1 юли 2012 г.

Българска класическа литература: Пенчо Славейков * Сън за щастие


         Пенчо Славейков
       Сън за щастие


* * *

         Ни лъх не дъхва над полени,
         ни трепва лист по дървесата,
         огледва ведър лик небето
         в море от бисерна роса.

         В зори ранил на път, аз дишам
         на лятно утро свежестта —
         и милва ми душата бодра
         за лек път охолна мечта.

         За лек път, за почивка тиха
         през ясна вечер в родний кът,
         където ме с милувка чака
         на мойто щастие сънят.


* * *

         Извардила Марта, дойде пролетта
         несетно в нощта,
         но призори тая измама видяла,
         налетя върху й тя с хала.

         И зина насреща й старчески зев,
         и сблъска я с рев,
         и цветната дреха развя и размята,
         и с дъжд й наплиска снагата.

         Но шалаво чедо не ще и да знай —
         и смей се, играй…
         А слънце, на прага небесен запряно,
         изглежда ги благо засмяно.


* * *

         Престана поройния дъжд,
         отмина вихра ненадеян;
         гръмовний сетен ек заглъхва,
         далеко някъде отвеян.

         И само капчици се ронят
         от листовцете разведрени,
         и падат — благодатни сълзи,
         от блясък слънчев позлатени.


* * *

         Нощ преваля; зад гори
         ясен месечко се скри,
         ей зора ще сипне скоро —
         сбогом, жадена изгоро!

         Що е, че съм разделен
         аз от теб? Нали весден
         мила на сърце те нося —
         сбогом, птичко свилокоса!

         Скоро пак ще притъмней.
         Славей песен щом запей,
         ти възчаквай ме тогива —
         сбогом, моя желбо жива!

         Не чезни, а имай мен
         мило на сърце весден —
         би ще времето крилато…
         Сбогом, мое златно злато!


* * *

         Плакала е горчиво нощта,
         плакала е мълком сирота,
         че за нея белий ден нехае,
         че не иска той дори да знае
         туй що мъчи нейното сърце
         и каква й скръб тъми лице!…

         И когато сипна пак зората —
         от сълзите на нощта земята
         бе покрита с бисерна роса;
         и во всяка капчица-сълза
         се огледва белий ден сияен —
         и усмихнат мина пак нехаен.


* * *

         Отсреща, дето стръмно се извива
         пътеката по скута на баира,
         под сянката на тъмнолиста слива,
         прохладно, тихо изворче извира.

         Моравата самотно там що вене,
         към всякой пътник гледа завистливо,
         а изворчето шепне: тук при мене,
         как сладко, ах, как чудно се почива!


* * *

         Летен ден едвам се влачи,
         дълъг път макар да гони,
         и под мудните му стъпки
         морно виснат прашни клони.

         Само тук-таме погален,
         трепне лист в гъстежа клонен…
         Чуй! — от майка-вейка тежко
         падна зрелий плод отронен.


* * *

         Месеца самотно грей
         и лучи вълшебни лей

         над планинските вършини
         и обвити в мрак долини.

         Сънний мир сън осени…
         Само будните вълни

         в тъмното море немирно
         се премятат беззапирно.

         И унесени, в захлас
         нещо шепнат с тъмен глас, —

         дали сага съкровена?…
         И заспалата вселена,

         като че ли в трепет плах,
         слуша, схванала во тях

         нейде някой рев далечен —
         ек от хаоса предвечен.


* * *

         Капчици дъждовни
         падат от небето —
         и орачу трепна
         радостно сърцето.

         Чу той техний говор
         с ветреца пролетен
         и на ранний посев
         поздрава приветен.

         И в мечти честити
         видя той отрано
         в златен клас израсло
         зърното посяно.

         И кръстци, и снопи —
         дар за труд грижовни…
         Святи, благодатни,
         капчици дъждовни!


* * *

         Тихо вее вечерна прохлада
         и полека мрака нощен пада,
         всичко веч прибира се за сън.
         Трепнаха звездици в небесата.
         Из полето нейде от чердата
         се зачува тих, залутан звън.

         Пъпчиците към земя привеждат,
         морни, росно чело и изглеждат
         как се мило милва лист со лист…
         Дневна скръб в душа се притаява,
         и сърцето с кротост упоява
         аромата нощен, благ и чист.


* * *

         Безумний вихър на живота
         подмята го насам-натам —
         в безумний вихър на живота
         безумно той се хвърли сам.

         В безумний вихър на живота
         де той ще спре? На кой ли бряг…
         В безумний вихър на живота
         тежко на тръгналий без стяг.


* * *

         Вият се облаци черни,
         вихрена буря се кани;
         като че в мисли чемерни
         мръщат се тъмни балкани.

         По-скоро шеметни бури,
         по-скоро, вихри несвясни!…
         Бура на мрак край да тури,
         бура душа да изясни.


* * *

         О, има тих вълшебен край
         и никой го не знай,
         къде е той —
         вълшебен край на отдих и покой.
         Къде е той?
         Живей, люби, страдай,
         надей се и желай —
         достига там
         тоз, на когото во сърцето плам
         гори за там, —
         тоз, който люби, страда и живей,
         тоз, който като мен за тоя край кoпней.


* * *

         Вихър сви и тъмен рой
         облаци Пирин обвиха —
         тъкмо Рила в зори тихо
         му зашепна бляна свой.

         Но забулени во мрак,
         през мъглите с ек гръмовен
         своя разговор любовен
         продължаваха те пак.


* * *

         Над безкрайните полета
         тишина е и покой
         глухо дремят класовете,
         морни от пладнешки зной.

         Задухата в знойний въздух
         с огнени крила трепти —
         и за близка жътва тихом
         тя на нивите шепти.


* * *

         Вей долняка и отвява
         струпания зимен смет.
         Ей прехвръкват лястовички,
         носящи от юг привет.

         Пролетта ги тях изпраща
         с писъмце до нази тук;
         в него пише тя — отдавна,
         че е тръгнала от юг.

         Маргаритното кокиче —
         думите са в туй писмо,
         слънцето с зарици ясни
         писало ги е само.

         Модрооки теменужки
         запетайките са там;
         удивителна на края
         мъдри се божура сам.

         Подпис му е росен здравец,
         розата му е печат…
         От писмото дъха младост,
         вее нежен аромат.

         Сърце, сепвай се! Туй писмо
         теб го праща пролетта…
         Тя веч знае, че при тебе
         е сестра й — любовта.


* * *

         На листовцете на моминската сълза
         родените в зори две капчици роса

         огрея слънцето с вълшебния си лик —
         и двенките в едно се сляха те за миг.

         Не сляха ли се тъй и нашите сърца,
         като онез две капчици роса?

         Ти помниш? — в ясните зори на младостта,
         кога ни слънцето огря на любовта!


* * *

         До пътните врата го тя изпрати,
         и тихо сбогом му пошепна само;
         отмина той, а мълком тя застана,
         о вратнята облегната на рамо.

         На ъгъла изви се той към нея
         и кивна й, преди да свий от тамо.
         И дълго тя се взира все нататък,
         о вратнята облегната на рамо.


* * *

         Во стаичката пръска аромат
         оставена от тебе китка цвете,
         тоз аромат душата ми в мечти
         при теб унася, свидно мое дете.

         И виждам те унесена в мечти
         за мен, подпряла чело на ръцете…
         Во стаичката пръска аромат
         от теб оставената китка цвете.


* * *

         Зла ни стигна орисия.
         Разделени друг от друг,
         ние чезнем в самотия —
         на север ази, ти на юг.

         Дни прииждат, дни минават…
         Ще ли дойде ден желан
         за онез, що си подават
         ръка за обич само в блян?


* * *

         В незнаен кът, далеко в родний край,
         понякога за мене тя мечтай —
         ни ази ней, ни тя на мене знайна.
         Другарката на мой другар, в писмата,
         от нея ми изпраща поздрав мил…
         С какво ли съм сърце й умилил?…
         И ето ме, към онзи кът незнаен
         и аз във блян унесен — и потаен
         като да счувам шепот от уста.
         Нашепвайки несбъдната мечна,
         дали, в минута на усамотене,
         тя не лети към чуждий край, при мене?
         Кат есен лъх две капнали листца
         мечта потайна родни две сърца
         в замая носи и си с тях играе.
         За що копней едното? Що желае
         в блян другото?… Вей есенният лъх…
         На поздрав мил отвръщам със въздъх.


* * *

         Цъфтят цветенца в моята градина:
         и шибой горд, и кичеста върбина,

         и момини сълзи, и син синчец,
         и розата — на вси цветя венец.

         И надвечер, когато ги поливам,
         и призори, кога при тях отивам,

         посрещат ме те с тих и мил привет.
         И всякой стрък, и всякой свиден цвет,

         като че ли отгатнали тъгата
         и за какво ми в жалба крей душата,

         запитват ме: „Кога ще дойде тя,
         сестрицата ни, между нас цветя?

         Без нас тя чезне, както ний без нея!“
         И аз я чакам, цветица, но де я!


* * *

         На гроба ми изникна щат цветя —
         това са мойте песни недопети.

         А между тях изникна ще и тя —
         от хубави най-хубавото цвете…

         Най-хубавото цвете не възпях!
         С вълшебен дъх душа ми възхитена

         то упои… и в нея с трепет плах
         увяхна мойта песен неродена!


* * *

         Вървиме ний самотни на светът,
         звезди световни, всяка своя път;
         един за други в тайна желба креем,
         един за друг — и отчуждени греем:

         ти с дивното вълшебство на плътта,
         аз с висший бяс душевен — гордостта.
         Светът ни гледа в нямо изумлене —
         и се чужди от тебе и от мене.

         И ний вървим самотни на светът.
         Дано не се присрещнем някой път!
         Съединени, ний ще угаснеем…
         За нас самотност тряба — за да греем.


* * *

         През мрака сянка надалеч
         по мътний Стикс се мярка —
         Харон, намръщен и сърдит,
         подкарва свойта варка.

         А в нея са събрани рой
         моми и момци млади,
         и мускулести мъжие,
         и старци белобради.

         Отвлечени от белий свят,
         от радости и нужди,
         пътуват те към Ахерон,
         един за други чужди.

         Един натяква, друг се смей,
         там трети сълзи рони…
         А безучастно мътний Стикс
         едвам с вълни ромони.

         Пустинни брегове мълчат,
         ек стонът не посреща…
         И сал понякога Харон
         намръщен ги изглежда.

         И пак, намръщен и сърдит,
         той кара свойта варка…
         Сред мрака татък надалеч
         тя над вълни се мярка.


* * *

         Мятат се, пляскат, реват
         тъмните морски вълни…
         Тласка се, люшка разбитий ми члун
         за към незнайни страни.

         Чайка сиротна над него се вий —
         блян от щастливите дни…
         Мятат се, пляскат, реват
         тъмните морски вълни.


* * *

         Тъмна нощ е. Стръвно вихъра ехти.
         Вихром низ полето колата лети.

         Нещо си коларят мъмри неприветно.
         Татък надалеко плахо пламък светна

         и примами моя смрежен с дрямка взор.
         Дали той не свети на някой прозор?

         В тайна ли омая някой там копнее —
         и сърце му нищо друго не жалее —

         часовете само бързо че хвърчът?
         Или пък самотен там в домашний кът

         някой в ожидание бди сред нощта будно?
         И вървят за него часовете мудно?

         Кой знай, кой знай. Стръвно вихъра ехти.
         И колата вихром в полето лети.


* * *

         Отрупани от нощний сняг нечакан,
         градински вейки виснат мълчаливо;
         милувката на утринното слънце
         трепти над тях и милва ги игриво.

         Ей капчица — сълза от таз милувка —
         се в миг отрони, маргаритно-злата,
         и слънчеви лучици я спровождат,
         додето тя да падне на земята.

         И капчици-сестрици тя поведе —
         виж как по нея рой по рой се ронят,
         и сякаше из въздуха не капки,
         а слънчеви лучи се тамо гонят.


* * *

         Как вълна преко вълна
         пенясто поточе мята!
         Техний ромон с ведрина
         в миг изпълни ми душата.

         Шум поволен, шум в захлас —
         спомени от младост ранна…
         Минатия път завчас
         ясно ми в умът предстана.

         Тъжна жега. Градом пот
         се от морно чело рони…
         Дълга пътя — къс живот —
         кой ли бяс ме в тоз път гони!

         Шум поволен, шум в захлас —
         спомени от дни щастливи…
         Към поточето се аз
         спуснах по брега ронливи…

         Гребнах из вълни, лице
         лиснах — хлад и свеж и сладък…
         И с отлекнало сърце
         тръгнах пак из път нататък.


* * *

         Спи во сланата есенна
         тъмният град окован
         и под милувката лунна
         летен бленува блян.

         Блян той бленува и вслушан,
         чезне по жеравний звук,
         от небеса що се рони:
         „Сбогом — на юг, на юг.“



* * *

         Музиката вече си отсвири.
         Времето несетно се измина.
         Пада вечер. Тъмните алеи
         опустяха в градската градина.

         Пред бюфета само неколцина
         за политика се пак препират —
         и две плахи циганчета татък
         угарки цигарени събират.


* * *

         Сенчеста градина. В глъбината
         бяла къщица едвам се види
         и тъсма червени керемиди
         през заслона тъмен на листата.

         Рой врабци по стряхата насбрани
         шумно се за нещо си препират,
         сякаш канят веч да се прибират
         за вечеря морните стопани.


* * *

         В полунощи дим, извит,
         из високия комин,
         като неподвижен стълб,
         тъне в небосвода син.

         А от него други стълб
         се отсеня отстрана,
         върху покрива завит
         в бяла снежна пелена.

         Посред улицата спрян,
         гледам чужда сянка аз —
         гледам, както посред ден
         гледат моята без свяст.


* * *

         Майският месечко грей презполвен.
         Мярка се моята сянка пред мен —
         кърши се, сниша, изправя, извива,
         с другите сенки крайпътни се слива,
         тамо де стръмния път криволи,
         покрай горица от тъмни ели.
         Спра ли се — мигом и тя се запира,
         свърна ли — ето и тя ме сподиря,
         гневно с бастона замахна ли аз —
         ето и тя че замахва завчас…
         А от небото с звездици обсяно
         майският месечко гледа засмяно,
         как се боричкат две сенки в нощта,
         в таз, що е метнал той сам над света.


* * *

         Криволи покрай гората
         необъхтана пътека —
         край пътеката огнище
         тлее и гасней полека.

         Ту подпуши, ту отнейде
         пламъчен език избие;
         като млечен стълб високо
         в небесата дим се вие.

         Ей, ранила, трепна плахо
         в небеса зорница ясна,
         и огнището край пътя
         вече догоря, изгасна.

         Там незнаен скитник снощи
         огън стъкна, отпочина,
         гря се… недочакал утро,
         подрани и си замина.

         Де ли той сега се скита?
         Де ли той ще да замръкне
         в тъмна нощ — и да се сгрее,
         пак огнище ще да стъкне?

         Колко ли таквиз огнища
         ще запали и остави!
         И с зората рано утрин
         ще замине и забрави.


* * *

         Спи езерото; белостволи буки
         над него свождат вити гранки,
         и в тихите му тъмни глъбини
         преплитат отразени сянки.

         Треперят, шептят белостволи буки,
         а то, замряло, нито трепва…
         Понякога му сал повърхнини
         дълга от лист отронен сепва.


* * *

         Над мойто чело лавърът не вий
         коравите си листи тежкодъхни;
         над друго чело нека той изсъхне,
         и лоб плешив от слънце да закрий.

         Че друго цвете мен е по сърце.
         И всяко утро него цветице
         ми кити с поздрав мойта дружка —
         благоуханна, росна теменужка.


* * *

         Сърцето ми е чуждо за света,
         подобно древен храм в развалини,
         и тайните си пази то ревниво
         в света светих на свойте глъбини.

         То пази ги, и чака с тях смъртта,
         подобно древен храм в развалини…
         Во тоя храм световний шум глумливо
         проникнал би — за да го оскверни.


* * *

         Погребан, и в гроба все пак е
         душа ми унесена в блян —
         за свидний, макар че во земни
         неволи живот преживян.

         Аз сещам през земна покривка,
         как слънцето божие грей…
         И моята песен тъжовна
         дочувам там някой да пей.


* * *

         В небеса яснее летний ден,
         зарад нови грижи той ясней.
         В грижите на вчера уморен,
         за почивка моя дух копней.

         Ден минава, нощ ще дойде пак,
         без да ми утеха донесе…
         Сетний ден додето дойде — в мрак
         с себе си и мен да отнесе.


* * *

         Грижи, скърби и несгоди
         млада сила надделяха.
         Не учудвай се, че ходи
         тъй посърнал сиромаха.

         И не питай за тъгата,
         що в очи му се оглежда.
         Днеска му умря в душата
         и последната надежда.


* * *

         Над вършини и долини
         стелят се мъгли вечерни.
         В далечината, из мъглата,
         вий се облак врани черни.

         Грак сподавен, глух и бавен
         счуй се — и далеч замира;
         тъмен спомен, вероломен,
         в морна памет в миг запира.

         Сърце трепва и се сепва…
         Стелят се мъгли вечерни…
         В далечината, из мъглата
         вий се облак врани черни.


* * *

         Ясний месечко се смей,
         рог извил на небесата.
         Сред градината, в тъмата,
         ниска къщица белей.

         Чуй, прозорче изскриптя
         излеком и се разтвори;
         знак е даден — прелетя
         момко през широки двори.

         Ей на бялата стена
         се отхвърли сянка черна —
         съща сянка, миг мина,
         през прозореца се мерна.

         Тихо. Само ветрец вей
         и си шумоли с листата…
         Рог извил на небесата,
         ясний месечко се смей.


* * *

         Обляно с блясък, в далнини
         морето в нега е замряло;
         почиват тъмните вълни
         в борбата с буря уморени.

         Лежи на песъчливий бряг
         члун — разнебитени останки;
         вълните в бесния си бяг
         са го изхвърлили тъдява.

         Долита писък пронизлив
         от чайка — стон на жалба жива…
         Надолу по брегът ронлив
         едвам личат следи от стъпки.


* * *

         Тичане и врява. Дъжд нечакан
         посред пладне през облак налете.
         Опустяха улиците; вихър
         сви, изви над тях и ги помете.

         А дъжда все плиска и подскачат
         бъкели по локвите събрани;
         и под мойта стряха там гъргорят
         сгушените на заслона врани.


* * *

         Алеята е пуста. Дъжд ръми.
         Ръка в ръка вървехме ний сами.

         Отгде се взе пък тоя дъжд! Ядовен,
         разперих аз чадърът си дъждовен…

         Усмивки тихи, шалав разговор;
         кръстосват се, потъват взор во взор.

         Ръка в ръка вървиме ние бавно…
         А веч дъждат престанал е отдавно!

         Полъхва ветрец; слънчицето грей,
         и сякаше над нази то се смей —

         че, в залиса на разговор любовен,
         ний все вървиме под чадър дъждовен.


* * *

         На букa ръбестия ствол
         лозата стройна е обвила —
         тя милва старий ветеран
         с кoпнеж на млада сила.

         Милувка спомен преживян
         в сърце увяхнало завръща —
         но той й само с трепет слаб
         на порив млад отвръща.


* * *

         Сухи, жълти листица
         брули вятъра есенни —
         аз ги тъпча и отминвам,
         листицата осланени.

         Що си шепнат, кой ги знай,
         листицата осланени!
         Зна ща ги — и мен когато
         брулне вятъра есенни.


* * *

         Безмълвна нощ е обивила
         со тъмния си плащ света,
         и броди безпокойно само
         из него моята мечта.

         Бездомно броди тя, родена
         в бездомността на мойте дни —
         а с черна паст срещу й зее
         самотността из тъмнини.


* * *

         Тука гроб продънен във земята,
         тамо друг току засипан с пръст,
         а над трети, глъхнали в тревата,
         се едвам съзира камен кръст.

         Бедно селско гробище! Едва ли
         другаде покойниците спят
         тъй спокойно, както тук край село,
         край зараслий в буренаци път.

         Дето сал невидими щурчета
         свойта песен пеят в самота
         и брезата тихошумна вести
         от живота им мълви с листа.


* * *

         Чуй! Дивий рев на вълк нощта пробуди,
         и сепна се гората во почуди —
         а вятъра, подхванал тоя рев,
         го на нощта отвя в бездънний зев.

         И тихо пак. С посърналите листи
         гората тънко шепне и сребристи
         на месечния блясък тръпнат те —
         като че зов на смърт ги облете.


* * *

         В живота като вихър мина,
         и смая той светът;
         нечакано го смърт настигна
         в полето, край широкий път.

         Над него, свела цветни клони,
         бди тъжно пролетта —
         като над своя вейка, вихър
         що я откърши през нощта.


* * *

         Запустяла воденица. Суха
         вадата край нея не ручи —
         глухите й прозорчета зеят,
         като кухи на череп очи.

         И върбата, там над грохнал покрив
         свела клони, не шуми и тя —
         като че ли и над нея вече
         е ръка протегнала смъртта.


* * *

         Мразна зимна вечер. Върла хала вие.
         Сняг от стрехи сметен на прозорци бие.

         Сън ме не надвива. Во леглото свит,
         тъмен блян ме носи в онзи край честит,

         вихри де не веят, зима не върлува,
         стон от скръб и нужди дето се не чува,

         дето в ясно небо слънце вечно грей —
         онзи край, за който в песните се пей

         и се в стародавни приказки спомина…
         Сврян около топлата камина

         излеком подсвирка там щурец-нехай.
         Мил певец-побратим! Дали не мечтай

         той, и като мене там се в къта свива,
         вслушан как навънка вихъра извива,

         мразний зимен вихър, на мечтите враг?
         Пей си сам утеха, мой побратим драг!


* * *

         Мойте пролетни надежди,
         тях ги слънце не огря —
         галена мечта за лято
         преди лятото умря.

         На полето ги изнесох,
         свят не видели в света…
         Вихър гроба им затрупа
         со увяхнали цветя.


* * *

         По цели дни мъгла лежи, не се раздига,
         кога не е мъгла, то мудно дъжд се лей,
         като че псалт беззъб, разтворил вета книга
         над стар мъртвец, канон за упокой му пей.

         До мозъка в кости чак влагата се впива —
         аз впивам погледи с томление навън…
         Цветята, слънцето — те мяркат се мъгливо,
         като видения от някогашен сън.


* * *

         Листата капят, че нощес ги
         нечакано слана попари —
         от живи взело сбогом снощи,
         днес слънцето ги мъртви свари.

         Но сбърза есента жестока,
         изви мъгли и ги заметна —
         утеха да не им изпрати
         то своята милувка сетна.


* * *

         Преди минута буен вихър
         акациите как размята!
         Обрули белите цветенца,
         и с тях застла земята.

         Преди минута… Как сега са
         те вейки свежи разпростряли —
         като че щастието мина
         над тях и ги погали.


* * *

         Спря се орачът пред нивата златна —
         благ дух му лъхна и сепна душата,

         като че свиден привет я погали.
         С ромон потих класове натежали

         свождат чело за милувка желана…
         Поглед към небо възведе стопана —

         а чучулига, преварила, с песен
         вече се дига към свода небесен;

         сякаш орачу подзела молбата,
         носяйки я на крилца в небесата.


* * *

         Пътят, по който възпирах,
         мамен към бъдеще славно —
         с листи увяхнали вече
         той е затрупан отдавно.

         Още не стъпил на равний
         път, що пред мен се извива —
         с листи увяхнали вече
         вихър и него покрива.


* * *

         Разтая и последний сняг;
         и боже слънце гали
         ранили пролетни цветя,
         зелен килим простряли
         по рудини над речний бряг.

         Ей и синчеца, подранил,
         из шубраци надникна,
         да го целуне пролетта —
         която той обикна,
         едвам що пъпчици развил.


* * *

         В път застигна ме и с мен
         път държа юнак напети —
         ясний млян на младостта
         в погледа му весел свети.

         И, като пред свой, пред мен
         ред поредом изповяда
         и помисли и мечти,
         що му милват сърце младо.

         Де е бил и как живял
         в чужди край, при чужди хора —
         как го чака и купней
         дома жадена изгора.

         В път застигна ме — сред път
         за към село сви юнака…
         Мудно към дома вървях —
         тамо никой ме не чака.


* * *

         Кал е, където обърнете глед.
         Как неприветно и грозно е вред!

         Сякаше, както се казва, до шия
         втънал е целия свят в мръсотия…

         Снощи бе тъй, а при утренний свет —
         от грозотия ни диря, ни след:

         всичко облякла е зимата ранна
         в своята бяла, невинна премяна.


* * *

         Морна лятна нощ; кръз блян,
         знойни чувства сърце сепват;
         тъмни листи сън желан
         на душата ми нашепват.

         Виждам се во родний кът,
         родна реч слухът ми гали —
         свой отново ме зовът,
         свой които са ме звали.

         Аз прегръщам ги засмян,
         и сълзи в очи ми трепват…
         Тъмни листи сън желан
         на душата ми нашепват.


* * *

         Пустинята на скръбний ми живот
         и зной, и знойни вихри я сушат.

         И с леки сенки само я сенят
         рой облаци от знойний небосвод.

         Те с леки сенки само я сенят —
         и отминават бързо в своя път.

         И рядко само сълзния порой —
         изврял от мъки — ръси нейний зной.


* * *

         Роят се подранили
         звездици в небеса,
         като на тъжен поглед
         сълза подир сълза.

         И трепкат, и се ронят —
         че, призори роден,
         во майчини им скути
         умира бледний ден.


* * *

         Богоугодник сред гората
         чешма за спомен е сградил:
         порутена е тя — под нея
         път извора си е пробил…

         И весело си той клокочи,
         извит надолу по рида —
         и мъртвий поглед на чешмата
         не му смущава радостта.


* * *

         И пак се върна есента,
         мъглива, неприветна есен,
         но тоя път я срещнах аз
         с най-мила за сърцето песен.

         Цветята, пролет що пося
         в душата ми, цъфтят те още,
         че млада обич бди над тях
         през тъмни дни и ясни нощи.

         И гален с дивния им дъх,
         аз пролет в есента живея,
         и туй що ми нашепват те
         в душата — зарад него пея.


* * *

         И на яве, и на сън
         ти си все пред мен —
         дивна като ясна нощ,
         свидна като ден.

         През денят сърце кoпней
         в жалба за нощта —
         цяла нощ за свидний ден
         милва ме мечта.


* * *

         Дълбоко в твоя поглед се отсеня
         тъга за миналото, свидно дете, —
         тъга за онзи, който преди мене
         е галил теб, на свойта радост цвете.

         А в тоя същи поглед се преплита
         нов лъч, на нова обич… И налита
         сърце ми ужас: дали ще изясни
         той сенките, или в тях ще изгасне?


* * *

         Насреща ми седеше мълком ти,
         Бог знае де занесена в мечти —
         от тебе поглед без да дигна,
         аз тез мечти се мъчех да постигна.

         Но неми бяха ясните очи —
         и само в тази яснота личи,
         че буря е зад тях нощес вилняла
         и яснота чрез сълзи им е дала.


* * *

         Под голий храст ревнива теменужка,
         подмамена от слънчеви лъчи,
         подала е личенцето си нежно
         и ме изнича с тъмни си очи.

         И, стори ми се, чух я да ми казва:
         аз тебе чаках, ти ме откъсни —
         че аз ще съм на твойта свидна дружка
         най-мил привет от пролетните дни!


* * *

         Бог знае как и откъде познало,
         че зарад него в блян трептят сърца ни —
         килим вълшебен слънцето постлало,
         в полето ни на гости то покани.

         И гря ни то през целий ден приветно.
         Кога на отдих се прибра — несетно
         забрави лъч: та и дома прибрани,
         во нощний мрак да грее пак в сърца ни.


* * *

         „На пладне срещнахме се ний
         и сдругарихме. Дали крий
         нам бъдещето изненади?
         Дали и там сърцата млади
         едно за друго ще туптят?
         Дали в световния ни път,
         другарко, сестро, свидно дете,
         все също слънце ще ни свети,
         все съща обич ще ни грей?“

         — Преходна страст — тя само тлей,
         преходна страст в души преходни:
         не тя сдружи сърцата родни,
         не тя живее в нашта гръд,
         на святи чувства свят съсъд!
         На ведра обич пред олтаря,
         другар милеещ за другаря
         душа не ще му засени
         туй що ще дойде с бъдни дни!


* * *

         Желанията смятах суета,
         и отчужден, другарко, от света,
         жесток на дело, по-жесток на дума,
         аз слънцето дори посрещах с глума.

         И с клетва дигах неведнъж ръце.
         Докле се спрях на твоето сърце
         пред златните благословени двери.
         Крило над мене ангел тих разпери.


* * *

         „От нея бягай, смърт за теб е тя!
         Омаян в нейните милувки,
         несетно, с сладките целувки,
         отрова пийш от нейните уста.“

         — Млъкни! Комуто обичта е глума,
         пред обичта той трябва да немей…
         В сърцето ми отдавна тя живей.
         Млъкни! Тя чува всяка дума.


* * *

         Едничка дума… тя я не продума.
         Едничък поглед… не погледна тя.
         На бледни устни в сдържаната глума
         видя си той решена участта.

         Поклон безмълвен — и в ответ студен
         смях. Кървав плач едва сдържан насила…
         Велики Боже, а до днешен ден
         все мисълта за нея му е мила!


* * *

         „Обича я.“ — Когато чу това,
         усмивка тъжна му на устни трепна.
         От равнодушно казани слова
         сърцето му се в болки сви и сепна.

         „Обича я.“ — И тя го чу това,
         сви рамена… сърцето се не сепна.
         От чуждите безсмислени слова
         студен смях сал на устните й трепна.


* * *

         Призори вихра нощешен
         нейде се луд отпиля,
         първи сняг бяла покривка
         метнал над морни поля.

         И над покривката бяла —
         сякаше черни тъсми —
         гарвани мудно се нижат
         бозна отде из тъми.


* * *

         Сред гората, отстрана край пътя,
         дивий глог където е разперен,
         глъхнал гроб едва личи в тревата,
         гроб на пътник тук убит намерен.

         Сутрин, вечер птичка там самотна
         пей… И веч легенда се подлавя —
         че това душата му сиротна
         зарад свойта скръбна чест разправя.


* * *

         Усойно, миловидно цвете,
         сираченце на пролетта,
         останало да вехнеш в самост
         на майка си подир смъртта!

         Доведе ме при тебе слука
         нечакана, в несгоден час —
         откъснах те, цветенце свидно,
         от твоя дъх примамен аз.

         И споменът за теб, горкинко,
         сърце ми още все гнети…
         А може би увяхна с радост
         под моите милувки ти!


* * *

         Животът и смъртта в борба,
         над мен преплитат сенки черни,
         и тровят моята съдба
         рой мисли и мечти чемерни.

         В полето бягам аз от тях,
         де боже слънце грей приветно —
         на устните ми трепва смях,
         роден в сърцето неусетно.


* * *

         Ревнив синчец, горкинко цвете,
         самичко на брегът ронливи, —
         една по друга го прегръщат
         и милват го вълни игриви.

         Ревнив синчец, горкинко цвете, —
         вълните волно го целуват…
         Една през друга се преварят —
         една по друга отминуват.


* * *

         Докле е младост, златно слънце грей,
         сърцето златни блянове лелей.
         Докле е младост, леко път се ходи
         и леки са световните несгоди.

         Докле е младост, всичко е шега;
         не хвърля сянка на сърце тъга;
         дори тъгата извор е на радост —
         докле е младост, ах, докле е младост!


* * *

         Зад горите тъмни ясен ден се кани,
         и цветята, росни от зорите ранни,
         поздрав му изпращат — своя аромат…
         Как е хубав, боже, твоя дивен свят!

         На пладнешко слънце от лъчите грени,
         пъпчици разцъфват розите засмени,
         и зарад милувка свождат цвят към цвят…
         Как е дивен, боже, твоя хубав свят!

         Месечко градински посребрил е грани,
         на първинка обич в бляна замечтани,
         свели сме се ние, като цвят към цвят…
         Как е весел, Боже, твоя дивен свят!


* * *

         Мързеливо под марнята лятна,
         прашний път се вие покрай ниви.
         Ей вихрушка скокна насред пътя,
         сепната от ветреца игривий.

         Сви, изви и литна се нататък,
         витий път през валог дето слязва…
         Слънцето на нивите безмълвни
         свойта златна приказка приказва.


* * *

         Безсънно цяла нощ пробдях,
         безсънен ме зората свари.
         За теб вълшебници мечти
         те бяха ми в нощта другари.

         Повтаряха ми твойте думи те
         и ази креех, в тях заслушан само —
         като наяве, чело в трепет тих
         когато бях привел на твойто рамо.


* * *

         Вечерни сенки несетно
         в сянка една се сляха;
         тънат и глъхнат звуци
         во тишината плаха.

         Песен отнейде се чува —
         песен ли, стон ли сепнат?…
         Приказка тъмна липите
         тъмно в тъмата шепнат.


* * *

         Как ли ще мина и утрешний ден?
         Все като днес ли? Дали заловен
         с тъмна мечта, от нощес ще се боря
         да я во форма желана затворя —
         и уморен ще ме сварят зори?…
         Памет смъглевена, поглед гори,
         дълг ме зове, а по дълг аз не ходя,
         а се безцелно разтакам и бродя…
         Мътно ми нещо сподавя гърди;
         поглед разсеян лениво следи
         хора, по работа там що се скитат;
         тъмно до слухът ми думи долитат,
         сепват ме — нейде унасят ме пак…
         Някой си, негли познайник, ми знак
         прави и шапка лениво поклаща;
         други со поздрав усмивка ми праща;
         прешумоли и се мерне край мен
         свилена рокля и с „добър ти ден“
         поглед и драг и желан ми проблесне —
         памет по тоя се поглед отплесне
         и си представя това що желай,
         и се унася в чаровния край,
         де е витала с мечтите нощешни —
         в моя живот, и така безутешний,
         носящи малко утеха за мен…
         Тъй ли ще мина и утрешний ден?
         А вечерта ще се дома затворя —
         пак со мечти цяла нощ да се боря?


* * *

         Наметнала плащ тъмен на плещи,
         от изток иде вечер лекостъпна —
         от ароматний неин дъх трепти
         засегната гората, и зашъпна
         през знойний ден прекъснати мечти.

         Полето глъхне. Закъснял керван
         по витий път потъва в далнината.
         На небесата ликът замечтан
         дрезгавина таинствена замята —
         светът да не досети техний блян.


* * *

         Как ме те примамваха с дъха си
         в моя път растящите цветя!
         Аз минавам покрай тях нехайно
         сам с усмивка на уста.

         Че за друго цвете аз копнеех —
         мина то нехайно покрай мен…
         Сам с тъга за тях сега мечтая,
         дома върнат уморен.


* * *

         Ти който бдиш от небесата
         над человешки съдбини,
         над мен десницата си свята
         зарад закрила протегни!

         Спази ме, докато направя,
         що с вяра в тебе съм почнал
         и посегни от мен тогава
         да земеш туй що си ми дал.


* * *

         Веч на годините керванът превали
         зад цветний хълм на младостта;
         и моя бодър дух приневоли
         застигнала ме в път скръбта.

         И аз оглеждам се, на пладня спрян,
         и не съзира радост моя глед
         на миналото в пътя преживян,
         нито на тоя, що се вий напред.

         Но аз все пак вървя, глава привел…
         Ей наближава хълм да мина пак —
         последен хълм, на чийто връх предел
         се кръст тъмней през ве’черния мрак.


* * *

         Ще да замине от света една
         не за живот на тоя свят родена,
         и около й скоро тишина
         ще да настане, тишина свещена.

         В сърце ми святи чувства буди тя,
         и святи чувства, и греховни:
         тя беше първи цвят на пролетта,
         аз клон сломен от страстите световни.

         И призори сполетя я слана —
         възрадва се душа ми нажалена…
         Наоколо ми скоро тишина
         ще да настане, тишина свещена.


* * *

         На мойте вейки плод, плод не един узря —
                   доволно слънцето ме гря.
                   И мойте рожби ги обраха
                   онез, на свят които бяха

         родени само да се радват и берът
                   и да живеят от трудът,
                   роден, отгледан с чужда мъка.
                   Настана есен. За разлъка,

         разлъка сетня пей студеният горняк,
                   и на живота сетний знак —
                   листа увяхнали — размята.
                   Мъгла се стели над полята.

         Аз видях под слана как лятото умря…
                   Доволно слънцето ме гря.


* * *

         Самотен гроб в самотен кът,
         пустиня около немее —
         аз зная тоз самотен кът
         и тоя гроб самотен де е.

         И знам, че в тоз самотен гроб,
         таме в пустинний кът самотен,
         зарови милвана ръка
         един немил живот сиротен.

         Сега за тоз немил живот,
         в немил живот сама купнее…
         Самотен гроб в самотен кът,
         пустиня около немее.

Няма коментари:

Публикуване на коментар