20 юли 2012 г.

Приключенски романи: Майн Рид - Белият вожд-3





         ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА

         И двамата бяха толкова развълнувани, че за известно време никой не продума. Първа заговори Каталина.
         — А сестра Ви? — запита тя.
         — По-добре е. Ранчото е вече поправено. Те се върнаха там и познатата обстановка като че извърши чудо. Тя дойде веднага на себе си и твърде нарядко изпада пак в унес. Надявам се, че ще се оправи съвсем.
         — Радвам се. Горкото девойче! Много трябва да е изстрадало в ръцете на грубите диваци!
         — Груби диваци! Правилно ги нарекохте, Каталина, при все че не знаете за кого говорите.
         — За кого? — повтори учудено сеньоритата. Сега и тя дори споделяше общоприетото мнение, че сестрата на Карлос е била пленница на индианците.
         — Това е донякъде една от причините да поискам тази среща. Не бих могъл да живея, ако не Ви обясня неотдавнашното си поведение, което може да Ви се е сторило загадъчно. Но то ще се изясни. Изслушайте ме, Каталина!
         Карлос й разкри ужасния заговор, като разказа подробно всички случки за най-голяма изненада на прекрасната си приятелка.
         — О, дяволи, дяволи! — извика тя. — Кой би могъл да допусне такава жестокост? Кой би могъл да предположи, че на света има такива негодници? Ако всичко това ми бе казано от другиго, а не от вас, скъпи Карлос, не бих повярвала, че може да има такава подлост. Знаех, че и двамата са лоши хора; чувала съм не един разказ за подлостта им; но това злодеяние надхвърля границите на въображението! Света Богородице! Какви хора! Какви чудовища! Невероятно.
         — Знаете сега колко е справедливо да ме наричат убиец!
         — О, скъпи Карлос, не мислете за това! Никога и през ум не ми е минало такова нещо. Знаех, че сте имали някаква справедлива и почтена причина. Не се бойте! Хората все пак ще научат всичко.
         — Хората! — прекъсна я Карлос с презрителна усмивка, За мене няма хора. Аз нямам отечество. Дори за тези между които съм израснал, аз си останах чужденец… и парий. А сега съм нещо по-лошо — обявен вън от закона, за главата ми е обещана огромна награда. Всъщност никога досега не съм помислял, че мога да имам толкова висока цена — Той се засмя, но веселостта му бе съвсем краткотрайна. И продължи: — За мен няма други хора освен Вас, Каталина… А и Вас ще имам само в сърцето си. Трябва да Ви оставя и да замина далеко от тук, защото тук ме очаква смърт… нещо по-лошо дори. Затова трябва да се махна. Трябва да се върна при народа, от който произхождат моите родители — при отдавна забравените си роднини. Там ще намеря може би ново отечество и нови приятели. Но щастие без Вас не мога да намеря никога!
         Каталина мълчеше, свела към земята насълзените си очи. Тя потрепера при мисълта, която мина през ума й. Страхуваше се да я изрече. Но не беше време за проява на неискрена скромност, на неуместна свенливост; а те не бяха и нейни отличителни черти. Само от една дума зависеше щастието на нейния живот и това на нейния любим. Никаква женска стеснителност! Мисълта трябва да се накаже!
         Тя се обърна към своя любим, взе ръката му в своята, наведе се към него така, че устните й се приближиха до неговите и като го погледна в лицето, каза с нежен, но твърд глас:
         — Искате ли да дойда с Вас, Карлос?
         Той я прегърна, устните им се докоснаха.
         — О, Господи! — извика той. — Нима е възможно? Правилно ли чух? Това именно исках да предложа, скъпа Каталина, но не посмях. Страхувах се да направя такова предложение, толкова безумно ми се струваше то. Как! Да напуснете всичко заради мене? О, скъпа, скъпа! моя! Кажете ми, че това именно е смисълът ма думите Ви! Кажете, че ще дойдете с мене!
         — Ще дойда! — беше краткият, твърд отговор.
         — О, боже, колко съм щастлив! Цяла седмица ужасни страдания и ето ме отново щастлив! Само преди една седмица, Каталина, бях също щастлив. Случи ми се необикновено приключение, което обещаваше богатство. Бях изпълнен с надежда … с надежда да Ви спечеля; не Вас, скъпа моя, а баща Ви; да го спечеля със злато. Вижте! — той протегна ръка, пълна с лъскава руда. — Това е злато; открих една златна мина и се надявах с нея да съпернича по богатство на баща Ви, като спечеля по този начин съгласието му. Уви! Тази надежда изчезна, но вашите думи ми дариха: ново щастие. Не мислете за богатството, което изпускате. Аз зная, че не мислите за него, скъпа Каталина. Ще Ви дам ново, равно на него. Но може би много по-голямо. Зная къде може да се намери тази скъпоценна смет и ще Ви разправя! всичко, когато имаме повече време. Тази нощ …
         Каталина му направи знак да млъкне. Острият и слух бе доловил някакъв звук, който й се бе сторил странен. Беше само тихо изшумоляване на листата зад беседката, може би от лек ветрец; но никакъв полъх не се долавяше във въздуха. Шумоленето се дължеше на друга причина. Каква беше тя?
         Почти веднага и двамата излязоха и разгледаха храстите, откъдето бяха дочули шума, но нищо не се виждаше. Огледаха се наоколо. Погледнаха нагоре към градината — не се съзираше нищо, което би могло да предизвика това шумолене. Сега беше много по-тъмно, отколкото при влизането им в беседката. Луната залязваше и сребристата светлина бе посивяла; но беше все пак достатъчно светло, за да може да се различи по-едра вещ на няколко ярда разстояние. Каталина не се заблуждаваше; сигурна беше, че е чула изшумоляване. Дали е било кучето? Карлос отиде до моста. Не е било кучето — то си лежеше още там, където го бе оставил; невъзможно беше да е то! Какво тогава? Някой гущер? Може би някоя опасна змия?
         Във всеки случай те не влязоха вече в беседката, а останаха отвън. Каталина се страхуваше, защото си спомни загубването на писъмцето и скръцването на вратата; и побърза да съобщи на другаря си и двете случки.
         Отначало Карлос не обърна особено внимание на шумоленето, което му се стори съвсем естествено — причинено от хвръкването на някое изплашено от тях птиче или от пропълзяването на змия или гущер, но съобщението на Каталина му направи съвсем друго впечатление. Свикнал с индианските хитрувания, той съобразяваше бързо и разбра веднага, че шумоленето може да се окаже опасно, затова реши да разгледа по-внимателно местността.
         Отиде пак зад беседката, коленичи и огледа внимателно тревата и храстите. В следния миг вдигна глава, като извика с изненада:
         — Ей богу, Каталина, имате право! Тук несъмнено е имало някой! Някой е бил легнал точно на това място. Но къде ли е отишъл? Господи! Та тук е седяла жена! Ето къде се е влякла фустата й!
         — Виченца! — извика Каталина. — Не може да е друга… Моята прислужница Виченца! Dios de mi alma! Тя е чула всичко!
         — Сигурно е била Виченца. Тя Ви е наблюдавала и проследила още от къщи. Какво може да я подбудило към такава постъпка?
         — Ay de mi! Господ знае! Държането й беше много странно напоследък. Колко неприятно! Скъпи Карлос! — съжалението в гласа й се смени с тревога. — Не бива да останете тук. Кой знае какво може да направи тя! Може би ще повика баща ми! А може би и нещо по-лошо… Santissima Virgen! Не дай боже!
         Каталина съобщи сега набързо за близостта на Виченца с войника Хосе, както и други подробности за девойката, и настоя пред любимия си да си отиде незабавно.
         — Ще си отида тогава — каза той. — Не се боя от тях; много е тъмно, та не ще могат да ме улучат с карабините си, а сабите им няма да ме стигнат, докато жребецът ми чака само да го повикам. Но по-добре ще е да си отида, защото тук сигурно се крои нещо. Само от любопитство не се постъпва така, както е постъпила тази девойка. Затова трябва да си тръгна веднага.
         Така реши Карлос. Но много нещо още имаше да се доизказват; да се изрекат нови любовни обети, да се определи час за следващата среща… може би последна, преди да предприемат решителната стъпка — бягството през необятните прерии.
         Неведнъж Карлос стъпи на моста и неведнъж се върна за още една сладка приказка… за още една целувка на раздяла.
         И последните adios бяха най-после казани и влюбените се разделиха; Каталина се върна към къщи, а Карлос тръгна към моста с намерение да мине оттатък, когато внезапно изръмжаване на Сиболо, го накара да се спре и да се ослуша.
         Кучето изръмжа, този път по-свирепо, и залая настойчиво, от което господарят му разбра, че наблизо има някаква опасност!
         Първата му мисъл бе да се втурне по моста и да изтича при жребеца си. И ако бе постъпил така, щеше да има време да избяга; но желанието да предупреди Каталина да избърза към къщи, го накара да се върне към горичката. Тя бе стигнала вече до откритата морава и я прекосяваше, когато лаят на кучето я накара да се спре, в следния миг се появи и Карлос. Още не бе и продумал, когато зад кирпичените стени на градината се чу тропот от конски копита — и от двете страни яздеха конници; безредният тропот показваше, че едни спират отвън, а други се строяват около оградата. Почти в същия миг нещо затрополя по дъските на големия мост; после кучето се втурна със свиреп лай; и най-сетне между стволовете на дърветата се мярнаха тъмните, фигури на конници, минали на отвъдния бряг на реката. Градината беше обкръжена.


         ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА

         Доста време след влизането на влюбените в беседката метиската стоя клекнала и подслушваше Разговора, от който не пропусна нито дума. Задържаше я обаче не интересът към този разговор, а страхът, че ще я открият, ако се опита да се измъкне. Този страх беше основателен, докато имаше луна, защото откритото пространство, през което девойката трябваше да мине, се виждаше ясно от беседката. Едва когато луната залезе, тя видя, че може да се измъкне незабелязано; и като избра един миг, когато влюбените гледаха в друга посока, пропълзя няколко ярда, изправи се и избяга леко в тъмнината.
         Странното е, че шумоленето, което сеньоритата чу, не бе предизвикано от девойката, докато се измъкваше иззад беседката. То бе причинено от една вейка, която тя бе навела зад някакъв клон, за да се прикрие по-добре; пуснатата вейка бе прошумяла. Затова именно влюбените не видяха нищо, при все че излязоха веднага от беседката. В това време съгледвачката вече не можеше нито да се види, нито да се чуе. Минала бе по широката пътека, още преди вейката да прошуми.
         Тя не спря нито за миг. Не се върна в стаята си, а мина през вътрешния двор право към сагуана и го прекоси крадешком, сякаш се страхуваше да не събуди вратаря.
         Като стигна до вратата, извади един ключ от джоба си. Не беше ключът на главния вход, а друг, по-малък, за страничната врата, която беше до голямата порта.
         Снабдила се бе с този ключ привечер, за да си отвори с него.
         Като го пъхна в ключалката, тя го завъртя внимателно, за да не издаде никакъв шум. Вдигна резето със същата — предпазливост; после отвори вратата и пристъпи тихо навън. След това хукна с все сили по пътя към някакви дървета извън града, недалеко от къщата на дон Амбросио.
         Там именно Робладо бе оставил войниците в засада. Завел ги бе доста късно, по обиколни пътеки, така че никой да не ги види, когато влизат в горичката, и да не може да попречи на изпълнението на плановете му. Там той очакваше пристигането на съгледвачката.
         Девойката скоро стигна до това място и за няколко минути разказа подробно на офицера всичко, което бе видяла. Нямаше време да разкаже какво бе чула; само каза на Робладо защо се е забавила и той видя, че няма и минута за губене. Срещата можеше да свърши преди неговото пристигане и жертвата можеше пак да му се изплъзне.
         Ако имаше повече време, Робладо би постъпил другояче. Би изпратил няколко души към един брод по-надолу, за да се приближат към края на градината направо от ливадата; би употребил, освен това повече време и внимание за обкръжаването.
         Но видя, че може да закъснее, ако възприеме този сигурен начин на действие. Наложи му се друг, по-бърз, и той даде веднага заповед на придружаващите то войници. Те бяха разделени на две части, нееднакви по брой. Всяка щеше да обгради една стена на градината; от по-многобройната трябваше Да се отделят за целта само няколко души, а останалите щяха да препуснат до по-големия мост, за да заградят долния край на градината. Тази група се предвождаше от самия Робладо и нейната задача изглеждаше най-важна. На водача й беше добре известно, че стените на градината не могат да се прескачат без стълба, така че ако го заварят в градината, ловецът на бизони ще се опита да избяга само през моста в дъното й. А ако се опита да мине през пътеката към къщата и да излезе през главния вход, щеше да бъде пресрещнат от Гомес и няколко души войници, които Виченца щеше да заведе през вътрешния двор по пътеката към градината.
         Планът беше доста добре замислен. Робладо познаваше добре местата. Често бе минавал през тази градина, така че стените и пътеките към тях му бяха добре известни. Ако успееше да я обкръжи, преди ловецът на бизони да забележи приближаването му, той беше сигурен, че ще улови жертвата си, която щеше да бъде или убита, или пленена.
         Пет минути след пристигането на съгледвачката той бе дал вече всички заповеди на хората си, а след още пет минути те напуснаха горичката, минаха малката пътечка, която ги отделяше от къщата, и започнаха да обкръжават градината. В този миг именно Сиболо нададе първото си тревожно ръмжене.
         — Бягайте… Бягайте!… — извика Каталина, като видя, че любимият й приближава. — О, не мислете за мене! Те не ще дръзнат да ми отнемат живота! Аз не съм извършила никакво престъпление. О, Карлос, оставете ме! Бягайте! Madre de Dios! Те идват насам!
         Докато говореше, няколко тъмни фигури влязоха откъм пътеката в градината. Ножниците им се удряха о храстите, между които те се промъкваха. Бяха драгуни, слезли от конете си! Неколцина останаха при входа на градината, а другите изтичаха напред.
         Карлос бе помислил за миг да избяга в тази посока. Минало му бе през ума, че ако може да влезе в къщата и да се качи на асотеата, ще може да скочи от там, гдето е май-удобно, и под закрилата на тъмнината да стигне до някой отдалечен край на ливадата. Но това намерение изчезна, когато видя, че изходът е зает от войници. Тогава погледна към стените. Те бяха толкова високи, че не можеше да ги прескочи. Войниците щяха да го нападнат, докато се опита да го стори. Нямаше друг изход, освен да си преправи път през моста. Сега видя каква грешка бе направил, като се върна. Каталина, или поне животът й не беше в опасност. Всъщност за нея би било най-опасно, ако той остане тук. Трябваше да мине още в началото моста. Сега беше разделен от коня си. Знаеше, че може да го извика, но така само би довел благородното животно по-близо до своите врагове, които можеха и да го заловят. А това би било равносилно да вземат собствения му живот Не, не биваше да вика коня си. И не му се обади. А какво ще трябва да прави? Да остане при Каталина, за да бъде обкръжен и пленен, а може би и посечен като куче? Да изложи на гибел и нейния живот? Не. Ще трябва да направи отчаяно усилие да се измъкне от обръча, да стигне, ако е възможно, до откритата равнина … и тогава…
         Мислите му не отидоха по-далеко. Той извика: — Сбогом, скъпа! Трябва да Ви оставя! Не се отчайвайте! Ако умра, ще отнеса любовта Ви в небесата. Сбогом, сбогом!
         Тези думи бяха изречени бързо, както изискваше моментът, и Карлос изтича назад така внезапно, че не можа да чуе отговора.
         Едва бе отминал, когато сеньоритата коленичи, скръсти ръце, вдигна очи към небето и започна да се моли за него.
         Пет-шест скока отведоха Карлос в сянката на горичката. Видя враговете си на отвъдния бряг и от гласовете им можа да разбере, че са много. Те говореха високо и си даваха взаимни нареждания. Над всички гласове можа да различи гласа на Робладо. Капитанът казваше на някой от войниците Да слязат от конете си и да го последват към моста. Сам той бе слязъл от коня си с намерение да мине моста.
         Карлос не виждаше друг изход, освен да изтича през моста и да си пробие път през тълпата. По този начин би могъл да стигне до откритата поляна и да си проправи път с бой, докато конят му се приближи. Щом се качи на седлото, щеше да се надсмее на опитите им да го уловят. Това беше отчаяно решение … опасно преминаване между две неприятелски редици … почти сигурна смърт… Но още по-сигурна смърт го чакаше, ако остане, гдето се намираше сега… Нямаше време за колебание; Няколко души бяха вече слезли от конете си и тръгнаха към моста. Той трябваше да го мине, преди да са стигнали дотам; а един бе стъпил вече на дъските. Трябваше да го отблъсне назад.
         Стиснал готовия за стрелба пистолет, Карлос се втурна към вратата. Другият бе стигнал до нея от отвъдната й страна. Озоваха се един срещу друг от двете страни на затворената врата. Карлос видя, че противникът му е самият Робладо.
         Те не размениха нито дума. Робладо бе също със зареден пистолет и гръмна пръв, но не улучи. Той забеляза това и понеже се страхуваше от изстрела на противника си, се измъкна с несигурни стъпки към брега, като викна на войниците да стрелят с пушките си.
         Докато успеят да изпълнят заповедта, изстрелът на ловеца проехтя във въздуха и Робладо се претърколи с гръмко проклятие до самата вода, Карлос отвори стремително вратата, готов да хукне напред, когато забеляза всред дима и тъмнината Няколко вдигнати карабини, които се прицелваха в него. Внезапно му мина през ум друга мисъл и той промени намерението си да мине моста. Трябваше да изпревари дръпването на спусъка на пушките, но и това кратко време дори стигна за неговото намерение. Карабините светнаха и гръмнаха почти в залп, а когато димът се разпръсна, Карлос не се виждаше вече на моста. В градината ли се бе върнал? Не… Пет-шест души бяха пресекли вече пътя му в тази посока.
         — Убит е! — извикаха няколко гласа. — Carajo! Паднал е в реката! Mira!
         Всички очи се обърнаха към реката. Плясъкът на кръгообразните вълни доказваха, че там наистина е паднало някакво тяло, но освен тези вълни не се виждаше нищо друго.
         — Удавил се е! Отишъл е на дъното! — извика Някой.
         — Вижте дали не е отплувал нататък! — посъветва един глас и няколко души изтичаха покрай бреговете, като наблюдаваха повърхността на водата.
         — Невъзможно! Няма никакви вълни.
         — Не може да е минал оттук — каза някой, застанал малко по-надолу от моста. — Аз наблюдавах водата.
         — И аз — обади се друг от по-горния край. Не е минал покрай мене.
         — Тогава е мъртъв и е потънал.
         — Carajo! Да го извадим тогава!
         Започнаха да се готвят за изпълнението на този план, когато Робладо, който се бе изправил вече и бе открил, че е ранен само в ръката, им заповяда да се откажат от това намерение.
         — И нагоре, и надолу! — прогърмя той. — Пръснете се и в двете посоки иначе пак може да ни убегне! Тръгвайте!
         Войниците изпълниха заповедта, но тези, които тръгнаха надолу по течението, се спряха смаяни. Видяха някаква приведена човешка фигура, която пълзеше по брега на стотина ярда по-надолу от тях. В следния миг тя се изправи и хукна със светкавична бързина през поляната към гъсталака!
         — Гледайте! — извикаха няколко гласа. — Ето го хей там!
         Той е, дявол да го вземе!
         Всред последвалия гърмеж на пушките се чу остро изсвирване и докато някой от конниците успее да попречи, един кон изхвръкна из горичката и пресрещна тичащия още на поляната! Човекът се метна с шеметна бързина на седлото, изсмя се гръмко и презрително, препусна и изчезна веднага в тъмнината!
         Повечето драгуни скочиха на конете си и се втурнаха след него, но след кратко препускане из равнината се отказаха от преследването и се върнаха един по един при ранения си началник.
         Да кажем, че Робладо бе побеснял, значи да дадем съвсем слабо определение на състоянието, в което се намираше. Но все пак му оставаше една пленница, на която можеше да излее яростта и огорчението си.
         Каталина бе заловена в градината — докато се молеше за благополучното бягство на своя любим. Остана да я пази Хосе, а другите хукнаха да помагат при залавянето на Карлос; познавайки добре ловеца на бизони, Хосе, който не беше особено храбър, не прояви желание да участва в това залавяне.
         Каталина чу изстрелите и виковете, доказателство за страшната битка. Чу и острото изсвирване, и презрителния смях, който прозвуча гръмко всред трясъка. Чу как виковете на преследвачите заглъхват в далечината.
         И сърцето й трепна радостно, защото разбра, че нейният любим е свободен.
         Тогава — едва тогава! — тя помисли за себе си. Помисли за бягство. Знаеше на какви груби подигравки ще се наслуша от нахалния водач на тия нечестивци. Какво би могла да стори, за да избегне тази среща? Трябваше да се разправя само с един човек — с Хосе. Тя знаеше колко е жалък. Дали златото би го съблазнило? Реши да опита.
         Опита. И сполучи. Не можеше да се устои на предложената сума. Негодникът знаеше, че няма да получи тежко наказание за това, че е допуснал да избяга една пленница, която може всеки миг да бъде отново заловена. За такава голяма сума заслужаваше да си навлече недоволството на капитана. А пък и капитанът имаше причини, да не се отнася прекалено строго с него. Сумата бе платена и на сеньоритата бе позволено да си отиде.
         Трябваше да затвори вратата и да я заключи отвътре, като че се бе спасила с бягство; това нареждане, дадено от Хосе, бе изпълнено най-точно.
         Когато мина моста, Робладо бе посрещнат от войника, който му каза задъхано и със заекване, че хубавата пленница си отишла в къщи. Измъкнала се и извикала. Ако била обикновена пленница, щял да стреля по нея; но не можал да я настигне навреме и тя минала през вратата, затворила я и я заключила още преди той да успее да я наближи.
         Робладо се поколеба за миг дали да превземе къщата с пристъп. Яростта му го подтикваше да го стори. Но той размисли все пак, че такава постъпка може да се стори яростно смешна и няма да подобри много положението му; освен това болката в ранената ръка го заставяше да се оттегли от полесражението.
         Той мина пак по моста, качи се на коня си с помощта на войниците, свика храбрата си дружина и се върна в пресидия, като остави събудения град да гадае за причината на тази тревога.


         ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА

         На сутринта градът беше пълен със слухове. Отначало предположиха, че е имало индианско нападение, отблъснато както винаги от войниците. Какви храбри защитници имаше населението!
         След някое време се пръсна слух, че стрелбата се дължала на залавянето на убиеца Карлос… В престрелката бил убит и капитан Робладо. После се оказа, че Карлос не бил заловен, а гонен и без малко да бъде заловен; между него и Робладо се завързал двубой и Робладо го ранил, но Карлос избягал в тъмнината, като се гмурнал в реката и отплувал надолу по течението. В тази схватка обявеният вън от закона ранил капитана в ръката и така попречил на офицера да го плени.
         Този слух идваше направо от пресидия. Той беше отчасти верен. Нараняването на Карлос от Робладо беше прибавка към истината, с цел да й се придаде малко eclat*1, защото по-късно се узна, че ловецът на бизони бе избягал дори без драскотина.
         [*1 Eclat (фр.) — Бляскавост, мълва]
         Хората се чудеха защо разбойникът се е осмелил да се приближи до града, като знае, че е определена награда за главата му. Трябва да то е привлякла насам някаква непреодолима подбуда. И тя се узна скоро. Цялата случка се разясни. Тогава възмущението стана наистина безгранично. Каталина беше отдавна всепризната хубавица на селището, затова и завистливите жени, й ревнивите мъже бяха еднакво безмилостни към нея. Постъпката й бе украсена с най-черни измислици. Тя беше по-лоша и от лош брак. „Обществото“ бе ужасено от това, че Каталина се е принизила да поддържа близост с някакъв леперо; а самите леперо, фанатично вярващи, я осъждаха, че се е сближила с убиец, който беше и нещо по-лошо — еретик.
         Възбудата, предизвикана от тази нова случка, беше наистина голяма — същинска паника. Главата на ловеца увеличи стойността си като цена. Висшите сановници и първенците се събраха в Каса де Кабилдо. Съставено бе ново възвание. Обещаха по-голяма сума за залавянето на Карлос. Значението на този документ бе засилено с Предупреждението, че ще бъде строго наказан всеки, който даде храна или закрила на търсения. Ако бъде заловен под покрива на гражданин, който доброволно му е дал убежище, имотът на такъв човек ще бъде конфискуван независимо от останалото наказание, което ще му се наложи.
         Църквата не остана бездейна. Падретата обявиха, че отлъчване от църквата и гняв божи ще сполетят тези, които биха се опитали да спасят убиеца от правосъдието!
         Ето в какви ужасни условия беше обявеният извън закона! За щастие той можеше да живее без покрив над главата си. Можеше да живее там, където други биха умрели от глад и където не можеха да то проследят — в обширните прерии или скалистите планински урви. Ако намирането на храна и подслон зависеха от съгражданите му в селището, отдавна би бил издаден и предаден! Но ловецът на бизони беше в това отношение независим като прерийните диваци. Той можеше да спи по зелената морава и по голите скали, можеше да намери храна дори в безплодната шир на Ляно Естакадо, можеше да даде там отпор ма цяла армия преследвачи.
         Дон Амбросио не присъства на съвещанието. Огорчението и яростта го задържаха в къщи. Между него и дъщеря му се бе разразила бурна разправия. Оттогава бе наредено строго да я следят… да бъде всъщност затворница в бащиния си дом … да я накарат да се опомни чрез това принудително покаяние.
         Невъзможно е да опишем чувствата на Робладо и на коменданта. Тези господа бяха почти обезумели от огорчение. Разочарованието, унижението, телесната и душевна мъка бяха засилили до лудост яростта им и те обмисляха по цял ден заедно хитрости и планове за залавянето на врага, лишен от защитата на закона.
         Робладо се грижеше не по-малко от коменданта за успеха на тия замисли.
         И двамата имаха основания да ненавиждат Карлос, затова го мразеха от все сърце.
         Робладо се ядосваше главно от това, че не може — и едва ли няколко седмици щеше да може — да вземе участие в преследването и битките. Макар и не дълбока, раната го принуждаваше да държи за известно време ранената си ръка вързана за рамото, така че и дума не можеше да става за езда. Стратегическите планове, изработени от двамата и от самия него, трябваше да се изпълняват от хора незаинтересовани от залавянето на разбойника. Ако от щаба на дивизията в Санта Фе не бяха изпратили четирима Лейтенанти, гарнизонът щеше да остане без офицери. те лейтенантите Янес и Ортига — не бяха хора, които биха могли да заловят ловеца на бизони. Бяха доста храбри — особено Ортига, — но и двамата бяха пристигнали от Испания и нищо не разбираха от ловуване и воюване. Войниците искаха да заловят разбойника действал с голямо усърдие. Обещаната голяма награда засилваше още повече желанието им да го заловят и тръгваха с готовност на всеки нов разезд. Но едва ли щяха да хванат ловеца на бизони, ако не бяха повечко души заедно. Никой от тях — в това число и прочутият сержант Гомес — не би се осмелил да се яви сам или само с още един човек в обсега на пушката му, а още по-малко да се приближи, за да го улови. Тъй като едни бяха изпитали лично смелостта му, а други я знаеха по преувеличени чужди разкази, впечатлението в целия гарнизон беше такова, че ловецът на бизони би обърнал в бягство значителен военен отряд само като се покаже! Но независимо от умението, силата и храбростта, проявени действително от него, независимо от преувеличаването на тези качества от хорското въображение… и войниците, и населението бяха обзети от странното убеждение, че ловецът на бизони се намира под закрилата на майка си… под закрилата на дявола … тоест, че е омагьосан и следователно непобедим! Някои твърдяха, че не може да го уязви нито куршум, нито щик, нито сабя. Войниците, изпразнили срещу него карабините си на моста, бяха напълно убедени, че е така. Всеки от тях беше готов да се закълне, че са улучили ловеца на бизони и би трябвало да го убият, ако не е бил под свръхестествена закрила!
         Между войниците и из селището сновяха чудновати разкази. Навсякъде бяха срещали ловеца на бизони на лъскавия черен жребец, който споделяше славата на господаря си. Виждали го да препуска по края на скалите, толкова близо до ръба им, че би могъл да хвърли угарката си в долината. Други го виждали нощно време из безлюдните пътеки на гъсталака; според тях, лицето и ръцете му били червени и светели като запалени въглени! Говедари го бяха виждали на платото… на скалата Ла Ниня … на много места из долината; но никой не бе дръзнал да се приближи и да заговори с него. Всички бягаха от него, отбягваха да го срещнат. Твърдеше се, че го видели да минава по мостчето за градината на дон Амбросио и това предизвика нов изблик на възмущение срещу набожната Каталина. Но клюкарите бяха горчиво разочаровани, когато научиха, че това мостче вече не съществува, защото дон Амбросио го бе махнал още на другия ден след постъпката на дъщеря си.
         Никъде по света суеверието не е така силно, както всред невежото простолюдие на заселищата в Ню Мексико. То може да се смята всъщност за съставна част на тяхната вяра. като разпространиха религията на Рим всред слънцепоклонниците — обожатели на бога Кетцалкоатл, падретата от мисията възприеха за своя изгода редица суеверия. Би било странно, ако паството им не бе запазило и други, колкото и безсмислени да са те. Така че жителите на Ню Мексико вярват толкова в магии и врачувания, колкото и в самото божество.
         Не е чудно тогава, че смятаха Карлос, ловеца на бизони, за другар на дявола. Ездаческото му изкуство и това, че успяваше да се измъкне под носа на враговете бяха наистина нещо чудно и романтично дори ако се погледнат с обикновен и здрав разум. А жителите на Сан Илдефонсо отдавна вече не ги гледаха така. За тях умението му да повали бика … да дръпне петела… ездаческото му изкуство до ръба на скалата… необикновеното изплъзваме от куршуми и копия се дължаха не на самия него, а, на дявола. Всичко се дължеше на дявола!
         Малко странно беше, че обявеният вън от закона се явява напоследък толкова често на тия, които нямаха желание да го видят, а онези, които искаха да го зърнат или говорят с него, не постигаха нито едното, нито другото. Лейтенантите Янес и Ортита с войниците си бяха на разезди от сутрин до вечер и от мръкване до зори. Многобройните съгледвачи, пръснати навред, гдето можеше да се появи Карлос, не можеха да го зърнат! Днес казваха, че бил тук утре — на друг край; но, като проследяха тези слухове до първоизточника им, обикновено се оказваше, че са сметнали за ловеца някой ранчеро с черен кон; по този начин войниците бяха разкарвани насам-нататък, заблуждавани от неверни донесения, докато и хора, и коне капнеха от безплодното преследване. Но то бе все пак единственото занимание на войниците, защото комендантът не възнамеряваше да се откаже от гонитбата, дори ако му остане само един войник за търсене на следите.
         Едно място се наблюдаваше най-внимателно и денем, и нощем от преоблечени войници и нарочно наети съгледвачи. Това място беше ранчото на самия ловец на бизони. Преоблечените войници и съгледвачи бяха поставени наоколо така, че да могат да виждат всичко, което става извън стените, без да бъдат забелязани. Те заемаха през деня едни места, а нощем други; наблюдението беше по този начин непрекъснато, като скритите часови се сменяха едни други. Ако ловецът на бизони се появи, съгледвачите не бяха длъжни да го нападнат. Трябваше само да съобщят на някое наблизо, скрито войсково отделение, което осигуряваше достатъчни сили за целта.
         Майката и сестрата на ловеца се бяха върнали в ранчото. Пеоните го покриха и поправиха — което беше лесно, защото огънят не бе засегнал стените. И то стана пак някогашното удобно жилище.
         Никой не закачаше майката и дъщерята — предполагаше се, че те подозират непрекъснатото наблюдение на къщата. Но тази благосклонност беше преднамерена. Всяко тяхно движение се наблюдаваше най-внимателно. Те не можеха да напуснат ранчото, без да бъдат проследени, а самото им излизане се съобщаваше веднага на началника от скритите войници. Заповедта беше много строга и неизпълнението й влечеше тежко наказание.
         Причините за тези мерки бяха съвсем прости. И Вискара и Робладо вярваха или допускаха, че Карлос може да напусне окончателно селището — защо не?, — като вземе със себе си майка си и сестра си. Защо не наистина? Тук той не можеше да се чувства вече у дома си, а лесно би намерил друг дом отвъд Великата прерия. Времето нямаше да премахне заплахата, която висеше над него. Извършеното тук злодеяние той би могъл да заплати само с живота си. Напълно естествено беше следователно двамата офицери да подозират, че той възнамерява да се засели другаде.
         Но, разсъждаваха те, докато държим като заложници майката и сестрата, той няма да ги изостави. Ще продължава да скита около селището, и ако не днес, то утре тази лисица ще бъде заловена и убита.
         Така разсъждаваха комендантът и неговият капитан и затова нарежданията за наблюдаване на ранчото бяха толкова строги. Неговите обитатели бяха всъщност пленници, при все че — както предполагаха Вискара и Робладо — те не подозираха това.
         Въпреки всички добре обмислени планове… въпреки всички съгледвачи, разузнавачи и войници … въпреки обещанията за награда и заплахите за наказание дните минаваха, а Карлос си беше все на свобода.


         ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА

         Доста време Карлос не се чу, ни видя и за него научаваха нещо само по хорски приказки, които се оказваха винаги неверни. И комендантът, и неговият confrere*1 почнаха да се безпокоят. Страхуваха се да не би той наистина да е напуснал селището и да се е преселил другаде, а от това те най-много се бояха. И двамата имаха основание да желаят той да се махне от селището. Нищо не би им доставило по-голямо удоволствие въпреки последните събития. Но чувствата им се бяха променили и нито предполагаемият прелъстител, нито зестрогонецът желаеха сега работите да вземат тъкмо такъв край. Жаждата за мъст бе почти унищожила жалката любов на единия и алчността на другия. Съчувствието, което и двамата получаваха поради нещастието си, непрестанно изостряше тази жажда, за мъст. Нямаше опасност тя да заглъхне в гърдите им. Само едно огледало дори би било достатъчно да я поддържа цял живот в, сърцето на Вискара. Двамата Бяха заедно на асотеата в пресидия, гдето разискваха този въпрос и преценяваха дали е възможно последното предложение.
         [*1 Confrere (фр.) — събрат. Б. пр.]
         — Той обича безкрайно много сестра си — каза комендантът, — както майка си, макар да е вещица! Но все пак, драги Робладо, човек обича собствения си живот повече от всичко друго. Той знае много добре, че да стои тук, значи ако не днес, то утре да попадне в ръцете им; знае и какво го чака в такъв случаи. Признавам, че няколко пъти успя да се изплъзне много изкусно, но някога може и да не сполучи. Веднъж стомна за вода … Той е хитър негодяи и сигурно знае тази поговорка … затова започвам да страхувам, че се е махнал … поне за известно време. Може да се върне пак някога; но как, дявол да го вземе, можем да поддържаме непрекъснато това следене? То може да измори и самия сатана! Ще почне да досажда, както обсадата на Гранада бе дотегнала на добрия крал Фердинанд и на войнствената му съпруга с несменяната риза!*1 Dios! На мене вече ми дотегна!
         [*1 Несменяната риза — кралица Изабела Испанска — (1451–1504) се зарекла да не сменя ризата си, докато обсадената Гренада не се предаде на испанците. Б. пр.]
         — По-скоро ще проваля живота си — отговори Робладо, — отколкото да оставя тоя приятел да ни се изплъзне.
         — И аз… и аз също, капитане. Не се страхувай; нямам ни най-малко намерение да изоставя сегашната бдителност. Не… погледни това лице!
         Докато Вискара мислеше за обезобразеното си лице, мъчителното мръщене го загрози още повече.
         — И все пак — продължи първоначалната си мисъл комендантът — не би било естествено да ги изостави дори за кратко време след всичко, което стана, и след като се изложи на такава опасност, за да я освободи, нали?
         — Не — отговори замислено другият. — Не. Чудя се само защо не е заминал заедно с тях още същата вечер, когато тя се върна в къщи — защото, според писмото, и той е бил с нея! Вярно е, че е потребно време да се приготвиш за, пътуване из прериите. Той не би отишъл никога в някое от нашите заселища — такова нещо не е вероятно, — а за пътуване по-надалеко се изискват приготовления — поне за жените; самият той, според мене, се чувства в пустинята у дома си, като някоя антилопа или прериен вълк! Но все пак с малко усилие би могъл да избяга още тогава, като ги вземе със себе си. Постъпихме несправедливо, като не изпратихме войниците през оная нощ. Не се страхувах, че може да се махне оттук; иначе щях да ги изпратя.
         — Какво?… Не се страхуваше ли? Нима това не беше крайно вероятно?
         — Ни най-малко — отговори Робладо.
         — Не мога да те разбера, драги капитане. Защо да стои!
         — Защото в тази долина има магнит, който го привлича по-силно от майката и сестрата. И аз знаех това.
         — О, сега те разбирам!
         — Да — продължи Робладо, като скръцна със зъби, и заговори огорчено:
         — Онази скъпоценна звезда на любовта, която все пак ще стане моя жена … Ха, ха, ха! Той надали би се махнал оттук, без да се срещне с нея. И се срещна. Господ знае дали са уговорили това да е последната им среща, но аз наредих с помощта на дон Амбросио да бъде последна. Carai!*1 Предполагам, че тя не ще може вече да прави среднощни разходки. Не … той не е заминал. Не мога да повярвам това. поради две причини. Първо, заради нея. Бил ли сте влюбен някога, господин комендант? Но истински влюбен? Ха, ха, ха!
         [*1 Carai! (исп.) — мн. ч. от carajo — испанска ругатня, Б. пр.]
         — Ха, ха, ха! Мисля, че ми се случи веднъж!
         — Тогава знаете, че когато един мъж е наистина влюбен, защото аз мога да кажа, че съм изпитал тази глупост! — когато един мъж е наистина влюбен, няма достатъчно здраво Въже, което да го измъкне от мястото, гдето е неговата любима. Не, аз мисля, че този приятел, колкото и да е жалък, не само обича, но боготвори моята бъдеща съпруга… Ха, ха! … и съм уверен, че никаква опасност, дори и страхът от бесилото, не ще го прогони от селището, докато той има надежда за нова тайна tete a tete*2 с нея; а като знае, че тя ще отиде с готовност на такава среща, сигурно не е загубил още надежда.
         [*2 Tete a tete (фр.) — среща насаме. Б. пр.]
         — Второто ми основание да вярвам, че още скита насам, е същото, което изтъкнахте и Вие. Той надали ще остави майка си и сестра си сами след станалото. Ние не го заблудихме; при все, че слава богу … или дяволу! хвърлихме прах в очите на всички! Той знае всичко, както твърди Виченца, и затова не вярвам, че като знае всичко, би ги оставил за по-дълго време. Моето убеждение е, че този приятел е хитър като койот, вижда клопката, която му гласим, знае каква е примамката и доколкото му е възможно, няма да се остави да го заловим. Той не е много далеко и чрез проклетите си пеони редовно и постоянно е във връзка с жените.
         — Какво може да сторим?
         — Мислил съм по това.
         — Ако забраним на пеоните да ходят нагоре-надолу, непременно ще разберат, че има приготвена клопка.
         — Точно така, господин комендант. Това не става.
         — Обмислял ли си някакъв друг план?
         — Отчасти да.
         — Да го чуем!
         — Ето какъв е. Някои пеони ходят редовно при онзи приятел в леговището му. Уверен съм в това. Следим ги наистина, но само денем, а тогава те ходят по обикновените си работи. Един от тях обаче ходи някъде нощем; но всички опити да го проследим бяха напразни. Той се шмугва по пътеките из гъсталака, под носа на всичките ми съгледвачи. Затова съм уверен, че ходи при ловеца на бизони.
         — Изглежда много вероятно.
         — Ех, ако можехме да намерим някой да го проследи или да открие следите му; а това е много мъчно, защото в целия гарнизон нямаме ни един добър познавач на следи.
         — В долината има и други ловци на бизони, както и обикновени ловци. Защо да не повикаме някого от тях?
         — Можем, наистина … Както разправят, никой не е особено добре разположен към разбойника … Но се страхувам, че ни един от тях не е подходящ, искам да кажа, че никой няма едновременно достатъчно умение и смелост, необходими за целта… Защото и двете са необходими. Те ненавиждат много оня приятел, но и много се боят от него. Има един, за когото съм чувал … когото познавам донякъде всъщност … и който е тъкмо човек, какъвто ни трябва. Той не би се побоял да се срещне не само с ловеца на бизони, но и със самия сатана! А в познаването на разни индиански хитрости е по-прочут между хората си и от Карлос.
         — Кой е този човек?
         — Трябва да кажа, че са двама, защото се движат винаги заедно. Единият е мулат, някогашен роб у американците. Сега е беглец и ненавижда всичко, което му напомня бившите господари. Казваха ми, че между другото ненавижда здраво нашия ловец на бизони. Това се дължи отчасти и на съперничество в ловната слава. Толкова по-добре за нас. Неразделният другар на мулата е човек от сродно племе — някакъв самбо от крайбрежието около Матаморас или Там пико. Никой не знае какъв вятър го е довеял насам, но това, е станало доста отдавна: от дълго време са неразделни с мулата; заедно живеят, заедно ловуват, защитават се един друг. И двамата са яки мъже, колкото силни, толкова и хитри; но мулатът е във всяко отношение — включително разбойничеството — учител на другия. И двамата не се спират пред нищо. Тъкмо хора за нашата цел.
         — Щом е така, защо да не ги вземем веднага?
         — Мъчнотията е, че засега не са тук. Отишли са някъде на лов. Те са храненици на черквата; падретата ги пращат от време на време за еленово месо и друг дивеч. А изглежда, че напоследък стомасите на машите отци постници са, харесали много бизонските езици, приготвени по някакъв особен начин, който изисква животното да бъде наскоро убито. За този деликатес падретата са изпратили ловците към бизонските пасбища.
         — Знаеш ли кога са заминали?
         — Преди няколко седмици. Доста време преди завръщането на нашия ловец на бизони.
         — Възможно е да се върнат скоро, нали?
         — Мисля, че е вероятно, но ще трябва да отида още сега в мисията, да попитам.
         — Иди! Добре ще е, ако можем да ги вземем. Двама души като тия, които ми поиска, ще струват цяла наша команда. Не губи време!
         — Няма да губя нито минута — отговори Робладо и из вика, като се наведе над парапета: — Хей, Хосе! Коня ми веднага!
         След малко един войник дойде да съобщи, че конят е оседлан и готов. Тъкмо когато Робладо щеше да слиза по стълбата, на горния й край се показа голяма, ниско остригана глава с малък обръснат кръг на темето; беше главата на падре Хоакин; в следния миг сам той се появи на асотеата, кротък и засмян.


        ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

         Монахът беше същият, който бе присъствал на вечерята у Вискара. Беше по-възрастният от двамата ръководители на мисията и във всяко отношение неин управител. Той се казваше падре Хоакин, а по-младият беше падре Хорхе. Вторият беше скорошна притурка в мисията, докато падре Хоакин беше неин ръководител почти от основаването й. Така че той беше отдавнашен жител и познаваше житието и нрава на всеки обитател от долината По една или друга причина той изпитваше необуздана ненавист към семейството на ловеца на бизони, която бе изразил и на вечерята — въпреки че не бе посочил никаква причина за тази враждебност. Едва ли беше за това, че ги смята за еретици; защото макар и да осъждаше гръмко всички, които са вън от лоното на църквата, в сърцето си падре Хоакин малко се грижеше за такива неща. Усърдието му към вярата беше чисто лицемерие и светска хитрост. Нямаше в селището порочна проява, в която падре Хоакин да не е на първо място. Беше изкусен играч на моите, готов и да измами, ако му се удаде случай… общопризнат арбитър при борба на петли, винаги готов да заложи някоя и друга унция в такъв случай. В добавка на тези постижения падрето можеше да се похвали и с други. Когато е пийнал — а това не беше нещо необичайно, — той имаше навик да разказва за любовните си връзки и приключения от младини, че и от по-късна дата. Въпреки че новопокръстените в мисията бяха уж все туземни тъмнокожи тагни, между тях имаше цяла тълпа метиси и метиски, наричани собринос и собринас*1 на падре Хоакин.
         [*1 _Sobrinos и sobrinas_ (исп.) — племенници и племенички. Б. пр.]
         Вие непременно ще помислите, че преувеличавам: ще си въобразите, че никой благоговеен отец не може да има такова поведение и все пак да е почитан от хората, между които живее. И аз бих мислил така, ако не бях видял и чул лично живота на свещениците в Мексико. Безнравствеността на падре Хоакин не можеше да се сметне изключение в неговото съсловие. Напротив, тя е нещо обикновено, за да не кажем всеобщо.
         Така че това враждебно отношение на монаха към семейството на бедния ловец на бизони не можеше да се дължи на верско усърдие. Не. То беше някаква стара вражда към покойния баща… Някаква неприятност, която падрето бе изпитал от него още по времето на по-раншния комендант.
         Падре Хоакин вървеше по асотеата важно и суетливо, от което личеше, че носи някаква новина; а тържествуващата му усмивка показваше, че, според него, новината ще е много интересна за тези, на които я носи.
         — Добър ден, отче!… Добър ден, Ваше преподобие! — поздравиха го едновременно комендантът и Робладо.
         — Добър ден, господа — отговори падрето.
         — Радвам се, че Ви виждам, отче свети — каза Робладо. — спестявате ми една езда. Тъкмо тръгвах за мисията да посетя Ваше преподобие.
         — А ако бяхте дошли, капитане, щях да Ви предложа едно истинско лакомство за обед. Получихме бизонските езици.
         — О, така ли? — извикаха едновременно Вискара и Робладо, и то с такъв интерес, че падрето малко се изненада.
         — Ах, Вие, лакоми Ladrones*2! Виждам какво Ви се иска! Иска Ви се да ви изпратя малко от тях. Но няма да получите нито един резен… ако не ми дадете нещичко да измия този прах от гърлото си. Страшно съм жаден тази сутрин.
         [*2 _Ladrones_ (исп.) — крадци. Разбойници. Б. пр.]
         — Ха, ха, ха! — изсмяха се офицерите. — А какво да бъде то, отче?
         — Хм! Чакайте да си помисля… Ех, нека е чашка бордо — от това, което получихте наскоро.
         Червеното вино бе поръчано и донесено; падрето глътна една чашка и премляска като човек, който е разбрал и оценил доброто качество на виното.
         — Първо качество, първо качество! — извика той, като вдигна очи към небето, сякаш всяко добро нещо трябваше да идва оттам и да отива нататък.
         — Значи, падре — каза нетърпеливият Робладо, — Вие получихте вече Вашите бизонски езици? Върнаха ли се и ловците?
         — Върнаха се. И тъкмо тяхното връщане ме носи насам.
         — Чудесно! Та и аз щях да дойда по този въпрос в мисията.
         — Да се обзаложим на една унция, че и двамата мислим за една и съща работа! — каза предизвикателно падрето.
         — Не се обзалагам, отче, Вие винаги печелите.
         — Хайде, хайде! Вие ще дадете на драго сърце една унция за моите новини.
         — Какви новини? … Какви новини? — запитаха нетърпеливо в един глас и двамата офицери.
         — Още една чашка бордо, иначе ще се задавя. Прахът по това шосе е по-лош от чистилището! Ах, ето спасението!
         Падрето глътна пак голяма чашка червено вино и мляска както и по-рано.
         — А сега новините, драги падре!
         — Значи, кавалери, нашите ловци се върнаха.
         — После?
         — Какво после? Донесоха ни новини!
         — Какви?
         — За нашия приятел, ловеца на бизони.
         — За Карлос ли?
         — За него.
         — Какви новини. Видели ли са го?
         — Не, не са видели него, а следите му. Открили са леговището му и знаят къде се намира той сега.
         — Чудесно! — извикаха Вискара и Робладо.
         — Могат да го намерят във всяко време.
         — Отлично!
         — И така, кавалери, това е новината, която ви нося. Използувайте я, ако можете.
         — Драги падре — отговори Вискара, — Вашата глава е по-мъдра от нашите. Вие знаете положението. Нашите войници не могат да убият този негодник. Как бихте ни посъветвали да постъпим?
         Падрето се почувствува поласкан от това доверие.
         — Amigos — каза той, като улови и двамата едновременно, — аз мислих вече по това; и според мене, вие можете да свършите работата без ни един войник. Доверете се на тия двама ловци… доколкото е необходимо… Снабдете ги с всичко потребно за целта … изпратете ги да го гонят; и ако те не уловят оня еретически разбойник, значи, че аз, падре Хоакин, не разбирам от хора.
         — Слушайте, падре — каза Робладо, — та и ние бяхме намислили същото нещо… За тая работа щях да дойда при вас.
         — Добре сте намислили, кавалери. Според мене, това е най-добрият път.
         — Но дали вашите ловци ще се съгласят на тая работа? Те са свободни хора и може да не им се иска да се заемат с такова опасно начинание.
         — Опасно ли? — повтори падрето. — Обещавам ви, че опасността няма да ги възпре. Те са смели като лъвове и пъргави като тигри. Няма защо да се страхувате, че опасността ще ги уплаши.
         — Значи мислите, че ще бъдат склонни да свършат тая работа?
         — Те са склонни. Аз ги подготвих вече. И те си имат някакви основания да не обичат много ловеца на бизони; така че, кавалери, в случая не ще има нужда от особено убеждаване. Предполагам, че ще тръгнат с готовност, защото са чели възванието и ако се не лъжа, в главите им се върти мисълта за чудесното обещание, което се съдържа в него. Ако успеете да ги убедите, че ще получат добро възнаграждение, за по-малко от три дни ще ви донесат ушите, скалпа или целия труп на ловеца на бизони — каквото предпочитате. Уверен съм, че ще го уловят.
         — Дали ще трябва да изпратим и войници с тях? Ловецът на бизони може да не е сам. Имаме основание да допускаме, че с него има някакъв метис… негова дясна ръка … А с такъв помощник те стават вече опасни за Вашите ловци.
         — Едва ли. Те са големи дяволи. Но по този въпрос може да се посъветвате със самите тях. Те ще знаят по-добре от нас дали се нуждаят от подкрепа. Това е тяхна работа, кавалери. Нека я решат сами.
         — Да изпратим ли да ги доведат? Или Вие ще ни ги пратите? — запита Робладо.
         — Не мислите ли, че ще е по-добре един от вас да отиде при тях? Въпросът трябва да се уреди тайно. Ако се вестят насам и се срещнат с някого от вас, хората ще се усъмнят каква работа имате с тях и може случайно да му обадят. А ако стигне до ушите му, че тия приятели ще го гонят, изгледите да го заловят ще намалеят твърде много.
         — Имате право, отче — каза Робладо. — Но как можем да влезем тайно във връзка с тия хора?
         — Нищо по-лесно, капитане. Идете в къщата им — би трябвало да кажа в хижата им, защото те живеят в някаква колиба до скалите. Мястото е съвсем настрана от пътя. Й дали някой ще ви види, когато отивате там. Може да минете през една пътечка в гъсталака; но… аз ще ви пратя водач, който знае мястото и ще ви заведе. Предполагам, че тия хора ви чакат вече — аз им загатнах да си стоят в къщи, защото може да потрябват. Сигурно ще ги намерите сега у дома им.
         — Кога можете да изпратите водача?
         — Той е тук… тази работа ще свърши моят прислужник. Оставих го в двора … няма да губите време.
         — Да, Робладо — добави комендантът, конят ти е готов … най-добре ще е да тръгнеш веднага…
         — Тръгвам тогава падре!
         — Естебан! Хей, Естебан! — викна падрето, като се наведе над стената.
         — Тук съм, сеньор. — отговори един глас.
         — Качи се по-скоро! Още в следния миг едно индианче се яви на асотеата и се приближи към падрето почтително със свалена шапка.
         — Ще заведеш капитана през пътечката в гъсталака до хижата на ловците.
         — Да, сеньор.
         — И няма да казваш никому, че си го завел.
         — Не, сеньор.
         — Ако кажеш някому, ще опиташ бича.
         Робладо слезе по стълбата, последван от момчето; помогнаха му да се качи на коня и той излезе от пресидия.
         По покана на Вискара падрето изпразни още една чаша бордо, после каза, че в мисията го чака обед с току-що донесените лакомства, сбогува се и си тръгна към къщи.
         Вискара остана сам на асотеата. Ако някой би го наблюдавал в това време, би видял, че лицето му придобива странно, неспокойно изражение, щом погледне случайно към Ла Ниня.


        ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА

         Робладо влезе в гъсталака; младият Естебан вървеше бързо само на няколко стъпки пред коня. Минаха около половин миля по пътя от града към един от проходите. После тръгнаха по тясна пътечка, използвана нарядко от други хора освен от ловци или говедари, които търсят добитъка си. След две-три мили езда тази пътечка ги отведе до подножието на скалите, гдето се намираше целта на пътуването — жилището на двамата ловци.
         Беше обикновена колиба — няколко кола поддържаха полегатия и покрив, достигащ с много слаб наклон до самите скали. Коловете бяха стволове на някакъв вид юка, която растеше в голямо изобилие наоколо, а покривът от твърдите листа на същото дръвце, натрупани плътно. Имаше и нещо като врата, направена от дъски, издялани от по-дебели, стволове на юката и прикрепени с яки ремъци от дебела бизонска кожа. Имаше и един отвор, който служеше за прозорец, с капак от също такива дъски прикрепен по същия начин. Стените бяха изплетени от лозови пръчки и по-тънки клончета, грубо измазани с кал. Гладката скала беше използвана за задна стена, за да се спести труд при строежа, й коминът — обикновен отвор на покрива — отвеждаше дима по такъв начин, че една черна ивица от сажди показваше посоката му по скалата, Вратата беше, близо до скалата, а прозорецът беше откъм лицето на хижата. Оттам обитателите можеха да видят всеки, който се приближава към жилището им по пътеката. Това се случваше обаче рядко, защото двамата диви ловци имаха твърде малко познати и жилището им беше много отдалечено от често посещаваните пътища. Всъщност обикновеният път покрай скалите беше на няколкостотин ярда от хижата, но тя се намираше в една падина, врязана в скалите, а освен това беше закрита от едната страна от гъсталака, а от другата — от скалите. Зад къщата, тоест до задната й стена, имаше малък корал, грубо ограден с отломки от скалите. Там имаше три мършави изгърбени мулета и два не по-хубави мустанга. До корала имаше някаква нива или място, което е било някога нива, но сега беше изоставено и обрасло с трева и бурени. Все пак известна част изглеждаше обработена — тук-там по някое гнездо с нехайно засята и лошо прекопана царевица, а между стъблата й се влачеха ластари на пъпеши и кратуни. Беше истинска новопоселническа плантация.
         Около вратата лежаха пет-шест кучета вълча-порода, а две-три товарни седла бяха оставени на земята, под надвисналата скала. На един хоризонтален прът бяха метнати две вехти, износени и изпокъсани седла за езда, а до няколко наниза със сушено месо и червени пиперки висяха две юзди. В къщата се виждаха две не особено чисти индианки, които месеха прост хляб и варяха тасахо. До скалата, между два камъка, гореше огън, по пода бяха пръснати глинени гърнета и паници от кратуна…
         Стените бяха украсени с лъкове, паласки и животински кожи, а в двата ъгъла на стаята — защото имаше само една стая — бяха изградени с камъни и кал два одъра, които служеха за легло. В един ъгъл имаше две испански копия, една пушка и една испанска ескопета; над тях бяха окачени рогове за барут, паласки, меч и други снаряжения, необходими за един ловец в Скалистите планини. Имаше и мрежи, както и други прибори за риболов и лов на дребен дивеч; те бяха главната покъщнина на хижата. Това би видял Робладо, ако би влязъл в колибата; но той не влезе, защото хората, които търсеше, бяха случайно навън — мулатът, легнал на земята, а самбото в една люлка, закачена на две дървета според обичая в родината му — крайбрежието на Tierra caliente*1.
         [*1 Tierra caliente (исп.) — южни земи. Б. пр.]
         Външността на тези хора, неприятна почти за всеки друг човек, задоволи Робладо. Бяха тъкмо такива, каквито му трябваха. Виждал бе и двамата по-рано, но никога не бе ги оглеждал внимателно; и докато гледаше дръзките мургави лица и изгорелите от слънцето жилести ръце, той си помисли: „Само такива хора могат да се справят с ловеца на бизони“. Те изглеждаха страхотна двойка. Всеки от тях — ако се съдеше по външността им — би могъл, без да се страхува, да нападне един противник като ловеца на бизони, защото всеки беше по-едър и по-як от него.
         Мулатът беше по-висок от другия. Надминаваше го и по сила, смелост и хитрост. В цялата страна не бихте могли да намерите по-неприятно лице от неговото, освен лицето на самбото. Само то му беше лика-прилика.
         Лицето на мулата беше тъмножълто, с рядка брада по бузите и около устата. Устните му бяха като на негър — дебели и синьочервеникави, а зад тях се виждаха два реда големи, вълчи зъби. Очите бяха хлътнали, бялото им изпъстрено с жълтеникави петна. Засенчваха ги дебели черни вежди, далеко една от друга, разделени от дебел сплескан нос с широко разтворени ноздри, прилични на подутини от двете му страни. Големи уши се подаваха под гъста, къдрава и рошава грива, която приличаше и на коса. и на вълна. Около нея беше завързана като тюрбан пъстра мадраска кърпа, отдавна забравила какво е сапун; сплъстена коса се спускаше изпод нея по челото и засилваше дивото, свирепо изражение на лицето. То говореше за жестокост, неукротима смелост, хитрост и пълно отсъствие на каквото и да е човешко чувство.
         Облеклото на този човек се различаваше твърде малко от това на всеки прериен ловец. Беше направено от кожи и шаяк. Само прическата му беше по-особена. Тя беше отдавнашен спомен от Южните щати и живота на негрите там.
         Изражението на самбото беше така свирепо, както и това на неговия confrere. Ho имаше друг цвят. Беше черно-червеникаво — съчетание от двете раси, от които произхождаше.
         Имаше дебелите устни и сплесканото чело на негър, индианският произход личеше в косите, спуснати на дълги плитки по врата и плещите. Изглеждаше много по-незначителен от своя другар мулата. Облеклото му беше такова, каквото носят в неговото племе — широки панталони от груба памучна тъкан и елек от същата материя, пояс и грубо сарапе. Почти цялата горна половина на тялото му беше разголена, а дебелите медночервени ръце бяха съвсем голи.
         Робладо дойде тъкмо навреме, за да присъства на края на едно спречкване, което ще ни изясни нрава на самбото.
         Той беше полуседнал-полулегнал в люлката си и се наслаждаваше на една ръчно увита пура, а от време на време изплющяваше срещу мухите със своя бич от сурова кожа. После извика на една от жените — засега негова съпруга:
         — Ниня, искам да ям! Готово ли е гнездото?
         — Не е още — отговори един глас от колибата.
         — Донеси ми тогава една тортила и червени пиперки.
         — Нали знаеш, guerido, че в къщи няма червени пиперки? — отговори същият глас.
         — Ниня, ела тук! Искам да те видя! Жената излезе и се приближи с явно недоверие към люлката.
         Самбото си стоеше съвсем спокойно, докато тя се приближи колкото трябваше, тогава вдигна изведнъж бича, който бе скрил зад гърба си, и я плесна с все сила по плещите и гърба. Само една тънка блузка предпазваше кожата от ударите, които се сипеха яростно и често, докато пострадалата най-после се осмели да избяга.
         — Е, Ниня, миличка, като поискам друг път тортила и червени пиперки, ще ги намериш, нали, душичке?
         Дивакът се отпусна пак в люлката и се разсмя диво, разсмя се и мулатът, който би постъпил по същия начин с прекрасната си половина при подобно предизвикателство.
         Тъкмо в тоя миг Робладо дръпна юздата, на коня пред хижата.
         И двамата скочиха да го посрещнат, и двамата го поздравиха най-почтително. Те знаеха кой е. Мулатът, като по-важна личност, взе по-голямо участие в разговора, а самбото остана по-назад.
         Разговорът се водеше тихо, за да не го чуят жените и младият Естебан. Все пак той приключи с това, че ловците се наеха, както бе предположил падрето, да проследят Карлос, ловеца на бизони, и да го уловят жив или мъртъв. Ако го убият, щяха да получат голяма награда; ако го заловят жив още по-голяма — почти двойна.
         Що се отнася до военна подкрепа, нито мулатът, нито самбото искаха такова нещо. Напротив. Нямаха никакво желание великолепната награда да се намали чрез подялба. Тя щеше да е цяло състояние за всеки от тях и тази блестяща възможност изостряше желанието им да сполучат.
         Като свърши по този начин задачата си, офицерът се върна в пресидия. А преследвачите на Карлос се заловиха веднага да се приготвят за поход.


        ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА

         След половин час мулатът и самбото — имената им бяха съответно Мануел и Пепе — бяха готови за път. Приготовленията им не заеха и половината от това време; четвърт час бе посветен на гисадото, после всеки изпуши по една цигара, докато конете изядат пет-шест кочана прясна царевица, която им хвърлиха.
         Като изпушиха цигарите си, ловците се метнаха на седлата и тръгнаха.
         Мулатът беше въоръжен с дълга американска ловна пушка и също такъв нож от здрава, дебела стомана със заострен край, остър и от двете страни на няколко инча от върха — ужасно оръжие за ръкопашен бой. Донесъл беше тези оръжия от долината на Мисисипи, гдето се бе научил да борави с тях.
         Самбото имаше една ескопета, закрепена с ремък малко полегато отстрана на седлото, едно мачете на бедрото и лък с колчан стрели на гърба. В известни случаи, например при лов на дивеч, когато трябва да се нанесе безгласен удар, лъковете се предпочитат пред огнестрелното оръжие. Стрелата може да се пусне по-бързо от куршума, а ако първият удар не улучи, по-малко вероятно е жертвата да забележи присъствието на врага.
         Освен тези оръжия и двамата имаха по един пищов, затъкнат в пояса, и ласо, навито и закачено на върха на седлото.
         Всеки носеше отзад провизиите си — няколко резена тасахо и студени тортили, вързани в парче еленова кожа. Двойна кратуна за вода, няколко паласки и торби допълваха снаряжението им. Две едри, мършави кучета, свирепи и диви като господарите си, клинкаха по петите на конете. Едното беше от местна вълча порода, другото — испанско ловджийско куче.
         — Накъде, Манл? Направо за Пекос ли?
         — Не, момко, трябва да се покатерим, да позаобиколим. Ако ни видят из долината… някой може да се сети накъде сме тръгнали … Ще прати да му кажат, че отиваме. А разбере ли той — няма лесно да забогатеем … Не… Да минем нагоре по старата пътека … да пресечем сухия дол… и оттам на Пекос. По-дълъг път, ама по-опечена работа, момко Пеп.
         — Caramba! — извика Пепе. — Тежко катерене ще падне! Моето животинче е капнало от гонене на бизони… Надали ще се изкачи.
         След кратка езда из храсталака и покрай скалите те стигнаха до едно място, гдето някаква урва водеше към платото. Минаването по тази урва беше мъчно, защото беше много стръмна. Всеки друг кон освен планинските мустанги би отказал да мине, но мустангите се катерят като котки. И кучетата дори пропълзяват с мъка по това нанагорнище. Въпреки почти отвесния наклон ловците слязоха от конете, запълзяха нагоре, влачейки след себе си животните, и скоро излязоха на платото.
         Като си поотдъхнаха и те, и животните, двамата ловци се качиха на седлата и тръгнаха бързо през платото право на север.
         — Слушай, момко Пеп — промълви мулатът, — дали няма да срещнем някой овчар, тръгнал за антилопи; чуваш ли?
         — Аха, Манл! Разбирам!
         Това бяха единствените думи, които размениха в продължение на десет мили път. Движеха се един след друг — мулатът напред, самбото след него — кучетата най-отзад. И те вървяха едно след друго — испанското преди местното.
         Като изминаха десет мили, стигнаха до коритото на пресъхналата река, която пресичаше пътя им. Същата, покрай която Карлос и дружината му бяха минали, когато бягаха след случката в пресидия. Ловците тръгнаха по нея и поеха — както бе сторил Карлос — надолу, за да стигнат до устието й при бреговете на Пекос. Тук имаше гора, гдето те слязоха и завързаха конете си за две дървета. При все че се бяха върнали неотдавна от дълъг път и бяха минали в бърз ход повече от тридесет мили, животните не изглеждаха изморени. Макар и мършави, те бяха яки, жилави и силни като всички коне от тази порода и всеки от тях би могъл да измине още сто мили, без да грохне.
         Господарите им знаеха добре това, иначе не биха тръгнали на тоя лов тъй уверени в успеха.
         Може да препусне с черния кон — обади се мулатът, като погледна мустангите. — Ама скоро ще го пипнем пак, а момко Пеп?
         — Chinga*1! Ще го пипнем!
         [*1 Chinga, chingara. Испанска жена от простолюдието.]
         — Две кранти изпотяват един жребец, а, момко Пеп?
         — Chingara! Ще го поизпотят, Манл.
         — Ама на мен не ми се поти … Ще караме леката, а, момко Пеп?
         — Вярно, Манл.
         — Ловецът на бизони трябва да е в пещерата … седи си там. Где по-добро място? Няма да го уловят заспал… Войниците не ходят по-далеч от прохода… в долината си е по-лесно… А ловецът ходи насам-натам под носа на съгледвачите. Няма къде другаде да водят следите… Само в пещерата. И конят е там, и всичко. А кога излиза? Там е работата, момко Пеп.
         — Вярно! Да знаем кога влиза … и кога излиза …
         — Е, да знаем това — работата е лесна. Лесно ще му турим клопка, момко Пеп.
         — Денем трябва да си е там.
         — Така ще е… Ходи в село… ама ходи нощем, то, се знае. Ходи, момко Пеп, може да не е в ранчото, ама някъде наблизо. Може да ходи при Антон. Антон няма да ходи в пещерата. гуеро е хитрец, знае, че не бива! Той ходи при Антон, а?
         — Да следим Антон?
         — Да следим Антон ли? Не бива … Може да се разправяме с двамата наведнъж. Па и не ща да убивам Антон … Не ща да пакостя на Антон … А по-лошо ще е, ако и Антон е с него… Не става, момко Пеп — гуерото ни стига … Стига ни да пипнем него. Трябва да го пипнем! Няма да го убием … Тая работа си е тяхна. Няма защо да следим Антон… Само да научим къде е оня. Ако не научим, трябва да следим Антон.
         — Не може ли да идем при пещерата денем, Манл? Нещо позабравих мястото.
         Може, ама на една миля… не по-близо… и ако е заспал. Кога ли спи? Казвай, момко Пеп?
         — Ами ако е буден?
         — От една миля ще види, че влизаме в дола… ще се метне на коня … ще хукне из прерията … Може три дни да го гоним … може и да не го догоним, момко Пеп.
         — Слушай, братко Манл, сетих се. Да идем до края на дола, да се скрием там, докато мръкне, после, като се стъмни, Да пропълзим из тясното. Той ще мине оттам, когато излиза. Тогава какво ще кажеш? Може да гръмнем, като минава!
         — Ух, момко Пеп! Не се ли сещаш, че ще загубим половината награда … всичко ще пропадне, като гръмнем на тъмно? Дявол да го вземе, не бива! Ще вземем цялата награда … да се оправим за цял живот… Ще го уловим жив, такъв Ще го уловим, само тъй!
         — Бива — съгласи се самбото, — ще го оставим да излезе от дола и кога иде по-далеко, ще влезем в пещерата и ще чакаме да се върне. Какво ще кажеш?
         — Умна приказка, момко Пеп… горе-долу така ще направим … само няма да влезем в дола, додето гуерото не се махне. Ще седим наблизо… Видим ли, че излезе, ще тръгнем за пещерата … Така ще го уловим. Слънцето е на залез, време е да тръгваме … Хайде!
         — Да вървим!
         И двамата се качиха на конете и продължиха към брега на реката. Тук нямаше брод, но какво от това? Без да се бавят нито миг, те навлязоха с конете в реката и минаха отсреща. Кучетата ги последваха. Всички излязоха мокри на отсрещния бряг. Вечерта беше студеничка, но имаха ли значение топлината и студът за такива хора? Нямаха значение и мокрите дрехи; потеглиха веднага към ръба на Ляно Естакадо, а когато стигнаха там, свиха вдясно и тръгнаха покрай самите скали.
         Като вървяха така все покрай ръба около две-три мили, стигнаха до едно разклонение на скалата, което се издаваше към равнината и постепенно се изостряше, колкото повече се спущаше от Ляно Естакадо. То завършваше с купчина или по-точно с няколко купчини усамотени скали и обли големи камъни, струпани едни до други. Нямаше никакви дървета, по тъмните скали, натрупани безредно едни върху други; мястото изглеждаше като залесено. А между канарите и в проломите им можеше да се скрие голяма дружина от хора и коне.
         Този скалист нос беше именно целта, към която се бе насочил мулатът. Този нос образуваше едната стена на дола, гдето се намираше пещерата, а друг подобен хребет го заграждаше откъм южната му страна. Между тях в скалата се вдаваше дълбока падина, откъдето една тясна, мъчно проходима пътека се изкачваше към платото. Беше същият дол, гдето беше избит добитъкът на младия ранчеро дон Хуан. Добитъкът не се виждаше вече, но костите му още се белееха, пръснати из поляната, оглозгани от вълци, мечки и лешояди.
         Ловците стигнаха най-после до мястото, за което бяха тръгнали. Отведоха конете си между пръснатите камъни и ги вързаха здраво. После пропълзяха из пукнатините в канарите и стигнаха до върха на хребета. Оттук се виждаше цялото устие на дола, широко около триста ярда, така че никой човек или кон не би могъл да влезе или да излезе, без да го забележат, ако не се случи нощта да е съвсем тъмна. Но те очакваха да има луна и с нейна помощ щяха да забележат дори и котка, ако влезеше в дола.
         Като си намериха удобно място, те легнаха така, че да не ги види никой, който би минал из поляната долу, било отпред, било отзад. Конете им бяха вече скрити между купищата камъни.
         Планът беше съвсем ясен и на двамата. Те имаха основание да вярват, че докато се крие, ловецът на бизони сигурно ще живее в пещерата, за която се отиваше през този дол и която мулатът добре познаваше… че Карлос излиза нощем и отива към селището — пещерата беше само на десетина мили от неговото ранчо… и че негде по пътя се среща с Антонио, който му съобщава новините и в същото време му носи храна.
         Намерението им беше да чакат, докато Карлос излезе, за да заемат пещерата и да го нападнат, когато се върне. Можеха да го причакат наистина и на излизане, но това можеше да завърши и с неуспех. Не можеха да го уловят, когато е на кон. Би трябвало да се приближат дотолкова, че да могат да стрелят по него; както каза мулатът, биха могли и съвсем да го загубят.
         Освен това ни един от двамата не искаше да вземе само скалпа му. Особено мулатът бе решил да спечели двойната награда, като го залови жив. Макар че би ги изложило на по-голяма опасност, залавянето му щеше да ги възнагради двойно, а за пари тези негодници бяха готови на всичко. Наистина те не бяха толкова храбри, та да желаят открита схватка. Знаеха донякъде нрава на гуерото, но се осланяха на предимството, което ще си осигурят с хитрост. Отначало бяха решили да го намерят и да го уловят, когато спи; сегашният план беше последица от размишленията им из пътя. В съзнанието на Мануел той се бе оформил много преди самбото да загатне за това.
         Те се уповаваха на предположението, че жертвата им не подозира това преследване — надали е чул, че са се върнали от лова на бизони, и няма да е нащрек. Ако научи, че те именно са тръгнали да го гонят, Карлос ще се отбранява другояче, не така, както срещу войниците. Ловците бяха сигурни в това. От войниците той можеше да се скрие всякога в Ляно Естакадо, но работата беше съвсем друга с хора като двамата ловци, които, макар и да не можеха да го заловят още първия път, щяха да го следят и намерят, гдето и да отиде.
         Обаче мулатът и самбото вярваха, че русокосият няма и да подозре присъствието им, докато го пипнат. Затова бяха толкова уверени в своя успех.
         Наистина те бяха взели мерки, които осигуряваха този успех при условие че предположението им е вярно… тоест при условие че ловецът на бизони е сега в пещерата, а през нощта ще излезе от дола.
         Скоро щяха да разберат дали е така … Слънцето бе вече залязло. Нямаше да чакат дълго.


        ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА

         Карлос беше по това време в пещерата. След случката в пресидия тя беше негово постоянно жилище, негово леговище, и то почти по същите съображения, които мулатът бе споделил с другаря си. Това убежище беше сигурно и на удобно разстояние от приятелите му в долината. Той можеше да излиза безопасно от дола нощем и да се връща, преди да съмне. През деня спеше. Почти не се страхуваше да бъде проследен дотук от войниците; но дори и да го проследят, той можеше да наблюдава от пещерата целия дол до самия му вход на около миля разстояние оттук и всеки идващ от тази посока би бил забелязан още отдалеко. Ако войнишки отряд навлезеше в дола, при все че и от двете страни имаше непристъпни скали, ловецът пак можеше да избяга. Както вече казахме, една тясна, стръмна и мъчнопроходима пътека водеше от горния край на дола към платото. Колкото и да беше стръмна и мъчнопроходима, черният кон можеше Да се изкачи по нея; а щом се озове в простора на Ляно Естакадо, Карлос можеше да се надсмее на войниците, тръгнали да го гонят.
         Враговете му биха могли да го заловят само когато спи или след като се стъмни. Но Карлос не се страхуваше и тогава. Той лягаше да спи така спокойно, като че е заобиколен от телохранители, защото имаше наистина пазач, и то верен пазач — кучето Сиболо. Макар и ранен на няколко места от копия по време на ужасната схватка, Сиболо бе избягал без смъртоносна рана. И беше пак до господаря си. Докато Карлос спеше, умното животно лежеше на камъка и наблюдаваше дола. Сиболо би настръхнал цял и би заръмжал, щом зърне войник. И в тъмнината дори никой не би могъл да се приближи на няколкостотин ярда от пещерата, без да бъде забелязан от кучето, което би дало на господаря си време да избяга и от най-бързия преследвач.
         Пещерата беше голяма, достатъчно голяма да скрие и хора, и коне. От скалата в най-вътрешния и край се стичаше бистра планинска вода и се събираше в корито, кръгло като паница, което изглеждаше направено от човешка ръка. Но не беше. Самата природа бе издълбала това корито и го бе напълнила с най-хубава вода. Подобно явление не е рядкост в тази област. Пещери с такива корита се намират във вакойските и гваделупски планини, които са много по на юг.
         Беше най-подходящо място за скривалище — за подслон на разбойник, на поставен вън от закона или на друг беглец, а при условията, в които се намираше Карлос, пещерата беше истинско жилище за него. Той знаеше отдавна това място, познато само на други ловци като него и на дивите индианци. Никой жител на долината не би дръзнал да дойде някога в тъмния и неприветлив дол.
         В това леговище Карлос имаше много време за размишления, и то често пъти за горчиви размишления. Научаваше всичко, което става. Антонио се грижеше да му го съобщи. Срещаха се нощем някъде при Пекос и ловецът получаваше от слугата си новини от селището. Предположенията на хитрия мулат бяха правилни. Ако би дошъл направо към пещерата, Антонио можеше да бъде проследен и скривалището на Карлос — открито. За да избегне това, ловецът на бизони излизаше нощем да го пресрещне.
         Девойката Хосефа беше ценен помощник на Антонио в събирането на новини от селището. От нея той бе научил, че Каталина де Крусес е под ключ в бащината си къща… че Робладо бил само ранен и ще му мине… че с разездите излизат нови офицери… че цената за главата на господаря му се покачила. Плитката хитрост на съгледвачите около ранчото беше отдавна известна на Карлос. Макар и плитка, тя му беше крайно неприятна, защото съгледвачите му пречеха да посещава майка си и сестра си. Обаче чрез Антонио той поддържаше почти всекидневна връзка с тях. Би могъл да се страхува за сестра си след станалото, но негодникът Вискара беше болен и Карлос прецени правилно, че Росита ще може да се движи необезпокоявана. Той не се страхуваше много за нея — поне за известно време, — а когато това време мине, щеше да я прибере далеко от подобна опасност.
         Такава именно възможност той чакаше сега. Въпреки бдителността на враговете си той не се съмняваше, че ще може във всяко време да измъкне майка си и сестра си. В това бягство те щяха да имат другарка — същество, което му беше скъпо като тях, но беше много по-строго пазено!
         Само заради нея той излагаше всеки ден на опасност живота си… Само заради нея седеше с часове в самотната пещера да крои планове, да обмисля най-опасни възможности.
         Държана под ключ… строго пазена от утрин до вечер и от вечер до зори… Как би могъл да я измъкне при това положение? Този въпрос се мъчеше да разреши той.
         Тя го бе уверила, че е готова да отиде с него. О! Защо не й предложи да избягат веднага? Защо пропусна този златен миг? Защо помисли за отлагане? Това отлагане се оказа съдбоносно… То можеше да забави осъществяването на намерението му с месеци, с години … завинаги може би!
         Карлос не искаше и да знае гнева на враговете си… нито презрението на жителите в селището… Само Каталина беше негова мисъл… негова постоянна грижа. Той мислеше само за едно — как ще избави не себе си, а своята любима.
         И не е чудно, че чакаше неспокойно нощта … не е чудно, че тръгваше с такова нетърпеливо бързане за самотната среща край Пекос.
         Мръкна се пак; като изведе коня си по склона пред пещерата, той, се качи на седлото и препусна към изхода на дола. Сиболо тичаше пред него.


         ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА

         Ловците не чакаха дълго. Така и предположиха още отначало. Имаше луна, която също очакваха. Много светла луна, закривана от време на време по няколко минути от тъмните облаци, които плуваха из небосвода.
         Нямаше никакъв вятър, беше съвършено тихо. И най-лекият шум би могъл да се чуе надалеко; въздухът из тези високи места беше толкова чист и лек, че трептеше от най-слабото докосване.
         Чуваха се някакви звуци, но те не бяха от кучетата или от конете на ловците — и едните, и другите бяха приучени да не шумят, — нито от самите ловци. И двамата лежаха мълчаливо, а когато проговаряха, беше само шепнешком.
         Звуците изхождаха само от природата на тази дива област. Хъркането на сивата мечка откъм скалистия ръб… воят на койота… хухукането на кукумявката и редките остри крясъци на прилепа и козодоя. За известно време това бяха единствените звуци, които стигаха до слуха на скритите ловци.
         Мина половин час, а през това време и очите, и ушите им не починаха нито за миг. Ловците гледаха към дола. от време на време и към равнината. Възможно беше жертвата им да не е тук, да се забави дори и през деня. А когато имаш работа с такъв човек, трябва да обмисляш всичко. Ако се случи да се завърне денем, ще осуети плана им. Но в такъв случай мулатът бе намислил друг план — да се скрият през нощта колкото е възможно по-близо до пещерата — да речем, на един изстрел разстояние, — да почакат, докато гуерото се появи сутринта и да го ранят с пушка в ръката — мулатът беше много изкусен стрелец. Втората им цел щеше да е да прострелят коня. Като го убият или осакатят, ловецът на бизони щеше да бъде непременно заловен; и двамата бяха решили, ако им се удаде възможност, да пратят на оня свят великолепното животно.
         Тези хора знаеха по какъв начин жертвата им може да бъде лесно убита или заловена — ако бяха сигурни, че е в пещерата, — и то без изгледи за несполука. Но все пак по някакви съображения не възприемаха този план.
         Би било много лесно да доведат отряд драгуни до горния край на дола и да ги оставят там, а друг отряд да влезе в каньона откъм долния му край. Тъй като и двете страни на урвата бяха непроходими скали, пътят за бягство на ловеца на бизони би бил отрязан във всички посоки. Наистина войниците, които ще останат горе, би трябвало да направят цяло пътешествие, за да стигнат до платото, без да минат през самия дол, защото такова минаване би осуетило плана. Нито Вискара, нито Робладо биха се скъпили за хората и времето, ако по този начин можеха да постигнат успех. Мулатът и черният му другар знаеха отлично това, но дори и не помисляха да постъпят така. Този начин на действие щеше да представлява съвсем малка опасност за тях, обаче би донесъл и съвсем малка печалба, защото всеки войник от отряда би искал да участва наравно с тях в подялбата на обещаната награда: А това не би задоволило ловците, защото именно те със своя ум и знания щяха да подготвят цялата работа.
         Ни един от двамата не мислеше да постъпи по този начин: Уверени бяха, че ще могат да постигнат целта си, каквато и да е тя, без чужда помощ.
         Минал бе само половин час, откакто бяха залегнали на скалата, когато изостреният им слух долови, че някой идва откъм горния край на дола. Чуха конски тропот по чакъла и търкаляне на разместени камъчета. Долът беше покрит със ситни отломки от скалите, свличани от пороите. Пътят минаваше през тях. А по пътя вървеше конник.
         — Гуерото — прошепна мулатът. — Той е, момко Пеп!
         — Вярвам ти, братко Манл нали ти откри най-напред следите. Сигурно се крие в пещерата. Ще го пипнем, като се върне… Carai! Ей го там!
         Докато самбото говореше, към долния край на дола приближаваше висока тъмна фигура. Тъй като луната я осветяваше, те можаха да забележат, самотния ездач. Не се съмняваха вече, че това е тяхната жертва. Братко Манл — прошепна самбото, — ами ако мине по-наблизо?. Защо да не повалим коня? … Не може да не го улучим на толкова светло… И двамата може да се прицелим в коня… Спрем ли него — лесно ще уловим гуерото пеша.
         — Не. Ще се шмугне в скалите … ще се скрие с дни … не може да го гоним пеша … той ще е вече нащрек. Мъчна работа … Старият план си е по-хубав … ще го оставим да мине… да се прибере мирно и тихо… Като се върне, сигурно ще го пипнем.
         — Ама, Манл…
         — Дявол да те вземе! Не трябва ама все бързаш, момко Пеп!… Потрай … Няма „ама“, няма страх! Гледай сега!
         Последното бе казано, за да докаже на Пепе, че предложението му, макар и разумно, не би могло да се проведе, защото конникът нямаше да мине на един изстрел от пушка или ескопета.
         Ясно беше, че се движи по средата на каньона, еднакво далече и от двете му страни, а този път щеше да го изведе на платото на двеста ярда от мястото, гдето се бяха скрили ловците.
         Така и стана; само след няколко мига той беше точно на двеста ярда срещу тях. Изстрел от ловна пушка не би го достигнал, а куршум от ескопета беше несигурно средство.
         Ни един от двамата ловци не помисли да стреля; и двамата продължиха да лежат неподвижно, като задържаха кучетата си в пукнатините на скалите и им заповядаха със знак да не мърдат.
         Конникът напредваше бавно, очевидно предпазливо. Когато луната го освети, лъскавите части на сбруята и оръжията му блеснаха под лъчите и. Лесно можеше да се види бялото лице, стройната, изправена снага и великолепната фигура на коня.
         — Гуерото — прошепна Мануел. — Той е, момко Пеп!
         — А какво е онова напред? — запита самбото.
         — Ха! Не го видях. Дявол да го вземе! Куче! Аха, куче!
         — Куче! Дявол да го вземе!
         — Дявол да го вземе това куче … Слушал съм за него… чудо куче, момко Пеп! Дявол да го вземе! Това куче ще ни обърка работата! Добре, че вятърът вее на другата страна. Сега няма от какво да се плашим! Дявол да го вземе! Гледай!
         В това време конникът спря внезапно и погледна недоверчиво към скалистата урва, гдето бяха легнали ловците. Кучето му бе дало някакъв знак.
         — Дявол да го вземе — промълви мулатът, — кучето ще ни обърка работата … Добре, че вятърът е на другата страна.
         Нямаше много вятър от никоя страна, но доколкото подухваше, беше срещу ловците, откъм конника. Това беше щастие за тях, защото иначе Сиболо положително би ги подушил.
         И сега дори скривалището им можеше да се открие. Някакъв съвсем лек шум откъм тази посока, може би тупване на конско копито о пръстта, бе пробудило подозрение у кучето, при все че господарят му не бе чул нищо. Но и кучето не беше сигурно, защото в следния миг наведе пак глава и продължи пътя си. Конникът го следваше и след няколко мига те изчезнаха от погледа.
         — Хайде, момко Пеп, към пещерата!
         — Да вървим!
         И двамата слязоха от хребета, качиха се на конете си и тръгнаха между пръснатите камънаци. Влязоха в дола, като вървяха все по края, докато той постепенно се стесни и ги доведе до пътеката, по която бе слязъл преди малко конникът. Те поеха нагоре по нея, без да отделят поглед от скалите вдясно — защото пещерата беше от тази страна.
         Не се страхуваха, че някой би открил следите им дори ако гуерото се върнеше през деня, защото пътят минаваше през твърда скала, гдето имаше вече следи от собствения му кон. Но при все това мулатът беше неспокоен и от време на време повтаряше колкото на себе си, толкова и за другаря си.
         — Дявол да го вземе! Кучето ще ни обърка работата! Сигурно ще я обърка … дявол да го вземе!
         Най-после входът на пещерата се показа като тъмна точка в едната страна на скалите. Мулатът слезе безшумно от коня си, повери го на Пепе, пропълзя по ръба и надникна към входа. Този хитър ловец не забрави, че някой може да е останал вътре, затова действаше най-предпазливо: ослуша се известно време отвън, после пусна вътре кучетата и като не чу оттам нито лай, нито ръмжене, се увери, че всичко е наред. Тогава пропълзя сам вътре, движейки се в сянката на скалата. Когато навлезе доста навътре в пещерата, той щракна огнивото и закри с ръка светлината, за да не се забележи отвън, огледа внимателно вътрешността и едва когато се увери, че няма никой, излезе пак и даде знак на другаря си да доведе конете.
         Вкараха ги в пещерата. Направиха нов оглед, при който откриха върху една суха плоча малкото вещи, използвани от Карлос при ядене и спане. Едно сарапе, брадвичка за цепене на дърва, глинено гърне за готвене, две-три паници, няколко резена сушено месо и остатъци от хляб — това беше всичко, което намериха в пещерата.
         Нашествениците си присвоиха най-хубавите от тия неща; после вързаха здраво в един ъгъл конете, запознаха се основно с разположението на скалистото помещение, угасиха светлината и се притаиха като хищници да чакат нищо неподозиращата жертва.


         ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

         Карлос напусна пещерата си с предпазливост, която се налагаше на човек в неговото положение. Но тази нощ той беше по-внимателен от всеки друг път. Оглеждаше всеки храст и всяка скала край пътя, които биха могли да скрият някой враг. Защото през ума му бе минало подозрението, именно за хората, които бяха в засада толкова близо до него.
         Неведнъж напоследък мисълта му се бе връщала към тях. Той ги познаваше добре, знаеше враждебните чувства, които и двамата, особено мулатът, имаха към него. Допускаше, че е възможно да ги пратят по следите му и знаеше, че те са в състояние да го открият. Това го обезпокои повече от всички разезди на драгуните и на неопитните им водачи. Той съзнаваше, че ако хитрият мулат и неговият не по-малко хитър събрат бъдат изпратени да го гонят, пещерата не ще може да го подслонява за дълго и ще се сложи край на лесното съобщаване със селището.
         Тези мисли му създаваха безпокойство, което би било още по-голямо, ако той не смяташе, че ловците са из прериите. Но вярата, че са там, му даваше надежда, че ще може да уреди работите си и да се махне оттук преди тяхното завръщане. Тази сутрин обаче надеждите му се изпариха.
         Той се бе върнал днес в скривалището си след разсъмване. Следен отблизо от съгледвачите, Антонио бе закъснял за срещата — затова завръщането на Карлос се забави. На връщане за пещерата попадна на пресни следи, идващи откъм северния край на Ляно Естакадо. Следите бяха от мулета, коне и кучета; като ги разгледа внимателно, Карлос разбра скоро по колко животни от всеки вид са минали. Разбра, че броят отговаря точно на животните, на жълтия ловец и другаря му; именно това пробуди у него подозрението, че тези хора са се върнали от лова из прериите!
         По-нататъшният оглед го убеди напълно, че е така. Отпечатъците от стъпките на едното куче бяха съвсем различни от другите; макар и доста големи, те съвсем не бяха следи на обикновената местна порода. Той бе чувал, че жълтият ловец се е сдобил напоследък с едър испански копой. Това бяха навярно неговите следи.
         Карлос вървя по следите до едно място, гдето те пресичаха обикновения му път към дола. За най-голяма своя изненада забеляза, че оттук един от конниците заедно с няколко кучета бе свил и тръгнал по неговите следи! Несъмнено беше, че този човек е търсел него. След известно разстояние обаче конникът се бе върнал към първоначалния си път.
         Карлос би проследил и по-нататък пътя на тия приятели, щом разбра, че са минали оттук миналата вечер, но тъй като беше вече съвсем светло и пътят им водеше очевидно към селището, не посмя да продължи в същата посока, а се върна в скривалището си.
         От тази случка той бе загрижен и обезпокоен през целия ден и когато излезе, мислеше пак за нея, затова беше толкова предпазлив.
         Когато излязоха от дола, кучето, както вече казахме, се обърна към скалите и поизръмжа. Това накара Карлос да се спре и да погледне внимателно в същата посока. Но не забеляза нищо подозрително, а пък и кучето, след като поспря за малко, като че се успокои и продължи пътя си.
         „Може да е надушило някой звяр“ — помисли Карлос, като подкара коня си и продължи да язди из равнината.
         Когато излезе съвсем на открито, той ускори хода на коня и след шест-седем мили стигна до бреговете на Пекос. Тръгна надолу по течението все така предпазливо, докато наближи една горичка от ниски дървета до самия бряг. Тази горичка беше определеното място за срещата.
         Когато наближи на стотина ярда от нея, ловецът на бизони спря в равнината. Кучето изтича пред него, обиколи горичката и се върна при господаря си. Тогава конникът навлезе смело под сянката на дърветата, слезе от коня, застана на единия край и започна да следи кога ще дойде очакваният вестоносец.
         Чакането не трая дълго. След няколко минути видя как един прегърбен пешак подтичва из равнината. Когато стигна на триста ярда от горичката, той спря и подсвирна леко. Ловецът отговори на този сигнал и човекът навлезе с все същата походка в самата горичка. Беше Антонио.
         — Следяха ли те, amigo? — попита Карлос.
         — Както винаги, господарю; но успях да се измъкна без особена мъчнотия.
         — Отсега нататък може да не бъде толкова лесно.
         — Защо, господарю?
         — Аз зная вече новините; жълтият ловец се е върнал, нали?
         — Caramba! Така е! Как научихте, господарю?
         — Тази сутрин, след като се разделихме, попаднах на едни следи … Разбрах, че са техните.
         — Техните са били, господарю. Върнаха се миналата вечер; но имам и по-лоши новини.
         — По-лоши ли? … Какви?
         — Тръгнали са да ви гонят.
         — Ха! Още сега ли? Предполагах, че ще тръгнат, но не толкова скоро. Отгде знаеш, Антонио?
         — От Хосефа. Нейният брат е прислужник у отец Хоакин. Тази сутрин падрето го взел в пресидия, а оттам го изпратил да заведе капитан Робладо до колибата на жълтия ловец. Падрето заповядал на момчето да не казва никому, но като се върнало от мисията, то отишло у майка си и Хосефа, която се усъмнила, че е било по някаква необикновена работа, защото им показало сребърна пара, го накарала да признае всичко. То не могло да каже какво са говорили Робладо и ловците, но му се сторило, че когато си тръгвало обратно с капитана, ловците се приготвяли да заминат някъде. Като съпоставих всички тия новини, господарю, смятам, че са тръгнали да ви гонят.
         — Сигурно, amigo… Не се съмнявам ни най-малко, че е така. Сигурно е, че ще ме изгонят от пещерата. Мисля, че подозират къде се намирам. Ще трябва да опитам да си намеря друго убежище. Добре, че надуших навреме тези негодници… няма да ме уловят заспал, както сигурно се надяват, че ще стане. Други новини?
         — Нищо особено. Хосефа видяла миналата вечер Виченца заедно с Хосе, но не е успяла да размени досега нито дума със сеньоритата, която била много строго наблюдавана. Утре Хосефа имала някаква работа при жената на вратаря и се надява от нея да научи нещо.
         — Драги Антонио — каза Карлос, като пусна една монета в ръката на момъка, — дай я на Хосефа. Кажи й да свърши повече работа. Тя е единствената ни надежда.
         — Не се бойте, господарю! — отговори метисът. — Хосефа ще направи всичко, каквото може, защото — той се усмихна — аз съм, струва ми се, нейната единствена надежда.
         Карлос се засмя на чистосърдечното признание на своя верен другар, после почна да го разпитва, за други неща — за майка си и сестра си, за войниците, за съгледвачите и за дон Хуан.
         За него Антонио не можеше да съобщи нищо ново. Дон Хуан бе задържан на другия ден след случката в пресидия и беше все още в затвора. Обвиняваха го, че бил съучастник на Карлос и щяха да го съдят, когато заловят и ловеца на бизони.
         Разговаряха половин час, след това, като получи от метиса донесените провизии, Карлос се приготви да се върне в скривалището си в Ляно Естакадо.
         — Ще ме намериш, пак утре вечер, Антонио — каза той на раздяла. — Ако нещо ми попречи да дойда, потърси ме в други ден и по други ден вечерта. А сега лека нощ, приятелю.
         — Лека нощ, господарю.
         С това пожелание приятелите — защото те бяха наистина приятели — се разделиха.
         Антонио тръгна пак приведен и подтичващ към долината, а ловецът на бизони скочи на седлото и препусна към смръщените скали на Ляно.


         ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА

         „Донесенията“ на Антонио биха могли да пробудят дълбоки опасения у ловеца на бизони — дори страх, ако той можеше да изпита такова чувство. Засега те само засилиха предпазливостта му и насочиха цялото му внимание към това, как да се запази.
         Ако се касаеше за открита борба, дори с двама яки мъже като тия, които го гонеха, би се безпокоил по-малко за изхода; но той знаеше, че колкото и да са силни, тези негодници няма да го нападнат, без да си осигурят някакво предимство. Ще направят всичко възможно да го издебнат, когато е заспал или изобщо да го заловят неподготвен. Трябваше да се предпазва следователно от тяхната хитрост.
         Той яздеше бавно към дола, като мислеше през всичкото време за жълтия ловец и другаря му.
         „Трябва да знаят пещерата — мислеше си той. — Вчерашното проследяване е доказателство, че подозират нещо. Сигурно са чули за станалото напоследък, преди да дойдат насам. Някой пастир из прериите им е разправил всичко; а после? Навярно са избързали да отидат в мисията. Ха! Та нали падре Хоакин завел момчето в пресидия? Разбирам … разбирам … падрето е покровителят на тия негодници. Те са му казали нещо, иначе защо ще отиде той толкова рано в пресидия? Да занесе новините от тях … И Робладо тръгва веднага да ги търси! Ясно … ясно … открили са скривалището ми!“
         След малко:
         „Ами ако са отишли в дола, докато ме нямаше? Да видя! Да, имали са достатъчно време да заобиколят, ако са тръгнали наскоро след срещата с Робладо. Момчето мисли че са тръгнали веднага. Ей богу, трябва да бъдат вече там!“
         При тази мисъл ловецът на бизони дръпна поводите на коня, после наведе глава и погледна над шията на животното напред в тъмнината. Стигнал бе вече до устието на каньона, почти по същата пътека, по която бе излязъл оттам, но луната беше зад плътни облаци и не осветяваше вече с лъчите си тъмния дол.
         „Те ще се изхитрят — помисли той — да навлязат в каньона до най-тясната му част и да ме чакат да изляза от пещерата. Там ще ме издебнат много лесно. Ами ако са вече в каньона?“
         Той се замисли при това предположение и продължи:
         „Ех, и да са! Ще продължа пътя си. Сиболо тича на един изстрел пред мене. Ако са се скрили така, че той да не ги открие, трябва да са много по-хитри, отколкото ги мисля; а аз не смятам тия негодници за глупци. Ако Сиболо ги открие, ще мога да препусна толкова бързо, че не ще могат да ме достигнат с пушките си.“
         — Тук, Сиболо!
         Кучето, спряло няколко крачки по-напред, се върна тичешком и загледа господаря си в лицето. Ловецът му даде някакъв знак и каза само:
         — Карай!
         При тази дума кучето подскокна и почна да тича насам-натам на двеста ярда пред господаря си. Конникът тръгна след него.
         По този начин стигна до едно място, гдето двете стени се приближаваха дотолкова, че каньонът нямаше повече от сто ярда ширина. И от двете страни в подножието на скалите бяха пръснати едри откъртени канари, които можеха да скрият не само хора, но дори коне.
         „Това място — помисли Карлос — могат да изберат за подлото си нападение. Биха могли да ме улучат и от двете страни от половин разстояние. Но Сиболо не дава никакъв знак… Ха!“
         Възклицанието му бе остро и кратко. Предизвика го тихото джафкане на кучето. То бе открило следата на жълтия ловец и другаря му там, гдето бяха прекосили дола към средата му. Луната бе изгряла пак из облаците и Карлос видя, че кучето хукна нагоре из камънака към входа на пещерата! Господарят му щеше да го повика назад, защото то не беше огледало пръснатите камъни, а докато кучето не стори това, той чувстваше, че е опасно да върви по-нататък; но бързината, с която то се втурна напред, показваше, че е открило нова следа. И ловецът допусна, че враговете му може ха да са в самата пещера.
         Тази мисъл бе току-що минала през ума му, когато кучето изджафка няколко пъти последователно. Макар и да не го виждаше, господарят му знаеше, че то е наближило вече входа на пещерата и е надушило нова следа.
         Карлос спря коня и се ослуша. Не смееше да продължи по-нататък. Не смееше да повика кучето. Ако наблизо имаше някой, този човек непременно би чул гласа му. Размисли, че ще е най-добре да почака, докато кучето се завърне или покаже с нападение какво е открило. Възможно е най-после да е някаква мечка или друг звяр.
         Ловецът на бизони седеше безшумно на седлото си — готов все пак за внезапно нападение. Вярната му пушка беше до бедрото му и той се бе погрижил вече за кремъка и напълването й. Ослушваше се във всеки звук, а очите му пронизваха тъмните гънки на дола напред и встрани.
         Тази несигурност трая само няколко минути, после откъм дъното на дола се чу шум, който накара ловеца да трепне на седлото. Приличаше на давене между кучета и Карлос помисли за миг, че Сиболо може да се е нахвърлил върху някоя мечка! Но тази измама трая само миг, защото острият му слух долови веднага гласове на повече кучета; а в яростната олелия той различи плътния лай на испански копой.
         Положението му стана изведнъж ясно. Враговете го чакаха в пещерата, защото той беше сигурен, че шумът идва оттам!
         Първата му почти несъзнателна мисъл бе да пришпори коня си и да препусне вън от каньона. Все пак почака малко и се ослуша.
         Ръмженето на давещи се кучета продължаваше, но всред техния лай Карлос различи човешки гласове, които говореха бързо и тихо на кучетата и помежду си.
         Борбата спря като че внезапно, защото кучетата млъкнаха само испанският копой се обаждаше с плътния си, силен глас. Но след миг и той млъкна.
         От това затишие Карлос разбра, че Сиболо е убит на място или, нападнат от хора, е избягал в друга посока. И в двата случая беше безполезно да го чака. Той знаеше, че ако е живо, кучето ще го проследи и настигне. Затова, без да се бави повече, обърна коня си и препусна обратно към изхода на дола.


         ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА

         Когато излезе от дола, той се спря, но не в откритата равнина, а в сянката на скалите; и то на същите скали, гдето се бяха крили ловците. Не слезе от коня, а остана на седлото, загледан Нагоре към дола, дано долови някакъв признак за очакваното преследване.
         Не бе стоял дълго, когато забеляза, че някаква тъмна фигура се приближава към него. Това го зарадва, защото позна, че е Сиболо, открил следите му. В следния миг кучето беше вече до стремето. Ловецът на бизони се наведе от седлото и забеляза, че горкото животно е зле ранено и от раните му тече обилно кръв. По хълбоците му имаше няколко дълбоки прореза, а от един, близо до плешката, висеше къс от кожата, над която се стичаше червена струя. Животното бе явно отслабнало от изгубената кръв и едва се бе довлякло по следите на господаря си.
         — Amigo! — каза Карлос. — Ти спаси живота ми. Сега аз трябва да спася твоя, ако мога.
         С тези думи той слезе от коня, прегърна кучето и пак се качи на седлото.
         Известно време постоя така, като размисляше какво да прави, без да отделя поглед от посоката, отгдето очакваше преследвачите.
         Не се съмняваше вече кои са заели пещерата. Лаят на испанския копой беше достатъчно ясно доказателство, че жълтият ловец е тук, а с него беше, разбира се, и самбото. Карлос не знаеше да има и друг испански копой в селището; явно беше, че е чул именно копоя на мулата.
         Той постоя няколко минути до скалите, като обмисляше накъде ще е най-добре да тръгне.
         „Ще отида в горичката — помисли той, ще се скрия там, докато дойде Антонио. Няма да ме нападнат тази нощ — много ще е тъмно. Заоблачи се, няма да има вече луна. Утре ще мога да се скрия там през целия ден, ако не ме проследят. Ако дойдат… ще ги видя отдалеко и ще избягам. Клети Сиболо! Колко кръв изтече от тебе! Каква рана! Търпение, храбри приятелю! Щом спрем, ще се погрижа за раните ти. Да! Ще отида в горичката. Няма да допуснат, че ще поема тази посока, защото тя води към селището. Освен това не ще могат да открият следите ми в тъмнината! Ха! Как мога да мисля, че няма да открият следите ми в тъмнината! Забравих испанския копой! Боже, пази ме! Тези дяволи могат да ме проследят, дори да е тъмно като в рог! Боже, пази ме!“
         Дълбока тревога се изписа на лицето му и отчасти от товара, който държеше в ръце, отчасти от бремето на тези мисли той се отпусна съвсем унило. За пръв път преследваният, обявеният вън от закона, прояви признаци на отчаяние.
         Той стоя дълго с наведена глава, приведен към шията на коня.
         Но не се предаде на отчаянието си.
         Изправи се изведнъж, сякаш някаква внезапна мисъл му вдъхна надежда. Изглежда, че бе взел някакво ново решение.
         — Да — заговори си той — ще отида в горичката … право в горичката. Ах, ти, кръвожаден жълтокож! Ще изпитам прехвалената ти хитрост! Ще видим… Ще видим! Може би ще получиш награда, но не тази, на която се надяваш. Ще имаш още доста работа, преди да вземеш скалпа на Карлос, ловеца на бизони!
         С тия думи той обърна коня, улови пак здраво кучето и поводите и тръгна през равнината.
         Яздеше бързо, без да поглежда назад. Явно беше, че бърза, макар и не от страх да бъде заловен. Едва ли някой би го настигнал, докато се движеше с такава бързина.
         Яздеше мълчаливо; само от време на време казваше по някоя мила дума на Сиболо, чиято кръв продължаваше да се стича по бедрата на ездача и хълбоците на коня. Клетото животно бе отслабнало и едва ли би могло да се държи на краката си.
         — Търпение, стари приятелю… търпение!… Скоро ще си починеш от друсането.
         За по-малко от час той стигна до продълговатата горичка край Пекос — същата, гдето се бе разделил неотдавна с Антонио. Тя беше целта на пътуването му. Решил бе да остане в тази горичка цялата нощ, а ако не го обезпокоят и през целия ден.
         На това място, както и на много мили нагоре и надолу, Пекос протичаше между не високи брегове, които се издигаха отвесно от равнището на водата. И от двете страни на коритото имаше гладка равнина, която се простираше на няколко мили назад по течението, откъдето се издигаше малко по-високо. Нямаше почти никакви дървета. Пръснати гъсталаци растяха тук-там, далеко едни от други, а покрай бреговете имаше лека мрежа от върби. И те бяха пръснати така, че помежду им можеше да се зърне водата. Горичките бяха от памукови дървета и вечнозелен дъб, а около тях растяха ниски акации и нарядко някой кактус.
         Тези гъсталаци бяха толкова малки и толкова отдалечени един от друг, че не променяха общия изглед на местността и човек, скрит в някой от тях, би могъл да види от твърде голямо разстояние конник или друг едър предмет. Никакъв враг не би могъл да наближи денем такъв човек, ако той е буден и наблюдава околността. Нощем беше съвсем друго, разбира се; сигурността зависеше тогава от тъмнината.
         Могилката до която стигна ловецът на бизони, беше доста отдалечена от другите и от нея течението на реката се виждаше на повече от една миля. Самата горичка имаше само няколко акра, но върбите, които растяха и по двата бряга на реката, й придаваха отдалеко вид на по-голяма гора. Тя стигаше до самия бряг и редицата върби изглеждаха като нейно продължение. Те растяха само на няколкостотин ярда навътре в равнината.
         Тази горичка беше по-особена. В средата й нямаше дървета, а открито място, гдето растеше само ниската трева грама. Беше почти кръгла полянка с диаметър от около стотина ярда. Брегът на реката опираше до едната страна на тази полянка. Тук имаше просека, така че от полянката можеше да се види низината отвъд реката. Точно срещу тази просека имаше друга пролука, прилична на пътека и отвеждаща към съседната равнина; по този начин горичката беше всъщност разделена на две части, почти еднакви по големина. Това разделение можеше да се забележи само от известни точки, на равнините, които се простираха от всяка страна на реката.
         Полянката, десетинаярдовата пътека, която водеше от нея към откритата равнина, и самата равнина бяха съвсем гладки, покрити с отъпкан торф. Всякакъв предмет върху тях можеше лесно да се забележи още отдалеко. В горичката растяха много ниски храсти, особено от вида на дребните, акации. Имаше и цяла мрежа от лози и лиани, които се увиваха по стволовете на вечнозелените дъбове — най-високото и най-голямо дърво тук. Погледът не можеше да проникне през храстите, при все че ловецът би могъл да пропълзи оттам, когато гони дивеч. Обаче нощем, дори в лунна нощ, гъсталакът изглеждаше тъмен и непроходим.
         От едната страна на поляната, гдето почвата беше суха и песъчлива, имаше няколко кактуса. Те не бяха общо и десетина на брой, но два-три бяха много големи, извили меките си, сочни разклонения почти толкова високо, колкото бяха и върховете на вечнозелените дъбове. Израснали настрана от другите като масивни колони, съвсем различни от околните растения, те придаваха особен вид на мястото, а погледът, несвикнал с тези гигантски свещници, едва ли би могъл да определи към кое царство на природата принадлежат — толкова малко приличаха на обикновената растителност.
         Така изглеждаше мястото, гдето подгоненият и обявен вън от закона ловец потърси подслон за нощуване.


         ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА

         Карлос каза истината, когато призна, че кучето е спасило живота, или поне, свободата му, което беше всъщност едно и също. Ако умното животно не бе вървяло преди него, той сигурно щеше да влезе в пещерата също така сигурно щеше да бъде уловен.
         Вероломните му противници бяха взели всички необходими мерки да не го изпуснат. Скрили бяха конете си много навътре в пещерата. Самите те се бяха скрили зад издадените скали от двете страни на входа, така че щом ловецът се покаже, щяха да скочат върху му като тигри.
         И кучетата бяха при тях, за да им помогнат — клекнали до господарите си и също така готови да се нахвърлят върху нищо неподозиращата жертва.
         Засадата беше много добре замислена и досега добре проведена… Тайното напускане на селището и обиколното пътуване… изкусното приближаване до дола… търпеливото изчакване Карлос да се махне от пещерата, и заемането й едва след това… всички тези подробности бяха великолепно изпълнени.
         Можеше ли ловецът на бизони да знае или дори да подозира, че са там? Те не допускаха нито за миг, че е научил за завръщането им от лов на бизони. Миналата нощ, когато бяха минали нагоре по долината към мисията, беше съвсем тъмно, а след като предадоха донесения лов, без да бъдат забелязани от някого, падре Хоаким им поръча да не се показват из града, докато не им обади. Така че малцина от прислужниците в мисията знаеха за завръщането им; никой от тия, които биха могли да се срещнат с Карлос, не знаеше нищо.
         Следователно, разсъждаваха ловците, той не може да подозира, че са в пещерата. Нямаше да забележи на връщане и следите им нагоре из дола. Щеше да мине по тях едва когато стигне до камънаците, а там, разбира се, не можеха да се различат никакви следи.
         Никога не е била поставяна по-умела клопка. Той щеше да влезе в пещерата, без да подозира нищо, може би като води и коня си. Щяха да се нахвърлят върху му заедно с кучетата си и да го вържат, преди да успее да извади пищов или нож! Нямаше изгледи да се спаси.
         И все пак имаше някакъв изглед, както жълтият ловец много добре разбираше; това именно го караше да повтаря от време на време:
         — Дявол да го вземе! Кучето ще ни попречи, момко Пеп!
         На това самбото отговаряше само с постоянното гневно „carajo“, което доказваше, че и двамата се боят от кучето. И двамата бяха чували отдавна славата на Сиболо, при все че не знаеха отличната дресировка на умното куче.
         Те смятаха, че ако влезе в пещерата преди господаря си, то ще ги открие и ще го предупреди. А ако влезе, докато господарят му не е наближил, засадата ще пропадне. Ако обаче кучето остане назад, работата ще е наред. Дори ако се движи едновременно с господаря си, така че той да наближи без предупреждение, пак ще има възможност да изскочат и да застрелят ездача или коня.
         Така размишляваха двамата вероломни негодници, докато чакаха ловеца на бизони.
         Не бяха още по местата, които възнамеряваха да заемат при входа на пещерата. Щяха да застанат там в последния миг. Седяха в сянката на скалите и наблюдаваха дола. Знаеха, че това очакване може да трае дълго, затова се настаниха колкото е възможно по-удобно, като изядоха и малкото храна, оставена в пещерата от ловеца на бизони. За да се защити от студа, мулатът бе наметнал плещите си с току-що присвоеното одеяло. Една кратуна с ракия, която бяха донесли със себе си, им даде възможност да прекарат доста весело времето. Само мисълта за Сиболо, която се промъкваше от време на време в съзнанието на жълтия ловец и на мургавия му събрат, помрачаваше радостта им.
         Чакането бе по-кратко, отколкото и двамата допускаха. Те си въобразяваха, че предполагаемата им жертва ще отиде по-далеко — може би до самите покрайнини на селището… че някаква работа може да го задържи и че може да се върне едва призори.
         Докато размисляха така няколко часа преди полунощ, мулатът, втренчил поглед надолу към дола, трепна внезапно и дръпна другаря си за ръкава.
         — Гледай!… Ей там, момко Пеп! Оттатък идва гуерото!
         Говорещият посочи някаква фигура, която идваше откъм равнината и наближаваше тясната част на дола. Едва се забелязваше при слабата светлина, че е фигура на конник.
         — Carai! Той е! Carai! — отговори самбото, като се взря за известно време в тъмнината.
         — Стой наблизо, момко Пеп!… Шът! Дръпни кучетата! Иди на място … лягай ниско … шът! Аз ще дебна отвън…
         Самбото зае мястото, според вече определения план, а жълтият ловец, уловил копоя, остана до входа на пещерата. След няколко мига се изправи, като махна тревожно с ръка.
         — Дявол да го вземе! — извика той. — Дявол да го вземе! Казах ти … всичко пропадна … Готви се, момко Пеп… кучето е по следите ни!
         — Carajo Манл! Какво ще правим? — запита неспокойно самбото.
         — Вътре … вътре … Да влезем вътре… ще го убием в пещерата … Вътре!
         И двамата се втурнаха вътре и зачакаха. Решиха набързо да уловят кучето на ловеца, щом влезе в пещерата, и да го удушат, ако успеят.
         Но бяха разочаровани; защото животното наближи изхода на пещерата, но не поиска да влезе, а се спря на камъка отвън и силно залая.
         Мулатът ахна разочаровано, пусна копоя и се втурна с нож в ръка да гони Сиболо. В същия миг копоят изтича напред и двете кучета се сдавиха ожесточено. Битката щеше да свърши неблагоприятно за копоя, но още в следния миг и четиримата — мулатът, самбото, копоят и кучето вълк — се нахвърлиха върху Сиболо с ножове и зъби. Като видя това превъзходство на противниковите сили и получил вече няколко дълбоки рани, Сиболо избяга благоразумно между скалите.
         Не го гониха, защото разбойниците все още се надяваха, че ловецът на бизони, неподозиращ какво значи всичко това, може да наближи към пещерата. Но тези надежди бяха краткотрайни. В следния миг те забелязаха при слабата светлина, че конникът обърна коня и препусна към изхода на дола! Разочаровани възклицания, просташки ругатни и яростни проклятия огласяха известно време сводестата пещера.
         Разгневените негодници най-после се поуспокоиха, намериха пипнешком конете си в тъмнината и ги изведоха на скалата отвън. Там се спряха, за да доизразят яда си и да размислят какво ще правят по-нататък.
         Безполезно беше да тръгнат веднага след него, защото знаеха много добре, че ловецът на бизони ще ги изпревари с няколко мили, преди да могат да се спуснат до равнината. Доста време още продължиха да изливат яда си и да проклинат Сиболо. Най-после, като им дотегна, пак се заловиха да обмислят какво да правят.
         Самбото смяташе, че е безполезно да ходят по-нататък тази нощ — нямаше изгледи да настигнат ловеца на бизони, преди да съмне, а денем щяха да открият по-лесно следите му.
         — Глупак си, момко Пеп! — отговори мулатът на тези разсъждения. — Гониш ли го дене… ще те види… пропада всичко, глупчо Пеп!
         — Как тогава, братко Манл?
         — Дявол да го вземе, забрави ли копоя? Той и нощем открива следите … Скоро ще пипнем гуерото!
         — Ама, братко Манл, той ще спре десетина мили оттука! Ще можем ли да го настигнем тази нощ?
         — Пак си глупак, момко Пеп! Ще се спре по-близо… ще се спре, защото няма да му дойде наум за копоя … Няма да се сети, че ще му открием следите… сигурно ще се спре. Дявол да го вземе! Това куче ни обърка работата… знаех си аз, че тъй ще стане… дявол да го вземе!
         — Да пукне дано! Няма вече да ни пречи.
         — Защо тъй мислиш, момко Пеп?
         — Защо, братко Манл? Защото го прободох с ножа. Няма да се влачи далеко … сигурно няма!
         — Дявол да го вземе! Дано да е така… Ако е така, ще ти дам двойна унция. Да не беше туй куче — гуерото щеше да е сега в ръцете ни. Да ме беше кучето — щяхме да уловим гуерото, преди да се съмне. Скоро ще се спре… не знае. че сме тук… не знае за копоя … ще се спре, ти казвам, Сигур ще се спре, ей богу!
         — Какво, братко Манл? Мислиш, че няма да ходи далеко?
         — Сигур няма. Гуерото не язди далеко… няма къде да иде … Скоро ще видим следи … Ще го намерим заспал … ще пропълзим … Ако няма кучето, сигурно ще пропълзим.
         — Ти не се грижи за кучето. Ако е живяло двайсет минути подир моя нож, много як звяр е. Ти намери гуерото, пък ще видиш, че няма да намериш куче с него!
         — Дано, момко Пеп! … Да опитаме тогава … Хайде!
         Като каза това, жълтият ловец пришпори коня си и последван от самбото и кучетата, тръгна надолу по каменливата теснина.


         ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ОСМА

         Като стигнаха до мястото, гдето бяха забелязали конника, Мулатът слезе от коня си и повика копоя. Каза му няколко думи и му посочи с ръка следата. Кучето разбра какво се иска от него, наведе нос към земята и хукна безшумно напред. Ловецът се качи пак на седлото и двамата с другаря си пришпориха конете, за да вървят след копоя.
         Това беше много лесно при все че нямаше вече луна. Светлочервеникавата козина на кучето личеше отдалеко върху тъмнозелената трева, а нямаше нито храсти, нито по-високи треви да го закриват. Освен това, според наставленията на господаря си, то се движеше бавно по пътеката, при все че следата беше съвсем скорошна и би могло да върви много по-бързо. Обучено беше да се движи нощно време бавно и безшумно, затова присъщият на породата му рев не се чу ни веднъж.
         Минаха цели два часа, докато зърнат горичката, гдето бе спрял ловецът на бизони. Щом видя дърветата, мулатът ги посочи и прошепна на другаря си:
         — Гледай, момко Пеп! Кучето тръгна към острова … Гледай! Обзалагам унция — гуерото е там. Дявол да го вземе! Сигурно е там!
         Когато стигнаха на пет-шестстотин ярда от горичката — тя едва се открояваше под потъмнялото небе, — жълтият ловец извика копоя и му заповяда да стои назад. Той знаеше, че конникът или е влязъл в горичката, или е минал покрай нея. И в двата случая следите му можеха лесно да се открият. Ако жертвата им е още в горичката — както мулатът вероятно предполагаше, ако се съди по възбудата му, — помощта на кучето не ще им трябва вече. Дошло бе време да вземат други мерки.
         Отклонявайки се от досегашната посока, жълтият ловец направи един кръг, като се движеше все на еднакво разстояние от горичката; другарят му и кучетата го следваха.
         Щом стигнаха до просеката през гората, и двамата дръпнаха поводите и ахнаха от изненада, като видяха ненадейно ярки пламъци. От мястото, гдето бяха стигнали, се виждаше полянката, а в средата й пламтеше голям огън.
         — Казах ли ти, момко Пеп, глупчо е заспал ей там … Мислил си е, че не можем да му видим следите нощно време… не обича студ… хубав огън. Мисли, че никой няма да го види. Знам тази полянка… хитро място… огънят се вижда от двата края… Ха! Ей го там и коня! Пламъкът осветяваше ясно един кон, застанал край огъня.
         — Дявол да го вземе! — продължи ловецът. — Гуерото бил по-голям глупчо, отколкото мислех. Виж! Велики боже! Заспал хей там! Сигурно е той!
         При тези думи мулатът посочи една тъмна фигура край огъня. Приличаше на легнал и заспал човек.
         — Той е, Santissima! — отговори самбото. — Свил се е при огъня! Наистина е глупчо! Не се е сетил, че можем да го следим в такава тъмна нощ.
         — Хм!… Дявол да го вземе! Няма куче нашият гуеро! Без повече приказки, момко Пеп! Подир мене!
         Мулатът подкара коня си не направо към горичката, а към брега на реката, малко по-надолу. Яздеха мълчаливо, но вече по-бързо.
         Жертвата им беше тъкмо там, където искаха да я намерят, затова бързаха да се възползват от положението. И двамата познаваха добре местността, защото в същата горичка бяха убивали елени от засада. Като стигнаха до брега, и двамата слязоха от седлата, вързаха конете и кучетата във върбалака и тръгнаха към горичката.
         Не бяха предпазливи, както биха постъпили при друг случай. Бяха сигурни, че жертвата им е заспала край огъня. Глупак, мислеха те. Но как би могъл наистина да подозира, че са там? И най-хитрият би могъл да предположи, че е в безопасност при такива условия. Напълно естествено беше да заспи, както е бил уморен. Естествено е било да запали огън. Нощта беше неприятно студена и без огън не би могло да се спи. Всичко беше напълно естествено.
         Стигнаха до края на горичката и без колебание пропълзяха към храстите.
         Нощта беше тиха, ветрецът едва поклащаше някое листо и най-малкото шумолене в храстите би могло да се чуе из цялата полянка. Тихо шуртене на далечен бързей, тих ромон от по-близки води, случаен вой на прериен вълк или тъжен стон на нощна птица бяха единствените звуци, достигащи до слуха.
         Но при все че ловците се движеха из гъст храсталак, никакъв звук не издаде, че те напредват. Не прошумя лист, не плесна вейка, не пропука сух клон, натиснат от ръка или коляно, нищо не издаде, че в тъмния гъсталак има хора. Те умееха много добре да се промъкват из него. Напредваха безшумно, както змия пълзи из тревата.
         На полянката беше съвсем тихо. В средата и гореше голям огън, който я осветяваше изцяло с яркия си пламък. Лесно можеше да се забележи фигурата на великолепен жребец — жребецът на ловеца на бизони, — застанал край огъня; а още по-близо легналият му господар, който изглеждаше заспал! Да, ето плаща, сомбрерото, ботушите и шпорите! Ето и ласото, спуснато от шията на коня и сигурно навито около ръката на спящия. Всичко това можеше да се забележи от пръв поглед.
         Конят трепна, удари пръстта с копитото си и пак утихна. Какво бе чул? Някой див звяр, който се движи насам? Не, не див звяр… нещо по-лошо.
         Откъм южния край на полянката изпод храстите надникна едно лице… — човешко лице! Показа се само за миг, после пак се скри зад листата. Това лице можеше лесно да се познае. Жълтият цвят, който се виждаше много ясно при светлината на пламъка, подсказваше чие е. Беше на мулата Мануел.
         То остана за миг скрито зад листата. После пак надникна, а до него и друго, по-мръсно. И двете бяха обърнати в една и съща посока. И двете гледаха легналия край огъня човек, който изглеждаше все още дълбоко заспал! Погледите и на двамата блестяха със злобно ликуване. Успехът изглеждаше сигурен — жертвата беше най-после в ръцете им! Лицата се отдръпнаха пак и за миг нито звук, нито нещо друго показа, че те са там. След този миг обаче мулатът подаде пак глава, но този път от друго място, съвсем близо до земята, от една пролука между храстите.
         След още един миг той се промъкна цял и се появи прострян на полянката.
         След това се показаха главата и тялото на самбото; и двамата запълзяха безшумно по тревата към заспалия. Легнали по корем като огромни гущери, те пълзяха един след друг!
         Мулатът беше напред. В дясната си ръка стискаше нож с дълго острие, в лявата държеше пушката си.
         Движеха се бавно и много предпазливо, при все че бяха готови всеки миг да скочат напред, ако жертвата се събуди и разбере, че са там.
         Неподозиращ нищо, заспалият ловец лежеше между тях и огъня. Тялото му хвърляше сянка върху тревата. Те пропълзяха до нея, за да се скрият по-добре, и продължиха напред.
         Най-после мулатът стигна на три фута до легналия; като се поогледа, той се изправи на колене с намерение да скочи напред. При това внезапно изправяне огънят освети лицето му и то можеше лесно да се види. Часът бе настъпил.
         Чу се изплющяване на пушка, а в същия миг няколко бързи последователни изстрела изхвръкнаха откъм короната на вечнозеления дъб в началото на пътеката. Мулатът се изправи с един скок, протегна с див рев ръце, залитна, хвърли ножа и пушката и падна в огъня.
         И самбото се изправи; като предполагаше, че изстрелът е бил даден от този, когото смятаха за заспал, той се хвърли върху него с нож в ръка и заби с отчаяно усилие острието в едната страна на легналия.
         В същия миг отскочи с ужасен писък и без да се спре да помогне на падналия си другар, прекоси полянката и изчезна в храсталака. Човекът край огъня продължаваше да лежи неподвижно!
         В това време една тъмна фигура се смъкна между клоните на вечнозеления дъб, откъдето бе даден изстрелът; остро изсвирване огласи поляната и жребецът препусна към дървото, като влачеше ласото си.
         Един полугол мъж с дълга пушка, скочи от дървото на гърба на коня, а в следния миг и той и конят изчезнаха по пътеката, понесени в галоп към платото!


         ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА

         Кой лежеше тогава край огъня? Не Карлос, ловецът на бизони — а неговият плащ… ботушите му… шапката и шпорите … облеклото му.
         Да, облеклото на Карлос, но не и Карлос! Той именно скочи полугол от дървото и препусна на коня! Загадка, нали?
         Няма и два часа, откакто го оставихме там, където бе дошъл — в края на горичката. Какво бе правил през това време? Ще научим това, ще си обясним загадката.
         Когато стигна в горичката, той мина право през пътеката и стигна полянката, където спря коня си и слезе. Остави нежно и внимателно на тревата Сиболо, чиито рани още не бяха превързани. Господарят му нямаше време за тях. Имаше друга работа, която щеше да му отнеме цял час.
         Конят бе оставен да си пасе свободно, докато Карлос изпълни плана, който бе замислил, препускайки насам.
         Първата му работа бе да запали огън. Нощта беше доста студена, та оправдаваше това. Огънят бе запален насред полянката. Карлос намери из храсталака сухи пънове и клони, донесе ги, натрупа ги и почна да ги хвърля в огъня, докато пламъците озариха цялата полянка. Осветени от червените им отблясъци, огромните кактуси приличаха на каменни колони; към тях именно обърна поглед ловецът на бизони.
         Като отиде до тях с нож в ръка, той започна да сече ствола на най-голямото. Високото растение се простря скоро на тревата. След това насече стъблото и клоните на парчета с различна дължина и ги завлече край огъня. Но сигурно нямаше намерение да ги хвърли там! Тези сочни, зелени стъбла щяха по-скоро да изгасят, отколкото да засилят пламъците! Карлос нямаше такова намерение. Напротив, остави ги няколко стъпки настрана от огъня, и то така, че да наподобяват, доколкото е възможно, фигурата и ръста на човешко тяло. Две заоблени парчета служеха за бедра, две други за ръце, свити като у почиващ човек. „Лакътят“ на растението образуваше рамото на човека; покрита с широкия плащ на ловеца на бизони, фигурата заприлича поразително на човек, легнал на една страна край огъня!
         Оставаше да се поставят глава и нозе, за да се допълни планът. Защото това беше план! Скоро се намериха и те! Една топка от трева бе поставена малко по-нагоре от раменете и с помощта на шал и шапка заприлича на това, за което трябваше да мине — на човешка глава. Шапката бе поставена върху топката така, че да я покрие почти изцяло и изглеждаше нарочно нахлупена, за да предпазва лицето на заспалия от роса и комари.
         Оставаше да се направят само нозете. Те създадоха доста големи мъчнотии, защото щяха да са най-близо до огъня — както обикновено спят ловците — и можеха да се забележат по-добре от останалите части на тялото.
         Ловецът на бизони бе обмислил вече всичко това; затова продължи работата си, без да спира. Събу кожените ботуши и ги остави малко наклонено до бедрата от кактус, така че горният им край се скриваше под широкия плащ. Грамадните шпори бяха оставени на ботушите и отдалеко можеше да се види как лъщят на огъня.
         Още няколко подробности и измамата беше готова. Творецът й отиде към края на полянката и я обиколи, за да огледа фигурата от различни места. Изглеждаше доволен. Всеки би сметнал наистина, че това е заспал пътник, легнал, без да свали шпорите си!
         След това Карлос се върна при огъня и повика с тихо подсвирване коня си. Отведе животното няколко крачки по-настрана и завърза поводите за предния край на седлото. Добре обученият жребец разбра, че трябва да се откаже от пашата и да стои на същото място, докато господарят му го освободи сам или го повика с добре известния знак, на който го бе приучил да се отзовава. Ласото, навито около халката на юздата, бе развито. Единият край на въжето бе скрит под плаща на легналата фигура, като че заспалият го държеше в ръка.
         Ловецът на бизони заобиколи още веднъж полянката и огледа групата в средата. И този път изглеждаше, че е доволен; после влезе пак в гъсталака, изнесе оттам куп сухи клони, и ги хвърли в огъня.
         След това вдигна очи да разгледа дърветата, които растяха около полянката. Погледът му спря на един голям вечнозелен дъб откъм вътрешния край на пътеката, с дълги хоризонтални коренища, които се показваха над земята. Върховете му бяха гъсто зашумени от вечнозелени листа и заедно с преплетените лози и испанския мъх образуваха сенчест свод. Този дъб беше не само най-високото, но и най-разклоненото дърво — беше всъщност патриарх на горичката.
         — Ще свърши работа — промълви Карлос, като го видя. — Тридесет крачки … приблизително … Тъкмо колкото трябва. Няма да влязат през пътеката — такава опасност не съществува … А щом не дойдат оттам, ще дойдат през върбалака покрай реката… Да, сигурно така ще постъпят … Сега да видя Сиболо.
         Той погледна за миг кучето, което лежеше още там, гдето го бе оставил.
         — Клетото животинче! Добре са го наредили! Докато е живо, ще носи белезите от проклетите им ножове! Но … ще доживее да види, че е било отмъстено за него… Да, така ще стане! Само че какво да го правя сега?
         Като поразмисли малко, той продължи:
         — Caramba! Само си губя времето! Мина вече половин час и ако са решили да ме проследят, трябва да са наближили. Могат да ме намерят с дългоухия си звяр; надявам се да бъде верен водач. Но какво да сторя със Сиболо? Ако го вържа за коренището на дървото, горкото зверче ще си лежи спокойно! Ами ако дойдат оттам? Не допускам това. Аз не бих дошъл оттам, ако съм на тяхно място, но ако дойдат, ще видят кучето, а това може да ги накара да се усъмнят. Може да им хрумне да погледнат нагоре към дървото и тогава …
         Той се приближи до дънера на дъба и погледна изпитателно клоните му.
         След миг огледът като че го задоволи. Взел бе ново решение.
         — Така може — промълви той. — Кучето, може да легне върху тези лози. Ще ги преплета и ще ги покрия с мъх.
         С тези думи той улови по-ниските клони и се покатери на дървото.
         После дръпна няколко ластара на виещите се лози, преплете ги на един раздвоен клон и приготви нещо като люлка. След това откъсна няколко шепи мъх от дърветата и покри с него люлката.
         Като я приготви, както искаше, скочи на земята, прегърна кучето, занесе го до дървото и го положи нежно на мъха, където то легна кротко.
         Следващата грижа бе да нареди себе си.
         Това беше лесна работа; трябваше да вземе пушката, да се покатери пак на дървото и да се настани здраво между клоните.
         Той се намести внимателно. Тялото му се крепеше на един клон, нозете бяха на друг, трети даваше опора на ръцете; цевта на дългата пушка беше положена върху един раздвоен клон, а прикладът й беше стиснат здраво от ловеца.
         Той прегледа грижливо оръжието си. Пушката беше, разбира се, напълнена, но като се страхуваше да не би росата да е овлажнила барута, той отвинти затвора на пушката, изстърга барута с нокътя на палеца си и сипа пресен барут от рога. След това го натисна с шомпола, като внимаваше една част да мине в магазина на пушката и да се смеси със заряда вътре. Шомполът бе поставен пак на мястото, кремъкът бе прегледан, за да се види дали е твърд, и с остър ръб. Оказа се, че всичко е наред, и пушката бе облегната пак на раздвоения клон.
         Ловецът на бизони не беше човек, който се уповава на слепия случай. И той като всички свои събратя вярваше, че предпазните мерки са разумно нещо. Затова не е чудно, че в сегашния случай действаше толкова предпазливо. Всяко опущение можеше да се окаже съдбоносно за него. Лъщенето на пушката можеше да му струва живота. Не е чудно, че се грижеше толкова много дали кремъкът е в ред и барутът сух.
         Той бе подбрал добре мястото си. Виждаше цялата полянка и котка не би могла да влезе в просеката, без да бъде забелязана от него.
         Така той наблюдава мълчаливо и тревожно околните зелени храсти в продължение на почти цял час.
         Търпеливото му чакане бе най-после възнаградено. Видя жълтото лице, надничащо изпод ниските храсти, и се поколеба за миг дали да стреля веднага. Дори се прицели, когато то се отдръпваше.
         Почака още малко — докато мулатът застана на колене с лице към пламтящия огън. В този миг натисна спусъка и непогрешимият куршум прониза мозъка на вероломния враг!


         ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТА

         Самбото изчезна в храстите почти в същия миг, когато Карлос се метна на коня и препусна из пътеката. На полянката не остана жив човек.
         Огромното тяло лежеше с разперени ръце; едната върху самия огън. Притиснал въглените, трупът почти бе загасил пламъка. Беше все пак достатъчно светло, за да се види призрачното лице, изпръскано с червени петна. И тялото, и нозете бяха неподвижни като у близката изкуствена фигура. Мъртъв беше жълтият ловец… Мъртъв! Огнените езици, които ближеха ръката му и се готвеха да я обхванат, не му причиняваха болка. Мъртвият не усеща огъня.
         А къде бяха другите? Пръснали се бяха в почти противоположни посоки. Бягаха ли един от друг?
         Самбото се върна по същата посока, от която бе дошъл, но по съвсем различен начин. След като се скри зад листната завеса, той не се спря, а се втурна напред, сякаш бе обезумял от страх. Пращенето на сухите клони и силното шумолене на храстите доказваха, че бързаше да се измъкне с главоломно бягство из горичката. Тези шумове стихнаха заедно с отзвука от копитата, който долиташе известно време откъм препускащия кон на ловеца на бизони.
         Къде бягат сега самбото и ловецът на бизони? Бягаха ли един от друг? Така изглеждаше: защото бяха тръгнали в противоположни посоки. Но всъщност не беше така. Ако самбото искаше да избяга от това място, противникът му нямаше такова намерение. Той препускаше извън полянката, но не за да бяга.
         Карлос познаваше много добре самбото и знаеше, че смелостта му се е изпарила. Внезапната гибел на другаря му, и то при такива загадъчни обстоятелства, е ужасила чернокожия и му е отнела всяко желание за съпротива. Карлос знаеше, че Пеп мисли вече само как да избяга.
         Бързата съобразителност на ловеца му бе подсказала откъде ще дойдат враговете — откъм долния, южен край на горичката. Той ги чакаше именно от тази посока и когато разглеждаше храстите, обръщаше най-голямо внимание на южния край на полянката. Предполагаше, че ще сметнат за най-безопасно да се приближат оттам, и предположенията му се оказаха верни.
         Щяха да оставят конете си малко по-надалечко, за да не чуе шума от копитата им. И това негово предположение беше правилно. Още едно пак така вярно предположение беше, че самбото е хукнал да прибере конете. То мина през ума на Карлос, когато видя, че самбото се втурна да излезе от гъсталака.
         Тъкмо това искаше да стори самбото. Като видя, че вождът му загина така загадъчно, той не помисли вече за схватка с ловеца. Единствената му цел беше да избяга. Да отиде при конете, да скочи на седлото и да препусне. Надяваше се, че Карлос няма да го последва скоро, та ще може да избяга под закрилата на тъмнината.
         Но грешеше. Именно за да осуети тази негова цел, Карлос препусна вън от полянката. И той бе решил да отиде при конете!
         Щом излезе на полето, сви вдясно и заобиколи горичката. Като стигна до едно място, откъдето се виждаше реката, дръпна поводите и спря. Спря, за да напълни отново пушката си.
         Изправи я и потърси рога с барута. Но за най-голяма своя изненада не го намери, а като погледна надолу, видя, че е изчезнал. Ремъкът, с който беше окачен, не беше вече през рамото му. Закачил се е на някой клон и се е изхлузил, когато Карлос е скочил от дървото!
         Ядосан от тази злополука, той се готвеше да обърне коня и да препусне към дъба, но изведнъж забеляза, че някаква тъмна фигура се промъква през полето и се приближава към върбалака при реката. Беше, разбира се, избягалият самбо — в това нямаше никакво съмнение.
         Карлос се поколеба. Ако се върне за рога с барута и загуби време за ново пълнене на пушката, самбото можеше да избяга. Скоро ще стигне до конете и ще се метне на някой от тях. Ако беше денем, Карлос би могъл лесно да го стигне; но не и в тъмната нощ. Щом го изпревари с петстотин ярда, самбото ще изчезне благополучно от погледа му.
         Ловецът на бизони беше много разтревожен. Имаше сериозни основания да желае смъртта на този човек. Това желание идваше толкова от благоразумието, колкото и от естественото чувство за разплата. Желанието за мъст бе пробудено от подлия начин, по който тези наемни разбойници го бяха проследили. Освен това обявеният вън от закона знаеше, че ще има опасен враг, ако Пепе остане жив. Самбото не биваше да се измъкне!
         Карлос се поколеба само за миг. Ако се забави с пълнене на пушката, другият ще избяга. Той пусна пушката на земята, обърна коня и се втурна през полето към реката. След десетина секунди спря пред своя противник, който се промъкваше дебнешком.
         Като видя, че пътят към конете му е отрязан, самбото се спря, готов за отбрана, решен сякаш да се бори. Но докато Карлос слезе от коня, за да се вкопчат в ръкопашен бой, смелостта на другия пак не издържа и като се втурна през върбите, той се гмурна в реката.
         Карлос не бе предвидил това. Стоя няколко мига изненадан и объркан. Нима противникът ще му се изплъзне? Ловецът беше слязъл от коня си. Дали да се качи пак, или да проследи самбото пеша?
         Нерешителността му не трая дълго. Избра втората възможност, шмугна се през върбалака, откъдето бе минал другият, и се поспря до края на водата. Тъкмо в това време врагът му се показа на отсрещния бряг и без да спре нито минута, хукна през полето. Карлос помисли пак да го последва на кон, но бреговете на реката бяха високи — за кон щеше да е мъчно, може би дори невъзможно да мине реката на това място. Нямаше време за губене в такива опити.
         „Сигурно и аз мога да тичам бързо като него — помисли Карлос. — Да опитаме тогава!“
         С тези думи той се хвърли във водата.
         С няколко замаха той преплува реката, покатери се на отсрещния бряг и хукна след отстъпващия противник.
         Самбото бе изминал до това време цели двеста ярда, но докато мине още толкова, разстоянието между двамата се намали наполовина. Не можеше да става никакво сравнение между бързината им. Карлос тичаше двойно по-бързо от своя изплашен неприятел, при все че той бягаше с все сили, защото знаеше, че се касае за живота му.
         Гонитбата не продължи и десет минути.
         Карлос наближи. Самбото чуваше стъпките му зад гърба си. Почувства, че е безполезно да тича повече. Спря се и пак застана, готов да се отбранява.
         В следния миг бяха лице с лице, на десет стъпки един от друг.
         И двамата бяха въоръжени с дълги ножове — единственото им оръжие. Въпреки полумрака се виждаше как остриетата лъщяха.
         Враговете не дочакаха да си поемат дъх. Размениха няколко гневни възклицания; после се нахвърлиха и вкопчиха в безжалостна борба.
         Но твърде кратка. Надали трая и десетина секунди. Няколко мига телата на борещите се бяха сякаш обвили едно в друго, после едното тупна тежко на земята. Чу се стон. Беше гласът на самбото. Той именно бе паднал.
         Простряното тяло почна да се гърчи на земята … привдигна се и падна пак… изви се отново и най-после се отпусна в мъртвешка неподвижност!
         Ловецът на бизони се наведе над него, за да се увери. Смъртта бе сложила вече печата си над отвратителното лице. Белезите бяха несъмнени. Победителят се успокои, отвърна се от трупа и тръгна към реката.
         Като прибра пушката и намери барутния рог, Карлос я напълни пак и тръгна да търси конете.
         Скоро ги намери. Простреля с по един куршум в главата копоя и кучето вълк, после отвърза и пусна конете на свобода.
         След това се върна на полянката, свали Сиболо от люлката му, приближи се към огъня и погледна трупа на жълтия ловец. Пламъците блестяха по-ярко отпреди. Подхранваше ги човешката плът.
         Като се отвърна отвратен от тази гледка, ловецът на бизони прибра дрехите си, качи се пак на седлото и тръгна, към дола.


         ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА

         Минали бяха три дни, откакто жълтият ловец и другаря му тръгнаха на поход. Тези, които ги изпратиха, започнаха с нетърпение да чакат вест от тях. Не се съмняваха ни най-малко в усърдието на своите наемници и в успеха им. И за тримата — Робладо, Вискара и падрето — успехът беше само последица от наградата, но все пак очакваха с нетърпение вест от ловците — ако не са заловили ловеца на бизони то поне да съобщят, че са го видели или са открили следите му.
         Когато поразмислиха, и падрето, и офицерите разбраха, че едва ли могат да получат някаква вест, преди самите ловци да се завърнат със, или без пленника.
         — Няма съмнение — каза монахът, — че го следят непрестанно и ние не ще научим нещо, докато не уловят разбойника еретик.
         Каква поразителна вест бе за тази прекрасна тройка новината, донесена в селището от един говедар, че видял в дерето два трупа и познал в тях ловците на мисията — Манл и Пепе!
         Той каза, че ги видял близо до една горичка край Пекос… били разкъсани от вълци и лешояди … но по това, което било останало от дрехите и снаряжението им, можал да разбере кои са, защото ги познавал лично. Сигурен бил, че са мулатът и самбото — ловците на мисията.
         Отначало това „загадъчно убийство“, както го нарекоха, можеше да се обясни само с предположението, че е дело на „индиански бойци“. Хората не знаеха нищо за задачата, възложена напоследък на ловците. И двамата бяха добре познати в селището, но никой не обръщаше внимание къде ходят и странстванията им оставаха обикновено неизвестни за гражданството. Предположи се, че са излезли на някой от обичайните си ловни походи и са попаднали на скитническа банда диваци.
         Отряд драгуни, воден от говедаря, отиде до горичката и се върна със съвсем друго обяснение на случката.
         Войниците бяха убедени, че ловците са били убити не от индиански стрели, а от оръжие на бял. Освен това конете им бяха оставени, а кучетата убити — скелетите бяха намерени край брега на реката.
         Не са убити значи от индианци. Индианците биха откарали животните — и кучетата, и конете, — а освен това биха смъкнали от убитите снаряжението и облеклото им, които бяха доста ценни. Не, не са били индианци!
         Не беше много мъчно да се досетят кой е извършил убийството. Там, гдето намериха костите на кучетата, пръстта беше доста рохкава и по нея имаше следи от копита, които не бяха от конете на ловците. Мнозина ги познаваха. Бяха следи от копитата на всеизвестния кон на Карлос, ловеца на бизони.
         Нямаше съмнение, че това е дело на Карлос. Знаеше се, че той не е в приятелски отношения с жълтия ловец, напротив. Трябва да са се срещнали и скарали; или пък — по-вероятно — Карлос е издебнал ловците, заспали край огъня, промъкнал се е до тях и е изпълнил намерението си! Метисът е бил застрелян веднага и е паднал в огъня, защото част от тялото му беше станало на пепел! Другарят му се е опитал да избяга, но е бил последван и настигнат от кръвожадния разбойник.
         Нови проклятия започнаха да се сипят върху главата на клетия Карлос; щом чуеха името му, хората се кръстеха и шепнеха молитва или клетва, а майките плашеха с него децата си. Името на Карлос, ловеца на бизони, вдъхваше повече страх, отколкото слухът за индианско нападение!
         Вярата в свръхестествените му сили се увеличи. Едва ли някои вече се съмняваше, че майката на ловеца на бизони е магьосница, или че всички дела на нейния син са били подпомогнати и внушени от нея.
         Нямаше никаква надежда да го заловят или убият. Как би могло да стане това? Кой би могъл да върже или накаже самия сатана? Никой не вярваше, че ще могат да го заловят.
         Някой предложи сериозно да затворят и да изгорят майка му — магьосницата. Докато не стане това, твърдяха те, той не ще иска и да знае, че го преследват; а като премахнат нея, убиецът ще бъде предаден на правосъдието!
         Твърде вероятно бе тези съвети — поддържани от повечето жители в селището — да надделеят; особено като се подкрепяха от падретата мисионери… Но докато общественото мнение назрее за такова жестоко жертвоприношение, случи се нещо, което промени напълно хода на събитията.
         Една неделна сутрин, когато хората излизаха от църква, на площада пристигна конник, потънал в пот и прах. Беше в униформа на драгунски сержант и всички лесно познаха добре известните черти на сержанта Гомес.
         Той бе обкръжен веднага от тълпа безделници и при все че беше неделя, само след миг те нададоха ликуващи възгласи, започнаха да подхвърлят шапки, викове процепиха въздуха.
         Каква вест бе донесъл Гомес? Необикновена наистина: че обявеният вън от закона е заловен! Това беше вярно. Карлос бе заловен и беше сега в ръцете на войниците. Не го заловиха нито със сила, нито с хитрост. Работата бе свършена чрез предателство. Издал го бе един от неговите хора.
         Ето как бе станало залавянето. Загубил надежда да влезе във връзка с Каталина, той бе решил да изведе от долината майка си и сестра си. Приготвил им бе временно жилище далеко из прериите, гдето щяха да са в безопасност; враговете му, а сам той смяташе да се върне в долината и при първа възможност да изведе Каталина. Знаеше, че отвеждането им няма да е лесно при наблюдението, на което бяха подложени. Но бе взел мерки и щеше да сполучи, ако нямаше предателство. Един от хората му — някакъв пеон, който го бе придружил при последното пътуване — го издаде на непрестанно дебнещите врагове.
         Карлос беше в ранчото и правеше набързо някои приготовления за пътуването. Оставил бе коня си скрит малко по-далечко в гъсталака. За нещастие Сиболо не беше с него. Вярното куче лежеше болно след неотдавнашната схватка пред пещерата. Задължението да пази отвън, което би било поверено нему, бе възложено сега на пеона.
         Този негодник беше вече подкупен от Робладо и Вискара. Затова, вместо да пази господаря си, той побърза да предупреди враговете му. Ранчото бе обградено от един отряд и при все че неколцина от нападателите бяха убити от Карлос, сам той бе най-после победен от надделяващата сила и пленен.
         Не минаха и пет минути от пристигането на Гомес, когато се чу бойна тръба, възвестяваща наближаването на войска, а в следния миг войниците влязоха в строй на площада. В центъра беше пленникът, вързан здраво на гърба на едно муле и пазен от два реда войници.
         Едно толкова интересно събитие скоро се разчу и площадът се изпълни с тълпа, която жадуваше да задоволи любопитството си, като види прочутия ловец на бизони.
         Но не само него гледаха с любопитство. Имаше още двама души, единият от които беше толкова интересен, колкото и самият обявен вън от закона. Този пленник беше майка му. Погледите на тълпата бяха втренчени в нея със страхопочитание и възмущение; подигравки и гневни викове се сипеха върху й по пътя към калабосото.
         — Смърт на магьосницата! … Да умре! — викаха негодяите, когато минаваше край тях.
         Нищо — нито разчорлените коси, нито разплаканите очи на младата и другарка, дъщеря й — не трогваше сърцата на тази фанатична тълпа, всред която се чуваха викове:
         — Смърт и за двете… и за майката, и за дъщерята!
         Охраната трябваше да ги пази от нападателите, когато ги въвеждаше набързо в затвора.
         За щастие Карлос не видя нищо. Не знаеше дори, че те са заловени. Мислеше, че може би са ги оставили необезпокоявани в ранчото и отмъщението на неприятелите му ще засегне само него. Не знаеше сатанинските намерения на мъчителите си.


         ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА

         Двете затворнички останаха в калабосото. Карлос бе откаран за по-голяма сигурност в пресидия и оставен в караулния карцер.
         Вечерта му дойдоха гости. Комендантът и Робладо не можаха да сдържат злорадството на жалките си души. Като изпразниха чашите с вино, те отидоха в карцера с група весели другари и почнаха да се забавляват с подигравки към вързания затворник. Полупияните посетители го обсипваха с всевъзможни обиди … с всички грубости, които можеха да измислят.
         Доста време той приемаше всичко с мълчание. Но една груба шега на Вискара най-после предизвика отговор, с който Карлос намекна за промяната в чертите му; това вбеси дотолкова този звяр, че той се втурна с меч в ръка към вързаната жертва и би я убил, ако Робладо и другите не го задържаха. Приятелите му попречиха да убие Карлос само защото казаха, че такава постъпка ще им отнеме очакваното развлечение! Това беше единственото съображение, което го задържа; но той не се укроти, докато не нанесе няколко удара с пестник в лицето на беззащитния затворник.
         — Нека живее, негодникът! — каза Робладо. — Утре ще има прекрасно зрелище за него!
         При тия думи пияната банда излезе със залитане, като остави затворника да гадае за обещаното зрелище.
         Но той не мислеше за това. Много добре разбираше, че ще си правят зрелище с него. Не се надяваше на милост нито от гражданските, нито от военните съдии. Зрелището ще е неговата смърт. През цялата нощ съзнанието му бе измъчвано от тежки мисли не за самия него, а за тези, които му бяха много по-скъпи от собствения му живот.
         Утрото надникна през тясното прозорче на мрачната килия. Нищо друго … нито за ядене, нито за пиене … Нито дума за утеха … нито милостив поглед от грубите тъмничари. Никакъв приятел нямаше да го потърси … никакъв знак, че някое сърце на този свят се грижи за него.
         Дойде пладне. Изведоха го или по-точно, извлякоха, го от затвора. Наоколо се строиха войници и го подкараха. Где отиваха? Да го екзекутират ли? Очите му бяха вързани. Видя, че го откарват в града, на площада. Там имаше необикновено много хора. Препълнен беше целият площад, както и околните асотеи. Всички жители на селището бяха като че събрани в града. Имаше — ранчери, собственици на мини и така нататък. Защо?
         Някакво голямо събитие ги беше събрало. Приличаха на хора, които очакваха да видят нещо необикновено. Може би зрелището, обещано от Робладо! Но какво ще бъде то? Дали възнамеряват да го подложат на мъчения пред тълпата?
         Не беше невероятно.
         Тълпата го обсипваше с подигравки по пътя му. Преведоха го всред нея и го затвориха в калабосото.
         На грубата банкета край едната стена на килията можеше да се почива. Нещастникът легна на нея. Вързаните ръце и нозе не му позволяваха да седи изправен.
         Оставиха го сам. Войниците, които го доведоха, си отидоха, като заключиха отвън. Гласовете и дрънкането на сабите им показваха, че някои са още пред вратата. Оставили бяха двама часови. Другите се извлякоха и се смесиха с гражданите на площада.
         Карлос лежа няколко минути неподвижно — почти без да мисли. Душата му преливаше от страдание. За първи път в живота си чувстваше, че се поддава на отчаянието.
         Това чувство бе съвсем краткотрайно и той започна да мисли… Но не и да се надява — не! Казват, че надеждата загивала само с живота. Това не е вярно. Той беше още жив, а надеждата беше мъртва. Нямаше надежда да избяга. Много добре беше пазен. Ожесточените му врагове знаеха колко мъчно го уловиха, та надали щяха да му оставят и най-малката възможност за бягство. Надежда за опрощение, за милост — и през ум не му минаваше такава възможност. Но мисълта му все пак работеше.
         Естествено е затворникът да огледа стените на затвора си — да се увери, че е наистина затворник. Това е първата му работа, когато ключът се завърти отвън и той се почувства сам. Покорни на този вътрешен подтик, очите на Карлос зашариха по стените. Килията му не беше в кула — едно малко прозорче или отвор в стената пропускаше светлина. Беше високо, но Карлос видя, че ако се качи на банкета, ще може да погледне навън. Нямаше желание да гледа нищо, затова лежеше, без да помръдне. Видя, че стените на затвора му не са каменни. Бяха от кирпич, а прозорчето му позволи да разбере колко са дебели. Не бяха и много здрави. Решителен човек би могъл с някое остро сечиво при достатъчно време да си пробие доста лесно изход през тях. Така мислеше Карлос; но помисли също, че няма нито остро сечиво, нито време. Уверен беше, че след няколко часа — може би след няколко минути! — ще го изведат от затвора на ешафода!
         О! Той не се боеше от смъртта! Нито дори от мъченията, които предполагаше, че го очакват. Измъчваше го мисълта за вечната раздяла с майката, сестрата, с достойната и благородна девойка, която обичаше … Мисълта, че никога вече няма да ги види … ни една от тях … тази мисъл влудяваше съзнанието му.
         Не можеше ли да им се обади? Нямаше ли приятел, който би могъл да им занесе една последна дума? … Да им предаде предсмъртната му мисъл? — Нямаше.
         Слънчевият лъч, проникващ косо в килията, се губеше от време на време и помещението потъмняваше. Нещо полузакриваше отвора отвън: лицето на някой безделен леперо, който любопитстваше да зърне затворника и бе помолил своите другари да го вдигнат на раменете си. Отворът беше по-високо от главите на тълпата. Карлос можеше да чуе грубите шеги, насочени не само против него, но и против скъпите му същества — майка му и сестра му. Това го измъчваше, но същевременно го накара да се запита защо ги споменават толкова много. Не можеше да разбере какво казват за тях, но имената им често достигаха до слуха му всред общия глъч.
         Лежал бе около един час на банкета, когато вратата се отвори и двамата офицери, Вискара и Робладо, влязоха в килията. Придружаваше ги Гомес.
         Затворникът помисли, че е настъпил последният му час. Щяха да го изведат за екзекуцията. Но грешеше. Намерението им беше друго. Съвсем различно. Дошли бяха да злорадстват над страданието му.
         Посещението им щеше да е кратко.
         — Е, юнако! — започна Робладо. — Обещахме ти зрелище за днес. А ние сме хора, които държат на думата си. Дойдохме да ти съобщим, че зрелището е готово и скоро ще започне. Качи се на банкета да погледнеш на площада; ще го видиш чудесно: близо е, та няма да ти трябва далекоглед! Качвай се! И не губи време! Ще видиш, каквото ще видиш! Ха, ха!
         Той се разсмя с груб, дрезгав смях, към който се присъединиха комендантът и Гомес; после, без да дочакат отговор, и тримата се обърнаха и излязоха, като заповядаха на войниците да заключат пак вратата след тях.
         Това посещение, както и приказките на Робладо, учудиха и озадачиха Карлос. Той размисли няколко мига по тях. Какво означаваха? Зрелище, на което трябва да бъде зрител! Какво друго зрелище, ако не собствената му екзекуция? Какво значи всичко това?
         Той постоя така. като се мъчеше да открие смисъла на Робладовите приказки. Доста време мисли за тях, докато най-после намери или помисли, че е намерил ключа на догадката.
         Ха! — промълви той. Дон Хуан! … Той ще е! Горкият ми приятел! И него са осъдили; и той ще трябва да умре преди мене. Това ще искат да видя. Демони! Няма да им направя удоволствието да погледна! Не, ще остана, гдето съм. Той се простря пак на банкета, решен да остане в това положение. От време на време мълвеше:
         — Горкият дон Хуан!… Един верен приятел… верен до смърт… Да, до смърт, защото умира заради мене и за … О, любов, любов!
         Тези размишления бяха внезапно прекъснати. Прозорчето бе затъмнено от нечие лице и един груб глас извика вътре:
         — Хей, Карлос! Колачо на бизони! Я погледни! Carajo Тъкмо зрелище за тебе! Погледни старата вещица — майка си! Виж я как изглежда! Ха, ха!
         Ухапване на отровна змия или вражески удар не биха накарали Карлос да се изправи по-бързо. Щом скочи, той забрави, че краката му са вързани, и след няколко залитания по пода падна на колене.
         Направи ново, по предпазливо усилие; този път успя да се задържи. Няколко опита му стигнаха, за да се качи на банкетата; щом се настани там, долепи лице до прозорчето и погледна навън.
         Очите му зърнаха гледка, която смрази кръвта в жилите му и покри челото му с едри капки пот. Гледка, която изпълни сърцето му с ужас, сякаш някаква ръка го сграбчи и стисна с железни пръсти!


         ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА

         Площадът бе отчасти опразнен; освободеното пространство се пазеше от войници. Хората се блъскаха покрай къщите или по балконите и асотеите. В средата на площада бяха офицерите, алкалдът, висшите чиновници и първенците на града. Повечето бяха в официално облекло и при други обстоятелства тълпата би гледала именно тях. Но сега не беше така. Сега имаше по-интересна група, в която всички погледи бяха втренчени с дълбоко любопитство. Тази група заемаше един ъгъл от площада срещу калабосото — точно срещу прозорчето, от което гледаше Карлос. Тя бе първото нещо, което привлече погледа му. Не видя вече нищо… Не  видя тълпата, нито войниците, които я избутваха назад… Не видя блестящата буржоазия на площада; видя само групата пред себе си. Тя стигаше да задържи погледа му.
         Групата се състоеше от две магарета — дребни, мършави, тъмни животинчета, покрити с груб чер плат, който висеше почти до краката им. Двама леперо, облечени в чудновати дрехи от същия черен плат, ги водеха с поводи от козина. Зад всяко муле имаше по един леперо в същото облекло, с бич от бизонова кожа. А до всеки леперо бе застанал един падре от мисията със съоръженията на занаята си — книга, броеница и разпятие. Свещениците бяха в одежди. Защото извършваха богослужение. Какво именно? Ще чуете!
         На всяко муле имаше по една човешка фигура. Те не седяха свободно, а някак неестествено. Нозете им бяха извити от въжетата около глезените, а ръцете бяха свързани о някакъв дървен хомот около шиите на мулетата, и то така, че да прегърбят ездачите. По този начин главите им бяха увиснали, а лицата, обърнати към стената, още не можеха да се видят от зрителите.
         И двете фигури бяха голи до кръста и дори по-надолу. Още от пръв поглед личеше, че са жени. Дълги разплетени коси — сиви у едната, златисти у другата, закрили лицата им и спуснати до шията на животните, доказваха, че са жени. Но за едната не беше нужно такова доказателство. Очертанията й бяха на истинска Венера. Окото на скулптор не би открило никакъв недостатък. Другата фигура носеше отпечатъка на старостта. Беше сгърчена, костелива, мършава и груба наглед.
         О, господи! Каква гледка за Карлос, ловеца на бизони! Тези неволни ездачки бяха майка му и сестра му!
         Тъкмо в този миг погледът му се спря на тях … О! Позна ги веднага. Стрела, пронизала сърцето му, надали би му причинила по-остра болка. От устните му се изтръгна остър, сподавен вик… единствена проява на страданието му. След това той вече не издаде звук. Само бързото, тежко дишане показваше, че е жив. Не припадна, не падна. Не се отстрани от прозорчето. Остана като статуя в положението, което бе заел отначало, като притискаше гърди о стената, за да се крепи! Очите му бяха все така неподвижно втренчени в групата — сякаш залепени там!
         Застанали насред площада, Робладо и Вискара тържествуваха. Видяха го в отвора на стената. Но той не ги видя. Забравил бе засега съществуването им.
         Камбаната от енорийската църква заби по даден знак и млъкна. Това беше сигнал за започване на отвратителната церемония.
         Черните водачи поведоха животните успоредно на едната страна на площада и спряха там. Жените бяха сега полуобърнати към тълпата, но спуснатите коси ги закриваха почти напълно.
         Падретата се приближиха към тях. Всеки си избра по една. Прошепнаха няколко недоловими думи в ушите на жертвите, размахаха разпятията пред лицата им, после се отдръпнаха на една стъпка и промълвиха някакви нареждания на двамата негодници, застанали по-назад.
         Те заеха с голямо усърдие местата си, навиха дебелия край на бичовете около китките си и плеснаха ремъка о голите гърбове на двете жени. Ударите бяха умишлени и отмерени — брояха ги! Всеки оставяше отделна бразда върху кожата На гърба на младата жена белезите личаха по-ясно — ударите не бяха по-силни, но червените ивици се открояваха по-ярко върху меката, бяла, нежна кожа.
         Чудно бе, че ни една не изпищя. Девойката се сви и простена тихо, но не издаде никакъв писък. А старицата остана съвсем неподвижна — нищо не издаде, че страда!
         Когато ги удариха по десет пъти, един глас откъм средата на площада извика:
         — Достатъчно за момичето!
         Тълпата повтори думите; и този, който бе натоварен да бие по-младата жена, нави бича си и се оттегли. Другият продължи, докато отброиха двадесет и пет удара.
         Гръмна музика. Магаретата бяха отведени от другата страна на площада и спрени пак в ъгъла.
         Музиката спря. Падретата пак измърмориха своите обредни думи. Палачът също изпълни своето — този път само единият, защото по-младата жертва бе пощадена по искане на тълпата, при все че бе още в същото унизително и срамно положение.
         Старата получи още двадесет и пет удара; след това музиката пак засвири и шествието се придвижи към третия ъгъл на площада.
         Тук ужасното мъчение бе потретено, а след това наложено за четвърти път в четвъртия последен ъгъл — където предвиденото наказание от сто удара с бич завърши.
         Тържеството приключи… Хората наобиколиха жертвите, които бяха освободени от официалната охрана и оставени на произвола на тълпата.
         Тя ги гледаше с любопитство, но не и със съчувствие. Макар че видя всичко, тази сган изпитваше съвсем малко състрадание.
         Фанатизмът е по-силен от милостта; а кой би искал да знае за някаква вещица или за някакъв еретик.
         Все пак някои помислиха за тях. Намериха се хора да развържат въжетата, да разтъркат челата на страдалците, да наметнат плещите им с ребоси, да наквасят с вода устните на двете безгласни жертви — защото и двете бяха припаднали.
         Докараха някаква груба карета. Никой не разбра, нито се опита да разбере как е дошла. Мръкваше и хората, задоволили любопитството си и огладнели, бързаха да се приберат. Воден от една девойка и подпомогнат от двама-трима тъмнокожи индианци, мургавият колар пренесе мъчениците в колата, качи се и подкара; девойката и тези, които му бяха помогнали, тръгнаха след тях.
         Напуснаха предградията и по един страничен път през гъсталака стигнаха до някакво самотно ранчо — същото, където Росита бе доведена и по-рано; защото и сега я прибра Хосефа.
         Жертвите бяха пренесени в къщата. Скоро се разбра, че едната вече не страда. Дъщерята дойде на себе си само за да види, че майка й я е напуснала завинаги!
         Напразно разтъркваха слепите й очи… Напразно мокриха устните… Напразно й стискаха ръцете. Безумната скръб на дъщерята не затрогна вече нейния слух. Смъртта бе отнесла душата й към другия свят.


         ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

         Карлос бе наблюдавал ужасното зрелище от прозорчето на своята тъмница. Казахме, че го наблюдаваше мълчаливо. Но това не е съвсем точно. От време на време, когато окървавеният бич се стоварваше по-тежко, той издаваше глух стон — неволен израз на безкрайно страдание. Изражението на лицето издаваше, много повече от гласа, страхотния пожар, който пламтеше в душата му. Хората, които поглеждаха случайно или от любопитство към прозорчето, бяха ужасени от израза на това лице. То изглеждаше подуто, очите бяха зачервени и втренчени неподвижно. Челюстите и устните бяха стиснати, по челото блестяха едри капки пот. Никаква червенина по бузите — или изобщо по лицето — сякаш нямаше ни капка кръв. Смъртнобледо лице, неподвижно като каменно ваяние.
         От мястото си Карлос можеше да види само двата ъгъла на площада: гдето започна жестокото наказание и където го наложиха за втори път. След това шествието отмина така, че той не можеше вече да го вижда; но при все че гледката не измъчваше погледа му, облекчението беше съвсем малко, защото Карлос знаеше, че мъчението продължава.
         Той не остана до прозореца. Смъкна го решението да се самоубие!
         Мъката му бе преляла. Не можеше да я понася вече. Смъртта щеше да го отърве и той реши да умре. Но как?


         Нямаше никакво оръжие; а дори да имаше, не би могъл да си послужи с него, както беше вързан.
         Все пак имаше някаква възможност. Да разбие главата си в стената!
         Но щом погледна меката мазилка на кирпичената стена, той се увери, че и така не ще постигне целта си. С такъв удар може само да се зашемети, но не и да се убие. И пак ще се върне към ужасния живот.
         Очите му гледаха килията и търсеха средство за самоубийство.
         Една греда пресичаше помещението. Тя беше толкова високо, че на нея можеше да се обеси и най-високият човек. Ако ръцете на Карлос бяха свободни и имаше въже, работата щеше да се нареди. А въже наистина имаше, но не в ръцете, а на ръцете му, защото те бяха омотани няколко пъти с тънък ремък от необработена кожа.
         Вниманието му се насочи сега към тези връзки. За своя изненада и радост той откри, че ремъкът е омекнал и се е разхлабил! Потта от ръцете и китките бе овлажнила суровата кожа, която бе омекнала и почнала да се огъва; а обезумелият от мъка Карлос я бе разтегнал с няколко инча с отчаяните си несъзнателни движения. Той усещаше, че ще може да развърже ремъците и се залови за това със силата и усърдието на отчаян човек! Ако ръцете му бяха свързани отпред, щеше да се опита да ги развърже със зъби; но те бяха свързани здраво зад гърба му. Той започна с все сили да ги дърпа и извива.
         Никой народ по света не умее да си служи с въжета или ремъци по-добре от испано-американците. Индианците им отстъпват в това изкуство, а възелът и на най-опитния моряк е съвсем несръчен в сравнение с техния. Никой не умее да върже по-добре пленник без железни окови. Така че плененият Карлос беше безукорно вързан.
         Но нито с въже, нито с ремък може да се върже човек с необикновена сила и решителност. Стига да има време, той положително ще се освободи. Карлос разбра, че му трябва само време.
         А поради овлажняването от потта стигаше му и съвсем кратко време. За по-малко от десет минути кожените ремъци се измъкнаха от китките и ръцете му се освободиха!
         След това прекара ремъка през пръстите си, за да го оправи, върза примка на единия му край, качи се на банкетата и завърза другия край за гредата. После мушна голия си врат в примката, за да премери на каква височина ще увисне, когато тялото се дръпне надолу. И застанал на края на банката, той се приготви да скочи…
         — Да ги погледна още веднъж, преди да умра… Горките мъченици! Още веднъж…
         Беше почти срещу прозорчето и трябваше само да се наведе малко встрани, за да види площада. Така и направи. Не можа да ги види; но видя, че вниманието на тълпата е насочено към ъгъла, който беше до самия затвор. Ужасният обред щеше скоро да завърши. Тогава ще ги изведат може би напред, гдето ще може да ги види. Ще дочака този миг… последния свой миг!
         О! Какво е това? Господи, та то е…
         Чу свистенето на острия бич, който разцепи въздуха. Помисли или си въобрази, че чува тих стон. Мълчанието на тълпата позволяваше да се чуе и най-слабият звук.
         — Милостиви боже, няма ли милост? Чуй ме, боже на разплатата! Да, разплата! Какво бълнувам аз, глупакът, за самоубийство? Та ръцете ми са свободни… Нима не мога да разбия вратата… резето? Но защо? За да загина от оръжието им! А може би …
         Извадил бе примката от врата си и се готвеше да отвърне глава от прозорчето, когато нещо тежко го удари по челото и почти го замая.
         Най-напред помисли, че може да е камък от някой негодяй отвън; но предметът падна на банкета с тъп метален звън. Той погледна надолу и видя в полумрака, че го е ударил някакъв продълговат предмет. Наведе се веднага и то грабна.
         Беше здраво вързан пакет, увит в копринено шалче. Той отвърза бързо въженцето и вдигна пакета към светлината.
         Вътре имаше фишек от златни унции, дълъг стоманен нож и сгъната хартийка!
         Вниманието му се спря най-напред на нея. Слънцето бе залязло, светлината беше намаляла, но до прозорчето все още можеше да се чете. Карлос разгъна листчето и зачете: „Вашият ред ще е утре. Не можах да науча дали ще останете през цялата нощ там, където сте сега, или ще ви върнат в пресидия. Ако останете в калабосото — добре. Изпращам ви две оръжия. Употребете, което искате, или и двете. Стените могат да се пробият. Отвън ще има човек, който ще ви отведе в безопасност. Ако ви отведат в пресидия, ще трябва да се постараете да избягате по пътя; иначе няма никаква надежда. Няма нужда да пожелавам смелост и решителност вам — олицетворение и на двете. Идете в ранчото на Хосефа. Там ще намерите някой, който е готов да споделя с вас и опасностите, и свободата ви! Adieu, скъпи мой герой, adieu.“ Никакво име. Но то не трябваше на Карлос. Той знаеше много добре кой е писал това писмо.
         — Смела, благородна девойко! — прошепна той, като скри хартийката в пазвата на ловджийската си риза. — Мисълта, че ще живея за тебе, ме изпълва с нова надежда, дава ми нови сили за борба. И да умра, не ще бъде от ръката на палача. Не, ръцете ми са свободни. И няма да ги свържат пак, докато съм жив. Ще отстъпя само когато умра!
         Докато мълвеше това, затворникът седна на банкетата и отвърза набързо ремъците, които стягаха досега глезените му. После се изправи пак и стиснал здраво дългия нож, започна да се разхожда из килията, поглеждайки гневно вратата при всяко обръщане. Решил бе да убие пазачите си и от държанието му беше ясно, че ще нападне първия, който влезе. Така се разхожда той няколко минути из килията като тигър в клетката си.
         Най-после някаква нова мисъл промени внезапно и решително държанието му. Той събра току-що захвърлените ремъци, седна на банкетата и пак върза глезените си, но така, че да може само с едно движение да се освободи от майсторски направения възел. Скри ножа под ризата, гдето бе скътал вече и кесията. Най-после отвърза ремъка от гредата, изви ръце на гърба и така омота китките си, че изглеждаха здраво вързани. Тогава се изтегна на банкетата с лице към стената и остана така, без да мърда, като заспал.


         ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА

         В нашата страна на студени подтици, на пресметлива и користна любов не можем да разберем, а едва ли бихме и повярвали безумно смелите постъпки, към които тази дълбока страст подбужда в други земи.
         Любовта на испанките достига често мощ и възвишеност, неизпитвани и непознати от народи, за които и любовта дори е само стока. Любовта на тези високо издигнати жени е често истинска страст — самоотвержена, неудържима, бурна — изместваща всичко друго и запълваща изцяло душата. Синовна обич, семейни връзки, нравствен и обществен дълг — всичко трябва да отстъпи. Любовта надделява над всичко.
         Такава беше любовта, която пламтеше в сърцето на Каталина де Крусес.
         На другото блюдо на везните тежеше синовната обич, общественото положение, богатството и безброй други съображения. Любовта надделя над всичко; покорна на този подтик, Каталина реши да захвърли всичко друго.
         Наближаваше полунощ и големият дом на дон Амбросио беше тъмен и тих. Стопанинът не беше в къщи. Вискара и Робладо даваха в пресидия голямо пиршество, на което бяха поканени всички първенци от селището. Между тях беше и дон Амбросио. Така че по това време той пируваше и се веселеше.
         Пиршеството не беше за дами, затова Каталина не присъстваше. То беше всъщност уредено набързо — като празненство, с което трябваше да завършат зрелищата през деня. Офицерите и свещениците ликуваха и бяха замислили и уредили заедно този неочакван банкет.
         Градът бе стихнал, а в дома на дон Амбросио нямаше знак за живот. Вратарят още се навърташе край главния вход, като чакаше завръщането на господаря си; но сега беше седнал отвътре, на банкетата в сагуна и изглеждаше заспал.
         Тези, които искаха да е заспал, го следяха.
         Някой отвори голямата врата на конюшнята. В рамката й се показа човешка фигура. Беше конярят Андрес.
         Конюшнята беше тъмна. Ако беше осветена, биха могли да се видят четири оседлани и обяздени коня, застанали по местата си. Би се забелязало и друго нещо, още по-странно — копитата на всеки кон бяха увити с груби вълнени парчета, завързани около глезените. Това бе направено с някаква умисъл.
         Вратата на конюшнята не се виждаше от сагуана; но конярят се показваше от време на време, промъкваше се крадешком и надзърташе зад ъгъла. Явно беше, че наблюдава вратаря. Като се поослушваше малко, конярят се връщаше пак на мястото си до тъмния входна конюшнята и заставаше там, както и по-рано.
         До някое време тесен лъч светлина се промъкваше между завесите на една стъклена врата — вратата на стаята на сеньоритата! После светлината изчезна внезапно; а след няколко мига вратата се отвори без шум. Фигурата на една жена се промъкна тихо навън и тръгна в сянката покрай стената към входа на конюшнята. Щом стигна до отворената врата, тя се спря и повика тихо:
         — Андрес!
         — Тук съм, господарке — отговори конярят, като попристъпи малко по на светло.
         — Оседлани ли са всички?
         — Да, сеньорита.
         — Обви ли копитата им?
         — До едно, сеньорита.
         — Ох, какво ще правим с него? — продължи съкрушено жената, като посочи към сагуана. — Не ще можем да излезем преди да се върне татко, а тогава може да е вече късно. Santissima!
         — Защо да не наредя и вратаря, сеньорита. както наредих момичето? Мога да се справя с него.
         — О, Виченца ли? Как се справи с нея?
         — Тя е в градинската къща — вързах я, запуших и устата и я заключих. Сигурен съм, че няма да се покаже, докато някой не я намери. Не се бойте от нея, сеньорита. Така ще наредя и вратаря; само да ми кажете.
         — Не, не, не! Кой ще отвори на баща ми? Не, не, не — не бива! — тя се замисли. — Ако излезе, преди да закараме конете, ужасно ще му липсват… могат да го проследят… да го настигнат. А уверена съм, че ще излезе. Колко време ще му трябва? Не много. Той ще може лесно да отвърже ремъците. Зная… защото веднъж казваше, че може: света дево! Може би е вече свободен и ме чака! Трябва да бързам … А вратарят!… Ха!
         При това възклицание тя се обърна внезапно към Андрес. Хрумнал й бе сякаш някакъв нов план.
         — Андрес, драги Андрес, слушай! Ще я наредим!
         — Да, сеньорита.
         — Ето как. Изведи конете изотзад, през градината … Можеш да ги преведеш през реката?
         — Без мъка, господарке.
         — Добре. Отведи ги тогава през градината. Чакай!
         Тя погледна към дългата пътека, която водеше до входа на градината — точно срещу сагуана, откъдето можеше да се види. Ако вратарят не е заспал, непременно ще види четирите коня, когато минават оттам, колкото и да е тъмно. Което означаваше, че изниква още едно затруднение.
         Каталина трепна изведнъж, като че намисли начин да я преодолее.
         — Ще стане, Андрес. Иди до сагуанада и виж дали, е заспал. Върви смело. Ако е заспал, добре. Ако не е, заприказвай го. Накарай го да отвори малката врата и излез на вън. Подлъжи го да излезе и той и гледай да го задържиш там. А аз ще изведа конете.
         Това беше приемливо предложение и конярят се приготви за стратегическа среща с вратаря.
         — Като мине малко време, промъкни се по следите ми в градината, й внимавай да свършиш добре тая работа, Андрес. Ще удвоя наградата ти. А нали ще дойдеш с мене, няма от какво да се страхуваш.
         — Готов съм да дам живота си за вас, сеньорита.
         Златото е могъщо. То спечели якия Андрес и направи по-верен от най-верния приятел. За злато той беше готов веднага да удуши вратаря.
         Вратарят, не спеше — само дремеше, както умеят да дремят испанските вратари. Андрес приложи хитростта, предложи, му пура и след няколко минути нищо неподозиращият вратар излезе с коняря пред вратата и двамата останаха да пушат отвън.
         Каталина прецени къде са по шепота на гласовете, които достигаха до тъмната конюшня; промъкна се до един от конете, хвана поводите и изведе животното. Няколко минути бяха достатъчни да го заведе в градината и да го върже за едно дърво.
         След това се върна за втория, после за третия и за четвъртия, като върза всички, както бе вързала първия.
         Отиде още веднъж до двора. Само да затвори вратата на конюшнята и да заключи стаята си; като затвори и двете врати, погледна към главния вход, после се измъкна към градината. Тук се качи на своя кон, взе в ръка поводите на още един, и зачака.
         Не чака дълго. Андрес бе пресметнал добре времето, защото след няколко минути се появи пред входа на градината, затвори вратата след себе си и отиде при господарката.
         Хитростта бе успяла отлично; вратарят не заподозря нищо. Андрес му бе пожелал лека нощ, като каза, че отива да си легне.
         Дон Амбросио можеше да се върне сега, когато пожелае. Щеше да се прибере по обичая си в своята спалня и нямаше да научи до сутринта каква загуба го е сполетяла.
         Отвързаха копитата на конете и като нагазиха колкото е възможно по-тихо във водата, прекараха и четирите коня през реката. Когато се изкачиха на отсрещния бряг, тръгнаха най-напред към скалите, но скоро се върнаха и поеха по една пътека през гъсталака, която водеше надолу. Тази пътека щеше да ги изведе до ранчото на Хосефа.


         ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА

         Карлос не пропусна да огледа от мястото си всички ъгли на своя затвор и да потърси откъде ще може да пробие по-лесно някоя стена. Видя, че кирпичените стени бяха достатъчно здрави, за да не пуснат обикновен злосторник; но човек, снабден с подходящо сечиво и решен да се освободи, можеше лесно да ги пробие. Два часа щяха да му стигнат; само че как би могъл да работи два часа, без да го прекъснат или открият? Този въпрос именно занимаваше съзнанието на затворника.
         Едно беше ясно: неблагоразумно би било да започне работа, преди да сменят стражата.
         Карлос добре пресметна мерките, които трябваше да вземе. Реши да остане в същото положение и да се преструва навързан, докато сменят стражата. Знаеше, че досегашните часови трябва да го предадат на смяната, която ще иска лично да се увери, че затворникът си е в килията. Предполагаше, че времето за смяната на часовите наближава. Няма да чака дълго, докато новите часови влязат в килията му.
         Друга мисъл го тревожеше. Дали ще го оставят тази нощ в калабосото, или ще го върнат за по-сигурно в пресидия? В такъв случай единствената му възможност за бягство щеше да бъде — както подсказваше и т я — да направи отчаяно усилие да избяга по пътя. Щом то затворят в караулния затвор, щеше да бъде между каменни стени, й не можеше да има никаква надежда да си пробие изход чрез тях.
         Беше твърде вероятно да го отведат там; а защо ли биха се страхували да не избяга от алабосото, ако знаеха, че е здраво вързан, невъоръжен и пазен от бдителни часови? Не. Няма да помислят да го изведат оттук. Освен това ще е много по удобно да го оставят цялата нощ в сегашния затвор. Той беше близо до мястото на екзекуцията, която щеше да се състои сигурно утре. Бесилото беше вече издигнато срещу затвора!
         Отчасти повлияни именно от такива съображения, отчасти улисани с по-приятни занимания, властниците бяха решили да го оставят да пренощува, гдето беше, при все че Карлос не знаеше това.
         Той се бе приготвил във всеки случай и за двете възможности. Ако го отведат в пресидия, щеше да се опита да използва всеки удобен случай и да заложи живота си в смел опит за бягство. Ако го оставят в калибосото, ще чака, докато часовите го приемат, а като си отидат, ще се залови да пробие стената. Ако го заловят, докато работи, оставаше само една възможност — да влезе в бой с часовите и да се измъкне. Бягството му не беше толкова невероятно. Един решителен мъж с дълъг нож в ръка — при това да се бори на живот и смърт — мъчно, може да бъде задържан при каквито и да е условия. Такъв човек често си възвръща свободата дори когато е ограден от цяла тълпа Bipanoae. А за Карлос беше още по-вероятно да избяга. той беше як и смел, докато повечето му врагове бяха джуджета в сравнение с него. Колкото до смелостта, им — той знаеше, че щом го видят с развързани и въоръжени ръце, навсякъде ще му правят път да мине. Трябваше да се страхува само от куршумите на пушките им; можеше да се уповава на лошата им стрелба и на тъмнината.
         Той лежа така на банкетата повече от час, като преценяваше всички изгледи за освобождаване. Мислите му бяха прекъснати от необичайното вълнение пред затвора му. До вратата беше дошла нова група войници. Сърцето на Карлос затуптя тревожно. Дали е взвод дошъл да то отведе в пресидия? Възможно беше. Той зачака с мъчително нетърпение, като се вслушваше във всяка дума: За негова радост се оказа, че е дошла смяната на часовите и той разбра със задоволство, че им са дадени нареждания да го пазят цяла нощ в калабосото. Тъкмо това, което искаше да чуе. След малко вратата се отвори, и няколко души влязоха в килията. Единият носеше фенер. Огледаха го на светлината — с груби и оскърбителни приказки. Видяха, че е здраво вързан. След малко всички излязоха и го оставиха сам.
         Вратата бе, разбира се, пак заключена. Килията потъна отново в пълен мрак.
         Карлос полежа неподвижно още няколко минути, докато се увери, че няма да се върнат. Чу, че часовите заемат мястото си пред вратата, после гласовете на другите заглъхнаха някъде по-далеко.
         Дошло бе време да започне работа. Хвърли бързо ремъците от ръцете и нозете си, извади от пазвата дългия нож и почна да кърти кирпичената стена.
         Избраното място беше най-отдалеченият от вратата ъгъл, в задната стена на килията. Не знаеше какво има от другата страна, но изглеждаше много вероятно тази стена да е външна. Калабосото не беше затвор крепост, а някаква временна тъмница, използвана от властите за дребни грабители и злосторници. Това увеличаваше изгледите да пробие стената. Тя се поддаде лесно на ножа. Кирпичът е просто изсушена кал, с примес от трева; и при все че кирпичите бяха дебели повече от двадесет инча, само след един час Карлос успя да пробие отвор, през който можеше да се измъкне. Би извършил това постижение и за по-кратко време, но беше принуден да работи предпазливо и колкото е възможно по-тихо. На два пъти му се стори, че часовите се готвят да влязат в килията, и двата пъти скочи с нож в ръка, готов да ги нападне. За щастие предположенията му се оказаха неверни. Никой не влезе, докато той приготви отвора. Можа да вдъхне с радост студения въздух, който нахлу оттам!
         Той прекрати работата и се ослуша. Никакъв шум не се чуваше от другата страна на затвора. Тишина и мрак. Подаде глава и надникна. Нощта беше тъмна, но все пак можа да зърне, че близо до стената растат бурени и диви кактуси. Много добре! Тук нямаше никакъв знак за живот. Той разшири отвора колкото трябваше, за да се промъкне цял, и изпълзя оттам с нож в ръка. Изправи се полека и безшумно. Нищо освен високи бурени, кактуси и алое. Беше жилищен квартал в общинската мера. Следователно бе свободен!
         Тръгна към полето, като се промъкваше в сянката на храстите. Пред него изникна сякаш из земята някаква фигура и прошепна името му. Позна, че е Хосефа. Като размениха една-две думи, девойката му даде знак да тръгне след нея и го поведе мълчаливо.
         Навлязоха в гъсталака и по една тясна пътека успяха да заобиколят селото. От другата страна беше ранчото; след половин час път пристигнаха и влязоха в скромното жилище.
         В следния миг Карлос се наведе над трупа на майка си.
         Тази среща не го стресна: Той беше почти подготвен за нея. Освен това нервите му бяха вече изпънати до крайност от вчерашното зрелище. Една мъка може понякога да затъмни друга и да я прогони от сърцето; но мъката, която бе изпитал, не можеше да бъде премахната от никоя друга. Струната ма страданието беше така жестоко опъната, че нямаше вече да затрепти!
         Едно същество до него му предлагаше утеха … Благородната девойка, която то спаси!
         Но не беше време за безполезна мъка. Карлос целуна, студените устни… набързо прегърна разплаканата си сестра … и своята любима.
         — Конете? — попита той.
         — Наблизо са — между дърветата.
         — Да вървим тогава! Не трябва да губим нито миг! Трябва да се приберем! Хайде!
         При тия думи той обви тялото на майка си със capaoje, вдигна го и излезе от ранчото. Другите бяха отишли преди него при конете. Карлос видя, че имаше четири коня. Радостен лъч светна в очите му, когато позна великолепния си жребец. Антонио го бе прибрал.
         Всички се качиха на конете. На двата бяха Росита и Каталина; на другите два Антонио и конярят Андрес. Самият ловец на бизони, (прегърнал необикновения си товар), скочи пак на гърба ма верния си жребец.
         — Надолу по долината ли, господарю? — запита Антонио.
         Карлос се поколеба малко, като че размисляше.
         — Не — отговори най-после той. — Ще тръгнат да ми гонят тъкмо оттам. Ще минем през прохода Ла Ниня. Няма да допуснат, че ще тръгнем през скалите. Води Антонио! По пътеката през гъсталака … Ти я знаеш най-добре. Напред!
         Конниците тръгнаха и след няколко минути отминаха покрайнините на града, а след това поеха лъкатушната пътека през прохода Ла Ниня. Не размениха нито дума, нито шепот, докато конете вървяха един след друг из гъсталака.
         След цял час мълчаливо пътуване стигнаха до прохода, по който минаха пак един след друг, без да спрат, за да се изкачат на платото. Тук Карлос отиде напред, даде на Антонио нареждане да поведе другите направо през платото, а сам остана най-назад.
         Щом отминаха всички, той пришпори коня си и препусна право към скалата Ла Ниня. Като стигна до ръба на скалата, спря се на едно място, откъдето се виждаше целият град Сан Алефонсо. В непрогледния нощен мрак долината напомняше огромен кратер на угаснал вулкан, а светлините, които трептяха в града и в пресидия, приличаха на последни искри от пламтяща, още неугаснала лава.
         Конят не мръдваше. Конникът вдигна безжизненото тяло в ръцете си, откри бледото лице и го обърна към светлините.
         — Майко, майко! — изхлипа той със задушаван от мъка глас. — Ох, да могат тия очи да погледнат… да могат тия уши да чуят! Дори само за миг — за кратък миг! Да можеше да узнаеш моята клетва! Тук се заклевам, че ще отмъстя за тебе! Отсега нататък всичката ми сила, време, душа и тяло ще са посветени на изпълнението на тази клетва за мъст! Мъст ли? Защо казах тази дума? Не мъст, а правосъдие… правосъдие за тези, които извършиха най-подлото убийство, извършено на тоя свят! Но то няма да остане ненаказано. Чуй ме, майчин дух! Няма да остане ненаказано! Ще отмъстя за смъртта ти… Ще отплатя за мъченичеството ти. Радвай се, жалка сган! Пирувай, весели се, защото скоро ще настъпят тежки часове за тебе. Много по-тежки, отколкото можеш да допуснеш! Аз тръгвам … но ще се върна пак! Имай търпение — ще ме видиш отново! Да! Пак ще се срещнеш с Карлос, ловеца на бизони!
         Той вдигна десница и я задържа така, заплашително протегната напред, а лъч на отмъстително ликуване озари цялото му лице. Подбуден сякаш от същото чувство, конят изцвили рязко; после се обърна по знак от ездача и се отдалечи в галоп от скалата!


         ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА

         След отвратителното тържество, на площада офицерите се върнаха в квартирите си в пресидия.
         Както вече казахме, не се върнаха сами. Поканиха на вечеря първенците на града — свещеника, падретата, алкалда и така нататък. Залавянето ма обявения вън от закона беше повод за всеобщо задоволство и веселие; а комендантът и капитанът — на които се дължеше всичко — бяха решили да се веселят. Затова бе уреден банкетът в пресидия.
         Не сметнаха, че си струва трудът да преместят Карлос в казармения карцер. Можеше да пренощува в калабосото. Беше толкова добре вързан и охраняван, та нямаше никаква опасност да избяга.
         Утрешният ден му беше последен. Утре неговите врагове щяха да имат удоволствието да видят смъртта му. Утре комендантът и Робладо щяха да изпитат напълно радостта от отмъщението си.
         Вискара бе изпитал още днес нещичко от нея. Отмъстил си бе за презрението, с което се бяха отнесли към него, при все че той именно бе извикал: „Стига!“ — от средата на площада. Не се намеси от милост, думите му не се дължаха на човечност — напротив.
         Намеренията му бяха подли и скотски … Утре братът ще бъде премахнат… Тогава …
         Виното, музиката, шегите, гръмките смехове… нищо не можа да заглуши някои горчиви размишления. И сега, и всякога огледалото от стената ще отразява обезобразеното му мургаво лице. Успехът му беше скъпо платен, победата му беше горчива.
         Сполуката на Робладо беше по-голяма. Дон Амбросио беше тук и седеше до него.
         Виното бе поотпуснало сърцето на собственика на мини. Той беше разговорлив и щедър в обещанията си. Каза, че дъщеря му се разкаяла за безумието си и се отнасяла вече равнодушно към съдбата на Карлос. Робладо можел да се надява.
         Вероятно бе дон Амбросио да е имал основания да вярва на думите си. Вероятно бе Каталина да е направила по-добри намеци, за да прикрие по-добре отчаяното си намерение.
         Виното се лееше обилно и гостите на коменданта се напиха. Имаше тостове, песни, патриотични речи; настъпи полунощ, а гостите още не бяха се наситили да пируват.
         Всред тая веселба някой предложи да доведат обявения вън от закона Карлос. Колкото чудновато, и да беше това предложение, то подхождаше напълно на полупияните гуляйджии. Мнозина бяха любопитни да видят по-добре ловеца на бизони — станал толкова прочута личност. Предложението бе подкрепено от няколко души и комендантът бе принуден да се съгласи. Вискара нямаше нищо против да задоволи гостите си! Напротив, предложението се хареса както нему, така и на Робладо. Щяха да унижат още повече омразния си враг.
         Добре. Повикаха сержанта Гомес, изпратиха го да доведат ловеца на бизони и пируването продължи.
         Но скоро бе прекратено внезапно, когато сержант Гомес се втурна в залата и извика, че затворникът, избягал!
         Ако в залата бе избухнал снаряд, надали би пръснал по-бързо гостите. Всички наскачаха … Събориха маси и столове… Изпочупиха чаши и бутилки; настъпи страхотна бъркотия.
         Гостите скоро се измъкнаха от залата. Някои хукнаха право към домовете си, да видят дали семействата им са живи и здрави; а други тръгнаха към калабосото, да се уверят лично дали казаното от сержанта е вярно. Вискара и Робладо бяха почти полудели. И двамата вилнееха и ругаеха, като даваха същевременно заповеди да се вдигне тревога по целия гарнизон.
         След няколко минути почти всички войници от пресидия се бяха превили о две на седлата и препускаха към града. Калабосото бе обкръжено.
         Ето отвора откъдето затворникът се бе измъкнал. Как се бе развързал … Кой му бе дал нож?
         Разпитваха часовите и ги биха… Биха ги и ги разпитваха … Но никой не можа да каже нищо. Преди идването на сержанта те не знаели, че затворникът е избягал.
         По всички Направления бяха изпратени отряди за издирване, но какво можеха да сторят нощем? Всички къщи бяха претърсени. Каква полза от това? Не беше вероятно ловецът на бизони да е останал в града. Нямаше съмнение, че е тръгнал пак из прерийте!
         Нощните претърсвания се оказаха безполезни; а отрядът, тръгнал надолу из долината, се върна на утрото, без да е открил някаква следа от Карлос, майка му или сестра му. Знаеше се, че вещицата бе умряла миналата нощ, но къде бяха занесли трупа й? Дали не се е съживила и не е помогнала на обявения вън от закона да избяга? И това допускаха. Малко по-късно същата утрин загадката бе донякъде разбулена. Дон Амбросио, който си бе легнал през нощта, без да наруши съня на дъщеря си, я чакаше в столовата за закуска. Защо се бавеше тя? Бащата почна да става нетърпелив, след това се разтревожи. Най-после изпрати да я повикат… Но никой не отговори при почукването на вратата й!
         Разбиха вратата, влязоха в стаята, намериха я празна. Леглото непобутнато … Сеньоритата беше избягала!
         Трябва да я търсят! Къде е конярят? … Конете? … Трябва да я настигнат и да я върнат!
         Отиват в конюшнята, отварят я. Няма коняр! Няма коне! … И те са изчезнали!
         Господи, какъв ужасен скандал! Дъщерята на дон Амбросио не само е помогнала на обявения вън от закона да избяга, но го е последвала в бягството, и е сега заедно с него! „Избягали са!“ — викаха всички.
         Най-после откриха следите на конете и голям отряд драгуни и граждани на коне тръгнаха по тях. Тези следи водеха към платото, после към Пекос, прекосен от бегълците. Оттам следите се губеха. Конете се бяха разделили и поели различни посоки, а следите минаваха по сух чакъл гдето не личаха.
         След няколкодневни безполезни скитания тези преследвачи се върнаха; заместиха ги други; но и те се върнаха след известно време със същия неуспех. Претърсиха всички свърталища — старото ранчо, горичките покрай Пекос; дори долът и пещерата бяха посетени и старателно разгледани. Не можаха да открият никаква следа от бегълците; предположиха, че са избягали съвсем от заселището.
         Това предположение излезе вярно и догадките най-после престанаха. Дружина приятелски настроени команчи, които посетиха селището, донесоха новината, че срещнали ловеца на бизони, когато минавали през Ляно Естакадо, придружен от две жени и неколцина мъже с товарни мулета, които носели провизии; и — както казал, на индианците — отивал надалеко — отвъд Великата прерия.
         Тази вест беше точна и без съмнение вярна. Често бяха чували Карлос да казва, че възнамерява да отиде в земята на американците. Отишъл бе сега там, навярно да се засели край брега на Мисисипи. Невъзможно беше да го настигнат. Нямаше да го видят вече. Защото едва ли щеше да се покаже пак в селищата на Ню Мексико.
         Минаха месеци; след вестта на команчите нищо не се чу за Карлос и за хората му. При все че не бяха забравени нито той, нито близките му, престанаха да говорят за тях. Други работи занимаваха мислите на хората от Сан Илдефонсо, а напоследък бяха станали едно-две крайно интересни събития, които можеха да заличат спомените за прочутия обявен вън от закона.
         Селището бе заплашено от нашествие на племето рофиф, което би станало, ако тъкмо в това време самите те не бяха нападнати и разбити от други диваци! Това им попречи да нахлуят в долината поне засега, но пробуди опасения за бъдеще.
         И друг страх разтърси напоследък Сан Илдефонсо — възможен бунт на тагните, на тези indios mansos или опитомени индианци, които съставяха мнозинството от населението. В много други селища братята им бяха въстанали и сполучили да отхвърлят испанското иго! Нормално беше и живущите в Сан Илдефонсо да мечтаят за такова нещо и да заговорничат.
         Но заговорът им бе потушен още в началото поради бдителността на властите. Водачите бяха задържани, съдени, осъдени и разстреляни. Скалповете им бяха окачени над входа на пресидия като предупреждение към тъмнокожите им сънародници, които бяха принудени по този начин да се покоряват безусловно.
         — Тези трагични събития помогнаха всички да забравят ловеца на бизони и делата му. Наистина в Сан Илдефонсо още имаше хора, които с основание помнеха и него, и делата му; но повечето бяха престанали да мислят за него или за близките му. Всички бяха чули и повярвали, че обявеният вън от закона отдавна е минал отвъд Великата прерия: и живее сега в безопасност под закрилата на своя народ край бреговете на Мисисипи.


         ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ОСМА

         А какво стана с Карлос? Наистина ли бе отишъл отвъд Великата прерия? Не се ли завърна? Какво стана със Сан Илдефонсо?
         Такива въпроси зададоха хората, защото разказвачът на легендата замълча за известно време. Погледът му блуждаеше из долината, като се спираше ту на скалата Ла Ниня, ту на обраслите в бурен развалини. Мълчанието му се дължеше на дълбоко вълнение.
         Слушателите му, почти отгатнали вече съдбата на Сан Илдефонсо, очакваха нетърпеливо да научат края. След малко разказвачът продължи.
         Карлос се върна. А какво стана със Сан Илдефонсо ли? Отсрещните развалини са отговор на този въпрос. Сан Илдефонсо загина. Откъде да научите как? О, разказът е страшен — разказ за кръвопролитие и мъст, разказ за отмъщението на Карлос.
         Карлос, ловецът на бизони се върна, но не дойде сам. Петстотин бойци вървяха след него — червенокожи бойци, които го признаваха за свой водач … за свой, бял вожд. Бяха юначните вакои. Научили бяха патилата му и се заклеха да отмъстят за него!
         Беше есен — късна есен, — най-хубавото годишно време в Америка, когато дивите лесове изглеждат изкуствено обагрени, а природата си почива от годишния си труд… Когато всички нейни същества, пирували на богатата трапеза, така щедро сложена от нея, изглеждат доволни и щастливи.
         Беше лунна есенна нощ — сребристо пълнолуние, възпято в песните на много земи.
         Тия лунни лъчи имаха същия блясък там, където жътвата беше непозната — в пустинното плато на Ляно Естакадо. Млад пастир, легнал край мълчаливото си стадо, бе пробуден от ръмженето на будното овчарско куче. Вълк ли беше, мечка ли, или червеникав кугуар*1? Ни едно от тях. Погледът му зърна нещо съвсем друго, когато погледна към платото — нещо, което накара пастира да потрепери. Дълга върволица призрачни фигури минаваше през платото. Конници, Които яздеха в индианска нишка, съвсем гъсто един зад друг. Отиваха от изток към запад. Началото на редицата беше вече близо, но краят й не можеше да се види. След малко отрядът мина на двеста крачки от мястото, гдето беше легнал пастирът. Леко и безшумно се изниза напред. Не подрънкваха юзди, не звънтяха шпори, не тракаха саби. Чуваше се само тъпият удар на неподковани копита или изцвилването на нетърпелив жребец, усмирен веднага от ездача. Безшумно като призраци напредваха те. И изглеждаха още по-неземни в сиянието на лунните лъчи.
         [*1 Кугуар — пума. Б. пр.]
         Пастирът се закова на мястото си, макар и да разбра че не са призраци. Разбрал бе кои са, разбираше и какво значи този разгънат строй. Бяха индиански бойци в поход. Лунната светлина му позволи да види още нещо. Видя, че всички са едри мъже, голи до кръста и от бедрата надолу, с нашарени гърди и ръце, въоръжени само с лъкове, колчани и копия; с една дума, бяха непокорени индианци, в боен поход.
         Най-чудноват за пастира беше водачът, който яздеше начело на безгласния отряд. Той се отличаваше от другите по облекло, снаряжение и цвят на кожата. Пастирът видя. че той е бял!
         Това го изненада отначало, но не за дълго. Този пастир беше един от най-съобразителните хора от племето си. Той именно бе открил останките на жълтия ловец и другарите му. Припомни си събитията от онова време. Размисли; и след няколко минути заключи, че белият вожд може да е само Карлос, ловецът на бизони! Предположението му беше вярно.
         Първата мисъл на овчаря бе да спаси собствения си живот, като кротува. Но докато редицата отмина, му хрумнаха други мисли. Индианците бяха тръгнали на боен поход. Отиваха право към селището. Водеше ги Карлос, ловецът на бизони!
         Той си припомни сега случките с Карлос ловеца, припомни си всичко; несъмнено беше, че ловецът на бизони се връща в селището, за да отмъсти на враговете си. Подбуден отчасти от родолюбие, отчасти от надежда за награда, пастирът реши веднага да осуети намерението му-ще изтича в долината да предупреди гарнизона! Щом редицата отмина, той скочи и се приготви да тръгне; но не бе оценил правилно съобразителността на Белият вожд. Доста отдавна вече странични разезди бяха обградили и наблюдаваха стадото му; в следния миг той бе пленен. А част от стадото му послужи за вечеря на отряда, който пастирът искаше да предаде.
         До мястото, гдето намериха овчаря, белият вожд и бойците му бяха минали по един добре известен път — пътя на търговците. Оттук нататък водачът напусна тази пътека и без да продума, поведе дружината косо през платото. Дългата редица го следваше безшумно — както тялото на звяр се плъзга след главата.
         След един час те стигнаха до края на Великата прерия — до едно място, което беше добре познато на вожда. Беше началото на дола, гдето се бе крил толкова пъти от враговете. Увери се че беше пълнолуние, луната бе вече ниско и лъчите й не проникваха в дълбоката пропаст. Тя беше потънала в мрак. Спускането бе мъчно, макар и не чак толкова с такива хора и с такъв водач.
         Карлос прошепна нещо на този, който беше най-близо до него и подкара коня си към падината и в следния миг изчезна в сянката на скалите. Следващият боец предаде паролата назад и изчезна на свой ред в тъмнината; след това трети, четвърти, докато петстотинте конници бяха погълнати от страхотната бездна. Никой не остана на платото.
         До някое време се долавяше непрекъснат тропот от хиляди копита по скалите и разхвърляни камънаци, но този шум стихна постепенно и пак настъпи пълна тишина. Нито конете, нито хората издадоха с някакъв звук, че се намират в дола. Чуваха се само гласовете на диви зверове, в чиито леговища бяха нахълтали бойците. Воплите на бухала, лаят на козодоя и безумният писък на орела.
         Още един ден мина… Луната пак изгря… И исполинската змия, лежала цял ден притаена в дола, почна да се измъква безшумно оттам и да простира дългия си гръбнак през равнината край Пекос.
         Стигнаха и минаха реката; кон след коня плиска струи из плиткия брод; след това блестящата редица пропълзява напред.
         Като минаха реката към долното й течение, изкачиха се към платото над долината, гдето е Сан Илдефонсо.
         Тук спират… Изпращат напред разузнавателни разезди… И редицата тръгва отново.
         Началото и приближава скалата Ла Ниня, тъкмо когато луната залязва зад снежните върхове на Опера Бланка. От един час насам вождът язди бавно, сякаш я чака да залезе. Светлината и не им трябва вече. Тъмнината подхожда повече за предстоящото дело.
         Спират се пак, за да разузнаят прохода. След това белият вожд повежда бойците си из теснината и след половин час петстотинте конници изчезват в гъсталака!
         Предвождани от метиса Антонио, намират една полянка посред горичката. Тук бойците слизат и завързват конете си за дърветата. Нападението ще извършат пеша.
         Минава половин час. Луната вече е залязла; и перестите облаци, отразявали известно време нейния светлик, постепенно потъмняват. Нищо не може да се различи на двадесет стъпки. Огромната грамада на пресидия, очертана върху тъмносивото небе, изглеждаше черна и мрачна. Часовия на кулите не се забелязва, но острият глас, с който се провиква от време на време „Centinela alerta!“*1, доказва, че е на своя пост. Отговаря му часовият пред входа, после всичко стихва пак. Гарнизонът спи спокойно — дори нощните пазачи в сагуана, изтегнати на каменната банкета, са дълбоко заспали.
         [*1 Centinela alerta — часовият бди. Б. пр.]
         Пресидия не се страхува от Внезапно нападение … Не е имало слухове за индиански нашествия. Всички съседни племена са мирни; а заговорът на тагните бе потушен. Особена бдителност е почти излишна. Един часови на асотеата, един пред входа са достатъчни за обикновената охрана на гарнизона. Ха! Обитателите на пресидия и не мислят за близкия враг!
         — Centincla alerta! — извика пак часовият от крепостната стена.
         — Centinela alerta!! — отговаря другият откъм входа и но ни един не бди достатъчно, за да зърне тъмните фигури, които пълзят като огромни гущери към самите стени. Те се движат бавно и безшумно между бурени и треви и се приближават постепенно до входа на пресидия.
         До часовия има фенер. Светлината, която стига донякъде, му помага… Той не вижда нищо!
         Някакво шумолене достига най-после до слуха му. Ей сега ще извика: „Тревога!“. Но не доживява да изрече тази дума. Пет-шест тетиви трепват едновременно, пет-шест стрели се забиват в тялото му. Пронизали са го в сърцето и той пада, почти без да охне!
         Поток от тъмни фигури нахлува през отворената врата. Полусъбудените пазачи загиват, преди да грабнат оръжието си. Бойният вик на вакоите проехтява вече гръмко и стотици тъмнокожи бойци нахлуват като порой през сагуана.
         Влизат във вътрешния двор. Обсаждат вратите на казармата… Обърканите и ужасени войници изскачат по ризи и падат под копитата на тъмнокожите нападатели. Отвред почват да трещят карабини и пищови, но стрелящите не доживяват да ги напълнят повторно.
         Беше кратка, но ужасна борба. Викове, изстрели и стенания… Мощният глас на отмъстителния вожд и дивите викове на воините му… трясък на разбити и изкъртени врати. Звънтене на копия и саби, чести гърмежи от огнестрелни оръжия… се сливаха в едно, борбата беше страхотна!
         Най-после завърши. Последва пълна тишина. Бойците не надават вече ужасния боен вик. Техните неприятели войниците — са разгромени. Всички помещения са разчистени, а обитателите им лежат в окървавени купчини на двора и пред вратите. Никаква милост. Всички са избити на място.
         Не всички. Останали са двама… на които пощадиха живота. Вискара и Робладо са още живи.
         Край дървените колони на оградата натрупват дървета и ги подпалват. Гъсти стълбове дим, размесени с огнени езици, се извисяват в небето. Дебелите борови греди на асотеата пламват, горят, пращят, събарят се и след малко пресидият е само куп димящи развалини!
         Но червенокожите отмъстите ли не дочакват да видят това. Отмъщението на вожда им още не е завършено. Не само на войниците дължи отплата той. Заклел се е да отмъсти и на жителите на града. Цялото селище трябва да бъде унищожено!
         И тази клетва бе изпълнена, защото още преди изгрев Сан Илдефонсо беше в пламъци. Стрели, копия и томахавки довършиха делото; стотици мъже, жени и деца загинаха под пламналите покриви на къщите си!
         Като изключим индианските тагни, малцина оцеляха, за да разкажат за ужасното клане… На неколцина бели — между тях и на нещастния баща на Каталина — бе позволено да избягат и да отнесат в други селища разореното си състояние.
         За дванадесет часа само Сан Илдефонсо — градът, пресидият, мисията, хасиендите и ранчите — изчезна от света. Загинаха обитателите на прекрасната долина!
         Пладне е. Развалините на Сан Илдефонсо още димят. Досегашните му жители са мъртви, но градът не е съвсем безлюден. На празния площад са строени стотици тъмнокожи бойци, обърнати с лице към затворения квадрат. Те наблюдават необичайно зрелище — нова част от отмъщението на техния вожд.
         На гърба на две мулета са вързани двама мъже. Те са разсъблечени и голите им гърбове са изложени пред мълчаливите зрители! При все че не са с развяващи се раса, лесно се познава кои са. Ниско остриганите коси и обръснатите темета показват, че са падретата от мисията.
         Бичът се впива дълбоко в голата кожа, те охкат високо и се извиват. Усърдно молят мъчителите да спрат публичния бой. Никой не обръща внимание на молбите им.
         Двама бели, застанали наблизо наблюдават наказанието. Те са Карлос ловецът на бизони и дон Хуан — ранчерото. Свещениците искат да ги умилостивят, но напразно. Сърцата на двамата мъже са окаменели.
         — Спомнете си майка ми… сестра ми! — мълви Карлос.
         — Да, лицемерни попове, спомнете си! — добавя дон Хуан.
         Прорязващият бич плющи отново, докато отреденото наказание се повтаря пред всички ъгли на площада.
         Тогава откарват мулетата пред енорийската черква, потъмняла и останала без покрив; връзват ги, а гърбовете на вързаните оставят към зрителите.
         Една редица бойци се строяват по-надалеко, навеждат лъковете си и по даден знак цял рой стрели излитат със свистене. Страданията на падретата свършват. И двамата са мъртви.
         Стигам до последното действие на страшната драма; но то не може да се опише с думи. Защото ужасът му затъмнява всичко, станало досега. Мястото на действието е скалата Ла Ниня — където Карлос извърши великолепния си подвиг на празника Сан Хуан.
         Сега ще се покаже друго ездаческо изкуство. Но колко различни са тези, които ще го извършат… Колко различни са и тия, които ще го гледат!
         Двама души са застанали на коне върху издадения край на скалата. Не яздят доброволно, защото се вижда, че са вързани на седлата. Ръцете им не държат поводите, а са отзад на гърба; нозете, събрани под корема на конете, са вързани с ремъци от сурова кожа. За да не могат да се обръщат на седлата, други ремъци, които излизат от яките кожени колани, завързват здраво телата отзад и отпред. При такова връзване, никой кон не може да отхвърли ездача, ако не отхвърли и седлото, а то се задържа от много здрави подпруги. Тези конници не ще могат да скочат от седлата, докато не извършат необикновения си подвиг.
         Но той не е доброволен. Това личи ясно от лицата им. Чертите и на двамата издават ужасно вълнение — най-жалък страх и най-черно отчаяние!
         И двамата са мъже на средна възраст… И двамата са офицери в парадна униформа. Но и без нея можем да познаем че са смъртните врагове на Карлос — Вискара и Робладо. Само че сега не са вече негови врагове, а пленници. Защо са вързани на конете? За каква подигравка? Подигравка ли? Ха, ха, ха!
         Погледнете! Конете им са диви мустанги! Погледнете пак! Очите им са вързани с кожени колани. Защо? Ще видите.
         До всеки кон е застанал по един тагно и го задържа с мъка. Животните са до ръба на скалата, обърнати към най-издадения нос на Ла Ниня.
         Индианците са строени също с лице към скалата. Редиците им не шумят. Зловещо мълчание владее тук. Начело е вождът на черния жребец; всички погледи са втренчени в него, сякаш очакват някакъв знак. Лицето му е бледо, неподвижно и строго. Не е завършил още своето отмъщение. Той не разменя нито дума с жертвите си, Това е свършено вече. Те знаят своята участ. Гърбом са към вожда и не го виждат, но тагните, застанали до конете, са втренчили в нето поглед с необичайно изражение. Какво чакат? Само знак!
         Този знак се дава всред ужасна тишина. Тагните отскачат вляво и вдясно, като оставят мустангите свободни. Нов знак към строените бойци, които пришпорват конете и се втурват напред с ужасен рев.
         Копията им бодват хълбоците на мустангите и животните с вързаните очи политат към скалата.
         Предсмъртният стон на ездачите е заглушен от виковете на преследващите конници!
         Всичко свърши само за миг. Изплашените мустанги скочиха от скалата и отнесоха във вечността своите ездачи!
         Тъмнокожите бойци се събраха до ръба на скалата и се спогледаха с мълчалив ужас.
         Един воин тръгна да излезе още по-напред; спря коня си на самия край и погледна към пропастта. Беше белият вожд.
         Той погледа няколко мига безформения куп долу. Видя, че никой не мърда. И хора, и коне бяха мъртви, омазани, пребити и пръснати — ужасни наглед!
         Той въздъхна дълбоко, сякаш бе стоварил тежко бреме от сърцето си, обърна се и промълви на своя приятел:
         — Изпълних клетвата си, дон Хуан — отмъстих за нея!
         Залязващото слънце видя как дългата редица индиански бойци се изниза от долината и тръгна към платото Ляно Естакадо. Но те не си отидоха така, както бяха дошли. Връщаха се по домовете си, натоварени с плячка от Сан Илдефонсо — тяхна законна бойна награда.
         Ловецът на бизони яздеше пак начело, а до него беше ранчерото дон Хуан. Току-що преживените страхотни гледки помрачаваха челата им; но сянката се разсея постепенно, като помислиха за бъдещето. И двамата очакваха щастливо посрещане след това пътуване.
         Карлос не остана за дълго с приятелите си индианци. Като получи обещаното съкровище, той продължи на изток и си направи плантация край брега на Червената река в Луизиана. Тук заедно с прекрасната си съпруга, със сестра си, с дон Хуан и някои от старите прислужници преживя много години в мир и благоденствие.
         От време на време ходеше на лов в земите на старите си приятели — вакоите, — които го посрещаха всякога с радост и още го почитаха за свой вожд.
         Нищо вече не се чу за Сан Илдефонсо. Никакво заселище не се основа пак в прекрасната долина. Тагните — освободени от робството, в което падретата ги бяха вплели — отхвърлиха с радост полуцивилизования живот, на който ги бяха приучили. Някои си потърсиха подслон в други заселища, но повечето се върнаха към старите си навици и станаха пак прерийни ловци.
         Съдбата на Сан Илдефонсо би направила може би по-голямо впечатление в други времена; но тя съвпада с особена епоха от историята на Испанска Америка. Тъкмо по това време испанската власт в американския континент започна бързо да запада и гибелта на Сан Илдефонсо беше само отделен епизод измежду много други, пак така драматични. Почти по същото време падна Гран Киаира, Або Чилили и стотици други прочути селища. Всяко имаше своя история … и свой кървав роман… много по-интересен може би от току-що разказания от нас.
         Само случаят ни отведе в прелестната долина на Сан Илдефонсо … и пак случаят ни срещна с човек, който помнеше легендата — легендата за белия вожд.





Няма коментари:

Публикуване на коментар