1 юли 2012 г.

Българска класическа литература: Пенчо Славейков * Кървава песен-3


Пенчо Славейков 
Кървава песен (продължение)


         Песен пета
         В ЧЕРКВА

         Младен на оглед. — Някогашна неизпяна песен. — В черква. — Майка божия слиза от иконата. — Речта на поп Матея за България. — Осветяване знамето. — Благословия на хляба. — Мъдрителя и клисаря в черква. — Цар Иван и домочадие. — Тайна вечеря. — Езерото на ледът. — Гробовете на двора. — След трапеза. — Наздравица. — „Един и общи вик!“ — Изпращат Войводата. — Назад към градът. — Младен и Вела. — Белина, жена му и Ралка. — Пророкувания.

         Зората подрани. Настана втори ден.
         Рани и Каменград, и пак се подновен
         заглъхналия шум отвсякъде подхвана —
         шум и гърмежи. Чуй! Ей първата камбана,
         ей друга… И нощта, което умири,
         събуди го денят — широко му откри
         прегръдките си той и ведролик и весел,
         от тихи небеса на ранина понесъл
         над майката земя благ празничен привет.
         А вече плъпнали по улици, отвред
         се стичаха мъже, жени и неотспали
         деца, които сън чак в късна нощ погали,
         и скорна утрото отново пак навън.
         Като да чакали да чуят първи звън,
         те бързаха сега, все същи път подзели
         нагоре, дето се на храма божий бели
         оградните стени издигат — и над тях
         сахатя островръх. И ведър утрен смях
         се ту оттука счуй, ту някъде се песен
         извий и тихне пак: из въздуха пронесен,
         и бозна накъде отплеснат, пропищи
         куршум: ей конник млад таме претропоти;
         ей други — сабята в бедрото му се тресне,
         и пушката на гръб прищъпната преблесне…
         А ето в строен ред, юнака до юнак,
         задава се далеч дружина — горд байрак
         понесли — на чела со росни китки вити…
         Изстъпват бодро те и горди и честити,
         че тям е паднал дял байрак да отнесат
         во храма божий — там, където из градът
         народ на множество невидено се стича.
         Ей през мегданя там дружината пресича —
         изви през тесните черковни порти в миг
         и спре. Из дворите насбран народа с вик
         се урна срещу тях насам — и шуми врява.
         Тоз тласка се напред, там онзи си проправя
         в навалицата път, там трети се провре
         едвам, но сблъскан пак, огледва се и спре
         и се отново с яд в тълпата запровира —
         като че ли гора се блъска и припира,
         когато вихър я забий и вършини
         залюшка. И едвам, отпреди отстрани
         притискани, си път юнаците пробиха
         там в черква. Винаги заглъхнала и тиха,
         сега, натъпкана и тя с мрака народ
         бучи — и рядко кой си там пробива ход.
         Открай живот, открай Христова свята вяра
         днес вижда първи път и черквицата стара
         такова тържество под своя нисък свод.
         За първи път сега е толкова народ
         насбран — и, непобран, разтуря се по двора
         и вън по улици. Нито на храм по сбора,
         нито на празник друг кога да е напреж,
         не се е струпвало, тъй както днеска, гмеж
         народ — на празника на празниците святи.
         И майка божия, отънала в позлати
         и сърма, майката скърбяща, благ привет
         с усмивка пращаше на тия, що завет
         Христов изпълняха — за други да са жъртва,
         които за живот възкръсваха из мъртво
         небитие — борци, които любовта
         на подвиг вдъхнови за висшето в света.
         И свидния привет на майката скърбяща
         народа чувствуващ, молитви ней изпраща
         и от свещеника възгласяни слова
         повтаря шепотом, навеждайки глава
         с благоговение и поклон към земята.

         Не сварил овреме един на служба свята
         и ускорил вървеж, се спущаше сега
         Младен към Каменград, надолу по брега
         на Каменишкий хълм. Обходи и прегледа
         той всичко — виде, сам дал снощи разпореда,
         как работата вред кипи… Оттука веч
         е видет дългий ред извити надалеч
         окопи, а над тях и покрай тях възйети,
         нататък мяркат се рой тъмен силуети
         на ведрината. Тук един в замах извил
         високо търнокопа — до него друг, превил
         снага, лопатата в земята с крак набляга:
         ей трети отстарна, като че нещо слага
         и дига, ту се свий, ту се изправи пак;
         там някой отдалеч, ръка размахал, знак
         подава някому, и вик се глух проточи. —
         Чуй! Сякаш песен е… Ей татък друг отскочи,
         и като стълб се прав изправи застоян.

         Но поглед другаде отвръна, и възпрян
         на валогът, Младен се застоя унесен —
         пред него изгледът на някогашна песен
         му смътните слова зашепна в паметта —
         слова заглъхнали отдавна зад глъчта
         на дните — и сега, избили пак отново:
         преваряха се те, едно през друго слово,
         повели дълъг ред забравени мечти
         и мисли — оттогаз, в безсънните нощи,
         когато пишеше той Песни за хомота.
         Недоизпени те останаха. Живота —
         на песните му днес той пише други край…
         В ръката не перо, а меч е. И чертай
         днес хладно разума не планове за песни…
         И все пак зарад тях сърцето често чезне
         и спомня си ги то: — „Когато пролетта
         со топлия си дъх примами из гръдта
         на майката земя, от плуга разорана,
         посевите…“ И той се вижда пак, пред ранна
         зора, застанал тъй в полето: в далнини,
         като сега, вълни се диплят след вълни
         по буйнали нивя, вървят и се преливат
         към ясний небосклон — и сякаше отиват
         към бога: в росните зори да отнесат
         те нему бодрата молитва на трудът.
         Как всичко бе тогаз тъй хубаво и ясно!
         И все пак ясен ум се биеше несвясно —
         че нему гения с усмивка не огре
         трудът за песента — и тъмна тя умре,
         едвам докосната до думите. Съдбата
         на ратника народ той в Песен на земята
         поиска да възпей — еднакви две съдби
         той виждаше во тях, еднакво, и в борби
         за плод на своя труд, с неволите вживени.
         Земята тоз народ научи и в промени
         да знай да съхрани на свойте земни дни
         единството — все тя в живот-горчивини
         му болките цели с великото търпенье, —
         показа му все тя как в мъките свещени
         да ражда и кърми живтоносний плод
         на своята душа — и неговия ход
         насочи в бъднини през времената тъмни.
         На дни на рожбата ден за живот ще съмне!
         Така в живота бе, така и в песента
         той искаше… Нима то само бе мечта?
         Чуй как се хлебний шум над нивите вълнува!
         И в тоя шум нима сърцето му не счува
         гласът на онова, що спотаено зрей
         за жътва? — жътвата, с която ще живей
         тоз, който в днешното не мисли само днешно!…
         Трудът за песента… дали тъй безуспешно
         ще бъде и трудът, заради който меч
         в ръка му е сега? И взре се той далеч,
         като да види край на онова, което
         в сърце купней за край… Върлува се полето,
         трепти, прелива се подобно изумруд
         в лучите слънчеви, и надалеч е чут
         викът на пъдпъдък, като вардач поставен
         там някъде на слог; изви в небото бавен
         орел и в висини потъна. Сивий път,
         като ремик прострян, се мълком преко рът
         прегъва; конник се премярна и изчезна
         оттатък в нивите…
         Край ридът сви и влезна
         Младен в града. А все мечтите го и там
         пак не оставяха — дори и в божий храм
         той не можа да ги прокуди и забрави.
         Промъкнат в черкова, той тихо се изправи
         посред дружината и мълком поглед взре
         там през кадилний дим в шумещото море
         от хора. И лица и погледи засмени —
         и в нова светлина като че ли огрени…
         Нима свободата за ден ги прероди?
         Какво трепти сега в свободните гърди?…
         И сам Войводата, до знамето развито
         възправен — никога не е така открито
         той гледал! Дивисил, Белина и Дойчин —
         как те изглеждат там — и всички до един
         около знамето борците насъбрани!
         Самата черкова! Светците увенчани —
         те — само гъстата навалица светци,
         за днешно празненство окичени с венци,
         те само смръщено са тъмен поглед впили…
         Светоотстъпници! Не за живот кърмили
         в живота идеал — те сякаш грозен съд
         над сбрания сега народ да изрекат
         се готвят. Другаде намерили оплота,
         светци на вярата, светците на живота —
         как ги изглеждат те, извили поглед строг!
         Дали, служители на друга вяра, бог,
         за тях е всичко туй греховност и невреда?
         Но над юнаците юнашки господ гледа!
         И майка божия, за благослов ръка
         издигнала… и в миг Младену се така
         превърна пред очи, и ясно му се стори,
         че се черковний свод издигна и разтвори
         през тъмиянний дим — таинствен се простре
         и с небосвода сля… Той дъх неволно спре —
         и майка божия видя как се надвеси
         там от иконата — и тихо се понесе,
         и благославяйки молитствений народ,
         изви, издигна се и към небесний свод
         потъна… Изведнъж, съсетен, се извърна
         Младен и с ням въпрос се околом озърна
         и вгледа — всичко бе тъй тихо в храма стар!…
         И свършил службата, на тъмния олтар
         на прага поп Матей се спре, издигна кръста
         в ръка, благослови навалицата гъста
         и почна:

         „Братия! Ний мислехме, че спре
         живота зарад нас, а ето че изгре
         той. Дни на робството не бяха дни безплодни! —
         Морето на скръбта и сълзите народни
         из своите недра живота пак роди.
         Тъй в свойта обич ни съдбата отреди
         сам бог — и обнови той с нея нашта сила:
         да защитим това, което най е мило
         човеку на света — светия бащин кът,
         земята прадедна! Към слава я ведат,
         които в нея са за слава възмъжали!
         Свето е името, свети са идеали,
         то на които е символ. Не само тук
         сърцата радва то с вълшебния си звук
         ту име — името, що носят милиони
         под наши небеса и чужди небосклони.
         Имота ние то над всеки друг имот,
         живеца съкровен на земния живот
         и днес и в споменът наминалото време.
         Това, което ний България зовеме!
         за нас най-свидното е сбрано в тая реч:
         луч, слово, помисъл, въздишка, плуг и меч —
         и всичко, корени в земята що е вбило,
         и с ръста си могъщ и нас е възвисило.
         Тя на светът ни е едничък наши свят!
         Тя е во зърното, с което благодат
         на бедний труженик расте по ниви златни —
         и в чийто хлебен шум са божи думи внятни.
         Тя в радостний е вик на пролетния дрозд.
         Во сладкий сок е тя на есенния грозд,
         прикътан в завета на лозовата шума.
         България, това е най-светата глума
         на нашите врази в нечистите уста —
         като Христа на кръст, глумена по света!
         Това е росний дъх на злаците в полето.
         България, това Балкана е, в небето
         издигнат песента на песните да пей —
         за туй, в душа ни що тъмнее и купней
         за светлина. Това е въздуха, що дишем!
         И в словото е тя, с което ние пишем
         на земния живот во книгата света
         делата, що ги е родила любовта,
         и правда божия зарад живот кърмила.
         България, това е извора на сила,
         кипещ в Света светих на нашите души —
         когото земна власт не може пресуши.
         В струите му тече самата божа воля —
         и възпои ни тя туй в робската неволя,
         в свободата сега, което ще цъфти…
         Трудът на нашите сърца го освети
         сам бог — под знамето и в жива братска слога,
         и ний да осветим днес волята на бога!…
         Бог и България — единство в двойна плът!
         Бог и България на клетва ни зоват,
         и тая клетва ний пред кръста да дадеме —
         за нея да живейм, за нея да умреме!“

         — „Я виж го, дъртия! Осука издалеч,
         а… бога ми, това не бе тъй само реч.
         Като кога Матей така да заговори?
         Или така ми се на мене само стори,
         или… — пошепна тук Войводата, глава
         към стария Белин извърнал: — тез слова
         съм чувал?“ А Белин усмихнат го спогледа
         и смигна: „Туй не е неправа договеда:
         туй не е негово. Тук има пръст Младен.
         Той…“

         Но зачу се вик, и спре се удивен
         и сепнат стареца. Навалят се, натискат
         и блъскат се навън: що им е гърло, пискат
         притиснати деца отвъд, мъже, жени
         развикани се там отбранят отстрани,
         а други, качени по троновете, прави
         гърланят… Искаше Белина да добави,
         но сблъскан с другите, повлече се навън
         и той. Бучеше там камбанний вече звън
         и клепалата се подире му преварят,
         като че ли едно през друго се надварят,
         подбрани бозна де. На равний двор посред
         запрели бяха веч юнаците, наред
         таме до масата и знамето пред нея
         побито. Заедно за служба с поп Матея
         цял сонм свещеници набраха се и там —
         и дълго поп Матей изтритий требник, сам
         и с други заедно, прелистя, преобръща,
         додето требника захвърли най-подир
         и велегласно сам той изгърлани: „Мир
         вам!“ И тържествено и гръмко подловиха
         свещениците в миг възгласът и на тиха
         молитва свърнали, тъй както си е ред,
         занаизреждаха: изтежко най-напред
         подхвана поп Матей и, сякаше подмама
         подхвърли с думи, в миг подире му се двама
         по двама с думите чевръсто заловят
         ту тез свещеници, ту срещу извият
         ония, мудно ги възсучат и завърнат —
         и пак… А ето че наопаки обърнат:
         те почнат — и от тях подхване поп Матей,
         и възглас надалеч се чуй: „Царю царей“,
         „Владико господи“ и „паки“ и „щедроти“. —
         Един изтънко вий, а други избуботи,
         като изпод земя, и нещо зареди
         през нос, и час по час отмеря на гърди
         кръст… Извие се дим; кандилница претрака…
         И „вонмем!“ — поп Матей започна да протака —
         „От Иоанна…“, и иди дочаквай край!
         Къде би отишло, самичък господ знай,
         ако Войводата не залови за скута
         Матея най-подир и нещо му нечуто
         пошепна… А, извит, самичък даде знак —
         в миг из юнаците изстъпи млад юнак,
         прихвана знамето и го на вис издигна
         и до Войводата застана — залп изригна,
         друг, трети… гръмнаха камбани пак, и вик
         разцепи небеса. Приведе ясен лик
         Войводата и пръв целуна мълком кръста,
         а после знамето… Навалицата гъста
         се урна изведнъж отвсякъде, напре
         и завълнува се, като в вълни море
         към бряг, към знамето: един се друг преварят,
         и в блъскотията един за друг немарят,
         а бързат кой да се примъкне по-напред
         и с клетва да даде пред знамето обет,
         обет и на живот и смърт с вразите в битва.
         Неволно поп Матей, и треби и молитва,
         прекъснал, зина пак да каже нещо реч;
         но видел врявата, и че едва ли веч
         ще иска някой там да слуша, се извърна
         с яд: „Дявол! Всичко се наопаки превърна!
         Започна както бях стъкмил, а на, не би —
         Хърцои!“…

         Тук през реч Белина го преби:
         — „Не се коси! Върви то вече, както може…
         Народ е то, не е молитва: Свети боже —
         и прочая докрай. Народ е, неразбран!
         Той малко ще да знай, че поп Матея план
         си имал, знамето как да свети, за слава —
         на който му отзад и план и речи дава…“

         Но тук Белина тъй изгледа поп Матей
         и дигна кръст: „Дъртак! На другиго ти пей
         таквиз… че като те в главата сврасна с кръста!“
         И връцна се и през навалицата гъста
         изви за в черкова, а подир него там
         свещениците. Тук опомни се и сам
         Белина и, с шега да може да заглади
         словата си, литна подире му… Нададе
         рев и заблъска се навалицата в миг,
         и сблъска го и пак повлече татък с вик
         навън, където сви байрака там развений.

         А две старици там, до портата възпрени,
         из свилени сита пшеничени зърна
         разхвърлят. Обичай от вехти времена
         е то. И поп Матей бе за това поръки
         особни дал. Зърна пшеничени, от стръки
         най-отборни, бере най-отборен жътвар
         и ги по Коледа пред божия олтар
         донася — там над тях молитва се отчита
         особна… и сеяч на пролет, за честита
         сеитба, нивата най-първом ще засей
         с тях. Младоженците кумът под полилей
         посипва с тях зърна, след свършване обряда
         венчален; радостна свекърва двойка млада
         посреща дома с тях, отвън при къщний праг:
         тях и през люлката на рожба първенак
         прехвърлят: тъй се е от памтивек познало —
         с благословията на хляба отначало,
         което почва, то с добър завършва край —
         и чест и благодат в живота ще познай
         тоз, който с хляба е съдбата си захранил —
         и с вяра в хляба е живота си забранил.

         На подвиг младите борци благослови
         и тука хляба. С тях през улици изви
         нататък из града и пръсна се народа.
         А с знамето напред и младия Войвода
         начело, свърнаха, съзвани на съвет,
         отбраните мъже и целий комитет
         за у Дойчинови, където ги причака
         приветния стопан, трапеза на чердака
         приготвил зарад тях.

         Заглъхна, запустя
         черковний двор широк, и волно затрептя
         отново слънцето на плочите мермерни:
         и цяла черквата, со стрехите си черни
         и мъхав покрив, в миг на пладнешкий смях
         в лучите се смълча. През двора тамо Влах,
         кой знае закъде опътен, бавно мина
         замислен, свел глава, огледа се, отмина
         към горните врата и някъде се скри
         нататък: погнати, претрополяха три
         деца… Прегънато, едното се изправи
         и тръгна по ръце, преви се и направи
         тъкла… Из черквата излезе поп Матей
         сърдит и бърз и сприх, а подир него ей
         и двата попа се потътриха: разправя
         все още нещо той, ту пуща, ту залавя
         брада — и слушат го и клатят без ответ
         глава и двамата. А ето, тъкмо сред
         широкий двор, Младен нечакано застана
         пред тях, за лакета Матея излек хвана
         и го поведе вън:

         — „Доволно, остави.
         Ти видиш ги и сам: замаяни глави!
         Да вършат, щото щат, на нищо туй не пречи.
         Понявга крясъкът и глупавите речи
         са по-намясто… Тук не трябва сметка, ум,
         тук може и без тях… Далеч от тоя шум
         ний друго имаме и друго нас ни чака.“
         И, разговаряйки, извиха те в сокака
         нататък.
         Тишина. Остана само тя —
         ослушана в шумът на тъмните листа
         на гъстия бръшлян, покрай стените бели
         на черквата извит, тих разговор подзели
         сами со себе си. И стария клисар,
         от давни времена тям знайник и другар,
         в шумът им вслуша се, до прага сам приклекнал,
         нехаен за викът подзет и буйно екнал
         надолу из градът. Но ето че се пак
         той дигна, вслуша се, и в глухий полумрак
         отвътре в черквата там някой му се стори,
         че ходи. Както се присегнал да затвори
         вратата, връцна се учудений клисар
         и влезе. Трепка там пред светия олтар
         неугасеното кандилце, лучезарен
         свят свило в себе си, а пред прага олтарен
         Мъдрителя видя там като стълп възпрян,
         нагоре някъде глава издигнал, взрян
         към свода. И не се дори нито обърна
         Мъдрителя, а все зазяпан, той завърна
         изниско, сякаше да си говори сам
         на себе:
         „В Каменград нехаят, а че тям
         и толкоз чини, да, таз черковица стара.“
         И както беше той застанал, на клисаря
         оттатък дверите, отляво му с ръка
         посочи: „В надписа е казано така:
         Во тисяща тристо и шестдесето лето,
         по рату с гръками, егда от них отнето
         бист Средногорие, созидах сии храм
         аз Александър цар — и прочая… Отсам
         е образа му, тоз с навъсените вежди —
         отвъд царицата, виж — в сърмени одежди.
         Ти вгледай се добре: носът широк и прав
         и вежди опнати! То опърничав нрав
         показва. Погледни образа й кръгъл…
         А ето, по-отсам, до него в онзи ъгъл
         се мъдри Иоан (Шишман, демек) царя
         син, а до нея пък Тамара дъщеря —
         и Кира дъщеря, и дъщеря Девора.
         Да, в българската кръв отрова Теодора
         приви — и пропаде прочутий царски род,
         а с него заедно и царство и народ…
         Ти знаеш песента на цар Мурад и Мара?
         На, таз е тя, ей там онази-е, Тамара…
         Еврейката роди на турчина жена.“

         — „И бил си и пребил в ония времена,
         та знайш!“ — усмихнато обади се клисаря.

         „В историята тъй се пише. Отговаря
         тя, не аз. Този е последий цар живял
         во благоденствие и мир — и завещал
         на синовете си държава всемогъща —
         но подир него тя се дармадан обръща…
         Пиши го свършено и там го остави!
         Но тая черкова, когато подлови
         бил кой бил нашата история да пише,
         ще трябва тука той да доде да подпиша,
         да види за какво по тия се стени
         разправя. Черква е от тъмни старини —
         и българска е тя. Не чужди, не изроди —
         светиите са тук: виж — Кирил и Методий,
         и Климент, и Горазд и прочая. На ум
         това го запиши, — а ето тук Наум,
         тук Рилский Иоан, там патриарх Евтимий,
         а ето пък оттук царете почват — ими
         числа нест… Ти това на ум си запиши:
         таз малка черквица донявга ще реши
         великия въпрос: които са живели,
         отколя, те не са на вятъра радели,
         създали са живот, създали са народ —
         и техните дела не са били без плод.
         Не са вървелите тъй само слепишката
         и заловени все за пеш на гърчолята.
         Тук няма ни един светия грък, за цяр!
         Светия ли било, апостол или зар,
         били какви били — все българи са тия.
         Свой грешник по е свят от чуждия светия!
         И майка божия, Христос и Саваот
         самичък, ето, виж… Живял е тук народ —
         и си е сътворил храм истински народен.
         Такъва само храм и богу е угоден —
         такъва само храм: с светии за народ,
         не отрицатели на свят що са живели,
         тропари не за смърт, а на живо пели.“

         — „Такива санким, де, каквито пееш ти.“

         „Не гледай мене! Туй, що Стою хорати,
         той знае на кого и за какво го казва.
         Той не за глупости от кулата си слязва…
         Разбираш?“

         — „А бе, то, разбирането тук
         е лесно… Ако съм на книгата неук,
         все поразбирвам пак. Но тая псалтикия
         ти дето пееш, май таквиз… На, ето тия
         ти дето за царе разправяш, май таквоз…“

         „Какви: таквиз-таквоз? Не дрънка ти насвос
         тоз, който е пред теб. И ще ти кажа ази:
         такава черкова не само тук, по нази,
         а нийде няма. Да, прочут е и богат
         от всички градове тъдешни Каменград,
         но други хиляди таквиз да ти намеря.
         На тая черкова с пари се не измеря
         богатството, така да знаеш ти от мен.
         Добре че никой я не знай до днешен ден —
         тъй ще утрае тя. Че биха я с земята
         сравнили, ако би угадили турчата
         какво е писано по нейните стени,
         какво съкровище е тя на старини…“
         Тук спре Мъдрителя и дума не дорече
         изгледа дъртия клисар и го повлече
         за рамото таме на черквата насред:
         „Тук гледай! — и му с пръст посочи: — Тук отпред
         владишкий трон, току на върха му изтесан —
         трапеза видиш ли? На нея ряпа, чесън,
         пиперки… Вгледай се в ония, що седят
         там: седнали са те, но не за да ядат —
         шушукат нещо си… То Тайна е вечеря!
         И гледай как Христос ги изпод вежди смеря,
         с протегната ръка, към тях издигнал пръст.
         И тоя е Христос, и него тежък кръст
         очаква: но не кръст за вярата в задгробен
         живот, а вярата, че на народ поробен
         да се помогне все и тука би могло.
         Тежко на тоя, що от земното тегло
         спасение отвъд во небесата дири!
         Носът си тоз Христос не в небесата вири.
         Това е Тайната вечеря на борци —
         това е заговор… това са то светци,
         които с идеал сами си готвят въже…
         Един се в небеса, друг во земята лъже…
         Блазе им!“
         Дълго ощ Мъдрителя така
         разправя, ту отсам показвайки с ръка,
         ту тамо, и така я сплете и подкара,
         и в думите му тъй се вяра и невяра
         боричкаха, а че и присмех… сиромах
         клисаря се съвсем замая и го плах
         току поглеждаше, едвам разбрал тук-тамо
         по някой думица, и зяпаше го само.
         От тридесет годин той тука бе клисар,
         от тридесет годин пред божия олтар
         свещи и кандила реди, гаси и пали —
         и хора всякакви са в черкова идвали
         и са я гледали, и все по нещо реч
         е чувал той от тях, но тоя тука веч
         удари я съвсем през суровото гръсте.
         И стария клисар се неведнъж прекръсти,
         и без да гледа де Мъдрителя с ръка
         му сочеше и що разправяше, така
         безсмислено вървя подире му и само
         се сепна чак кога усети, че за рамо
         го яко залови Мъдрителя и пак,
         до устни пръст допрял за нещо негли в знак,
         посочи горе там, на изхода отляво,
         над вратнята: „Виж тук. Икона ей такава
         съм виждал в нашенско, во Охрид, е, дете
         когато още бях. Две бяха тамо те —
         една во черквата на свети Климент, друга,
         все същата, съвсем, во черквата на Струга.

         Това е езеро. Скали от лед брегът
         окръжат — Езеро го викат на ледът:
         за него писано е в книгата, ти дето
         четеш За камъка що падна от небето.
         Там казва се, че то било на онзи свят
         най на дълбокото, — не в огнения ад,
         а в ледения, там да стенат и въздишат
         онез, които тук говорят или пишат,
         не вярвайки сами на своите слова.
         Натъпкани са там глава те до глава.
         Над тях дебел е лед, а през ледът пробили
         езици и ръце, виж те как са ги свили
         в болеж: окапва се по тях смразена кръв…
         Че сатаната, виж, език извил на стръв
         как тъпче върху тях с копита подковани
         с игли… Окапват се из иглените рани
         гной, кърви… Не се чуй ни стон, ни плач, ни вик,
         че е дебел над тях на цял аршин ледник.
         Натъпкани са там попове, вестникари —
         и разни книжници и юдодушни твари,
         родени за бела… например, като тез,
         да би ги търтил бяс, домъкнати тъдез
         на сиромасите да бъркотят акъла —
         за тях без тескере отворен е пъкъла!
         Това е българска картина, и е тя
         същинска българска — не халосна мечта
         и не измислица! Тоз, който я е писал,
         той во душата си е имал ясна мисъл:
         прозрял в това, що е същинския живец
         на българаните — и би ще до конец:
         невяра — другите в което уверява!
         Да, и при второто пришедстве, и тогава
         не ще се размрази заради тях ледът,
         не ще премине там на господа дъхът —
         самоневерците забрави той отдавна!…“
         Тъй заговорени, излязоха те бавно
         из черквата навън. На тежките врата
         черковни стария клисарин извъртя
         ключът и бързо се за към дома опъти,
         като Мъдрителя изгледа: „Що ли мъти
         таз спитена глава? И само той ако знай
         какво дърдори! Ха! И все пак, комахай
         че…“ И така си той остана там не че-то;
         зави на портите черковни зад кюшето,
         извърнат и оттам Мъдрителя все пак
         да види как се той, през гъстий буренак,
         отвъд зад черквата, отби из гробовете
         и знайни надписи по плочите зачете…

         — Хаджи Евтимия — с софийския зандан
         отровен; Рад Белиш — ограбен и заклан
         до Стрелча в осем стои петдесет и пето:
         да му изсъхнеха на турчина ръцето!
         Братоя Черновежд, дошел от Анадол
         и от черкезите во Дейовския дол
         посечен и обран; Радойкин Влад, джелепа —
         Давурма Онбаши в Конака го претрепа
         бой; Тихо Кривия и Бойчо Бичемер —
         обесени… „И тук — прошепна той — тефтер
         си е отворила съдбата… Робски жъртви…
         От божията смърт на двама-трима мъртви —
         пет на робията…“ Ей нов, новосграден
         гръб, плоча мряморна и надпис: Тук Младен
         Загореца лежи, на двадесет години.
         Било му писано в чужбина да загине,
         на Гарибалдия во битката при Рим.
         Бащата костите на син незабравим
         пренесе в роден град, но го скръбта събори
         и него — гроб един за двама се отвори
         в хиляда осем сто седемдесет и три,
         пръв мая. Господи, и мене прибери,
         защо ти съм сама на тая земя грешна?
         Сопруга плачуща и майка безутешна.
         „Бог да прости юнак юнашки паднал в бой! —
         изниско промълви Мъдрителя: — На, той,
         поне едничък той е знал защо умира…“
         Оставил мъртвите той най-подир на мира,
         към горните врата пресече равний двор,
         край ниския дувар обърна само взор
         там, дето гробове безименни три реда
         чернееха, и тях Мъдрителя изгледа —
         незнайни жъртви на от всички знаен враг.
         И възкриви и се през ниский татък праг
         изгуби.
         Вече се и късно пладне мина.
         Ей и трапезата се свършва у Дойчина,
         а с нея препирни и буен разговор,
         подзети още там на равний долу двор,
         където на съвет, на сянка под лозата,
         бе воля дадено отново на словата —
         с дни все те същите. Стопанката сама,
         пред гости, други път невиждани дома,
         стенеше — и цял сонм чевръсти ратайкини,
         и свои и за днес събрани по роднини,
         се надпреварваха от кой кой по-напред
         да й по волята направи, само с глед
         дори което тя им смернеше. С покана
         при всеки гостенин тя спираше, стопана
         там укорявайки шеговно, че не знай
         той с гости как да се обхожда и нехай
         ядат ли, или не, какво им се харесва —
         къде е приказка, той само там се вмесва:
         за друго нищичко не го биле дири…
         А сякаше от туй, че тя го тъй кори,
         доволен, се Дойчин изпод мустак подсмива
         и одобрително с глава към нея кива…
         Разтребят. С нов месал аджемския килим
         прислаха. Тук и там се дигна тънък дим
         от вече палнати цигари, че мнозина
         помислиха, с това се свърши и ще мине
         сега кафе. А ей отново съдове
         принасят и редят, и, вече редове
         разместили, се пак отново настаниха
         там гостите. Отвъд по стълбите извиха
         нагоре спретнати слугини пъстър ред,
         понесли на ръце тави — и най-напред
         върви стъкмената девойка на стопана,
         с атласен бял фистан, с пет реда мереджана
         огърлица, за днес, за именний й ден
         дарена: купи я в стамболский безистен
         нарочно за това баща й есенеска
         и скрита я държа, да я зарадва днеска
         той с нея. Излеком пристъпя кръшна тя,
         ресници спуснала свенливо и уста
         прибрала — шести ред най-скъпи мереджани.
         Изви, обиколи тя гостите отбрани
         и пред Войводата на сребърен съсъд
         положи бялата погача. А отвъд
         и ратайкините напети и чевръсти
         наслагаха тави. По стар обичай, с пръсти
         погача се яде. И всякой резен взел
         в ръка, оглежда го — на резена дебел
         как се отделят там набръчканите пити
         една от друга, как яйцата са разбити
         помежду питите, и на дамги белей
         извътре сирене и пред окото грей —
         московски кехлибар с белизневи дебели
         петна. И гостите погачата заели,
         надварят се един през другиго с хвалби —
         отсреща я току, прехласнат, подоби
         един на нещо си „такова…“ а да каже
         какво и сам не знай — „такова, що се маже,
         такова…“ и подйел погачата в ръка,
         с език си устните приблизна, и така
         я схрусна — на какво подобна недорекъл…
         Отхапал крайчеца и с кутлето зачекъл,
         друг превъзнася я: шекер, що се топял
         в уста самичък — тъй едвам току допрял
         до връх езика; там кората й разваля
         и трети: някак си особено хрущяла,
         и гъделичкала небцето с захарта
         върху й сипната, а в малките уста,
         току пред гърлото, събирала уж млъзга —
         погачата сама да се нататък хлъзга.
         А на стопанката е цялото лице
         усмивка: на колан сърмоошит ръце
         подпряла, весело тя гледа, поласкана
         от техните хвалби — от младост още ранна
         прочута майсторка погачи, баклави
         и разни млинове да прави, и в тави
         да ги реди така по начин най-изкусни,
         че и най-сития, подмамен, ще си кусне,
         а кусне ли веднъж, или дори допре
         до устни — чакай го подир това да спре!
         Но като майсторка, това, що й се пада
         за майсторлък — хвалби тя чака за награда,
         и грях му на душа тоз, който сал яде
         и на изкуството хвала не въздаде!…

         Докато грижната стопанка там станеше
         и гости канеше, Дойчин се вече беше
         заплеснал в разговор и сребърний съсъд
         отпред Войводата, комуто трепи път
         поднасяха кафе, обръща и изправя
         и му предългата история разправя:
         как дядо му, в Масър кога отколя бил
         по търговия, там живота бил спасил
         на някой си прочут и богаташ кадия,
         та той му подарил това, с една кутия
         от злато за тютюн. — „Наоколо това,
         що е написано с арабските слова,
         това е де, кога и как е всичко било —
         тук на кадията е образа… Случило
         се е това…“ Но тук прекъсна го с ръка
         подигнал чашата, прав станал, и така,
         и трепетен и блед, подзел Стоимен Брадски,
         учител и поет, оратор каменградски:

         „Пия наздравица за всички, младостта
         които окрили на подвиг и света
         любов към родний край им възвиси душите —
         които вписаха во книгата на дните,
         е денят на славата, и свойте имена —
         да ги запази тя на вечни времена!
         Наздраве, ратници за слава и свобода —
         за първия от тях — за нашия Войвода!“

         И гръмнаха отвред: „Наздраве! Да живей!“

         „Пия наздравица… О, нека вечно грей
         в свободни дни това, и в робство що е гряло
         в душите бащини — на щастие начало:
         духът на волност, дух на пориви свети!
         Пия за нашите и майки и бащи!
         Юнаци раждали на робството в тъмата —
         те няма да родят рами и в свободата!“

         И гръмнаха отвред: „Наздраве! Да живей!“

         А щом да тресне вик и буйно закънтей,
         пронесен надалеч там горе от чердака,
         събрания народ, кой знай какво да чака
         на двора, емне го — и дълго след това
         не млъква: „Да живей!“ — и с трясък и мълва
         през двори из града повтаря се и носи.
         И пак подхвана реч поета къдрокоси,
         и мигом тишина и близо и далеч
         настана: угоди с наздравната си реч
         на всички, и дори на самия Войвода,
         и нему тя дойде по сърце и угода,
         макар… и кивна му усмихнат той с глава.
         "Другари! Прости са великите слова,
         с които истини в света живота ражда;
         сърцето свят завет в таквиз слова обажда,
         възторг и свят завет най-свиден на света.
         Стъкмена е в таквиз слова и песента,
         която ще запей, когато заминава
         дружината на бой за подвизи и слава:

         "Към нази цял народ обърнал е очи!
         През гръм на пушките отвсякъде ечи
         един и общи вик: на смърт или свобода!
         Юнаци отборни в бой води млад Войвода.

         Словата с подвизи ний днес ще осветим.
         На бой! Последен бой! И ний ще победим!
         Един е общий вик: на смърт или свобода!
         Юнаци отборни в бой води млад Войвода.

         Живота е живот за онзи, който знай
         свободен да умре за родния си край,
         слял своя с общий вик: на смърт или свобода!
         Юнаци отборни в бой води млад Войвода.

         От днеска се за нас започва пак живот.
         От хора и раби днес ставаме народ,
         с един и общи вик: на смърт или свобода!
         Юнаци отборни в бой води млад Войвода.

         Горд пред юнаците развява се байрак!
         И горди с него са юнака до юнак —
         чуй общия им вик: на смърт или свобода!
         Юнаци отборни в бой води млад Войвода.

         Върви до брата брат и до бащата син.
         Заместят хиляди в бой падналий един —
         чуй гордия им вик: на смърт или свобода!
         Юнаци отборни в бой води млад Войвода.

         Разцепи въздуха отново: „Да живей!“ —
         и не замръкна той за дълго там. А ей
         отвън се други ек и друга врява дигна,
         и в двора втурна се навалица: пристигна
         дружина конници пред пътните врата —
         приготвена за път, според заповедта
         войводска, заповед, зарад която взета
         бе воля, както той го искаше в съвета…
         Разтуря се за миг трапезата. И сам
         пръв стана най-напред Войводата, едвам
         дотраял ядене, съвет и разговори
         да свършат — сабите по стълби и през двори
         претракаха. Навън се урна шумно пак
         тълпата — младите юнаци под байрак
         там, дето дълъг ред се стройно наредиха,
         и дето път едвам насила си пробиха
         през двори гостите с Войводата напред.
         На кон се метна той и гордо стройний ред
         поведе, начело излязъл пред байрака —
         до коня пърха кон и до юнак юнака
         изстъпя, както се во стари песни пей,
         и гордо се пред тях байрак юнашки вей,
         ту се нататък скрий, ту мерне се и метне
         наново; и тълпи и пъстри и безчетни
         се стичат: урнати от всичките страни,
         като реки в море — вълни върху вълни,
         бог знае откъде подзети. Ей стълпени
         сгъстиха редове юнаците, възпрени
         неволно — че напред запречиха им ход.

         Там беше, край града, излязъл цял народ,
         и без глашатаи известен за похода
         на млади воини с юначния Войвода
         начело — както бе завчерашний съвет
         решил: да идат те и да обредят навред,
         където вече е свобода прогласено,
         и там, където е все още нерешено,
         на нерешителни духът да ободрят,
         къде, какво и как сами да настанят…
         Там и свещеници в служебни патрахили,
         начело с поп Матей, се бяха наредили
         и градски първенци с загрижени лица,
         и от училища насбраните деца,
         от две страни надлъж край пътя настанени
         на ред, с цветя в ръце, и с празнични премени
         мъже, жени, моми — и казал би човек,
         че всичко живо тук, от близо и далек,
         се беше струпало, и кой знай дали дома
         е някой устоял… освен тъй някой хрома
         старица бабичка, която и дори
         да се превърне свят, да пламне и гори
         и дом, не би могла от място да се мръдне.
         Сам цигуларина, слепеца дядо Гръдне
         Василчин, сам и той, опрян на своя щап
         и от внучето си поведен — макар и сляп,
         и той излязъл бе юнаците да види.
         По прозорци, врати, дувари, керемиди
         и плочни стрехи там наоколо, навред,
         са хора струпани — и хвърлил да би глед,
         той няма никъде на празнина да падне.
         И тоя живи мрак от хора, тука жадни
         да види надошли юнаците, при пръв
         вик: „Идат!“ — урна се — и мигом се такъв
         нададе крясък, шум, и блъсък див настана,
         и неразбранщина такава се подхвана,
         че би й завидял дори самият ад.
         За дълго врачките ще има в Каменград
         извяхнати нозе да вържат и обтягат,
         подпухнали меса со билки да налагат,
         по къщи и кръчми с подкачки и псувни
         ще има за какво да се разправя с дни…

         Само юнаците, притиснати, запряха.
         И пред Войводата сега изстъпа Влаха:
         „Войводо! Отборни юнаци! Добър час!
         Надеждата сте вий на цял народ. На вас
         лежи великата задача за изхода
         на делото. И днес, когато ви народа
         изпраща — своята душа изпраща той!
         Бог нека ви крепи десницата и в бой —
         отдето пак дави с венците на победа
         посрещнем. Цял народ на вази днеска гледа!
         Сбран на изпращане, един издига глас —
         Войводо! Отборни юнаци! Добър час!“

         И емна се отвред и проехтя въздуха
         от хиляди гърла там: „Добър час!“… А глухо
         сред тоя бурен вик се счу: — „Сторете път!
         Сторете път!“ Но тъй остана си викът
         нечут, и никой се от място не помръдна.
         Сега обади се и Дрина, там отвъдна
         страна: „Носете вий и много здраве там,
         където идете“ — но сварил туй едвам
         да викне, ето че Хъшлака изгърлани:
         „Юнаци! Да живей народното въстане!“
         И пак: — „България свободно да живей!“
         „Смърт на тиранина!“ — подхвана поп Матей…
         И „Смърт!“ и „Да живей!“ размесом проехтяха
         като че сборени — за миг се ту смълчаха
         нататък някъде, ту емваха се пак
         и бурно екваха. И сам подава знак
         Войводата с ръка, но нито вик престана,
         нито отвори път наоколо насбрана
         тълпата. Тоя се изпънал там далеч
         и вика, що му глас държи, а друг за реч
         размахал е ръце, зове и настоява,
         и посред общата безредица и врява
         едни се блъскат там издигнали в ръце
         цветя — тук с рукнало в червенина лице
         мома, там угледна невяста се провира,
         а там старица — виж, че нищо ги не спира,
         додето всякоя до своя сив сокол
         не сегне — и макар че вече е забол
         на чело китка — пак и друга му забожда:
         и младия сокол от коня се привожда
         и жадно впиват се устата во уста…
         А други отдалеч, несмогнали цветя
         да подадат сами, ги хвърлят, и градушка
         от китки заваля. Лови ги тоз и пушка
         с тях кити, онзи ги на пазвата боде,
         а трети излека от кон се приведе
         и кити челото на вран кон, там с копита
         земята бъхтещ. Пак да викне се опита
         Войводата, но пак задави му викът
         наокол врявата — и крясна тоя път
         самичък поп Матей, след него Беламоре
         и Влаха и Дойчин, и с лакъти нагоре
         пак запроправяха, и сбута коня сам
         Войводата — и път отвори се едвам
         и тръгна, с викове изпращана, и мина
         по равний полски път юначната дружина.

         Край пътя поп Матей, изпратен на бинек,
         юнаци ръсеше и „Славою во век
         благословен бъди во битвами прославен“
         гърланеше — тропар от него си съставен
         нарочно засега, и с дружен глас подзет
         там и от другите свещеници. Напред
         тук пред юнаците излязъл, знак подаде
         левент юнак, и в миг изви се и раздаде: —
         „Към нази цял народ обърнал е очи!“
         И кръмна дружен клик, далеко да ечи
         пронесен: „С нас е бог! На смърт или свобода!“
         И вик и крясъци заглъхнаха в народа,
         като че сила ги вълшебна там скова
         и, притаили дъх, те дивните слова,
         нечувани слова, на песента ловяха
         безмълвни. И съвзет, изви се сръчно Влаха
         да викне пръв, но го спревари поп Матей,
         издигнал вече кръст, и крясна: „Да живей!“ —
         от хиляди гърла изтласкан се раздаде
         вик, сякаш земетръс просторите разклати,
         и през полето той нататък проехтя
         подир дружината… А ето вече тя
         зад ридът там далеч завива, отминува,
         и песента им се едвам-едвам дочува,
         отделни думи сал: „Свобода!“ и „На бой!“
         „Войвода!“… Ето веч децата пъстър рой,
         затирени след тях, се връщат там по ръта
         надолу. Сетния юнак зави из пътя…
         А дълго още все стоя извън градът
         навалицата там по път и кръстопът,
         по прозорци, врати, и стрехи, сякаш чака
         все още нещо тя, и в говор се разтака
         насам-натам. Но ей най-сетне се назад
         те заразиждаха полека в Каменград.

         Захожда слънце. Мрак се спуща над полята.
         Дойчин и Дивисил, а с тях и двама брата,
         поп Смил и поп Витан от Горнята махла,
         загледани таме към тънката мъгла,
         що се примъкваше полето да обгърне,
         се запрепираха дали ще се обърне
         времето, и дали ще провърви на дъжд —
         на Пенча Радова, велемудрейший мъж,
         во вечний календар какво за туй се казва,
         и въобще какво оназ мъгла показва,
         без време дето се по нивите влече
         надвечер. Дивисил какво ще да рече,
         за туй те чакаха, а той и без да чува
         около него там каквото се хортува,
         вървеше, гледайки начесто, отделен
         там, дето настрана изстъпваше Младен
         и Вела, а след тях се мъкнеше Белина
         с каносаната си дражайша половина.

         От два дни, в залиси и работа в града
         и вън, не бе Младен на своята севда
         продумвал, освен тъй случайно, мимоходно —
         и на изпращане сега събрани, сгодно
         и дойде тъй да му натекне тя с укор
         шеговен затова, и в модрия му взор
         да се загледа, пак като в самотни срещи.
         — „И днес и вчера — да? И утре? Дни горещи:
         в тях всичко прегоре… За мене ли Младен
         ще мисли!… Но това за после. А на мен
         неясно пак и днес и досега, остава
         и все от час на час ме повече смущава…
         Не беше ли против? Как, за какво тогаз
         сам ти…“

         „И мене то… Това, що сторих аз —
         ти мислиш само теб? И мене то смущава…
         Душата ми ответ на разума не дава —
         мълчи тя! Моята познавам аз в това
         съдба. Намерил бих да кажа со слова
         едни и две, дори и хиляди причини —
         и казвах. И лъжа не казвах. Мен се чини,
         че право казани са думи: — на лъжи
         и истини ключът в душата ни държи
         закритата зад тях дълбока сляпа воля…
         На раздвоение — и днес като отколя —
         съм аз играчка…“
         — „Ти?“
         „Да, аз. И мене то…
         На сляпа воля аз в ръцете съм тесто —
         и както тя си ще, за своя цел, ме мачка…
         На тъмна воля съм в ръцете аз играчка!…
         Над истините тя и над лъжите в мен
         е истината…“

         — „Туй говори го Младен?
         Неколебимия и твърдий като камък
         Младен?“
         „Из камъка, ударен, блясва пламък
         и истината му е той — не твърдостта:
         той колкото по-твърд — по истина е тя!
         Кой тласна камъка — когато аз го тласнах?
         Един ден — него ден аз много дни пораснах
         за истината в мен, и видех и познах…“
         Но тук ги поп Матей настигна, и до тях
         вървещ, обърна се засмян и шеговито:

         „Позна? Какво позна? От мене нещо скрито?“

         „От тебе може би че не, но… но от мен! —
         извърнат тутакси обади се Младен: —
         Тя пита: Туй, което аз съм предизвикал,
         не е ли… инак че съм действувал и викал.“

         „Намерила какво да пита пък и тя…
         Изпълни онова, което сам не щя
         ти, на Оборище каквото бе решено:
         където се даде повод — и прогласено
         да бъде… Все едно кога и как и де…
         На орехът ти, знаш, тоз ядката яде,
         комуто на ръка се падне да го счупи.
         Въпроси лишни. Тях ги подвига похлупи.“

         „Похлупи лиги той и в моята душа?
         Въпроса искам аз за мен да си реша.
         А той а: по-напред бе друга мойта воля…“

         „А още по-напред пък друга — а отколя
         пак друга… А, нали? — преби го поп Матей: —
         Или“…

         „Човеку е тъй лесно да се смей!…
         Понявга… Може би на тебе ще се стори
         неразумно това, което ти говори
         млад разум. Искаш ти така да извъртиш —
         че в неразумното е наший разум висш!
         И неразумното, то само подвиг върши
         в живота! Тъй ли, не — но то се вече свърши…
         Не исках, верно е. Но моята съдба
         поиска… Лудост е да тръгна по ръба
         сам на живота. В мен той себе си изпита.
         Поиска… и не ме дори нито попита —
         и с разумът му аз на подвиг съм готов:
         и мойта воля е тук моята любов
         към туй, в което ме живота призовава.
         Поиска… нека той нататък да решава!
         Аз на живота съм служител — и в слова
         и в дело…“

         „Остави най-сетне ти това,
         тез философии, — такива не разбирам.
         Ти като българин постъпа, и намирам,
         че ти не можеше постъпи по-добре, —
         не е ли разума там, дето избере
         път здраво чувство?“

         Тъй завършил, поп Матея
         към дъщеря си се приведе, нещо нея
         да пита пък сега. Но видел, че Младен
         да се сбогува е с ниет: — „О, ти си в плен!
         Де беше завчера и вчера? Де се бавиш
         ти днеска? У дома ти прага ще забравиш…
         Таз вечер ти ответ ще даваш у дома…
         Ти да не мислиш пък — годил съм аз мома
         да се рече така, че само е годена!“
         И под мустак засмян, изгледа той Младена,
         а после Вела, там оборила очи,
         усмихната сама…

         Започна да мрачи.
         Високо в небеса притрепнаха ранили
         звезди. А там далеч, цял хоризонт покрили,
         червени облаци все греят на заход.
         И пролетната нощ като че бави ход
         и нещо чака. Ей народа се разижда
         на групи, тук-таме по улици се вижда
         как спрени нещо си разправят; буйна реч
         се чуе — песни се разнасят, и далеч
         детински крясъци избухват и перперкат
         задълго в въздуха. Понякога се меркат
         юнаци татъка чевръсти и през път
         преминат… Тишина вечерна. И звучат
         най-малък шум и ек тъй ясно в тишината,
         и тъй е въздуха изведрен, в небесата
         и долу в сенките на Каменград — човек
         би казал, че в стъкло се удря всякой ек
         и шум, и затова тъй ясно те звучаха.

         След поп Матей там, приведени, вървяха
         Белина с своята къщовница, Кира,
         тъй както всички я по Среднята гора
         зовяха, всички тез, които са за нещо
         при нея идвали, и как тя пипа вещо
         познали. Идваха при нея за съвет —
         било от болести, било за нещо гнет,
         що на душата им ни ден, ни нощ, не дава
         мир… Не един дори на нея поверява
         най-скрити тайни, туй, от свои що се тай —
         Белиница и знай и всякога колай
         ще найде на дошлий какво и как да каже,
         и рани на душа и по снага намаже,
         со сладки приказки и подсладен мехлем; —
         цереше всякакви неволи и верем,
         и всички бяха тъй от нея предоволни,
         и здрави, както и оздравелите болни.
         Това го имаше от свойта баба тя,
         а и Белина сам отсетне по света
         де що се знаеше, че има нещо книги
         за тия работи, домъкна — че с талиги,
         с товари, с кошници отвсъде дар по дар
         принасяха — и лек бе неговий товар
         в живота, с помощта на женската печала…

         Пред портите сега Кира се беше спряла,
         и на мъжа си там и Ралка, татък с пръст
         показваше, лице току все околвръст
         обръщайки, Младен, където бе и Вела:
         „Вий само гледайте какъв е ръст извела,
         как стъпа и глава нагоре как държи —
         и той. Един на друг приличат си, кажи,
         що казуват: един за другиго родени —
         един от другиго да бъдат разделени!
         Тъй казуват за туй и сам Мартин Зедек:
         не трябва прилика да дири человек,
         а разлика, кога късметя се избира —
         не ръб до ръб! — че тъй не влиза, а допира,
         то трябва вдлъбнато!“

         „Това Мартин Зедек
         го казва! Ха-ха, ръб до вдлъбнато — демек —
         и тикна в пръсти пръст Белина, — тъй се ръби
         такова…“ — и засмян той процеди през зъби
         зла дума бързешком, и в къщи се прибра.
         А тя, съгледала, че Ралка не разбра
         какво подметна той, отново си подхвана:
         „Ний друго сме. На, ей и вие сте с Ивана…
         А виж ги: гледай го, върви изпънат, прав,
         а като ходът му е и самия нрав
         и прек и упорит — такъва и на нея:
         и то уж женско, а одрало поп Матея —
         во теглила роден да ражда за тегло…“

         „Тъй! — тук обади се и Ралка: — На чело
         личи им ясно там дамгата на късметя.“

         „Нали? Дано не е… Дано не я сполетя —
         но тая бенка там над веждата… и знай
         и казва се: то ней е къс отсечен край,
         и няма да умре от своя смърт, горката.
         Ех, то на господа е всичкото в ръката —
         дано… Бял къдърец където се е свил
         над челото му, то, и той не е избил
         тъй току — чака го и него зла тегоба:
         на тъй белязани не из се знае гроба…“

         И дълго тамо се съседките така
         разправяха, и уж бе турила ръка
         на портна дръжка там Белиница отдавно,
         а все не влизаше — и реч по реч се бавно
         изниско нижеха и бозна докога
         се биха низали. Но ето на прага
         изскочи изведнъж слугинчето, Белина
         което схока, ней да каже, че изстина
         ястето, дето го не беше още тя
         ни топлила — и те, съседките, речта
         не свършили, дома набързо се прибраха.

         Цял град се бе прибрал. Ей вече изгасняха
         свещи. Светулкаше над тихналия град
         фенера само, там на тъмния сахат
         като видение възправен неприветно.
         А ето го за миг и той високо светна,
         сви пламък, замижа, избухна ясно пак
         и скри се, изгасен. Мъдрителя во мрак
         остана, изгасил на кулата фенера,
         и в мрачината, сам, той дълго поглед вперя
         нататък, вън града, в жеравения плам
         по пепелищата, които сам и там
         все още тлееха далеко по окопи —
         като че някакви чудовища из ропи
         подземни втренчаха през мрака там очи
         зловещо греещи без блясък, без лучи.


         Песен шеста
         ОТВЪН ГРАДА

         Приготвена защита. — Три парки на съдбата. — Кошмар. — Младен и Влаха. — На засада. — Врагът настъпва. — Първа среща. — Съвет на Висок: Младен, Сокола и Хъшлака. — Боят по трите първи позиции. — Врагът отново настъпва. — Надвечер. — На Спасовден. — Дивисил и Беламоре. — Чер-Чемер. — Истини с бял косъм. — Творец народ. — За предтеча и твореца. — От погребението на Вита. — Как говори чешмата на мегданя.

         Зората подрани. Настана шести ден.
         От три дни вееше горняка пак студен
         и с облаци покрит се мръщеше Балкана,
         изпращайки с тътнеж към пролетта закана —
         че на земята тя тъй много обеща
         и даде, и сгъсти замислено листа
         в блян на обилие за лятото да чака.
         В градът между това претегляше се всяка
         минута — работа с нечута бързина
         вървеше нощ и ден, по свят и мрачина,
         и всякой, що да е за работа пригоден,
         труд не пожали, пред олтаря всенароден
         принесе своя труд, спокойствие и сън.
         В пет дни се Каменград тъй укрепи, отвън
         и вътре, и така приготви за защита,
         че всякой видел би в туй залог за честита
         борба и още по-честит в борбата край:
         тъй който почва, той, не иска реч, ще знай
         не само туй, що е започнал да изкара!
         На думи смятано, прекъсвано, и с вяра,
         след дълги размисли, подлавяно все пак —
         сега, като че ли по даден някой знак
         вълшебен, образ взе определен и чуден,
         и в дело въплатен бе мисления труден,
         неизпълним почти от плановете план;
         като монистен скъп и угледен гердан
         около шията моминска, се извиха
         окопи дълъг низ по хълми и обвиха
         градът — оттук един, оттатък двоен ред,
         дори и троен, тук изпъкваха напред
         извити табии, люнети и редути,
         с прикрития надлъж, вдълбани и издути,
         на север и на юг, на изток, и далеч
         пред тях и на Висок, и горе на Просеч,
         на Каменец — и чак на връх Свети Никола…
         Изкуството си тук показа пан Вриола,
         поляка инженер от Плъдин, посветен
         во делото от сам Сокола — онзи ден
         дохаждал в Каменград и сам да наблюдава
         как планът му се тук на дело изпълнява.
         Макар че се Младен опре из най-напред
         против причудите на желтий „шанцовед“
         (самичък както се зовеше пан Вриола),
         но сетне измени самичък свойта воля,
         видял, че тъй ще е подкрепа за духът
         на ратниците, че навсъде из градът
         за тия табии е само разговора,
         че всички смятат тях голямата опора
         за сигурен успех на делото, — и той
         пристана, и дори сам дял приложи свой
         по-скоро пан Вриол да си изпълни плана.
         Кой знай, Войводата да беше тука, с пана
         какво би станало и с неговия план,
         сега обаче, вещ на книга начертан,
         растеше бързо той и в дело величаво,
         изпод мотиката и мишцата корава
         на изпраксените работници безчет…

         Между това в градът, което по-напред,
         от месеци насам, вървеше скрито, бавно,
         с стократна бързина сега потръгна явно —
         и трупаше се то от ударни ръце,
         през пролетната нощ на клони цветовце,
         тъй както трупат се невидени, несетно:
         по къщи виеха фишеци, и несметно
         куршуми лееха ковачници цял ред,
         и фурни хвърляха изпечен пексимет,
         по равни дворища на угледни грамади —
         като купни подир коситба по ливади.
         Не би се в Каменград нашли през тия дни
         без работа ръце дори нито едни,
         и всичко ставаше поред и разпореда,
         под денонощната и бодрата нагледа
         на самия Младен, на пъргавий Хъшлак
         и Дивисил, а след тях на цял рояк
         и други — от Тумбал, та чак от Станча Кола,
         поставен тержуман при желтий пан Вриола,
         разбиращ мовата на шанцоведий пан
         и тержуманещ я на наш език разбран.

         Не спеше и врагът, известен още с време
         какво се в Каменград крои; и да не вземе
         сам мерки против туй, бог знае то каква
         бе сметка — знаеше той също и това,
         каквото в Каменград през тия дни се върши,
         и дебнещ може би на дело да се свърши —
         развързва делото ръцете! Че това
         ще е причината, в народа бе мълва —
         мълвата докато наяве правда стана.
         От вестници, дошли нарочно, най-напред
         узна се, а подир и бягащи отвред
         наоколо села донасяха все също —
         че сила иде тук безчетна и могъща,
         че и с железници войски се влачат чак
         от Анадола — рат за седемте района,
         де знамето се вей и цепят небосклона
         юнашки викове: „Свобода!“ Тъмна рат
         войски настъпваше напреко в Каменград,
         настървена за кръв и грозна и зловеща —
         и знаеше го той, и готвеше им среща…
         Преди до Каменград да беше и дошел,
         там знаеше се веч каква е рат повел
         Хафъз паша — познат изпраскан кръвопия,
         кален в жестокости, от кръвна разправия
         несепван. Жива твар от неговия меч
         не е убягвала. Скъп на човешка реч,
         на безчовещини тъй щедър! И едва ли,
         онез, що бяха го за Каменград избрали,
         нашли би по-добър служител на смъртта —
         бе погледа му смърт, усмивка на уста —
         смърт; и дъхът му — смърт… Чудовище, родено
         далеч в аравските пустини и кърмено
         с отровни злаци на тропическия пек.
         Хиена в облекло и облик на човек.

         Хиената на път сдружиха два чакала:
         Адил и Селями — съдбата бе отбрала
         тях да изпълнят туй, което тя реши, —
         не настървени тъй за кърви две души,
         и не жестоки, но все тъй неумолими
         и в свойте пориви все тъй неудържими.
         Бе първия от тях от Мора, грък по род,
         изрода, пакостил на своя си народ
         повече и от враг — а другия зловолен
         и благ — черкезки сой; и рицар и долен,
         коварствена душа в красива, гъвка плът —
         смел, сприхав и ленив… Три парки — грозен съд —
         да съдят идещи невръстната свобода —
         за изпълнители на своя съд нерода
         сган тук помъкнали.

         Пръв дигна Селями
         ръка — пред Каменград верига преломи
         сганта настъпяща и почна да се свива
         полека: откъм юг, пред сбирщината дива
         помаци, тъмните колони сам повел
         се впусна той; — Адил, от север път подзел,
         през хълми и бърда войските си насочи; —
         а пъргав за грабеж и жаден кръв да лочи,
         от изток към града удари сам Хафъз:
         бе най-жестокия от тримата, най-бърз,
         да грабне плячка пръв, а с плячката и слава.

         Отдавна знаещи къде каквото става,
         до късно тая нощ стояха на съвет
         Хъшлака и Младен, и с целий комитет
         те отредяваха последни разпореди.
         Че Влаха, настанил съгледници да следи
         врагът, вестеше им — отвред настъпва той,
         че около градът шпиони ръщят рой,
         че са изтрепани от тях до десетина,
         а заловените днес, надвечер, двамина
         на разпит праща тям — и те да проверят,
         че всичко казано от тия, що следят,
         се до последнята подробност потвърдява…

         В зори останал сам, след шумната разправа
         в съвета, втора нощ не спал и уморен,
         на одъра отвън приседна там Младен,
         а сън несетено очите му посегна
         да склопи, излека челото му облегна
         на дигната ръка — и сам не сети как
         се той унесе. В миг, като по таен знак,
         отнейде някакви разтвориха се двери
         и мина той през тях — учуден се намери
         пред някаква гора, която първи път
         сам вижда: до скали високи се тълпят
         скали, и водопад от тях се мята, пени
         и бърза бозна де. Скали усамотени
         и пусти, нийде се не вижда живина —
         а буйний водопад, през върла теснина
         проврян, към равнини надолу татък свива
         и в блато кърваво, сам кървав, се излива —
         сам кървав, горе там тъй бистър и пенлив…
         А на отсрещний бряг, там, дето нито жив
         знак преди миг не се съзираше, надвесен
         над някаква скала, подхванал тиха песен,
         железен дълъг нож ковеше млад ковач.
         И тъмно песента в наоколния здрач
         ехтеше: „Остър меч — за тебе е наведен
         вратът. Ти, тежък чук, кови го всепобеден —
         на живий тежката съдба да облекчи!
         Захваща бистър пак потока да ручи —
         живота някъде е спрял на кръстопъти,
         и чака той смъртта пак с кръв да го размъти…“
         — Живота? Кой го спрял? И с кръв ще го смъртта
         размътя? Не да го избистря той с кръвта? —
         И сили се Младен да викне да попита,
         а смотолевено езика му се сплита —
         уста немеят, звук не се дели от звук…
         Зловещ и по-зловещ там удря тежкий чук —
         а ето дигна се, замахна — и превари
         в миг думите му той, и тежко се стовари
         върху му… Сепнато издигна той глава,
         и счува някакви несхванати слова,
         и чува вратните отдолу някой чука —
         и сочи:

         „Вика ли там някой? Кой е тука?“

         — „Аз! Влаха. Откога тук чукам! Отвори!!“
         И не отворил ощ: „За тебе съм! Гори!
         Напират и валят от три страни душмани! —
         подзел изтихо уж, а изведнъж сгърлани
         намръщения Влах: — За тебе чакат там!“

         „Добре, добре! И чух… Отдавна вече знам!
         Де коня? Дай го тук…“ И мигом двама с Влаха
         на бързите коне те вихром полетяха
         през вече съмналий, но още сънен град.
         Би шест от кулата на стария сахат,
         когато те навън излязоха в полето,
         упътени към юг — и свиха от шосето
         наляво.

         Неведнъж намръщения Влах
         опита разговор да поведе: „разбрах.
         Тъй. Да? Знам, знам! Така.“ И нищо от Младена
         не чу той повече, макар и да начена
         и да подкарва тъй, че мислеше Младен
         не ще да изтърпи, и би ще посветен
         и сам той в онова, което е в съвета
         говорено нощес, и е последно взето
         решение. Но все тях отговори: „Знам,
         тъй, да“ — той чуваше, докле най-сетне сам
         и Влаха се смълча; и тъй те мълчаливо
         заминаха Висок и Кукла, — по извива
         нататък тръгнали към Вълчия Просеч,
         по Сухата река, там, дето снощи веч,
         на придебни места, се бяха настанили
         в засада първите и най-отбрани сили
         от Каменград. Оттам, от върха, към възход
         те видеха далеч колони гъсти, ход
         подзели, — и море от фесове червени
         се дипли. Тук и там са знамена развени…
         И нямаха те край, и нямаха те чет.

         С далекоглед в ръка, застанал най-отпред
         Младен следеше. Ей колони две извиха
         зад хълма. Спряха се. Сделиха се. И лихо
         смахмузили коне, излязоха пред тях
         ред тъмен конници — и облаци от прах
         се отподире им извиха. Разделиха
         сега те редове на две крила — и тихо
         поеха припора… От тях се отдели
         пръв ред, по валога надолу превали
         насам… ей спущат се. И идат те напреко
         към тях, към тия, що следяха отдалеко
         там из засадата. Последний вече ред
         заобикалят те — на дълъг ред извит
         насам, като змия; и тук и там преблясват
         оръжия; — ей там към шубраците; влязват
         в клисурата — насам, напред и все напред…
         То бе от първата колона първий ред,
         от пътеводинци по скритен път поведен
         направо през Просеч…

         И запъхтян и бледен
         тук пред Младена се изправи с първа вест
         гонец: — „От призори към Петловец и Брест
         валят. Изпрати ме тук с тая вест Сокола…“
         „А друго?“ — „Повече към Петловец… през дола…“
         Тоз не дорекъл ощ, ей друг — и отдалеч,
         току отседна кон: — „На Трите чуки веч
         се почна. С тая вест ме пратиха. Хъшлака
         ме прати! И от вас, той с ваша вест ме чака.“

         „На, вестите пред вас — и долу им с ръка
         посочи там Младен. — А при това така
         да кажете на тез, които… нищо няма
         да кажете! Така. Вий можете и двама
         тук да останете.“

         И мълком даде знак —
         и с Влаха заедно през гъстий храсталак
         нататък бързо те извиха се и искриха.
         След тях и другите избързаха. И тиха
         настана глушина. Като че живина
         да няма никъде. Тъй от една стена
         до друга нишките си паяка обтегне,
         сплете си мрежата на тях — а сам отбегне
         и отстрани се там, свит, бодро притаи
         и бди: гмежта мухи, той вижда, се рои
         и взира се, лови бръмтежа им крилати,
         и чака мрежата кога ще се разклати,
         да литне.

         Глушина. Дори не трепва листо,
         нито се сепва звук. И в утренния чист
         и ведър въздух там отдолу из прохода
         се тътен само счуй понякога, от хода
         далечен… Глъхна в миг, и ето пак чевръст
         зачу се — мярна се над храсталака гъст
         фес, други, трети, — там оръжие проблясна,
         и, сред засадата, по завалната тясна
         поляна, пръв низам на бял се кон яви,
         огледа, вслуша се — а вече се изви
         след него цяла гмеж и други — разредени,
         сгъстиха редове и спряха. Запенени
         запърхаха коне, препридайки уши
         тревожно…

         Трясна гръм, разля се, оглуши
         и сепна пустошта… И глуха и безмълвна
         гората, изведнъж тъй ненадейно блъвна
         куршуми, огън, дим и трясък срещу тях,
         че те от ужасът на първия уплах
         се вцепениха там, и залпът им се стори
         не залп — а сякаше земята се разтвори
         и с трясък върху тях изригна плам и дим…
         И пак… И рукнаха те в бяг неудържим,
         смахмузили коне, кой де и както свари,
         един през другиго, един за друг немари.
         И а ад клисурата превърна се за миг.
         Шум, конско цвилене, гърмежи, рев и вик…
         С куршум пронизан, тук кон предница отмята
         и възнак грохва се, премазал на земята
         зашеметения ездач; а там, в ръка
         издигнал сабя, друг преви се и така
         от повилнелий кон преметна се гаврътнат
         и сгромоли се, сам на сабята натъкнат…
         Ей татък, през димът едвам съзрени, куп
         до купът и коне и хора — мъртъв труп
         затиска живия, жив мъртвия прегръща
         отвъд, и на смъртта во ужасът извъща
         очи; но нов куршум го тамо сполети
         и той на мястото замай се, завърти
         и люпне се… Валят, преварят се куршуми —
         там нейде рев се чуй, там неразбрани думи
         се емват, глъхнейки отново пак в шумът…

         Ударили назад, едни по тесний път,
         а други тъй насвос, където ги влечаха
         конете — пръснати, и скупом — те летяха,
         но там, зад шубраци на ридът настанен,
         с юнаците си тях причакваше Младен,
         безмълвен досега на своята засада.
         Като ловци кога причакват плахо стадо
         от хайката далеч подгонени сърни,
         и тъкмо на изход из горски теснини —
         нечакано гърмеж и пламък ги присрещне:
         град от куршуми тъй таме от рида срещний
         сега изсипа се отново върху тях.
         Но тъй полетяли, от първий още страх
         в несвяс, не знаещи отде върху им идат
         куршумите — все пак те бягаха към ридът,
         додето втори залп ги сблъска и размята
         и смете — и пося там с трупове земята.
         Дори заврените в гъстежа тук-таме,
         намери ги и тях куршума. Насаме
         ей татъка ездач, на вихрен кон понесен,
         изви се, завъртя и литна в бяг несвесен —
         отворен е изход оттам и може би
         да би се отървал! — но изведнъж отби
         подплашения кон и, грива дългокоса
         отметнал, предница изправи и халоса
         ездача право там на гърчевия дъб
         о стволът: хласната в изпъкналия ръб,
         главата му на две полвини се разпръсна
         и стволи околни и с кръв и мозък пръсна…
         От падналия кон отскочил, друг един
         се спусна през ридът несвесен — в миг Горчин,
         изскокнал среща му, халоса го с кондака
         на пушката — и пак из урвата юнака
         с премазана глава се възнак превъртя…

         Полека дига се димът. Из пустошта
         гръм тук-таме се чуй и пропръщи куршума
         нататък някъде, през дъбовата шума
         просвирил — може би ударил там на бяг
         и озован далеч зад хълмовете чак
         е някой, стражата с когото се разправя,
         отпред пусиите из гъстата дъбрава —
         а негли в някой куп, сред падналите, свит,
         изплашен, притаен, или пък недобит
         и мръднал някак, там куршума го добива…

         От целия отред кой знае дали жива
         душа се отърва и върна се назад
         да каже що видя. — А вече в Каменград
         на вихрогонен кон летеше Делибана,
         понесъл бързо вест на всички на всички там желана.
         Но от засадата не мръдна ни един
         там, дето бе на пост. Сал Влаха и Горчин
         за оглед другите окопи обредиха,
         окоп подир окоп, станиха и редиха,
         и вече втори път до вражий стан дори
         примъкваха се те, далеко зад гори
         там долу, дето се войските бяха спряли, —
         тревожно чакащи, а негли веч узнали
         съдбата на онез, които се при тях
         не върнаха; и там и сметка и уплах
         ги спре. Кой знай дали тям истинските сили
         са знайни? може би, че те са окръжили,
         по вест невярна, тук по-силен враг и град
         по-твърд!… И при отпор нечакан, те назад
         сплътиха редове…

         Настаня пладня. Звъни
         отдавна на съвет от вестници, събрани
         в окопа на Висок, от снощи отреден
         за среща, бяха се Сокола и Младен
         и смръщений Хъшлак отново заловили
         на препирня.

         „Това, че днес сме ги отбили —
         то пак не топли ме — намръщений Хъшлак,
         прекъснат подлови: — и ще повтаря пак,
         това, което ви говорих и нощеска —
         ний трябваше градът да го очистим. Днеска
         на наша е страна победата — кой знай
         по наша сметка ли, или по сляп случай —
         и утре нека е, и в други ден все наша…
         А после? Казвам ви — такваз ще стане каша,
         че… Както щете вий, а по ще е добре,
         доде е време, не когато чак допре
         до кокал ножа, ний градът да го изпразним!…“

         — „Пак старото! И пак ще почнем да се дразним —
         прекъсна го Сокол: — Не сме се за това
         тук сбрали…“

         Но потрай. Не ми е онова
         на ум! — обади се отново пак Хъшлака: —
         Което отпреди поддържах, — мен мерака
         за него мина ми, откакто се реши
         не с чети, а така изцяло… Кой греши,
         кой прав е — туй сега най-малко ща да зная.
         То вече свърши се. Тук друго аз желая
         да кажа… Гледах ги со зяпнали уста —
         заложили се тъй на своите места,
         да, да — иди им се надявай: мойте триста
         не мръдват, синковци, сам мигнах: и ги чисто
         избръснаха — поне тъй двесте — нека сто
         да бъдат! — Първий залп порина на место
         пръв ред — почервеня от фесове припора…
         И, гледам, изведнъж изскача Зеленгора —
         това, момчето, де: — „Дръж! — вика — пъся сган!“ —
         и слуша се… „Къде? Ей, още за курбан
         е рано!“ Сдърпвам го. — Ей други пък отсреща —
         и той такъв младок. Търпи ли ти гореща
         кръв: „Дръжте! Майка ви поганска!“ Доста зор
         си видех, докато на самия припор
         да ги сдържа… Та то седи ли се: по рида
         надолу хукнали турчата — тоз оприда
         гологлав, онзи там, в потури замотан,
         се пъне — люпне се, пак скокне… и „аман“
         и дюкане и смях… Захвърлил пушка, тича
         хе татък някой: друг се прязглав прескомбича;
         отвъд по урвата се люпва, поорал
         с глава, висок помак: — насам-натам гаджал
         се люшка… Ако мож, задръж ги. Момчетия!
         Те мислят — свършва се тук, с тая бъркотия…
         Да, да — додето там тръбата потръби
         отдолу… Паплачта най-първа се отби
         най-лесно, паплачта помаци и гаджали.
         Но ей по припора низамите, подбрали
         нагоре — спират се, прилегнат, стават пак —
         дим блъвне, — „пат! тю-фюу!…“ — И смръщений Хъшлак
         сви устни — и готов да каже как курушума пищи.

         Но го Младен сега преби през дума:
         „Де почна, а къде отплесна!“

         — „Аз все там
         ще я изкарам. Аз къде отивам, знам…
         Добре де, нека го тогаз изкажа право:
         не са се засега опомнили наздраво
         момчетата и те са храбри засега,
         куршумите за тях все още са шега,
         че още никому мустак не е покътнат —
         а утре, в други ден, когато се гаврътнат
         тоз-онзи… Храбри са момчета: храбростта
         им е в незнането какво е туй смъртта,
         и още шикалка те смятат все куршума…
         Кръв видят ли, ти виж, изгубили ума
         и дума… погледи ще почнат все назад
         да хвърлят: «Ами там, какво ли в Каменград
         сега е?» Тоз баща, тоз майка, тоз невеста,
         тоз дечурлига — виж, че взел да се отместя
         акъла им оттук… Кога се някой знай
         на сигур, иначе сърцето му играй,
         и да го видиш ти как храброст проявява —
         че нищо му ни ум, нито сърце смущава…
         Затуй от Каменград, аз мисля, по-добре
         да се нанякъде по-сигур прибере
         народа, някъде по-сигур из Балкана:
         борците по ще са спокойни — и отбрана
         и настъпление тогаз ще принесът…
         И ний сме сигурни, и тези там в градът.
         Че сигурно сърце ръка осигурява,
         и дето храбростта я няма — то я дава.
         Тъй знам аз.“

         „А това пък ази го не знам! —
         подзе Сокола тук: — Доволно думи! Вам
         бих казал: Бийте се повече, говорете
         по-малко. Ще решат победата ръцете,
         а не езика! Теб, да те не знай човек,
         помислил би, че ти… На храбростта е прек
         прицелът, пътя й не знам да забикаля
         през Каменград. И аз ще кажа, не да хваля
         юнаците си — тях ги подвига им днес
         сам хвали — ти ела да видиш фес до фес
         как по ливадите се досега търкалят
         башибозуци как в кръвта си се върдалят…
         Опитаха се те на дваж да приберат
         убитите си — дваж до тях ни да припрат
         не ги оставиха… не залпове — безцелно
         у мен не пушкаха, не кесим: тъй, отделно —
         отвъд ливадата зад ствол ли, зад храстак
         фес или гъджева се мерне, мигом: так!
         так! — и преметне се, или напред се втурне
         дестина разкрача, — или се прекатурне,
         или пък по очи, полетял, пооре…
         И вий, да бехте, вий самички, знам добре,
         там, щехте като мен да кажете и вие:
         Тъй както днес се би, и утре ще се бие
         и в други ден.“

         — „В това не се съмнявам! — тихо
         обади се Младен: — Юнаците се биха
         на слава, русите що казват. Нейсе, тез
         да ги оставиме. От туй, що се нощес
         боехме, то ми се, мен, днеска смешно вижда.
         Най-видните неща най-често недовижда
         човек. И вярвам аз сега, че наший план
         добър и верен е. Врагът е задържан,
         макар че са това, бъдете уверени,
         от негова страна не истински, решени
         нападания — туй са опити, така
         да се узнае де и как е: на ръка
         по-точно да им е, по-ясно. И узнаха…
         А видехме и ний. Юнаците разбраха,
         че турчина не е кой знай какво на бой.
         Ний задържахме ги. Туй, първо. Второ: той,
         случайно ли, или с пран ясен в бой се хвърли —
         ще да го помни, че добренце се опърли…
         И разнебитен е, увреден и смутен.
         Един-два пъти тъй все още — и решен
         е наший план, поне наполвин: отслабени
         преди решителний бой главен, с похабени
         и разнебитени войски — се ясно знай
         какъв е края му. Дано така дотрай
         отбраната поне една неделя. Сетне
         дохажда други ред — и нази ще ни светне
         тогава други свят: в една неделя вред
         ще пламне огъня: че не като напред —
         сега готово е, на кремък, дето казват,
         е вече праханта. По сметката възлязват
         стотини хиляди; но нека ги броим
         не толкоз… най-напред да се подигне дим
         на няколко места: народа да въстане —
         на няколко места е доста. Ще настане
         такава паника… А сетне, то… Гори
         и тук, и там и там — иди му намери
         де по-напред: кога се къщата подпали
         от няколко страни, и дявола едва ли
         би могъл я спаси… И аз повтарям пак:
         тук нашта тактика сега е: как и как,
         макар и с жъртви, ний туй място да държиме.
         Погрешка би било да вземе да вървиме
         напред. Напротив. Ний, ний бихме се с това
         сами отслабили. На всякоя глава
         от нас — пет-шест са те. В настъпване решава
         напред победата тоз, който надделява
         с брой; при отбраната значене няма брой…
         Ден-два, и ето го Войводата и той
         е тук — при силата той ще прибави сили…
         И настъпление да бихме ний решили,
         то да настъпваме е по-добре тогаз,
         когато дойде той, или на сгоден час,
         когато — чухте го, и вам ви са познати
         самите му слова, — когато вест ни прати
         че иде, че отзад врагът е той припрял…“

         „Не чух… Да съм го чул — не ще съм го разбрал —
         се, татък отстрана изправен, Делибана
         обади. — Тоз човек, той, чини ми се, хвана
         далечний път и тук едва ще дойде веч!“

         — „Но туй е…“ — изведнъж през неговата реч
         Хъшлака свика му, а също и Сокола…
         И за минута смут настана…

         „Не зловола
         от мене беше реч… И тъй се отърва
         тя от езика ми… Не исках аз с това
         да…“ Делибана тук зави да се оправя;
         но видел, че ще се подигне нова врява,
         сам млъкна… Мълчалив изгледа го Младен,
         и погледа му бе тъй странен, усъмнен,
         като че думата тъй казана случайно
         и необмислено, събуди, сепна, тайно
         що бе в душата му от вчера мисълта
         заседнала; но той прибърза, преди тя
         отново да избий, насила да я сдави:

         — „Не вярвам тъй да е… Не ще да обезслави
         той свойто име тъй — това не е юнак
         на думи само… Ний не трябва тука пак —
         сега са други дни — миналото да ровим
         и не за работа с подкачки да си тровим
         душата. Знайте вий, той мъртъв или жив,
         тук ще се върне пак! Езика си бъбрив
         ти спри и в радостта от днешната победа
         раздор не внасяй — че не знайш каква увреда
         между борците би излязло от това.
         Реч необмислена изплаща се с глава!
         Недей забравя туй. И тук да си остане
         това, що каза ти… Ний губим време, сбрани
         тук. Всякой мястото, което е сега
         заел, ще го държи докрай. И чак кога
         се види надделен и за назад принуден
         да се оттегля — той в отстъпвание муден
         да е, до вторите окопи, — а така
         и после… Винаги да има подръка
         един ли, двама ли, с които да явява
         на нас, на другите. И чак когато вече спрем
         там ний на третите окопи — ще дадем
         най-важния отпор. Тогава, подкрепени
         и от юнаците в градът, за настъплене
         изгодно е: врагът когато изнурен
         от нападения ще бъде… Вярвам, с мен
         да сте съгласни вий… Това бе план в съвета —
         сега е заповед!“

         Но вихром през полето
         летеше, яхнал кон, що му е сила, Влах,
         отгоре, и едвам да го запре пред тях
         съвлада, буйний кон, потънал в пот и пяна:
         „Валят! И на Просеч пак боя се подхвана!“
         И без да чакат те за повече слова,
         кой както свари кон долавя, прязглава
         готов да полети… А ето че напреко
         през нивите лети и друг, и отдалеко
         крещи… Ей трети се задава… Но ги тях
         те и не чакаха — вестта на потний Влах
         им стигаше. Една-две думи на раздяла —
         и се понесоха нататък през превала,
         по своя знаен път на четири страни.

         А боя беше се започнал. В далнини,
         като през облаци, затътнаха гърмежи —
         прекъсваха и пак… Отнякъде прореже
         и остро пропищи през въздуха на юг
         гранат — дълго се проточи острий звук
         и бозна де завей, чут първи път тъдява
         такъв и в небеса тъй бързо да минава.

         И друг и трети пак… Буботи и ехти
         на север там далеч, зад тъмни висоти,
         на изток и на юг, през хълми и равнини —
         като кола кога през улицата мине
         и свий зад ъгъла по острий калдъръм,
         кой знае накъде, а тътен тъп и гръм
         се провлече далеч подире й. Далеко
         зад хълми, тук и там, издигне се полека
         и свие ивица едвам съзиран чад;
         а ето по-сгъстен, задава се отзад
         и други — стели се полека и възпира,
         като че облаци от буря, що се сбира
         там нейде и пълзи насам и все насам…
         Ей конник мярна се и пролетя, едвам
         съзиран — ето го на билото възлязва.
         Нататък, дето се реката в хълма врязва
         на юг, по равний път, край гъстий ракитак
         и други се вести, и скри се той, и пак
         показа, и лети — ей преко, път пресякъл,
         сви към града, стълп прах подире си повлякъл.

         Към вечер слънцето преваля. Из градът
         през залисията, кипежа и шумът,
         нарядко счуе се далеко само някой
         да избуботи гръм и тътен тъп; но всякой,
         дори дозел, за миг ослуша се така
         едвам, и залови пак с ударна ръка
         подзета работа: че пред умът му смътен
         досетка минваше — това ще бъде тътен,
         около Каменград какъвто тия дни
         не млъкваше, и тук, и тамо в далнини
         от упражнявани по стрелбища дружини…
         Към вечер слънцето преваля. Тъмносини,
         запрели по Арбут и горе на Лисец,
         се пръскат облаци и топъл, тих ветрец
         вечерен откъм юг полъхна; и с закана
         от три дни виснала над Каменград, в Балкана
         се нейде бурята отвлече. С вечерта
         и тишината й, по-ясно се в града
         и тътена зачу и честите гърмежи
         далечни — като че когато се примрежи
         над летните поля чер рояк скакалци
         летещи бозна де, зловещи пришелци,
         с невидими крила бучащи зли примежди
         над позлатилите по нивите надежди
         на бедний труженик. И както тъмний шум
         дозели, рукват се едни по равний друм,
         а други напреки навън в полето тичат,
         кой щото сварил взел, тумтят, гърмят и кличат,
         бедата идеща дано да отведат —
         така се рукнаха сега навън градът
         тълпи мъже, жени, макар без шум и врява,
         незнаещи какво, но все че нещо става
         предсещайки в уплах… Далеко пред поля
         към юг се конница изви, претрополя
         и в облаци от прах изчезна. Ей през ридът
         към изток блеснаха оръжия — то идат
         дружини. Други се подире им отзад
         задават; а далеч, току до самий град,
         и други мяркат се. Градът на крак дигнаха
         вестците — и на бой юнаци провървяха
         на върволяци там, накуп и насаме.
         А наизлезлите извън градът, таме
         се трупаха навръх на Каменица гола,
         на Спасовден и там надлъж Свети Никола
         по билото. Едни, изправени, стоят
         на групи, други се развръщат, а вървят
         там нови пак насам сега и, закъснели,
         напреко бързо ход по припори възйели.
         Макар че нищо там не беше вече чут,
         ни видет от боят далечен, почнат лют
         нечакано и пак нечакано престанал,
         отпред, разправя им, показвайки с ръка
         кое, къде и как; а други ей така,
         намерил случай тук, за дерта си приказва,
         оборва някого, и някому доказва —
         и слушат около: тоз, клатейки глава,
         а онзи зяпнал е и гръмките слова
         като да лапне; друг замислено поглежда
         далеч… Защо гърмът престанал е, навежда
         съображения оттатък друг: врагът
         че е прогонен, че отвъд, зад онзи рът,
         било нам как си, нам какво си, — и където
         език се свърже, в миг отвързва си сърцето
         юнака току-тъй с юнашки попръжни.
         И вечер пада. Тук и там по вършини
         планински, по Арбут и на Бунай светлеят
         последни слънчеви зари; а все тъмнеят
         тълпи на Спасовден, като че ли с ниет
         нощ да нощуват там.

         Път други са безчет
         подзели към градът. Ей Влад. Ей Белморе
         и Дивисил, а чак от върха там, отгоре,
         и Чер-Чемера ги сподири, но при тях
         се той не доближи; и не че нещо страх
         за туй го спираше — такъв бе обичая
         на пъргавий ловец: на сядане от края
         да сяда, на вървеж отдире да върви.
         Тъй отстрани мерак му беше да лови
         зад думи казани, неказани причини —
         тъй по си има хас, и само да се чини
         дори, че нещо се зад чута дума крий.
         И все мустака си, надолу опнат, вий.
         И вслушваше се той какво на Дивисила
         с яд Беламоре там, висок и като вила
         превит, разправяше, в косматия си нос
         току въвиращ пръст:

         „Та, казвам ти, на бос
         крак стъпва тоя син. Какво преди е струвал,
         не знам. Нито да знам, нито пък съм го чувал.
         Не само на годин е тоя момък млад —
         кой знае той какво си мисли Каменград!
         Ний с тебе, кашата които сме му яли…“

         — „Преди четирсет години! Не разбрали
         защо и за какво… Тя нашата тогаз
         детинска беше!“

         „Да, детинска. Все пак аз
         над нея днешната не турям по-отгоре! —
         пресечен, подлови отново Беламоре: —
         Не са ли хората пак същите, все те?
         С какво би отличил ти днешното дете
         от дяда му? Живот те не творят — наставят
         живота, и по същ калъп децата правят…
         Да, да. На плитко ний се въдим. Погледни:
         очи, мустаци, нос — все същи, все едни!
         Не се е нищичко отвека променило!
         Живота минал е край племето ни хило,
         нито мустакът му биле не закачил.
         А и в душата си, каквото си е бил
         отколе, пак такъв и днеска е и вчера.“

         — „Така си е!“ — мустак опънал, Чер-Чемера пошепна.

         „Викнали отвсякъде — Младен,
         Младен! Добре, Младен. Но де си ти сграден
         зад видел ей така с едничък само камък?
         От сурово меше не се изкарва пламък —
         в кръвта ни пламъка е господ угасил…
         Какво насреща туй ще каже Дивисил?“

         — „Да чуеме!“ — мустак опънал, Чер-Чемера
         пошепна и уши наостри.

         — „Стамен вчера
         такива ми, и той, осуква на хава.
         Очи, мустаци, нос — ти истина това
         Го казваш: същите са те от памтивека.
         Но мозък и сърце невидено, полека
         Са с новия живот превърнати съвсем.“

         — „Какъв ти нов живот! Спим, пиеме, ядем,
         с кокошки лягаме — а ставаме с петлите,
         и мили рожбици на ръбоша на дните
         току ги ръбиме… плодим се и плодим,
         и на къщурките кумините ни дим
         димят — но нищичко живот не задимява
         в живота ни.“

         „А туй, сега което става,
         какво е? — скъса го през дума Дивисил: —
         Не знаех аз и ти че си от тия бил,
         които им е кеф на вятър да хортуват…
         Нехранимайковци народа само псуват.
         На мода е сега. Защо не? Няма кой
         на туй да се опре. И всякой дерта свой,
         от нямане кому, на него си изкарва.
         Народа знае тоз, в народа който вярва,
         и нему мило е, което той милей…
         Свободен или роб, народа ни живей
         На таз земя едвам дестина само века.
         Туй за един народ в живота е пътека
         най-къса. За един народ е възраст то
         младежка. А сърце той има от злато —
         което новия живот го на жълтица
         кове… Нерадостна и тъмна върволица
         съдби е таз земя видяла. Погледни!
         По нея още от непаметни е дни
         Бог тръгнал, грозний, бог на разума на дните.
         Следите му личат в Балкана, в равнините,
         през дето сума свят вървял е и живял
         и мрял — и тук се е той само удържал,
         той само, тоз народ, когото, плиткоуми,
         вий псувате. Кого подхвърляте на глуми?
         Кого вий псувате? Баща си? Тоз народ —
         вий на когото сте червив и бутел плод!
         Ти знаеш со цървул баща си кой подритва!
         Не с чуждите, а с вас ще трябва той на битва
         да стане и да се избави навсегда
         от вас, от своите негодници чеда…
         Кого вий псувате? Баща си? Вам же горе!“

         „Добре си е!“ — мустак опънал Чер-Чемера пошепна.

         „Знам ги аз. И онзи ден и вчера
         и днес… От вашите псувни се проглуши
         светът. Народа е на прагът да реши
         една от своите задачи, най-велика —
         а вие… Извор на омраза само блика
         в душата ви. Кога омразата роди
         на тоз свят нещо? Туй, което и преди
         съм казвал, казвам го и тебе: обикнете
         и во душата ви най-хубавото цвете
         ще цъфне — вярата в народа. Той избран
         народ е. Току-тъй съдбата в своя план
         не е отсякла тук да бъде. Не безцелно
         той тука турен е, на таз земя пределна,
         между сегашния и някогашний свят,
         на синура между възток и запад. Млад
         народ сме още ний, и в нас сами измама
         не ни встари до днес. Бял косъм още няма
         ни в наште истини, ни в нашите лъжи.
         Но в нас оставена е кръв да отлежи —
         кръвта на толкова изчезнали народи!
         Тя в наште жили, в нас се мята, бие, броди,
         кипи. Прислушай се в кипежа й свети
         и чуй — чуй ехото на нявгашни мечти
         и непостигнати възвишени надежди,
         стремежи спънати в невидими примежди,
         макар съзнавани — незнайни тайни пак
         и въжделения изчезнали во мрак,
         неопрадваните съмнения и вери…“

         Избърза Чер-Чемер, настигна ги и смери
         Той с поглед стареца учуден отстрана,
         като да каже реч. Но вече подхвана
         тук Беламоре:

         — „Ти, тъй както я подкара!
         Забърка ти дивяк от истини и вяра,
         и с тайна някаква подмасли всичко туй.
         Ти по си стар от мен, но да прощаваш. Чуй —
         недей насвос хаби ти словото си вещо.
         На пътни умове кажи ти пътно нещо!“

         „На пътни умове по-лани в каменград
         тез пътни каза ги големия му брат
         на Дрина. Трябваше и ти да чуеш тия
         от него, онзи там, професора в Русия.“

         — „Та чух ги — чувам ги и в твойте думи днес.
         На тия корена не ще им е тъдез.
         Това са мъдрости от книгите родени —
         дълбоки мъдрости! Фантазии! На мене…“

         „На плиткото роден… ти плитко дириш брод! —
         отвърна Дивисил: — Чуй, наший е народ
         мрак, хаос, някаква непостижима тайна —
         и в него върши се, за никого незнайно
         как, всичко онова, що видимо пред нас
         излиза. Мълком то се върши. До ще час,
         то знай, ще се яви това, което вещо
         се готви — видното в невидимото нещо.
         За свойто дело той не води сметка с дни.
         Той трупа с векове за дело планини
         градиво — трупа го и търпеливо чака.
         Той чака оногоз, единия, из мрака
         за подвиг който би извадил и на свят
         явил и волята и силата му — с млат
         скалата да разбий на неговите тайни.
         Това, що трупа той, не трупа за нетрайни
         неща и затова не бърза. Идва ден
         и онзи, който е за подвиг отреден,
         и волята му той ще вземе в своя власт.
         Народу волята! Оная буйна страст,
         стихийна в пориви, во средства безогледна,
         която шествува в живота всепобедна —
         че в нея пламъка на творчество гори.
         От него сътворен — той него да твори!…
         И ето — казвам ви — помнете мойто слово:
         градивото у нас, в народа, е готово —
         но онзи, чаканий, единий, де го той?“

         — „Как де го?“ — Не един, не двама, цял са рой…
         Как де го? — се изви за дума Чер-Чемера.

         „Недей на своя си ти навик изневеря —
         мълчи!“ — му сопнато извика Дивисил,
         и през ливадата, от равний път отбил,
         той тръгна. Тръгнаха и двамата след него.
         „Вас питам: може би че вие знайте — де го?
         Ти? Той? И аз? Или ония ще са то,
         там що се бият? Млад и свредел и длето
         това са. Сечива за майстора. Градиво
         и мъртви сечива за делото му живо —
         и тяхната съдба е в него да умрат!
         Било е тъй, и тъй ще бъде всякой път —
         Умрат ли — делото с тях заедно умира.
         Не им е делото тям извор — не извира
         струя на подвизи за бъдаще от тях.
         Седемдесет годин живея аз. Познах
         живота; вземах дял и ази нему в хода.
         Аз не видях на нашия Войвода
         подобен: пъргав, горд, решителен и смел
         и ясен в своята определена цел —
         и пак: той не е Той, когото всеки чака!
         Готов е той дошел при нас. Готова всяка
         лъжа и истина за него е в света.
         Душата му не е достъпна за мечта
         отвъд зад онова веднъж определено…
         О, аз Войводата обичам. Но в Младена
         е моята душа — макар че е и той
         не Той! В Младена аз съзирам как и кой
         пред моя поглед се за бъдното създава.
         Младен — очакваний за подвиг предвещава.
         Предтеча е Младен на онзи, който ощ
         не е роден — но веч, в пробудената нощ
         на свойто битие, заражда го народа.

         Открита е речта на нашия Войвода.
         Прислушайте се вий — не води тая реч
         зад наште синури, отвъд, и по-далеч;
         от първа дума той започва буен, сприха,
         напред и все напред и все по-буйна лиха:
         не дири мисли той и слово не твори.
         В душата му никога не казва нищо: спри!
         И ясен е и прек, когато той говори:
         че той ни с себе си, ни с другите се бори,
         и всякой чувствува и казва: той е прав!
         Реч болна, сприхава — но разума е здрав
         и глупав. Бръчкат на мисъл вдъхновена
         не мръдва челото, обилна, но студена
         тече почелото безсолната му пот…

         В Младена моята душа намира брод
         да мине там, отвъд, в пределите желани.
         Кой знай ще мине ли! а от години ранни
         аз работех за тях, и нивга на света
         до днес не е била, ни миг, от мисълта
         на отрицание душата ми смутена…
         Прислушвайте се вий и чуйте на Младена
         речта. Чепат и млад зад нея дух се бий…
         Зад туй, що казва той, неказано се крий —
         предвест му и в гласът и в образа трепери.
         Речта му нещо все посяга да намери
         там сякаш някъде — невидимо далеч,
         където се твори и мисълта и реч
         за нея. Дело реч, реч делото пресича —
         противоречат си. И погледа дорича
         това, което се препъва в млад език —
         на възмущение е словото му вик.
         Такава реч сърце и радва и смущава…
         През нея се за мен като че ли задава
         ездач, и бърза той изпратен да вести
         за онзи който е на път: и той и ти
         и аз, когото тук ожидаме — стремежа
         на нашите души, възвишен, и купнежа
         на нашите сърца когото ще родят:
         от всички минали по кървавия път
         на миналото, той, Войводата, е сетен —
         Младен е първия от онзи рой безчетен
         борци, които днес се раждат, отсега
         на път излизат. Той, Войводата, снага
         за днес е — и затуй днес на успех се радва.
         Там, дето място е да вика, заповядва —
         Войводата е там. Там само. А Младен
         е вред на работа. Спокоен и смутен,
         здрав-болен, все едно, и вярва и не вярва —
         пак работи; Младен невидимо подкарва
         колата — вози се Войводата на тях…
         Зарад Войводата — аз неведнъж видях —
         са нищо другите — глава разгорещена…
         Напротив — другите са всичко за Младена…
         И всякой в своето главите си трошат:
         Когото чакаме, и който кръстопът
         ще е в живота ни — не ще е той Войвода,
         а Вожд — властителя на волята в народа.
         Нито Войвода е, нито е той Младен —
         Той — онзи, който е съсъда драгоцен
         зарад народната и свяс и мощ върховна.
         Издигнат ще е той — звънарница черковна,
         той, — възвишение на всичко онова,
         под него що гъмжи и празнува в слова
         и во безмълвие на свойто възвишене
         Великдена. Това е висшето творене,
         на воля и любов на скрития живец
         в народната душа. На всякой е творец
         народ задачата да създаде единий,
         подир когото той ще тръгне, за да мине
         морето кърваво, червеното море
         на временни беди — да дойде и да спре
         отвъд, в желаното, което се не види.
         Такъва само се народ на бога свиди,
         народ творец — родил в живота свой Мойсей:
         Мойсей единия, в когото бог живей,
         едничкий за смъртта на който бог е плакал.“

         В речта си Дивисил тъй беше се увлякъл,
         но бозна докъде вървял би и така
         мъдрувал, но до брод на буйната река
         дошли, те спряха се — и тука чак съсетен
         изви се то към тях, намръщи се и бледен,
         от яд на себе си, че се отплесна тъй,
         сви устни, настрана изплю, и крясна: — „Пъй —
         и аз!… — И метна се, прецапа той през брода
         и спре: — Говеда!… Пфю! И аз намерих сгода
         кога и на кого!“

         Прецапал тук, изви
         и Беламоре в миг с ръка го залови:
         — „Ти стой! Ний може би не сме разбрали всичко,
         ти бъбриш ги таквиз забъркани… Едничко
         да те попитам аз желал бих: ако тук
         е работата тъй, и не на нас напук
         ти дрънкаш… За какво, кажи ни ти, тогава
         туй всичко в Каменград и другаде да става…
         В таз каша си и ти, а имаш други ум.
         Кажи ми ти това — халосник сладкодум.“

         Но сопнат Дивисил: „Най-лесен отговора —
         но той съвсем не е като за вази хора!
         Ще дойде някога и зарад него ден —
         вий ще го чуете. Донякога Младен,
         ако остане жив, на вашите въпроси
         ще отговори… Той в душата си го носи
         и днеска, може би че тъмни — Каменград
         с съдбата си ще ги и в неговия млад
         дух изясни.“

         А веч (докрай града те бяха
         дошли) отпреде им и подир тях вървяха
         тълпи, спроводили до гроба Богдан Вит,
         намерений нощес на Боевец убит
         бог знае от кого и как. И те в тълпата
         нататък тръгнаха. Но ето при вратата
         на поп Матееви, и вътре в равний двор,
         навалица гъмжи, приижда, цял е сбор,
         и нещо шепнат си, и нещо се разправят.
         Тук бързо Дивисил, без някого що правят
         да пита, втурна се, през хората си път
         проправи — ето го през двора се отвъд
         по стълбата изви и се изкачи горе.
         А там на пътя, вън, на старий Беламоре
         разправяха Велин, Гошана, поп Витан
         и Милко Странника, затъкнал на колан
         пищови сребърни на дръжките с позлата.
         За къщи тръгнали нататък из тъмата
         (че беше късно веч, и месеца изгре
         дори, издут, червен), Гошана се възпре
         и почна пак:

         — „Това отдавна забелязвах:
         и ето поп Витан — на два му пъти казвах:
         не ми харесва туй, умислен е Матей,
         кеф няма. Нещо му брадата все белей,
         и от Великден, на, съвсем е побеляла!“

         „Туй моята Кира отдавна бе съзряла! —
         Белина го преби: — И не един му път
         тя казваше и цяр. Но знаете умът
         на стареца. Божи то работи са, казва,
         и всякакъв съвет и церове отказва.“

         „Брей, май с човек! — Витан подзе: — Едвам с
         ръка
         го хванах. Май с човек! Очите си така
         изви, изблещи — хъ! и в гроба да полетя…
         Аз него — дръж, — а той… доде да се съсетя,
         евангелето там чак долу в гроба — бух! —
         изпусна го… Едвам като изхърка, чух —
         и на ръцете ми като таквоз увисна…
         Дотук го носихме с Китана. Като писна
         тук дъщеря му пък — и, господи! то, то…“

         — „А има ли го туй, или е ред: защо
         евангелето вий заровихте при Вита?“ —
         Вълкан Гошана тук изви се и запита.

         „Редът си му е тъй. И няма никой поп
         в ръка да улови евангелие, в гроб
         един път паднало! — се поп Витан обади: —
         И кой ли пък таквоз евнгеле ще вади
         из гроба? Праведник показва се с това,
         че е умрял — и сам тъй с божите слова
         желае да се той пред господа представи.“

         — „Тъй да умре човек, когато бога слави —
         тук Беламоре се обади: — То е знак,
         че го обича бог.“

                   „И таз добра! човяк —
         та той не е умрял. Той само му припадна!“

         — „Не днеска — утричка… Че дето казват: гладна
         за него, па не сал за него, е пръстта, —
         и Дивисил… и той таз вечер мъдростта
         си рече. Чувал съм, а и по опит зная;
         човек когато се допре така до края
         на дните си, така настръхва като ръж,
         променя се съвсем и почва изведнъж
         нечувани неща и думи да говори —
         душата му смъртта за мъдрости отвори!
         От колко е годин тук, в Каменград, Матей,
         и между нази все яде, пие, живей —
         кога сте други път тъй чули да отвори
         уста, таквиз неща да вземе да говори,
         като за знамето во черква онзи ден?“

         „Да, да! — обади се Белина: — То и мен
         тъй ми се стори — тъй и тъкмо ми се струва
         сега: и Беламор започна да хортува
         нечувани неща и думи… Без сръдни! —
         И ти ще си допрял до край на свойте дни!“

         — „Дъртак!“ — извърна се към него Беламоре…
         Но, към ключалката посегнал, в миг отвори
         Белина (бяха се до пътните врати
         пред него спрели те) и, влязъл, извъртя
         ключът.

         — „Дъртак! Все тъй… — извика Беламоре: —
         Извардя глупости кога да издърдори,
         все някак тук да е — пред портния му праг:
         отвори портата, уригне се, и — трак!“

         И с глъч и смях се те извиха край стената,
         и се залутаха нагоре в мрачината.

         А омърлуши се, заглъхнала, нощта.
         По тъмни дървеса не трепнуват листа;
         не се обажда пес ни близо, ни далече.
         Не светва нийде свещ. Понякога препречи
         път нощеходник бръз: самотно проехти
         чевръстия му ход, нататък завърти
         зад ъгъл някъде и сякаше в земята
         потъне. Някаква злокоба в тишината
         като че да слухти и дебне. Нийде чут
         не се откъсва звук. И месеца, издут,
         червен, на сивото небе едвам възпира
         и ням се в пустошта с помътен поглед взира…
         Препречи мълчалив широкия мегдан
         Мъдрителя и спре, и дълго застоян
         се вглежда в месеца. Из мрачината ходил
         до късно вън града и мълком дълго бродил
         след туй по улици, през тихата тъма
         той мина и се спре при старата чешма —
         тъй навик беше му от първо още време:
         наплиска се, измий, и сетне се възйеме
         на кулата си. Спрян, изви се той сега,
         озърна се, и там отпуснато ръка
         на плочата подпре…

                   Бълболи си чешмата
         през цеви оловни, и тъмно в тишината
         като че някому приказва своя блян,
         кой знае, декашен, какъв. И замечтан
         се в нейний говор тих Мъдрителя заслуша.
         Като че в нея скрит се някой вътре сгуша,
         избъбли, сниши се, застане, склокоти,
         през крайната си цев провре, зашепоти,
         изплаче — а отсам, друг в другата простене,
         изшитка, сякаше изгубил е търпене
         да чува стон и плач. А също като зев
         да зина, тутакси през среднята се цев
         обади друг, сърдит, и строго им се сопна —
         смълча се, дръпна се навътре, с нещо хлопна
         там, и задавено отново зина зъл:
         бол-бъл, бъл-бол, ш-ш… и пак бол-бъл…
         И глъхналата нощ, като че ли витае
         над нея някакво предчувствие, се мае
         и дъх е спряла тя да чака. Дали знак
         е неи обещан? И него в тоя мрак
         очаква няма тя? Отде и за какво ли?…
         А на мегдана там чешмата си бълболи
         Бог знае за какво, останала в нощта
         сама. Изклокоти и тъмно в пустошта
         изплаче, изведнъж прекъснала шумтене,
         и пак изклокоти, изплаче и простене.


Няма коментари:

Публикуване на коментар