23 август 2012 г.

Карл Май, Винету: Книга1 (4)



         15.
        Краят на един страхливец

         Докато се връщахме към пуеблото, успях да забележа каква масивна и импозантна каменна постройка представляваше то. Някои считат американското коренно население за неспособно на културно развитие. Но невъзможно е хора, които са могли да придвижат такива огромни скални маси и са съумели да изградят от тях такава величествена и непревземаема за тогавашните оръжия крепост, да са стояли на най-долното, най-низшето стъпало на културно и духовно развитие. Когато пък други твърдят, че народите, издигнали тези постройки, били живели по-рано и че сегашните индианци не били техни потомци, то аз нито ще се съглася с това, нито ще го оспоря. Във всеки случай още никой не е могъл да докаже, че индианците не подлежат на духовно развитие. Ако не им се даде време и пространство, те неизбежно ще се изродят духовно и ще загинат.
         С помощта на стълбите се изкачихме до третата платформа, където бяха разположени най-хубавите помещения на пуеблото. Там живееше Инчу-чуна с двете си деца. Там останахме да живеем и ние.
         Моето помещение беше голямо. Наистина и то нямаше прозорци и се осветяваше от отвора, служещ за врата, ала беше толкова широко и високо, че вътре беше достатъчно светло. Помещението беше празно, но скоро Ншо-чи го подреди с кожи, одеяла и домакински предмети така хубаво, че можех да се чувствам според условията твърде удобно. Хокинс, Стоун и Паркър получиха общо помещение, подредено по подобен начин.
         След като „гостната“ стая беше обзаведена дотолкова, че можех вече да вляза в нея, Красива зора ми донесе тютюн и една прекрасно изработена лула на мира. Сама я натъпка с тютюн и я запали. Когато смукнах дим от нея, тя каза:
         — Инчу-чуна, моят баща, ти изпраща този калюмет. Той сам е донесъл глината за него от свещените находища, а Ншо-чи изработи главата на калюмета. Никой още не е пушил от него и те молим да го приемеш от нас като твоя собственост и винаги, когато пушиш от него, да си спомняш за нас.
         — Вашата добрина е голяма — отвърнах аз. — Чувствам се почти засрамен, защото няма с какво да отвърна на подаръка ви.
         — Ти ни даде вече толкова много, че никога няма да можем да ти се отплатим: дължим ти живота на Инчу-чуна и на Винету. И двамата бяха неведнъж в ръцете ти и ти ги пощади. Затова нашите сърца се привързаха към тебе и ти ще бъдеш наш брат, ако си съгласен.
         — Как може да говориш така? Ще се изпълни моето съкровено желание да стана ваш брат. Инчу-чуна е прочут вожд и воин, а Винету обикнах веднага още при първата ни среща. Да бъда брат на такива мъже е голяма радост и чест за мене. Бих искал само и моите приятели да бъдат в същото положение.
         — Ако те желаят, ще се отнасяме към тях като към чистокръвни апачи.
         — Благодарим ви за това. Значи ти самата си изработила главата на тази лула от свещената глина? Колко са сръчни ръцете ти!
         Тази похвала я накара да се изчерви и тя махна с ръка.
         — Знам, че жените и дъщерите на бледоликите са много по-ловки и изкусни от нас. А сега ще ти донеса още нещо.
         Тя излезе и скоро донесе револверите ми, ножа и всички мои вещи, които не носех в джобовете си. Благодарих й и видях, че абсолютно нищо не липсва. Попитах я:
         — Ще получат ли моите приятели всичко, което им беше отнето?
         — Да, всичко. Вече са го получили, защото докато аз те обслужвам тук, Инчу-чуна се грижи за тях.
         — А какво става с конете ни?
         — И те са тук. Пак ще яздиш своя кон, а Хокинс — неговата Мери.
         — Ах, ти знаеш името на мулето му?
         — Да, а също и името на старата му карабина, която нарича Лиди. Често разговарях с него, без да съм ти казвала за това. Той е голям шегобиец, но е добър ловец.
         — Да, това е вярно, но той е и нещо много повече — той е верен, самопожертвувателен приятел, когото човек не може да не обича. Но аз искам да те попитам нещо. Ще ми кажеш ли истината?
         — Ншо-чи никога не лъже — отвърна гордо тя.
         — Вашите воини взеха всичко от пленените кайови, което те носеха у себе си, нали?
         — Да.
         — Взеха всичко и на моите трима приятели, нали?
         — Да.
         — А защо не взеха и моите вещи? Всичко си стоеше в джобовете ми както преди.
         — Защото моят брат Винету беше заповядал така.
         — А знаеш ли защо е дал такава заповед?
         — Защото те обичаше.
         — Въпреки че ме смяташе за свой враг?
         — Да. Преди малко ти каза, че си го обикнал веднага, при първата среща между вас. Същото се случило и с него. Било му много тежко след това да те смята за свой враг и не само за враг, а…
         Тя млъкна, защото се канеше да каже нещо, което според нея щеше да ме обиди.
         — Говори! — помолих я аз.
         — Не.
         — Тогава ще продължа аз. Трябвало е да ме смята за свой враг, но това не е могло да му причини такава болка, защото един враг може да бъде уважаван. Ала той е мислил, че съм лъжец, притворен и подъл човек. Това го е боляло. Нали?
         — Ти каза истината.
         — Надявам се, че сега вече е разбрал колко се е лъгал. И още един въпрос: какво е положението на Ратлър, убиеца на Клеки-петра?
         — Ще бъде вързан за кола на мъчението, и то веднага.
         — Какво? Сега? И не са ми казали? Защо?
         — Винету нареди така.
         — Защо?
         — Мислеше, че очите ти няма да понесат гледката, а ушите ти — виковете.
         — Вероятно не се е лъгал, но въпреки това ще понеса и двете, ако се съобразят с желанието ми.
         — Какво желание?
         — Кажи най-напред къде ще бъде измъчван!
         — Долу край реката. Инчу-чуна ви отстрани от мястото, за да не присъствате на мъченията.
         — Но аз искам да бъда там! Какви мъки са определени за Ратлър?
         — Всички без изключение, защото този Ратлър е най-лошият бледолик, който някога е попадал в ръцете на апачите. Той уби без никакъв повод нашия бял баща, учителя на Винету, когото ние всички обичахме и уважавахме. Затова Ратлър няма да умре само от няколко мъчения, както обикновено става с други пленници, а на него ще бъдат изпитани всички мъчения, които са ни известни.
         — Това не бива да стане, това е нечовешко!
         — Заслужил го е!
         — А ти можеш ли да присъстваш там и да гледаш всичко?
         — Да.
         — Ти, едно момиче?
         Дългите й мигли се сведоха надолу. Доста време гледа в земята, после повдигна очи и ме погледна сериозно, почти с укор.
         — Това учудва ли те?
         — Да. Една жена не би трябвало да може да гледа подобно нещо.
         — При вас така ли е?
         — Да.
         — Заблуждаваш се.
         — Значи ти твърдиш обратното? Но тогава би трябвало да познаваш нашите жени и момичета по-добре от мене.
         Може би ти не ги познаваш. Когато вашите престъпници стоят пред съдията, другите хора могат да присъстват и да слушат. Така ли е?
         — Да.
         — Ншо-чи е чувала, че в такъв случай присъстват повече жени, отколкото мъже. Там ли е мястото на една жена? Хубаво ли е от нейна страна да се остави любопитството й да я отведе дотам?
         — Не.
         — А когато при вас убиват престъпник, когато му отсичат главата или го обесват, няма ли тогава на това място бели жени?
         — Така беше по-рано.
         — Сега забранено ли им е?
         — Да.
         — А на мъжете?
         — И на тях.
         — Значи на всички е забранено! Ако им беше разрешено, щяха да присъстват и жени. О, жените на бледоликите не са толкова нежни, както си мислиш ти! Те могат да понасят много добре мъките, мъките на другите, хора или животни. Не съм била при вас, но всичко това съм научила от Клеки-петра. После Винету посети големите градове на изток и когато се завърна, ми разказа всичко, което беше видял и наблюдавал. — Тя се беше разпалила. — Не присъстват ли бели жени, когато пускат разбеснели се бикове срещу хора и коне? Не ръкопляскат ли и не викат ли те възторжено, когато потече кръв и когато жертвите на подгоненото животно се гърчат от болки? Аз съм младо и неопитно момиче и вие ме причислявате към „диваците“, но бих могла да ти кажа още много неща, които вършат вашите нежни жени, без дори да почувствуват онези тръпки, които бих изпитала аз. Безброй са хилядите нежни, красиви, бели жени, които са гледали с усмивка на уста как измъчват робите им до смърт или пък са убивали собствената си чернокожа прислужница с камшик! А сега в ръцете ни е попаднал един престъпник, убиец. Той ще умре така, както е заслужил. Искам да присъствам на смъртта му, а ти ме осъждаш. Наистина ли не съм права, че мога да гледам спокойно как умира един такъв човек? И ако нямам право, кой е виновен, че очите на червенокожите са навикнали на такива зрелища? Не са ли виновни белите, които ни принуждават да отговаряме твърдо на техните зверства?
         — Един бял съдия няма да осъди пленен индианец на мъчения.
         — Съдия! Не ми се сърди, че ще кажа думата, която съм чувала многократно от Хокинс: грийнхорн! Ти не познаваш Запада. Къде има тук съдии или по-точно онова, което назоваваш с тази дума? По-силният е съдията, а по-слабият е подсъдимият. Накарай да ти разкажат какво се е случвало край лагерните огньове на белите! Нима безбройните индианци, които са загинали в борбите срещу белите нашественици, са умрели всички бързо от куршум или от нож? Колко много от тях са били измъчвани до смърт! А те не са прегрешили нищо, защитавали са правата си! И сега, когато при нас ще умре един убиец, който е заслужил наказанието си, аз трябвало да отвърна очи, понеже съм жена, момиче? Да, някога бяхме други. Но вие ни научихте да гледаме как тече кръв, без да ни мигне окото. Ще отида да видя как убиецът на Клеки-петра ще понесе наказанието си!
         Досега познавах красивата млада индианка като нежно и кротко същество. Но сега тя стоеше пред мене с пламтящи страни и горящ поглед, оживяла картина на някоя богиня на отмъщението, която не знае що е милост. Като че ли беше станала още по-красива от преди. Имах ли право да я осъждам? Не беше ли права?
         — Тогава върви — казах аз, — но ще дойда с тебе!
         — Остани по-добре тук! — помоли ме тя, като тона й отново стана предишният. — Твоето идване няма да се хареса на Инчу-чуна и на Винету.
         — Ще ми се разсърдят ли?
         — Не. Идването ти е нежелателно, но няма да ти забранят.
         Ти си наш брат.
         — Тогава идвам с тебе, а те ще ми простят.
         Когато се появих с нея на платформата, видях там Сам Хокинс. Пушеше старата си къса лула, тъй като и той беше получил тютюн.
         — Сега си е по-друго, сър — каза той хитро усмихнат. Доскоро бяхме пленници, а сега сме като господари. Има разлика. Как се чувстваш при новите обстоятелства?
         — Благодаря, добре съм! — засмях се аз.
         — А аз отлично. Вождът сам ни обслужи. Това са обноски, ако не се лъжа!
         — Къде е Инчу-чуна?
         — Отиде отново при реката.
         — Знаеш ли какво става там сега?
         — Мога да си представя.
         — Е?
         — Учтиво се сбогуват с милите кайови.
         — Едва ли.
         — Ами какво?
         — Измъчват Ратлър.
         — Ратлър ли измъчват? А ни доведоха тук. И аз трябва да присъствам там! Ела! Слизай бързо!
         — По-полека! Можеш ли да гледаш такова зрелище, без да те обземе ужас?
         — Ужас ли? Какъв грийнхорн си, скъпи сър! Ако постоиш по-дълго време тук, в Запада, няма да се ужасяваш повече в такива случаи. Негодникът си е заслужил смъртта и ще бъде екзекутиран по индиански маниер. Това е всичко.
         — Но това е жестокост.
         — Pshaw! Не употребявай думата жестокост при това чудовище! Той непременно трябва да умре! Или може би и с това не си съгласен?
         — О, съгласен съм! Но апачите могат да го ликвидират набързо. Той е човек.
         — Онзи, който убива друг без никаква причина, не е човек. Беше се напил като говедо.
         — Но това е смекчаващо вината обстоятелство. Не е знаел какво прави.
         — Не ставай смешен! Да, отвъд океана, на стария континент, господа юристите заседават в заседателните зали и при всяко престъпление, извършено в пияно състояние, признават ракията като смекчаващо вината обстоятелство. А би трябвало да увеличават наказанието, сър, да го увеличават! Който се напива до безсъзнание и се нахвърля върху своя събрат като диво животно, трябва да получава двойно възмездие. Абсолютно никак не ми е жал за този Ратлър. Спомни си само как се отнасяше към тебе!
         — Не съм забравил, но все пак съм християнин и ще се опитам въпреки всичко да издействам за него бърза смърт.
         — Хич не се заемай с това, сър! Първо, той не го заслужава и, второ, всичките ти усилия ще бъдат напразни. Клеки-петра е бил учителят, духовният баща на племето. Смъртта му е непоправима загуба за апачите, а и убийството бе извършено без всякакъв повод. По тези причини е невъзможно да накараш червенокожите да бъдат снизходителни.
         — В такъв случай ще застрелям Ратлър в сърцето.
         — За да сложиш край на мъките му ли? За бога, откажи се от тази идея! Така ще настроиш цялото племе враждебно срещу себе си. То има правото да определи начина за наказание на Ратлър и ако ти му отнемеш това право, веднага ще отиде по дяволите току-що роденото приятелство, което сключихме с тях. И така, отиваме ли заедно?
         — Да.
         — Добре. Но не прави никакви глупости! Ще извикам Дик и Уил.
         Той изчезна във входа на жилището си и скоро се върна с двамата си приятели. Слязохме от пуеблото. Ншо-чи беше избързала пред нас. Когато свихме от страничната долина към главната долина на Рио Пекос, не можахме да видим наоколо кайовите. Бяха си заминали с ранения вожд и Инчу-чуна беше достатъчно умен и съобразителен да изпрати тайно съгледвачи след тях, за да разбере дали няма да им хрумне мисълта да се завърнат незабелязано, за да си отмъстят.
         Вече споменах, че нашата волска кола стоеше на това място. Когато стигнахме до нея, апачите бяха образували наоколо широк кръг. В средата на кръга забелязах Инчу-чуна и Винету заедно с няколко воини. Ншо-чи стоеше до тях и говореше с Винету. Въпреки, че беше дъщеря на вожда, тя нямаше право да се бърка в работите на мъжете. И ако сега не се намираше при жените, то сигурно имаше да казва нещо важно на брат си. Щом ни забеляза, тя ни посочи на Винету и се оттегли при жените. Изглежда, че беше говорила с него за нас. Винету си проби път през кръга на воините си, приближи се до нас и ни попита сериозно:
         — Защо моите бели братя не останаха горе в пуеблото? Не им ли харесват помещенията?
         — Харесват ни — отвърнах аз — и ние благодарим на нашия червенокож брат за неговите грижи. Идваме, защото научихме, че Ратлър трябва сега да умре. Така ли е?
         — Да.
         — Но не го виждам!
         — Лежи в колата до трупа на убития.
         — Каква ще бъде смъртта му?
         — Ще умре чрез мъчения.
         — Окончателно ли е решено?
         — Да.
         — Въпреки това те моля да не бъдете толкова строги. Моята религия ми повелява да се застъпя за Ратлър.
         — Твоята религия ли? Но тя не е ли като на Ратлър?
         — Да.
         — А този бледолик постъпваше ли според нейните повели?
         — За съжаление — не.
         — Тогава не е необходимо моят бял брат да изпълнява повелите на тази религия заради него. Твоята и неговата религия забраняват убийството. Въпреки това Ратлър уби, следователно ученията на тази религия не се отнасят за него.
         — Не мога да се ръководя по това, което е сторил този човек. Трябва да изпълня дълга си, без да питам какви са убежденията и делата на другите хора. Моля те да наредиш Ратлър да умре от бърза смърт!
         — Това, което е решено, трябва да бъде изпълнено!
         — Непременно ли?
         — Да.
         — Значи няма никакъв начин да се изпълни желанието ми?
         Винету гледаше умислено към земята.
         — Има един начин все пак — заяви той най-сетне. — Но Винету иска да помоли своя бял брат да не опитва този начин. Той ще му навреди много пред нашите воини.
         — В какъв смисъл?
         — Те няма да могат вече да уважават Олд Шетърхенд така, както би желал Винету заради самия него.
         — Тогава този начин е безчестен и презрян?
         — Според схващанията на червенокожите мъже — да.
         — Кой е той?
         — Би трябвало да се позовеш на нашата благодарност.
         — Ах! Наистина това не би направил никой свестен човек!
         — Няма да го направи. Ние ти дължим живота си. Ако се позовеш на това, ще принудиш Инчу-чуна и Винету да изпълнят желанието ти.
         — Как ще го изпълните?
         — Ще свикаме нов съвет, ще се застъпим за тебе и нашите воини ще бъдат принудени да признаят правото ти на благодарност, което искаш да използваш. Но след това всичко, което си направил за нас, ще бъде вече без значение. Нима този Ратлър е достоен за такава жертва?
         — Положително не!
         — Моят брат чува, че Винету му говори искрено. Той знае какви мисли и чувства са се вселили в сърцето на Олд Шетърхенд, но нашите воини не могат да разберат такива чувства. Те презират онзи човек, който се позове на благодарността към самия него. Нима трябва Олд Шетърхенд, който може да стане най-прочутият и велик воин на апачите, да ни напусне още днес, защото воините ще се изплюят в краката му?
         Беше ми много трудно да отговоря на този въпрос. Моето сърце ми повеляваше да не отстъпвам от молбата си. Разумът ми или по-добре казано — гордостта ми беше против нея. Винету изпита съчувствие към моето вътрешно раздвоение и каза:
         — Винету ще говори с Инчу-чуна. Нека моят брат почака тук!
         Той се отдалечи.
         — Не прави глупости, сър! — помоли ме Сам. — Дори не подозираш колко много рискуваме.
         — Не е чак толкова много!
         — Много е! Истина е, че червенокожият презира всеки, който открито се позове на благодарността му. Той извършва наистина онова, което се поиска от него, но след това повече не те познава. Не е лъжа, че в такъв случай още днес би трябвало да се махаме оттук и ще се озовем с лице към неприятелски настроените кайови. А какво ще означава това за нас, смятам за излишно да ти обяснявам.
         Инчу-чуна и Винету разговаряха известно време загрижено помежду си. После се приближиха до нас и вождът заяви:
         — Ако Клеки-петра не ни беше разказал толкова много за вашата вяра, Инчу-чуна щеше да те смята за човек, с когото е позорно да се разговаря. Но сега той може да разбере желанието ти. Все пак това, което ти каза моят син Винету, е вярно: нашите воини няма да те разберат и ще те презират.
         — Не се отнася само до мене, а и до Клеки-петра, за когото говориш.
         — Защо пък до него?
         — Той имаше същата вяра, която ми повелява да ти изкажа моята молба; и той умря с тази вяра. Неговата религия му повеляваше да прости на врага си. Бъди уверен, че ако той беше сега още жив, никога нямаше да допусне да бъде измъчван Ратлър.
         — Така ли мислиш?
         — Убеден съм.
         Тогава той поклати бавно глава.
         — Не мога да разбера какви хора са християните! Или са лоши и злината им е толкова голяма, че човек просто не може да я проумее, или са добри и тяхната доброта остава също така неразбираема!
         При тези думи той погледна сина си, който отвърна на погледа му. Двамата се разбраха; можеха да разговарят само чрез погледи. Инчу-чуна се обърна отново към мене и ме попита:
         — Този убиец беше и твой враг, нали?
         — Да.
         — А ти прости ли му?
         — Да.
         — Тогава чуй какво ще ти каже Инчу-чуна! Ние искаме да разберем дали у него живее поне една малка частица добрина. Ако е така, ще се опитам да изпълня желанието ти, без да ти навредя. Седнете тук и чакайте да видите какво ще се случи! Когато ти дам знак, ще се приближиш към убиеца и ще поискаш от него да те помоли за извинение. Стори ли го, ще умре бързо.
         — Разрешаваш ли да му обясня това?
         — Да.
         Инчу-чуна и Винету отново се върнаха в кръга на воините, а ние насядахме на земята, там, където си бяхме.
         — Просто да не повярваш — обади се Сам. — Вождът действително е съгласен с желанието ти. Трябва да е доста благосклонен към тебе.
         — Възможно е, но най-важната причина е друга. Това е влиянието на Клеки-петра, което се чувства дори и след смъртта на този човек. Тези червенокожи са приели от истинското християнство повече, отколкото подозират. Любопитен съм да видя какво ще стане.
         — Веднага ще разбереш. Само внимавай!
         Сега махнаха платнището от колата. Забелязахме, че от нея свалиха някакъв дълъг, приличен на куфар предмет, за който беше вързан един човек.
         — Това е ковчегът — обади се Сам Хокинс, — сглобен е от стволове на дървета, издълбани с помощта на огън и обвити след това с мокри кожи. Щом кожата изсъхне, тя се свива и по този начин ковчегът се затваря херметически.
         Недалече от мястото, където страничната долина се срещаше с главната, се издигаше скала, в основата на която бе изграден четириъгълник от големи камъни; в предната му част имаше отвор. Наоколо се виждаха още камъни, които бяха очевидно нарочно събрани на това място. Ковчегът заедно с човека на него бе отнесен в този каменен четириъгълник. Човекът беше Ратлър.
         — Знаеш ли защо са събрали тези камъни? — попита ме Сам.
         — За да построят гробницата.
         — Правилно! Двойна гробница.
         — И за Ратлър ли?
         — Да. Убиецът ще бъде погребан с жертвата си. Всъщност това би трябвало да става след всяко убийство, ако обстоятелствата позволяват.
         — Ужасно! Да си завързан жив за ковчега на убития и при това да знаеш, че там същевременно е и твоето място, където ще намериш вечен покой!
         — Струва ми се, че ти наистина съжаляваш този човек! Все още мога да разбера твоето хленчене в негова полза, но че го съжаляваш, не, наистина не го разбирам.
         Сега ковчегът беше изправен така-, че Ратлър стъпи на краката си. И човекът, и ковчегът бяха вързани с дебели ремъци за каменния зид. Червенокожите — мъже, жени и деца — се приближиха към мястото и образуваха пред него полукръг. Възцари се дълбока тишина, изпълнена с очакване. Инчу-чуна и Винету застанаха до ковчега — единият отдясно, а другият отляво. Разнесе се гласът на вожда:
         — Воините на апачите са се събрали тук, за да произнесат една присъда, защото народът на апачите бе сполетян от голяма и тежка загуба, която виновният ще заплати с живота си.
         Инчу-чуна продължи да говори, като описа по цветистия и образен индиански начин личността на Клеки-петра, неговите разбирания, неговата дейност, след което разказа подробно как беше убит този човек. Аз разбрах извънредно малка част от обвинението, но Сам ми преведе всичко. Вождът разказа още как беше пленен Ратлър и накрая обяви, че убиецът ще бъде измъчван, докато умре, след което ще бъде погребан заедно с мъртвеца така, както беше завързан за ковчега. След тези думи той погледна към мене и ми направи очаквания знак.
         Ние станахме от земята и влязохме в полукръга. Досега не бях могъл да видя добре осъдения поради твърде голямото разстояние. Сега се озовах пред него и почувствах дълбоко състрадание към този човек, колкото и зъл и безбожен да беше.
         Изправеният ковчег беше по-широк от двама души, застанали един до друг, и висок повече от два метра. Изглеждаше като отрязан с трион дебел дънер, обвит в кожи. Ратлър беше вързан с гръб към ковчега така, че ръцете му бяха извити назад, а краката му — разкрачени. По лицето му си личеше, че не беше страдал нито от глад, нито от жажда. В устата му беше натикана кърпа. Досега не бе имал възможност да говори. И главата му беше завързана така, че не можеше да я движи. Когато се приближих, Инчу-чуна извади кърпата от устата му и ми каза:
         — Моят бял брат искаше да говори с този убиец. Нека говори!
         Ратлър видя, че бях свободен. Разбра, че съм се сприятелил с индианците. Можеше лесно да се отгатне. Ето защо си мислех, че ще ме помоли да се застъпя за него. Вместо това обаче той се разкрещя озлобено веднага щом устата му бе освободена:
         — Какво искаш от мене? Омитай се! Нямам работа с теб!
         — Нали чу, че си осъден на смърт, мистър Ратлър — отвърнах му спокойно аз. — Това не може да се промени. Трябва да умреш. Но аз искам да…
         — Махай се, куче, махай се! — прекъсна ме той, като се опита да ме заплюе, само че не ме улучи, защото не можеше да си движи главата.
         — И така, ще трябва да умреш — продължих аз невъзмутимо, — но единствено от теб зависи дали ще бъдеш изтезаван. А възможно е да те измъчват продължително, през целия ден, може би и утре. Това е ужасно и не ми се иска да го допусна. По моя молба Инчу-чуна вече заяви, че е готов да ти отреди бърза смърт, ако изпълниш условието, което той поставя.
         Замълчах, понеже помислих, че Ратлър ще ме попита за условието. Вместо това обаче той изригна насреща ми такова ужасно проклятие, че ми е невъзможно да го предам тук.
         — Условието е да ме помолиш за извинение — продължих аз.
         — За извинение? Да те моля за извинение? — изкрещя той. — По-скоро ще си отхапя езика и ще понеса всички мъчения, които могат да бъдат измислени от тези червенокожи подлеци!
         — Обърни внимание, мистър Ратлър, че условието не е поставено от мен — продължих да упорствам аз, — понеже не се нуждая от извинението ти! Инчу-чуна пожела така. Помисли в какво положение се намираш и какво те заплашва! Очакват те ужасни неща, страшна смърт, която може да избегнеш само с една-единствена дума за извинение.
         — И през ум не ми минава. Никога, никога! Махай се от тук! Не мога да гледам проклетата ти физиономия. Върви по дяволите, а ако искаш и още по-надалеч! Не си ми притрябвал!
         — Ако изпълня желанието ти и се махна, за теб ще бъде вече твърде късно. Бъди разумен и изговори думата!
         — Не, не и не! — изрева той.
         — Моля те!
         — Махай се, махай се ти казах! Небеса и дяволи, защо съм вързан! Ако ми бяха свободни ръцете, щях да ти покажа пътя!
         — Добре, нека бъде както искаш! — заявих аз. — Но ти казвам, че след това няма да можеш да ме повикаш отново!
         — Да те викам ли? Тебе! Не си въобразявай! Изчезвай, изчезвай ти казвам!
         — Ще си отида. Но преди това още нещо: имаш ли някакво желание? Ще го изпълня. Да искаш да изпратиш поздрави до някого? Имаш ли роднини, които може би ще мога да известя?
         — Върви в пъкъла и кажи там, че си проклет подлец! Съюзил си се с червенокожите и си ме предал на тях. Нека затова…
         — Лъжеш се — прекъснах го аз. — Нямаш ли някакво желание преди смъртта си?
         — Имам само едно — да умреш преди мен!
         — Добре, вече няма какво да си кажем и аз не мога да направя нищо повече за теб, освен да ти дам следния християнски съвет: не отнасяй греховете със себе си, а помисли за своите деяния и за възмездието, което те очаква на оня свят!
         Нарочно подчертах последните си думи, защото бях убеден, че той още напълно не вярва в неизбежната си участ. Но онова, което ми отговори, отново не мога да предам тук. При думите му ме побиха тръпки. Инчу-чуна ме хвана за ръката и ме дръпна настрани:
         — Моят млад бял брат вижда, че този убиец не заслужава да се застъпва за него; той е християнин. Вие ни наричате езичници, но нима някой червенокож воин ще изговори някога такива думи?
         Не му отвърнах. Та какво ли можех и да кажа? Не бях очаквал подобно поведение от страна на Ратлър. По-рано се беше показал толкова страхлив, направо беше треперил, когато станеше дума за индианските колове на мъчение. А днес се държеше така, като че ли не се интересуваше от нищо и не се плашеше от никакви мъки.
         — Това не е смелост от негова страна — обади се Сам, — а само яд и гняв. Не те е виждал от деня на пленяването ни. Сега забелязва, че сме свободни. Червенокожите се отнасят към нас приятелски, а той трябва да умре. Това му е достатъчно, за да си помисли, че сме го предали. Но нека само започнат изтезанията и той ще запее друга песен! Внимавайте, започват да се сбъдват думите ми, ако не се лъжа!
         Апачите не ни оставиха да чакаме дълго започването на това тъжно зрелище. Първоначалното ми намерение беше да се отдалеча; но понеже досега не бях виждал подобно нещо, реших да остана, докато можех да понасям гледката.
         Зрителите насядаха. Неколцина млади воини пристъпиха напред и застанаха на около петнадесет крачки пред Ратлър. Започнаха да хвърлят ножовете си към него, но внимаваха да не го улучат. Всички остриета се забиваха в ковчега, за който беше вързан Ратлър. Първият нож се заби вляво, а вторият вдясно от крака му, но все пак дотолкова наблизо, че между тях и крака почти не оставаше разстояние. Следващите два ножа бяха прицелени по-нагоре и това продължи, докато и двата му крака бяха плътно обкръжени от четири реда ножове.
         Досега той горе-долу се държеше. Но лъскавите остриета на ножовете започнаха да проблясват все по-нагоре и по-нагоре, защото цялото му тяло трябваше да бъде обградено от тях. И ето че Ратлър бе обхванат от страх. Щом някой нож полетеше към него, той надаваше вик на ужас; Колкото по-нагоре се забиваха ножовете, толкова по-силни и пронизителни ставаха виковете му.
         След като и раменете му бяха обградени от ножове, дойде ред и на главата. Първият нож се заби в ковчега отляво на врата му, а вторият — отдясно. Така ножовете продължаваха да се забиват отляво и отдясно на лицето му и над темето му, докато най-сетне вече нямаше място за нито едно острие. Сега всички ножове бяха извадени. Това дотук беше само въведение, изпълнено от млади хора, които трябваше да покажат, че са се научили да се целят спокойно и да улучват сигурно. Сега те се върнаха по местата си и насядаха отново.
         След това Инчу-чуна определи опитни воини, които трябваше да хвърлят ножовете си от тридесет метра разстояние. Когато първият от тях се беше вече приготвил, вождът се приближи до Ратлър и посочи горната част на дясната му ръка.
         — Тук!
         Ножът полетя и улучи точно показаното място, като прониза мускула и се заби в капака на ковчега. Положението ставаше сериозно. Ратлър усети болката и нададе такъв вик, като че ли вече умираше. Вторият нож прониза същия мускул на другата ръка и ревовете на Ратлър се удвоиха. Третото и четвъртото хвърляне бяха отправени към бедрата и улучиха точно местата, показани предварително от вожда. Не се виждаше кръв, защото Ратлър беше облечен в дрехите си, а и индианците улучваха сега само такива места, където раните не представляваха непосредствена опасност и не можеха да съкратят зрелището.
         Може би осъденият беше мислил, че досега само са го заплашвали със смърт. Но вече трябваше да разбере, че се бе лъгал. Ножове бяха забити под лактите и в прасците на краката му. Ако доскоро беше надавал само отделни викове, сега крещеше без прекъсване.
         Зрителите замърмориха, нададоха викове и изобщо по най-различни начини изразиха презрението си. Индианецът се държи съвсем иначе на кола на мъчението. Щом започне измъчването му, той запява песента на смъртта, като възхвалява делата си и се подиграва на мъчителите си. Колкото са по-страшни мъките, на които го подлагат, толкова по-големи обиди им отправя той. Но никога няма да издаде вопъл, никога няма да се чуе от устата му вик на болка. Когато умре, враговете му го възхваляват и погребват с всички индиански почести. В такъв случай те чувстват поласкана и собствената си чест, че са допринесли за една толкова славна смърт:
         Съвсем друго е положението при някой страхливец, който крещи и реве при най-малкото нараняване, а дори понякога моли и за милост. Да измъчваш такъв човек не е никаква чест, а позор. Затова и най-накрая не се намира нито един доблестен воин, който да има желание да продължи да се занимава с него; най-сетне го убиват по някакъв безславен начин.
         Такъв страхливец беше и Ратлър. Всички негови рани досега бяха леки и не застрашаваха живота му. Те му причиняваха болки, но за истински мъчения още не можеше да става дума. Въпреки това той крещеше и пищеше, като че ли изпитваше адски мъки, и непрекъснато ревеше името ми. Искаше да отида при него. Тогава Инчу-чуна нареди да прекъснат измъчването и ме помоли:
         — Нека моят млад бял брат отиде при него и го попита защо крещи така. Досега ножовете не може да са му причинили такива болки, че да се вайка толкова много.
         — Да, ела, сър, ела! — извика Ратлър. — Трябва да говоря с тебе!
         Приближих се до него и попитах:
         — Какво искаш от мене?
         — Издърпай ножовете от краката и ръцете ми!
         — Няма да ми разрешат.
         — Но иначе ще умра! Кой би могъл да издържи на толкова наранявания?
         — Странно! Нима мислеше, че ще останеш жив?
         — Но нали и ти си жив!
         — Не съм убил никого.
         — Не съм виновен за това, че убих. Знаеш, че бях пиян.
         — Въпреки това престъплението е налице. Винаги съм те предупреждавал да не пиеш. Не ме послуша и сега ще си носиш последствията.
         — По дяволите последствията! Застъпи се за мене!
         — Застъпих се. Помоли за извинение и ще умреш бързо, без да те измъчват.
         — Ще умра бързо ли? Но аз не искам да умра! Искам да живея, да живея!
         — Невъзможно е.
         — Невъзможно? Значи няма спасение за мене?
         — Не.
         — Няма спасение — няма, няма!
         Той изрева тези думи с всичка сила, след което започна такова вайкане и хленчене, че не ми беше възможно да издържа повече при него и си тръгнах.
         — Остани, сър, остани тук! — извика той след мене. — Иначе ще започнат пак!
         Сега вождът му кресна:
         — Стига си вило, куче! Ти си един смърдящ койот, когото никой воин не иска повече да докосне с оръжието си.
         И като се обърна към хората си, той продължи:
         — Кой от храбрите синове на апачите иска да се занимава още с този страхливец?
         Никой не се обади.
         — Значи никой?
         Отново предишното мълчание.
         — Уф! Този убиец не е достоен да бъде умъртвен от воини. Той няма да бъде погребан заедно с Клеки-петра. Как би могла да се появи такава жаба редом с един лебед във Вечните ловни полета? Разрежете ремъците му!
         Той направи знак на две момчета. Те скочиха, изтичаха при пленника, измъкнаха ножовете от крайниците му и разрязаха ремъците.
         — Вържете ръцете зад гърба му! — заповяда вождът.
         Момчетата, които нямаха повече от десет години, се подчиниха, а Ратлър не посмя през това време да направи и най-малкото движение на съпротива. Какъв позор! Почти се срамувах, че съм бял.
         — Отведете го до реката и го блъснете във водата! — гласеше следващата заповед. — Ако въпреки всичко достигне отвъдния бряг, ще бъде свободен.
         Ратлър издаде ликуващ вик и се остави на момчетата да го помъкнат към Рио Пекос. Там на брега той изведнъж се спря. Тогава двамата го хванаха и го блъснаха в реката. Отначало той потъна, но скоро пак се появи на повърхността, като се мъчеше да се придвижва напред, плувайки по гръб. Това не беше трудно, въпреки че ръцете му бяха вързани. Краката му бяха свободни и с тяхна помощ можеше да се държи над водата.
         Нима трябваше да достигне необезпокоявано отвъдния бряг? Дори и аз не желаех това. Беше си заслужил смъртта. Ако останеше жив и се измъкнеше оттук, тогава всички присъстващи щяха да бъдат съучастници в престъпленията, които щеше да извърши в бъдеще. Да не говорим за това, че жаждата за отмъщение на този човек щеше да бъде за всички нас постоянна опасност.
         Двете момчета все още стояха до самата вода и гледаха след него. Тогава Инчу-чуна им заповяда:
         — Вземете пушки и стреляйте в главата му!
         Те изтичаха към мястото, където неколцина воини бяха оставили карабините си, и всяко взе по една от тях. Тези малки юнаци знаеха добре как се борави с такова оръжие. Коленичиха край брега и се прицелиха в главата на Ратлър.
         — Не стреляйте, за бога, не стреляйте! — извика той ужасен.
         Момчетата размениха тихичко няколко думи. Те постъпиха в случая спортсменски, като оставиха престъпника да плува все по-надалече и по-надалече, на което вождът мълчаливо не се възпротиви. От това разбрах, че той знае много добре дали умееха да стрелят, или не. Изведнъж обаче те нададоха с тънките си момчешки гласове подканващ вик и изстреляха пушките си. Ратлър беше улучен и моментално изчезна под водата.
         Не последва нито един тържествуващ вик, както става обикновено при червенокожите след победата над някой неприятел. Заради такъв страхливец не си заслужаваше да се вдига шум. Презрението на индианците беше толкова голямо, че те изобщо не се погрижиха за трупа на Ратлър. Оставиха го на течението, което го понесе надолу по реката, без дори да го погледнат повече.
         Инчу-чуна се приближи до мене и ме попита:
         — Сега доволен ли е моят млад бял брат от мен?
         — Да. Благодаря ти!
         — Няма защо да ми благодариш. Инчу-чуна щеше да постъпи пак така, дори и да не му беше известно желанието ти. Това куче не беше достойно да умре от мъки. Днес ти видя разликата между храбрите червенокожи воини и белите страхливци. Бледоликите са способни на всевъзможни зли дела, но когато трябва да покажат храброст, тогава вият от страх като кучета, които очакват да бъдат бити с тояги.
         — Вождът на апачите не бива да забравя, че навсякъде има смели и страхливи, добри и лоши хора!
         — Имаш право, Инчу-чуна не искаше да те обиди. Но тогава никой народ няма правото да мисли, че е по-добър от някой друг народ само защото другият народ нямал същия цвят на кожата.
         За да го отклоня от тази деликатна тема, аз се осведомих:
         — Какво ще правят сега воините на апачите? Ще погребат ли Клеки-петра?
         — Да.
         — Може ли да присъствам с моите приятели?
         — Да. Ако не беше попитал, щяхме да те помолим да останеш. Когато си тръгнахме от вашия лагер, за да доведем конете, ти остана да говориш с Клеки-петра. За какво приказвахте?
         — Това беше много сериозен разговор — и за него, и за мене. Когато се отдалечихте, ние седнахме заедно и скоро открихме, че имаме една и съща родина; продължихме да разговаряме на нашия роден език. Той беше преживял и изстрадал много — всичко ми разказа. Каза ми колко много ви обича и че желанието му било да даде живота си за Винету. Великия дух изпълни това негово желание само след няколко минути.
         — Но защо е искал да умре за мене? — попита Винету, който междувременно се беше приближил.
         — Защото те обичаше, а и по една друга причина, която може би ще ти разкрия по-късно. Смъртта му трябваше да бъде изкупление.
         — Когато той лежеше, умирайки в ръцете ми, ти заговори на някакъв език, който не можах да разбера.
         — Това беше нашият роден език.
         — Каза ли ти нещо за мене?
         — Да. Помоли ме да ти остана верен.
         — Да ми… останеш… верен? Но тогава изобщо не ме познаваше!
         — Познавах те, защото те бях вече видял, а и той ми беше разказвал за тебе.
         — Какво му отговори?
         — Обещах да изпълня желанието му.
         — Това е била последната му молба в живота. Ти си станал негов наследник. Обещал си му да ми бъдеш верен, бдял си над мене, пазил си ме и си ме щадял, докато аз те преследвах като мой враг. Раната от моя нож би била смъртоносна за всеки друг, но твоето силно тяло й устоя. Към тебе имам един много голям дълг. Бъди мой приятел!
         — Отдавна съм ти приятел.
         — Бъди мой брат.
         — С най-голяма радост.
         — Тогава нека сключим този съюз над гроба на онзи, който съедини душите ни! Един благороден бледолик ни напусна, но още при раздялата си с нас ни доведе друг благороден бледолик. Моята кръв ще бъде твоя кръв и твоята кръв ще стане моя кръв! Ти ще пиеш от моята кръв, а аз от твоята. Моят баща Инчу-чуна, великият вожд на апачите, ще ми разреши това!
         Вождът ни подаде ръцете си.
         — Инчу-чуна разрешава — каза той сърдечно. — Вие ще бъдете не само братя, а един мъж и воин с две тела. Хау!

         16.
         Кръвни братя

         Отправихме се към мястото, където щеше да бъде изградена гробницата. Осведомих се за начина, по който щеше да бъде направена, и за височината й, след което измолих няколко томахока. После заедно с Детелиновия лист — Сам, Дик и Уил — се отправихме към гората нагоре срещу течението на реката, където избрахме подходящ дървен материал и с помощта на томахоките направихме дървен кръст. Когато се върнахме с него в лагера, траурната церемония беше вече започнала. Червенокожите бяха насядали около постройката, която напредваше бързо и бе почти готова и пееха своите монотонни, своеобразни и силно затрогващи песни за смъртта. Еднообразните напеви бяха заглушавани от време на време от някой остър и силен вопъл, който приличаше на ярка светкавица, изскочила из тежките и мрачни облаци.
         При постройката работеха десетина индианци под ръководството на вожда и сина му, а между тях и насядалите оплаквачи танцуваше някаква странно облечена фигура, накичена с всевъзможни причудливи неща, която правеше бавни и особени скокове във всички посоки.
         — Кой е този? — попитах аз. — Жрецът ли?
         — Да — кимна Сам.
         — Индиански обичаи при погребението на християнин! Какво ще кажеш за това, драги Сам? — продължих аз.
         — Гледай си спокойно и не казвай нито дума против това, сър! Иначе ще обидиш страшно много апачите.
         — Но този маскарад ми е неприятен.
         — Правят го от добри чувства. Тези мили хорица вярват във Великия дух, при когото е отишъл техният приятел и учител. Те провеждат прощалната траурна церемония по свой собствен начин и всичко, което извършва жрецът, има символично значение. Остави ги на спокойствие! От своя страна те също няма да ни попречат да поставим на гроба нашия кръст.
         Когато поставихме кръста край ковчега, Винету ни попита:
         — Трябва ли да поставим този знак на християнството върху камъните?
         — Да.
         — Добре. Винету и без това щеше да помоли своя брат Олд Шетърхенд да направи кръст, защото Клеки-петра имаше кръст в жилището си и се молеше пред него. Затова нека и този знак на неговата вяра да пази гроба му. На кое място ще го поставите?
         — Трябва да стърчи в горната част на гробницата.
         — Също както на високите, големи къщи, в които се молят християните на Великия дух? Ще го поставя така както желаеш ти. Седнете тук и вижте дали ще го направим както трябва.
         След известно време гробницата беше готова. Най-отгоре беше поставен кръстът, а отпред имаше отвор за ковчега, който стоеше все още навън.
         Сега дойде и Ншо-чи. Беше ходила до пуеблото, за да донесе два съда от печена глина. Отиде до реката, за да ги напълни с вода, после се върна и ги постави върху ковчега. За какво служеха те, щях да разбера скоро.
         Всичко за погребението беше вече готово. Инчу-чуна направи знак и траурните песни заглъхнаха. Жрецът клекна на земята и остана неподвижен. Вождът се приближи до ковчега и започна да говори бавно и тържествено. Сам ми превеждаше тихо речта му.
         — Всяка сутрин слънцето изгрява от изток и всяка вечер се спуска на запад, а годината се събужда през пролетта и през зимата отново отива да спи. Така е и с хората. Така ли е?
         — Хау! — прозвуча глухо наоколо.
         — Човекът изгрява като слънцето и се спуска пак в гроба. Той идва на земята като пролетта и отива във вечен покой като зимата. Но когато слънцето залезе, то се появява отново на следното утро, а когато измине зимата, пролетта отново идва при нас. Така ли е?
         — Хау!
         — Така ни учеше Клеки-петра. Човекът отива в гроба, но след смъртта той отново се ражда също като новия ден и като новата пролет, за да продължи да живее в страната на Великия дух. Това ни беше казано от Клеки-петра и сега той вече знае дали ни е казал истината, защото изчезна като деня и като годината, а душата му отиде в царството на умрелите, за което той винаги мечтаеше. Така ли е?
         — Хау!
         — Неговата вяра не беше като нашата и нашата вяра не беше като неговата. Ние обичаме нашите приятели и мразим враговете си. Клеки-петра обаче ни учеше, че човек трябвало да обича и враговете си, защото и те били наши братя! Това не ни се вярваше. Но винаги, когато се вслушвахме в него или в думите му, сме имали полза и сме били радостни. Може би все пак неговата вяра е като нашата, само че не сме могли да го разберем така, както той желаеше да бъде разбран. Ние казваме, че душите ни отиват във Вечните ловни полета, а той твърдеше, че неговата щяла да отиде във вечното блаженство. Но често си мисля, че нашите Ловни полета са онова царство на мъртвите. Така ли е?
         — Хау!
         — Това беше неговото учение. Сега ще говоря за неговата смърт. Тя ни връхлетя, както хищно животно връхлита плячката си. Краят му дойде внезапно и неочаквано. Беше здрав, държелив и бе застанал до нас. Канеше се да се качи на коня си, за да се завърне с нас у дома. В този момент бе улучен от куршума на убиеца. Нека моите братя и сестри оплачат този край!
         Разнесоха се приглушени вопли, които ставаха все по-силни и пронизителни, докато се превърнаха в неудържими стонове и плач, които престанаха изведнъж. Тогава вождът продължи:
         — Ние отмъстихме за смъртта му. Но душата на убиеца се изплъзна от убития. Тя няма да може да му прислужва във Вечните ловни полета, защото беше страхлива и не пожела да го последва в смъртта. Краставото куче, на което принадлежеше, бе застреляно от момчетата и трупът му плува надолу по реката. Така ли е?
         — Хау!
         — Клеки-петра ни напусна, но тялото му остана при нас, за да му съградим паметник, който ще напомня на нас и на нашите поколения за добрия бял баща, който беше наш учител и когото ние обичахме. Той не беше роден в тези земи, а дойде от далечна страна, която се намира отвъд Голямата вода. Често ни е говорил за своята родина, която се намира на изток и ни е казвал, че там расте дъбът. От любов към Клеки-петра и в негова чест донесохме дъбове, които ще насадим около гроба му. Той винаги е мислил за нас и се е грижил за нас. Преди да ни напусне, той ни изпрати един бледолик, който ще ни бъде брат и приятел на негово място. Тук стои Олд Шетърхенд, белият човек, който е дошъл от родината на Клеки-петра. Той знае всичко онова, което знаеше и нашият учител, но в същото време е и такъв воин, какъвто умрелият не беше. Той е убил мечката гризли с нож, а всеки свой неприятел запраща на земята с юмрука си. Инчу-чуна и Винету му бяха на два пъти в ръцете. Но той не ни уби, а ни подари живота, защото ни обича и защото е приятел на червенокожите мъже. Така ли е?
         — Хау!
         — Последната воля на Клеки-петра беше Олд Шетърхенд да стане негов наследник при воините на апачите и Олд Шетърхенд обеща да изпълни неговото желание. Ето защо Олд Шетърхенд ще бъде приет в племето на апачите и ще има правата и властта на вожд. Ще бъде така, като че ли е роден при нас. За да бъде потвърдено това, той би трябвало всъщност да изпуши калюмета с всеки воин на апачите. Но ние можем да отстъпим от този обичай, тъй като той ще пие от кръвта на Винету, а Винету ще пие от неговата кръв. Тогава Олд Шетърхенд ще бъде кръв от нашата кръв и плът от нашата плът. Съгласни ли са воините на апачите?
         — Хау, хау, хау! — прозвуча трикратно радостният отговор на всички присъствуващи.
         — Тогава нека Олд Шетърхенд и Винету се приближат към ковчега и пуснат по няколко капки от кръвта си във водата на братството!
         И така — кръвно братство, истинско кръвно братство, за което бях чел толкова често! Този обичай се среща при много нецивилизовани или полуцивилизовани народи; кръвното братство се счита за сключено, когато двамата смесят кръвта си и пият от нея, или пък когато единият от тях пие от кръвта на другия и обратно. Според поверието едно такова кръвно братство е по-здраво, по-сърдечно и по-безкористно, отколкото братството по рождение.
         Сега аз трябваше да пия от кръвта на Винету, а той — от моята. Застанахме от двете страни на ковчега и Инчу-чуна разголи ръката на сина си до лакътя, като я поряза леко с ножа си. От малкия незначителен разрез избликнаха няколко капки кръв, които бяха събрани от вожда в малък съд с вода. После същото бе направено и с мен, при което капките кръв бяха събрани в друг съд. Този съд беше подарен на Винету, а аз получих съда с неговата кръв. Инчу-чуна заговори тържествено на английски език:
         — Душата на човека живее в кръвта. Нека душите на тези двама млади воини се слеят една с друга, за да образуват една-единствена душа. Нека отсега нататък мислите на Олд Шетърхенд станат и мисли на Винету, а волята на Винету нека бъде и воля на Олд Шетърхенд. Пийте!
         Изпих съдържанието на единия от съдовете, а Винету изпи другия. Това беше всъщност водата, която Ншо-чи бе донесла от реката, примесена с няколко капки кръв, чиито вкус не можеше да се усети. След това вождът ми подаде ръката си.
         — Сега и ти като Винету си син на моето тяло и воин на нашия народ. Славата на твоите дела ще се разпространи бързо и никой друг воин няма да може да те надмине. Ти ще бъдеш вожд на апачите и всички племена на нашия народ ще те почитат като вожд!
         Това се казва бърза кариера! До неотдавна бях домашен учител в Сент Луис, после земемер по трасето на железопътната линия през Запада, а сега бях станал вожд на „диваци“. Но трябва да си призная, че тези „диваци“ ми харесваха много повече, отколкото по-голямата част от белите, с които си бях имал работа в последно време.
         Разбира се, че като „просветен европеец“ бях далече от мисълта да придавам каквото и да било тайнствено или чудодейно въздействие на няколкото капки кръв, които изпихме взаимно. Напълно съзнавах формалната символичност на този обред и предполагах, че Инчу-чуна и децата му също така добре разбираха неговата символична същност. Положително ненапразно са били ученици на „белия учител на апачите“.
         Все пак по-късно думите на Инчу-чуна, че Винету и аз ще бъдем като една душа с две тела, излизаха винаги верни. Ние двамата се разбирахме, без да беше необходимо да споделяме чувствата, мислите или решенията си. Трябваше да разменим само по някой поглед, за да знаем най-точно какво искаше да направи всеки един от нас. Да, дори и това не бе необходимо: ние действувахме удивително съгласувано даже и тогава, когато се намирахме далеч един от друг; помежду ни никога не е имало някакви кавги или несъгласие. Но това беше естествена последица от взаимната вътрешна симпатия и от взаимното разбиране и зачитане, на възгледите и навиците ни.
         Когато Инчу-чуна завърши речта си, всички апачи се бяха изправили, за да извикат силно и потвърждаващо „хау“. След това вождът добави:
         — Сега новият, живият Клеки-петра е приет в племето ни и ние можем да погребем мъртвия. Нека моите братя се заемат с това!
         Последните му думи бяха отправени към апачите, които бяха участвали в изграждането на гробницата. Помолих да почакат малко и направих знак на Хокинс, Стоун и Паркър да се приближат. Когато застанаха до мене, аз казах няколко думи край ковчега и завърших с една молитва. След това тленните останки бяха внесени в каменната постройка и червенокожите започнаха да зазиждат отвора.
         Това беше първото индианско погребение, на което присъствувах. То ме бе развълнувало дълбоко. Не ми се иска да критикувам възгледите, които беше изложил Инчу-чуна по време на погребението, но в неговите думи имаше много истина, примесена с доста неясноти. Докато зазиждаха гробницата, индианците отново подеха своите траурни напеви. Едва когато бе поставен и последният камък, можеше вече да се каже, че церемонията е завършила. Всеки започна да се занимава със своите работи, а това бе сега на първо място яденето. Инчу-чуна ме покани да ям с него.
         Той живееше в най-голямото помещение на вече споменатия етаж в пуеблото. То беше обзаведено съвсем семпло, но по стените му можеше да се види богата колекция от индиански оръжия, която живо привлече вниманието ми. Красива зора ни обслужваше и тримата — Инчу-чуна, Винету и мене — и скоро разбрах, че тя умееше майсторски да приготвя индианските ястия. Разговаряхме съвсем малко. Червенокожият изобщо не обича словоохотливостта, а днес и без това бе говорено толкова много, че всичко, което имахме да обсъждаме, беше оставено за по-късно. След като се нахранихме, се свечери бързо.
         — Иска ли моят брат да си почине или ще дойде с мене? — попита ме Винету.
         — Ще дойда с тебе — заявих аз, без да попитам накъде мислеше да се отправи.
         Слязохме от пуеблото и закрачихме към реката. Това очаквах и аз. Човек с толкова сериозен и задълбочен характер като Винету не можеше да не отиде пак на гроба на своя учител. Там седнахме един до друг. Винету ме хвана за ръката и остана известно време безмълвен; и аз нямах причина да наруша тишината.
         Тук трябва да отбележа, че не всички апачи, които бях видял наоколо, живееха в пуеблото. Колкото и да беше голямо, то в никой случай не можеше да побере толкова много хора. Там живееха само семействата на Инчу-чуна и на неговите по-видни воини. Пуеблото представляваше в известен смисъл и сборен център за онези членове от племето мескалеро, които водеха скитнически живот, като пасяха конете си ту тук, ту там, и ловуваха свободно из съседните територии. От това място вождът властваше и ръководеше племето си; оттук той предприемаше далечни походи с коня си до другите племена, които го признаваха за върховен вожд. А това бяха лянеросите, хикарила, тараконе, чирикахуа-апачите, пиналеньосите, хиленьосите, мимбреньосите, липаните, апачите от медните мини и други. Дори и навахите обикновено се подчиняваха, ако не на заповедите му, то поне на желанията.
         Мескалеросите, които не живееха в пуеблото, си бяха отишли след погребението, като бяха оставили само толкова хора, колкото бяха необходими да пазят доведените от кайовите коне, пасящи наблизо. Ето защо сега Винету и аз седяхме съвсем сами край гроба на Клеки-петра. Във връзка с този гроб ми се иска да спомена още, че на следващия ден около него наистина бяха засадени дъбове, които по-късно израснаха нависоко. Тези дървета се издигат там и до ден-днешен.
         Най-сетне Винету наруши мълчанието с един въпрос:
         — Ще забрави ли моят брат Олд Шетърхенд, че бяхме негови врагове?
         — Вече е забравено — уверих го аз.
         — Но едно нещо все пак няма да можеш да простиш.
         — Кое?
         — Обидата, която ти нанесе моят баща.
         — Кога?
         — Когато те срещнахме за първи път.
         — Аха, когато ме заплю в лицето ли?
         — Да.
         — Защо да не мога да го простя?
         — Защото такова заплюване може да се измие само с кръвта на онзи, който е нанесъл тази обида.
         — Нека Винету не се безпокои. И това е вече забравено.
         — Моят брат казва неща, които не мога да повярвам.
         — Ще ми повярваш. Отдавна е доказано, че съм го забравил.
         — Как е доказано?
         — С това, че не се разсърдих на Инчу-чуна, баща ти. Или си мислиш, че Олд Шетърхенд ще се остави да го заплюват, без да отговори веднага с юмрука си, ако го сметне за обида?
         — Наистина, ние после се чудихме, че не постъпи така.
         — Бащата на Винету не можеше да ме обиди. Аз си изтрих лицето и още тогава всичко беше простено и забравено. Да не говорим повече за това!
         — И все пак трябва да говоря, длъжен съм да го сторя като твой брат.
         — Защо?
         — Ще трябва най-напред да се запознаеш с обичаите на нашия народ. Никой воин не признава с удоволствие сторената грешка, а вождовете пък още по-малко. Инчу-чуна разбира, че е постъпил несправедливо, но не може да те помоли за извинение. Ето защо ме накара аз да говоря с тебе. Винету те моли за извинение от името на баща си.
         — Не е необходимо. Ние сме квит, защото и аз ви обидих.
         — Не си.
         — Обидих ви! Не е ли обида юмручният удар? А аз ви ударих с юмрука си.
         — То стана по време на битката и тогава не е обида. Моят брат е благороден и великодушен. Няма да забравим това.
         — Да говорим за други неща! Днес станах апач. А какво е положението на моите трима другари?
         — Те не могат да бъдат приети в племето ни, но са наши братя.
         — Без никакви формалности?
         — Утре ще изпушим с тях лулата на мира. Но нека сега моят бял брат ми каже защо е напуснал родината си?
         Подобни въпроси са съвсем необичайни за индианците. Но Винету имаше право да ми зададе такъв въпрос, защото сега беше мой брат и трябваше да ме опознае. Този въпрос обаче не бе зададен само от съчувствено любопитство. Винету имаше и друга причина.
         — За да търся тук щастието си — отговорих аз.
         — Щастие! А какво е щастие?
         — Богатство, което обаче…
         Когато чу първата дума, Винету пусна ръката ми и в очите му проблеснаха пламъчета. Знаех, че в този момент го бе обхванало чувство, че все пак се е излъгал в мене.
         — Богатство! — прекъсна ме той. — Тогава се заблуждаваш. Златото донесе само нещастия на червенокожите мъже. Заради златото белите продължават да ни изтласкват от едни земи в други, от едно място на друго, така че ние сигурно ще загинем, макар и бавно. Златото е причина за смъртта ни. Нека моят брат не се домогва до златото!
         — Но аз не се домогвам до златото.
         — Така ли? Но нали каза, че търсиш щастието в богатството?
         — Да, вярно. Но нямам предвид онова богатство, за което мислиш ти. Има различни видове богатство — може да си богат на злато, но може да си богат на мъдрост и опит, на чест и слава, а здравето също е богатство.
         — Уф, уф! Значи това си имал предвид! И към кой вид богатство се домогваш?
         — Само не към първото.
         — А защо тогава моят брат Олд Шетърхенд се е присъединил към крадците на земя? Не е ли знаел, че извършва престъпление спрямо червенокожите мъже?
         — Не е било трудно да се сетя, но просто не бях мислил за това. Радвах се, че ме бяха назначили като земемер, защото ми плащаха добре.
         — Плащаха ли ти? Но струва ми се, че вие не бяхте приключили работата си. Нима ви платиха, преди да сте свършили измерването?
         — Не. Но бях получил аванс и екипировка. Спечеленото щяха да ни заплатят след завършване на цялото измерване.
         — И сега ще загубиш тези пари?
         — Да.
         — Много ли са?
         — За мене са твърде много.
         Той помълча известно време, след което каза:
         — Съжалявам, че моят брат е изгубил толкова заради нас. Ти богат ли си?
         — Ако ме питаш за пари — беден съм.
         — А след колко време щяхте да завършите работата си?
         — След няколко дни.
         — Уф! Ако те познавах, както те познавам сега, щяхме да нападнем кайовите след няколко дни.
         — За да можех да си свърша работата ли? — запитах аз, трогнат от това благородство.
         — Да.
         — Но това ще рече, че ти щеше да ни разрешиш да извършим докрай „кражбата“.
         — Кражбата не, а само измерването. Линиите, които чертаете по хартията, не могат да ни навредят, защото тогава грабежът все още не е извършен. Той започва едва тогава, когато пристигнат работниците на бледоликите, за да строят пътя на Огнения кон. Бих…
         Той млъкна, за да обмисли една внезапно хрумнала му мисъл. След малко продължи:
         — Трябва ли да притежаваш тези хартии, за които говорих, за да си получиш парите?
         — Да.
         — Уф! Тогава никога няма да ти ги платят, понеже всичко, което бяхте рисували, е унищожено.
         — А какво стана с измервателните ни инструменти?
         — Воините, които ги намериха, искаха да ги изпочупят, но аз им забраних. Въпреки че не съм посещавал училищата на бледоликите, все пак знам, че такива предмети имат голяма стойност, и затова заповядах да бъдат грижливо запазени. Донесохме ги тук и ги прибрахме в пуеблото. Ще ги върна на моя брат Олд Шетърхенд.
         — Благодаря ти. С удоволствие ще приема този подарък, въпреки че нямам никаква полза от него. Все пак се радвам, че ще мога да върна обратно тези уреди.
         — Значи няма да ти принесат полза?
         — Не. Бих имал някаква полза, ако можех да завърша напълно измерванията.
         — Но нали не притежаваш хартиите, които са били унищожени!
         — Притежавам ги. Имах предвидливостта да ги правя двойни.
         — И вторите чертежи са още у тебе?
         — Да, ето в този джоб. Ти беше така добър да наредиш да не ми ги взимат.
         — Уф, Уф!
         Това възклицание издаваше и учудване, и задоволство. После той отново замълча. Както разбрах по-късно, в този момент го занимаваше една толкова благородна мисъл, каквато друг едва ли би имал, а пък още по-малко би изпълнил. След известно време той стана.
         — Да се връщаме — каза той. — Моят бял брат е бил ощетен от нас. Винету ще се погрижи това да бъде поправено. Но преди всичко трябва да си отпочинеш тук напълно.
         Върнахме се в пуеблото, където ние, четиримата бели, спахме за първи път като свободни хора. На следващия ден Хокинс, Стоун и Паркър изпушиха лулата на мира с апачите при голяма тържественост. Държаха се дълги речи. Най-хубава от тях беше речта на Сам, който я разкраси по свой маниер с толкова комични изрази, че индианците трябваше да положат много усилия, за да запазят своята сериозност и достойнство. През този ден беше хвърлена светлина и върху всички неясноти в развилите се напоследък събития. Отново стана въпрос и за това как бях освободил през онази вечер Инчу-чуна и Винету. Хокинс ми дръпна по този случай следното конско евангелие:
         — Ти си изключително подла личност, сър! Човек трябва да бъде искрен към приятелите си, особено ако им е толкова много задължен, колкото си ни задължен ти на нас. Кой и какво беше ти всъщност, когато те видяхме за първи път в Сент Луис? Някакъв си домашен учител, който пердашеше здраво децата, за да им набие в главите азбуката и таблицата за умножение. И щеше да си останеш такъв нещастник, ако не се бяхме заели с тебе с толкова любов и снизхождение. Измъкнахме те от тази глупава таблица за умножение и те помъкнахме с нас през саваната с такава нежност, която заслужава само възхищение, ако не се лъжа. Бдяхме над тебе, както бди нежна майка над малкото си дете или както квачката бди над излюпилото се пиленце. При нас ти се вразуми полека-лека и ние бяхме онези хора, които развиха мозъка ти дотам, че понякога в него започваше да се разсъмва. Накратко, ние тримата бяхме за тебе баща и майка, вуйчо и леля, носихме те на ръцете си, хранихме те с най-сочните късове месо, а като духовна храна ти предлагахме нашата мъдрост и богат житейски опит и след всичко това можехме да очакваме, че ще ни се отплатиш с почит, уважение и благодарност. Обаче ти винаги си правил онова, което ти е било забранено. Като си помисля само с колко непокорство и каква неблагодарност си се отплащал за нашата любов и саможертва, започва да ме боли моята стара ловна дреха. Ако пожелая сега да изброявам всичките ти долни номера, едва ли скоро ще му се види краят. Но най-лошият от тях беше безспорно онзи, когато самичък освободи двамата апачи, без да ни кажеш. Няма да го забравя вовеки веков. Последиците от това коварно премълчаване не закъсняха да се проявят. Вместо да ни изпекат хубавичко на кола на мъчението и днес да се събудим в чудесните Ловни полета на отлетелите индиански души, нас не ни смятат достойни дори да умрем. Сега си седим живи-живенички и напълно здрави в това отдалечено индианско пуебло, където хората се мъчат да ни развалят стомасите с различни лакомства и да направят истински полубог от тебе, грийнхорна. Това нещастие дължим само на тебе и особено на обстоятелството, че си толкова подъл плувец. Но любовта си остава при всички обстоятелства неразбираема също като жената. Колкото повече я тормозиш, толкова по-добре се чувства тя, и ето защо и този път ще запазиш мястото си между нас и в нашите сърца и след като ти натрием сол на главата, ще ти простим, с надеждата, че най-сетне ще се размислиш и ще се промениш, ако не се лъжа. Ето ти ръката ми. Ще ми обещаеш ли, драги сър, че ще се поправиш?
         — Да — уверих го аз, като разтърсих ръката му. — Ще следвам така усърдно благородния пример, който ми давате тримата и който ще продължите да ми давате, че не след дълго време хората ще ме взимат за самия Сам Хокинс.
         — Многоуважаеми, не се залавяй с това! Усилията ти биха били съвсем напразни. Такъв грийнхорн, какъвто си ти, да заприлича на Сам Хокинс! Абсолютно изключено! Все едно жабата да иска да стане оперен певец и да…
         В този момент Дик Стоун се намеси, смеейки се, но си личеше, че се беше и поядосал:
         — Стоп! Млъкни най-сетне, стари бърборко! Не се понасяш повече! Обръщаш всичко наопаки и на черното казваш бяло! Ако бях на мястото на Олд Шетърхенд, нямаше да търпя така спокойно този вечен „грийнхорн“.
         — Та какво имаш против това? Той си е такъв!
         — Глупости! Дължим живота си на него. А едва ли ще се намери някой измежду сто опитни уестмани, без да изключвам и нас тримата, който би направил онова, което успя да стори той вчера. Вместо ние да го закриляме, той ни закриля. Запомни това! Ако не беше той, нямаше да си седим така весело тук, а и ти нямаше да бъдеш цял-целеничък под старата си фалшива перука!
         — Какво? Фалшива перука ли! Само да си ми го казал още веднъж! Това е съвършено истинска перука! Ако още не си разбрал, на, погледни я!
         Той я свали от главата си и я подаде на другите.
         — Я махай тази козина оттук! — засмя се Стоун.
         Дребният трапер я постави отново на главата си и се завайка с укор в гласа си:
         — Засрами се, Дик, да наричаш украшението на главата ми „козина“! Не очаквах такова нещо от толкова добър приятел като тебе! Вие всички не умеете да оцените истински вашия Сам. Ще ви накажа с презрение и ще отида да посетя моята Мери. Трябва да видя дали и тя се чувства така добре, както аз.
         Той размаха презрително ръка и се отдалечи. Ние се изсмяхме след него, защото просто беше невъзможно човек да му се сърди.
         На следващия ден се завърнаха разузнавачите, които бяха проследили кайовите. Съобщиха, че вражеските отряди продължили пътя си, без да се спират, и следователно едва ли имали намерение да предприемат неприятелски действия.

         17.
         Тайната на едно сърце

         Сега последва период на спокойствие и почивка, като всъщност за мене това време бе изпълнено с напрегната дейност. Сам, Дик и Уил се наслаждаваха на гостоприемството на апачите; бяха го ударили само на почивка. Единственото занимание, на което Хокинс се отдаваше, бяха ежедневните разходки с Мери, за да може тя, както се изразяваше Сам, „да се научи да се възхищава от неговия финес“; това ще рече, че животното трябваше да свикне с начина му на езда.
         Аз обаче не мързелувах. Винету имаше намерението да ме запознае с „индианската школа“. Често ни нямаше по цели дни, предприемахме далечни пътувания, при което трябваше да се упражнявам във всичко, което бе свързано с лова и битките. Пълзяхме из горите наоколо, където можех да получа великолепни уроци как да се приближавам незабелязано към неприятел. Винету провеждаше с мене буквално „полеви учения“. Често се отделяше от мене и ми поставяше задачата да го търся. Полагаше всички усилия да заличи следите си, а пък аз се стараех също така усилено да ги открия. Колко често се е крил в някой гъст храсталак или е стоял във водите на Пекос зад стена от гъсто надвиснали растения и е наблюдавал как го търся. После ми посочваше грешките и ми показваше как трябва да се държа, какво би трябвало да направя и какво да не върша. Това беше незаменимо обучение, в което Винету участваше с такова удоволствие, с каквато радост и възхищение и аз играех ролята на негов ученик. При това той никога не ме хвалеше, но не ме и укоряваше. Майстор във всички умения и ловкости, които изискваше индианският начин на живот. Винету беше и майстор в предаването на тези умения.
         Колко често се прибирах капнал от умора! Но въпреки това за мене все още нямаше почивка, защото исках да изуча езика на апачите, а тези занимания продължаваха в пуеблото. Имах трима учители — двама учители и една учителка: Ншо-чи ме запознаваше с диалекта на мескалеросите, Инчу-чуна ме учеше на диалекта на лянеросите, а с Винету изучавах диалекта на навахите. Тъй като тези диалекти са твърде близки и нямат голямо словно богатство, успях бързо да напредна.
         Понякога, когато с Винету оставахме в околностите на пуеблото, се случваше Ншо-чи да се присъедини към нас. Тя не скриваше радостта си, когато се справех успешно с моите задачи.
         Веднъж се намирахме в гората и Винету ме подкани да се отдалеча и да се върна на същото място едва след четвърт час. Двамата щяха да се скрият и аз трябваше да намеря Ншо-чи. Отдалечих се доста, почаках, докато изтекат петнадесет минути, и се върнах обратно. Отначало следите на двамата бяха твърде ясни, но после отпечатъците от индианката внезапно изчезваха. Наистина знаех, че тя има извънредно лека походка, но тук почвата беше мека, така че обезателно трябваше да са останали някакви макар и слаби белези от стъпките й. Но не намерих нищо, нито едно смачкано или пречупено стъбълце, въпреки че точно на това място имаше много гъст и чувствителен мъх. Само дирята на Винету беше ясно отпечатана. Но тя не ме интересуваше, защото трябваше да намеря сестра му. Той положително се намираше нейде наблизо, за да може да наблюдава тайно дали щях да направя някоя грешка.
         Няколко пъти претърсих всичко наоколо в един определен радиус, но не намерих и най-малката опорна точка. Това ме озадачи. Започнах да размислям. Ншо-чи трябваше непременно да остави някаква следа, защото тук не бе възможно нечий крак да докосне земята, без да се отпечата в мекия мъх. Кракът да докосне земята ли? Аха! Ами ако Ншо-чи не я беше докосвала изобщо?
         Заразглеждах внимателно следите от краката на Винету. Бяха се отпечатали дълбоко, по-дълбоко, отколкото преди. Дали беше взел сестра си на ръце и я беше носил? В такъв случай според него поставената ми задача беше доста трудна, но според мене тя беше лесна за разрешаване, от момента, когато бях отгатнал, че той бе носил Ншо-чи.
         Поради тежестта на товара следите от стъпките на Винету бяха по-дълбоки. Сега важното беше да открия следи от индианката. Разбира се, че не трябваше да ги търся долу по земята, а по-нависоко.
         Ако Винету беше минал през гората сам, тогава ръцете му са били свободни и той се е движил с лекота между храсталаците. Но ако беше носил сестра си, тогава можеше да се очаква, че ще има прекършени клонки. Тръгнах по дирите му, като насочих вниманието си не към земята, а главно към храстите. И наистина! Когато е минавал между тях с товара си, той не е могъл да ги разгръща внимателно настрани. Ншо-чи не се беше сетила тя да стори това и така успях да забележа на няколко места пречупени клончета и повредени листа, а това бяха следи, които нямаше да останат, ако Винету беше минал сам оттук.
         Следата водеше в права посока към една горска поляна и после продължаваше през нея пак в права посока. Положително двамата се бяха скрили в гората откъм другия край на поляната, като си мислеха със задоволство, че ще ми бъде невъзможно да се справя със задачата си.
         Можех направо да се запътя към тях, но ми се искаше да направя нещо повече и да ги изненадам. Ето защо започнах да се промъквам около поляната, като се прикривах старателно. Щом стигнах отсрещната страна, най-напред потърсих пак следата на Винету. Ако беше продължил нататък, щях да я забележа. Ако не я намерех, тогава той се беше скрил с Ншо-чи. Легнах на земята и се запромъквах безшумно, описвайки полукръг, като се стараех да оставам винаги прикрит зад дървета или храсти. Не се виждаше никакъв отпечатък от крак. Следователно, както бях предположил, те стояха скрити някъде близо край поляната около мястото, накъдето водеше тяхната следа.
         Тихо, съвсем тихо се запромъквах натам. По всяка вероятност и те седяха безмълвно и всеки шум щеше да бъде доловен от острия им слух. Трябваше да бъда безкрайно предпазлив. Имах по-голям успех, отколкото можех да предположа. Скоро ги забелязах. Седяха близо един до друг скрити в храсталака, с гръб към мене, тъй като очакваха евентуалното ми появяване точно от обратната посока. Разговаряха шепнешком, така че не можех да разбера думите им.
         Изненадата, която им бях подготвил ме радваше страшно много и аз продължих да се промъквам към тях. Скоро ги приближих дотолкова, че можех да ги докосна с ръка. Тъкмо се канех да протегна ръка и да хвана Винету, когато думите му ме задържаха.
         — Да го доведа ли? — попита той шепнешком.
         — Не — обади се Ншо-чи. — Той ще дойде сам.
         — Няма да дойде.
         — Олд Шетърхенд ще дойде.
         — Моята сестра се лъже. Той научи всичко бързо, но твоята следа изчезва във въздуха. Как ще я намери?
         — Ще я намери. Моят брат ми каза, че от известно време Олд Шетърхенд не може вече да бъде заблуден. Защо сега Винету говори обратното?
         — Защото днес му поставих възможно най-трудната задача. Окото му ще съумее да открие всяка следа, но твоята диря може да се разчете само с мисълта, а той не е научил още това.
         — Въпреки това ще дойде, защото може да направи всичко, каквото пожелае.
         Тези думи бяха произнесени шепнешком, но от тях лъхаше такова доверие и увереност, че можех да се гордея.
         — Наистина, не познавам още друг човек, който така лесно да се справя с всичко — кимна Винету. — Само едно нещо няма да може да направи и Винету съжалява много за това.
         — Какво е то?
         — Да изпълни нашето желание.
         Тъкмо се бях наканил да им се обадя и ето че Винету заговори за някакво желание. Това ме накара да изчакам още малко. Та кое ли желание не бих изпълнил на тези мили хора? Значи те таяха в себе си някакво желание и не ми го казваха, защото смятаха, че няма да го изпълня. Може би сега щях да чуя за какво става въпрос и бих могъл най-неочаквано да им помогна. Ето защо продължих да мълча и да слушам.
         — Говори ли вече с него моят брат Винету? — попита Ншо-чи.
         — Не.
         — А нашият баща говорил ли е?
         — Не. Той искаше да му каже, но не му разреших.
         — Не му разреши? Защо? Ншо-чи обича много този бледолик. Тя е дъщеря на върховния вожд на всички апачи!
         — Да, тя е негова дъщеря, а е и нещо много повече. Всеки червенокож воин и всеки бледолик биха били щастливи, ако моята сестра пожелаеше да бъде тяхна скуоу*, само Олд Шетърхенд не.
         [* Скуоу (индиан. — англ.) — омъжена жена. — Б.пр.]
         — Откъде моят брат Винету знае това, след като още не е говорил с него?
         — Въпреки това го знам, защото го познавам. Той не е като другите бели; той се стреми към по-висши неща от тях. Няма да вземе за жена една индианка.
         — Той ли ти каза това?
         — Не.
         — Може би сърцето му принадлежи на някоя бяла жена?
         — Не.
         — Сигурен ли си?
         — Да. Говорихме за белите жени. От думите му разбрах, че сърцето му още не е проговорило.
         — Тогава ще проговори към мене!
         — Нека сестра ми не се заблуждава! Олд Шетърхенд мисли и чувства по-иначе, не както си представя моята сестра. Ако той си избере жена, тогава тя трябва да е между жените такава, какъвто е той между мъжете.
         — Не съм ли аз такава?
         — Между червенокожите момичета — да. Моята хубава сестра ги превъзхожда всичките. Но в случая става въпрос за сравнение с дъщерите на бялата раса. Ти какво си видяла и чула? Какво си научила? Познаваш живота на жените на червенокожите народи, но не знаеш нищо от онова, което трябва да научи и познава една бяла жена. Блясъкът на златото и красотата на фигурата не привличат Олд Шетърхенд. Той се стреми към други неща, а тях няма да може да намери у едно червенокожо момиче.
         Тя сведе глава й замълча. Тогава той я погали с ръка по бузата и се опита да я утеши.
         — Мъчно ми е, че трябва да причиня болка на сърцето на моята добра сестра, но Винету е свикнал да казва винаги истината, дори и когато тя не е приятна. А може би той знае един път, който може да изведе Ншо-чи до нейната цел.
         Тогава тя вдигна бързо глава и попита:
         — Кой е този път?
         — Пътят към градовете на бледоликите.
         — Ти мислиш, че би трябвало да отида там?
         — Да.
         — Защо?
         — За да научиш каквото е необходимо да знаеш и да можеш, ако искаш Олд Шетърхенд да те обикне.
         — Тогава искам да замина, колкото се може по-бързо! Ще изпълни ли брат ми Винету едно мое желание? Поговори с Инчу-чуна, нашия баща! Помоли го да ме пусне да отида в големите градове на бледоликите! Няма да ми откаже, защото…
         Не можах да чуя повече, тъй като тихо се запромъквах обратно. Имах чувството, че бях извършил нещо нечестно, като бях подслушал разговора между брата и сестрата. Дано само не забележеха нищо! В какво изключително неудобно положение щях да изпадна! Сега при моето оттегляне трябваше да бъда още по-предпазлив отпреди. И най-малкият шум, и най-незначителното обстоятелство можеха да издадат, че бях научил тайната на хубавата индианка. А в такъв случай щях да бъда принуден да напусна моите червенокожи приятели още на същия ден.
         За щастие успях да се оттегля незабелязано. Когато вече не можеха да ме чуят, аз се изправих и заобиколих бързо поляната до мястото, където се виждаше следата. След това пристъпих няколко крачки и извиках:
         — Нека моят брат Винету дойде при мене!
         Нищо не се помръдна; затова продължих:
         — Нека моят брат се приближи, защото го виждам!
         Нищо не се помръдна; извиках още веднъж:
         — Винету седи в храстите до дивата слива. Трябва ли да дойда до него?
         Тогава клонките се размърдаха и Винету се показа, но беше сам. Беше разбрал, че не можеше да се крие повече, обаче все още не искаше да издаде сестра си и затова ме попита:
         — Намери ли моят брат Олд Шетърхенд Ншо-чи?
         — Да.
         — Къде?
         — В храстите, където ме водят нейните следи.
         — Нима си видял следите й?
         Въпросът му звучеше учудено. Той не знаеше какво да мисли. Според него аз сигурно се бях заблудил по някакъв начин.
         — Да — отвърнах аз, — видях ги.
         — Но сестра ми внимаваше толкова много, че положително не е оставила никакви следи.
         — Лъжеш се. Следите й могат да се видят макар и да са по клоните на храстите, а не по земята. Ншо-чи не е докосвала земята с краката си, но докато си я носил, сте пречупвали клонки и сте наранявали някои листа.
         — Уф! Носил ли съм я? Кой ти каза това?
         — Твоите стъпки. Те стават изведнъж по-дълбоки, защото си станал по-тежък. Но тъй като не си могъл да промениш собственото си тегло, следователно си носил някакъв товар. И този товар е била сестра ти, чийто крак, както забелязах, не се бе докосвал повече до мъха.
         — Уф! Заблуждаваш се. Върни се пак и потърси!
         — Би било напразно и излишно, тъй като Ншо-чи седи там, където беше и ти. Ще я доведа.
         Прекосих цялата поляна. Но ето че Ншо-чи се показа вече от храсталака и каза на брат си със задоволство:
         — Нали ти казах, че ще ме намери. Ето че бях права.
         — Да, моята сестра беше права, а аз се заблуждавах. Моят брат Олд Шетърхенд може да разчита следите не само с очите си, а и с мислите си. Вече няма почти нищо, което да не е научил.
         — О, още много неща имам да уча — махнах аз с ръка. — Моят брат Винету ми изказва похвала, която още не съм заслужил. Но което още не мога, ще го науча с негова помощ.
         Това беше първата похвала, която чувах от устата му, и си признавам, че се почувствах така горд, както някога ме караха да се гордея от време на време похвалите на учителите ми.
         Вечерта на същия ден Винету ми донесе фино изработени ловни дрехи от щавена кожа, които бяха украсени с червени индиански везани фигури.
         — Ншо-чи, сестра ми, те моли да носиш тези дрехи — ми каза той. — Олд Шетърхенд трябва да има по-хубави дрехи.
         Наистина имаше право. Облеклото ми изглеждаше дори за индианците твърде мизерно. Ако ме пипнеха в някой европейски град със сегашните ми дрехи, сигурно щях да бъда арестуван като скитник. Но имах ли правото да приемам такъв подарък от Ншо-чи? Изглежда, че Винету отгатна мислите ми.
         — Можеш спокойно да вземеш тези дрехи — ми каза той, — защото аз съм ги поръчал. Те са подарък от Винету, когото ти спаси от смърт, а не са подарък от сестра му. Изглежда, че на бледоликите не се разрешава да приемат подаръци от жени?
         — Могат да приемат подаръци от собствените си жени или пък ако жените са техни роднини.
         — Ти си мой брат; тогава Ншо-чи е твоя роднина. Но и без това подаръкът е от мен, а не от нея. Тя само го е изработила.
         Когато на следното утро облякох дрехите, те ми стояха като шити по поръчка. Дори някой шивач от Ню Йорк не би могъл да ги ушие по-добре. Представих се в новите си дрехи на моята хубава приятелка и похвалата ми очевидно я зарадва. След малко при мен дойдоха Дик Стоун и Уил Паркър, за да ми съобщят, че и те със Сам са получили подаръци — нови, красиво изработени индиански лули, излезли изпод ръцете на жените от племето. И пак не беше изминало много време, когато намирайки се вече в долината на реката, за да се упражнявам в хвърляне на томахок, към мене се приближи дребна, странна фигурка, чиято походка бе изпълнена с достойнство. Тя бе облечена в нов кожен индиански костюм, който завършваше долу с чифт стари необикновено грамадни високи ботуши. Над костюма се забелязваше филцова шапка с плачевно провиснала периферия, която беше по-стара и от ботушите; под тази периферия се показваше сплъстена растителност, прилична на брада, един огромен нос и две лукави очички. По тях разпознах моя малък Сам Хокинс. Той се изтъпанчи пред мене, разкрачи широко тънките си криви крачета и ме попита надуто:
         — Сър, да познаваш случайно човека, който е застанал пред тебе?
         — Хмм! — обадих се аз. — Я да видя!
         Хванах го за ръцете, завъртях го три пъти около собствената му ос, огледах го от всички страни и казах:
         — Изглежда, че това наистина е Сам Хокинс, ако не се лъжа!
         — Yes, милорд! Не се лъжеш! Самият аз съм, цял-целеничък. Забелязваш ли нещо?
         — Чисто новички дрехи!
         — И аз мисля така.
         — Откъде са?
         — От мечата кожа, която ми подари.
         — Виждам това. Сам. Но като питам „откъде?“, искам да разбера кое лице ги е ушило.
         — Лицето ли? Ах, да! Значи лицето, сър! Тази работа е малко особена. Всъщност това съвсем не е лице.
         — Ами какво е?
         — Личице.
         — Как да го разбирам?
         — Е-е, не познаваш ли хубавата Клиуна-ай?
         — Не. Клиуна-ай означава „луна“. Това някоя девойка ли е, или някоя скуоу?
         — Тя е и двете, или по-скоро нито едното, нито другото.
         — Значи някоя баба?
         — Глупости! Щом не е нито скуоу, нито девойка, тогава трябва да е вдовица. Тя е жена на един от апачите, които бяха убити при последната схватка с кайовите.
         — И ти искаш сега да я утешиш?
         — Yes, сър! — кимна той. — Никак не съм против. Хвърлил съм й око или по-скоро съм й хвърлил и двете си очи.
         — Но, Сам, тя е индианка!
         — И какво от това? Бих се оженил и за негърка, само ако не е черна. Впрочем Клиуна-ай е отлична партия.
         — Защо?
         — Защото тя умее най-добре да щави кожите от всички други.
         — Да не би да искаш да те ощави?
         — Стига вицове, сър! Говоря сериозно. Семеен уют… разбираш ли ме? Тя има такова кръгло, пълничко лице, също като луната.
         — В първа или последна четвърт?
         — Моля те още веднъж да не се подиграваш с Луната! Тя е пълнолуние и аз ще се оженя за нея, ако не се лъжа!
         — Дано не се превърне в новолуние. Как се запознахте?
         — Именно чрез щавенето. Заради мечата кожа попитах коя жена щави най-добре кожите. Тогава ми я препоръчаха. Занесох й кожата и веднага забелязах, че не остана безразлична.
         — Към кожата ли?
         — Глупости! Към мене, разбира се!
         — Това показва, че има вкус, скъпи Сам!
         — Да, има вкус! О, и съвсем не е необразована! Тя го доказа не само като ощави кожата, но и като направи от нея веднага нови дрехи за мене. Харесвам ли ти?
         — Цяло конте!
         — Джентълмен, нали? Да, джентълмен! Взех й ума, когато й се появих в тези дрехи. Ще се оженя за нея, сър, можеш да бъдеш сигурен!
         — Къде ти е старата дреха?
         — Захвърлих я.
         — Тъй, тъй! А по-рано казваше, че никога не би я продал!
         — Това беше по-рано. Тогава нямаше още никаква Клиуна-ай. Времената се менят. Това е то!
         Дребното женихче в меча кожа се обърна и гордо закрачи. Приятелското чувство, което хранеше към индианската вдовица, не ми създаваше особени душевни терзания или грижи. Достатъчно беше човек само да погледне Сам, за да се почувства напълно спокоен. Необичайно големите стъпала, тънките криви крачета, а после и това лице, олеле! Приличаше на някоя мъжка Пастрана* с орлова човка на лицето си. Това беше твърде много дори и за една индианка.
         [* Хулия Пастрана — мексиканка, един от онези редки случаи, при които цялото тяло и лице са силно окосмени. — Б.пр.]
         Не се беше отдалечил още много, когато се обърна и ми извика:
         — Съвсем друго нещо е да имаш нова кожа, сър! Чувствам се възроден. Не ща и да видя вече старата си дреха. Сам отива да се сватосва, хи-хи-хи-хи!
         На следващия ден го срещнах край пуеблото. Имаше замислен вид.
         — Какви астрономически мисли се въртят из главата ти, скъпи Сам? — попитах го аз.
         — Защо пък астрономически?
         — Защото физиономията ти изглежда така, като че ли искаш да откриеш някоя мъглявина.
         — И почти е така. Мислех си, че е комета, но май че ще излезе мъглявина.
         — Кое?
         — Тя, Клиуна-ай.
         — Аха! Пълнолунието е вече мъглявина! Защо?
         — Попитах я дали иска да си има пак мъж. Отвърна ми „не“.
         — Това не бива да ти пречи да гледаш на бъдещето с упование. И Рим не е бил съграден за един ден.
         — И новите ми дрехи не са били ушити за един час. Имаш право, сър; още не съм се отказал от жененето.
         Той се заизкачва по стълбата, за да посети своята Клиуна-ай.
         Един ден по-късно оседлавах жребеца си, за да отида с Винету на лов за бизони. Ето че Сам се приближи до мене и ме попита:
         — Може ли да дойда и аз, сър?
         — За бизони ли? Не! Сега си подгонил по-добър дивеч.
         — Да, но този дивеч не се поддава на атаките ми.
         — Така ли?
         — Да. И предявява претенции.
         — Как така?
         — Пак бях при нея. Тогава ми каза, че ушила дрехите по нареждане на Винету.
         — Значи не от любов?
         — Изглежда, че не. После ми каза, че аз съм поискал от нея да ощави кожата, и ме попита какво ще й дам за това.
         — Като заплащане ли?
         — Yes! Това присъщо ли е на любовта?
         — Не знам. Нямам опит в тези неща. Децата обичат родителите си и въпреки това родителите трябва всичко да плащат за тях. Може би именно това е доказателство за взаимната ви любов с твоето Пълнолуние.
         — Пълнолуние ли? Хмм! Възможно е и да е последната четвърт. И така, няма ли да ме вземете?
         — Винету иска да бъде само с мене.
         — Тогава нищо не може да се направи.
         — И освен това, скъпи Сам, само ще си съсипеш новите дрехи.
         — Наистина е така. Кървавите петна никак не отиват на такива фини дрехи.
         Той си тръгна, но се обърна и ме попита:
         — Не ти ли се струва, сър, че старата ми дреха беше много по-удобна?
         — Възможно е.
         — Не само е възможно, ами е и много вероятно.
         С това въпросът беше приключен за този ден. Но през следващите дни Сам ставаше все по-замислен и мълчалив. Изглежда, че неговата Луна продължаваше да намалява. И ето на, една сутрин го видях да излиза от жилището си в старите дрехи!
         — Какво е това, Сам? — попитах го аз. — Струва ми се, че беше свалил вече тази дреха, дори я беше „захвърлил“, както сам се изрази.
         — Така беше.
         — И въпреки това си я намъкнал отново?
         — Yes.
         — От яд ли?
         — Сигурно! Направо съм побеснял.
         — Заради последната четвърт ли?
         — Сега е станала новолуние. Повече не мога и не ща да виждам тази Клиуна-ай!
         — Тогава предсказанието ми излезе вярно!
         — Да. Стана точно така, както мислеше ти. Но се случи и още нещо, което направо ме подлуди.
         — Мога ли да науча какво е то?
         — Да, на тебе ще ти кажа. И така вчера пак бях при нея. През последните дни се държеше много лошо с мене, почти не ме поглеждаше и едва ми отговаряше. И така седя си вчера при нея и съм си облегнал главата на някакъв кол. Този кол, изглежда, е имал някоя изскочила треска, в която се е била оплела косата ми. Когато станах, за да си тръгна, усетих силно дръпване по достопочтения си череп. Обърнах се и какво да видя, сър… какво да видя!
         — Предполагам, че си видял перуката си, нали?
         — Да, перуката ми останала да виси на треската, а шапката ми паднала на земята.
         — Тогава естествено предишното красиво пълнолуние се е превърнало в новолуние, а?
         — Напълно! Отначало стоеше и ме зяпаше безмълвно като… като… е, като човек, който няма коса на главата си.
         — А после?
         — После се разпищя и закрещя, като че ли самата тя имаше гола глава.
         — И най-накрая какво стана?
         — Накрая ли? Е, накрая луната се стопи. Плю си на петите и дим да я няма.
         — А може би скоро ще изгрее пред тебе пак в първа четвърт?
         — С тази е свършено! Тя ми го каза.
         — Какво ти каза?
         — Да не ходя повече при нея. Странно, но иска, когато се омъжва отново, да вземе мъж, който има коса на главата си. Не е ли глупаво?
         — Хмм!
         — Тук няма какво да се хъмка, сър! Когато една жена се омъжва, може да й е съвсем безразлично дали мъжът й има собствена коса на главата си, или перука. Ако има перука, дори е по-достойно, защото тя е струвала пари. А собствените коси си растат ей така, безплатно!
         — Тогава аз на твое място отново бих си пуснал собствената коса, скъпи Сам!
         — Уважаеми сър, да те вземат мътните! Идвам при тебе да потърся утеха в моята любовна мъка и женски неволи, а ти ме посрещаш с подигравки. Как би ми се искало и ти да имаш перука, а след това и някоя червенокожа вдовица, която да те изхвърли през вратата. Много ти здраве!
         Той се затича, като си придаде ядосан вид.
         — Сам — извиках подир него, — още един въпрос!
         — Какво? — осведоми се той, като се спря.
         — Къде са те?
         — Кои?
         — Новите дрехи?
         — Изпратих й ги обратно. Не ща и да ги знам. Исках да се женя с тях, да ги нося при венчавката. Но тъй като от нея не излезе нищо, не ща да нося и дрехите. Хау!
         Така завърши дружбата на моя Сам с Клиуна-ай, Червената луна, която се смаляваше все повече и повече. Впрочем настроението на Сам скоро се подобри отново и той ми призна, че се радвал, задето си е останал стар ерген. Никога вече нямало да освобождава от длъжност старото си палто, защото то било по-хубаво и по-удобно от всички ловни дрехи на най-добрите индиански шивачки. Следователно нещата се бяха развили според очакванията ми. Сам беше просто немислим в ролята на съпруг.

         18.
         На път на изток!

         Вечерта седях както винаги заедно с Инчу-чуна и Винету и ядях. След като се нахранихме, моят млад приятел се отдалечи и аз се наканих да си тръгвам, когато Инчу-чуна заговори за преживелиците на Сам с Клиуна-ай; после разговорът се насочи към браковете между бели и индианки. Забелязах, че той искаше да разбере моето мнение.
         — Какво мисли моят млад брат Олд Шетърхенд за един такъв брак — подходящ и разумен ли е той, или не? — попита той.
         — Защо да не е — отвърнах аз, — щом е сключен от свещеник и индианката е станала християнка.
         — Значи моят брат не би взел никога някое червенокожо момиче за жена, ако не е станала християнка?
         — Не.
         — А трудно ли е да стане християнка?
         — Съвсем не.
         — А тогава може ли една такава жена да продължи да уважава и почита баща си, ако той не е християнин?
         — Да. Нашата религия изисква от всяко дете да уважава и почита родителите си.
         — Каква жена предпочита моят млад брат, червенокожа или белокожа?
         Можех ли да кажа „бяла“? Не, защото това би го оскърбило. Затова отвърнах:
         — Не мога да ти отговоря току-така. Всичко зависи от гласа на сърцето. Когато той заговори, човек му се подчинява, независимо от това какъв е цветът на кожата на момичето. Пред Великия дух всички хора са равни и онези, които си подхождат и се харесват, намират пътя един към друг.
         — Хау! — кимна вождът. — Всичко зависи от гласа на сърцето. Моят брат каза голяма истина. Той говори винаги добре и вярно.
         С това този въпрос беше уреден, и то според мене така, както бях желал самият аз. Нарочно бях подчертал дебело условието, че ако една индианка иска да стане жена на някой бял, най-напред трябва да стане християнка. От сърце желаех Ншо-чи да се омъжи за най-добрия и най-благородния червенокож воин или вожд. А самият аз не бях дошъл в Дивия Запад, за да се женя за индианка; нямах намерение да се женя и за бяла жена, защото житейските ми планове изключваха засега всякаква женитба.
         На втория ден след нашия разговор успях да разбера какви са били резултатите от него. Инчу-чуна ме отведе на първия етаж на пуеблото, където още не бях ходил. В едно отделно помещение се намираха измервателните ни уреди.
         — Виж тези неща и провери дали липсва нещо от тях! — подкани ме вождът.
         Прегледах ги и установих, че не се бе изгубило нищо. Уредите не бяха повредени, като се изключат някои изкривявания, които можех лесно да отстраня.
         — Тези предмети бяха свещени за нас като амулети — каза ми той. — Затова бяха пазени така добре. Нека моят млад брат ги вземе. Те пак са негови!
         Понечих да благодаря на това великодушие, но той махна с ръка и ме прекъсна:
         — Те са били твои и ние ги взехме, защото те смятахме за наш враг. Но тъй като сега знаем, че си наш брат, ще трябва да получиш обратно всичко, което ти е принадлежало. Няма защо да благодариш. Какво ще правиш сега с тези неща?
         — Когато си тръгна оттук, ще ги взема, за да ги върна на хората, които са ми ги дали.
         — Къде живеят тези хора?
         — В Сент Луис.
         — Инчу-чуна знае името на този град, а знае също и къде се намира. Моят син е бил там и ми е разказвал. Значи ти искаш да ни напуснеш?
         — Да, макар и не веднага.
         — Ние ще съжаляваме. Ти стана воин на нашето племе, аз ти дадох дори властта и честта на вожд на апачите. Мислехме, че ще останеш при нас завинаги като Клеки-петра.
         — Неговият живот е протекъл при по-други обстоятелства.
         — Нима си запознат с неговия живот?
         — Да. Той ми разказа всичко.
         — Тогава е имал голямо доверие в тебе, въпреки че те е видял за първи път.
         — Може би защото сме сънародници.
         — Не е било само това. Той говори с тебе дори и когато умираше. Инчу-чуна не можа да разбере думите, защото не знае езика, на който бяха изговорени. Но ти ни каза за какво сте говорили. По волята на Клеки-петра ти стана брат на Винету, а въпреки това искаш да го напуснеш. Няма ли тук противоречие?
         — Не. Братята невинаги са заедно. Често пътищата им се разделят, когато пред тях се изправят различни цели.
         — Но те се виждат пак, нали?
         — Да. И вие пак ще ме видите, защото моето сърце ще ме доведе отново тук.
         — Душата ми се радва да чуе тези думи. Когато и да дойдеш, ще те посрещнем с голяма радост. Инчу-чуна тъгува искрено, че говориш за различни цели. Не би ли могъл и тук при нас да се чувстваш щастлив?
         — Не знам, тук се намирам от твърде скоро, за да мога да отговоря на този въпрос. Може би ние сме като две птички, кацнали в сянката на едно дърво. Едната от тях се храни от плодовете на това дърво и остава на него. Другата обаче се нуждае от друга храна и затова не може да остане там завинаги. Тя трябва да отлети.
         — Мисля, че не бива да се съмняваш, че ще ти дадем всичко, каквото пожелаеш.
         — Сигурен съм в това. Но когато говорех за храна, нямах предвид храната, от която се нуждае тялото.
         — Да, знам че вие, бледоликите, говорите и за храна на духа. Научих го от Клеки-петра. На него му липсваше тази храна при нас; затова беше понякога тъжен, въпреки че се стараеше да не го забележим. Ти си по-млад от него и сигурно желанието ти да заминеш оттук ще е още по-силно. Но ние те молим да се върнеш пак при нас. Може би тогава мислите ти ще бъдат други и ти ще разбереш, че и при нас можеш да се чувстваш добре. Но много искам да знам какво ще правиш, като се върнеш отново в градовете на бледоликите.
         — Не мога да ти кажа отсега.
         — Ще останеш ли при бледоликите, които искат да строят пътя за Огнения кон?
         — Не!
         — Добре ще постъпиш. Ти стана брат на червенокожите мъже и не бива да помагаш на бледоликите, когато решат отново да ни отнемат земята чрез измама. Но там, където отиваш, не можеш да живееш от лова, както тук. Трябва да имаш пари, а Винету ми каза, че си беден. Ти щеше да получиш пари, ако ние не ви бяхме нападнали. Ето защо моят син ме помоли да ти предложа обезщетение. Искаш ли злато?
         При този въпрос той ме погледна така изпитателно и остро, че и през ум не ми мина да отговоря с „да“. Той искаше да ме изпита.
         — Злато? — казах аз. — Не сте ми взели злато и няма защо да ви искам злато.
         Отговорът ми беше предпазлив, не означаваше нито „да“, нито „не“. Знаех, че има индианци, които откриват находища на благородни метали, но никога нямаше да издадат едно такова място на някой бял. Сигурно и на Инчу-чуна му бяха известни подобни места и ето че сега ме питаше: „Искаш ли злато?“ Кой ли бял би отговорил на такъв въпрос с категорично „не“! Никога не съм се домогвал до мъртво богатство. Според моите схващания обаче златото си има неоспорима цена като средство, което води до постигане на целите. Но едва ли вождът щеше да разбере тези възгледи.
         — Не, не сме ти взели никакво злато — заяви той, — но заради нас ти не си получил онова, което иначе би получил, и ето защо трябва да бъдеш обезщетен. Казвам ти, че в планините се намира злато в големи количества. Червенокожите мъже знаят местата, където го има. Необходимо е само да отидат дотам и да го вземат. Не искаш ли Инчу-чуна да отиде и да ти донесе?
         Някой друг на мое място би приел това предложение и… нямаше да получи нищо. Това ми стана ясно още докато наблюдавах дебнещия и странен поглед на Инчу-чуна. Затова му отказах.
         — Благодаря ти. Човек не чувства удовлетворение, когато получи като подарък някое богатство, за което не е положил никакви усилия. Истинска стойност има само онова, което сам си изработиш. Дори и да съм беден, нямам основание да се страхувам, че щом се върна при бледоликите, ще умра от глад.
         Напрегнатият израз изчезна от лицето му. Той ми хвана ръката и каза сърдечно:
         — Твоите думи ми показват, че не сме се лъгали в тебе. Златният прах, към който се домогват бледоликите златотърсачи, е прах на смъртта. Който го намери, почти винаги заплаща с живота си. Никога не се стреми да се сдобиеш с него, защото той убива не само тялото, но и душата! Инчу-чуна искаше да те изпита. Той нямаше да ти даде злато, но ти ще получиш онези пари, на които си разчитал.
         — Това е невъзможно.
         — Инчу-чуна желае да стане, следователно е възможно. Ще отидем в онази местност, където работехте. Ти ще довършиш прекъснатата работа и ще получиш обещаното ти възнаграждение.
         Загледах го учудено и безмълвно право в очите. Шегуваше ли се? Не. Никой индиански вожд не си прави такива шеги. Или беше някакво ново изпитание? И това не беше вероятно.
         — Моят млад бял брат не казва нищо — продължи той. — Не му ли харесва моето предложение?
         — Много ми харесва дори! Но не мога да повярвам, че говориш сериозно.
         — Защо?
         — Аз да довърша онова, заради което ти наказа със смърт моите бели сътрудници? Да довърша онова, което ти осъди така строго при нашата първа среща?
         — Тогава ти действаше без разрешението на онези, на които принадлежи земята. Но сега имаш това разрешение. Там е разликата. Впрочем предложението не е мое, то е на сина ми, Винету. Той ми каза, че ти няма да ни навредиш, ако завършиш прекъснатата работа.
         — Лъжеш се. Линията ще бъде построена; белите сигурно ще дойдат!
         Погледът му потъмня, той помълча известно време и каза:
         — Прав си! Не можем да им попречим непрекъснато да ни мамят и обират. Отначало винаги изпращат малки отряди като вашия. Такива отряди можем да унищожим. Но това не ни помага, защото по-късно белите идват на такива тълпи, пред които трябва да отстъпим, ако не искаме да бъдем задушени. Но и ти няма да можеш да промениш нещата. Или си мислиш, че няма да построят линията, ако се откажеш да довършиш измерването на този участък?
         — Не, нямах това предвид. Каквото и да правим, Огненият кон ще пътува със сигурност през тези места.
         — Тогава приеми предложението ми! Ще имаш голяма полза, без да ни навредиш. Инчу-чуна се съветва с Винету. Ние двамата ще тръгнем с тебе заедно с тридесет воини. Те са достатъчни да те закрилят и да ти помагат. После тези тридесет души ще ни придружат на изток, докато достигнем сигурни пътища и се качим на кануто, пътуващо с пара, за да достигнем Сент Луис.
         — Какво казва моят по-голям брат? Правилно ли го разбрах? Той иска да се отправи на изток?
         — Да, заедно с тебе, Винету и Ншо-чи.
         — И Ншо-чи ли?
         — И моята дъщеря. Тя много иска да види големите жилища на бледоликите и да остане там дотогава, докато заприлича съвсем на бяла скуоу.
         Изглежда, че лицето ми не е имало много умно изражение след тези думи, защото той ме погледна усмихнато и каза:
         — Моят млад брат изглежда изненадан. Може би има нещо против, че ще го придружаваме? Нека каже откровено!
         — Да имам нещо против ли? Как бих могъл! Тъкмо обратното, много се радвам. Така връщането ми на изток ще стане безопасно. Само поради тази причина предложението ви трябва да ми е добре дошло. Но освен това по този начин ще остана заедно с хората, които съм обикнал така много.
         — Хау! — кимна той със задоволство. — Ще довършиш работата си и после тръгваме на изток. Дали Ншо-чи ще намери там хора, при които ще може да живее и да учи?
         — Да. С удоволствие ще й помогна. Но нека вождът на апачите има предвид, че бледоликите не са така гостоприемни, както червенокожите мъже.
         — Инчу-чуна знае това. Когато при нас дойдат бледолики, които не са наши врагове, те получават всичко, от което имат нужда, без да им искаме нещо в замяна. Но ако ние ги посетим, трябва да си заплащаме всичко, и то двойно по-скъпо, отколкото други бледолики биха платили. А при това получаваме по-лоши неща, отколкото белите. И Ншо-чи ще трябва да си плаща.
         — За съжаление това е истина, но не бива да се тревожите. Благодарение на твоето благородно предложение ще ми бъдат изплатени парите. Тогава вие ще бъдете мои гости.
         — Уф, уф! Какво си мисли моят млад бял брат за Инчу-чуна и Винету, вождовете на апачите?! Преди малко ти казах, че червенокожите мъже знаят много места, където има злато. Има планини, през които минават златни жили, има и долини, в които лежи свлеченият от водите златен прах под тънък земен слой. Когато отидем в градовете на белите, ние няма да имаме пари, но ще имаме злато, толкова много злато, че няма да се нуждаем от никаква помощ от никого. И ако Ншо-чи реши да остане там няколко лета, аз бих могъл да й оставя повече злато, отколкото тя би имала нужда за толкова дълго време. Само негостоприемството на бледоликите ни принуждава да посещаваме находищата на златен прах; иначе ние никога не ги използваме и не им обръщаме внимание. Кога ще бъде готов за тръгване моят млад брат?
         — По всяко време, когато ви е удобно на вас.
         — Тогава нека не се бавим повече, защото настъпва времето на късната есен, след което зимата идва бързо. Червенокожият воин не се нуждае от подготовка дори и за едно толкова дълго пътуване. Бихме могли да тръгнем и утре, ако ти успееш да се приготвиш.
         — Готов съм. Трябва само да пресметнем набързо какво ще е необходимо да вземем с нас и колко коне…
         — Това ще направи Винету — прекъсна ме той. — Вече е мислил за всичко и моят млад бял брат няма нужда да се грижи за нищо.
         Напуснахме първия етаж и се заизкачвахме нагоре. Когато се канех да вляза в жилището си, оттам излезе Сам Хокинс.
         — Искам да ти съобщя нещо ново, сър — каза той, сияещ от радост. — Ще се чудиш, ще има много да се чудиш, ако не се лъжа.
         — На какво има да се чудя?
         — На новината, която ти нося. Или си чул вече нещо?
         — Кажи за какво става въпрос, скъпи Сам!
         — Тръгваме на път!
         — Ах, това ли било! Вече го знам.
         — Знаеш ли го? Исках да те зарадвам, но съм закъснял.
         — Току-що го научих от Инчу-чуна. А ти откъде го разбра?
         — От Винету. Срещнах го долу край реката, където избираше конете. Дори Ншо-чи идва с нас. И това ли знаеш вече?
         — Да.
         — Странна идея! Струва ми се, че ще я оставят на изток в някакъв пансион. Но защо, с каква цел, това ми е непонятно, освен…
         Той не довърши изречението си, огледа ме многозначително с малките си очички, след което продължи:
         — … освен ако… освен ако… хм! Да не би Ншо-чи да стане твоята Клиуна-ай? Така ли смяташ, любезни сър и Шетърхенд?
         — Искаш да кажеш, да стане моя луна? В такива истории, Сам, специалистът си ти. За какво ми е една луна, която се смалява непрестанно, докато изчезне? И през ум не ми минава да си изгубя перуката заради една индианка.
         — Да си загубиш перуката ли? Слушай, това е един много тъп виц и няма защо да се гордееш с него! Освен това стана много добре, че любовта ми към тази намаляваща луна излезе нещастна.
         — Защо?
         — Защото нямаше да мога да я оставя тук, а трябваше да я взема със себе си. А кой би яздил с удоволствие през прерията с някое новолуние?! Хи-хи-хи-хи! Това е то да имаш щастие в нещастието. Само за едно нещо ме е яд.
         — За какво?
         — За хубавата кожа на гризли; ако си я бях обработил сам, сега щях да нося великолепно ловно облекло. Но така дрехата отиде по дяволите, та и кожата с нея.
         — За съжаление! Дано по-нататък ни се удаде пак да убием някоя гризли. Тогава отново ще ти подаря кожата й.
         — Ти ли да ми я подариш? Или аз на тебе, уважаеми сър! Не бива да мислиш, че сивите мечки се разхождат наоколо само за да бъдат убити от първия срещнат грийнхорн. Тогава беше само една случайност и с нея трябва да се гордееш още по-малко, отколкото с тъпия си виц, който каза преди малко. Нека изобщо не си пожелаваме мечки, поне не наблизо до мястото, където ще работим. Не е ли чудесно, че ще можеш да си продължиш работата, а?
         — Благородно е, Сам, много благородно!
         — Yes! По този начин ще си получиш парите, а и ние нашите. Може би — By Jove!* Ще се радвам, ако предположението ми излезе вярно!
         [* By Jove! (англ.) — за бога! — възклицание на учудване. — Б.пр.]
         — Какво предположение?
         — Че ще получиш всичките пари!
         — Не те разбирам.
         — А е много лесно за разбиране. Щом работата бъде свършена, ще трябва да бъде и заплатена. Другите са пречукани. Не са живи и следователно техните дялове трябва да ти бъдат изплатени.
         — Не си въобразявай, Сам! Сигурно онези хора ще предпочетат да не изпълнят това, което ти си пресметнал така добре.
         — Всичко е възможно, всичко е възможно! Само трябва да го подхванеш правилно; трябва да искаш всичките пари. И без това си свършил сам почти цялата работа. Ще искаш ли всичко?
         — Не. И през ум не ми минава да се излагам по този начин, като искам повече, отколкото ми се полага.
         — Грийнхорн и пак грийнхорн! Казвам ти, че твоята отвъдокеанска скромност съвсем не е на място в тази страна! Мисля ти доброто; затова слушай какво ти казвам: откажи се от мисълта да станеш уестман, понеже това няма да го бъде и до края на живота ти! Трябва да мислиш за някаква друга кариера, а за това ще са ти необходими най-напред пари и пак пари. Ако си умен, можеш сега да пипнеш хубава сума и после за известно време няма за какво да мислиш. Но ако не последваш съвета ми, няма ни да цъфнеш, ни да вържеш и ще загинеш като риба, която е попаднала на сухо.
         — Ще изчакаме да видим. Не съм прекосил Мисисипи, за да стана уестман, и следователно, ако не стана такъв, няма да оплаквам несбъднати мечти. В този случай само ти ще бъдеш достоен за съжаление.
         — Аз ли? Защо пък аз?
         — Защото положи толкова труд и усилия да направиш от мене уестман. Още отсега си представям как ще казват хората, че съм имал за учител човек, който не е разбирал и не е можел нищо.
         — Не е разбирал и не е можел нищо ли? И това съм аз, Сам Хокинс? Хи-хи-хи-хи! Но аз разбирам и мога всичко. Мога дори да те зарежа ей на това място, сър!
         Той си тръгна, но след няколко крачки се обърна и ми заяви:
         — Но едно си отбележи: ако не поискаш цялата сума, тогава ще я поискам аз и ще ти я напъхам в джоба! Хау!
         След тези думи той се отдалечи с крачки, които трябваше да изразяват достойнство, но правеха точно обратното впечатление. Добрият човечец ми желаеше доброто, а също така да получа цялото възнаграждение, обаче за това не можеше и да се мисли.
         Думите на Инчу-чуна се потвърдиха: червенокожите воини не се нуждаеха от особени приготовления дори и за по-продължително пътуване. Спокойният всекидневен живот в пуеблото продължи и през днешния ден, без да може по нещо да се заключи, че се канехме скоро да си тръгнем. Дори и Ншо-чи, която както винаги ни поднасяше яденето, не се бе променила с нищо. А с какво вълнение и предварителна подготовка се придружава и най-малкият излет на белите жени! На тази индианка и предстоеше продължително и опасно пътуване на коне, за да се запознае с прехвалените великолепия на цивилизацията и въпреки това в поведението й не можеха да се забележат ни най-малки следи от някаква промяна. Никой за нищо не ме попита, нито пък поискаха някакъв съвет от мене. Единственото нещо, за което имах да се грижа, беше опаковането на геодезическите уреди. Винету ми беше дал за тази цел няколко меки вълнени одеяла. Както обикновено, прекарахме цялата вечер заедно, но без да споменем нито дума за предстоящото пътуване. И когато си легнах да спя, имах чувството, че още нямам никакво намерение да напускам пуеблото. Спокойствието и хладнокръвието на индианците ме бяха заразили. Сутринта не можах да се събудя сам, а това бе направено от Хокинс, който ми каза, че всичко било готово за нашето тръгване. Денят бе настъпил току-що. Утринната хладина на късния есенен ден ни подсказваше, че вече нямаше за кога да отлагаме пътуването си.
         Закусихме набързо, след което се спуснахме към реката, придружени от всички обитатели на пуеблото или както се казва, с нас тръгна „кьораво и сакато“. Край реката трябваше да се състои церемония, каквато още не бях виждал със собствените си очи: жрецът щеше да предвещае дали нашето пътуване ще бъде щастливо или нещастно.
         За тази церемония бяха надошли и живеещите около пуеблото апачи. Нашата голяма волска кола стоеше все още там. Нямахме намерение да я взимаме с нас, защото бе много тежка и щеше само да забави придвижването ни. Сега тя служеше за „храм“ на жреца, който я бе покрил с одеяла и в момента се намираше в нея.
         Около колата бе образуван широк кръг от хора. Ето че започна „свещената церемония“, която аз тайно в себе си нарекох „театър“; началото бе поставено от долитащите от колата ръмжене, съскане и фучене, като че ли вътре се бяха счепкали няколко кучета и котки.
         Аз стоях между Винету и сестра му. Голямата прилика между двамата изпъкваше днес особено много, тъй като Ншо-чи беше облякла мъжки дрехи. Облеклото й приличаше много на облеклото на Винету. Тя също не носеше шапка и косите й бяха прибрани като неговите. На пояса й бяха окачени няколко торбички с най-различно съдържание. В него беше затъкнала нож и пистолет, а на гърба й висеше карабина. Дрехите й бяха нови и украсени с везмо и пъстри ресни. Видът й беше доста войнствен и същевременно толкова женствен и чаровен, че всички погледи бяха отправени към нея. Тъй като и аз бях облечен в подарените ми от тях дрехи, ние тримата изглеждахме почти еднакво облечени.
         Изглежда, че физиономията ми не е имала много тържествен вид, когато се разнесе ръмженето и фученето, защото Винету каза:
         — Моят брат не познава още този обичай. Той ще ни се смее тайно.
         — Никой религиозен обичай не ми е смешен, колкото и малко да го познавам и разбирам — отвърнах аз.
         — Думата „религиозен“ е съвсем на място. Това, което ще видиш и чуеш тук, съвсем не е езически маскарад, а всяко движение и всеки звук на жреца си имат определено значение. Звуците, разнасящи се сега, са гласовете на добрата и злата съдба, които са влезли в спор.
         Той продължи да ми обяснява по този начин и по-нататъшните действия на жреца.
         След фученето започна да се разнася периодически вой, който от време на време се сменяше с по-нежни звуци. Този рев се разнасяше, когато жрецът забележеше в бъдещето лоши знамения, а по-нежните звуци се чуваха, когато предвиждаше нещо добро. След като измина доста време, жрецът изскочи внезапно от колата и започна да реве и да тича в кръг като побеснял. Постепенно стъпките му се забавиха. Ревовете му заглъхнаха. Така добре „изиграният страх“, накарал го да обикаля като бесен, премина и той започна бавен странен танц, който изглеждаше още по-гротесков, защото човекът бе покрил лицето си с една всяваща ужас маска, а тялото му беше обкичено с най-чудновати и страшни предмети. Той придружаваше танца си с монотонно пеене. Отначало песента и танцът бяха по-живи, но постепенно станаха по-бавни и провлечени, докато най-сетне жрецът ги прекрати, седна на земята и сведе глава между коленете си. Дълго време седя безмълвно и неподвижно. После изведнъж скочи на крака и съобщи на висок глас резултата от ясновидството си.
         — Слушайте, слушайте, синове и дъщери на апачите! Ето какво ми каза Маниту, Великия дух: Инчу-чуна и Винету, вождовете на апачите, и Олд Шетърхенд, нашият бял вожд, ще възседнат конете си, за да придружат заедно с техните червенокожи и бели воини Ншо-чи; младата дъщеря на племето ни, до вигвамите на бледоликите. Добрият Маниту е готов да ги закриля. Те ще преживеят различни приключения, без да ги застраши някаква опасност, и ще се завърнат щастливо при нас. И Ншо-чи, която ще остане по-дълго време при бледоликите, ще се завърне също здрава и читава. Само един-единствен от тях няма да видим повече.
         Той замълча и сведе глава, за да даде по този начин израз на скръбта си.
         — Уф, уф, уф! — завикаха червенокожите от любопитство и съжаление; но никой не посмя да попита кого има предвид.
         Тъй като жрецът продължи мълчанието си дълго време, моят Сам Хокинс изгуби търпение.
         — Кой няма да се върне? — попита той. — Нека жрецът ни каже неговото име!
         Жрецът направи укорителен жест с ръката си и след като помълча още дълго, вдигна глава и отправи погледа си към мен.
         — По-добре да не ме беше питал за това — извика той. — Не исках да споменавам имена, но любопитният бледолик Сам Хокинс ме принуждава. Олд Шетърхенд е човекът, който няма да се върне! Смъртта ще го настигне в скоро време. Всички, на които предвещавах щастливо завръщане, трябва да избягват да стоят близо до него, ако не искат да загубят живота си заедно с неговия. Край него ще бъдат винаги в опасност, но далеч настрани ще са в сигурност. Така каза Великия дух — хау!
         След тези думи той се прибра в колата. Червенокожите ми отправиха плахи погледи и тук-там се чуха възгласи на съжаление. От този момент за тях бях обречен човек, когото трябваше да отбягват.
         — Какво иска всъщност този негодник? — обади се Сам. — Щял си да умреш ли? Само в неговата овча глава може да се породи такова нещо! Разбира се, че тази мисъл е рожба на туберкулозния му мозък. Как ли му е дошла?
         — По-добре питай какво цели с нея! — отвърнах му аз. — Той се страхува от влиянието ми над вождовете и над племето, страхува се, че мога да ги освободя от предразсъдъците им. Затова се възползва от удобния случай да се опълчи срещу мен.
         — Да отида ли при него да му залепя няколко шамара, сър?
         — Сам, не прави глупости! Не заслужава да се тревожим заради тази работа.
         Инчу-чуна, Винету и Ншо-чи се бяха спогледали смаяно, когато чуха предсказанието на жреца. Дали вярваха в истинността на думите му, или не, беше без значение. Във всеки случай те не се съмняваха във въздействието им над техните съплеменници. С нас щяха да тръгнат тридесет души. Ако тези хора повярваха, че близостта ми носи гибел, неминуемо беше да се очакват неприятности от всякакъв характер. Понеже предсказанието на жреца не можеше да бъде променено, последиците му бе възможно да се предотвратят само ако вождовете застанеха открито на моя страна както преди и го покажеха пред всички веднага. Ето защо двамата застанаха до мен и Инчу-чуна заговори високо, за да го чуят всички:
         — Нека моите братя и сестри чуят думите ми! Нашият жрец има дарбата да вижда в бъдещето и често се е случвало онова, което ни е предсказвал. Но от опит вече знаем, че той може и да се заблуждава. По време на голямата суша ни обеща да докара дъжд, но дъжд не дойде. Преди последния поход срещу команчите, който бяхме принудени да предприемем, той ни обеща голяма плячка. Но победата, която извоювахме, ни донесе само няколко стари коня и три лоши пушки. Предпоследната есен последвахме думите му, когато ни каза да отидем при водите на Тоя, ако искаме да убием много бизони. Но там се сдобихме с толкова малко месо, че през зимата щяхме за малко да измрем от глад. Инчу-чуна може да изброи още такива примери, които показват, че понякога погледът на жреца не прониква в бъдещето. Затова е твърде възможно и сега да се е заблудил относно нашия брат Олд Шетърхенд. Вождът на апачите гледа на думите на жреца така, като че ли те не са изговорени, и подканя своите братя и сестри да сторят същото. Нека изчакаме и видим дали ще се сбъднат!
         Тогава дребният Сам Хокинс излезе напред и извика:
         — Не, няма да чакаме. Няма нужда да чакаме, защото има начин да разберем веднага дали жрецът е казал истината.
         — Какво има предвид моят бял брат? — осведоми се вождът.
         — Ще обясня. Не само червенокожите мъже, но и белите си имат жреци, които умеят да прозрат бъдещето. Аз, Сам Хокинс, съм най-известният измежду тях.
         — Уф, уф! — завикаха апачите учудени.
         — Да, смаяни сте, нали? Досега ме смятахте за прост уестман, защото не ме познавахте. Но ще ме опознаете, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! Нека няколко мои червенокожи братя вземат своите томахоки и да изкопаят в земята тясна, но дълбока дупка.
         — Моят бял брат иска да погледне във вътрешността на земята? — попита Инчу-чуна.
         — Да, защото бъдещето е скрито в недрата на земята, понякога е скрито и в звездите. Но тъй като сега посред бял ден не мога да видя никакви звезди, които бих могъл да попитам, затова ще се обърна към земята.
         Неколцина индианци последваха подканата му и изкопаха дупка с бойните си брадви.
         — Не прави щуротии, Сам! — пошушнах му аз. — Ако червенокожите разберат, че правиш глупости, ще влошиш нещата, а няма да ги оправиш.
         — Щуротии? Глупости? А какво правеше жрецът? Същото! Каквото може той, мога и аз, ако не се лъжа, многоуважаеми сър. Знам какво правя. Ако не сторим нищо, хората, които ще тръгнат с нас, постоянно ще ни създават трудности.
         — В това съм убеден, но те моля да не правиш смехории!
         — О, работата е много сериозна! Не се тревожи!
         Въпреки уверението му не се чувствах добре. Познавах го. Сам беше голям шегаджия. Ето защо исках пак да го предупредя, но той ме заряза и се отправи към индианците, за да им каже на каква дълбочина да копаят.
         Когато дупката беше готова, той ги накара да се отдалечат и съблече старата си кожена ловна дреха. След като я закопча отново, той я изправи на земята. Дрехата остана права, като че ли бе направена от ламарина или дърво. Сам постави този висок цилиндър над дупката, придаде си важен вид и извика:
         — Мъжете, жените и децата на апачите ще видят какво ще направя и какво ще науча и ще има да се чудят. Щом кажа моите вълшебни думи, земята ще разтвори недрата си пред мене и ще мога да разбера всичко, което ще се случи с нас в близко бъдеще.
         Сега той се отдръпна малко от дупката и започна да я обикаля бавно и тържествено, при което за мой ужас започна да декламира таблицата за умножение. За щастие заговори на немски, така че червенокожите не разбраха какво приказваше. Когато вече приключи и с числото девет, стъпките му се ускориха, докато започна да галопира около дрехата си; същевременно нададе силни викове и заразмахва ръцете си като крила на вятърна мелница. Накрая, след като се задъха от тичане и викане, той пристъпи към дрехата си, направи й няколко ниски поклона и пъхна главата си в горния й отвор, за да погледне в дупката.
         Опасявах се дали тези детинщини ще имат благоприятен изход. Огледах се наоколо, но за мое задоволство забелязах, че червенокожите бяха съвсем погълнати от действията на Сам и ги следяха най-сериозно. И лицата на двамата вождове не издаваха неодобрение. Разбира се, бях убеден, че те много добре знаеха как стоят нещата, и гледаха на действията на Сам като на шарлатания.
         Главата на Сам остана известно време в отвора на яката на палтото му. От време на време той раздвижваше ръцете си, сякаш научаваше важни неща или пък виждаше чудеса. Най-сетне измъкна главата си. Изражението на лицето му беше сериозно. Отново разкопча дрехата си, облече я и нареди:
         — Нека моите червенокожи братя заринат дупката, защото не мога да кажа нищо, докато тя е отворена!
         Щом изпълниха нареждането му, той си пое дълбоко дъх, като че ли бе много изтощен, и заяви:
         — Вашият жрец е видял неверни неща, защото ще се случи точно обратното на казаното от него. Научих всичко, което ще ни донесат идните седмици; но ми е забранено да говоря за това. Мога да ви кажа само някои неща. Видях карабини и чух изстрели. Предстоят ни битки. Последният изстрел бе даден от мечкоубиеца на Олд Шетърхенд. А онзи, който даде последния изстрел, не може да бъде умрял — той е победителят. Моите червенокожи братя са застрашени от опасност. Те могат да я избягнат само като останат в близост до Олд Шетърхенд. Но ако постъпят така, както ги посъветва жрецът, тогава ги грози гибел. Аз казах. Хау!
         Въздействието на това предсказание беше поне за момента напълно според очакванията на Сам. Червенокожите му вярваха — просто си личеше по техните изражения. Те поглеждаха към колата очаквателно. Вероятно предполагаха, че жрецът ще излезе, за да се защити. Но той не се показа и така, всички приеха, че се чувства победен. Сам Хокинс се приближи до мен и ми намигна с малките си хитри очички.
         — Е, сър, как се справих със задачата си?
         — Като истински стопроцентов шарлатанин.
         — Well. Значи съм се справил добре, нали?
         — Да. Поне изглежда, че си постигнал целта си.
         — Напълно я постигнах. Жрецът е бит. Не иска да се покаже.
         Винету ни гледаше тихомълком и многозначително. Баща му обаче не беше така мълчалив. Той се приближи до нас и се обърна към Сам:
         — Моят бял брат е умен човек. Той отне силата от думите на жреца и притежава дреха, в която са скрити важни предсказания. Тази скъпоценна дреха ще стане прочута от едната Голяма вода до другата. Но Сам Хокинс прекали със своите предсказания.
         — Прекалих ли? Как така? — попита дребният ловец.
         — Беше достатъчно да кажеш, че Олд Шетърхенд няма да ни докара никаква злина. А защо Сам Хокинс прибави, че ни очакват беди?
         — Защото ги видях в дупката.
         Инчу-чуна махна с ръка.
         — Вождът на апачите знае как стоят нещата и Сам Хокинс може да му се довери. Не беше необходимо да се говори за лоши неща и да се тревожат нашите хора.
         — Да се тревожат ли? Воините на апачите са храбри мъже, които не се страхуват.
         — Не се страхуват. И те ще го докажат, ако по време на пътуването си срещнем врагове. Но нека се приготвим да тръгваме!
         Инчу-чуна остави за свой заместник през време на отсъствието си от пуеблото Енчар-ко*. Той беше с няколко години по-възрастен от Винету, беше изпитан и храбър воин, когото бях опознал и обикнал през последните дни.
         [* Енчар-ко (апач.) — Големия огън. — Б.пр.]
         Доведоха конете. Между тях имаше голям брой товарни животни, няколко от които трябваше да носят геодезическите уреди. Останалите бяха натоварени с провизии и други необходими неща.
         Потърсих с очи моя червеникав кон, но не го видях. Обаче погледът ми беше прикован от два млади, великолепни черни жребеца. Те имаха червени ноздри и от онези дълги в горната си част къдрави гриви, които минават при индианците за сигурен белег на превъзходни качества. Седлата и оглавниците бяха изработени по индиански маниер.
         Винету бе забелязал погледа ми и ме поведе към черните жребци.
         — Олд Шетърхенд стана кръвен брат на Винету. Това трябва да получи и външен израз. Ето защо конете ни имат еднакъв цвят и са синове на една и съща майка. Помолих Инчу-чуна, моя баща, да ми разреши да ти подаря този черен жребец. Той се съгласи. Жребецът има най-добрата индианска дресировка, а името му Хататитла* отговаря на неговото главно качество. Той е още млад и бързо ще свикне с тебе. Ще те обикне и никога няма да те изостави в опасност.
         [* Хататитла (апач.) — Светкавица. — Б.пр.]
         При вида на този едва ли не царски подарък направо онемях. Доколкото можех да преценя от пръв поглед, този жребец беше равен поне на пет коня с качествата на досегашния ми червеникав жребец. Когато се наканих да благодаря, вече не беше възможно, защото Инчу-чуна даде знак за тръгване.
         Индианците имат обичай да изпращат на известно разстояние потеглящите на път воини. Но сега това не стана, тъй като Инчу-чуна пожела така. Придружаващите ни тридесет воини дори не се сбогуваха с близките си. Вероятно бяха сторили това предварително, защото войнското им достойнство не им позволяваше такова прощаване на публично място.
         Един-единствен човек се сбогува с думи и това беше Сам Хокинс. Той съзря между жените Клиуна-ай, отправи мулето си към нея и я попита:
         — Чу ли Клиуна-ай какво видях в земята?
         — Ти го каза и аз го чух — отвърна тя.
         — Можех да кажа много повече, например нещо и за тебе.
         — За мене ли? И мен ли видя в дупката?
         — Да. Видях пред мен бъдещето ти. Да ти го разкрия ли?
         — Да, хайде! — замоли тя настойчиво. — Какво ще ми донесе бъдещето?
         — То няма да ти донесе нищо, а ще ти отнеме нещо, нещо много скъпо за тебе.
         — Какво е то? — осведоми се тя страхливо.
         — Косата ти. След няколко луни ще я загубиш и главата ти ще оголее напълно, ще стане също като луната, която няма никаква коса. Тогава ще ти изпратя моята перука. Сбогом, печална луна, сбогом!
         Сам се разсмя и подкара мулето си, а индианката се обърна засрамена, защото се бе оставила да бъде подведена от женското си любопитство.
         Яздехме в следния ред: начело бяхме Инчу-чуна, Винету със сестра си и аз. Следваха Хокинс, Стоун и Паркър, а след тях яздеха тридесетте апачи, които се сменяха във воденето на товарните животни.
         Ншо-чи седеше в седлото също като мъж; както вече знаех, тя беше отличен и издръжлив ездач. Ако ни срещнеше някой, който не я познава, щеше да я помисли за по-малък брат на Винету. Но от едно по-остро око не можеха да се изплъзнат женските форми на тялото й, нито пък женствената мекота на чертите на лицето й. Тя беше красива, наистина беше красива, въпреки мъжките дрехи, които носеше.
         Що се отнася до моя черен жребец, скоро се оказа, че съм направил превъзходна размяна. Когато галопираше, не можеше да го стигне никой. Имаше спокоен тръс, беше неуморим, с отлични бели дробове. Конят на Винету беше равностоен на моя и се казваше Илчи*. Апачите мескалеро отглеждаха расови коне с най-висока стойност и тези два жребеца бяха от тази порода. Никога не бях успял да видя тези животни въпреки дългото време, което прекарах при апачите. Но вярно е, че всички седмици от престоя ми в пуеблото бяха до такава степен заети с моето „обучение“, че доста забележителни и интересни неща в пуеблото и околността му се бяха изплъзнали от вниманието ми.
         [* Илчи (апач.) — Вятър. — Б.пр.]
         Моите другари искрено споделяха радостта ми. Особено се радваше Сам, който не изпускаше случай да ми втълпи, че съм бил безнадежден грийнхорн, но тайно в себе си се гордееше с мене, своя някогашен ученик, както и с всеки мой успех или отличие.
         Първите дни от нашето пътуване преминаха без особени преживелици. Както вече е известно, на апачите бяха необходими пет дни, за да изминат разстоянието от мястото на нападението до пуеблото край Рио Пекос. Пренасянето на пленниците и ранените беше забавило придвижването им. Сега обаче ние стигнахме до мястото, където Ратлър уби Клеки-петра, само за три дни. Този път се бяхме насочили още отначало по на североизток. Тук останахме да пренощуваме. Апачите насъбраха камъни и ги струпаха на купчина на мястото, където бе убит техният бял учител.
         На следващото утро продължихме пътя си, като отначало се придвижвахме по трасето, което бяхме измервали. По този начин стигнахме до местността, където нашата работа бе прекъсната така ненадейно. Колчетата стояха все още по местата си и аз можех веднага да започна измерването, но ме очакваше нещо по-належащо.
         Апачите дори и не бяха помисляли да погребват убитите кайови и бели след битката. Труповете си лежаха все още там, където бяха оставени. Това, което не бяха сторили индианците, бе направено от лешоядите и другите хищни животни — разбира се, по техен начин. Костите лежаха пръснати наоколо — някои от тях бяха напълно оглозгани, а по други се забелязваха остатъци от гниещо месо. Сам, Дик, Уил и аз се заловихме да съберем тези останки и да ги погребем в общ гроб. Това беше ужасна работа, в която апачите не участваха.
         Когато свършихме, денят беше превалил и аз започнах моята работа на следващия ден. Някои от воините ми помагаха с това или онова, но най-много ми помагаше Винету. Сестра му беше винаги край мене. Сега се работеше съвсем иначе, защото около мене нямаше вече неприятни личности. Червенокожите, за които нямаше работа, скитаха по цял ден из околността и вечерта донасяха различен дивеч.
         Можете да си представите, че работата ми вървеше бързо. Въпреки трудността на терена успях за три дни да достигна мястото, докъдето беше измервала съседната група. Нуждаех се само от още един, четвърти ден, за да довърша чертежите и дневника си. С това приключи и цялата ми работа, и то навреме, защото зимата бързо наближаваше. Нощите бяха станали доста студени, така че огньовете трябваше да горят чак до сутринта.
         Споменах, че апачите ми помагаха, но за съжаление не мога да твърдя, че го правеха с удоволствие. Подчиняваха се на заповедите на вождовете си; иначе едва ли щяха да ме подкрепят. Просто се виждаше как всеки един от тях се радваше, щом вече нямах нужда от него. А когато вечерта лагерувахме, тридесетте индианци сядаха настрани от нас, по-надалеч, отколкото им повеляваше уважението към техните вождове. Инчу-чуна и Винету забелязваха това, но мълчаха. Сам сподели с мене:
         — Нещо не им се работи на тези индианци. Остава си стара истина, че червенокожият е отличен ловец и храбър воин, но иначе си е мързеливец. Работата не е по вкуса му.
         — Това, което вършат за мене, не ги уморява ни най-малко и изобщо не може да се нарече работа — отвърнах аз. — Нежеланието им си има вероятно друга причина.
         — Така ли? А каква е тя?
         — Изглежда, не са забравили предсказанието на жреца си. На него вярват повече, отколкото на тебе, драги Сам.
         — Може и да е така, но би било много глупаво от тяхна страна.
         — И освен това моята работа тук е отвратителна за тях. Тази местност им принадлежи, а аз я измервам за други хора, за враговете им. Не трябва да го забравяш, Сам.
         — Но такава е волята на техните вождове!
         — Вярно. Това обаче още не значи, че обикновените воини са съгласни. Тайно в себе си те са против работата ми. Когато ги наблюдавам да си приказват, седнали близо един до друг, мога да разбера по израженията на лицата им, че говорят за мене такива неща, на които не мога да се зарадвам.
         — Същото впечатление имам и аз. Но може да ни е безразлично. Това, което мислят и говорят, няма да ни навреди. Ние си имаме работа с Инчу-чуна, Винету и Ншо-чи, а от тях не можем да се оплачем.
         Тук Сам беше прав. Винету и баща му ми помагаха във всичко и ме ограждаха с най-голямо внимание. Индианката просто четеше желанията ми в погледа. Струваше ми се, че тя беше в състояние да отгатне всяка моя мисъл. Винаги вършеше, каквото пожелаех, и то преди да изрека желанието си. Това се отнасяше и до такива дреболии, на които иначе човек не обръща внимание. Благодарността ми към нея нарастваше с всеки изминал ден. Тя наблюдаваше и слушаше всичко много внимателно и скоро забелязах с радост и задоволство, че волно или неволно бях станал неин учител. Ншо-чи поглъщаше всичко ново жадно; когато говорех, очите й не се откъсваха от устните ми, а когато вършех нещо, тя се стремеше да ми подражава, дори и ако то противоречеше на привичките на нейната раса. Като че ли бе тук само заради мене, грижеше се за здравето и за удобството ми много повече, отколкото аз самият.

         19.
         Проклятието на златото

         В края на четвъртия ден работата ми беше привършена и аз опаковах геодезическите уреди в одеялата. Приготвихме се за тръгване и на следното утро потеглихме на път. Двамата вождове решиха да яздим по същия път, по който Сам беше довел групата ни в тази местност.
         След като се бяхме придвижвали два дни по този път, не срещнахме хора. Намирахме се в равна, тревиста местност, само тук-там осеяна с храсти, която позволяваше на погледите ни да стигат надалеч. А това е голямо предимство в Запада. Никога не можеш да знаеш на какъв човек ще се натъкнеш и е добре, когато забележиш приближаването му отдалече. Сега видяхме четирима ездачи, които се движеха срещу нас. Бяха бели. Те също ни забелязаха и спряха, като се колебаеха дали да продължат пътя си, или да ни заобиколят. За четирима бледолики не е много приятно да се срещнат с тридесет индианци, още повече когато не знаят към кое племе принадлежат червенокожите. Но те разпознаха, че между индианците се намираха и бели и това, изглежда, разсея съмненията им. Оставиха конете си да се движат в досегашната посока.
         Бяха облечени като каубои. Пушки, пистолети и ножове съставяха снаряжението им. След като се приближиха на двадесет крачки от нас, те дръпнаха поводите на конете си, взеха пушките си в ръка и един от тях ни извика:
         — Good day*, мешърс! Необходимо ли е да държим пръстите си на спусъка, а?
         [* Good day (англ.) — Добър ден. — Б.пр.]
         — Good day, джентс! — отвърна Сам. — Спокойно можете да свалите пушкалата си! Нямаме намерение да ви изядем. Ще ни кажете ли откъде идвате?
         — Прехвърлихме се през Мисисипи.
         — А накъде отивате?
         — На север, към Ню Мексико, а оттам ще се прехвърлим към Калифорния. Чухме, че там имало нужда от каубои и им заплащали по-добре, отколкото по местата, откъдето идваме.
         — Може и да сте прав, сър. Но ще трябва доста дълго да пътувате, докато получите такава хубава работа. Ние пък сме тръгнали към Сент Луис. Чист ли е пътят сега?
         — Да. Поне не сме чули да твърдят обратното. Но дори и в такъв случай няма нужда да се страхувате. Доста сте на брой. Или може би червенокожите джентълмени няма да продължат с вас?
         — С нас ще дойдат само тези двама воини, вождът на апачите, Инчу-чуна, със сина си Винету и неговата дъщеря.
         — Не думайте! Червенокожа лейди, която иска да отиде в Сент Луис? А бихте ли ни казали имената си?
         — Защо не! Това са имена на честни хора и няма защо да ги премълчавам. Наричат ме Сам Хокинс, ако не се лъжа. А това са моите приятели Дик Стоун и Уил Паркър: тук до мен виждате Олд Шетърхенд, един юначага, който убива сивата мечка с ножа си и поваля и най-силния човек с юмрука си. А сега ще имате ли любезността да ми кажете вашите имена?
         — С удоволствие. Чували сме за Сам Хокинс, но другите джентълмени са ни непознати. Аз се казвам Сантър и не съм толкова известен ловец като вас. Обикновен каубой съм.
         Той назова и имената на другите трима, но аз не им обърнах внимание. После зададе още няколко въпроса, които се отнасяха до пътя, и след това четиримата си тръгнаха. Когато се скриха от погледите ни, Винету попита Сам:
         — Защо моят брат отговори толкова подробно на тези хора?
         — Не трябваше ли да им отговоря?
         — Не.
         — Ако разбирам защо пък, на! Попитаха ни учтиво, и редно беше да отговоря учтиво. Поне Сам Хокинс постъпва винаги така.
         — Нямам никакво доверие в учтивостта на тези бледолики. Бяха учтиви, защото сме девет пъти по-многобройни от тях. Не ми харесва, че им каза имената ни.
         — Защо? Мислиш ли, че това може да ни навреди?
         — Да.
         — По какъв начин?
         — По много начини. Тези бледолики не ми харесаха. Очите на човека, който говори с тебе, не бяха добри.
         — Не ми е направило впечатление. Но дори и да е така, пак няма значение за нас. Те си отидоха; пътят им води натам, а нашият — насам. И през ум няма да им мине да се върнат, за да ни безпокоят.
         — Въпреки това искам да разбера какво ще правят. Нека моите братя продължат да яздят бавно все в същата посока, а аз ще проследя тези бледолики донякъде заедно с Олд Шетърхенд. Искам да се уверя, че те наистина няма да се занимават повече с нас.
         Докато останалите продължиха пътя си, той се върна заедно с мен по нашите следи, по които бяха яздили и четиримата непознати. Тук трябва да кажа, че този Сантър не ми беше харесал и на мене, а тримата му спътници също трудно биха успели да спечелят доверието ми. Само не бях в състояние да си обясня какво ли можеха да ни сторят, или пък да искат от нас. Дори и ако спадаха към онзи сорт хора, които често объркват собствеността на другите със своята собственост, пак се питах напразно, какво ли би могло да ги накара да допуснат, че ще намерят някаква плячка у нас. А и да бяха уверени в това, все пак ми се струваше до голяма степен невероятно само четирима души да се осмелят да нападнат тридесет и седем добре въоръжени хора. Но когато споделих мислите си с Винету, той ми обясни опасенията си.
         — Ако са крадци, няма защо да се страхуват от големия ни брой, защото и през ум няма да им мине да ни нападнат открито. Ще ни последват тайно и ще издебнат момента, когато от групата ни се отдели онзи човек, на когото са хвърлили око.
         — Но на кого могат да хвърлят око? Те изобщо не ни познават.
         — На онзи, у когото предполагат, че ще намерят злато.
         — Злато ли? Как ще знаят дали имаме злато и кой от нас го носи у себе си?
         — Необходимо е само малко да помислят и е почти сигурно, че ще познаят. Сам Хокинс беше така непредпазлив да им каже, че Инчу-чуна е вожд и се е отправил с децата си към Сент Луис. Това им е достатъчно.
         — Ах, сега вече започвам да разбирам какво иска да каже моят червенокож брат! Когато индианците се отправят на изток, се нуждаят от пари. И понеже нямат монети, взимат със себе си злато; особено когато са вождове, може да се приеме със сигурност, че са им известни богати златни залежи. Вероятно е да носят голямо количество злато у себе си.
         — Моят брат Шетърхенд позна. Моят баща и аз ще бъдем обект на нападение от страна на тези бели в случай, че са разбойници и крадци. Но всъщност сега те няма да намерят нищо у нас.
         — Нищо ли? Но нали сте искали да се запасите със злато!
         — Това предстои да стане. Защо само да го носим у нас, когато не ни е необходимо? Досега не е било нужно да плащаме. Златото ще ни потрябва, когато отседнем във фортовете, — построени по пътя ни. Затова едва сега ще вземем злато, може би още утре.
         — Тогава някъде близо по нашия път се намират златни находища?
         — Да. Наблизо се издига планина, която ние наричаме Нъгит Тсил*. Хората, които не знаят, че там се намира злато, са й дали друго име. Тази вечер ще минем близо край нея и ще вземем каквото ни е необходимо.
         [* Нъгит Тсил (англ.) — парче самородно злато. — Б.пр.]
         Трябва да си призная, че ме обзе удивление, примесено с мъничко завист. Тези хора знаеха места, където скъпоценният метал се намираше в големи количества, но вместо да го използват, водеха съвършено скромен живот. Не носеха у себе си чекови книжки или портфейли с пари, но навсякъде, където отидеха, имаха скрити съкровищници, необходимо беше само да бръкнат с ръка в тях и да си напълнят джобовете със злато. Кой ли друг би могъл да се похвали със същото!
         Трябваше да бъдем предпазливи, защото Сантър не биваше да забележи, че го следим. Ето защо използвахме всяко възвишение и всеки храст като прикритие. След четвърт час ги видяхме пред нас. Движеха се в същата посока с бодър тръс. Изглеждаше, че бързат, и по нищо не личеше да имат намерение да се връщат. Спряхме. Винету гледа след тях, докато се изгубиха от погледа ни.
         — Нямат лоши намерения — каза той след малко. — Можем да бъдем спокойни.
         Нито той, нито аз имахме представа колко много се лъжем. Тези негодници имаха лоши намерения, и то какви; но бяха изключително лукави престъпници, в което за съжаление скоро ни бе писано да се убедим. Те са допускали, че ще ги проследим донякъде и са се престорили, че бързат да продължат пътя си. По-късно обаче обърнали конете си и ни последвали.
         Препуснахме обратно и бързо настигнахме спътниците си. Вечерта спряхме край един поток. Свикнал винаги да бъде предпазлив, Винету най-напред претърси грижливо близката околност и едва тогава Инчу-чуна даде нареждане за лагеруване. Потокът извираше наблизо, водата беше бистра, трева за конете имаше в изобилие, и тъй като мястото бе заобиколено с дървета и храсти, можехме да запалим силни огньове, без да се страхуваме, че ще бъдат забелязани отдалече. Освен това Инчу-чуна постави двама воини да бдят над лагера и по този начин ни се струваше, че сме направили всичко необходимо за нашата сигурност.
         Тридесетте апачи се бяха разположили както винаги на излишно голямо разстояние от нас и ядяха сушено месо. Ние седмината седяхме край нашия огън близо до дърветата. Бяхме потърсили близостта на дърветата и храсталака, за да се предпазим от студения вятър, който духаше тази вечер.
         След вечеря обикновено разговаряхме. И този път не направихме изключение. По време на разговора ни Инчу-чуна заяви, че на следващия ден ще тръгнем на път едва по обяд. Сам Хокинс го попита защо е необходимо това забавяне. Вождът му отговори с откровеност, за която после горчиво съжалявах:
         — Всъщност това е тайна, но ще я доверя на моите бели братя, ако ми обещаят, че няма да се опитат да се възползват от нея.
         Когато дадохме исканото обещание, той продължи:
         — Нуждаем се от пари. Затова Инчу-чуна заедно с децата си ще отиде утре рано сутринта да вземе нъгитс и ще се върне едва по обед.
         Стоун и Паркър изразиха шумно учудването си, а Сам Хокинс, който не беше по-малко смаян, попита:
         — Нима наблизо има злато?
         — Да — потвърди Инчу-чуна. — Обаче никой не подозира това. Дори и моите воини не знаят нищо. Инчу-чуна го е чул от баща си, а той пък го е научил от своя баща. Такива тайни се предават само от бащите на синовете и се пазят като нещо свещено. Не се издават дори и на най-добрия приятел. Вярно е, че сега вождът на апачите говори за такава тайна, но той никога не би издал някому мястото и ще застреля всеки, който се осмели тайно да ни последва.
         — И нас ли би убил?
         — И вас! Инчу-чуна е показал доверие към вас. Ако го измамите, ще заслужите смъртта си. Но той знае, че няма да напуснете този лагер, преди да се е завърнал.
         Той изведнъж млъкна и разговорът ни взе друга насока. След известно време бяхме прекъснати от Сам. Инчу-чуна, Винету, Ншо-чи и аз седяхме с гръб към храсталака. Сам, Дик и Уил бяха заели места от другата страна на огъня и следователно лицата им бяха обърнати към храстите. Изведнъж, както разговаряхме, Хокинс извика, грабна карабината си, прицели се и изпрати един куршум в храстите. Този изстрел предизвика голяма възбуда в целия лагер. Индианците наскачаха и се приближиха. И ние наставахме бързо и попитахме Сам защо беше стрелял.
         — Видях две очи, които се появиха в храстите зад гърба на Инчу-чуна — обясни ни той.
         Червенокожите измъкнаха веднага главни от огньовете и навлязоха в храсталаците. Търсенето им беше напразно. Всички се успокоиха и отново насядаха.
         — Сам Хокинс сигурно се е заблудил — обади се Инчу-чуна. — Такива грешки не са изключени при колебливата светлина на огньовете.
         — Бих се учудил много, ако съм сбъркал. Струва ми се, че видях очите съвсем ясно.
         — Сигурно вятърът е обърнал две листа и моят бял брат е видял долната им страна, която е по-светла. Ето как му се е сторило, че е видял очи.
         — Това наистина е възможно. Значи съм стрелял по листа — хи-хи-хи-хи!
         Той се разсмя по своя особен начин. Винету обаче не гледаше на цялата работа откъм комичната й страна. Той каза със сериозен глас.
         — Моят брат Сам направи във всеки случай една грешка, каквато не бива да повтаря в бъдеще!
         — Грешка ли? Аз? А каква?
         — Не трябваше да стреля.
         — Така ли? Хайде бе! Ако в храстите се е скрил някой шпионин, аз имам правото да му изпратя един куршум, ако не се лъжа!
         — А известно ли ни е дали този съгледвач има враждебни намерения? Той просто ни открива и се промъква до нас, за да разбере що за хора сме. Може би след това ще се покаже и ще ни поздрави.
         — Хмм, това наистина е вярно — призна дребният ловец.
         — Този изстрел беше опасен за нас — продължи Винету. — Първо, възможно е Сам Хокинс да се е излъгал и да не е видял очи. Тогава гърмежът е бил излишен и може само да привлече някой неприятел, който се намира наблизо. Второ, вероятно е наистина в храстите да е имало човек. И в такъв случай е погрешно да се стреля по него, понеже е малко вероятно куршумът да го улучи.
         — Охо! Куршумите на стария Сам улучват сигурно. Бих искал да се запозная с човека, който ме е видял да стрелям на вятъра!
         — Винету също може да стреля, но в такъв случай вероятно няма да улучи. Съгледвачът винаги ще забележи, когато някой се прицелва в него. По това той ще разбере, че е открит, и ще направи бързо движение настрани, за да не бъде пред дулото на карабината. Куршумът няма да улучи, а човекът ще изчезне в нощта.
         — Добре, добре. Но какво би направил моят червенокож брат, ако беше на мое място?
         — Винету щеше да опита изстрела от коляно или щеше да се отдалечи тихо, да опише дъга и да се появи в гръб на разузнавача.
         Изстрелът от коляно е най-трудният изстрел, който съществува. Много уестмани, които иначе са добри стрелци, не могат да го овладеят задоволително. По-рано изобщо не бях чувал за него, но откакто Винету ми го показа, аз го упражнявах постоянно.
         Да предположим, че седя край лагерния огън. Дали съм сам, или с други хора, няма значение. Карабината ми лежи на земята до дясната ми ръка готова за стрелба, което е основно правило в Дивия Запад. И ето че забелязвам две очи, които ме следят иззад някое прикритие. Не ми е възможно да видя лицето на съгледвача, понеже то се губи в мрака. Но очите могат да бъдат забелязани, ако човекът не е дотам предпазлив да гледа само през полуспуснатите си клепачи. Те имат слаб матов блясък, който става толкова по-забележим, колкото повече се напряга зрението. Нека обаче не се заблуждаваме, че е лесно да забележиш през нощта две отворени очи на човек, прикрил се зад гъсти храсти. Това не се научава. Остротата на зрението е вродено качество.
         Ако съм се убедил, че пред мен се намира съгледвач с враждебни намерения, трябва да го обезвредя, да го убия, за да спася себе си. А това може да стане с куршум, който да го улучи между очите. Нямам друг изход освен да се прицеля в очите — те са единственото, което мога да забележа. Но ако вдигна пушката си и се прицеля, както се прави обикновено, тогава той ще разбере, че е открит, и ще изчезне моментално. Трябва така да насоча дулото към целта, че съгледвачът да не разбере нищо. А това става при изстрела от коляно. Подгъвам десния си крак така, че коляното се издига малко нагоре, а бедрото ми образува права линия, чието мислено продължение би попаднало точно в очите, които съм забелязал. След това хващам карабината си най-непринудено, просто като че ли искам да си поиграя с нея. Вдигам я и слагам цевта й на бедрото си точно в посока към очите и натискам спусъка. Всичко това е много трудно, още повече че не бива да използвам и лявата си ръка, защото тогава цялата сцена не би изглеждала толкова безобидна. Малцина умеят само с една ръка да отправят карабината си точно към целта, да я придържат здраво към бедрото си и да натиснат спусъка навреме. Трябва да се има предвид и колко е трудно прицелването в описаното положение, без да имаш възможност да сложиш пред окото си мерника. А освен това целта се състои само от две едва забележими точки, прикрити зад гъстата маса от листа и клонки, разклащани от вятъра и осветявани от несигурната светлина на лагерния огън!
         Ето какво разказа Винету за изстрела от коляно, който се нарича още и изстрел от хълбока. Той беше майстор в този вид стрелба. На мене не ми бе никак лесно да го овладея, защото моят мечкоубиец беше много тежък и едва можеше да се борави с него по този начин. Но непрекъснатото упражняване ми донесе все пак желания успех дори и при трудно забележими мишени.
         Докато всички останали се бяха задоволили и успокоили с безрезултатното претърсване на околността, Винету стана и отново се отдалечи, за да се огледа още веднъж наоколо. Измина повече от час, докато се върне.
         — Няма хора наблизо — каза той. — Сам Хокинс трябва все пак да се е излъгал.
         Въпреки всичко Винету удвои постовете и им нареди да бъдат извънредно внимателни. Сега вече те имаха задачата да обикалят около лагера. След това легнахме да спим.
         Сънят ми беше неспокоен. Няколко пъти се събуждах, а докато спях, сънувах неприятни сънища, в които главна роля играеше Сантър със своите спътници. Това беше естествената и лесно обяснима последица от срещата ни с тях, но когато станахме от сън, личността на Сантър бе придобила в съзнанието ми такава важност и значение, които напразно се опитвах да избия от главата си.
         След закуската, състояща се от месо и брашнена каша, Инчу-чуна, Винету и сестра му се отправиха на път. Преди да тръгнат, аз помолих да ги придружа на известно разстояние. За да не се появят у тях съмнения, че искам по този начин да разбера в каква посока се намират златните находища, аз им казах, че не мога да се отърва от мисълта за Сантър. Самият аз се учудвах на себе си, защото днес без всякаква сериозна причина бях убеден, че Сантър и хората му са се върнали. Изглежда, това беше резултат от въздействието на сънищата ми.
         — Моят брат няма защо да се тревожи за нас — отвърна Винету. — Винету ще потърси още веднъж следи само за да го успокои. Ние знаем, че Олд Шетърхенд не е алчен за злато. Но ако той ни придружи макар и само донякъде, може би ще му се стори, че е възможно после сам да открие находището и сигурно ще го обхване треската за злато, онази жажда за смъртоносния прах, която не оставя бледоликите, докато не унищожи телата и душите им. Молим те да не идваш с нас не от недоверие, а от любов към тебе.
         Трябваше да се примиря с решението им. Той се огледа пак наоколо, без да открие никаква следа, след което тримата тръгнаха. Не взеха конете си, а потеглиха пеша, по което заключих, че златното находище едва ли можеше да бъде много далече.
         Легнах в тревата, запалих лулата си и започнах да разговарям със Сам, Дик и Уил, и то само за да се отърва от неоснователните си страхове. Но не можах да намеря спокойствие. Скоро станах. Просто нещо не ми даваше да седя на едно място. Затова взех пушката си на рамо и се отдалечих от лагера. Може би щях да видя някакъв дивеч и така щях да се отърся от мислите си.
         Инчу-чуна беше напуснал лагера в южна посока. Ето защо аз се отправих на север. След като повървях около четвърт час, за моя изненада се натъкнах на следа, оставена от трима души. Били са обути в мокасини. Различих следите от два по-големи, два средни и два малки крака. Дирята беше нова. Сигурно беше оставена от Инчу-чуна, Винету и Ншо-чи. Първоначално се бяха отдалечили в южна посока, но после са се отправили на север, за да ни заблудят. Трябвало е да останем с впечатлението, че златното находище се намира някъде на юг.
         Имах ли право да продължа по този път? Не. Можеше да се очаква, че на връщане щяха да забележат следите ми и не бе изключено да си помислят, че съм ги последвал тайно. Но още не ми се връщаше в лагера и ето защо продължих пътя си на изток.
         След кратко време ми се наложи отново да спра, защото се натъкнах на втора следа. След като я огледах, установих, че беше оставена от четирима мъже, които са носили ботуши с шпори. През ума ми мина веднага мисълта за Сантър и тримата му спътници. Дирята им водеше в посоката, накъдето се бяха отправили двамата вождове, а излизаше от близките храсти, които се бяха групирали около няколко дъба, все още покрити с шума. Трябваше да се отправя най-напред натам.
         Наистина — следата излизаше от храстите и когато я проследих, видях четирите коня, които бяха яздили Сантър и хората му при нашата среща. Поводите на животните бяха вързани за околните дървета. По земята можеше ясно да се разбере, че четиримата бяха нощували на това място. Значи, все пак се бяха върнали! Защо? Сигурно заради нас. Плановете им явно не се различаваха от онова, което ми беше обяснил Винету. Сам Хокинс не се е излъгал предишната вечер, а наистина е забелязал две очи, но бе прогонил съгледвача с погрешното си поведение. Те бяха успели да ни подслушат. Сантър ни дебнеше и изчакваше удобен момент, когато ще може да спипа самичък онзи, който му трябваше. Но това място беше толкова отдалечено от лагера ни! Как ли е могъл да ни наблюдава оттук?
         Огледах дърветата. Бяха високи, но не много дебели и не беше трудно човек да се покатери на тях. По кората на едното имаше драскотини, които можеха да бъдат направени единствено от шпори. Някой от четиримата се беше качвал горе, а от тази височина сигурно можеше да се забележи всеки, който напуснеше нашия лагер. Самият лагер може би не се виждаше, но това нямаше значение.
         Небеса! Бях пронизан от една мисъл. За какво говорихме вчера вечерта, преди Сам да беше забелязал очите? Говорихме, че днес Инчу-чуна искаше да отиде с децата си да вземе злато! Човекът в храстите е чул това. Днес рано сутринта се е качил на дъба и е видял накъде отиват тримата спътници. Винету в опасност! Ншо-чи и баща й също! Трябваше да тръгна веднага и да последвам с най-голямата възможна бързина разбойниците. В никакъв случай нямах време да се връщам първо в лагера ни и да вдигам тревога. Бързо отвързах един от конете, изведох го от храсталака на открито, метнах се на гърба му и препуснах подир бандитите, следвайки собствената им диря, която скоро се сля със следите, оставени от вожда и двете му деца.
         Тъй като не беше изключено да изгубя тези следи, потърсих някакви белези, по които евентуално да отгатна къде се намира златното находище. Винету беше споменал за някаква планина или възвишение, което се казвало Нъгит Тсил. Думата нъгитс означава златни зърна с различна големина, а тсил е дума от езика на апачите и има значение на планина, възвишение. Сигурно находището не се намираше в равнината. Огледах местността, през която препусках. На север, в посоката, в която се движех, се издигаха няколко доста големи възвишения, обрасли с гора. Едното от тях беше със сигурност Нъгит Тсил. В този миг не се съмнявах, че съм на прав път.
         Старата кранта, която бях докопал в бързината си, не се движеше достатъчно бързо. Като префучах покрай някакви ниски дървета, успях да откъсна един клон и започнах да шибам животното с него. То напрегна всичките си сили и скоро равнината остана зад гърба ми. Планината се изправи пред мене. Следата водеше между два склона и скоро се изгуби между тях. Планинските потоци бяха свлекли тук от височините голямо количество дребни камъни. Аз обаче не слязох от коня, защото беше сигурно, че търсените от мене хора бяха продължили да се изкачват нагоре по теснината.
         След известно време не щеш ли, от дясната ми страна се откри странична клисура, дъното на която бе също изцяло каменисто. Сега трябваше да разбера дали бяха извили надясно, или бяха продължили в досегашната посока. Скочих от седлото и заразглеждах камъните по земята. Макар и много трудно, успях да открия следата. Тя водеше навътре в клисурата. Отново се качих на коня и я последвах. Скоро обаче пътят пак се разклони и аз отново трябваше да слизам от седлото. По всичко личеше, че това щеше да продължава и конят само ще ми пречи. Затова го вързах за едно дърво и поех пеша, след като бях установил накъде водят следите.
         Движех се с трескава бързина по каменистото дъно на някогашен планински поток, което беше сега напълно пресъхнало. Страхът ме караше да бързам и постепенно останах без дъх. На един остър скалист хребет бях принуден да поспра, за да не ми се пръснат белите дробове. После продължих, като изминах известно разстояние надолу, докато забелязах, че следата изведнъж завива наляво в гората. Затичах се колкото можех по бързо между дърветата. Отначало те растяха нагъсто, но после гората се поразреди и ми се стори, че ще изляза на открито. Още не бях стигнал до там, когато проехтяха изстрели. Няколко мига по-късно се разнесе вик, който ме прониза до мозъка на костите. Това беше предсмъртният вик на апачите.
         Сега вече не тичах, а буквално се хвърлих напред с грамадни скокове като хищно животно, което се е устремило към плячката си. Отново се разнесе изстрел, после още един — това беше двуцевната карабина на Винету. Познавах гласа й. Слаба богу! Значи той беше още жив! След няколко скока се намерих в края на поляната. Спрях се при последните дървета, защото онова, което видях, просто скова краката ми.
         Поляната не беше голяма. Почти в центъра й лежаха Инчу-чуна и дъщеря му. Отначало не можах да установя дали бяха още живи. Недалеч от това място се намираше малък скален блок, зад който се беше скрил Винету. В този момент той зареждаше карабината си. Вляво от мене, прикрити зад дърветата, стояха двама негодници с готови пушки за стрелба, които само чакаха Винету да се покаже макар и малко иззад камъка. Вдясно от мене третият се промъкваше предпазливо между дърветата, като се мъчеше да се озове зад гърба на Винету. Непосредствено пред мен лежеше четвъртият с куршум в главата.
         Двамата зад дърветата бяха засега по-опасни за младия вожд от третия. Светкавично вдигнах мечкоубиеца и ги застрелях. После се хвърлих след третия, без да губя време за зареждане на пушката си. Той беше чул изстрелите ми и бързо се обърна. Забеляза ме, прицели се в мене и натисна спусъка. Направих скок настрани; не ме улучи. Когато видя, че губи играта, той се втурна навътре в гората. Веднага го последвах. Беше Сантър. Исках да го уловя жив. Но разстоянието между нас бе твърде голямо; наистина, когато стоеше в края на поляната, аз го виждах добре, ала в гората го изгубих от погледа си. Трябваше да се ориентирам по отпечатъците от стъпките му. Но в такъв случай за съжаление не можех да го следвам достатъчно бързо. Невъзможно беше да го настигна. Ето защо не след дълго тръгнах обратно, още повече че Винету имаше може би нужда от мене.
         Когато отново достигнах поляната, видях, че беше коленичил до баща си и сестра си и се мъчеше да открие искрица живот у тях. Щом ме забеляза, той се изправи за малко на крака. Очите му имаха такъв израз, който няма да забравя никога. Погледът му излъчваше почти безумна болка и гняв.
         — Моят брат Олд Шетърхенд вижда какво се случи. Ншо-чи, най-красивата и най-добра дъщеря на апачите, няма да види градовете на бледоликите. Има още мъничко живот у нея, но, изглежда, няма да може да отвори вече очи.
         Бях изгубил способността си да говоря; не бях в състояние нито да продумам, нито да попитам нещо. Та какво ли трябваше да питам? Много добре виждах какво бе станало. Двамата лежаха един до друг в голяма локва кръв. Инчу-чуна бе прострелян в главата, а Красивата зора бе получила куршум в гърдите. Вождът бе умрял на място. Тя все още дишаше, тежко и шумно, докато красивият бронз на лицето й ставаше все по-блед и по-блед. Хубавите й страни хлътнаха и сянката на смъртта се разпростря по чертите на лицето й.
         Но ето че Ншо-чи помръдна. Обърна глава към баща си и бавно отвори очи. Видя Инчу-чуна в собствената си кръв и се изплаши. После, изглежда, си спомни какво се бе случило и дясната й ръка се плъзна към сърцето й. Тя усети топлата бликаща кръв и изпусна дълбока задавена въздишка.
         — Ншо-чи, моята добра, единствена сестра! — простена Винету с такава мъка в гласа си, каквато е невъзможно да бъде предадена с думи.
         — Винету — братко мой! — прошепна девойката. — Отмъсти… отмъсти… за мене!
         После погледът й се премести върху мен и по бледите и устни се плъзна радостна усмивка, която бързо замря.
         — Олд… Шетърхенд! — промълви едва чуто тя. — Ти… си тук! А… аз умирам… така…
         Повече не можахме да чуем, защото смъртта не й остави време, а затвори устата й завинаги. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Трябваше някак си да се освободя от огромната болка. Изправих се, тъй като преди малко и двамата бяхме коленичили край нея, и нададох силен вик, който бе повторен неколкократно от ехото на околните върхове.
         Винету също се изправи, бавно, като че ли на раменете му имаше огромна тежест. Хвана ме с двете си ръце и каза:
         — Мъртви са! Най-великият и благороден вожд на апачите и Ншо-чи, моята сестра, която ти бе отдала душата си. Тя умря, като произнасяше твоето име!
         — Никога, никога няма да забравя това! — уверих го аз.
         После изразът на лицето му се промени коренно и когато заговори, гласът му наподобяваше далечния застрашителен тътен на гръм:
         — Чу ли последната й молба, която отправи към мене?
         — Да!
         — Отмъщение! Аз трябва да отмъстя за нея и ще отмъстя така, както никое убийство не е отмъщавано досега! Знаеш ли кои бяха убийците? Ти ги видя. Бяха бледолики, на които не бяхме сторили нищо лошо. Винаги е било така и винаги ще бъде така, докато бъде убит и последният червенокож. Защото дори и ако той умре от естествена смърт, това пак ще бъде убийство, убийство, което се извършва спрямо целия мой народ. Искахме да посетим градовете на тези проклети бледолики. Ншо-чи искаше да стане като белите жени, защото те обичаше и мислеше, че ще спечели сърцето ти, ако усвои знанията и обичаите на бледоликите. Заплати за това с живота си. Дали ви мразим или обичаме, е все едно: където и да стъпи кракът на бледоликия, след него идва нашата гибел. Вопли и стенания ще обходят всички племена на апачите; викове на гняв и мъст ще се разнесат по всички места, където живеят хората на нашия народ. Погледите на всички апачи сега ще се отправят към Винету, за да видят как той ще отмъсти за смъртта на баща си и сестра си. Нека моят брат Олд Шетърхенд чуе клетвата ми над тези два трупа! Кълна се във Великия дух и във всички мои храбри прадеди, които са се събрали във Вечните ловни полета, че от днес нататък ще убивам всеки бледолик с пушката, паднала от ръката на баща ми, или…
         — Чакай! — прекъснах го аз, като потръпнах, защото знаех, че той щеше да изпълнява клетвата си безмилостно и безкомпромисно. — Чакай! Нека моят брат Винету не се заклева сега — не сега!
         — Защо не сега? — попита ме той почти гневно.
         — Клетвата трябва да се изговаря при спокойно душевно състояние.
         — Уф! Душата ми в този миг е спокойна също като гроба, в който ще положа тези двама мъртъвци. И също както гробът никога няма да ги върне, така и аз няма да върна нито дума от клет…
         — Не говори повече! — прекъснах го отново.
         Тогава в очите му се появиха заплашителни искри.
         — Нима Олд Шетърхенд иска да не изпълня дълга си? Нима старите жени трябва да ме заплюят и племето ми да ме прокуди само защото нямам смелостта да отмъстя за престъплението, извършено днес?
         — Далече съм от мисълта да искам подобно нещо. И аз настоявам за наказание на убийците. То сполетя вече трима от тях. Само четвъртият избяга, но няма да може да ни се изплъзне.
         — Как ще ни избяга! — разпали се апачът. — Но аз ще се разправям не само с него. Той постъпи като син на онази бледолика раса, която ни носи унищожение. Тя е виновна за онова, на което го е научила, й аз ще и потърся отговорност!
         Той беше застанал гордо изправен пред мене, воинът, който въпреки младостта си се чувстваше върховен повелител на своите хора! Да, той беше човек, който можеше да изпълни онова, което желаеше. На него, на него сигурно би му се удало да събере около себе си воините на всички червенокожи племена и да подеме повсеместна велика борба срещу белите, отчаяна борба, чийто изход едва ли може да се нарече неизвестен, но който ще покрие земите на Дивия Запад с труповете на стотици хиляди жертви. Сега, в този момент се решаваше дали томахокът на смъртта щеше да завилнее гневно и безмилостно, или не.
         Хванах го за ръката и му казах:
         — Ти ще направиш онова, което желаеш, но преди това чуй една молба, която може би ще бъде последната ми молба към тебе! Ако не я изпълниш, няма да чуеш никога вече гласа на твоя бял приятел и брат. Тук лежи Ншо-чи. Ти самият каза, че тя ме е обичала и е умряла, промълвявайки името ми. Тя обичаше и тебе, мене обичаше като приятел, а тебе като брат и ти отвръщаше твърде щедро на любовта й. Моля те в името на тази любов, която принадлежеше и на двама ни, да не произнасяш клетвата си сега, а едва когато камъните закрият гроба на най-благородната дъщеря на апачите!
         Той ми отправи сериозен и мрачен поглед, после сведе очи към мъртвата. Видях как чертите на лицето му поомекнаха и най-сетне той отново ме погледна.
         — Моят брат Олд Шетърхенд има голяма власт над сърцата на онези, с които общува. Ншо-чи сигурно би изпълнила молбата му; затова и аз ще се вслушам в нея. Едва когато очите ми няма да виждат повече двата трупа, ще се реши дали Мисисипи и всичките му притоци ще повлекат към морето кръвта на белите и червенокожите народи. Аз казах. Хау!
         Слава богу! Поне временно ми се беше удало да предотвратя страхотно нещастие. Стиснах му ръката с благодарност.
         — Моят червенокож брат ще се увери веднага, че не искам да измоля никаква милост за виновния. Нека го сполети тежко и сурово наказание, каквото си е заслужил. Трябва да се помъчим да не му оставим време да ни избяга. Не бива да му даваме преднина. Винету ще ми каже какво е необходимо да се направи.
         — Краката ми са вързани — заяви той и лицето му се помрачи отново. — Обичаите на моя народ ми повеляват да остана при мъртвите, докато бъдат погребани. След това мога да тръгна по пътя на отмъщението.
         — А кога ще се състои погребението?
         — Ще се съветвам с моите воини. Погребението ще се извърши или на мястото, където са умрели, или ще ги пренесем в пуеблото, където са живели. Но дори да направим гробовете им тук, пак ще изминат няколко дни, докато се изпълнят всички ритуали, които са необходими при погребението на един толкова велик вожд.
         — Но дотогава убиецът положително ще ни избяга!
         — Няма. Ако Винету не може да го преследва, това могат да сторят други. Нека моят брат ми разкаже накратко как се озова тук!
         Сега, когато се отнасяше за делова работа, той бе станал отново спокоен както винаги. Разказах му каквото искаше да знае и той се замисли дълбоко. През това време чухме тежка въздишка. Тя долетя от мястото, където лежаха двамата бандити, които бях застрелял. Приближихме се бързо до тях. Един от тях бе пронизан от куршума ми през сърцето, другият бе ранен също като Ншо-чи. Беше още жив и току-що съзнанието му се бе възвърнало. Той втренчи недоумяващо погледа си в нас и замърмори нещо неразбираемо. Наведох се над него и му извиках.
         — Човече, познаваш ли ме? Знаеш ли кои сме ние?
         Той очевидно се помъчи да си спомни нещо. Погледът му стана по-ясен и аз едва долових въпроса:
         — Къ… къ… къде е Сантър?
         — Избяга — отвърнах аз.
         — На… къде?
         — Не знам. Но се надявам да ми помогнеш да разбера. Другите са мъртви, а на тебе ти остават най-много пет минути живот. Мисля, че на прага на гроба ще се държиш по-разумно! Откъде е Сантър?
         — Не… знам.
         — Наистина ли се казва Сантър?
         — Има… много… много имена.
         — Какъв е всъщност?
         — И… това… не знам.
         — Имаш ли познати наблизо, може би в някой форт?
         — Не… нямам.
         — Накъде бяхте тръгнали?
         — Ни… ни… къде. Там, където… злато, плячка!
         — Значи по професия сте бандити! Ужасно! Как ви дойде мисълта да нападнете двамата апачи с момичето?
         — Нъг… нъгитс…
         — Но не сте могли да знаете нищо за злато!
         — Отиваха на… на…
         Той млъкна. Затрудняваше се да отговори. Аз отгатнах какво искаше да ми каже и попитах:
         — Чухте, че апачите искаха да отидат на изток, и си рекохте, че носят злато у себе си, нали?
         Умиращият кимна.
         — Значи намислихте да ги ограбите. Но понеже допускахте, че ще бъдем достатъчно предпазливи да ви наблюдаваме известно време, вие продължихте пътя си и се върнахте едва тогава, когато можехте да бъдете сигурни, че сме се успокоили. Нали?
         Той кимна отново.
         — Върнахте се и започнахте да ни следите. А вечерта подслушахте ли ни?
         — Да… Сантър.
         — Значи самият Сантър е бил! Каза ли ви какво е чул от нас?
         — Апачи… Нъг Тсил… ще взимат злато… рано…
         — Точно както си мислех. След това сте се скрили в храсталака и от дърветата сте ни наблюдавали. Искахте да научите къде е мястото, откъдето апачите черпят злато, нали?
         Той беше затворил очи и не отговори.
         — Или сте искали просто да ги нападнете на връщане, за…
         Винету ме прекъсна:
         — Нека моят брат не пита повече, защото този бледолик не може вече да отговаря. Той е мъртъв. Тези бели кучета искаха да узнаят тайната ни, но дойдоха късно. Ние се връщахме вече, когато са чули стъпките ни. Скрити зад дърветата, те започнаха да стрелят по нас. Инчу-чуна и Красива зора паднаха на земята, а ръкавът ми тук беше засегнат от куршум. Веднага стрелях по един от тях, но той се хвърли зад близкото дърво и затова не го улучих. Но вторият ми куршум изпрати на земята друг бледолик. После потърсих прикритие зад този камък, който всъщност нямаше да може да ми спаси живота, ако не се беше появил моят брат Олд Шетърхенд. Защото двамата не ми даваха възможност да се покажа от тази страна, а третият се промъкваше зад гърба ми, където бях незащитен. Куршумите му сигурно щяха да ме улучат. Тогава чух силния глас на мечкоубиеца и бях спасен. Сега моят брат знае всичко и ще научи какво трябва да се направи, за да се залови Сантър.
         — Кой ще бъде натоварен с тази задача?
         — Олд Шетърхенд ще я изпълни. Той сигурно ще намери следите на беглеца.
         — Прав си. Но докато ги търся, ще измине доста време.
         — Не. Моят брат няма нужда да ги търси, защото сигурно ще го отведат до конете на Сантър. Той трябва да отиде направо там. На мястото, където Сантър е нощувал с хората си, има трева и Олд Шетърхенд лесно ще разбере в каква посока е избягал той.
         — А после?
         — После моят брат ще вземе десет воини, ще го преследва и ще го залови. Другите двадесет воини нека изпрати тук, за да оплачат с мене двамата убити.
         — Така да бъде. Надявам се да оправдая доверието, което ми оказва моят червенокож брат.
         — Аз знам, че Олд Шетърхенд ще действа така, както би постъпил и Винету, ако беше на негово място. Хау!
         Той ми подаде ръка. Аз я стиснах, наведох се още веднъж над лицата на двамата мъртъвци и тръгнах. Обърнах се на края на поляната. В този момент Винету покриваше главите им и нададе онези глухи стенания, с които индианците започват песните си на смъртта. Каква болка ми причини това, каква болка! Но трябваше да действам и забързах обратно по пътя, по който бях дошъл.
         И аз бях на мнение, че предсказанието на Винету ще се окаже вярно. Но докато прехвърлях вече споменатия хребет, у мене се появиха съмнения.
         Сантър щеше преди всичко да се стреми да избяга колкото се може по-бързо и по-надалече от нас. Но ако тичаше в посока на техния лагер, щеше да постигне точно обратното. Той би сторил това само с намерението да се сдобие с кон. Но какво щеше да стане, ако намереше коня, с който бях дошъл? Сантър беше побягнал най-вероятно по пътя, който го бе довел дотук. Тогава можех със сигурност да очаквам, че е видял коня.
         Тази мисъл удвои бързината ми. Тичах надолу по склона и сърцето ми се свиваше от страх и напрежение, дали щях да заваря животното на мястото му. Представете си разочарованието ми, когато не го намерих там, където го бях оставил! Спрях се само за секунда и после продължих да тичам през клисурата. Тук можех да се движа бързо, защото беше безпредметно да търся някакви следи по каменистото дъно. Когато достигнах долината, се помъчих да открия дирята. Не ми се удаде веднага, защото почвата тук бе все още много твърда. След десетина минути стигнах до по-мека земя. Тук беше по-лесно да се открият някакви отпечатъци.
         Разочарованието ми обаче беше пълно. Колкото и да търсех, колкото и да душех, колкото и да напрягах зрението и проницателността си, нищо не можех да променя — Сантър не беше яздил оттук. Сигурно беше излязъл от клисурата някъде по-горе, където е видял подходящо място с камениста основа. Нямаше друга възможност.
         И ето че стоях напълно безпомощен! Какво да правя? Дали да тичам обратно и да търся следите по-нависоко? Можеха да изминат часове, докато ги открия, а не исках да поемам отговорността за такава голяма загуба на време. Във всички случаи беше по-добре да отида веднага в нашия лагер и да потърся помощ.
         Така и направих. Това беше такъв маратон, какъвто още не бях бягал. Сега обаче го издържах, защото Винету ме беше научил какво трябва да се прави в такъв случай, за да не се задъхваш или измориш прекомерно. По-голямата част от тежестта на тялото се прехвърля само върху един от краката, като при умора те се сменят. По този начин може да се тича в тръс с часове, без особено голямо напрежение и преумора. Но човек трябва да има здрави и издръжливи бели дробове.
         Когато вече не бях далеч от целта си, аз се отправих най-напред към лагера на Сантър. Трите коня още стояха в храстите. Отвързах ги, метнах се на един от тях, взех поводите на другите в ръка и се отправих към нашия лагер. Отдавна беше превалило пладне и Сам ми извика:
         — Къде скиташ, а? Пропусна обяда и аз… — Той млъкна, огледа конете учудено и после продължи: — Egad, тръгна оттук пеша, а се връщаш на кон! Да не си станал конекрадец?
         — Нищо подобно. Тези коне са плячка.
         — Откъде?
         — Недалеч оттук.
         — От кого?
         — Погледни ги внимателно! Аз ги познах веднага, а нали ти също имаш остро зрение.
         — Да, имам. Моментално разбрах чии са, но не ми се вярваше. Това са конете на Сантър и неговите спътници. Но един липсва.
         — Ще го търсим, както и онзи, който го е яхнал.
         — Но как така…
         — Мълчи, драги Сам! — прекъснах го аз. — Случи се нещо много важно, много трагично. Трябва да тръгваме веднага.
         — Да тръгваме ли? Защо?
         Вместо да му отговоря, аз събрах апачите и им съобщих за смъртта на Инчу-чуна и дъщеря му. След последните ми думи наоколо се възцари пълно мълчание. Никой не можеше да повярва. Вестта, която носех, беше чудовищна. Тогава разказах по-подробно за случилото се и накрая прибавих:
         — Нека сега моите червенокожи братя кажат кой предвеща бъдещето по-добре — Сам Хокинс или вашият жрец! Инчу-чуна и Ншо-чи бяха сполетени от смъртта, защото се отдалечиха от мене, а Винету беше спасен от мене. Какво носи моята близост, смърт или живот?
         Сега повече никой не се съмняваше в случилото се и индианците нададоха крясъци, които можеха да се чуят надалеч. Те тичаха като побеснели наоколо, размахваха оръжията си и правеха най-страшни гримаси, за да дадат израз на гнева си. Едва след известно време ми се удаде да надвикам шума, който вдигаха.
         — Нека воините на апачите замълчат! — заповядах им аз, — крясъците с нищо няма да ни помогнат. Трябва да тръгваме на път, за да хванем убиеца.
         — Да тръгваме, да тръгваме! — завикаха те, като се затичаха към конете си.
         — Чакайте малко! — заповядах им пак. — Моите червенокожи братя не знаят какво трябва да правят. Аз ще им кажа.
         Сега те така се втурнаха и заблъскаха към мене, че трябваше да внимавам да не ме съборят на земята. Ако Сантър се намираше тук, щяха да го убият на място. Хокинс, Стоун и Паркър стояха един до друг и мълчаха. Вестта направо ги беше съкрушила. Сега те се приближиха и Сам каза:
         — Просто съм като ударен по главата и все още не мога да го повярвам. Страшно, ужасно! Милата, хубава, добра, млада червенокожа мис! Винаги е била толкова добра към нас, а сега са я убили! Знаеш ли, сър, имам чувството…
         — Не говори сега, драги Сам! — прекъснах го аз. — Трябва да преследваме убиеца. От приказки няма полза.
         — Well! Съгласен съм с теб. Но знаеш ли накъде е избягал?
         — Все още не знам.
         — Така си и мислех. Не си видял следите му. А как ще ги намерим сега? Изглежда невъзможно или поне много трудно.
         — Не е трудно.
         — Така ли мислиш? Хмм! Сигурно смяташ да отидем пак горе в клисурата, откъдето се е изпарил някъде встрани? Ще има да търсим доста длъжко.
         — За клисурата и въпрос не става.
         — Така ли? Ами тогава съм любопитен каква ли идея ще ти дойде в главата. Да, понякога и един грийнхорн може да има някаква идея, но…
         — Стига С твоя грийнхорн! Сега нямам настроение за такива приказки. Сърцето ми кърви; затова си запази остроумието за себе си!
         — Остроумие ли? Ей! Който се осмели да твърди, че искам да остроумнича в такъв момент, ще получи такова кроше от мене, та ще отлети чак до Калифорния! Само не мога да разбера как ще пипнем Сантър, ако не подхванем следата му от мястото, където си я изгубил.
         — В такъв случай ще пропилеем много време, както каза и ти самият. А като открием дирята му, ще трябва да я следваме през планини, долини и гъста гора, което ще ни забави много. Затова мисля да подхванем нещата иначе. Като гледам тези планини пред нас, ми се струва, че не са свързани с други масиви, а са самотни…
         — И си напълно прав. Горе-долу познавам местността. И отсам, и оттам се простира равнина. Тези планини не са свързани с друга планинска верига, ами са се настанили сами сред прерията.
         — Прерията ли каза? Значи наоколо има трева?
         — Да, около тях навсякъде расте трева, както и тук.
         — На това разчитах. Нека Сантър язди из планините накъдето си иска. Това не ни засяга. Но щом ги напусне, ще навлезе в откритата прерия и ще остави непременно следи в тревата.
         — Сигурно ще е така, уважаеми сър!
         — Слушай по-нататък! Ще образуваме два отряда и ще заобиколим планините от двете страни — ние, четиримата бели, ще яздим надясно, а десетте апачи, които ми остави Винету, ще тръгнат наляво. Ще се срещнем отвъд планините и ще разберем дали някой от отрядите се е натъкнал на следите, оставени от Сантър. Убеден съм, че някой от нас ще ги открие, след което ще ги проследим.
         Дребният Сам ме погледна отстрани, като лицето му не изразяваше особено възхищение.
         — Lack-a-day!* Как не можах да се сетя и аз! Това е толкова просто и сигурно. Тази идея щеше да дойде веднага и на всяко дете, ако не се лъжа!
         [* Lack-a-day! (англ.) — възклицание, изразяващо удивление, изненада. — Б.пр.]
         — Значи си съгласен, Сам?
         — Напълно, сър, напълно! Избирай само по-бързо десетте червенокожи!
         — Ще избера онези, които имат най-добрите коне. Кой знае колко дълго ще преследваме Сантър. Затова се налага да се запасим и с достатъчно количество храна. Ако познаваш местността горе-долу, може би ще успееш да пресметнеш колко време ще ни е необходимо, за да достигнем отвъдната страна на планините.
         — Ако се движим с най-голямата възможна бързина, ще ни трябват два часа.
         — Трябва да не се бавим повече.
         Избрах десетте апачи, които трябваше да дойдат с нас. Те се зарадваха много на този избор, защото желанието им да преследват убиеца беше много по-голямо от това да седят при труповете и да пеят траурни песни. Останалите двадесет индианци получиха от мен точно описание на пътя, който щеше да ги отведе при Винету. След това те възседнаха конете си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар