23 юли 2012 г.

Приключенски романи: Майн Рид - Оцеола-4




         ГЛАВА LXXI
        ТАЙНСТВЕНОТО ИЗЧЕЗВАНЕ НА ЕДНА АРМИЯ

         Двете части на армията се срещнаха и след кратко съвещание на командирите продължиха да търсят врага. Минаха часове, но не можахме да намерим нито един индианец.
         Оцеола бе извършил стратегически ход, нечуван в аналите на войната. Той бе измъкнал хиляда и петстотин бойци под носа на две напълно обградили го армии, всяка една от тях равна на неговата по брой — без да остави нито един човек на полесражението. Сякаш по магически начин индианската армия, която преди малко видяхме в безупречни бойни редици, се беше разпръснала на хиляди части, беше се стопила.
         Врагът си беше отишъл, но ние не знаехме къде. Разочарованите генерали поведоха войниците си обратно към форт Кинг.
         „Разпръскването“ на индианската армия, както, разбира се, го нарекоха, също влезе в хрониките като „победа“. Това обаче бе победа, която уби бедния стар Гейнз или поне неговата военна слава и той с радост се отказа от командването, което бе поел с такова голямо желание.
         Сега командването пое трети генерал — генерал Скот — офицер с по-голям авторитет от двамата си предшественици. Една рана, получена във войните против Англия, която му бе спечелила слава, високият му чин, твърде умното му политическо въжеиграчество и най-вече свободният му превод на френската „Тактическа система“ с претенции за авторство бяха създали на генерал Скот добро име сред американската общественост. Той успя да запази това място в продължение на двадесет години*. Човек, който е измислил такава военна система, можеше да бъде само голям воин — така разсъждаваха сънародниците му. Разбира се, очакваха чудеса от новия главнокомандващ. Той даваше големи обещания. Вярваха, че ще се справи с диваците по съвсем друг начин и че скоро ще сложи край на унизителната война.
         [* Цялата политическа и военна кариера на Скот беше серия от грешки. Ръководената от него кампания в Мексико бе под всякаква критика. Неговите безбройни грешки щяха да доведат до съдбоносни последици, ако не бяха неутрализирани от благоразумието на по-нисши офицери и неудържимата смелост на войниците. Битката при Молино дел Рей, примирието на Санта Ана са военни грешки, недостойни дори за начинаещ кадет. Позволявам си да твърдя, че всяка битка под негово командване бе чисто и просто безредно сблъскване и резултатите зависеха просто от случая или по-скоро от отчаяната смелост на войската от едната страна и на срамната липса на смелост на противниковите войски. Б.авт.]
         Всички се радваха, че генерал Скот бе назначен за главнокомандващ. Започнаха приготовления в много по-широк мащаб, отколкото при предшестващите командири. Броят на войниците бе удвоен, почти утроен. Снабдиха ни изобилно с провизии, преди изтъкнатият генерал да благоволи да стъпи на бойното поле. Най-после той пристигна и военните действия започнаха.
         Няма да разправям подробно за тази кампания. Няма достатъчно важни подробности, за да бъдат отбелязани, или достатъчно интересни случки, за да бъдат разказани. Кампанията просто се състоеше от редица мъчителни походи, ръководени с блясъка и реда на военен парад. Армията бе разделена на три части, бомбастично наречени „ляво крило“, „дясно крило“ и „център“. Така разделени, те щяха да се приближат към непроходимото мочурище на Ойтлакучи — отново това злощастно мочурище — от три различни посоки: откъм форт Кинг, откъм форт Брук и откъм Сен Джонс. Щом пристигнеше до голямото мочурище, всяко крило трябваше да даде сигнал на другите, а след това трите крила заедно щяха да напреднат в разгърнат строй към сърцето на семинолската крепост.
         Тази безсмислена маневра бе осъществена и свърши, както можеше да се очаква, с пълен неуспех. По време на похода не видяхме индианско лице. Намерихме няколко от лагерите им и нищо повече. Опитните индиански бойци бяха чули сигналните оръдейни гърмежи и добре бяха разбрали значението им. Сигналите им бяха доставили данни за разположението на врага, те леко се бяха измъкнали от „крилата“.
         Може би най-необикновената, ако не и най-важната случка през време на кампанията за малко щеше да ми струва живота. Макар че не си струва да разказвам с всички подробности, заслужава да я спомена като пример за рядък случай на „изоставяне“.
         Докато напредвахме към мочурището с централната армия, на великия пълководец му хрумна да остави на брега на Амазура отряд, който той нарече „наблюдателен пост“. Това бе отряд, съставен от четиридесет войници, повечето от тях доброволци от Суони и необходимия брой офицери, между които бях и аз. Заповядаха ни да се укрепим на мястото и да останем там, докато ни сменят. Кога щеше да стане това, беше неясно даже и за човека, който бе издал заповедта. Генералът издаде заповедта и начело на „центъра“, продължи похода, като ни предостави на собствената ни съдба. Всички участници в нашата малка група съзнаваха добре опасното положение, в което бяхме поставени, и веднага се заеха да го облекчат, доколкото е възможно. Изсякохме дърветата, издигнахме правоъгълно укрепление, изкопахме кладенец и се оградихме със здрава ограда.
         За щастие врагът не ни откри близо седмица, след като войската се придвижи напред, иначе сигурно щяхме да загинем до един. По всяка вероятност индианците бяха следвали „централната армия“ и за известно време се бяха отдалечили от нас.
         На шестия ден обаче те се появиха и ни поканиха да се предадем. Отказахме и поведохме бой. В продължение на цели петдесет дни отбивахме техните атаки! Неколцина от войниците ни бяха убити или ранени. Сред тях бе и смелият ни командир Холемън, който падна от куршум, преминал крез процепите на оградата. Бяха ни оставили провизии за две седмици. Тридесет дни се поддържахме със сурова царевица, вода и с няколко шепи желъди, които успяхме да наберем от дърветата в ограденото място.
         Устояхме петдесет дни и все пак никакъв главнокомандващ, никаква армия не дойде да ни смени. През цялото време на тежката обсада не получихме вест от армията, не видяхме лице на бял човек, колкото и да се взирахме. Решихме, че са ни изоставили, забравили.
         И наистина точно такъв беше случаят. В желанието си да избяга от Флорида генерал Скот бе забравил да смени отряда на „наблюдателния пост“. Другите, смятайки, че отдавна сме загинали, не направили никакъв опит да изпратят помощ. Гладната смърт се изпречваше пред очите ни, докато най-сетне смелият стар ловец Хикмън намери начин да се промъкне през редовете на обсадителите и да съобщи за положението ни на „приятелите у дома“.
         Неговият разказ причинил голямо възбуждение в армията. Изпратиха отряд да ни помогне, който успя да разпръсне врага и да ни освободи от обсадата.
         Така свърши „походът на Скот“, а с него и командването му във Флорида. Цялата работа бе фарс и само щастливата случайност спаси Скот от присмех и срам. Той бе получил заповед да поеме ръководството на друга „индианска война“, която бе избухнала в югозападната част на Съединените щати. Това послужи на объркания генерал като подходящо извинение да се оттегли от Страната на цветята.
         Писано бе Флорида да си остане страна на тъжни възпоминания за американските генерали. Не по-малко от седем генерала бяха бити един след друг във войната със семинолите, предвождани от техните хитри вождове, които владееха индианското военно изкуство. Но аз нямам за цел да описвам подробно нашите военни неуспехи и нещастия. След оттеглянето на генерал Скот аз самият не останах в главната армия. Съдбата ме отведе към по-романтичните странични пътеки на войната — пътеките на „малката война“ — и само за нея мога да пиша. Затова трябва да се разделя с ролята си на летописец на големи исторически събития.


         ГЛАВА LXXII
        СЪСТОЯНИЕТО НА ЧЕРНИЯ ДЖЕЙК

         От укреплението на „наблюдателния пост“ избягахме с лодки до устието на реката и оттам до Сен Марк. Тук доброволците се пръснаха по домовете си, тъй като срокът за службата им бе изтекъл, Отидоха си, така както се бяха събрали — поединично или па малки групи от по трима-четирима.
         В една от тези групи бях аз, старият Хикмън, един друг ловец и моят верен ординарец.
         Джейк вече не бе предишният „Черен Джейк“. Тъжна промяна бе настъпила във външния му вид. Скулите му бяха изпъкнали, а бузите — хлътнали. Очите му бяха потънали дълбоко в орбитите си, а изоставената му коса висеше над слепите очи на гъсти дребни къдри. Кожата му бе изсъхнала и бе загубила своя хубав блясък на абанос. По нея явно личаха бръчки.
         Бедният негър бе прекарал зле в обсадената крепост. Трите седмици истински глад бяха оставили отпечатък върху външния му вид.
         Гладът обаче не бе успял да промени характера па Джейк. През цялото време той запази веселото си настроение и лекият му хумор често ме изтръгваше от мрачните ми мисли. Докато гризеше царевичните кочани и поглъщаше сухите зърна с помощта на кратуна студена вода, той се отдаваше на сладки мечти за „качамак и свинско“, с които щял да се натъпче, когато съдбата го върнела в „старата плантация“. Приятните мечти за бъдещето му помагаха по-лесно да понесе лишенията на настоящето, тъй като предвкусването също доставя радост. А сега, когато отново бяхме свободни и пътувахме към дома, когато мечтите щяха скоро да станат действителност, Джейк не можеше да удържи радостта си. Той непрекъснато бъбреше. Усмивката не слизаше от лицето му и откриваше два реда бели зъби. Кожата му сякаш започна бързо да възстановява своята тъмна маслена лъскавина.
         Джейк бе душата на нашата група, докато се влачехме уморени из пътя. Веселите му шеги развеселяваха сериозния стар ловец и от време на време го караха да се смее гръмогласно.
         Аз рядко споделях тяхното весело настроение, освен когато шегите на моя помощник ставаха неудържими. Духът ми бе обхванат от мрачни чувства, причината за които не можех да си обясня.
         Не трябваше да бъде така. Трябваше да съм щастлив, че се връщам у дома и пак ще видя хората, които са ми скъпи. Щастлив бях, когато се освободихме от обкръжената крепост. Това беше естествено — избавих се от опасност, от почти неминуема смърт. Радостта ми не трая дълго.
         Мина и си отиде. А сега, когато наближавах родния дом, тъмни сенки витаеха в душата ми. Измъчваше ме предчувствие, че не всичко е в ред. Не можех по никакъв начин да си обясня това чувство, тъй като не бях чул никакви лоши новини. Всъщност не бях чувал нищо за дома или за приятели близо два месеца. По време на дългата обсада до нас не достигаха никакви писма. В Сен Марк научихме много малко новини за поселищата на Суони. Връщахме се, без да знаем какво е станало по време на нашето отсъствие, ако изобщо е станало нещо, което трябваше да научим.
         Такава неизвестност можеше да причини несигурност, съмнения и страх. Но тя не бе единствената причина, която пораждаше предчувствията ми. Те се кореняха другаде. Може би спомените за внезапното ми тръгване, неопределеното положение, в което оставих семейството си, сцената на раздялата, която сега ясно си припомних, спомените за Рингоулд, за злите намерения на този лукав злодей — може би всичко това допринасяше за страховете, които ме измъчваха. Два месеца бе дълго време. Много неща могат да се случат за два месеца, даже и в тесния семеен кръг. Дълго време бе изминало, откакто бяха съобщили, че съм загинал от ръцете на индианския неприятел. У дома, както и всички, които ме знаеха, смятаха, че съм умрял. Това съобщение може би е имало лоши последствия. Дали сестра ми още държеше на думата си, която така решително ми даде в часа на раздялата? Дали, като се върна у дома, ще намеря моята любима сестра все още неомъжена? Дали се е поддала на увещанията на майка ми и е станала съпруга на онзи долен подлец?
         Такива мисли ме вълнуваха и нищо чудно, че не бях в радостно настроение. Другарите ми забелязаха моята унилост, и грубовато, но добродушно се опитваха да ме развеселят. Не успяха обаче да ми предадат веселото си настроение. Не можех да махна товара от сърцето си. Колкото и да се опитвах, потискаше ме предчувствието, че не всичко е в ред.
         Уви! Предчувствието излезе вярно. Не, не вярно, а нещо по-лошо се беше случило, по-лошо от най-лошите ми опасения, по-лошо даже и от това, от което най-много се страхувах. Новините, които ме очакваха, не бяха за сватба, а за смърт — за смъртта на майка ми, и за нещо по-лошо от смърт — ужасното съмнение за съдбата на сестра ми. Преди да се приберем у дома, един пратеник ни посрещна и ми съобщи ужасната новина.
         Индианците нападнали поселището или по-точно моята плантация, тъй като нашествието им спряло там. Майка ми паднала под ножа на диваците. Също и чичо ми. А сестра ми?… Нея отвлекли!
         Не останах да слушам повече, забих шпори в хълбоците на измършавелия кон и се втурнах напред в галоп, сякаш внезапно обзет от безумие.


         ГЛАВА LXXIII
        СТРАШНА ГЛЕДКА

         Препусках лудо и скоро стигнах до границата на нашата плантация. Без да спра коня, за да си отдъхне, аз продължих да препускам по най-прекия път към дома. Това не бе главният път, а пътеката сред дърветата, която тук-таме бе препречена с пръти. Конят ми бе смело животно и лесно ги прескачаше.
         Срещнах един човек, който идваше откъм къщата — един от нашите бели съседи. Той сякаш искаше да ми говори, без съмнение да ми разкаже за нещастието. Не спрях да го слушам. Научил бях достатъчно. Сега исках да видя всичко с очите си.
         Познавах всички завои по пътеката. Знаех мястото, откъдето ще видя къщата.
         Достигнах това място и погледнах. Милостиви Боже! Не се виждаше никаква къща!
         Смутен спрях коня. Напрегнах очи, но напразно — нямаше къща.
         Дали не бях сбъркал пътеката, или гледах в погрешна посока? Не! Не! Там се издигаше гигантско дърво-лале, откъдето пътеката излизаше на открито. Оттук започваше саваната. От другата страна бяха нивята с индиго и царевица. Зад тях растеше мрачният храсталак на хомъка. Но зад него нямаше нищо, което можех да разпозная.
         Сякаш целият пейзаж бе променен. Ярките бели стени, зелените капаци, радостната гледка на дома, която често съм съзерцавал от същото това място, когато съм се връщал гладен и уморен от лов, вече не се виждаха. Навесите, негърските колиби, кантората, даже оградата бяха изчезнали. Към небето се издигаха гъсти облаци от дим, те засенчваха слънцето, което се виждаше през тях като червен диск. Небето се мръщеше.
         От това, което бях научил, аз знаех вече каква гледка ще видя. Тя не ми причини нова болка. Повече от това не можех да страдам. Отново пришпорих коня си и с галоп прекосих полята към мястото на разрухата.
         Когато се приближих, забелязах хора, които се движеха сред дима. Те бяха петдесет или сто на брой. В движенията им не личеше възбуждение. Всъщност движеха се само неколцина и то съвсем бавно, което показваше, че не вършат нищо. Останалите стояха на групи, отпуснати — явно наблюдаваха огъня. Те не правеха никакви опити да изгасят пламъците, които се виждаха през дима. Други, повечето от тях на коне, се суетяха насам-нататък. Те се опитваха да хванат някой кон или добиче, които, избягали от изгорелите обори, препускаха из полята, като цвилеха или мучеха.
         На човек можеше да му се стори, че точно тези хора са причинили пожара. За миг и през моята глава премина такава мисъл. Пратеникът ми бе казал, че нападението бе станало същата сутрин при изгрев. Това бе последното нещо, което научих от него, преди да препусна насам.
         Още бе рано. Едва бе изминал час от изгрев слънце — бяхме пътували през нощта, за да избегнем палещите лъчи. Дали диваците не бяха още тук. Това индианци ли са? Предположението изглеждаше доста вероятно. В неясната светлина и сред пушека хората, които преследваха добитъка, сякаш имаха намерение да го отвлекат.
         Но на мене ми казаха, че индианците са си отишли. Как иначе можеха да знаят подробностите — за смъртта на майка ми, за отвличането на бедната ми сестра. Ако диваците са били все още на мястото, как са могли да установят тези факти? Може би са си отишли и са се върнали да съберат плячката и да запалят сградите. Такива мисли минаваха през главата ми сега.
         Но аз не спрях. И не помислих дори да задържа коня. Юздите бяха отпуснати. С две ръце бях сграбчил пушката си.
         Желанието за мъст ме подлудяваше. Даже и да бях сигурен, че тъмните фигури пред мене са на убийците, бях решил да се втурна сред тях и да загина върху трупа на някой дивак.
         Не бях сам. Негърът ме следваше по петите, а наблизо подир него чувах тропота от конете на ловците.
         С галоп стигнахме мястото, откъдето се издигаше димът. Разбрах, че съм се излъгал. Това не бяха индианци или врагове, а приятели, които приветстваха приближаването ни не с думи или викове, а с многозначително съчувствено мълчание. Спрях до огъня и слязох от коня. Около мене се събраха мъже. В погледите им се четяха дълбоки чувства. Те мълчаха — никой не продума. Виждаха, че няма какво да ми разказват.
         Аз заговорих пръв. С дрезгав шептящ глас попитах: „Къде?“ Разбраха въпроса ми — бяха го очаквали. Един от тях ме хвана за ръка и кротко ме поведе от другата страна на огъня. Нищо не каза, а само посочи към хомъка. Вървях до него, бе да се съпротивявам. Когато се приближих до езерото, видях по-голямата група хора. Те седяха в кръг с лица, обърнати навътре, с очи, сведени към земята. Знаех, че тя е там.
         Когато се приближихме, хората повдигнаха глави и изведнъж кръгът се отвори. Човекът, който ме държеше за ръка, ме поведе безмълвно и аз се намерих помежду им. Пред мене бе трупът на майка ми.
         До нея лежеше мъртвото тяло на чичо ми, а от другата страна няколко негри — верни роби, които бяха паднали в защита на господаря и господарката си.
         Бедната ми майка — застреляна, прободена с нож, скалпирана. Бяха я обезобразили. Макар и да го очаквах, гледката ме потресе.
         Бедната ми майка! Тези изцъклени очи никога вече няма да ми се усмихват, тези устни никога вече няма да ми говорят нежни думи или да ме укоряват.
         Повече не можех да задържам чувствата си. Задушиха ме ридания. Паднах на земята, обгърнах трупа с ръце и целунах студените безмълвни устни на жената, която ми бе дала живот.


         ГЛАВА LXXIV
        ПО СЛЕДИТЕ

         Мъката ми бе безкрайна. Бях отчаян. Спомените за случайните минути на студенина от страна на майка ми и по-специално споменът за последната раздяла правеха мъката ми още по-остра. Ако бяхме се разделили с топли чувства, с нежното доверие от предишните години, щях по-лесно да понеса загубата. Но не! Последните й думи към мене бяха пълни с упрек, почти с гняв и споменът за тях сега тровеше мислите ми. Щях да дам целия свят, ако тя можеше да чуе една дума само, да узнае, че й прощавам от сърце.
         Бедната ми майка — всичко й бе простено. Грешките й бяха малки и дребни. Не ги помнех. Твърде големите й амбиции бяха единственият й грях — грях почти общ за хората от нейното положение, но аз вече не си го спомнях. Помнех само нейните добродетели — помнех само, че тя бе моя майка. Никога до този миг не съм знаел колко много я обичам.
         Не бе време да се отдавам на мъката си. Къде е сестра ми? Скочих на крака и яростно зададох въпроса.
         Отговориха ми само със знаци. Хората около мене посочиха към гората. Разбрах. Диваците я бяха отвлекли.
         До този час не бях изпитвал омраза към червенокожите. Напротив, чувствата ми към тях бяха почти приятелски. Съзнавах неправдите, на които бяха жертва и които още понасяха от моите сънародници. Знаех, че в края на краищата ще бъдат победени, че трябва да се подчинят. Съчувствах им за тяхното нещастно положение.
         Но сега всичко бе друго. Гледката на убитата ми майка внезапно промени чувствата ми — съчувствието ми към диваците се смени с яростна омраза. Кръвта й викаше за отмъщение и сърцето ми бе твърдо решено да потърси отплата.
         Станах на крака и се заклех да отмъстя.
         Не бях сам. Старият Хикмън, неговият колега и петдесетина други от присъстващите гласно изразиха желанието си да ми помогнат в преследването.
         Черният Джейк бе между хората, които най-шумно настояваха за отмъщение. Той също бе понесъл загуба. Не можеха да намерят никъде Вайола. Тя също бе отвлечена с другите прислужници. Някои от тях може би бяха си отишли доброволно, но всички, които не бяха мъртви, липсваха. Плантацията и хората в нея повече не съществуваха. Бях останал не само без майка, но и без дом.
         Нямаше време за губене в безполезни жалби. Необходимо бе незабавно действие. Хората бяха дошли въоръжени и готови. Няколко минути бяха достатъчни да се приготвим за преследването.
         Намериха ми нов кон. Моите спътници също получиха коне. Набързо, след като изядохме приготвената закуска, ние се качихме на конете и тръгнахме по следите на диваците.
         Лесно се ориентирахме, тъй като индианците са били на коне и отпечатъците ги издаваха.
         Нападателите бяха изминали известно разстояние край реката, преди да я преминат, после бяха преплавали на индианската страна. Без колебание направихме същото.
         Добре помнех мястото. Тук бях пресичал реката и по-рано. Това беше преди два месеца, когато вървях по следите, оставени от коня на Оцеола. По този път бе минал младият вожд. Съвпадението ме накара да се замисля горчиво и ми причини болка.
         На места следите не бяха много ясни. Търсенето на отпечатъците на конски копита ни забавяше. Трябваше да разпитвам. Някой виждал ли е диваците? Забелязал ли е някой от кое племе са. Кой ги е предвождал?
         Получих отговор на всички въпроси. Двамина скрити край пътя видели индианците да си отиват, видели пленниците: сестра ми, Вайола и други девойки от плантацията. Те били на коне, но зад всяка от тях седял по един дивак, който здраво ги държал. Черните ходели пеша. Не били вързани. По всичко изглежда, че отивали доброволно. Червенокожите били от племето Червените пръчки, водени от Оцеола.
         Всички около мене потвърдиха това въз основа на сведенията, получени от двамата наблюдатели.
         Мъчно е да се опише впечатлението, което ми направи това съобщение. То ми причини остра болка. Не желаех да повярвам. Реших да не се доверявам никому, докато не намеря други доказателства.
         Оцеола! Боже мой! Не, той не бе способен да направи такова нещо! Не, аз бях сигурен, че не е бил той.
         Може би хората грешаха. Видели са диваците преди изгрев. Може би тъмнината ги е измамила. Хората бяха свикнали да приписват на Оцеола всеки подвиг на индианците, всяко тяхно нападение. За тях Оцеола бе навсякъде. Едва ли той е бил тук.
         Но кои бяха тия двама души — свидетелите? Не без изненада чух отговора — били Спенс и Уилямс.
         Също за моя голяма изненада узнах, че те са сред хората, които тръгнаха с мене — доброволци, дошли да ми помогнат да си отмъстя.
         „Странно“ — мислех си аз. Но още по-странно бе, че Аренс Рингоулд не бе между тях. Той присъствал на пожара и както ми казаха, бил между хората, които най-високо се кълнели, че ще отмъстят. Но той се прибрал у дома. Във всеки случай не бе сред групата преследвачи.
         Повиках Спенс и Уилямс и подробно ги разпитах. Те потвърдиха думите си. Признаха, че било тъмно, когато индианците се връщали от клането. Не можаха да кажат със сигурност дали бойците са били от Червените пръчки или от Дългото блато, но смятали, че са били по-скоро от Червените пръчки. Що се отнася до вожда, нямало никакво съмнение. Оцеола бил. Познали го по трите щраусови пера на главата, които го отличавали от другите.
         Тези хора говореха убедително. Какъв интерес имаха да ме мамят? Какво значение имаше за тях дали вождът на убийците е бил Оцеола, Коа Хаджо или самият Онопа?
         Думите им ме убедиха. А като ги съпоставих с други обстоятелства, затвърдих убеждението си, което ми причини дълбока, остра болка. Убиецът на майка ми, човекът, който бе запалил дома ми и бе отвлякъл сестра ми в жестоко пленничество, не можеше да бъде друг освен Оцеола.
         В миг умряха всички спомени за предишната ни дружба. Сърцето ми гореше от омраза и ненавист към човека, от когото така възторжено се възхищавах.


         ГЛАВА LXXV
        ТРЕВОГАТА

         Имаше и други обстоятелства, свързани с кървавото дело. Колкото повече размишлявах върху тях, толкова по-необикновени и тайнствени изглеждаха. Отначало аз бях така потресен от внезапния удар, че не им обръщах внимание. Чисто и просто повярвах, че имало индианско нападение, при което убили майка ми и отвлекли сестра ми, че диваците, незадоволени от пролятата кръв, запалили плантацията, че тези издевателства бяха отмъщение за минали неправди, извършени от бледоликите им врагове — отмъщения, каквито се случваха на други места почти ежедневно. Защо тогава да не станат и по бреговете на Суони? Доскоро трябваше да се учудвам, че индианците бяха оставили поселището необезпокоявано толкова дълго време. Други поселища, много по-отдалечени от крепостите на семинолите, бяха претърпели подобни ужасни посещения. А защо нашето поселище досега бе избягнало тази съдба? Именно досегашната невредимост бе накарала поселниците да се успокояват с това състояние на лъжлива сигурност.
         Обяснението бе, че главните сили на индианците действали на друго място — наблюдавали движенията на трите отряда на Скот. И тъй като нашето поселище бе силно, малки групи индианци не се осмелявали да се приближават до него.
         Но Скот си отиде, войските му се оттеглиха във фортовете — в летните си квартири — тъй като във Флорида зимата е най-подходящият сезон за военни действия. А индианците, за които всички годишни времена са еднакви, сега свободно можеха да разширят обсега на мародерските си набези върху плантациите край границата.
         Изглежда това бе правилното обяснение защо нападението над поселището Суони се забави толкова дълго.
         При първите пристъпи на мъка, когато научих за бедата, аз също приех това обяснение. Аз и близките ми бяхме станали жертва на общата вълна на отмъщение.
         Но скоро отново възвърнах способността си да разсъждавам и необикновените обстоятелства, за които споменах, започнаха да изплуват в съзнанието ми.
         Преди всичко защо единствено нашата плантация бе нападната? Защо единствено нашата къща бяха изгорили! Защо бяха пролели кръвта единствено на нашето семейство?
         Естествено, тези въпроси ме стреснаха. Имаше и други плантации край реката, също незащитени, и други семейства, много по-известни с техните враждебни чувства към семинолите — но още по-загадъчно бе, че плантацията на Рингоулдовци лежеше на пътя на мародерите. Както показваха следите, индианците бяха минали покрай нея, за да дойдат до нашата къща. И Аренс Рингоулд, и баща му имаха отдавна славата на заклети врагове на червенокожите и неведнъж бяха нарушавали грубо техните права.
         Защо тогава плантацията на Рингоулд бе оставена непокътната, а нашата бе избрана за унищожение? Дали бяхме жертва на особено, отдавна замислено отмъщение?
         Сигурно бе така. Нямаше никакво съмнение. След дълги размишления достигнах до това заключение. Само така можех да си обясня тайната.
         А Пауел? Дали е бил той наистина? Моят приятел да извърши такова жестоко злодеяние? Възможно ли бе това? Не, не, не беше вероятно.
         Въпреки показанията на двамата мъже — а аз знаех какви долни отрепки са — въпреки това, което бяха видели и казали, сърцето ми отказваше да им повярва.
         Какви причини имаше за тези убийства. Ах, какви причини?
         Вярно е, че майка ми бе постъпила неучтиво, нещо повече — тя бе проявила неблагодарност, бе се отнесла с презрение към него. Добре си спомнях това. Той също може би помнеше. Но сигурно благородният младеж, който за мене бе идеал за героизъм, не можеше да таи такава дребнава злоба, и то толкова дълго време. Той едва ли би отвърнал с такава кървава отплата. Не! Не! Не!
         Освен това Пауел би ли оставил незасегнато жилището на Рингоулдовци, на Аренс Рингоулд — един от най-омразните му врагове, един от четиримата, които той се бе заклел да убие? Само по себе си това бе най-невероятното обстоятелство, свързано с цялата работа.
         По време на нападението Рингоулд е бил у дома си. Имали са възможност да го хванат, когато е спял. Негрите едва ли биха се съпротивявали. Всеки случай лесно биха го сразили така, както бяха сразили нашите негри.
         Защо го е оставил да живее? Защо не е запалил неговата къща?
         Ако наистина Оцеола е водил групата, не можех да си обясня защо е оставил Аренс Рингоулд да живее, а е убил хората, които не бяха негови врагове.
         Новите сведения, с които се сдобих, докато напредвахме, породиха нови мисли. Казаха ми, че индианците се оттеглили набързо, че всъщност отстъпвали. Пожарът привлякъл голям брой бойци от цивилното опълчение, патрул, който бил на обход, и тяхното неочаквано появяване накарало диваците да хукнат към гората. Предполагаха, че ако не бил този патрул, и други плантации щели да споделят съдбата на нашата плантация. Може би и плантацията на самия Рингоулд.
         Това бе доста вероятно. Групата мародери не е била голяма. От следите им разбрахме, че не са били повече от петдесет. Това обясняваше защо са отстъпили при появата дори на толкова малък отряд. Хората твърдяха, че те наистина избягали.
         Новото сведение постави цялата работа в друга светлина. Отново трябваше да правя догадки, отново бях заставен да подозирам Оцеола.
         Може би аз не разбирах добре неговата индианска природа. Може би в края на краищата той бе чудовището, което бе нанесло жестокия удар.
         Още веднъж се помъчих да открия причините. Какви причини можеше да има?
         Боже мой! Сестра ми, Вирджиния! Възможно ли е любовта, дяволската страст да…
         — Индианци! Индианци! Индианци!

         ГЛАВА LXXVI
        ЛЪЖЛИВА ТРЕВОГА

         Пълният със зловещо значение вик незабавно сложи край на размишленията ми. Смятайки, че диваците са пред нас, пришпорих коня си и се приближих към първите редици. Ездачите бяха спрели конете си. Неколцина, които се бяха отклонили от пътеката, бързо се наредиха край главната група, сякаш да се защитят. Други, които непредпазливо яздеха напред, се върнаха с галоп. Те бяха дали тревогата и неколцина от тях продължаваха да викат: „Индианци, индианци!“
         — Индианци ли? — запита Хикмън недоверчиво. — Къде ги видяхте?
         — Ето там — отвърна един от отстъпващите конници. — В дъбовата горичка. Пълно е с индианци.
         — Да не ми казват Хикмън, ако повярвам това — отговори старият ловец, като презрително поклати глава. — Главата си залагам, че пънове сте видели. Индианците не се показват току-така в горите, и то на такива зелени глави като вас. Май първо ще ги чуете, а после ще ги видите.
         — Ама ние ги чухме — отвърна някой, — чухме ги да си подвикват един на друг.
         — Хайде де! — възкликна ловецът. — Май че друго ще чуете, като ги приближите. Първо ще чуете пушките им. Дявол ги взел вашите индианци! Сигурно сте чули я дрозд да писука, я мечка да реве. Знаех си, че ще хукнете да бягате, щом нещо ви се мерне пред очите.
         — Не мърдайте от местата си — добави той заповеднически. — Чакайте, докато видя каква е тази работа.
         Като каза това, той се смъкна от седлото и започна да връзва юздата за един клон.
         — Слушай, Джим Уедърфорд — обърна се ловецът към своя другар. — Ела с мене да видим какво е уплашило тия новаци — дали индианци, или пънове. Ела да проверим тая работа.
         Тъй като очакваше подобна покана, Уедърфорд бе вече слязъл от коня. Когато вързаха конете си, двамата безшумно се вмъкнаха в храсталака с пушки в ръце.
         Останалите се събраха още по-нагъсто и останаха на седлата, за да дочакат резултата.
         Нашето търпение не бе подложено на дълго изпитание, тъй като едва загубихме двамата разузнавачи от погледите си и ги чухме да се смеят високо.
         Това ни даде смелост да се приближим. Там, където бе толкова весело, не можеше да има голяма опасност. Без да дочакаме разузнавачите да се върнат, ние потеглихме, направлявани от техния непрекъснат и силен смях.
         На едно открито място и двамата се изпречиха пред очите ни. Уедърфорд гледаше вторачено надолу, сякаш разглеждаше някакви следи, а Хикмън, който ни бе видял да се приближаваме, стоеше с протегната ръка и сочеше към редките дървета от другата страна.
         Обърнахме очи към означената посока. Видяхме малко стадо от полудив рогат добитък, което, уплашено от тропота на конете ни, бягаше сред дърветата.
         — Ето — извика ловецът, — ето вашите индианци. Вярно, че са диваци. Ха! Ха! Ха!
         Всички започнаха да се смеят освен хората, които бяха дали лъжливата тревога.
         — Знаех си, че няма индианци — продължи ловецът на алигатори. — Те току-така няма да се покажат. Ще ги чуеш, преди да ги видиш. И да ви дам един съвет на вас, зелени глави, дето не можете да различите червен индианец от червена крава. Ако ходите така напред, а не заедно с нас, обзалагам се, че някой от вас ще спи довечера без коса на главата си.
         Всички се съгласиха, че съветът на Хикмън е мъдър и разумен. Послушаха го. Оставихме двамата ловци да водят групата, а ние поехме след тях в гъсти редици.
         Редът, който възприехме в този случай, обикновено се следва от всички добре организирани преследвачески групи, тръгнали по следите на неприятеля. Няма значение от какви хора се състои групата, дали от моряци, военни или цивилни, все едно дали присъстват висши морски офицери, генерали или губернатори. Те всички отстъпват водачеството на някой стар ловец или разузнавач, който умее да върви по следите и чиято дума е закон.
         Явно бе, че преследваните индианци не са далеч пред нас. Затова съдехме по часа, в който бяха напуснали поселището. Не загубихме никакво време, след като пристигнахме в плантацията, освен десетте минути за подготовката. Общо взето, едва ли имаше и един час разлика във времето между нашето и тяхното потегляне. Същото потвърждаваха и пресните следи. Те не можеха да са на повече от левга* от нас, освен ако са яздили по-бързо, което бе малко вероятно, тъй като тях ги възпрепятстваха черните пленници, чиито следи показваха съвсем ясно, че те се движат пеша. Разбира се, диваците щяха да се бавят, докато карат негрите. На това главно се дължеше надеждата ни, че ще успеем да ги настигнем.
         [* 1 левга — 4830 м. Б.пр.]
         Малцина се страхуваха от изхода на боя, в случай че се доберем до противника. Белите хора бяха изпълнени с гняв и жажда за мъст и това прогонваше всички опасения. Освен това по следите личеше, че индианците едва ли бяха повече на брой от нас. Изглеждаше, че те не бяха повече от петдесетина. Без съмнение бяха умели бойци и равни нам по сила. Но и доброволците, които дойдоха да ми помогнат, бяха истински смелчаци — най-подходящите хора от поселището за такава цел.
         Никой не говореше за връщане. Всички заявиха, че са готови да следват убийците дори до сърцето на индианската територия, дори до самите „непристъпни тресавища на Ойтлакучи“.
         Предаността на тези хора ме ободряваше и аз яздех напред с леко сърце — леко, защото вярвах, че отмъщението е близко.


         ГЛАВА LXXVII
        СЛЕДИТЕ СЕ РАЗПРЪСВАТ

         Оказа се, че отмъщението не е толкова близко, колкото очаквахме. В продължение на десет мили яздихме толкова бързо, колкото бе възможно на нашите водачи да разчитат следите. А бяхме се надявали да си отмъстим, преди да сме изминали половината от разстоянието.
         Индианците или знаеха, че ги преследваме, или с присъщата им съобразителност се движеха бързо напред, подозирайки, че ще ги преследват. След като бяха извършили такива страшни престъпления, естествено бе да предполагат, че ще изпратят преследвачи подире им.
         Явно бе, че се движат с нашата скорост. Макар че слънцето печеше, от клонките, които те бяха счупили, още течеше мъзга, калта, преобърната от копитата на конете им, както се изразиха водачите, „не бе хванала още кора“. А отъпканите растения бяха все още влажни от собствения си сок и все още не бяха увехнали.
         За жителите на градовете, които са се научили да пътуват от улица в улица, направлявани от надписи, поставени на всеки ъгъл, и номера, поставени на всяка врата, може да изглежда почти невероятно, че дивакът или неукият ловец могат без карта и компас да следват безпогрешно дни наред следите на някой не по-малко хитър неприятел. Всеки лист, всяко клонче, всяко стръкче трева е „знак“ за преследвачите, който те разчитат така ясно, сякаш пътят им е начертан на карта. Докато преследвачите откриват така внимателно „знаците“, бягащите се стараят да не оставят „знаци“ и често прибягват до най-различни средства, за да заличат следите си.
         — Точно на половин час пред нас са — отбеляза Хикмън и се изправи, след като бе разгледал следата за двадесети път. — Точно половин час, дяволите да ги вземат! Не знам други индианци да се движат така бързо! Хукнали са като уплашени елени. Сигурно вече дрехите им са мокри от пот и сигурно някои от тях едва се крепят на конете под ъгъл от четиридесет и пет градуса.
         Шегата на водача бе посрещната със смях.
         — По-тихо, момчета, по-тихо — каза ловецът и прекъсна смеха им с повелителен жест. — Ще ни чуят, кълна се в Ерусалим. А чуят ли ни, някой от нас ще остане без скалп преди залез слънце. Ако ви е скъп животът, момчета, кротувайте като Божи кравички. Ни дума, или ще ни чуят. Тези псета имат уши и да пукна, ако не са само на половин миля пред нас.
         Водачът отново се наведе над следите, разгледа ги набързо и повтори последните си думи още по-настойчиво:
         — Не, не са на повече от половин миля. Шт, момчета, кротувайте и ви обещавам да хванем гадинките след по-малко от час. Тихо!
         Изпълнихме заповедта му и продължихме да яздим толкова безшумно, колкото е възможно да се пътува на кон.
         Стараехме се да яздим по обраслите с трева краища на пътеката, за да не се чува тропотът на копитата. Говорехме шепнешком и колкото може по-малко. Всеки се взираше старателно напред, очаквайки всеки миг да види диваците с бронзови кожи.
         Така преминахме още половин миля, без да настигнем враговете. Виждахме само следите им.
         Сега обаче пред нас се изпречи нещо друго — сред стволовете на дърветата блесна ясно небе. Всички бяхме достатъчно запознати с гората и веднага разбрахме, че това е просека.
         Мнозина от другарите ми се зарадваха. Дълго бяхме яздили сред мрачната гора, често на пътя ни се изпречваха паднали трупи, затънали в тиня, така че, щем не щем, трябваше да се движим бавно. Смятаха, че като излезем от гората, ще се движим по-бързо и по-лесно ще съзрем бегълците.
         Някои от по-опитните участници в преследването и особено двамата водачи съвсем не се зарадваха. Хикмън веднага изрази недоволството си.
         — Проклета поляна! Това е савана, и то голяма, дявол да го вземе. Ще развали цялата работа.
         — Защо? — попитах аз.
         — Защото, Джордж, ако преминат саваната, ще оставят от другата страна постове. И сигурно ще го направят, все едно дали знаят, че сме след тях, или не. А после какво ще стане? Може да я пресечем, без да ни видят, толкова, колкото може керван от камили. А после? Разбира се, като ни видят, ще офейкат. Като си помисли човек от колко време пътуваме, виж, вече е на залез, струва ми се, че сме подире им и знаем къде ще отидат и какво ще направят.
         — Какво?
         — Ще се пръснат и после все едно да търсиш игла в купа сено.
         — Какво да направим тогава?
         — Най-добре ще бъде всички вие да спрете тук за малко. Аз и Джим Уедърфорд ще се промъкнем до края на гората и ще видим дали са преминали саваната. Ако са я преминали, трябва да я заобиколим и да намерим следата от другата страна. Иначе няма как. Ако се оставим да ни видят на откритото, по-добре да им обърнем гръб и да се приберем у дома.
         Всички изпълниха съвета на ловеца на алигатори, потвърдиха, че това е благоразумно и го оставиха да осъществи намеренията си, без да се противят.
         Хикмън и другарят му слязоха от конете и като ги оставиха сред дърветата, се прокраднаха към края на гората.
         Мина доста време. Другите станаха нетърпеливи. Мнозина смятаха, че само губим време с такива мудни разузнавачи. Индианците щели да се отдалечат още повече. Някои съветваха да продължим незабавно преследването независимо от това дали ще ни видят или не.
         Колкото тези съвети да отговаряха и на моето душевно състояние, тъй като аз също изгарях от желание да влезем в битка с индианците, знаех, че те не са разумни. Водачите бяха прави.
         Най-после те се върнаха и съобщиха какво са видели. Пред нас наистина се простирала савана и индианците я били пресекли. Те достигнали гората от другата страна и не се виждали ни хора, ни коне. Сигурно едва са изчезнали, когато Хикмън и Уедърфорд са пристигнали до края на гората. Хикмън твърдеше, че видял опашката на един кон да изчезва зад храсталаците. Умелите следотърсачи бяха научили и нещо повече — много важно за нас: вече нямало следи, по които да се ориентираме.
         След като навлезли в саваната, индианците се пръснали. Пътеките, по които поели по обраслата с трева равнина, били толкова многобройни, колкото и конете им. Както ловецът се изрази, следите им „се пръснали на петдесет страни“. Водачите установили това, след като лазели дълго време сред високата трева.
         Една от следите особено привлякла вниманието им. Тя не била от конски копита, такива следи имало много — а от човешки крака. Краката били боси и повърхностният наблюдател можел да предполага, че там е минал само един човек. Умелите следотърсачи знаеха, че това е само хитрина. Отпечатъците били големи, обезформени и твърде дълбоки, за да са оставени само от един човек. Дългите пети и почти плоски стъпала, големият палец и широките отпечатъци на пръстите били знаци, които ловците лесно разчели. Те познали, че следите са от пленените негри, които са се движели един след друг по нареждане на техните похитители.
         Неочакваната хитрина от страна на бягащите индианци причини както яд, така и изненада. За миг всички помислиха, че сме измамени, и сметнаха, че врагът е избягал и че няма да можем да отмъстим. Дори някои започнаха да говорят, че няма смисъл да продължаваме нататък. Неколцина ни посъветваха да се върнем и беше необходимо да раздухваме отново тяхната омраза към дивия неприятел, омраза, която у мнозина бе вдъхната от люлката, за да възкресим тяхното желание за отмъщение.
         В този критичен миг Хикмън ободри хората с нови надежди. Радвах се, когато слушах да говори.
         — Не можем да ги стигнем тази вечер, момчета — каза той, след като другите бяха говорили надълго и широко. — Не трябва да пресичаме саваната денем, а много е голяма да я заобиколим. Трябва да яздим цели двадесет мили, да я вземат дяволите. Ама няма значение. Да спрем тук, докато мръкне. После ще можем да се промъкнем. И ако аз и Джим Уедърфорд не открием следата от другата страна, алигатор да ме изяде. Знам си аз, че пак са се събрали и сигурно ще намерим гадинките на лагер в някой шубрак. Като видят, че не ги следим, ще се успокоят като мечка в хралупа и точно тогава ще ги пипнем.
         Планът бе възприет. Слязохме от уморените коне и зачакахме залеза.
         Нищо не е по-тягостно за преследвача, чиято кръв кипи от оправдан гняв, от това, да му попречиш да продължи преследването. Загубването на следата често дава възможност на врага да избяга и макар че после тя може да бъде открита отново, закъснението дава предимство на врага, което всеки миг увеличава нетърпението и подхранва гнева на преследвача. Така беше и сега. Вслушах се в съвета на ловеца, тъй като знаех, че това е най-добрият план при дадените обстоятелства, но все пак едва сдържах нетърпението си. Чувствах, че нещо ме подтиква да бързам напред и бях готов, ако стане нужда, сам със собствените си ръце да отмъстя на дивите злодеи за кървавите им дела.


         ГЛАВА LXXVIII
        ПРЕМИНАВАНЕ НА САВАНАТА

         Страданията ни достигнаха връхната си точка. Възбуждението, което ни бе обхванало, докато яздехме бързо по следите, не ми даваше възможност да мисля съсредоточено и да се спирам на нещастието, което ме бе сполетяло. Надеждата за отмъщение, което с всяка стъпка изглеждаше все по-близко, почти заличаваше тъгата ми. Самото движение, което ме приближаваше към тези, които мразех и на които трябваше да отмъстя, действаше успокоително на тревожната ми душа. А сега, когато преследването спря, аз свободно можех да си спомням за събитията от сутринта, сърцето ми бе обзето от жестока мъка. Измъчваха ме страшни видения. Пред мене се появяваше трупът на убитата ми майка. С протегнати ръце тя ме молеше да отмъстя. Виждах и сестра си — бледа, насълзена, разрошена, обезчестена! Нищо чудно, че с болка и нетърпение очаквах заник слънце. Струваше ми се, че големият светъл диск никога не е потъвал така бавно. Забавянето на преследването ме измъчваше до полуда.
         От гъстата мараня, надвиснала над горите, слънчевият диск бе станал кървавочервен. Небето сякаш се мръщеше ядовито. То бе мрачно като моя дух.
         Най-после настъпи сумрак. Той трая кратко време, което е нещо обикновено за Юга. На мене обаче ми се струваше, че продължи безкрай. Спусна се мрак. Скочихме отново на седлата и аз отново намерих облекчение в движението.
         Излязохме от гората и поехме по откритата савана. Водеха ни двамата ловци. Не направихме никакъв опит да вървим по многобройните следи. Това би било невъзможно в тъмнината. Но дори и да имаше достатъчно светлина, водачите имаха друг план.
         Хикмън предполагаше, че като са стигнали от другата страна, мародерите са се събрали на предварително определено място. Ето защо според тях следата на който и да е от диваците беше достатъчна за целта и по всяка вероятност щеше да ни заведе до техния лагер. Затова нашата единствена задача бе да пресечем саваната незабелязано, а това можеше да направим под прикритието на нощта.
         Безмълвни като призраци, ние се движехме по откритата поляна. Яздехме съвсем бавно, за да не се чува шум от копитата. Уморените жребци не се нуждаеха от усмиряване. Почвата бе мека и покрита с трева. Животните безшумно стъпваха по нея. Страхувахме се само, че нашите коне ще надушат конете на индианците и ще ни издадат с цвиленето си.
         За щастие страхът ни се оказа неоснователен и след половин час безмълвно яздене достигнахме отсрещния край на саваната. Спряхме в мрака сред дърветата.
         Не бе възможно да са ни забелязали. Ако индианците са оставили постове, тъмнината ни е скрила от техните погледи. Освен това не бяхме вдигали никакъв шум, който да ги предизвести за приближаването ни. Видели са ни само ако постовете са били поставени на мястото, където навлязохме в гората. Не намерихме следи от индианците и решихме, че никой от бандата не е останал назад и че никой не ни е видял.
         Поздравихме се шепнешком за успеха и колкото може по-тихо започнахме да разискваме плана за нашите бъдещи действия. С намерение да продължим нататък, бяхме останали на седлата. Би трябвало да слезем и да дочакаме утринната светлина, която щеше да ни даде възможност да намерим следите, но други обстоятелства не ни позволиха да сторим това. Конете ни страдаха от жажда, а и ездачите не се чувстваха по-добре. Не бяхме намирали вода от преди пладне, а няколко часа под палещото слънце на Флорида са достатъчни да направят жаждата непоносима. Няколко дни в по-студен климат едва ли биха имали същото въздействие.
         И конете, и хората страдаха. Не можехме нито да спим, нито да почиваме, преди да утолим жаждата си. Преди да спрем, трябваше да потърсим вода.
         Чувствахме и глад, тъй като не бяхме взели достатъчно храна за такъв дълъг път. Но гладът се понасяше по-леко. Само водата би ни задоволила през нощта и ние решихме да продължим пътя си и да потърсим някой извор или поток.
         Опитът на двамата водачи обещаваше сполучливо разрешение на трудния въпрос. Те разправяха, че веднъж са идвали на лов по саваната, която пресякохме. Било по времето, когато индианските племена бяха приятелски настроени и белите можеха свободно да преминават през резервата. Спомниха си за едно езерце, до което тогава построили временния си лагер. Смятаха, че то не е далеч от мястото, където се намирахме. Може би нямаше да е лесно да го намерим в тъмнината, но нямахме друг избор. Имаше две възможности: да страдаме от жажда или да се опитаме да го намерим.
         Разбира се, избрахме втората възможност. Отново Хикмън и Уедърфорд поеха водачеството, а ние безмълвно ги последвахме.
         Движехме се в редица по един. Всеки кон се водеше по коня, който непосредствено го предшестваше. Никакъв друг начин за придвижване не бе възможен в тъмнината. Така нашата група се разтегна в дълга редица, която тук-таме извиваше по пътеката и се промъкваше сред дърветата като огромна змия.


         ГЛАВА LXXIX
        ПИПНЕШКОМ СРЕД ДЪРВЕТАТА

         От време на време водачите объркваха посоката и цялата редица трябваше да спира. Няколко пъти и Хикмън, и Уедърфорд не бяха сигурни накъде да вървим. Те бяха объркали посоките и изпаднаха в затруднение.
         Ако бе светло, щяха да се ориентират по кората на дърветата — изкуство, което владеят всички ловци в гората — но дълбоката тъмнина им пречеше. Хикмън твърдеше, че дори и на тъмно можел да различи север от юг, само като пипа кората. Видях, че с такава цел той започна да опипва стволовете на дърветата. Забелязах, че минава от дърво на дърво, за да бъде сигурен в наблюденията си.
         След тази необикновена маневра, която трая няколко минути, той се обърна към другаря си с възклицание на изненада.
         — Кучета ги яли, Джим — заговори той под носа си. — Тези дървета са се изменили, откакто идвахме по-рано. Какво, по дяволите, им е станало? Кората е обелена и са сухи като слама.
         — А бе, и аз забелязах, че нещо не е в ред с дърветата — отговори Уедърфорд, — но помислих, че така ми се е сторило в тъмното.
         — Нищо подобно. Станало им е нещо, откакто бяхме тук. Добре си спомням, че са дълголистни борове. Чакай да взема куп листа да видим как изглеждат.
         Като каза това, Хикмън протегна ръка нагоре и откърти един кичур, който висеше над главата му.
         — Хм — продължи той, като смачка иглите между пръстите си. — Сега разбирам каква е работата. Проклетите гъсеници са ги нападнали. Дърветата са мъртви.
         — Дали пък всички са мъртви — продължи той след малко, а после пристъпи малко напред и продължи да разглежда другите дървета.
         — Всички са умрели, проклетите, всички до едно. Няма как, момчета, трябва да се върви наслуки. Старият Хик не може вече да ви води. Сега толкова знам къде е езерото, колкото и най-неопитният от вас.
         Това признание не зарадва никого. Жаждата измъчваше всички, които го чуха. До този миг, вярвайки, че умението на ловеца ще им даде възможност да намерят вода, те я бяха понасяли търпеливо. Сега я чувстваха по-остро от всякога.
         — Стойте! — каза Хикмън след няколко минути. — Има още надежда. Аз ако не мога да ви заведа до езерото, това животинче май ще може. Можеш ли, драги — продължи той, като се обърна към животното, което бе възседнал, изтощена стара кранта, на която Хикмън бе отдавна господар. — Можеш ли да намериш водата? Дий, стара кранто! Да видим дали иде можеш.
         Той смуши „животинчето“ в ребрата, отпусна свободно юздите и отново тръгна напред сред дърветата.
         Както преди ние го последвахме, възлагайки надежди на инстинкта на животното.
         Наистина понякога човек като че ли се чувства малко унизен, като си спомни, че той — „господарят на земята“, често не успява да извърши неща, които по-низшите животни вършат благодарение на инстинкта си. Какъв добър урок за скромност би трябвало да даде това на безнравствения и жесток подтисник на тези благородни същества, чиято сила, инстинкт и издръжливост той използва за свое удобство. Изглежда само в час на опасност човек разбира, че не зависи изключително от своята господарска воля.
         Не бяхме отишли далеч, когато стана известно, че конят на Хикмън е надушил вода. Притежателят му потвърди, че конят я е „помирисал“. Бил толкова сигурен, колкото когато една от хрътките му открие следи от елен. И наистина конят показа признаци, че се приближава към вода. Той протегна муцуна и започна да души въздуха. В същото време той се движеше в права линия, сякаш имаше определена цел. Сигурно отиваше към вода. Така вярваха всички. Развеселихме се и напредвахме по-бодро, когато за голяма изненада Хикмън внезапно дръпна юздите и спря цялата редица. Приближих се до него, за да попитам какво има. Той мълчеше и явно размишляваше.
         — Защо спря? — попитах аз.
         — Трябва всички да почакате тук за малко.
         — Защо? запитаха неколцина, които дойдоха при нас.
         — Опасно е така да се приближаваме. Подозирам, че червенокожите са до езерцето. Сигурно там са на лагер. Само там има вода. Много е вероятно това да е мястото за среща и за лагер. Ако е така и продължим да яздим както досега, ще ни чуят, като минаваме през храстите, и после няма изобщо да ги видим. Така е, нали, момчета?
         На въпроса му отговориха утвърдително.
         — Е тогава — продължи водачът, — по-добре ще бъде да останете тук, а ние с Джим Уедърфорд да се промъкнем и да видим дали индианците са там. Сега можем да намерим езерцето. Конят ни посочи пътя и аз знам къде е. Не е далеч. Ако червенокожите не са там, скоро ще се върнем и тогава ще можете всички да отидете колкото щете бързо.
         Всички приеха с готовност благоразумния съвет. Двамата ловци слязоха от конете си и пеша се прокраднаха напред. Пожелах и аз да отида с тях. Нещастието ми даваше право да ръководя хората в отряда.
         Подадох юздите на един от другарите ми и придружих ловците в тяхната разузнавателна мисия.
         Стъпвахме безшумно. Земята бе покрита с дебел мек килим от дълги борови игли и стъпките ни не издаваха никакъв шум. Почти нямаше шубраци и това ни даваше възможност да се движим бързо. След няколко минути се намирахме далеч от групата, която оставихме зад себе си. Единствената ни грижа бе да се движим в правилната посока. По едно време ни се стори, че сме на погрешен път, когато за наша изненада зърнахме светлина между дърветата. Това бе огън, чиито пламъци се издигаха свободно. Хикмън веднага обяви, че пред нас е лагерният огън на индианците.
         Отначало възнамерявахме да се върнем и да доведем другарите си, за да се приготвят за атака. Но като помислихме, решихме да се промъкнем по-близо до огъня и със сигурност да установим дали това е лагерът на неприятеля. Вече не се движехме прави, а пълзяхме на ръце и колене. На места, където светлината от огъня проникваше в гората, ние лазехме в сянката на дърветата. Огънят гореше на откритото място. Ловците си спомниха, че и езерцето е на открито, и след като видяхме блясък от вода, разбрахме, че е същото езерце.
         Пълзяхме все по-близо и по-близо, докато стана опасно да напредваме по-нататък. Бяхме в края на гората и дърветата ни закриваха. Можехме да наблюдаваме цялото открито място. По него имаше препънати коне. Край огъня се излежаваха тъмни фигури. Убийците спяха.
         Близо до огъня, на седло, оставено на земята, седеше човек. Изглеждаше буден, макар и главата му да бе приведена чак до колене. Огънят осветяваше лицето му и цветът на кожата и чертите му щяха ясно да личат, ако не пречеха боите и перата.
         Лицето му беше малиненочервено, полузакрито от черни щраусови пера, които се извиваха над челото. Като разпознах перата, болка прониза гърдите ми. Знаех, че Оцеола украсява така главата си.
         Разгледах мястото. Имаше няколко групи от хора, всъщност по цялото открито място се излежаваха хора.
         Една от групите обаче привлече вниманието ми. Тя се състоеше от три-четири човека, които седяха или лежаха на тревата. Те бяха в сянка и от нашия наблюдателен пост не можехме да разпознаем лицата им. Все пак белите дрехи и очертанията на телата, които личаха дори в тъмнината, показваха, че това са жени.
         Силно вълнение ме обхвана, когато ги гледах. Без съмнение това бяха Вайола и сестра ми.


         ГЛАВА LXXX
        СИГНАЛНИ ИЗСТРЕЛИ

         Не ще се опитвам да описвам чувствата, които ме вълнуваха в този миг. Перото ми не е в състояние да направи това. Помислете си за положението ми и си представете, ако можете, какви чувства са ме вълнували.
         Зад себе си бях оставил убита майка, жестоко обезобразена, близък роднина, посечен по същия начин, всичко, което притежавах, бе опожарено. Пред мен — сестра ми, изтръгната от майчини прегръдки, безмилостно отвлечена от диваци, може би опозорена от техния сатанински водач. Той също бе пред очите ми — неверният приятел, похитителят, убиецът! Нямах ли причина да се отдам на необуздани чувства?
         А чувствата ми наистина бяха необуздани и всеки миг ставаха по-диви, като гледах хората, на които исках да отмъстя. Едва се сдържах. Като че ли и в мускулите ми напираше гняв. Кръвта ми се разливаше по жилите като поток от разтопено желязо.
         Почти забравих положението, в което се намирахме. Само една мисъл имаше в главата ми — отмъщение. Човекът, когото мразех, седеше пред мене, без да съзнава присъствието ми, сякаш унесен в сън. Почти можех да го докосна с ръка, а съвсем сигурно можех да го поразя с куршум.
         Повдигнах пушката и я насочих към надвисналите пера. Премерих се във върховете им — знаех, че очите му се намират точно под тях. Сложих пръст на спусъка. След миг човекът, от когото доскоро се възхищавах като на герой, щеше да бъде безжизнен труп върху тревата, но другарите ми ме възпряха.
         Хикмън бързо сграбчи затвора на моята пушка, като покри ударника с широката си длан. В същото време Уедърфорд стисна цевта. Аз вече не бях господар на пушката си.
         Ядосах се, но само за миг. Като поразмислих малко, аз се убедих, че те постъпваха правилно. Старият ловец приближи устни до ухото ми и настойчиво зашепна:
         — Не сега, Джордж, не сега. Ако ти е мил животът, не вдигай шум. Няма да има полза, ако го утрепеш. Останалите гадинки ще избягат и сигурно ще отвлекат и жените. Ние тримата не можем да ги спрем. Само ще ни смъкнат скалповете. Трябва да се върнем при другарите и после ще ги обсадим. Така да направим, а, Джим?
         Уедърфорд, страхувайки се да се довери на гласа си, кимна утвърдително с глава.
         — Да вървим тогава! — добави Хикмън отново шепнешком. — Не трябва да губим ни минутка. Да се върнем колкото може по бързо. Навеждайте се ниско. А сега внимателно, внимателно!
         Докато ни напътстваше, ловецът се прилепи към земята, като се просна в цялата си дължина, и лазейки като алигатор, скоро изчезна зад дърветата. Уедърфорд и аз го последвахме по същия начин, докато се намерихме в безопасност, извън светлината на огъня. Там и тримата спряхме и се изправихме.
         За миг се вслушахме какво става зад нас. Страхувахме се, че отстъплението ни може да е било забелязано и вдигнало лагера в тревога. До у нас не достигна друг шум освен шума, който бяхме чули — хъркането на някои от диваците, хруптенето на конете или удара на някое копито по твърдата земя.
         Уверени, че не са ни забелязали, ние поехме по обратния път, който ловците следваха, сякаш се намираха на позната пътека.
         Макар и тъмно, ние почти тичахме и бързо напредвахме, когато внезапно чухме пушечен изстрел.
         И тримата спряхме като простреляни. Спря ни изненадата, тъй като гърмът идваше не от лагера на индианците, а от обратната посока от мястото, където оставихме нашата група.
         Но не беше вероятно някой от тях да е стрелял. Те бяха много надалеч и гърмеж от тяхна пушка нямаше да се чуе така ясно. Дали им беше омръзнало да чакат и се бяха приближили? Дали продължаваха да се приближават? Ако бе така, съвсем непредпазливо бе да стрелят. Изстрелът сигурно ще вдигне целия индиански лагер на крак. По какво стреляха? Може би бе случаен изстрел! Сигурно бе така.
         Това бяха предположения, бързи като светкавица. Ние не ги споделихме.
         Преди да имаме време да проговорим, в ушите ни прозвуча втори изстрел. Той дойде от същата посока, сякаш бе повторение на първия. Сигурно така щяхме да помислим, ако бе минало достатъчно време стрелецът да напълни пушката си отново. Но времето бе твърде кратко дори и за най-опитния стрелец. Две пушки бяха стреляли. Другарите ми бяха не по-малко озадачени от мене. Нищо друго не можеше да обясни изстрелите освен това, че някои индианци са се отклонили от лагера си и дават сигнал за опасност.
         Нямахме време за мислене. Сега чувахме зад, нас, че лагерът е в тревога, причинена от изстрелите. Чухме викове на хора, цвилене и бърз конски тропот.
         Без да се бавим, забързахме към приятелите си. След малко за белязахме конници. Изглежда бяха двама, но не бяхме сигурни, тъй като едва личаха в тъмнината.
         Те сякаш отстъпваха, докато ние приближавахме — плъзгаха се между дърветата като привидения.
         Без съмнение те бяха стреляли. Намираха се точно в посоката, откъдето дойдоха изстрелите, и на съответното разстояние.
         Индианци ли са или бели? Надявайки се, че са наши приятели, старият Хикмън рискува и им извика.
         Спряхме и се вслушахме. Ни отговор, ни възклицание. Чухме тропот а от копитата на конете им, когато те бързо се отдалечаваха в посока, различна от посоката, в която се намираше нашата група, и от посоката на индианския лагер.
         Имаше нещо тайнствено в държанието на ездачите. Защо бяха стреляли? Ако искаха да дадат сигнал на лагера, защо бягаха от нас, от хора, които идваха откъм лагера? Защо се отдалечаваха? От тревогата, която причиниха, те узнаха местонахождението му. Не можех да си обясня държанието им. Хикмън като че ли бе намерил някакво обяснение, което оказа необикновено въздействие върху него. Той бе изненадан и едновременно силно възмутен.
         — Дявол да ги вземе, мръсници. Те са, сигурен съм, че са те. Не съм сбъркал пукота на тия две пушки. Какво ще кажеш, Джим Уедърфорд? Позна ли ги?
         — Тъкмо си мислех, че съм ги чувал някъде, ама не знам точно къде. Чакай! Май че единият изстрел бе от пушката на Нед Спенс.
         — Точно така! Прав си! А другият е от пушката на Бил Уилямс. Къде, по дяволите, са тръгнали? Оставихме ги заедно с другите, а ето ги сега тук. Сигурно са се щурали из гората и сега стреляха, за да объркат цялата работа. Сега индианците сигурно ще избягат. Дявол да ги вземе! Какво ли искат? Мирише ми на нещо съмнително. Кълна се, че ще ги накарам да платят за тая работа, като ги видя. Тръгвайте бързо да вдигнем хората, иначе ще закъснеем. Индианците ще офейкат и ще се скрият, преди да се доближим до тях. Проклетите изстрели развалиха цялата работа. Бързо! Тръгвайте!


         ГЛАВА LXXXI
        ПРАЗНИЯТ ЛАГЕР

         Не бяхме вървели дълго, когато до ушите ни достигнаха гласове, примесени с тъпи удари от конски копита.
         Познахме гласовете на нашите приятели и им се обадихме, когато се приближиха, тъй като те идваха към нас.
         И те бяха чули изстрелите. Сметнали, че са от нашите пушки, че сме влезли в схватка с индианците, и тръгнали на помощ.
         — Ей, момчета! — извика Хикмън, като се приближиха. — С вас ли са Бил Уилямс и Нед Спенс. Обадете се, ако са тук!
         Последва гробно мълчание, което трая няколко секунди. Явно, и двамата не бяха там, иначе щяха сами да се обадят.
         — Къде са? Къде са отишли? — започнаха да се питат хората от групата.
         — Да, къде са? — повтори Хикмън. — Тук ги няма. Това поне е ясно. Някаква мръсна игра играят тия двамата. Кълна се! Но хайде, момчета, трябва да вървим. Индианците са точно пред нас. Няма нужда да лазим. Ще избягат. Трябва да ги настигнем, преди да сме преброили до три, иначе няма да намерим нито една от гадинките. Хайде на лов за скалпове! Пригответе си пушките. Да тръгваме и да им дадем да разберат!
         С такива викове старият ловец се втурна напред и ни поведе към лагера на диваците.
         Хората го последваха бързо. Конете се блъскаха един в друг. Не спазваха никакви тактически правила. Времето бе най-важният фактор, а задачата ни бе да се доберем до лагера, преди индианците да се оттеглят — да се втурнем смело след тях, да дадем залп с пушките си, а после с ножове и пистолети да приключим схватката. Такъв бе планът, който възприехме набързо.
         Бяхме се приближили на около триста ярда от лагера. За посоката бяхме съвсем сигурни. Гласовете на диваците, които непрекъснато идваха до нас от момента на тревогата, ни показваха пътя.
         Изведнъж гласовете стихнаха. Не се чуваха нито виковете на хората, нито бързият тропот на конете им. По посока на лагера цареше мъртва тишина.
         Но вече не се нуждаехме от гласовете, за да се ориентираме. Сега виждахме лагерните огньове или поне светлините, които блещукаха сред дърветата. Те ни служеха като фар, по който се водехме.
         Яздехме напред, но вече не така безразсъдно. Промяната от объркана врява в пълна тишина бе толкова бърза и внезапна, че ни накара да станем по-предпазливи. Тишината изглеждаше злокобна. Струваше ни се, че е някакво предупреждение. Започнахме да подозираме, че ни устройват засада, а всички бяхме чули за голямото умение на вожда на Червените пръчки да организира точно такива нападения.
         Когато се намирахме на сто ярда от огньовете, нашата група спря. Неколцина слязоха от конете и продължиха пеша. Те притичваха от дърво до дърво, докато стигнаха до края на просеката. После се върнаха да докладват.
         Лагерът не съществувал. Обитателите му си били отишли. Индианци, коне, пленници, плячка — всичко изчезнало.
         И наистина от лагера бяха останали само огньовете. Личеше, че при бързото разтурване на лагера са се опитали да ги угасят. Червените въглени лежаха пръснати по тревата и догаряха с несигурни пламъци.
         Разузнавачите продължиха да напредват през гората, докато заобиколиха откритото място от всички страни Предпазливо претърсихме гората на сто ярда наоколо, но не срещнахме нито враг, нито някаква засада. Бяхме пристигнали много късно. Диваците бяха избягали, отвличайки пленниците под носа ни.
         Не бе възможно да ги следваме в тъмното. Унили, ние се отправихме към просеката и заехме изоставения лагер. Бяхме решили да останем там през нощта и да възобновим преследването на следващата сутрин.
         Първата ни грижа бе да задоволим жаждата си с езерна вода, а след това да напоим животните. После изгасихме огньовете и почти половината от нас останаха на пост в кръг около лагера край гъстата гора. Препънахме конете и се изтегнахме на моравата, която доскоро бе заета от дивите ни врагове. Зачакахме изгрева.
         За никого от нашата група, нито дори за мен, бягството на неприятеля или „дяволията им“ по думите на ловеца не бе така унищожителна, като за стария Хикмън, който се гордееше със своето превъзходство в хитрост и познаване на гората. Той трябваше да признае, че червенокожите негодници го надхитриха.


         ГЛАВА LXXXII
        МЪРТВАТА ГОРА

         Изнурени от дългата езда, моите другари скоро задрямаха. Само постовете стояха будни. Аз не можех нито да почивам, нито да спя. Мъката не ми даваше покой.
         По-голямата част от нощта прекарах, като обикалях малкото езерце, което блещукаше сред просеката.
         Струваше ми се, че разходката ме облекчава. Изглежда, че успокояваше възбудения ми дух и ме отвличаше от тежките размисли.
         Сега ме занимаваше нова мисъл. Съжалявах, че не бях изпълнил намерението си и че не бях стрелял по вожда на убийците. Съжалявах, че не бях го убил на място, че чудовището бе избягало и сестра ми се намираше все още в негова власт, може би без никаква надежда за спасение. Обзет от тези мисли, аз винях ловците, че ме възпряха.
         Сигурно двамата стари ловци нямаше да ми попречат, ако можеха да предвидят това, което се случи после. Но кой можеше да предвиди тревогата, предизвикана от изстрелите?
         Двамината, които бяха стреляли, се намираха пак сред нас. Държанието им, така необикновено и тайнствено, бе породило съмнение в тяхната преданост. Появяването им — те се присъединиха към нас, докато напредвахме към лагера — бе посрещнато с буря от гневни заплахи. Някои дори казваха, че ще ги застрелят и вероятно щяха да изпълнят заплахата си, ако Спенс и Уилямс не бяха намерили незабавно обяснение.
         Твърдяха, че се отделили от групата, преди да спрем, без да кажат как. Нищо не знаели за движението на разузнавачите. Не знаели, че индианците се намирали наблизо, загубили се в гората и стреляли за сигнал с надеждата, че ще им отвърнем. Потвърдиха, че срещнали трима души, които не били на коне, но решили, че са индианци и избягали от тях. После видели наблизо групата, познали ни и се присъединили към нас.
         Повечето от присъстващите се задоволиха с това обяснение. Какви причини биха имали двамата — мислеха си те — да вдигнат неприятеля в тревога? Кой можеше да ги подозира в такова долно предателство?
         Но не всички останаха доволни от обяснението. Чух стария Хикмън да шепти някакви странни думи на другаря си, като многозначително поглеждаше към „заблудилите се“.
         — Отваряй си очите, Джим, и наблюдавай тези негодници. Нещо не е в ред.
         Тъй като никой нямаше доказателства, за да ги обвини открито, Спенс и Уилямс бяха приети отново в нашите редове и сега спяха на земята редом с другите.
         Те лежаха близо до водата. Докато се разхождах, минах няколко пъти край тях. В мрака едва различавах очертанията им. Необикновени чувства ме вълнуваха, когато поглеждах към тях, защото и аз споделях съмненията на Хикмън и Уедърфорд. Не можех да повярвам, че са се отклонили случайно. Подтиквани от някакви долни съображения, те бяха стреляли, за да предупредят индианците за приближаването ни.
         След полунощ изгря луната. Нямаш е облаци. Когато луната се издигна над върховете на дърветата, тя обля полянката с поток от блестяща светлина.
         Лунните лъчи събудиха спящите. Някои помислиха, че се е съмнало и се изправиха на крака. Едва след като погледнаха нагоре към небето, те разбраха, че са сбъркали.
         Всички се събудиха от шума. Някои предложиха да продължим преследването при лунна светлина.
         Предложението напълно отговаряше на моето желание, но старите ловци — нашите водачи, се възпротивиха и с право. Те твърдяха, че на открито можели да разчитат следи, но в гората лунната светлина нямало да бъде достатъчно силна.
         Можели да използват факли, но това щяло да ни изложи на засада от страна на неприятеля. Дори само на лунна светлина да се движим, пак имало такава опасност. Условията били променени. Сега диваците знаели, че сме по дирите им. Нощем преследваните имали предимство пред преследвачите, дори и когато са по-малко на брой. Тъмнината им давала възможност да извършват внезапни нападения. Така разсъждаваха водачите.
         Никой не се противопостави на мнението им. Съгласихме се да почакаме, докато съмне.
         Бе време да сменим постовете. Тези, които бяха спали, застанаха на пост, а другите се хвърлиха на земята, за да отпочинат няколко часа.
         Уилямс и Спенс също отидоха на пост. Поставиха ги на тази страна на поляната, където Хикмън и Уедърфорд бяха пазили преди това.
         Когато двамата ловци се изтегнаха на тревата, забелязах, че избраха място близо до поста, на който дежуреха заподозрените. Лунната светлина им даваше възможност да ги наблюдават.
         Макар да се излегнаха, ловците изглежда не заспаха. От време на време поглеждаха към тях. Главите им бяха една до друга, леко издигнати над земята, сякаш си шепнеха нещо.
         Продължих да се разхождам както преди. Лунната светлина ми даваше възможност да се движа по-бързо. Сега по-често обикалях малкото езерце.
         След известно време чувствата ми се притъпиха. Сякаш мъката и желанието за мъст ме бяха напуснали.
         Знаех причината. Това бе обикновено психическо явление, което често се среща. Нервната система, където се бяха породили чувствата, които ме караха да страдам, се бе изтощила и отказваше да действа. Знаех, че това е временно спокойствие — затишие между две бури.
         Сега бях в състояние да забележа необикновената обстановка около мене. Лунната светлина ми даде възможност да разгледам подробностите.
         Лагерувахме на място, наричано от горските жители „глейд“ — малка поляна в гората без никакви дървета. Нашата полянка бе кръгла, около петдесет ярда в диаметър, с отличителен белег — малко езерце в средата. Езерцето с кръгла форма, широко само няколко ярда, бе тъкмо в центъра на кръглата горска полянка. То бе един от тези необикновени естествени басейни, които се срещат по целия полуостров, сякаш дело на човешка ръка. Бе доста дълбоко. Водата бе студена и бистра. Повърхността й бе посребрена от лунните лъчи.
         Полянката не се отличаваше с нищо особено, освен че бе покрита с уханни цветя, които, смачкани от копитата на конете и токовете на хората, миришеха още по-силно.
         Картината бе красива.
         При по-щастливи обстоятелства щях да я съзерцавам с удоволствие. Но сега не картината занимаваше мислите ми, а нейната рамка.
         Около полянката имаше кръг от високи дървета, наредени толкова правилно, сякаш са били посадени от човешка ръка. Зад този кръг, докъдето погледът можеше да проникне в гората, се виждаха други дървета от същата големина и вид. Стеблата им бяха почти еднакво дебели — само някои от тях достигаха два фута диаметър. Всички се издигаха на голяма височина, и то без да се смятат листата и клоните. Дърветата растяха нагъсто, но денем човешкото око не можеше да проникне доста надалече помежду им, тъй като с изключение на ниската палма-джудже нямаше други храсти, които да пречат на погледа. Стеблата на дърветата бяха прави и почти цилиндрични като на палми. Човек можеше да ги вземе за палми, ако не бяха големите листната корони, които завършваха с конусовидни върхове.
         Това не бяха палми, а борове — така наречените австралийски борове.
         Познавах отлично този вид дървета. Изминавал съм стотици мили под сянката на техните надвиснали кичури от иглоподобен листак.
         Така че дърветата не биха породили любопитство, ако не бях забелязал нещо особено във вида им. Вместо да бъдат тъмнозелени, техните дълги провиснали листа изглеждаха жълтеникавокафяви.
         Въобразявах ли си, или пък лъжливата светлина на луната променяше техния естествен цвят?
         Когато ги забелязах за първи път, приех и дивете вероятности за възможни. Но като продължих да се взирам, разбрах, че греша. Нито си въобразявах, нито пък лунните лъчи бяха виновни. Листакът наистина бе жълтеникавокафяв. Приближих се и видях, че листата бяха увехнали, макар и още да стояха по клоните. Освен това забелязах, че стеблата бяха сухи. Кората им се белеше. Някои от стволовете бяха съвсем голи. Накратко — дърветата бяха мъртви и гниеха.
         Спомних си какво бе казал Хикмън, когато ги опипваше, за да открие посоката. Тогава мислех, че само част от дърветата са засегнати. Сега обаче видях, че докъдето стигаше погледът, гората имаше все същия тъмен цвят.
         Дойдох до заключение, че всички дървета бяха мъртви. Заключението бе правилно, а обяснението лесно. Големите гъсеници, наречени „сфинкс“*, са ги нападнали. Цялата гора бе мъртва.
         [* Големи рояци от насекомото Sphinx conifcrarum и особено ларвите му се вмъкват под кората на „дьлголистниния“ бор, нападат стеблото и така дървото загива в продължение на една година. Във Флорида се срешат огромни места, покрити само с мъртви борове, опустошени по такъв начин. Бел.авт.]

         ГЛАВА LXXXIII
        БИТКА В КРЪГ

         Колкото и невероятно да изглежда, тези наблюдения ме заинтересуваха. Но същевременно забелязах нещо друго, което ми направи още по-голямо удоволствие. Това бе синята зора, която, примесена с жълтеникавата светлина на луната, обагряше листака, в който се взирах. Зората скоро щеше да пукне.
         В същия миг и другите забелязаха приближаването на деня. Надигнаха се от росната постеля и се заеха да преглеждат каишите на седлата си. Бяхме гладни, но нямаше възможност да закусим, затова се приготвихме да потеглим, без да се нахраним. Зората трая само няколко минути и докато небето светлееше, ние се приготвихме за път. Вдигнахме всички постове с изключение на четирима, които оставихме да наблюдават в четири посоки до последния миг. Освободихме и сложихме юзди на конете, чиито седла не бяхме сваляли цяла нощ. Прегледахме и заредихме пушките.
         Мнозина от другарите ми бяха стари бойци. Те взеха всички предпазни мерки, които била ни осигурили успех в една битка.
         Надявахме се да настигнем диваците преди обед, но ако се наложи, бяхме готови да ги проследим до леговището им. И в единия, и в другия случай щяхме да се бием. Всички решиха да продължим.
         Необходими ни бяха няколко минути да определим реда на похода. Решихме, че е уместно неколцина от по-опитните да отидат пеша напред като разузнавачи и добре да изследват гората, преди да напредне главната група. Това щеше да ни предпази от внезапно нападение, в случай че врагът ни е устроил засада. Отново старите ловци се заеха със задачата да бъдат следотърсачи и водачи.
         Извършихме всички приготовления и тъкмо щяхме да тръгнем — хората бяха на конете, а разузнавачите бяха навлезли в гората — когато внезапно се чуха няколко изстрела, придружени от тревожните викове на нашите постове. Четиримата бяха стреляли почти едновременно.
         Гората сякаш се огласяше от стократно ехо. Но това не бе ехо, а истински гърмеж на мускети. Пронизителният боен вик, който ги придружаваше, ясно се разнасяше над виковете на нашите постове. Индианците връхлитаха върху нас.
         Върху нас или, по-точно казано, около нас. Постовете бяха стреляли едновременно. Следователно всеки от тях бе видял индианци от своята страна. Ние бяхме обградени. От всички страни долитаха бесните крясъци на врага, едните сякаш отекваха като ехо на другите. Куршуми фучаха от различни посоки. Без съмнение техните редици обграждаха горската поляна.
         Първият залп улучи двама-трима от нашите хора и толкова коне. Неприятелят изразходва куршумите си, без да ни нанесе чувствителни щети.
         От мястото, от което стреляха, куршумите им не достигаха със сила до полянката. Ние стояхме събрани в група и ако индианците бяха пропълзели малко по-близо, пораженията щяха да бъдат страхотни. За щастие постовете бяха предупредили навреме.
         Това ни спаси.
         За миг настъпи объркване, придружено с шум, викове, цвилене и пръхтене. Над врявата се чу направляващият глас на стария Хикмън:
         — Слизайте от конете, хора! Към дърветата! Слизайте бързо! Към дърветата! Стойте зад тях. Иначе ще загубим скалповете си. Към дърветата! Към дърветата!
         Същата мисъл бе дошла и на някои други и преди още ловецът да спре да вика, мъжете вече слизаха от седлата и тичаха към края на гората.
         Пръснахме се на различни страни — всеки избираше най-близкото място. След няколко секунди всички се бяхме скрили зад стволовете на дърветата. По такъв начин ние образувахме пълен кръг. Гърбовете ни бяха обърнати един към друг, а лицата ни — към врага. Конете, изплашени от суматохата, галопираха като луди по цялата поляна. Юздите им се влачеха, стремената се удряха в хълбоците им. Много от тях профучаха край нас и попаднаха в ръцете на диваците. Други пробиха редиците им и избягаха в гората.
         Не направихме опит да ги задържим. Край ушите ни свистяха куршуми. Да излезем иззад стволовете на дърветата би означавало сигурна смърт.
         От пръв поглед стана ясно, че позицията ни има предимство. Щастие бе за нас, че оставихме постовете до последния миг. Ако ги бяхме освободили малко по-рано, изненадата щеше да бъде пълна. Преди да нададат бойните си викове и да стрелят, индианците щяха да се приближат до края на поляната и да ни хванат като в капан! Те щяха да се намират под прикритието на дърветата, напълно запазени от нашите куршуми и ние щяхме да паднем под огъня им.
         Ако не бе навременната тревога, щяха да ни избият до един. Но при сегашното положение нашите противници нямаха голямо предимство. Стволовете на дърветата предпазваха и нас и тях. Само вдлъбнатата страна на нашите редици бе уязвима и неприятелят можете да стреля през полянката. Но тя бе петдесет ярда в диаметър и тъй като не бяхме позволили на индианците да се приближат до края й, знаехме, че куршумите им не можеха да достигнат до нас. Така че и в това отношение можехме да бъдем спокойни.
         Маневрата, макар и извършена набързо, ни спаси. Сега се убедихме, че това бе единственият начин да се спасим от незабавно унищожение. Щастие бе, че гласът на Хикмън ни накара така бързо да се отправим към позициите си.
         Ние не се забавихме да отвърнем на огъня на неприятеля. Пушките ни вече действаха. Около полянката непрекъснато се чуваше острия пукот, подобен на плясък от камшик. От време на време проехтяваше победоносен вик, когато някой дивак, неразумно изложил тялото си на прицел, падаше прострелян.
         Отново гласът на стария ловец звучеше на полянката. Хладнокръвен, спокоен и ясен, той бе чут от всеки.
         — Целете се точно, момчета, стреляйте сигурно. Не трябва да изхабим нито прашинка барут. Преди да свършим с тях, ще ни трябва всичкият барут. Никой да не натиска спусъка, преди някой червенокож да кацне на мушката му.
         Наставленията бяха съвсем навременни. До този момент неопитните бяха стреляли наслука и изгърмяваха куршумите си веднага щом заредят пушките, като нараняваха само стеблата на дърветата. Хикмън се бе обадил, за да сложи край на неразумната стрелба.
         Думите му постигнаха желания резултат. Изстрелите станаха по-редки, но победоносните викове, които известяваха „попадение“, се чуваха по-често отпреди. Няколко минути след започването на битката целият характер на сблъскването се промени. Дивите крясъци на индианците при първата им атака, чиято цел бе да ни уплашат и объркат, вече не ехтяха в гората. Виковете на белите също бяха престанали. Само от време на време се чуваха окуражителни думи, отправени към другаря, или гърлено, победоносно „ура“. Много рядко прозвучаваше индианското „йо-хо-ехи“, с което някой вожд искаше да подтикне бойците си към атака. Изстрелите вече не бяха в залп, а единични или най-много по два-три наведнъж. И от двете страни всеки мереше точно и само когато куршумът попаднеше в целта или когато стрелецът мислеше, че е улучил, се чуваха гласове. Всички бяха твърде много заети със задачата си да бият точно и нямаха време за губене в празни викове и приказки. Може би в цялата военна история няма отбелязана толкова безмълвна и безшумна битка. В паузите между изстрелите настъпиха мигове на напрегната тишина — мигове на пълно, но злокобно затишие.
         Никога не се е водила битка при такова необикновено разположение на воюващите страни — два концентрични кръга, външният, образуван от неприятеля, а вътрешният — от хората от нашата група, разгърнати равномерно около поляната. Между двата кръга едва ли имаше четиридесет крачки. На места където някой смел индиански боец под прикритието на дърветата се бе приближил до нашите линии, разстоянието бе още по-малко. Никога не се е водила битка, при която двете страни да са се намирали толкова близко, без да влизат в ръкопашен бой. Ние можехме да разговаряме с нашите врагове, без да повишаваме гласа си. Буквално казано, можехме да се целим в „бялото на очите им“.
         При такива условия се водеше битката.


         ГЛАВА LXXXIV
        СМЪРТОНОСНИЯТ ИЗСТРЕЛ НА ДЖЕЙК

         Необикновената битка продължи цели два часа без никакви съществени промени в позициите. От време на време някой смелчага се втурваше от дърво до дърво с голяма скорост, сякаш изстрелян от гаубица. Целта му бе или да се добере до дърво, което да го предпази по-добре, или до място, откъдето може по-добре да се прицелва в някой набелязан неприятел. Стволовете на дърветата не бяха достатъчно дебели, за да ни скрият изцяло. Някои от стрелците стояха прави и се стараеха да изглеждат колкото се може „по-малки“, като се свиваха и стояха неподвижни и плътно долепени до дърветата. Други, забелязали че боровете се „издуват“ малко към корените, бяха легнали по лице и от такова положение продължаваха да зареждат пушките си и да стрелят.
         Слънцето отдавна бе високо в небето. Битката бе започнала към изгрев. Нямаше тъмнина, за да скрива едната страна от другата, макар и индианците да имаха малко предимство поради това, че зад нас бе откритата поляна. Но дори и дълбоката гора бе достатъчно светла. Много от мъртвите кичури листа бяха паднали, земята бе плътно покрита с тях — а онези, които все още виснеха над главите ни, образуваха съвсем прозрачна преграда, която не спираше блестящите лъчи на слънцето. Бе достатъчно светло и нашите стрелци можеха да улучат какъвто и да е предмет на големина колкото монета, стига да се намираше в обсега на пушките им. Длан, част от ръка, протегнат крак, челюст, която се подава зад ствола, чифт рамене, твърде широки, за да могат да се скрият зад дървото, дори крайчеца на някоя дреха — привличаха един, понякога и два изстрела от едната или другата страна. Всеки, който показваше лицето си дори само за десет секунди, сигурно получавате куршум в черепа, тъй като и двете страни разполагаха с добри стрелци.
         Така минаха два часа, без нито едната от страните да нанесе или понесе сериозни шеги. Разбира се, имаше и жертви. От време на време, когато паднеше някой боец, напрежението се засилваше. Неколцина от нас бяха ранени — един двама по-тежко. Имаше и един убит. Той бе любимец на хората от нашата група и неговата смърт подсилваше желанието ни да отмъстим.
         Загубите на индианците сигурно бяха по-големи. Видяхме червенокожи да падат от изстрелите. Сред нас се намираха неколцина от най-добрите стрелци на Флорида. Чухме Хикмън да казва, че бил „изпратил на трима по парче олово“ и че когато изпращал олово, бил сигурен, че то е „отишло, където трябва“. Уедърфорд бе убил един на място. Това не бе само предположение, тъй като мъртвото тяло на дивака се виждаше между две дървета на мястото, където бе паднал. Другарите му се страхуваха да го приберат, за да не попаднат под прицела на ужасната пушка.
         Индианците още не бяха изучили изтънчеността на цивилизования боец, който иска от врага си временно примирие, за да положи безполезна грижа за мъртвите, а в същото време с хитро око и крадливи стъпки използва случая да разузнае къде да нанесе най-резултатен удар върху живите.
         След известно време индианците възприеха тактиката, която се оказа по-добра при сегашните условия за бой. Вместо един зад някое дърво или зад две съседни дървета се скриваха по двама бойци и веднага щом единият от тях стреляше, другият бе готов да се прицели. Разбира се, човекът, по когото е бил насочен първият изстрел, смяташе, че неприятелят, който е най-близко до него, има празна пушка, изоставаше предпазливостта и се излагаше на опасност.
         Преди да разберем новата тактика, неколцина от нашите бяха ранени, а друг бе убит до дървото, зад което ни прикриваше. Тази хитрина отново разгневи хората ни, още повече че ние нямахме възможност да им отвърнем със същата тактика — нашият брой не бе достатъчен, за да се събираме по двама на едно място. Това щеше да ореди редиците ни и нямаше да можем да пазим позициите си.
         Трябваше да останем по местата, но да бъдем по-предпазливи и да не се поддаваме на хитрите ходове на нашите врагове.
         В един случай обаче платихме на диваците със собствените им монети. В отплатата участвахме аз и Черният Джейк.
         Ние стояхме зад две съвсем близки дървета. Насреща се криеха трима диваци, които цяла сутрин стреляха много енергично по нас. Един от техните куршуми бе пробил ръкава на палтото ми и пърхотът от вълнестата коса на Джейк бе поиздухан, но и двамата не бяхме ранени.
         По време на битката аз успях да се прицеля в един от враговете ни и ми се стори, че пролях кръвта му. Все пак не бях сигурен, защото тримата индианци бяха скрити зад група дървета и гъсталак от ниски палми.
         На Джейк много му се искаше да убие един от тези индианци — огромен дивак, много по-едър от останалите двама. Главата му бе украсена с пера от кралски лешояд и общо взето се отличаваше от другите по дрехите си. По всяка вероятност бе вожд. Но най-необикновеното у него бе изгледът на лицето му, който от време на време се мяркаше за секунда пред нас. То бе цялото покрито с яркозелена боя и блестеше сред дърветата като двойник на слънцето.
         Но не това бе накарало Джейк да избере индианеца за обект на своята мъст. Причината бе друга. Дивакът бе забелязал тъмния цвят на кожата на Джейк и няколко пъти по време на схватката му се бе подиграл. Той говореше на родния си език, но Джейк го разбра добре и затова бе озлобен, разярен и се заканваше да отмъсти на аления вожд.
         Най-после успях да му дам възможност. Хитро нагласих шапката си да изглежда, че е на главата ми, и я подадох малко настрана от дървото. Това е стар и добре познат трик, но въпреки това, както Джейк се изрази, индианецът „се излъга“.
         Червеното лице се появи зад листата на дребните палми, а под него се надигна облаче дим. Чух изстрел и шапката отхвръкна в ръката ми.
         Малко след това чух друг изстрел, по-силен и по-близък — той идваше от пушката на негъра. Надникнах да видя какъв е резултатът. Тъмночервено петно се появи върху лъскавото лице на индианеца. Аленият цвят внезапно стана кървав. Видях го само за миг, тъй като дивакът с боядисаното лице веднага се сви зад храстите.
         По време на цялата битка индианците не показваха никакво желание да напреднат, макар да бяха повече от нас. Към групата, която преследвахме, сигурно се бе присъединила друга група, равна по брой на първата. Не по-малко от стотина индианци се намираха на полесражението от самото начало на битката. Без това подкрепление те едва ли щяха да се осмелят да ни нападнат, а нападнеха ли ни, щяхме веднага да минем в настъпление и да разрешим изхода на битката с ръкопашен бой.
         Разбрахме обаче, че са значително повече от нас и затова се задоволихме да запазим позицията си.
         Червенокожите изглежда бяха доволни от своята, макар че ако свиеха бързо кръга, щяха да ни надвият. Но от това редиците им щяха да оредеят, преди да навлязат в нашата линия, и някои от най-добрите им бойци щяха да паднат. Никой не е толкова предпазлив, колкото са индианците в такива случаи и може би никой не проявява по-голяма нерешителност при битки срещу укрепен неприятел. Най-слабият форт, най-паянтовата сграда дори може лесно да бъде защитавана срещу червенокожите бойци на Запада.
         Техните първоначални намерения за настъпление бяха осуетени. Сега те като че ли не замисляха друго нападение и се задоволяваха да ни държат в обсада. А и ние действително бяхме обсадени. След време изстрелите им оредяха, а после изобщо спряха. Ние знаехме обаче, че нямат намерение да се оттеглят. Напротив, скоро видяхме някои от тях да кладат огън далеч в гората, без съмнение да си сготвят закуска. Нямаше човек сред нас, който да не им завижда.


         ГЛАВА LXXXV
        ОСКЪДНАТА ЗАКУСКА

         Временното примирие не бе в наша полза. Не смеехме да се мръднем от дърветата. Хората бяха жадни, а водата бе пред очите им. Езерцето блестеше в средата на поляната. По-добре да го нямаше, тъй като никой не се осмеляваше да се приближи до него. Видът му само ни измъчваше. Видяхме, че индианците ядат, без да напускат позициите си. Неколцина им разнасяха храна от огнищата. Забелязахме жени да минават насам-нататък, почти в обсега на пушките ни. Всички бяхме гладни като вълци. Двадесет и четири часа, а може и повече, не бяхме хапнали нищо. Гледката на нашите врагове, които се угощаваха под носа ни, изостри апетита ни и в същото време раздуха възмущението ни. Те даже ни се подиграваха, че гладуваме.
         Старият Хикмън се вбеси. Той заяви, че „бил толкова гладен, та можел суров индианец да изяде, само да му падне“. Видът му показваше, че наистина може да изпълни заплахата си.
         — Човек може да побеснее, като гледа как тези червенокожи проклетници — продължи той — нагъват цели парчета месо, докато ние нямаме дори кокал да огризем. Алигатор да ме изяде, ако не е така!
         Там, където Хикмън и Уедърфорд не могат да намерят храна, трябва наистина да е пустиня. И затова и двамата с всички усилия се заеха да открият нещо за ядене. Видяхме ги да ровят настилката от мъртви борови листа, които, както казахме, образуваха дебел пласт над земята.
         Какво търсеха? Червеи, личинки, лаври или гущери? Не, дотам не бяхме стигнали. Макар и много гладни, още не бяхме готови да ядем влечуги. Ловците се бяха сетили за нещо по-добро. Скоро радостни възклицания известиха, че са намерили това, което търсят.
         Видяхме, че Хикмън държи нещо кафеникаво, конусообразно, което приличаше на голям ананас. Това бе шишарка от австралийския бор. Лесно я познахме по големината и формата.
         — Момчета — извика той високо, за да го чуят всички, — съберете от тези шишарки и ги разчупете. Вътре ще намерите ядки, които не са лоши за ядене. Не може човек да ги сравнява със свинско и качамак, ама като няма свинско и качамак, и от тях можем да си похапнем. Разровете малко боклука около вас и сигурно ще намерите. Опитайте!
         Всички приеха предложението възторжено и в следващия миг започнаха да ровят из купищата мъртви листа и да търсят шишарки.
         Някои от шишарките се намираха на повърхността и ги събирахме лесно. Други изравяхме с помощта на пръчки или дулата на пушките. Всеки успя да се сдобие с шишарки.
         Набързо ги разчупихме и лакомо изгълтахме ядките. Те никак не бяха лоша храна. Семето на австралийския бор е хранително и приятно на вкус. Всички останаха доволни от качеството, но не и от количеството. Шишарките не бяха достатъчни да задоволят глада на петдесет стомаха.
         Някои се шегуваха с тази суха закуска, а по-лекомислените дори се смееха, докато ядяха, сякаш всичко това бе много весело. Но смехът им не трая дълго. Положението ни бе сериозно и не можехме много да се веселим.
         Всичко това стана в промеждутъка, когато огънят на неприятеля бе почти спрял. Имахме време да помислим за опасното положение. До този миг не ни бе идвало на ум, че в действителност сме обкръжени. Бързината и напрежението на битката не ни бяха оставили време за размишления! На цялата работа гледахме като на схватка, която ще свърши с победа на една от страните.
         Сега вече виждахме битката в друга светлина. Тя се бе превърнала в истинска обсада. Бяхме обградени от всички страни — затворени като в крепост, но не в безопасна крепост. Единственото ни укрепление бе кръгът от дървета. Всеки от нас трябваше да стои непрекъснато на поста си.
         Положението ни бе наистина крайно опасно. Нямаше изгледи да избягаме. Конете отдавна се бяха пръснали. Само един бе останал. Той лежеше мъртъв до езерото, пронизан от куршум, но не от вражеска пушка. Хикмън го застреля. Видях го, когато уби животното, и се почудих защо. Ловецът си имаше съображения, но аз ги разбрах едва по-късно.
         Можехме да устоим на пет пъти по-многоброен неприятел, но откъде щяхме да се снабдим с храна? От жаждата не се страхувахме. Нощем щяхме да я задоволяваме. Под прикритието на нощта щяхме да се промъкваме по един до езерото.
         Не се страхувахме от липса на вода. Но храна? Шишарките, които събрахме, бяха недостатъчни, а други нямаше под ръка. Трябваше да капитулираме пред глада.
         Разговаряхме свободно, сякаш стояхме един до друг. Разисквахме възможностите, а те бяха доста неблагоприятни.
         Как ще свърши цялата работа? Как ще се спасим от опасното положение? Тези мисли ни вълнуваха.
         Наум ни идваше само един план, който ни даваше известна възможност за бягство. Планът бе да отстояваме позициите си до падането на нощта, да нападнем в тъмнината и с бой да пробием линиите на противника. Изпълнението на плана криеше много опасности. Може би мнозина щяха да загинат, но други все пак щяха да избягат. Ако останехме на мястото си, всички щяхме да станем жертва. Нямаше вероятност някой да ни спаси. Никой не хранеше такива надежди. Щом гладът ни сломеше, щяха да ни избият до човек.
         Вместо търпеливо да изчакаме такъв край, решихме докато сме още силни да рискуваме и с бой да пробием редиците на неприятеля. Тъмнината щеше да ни помогне да предприемем опасния опит и ние зачакахме залеза на слънцето.


         ГЛАВА LXXXVI
        КУРШУМ ОТЗАД

         Струваше ни се, че времето тече бавно, но то не бе защото нямаше какво да правим. През деня индианците възобновяваха от време на време атаките и въпреки бдителността ни още един от нашите хора бе убит, а неколцина леко ранени.
         В тези схватки диваците показаха, че са решили да се приближат към нашите линии с прибежки от дърво на дърво.
         Ясно разбрахме целта им. Нямаха намерение да се счепкат с нас, макар и броят им да оправдаваше такава тактика. Те сега бяха по-многобройни, отколкото в началото на битката. Пристигнала бе нова група — чухме приветствените викове, с които ги посрещнаха.
         Но въпреки че бяха получили подкрепления, индианците не възнамеряваха да се хвърлят в ръкопашен бой. Целта им бе друга. Те разбраха, че като се приближат до нашата линия, ще могат да стрелят в тил по хората от другата страна на полянката, които тогава ще се окажат изложени на техния прицел.
         Главната ни грижа бе да предотвратим този ход. Необходимо бе да удвоим нашата бдителност.
         Ние грижливо оглеждахме дърветата, зад които знаехме, че се крият диваците. Наблюдавахме ги зорко, така както ловецът на порове наблюдава дупката на животното.
         Опитите им да напредват не бяха много успешни. Това струваше неколцина от най-смелите им мъже, тъй като в момента когато някой се опитваше да се втурне напред, се чуваше пукотът на три-четири пушки и поне една от тях винаги улучваше със смъртоносния си пратеник. Индианците скоро се увериха в недостатъците на тази опасна маневра. Когато нощта наближи, те изглежда се отказаха от нея и се задоволиха да ни държат в обсада.
         Зарадвахме се, когато слънцето залезе. Смрачи се. Скоро щеше да се стъмни и ние щяхме да отидем до водата. Хората бяха полудели от жаждата, която ги измъчваше през целия ден. Мнозина биха отишли през деня до езерото, ако не ги въздържаха увещанията на по-предпазливите и ако не бе красноречивият пример, на който станаха свидетели. Един, по-безразсъден от останалите, реши да рискува. Той успя да стигне водата, пи до насита и бързаше да се върне на мястото си, когато един изстрел на диваците го просна мъртъв на тревата. Той бе последният човек, когото убиха. Сега неговото безжизнено тяло лежеше на поляната пред очите на другарите му.
         Това послужи като предупреждение и въпреки жаждата никой не повтори безразсъдния опит.
         Най-после дългоочакваният мрак обгърна земята. В оловното небе мъждееше само сивкава светлина. Сега хората по двама-трима наведнъж започнаха да се приближават до езерото. Подобно на духове те безмълвно се хлъзгаха по откритото място, но свити, с глави, сведени напред, по посока на водата. Не отидохме всички едновременно, макар и всички еднакво да желаехме да утолим жаждата си. Увещанията на стария ловец изиграха ролята си. По-сдържаните се съгласиха да изтърпят още малко мъчение и да дочакат другите да се върнат на поста си.
         Разумно бе, че постъпихме така, защото в този опасен миг индианците, които без съмнение подозираха какво става, възобновиха огъня с нова сила.
         Без да се мерят, те изстреляха цели залпове по откритото място. Тъмнината не им даваше възможност да се прицелват, но въпреки това куршуми свистяха край ушите ни като рояк оси. Някой извика, че неприятелят напредва и тези, които бяха отишли да пият вода, се втурнаха бързо назад. Някои дори не успяха да наквасят устата си.
         През цялото време останах зад дървото. Черният ми помощник също стоеше на поста си като храбър воин. Решихме да се редуваме. Джейк настояваше аз да пия пръв.
         Почти се бях съгласил, когато неприятелят отново откри огън. Ние, както и останалите, се страхувахме, че диваците ще напреднат, и съзнавахме колко необходимо е да ги задържим. Решихме да останем още малко на мястото си.
         Аз бях надникнал зад дървото с вдигната пушка и чаках да видя огъня на пушката на някой дивак, за да мога да се прицеля, когато изведнъж почувствах, че нещо блъсна ръката ми и аз изпуснах пушката.
         Нямаше нищо необяснимо в това. Един куршум бе минал през ръката ми и бе промушил двигателния мускул. Бях издал рамото си прекалено много навън. Раниха ме — това беше всичко.
         Първата ми мисъл бе да се погрижа за раната. Чувствах болка и лесно открих раненото място. Видях, че куршумът бе минал през горната част на дясната ми ръка точно под рамото и бе пробил предната част на куртката ми, за което свидетелстваше разкъсаният плат.
         Все още имаше достатъчно светлина, за да забележа тези подробности, а освен това от раната шуртеше гъста кръв.
         Започнах да разкопчавам палтото си, за да превържа раната. Джейк бе вече до мене. Той късаше ризата си на ивици.
         Изведнъж чух, че той възкликна изненадано, след което последваха думите:
         — Божичко, масса Джордж, куршумът е дошъл отзад!
         — Отзад ли? — извиках аз, повтаряйки думите му като ехо. Разгледах пак раната.
         — Да, масса, да, сигурно отзад е дошъл.
         Аз вече имах такива съмнения. Стори ми се, че бях почувствал „куршума да идва отзад“.
         Сега разбрах, че не е било само въображение. Като разгледах раната и скъсаното палто на гърдите по-отблизо, разбрах от каква посока е дошъл куршумът. Без съмнение той бе ме ударил откъм тила.
         — Боже мой, Джейк! — възкликнах аз. — Така е! Индианците са напреднали от другата страна на поляната. Загубени сме!
         Убедени в това, и двамата извърнахме очи към откритото място и в този миг сякаш за потвърждение друг куршум изсвири и се заби с тъп звук в дървото, до което бяхме коленичили. Вторият куршум с положителност идваше от другата страна на полянката. Видях огъня и чух изстрела на пушката.
         Какво бе станало с другарите ми от другата страна? Дали са изоставили постовете си и са позволили на индианците да напреднат? Дали всички се бяха струпали край езерото и бяха оставили незащитени позициите си?
         Това бяха първите ни предположения. Твърде тъмно бе, за да видим хората в сянката на боровете, но тях сякаш ги нямаше и на откритото. Бяхме озадачени и извикахме високо, за да потърсим обяснение.
         Може би нашите другари ни отговориха, но ние не ги чухме, защото в този миг дивият крясък на враговете заглуши всички викове. Пред очите ни се откри гледка, която накара кръвта в жилите ни да замръзне.
         Точно по права линия напред от мястото, където стояхме с Джейк и близко до индианците, внезапно от земята избухна пламък. Той изригваше сред огромни облаци дим, издигаше се все по-високо, докато стигна върховете на дърветата. Приличаше на избухването на барут, подпален на земята. Всъщност така и беше. С един поглед разбрахме намеренията на индианците. Те се опитваха да запалят гората.
         Успяха веднага да направят това. Щом серните огнени езици докоснаха изсъхналите кичури листа, те пламнаха като прахан. Със скоростта на ракета пламъкът избухна в различни посоки и заигра над върховете на дърветата. Огледахме се. Подобни гледки се виждаха навсякъде. Дивият крясък е бил сигнал за подпалване на огъня. Полянката бе обкръжена от огнена стена — огромна, червена, бушуваща. Цялата гора гореше. Огънят се приближаваше от всички страни, помиташе дърветата, като че ли бяха суха трева, и изпращаше дълги огнени струи високо в небето.
         Сега димът около нас бе гъст и тежък. С приближаването на огъня той ставаше все по-гъст. Нагретият въздух бе непоносим. Задушавахме се.
         Над главите ни бе надвиснала гибел. Хората започнаха да надават отчаяни викове, но грохотът на горящите борове заглушаваше гласовете им и човек не можеше да чуе дори гласа на приятеля си, който седеше най-близо до него. Изразът на лицата им говореше красноречиво. Преди да ни обвие пушекът, поляната бе така силно осветена, че можехме да се видим един друг необикновено ясно. В лицата на всички се четеше ужас.
         Аз обаче нямах възможност дълго да изпитвам подобни чувства — от занемарената ми рана бе изтекло много кръв. Опитах се да отида към откритото място, както правеха другарите ми, но преди да направя и две крачки, краката ми се разтрепераха и аз загубих съзнание.


         ГЛАВА LXXXVII
        СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ СРЕД ОГЪНЯ

         Последната ми мисъл, преди да падна, беше, че съм достигнал края на живота си, че след няколко секунди пламъкът ще обгърне трупа ми и ще загина от ужасна смърт — тази мисъл изтръгна от гърдите ми немощен вик и в същото време аз загубих съзнание. Бях безчувствен, като че ли бях мъртъв. И наистина чувствата ми бяха мъртви. Ако в този миг пламъците ме бяха обхванали, нямаше да ги усетя. По всяка вероятност щях да изгоря и да стана на пепел, без да изпитам никаква болка. Докато бях в безсъзнание, нито сънувах, нито имах видения. Сякаш душата ми бе напуснала земното си обиталище и трептеше леко някъде около мене, вън от безчувственото ми тяло.
         Бях мъртъв, но все пак в състояние да бъда възкресен и за щастие средството, което можеше да ми върне живота, бе близко, а имаше също и човек, който можеше да го приложи.
         Когато се съвзех, първото ми усещане бе, че се намирам до шия във вода. Лежах в езерото. Крайниците и тялото ми бяха под водата, а само главата ми се издигаше над повърхността, положена на брега. До мене бе коленичил човек, самият той потопен до половина във вода.
         Когато усещанията ми се върнаха, познах моя верен Джейк. Той опипваше пулса ми и се взираше в лицето ми с безмълвна тревога. Когато отворих очи и му отвърнах с погледа си, той радостно възкликна: „Божичко, масса Джордж, жив си, жив си. Господи, жив си, дръж се, масса, ще ти мине. Сигурно ще ти мине!“
         — Дано, Джейк — отвърнах с омаломощен глас. Колкото и да беше слаб, гласът ми ободри верния другар и той продължи да надава радостни викове.
         Успях да повдигна глава и да погледна наоколо. Ужасна гледка се откри пред очите ми във всички посоки. Имаше достатъчно светлина и аз виждах добре. Гората бе все още в пламъци — тя гореше с непрекъснат трясък, подобен на гръмотевица или страхотен вятър, примесен със съскащи шумове и високо пращене, което напомняше изстрели от пушките на цял взвод. Човек би помислил, че индианците стрелят, но това бе невъзможно. Те сигурно отдавна бяха отстъпили пред напиращия кръг на огъня, който помиташе всичко. Сега пламъците бяха по-малко. Димът също бе намалял. Сухият листак се бе превърнал изведнъж на пепел, а остатъците от клони бяха паднали на земята и образуваха дебела покривка от искряща жарава.
         Над жаравата се извисяваха горящите стебла на дърветата. Сухата кора бе изгоряла и смолистата дървесина гореше с буйни пламъци. Огънят бе достигнал до сърцевината на дърветата и много от тях изглеждаха като огромни стълбове нажежено желязо. Гледката напомняше на ада.
         Това, което чувствахме, също пораждаше мисли за ада. Топлината бе непоносима. Нажеженият въздух трептеше. Косата по главите ни бе опърлена. Имахме чувство, че кожата ни е покрита с мехури. Въздухът, който вдишвахме, приличаше на пара, излязла от пароотводната тръба на машина.
         Неволно потърсих другарите си. Една група — десетина или малко повече на брой — беше на поляната, близо до езерото. Но те не бяха всичките. Трябваше да са около петдесет. Къде са другите, дали са загинали в пожара? Къде са?
         Зададох машинално този въпрос на Джейк.
         — Ето ги, масса — отговори той, като посочи към езерото. — Нищо им няма. Струва ми се, всички са тука.
         Погледнах към повърхността на езерото. Тридесетина кръгли предмета се откриваха пред очите ми. Това бяха главите на другарите ми. Също като мене те се бяха потопили във водата до шия, за да избягнат дима и палещата топлина.
         А другите — тези на брега — защо и те не са се възползвали от тази хитра маневра? Защо стояха изложени на непоносимата жега сред пълзящите облаци дим?
         Димът бе отънял и прозрачен като воал. Сенките на мъжете ясно личаха през него, увеличени като в мъгла. Те крачеха по поляната като великани. Пушките им изглеждаха огромни. Движенията им бяха резки. Цялото им държание показваше, че бяха силно възбудени.
         Предвид условията, в които се намирахме, това бе естествено. Видях, че това са най-опитните хора от нашата група. Сред тях Хикмън и Уедърфорд размахваха живо ръце. Без съмнение те се съветваха как да постъпят.
         Такова бе предположението ми от пръв поглед. Но като продължих да разглеждам групата, разбрах, че греша. Те не разискваха нашите бъдещи планове. При едно затишие на залпа от пращящи борове, гласовете им достигнаха до мене. Те разискваха нещо ядосано. Особено ясни бяха гласовете на Хикмън и Уедърфорд. В техния тон личеше силно възмущение.
         В този миг димът се разнесе и аз видях друга група, още по-далеч от брега на езерото. Това бяха шестима мъже — две групи по трима. Видях, че двамата крайни от всяка група здраво държаха средния. Двама от тях бяха пленници. Дали бяха индианци — двамина от враговете ни, които сред суматохата на пожара са се заблудили, дошли са на полянката и нашите са ги хванали?
         Това бе първата ми мисъл. Но в същия миг високо нагоре избухна пламък, който освети поляната с блестяща светлина, така че можех да видя групата, сякаш бе денем.
         Вече не се съмнявах кои са пленниците. Техните бледи лица, посърнали сякаш от страх, бяха пред очите ми. Даже и червената светлина не бе успяла да им придаде цвета си. Но макар и побледнели, не бе мъчно да ги позная. Бяха Спенс и Уилямс.


         ГЛАВА LXXXVIII
        БЪРЗА ЕКЗЕКУЦИЯ

         Обърнах се към негъра за обяснение, но преди той да отговори на въпроса ми, аз се досетих какво става.
         Собственото ми състояние ме подсети. Спомних си за раната. Спомних си също, че куршумът, който ме рани, бе дошъл зад гърба ми, че куршумът, който се удари о дървото, дойде от същата посока. Мислех, че на диваците бях задължен за тези изстрели. Но не, по-лоши диваци — Спенс и Уилямс, бяха стреляли по мене!
         Откритието бе ужасно, а мотивите им — тайнствени.
         Сега си спомних за случките от предишната нощ. Спомних си за държанието на двамата негодници в гората, за съмненията на стария Хикмън и неговия другар, за други обстоятелства, които се бяха запечатали в паметта ми още преди това.
         Отново действаше ръката на Аренс Рингоулд. О, Боже мой, като си спомня само този човек, това чудовище…
         — Съдят двамата негодници — каза Джейк в отговор на въпроса ми. — Това е цялата работа, масса Джордж.
         — Кого — попитах машинално, тъй като вече знаех кого има предвид Джейк под думите „съдят двамата негодници“.
         — Божичко, масса Джордж, не ги ли виждате — Спенс и Уилямс! Станали са бели като белени тикви. Май те ви застреляха, а не индианците. Още отначало разбрах и казах на Хикмън. Ама Хикмън каза, че той сам ги видял. Същото каза и Уедърфорд. И двамата ги видели да стрелят два пъти. Сега ги съдят.
         С необикновен интерес аз отново обърнах очи и се вторачих първо към едната група, а после към другата. Сега огънят правеше по-малко шум. Сърцевината на дърветата бе почти изгоряла и избухванията на газовете в празнините на дървесината бяха по-редки. Гласовете на бързо свиканите съдебни заседатели се чуваха над поляната.
         Напрегнах слух. Чух, че разпаленият спор още продължава. Не бяха постигнали съгласие по въпроса за присъдата — някои поддържаха становището задържаните да бъдат екзекутирани незабавно, докато други се противопоставяха на това мнение и искаха да забавят екзекуцията, за да се направят допълнителни разследвания.
         Имаше и хора, които не вярваха, че Спенс и Уилямс са виновни. Деянието им бе толкова зверско, че бе невероятно. Какви са били мотивите им? И то по време, когато те сами излагаха живота си на опасност?
         — Никаква опасност! — извика Хикмън в отговор на въпроса. — Никаква опасност! Цял ден никой не стреля по тях. Казвам ви, хора, че те са се разбрали с индианците. Те са шпиони и това, дето направиха снощи, е доказателство. Ако не беше станал пожарът, дето те не са го очаквали, щяха да офейкат, след като стреляха. А цялата история, че се били загубили, са бабини деветини. И двамата познават гората като всички животни, дето живеят в нея. И двамата са идвали често насам и май по-често, отколкото трябва. Загубили се били! Хайде де! Чували ли сте някоя мечка да се загуби?
         Някой каза нещо, но не чух какво. Гласът на ловеца отново прозвуча ясно и отчетливо.
         — Питате какви им били мотивите. Сигурно искате да кажете какво ги е накарало да направят тази мръсотия? Признавам, че не ми е съвсем ясно, но се съмнявам в още един човек. Няма да кажа кой и защо. Има неща, дето може да се казват, а има неща, дето не може. Последните пет години видях доста чудни работи, пък и съм чувал някои неща. Ако и това, което са ми казали, е вярно, защото това, дето съм го видял, съм сигурен, че е вярно, то казвам ви, хора, има един друг, по-важен, на дъното на цялата работа. Така е.
         — Но наистина ли казваш, че си ги видял да се целят в тази посока. Сигурен ли си?
         Въпросът бе зададен от един висок човек, който стоеше сред спорещите мъже. Той бе в напреднала възраст и имаше строг вид. В неговото лице познах един от съседите ни в поселището — голям плантатор, който имаше връзки с чичо ми и който се бе присъединил към групата преследвачи от приятелски чувства към нашето семейство.
         — Да — отговори старият ловец, и то с явно възмущение. — Та нали и Джим Уедърфорд, и аз ги видяхме с очите си. Струва ми се, това е достатъчно да разберете, че са гадини. Цял ден ги наблюдавахме, защото знаехме, че нещо се мъти. Видяхме и двамата да стрелят към другия край на поляната, да се целят точно в младия Рандолф. После и черният каза, че и двата изстрела са дошли от тази посока. Какви други доказателства искате?
         В този миг чух глас до себе си. Джейк викаше към групата.
         — Масса Хикмън, ако искат доказателства, май мога да ги дам. Един от куршумите, дето не улучи младия господар, се заби в дървото. Ето го и дървото, дето бяхме зад него, огънят не го е хванал. Може би пък ще и откриете чия пушка го е изгърмяла!
         Веднага приеха предложението. Неколцина притичаха към дървото, зад което бяхме седели с Джейк на пост. То и някои други дървета наоколо поради една или друга причина не бяха обхванати от пламъците и все още стояха непокътнати от пожара. Джейк също изтича и посочи мястото.
         Разгледаха кората, намериха дупката и грижливо извадиха оловното доказателство. То бе запазило кръглата си форма и бе леко издраскано от нареза на цевта. Куршумът бе от най-големите, каквито съществуват. Знаеше се, че Спенс носи пушка от най-голям калибър. Но въпреки това събраха пушките на хората от цялата група и премериха големината на цевите им. Куршумът не се поместваше в цевта на никоя друга пушка освен в пушката на Спенс.
         Доказателството беше неоспоримо. Присъдата не се забави. Единодушно решиха, че двамата престъпници трябва да умрат.
         — Като кучета трябва да умрат! — извика с възмущение в гласа Хикмън. В същото време той вдигна пушката си. — А сега, Джим Уедърфорд, прицели се! А вие там, хора, дръпнете се! Ще им дадем една възможност да спасят проклетите си кожи. Да отидат към онези дървета, та да навикнат на топлината. Скоро ще се намерят на още по-горещо място. Да тръгват. Казвам, да тръгват, иначе ще стрелям в групата.
         Хората, които държаха пленниците, разбраха заплахата на ловеца. Страхувайки се, че той може да я осъществи, внезапно пуснаха поверените им пленници и бегом се върнаха на мястото, където се бе състоял съдът.
         Двамата нещастници изглеждаха обезумели. Ужасът сякаш им бе свързал езика и те стояха като заковани на едно място. И двамата не направиха опит да избягат: може би им бе ясно, че е абсолютно невъзможно да избягат и това парализираше волята им да предприемат някакъв опит. Разбира се, не бе възможно да се измъкнат от поляната. Думите на възмутения ловец да отидат към дърветата бе подигравка от негова страна. След десет секунди те щяха да се изпекат сред горящите клони. Това бе миг на затаено напрежение. Чу се само един глас — гласът на Хикмън:
         — А сега, Джим, цели се в Спенс. Остави другия на мене. Думите бяха казани шепнешком и набързо и преди още Хикмън да свърши да говори, две пушки изпукаха едновременно. Екзекуцията бе извършена. Предателите бяха мъртви. Бързото наказание на осъдените негодници бе остра критика против по-изтънчената процедура на съдебните дела, при които се правят всички усилия, привеждат се всякакви аргументи, за да се даде възможност на престъпника с доказана вина да избегне наказанието за извършеното престъпление, нещо, което обикновено става или с помощта на някакви правни формалности, или на политически машинации.


         ГЛАВА LXXXIX
        НЕОЧАКВАН ВРАГ

         Както на театрална сцена фарсът следва трагичната мелодрама, така тази потресаваща сцена бе последвана от крайно смешна случка. Тя предизвика буен смях сред хората, който при дадените условия звучеше като смеха на луди. Наистина човек би взел за луди хората, които се веселят, изправени пред такива мрачни изгледи — почти сигурна смърт от ръцете на дивия враг или от глад.
         Сега не се страхувахме от индианците. Пламъците, които изгониха нас от гората, бяха прогонили и тях от позициите им. Знаехме, че са далеч от нас. Не можеха да бъдат наблизо.
         Сега когато изгорелите клони бяха паднали от боровете и листакът бе изчезнал, погледът ни стигаше дълбоко навътре в гората. Можехме да наблюдаваме какво става във всички посоки най-малко на хиляда ярда разстояние сред червените, тлеещи стебла. По-далеч чувахме съскането на огъня и непрекъснатото прашене на клоните, което показваше, че нови дървета бяха обхванати от пожара, че всеки миг той разширява обсега си.
         Шумът отслабна, докато най-накрая започна да прилича на тътнеж от далечни гръмотевици. Бе ни се сторило, че огънят замира, но светлият кръг на хоризонта показваше, че пожарът все още бушува. Не го чувахме така ясно само защото шумът идваше от по-голямо разстояние.
         Положително неприятелят ни бе още по-далеч. Червенокожите са отстъпили пред разширяващия се кръг на пожара. Те са имали предвид това, преди още да подпалят гората. По всяка вероятност са се оттеглили в саваната, за да видят какви ще бъдат последиците.
         Не беше много лесно да се разбере с каква цел запалиха гората. Може би са очаквали огромните пламъци да ни обгърнат и изгорят или да се задушим под тежките облаци дим. Всъщност такава щеше да бъде съдбата ни, ако наблизо не се намираше езерцето. Другарите ми казаха, че те страшно страдали от дима, че сигурно щели да се задушат, ако не се били хвърлили в езерцето и ако не държали главите си близо до повърхността на водата, която бе няколко фута под нивото на поляната. Аз бях един час в безсъзнание. Моят верен черен приятел ме бе пренесъл безжизнен, както предполагах, до водата и ме поставил при другите.
         От шпионите потърсили сметка по-късно, когато димът отчасти се разнесъл. Силно възмутени от държанието на тези чудовища, Хикмън и Уедърфорд не искали да чуят за отлагане. Настоявали незабавно да ги накажат. Хванали нещастниците, измъкнали ги от водата и ги подложили на съд. В този критичен момент моето съзнание се бе върнало.
         Веднага щом ужасната присъда бе изпълнена, бившите съдебни заседатели се втурнаха към езерото и се гмурнаха във водата. Топлината бе все още много силна и едва се понасяше.
         Имаше само двама, които сякаш не обръщаха внимание на горещината и останаха на брега. Това бяха двамата ловци. Видях ги да се навеждат с ножове в ръце над един тъмен предмет недалеч от нас. Това бе конят, който Хикмън застреля сутринта: разбрах какви са били съображенията на стария ловец, които досега ме озадачаваха. Постъпката показваше характерната за този човек остра съобразителност, дължаща се вероятно на вроден усет. Ловците започнаха да дерат коня, за няколко секунди махнаха част от кожата, колкото им беше нужно. После отрязаха няколко големи парчета месо и ги поставиха настрана. Уедърфорд отскочи до края на горящата гора и се върна със сноп полуизгорели пръчки. От тях те запалиха огън близо до езерото. Двамата клекнаха до него и започнаха да пекат парчетата конско месо, набучени на шишове от клончета. В същото време те разговаряха спокойно и весело, сякаш седяха край огнищата в собствените си колиби.
         Имаше и други, не по-малко гладни, които последваха примера им. Горещият въздух правеше по-непоносими пристъпите на глада и след няколко минути десетина мъже се струпаха като лешояди около трупа на коня.
         В това време стана случката, която определих като „смешна“.
         С изключение на хората, които приготвяха храната си, останалите стояха във водата. Ние лежахме в езерото, наредени един до друг, само главите ни стърчаха над водата и се опираха на брега. Мислехме, че поне сега не би могъл да ни безпокои никакъв натрапник. Вече не се страхувахме от огъня, а дивият неприятел бе далече.
         Изведнъж обаче открихме враг там, дето най-малко очаквахме — точно сред нас.
         В центъра на езерото, където водата бе най-дълбока, изведнъж на повърхността се появи огромно туловище. В същото време до ушите ни достигна висок рев, сякаш бяха пуснали десетина бика на свобода по поляната.
         За миг водата се раздвижи и се разпени. По главите ни започнаха да падат пръски вода.
         Нямаше нищо тайнствено в неочакваното появяване на привидението. Ние знаехме чие е страхотното туловище и кой издава ужасния рев.
         Това бе алигатор.
         Ако не бяха огромните му размери, едва ли някой щеше да му обърне внимание. Но алигаторът бе измежду най-големите — дългото му тяло бе почти колкото диаметъра на езерото, огромните му кокалести челюсти сякаш можеха да погълнат човек на един „залък“. Ревът му само бе достатъчен, за да ужаси и най-смелия.
         И наистина всички бяха ужасени. Безумните, уплашени погледи на хората във водата, безразборното гмуркане и пляскане, докато се мъчеха да станат на крака и да излязат от езерото, едновременното втурване към брега и паническият бяг по откритото място — всичко това създаде една крайно смешна гледка.
         За по-малко от десет секунди голямото влечуго остана само в езерото. То продължи да реве и да плиска водата яростно.
         Не му позволиха дълго време да се радва на успеха си. Ловците и неколцина други грабнаха пушките си, приближиха се до езерото и десетина изстрела сложиха край на съществуването на чудовището.
         Хората, които се намираха на брега, се превиваха от смях при вида на уплашените бегълци; а последните, след като се отърсиха от мигновения страх, се присъединиха към тях и горящата гора заехтя от дружния им смях.
         Ако в този миг индианците можеха да ни чуят, щяха да си помислят, че сме луди или по-скоро, че нашите гласове са гласовете на техните мъртви другари, възглавявани от самия велик дух Уйкоме, които се радват на гибелта на техните бледолики неприятели.


         ГЛАВА ХС
        СХВАТКА В ТЪМНИНАТА

         Гората пламтя цяла нощ, следващия ден и следващата нощ. Дори на втория ден повечето от дърветата все още тлееха.
         Те вече не горяха с пламъци, тъй като въздухът бе съвсем спокоен и нямаше вятър, който да раздухва огъня. По стеблата се виждаха червени петна от жар, която тлееше и постепенно гаснеше. Пожарът бавно замираше.
         На места огънят бе угаснал съвсем, но австралийските борове вече не приличаха на дървета, а на огромни овъглени и заострени колове, намазани изобилно с катран.
         Макар че през някои части на гората вече можеше да се мине, имаше други места, където огънят все още бушуваше достатъчно свирепо, за да затрудни пътя ни. Огнената стихия все още ни обграждаше. Ние бяхме принудени да останем в очертанията на поляната, сякаш ни бе обградила повече от двадесет пъти по-голяма неприятелска армия. До нас не можеше да стигне никаква помощ. Нашето положение беше такова, че дори и неприятелите ни не бяха в състояние „да вдигнат обсадата“.
         Предвидливостта на стария ловец ни бе направила голяма услуга. Ако не беше конят, ние щяхме да умрем или най-малкото да страдаме от глад. От четири дни не бяхме яли нищо друго освен шепата шишарки и конското месо. А огнената гора все още ни обграждаше. Нямахме друг избор, освен да останем тук, докато, както се изрази Хикмън „гората се поразхлади“.
         Надеждата, че това ще стане след един ден и че може би ще можем да пътуваме в безопасност, ни ободряваше.
         Но изгледите пред нас бяха мрачни, както и гледката, която ни заобикаляше. Докато страхът от огнената стихия намаляваше, страхът от живите ни неприятели растеше. Малка бе надеждата да се измъкнем, без да се срещнем с индианците. Те също като нас можеха да тръгнат в гората и сигурно щяха да ни потърсят. Имахме да уреждаме още сметки. Изпитанието не беше минало.
         Но сега ние бяхме станали по-свирепи и по-безстрашни. Дори и най-големият страхливец от групата ни бе станал смел и никой не предложи да се крием или да останем на поляната. Бяхме решили да останем докрай заедно, да си пробием път през редовете на врага или да умрем. Това бе старият ни план, но малко изменен.
         Чакахме само да падне нощта, за да осъществим плана си. Гората едва ли щеше „да се поразхлади“, колкото желаехме ние, но гладът отново ни караше да бързаме. Конят, който не бе голям, изчезна. Мъчно се задоволяват петдесет гладни стомаха. Костите лежаха наоколо оголени, а частите, които съдържат костен мозък, счупени на парчета и изпразнени от съдържанието им. Дори и от отвратителното влечуго бе останал само скелетът.
         Още по-неприятна гледка представляваха телата на двамата престъпника. От топлината те се подуха неимоверно и започнаха да се разлагат. Въздухът бе наситен с неприятен дъх на мъртви човешки тела.
         Погребахме нашите другари, паднали в борбата. Някой предложи да заровим и осъдените. Никой не се възпротиви, но и никой не се погрижи. В такива случаи човек става безразличен и това бе главната причина да не погребем двамата нещастника.
         С очи отправени на запад, ние с нетърпение очаквахме залез слънце. Докато блестящият слънчев диск бе над хоризонта, ние можехме само да се догаждаме за състоянието на огъня. Тъмнината щеше да ни даде възможност да разберем коя част от гората още гори и да ни покаже каква посока да поемем. Самият огън щеше да ни покаже пътя, стига да стояхме настрана от него.
         Здрачът ни завари в напрегнато очакване и доста обнадеждени. Сред обгорените борове мъждееше слаба червеникава светлина. Димът изглеждаше по-малко от преди. Някои смятаха, че пожарът е почти изгаснал. Всички бяха уверени, че е дошло времето да преминем през гората.
         Едно неочаквано обстоятелство затвърди тази увереност. Докато чакахме, заваля дъжд. Отначало — едри капки, а после рукна порой, сякаш всички небесни извори бяха отприщени едновременно.
         Радостно приветствахме дъжда. Посрещнахме го като добро предзнаменование. Едва се сдържахме да не тръгнем незабавно. По-предпазливите посъветваха другите да имат търпение и да почакаме да стане още по-тъмно. Дъждът продължаваше да се лее. Поради облаците нощта настъпи още по-бързо Когато се стъмни напълно, не се виждаше нито искрица сред дърветата.
         „Достатъчно тъмно е — да тръгваме!“ — настояваха нетърпеливите. Всички се съгласиха и потеглихме към лоното на опожарената гора. Движехме се бавно сред черните овъглени стебла. Всеки бе сграбчил здраво оръжието си, готов да го използва. Аз държах пушката си с една ръка — другата висеше в превръзка, закрепена на шията ми.
         Не бях сам в нещастието. Шестима от моите другари също бяха „улучени“ и вървяха с мене най-отзад. По-годните вървяха напред. Хикмън и Уедърфорд водеха.
         Дъждът ни шибаше. Нямаше листа по дърветата, които да го възпират. Когато вървяхме под изгорените клони, дъждът бръскаше черната пепел по лицата ни и след това отново го измиваше. Мнозина бяха гологлави. Те бяха поставили шапките си върху затворите на пушките си, за да ги запазят сухи. Други пък ги пазеха под палтата си.
         Изминахме около половин миля, без да знаем в каква посока се движим. Никой водач не можеше да намери пътека в такава гора. Стараехме се да вървим в права линия, с намерение да минем в гръб на неприятеля. Тъй като до този миг не ни обезпокоиха, започнахме да се надяваме, че ще успеем.
         Уви, това бе само краткотраен лъч на надежда. Бяхме подценили хитростта на червенокожите врагове. Индианците ни бяха наблюдавали през цялото време, бяха вървели По стъпките ни и от известно време се бяха движили успоредно на нас от двете ни страни. Всъщност, докато сме мечтаели за безопасност, ние сме се намирали сред неприятелските редици.
         Огънят на дулата на сто пушки сред мрачния дъжд и свистенето на сто куршума бяха първите признаци за тяхното присъствие.
         Неколцина паднаха от залпа. Някои отвърнаха на огъня, а други мислеха само как да избягат.
         Надавайки пронизителни викове, диваците се втурнаха към нас. В тъмнината техният брой сякаш надминаваше броя на дърветата.
         Като се изключат някои случайни пистолетни изстрели, не се чуваше никакъв друг пукот. Никой не мислеше да зарежда отново пушката. Врагът връхлетя върху нас, преди да успеем да изтеглим шомпола. Ножът и секирата щяха да решат изхода на борбата.
         Схватката бе толкова кървава, колкото и кратка. Мнозина от нашите смелчаци загинаха. Но преди да падне, всеки от тях уби изпречилия му се неприятел, а дори и двама или трима червенокожи.
         Скоро бяхме победени. Врагът бе петорно по-многоброен. Какво друго можеше да се очаква? Те бяха отморени и силни, а ние — слаби и гладни — съвсем изтощени. Мнозина от нас бяха ранени. Какво друго можеше да се очаква?
         Не видях много от схватката. Едва ли някой друг е видял повече. Биехме се в непрогледна тъмнина.
         С една ръка, и то лявата, аз бях почти безпомощен. Гръмнах с пушката наслуки и успях да извадя револвера си. Но ударът на една томахавка не ми даде възможност да го употребя и ме повали безжизнен на земята.
         Бях само зашеметен и когато съзнанието ми се върна, разбрах, че битката е свършила. Макар че беше тъмно, видях няколко черни трупа на земята около мене. Това бяха убитите.
         Някои от тях бяха мои другари, други — техните врагове. Повечето от тях лежаха вкопчени един в друг.
         Диваците се навеждаха над труповете, сякаш да ги разделят. Те изпълняваха отвратителния обичай, с който завършваха отмъщението си — скалпираха неприятелите си.
         Наблизо имаше група индианци. Те стояха прави. Един от тях изглежда даваше нареждания. Дори в тъмнината успях да различа трите веещи се пера. Отново Оцеола!
         Не бях свободен. Иначе в същия миг щях да се хвърля и да го сграбча, макар и да знаех, че този опит за отмъщение щеше да отиде напразно. Но аз не бях свободен.
         Двама диваци бяха коленичили над мене, сякаш да ми попречат да осъществя намерението си. Набързо видях черния си приятел все още жив. И за него се грижеха по същия начин. Защо не бяха ни убили?
         В този миг видях, че към мене идва един мъж. Не бе човекът с щраусовите пера, макар и да изглеждаше, че той го изпрати. Когато се приближи, видях, че носи револвер. Бе настъпил последният ми час. Човекът се надвеси над мене и постави оръжието близо до ухото ми, но за голямо мое учудване стреля във въздуха.
         Стори ми се, че не улучи и че отново ще се опита. Но неговата цел бе друга. Той имаше нужда от светлина.
         Когато барутът избухна, за миг мярнах чертите на лицето му. Бе индианец. Стори ми се също, че съм го виждал по-рано. От движенията му разбрах, че и той ме познава.
         Индианецът бързо се отправи към мястото, гдето държаха Джейк в плен. Револверът му сигурно е бил двуцевен. Видях го отново да стреля и да се навежда по същия начин над проснатия на земята негър. После се изправи и каза:
         — Те са. Живи са.
         Тези думи изглежда бяха отправени към човека с черните пера, защото, щом ги чу, той издаде някакви възклицания, които не разбрах, и се отдалечи.
         Гласът му ми направи силно впечатление. Стори ми се, че това не бе гласът на Оцеола!
         Оставиха ни да лежим на земята само още няколко минути. Доведоха няколко коня. Поставиха ни с Джейк на два от тях и здраво ни вързаха за седлата. Дадоха сигнал и с по един индианец на кон от двете ни страни ни отведоха в гората.


         ГЛАВА XCI
        ЧЕРНИТЕ ПЕРА

         Пътувахме цяла нощ. Изгорялата гора остана зад гърба ни. Пресякохме саваната и няколко часа яздихме през гора от великански дъбове, палми и магнолии. Познах уханието на цветовете на магнолията, които след зловонния въздух, който бяхме дишали, миришеха приятно и освежаващо. Точно когато се пукаше зората, стигнахме до една просека в гората, където похитителите ни спряха.
         Просеката не бе голяма — само няколко квадратни акра. Гъста гора от палми, магнолии и дъбове я обграждаше от всички страни. Листата на дърветата се свеждаха до земята и поляната изглеждаше оградена от огромна зелена стена без никакъв изход.
         В сивата светлина различих очертанията на лагер. Имаше две-три палатки, коне завързани край тях и хора. Някои стояха прави и се движеха. Други се излежаваха на тревата сами или на групи сякаш заедно, за да се топлят. Сред лагера гореше голям огън. Около него седяха или стояха мъже и жени.
         Заведоха ни в лагера, но не ни дадоха възможност да го разгледаме. В момента, в който спряхме, ни смъкнаха грубо от конете и ни хвърлиха на тревата. След това ни обърнаха по гръб. Завързаха ни с ремъци през китките и глезените. Опънаха ръцете и краката ни и здраво приковаха ремъците към земята. Приличахме на кожи — опънати, за да изсъхнат. Разбира се, не можехме да разгледаме лагера. Не виждахме нито дърветата, нито дори земята, а само синьото небе над нас.
         При всички обстоятелства това положение би било болезнено, а сега с моята ранена ръка то бе непоносимо.
         Пристигането ни бе раздвижило лагера. Мъже излязоха да ни посрещнат, а жени се навеждаха над нас, докато лежахме по гръб. Между тях имаше индианки, но за моя изненада забелязах, че повечето жени са от африканската раса — мулатки, самбо и чистокръвни негърки.
         Те стояха известно време над нас, като ни се подиграваха и дразнеха. Позволиха си дори да ни измъчват — плюеха върху нас, отскубваха от корен цели шепи коса от главите ни, забиваха остри тръни в кожата ни, като през цялото време надаваха чудовищни крясъци, с които изразяваха удоволствието си и бърбореха на неразбираем диалект, който приличаше на смесица от испански и ямаси.
         Моят другар по съдба пострада не по-малко. Сродният цвят на кожата му не събуди съчувствие у тези жени-чудовища. Както белият, така и черният пленник бяха жертви на тяхната адска злоба. Знаех малко испански и успях да разбера нещо от жаргона, на който приказваха. Разбрах какви са намеренията им — щяха да ни подложат на мъчения. Бяха ни довели в лагера, за да ни измъчват. Щяхме да бъдем жертви на голямо представление и тези вещици ликуваха при мисълта за страданията, които щяха да ни причинят. Затова не бяха ни убили, а само пленили.
         В ръцете на кои кръвожадни псета сме попаднали? Това човешки същества ли са, индианци ли са? Възможно ли е това да са семиноли? Нали поне досега тяхното отношение към пленниците бе разсеяло всички обвинения, че ги подлагат на мъчения?
         В отговор на въпроса ми се разнесе вик. Гласовете около нас бяха заглушавани от крясъци, но думите, които се чуваха, бяха все едни и същи:
         — Мулато Мико, Мулато Мико, viva* Мулато Мико!
         [* Viva (исп.) — Да живее. Б.пр.]
         По тропота на много копита разбрахме, че пристига група конници. Това бяха бойците, които взеха участие в битката, които ни победиха и плениха. С нас в нощния поход бяха дошли само шестима пазачи. Ние бяхме пристигнали при изгрев. Новата група представляваше главното ядро на неприятеля. Те бяха останали на полесражението, за да доограбят падналите си противници. Макар и да бяха наблизо, не ги виждах. Чувах само тропота на конете им.
         Лежах и слушах многозначителния крясък — Мулато Мико, viva Мулато Мико!
         За мене тези думи бяха изпълнени със злокобни предвещания. Изразът „Мулато Мико“ не бе нов за мене и той ме изпълваше с ужас. Но едва ли бе възможно да се увеличи чувството на невероятен ужас, което изпитвахме. Очакваше ни зла участ. Присъствието на самия дявол никак не би допринесло за отегчаване на положението ни.
         Моят другар споделяше мислите ми. Ние бяхме един до друг и можехме да разговаряме. Предположенията ни съвпадаха.
         Но скоро въпросът бе изяснен и не останаха никакви съмнения. В ушите та прозвуча груб глас, който отсечено даваше нареждания. Жените се пръснаха. Зад нас се чуха тежки стъпки. Човекът, който говореше идваше към нас.
         В следващия миг неговата сянка падна върху лицето ми. Той се появи в ограниченото поле на моя взор.
         Въпреки боята, която скриваше естествения му цвят, въпреки украсената с мъниста риза, пояса и бродираните гамаши, въпреки трите черни пера, които се вееха над челото му, лесно го познах. Това не бе индианец, а мулат — Жълтият Джейк.


         ГЛАВА XCII
        ЖИВИ ПОГРЕБАНИ

         Не се изненадах. По виковете „Мулато Мико“ и по гласа му, който все още помнех, бях разбрал, че той е пристигнал. С ужас очаквах появата му. Но сега, колкото и странно да изглежда, аз го гледах с чувство, сродно на радост. Радвах се при вида на тези три черни пера, които се полюшваха над смръщеното чело.
         В първия миг не забелязах нито ядовитите му гримаси, нито злобното тържество, което святкаше в очите му. Единствено ме интересуваха щраусовите пера — към тях бяха отправени мислите ми. Те се намираха на главата на мулата-вожд: това разбулваше една цяла тайна — несправедливите съмнения бяха изтръгнати от сърцето ми. Моят спасител, героят, от когото се възхищавах, ми бе останал верен — Оцеола ми бе верен!
         В този миг на радост почти бях забравил страшното положение, в което се намирах. Скоро гласът на мулата ме изтръгна от мислите и ми напомни за надвисналата гибел.
         — Карахо*! — извика той със злобна радост. — Al fin venganza (Най-после отмъщение!) И двамата, белият и черният, господарят и робът, моят млад тиран и моят съперник! Ха, ха, ха! Мене връзвахте за дърво — продължи той, като избухна в жесток смях, — мене искахте жив да изгорите. Но сега дойде вашият ред. Тука има много дървета. Ще ви покажа по-хубаво нещо. Карамба (дявол да го вземе), да, много по-хубаво! Понякога вързаните пленници бягат, ха, ха, ха! Преди да изгорите, ще ви покажа нещо. Хей там — извика той, като направи знак на един от хората си да се приближи. — Развържи им ръцете! Дигни ги да гледат към лагера! Basta, basta (стига). А сега ти, бял негоднико, ти, черен негоднико, вижте! Какво виждате там?
         [* Карахо — испанска ругатня. Б.пр.]
         При тези нареждания неколцина от хората на мулата измъкнаха коловете, за които бяха завързани ръцете ни. Повдигнаха ни да седнем и извъртяха телата ни така, че да гледаме към лагера. Бе посред бял ден — слънцето блестеше ярко в небето. При силната светлина всеки предмет се виждаше съвсем ясно — палатките, конете, пъстрата тълпа хора. Но не тях гледахме — погледите ни бяха приковани върху две човешки фигури — върху сестра ми и Вайола.
         Те бяха близко една до друга — така както ги видях по-рано. Вайола седеше с клюмнала глава, а главата на Вирджиния почиваше на скута й. Разрошените им коси висяха в безпорядък. Черните плитки на негърката се смесваха със златните къдри на господарката й. Пазеха ги постовете и изглежда не знаеха, че и ние сме там. Изпратиха човек да им съобщи.
         Когато пратеникът отиде при тях, видяхме как и двете трепнаха и отправиха търсещ поглед. В следния миг очите им се спряха върху нас. Сърцераздирателен вик извести, че са ни познали. Те изпищяха едновременно. Чух гласа на Вирджиния да произнася името ми. Аз извиках в отговор. Тя скочи на крака като обезумяла, размаха ръце и се опита да се втурне към мене. Пазачите я хванаха и грубо я повлякоха назад. О, каква мъчителна гледка! Смъртта бих понесъл по-лесно. Не ни позволиха да гледаме повече към тях. Неочаквано ни бутнаха отново по гръб и приковаха китките ни към земята. Лежахме както преди.
         Не ни оставиха да се измъчваме само с мислите си. Чудовището продължаваше да стои надвесено над нас, подиграваше ни злобно и подмяташе долни думи за сестра ми и Вайола. О! Какъв непоносим ужас! Разтопено олово да наливаха в ушите ни, пак не бихме се измъчвали толкова много.
         Почувствахме облекчение, когато мулатът престана да ни говори и започна да ръководи приготовленията за нашите мъчения. Знаехме, че съдбоносният край наближава. Самият той го каза, докато даваше нареждания. Бяха ни обещали ужасна смърт, но ние още не знаехме каква ще бъде тя. Скоро узнахме. Видяхме неколцина да се приближават към нас с лопати и търнокопи в ръце. Бяха негри, работници от плантацията, които умеят да си служат с такива сечива.
         Те спряха наблизо и започнаха да копаят. Боже мой! Живи ли ще ни погребват?
         Това бе първата ми мисъл и в такъв случай смъртта, която ни очакваше, бе ужасна. Но и този път не отгатнах. Бяха решили да понесем друга, още по-ужасна съдба. Мъжете работеха безмълвно и тържествено като гробари. Мулатът ги ръководеше. Той бе в повишено настроение. От време на време ни подвикваше подигравателно и се хвалеше, че умело ще изпълни ролята си на палач.
         Жените и диваците бойци се тълпяха наоколо и се смееха на шегите му или пък сами отправяха подигравки, при които всички избухваха в крясъци и демоничен смях. Струваше ни се, че се намираме в ада, сред тълпа от кикотещи се дяволи, които се наслаждават на нашите мъки.
         Забелязахме, че неколцина от мъжете бяха семиноли. Те бяха индианци, но с по-тъмен цвят на кожата — почти черни. Принадлежаха на племето ямаси — раса, покорена от семинолите и частично претопена от тях. Но повечето от хората бяха черни негри, самбо и мулати, потомци на испанските марони* или „бегълци“ от американските плантации. Броят на бегълците бе доста голям. Чух някои от тях да говорят английски. Сигурно сред пъстрата тълпа е имало и от моите роби, макар че никой от тях не се приближи. А аз виждах лицата само на тия, които се надвесваха над нас.
         [* Марони — избягали роби, в Западните Индий и Гвиана, активно подпомагали въстанията на робите. Б.пр.]
         След около половин час копачите свършиха работата си. Извадиха коловете, към които бяхме привързани, и ни замъкнаха при изкопите. Веднага щом ни вдигнаха, аз обърнах очи към лагера, но сестра ми не бе там. Вайола също я нямаше. Бяха ги прибрали в палатките или ги бяха завели зад храстите.
         Доволен бях, че ги няма. Щяха да им спестят ужасната сцена макар да не вярвах, че чудовището ги е закарало на друго място, за да не гледат.
         Пред нас, изкопани дълбоко в земята, зееха две черни дупки. Не бяха гробове или ако бяха гробове, то нямаха намерение да ни погребват в легнало положение.
         Формата им бе необикновена, така както бе необикновена целта, за която ги бяха приготвили.
         Скоро щяхме да узнаем предназначението им.
         Заведоха ни до края на дупките, сграбчиха ни за раменете и ни блъснаха вътре. Те бяха достатъчно дълбоки и ни стигаха до брадите, когато се изправихме в тях. После нахвърлиха пръст и я утъпкаха около нас. Нахвърлиха още пръст, докато се закриха раменете ни и само главите ни останаха да стърчат над земята.
         Положението беше смешно и ние може би щяхме да се смеем, ако не се намирахме в собствените си гробове.
         То предизвика бурен смях сред демоничните зрители.
         А после? Това ли бе краят на цялата работа? Дали щяха да ни оставят да загинем така, мъчително бавно, от глад и жажда, докато времето сложи край на съществованието ни? О, какви дълги часове на мъка ни очакваха!
         Дълги дни на жестоки мъчения щяха да изминат, преди да ни напусне последната искрица живот, дни на ужас и… Но не! Те не бяха свършили с мъченията!
         Не! Смъртта, която си бяхме въобразили, че ни е отредена, изглеждаше твърде лека за чудовището-мулат. Изворът на неговата омраза не беше се изчерпал. Той беше приготвил други, още по-непоносими мъчения.
         — Карахо! Добре! — извика той, докато се възхищаваше от изобретението си. — По-добре така, отколкото вързани на дърво! Няма опасност от бягство! Карахо, не! Донесете огън!
         Донесете огън! Огън значи щеше да бъде последното мъчение. Чухме страхотната дума. От огън щяхме да умрем!
         Ужасът ни бе стигнал връхната си точка. Повече не можеше да се ужасим, дори когато видяхме да носят съчки и да ги поставят в кръг около главите ни, дори когато видяхме, че запалиха сухите дърва, дори когато червеният пламък избухна и се разгоря, когато почувствахме жестокия зной по главите си, които скоро щяха да се овъглят като пръчките.
         Не, повече не можехме да страдаме. Агонията ни бе непоносима. Ние мечтаехме смъртта да ни спаси. Единственото нещо, което успя да увеличи болките ни, бяха виковете, които се чуваха от другия край на лагера. Даже в тези тежки часове можахме да разпознаем гласовете на сестра ми и Вайола. Безмилостното чудовище ги бе довело, за да бъдат свидетели на нашата екзекуция! Ние не ги видяхме, но дивите им вопли показваха, че присъстват на страхотната сцена. Огънят ставаше все по-силен и по-силен, все по-близко и по-близко лижеха пламъците. Чувах как от допира с огъня косата ми се пърлеше и пращеше.
         Зави ми се свят. Дърветата пред мене започнаха да се люлеят, земята да се върти. Струваше ми се, че главата ми ще се пръсне от болка. Чувствата ми ме напуснаха.


         ГЛАВА XCIII
        ДЯВОЛИ ИЛИ АНГЕЛИ

         Дали понасях мъките на ада? Дали тези, които се хилеха и се гавреха с нас, бяха дяволите на ада? Виж, те се разпръсват и отдръпват. Някой се приближава, някой, който има власт над тях. Самият Плутон*1. Не, това е жена. Жена тук? Дали е Прозерпина*2? Ако е жена, тя сигурно ще се смили над мене! Напразни надежди! Няма милост в ада. О, главата ми! Ужас! Ужас!
         [*1 Плутон — според древногръцката митология бог на подземното царство — ада. Б.пр. (Всъщност древногръцкият бог на подземното царство е Хадес. Плутон е името му при древните римляни. Подземното царство не е било ад, тъй като и двата древни народа не са вярвали в Рая и Ада, а просто царството където отиват мъртвите. — бел. BHorse)]
         [*2 Прозерпина жена на Плутон, богиня на подземното царство. Б.пр.]
         Но това са жени. Не приличат на дяволи. Не, те са ангели. Сигурно са ангелите на милосърдието?
         Да, това са ангелите на милосърдието. Ето, една от тях гаси огъня. Тя тъпче с крак по него и с бясна бързина разпръсва пръчките. Коя е? Ако бях жив, щях да я нарека Хай-Юа. Но аз съм мъртъв и това навярно е нейният дух.
         Но ето и друга — по-млада и по-хубава. Ако това са ангели, тя е най-хубавият ангел на небето. Това е духът на Маюми.
         Как е попаднала в ужасното сборище на дяволите! Това не е място за нея. Не е извършила никакво престъпление, за да бъде изпратена тук.
         Къде съм? Сънувам ли? Току-що горях. Мозъкът ми гореше, а тялото ми бе хладно. Къде съм?
         Коя си ти, която седиш над мене и изливаш нещо хладно върху главата ми? Не си ли Хай-Юа, обезумялата кралица?
         Чии са тези нежни пръсти, които галят слепите ми очи? О, какво удоволствие изпитвам от тяхното допиране! Наведи се, за да видя лицето ти и да ти благодаря. Маюми! Маюми!
         Значи не съм мъртъв. Живея. Спасен съм!
         Това бе Хай-Юа, а не нейният дух. Това бе самата Маюми, чиито красиви блестящи очи ме гледаха. Нищо чудно, че я взех за ангел.
         — Карахо! — прозвуча глас, задавен от бясна злоба. — Махнете тези жени. Разпалете пак огъня. Махай се, луда кралице! Върви при племето си! Те са мои пленници. Вашият вожд няма право над тях. Карамба! Не се бъркайте. Разпалете пак огън!
         — Ямаси — извика Хай-Юа, като се приближи към индианците. — Не му се подчинявайте! Гневът на Уйкоме ще се изсипе над главите ни, Великият дух ще се разсърди и ще ви отмъсти. Където и да отидете, Чита Мико ще бъде на пътя ви, шумът от опашката му ще звучи в ушите ви. Халуук! Халуук! Той ще ви хапе по краката, когато се скитате в гората. Нали говоря истината, кралю на змиите?
         При тези думи Хай-Юа повдигна гърмящата змия в ръка така, че да могат да я видят хората, на които говореше. Влечугото изсъска и започна да издава звуци: скир-р-р! Кой можеше да се усъмни, че това е утвърдителен отговор?
         В никакъв случай не ямасите, които в присъствието на всемогъщата магьосница стояха сковани и изпълнени със суеверен страх.
         — А вие, черни бегълци — продължи тя, като се обърна към негрите, — вие които нямате бог и не се страхувате от Уйкоме, осмелете се да запалите отново огъня, да сложите само една съчка и ще се намерите на мястото на пленниците Друг, по-велик от вашето жълто чудовище, от вашия вожд, скоро ще бъде тук. Хинклас! Хо! Ето Изгряващото слънце. Той идва, той идва!
         Когато Хай-Юа престана да говори, по поляната проеча тропот на копита. Стотина гласове се сляха в един единствения вик:
         — Оцеола! Оцеола!
         Викът разгони страховете ми. Макар че бях избягнал смъртта, бях започнал да се страхувам, че спасението ми все още не е съвсем сигурно. Защитници ми бяха само две слаби жени. Мулатът-вожд, заобиколен от свирепите си привърженици едва ли щеше да отстъпи пред техните молби. Нямаше да обърне внимание и на заплахите им. Щяха да запалят отново огъня и да доведат екзекуцията докрай.
         Сигурно така щеше да стане, ако Оцеола не се бе появил навреме.
         Неговото пристигане и неговият глас ме успокоиха. Под негова закрила нямаше от какво да се страхуваме. Един нежен глас ми прошепна, че той е дошъл да ни спаси.
         Скоро всички разбраха целта на посещението му. Той спря коня си в средата на лагера. Видях го да слиза от красивия черен жребец, украсен разкошно, както и самият той да подава юздите на един от близкостоящите и да се отправя към нас. Държанието му бе величествено, дрехите му — блестящи и живописни. Още веднъж видях трите щраусови пера, но този път истинските, перата, които бяха станали причина да се съмнявам в него.
         Като се приближи, той спря и погледна към нас. Необикновеното ни положение можеше да го накара да се усмихне, но по лицето му не видях никакъв признак на лекомислие. Напротив, то бе сериозно и издаваше състрадание. Стори ми се дори, че е натъжено.
         Няколко мига той стоя неподвижен, без да каже ни дума. Очите му поглеждаха ту единия, ту другия, ту мене, ту другата жертва, сякаш се опитваше да ни познае. Това не бе лесно. Димът, потта и пепелта сигурно ни бяха направили да изглеждаме съвсем еднакви. Мъчно бе да ни разпознае.
         В този миг Маюми се приближи безшумно към него, пошепна му нещо, после се върна отново, коленичи до мене и започна да разтрива слепите ми очи с нежните си ръце.
         Като изключим младия вожд, никой друг не чу думите на сестра му. Но на него те незабавно подействаха. Лицето му изведнъж се промени. Тъжното му изражение внезапно отстъпи място на израз на неудържим гняв. Обръщайки се внезапно към Жълтия вожд, той изсъска една единствена дума:
         — Злодей!
         Няколко секунди той не каза нищо повече, а стоеше с вторачени в мулата очи, сякаш искаше да го убие с погледа си. Мулатът се сви и затрепера като лист, но не отговори.
         — Чудовищен злодей! — продължи Оцеола, без да промени тона и държанието си. — Така ли изпълняваш моите нареждания? Тези ли са пленниците, които ти наредих да заловиш? Подъл роб! Кой ти даде право да ги измъчваш с огън? Кой те научи на това? Разбира се, не семинолите, чието име възприе и чието име опетни. Би трябвало да те поставя на тяхното място и да те изгоря на пепел, но заклел съм се във Великия дух Уйкоме никога да не измъчвам неприятел. Махай се от очите ми! Върви си!… Не, остани тук! Може би ще ми дотрябваш.
         Завършвайки с тези неочаквани думи, младият вожд се обърна и се приближи до нас.
         Мулатът не посмя да отвърне, макар в погледа му да се четеше желание да си отмъсти. В един миг, докато Оцеола го бичуваше с думи, стори ми се, че мулатът обръща очи към свирепите си последователи, сякаш ги накара да се намесят.
         Но те знаеха, че Оцеола не е сам. Когато той дойде, се чу тропот от копитата на много коне. Ясно бе, че неговите воини се намират недалеч в гората. Само едно единствено „йо-хо-ехи“ и добре познатият глас на техния вожд ще ги накара да му се притекат на помощ, преди още ехото да е заглъхнало.
         Изглежда самият мулат знаеше, че бойците са наблизо, затова и не отвърна. В този миг една негова дума можеше да му коства живота. С начумерено лице той мълчеше.
         — Освободете ги — каза Оцеола на негрите, които преди това бяха изкопали гробовете ни. — И внимавайте с лопатите!
         — Рандолф — продължи той, като се наведе над мене, — страхувам се, че не съм дошъл навреме. Намирах се надалеч, когато научих какво е станало и препусках като вятър. Научих, че сте ранен. Тежка ли е раната Ви?
         Опитах се да изразя благодарността си и да го уверя, че раната не е много тежка, но гласът ми бе толкова слаб и прегракнал, че едва се чуваше. Обаче под благотворното въздействие на разхладителното питие, което ми бе поднесено от нежните пръсти, гласът ми се възвърна и скоро бях в състояние да разговарям свободно.
         Бързо ни изкопаха и отново свободни, ние се намерихме на поляната. Първата ми мисъл бе да се втурна към сестра си, но за моя изненада вождът ме възпря.
         — Търпение — каза той. — Потърпете още малко! Маюми ще отиде да я увери, че сте в безопасност. Тя сигурно вече знае. Върви, Маюми, кажи на мис Рандолф, че брат й е в безопасност и че веднага ще отиде при нея. Но тя трябва да остане там, където е, поне още за малко. Върви, сестро, и я ободри.
         Обръщайки се към мене, той добави шепнешком:
         — Нарочно са я накарали да стои там. Ще разберете по-късно защо. Елате с мене и аз ще Ви покажа зрелище, което ще Ви изненада. Нямаме нито миг за губене. Чувам сигнала на моите разузнавачи. Тръгвайте.
         Без да кажа ни дума, забързах след вожда, който бързо закрачи към гората.
         Той навлезе сред дърветата, но не отиде по-навътре. Когато се скрихме зад гъстия листак, той спря и се обърна с лице към лагера. Аз се подчиних на знака му и направих същото.


         ГЛАВА XCIV
        КРАЯТ НА АРЕНС РИНГОУЛД

         Нямах никаква представа нито за намеренията на вожда, нито за зрелището, което той ми обеща. Нетърпеливо го попитах какво очаква да види.
         — Нов начин да спечелиш любимата — каза той с усмивка.
         — Но кой е любимият, коя е любимата? — попитах аз.
         — Търпение, Рандолф, и ще видите рядко зрелище — един забавен и хитър план, който щеше да бъде наистина много смешен, ако в него нямаше нещо трагично. Но сам ще видите. Ако не бе един верен приятел, аз нямаше да бъда тук, нямаше да зная какво става, за да дойда. За моето присъствие, за живота ви, както сега се оказа, и още повече може би за безопасността на сестра ви, вие сте задължен на Хай-Юа.
         — Благородна жена!
         — Шт! Наблизо са! Чувам тропота на конете. Един, два, три — сигурно са те. Ето там! Гледайте!
         Погледнах към указаната посока. Малка група конници, всичко шестима на брой, се появи от гората и бързо препусна към поляната. Веднага щом излязоха на открито, те пришпориха конете си в галоп и с високи викове бързо се втурнаха към лагера. Когато стигнаха там, те изгърмяха с пушките си във въздуха и после продължиха да яздят, като надаваха викове.
         Видях, че са бели. Това ме изненада. Но това, което ме удиви, бе, че ги познавам. Най-малкото, знаех ги в лице. Сред тях познах неколцина от най-долните отрепки на нашето поселище.
         Очакваше ме друга изненада, когато ги разгледах по-внимателно. Един от тях познавах още по-добре. Отново Аренс Рингоулд!
         Едва бях се съвзел от третата изненада, когато последва четвърта. Хората от лагера — негри и ямаси — изглежда бяха в ужас от лъжливата атака, разпръснаха се и се скриха в храстите. Те викаха и стреляха, докато отстъпваха, но също като нападателите те стреляха във въздуха. Загадка на загадките! Какво ли значи всичко това?
         Щях да попитам Оцеола, но забелязах, че другарят ми бе зает със собствените си работи и не желаеше да го безпокоя. Видях, че се занимава с пушката си — проверяваше мерника.
         Отново обърнах очи към поляната и видях, че Рингоулд бе близо до мястото, където стоеше сестра ми, и точно спираше коня си. Чух го да се обръща към нея на име и да я поздравява. Той сякаш имаше намерение да слезе от коня си и да се приближи към нея пеша. В същото време хората му галопираха из лагера, крещяха свирепо и гърмяха с револверите си във въздуха.
         — Дошъл е последният му час — промълви Оцеола, като се плъзна край мене, — Той отдавна заслужи това, което ще го сполети. Най-после часът настъпи. — С тези думи той излезе на откритото.
         Видях го да вдига пушката си. Той насочи дулото към Рингоулд и в следващия миг над лагера прозвуча гръм.
         От устата на Оцеола се разнесе пронизителният възглас „ка-ха-куине“ — когато конят на плантатора скочи напред без ездач. Видяхме Рингоулд да се гърчи на тревата.
         Останалите нададоха викове на ужас. С уплаха и изненада, изписана на лицата им, те с галоп се върнаха в храстите, без дори да се спрат и да продумат на ранения си водач и без да се опитат да стрелят към човека, който го бе ранил.
         — Не се прицелих добре — каза Оцеола с необикновено спокойствие. — Все още живее. Той и близките му ми причиниха много страдания. Да, много неправди изтърпях, иначе може би щях да му подаря живота. Но не, ще изпълня клетвата си. Той трябва да умре!
         Като каза това, Оцеола се втурна към Рингоулд, който бе станал на крака и бързаше към храстите с надежда да избяга.
         Див крясък се чу от устата на ужасения нещастник, когато видя, че отмъстителят е по петите му. Гласът му прозвуча за последен път.
         С няколко скока Оцеола се намери до него; дългото острие блесна за миг във въздуха и ударът бе толкова бърз, че човек едва можеше да го забележи.
         Ударът бе съдбоносен. Колената на ранения изведнъж се препънаха и той се строполи безжизнен. Тялото на мъртвия остана свито така, както падна.
         — Четвъртият и последният от неприятелите ми — каза Оцеола, като се върна при мене. — Последният, които заслужаваше отмъщението ми и на когото се бях заклел да отмъстя.
         — А Скот? — попитах аз.
         — Той бе третият. Той бе убит вчера от същата тази ръка. До този миг се борих, за да си отмъстя. Отмъстих. Мнозина от вашите загинаха. Удовлетворен съм. Отсега нататък…
         Оцеола замълча.
         — Отсега нататък? … — попитах аз неволно.
         — Все ми е едно кога ще ме убият.
         Като изрече тези странни думи, Оцеола се отпусна върху един пън и закри лицето си с ръце. Разбрах, че не очаква да кажа нищо.
         В гласа му имаше тъга, сякаш някаква голяма мъка тегнеше на сърцето му, мъка, която не можеше да бъде нито овладяна, нито облекчена. Същото бях забелязал и по-рано. Реших, че той би предпочел да остане сам и затова безмълвно се отдалечих.
         Миг след това аз прегърнах скъпата си сестра. А Джейк утешаваше Вайола в своите черни обятия.
         Старият му съперник не се виждаше наблизо. По време на лъжливото нападение той също като последователите си бе изчезнал от поляната. По-голямата част от хората скоро се върнаха, но когато потърсиха Жълтия вожд, не го намериха никъде в лагера. Отсъствието му възбуди подозрения у Оцеола, който отново бе възвърнал своята енергия. Със сигнал бяха свикани всички бойци и те се приближиха с галоп.
         Неколцина бяха изпратени незабавно да търсят изчезналия вожд. Те скоро се върнаха, без да намерят и следи от него. Изглежда само един бе намерил някаква следа. Групата на Рингоулд се състоеше от петима. Индианците бяха разгледали внимателно пътеката, по която те се оттеглиха. Вместо от пет имало отпечатъци от шест коня.
         Съобщението изглежда остави неприятно впечатление у Оцеола. Изпратиха нови разузнавачи с нареждането мулатът да бъде върнат жив или мъртъв.
         Строгата заповед показваше, че Оцеола таи сериозни съмнения към верността на Жълтия вожд. Изглежда, че и бойците споделяха подозренията на вожда си.
         Партията на патриотите бе претърпяла в последно време загуби, които се дължаха на отстъпници. Някои от по-малките племена, изнурени от борбата, изтощени от продължителния глад, бяха последвали примера на племето оматла и бяха се предали във фортовете. Общо взето, досега индианците водеха успешни битки, но те знаеха, че белите далече ги превишават по брой и че в края на краищата ще бъдат победени. Духът на отмъщението за дълго понасяните обиди ги бе въодушевил в началото. Те си бяха отмъстили докрай и сега бяха удовлетворени. Любовта към родината, привързаността към родното огнище и патриотизмът сега се балансираха от страха пред пълно унищожение. Последното натежа във везните.
         Бойният дух гаснеше. Ако по това време бяхме направили опит да предложим мир, индианците щяха да сложат оръжие и да се преселят. Даже Оцеола едва ли би могъл да ги възпре да не приемат условията. Съмнявам се също дали би опитал да ги възпира.
         Дали нерадостното предсказание за бъдещето беше причина за тази унилост, която сега личеше в думите и в държанието му? Дали не бе някаква друга, по-дълбока мъка, терзание, причинено от безнадеждна обич, мъчителният копнеж по любимата, любовта на която той никога нямаше да спечели?
         Вълнувах се, когато младият вожд се приближи към сестра ми. Даже и тогава ме измъчваха тягостни съмнения и напрегнато следях израза и на двамата.
         Сигурно грешах. Нито в лицето на Оцеола, нито в израза на Вирджиния забелязах нещо, което да ме разтревожи. Вождът се държеше учтиво и скромно. Погледите на сестра ми изразяваха само гореща благодарност.
         Оцеола заговори пръв.
         — Трябва да Ви искам извинение, мис Рандолф, за сцената, на която Ви заставих да бъдете свидетелка, но не можах да му позволя да избяга. Той бе Ваш, а също и мой най-голям враг. С помощта на мулата той бе скроил това лъжливо нападение с намерение да Ви накара да станете негова съпруга. Но ако не успееше, щеше да захвърли маската Тогава Вие… Не е необходимо да Ви казвам какви са били долните му намерения. Щастие е, че пристигнах навреме.
         — Благородни вожде! — възкликна Вирджиния. — Вие два пъти спасявате живота ми и живота на брат ми и нещо повече от живота ни. Нямам ни думи, ни сила да Ви благодаря. Мога да Ви предложа само този скромен знак на благодарност.
         Като каза това, тя се приближи към вожда и му предаде свитък пергамент, който бе извадила от пазвата си.
         Оцеола веднага позна документа. Това бе нотариалният акт за собственост на бащиното му имение.
         — Благодаря! — каза той с тъжна усмивка. — Това наистина е великодушна приятелска постъпка, но, уви, тя идва твърде късно. Жената, която така много желаеше да притежава ценния документ, която така копнееше да се върне в любимия дом, вече не е между живите. Майка ми е мъртва. Нейният дух отлетя снощи.
         Това бе печална новина и за Маюми, която горчиво зарида и се отпусна на рамото на сестра ми. Те сплетоха ръце. И двете плачеха. Сълзите им се смесваха.
         Настъпи мълчание, нарушавано само от риданията на двете момичета и от време на време от гласа на Вирджиния, която прошепваше състрадателни думи. Оцеола изглеждаше толкова развълнуван, че не бе в състояние да говори.
         След известно време вождът се овладя.
         — Елате, Рандолф — каза той. — Не трябва да губим време с миналото, когато бъдещето изглежда толкова несигурно. Трябва да вървите у дома си и да го изградите отново. Вие загубихте само къщата си. Богатите земи все още са ваши. Негрите ви ще бъдат върнати. Дал съм нареждане за това. Вече са на път. Тук не е място за нея — той кимна с глава към Вирджиния. — Няма нужда да стоите тук. Има готови коне. Самият аз ще ви заведа до границата, а зад границата вече нямате врагове, от които да се страхувате.
         Произнасяйки последните думи, той погледна многозначително към трупа на плантатора. Разбрах намека му, но не отговорих.
         — А тя? — попитах аз. — Гората не е подходящ дом за нея, особено в тези времена. Може ли и тя да дойде с нас? — и аз посочих Маюми.
         Вождът сграбчи ръката ми и топло я стисна. С радост видях, че в очите му блесна благодарност.
         — Благодаря! — извика той. — Благодаря за приятелското предложение. Това беше единственото нещо, за което исках да помоля. Вие казвате истината. Гората не трябва повече да е нейно убежище. Рандолф, аз Ви поверявам нейния живот и нейната чест. Заведете я у дома си.


         ГЛАВА XCV
        ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА СМЪРТТА

         Слънцето бе на заник когато напуснахме индианския лагер. Що се отнася до мене, нямах никаква представа в каква посока ще пътуваме. Но с такъв водач нямаше опасност да загубим пътя.
         Намирахме се далеч от поселището Суони — на един ден път. Не очаквахме да се приберем дома преди следващия залез на слънцето. Нощта щеше да бъде лунна, ако не се появяха облаци, и ние възнамерявахме да пътуваме през първата половина на нощта и след това да се установим на лагер. По такъв начин щяхме да скъсим пътя си за следващия ден.
         Водачът познаваше добре местността и всички пътища, които я пресичаха.
         Дълго време пътят ни минаваше през редки гори и ние можехме да яздим един до друг, но пътеката се стесни и бяхме принудени да вървим в редици по двама.
         Обикновено ние с младия вожд яздехме начело. Сестрите ни следваха непосредствено, а след тях Джейк и Вайола. Най-отзад препускаха пет-шест индианци — гвардията на Оцеола. Учудих се, че той не водеше много от последователите си, и му го казах.
         Той гледаше леко на опасността.
         Войниците, каза той, си знаели работата и не излизали нощем. А що се отнасяло до тази част, където ще минем през деня, там никога не минавали войски. Освен това в последно време не изпращали разузнавачи поради горещината. Ако сме срещнели хора, щели да бъдат от сънародниците му. Разбира се, от тях нямаше защо да се страхуваме. От започването на войната той често минавал по този път сам. Изглеждаше уверен, че не ни заплашва никаква опасност.
         Но аз не бях уверен. Знаех, че пътят, по който вървяхме, минава на няколко мили от форт Кинг. Спомних си, че бандата на Рингоулд избяга. По всяка вероятност те са отишли направо във форта и са съобщили за смъртта на плантатора, като са украсили разказа и с тяхното смело „нападение“ на индианския лагер. Рингоулд не бе обикновен човек за властта. Можеха да организират отряд, да го изпратят към лагера. В такъв случай щяхме да го срещнем по пътя.
         Сетих се и за други обстоятелства — тайнственото изчезване на мулата, който, както предполагахме, бе отишъл с бандата. Това бе достатъчно да породи съмнения. Споделих опасенията си с вожда.
         — Не се страхувайте — отвърна ми той. — Моите следотърсачи са подире му. Те скоро ще ми донесат вести. Но не — добави той и за миг се замисли. — Може би няма да ги настигнат преди падането на нощта и тогава… Право казвате, Рандолф, непредпазливо постъпих. Онези глупаци не биха ме тревожили, но работата с мулата е съвсем друга — той знае всички пътеки и ако излезе предател, ако е… Но тръгнали сме и трябва да продължим. Няма защо да се страхувате, Рандолф. А що се отнася до мене… Оцеола никога не обръща гръб на опасността и няма да го направи и сега. Не, ще ми повярвате ли, Рандолф, аз дори търся опасността.
         — Търсите опасността?
         — Да, дори смъртта.
         — Говорете тихо! Не трябва да Ви чуят да говорите така.
         — Да — добави той, като сниши глас и заговори сякаш сам на себе си. — Истина е, че копнея за нея.
         Думите бяха изречени с такъв сериозен тон, че нямаше място за съмнение.
         Някаква бездънна тъга бе обхванала духа му. Каква ли бе причината?
         Повече не можех да мълча. Приятелски чувства, а не любопитство ме подтикваха. Запитах го.
         — Забелязал сте го значи? Но не преди Вашето приятелско предложение. Ах, Рандолф, Вие ме направихте щастлив. Единствено грижата ми за нея ме караше да чакам с ужас приближаването на смъртта.
         — Защо говорите за смъртта?
         — Защото наближава.
         — Но не при Вас.
         — Да, при мене. Обхванало ме е предчувствие, че няма да живея дълго.
         — Глупости, Пауел.
         — Вярно е, друже мой. Смъртта ме предупреди.
         — Хайде, Оцеола, не е вероятно, не е достойно за Вас! Сигурно не вярвате на такива суеверия. Не мога да повярвам!
         — Мислите, че говоря за някакви свръхестествени предзнаменования ли? За крясъка на птицата на войната и на среднощния бухал? За знаци във въздуха, земята и водата? Не, не, не съм суеверен. Въпреки това знам, че скоро ще умра. Неправилно бе да нарека предупреждението за наближаващата смърт предчувствие — това е физическо усещане, което ясно показва нейното приближаване. То е тук.
         Като каза това, той вдигна ръка и посочи с пръст към гърдите си.
         Разбрах скръбното значение на думите му. След кратко мълчание той продължи:
         — Бих предпочел друга съдба, да падна на бойното поле. Вярно е, че смъртта не е примамлива в каквато и да е форма, но все пак предпочитам да умра в бой. Такава смърт бих предпочел, отколкото да линея. Но аз вече съм я избрал. Десет пъти досега съм предизвиквал смъртта. Отивал съм към нея, за да я срещна, но тя като подлец или като свенлива невяста е отказвала да ме посрещне.
         Имаше нещо неземно в смеха, който придружи последните му думи. Странно сравнение, странен човек!
         Не се и опитах да го ободря. Всъщност нямаше нужда. Той изглеждаше по-щастлив отпреди. Но и да не бе така, неубедителните думи, с които щях да го уверявам, че изглежда съвсем здрав, щяха да бъдат напразни. Той знаеше, че това щяха да бъдат само неискрени думи на приятел.
         Дори и самият аз вече подозирах. Бях забелязал бледата му кожа, студените пръсти, трескавите и хлътнали очи. Това значи бе язвата, която сломяваше благородния дух, причината за неговата дълбока тъга. А аз бях отдал тъгата му на съвършено друга причина.
         Бъдещето на Маюми тежеше най-много на сърцето му. Той ми каза това по пътя.
         Нямаше нужда да повтарям обещанието, което му дадох. Нямаше нужда да се кълна, че ще го изпълня. Щях да загубя щастието си, ако не го изпълня.


         ГЛАВА XCVI
        СЪДБАТА НА ОЦЕОЛА.
        ЗАКЛЮЧЕНИЕ

         Седяхме в края на малка просека, където лагерувахме — хубава поляна, която ухаеше от хиляди цветя. Луната изливаше потоци сребриста светлина и предметите наоколо се открояваха съвсем ясно, също като денем. Листата на високите палми, восъчнобелите цветове на магнолията, жълтите цветове на дървото зантоксилон личаха в ясната лунна светлина.
         Четиримата — братята и сестрите — седяхме заедно и спокойно разговаряхме както преди. Тази сцена възкресяваше миналото. Спомените сега ни натъжаваха, защото пораждаха мисли за бъдещето. Може би четиримата никога вече нямаше да се срещнем така. Вперил очи в обречения приятел, сърцето ми не можеше да си спомни миналите радости.
         Бяхме минали без премеждия край форт Кинг, без да срещнем бял човек. Странно е, че се страхувах да срещна някой от сънародниците си. Вече не ни грозеше опасност нито от обсада, нито от открито нападение.
         Струпани около огъня в средата на полянката, индианските бойци и Черният Джейк готвеха вечеря. Вождът се чувстваше така сигурен, че не постави дори и постове на пътеката. Изглежда всякаква опасност му бе безразлична.
         Нощта преваляше. Точно щяхме да се оттеглим в палатките, които воините построиха за нас, когато от гората се разнесе необикновен шум. Приличаше на плясък от надигащи се води, на пороен дъжд, на грохота на далечни водопади.
         Оцеола обясни шума по друг начин. Дължал се на свистенето на листата, причинено от минаването на голям брой хора или животни сред храстите.
         Изправихме се веднага и се ослушахме.
         Шумът продължаваше. Сега чувахме чупенето на сухи клони и металическото тракане на оръжие.
         Бе вече късно за отстъпление. Шумът идваше отвсякъде. Въоръжени хора обграждаха полянката.
         Погледнах към Оцеола. Очаквах, че ще се втурне към пушката си. За моя голяма изненада той дори не помръдна.
         Неговите хора бяха в тревога и побързаха да отидат при вожда си да им даде нареждане. Думите и държанието им показваха, че са решени да умрат, но да го защитят.
         В отговор на тревожните им думи вождът направи знак, който ги изуми. Те изведнъж отпуснаха пушки и застанаха неподвижни, сякаш се бяха отказали да ги употребят.
         — Късно е — каза Оцеола със спокоен глас, — твърде късно е. Напълно сме обградени. Може да се пролее невинна кръв. Те искат само моя живот. Да дойдат. Сега са добре дошли. Сбогом, сестрице. Прощавай Рандолф, сбогом, Вирджи…
         Жаловитият писък на Вирджиния и Маюми, моята напираща тъга, която премина в ридания, заглушиха гласа, който произнасяше трагични думи на раздяла.
         Стояхме около вожда, без да знаем какво става, докато викове и гръмки команди на офицери не ни предупредиха, че сме обградени от цял батальон. Обърнахме се и видяхме, че се намираме в кръг от мъже със сини униформи, чиито лъскави цеви и байонети образуваха желязна преграда.
         Тъй като не оказахме съпротива, не стреляха. Като се изключат виковете на войниците и тракането на стоманата, не се чуваше никакъв друг звук. След това стреляха, но не за да убият, някого — празнуваха успеха със салюти…
         Хванаха Оцеола. Двама войници го държаха сред бледоликите му врагове. Обезоръжиха хората на вожда. Войниците се отдръпнаха в по-разтегната редица. Пленниците останаха в средата.
         В този миг пред редицата близо до пленниците се появи човек. Дрехите му бяха индиански, но жълтото му лице издаваше истинския му произход. На главата си носеше тюрбан, над веждите му висяха три черни пера. Не можеше да се припознаем. Гледката бе подлудяваща. Тя възвърна неудържимата мощ на пленения вожд. Той блъсна настрана войниците, сякаш бяха някакви играчки, скочи и се втурна към жълтоликия. За негово щастие Оцеола не бе въоръжен. Не бяха му оставили оръжие — нито пистолет, нито нож — и докато изтръгне байонета от пушката на един от войниците, предателят избяга.
         Вождът простена, като видя, че мулатът се промуши сред гъстите редици и се спаси от отмъщението.
         Мулатът обаче си въобразяваше, че е в безопасност. Но смъртта го очакваше, макар че тя дойде не оттам, откъдето той се страхуваше.
         Докато стоеше зад войниците и дразнеше пленниците, до него се промъкна тъмна фигура. Това бе фигурата на жена, на величествена жена, чиято необикновена красота личеше даже и на лунната светлина. Но малцина видяха красивата жена. Само пленниците бяха обърнати с лице към нея и забелязаха приближаването й.
         Всичко трая няколко секунди. Жената се прокрадна до мулата. След миг тя сякаш обгърна шията му с ръка. Нещо блесна под лунната светлина като желязо. Това бе живо оръжие — страхотната гърмяща змия!
         Ясно се чуха звуците, които издаваше опашката й, последвани от див вик на ужас, когато жертвата почувствува острите зъби на студеното влечуго да се впиват в шията му.
         Жената издърпа бързо змията, вдигна лъскавото тяло над главата си и извика:
         — Не тъжи, Оцеола! Ти си отмъстен. Чита мико отмъсти за теб!
         Като каза това, тя бързо се измъкна и преди изненаданите зрители да попречат на отстъплението й, навлезе сред храстите и изчезна.
         Обезумелият злощастник се залюля бледен и ужасен. Очите му почти изскочиха от орбитите си.
         Около него се събраха хора и се опитаха да му дадат лекарства. Опитаха барут и тютюн, но никой не знаеше билките, които биха могли да го спасят.
         Ухапването бе смъртоносно и преди слънцето да залезе отново, той престана да живее.
         Войната не свърши след пленяването на Оцеола, но аз вече не взех участие в нея. Тя не завърши и с неговата смърт, която последва няколко седмици по-късно. Не го екзекутираха, тъй като не беше бунтовник и можеше да се възползва от привилегиите на военнопленниците.
         Уби го болестта, която отдавна го бе обрекла на смърт. Пленничеството може би ускори неговия край. Затворът сломи гордия му дух, а заедно с него и благородното тяло, което го носеше.
         Приятели и врагове стояха около вожда в последния час и чуха предсмъртните му думи. И приятелите и враговете плакаха. Нямаше лице неоросено от сълзи около смъртния му одър. Очите на много войници бяха влажни, когато слушаха заглушения звук на барабаните над гроба на благородния Оцеола.
         В края на краищата се оказа, че веселият капитан е спечелил сърцето на моята капризна сестра. Мина дълго време, преди да открия тайната им, нещо, което хвърли светлина върху цял лабиринт загадки. Толкова ме беше яд и на двамата, че са крили от мене, та за малко щях да откажа да разделя плантацията с тях.
         Когато най-после заплахите на Вирджиния, а не на нейния адвокат ме накараха да се съглася, аз задържах за себе си и Маюми онази част от плантацията, която смятах за по-добра. За нас остана онази част, където преди беше старият дом. Скоро се появи нова къща — подходяща касетка за бижуто, което щеше да съхранява. Имах на разположение и друга плантация — хубавата испанска просека на потока Тупело. Трябваше ми човек, който да я управлява, или по-скоро мъж и жена, добри по характер.
         Кой бе по-подходящ за тази цел от Черният Джейк и Вайола? Те и двамата отговаряха напълно на условията.
         Имах едно друго малко имение. То се намираше край мочурищата. Състоеше се от една дървена барака с разчистено парче земя около нея. Но то вече бе притежание на наемател, когото, макар че не плащаше наем, не бих изгонил оттам за нищо на света. Това бе един стар ловец на алигатори на име Хикмън.
         Друг такъв човек на име Уедърфорд живееше в една плантация наблизо. Но двамата бяха по-често заедно, отколкото разделени. И двамата бяха страдали доста от ноктите на мечките, от челюстите и опашките на алигаторите и от томахавките на индианците. Когато бяха заедно или сред приятели, те с удоволствие разправяха колко пъти животът им е висял на косъм. Хората ги бяха чували да заявяват, че „най-горещо беше, когато бяхме съдебни заседатели, заобиколени от горяща гора и от около десет хиляди индианци“.
         Както и да е, зная, че те благополучно се измъкнаха от опасното положение и живяха още дълги години, за да разправят историята, украсена с доста фантастични преувеличения.


        

Няма коментари:

Публикуване на коментар