23 юли 2012 г.

Приключенски романи: Майн Рид - Оцеола-3




         ГЛАВА XLV
        ДВА ДУЕЛА В ЕДИН ДЕН

         Може би в този миг щях да сляза от дървото, но омаломощен от чувството на щастие, аз не можех да се помръдна от мястото си. Стрелата бе извадена от гърдите ми, без нейната отрова да остави следа. Кръвта приятно се разливаше по жилите ми. Сърцето ми биеше бодро и свободно. Душата ми тържествуваше. Идваше ми да викам от щастие.
         С усилие запазих мълчание, за да дочакам развръзката, тъй като виждах, че драмата още не е свършила.
         — Любовница, я виж ти! — възкликна презрително гордата красавица. — Значи такава била целта на Вашето предложение за приятелство! Нещастнико, за каква ме мислите? За лагерна блудница или за леконравна жена от племето ямаси. Знайте, сър, не Ви отстъпвам по кръв и произход. И макар Вашите бледолики приятели да заграбиха наследството ми, има неща, които нито Вие, нито те могат да ми отнемат — честта на моето име. Любовница, виж го ти! Глупак! Аз не бих станала дори Ваша съпруга. Предпочела бих да скитам гола и боса из дивите гори и да се храня с жълъдите на дъба, отколкото да се продам на Вас! Предпочела бих смелият ми брат да прекара във вериги целия си живот, отколкото да го откупя на такава цена. О! Ако той беше тук, ако той бе свидетел на тази гнусна обида! Нещастнико, той щеше да Ви повали като тръстика на земята.
         Нейният поглед, нейното твърдо и безстрашно държание — всичко ми напомняше за Оцеола, когато той говореше пред съвета. Маюми бе достойна негова сестра.
         Самозваният любовник се сви под унищожителните упреци и известно време стоя смутен и жалък.
         Имаше защо да се чувствува унижен: той бе направил предложение, което бе посрещнато с насмешка, преживял бе разочарование, а намеренията му бяха осуетени.
         Може би само миг преди това той щеше да съумее да потисне яда си и да остави девойката да си отиде, без да й попречи, но нейните презрителни думи бяха събудили у него някакво безразсъдство. Вероятно едва в този миг той бе решил да постигне насила това, което желае.
         Не допусках, че е имал такива намерения, преди да дойде на срещата. Макар да бе известен като развратник, адютантът Скот не бе човекът, който би се впуснал в такава опасна авантюра. Той бе суетен и надут, но му липсваше безразсъдната смелост на похитителя. Едва след като думите на индианската девойка го ужилиха, той бе решил да отиде до крайност.
         Маюми му обърна гръб и се отдалечи.
         — Не бързай толкова — извика той, като се втурна и я сграбчи за китката, — не бързай толкова, моя мургава красавице! Не мисли, че така лесно можеш да ме отхвърлиш! От месеци те следя и кълна се в бог Феб, че ще те накарам да платиш за неискрените усмивки, с които ме даряваше. Не се опитвай да се съпротивяваш! Тук сме сами и преди да се разделим, аз ще…
         Повече не слушах. Бързо напуснах скривалището си — слязох от дървото и се спуснах да й помогна. Но друг ме изпревари.
         Хай-Юа се втурна към него със свиреп блясък в очите и с див лудешки смях. В протегнатата си ръка тя държеше гърмящата змия, чиято глава бе проточена напред. Влечугото се поклащаше насам-нататък, което означаваше, че е разярено и е готово за нападение. От време на време се чуваше съскане и зловещият шум, който издаваше с опашката си.
         Следващия миг лудата бе лице с лице със злополучния похитител, който изненадан от нейното появяване, пусна девойката, отстъпи назад и изумен, вторачи поглед в странната жена, която се появи пред него.
         — Хо, хо! — крещеше лудата, като се приближаваше. — Неговият син, неговият син! Хо! Сигурна съм, че и той е неверен като бащата, като онзи, който онеправда доверчивата Юа. Халуук! Настъпи часът! Луната е в същата четвъртина — също така рогата и зла — усмихва се на злодейството. Хо! Хо! Часът на престъплението е и час на отмъщението. Синът ще изкупи вината на бащата. О, Велик дух, искам отмъщение! Чита мико, да отмъстим!
         Произнасяйки тези думи, тя скочи и протегна змията напред, сякаш искаше да й даде възможност да клъвне ужасения адютант.
         Подтикван от инстинкта за самосъхранение, той машинално извади сабята си и изкрещя:
         — Вещице, ако направиш още една крачка, ще те промуша! Назад! Махай се или ще свърша с тебе!
         Решителният му тон показваше, че говори сериозно, но лудата не обърна внимание на предупреждението. Тя продължи да се приближава към него, въпреки че вече се намираше в обсега на лъскавото острие, което я застрашаваше.
         В този миг се намерих при тях. Бях се втурнал с извадена сабя, за да предотвратя съдбоносния удар, който можеше да бъде нанесен всеки миг. Исках да спася Хай-Юа, която безразсъдно излагаше живота си на опасност.
         По всяка вероятност нямаше да успея, ако той не бе забавил удара си.
         Ужасен от зловещия вид на жената, която бе го нападнала, или може би уплашен, че тя ще хвърли змията върху него, адютантът отстъпваше назад, обзет от непреодолим страх.
         Като направи така една-две крачки, той се намери на брега на езерото, който бе осеян с камъни, препъна се в един от тях, изгуби равновесие и падна с плясък във водата. На това място езерото беше дълбоко и адютантът изчезна във водата. Може би това спаси живота му. В следващия миг той отново се появи на повърхността и бързо се изкачи на брега.
         Той все още държеше сабята си в ръка и разярен се втурна към мястото, където стоеше Хай-Юа. Гневните му проклятия показваха, че бе решил да я посече.
         Но сабята му не срещна мекото незащитено тяло на жената, нито на влечугото — то се удари в стоманено острие, твърдо и бляскаво като неговото.
         Аз вече се бях спуснал между него и жертвата му и бях успял да попреча на Хай-Юа да си отмъсти. Нападателят се приближи, но заслепен от бяс или по-скоро от водата, която се стичаше по лицето му, той не ме видя. Изглежда откри моето присъствие едва когато сабите ни издрънчаха.
         Последва миг на мълчание.
         — Вие, Рандолф? — възкликна най-после адютантът изненадан.
         — Да, лейтенант Скот. Извинете, че се натрапвам, но когато вашият нежен любовен разговор изведнъж се превърна в разпра, реших, че е мой дълг да се намеся.
         — Вие сте подслушвал? Чул сте всичко? Откъде накъде, сър, ще ме следите и ще се месите в работите ми?
         — Право и задължение на всички хора е да защитават слабите и невинните от намеренията на така наречените Сини бради*, а Вие изглежда сте един от тях.
         [* Синя брада, според приказката на Ш. Перо, било едно същество със синя брада, което се заключвало в кулата си и качвало там телата на убитите си жени. Б.пр.]
         — Кълна се, че ще съжалявате за тези думи!
         — Сега или може би друг път?
         — Когато пожелаете!
         — Няма по-подходящо време от този момент. Да започваме!
         Не си казахме ни дума повече. След миг сабите ни звънтяха в свирепа борба.
         Дуелът трая кратко време. След третото или четвъртото нападение промуших противника си в дясното рамо и го обезвредих. Сабята му издрънча върху камъните.
         — Раниха ме! — извика той. — Обезоръжен съм — добави, като посочи към падналата сабя — Достатъчно, сър! Удовлетворен съм!
         — Но аз не съм и няма да бъда удовлетворен, докато не коленичите върху камъните и не поискате извинение от девойката, която грубо оскърбихте.
         — Никога — извика той, — никога! — като изрече тези думи, с които, предполагам, искаше да докаже колко е решителен и смел, адютантът се обърна внезапно и за моя най-голяма изненада избяга от полесражението.
         Втурнах се след него и скоро го настигнах. Можех да го пробода в гърба, ако бях кръвожаден, но вместо това се задоволих да го ритна с крак по мястото, което Галахър би нарекъл „задните части“, и след този прощален поздрав го оставих да продължи своето срамно бягство.


         ГЛАВА XLVI
        МЪЛЧАЛИВО ПРИЗНАНИЕ

         За любовта, за сладката младенческа любов под дървото тала…
         Това бе гласът на Хай-Юа, която пееше една от любимите си мелодии. После чух друг, по-нежен глас, който произнесе името ми:
         — Джордж Рандолф!
         — Маюми!
         — Хо, хо! Спомняте си един за друг… Още помните… Хинклас. Островът — прекрасният остров, прекрасен за вас, но ужасен в спомените на Хай-Юа. Халуук! Не искам да си спомням — не, не…
         За любовта, за сладката младенческа любов под…
         Мой беше островът някога. Сега е твой, мико! И твой. Хайнклиц! Мили създания! Останете сами да му се радвате. Нямате нужда от безумната кралица. Ха, ха, кори, кори! Отивам си. Не се страхувайте от шумоленето на вятъра. Не се страхувайте от шепота на листата. Никой не ще се приближи, докато Хай-Юа наблюдава. Тя ще ви пази. Също и Чита мико. Хо, Чита мико!
         За любовта, за сладката младенческа любов…
         Като запя отново своята песен, безумната изчезна между дърветата и ни остави сами.
         Изпитвах някакво смущение, а може би и тя също. Ние никога не бяхме си разменяли любовни думи и признания. Макар и да обичах Маюми с цялото си сърце, макар и да бях сигурен сега, че и тя ме обича, ние не бяхме откривали чувствата си, стеснявахме се и не можехме да кажем ни дума.
         Но в този час думите бяха излишни. Помежду ни като че ли течеше електрически ток, душите ни се бяха слели. Сърцата ни щастливо разговаряха — всеки разбираше мислите на другия. Нямаше думи на света, които биха могли по-красноречиво да ми кажат, че сърцето на Маюми ми принадлежи. Бях уверен, че и тя изпитва същите чувства и че същите мисли я вълнуват. По всяка вероятност Хай-Юа й бе предала моите пламенни слова. Тя изглеждаше радостна и уверена — ясно бе, че не се съмняваше в чувствата ми.
         Разтворих широко обятията си. Безмълвният ми знак бе веднага разбран и в следващия миг главата на моята любима се сгуши на гърдите ми.
         Мълчахме. Само тих радостен вик се изтръгна от устните й, когато тя се докосна до гърдите ми — после ме прегърна и нежно ме притисна.
         Няколко минути не си казахме нито дума. Само сърцата ни разговаряха.
         Скоро смущението изчезна като лек облак, подгонен от лятното слънце. Ние признахме взаимната си любов.
         Няма да повтарям нашите любовни думи. Вие сами сте ги чували или сте ги казвали. Това са свети думи и е съвсем недостойно да се повтарят. Затова ще се въздържа от подробностите.
         Ние бяхме упоени от щастие. След малко се опомнихме от сладостната омая и заговорихме за миналото и за бъдещето.
         Зададох на Маюми много въпроси. Тя непресторено ми разказа какво е преживяла през дългия период на моето отсъствие. Заяви ми или по-скоро доверчиво ми призна без всякакво кокетство, че ме обичала от самото начало на нашето познанство, дори още от часа, когато я видях за първи път, когато и аз се влюбих в нея. През дългите години на нашата раздяла ден и нощ само мисълта за мене вълнувала гърдите й. Тя искрено се учудваше, че аз не съм знаел.
         Припомних й, че тя никога не бе ми говорила за своята любов. Маюми се съгласи, но каза също, че никога не е мислела да я скрива. Смятала, че сам ще я почувствам. Нейният усет бил по-верен — тя чувствала, че аз я обичам.
         Откровеността, с която тя ми призна всичко, изпъди всичките ми опасения.
         Ако не по-силни, нейните чувства бяха по-благородни от моите.
         Тя никога не бе се съмнявала в мене през тези дълги години на раздялата. Едва в последно време известни съмнения се породили у нея. Тя ми обясни причината. Злополучният обожател вливал отровни клеветнически думи в ушите й — затова Хай-Юа ме бе потърсила.
         Уви! Моят разказ не бе така искрен. Можех да й разкрия само част от истината. Съвестта ме измъчваше, когато скривах случки, които биха й причинили болка.
         Но миналото е минало и не може да се поправи. Пред мене сега се откриваше по-добродетелно бъдеще. Дадох безмълвна клетва да изкупя вината си. Заклех се никога вече да не върша неща, за които бих могъл да се упреквам, и отсега нататък скъпо да пазя моята любов към прекрасното същество, което държах в прегръдките си.
         Гърдите ми се изпълваха с гордост, когато слушах невинните признания в любов. Но аз цял пламнах от негодувание, когато заговорихме за други неща. Поредицата от изпитания, които семейството беше преживяло, неправдите и обидите, нанесени им най-вече от техните бели съседи Рингоулдовци, накараха кръвта ми да закипи отново.
         В общи линии нейният разказ съвпадаше с историята, която вече бях научил. Но имаше и други обстоятелства, които не бяха стигнали до хорските души. Рингоулд — презреният лицемер — също се опитвал да задиря Маюми. Страхувайки се от брат й, в последно време той престанал да й досажда и не се осмелявал повече да се приближи до нея.
         Другият — Скот, се сближил с нея под маската на приятелство. Той знаел както всички докъде е стигнало съдебното дело за плантацията на индианската вдовица и имайки известно влияние благодарение на връзките си във висшите кръгове, той обещал да направи всичко възможно за завръщането на земите й. Това било долно лицемерие — той нямал никакво намерение да изпълни обещанието си. С примамни думи успял да заблуди благородното и доверчиво сърце на Оцеола и те доверили семейните си тайни на това безсърдечно псе.
         В продължение на месеци той ходел у тях, макар и не много често. През цялото време самозваният похитител я задирял, но не съвсем смело, тъй като се страхувал от смръщеното чело на страшния брат. И неговите усилия не се увенчали с успех.
         Това е било добре известно на Рингоулд, когато той твърдеше тъкмо обратното. Думите му са имали само една цел — да ме уязвят. Едва ли би могъл да подбере по-подходящ момент за това.
         Имах голямо желание да узная и нещо друго. Сигурно Маюми със своя остър усет можеше да помогне. Освен това някога девойките доверяваха тайните си една на друга. Искаше ми се да узная какви връзки са съществували между сестра ми и нейния брат, но колкото и силно да беше желанието ми, аз се въздържах да я попитам.
         А говорихме и за двамата — особено за Вирджиния. Маюми си спомняше с нежност за сестра ми и ме разпитваше надълго и широко за нея. Чула, че Вирджиния била по-красива от всякога и превъзхождала всички с качествата си. Попита ме дали сестра ми си спомня за разходките и техните забавления, за онези щастливи часове на острова.
         „Може би, мислех си аз, тя твърде добре си спомня за тях.“
         Този разговор ми причиняваше болка.
         Обърнахме мислите си към бъдещето. Миналото ми се струваше светло като небето, но облаци затъмняваха бъдещето.
         Говорихме за това, което най-силно ни вълнуваше в момента — за задържането на Оцеола. Колко време ще трае? Какво може да се направи, за да се скъси колкото е възможно повече?
         Обещах да направя всичко възможно и имах намерение да изпълня обещанието си. Бях твърдо решил да не оставя камък върху камък, но да освободя пленения вожд. Бях решен да прибягна до хитрост, ако правото не възтържествува. Бях решил, че трябва да го освободя дори с риск да бъда опозорен, да загубя службата си, да загубя и живота си.
         Не бе необходимо да й се кълна, че ще го направя — тя ми вярваше и без това. Чувство на признателност озаряваше влажните й очи. Безмълвното притискане на пламналите от любов устни бе за мене по-сладко, отколкото каквито и да са благодарности, изказани с думи. Време бе да се разделим. Луната показваше, че е полунощ. На билото на хълма, очертана като бронзова статуя срещу бледото небе, стоеше безумната кралица. Дадохме й знак и тя се присъедини към нас. Още една прегръдка, още едно пламенно докосване на сладките устни и аз се разделих с Маюми.
         Нейната необикновена, но вярна защитница я поведе по тайни пътеки и аз останах сам.
         Не можех да се отделя от това свято място и останах още няколко минути, отдаден на възторжени и радостни мисли.
         Залязващата луна отново ме предупреди, че е време да си вървя. Превалих хълма и забързах обратно към форта.


         ГЛАВА XLVII
        ПЛЕННИКЪТ

         Макар и да бе много късно, реших да посетя пленника, преди да си легна. Плановете ми не търпяха отлагане. Освен това твърде вероятно бе да загубя свободата си още на следния ден. Два дуела в един ден, двама ранени противници — и двамата приятели на командира, а аз — човек почти без връзки, след всичко това малко вероятно бе, че ще ме оставят „безнаказано свободен“. Сигурен бях, че ще ме арестуват. Може би щеше да ме съди и военен съд. Имаше голяма вероятност дори да ме разжалват.
         Макар и да гледах равнодушно на каузата, която бях призван да защищавам като офицер, все пак не можех спокойно да приема един такъв изход. Вярно е, че нехаех за службата си. Можех да мина и без нея, малцина са безразлични към мнението на околните. Никой не би желал да носи клеймото на позора, независимо от това, дали е виновен, или не. Колкото и да не се грижи за себе си, човек не може с леко сърце да пренебрегне последствията, които ще се отразят на семейството и близките му.
         Галахър бе на друго мнение по въпроса.
         — Нека те арестуват и разжалват! Прати ги да вървят по дяволите! Що те е грижа, моето момче? Ако бях на твое място, с такава плантация и цял полк негри, щях да плюя на службата и да започна да отглеждам захар и тютюн. Кълна се в свети Патрик, така щях да направя!
         Утешителната реч на приятеля ми не ме успокои. Аз съвсем не бях весел, когато потеглих към тъмницата на пленника, за да прибавя още по-основателни доводи за моето „разжалване“.
         Заварих младия вожд на Червените пръчки неспокоен и разгневен. От време на време той изричаше страшни заплахи — приличаше на току-що заловен орел, на пантера, попаднала в клопка.
         Стаята бе съвсем тъмна. Нямаше прозорец, през който да се промъкне бледото сияние на нощта. А ефрейторът, който ме заведе при него, не носеше нито факел, нито пък свещ. Той се върна в караулното да донесе светлина и ме остави на тъмно.
         Чух човешки стъпки. Това бе шумът от крака, обути в мокасини — подобно на тихата стъпка на тигър. Но в същото време се чуваше и острото дрънкане на вериги. Чух дишане, което явно говореше за възбуда, а от време на време и възклицания на свиреп гняв. Чувствах в тъмнината, че пленникът ходи с бързи, неравни крачки из стаята. Краката му поне бяха свободни.
         Бях влязъл безшумно. Стоях до вратата. Знаех, че затворникът е сам, но очаквах да донесат светлина, преди да го заговоря. Стори ми се, че погълнат от мислите си, той не бе забелязал присъствието ми.
         Но аз съм се лъгал. Той изведнъж спря. Изглежда се обърна към мене. В следващия миг неговият глас достигна до ушите ми. За моя изненада той произнесе името ми. Сигурно той виждаше и на тъмно.
         — И Вие ли, Рандолф — каза той с тон, в който личеше упрек, — и Вие ли също сте в редовете на нашите врагове? Въоръжен, с униформа, готов да помогнете да ни изгонят от нашите домове.
         — Пауел!
         — Не Пауел, сър. Името ми е Оцеола.
         — За мене Вие все още сте Едуард Пауел, приятелят от детство, който спаси живота ми. Това име си спомням само.
         Последва мълчание. Думите ми явно го бяха успокоили. Може би го завладяха спомени от миналото. Той отговори:
         — Каква е целта на посещението Ви? Като приятел ли идвате, или като другите, да ме измъчвате с празни думи? Посетиха ме вече несериозни, глупави дърдорковци, с раздвоени езици, които ме съветваха да постъпя нечестно. Със същата мисия ли сте натоварен?
         От тези думи заключих, че Скот — лъжливият приятел, е бил при пленника. Вероятно пълномощникът го е изпратил.
         — Идвам по собствена воля, като приятел.
         — Вярвам Ви, Джордж Рандолф. Като младеж Вие притежавахте честна душа. Правите фиданки рядко израстват в криви дървета. Не ще повярвам, че сте се променил, макар и враговете да са ми говорили против Вас. Но не! Дайте си ръката, Рандолф. Дайте си ръката и ми простете, че съм се съмнявал във Вас.
         Протегнах ръка в тъмнината, за да стисна неговата ръка. Но вместо едната аз сграбчих двете ръце на затворника — почувствувах, че и двете са оковани. Това бе здравото ръкостискане на верен приятел. Отвърнах му с не по-малка топлота.
         Да, враговете са говорили против мене. Но нямаше нужда да питам кои са те — аз вече ги знаех. Сметнах, че е по-необходимо да уверя пленника в приятелските си чувства. За да осигуря успех на плана за неговото освобождаване, който бях изработил, аз се нуждаех от пълното му доверие. Затова му разказах подробно всичко, което се бе случило край езерото. Всъщност не всичко, а само част от него. Останалото не можех да доверя дори и на роден брат.
         Очаквах яростен пристъп на гняв, но бях приятно разочарован. Младият вожд бе навикнал на внезапните обрати на събитията и можеше да се владее. Въпреки че Оцеола остана безмълвен, разбрах, че разказът ми му направи дълбоко впечатление. Не виждах лицето му в тъмнината, но от скърцането на зъбите и от възклицанията личеше, че го вълнуват силни чувства…
         — Какъв глупак — извика той накрая. — Какъв сляп глупак съм бил! И при това се съмнявах в този сладкодумен злодей още от самото начало. Благодаря Ви, благородни Рандолф. Никога не ще мога да Ви се отплатя за този смел израз на вашата дружба. Отсега нататък Оцеола е Ваш слуга.
         — Ни дума повече, Пауел. Нищо не ми дължите. Аз Ви бях длъжен. Но да не губим време. Целта на идването ми е да Ви дам съвет как да се освободите от неприятното затворничество. Трябва да бързаме, иначе могат да се усъмнят в намеренията ми.
         — Какъв е Вашият съвет, Рандолф?
         — Трябва да подпишете договора от Оклауаха.


         ГЛАВА XLVIII
        БОЙНИЯТ ВИК

         Едно единствено „ух“, изразяващо презрение и изненада, бе отговорът на Оцеола. Последва дълбока тишина.
         Наруших тишината, като повторих искането си.
         — Трябва да подпишете.
         — Никога! — отвърна Оцеола твърдо и решително. — Никога! По-скоро бих останал сред тези стени, докато плътта ми изгние и кръвта изсъхне във вените ми. По-скоро бих се хвърлил срещу щиковете на моите тъмничари и бих загинал на място, отколкото да стана предател на племето си. Никога!
         — Търпение, Пауел, търпение! Не ме разбирате. Изглежда, че Вие, както и другите вождове, не разбирате условията на договора. Спомнете си, че той Ви обвързва с условното обещание да изоставите земите си и да се преселите на запад само в случай, че мнозинството от вашия народ се съгласи. Днес мнозинството не се съгласи. Също така, ако и Вие прибавите името си в договора, тези, които са го подписали, няма да станат мнозинство.
         — Вярно, вярно! — ме прекъсна вождът, който бе започнал да разбира смисъла на думите ми.
         — Е, добре! При това положение можете да подпишете, без да се считате обвързан, тъй като едно от най-важните условия на договора остава неизпълнено. Защо да не се възползвате от тази хитрост? Никой не може да ви обвини в безчестие, тъй като и с вас постъпиха нечестно. Според мене всяко средство е оправдано, стига да Ви помогне да се освободите от затвора, в който сте хвърлен така несправедливо.
         Може би моите принципи излизаха извън рамките на общоприетия морал, но в този миг аз действах под напора на силни чувства. Приятелството и любовта не винаги се съобразяват с благонравието.
         Оцеола мълчеше. Разбрах, че размишлява върху това, което го подтиквах да направи.
         — Вие, Рандолф — каза той след малко, — изглежда сте живял във Филаделфия — град, прочут с адвокатите си. Не съм се сещал за това условие по-рано. Прав сте, че подписът ми няма да ме обвърже. Но смятате ли, че пълномощникът ще се задоволи само с подписа ми? Зная много добре, че той ме мрази, а зная и причините за неговата омраза. И аз го мразя и имам достатъчно основания за това. Това не е първият случай, когато понасям неправда заради него. Дали ще се задоволи само с подписа ми?
         — Почти съм сигурен. Престорете се, ако можете, че сте се примирил. Подпишете договора и веднага ще Ви освободят.
         Не се съмнявах, че ще го направят. Всичко, което бях научил след ареста на Оцеола, ми даваше основание да вярвам, че пълномощникът вече съжалява за постъпката си. Мнозина бяха на мнение, че Томпсън е прибързал и че по всяка вероятност тази прибързаност ще има лоши последствия. Всичко това бе достигнало до ушите му; когато пленникът ми разказа за посещението на адютанта, разбрах, че това не бе нищо друго, а мисия от страна на самия правителствен пълномощник. Без съмнение затворникът му бе омръзнал и щеше да го освободи при много леки условия.
         — Приятелю, ще постъпя, както ме съветвате. Ще подпиша. Можете да уведомите пълномощника за намерението ми.
         — Ще му съобщя при първа възможност. Сега е късно. Трябва да Ви пожелая лека нощ.
         — О, Рандолф, мъчно е да се разделя с приятеля си, с единствения приятел, който имам сред бледоликите. Бих желал да поговорим за миналите дни, но, уви, сега не е нито време, нито място за това.
         Оцеола бе захвърлил гордото държание на вожда и гласът му бе станал мек и тих, както през юношеството ни.
         — Да — продължи той, — единственият бял приятел, който ми остава, единственият, към когото изпитвам приятелски чувства, освен към…
         Той изведнъж спря смутен. Сякаш щеше да издаде някаква тайна, но бе размислил и решил, че е по-добре да я запази за себе си.
         Очаквах думите му с известно безпокойство, но той не продължи. Когато пак заговори, тонът и държанието му бяха съвсем променени.
         — Бледоликите постъпиха много лошо с нас — продължи той отново, изпълнен с гняв. — Нанесохте ни толкова много рани, че не могат да се изброят. Кълна се в името на Великия дух, че ще си отмъстя. Досега никога не съм давал такъв обет, но след днешния ден кръвта ми се превърна в огън. Преди да дойдете, бях се заклел да отнема два живота — на нашите най-големи врагове. Вие не променихте решението ми, а само го затвърдихте. Прибавихте и трети човек към списъка на смъртните ми неприятели и кълна се във Великия дух Уйкоме, кълна се, че няма да се успокоя, докато кръвта на тези трима не обагри горските листа — трима бели злодеи и един червенокож предател. О, Оматла, тържествувай в своята измяна, но това няма да продължи дълго! Скоро ще се повалиш под стоманения нож на Оцеола!
         Не отговорих, а мълчаливо дочаках края на гневния пристъп. След няколко минути младият вожд се успокои и отново се обърна към мене с приятелски думи.
         — Само една дума, преди да се разделим — каза той. — Може би обстоятелствата ще ни попречат и ще мине дълго време, преди да се видим отново. Уви, може би следващия път ще се срещнем като врагове на бойното поле. Няма да скрия, че не ще се съглася на мир. Не, никога! Искам да Ви помоля нещо. Зная, Рандолф, че ще се съгласите, без да настоявате да Ви дам обяснения. Приемете този спомен и ако цените дружбата на човека, който Ви го дава и който желае да му окажете тази чест, носете го на видно място на гърдите си. Това е всичко.
         Докато говореше, Оцеола свали от шията си верижката, на която бе закачено изображението на изгряващото слънце. Той я окачи на врата ми и блестящият знак увисна на гърдите ми.
         Приех без възражения този символ на приятелство и обещах да изпълня желанието му. В замяна му подарих часовника си, стиснахме си още веднъж сърдечно ръцете и се разделихме.
         Както предполагах, не бе мъчно да се освободи вождът на семинолите. Въпреки омразата си към Оцеола по неизвестни на мен причини пълномощникът не се осмеляваше да постави личните си настроения над своите служебни задължения. Постъпката му го бе поставила в неудобно положение. Когато му съобщих за намерението на пленника да се подчини видях, че Томпсън с готовност прие това неочаквано и лесно разрешение на трудното положение, в което бе изпаднал. Без да губи време, той се срещна с пленения вожд.
         Оцеола изигра чудесно ролята си. Свирепият гняв от предишния ден бе заменен от безропотна примиреност. Сякаш една нощ, прекарана в караулното помещение, гладът и оковите бяха укротили гордия дух и сега той бе готов да приеме условията, които щяха да възстановят свободата му. Поне пълномощникът повярва в това.
         Донесоха договора. Оцеола го подписа, без да каже ни дума. Свалиха веригите, отвориха широко вратата на затвора му и позволиха да си отиде. Томпсън бе победил или поне така си мислеше.
         Това наистина бе само заблуда. Той не забеляза тънката подигравателна усмивка, която играеше по устните на Оцеола, когато вождът излезе навън. Иначе едва ли щеше да бъде толкова сигурен, че е победил.
         Пълномощникът обаче нямаше възможност да се наслаждава дълго на приятното си заблуждение.
         С горди крачки младият вожд се отправи към гората, следван от погледите на всички. Когато стигна до дърветата, той се обърна с лице към форта, откачи от колана лъскавия си нож, размаха го над главата си и предизвикателно извика бойния зов:
         — Йо-хо-ехи!
         Дивият вик достигна до ушите ни. След като извика три пъти, Оцеола се обърна, скочи между дърветата и изчезна от нашите погледи.
         Кой можеше да се съмнява в смисъла на тези викове? Даже самомнителният пълномощник разбра тяхното значение: „Война до последна капка кръв“. Той бързо заповяда да се изпратят преследвачи.
         Група въоръжени войници се втурваха навън. Те се впуснаха по пътеката, по която бе поел току-що освободеният пленник.
         Преследването се оказа безплодно. След повече от час напразно търсене войниците се върнаха във форта в пълен безпорядък.
         Ние с Галахър останахме цяла сутрин в квартирата ми, очаквайки заповед за арестуване. За наше най-голямо учудване тя не дойде. След известно време научихме защо. Първият ми противник не се върнал във форта след поражението. Занесли го в къщата на един негов приятел на няколко мили оттук. Това отчасти потули скандала. Другият се появил с превързана ръка, но хората останали с впечатление, както Галахър научи, че конят му се блъснал в едно дърво. Явно бе защо словоохотливият инвалид не откри истинската причина за „случайното си нараняване“. Аз мълчаливо одобрих решението му. Не открих никому освен на приятеля си какво се бе случило и мина дълго време, преди хората да научат за втория дуел.
         Често се срещах с адютанта по служба и трябваше да говорим, но разговорите ни винаги имаха официален характер. Не е необходимо да добавям, че и двамата се държахме рязко и сдържано един към друг.
         Скоро обстоятелствата ни разделиха. Доволен бях, че повече нямаше да срещам човека, към когото изпитвах дълбоко презрение.


        ГЛАВА XLIX
        ВОЙНА ДО ПОСЛЕДНА КАПКА КРЪВ

         В продължение на няколко седмици след съвета във форт Кинг в страната като че ли цареше спокойствие. Бе минал часът на преговорите. Наближаваше часът на действията. Главната тема на разговор сред белите бе как ще действат индианците. Дали ще се бият, или ще отстъпят? Мнозинството смятаха, че ще се подчинят.
         Бяха им дали известно време да се подготвят за преследването. Изпратиха куриери до всички племена и определиха деня, в който индианците трябваше да докарат конете и добитъка си във форта. Щяха да ги продадат на търг под надзора на правителствения пълномощник. Собствениците щяха да получат добра цена за тях, след като пристигнат в новите си домове на запад. По същия начин обещаха да постъпят с плантациите, домовете, допълнителните сгради и т.н. Определеният ден дойде, но за неудоволствие на пълномощника очакваните стада не се появиха и трябваше да отложат разпродажбата.
         Това, че индианците не доказаха стадата си, показваше какво трябва да очакваме. Скоро индианците разкриха по-осезателно намеренията си. Спокойствието, което цареше няколко седмици, бе само злокобно затишие пред буря. Последваха отделни сблъсъци. Отначало те приличаха на далечни гръмотевици — предвестници на приближаващите кървави битки.
         Както обикновено белите започнаха нападенията. Неколцина бели видели трима индианци на лов извън границите на резервата: те ги хванали, завързали ги с ремъци и ги затворили в една конюшня; държали ги три дни и три нощи, докато група от тяхното племе научили за своите затворени другари и им се притекли на помощ; завързала се схватка, в която били ранени няколко индианци; белите избягали и пленниците били освободени.
         „Като ги извели на светло, техните приятели видели жалка картина — цитирам достоверни източници — ремъците, с които били завързани тези бедни хорица, се врязвали в плътта им. За известно време те не можели нито да стоят на краката си, нито да ходят. Били загубили и доста кръв. Не им давали храна по време на пленничеството. Така че човек лесно може да си представи каква ужасна картина на страдание са представлявали.“
         Ето и друг случай: „Шестима индианци лагерували близо до езерото Канапаха, когато група бели ги нападнали, отнели им пушките, преровили торбите им и започнали да ги бият с камшици. По това време се приближили други двама индианци и като видели какво става, започнали да стрелят по белите. Белите им отвърнали също със стрелба, убили единия от индианците, а другия тежко ранили.“
         Естествено, сред индианците се появиха признаци на възбуждение. Сигурно бе, че ще започнат да отмъщават. Вестниците не закъсняха да дадат сведения за това:
         „На 11 август Долтън, пощальонът между форт Кинг и форт Брук, бил пресрещнат на шест мили от форт Брук от индианци, които хванали юздите на коня му, свлекли го от седлото и го застреляли. Обезобразеното тяло било намерено няколко дни по-късно, скрито в гората.“
         „Група от четиринадесет конници се движела по направление на Уакахонта, към плантацията на капитан Габриел Прийст. На около миля от плантацията те се натъкнали на малък хомък. Неколцина от групата отказали да преминат през хомъка. Четирима обаче с галоп навлезли в него. Изведнъж индианци започнали да стрелят по тях от засада. Първите двама били ранени. Някой си мистър Фоук бил ранен с куршум във врата. Но конниците, които яздели след него, го отвели със себе си. Другият, син на капитан Прийст, счупил ръката си. Конят му бил застрелян. Той избягал и се скрил в едно мочурище, където преследвачите не успели да го намерят.“
         „По същото време група индианци нападнали неколцина мъже, които сечали дъбова гора на острова в езерото Джордж. Мъжете избягали с лодките, но двама от тях били ранени.“
         „В Ню Ривър, в югоизточната част на полуострова Флорида, индианците нападнали къщата на мистър Кули. Убили жена му, децата му и техния възпитател, задигнали дванадесет бъчви с продукти, тридесет свине, три коня, буре с барут, над двеста паунда* олово, седемстотин долара в сребро и двама негри. По това време мистър Кули не бил у дома си. Когато се прибрал, намерил жена си простреляна в сърцето с невръстното си дете на ръце. Двете му по големи деца също били убити. Момичето все още държало книгата си в ръка, а книгата на момчето лежала до него. Къщата била в пламъци.“
         [* Паунд — мярка за тежест, равна на 53 г. Б.пр.]
         „В Спрингардън, на река Свети Джонс, била опустошена обширната плантация на полковник Рийз. Всички сгради били изгорени до основи. Унищожена била захарната тръстика, достатъчна да се произведат от нея деветдесет големи бъчви захар. Освен това индианците отвлекли тридесет бъчви захар и сто шестдесет и двама негри. Взели също конете и мулетата. Същите индианци унищожили къщата на М. Дипейстър. Те действали заедно с неговите негри. Намерили лодки, прекосили реката и обстрелвали дома на капитан Дамет. Плантацията на майор Хериот била унищожена и осемдесет негри се присъединили към индианците. Били унищожени и големите плантации на генерал Хернан, разположен и край Сан Агустин, на Броу, на Дюпон от Бен Риторо, на Денхам, на Мак Ре от Томока Крийк, на Бейас, на генерал Херинг и Бартоломе Солано и почти всички плантации на юг от Сан Агустин.“
         Това са прости исторически факти. Цитирам ги, за да илюстрирам събитията, които предшестваха войната със семинолите. Колкото и да бяха варварски постъпките на индианците, те бяха само отплата — необуздан пристъп на дълго потискано чувство за отмъщение, отплата за търпеливо понасяни неправди и обиди.
         До този миг нямаше общо сблъскване, но групи от индианци, които опустошаваха плантациите, никнеха едновременно на различни места. Мнозина, които бяха издевателствали над индианците, получиха сурово наказание, а други едва спасиха кожите си. Занизаха се пожар след пожар, докато пламна цялата страна. Хората, които живееха във вътрешността или по границите на индианския резерват, бяха принудени да изоставят реколтата, стадата и земеделските си съоръжения, покъщнината си — всичко ценно и да търсят убежище във фортовете или в съседните села, които за по-голяма сигурност бяха оградени с укрепителни стени.
         Приятелски настроените вождове — Оматла и другите, с около четиристотин свои привърженици също изоставиха поселищата си и потърсиха убежище във форт Брук.
         Никой вече не си задаваше въпроса, дали ще има война. Войната вече беше факт. Тя звучеше във войнствения вик: „Йо-хо-ехи!“, който ден и нощ се разнасяше в горите.


         ГЛАВА L
        ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДИН СТРАНЕН КОННИК

         Малко войски бяха пристигнали досега във Флорида, макар че се придвижваха части от Нови Орлеан, от форт Моултри, Савана, Мобил и от други лагери, където бяха настанени войниците на Съединените щати. Корпуси от доброволци обаче бяха свикани набързо в по-големите градове на Джорджия, Каролина и Флорида, Във всяко поселище бяха свикани годните за военна служба, за да се присъединят към войските и да участват в кампанията.
         Решиха, че е уместно да съберат войници и от поселищата край река Суони — моя роден край. Възложиха изпълнението на тази задача на Галахър, а мене назначиха за негов лейтенант.
         С голяма радост посрещнах заповедта. Щях да се отърва от еднообразната служба на фортовия гарнизон, която ми бе омръзнала. Още повече се зарадвах на възможността да прекараме по-дълго време у дома, за което вече копнеех.
         Заедно с мене се радваше и Галахър. Страстен ловец, прекарал целия си живот сред градските стени или във фортовете по атлантическото крайбрежие, той рядко бе имал щастието да ходи на лов за лисици или елени. Обещах му, че ще може да ходи на лов, колкото душата му иска, тъй като горите на Суони изобилстват с всякакъв вид животни.
         Затова с готовност приехме мисията да наберем новобранци. Сбогувахме се с другарите от форта и потеглихме с леки сърца и приятни предчувствия. Не по-малко се радваше и Черният Джейк, комуто бе домъчняло за „старата плантация“.
         Индианците още не бяха извършвали нападения в района на река Суони. Тя се намираше далеч от поселищата на враждебно настроените племена или поне вън от обсега на досегашните нападения. Жителите на поселищата край реката стояха спокойно по домовете си и се чувствуваха в безопасност, но все пак съставиха отряд от доброволци и патрули, които постоянно сновяха насам-нататък.
         Често получавах писма от майка си и Вирджиния. В тях не се чувстваше никакво безпокойство. Сестра ми особено бе сигурна, че индианците изобщо няма да ги тревожат.
         Общо взето, аз не бях толкова спокоен и затова изпълних с най-голяма готовност заповедта да тръгна за плантациите край река Суони.
         Скоро ние галопирахме по горския път и се приближавахме към местата, където премина моето детство. Този път не се натъкнахме на никаква засада. Въпреки това бяхме предпазливи. Потеглихме един час след издаването на заповедта и вероятно враговете ми не бяха узнали за движенията ми. Със смелия Галахър до мене и следван от моя верен оръженосец, нямаше защо да се страхувам от открито нападение на бели.
         Страхувах се само да не се натъкнем на червенокожи, тъй като червенокожите бяха сега наши открити врагове. Такава опасност съществуваше и ние взехме всички предохранителни мерки да избегнем подобна среща.
         На няколко места открихме пресни следи от индианци. В калта личаха отпечатъци от мокасини и подкови.
         На едно място намерихме остатъци от огън, който още пушеше, а наоколо следи от червенокожи. Група индианци бе лагерувала там.
         Не срещнахме нито бели, нито червенокожи, докато не преминахме запустялата плантация край потока и приближихме брега на реката. Там за пръв път видях човек. Беше някакъв конник. От пръв поглед разбрахме, че е индианец. Той се намираше на голямо разстояние и не можехме да различим чертите на лицето му. Но дрехите, държанието му, червеният пояс и гамаши и преди всичко щраусовите пера, които се вееха над главата му показваха, че е семинол. Той яздеше голям вран кон и току-що бе излязъл от гората на откритото място, до което бяхме стигнали и ние. Изглежда конникът ни видя в същия миг, в който и ние го съзряхме. Той явно желаеше да избегне срещата.
         След като ни разгледа, индианецът обърна жребеца, препусна в галоп и отново се скри в гората.
         Галахър непредпазливо пришпори коня си и го последва. Аз щях да го посъветвам да не тръгваме след него, но ми се стори, че конникът е Оцеола. В такъв случай нямаше никаква опасност, а освен това от приятелски чувства желаех да срещнем младия вожд, за да си поговорим. С такива намерения аз също пришпорих коня и последвах в галоп приятеля си. Джейк препусна след мене.
         Бях почти сигурен, че непознатият конник е Оцеола. Стори ми се, че познах щраусовите пера, а пък и Джейк ми бе казал, че младият вожд язди хубав черен кон. По всяка вероятност това бе той. Исках да извикам на Оцеола да спре, препуснах напред и задминах Галахър, чийто кон бе по-бавен от моя.
         Скоро навлязохме в гората, в която бе изчезнал конникът. Видях пресните следи, но нищо друго. Извиках високо името на младия вожд. Казах и кой го вика, но единственият отговор бе ехото на гората.
         Яздих по следите известно време, като продължавах да викам. Никой не ми отвърна. Конникът или не желаеше да отговори на виковете ми, или пък вече се намираше толкова надалеч, че не долавяше какво казвам.
         Разбира се, нямаше да го настигна, ако той сам не пожелаеше да спре. Цяла седмица можеше да яздим по следите му, без да го догоним. И Галахър и аз разбирахме това и се отказахме от преследването. Отправихме се към пътя с намерение да продължим, но аз си спомних за една по-пряка пътека, която водеше до пристана на реката. Отправихме се към нея.
         Не след дълго пак попаднахме на следи от кон. Явно, бяха следите на ездача, когото току-що бяхме преследвали. По всичко личеше, че той беше минал оттук, преди да го видим. Следите идваха в права линия от мястото, към което бяхме се отправили ние.
         Разгледах отпечатъците. Забелязах, че са мокри. Краищата им бяха просмукани с вода. Водни капки личаха и по сухите листа край следите. Значи ездачът бе преплувал реката.
         Тези факти ме накараха да се замисля. Какво е търсил индианецът от другата страна? Ако е бил Оцеола, както предполагах, какво е правил там? В тези смутни времена всеки индианец, който се приближи до поселището, рискува живота си. Очаква го сигурна смърт, ако го открият и хванат. Следователно индианецът, който и да е бил, е имал основателни причини да отиде от другата страна. Какви причини? Ако е бил Оцеола, какви са били подбудите му? Бях озадачен. Не ми идваше нищо друго наум, освен че младият вожд е отишъл отвъд реката, за да разузнава, което не е недостойно деяние за индианците.
         Това бе твърде вероятно. И все пак не можех да го повярвам. Изведнъж над мене като че се надвеси облак. Някакво неопределено предчувствие започна да гнети душата ми. Сякаш някакъв демон шептеше в ушите ми: „Не, не е така!“
         Конникът сигурно е прекосил реката. Но все пак да проверим!
         Ние бързо продължихме да яздим по следата.
         След няколко минути излязохме на брега. Следата водеше началото си от водата. Наблизо нямаше други отпечатъци от копита. Да, той е бил оттатък реката.
         Пришпорих коня си, хвърлих се във водата и преплувах на другия бряг. Моят приятел ме последва, без да задава въпроси.
         Излязохме на отсрещния бряг. Скоро открих отпечатъците от копитата на черния кон и мястото, гдето той е навлязъл в реката.
         Продължих по следите, без да се спирам. Галахър и Джейк яздеха подире ми.
         Галахър, учуден от моята настойчивост, ми зададе няколко въпроса, на които аз отговорих несвързано. С всяка измината минута предчувствията ми ставаха все по-мрачни. Сърцето ми биеше бързо и изпълваше гърдите ми със странна и неописуема болка.
         Следата ни заведе до една малка полянка сред горичка от магнолии. Там тя свършваше. Бяхме стигнали края й. Машинално разгледах земята. Седях като замаян на седлото си. Мрачните предчувствия бяха изчезнали. Изместиха ги още по-черни мисли. Земята бе покрита с отпечатъци от копита на коне, които са спирали тук. Повечето от отпечатъците принадлежаха на черния кон. Но имаше и други, два пъти по-малки — следи от малко пони*.
         [* Пони — порода дребни коне. Б.пр.]
         — Божичко, масса Джордж — промърмори Джейк, като приближи и се наведе към земята. — Вижте там! Това е следа от малката Бяла лисица. Сигурно мис Вирджиния е била тук!


         ГЛАВА LI
        КОЙ Е ЯЗДИЛ ПОНИТО?

         Свят ми се зави и аз за малко не паднах от седлото. Но необходимостта да скрия мислите, които ме вълнуваха, ме накара да остана твърд. Има съмнения, които не можеш да споделиш и с най-близкия си приятел. А такива бяха моите съмнения, ако изобщо можеха да бъдат назовани така. За нещастие аз бях вече убеден.
         Видях, че Галахър е озадачен. Не толкова от следите, колкото от вълнението, което те причиниха у мене. Той бе забелязал моето възбуждение, докато яздехме по следите. Сега, когато стигнахме на полянката, той видя бледото ми лице и устните ми, треперещи от чувства, които му бяха неизвестни.
         — Какво има, Джордж, моето момче? Смяташ, че червенокожият е направил някаква мръсотия? Дошъл е да шпионира в плантацията ти?
         Въпросът му ми помогна да изляза от затрудненото положение. Той ми подсказа отговор, в който аз не вярвах.
         — Много е вероятно — отвърнах, като се стараех да прикрия смущението си. — Изглежда, че индиански шпионин поддържа връзка с някой от нашите негри, тъй като следите са на едно от понитата в плантацията. Някой от тях е идвал тук, за да срещне индианеца, макар че не е лесно да разберем с каква цел.
         — Масса Джордж — обади се Джейк, — никой друг не язди Бялата лисица освен…
         — Джейк — прекъснах го аз остро. — Бързо върви към къщи и им съобщи, че идваме. Бързай, приятелю!
         Заповедта ми бе казана с тон, който не търпеше отлагане. Той я изпълни без колебание. Преди да довърша думите си, Джейк пришпори кобилата и бързо потегли към дома. От моя страна това бе просто маневра. Няколко секунди преди това нямах никакво намерение да го изпращам да предизвести за пристигането ми. Знаех какво щеше да каже простодушният ми ординарец: „Никой друг не язди Бялата лисица освен мис Вирджиния“. Прибягнах до тази хитрост, за да не му позволя да се доизкаже. Погледнах към Галахър, когато Джейк изчезна от погледите ни. Той бе човек с открито сърце и винаги си казваше какво му е на душата — не можеше да крие тайните си. По червендалестото му лице рядко се четеше подозрение. Но сега забелязах, че е озадачен, и се почувствах неудобно. И двамата обаче не казахме нищо.
         Поехме по пътеката, по която тръгна Джейк. Тя бе проправена от добитък и затова бе твърде тясна, за да яздим един до друг. Галахър ме пусна напред да водя. Продължихме да яздим безмълвно. Нямаше нужда да направлявам коня си. За него това бе познат път. Знаеше къде отива. Оставих го да се движи сам.
         Към пътеката погледнах само веднъж или два пъти. Видях следите на понито в двете посоки, но не им обръщах повече внимание. Знаех откъде идват и накъде водят.
         Бях твърде зает с мислите си, за да обръщам внимание на нещата около мене.
         Дали не е бил някой друг, а не Вирджиния? Кой друг? Джейк искаше да каже, че никой друг освен сестра ми не язди Бялата лисица. Никому в плантацията не бе позволено да язди нейното любимо мъничко жребче.
         Да, но аз си спомних едно изключение. Бях виждал Вайола върху седлото му. Може би Джейк щеше да спомене нейното име, ако бях позволил да се доизкаже. Дали е била Вайола?
         Но с каква цел се е срещала с вожда на семинолите? А нямаше и следа от съмнение, че човекът, който е яздил понито, се е срещал с индианеца. Следите говореха съвършено ясно.
         За какво ли пък квартеронката ще се срещне с него? Разбира се, няма за какво. Защо пък „разбира се“? Откъде да знам. Отсъствах дълго време. Много необикновени неща, много промени може да са се случили през това време. Отде да знам, на Вайола може би й е омръзнал чернокожият й любим и е погледнала благосклонно към представителния вожд. Без съмнение тя е имала възможност често да го вижда, тъй като няколко години бяха минали след отпътуването ми по света, преди да изгонят семейството Пауел от плантацията им. Тази мисъл ми припомни една незначителна случка от деня, в който младият Пауел за първи път се появи сред нас. Вайола беше се възхитила от красивия младеж. Спомням си, че това много ядоса Черния Джейк, че сестра ми също се ядоса и се кара на Вайола, сякаш тя си позволява да дразни своя предан любим. Вайола бе красавица и като повечето красавици — кокетка. Може би предположенията ми са верни. Тези мисли ме утешаваха, но… Жалко за бедния Джейк.
         Друго незначително обстоятелство потвърждаваше предположенията ми. В последно време бях забелязал промяна в държанието на ординареца ми. Той не бе така весел както преди. Изглеждаше замислен, сериозен и безразличен.
         Дай Боже това да е обяснението!
         Имаше и друго предположение, което също пораждаше надежди. Ако то се окажеше вярно, щях да бъда още по-доволен, тъй като изпитвах силни приятелски чувства към Черния Джейк.
         Второто предположение бе просто това, което Галахър подметна. Някой от негрите може да е „откраднал“ Бялата лисица, макар че им бе забранено да я яздят. Това бе и възможно, и вероятно. Може би сред негрите в плантацията ни има недоволни, които са във връзка с враждебно настроените индианци. Недоволници се срещат във всяка плантация. Мястото на срещата се намираше на около една миля от къщата. Естествено, по-приятно е човек да премине разстоянието на кон, отколкото пеш. Пък и не е трудно крадецът да задигне понито от пасището без страх, че ще го забележат. В края на краищата ездачът може да е бил някой едър и черен негър. Дай Боже това да е истинското обяснение! Едва си помислих това, когато очите ми случайно се спряха на един предмет, който разби на пух и прах всички мои теории и отново накара сърцето ми да се свие от болка.
         Край пътеката растеше рошково дърво. Клоните му се простираха над нея. На един от шиповете, подухвана от ветреца, се полюшкваше панделка, тънка копринена панделка — едно от необходимите украшения в тоалета на дама.
         За мене панделката бе тъжна гледка. Всичките ми надежди рухнаха, като я видях. Никой негър, нито даже Вайола не можеше да остави такава следа. Потръпнах, когато преминах край развяващото се парче коприна. Надявах се, че приятелят ми няма да я забележи, но той я видя. Тя бе на толкова явно място, че човек не можеше да я отмине. Бях извърнал очи назад. Видях, че Галахър се протегна, взе парчето плат от клона и го погледна изпитателно и озадачено.
         Страхувайки се, че може да ме догони и да започне да ме разпитва, аз пришпорих коня си в галоп, като едновременно му извиках да ме следва.
         След десет минути достигнахме поляната и спряхме пред къщи. Майка ми и сестра ми бяха излезли на верандата да ни посрещнат. Поздравиха ни с добре дошли.
         Но аз не чух техните думи и не им обърнах внимание. Очите ми бяха заковани във Вирджиния — върху дрехите й. Тя бе облечена в костюм за езда. Шапката с пера все още стоеше на главата й.
         Моята красива сестра! Тя никога не бе изглеждала по-красива от сега. Бузите й бяха зачервени от вятъра, златните й плитки падаха край тях. Но нейната красота не ме радваше. В очите ми тя бе прегрешил ангел.
         Погледнах към Галахър, когато се смъкнах от седлото си. Разбрах, че е отгатнал всичко. Нещо повече, изразът на лицето му показваше, че страда толкова, колкото страдах и аз. Верният и изпитан приятел бе разбрал мъката ми. Сега той знаеше причината. Лицето му изразяваше дълбоко състрадание към моето нещастие.


         ГЛАВА LII
        СТУДЕНА УЧТИВОСТ

         Прегръдката на майка си приех със синовна топлота, а на сестра си мълчаливо, почти студено. Майка ми забеляза това и се учуди. Галахър също поздрави Вирджиния сдържано. Това не мина незабелязано и за двете.
         От четиримата ни сестра ми се чувстваше най-малко неловко. Всъщност тя изобщо не се чувстваше неловко. Напротив, говореше свободно, очите й радостно блестяха, сякаш наистина бе доволна, че сме пристигнали.
         — Разхождала си се на кон? — попитах аз спокойно, като че ли отговорът й ми бе безразличен.
         — По-скоро кажи на пони. Малката Лисичка едва ли заслужава такова гордо название. Излязох малко на въздух.
         — Сама?
         — Съвсем сама. Сам-самичка, както казват негрите.
         — Не е ли опасно?
         — Защо? Аз често излизам сама. От какво да се страхувам? Ловците са прогонили надалеч вълците и пантерите, а Бялата лисица лесно може да избяга от мечка или алигатор.
         — В горите се срещат същества, по-опасни от дивите зверове.
         Наблюдавах старателно израза на лицето й, когато казах тези думи, но то не се промени ни най-малко.
         — Какви същества, Джордж — попита тя проточено, наподобявайки начина, по който аз изрекох последните думи.
         — Червенокожи, индианци — отговорих рязко.
         — Глупости, братко. Няма индианци по тези места. Поне — добави тя с явно колебание — няма индианци, от които да се страхуваме. Нали ти писах. Ти току-що пристигаш от места, където те са враждебно настроени и където, предполагам, зад всеки храст се крие индианец. Недей забравя, Джорджи, че си пътувал дълго и че ако не си довел диваците със себе си, тук няма да ги намериш. И така, джентълмени, довечера можете да спите, без да се страхувате, че може да ви събуди бойният индиански вик: „Йо-хо-ехи“!
         — Уверена ли сте, мис Рандолф? — запита Галахър, който се присъедини към разговора, изоставяйки ирландското си произношение. — Брат Ви и аз имаме основания да смятаме, че някои от индианците, които надават бойния вик, не се намират много далеч от поселището на Суони.
         — Мис Рандолф! — засмя се и сестра ми. — Откъде сте научил това учтиво обръщение, мистър Галахър? Сигурно отдалече го носите, толкова ми е чуждо. Наричахте ме Вирджиния, Върджини или просто Джин, а сега изведнъж — мис, за което Ви се сърдя, мистър Галахър, и ще продължавам да Ви се сърдя, докато не престанете да ме наричате така. Какво Ви е? Само три месеца не съм се срещала с вас, мистър Галахър, а няма и два месеца, откакто сме се разделили с Джордж, а ето ви и двамата — единият говори тържествено като Солон*1, а другият дълбокомислено като Сократ*2. Джордж, струва ми се, че ако се разделим още веднъж, и ти ще започнеш да ме наричаш мис Рандолф. Изглежда такава е модата във форта. Хайде, господа, бъдете искрени — добави тя, като удари с камшик по перилото на верандата, — съобщете ми причините за тази „метаморфоза“, защото иначе, помнете ми думата, няма да ви дам да се нахраните, докато не ми кажете.
         [*1 Солон — велик атински законодател. Б.пр.]
         [*2 Сократ — древногръцки атински философ. Б.пр.]
         Необходимо е да изясня какви бяха отношенията между Галахър и сестра ми. И майка ми и сестра ми го познаваха. Те се бяха срещнали с него по време на престоя си на север. Разбира се, Вирджиния го бе виждала по-често от майка ми. Като мой почти неотлъчен приятел той се беше сприятелил с Вирджиния. Бяха толкова близки, че дори се обръщаха един към друг с умалителни имена. Затова ми бе съвсем ясно защо сестра ми гледаше на обръщението „мис Рандолф“ като на доста студено обръщение. В същото време разбирах защо той се бе обърнал така към нея.
         В миналото имаше известно време, когато ми се струваше, че приятелят ми е влюбен във Вирджиния. Това бе скоро, след като ги запознах. После, реших, че съм се лъгал — те не се държаха като влюбени. Отношенията им бяха твърде приятелски, за да може да са влюбени. Те се закачаха, лудуваха заедно, четяха весели книги и се смееха, по цели часове бърбореха за дребни работи, измисляха си прякори. Рядко, когато бяха заедно, те се държаха сериозно. Всичко това бе толкова различно от схващанията ми за държанието на влюбените, толкова различно от това, което аз бих правил, че престанах да подозирам, че се обичат. Започнах да гледам на тях като на същества, които се разбират, чиито сърца са свързани с дружба, но не и с любов.
         Едно друго обстоятелство подкрепяше тези ми убеждения. Забелязах, че когато Галахър го няма, сестра ми не проявяваше такава склонност към веселие, нещо характерно за нея от детинските й години. Но веднага щом той се появяваше, тя цялата се променяше и отново се отдаваше на техните безгрижни шеги.
         Любовта не се проявява по такъв начин, мислех си аз. Ако тя имаше сърдечни влечения, то те не бяха към него. Не, тя не беше влюбена в Галахър. Закачките помежду им бяха израз на нежна привързаност между двама души, без искрица любов да бляска в чувствата им.
         Неясните подозрения, които потискаха и двама ни, го бяха натъжили, но не защото ревнуваше, а защото изпитваше дружеско състрадание към мене, а може би и към нея. Държанието му към Вирджиния, макар и да не пристъпваше границите на учтивостта, бе много променено. Нищо чудно, че тя го забеляза — нищо чудно, че поиска обяснение.
         — По-бързо, моля ви се! — извика сестра ми, като брулеше лозовите листа с камшика си. — Обяснете ми, шегувате ли се, или всичко това е сериозно? Казвайте и двамата какво има, иначе няма да обядвате. Ще отида в кухнята и ще заповядам да не ви дадат храна.
         Въпреки мрачните мисли, които ни измъчваха, нейното държание и шеговитата заплаха накараха Галахър да избухне в смях, но смехът му далеч не приличаше на гръмкия смях, който тя бе навикнала да чува. И аз се усмихнах насила. Разбрах, че е необходимо да скрия чувствата си и със запъване измислих някакво обяснение. Сега не бе удобно да й открия истинските причини за нашето студено държание.
         — Вярвай ми, сестрице, много сме уморени и гладни, за да се шегуваме. Помисли само колко дълго сме яздили под палещото слънце. И двамата не сме сложили нищо в уста, откакто сме тръгнали от форта, а закуската ни не бе много богата — царевичен хляб, рядко кафе и солено свинско месо. Как копнея за бисквитите на леля Шеба и за нейното пиле с гарнитура! Моля ти се, да обядваме и ще видиш как ще се променим. След това и двамата ще бъдем весели като чучулиги.
         Доволна от обяснението или поне преструвайки се, че е доволна, Вирджиния със смях обеща да ни даде обяд и се прибра, за да се преоблече. Ние с Галахър отидохме в стаите си.
         По време на обяда и след това направих всичко възможно да изглеждам весел и доволен. Забелязах, че и Галахър играе същата роля.
         Може би това заблуди майка ми, но не и Вирджиния. Скоро забелязах, че у нея се породиха съмнения и към Галахър, и към мене. Тя подозираше, че не всичко е в ред, и започна да се дразни. Когато говореше с нас, в тона й личеше дори неприязън.


         ГЛАВА LIII
        НАСТРОЕНИЕТО НА СЕСТРА МИ

         Това положение продължи до вечерта, както и на следния ден. И тримата — приятелят ми, сестра ми и аз, се държахме сдържано-учтиво един към друг. Не бях се доверил на Галахър. Оставих го сам да разгадае тайната. Той бе истински джентълмен и дори не загатна, че му е известно какви мисли поглъщат цялото ми съзнание. Възнамерявах да излея сърцето си пред него и да поискам приятелския му съвет, но чаках да мине малко време и да се обясня най-напред с Вирджиния.
         Търсех подходящ случай. Всъщност представиха ми се много случаи — много пъти имах възможност да остана насаме с нея, но винаги решителността ми ме напускаше. Страхувах се да я накарам да се изповяда.
         И все пак смятах, че това е мое задължение. Като неин брат — като мъж, който й бе най-близък роднина, моя задача бе да пазя честта й, да пазя семейното име чисто и неопетнено. Не изпълних това си братско задължение цели четири дни — отчасти поради чувството за деликатност, отчасти защото се страхувах от нещата, които можех да науча. Страхувах се от истината. Че сестра ми е поддържала някакви връзки с индианския вожд и че по всяка вероятност все още продължава да поддържа, че тайно са се срещали — всичко това ми бе добре известно. Но докъде бяха стигнали? Доколко моята сестра се бе унижила? Това бяха въпроси, от отговорите на които аз се страхувах.
         Знаех, че ще ми каже истината, ако я помоля, но не и ако й заповядам. Бях уверен в това. Познавах гордия й дух, станал още по-горд в последно време. Когато някой искаше да й наложи нещо насила, тя можеше да окаже упорита съпротива, да бъде твърда и неотстъпчива. Вирджиния бе наследила много черти от характера на майка ми и малко от баща ми. Както вече споменах, тя физически приличаше на майка ми, а също и по характер. Сестра ми бе една от онези жени — сега аз наистина можех да я нарека жена — които никога не са познавали ограниченията на строгата дисциплина, които са израснали с убежденията, че на тази земя нямат господар, че никой не стои по-горе от тях. Затова у нея се бе развило чувство за пълна независимост — чувство обикновено за американските жени и познато в другите страни само сред жените от привилегированите класи. Без контрола на родители, настойници или учители тъй като на учителите бе забранено да я възпитават „насила“, сестра ми бе пораснала и сега се чувстваше независима като кралица.
         Тя бе независима и в друго отношение — имаше собствено състояние — нещо, което винаги поражда чувство за свобода.
         В Американските съединени щати няма закон, според който цялото наследство да преминава в ръцете на най-големия син. Напротив, специален статут забранява това.
         Баща ми, чиито ръце не бяха свързани от такъв неестествен закон, бе постъпил, както биха постъпили всички честни хора — бе послушал сърцето си и бе разделил наследството си на равни части между двете си деца. Вирджиния бе толкова независима в материално отношение, колкото и аз.
         Разбира се и майка ми не бе забравена, но по-голямата част от имението сега принадлежеше на мене и на сестра ми.
         Ето защо тя не бе зависима нито от майка ми, нито от мене. Никаква власт не я свързваше с нас освен сърдечните връзки, които свързват една девойка с близките й.
         Разправих всички тези подробности, за да обясня по-добре трудната задача, която си бях поставил, да поискам обяснение от сестра ми.
         Колкото и да е чудно, аз и не помислих за моето неестествено положение. Тогава изобщо не ми идваше наум. Аз бях сгоден за сестрата на същия този човек, когото подозирах, че поддържа връзки със сестра ми и имах искрено намерение да я направя моя съпруга.
         Не виждах нищо неестествено, нищо срамно във връзката си с нея. Нито пък обществото би намерило нещо нередно. Хората се бяха отнесли с уважение и почит към Ролф, оженен за девойка с кожа, по-тъмна от кожата на Маюми и не толкова образована и красива. Стотици други бяха последвали примера му, без да загубят общественото си положение. Защо и аз да не го направя? Наистина аз не се замислих по този въпрос, понеже никога не ми бе идвало наум, че има нещо нередно в намеренията ми към моята индианска годеница.
         Въпросът нямаше да стои така, ако в нейните вени течеше африканска кръв. Тогава щях да се страхувам, че обществото може да ме осъди, тъй като в Америка презират не тъмния цвят на кожата, а кръвта на тъмнокожите. Бял мъж може да се ожени за индианка и тя ще влезе в обществото без да предизвика негодувания и, ако е хубава, може да стане една от неговите „красавици“.
         Знаех всичко това, но едновременно бях роб на позорния предразсъдък, че е страшно неестествено кръвта да бъде смесена в обратна посока. Когато жената е бяла, а мъжът червенокож, връзката им тогава е позорна. Приятелите на жената смятаха този брак за нещастие, за падение. А когато случайно жената е високопоставена лейди, о, тогава е още по-страшно.
         Макар и да не споделях предубежденията на сънародниците си по отношение на расата и цвета на кожата, аз не бях се отърсил напълно от техните предразсъдъци. Любовта на сестра ми към един индианец за мене бе падение, независимо от неговото положение сред народа му, независимо от това, колко е смел и образован, независимо от това, че можеше да бъде дори самият Оцеола!


        ГЛАВА LIV
        ВЪПРОСЪТ И ОБЯСНЕНИЕТО

         Неизвестността ме измъчваше. Повече не можех да чакам. Най-после реших да поискам обяснение от сестра си при първия случай, когато останем сами.
         Скоро ми се удаде такава възможност. Срещнах я случайно на поляната край езерото. Вирджиния бе в необикновено весело настроение.
         „Уви — помислих си аз и изпълнен с решителност, се приближих към нея. — Тези усмивки скоро ще се превърнат в сълзи.“
         — Вирджиния!
         Тя говореше нещо на любимите си животни и не ме чу или се престори, че не ме е чула.
         — Вирджиния! — повторих високо.
         — Какво има? — попита тя сухо, без да вдигне очи.
         — Моля ти се, Вирджиния, остави играта. Искам да поговоря с тебе.
         — Наистина, ти си много любезен! В последно време толкова рядко ми говориш, че би трябвало да се чувствам щастлива от предложението ти. Защо не доведеш приятеля си и той да ми поговори малко? Отдавна вече и двамата играете ролята на мумии и това ми омръзна. Но всъщност можете да продължите. Уверявам те, че ми е все едно.

         Кораб с капитан и моряци янки,
         ей хе-хе, знае всеки,
         в бой не влиза със врага, щом небето е лазурно
         и морето не е бурно.

         И тя отново се обърна към сърнето.
         — Ела тук, сърнето ми, не се приближавай до брега. Чуваш ли, ще паднеш във водата.
         — Моля ти се, Вирджиния, остави шегите! Трябва да поговоря нещо много важно с тебе.
         — Важно? Да не си решил да се жениш? Не е възможно. Лицето ти е много сериозно и мрачно. По-скоро приличаш на човек, когото водят на бесило. Ха, ха, ха!
         — Но послушай, Вирджиния, сериозно ти говоря.
         — Кой ти казва, че говориш несериозно? Вярвам ти, моето момче.
         — Слушай, Вирджиния, трябва да говоря нещо много важно с тебе. Исках да повдигна въпроса, още когато пристигнах.
         — И защо не го направи? Възможности имаше, колкото щеш. Да не би да съм се крила от тебе?
         — Не, но…
         — Продължавай, сега имаш възможност. Ако е някаква молба, както ми се струва, като гледам лицето ти, кажи я! Готова съм да я чуя.
         — Не, Вирджиния, не е. Въпросът, по който искам да говоря…
         — Какъв въпрос? Хайде казвай!
         Бях се уморил от усуквания, а бях и малко раздразнен. Реших да сложа край на всичко това. Струваше ми се, че една само дума ще я усмири и ще я направи толкова сериозна, колкото бях аз. Затова отговорът ми бе:
         — Оцеола.
         Очаквах да трепне, да се изчерви или да побледнее. Но за голямо мое учудване не последва нищо подобно — нито видът й, нито държанието й, показваха някакви особени преживявания.
         Без да се бави или колебае, тя ми отговори.
         — Какво? Младият вожд на семинолите, с когото си играехме като деца? Пауел? Той ли ще бъде тема на нашия разговор? Едва ли би могъл да избереш нещо по-интересно. Цял ден бих могла да говоря за този смелчага.
         Отговорът й ме накара да занемея. Не знаех как да продължа.
         — Какво ще ми кажеш за него, Джордж? — продължи сестра ми, като ме погледна сега по-сериозно. — Надявам се, не му се е случило нещо лошо?
         — Не, не зная такова нещо, но знам, че се е случило нещо лошо с хората, които са ми по-близки и по-скъпи.
         — Не те разбирам, мой тайнствени братко.
         — Ще ме разбереш. Ще ти задам въпрос и моля ти се, ако цениш моите чувства и приятелство, кажи ми истината.
         — Да чуя въпроса ти, сър, без такива уговорки! Струва ми се, мога да ти кажа истината и без да ме заплашваш.
         — Кажи тогава, Вирджиния, кажи ми — Пауел… Оцеола… той ли е твой любим?
         В отговор Вирджиния се заля в смях.
         — Слушай, Вирджиния, въпросът ми съвсем не е за смях.
         — Ах, каква забавна шега! Ха, ха, ха!
         — Не искам да се отнасяш несериозно към въпроса ми, Вирджиния. Отговори!
         — Нима се отговаря на такъв неуместен въпрос.
         — Не е неуместен. Имам основания да те питам.
         — Основания? Моля те, кажи ми какви са.
         — Не можеш да отречеш, че сте поддържали връзки. Не можеш също да отречеш, че си му определила среща в гората. Внимавай как ще отговориш, защото имам доказателства. На връщане срещнахме вожда. Видяхме го отдалеч, повикахме го, но той избяга — нищо чудно, че постъпи така. Проследихме отпечатъците на коня му. Видяхме и следите от твоето пони. Срещали сте се. Това е съвсем ясно.
         — Ха, ха, ха! Какви добри следотърсачи сте били, ти и твоят приятел Галахър. Наблюдателни хора! Цена няма да имате по време на война. Може да ви повишат в чин главни разузнавачи на армията. Ха, ха, ха! Значи такава била тя, голямата тайна. Затова се чумерите по такъв старомоден начин, което толкова ме озадачаваше. Моята чест, а? Това е бил червеят, който ви е човъркал. Кълна се в Диана*, че имам всички основания да бъда благодарна и че Бог ме е благословил, като ме е дарил с такива смели защитници. В Англия над градината на красотата бдял драконът на целомъдрието на жената, но толкоз често този дракон спял, че неопазена останала градината. И така, нямам си „дракон на целомъдрието“ да ме пази, но затова пък си имам двама драгуни — брат ми и приятелят му. Ха, ха, ха!
         [* Диана — древногръцка богиня на лова. Б.пр.]
         — Вирджиния, ще ме подлудиш. Това не е отговор. Срещала ли си Оцеола?
         — Ще отговоря на въпроса направо. Пред такъв ловък шпионин би било неуместно да отричам. Срещнах го.
         — С каква цел? Любовна среща ли беше то?
         — Въпросът е неуместен и на него няма да отговоря.
         — Вирджиния, умолявам те!
         — Не могат ли двама души да се срещнат в гората, без да бъдат обвинени, че се любят? Не е ли възможно да сме се срещнали случайно? Може пък и да имам друга работа с вожда на семинолите. Не знаеш всичките ми тайни, нито пък имам намерение да ти ги откривам.
         — Това не е било случайна среща. Предварително е била уговорена. Любовна среща е било! Каква друга работа можеш да имаш с него?
         — Съвсем естествено е да си мислиш такова нещо. Съвсем естествено, тъй като ти самият участваш в подобни любовни дуети. Откога, ако смея да попитам, не си се виждал със своята прекрасна чаровница — красавицата Маюми? А, братко?
         Подскочих като ужилен. Откъде знае сестра ми? Дали не е само предположение, или случайно е налучкала истината?
         Няколко минути не отговорих. Пренебрегнах въпроса й и продължих настойчиво да я разпитвам.
         — Вирджиния, искам обяснение, настоявам да ми дадеш обяснение!
         — Настояваш! Я виж ти, какъв тон държиш! Едва ли ще ти помогне. Преди малко, когато ме молеше, ми стана жал за тебе и за малко щях да ти разкажа. Но да ме принуждаваш! Когато ме питат така настоятелно, не отговарям и за да ти докажа това, ще си отида и ще се затворя в стаята си. Днес, драги, няма да ме видиш, нито пък утре, ако не дойдеш на себе си. Сбогом, Джордж! Или довиждане, при условие, че се държиш като джентълмен.

         Кораб с капитан и моряци янки,
         ей хе-хе, знае всеки,
         в бой не влиза със врага…

         Пеейки, тя прекоси поляната, качи се на верандата и изчезна зад вратата.
         Разочарован, унижен и огорчен, аз седях като закован на едно място. Не знаех какво да сторя.


         ГЛАВА LV
        ДОБРОВОЛЦИТЕ

         Сестра ми удържа на думата си. Този ден повече не я видях, нито следващия ден до обяд, когато тя излезе от стаята си, облечена в костюм за езда, заповяда да оседлаят Бялата лисица, възседна понито и потегли нанякъде сама.
         Чувствах, че нямам никаква власт над нейния своеволен дух. Напразни биха били усилията ми да я наставлявам — тя нямаше да ме послуша. Вирджиния бе господарка сама на себе си. Тя явно бе решила да постъпва, както намери за добре.
         След разговора от предишния ден нямах желание отново да се бъркам в нейните работи. Тя знаеше тайната ми и всеки съвет от моя страна щеше да звучи неубедително и щеше да бъде зле приет. Затова реших да спестя съветите си и да изчакам. Тогава те щяха да бъдат по-внушителни.
         В продължение на няколко дни се държахме хладно един към друг. Майка ми се учудваше, но не й дадохме никакви обяснения. Всъщност стори ми се, че и нейните чувства към мене не бяха така нежни както преди. Може би бях несправедлив към нея. Тя ми се сърдеше малко заради дуела с Рингоулд, първото съобщение, за който я бе огорчило. Когато се върнах, тя ме укори — хората смятали, че само аз съм виновен за цялата работа. Защо съм постъпил толкова грубо към Аренс Рингоулд? И то за нищо, за някаква си разпусната индианска красавица. Какво ме засягат хорските приказки за нея? Без съмнение това, което са казали хората, е самата истина. Би трябвало да се държа по-прилично.
         Ясно бе, че са осведомили майка ми най-подробно за случката. Но една подробност тя не знаеше — не знаеше коя е „разпуснатата индианска красавица“. Не бяха й казали името на Маюми. Знаейки това, аз спокойно слушах нейните строги забележки.
         Все пак чувствах се засегнат от нейните упреци и няколко пъти за малко щях да й разкажа истинските причини, които ме бяха накарали да поискам удовлетворение от Рингоулд. Но се въздържах, защото майка ми нямаше да ми повярва. А що се отнася до Рингоулд, в живота му напоследък бяха станали големи промени. Баща му бе умрял внезапно в пристъп на гняв, когато биел един от робите си. Спукал се някакъв кръвоносен съд и той се сгромолясал, сякаш поразен.
         Аренс, единственият му син, сега бе господар на огромното, придобито по нечестни пътища богатство — плантация с около триста роби. Разправяха, че бил станал още по-алчен. Също като баща си и той си бе поставил за цел да притежава власт над всекиго и всичко наоколо — да стане голям финансов деспот. Синът бе достоен наследник на бащата.
         Известно време носел ръката си превързана и както разправяли хората, бил доста горд, че участвал в дуел. Онези, които знаеха как е свършил дуелът, смятаха, че няма много основание да се гордее.
         Враждата ни не бе изменила отношенията между двете семейства. Научих, че идвал у дома постоянно; всички все още вярвали, че от обожателите на Вирджиния на него гледали най-благосклонно. А след като се сдобил с богатство и власт, моята честолюбива майка започнала да го гледа още по-благосклонно. Научих това с голямо съжаление.
         Старият дом изглежда се бе променил. Липсваха предишните топли чувства. Липсваше ми моят благ благороден баща. Майка ми понякога ми изгледаше студена и далечна — сякаш смяташе, че не съм послушен син. Чичо ми, като неин брат, й приличаше във всяко отношение. Даже любимата ми сестра изглежда се бе отчуждила от мене.
         Започнах да се чувствам чужденец в собствената си къща и затова малко седях у дома. По-голямата част от деня прекарвах навън с Галахър. Разбира се, моят приятел ми гостува през цялото време, докато бяхме в Суони. Времето ни отиваше отчасти в изпълнение на нашия служебен дълг, отчасти в ходене на лов. А елените и лисиците изобилстваха. Но сега ловът не ме радваше както преди, а и другарят ми, който бе запален ловджия, изглежда не изпитваше удоволствието, което бе очаквал.
         Военните ни задължения не ни отнемаха много време и ние обикновено свършвахме работата си преди обяд. Задачата ни не бе да съберем нови доброволци, а да надзираваме събраните вече доброволци и да ги обучим. Те бяха сформирали един отряд, бяха избрали офицерите си и се занимаваха със събирането на нови доброволци. Ние трябваше само да ги инспектираме, обучаваме и ръководим.
         Малката черква в центъра на поселището бе превърната в главна квартира на отряда. Там ежегодно водехме обучение.
         Повечето от доброволците бяха бедни бели поселници — дребни плантатори, които работят наета земя, и заселници, които живеят край блатата и които успяват да си изкарат прехраната с помощта на секирата, а понякога с помощта на пушката. Между тях се намираше и старият ловец Хикмън. Но това, което ме изненада най-много, бе, че „господата“ Спенс и Уилямс също се бяха записали в доброволческия отряд. Реших да не изпускам из очи тези негодници и да се пазя от тях.
         Мнозина от войниците идваха и от по-висшите среди. Общата опасност беше привлякла хора от различни класи.
         Офицерите обикновено бяха богати и влиятелни плантатори. Мнозина от тях не заслужаваха да носят еполети. Затова беше виновна системата, при която са били избрани.
         Мнозина от тези джентълмени имаха по-високи чинове от Галахър и мене. Полковниците и майорите като че ли не бяха по-малко от простите войници. Въпреки това те изпълняваха нарежданията ни. Няма нищо чудно един лейтенант от бойните редици или други по-младши офицери от редовната армия да командват по време на война някой полковник от народното опълчение или доброволческата армия.
         Тук-таме се срещаха чудаци, които може би по-рано са учили в Уест Пойнт, но са пропаднали или пък са участвали някой и друг месец в походите на „стария Хикъри“. Те се смятаха за специалисти във военното изкуство и не бе много приятно човек да работи с тях. Понякога цялата непоколебима твърдост на Галахър бе необходима, за да ги убедим, че той е главнокомандващият в Суони.
         Славата на моя приятел като решителен човек и майстор на дуелите, пристигнала преди него, спомогна за изграждането на авторитета му не по-малко от заповедта, която той донесе от главната квартира.
         Общо взето, работата с тези джентълмени вървеше гладко. Повечето от тях изглежда желаеха да овладеят военното изкуство и с готовност се подчиняваха на нарежданията ни.
         Не липсваше шампанско, коняк или пури. Съседните плантатори бяха гостоприемни и ако приятелят ми и аз бяхме склонни към разгулен живот, едва ли щяхме да намерим по-подходящо място да се отдадем на склонностите си.
         Но никой от двамата не се поддаде на тези изкушения. Нашето въздържание без съмнение ни издигна в очите дори и на пияниците, които ни заобикаляха.
         Новият ни живот в никой случай не бе неприятен. Ако не бяха главоболията у дома, щях да се чувствам доволен и щастлив.
         Но у дома! У дома — там бе това, което ме разяждаше. Чувствах, че повече не беше мой дом.


         ГЛАВА LVI
        ТАЙНСТВЕНИ ПРОМЕНИ

         Минаха няколко дни и аз забелязах внезапна промяна в държанието на Галахър — не към мене или майка ми, а към Вирджиния.
         Почувствах това още в деня след разговора ми с нея. Забелязах, че и тя бе променила отношението си към него.
         Сякаш ледената учтивост помежду им се бе стопила изведнъж и някогашната искрена дружба бе възстановена.
         Сега играеха, пееха, смееха се, заедно четяха и бърбореха глупости както преди.
         „Ах — мислех си аз, — лесно му е да забрави. Той е само приятел и естествено, не може да изпитва същите чувства, каквито изпитва братът. Какво го интересува какви са нейните тайни връзки и с кого? Какво го е грижа, че тя тайно нарушава приличието? Тя е приятна събеседничка, нейният подкупващ чар го е омагьосал и той е забравил съмненията, които сигурно е изпитвал в началото също като мене“. Той или беше й простил за нейното държание, беше го забравил, или пък беше намерил някакво задоволително обяснение. Както и да е, аз сякаш бях загубил неговото съчувствие, а тя отново бе спечелила доверието и приятелството му.
         Отначало бях учуден от тази нова степен на отношенията в семейния кръг, после всичко това ме накара да се замисля.
         Чувствах се засегнат и гордостта ми не ми позволяваше да поискам обяснение от Галахър. И тъй като той сам не ми обясняваше нищо, аз останах в неведение. Забелязах, че майка ми също гледа на промяната в техните отношения с изненада, примесена с известно подозрение.
         Досещах се за причините — на нея й се струваше, че сестра ми и Галахър са станали твърде много близки; струваше й се, че Вирджиния може да се увлече по представителния офицер и да сметне, че той би могъл да й бъде подходящ съпруг, въпреки че той нямаше друго състояние освен заплатата си.
         Майка ми, която вече имаше свои планове за женитбата на дъщеря си, не можеше да гледа спокойно как тя си избира една такава съдба. Затова бе естествено за нея да гледа с ревниво око на твърде голямата близост между тях.
         Щях да бъда доволен, ако можех да споделя нейните съмнения. За мене щеше да бъде истинско щастие сестра ми да се е спряла на него. С удоволствие щях да приема приятеля ми да ме нарича брат. Не бих се опълчил срещу брака им, въпреки че той беше без състояние.
         Но на мене и през ум не ми минаваше, че между тях може да има нещо друго освен старата жизнерадостна дружба. При това бях уверен, че любовта не се проявява така. А що се отнася до капитан Галахър, можех да уверя майка ми, че тя няма от какво да се опасява.
         И все пак за всеки друг те можеха да минат за влюбени. Те бяха заедно по-голямата част от деня, а също и до късно вечерта. Яздеха заедно в гората. Понякога ги нямаше по няколко часа. С всеки изминат ден приятелят ми търсеше все по-малко и по-малко моята компания. Странно, но ловът вече не му правеше удоволствие. Занемари службата си и ако на ученията не присъстваше неговият „лейтенант“, страхувам се, че отрядът щеше да остане недобре обучен.
         Дните минаваха, а на мене ми се струваше, че Галахър започна да се държи по-сериозно. С положителност бе станал по-замислен, особено когато сестра ми отсъстваше, и видът му се измени. Сега той наистина приличаше на влюбен. Трепваше, когато чуеше гласа на сестра ми да долита отвън. Ушите му бързо долавяха всяка нейна дума. В очите му се четеше възхищение, когато тя влизаше в стаята. Видях няколко пъти да поглежда към нея с израз, в който имаше нещо повече от приятелство. Старите ми съмнения започнаха да възкръсват. В края на краищата може би той беше влюбен във Вирджиния.
         Тя наистина бе хубава и можеше да спечели сърцето даже и на такъв непоколебим воин. Галахър не бе много влюбчив. Не знам някога да се е опитвал да завладее сърцето на някоя девойка — всъщност в компанията на момичетата той се чувстваше неловко. Сестра ми изглежда бе единствената, с която говореше спокойно и свободно.
         В края на краищата може би той беше влюбен в нея.
         Щях да се радвам, ако бях в състояние да накарам сестра ми да отвърне на чувствата му. Уви, това не бе по силите ми.
         Чудех се дали и тя го обича. Но не. Не бе възможно. Не бе възможно, ако мислеше за…
         И все пак понякога тя така се държеше с него, че човек, незапознат с нейните лудории, би помислил, че е влюбена в Галахър. Даже и аз бях озадачен от постъпките й. Тя или го обичаше повече, отколкото се обича приятел, или се преструваше. Ако той я обичаше и тя знаеше, то държанието й бе крайно жестоко.
         Отдавах се на такива размишления, макар и да се мъчех да ги прогоня от главата си. Това не бяха приятни мисли. Понякога дори ми причиняваха мъка.
         Живеех в лабиринт от съмнения, озадачен и объркан от това, което ставаше около мене. Но по това време в историята на нашето семейство бе обърната нова страница, която със своята тайнственост затъмни всичко друго. До мене достигна слух, който, ако бе верен, трябваше да изгони всички новопородени теории от главата ми.
         Научих, че сестра ми била влюбена в Аренс Рингоулд или по-точно — не била безразлична към ухажванията му!


         ГЛАВА LVII
        ИЗТОЧНИКЪТ НА МОИТЕ СВЕДЕНИЯ

         Това научих от моя верен прислужник — от Черния Джейк. Другиму не бих повярвал, но той бе над всякакви съмнения. Макар и негър, Джейк бе умен. Настойчивостта му показваше, че вярва в това, което казва. Имаше и доводи и ми ги изложи.
         Тези необикновени сведения получих по следния начин: Седях погълнат от една книга до езерото, когато чух познатия глас на Джейк:
         — Масса Джордж!
         — Какво има, Джейк? — отвърнах, без да вдигам очи от страницата.
         — Аз цяла сутрин исках да бъда сам с вас, масса Джордж. Искам да поговорим малко сами.
         Сериозният тон, така необикновен за гласа на Джейк, привлече вниманието ми. Затворих книгата и го погледнах. И видът му бе сериозен.
         — Искаш да разговаряш с мене, Джейк?
         — Да, масса, ако не сте зает.
         — Ни най-малко, Джейк. Говори! Какво ще ми кажеш?
         „Бедният, помислих си аз, той също си има тревоги. Сигурно ще се оплаче от Вайола. Безмилостната кокетка го кара да се измъчва от ревност. Но какво да направя? Не мога да я накарам да го обича. Не мога. Насила хубост не става. Колкото и да я увещавам, тя ще постъпи, както си ще.“
         — Е, кажи, Джейк?
         — Ех, масса Джордж, аз не искам да се бъркам в работите на семейството. Не искам, ама, масса Джордж, всичко е наопаки. Божичко, всичко е наопаки!
         — В какво отношение?
         — Младата мис, масса, младата мис.
         „Много учтиво е от страна на Джейк, да нарича Вайола «мис»“ — помислих си аз.
         — Смяташ, че тя те мами?
         — Не само мене, масса Джордж, не само мене.
         — Лошо момиче. Може би пък само да си въобразяваш, Джейк. Имаш ли някакви доказателства, че е невярна? Знаеш ли с положителност някой да я ухажва.
         — Да, масса, много положително, никога по-рано не съм бил толкова положителен.
         — Бял ли е?
         — Боже, масса Джордж — възкликна Джейк учуден. — Чудни работи говорите! Разбира се, бял човек. Кой друг, ако не бял, смее да ухажва младата мис?
         Не можех да сдържа усмивката си. Джейк въпреки собствения си цвят изглежда имаше прекалено високо мнение за неговата чаровница — смяташе, че тя е недостъпна за хората от неговата раса. Веднъж го чух да се хвали, че бил „единственият човек с такъв цвят на кожата, който ухажвал Вайола“. Значи бял човек беше виновен за неговото нещастие.
         — Кой е той, Джейк? — запитах го аз.
         — Масса, това е онзи дявол и злодей Аренс Рингоулд.
         — Какво! Аренс Рингоулд ухажва Вайола?
         — Вайола! Боже, масса Джордж — възкликна черният и се ококори така, че се видя само бялото на очите му. — Вайола! Боже мой, никога не съм казвал Вайола, никога!
         — За кого говориш тогава?
         — Масса, аз не казах ли младата мис? Младата мис Вирджиния.
         — О! Става дума за сестра ми. Но, Джейк, това е стара история. От дълги години Аренс Рингоулд се върти около сестра ми. Няма никакви изгледи за успех. Няма защо да се тревожиш, мой верни приятелю. Няма опасност да се оженят. Тя не го харесва, Джейк. Кой ли пък би го харесал? Но даже и да е така, аз никога няма да й позволя. Няма никаква опасност, можеш да бъдеш спокоен.
         Изглежда думите ми не успокоиха негъра. Той стоеше и чешеше главата си, сякаш имаше да ми каже още нещо. Почаках да продължи.
         — Извинявайте, масса Джордж, че си позволявам да кажа, ама голяма грешка правите. Вярно, имаше време, когато мис Вирджиния пет пари не даваше за тази змия в тревата. Ама сега е другояче. Неговият баща, старият разбойник, отиде на оня свят. Сега младият е богат, голям плантатор, най-голям край реката. Старата мисис е доволна от него и че той идва да вижда мис Вирджиния, защото е богат, той е добър за мъж.
         — Знам всичко това, Джейк, майка ми винаги го е искала за зет. Но това още нищо не значи. Сестра ми е малко своенравна и ще постъпи, както си ще. Няма опасност да се съгласи да се ожени за Аренс Рингоулд.
         — Извинявайте, масса Джордж, пак извинявайте, аз казвам, масса, че грешите. Та тя вече почти се е съгласила.
         — Откъде ти дойде такова нещо наум?
         — Вайола, масса, тя ми каза всичко.
         — А, значи сте отново добри приятели с Вайола?
         — Да, масса Джордж, по-добри приятели от всякога. То било само подозрение. Аз съм грешил. Тя е добро момиче и е вярна. Повече Джейк не се съмнява за нея. Не.
         — Радвам се, но моля те, разкажи ми какво ти е разправяла Вайола за Аренс Рингоулд и сестра ми.
         — Тя ми каза на мене всичко. Тя всеки ден се вижда с него!
         — Всеки ден! Но от много дни Аренс Рингоулд не ни е посещавал.
         — Не, масса, вие пак грешите. Масса Аренс идва в къщи всеки ден. Почти всеки ден.
         — Глупости! Не съм го виждал тука. Не съм и чувал да е идвал, откакто съм си дошъл от форта.
         — Но той идва, масса, аз сам го виждах! Той идва, когато вас ви няма. Идва, когато сте на лов. Аз го видях вчера, когато вие с масса Галахър бяхте при доброволците. Аз съм съвсем сигурен.
         — Изненадваш ме, Джейк!
         — Това не е всичко, масса. Вайола казва, че мис Вирджиния била различна от по-рано. Той й говорил за любов. Тя вече не му се сърдела. Слушала, когато той говори. О, масса Джордж, Вайола мисли, че тя се е съгласила да се жени за него. Това ще е ужасно. Много, много ужасно!
         — Джейк! — казах му аз. — Слушай! Ще стоиш у дома, когато ме няма. Ще наблюдаваш кой идва и кой си отива. Щом Аренс Рингоулд дойде да посети семейството, ще ме извикаш, колкото може по-скоро.
         — Боже, ще направя това, масса Джордж, не се страхувайте, ще дойда много бързо — бързо като светкавица.
         След това обещание негърът се отдалечи.
         Макар и да се отнесох с недоверие към думите на Джейк, не можех да пренебрегна съобщението, което той ми бе донесъл. Без съмнение в него имаше нещо вярно. Негърът ми бе предан и не вярвах да ме лъже. Освен това той бе хитър и не можеше току-така лесно да се мами. Вайола наистина имаше възможност да наблюдава всичко, което става в семейството, и защо ще си измисля такива истории?
         Освен това Джейк бе видял Рингоулд да идва на посещение, нещо, за което никога не бяха ми казвали. Това потвърждаваше думите на Вайола.
         Не знаех какво да мисля. Трима поклонници — индианският вожд, Галахър, Аренс Рингоулд. Дали сестра ми не е започнала да кокетира с всички?
         Възможно ли е да изпитва някакви чувства към Рингоулд? Не! Не е възможно. Бих могъл да разбера чувствата й към войника, романтичното увлечение по смелия и наистина красив вожд, но към Аренс Рингоулд, този надут, креслив сноб, който не може да се похвали с нищо друго освен с богатството си? Това изглеждаше съвсем невероятно. Разбира се, майка ми сигурно оказваше влияние, но никога по-рано не ми беше идвало наум, че Вирджиния ще й се подчини. Ако Вайола казваше истината, тя беше отстъпила или се готвеше да отстъпи.
         „О! Майко, майко! Не знаеш какво чудовище искаш да въведеш у дома си и да гледаш като свое дете.“


         ГЛАВА LVIII
        СТАРИЯТ ХИКМЪН

         Както обикновено на следващата сутрин отидох в лагера на доброволците. Галахър също дойде, тъй като този ден щяха да „приемат на служба доброволците“* и ние трябваше да присъстваме на полагането на клетва.
         [* В Съединените щати доброволческите отряди се формират самостоятелно. Когато броят на войниците се попълни, те избират офицерите си и правителството ги одобрява — тогава ги приемат на „служба“, с други думи, те дават клетва, че ще служат известен период също като редовните войници с еднаква заплата, дажби и т.н. Б.авт.]
         Събраха се доста хора — по-внушителни по брой, отколкото на вид. Нашият доброволчески отряд бе кавалерийски, но тъй като всеки отделен човек се грижеше сам за екипировката си, нямаше дори и двама души еднакво въоръжени или с еднакви коне. Почти всички носеха пушки, неколцина бяха нарамили старите семейни мускети, останали от времето на американската революция. Други бяха въоръжени с едноцевни или двуцевни ловджийски пушки, заредени с големи сачми. Тези пушки, разбира се, не са за пренебрегване в случай на схватка с индианците. Имаше много и най-различни пистолети — от огромните пистолети с медни дръжки до малките джобни пистолетчета — също едноцевни и двуцевни. Но нямаше револвери, тъй като прочутият „Колт“* не бе се появил още на границата. Всеки доброволец носеше ножа си — някои от тях приличаха на ками с украсени дръжки, докато повечето имаха дълги остриета и напомняха касапски ножове. Мнозина бяха затъкнали в коланите си малки секири — имитация на индианските томахавки. Те имаха двойно предназначение — с тях доброволците щяха да си проправят път в гъсталака и да разбиват черепа на някой дивак, когато се представи случай. Амуницията се състоеше от рог за барут, торбичка за куршуми или паласка — накратко казано, обикновените ловджийски принадлежности на хората от границата или на ловците на елени.
         [* Пръв е бил въоръжен с револвер „Колт“ полкът на тексаските стрелци. За първи път е употребен в бой по време на войната на Съединените щати с Мексико в една схватка с партизанския отряд на Падре Харанта. С помощта на това ефикасно оръжие 125 партизани са били обезвредени за по-малко от 15 минути. Б.авт.]
         Конете на доброволците бяха толкова различни, колкото оръжието и снаряжението им — високи кокалести жребци, едри, въздълги коне за впрягане, жилави местни коне от андалузката раса*, мършави кранти, които носят на гърба си дрипави поселници, рамо до рамо с прекрасен арабски жребец, гордостта на някой красив млад плантатор, който го язди с чувството, че представлява величествена гледка. Мнозина яздеха мулета от американски и испански произход. Мулетата, които са научени да носят седло, не им отстъпват при походи срещу индианците. Те лесно се промушват там, където конете потъват или се препъват — сред непристъпните храсталаци, през гори от огромни дървета, където земята е мочурлива или е покрита с повалени дънери, откъртени клони и непроходими гъстаци от сплетени пълзящи паразитни растения. Най-опитните ловци все още предпочитат мулето пред буйния арабски жребец, когато ходят на лов.
         [* Тази порода коне е докарана във Флорида от испанците и затова ги наричат така. Б.авт.]
         Пъстро беше и облеклото на доброволците. Някои от офицерите носеха униформи или непълни униформи. Сред войниците нямаше двама облечени по един и същи начин: виждаха се червени, сини и зелени шаячни куртки, груби вълнени дрехи, сиви или червеникави на цвят; червени фланели, кафяви или бели ленени палта, а други носеха дрехи от дебело жълто платно, което се тъче по тези места, трети от небесносин памук. Някои бяха облечени в ловджийски ризи от щавена еленова кожа с мокасини и гамаши; ботуши от конска или алигаторска кожа, високи обувки — накратко казано, всички възможни видове обуща и дрехи, които се срещат в Щатите.
         Шапките им бяха също така разнообрази и причудливи. Но нямаше военни фуражки, а кожени каскети, вълнени и филцови шапки, шапки от слама и палмови листа с широки периферии, килнати назад или нахлузени до ушите. Неколцина носеха фуражки от син плат, които донякъде придаваха военен вид на собствениците им.
         Само в едно отношение доброволците си приличаха — всички имаха желание да се сражават с индианците, изгаряха от нетърпение да влязат в бой с омразните диваци, които бяха извършили такива издевателства по цялата страна. Кога ще ги поведат срещу тях? Това беше въпросът, който доброволците постоянно задаваха.
         Старият Хикмън бе един от най-дейните. Заради неговата възраст и неговата опитност му бяха дали сержантски чин при изборите. Често имах възможност да разговарям с него. Ловецът на алигатори бе все още мой верен приятел, предан на нашето семейство. Този ден по една случайност останах насаме с него. Той доказа своята привързаност, като поде разговор, който малко очаквах. Ето как започна:
         — Предпочитам индианец да ме скалпира, лейтенанте, ама не мога да понеса мисълта тази гадина да вземе сестра ти за жена.
         — Да се ожени за сестра ми! Кой? — запитах изненадан. Дали имаше предвид Галахър?
         — Как кой? Ами, разбира се, тоя, дето всички разправят… Този проклет Аренс Рингоулд.
         — О, за него ли става дума? Наистина ли всички говорят?
         — Да, наистина. Всички в поселището само за това говорят. Ама да не ми казват Хикмън, ако позволя такова нещо, Джордж Рандолф. Сестра ти, толкова хубаво момиче, едно от най-хубавите в нашия край, да вземе такъв проклетник. Какво като има долари? Не ща и да чуя такова нещо. Слушай, Джордж, казвам ти, че ще страда цял живот. Дяволите да го вземат!
         — Много любезно от твоя страна, че ми даваш съвет, Хикмън, но смятам, че това, от което се страхуваш, няма вероятност да стане.
         — Защо тогава хората разправят? Всички казват, че ще стане. Ако не бях стар приятел на баща ти, Джордж, нямаше да седна да ти говоря, ама бяхме приятели и сега съм твой приятел и затова реших да си поговорим по тоя въпрос. Може да си разправяме за индианците, но в цяла Флорида няма по-големи разбойници от Рингоулдовци — и от бащата и от сина, и от целия им род. Старият си отиде и кой знае как се чувства сега. Май рогатият го с хванал и сега той си плаща за всички дяволии. Ще му се върне за онова, дето направи на тези бедни метиси от другата страна на реката.
         — Семейство Пауел?
         — Да, да. Такава мръсна работа през живота си не съм виждал. Така си е.
         — Значи знаеш какво се е случило?
         — Знам, разбира се. Знам цялата им игра. Това е най-долната сделка, дето бял и то който се смята за „джентълмен“, е направил.
         По моя молба Хикмън продължи и ми разказа в подробности, които не знаех, за ограбването на нещастното семейство Пауел. Според него те не изоставили плантацията доброволно. Напротив, за самотната вдовица това било тежък удар. Не само защото земята била скъпа — най-добрата земя в цялата област, но защото за нея мястото било свързано със спомени за някогашния щастлив живот и за нейния добър съпруг. Отишла си само когато силната ръка на закона и палката на шерифа я изгонили.
         Хикмън присъствал на тази сцена и я описа с прости думи, но вълнуващо. Разправи ми за горчивата мъка на семейството, когато се разделяло от своя дом, за възмущението и гнева на сина, за сълзите и молбите на майката и дъщерята. Разказа ми как онеправданата вдовица предлагала всичко, което й било останало — дори скъпоценностите, подарени от починалия й съпруг, само и само грубияните да й оставят къщата, стария дом, осветен от дългите щастливи години, прекарани под неговия покрив.
         Молбите били напразни. Безсърдечните люде не ги съжалили и ги прогонили.
         Старият ловец ми разправи всичко с чувство на възмущение. Макар и езикът му да бе простоват, а външният му вид груб, неговото сърце беше изпълнено с човечност, той мразеше несправедливостта и силно ненавиждаше всички Рингоулдовци. Разказът му отново разпали у мене възмущението, което изпитах, когато за първи път научих за тази чудовищна и жестока постъпка. Чувствата ми на приятелство към Оцеола, които в последно време бяха заглушени от съмнения, отново възкръснаха, докато слушах за нанесените му неправди.


         ГЛАВА LIX
        БЪРЗИЯТ ПРАТЕНИК

         Бяхме се отдалечили с Хикмън от тълпата, за да можем да си поговорим свободно.
         Като мина известно време, старият ловец се разгорещи и започна да говори по-свободно. Държанието му ми подсказа, че има да ми разправи още нещо. Твърдо вярвах в неговата преданост към нашето семейство и в приятелските му чувства към мене. На няколко пъти щях за малко да му разкрия мислите, които ме караха да се чувствам нещастен. Дългият опит го бе направил мъдър — той беше грубоват, но в негово лице може би щях да намеря добър съветник. Не познавах друг човек, който да притежава и половината от неговия жизнен опит. Хикмън не бе живял само сред алигатори. Той бе преживял много. Аз смело можех да се доверя на неговата преданост и разум.
         Уверен във всичко това, аз щях да споделя е него тежките тайни на сърцето си или поне част от тях, ако не смятах, че той вече ги знае. Известно ми бе, че знае за появата на Жълтия Джейк. Той твърдеше, че никога не е бил съвсем сигурен, че мулатът е мъртъв. Отдавна бил узнал, че е жив. Но не за Жълтия Джейк си мислех аз, а за намеренията на Аренс Рингоулд. Може би Хикмън знаеше нещо. Забелязах, че когато споменавахме името му във връзка с имената на Спенс и Уилямс, той ме поглеждаше по особен начин, сякаш имаше да ми каже нещо за тези негодници.
         Точно чаках да открие някоя от тайните, когато до ушите ми достигна тропотът от копитата на бързо препускащ кон. Обърнах се и видях конник да се приближава край брега на реката. Той галопираше бързо, сякаш участваше в състезание. Конят бе бял, а конникът черен. Познах ги от пръв поглед. Ездачът бе Джейк.
         Хикмън и аз стояхме сред дърветата. Излязох на открито, за да може да ме види Джейк и да не отиде чак до черквата, която бе по-нататък. Когато се приближи, му махнах.
         Той ме видя, рязко изви коня и с галоп се приближи към нас. Явно, бе дошъл да ми съобщи нещо, но присъствието на Хикмън го възпираше да ми каже какво има на висок глас. Той скочи от седлото, приближи се и ми прошепна на ухото точно това, което очаквах — Аренс Рингоулд бил у дома.
         — Тоя проклетник е там, масса Джордж — това бяха дословно думите на Джейк.
         Изслушах съобщението спокойно, доколкото ми бе възможно. Не желаех Хикмън да разбере за какво става дума, нито пък да заподозре, че се е случило нещо необикновено. Затова отпратих с една единствена дума черния куриер и се обърнах отново към ловеца.
         Върнахме се заедно с Хикмън при черквата, дето съумях да се изскубна от него, като се смесих с тълпата.
         Малко след това отвързах коня, възседнах го и тихомълком се измъкнах, без да се обадя на никого, нито дори на Галахър. Не поех по правия път за плантацията, а заобиколих през горичката, която обкръжаваше черквата. Направих това, за да заблудя стария Хикмън или всеки друг, който бе забелязал бързото пристигане на Черния Джейк. Ако бях се върнал веднага с него, те можеха да се сетят, че не всичко у дома е в ред. За да избягна това и да заблудя любопитните, аз се престорих, че тръгвам в обратна посока.
         След кратка езда през храсталаците аз се намерих на главния път, който води нагоре по реката. Забих дълбоко шпорите и се впуснах в галоп, сякаш ставаше въпрос на живот и смърт. Бързах, защото исках да стигна у дома навреме, преди да си отиде потайният гост, който беше добре дошъл за майка ми и сестра ми, но не и за мене.
         Макар и да имах основателни причини да мразя този човек, нямах никакво намерение да проливам кръвта му. Нямах намерение да убия Аренс Рингоулд, макар и това да бе най-подходящият начин да се отърва от това долно и опасно влечуго. Познавах добре низостите, на които той бе способен. Разказът на Хикмън за неговите безобразия току-що беше раздухал омразата ми към него и аз можех в този миг да отнема живота му, без да се страхувам от угризения на съвестта.
         Но въпреки че кипях от гняв и възмущение, аз все пак не бях още загубил разума си. Предпазливостта — обикновеният инстинкт за самосъхранение — все още не беше ме изоставила. Нямах намерение да играя ролята на Самсон* от последното действие на неговата трагедия. Бях възприел по-разумен план.
         [* Самсон — според библейската легенда плененият от филистимците Самсон разрушил колоните на храма, за които бил вързан и загинал под развалините му заедно със своите врагове. Б пр.]
         Възнамерявах да се доближа до къщата по възможност незабелязано, да се промъкна до приемната, където, разбира се, щях да намеря госта, да вляза внезапно, да изненадам и госта и домакините, да поискам обяснение и от тримата и по този начин да разнищя тайнственото семейно съзаклятие, което ме озадачаваше и ми причиняваше болка. Щях да изправя лице с лице тримата — майка, сестра и ухажор и щях да ги заставя да признаят всичко.
         „Да — говорех сам на себе си, забивайки нетърпеливо шпорите в хълбоците на коня. — Да. Ще ги накарам да се изповядат. Всички трябва да се изповядат или…“
         Не бях решил с какво да заплаша майка ми и сестра ми, макар и тъмни замисли да се пораждаха в сърцето ми. В този миг моята братска и синовна любов бяха отстъпили пред гнева ми.
         Ако Рингоулд не кажеше истината, щях първо да го ударя с бича си, после да го изритам навън и накрая да му забраня да стъпва в къщата, в която бях решил да бъда господар отсега нататък.
         А колкото за благоприличието, аз изобщо не се замислих за него. В този час съвсем не бях настроен да спазвам правилата за добро държание. Всякаква грубост към човека, който се бе опитал да ме убие, ми се струваше оправдана.


         ГЛАВА LX
        ПОДАРЪК НА ВЛЮБЕНИЯ

         Както казах по-рано, възнамерявах да вляза у дома незабелязано, затова трябваше предпазливо да се промъкна до къщата. Ето защо, когато се приближих към плантацията, изоставих главния път и поех по една пътека, която заобикаляше зад къщата. Пътеката щеше да ме заведе до хомъка, езерото и портокаловата горичка, без да има опасност, че някой ще забележи приближаването ми. Робите, които работят в ограденото място, можеха да ме видят, когато минавам оттам, но те бяха полски работници и нямаше защо да се страхувам, че ще съобщят за пристигането ми. Опасявах се само, че може да ме види някой от домашните прислужници.
         Джейк не бе се върнал направо у дома; бях му заповядал да ме чака на определено място и там го намерих.
         Казах му да ме последва. Минахме през нивята и навлязохме сред гъстия шубрак на хомъка. Там спряхме и слязохме от конете. После продължих сам.
         Приближих се към къщата — към дома си, към дома на моя баща, на моята майка и сестра, като ловец, който се промъква към дивеча или дивака към спящия си враг. Необикновено поведение за един син и брат! Наистина аз бях в странно положение!
         Краката ми трепереха. Коленете ми се подгъваха. Гърдите ми се вълнуваха от бурята на силни чувства. По едно време аз се поколебах и спрях. Възпираше ме мисълта за неприятната сцена, която щях да предизвикам. Решителността ми отслабваше.
         Може би щях да се върна и да изчакам друга възможност, за да постигна целта си по не толкова груб начин, но в този миг до ушите ми достигнаха гласове, които прогониха колебанието ми. Чух гласа на сестра ми, която се смееше безгрижно и радостно. Чух още един глас. Лесно можех да разпозная по пискливите нотки в него гласа на омразния ухажор. Гласовете сякаш ме подлудиха, моята омраза отново пламна. Като че ли те нарочно говореха, за да ми се подиграват. Как можеше моята сестра да се държи така? Как можеше тя да бъде така весела, когато аз се превивах под тежкия товар на подозрението, че нейното държание е непристойно?
         Разгневен и огорчен, аз се отказах от мисълта да действам благородно. Реших да изпълня плановете си, но най-напред исках да чуя какво говорят.
         Приближих се. Сега чувах по-ясно. Те не бяха в къщи, а навън, край портокаловата горичка. Стъпвах тихо, леко разделях клоните или се провирах под тях и така незабелязано се приближих на шест крачки от мястото, където бяха Рингоулд и сестра ми. Аз бях толкова наблизо, че виждах дрехите им сред листата и чувах всяка дума, която си казваха.
         Не бе минало дълго време, когато разбрах, че съм пристигнал в критичен момент. Току-що любовникът се бе предложил за съпруг. Може би той за първи път правеше сериозно предложение. Вероятно това бе предизвикало смеха на сестра ми.
         — Наистина ли, мистър Рингоулд, желаете да Ви стана жена? Сериозно ли говорите?
         — Не, не ми се подигравайте, мис Рандолф. Знаете от колко години съм Ви предан.
         — Наистина не знам! Откъде да знам?
         — От думите ми. Стотици пъти съм Ви го казвал.
         — Думи! Думите за мене нищо не означават в такива случаи. Мнозина са ми говорили по същия начин, а предполагам, че пет пари не са давали за мен. Езикът е нещо несериозно, мистър Рингоулд.
         — Но постъпките ми са доказали, че съм откровен. Аз Ви предложих ръката и състоянието си. Това не е ли достатъчно доказателство за преданост?
         — Не, глупави човече, нищо подобно. Ако се омъжа за Вас, богатството Ви си остава ваше. Освен това и аз имам малко състояние, с което Вие ще разполагате. Така, че виждате ли, Вие със сигурност ще имате облага. Ха, ха, ха!
         — Не, мис Рандолф, не смятам да разполагам с Вашето богатство. Ако приемете ръката ми…
         — Ръката Ви, сър? Ако искате да спечелите една жена, трябва да й предложите сърцето си. За мене сърцето е важно, а не ръцете…
         — Вие знаете, че то отдавна е Ваше. Цял свят го знае.
         — Сигурно Вие сте го разказал на целия свят, а на мене това никак не ми се нрави.
         — Вие наистина се държите много зле към мене! Имате много доказателства, че отдавна съм Ви предан и Ви се възхищавам; отдавна щях да открия чувствата си и да Ви предложа да ми станете жена…
         — А защо не го направихте?
         Рингоулд се поколеба.
         — Всъщност аз не бях господар на себе си. Баща ми ми заповядваше.
         — Така ли?
         — Сега положението е друго. Мога да постъпвам, както си искам и, моя скъпа мис Рандолф, ако приемете ръката ми…
         — Отново Вашата ръка. Позволете ми да Ви кажа, сър, че тази Ваша ръка не се слави с щедрост. Ако я приема, може да не получавам пари дори за ежедневните си разходи. Ха! Ха! Ха!
         — Враговете ми злословят! Кълна Ви се, че в това отношение няма да имате основание да се оплаквате!
         — Не съм съвсем сигурна, макар и да се кълнете. Мъжете често нарушават клетвите, дадени преди сватбата. Вярвайте, драги, нямам Ви никакво доверие.
         — Но уверявам Ви, че можете да ми имате доверие.
         — Не можете да ме убедите. Освен това в миналото не сте ми дал никакви доказателства за Вашата щедрост. Вижте, мистър Рингоулд, Вие никога не сте ми правил подарък! Ха! Ха! Ха!
         — Ако знаех, че ще приемете подарък от мене, щях да бъда радостен, мис Рандолф, и щях да Ви дам всичко, което притежавам.
         — Добре, ще Ви подложа на изпитание. Искам да ми направите подарък.
         — Кажете само какво и ще го имате!
         — Смятате, че ще Ви поискам някаква дреболия — кон, куче или някакъв лъскав накит! Нищо подобно!
         — Кажете какво желаете! Предложих Ви цялото си богатство и затова няма да се поколебая да Ви дам част от него. Кажете какво точно желаете и аз с удоволствие ще Ви го подаря, колкото и да струва то.
         — Това наистина звучи щедро. Добре тогава. Вие имате нещо, което аз много бих желала да притежавам. Отдавна ми се ще да е мое и дори възнамерявах да го купя от Вас.
         — Какво имате предвид, мис Рандолф?
         — Една плантация.
         — Плантация!
         — Да, точно така. Но не Вашата, а една друга, която притежавате. Имам предвид плантацията, която по-рано принадлежеше на едно семейство метиси — намира се на потока Тупело. Струва ми се, Вашият баща я купи от тях.
         Забелязах, че Вирджиния наблегна на думата „купи“. В отговора на Рингоулд забелязах смущение и колебание.
         — Да, да — каза той, — така беше. Но Вие ме учудвате, мис Рандолф. Защо Ви е тази плантация, когато ще бъдете господарка на всичко, което притежавам?
         — Това е моя работа. Трябва ми. Може би си имам съображения. Това ми е любимото място. То е много красиво. Често отивам там. Вие знаете, че на тази плантация тук брат ми е собственик. Той едва ли ще остане ерген цял живот. Майка ми може би ще пожелае да има собствен дом. Но не, няма защо да Ви казвам съображенията си. Направете подаръка или не, както обичате.
         — А ако го направя, Вие…
         — Няма да приема подаръка Ви, ако поставяте условия. Дори на колене да ме молите.
         — Тогава няма да поставям никакви условия. Плантацията е Ваша, ако я приемете.
         — Това не е всичко, мистър Рингоулд. Лесно ми я дадохте, лесно можете и да си я вземете. А откъде да знам, че няма да го направите? Трябва ми нотариален акт.
         — Ще го имате.
         — Кога?
         — Когато пожелаете. Още сега, ако искате.
         — Добре. Идете и го донесете. Но помнете, сър, не съм приела никакви условия. Помнете това.
         — О — възкликна възрадваният кандидат, — не поставям никакви условия, не се страхувам! Предоставям всичко на Вас. След час ще имате акта. Довиждане!
         Като каза това, той бързо си отиде.
         Целият разговор и особено необикновеният му край ме озадачи толкова много, че известно време не можах да мръдна от мястото си. Едва след като Рингоулд се отдалечи, аз дойдох на себе си. Не знаех как да постъпя: да го проследя ли, или да го оставя да си отиде безнаказано.
         Вирджиния безмълвно се прибра у дома. Повече ме беше яд на нея, отколкото на него. Затова оставих Рингоулд на мира и отидох направо при сестра си да й искам обяснение.
         Разигра се бурна сцена. Намерих я в гостната заедно с майка ми. Пристъпих направо към въпроса без заобикалки. Не исках да чуя никакви откази или молби. Открито съобщих и на двете що за човек е мъжът, който току-що бе напуснал къщата. Открито заявих, че е имал намерение да ме убие.
         — Сега, като знаеш това, Вирджиния, ще се ожениш ли за този човек?
         — Никога, Джордж, никога не съм имала такова намерение! — повтори тя решително, като се отпусна на канапето и закри лицето си с ръце.
         Майка ми не можеше да повярва. Дори и след това, което им разказах, тя пак не можеше да повярва.
         Продължих да им излагам доказателства в подкрепа на изумителното съобщение, което бях направил. През това време навън под прозореца някой високо и настойчиво започна да ме вика.
         Изтичах на верандата, за да видя кой ме търси.
         Пред къщата стоеше конник в синя униформа с жълти нашивки на яката и ръкавите — драгун. Той бе куриер — пратеник от форта. Целият беше в прах, а конят му — в пот и пяна. Състоянието на коня и ездача показваше, че бяха препускали с най-голяма бързина в продължение на часове.
         Драгунът ми подаде парче хартия — набързо написана бележка, адресирана до Галахър и до мене. Разгърнах я и прочетох:
         „Доведете хората във форт Кинг колкото може по-скоро. Многоброен враг приижда. Всяка пушка ни е скъпа. Не губете нито миг!
         Клинч“


         ГЛАВА LXI
        ПОХОДЪТ

         Трябваше да изпълня незабавно заповедта. За щастие конят ми бе все още оседлан и след по-малко от пет минути аз галопирах към лагера на доброволците. Новината предизвика радостно възбуждение сред нетърпеливите бойци, което намери израз в гръмко „ура“. Обхванати от ентусиазъм, хората станаха дисциплинирани и след по-малко от половин час отрядът бе в бойна готовност и готов за път.
         Нямаше нищо, което да ни бави. Даде се команда за потегляне. Тръбата изсвири „напред“ и доброволците в редици по двама поеха към форт Кинг в дълга, малко неправилна колона.
         Препуснах към дома да се сбогувам. Набързо се разделихме — не така задушевно, както последния път — и тръгнах. Все пак бях доволен, че предупредих сестра си, знаех, че сега нямаше опасност да се сродим с Аренс Рингоулд.
         Куриерът, който бе донесъл съобщението, се върна с отряда. Докато марширувахме, той ни разказа новини от лагера и слуховете от форта. Бяха се случили неща, за които не знаех. Индианците напуснали своите поселища заедно с жените, децата, добитъка и движимото имущество. Запалили някои от селищата си и не оставили нищо, което техните бледолики противници биха могли да разрушат. Дори да нямаше други доказателства, това достатъчно ясно показваше, че те са решили да воюват. Къде бяха отишли? Това не бяха успели да открият дори и нашите шпиони. Някои предполагаха, че са се придвижили още по на юг, към по-отдалечената част на полуострова. Други твърдяха, че са отишли към големите мочурища, които се простират на много мили около изворите на река Амазура, известни под името Непристъпните тресавища на Ойтла-кучи.
         Последното предположение бе по-вероятно. Но те бяха успели да се преселят така умело и прикрито, че никой не бе намерил следа от тях. Нашите шпиони измежду приятелски настроените индианци — най-добрите, които можеха да се наемат — също не бяха успели да открият посоката на отстъплението им. Предполагаше се, че индианците имат намерение да водят само отбранителни действия. Това означаваше, че те ще нападат и обират онези краища на страната, които не са пазени от войски, а после с плячката да се оттеглят в непристъпните мочурища. Предположението изглеждаше доста вероятно, като се имаше предвид тактиката на индианците досега. В такъв случай войната едва ли щеше да свърши лесно. С други думи, едва ли въобще щеше да има война, а само редица безплодни походи и преселвания. Ясно бе, че ако индианците решат да не влизат в открит бой с нас, възможностите да ги намерим в техните убежища са много малки.
         Нашите войници се страхуваха, че противникът ще се „завре“ в мочурищата и ще бъде мъчно, ако не и невъзможно, да го открием.
         Както и да е, това положение не можеше да продължава дълго. Индианците не можеха да живеят от грабежи, тъй като плячката им щеше да намалява с всеки изминат ден. Сред белите бяха разпространени неправилни схващания за числото им и всъщност те не бяха толкова малко, че да разчитат само на грабителски нападения. Според някои оценки индианците бяха между хиляда и пет хиляди, включително и бегълците-негри. Даже най-добре осведомените жители край границата можеха да правят само предположения за техния брой. Аз самият смятах, че дори след отцеплението на предателите са останали повече от хиляда бойци. Такова бе и мнението на човека, който ги познаваше добре — стария Хикмън, ловецът.
         Как тогава толкова смели хора можеха да живеят сред тресавищата? Дали са били достатъчно предвидливи да натрупат там големи количества провизии? Не! На този въпрос можеше да се даде незабавно отрицателен отговор. Знаеше се, че обратното е вярно, тъй като тази година семинолите не бяха натрупали дори обикновените запаси. Искаха да ги преселят още през пролетта и поради несигурното бъдеще мнозина бяха засели малко, а други — никак. Затова реколтата бе по-слаба от обикновено. Още преди последния съвет във форт Кинг мнозина купували или просели храна от гражданите край границата.
         Каква вероятност имаше тогава да намерят препитание по време на една продължителна кампания? Гладът щеше да ги принуди да напуснат крепостта си. Трябваше да излязат и да приемат битката или да молят за мир. Такова бе общото убеждение.
         Това бе въпросът, който занимаваше всички, докато бяхме на път. Той представляваше голям интерес за младите бойци, които жадуваха за слава, защото ако противникът решеше да води такава безславна война, откъде щяха да наберат лаври? Една кампания сред зловонния и нездравословен климат на блатата по-скоро би улеснила буйния растеж на надгробните кипариси.
         На повечето от войниците им се щеше индианците да изгладнеят и да излязат в открита борба на бойното поле и вярваха, че така ще стане. Имаше и хора на друго мнение — те смятаха, че индианците имат възможност да намерят прехрана за по-дълго време. Това бяха онези, които най-добре познаваха природата на страната. Така мислеше и старият ловец на алигатори.
         — Индианците имат — каза той — тази проклета шипка с големи корени, дето й викат кунти*, тя май расте по цялото мочурище. Някъде е гъста като тръстика. Може да се яде, правят от нея и питие. После и дъбовите жълъди не са чак толкова лоши, като ги изпечеш на жар. Хиляди крини могат да наберат от тях. Па и палмовите зелки, тях зелени ще ги ядат. А там има и месо — елени, диви свини, колкото щеш ги има по мочурляка. Пък и алигатори могат да ядат. Да не говорим за костенурките, дивите пуйки, катеричките, змиите и пясъчните плъхове. Дяволите ги взели тия червенокожи, всичко могат да ядат, всичко, което може да се намери по земята — от тиквата до пора. Не смятайте, че индианците ще гладуват. Тази работа не е толкова лесна, колкото си я мислите. Ще се държат с нокти и зъби, докато има нещо за ядене по тези проклети мочурляци. Така ще е, ще видите.
         [* Smilax pseudo — china, Б.авт.]
         Тези мъдри разсъждения убедиха хората, които ги чуха. В края на краищата врагът може би не беше толкова безпомощен, както повечето от нас смятаха.
         Походът на доброволците не бе проведен по строгите военни правила. Отначало имаше ред, но офицерите скоро се убедиха, че е невъзможно да го запазят. Не можеха да удържат войниците, особено по-младите, които от време на време напускаха строя, за да надигнат някое подозрително шише. Щом някой видеше в гората да се мерне елен или пуйка, той се втурваше след тях с надежда да ги улучи. Офицерите разбраха, че тези хора не разбират от дума, тъй като, когато им се скарваха, те отвръщаха начумерено.
         Сержантът Хикмън много се ядосваше на някои от пакостниците.
         — Новаци! — възкликваше той. — Проклети неопитни новобранци! Да правят каквото щат. Скоро ще мирясат, ако не е така, алигатор да ме изяде! Залагам крантата си срещу кой да е кон в отряда, че ще одерат скалпа на някой от тях, преди още слънцето да е залязло. Да пукна, ако не стане така.
         Никой не се хвана на бас със стария ловец, но думите му се оказаха пророчески. Един млад плантатор, който си въобразяваше, че е в безопасност, сякаш се намираше на собствената си плантация от захарна тръстика, се отдели с галоп от редиците. Еленът, който пасеше в саваната, представляваше примамка, на която той мъчно можеше да устои.
         Не бяха минали и пет минути, след като неговите другари го бяха изгубили от погледите си, когато се чуха два бързи последователни изстрела. В следващия миг неговият кон без ездач се върна обратно при отряда.
         Редиците спряха. Всички се обърнаха към посоката, откъдето бяха чули изстрелите. Група войници се отправи натам. Не откриха никакъв враг, нито следи, оставени от мъртвото тяло на младия плантатор. Той беше поразен от два куршума и лежеше на мястото, където бе паднал от седлото.
         За другарите му това бе добър, макар и суров урок. Те се отказаха от елените. Плантатора погребахме на лобното му място. Сега доброволците се движеха в по-сбити и правилни редици. Това улесняваше работата на офицерите. Продължихме похода необезпокоявани и преди залез слънце бяхме зад оградата на форта.


         ГЛАВА LXII
        УДАР ПО ГЛАВАТА

         Като изключим един единствен кратък час, с форт Кинг не ме свързваха никакви приятни възпоминания. По време на отсъствието ми бяха пристигнали нови хора, но сред тях нямаше човек, с който заслужаваше да се сприятеля. Те само правеха квартирите ни по-многолюдни и затрудняваха настаняването. Търговци и най-различни шмекери бързо трупаха състояние. Изглежда, че те заедно с интенданта, закупчика*, доставчика на добитък бяха единствените хора, които преуспяваха. Контето Скот, докаран както винаги, бе все още главен адютант, но аз почти бях престанал да мисля за него.
         [* В армията на Съединените щати тези две офицерски длъжности са съвсем разграничени: интендантът се занимава с жилищата, облеклото, въоръжението и екипировката, докато закупчикът се занимава с изхранването. Б.авт.]
         Още с пристигането ми възложиха задача, и то, разбира се, неприятна. Повикаха ме в главната квартира на командира преди да мога да отдъхна от дългата езда, преди дори да се измия от праха.
         За какво ли му бях потрябвал толкова бързо? Дали заради дуелите? Дали щяха да уреждат стари сметки? Бях доста неспокоен, когато се представих на генерала.
         Излезе обаче, че работата няма нищо общо с миналото, макар че когато научих какви задачи ми възлагат, аз почти съжалявах, че не ме извикаха, за да ме мъмрят.
         При командира се намираше и правителственият пълномощник. Бяха намислили нова среща с Оматла и Черната кал. Трябвах им просто за преводач.
         Говориха за целта на новата среща с вождовете в мое присъствие. Искаха да изработят план за общи действия между войските и приятелски настроените индианци, които щяха да се бият като наши съюзници срещу сънародниците си. Според известни сведения последните бяха съсредоточили голяма сила в мочурищата на Ойтлакучи. Не се знаеше точното им разположение, но двамата генерали бяха сигурни, че ще го открият с помощта на приятелските вождове и разузнавачите, които постоянно се намираха в движение.
         Срещата бе предварително уговорена. Вождовете, които както казахме, бяха отишли във форт Брук и живееха под закрилата на гарнизона, щяха тайно да потеглят и да се срещнат с пълномощника и генерала на определено място — на същото място край езерцето.
         Срещата бе определена за същата вечер веднага след мръкване, за да могат изкусителите и предателите да се приближат към мястото, без никой да ги види.
         Скоро след като слънцето залезе, се стъмни, тъй като луната се намираше в третата си четвъртинка и не се показа на небето след залеза. Скоро тримата се отправиха към мястото — генералът, комисарят и преводачът — точно както по-рано.
         Вождовете не бяха там и това малко ни изненада. Индианците винаги изпълняват задълженията си със забележителна точност и затова ние очаквахме да ги намерим там, тъй като определеният час бе настъпил. — Какво ли ги е задържало? — се попитаха пълномощникът и генералът.
         Отговорът на въпроса не се забави. Той долетя отдалеч и по необикновен начин. Това, което чухме, отговори на техния въпрос.
         Нощният ветрец донесе далечен шум от борба — остър пукот от пушка и пистолети. Над всичко се носеше пронизителният боен вик: „Йо-хо-ехи“.
         Шумът идваше отдалеч, но бе достатъчно ясен, за да разберем, че се води борба на живот и смърт. Не можеше да е примамка, нито лъжлива тревога, предназначена да привлече войниците от форта или да уплаши постовете. В дивия шум и пронизителните викове имаше нещо, което убеждаваше слушателя, че наистина се лее човешка кръв. Моите спътници се губеха в предположения. Разбрах, че и двамата не са много смели — не е необходима смелост, за да станеш генерал. По време на сражения съм виждал не един генерал да се крие зад някое дърво или стена. Дори един от тях, който по-късно бе избран за вожд на двадесет милиона хора, се беше сврял в една канавка, за да се предпази от заблудени куршуми, докато неговата бригада се биеше смело под водачеството на младши лейтенанта на около една миля пред него.
         Но защо сега да разправям за тези неща? Светът е пълен с такива герои.
         — Те са, по дяволите! — възкликна пълномощникът. — Причакали са ги и са ги нападнали. Ах, този негодник Пауел!
         — Това е твърде вероятно — отвърна генералът по-спокойно. Изглежда той имаше по-здрави нерви. — Сигурно са те. В тази посока няма наши войски. Нито пък бели. Сигурно индианците се бият помежду си. Какво друго може да бъде освен нападение срещу приятелски настроените вождове? Прав сте, Томпсън.
         — Ако е така, генерале, няма никаква полза да стоим тук. Ако са нападнали Оматла, те сигурно са по-многобройни и той ще загине. Няма какво да го чакаме.
         — Не, няма вероятност да дойде. Нито той, нито Луста. Съгласен съм с вас, че няма смисъл да стоим тук. Смятам, че можем да се върнем във форта.
         За миг и двамата се поколебаха — стори ми се, че и двамата разсъждават дали би било достойно така бързо да се откажат от задачите и целите си.
         — А ако дойдат? — попита генералът.
         — Господин генерал — казах аз, като си позволих да го прекъсна. — Ако желаете, аз ще остана тук известно време, за да почакам. А ако дойдат, аз ще прескоча до форта, за да ви уведомя.
         Едва ли бих могъл да направя по-приемливо предложение. Веднага го приеха и двамата професионални герои си тръгнаха и ме оставиха сам.
         Не след дълго аз вече съжалявах за своето прибързано великодушие. Генералът и пълномощникът едва ли бяха достигнали форта, когато внезапно виковете на боя секнаха и чух победоносния вик на семинолите „каха-куин“! Аз още чувах дивите звуци, когато шестима тъмнокожи мъже изскочиха от храстите и ме обградиха. Въпреки оскъдната светлина на звездите виждах лъскащи остриета, пушки, пистолети и томахавки. Оръжията се намираха наблизо и не можех да ги сбъркам със светулките, които бляскаха наоколо. Освен това до ушите ми достигаше и звънтенето на стомана.
         Нападателите действаха мълчаливо, може би защото се намираха много наблизо до форта, а моите викове бяха скоро заглушени от удар, който ме повали на земята. Аз загубих съзнание.


         ГЛАВА LXIII
        ИНДИАНСКО ПРАВОСЪДИЕ

         Скоро дойдох на себе си. Индианците бяха все още наоколо, но не се държаха така заплашително, както преди да ме повалят. Напротив, те проявяваха съчувствие към мене. Един от тях бе поставил главата ми на коляното си, а друг се опитваше да спре кръвта, която шуртеше от раната на сляпото ми око. Останалите стояха наоколо и ме гледаха загрижено.
         Държанието им ме изненада. Не мислех, че имат други намерения, освен да ме убият. Всъщност, когато се строполих от удара на томахавката и загубих съзнание, бях под впечатление, че съм смъртно наранен. Такова усещане не е рядкост у хора, които внезапно са загубили съзнание от удар.
         Изпитах приятното чувство, че живея, че не съм тежко ранен и че хората, които ме заобикалят, нямат намерение да ми навредят. Те си говореха тихо, разглеждаха раната ми и явно бяха доволни, че не са ме убили.
         — Ранихме те, но не е опасно — ми каза един от тях на родния си език. — Аз те ударих, халуук! Тъмно беше, приятелю на Изгряващото слънце, не те познахме. Мислехме, че си Ятика-клуко*. Неговата кръв искахме да пролеем. Очаквахме да го намерим тук. Той е бил тука. Къде отиде?
         [* Ятика-клуко — красноречивият оратор: правителственият пълномощник. Б.авт.]
         Посочих към форта.
         — Халуук! — възкликнаха неколцина от индианците разочаровани. После се събраха настрана и започнаха да разговарят тихо.
         — Не се страхувай — каза първият, като отново застана при мене. — Приятелю на Изгряващото слънце, няма да ти навредим повече. Но ти трябва да дойдеш с нас при вождовете. Те не са далеч. Ела!
         Отново се изправих на крака и може би, ако бях направил отчаян опит, щях да избягам. Но този опит може би щеше да ми струва втори удар, дори и живота. Освен това учтивото държание на индианците ме успокои. Където и да ме водеха, чувствах, че няма защо да се страхувам. Съгласих се без колебание да ги последвам.
         Червенокожите се наредиха в индианска нишка, поставиха ме в средата на редицата и тръгнахме през гората. Въпреки тъмнината ние лесно следвахме пътеката, по която бе поел водачът, и за известно време вървяхме бързо. Забелязах, че се движим към мястото, откъдето преди долиташе шумът на битката. Но сега беше тихо. Борбата явно беше свършила. Дори победителите вече не надаваха своето „каха-куин“.
         Бяхме минали една миля, когато луната изгря. Гората не бе много гъста и аз ясно можех да разгледам индианците, които ме бяха пленили. Между тях познах един-двама, които бях виждал на съвета. Това бяха бойци от племето микосоки, привърженици на Оцеола. От това заключих, че той е един от вождовете, при които ме водеха.
         Предположението ми излезе вярно. Скоро пътеката ни изведе на открито място сред гората, където се бяха събрали около стотина индианци. Малко настрана от тях стоеше по-малобройна група; тя се състоеше от вождове. Сред тях видях Оцеола.
         На земята пред мене се откриваше необикновена кървава гледка. Наоколо лежаха трупове с пресни рани, от които течеше кръв. Някои от мъртъвците лежаха така, както ги бе заварила смъртта — паднали по гръб, с очи изцъклени срещу луната. Ножът за скалпиране бе свършил работата си. По черепите на труповете личаха белезникави петна с тъмночервени нишки. Това показваше, че е махната окосмената покривка на главите им. Индианците крачеха насам-натам с прясно одрани скалпове в ръце. Някои бяха закачили скалповете на дулата на пушките си.
         Нямаше нищо тайнствено в това, което видях. Всичко ми бе ясно. Убитите мъже бяха от предателските племена — привърженици на Луста Хаджо и Оматла.
         Вождовете, както бе уговорено с пълномощника, бяха тръгнали от форт Брук, придружени от специална охрана. Намеренията им бяха станали известни на патриотите; те ги проследили, нападнали ги по пътя и след кратка битка ги разгромили. Повечето от тях бяха загинали в борбата. Малцина бяха успели да избягат заедно с Луста Хаджо, а други, между които и самият Оматла, бяха паднали в плен — смъртта ги бе пощадила, за да умрат при по-тържествени обстоятелства.
         Видях пленниците — те бяха вързани за няколко дървета наблизо. Сред тях познах водача им, когото правителственият пълномощник Томпсън бе благоволил да провъзгласи за „крал на семинолите“. Хората наоколо не се отнасяха с голямо почитание към „негово величество“. Мнозина се навъртаха наоколо и явно личеше, че са готови да станат цареубийци и да отнемат живота му без много церемонии. Възпираха ги вождовете, които бяха против насилия — те бяха решили да съдят Оматла според законите и обичаите на своя народ.
         Когато пристигнахме, съдът бе започнал. Вождовете се съвещаваха.
         Един от индианците, които ме бяха пленили, съобщи за нашето пристигане. Забелязах, че когато той свърши да говори, сред вождовете се разнесе шепот на разочарование. Не бях аз пленникът, когото очакваха. Не ми обърнаха никакво внимание. Оставиха ме свободен; имах възможност да наблюдавам какво вършат.
         Съветът, който съдеше пленения вожд, скоро свърши. Предателството на Оматла им бе добре известно; нямаше какво да разискват надълго: разбира се, той бе намерен за виновен и осъден да заплати с живота си. Присъдата бе произнесена в присъствието на всички. Предателят трябваше да умре.
         Възникна и един друг въпрос. Кой ще бъде палачът?
         Имаше мнозина доброволци да изпълнят присъдата — да отнемеш живота на предател според разбиранията на индианците е благородно дело. Лесно щеше да се намери палач.
         Мнозина изявиха желание, но съветът не прие услугите им. Това бе въпрос, който трябваше да разрешат с гласуване.
         Гласуваха незабавно. Всички знаеха за клетвата на Оцеола. Затова неговите привърженици настояваха той да отмъсти. Единодушно го избраха да изпълни присъдата. Оцеола прие.
         С нож в ръка той се приближи към вързания пленник, който трепереше. Всички се събраха, за да видят съдбоносния удар. Подтикван от някакво жестоко любопитство, аз не можах да се стърпя и се приближих заедно с останалите.
         Стояхме сред мъртва тишина, очаквайки всеки миг да видим как ножът ще потъне в сърцето на престъпника.
         Видяхме издигнатата ръка и удара, но не видяхме рана — нямаше кръв! Ножът разряза ремъците, които обвързваха пленника и Оматла бе освободен.
         Чу се шепот на неодобрение. Какво искаше да каже Оцеола? Да не би да имаше намерение да остави Оматла да избяга? Да остави да избяга предателят, осъден от съвета на вождовете, от целия народ?
         Но скоро разбрахме, че той няма такива намерения.
         — Оматла — каза Оцеола, като погледна сурово противника си. — По-рано те смятах за смел мъж, почитан от племето си и от целия народ на семинолите. Белите те подкупиха. Направиха те предател на своята страна и на нашата кауза. Въпреки това ти няма да умреш като куче. Ще те убия не по такъв начин. Отвращавам се от мисълта да убия безпомощен и невъоръжен човек. Ще се бием честно и хората ще видят, че правдата ще възтържествува. Върнете му оръжието. Да се защищава, ако може.
         Неочакваното предложение бе посрещнато с известно неодобрение. Мнозина, възмутени от предателството на Оматла и все още възбудени от неотдавнашната битка, биха го заклали, както бе вързан. Но те разбраха, че Оцеола ще постъпи, както бе решил, и не му оказаха съпротива.
         Един от бойците излезе напред и подаде оръжието си на осъдения вожд. Даде му само томахавката и ножа си — Оцеола щеше да се бие със същите оръжия.
         След това тълпата мълчаливо се отдръпна и противниците останаха сами в центъра.
         Борбата бе колкото кратка, толкова и кървава.
         Още с първия си замах Оцеола изби брадвата от ръката на противника си и миг след това с друг удар повали Оматла на земята. За миг победителят се наведе над падналия противник с гол нож, чието острие лъскаше на лунната светлина. Когато се изправи, стоманата бе загубила блясъка си. Тя бе потъмняла от червена кръв.
         Оцеола удържа клетвата си. Той бе промушил сърцето на предателя. Оматла бе мъртъв.
         По-късно белите нарекоха тази постъпка на Оцеола убийство. Но това не е вярно. Това не бе убийство, както не бе убийство и смъртта на Чарлз, на Калигула, на Тарквини* и на стотици други тирани, които са потискали или предавали родината си. Общественото мнение в такива случаи не е справедливо. То се определя от предразсъдъците на времето и се мени, както хамелеонът мени цветовете си. Лицемерие, срамна непоследователност! Убиец е само онзи, който убива с престъпна цел. Оцеола не бе убиец.
         [* Карл I (1625–1649) — екзекутиран по време на английската буржоазна революция. Калигула Кай Цезар — римски император, жесток тиранин, убит от заговорници (41 г. пр. н. е.) Тарквини Горди — последният цар на Рим (534–509 г. пр. н. е.) — изпратен в изгнание след установяване на републиканската власт. Б.пр.]
         Намирах се в необикновено положение. Вождовете все още не бяха обърнали внимание на присъствието ми. Аз изпитвах опасения въпреки вниманието от страна на хората, които ме доведоха. Страхувах се да не би членовете на съвета, възбудени от това, което се бе случило и бидейки във война с нас, да ми отредят съдба, подобна на съдбата на Оматла. Затова с неспокойство очаквах да благоволят да ми обърнат внимание. Не мина дълго време и страховете ми се разсеяха. Веднага щом свърши с Оматла, Оцеола се приближи и приятелски ми подаде ръка, която аз бях щастлив да приема също така приятелски.
         Той изказа съжаление, че неговите хора са ме ранили и пленили. Обясни грешката, после повика един от своите хора и му нареди да ме заведе обратно във форта. Нямах желание да оставам повече на злощастното място. Сбогувах се с вожда и последвах водача по пътеката.
         Близо до езерото индианецът ме остави. Прибрах се зад портите на форта без други приключения.


         ГЛАВА LXIV
        БАНКЕТ СЪС ЗЛОПОЛУЧЕН КРАЙ

         Тъй като служебният дълг ми повеляваше, направих доклад за сцената, на която неволно бях станал свидетел. Той предизвика оживление във форта. Веднага изпратиха един отряд на местопроизшествието, на който бях назначен за водач.
         Това беше истинска глупост. Търсенето се оказа безрезултатно, нещо, което всеки можеше да предвиди. Разбира се, намерихме мястото и труповете, с които вълците бяха пирували, но не открихме жив индианец. Дори не можахме да открием по коя пътека са се оттеглили. Отрядът се състоеше от неколкостотин души — всъщност почти целия гарнизон на форта. Ако бяхме по-малко на брой, по всяка вероятност щяхме да се натъкнем на неприятеля.
         Смъртта на Оматла бе най-сериозното произшествие до този миг; във всеки случай с най-важни последствия. Оматла бе провъзгласен за крал от белите. Убивайки го, индианците показаха презрението си към властта, която го бе короновала, а така също и решението си да се противопоставят на всички подобни вмешателства. Оматла бе под прякото покровителство на белите вождове, обезпечен с обещание, а така също и с договор. Затова неговото убийство представляваше удар срещу покровителите му. Правителството трябваше да отмъсти за смъртта му.
         Но произшествието имаше по-голямо значение за индианците, особено за хората на Оматла. Ужасени от примера и уплашени от възможността за подобни отмъщения, насочени срещу тях, мнозина от племето на Оматла — помощник-вождове и бойци, изоставиха съюзниците си и се присъединиха към патриотите. Други племена, които досега се колебаеха, подтиквани от същите съображения заявиха, че са съгласни с волята на целия народ и вдигнаха оръжие, без повече да се колебаят.
         Смъртта на Оматла бе не само сурово наказание, но и отличен политически ход от страна на враждебно настроените индианци. Този ход потвърждаваше големите способности на човека, който го бе замислил и изпълнил.
         Оцеола се бе заклел да отмъсти и Оматла бе първата му жертва. Скоро падна и втората. Не мина дълго време и трагичната смърт на предателя бе затъмнена от друго, още по-вълнуващо и значително събитие. Едно от главните действащи лица в тази драма изчезна от сцената.
         Като се върнахме във форта, се установи, че припасите бързо намаляват. Наличните не можеха да изхранят такава голяма войскова част — дълго време щеше да мине, преди във форт Кинг да пристигнат нови припаси. Щяхме да станем жертва на обичайната непредвидливост на правителствата, непривикнали на военни действия. Дажбите станаха толкова малки, че почти гладувахме. По всичко изглеждаше, че скоро и това няма да имаме и че ни очаква едва ли не гладна смърт.
         Положението беше критично. Точно тогава главнокомандващият се прояви като голям патриот. Освен високия си военен пост генерал Клинч бе също и гражданин на Флорида — едър собственик и плантатор. Богатата му плантация се намираше недалеч от форт Кинг. Стотици акри царевица зрееше по неговата земя. Без да се бави, генералът отреди царевицата да бъде разделена на войниците. Но вместо да прекарат припасите при войските, направиха тъкмо обратното — войските бяха откарани при храната, която трябваше да бъде обрана, преди да се изяде. По такъв начин четири пети от войската, която и без това не беше многобройна, бе изтеглена от форта, оставяйки зад себе си доста слаб гарнизон. На плантацията построиха набързо ново укрепление, наречено форт Дрейн.
         Явиха се злонамерени хора, които подмятаха, че в този случай добрият генерал бил подтикван не само от патриотизъм. Разправяха, че „чичо Сам“ — познат като платежоспособен и щедър купувач, бил поканен да плати доста добра цена за царевицата на генерала. Освен това, докато армията лагеруваше на плантацията му, той нямаше защо да се страхува от нападение на индианците. Може би това бяха само подмятания на шегаджиите от лагера.
         Аз не получих заповед да тръгна за плантацията. Генералът не ме обичаше и затова вече не бях офицер от щаба му. Службата ми ме задържа във форт Кинг, където остана и правителственият пълномощник.
         Ден след ден спокойно минаха няколко седмици. Редките посещения, които правехме на лагера Дрейн, разнообразяваха скучния ни гарнизонен живот. Но те бяха много редки. Фортът бе толкова отслабен, че ние не биваше да се отдалечаваме много от него — индианците бяха на бойна нога. Открихме следи край поста, които показваха, че те са идвали наблизо до форта. Човек не може да отиде на лов или на разходка до близката гора — единствените развлечения за служещите в крайграничните войски — без да се изложи на опасност.
         Забелязах, че в този период пълномощникът бе много предпазлив, когато излизаше или се прибираше. Той рядко напускаше укреплението и никога не отиваше по-далеч от постовете. Винаги когато отправяше поглед към гората или към далечната савана, по лицето му минаваше сянка на безпокойство, сякаш се опасяваше от нещо. Това бе след смъртта на предателя-вожд. Пълномощникът бе чул клетвата на Оцеола да убие Оматла. Може би бе разбрал, че клетвата се отнасяше и до него. Може би го мъчеше някакво предчувствие.
         Дойде Коледа. По това време хората навсякъде се веселят — сред ледените планини на Севера, по топлите равнини на тропика, на палубата на корабите, сред стените на укрепленията, та дори и в затвора. Крайграничният пост не прави изключение от общото правило. И форт Кинг стана място на дълги празненства. Войниците бяха освободени от занятията и само постовете изпълняваха службата си. Коледа мина наистина весело с помощта на храната, която успяха да намерят и с подкрепата на изобилни дажби „мононгахела“*.
         [* Мононгахела — вид уиски. Б.пр.]
         Търговците, които пътуват с американските армии, са обикновено преуспяващи авантюристи. Разточителните офицери, които купуват с пари или на кредит, често по време на празниците са техни другари и желани събеседници. Такъв бе и търговецът от форт Кинг.
         На един от тези празнични дни търговецът бе устроил богата вечеря, каквато никой във форта не можеше да даде. Офицерите бяха поканени; правителственият пълномощник бе почетният гост.
         Банкетът се състоя в дома на търговеца, който, както споменах, се намираше извън укреплението, на неколкостотин ярда от него, близо до гората. Вечерята бе свършила и повечето от офицерите се бяха върнали във форта, където имаха намерение да продължат да пият и да пушат. Пълномощникът с пет-шестима други офицери и цивилни гости бе останал, за да се наслади на още една-две чаши вино под гостоприемния покрив на дома, където беше вечерял.
         Аз бях между онези, които се прибраха във форта.
         Едва бяхме се настанили по местата си, когато ни изненада остър пукот. Ясно бе, че стреляха пушки. В същия миг се чу див вик, който лесно можеше да бъде различен от виковете на цивилизованите хора — бойният вик на индианците.
         Нямаше нужда да ни съобщават какво означава тази врява. Врагът се намираше наблизо. Стори ми се, че е нападнат самият форт.
         Втурнахме се навън, като всеки от нас се въоръжи с каквото му попадна под ръка.
         Но не фортът бе нападнат. Като погледнахме зад оградата, видяхме, че къщата на търговеца бе обградена от група индианци в пълно бойно облекло — нашарени и украсени с пера. Те се движеха бързо, притичваха от място на място, размахвайки оръжието си и крещяха своето „йо-хо-ехи“.
         От време на време се чуваха случайни изстрели, когато злокобните пушки на нападателите се насочваха към някоя жертва, която се опитваше да избяга. Портите на форта стояха широко отворени и войниците, които се разхождаха навън, се втурнаха в укреплението с викове на ужас.
         Къщата на търговеца бе извън обсега на нашите мускети. Постовете и неколцина други, които по една случайност имаха пушки, дадоха няколко изстрела, но куршумите им не достигнаха индианците.
         Артилеристите бързо изтичаха до топовете, но установиха, че конюшните — няколко солидни дървени къщи, се намираха точно на реда на къщата на търговеца и предпазваха врага от техния огън.
         Внезапно виковете престанаха. Тъмните фигури на индианците се оттеглиха към гората.
         Няколко секунди по-късно те се скриха сред дърветата — изчезвайки сякаш магически от погледите ни.
         Офицерът, който командваше форта — човек с нерешителен характер, събра гарнизона и се осмели да го поведе на поход. Но не отидохме по-далеч от къщата на търговеца, където видяхме ужасна гледка.
         Търговецът, двама млади офицери, няколко войници и цивилни лежаха мъртви на пода: всеки един от тях имаше по няколко рани.
         От всички най-много биеше на очи трупът на правителствения пълномощник. Той лежеше по гръб. Лицето му бе покрито със съсирена кръв, а униформата му бе разкъсана и окървавена. В тялото му бяха изстреляни шестнадесет куршума. В лявата част на гърдите му имаше друга, по-ужасна рана, нанесена с нож, чието острие бе пронизало сърцето му.
         И сам можех да се досетя кой бе нанесъл тази рана, дори без разказа на един жив очевидец. Една негърка — готвачка, която се бе потулила зад шкафа, сега излезе от скривалището си. Тя бе видяла всичко и познаваше Оцеола. Той ръководел нападението и последен напуснал полесражението. Негърката го видяла да нанася последния удар, преди да си тръгне — без съмнение, за да изпълни клетвата, която бе дал.
         След кратко съвещание се реши да ги преследваме, което бе извършено с голяма предпазливост, но както и по-рано, преследването се оказа безплодно. Не можахме да открием следите на неприятеля.


         ГЛАВА LXV
        РАЗГРОМЪТ НА ОТРЯДА НА ДЕЙД

         Тъжният край на коледните празненства бе помрачен още повече от слуховете, които скоро достигнаха до форт Кинг. Става въпрос за събитието, което после стана известно под названието „разгромът на Дейд“.
         Новината бе донесена от един индианец, пратеник на приятелски настроените племена. Тя бе толкова неочаквана, че отначало я приехме с възгласи на недоверие.
         Другите индиански куриери обаче, които непрестанно пристигаха, потвърждаваха съобщението от първия пратеник, докато цялата история, колкото и невероятна да изглеждаше, бе приета като истина. Тя бе вярна във всичките си романтични и кървави подробности. Този път войната бе започнала сериозно. Нейното начало бе съвсем необикновено както по своя характер, така и с кървавите си последствия.
         Предполагам, че историята на тази битка ще бъде донякъде интересна за читателя и затова ще я предам.
         Още в началото на моя разказ споменах, че в армията на Съединените щати имаше един офицер, който твърдеше, че „може да премине през целия резерват на семинолите, охраняван само от един ефрейтор“. Този офицер бе майор Дейд.
         Скоро на майор Дейд се удаде да докаже своята военна смелост, макар и охраняван не само от един ефрейтор. Резултатът от неговия опит бе трагичен и представляваше тъжно различие с хвалбите, които той така лекомислено бе изрекъл.
         Необходимо е да кажем няколко думи за местността, за да разберем по-добре как се случи злощастното произшествие.
         На западния бряг на полуострова Флорида се намира заливът Тампа, наричан от испанците Еспириту Санто. На брега на залива се издигаше форт Брук — укрепено място, подобно на форт Кинг. Той се намираше на около деветдесет мили южно от нас. Това бе една от военните крепости, изградени по границата на индианския резерват — седалище на войски, хранилище на провизии, а така също и склад на храни, които пристигат от пристанищата на мексиканския залив.
         В момента на избухването на враждебните действия там бяха настанени около двеста войника — главно артилеристи и малък отряд пехотинци.
         Скоро след безплодните съвещания във форт Кинг генерал Клинч нареди на тези войски или на част от тях да се отправят към нас и да се присъединят към главната армия.
         В изпълнение на заповедта сто войника с необходимия брой офицери потеглиха към форт Кинг. Майор Дейд командуваше отряда.
         Те бяха поели от форт Брук на Бъдни вечер 1835 година с висок дух, надявайки се, че могат да срещнат индианския неприятел и в битка да спечелят лаври. Блазнела ги мисълта, че това ще е първата битка в тази война и спечелвайки я, те ще си спечелят име и слава. Те изобщо не се съмнявали в своята победа, а мисълта за поражение и наум не им идвала.
         Знамената гордо се развявали, барабаните весело гърмели, ехтели топовните салюти и овациите на другарите, които оставили във форта, когато затръбили за тръгване и отрядът се отправил в поход. Съдбоносен поход, от който му било писано никога да не се върне!
         Точно седем дни по-късно — на 31 декември — пред портата на форт Кинг се появи човек, който лазеше по ръце и крака. От изпокъсаните му дрехи едва личеше, че е облечен в униформата на войник, редник от отряда на Дейд. Дрехите му, напоени от водата на потоци изцапани от калта на мочурища, бяха покрити с прах и обагрени с кръв. Войникът бе тежко ранен на пет места — в дясното рамо, в дясното бедро, близко до слепоочието, в лявата ръка и в гърба. Той бе блед, изтощен, измършавял като скелет. Другарите му едва го познаха, когато съобщи със слаб, треперещ глас, че е „редникът Кларк от втора артилерийска дружина“.
         Скоро след това редниците Спраг и Томас се появиха в същото състояние. Това, което те разказаха, съвпадаше със сведенията, които донесе Кларк: командата на майор Дейд била нападната от индианци, разбита и унищожена до човек. От целия отряд, който неотдавна бе напуснал форта с дързост и вяра в своята сила и с надежда, че скоро ще се покрие със слава, те били единствените, останали живи.
         Разказът им от край до край бе верен. Другарите им — на брой 106 души — бяха загинали по бреговете на Амазура. Вместо лаври бяха намерили надгробни кипариси.
         Тримата оцелели участници в похода били повалени на бойното поле и индианците ги взели за убити. Те се престорили на мъртви и по-късно успели с пълзене да напуснат мястото на боя и да се върнат във форта. По-голямата част от пътя си Кларк бе изминал, влачейки се по ръце и колене, изминавайки така 60 мили със скорост една миля на час.


         ГЛАВА LXVI
        БОЙНОТО ПОЛЕ

         Разгромяването на отряда на Дейд нямаше равно на себе си в историята на индианската война. Нито една друга подобна битка не бе толкова съдбоносна за белите, които участваха в нея. В този случай те бяха напълно унищожени — двама от тримата ранени войника, които бяха оцелели, скоро след това умряха от раните си.
         При това индианците не са били по-многобройни. Но те са проявили по-голяма хитрост и по-голямо познаване на военната тактика.
         Отрядът на майор Дейд бил нападнат скоро след като прекосили река Амазура*. Нападението било извършено на място, сравнително открито — рядка борова гора — така че индианците всъщност не са имали по-изгодни позиции. Нито пък е доказано да са били значително по-многочислени от унищожената войска — численото им превъзходство е било незначително, не повече от едно към две. Във военните действия срещу индианците белите смятаха това съотношение за благоприятно.
         [* Амазура — или Ойтлакучи, както я наричат семинолите. Б.авт.]
         Мнозина от индианците се появили на полесражението на коне, но те останали далеч от обсега на пушките и само пешеходците взели участие в действията. Всъщност те извоювали победата толкова бързо, че не станало нужда конниците да нападат. Първият залп бил така смъртоносен, че хората на Дейд били напълно объркани — те не могли да се оттеглят, защото били обградени от индианските конници, които преграждали пътя им за бягство.
         Дейд и повечето от офицерите паднали още при първия залп. Оцелелите нямали друг избор, освен да се бият. Опитали се да направят прикритие, като изсекли дърветата и ги наредили в триъгълник, но непрестанният огън на индианските пушки не им позволил да довършат работата си — те не успели да издигнат стените дори до височината на гърдите си. Оцелелите след първата атака се оттеглили зад несигурното прикритие и там падали един след друг под точния огън на врага. Скоро и последният войник паднал безжизнен. Битката свършила.
         Когато по-късно нашите войски посетиха мястото на боя, намериха оградения триъгълник пълен с мъртъвци, натрупани един върху друг, така както са падали и издъхвали — напреко, един до друг, във всички възможни положения.
         По-късно мнозина разправяха, че индианците измъчвали нечовешки ранените и ужасно обезобразявали мъртвите, което не е вярно. Като изключим тримата, които избягаха, не е имало ранени, които индианците да измъчват. Колкото до обезобразяването, имаше един-два случая, но сега се знае, че е било дело на избягали негри, които си отмъщавали за лични обиди.
         Няколко трупа се оказаха скалпирани, но знае се, че това е стар индиански военен обичай. Понякога дори и белите, освирепели от битката, вършат същото.
         Аз бях един от хората, които по-късно посетиха бойното поле, където извършихме инспекция по нареждане на главнокомандващия и нашият официален доклад е най-достоверен документ за държането на победителите. Той гласи следното:
         „Майор Дейд и неговият отряд са били унищожени сутринта на 28 декември на около четири мили от лагера, където са прекарали предишната нощ. Те са се движели в походна колона, когато под прикритието на високата трева и малки палмови дръвчета многоброен враг ги нападнал. Завързала се ожесточена ръкопашна схватка с приклади, ножове и байонети. При втората си атака индианците използвали против нашия отряд мускетите, които взели от мъртвите и ранените. Кръстосан огън покосил редиците на артилеристите. Врагът пленил оръдията — индианците начупили лафетите и ги изгорили, а самите оръдия блъснали в едно езеро. В боя участвали и много негри. Индианците не взели никакви скалпове. Затова пък негрите със сатанинска жестокост промушили гърлата на всички онези, чиито викове и стенания показвали, че още живеят.“
         Друг официален доклад гласи:
         „Приближихме се към бойното поле откъм тила. Нашият авангард беше отминал мястото, без да спре, когато командващият офицер и щабът му се натъкнаха на най-ужасната сцена, която човек може да си представи. Най-напред видяхме няколко пръснати счупени сандъци за боеприпаси, след това кола с мъртви волове, които сякаш бяха заспали в ярема си. Малко надясно се виждаха два коня. После се приближихме до едно набързо построено укрепление, изградено от отсечени дървета, наредени във формата на триъгълник. В триъгълника по северната и западната страна имаше тридесет трупа, от които бяха останали само скелети; част от дрехите на убитите стояха все още по скелетите. Някои бяха паднали върху мъртвите си другари, но повечето от тях лежаха близо до дървените трупи с глави, обърнати към прикритието, над което са стреляли. Телата им лежаха успоредно едно на друго, в странен порядък. Явно са били застреляни на поста си и индианците не са ги пипали, а само са взели скалповете им, което, някои разправят, било направено от техните съюзници — негрите. Лесно разпознахме всички офицери. Някои все още носеха пръстените си и иглите на връзките си. В джобовете им намерихме пари. Погребахме осем офицера и деветдесет и осем войника.
         Следва да отбележим, че атаката е била извършена не в хомък, а в рядка гора. Индианците са се скрили сред малките палми и тревата.“
         От този доклад личеше, че индианците са се били не с грабителска цел и не подтиквани от жестока отмъстителност. Те са се ръководели от по-висши и чисти подбуди — те са защитавали Родината си, семейните си огнища и домове.
         Предимството на индианците над войската на майор Дейд се състоеше в това, че те умело използвали тактиката на изненадата и засадата. Майор Дейд без съмнение бе смел човек, но не притежаваше качествата на водач, особено на водач, който трябва да се бие с такъв враг. Той, както повечето офицери, бе просто книжен специалист, комуто липсва способността на големите пълководци да се приспособяват към условията. Дейд водил отряда като на парад, изложил го на опасност и по този начин станал причина за неговото унищожение.
         Но ако на командира на белите в тази злополучна битка липсвало военно умение, то водачът на индианците е притежавал достатъчно. Скоро се узна, че човекът, който изработил плана за засадата, и който довел кървавия замисъл до успешен край, е младият вожд на Червените пръчки — Оцеола.
         Той не е могъл да остане на мястото, за да се наслаждава на победата си. Същата вечер във форт Кинг, на четиридесет мили от мястото, където бе разгромен отрядът на Дейд, верен на клетвата, Оцеола бе отмъстил на правителствения пълномощник.


         ГЛАВА LXVII
        БИТКАТА ПРИ ОЙТЛАКУЧИ

         Убийството на пълномощника налагаше незабавно отмъщение. Веднага след това няколко бързи куриери бяха изпратени по различни пътища до лагера Дрейн. Някои от тях попаднаха в ръцете на неприятеля, но останалите стигнаха невредими и съобщиха за случилото се.
         Рано на следната сутрин армия от повече хиляда войника бе на крак и напредваше към Амазура. Целта на експедицията бе да нанесе удар на семействата на враждебно настроените индианци, на техните бащи, майки, жени, сестри и деца, чието скривалище сред големите непроходими мочурища бе станало известно на генерала. Намерението ни бе да ги пленим, ако е възможно, и да ги задържим като заложници, докато заставим бойците да се предадат. Заедно с всички други, които можеха да бъдат отделени от форта, аз получих заповедта незабавно. От разговорите, които се водеха наоколо, скоро узнах какво е настроението на войниците. Те и не мислеха да вземат пленници. Бяха разярени след случката във форта, а след като научиха това, което бяха нарекли „разгромяването на Дейд“, започнаха да се готвят за свирепо отмъщение. Аз бях сигурен, че те нямаше да пощадят никого, нямаше да пленяват, а щяха да избиват и старци, и младежи, и жени, и деца.
         Свят ми се завиваше, като си помислих каква кървава баня се готвеше. Казвам, готвеше се, тъй като всички тайно се надяваха, че точно така ще стане. Скривалището на злощастните семейства бе открито. Имаше хора — индианци-предатели, които ни водеха точно към мястото. Нямаше какво да ни попречи да стигнем дотам.
         Очаквахме, че ще ги изненадаме. Имахме сведения, че бойците или поне по-голяма част от тях бяха тръгнали на далечен поход и нямаше вероятност да ги срещнем. Щяхме да се хвърлим върху гнездото в отсъствие на орела. С такива намерения армията се придвижваше безшумно, по тайни пътеки.
         Предишния ден нашата експедиция би изглеждала просто едно забавление, без никакви опасности. Но новината за поражението на Дейд бе оказала като че ли магическо въздействие върху духа на войниците и бе предизвикала не само ярост, но и уплаха. Чак сега те започнаха да чувстват нещо като уважение към врага, примесено може би с малко страх. Ако не друго, индианците поне знаеха как да убиват.
         Това чувство се засилваше все повече от новите подробности за кървавата битка, които научавахме от куриерите, преминали през бойното поле. Затова не без мрачно предчувствие войниците навлизаха в страната на неприятеля. И най-самонадеяните доброволци яздеха мълчаливо, без да напускат строя.
         Към пладне доближихме бреговете на Амазура. За да стигнем „непроходимото мочурище“, както наричаха огромната мрежа от мочури и лагуни, трябваше да пресечем реката. Индианците, които ни водеха, бяха обещали на генерала, че лесно ще намерим брод, но те бяха сбъркали. Не успяхме да преминем реката. На мястото, където пристигнахме, реката течеше широка, черна и дълбока, твърде дълбока дори и за конете ни.
         Дали водачите не бяха изменници, които ни заблуждаваха? Наистина започнахме да се съмняваме. Но не, не беше вероятно. Наистина те бяха индианци, но също така бяха доказали своята вярност към белите. Освен това бяха хора, зле поставени пред партията на патриотите — бяха обречени на смърт от сънародниците си. Поражението ни щеше да означава гибел за тях.
         По-късно се разбра, че не е било предателство. Чисто и просто те бяха сбъркали пътя.
         За нас тази грешка се оказа щастлива случайност. Ако водачите не бяха сбъркали пътя, вероятно с армията на генерал Клинч щеше да се повтори в още по-голям размер трагедията на майор Дейд и неговите войници.
         Ако бяхме достигнали истинския брод на около две мили надолу по течението, щяхме да попаднем в засадата на врага, умело организирана от същия млад вожд, който така добре владееше тактиката на горския бой. Слуховете, че бойците са отишли на далечна експедиция, бяха само примамка, начало на редица стратегически маневри, замислени от Оцеола.
         В този миг индианците се намираха на мястото, където щяхме да бъдем и ние, ако водачите не бяха сбъркали. Врагът бе завардил брода от двете страни. Бойците лежаха скрити като змии в тревата, готови да скочат веднага, щом се опитаме да прекосим реката. Истинско щастие бе за Клинч и армията му, че нашите водачи показаха толкова малко умение.
         Генералът действаше, без да му е известно колко близко се намира опасността, иначе може би щеше да постъпи по друг начин. Но при тези обстоятелства той нареди да спрем. Състоя се кратко съвещание, на което се реши да пресечем реката на това място. Намерихме няколко стари лодки и индиански кану. Те щяха да улеснят преминаването на пехотата, докато кавалеристите трябваше да преплуват реката на коне. Скоро сковаха салове и преминаването на реката започна. Маневрата бе осъществена доста умело и за по-малко от час половината от войската бе на другия бряг.
         Аз бях между първите, които преминаха, но не се радвах на успехите в предприетия поход. Потискаше ме мисълта, че вероятно скоро щяха да ми заповядат да участвам в клането на беззащитни хора, на жени и деца. А такива бяха намеренията на хората около мене. С чувство на облекчение, почти на радост, чух дивия боен вик, който се разнесе сред дърветата — добре познатото ни „йо-хо-ехи“ на семинолите.
         Заедно с виковете екнаха изстрели от пушки и мускети. Куршумите свистяха във въздуха и кършеха клоните на околните дървета, което по казваше, че сме нападнати от значителни неприятелски сили.
         След като преминахме реката, ние бяхме спазили предпазните мерки и бяхме заели здрави позиции сред големите дървета, които растяха наблизо. Затова първите куршуми на индианците не нанесоха твърде смъртоносни поражения. Все пак неколцина паднаха. Онези, които бяха на открито, се намираха все още в опасност.
         Нашите войски отвърнаха с огън. Индианците повториха залпа и от ново войниците им отвърнаха — ту с непрекъснат дъжд от куршуми, ту със случайни, единични изстрели. От време на време неприятелят прекратяваше огъня.
         Дълго време и двете страни не претърпяха сериозни загуби. Но ясно бе, че под прикритието на храстите индианците си подготвяха позиции, които имаха предимства пред нашите. Всъщност те ни обкръжаваха. От друга страна, нашите войници не се осмеляваха да се помръднат от мястото, където бяха слезли на сушата, преди да дойдат подкрепления от другия бряг. После възнамерявахме да напреднем и в ръкопашен бой да изгоним индианците от позициите им.
         Войските от другата страна продължаваха да преминават реката. До този миг те използваха прикритието на нашия огън, но сега индианците възприеха тактиката, която заплашваше да сложи край на преминаването на реката, като ни подложи на унищожителен огън.
         Точно под нашите позиции тясна ивица земя се вдаваше навътре в реката и образуваше малък полуостров — пясъчна наслойка, образувана от водовъртежа край другия бряг. Полуостровчето бе по-ниско от брега на реката. По него не растяха дървета освен в единия му край, където се образуваше нещо като остров, по-висок от самия полуостров.
         На този остров имаше гъста горичка от вечнозелени дървета, палми, дъбове и магнолии.
         Разумно щеше да бъде да заемем горичката веднага щом пресякохме реката, но генералът не бе съобразил това. А индианците го забелязаха и преди да вземем мерки да ги спрем, група бойци се втурнаха по провлака и завладяха горичката.
         Те бяха малцина — ние ясно ги видяхме, когато притичаха по провлака, но без съмнение бяха избрани хора, опитни стрелци. Всеки техен изстрел носеше смърт.
         Напрежението се увеличи до краен предел. По другите участъци на боя схватката се водеше при по-равни условия, тъй като и двете страни се биеха под прикритието на дърветата и понасяха малки щети. Групата на островчето убиваше повече от нашите войници, отколкото всички останали неприятели.
         Нямахме никакъв друг избор, освен да ги изместим от горичката, като ги изгоним с щиковете си — изглежда такова бе и намерението на главнокомандващия.
         Това беше отчаяно решение. Който и да се приближеше по сушата, щеше да попадне под огъня на скрития враг и трябваше да напредва с огромна опасност за живота си.
         За моя изненада натовариха мене с тази задача. Защо именно мене, не зная. Едва ли в битката досега бях проявил някаква смелост или разпаленост. Генералът лично ми заповяда и трябваше незабавно да се подчиня. Без голямо желание аз се подготвих да изпълня заповедта.
         Потеглих към полуострова с група стрелци, малко повече на брой от врага, когото щяхме да нападнем при такива неизгодни за нас условия.
         Чувствах се, като че ли отивам към смъртта и бях убеден, че повечето от хората, които ме следваха, бяха жертва на същото предчувствие. Независимо от тези чувства не можехме да се върнем. Очите на цялата армия бяха отправени към нас. Трябваше да вървим напред — да победим или да паднем.
         След няколко секунди стигнахме на острова и с бързи крачки се отправихме към горичката. Надявахме се, че индианците няма да забележат приближаването ни и ще успеем да се нахвърлим върху тях, преди да ни усетят.
         Празни надежди! Враговете бдяха. Те бяха забелязали маневрата ни още от самото начало. Бяха се обърнали с лице към нас и ни очакваха със заредени пушки.
         Без да знаем за опасността, ние напредвахме; намирахме се на около двадесет ярда от шубрака, когато сред дърветата внезапно избухна син дим и червени пламъци. Чух виковете и стенанията на войниците, които падаха един до друг зад мене. Обърнах се. Видях, че всички бяха проснати на земята мъртви или умиращи.
         В същия миг до ушите ми достигна глас откъм горичката:
         — Върни се, Рандолф, върни се! Този знак на гърдите ти спаси живота, но моите смелчаги са разярени и кръвта им е разгорещена от борбата. Недей предизвиква гнева им. Върви си, върви!


         ГЛАВА LXVIII
        ПОБЕДА, КОЯТО СВЪРШВА С ОТСТЪПЛЕНИЕ

         Не видях човека, който ми извика, тъй като бе съвсем скрит зад гъста плетеница от листа. Не бе необходимо да го видя, за да разбера кой е. Веднага щом чух гласа, го познах. Говореше Оцеола.
         Не мога нито да опиша чувствата си в този миг, нито да кажа как точно постъпих. В главата ми бе бъркотия — аз бях обзет от недоумение и страх.
         Спомням си, че отново се обърнах с лице към хората, които ме следваха. Видях, че не всички бяха мъртви. Някои все още лежаха там, където бяха паднали, присвити или проснати в различни положения — неподвижни, без съмнение — безжизнени. Някои се движеха. Техните викове за помощ показваха, че животът им не бе угаснал още.
         За моя радост забелязах, че неколцина се бяха изправили и тичаха или лазеха бързо назад. Имаше и други, които се влачеха по ръце и колене.
         Стрелбата от храстите не преставаше. Докато се колебаех какво да предприема, видях, че един или двама се отпуснаха на тревата, покосени от злокобните куршуми, които като дъжд се изсипваха около мене.
         Сред ранените, паднали в краката ми, имаше един млад човек, когото добре познавах. Изглежда бе ранен в двата крака и не можеше да се помръдне от мястото си. Виковете му за помощ бяха първото нещо, което сложи край на моята нерешителност. Спомних си, че този младеж ми бе направил някаква услуга.
         Почти несъзнателно се наведох, грабнах го през кръста, повдигнах го и започнах да го влача.
         Забързах по провлака, колкото ми позволяваха силите и не спрях, докато не се намерих извън обсега на индианския огън. Там ме посрещна група войници, изпратени да прикриват отстъплението ни. Оставих в техни ръце ранения си другар и бързо се отправих да направя нерадостния си рапорт на главнокомандващия.
         Нямаше нужда да разказвам какво се бе случило. Те бяха наблюдавали схватката и вестта за поражението ни се бе разнесла по целия отряд.
         Генералът не каза нито дума. Без да чака обяснения, той ми заповяда да се отправя към друга част на бойното поле.
         Всички стоварваха вината върху него, върху проявената непредвидливост, когато беше заповядал толкова рисковано нападение, и то с малко сили. Колкото за мене, аз си бях спечелил славата на смел ръководител, но как се случи единствен да се върна незасегнат от смъртоносния огън, бе загадка, която реших да не разяснявам.
         Битката продължи около час. Откъслечни престрелки се водеха сред мочурища и дървета, без някоя от страните да спечели значително предимство. И двете страни държаха позициите си, като индианците запазиха благоприятното за тях разположение в горите, които ни заобикаляха. Да се оттеглим от нашите позиции би означавало гибел за целия отряд, тъй като нямахме друга възможност за отстъпление, освен да преминем обратно реката под смъртоносния огън на противника.
         А да задържим позициите си изгледаше не по-малко гибелно. Не можехме да направим нищо друго, освен да стоим на едно място, тъй като всъщност бяхме обградени на брега на реката. Напразно се опитвахме да прогоним индианците от храстите. Първият ни опит претърпя пълен неуспех. Вторият опит да си пробием път щеше да бъде още по-опасен. Да останем на същите позиции също бе опасно. Нашите части бяха тръгнали от базите си с оскъдни провизии. Дажбите ни бяха почти изчерпани, бяхме застрашени от глад. Вече чувствахме неговите пристъпи и с всеки изминат час положението ни се влошаваше.
         Сега окончателно се убедихме, че сме обкръжени. В полукръг около нас под прикритието на дърветата се тълпяха индианците, образувайки по този начин нападателна линия, устойчива като укрепен окоп. Не можехме да пробием тази линия, без да дадем големи жертви.
         Разбрахме също, че броят на нашите неприятели расте ежечасно. Особен възглас, който старите ветерани от битките с индианците добре разбираха и който се чуваше от време на време, показваше, че пристигат подкрепления на врага. Страхувахме се, че техният брой вече значително надвишаваше нашия и че скоро щяха да ни пометат. Мрачни чувства ни обхванаха.
         По време на схватките забелязахме, че много от индианците бяха въоръжени с пушки и мускети. Видяхме неколцина в униформи и военни амуниции. А един от тях, явно вожд, бе облечен още по-необикновено. На рамото му, подобно на испанска мантия от времето на конкистадорите, висеше голямо копринено знаме. Ясно личаха белите и червени линии със сините звезди в ъгъла. Всички го видяхме и всички познахме в необикновеното наметало, показано по такъв предизвикателен начин, любимото знаме на нашата страна. Знамето, мускетите и пушките, униформите и мунициите бяха трофеите от бойното поле, където бе паднал Дейд.
         Въпреки че нашите войници гледаха тези предмети с горчивина и възмущение, техният гняв бе безсилен. Часът за отмъщение за трагичната гибел на другарите им не бе дошъл.
         Имаше голяма вероятност и ние да споделим съдбата им, ако останем на това място. Някой предложи план за отстъпление и генералът не се поколеба да се възползва от него. Това бе щастлива идея на един офицер-доброволец — стар воин от походите на Хикъри, добре запознат с индианската военна тактика.
         По негов съвет частите, които още не бяха прекосили реката — т.е. доброволците, предприеха лъжлива маневра. Престориха се, че ще преминат реката на едно място нагоре по течението. Тактиката се оказа сполучлива. Ако такова прекосяване на реката се осъществеше, врагът щеше да се намери между два огъня и така щеше да се сложи край на обсадата. Но както казах, това беше само военна хитрост, която сполучи. Индианците се излъгаха и се втурнаха масово по брега, за да предотвратят опита за прекосяване на реката. Обсадните ни сили се възползваха от временното им отсъствие и редовните войски успяха да се прехвърлят на „безопасния бряг“. Хитрият враг бе предпазлив и не ни последва. Така свърши битката при Ойтлакучи.
         В набързо свикания съвет нямаше две различни мнения какво да предприемем. Предложението да се върнем във форт Кинг бе прието с необикновено единодушие. Без да губим време, ние тръгнахме на път и необезпокоявани пристигнахме във форта.


         ГЛАВА LXIX
        ВТОРА БИТКА В МОЧУРИЩЕТО

         След томи поход в духа на армията се забеляза основна промяна. Вече не се чуваха хвалби. Сега желанието на войниците да потеглят срещу врага не бе така силно. Никой не желаеше втори поход през Ойтлакучи и мочурищата щяха да останат непречистени до пристигането на подкрепления. Доброволците бяха обезкуражени, уморени от кампанията и поизплашени от смелата и неочаквана съпротива. Врагът, когото доскоро презираха и чието поведение бе породило силни чувства на раздразнение и желание за отмъщение, сега си бе спечелил уважение.
         Битката при Ойтлакучи бе струвала на американската армия около стотина войници. Смятаха, че загубите на семинолите са много по-големи, но никой не можеше да даде сигурни доказателства. Всичко бе само „предположение“. Никой не бе видял колко неприятели са убити. Обясняваха това с твърдението, че по време на битката индианците отнасяли убитите и ранените от полесражението.
         Колко често се появява подобно нелепо твърдение в съобщенията на победоносни и победели генерали. Обикновено това е обяснението, когато се установи, че на бойното поле има твърде малко неприятелски трупове. Самата възможност за прибиране на убитите показва, че или битката не е била тежка, или че другарските чувства са били много силни, по-силни, отколкото е присъщо на човешката природа. С моя боен опит мога да заявя, че не съм виждал нито едно мъртво тяло на другар или неприятел да бъде вдигнато от мястото, гдето е паднало, докато ехтят изстрели.
         Без съмнение някои от нашите врагове са паднали в битката при Ойтлакучи, но техните загуби бяха по-малки от загубите на нашата войска. Самият аз имах възможност да наблюдавам и мога да се закълна, че не съм видял дори един убит индианец. Не срещнах и друг човек, който не би се заклел в същото.
         Въпреки това историците са отбелязали битката като голяма „победа“. Докладът на главнокомандващия, който все още се пази в архивите, е рядък образец за военната литература. В доклада могат да се намерят имената на почти всички офицери, взели участие в битката, всеки един от тях обрисуван като неповторим герой. Рядък паметник на суета и самохвалство!
         Ако говорим истината, трябва да кажем, че червенокожите ни напердашиха добре. Обезсърчението на участниците в този поход се равняваше само на техния безсилен гняв.
         Вече не гледаха на Клинч като на изтъкнат боец, макар да го смятаха за добър генерал, „приятел на войниците“, както го наричаха историците. Славата му беше минала, Ако Оцеола имаше зъб на Клинч, той имаше пълно основание да е доволен от това, което бе извършил, и да остави стария ветеран на мира. Макар и жив, генералът бе мъртъв за славата.
         Сега се появи нов главнокомандващ и надеждите за победа се съживиха отново. Новият генерал се наричаше Гейнз, още един от „ветераните“, назначен по старшинство. Правителството не беше издало специална заповед за назначението му, тъй като Флорида бе част от неговата военна област и той сам си бе предложил услугите да води войната.
         Също като предшественика си, Гейнз очакваше богата жетва от лаври и също като предшественика си той пожъна разочарование. Съдбата му отреди кипарисов венец.
         Нашата армия, подсилена с войски от Луизиана и от други щати, бе незабавно поставена в действие и отново се отправи на поход към мочурищата.
         Достигнахме бреговете на Амазура, но не успяхме да преминем злощастната река — злощастна и за славата ни, и за нашия живот. Този път индианците я преплаваха.
         Червените воини ни нападнаха почти на същото място, гдето бе станала предишната битка, но този път отсам реката. След неколкочасова ожесточена схватка ние се видяхме принудени да скрием гордите си батальони зад островърхите греди на едно укрепление. Там останахме обсадени в продължение на девет дни, без да се осмелим да се покажем извън дървената ограда. Над нас надвисна опасността от гладна смърт. Гладът вече ни измъчваше и ако не бяха конете, които доскоро яздехме и с чието месо с готовност се хранехме, половината от армията на лагера „Изард“ щеше да загине от глад.
         Навременното пристигане на значително подкрепление, изпратено на помощ начело с генерал Клинч, който все още командваше бригадата си, ни спаси от гибел. Идвайки направо от форт Кинг, нашият предишен генерал бе успял да се приближи към врага в тил и изненадвайки нашите обсадители, той ни избави от опасното положение.
         Денят на нашето спасение бе ознаменуван от забележително събитие — подписването на необикновено примирие.
         Рано сутринта, преди да се съмне, чухме висок далечен глас:
         — Хей там! Ало.
         Гласът идваше откъм неприятеля. Бяхме обградени и не можеше да бъде другояче, но нещо във вика породи надеждата, че бригадата на Клинч е пристигнала. Викът се повтори и пие му отговорихме. Но надеждата за спасение се изпари, когато познахме, че гръмкият глас принадлежи на черния вожд Абрам — бившия преводач на съвета.
         — Какво искаш? — бе въпросът, който зададоха по нареждане на главнокомандуващия.
         — Преговори — бе краткият отговор.
         — С каква цел?
         — Искаме да прекратим войната.
         Предложението бе толкова приятно, колкото и неочаквано. Какво ли означава? Дали индианците също гладуваха и бяха уморени от враждебните действия. Това бе доста вероятно. Иначе какви други причини можеха да ги карат да желаят да прекъснат войната така внезапно? Те все още не бяха разгромени, а напротив, бяха победили във всички досегашни битки.
         Но можеше да има и други причини. Всеки миг очаквахме пристигането на Клинч. Куриери бяха достигнали до лагера да кажат, че бригадата е наблизо. С такова подкрепление щяхме да бъдем достатъчно силни не само да преодолеем обсадата, но и да нападнем индианците и да ги сразим. Може би те също знаеха, че Клинч се приближава, и бързаха да постигнат споразумение преди пристигането му.
         Така изтълкува главнокомандващият предложението за „преговори“. Сега той се надяваше, че ще успее да нанесе решителния удар. Страхуваше се само, че неприятелят може да се оттегли, преди Клинч да се добере до полесражението. Примирието щеше да забави индианците и затова без колебание съобщиха на далечния парламентьор, че преговорите са добре дошли.
         Уредена бе среща на парламентьори от двете страни, която щеше да се състои на разсъмване — трима индианци и трима от нашия лагер.
         Пред укреплението се простираше малка поляна. На неколкостотин ярда по-назад започваше гората. Веднага щом се пукна зората, видяхме трима мъже да се появяват измежду дърветата и да се приближават към откритото място. Бяха индиански вождове, облечени в национални костюми — представители на противника. Познахме и тримата — Абрам, Коа Хаджо и Оцеола.
         Те спряха един до друг с лице към ограденото място, извън обсега на мускетите.
         Тримата офицери, които можеха да говорят езика на семинолите, бяха изпратени да се срещнат с тях. Аз бях един от офицерите.
         Няколко секунди по-късно се намирахме лице с лице с враждебните вождове.


         ГЛАВА LXX
        ПРЕГОВОРИТЕ

         Преди да заговорим, ние си стиснахме ръце най-приятелски — поне привидно. Оцеола топло стисна моята ръка и ми каза със странна усмивка:
         — Ах, Рандолф, приятелите понякога се срещат и във война, като и в мир.
         Знаех какво иска да каже младият вожд, но можах да му отговоря само с многозначителен поглед, пълен с благодарност.
         Видяхме да се приближава от лагера свръзка, изпратена със съобщение от генерала. В същия миг откъм гората се появи индианец, който вървеше толкова бързо, колкото и свръзката, и пристигна при нас едновременно с него.
         Индианците бяха взели мерки да има равенство в броя на пратениците.
         Преговорите започнаха веднага щом свръзката ни прошепна съобщението на генерала.
         От страна на индианците говори Абрам на своя развален английски. Останалите просто показваха съгласието си, като кимаха с глава или казваха „хо“, докато несъгласието си изразяваха с отрицателния възглас „кори“.
         — Искате ли вие, бледолики, да сключим мир — рязко запита негърът.
         — При какви условия — попита водачът на нашата група.
         — Условията са следните: да сложите оръжие и да спрете войната. Вашите войници да се върнат и да стоят във форта. Ние, индианците, да се върнем зад Ойтлакучи и отсега нататък да направим голямата река граница между нас завинаги. Ние обещаваме да живеем в мир и приятелски отношения с всички бели съседи. Това имаме да кажем.
         — Братя — отвърна водачът на нашата група. — Страхувам се, че тези условия няма да бъдат приети от белия генерал, нито от нашия велик баща — президента. Упълномощен съм да ви съобщя, че главнокомандващият не може да приеме никакви други условия освен безусловно подчинение и незабавно обещание да се преселите.
         — Кори, кори. Никога! — гордо възкликнаха Коа Хаджо и Оцеола в един дъх и с решителност, от която личеше, че нямат намерение да се предават.
         — А защо ние да се подчиним? — попита черният учудено. — Ние не сме победени. Ние вас побеждаваме във всяка битка. Ние ви пердашихме вече веднъж, два, три пъти. Пердашим ви, дявол го взел, и хубаво ви изтребваме. Защо да се подчиним? Ние сме дошли тук да предложим, а не да молим условия.
         — Не е от голямо значение какво се е случило досега — отговори нашият офицер. — Ние сме много по-силни от вас и в края на краищата ще ви победим.
         Отново двамата вожда едновременно извикаха:
         — Кори!
         — Може би вие, белите, правите грешка за нашата сила. Не сме толкова слаби, колкото мислите, дявол да го вземе, не. Ние ще покажем нашата сила.
         Като каза това, негърът се обърна въпросително към другарите си, сякаш да поиска съгласието им за някакво предложение.
         Изглежда и двамата се съгласиха с готовност, защото Оцеола, който сега пое водачеството на тяхната група, се обърна с лице към гората, като едновременно нададе някакъв висок необикновен вик. Ехото на неговия глас не бе престанало да трепти във въздуха, когато вечнозелената гора се раздвижи по цялото си протежение. Следващия миг на поляната се появиха редици от мургави бойци. Те направиха няколко крачки напред, а после се спряха в безупречен военен ред. От мястото, където стояхме, ние лесно можехме да ги преброим.
         — Пребройте червените бойци! — извика Оцеола победоносно. — Пребройте ги и узнайте силата на вашия враг!
         Докато казваше тези думи, на устните му играеше подигравателна усмивка. Няколко минути той ни гледа мълчаливо.
         — Е — продължи Оцеола, посочвайки още веднъж своите воини. — Тези смелчаги — те са хиляда и петстотин — изглеждат ли ви гладни или унили? Не! Те са готови да продължат войната, докато и кръвта на последния, залее нашата родна земя. Ако трябва да загинат, ще загинат тук, във Флорида, родното им място, върху гробовете на бащите си. Вдигнахме оръжие, защото ни онеправдахте и защото искате да ни изгоните. Отмъстихме за неправдата. Убихме мнозина от вашите хора и сме доволни от отмъщението си. Не желаем повече да убиваме. Но колкото се отнася до изселването, не сме изменили мнението си и никога няма да го изменим. Правим ви справедливо предложение. Приемете го и войната ще спре тозчас. Отхвърлете го и още кръв ще бъде пролята. Кълна се във Великия дух, че реки от кръв ще се леят. Кръвта на нашите бледолики врагове ще обагри многократно червените пръти на нашите домове. Мир или война? Избирайте вие!
         Когато Оцеола спря да говори, той махна с ръка към тъмнокожите бойци край гората и те изчезнаха зад дърветата бързо, безшумно, почти тайнствено.
         Нашият отговор на разпалената реч на младия вожд бе внезапно прекъснат от изстрели на мускети, които долитаха зад индианските редици. Изстрелите следваха бързо един след друг, придружени от далечни викове, бодри възгласи на хора, които навлизат в бой.
         — Аха! Измама! — извикаха вождовете едновременно. — Бледолики лъжци, ще съжалявате за измяната! — И без да чакат отговор, тримата се втурнаха с всички сили към гората.
         Ние се върнахме в лагера, там също бяха чули гърмежите. Бяха разбрали, че се приближава бригадата на Клинч, която бе нападнала крайните постове на индианците в тил. Заварихме войниците строени в бойни редици, готови да напуснат укреплението. След няколко минути бе издадена заповед и армията тръгна в бърз марш в двете посоки — вляво и вдясно от брега на реката.
         Веднага щом армията се разгърна в бойна редица, ние се впуснахме напред. Нашите бойци изгаряха от желание за отмъщение. Обсадени в продължение на дни, изгладнели и унизени, сега пред тях се откриваше възможност да възвърнат славата си. Те бяха решили да накажат дивия неприятел. Как можеха да избягат индианците, когато по предварителна уговорка между генералите откъм тила бързо ги обграждаше армия, а друга напредваше по фронта. Трябваше да се бият. Най-после щяха да бъдат победени.
         Така вярваха всички — и офицери, и войници. Самият главнокомандващ бе в отлично настроение. Стратегическият му план бе успял. Врагът бе обкръжен, бе попаднал в капан. Генералът предвкусваше голяма победа. Жетва от лаври.
         Марширувахме напред. Сега до нас долитаха само единични и случайни изстрели. Не чувахме добре познатия боен вик на индианците. Продължавахме да напредваме. Превзехме хомъците с пристъп, но в сенчестите им листаци не намерихме врага.
         Предположихме, че индианците са още по-напред, между нашите редици и бригадата на Клинч. Не беше възможно да са се оттеглили и избягали.
         Не! Ето ги от другата страна на поляната. Те точно излизат от гората. Идват към нас, ще се бият! Сега напред. Ето… огън…
         Но стой! Тези униформи с бели колани, с фуражки и кавалерийски саби не са индиански! Не, това не е врагът! Това са нашите приятели — войниците от бригадата на Клинч.
         За щастие и те ни познаха, иначе щяхме да се избием едни други.

Няма коментари:

Публикуване на коментар