ги последвам тайно, докато влязат в клопката, нали?
         — Да, това е планът ми. Ако моят брат Шарли внимава да не го забележат, те сигурно няма да ни се изплъзнат.
         — Ще бъда предпазлив. Ще ми даде ли Винету други указания?
         — Не. Всичко останало предоставям на тебе.
         — Кой ще преговаря с кайовите, ако ни се удаде да ги обкръжим?
         — Винету. Олд Шетърхенд има задачата само да не ги остави да се измъкнат от теснината, когато те забележат воините ми и се опитат да се върнат обратно. Но побързайте! Вече е късен следобед Кайовите няма да чакат до утре, а ще ни последват още днес, преди да се е стъмнило.
         Наистина слънцето беше вече изминало почти целия си път по небето и след около час щеше да се свечери. И така, отправих се на път заедно с Дик, Уил и определените апачи. След около петнадесетина минути видяхме брезата и навлязохме в гората. Местността отговаряше точно на описанието на Винету и ние успяхме да намерим нашата долина и мястото, където бяха пасли конете ни. А срещу нас зееше входът на клисурата, която водеше нагоре към горската поляна и двете гробници.
         Насядахме между дърветата така, че да можем да забележим наближаването на кайовите — ако те изобщо дойдеха. Нямаше защо да се опасяваме, че ще ни открият, защото едва ли щяха да се приближат до нашето скривалище; те щяха да продължат пътя си през клисурата отсреща.
         Апачите мълчаха, но Стоун и Паркър си говореха тихичко. Както разбрах от думите им, те бяха убедени, че кайовите заедно със Сантър ще ни паднат в ръцете. Аз не бях толкова сигурен в нашия успех. Имаше още най-много двадесетина минути до настъпването на тъмнината, а кайовите все още не идваха. И аз започнах да мисля, че развръзката щеше да настъпи едва на следното утро, още повече че досега не бяхме забелязали съгледвача, когото нашите врагове бяха изпратили към долината. При нас, между дърветата, вече започна да става тъмно.
         Шушукането между Стоун и Паркър беше престанало. Лек ветрец галеше върховете на дърветата и причиняваше онова еднообразно шумолене, което по-скоро би трябвало да се нарече непрекъснат тих и дълбок шепот, на чийто фон можеше да се долови всеки друг шум, колкото и незначителен да е той. В този момент ми се стори, че зад мене по меката почва между горските дървета се разнесе някакво прошумоляване. Заслушах се по-внимателно. Да, нещо се движеше там. Но какво беше то? Едва ли някое четирикрако животно щеше да се осмели да се приближи толкова до нас. Змия? Не, и това не беше възможно. Обърнах се бързо и легнах на земята, тъй като отдолу нагоре можеше да се вижда сега по-добре. И това бе сторено тъкмо навреме, защото успях да забележа една тъмна сянка, която, изглежда, се е намирала зад мене и сега бързо се затича между дърветата. Скочих и се втурнах след нея. Тя изглеждаше съвсем черна в полуздрача; протягайки ръка, успях да сграбча парче плат.
         — Let go*! — извика изплашен човешки глас и парчето бе изтръгнато от ръката ми. Сянката изчезна. Спрях се и се ослушах. Но моите спътници бяха видели бързите ми действия и бяха чули вика. Те наскачаха и ме запитаха, какво става.
         [* Let go (англ.) — пусни ме! — Б.пр.]
         — Тихо! — махнах им с ръка аз и пак се заслушах, но безрезултатно.
         Някой ни беше подслушал, и то този човек беше бял, което се доказваше от думите, извикани от него. Вероятно е бил самият Сантър, защото освен него едва ли имаше някой друг бледолик при кайовите. Трябваше да го последвам на всяка цена въпреки тъмнината.
         — Сядайте и чакайте, докато се завърна! — наредих аз на моите хора и се затичах.
         Не се замислих нито за минута в каква посока трябваше да се отправя: насочих се към прерията, където предполагах, че се намират кайовите. Човекът, който ни беше подслушал, щеше положително да се насочи към тях. Важното беше да се забави бягството му. А това можех да постигна само ако го изплашех. Ето защо извиках:
         — Стой, спри, иначе стрелям!
         След няколко секунди стрелях два пъти с револвера си като потвърждение на заплахата. С тези изстрели не извършвах грешка, понеже присъствието ни и без това беше разкрито. Сега вече можех да предположа, че беглецът щеше да навлезе по-надълбоко в гората от страх пред мене, а това щеше да забави бягството му, тъй като там беше съвсем тъмно. Понеже се стремях да го изпреваря, аз се завтекох към края на гората, където предметите все още се различаваха, и продължих да тичам покрай нея. По този начин исках да измина цялата долина, да изляза в прерията и там да се скрия. Когато човекът достигнеше прерията, щеше положително да мине покрай мен и аз можех да го заловя.
         Планът ми беше много добър, но не успях да го изпълня, защото тъкмо когато заобикалях една врязала се в прерията група храсти и ниски дървета, видях пред себе си хора и коне. Едва успях своевременно да се шмугна между дърветата.
         На това място зад храстите кайовите бяха спрели да лагеруват. Защо, не беше трудно да се отгатне. Първоначално са имали намерение да останат в откритата прерия и са изпратили само един съгледвач напред. Този разузнавач не е имал трудна задача, както скоро успях да разбера. Сантър, който познаваше вече местността, изпреварил значително индианците, за да потърси лагера на Винету и да уведоми кайовите веднага при пристигането им. Но когато те дошли, от Сантър нямало даже и следа и ето защо изпратили още един воин, който трябвало само да върви по неговите следи и нямало защо да се страхува от някаква опасност; в противен случай Сантър щял да се върне и да предупреди индианците. И така съгледвачът навлязъл в долината на едно разстояние, което му се струвало необходимо, не открил никакъв неприятел и се върнал да съобщи това на своите. Тъй като долината представляваше по-добро убежище за пренощуване, отколкото откритата прерия, кайовите решили да се придвижат в долината. Сантър и тука щеше да ги открие. Беше невъзможно да се размине с тях при връщането си, въпреки че те не биваше да палят огньове от предпазливост.
         Сега вече беше сигурно, че днес нямаше да можем да ги пленим, а може би това нямаше да стане и утре, ако Сантър беше достатъчно умен, за да разгадае плана ни.
         Какво можех да направя? Трябваше ли да се върна при моите спътници и да изчакам утрото, за да разбера дали кайовите ще влязат в клопката? Или трябваше да отида при Винету, за да му съобщя какво бях видял и да го помоля за нови указания? Имаше и трета възможност, но тя беше опасна за мене — да остана на сегашното си място. Във всеки случай за нас беше много важно да научим решенията на кайовите, след като Сантър им разкаже какво е видял. Ако успеех да ги подслушам! Но рискът бе много голям. Сантър положително смяташе, че съм по петите му, и това можеше да доведе до залавянето ми. Въпреки това реших да остана и да се опитам да науча нещо, стига да имам и най-малката възможност. Както вече споменах, червенокожите не бяха запалили нито един огън, за да не бъдат забелязани. Но това обстоятелство предлагаше и на мене сигурност.
         Между дърветата се намираха големи скални отломъци, които бяха покрити с мъх и обрасли с папрат. Може би щеше да ми се удаде да се скрия зад един такъв камък.
         Мнозинството от индианците се занимаваше все още със завързването на конете, за да не се отдалечат и така да издадат индианския лагер. Останалите бяха насядали или налягали в края на гората. От едно място се дочуваше тих заповеднически глас. Там се намираше, изглежда, предводителят им и аз предположих, че той ще остане на същото място през цялата нощ. Трябваше да използвам и най-малката възможност, за да се промъкна натам.
         Легнах на земята и запълзях в тази посока. Не беше необходимо да търся прикритие, защото наоколо беше тъмно, а и повечето червенокожи се бяха разположили настрани от пътя, по който ми се налагаше да мина. Сега можех да бъда открит само в случай че някой от тях ми пресечеше пътя и се спънеше в мене. За щастие това не се случи и аз стигнах благополучно целта си. Тук имаше два каменни блока един до друг. Единият беше дълъг и висок, другият беше по-нисък. Върху тях едва ли някой щеше да търси вражески шпионин. Покатерих се на по-ниския, а от него и на по-високия блок и там се прилепих плътно към камъка. Сега се намирах на повече от два метра над земята и бях в относителна сигурност, защото едва ли някой червенокож щеше да намери повод да се изкатери на каменните блокове.
         Индианците, които досега се бяха занимавали с конете си, също се приближиха насам и насядаха или налягаха по земята. Откъм мястото, където предполагах, че се намира предводителят, се разнесоха няколко полугласни заповеди, които не разбрах, защото езикът на кайовите ми беше непонятен. След това няколко червенокожи се отдалечиха. Сигурно това бяха постовете, които заемаха местата си. Забелязах, че се отправиха само към онази страна на лагера, която бе обърната към долината, а страната откъм гората остана свободна. Това обстоятелство бе щастливо за мене, защото по-късно можех да се отдалеча, без да се натъкна на някой от постовете.
         Лагеруващите индианци разговаряха тихо помежду си, но така, че все пак долавях всички думи. За съжаление обаче не можех да ги разбера. А каква полза щяхме да имаме само ако бях успял да науча онова, което обсъждаха! Ето защо по-късно първата ми работа бе винаги да изучавам езика на хората, с които влизах в контакти. Винету владееше шестдесет индиански диалекта и в това отношение ми беше отличен учител. По-късно никога не ми се е случвало да се промъкна до някой бивак и да не разбера поне отчасти онова, за което хората разговаряха.
         Бях прекарал около десетина минути на камъка, когато дочух виковете на един от постовете. След това се разнесе толкова желаният от мене отговор:
         — Аз съм, Сантър. Значи сте дошли в долината?
         — Да. Нека моят бял брат продължи. Веднага ще забележи червенокожите воини!
         Можах да разбера тези думи, защото индианците бяха принудени да разговарят със Сантър на онази смесица от английска и индианска реч, която беше позната и на мене. Той се приближи. Предводителят го извика при себе си и го попита:
         — Моят бял брат се забави много по-дълго, отколкото беше уговорено. Трябва да е имало важна причина за това.
         — По-важна, отколкото можеш да подозираш. Откога се намирате тук?
         — Не е изминало съвсем времето, което бледоликите наричат половин час.
         — Трябваше да останете навън, в откритата прерия! Тук не е безопасно.
         — Не останахме в прерията, защото тук можем да нощуваме по-удобно и защото мислехме, че не ни застрашава никаква опасност; в противен случай ти щеше да се върнеш бързо и да ни предупредиш.
         — Точно обратното: забавих се толкова дълго, защото тук ни грози голяма опасност и се нуждаех от доста време, за да разбера някои подробности. Сега вече научих, че Олд Шетърхенд е тук.
         — Така си и мислех. Видя ли го моят брат?
         — Да.
         — Ще го заловим и ще го заведем при нашия вожд, на когото той строши краката. Сигурна му е смъртта на кола на мъчението. Къде се намира сега той?
         Кайовите, както изглежда, не са имали намерение да ни подмамват към тяхното село, а са решили, че ще се върнем при Винету.
         — Сега е много съмнително дали ще го заловите — заяви Сантър. — Враговете ни знаят, че искаме да дойдем насам. А дори може би вече знаят, че сте тук, защото положително са изпратили съгледвачи да ни пресрещнат.
         — Уф! Мислиш, че знаят? — попита кайовът учудено. — Но тогава няма да можем да ги изненадаме!
         — Няма да можем — потвърди Сантър.
         — В такъв случай при нашето нападение ще се стигне до схватка, в която ще се пролее кръв, защото Винету и Олд Шетърхенд струват поотделно колкото десет воини.
         — Надявам се въпреки всичко, че няма да се стигне до открита борба и до голямо кръвопролитие. Знам какво трябва да сторим, за да ни паднат в ръцете.
         — Кажи ни, щом като знаеш!
         — Необходимо е само да използваме хитро клопката, която са ни поставили.
         — Клопка ли са ни поставили? Къде?
         — Искат да ни подмамят в една тясна клисура, където няма да имаме възможност да се защитаваме и ще могат да ни пленят.
         — Уф! Моят бял брат Сантър не се ли лъже?
         — Не.
         — Знае ли къде е тази клисура?
         — Бях в нея.
         — Разкажи ми как научи всичко това!
         — Рискът беше много голям — започна Сантър разказа си, — ако ме бяха забелязали, нямаше да ми се размине страшната смърт чрез мъчения и затова се радвам дяволски, че всичко протече така щастливо. Успеха си дължа преди всичко на обстоятелството, че вече познавам пътя към Нъгит Тсил, както и местата горе, където се намират гробниците.
         — Гробниците? Тогава Винету е погребал убитите тук, както предполагахме.
         — Да, и това беше много изгодно за мене, защото отвличаше до голяма степен вниманието на апачите. Предположих, че те са се събрали горе на поляната, и дяволски внимавах. Затова не останах в откритата долина, а се придържах към гористия склон. Там надясно, където долината извежда в скалистата клисура, бяха конете им. Не беше лесна работа да се изкатеря нагоре, без да мина през клисурата, но въпреки това успях. Горе трябваше да удвоя предпазливостта си и да използвам цялата си хитрост и находчивост. Смятах за невъзможно да се добера по поляната, без да бъда забелязан. Но вниманието на апачите бе насочено изцяло към погребението и така аз успях да се промъкна зад една скала, която се намираше в края на поляната. Оттам можах да наблюдавам всичко.
         — Моят бял брат е бил много смел.
         — И аз мисля така. Слушайте по-нататък! Когато гробниците бяха затворени, Винету изпрати хората си да доведат конете.
         — Да ги закарат горе? Трябва да е имал важна причина!
         — Естествено. Щом забележехме тези следи, щяхме да тръгнем по тях и да ги следваме, докато влезем в клопката.
         — Защо мислиш така?
         — Не мисля, а го знам със сигурност, защото го чух.
         — От кого?
         — От Винету. След като изпрати хората си да доведат конете, той остана сам с Олд Шетърхенд. Те стояха близо до скривалището ми и успях да чуя разговора им.
         — Уф! Случило се е голямо чудо! Винету е бил подслушан, без да забележи съгледвача! Но това е било възможно само защото мислите му не са били при нас, а при баща му и сестра му.
         — О, о, и при нас бяха! Беше изпратил съгледвач на най-високото дърво на планинския връх, за да наблюдава пристигането ни.
         — И той забелязал ли ни е?
         — Твърде е възможно. Нали виждаш колко добре направих, че продължих да яздя самичък напред. Окото на съгледвача е пропуснало самотния конник.
         — Да. Постъпил си много умно. Разказвай по-нататък!
         — След като апачите докараха конете си, те не се бавиха повече, а напуснаха поляната и се спуснаха в долината от другата страна. Щом като се прекоси тази долина, се достига отсреща до дълъг тесен процеп в скалите, по чиито стени никой не може да се изкачи. Точно там трябва да бъдем подмамени.
         — В такъв случай Винету сигурно е искал да заеме изхода и входа на тази тясна клисура.
         — Естествено.
         — За тази цел се налага да раздели хората си. Половината ще продължат през теснината и ще ни очакват на другия край, докато другата половина ще остане, ще се скрие наоколо и после ще ни последва. Планът на Винету не е разумен. Не е помислил за това, че ще разберем всичко от следите на останалите при входа хора, и тогава едва ли ще влезем в клопката.
         — О-о, тези негодници са хитри, по-хитри, отколкото мислиш! Вторият отряд не е останал при входа, а е тръгнал през теснината.
         — Уф! Как ще ни обградят тогава от двете страни?
         — И аз това се питах. На този въпрос имаше само един отговор, а именно, че този отряд ще се озове при входа по някакъв друг път и пак ще бъде зад гърба ни.
         — Ти откри ли този път? — продължи да пита кайовът.
         — Да — кимна Сантър, — отначало и аз се прокраднах в теснината, въпреки че това беше опасно, но трябваше да я огледам. Все пак не можех да я премина цялата, защото щях да се натъкна на враговете ни, останали при изхода й. И така, скоро се върнах, но още не бях излязъл от каньона, когато долових бързи стъпки. За щастие наоколо имаше огромни камъни, зад които успях да се стая набързо: покрай мене премина един апач, но не ме видя.
         — Дали това е бил постът от върха на планината?
         — Вероятно.
         — Тогава той ни е видял и е побързал да съобщи това на Винету. Добре, че си успял да се скриеш! Какво направи после?
         — Размислих — продължи Сантър, — че ако враговете ни искат да се озоват зад гърба ни, това би станало най-лесно, ако ни изчакат на някое подходящо място, покрай което ние непременно ще минем. Къде можеше да се търси това място? Разбира се, че в тази долина, в която се намираме, само че в задната й част, вдясно, където клисурата започва да се изкачва. Ако апачите се скрият там между дърветата, сигурно ще ни съзрат, ще могат незабелязано да ни последват до самата клопка и да затворят входа й. Ето това ми мина през ума и затова се върнах и се промъкнах към мястото, където мислех, че ще ги открия, ако не се лъжех в сметките си.
         — И откри ли ги?
         — Да, но не веднага, защото бях пристигнал преди тях. Но нямаше нужда да чакам дълго и ето че те се появиха.
         — Кои? Можа ли ясно да ги видиш и преброиш?
         — Това беше Олд Шетърхенд с още двама бели и над десет апачи.
         — Тогава Винету е предвождал другия отряд, който е завардил изхода на тесния процеп — заключи кайовът.
         — Така е — потвърди Сантър. — Негодниците се разположиха на онова място. Понеже днес бях рискувал толкова много и щастието не ми измени, реших да рискувам отново и да се промъкна близо до тях, за да подслушам разговора им.
         — За какво говориха?
         — Изобщо не говориха! Само двамата бели спътници на Олд Шетърхенд си шушукаха помежду си. Но тъкмо когато припълзях достатъчно близо до тях, те замлъкнаха. Апачите мълчаха, Олд Шетърхенд също не продумваше ни дума. Лежах близо зад гърба му — почти можех да го докосна с ръката си. Как ли ще се ядосва, ако разбере това!
         Тук Сантър наистина беше прав. Ядосвах се, и то как! Бил е зад гърба ми, дори нещо повече, бях хванал края на дрехата му с ръката си и въпреки всичко ми се беше изплъзнал! Това се казва лош шанс, много лош шанс! Ако бях успял да го задържа, тогава събитията щяха да се развият съвсем иначе. Сега мога да го твърдя с пълна сигурност. Може би и целият ми живот щеше да премине по съвсем друг начин. Ето как съдбата на човека може да зависи само от един-единствен миг, от едно незначително действие, случка или нищожна грешка. Но това е само привидно така, защото над всички свои чеда бди Творецът и нищо не се извършва без неговата воля.
         В големия яд, който изпитвах в момента, имах само тази малка утеха и минималното удовлетворение, че сега бях успял да чуя твърде много от разговора на враговете ни, докато Сантър не беше научил нищо от нас.
         — Ти си бил толкова близо до това куче? — извика кайовът учудено. — Кажи бързо, Олд Шетърхенд все още ли се намира там, където си го оставил?
         — Надявам се.
         — Само се надяваш? Значи е възможно и да се е преместил? Нали е искал да ни изчака на това място?
         — Искаше, но сега е възможно да се е отказал от това намерение.
         — По каква причина?
         — Знае, че е бил подслушван.
         — Уф! Как го е разбрал?
         — Виновна е само една проклета дупка в земята — обясни Сантър. — Канех се вече да се измъкна и се обърнах. При това ми се наложи да прехвърля тежестта на тялото върху ръцете си, но дясната ми ръка хлътна през меката почва в някаква дупка, което причини шум. Олд Шетърхенд го долови, обърна се светкавично и положително ме е забелязал, защото се втурна след мен веднага, щом скочих и побягнах. За малко щеше да ме пипне, тъй като улови края на дрехата ми. Обаче аз се отскубнах и се шмугнах настрани между храстите. Извика ми да спра, че иначе щял да стреля, но и през ум не ми мина да извърша тази глупост. Напротив, навлязох още по-навътре в гората, където ме закриляше тъмнината, и седнах на земята, за да изчакам да се размине опасността.
         — А какво направиха неговите хора?
         — Вероятно са искали да ме търсят, но той им нареди да чакат завръщането му, след което продължи да тича. Известно време долавях стъпките му. После настана тишина.
         — Може би е дошъл чак дотук и се е скрил някъде да ни наблюдава!
         — Невъзможно! — каза Сантър. — Той не можеше да види накъде се отправям. Сигурно се е върнал на предишното си място. След като чаках достатъчно дълго, аз се измъкнах от гората на открито, където можех да се придвижвам по-бързо. Тогава вашият пост ми извика и така разбрах, че се намирате тук.
         Настъпи мълчание. Предводителят на червенокожите беше научил каквото го интересуваше и, изглежда, сега размисляше над чутото. След известно време той пак подхвана разговора:
         — Според разказа ти нещата са се развили съвсем не така, както предполагахме. Ако ни се беше удало да изненадаме апачите, те щяха да бъдат мъртви или щяха живи да ни паднат в ръцете, без да проливаме кръвта си. Но ето че са ни очаквали. Олд Шетърхенд те е забелязал. Сега той знае, че планът му е разкрит, и ще бъде извънредно предпазлив. Най-добре е да напуснем тази местност.
         — Да я напуснем ли? — извика Сантър. — Какво приказваш! Страхуваш се от неколцина апачи?
         — Моят бял брат сигурно няма намерение да ме обиди — каза кайовът с твърд глас. — Аз не знам що е страх. Но когато мога да победя врага си с проливане на кръв и без проливане на кръв, тогава избирам второто. Всеки умен воин прави така…
         — Да не би да мислиш, че ще заловим белите и апачите като се оттеглим?
         — Да. Те ще ни последват.
         — Съвсем не е сигурно.
         — Сигурно е. Винету трябва да ти отмъсти, а той знае, че си при нас. Няма нито за миг да се отдели от следата ни. Сега ще тръгнем веднага и ще яздим право към нашето село, където изпратих и пленения бледолик Сам Хокинс.
         — Сега веднага? Не съм съгласен. Какво ще каже вождът ви, като научи, че си се отказал от голямото предимство, което имаш тук, без да си бил принуден да го сториш? Размисли!
         Предводителят прие това предупреждение, без да възрази нищо. Явно то му беше направило впечатление. Сантър добре забеляза това и продължи:
         — Така е, тук имаме такова предимство, каквото не можем да постигнем чрез новия ти план. Няма нужда да правим нищо друго освен да използваме клопката, която искаха да ни поставят. В такъв случай апачите ще останат надхитрените.
         — Уф! Как ще направим това?
         — Ще нападнем поотделно двата отряда, които искат да ни заловят в теснината; по този начин изобщо не можем да бъдем обградени.
         — Тогава би трябвало най-напред да нападнем отряда на Олд Шетърхенд. Така ли?
         — Да. Известно ми е мястото, където се намира Олд Шетърхенд с хората си. Ще ви заведа там. Очите на кайовите са свикнали да виждат в тъмното, а движенията им са като движения на змиите, които никой не чува. Ще обградим тримата бели с техните апачи и по даден знак ще се нахвърлим върху тях. Никой няма да ни се изплъзне. Ножовете ни ще се забият в телата им, преди те да помислят за съпротива. Тогава ще се заловим с Винету.
         — Уф, уф, уф! — дочуха се отделни викове на одобрение. Предложението на Сантър им беше допаднало.
         Предводителят на индианците не бързаше толкова с решението си, но след като поразмисли, каза:
         — Вярно е, че можем да успеем, ако действуваме най-предпазливо. Кога ще нападнем Винету? Още през нощта ли?
         — Не, едва на сутринта — обясни Сантър. — Той е толкова важен за мене, че при нападението трябва да мога да го виждам. А това е невъзможно през нощта. Ще постъпим като апачите — ще се разделим. Половината от нашите хора ще отведа още през нощта в теснината, където трябваше да бъдем пленени. Те ще останат там до развиделяване и тогава ще тръгнат напред, докато Винету ги нападне в края на теснината. Апачът ще си помисли, че зад нашите хора се намира Олд Шетърхенд със своя отряд. Другата половина от хората ни ще потърси заедно с мен на зазоряване пътя, по който Олд Шетърхенд се е върнал в долината. Убеден съм, че този път води първо право през гората, а после обикаля около подножието на планината до изхода на теснината, зает от Винету. Вниманието на апача ще е отправено изцяло към теснината и първия ни отряд. Ето защо той няма да забележи, че останалите ще се приближат откъм тила му. Следователно ще бъде обграден така, както искаше да обгради нас и понеже има при себе си само петнадесетима човека, ще бъде принуден да се предаде, ако не иска да бъде унищожен заедно с хората си. Това е моят план.
         — Добър е, но ако може да бъде проведен така, както го изложи моят брат — кимна червенокожият.
         — Тогава ти си съгласен с него, нали? — попита Сантър бързо.
         — Да. Искам да заловя Винету жив, за да го отведа при вожда. Това е всичко. Чрез твоето предложение можем да постигнем тази цел още сега, без да е необходимо да чакаме повече.
         — Тогава да не се бавим, а да действаме!
         — Много е трудно да заобиколим Олд Шетърхенд в тъмната гора, без той да ни забележи. Ще избера онези воини, които са най-сръчни в пълзенето.
         Индианецът започна да извиква различни имена и за мене беше вече крайно време да се връщам при моите хора, защото, ако кайовите тръгнеха бързо, нямаше да успея да ги предупредя. Спуснах се от високия камък на по-ниския, а оттам — на земята и запълзях. След като оставих зад гърба си вече споменатите храсти и дървета, които се врязваха в откритата долина, аз излязох от гората. Тук звездите пръскаха достатъчно светлина и аз се затичах нагоре по долината, докато се намерих на една и съща височина с моите хора. Сега свърнах отново в гората и щастливо се завърнах при спътниците си, които ме очакваха с голямо нетърпение.
         — Кой е? — попита Дик Стоун, като долови стъпките ми. — Ти ли си сър?
         — Да — отговорих аз утвърдително.
         — Къде беше толкова време? Някой ни подслушваше, нали? Сигурно съгледвач на кайовите е пълзял наоколо и случайно се е натъкнал на нас.
         — Не, Сантър беше.
         — Zounds! Сантър? И не го пипнахме! Този убиец ни се пъха в ръцете, а ние го изпускаме! Възможно ли е такова нещо!
         — Случиха се и много други неща, които може да минат за невъзможни. Сега обаче няма време да ви разказвам, защото трябва бързо да се махаме оттук. По-късно ще научите всичко.
         — Да се махаме? Защо?
         — Кайовите идват, за да ни нападнат.
         — Сериозно ли говориш, сър? — намеси се Уил Паркър.
         — Разбира се. Чух разговора им. Искат да ни очистят сега на това място, а утре рано сутринта ще нападнат Винету. Нашият план им е известен. Затова бързо да се махаме!
         — Накъде ще отидем?
         — При Винету!
         — През тъмната гора ли? Ще ни струва доста цицини по главите…
         — Отваряйте си очите и да тръгваме!
         Да вървиш през нощта из девствена гора без път е наистина опасно за красотата на човешката физиономия. Ние трябваше според моята подкана „да си отваряме очите“, но това означаваше в случая да се осланяме повече на тактилното си чувство, отколкото на зрението. Двама души вървяха начело и избираха пътя пипнешком, а другите ги следваха точно един зад друг. Измина повече от час, докато прекосим гората. Най-трудното в случая беше да не объркаме посоката. На открито се придвижвахме по-бързо. Заобиколихме планината и се отправихме към тесния проход, където чакаше Винету с отряда си.
         Апачът не очакваше откъм нашата страна неприятел, но въпреки това бе поставил и там пост, който ни извика. Аз му отговорих високо. Всички наскачаха, щом разпознаха гласа ми.
         — Моят брат Олд Шетърхенд се връща? — попита Винету с нескрито учудване. — Сигурно се е случило нещо. Напразно очаквахме кайовите.
         — Ще се появят тук едва утре рано сутринта, но не само откъм теснината, а и от тази страна, за да ви унищожат.
         — Уф! Но за да рискуват това, трябва най-напред да победят твоите хора и изобщо да са запознати с плановете ни.
         — Запознати са. Сантър е бил горе при гробниците и е чул всичко, каквото ми каза, когато се съветвахме.
         Не можех да виждам лицето на Винету, но той не ми отговори. Това мълчание издаваше голямото му смайване. После той седна и ме подкани да заема място до него.
         — Щом като знаеш това, в такъв случай и ти сигурно си го подслушал.
         — Естествено.
         — Тогава сметките ни излязоха криви. Разкажи ми какво се случи!
         Изпълних желанието му. Апачите се бяха скупчили около нас, за да чуят всяка моя дума. От време на време бях прекъсван от някое високо „уф!“. Винету обаче остана мълчалив, докато свърших разказа си. След това ме попита.
         — И при тези обстоятелства моят бял брат сметна за най-правилно да напусне поста си?
         — Да. Наистина отначало мислех да остана, да посрещна нападението на враговете ни, да ги отблъсна и да заловя Сантър. Но едва ли щях да успея. Щяхме да имаме срещу нас в тази тъмнина може би тридесетина противници. Затова побързах да дойда при тебе и да се посъветваме какво да правим.
         — Какво ще предложи моят брат Шарли?
         — В случая не може да се даде предложение, преди да се разбере какво ще предприемат кайовите, след като не ни намерят на старото място.
         — Необходимо ли е най-напред да научим намеренията им? — попита Винету. — Не можем ли да ги отгатнем?
         — Да, но отгатването никога не гарантира сигурността на видяното и чутото. Може и да се излъжем — казах аз.
         — В този случай не можем — отсече апачът. — Кайовите ще направят най-умното при това положение. А има една-единствена възможност.
         — Да не би да се върнат в селото си?
         — Да. След като не те намерят, ще разберат, че планът на Сантър е неизпълним, и предводителят им ще се върне към старото си предложение. Убеден съм, че ще се откажат от намерението си да ни нападнат тук.
         — А ние? Какво ще правим ние? Ще пришпорим ли конете си след тях, както очакват?
         — Още по-добре ще е, ако тръгнем преди тях.
         — Не е лошо! В такъв случай ще ги изпреварим, можем да ги изненадаме и победим.
         — Да, бихме могли. Но имам една още по-добра идея. Трябва да пипнем Сантър, а искаме да освободим и Сам Хокинс. И така, ще се отправим към селото на Тангуа, където са отвели пленения Хокинс. Обаче не е речено, че ще минем по пътя, по който и кайовите ще се завърнат в селото си.
         — Знае ли моят брат Винету къде се намира селото на вожда Тангуа?
         — Да. Разположено е край Солт Форк на северния ръкав на Ред Ривър.
         — Значи на югоизток оттук?
         — Да.
         — Тогава ни очакват откъм северозапад и затова би трябвало да направим всичко възможно да се появим от противоположната посока — от югоизток.
         — Това е и моето намерение. Моят брат Шарли винаги има същите мисли като Винету. Ще отидем до селото на Тангуа, но не по най-краткия път, по който ще тръгнат и кайовите, а ще заобиколим района около селото, за да се появим от срещуположната страна; Сега остава да решим само кога да тръгнем оттук. Какво мисли Олд Шетърхенд по този въпрос?
         — Можем да потеглим веднага. Пътят е дълъг и колкото по-рано тръгнем, толкова по-скоро ще достигнем целта си. Но не бих дал този съвет.
         — Защо?
         — Защото не знаем кога кайовите ще напуснат тази местност. Ако потеглим преди тях, може да се очаква, че ще забележат дирите ни и ще ги проследят. Така ще разберат плановете ни и ще ги осуетят.
         — Моят брат Шарли отново изказва моите мисли. Налага се да останем тук, докато те яхнат конете си. След това ще сме сигурни, че няма да могат да ни попречат. Но не бива да прекарваме нощта на това място, където сме сега, защото не е изключено въпреки всичко те да решат да дойдат насам.
         — Но тогава трябва да се преместим на такова място, откъдето на зазоряване ще можем да наблюдаваме изхода на теснината.
         — Знам едно подходящо място. Нека моите братя вземат поводите на конете си и дойдат с мен!
         Събрахме конете, които пасяха наблизо, и го последвахме в откритата прерия. След неколкостотин метра достигнахме една по-голяма група дървета, зад които спряхме. Можехме да лагеруваме на това място, без да бъдем открити от кайовите, в случай че решеха да ни нападнат още тази нощ. А когато настъпеше утрото, теснината щеше да се открие пред нас и никак нямаше да бъде трудно да се наблюдава какво става там.
         Тази нощ бе също така студена, както и предишните. Изчаках, докато конят ми легне на земята, и се притиснах до него така, че тялото ми се затопли. Животното лежеше съвсем неподвижно, сякаш добре разбираше какво исках от него, и до настъпването на утрото се събудих само един път.
         Щом се развидели, ние се прикрихме старателно зад дърветата, наблюдавайки теснината повече от един час. Не забелязахме никакво раздвижване. Затова сметнахме за необходимо да разберем къде са кайовите. В случай че бяха все още тук, трябваше да бъдем много предпазливи и да се промъкнем незабелязано до тях. Но това щеше да ни отнеме много време. Ето защо предложих на Винету:
         — Те дойдоха до Нъгит Тсил през прерията и сигурно ще се върнат по същия път. Защо да ги търсим мъчително бавно. Ако заобиколим планината до мястото, където вчера твоят съгледвач ги забеляза, непременно ще разберем дали са си отишли, или са още тук.
         — Моят брат има право. Ще последваме съвета му. Възседнахме конете и препуснахме край планината — първо на запад, а после на юг. Това беше обратният път, по който апачите бяха минали, за да търсят следите на Сантър. След като достигнахме прерията южно от Нъгит Тсил, видяхме, че предположението ми е било вярно: забелязахме две големи, ясно отпечатани дири. Вчерашните следи водеха навътре в долината, а новите, днешните, излизаха от долината. Следователно кайовите си бяха отишли; нямаше никакво съмнение в това. Въпреки всичко, за да бъдем съвсем сигурни, ние се върнахме в долината и огледахме всички следи, докато окончателно се убедихме, че кайовите я бяха напуснали.
         Тръгнахме по новите следи, които се отдалечаваха от Нъгит Тсил и се сливаха със старите. Дирята беше толкова ясна, че за нас нямаше никакво съмнение — беше оставена преднамерено. Кайовите искаха да ги последваме и за тази цел се бяха постарали да оставят ясни отпечатъци дори по такива места, където иначе следите едва ли щяха да бъдат забелязани. По устните на Винету заигра лека усмивка:
         — Тези кайови би трябвало да ни познават и тъкмо заради това да прикрият следите си — каза той. — А понеже не го правят, това не може да не събуди нашето подозрение. Мислят си, че постъпват умно, а всъщност постъпват глупаво, защото нямат мозък в главите си.
         Тези думи бяха изговорени толкова силно, че бяха чути и от пленения кайова. Сега апачът се обърна лично към него и му заяви:
         — Ти вероятно ще умреш, защото, ако не освободим Сам Хокинс или разберем, че е бил измъчван, ще те убием. Но ако това не стане и ти подарим свободата, кажи на вашите воини, че постъпват като деца, които искат да подражават на възрастните и с това предизвикват смеха им. Ние нямаме никакво намерение да продължим да следваме тази диря.
         След тези думи той се отби от югоизточната посока на следата и свърна рязко на изток. Сега се намирахме между Канейдиън и изворите на северния ръкав на Ред Ривър. Винету имаше намерение да стигне до тази река.
         Конете на апачите, които бяха преследвали с мене Сантър, бяха изтощени. Ето защо пътуването ни не можеше да стане с желаната от нас бързина. Освен това провизиите ни бяха вече на свършване. След като останехме без храна, щяхме да бъдем принудени да ловуваме, а това щеше да попречи твърде много на нашите намерения: първо, щеше да ни отнеме от скъпоценното време, а всеки час бе ценен за нас; второ, щяхме неизбежно да оставим следи, които би трябвало да избягваме, като се има предвид, че се налагаше да бъдем извънредно предпазливи.
         За щастие късно следобед се натъкнахме на малко стадо бизони. Това бе изостанала групичка от големите стада бизони, които вече се бяха преселили на юг. Застреляхме две женски и по този начин се сдобихме с толкова много месо, че бяхме осигурени с храна за цяла седмица и можехме да съсредоточим мислите си изцяло върху целта на нашето пътуване.

         22.
         „… Ако не се лъжа“

         На другия ден достигнахме северния ръкав на Ред Ривър; продължихме да се спускаме по течението му и през целия следващ ден. Тази река имаше малко вода, но бреговете й бяха обрасли със зеленина. Тук имаше най-сетне достатъчно храна за конете ни; досега бяхме срещали само изсъхнала бизонова трева.
         Солт Форк, Соления ръкав, се вливаше в северния ръкав на Ред Ривър от западна посока. В образувания ъгъл бе разположено по онова време селото на кайовите, чийто вожд бе Тангуа. Намирахме се на левия бряг на Ред Ривър, Червената река, и можехме да се надяваме, че ще останем незабелязани. Въпреки това, преди да достигнем местността на устието на Солт Форк, ние описахме дъга, за да се озовем отново на брега на Ред Ривър, на половин час път под устието на Солт Форк. Съображения за предпазливост ни накараха да използваме нощта, така че едва рано сутринта видяхме пред нас реката отново. Бяхме осъществили намеренията си: сега се намирахме почти на противоположната страна на селото, а не на онази, от която ни очакваха кайовите. Избрахме си едно прикрито място, където имахме възможност да си починем от нощната езда. Само че за Винету и за мене нямаше почивка, тъй като той искаше да отиде на разузнаване и ме подкани да го придружа.
         Досегашният ни път водеше надолу по течението на реката. Сега обаче трябваше да се отправим на разузнаване срещу течението, и то по отсрещния бряг. Следователно беше необходимо да я прекосим. Това нямаше да ни затрудни особено, дори и ако речното корито имаше повече вода, отколкото в момента.
         Предпазливостта ни накара да преминем реката по-далече от лагера ни. Иначе той можеше да бъде лесно открит, ако някой се натъкнеше по-късно на следите ни. Продължихме да яздим по течението на реката, докато видяхме някакъв поток, който се вливаше в нея откъм отсрещния й бряг. Прекосихме реката, подкарахме конете си в коритото на потока и се отправихме срещу течението му. По този начин следите ни се губеха. След половин час напуснахме потока и насочихме конете си през прерията, за да излезем отново на брега на Ред Ривър, но на около една английска миля над нашия лагер.
         Това заобикаляне и старанието ни да прикриваме следите си ни отне доста време, но пък усилията ни бяха възнаградени много по-скоро, отколкото можехме да предположим. Намирахме се все още в прерията, когато забелязахме двама конници, които водеха със себе си около десетина товарни животни. Те щяха да преминат вдясно от нас. Единият от тях яздеше пред натоварените мулета, а другият след тях и въпреки че не бе възможно да различим лицата им, можехме да предположим по облеклото им, че бяха бели.
         Те ни забелязаха също и спряха. Ако се опитахме да избегнем срещата с тях, може би това щеше да им се стори подозрително, a от друга страна, имаше вероятност да научим от тях полезни неща, защото положително идваха от селото на кайовите. Затова попитах Винету:
         — Да отидем ли при тях?
         — Да — каза той. — Вероятно тези бледолики са търговци, които са разменили стоки с кайовите. Но не трябва да им казваме кои сме.
         — Добре! Аз съм помощник на един агент по индиански въпроси и отивам по работа при кайовите, но не разбирам езика им. Затова съм те взел със себе си. Ти си от индианците поуни.
         — Добре. Нека моят брат говори с двамата бледолики.
         Подкарахме конете си към тях. Те бяха взели пушките си в ръка и ни гледаха очаквателно.
         — Оставете карабините си, мешърс! — подканих ги аз когато се приближихме до тях. — Нямаме намерение да ви изядем.
         — Щяхме да ви преседнем — отвърна единият от тях. — И ние можем да хапем. Взехме пушките си в ръка само защото ни се сторихте подозрителни.
         — Защо пък подозрителни?
         — Е, когато видиш двама джентълмени да се скитат сами из прерията и единият от тях е бял, а другият червенокож те са обикновено мошеници. А освен това вашите дрехи са изцяло индиански. Ще се учудя много, ако излезете честни хора!
         — Благодаря за искреността — усмихнах се аз. — Винаги е полезно да знаеш какво мислят другите за тебе. Мога обаче да ви уверя, че се лъжете.
         — Възможно е — каза той, — нямате физиономия на престъпник. Може би ще имате добрината да ни кажете откъде идвате?
         — С удоволствие. Нямаме основание да го крием. Идваме от Вашита Ривър.
         — Тъй! А накъде отивате?
         — Ще посетим за малко кайовите.
         — Кои кайови?
         — Племето на вожда Тангуа.
         — Не са далеч оттук.
         — Знам. Селото им е разположено между Норт Форк и Солт Форк на Ред Ривър.
         — Вярно. Но ако искате да ви дам един добър съвет — връщайте се бързо и не се мяркайте пред никой кайова.
         — Защо?
         — Защото Тангуа има гениалното намерение да ликвидира всеки бял, който му падне в ръцете, а и всеки червенокож, който не е кайова.
         — Тогава е извънредно доброжелателен джентълмен! Той самият ли ви го каза?
         — Да, и то неведнъж.
         — Тогава как така имам удоволствието да ви видя пред мене живи и здрави, цели-целенички? — продължих да разпитвам аз.
         — При нас Тангуа направи изключение, защото сме стари и добри познати с него; често сме били в селото му. Може би вече сте се сетили, че сме traders*, и то почтени трейдърс, а не от онези вагабонти, които мамят червенокожите със стоките си така, че не смеят да се мернат втори път пред очите им. Затова сме добре дошли навсякъде. Но вас кайовите положително ще ви очистят. Бъдете сигурни.
         [* Traders (англ.) — търговци. — Б.пр.]
         — Вярвам, че няма да бъда очистен, защото отивам също така с честни намерения при тях и моето посещение ще им принесе полза.
         — Така ли? Тогава кажете ни какъв сте и какво ви води при тях?
         — Аз съм от агентурата.
         — От агентурата ли? Слушайте, това е още по-лошо! Не ми се сърдете, но заради вас самия ще ви кажа откровено, че червенокожите са настроени страшно лошо тъкмо срещу агентите, защото…
         Той се поколеба да продължи, затова аз довърших мисълта му:
         — … защото са били лъгани толкова често от тях. Сигурно това искахте да кажете. Признавам, че е вярно.
         — Страшно се радвам да чуя от вашата уста, че индианските агенти са негодници! — засмя се той. — Тъкмо кайовите са били измамени страхотно при последните доставки. Ако имате желание да бъдете измъчван до смърт, отивайте при тях! Желанието ви ще се сбъдне моментално!
         — Покорно благодаря, сър! Но ви казвам, че и да не ме посрещнат добре, после кайовите ще има да се радват много, като им обясня защо идвам при тях. Успях да се наложа и причинената им неправда ще бъде компенсирана. Ще получат допълнителни доставки и аз ще им съобщя къде ще им бъдат докарани стоките.
         — Behold, тогава вие сте някакво чудо невиждано! — извика учудено той. — В такъв случай те няма да сторят нищо лошо. Но защо ви е този червенокож с вас?
         — Защото не разбирам езика на кайовите. Служи ми за преводач. Той е от племето поуни и е също така познат на Тангуа.
         — Well! Тогава всичко е наред и предупреждението ми беше излишно. Но имах пълно основание, защото Тангуа е озлобен срещу всички хора, които не са от племето му.
         — Защо?
         — В последно време е препатил дяволски лошо — гласеше отговорът. — Апачите нахлули в земите му и откраднали неколкостотин коня. Тръгнал веднага да ги преследва. Но понеже имал трикратно или четирикратно по-малко воини, бил победен. Това обаче нямало да се случи въпреки численото превъзходство на враговете му, ако апачите не били подкрепени от една група бели ловци и трапери. Един от тях осакатил вожда с два изстрела. Казвал се Олд Шетърхенд и бил юначага, който изпращал на земята с юмрука си и най-силните хора. Но не го очаква добро.
         — Така ли? Да не би червенокожите да му отмъстят?
         — Положително. И двете колена на Тангуа са простреляни — каква страшна участ за един вожд! Той няма да миряса, докато не пипне този Олд Шетърхенд заедно с приятеля му Винету.
         — Винету? — попитах наивно. — Кой е той?
         — Млад вожд на апачите, който лагерувал с малка група от воините си на три дни път оттука. Белите са при него и една част от кайовите са тръгнали натам, за да ги подмамят в селото си.
         — Хмм, а дали белите и апачите ще бъдат толкова глупави да влязат в клопката?
         — Вероятно. Тангуа е убеден в това. Разпръснал е хората си из цялата местност, през която очаква да минат враговете му. Гибелта им е сигурна. Един от тях дори е вече пленен; той е бял, от спътниците на Олд Шетърхенд. Нарича се Сам Хокинс. Голям чудак е, само се смее и се държи така, като че ли не го заплашва в най-скоро време смърт.
         — Значи сте го видели?
         — Бях в селото, когато го докараха и го оставиха вързан на земята може би в продължение на един час. След това го закараха на острова.
         — На остров ли са го закарали?
         — Да. Намира се в Солт Форк, най-близкия до брега остров, съвсем близо до селото е, служи, така да се каже, като затвор и се охранява добре.
         — Говорихте ли с пленника?
         — Разменихме няколко думи. Попитах го дали бих могъл да сторя нещо за него. Той се засмя дружелюбно и каза, че много му се пие мътеница: дали не съм могъл да отида до Синсинати* да му донеса чаша, пълна с мътеница. Смахнат човек! Впрочем не се отнасят лошо с него, защото Олд Шетърхенд има в ръцете си пленен кайова като заложник. Само Сантър полага усилия да му отрови малкото останали дни.
         [* Синсинати — град в щата Охайо. — Б.пр.]
         — Сантър? По името съдя, че е бял. Имало ли е при кайовите и други бели освен вас?
         — Само този Сантър беше там. Противна личност. Пристигна вчера с червенокожите, които са подмамили Винету. Веднага се залови с пленника. И вие ще се запознаете с него, щом като пристигнете в селото.
         — А този Сантър гост ли е на вожда, или има отделна шатра?
         — Дали са му отделен вигвам, но той не е близо до жилището на вожда, което е обичайното отдаване на почит към уважаваните гости, а се намира почти в края на селото и представлява една стара кожена палатка. Следователно едва ли се ползва с благоволението на вожда.
         — Не можете ли да ми опишете по-точно местоположението на вигвама на Сантър?
         — Защо ви е? — попита търговецът. — Ще го видите, като влезете в селото. Това е четвъртият или петият вигвам нагоре по реката. Не ми се вярва да ви хареса този човек. Има лице на обесник. Пазете се от него! Въпреки службата си вие сте още твърде млад и няма да ми се разсърдите, ако ви дам един добър съвет. Но сега трябва да продължаваме пътя си. Сбогом и дано се върнете жив и здрав!
         Срещата ни с търговците беше извънредно важна за нас. За да научим онова, което ни съобщиха те, трябваше да се излагаме на най-голяма опасност. Сега знаехме доста точно къде се намира Хокинс и къде живее Сантър; засега можехме да се върнем обратно в нашия лагер, но заради търговците се престорихме, че продължаваме в досегашната посока.
         Постепенно двамата пътници се изгубиха от очите ни. Те яздеха бавно, защото водеха със себе си тежко натоварени животни. По-късно разбрах колко съдбоносно е било за тях това обстоятелство. Също така научих, че те били получили от кайовите срещу стоките си кожи от най-различни животни. Човекът, който бе говорил с нас, е бил всъщност търговец, а другият само негов помощник. Сега, когато те не можеха вече да ни виждат, ние се върнахме в нашия лагер по пътя, по който бяхме дошли, като се мъчехме най-старателно да прикриваме следите си.
         Скривалището ни бе избрано сравнително добре. Но ние се намирахме сред неприятелска територия и беше напълно възможно някой кайова да се появи ненадейно на брега, там, където беше лагерът ни. Затова Винету предложи:
         — Знам един остров, който е разположен малко по-надолу по течението на реката. Обрасъл е с храсти и дървета, които ще ни скрият. Никой няма да дойде на него. Нека моите братя ме последват към острова!
         И така отново напуснахме лагера си и насочихме конете надолу покрай реката; яздихме, докато забелязахме острова. На това място водата беше дълбока, а течението доста силно, но въпреки всичко щастливо стигнахме дотам на конете си. Оказа се, че Винету имаше право. Островът бе достатъчно голям, а растителността достатъчно гъста, за да ни гарантира сигурно прикритие.
         Избрах си между храстите удобно място и легнах да спя, защото можеше да се очаква, че през нощта всякакъв сън щеше да бъде изключен. И то не поради липса на време или удобен случай, а заради водата.
         Сам Хокинс се намираше на малък остров, до който исках да се промъкна тайно. За тази цел се налагаше да вляза във водата. А и преди това, още при тръгването ни с Винету от нашия остров трябваше да доплуваме до брега, при което щяхме да се измокрим целите. Беше средата на декември и водата бе студена. Кой ли би могъл да спи след това в мокрите дрехи?!
         Щом се стъмни, бяхме събудени. Беше време да тръгваме към селото. Съблякохме излишните дрехи и изпразнихме изцяло джобовете си. От оръжията задържахме само ножовете си. След това скочихме в реката и заплувахме към десния бряг, защото по него можехме да се промъкнем незабелязано до Солт Форк. След като вървяхме един час по този бряг срещу течението на реката, достигнахме мястото, където Солт Форк се вливаше в северния ръкав на Ред Ривър: за да видим огньовете на селото, бе необходимо да изминем само неколкостотин крачки срещу течението на Солт Форк. То беше разположено до самата река, но на срещуположния й бряг. Следователно трябваше да я прекосим.
         Преди това обаче продължихме да вървим бавно по брега, по който бяхме дошли, докато на отсрещния бряг селото свърши. В този случай не бива да разбираме под думата „село“ известните в Европа поселища от здраво изградени къщи. Тук нямаше и следа от такива постройки. Жилищата на червенокожите представляваха кожени палатки, издигнати по техен маниер.
         Почти пред всеки вигвам гореше огън, около който бяха наклякали обитателите му, за да се посгреят и да приготвят вечерята си. Най-големият вигвам се издигаше почти в центъра на селото. Входът му беше украсен с копия, по които бяха закрепени орлови пера и амулети, изработени по особен начин. Край горящия пред входа огън седеше Тангуа, вождът, заедно с млад, може би осемнадесетгодишен индианец и още две момчета на около дванадесет и четиринадесет години.
         — И тримата са негови синове — обясни ми Винету. — Най-големият е любимецът му; от него ще стане смел воин. Той бяга отлично и затова е получил името Пида, което означава елен.
         Наоколо се движеха жени, заети с някаква работа. Но обичаите на индианците не разрешават на техните жени и дъщери да ядат заедно с мъжете и синовете.
         Огледах се за острова. Небето бе покрито с плътни облаци и не се виждаше нито една звезда, но светлината на огньовете ни даде възможност да забележим три малки островчета, разположени близо едно до друго.
         — На кое ли островче се намира Сам? — попитах моя спътник.
         — Ако моят брат иска да научи това, трябва да си припомни какво ни каза търговецът — отвърна Винету.
         — Че островът се намира близо до брега ли? Първият и третият са по-близо до нас. Тогава сигурно е на втория, средния.
         — Вероятно. А ето там надясно е долният край на селото, където в четвъртия или петия вигвам живее Сантър. Ще трябва да се разделим. Аз ще се заема с убиеца на баща ми и сестра ми и затова ще огледам жилището му. Сам Хокинс е твой другар и ти ще отидеш да го потърсиш.
         — А къде ще се срещнем?
         — Тук на това място.
         — Ако не ни се случи нещо непредвидено. Но ако забележат някого от нас, ще настане голяма суматоха. В такъв случай трябва да определим друго място, което не е близо до селото.
         — Задачата ни не е лесна, но твоята е още по-трудна от моята. Ако те заловят, ще ти се притека на помощ. Ако се справиш успешно, ще се върнеш на нашия остров, но по заобиколен път, за да не разберат в каква посока си се отправил.
         — Но нали утре рано ще могат да видят следите ми!
         — Няма да ги видят, защото скоро ще вали; дъждът ще заличи дирята ти.
         — Добре! А ако на тебе ти се случи нещастие, тогава аз ще те измъкна.
         — Няма да има нужда, освен ако не стане нещо непредвидено. Погледни отсреща! Пред петия вигвам не гори огън. Положително той е на Сантър, защото никъде не го виждам. Сигурно лежи вътре и спи. Лесно ще разбера какво е положението.
         След тези думи той продължи надолу по реката, за да я премине малко под селото и после тайно да се промъкне обратно към вигвамите.
         Аз трябваше да постъпя иначе, защото моята цел се намираше в осветеното от огньовете пространство. Това правеше задачата ми трудна. Не биваше да се показвам на повърхността на реката, а да достигна острова, плувайки под вода. Това щеше да стане обаче много трудно в права посока. Не че нямаше да мога да стигна до острова под вода, но ако изплувах точно под носа на някой пост? Не, най-напред трябваше да достигна съседния остров, където по всяка вероятност нямаше никой. Той се намираше може би на двадесетина метра от средния, който всъщност беше моята цел. Вероятно нямаше да е трудно да огледам от единия остров какво беше положението на другия.
         Тръгнах първо нагоре по реката, като наблюдавах внимателно горния остров. По него не се забелязваше никакво движение. Изглежда, че там нямаше жива душа. Сега навлязох внимателно във водата, гмурнах се и заплувах към острова. Достигнах го безпрепятствено и подадох само лицето си от водата, за да си поема дъх. Забелязах, че се намирам в горния му край и че можех да реша задачата си по много по-удобен начин, отколкото бях мислил дотогава.
         Островът, до който бях доплувал, се намираше на двадесетина метра от насрещния бряг на реката, където бяха завързани цяла редица канута. Тези лодки можеха да ми послужат отлично за прикритие. Взех бързо решение, гмурнах се отново и заплувах към първото кану, а от него към второто, третото и така нататък, докато достигнах шестото; сега средният остров, който исках да огледам, беше точно пред мене.
         Той бе разположен по-близо до брега от другите два и бе покрит с ниски храсти, над които се издигаха само две дървета. Никъде не виждах пленника или неговите пазачи. Тъкмо се канех да се гмурна отново и да преплувам до острова, когато долових шум на високия бряг. Погледнах нагоре. Един млад индиански воин с жилеста фигура се спускаше към реката. За щастие той се движеше по диагонал и се отправи към едно кану встрани, така че не ме забеляза. Скочи в лодката, развърза я и загреба към средния остров. Сега вече не можех да се приближа към този остров; налагаше се да чакам.
         Скоро долових откъм острова човешки гласове, между които успях да различа и гласа на моя Сам. Трябваше да разбера за какво говореха и затова заплувах под водата към едно друго кану. Лодките бяха изобщо толкова много, че не ми се вярваше да има жители в селото без лодка. След като изплувах от водата, прикрит зад кануто, чух думите на младия воин:
         — Тангуа, моят баща, иска да му кажеш!
         — И през ум не ми минава да му издам нещо — отвърна Сам.
         — Тогава ще изтърпиш десетократни мъки!
         — Не ме карай да ти се смея! Сам Хокинс и мъки, хи-хи-хи-хи! Баща ти вече се канеше да ме измъчва веднъж, това беше край Рио Пекос, при апачите. И какво последва? Можеш ли да ми кажеш?
         — Олд Шетърхенд, това куче, го осакати!
         — Well, нещо подобно ще се случи и сега. Нищо лошо не можете да ми сторите.
         — Ако говориш сериозно, тогава в главата ти вече се е загнездило безумието. Ние те държим здраво в ръцете си и няма да ни избягаш. Не забравяй, че цялото ти тяло е стегнато с ремъци така, че и пръст не можеш да помръднеш!
         — Да, трябва да благодаря на добрия Сантър за тези ремъци, но в тях се чувствам много добре, хи-хи-хи-хи!
         — Знам, че страдаш от болки, но не го показваш. Освен с тези ремъци ти си вързан и с други за дървото, а край тебе седят денонощно и четирима воини, за да те охраняват. Как ще избягаш тогава?
         — Това си е моя работа, драги младежо! Засега все още ми харесва тук. Изчакай, докато реша да си вървя. Тогава вече няма да можете да ме задържите!
         — Бихме те пуснали на свобода, ако ни кажеш накъде е решил да се отправи твоят бял приятел.
         — Но няма да ви кажа! Гледайте да се оправите сами. Ходили сте до Нъгит Тсил, за да заловите Олд Шетърхенд и Винету. Смешно! Да заловите Олд Шетърхенд, моя ученик, хи-хи-хи-хи!
         — Но заловихме тебе, неговия учител!
         — Допуснах го само така, за развлечение. Имах желание да бъда при вас няколко дни, защото ви обичам твърде много, ако не се лъжа! И така, ходенето ви до планината е било напразно, а сега си въобразявате, че Винету, апачите му и Олд Шетърхенд ще се затичат подир вас. Не съм чувал още толкова побъркана идея! Днес ще разберете, че сте си направили погрешно сметката. А сега ще ви кажа накъде може да се е отправил Олд Шетърхенд. Ще бъда искрен, знам къде е.
         — Е, казвай!
         — Pshaw! Скоро сам ще разбереш и без да ти казвам, защото…
         Той беше прекъснат от силни викове. За съжаление не разбирах думите, но интонацията беше подобна като онази на нашите викове. „Дръжте го! Дръжте го!“. Освен това непрестанно се крещеше името на Винету.
         — Видя ли къде са? — злорадстваше Хокинс. — Където е Винету, там е и Олд Шетърхенд. Тук са — тук са!
         Крясъците в селото се удвоиха и аз долових стъпките на тичащи индианци. Бяха забелязали Винету, но той все още не беше заловен. Всичко това ми объркваше сметките много. Видях, че младият воин и пазачите на Сам на острова наскачаха и се загледаха към брега. После кайовът скочи в кануто си и предупреди четиримата пазачи:
         — Дръжте пушките си готови за стрелба и убийте този бледолик веднага, щом се появи някой, за да го освободи!
         След това той загреба към брега.
         Мислех да освободя Хокинс още същия ден, стига да имах и най-малката възможност. Сега това, разбира се, не можеше да стане. Но ми хрумна друга мисъл. Кайовът, който току-що бе при Сам, спомена в началото на разговора си с пленника за баща си Тангуа. Следователно той беше синът на вожда, и то най-големият, Пида, любимецът на баща си. Ако ми се удадеше да го пленя, можех по-късно да го разменя срещу Сам. Тази мисъл беше безумно смела, но в този момент не биваше да мисля за това. Важното беше да заловя младежа така, че никой да не ме види.
         Един-единствен поглед ми показа, че положението бе изгодно за намерението ми. Винету беше избягал надолу по Солт Форк в източна посока, докато лагерът ни се намираше далече на юг на един остров в северния ръкав. Винету бе постъпил умно, защото по този начин щеше да заблуди преследвачите си. Виковете на червенокожите се разнасяха откъм посоката, в която бягаше той, а четиримата пазачи гледаха също натам. Почти ми бяха обърнали гръб, а освен тях наоколо нямаше жив човек.
         Синът на вожда достигна брега с кануто си и побърза да го завърже. Ето че се наведе. Тогава изневиделица изскочих пред него. Един юмручен удар го просна на земята. Хвърлих го в лодката, скочих и аз в нея и започнах да греба срещу течението, като се придържах близо до брега. Невероятният номер беше завършил успешно. Горе, в селото, никой не ми беше обърнал внимание, а пазачите на Сам все още гледаха в противоположна посока.
         Гребях с всички сили, за да мога да се измъкна от района на селото колкото бе възможно по-бързо. После, когато светлината от огньовете не достигаше вече до мене, приближих лодката до десния бряг и пренесох сина на вожда на брега. Оставих го в тревата и му взех оръжията. Отрязах ремъка, с който връзваха кануто за брега, за да завържа ръцете на моя пленник и тласнах лодката в реката. Иначе тя можеше да ме издаде. След като стегнах ръцете на Пида здраво към тялото му, сложих го на рамо и се отправих обратно към нашия остров.
         Не ми беше лека работата, и то не защото Пида ми тежеше, а защото започна здравата да се противи веднага щом дойде в съзнание.
         — Кой си ти? — попита ме той най-сетне, задъхан от гняв. — Някой крастав бледолик, когото Тангуа, баща ми, ще залови още утре и ще унищожи!
         — Баща ти няма да ме хване, нали не може да ходи — отвърнах аз.
         — Но той има много воини, които ще те преследват.
         — Пет пари не давам за вашите воини. Всеки един от тях може много лесно да пострада също като баща ти, когато той се осмели да се бие с мене.
         — Уф! Двамата сте се били? Къде?
         — Там, където той падна, след като куршумът ми прониза и двете му колена.
         — Уф?! Уф! Тогава ти си Олд Шетърхенд? — осведоми се Пида изплашено.
         — Как можеш още да питаш! Нали те повалих с юмрука си. А кой друг освен Винету и Олд Шетърхенд би се осмелил да влезе в селото ви и да отмъкне сина на вожда!
         — Уф! Тогава ще умра, но никой от вас няма да чуе от устата ми стон на болка.
         — Няма да те убием. Ние не сме убийци. Ако баща ти ни предаде двамата бледолики, които се намират при вас, ще те пуснем на свобода.
         — Сантър и Хокинс ли?
         — Да.
         — Ще ви ги даде, защото синът му струва за него повече от десет пъти по десет такива Хокинсовци, а пък Сантър изобщо не го интересува.
         От този момент нататък той не ми създаваше повече никакви трудности.
         Предсказанието на Винету се сбъдна. Започна да вали, и то така силно, че ми беше невъзможно да намеря онова място на брега, което се простираше точно срещу нашия остров. Избрах си едно дърво с много гъста корона, за да изчакам под него или спирането на дъжда, или пък настъпването на деня. Това се оказа продължително изпитание на търпението ми. Дъждът не искаше да спира, а утрото не искаше да идва. Имах една-единствена утеха — не можех да стана по-мокър, отколкото вече бях. Но от водата, която ме бе намокрила, ми стана толкова студено, че се изправях от време на време, за да се затоплям, като правех гимнастически упражнения. Жал ми беше за младия син на вожда, който трябваше да лежи така неподвижно, но той пък беше много по-закален, отколкото бях аз по онова време.
         Най-сетне и двете ми желания се сбъднаха по едно и също време: дъждът спря и започна да се зазорява. Но наоколо се беше разстлала гъста тежка мъгла. Въпреки това сега ми се удаде да намеря мястото на брега. Извиках едно силно „halloo“ към другия бряг.
         — Halloo! — отвърна ми гласът на Винету. — Моят брат Шарли?
         — Имам един пленник. Изпрати ми някой добър плувец и няколко ремъка!
         — Аз идвам!
         Как се зарадвах, че не беше попаднал в ръцете на кайовите! Скоро забелязах главата му да изплува между мъглата и водата. Щом стъпи на брега и видя индианеца, той се изненада.
         — Уф! Пида, синът на вожда! Къде го залови моят брат?
         — На брега на реката, недалече от острова на Хокинс.
         — Ти видя ли Хокинс?
         — Не, но го чух да разговаря с този кайова. Щях да говоря с него, а може би и щях да го освободя, но в този момент те откриха и аз трябваше да се отдалеча.
         — Това беше лошо стечение на обстоятелствата, за което нямам вина. Почти бях достигнал палатката на Сантър, когато се зададоха няколко кайови, които се наканиха да минат точно покрай нея. Не биваше да скачам на крака и затова се отърколих настрани. Те се спряха и започнаха да разговарят. Междувременно погледът на един от тях попадна върху мене и те изминаха четирите крачки, които ни разделяха. Тогава вече трябваше да скоча и да избягам. Светлината от огъня им показа фигурата ми и те ме познаха. Побягнах на изток, преплувах реката и се измъкнах. Естествено, че не можах да видя Сантър.
         — Скоро ще го видиш, защото този млад воин е готов да бъде заменен срещу Сантър и Сам Хокинс, а аз съм убеден, че вождът ще приеме условията.
         — Уф! Това е много добре! Моят брат Олд Шетърхенд е действал почти безумно смело, като е пленил Пида, но това е най-доброто, което е могло да ни се случи.
         Бях прав, когато казах, че Винету ще види Сантър, но това стана много по-скоро, отколкото си мислех. Ние вързахме пленника си здраво между нас така, че рамената ни се докосваха, а главата му оставаше над водата. Можеше да ни помага с краката си при плуването. След това навлязохме в реката. Пида не се съпротивляваше, а веднага щом краката ни се отделиха от дъното, започна и той да прави силни движения с крака в такт с нас. Спусналата се над водата мъгла, беше толкова гъста, че не можехме да виждаме и на шест човешки дължини пред нас, но затова пък, както е известно, в мъглата се чува много по-добре. Не се бяхме отдалечили още много от брега, когато Винету каза:
         — Тихо! Чух нещо.
         — Какво?
         — Плясък от гребла, които се потапят във водата, натам, по-нагоре от нас.
         — Вярно, слушай!
         Сега правехме само онези движения, които са необходими, за да се задържим над водата и следователно не вдигахме никакъв шум. Наистина Винету не се беше излъгал — някой гребеше по течението на реката. Той положително бързаше много, защото използваше греблата там, където реката имаше доста силен пад. Приближаваше се бързо. Дали трябваше да се оставим да ни види, или не? Можеше да бъде някой неприятелски съгледвач. А може би щеше да ни бъде от полза да разберем кой е той. Отправих към Винету въпросителен поглед. Той го разбра и ми отвърна тихо:
         — Няма да се връщаме! Искам да видя кой е. Вероятно няма да ни забележи, защото сме съвсем неподвижни във водата.
         Наистина можеше да се очаква, че ще останем незабелязани, тъй като само главите ни се подаваха над водата. И така не се върнахме. Пида се намираше в същото напрежение като нас. Той имаше възможност да ни издаде с викове за помощ, но не го стори, вероятно защото знаеше, че и без това със сигурност щеше да получи свободата си.
         Сега плясъкът на греблата беше наближил съвсем. От мъглата изплува индианска лодка. В нея седеше един бял. Имахме намерение да останем неподвижно, но щом Винету съзря човека, извика високо:
         — Сантър! Той бяга!
         Моят иначе толкова спокоен приятел беше така силно възбуден от неочакваното появяване на смъртния си враг, че веднага изхвърли ръце и крака в мощно движение, за да се спусне към кануто. Обаче бе възпрепятстван, понеже беше вързан за нас или по-точно за Пида.
         — Уф! Трябва да се отвържа, трябва да го гоня, трябва да го хвана! — извика той, като измъкна ножа си и разряза ремъка, който го свързваше с Пида.
         Щом Сантър дочу виковете на Винету, веднага обърна лице към нас и ни забеляза.
         — Goddam!* — изкрещя той изплашен. — Това са тези…
         [* Goddam (англ.) — проклятие! — Б.пр.]
         Убиецът млъкна. Изразът на уплаха изчезна от лицето му и бе заменен от злорадство. Беше разбрал в какво положение се намирахме, грабна пушката си и я насочи към нас.
         — Последното ви пътешествие по вода, кучета такива! — извика ни той.
         За щастие Сантър натисна спусъка тъкмо в мига, когато Винету се беше освободил от нас и с мощни движения се понесе към лодката като стрела. По този начин аз и Пида получихме тласък, който ни измести от точката, в която се беше прицелил Сантър. Куршумът му не ни улучи.
         Това, което видях сега от Винету, не беше вече плуване, а по-скоро летене по вода. Той беше захапал ножа си със зъби и се носеше към врага си със скокове над водата, описващи широка дъга, също като някой подскачащ плосък камък, хвърлен ниско над водната повърхност. Във втората си цев Сантър имаше още един куршум. Сега той насочи дулото към апача и му извика подигравателно:
         — Ела насам, проклет индианецо! Ще те изпратя в пъкъла!
         Той си мислеше, че има много лесна задача и ще е необходимо само да натисне спусъка. Обаче се беше излъгал във Винету. Апачът се гмурна моментално, за да се добере до кануто отдолу, под водата, и да го обърне. Ако това му се удадеше, Сантър щеше да падне във водата. Тогава пушката нямаше да му помогне с нищо, щеше непременно да се стигне до ръкопашна схватка, в която по-ловкият апач сигурно щеше да излезе победител. Сантър схвана това, бързо остави оръжието и отново грабна веслото. И вече беше крайно време за него, защото едва бе подкарал лодката, когато Винету изскочи на мястото, където се бе намирала само преди миг. Сантър се отказа да напада, отдалечи се чрез няколко силни удара на веслото на безопасно разстояние от страшния си враг и извика:
         — Хвана ли ме, куче? Запазвам си куршума за следващата среща!
         Винету заплува с всички сили, за да го достигне, ала напразно. Никой плувец, дори и да е световен шампион, не може да настигне лодка, карана с весло надолу по силното течение на река.
         Цялата сцена се беше разиграла за около половин минута, но въпреки това, тъкмо когато Сантър изчезваше в мъглата, се появиха няколко апачи, които бяха чули силните викове и изстрела и веднага бяха наскачали във водата, за да ни подкрепят. Извиках ги при мен да ми помогнат да отведа Пида до острова. След като се освободих на брега от кайова, Винету, който междувременно също се беше върнал на сушата, заповяда на хората си:
         — Нека моите червенокожи братя се приготвят бързо за път! Току-що Сантър се спусна с кану надолу по реката. Трябва веднага да го последваме!
         Рядко го бях виждал толкова възбуден.
         — Да, веднага трябва да тръгнем след него — съгласих се и аз. — Но какво ще стане със Сам Хокинс и двамата ни пленници?
         — Предоставям ги на тебе — отсече Винету.
         — Тогава ще е необходимо да остана тук, така ли?
         — Да, Винету трябва да залови този Сантър, убиеца на баща му и сестра му. А ти си длъжен да освободиш Сам Хокинс, който е твой приятел. Налага се да се разделим.
         — За колко време?
         Апачът се замисли за няколко секунди.
         — Сега не мога да кажа ще се видим пак — каза той. — Човешките желания и воля са зависими от Великия дух. Мислех си, че ще остана по-дълго време заедно с моя брат Шарли, но сега изведнъж Маниту се обяви против това. Той иска да бъде иначе. Подозираш ли защо Сантър е побягнал?
         — Мога да си представя. Известно е, че се намираме наблизо и че няма да се успокоим, докато не го пипнем и не освободим Сам Хокинс. Ето че Сантър е започнал да се страхува и си е плюл на петите, още повече че сигурно му е ясно колко го обичат кайовите и Тангуа.
         — А защо е избрал реката и се е отказал от коня си?
         — Страх го е от нас. Бои се, че ще открием следата му и ще го преследваме. Затова е избягал с кануто, което е разменил, изглежда, срещу коня си. Мислиш ли, че ще успеете да го настигнете с конете си?
         — Трудно е, но не е невъзможно. Ще трябва да сечем завоите на реката.
         — Така няма да стане. Нека моят брат Винету разсъди, че това ще бъде погрешно.
         — Защо?
         — Защото на Сантър може много лесно да му хрумне мисълта да изостави реката и да продължи бягството си по суша. А тъй като в такъв случай няма да знаете на кой бряг ще излезе от водата, ще се наложи да се разделите, за да го преследвате по двата бряга на Ред Ривър.
         — Моят брат Шарли има право. Ще постъпим така, както каза той.
         — При това ще трябва много да внимавате да не отминете мястото, където Сантър ще слезе на брега, а за съжаление това ще ви отнеме време. И завоите на реката няма да можете да сечете, защото в такъв случай, докато един от отрядите ще избягва описаната от реката дъга, другият ще трябва да заобикаля по отсрещния бряг и вследствие на това няма да се движите успоредно.
         — Така е, както казва моят брат. Принудени сме да следваме всички завои на реката. Затова не трябва да губим нито минута.
         — Как ми се иска да дойда с вас, но наистина е мой дълг да се погрижа за Сам Хокинс. Не бива да го изоставям.
         — Винету никога няма да поиска от тебе нещо, което е в разрез с дълга ти. Не бива да тръгваш с нас. Но ако Великия дух пожелае, ще се видим отново след няколко дни.
         — Къде?
         — Когато потегляш оттук, отправи се към мястото, където тази река събира водите с Рио Боксо де Начиточес. Там, на левия бряг, ще намериш един от моите воини, ако е възможно да се срещнем.
         — Ами ако не видя никакъв воин?
         — В такъв случай все още преследвам Сантър и не знам в каква посока бяга. Следователно не мога и да ти кажа накъде да се отправиш. Тръгни тогава с твоите трима другари към Сент Луис, отиди при бледоликите, които искат да построят пътека за Огнения кон. Но те моля да се върнеш при нас веднага, щом добрият Маниту ти разреши това. Винаги си добре дошъл в пуеблото край Рио Пекос и ако аз не съм там, ще можеш да разбереш къде се намирам.
         Докато траеше този разговор, неговите апачи се бяха приготвили за път. Той подаде ръка на Дик Стоун и Уил Паркър, за да се сбогува с тях, и после отново се обърна към мен:
         — Моят брат Шарли знае колко радостни бяха сърцата ни, когато тръгнахме на път от Рио Пекос. Този път отведе Инчу-чуна и Ншо-чи в ръцете на смъртта. Когато някога пак дойдеш при нас, няма да чуеш вече гласа на най-красивата дъщеря на апачите. Сега отмъщението ме разделя от тебе, но любовта ще те доведе отново при нас. Много ми се иска да мога да оставя известие за теб долу при устието на Рио Боксо. Но ако това не стане, недей да стоиш много дълго в градовете на Изтока, а се върни по-скоро при мен! Ще ми обещаеш ли това, мой скъпи братко Шарли?
         — Обещавам ти! Сърцето ми ще бъде с тебе, мой скъпи братко Винету. Знаеш какво обещах на умиращия Клеки-петра. Ще удържа на думата си!
         — Тогава нека добрият Маниту направлява стъпките ти и те закриля по твоя път! Хау!
         Той ме прегърна, даде на хората си кратка заповед и се качи на коня си, за да го подкара във водата. След това апачите се разделиха. Една част от тях заплува към десния бряг, а Винету заедно с останалите се отправи към левия. Гледах след моя Винету, докато мъглата го погълна. Имах чувството, че една част от моето собствено „аз“ ме напусна; раздялата ни беше тежка и за него.
         Стоун и Паркър забелязаха меланхолията, която ме беше обзела. Стоун каза по своя чистосърдечен начин:
         — Не се опечалявай чак толкова, сър! Скоро пак ще настигнем апачите. Щом освободим Сам, ще препуснем след тях. Затова нека не се бавим с размяната на пленниците! Как трябва да стане тази работа според тебе?
         — Нека по-напред чуя твоето мнение, драги Дик! По-опитен си от мене.
         Поласкан от тази похвала, той си поглади брадичката и заяви:
         — Мисля, че най-лесно ще бъде следното: да изпратим веднага пленения воин на кайовите при Тангуа, за да му съобщи къде се намира синът му и при какви условия може да бъде освободен. Какво ще кажеш за това, стари Уил?
         — Хмм! — изръмжа Паркър. — Никога не си имал толкова глупава идея!
         — Глупава? Аз? Bounce! Защо да е глупава?
         — Ако кажем къде сме се скрили, Тангуа ще изпрати хората си и ще ни вземат Пида, без да измъкнем Сам. Бих постъпил иначе.
         — Как?
         — Да се махнем от острова и да навлезем доста навътре в прерията, където теренът е открит и можем да го наблюдаваме. После да изпратим кайова в селото, като поставим условието да не идват повече от двама воини, които да доведат Сам и да вземат Пида. Ако евентуално дойдат повече от двама, за да ни заловят, ние ще ги видим отдалече и можем да помислим за безопасността си. Не мислиш ли, че така е най-добре, сър?
         — Иска ми се да действуваме още по-сигурно и да не изпращаме изобщо никакъв друг парламентьор — отвърнах аз.
         — Никакъв друг парламентьор ли? А как ще научи тогава Тангуа, че синът му…
         — Ще го научи от мен — прекъснах го аз.
         — От тебе ли? Да не би да искаш да отидеш ти самият в селото, а?
         — Да.
         — Слушай, сър я по-добре се откажи от това! Опасна работа е. Веднага ще те пленят.
         — Не ми се вярва.
         — Положително!
         — В такъв случай Пида би бил загубен. Нямам намерение да изпращам един от двамата пленници като вестоносец и по този начин да изгубя един заложник.
         — Действително е така. Но защо искаш ти да рискуваш и да отидеш в селото? Мога да свърша работата и аз!
         — Напълно ти вярвам, че имаш смелостта за това, но ми се струва, че ще е по-добре, ако аз разговарям с Тангуа.
         — Помисли само каква злоба го е изпълнила към тебе! Ако аз отида при него, ще се съгласи по-лесно с условията ни, отколкото ако те види тебе и се ядоса.
         — Именно затова искам аз самият да отида при него. Нека се ядоса. Нека побеснее, че съм се осмелил да отида при него, а той не може и с пръст да ме побутне. Ако изпратя друг човек, може би ще си помисли, че се боя от него, а не искам да ме заподозре в нещо подобно.
         — Тогава прави каквото искаш, сър! Но къде да чакаме междувременно ние? Тук на острова ли? Или да си потърсим някой друг, по-хубав остров?
         — Няма по-хубав.
         — Well! Но тежко им на пленниците ни, ако ти се случи нещо в селото! В такъв случай няма да има никакво снизхождение. Кога тръгваш?
         — Тази вечер.
         — Чак тогава? Не е ли твърде късно? Ако всичко върви добре, бихме могли до обед да разменим пленниците, а после да препуснем след Винету.
         — И кайовите ще ни последват с голям брой воини и ще ни пречукат!
         — Мислиш ли?
         — Да. Тангуа ще ни даде Сам с удоволствие, за да освободи сина си. Но щом го получи, ще направи всичко възможно да си отмъсти. Ето защо размяната трябва да стане вечерта. После ще си тръгнем, за да спечелим значителна преднина през нощта, когато няма да може да бъдем преследвани. А да чакаме до вечерта е по-добре и затова, защото дотогава страхът на вожда за сина му ще става все по-голям. Това ще го направи по-отстъпчив.
         — Така е. Но ако преди това ни открият тук, мистър Шетърхенд?
         — Няма да ни навреди.
         — Ще търсят Пида и червенокожите могат да дойдат и насам.
         — Няма да дойдат към нашия остров. А на брега ще ги забележим. Там те непременно ще открият следите на Винету и ще помислят, че сме си тръгнали с Пида. Това ще разтревожи Тангуа още повече. Я слушайте!
         Разнесоха се човешки гласове. Мъглата започна да се вдига и ние можехме да различим брега. Там бяха застанали неколцина кайови, които споделяха на висок глас мнението си за следите от конски копита, открити току-що от тях. След това те бързо изчезнаха, без дори да погледнат към острова.
         — Отидоха си. Изглежда, бързат много — обади се Дик Стоун.
         — Положително са се върнали в селото, за да уведомят Тангуа за следите. Вероятно той веднага ще изпрати хора по дирята.
         Това предсказание се потвърди след по-малко от два часа. По брега на реката се появи група конници, които намериха следата и препуснаха по нея. Нямаше защо да се опасяваме, че кайовите щяха да настигнат Винету, тъй като той бе принуден да се движи поне със същата скорост като тяхната.
         Тук трябва да спомена още, че ние тримата бяхме говорили тихо. Не беше необходимо пленниците да чуват какво си приказваме. Те не бяха забелязали и какво става по брега, защото лежаха вързани зад храстите.
         Преди обед слънцето ни направи услугата да погрее с доста топлите си лъчи. Това изсуши не само лагера ни, но и нас самите и увеличи удоволствието ни от почивката, на която се отдадохме до свечеряване.
         Малко след пладне забелязахме да плува в реката някакъв предмет, който се насочи към острова и ниско спусналите се над водата клони го задържаха. Оказа се някакво кану, в което имаше и гребло. Ремъкът, с който собственикът му го завързваше, бе отрязан. Това бе лодката, с която бях отвлякъл Пида. Течението я бе понесло надолу, а вероятно беше достигнала острова толкова късно само защото се е закачала вече някъде по пътя. Понеже тя ми идваше съвсем навреме, изтеглих я на острова, за да мога да си послужа с нея вечерта. Сега не беше необходимо да се мокря пак до мозъка на костите си и да плувам до брега.
         Веднага щом се стъмни, нарамих мечкоубиеца, спуснах лодката във водата и загребах срещу течението. Стоун и Паркър ме изпратиха с най-добрите си благословии. Казах им, че могат да започнат да се тревожат за мене едва ако не се завърна до сутринта.
         Напредвах много бавно срещу течението, така че наближих селото едва след цял час. Сега вече отклоних кануто към брега и го завързах за едно дърво с ремъка, който бях взел със себе си. Отново видях огньовете да горят като вчера, мъжете да седят край тях и жените да ходят насам-натам, заети с някаква работа. Представях си, че днес селото ще бъде строго охранявано, но сега разбрах, че не беше така. Кайовите бяха открили следите на апачите и бяха изпратили след тях воини, следователно се чувстваха в безопасност.
         Тангуа и днес седеше пред вигвама си, само с двамата си по-млади синове. Беше навел глава и гледаше огъня мрачно и втренчено. Този път се намирах на левия бряг на Солт Форк, където бе разположено и селото. Отдалечих се от реката под прав ъгъл, после се изкачих зад палатките и се озовах лице срещу лице с жилището на вожда. Имах късмет, защото наблизо не се намираше никой, който би могъл да ме открие. Легнах на земята и запълзях към задния край на вигвама. В този момент чух дълбокия еднообразен траурен напев на Тангуа. Той изказваше мъката си по загубата на любимия си син по обичайния индиански начин. Сега заобиколих вигвама с пълзене, станах и внезапно се изправих пред вожда.
         — Защо Тангуа е подел напевите на оплаквачите? — попитах го аз. — Храбрият воин не бива да издава звуците на тъгата. Вайкането е само за старите скуоус.
         Не мога да опиша уплахата му от моето появяване. Кайовът се опита да проговори, но не можа да изрече нито дума. Понечи да скочи, ала поради раните в колената си бе принуден да остане седнал. Загледа ме втренчено с широко отворени очи, като че ли бях призрак и най-сетне изпелтечи:
         — Олд… Олд… Шет… Шет… уф, уф, уф! Как идваш… къде си… не сте ли… не тръгнахте ли?
         — Както виждаш, аз съм още тук. Дойдох, защото трябва да говоря с теб.
         — Олд Шетърхенд! — изговори той най-сетне цялото ми име.
         Щом двете му момчета го чуха, избягаха във вигвама.
         — Олд Шетърхенд! — повтори вождът, все още под влиянието на уплахата си. След това обаче лицето му придоби гневен израз и той изкрещя някаква заповед по посока на другите вигвами, която не можах да разбера, понеже си послужи с диалекта на кайовите. Но в нея успях да доловя името си.
         Само след секунди в селото се надигна такъв гневен рев, та ми се стори, че усещам треперенето на земята под краката си и всички воини, намиращи се тук в момента, се завтекоха към нас, като размахваха оръжията си. Тогава аз измъкнах ножа си и изкрещях в ухото на Тангуа: — Нима Пида трябва да бъде убит? Той ме изпраща при теб!
         Вождът разбра думите ми въпреки крясъците на хората си и вдигна дясната си ръка. Това единствено движение бе достатъчно, за да настъпи тишина. Но кайовите ни обградиха в полукръг. Ако нещата зависеха от погледите им, с които сякаш искаха да ме погълнат, аз нямаше да се измъкна жив оттук. Седнах до Тангуа, погледнах го спокойно в лицето, изразяващо смайването му от дързостта ми, и казах:
         — Между мен и Тангуа властва смъртна вражда. Не съм виновен за това, но и нямам нищо против. Нека той сам разбере дали се страхувам от него, след като дойдох посред селото му, за да разговарям с него. Нека бъдем кратки — Пида се намира в ръцете ни и ще бъде обесен на някое дърво, ако не се завърна при другарите си до един определен срок.
         Никаква дума, никакво движение от страна на стоящите наоколо червенокожи, между които видях доста познати лица, не издаде впечатлението от думите ми. Очите на вожда искряха от ярост, защото не можеше да ми стори нищо, без да изложи живота на сина си на опасност. Той едва процеди между скърцащите си зъби въпроса:
         — Как… как… попадна той във властта ви?
         — Вчера бях отвъд, на острова, когато той говореше със Сам. Проснах го с юмрука си и го взех със себе си.
         — Уф! Олд Шетърхенд е любимец на Злия дух, който отново го е закрилял. Къде се намира моят син?
         — На сигурно място, което няма да научиш сега. Нека по-късно сам ти го покаже. От последните му думи ще разбереш, че нямам намерение да убивам Пида. При нас е и още един от твоите воини, когото пленихме. Той и синът ти ще бъдат свободни, ако ми дадеш за тях Сам Хокинс.
         — Уф! Ще го получиш. Доведи ми най-напред Пида и другия воин на кайовите!
         — Да ги доведа? Нямам такова намерение! Познавам Тангуа и ми е известно, че човек не може да му се доверява. Давам ти двама за един, което е евтино и великодушно. Затова пък искам да се въздържате от всяко коварство.
         — Докажи ми първо, че Пида наистина е при вас!
         — Да ти докажа ли? Какво ти става? Щом ти го казвам, значи е истина. Олд Шетърхенд не е като вожда на кайовите. Искам да видя Сам Хокинс! Той сигурно не е вече долу на острова, защото си мислите, че там не е в безопасност. Трябва да говоря с него.
         — Какво искаш от него?
         — Искам да чуя от неговата уста как сте се държали с него. От това зависят и моите по-нататъшни действия.
         — Преди това Тангуа трябва да се съвещава с най-старите си воини. Отдалечи се до най-близката палатка! После ще научиш какво мислим да правим.
         — Добре! Но побързайте, защото ако ме забавите и не се върна в уговорения срок, Пида ще бъде обесен!
         Обесването е най-позорната смърт за един червенокож. Можете да си представите колко разгневен беше Тангуа. Отправих се към най-близката палатка и седнах на земята, като за всеки случай държах кайовите в шах с мечкоубиеца. Тангуа извика старейшините при себе си и започна да се съвещава с тях. Във всеки отправен към мене поглед гореше такъв огън, който би ми донесъл веднага гибел, ако не трябваше да се съобразяват с положението на Пида. Същевременно забелязах обаче, че безстрашието ми направи всеобщо впечатление. След известно време вождът изпрати някъде един от червенокожите. Човекът изчезна в една от палатките, след което доведе моя Сам. Скочих от мястото си и се отправих към него. Щом ме съзря, той извика ликуващо:
         — Heigh-day, Олд Шетърхенд! Нали казвах, че ще дойдеш непременно! Сигурно искаш да си получиш стария Сам?
         Той протегна към мен вързаните си ръце, за да ме поздрави.
         — Да — потвърдих аз. — Грийнхорнът дойде, за да ти донесе свидетелството за най-добър майстор в тайното промъкване, което вече ни доказа. Човек може да ти казва, каквото си ще, но ти винаги вършиш нещата наопаки!
         — Остави упреците за по-късно, мой многообичан сър, а сега ми кажи по-добре дали Мери е още налице?
         — Тя е при нас.
         — А Лиди?
         — И пушкалото ти спасихме.
         — Тогава всичко е наред, ако не се лъжа. Хайде, ела да си вървим! Тук ми стана вече почти скучно.
         — Търпение, драги Сам! Държиш се, като че ли е детска игра човек да дойде тук и да те освободи.
         — Ами така си е, детска игра е, но само за теб. Бих искал да знам, какво ли не си в състояние да извършиш. Сигурно ще ме смъкнеш и от луната, ако сбъркам пътя и се загубя нейде горе, хи-хи-хи!
         — Смей се! Но от това разбирам, че не си се чувствал много зле тук.
         — Зле ли? Какви мисли ти минават през главата! Добре ми беше, много добре! Всеки кайова ме обичаше като собственото си дете. Направо се побърках от ласки, прегръдки и целувки. Тъпкаха ме с ядене като някой сватбар, а когато исках да спя, дори нямаше нужда да си лягам, защото постоянно лежах по гръб!
         — Обраха ли те?
         — Естествено. Джобовете ми са изпразнени.
         — Ще си получиш всичко, стига да е налице. Изглежда, че съвещанието им свършва.
         Заявих на вожда, че сега не мога повече да чакам, ако иска синът му да остане жив. Започнаха се краткотрайни, но упорити преговори, в които излязох победител, защото не отстъпих в нищо, а вождът се страхуваше за сина си. Резултатът беше, че ми предадоха цялата собственост на дребния трапер. Освен това трябваше да ни придружат четирима невъоръжени воини с две лодки, за да приберат нашите пленници. В случай че тайно ни последват и други кайови, заплаших със смъртта на Пида.
         Всъщност беше прекалено от моя страна да искам да ми дадат Сам веднага. Бих могъл да изиграя някой номер на четиримата ни придружители. Но хората имаха доверие в думите ми, а и по-късно всички винаги вярваха на Олд Шетърхенд. Не им казах в каква посока ще гребем. Щом свалихме ремъците на Сам, той разпери във въздуха късите си ръчички и извика:
         — Свободен, пак свободен! Никога няма да забравя какво направи за мен, сър! И никога вече няма да търча наляво, когато благословените ти крака завиват надясно.
         Когато се приготвихме за тръгване, оттук и оттам се дочу ядно мърморене. Индианците бяха страшно ядосани, защото бяха принудени да ме оставят да си отида заедно с пленника им. А Тангуа просъска зад мен:
         — До завръщането на сина ми си в безопасност. Но след това цялото племе ще се вдигне да те преследва. Ще открием следите ти и ще те заловим, ако ще да си препускал и из въздуха!
         Не сметнах за необходимо да отговарям на тази хаплива заплаха и поведох Сам и четиримата кайови към реката, където седнахме в двете лодки, като Сам и аз останахме заедно. В момента, когато се отделихме от брега, се разнесоха крясъци, които ни следваха още дълго време. Докато направлявах лодката, Сам ме накара да му разкажа всичко, което се беше случило след пленяването му. Той съжаляваше, че Винету е бил принуден да се раздели с нас, но не се завайка особено много, защото се страхуваше от упреците на апача.
         Въпреки тъмнината достигнахме щастливо брега на острова и бяхме посрещнати с ликуване от Дик Стоун и Уил Паркър. Едва след тръгването ми те били осъзнали напълно огромния риск, който бях поел. Предадохме на кайовите двамата пленници, които си тръгнаха безмълвно, и изчакахме докато ударите от веслата на завръщащите се лодки не достигаха вече до нас. След това възседнахме конете си и ги насочихме към левия бряг на реката. Непременно трябваше да изминем през нощта голямо разстояние и ето защо ни беше добре дошло, че Сам познаваше сносно околността. Той се изправи на стремената на своята Мери, вдигна юмрук и като се обърна назад, заплаши:
         — Сега там горе са се събрали да се съвещават как да ни спипат отново с предните си лапи! Ама ще има да се чудят! Сам Хокинс няма да бъде пак толкова глупав, та да се завре в дупка, от която ще трябва да го измъква някакъв си грийнхорн. Вече няма да ме хване никакъв кайова, ако не се лъжа!…

         Ненадминат майстор на приключенския роман


         „Повечето приключенски книги, които съм чел, са ми доскучавали, но никога и книгите на Карл Май.“
         Алберт Айнщайн


         На 25 февруари 1842 г. в малкото градче Ернсттал в семейството на бедния тъкач Хайнрих Аугуст Май се ражда петото му дете Карл. От всичките четиринайсет деца девет умират в ранна възраст. Извънредно трудни са условията, в които семейството трябва да отглежда децата си. Саксонското градче Ернсттал, сляло се по-късно с Хоенщайн, е модел на социална мизерия. От неговите 3000 жители 80% са били тъкачи, които едва-едва свързвали двата края. По-късно писателят покъртително описва нечовешкото съществуване и експлоатация на тъкачите в своя роман „Горски призрак“. Хората масово напускат родните си места и се изселват, мнозина от тях тръгват за „обетованата“ земя Америка. Скоро след раждането си малкият Карл ослепява и едва на петгодишна възраст лекарите в Дрезден успяват да му върнат зрението. Биографите на Карл Май твърдят, че формирането и израстването на бъдещия писател с невероятната му фантазия е започнало още в онези ранни години на пълна слепота. Неговата баба Йохане Кристияне Кречмар е била забележителна жена, която през малкото си свободно време взимала детето в скута си, за да му разказва чудни приказки. Така у него започва да се заражда неудържим копнеж по далечни страни, по един по-добър и справедлив свят, копнеж, който остава в душата и сърцето му за цял живот, като дава решителна насока на творческия му път. През по-късните години не трябва да се подценява и влиянието на кръстника му, ковача Кристиян Вайспфлог, който като странствуващ калфа бил обиколил доста страни и освен това имал дар слово. Той още повече обогатява и развива създадения вече в главата на малкия Карл приказен свят.
         Желанието на Карл Май за такава работа и дейност, чрез която да направи нещо, за да помогне за промяна в съзнанието на хората, за тяхното усъвършенстване, за промяна в самото общество, го насочват към писателското поприще. Голям хуманист, но в основата на мирогледа си идеалист и утопист, Карл Май потърсва изход в света на приказките, като изпълва това жанрово понятие с ново съдържание, намира му и нова форма. Самият писател нееднократно се е наричал „Хакавати“ — ориенталска дума, която означава „разказвач на приказки“. Той разяснява в автобиографията си своето схващане за приказката като „одежда на истината, която сега гонят от всяка пътна врата“. В този новосъздаден свят на приказни приключения героите на Карл Май, носители на високи морални добродетели, се борят против неправдата и насилието по всички краища на земното кълбо и винаги побеждават злото, като по този начин вдъхват на читателите непоклатимата вяра на писателя в доброто начало у човека, в неговото по-светло бъдеще, показва трудния път на развитие от „човека-животно“ до „благородния човек“.
         Карл Май започва работа като редактор в Дрезден, сътрудничи на издателя Мюнхмайер. На страниците на редактираните от него вестници и списания започват да излизат първите му разкази. И така идва един октомврийски ден на 1875 година, ден с голямо значение както за писателя, така и за многомилионната читателска аудитория. Излиза от печат разказът „Олд Файерхенд“, който започва така:
         „Моят мустанг Суалоу наостри малките си уши…“ — един съвсем нов Пегас прави първите си крачки.
         Между годините 1880–1886 след упорна работа писателят създава пет огромни по обем романа, тъй наречените „Мюнхмайерови романи“, които носят известни белези на колпортажната литература. Установено е и недопустимо вмешателство на самия издател. През 1881 г. започват да излизат първите части на един от най-интересните приключенски романи на Карл Май от Ориента под общото заглавие „Под сянката на падишаха“, като едва след десетина години това заглавие изчезва, за да бъде заменено от познатите и днес първи шест тома на събраните му съчинения „През пустинята“, „През дивия Кюрдистан“, „От Багдад до Истанбул“, „В дебрите на Балканите“, „През страната на скипетарите“ и „Жълтоликият“. Благодарение на илюстрования вестник „Дер гуте Камарад“ писателят окончателно се измъква от ноктите на колпортажа и поема по свой път, който заслужено го извежда до световна слава. Ще отбележим само, че до края на 1900 г., която бележи края на третия му творчески период, той създава десетки произведения със стотици най-различни образи, много от които стават нарицателни. Появява се легендарният Винету, с чийто образ писателят наистина успява да издигне заслужен паметник на червенокожата раса и да „създаде справедлива представа за този загиващ народ“ появяват се уестманите Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд, Олд Шуърхенд, Олд Дет, Сам Хокинс, Уил Паркър, Дик Стоун, Дебелия Джими и Дългия Дейви, Леля Дрол, знаменитите негри Квимбо и Боб, чудаците лорд Линдзи и капитан Търнърстик и, разбира се, незабравимият Хаджи Халеф Омар, образът, над който Карл Май работи с толкова много любов. Голямата част от тази живописна галерия са образи, плод на „небивалата“, понякога наричана и „демонична“ фантазия, на писателя, но в романите му срещаме и немалко исторически личности: Махди, вождът на голямото въстание срещу англичаните в Судан, Бенито Хуарес, индианецът, който след демократичната революция става първият президент на Мексико, вождът на кафрите Сикукуни, Робер Сюркуф, корсарят, Крюгер Бей, фелдмаршал Блюхер, Наполеон, президентът Линкълн, Канада Бил и други.
         Карл Май, човекът с такова уникално творческо въображение, е и изкусен ваятел на художествения образ. Би могло да му се завижда за начина, по който извежда до тържество правдата, издига в култ приятелството, проповядва миролюбието и се застъпва за потиснатите и онеправданите. Високият морал и обаянието на героите му влияят особено силно върху изграждането на много положителни черти в подрастващите поколения.
         През 1899–1900 година писателят предприема голямо пътуване из Ориента, Китай, Цейлон и Суматра. Четвъртият и последен творчески период на писателя не е така плодотворен. Той се характеризира с упоритата му работа над няколко забележителни книги в адските условия, създадени от неговите противници и жадната за клюки буржоазна преса. В своите последни романи авторът все по-често прибягва към алегорията, към иносказателния израз и символите. Те са все още обект на изследвания, защото в тях се срещат и досега неясни моменти, породени от новите художествени похвати на писателя.
         Карл Май умира на 30 март 1912 година, точно на своя „сватбен ден“, едно съвпадение или пророчество, намерило израз години преди това в неговото стихотворение „На сватбения ден“. Това става само няколко дни след неговата известна реч във Виена пред 3000 слушатели, когато за кой ли път предупреждава човечеството за ужасите на войната, без дори да е преживял и Първата световна война. Създавайки своя приказен свят на приключения, писателят не избягва парливите социални проблеми на времето си. Той е убеден, че изграждането на един нов демократичен и справедлив свят е възможен само след премахването на войните, колониализма, насилието и експлоатацията. Той е едва ли не единственият автор на приключенска литература от XIX век, който в рамките на жанра последователно и остро критикува завоевателната политика и варварския колониализъм.
         Ако фактът, че един от главните герои в романа „Наследниците на Винету“ Младия орел, който символизира способностите на индианския народ, вдъхващи ни оптимизъм за бъдещето и самосъхраняването на червенокожата раса, става летец, а и в действителност първият индианец-летец е също син на племето апачи и внук на прочутия вожд на чирикахуа-апачите Кочисе, може да се нарече чиста случайност, то едва ли имаме право да твърдим същото и в онези случаи, в които по-скоро прозира едно твърде задълбочено познаване на някои закони в развитието на човешкото общество и история, където личи твърдото упование в по-светло бъдеще, в демократизирането и хуманизирането на държавното устройство. Особена задълбоченост на идеите Карл Май постига в повестта „Бурът ван хет Рур“ излязла под перото му през 1879 година. Вследствие на определени закономерности в развитието на човешкото общество авторът вижда такива процеси в бъдещето, които стават действителност в наше време пред нашите очи. Само нашето време може да оцени по достойнство „пророчеството му“, че и холандците, и англичаните ще бъдат принудени да напуснат Южна Африка и че ще дойде време, когато тази страна ще принадлежи на коренното население. В „Бурът ван хет Рур“ четем следното:

         „Историкът събира голите факти и ги подрежда един до друг, както кафърът нанизва една до друга стъклените си перли. Историкът не може да каже нито за възникването на тези събития и факти, както и кафърът не може да обясни, как са се създали неговите стъклени мъниста… Едно ще ви кажа, господине, едва когато нашите познания достигнат онези тайнствени дълбини, откъдето по силата на неумолими исторически закони възникват и се развиват фактите и събитията на световната история, едва тогава ще можем да кажем, че имаме история. Тогава ние ще станем господари на събитията. Тогава ще умеем сами да ги създаваме… Едва тогава историята ще роди такава политика, която ще донесе за земното кълбо вечен мир и ще превърне меча в плуг, защото войната ще стане нещо невъзможно.“



Няма коментари:

Публикуване на коментар