8 юли 2012 г.

Българска класическа литература: Елин Пелин-8


 Елин Пелин
   Повести


                                         Гераците


            Първа глава

            Най-заможният човек в селото беше дядо Йордан Геракът. Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот и бе сполучил да удвои и утрои имотите, останали от баща му. Надарен с ум практичен и с търговски способности, той бе съумял да направи и пари и да се издигне между селяните си като пръв човек. Той имаше меко и добро сърце. И макар да беше малко скъперник, не беше строг в сметките си, помагаше на хората и се грижеше за селските работи. Затова всички го обичаха и почитаха.
            Неговата голяма и бяла къща, в която живееше многолюдното му семейство, беше на лично място сред селото, виждаше се отдалече и отдалече личеше, че е чорбаджийска. Всред широкия двор, в който можеше да се смести една махала и който околовръст бе ограден като кале с бели зидове, се издигаше високо и право като стрела самотен кичест бор — единственият бор в цялата околия. Той бе донесен като малко борче от светите рилски гори и посаден тук в незапомнени времена от прадедите на Гераците. Това бе тяхното семейство знаме, с което се гордееха. Под неговата света сянка бяха отраснали няколко поколения. Под нея бяха преживели последните си дни много старци от рода им.
            Дядо Йордан имаше трима синове, народени един след друг. Най-големия беше Божан, по него идеше Петър и най-малкият — Павел. И тримата бяха женени, имаха деца и всички живееха в една къща със старите — къща голяма, хубава, дето имаше място още за толкова души.
            Синовете и снахите на Герака, под главния негов надзор, гледаха къщата и вършеха полската работа, подпомагани от двама млади ратаи и от стария Матей Маргалака — самотна душа в света, прибрана по милост от дядо Йордан държеше кръчмата, едно старо, ниско и дълго здание до пътя, което стоеше като глава и камък на големия зидан пръстен, който обграждаше двора.
            Дядо Йордан държеше синовете си по-далеч от кръчмарската работа, на която сметките си знаеше и гледаше сам. Синовете му бяха свикнали с това и когато случайно заместваха баща си или се намираха по друга някоя работа там, те не се чувствуваха като господари, а като слуги. Затова път те бяха царе на полето, на нивите и на ливадите, особено най-големият — Божан. Полската работа бе неговата стихия. Всичките му грижи и мисли бяха там. Лицето му имаше прегорелия цвят на пшеничното зърно и душата му гледаше небето, облаците и слънцето с надеждите и тревогите на плодородната земя.
            Когато почваше жътва, в къщата на Гераците, настъпваше усилена работа. Сутрин, пред зори още, по двора се чуваше бодрият глас на стария Герак, който обикаляше обора и сайванта, дето спяха ратаите, и викаше високо.
            — Ставайте, момчета! Хайде на работа!
            Около него радостно връткаше опашка едро, жълто куче и скачаше галено въз коленете му. Куп бели гъски, които лежаха на двора, подплашено се разбягваха и съскаха. От стрехите на плевника се вдигаха облак гълъби и отлитаха към стърнищата. Ситни врабчета се боричкаха в клоните на бора. Работници — жени, мъже, деца — се разщракваха нагоре-надолу и се отправяха на дружини към полето. Дядо Йордан ги изпращаше до портата и като гледаше изток — ясен, побелял от предвестни зори, — говореше възхитено.
            — Ех, че време ли се отваря! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя.
            След това той отваряше за малко кръчмата, поливаше и помиташе сам пода, направяше си кафе и сядаше да го изпие пред вратата на чист въздух. По пътя минаваха селяни и селянки и го поздравляваха с почит. Той отговаряше на всички братски и на всички пожелаваше лек труд и добър берекет. Къде ручок той се качваше на кончето си и пак побесняваше из полето, както казваха селяните — отиваше да навиди работниците.
            Единственият и главен помощник в кръчмата на Герака беше неговата жена, баба Марга. Тя бе едра, породиста жена, запазена, здрава и пъргава, с весело сърце и с търговска душа. Дядо Йордан беше главата, баба Марга — душата на кръчмата. Тя се грижеше за всичко и нареждаше нейното домакинство. Тя чистеше и миеше съдовете, редеше двете стаи, определени за нощуване на пътници, поддържаше огъня в огнището, проветряваше зимника, запарваше бъчвите и прислужваше на селяните като момче.
            Цели четиридесет години — от млада булка до старица — тя се движеше в кръчмата между мъже усмихната, жизнерадостна, кога с хурка и вретено, кога с малко дете на ръце, и никога за нея не се чу лоша дума. Тя не позволяваше в кръчмата кавги и мръсни приказки и пъдеше пияниците. Всички я уважаваха и селяните не смееха да пущат пред нейно лица любичите си изобилни попръжни.
            Геракът ценеше нейните способности, доверяваше и всичко, осланяше се на нейния ум и грижи и се гордееше с нея. Двамата бяха живели в обич и доверие, помагаха си и искаха да оставят на децата си добро име и добро наследство.
            Баба Марга и в къщи беше пълна господарка. Тя обичаше снахите и внучетата си, но се държеше строго с всички и когато кажеше нещо, искаше да бъде изпълнено. Когато мъмреше или съдеше за нещо синовете си, те, макар и възрастни, стоеха пред нея с наведени глави и не възразяваха. Тя тичаше цял ден от кръчмата до къщи, обикаляше из двора да види всичко ли е в ред, хранеше кокошките, свинете и гъските, хокаше ги като хора и когато ги мамеше, гласът и се чуваше по цялата махала. Тя говореше високо и се смееше със звънлив глас като мома.
            Но на пролет баба Марга се помина съвсем ненадейно. Заедно с нея от къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред. Косата на дядо Йордан бързо посребря, неговата силна господарска ръка отслабна, отпусна юздите, и домашната колесница, която вървеше толоква равно и спокойно, изскочи от пътя си и затропоти по камъняка.
            В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.
            Никой не знаеше как стана това, отде се роди тая завист между снахите, това недоверие между братята, което ги караше да се подозират. Дядо Йордан се опита да ги сплаши със своята строга дума, но тя бе изгубила тежестта си. Той гълчеше силно и сърдито, но усещаше, че думите плачат в душата му, и той правеше неимоверно усилие да скрие тая слабост. Той знаеше, че доброто и злото се изплупват в човека, както пиленцата се изплупват из яйцето, но той не знаеше, защо именно злото трябваше да се излупва в душите на неговите деца. Защо И той дълго мислеше. От тая мисъл косата му бърже побеляваше и сънят му стана безпокоен.
            Почти всеки ден той чуваше между снахите си остри надумки и караници, пълни с груби и непристойни думи. Поводите на тия караници бяха всякога дребни и нищожни. Веднъж едно от децата на Петровица беше опръскало с кал детето на Божаница и тя се спусна и го удари. Обидена, Петровица защити разплаканото си дете.
            — Ела, мило, ела, че тая змия ще те изяде.
            — Змии да раждаш! — отвърна Божаница.
            Петровица беше по-мека и носеше добри чувства в душата си, но тя бе крайно честолюбива и когато избухнеше, мъчно можеше да се въздържи.
            — Змии очите да ти изпият! — отговори тя.
            Божаница носеше една копаня с трици. Тя зашапи колкото можа в ръката си и хвърли гневно върху лицето на Петровица. Двете жени се хванаха за косите и дворът се огласи от нечовешки викове и клетви. Дядо Йордан изскочи от кръчмата. Като видя как снахите му, разскубани и окървавени, се хвъргаха една срещу друга като гневни кокошки, неговата чорбаджийска гордост се възмути. Той отиде при тях, вдигна тежката си ръка и с всичка сила залепи и на двете по една плесница.
            — Ако не от мене, от децата си се засрамете! — каза им той.
            Петровица, сконфузена, се скри в зимника, но Божаница се изправи срещу него като квачка, на която са похитили пилиците, и каза троснато:
            — Изветрял дъртак! Ти в чужди работи да се не месиш!
            И като грабна копанята с разсипаните трици, тя се отдалечи с походката на вълчица, която е отхапала къс месо от някое живо добиче.
            След тая случка двете етърви не си проговориха нито думица цял месец. Те шетаха из къщи начумерени и фучаха като змии. Тяхната злоба се изливаше върху главите на децата и най-много върху тихата, нежната, блага и мечтателна Елка — невеста на най-малкия дядов Йорданов син, Павел. Сега върху нея бе паднала цялата къщна работа. И тя работеше пъргаво, мълчаливо, безропотно. Не мислеше никому злото. Желаеше предишншя мир и сговор и искаше да види двете си етърви помирени. Те сумтяха, караха и се за нищо и никакво, хокаха детето и — мъничкия Захаринчо — и постоянно и намираха грешки, и постоянно бяха недоволни от нея.
            Дядо Йордан ходеше угрижен и замислен. Нему не му се стоеше вече в кръчмата. Той се опита да продължи търговията заедно със синовете си, но не тръгна добре. Божан, който беше прехвърлил вече тридесет и пет години, обичаше премного парата, трепереше над нея, беше хитър и стислив. Той криеше от чекмеджето, надписваше в тефтерите и правеше нечестни сделки с простите и бедни селяци. Петър, средния син на дядо Йордан, беше пък съвсем друг човек. Той имаше широко и безгрижно сърце, беше голям нехайник, ден губеше се по лов, напиваше се и пущаше вересия — и комуто трябва, и комуто не трябва. По неговото мъничко лице всякога играеше една чиста, нехайна усмивка, която го правеше безкрайно обичлив. Той беше наивен, доверчив и способен да даде душата си на оня, който знаеше изкусно да го поласкае и подлъже.
            Дядо Йордан видя, че така не може да върви, и скоро затвори кръчмата. Това не беше лесно за него. Кръчмата той държеше от четиридесет години, с нея бе спечелил пари, в нея се чувствуваше господар и силен, в нея се радваше на почитта и страха, който му имаха селяните.
            Ако беше си дома Павел — мислеше старият Герак, — тая работа нямаше да бъде така, но кой знае…


            Втора глава

            Павел беше най-малкият син на дядо Йордан. Той беше пъргав, пресметлив и очоваден човек. Някога баща му възлагаше големи надежди на него. Праща го да се учи до трети клас и всякога, като спомнеше името му пред хората, не изпущаше да каже:
            — Както и да е, Павел има образование.
            За да не се изхайти, той го ожени още на осемнадесетата му година за най-хубавото момиче в селото. За Елка. Тя беше от бедно семейство, но Павел я обичаше страстно. Тя бе стройна и напета мома, с мъничко смугло личице, с големи жални очи, които гледаха мило и благо. Беше весела и жива и когато запееше на нивата, гласът и кънтеше по цялото поле и хората оставяха жътвата си, да я послушат.
            Наскоро след сватбата Павел отиде войник. В казармата го обикнаха, защото беше весел и хубавец и, главно, защото разполагаше с много пари и черпеше кого де види. Там той се разгали и пропи. Службата му се хареса, той не пожела да се уволни и остана свръхсрочно.
            Тая негова постъпка огорчи баща му и озлоби братята му. Снахите почнаха да гледат накриво жена му, която живееше при тях и работеше покорно и мълчаливо. Но тогава беше още жива баба Марга. Тя обичаше Елка като свое дете, жалеше я и я покровителствуваше. След смъртта на свекървата младата булка остана беззащитна.
            През първите години Павел си дохаждаше често в отпуска. През всичкото това време той пиеше със селяните, караше циганите да му свирят, ловеше бас на големи суми, пееше някакви си мръсни руски песни и на хорото пред всички щипеше булката си за бузите и я караше да не знае къде да се дене от срам. Тя държеше постоянно към земята своите черни угаснали очи и в погледа и се четеже тъга и замисленост, дълбока потайна. Тя никога не се смееше с висок глас, както другите жени в село, а само се усмихваше бледо и сдържано с малките си уста. Тогава бляскаха зъбите и, гъсти, бели красиво криви отстрана, и тя ставаше по-хубава.
            След някоя и друга година Павел почна да си идва по-рядко, само на по-големи празници, и то за по два-три дена.
            — Не пущат повече — говореше той, — служба!
            Той пишеше често на баща си отчаяни писма за пари, оплакваше се от положението си, молеше се и казваше, че ако не му изпратят, той ще се убие.
            Старецът бързаше да изпълни желанието му и по цели дни прекарваше в неспокойство.
            Снахите и братята му гледаха вече на Павел с истинска завист и омраза. Постоянно говореха за дълговете на баща си, които в последните години бяха нараснали, негодуваха, че те носят всичкия товар на плещите си, и го коряха, че хранят жена му и детето му, а той не иска да знае.
            Старецът всякога срещаше Павел с бащинска радост и милостивост, забравяше домашния несговор, прощаваше му всичко и не се отделяше от него. Това още повече ядосваше синовете му, а особено снахите му, но той се преструваше, че не забелязва. Само сутринта, когато отиваше по стар навик в затворената кръчва, хванала паяжина, станала глуха, пуста и тъмна, той дълго време се разхождаше с наведена глава, мислеше ивъздешаше, скрит от всички. Павел разбираше братята си, догаждаше страданията на баща си и се чувствуваше чужд в къщата, дето бе се родил и пораснал, теготеше се и гледаше по-скоро да се махне. Животът на братята му, на баща му, на селяните и на всички тук му се виждаше прост и глупав. Той бе изстинал къмто Елка. Тя му се виждаше грозна неинтересна, той се чудеше в себе си как се е оженил за нея и сълзите, които тя мълчаливо лееше пред него нощем, го ядосваха и му омръзваха.
            Една зима той вика Елка да живее в града при него, но скоро я изпрати пак в село. Етървите и от завист я кръстиха гражданката и скарваха ли се малко се ще я прекорят:
            — Е, ние сме прости, ние в град не сме живели!
            Най-после Павел престана съвсем да си идва. При това той се премести в друг полк, в един далечен крайдунавски град, и никой го не виждаше, и никой нищо не чуваше за него. Само от време на време достигаха в село тъмни слухове, че се пропил, че станал лош, живеел с държанка и го ударил на разврат. Не са знаеше отде идат тия слухове, но те дълго и упорито се мълвяха, растяха и хората им вярваха. В празник, когато Елка отиваше в черква, всички я изглеждаха съжалително и говореха зад гърба и:
            — Горката невеста, какво и било писано! Как ли носи, как ли трае!
            Елка се преструваше, че не чува, и заминаваше със своя Захаринчо, без да погледне настрана. Но тия съжаления бодяха душата и като тръни и дълго я мъчеха.
            Често етървите и злорадо се нахвърляха върху нея и говореха с ненавист:
            — Ние не сме слугини на твоя мъж да му гледаме жената. Нека те вземе там, па правете каквото знаете. Той, човекът, си криви шапката нагоре-надолу, пък утре ще се довлече да иска дял, ама на трески ще го надялат. С пръст той не е пипнал тази земя. Ние си губим здравето над нея, нека си я разделим овреме, та всеки своето да си знае.
            Дядо Йордан, пред когото нарочно подхвърляха тия думи, се топеше от мъка.
            — Докато съм жив аз — не давам да се делите, а като умра, тогава ми разделете и парцалите — казваше той със задавен глас.
            И дълго в душата му се бореха клетвата и прошкатаи той мълчеше бледен, с душа, обидена и препълнена с горчивина. И едва се съвземаше да каже:
            — Деца, деца, защо се ядете! За всички ви има, за всички съм приготвил. Какво ви пречи да живеете братски, защо ме мъчите на стари години!
            Той вземаше на колене малкия Захаринчо и дълго го милваше. Захаринчо беше две-тригодишно дете, тихо момченце, с болнав вид, с тъжния поглед на майка си и със смело закривения нос на баща си. Децата на стрините му, насъсквани от майките си, често го биеха. Стрините му го уриваха и мразеха. Когато то, като всички деца, захленчваше да поиска хляб, те му викаха:
            — У, пък тая мечка няма никога да се наяде!
            Ако майка бу не беше наоколо, ще замахнат и да го ударят. Тогава детето тичаше при дяда си захлипнало от плач и не можеше да се умири.
            — Мълчи, сине, мълчи — казваше старецът, като триеше сълзите му, — те скоро и дяда ти ще бият.
            Мекият глас на дядо Йордан, който излизаше от дълбочината на обиденото му сърце, ядосваше повече снахите му. Божаница не можеше да трае, ами казваше надуто:
            — Тате, тебе като никой не те закача — мълчи си!
            Захаринчо не разбираше нищо от това, което ставаше в къщи, но усещаше, че майка му страда, и когато стрините му я гълчаха и обиждаха, той се хващаше за коляното й и говореше нежно:
            — Мамо, мамо, не плачи!
            Най-зла от всички в къщи беше Божаница, суха, висока жена, с дълго, кокалест, грубо лице, посеяно с едри месести брадавици, с мустаци като на мъж. Тя се караше на всички и всички мразеше, дори и мъжа си. Той често я биеше немилостиво и за нищо. Тогава тя скришом се напиваше с ракия, която държеше в долапа, затваряше се в стаята си, преструваше се на болна и не излизаше по цяла седмица. В къщи всички знаеха, че тя лежи от инат, и не я жалеха. Само дъщеря й Йовка, най-голямото и дете, постоянно я обикаляше, седеше дълго около нея и я питаше:
            — Мамо, какво ти е Не искаш ли нещоНа ти ракия, пийни си, мамо!
            Божаница вземаше шишето и жадно пиеше. Страните и се запалваха като от треска, очите и се зачервяваха, тя млящеше грозно с уста и говореше на дъщеря си:
            — Скрий шишето, да не видят ония косестилници!
            Йовка бе висока и грозновата като майка си, но имаше меко и добро сърце. Лицето и бе сухо, бледно, дори прозрачно. Тя боледуваше постоянно. Някакъв незнаен недъг гризеше здравето на това нежно и мило дете и то от ден на ден линееше и съхнеше като цвете, в чийто корен живее червей. Тя всички обичаше и на всички желаеше да угоди. Домашните крамоли измъчваха душата й. Неи беше жал за стрина й Елка. Нея тя обичаше най-много и сърцето и беше безкрайно привързано. Тя често спеше в стаята при нея, сгушена до малкия Захаринчо, и често я сънуваше в страшни и чудновати сънища. Всяка вечер тя обичаше да стои на високия тропозан пред къщи, да гледа как и оставя след себе си кървави следи, които горяха на небето като пожар. Очите и бяха замислени и лицето й приличаше на светица. Бедното дете мечтаеше нещо, но никой на знаеше какво, защото то не говореше за себе си. Най-често Йовка мислеше за стрина си Елка. Техните души се разбираха и обичаха мълчаливо. Когато майка й побесняваше от яд срещу Елка и разпенено я обсипваше с клетви и укори, Йовка се изправяше бледа, с широко отворени очи, с разперени ръце, изкрещяваше безумно:
            — Мамо! Мамо!
            И падаше като убита.


            Трета глава

            Смъртта на баба Марга, постъпките на Павел и караниците в къщи съвсем сломиха здравата душа на стария Герак. По неговото кръгло и благо лице тия житейски несгоди изписаха дълбоки бръчки. Посивялата му глава се наведе към земята и сякаш се всади в плещите му. Стъпките му станаха тежки и бавни, погледът — виновен. Веселитя му нрав се изгуби, сърцето му стана тъжно, лицето замислено.
            Сега той равнодушно посрещаше жътвата — най-щастливото време за него, което го съживяваше, подмладяваше, повикваше на усилена работа, правеше го могъщ, весел и пъргав като дете. Той пак ставаше по-рано от всички и пак подканяше другите към работа, но гласът му вече не беше бодър — нямаше сила. Синовете и снахите му не го слушаха покорно като някога, а правеха това, което те сами мислеха за добро. Това обиждаше дълбоко стареца, но той мълчеше и не знаеше кому да се сърди. Когато сутрин станеше и по стар навик погледнеше небето, той не казваше както преди:
            — Ех, че време ли е, момчета! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя — ами бавно и с въздишка речеше — Тежък ден ще бъде тоя — може и да вали. Човек не трябва да вярва всякога на утрото.
            Дядо Йордан влизаше рядко в къщи. Къщата му се виждаше грозна и проклета. В нея, дето с радост и любов бе отчувал децата си, сега нямаше ни радост, ни любов. Нямаше вече какво да го влече и задържа там освен старите му спомени, които не го оставяха, и малките му внучета, които той обичаше да милва и които имаха бели хвъркати душици, както казваше той.
            Какво ли ги чака! Какво ли ги чака миличките — мислеше с тъга той и ги гледаше мило и дълго, като че никога не беше ги виждал.
            Случваше се, че някоя работа задържаше стареца повече в къщи. Тогава той ставаше неспокоен и му се струваше, че е душно. В тая стая влезе, в оная стая влезе, сякаш търси нещо, и никъде не го сдържаше. Бивало е да го видят отстрана, че приказва нещо сам на себе си и се усмихва. Понеже синовете му нарушиха стария обичай да ядат всички заедно на софрата, а се явяваха кой когато си ще или никак се не явяваха, то и старецът не сядаше редовно. Понякога, когато той си работеше нещо из двора около къщи, някоя от снахите ще го извика от вратата:
            — Тате, ела да обядваме, че те чакаме! Ще изстине чорбата!
            Но дядо Йордан всякога схващаше някаква подигравка в тия думи и продължаваше да работи, занесен в нерадостни мисли. Тогава чуваше зад гърба си надуто и сърдито дрънкане:
            — Кой ти е крив, като не щеш. Стар човек пък се подетенил. Който е гладен, той и неканен ще дойде.
            В празник или когато нямаше работа, дядо Йордан пракарваше повече от времето си в затворената кръчва, ключа на която държеше сам той. Той там и нощуваше. В тая кръчма, мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговата душа, беше тихо и пусто, не достигаше никакъв шум ни от улицата, ни от къщи, и той можеше спокойно да се предава на своите мисли.
            — Какво бях и какво станах! — въздишаше той и дълго и неподвижно седеше на леглото си.
            През дупките на затворените кепенци влизаха игриви слънчеви лъчи, падаха върху прашните предмети из кръчмата и полека-лека се местеха, местеха се, докато съвсем изчезваха и вътре ставаше тъмно. Старецът вдигаше глава, озърташе се, сякаш търсеше тия зари, и търкаше челото си като човек, излъган от някой сън.
            В къщата на Гераците, па и в цялото села се знаеше и говореше като таинствена приказка-небивалица, че стария Герак има скрити пари. Мълвата изкарваше неговите богатства на няколко хиляди жълтици. Синовете му не вярваха в това — едно, защото беше за невярване, друго, защото баща им имаше дългове. Но хорската мълва дразнеше въображението им. Божаница и Петровица скришом една от друга дебнеха стареца и се мъчеха да открият скривалището на неговото злато. Когато Петър се напиеше, той говореше в кръчвата пред всички:
            — Добре прави старецът! Нека ги крие тия пущини. Кога да е, пак тая душа ще пие и ще яде от тях.
            Божан, наопаки, като хитър и скритен човек, уверяваше всички, че това е лъжа, че баща му няма нито стотинка готови пари, че тоя имот, който имат, е с пари купуван, че в тая земя са заровени те. Така говореше Божан, но душата му не беше спокойна. Нему се щеше да тури ръка на тия пари и умът му кроеше разни планове.
            Понеже старецът държеше ключа на кръчвата сам и сам отваряше и затваряше, когато някой от къщните отиваше в нея по работа, то Божан подозря, че той там крие парите си, и почна да го следи. Често той ще влези при баща си без никаква работа, ще се повайка насам-нататък като сънен, уж търси нещо, ще промърмори на себе си и ще излезе. Старецът не допущаше лоша мисъл или съмнение против сина си, но това негово поведение го дразнеше. Божан усещаше това и хитро се предпазваше. Той ограждаше баща си с особени грижи. Когато старецът бе обиден, страдаше от нещо и дълго не идеше на софрата, Божан отиваше при него и като го гледаше нежно, говореше мазно:
            — Тате, ела бе… Зарад мен ела! Свидно ми е, татко. Деца сме ти, а бягаш от нас. Хора сме — грешим, па ти ни прощавай!
            Също с такава престореност Божан пазеше баща си от нападките на Петровица и на злодумната си жена.
            Отвореше ли уста някоя да каже нещо пряко и остро на стареца пред него, Божан се спущаше въз нея и острият му нос побеляваше от гняв. Много пъти той вдигаше ръка да бие, но старецът го спираше с трептящ глас:
            — Синко, недей! Не се смразявай заради мен!
            Божан намираше случай да остане насаме с баща си и тогава му говореше с престорено участие:
            — Не подавай се на мисли и на грижи, татко, всичко ще се поправи. Мама, бог да я прости, отиде по реда си, па ние, вика се, сме живи — няма да те оставим. Жените ти не слушай. Па и за Павел не мисли толкова. И нему ще му дойде умът в главата. Ще се прибере и той. Те, птичката — нищо животно, па и тя не забравя гнездото си! Дай си широко сърце, татко! Бъди като напред! Помниш ли какво беше някога, когато бяхме мънички! Когато ти се весел, татко, цялата къща е весела!
            Мекото сърце на дядо Йордан се топеше от такива думи. Той заклащаше глава, като че искаше да каже:
            — Не, мина се то! Всичко се свърши!
            Но само въздъхваше тежко и очите му се наливаха със сълзи.


            Четвърта глава

            Едно лято, скоро по Петровден, в село пристигна Павел.
            Беше ясно и хубаво утро, прохладено от току-що изчезналата нощ. Селото се бе пробудило и селяните бързаха из улиците към полето.
            Дядо Йордан седеше гологлав пред вратата на кръчмата, поправяше някакъв скъсан оглавник и говореше с дядо Матей Маргалака, който стоеше пред него с вила на рамо.
            Павел ги приближи, спря се и ги поздрави. Едър, снажен войник с бяла ленена риза, със сабя през кръста. Баща му изправи глава, вгледа се в него и не можа изпърво да го познае. Лицето на Павел беше бледно, слабо и болничаво. Около очите му имаше тъмни, големи кръгове. Той се наведе да целуне ръка на баща си, който още го гледаше някак странно и не знаеше какво да продума.
            — Как си, татко, добре ли си — проговори Павел, като триеше с кърпа потта от лицето си.
            — Я!… Павелчо, добре дошъл, сине! — изправи се старецът и почна да целува сина си по челото. — Как така, сине Аз мислех, че си ни забравил…Не се обаждаш. Нещо слабичък си…Седни де, седни си почини тук. Е, синко, дойде си, а… Сети се за бащиното си огнище!
            — То птичката, Йордане, дето се е мътила, тамо ще си отиде — заговори дядо Маргалак с тънкия си прегракнал глас и немощно заклати бялата си като сняг глава — Ще зарадваш баща си, Павелчо, и булката ще се утеши, и Захаринчо, и… Той току те вика вечери от ореха. Татко, татко, каже, ела да видиш колко пораснах!
            Павел седна на прага, а баща му застана пред него със скъсания оглавник в ръка и не знаеше какво да каже от радост и от милост. Само повтаряше:
            — Я гледай, а гледай! Дойде си, а!
            Очите му се бяха налели и гласът му трепереше, но лице, с брада на светец, сплъстена и бяла като косата му, свали вилата от рамо и почна да трие очите си. Той на старини беше останал без жена, без деца, без род, без нищо и без никого. Една дъщеря имаше, но тя още малка беше дадена слугиня в града. Там порасна тя и потъна някъде. Никой не знаеше какво стана с нея. Разправяха, че тръгнала по лош път. Тя имаше очи сини, сини като мъниста, които връзват на конските оглавници. Дядо Йордан беше купил двора му, който беше до неговия, и една-две нивици, що имаше, па беше го прибрал у дома, да му помага, колко може, и да не мре от глад на старини. Той беше душа, пораснала в покорност на съдбата — мека, блага, изпълнена с вяра и надежда, че всяко зло има край, че тоя свят не ще се тъй да дърви, а един ден ще се оправи.
            — Често съм думал на баща ти — проговори през сълзи дядо Матей, — и на булката съм думал Павел ще си дойде, той има сърце. А тя, Елка, светица е станала, синко от скърби. И пак устата и не проронва хулна дума. Чисто сърце е тя.
            Павел наведе глава и не каза нищо. Тоя разговор не беше му приятен. Той простря краката си и като опъна набърчените чизми към коленете си, рече с дебел дрезгав глас:
            — Много прашуляк, брей! На станцията нямаше кола и аз блъсках пеши. Е, ти как си, дядо Матей, как живееш?
            — Слава на бога, синко. Живеем като всички хора. Ето, тръгнах да обърна сенцето горе у валога, па се заприказвах с баща ти и закъснях. Прощавай, синко. Да вървя, че докато стигна… Остарях, много паднах…
            И дядо Матей, като се заклатушка на слабите си крака, скриви в уличката с вила на рамо и се изгуби.
            Зад гористите върхове на изток се показа слънцето. Големите сенки, които постилаха баирите, и малките, които пълнеха долините, се вдигаха. Потоци светлина рукнаха над полето, изпълниха доловете и преляха над земята. Голямата дворска порта край кръчмата се отвори полека. Из нея с припрян говор излязоха снахите на дядо Герак. Боси, заденати с бели пребрадки на главите и със сърпове в ръце, те бързаха за нивата. Елка излезе последна и тихо притвори портата.
            Като видяха Павел, те и трети се спряха изненадани и учудени.
            — Я! Това е братец Павел ма! — рече Петровица, като бутна Божаница с лакът.
            — Гледай, гледай, гост сме имали, а не знаем — пристъпиха да го здрависат те, като говореха весело.
            А Елка застана настрана смутена, изненадана и бледа от вълнение. Малкото и личице бе мило и хубаво под бялата забрадка, чиито краища бяха пуснати свободно. Тъжните и големи очи овлажняха и пригледаха плахо. Тя, като неопитно момиче, не знаеше какво да прави пред тоя човек, когото пазеше в душата и мислите си като мъртвец, в чието възкресение не вярваше. Тя приличаше на гугутка, която, скрита в гора, гледа през гъстата шума как под небето бавно се вие сокол.
            — Елке, Елке ма…, я каква си се възправила! Ела му речи добре дошъл де! — викна и шеговито Петровица, която в добри часове ставаше наистина добра.
            Елка, чиито боси крака се препънаха от срам, пирде като сянка и подаде ръка на Павел, без да може да продума. Павел и пое ръката тежко, сухо и я погледна със студено лъбопитство. Елка отстъпи настрана, смутена още повече, иобърна лицето си да скрие сълзите си.
            — Много сте подранили — рече Павел на снахите си, които стояха пред него и го запитваха това-онова.
            Елка гледаше мъжа си отстрани се с тоя поглед на подплашена гугутка, учудено, изпод вежди и не върваше. Струваше и се, че това е сън, който я е лъгал толкова често.
            Дядо Йордан държеше оглавника в отпуснатите си ръце и не можеше да се нагледа на своя син. И добрината на снахите му, и тяхната радост, която в тая минута той не намираше престорена, топяха сърцето му и той забравяше в душата си обидното минало, прощаваше всичко и мислеше:
            „Ще се оправят работите. Злото не е трайно, доброто е господар на човешкото сърце.“
            — Е, ти прощавай, братче Павле, ние да вървим, че денят напредва — рече Петровица, — пратили сме жътварки на нивата, трябва да се бърза. Петър и Божан отидоха на горната нива да връзват ръкойки. Вие с тате се гощавайте тук, каквото бог дал, ние довечера ще се върнем по-раничко.
            — Гледайте си работата, како! — рече Павел.
            — Невесто, добре е Елка да остане в къщи — обърна се старецът към Божаница.
            — Е, нека остане, ако иска. Каквото с нея, така и без нея, не и е много спорна работата — рече със злост Божаница и като се засмя престорено, настави сопнато — Хайде, хайде, че закъсняхме!
            И двете етърви, като се успоредиха, обърнаха се назад, метнаха към Елка поглед, пълен с подигравка и завист, и тръгнаха.
            Елка остана смутена, повайка поглед към Павел и към баща си, но те и не казаха нищо и тя тръгна след етървите си мълчешком, с наведена глава, и забърза. Краищата на бялата и пребрадка се развяха назад като крилата на гълъб.
            Старецът изненадан от внезапната злост на двете си снахи, седна на прага наскърбен и мълчаливо почна да поправя скъсания оглавник.
            Павел проследи с поглед Елка, която се затули в уличката зад реката, стана и като разкърши плещите си, метна очи към полето.
            Оттук се виждаше голяма част от селото, тая част, дето течеше селската рекичка, дето Павел толкова обичаше да играе, когато бе малък, и дето посрещаше Елка, когато бе ерген.
            Сега селото бе безлюдно и тихо. Само сънни детски гласове и тропот от кола идеха отнякъде. Широкият песъчлив път, който дели селото, разгадените и боклукчиви дворища, червените керемидени покриви, високите върби и орешаци край реката, всичко току-що събудено от новия ден, изглеждаше прясно, радостно, спокойно и доволно от хубавото утро.
            Зад селото се ширеше надалече узрялото поле, позлатено от слънцето, украсено с тъмни кичести круши и сливаци, зелени храсталаци, тревисти синури, пълно с работници и жътварки. През полето се виеше път. Павел видя снахите си и жена си кака излязоха от селото и тръгнаха по тоя път. Петровица и Божаница вървяха напред заедно. Далечно след тях вървеше Елка самичка, с наведена глава. Сърпът блестеше в ръцете й и краищата на пребрадката и още трептяха като крилца.
            Павел я гледа дълго, дълго, докато тя изчезна зад нивите. Гледаше я той и не чувствуваше нищо, ни жалост, ни мъка, ни любов, ни радост, гледаше я като нещо чуждо, далечно, неинтересно и си мислеше равнодушноКак ли живее тая жена.
            Зад полето спокойно се синееха далечно разхвърлени планински върхове и заграждаха хоризонта. Над тях се пушеше малко памучно облаче и блестеше на слънцето като сребърно.
            Павел гледаше тая широка картина. Пред нея душата му се разтваряше лист по лист, като книга, и той неволно четеше далечни, неясни и мили спомени, които го натъжиха.
            Стария Герак видя как снахите му обидно погледнаха Елка и как тя, усамотена и разплакана, тръгна след тях. Неи навярно се искаше да остане, но тя, хулена и тъпкана толкова години, не можеше да надделее над себе си. Очите и сърцето на Павел не я повекаха, не я задържаха. Думите на стария останаха нечути. Той заплака. И наведен над работата си, той не смееше да погледне сина си, за да не издаде сълзите си, не смееше да проговори, за да не проридае.
            Така е тръгнало и така ще върви — нареждаше в ума си той, — няма да стане по-добре. Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя.
            Бащата и синът дълго мълчаха. Бащата не можеше да говори, задавен от плач, синът, паднал в скука, отегчен, не знаеше какво да запита.
            Най-после измъчената душа на стареца не удържа, избухна в еднодълбоко ридание. Той захвърли оглавника и като вдигна треперящи ръце към сина си, който стоеше пред него, заговори, задавен от сълзи:
            — Синко, видиш ли как я уриват И няма кой да се застъпи за нея. Ти се пропъде, мене не слушат вече, а тя все мълчи и мълчи. Грях берем с нея, синко, и тя е човек. Нашата къща и почерни младостта.
            Тия думи на стареца не трогнаха Павел. Напротив от тях той почувствува в душата си нещо пепеливо блудкаво, като че някой плю в нея. И обхвана го едно лугаво и тъпо разкаяние, че се върнал тук.
            — Е, мразят я… Какво им пречи да я мразят — отговори сухо той, без желание за продължи тоя разговор.
            — Не пречи им нищо, синко, какво ще им пречи — заговори уталожен старецът. — И тя работи като всички… Ама я гонят, нямат бога, нямат смирение в душата си. Всякой него си гледа, а за другите не иска и да знае. Всеки зинал като ламя и прибира, мъкни, крие, като че ще векува на земята. Имот, колкото искаш. Има за всички и още за толкова, и пак за врабчите трохици се карат. Захаринчо — дете-шикалка, незлобно, мило, обича ги, а с капка вода биха го удавили. Не може вече да се живее в къщи. И братята ти и снахите ти, всички са викнали да се разделим, та да се разделим. Всеки своето да си поеме, всеки своето да си знае. А що им пречи да да си живеят братски, да си помагат, да се обичат. Пречи им завистта, своещината, лошото сърце, пречи им дяволът. Той ги държи в ръцете си. Отворил е в душите им бакалница и търгува с доброто и злото.
            Думите на стареца се задушиха от вълнение. Той подпря глава на ръце и млъкна.
            — Гледай си работата тате. Всяка болест си има цера — рече сухо и безчуствено Павел, комуто дотегнаха бащините думи, и почна да се разхожда нервно назад-напред, като теглеше дългите си сърповидни мустаци и гледаше разсеяно по четирите страни на селото.
            Душата на стареца не намери ни съчувствие, ни утеха от сина си, пред когото изля набраните с години мъки, и отново се усети самотна, обидена изоставена. Дядо Йордан втренчи поглед надолу към селото, дето между четири високи стройни тополи се издигаше синята селска черква с червен керемиден покрив, високо над който блестеше като звезда кръстът, и дълго и неподвижно гледа нататък. После отново наведе глава над скъсания оглавник и не можеше да се види плаче ли, мисли ли.


            Пета глава

            Пристигането на Павел беше неочаквано, но то не промени работите и не зарадва никого. Обидената, изгоряла като безводна градина душа на Елка остана неудовлетворена. Сега тя страдаше и по-дълбоко, защото бе унизена от тоя, когото обичаше и когото мислеше и чакаше денонощно. Павел я не помилва и не приласка. Първата вечер, когато влезе в стаята при него, тя пристъпи прага с трепета на млада невеста, която отива първи път при своя избраник. Тя бе жадна за прегръдки, изтомена от вечното желание за взаимност, за ласки, които лекуват мъката на самотността. Тя, задъхана, смутена, страхлива, припадна на леглото до него като ранен войник, който с мъка се е привлякъл в горещините до живителното изворче. Но Павел спеше или се преструваше на заспал. От него идеше оттласкваща студенина като от мъртвец. Тя надвеси своето бледо лице над неговото, хвана отпуснатата му ръка и я стисна с всичката сила на любовните желания. Павел отвори очи и я погледна студено, недружелюбно, като че искаше да и каже махни се оттук! Тя разбра. От удареното й сърце протече кръв, но тя държеше до гърдите си своето мечтано щастие, своите блянове, своите надежди, своето едничко свето упование и не искаше да го изпусне, а искаше да го вземе, да го завладее, да го има. Тя го прегърна близко, сладко, обви го с малките си ръце, покри го с тялото си, потопи го в гърдите си и впи устата си в устата му. Но Павел бързо я оттласна със силните си ръце и каза с неприятен глас:
            — Остави ме, какво си се разглезила!
            Елка усети всичката острорезна студенина на тоя глас, всичкото равнодушие на тоя човек. Тя се дръпна мълчаливо, угаси свещта и легна до Захаринчо, който спокойно и сладко си спеше в ъгъла под иконостаса. Тя се усети съвсем изоставена, хвърлена, непожалена от никого, в една пропаст, дето се не чува ничия топла дума, дето не свети ничий сърдечен поглед. Само това мъничко създание, чието невинно сладко дихание покриваше нежно лицето й, само то беше близко, нейно, родно. Тя го прегърна като спасение и цяла нощ плака при него.
            Павел бе студен и към детето си. Няколко пъти той го взема на коленете си, говори му, но то го гледаше като чужд и не привикна към него. Тоя странен мустакат човек, когото то виждаше за пръв път, беше интересен, и сабята му, и копчетата му, и златните ширити на ръкавите му привличаха детското любопитство, но думите му не бяха родителски и не го привързаха.
            Божаница и Петровица виждаха, че Елка страда, подозираха причината за нейната тъга и замисленост и тайно злорадствуваха. Те се отнасяха към нея с едно убийствено съжаление, което тя усещаше на всяка стъпка. Те не я караха на работа, сутрин не я викаха с тях, като тръгваха на жътва. Говореха й с предпазлив, мек и хитър глас, като на болник, обречен на смърт, и я огорчаваха повече. Само Йовка със своята изострена чувствителност усещаше колко се нуждае стрина й Елка от близост и утеха. Тя беше постоянно около нея, помагаше й в домашните работи и бавеше Захаринчо, когато той своеволничеше и пречеше на майка си.
            Братята също посрещнаха хладно Павел, особено Божан, който знаеше слабостта на баща си към него. Това дохождане на Павел му се виждаше подозрително. Защо си идеше той сега в това работно време и така ненадейно, след като не беше се обадил цели години И той почна да мисли по-често за скритото богатство на баща си и да следи двамата, когато си говорят случайно насаме.
            Петър не знаеше да подозира. Ненавистта против Павел, която непрестанно се засилваше в къщи, не бе хванала корен в неговото широко и открито сърце. Той посрещна брата си с добродушна усмивка и дълго го разпитва за живота му. В близката света неделя той излезе с него по кръчмите, да се видят с хората, поръча вино и го черпи с видима радост, че са били живи и здрави пак да се срещнат.
            — Ти, Пальо — говореше той, като пийна повече, — зарежи тая глупава служба, стига си скитал по градовете, ами се прибери тук, да си живеем, както господ дал. Три аршина мустаци си пуснал и пак не ти иде на ума, че тая пуста служба не е за теб. Да сме някои сиромаси, да нямаме нищо, върви — пилей се, ами ние, какво Не сме ли първи по имот в селото Не скитай като слуга, ами ела да бъдеш господар тука. Да излезеш хей тъй на полето, па да свалиш шапка като в черква, да погледнеш и да кажеш хей така с ръка те това хиий е мое! Па и парици има баща ни, Пальо. Нека ги крие да ги не гори слънцето, те пак са си наши.
            Петър говореше прав, с чаша в ръка и правеше широки кръгове с нея като оратор, който трисилно е господар на своята безсмъртна мисъл. Хората в кръчмата слушаха и се усмихваха недоверчиво. Някой каза с насмешка:
            — Божан, Божан да е жив, той ще хване златния дявол за опашката.
            — Божан ми е брат… Нека се възползува, ако умее. Отвореният капан лисици лови, не затвореният…
            Освен от виното, което пиеше чаша след чаша, Петър се опиваше и от собствените си думи, които той хвъргаше пред хората като артист, ясни, цъфнали като гол ем и цветя.
            Павел се въздържаше и от думи, и от пиене. При всяка нова чаша, която Петър му въвираше пълна под носа, той казваше:
            — Стига, брате, не ми е добре и не искам повече.
            Но Петър не го оставяше:
            — Пий бе, Пальо! Жаба на сухо кряка ли бе… Видели сме се веднаж в толкова години, дай барем да се напием!
            И Павел не можеше да откаже.
            Те се върнаха вечерта късно и пияни. Домашните бяха вечеряли и легнали да преспят краткия летен сън, за да станат рано пред зори за жътва. Елка не бе легнала. Тя ги чакаше да им сложи вечерята. Сутринта тя бе ходила в черква и бе облечена празнично. Тя зашета и се засуети из къщи. Леките и шарени чехли, обути върху зелени чорапи, хлопаха тихо из утихналата къща. Мъничко щурче усърдно църкаше нейде. Сянката й бягаше бързо по стените, осветени от кроткий огън на огнището. Тя редеше софрата, навеждаше се, изправяше се, отиваше някъде и пак се връщаше. Павел я следеше с очи, възбуден от виното, и трепетът на нейните млади форми, които той усещаше през ризата й, го съблазняваше. Но това не бяха светите желания на любовта, а намеренията на един развратен човек.
            Подир вечеря, когато влязоха в стаята да си ленат, той посегна към нея и поиска да я прегърне. Но тя го отстрани тихо, с опрощаеща усмивка, скръбна и загубена.
            — Какво искаш от една жена, която не обичаш!
            Той се засмя и посегна втори път. Усмивката му беше грозна и цинична. Елка се отдръпна настрана, погнусена от това грубо отнасяне с нея. Но той беше силен и едър. Той я събра на топка в обятията си и я целуваше с влажните си пиянски уста и бръщолевеше мръсни думи, които тя никога не бе чула, които я унижаваха и задушаваха от срам. Тя плачеше и се молеше, тя се блъскаше като уловена риба, тя мислеше, че не е в обятията на своя мъж, а в ноктите на някой гнъсен кошмар, и се чувствуваше осквернена и обезчестена. Но той душеше риданията й в мощните си прегръдки, наслаждавайки се безумно на своето победоносно насилие.


            Шеста глава

            Защо беше дошъл Павел? Той имаше само петнадесетдневен отпуск. Не изглешдаше, че тук го е довело желанието да види родното си гнездо, близките си, жена си и детето си. Той скучаеше страшно и не знаеше как да прекара времето си. Дните му се виждаха безкрайно дълги. В къщи го не свърташе, домашните разправии го ядосваха и той не можеше да ги търпи. Денем всички отиваха на работа и селото запустяваше. Само бабички, недъгави и стари, дремеха в дрипите си по пътните сенки или се мяркаха като влечуги към чешмата. Даже децата и кучетата се отмъкваха по нивите.
            Над селото трептеше нетърпима душна мараня. Павел седеше на сундурмата пред къщи, вял, тежък, гледаше лениво полето, дето светеше узрялата жътва, шибаше се с една тънка върбова пръчица по ботушите си и се клатеше на стола дълго, неспирно, като дервишин. После той слизаше бавно по стълбите, разхождаше се малко из двора, поглеждаше слънцето, да види кое време е, зяпаше с равнодушно любопитство върха на големия бор, пълен с врабчета, излизаше на пътя, поглаждаше още един път слънцето и тръгваше лениво по кръчмите да дири живи хора. Там намираше някой пътник или селянин, откраднал се от нивата да пие чаша ракия или да купи тютюн.
            Понякога привечер, когато денят се поразхладяваше, Павел излизаше на разходка по полето и отиваше на нивата при жътварите. Там бяха баща му, братята му, жена му и снахите му с всичките дечурлига. Там беше и болничавата Йовка. Тя не работеше нищо, а седеше под сянката на някое дърво, плетеше полилеи от класове и бавеше децата.
            — Помози бог! — казваше Павел, като заставаше малко разкрачено в стърнището, огъваше тънката пръчица, която всякога носеше, и се шляпаше по дланта на ръката си.
            Десетина момичета загорки, които им жънеха, му отговаряха живо и високо. Петър също му отговаряше от сърце и се спираше да си направи цигара. Ризата му беше мокра от пот. По прашното му лице течеха малки черни поточета. Той снемаше сламената си шапка, избрисваше лицето си, поправяше шарената си риза, да му влезе хлад, и почваше жадно и шумно да пуши, като поемаше навътре края на устата си.
            — Ех, че жега бре, плаче нивата, плаче. Рони се онова ми ти жито като сълзи — казваше той и си въртеше погледа по цялата околност, пълна с жътвари, които ту изправяха, ту забиваха ниско глави, сякаш правеха някакви обредни поклони пред лицето на благословената майка земя.
            Снахите на Павел жънеха редом със загорките. Елка също. Но тя беше малко поотдалечена, самичка, като че ли изгонена от пъстрия ред, и не вземаше участие ни в разговора, ни в смеха на момите, който избухваше от време на време висок, силен, еклив и отведнаж млъкваше, сякаш пламваше и изгаряше в маранята.
            Когато идеше Павел, дъхът й се спираше, сърцето й силно и бързо биеше и неи й се струваше, че то ще изскочи из нагръдките й и ще пръпне из нивата като яребичка. Пред очите й се посипваха ситни искри като звезди и замрежваха погледа й. Тя се изправяше да си почине и поеме дъх, но не поглеждаше мъжа си. Тя усещаше очите на всички устремени към нея и в тоя момент би била радостна, ако се отвореше земята под краката й и я погълнеше.
            Две малки момлячета и една стара жена събираха ръкойките, а Божан и Петър връзваха снопите с въжета, които правеше бързо дядо Йордан, като изтръгваше най-дългите сламки от всеки вързан сноп.
            Божан сега бе в стихията си. Съблечен по риза, с голяма като паралия сламена шапка на главата си, той се хвъргаше да връзва снопите като върху скъпоценна плячка. Той работеше бързо, неуморно, като че се състезаваше. Той повдигаше всеки вързан сноп, както скъперникът повдига торба със злато, и после ги редеше на кръстци със свещенодействие, като че градеше жертвеници.
            Павел сядаше на сянка при Йовка. Той сваляше фуражка и се облягаше подпрян на лакът. При това движение лицето му се мръщеше болезнено, като че бе засегната някоя рана на тялото му, и очите му се свиваха от досада и от златния блясък на полето. Йовка му се радваше с детско чистосърдечие и го питаше наивно:
            — Чичо, дето си ти, жените госпожи ли са, или селянки?
            — Госпожи — отговаряше неохотно Павел.
            — И се с чадъри ходят, нали?
            — Разбира се.
            — Пък ние тук се печем на слънцето.
            Павел мълчеше.
            — Ами наистина ли има хора, които ядат жаби?
            — Швабите и талянците ги ядат.
            — Тю — казваше Йовка и се мръщеше погнусено.
            Малките, които слушаха с любопитство и с ококорени очи отстрана, се разбягваха с вик, като че между тях падаше жаба, и плюеха.
            Павел нямаше желание да говори. Той не бе някогашният весел, жизнерадостен и приказлив Павел. Понеже децата продължаваха да го запитват, той ставаше, повайкваше се празно и се отдалечаваше разсеяно и сънно през стърнищата към ливадите, които бяха покосени и безлюдни.
            Той не вървеше ни по пътищата, ни по пътечките, а се край синорите, иззад храсталаците и не му се искаше да среща хора. Ако някой познат или връстник го запиташе как е, добре ли е, кога е дошъл — нему се струваше, че тия въпроси са хитри изследвания, и той отговаряше виновно, пънеше се и не гледаше събеседника си в очите.
            Веднъж Павел, като обиколи жътварите и се повайка около тях, отби се в съседната долина и седна на сянка до студеното кладенче, което извираше изпод старите корени на три дъба братя. Там беше тихо, спокойно, сънно и прохладно. Павел дълго лежа по гърба си, затъпен, без никаква мисъл в главата си. Наоколо неуморно и еднообразно свиреха дръгачи. Павел ги слушаше и му се струваше, че той цял се разплесква на тънки металически кръгове, каквито се образуват в тиха вода от хвърлянето на камък, и че наоколо по края на тия кръгове са накацали всички горски щурци и ги дърпат равномерно бързо, разширяват ги, умножават ги и те се въртят и звънтят, звънтят.
            В близките храсти се изшумоля. Павел повдигна глава. При кладенеца спря баща му и свали шапка. Беше привечер. Грамадните сенки на дъбовете бяха прехвърлили дола и лежаха на срещните стърнища.
            Една гургулица наблиза усърдно и нежно зовеше другаря си.
            — Ти тук ли си — каза дядо Йордан с бащинска ласка на сина си. — Аз мислех, че си отишъл вече в село.
            — Не ми се оставаше хубавото място — каза Павел, — пък трябва и да съм позадрямал малко.
            — Ти не изглеждаш добре. Болен ли си, какъв си?
            — А… нищо…
            Павел смънка и започна да върти пръстена на пръстите си.
            Изглеждаше смутен.
            — Дойде си, пък не си весел и страниш, като че сме ти чужди.
            Геракът каза това нехайно и шеговито, но в гласа му звучеше болка. Той седна на поляната редом със сина си. Откак беше се върнал, Павел за пръв път остана така насеме с баща си.
            — Е, как живееш там, Павле, защо не се прибереш вече да поемеш работа Ето, аз остарях. Скоро ще ида при майка ти… Ти по чужбина. На служба… Каква е тая служба, не знам. Защо ти беше?
            Слънцето клонеше да зайде. Вечерта падаше полекичка. И сенките, и светлината, и въздухът бяха станали меки. Бодливите стърнища, полето, покосените ливади, реките, нивята, цялата земя се беше някак разнежила, като че ли невидима божествена милувка бе минала по нея.
            Така мека и така нежна беше и душата на стария Герак.
            — И какво добро намери по тоя път Нищо. Нито пари спечели, нито нещо за полза в живота си намери. Далеч от нас, кой знае как живееш по градищата Отмиляло ти е всичко от сърцето, отчужди се от земята, дето те е родила и откърмила. Я погледни! Тия ниви и ливади, които виждаш насреща, се са наши. За вас съм ги печелил и на вас съм мислил да ги оставя. Земя хубава, плодородна, мека като душа — едно да посееш, сто се ражда. Е… Но твоите ръце вече се срамуват от ралото!
            Геракът говореше меко и укорите му бяха нежни, топли и гальовни. Зад думите му се криеше страшно и скришно желание да бъдат те послушани.
            Павел не отговори. Той не погледна баща си в очите, а наведен, късаше бързо и нервно тревата под себе си.
            — Е, не мислиш ли вече да се прибереш — попита баща му след дълго мълчание.
            — Не! — отговори твърдо Павел. — Моите намерения са други.
            — Какви?
            — Искам да заловя търговия в града.
            — Това е много по-умно, отколкото да киснеш на тая нищо и никаква служба. Само че търговия без капитал не може.
            — Аз за това съм и дошъл — каза Павел оживено. — Ти ще ми помогнеш, татко. Искам да отворя магазин, нещо като бакалница, ама по-голяма.
            — Късно си дошъл, сине — каза старецът с въздишка и заклати безнадеждно глава. — Баща ти вече няма пари.
            Павел пребледня. Полазиха го тръпки като мравки. Баща му не забеляза това. Той бе изненадан и обиден от предложението на сина си. Той гледаше замислен в земята и клатеше глава леко и продължително, като че там заравяше тежките думи, които бе казал.
            — Ти сам виждаш, татко, че службата дотегна и на мене. Тя ме развали, аз съзнавам самичък. Сгреших много и пред вас, и пред себе си. Сега искам да поправя грешката и всичката надежда ми е в тебе. Мислех — той ми е баща, ще ми помогне, а ти ми казваш друго.
            На стареца му стана жално.
            — Колко пари ще ти трябват — попита той.
            — Пет хиляди лева…
            — Пет хиляди лева! — удиви се Геракът. — Че ти знаеш ли какво нещо са пет хиляди лева?
            Старецът се обиди. Той всякога и пред всички открай време криеше, че има пари. Сега нему се стори, че син му го изобличава, като иска такава голяма сума.
            — Пет хиляди лева! Пет хиляди лева! — повтаряше той. — Вие мене за милионер ли ме смятате Мога ли да имам аз пет хиляди лева! Че от какво съм ги спечелил?
            — Ако ти сам ги нямаш, ще ипотекираш част от имота и ще ги земеш от Земеделската банка. Само ти можеш да ми помогнеш, татко!
            — Какво! — пресече го баща му и стана. — Ами какво ще кажат братята ти! Ще допуснат ли те да сторя това Ти не мислиш какво приказваш бе, синко!
            — Ако може — каза твърдо Павел и също стана, — ако не може, аз ще се запилея пак в полка и така ще си окапя в службата. Добра стъпка без твоя помощ немога да направя.
            Бащата и синът несъзнателно тръгнаха, минаха дола и поеха през стърнищата за село.
            Половината от голямото огнено слънце бе паднало зад планинските върхове.
            Двамата вървяха успоредно, един до друг, и мълчаха. Павел наблюдаваше как баща му, без да погледне настрана, дръпна края на мустака си и го гризе нервно.
            Към село от всички страни се връщаха жътвари, уморени и съсипани от труд и пек. Мъжете вървяха напред с широки крачки, а далече след тях се тътреха жените с изгорени и погроднели лица, задянати с разни товари или с малки деца. Момичетата се опитаха някъде да запеят, но се изсмяха високо и млъкнаха. Полето заспиваше, непожънати ниви, прохладени от вечерта, изправиха класовете си към небето и сякаш дишаха успокоени. Закъснели гълъби, два по два, бързо отлитаха към гората, наситени и благодарни.
            Павел и баща му навлязоха в село. Старецът веднага се спря.
            — Павле, ти тая работа обмислил ли си добре?
            — Ако не съм я обмислил, няма и да ти говоря.
            — Хубаво! Тия пари аз ще ти дам, но ми дай дума, че няма да кажеш никому. Нито на братята си.
            — Ще мълча!
            В това време ги настигна Божан на кон. Той ги погледна подозрително, спря коня, поздрави ги и каза като че ли сърдито:
            — Къде сте толкова закъснели?
            — Заприказвахме се при кладенеца…
            Божан изсумтя неприязнено, бутна коня и ги задмина.


            Седма глава

            Валеше дъжд. От два дена не можеше да се работи. Полето си почиваше мокро, овлажнелите стърнища бяха изгубили златистия си цвят и бяха потъмнели. Пътищата бяха кални и хората се събираха по кръчмите като мухи, пиеха и приказваха за лошото време, за запарени снопи и гниещи невързани ръкойки.
            Божан лежеше в стаята си и не излизаше. Той се оплакваше от настинка. Жена му месеше хляб. Петровица переше под сайванта, а Елка шеташе из къщи. От мрачното време тяхната злост беше изострена, те бяха се карали за нещо и не си приказваха. Йовка седеше на сундурмата с глава подпряна на преградката, гледаше как ситно и полека вали и летеше с крилата на мечтите си в своето тайнствено, добро, неземно царство. Около нея се трупаха децата и играеха със ситни бели камъчета, събирани покрай реката.
            На сушина под стряхата Петър поправяше някакво си колело. Той беше гологлав и залисан цял в работата си. Павел седеше на стълбата и препрочиташе десети път писмото, което току-що бе получил. То бе подписано от някоя си Любица, почваше с нежности, написани на развален език, и свършваше със закана Да не мислиш ти, свиньо бугарска, че ко доджеш без паре, я чу тебе да узму… Колкото пъти стигаше до тия последни редове. Павел стискаше зъби и ченетата му отстрани шаваха. При все това той изглеждаше доволен и не се насищаше да чете.
            Отведнаж из малката врата на на тяхната затворена кръчма излезе баща им и се спря с един страшен вик:
            — Е… сега… свършихте и това! Свършихте и това, а?
            Лицето му беше тъмнобледо и страшно, очите му бяха широко отворени и косата чорлава. Той почна да се бие по главата и гърдите, като разтваряше широко и отчаяно ръце.
            — Проклет да е! Проклета да е душата му!
            Той стенеше нечовешки, искаше да крещи и не можеше, защото го душеше някаква тъмна, непреодолима сила.
            Йовка, стресната в своите мечти, като видя дяда си, че се бие и стене, нададе ужасен вик и избяга. Павел и Петър претърчаха през двора и уловиха баща си от страни.
            — Назад, назад! — изкряска им той и се помъчи да се освободи. — Вие не сте мои деца! Да оберете баща си! Проклети да сте, проклети да сте!
            Павел и Петър се погледнаха в очите. Те разбраха отчаянието на баща си и застанаха поразени, без да знаят какво да му кажат. Старецът увесна на ръцете им и се сгромоляса на прага като камък, изпаднал от някой стар зид.
            — Обраха ме, обраха ме! — застена пак той, като хвана главата си с ръце.
            В това време при стареца се притекоха Петровица, Божаница и Елка. Те се пазплакаха. Около полите им се усукваха децата и също почнаха да плачат. Малкият Захаринчо и болната Йовка прегърнаха коленете на дяда си и се разридаха сърцераздирателно. Те не знаеха какво бе станало, но страданието на дяда им бе ги поразило.
            Дойде и Божан.
            — Какво има, какво има — запита той плахо.
            — Някой обрал тато — отговори през плач жена му.
            — Знае се кой го е обрал! — намекна Божан, блед и треперещ.
            — Кой — викнаха изведнаж Павел и Петър.
            Старецът се изправи бързо. Той бе събрал силите си, но трепереше.
            — Слушайте, хей! Това е ваша работа — обърна се той към синовете си. — Да ми върнете парите! В черкова ще ви прокълна. Петстотин жълтици сте ми взели. Да ми ги върнете. Кой ги е взел — да ги върне, ще му простя. Инак в черкова ще го прокълна, в литургията…
            — Кой ги е взел, да ги върне — рече Божан и погледна към Павел с каиновска неприязън.
            — Аз ли Мен ли обвиняваш! — изкрещя Павел гневно и обиден, цял треперещ, вдигна ръка срещу Божан.
            Елка се спусна с писък и прегърна мъжа си.
            — Павле, Павле, недей! Моля ти се!
            Той бишна жена си настрана. Петър се изпречи между двамата.
            — Ти нема за добро си дошъл — викаше Божан — И ръка ще вдигаш, а! Разбойник, хайдутин!
            — Божане — обърна се към него Петър, — не Павел, а ти, ти хитра лисица. Откога дебнеш. Мислиш, че ние не виждаме!
            Петър вдигна ръка и сложи тежък удар по главата на Божан. Жените писнаха и процепиха селото. За миг от всички страни се стекоха селяни. Любопитни глави почнаха да надзъртат иззад оградата. Павел и Петър свалиха брата си Божан на калната земя и сипеха върху му тежки удари. Около тях пищяха жените и децата. Елка плачеше безпомощно около Йовка, която бе припаднала. А дядо Йордан, когото подкрепяха няколко души, селяни, се теглеше из ръцете им и викаше:
            — Избийте се, кучета! Избийте се! По-добре да не сте се пръкнали!
            По улиците тичаха разтревожени хора и се питаха:
            — Какво има Какви са тия писъци?
            — Гераците се изтрепаха един други!
            — Обрали старика!
            — Това е Божанова работа. Павел и Петър не умеят.
            Някои се смееха високо.
            Пристигна кметът и полякът с тежка кримка, закачена на рамото му, с небръснато четинесто лице. Те отведоха Герака в кръчмата му и почнаха да го разпитват. Отстрана стоеше дядо Матей Маргалакът и по бялата му брада течеха сълзи. В кръчмата беше тъмно и непроветрено. По тавана висяха големи паяжини, натежали от прах. Геракът заведе кмета при леглото си, дръпна шареното чердже пред него и повдигна една от плочите, с които бе постлан целият под. Под нея се отвори малка дупка, колкото с ръка да бръкнеш, добре измазана, дълбока и празна.
            — Ето — каза Геракът с отчаяние. — Тука си държах всичкото богатство — петстотин жълтици. Една по една бях ти спестявал четирисет години време. Сега… Проклети да са!
            — Кой, мислиш ти, дядо Йордане, е посегнал — попита кметът.
            — Кой Знам ли кой Трябва Божан да е. Господ да го убие! Той често се въртеше тъдява. От вчера се преструваше на болен. Искам да го претърсим.
            Кметът, полякът и дядо Йордан повикаха Павел и Петър и отидоха да претърсят стаите, дето живееше Божан. Те разхвърлиха всичко, счупиха два сандъка, отваряха долапи, качваха се на тавана, но нищо не намериха.
            Божан седеше под сайванта върху процепа на една колесарска с превързана кървава глава и мълчеше. Около него седеше жена му с разплакано дете на ръце и кълнеше. Очите й бяха червени от плач, лицето й — изкривено и грозно. Косматите брадавици по него го правеха още по-грозно. Гласът й дрезгав и плачлив, се чуваше по цялото село:
            — Що дирите в къщата ми, чумата да ви подири! Ние хайдути ли сме! Като си имал пари, да си ги вардил! Оня със сабята нема за добро е дошъл!
            Хората, които се бяха струпали на портата, се подсмихваха на думите й. Всички бяха убедени, че Божан е обрал баща си. Като го гледаха с увиснала, превързана глава под сайванта, казваха:
            — Каква лисица е той! Преструва се на светец.
            Кметът и Геракът отидоха в общината и дълго се говориха насаме. След това дядо Йордан се върна в къщи с наведена глава. Хората се отстраняваха от пътя му и го гледаха съжалително. Той не се обърна настрана.
            Селяните полека-лека се разотидоха по домовете си. Само куп деца, плахи и любопитни, останаха да надничат около портата на Гераците.
            Петър и Павел отидоха в кръчмата. Те бяха съкрушени и печални, като че току-що бяха се върнали от погребение. Петър стискаше ръце в джобовете си и говореше на селяните, които бяха го заобиколили със съчувствуващо любопитство:
            — Не ми е за парите, ами за стареца ми е мъчно. Съсипан е човекът. Пък и той… В сегашните времена пари в земята държат ли се?
            — Вампирясуват се — обади се с насмешка един пияница.
            — Аз моите защо ги не държа в земята — каза дребният Ило Търсиопашката, който минаваше за най-големия сиромах в селото. Той беше толкова дрипав, че даже ушите му приличаха на кръпки.
            Всички се изсмяха на думите му. Той сам се ухили и отиде настрана, като продължи духовитостите си. Павел беше се подпрял до тезгяха и водеше дълъг и таинствен разговор с кмета. Зад тях се стъписваха разни сиромаси, чешеха се, побутваха се и се стараеха да дочуят нещо.
            Вечерта дъждът престана. Облаците се разкъсаха на големи парцали и през тях надникна луната — чиста, хубава, светла, като че ли излязла от баня. Скоро всичко се потаи и помири. Само дълго през нощта се чуваха бръщолевенията на пияния Ило Търсиопашката, който викаше от къщата си:
            — Селяне, обраха ме! Откраднаха ми парите!
            Той се изсмиваше високо, с глас зловещ и ехиден, който измъчваше нощната тишина като вика на кукумявка.


            Осма глава

            Павел не дочака края на отпуската си, а замина. Животът в родната му къща беше непоносим за него. Той се прости с баща си, който лежеше в тъмната кръчма и пъшкаше като ранен.
            — Прощавай, татко, и не се грижи много — каза Павел с просълзени очи — Ние няма да те оставим. Аз ще си дам оставката и ще се върна пак.
            Старецът заклати недоверчиво глава и не отговори нищо. Той се завърна към стената и пак застена.
            Петър, Петровица и децата изпратиха Павел до портата. Елка със Захаринчо вървяха последни. Когато Павел си взе сбогом и тръгна, тя заплака и сълзи обидно потекоха по страните й.
            — Де, не плачи де, не плачи — каза сухо Павел с видима неприятност.
            Той щипна по бузата детето си, качи се на коня, каза още един път сбогом и замина. След него се заклатушка на слабите си крака дядо Маргалак Той тръгна пеш за гарата да върне коня.
            В къщата на Гераците стана непоносимо и тежко. Като че не парите на стареца, а честта на целия дом беше открадната. Божан беше дал Петър и Павел в съд за побой. Той не бе ранен тежко, но лежеше още и се преструваше на смазан. Петър сам наглеждаше цялата работа. Старецът по цял ден стоеше в кръчмата си и никъде не излизаше. Вече нищо не го интересуваше. Той или лежеше със стенание на леглото си, или мълчаливо се разхождаше назад-напред из стаята, дълбоко замислен и помрачен ог нещастие. И в тая мъничка пустиня шумът от неговите бавни, тежки и отмерени стъпки се носеше тайнствено и глухо. Нему се струваше, че някой дебнешком върви след него, и той се обръщаше плахо и бързо. Той не говореше с никого иза нищо. Вечер и на обед Елка идеше при него и му носеше храна като на затворник. Тя го състрадаваше дълбоко и често пъти искаше да го заговори, но той мълчеше. Веднаж тя изпрати при него Захаринчо. Понеже детето не можеше да отвори вратата да влезе, то почна да вика:
            — Дядо, отвори ми, дядо!
            Старецът пусна внучето при себе си, взема го на ръце и дълго го милва с овлажнели очи.
            Геракът колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Божан е турил ръка на парите му. Но той знаеше коравото сърце на сина си и не вярваше, че ще му ги върне.
            Той реши да прокълне крадеца в черква, но когато поиска да каже това на попа, бащиното сърце се сви от болка и той скри мисълта си.
            Животът в къщи беше непоносим. Подозрението и престъплението не можеха да живеят под един покрив Вражда и обида пълнеха дома и тежаха на душите. Божаница и Петровица, които къщната работа туряше в близост, се гледаха като изконни врази. Те не позволяваха вече на децата си да се събират и играят заедно. Между тях се мяркаше Елка като далечна сянка, като странно безтелесно видение и мълчеше. Тя страдаше скрито и дълбоко. Вечер, когато всички заспиваха, тя отиваше в стаята на Йовка. Болната седеше на постелята си слаба, бледа, сякаш че хрупкото и тяло не беше в дрехите й. В стаята цареше тайнствен полумрак, беше тихо и чисто. До леглото на болната стоеше една зелена стомна. Нямаше нищо друго. В иконостаса мигаше кандило и тантелената сянка от отворената резбарска вратичка пред иконата покриваше почти половина стаята и трепкаше неспирно. През отворения прозорец се виждаше осветеният от месеца двор. Там всички предмети заедно с техните неподвижни сенки изглеждаха заспали. Виждаше се разтворената кола и стърчащият на ритлите остен, стълбата, възправена въз стряхата на сайванта, веячката, стожерът, големият бор, под който лежеше и сладко преживяше биволицата.
            Елка сядаше тихо до болната, милваше нежно бледото и лице и казваше:
            — Днес изглеждаш по-добре, сестрице.
            Йовка се усмихваше като пред някое свето видениеи погледът и оставаше неподвижен срещу мътния прозорец.
            — Днес мама пак ти се кара! — казваше виновно тя.
            — Е, нищо, нищо, аз не й се сърдя — отговаряше Елка.
            — Какво приказват, стрино Наистина ли татко е взел парите на дядо — питаше Йовка и поглеждаше плахо настрани.
            Душата и се пълнеше с непонятен страх.
            — Дрънкат си хората. Нямат грях пред бога.
            Двете дълго мълчаха, потънали всяка в своите самотни нерадостни мисли. После се прегръщаха и плачеха. Плачеха тихо, с горещи сълзи, облекчаващи и сладки.
            Старият Герак виждаше, че съвместният живот в къщи е невъзможен, и реши да раздели синовете си.
            След жътва той повика по-първите хора и най-напред разделиха снопите по равно на четири дяла един за Божан, друг за Петър, трети за Павел, а четвърти за него самия. Така той раздели и двора. За нивите и ливадите хвърлиха жребий.
            Къщата, която бе голяма и имаше от две страни стълби, той прегради надве — едната половина за Божан, другата за Петър. За себе си старият взема кръчмата с припадащия се към нея двор, при който присъедини и двора на Павел. Елка и Захаринчо той взема при себе си.
            Делбата бе справедлива. Тя не породи у никого недоволство. Божан още на другия ден отдели с плет своя двор, бързо направи харман и си хвана ратай. Той бе щастлив и доволен. Беше постигнал своите въжделения. Той цял ден ходеше гологлав из двора, измерваше, даваше заповеди и гълчеше високо на жена си и на децата си. Хората минаваха по пътя, спираха се, поглеждаха и казваха:
            — Отсега нататък той ще царува — другите ще робуват!
            Божан вършееше и сипваше житото в хамбара си с една трескава алчност и ненаситност. Той събираше класовете, закачени по плета, и зърната, паднали на земята. Гонеше с псувни врабците, които страхливо се застъпваха за своя мъничък дял. Той пъдеше с викове и попръжни калугерите и просяците, които идеха с благословия за шепа жито, сега, по харман, когато бог толкова изобилно го сипеше и дълго не можеше да се успокои, като че, бяха го нападнали разбойници.
            Вечер той седеше самичък в къщи и при светлината на огъня правеше нескончаеми сметки с голям дюлгерски молив и се озърташе да го не види някой.
            Божан не излизаше никъде и се боеше да похарчи пет пари за нещо. Той събираше яйцата по полозите и в празник киснеше в къщи като в засада и чакаше да чуе вика на Моше кокошара, за да му ги продаде. Той се пазареше дълго с него, караше се, сърдеше се и след като получеше парите, броеше ги с треперещи ръце три-четири пъти, да не би да са го излъгали.
            Неговото скъперничество стана пословично. Селяните почнаха да разправят всевъзможни истории. Ило Търсиопашката се кълнеше, че видял как Божан събрал няколко динени кори, хвърлени на пътя, и лакомо изял остатъка по тях, като ги изстъргал тънко с ножчето си.
            На Петър му беше мъчно.
            На своето ново собствено огнище той погледна без ищах. Неговото сърце се изпълни с безсилна завист към Божан. Едно време, когато мислеше, че ще падне и в неговата ръка нещо от приказните пари на баща му, на широката му душа не тежаха грижи и той беше спокоен.
            Но сега!
            Сега той имаше само земя, широка и корава земя, с която трябваше да се бори. Труд и нищо друго. Но неговото сърце беше леко, птичо сърце. То обичаше да живее тъй, само по себе си. Трудът го плашеше. Той гледаше тая обширна буренлива земя, облещена към небето за благодат, и мислите му се носеха над нея черни и нерадостни като орляк врани.
            Той почна да мечтае и да пие. Мечтите убиваха волята му за работа.
            Пиянството го угнетяваше.
            Жена му ходеше да го търси по кръчмите, тътреше го в къщи, сърдеше се и го кълнеше люто. Хората се подсмиваха и шегуваха над нейното нещастие, а тя се оправдаваше като виновна, махаше силно с ръце, като се обръщаше към всички и говореше високо:
            — Не може така! Всичко на моите ръце оставил. Няма кой да ми помага. Децата са слаби, не ги бива за никаква работа.


            Девета глава

            Скоро след заминаването на Павел Елка се измени страшно. Тя отслабна съвършено. Лицето й увехна и доби жълт, болничав цвят. Около очите й се изписаха големи тъмнобакърени кръгове. Тя работеше цял ден, но в движенията й имаше усилие. Нейната хубава, пъргава снага гаснеше от немощ и когато ходеше, краката й се подкосяваха, тя се заваляше, като че току ще се сгромоляса да падне. Тя изгуби охота и не можеше да яде. Едвам преглъщаше два-три залъка и ставаше от трапезата.
            Това не беше вече Елка, а нейната странна блуждаеща сянка, която всеки ден се топеше и чезнеше.
            Изпърво тя се държеше и не се оплакваше никому. Когато хората й казваха, че е отслабнала, и я питаха какво й е, тя се мъчеше да се усмихне и отговаряше, че и няма нищо. Но на душата й падаше камък. Съжалението, с което я гледаха близките и чуждите, я съкрушаваше.
            Най-после силите я напуснаха съвършено. Тя едвам можеше да донесе пълни менци от чешмата до дома, ако не си починеше по пътя. Често тя падаше внезапно в някой кът на къщата или под стряхата, свиваше се на купчинка, лежеше дълго и скимтеше болезнено и страшно, като някое недобито псе. Понякога тя се затваряше в стаята си, лежеше безпомощна, смазана плачеше и нареждаше с неизразима горчивина:
            — Боже милостиви, боже милостиви, защо ме не прибереш!
            Това глухо стенание пълнеше с ужас мрачната тишина на кръчмата. Като че ли дълбоко в нейните основи бе заровен жив човек. Старият Герак излизаше полека от своята тъмна, нерадостна стая, в която не обитаваше вече златният дух на неговото съкровище, отваряше бавно вратата на стаята, дето плачеше болната, и питаше от прага с глас убит и безсилен:
            — Какво ти е, невесто? Болна ли си? Току плачеш и пъшкаш! Защо не кажеш!
            Елка отговаряше глухо, задавена от сълзи, с покъсано сърце:
            — Лошо ми е, лошо ми е! Ще умра!
            Нищо повече.
            Цялата къщна работа остана върху слабите ръце на дядо Маргалак. Той носеше вода, той метеше двора, той посрещаше и изпращаше добитъка, доеше кравите, а понякога и месеше. Той се грижеше и за Елка, и за господаря си, и за Захаринчо с нежността на ангел пазител и плачеше над тяхното нещастие. От време на време идеше да му помага Петровица, да навиди Елка и свекъра си и да им донесе нещо.
            Йовка лежеше в къщи и постоянно мислеше за стрина си Елка и за дяда си. Искаше й се да иде да ги види, но майка й не я пущаше и тя скърбеше в къщи и по цял ден се молеше пред иконостаса на кротката божа майка да прати мир и изцеление на всички.
            За Елкината болест се пръскаха различни слухове. Някои говореха, че оградисала, други — че Божаница й направила магия, че мъжът й Павел я отровил, за да се ожени за друга. Но малцина бяха налучкали истината. Павел бе заразил невестати си с нечиста и срамна болест, която тя криеше. Жените в селото със страх и шепот си съобщаваха това една на друга, жалеха болната, но се бояха и срамуваха да я посетят.
            Елка не излизаше вече никъде. Сгущена в ъгъла до прозореца върху постелята си, с увиснала глава, със скръстени на гърди ръце, тя мълчеше неподвижна като камък.
            При нея идеха само няколко стари жени, близки роднини, и носеха понуда. Те влизаха в стаята и предпазливо и полека като при умиращ, с ръце мушнати в широките ръкави на кирливите си ризи, с печален израз на лицата, сядаха спуском на земята при нея, подпираха бръчкави лица на коленете си, цъкаха със зъби и се клатеха печално със зловеща безнадеждност като орисници.
            — Бедната Елка, хубавата невестица, на какво е заприличала!
            Тия посещения мъчеха Елка. Тя се срамуваше и ненавиждаше своите доброжелателки. Тя искаше да бъде сама, да се стопи и да си умре самичка.
            Тя не преставаше да мисли за Павел. Но в нейното въображение не се явяваше тоя Павел — груб мъж, който почерни младостта й, опозори я и я погуби. Тя мислеше за един друг Павел, любещ, далечен и желан, когото тя като че ли никога не бе виждала, който бе се мярнал някога в чудните и момински сънища. И унесена в спомени, които приличаха на мечти, тя за миг забравяше мъката си и се усмихваше приветливо на тоя мил и далечен образ. Тая усмивка светваше по лицето й мигновено и нетрайно, както светва последният слънчев лъч по върха на самотната бреза в гората. Тя замижаваше, за да задържи повече тоя образ във въображението си, и изсъхналите и уста шепнеха:
            — Павле, Павле, мили Пальо!
            Идеше есента. В стаята на Елка вятърът хвърляше от време на време по няколко жълти листа. Децата и момите се кичеха вече с есенни корави цветя с печални болезнени шарки. Старият бор плачевно шумеше нощем и съскаше, като че в клоните му се бореха змии.
            Елка гледаше от леглото си как по планините в далечината падат тъмни дъждовни облаци и намръщено гледат към полето. Непоносима мъка пълнеше душата и.
            Тя почна бързо да унива и гасне.
            Един ден дойде при нея Петър. Лицето му беше небръснато, обраснало с четина до очите, мустаците увиснали, избелели по върха като класове. Душата му миришеше отдалече на ракия. Той влезе и не знам защо си свали шапката. От това на Елка и стана страшно. Тя знаеше, че шапка свалят не пред болник, а пред мъртвец.
            — Елке — каза той разчувствуван, — това не може така. Утре ще впрегна воловете да те карам в града в болницата. Не е хубаво да се мъчиш.
            — Ох, не ща, не искам! — простена Елка.
            Думата болница й подействува страшно.
            — Не може така. Докторите знаят цяр на всичко. Близка си ни — защо да те оставим да гниеш.
            — Не искам, не искам! — каза почти с ужас Елка и хубавите и очи, пълни с болезнена светлина, се спряха умоляващи към Петър. Тя се дръпна в ъгъла, като че искаше да се запази.
            — Е, пък ти… Защо да не искаш Там няма да те колят, ами ще те лекуват…
            — Не искам, не искам! О, не искам!
            Петър се повъртя, помачка шапката в ръце, почеса се и излезе.
            — За твое добро го правя… Пък ти, ако щеш…


            Десета глава

            Свършваше се краят на есента. Зад начумерените хоризонти изскачаха сиви мъгли, лежаха цели дни по върховете и гледаха с тежки мисли полето. По оголелите вейки на дърветата трепереха умиращи последните листа и падаха със суха въздишка. Нощем излизаше неукротим вятър и с бесен вой се бореше с мрака из пустите селски улички, свиреше и играеше вихром по мегдана, по разградените сиромашки дворища, шибаше по кепенците и по вратите, тичаше като зъл дух по покривите, викаше обезумял по комините и се заканваше немилостиво на сиромашта.
            Елка не излизаше никъде. Тя седеше в стаята си свита накуп до прозореца, с ръце кръстосани в скута, забрадена като вдовица с тъмна кърпа, надвесена над челото, за да прикрие лицето си. Тя гледаше навън с премрежени очи жално и безнадеждно. Мислите й се носеха като разпокъсани облаци и в тях не блясваше ни една лъча, ни едно късче синьо радостно небе. В къщи беше тихо като в пропаст. Дори менците, окачени на водника, самички прозвънтяваха от напрежението на тая тежка тишина. Елка чуваше как от време на време на тавана скърцаше мишка и по керемидения покрив бавно минаваха меките стъпки на котка. Геракът не излизаше никъде. Захаринчо играеше навън с децата. Само старият дядо Маргалак се мяркаше като пустинник в тая мрачна къща, която изглеждаше необитаема.
            Дните се пак минаваха по-лесно. Но нощите бяха страшно мъчение за Елка. Щом навън изчезнеха сенките на стрехите и мрак напълнеше стаята, душата на Елка изпитваше смъртно безпокойство. Тя не можеше да спи. Цяла нощ лежеше по гръб, с очи отворени в мрака, едвам осветяван от мъждивото кандило, и мисли, една от друга по-скръбни, горяха мозъка й. Нощта вървеше бавно. Отвън не идеше никакъв шум. Само понякога капак се хлопне. Нервно засъскат оголелите вейки на дърветата. Куче в просъница прискимти — и нищо друго. Тогава на Елка се струваше, че лежи в гроб жива заровена, и стенеше глухо.
            А в съседната стая от време на време се чуваше тежката въздишка на стареца или неговите бавни, отмерени стъпки по пода. Той ходеше дълго назад-напред като някой затворен звяр.
            Една такава нощ дядо Маргалак, който спеше до огнището, се пробуди внезапно. Стори му се, че някой хлопна вратата и излезе. Разтревожената нощ приплака навън. Старецът стана и запали свещта. Бучеше грозна буря и стените пукаха под напора на вятъра. Старецът опита вратата. Тя беше отключена. Той отвори бързо. Халата нахлу вътре, развея бялата му коса и духна свещта. Дядо Матей погледна навън. В мрака му се мярнаха белите ръкави на жена, която скриви към пътните врата. Той се повърна бързои надникна в стаята на Елка. Под сянката на иконостаса сладко спеше Захаринчо. Постелята на Елка беше пуста. Смътна, лоша догадка изпълни със страх и милост душата на стареца. Той се впусна бързо навън, като забрави да вземе даже шапката си, и излезе на улицата. Мрак. Бурята беснееше немилостиво и старецът едва се задържа на краката си под напора на студения вятър. Косата и брадата му се развяха. Очите му се насълзиха и той не можеше да види нищо. Дърветата наоколо хвучаха и се прегъваха доземи. По небето се гонеха като страшни демони черни облаци. За миг те се разпокьсаха, през тях надникна студеният смъртноблед лик на луната и освети глъхналото село. Далече на пътя старецът съгледа пак белите ръкави на жена. Тя вървеше нататък и се бореше с мъка срещу вятъра. Старецът събра всички сили и извика:
            — Невесто!
            Бурята задави немощния му глас.
            — Невесто! — повтори той, но не можа и сам да се чуе.
            Тогава той хукна след нея. Насреща му изскочи вятърът с бесен порив, завали го, повърна го назад и го спря. Черни демони наново забулиха луната. Старецът събра сили и се спусна пак. Той тичаше със слабите си крака наведен напред, като че искаше с удар на главата си да разбие стихията и да хвръкне. Втренчените му в мрака очи не виждаха нищо. Дъхът му с спираше и старешкото му сърце биеше страшно от умора. Но Маргалакът не падаше. Той тичаше срещу вятъра, краката му се спъваха по неравния каменист път и той с нечовешки усилия се мъчеше да викне и да прати своя спасителен зов на оная самотна сиротица, която блуждаеше в нощта и отиваше към погибел.
            — Невесто!… Елке!
            Но устата му се отваряха неми.
            Тъмните облаци на небето се развяха пак като големи черни знамена, покъсани по битки. През тях надникна разсипващата се луна и пред очите на дядо Маргалак светна полето, пусто, настръхнало от бурята. Той бе излязъл вън от селото. Старецът се спря и загледа в далечината по пътя. Някъде пред него пак се мярна странната фигура на Елка, която вървеше с усилие срещу вятъра. Тя се отби и тръгна по воденичарския път. Далече шумеше водата на бента и се надвикваше с вятъра. Милост и отчаяние задушиха стареца. Към кого да се обърне за помощ, кого да вика Той вдигна побеляла глава към мрачного небе и протегна отчаяно костеливи ръце.
            — Божичко милостиви, закрили невинната душа!
            Луната пътува студена и безучастна. Големите сенки на дърветата край пътя играят тайнствено и лудо по земята. Вятърът неудържимо бушува из полето и бесни вихри се кикотят нейде в мрака.
            Старецът видя как Елка слезе бързо по пътя и се изгуби зад тъмните дървета.
            — Невесто!
            Дядо Матей се спуща с всичка сила надолу по пътя. Вятърът за малко спира своя порив и старецът тича по-леко. Той е капнал от умора, краката му тежат.
            Воденичният бент шуми наблизо. Старецът вижда големите брести около него.
            Между тях стои самодива с бели ръкави, със скръстени ръце, с наведена глава и гледа над водата.
            — Невесто!
            Старецът тича обезумял от отчаяние, маха с ръце, като че иска да разреди мрака. Той поема с нечовешко усилие малкото възвишение, като се държи за тръните и къпините, и най-подир се изкачва при брестите до бента. Там стои като посадена Елка със скръстени ръце, загледана в тъмната неподвижна вода.
            — Невесто! — извика дядоМаргалак и седна безсилен на земята.
            Елка се обърна изтръпнала. Старецът с последни усилия простираше ръце към нея и се мъчеше да каже нещо.
            — Дядо! — нзвика тя и се спусна към него.
            — Невесто, чедо! Какво правиш тук?
            Старецът я улови за ръката.
            — Седни, чедо, седни, че се уморих. Ох, душата ми се запря.
            — Искам да умра, дядо. Не мога да живея. Не съм вече човек за тоя свят.
            — Не говори така, мила, не греши пред бога, чедо — помилва я като дете дядо Маргалак.
            Сълзи бликнаха от очите на Елка. Тая родна, сърдечна милувка досегна с топло участие нейната страдна, болна душа и сладкото усещане, че не е самичка, я трогна. Тя заплака умилена:
            — Искам да умра, дядо Матей, искам да умра!
            — Слушай, Елке, не говори така. Я си помислиза детето. Кому ще го оставиш Какво ще прави то безмайчица Уповавай се на бога, мила, той ще ти прати изцеление.
            — Никой не може да ми помогне, дядо.
            — Не е така, чедо. Послушай ме. Аз ще те заведа на Сеславския манастир, да се помолиш на чудотворния образ на света Богородичка. Тя ще те излекува, мила, тя, милостивата, ще те изцери.
            — Сполай ти, дядо Матея, сполай ти. Пропадна вече моят живот… Кому съм потребна Кой милее за мене — каза задавена от сълзи Елка и приседна до него.
            Тя беше боса, гологлава и трепереше от студ.
            Дядо Матей я загърна с абата си.
            — Плачи, миличка, поплачи си, то ще ти олекне.
            Вятърът духаше се така силно. Старите брести клатеха голите си клони и шумяха плачливо. Листа и сухи съчки падаха по набриждената вода на бента, в която се оглеждаше мъртвешкото лице на луната.
            — Дядо, как ще живея вече Дядо, срам ме е от хората — каза захлипнато Елка, посиняла и трепереща от студ, изнемогнала от страдание.
            — Не мисли така, чедо, всички сме грешни, всеки, си има своята мъка. Бог е милостив. Ще оздравееш и ще забравиш, че си страдала. Ще отгледаш детето си и ще му се радваш. Ти не се отчайвай, не губи надежда…
            — Сполай ти, дядо, сполай ти.
            — Сега стани да си ходим. Виж как си премръзнала. Стани, чедо!
            Старецът стана и помогна на болната невеста да се повдигне. Той я хвана през кръста и като я подкрепяше нежно, каза бащински:
            — Хайде, чедо!
            Те тръгнаха назад като две странни видения на милосърдието и на страданието.
            Бурята беснееше още и развяваше косите им. Падащата от бента вода бучеше страшно. Облаци наново покриваха луната.


            Единадесета глава

            Елка падна тежко болна. Нейната последна надежда да иде да целуне чудотворния образ на божията майка не се сбъдна. Тя умря наскоро. Тя легна в простия дървен сандък успокоена завинаги, но страданието не бе снело в последния й час печата си от милото й лице. Погребаха я в един зимен ден, изгубен в лапавица. Земята тънеше в кал. Колата водеше гологлав дядо Матей. Бялата му като сняг коса бе чорлава. На колата, до ковчега на мъртвата, седеше захлупена по очите си Йовка, плачеше с глас и нареждаше най-мили думи за стрина си. След колата вървяха няколко баби и дядо Йордан, съкрушен и отчаян. Хората дълго време не бяха го виждали и сега се чудеха, като го гледаха грохнал и побелял, отслабнал, с увиснали бръчки и повехнало лице. Той водеше за ръка Захаринчо. Детето вървеше полека и триеше очичките си с ръка. То не можеше да си представи ясно какво е станало, но общата скръб и писъците на леля Йовка бяха поразили душата му. Петър плачеше със сълзи. Божан не дойде на погребението. Той ограждаше някаква си нива вън от селото. Шествието, отивайки за гробищата, мина край него. Той свали шапка като чужд и щом заминаха, пак почна работата си.
            Геракът остана в къщи само със Захаринчо и дядо Маргалак. Той живееше усамотено и не излизаше никъде. Силите му от ден на ден го напущаха. Ушите му заглушаха и очите му полека-лека отслабваха. Краката му не го държаха вече. Зиме той стоеше в стаята си по цял ден, сгущен зад собата, и не можеше човек да познае спи ли, или е буден. Пролети, когато пекнеше слънце, и лете той излизаше пред вратата, лягаше на нагорещените плочи и се печеше цял ден на слънце. Петровица му носеше ядене, но той не можеше да се храни и разсипваше лъжицата, докато я поднесе до устата си. Ако някой го запитваше как е, той не отговаряше веднага, помислюваше, като че ли не схващаше добре въпроса, после казваше, но като човек съвсем чужд на себе си:
            — Добре съм… Припичам се на слънцето!
            Очите му хлътнаха, намаляха и почнаха да сълзят. Изглеждаше като че постоянно плаче.
            Той дотегна на всички. Никой вече го не жалеше. Само Захаринчо, който бързо растеше, отиваше често при него, запитваше го едно-друго и му помагаше да стане.
            — Да си жив, сине, да си живо, моето момче — казваше старецът и го милваше по главата.
            Една зима Петър взема Захаринчо, увърза му ушите с кърпа и му каза:
            — Сега да вървим!
            Захаринчо тръгна, без да знае къде. Той беше на осем години.
            Край село ги срещнаха селяни, спряха се и запитаха:
            — Къде така?
            — Ще го водя в града да му търся работа — отговори Петър, като бързаше. — Няма кой да го гледа — притури той.
            На Захаринчо му стана жално. Той заплака мълчешком и не каза нищо. Сълзите мръзнеха на очите му. Пътят виеше през безкрайна снежна пустиня. Те вървяха през нея. Чичо му крачеше напред и бързаше. Захаринчо теркаше след него и се силеше да не изостане. На сърцето му тежеше камък. Нещо го душеше. Той вьрвеше като насън и се отдалечаваше от селото, дето оставаха връстниците му, дядо му, стрините му, големият бор. Щеше ли да може да ги види още веднаж?
            Подир някоя година от обширния двор на Гераците не остана нищо. Той бе разделен, преграден и по него безразборно се издигаха недооправени плевници, сайванти със сено. Навсякъде личаха локви и боклуци. Пред стълбите у Петровица имаше мръсен трап, помийник, в който се валяха свине.
            Петър отсече големия бор, който пречеше на хармана му. Това свето дърво, обожавано от прадедите, рухна под брадвата на внуците и дълго лежа в калта.
            Божан купуваше имоти. Неговото скъперничество нямаше край. Йовка се оправи и почна да момува, но все още беше слаба и хилава.
            Павел не се обади. Никой вече не знаеше къде е и какво прави.
            А старият Герак съвсем грохна. Той с мъка се извличаше на слънцето, печеше се като стара змия и постоянно се оплакваше, че е студено.
            Веднаж през един пролетен ден, хубав, топъл и светьл, Геракът бе се извлякъл пред вратата на кръчмата си и лежеше по очите си на припек. Дядо Маргалак мина край него и се спря да го пита нещо. Старецът лежеше неподвижно Около главата му бръмчеха рояк мухи.
            — Йордане, Йордане! — викна му дядо Матей и го бута по рамото.
            Дядо Йордан се не помръдна.
            Маргалакът се наведе над него, хвана ръката му постоя и каза:
            — Я, той е умрял! Съвсем, съвсем изстинал!



            Земя

            I част
            На хълма сред село Подгоре, до китка стари брястове, се белееше нова черква и на поляната около нея се трупаше народ, облечен празнично. Камбаната биеше непрекъснато и нейният меден глас на вълни, на вълни се носеше над селото и се разстилаше на отсечки по цялото поле. Из черквата се изнесоха хоругви и се наведоха благославяще. Свещеникът в среброткан хитон тръгна напред, народът по него, и по хълма надолу се спусна пъстро шествие, което на дълга върволица потъна в зеленината на селото. Скоро копринените алени хоругви се показаха накрай село, излязоха на шосето и поведоха дългата върволица селяни. Пъстротата от новите премени се посипа като цветя по сивия друм и заигра ярко на слънцето, което вече силно печеше.
            Беше първата неделя след Гергьовден. Два месеца не беше валяло дъжд и селяните от Подгоре излизаха да правят молебен над полето.
            Камбаната биеше все така бързо и непрестанно, както от сутринта, и към дългата върволица на шествието, което цяло се източи на широкия друм, прииждаха и последните закъснели жени и деца. Попът вървеше бавно и пееше проточено молитвите, които старият клисар, като носеше книгата отворена, канерваше със задавения си глас. Хоругвите плаваха бавно и се носеха леко, като че на тях бяха кацнали невидими ангелчета.
            Наоколо по вълнообразната равнина се разстилаха зелените посеви, немощни от дългата суша, и обнадеждено се вслушваха в дългите молитвени припеви на стопаните, които вървяха гологлави в шествието. Пролетта беше още в началото. По полянките край пътя и под сенчестите дървета още се виждаха ситни червени черупки от великденски яйца. Лятото беше далече. Имаше надежда. Стига един дъждец да падне и всичко отведнаж ще се обнови. За три деня ще вретенят нивите.
            — Господи, помилуй! — пее свещеникът и кади навсички страни. Множеството тихо и проточено повтаря.
            Като премина мостчето на малката рекичка, която поеше градините и която от сушата изглеждаше не че тече, а че плаче, главата на шествието остави пътя и възви през ливадите. Насреща, на шосето, от малката падина изскочи конник, възпря се, погледна, бутна кончето и пресрещна шествието.
            — Еньо, Еньо Кунчин! — казаха някои.
            Еньо Кунчин слезе от коня, свали шапка, прекръсти се, целуна ръка на попа и живо, както всякога, рече:
            — Молебен, а? Да бях знаял по-рано, нямаше да ходя в града. Къде мислите да го правите?
            — Горе, на Грамадата — рече клисарят и приглади с ръка оредялата си коса.
            — Там сме го правили всякога и сега там рекохме да го направим — рече попът, като се възпря.
            — Не, не, дядо попе, по-добре горе, при двата бряста — на нашата ливада. И сянка има, и вода има. На Грамадата ще се опечем — рече Еньо и очите му светеха, и младото му лице се вълнуваше и руменееше.
            Той подаде оглавника на коня в ръцете на едно момче, което го зяпаше отблизо, и рече:
            — Хайде, води го дома!
            Момчето грабна коня, метна му се бързо н припна назад към село.
            След Еньо по шосето се зададе пешком и брат му Иван. Той спря, погледна и бавно се приближи.
            Дядо поп изтри потното си лице, замаха с кадилницата и се накани да тръгне.
            — Не, не може, на моята ливада ще идем — при брястовете. Мястото е хубаво.
            — Не може, Еньо. Мястото вече е определено. Грамадата е пасище. Никой да се не сърди. Защо да кажат, че на тоя или на оня имот е правен молебена.
            — Не, отче, няма да те оставя. При брястовете ще идем, после черпня ще има.
            Еньо се обръщаше и с цяла опъната ръка сочеше кичестата купчина дървета, която се виждаше далече на противоположната страна.
            — Не ни отбивай от пътя, Еньо. Все едно е там или тук. Цялата земя е господня. Стига молитвите да са от сърце.
            — Не, не може — настояваше Еньо. — Нека идем там, на моята ливада.
            Като казваше „моята ливада“, очите му пламваха, гърдите му се подуваха и цялата му плътна, набита фигура сякаш порастваше.
            — Ще черпя бе, ще черпя! — обръщаше се той към хората, които бяха се насъбралн около него.
            — А бе, Еньо, я ни остави да си вървим — обади се някой. — И на твоята ливада ще падне дъжд, ако ни чуе господ.
            — Ама защо бе, какво има — не е тук за моята ливада, ами мястото е по-добро. И сянка има. На Грамадата ще се опечем. Иване — обърна се той към брата си, кажи и ти, не е ли по-добре да идем горе при брястовете?
            — Се едно е — отговори тихо и безучастно Иван.
            — Като е се едно, защо да не идем! И по-близо е!
            Хората се изсмяха. Това вече не беше вярно. Брястовете бяха много по-далече от Грамадата.
            — Еньо, не ни бави! — рече попът.
            Еньо го погледна и широко се усмихна срещу него. Защо да не чуят молбата му? Какво лошо има тук? Завист ли, какво ли?
            Той се видя безпомощен и премести шапка от една ръка в друга.
            Младото му хубаво лице се смръщи обидено, сърдито и засрамено.
            На свещеника му дожаля.
            — Към брястовете, хайде към брястове — съгласи се той, размаха кадилницата, запя и възви на другата страна.
            Алените хоругви трепнаха. Гласът на клисаря се поде и дългата върволица полази пак.
            Попът чете тържествено, обкръжен от народа. Над тях, смирено свели върши, двата стари бряста ни лист не поклащат. Еньо стои близко до свещеника и радостен, широко се кръсти. Очите му обгръщат цялата негова ливада, на която става молебенът и на която могат да се поберат хората от още три села, и душата му се разширява като нея. Пред него в тълпата, между сведените глави, между белите ръкави на жените, между шарките на дрехите, свети алена копринена забрадка. Пред очите на Еньо всичко се слива, всичко се приравнява като нива, като буйна цветна ливада. Той е горд, душата му е обзета от една вътрешна светлина. Молитвите и каденията са за него. Мисълта му обикаля всички негови ниви н ливади и минавайки над всички чужди и ценни имоти, той си казва: „И това да би било мое!“ Той неволно въздъхва, сепнато се удря по бедрото, и пак пред шарените му сивеникави очи се залюлява аленото цвете сред тая широка нива от народ. Алената пребрадка със сърмените краища се поиздига. Под нея огрява чудно моминско лице, бистро, розово, мъничко. Две големи черни очи се спират срещу Еньо и засрамено се навеждат надолу.
            — Коминкина Цвета! — Че кога е станала толкова хубава!
            Тя вдига ръце да оправи косите над ушите си. Белите ръкави падат до лактите й. Пълните закръглени ръце ловко се движат. Срамежливо и скритом се спират черните очи върху Еньо, трепват и се навеждат надолу. Еньо се усмихва на себе си. Брат му Иван стои смирено и скромно в тълпата с простодушен поглед, слуша молитвите и се кръсти бързо. Той се размества и неволно затуля алената копринена забрадка. Еньо търси очите му и иска да му кимне да се дръпне малко настрана. Иван не разбира. Той мисли, че брат му го вика за нещо, и тихо се промъква до него.
            — Какво?
            — Няма нищо.
            Еньо се усмихна и спира продължителен поглед на Цвета. Тя усеща, смущава се и изпуска нещо. Стръкче здравец. Наведе се да го вземе, изправи се бързо и се обърна към Еньо. Той още я гледа. Неговият упорит поглед я държи здраво. Устните й заиграха от лека усмивка и тя завърна глава да я скрие.
            Молебенът свърши. Народът се раздвижи, разби се на купчинки и почна да се разотива. Слънцето печеше над засушената земя и клонеше към пладне. Полето и посевите, пречистени от молитвите, се разстилаха в радостно очакване към небето и празнично блестяха. Еньо тръгна със свещеника и му пошепна нещо на ухо. Куп момичета спряха на пътя и ги възчакаха. Цвета беше с тях. Когато Еньо замина, тя престана да се смее, смути се и едвам доби сила да го погледне. По Великден тя току-що свърши седемнадесет години и почна да се момее. Още беше я срам в моминския накит.
            Еньо се отдалечи с другари, позавъртя се около момичетата, които търчаха пред тях, и до село не отдели очи от Цвета.
            Еньо се отби в кръчмата, която бе отворил от една година насам, даде разпореждане на момчето, което му служеше, хапна малко на крака, лъсна хубаво високите си ботуши и излезе бързо. Не знаеше какво да прави. Душата му кипеше като младо вино. Той се отби в съседната кръчма, поговори с тоя, с оня, отиде за малко в къщи и пак излезе. Селото беше тихо, горещината голяма. По пътищата минаваха хора, които се връщаха от молебена. Нещо добро и чисто се четеше по лицата им.
            Еньо тръгна безцелно по улиците. При чешмата той спря и отсече една пръчка от върбата. Дойдоха момичета за вода, казаха си нещо и се изсмяха. Еньо се спря, подхвърли безучастно някаква дума. Стори му се глупаво и му стана неловко. Като закъса със зъби връхчето на върбовата пръчка, той тръгна някак лениво, нерешително и излезе край село. Пред него веднага се откри с всичката светлина и спокойна красота полето, цялата селска мера, с близките гористи баири, с пасищата, с кладенчовите малки долинки, над които се виждаха зелените бухнали върхове на върби и елхи. Еньо спря и хвърли поглед към селото. Очите му намериха ниската Цветина къщица, скрита в овошки, малкия пометен двор, и дълго се спряха там. Никой не се мяркаше. Еньо тръгна през къра. Тънката миризма на напечената земя, на зелените ниви го упои. Тя събуди Еня, работника, човека на земята, който купуваше ниви и ливади, и го повика. Той тръгна да обикаля имота си и нагази посевите. С големи, жадни крачки обиколи първата нива, посята с ръж. Вървеше гологлав, с лъснати ботуши, спираше по синурите, обглеждаше навсякъде, навеждаше се да откъсне някой бурен, да изхвърли някой камък и пак тръгваше. Ето втора нива, ето ливада, угар — той спираше навсякъде и оглеждаше всичко. Навеждаше се, взимаше пръст, мачкаше я на ръката си, миришеше я и я пускаше с благоговение. Той крачеше широко, размахваше ръце и приличаше на воин, пратен от бога да протони злия дух от земята.
            Така Еньо обиколи цялата своя мера, не пропусна нищо и спря да почине чак като дойде при брястовете, дето стана молебенът. Когато седна под сянката, оттамп изхвръкнаха десетина подплашени гургулици, извиха се над ливадата му и се изгубиха в синевината на въздуха, препълнена от слънце.

            II част
            Двамата братя, Кунчовите синове Еньо и Иван, бяха разделени. Но те живееха заедно, защото Еньо беше още ерген. И земята, и стоката, и плевникът, и къщата, всичко беше разделено без кавги, по доброволно, пред близки роднини и пред съдията. Те почитаха покойните си родители и понеже делбата стана скоро след смъртта им, добрите чувства, които буди скръбта, още не бяха ги напуснали. Иван беше и така добър и отстъпчив, но Еньовото смирение учуди всички. Иван наистина не даде повод за кавга, но Еньовата сприхавост беше знайна и в село очакваха голяма крамола при тая делба. Само едно нещо наскърби и ожесточи малко Еньо. При хвъргане жребие за стоката враното хранено конче Звезделин се падна на Иван. Еньо пребледня, после се изчерви и не скри яда си, ами каза някак хапливо:
            — Без късмет човек съм и туй то!
            Иван, който обичаше брата си, усмихна се добродушно, погледна го с добрите си очи и му каза братски:
            — Еньо, Звезделин, макар че се падна на мене, аз ти го отстъпвам. Ти си го гледал от малко конче, радваше му се и се гордееше с него — нека си бъде твой.
            При тия думи на брата си Еньо се наведе, взе ръката му и я целуна. После двамата дълго мълчаха от вълнение.
            Иван беше женен вече от няколко години, но деца нямаше. Това тежеше като непрестанна мъка нему и на жена му. Той стана затворен, не дружеше много с хората, а жена му току ходеше по черкви и манастири. Тя бе добра и обичлива жена, често боледуваше и от тъга за рожба и срам пред хората беше станала бледа, плаха и някак гузна. В къщата им нямаше радост. Вечно мълчание пълнеше голямата стая и слабият пламък на кандилото, което почти непрекъснато мъждукаше пред иконостаса, от който гледаше благото лице на спасителя, гаснеше и се криеше пред страшната тишина. И цветята, наредени в саксии по прозореца, и старите калаисани бакърени сахани по полиците, и шарените сдиплени черги в долапа, и голямата зидана печка, и котката до нея, и всички неща вътре, които от чистота губеха образите си, страдаха от мъка пред тая пустота и глухота, ненарушавана нито от един детски вик. Тая тишина се спотайваше в къщи като невидима властница, и Иван и жена му всякога си говореха тихо, почти шепнешком, страхувайки се да не я стреснат и разсърдят.
            Само Еньо внасяше живот и раздвижваше мъртвия дух в тая къща. Неговият силен глас, неговата младост, жизнерадост, неговата смелост и надеждите, които го пълнеха, внасяха тук трепет от външния свят и грейка от живота. Неговият смях кънтеше и утешаваше, неговите младежки разговори развеселяваха. Той влизаше често в стаята на брата си, спираше се пред огледалото, навиваше кьдрицата на челото си, радваше се на мал ките си мустаци и пееше високо. И занемелите предмети вътре сякаш се приблишаваха доверчиво наоколо му. Вечният порядък на нещата се нарушаваше. Котката напущаше мястото си, столовете биваха разместени, долапите отворени. Снаха му, която през моминството си беше весела и буйна, галено го гълчеше, а брат му Иван го гледаше усмихнато и му се радвате.
            Но от една година Еньо рядко се мяркаше в къщи. Той отвори кръчма. Момчето му носеше обед и вечеря там. Често той там спеше или ходеше с момците цяла нощ по седенките.
            — Братче Еньо, ти взе да идеш у дома като гостенин — от Великден на Великден — кореше го по свойски и малко сърдита снаха му Ана.
            Вечерта в деня на литията Еньо се прибра в къщи по-рано и остана да вечеря. Той, макар и по-мълчалив, беше възбуден и снаха му помисли, че е пийнал.
            Брат му Иван седеше до огъня, пушеше бавно, съсредоточено и разправяше нещо за кошарите, а жена му слагаше вечерята. Еньо, подпрян отстрана до огнището, гледаше в жаравата замислено, от време на време сепнато се хващаше за челото, като че се хващаше за джоба да провери стоят ли му парите. А после отиде до вратата, застана с чело, опряно на горния праг, и се загледа в дъното на ясната пролетна нощ. Далече откъм реката се носеше неопитното крякане на жабите. Наблизо един щурец цвъркаше весело и повтаряше неуморно своята малка песен.
            — Братче Еньо, сядай да вечеряме — обади се снаха му.
            Еньо се сепна, обърна се и седна на софрата. Снаха му го погледна и се засмя. Разсмеша я това младо, румено, замислено момче.
            — Како — каза Еньо, като я погледна със срамежлива усмивка, — реших да се оженя. Какво ще кажете?
            Брат му Иван го изгледа като мъдрец.
            — Че ожени се, братче — рече снаха му, — време ти е, какво чакаш! Хайде да се поразвеселим малко.
            — Време ти е, братко — рече Иван и му се усмихна като на свое дете.
            — И мома съм си избрал. Днес я видях и много ми хареса.
            — Коя, коя? — запита с любопитство снаха му.
            Еньо се завърна настрана, почеса се шеговито по врата и се засрами.
            — Коя, коя? Кажи де, братче Еньо — повтори снаха му.
            — Срам ме е да кажа. Знам, че няма да я одобрите.
            — Как да я не одобрим! Като си я харесваш ти, н ние ще я харесаме.
            — Коминкина Цвета…
            Снаха му плесна ръце и весело подвикна.
            — Че тя кога стана мома! Вчера беше дете — рече брат му одобрително.
            — От Великден прохвръкна — рече Ана. Днес я видях на литията. Като картинка.
            На Еньо му стана приятно. Той разправи как я видял днес на литията. Как не я познал изведнаж и как му харесала.
            — Хубаво момиче — рече той.
            — Жал ми е да го гледам, като знам баща му — каза Иван. — Заборчал е и на кучетата. Пропи си имота. Децата му са работливи, но как ще ги отгледа — не знам.
            — Не са едно-две, а девет. Цвета е най-голямата, пък майка и я обича като луда. Като рече наша Цвета — като че целува честния кръст — прибави снаха му.
            — Хубаво момиче — рече Еньо, като да оправдаваше себе си, — хубаво момиче!
            Огънят в огнището весело пращеше. От време на време отскачаха искри, както от тоя жив разговор отскачаха радостни извиквания, звучен смях и шеги.
            След вечеря Еньо излезе от къщи като упоен. Нещо леко и чисто пълнеше душата му и мислите му бяха като необуздани коне, които препускаха към бъдещето, в което той виждаше Цвета като негова, както бяха негови сега толкова ниви и ливади.

            III част
            Коминкина Цвета ситно ситнеше по тясната крива пътечка между градинските плетове с кобилица на рамо. Тя се връщаше от кладенчето, дето вечер селските моми отиваха на вода. Вечерен здрач падаше над дола, дето бяха градините, и Цвета бързаше. Моми и момци, спрени по двама на затулено по пътечката, тихо си шепнеха. Цвета ги заминаваше с наведени очи и не поглеждаше настрана. Като мина мостчето над воденичарската вада и излезе на по-широко, иззад големия дънер на една стара върба ненадейно изскочи Еньо и я пререщна:
            — Добър вечер, Цвето!
            — Дал бог добро, бате Еньо — отговори едвам чуто Цвета и краката и се подкосиха от страх и вълнение.
            — Може и бате да съм ти, много по-стар съм от тебе, затова спри да пийна водица.
            Цвета се поколеба да спре ли, да не спре ли. Но тя бе хрисимо и добро момиче, не може да откаже. Лицето й заруменя, тя се засмя и засрами.
            Еньо свали шапка, хвана леко кобилицата, наведе се, пи вода от белия медник и погледна Цвета. Тя потръгна да си върви, но Еньо не пусна кобилицата.
            — Много бързаш.
            — Остави мо, бате Еньо, мама ме чака — разтревожи се момичето и душата му се разпръхка като уловена птичка. Вълнение и непознат досега срам я изгориха.
            — Не бързай толкова, майка ти, пуснала ли те е като мома на кладенеца, не те чака да се върнеш самичка — се някого ще и заведеш — заведи мене, Цвето.
            — Бате Еньо, що думаш — аз съм още мъничка.
            — И врабчето е мъничко, па и то гнездо си вие.
            Заминаха ги две Цветини другарки, погледнаха я зачудено, завистливо, казаха добър вечер и забързаха.
            Цвета съвсем изгуби кураж. Срам я гореше като огън. Какво ще кажат другарките й!
            — Янке, Янке — подвикна тя гузно и плахо, като за помощ, — чакайте ме заедно да вървим.
            — Така ли? Добре! — рече Еньо обидено. — Като е така, върви си.
            Той отстъпи назад по пътя, даде и широко място да мине, а сам тръгна из дола, никой да го не види.
            Цвета се обърна, та го погледна виновно, извинително. Тя е неопитна. Срам я е, страх я е — нека и прости.
            Еньо улови тоя поглед. Той разбра, че е победил, и гордост широко изпълни душата му.
            А Цвета се върна в къщи съкрушена. Защо не постоя да чуе какво ще и каже? Той се разсърди и надали вече ще я погледне. Тя ходеше като замаяна, не можа да вечеря и си легна като болна.
            И тая нощ за първи път я остави тихия детински сън, който тъй сладко я приспиваше досега. Главата и гореше. Тя се мяташе в леглото като на въглени и такава тежест душеше гърдите и, че й се искаше да извика. Пред очите й се мяркаше Еньо. Как я остави, каква горчивина имаше в последните му думи и в усмивката му, колко обиден си отиде!
            — Бате Еньо, чакай, върни се, постой! — почти извика тя и се снизи, и се притаи от срам при тия думи. И се изплаши да не чуе майка й.
            Но Еньо пак си отива. Той изчезна из върбаците в дола, не се обърна вече да я погледне и няма да я срещне никога вече.
            Тя скокна от леглото и залепи горещо чело върху студеното стъкло на прозореца. По плещите й падна разплетената коса. Тя скръсти ръце на гърдите, като че се пазеше от някого, и отчаяно впи очи навън. Насреща я гледаше голямата кръгла месечина и под нейната сънна светлина всичко спеше. Дворища, градини, къщя, купи сено — всичко се сгушило едно до друго като безплътни едри сенки, и спи. Над прозореца под стряхата сънливо пропищяват в гнездата си лястовичките. От срещния зид върху пътя пада тъмна сянка.
            — Какво се мярка там?
            Цвета тихо се прикри зад малкото перде и загледа. В сянката изпъкна едра мъжка фигура по бели ръкави, мина тихо, предпазливо, спря се срещу тяхната къща и се изправи високо над ниския зид. Еньо! Луната го освети цял. Еньо! Скрит от нощта, той иде тук, пред тяхната къща, дето тя живее, дето тя сега спи! Той дълго стоя там и праща целувки към прозореца и пак тихо, предпазливо си отиде.
            Цвета дълто гледа след него. Душата и се успокои, лека дрямка склопи очите и. Тя падна полека на леглото и заспа.

            IV част
            Еньо цяла седмица не си отиде в къщи и снаха му, като му пращаше храна по момчето, все поръчваше да му каже да дойде. Еньо беше го срам. Той знаеше, че снаха му ще го пита за Коминкина Цвета, а сърцето го болеше, като помислеше за нея. Наскоро беше Възнесение. През нощта валя хубав пролетен дъжд, затова денят бе хубав, чист, весел, като окъпан. Земята беше се отпуснала, беше се освободила от огъня, който я пукаше, и дишаше леко, възродено. Измитите кичести овошки по градините бяха светнали от преснота и техните зелени усмивки веселяха кривите улички на селото.
            Затова и хорото тоя ден бе по-весело, момите изглеждаха по-хубави, премените — по-пъстри! И колко цветя имаше! Колко перуники кичеха главите! Цялото село бе излязло там. Стари хора седяха под липата, жени с деца на ръце стояха наоколо. Само Еньо го нямаше. Снаха му, която бе излязла да види Цвета, няколко пъти го съгледа, че излиза пред кръчмата насреща, постои пред вратата и пак влезе. После възседна Звезделин и заигра нанякъде.
            Тоя ден Цвета бе най-хубавата китка на хорото. За няколко деня тя бе пораснала и цъфнала. Хората й се чудеха. Гледайте, тая Коминкина Цвета! Кога стана мома! Но тя не беше весела. Беше нещо неспокойна. Еньовата снаха я не изпущаше от очи. Тя забележи, че Цвета често гледа към Еньовата кръчма, която се белееше насреща. А когато Еньо се качи на коня и го разигра нанякъде, Цвета се откъсна от хорото, застана настрана при майка си и не се улови вече.
            Еньовата снаха я гледаше и й се радваше отдалече. Тя искаше хубаво да я види, всичко да запомни и да похвали още един път Еньо за избора му. Цвета беше висока, с тънко кръстче, с равна обла шия. Под алената копринена забрадка зад ушите й се диплеше гладко причесана мека коса. Веждите й стояха високо извити над очите, погледът й бистър, светъл и добър. Устните й малки като ягоди и от една страна на тях играеше малка трапчипка, а близо до брадичката си имаше черна като точица луничка.
            Ана не можа да се стърпи. Тя отиде при Цветината майка, здрависа я и каза:
            — Стрино Илчовице, рекох да дойда да те похваля.
            Ваша Цвета станала мома, да не й се нагледаш! — И като се ръкува с Цвета, рече й с усмивка, която не можеше да сдържи:
            — Кога порасна ма, Цвето, вчера беше дете! Гледам те и ти се се радвам. Ами защо се пусна от хорото? Хвани се да го украсиш!
            Цвета се зачерви и не зная какво да каже. А майка и, поласкана, изгледа галено детето си и рече:
            — Е, Ано, младите що им е работа — да растат.
            Ана и Цветината майка заприказваха надълго за това, за онова, а Цвета стоеше настрана мълчалива. При нея дойде Станка гърбавата, засмя й се с бледото си лице, хвана я приятелски за ръката и застана до нея.
            — Защо не играеш, Цветке?
            — Почивам си.
            Станка заслуша разговора на Ана с Цветината майка, като се преструваше разсеяна. Тя напрягаше слух и искаше да улови всяка дума. Немощното й телце, малко изкривено, с повдигнато изгърбено рамо, което държеше накриво главата й, стоеше до Цвета като гнило пънче при млада, току-що разлистена тополка. Очите й гледаха втренчено някъде.
            — Е, да ти е жива, стрино Илчовице — рече Ана на прощаване. — Аз й се радвам, че кой знае, може и етърва да ми стане.
            Цвета наведе очи, а болното лице на Станка помръкна, като че някой одуха светлината му.

            V част
            Еньо играеше с коня по полето. Той чуваше тук скокливите песни и шума на хорото, чуваше гайдата и веселите провиквания на момците, и го беше яд. След срещата на кладенеца той се мислеше зле закачен от Цвета, която му избяга, и оттогава не беше я срещал. Ала по цял ден тя не излизаше от мисълта му. Тя се търкаляше там като сребърна сачма и звънтеше. Коприва растеше в душата му, като си помислеше за срещата на кладенеца и го задушаваше. Денем той търпеше, залисан по работа или в кръчмата, но вечер, когато останеше сам, той нямаше мира и не можеше да заспи, ако не минеше мълчешком поне два пъти край Цветната къща. Когато и след тая дълга, пълна с вълнения и примирания разходка, пак не можеше да спи, той пиеше ракия самичък чаша след чаша, пушеше цигари и лягаше замаян. След такава нощ той се чувствуваше повяхнал, главата му тежеше, ставаше зъл към хората и се ядосваше на себе си до ненавист.
            Изрядко само някаква надежда, незнайно откъде и как дошла, го изпълняше с бодрост, той се раждаше отново, порастваше за един миг и ставаше господар, силен, способен на всичко. Тогава му се мяркаше милото лице на Цвета, набожно приведено, такова, каквото го видя на литията, и той му се засмиваше приветливо.
            Сега той разиграваше кончето по полето, зъл и намръщен. Той го биеше немилостиво с махмузите и дърпаше юздата. Неусетно Еньо се намери на първата своя нива, най-близката до селото. Тя се простираше пред него като зелено кадифе, росна от нощешния дъжд, ободрена, въздъхнала от облекчение след тежката суша. При нейния вид Еньо забрави мъката си и злината му мина. Той обиколи с коня границите и, огледа я хубаво и дълго й се радва. По-нататък е ливадата му, той отиде и там. Тя бе слаба от засухата, но имаше надежда да се оправи. Сърцето му се разигра, земята го отново опияни с тайнствения си дъх и той като стръвник запрепуска от нива на нива. Той бе вече далеко от село и шумът на веселото хоро не стигаше до него. От мислите му изчезна вече срамежливата Цвета и дъхът на земята, чиито плодоносни недра широко се отваряха, освободени от тежката напаст, отново го завладя. Неговото лакомо око гледаше със завист всеки по-хубав имот. И братовите му ниви, които лежаха редом е неговите, му се виждаха по-хубави и по-големи и някакъв зъл червей току шаваше в сърцето му и го караше да ръмжи и да стиска устни.
            Като преброди така цялата мера, той отново се върна по същия път и пак тръгна към село. И пак чу далечния шум на веселбите и до слуха му се донесе сподавено, като че ли изпод земята, дето сучеха влага корените на сеитбите му, тронлива моминска песен и царствената власт на земята го напусна. Лицето му се намръщи от лоша мисъл.
            Близо до селото той настигна Илчо Коминкин, Цветиния баща. Той се връщаше отнякъде. Еньо удари кончето с махмузите, дръпна сърдито юздите и го замина без поздрав.
            — Къде така, Еньо? — обади се Илчо.
            — Не виждаш ли къде — отговори троснато Еньо, — в село.
            Илчо премълча. Той знаеше, че Еньо е сприхаво момче и не искаше да го закача.
            Еньо беше го отминал доста. Но отведнаж изви кончето, повърна се и пресрещна Илчо.
            — Бае Илчо, ти знаеш, че имаме една малка сметка — защо не дойдеш да я уредим? На бае Илчо му стана неприятно. — Ще я уредим, Еньо — няма така да я оставим.
            — Ще я уредим! Кога ще я уредим? — изхвуча Еньо и пак бутна кончето към село.
            Хорото беше се разтурило. Моми и момци на групи се връщаха в къщи.
            При чешмата Еньо срещна Цвета. Тя вървеше със Станка, дружески хванати за ръка. Като ги видя, Еньо смуши кончето. То подскочи и леко се разигра. Цвета и Станка, подплашени, изпискаха рязко като птици и се отбиха тичешком от пътя. Еньо мина, не ги погледна и не каза нищо.
            Двете момичета тръгнаха посърнали. Те престанаха да си говорят и не се погледнаха една друга.

            VI част
            Вечерта Еньо пи много ракия. В кръчмата му стана някаква продажба и по тоя случай хората седнаха да се почерпят и пиха до късно. Еньо пи заедно с тях. Той бе отворил едно буренце ланска сливовица, станала жълта и силна като коняк. Дружината бе весела. Тук бе Гаврил с тамбурицата, с вечно наметнатото на плещи палтенце, и неговият неразделен приятел Бъзунекът. Гаврил свири, а Бъзунекът игра до припадане.
            Еньо се надиграва с него, но ракията беше пресякла краката му и той не можа да издържи. Лицето му бе посиняло, очите му гледаха тъпо и клепките му падаха.
            По едно време той седна на стола, провиси глава и захърка. Какво не правиха да го разбудят, но той не можеше да отвори очи. Бъзунекът му пали цигарени книжки на ушите, дърпа го за носа — напразно. Най-после той го разтърси силно, изправи му главата и извика:
            — Еньо, стани бре, стани дай по чаша, па ще те сватосам.
            Еньо облещи очи, разтри чело с ръка и се изправи.
            — Еньо, дай ракийка, байчов, па ще те оженя за Станка гърбушката. Тя не е хубава, но е добра, а главно — имот има. Не са ли те най-богати в село? Половин мерата е тяхна. Кой ще наследи това, като умре утре старият? — Тя. Друг има ли? — Няма.
            Еньо слушаше с неподвижно отворени очи Бъзунека и по мъртвопияното му лице бавно-бавно мина силата на живота и му върна човешкото изражение. Бъзунекът, може би на шега, внушаваше на тоя стръвен за имоти човек една мисъл, която, макар и пиян, го запаляше. Еньо се освести. Дадоха му чаша ракия, той отказа да пие и не иска повече да им дава. Когато Бъзунекът почна да го дърпа и да иска още, Еньо се разсърди и ги изгони един по един насила.
            Вечерта, преди да си легне, той дълго седя на леглото си с подпряна на ръце глава, замаян от ракията и от мисълта за имотите на Станка. Тая мисъл не беше ясна. Тя димеше през ракиените пари на мозъка му като пушек, който окаждаше светлите мисли за Цвета.
            Рано на другия ден снаха му Ана отиде да го види. Той пиеше кафе в стаята си.
            — Братче Еньо, къде се изгуби, ти съвсем ни забрави — заговори дружелюбно Иваница.
            — Така се случи, како, не можах да дойда.
            — Много ти се сърдих, братче, и пак ти се сърдя. И ако не бях видяла Цвета, нямаше да ми мине.
            Еньо погледна учудено и любопитно снаха си и лицето му заруменя.
            — Видях я вчера на хорото. Какво хубаво хоро имаше, а ти не дойде. Всички се чудеха. Ама Цвета — бива си я — хубава мома! Сега засега тя е най-хубавата в село, пък и по другите села няма като нея.
            — Хареса я, а? — попита възбуден от похвалите, но все пак сдържано Еньо.
            — Чудо мома! И как сладко приказва! И с майка й говорих.
            — Да не си ме годила?
            — Още не съм, ама съм готова. Само кажи, взимам китката и отивам.
            — Да не бързаме толко, како. Какво има Цвета? — Една хубост! Хубост до време.
            — Ха, и таз добра! — рече учудено Иваница. — Че какво искаш да има? — На младост — хубост, какво друго!
            — Баща й потънал в дългове, деца много. Ще ми паднат на главата, да се чудя какво да правя. Да е да имаха имот, да донесе нещо, а то…
            — Е, хубава работа! — учуди се снаха му. — На тия години, така да мислиш! Какво е то имота и богатството! Хубостта и добротата турям по-високо.
            — Аз искам да съм богат, да имам чифлик. Да се кача на коня, да го обикалям, и от единия край да не виждам другия.
            И в прояснената мисъл на Еньо се проснаха широките ниви и ливади на Станкиния баща. Той даже отвори уста да каже на снаха си, но само се усмихна. Хвана го срам.
            Снаха му, която взе на шега думите на девера си, пак почна да му говори за Цвета, да я хвали искрено и да и се радва на хубостта. Тя се впусна в мечти. Как ще се засмее къщата им, като дойде тя, как ще и се радва, как заедно ще ходят на работа!
            — Пък господ и рожба ще ви даде. Ех, ние си нямахме — то пък на вашите ще се радваме.
            Думите на Иваница увлякоха Еньо. Неговите хубави чувства към Цвета, повехнали от вчера, отново видяха слънце и цъфнаха. Той помогна на мечтите на снаха си с хубави шеги, с по-добри мисли и думи, оживи се сам и у него се събуди желание да види пак Цвета. Той се изправи веднага, почти скочи. Но споменът за първата среща го жегна и той пак седна.
            — Тя ме не ще! — рече като на себе си.
            — Как да те не ще? — учуди се снаха му.
            — Аз вече я срещах на кладенеца — тя избяга.
            Еньо разправи подробно и неговото обидено сърце преувеличи.
            — Не може да бъде — рече снаха му, като го изслуша с участие. — Момичето от вчера прехвръкна. То се е засрамило и уплашило. Вчерашно дете, неопитно. Ти си сприхав и лошо си тълкуваш това. Искаш ли аз да разбера тая работа?
            — Искам.
            Тежък камък падна от сърцето на Еньо. На душата му олекна.

            VII част
            Иваница стана съвсем нетърпелива. Тя не можеше да гледа спокойно къщната си работа и все намираше причина да поизлиза до тия, до ония из селото, като избираше повече Цветината махала. Тя искаше да срещне Цветина майка, минаваше край тях, запитваше децата, които играеха пред вратника, обикаляше край кладенеца под село, дето бе Цветината градина, и все не можеше да я срещне. Еньо също така бе станал нетърпелив. Той оставяше кръчмата и час по час отиваше у дома, дано чуе нещо хубаво от снаха си. Честолюбието му не даваше да пита, но снаха му го разбираше по погледа и се свенуваше, че не може нищо ново да му обади. Най-после тя не се стърпя, ами един ден стана и отиде у Цветини. Беше й неловко и се промъква някак скришом, да не би хората да вземат да тълкуват и да говорят.
            Цветината майка се изненада от посещението на Иваница. Тя бе подочула нещо, но бе го взела на шега. Иваница говори весело за това, за онова. Тя каза, че минала случайно край тях и рекла да види Цвета, че и се много харесала вчера на хорото.
            — Как бих искала да ми стане етърва — рече тя и замълча.
            — Малка ни е още момата, Иванице, кой ти мисли за това. Истина, женско чедо — чуждо чедо, но знае ли човек къде ще му бъде късмета.
            — Наш Еньо я много харесал. Се за нея ми разправя, се я хвали.
            Цветина майка, се досети, че Иваница нарочно е дошла у тях да поразпита, и това от една страна я полъска и зарадва, от друга пък и стана мъчно. Тя не знам защо, не харесваше Еньо. Едно чувство на страх и необич я обхващаше всякога, когато го видеше. Тая вирната глава, тоя поглед изподвежди, тая разпасаност и незачитане на другите не и се нравеха. Но Еньо бе работник и богат. Това беше много. Тя бе се натеглила при своя мъж, който не обичаше работата, пиеше и прахоса всичко, каквото имаше. Дано пък дъщеря и бъде по-честита. Тя е добра, умна, хубава и работна. Нима господ и нея ще осъди да влачи черен живот и да не знае що е радост? При тая мисъл лицето на Цветина майка засия. Тя се зарадва, както от дълго време не беше се радвала — зарадва се на нови, чудни надежди, които накацаха нечакано по покрива на тяхната бедна къща като шарени птички.
            — Малка ни е, малка ни е момата — рече още веднаж тя, — а то… Ваш Еньо е добро момче. Коя майка няма да даде чедото си нему. Ама наша Цвета вчера порасте, нека си поцъфти малко на моминско слънце. Това е най-хубавата радост през живота на една жена.
            — Така е, стрино Илчовице, но излезе ли на мома късмета, жени я.
            В това време в къщи влезе Цвета. Тя подсвиркваше весело с уста като момче. В ръце носеше цял сноп морави и бели перуники. Като видя Еньовата снаха, тя се възспря и смути, после широко и детински се засмя. Сърцето й запърпа в гърдите като пъдпъдъче. Тя поздрави Иваница, ръкува се с нея и не зная какво да каже. Иваница и наговори ласкаво цял куп похвали, заразпитва я и не снемаше очи от хубавото й лице, заруменяло от детински срам.
            — Дойдох да ви видя, пък съм и нещо като годежарка — рече най-после Иваница.
            Цвета съвсем се изгуби от срам. Тя погледна майка си и влезе в стаята. Краката и се разтрепереха от вълнение. Тя помисли, че ще падне, и се подпря с глава на стената под иконостаса. Над нея се навеждаше остарялата икона на божата майка, която стискаше в прегръдките си младенеца и ронеше от чистите си големи очи едри сълзи.
            Цвета не знаеше какво става с нея. Закачката на Еньо беше засегнала сърцето и и то оттогава живееше с блянове и копнежи, увлекателни и сладки. Но в нея нямаше кипнала и зряла любов, която да и дава сила. Цвета беше дете и животъг за нея бе още като зелена, огряна от слънцето нива в тихо поле. И като подпираше глава на стената, клепките и безсилно паднаха над очите и ней се стори, че се надвесва над една бездънна неизвестна пропаст, пълна със страх и тъмнина. Еньо, за когото й беше така приятно да си мисли, й се видя чужд и страшен. Той идеше към нея като ловец и тя като малка безпомощна птичка искаше да се скрие някъде, ала пред нея стоеше тая бездънна пропаст и никъде нямаше притулно място.
            Отведнаж тя чу гласа на майка си:
            — Цвето, Цвето!
            Цвета се изправи, огледа се наоколо, вдигна глава към божата майка, прекръсти се неволно и тръгна към вратата, невесела и слаба.
            Иваница я погледна изпитателно. Цвета бе пак хубава, но изглеждаше на цвете, минало край силен огън.
            — Аз дойдох така, да се видим, да си кажем помежду си, не пред хора, а сами да си знаем какво бихме рекли и какво бихме помислили. Еньо ми е свой, не мога да го коря — ще го хваля, пък вие сами разсъдете — заговори Иваница и после рече на Цвета:
            — Той, Цвето, много те харесва. Макар че малко ти е сърдит.
            — Е, защо ще ми е сърдит? — рече засмяно Цвета.
            — То, детински работи са, ама така да го кажем. Не си щяла да говориш с него и си го засрамила пред момите…
            — Кажи му да прощава, како Иванице. Аз тогава толко се засрамих. И уплаших се — засмя се Цвета и сърцето и се освободи. Тъмната пропаст изчезна и тя се гушна в топлото място на своите щастливи мисли.
            Майка и, която беше унила, като видя как светна лицето на детето и, отново се оживи и рече уж укорно:
            — Пък ти, Цвето, нищо не си ми казала.
            — То не е имало и нищо за казване, мамо. Бате Еньо, нали го знаеш какъв е. С всички моми се шегува, пошегува се и с мене.
            — Той, както ми говори, Цвето, не се е пошегувал. Оттогава е станал един — не знам какъв. И аз за това дойдох да се поразговорим — добри хора сте и с добром ви разбирам. Дай боже, да ви се порадваме и на двамата.
            — Дай боже! — рече майката.
            Цветината душа в един миг се изля в топла дълга молитва за Еньо и за нея. Но тя не я каза. Тя я поднесе пред бога мълчаливо и с наведени очи.
            — Да нося ли много здраве на Еньо? — попита я Иваница.
            — Много здраве! — рече Цвета. И като извади една бяла перуника от медника, дето ги беше натопила, тя мълчаливо я подаде на Иваница.
            Цвета изпрати Иваница и се върна зашеметена като пчела след първата си пролетна разходка. Никъде я не сдържаше. Тя грабна менците да иде за вода, но не се реши да излезе на пътната врата, а се върна. Срам я беше да излезе на улицата. Струваше и се, че цялото село вече знае, че всички ще излязат да я видят и да кажат — това е годеницата на Еньо.
            Цвета не знаеше какво да прави. Тя отвори сандъка с дрехите си, прегледа новата си премяна, помете двора, спря се пред вратника да погледа на пътя, но щом се зададоха хора, тя се скри и отиде в градината. Навсякъде бяха нацъфтели на купчинки къдроцветни перуники. Миришеше на мащерка. Край оградата имаше здравец и гъста маточина. Тя обиколи всичките, едно почисти, на друго листата оправи, трето помилва. Тук сама със себе си, тя поговори с Еньо. Каза му нещо, но после се засрами и отиде при пчелите. Те изхвръкваха из кошерите като златни искри, жужеха из въздуха и се връщаха натежали. Тя дълго и занесено гледа тия примерни къщовници и мислите й, като тях, една по една отиваха при Еньо, но не се връщаха тука и тьлго, дълго се въртяха там, в неговата хубава, чиста, чорбаджийска къща, с големи прозорци, с висок чардак, от който се виждаше цялата селска мера и цялото поле. Тя гледаше оттам селото, щастлива, доволна, а върху рамото й стоеше мъжката ръка на Еньо. И от тия мисли душата й се напълни с мед като кошер, толкова много, че тя не можеше да изтърпи.
            На Цвета се искаше да каже на някого. Тя се сети за Станка и веднага се зарадва, спасена от тежестта на такова внезапно щастие. Тя откъсна някои цветя, излезе, премина тичешком малката уличка и влезе в широкия Станкин двор, обграден с големи яхъри, с плевници и хамбари. Под един от тия сайвани стоеше покрита с платнище тежката и студена снага на вършачката.
            Станка седеше на сянка пред къщата и плетеше. Вдадена в работата си, тя не забеляза Цвета, и когато нейната сянка и затули слънцето, тя трепна. Двете момичета, приятелки от детинство, весело се здрависаха. Станка изправи недъгавото си телце и покани Цвета вътре.
            — Да постоим тука — рече Цвета. — Тука е хубаво.
            Те се хванаха за ръце и не се пущаха.
            Умните, тъжни и големи очи на Станка се спряха дълго върху Цвета. Те не бяха я виждали така жива, така възбудена, така хубава.
            — Ти днес каква си станала, Цвете, не приличаш на себе си.
            — Пияна съм! — рече възторжено Цвета, завъртя се на един крак, вдигна ръка и с замах пръсна цветята, които държеше, по Станкината глава. — Ах, Станке, да видиш какво стана!
            Станка я изгледа учудено и по лицето й падна една нехубава сянка от лошо предчувствие или от завист, която недъгавите всякога имат към здравите и жизнерадостните.
            — Какво има? — попита любопитно тя, но лицето и запази спокойна незаинтсресуваност.
            — Ще се годя.
            Станка наведе глава.
            — Ще се годя за Еньо. Днес идва снаха му. Разменихме си думи, така, помежду нас. Ама моля ти се, Станко, да си мълчиш, само на тебе обаждам.
            Отведпаж Станка отпусна Цветината ръка, пребледня, свлече се леко по стената, тръшна се на плочките — и захлупи глава на малкото столче, върху което седеше по-рано.
            Цвета се уплаши. Тя извика плахо, наведе се, хвана главата на другарката си и се помъчи да я повдигне, но тя увисваше като на мъртвец.
            Станкина майка изскочи уплашена из къщи и като видя така детето си, заудря се по главата и започна да плаче.
            — Скоро вода, стрино Доне, стана и нещо лошо! — рече Цвета.
            Станкина майка донесе вода в една паничка, взе стрък маточинка, която бе паднала наблизо от Цветината китка, и попръска бледото лице на Станка. Тя трепна и отвори очи като занесена, и простена провлечено и тихо:
            — Еньо!
            Цвета се засрами и наведе очи. Тя помисли, че Станка в бълнуване ще издаде тайната й и изтръпна.
            Станкина майка отново я попръска с вода. Станка отвори пак очи, погледна Цвета и майка си и слабо се усмихна.
            — Станке, стани ма, изправи се, мила — повдигна я леко Цвета.
            Станка вдигна главата си.
            — Боже, какво ми прилоше изведнаж.
            Помогнаха й да седне на столчето.
            — Сега ми няма нищо.
            — Да влезем вътре — рече майка й.
            — Не, тука е по-добре. То ще ми мине. Замая ми се нещо свят.

            VIII част
            Станка се разболя. Нейната болест не беше тежка, но мъчеше всички. Тя стана мълчалива, отпадна. Краката й отслабнаха, та не можеше да ходи, а стоеше цял ден на леглото си пред прозореца, седеше и гледаше навън, унесена в мисли. Нея нпщо я не болеше. Само една немощ я беше оборила и за една-две седмици тя съвсем отслабна. Цвета идеше всеки ден да я навиди и да поседи при нея. Тя не говореше за друго освен за своето щастие и за Еньо. Макар и годежът им още да не беше станал, но те бяха си разменили пръстени, Еньо ходеше у тях, Цвета ходеше у Еньови и не се делеше от Иваница. Цвета се стягаше за големия годеж с една трескава радост. Тя шиеше нови дрехи, китеше дарове. Цялото село знаеше, че тя е Еньова годеница, и тая новина занимаваше всички. И както всякога става около такова събитие, чуха се разни думи, пуснаха се клюки и клевети, ту за Цвета, ту за Еньо. Сърцето на Цвета често се огорчаваше, но тя понасяше леко всичко, защото Еньо я обичаше, подкрепяше и казваше:
            — Не слушай хорските приказки, Цвето.
            Своето щастие Цвета споделяше със Станка. Станка я слушаше с отворени очи като подплашена и когато избликът на Цветината душа преливаше в смях, вик или умилени сълзи, Станка отклоняваше разговора на друга страна. А когато Цвета си отиваше и минаваше двора, лека и пъстра като пеперудка, Станка чувствуваше, че някой е дошъл и е съборил скала върху нея. Тя почна да ненавижда Цвета. И когато я съгледаше над леглото си, тя се преструваше на тежко болна или на заспала, само и само да не чува щастливата Цветина история.
            Станкина майка всеки ден питаше дъщеря си какво й е. Тя искаше да вика попа да й чете или баячка да й побае, но Станка упорито отказваше.
            Майката виждаше, че болестта на детето й не е болест като болест, че душата му нещо страда, и искаше да научи издалече какво го мъчи, но Станка отговаряше все едно н също:
            — Знам ли какво ми е! Нищо ми няма.
            Нощем тя спеше тежко и бълнуваше. Майка и идваше при нея тихо да я не усети и искаше по странните и несвързани думи, които говореше насъне, да отгатне що я мъчи. Станка дълго приказваше и се мяташе мъчително като трескава.
            — Цвето, моля ти се. Извади тоя трън. Прескокни, прескокни. Боже, какви ягоди! Аз ще ги дигна… Колко лек камък!
            Станка се унисаше, говореше. И това беше странно. В тъмната заспала стая тия странни несвързани думи бяха като някакви гадания и заклинания. Майката буташе полека детето си да го разбуди, но Станка спеше дълбоко. И ако се събудеше, тя не можеше вече да заспи.
            Когато Цвета ден-два не идеше, Станка отново почваше да се мъчи. Отровата, която Цвета, без да иска, вливаше в сърцето и, стана привична, защото в нея имаше едно сладко име — името на Еньо. Тя искаше да го чува. Тя искаше да знае какво прави той, къде ходи, какво мисли. Само от Цвета можеше да чуе това. И тя пращаше майка си да я вика.
            Цвета идваше веднага. Тя сядаше при леглото на приятелката си с шишове в ръка, плетеше и разправяше. Очите и светеха от някакви странни, хубави пламъци, които непрекъснато горяха, лицето й руменееше и усмивката от устата и не падаше. Тя споменаваше името на Еньо хиляди пъти, де трябва и не трябва. Станка слушаше жадно, с широко отворени очи, със загубени мисли, с плахо лице, като че гледаше шествие на мъртъвци. После тя лягаше тихо, затваряше очи и шепнеше бавно:
            — Цвето, остави ме да си почина.
            Цвета ставаше, излизаше тихо, на пръсти, и си отиваше, като искаше да остави в покой приятелката си. Защото Цвета я обичаше. Тя в щастието си не разбираше хладината на Станкината душа към нея. Тя отдаваше всичко на болестта й и се молеше богу за нейното здраве.
            Когато Цвета затваряше вратата след себе си, Станка се повдигаше и неволно и гневно разперваше пръсти и пращаше устрели след нея, после лягаше, затваряше очи и мислеше за Еньо.
            Веднаж у Станкини дойде Бъзунекът, техен далечен роднина. Той беше пийнал и наминал оттук да види Станка. Той знаеше, че Станкина майка ще го почерпи нещо. Станка беше сама.
            Той се развика и размаха ръце:
            — Станко ма, какво си се разлежала. Хе, знам ти аз болката на тебе. Ама си глупава, защо не кажеш на Бъзунека. Всичко ще направя, ама ще ти помогна. Ти Еньо можеш да си го имаш на тепсия, като печено пиле. Викат, годил се — вятър работа. Дума дадена, дума земена. Че Илчовичината Цвета за него ли е? Неговата душа с това не може да се напълни. Нему му дай богатство, ниви, ливади. Искаш ли аз да му натъпча ума в главата?
            Станка трепна. Тоя човек бръкна грубо в тайните на душата й, но той идеше като спасител. Неговите смели думи я ободриха, съживиха. В нея се роди някакво желание да се бори. Тя виждаше, че има сила, че има на какво да се опре. Имаше богатство.
            Тя вдигна главата си и седна на кревата.
            — Бае Георги, какво говориш?
            — Ти слушай каквото ти говоря. Аз много работи знам. Така, от само себе си съм ги разбрал и мога да ти помогна. Ти само ми кажи. Пък него аз го познавам, свинята! Той за земя умира.
            Станка не помисли да се обяснява. Тя бързаше да мине към работата, като че е чакала тоя ден целия си живот. И всичко отведнаж й се видя възможно.
            — Ех, да си тоя, бае Георги, да ми помогнеш.
            — Ами питаш ли ме, защо ида? Мен господ ме праща, по неговата воля ида тук.
            — Е, какво мислиш да правиш?
            — То си е моя работа. Само кажи и се не бой.
            — Прави каквото знаеш. Няма да ти забравя доброто.

            IX част
            Еньо купуваше една голяма нива в най-хубавото място на селското землище, между една негова и една на брата му Иван. На това място Еньо искаше да прави чифлик. Макар и далечко от селото, мястото бе хубаво. Имаше река, имаше кладенец с чудесна вода. Тук се намираха две от най-големите Еньови ливади: едната наследена, едната купена.
            На пазарлъка имаше много селяни. Еньо черпеше всичките, пиеше сам и беше възбуден, с разпалена глава. Там беше и Бъзунекът. Той пиеше и помагаше на пазарлъка. Продавачът дълго се бори. Той имаше нужда от пари, при това дължеше на Еньо голяма сума. Сега искаше да се наплати и да му остане нещо. Еньо бе упорит. Той даде една цена и остана там. Неговите безкрайни доводи, че цената, която даде, е добра, нямаха край. Селяните отстрана гледаха да стане работата, защото щеше да излезе по чаша и от двете страни. Те увещаваха Еньо да придаде, а продавача да отстъпи. Всички говореха високо и викаха. Всеки искаше неговата дума да е решителна и се надпреварваха един други. Бъзунекът държеше страната на Еньо, но най-после и той настоя пред него да придаде.
            — Еньо, ти си чорбаджия, ама без нас не можеш. Дай цена на човека, да си сигурен в имота си. Ти ще му изкараш сто пъти парите. Гледай да имаш и нашето доверие. Нали знаеш? Защо да кажат един ден, че опропастяваш хората? За твой интерес ти го казвам.
            — Така е, така е, бае Георги — рече Еньо, пи една ракия и се замисли. След това каза решително. — Добре, давам. Нека бъде по вашата воля.
            Купувачът и продавачът си подадоха ръце и откъснаха пазарлъка. Направи се продавателен запис. Еньо брои капаро, писаха се свидетели и после удариха на пиене.
            По едно време Бъзунекът повика Еньо в стаята с таен и лукав жест. Еньо помисли, че и той ще продава нещо, хвана го за ръка и го отведе вътре.
            — Затвори хубаво — рече Бъзунекът.
            — Какво?
            — Еньо, ти си човек практичен, твоето сърце обича земята — всички знаем. Само едно нещо сгреши — пропусна едно имане, дето беше за твоя чест. Ти трябваше да вземеш Станка гърбавата. Какво му е на момичето? А пък тоя имот, дето има баща му, ти го знаеш, всичко твое щеше да бъде. Старите са недъгави, животът им е свършен, едно дете имат. Пък и то, кой знае колко ще живее. Нали знаеш, недъгаво е.
            — Е?
            — Разбираш какво ти казвам. Такъв имот да ти дойде току-така — паднал от небето. На тебе имот ти прилича и можеш да го имаш. Пък ти отиде, че се бухна като слепец в най-сиромашката къща, да храниш чужда челяд. Цвета е добро момиче, ама жената цъфти и прицъфтява като иглика. Много сгреши. На каменен темел кочина градиш.
            Еньо слушаше Бъзунека и очите му все повече и повече се разширяваха. Той не издържа силата на това рязко откровение и седна, почти се тръшна на кревата си.
            — Голяма глупост направих, Бъзунек! — удари се той по челото.
            — Не е късно, може да се поправи. Не изпущай случая. На човек веднаж в живота кацва златната птичка, изпусне ли я — това си е.
            Главата на Еньо се замъгли. Той неочаквано се намери пред една страшна грешка в живота. За Станка често са му говорили. Той много пъти е виждал нейните хубави очи, неотделно устремени в него. Но той никога не е мислил за нея. Сега пред него простряха целия имот на баща й, с големите ниви и ливади, с двете бахчи и воденицата, с гората и пасищата в планината, и нему се искаше да заграби всичко това и да го прибере, но ръцете му бяха вързани. Той сам си ги върза. Обхвана го една злоба към Цвета, която с хитрост или с магия му заслепи очите. Той се изправи и удари с юмрук по масата:
            — Глупец съм бил! Можех да го имам, изпуснах го!
            — Не си, не си, Еньо. Има време да се опомниш.
            — Какво ще кажат хората?
            — Кой се бои от врабци, не сее просо.
            — Трябва да се помисли.
            — Късо го режи. Тук много мислене не иска.
            Еньо, макар че бе пил много, изтрезня. Стори му се, че някой го притисна с голям камък, изпод който той не може да излезе. Разкаяние, срам и унижение пред сам себе си почувствува той. Да се остави да го подмами едно дете, та да изпусне цяло богатство! Него не го сдържаше на едно място. Той прати да му докарат коня, остави селяните в кръчмата, качи се и отиде да види купената нива. Но когато излезе от село, той отби кончето покрай Станкината воденица, разгледа я хубаво, преброи два пъти четирите мливарски коли, които чакаха там с разпрегнати волове. След това мина покрай бахчите, потънали в зеленина, прясна и мека като каймак. Оттам той тръгна през мерата и прегледа всички ниви и ливади на Станкиния баща. Той спираше пред всяка една и пред всяка една се тюхкаше, удряше се в челото и негодуваше против себе си, и злобата му против Цвета растеше.
            — Как се излъгах, как се излъгах! — повтаряше той, потънал в мисли, и вървеше бавно, с оборена глава, като осъден.
            Той минаваше случайно и покрай малките бедни парченца имот на Цветинн. Негодуванието му растеше и той грубо и високо псуваше Цветиния баща.
            — Де се намериха тия червеи, жив да ме ядат! — казваше той и стискаше юмруци. Хващаше го бяс и желание да запрепуска у Цветини, да замахне камшика и да ги набие всички.

            X част
            Еньо ходеше мрачен и безпокоен из кръчмата. Там нямаше никой. Хората тоя ден бяха по работа. Той се разхождаше назад-напред, със скръстени на гърди ръце, с наведена глава и мислеше. Няколко деня вече той не бе ходил ни в къщи, ни у Цветини. Цвета го чакаше неспокойна, с лоши предчувствия, мълчеше и не излизаше пред хората. Еньо вече не искаше да мисли за нея и го хващаше яд, когато нейното име и нейното мило лице се мяркаше в спомените му. Той се чувствуваше подведен, изигран и кипеше.
            Сега, като ходеше назад-напред, той мислеше за Станкините ниви, правеше сметка на декарите и лицето му бе смръщено и грозно.
            Изведнаж едно момиченце от съседите влезе бързо и запъхтяно. То плахо занаднича към тезгяха и по ъглите на кръчмата.
            — Какво има! Кого търсиш? — запита сърдито Еньо.
            — Бате Еньо, кака Иваница поръча да си отидеш лома. Кака Цвета била у вас.
            Еньо трепна и тупна гневно с крак:
            — Кажи, че няма да си отида. А Цвета да върви там, откъдето е дошла. Не искам да я видя вече.
            Момичето изскочи уплашено от кръчмата и тичешком отиде да обади на кака си Иваница.
            Като чу това, Цвета пребледня, наведе очи и без да каже думица, тръгна да си върви. Иваница искаше да я задържи. Тя я хвана за ръката и с ласкави сестрински думи се помъчи да заглади и да смекчи тежката болка, която изпитваше Цветиното сърце, но Цвета тихо се откъсна от ръцете й и каза:
            — Разбрах всичко, како Ано. Не съм крива аз. Нека господ да съди.
            И тя полека слезе по стълбата, премина ситно широкия двор, дето бе стъпила с такава радост, и излезе с наведена глава на улицата. Хората, които я срещнаха, се спряха, та я изгледаха и им се стори, че тя плаче.
            Цяла седмица след това нищо се не чу. На хорото не излизаше нито Еньо, нито Цвета. Но скоро всичко се разбра. Еньо се отказал от Цвета. Тя му върнала китката и пръстена и не искала никой нищо да и спомене за него.
            Наскоро след това Еньо се сгоди за Станка и докато хората почнаха да тълкуват това, стана сватбата.
            Еньо заведе булката си в новата къща, която, макар и недовършена, постегнаха на бърза ръка. Той се отдели от брата си като гузен. Снаха му Иваница, която го обичаше като роден брат, изстина от него. Тя избягваше да го види и той, когато я срещнеше, не смееше да я погледне в очите.
            Станка, като стана булка, разцъфтя. Нейното бледо, жално лице поруменя и светна от радост, а нейното хилаво тяло като че доби нови сили и като че се поизправи. Тя и в делник, и в празник ходеше в нови премени, с копринена кърпа и не снемаше от шията си наниза от турски лири. Тя се отдаде на къщата си и стана робиня на Еньо, когото обожаваше още от дете. Еньо се стегна да прави чифлик на мястото, дето от по-рано бе намислил. Той купуваше ниви и ливади, купуваше и групираше. Станкиният баща му подари две големи ниви на същото място, цели засети. Еньо огради мястото с бодлив тел.
            Но сред тоя обширен четириъгълник, който затваряше една земя от петдесет декара, се врязваше като клин една голяма нива на брата му Иван, чупеше оградата, цепеше мястото и разваляше цялостта. Това дразнеше Еньо и не беше му по воля, но той търпеше, защото скоро бяха се делили и гробът на баща им не беше обрасъл още с трева.
            Той мислеше да поиска от брата си смяна с друга нива, но нямаше такава хубава, на такова място. А да я купи не мислеше, защото брат му не би я продал за нищо. Той ценеше бащината си земя като светиня.
            Всеки ден Еньо обикаляше чифлика, дето мислеше да строи обори и плевници, да сади овошки, да реди кошери, и всеки ден се ядосваше на братовата си нива, която се забиваше в мястото му като клин в сърцето му. Понякога това нещо така го ядосваше, че той се връщаше съвсем мрачен, сърдит и се напиваше яката. Той вино не признаваше и пиеше само ракия. Станка — жена му — изпърво не гледаше сериозно на неговото пиянство. Тя го посрещаше весело в къщи, смееше му се като на дете, изуваше ботушите му и неговите пиянски бръщолевения я забавляваха. Но скоро той почна да става зъл. Нещастната фигура на жена му го дразнеше. Станка се държеше с него като другарка и искаше той да й бъде другар. Тя искаше да знае сделките му, плановете му, печалбите му, мислите му, но той нищо не споделяше с нея. Той я търпеше по милост и всякога я караше да знае, че той се е пожертвувал за нея. Той я търпеше с усилие и гледаше колкото може по-малко да бъде с нея. Денем стоеше в кръчмата или ходеше по полска работа, а вечер се връщаше късно, когато тя, уморена от чакане, вече спеше. Сутрин той напущаше къщата рано, бързо и закусваше в кръчмата. Полека-лека той се отделяше от нея и я забравяше. И тя скоро разбра, че Еньо я мрази, че тя му тежи със своето нещастие. Тя понесе мълчаливо и твърдо това откритие и се помъчи с всички сили и средства, на каквито е способна една жена, да не изпуска щастието си, в което до вчера вярваше. Тя бе съжалявала за телесното си нещастие, не искаше да бъде съжалявана още и за друго. Тя мислеше, че бе победила в живота си, и така трябваше всички да мислят. Затова Станка се мъчеше да скрие пред хората. Тя вика скришом врачки, прави магия, полива тайно Еньо с какви не води и бурени. Но той ставаше по-суров, по-груб и тя по-рядко го виждаше в къщи. Той престана понякога и нощно време да се връща, а спеше в кръчмата. И Станка посърна, сви се, застаря.
            Еньо съвсем се измени. Той затлъстя, лицето му подпухна, устата му като че се разшири и походката му стана тежка. Той продължаваше да купува имоти, групираше ги на чифлика, обикаляше постоянно там, местеше телената ограда и виждаше как нивата на брата му все повече и повече се забиваха в мястото му. Това не даваше мира на Еньо. Той мислеше как да присвои тая нива и да закръгли чифлика си. И тая мисъл постоянно бръмчеше из главата му, нощем го стряскаше, а когато бе пиян — съвсем го помрачаваше. Понякога дотам го дразнеше това, че той почваше да гледа на брата си като на враг.

            XI част
            Цвета скоро се съвзе. Нейната младост и пъргавост надвиха скръбта и обидата. Може би всичко това беше за нейно добро. Тя се помири. Хорските приказки й се виждаха глупави и като че не се отнасяха до нея. Нейната първа обич беше кратка и крехка и не я съсипа. А това, че Еньо се ожени за нещастната Станка, съвсем я успокои. Цвета беше все така хубава и хорските очи я гледаха с радост.
            Цяла година тя не бе виждала Станка. Станка никъде не излизаше. Веднаж случайно те се завариха в селската бакалница. Станка, като я видя, смути се, пребледня и прибърза да излезе. Цвета я поздрави и видимо се зарадва:
            — Какво правиш, Станке? Добре ли си?
            Станка се спря, пое ръката на приятелката си и я погледна с такава скръб, че на Цвета дожаля. Двете излязоха заедно и повървяха, мълчешката.
            — Цвето, сестрице, прощавай, миличка. Аз ти направих голямо зло — каза задавено тя и като наведе очи към земята, промълви с въздишка: — Затова и господ ме наказа.
            — Всичко е забравено, Станке. Кому каквото е писано.
            Голяма грешка направих, Цвето. Против тебе отидох. Сега съм нещастна. И той… Ако беше земал тебе, може би щеше да е. Аз не съм нищо за него. Полакомил се е за имот и земя и за нищо друго не мисли. Много ми е мъчно, сестрице. Много пъти ми се иска да дойда при тебе, да си поплача — ти ми беше най-близка. Но съм виновна, та ме е срам…
            Станка не можа да се сдържи и заплака. Тя наклони леко глава до рамото на Цвета, извади кърпичката си и почна да изтрива рукналите сълзи. По пътя нямаше хора и тя даде воля на мъката си и захълца с глас:
            — Душата ми се е оковала, сестрице. Пред тебе плача и ми е леко. Боже, защо ме не вразуми, ами ме остави да вляза в грях срещу моята най-близка? Цвето, Цветенце мило, не ми се сърди. Аз много съм наказвана. Трябва да съм много лоша, затова господ още от дете ме е наказал. Но ти мълчи, сестро. Нека хората нищо не знаят. И за него не е добре да знаят.
            — Не плачи, Станке. Не знам какво ти е, но ще мине всичко. Всеки човек си има грижи и мъки — рече да я утеши Цвета.
            — Моите никой ги няма, Цвето.
            Те скривиха в уличката към Еньовата порта. Цвета не бе минавала оттук от деня, когато напусна Еньовата къща. При тоя спомен сърцето й се сви. Тя искаше да избяга. Но Станка държеше ръката и и я обливаше със сълзи.
            — Не ме забравяй, сестрице, и не мисли лошо за мене — разрева се пак Станка, прегърна я и сложи безпомощно глава на гърдите й.
            В това време се чуха конски стъпки и Цвета, и Станка побързаха да се разделят. Станка почти побягна и силно тръшна портата след себе си, а Цвета тръгна бавно и замислена. Насреща й внезапно на завоя изскочи Еньо, яхнал на коня. Звезделин играеше и кършеше грива. Цвета подплашена се отби настрана и почти се залепи до близката ограда. Еньо, като я видя, поиска да спре кончето си и извика малко пиянски:
            — Добър ден, Цвето!
            Но Цвета забърза и не го погледна. Еньо обърна кончето и се впусна по нея, като викаше задавено и глупаво:
            — Цвето, Цвето, чакай. Една дума искам само да ти кажа. Само една дума. Прошка не ща… Само това искам да ти кажа, че живота без любов нищо не е. Лула тютюн не струва.
            Еньо искаше да й пресече пътя. Цвета се изплаши и се шмугна в първата врата, която й се изпречи.

            XII част
            Възседнал на Звезделин, Еньо пак отиваше към чифлика. Беше подир обед. Тъмни летни облаци играеха по небето, нейде далеч се носеше глух гръм. Отведнаж зароси и пак блесна слънце. Голям куршумен облак отсени слънцето, надвеси се над Еньова чифлик и се закачи на гората, която се тъмнееше в далечината. Скоро там се изви пълна писана дъга — чиста, ясна и близка. Двата й краища се топяха в росните ливади и там трептяха златисти искри. Селото и цялото хълмисто поле, което оставаше зад Еньо, светеше обляно от слънцето. Цялата земя дишаше свежест и изглеждаше текущо родена.
            Звезделин вървеше кротко и добре разположен. Той кършеше лъскава шия, пръхкаше и крепеше господаря си съзнателно и гордо. Тая разходка до чифлика, която правеше често, му беше приятна, той обичаше тия места наоколо и водата от близкия извор му се услаждаше. Те минаха близкия дол и пак изскочиха на високата равнина край гъстата млада гора от буки и дъбчета. В чистата тишина се носеше равния и самотен глас на кукувицата. Тоя глас сепна Еньо, който бе потънал в своите страшни мисли за земя. Той дръпна юздата на Звезделин и го спря. Дъгата стоеше като прикована върху куршумения облак, който засеняше целия кръгозор. Еньо чак сега я видя. Кукувицата равно, отмерено и настоятелно кукаше и нейният глас, който идеше от прясната зеленина на гората, даваше тайнствена смисъл на тишина и на преснотата, която пълнеше простора от земята до небето:
            — Ку-ку, ку-ку, ку-ку…
            Еньо почна да брои: едно, две, три… После като че се сети за нещо, обърна се, поразгледа наоколо и викна с мъжки глас към гората:
            — Кукувице-прокобнице, кажи ми колко години ще живея?
            Звезделин тупна с крак.
            Кукувицата млъкна и не се обади вече. Еньо се усмихна и отново се замисли.
            Звезделин тръгна пак полека. Еньовата мисъл неспокойно се заблъска, като река спряна отведнъж, и като не намери течение, върна се назад, назад към Цвета, към хубавата Цвета, към хубавия спомен. Слънчевата картина на пъстрата лития се изпречи пред него и сред нея той видя Цвета. Сърцето му се сви болно и заигра. Из гората отнякъде пак се обади кукувицата:
            — Ку-ку, ку-ку…
            Еньо дръпна юздите на Звезделин, спря го и викна високо:
            — Кукувице-прокобнице, кажи ми, обади ми, обича ли ме Цвета още?
            Кукувицата не откука.
            Еньо постоя, погледна към онемялата гора, която някак подозрително го гледаше, и бутна кончето.
            Наблизо бе чифликът. Пред погледа му се очерта дългата телена ограда, като голяма паяжина, разкъсана от обширната нива на брата му. Сред нея гордо и високо се изправяше столетен дъб, близък на Еньо още от детинство. Нивата на дяда — така я наричаха те, така я казваше и баща им. Колкото пъти идеше тук Еньо, толкова пъти виждаше тая нива с тоя дъб и толкова пъти усещаше завист и злоба, като я гледаше легнала като чуждо добиче сред неговите собствени нивя. Той гледаше счупената линия на оградата и ръмжеше.
            Като наближи още, той видя, че там около дъба обикаля човек.
            Еньо удари кончето и тръгна по-бързо. Кой можеше да бъде там, из неговото землище? Еньо ревнуваше мястото си и не обичаше да се мяркат и да влизат в него чужди хора. Той беше набил две воловарчета и хората се бояха. Еньо стигна до дъба препуском, сърдит, готов да се кара. Но тоя човек излезе брат му Иван и Еньо омекна и се засрами.
            — Добър ден, брате — каза той.
            — Добър ден, Еньо.
            В това време някой сне дъгата от небето и скри слънцето зад облак.
            — Рекох да навидя нивата — заговори веднага Иван. — Мисля да отсека дъба, та да направя и аз ограда отсреща. Тогава цялото място ще бъде обградено. Твоята ограда много ми помага.
            Нещо сяде вътре Еньо. Но той премълча, намръщи се, сбра жлъчно устни и захвуча нещо през нос.
            — Хубав имот направи! — рече брат му.
            — Ех, Еньо, да е нещо друго, никоя вещ — да я махнем, пък то земя, дето е, там е. Какво да се напави? — рече братски Иван.
            — Продай ми я, бате.
            — Как да я продам, Еньо. Бащиния е. Пък ти не ламти толкова, брате… Какво! Я гледай къде си се разширил! Стига ти.
            — Мерак пусти, бате… Искам да имам това място закръглено… Като го гледам щърбо, мисля, че душата ми е щърба. Да направим смяна — рече Еньо с горещина.
            Иван се засмя:
            — Учудваш ме бре, Еньо… На кого си се мегнал? В нашия род такъв лаком за земя човек няма. Не бъди такъв… По-скоро бих ти я подарил, ама смяна и продан не приемам. Пък по-добре да стои тука, да ти иде на ум, че освен тебе и други хора живеят на земята — рече Иван шеговито.
            Еньо пак се намръщи и погледна надолу. Иван видя в очите му зъл огън и го досмеша.
            — Ти, бате, деца нямаш — защо ти са имоти? Продавай…
            На Иван му стана тежко и обидно:
            — Не чаках това от тебе, Еньо. Бива ли така да говориш? И ти нямаш деца…
            — Моята се още не знае, аз вчера се ожених, пък ти вече…
            — На бога не можем да се сърдим — рече кротко Иван. Стана му мъчно. Той си тръгна, без да каже дума, мина нивата бавно, с наведена глава и излезе на пътя.
            Еньо дълго хвуча след него и злоба боядисваше погледа му червено.

            XIII част
            Вечерта Еньо се напи като никога. Той вика, псува, чупи чаши, гърмя с револвера във въздуха и се заканва страшно на някого.
            — Аз — викаше той — нямам приятели, нямам братя, нямам свой. Всички ми са душмани. Цялото село ме мрази, но не се боя — на всички ще дам да разберат.
            И Еньо удряше с юмруци по масата така тежко, че дъските се отпираха.
            Той не изтрезня цяла неделя и беше се вмирисал на ракия. Очите му добиха мътен цвят и намаляха. Лицето му посиня и подпухна като на недоспал човек. Гласът му пресипна. Денем той спеше като дърво в стаята на кръчмата, легнал по корем с извърната глава, и щом се събудеше привечер, пак почваше да пие и да черпи всеки, който влезе в кръчмата. Нощно време стоеше до късно с пияниците и заспиваше на масата. Момчето загасваше лампата и си лягаше, а сутрин, като ставаше, намираше господаря си или още на масата, или проснат на пода като труп.
            През цялата тая седмица Еньо не си отиде в къщи нито веднаж. Момчето му носеше ядене в кръчмата, но той, отровен от ракията, нямаше апетит и ядеше съвсем малко. Булката му няколко пъти ходи при него и му се моли да си дойде. Първия път тя се уплаши, като го видя, толкова грозен и променен й се стори. Еньо не иска да си отиде. Той я гледаше тъпо, занесено, съжалително. Макар и пиян, той не й каза нищо грубо. Той утихна, седна до масата, мълча дълго и после каза спокойно:
            — Ти, булка, си иди… Иди си, та ме не гледай, че съм грозен. Аз ще си дойда. Един ден ще си дойда, няма все тука да седя, я…
            Хората го слушаха, смееха се и го закачаха, а на булката му й ставна тежко. Но тя скри мъката си, пошегува се нещо и си отиде. В къщи тя много плака. Вечерта отиде у Иванови и там плака още повече:
            — Бате Иване, како Ано, вразумете го, вие сте му най свои, недейте го оставя.
            Иван се ядоса. Стана му мъчно за брат му. Двамата са расли заедно. Иван обича Еньо и толкова се е грижил за него.
            — Това момче ще пропадне — рече той.
            — Иди, иди, Иване, иди го вразуми, прибери го в къщи да постои два-три деня, стига да се трови с тая пуста ракия.
            Иван се дигна бавно и отиде в кръчмата. Еньо стоеше зад тезгяха съвсем пиян, наливаше някому ракия и говореше нещо, но езика му се преплиташе и устата му се кривяха така грозно, че нищо не му се разбираше. Очите му бяха мътни и кръвясали. Щом влезе Иван, Еньо вдигна глава и почна да бръщолеви несвързано:
            — И тоя не ми е брат, ако ми е брат…
            Иван отиде при него и му каза на ухо:
            — Еньо, ела да си отидем, има нещо да ти говоря.
            — Аз не те познавам. Кой си ти? — забръщолеви Еньо и вдигна една чаша да пие.
            Иван му я взе леко от ръцете и я хвърли на земята.
            — Стига! Не ти давам да пиеш капка повече.
            — Т-т-ти кой си? — запъна се Еньо.
            — Аз ще те науча кой съм. Баща ни те остави на моите ръце и аз няма да дам да му срамиш името, чу ли — каза ядосано Иван и го задърпа за рамо. — Ела, хайде да си вървим!
            Еньо загледа свирепо братя си и почна да го бута. Но ракията беше изсмукала силите му и той почна сам да се клатушка.
            Иван го извлече от тезгяха и като го прегърна здравата през кръста, отведе го настрана. Тогава Еньо се обърна, заби остри нокти в лицето на брата си и почна да го дращи. Иван му хвана силно ръката и я натисна надолу, но усети на лицето си болки и през оцапаното от мухи огледало, което висеше насреща, видя лицето си, обляно в кръв. Тогава той не се стърпя, вдигна ръка и сложи няколко силни шамари по лицето на Еньо. Еньо се сниши, уплаши се, млъкна и покорно се наведе. След това легна на пода и завика нечовешки:
            — Убий ме, убий ме де!… Убий ме!
            Иван повика двама-трима селяни, та уловиха Еньо за краката, той го хвана за ръце и глава и го отнесоха в къщи като труп. Щом го тръшнаха на кревата, Еньо захърка.

            XIV част
            Еньо се озлоби срещу брата си. Той прави няколко пъти опити да купи нивата, която се врязваше в мястото му, но не успя. На Иван беше тежко от думите, които Еньо му каза на чифлика. Той избягваше да среща брата си и не отиваше в кръчмата му. Иваница престана да навещава Станка. Иван и тя бяха се помирили пред божията воля да нямат деца. Но Еньовите думи разраниха болката им и те се усетиха самотни, обидени и като че ли наказани.
            Еньо почти не изтрезняваше. Той отваряше и затваряше кръчмата пиян. При това неговата страст към земята не преставаше. Злобата към брата му, ревността зарад нивата, която беше в чифлика му, усилваха още повече тая страст и той говореше явно пред всички:
            — Като видя тоя дъб, дето се издига в нивата му, сред имота ми, мисля, че на гроба ми е израсъл — не мога да го гледам.
            Като казваше така, той се разтреперваше, смръщваше вежди, червенееше, отиваше на тезгяха и пиеше една след друга по няколко големи чаши ракия.
            И разпален, в него кипваше жажда за отмъщение. Изпърво той пъдеше тия мисли. Той бягаше от тях, като се качваше на коня и отиваше из полето или в града. Тия мисли го правеха мълчалив и скрити в главата, се разрастваха на страшни и грозни планове, които го караха да извиква неволно, изплашено и стреснато. Обезсилената съвест се бореше с тях и тая борба обременяваше с мъка Еньо и той пъшкаше под нейната тежест. Но напразно. Престъпните мисли, упоявани от ракията, полудяваха, играеха свободно и Еньо нямаше сили да ги обуздае.
            Станка потъмня като заселена от облак. Тя изгуби всяка надежда за щастие. Опитите и да привърже Еньо към себе си като че ли повече го оттласкваха. На ласките и той отвръщаше грубо. Нежните и, добрите и думи го сърдеха и той ръмжеше или се подсмиваше обидно, и това нараняваше още повече Станка и я отчайваше.
            Тя мълчеше и не се оплакваше никому. Понякога страшно й се искаше да иде при Цвета да поплаче и да открие болката на душата си, но нещо я спираше. Тя не можеше да понася без болка хорско съжаление.
            Еньо ставаше все по-грозен и по-страшен под гнета на мисълта да отмъсти на брата си, да го премахне. Тая мисъл, която всецяло го обладаваше, когато беше пиян, не го отпущаше вече и когато беше трезвен. Тогава той се увличаше в размишления и кроеше грозен план. Стъпка по стъпка, студено, обмислено, той вървеше право към страшния край. Той смяташе, че ако брат му Иван, който нямаше деца, изчезне, жена му ще се омъжи за другиго и тогава никой друг, а сам Еньо ще стане наследник на неговия имот. Тая мисъл го разпаляше, вълнуваше, той се стряскаше, отиваше бързо на тезгяха и пиеше ракия, чаша след чаша. Тогава пред неговата възбудена мисъл се представяше цялата картина на селското землище и той виждаше огромните зелени петна на своите имоти и сред тях големия дъб на братовата му нива, тъмен като облак. И Еньо скърцаше зъби и пъшкаше като вързан.
            Той често отваряше дума за това пред хората и повтаряше много пъти:
            — Поне тоя дъб да отсече, да го не гледам — корените му са прорасли в сърцето ми.
            Хората казваха това на Иван, а той усмихнат и с болка думаше:
            — Кажете му бе, кажете му, че ще го отсека. Ще го отсека, като му вади очите. Дърво за красота, ама като му пречи, ще го отсека.

            XV част
            Един ден рано, в тъмно още, Еньо се качи на коня и тръгна за града. Булката му и момчето, което наглеждаше кръчмата, го изпроводиха. Той замина, без да каже сбогом на Станка, а на момчето поръча да стои в кръчмата и да си отваря очите. Селото още спеше, когато той мина по кривите улички и излезе на края. Есента бе почнала. Наскоро бяха валели дъждове и полето беше се раззеленило като през пролет. Сред тая обширна зеленина се чернееха прясно ораните ниви и дъх на прясна земя пълнеше есенния чист въздух. Тоя дъх упояваше Еньо. Той вървеше полека и оглеждаше навсякъде. Ето една негова нива близо до пътя, вчера орана. Той чува дишането и. Нещо го вика. Той отби кончето и отиде да я види. Обиколи я цялата. По-нататък друга. Еньо и нея навиди и страстта към земята възбуди кръвта му. Той караше кончето през ниви, през ливади и в дрезгавината приличаше на призрак, който отвежда тъмнината пред страха от слънцето. И през тая бавна разходка мисълта му заработи и полека-лека душата му се нажежи пак от злоба и ненавист към брата му. И когато в далечината видя върха на кичестия дъб, надвесен върху зеленината като облак, той се спря, изпъшка, скръцна със зъби и се упъти нататък.
            Слънцето вече се показа и първите лъчи, жадни за роса, се спуснаха в полето. Еньо шибна кончето. Неговите тъмни мисли като че се уплашиха от светлината.
            Еньо обиколи имота си около мястото, дето готвеше да прави чифлик, и погледна нивата на брата си. Старият дъб беше още сънен, но в клоните му се боричкаха врабчетата и чуруликаха в превара. Нивата на Иван беше изорана повече от половината и ралото стоеше на междата. Навярно Иван днес щеше да я доорава. Понеже по пътя от село вече идеха хора, Еньо се качи на коня и рече да обиколи гората си, която се тъмнееше наблизо през реката и която скоро беше увеличил с покупката на едно съседно парче. Той искаше да избегне една среща с брата си, който може би вече идеше на работа с воловете си. Гората беше свежа, глуха и мокра от роса. Еньо задълба в нея по една тясна пътечка, която водеше към кладенчето в новокупеното парче, мина познатия дол, дето течеше реката, и излезе на голия връх над гората, отдето се виждаше цялото поле, селото и чифликът му. Оттам той видя брата си Иван, че впряга оралото и се готви да оре. Еньо скръцна зъби.
            „Защо не взех пушката“ — мина му на ума.
            Еньо слезе от коня, отведе го в гъсталака, върза го и пак излезе на поляната. Наоколо нямаше никого. Селските стада пълзяха по срещните баири и отиваха на друга страна. По нивите се мяркаха орачи. Еньо гледаше брата си, който закрачи след ралото. Той подвикна на воловете и гласът му достигна до Еньо.
            „Ти няма повече да ореш тая нивя, та каквото ще да стане!“ — злобно помисли Еньо и извади от пояса си шише с ракия.
            „Няма, няма… Или ти, или аз“ — мислеше Еньо и гледаше втренчено към брата си.
            Дълго време той държа шишето, без да пие. Друго тъй също сладко питие го опияняваше и възбуждаше — мисълта за отмъщение. Най-после Еньо се изправи, вдигна шишето и го преполови на едри глътки. След това отиде при кончето си в гъстака и легна на тревата зашеметен. Той забрави града. Една друга сила го прикова тука. Престъпните мисли, горещи, буйни, упоителни, изпълниха душата му със страшни планове. Еньо цял се разтопи в тях. Той ги подкрепяше с ракията и ги галеше, и ги викаше, и ги насърчаваше. И унесен в сладостта на мечтанията за земя и имот, който може да придобие, той заспа.
            Когато се събуди, слънцето бе се извишило на пладне. Главата на Еньо тежеше. Той изгълта набързо останалата в шишето ракия, разтърси глава и стана. Когато погледна пак от поляната, той видя, че братовите му волове пасяха по синура около нивата. Бяха пуснати на почивка.
            Еньо отвърза кончето, което нетърпеливо се въртеше в гъстака, върза го по-долу на една ливада до купата със сено и предпазливо излезе из гората. Когато наближи чифлика си, той не видя никъде брата си.
            — Може да е отишъл за вода — помисли Еньо. Но когато дойде под дъба, той видя Иван, че спи, обтегнат на сянката. Дънерът на дъбя бе засечен дълбоко. Рекъл е най-после да го отсече… Късно… късно!
            Брат му спеше спокойно на страната си и под главата си бе подложил шапката. Мухи лазеха по лицето му, но той уморен спеше кроткия и дълбок сън на работник. Наоколо нямаше никой.
            „Падна ми най-после — помисли Еньо. — Защо не взех ножа!“
            Той видя брадвата при дънера и пристъпи да я вземе, но се спря. Дълговременните размишления за убийство на брата бяха му навели хиляди съображения и планове как да прикрие убийството.
            Без да разсъждава, почти като сънен, той се наведе, взе с двете си ръце от земята един грамаден камък, вдигна го високо и с всичка сила го стовари върху главата на брата си. Камъкът изпращя със сила и подскочи. Иван трепна и се помръдна да стане, но главата му увисна безсилно и той се опъна на земята гърбом, със страшно отворена уста, из която бликна кръв. Краката и ръцете му предсмъртно претрепераха и се изпънаха.
            Еньо с бързи крачки се отдалечи. Но когато да излезе от телената ограда, той се възпря, помисли нещо и бързо се върна. Той погледна нещастния си брат, чието лице вече се не виждаше от кръв, взе брадвата и бързо с големи замахи почна да сече дъба. Дървото трепереше. От клоните му се посипваха мъртви листа и падаха по трупа на брата му. Пресните трески хвърчаха надалече. Скоро дървото се залюля, припращя и се наведе на една страна. Еньо захвърли брадвата, хвана се о клоните и почна да ги тегля към бездиханния труп на брата си. Дървото се сгромоляса с шум и трясък, падна въз неподвижния Иван и го покри целия. Еньо тичешком напусна страшното място и се мушна в гората. Наоколо нямаше никой и никой не го видя.
            Вечерта, чак когато настъпи пълна тъмнина и никой не остана в полето, Еньо излезе с коня от другия край на гората и тръгна за града през ниви и ливади, като се държеше далече от всеки път.

            XVI част
            Ракията беше се свършила, свършена беше и безкрайно заплетената мисъл, която го държеше постоянно на огън. Всичко беше вече ясно. Еньо стоеше изправен пред едно престъпление, пред едно свършено нещо, постигнато лесно, неочаквано, и пред неговата мисъл като че нямаше вече нищо. Нищо, само една пустиня. Като че ли се свърши целият му живот, измъчван от жажда за земя, от мъки, грижи, страдания, и настъпи вечният покой. И нощта му се виждаше като тиха въздушна празнина, далече от света, и той се движеше в нея леко като дух. Но мисълта му не вървеше напред заедно е него. Тя се връщаше назад, тя търсеше спомените. Изтерзана, изгоряла, тя искаше почивка далече, върху някакви малки дребни спомени, които бяха умрели, но които по чудо възкръсваха сега един по един.
            И пред Еньо мина леко и свободно споменът за детинството, неразривно свързано с брата му Иван. Игрите, скитането по горите и полетата, къпането в реката. Колко мило, колко топло! Майчините грижи! Той си спомни баща си как ги водеше за ръка на черква по големите празници, цялата радост и трепет, които го вълнуваха. На всяка крачка той се виждаше придружен от добродушния по-голям брат Иван, тих, кротък, незлоблив.
            Така, освободен от страшното, вървеше Еньо през тъмното поле като забравен. Нощта беше накичена със звезди и пълна с топлина. Тя скриваше Еньо и с тиха майчина доброта му носеше всичките мили детски спомени и му ги разправяше един по един. И във всички хубави случки на неговия живот стоеше брат му Иван с простодушния си поглед, със сърдечната си усмивка.
            Отведнаж Еньо се спря като пред някаква стена. Като че ли внезапно някои го запита:
            — Защо уби тоя добър човек — твой брат? Защо? Защо? Защо?
            И Еньо повтори ужасен:
            — Защо? Защо? Защо?
            Топла тежина задуши гърдите му. Ръката му неволно и бързо бръкна в дисагите да търси шишето с ракията. Но то бе отдавна изпразнено.
            — Защо? Защо? Защо?
            Пред Еньо се представи картината на неговото страшно престъпление. Той видя предсмъртното треперене на убития си брат, неговия внезапен ужасен поглед, кръвта, която бликна от устата му. Той чу кроткото негово хъркане. Еньо се сниши върху седлото на коня, като че искаше да се скрие от всичко това. Той разтърка челото си и извика, като че ли изпищя:
            — Братко, братко, дано това е сън!
            Но това не беше сън.
            И Еньо зави в нощта като куче и заплака със сух, грозен, безнадежден плач. Той бутна коня и препусна като луд да търси спасение, да се отърве от нощта, от нейния мъчителен саван. И мислеше дано по-скоро, дано по-скоро се съмне.

            XVII част
            Призори Еньо стигна в града и за пръв път от вчера срещна живи хора.
            Денят като че ли го стресна и стегна разслабените му нерви. Ето пред него животът, за който той така яко беше се вцепил. Може би всичко това ще мине, ще се забрави като страшен сън.
            Еньо слезе на познатия хан, дето всякога слизаше, настани сам коня си в обора и влезе в кръчмата. Ала краката му не го носеха сигурно. Той се здрависа с безучастния кръчмар, който беше пиян още от вечерта, седна до една маса и поиска ракия. Момчето сложи пред него едно малко шишенце без чаша. Еньо поседя, погледа шишето, похвана го, но го остави, без да пие, стана, излезе и тръгна безцелно из града. Той вървеше из улиците като замаян, като човек, дошъл неизвестно откъде. Тая страшна случка като че беше разрязала живота му надве, и едната половина не знаеше къде е другата. Той срещна и замина познати, говори с тях, но не чу какво му казаха и не запомни какво им каза. Той отбягваше всеки срещнат стражар и се мъчеше да го не види. Душата му се мъчеше от някаква неясна паника и скръб. Погледът му бе угаснал и като че ли изчезнал. Той мислеше за брата си и му се искаше да се върне в село да го види, да го прегърне жив и здрав искаше му се тая страшна случка да не съществува.
            Може би всичко това не е истина. Може би всичко това така да му се е сторило и брат му да си е жив и здрав. О, да би било така, Еньо ще се откаже от всичката своя земя, ще я даде на брата си, ще отиде да си живее при него, както по-преди. В душата на Еньо се събира топлина, пълна със сълзи. Той шепне умилено:
            — Братко, братко, братко!
            Минава пладне. Еньо уморен, отпаднал върви като безтелесен из улиците на града и неволно се намира на хана, дето слезе. Там е тихо. На една маса обядват. Той като че по подражание също сяда да обядва. Но не му се яде. Поиска ракия. Нейния вкус му се виждаше отвратителен, гърлото не я поема. Но Еньо пие, пие по навик и чак след второто шише той усеща вкуса и. Приятно му е. И той поръчва шише след шише. В кръчмата го познават и никой не се учудва на това.
            Спиртът го оживява, одухотворява. Той усеща, че се пробужда след страшен сън и се радва, че се е отървал от тия безпричинни мъчения. Той се радва на това хубаво чувство и пие още повече. След, един-два часа става, плаща и излиза. Сега той знае къде отива. Той ще купи подарък за брата си. Какво? Сребърен ланец за часовник, също като своя. Да се помирят веднаж за винаги. И увлечел, пиян, той отива у златарите, купува тежка сребърна верижка и се връща почти щастлив. Това, което стана, не е истина. Той тъй много иска това да бъде така, че вярва, че е така. При всяко съмнение и колебание той се отбива в най-близката кръчма и пие ракия. Това питие го магьосва. То праща в царството на сънищата, на мъглите и на ветровете всичко, което му се виждаше зло, и той се топеше от благост и милости клатушкайки се из многолюдните улици, плачеше със сълзи, плачеше, потънал в душевна самота. Така той се върна пак в хана, дето бе слязъл, взе си кончето, качи му се, пи още едно шише ракия и си тръгна. Той искаше по-скоро да иде да прегърне брата си.
            Той караше коня бързо и едвам се държеше на него. Той не можеше да го управлява, дърпаше юздата насам-нататък и кончето минаваше ту от една, ту от друга страна на шосето. Като измина така няколко километра от града, Еньо видя насреща си по безлюдния път бавно да върви волска кола. Още отдалеч той позна воловете на брата си и се спря изтръпнал. Това като че го отрезви веднага. Той почна да се взира в колата, да не би да се е излъгал. Не, воловете са на брат му. Край колата от една страна върви жена, от другата мъж. Дали не е брат му? Еньо отправя кончето към колата. Среща ги. Снаха му Иваница възпира колата, тъжна, съкрушена и сълзи едри бликват от очите й. Тя заридава задавено, грозно, мъчително.
            — Еньо, Еньо, Еньо, братче. Какво стана с нас, какво стана с бате ти!
            — Що? Какво? — пита Еньо, почти отрезвен, и му се иска да побегне някъде далече-далече.
            Той надникна в колата. Там лежеше брат му Иван, проснат по гръб, покрит с черга. Краката му, обути в бели чорапи, стърчат навън и едвам помръдват. Главата ме увита в дебела превръзка. Само носът и устата му се виждат. Носът му посинял, устата набъбнала, полуотворена, диша тежко-тежко.
            Мъжът, който придружава снаха му, е нейния баща. Той разправя на Еньо сухо и късо:
            Иван отишъл да оре на нивата при Еньова чифлик и рекъл да отсече дъба. Той отдавна се канел да стори това. Не знам как го е сякъл, дъбът пада върху него и го пребива. Наоколо нямало никой да види. Като не се върнал вечерта, отишли през нощта да го търсят. Намерили го ни жив, ни мъртъв. Едвам помръдва и диша.
            — Натоварихме го да го откараме в болницата. Не вярвам да го бъде — завърши старият.
            Еньо, забил поглед в земята, слуша като в просъница. И първата мисъл, която му иде, е, че неговото престъпление не се знае. Той е спасен.
            Еньо не разпитва повече и тръгва замаян, като оставя снаха си и стария й баща, без да каже нещо.

            XVIII част
            Еньо се върна в къщи с душа олекнала от страдания. Надеждата, че брат му Иван може да оздравее, като че ли го освободи от страшния кошмар на престъплението. Дано брат му оздравее, дано се спаси! Еньо ще се изповяда и ще иска прошка от него. Иван ще му прости. Неговото сърце е толкова добро. Тогава ще заживеят пак братски, пак заедно. Не ще имот, не ще земя! Нека всичко зло изчезне и да остане само доброто, само хубавото. Тия новородени мисли цъфтяха изобилно и изпълваха Еньо с такава светлина и чистота, че извършеното престъпление му се виждаше недействително, изчезнало без следа.
            Той се затвори в къщи и легна като болен. Станка обикаляше с грижи около него и се радваше на неговата внезапна кротост, добрина и търпение. Тя искаше да бъде постоянно около него, но той я пъдеше, и увит и скрит в леглото, далеч от света, беше му сладко да мисли, че е спасен от страшната случка и че брат му ще остане жив. Той се занасяше и понякога прискимтяваше като куче, което е намерило изгубения си господар. И почти гласно произнасяше с братска милост и обич името на Иван и умоляващ, искаше прошка.
            При него идеха селяни по работа и да го видят. Те мислеха, че Еньо се е разболял от скръб по брата си и се мъчеха да го утешат, като му описваха как е станала нещастната случка. Никой не подозираше никого. Всички разправяха подробно как е паднал дъбът, как Иван се помъчил да побегне, как се спънал о един камък, как клоните му препречили пътя и как го премазало дървото.
            Еньо слушаше със страх всичко това, но все пак му олекваше.
            Подир два деня се върна снаха му. Тя оставила Ивана в болницата. Той не можел още нищо да говори, слабо виждал, с едното ухо не чувал никак, но докторите казали, че ще оздравее и ще се спаси.
            Надеждите на Еньо се закрепиха.
            Него вече никой го не подозираше. Той се вдигна, почна да ходи в кръчмата, напи се един-два пъти и на близкия празник отиде в черква с жена си. Дълго време той не бе ходил в черква. Сега влезе с тръпки и със страх. Онова, което никой не знаеше, знаеше го един господ. И Еньо наведе глава и дълго се моли за прошка и за здравето на брата си. Той даде обещание да изповяда всичко пред брата си, когато той се върне. Той не иска вече нищо, освен да му е леко на душата.
            Тоя ден Еньо не пи и за пръв път се отказа да купи една нива, която случайно му предложи един негов длъжник. И при това нивата бе близо до чифлика му. Той не смееше и да отиде вече нататък. За това място той мислеше със страх. Веднаж, като беше пиян, каза пред всички в кръчмата:
            — Не ми трябва вече чифлик. Да ми изсъхнат краката, ако стъпя нататък. Ще го продам. Омразно ми е това място, откак брат ми се преби на него. Ще го продам, ще го харижа. На черковата и на училището ще го дам.
            Селяните, които знаеха неговата алчност за земя, слушаха като шега неговите думи и говореха подигравателно. Но тая внезапно родена мисъл завладя Еньо. Той не пи вече до вечерта, през нощта се пробуди пак от тая мисъл и не можа да заспи. Да подари част от тая земя на училището. Той лъжеше себе си, че това ще бъде изкупление на неговия грях. Това страшно място не му трябва повече. Той ще го подари — да му олекне на душата. Тая мисъл не го оставяше. Той заживя с нея и я повтаряше всеки пред себе си и пред хората. Най-после я изпълни — отиде в общината и пред свидетели записа по една нива и по една ливада на черквата и на училището.
            Това изненада и учуди селяните. Как така Еньо, който би изял цялата земя, да можеше да се яде пръст, се отказва от нея и я подарява?
            — Виж, какво нещо е брат! — казваха те. — От милост по него го прави.

            XIX част
            Иваница ходеше всяка седмица в града и се връщаше все по-тъжна. Раните на Ивана заздравявали, почнал да вижда, но не може да говори и нищо не помни. Тия вести съкрушаваха наново Еньо. Той почна да пие, както преди, и почти не изтрезняваше. Той не се грижеше вече нито за земята си, нито за кръчмата си. Тая година той не докара и вино, както правеше по-преди. Пиенето му се привърши и той ден през ден затваряше кръчмата, докато съвсем я затвори.
            И тръгна да пие по чуждите кръчми. Той черпеше всички и харчеше без милост. Станка седеше в къщи като сянка. Тя се помъчи да поеме що-годе от работата, но нямаше сили. Много от нивите им останаха неорани и непосеяни.
            Еньо привърши, колкото имаше готови пари, и понеже не работеше вече нищо, почна да продава от имота си. Той даваше евтино, пазареше се бързо и някои от по-заможните селяни купуваха. Еньо взимаше парите и за неделя-две ги изпиваше. Мисълта, която го гореше по-рано — да види брата си здрав и да иска прошка от него, полека-лека го остани, защото казваха за Иван, че няма вече да стане човек.
            Еньо отбягваше да му говорят за брата му и ако Станка искаше да му съобщи нещо, той я пресичаше сурово:
            — Знам, знам — стига.
            През една седмица Иваница, както правеше всякога, впрегна каруцата и отиде в града да навиди мъжа си. Беше вече пред Коледа, сняг нямаше, но тежка мъгла лежеше над земята. От болницата казаха, че Иван вече трябва да си отиде. Раните са му оздравели, но повече не може да му се помогне. Ще си остане глух, ням и безпаметен. След време, ако се гледа добре, може да има подобрение.
            Нямаше какво да се прави. Иваница прибра мъжа си и го заведе в село. По пътя до дома той седеше в каруцата безжизнен като дърво, спокоен, кротък, с поглед, лишен от светлината на разума, с втренчени очи, които рядко мигаха. Той седеше неподвижен, сякаш крепеше с внимание в душата си някаква огромна чуплива тайна, до която никой не можеше да проникне.
            На другия ден сутринта Еньо излезе да иде на кръчмата. Беше решил да продаде някаква ливада. Имаше сняг. Беше студено и влажно. Тъкмо когато искаше да отвори пътната врата, той чу някакво странно пъшкане, прилично на кравешки рев и на кучешко скимтене. Той се обърна изтръпнал. На ниския плет, който делеше двора му от Ивановия, стоеше облакътен някакъв едър човек и го гледаше втренчено с широко отворени очи, които не мигаха. Еньо се спря, погледна и изтръпна от ужас. Това беше брат му. Еньо изпърво не го позна. Лицето му беше съвсем, съвсем друго. Устата му беше променена, някак провиснала, едната вежда вдигната високо, едната страна подпухнала.
            За миг Еньо остана закован на мястото си, сякаш някой свърза краката му. Ужас напълни душата му. Той отвори бързо портата, излезе на пътя, въздъхна и се запъти къмто кръчмата. Той влезе бързо там, но не можа да се спре. Излезе пак, тръгна като замаян, спря се, повърна се, пак спря, като човек, който е забравил нещо. След това скриви в една тясна улица, бързо излезе под селото и се упъти право към гората.
            Еньо бързаше и не смееше да се обърне назад. Струваше му се, че по стъпките му върви брат му и пронизва със страшния вторачен поглед. Еньо ускоряваше стъпките си и бягаше. И в мъглата той сам беше една мъгла, черна, задушна. Насреща се тъмнееха безформени гористите върхове и той тичаше нататък. Наоколо му се стелеха мъртвите ниви, между които имаше и негови. Но те го вече не мамеха. Дъхът на влажната земя, който някога го опояваше, сега го душеше и тегосваше. Той бягаше от тях в паника. Бягаше да се скрие от себе си, от страшното видение, което не му даваше мира. И като навлезе в голямата дъбова гора, забулена в мъгла, той се хвърли в първата срещната хралупа, като в долап, и се сви като червей. Така сврян, той се заозърта насам-натам и капнал от умора, едвам произнесе, като се задушаваше:
            — Защо, защо беше всичко това? Братко мой!
            И заплака горчиво. И свит в кожуха си, хълцаше и ронеше обилни сълзи, които течаха безспирно, свободно. Той изпърво хлипаше, но после даде воля, на стихията, която го изпълваше, и зави като ранен звяр, паднал в безизходна пропаст.

            XX част
            Еньо се укроти. Затъпя ли, помири ли се със съдбата си, намери ли опора в нещо, за да влачи живота си, кой знае, но той се сниши и като че ли внезапно остаря. Гордо вдигнатата му глава се наведе и всади в шията му. Ръцете му, които имаха такива резки движения, се отпуснаха и той ги вече носеше постоянно в джобовете на потурите си. Той пиеше и продаваше нива след нива, ливада след ливада. Той привикна към нещастието на брата си, не се плашеше от неговия вид и от неговия страшен, вторачен, мълчалив поглед. Често той го хващаше за ръка и го извеждаше да се разходи. Водеше го на черква и стоеше редом с него, мълчеше и нежно допрял ръката му, искаше му мълчаливо прошка и казваше:
            — Братко, господ се отвръща от мене, но ти, в безумието, си по-близо до него. Помоли му се и за мене.
            Когато се напиеше и продаваше нещо, той казваше тихо, без крясък на хората:
            — Не ща нищо, нищо. На човека нищо му не трябва на земята. Всичко е вятър.
            Той стана по-добър и към Станка. Но тя се разболя, вцепени се цялата и след дълго и мъчително страдание почина. Еньо остана сам в къщата и живееше като таласъм. Иваница му пращаше храна или го канеше у дома, переше го и ходеше да разчиства къщата му, в която бе се разположил духът на пустотата.
            Понякога безпаметният Иван влизаше при брата си в тая къща и внасяше в нейното мълчание и своето страшно мълчание. Той сядаше до огнището на стола, вторачваше се някъде и не шаваше.
            А Еньо падаше пред него, прегръщаше коленете му и казваше:
            — Прости ми, прости ми, братко.
            След четири-пет години Еньо разпродаде всичко и остана последен сиромах. Къщата му се развали от пустота. Той погрозня, подпухна, заприлича на старец и едното му рамо почна нервно да се мърда към лицето, като че го питаше нещо. Той ходеше по кръчмите и чакаше милостиви хора да го почерпят. Понякога го пращаха тук-там на работа за чаша ракия, или пък го караха да рине оборите. Често го подиграваха и за едно черпене го караха да скача като заяк, да кукурига като петел и да се чеше като маймуна.
            Една зима Еньо се разболя тежко. Иваница го прибра у тях и се грижеше братски за него. И Цвета често го спохождаше и му носеше нещо за понуда.
            Но отровения от ракия Еньо не издържа и след десетина мъчителни дни почина. Облякоха го чистичко, наредиха го и го положиха в прост дъсчен сандък. Подпухналото му лице приличаше на буца земя, откъртена от засъхнала угар.
            През цялото време докато да го изнесат, брат му Иван непрекъснато седеше пред него на ниско дървено столче, гледаше го мълчаливо, безучастно, с вторачен и учуден поглед и си клатеше главата, като че го питаше нещо.
            Зимата бе страшна. Сняг бе засипал къщите до покривите и хората не можеха да го занесат до гробищата. Оставиха тялото му да престои в черквата. Селяните го изпратиха с прошка и съжаление. В ръцете му оставиха свещ, като на всеки покойник, но когато да излизат от черквата, забравиха да я угасат. През нощта тя бе запалила мъртвеца и след три-четири деня, когато се пробиха пъртини и отидоха да го погребат, намериха го обгорял като въглен.

Няма коментари:

Публикуване на коментар