23 август 2012 г.

Карл Май, Винету: Книга1 (3)



         10.
         Бързият нож

         Поведението на кайовите ни караше да се замислим за нашата сигурност. Ето защо, когато си лягахме да спим, решихме да поставим наш пост, който да се сменя на всеки час до сутринта. Червенокожите забелязаха нашите предпазни мерки, това ги настрои още по-зле към нас и те станаха по-безцеремонни.
         Когато настъпи денят, нашият пост ни разбуди. Видяхме, че кайовите отново се бяха заловили да търсят конете на апачите, както и да открият следите на избягалите пленници, защото през нощта не бяха намерили нищо. Най-сетне те се натъкнаха на следите от двамата бегълци и ги последваха: дирята водеше до мястото, където апачите бяха оставили конете си. Инчу-чуна и Винету бяха избягали на коне заедно с пазачите, но не бяха взели нито един от останалите коне. Когато научихме всичко това, Тангуа изпадна в страшен гняв, понеже разбра какви неприятности щеше да си има, само защото не беше успял по-рано да открие конете на апачите заедно с техните пазачи. Сам обаче направи една от типичните за него лукави физиономии и ме попита:
         — Можеш ли да се сетиш защо Инчу-чуна и Винету са оставили другите коне?
         — Да. Това изобщо не е никак трудно.
         — Охо! Един такъв грийнхорн като тебе не бива да си въобразява, че чистата случайност ще му помогне веднага от пръв път да отгатне истинската причина. За да се отговори на моя въпрос, е необходим житейски опит.
         — Имам го.
         — Ти ли? Опит? Бих желал да знам откъде ли си го събрал! Или може би ти ще ми кажеш?
         — Защо не. Опита, който имам предвид, съм го събрал от книгите.
         — Пак твоите книги! Може понякога да имаш щастието да използваш тук нещо от прочетеното, но не бива след това веднага да си мислиш, че си сърбал мъдростта с някоя голяма лъжица. Ей сега ще ти докажа, че не знаеш нищо, ама нищичко. И така, защо бегълците са взели само собствените си коне, а са оставили конете на останалите пленници?
         — Може би тъкмо заради самите пленници.
         — Ах. В какъв смисъл?
         — Защото тези хора ще имат голяма нужда от конете си.
         — Така ли мислиш? Та как могат пленници да имат нужда от коне?
         Не се чувствах ни най-малко засегнат от начина, по който ме разпитваше. Това си му беше просто в характера.
         — Има две възможности — обясних аз. — Възможно е Инчу-чуна и Винету скоро да се върнат начело на достатъчно многобройна група апачи, за да освободят пленниците. Защо ще им е необходимо тогава да взимат конете със себе си, а после пак да ги връщат? Втората възможност е кайовите да не дочакат идването на апачите и да напуснат този район заедно с пленниците си. В такъв случай победените ще бъдат в по-леко положение, защото ще могат да яздят. Тогава пренасянето им няма да бъде толкова трудно и апачите ще могат да се надяват, че кайовите ще ги откарат в селата си, а по пътя те могат да бъдат освободени. Но ако пленниците нямаха коне и трябваше да вървят пеша, кайовите много лесно можеха да решат да си спестят трудното и продължително прехвърляне на пленниците, като ги убият веднага тук на място.
         — Хмм! Разсъжденията ти наистина не са чак дотам глупави, колкото би могло да се очаква, ако се съди по лицето ти. Но ти все пак пропускаш и една трета възможност. Не е изключено кайовите да убият пленниците си, въпреки че имат конете на разположение.
         — Не, това няма да стане.
         — Няма ли? Сър, как може да мислиш за нещо, че няма да стане, когато Сам Хокинс е казал, че е много вероятно да стане?
         — Защото, изглежда, че този Сам Хокинс е забравил, че аз съм тук.
         — Ах, ти си тук? Нима? Сигурно смяташ многоуважаемото си присъствие за изключително, ако не и за потресаващо събитие?
         — Не. Исках само да кажа, че докато съм тук и мога да сторя нещо за пленниците, те няма да бъдат убити.
         — Няма да бъдат убити ли? Ама че важен човек си бил, хи-хи-хи-хи-хи! Кайовите са двеста души, а ти, един-едничък грийнхорн, искаш да им попречиш да вършат каквото решат?!
         — Надявам се, че няма да бъда сам.
         — Така ли? А на кого още разчиташ?
         — На тебе Сам, също и на Дик Стоун, и на Уил Паркър. Във вас имам най-голямо доверие и мисля, че вие сериозно ще се противопоставите на едно такова масово убийство.
         — Тъй! Значи имаш все пак доверие в нас! Много съм ти признателен за това, защото наистина не е малко нещо да се ползваш от доверието на един такъв човек. Направо започвам да се възгордявам, ако не се лъжа!
         — Сам, говоря сериозно и нямам намерение да се шегувам с тази работа. Когато се отнася до живота на толкова хора, всяка шега е неуместна.
         Тогава очичките му проблеснаха подигравателно и той каза:
         — Bounce! Значи наистина говориш сериозно? Е, тогава, разбира се, че трябва да променя държането си. Но всъщност как си представяш тази работа, а? На другите не можем да разчитаме. Следователно сме само четирима, които при дадени обстоятелства ще трябва да се счепкат с двеста кайови. Нима мислиш, че това би могло да свърши добре за нас?
         — Не се интересувам за края. Няма да търпя в мое присъствие да се извърши такова клане.
         — Тогава то въпреки всичко ще се извърши, но само с тази разлика, че ще пречукат и тебе. Или се уповаваш на новото си име „Олд Шетърхенд“? Да не мислиш, че ще можеш да пратиш на земята с юмруците си двеста червенокожи воини?
         — Глупости! Не съм си дал аз самият това име, а и добре знам, че ние четиримата не можем да се мерим с двеста души. Но нима е абсолютно необходимо да употребяваме сила? Често хитростта помага много повече.
         — Така ли? И това ли си го чел?
         — Да.
         — Вярно! От това четене си станал страшно умен човек. Много ми се иска да те видя някой път в ролята на хитрец. Каква ли ще бъде физиономията ти през това време? Казвам ти, че в този случай и с най-голямата хитрост няма да се постигне нищо. Червенокожите ще сторят каквото си поискат и хич няма да ги е грижа, дали ще правим застрашителни или хитри гримаси.
         — Добре! — отвърнах аз с досада. — Виждам, че не мога да разчитам на тебе и ако ме принудят, ще действам сам.
         — За бога, сър, само не прави глупости! — прекъсна ме бързо Сам. — Не бива нищо да предприемаш сам, а винаги когато правиш нещо, трябва да се съобразяваш с нас. Съвсем не исках да кажа, че в случай на нужда няма да се заема с апачите, но никога не е било в характера ми да минавам с главата си през най-дебелите стени. Зидовете винаги излизат по-здрави от главите.
         — А аз още по-малко исках да кажа, че ще се залавям с невъзможни неща. Сега ние още не знаем какво са решили да правят кайовите с пленниците си и затова не трябва отсега да се измъчваме с такива грижи. Ако по-късно се видим принудени да действаме, сигурно все ще намерим някакъв изход.
         Сам Хокинс гледаше замислено пред себе си.
         — Възможно е, но един предпазлив човек не може да разчита на това. Дали ще се намери някакъв изход — остава винаги несигурно. А ние си имаме работа с точно определен въпрос: Какво ще правим, ако кайовите решат да избият апачите?
         — Няма да го допуснем — подчертах аз.
         — Това още нищо не решава. Няма да го допуснем! Я се изразявай по-ясно!
         — Ще протестираме.
         — Няма да имаме никакъв успех.
         — Тогава ще принудя вожда да постъпи според волята ми.
         — А как?
         — Ако нямам друг изход, ще го поваля и ще допра ножа си до гърдите му.
         — И ще го промушиш ли?
         — Ако не ми се подчини — да.
         — The devil, ама че луда глава! — извика малкият ловец изплашено. — Наистина може да се очаква такова нещо от тебе!
         — Уверявам те, че ще го направя!
         — Но това е… това е… — Той млъкна. Изплашеният и загрижен израз на лицето му постепенно изчезна и най-после той продължи: — Тази идея съвсем не е толкова лоша! Да опреш ножа си в гърлото на вожда е може би единственият изход при това положение, за да го принудим на отстъпки. Наистина било вярно, че понякога и грийнхорнът можел да има едно така наречено малко хрумване. Ще го използуваме.
         Той искаше да продължи, но Банкрофт се приближи до нас и ме подкани да се заловя за работа. Главният инженер имаше право. Не трябваше да губим нито час, а да се опитаме да завършим измерванията си, преди Инчу-чуна и Винету да се върнат с воините си.
         До обед работихме непрекъснато и трескаво. Ето че Сам Хокинс дойде при мене и изръмжа:
         — За съжаление трябва да ти прекъсна работата, сър, защото изглежда, че кайовите са решили да правят нещо с пленниците си.
         — Нещо ли? Това е много неопределено. Не знаеш ли какво?
         — Мога да предположа, ако не се лъжа. Канят се да ги умъртвят на кола на мъчението.
         — Кога? По-късно или скоро?
         — Разбира се, че скоро. Иначе нямаше да идвам сега при тебе. Започнаха приготовления, от които си правя заключение, че апачите ще бъдат измъчвани в най-скоро време.
         — Къде е вождът?
         — Сред воините си.
         — Тогава трябва да го подмамим настрана. Ще се заемеш ли с това, Сам?
         — Да. Но как?
         Хвърлих изпитателен поглед към лагера. И кайовите не се намираха вече на мястото, на което лагерувахме вчера. Бяха ни последвали по време на измервателните ни работи и сега се бяха разположили в края на малка горичка сред прерията. Ратлър с хората си беше при тях, а Сам се беше навъртал досега наоколо, за да може да ги наблюдава; в същото време Стоун и Паркър бяха останали при нас. Между червенокожите и мястото, където се намирах в момента, растяха храсти, които бяха добре дошли в случая, защото не позволяваха на кайовите да виждат какво става при нас. Предложих на Сам:
         — Кажи му просто, че имам да му съобщавам нещо, но не мога да си зарежа работата! Сигурно ще дойде.
         — Да се надяваме. Но ако вземе неколцина от хората си?
         — Ще ги предоставя на тебе, на Стоун и на Паркър. С него ще се заема аз. Пригответе си ремъци, за да може да ги вържете! Трябва да свършим тази работа бързо, но по възможност спокойно.
         — Well! Не знам дали това, което си намислил да вършиш, е правилно, но тъй като междувременно не ми идва нищо по-добро наум, нека бъде така. Рискуваме живота си. И понеже нямам желание да умирам, ми се струва, че все пак ще успеем да се отървем сравнително леко, хи-хи-хи-хи!
         Като се смееше по своя типичен начин, тихичко, като че ли на себе си, той се отдалечи. Моите колеги работеха наблизо, но въпреки това не успяха да чуят разговора ни. Смятах за излишно да им казвам какво мисля да правя, понеже бях убеден, че щяха да ми попречат да изпълня плана си. За тях животът им беше много по-ценен от живота на пленените апачи.
         Твърде добре схващах колко много рискувам в случая. Имах ли право да въвлека в тази опасност Дик Стоун и Уил Паркър, без предварително да съм им съобщил? Не. Попитах ги дали желаят да останат извън играта. Отговорът им беше такъв, какъвто очаквах.
         — А ти какво си мислиш, сър! — извика Дик Стоун възмутено. — Да не ни взимаш за вагабонти, които изоставят другаря си, щом е в опасност? Това, което си замислил, е един истински, типичен уестмански номер, в който ще участваме с удоволствие. Нали, старий Уил?
         — Да — кимна Паркър. — Ще ми се все пак да видя дали ние четиримата сме онези, които биха могли да излязат срещу двеста индианци. Отсега се радвам на картината, когато те с рев ще ни приближат, но няма да посмеят и с пръст да ни докоснат!
         Аз продължих да си работя спокойно, без да се оглеждам, докато след известно време Стоун ми извика:
         — Приготви се, сър! Идват.
         Обърнах се. Сам се приближаваше с Тангуа. За съжаление го придружаваха трима червенокожи.
         — За всеки има по един човек! — казах аз. — Ще се заема с вожда. Дръжте вашите хора за гърлото, за да не могат да викат; изчакайте да започна пръв. Не ме изпреварвайте!
         Тръгнах срещу Тангуа с бавни крачки; Стоун и Паркър ме последваха. Срещнахме се на такова място, че останалите кайови не можеха да ни виждат поради вече споменатите храсти. Лицето на вожда изразяваше гняв и той изръмжа:
         — Бледоликият, когото наричат Олд Шетърхенд, е изпратил да повикат Тангуа. Забравил ли си, че той е вождът на кайовите?
         — Не.
         — Тогава ти трябваше да дойдеш при него, вместо той да идва при тебе. Но тъй като си от кратко време в тази страна и тепърва ще трябва да се учиш как да се отнасяш с един вожд, Тангуа ще ти прости тази твоя грешка. Какво имаш да ми казваш? Говори кратко, защото вождът няма време!
         — Каква толкова бърза работа имаш?
         — Искаме да накараме кучетата апачи да завият.
         — Кога?
         — Сега.
         — Защо бързате толкова? Мислех, че ще вземете пленниците като заложници чак до вашите вигвами и едва там ще ги вържете за кола на мъчението в присъствието на вашите жени и деца.
         — Така искахме, но те ще попречат на военния поход, който сме предприели. Затова трябва да умрат още днес.
         — Моля те да не вършиш това!
         — Няма какво да ме молиш! — кресна ми той.
         — Не можеш ли да говориш учтиво, както аз разговарям с тебе? — попитах го спокойно. — Изказах само една молба. Ако исках да ти заповядам нещо, може би щеше да имаш повод да бъдеш груб.
         — Тангуа не иска да чува от вас нищо — нито заповед, нито молба. Никой бледолик не може да го накара да промени решението си.
         — А може би все пак може! Имате ли право да убивате пленниците? Отговорът ти не ми е нужен, защото той ми е известен предварително и не искам да споря с тебе. Но има разлика в това, как ще убиеш човек — дали ще бъде бързо, или ще го измъчваш бавно, докато умре. Ние няма да разрешим да се случи подобно нещо в наша близост.
         Тогава вождът изпъна тялото си и отвърна презрително:
         — Няма да разрешите ли? Ти за какво ме смяташ? В сравнение с Тангуа ти си една жаба, която иска да се мери с мечката на Скалистите планини. Пленниците са наша собственост и вождът ще прави с тях каквото си иска.
         — Те са в ръцете ви само благодарение на нашата помощ и затова имаме еднакви права над тях. Ние искаме да останат живи.
         — Искай, каквото си щеш, бяло куче! Тангуа се смее над думите ти!
         Той се изплю пред мене и се обърна да си тръгне. Но точно тогава го улучи юмрукът ми така, че той се строполи на земята. Ала черепът му се оказа твърд. Не го бях зашеметил напълно и той се опита да се изправи. Затова трябваше да се наведа и да му нанеса още един удар, при което за един момент не можех да виждам какво правят другите. След като го бях ударил втори път и се изправих, забелязах, че Сам Хокинс беше коленичил върху един червенокож и го бе сграбчил за гърлото. Стоун и Паркър тъкмо поваляха втория. Третият бягаше към своите и крещеше високо: Притекох се на помощ на Сам. След като вързахме неговия кайова, Дик и Уил бяха готови вече и с другия.
         — Не постъпихте много хитро — казах им аз. — Защо оставихте третия да избяга?
         — Защото се хвърлих тъкмо върху онзи, когото и Стоун беше взел на мушка — отвърна Паркър. — Така загубихме само две секунди, но това беше достатъчно за онзи юнак да си плюе на петите.
         — Няма значение — успокои ни Сам Хокинс. — Единствената последица ще бъде, че танцът ще започне малко по-рано. Няма смисъл да си блъскаме главите повече над това. След две или три минути червенокожите ще бъдат тук. Трябва да се погрижим за свободно поле между тях и нас!
         Завързахме бързо и вожда. Земемерите бяха наблюдавали с нарастващ страх нашите действия. Главният инженер се приближи до нас с няколко скока и извика ужасен:
         — Хора, какво ви е прихванало! Какво са ви направили индианците? Сега всички сме осъдени на смърт!
         — Наистина сте осъден, сър, в случай че не се присъедините бързо към нас! Ние ще ви защитим!
         — Вие ли ще ни защитите? Но това е…
         — Мълчете! — прекъсна го дребният ловец. — Ние знаем добре какво правим. Ако не бъдете на наша страна — загубени сте. И така, бързо!
         Сграбчихме тримата завързани индианци и ги отнесохме веднага на известно разстояние в откритата прерия, където се спряхме и ги сложихме на земята. Банкрофт и трима земемери ни бяха последвали. Бяхме избрали сегашното си място само защото се чувствахме по-сигурни на открит терен, където погледът ни стигаше надалече.
         — Кой ще говори с червенокожите, когато дойдат? Може би аз? — попитах Сам.
         — Не, сър — каза той решително. — Ще говоря аз, защото ти едва разбираш полуиндианската реч, с която ще си служим. Само ще ме подкрепиш в подходящия миг, като си дадеш вид, че се каниш да забиеш ножа си във вожда!
         Едва беше изрекъл тези думи и до ушите ни долетя гневният рев на кайовите, а след няколко мига ги видяхме да се появяват край храстите, които, така да се каже, ни бяха служили като завеса. Те минаха покрай тях и се втурнаха към нас. Понеже някои от тях бяха по-бързи от другите, те не се движеха вкупом, а образуваха една доста разтеглена верига от тичащи фигури. Това беше благоприятно за нас, защото иначе щеше да ни бъде много по-трудно да спрем една толкова гъста маса от хора.
         Сам Хокинс излезе няколко крачки напред и им направи знак с двете си ръце да спрат. Чух, че им извика нещо, но не разбрах думите му. Те не предизвикаха веднага желаното от него въздействие, но след като ги повтори няколко пъти, забелязах, че първите кайови се спряха. Индианците, които тичаха след тях, последваха техния пример. Сам им заговори нещо, като сочеше с ръка непрекъснато назад, към нас. Тогава аз подканих Стоун и Паркър да изправят вожда на крака и замахнах с ножа си към него застрашително. Кайовите нададоха викове на уплаха.
         Сам продължи да им говори. След това от насъбраните индианци се отдели един червенокож, вероятно някой втори вожд, който се приближи към нас заедно със Сам с бавни крачки, изразяващи достойнство. Когато те бяха вече при нас, Сам посочи към тримата ни пленници и каза:
         — Виждаш, че си чул от мене истината. Те са в ръцете ни.
         Вторият вожд огледа тримата, като едва сдържаше задушаващия го гняв. След това каза:
         — Двамата воини са още живи, но ми се струва, че вождът е мъртъв!
         — Не е мъртъв. Юмрукът на Олд Шетърхенд го събори на земята; затова съзнанието му го е напуснало, но скоро ще се върне. Остани дотогава при нас! Когато вождът дойде на себе си и може пак да говори, ще направим заедно съвещание. Но ако някой от кайовите вдигне оръжието си срещу нас, ножът на Олд Шетърхенд ще прониже сърцето на Тангуа!
         — Как може да се държите враждебно към нас, когато сме ви приятели!
         — Приятели? И ти сам не си вярваш на думите!
         — Защо? Нима не пушихме заедно лулата на мира?
         — Да, но на този мир нямаме никакво доверие.
         — Как така?
         — Нима кайовите имат обичай да обиждат своите братя и приятели?
         — Не.
         — Е, но вашият вожд обиди Олд Шетърхенд и следователно не можем да гледаме на вас като на наши братя. Но виж — той се раздвижи!
         Тангуа, когото Стоун и Паркър бяха сложили пак на земята, наистина се беше размърдал. Скоро отвори очи и започна да ни оглежда един подир друг, като че ли трябваше най-напред да си спомни за последните събития. След това, изглежда, съзнанието му полека-лека се възвърна напълно.
         — Уф, уф! — Той се опита да скочи. — Олд Шетърхенд удари Тангуа. Кой го върза?
         — Аз — обадих се аз.
         — Свалете ремъците ми. Вождът ви заповядва!
         — Преди малко ти не послуша молбата ми, а сега аз няма да послушам заповедта ти! Изобщо не можеш да ни заповядваш!
         Очите му ми хвърлиха гневен поглед.
         — Мълчи, хлапе, иначе Тангуа ще те смачка! — изскърца със зъби той.
         — Мълчанието би подхождало повече на теб. Преди малко ме обиди и затова ударът ми те изпрати на земята. Олд Шетърхенд не оставя ненаказани думи като „жаба“ и „бяло куче“. Ако не бъдеш учтив, може да си изпатиш още по-лошо.
         — Тангуа настоява да бъде освободен! Ако не се подчиниш, воините ми ще ви унищожат от лицето на земята!
         — Не ставай смешен! Ти ще бъдеш първият, който ще загине, защото чуй какво ще ти кажа: там стоят твоите хора. Ако един-единствен от тях направи крачка, за да се приближи до нас без разрешението ни, острието на този нож ще прониже сърцето ти. Хау!
         Допрях ножа си до гърдите му. Той трябваше да разбере, че се намира в наша власт, а и вероятно не се съмняваше, че в случай на нужда ще изпълня заплахата си. Настъпи мълчание, по време на което очите му се въртяха диво в орбитите си, сякаш искаха да ни унищожат с поглед. После той направи усилие да овладее гнева си и попита вече значително по-спокойно:
         — Какво искаш от Тангуа?
         — Нищо друго освен това, за което те бях помолил преди: апачите не бива да умрат на кола на мъчението.
         — А вие може би ще поискате изобщо да не ги убиваме?
         — Правете с тях по-късно каквото си искате. Но докато сме заедно, не бива да им се случва нищо лошо!
         Той замълча отново известно време. Въпреки боите, които покриваха лицето му, можеше да се забележи как по него пробягва изразът на гняв, омраза и злорадство. Очаквах споровете и пренията между нас двамата да продължат по-дълго време и ето защо се учудих немалко, когато той внезапно отстъпи.
         — Желанието ти ще бъде изпълнено. Да, дори Тангуа ще извърши и нещо повече, ако се съгласиш с предложението, което той ще ти направи.
         — Какво е това предложение?
         — Най-напред вождът трябва да ти каже, че не се страхува от ножа ти. Няма да посмееш да го убиеш, защото ако го сториш, само за няколко мига ще бъдете разкъсани от воините ми. Колкото и да сте храбри, не можете да победите двеста противници. Затова Тангуа се смее на заплахата ти, че ще го убиеш. Той спокойно би могъл да каже, че няма да изпълни желанието ти и въпреки това не би му сторил нищо. Все пак кучетата апачи няма да умрат на кола на мъчението. Тангуа дори ти обещава, че ние изобщо няма да ги убием, ако се съгласиш да се бориш за тях на живот и смърт.
         — С кого?
         — С един от нашите воини, който ще бъде определен от вожда.
         — С какво оръжие?
         — Само с нож. Ако той те убие, и апачите ще трябва да умрат. Ако ти го убиеш, тогава те ще останат живи.
         — И ще ги пуснете на свобода?
         — Да.
         Наистина през ума ми мина мисълта, че той крои нещо нечестно. Вероятно ме смяташе за най-опасния от всички присъстващи бели и искаше да ме обезвреди; защото беше съвсем ясно, че той щеше да избере някой майстор във воденето на бой с ножове. Въпреки това аз не се поколебах нито за миг.
         — Съгласен съм — казах аз. — Ще уточним условията, след което ще изпушим лулата на клетвата. После борбата може да започне веднага.
         — Какви са тези хрумвания! — извика Сам Хокинс. — В никакъв случай няма да допусна да направиш и глупостта да се съгласиш с това предложение, сър!
         — Не е глупост, драги Сам.
         — Глупост е, и то най-голямата, каквато може да има. При един честен и справедлив двубой условията трябва да са равни. Но в случая не е така.
         — О-о, така е!
         — Не, хич не е така. Бил ли си се някога само с ножа си на живот и смърт?
         — Не.
         — Ето ти на! А ще имаш за противник майстор в този вид бой. И помисли си само колко различни са последствията при победа или поражение за едната и за другата страна! Ако те намушкат тебе, ще умрат и апачите. Но ако падне убит противникът ти, кой ще умре тогава? Никой освен той!
         — Но апачите ще получат живота и свободата си.
         — Наистина ли го вярваш?
         — Да, защото думите ни ще бъдат подкрепени с изпушването на калюмета, което е равно на клетва.
         — По дяволите такава клетва, при която човек може да очаква стотици подлости! А дори и ако Тангуа постъпи честно, ти си един грийнхорн, който…
         — Стига с твоя грийнхорн, скъпи Сам! — прекъснах го аз. — Вече неведнъж видя, че този грийнхорн винаги знае какво върши.
         Въпреки това той се противи още дълго време. Също така и Дик Стоун и Уил Паркър се опитваха да ме разубедят. Аз обаче държах твърдо на решението си и Сам най-сетне се ядоса и каза:
         — Е добре, щом искаш, блъскай дебелата си глава в десет или двадесет стени; вече нямам нищо против! Но ще внимавам двубоят да протече съвсем честно и тежко на онзи, който се опита да те измами, тебе или изобщо нас! Така ще го гръмна с моята Лиди, че частите му ще се разхвърчат из облаците, ако не се лъжа!
         Бяха уговорени следните условия: съвсем наблизо, на едно място, където не растеше трева, щеше да бъде начертана в песъчливата почва осмица, числото, което се състои от два клупа или две нули. Всеки от двамата противници трябваше да заеме място в една от тези нули, като нямаше право да я напуска по време на двубоя. Никой не биваше да очаква пощада. Един от двамата трябваше да умре, но роднините и приятелите на убития нямаха право да си отмъщават на победителя. Останалите условия и последствията от единия или другия изход на борбата бяха вече определени.
         След като всичко беше уговорено, вождът беше развързан и аз изпуших с него калюмета. После освободихме и другите двама пленници и четиримата индианци се върнаха при воините си, за да ги осведомят за предстоящото зрелище.
         Главният инженер и другите земемери започнаха да ме упрекват. Не обърнах внимание на думите им. Сам, Дик и Уил също не бяха съгласни с мене, но поне не ми се караха. Само Хокинс каза загрижено:
         — Можеше да свършиш нещо по-полезно, вместо да се залавяш с тази дяволска работа, сър! Но винаги съм казвал и пак ще го кажа: ти си лекомислен човек, ама страшно лекомислен човек си! Какво ще спечелиш, ако те наръгат, а? Я ми кажи!
         — Какво ще спечеля ли? Смъртта си, нищо повече.
         — Нищо повече? Слушай, не ми приказвай плоски шеги на всичко отгоре! Смъртта е последното нещо, което може да сполети някого, защото след като умреш, вече не може да ти се случи нищо.
         — О, може!
         — Така ли? А какво например?
         — Можеш да бъдеш погребан.
         — Я си затваряй човката, драги господине! Ако не можеш да правиш нещо друго, освен да ме ядосваш, след като ме обиди толкова много, то бих желал да бях прахосал любовта си по някой друг, по-достоен човек.
         — Обиди ли се наистина, драги Сам?
         — Разбира се, че се обидих. Почти е сигурно, че ще те очистят, ще те очистят напълно. Как ще прекарам тогава дните на моята старост на този свят? А, какво ще правя? Трябва да си имам един грийнхорн, с когото да мога да се карам от време на време. А какво ще стане после? С кого ще се карам, след като те наръгат с нож?
         — Ще се караш просто с някой друг грийнхорн, да речем с Уил Паркър, когото също така с удоволствие отличаваш с това прозвище!
         — Лесно е да се каже, но къде ли ще мога да намеря такъв съвършен, стопроцентов и непоправим грийнхорн като тебе! Паркър никак не може да се мери с тебе. Но казвам ти, сър, ако ти се случи нещо, червенокожите ще има да ме помнят! Ще ги връхлетя като някой разбеснял се Уланд* и…
         [* Лудвиг Уланд (1787–1862) — немски поет. — Б.пр.]
         — Роланд, Роланд* искаш да кажеш, скъпи Сам! — прекъснах го аз.
         [* Роланд — легендарен герой. — Б.пр.]
         — Все ми е едно дали ще бъда като разбеснял се Уланд, или Роланд — изръмжа дребният трапер. — Но няма да търпя да те намушкат с нож. А какво става, сър, с твоята съвест, знам, че имаш добро сърце, и не обичаш да убиваш хора. Да не би тайно да си намислил да пощадиш онзи юначага, с когото ще трябва да се биеш?
         — Хмм, хмм!
         — Хмм, хмм? Тук няма какво да се хъмка! Борбата е на живот и смърт, сър!
         — А ако само го раня?
         — Това няма да се уважи, както чу вече.
         — Исках да кажа, ако го раня така, че да не може да продължи двубоя?
         — И това няма да се признае. Няма да бъдеш обявен за победител и ще се наложи отново да се биеш с някой друг. Нали чу, че победеният трябва да умре, разбра ли — трябва, трябва! Значи, ако успееш да направиш противника си небоеспособен, ще трябва и да го доубиеш, да го довършиш. Няма защо да те гризе съвестта! Ако искаш да станеш добър уестман, ножът ти ще има да опитва доста често човешко месо. Помисли си, че тези кайови до един са крадци и мошеници, че те са виновни за всичко, което става сега, защото искаха да откраднат конете на апачите! И ако убиеш един такъв негодник, ще спасиш живота на много апачи. Но ако го пощадиш, те ще бъдат загубени. Трябва да се съобразиш с това, ако не се лъжа. И така, кажи ми сега честно, ще се хвърлиш ли смело в двубоя като истински уестман, който не припада веднага, щом види капка кръв? Успокой ме, като ме увериш в това.
         — Ако това те успокоява, можеш да бъдеш убеден, че няма да бъда снизходителен, защото и моят противник няма да има никакво намерение да ме щади. Ако го убия, ще спася живота на много хора, а и наистина ще имам работа с един червенокож негодник. И така, обещавам ти, че няма да бъда особено нежен и нерешителен.
         — Добре! Това са думи, които ми харесват! Сега ще очаквам развоя на нещата малко по-спокойно. Въпреки това имам чувството, че изпращам сина си на заколение. Най-добре би било аз да се бия вместо тебе. Не би ли ми отстъпил мястото си, сър?
         — Не, драги ми Сам. Мисля, че, първо, честно казано, е по-добре да умре един грийнхорн, отколкото един добър уестман като тебе и, второ…
         — Я мълчи! Аз на тия години не струвам много, но ако един такъв млад и надеж…
         — Не, сега ти си затвори устата! — прекъснах го и аз най-сетне веднъж. — И, второ, исках да кажа, би било безславно и страхливо от моя страна, ако сега се оттегля и оставя някой друг да ме замести. Впрочем вождът няма да разреши, защото тъкмо мене е взел на мушка.
         — Точно това не мога да проумея! Взел те е на мушка, няма никакво съмнение. Да се надяваме, че листът ще се обърне и плановете му ще се объркат. Внимавай, ето ги, идват!
         Индианците се приближаваха бавно. Бяха по-малко от двеста, защото известен брой от тях бяха останали да пазят пленените апачи. Предвождани от Тангуа, те минаха покрай нас и се отправиха към мястото, определено за арена на двубоя. Там се наредиха в кръг, като около една четвърт от кръга бе оставена свободна за нас, белите. Заехме местата си. Ето че вождът направи знак с ръка към редиците на червенокожите, от които излезе един воин с направо херкулесовско телосложение и остави на земята всичките си оръжия с изключение на ножа. После се съблече до кръста. Който видеше сега разголените му мускули, не можеше да не изтръпне от страх за живота ми. Вождът го заведе до средата на кръга и обяви с глас, от който личеше сигурността му в неговата победа:
         — Тук стои Метан-аква, най-силният воин на кайовите; ножът му изяжда живота на всеки негов противник! Неприятелите му падат под неговия нож като ударени от гръм. Той ще се бие с Олд Шетърхенд, бледоликия.
         — The devil! — прошепна ми Сам. — Този е истински Голиат! Наричат го Бързия нож. Това е достатъчно. Слушай, драги сър, с тебе е свършено!
         — Pshaw!
         — Не си въобразявай различни глупости! Има само един начин да се справиш с този юначага. Не допускай борбата да се проточи дълго време, а се постарай да я завършиш по-бързо, иначе той ще те изтощи и си загубен! Я да опитам пулса ти!
         Той ме хвана за китката и започна да брои. После каза успокоен:
         — Слава богу, няма повече от седемдесет удара, значи е наред. Не си ли възбуден? Не те ли е страх?
         — Само това ми липсва! Вълнение и страх в един момент, когато животът ми зависи от спокойствие и верен поглед! Името на този великан, както и телосложението му, говорят достатъчно. Вождът ми предложи да се бия за живота на апачите с нож, именно защото той е най-силният в племето и не е побеждаван в схватка с ножове. Ще видим дали този червенокож е наистина толкова непобедим.
         По време на този тих разговор и аз се бях съблякъл гол до кръста. Това не беше поставено като условие, но не исках някой да си помисли, че искам да оставя дрехите си макар и като най-минимална защита срещу ножа на моя противник. Мечкоубиеца и револверите си дадох на Сам. След това и аз застанах в средата на кръга. Сигурно сърцето на добрия Хокинс биеше така, че можеше да се чуе наоколо. Но аз не изпитвах страх. Да си спокоен и уверен — ето първото условие при всяка опасност.
         С дръжката на томахок беше начертана в пясъка една твърде голяма осмица и вождът ни подкани да заемем местата си в нея. Бързия нож ме огледа с презрителен поглед и каза на горе-долу разбираем английски:
         — Тялото на този бледолик, трепери от страх. Ще се осмели ли такъв слабак да прекрачи линията на начертаната фигура?
         Едва бе изрекъл тези думи и аз се озовах в онази част от осмицата, която беше разположена на юг. Това беше добре обмислен ход. По този начин оставих слънцето зад гърба си, докато лъчите му огряваха лицето на червенокожия и го заслепяваха. Някой може да нарече постъпката ми измама, но Метан-аква ми се подиграваше и лъжеше, като твърдеше, че тялото ми треперело от страх. Сега това му беше наказанието. Изобщо всяка чувствителност тук би била съвсем не на място. Ужасно е да бъдеш принуден да убиеш човек, но в случая и най-малкото снизхождение щеше да ми струва живота и ето защо бях твърдо решил да убия този Самсон*. Бях останал хладнокръвен въпреки телосложението му и въпреки многозначителното му име, просто защото нямах основание да се смятам за лош фехтувач, въпреки че сега стоях за първи път срещу противник с нож в ръка.
         [* Самсон — легендарен библейски герой. — Б.пр.]
         — Той наистина се осмели! — подигра ми се червенокожият. — Ножът ми ще го унищожи. Великия дух ми го дава в ръцете, след като му е отнел разсъдъка.
         Индианците обичат подобни встъпителни речи. Щяха да ме помислят за страхливец, ако не бях отговорил. Затова казах:
         — Ти се биеш с устата си, но аз съм застанал тук с ножа си. Заеми мястото си, ако не те е страх!
         При тези думи той се намери с един скок в другата част на осмицата и извика гневно:
         — Да се страхувам ли? Метан-аква се страхувал! Чухте ли, воини на кайовите? Но той ще отнеме живота на това бяло куче още с първия удар на ножа си!
         — Моят първи удар ще ти отнеме живота. А сега мълчи! Всъщност не трябва да се казваш Метан-аква, а — Braggart*.
         [* Braggart (англ.) — самохвалко. — Б.пр.]
         — Braggart, Braggart! — повтори кайовът крещейки. — Чухте ли, мои братя? Това означава на нашия език „Аватйа“! Този смърдящ койот се осмелява да хули Метан-аква! Добре, нека лешоядите разкъсат вътрешностите му!
         Тази заплаха беше голяма непредпазливост от негова страна, дори направо казано глупост, защото той се издаде как смята да употреби оръжието си. Вътрешностите ми! Следователно по всяка вероятност не можех да очаквам удар в сърцето, а замах с ножа от долу на горе, за да разпори корема ми!
         Стояхме толкова близко един до друг, че всеки от нас трябваше само малко да се наведе напред, за да достигне противника с ножа си. Той впи поглед в лицето ми. Дясната му ръка висеше отвесно надолу. Държеше ножа си така, че малкият му пръст бе обхванал края на дръжката му, а острието стърчеше отпред между палеца и показалеца. Металическото острие беше обърнато с тъпата си страна надолу. Следователно той наистина имаше намерение — както и бях предположил — да замахне отдолу нагоре, защото, който удря от горе на долу, държи ножа точно обратно, т.е. краят на дръжката се намира при палеца, а острието стърчи от юмрука при малкия пръст.
         И така знаех посоката на нападението му. Сега най-важното нещо беше времето. Известно е, че в зениците на човек, който изведнъж взима решение да действа бързо, малко преди това се наблюдава едно особено, светкавично потрепване. Притворих леко клепачите на очите си, за да намаля бдителността на противника си, но в същото време го наблюдавах извънредно внимателно през ресниците си.
         — Хайде, удряй, бял страхливецо! — покани ме той.
         — Не дрънкай пак, а действай, червенокож хлапако!
         Това беше обида, след която щеше да последва или гневен отговор, или нападение. Последва второто. Едно светкавично и краткотрайно разширяване на очите му ми извести решението за атака и в следващата секунда дясната му ръка нанесе мощен удар напред и нагоре, за да ми разпори корема. Ако бях очаквал удар от горе на долу щях да бъда загубен. Но сега отбих с лекота нападението му и с бързината на мисълта нанесох удар с ножа си надолу и му разрязах ръката от лакътя до китката.
         — Куче краставо! — изрева той, като отдръпна ръката си и изпусна ножа от болки и уплаха.
         — Не говори, а се бий — му казах отново, като замахнах мощно с ръка. В следващия миг острието на ножа ми се заби до дръжката в сърцето му. Моментално го изтеглих обратно. Ударът беше толкова сполучлив, че бях изпръскан от струя кръв, дебела колкото един пръст. Великанът се олюля, опита се да извика, но от гърдите му се изтръгна въздишка, подобна на стенание, и той рухна мъртъв на земята.
         Индианците нададоха гневни викове. Само един от тях беше мълчалив — Тангуа. Той се приближи, наведе се над противника ми, опипа ръбовете на раната, изправи се и ме огледа с поглед, който не можах да забравя дълго време. В него бяха смесени ярост и ужас, страх и възхищение. След това той се накани да си тръгне, без да каже нито дума. Аз обаче го задържах.
         — Виждаш ли, че още стоя на мястото си? Но Метан-аква е напуснал своето място и лежи извън очертанията на фигурата, определена за борбата. Кой е победител?
         — Ти! — изсъска той побеснял и се отдалечи. Но едва бе направил пет или шест крачки, когато се обърна и процеди през зъби: — Ти си бял син на Злия дух. Трябва нашият жрец да отнеме магията ти и тогава ще ни дадеш живота си на всяка цена!
         — Жрецът ви може да прави, каквото си иска, но ти трябва да изпълниш дадената си дума!
         — Каква дума? — попита той подигравателно.
         — Че апачите няма да бъдат убити.
         — Няма да ги убием: Тангуа ти обеща и ще го изпълни.
         — А ще ги освободите ли?
         — Да, ще получат свободата си. Каквото каже вождът на кайовите, то става винаги.
         — Тогава сега ще отида с моите приятели да сваля ремъците на пленниците.
         — Аз ще свърша тази работа, когато му дойде времето.
         — Дошло е вече. Дошло е, защото победих.
         — Мълчи! Говорихме ли преди за времето?
         — Не сме го уточнявали, но се подразбира, че…
         — Мълчи! — изкрещя ми той отново. — Времето ще бъде определено от Тангуа. Ние няма да убием кучетата апачи. Но какво ще бъдем виновни, ако те умрат, като не получат нищо за ядене и за пиене? Нима ще бъде виновен вождът, че ще умрат от глад и жажда, преди той да ги освободи?
         — Подлец! — изкрещях в лицето му.
         — Куче, ако кажеш още една такава дума и…
         Той не доизрече заплахата си, а се вторачи уплашено в очите ми, чийто израз, изглежда, не му беше особено приятен. Но затова пък аз продължих прекъснатото му изречение:
         — … ще те пратя с юмрука си на земята, тебе, най-подлия от всички лъжци!
         Той отстъпи бързо няколко крачки назад, извади ножа си и ме заплаши:
         — Вече няма да можеш да се доближиш с юмрука си до Тангуа! Щом се приближиш дотолкова, че да можеш да го докоснеш, той ще те убие с ножа си.
         — Бързия нож каза същото и имаше същото намерение. Сега той лежи на земята. Това те чака и тебе. Ще обсъдим с моите бели братя какво ще става с апачите. Ако само косъм падне от главите им, с тебе и с твоите хора е свършено. Знаеш, че ние можем да ви хвърлим във въздуха всичките.
         Едва след тези думи излязох от осмицата и се отправих към Сам. Дребничкият трапер не би могъл да чуе разговора ми с вожда поради силните викове и вопли на червенокожите. Сега се затича към мене, хвана ме с двете си ръце и извика с голямо възхищение:
         — Welcome, welcome, сър! Казвам ти тези думи, защото се завръщаш от царството на мъртвите, за където се беше отправил толкова сигурно. Човече, приятелю, младежо и грийнхорне, ама какво същество си ти! Не беше виждал още бизони, а застреля от стадото двата най-силни бизона. Не беше виждал още мустанги, а улови тъкмо моята нова Мери. Не беше виждал още гризли, а простря това добиче с ножа си, тъй както се коли някое агне. А тук сега се изправяш пред най-прочутия майстор на ножа между индианците и веднага го улучваш в сърцето, без да изгубиш и капчица от собствената си кръв! Дик и Уил, я се приближете и поразгледайте този немски земемер! Какво ще го правим?
         — Калфа — усмихна се хитро Стоун.
         — Калфа ли? Какво искаш да кажеш?
         — Той отново ни доказа, че вече не е грийнхорн, не е чирак. Нека го направим калфа. По-късно може да стане и майстор.
         — Вече не е грийнхорн ли? Да го правим калфа? Ако веднъж наистина си решил да кажеш нещо, тогава поне не говори врели-некипели! Този момък е стопроцентов грийнхорн, иначе не би се осмелил да се залавя с исполинския индианец. Но лекомислените хора често имат най-големия късмет, както и свинята яде най-хубавите ябълки. Така е и с него: глупав е, лекомислен е и е грийнхорн! Това, че живее, дължи само на късмета си, ако не се лъжа. Когато започна двубоят, сърцето ми беше спряло, едва можех да си поемам дъх, а всичките ми мисли бяха заети със завещанието на грийнхорна. И ето ти на, един замах, удар и червенокожият се пльосна на земята! Сега постигнахме каквото искахме, а именно да извоюваме живота и свободата на пленените апачи!
         — Тук вече, изглежда, се лъжеш — намесих се аз, без да му се сърдя за начина, по който се изказа за мене.
         — Лъжа ли се? Защо?
         — Докато вождът ни даваше обещанието си, той е имал наум някои уговорки, които сега ми каза.
         — Знаех си, че има някакви задни мисли. И какви уговорки прави сега?
         Повторих думите на Тангуа. Сам така се ядоса, че веднага отиде при него, за да му иска обяснение. Използувах това, за да се почистя, облека и да си взема оръжията.

         11.
         С един крак в гроба

         Кайовите са били убедени, че Бързия нож ще ме убие. Неочакваният изход от двубоя ги бе разочаровал, но ги беше изпълнил и с ярост срещу нас. Положително биха ни нападнали с най-голямо удоволствие. Но не биваше да го правят, защото беше уговорено най-тържествено, че приятелите на победения няма да си отмъщават на победителя. Това не можеше да се промени. Но във всеки случай си мислеха, че скоро ще имат някой друг повод за враждебни действия срещу нас. По тяхно мнение те разполагаха с достатъчно време, защото им бяхме сигурно в ръцете. Ето защо временно потиснаха озлоблението си и започнаха да се занимават с трупа на убития си другар. Вождът беше също при тях и човек може да си представи, че искането на обяснения от Сам Хокинс не беше посрещнато много любезно. Той се върна в крайно лошо настроение и ни съобщи за неуспеха си.
         — Този негодник наистина няма да удържи на думата си. Иска да умори пленниците с глад и жажда. И този мошеник нарича това „оставям жив“! Но ние ще бъдем нащрек, ако не се лъжа, и ще му погодим някой номер, хи-хи-хи-хи!
         — Ако преди това той не ни погоди някой номер! — забелязах аз. — Трудно е да закриляш други, когато ти самият се нуждаеш така много от закрила.
         — Струва ми се, че се страхуваш от тези червенокожи, сър!
         — Ха! Знаеш, че се страхувам толкова малко, колкото и ти — възразих аз.
         — Но с известна разлика! А тя е именно в това, че там, където аз бих се побоял да направя нещо, ти се хвърляш, без да му мислиш, като бик на червена кърпа. А където е необходимо всъщност да се покаже истинска смелост, там се колебаеш. Такъв е начинът на действие на грийнхорна. Какви мисли се въртят сега в главата ти?
         — За какво по-точно?
         — За борбата с ножовете, в която победи.
         — Мисля, че можеш да бъдеш доволен от мене.
         — Нямам предвид това. Говоря за евентуални укори.
         — Укори ли? А кой ще ме укорява? Ти ли?
         — Небеса, ама че бавно загряваш! Кажи ми честно, сър, бил ли си някога обвиняван в убийство на човек отвъд, на Стария континент?
         — Мисля, че не. Поне не си спомням — отвърнах аз на този странен въпрос.
         — Значи още не си убивал никого?
         — Не.
         — Тогава днес за първи път си убил човек. Как се чувстваш вътрешно, ето това исках да знам.
         — Хмм! Това наистина не е приятно чувство. Сигурно никак няма да ми бъде лесно пак да отнема живота на някой човек. У мене се зароди нещо, което прилича твърде много на нечиста съвест.
         — Я не си въобразявай и не мисли глупости! И да не искаш, тук всеки ден може да ти се случва да очистваш някого — ще бъдеш принуден, за да спасиш собствения си живот. В такъв случай човек трябва… heavens, ето ти на веднага един такъв случай! — прекъсна мисълта си Сам. — Ама наистина апачите са вече тук! Сега ще се лее кръв. Гответе се за битка, мешърс!
         От мястото, където се намираха пленниците с техните пазачи, се разнесе високо и пронизително „Иииииииии“ — бойният вик на мескалеросите. Противно на всички очаквания Инчу-чуна и Винету бяха вече тук. Бяха нападнали лагера на кайовите. Изненаданите индианци, които се намираха близо около нас, се заслушаха уплашено. После Тангуа извика:
         — Неприятели, там долу при нашите братя! Бързо, бързо да се притечем на помощ!
         Той понечи да се втурне, ала Сам Хокинс му препречи пътя.
         — Не можете да отидете там. Стойте си тука, защото положително и ние сме вече обградени! Да не си мислиш, че вождовете на апачите са толкова глупави, та да нападнат само пазачите, без да знаят къде се намираме ние, останалите? Само след няколко ми…
         Сам говореше бързо и припряно, но въпреки това не можа да довърши, защото сега и около нас се разнесе ужасният, пронизващ до мозъка на костите боен вик. Наистина се намирахме все още в откритата прерия, но по нея растяха отделни храсталаци, зад които апачите се бяха приближили незабелязано, така че бяхме обградени напълно. Сега те се нахвърлиха върху нас от всички страни на големи групи. Кайовите стреляха по тях, неколцина паднаха, но в следващия момент нападателите бяха вече при нас.
         — Не убивайте нито един апач! — извиках на Сам, Уил и Дик и в следващия миг вече около нас кипеше ръкопашна борба. Ние четиримата не участвахме в нея. Обаче главният инженер и тримата земемери се защитаваха. Убиха ги. Беше ужасно.
         Докато погледът ми следеше тази страшна сцена, бяхме нападнати в гръб от многоброен отряд, който ни разпръсна. Опитахме се да извикаме на тези хора, че сме техни приятели, но без никакъв успех. Те се нахвърлиха върху нас с ножове и томахоки, така че бяхме принудени да се защитаваме, въпреки че всъщност не желаехме да се бием. Повалихме неколцина от тях с прикладите си. Това ги респектира и те ни оставиха на мира.
         Използвах свободните няколко секунди, за да се огледам бързо наоколо. Нямаше нито един кайова, който да не се бие срещу няколко апачи. Сам забеляза това и извика:
         — Да бягаме бързо! Натам в храстите!
         Дребният трапер посочи с ръка към неколкократно вече споменатите храсти, които ни бяха прикривали от индианския лагер и се затича към тях. Дик Стоун и Уил Паркър го последваха. Аз се поколебах няколко мига, като погледнах още веднъж към мястото, където бяха стояли земемерите. Те бяха бели и аз бих им помогнал с удоволствие. Само че вече беше късно. Ето защо и аз се отправих към храстите. Още не ги бях достигнал, когато видях край тях да се появява Инчу-чуна.
         Заедно с Винету той е бил при онази група апачи, които са имали за задача да нападнат лагера и да освободят пленниците. След като бяха постигнали целта си, двамата вождове се бяха отправили тичешком към по-големия отряд, който ни беше нападнал откъм гърба, за да видят дали техните хора са имали успех. Инчу-чуна беше избързал на известно разстояние пред сина си. Щом заобиколи храстите, той ме видя.
         — Крадецът на земя! — извика ми той и се нахвърли върху мен, вдигнал Сребърната карабина високо във въздуха, за да ме повали с приклада й. Извиках му няколко обяснителни думи, с които исках да му кажа, че не съм негов враг. Но той не им обърна внимание и удвои силата на ударите, които ми нанасяше. Нямах друг изход: ако не исках да бъда тежко ранен или убит, трябваше да му причиня болка. Тъкмо когато замахваше за нов удар, аз захвърлих мечкоубиеца, с който досега бях отбивал ударите му, и в следващия миг лявата ми ръка обхвана врата му, докато десният ми юмрук се стовари по слепоочието му. Той изтърва пушката си, изхърка кратко и се смъкна в тревата. Зад гърба ми се разнесе ликуващ глас:
         — Това е Инчу-чуна, най-главното куче на апачите! Тангуа трябва да притежава скалпа му!
         Като се обърнах, съзрях вожда на кайовите, който по неизвестни за мене причини беше тръгнал в нашата посока. Той захвърли пушката, изтегли ножа си и се нахвърли върху изгубилия съзнание апач, за да му смъкне кожата от главата. Хванах го грубо за ръката.
         — Не го пипай! Аз го победих. На мене принадлежи!
         — Мълчи, бяла гадино! — изсъска той. — Нима Тангуа трябва да те пита! Вождът е мой! Пусни ме, иначе…
         Той замахна с ножа си и ме улучи в китката на лявата ръка. Не исках да го убивам и затова оставих ножа си в пояса, но се хвърлих върху него и се помъчих да го отстраня от Инчу-чуна. Тъй като не успях, аз го стиснах за гърлото и го държах така, докато престана да се движи. После се наведох над Инчу-чуна, чието лице беше изцапано с капки кръв от раната на ръката ми. В този миг чух зад гърба си шум и се обърнах, за да се огледам. Това движение ми спаси живота, защото получих страшен удар с приклад по рамото, който беше предназначен всъщност за главата ми. Ако я беше улучил, ударът сигурно щеше да ми разбие черепа. Този, който ме удари, беше Винету.
         Както вече споменахме, вървял след Инчу-чуна. След като заобиколил храстите, той бе ме видял коленичил край баща му, който лежеше неподвижно, а лицето му бе изпръскано с кръв. Винету замахнал веднага, за да ми нанесе смъртоносен удар с приклада, но за щастие улучи само рамото ми. После хвърли пушката на земята, извади ножа си и се нахвърли върху мен.
         Намирах се в извънредно тежко положение. Ударът се беше отразил зле на цялото ми тяло, а ръката ми беше парализирана. Имах голямо желание да обясня нещата на Винету, но сблъскването ни дойде така бързо, че не ми остана време да изрека нито една дума. Той замахна с ножа си към гърдите ми; този удар щеше да забие цялото острие в сърцето ми. Успях само да се изместя малко встрани. Ножът му проби левия джоб на гърдите ми, там се удари в ламаринената кутия, в която пазех документите си, плъзна се по нея нагоре, навлезе в устата ми през меките части зад долната челюст и ми прониза езика. Винету извади пак ножа, сграбчи ме с лявата си ръка за гърлото и замахна за втори път. Смъртният страх удвои силите ми. Можех да използвам само едната си ръка, а и противникът ми ме беше затиснал. Успях да се извъртя малко. Хванах дясната му ръка, която държеше ножа, и я стиснах толкова силно, че той го изтърва от болка. После сграбчих бързо лявата му ръка при лакътя и така я извих нагоре, че щях да я счупя, ако не ми беше пуснал гърлото. Сега присвих коленете си и се изправих нагоре с всичката сила и бързина, на която бях способен. Винету отхвръкна настрани, като падна на земята по корем. В следващия миг аз лежах върху гърба му точно така, както преди малко той ме беше затиснал.
         Сега трябваше на всяка цена да го държа притиснат под мене, защото, ако се изправеше, бях загубен. Поставих едното си коляно напреко над двете му бедра, притиснах с другото едната му ръка, а със здравата си ръка го хванах за врата, докато той се опитваше със свободната си ръка да намери ножа по земята — за щастие напразно. Между двама ни се разгоря страхотна борба. Помислете си, моят противник беше Винету, който не бе побеждаван досега, а и по-късно никой не успя да го победи — човек с гъвкавостта на змия, железни мускули и стоманени сухожилия! Сега имах време да говоря, само няколко обяснителни думи биха били достатъчни. Но кръвта течеше толкова силно от устата ми, че когато се опитах да проговоря с прорязания си език, се чу само едно неразбираемо ломотене.
         Винету напрягаше всички сили, за да ме отхвърли от себе си, но аз се бях впил в него като някой вампир, от който не можеш да се отървеш. Той започна да се задъхва и дишането му ставаше все по-трудно. С върховете на пръстите си притиснах гърлото му толкова силно навътре, че той престана да диша. Нима трябваше да го удуша? Не, в никакъв случай! Освободих за един момент врата му, след което той веднага вдигна глава. Това положение на главата му беше много удобно за моето намерение: последваха два бързи юмручни удара и Винету изгуби съзнание. Бях успял да го победя, него, непобедимия. Това, че вече веднъж го бях повалял на земята, не можеше да се брои, защото при онова нападение не се беше състояла никаква борба.
         Поех дълбоко, дълбоко въздух, при което трябваше да внимавам да не нагълтам кръвта, която пълнеше устата ми. Държах устата си широко отворена, за да може да изтича кръвта. От външната рана също течеше обилно кръв. Тъкмо когато се канех да стана от земята, чух зад себе си гневен индиански вик и върху главата ми се стовари удар от приклад, който ме простря на земята в безсъзнание.
         Когато отново дойдох на себе си, вече се беше свечерило. Толкова дълго време бях лежал в безсъзнание. Отначало имах чувството, като че ли още сънувам: струваше ми се, че съм паднал в каменния улей на някоя воденица, и то под воденичното колело. Воденицата не работеше, защото колелото не можеше да се върти, тъй като бях затиснат между него и каменния улей. Водата ме заливаше шумно и силата, с която действаше върху колелото, ме притискаше все по-здраво и по-здраво, сякаш щеше да ме смаже. Боляха ме всички части на тялото, особено главата и лявото рамо.
         Постепенно разбрах, че това не беше действителност, но не беше и сън. Шуменето и бученето не беше причинено от вода. То съществуваше само в главата ми и беше последица от удара с приклад, който ме бе пратил на земята. А болките в рамото не бяха причинени от воденично колело, притиснало ме към коритото под него, а от удара, получен от Винету. От устата ми все още течеше кръв. Тя се стремеше да влезе в гърлото ми и да ме задуши. Слухът ми долови страхотно хъхрене и хъркане и аз се събудих окончателно. Тези звуци произлизаха от самия мен.
         — Раздвижи се! Слава богу, раздвижи се! — чух високия глас на Сам.
         — Да, и аз забелязах — потвърди Дик Стоун.
         — Сега си отвори и очите! Жив е, жив е! — добави Уил Паркър.
         Действително бях отворил очите си. Това, което видях при пръв поглед, не беше в никакъв случай утешително. Намирахме се все още на мястото, където се беше състояла битката. Горяха най-малко двадесет лагерни огъня, между които се движеха може би около петстотин апачи. Мнозина от тях бяха ранени. Видях и значителен брой убити, които лежаха на земята разделени на две. Една част бяха апачи, а друга — кайови. Победителите бяха загубили единадесет воини, а победените — тридесет. Това научих, разбира се, по-късно. Наоколо лежаха пленените кайови — всички бяха здраво вързани. И Тангуа беше между тях. Нито един не беше успял да избяга.
         Недалеч от нас забелязах един човек, чието тяло беше извито и завързано на кравай, горе-долу така, както по-рано испанската инквизиция е измъчвала жертвите си. Това беше Ратлър. Апачите го бяха вързали по този начин, за да му причинят болки. Той стенеше ужасно. Другарите му бяха избити. Още в началото на нападението бяха ликвидирани. Неговият живот бе пощаден, защото бе убил Клеки-петра и апачите го запазваха за една продължителна и мъчителна смърт.
         И аз бях с вързани крака и ръце, също като Стоун и Паркър, които лежаха вляво от мен. Отдясно седеше Сам Хокинс. Краката му бяха вързани. Дясната му ръка беше стегната с ремъци зад гърба, но лявата необяснимо защо бе оставена свободна.
         — Благодаря на небето, че си отново в съзнание, скъпи приятелю! — каза той, като ме погали с лявата си ръка по лицето. — Как стана така, че те пребиха?
         Понечих да отговоря, но не можах, защото устата ми беше пълна с кръв.
         — Изплюй я! — предупреди ме той.
         Последвах съвета му, но успях да изломотя само няколко неясни думи, след което устата ми се напълни отново с кръв. Вследствие на голямата загуба на кръв бях изтощен до смърт. Можех да отговарям само с къси изречения, отделени от големи паузи, и то толкова тихо, че Сам едва успяваше да чуе думите ми.
         — Бих се Инчу-чуна… Винету след това… рани ме в устата.
         Липсващите помежду думи бяха погълнати от кръвта ми. Както забелязах сега, тя беше образувала локва, в която лежах.
         — Бре да се не види! — зачуди се Сам. — Кой можеше да предположи! Щяхме с удоволствие да се предадем, но апачите не обръщаха внимание на думите ни. Вмъкнахме се в храстите, за да изчакаме, докато им попремине яростта, ако не се лъжа. Мислехме, че и ти си постъпил така, и те търсихме. Но след като не те открихме, аз се върнах към края на храсталака, за да видя къде се намираш. Видях, че една шумна група апачи беше наобиколила Инчу-чуна и Винету, които изглеждаха умрели, но скоро се съвзеха. Ти също лежеше до тях като мъртъв. Така се изплаших, че веднага подбрах тия двамата, Дик Стоун и Уил Паркър, и заедно изтичахме, за да видим има ли в теб още някаква искрица живот. Моментално ни плениха. Казах на Инчу-чуна, че сме приятели на апачите и че вчера вечерта сме искали да освободим двамата пленени вождове. Но той ми се изсмя злобно и само благодарение на Винету оставиха едната ми ръка свободна, за да мога да ти помагам. Пак той превърза гърлото ти, иначе нямаше изобщо да се събудиш, а кръвта ти щеше да си изтече, ако не се лъжа: Дълбока ли е раната ти?
         — През… езика — изломотих аз.
         — По дяволите! Това е опасно. Ще те хване такава треска, каквато не бих искал да имам, но все пак бих предпочел да хване мене, защото стара кримка като мен ще я преживее по-лесно, отколкото един грийнхорн, който по всяка вероятност досега е виждал кръв само в кървавицата. Да не би да си ранен — и другаде?
         — Удари с приклад… главата и… рамото — прошепнах аз.
         — Значи са те повалили с удар? Мислех си, че само раната от ножа е виновна за лошото ти състояние. Тогава сигурно главата ти дяволски бучи. Но това минава. Най-важното е да не са ти потрошили малкото акъл, който имаше. Най-опасна е раната на пронизания ти език, която не може да бъде превързана. Аз ще…
         Не можах да чуя повече, защото пак изгубих съзнание.
         Когато отново дойдох на себе си, усетих, че ме пренасят. Чух тропота от копитата на много коне и отворих очи. Лежах в кожата на мечката гризли, убита от мене; от нея беше направено нещо като хамак, който висеше вързан между два коня, които ме носеха. Бях потънал толкова дълбоко в кожата, че не виждах нищо друго освен небето над мене и главите на двата коня. Слънцето хвърляше жарките си лъчи върху мен, а в жилите си чувствах да тече нещо изгарящо, подобно на разтопено олово. Устата ми се беше подула и бе пълна със съсирена кръв. Опитах се да я избутам с езика си навън, но той отказа да ми служи.
         „Вода, вода!“ — имах желание да извикам тези думи, защото чувствах ужасна жажда, но не можах да издам никакъв звук, абсолютно нищо. Казах си, че с мене е свършено и се помъчих да насоча мислите си към Бога, към отвъдното, както подобава на всеки умиращ, ала отново изгубих съзнание.
         След това поведох борба с индианци, бизони и мечки, яздех лудешки през изсъхналата степ, плувах в продължение на месеци по безбрежни морета — всичко това ставаше по време на треската, когато се борих дълго, дълго със смъртта. От време на време виждах пред себе си две тъмни кадифени очи — очите на Винету. После умрях, сложиха ме в ковчег и ме погребаха. След това чух как лопатите насипват буци пръст върху ковчега ми и останах да лежа цяла вечност неподвижно под земята, докато по едно време капакът на ковчега ми се повдигна безшумно и изчезна. Видях чистото и светло небе над себе си. Четирите стени на гроба ми се снишиха и изчезнаха. Нима това беше действителност? Можеше ли да се случи такова нещо? Посегнах с ръка към челото си.
         — Алилуя, алилуя! Той се възвръща към живот, възвръща се! — ликуваше Сам.
         Обърнах глава.
         — Виждате ли, че първо докосна с ръка челото си, а сега дори си обърна главата? — извика дребният ловец.
         Той се наведе над мен. Лицето му сияеше от голяма радост. Успях да забележа това, въпреки че то бе почти скрито от гъстата растителност на брадата му.
         — Познаваш ли ме, сър, скъпи сър? — попита той. — Ти си отвори очите и се размърда. Значи пак живееш. Можеш ли да ме познаеш?
         Исках да отговоря, но не можех, защото бях извънредно много отпаднал и защото езикът ми тежеше в устата като парче олово. Ето защо само кимнах.
         — А можеш ли да ме чуеш? — продължи той.
         Отново кимнах.
         — Ето погледнете го… вижте тук… вижте!
         Лицето му изчезна и на неговото място се появиха двете глави на Стоун и Паркър. В очите на моите добри другари имаше сълзи. Искаха да ми кажат нещо, но Сам ги избута настрани.
         — Пуснете ме при него! Искам да говоря с него!
         Той взе двете ми ръце, притисна ги към едно място на брадата си, където можеше да се предположи, че се намира устата му и попита:
         — Гладен ли си, сър? Жаден ли си? Ще можеш ли да ядеш и да пиеш нещо?
         Поклатих отрицателно глава, защото не чувствах никакво желание да сложа каквото и да било в устата си. Бях толкова изтощен и отпаднал, че дори поглъщането на капка вода ми се струваше изключено.
         — Не искаш ли? Наистина ли не искаш? Боже мой, нима е възможно? Знаеш ли колко дълго лежиш вече тук?
         Отново отвърнах с немощно поклащане на главата.
         — Три седмици, цели три седмици! Помисли си само! Така и не знаеш какво се случи след нараняването ти и къде се намираш. Раната ти предизвика страхотна треска, а после те хвана тетанус. Апачите искаха да те заровят. Но аз не можех да повярвам, че си умрял, и ги молих дотогава, докато Винету говори с баща си и вождът даде разрешение да те погребем едва тогава, когато настъпи разлагането. Това дължим на застъпничеството на Винету. Трябва да отида при него, трябва да го доведа!
         Затворих очи и продължих да лежа неподвижно, но вече не в безсъзнание, а в едно състояние на блажена умора, в един чудесен покой. Имах желанието да остана така вечно. Но ето че се разнесоха стъпки. Нечия длан ме заопипва и раздвижи ръката ми. После чух гласа на Винету.
         — Сам Хокинс не се ли е излъгал? Наистина ли Селвики лата* е отворил очи?
         [* Селвики лата (инд.) — Поразяващата ръка. — Б.пр.]
         — Разбира се. И тримата забелязахме това съвсем ясно. Дори ми отговори на въпросите с движения на главата.
         — Тогава е станало голямо чудо. Но би било по-добре, ако беше умрял. Той се е върнал в живота само за да умре отново, защото заедно с вас ще отиде пак в царството на смъртта.
         — Но той е най-добрият приятел на апачите!
         — Той повали Винету два пъти на земята!
         — Защото беше принуден!
         — Селвики лата не беше принуден.
         — О, беше! Първия път го стори, за да ти спаси живота. Ти щеше да се защитаваш и кайовите щяха да те убият. А вторият път е трябвало да се отбранява срещу тебе. Ние искахме да се предадем доброволно, но не можахме, защото вашите воини не се вслушаха в думите ни.
         — Хокинс казва това само за да се спаси.
         — Не. Това е истината.
         — Езикът ти лъже. Всичко, което разказа на Винету, за да избегнеш смъртта на кола на мъчението, можа само да ни убеди, че вие сте били още по-големи врагове от кайовите. Ти си се промъкнал до нашия лагер и си ни подслушал. Ако си бил наш приятел, ти щеше да ни предупредиш. Тогава нямаше да бъдем нападнати край езерото и вързани за дърветата.
         — Но нали щяхте да ни отмъстите за смъртта на Клеки-петра, или ако това не станеше от благодарност, то най-малкото щяхте да ни попречите да завършим работата си.
         — И без това не можахте да я свършите. Ти измисляш само различни извинения, които могат да бъдат прозрени от всяко дете. Мислиш ли, че Инчу-чуна и Винету са неопитни като малки деца?
         — И през ум не ми е минавало такова нещо. Олд Шетърхенд е пак в безсъзнание. Ако беше на себе си и можеше да говори, щеше да потвърди, че съм ти казал истината.
         — Да, и той ще излъже също като тебе. Всички бледолики са лъжци и измамници. Винету познаваше само един-единствен бял, в чието сърце живееше истината. Това беше Клеки-петра, когото убихте. За Малко апачът щеше да се излъже в този Олд Шетърхенд. Той видя храбростта и силата му и започна да му се възхищава. Като че ли неговите очи излъчваха искреност и Винету помисли, че ще може да го обикне. Но и той се оказа също такъв крадец на земя, както и другите. Той не ви попречи да ни подмамите в клопката и два пъти ме удари с юмрука си по главата. Защо Великия дух е създал такъв мъж, а му е дал такова фалшиво сърце?
         Исках да го погледна, когато ме докосна, но изтощените ми двигателни нерви не се подчиниха на волята. Тялото ми изглеждаше направено от някаква ефирна материя, нещо повече — като че ли бях лишен от сетива и следователно то не беше способно на никакви доловими движения. Но сега, когато чух това мнение на Винету, клепачите на очите ми се подчиниха. Те се отвориха и аз го видях да стои до мен. Беше облечен в леки ленени дрехи, не носеше никакво оръжие, а държеше в ръката си книга, на чиято подвързия личеше изписано с едри златни букви заглавие „Хайауата“*. Значи този индианец, този син на един народ, когото причисляваха към „диваците“, можеше не само да чете, но имаше дори вкус и разбиране за по-възвишеното. Прочутата поема на Лонгфелоу в ръцете на индианец-апач! Такова нещо не би ми минало никога през ума.
         [* Хайауата — голяма поема с фолклорен характер, написана от северноамериканския поет Лонгфелоу (1807–1882) по индиански мотиви. — Б.пр.]
         — Пак си отвори очите! — извика сега Сам и Винету се обърна към мене. Отново се приближи до мен, погледът му се спря за дълго време на лицето ми, след което ме попита:
         — Можеш ли да говориш?
         Поклатих глава отрицателно.
         — Имаш ли болки някъде по тялото?
         Последва същият отговор.
         — Бъди искрен към Винету! Когато човек се пробужда от смъртта, не може да лъже. Вярно ли е, че вие четиримата сте искали да ни спасите?
         Кимнах два пъти.
         Тогава той направи презрително движение с ръка и извика с глас, в който звучеше явното му възмущение:
         — Лъжи, лъжи и пак лъжи! Дори и пред отворения гроб лъжи. Ако сега ми беше признал истината, може би щях да си помисля, че ти все пак би могъл да станеш по-добър и Винету може би щеше да помоли своя баща Инчу-чуна да ти подари живота. Но ти не си достоен за това застъпничество и ще трябва да умреш. Ще се грижим много внимателно за тебе, за да оздравееш бързо и да укрепнеш, та да можеш да издържиш дълго време на мъченията, които те очакват. Да умреш набързо като болен и слаб човек не е никакво наказание.
         Не можех по-дълго време да си държа очите отворени; отново ги затворих. Да можех да говоря!
         Но сега Сам пак започна да увещава младия апач:
         — Но нали ти доказахме, доказахме ти ясно и необоримо, че бяхме на ваша страна. Вашите воини трябваше да бъдат измъчвани и за да предотврати това нещо, Олд Шетърхенд се бори с Бързия нож и го победи. Той рискува живота си заради вас, а сега като награда ще го измъчвате!
         — Нищо не сте ми доказали, защото и тези приказки се оказаха лъжа.
         — Попитай вожда на кайовите, който все още е в ръцете ви!
         — Винету го пита вече.
         — И какво каза той?
         — Че лъжеш. Олд Шетърхенд не се е борил с него, а кайовът е бил убит от нашите воини при последното нападение.
         — Това е една невероятна низост от страна на Тангуа. Той знае, че ние тайно бяхме на ваша страна, и сега иска да си отмъсти, като ни тласка към гибел.
         — Той се закле пред мен в името на Великия дух и Винету вярва на него, а не на вас. Винету ще ти каже същото, което току-що каза и на Олд Шетърхенд: ако си бяхте признали всичко открито, той щеше да се застъпи за вас. Клеки-петра, който беше мой баща, приятел и учител, накара сърцето ми да се отвори за миролюбието и кротостта. Винету не жадува за кръв, а баща му, вождът, винаги прави онова, за което го помоли неговият син. Затова не сме убили нито един от кайовите, които са тук все още като наши пленници. Нека заплатят за делата си не с живота си, а с коне и оръжия, с палатки и одеяла. Все още не сме се споразумели за цената, но и това ще стане скоро. Ратлър е убиецът на Клеки-петра. Той трябва да умре. Вие сте негови другари, но въпреки това може би щяхме да бъдем снизходителни към вас, ако бяхте искрени. Но понеже не сте, ще споделите участта на Ратлър.
         Това беше дълга реч, толкова дълга, каквато по-късно чувах от устата на мълчаливия Винету много рядко и само при важни поводи. Изглежда, че нашата участ го засягаше повече, отколкото искаше да си признае.
         — Но невъзможно ни е да се обявим за ваши врагове, щом сме ваши приятели — отговори Сам.
         — Мълчи! — заповяда му апачът. — Винету вижда, че ти така и ще умреш с тази голяма лъжа на устните си. Досега ви давахме повече свобода, отколкото на другите пленници, за да можете да помагате на този Олд Шетърхенд. Не сте достойни за това снизхождение и от днес нататък ще се отнасяме по-сурово с вас. Болният не се нуждае повече от вас. А сега ме последвайте! Винету ще ви покаже мястото, което вече нямате право да напускате!
         — Само това не, Винету, само това не! — извика Сам уплашено. — Невъзможно ми е да се отделя от Олд Шетърхенд!
         — Възможно ти е, защото Винету ти заповядва! Ще стане това, което той иска!
         — Но молим те поне…
         — Мълчи! — отново го прекъсна апачът със строг глас. — Апачът не иска да чува думи против неговото решение! Ще тръгнете ли с него или трябва да нареди на воините си да ви вържат и отнесат?
         — Ние сме във властта ви и трябва да се подчиняваме. Кога ще ни разрешите да видим пак Олд Шетърхенд?
         — В деня на вашата и на неговата смърт.
         — А преди това?
         — Не.
         — Тогава ни остави, преди да те последваме, да се простим с него!
         Сам ми хвана ръцете и аз почувствах гъстата му растителност по лицето си, защото той ме целуна по челото; Стоун и Паркър сториха същото. После те се отдалечиха с Винету, а аз останах известно време сам, докато дойдоха няколко апачи и ме отнесоха — накъде, това не знаех и аз, защото бях твърде слаб, за да си отворя очите отново. Заспах още докато ме носеха.

         12.
         Красивата зора

         Не знаех колко дълго съм спал. Това беше един оздравителен сън, който обикновено винаги е дълбок и продължителен. Когато се събудих, не ми беше трудно да си отворя очите и далеч не бях така отпаднал, както преди. Можех до известна степен да си движа езика и да бръкна с пръст в устата си, за да я изчистя от съсирената кръв и от гнойта около раната.
         За мое учудване видях, че се намирам в четириъгълно помещение, изградено от каменни зидове. Вътре влизаше светлина през отвора, служещ за врата, но той не беше преграден от нищо. Постелята ми се намираше в задния ъгъл. Отдолу бяха натрупани една върху друга кожите на няколко гризли, а върху мене беше простряно едно красиво индианско салтилско* одеяло. Отдясно и отляво на входа седяха две индианки, които бяха оставени несъмнено да се грижат за мене, но същевременно и да ме пазят, едната беше стара, а другата млада. Лицето на старата беше набръчкано и грозно, като лицата на повечето омъжени индианки. Но младата беше хубава, дори много хубава. Тя носеше дреха, подобна на дълга риза, която бе стегната около врата й, а около ханша беше набрана и украсена с кожата на гърмяща змия. Тя нямаше никакви украшения от рода на маниста или евтини монети, с каквито индианките се кичат с такова удоволствие. Единственото й украшение беше прекрасната й дълга коса, която, сплетена в две дебели, черно синкави плитки, се спускаше чак под пояса й. Тази коса ми напомняше косата на Винету. И чертите на лицето й ми приличаха на неговите. Очите й имаха същия кадифеночерен цвят, а дългите и тежки мигли ги прикриваха като тайни, които не биваше да бъдат разбулени. Напълно липсваха типично изпъкналите индиански скули. Меките и топли очертания на овалните й страни се сливаха отдолу в брадичка, чиято трапчинка би загатвала у една европейка за дяволитост. Тя говореше тихо със старата индианка, сигурно за да не ме събудят, и когато красиво оформените й устни се разтвореха в усмивка, в устата й проблясваха зъбите между карминените й устни като най-чиста слонова кост. Красивият нос с нежните ноздри можеше да свидетелства по-скоро за гръцки, отколкото за индиански произход. Цветът на кожата й представляваше смесица от светло меден бронз с лек сребрист оттенък. Девойката бе може би осемнадесетгодишна и постепенно стигнах до убеждението, че тя беше сестра на Винету.
         [* Салтилското одеяло е пъстро индианско одеяло, наречено по-късно така по името на мексиканския град Салтильо, където тези одеяла започнали да се произвеждат фабрично. — Б.пр.]
         Двете жени бяха заети усърдно с украсяването на колани от щавена кожа с червени фигури.
         Изправих се седнал, да, изправих се седнал и дори не ми се стори трудно, докато преди да заспя последния път, от слабост не можех даже да си държа очите отворени. Старата долови движението ми, погледна ме и извика, като посочи с ръка към мен:
         — Уф! Агуан инта-хинта!
         „Уф“ е израз на учудване. Не знаех какво означават другите думи. Бяха на диалекта на апачите. По-късно щях да мога да преведа тези няколко срички с думите: „Той се събуди!“
         Момичето вдигна очи от работата си и стана, като видя, че съм седнал, за да дойде при мене.
         — Ти се събуди — каза тя за мое учудване на доста добър английски. — Искаш ли нещо?
         Отворих уста, за да отговоря, но отново я затворих, понеже се сетих, че не можех да говоря. Но нали бях успял да седна, може би беше възможно и да проговоря. Направих опит и наистина… успях.
         — Да. Имам… дори… няколко желания.
         Колко се зарадвах, когато чух гласа си. Наистина, звучеше ми чуждо. Думите излизаха от устата ми сподавено, придружени от свирещи звуци, и ми причиняваха болка. Но аз все пак можех отново да говоря, след като в продължение на три седмици не бях способен да изговоря нито една сричка.
         — Говори тихо или само със знаци! — предупреди ме тя. — Ншо-чи долавя, че говоренето ти причинява болка.
         — Ншо-чи ли се казваш? — попитах аз.
         — Да. На езика на бледоликите това означава Красива зора.
         — Тогава трябва да благодариш на онзи, който ти е дал това име, защото ти си хубава като зората на пролетен ден, през който започват да ухаят първите цветя на годината; едва ли би могла да получиш по-подходящо име.
         Тя се изчерви леко и ми напомни:
         — Ти щеше да ми казваш желанията си.
         — Кажи ми преди това дали седиш тук заради мене!
         — Заповядаха ми да се грижа за тебе.
         — Кой ти заповяда?
         — Брат ми Винету.
         — Така си и помислих, че сте брат и сестра, защото си приличате извънредно много с този млад и храбър воин.
         — Ти си искал да го убиеш!
         Това звучеше едновременно като твърдение и като въпрос. При тези думи тя ме погледна изпитателно в очите, като че ли искаше да проникне в най-тайните кътчета на душата ми.
         — Не — отвърнах аз.
         — Той не ти вярва и мисли, че си негов враг. Ти си го събарял два пъти на земята, него, непобеждавания от никого досега.
         — Първия път го ударих, за да го спася, а втория — защото искаше да ме убие. Обикнах го веднага, когато го видях за първи път.
         Черните й очи отново се спряха продължително върху лицето ми; после тя каза:
         — Той не ти вярва, а Ншо-чи е негова сестра. Боли ли те устата?
         — Сега не.
         — Ще можеш ли да преглътнеш храна или вода?
         — Бих желал да опитам. Разрешено ли ти е да ми носиш вода?
         — Да, за пиене и за миене. Ще ти донеса.
         Тя се отдалечи със старата и ме остави сам с удивлението ми. Какво беше това? Как трябваше да го тълкувам? Винету ни смяташе за свои врагове, не ни вярваше каквото му разказахме и въпреки това беше оставил сестра си да се грижи за мене! Нямаше логика в тези неща. Може би по-късно щеше да ми стане ясна причината за неговото поведение.
         След известно време двете жени се върнаха. Младата носеше в ръката си глинен съд с кафяв цвят и, формата на неголяма чаша, каквито се правят обикновено от индианците пуебло. Беше напълнен със студена вода. Тя мислеше, че съм още твърде слаб, за да мога да пия сам, и затова ми постави чашата до устните. Преглъщането ми се удаваше трудно, много трудно и ми причиняваше големи болки. Но все пак ми се удаваше, трябваше да ми се удаде. Пиех на малки глътки и на големи паузи, докато чашата остана празна.
         Как ме освежи водата! Изглежда, и Ншо-чи забеляза това.
         — Сега си по-добре, нали? — попита тя. — После ще ти донеса и други неща. Сигурно си страшно гладен и жаден. Искаш ли да се измиеш?
         — Да, ако мога.
         — Опитай!
         Старицата беше донесла една кратунка, пълна с вода. Ншо-чи седна до постелята ми и ми подаде кърпа за лице, изплетена от фино меко лико. Опитах да се измия, но не можах; все още бях твърде слаб. Тогава тя натопи единия край на кърпата във вода и започна да чисти лицето и ръцете ми, на мене, мнимия смъртен враг на баща й и брат й. Когато свърши, тя ме попита с лека усмивка, в която личеше явно състрадание:
         — Винаги ли си бил толкова мършав като сега?
         Мършав ли? Ах, за това изобщо не бях помислил! Бях преживял три продължителни седмици в треска и борба с получения от нараняването ми тетанус, който така често завършва със смърт. При това не бях хапвал нищо и не бях пил нито капка вода! Не можеше да е останало без последствия. Опипах страните си и казах:
         — Никога не съм бил мършав.
         — Тогава виж си отражението във водата!
         Погледнах в кратунката и уплашено се отдръпнах, защото от водната повърхност ме гледаше главата на някой призрак, на някакъв скелет.
         — Какво чудо, че съм още жив! — учудих се аз.
         — Да, и Винету каза същото. Ти издържа дори и продължителното пътуване на коне дотук. Великия дух ти е дал извънредно силно тяло, защото друг не би издържал пет дни път.
         — Пет дни? Къде се намираме?
         — В нашето пуебло* край Рио Пекос.
         [* Пуебло — каменна многоетажна укрепена постройка у някои индиански племена. — Б.пр.]
         — В пуебло ли живеете? Знаех, че апачите живеят в палатки.
         — И това е вярно. Само мескалеросите правят изключение, но дори и при тях единствено семействата на главните вождове и семействата на някои други вождове се решиха да живеят в тази стара каменна постройка, която стоеше тук дълго време необитаема. Клеки-петра ни подтикна към това.
         — Върнаха ли се тук всички ваши воини, които ни плениха?
         — Да, всички. Те живеят близко до пуеблото.
         — А пленените кайови, и те ли са още тук?
         — И те са тук. Всъщност трябваше да бъдат убити. Всяко друго племе би ги измъчвало до смърт, но Клеки-петра беше наш учител и ни разказа за добротата на Великия дух. Ако кайовите ни платят откуп, ще могат да се върнат в селата си.
         — А тримата ми приятели? Знаеш ли къде се намират?
         — В едно помещение, подобно на това.
         — Вързани ли са?
         — Не, не е необходимо, понеже им е невъзможно да избягат.
         — Как са?
         — Нищо не им липсва, защото когато ще трябва да умрат на кола на мъчението, ще им са необходими сили, за да издържат дълго време. Иначе смъртта не би била наказание за тях.
         — Значи те ще умрат?
         — Да.
         — И аз ли?
         — Също и ти!
         В тона на нейния отговор не се чувстваше никакво съжаление. Нима тази хубава девойка беше толкова безчувствена, че мъчителната смърт на един човек изобщо не можеше да й направи впечатление?
         — Кажи ми, ще мога ли да поговоря някой път с тях? — помолих я аз.
         — Забранено е.
         — А забранено ли е да ги видя поне веднъж, макар и отдалече?
         — И това е забранено.
         — Но може би ще мога да им изпратя някое известие?
         — И това не може.
         — А да им съобщя как се чувствам?
         Тя се замисли малко.
         — Ншо-чи ще помоли Винету, нейния брат, да получават от време на време известие как си — гласеше в крайна сметка отговорът й.
         — Винету ще дойде ли някой път при мене?
         — Не.
         — Но аз трябва да говоря с него!
         — Но не и той с тебе.
         — Това, което имам да му казвам, е много важно.
         — За него ли?
         — За мене и за моите другари.
         — Той няма да дойде. Но е възможно Ншо-чи да му съобщи нещо, което мислиш, че можеш да й кажеш.
         — Не. Благодаря ти. Разбира се, че бих могъл да ти го кажа и изобщо бих могъл всичко да ти доверя, но тъй като той е твърде горд, за да говори с мене, тогава и аз имам моята гордост и не искам да говоря с него посредством пратеници.
         — Ти ще го видиш едва в деня на твоята смърт. Помисли си пак! А сега ние ще си вървим. Ако ти трябва нещо, ако искаш нещо, тогава изсвири! Ще те чуем и веднага ще дойде някой.
         Тя извади от джоба си пръстена свирка и ми я подаде. След това се отдалечи със старицата.
         Не се ли намирах в едно изключително авантюристично положение? Бях смъртно болен, а щяха да се грижат за мен добре, за да имам после достатъчно сили, та да умра по-бавно! Този, който желаеше смъртта ми, беше накарал сестра си да се грижи за мене, а не някоя стара сбръчкана жена!
         Едва ли е необходимо да споменавам, че разговорът ми с Ншо-чи не протече така гладко, както го четете. Говоренето ме затрудняваше и ми причиняваше болки. Говорех бавно и често трябваше да спирам, за да си почивам. Това ме беше изтощило и ето защо заспах веднага, щом двете жени се отдалечиха.
         Когато се събудих след няколко часа, бях страшно ожаднял и гладен като вълк. Опитах вълшебното средство, като надух малката свирка. Веднага се появи старицата, която сигурно беше седяла отвън до вратата, пъхна главата си в отвора и ме попита нещо. Разбрах само думите „иша“ и „ишт-ла“, но не знаех какво означават. Беше ме попитала дали искам да ям и да пия. Направих знаците за пиене и дъвчене, след което тя изчезна. Малко след това се появи Ншо-чи с глинен съд и лъжица. Тя клекна до постелята ми и започна да ми дава да ям с лъжицата, също като на някое дете, което не може още само да се храни. Иначе апачите не използват такива прибори. Изглежда, че мъртвият Клеки-петра ги беше научил и на това.
         Съдът съдържаше много силен месен бульон с царевично брашно, което се приготовлява от индианките с голям труд, като царевичните зърна се стриват между два камъка. Но за подобни случаи Клеки-петра беше направил за нуждите на семейството на Инчу-чуна една ръчна мелница, която ми беше показана по-късно като голяма забележителност.
         Яденето ми създаваше още по-големи трудности от пиенето. Едва издържах на болките и при всяка лъжица ми идваше силно да крещя. Но организмът иска храна и ако нямах намерение да умра от глад, трябваше да ям нещо. Затова се опитах да потисна усещаната болка, но все пак не можах да попреча на няколкото сълзи, които се появиха в очите ми. Ншо-чи бе забелязала това добре и когато погълнах успешно и последната лъжица, тя каза:
         — Ти не можеш да си стоиш на краката, но въпреки това си силен мъж, герой. Защо не си се родил апач, а лъжлив бледолик!
         — Аз не лъжа. Никога не лъжа. Скоро ще разбереш!
         — Ншо-чи би ти повярвала с радост. Но, изглежда, съществуваше един-единствен бледолик, който казваше истината — той беше Клеки-петра, когото ние всички обичахме. Беше сакат, но имаше здрав дух и добро сърце, пълно с красота. Вие го убихте, без да ви беше обидил. Затова ще трябва да умрете и да бъдете погребани заедно с него.
         — Как? Нима не е погребан още?
         — Не.
         — Но невъзможно е толкова дълго време да се запази трупът му?
         — Той лежи в здраво затворен ковчег, където не може да влезе въздух. Ще можеш да видиш този ковчег малко преди да умреш.
         След това утешително уверение тя си тръгна. Наистина какво великолепно утешение за един човек, който трябва да бъде измъчван бавно до смърт, обещанието, че преди това ще може да разгледа ковчега на някой друг! Впрочем аз не мислех сериозно за смъртта си. Напротив, бях убеден, че ще остана жив, защото имах стопроцентово средство, за да докажа невинността ни, а това беше кичурът коса, който отрязах от главата на Винету, когато го освободих.
         Но притежавах ли все още този кичур коса? Не го ли бяха взели? Уплаших се, когато си зададох този въпрос. През краткото време, когато бях буден, не бях дори и помислил, че индианците най-често ограбват изцяло пленниците си. Сега най-напред трябваше да си претърся джобовете.
         Все още носех всичките си дрехи. Нищо от тях не ми беше взето. Можете да си помислите какво означава да лежиш три седмици в треска в едни и същи дрехи. В живота има понякога неща, които могат да се изживеят и преживеят, но никога не могат да бъдат описани в една книга. Читателят на такава книга често завижда на човека, пътувал много по света и набрал голям опит и впечатления, но ако той можеше да научи всички странични неща, които се премълчават, би се замислил много дали да тръгне по неговите дири и пътища. Колко често съм получавал възторжени писма от мои читатели, в които ми пишат, че искат да предприемат подобни пътешествия! Питат ме за разноските, за екипировката, но малцина ме питат за познанията, които трябва да има човек, за езиците, които трябва преди това да научи. Тези обичащи приключенията господа ги лекувам с непогрешима сигурност чрез откровените си отговори, лекувам ги, като вдигна пред тях завесата, която крие онези премълчани неща.
         И така претърсих джобовете си и за моя радост и учудване забелязах, че притежавам все още всичките си вещи. Бяха ми взели само оръжията. Извадих ламаринената кутийка. Моите чертежи и бележки бяха още там, а между тях се намираше и кичурът коса от Винету. Прибрах я пак в джоба си и си легнах успокоен, за да заспя отново. Събудих се привечер и веднага, без да съм я викал, се появи Ншо-чи, носейки ми ядене и прясна вода. Този път се нахраних без нейна помощ, като й задавах различни въпроси, на които тя отговаряше или мълчеше в зависимост от тяхното съдържание. Беше й дадено нареждане как да се държи и тя строго го спазваше. Имаше много неща, които не биваше да знам. Попитах момичето, защо не са ми взели вещите.
         — Винету, моят брат, заповяда така — отвърна Ншо-чи.
         — Известна ли ти е причината за тази заповед?
         — Не. Не съм питала. Но мога да ти кажа нещо друго, по-добро.
         — Какво?
         — Бях при тримата бледолики, които бяха заловени заедно с теб.
         — Ти самата? — попитах зарадвано аз.
         — Да. Исках да им кажа, че се чувстваш по-добре и скоро ще оздравееш. Тогава този, който се казва Сам Хокинс, ме помоли да ти дам нещо, което е направил през трите седмици, докато се е грижил за тебе.
         — А какво е то?
         — Питах Винету дали мога да ти го предам и той разреши. Ето ти го. Трябва да си силен и смел човек, щом се осмеляваш да нападаш сивата мечка само с ножа си. Сам Хокинс ми разказа всичко.
         Тя ми подаде една огърлица, която Сам Хокинс беше направил от ноктите и кучешките зъби на мечката гризли. И връхчетата на двете уши бяха също нанизани на нея.
         — Как е могъл да я направи? — учудих се аз. — Сигурно не само с голите си ръце. Оставили ли са му ножа и другите негови вещи?
         — Не, ти си единственият, на когото освен оръжията не е взето нищо друго. Но той каза на брат ми, че иска да направи тази огърлица и измоли да му върнат ноктите и зъбите на мечката. Винету изпълни неговото желание, като му даде и предметите, необходими за изработването на огърлицата. Сложи си я още днес, защото няма да имаш много време да й се радваш!
         — Може би защото скоро ще трябва да умра?
         — Да.
         Тя взе огърлицата от ръката ми и я сложи на врата ми. От този ден нататък аз винаги я носех, щом се намирах из Дивия Запад. Да, тя стана дори и по-голяма.
         — Този спомен можеше да ми го донесеш и по-късно — отвърнах аз на красивата индианка. — Не е толкова бърза работа, защото се надявам да го нося още дълги години.
         — Не, ще го носиш кратко време.
         — Не се лъжи! Вашите воини няма да ме убият.
         — О, ще те убият! Съветът на старейшините вече реши.
         — Тогава ще си променят решението, когато чуят, че съм невинен.
         — Няма да ги повярват.
         — Ще ми повярват, защото ще им го докажа.
         — Докажи го! Много ще се зарадвам, ако мога да чуя, че не си нито лъжец, нито предател. Кажи ми как искаш да го докажеш, за да съобщя на моя брат Винету!
         — Нека дойде при мен, за да разбере!
         — Няма да дойде.
         — Тогава няма нищо да научи. Не съм свикнал да изпросвам дружбата на никого, нито пък да общувам с някого чрез пратеници, когато той самият може да дойде при мене.
         — Колко сурови хора сте вие, воините! — въздъхна тя. — Такова желание имам да ти донеса прошката на Винету. Но по този начин ти няма да я получиш.
         — Не се нуждая от прошка, защото не съм направил нищо, което би трябвало да бъде простено. Но те моля за една друга услуга. Ако отидеш пак при Сам Хокинс, кажи му да не се тревожи. Когато се съвзема от болестта си, ние ще бъдем свободни.
         — Не си въобразявай! Няма да се сбъдне тази твоя надежда.
         — Това не е надежда, а абсолютна сигурност. После ще признаеш, че съм имал право.
         От думите ми лъхаше такава увереност, че тя се отказа да ми противоречи. Отиде си.
         Значи моят затвор се намираше край река Пекос, сигурно в долината на някой от нейните притоци, защото когато хвърлех поглед през вратата, съзирах насреща камениста стена, която никак не беше далече, докато долината на самата река Пекос трябваше да бъде много по-широка. Голямо желание имах да разгледам пуеблото, но не можех да стана от постелята си. А дори и да бях дотолкова укрепнал, едва ли щях да имам правото да напускам помещението.
         Щом се стъмни, дойде старицата и седна в ъгъла. Донесе със себе си и светлина — малка издълбана кратунка, напълнена с мазнина и един фитил с „поплавък“ в нея. Тази лампа горя цяла нощ. На старицата бе наредено да извършва по-грубата работа, докато Ншо-чи по-скоро трябваше да контролира грижите, полагани за мене.
         През цялата нощ пак спах здравата и на другата сутрин се чувствах по-укрепнал от предишния ден. Днес получих цели шест пъти ядене — винаги гъст и силен месен бульон с царевично брашно. Тази храна бе едновременно и лесносмилаема, и усилваща — продължих да я получавам и през следващите дни, когато можех вече да преглъщам по-добре и най-сетне да приемам по-твърда храна, особено месо.
         Оздравяването ми напредваше с всеки изминал ден. Скелетът отново придобиваше мускули, а отокът в устата ми постоянно спадаше. Ншо-чи оставаше все така загрижена и приятелски настроена към мене, убедена, че смъртта ми наближава. По-късно забелязах, че винаги когато мислеше, че не я наблюдавам, погледът й се спираше на мене с меланхоличен и въпросителен израз. Изглежда, че беше започнала да ме съжалява. Значи съм бил несправедлив към нея, като мислех, че е безсърдечна. Попитах я дали ми е разрешено да напускам затвора си, който винаги беше отворен. Тя отговори отрицателно и ми съобщи, че двама пазачи стоят денонощно до вратата, без да мога да ги видя, и че те щели да ме пазят и в бъдеще.
         Това ме накара да стана предпазлив. Наистина аз разчитах на косата от Винету, но може би не беше изключено тя да не окаже очакваното въздействие. Тогава можех да разчитам единствено на себе си, на себе си и на физическите си сили, а тези сили трябваше да бъдат упражнявани. Но как?
         Само когато спях, лежах на мечите кожи. Иначе седях или се разхождах из помещението насам-натам. Веднъж казах на Ншо-чи, че не съм навикнал да седя направо на земята и я попитах дали не би могло да се внесе някой камък, който да ми служи за стол. Това желание бе предадено на Винету и той ми изпрати няколко скални къса с различна големина. Най-големият тежеше може би един центнер. Когато оставах сам, аз започвах да правя упражнения с тези камъни. Пред двете жени симулирах все още слабост, а всъщност след две седмици не ми беше особено трудно да вдигна нагоре големия блок няколко пъти. Силите ми се възвръщаха все повече и когато изтече и третата седмица, вече знаех, че се бях възстановил напълно.
         От шест седмици се намирах тук и още не бях чул, че пленените кайови са пуснати на свобода. Да изхранваш толкова дълго време към сто и седемдесет души не беше малка работа. Но във всеки случай кайовите ще трябваше да платят за това. Колкото по-дълго време стояха, без да приемат предложенията на апачите, толкова по-големи ставаха размерите на откупа.
         И ето, беше хубаво слънчево есенно утро, когато Ншо-чи ми донесе закуската и седна до мене, докато в последно време винаги след това си отиваше. Погледът й, мек и влажен, се бе спрял на лицето ми, докато най-сетне една сълза се търколи по бузата й.
         — Ти плачеш? — попитах аз. — Какво се е случило? Какво те натъжава толкова много?
         — Ще стане днес.
         — Кое?
         — Кайовите ще бъдат освободени и ще си вървят. Техните пратеници са пристигнали тази нощ долу при реката и са донесли всички предмети, с които трябва да ни заплатят.
         — И това ли те натъжава толкова? Всъщност би трябвало да се радваш.
         — Не знаеш какво говориш и не подозираш какво те чака. Сбогуването с кайовите ще бъде отпразнувано с връзването ти на кола на мъчението заедно с твоите трима бели братя.
         Отдавна бях очаквал това, но въпреки всичко се изплаших, като го чух. И така, днес беше денят на съдбоносното решение, може би моят последен ден! Какво ли щеше да ми донесе той, когато вечерта се спуснеше над земята? Въпреки тези мисли аз се престорих на равнодушен и продължих да ям привидно спокоен. Щом свърших, подадох съда на Ншо-чи. Тя го пое, стана и си излезе. Но на вратата се обърна, приближи се пак до мене, подаде ми ръка и каза, като не криеше вече сълзите си:
         — Ншо-чи може сега да ти говори за последен път. Дъщерята на вожда на апачите знае, че не бива да показва никаква скръб и никакво състрадание. Така я е учил баща й. Но някога тя имаше и една друга учителка, майка си.
         — Някога ли? — попитах аз съчувствено. — Не е ли вече жива?
         — Не. Маниту, Великия дух, я извика при себе си. Тя беше като нежното вечерно слънце, което се кани да се сбогува с нас. А мъжете са като жестокия слънчев жар по пладне. Сбогом! Наричат те Олд Шетърхенд и си силен воин. Бъди силен и когато те измъчват! Ншо-чи тъгува много за твоята смърт. Но тя ще се радва, ако никакви мъки не успеят да изтръгнат викове на болка и вопли от тебе. Достави ми тази радост и умри като герой!
         След тази молба тя си излезе бързо. Пристъпих към изхода, за да погледна след нея. Дулата на две пушки се насочиха към мене. Двамата пазачи изпълняваха своя дълг. Ако се бях опитал да направя крачка навън, сигурно щях да бъда ранен така, че да не бъда в състояние да вървя. Не можех и да помисля за бягство. То изобщо бе обречено на неуспех, тъй като не познавах околността. Оттеглих се бавно в моя затвор.

         13.
         На кола на мъчението

         Какво трябваше да правя? Във всеки случай най-добре беше да изчакам спокойно събитията и да опитам в подходящия момент въздействието на кичура коса. Погледът, който бях хвърлил навън, беше напълно достатъчен да ме убеди, че всяка мисъл за бягство би била безумие. Бях разбрал какъв сигурен затвор може да бъде едно пуебло. Досега бях само чел за индианските пуебло, но не бях виждал нито едно. Те са създадени, за да служат за защита и начинът, по който са построени, отговаря прекрасно на това предназначение, колкото и да е особен.
         Най-често пуеблото се строи пред широки скални пукнатини, състои се изцяло от здрави каменни зидове и има няколко етажа, броят на които се определя от околността и положението на пуеблото. Всеки етаж е разположен малко по-навътре в сравнение с по-долния етаж, така че пред него се образува платформа, която представлява тавана на по-долния етаж. Цялото пуебло има вида на стъпаловидна пирамида, чиито етажи, колкото повече се издигат нагоре, толкова по-навътре се намират и прилепват към скалната стена. Следователно приземният етаж е най-издаден и най-широк, докато следващите етажи се стесняват все повече и повече. Те не са свързани помежду си със стълбища, както нашите къщи, и то отвътре, а преминаването от един етаж на друг става с помощта на подвижни дървени стълби, които се поставят от външната страна до стената. Ако се приближи някой неприятел, тези стълби се прибират вътре и той не може да се изкачи нагоре, освен ако сам не си донесе стълба. Но и в този случай би трябвало да атакува всеки етаж поотделно и да се излага на изстрелите на защитниците от по-горните платформи, които имат при това сигурно прикритие срещу оръжията му.
         Аз се намирах точно в такова пирамидообразно пуебло, и то, както бях успял да установя сега, бях на осмия или деветия етаж. Как би могъл човек да слезе незабелязано, като на всички платформи се намират индианци! Не, трябваше да остана. Хвърлих се на леглото си и зачаках.
         Изминаха трудни, почти непоносими часове. Времето напредваше наистина с бързината на охлюв, а вече бе станало почти обяд, без да се случи нещо, което да потвърди казаното от индианката. Най-сетне чух отвън приближаващите стъпки на няколко души. Винету влезе при мен, последван от петима апачи. Престорих се, че нищо не подозирам, и продължих да лежа. Той ме погледна продължително и изпитателно, след което каза:
         — Нека Олд Шетърхенд ми каже дали е вече здрав!
         — Още не съвсем — отвърнах аз.
         — Но можеш да говориш, както чувам?
         — Да.
         — А да ходиш?
         — Струва ми се, да.
         — Учил ли си се да плуваш?
         — Малко.
         — Това е добре, защото ще се наложи да плуваш. Спомняш ли си още в кой ден щеше да ме видиш?
         — В деня, в който ще умра.
         — Запомнил си го. Този ден настъпи. Стани, ще трябва да те вържат!
         Би било лудост да не се подчиня на заповедта му. Станах от постелята и протегнах ръцете си към индианците. Завързаха ги отпред, а освен това ми бяха поставени ремъци и на краката, и то така, че да мога да се придвижвам бавно, но да не мога да избягам с големи крачки. След това ме изведоха вън на платформата.
         Оттук до по-долния етаж водеше подвижна стълба, но тя всъщност не беше като нашите стълби, а представляваше дебела дървена греда, в която бяха изсечени дълбоки вдлъбнатини, служещи за стъпала. Трима червенокожи слязоха преди мене. После трябваше да сляза и аз, което не беше особено трудно въпреки ремъците ми; последваха ме другите двама с Винету. По този начин слизахме от един етаж до друг, все по-надолу и по-надолу. По всички платформи стояха жени и деца, които ме оглеждаха любопитно, но без да вдигат шум, след което тръгваха подир нас. Като слязохме от пуеблото, те наброяваха вече неколкостотин и продължиха да ни следват подобно на свита зрители, които щяха да се наслаждават на зрелището на нашата смърт.
         Беше така, както си го бях представял. Пуеблото беше разположено в тясна странична долина, която недалеч излизаше при обширната долина на Пекос. Поведоха ме натам. Рио Пекос не е някоя пълноводна река, а през лятото и есента е още по-плитка, отколкото през зимата и пролетта. Но се намират и дълбоки места, където дори и през горещите годишни времена почти не се забелязва спадане на нивото на водата. Край такива места тогава има тучни пасища и хубави гори, което привлича индианците, защото конете им винаги намират паша. Пред мен се разстилаше сега едно такова място. Долината на реката се простираше може би на половин час път, а двата й бряга вляво и вдясно бяха обрасли с храсталаци и гора, край които се простираха зелени тревни ивици. Недалеч пред нас обаче гората беше пресечена и по двата бряга; нямах време сега да се замислям за причините, породили това явление. Точно на мястото, където страничната долина пресичаше главната, имаше пясъчна ивица, която беше широка може би петстотин крачки, водеше в права посока към водата и продължаваше от другата страна на отвъдния бряг. Приличаше на светла черта, теглена напреко през зелената долина на Рио Пекос. Върху тази широка пясъчна ивица не се виждаха нито трева, нито храсти, нито дървета; изключение правеше само едно огромно кедрово дърво, което бе забило корени отвъд реката по средата на тази неплодородна ивица земя. Благодарение на здравината си то, изглежда, бе устояло на природното явление, предизвикало появата на пясъчната ивица през речния бряг и Инчу-чуна му беше отредил известна роля в събитията през този ден.
         На отсамния бряг на реката кипеше трескава дейност. Най-напред забелязах нашата волска кола, която апачите бяха плячкосали и взели със себе си. Там, където прекъсваше неплодородната пясъчна ивица, пасяха конете, доведени от кайовите, които щяха да бъдат разменени срещу пленниците. Наблизо бяха опънати шатрите и събрани оръжията, които също така щяха да послужат като откуп. Между тях се движеше Инчу-чуна с неколцина от хората си, които трябваше да оценят размера на откупа. Тангуа беше заедно с тях, защото пленниците бяха вече пуснати на свобода. Един бърз поглед към това гъмжило от червенокожи, фантастично облечени фигури ми показа, че тук имаше поне шестстотин апачи.
         Апачите съзряха, че идваме, те се събраха бързо и образуваха широк полукръг от множество редици около волската кола. Кайовите се присъединиха към тях.
         Когато достигнахме колата, забелязах Хокинс, Стоун и Паркър, вързани на три кола, които бяха забити дълбоко в земята. Имаше и четвърти празен кол. Завързаха ме на него. Значи, това бяха коловете на мъчението, на които щяхме да приключим нашия живот по един мизерен, болезнен и мъчителен начин! Те бяха забити един до друг в една редица, и то по такъв начин, че ние оставахме отдалечени един от друг на неголямо разстояние и можехме да разговаряме помежду си. Сам се намираше до мен. После следваха Стоун и Паркър. Наблизо бяха натрупани голямо количество сухи дърва и съчки, които очевидно после щяха да бъдат поставени близо около нас, за да бъдем изгорени след многообразните мъчения.
         Изглежда, че и моите трима другари не бяха търпели лишения през време на пленничеството си, защото изглеждаха добре охранени, но затова пък физиономиите им бяха толкова по-опечалени.
         — Ах, сър, и ти пристигаш! — каза Сам. — Това е една мизерна, много мизерна манипулация, която смятат да предприемат с нас, и на мене не ми се вярва да я преживеем. Умирането и пребиването вреди в такава голяма степен на тялото, че то много рядко ги издържа. А след това трябва да бъдем дори и изгорени, ако не се лъжа. Какво ще кажеш за това, сър?
         — Имаш ли някаква надежда за спасение. Сам? — попитах го аз.
         — Нямам представа кой би могъл да дойде, за да ни измъкне оттук. Вече няколко седмици напрягам целия си мозък, но не ми идва никаква идея. Наистина ние си живяхме доста изискано на петия или шестия етаж в отсрещната странноприемница, която наричат тук пуебло, ако не се лъжа. Но и отгоре, и отдолу бяхме обградени от червенокожи, а освен това имахме и няколко пазачи. Как можеш да избягаш! А как беше ти?
         — Много добре!
         — Вярвам ти: просто ти личи. Угоили са те като гъсок, който ще бъде опечен за Свети Мартин*! Как е раната ти?
         [* Свети Мартин — католически църковен празник на 11 ноември. — Б.пр.]
         — Горе-долу. Мога да говоря, както чуваш, а остатъкът от отока сигурно скоро ще се разнесе.
         — Убеден съм! Този мил оток днес ще бъде лекуван така основно, че нищо няма да остане от него, само че и от тебе ще остане само купчинка пепел. Не виждам никакво спасение за нас и въпреки това имам чувството, че няма да умра. Може да ми вярваш, може и да не ми вярваш, но не ме е страх и не ме е грижа. Изпитвам някаква увереност, като че ли червенокожите не могат да ни сторят нищо, като че ли изведнъж отнякъде положително ще се появи някой освободител.
         — Възможно е! И аз не съм изгубил още всяка надежда. Дори бих искал да се обзаложа, че в края на този пълен с опасности ден ще се чувстваме много добре.
         — Такова нещо можеш да кажеш само ти, защото си абсолютен грийнхорн. Ще се чувстваме много добре! За „много добре“ и дума не може да става. Бих благодарил на Бога, ако тази вечер изобщо бъда в състояние да чувствам нещо.
         Но нали вече няколко пъти ти доказах, че немските грийнхорни никак не приличат на тукашните.
         — Така ли? И какво искаш да речеш с това? Казваш го с един такъв тон. Да не би да ти е хрумнала някоя хубава мисъл?
         — Да.
         — А каква? Кога?
         — През онази вечер, когато Винету и баща му успяха да избягат.
         — Тогава ли ти дойде тази мисъл? Странно! Но няма да имаме никаква полза от нея, защото тогава още не си знаел, че тук при апачите ще ни дадат такова хубаво бекярско общежитие. А какво е съдържанието на тази мисъл?
         — Кичур коса.
         — Кичур коса ли? — повтори той смаяно. — Я ми кажи сър, да не би нещо да ти хлопа! Да нямаш бръмбари в главата?
         — Не ми се вярва.
         — А какво бръщолевиш за разни кичури? Да не би някоя стара изгора да ти е подарила някога някоя плитка, която сега искаш да подариш на апачите?
         — Не, имам коса от мъж.
         Той ме погледна така, като че ли наистина се съмнява в здравината на разсъдъка ми и поклати глава.
         — Скъпи сър, наистина нещо не е в ред с главата ти! Изглежда, че от нараняването ти там е останало нещо излишно. Може би този кичур се намира в главата ти, но не и в джоба ти. Понеже не мога да си представя как един кичур коса ще ни отвърже от кола на мъчението.
         — Хмм. Да, е, това си остава едно грийнхорнско хрумване и нищо повече; ще трябва да изчакаме и да видим дали ще свърши работа, или не. Що се отнася до отвързването от кола на мъчението, аз съм сигурен, че най-малкото няма да остана вързан за него.
         — А, разбира се! След като те изгорят, вече няма да бъдеш вързан за кола.
         — Ха! Няма да бъда на кола още когато започне измъчването.
         — Така ли? А защо мислиш така?
         — Ще се наложи да плувам.
         — Да плуваш ли? — учуди се той, като отново отправи към мене поглед, с какъвто лекарят от лудницата оглежда пациента си.
         — Да, ще плувам. А това не може да стане, ако вися на кола. Ще трябва да ме отвържат.
         — Behold! Но кой ти каза, че ще плуваш?
         — Винету.
         — А кога ще плуваш?
         — Днес, сега.
         — Good luck! Щом Винету го е казал, това наистина е като слънчев лъч, пробил облаците. Изглежда, че ще трябва да се бориш за живота си.
         — И аз мисля така.
         — Сигурно и нас ни чака нещо подобно, защото не ми се вярва да постъпят с тебе по-иначе, отколкото с нас. В такъв случай положението ни не е толкова отчайващо, колкото ми се струваше досега.
         — И аз съм на това мнение. Вероятно ще можем да се спасим.
         — Охо! Не започвай веднага да си въобразяваш много!?
         Ако ни накарат да се борим за живота си, ще ни поставят по възможност най-тежки условия. Вярно е, че има случаи, когато бели пленници са се спасявали по този начин. Но знаеш ли да плуваш?
         — Да.
         — Но как?
         — Така, че ми се струва излишно да се страхувам от състезание с някой индианец.
         — Слушай, не бъди толкова сигурен в победата си! Тези червенокожи плуват като водни плъхове, като риби.
         — А аз плувам като видра, която лови рибите и ги яде.
         — Хайде бе!
         — Така е. Още от малък обичам плуването най-много от всички видове спорт; мога да се гмуркам, да плувам кучешката, да стоя неподвижно във водата и какво ли не. Ако наистина искат да ми дадат възможност да си спася живота чрез плуване, тогава съм сигурен, че ще преживея този ден.
         — И аз ти пожелавам същото, сър! Дано и на нас ни дадат подобна възможност. Все е по-добре, отколкото да останеш увиснал на кола на мъчението. По-добре да паднеш мъртъв в борба, отколкото да умреш от изтезания.
         Никой не ни попречи да разговаряме помежду си, защото отначало Винету не ни обръщаше внимание, а стоеше до баща си и Тангуа и разговаряше с тях; апачите, които ме бяха довели, се бяха заели да въведат ред в полукръга, образуван около нас.
         Вътре в този полукръг седяха няколко момчета, а зад тях бяха момичетата и жените, между които се намираше и Ншо-чи, която, както забелязах, рядко отвръщаше погледа си от мене. По-нататък следваха юношите, а зад тях бяха застанали воините. Това подреждане привърши тъкмо когато Сам произнесе последните си думи. В този момент Инчу-чуна, който стоеше с Винету и Тангуа между нас и зрителите, започна да говори високо на онова наречие, което се използва по граничните райони между бели и червенокожи; гласът му се чуваше ясно от всички.
         — Нека чуят моите червенокожи братя и сестри какво има да им каже Инчу-чуна! Нека слушат и мъжете от племето кайови!
         Той направи известна пауза и като забеляза, че вниманието на всички се насочи към него, продължи:
         — Бледоликите са врагове на червенокожите мъже; много рядко между тях се намира някой, чийто поглед е насочен към нас приятелски. Най-благородният измежду тези малцина бели дойде при народа на апачите, за да бъде негов приятел и баща. Затова ние му дадохме името „Клеки-петра“ — Белия баща. Всички мои братя и сестри го познаваха и обичаха. Нека те потвърдят думите ми!
         — Хау! — проехтя наоколо в знак на уверение. Вождът продължи:
         — Клеки-петра беше наш учител във всички неща, които не познавахме, но които са добри и полезни. Той ни говореше и за вярата на белите, и за Великия дух, който е творец и опора на всички хора. Великия дух е заповядал червенокожите и белите да живеят като братя и да се обичат. Но изпълниха ли белите неговата воля, донесоха ли ни любов? Не! Нека моите братя и сестри потвърдят това!
         — Хау! — прозвуча в хор.
         — Те дойдоха по-скоро, за да заграбят имуществото ни и да ни унищожат. Това им се удава, защото са по-силни от нас. Там, където някога пасяха бизоните и мустангите, те построиха огромни къщи за живеене; от тези места идват всички злини, които ни сполетяват. Там, където по-рано червенокожият ловец бродеше през вековната гора или през саваната, сега препуска димящият Огнен кон с големите коли, в които прииждат нашите врагове. И когато червенокожият човек избяга от тях в онези земи, които все още са му останали и където той иска да умре в мир и спокойствие, не минава много време и той отново среща бледолики. Те пак са го последвали, за да строят нови пътища за Огнения кон из земите на червенокожия човек, които са негова законна собственост. Ние срещнахме такива бели и разговаряхме с тях миролюбиво. Казахме им, че тази земя ни принадлежи. Те не можаха да възразят нищо на това и трябваше да го признаят. Но когато ги подканихме да си отидат и да се откажат да докарат Огнения кон чак до нашите пасбища, те не се вслушаха в думите ни, а застреляха Клеки-петра, когото ние всички обичахме и уважавахме. Нека моите братя и сестри потвърдят, че Инчу-чуна каза истината!
         — Хау! — извикаха червенокожите силно и единодушно.
         — Донесохме трупа на убития дотук и го запазихме за деня на отмъщението. Този ден настъпи. Клеки-петра трябва да бъде погребан днес, а с него и онзи, който го уби. Освен това заловихме мъжете, които бяха с него по време на убийството. Те са негови приятели и се бяха сдружили с кайовите, на които ни предадоха. Но те отричат това дело. За всички други червенокожи мъже би било достатъчно онова, което са направили те, за да ги вържат за кола на мъчението. Ние обаче искаме да се подчиним на думите на нашия добър бял баща и да ги осъдим справедливо. Понеже те не признават, че са действали като наши врагове, ще ги разпитаме и съдбата им ще бъде решена от този разпит. Нека моите братя и сестри дадат израз на съгласието си!
         — Хау! — прозвучаха наоколо одобрителни възгласи.
         — Сър, това звучи благоприятно за нас — обърна се Сам към мене. — Ако искат да ни разпитат, работата не е чак толкова лоша, както си мислехме: Надявам се, че ще успеем да докажем невинността си. Ще разясним всичко на тези хора и така ще ги убедим, че да ни пуснат да си ходим.
         — Сам, ти няма да се справиш с тази работа — възразих му аз.
         — Защо пък не? Да не би да мислиш, че не мога да говоря?
         — О-о, сигурно са те научили да говориш лека-полека още като дете! Но ние сме пленени тук вече шест седмици и през това дълго време не си успял да накараш апачите да си подобрят мнението за нас.
         — Но и ти не успя, сър!
         — Наистина, Сам, но защото отначало не можех да говоря, а после, когато отново ми беше възможно да движа езика си, при мене не се мярна вече нито един червенокож воин. Ще трябва, значи, да признаеш, че не съм бил в състояние да направя някакъв опит за защита.
         — Тогава и сега няма да го направиш!
         — Защо не?
         — Защото опитът ти ще пропадне. Като грийнхорн си твърде неопитен в такива неща и не само че няма да ни измъкнеш от тука, ами ще затънем още по-надълбоко. Имаш голяма физическа сила, но тя няма да ни помогне тук с нищо, защото сега всичко зависи предимно от истинския опит, от острия ум и от хитростта. А те ти липсват. Не си виновен, че просто си се родил без тези хубави качества, но именно заради това трябва да стоиш настрани от играта и да ми разрешиш да поема нашата защита.
         — Тогава ти пожелавам по-голям успех, отколкото имаше досега, скъпи Сам!
         — Успехът няма да се забави. Сега ще чуеш колко добре ще си свърша работата.
         И този разговор можахме да проведем необезпокоявани, защото разпитът ни не започна веднага, Инчу-чуна и Винету отново разговаряха с Тангуа, като поглеждаха често към нас. Погледите на двамата апачи ставаха все по-мрачни и по-сурови, а движенията и гримасите на Тангуа бяха като на човек, който разгорещено се опитва да събуди нечие подозрение срещу някой друг. Кой знае какви ли лъжи разправяше, за да ни погуби! После те се приближиха към нас. Двамата апачи застанаха вдясно от нас, а Тангуа пристъпи вляво до мене. Инчу-чуна отново ни заговори с висок глас, така че всички можеха да го разберат:
         — Вече чухте какво ви каза Инчу-чуна, сега ще ви разрешим да се защитите. Отговорете съгласно истината на въпросите, които той ще ви зададе! Вие бяхте заедно с онези бели, които измерваха новия път за Огнения кон, нали?
         — Да. Но трябва да ти кажа, че ние тримата не сме мерили земята, ние трябваше да охраняваме групата — отговори Сам. — А що се отнася до този четвъртия, наричан Олд Шетърхенд, то…
         — Мълчи! — прекъсна го вождът. — Трябва да отговаряш на въпросите ми без излишни думи. И така, били сте заедно с онези бледолики, нали? Отговаряй кратко, с „да“ или „не“!
         — Да — каза Сам Хокинс.
         — Олд Шетърхенд измерва ли заедно с тях?
         — Да.
         — А вие тримата пазехте тези хора?
         — Да.
         — Тогава сте още по-лоши и от тях, защото който закриля крадци и разбойници, заслужава двойно наказание. Беше ли, Ратлър, убиецът, ваш спътник?
         — Да, но ние не бяхме приятели, а…
         — Мълчи, куче! — кресна му Инчу-чуна. — Ти можеш да говориш само онова, което вождът иска да знае, ни дума повече! Познаваш ли законите на Дивия Запад?
         — Да.
         — Как се наказват крадците на коне?
         — Със смърт.
         — А кое е по-ценно — един кон или голямата необятна земя, която принадлежи на апачите?
         Сам замълча, за да не си изрече сам смъртната присъда.
         — Отвори си устата, иначе Инчу-чуна ще заповяда да ти я отворят с нож!
         — Заповядай! — изръмжа дребният храбър трапер. Сам Хокинс не е човекът, който може насила да бъде заставен да говори!
         Тогава аз обърнах глава към него и го помолих:
         — Сам, говори, по-добре е за нас!
         — Well — отвърна той, — щом ти искаш, тогава ще се съглася да говоря, когато всъщност би трябвало да мълча.
         — И така, кое е по-ценно, един кон или тази земя? — повтори Инчу-чуна.
         — Земята.
         — Тогава крадецът на земя е заслужил много повече смъртта от конекрадеца, а вие искахте да ни отнемете земята. Освен това бяхте спътници на онзи човек, който уби Клеки-петра. Това утежнява наказанието. Като крадци на земя щяхме да ви застреляме, без да изпитвате преди това мъки. Но понеже сте и убийци, преди смъртта си ще бъдете вързани на кола на мъчението. Ала ние още не сме свършили с изброяването на злодеянията ви. Вие ни предадохте на кайовите, които бяха наши врагове, нали?
         — Не.
         — Лъжеш!
         — Това е истината.
         — Не тръгна ли ти след нас с Олд Шетърхенд, когато напуснахме лагера ви?
         — Да.
         — Това е сигурен признак на враждебност!
         — Не е. Вие ни бяхте заплашили и по правилата на Дивия Запад трябваше да разузнаем дали наистина ще се отдалечите, или не. Можеше да искате да се скриете и да стреляте по нас из засада. Затова яздихме известно време след вас.
         — Защо не тръгна ти сам? Защо взе и този Олд Шетърхенд?
         — За да го науча да разчита следи, тъй като е още новак.
         — Ако намеренията ви са били толкова миролюбиви и сте ни следвали само от предпазливост, защо тогава извикахте кайовите на помощ?
         — Защото разбрахме, че си избързал напред. Искаше да доведеш бързо твоите воини, за да ни нападнеш.
         — Толкова ли беше необходимо да се обърнете към кайовите?
         — Да.
         — Нямаше ли някакъв друг изход?
         — Не.
         — Пак лъжеш. За да ни се изплъзнете, бе необходимо да направите само онова, което ви бях заповядал, а именно — да напуснете земите ни. Защо не го сторихте?
         — Защото не можехме да си тръгнем, преди да сме си свършили работата.
         — Значи сте искали да довършите грабежа, който ви бяхме забранили, и затова извикахте кайовите на помощ. Но онзи, който насъсква срещу нас враговете си, е също наш враг и трябва да бъде убит. Ето още една причина, за да ви отнемем живота. Но това не е всичко! После не оставихте кайовите сами да ни посрещнат, сами да ни нападнат и победят, ами им помагахте. Признаваш ли това?
         — Постъпихме така само за да избегнем кръвопролитие.
         — Да не искаш да ти се изсмеем? Нима ти не тръгна срещу нас, когато наближавахме лагера ви? Нима не ни подслуша?
         — Така е.
         — Не прекара ли цяла нощ близо до нас? Вярно ли е, или не?
         — Вярно е.
         — Не отведе ли бледоликите до водата, за да ни подмамите натам, а след това не скри ли кайовите в гората, за да ни нападнат?
         — Това е така, но трябва да…
         — Мълчи! Инчу-чуна иска само кратки отговори, а не дълги речи! Беше ни поставена клопка. Кой я скрой?
         — Аз.
         — Този път казваш истината. Мнозина от нас бяха ранени, неколцина убити, а останалите пленени. За това сте виновни вие. Ще отговаряте за пролятата кръв, която е още една причина да бъдете убити.
         — Моят план беше…
         — Мълчи! Сега вождът нищо не те е попитал. Великия дух ни изпрати непознат, невидим спасител. Инчу-чуна и Винету успяха да избягат. Промъкнахме се до нашите коне, но взехме само онези, които ни трябваха, за да могат пленниците да яхнат собствените си коне веднага след като ги освободим. Препуснахме, за да доведем нашите воини, които бяха потеглили срещу кайовите. Те бяха попаднали бързо на следите на враговете ни и ги бяха последвали. Ето защо се срещнахме с тях толкова скоро, че още на следващия ден можахме да се върнем при вас. Много кръв се проля. Ние дадохме общо шестнадесет убити, без да се броят кръвта и страданията на ранените. Още една причина, поради която трябва да умрете. Не бива да очаквате нито милост, нито снизхождение и…
         — Изобщо не искаме милост, а само справедливост — прекъсна го Сам. — Мога да…
         — Ще млъкнеш ли, куче! — прекъсна го гневно Инчу-чуна. — Ще говориш само когато те питат. Инчу-чуна няма повече какво да ти каже, няма какво да каже на никого от вас. Но понеже говориш за справедливост, то ще бъдете осъдени не само според собствените ти признания, но и според това, което каже свидетелят, когото Инчу-чуна ще ви представи. Тангуа, вождът на кайовите, ще бъде така снизходителен да каже думата си за вашия случай. Наши приятели ли са тези бледолики?
         — Не — отговори кайовът, по чийто израз можеше да се забележи нескрито задоволство, че работата взима такъв опасен обрат за нас. — Не. Напротив, те ме насъскваха срещу вас и дори ме молеха да не проявявам никаква милост, а да ви избия всички.
         Тази лъжа ме възмути толкова много, че наруших досегашното си мълчание.
         — Това е толкова огромна и безсрамна лъжа, че щях да те просна на земята, ако имах поне една свободна ръка! — извиках аз високо.
         — Вонящо куче! — изфуча той. — Искаш ли Тангуа да бъде онзи, който ще те убие?
         Той вдигна свития си юмрук. Аз обаче го гледах спокойно.
         — Удряй, ако не те е срам да посягаш на беззащитен човек! А вие си приказвате за разпит и справедливост. Но разпит ли е това, справедливост ли е, щом не разрешавате да кажем каквото искаме? Разрешихте ни да се защитаваме. Но можем ли да се защитим, когато ни прекъсвате веднага, щом пожелаем да кажем някоя дума повече от това, което искате да чуете? Инчу-чуна постъпва като несправедлив съдия. Поставя въпросите така, че отговорите, които той ни разреши, неминуемо да ни доведат до гибел. Не ни е разрешено да даваме други отговори. А когато искаме да кажем истината, която би ни спасила, той ни заплашва с насилствени действия. Не се нуждаем от такъв разпит и такава справедливост. По-добре започвайте веднага мъченията, които сте предвидили! Няма да чуете нито един стон от нас.
         — Уф, уф! — дочу се учуден женски глас. Беше сестрата на Винету.
         — Уф, уф, уф! — извикаха след нея много апачи.
         Смелостта е качество, което индианецът винаги уважава и което извиква неговото признание, дори когато е проявено и от враговете му. Затова се чуха и тези одобрителни възгласи.
         — Когато видях Инчу-чуна и Винету за първи път — продължих аз, — моето сърце ми каза, че те са храбри и справедливи мъже, които бих могъл да обичам и уважавам. Заблудил съм се. Те не са по-добри от всички други, защото се вслушват в гласа на един лъжец, а потискат истината. Надсмивам се над заплашванията им и презирам всеки, който унижава пленниците само защото те не могат да се бранят. Ако бях свободен, щях да разговарям съвсем иначе с вас!
         — Куче, ти наричаш Тангуа лъжец! — изкрещя кайовът. — Той ще ти строши кокалите!
         При тези думи той обърна пушката, която държеше в ръцете си, и се накани да ме удари с приклада. Но ето че Винету се приближи с два скока и го спря.
         — Нека вождът на кайовите стои спокойно! Този Олд Шетърхенд говори много смело, но Винету е съгласен с някои негови думи. Баща ми, Инчу-чуна, върховният вожд на апачите, ще му разреши да каже каквото иска!
         Тангуа трябваше да се умири, а Инчу-чуна реши да изпълни желанието на сина си. Той се приближи до мене.
         — Олд Шетърхенд е като граблива птица, която кълве и тогава, когато вече е хваната. Ти не свали ли Винету два пъти с удари! Не ме ли зашемети и мене с юмрука си?
         — Доброволно ли го сторих? Не ме ли принуди?
         — Принудих ли те? — зачуди се той.
         — Да. Искахме да се предадем без съпротива, но воините ви не се вслушаха в думите ни. Нахвърлиха се с такава злоба върху нас, че бяхме принудени да се защитаваме. Но я попитай хората си дали изобщо сме ги ранили, когато можехме и да ги убием! Напротив, избягахме, за да не ни се наложи да раним някой от тях. Тогава се появи ти и ме нападна, без да обръщаш внимание на думите ми. Трябваше да се отбранявам и бих могъл да те убия с ножа си или да те застрелям, но аз само те зашеметих с юмрук, защото исках да те пощадя. В онзи момент дойде вождът на кайовите и искаше да ти вземе скалпа. Понеже не му разреших, той се счепка с мене, но аз го победих. И така ти запазих не само живота, но и скалпа. После, когато…
         — Този проклет койот лъже така, като че ли има хиляда различни езика! — изкрещя Тангуа побеснял.
         — Наистина ли това е лъжа? — попита го Винету.
         — Да. Надявам се, че моят червенокож брат Винету не се съмнява в истинността на думите ми — продължи да се горещи Тангуа.
         — Когато аз се приближих, ти лежеше неподвижен на земята, а също и баща ми. Това е вярно. Олд Шетърхенд беше коленичил до вас. Нека продължи да говори!
         — И така, победих Тангуа, за да спася Инчу-чуна. Тогава се приближи Винету. Но не го бях забелязал и получих удар с приклад, който обаче не улучи главата ми. Винету прониза с ножа си езика ми. След това не можех вече да говоря, иначе щях да му кажа, че го обичам и че бих искал да стана негов приятел и брат. Бях ранен, а ръката ми беше парализирана. Въпреки това успях да сломя съпротивата му. Той лежеше пред мен в безсъзнание също като Инчу-чуна. Можех да убия и двамата. Убих ли ги?
         — Щеше да го направиш — подхвърли Инчу-чуна, — но един от моите воини се намеси и те простря с приклада си.
         — Не, нямаше да го направя — настоях аз. — Не дойдоха ли при вас тези трима бледолики, които са вързани до мене, доброволно, за да се предадат? Щяха ли да постъпят така, ако ви считаха за неприятели?
         Те се предадоха, понеже разбраха, че не могат да избягат. Сметнаха за по-умно да се предадат доброволно. Инчу-чуна признава, че в думите ти има нещо, което почти би могло да ни накара да ти повярваме. Но не всичко е вярно. Когато повали сина ми за първи път на земята, тогава не беше принуден да го сториш.
         — Бях принуден.
         — От кого?
         — От предвидливостта. Искахме да ви спасим, тебе и него. И двамата сте много смели воини. Сигурно щяхте да се защитавате и щяхте да бъдете ранени или може би убити. Искахме да предотвратим това. Затова повалих Винету, а ти беше победен от моите трима бели приятели. Надявам се, че сега ще повярваш на думите ми.
         — Лъжи, нищо друго освен лъжи! — извика Тангуа. — Вождът на кайовите тъкмо се беше приближил, когато той те беше изпратил на земята. Не Тангуа, а той се канеше да ти вземе скалпа. Тангуа поиска да му попречи и тогава беше ударен от юмрука му, където, изглежда, се е заселил Злия дух, защото никой, дори и най-силният мъж, не може да му противостои.
         Тогава аз се обърнах отново към него и казах заплашително:
         — Да, никой не може да му противостои. Употребявам го само тогава, когато не искам да проливам кръвта на някого. Но ако се бия пак с тебе, няма да го използвам, а ще употребя оръжие и тогава няма да се отървеш само с едно зашеметяване. Запомни това.
         — Ти ли ще се биеш с Тангуа? — изсмя се той злорадо. Няма да имаш вече такава възможност. Ще те изгорим и ще пръснем пепелта ти по всички посоки на света!
         — Така си мислиш ти! Ще бъда свободен по-скоро, отколкото можеш да си представиш, но тогава ще потърся сметка от тебе!
         — Ще ти я дам. Ще я получиш от Тангуа. Той иска думите ти да се превърнат в действителност. Тогава той с удоволствие би премерил сили с тебе, защото знае, че ще те смачка.
         Инчу-чуна прекрати тази интермедия:
         — Олд Шетърхенд е много смел, щом вярва, че ще бъде пак свободен — каза ми той. — Нека премисли колко обвинения има само срещу него. Ако някое от тях отпадне, това с нищо не би могло да промени съдбата му. Той твърди някои неща, ала не ни е дал никакви доказателства.
         — Не повалих ли Ратлър на земята, когато стреля по Винету и улучи Клеки-петра? И това ли не е доказателство?
         — Не. Може да си го направил и от други съображения, тъй като ни е известно, че си се карал с него. Имаш ли да кажеш още нещо?
         — Сега не; може би по-късно.
         — Кажи го сега, защото по-късно няма да можеш да кажеш нищо!
         — Не, не сега! Ако го кажа по-късно, има по-голяма възможност да се вслушате в него. Олд Шетърхенд не е човек, чиито думи могат да не бъдат уважавани. Сега ще мълча, защото съм любопитен да чуя присъдата ви.
         Инчу-чуна ми обърна гръб и направи знак с ръка. Неколцина по-възрастни воини се отделиха от полукръга и седнаха заедно с тримата вождове, за да се съвещават, при което Тангуа полагаше всички усилия да постигне колкото се може по-тежка присъда за нас. Това можах ясно да разбера от възбудените му движения.

         14.
         На живот и смърт

         Междувременно ние можехме да си разменим някои забележки.
         — Любопитен съм да чуя каква ще я надробят — обади се Дик Стоун. — Няма да бъде нещо много умно във всеки случай.
         — Боя се, че животът ни е в опасност — каза Уил Паркър.
         — И аз мисля така — съгласи се с него Сам Хокинс. — Червенокожите не ни вярват нито дума. Можем да им разправяме, каквото си искаме. Впрочем ти се справи не чак толкова лошо, сър! Просто се чудих на Инчу-чуна.
         — Защо?
         — Защото те остави да дрънкаш толкова много. А на мене винаги ми затваряше устата, само щом я отворех.
         — Нима дрънках, Сам? Сериозно ли мислиш така?
         — Разбира се.
         — Благодаря ти за учтивостта!
         — „Дрънкане“ наричам всеки вид говорене, което не води до някакви резултати, ако не се лъжа. А ти има толкова успех, колкото и аз, хи-хи-хи-хи!
         — Аз съм на друго мнение!
         — Но без всяко основание.
         — Не, имам си основание. Винету спомена нещо за плуване. Това е било предварително решено. Затова мисля, че проведоха разпита така строго само за да ни сплашат. Присъдата ще бъде вероятно по-благоприятна.
         — Сър, не си въобразявай много! Да не би да мислиш, че ще ти дадат възможност да се спасиш с плуване?
         — Наистина мисля така.
         — Глупости, глупости! Е да, ако е било уговорено, ще те накарат да плуваш. Но знаеш ли къде? Право в устата на смъртта! После, когато бъдеш мъртъв, спомни си, че съм бил прав — хи-хи-хи-хи!
         Този дребничък странен чудак можеше дори и в нашето тежко положение да се киска тихичко и доволно на съмнителните си остроумия. Наистина, веселието му трая само няколко секунди, защото в този момент съвещанието завърши. Воините, които бяха участвали в него, се върнаха в полукръга и Инчу-чуна заяви с висок глас:
         — Чуйте, воини на апачите и кайовите, какво решихме за тези четирима пленени бледолики! В съвета на старейшините беше предварително уговорено да ги гоним във водата, после да се бием с тях и най-сетне да ги изгорим. Но Олд Шетърхенд, най-младият измежду тях, каза думи, в които се намират частици мъдрост и истина. Четиримата бледолики са заслужили смъртта, но въпреки това, изглежда, не са имали толкова лоши намерения, колкото смятахме ние. Ето защо, нашето първоначално решение отпадна и ние решихме да оставим Великия дух да реши спора между нас и тях.
         Той замълча за малко, с което целеше положително да засили напрежението сред слушателите. Сам използва паузата за следната забележка:
         — Behold, би било много мило! Знаеш ли какво иска да каже?
         — Подозирам.
         — Е, какво?
         — Двубой, всичко се оставя в ръцете на провидението.
         — Да, вероятно ще се състои двубой. Но между кого? Много съм любопитен да узная.
         Сега вождът продължи:
         — Бледоликият, когото наричат Олд Шетърхенд, изглежда, е най-знатният от тях. Следователно решението трябва да се остави в неговите ръце. То трябва да зависи и от онзи, който е най-високопоставен измежду нас. Това съм аз, Инчу-чуна, вождът на апачите.
         — Zounds! Ти и той! — прошепна Сам с голямо възбуждение в гласа.
         — Уф, уф, уф! — разнесоха се викове на почуда от редиците на червенокожите.
         Във всеки случай бяха удивени от факта, че техният предводител искаше сам да мери сили с мене. Той би могъл да не се излага на опасността, която все пак съществуваше за него в този случай, и да възложи тази задача на някой друг. В същия миг той продължи да говори и даде обяснение на своето решение:
         — Инчу-чуна и Винету чувстват честта си засегната, защото само юмрукът на един бледолик беше достатъчен, за да бъдат повалени на земята в безсъзнание. Трябва да измият позорното петно, като един от тях се бие с този бледолик. Винету отстъпва това право на Инчу-чуна, защото Инчу-чуна е по-възрастен от него, а той е и първият вожд на апачите. Винету е съгласен с това решение, защото Инчу-чуна заедно със своята чест ще спаси и честта на сина си, като убие Олд Шетърхенд.
         Той направи отново пауза.
         — Можеш да бъдеш радостен, сър! — окуражи ме Сам. — Във всеки случай ще умреш по-бързо, отколкото ние. Нали искаше да пощадиш този неблагодарник, е, сега ще бъдеш очистен от него!
         — Нека изчакаме!
         — Няма какво да изчаквам, всичко ми е известно предварително. Да не си въобразяваш, че ще имате еднакви оръжия?
         — Не, не си въобразявам.
         — Well! При тези случаи се поставят такива условия, че белият е загубен. Ако някога някой е отървавал живота си, това е било само изключение, което потвърждава правилото. Слушай!
         Инчу-чуна продължи да говори:
         — Ще махнем ремъците на Олд Шетърхенд и ще го оставим да влезе във водите на реката, която ще трябва да преплува. Но той няма да получи никакво оръжие. Инчу-чуна ще го последва, като вземе със себе си само томахок. Ако Олд Шетърхенд успее да достигне жив отвъдния бряг, до онзи кедър, който расте на откритото място, ще бъде спасен, а също и неговите другари ще бъдат свободни. Могат да отидат, накъдето си искат. Но, ако вождът го убие, преди да е достигнал кедровото дърво, тогава ще умрат и те. Няма да бъдат измъчвани и изгорени, а ще бъдат застреляни. Нека всички присъстващи воини потвърдят, че са чули думите ми, че са ги разбрали и че са съгласни с мене!
         — Хау! — гласеше единодушният отговор.
         Всеки може да си представи, че ние се намирахме в голямо напрежение, макар че може би Сам, Дик и Уил бяха по-възбудени от мене.
         — Хитро са го измислили тези негодници — изръмжа Хокинс. — Трябва да плуваш ти, защото си бил най-знатният. Глупости. Причината е друга — защото си грийнхорн! Мене, мене трябваше да ме накарат да плувам! Щях да им покажа как Сам Хокинс пори вълните като пъстърва! Но ти! Слушай, сър! Помисли си, животът ни зависи от тебе! Ако загубиш и ние умрем, няма повече изобщо да ти говоря, можеш да бъдеш сигурен в това, ако не се лъжа!
         — Не се тревожи, старий Сам! — утеших го аз. — Ще направя, каквото мога. Противно на тебе мисля, че червенокожите съвсем не са направили толкова лош избор. Можеш да бъдеш убеден, че ще ви спася!
         — Да се надяваме. И така, борба на живот и смърт! Не трябва да щадиш Инчу-чуна. И през ум да не ти минава това!
         — Ще видим.
         — Няма какво да се гледа! Ако го пощадиш, ще бъдеш загубен, а заедно с тебе и ние. Сигурно разчиташ на юмрука си?
         — Да.
         — Недей разчита! Изобщо няма да се стигне до ръкопашен бой.
         — А аз мисля, че ще се стигне.
         — Не — никога!
         — Но как смята да ме убие?
         — Разбира се, че с томахока си. Нали знаеш, че той не се използва само в близък бой, а е страшно оръжие и от разстояние. Може да се хвърля и индианците са толкова изкусни в боя с него, че ще успеят да ти отсекат върха на вдигнатия пръст от стотина крачки разстояние. Инчу-чуна сигурно няма да реши да те сече с томахока като някое дърво, а ще го хвърли подир тебе още докато бягаш и така ще те убие с един-единствен удар. Повярвай ми, може да плуваш, колкото си искаш добре, но въпреки това няма да се добереш до другия бряг. Още докато плувате, ще хвърли томахока по главата ти или по-скоро в тила ти, което убива най-сигурно. Тогава няма да ти помогне нито ловкостта, нито силата ти.
         — Това ми е известно, скъпи Сам! А също така ми е известно, че при някои обстоятелства един напръстник хитрост върши повече работа, отколкото цяла бъчва със сила.
         — Хитрост ли? Откъде ли пък ще я вземеш тази хитрост?! Казвам ти, че старият Сам Хокинс е известен като голям хитрец, но въпреки това не разбирам по какъв начин мислиш да се справиш чрез хитрост с вожда. Какво ли може да стори някоя хитрост срещу добре хвърлен томахок!
         — Може да стори, Сам, може!
         — Какво?
         — Ще видиш, или по-точно отначало няма да видиш. Но ще ти кажа, че съм почти сигурен в успеха си.
         — Хвалиш се само, за да ни вдъхнеш смелост.
         — Не.
         — Да, да, за да ни успокоиш! — упорстваше Сам. — Но за какво ни е такава утеха, която още в следващите минути ще стане на пух и прах!
         — Успокой се де! — помолих го аз. — Имам чудесен план.
         — План ли? АХ, значи и план! Тук няма друг план, освен този да стигнеш до отсрещния бряг, а опиташ ли се, ще те догони томахокът.
         — Не. Внимавай! Ако се удавя, ще бъдем спасени.
         — Ако се удавиш — спасени? Сър, ти си започнал вече да мреш, та затова приказваш несвързани неща.
         — Знам какво приказвам. Запомни: удавя ли се, няма от какво да се страхуваме повече.
         Изговорих последните изречения бързо и припряно, понеже в този момент двамата вождове и Винету се приближиха към нас.
         — Сега ще развържем Олд Шетърхенд — каза Инчу-чуна. — Но нека не си мисли, че ще може да избяга! В такъв случай подир него ще се спуснат неколкостотин преследвачи.
         — И през ум не ми минава! — отвърнах аз. — Дори и да имах възможност да избягам, би било много подло от моя страна да изоставя приятелите си.
         Бях развързан и раздвижих ръцете си, за да проверя дали не се бяха схванали. После започнах да подготвям изпълнението на плана си.
         — За мене е голяма чест да се състезавам по плуване с най-прочутия вожд на апачите, или по-скоро да плувам с него на живот и смърт — заявих аз. — Но за него това не е никаква чест.
         — Защо да не е?
         — Защото не съм достоен противник. Понякога съм се къпал в някой поток, като съм полагал големи усилия да не потъна. Но ми се струва, че едва ли ще мога да прекося една толкова широка и дълбока река.
         — Уф, уф! — извика той изненадан, защото досега бе имал друго мнение за мен. — Това никак не радва вожда. Винету и Инчу-чуна са най-добрите плувци на племето си. Какво значение ще има тогава победата над един толкова лош плувец!
         — А при това ти си въоръжен, а аз не съм! — продължих да се преструвам аз. — Отивам право в ръцете на смъртта, а също и моите приятели са се приготвили да умрат. Въпреки това бих искал да знам как по-точно ще се проведе това състезание. Кой ще влезе пръв във водата?
         — Ти!
         — А ти ще ме последваш, нали?
         — Да.
         — И кога ще ме нападнеш с томахока?
         — Когато пожелае Инчу-чуна — отвърна той с гордата и презрителна усмивка на майстор, който говори с нескопосан човек.
         — Това може да стане и във водата, така ли?
         — Да.
         Престорих се, че ставам все по-неспокоен, загрижен и унил, като продължих да питам:
         — Значи, ти имаш право да ме убиеш. А аз имам ли това право?
         Той направи гримаса, която ясно изразяваше мислите му: „нещастен червей, това изобщо не може да се случи! Задаваш ми такива въпроси само защото си обхванат от смъртен страх!“
         — Това е плуване и двубой на живот и смърт — каза той накрая. — Ти можеш да убиеш Инчу-чуна, защото само ако това ти се удаде, ще бъдеш в състояние да стигнеш до кедъра.
         — А твоята смърт няма ли нещо да ми напакости?
         — Не. Ако вождът на апачите те убие, тогава няма да достигнеш целта и твоите спътници ще трябва да умрат. Убиеш ли го ти, ще стигнеш до кедъра и от този момент всички ще бъдете свободни. Ела!
         Той се обърна, а аз съблякох ловната си дреха и си събух ботушите. При тях оставих и всичко, каквото имах в пояса си и в джобовете. В това време чух Сам да се вайка:
         — Няма да успееш, хич няма да успееш! Само да можеше да си видиш лицето! А плачевният тон на последните ти въпроси! Много ме е страх за тебе и за нас!
         Не можех да му отговоря нищо, защото тримата червенокожи щяха да чуят, но знаех много добре защо се преструвах на толкова съкрушен. Исках да приспя бдителността на Инчу-чуна, исках, както се казва, да го изпързалям. И този плосък номер подейства!
         — Още един въпрос! — помолих аз, преди да тръгна след него. — Ще получим ли имуществото си обратно, ако възвърнем свободата си?
         Инчу-чуна се изсмя кратко и нетърпеливо, защото този въпрос му се струваше направо ненормален.
         — Да, ще го получите.
         — Всичко ли?
         — Всичко.
         — И конете и пушките ли?
         Тогава той ми кресна гневно:
         — Всичко, каза Инчу-чуна! Нямаш ли уши? Една жаба поискала да се състезава с орела по летене и го попитала какво щял да й даде, ако тя го победяла! Ако плуваш така глупаво, както глупаво питаш, тогава вождът на апачите се срамува, че не ти е определил за противник някоя стара жена!
         Преминахме през полукръга от хора, който се разтвори, и се отправихме към брега на Рио Пекос. Минах близо покрай Ншо-чи и успях да уловя един неин поглед, с който тя завинаги се прощаваше с мене. Индианците ни последваха и се разположиха на най-различни места, за да могат по-удобно да се наслаждават на вълнуващата сцена, която очакваха.
         Беше ми ясно, че се намирах в най-голяма опасност. Нямаше значение дали щях да плувам направо през реката, или на зигзаг, във всеки случай щях да бъда загубен. Томахокът на вожда щеше положително да ме улучи. Имаше само един път за спасение: гмуркането и плуването под вода, а за щастие в това не бях толкова неопитен, колкото ме считаше Инчу-чуна.
         Но не можех да разчитам само на гмуркането. Нали трябваше пак да изплувам, за да си поема дъх и тогава главата ми щеше да бъде изложена на томахока. Не, аз изобщо не биваше да се появявам на повърхността на водата, поне не пред очите на червенокожия. Но как можеше да се осъществи това? Огледах брега нагоре и надолу и забелязах с голямо задоволство, че местността ми идваше сама на помощ.
         Намирахме се върху напълно откритата пясъчна ивица, за която вече споменах, но по-нагоре от средата й. Горният й край, където започваше гората, беше на не повече от стотина крачки отдалечен от мен, а още по-нататък Пекос правеше завой, който скриваше реката от погледа ми. Надолу се простираше останалата част от пясъчната площ на едно разстояние от около четиристотин крачки.
         Ако се хвърлех във водата и не се покажех на повърхността й, щяха положително да помислят, че съм се удавил и щяха да започнат да търсят тялото ми. Сигурно щяха да го търсят надолу по течението. Следователно спасението ми беше в обратната посока — нагоре по течението. В тази посока забелязах най-напред едно място, където реката беше подкопала брега. Надвесената му над водата част беше отлично скривалище за по-кратко време. Още по-нагоре беше навлечено от реката голямо количество клони и коренища, които също така можех много добре да използвам като прикритие. Преди това обаче не беше излишно да покажа, че се страхувам.
         Инчу-чуна съблече дрехите си с изключение на леките индиански панталони, втикна томахока в тях, след като беше оставил на брега всички други предмети, които носеше в пояса си, и ми махна с ръка: — Можем да почваме. Скачай във водата!
         — Не може ли първо да опитам колко е дълбоко тук? — попитах аз унило.
         По лицето му премина усмивка на дълбоко презрение. Извика да донесат копие. Подадоха ми го и аз го спуснах във водата. Не достигнах дъното. Точно това ми трябваше. Зад мене се дочу мърморене, изразяващо презрение, сигурен признак, че бях постигнал целта си. Разнесе се и гласът на Сам:
         — За бога, по-добре се върни! Не мога да гледам това зрелище. Нека ни одерат кожите. По-добре ще бъде да ги одерат, отколкото да гледам такава плачевна картина!
         Неволно ми мина през ума какво ли си мисли сега Ншо-чи за мене. Обърнах се. Лицето на Тангуа представляваше самото олицетворение на презрението и подигравката. Винету беше повдигнал горната си устна, така че можеха да се видят зъбите му. Беше просто побеснял, че някога е могъл да изпитва симпатия и съчувствие към мен. А сестра му бе свела очи. Вече изобщо не ме поглеждаше.
         — Вождът на апачите е готов! — кресна ми Инчу-чуна. — Какво чакаш още?
         Тангуа смяташе обаче, че трябва да каже нещо по-силно от гневните думи на вожда, и извика подигравателно:
         — Освободете тази жаба! Подарете й живота! Никой воин не бива да докосва с ръката си такъв страхливец!
         Сигурно за всички присъстващи бях страхливец; в този момент Инчу-чуна изрева като разгневен тигър:
         — Влизай, иначе ще ти забия томахока веднага в главата!
         Тогава аз се престорих на изплашен, седнах на края на брега, потопих във водата първо стъпалата, а после и прасците на краката си, като си давах вид, че се каня да се спусна бавничко във водата.
         — Влизай! — извика отново Инчу-чуна и ми тегли един ритник в гърба. Точно това бях очаквал. Разперих безпомощно ръце, нададох вик на уплаха и пльоснах във водата. В следния миг обаче театърът свърши. Почувствах дъното и заплувах под вода нагоре срещу течението, като се придържах близо до брега. Веднага след това чух зад себе си шум. Инчу-чуна беше скочил в реката. Както разбрах по-късно, отначало той имал намерение да ми даде известна преднина, след което да ме подгони към отсрещния бряг и там да ме ликвидира с томахока си. Но поради показаната от мен страхливост той се отказал от първоначалния си план и скочил непосредствено след мене, за да ме убие веднага, щом се появя на повърхността. С такава страхлива баба нямало какво да се церемони много.
         Скоро достигнах подкопаното място от брега и се показах на повърхността, но така, че само устата ми и част от главата излязоха над водата. Никой не можеше да ме види, освен вожда, защото той се намираше в реката. За моя радост обаче лицето му беше обърнато надолу по реката. Поех отново бързо и дълбоко въздух и се гмурнах към дъното на реката, за да продължа плуването си. След това стигнах до навлечените от реката клони, подадох глава под тях и отново поех въздух. Те така добре скриваха главата ми, че можех да рискувам да я подържа известно време над повърхността. Видях как вождът се държеше над водата като хищник, готов светкавично да се нахвърли върху жертвата си. Сега пред мене оставаше последният участък, който беше обаче и най-дълъг и се простираше до началото на гората, където храстите се бяха надвесили над водата. И дотам успях да стигна щастливо; прикриван от храсталака, аз се изкачих на брега.
         Сега трябваше да достигна споменатия вече завой на реката, за да я преплувам зад него, а това можеше да стане най-бързо, като тичам по брега до завоя. Преди това обаче се озърнах през храстите да видя онези, които бях успял да заблудя. Те стояха на брега, викаха, размахваха ръце, докато вождът все още ме очакваше, като плуваше насам-натам, въпреки че не бе възможно да съм останал жив толкова дълго време под водата. Дали сега Сам Хокинс се бе сетил за моите думи: „Когато се удавя, ще бъдем спасени“?
         Продължих да тичам през гората, колкото можех по-бързо, докато завоят на Рио Пекос остана зад гърба ми, тогава отново влязох във водата и достигнах необезпокояван отвъдния бряг. Във всеки случай това се дължеше само на преструването ми, на обстоятелството, че индианците ме мислеха за лош плувец, за човек, който има страх от водата. Както вече казах, хитростта ми беше твърде плоска, въпреки че те се подведоха по нея, защото така, както ме познаваха досега, нямаха никакъв повод да ме мислят за страхливец.
         На другия бряг отново поех през гората надолу, докато тя свърши. Оттам, скрит зад храстите, видях за мое най-голямо удоволствие, че неколцина червенокожи бяха наскачали във водата и се опитваха с копията си да открият удавения Олд Шетърхенд. Сега можех най-спокойно да се отправя към кедъра и щях да спечеля, но не го направих, защото не исках да извоювам победата си единствено чрез хитрост. Искаше ми се също така да дам на Инчу-чуна един урок, като същевременно го накарам да се чувства задължен към мене, и то този път не тайно, а пред очите на всички.
         Той все още плуваше насам-натам и ме търсеше. Изобщо не му идваше наум да погледне и към отсрещния бряг. Отново се спуснах във водата, обърнах се по гръб така, че на повърхността останаха само носът и устата ми и се предоставих на течението да ме носи бавно надолу, като си помагах само с леки движения на ръцете. Никой не ме забелязваше. Когато се озовах срещу хората, които ме търсеха, аз се изправих във водата и като се задържах на едно място с движения на краката, извиках силно:
         — Сам Хокинс, Сам Хокинс, спечелихме, спечелихме!
         Изглеждаше, като че бях застанал прав на някое плитко място. Червенокожите ме чуха, погледнаха към мене и нададоха гневни крясъци. Сякаш хиляди дяволи бяха напуснали пъкъла и ревяха, та се късаха. Който е чул подобно нещо само веднъж, не може да го забрави през целия си живот. Щом Инчу-чуна ме зърна, веднага започна да гребе с голям и мощен замах на ръцете си и заплува към мен, или по-точно казано — понесе се към мене като изстрелян от пружина. Не биваше да го допускам твърде наблизо и ето защо и аз се устремих бързо към другия бряг. Изкачих се на него и се спрях.
         — Бягай, бягай нататък! — извика ми Сам. — Стигни кедъра!
         Да, сега никой не можеше да ми попречи да достигна кедъра. И Инчу-чуна беше безпомощен. Но аз преследвах моя особен план и не се помръднах от мястото си, докато той не се приближи на около четиридесет крачки от мене. След това се затичах към дървото. Ако се намирах все още във водата, вождът щеше вероятно да ме улучи с томахока си, но сега бях убеден, че нямаше да се опита да хвърли по мене оръжието, преди да стъпи на брега.
         Дървото беше отдалечено на триста крачки от реката. След като изминах половината от това разстояние с бързи скокове, аз се спрях отново и погледнах назад. Вождът тъкмо излизаше от водата. Той се хвана в клопката, която му поставих. Вече не можеше да ме стигне. Най-много да успееше да ме достигне томахокът му. Той бързо го измъкна от пояса си и се затича напред. Все още стоях на мястото си. Когато ме наближи застрашително, отново побягнах, но само привидно. Разсъждавах така: докато стоя на едно място, той сигурно нямаше да хвърли томахока, тъй като, застанал неподвижно, аз щях да забележа посоката на хвърлянето и можех да избягна оръжието, а ако го задържеше в ръка, вождът все още имаше изгледи да ме настигне и убие. Възможността да хвърли томахока съществуваше само когато побегнех и му обърнех гръб и нямаше как да забележа връхлитащото ме оръжие. И така престорих се, че го удрям на бяг, но след като направих най-много двайсетина скока, отново спрях и бързо се обърнах.
         Наистина! За да хвърли по-сигурно оръжието си, той беше застанал на едно място и беше завъртял томахока около главата си. Точно в момента, когато се обърнах с лице към него, той го хвърли след мене. Направих два, три бързи скока настрани и… оръжието прелетя покрай мене и се зарови в пясъка.
         Точно това бях преследвал. Изтичах до томахока, вдигнах го и вместо да се затичам към дървото, аз се отправих спокойно към вожда. Той изрева от яд и се втурна към мене като побеснял. Тогава размахах томахока и го предупредих:
         — Спри, Инчу-чуна! Ти пак се излъга в Олд Шетърхенд. Искаш ли собствената си секира да се забие в главата ти?
         Той се спря.
         — Куче, как ми се изплъзна във водата? Злия дух ти помогна!
         — Не си мисли такива неща! Ако може да се говори за някакъв дух, това е добрият Маниту, който ми помогна.
         При тези думи забелязах, че в очите му проблеснаха пламъчета, както при взимането на тайно решение, и го предупредих отново:
         — Виждам, че искаш да ме нападнеш. Откажи се, защото е опасно! Няма да ти сторя нищо, защото наистина ви обичам с Винету. Но ако…
         Не можах да продължа. Гневът му беше отнел способността да разсъждава спокойно. Нахвърли се върху мене с протегнати ръце и пръсти, изкривени като ноктите на някой хищник. Сигурно вече вярваше, че ще ме сграбчи, когато се наведох бързо и се изплъзнах встрани. Силата на скока му, с която смяташе да ме повали на земята, го изпрати самия него на пясъка. Веднага се озовах при него, притиснах с лявото си коляно едната му ръка, а с дясното — другата, стиснах го за гърлото с лявата си ръка, размахах томахока и извиках:
         — Инчу-чуна, молиш ли за милост?
         — Не.
         — Тогава ще ти разцепя главата.
         — Убий ме, куче! — изпъшка той, като направи напразен опит да се освободи.
         — Не, ти си баща на Винету и ще живееш; но временно ще трябва да те обезвредя. Принуждаваш ме.
         Ударих го с плоската страна на секирата по слепоочието — последва хъхрещ звук, крайниците му потръпнаха конвулсивно и после се отпуснаха безжизнено. Червенокожите, които стояха отвъд реката, помислиха, че съм го убил. Сега те нададоха още по-ужасен рев от предишния. Завързах ръцете на победения вожд с колана за тялото му, отнесох го до кедъра и там го сложих на земята. Трябваше да измина и този ненужен път, защото нашата уговорка гласеше, че съм длъжен да достигна кедъра. След като го оставих, аз се затичах обратно към реката, защото видях, че много червенокожи наскачаха във водата, за да преплуват реката; начело беше Винету. Това можеше да стане опасно за мен и за другарите ми, в случай че апачите не си удържат думата. Затова им извиках от брега:
         — Назад! Вождът е жив; само е зашеметен. Но ако се приближите, ще трябва да го убия. Нека дойде само Винету! Искам да говоря с него.
         Никой не обърна внимание на предупреждението ми. Тогава Винету изскочи високо над водата, за да бъде видян от всички, и им извика няколко думи, които не можах да разбера. Те му се подчиниха и се върнаха, а той се приближи сам към брега. Аз го очаквах край водата и го оставих да излезе на сушата.
         — Хубаво направи, че изпрати воините си обратно — казах аз, — иначе щяха да поставят живота на баща ти в опасност.
         — Наистина ли не си го убил с томахока?
         — Не. Той ме принуди да го зашеметя, защото не искаше да се предаде.
         — А ти можеше да го убиеш! В ръцете ти беше.
         — Не обичам да убивам дори неприятели, а камо ли един човек, който е баща на Винету, за което го уважавам. Ето ти оръжието му! Ти ще кажеш кой е победителят!
         Той взе томахока, който му подадох, и ме гледа дълго време. Погледът му ставаше все по-мек и по-приятелски. Този израз се замени най-сетне от възхищение и той извика:
         — Но какъв човек е Олд Шетърхенд! Кой може да го разбере?
         — Ти ще се научиш да ме разбираш.
         — Даваш ми томахока, без да знаеш дали ще удържим на думата си! Ти би могъл да се защитаваш с него. Знаеш ли, че по този начин попадаш беззащитен в ръцете ми?
         — Pshaw! Не се страхувам, защото имам за всеки случай крака и ръце, но Винету не е лъжец, а доблестен воин, който никога няма да наруши думата си.
         Тогава той ми подаде ръката си. Очите му блестяха.
         — Прав си. Ти си свободен, както и другите бледолики, с изключение на онзи човек, който се казва Ратлър. Ти имаш доверие във Винету и той би могъл да има доверие в тебе!
         — Ти ще имаш същото доверие в мене, каквото и аз имам в тебе; почакай само още малко! Ела сега да отидем при баща ти!
         — Да, ела! Винету трябва да види как е той, защото там, където удари Олд Шетърхенд, смъртта може да настъпи лесно, дори и да не я е желал.
         Отправихме се към кедъра и развързахме ръцете на вожда. Винету го прегледа и каза:
         — Жив е, но ще се събуди късно, а главата ще го боли дълго време след това. Не бива да оставам повече тук, а ще трябва да изпратя няколко мъже да го вземат. Нека моят брат Олд Шетърхенд дойде с мене!
         Сега той за пръв път ме наричаше „моя брат“. Колко често съм чувал по-късно тези думи от устата му и колко много сериозност, вярност и истина е влагал винаги в тях!
         Отново се отправихме към реката и я преплувахме. Червенокожите стояха на отвъдния бряг и ни очакваха с нетърпение. Сега, когато двамата плувахме така миролюбиво един до друг, те забелязаха, че вече няма разногласия помежду ни и сигурно разбраха колко погрешно ме бяха преценили, когато ме бяха направили прицел на подигравките и присмеха си. След като се изкачихме на брега, Винету ме хвана за ръката и извика силно:
         — Олд Шетърхенд победи. Той е свободен заедно с тримата си спътници!
         — Уф, уф, уф! — завикаха индианците.
         Винету изпрати двама апачи на другия бряг при баща си. Тангуа стоеше мълчаливо и гледаше мрачно пред себе си. С него имах още сметки за уреждане, защото лъжите му и всичките му усилия да ни изпрати на смърт трябваше да бъдат наказани, и то не само заради нас, но и в интерес на всички бели, които би срещнал по-късно, в бъдеще.
         Винету премина покрай него заедно с мене, без да го удостои дори и с поглед. Той ме отведе до коловете, на които висяха вързани моите приятели.
         — Алилуя! — извика Сам. — Спасени сме, няма да ни пречукат! Човече, юначе, приятелю, младежо и грийнхорне, как я свърши тази работа?
         — Спасени! Спасени! — ликуваха Дик и Уил, а Паркър не се сдържа да добави: — Друг на твое място нямаше да се справи, дори и нашият Сам, който иначе знае и може всичко по-добре от другите.
         Винету ми подаде ножа си.
         — Разрежи ремъците им! — каза той. — Ти заслужи сам да извършиш тази работа.
         Разрязах ремъците. Още щом се почувстваха свободни и тримата се нахвърлиха върху мен, сграбчиха ме в обятията си и започнаха така да ме стискат и мачкат, че ме хвана страх. Сам дори ми целуна ръката и докато от очичките му капеха сълзи по гъстата растителност на лицето му, той ме увери:
         — Сър, ако забравя някога това, което направи за мене, нека ме изяде първата срещната мечка цял-целеничък! Но как стана всичко това, ти изведнъж изчезна. Толкова те беше страх от водата, че всички те помислиха за удавен.
         — Не ти ли казах: „Когато се удавя, ще бъдем спасени“, а?
         — Олд Шетърхенд е казал предварително тези думи? — учуди се Винету. — Значи всичко е било само преструвка?
         — Да — кимнах аз.
         — Моят брат знаеше точно какво искаше да направи. Оттук е плувал под водата срещу течението, прескочил е регата и отвъд се е спуснал надолу по течението, както предполагам. Моят брат е не само силен като мечка, но е и хитър като прерийната лисица. Който е негов враг, трябва много да внимава.
         — Винету беше негов враг.
         — Винету беше, но вече не е.
         — Тогава ти не вярваш повече на Тангуа, лъжеца, а на мен?
         Той пак ме загледа продължително с изпитателния си поглед, както на отвъдния бряг на реката, и отново ми подаде ръка.
         — Очите ти са добри, а в чертите на лицето ти не се спотайва притворство. Винету ти вярва.
         Отново бях облякъл дрехите си и сега извадих тенекиената кутийка от джоба на ловната си дреха.
         — Моят брат Винету каза истината. И аз ще му докажа, че е прав. Може би ще познае това, което ще му покажа сега.
         При тези думи измъкнах навития кичур отрязана коса, развих го и му го подадох. Той протегна ръка, но не взе кичура, а отстъпи изненадан крачка назад.
         — Това е коса от моята глава! Кой ти я даде?
         — Инчу-чуна разказваше преди, че Великия дух ви бил изпратил невидим спасител, когато бяхте вързани за дърветата. Да, наистина беше невидим, защото кайовите не биваше да го забележат. Но сега не е необходимо да се крие повече от тях. Сега вероятно ще повярваш, че не съм бил твой враг, а съм бил винаги твой приятел.
         — Ти… ти… ти си ни освободил? Значи на тебе дължим свободата си, а може би и живота си! — промълви той смаяно, той, който обикновено не можеше да бъде изненадан от нищо. После ме хвана за ръката и ме повлече към мястото, където стоеше неговата сестра, която непрекъснато ни наблюдаваше. Той ме побутна към нея и каза:
         — Ншо-чи вижда пред себе си храбрия воин, който тайно освободи баща ми и мене, когато кайовите ни бяха вързали за дърветата. Нека тя му благодари!
         След тези думи той ме притисна до гърдите си, Ншо-чи обаче ми подаде само ръката си и промълви едва доловимо:
         — Прости ми!
         Тя трябваше да ми благодари, а вместо това ме молеше за извинение! Защо? Добре я разбирах. Тайно в себе си тя ме е обвинявала несправедливо. Понеже се бе грижила за мене, би трябвало да ме познава по-добре от другите и все пак, когато бях започнал да се преструвам, тя също бе повярвала, че наистина съм страхливец. Беше ме смятала за нескопосан страхопъзльо и сега й се струваше по-важно да поиска прошка, отколкото да ми благодари, както Винету бе поискал от нея. Аз й стиснах сърдечно ръката.
         — Ншо-чи ще си спомни всичко, каквото съм й казал. Ето че то се сбъдна. Сега ще ми вярва ли вече моята сестра?
         — Ншо-чи вярва на белия си брат!
         Тангуа стоеше наблизо. Просто му личеше, че беше побеснял. Приближих се до него и го погледнах твърдо в лицето.
         — Лъжец ли е вождът на кайовите, или обича истината?
         — Искаш да обидиш Тангуа? — сопна се той.
         — Не, само искам да знам какво да мисля за тебе. Отговаряй!
         — Нека Олд Шетърхенд знае, че вождът на кайовите обича истината!
         — Ще видим! Спомняш ли си още какво ми каза?
         — Кога?
         — Преди, когато бях вързан за кола.
         — Тогава се казаха много неща.
         — Вярно. Но ти сигурно се сещаш кои твои думи имам предвид. Ти беше готов да отговаряш за тях.
         — Нима Тангуа е казал такова нещо? — попита той, като повдигна вежди.
         — Да. Освен това каза, че си щял да се биеш с мене с удоволствие, защото си бил сигурен, че ще ме смачкаш.
         Изглежда, че от думите ми му стана не особено приятно, защото той продума предпазливо:
         — Тангуа не си спомня тези думи. Сигурно Олд Шетърхенд не го е разбрал правилно.
         — Добре те разбрах. Винету беше там. Той ще потвърди това.
         — Да — обади се Винету с готовност. — Тангуа беше готов да отговаря пред Олд Шетърхенд и се похвали, че щял да се бие с него с удоволствие и да го смачка.
         — Сега виждаш, че наистина това са твоите думи. Ще ги удържиш ли?
         — А ти искаш ли да ги удържа?
         — Да. Ти ме нарече жаба, която нямала никаква смелост. Ти ме оклевети и положи всички усилия да ни изпратиш на смърт. Който се осмелява да направи това, трябва да има и куража да се защитава срещу мене.
         — Хоани — не! Вождът на кайовите се бие само с вождове!
         — Аз съм вожд!
         — Докажи го!
         — Добре! Ще ти го докажа, като те окача на въже ей там на първото дърво, ако откажеш да ми дадеш сметка.
         Да се заплаши индианец с обесване — това е нечувано оскърбление. Тангуа веднага измъкна ножа от пояса си и извика:
         — Куче, искаш Тангуа да те убие ли?
         — Да, но не така, както искаш ти, а в честна борба, мъж срещу мъж и нож срещу нож.
         — Вождът на кайовите няма такива намерения. Той си няма работа с Олд Шетърхенд!
         — Но преди си имаше работа с мене, страхливецо, когато бях вързан и не можех да се защитавам!
         Той понечи да се нахвърли върху мен, но Винету Пристъпи между двама ни.
         — Моят брат Олд Шетърхенд има право — каза той. — Тангуа го оклевети и каза, че ще отговаря пред него. Ако той не удържи думата си, значи е страхливец и заслужава да бъде изгонен от племето си. Това трябва да се реши веднага, защото никой не бива да говори зад гърба на апачите, че някога са дали гостоприемство на страхливци. Какво мисли да прави вождът на кайовите?
         Преди да отговори, Тангуа хвърли поглед наоколо. На това място имаше три пъти повече апачи от кайовите, а освен това неговите хора се намираха сред земите на апачите. Беше невъзможно да се започнат враждебни действия, поне засега, когато Тангуа бе принуден да заплати толкова голям откуп и, строго погледнато, беше все още почти пленник.
         — Тангуа ще размисли — отвърна той уклончиво.
         — За един храбър воин в случая всичко би било съвсем ясно — заяви Винету. — Или ще се съгласиш да се биеш, или ще се отнасяме към тебе като със страхливец.
         При тези думи Тангуа трепна и изкрещя:
         — Тангуа ли е страхливец? Който твърди това, ще почувства неговия нож в гърдите си!
         — Винету го твърди — отговори апачът гордо и спокойно, — ако ти не удържиш на думата, която си дал на Олд Шетърхенд.
         — Тангуа ще я удържи.
         — Значи си готов да се биеш с него?
         — Да.
         — Веднага ли?
         — Веднага! Нямам търпение да видя кръвта му колкото се може по-скоро.
         — Добре, нека тогава бъде определено с какво оръжие ще се проведе двубоят.
         — Кой трябва да го определи?
         — Олд Шетърхенд.
         — Защо?
         — Защото ти си го обидил.
         — Не, Тангуа трябва да определи оръжието — изпъчи се кайовът, — защото Олд Шетърхенд го е обидил, него, вожда, докато той е само един обикновен бял. Тангуа е нещо много повече от него.
         — Олд Шетърхенд е нещо повече от някои червенокожи вождове.
         — И той твърди така, но не може да го докаже. Заплахата не е доказателство.
         Тогава аз реших въпроса:
         — Нека Тангуа избере. Безразлично ми е с какво оръжие ще го победя.
         — Няма да ме победиш! — изрева той насреща ми побеснял. — Да не мислиш, че Тангуа ще избере юмручния бой, в който поваляш всеки, или ножа, с който уби Бързия нож, или пък томахока, който се оказа фатален дори за Инчу-чуна?
         — Ами какво друго?
         — Пушката. Ще стреляме един срещу друг и моят куршум ще улучи сърцето ти!
         — Хубаво. Съгласен съм. Но чу ли моят брат Винету какво призна Тангуа току-що?
         — Какво?
         — Че съм се бил с Бързия нож и съм го убил. Направих това, за да спася пленените апачи от кола на мъчението. Тангуа отричаше до този момент, докато признанието му се изплъзна неволно от устата. Сега всеки вижда колко съм бил прав, като го нарекох лъжец.
         — Тангуа ли е лъжец? — изкрещя ми кайовът. — За това ще заплатиш с живота си. Дайте бързо пушките! Двубоят ще започне веднага, за да може вождът на кайовите да накара това джафкащо куче да млъкне!
         Той държеше пушката си в ръка. Винету изпрати един апач в пуеблото, за да донесе моята карабина и патроните, които ми бяха взети. Всички мои вещи бяха грижливо запазени, защото Винету беше изпитвал живо съчувствие към участта ми, въпреки че ме бе смятал за свой враг. Сега той ме подкани:
         — Нека моят бял брат каже от какво разстояние и колко пъти ще се стреля!
         — Все ми е едно — отвърнах аз. — Нека реши онзи, който е избрал оръжията!
         — Да, Тангуа ще реши — обади се кайовът. — Двеста крачки и толкова изстрели, докато някой от нас падне на земята и не може да се изправи вече на краката си.
         — Добре — кимна Винету. — Апачът ще внимава. Първо ще стреля един от вас, а после другият и така ще се редувате. Винету ще застане там с пушката си и ще изпрати куршум в главата на онзи, който стреля, без да е на ред. Кой ще започне пръв?
         — Тангуа! — извика кайовът.
         Винету поклати неодобрително глава.
         — Тангуа иска за себе си всички предимства. Нека Олд Шетърхенд стреля пръв!
         — Не, не — махнах аз с ръка, — нека бъде така, както иска. Да стреля пръв той, а след това аз, после всичко ще свърши.
         — Не! — отвърна Тангуа. — Ще стреляме, докато един от нас падне!
         — Разбира се, защото още първият ми куршум ще те повали.
         — Самохвалство!
         — Pshaw! Всъщност би трябвало да те убия, но няма да го направя. Най-малкото наказание за онова, което направи, е да те осакатя. Ще ти строша дясното коляно. Запомни го!
         — Чухте ли? — изсмя се той. — Този бледолик, който е наричан грийнхорн от собствените си приятели, мисли, че при разстояние от двеста метра може предварително да каже, че куршумът му ще улучи коляното ми! Присмейте му се, воини, присмейте му се!
         Кайовът се огледа наоколо подканящо, ала никой не се изсмя. Тогава продължи със злобен глас:
         — Страх ли ви е от него? Но Тангуа ще ви покаже как ще му се подиграе. Елате, нека измерим двеста крачки!
         Докато ставаше това, ми беше донесен мечкоубиеца. Прегледах го. Беше в добро състояние. И двете цеви бяха заредени. За да бъда по-сигурен, аз ги изстрелях и ги заредих отново толкова грижливо, колкото изискваше даденият случай. В този момент към мен се приближи Сам.
         — Сър, имам да ти задавам сто въпроса и все не мога да намеря удобен случай — каза той. — Засега само един въпрос: наистина ли искаш да улучиш този подлец в коляното?
         — Да.
         — Само?
         — Това наказание му е достатъчно.
         — Не е, разбира се, че не е. Такива гадини трябва да се унищожават, ако не се лъжа. Помисли си само каква вина има този човек и какво се случи само защото беше решил да открадне конете на апачите!
         — За това са виновни поне толкова и белите, които са го подвели.
         — Да не се е оставял да го подведат! На твое място аз бих му пратил един куршум в главата. Абсолютно сигурно е, че той ще се прицели в челото ти!
         — Или в гърдите; убеден съм в това.
         — Но няма да улучи; пушкалата на тези червенокожи не струват пет пари.
         Сега разстоянието беше вече измерено и ние заехме местата си в двата края. Аз бях спокоен както обикновено, но Тангуа бълваше всевъзможни обиди по мой адрес. Винету, който бе застанал отстрани точно по средата на разстоянието, го предупреди:
         — Вождът на кайовите не трябва да приказва, а да внимава! Винету ще брои до три, след което се стреля!
         Можете да си представите, че всички присъстващи бяха обхванати от най-голямо напрежение. Бяха се наредили в две редици отляво и отдясно така, че ние двамата се намирахме сред широк шпалир. Цареше пълна тишина.
         — Нека вождът на кайовите започне пръв! — нареди Винету. — Едно… две… три!
         Аз не се помръдвах и предлагах на противника си като цел цялата ширина на тялото си. Още при първата дума на Винету той вдигна пушката си, прицели се грижливо и натисна спусъка. Куршумът му мина близо покрай мене. Очевидно Тангуа беше твърде възбуден, за да може да се прицели точно.
         — Нека сега стреля Олд Шетърхенд — подкани ме Винету. — Едно… две…
         — Чакай! — прекъснах го аз. — Аз стоях честно с лице срещу вожда на кайовите, но той се обръща сега с рамото си към мене.
         — Тангуа може да се обръща — измърмори кайовът. — Кой ще му забрани? Не беше уговорено как трябва да стоим.
         — Това е вярно — потвърдих аз. — Тангуа може да застане както си иска. Той се обръща с рамо към мене, защото си мисли, че така не бих могъл да го улуча лесно. Но той се мами, защото аз сигурно ще го улуча. Бих могъл да стрелям, без да кажа нито дума, но искам да постъпя честно. Вождът ще бъде ранен в дясното коляно. Но това може да стане само тогава, когато той е обърнат с лице към мене. Ако се извърти настрани, куршумът ми ще строши и двете му колена. Това е разликата. Той може да постъпи както иска. Аз го предупредих.
         — Не стреляй с приказки, ас куршуми! — подигра ми се той, като не обърна внимание на предупреждението ми и остана обърнат с рамо към мене.
         — Олд Шетърхенд е на ред — повтори Винету, — едно… две… три!
         Изстрелът ми проехтя. Тангуа нададе силен вик, изпусна пушката си, разпери ръце, олюля се насам-натам и се строполи на земята.
         — Уф, уф, уф! — чуха се викове наоколо и всички се втурнаха към него, за да видят къде съм го улучил.
         Аз също се отправих натам и хората се отдръпваха почтително.
         — В двете колена, в двете колена! — чувах да казват отвсякъде.
         Тангуа лежеше на земята и стенеше. Винету коленичи край него и прегледа раните.
         — Куршумът е минал точно така, както моят бял брат беше казал предварително — заяви той. — И двете колена са счупени. Тангуа никога няма да може да препуска на коня си и да хвърля око на конете на другите племена.
         Когато раненият ме забеляза, ме обсипа с поток от ругатни. Но аз така го срязах, че той замълча за известно време. Казах му:
         — Предупредих те, но ти не ме послуша; сам си си виновен!
         Той не смееше да охка, защото това е недопустимо за индианеца дори и при най-страшни болки. Хапеше си устните, гледаше мрачно пред себе си и накрая изскърца със зъби:
         — Тангуа е ранен и не може да се върне у дома си. Ще трябва да остане при апачите.
         Винету поклати глава и отвърна твърдо:
         — Трябва да се върнеш, защото при нас няма място за крадците на конете ни и за убийците на воините ни. Ние не си отмъстихме с кръв, а се задоволихме с животни и предмети. Повече не можеш да искаш. В нашето пуебло няма място за кайовите.
         — Но аз не мога да яздя!
         — Олд Шетърхенд беше още по-тежко ранен и също не можеше да язди. Въпреки това трябваше да тръгне с нас. Спомняй си често за него! Ще ти бъде от полза. Кайовите искаха да ни напуснат днес. Нека сторят това, защото всеки от тях, когото видим утре все още близо до нашите пасища, го очаква участта, която те искаха да подготвят за Олд Шетърхенд. Аз казах, Хау!
         Той ме хвана за ръката и ме отведе настрани. Когато се измъкнахме от човешкото множество, видяхме, че баща му прекосява реката заедно с двамата индианци, които Винету беше изпратил при него. Синът отиде до брега на реката да посрещне баща си, а аз потърсих Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър.
         — Най-сетне, най-сетне си на наше разположение — посрещна ме Сам. — Кажи ми преди всичко каква беше тази коса, която показа на Винету?
         — Бях я отрязал от него.
         — Кога?
         — Когато го освободих заедно с баща му.
         — Значи ти… за бога!… Ти си ги… ти, грийнхорнът, си ги… освободил?
         — Разбира се.
         — Zounds! — извика Дик Стоун.
         — Великолепно! — каза Уил Паркър възторжено.
         Но моят учител набърчи чело.
         — И не ни каза нито дума?
         — Не беше необходимо, скъпи Сам.
         — Но как се справи с тази работа?
         — Също както един грийнхорн би се справил.
         — Говори разумно, сър! Това беше изключително трудно!
         — Да, ти дори се съмняваше дали ще ти се удаде на тебе.
         — А на тебе ти се удаде! Или изобщо нямам акъл, или пък не функционира!
         — Първото е вярно. Сам, първото!
         — Стига плоски вицове! Ама че потаен човек! Освобождава вождовете и носи у себе си кичур, който направо може да свърши чудеса, без да ни каже нито дума! Има такава честна физиономия този човек, а е такъв потаен негодник? Просто не можеш да се довериш вече никому. А какво стана днес? Някой работи ми останаха неясни — отначало се беше удавил, после отново се появи.
         Разказах накратко на моите приятели какво се беше случило. Когато свърших, Сам извика:
         — Човече, приятелю, грийнхорне, ти си все пак ужасен дявол, ако не се лъжа! Трябва да те попитам отново, както някога: наистина ли не си бил преди това в Дивия Запад?
         — Не.
         — А изобщо в Съединените щати?
         — Не.
         — Тогава да те вземат дяволите! Във всяко нещо си начинаещ, но и с всяко нещо се справяш веднага. Не съм виждал още човек като тебе. Трябва да те похваля, наистина трябва да те похваля. Хитро си свърши работата, хи-хи-хи-хи! Животът ни наистина висеше на косъм! Но не си въобразявай много, не си въобразявай. Затова пък друг път сигурно ще направиш още по-големи глупости. Ще бъда наистина страшно учуден, ако някога от тебе излезе годен уестман.
         Сигурно щеше да продължи да говори в този дух още дълго, но ето че към нас се приближиха Винету и Инчу-чуна. Вождът ме загледа в очите със сериозен израз, както това беше направил неотдавна и синът му, след което започна:
         — Инчу-чуна научи от Винету всичко. Вие сте свободни и ще ни простите. Ти си много смел и хитър воин и ще победиш занапред немалко врагове. Ще постъпи умно онзи, който стане твой приятел. Искаш ли да изпушиш с нас калюмета на мира?
         — Да, бих искал да стана ваш приятел и брат!
         — Тогава елате заедно с мен и моята дъщеря Ншо-чи горе в пуеблото ни! Вождът на апачите желае да покаже жилището на победителя си, което е достойно за него. Винету ще остане тук, за да няма безредия.
         Изкачихме се с Инчу-чуна и Ншо-чи към пирамидалната крепост като свободни хора, а неотдавна я бяхме напуснали като пленници, повлечени към своята гибел.


Няма коментари:

Публикуване на коментар