23 юли 2012 г.

Приключенски романи: Майн Рид - Оцеола-2




         ГЛАВА XXIV
        СТРАННОТО ВИДЕНИЕ

         Изглежда бях лежал няколко минути така унесен, когато ме събуди шум от гмуркане във водата, сякаш някой бе скочил във вира. Но аз не се стреснах и не се изненадах, затова не се обърнах да видя какво става. Дори не отворих очи.
         „Джейк се къпе — си помислих… Чудесна идея, и аз ще се окъпя след малко.“
         Но аз се лъжех. Негърът не бе скочил във водата, а се намираше на брега близо до мене, където бе легнал да спи. И той се бе събудил от шума и бе скочил на крака. Чух го т вика:
         — Боже, масса Джордж, виж какъв е голям! Уф!
         Повдигнах, глава и погледнах към вира. Не Джейк причиняваше шума във водата, а един голям алигатор, който се бе доближил до брега, дето лежахме. Алигаторът се беше отпуснал във водата, като се крепеше на повърхността върху широките си гърди и бе разперил мускулестите си крайници, които имаха ципи между пръстите. Той ни гледаше е явно любопитство. С глава, изправена над повърхността, и опашка, вирната неподвижно нагоре, той представляваше смешна, но същевременно и отвратителна гледка.
         — Донеси ми пушката, Джейк! — казах аз шепнешком. — Стъпвай внимателно, за да не го уплашиш!
         Джейк се прокрадна, за да вземе пушката. Но влечугото изглежда разбра намеренията ни. Още преди негърът да се добере до оръжието, алигаторът се обърна внезапно във водата и се стрелна в тъмните дълбочини на езерцето. Чаках известно време с пушка в ръка да се появи отново, но той не излезе на повърхността. Вероятно и друг път са стреляли по него или са го нападали. Сега алигаторът виждаше в нас опасни неприятели. Тъй като вирът се намираше близо до пътеката, по която често минават хора, предположението ми беше правдоподобно.
         Нито аз, нито Джейк нямаше да обърнем особено внимание, ако тази случка не ни напомняше за друго събитие, което добре помнехме. Всъщност приликата бе забележителна — вирът, скалите, дърветата наоколо — всичко възкресяваше ужасната сцена. Даже влечугото, което току-що бяхме видели, изглеждаше по форма, големина, по грозния си и свиреп вид също като алигатора, за който в плантацията сега се разказваше цяла легенда.
         Страшната случка изплува в съзнанието ми с всичките си подробности, сякаш се бе случила предишния ден. Аз си спомнях как земноводното чудовище бе примамено, ужасната среща във вира, гонитбата, залавянето, делото и жестоката присада, бягството, дългото преследване по езерото и внезапния зловещ край. Спомних си всичко това съвсем живо. Струваше ми се дори, че отново чувам предсмъртния вик на жертвата, когато потъваше във водата. Това не бяха приятни спомени нито за другаря ми, нито за мене и ние скоро престанахме да говорим за тях.
         Сякаш за да ни развлече, до ушите ни долетя веселото крякане на дива пуйка. Джейк ме помоли да му позволя да се опита да я удари. Нямах нищо против. Той взе пушката и ме остави. Запалих отново хаванската пура, обтегнах се на меката трева и се вгледах в кръгчетата от лилав пушек. Вдишвах дълбоко упоителния аромат на цветята и отново заспах.
         Този път сънувах. Сънищата ми бяха сякаш продължение на мислите, които доскоро ме бяха вълнували. Видях още веднъж онзи съдбоносен ден и едно след друго събитията, които се бяха случили.
         Сънят ми обаче се различаваше от действителността. Сънувах, че виждам как мулатът изплува на повърхността на водата, как се изкачва на брега на острова и успява да избяга невредим, без нито една драскотина. Сънувах също, че се е върнал да ми отмъсти, че по някакъв начин се намирам в негова власт и че точно в този миг, се готви да ме убие.
         В този опасен миг аз отново се събудих. Сега не от плясък на вода, а от близкия остър пукот на пушка.
         „Джейк е стрелял по пуйката — помислих аз, — дано е улучил. Няма да е зле да занеса една пуйка във форта. Сигурно ще бъде добре дошла за столовата. Казват, че запасите им не били много изобилни. Джейк е добър стрелец и няма да я изпусне. Ако…“
         Внезапно мислите ми бяха прекъснати от втори изстрел. Острата детонация показваше, че и този път е от пушка. „Какво означава това? — попитах се аз, изпълнен с тревога. — Джейк има само една пушка, и то едноцевка. Не е имал време да я зареди отново. Дали първия път не сънувах?“ Но не — сигурен бях, че чух изстрел. Какво друго може да ме е събудило? Изстрелите бяха два. Не можеше да греша.
         Скочих изненадан на крака. Обзе ме страх. Страхувах се за безопасността на моя другар. Сигурен бях, че съм чул два гърмежа. Това означаваше, че са стреляли две пушки, че са стреляли двама души. Може би Джейк да е бил единият, но кой е другият? Намирахме се на опасно място. Дали не е някой враг?
         Извиках високо негъра по име. Отдъхнах си, като чух гласа му недалече в гората. Но той събуди нови страхове у мене. Това не бе отговор на моя зов, а вик на ужас.
         Озадачен и разтревожен, аз сграбчих пистолетите си и се втурнах да го посрещна. Ясно бе, че идва към мене и се намира наблизо, но все още не виждах черното му тяло под тъмните сенки на дърветата. Той продължаваше да вика и сега можех да различа думите му.


         ГЛАВА XXV
        КОЙ СТРЕЛЯ

         — Всемогъщи Боже! Всемогъщи Боже! — викаше той ужасен. — Масса Джордж, ранен ли сте?
         — Ранен? Кой може да ме рани?
         Ако не бяха двата изстрела, щях да сметна, че е стрелял по посока към мене и е решил, че може да ме е ударил.
         — Не сте застрелян! Слава Богу, не сте застрелян, масса Джордж!
         — Защо, Джейк? Какво означава всичко това?
         В този миг Джейк излезе от гъстата гора. Виждах го съвсем ясно.
         Видът му не разсея опасенията ми, че се е случило нещо необикновено.
         Той представляваше въплъщение на ужаса. Очите му така се въртяха в орбитите си, че се виждаше повече бялото им, отколкото зениците и ирисът. Устните му бяха бели и безкръвни. Черната кожа на лицето му бе побледняла и станала пепелива. Зъбите му тракаха, докато говореше. Държанието и всичките му движения издаваха, че той е обзет от панически ужас.
         Щом ме видя, Джейк бързо се втурна към мене и сграбчи ръката ми. В същото време погледна уплашено към мястото, откъдето бе дошъл, сякаш там се криеше някаква страшна опасност.
         Знаех, че обикновено Джейк не бе страхлив. Напротив. Значи се беше случило нещо наистина страшно. Но какво?
         Обърнах се и погледнах, но в тъмната дълбочина на сенките не можех да различа нищо освен кафявите стволове на дърветата. Отново настоях да ми обясни какво е станало.
         — Божичко, той бе… бе… беше. Сигурен съм, че той беше.
         — Той? Но кой?
         — О, масса Джордж, В… в … вие сигурен ли сте, че не сте ранен? Той стреля по вас! Видях го д… д-д… да се прицелва. Аз стрелях по него. Н … н… не улучих. Той избяга.
         — Кой стреля? Кой избяга?
         — О, Божичко! Т … т… той беше. Той или неговият дух.
         — За Бога, обясни ми какво има. Кой е той? Какъв дух? Да не си видял дявола?
         — Вярно е, масса Джордж, вярно е… Д… д… дявола видях. Жълтия Джейк.
         — Жълтия Джейк?
         — Жълтия Джейк? — повторно попитах аз машинално, без, разбира се, да вярвам ни най-малко в думите на спътника си. — Жълтия Джейк ли си видял, казваш?
         — Да, масса Джордж — отговори конярят, като малко се поуспокои. — Сигурен съм, както че е бял ден. Видях него или неговия дух.
         — Глупости! Няма духове! Очите ти са те измамили под сянката на дърветата. Просто така ти се е сторило.
         — Боже мой, масса Джордж — възрази черният настойчиво. — Кълна се, че го видях — очите не са ме измамили. Видях Жълтия Джейк или неговия дух.
         — Но това е невъзможно!
         — Може да е невъзможно, но е истина! Съвсем сигурен съм, че видях Жълтия Джейк. Той стреля по Вас иззад онова каучуково дърво. После аз по него. Но, масса Джордж, не чухте ли два изстрела?
         — Вярно, чух два изстрела или поне така ми се стори.
         — Не, масса, нищо не Ви се е сторило. Уф! Този проклет негодник стреля, сигурен съм. Погледнете тук, масса Джордж! Погледнете!
         Бяхме се приближили до вира и се намирахме до магнолията, под чиято сянка бях заспал. Джейк се наведе и посочи към дънера. Погледнах мястото, което ми показваше. Върху гладката кора на дървото имаше следа от куршум. Той само бе докоснал дървото и бе отминал. Нараненото място бе зелено и прясно. Мъзгата още течеше. Без съмнение някой е стрелял по мене и за малко не ме е улучил. Оловното топче е минало край ухото ми, на няколко инча от главата ми, когато съм почивал върху пътната чанта. Сега си спомних, че почти едновременно с първия изстрел бях чул свистенето на куршум.
         — Вярвате ми, нали, масса Джордж — попита негърът с доволен вид. — Виждате, че е истина.
         — Разбира се, вярвам ти, че някой е стрелял по мене…
         — Този някой е Жълтият Джейк, масса Джордж, Жълтият Джейк, да го вземат дяволите! — настойчиво потвърди другарят ми. — Видях този жълт негодник съвсем ясно, така както виждам дънера.
         — Жълтокож или чернокож, трябва веднага да се махнем оттука. Да си вървим! Дай ми пушката. Ще пазя, докато оседлаеш конете. Бързай!
         Тутакси заредих пушката, застанах зад едно дърво и обърнах очи към посоката, от която бе дошъл куршумът. Негърът доведе конете зад мене, започна светкавично да ги оседлава и да стяга багажа.
         Няма нужда да казвам, че наблюдавах с тревога — дори с уплаха.
         Опитът да бъда застрелян показваше, че наблизо се таи някакъв смъртен враг. Предположението, че е Жълтият Джейк, бе нелепо и аз, разбира се, го отхвърлих с насмешка. Със собствените си очи бях видял неговия ужасен край. Бяха ми необходими доказателства, по-убедителни от тържествените увещания на моя спътник, за да ме накарат да повярвам, че е бил духът на Жълтия Джейк или, че той е възкръснал. Никой бе стрелял но мене — в това не можех да се съмнявам. При здрача в тъмните гори, заслепен от страх, негърът беше взел нашия враг за Жълтия Джейк. Разбира се, това бе рожба на неговото въображение. Той просто се е припознал в самоличността на неизвестния враг. Не можеше да има друго обяснение.
         Но защо пък точно в този миг сънувах мулата? И защо точно такъв сън? Думите на негъра, в които аз не вярвах, бяха въплъщение на неприятното видение, което ми се яви насън.
         Изби ме студена пот. Кръвта ми се смръзна. Настръхнах, като си помислих за необикновеното съвпадение. Нещо ужасно се криеше в цялата работа — нещо толкова дяволски вероятно, че започнах да смятам тържествените уверения на негъра за истински. Колкото повече мислех за всичко, което се бе случило, толкова по-малко се съмнявах в правдивостта на неговите думи.
         Защо например някакъв си индианец без всякакво предизвикателство ще избере тъкмо мене за жертва? Вярно е, че между белите и червенокожите съществуваха враждебни отношения, но войната не бе за-почнала. Още не бяхме стигнали дотам. Съветът на вождовете още не беше се състоял. Събранието бе насрочено за следния ден. Не беше вероятно враждебни действия да са започнали от едната или другата страна, преди да са известни решенията на съвета. То би повлияло на изхода на това важно събрание. Индианците бяха толкова заинтересовани от запазването на мира, колкото и белите им неприятели, дори много повече. Те не можеха да не знаят, че едно такова ненавременно предизвикателство няма да е от полза за тях, а напротив, би била удобен предлог в ръцете на хората, които бяха за изселването им.
         Възможно ли бе тогава индианец да посегне на живота ми? А ако не беше някой индианец, кой друг на този свят би желан да ме убие? Не си спомнях да съм обидил или предизвикал някого толкова, та да желае смъртта ми.
         Спомних си за пияните индианци, които бяха отвлекли добитъка. Те малко биха се интересували от договорите или от резултата па събранието. За такива хора кон, седло, пушка или някаква дреболия са по-важни, отколкото съдбата на цялото племе. Явно беше, че и двамата бяха истински бандити. И сред червенокожите има крадци, както и сред белите.
         Не можеше да бъдат те. Те не ни видяха, когато минахме, а даже и да са ни видели, не беше възможно да пристигнат толкова скоро тук. Бяхме яздили с бърз ход, след като ги оставихме, а те нямаха коне.
         Спенс и Уилямс имаха коне. След като Джейк ми разказа по пътя за миналото на двамата негодяи, аз се убедих, че те са способни на всичко, дори на убийство.
         Но и това бе почти невероятно. Те не ни бяха видели, а освен това бяха заети със стадото.
         Аха! Най после се сетих! Стори ми се, че съм налучкал най-вероятното предположение. Злодеят, навярно беше някой беглец от поселището, някой роб, с когото са постъпили зле и който се е заклел винаги да отмъщава на белите. Вероятно е искал да отмъсти на първия бял човек, изпречил се на пътя му. Без съмнение бе някой мулат, който може би е приличал донякъде на Жълтия Джейк. Хората с жълта кожа, както и чернокожите си приличат много.
         Така можех да си обясня заблудата на моя спътник. Това обстоятелство всеки случай правеше грешката му по-естествена. И аз трябваше да се задоволя с това предположение.
         Джейк бе вече приготвил всичко. Без да се бавим, за да търсим друго разрешение на загадката, ние скочихме на седлата и с галоп се отдалечихме. Яздихме известно време приведени над конете си. Сега пътят ни минаваше през редки гори и можехме да виждаме далеч зад нас.
         Не се виждаше никакъв неприятел, ни бял, ни черен, нито червен или жълт, ни отстрани, ни зад нас, нито пред нас. Не срещнахме жива душа чак до укреплението на форт Кинг* Влязохме в него точно когато слънцето потъваше зад тъмната линия на гористия хоризонт.
         [* Наречен на името на изтъкнат офицер от американската армия. Такъв е обичаят в пограничните постове. Б.авт.]


         ГЛАВА XXVI
        ЕДИН ПОГРАНИЧЕН ФОРТ

         Думата „форт“ извиква пред нас представа за здрава сграда с ъгли, пролуки, бастиони и бойници, назъбени стени, кули и насипи — с една дума непревзимаема крепост. Испанците са издигали такива постройки във Флорида и други места. Някои от тях* все още стоят, а развалините на други свидетелстват за тяхната предишна слава и величие, когато знамето, на което е бил изобразен леопард, се е развявало гордо над стените им.
         [* Форт Пискалата на Сент Джонс, форт Свети Агустин и др.; в Пенсакола, Свети Марко и пр. Б авт.]
         Колониалната архитектура на Испания се различава много от колониалната архитектура на другите европейски народи. В Америка испанците са строили без оглед на средства и труд сякаш са били убедени, че тяхната власт ще бъде вечна. Дори и във Флорида те едва ли са подозирали, че тяхното господство ще бъде толкова кратко. Нищо не е предсказвало, че толкова скоро ще бъдат изгонени.
         В края на краищата тези масивни крепости са изиграли своята роля. Ако не е била тяхната закрила, тъмнокожите ямаси, а след това победоносните семиноли биха ги изтикали от цветущия полуостров, дълго преди индианците да бъдат покорени от други.
         И Съединените щати притежават големи каменни укрепления. Но съвсем различни от тях са граничните „фортове“, които опасват територията на САЩ като гигантска верига и за които се говори в разказите за пограничните войни. Тези укрепления нямат големи бойници от изсечен камък, нито скъпи укрепления, нито каквито и да е ненужни украшения. Това са груби постройки за временна употреба, направени от окастрени трупи. Изградени са с малко средства, така че да могат да ги изоставят без загуба и да ги изграждат наново по постоянно изместващата се граница.
         Оградите са идеално пригодени за целта, за която са предназначени. Те са пример за практическия дух на едно републиканско правителство.
         За да издигнете укрепление срещу индианците, постъпете по следния начин: вземете неколкостотин дървета, насечете ги на дължина 18 фута, разцепете ги по средата; наредете ги едно до друго с плоските стени навън, така че да се образува квадрат, скрепете ги с дъски; изострете върховете им; изсечете места за наблюдателници на височина 8 фута от земята; поставете под наблюдателниците платформи; изкопайте ровове от външната страна; издигнете чифт бастиони в два противоположни ъгли и поставете там оръдията; сложете здрава врата и ето ви граничен форт.
         Фортът в зависимост от терена може да бъде триъгълен, четириъгълен или многоъгълен.
         Разбира се, необходими са ви квартири за войските и складове за припасите. Затова изградете няколко здрави къщи в ограденото място. Ако искате, може да ги поставите в ъглите; те трябва също да имат и амбразури, които ще послужат, в случай че оградата не издържи. Като направите всичко това, фортът ви е готов.
         Боровите дървета са удобни за тази цел. Техните високи безклонести стебла се режат и цепят лесно по дължина. Във Флорида се намира дървен материал още подходящ за целта като например стволовете на палмата-зелка*, Те поради особената, си структура се разбиват по-мъчно от изстрелите и куршумите засядат безопасно в дървото. Форт Кинг бе направен от такъв, материал.
         [* Chamoeorops palmetto.. Б. авт.]
         Представете си един такъв форт. Поставете вътре неколкостотин войници — някои от тях с избелели небесносини униформи с бели замърсени нашивки (конниците); други с по-тъмносини униформи, обшити с червено (артилерията); трети с яркожълти нашивки (драгуните) и накрая други в тъмнозелени дрехи (стрелците). Представете си всички тези хора отпуснати и размъкнати на вид да се мотаят насам-натам или да стоят на групи, а така също и неколцина по-стегнати, с бели колани и байонети, които са застанали на пост или пък са от дневния караул; представете си десетина размъкнати жени — съпругите, перачките, заедно с тях и още десетина тъмнокожи индианки, тук-таме плачливи хлапета; няколко офицери, които бързат и които се отличават с тъмносините си рубашки*; пет-шест господа в цивилни дрехи — посетители или служители във форта; двадесетина не толкова благовидни странстващи продавачи — търговци на добитък, касапи, водачи, ловци, комарджии и безделници; черни прислужници и дружелюбно разположени индианци; може да прибавите и надутия правителствен пълномощник — представете си всичко това и осеяното със звезди знаме, което се развява над главите на всички, и ще имате общия изглед, който се разкри пред очите ми, когато влизах през портата на форт Кинг.
         [* Рядко може да се види американски офицер с пълна униформа, а още по рядко, когато е на поход във Флорида. Б. авт.]
         Пътят ме бе уморил — отвикнал бях в последно време да яздя. Сутринта чух, че свирят заря, но не обърнах никакво внимание, тъй като още не бяха определили наряда ми и останах до късно в леглото.
         Звукът на тръбата и бързите удари: на барабани нахлуха през прозореца и отново ме събудиха. Познах сигнала за преглед и скочих от леглото. В този миг влезе Джейк и ми помогна да се облека.
         — Вижте, масса Джордж — извика той, като посочи през прозореца. — Вижте всички семиноли са се събрали там — всички червенокожи от цяла Флорида, уф, колко са много!
         Погледнах навън. Картината бе живописна и внушителна. Войници бързаха насам-нататък. В ограденото място частите се строяваха за преглед. Те вече не бяха размъкнати като предишната вечер, а със закопчани куртки, накривени фуражки, снежнобели колани, с пушки, байонети и копчета, които лъщяха на слънцето. Те представляваха чудесна военна гледка. Между войниците се движеха офицери, които се отличаваха с разкошните си униформи и лъскави еполети. Малко настрана стоеше самият генерал, заобиколен от щаба си. Сред околните той изпъкваше с голямата си черна шапка, на която се полюшваха бели и червени пера на петел. До генерала стоеше правителственият пълномощник, също генерал, в пълна униформа.
         Този внушителен парад бе предназначен да направи впечатление на индианците.
         В ограденото място имаше и няколко добре облечени цивилни плантатори от околността, между които разпознах и Рингоулдовци. Зад оградата зрелището беше далеч по-живописно.
         По плоската равнина, която се простираше на неколкостотин ярда, стояха на групи високи индиански вождове, облечени и най хубавите си дрехи — с тюрбани, нарисувани лица и украсени с пера. Нямаше и двама облечени по един и същи начин и все пак облеклото на всички бе в един стил. Някои носеха ловджийски ризи, гети, и мокасини от еленова кожа, богато украсени с ресни, мъниста и пискюли. Други бяха с туники от шарени басми на квадратни на цветя, с гамаши от плат сини, зелени или червени на цвят — те достигаха от бедрата до глезените и бяха пристегнати под коленете с гети, извезани с мъниста чиито пискюли висяха отстрани. Всички бяха опасани с великолепни колани, украсени с раковини, в които имаше затъкнати дълги ножове, томахавки и дори пистолети, бляскащи с богати сребърни инкрустации — това бяха предмети, наследени от испанците. Други, вместо с индиански колани се бяха опасали с испански шалове от алена коприна, чиито краища, украсени с ресни, падаха на туниките им. Това придаваше особено изящество на дрехите. Живописните украшения по главите им допълваха поразителните костюми. Тук разнообразието бе още по-голямо. Някои носеха красиви корони от пера, оцветени с блестящи багри, други носеха тюрбани, направени от копринени кърпи на ярки карета, а трети шапки, направени от кожата на черни катерички, рис или мечка, като често муцуната на животното се подаваше по фантастичен начин над лицето на индианеца. Главите на мнозина бяха опасани с широки ленти, бродирани с мъниста, от които се издигаха пера от кралски лешояди или ефирните пера на жеравите от пясъчните хълмове. Неколцина бяха украсени с големи, поклащащи се щраусови пера.
         Всички носеха пушки — дългите пушки на горските ловци с рогове и паласки, преметнати през рамо. Не се виждаха нито лъкове, нито стрели, освен в ръцете на младежите, които бяха дошли заедно с бойците.
         По-нататък се виждаха палатките, дето индианците бяха построили лагера си. Те не бяха на едно място, а разпръснати на групички край гората. Пред тях се развяваха знамена, които показваха към кой род или племе принадлежат палатките.
         Между тях се движеха жени с дълги рокли. Малки тъмнокожи индианчета играеха по зелената трева.
         Когато погледнах, бойците се събираха пред оградата на форта. Някои бяха вече приближили и разговаряха на малки групи, а други се разхождаха от група на група и явно личеше, че се съветват.
         Аз забелязах изправената стойка на тези прекрасни хора. Не можех да не се възхитя от тяхното свободно държание, което така се отличаваше от скованите движения на обучените войници. Когато човек ги сравни, не може да не му направи впечатление превъзходството на „диваците“.
         Като погледнах към редиците от саксонски и келтски войници — застанали вдървено един до друг, с прибрани токове, а след това навън от оградата, към украсените с пера бойци, които гордо крачеха по родната си земя, не можех да не си помисля, че за да покорим тези хора, ние трябва да бъдем значително по-многобройни от тях.
         Щяха да ми се смеят, ако гласно изразях мислите си. Те противоречаха на целия предишен опит, противоречаха на хилядите легенди на белите самохвалци от границата. Вярно е, че досега индианците винаги са отстъпвали, но дали защото белият противник е по-силен и по-смел? Не, неравенството се дължеше, на неравенството в броя и по-често на превъзходство на оръжието. Това бе тайната на нашето превъзходство. Може ли мъж да се брани с лък и копия от смъртоносните куршуми на пушката? Но сега нямаше неравенство. Червенокожите бойци носеха огнестрелни оръжия, с които си служеха не по-зле от нас.
         Индианците се разположиха в полукръг пред форта. Вождовете се бяха наредили най-отпред. Те насядаха на тревата. Зад тях стояха младшите вождове и изтъкнатите бойци, а още по-нататък редици от обикновени войници от племената. Дори жените и момчетата се приближиха. Те се скриха най-отзад и мълчаливо, но с голям интерес следяха движенията на мъжете.
         Те бяха сериозни и безмълвни, нещо необичайно за тях. Това не е в характера им. Обикновено семинолите се смеят и говорят шумно като клоуните от цирка. Даже и веселите негри не могат да се сравняват с тях.
         Но сега всички — вождове, мъже и жени, дори и децата, които току-що бяха оставили игрите си — всички имаха тържествен вид.
         Нищо чудно. Това не бе обикновено събрание свикано да разгледа някакви незначителни въпроси, а съвет, който трябваше да разреши един жизнен за тях въпрос, съвет, след който можеше завинаги да се разделят от родната земя. Нищо чудно, че не бяха весели както обикновено.
         Би било неточно да се каже, че всички изглеждаха загрижени. Сред вождовете в полукръга, имаше хора, които не бяха против преселването. Това бяха хората, които по някакви лични съображения желаеха да се преселят — хора подкупени, подмамени — изменници на своето племе и на своята нация.
         Те не бяха нито слаби, нито малко на брой. Някои от най-силните вождове бяха дали съгласие да продадат правата на народа. Другите подозираха или знаеха за измяната им и това бе главната причина за тяхната загриженост. Ако нямаше разделение между тях, партията на патриотите можеше лесно да победи, но те се страхуваха от отстъпничеството на изменниците.
         Военната музика засвири. Войската с марш излезе навън през портата. Навлякох униформата си, бързо излязох и заех мястото си сред щабните офицери. След няколко минути стояхме лице срещу лице със събраните вождове.
         Войниците бяха строени в редици. Генералът застана при знамената. До него стоеше правителственият пълномощник. Зад тях образуваха група офицерите от щаба с чиновниците, преводачите и някои цивилни — Рингоулдовци и други, на които от любезност бяха позволили да участват в съвета.
         Офицерите и вождовете се ръкуваха. Лулата на мира обиколи всички и най-после съветът започна.


         ГЛАВА XXVII
        СЪВЕТЪТ

         Пръв произнесе реч правителственият пълномощник. Неговата реч беше твърде дълга, за да ви я предам в подробности. Главното в нея бе призивът към индианците мирно да спазват условията на договора от Оклауаха, да отстъпят земите си във Флорида, да се преместят на запад в определена за тях страна край бялата река Арканзас. Накратко, да приемат всички условия, които правителството го бе упълномощило да предложи. Той се постара да обърне внимание на предимствата, които щели да последват преселването. Нарисува новия им дом като истински рай — прерии, пълни с дивеч, антилопи и бизони, реки, гъмжащи от риба, кристални извори и безоблачно небе. Ако имаше доверчиви хора сред семинолите, те можеха да сметнат, че благословените ловни полета които според техните религиозни представи се намират на небето, съществуват в действителност на земята.
         След това той изтъкна какви ще бъдат последствията, ако индианците не се съгласят. Белите хора, ще се населят нагъсто по техните граници. Лоши бели хора ще навлязат в земите им. Ще последват борби и кръвопролития. Червените ще бъдат съдени в съдилищата на белите, където според законите техните клетви нямат сила и те ще станат жертва на несправедливост.
         Такива бяха в действителност съображенията на господин правителствения пълномощник Уили Томпсън*, изречени на съвета във форт Кинг през април 1835 година. Ще предам собствените му думи. Те заслужават да бъдат отбелязани като пример за „справедливо и честно“ отношение на белите към червенокожите. Ето какво между другото каза той:
         [* Исторически вярна личност. Б. авт.]
         „Да предположим нещо невъзможно, че на вас ви позволяват да останете тук още няколко години. Какво ще стане тогава? Земята скоро ще бъде размерена, продадена и на нея ще се заселят бели. Земемерите вече са дошли. Законите на нашето правителство ще се разпрострат и над вас. Вашите закони ще се пренебрегват. Вождовете ви ще престанат да бъдат вождове. Лоши бели хора ще предявят срещу вас парични искове, ще използват срещу вас оплаквания за изчезнали негри. Може би ще бъдете обвинявани дори в убийства, за които се налага смъртно наказание. Ще ви призоват в съда на белите хора. Вашите оплаквания и обвинения ще бъдат решавани съгласно закона на белите. Белите ще свидетелстват против вас. Няма да позволят на индианците да дават показания. След няколко години вашето положение тук ще бъде безнадеждно. Ще бъдете доведени до просешка тояга, ще бъдете принудени от глад да молите за коричка хляб човека, който ви е разорил, а той може да ви нарече «индианско куче» и да ви изгони. Заради това великият баща желае да ви премести на запад и да ви спаси от всички тези злини.“
         И всички тези лицемерни думи бяха изречени при наличието на предишния договор от Кемп Моултри, който гарантира на семинолите правото да останат във Флорида и чийто трети параграф гласи, както следва:
         „Съединените щати вземат под свое покровителство индианците от Флорида, те се задължават да се грижат за тях и да ги закрилят срещу каквото и да е посегателство от когото и да е.“
         О tempora, o mores*!
         [* О tempora, о mores! (лат.) — О времена, о нрави! Б. пр.]
         Речта бе смесица от лицемерие и скрита заплаха, която от време на време приемаше умолителен тон, а друг път звучеше високомерно и дръзко. И в двата случая заплахата не беше разумна, защото и в двата случая той прекаляваше.
         Сам пълномощникът не изпитваше враждебни чувства към семинолите. Той само се възмущаваше от онези вождове, които бяха се обявили против плановете му, а един от тях той особено мразеше. Вдъхновяваше се от желанието да свърши добре работата, с която го бяха натоварили, от желанието да осъществи стремежите на правителството и нацията и по такъв начин да спечели похвала и слава. Като повечето правителствени чиновници той бе готов да жертва пред този олтар независимостта на своята мисъл и всички морални принципи. Какво значение има самата кауза, щом тя е каузата на краля? Заменете „крал“ с „конгрес“ и ще получите девиза на нашия пълномощник по индианските въпроси.
         Макар и повърхностна, речта оказа известно въздействие. Слабите и колебливите се повлияха. Примамливата картина на техния нов дом, противопоставена на ужасното бъдеще, което можеше да ги сполети, повлия на мнозина. Тази пролет семинолите бяха посели твърде малко царевица. В ушите им бяха звучали призивите за война и те пропуснаха да засеят навреме. Нищо нямаше да се роди — нито царевица, нито ориз, нито сладки картофи. Те вече бяха започнали да чувстват последствията от нехайството си. Бяха започнали да събират корените на китайската шипка* и жълъдите на дъба. А колко по-лошо щеше да бъде положението им през зимата!
         [* Smilax pseudo china — от нейните корени семинолите приготвят конти — вид хранително и сладко желе. Б. авт.]
         Нищо чудно тогава, че индианците проявиха безпокойство. Забелязах че лицата на мнозина изразяваха смущение. Дори вождовете-патриоти изглежда започнаха да се страхуват от резултатите на съвещанието.
         Но те не се обезсърчиха. След малко Хойтл-Мати, един от най-големите противници на преселването, се надигна да отговори.
         У индианците няма установен ред на старшинство при тези случаи. Племената имат свои признати оратори, на които обикновено позволяват да говорят от името на останалите. На съвещанието присъстваше главният вожд Онопа. Той седеше в средата на кръга с британска корона на главата — реликва от времето на американската революция*. Онопа не беше добър оратор. Той махна с ръка към зет си — Хойтл-Мати, за да покаже, че му дава правото да говори.
         [* Американска революция — войната за независимост на североамериканските колонии в Англия (1775–1783). По време на войната част от индианците са се сражавали на страната на Англия. Б. пр.]
         Хойтл-Мати се славеше като мъдър съветник и смел воин. Освен това той бе един от най-красноречивите оратори сред семинолите. Бе „министър-председател“ на Онопа и ако пренесем сравнението в древни времена можем да кажем, че той бе Одисей* на своя народ. Хойтл-Мати бе висок, слаб човек, с тъмна кожа, остри черти и малко зловещ вид. Той не беше семинол, а както сам заявяваше — потомък на древните племена, населявали Флорида още в дните на испанското нашествие. Може би произхождаше от ямасите — черната му кожа подкрепяше това предположение.
         [* Одисей — герой от древногръцкия епос. Б. пр.]
         За неговите ораторски способности можем да съдим от речта му: „С договора от Моултри ние се задължихме да живеем в мир на земята, определена за наша собственост. Тогава погребахме всички спорни въпроси. Увериха ни, че ние ще умрем от естествена смърт, а не от насилия, причинени от бял човек. Не светкавица ще порази дървото, а мразът на старостта ще пресуши соковете му, листата ще изсъхнат и ще окапят, ще се изпокършат клоните и едва тогава стеблото ще загине и умре. Делегацията, която според условията на разговорите в Оклауаха бе изпратена от името на нашата нация, бе упълномощена само да проучи страната, в която ни предлагаха да се преместим, и да докладва на народа. Ние отидохме според съглашението и огледахме земята. Без съмнение тя е хубава. Нейните плодове са уханни, вкусни и хранителни, но тя е обградена от лоши и враждебни съседи, а плодовете на лошото съседство са кръвта, която обезплодява земята, и огънят, който пресушава потоците. Някои от конете които водехме с нас, бяха откраднати от поуки* и ездачите трябваше да носят багажа си на гръб. Искате да ни изпратите сред лоши индианци, с които никога не ще живеем в мир.
         [* Поуки — индианско племе. Б. пр.]
         Нищо не казахме когато видяхме земята. Но представителите на Съединените щати ни накараха да подпишем документ, което вие казвате, означавало че сме съгласни да се преместим. Ние смятаме, че не сме направили нищо подобно. Заявихме само, че харесваме земята и че когато се върнем, народът ще реши. Дотук стигаха нашите пълномощия.
         Вашата реч е добра, но моят народ не може да каже, че е съгласен да си отиде. Хората са на различно мнение. Трябва да им се даде време да помислят. Сега не могат да се съгласят. Сега те не са готови да отидат. Ако устните им казват «да», сърцата им крещят «не» и ги наричат лъжци. На нас не ни е нужна чужда земя. Защо ни е тя? Ние обичаме земята си и сме щастливи тук. Ще разбием сърцата си, ако изведнъж ги откъснем от родните домове, с които те са свързани. Не можем да се съгласим да отидем. Ние няма да отидем.“
         След това говори един от вождовете, които бяха за преселването. Това бе Оматла, един от най-влиятелните в племето. Подозираха го, че е „в съюз“ с официалния представител. Речта му имаше миротворен характер. Той препоръчваше на червенокожите си събратя да не създават трудности, а да постъпят като честни хора и да се съобразяват с договора от Оклауаха.
         Явно бе, че вождът се въздържа. Той се страхуваше да покаже открито, че подкрепя плановете на пълномощника, страхуваше се от отмъщението на бойците-патриоти. Те го изгледаха намръщено, когато стана да говори. Арпиуки, Кое Хаджо и други често го прекъсваха.
         В този дух, но по-смело говори и Луста Хаджо (Черната глина). Той добави много малко. Но неговата самоувереност възстанови самочувствието на предателите и доброто настроение на пълномощника, който бе започнал да показва признаци на раздразнение и нетърпение.
         След това от противната партия стана да говори Холата Мико, тих благороден индианец, един от най-почитаните сред вождовете. Здравето му беше лошо, което личеше от вида му. Затова речта му бе по-миролюбива, отколкото можеше да се очаква. А бе добре известно, че той е един от твърдите противници на преселването.
         „Дойдохме днес, за да поговорим с вас. Ние всички сме сътворени от великия баща и всички сме негови деца. Ние всички сме деца от една и съща майка, откърмени сме от една и съща гръд, затова сме братя и като братя не трябва да се караме и да се горещим един против друг. Ако кръвта на някой от нас бъде пролята от удара на друг, то земята ще бъде осквернена и ще призове високо за отмъщение, където и да е станало това. Тя ще разсърди Великия дух и той ще ни изпрати гръмотевици. Не съм здрав. Нека говорят другите, които са по-силни, нека те кажат какво мислят.“
         Един след друг неколцина вождове станаха и изказаха мнението си. Онези, които бяха за преместването, говореха в духа на Оматла и Черната глина. Това бяха Охала (Големият воин), братята Итоласе и Чарлз Оматла и неколцина други по-незначителни вождове.
         Против тях говореха патриотите Акола, Яха Паджо (Лудият вълк), Еча Мата (Водната змия), Пошала (Джуджето) и негърът Абрам. Абрам бе един от старите бегълци от Пенсакола — сега вожд на негрите, които живееха с племето микосоки* и един от съветниците на Онопа, над когото имаше голямо влияние. Той говореше английски свободно. На настоящия съвет, също както по-рано в Оклауаха, той бе главният преводач на индианците. Абрам бе чистокръвен негър с дебели устни, изпъкнали скули и с всички други физически особености на неговата раса. Той бе смел, хладнокръвен и мъдър. И макар да бе от чужда раса, той остана докрай верен на народа, който го беше удостоил с доверието си. Речта му бе кратка и умерена, но въпреки това от нея лъхаше твърда решителност да се съпротивява на волята на пълномощника.
         [* Микосоки — или племето на „Червената пръчка“ бе най-голямото и най-войнолюбивото в нацията. Управляваше го непосредствено главният вожд Онопа, обикновено наричан Миконопа. Б. авт.]
         „Кралят“ не бе още говорил. Пълномощникът сега се обърна към него. Онопа бе едър, набит мъж, обикновен на вид, но не без осанка на достойнство. Той не бе много умен, нито голям оратор. Макар и да бе главният „мико“ на нацията, влиянието му над воините бе по-малко от това на неколцина по-незначителни вождове. Затова в никакъв случай не можеше да се гледа на неговото мнение като на задължително за другите. Но тъй като беше номинално „мико-мико“ или вожд над вождовете, а в действителност глава на най-голямото племе — микосоките, неговият глас щеше по всяка вероятност да наклони везните на една или друга страна. Ако се обявеше за преселване, патриотите може би щяха да се отчаят.
         Настъпи мъртва тишина. Очите на цялото събрание, и на червенокожи, и на бели, се обърнаха към „краля“. Малцина бяха посветени в тайната на неговите намерения. Повечето от присъстващите не бяха сигурни какво ще реши и затова очакваха думите му с тревога.
         В този критичен миг хората зад индианския крал се раздвижиха. Те правеха път на някого, който минаваше през редиците им. Явно бе някой знатен човек, тъй като тълпата се отдръпваше почтително, за да му стори път.
         След малко той излезе напред — бе млад воин с благороден вид и богато украсени дрехи. Той носеше отличията на вожд. Но те не бяха необходими — във вида и държанието му имаше нещо, което веднага показваше, че е вожд.
         Дрехите му бяха богати, без да бъдат лекомислено нагиздени или пъстри. Туниката му — опасана с ярък колан от раковини — падаше изящно. Стегнатите гамаши от аленочервено платно подчертаваха неговата гъвкава походка. Фигурата му бе олицетворение на сила — набита, мускулеста и добре сложена. Около главата му бе завита кърпа с ярки краски. Над челото му се издигаха три черни щраусови пера, които се извиваха назад и с върховете си почти докосваха раменете му. На шията му висяха няколко украшения. Но едно от украшенията биеше най-много на очи. Това бе кръгла златна плочка, на която бяха изобразени лъчи, излизащи от общ център. То представляваше изгряващото слънце.
         Лицето му бе обагрено с оранжевочервена боя. Въпреки това неговите благородни черти личаха добре: правилно оформена уста и брада; стиснати тънки устни; челюст, която показва твърдост; слабо орлов нос; високо голямо чело; очи, които също като очите на орела бяха толкова силни, та можеха и в слънцето да се взират.
         Като че ли електрически ток премина през присъстващите при появата на този забележителен човек. Всички изпитаха чувства, подобни на чувството на публиката в театъра, когато на сцената излезе голям трагик, когото са очаквали.
         Че той е истинският герой на момента разбрах не от държанието на младия вожд, което бе скромно, а от реакцията на другите. „Действащите лица“, които бяха изиграли своите роли, явно принадлежаха към второстепенните герои. Този бе човекът, когото всички очакваха. Хората се раздвижиха. Понесе се шепот. През тълпата премина вълна на възбуждение, а после едновременно, като че от едно гърло, прозвуча името „Оцеола“!


         ГЛАВА XXVIII
        ИЗГРЯВАЩОТО СЛЪНЦЕ

         Да, това бе Оцеола* — Изгряващото слънце, чиято слава бе достигнала и до най-отдалечените кътчета на страната, чието име бе предизвикало такъв интерес сред кадетите от академията и извън академията, по улиците и в модните приемни — навсякъде. Именно той се бе появил така неочаквано сред вождовете.
         [* Оцеола — значи Изгряващото слънце на езика на семинолите. Б. авт.]
         Няколко думи за този изключителен млад човек.
         Той се бе издигнал изведнъж от обикновен боец до младши вожд, почти без привърженици, а след това беше спечелил като по чудо доверието на народа. В момента Оцеола бе надеждата на партията на патриотите, духът, който ги въодушевяваше да се съпротивяват. Влиянието му растеше ежедневно. Едва ли има название, което би му подхождало повече.
         Ако неговите сънародници не бяха го назовавали винаги с това име, човек можете да си въобрази, че той нарочно го е избрал. В името му имаше нещо пророческо, тъй като по това време той наистина бе изгряващото слънце за семинолите. Така гледаха те на него.
         Забелязах, че пристигането му силно повлия на бойците. Той може би бе присъствал тук целия ден, но до този миг не бе се показал сред вождовете. С появяването му плахите и колебливите станаха по-сигурни. Вождовете-предатели се свиха пред погледа му. Забелязах, че братята Оматла и даже свирепият Луста Хаджо го гледаха смутени.
         Освен червенокожите имаше и други, на които подейства неговото неочаквано появяване. От мястото, където стоях, виждах лицето на пълномощника. Забелязах как то изведнъж побледня и как по него премина израз на раздразнение Явно бе, че за него Изгряващото слънце не бе добре дошъл. Думите му, отправени набързо към Клинч, достигнаха до ушите ми. Стоях близо до генерала и не можех да не ги чуя.
         „Виж ти беда! — промърмори той ядосано. — Ако не беше той, щяхме да успеем. Надявах се да ги накарам да се съгласят, преди да пристигне. Нарочно му съобщих погрешен час, но и това не помогна! Дяволите да го вземат. Ще разубеди всички. Виж, шепне нещо на Онопа и старият глупак го слуша като дете. Какъвто си е, ще го послуша като голямо дете. Свърши се, генерале! Ще трябва да се бием.“
         Когато чух тези едва прошепнати думи, отново обърнах очи към човека, за когото се отнасяха, и го заразглеждах по-внимателно. Той стоеше наведен зад краля и му шепнеше нещо на ухото. Всъщност не шепнеше, а говореше високо на родния си език. Само преводачите можеха да разберат какво казва, а те бяха далеч, за да го чуят. Обаче неговият настойчив тон, твърдостта на държанието му, което все пак издаваше възбуда, застрашителният блясък на очите му, когато поглеждаше към пълномощника, всичко това говореше, че той няма намерение да отстъпи и че съветва своя по-високостоящ сънародник също така смело да окаже съпротива.
         Известно време цареше тишина, която се нарушаваше само от шептенето на пълномощника от едната страна и думите, които си разменяха Оцеола и мико-мико от другата. След малко звуковете затихнаха и последва гробна тишина.
         Това бе миг на напрегнато очакване. От думите на Онопа зависеха събития, важни за всеки един от събралите се на това място. Война или мир, смърт или живот бяха надвиснали над главите на всички присъстващи. Дори и строените войници бяха протегнали шии и слушаха. А от другата страна децата и жените с бебета на ръце се тълпяха зад кръга от вождове. Техният загрижен вид говореше за тревогата с която чакаха думите на главния вожд.
         Пълномощникът стана нетърпелив. Лицето му отново почервеня. Виждах, че е възбуден и ядосан. В същото време той правеше всичко възможно да изглежда спокоен. До този миг той се преструваше, че не е забелязал Оцеола, макар и да бе явно, че Оцеола бе човекът, който занимава мислите му. Той само поглеждаше косо към младия вожд и от време на време се обръщаше, за да продължи разговора си с генерала.
         Всичко това трая кратко време. Томпсън не можеше да понася повече неизвестността.
         — Кажете на Онопа — обърна се той към преводача, — че съветът очаква отговора му.
         Преводачът изпълни заповедта.
         — Имам само един отговор, — отвърна мълчаливият крал, без дори да благоволи да стане от мястото си. — Доволен съм от сегашния си дом. Няма да го напусна.
         Това заявление бе последвано от бурни овации от страна на патриотите. Може би това бяха най-популярните думи, които някога Онопа бе произнасял. От този миг той притежаваше истинска кралска власт и можеше да ръководи народа си.
         Огледах вождовете. Усмивка озари благото лице на Холата Мико. Мрачното лице на Хойтл-Мати сияеше от радост. Алигаторът, Облакът и Арпиуки дадоха по-буен израз на задоволството си. Дори дебелите бърни на Абрам се разтегнаха в тържествуваща усмивка и откриха два реда зъби, бели като слонова кост.
         В същото време братята Оматла и техните привърженици бяха навъсени. Мрачните им погледи изразяваха неодобрение. Движенията и държанието им ясно говореха, че те сериозно се тревожеха.
         И имаше защо. Вече никой не се съмняваше, че те са предатели. Досега ги бяха подозирали, а сега измяната бе явна.
         За тях бе истинско щастие, че форт Кинг е толкова наблизо и че на мястото на съвета бяха строени нашите въоръжени бойци. Може би щеше да се наложи щиковете на нашите войници да ги бранят от гнева на собствените им сънародници.
         Пълномощникът бе вън от себе си. Той не можа да запази достойното си държание на официален представител и стигна дотам, че започна гневно да вика, да заплашва и да ругае. Ругатните му се отнасяха до отделни лица — той назоваваше вождовете по име и ги обвиняваше, че са неверни и нечестни. Обвини Онопа, че бил подписал договора в Оклауаха. Когато последният отрече, комисарят му каза, че лъже.* Дори дивакът не счете за необходимо да отговори на подобно вулгарно обвинение, а го отмина с мълчаливо презрение.
         [* Това също е исторически вярно — точно тази дума е употребил. Б. авт.]
         След като изля част от злобата си върху неколцина от вождовете, присъстващи на съвета той се обърна и извика с висок и яростен глас:
         — Вие сте виновен за всичко! Вие, Пауел!
         Трепнах, като чух това. Погледнах да видя кой носи името, което ми бе така добре познато.
         Погледите и жестикулациите на пълномощника ме насочиха. Той стоеше с протегната ръка и заплашително насочен пръст. Очите му бяха отправени към младия вожд — към Оцеола!
         Изведнъж ми просветна. Смътни възпоминания се въртяха и преди това в главата ми. Бе ми се сторило, че под червената боя на лицето му виждах черти, които бях виждал някога.
         Сега изведнъж го познах. Младият индиански герой беше приятелят от моето детство, човекът, който бе спасил живота на сестра ми, братът на Маюми!


         ГЛАВА XXIX
        УЛТИМАТУМЪТ

         Да, Пауел и Оцеола бяха един и същи човек. Момчето, както бях предсказал, бе пораснало и станало прекрасен мъж, бе станало истински герой.
         Искаше ми се да се втурна и да го прегърна — с такава сила възкръсна в мене старата ми дружба към него и толкова голямо беше възхищението, което изпитвах сега. Но нито мястото, нито времето позволяваха да дам израз на такъв младенчески възторг. Етикетът на военните ми задължения не позволяваха това. Останах на мястото си и доколкото ми бе възможно, запазих спокойствие, макар и да не можех да откъсна очи от човека, от когото сега се възхищавах още повече.
         Нямаше време за размишления. Мълчанието, последвало грубите думи на пълномощника, бе нарушено. Този път от Оцеола.
         Като видя, че обвинението бе отправено към него, младият вожд излезе няколко крачки напред и се изправи пред пълномощника. Очите му, благи, но все пак непреклонни, изпитателно се насочиха към него.
         — На мене ли говорите? — попита той. В гласа му нямаше ни следа от възбуждение или гняв.
         — На кого? На вас! — отвърна троснато пълномощникът. — Назовах Ви по име — Пауел.
         — Името ми не е Пауел.
         — Как така не е Пауел?
         — Не! — отвърна индианецът, като извиши глас и отправи горд и предизвикателен поглед към правителствения пълномощник. — Вие, генерал Уили Томпсън, Вие можете да ме наричате Пауел, ако желаете — той произнесе бавно и с насмешка пълното звание на пълномощника, — но знайте, сър, че аз презирам кръщението на белите. Аз съм индианец, син на моята майка* — моето име е Оцеола.
         Пълномощникът едва обузда гнева си. Насмешката към неговото плебейско презиме го жегна. Пауел бе достатъчно запознат с английските имена, за да знае, че Томпсън не е аристократично име и че сарказмът му ще уязви пълномощника.
         [* Детето споделя съдбата на майка си. Този обичай не се среща само сред семинолите, а сред всички американски индианци. Б. авт.]
         Томпсън бе толкова разгневен, че ако имаше власт, навярно щеше веднага да нареди да разстрелят Оцеола. Но той нямаше такава власт. Срещу него бяха изправени триста индиански бойци и всеки един от тях държеше в ръка заредена пушка. Те бяха равностоен противник за войската от форта. Освен това пълномощникът знаеше, че правителството няма да одобри подобно прибързано действие, продиктувано само от гняв. Даже Рингоулдовци — неговите скъпи приятели и постоянни съветници — бяха достатъчно мъдри и се въздържаха от подобен съвет, макар че долните им интереси ги караха да желаят залеза на Изгряващото слънце.
         Вместо да отговори на подигравката на младия вожд, пълномощникът се обърна отново към съвета.
         — Няма какво повече да говорим — каза той с тон на човек, който се обръща към подчинените си. — Достатъчно! Вие говорихте като деца, като хора, на които им липсва мъдрост и вяра. Не желая повече да слушам. Чуйте сега какво казва великият баща и какво ми поръча да ви съобщя. Той ми възложи да ви предам този документ — Пълномощникът извади свитък, разгърна го и продължи: — Това е договорът от Оклауаха. Повечето от вас са го подписали. Искам сега да се приближите и да потвърдите подписите си.
         — Не съм го подписвал — каза Онопа, подтикван от Оцеола, който стоеше зад него. — И сега няма да го подпиша. Останалите могат да постъпят според желанието си. Няма да изоставя дома си. Няма да напусна Флорида.
         — Нито пък аз! — добави Хойтл-Мати решително. — Имам петдесет бурета барут. Няма да напусна родната си земя, докато не изгърмим и последната прашинка от него.
         — И аз смятам така — добави Холата.
         — И аз също! — възкликна Арпиуки.
         — И аз! — като ехо повториха Пошала (Джуджето), Коа Хаджо, Облакът и негърът Абрам.
         Говореха само патриотите. Изменниците не промълвиха нито дума. Подписването на договора бе тежко изпитание за тях. Те всички се бяха подписали по-рано в Оклауаха, но сега, в присъствието на народа, не се осмеляваха да го потвърдят. Страхуваха се дори да защитят това, което бяха направили, и мълчаха.
         — Достатъчно! — прекъсна ги Оцеола, който още не бе казал мнението си публично. Всички очакваха да говори. Всички го гледаха с внимание. — Вождовете се изказваха. Те отказват да подпишат. Чрез тях говори гласът на народа, а народът няма да отстъпи от думата си. Пълномощникът ни нарече деца и глупаци. Лесно е да наричаш хората с обидни имена. Знам, че сред нас има глупци, има и деца, а има и нещо по-лошо — има изменници. Но има и хора, които са толкова верни и смели, колкото е самият пълномощник. Той не желае да разговаря повече с нас. Така да бъде. И ние няма какво повече да му кажем. Той чу нашия отговор. Ако ще, да остане, ако ще — да си върви.
         — Братя — продължи ораторът, като се обърна към вождовете и бойците, сякаш без да обръща внимание, че присъстват и бели. — Добре постъпихте. Изразихте волята на народа и народът одобри нашето решение. Не е истина, че искаме да напуснем домовете си и да идем на запад. Онези, които казват това, са измамници и не изразяват нашето мнение. Ние не желаем тази „прекрасна“ земя, където искат да ни изпратят. Тя не е толкова хубава, колкото нашата. Това е дива пустиня, в която лете потоците пресъхват и мъчно се намира вода. Ловците умират от жажда по пътя. Зиме листата окапват от дърветата, сняг покрива земята, мраз сковава почвата, хората мръзнат и умират от студ. В цялата страна сякаш земята умира. Братя, ние не искаме такава студена страна. Нашата земя ни харесва повече. Когато е горещо, имаме сенките на дъба, на голямото лаврово дърво* и благородната палма. Да напуснем земята на палмата? Не! Живели сме под нейната сянка и нека умрем под нея.
         [* Така индианците наричат дървото Magnolia grandifiora. Б.авт.]
         До този миг напрежението растеше. Всъщност още когато Оцеола се появи, всички изпитаха необикновено вълнение. Аз никога няма да забравя тази сцена, макар и да е мъчно да я опиша с думи. Само художник би могъл да я възпроизведе. Сцена, наситена с драматизъм. От едната страна възбуденият пълномощник, от другата — спокойните вождове. Дори жените бяха оставили голите деца да играят на моравата и да се забавляват с цветята, а те самите, подтиквани от голям, макар и сдържан интерес, заедно с бойците не изпускаха нито един поглед на Оцеола, поглъщаха всяка негова дума. А неговият поглед бе спокоен, сериозен и съсредоточен. Осанката му — мъжествена и благородна. Неговите свити устни изразяваха решителност, в неговата твърда и сдържана стъпка не се чувстваше надменност. Държането му бе достойно и хладнокръвно. Когато не говореше, неговата глава бе вдигната високо, ръцете му бяха здраво скръстени върху широките му гърди и мълчанието му беше спокойно и тържествено. Но всичко това се променяше незабавно, сякаш но него минаваше електрически ток, когато правителственият пълномощник правеше предложение, за което той знаеше, че е лъжливо или неискрено.
         В такива мигове във възмутения му поглед проблясваше огън, убийствено презрителна усмивка извиваше устните му ръцете му се свиваха в юмрук. Той вдигаше ръка и я размахваше. Дишаше бързо и на пресекулки, гърдите му се повдигаха развълнувано, подобно на буен вятър и могъща вълна в бушуващ океан. А после всичко утихваше и той застиваше в меланхолична и спокойна поза, в каквато древните скулптори са обичали да представят боговете и героите на Гърция.
         След речта на Оцеола положението стана опасно. Търпението на пълномощника се изчерпа. Настъпил бе мигът да се обяви най-страшната заплаха — ултиматумът, с който го бе въоръжил президентът. Без да измени и най-малко грубото си държание, той съобщи позорната закана:
         — Значи няма да подпишете? Не желаете да си вървите? Тогава аз ви казвам, че трябва да си вървите. Ще ви обявим война. Войски ще навлязат във вашата земя. Ще ви изгоним насила, с щикове!
         — Така ли? — възкликна Оцеола с презрителен смях. — Добре! Нека бъде обявена война! Макар и да обичаме мира, ние не се страхуваме от войната. Познаваме вашата мощ. Вашият народ е с милиони по-многочислен от нашия. Но и двойно по-многобройни да бяхте, пак нямаше да се подчиним на несправедливостта. Решили сме да предпочетем смъртта пред безчестието. Да бъде обявена война! Изпратете войски в нашите земи. Те може би няма да ни изгонят толкова лесно, колкото си въобразявате. На вашите пушки ние ще противопоставим нашите, на вашите щикове — нашите томахавки. Бойците на семинолите ще се срещнат лице с лице с вашите колосани войници. Нека се обяви война! Готови сме да посрещнем нейната буря. Градушката може да бие и да смаже цветята, но силният горски дъб ще издигне глава към небето срещу бурята, ще се извиси несъкрушим нагоре.
         Индианските воини нададоха предизвикателен вик в края на тази вълнуваща реч. Имаше опасност съветът да се преустанови. Възбудени от призива, някои от вождовете бяха наскачали и стояха с мрачни погледи и с ръце, протегнати напред в непоколебима и гневна закана.
         Офицерите от предната редица се промъкнаха към местата си и полугласно заповядаха на войниците да бъдат в готовност. В същото време видяхме артилеристите в крепостта да отиват по местата си. Малките клъбца син дим показваха, че фитилите са запалени.
         Въпреки всичко нямаше опасност от сблъскване. Нито една от страните не бе готова за бой. Индианците не бяха дошли на съвета с враждебни намерения. Иначе щяха да оставят жените и децата си у дома. Докато те се намираха наблизо, бойците не можеха и да помислят за нападение. Белите им противници също не се осмеляваха да атакуват първи, без да имат по-сериозен предлог. Взаимната заплаха бе резултат на краткотрайно възбуждение, което скоро утихна.
         Пълномощникът бе употребил целия си авторитет. Но не обърнаха внимание нито на неговите заплахи, нито на ласкателните му увещания.
         Той виждаше, че вече няма никаква възможност да постигне целта си.
         Все още обаче бъдещето криеше известна надежда. Присъстваха и по-умни глави от пълномощника, като опитният ветеран Клинч и лукавите Рингоулдовци, които разбираха това.
         Те се събраха около пълномощника и го посъветваха да вземе нов курс.
         — Дайте им време да поразмислят — внушиха му те. — Определете нова среща за утре. Нека вождовете да разискват въпроса насаме, а не както сега в присъствието на народа. Като помислят спокойно, незаплашвани от тълпата воини, може да вземат друго решение, особено сега, когато знаят, че нямат друг избор. А може би — добави Аренс Рингоулд, който освен другите си лоши качества беше и хитър дипломат, — може би по-враждебно настроените от тях няма да останат утре на съвета. А на вас не ви трябват подписите на всички, нали?
         — Добре! — съгласи се пълномощникът, който възприе предложението им. — Добре! Така да бъде!
         След това кратко обещание той отново се обърна към съвета на вождовете.
         — Братя — каза той спокойно, както бе започнал в началото на срещата, — право казва смелият вожд Холата — ние всички сме братя. Защо тогава да се разделяме разгневени. Великият ви баща ще се нажали, като се научи как сме се разотишли. Не желая да взимате прибързани решения по този важен въпрос. Върнете се в палатките си, съветвайте се, разисквайте въпросите спокойно и справедливо помежду си и нека утре се срещнем отново. Загубата на един ден не означава нищо за никого от нас. Утре ще има време да съобщим решенията си. Дотогава ще бъдем приятели и братя.
         На тази тържествена реч отговориха неколцина от вождовете. Те казаха, че това били „добри думи“ и че са съгласни с тях. После всички станаха и почнаха да се разотиват.
         Забелязах, че в отговорите на индианците има известно объркване. Вождовете не бяха единодушни. Онези, които приеха предложението, бяха предимно от партията на Оматла. Неколцина от патриотите високо заявиха, когато си отиваха, че нямат намерение да се връщат отново.


         ГЛАВА XXX
        РАЗГОВОР ОКОЛО МАСАТА

         Около масата в офицерския стол научих много неща. Хората говорят свободно, когато се лее вино, а под влияние на шампанското и най-мъдрите стават бъбриви.
         Пълномощникът не скри нито своите намерения, нито мнението на президента, но всъщност мнозина вече се бяха досетили какви са те.
         Настроението му бе малко нещо помрачено от начина, по който бе преминал и свършил денят и от мисълта, че ще пострада неговата слава на дипломат, слава, към която ревностно се стремят всички служители на правителството на Съединените щати. Освен това Оцеола, пък и други вождове се бяха държали презрително към него; спокойните и въздържани индианци презират избухливите. А той беше проявил точно тази своя слабост и бе се изложил на техния присмех. Чувстваше се сразен, унизен, бе изпълнен с ненавист към всички червенокожи. Хвалеше се, че на другия ден ще ги накара да почувстват силата на неговия гняв, че ще им даде да разберат, че е не само избухлив, но също твърд и смел.
         Всичко това каза с тон на самохвалко, когато виното повиши настроението му. Той стана весел и безразсъден.
         Що се отнася до военните, тях малко ги бе грижа за правната страна на въпроса и не взеха участие в разискването. Те се интересуваха само дали ще има война, или не. Главно този въпрос занимаваше хората на оръжието. Чух мнозина да хвалят превъзходството на нашата войска и да подценяват силата и смелостта на бъдещия противник. Но малцина стари ветерани от войните с индианците, които присъстваха в стола, бяха на друго мнение.
         Разбира се, около масата говореха и за Оцеола. Мненията за младия вожд бяха толкова различни, колкото се различава добродетелта от порока. За някои той бе „благороден дивак“, но с изненада установих, че мнозинството не е съгласно с това мнение. Повечето наричаха Оцеола „дивак, който пиянства“, „крадец на добитък“, „мошеник“.
         Дразнех се все повече и повече. Не можех да понасям тези обвинения. Забелязах, че повечето от хората, които ги отправяха, бяха сравнително отскоро в тази част на страната и следователно знаеха твърде малко за миналия живот на човека, когото така лекомислено петняха.
         Рингоулдовци, разбира се, се присъединиха към клеветниците, въпреки че те добре познаваха Оцеола. Но аз знаех техните подбуди.
         Чувствах се задължен да се намеся в разговора с няколко думи в негова защита по две причини: първо, той не присъстваше; второ, бе спасил живота ми. Не можах да се сдържа, макар че присъстваха високопоставени личности.
         — Джентълмени — казах толкова високо, че да мога да привлека вниманието на тези, които говореха, — може ли някой от вас да докаже обвиненията си срещу Оцеола?
         Моите думи бяха последвани от неловко мълчание. Никой не можеше да докаже, че Оцеола е пияница, крадец на добитък или мошеник.
         — Аха! — чу се най-накрая острият, писклив глас на Аренс Рингоулд. — Значи вие, лейтенант Рандолф, го защитавате?
         — Да! Докато не чуя по-убедителни доводи, а не само празни твърдения, че не е достоен за защита, аз ще го защитавам.
         — О! Това е лесно — извика един от офицерите. — Всички знаят какво представлява този индианец! Той от години се занимава с кражба на добитък.
         — Тук грешите — отговорих на този самоуверен клеветник. — Аз не знам такова нещо, а вие сър, сигурен ли сте в това, което казвате?
         — Трябва да призная, че лично аз не съм установил това — каза обвинителят, смутен от неочаквания ми въпрос.
         — Тъй като става дума за кражби на добитък, джентълмени, мога да ви осведомя, че вчера попаднах на интересен случай, свързан с този въпрос. Ако ми позволите, ще ви го разкажа.
         — О! Разбира се. Да го чуем!
         Бях непознат за повечето от присъстващите, затова ме изслушаха с учтиво търпение. Разказах случката с добитъка на адвоката Граб, без да споменавам имена. Разказът ми възбуди интерес. Той направи впечатление на главнокомандващия. В същото време пълномощникът изглежда се ядоса, че бях отворил уста да говоря. Но най-силно въздействие разказът ми оказа на Рингоулдовци — и на бащата, и на сина. И двамата побледняха и се смутиха. Може би никой друг освен мен не забеляза това, но аз останах дълбоко убеден, че и двамата знаят повече по въпроса, отколкото аз самият.
         После разговорът мина на въпроса за „негрите-бегълци“, за броя на негрите, които се намират сред племената и за това, каква помощ те могат да окажат на индианците в случай на въоръжено стълкновение. Това беше сериозен въпрос. Бе добре известно, че голям брой негри и мулати се намират в резервата. Някои бяха земеделци, други скотовъдци, а трети скитаха из саваната и горите с пушки в ръка — те бяха възприели волния начин на живот на ловците-индианци. Бяха изказани различни мнения. Едни смятаха, че броят на негрите бегълци възлиза па петстотин, а други — че не са по-малко от хиляда.
         Те всички до един щяха да бъдат против нас. По този въпрос нямаше разногласие. Някои твърдяха, че негрите нямало да се бият добре. Други смятаха, че ще се сражават смело. Мисля, че вторите имаха право. Всички бяха съгласни, че това много ще помогне на врага и ще ни създаде неприятности, а някои дори твърдяха, че трябвало да се страхуваме повече от „черните“, отколкото от „червените бегълци“. Зад този израз се криеше игра на думи.*
         [* Семинолите първоначално принадлежали към голямото племе на мускотите (потоците). Отделяйки се от тях по неизвестни причини, те се придвижили на юг към Флорида. Техните предишни сънародници им дали името, което носят сега и което на техния език означава „бегълци“. В. авт.]
         Нямаше съмнение, че в предстоящата борба негрите ще грабнат оръжие и че ще действат решително срещу нас. Те познаваха отблизо белите и това щеше да им помогне. Освен това негърът не е страхливец. Той често е показвал смелостта си. Изправете негъра пред жив враг — пред човек от плът, кости и кръв, въоръжен с пушка и щик, и той няма да трепне. Не е така, ако неприятелят е нереален и принадлежи към света на Обея. Силно е наистина суеверието в душата на непросветеното чедо на Африка. То живее в един свят на духове, таласъми и привидения и страхът му от тези свръхестествени създания граничи с истински ужас.
         През време на разговора за чернокожите не можах да не забележа силната омраза, която изпълваше участниците, особено плантаторите в цивилни дрехи. Някои се възмущаваха и достигаха до груба ярост, като се заканваха да подложат на какви ли не изтезания всички бегълци, които щели да заловят. Те злорадстваха при мисълта, че ще си възвърнат бегълците и от мисълта, че скоро ще си отмъстят жестоко. Говореха за бесене, разстрелване, изгаряне и най-различни мъчения, характерни за тази южна земя. Те се готвеха да подложат нещастните бегълци, които щяха да попаднат в ръцете им, на нечувани мъчения.
         Вие, които живеете далеч от този свят на разгорещени страсти, трудно можете да разберете отношението между кастите и хората с различен цвят на кожата. При обикновени обстоятелства не съществуват враждебни чувства между белите и чернокожите. Напротив, белият е доста добре настроен към цветния си „брат“, но само дотогава, докато чернокожият не се опълчи срещу волята му. Щом робът окаже дори и най-малката съпротива, тогава враждебните чувства пламват, справедливостта и милостта се забравят и остава само отмъщението. Тази общовалидна истина важи за всеки, който притежава роби.
         Понякога се срещат и по-лоши отношения. В Южните щати има бели, които малко ценят живота на черния — за тях неговата стойност е пазарната му цена. Пример за това е една случка от живота на младия Рингоулд, разказана ми предишния ден от моя „оръженосец“ Черният Джейк.
         Аренс Рингоулд и няколко други младежи със същия разпуснат нрав били на лов в гората. Хрътките се отдалечили толкова, че вече не се чували и никой не можел да определи в коя посока са отишли. Било безполезно да продължат ездата и групата се спряла. Всички скочили от седлата и вързали конете за близките дървета.
         Дълго лаят на кучетата не се чувал и на ловците им доскучало. Как да убият времето?
         По една случайност наблизо сечало дървета едно негърче. Те познавали добре момчето. То било роб в една съседна плантация.
         — Хайде да си направим шега с чернокожото — предложил един.
         — Как?
         — Да го обесим на шега.
         Предложението предизвикало общ смях.
         — Шегата настрана — казал първият. — Мене наистина ми се ще да опитам колко може да виси един негър, без да умре.
         — И на мене също — присъединил се вторият.
         — И на мене — прибавил третият.
         Идеята им се понравила. Опитът обещавал да бъде забавен.
         — Е добре тогава. Да опитаме. Така най-добре ще се уверим.
         И опитали. Аз разказвам една истинска случка. Хванали нещастното момче, сложили примка на шията му и го вързали да виси на един клон.
         Точно тогава край тях префучал елен, гонен от хрътките. Ловците се втурнали към конете си и в суматохата забравили да освободят жертвата на своята жестока шега. Всеки оставил другите да свършат това и го забравили!
         Когато свършил ловът и се върнали на мястото, негърчето все още висяло на клона — то било мъртво!
         Образувало се дело — истинска пародия на правосъдието. И съдията, и съдебните заседатели били роднини на престъпниците: осъдили ги да заплатят за негърчето. Собственикът на роба останал доволен от цената. Справедливостта „възтържествувала“. Джейк чул стотици бели християни, които знаели, че историята е вярна и се смеели от сърце, сякаш било истинска шега. Аренс Рингоулд обичал често да я разправя с всички подробности именно като шега.
         Вие, от другата страна на Атлантическия океан, вдигате ужасени ръце и викате: „Чудовищно!“ Въобразявате си, че нямате роби и че не вършите такива зверства. Вие жестоко се лъжете! Аз разказах един необикновен случай, разправих ви за една отделна жертва. Но твоите жертви, о земя на приютите за бедни и на затворите, са безбройни!*
         [* Земя на приютите и затворите — Англия. Авторът има предвид приетия в 1834 година закон за „работнически домове“ — приюти, където бедните са били подлагани на тежък и унизителен труд. Б. пр.]
         Християнино, ти се усмихваш! Ти се гордееш със своето състрадание, но ти сам създаваш нищетата, към която е насочено. С леко сърце ти поддържаш системата, която поражда всички тези страдания. Ти успокояваш духа си като приписваш престъпленията и бедността „на естествени причини“, но знай, че природата не може да бъде обвинявана безнаказано. Напразно се стараеш да избегнеш личната отговорност. За всеки вопъл и за всяка болка ти ще отговаряш.
         Разговорът за избягалите роби, естествено, ме накара да си спомня за другото, още по-тайнствено приключение, което бях преживял предишния ден. Бях намекнал за него и затова ме накараха да го разправя с всички подробности. Разказах им случката. Разбира се, с насмешка отхвърлих мисълта, че човекът, който стреля по мене, можеше да бъде Жълтия Джейк. Мнозина от присъстващите знаеха историята на мулата и обстоятелствата, при които той загина.
         Но защо, когато споменах името му и разказах за тържествените уверения на черния ми коняр, защо тогава Аренс Рингоулд, трепна, побледня и прошепна нещо на ухото на баща си?


         ГЛАВА XXXI
        ВОЖДОВЕТЕ-ИЗМЕННИЦИ

         Скоро след това станах от масата и излязох в двора на укреплението.
         Слънцето бе залязло. Имаше нареждане никой да не напуска форта. Реших, че заповедта се отнася само до обикновените войници и излязох вън от ограденото място. Сърцето ми ме теглеше навън. В лагера на индианците бяха жените на вождовете и бойците, техните сестри и деца. Не беше ли и тя там?
         Вярвах, че е там, макар очите ми да я бяха търсили напразно целия ден. Бях сигурен, че тя не се намираше сред хората, които се тълпяха около съвета — защото нито едно лице не беше избягнало погледа ми.
         Реших да я потърся в лагера на семинолите, да отида сред палатките на микосоките. Там по всяка вероятност щях да намеря Пауел; може би щях да срещна и Маюми.
         Не бе опасно да вляза в индианския лагер — даже и най-враждебно настроените вождове още се намираха в приятелски отношения с нас. Без съмнение Пауел ми бе още приятел. Той щеше да ме защити от опасност и обиди.
         Копнеех да сграбча ръката на младия боец. Това само по себе си бе достатъчно да ме накара да пожелая да го видя. Копнеех да възстановя приятелското доверие, което ни свързваше в миналото, искаше ми се да поговорим за приятните часове, да си спомним изживените мигове на тиха радост. Вярвах, че суровите задължения на вожда и пълководеца не са направили безчувствено сърцето, което по-рано бе така благо и топло. Без съмнение моят стар приятел бе огорчен от несправедливостта на белите, без съмнение щях да го намеря озлобен срещу нашата раса. Той имаше основание за това и все пак не се страхувах, че може да ме включи в своята обща омраза към белите.
         Независимо от това, как щеше да ме посрещне, бях решил да го потърся и отново да му протегна приятелска ръка.
         Готвех се да се отправя към индианския лагер, когато главнокомандващият ме повика в квартирата си. Изпълних нареждането с неудоволствие.
         Там заварих пълномощника заедно с по-висшите офицери, Рингоулдовци и някои други видни граждани.
         Когато влязох, ми стана ясно, че те бяха събрани на съвещание и че току-що бяха приключили разискванията по някакъв план на действие.
         — Планът е отличен — отбеляза генерал Клинч, като се обърна към другите. — Но как ще се срещнем с Оматла и Черната кал?* Ако го повикаме, това ще събуди подозрения. Те не могат да влязат във форта, без да ги видят.
         [* Така американците наричаха Луста Хаджо. Неговото пълно име бе Фухта Луста Хаджо, което означава „Черната луда пръст“. Б. авт.]
         — Генерал Клинч — каза старият Рингоулд, най-хитрият дипломат сред присъстващите, — ако вие и генерал Томпсън срещнете приятелски настроените вождове отвън?…
         — Точно така — прекъсна го пълномощникът. — И аз мислех същото. Изпратих човек при Оматла да разбере дали може да ни определи тайна среща. Най-добре ще бъде да се видим навън. А ето и пратеникът се връща, чувам стъпките му.
         В този миг в стаята влезе човек, в чието лице познах един от преводачите на съвета. Той каза нещо шепнешком на пълномощника и се оттегли.
         — Всичко е в ред, джентълмени — се провикна пълномощникът, когато пратеникът излезе. — Ще се срещнем с Оматла след по-малко от час. И Черната кал ще бъде там. За срещата са определили местността, наречена „Вирът“. Намира се на север от форта. Можем да стигнем там, без да минаваме през лагера и няма да рискуваме, че ще ни видят. Да тръгваме ли, генерале?
         — Готов съм — отговори Клинч, взе пелерината си и я метна на раменете си. — Но, генерал Томпсън — каза той, като се обърна към пълномощника. — Какво ще кажете за преводачите си. Може ли човек да им довери такава важна тайна?
         Пълномощникът като че ли се поколеба.
         — Може би е непредпазливо — отговори той най-после сякаш на себе си.
         — Няма значение, няма значение — каза Клинч. — Мисля, че и без тях ще минем. Лейтенант Рандолф — продължи той, като се обърна към мене. — Вие свободно говорете езика на семинолите, нали?
         — Не свободно, но го говоря.
         — Можете ли да превеждате добре?
         — Да, така смятам.
         — Чудесно! Това е необходимо. Тръгвайте с нас.
         Бях раздразнен, че осуетяват плановете ми, но нямаше какво да правя и затова мълчаливо ги последвах. Начело вървеше правителственият пълномощник, до него крачеше генералът, скрит в пелерина и с обикновена фуражка на глава.
         Излязохме през портата и свихме на север край оградата. Палатките на индианците се намираха на югозапад. Те бяха пръснати сред дърветата на един голям хомък, който се намираше в тази посока. На север имаше друг хомък. Саваната и рядка борова гора го отделяха от първия. Това бе „Вирът“ — мястото на срещата. То се намираше на около половин миля от форта. В тъмнината можехме лесно да се доберем дотам, без да ни забележат от лагера на семинолите.
         След малко пристигнахме. Вождовете бяха дошли преди нас. Те стояха в сянката на дърветата до брега на вира.
         Поех задълженията си на преводач. Не бях и предполагал, че те ще бъдат толкова неприятни.
         — Попитайте Оматла колко на брой са неговите хора, а също хората на Черната кал и на всички вождове, които са на наша страна.
         Зададох въпроса, както ми заповядаха.
         — Една трета от всичките семиноли — бе незабавният отговор.
         — Кажете им, че на приятелски настроените вождове ще бъдат дадени десет хиляди долара, които да си разделят, както намерят за добре, щом пристигнат на запад. Тези пари не се включват в сумата, определена за цялото племе.
         — Добре — едновременно изръмжаха вождовете, след като им преведох предложението.
         — Смятат ли Оматла и приятелите му, че утре ще присъстват всички вождове?
         — Не! Не всички.
         — Кои от тях е най-вероятно да отсъстват?
         — Мико-мико няма да бъде там.
         — Така ли? Оматла сигурен ли е в това?
         — Сигурен. Палатките на Онопа са вдигнати. Той вече си отиде?
         — Къде отиде?
         — Обратно в своето селище.
         — А хората му?
         — Повечето си отидоха с него.
         Няколко минути двамата генерали разискваха нещо шепнешком.
         Стоях далеч от тях и не можех да чуя какво казват. Сведението, което получиха, беше важно. Изглежда бяха доволни от него.
         — Има ли вероятност да отсъстват някои от другите вождове? — попитаха те след кратко мълчание.
         — Само тези от племето на Червените пръчки*.
         [* Така наричат микосоките заради техния обичай да поставят колове пред къщите си, когато тръгват на война. Подобен обичай съществува и сред други племена, а оттук и името „Baton rouge“, употребено от френските колонисти. Б. авт.]
         — А Хойтл-Мати?
         — Не, той е тук. Ще остане.
         — Попитайте ги дали смятат, че Оцеола ще присъства на съвета!
         От нетърпението, с което очакваха отговора можах да разбера, че това за тях бе най-интересният въпрос. Зададох го направо.
         — Какво! — възкликнаха вождовете, сякаш изненадани от такъв въпрос. — Изгряващото слънце! Сигурно ще присъства. Ще стои докрай, за да види как ще се свърши всичко.
         — Отлично! — неволно възкликна пълномощникът. После се обърна към генерала и му заговори тихичко. Този път дочух какво си казаха.
         — Изглежда, генерале, провидението ни помага. Планът ми сигурно ще успее. Една думичка ще предизвика нахалния негодяй да постъпи непредпазливо или грубо, а може би ще направи и нещо по-лошо. Както и да е, лесно ще намерим повод да го затворим. Щом Онопа е оттеглил хората си, ние ще бъдем достатъчно силни, каквото и да се случи. Враждебно настроените едва ли ще бъдат повече на брой от нашите приятели, така че негодяите не ще имат възможност да се съпротивяват.
         — О, от това няма защо да се страхуваме.
         — Щом попадне в ръцете ни, ще сломим съпротивата. Останалите лесно ще се поддадат, тъй като без съмнение той е човекът, който сега ги заплашва и им пречи да подпишат.
         — Вярно! — отговори Клкшч замислено. — А какво ще каже правителството? Смятате ли, че то ще одобри тази постъпка.
         — Ще я одобри. Трябва да я одобри. В последното съобщение президентът предлага почти същото нещо. Ако вие се съгласите да действате, аз ще поема риска.
         — В такъв случай поставям се на ваше разположение — отговори главнокомандващият, който явно споделяше схващанията на пълномощника, но не искаше да сподели и отговорностите. — Мое задължение е да изпълнявам волята на правителството. Готов съм да сътруднича с вас.
         — Тогава всичко е ясно. Ще постъпим, както сме решили. Попитайте вождовете — продължи Томпсън, като се обърна към мен, — дали утре ще ги е страх да подпишат?
         — Не, не от подписването, а от последствията.
         — Какви последствия?
         — Опасяват се от нападение на враждебната партия. Животът им ще бъде в опасност.
         — Какво желаят да направим, за да ги защитим?
         — Оматла казва, че ако позволите на него и на другите главни вождове да отидат на посещение при приятелите си в Талахаси, ще бъдат вън от опасност. Те могат да останат там докато се изселят. Обещават да се срещнат с вас в Тампа или на друго място, когато ги повикате.
         Двамата генерали се посъветваха още веднъж шепнешком. Трябваше да осъдят неочакваното предложение. Оматла добави:
         — Ако не ни позволите да отидем в Талахаси не ще посмеем да отидем по домовете си. Ще трябва да потърсим закрилата на форта.
         — Що се отнася до отиването в Талахаси — отговори пълномощникът, — ние ще помислим и утре ще ви отговорим. А дотогава няма защо да се страхувате. Този е военният вожд на белите. Той ще ви защити.
         — Да — каза Клинч, като гордо се изпъчи. — Моите бойци са многобройни и силни. Имам много войници във форта, а още много други са на път да дойдат. Няма какво да се страхувате.
         — Добре! — отговориха вождовете. — Ако се случат неприятности, ще потърсим вашата закрила. Вие ни я обещахте. Това е добре.
         — Попитайте вождовете — каза пълномощникът, комуто хрумна нов въпрос. — Попитайте ги, знаят ли дали Холата Мико ще остане утре за съвета.
         — Не можем да ви отговорим сега. Холата Мико не е съобщил намеренията си. Скоро иде ги узнаем. Ако смята да остане, няма да вдигне палатките си до изгрев слънце. Ако е решил да тръгне, ще ги вдигне, преди да залезе луната. Луната е на заник. Скоро ще узнаем дали Холата Мико ще си отиде или ще остане.
         — Виждат ли се палатките на вождовете от форта?
         — Не, те са скрити сред дърветата.
         — Ще успеете ли да ни изпратите съобщение?
         — Да, но само тук можем да дойдем. Иначе ще забележат пратеника ни, ако влезе във форта. Ние самите можем да се върнем и да се срещнем с някой от вас.
         — Наистина. Така е най-добре — отговори пълномощникът, явно доволен от разрешението на въпроса.
         Изминаха няколко минути, през което време двамата генерали отново разговаряха тихо. Вождовете стояха настрана безмълвни и неподвижни като статуи.
         Накрая главнокомандващият наруши тишината:
         — Лейтенант, останете тук, докато се върнат вождовете. Получете съобщението им и веднага се явете в щаба.
         Генералите и вождовете размениха поздрави. Двамата генерали се отправиха по пътеката към форта, а вождовете изчезнаха безшумно в обратна посока. Останах сам.


         ГЛАВА XXXII
        СЕНКИ ПО ВОДАТА

         Останах сам с тъжните си мисли. Много бяха причините, които правеха мислите ми тъжни. Осуетени бяха намеренията ми да посетя моите приятели, изгарях от желание да науча нещо за тях, сърцето ми копнееше да възстанови нежните връзки от миналото. В същото време ме разкъсваха съмнения, измъчваше ме неизвестността.
         На всичко отгоре измъчваха ме и други чувства. Струваше ми се, че ролята, която играех, е отвратителна. Бял станал проводник на безчестие и неправда. Възмущаваше ме мисълта, че първата задача, която ми възлагаха в моята военна кариера, бе да помогна на един долен заговор. Изпитвах истинско отвращение при изпълнението на моите задължения.
         Дори приятната нощ не ме успокояваше. Напротив струваше ми се, че буря щеше повече да подхожда на настроението ми.
         А нощта наистина бе прекрасна! И земята и въздухът бяха в покой.
         Тук-таме небето бе нашарено от бели перести облаци, толкова ефирни, че когато луната се промъкваше зад тях, като че ли се движеше зад прозрачен сребърен воал, без да губи ни лъч от блясъка си. Лунната светлина се отразяваше в лъскавите листа на лавровото дърво и караше гората да блести, като че из нея бяха разпилени милиони огледала. Сякаш за да подсилят този ефект, под сенките на дърветата се въртяха рояци от светулки. Те осветяваха тъмните горски пътеки с искри, в които се смесваха червени, сини и златисти оттенъци. Ту литваха в права линия, ту извиваха или трептяха нагоре и надолу, сякаш повтаряха стъпките на някакъв сложен танц.
         Сред това великолепие се намираше езерцето, което блестеше като огледало, оградено от златни орнаменти.
         Въздухът беше пропит с най-различни благоухания. Нощта бе приятно свежа. Много от цветята отказваха да затворят венчетата си — не всички от тях бяха невести на слънцето. И луната имаше дял в наслажденията. Лавровите и дафинови дървета цъфтяха и разнасяха уханията си, които се смесваха с аромата на анасона и портокала и изпълваха въздуха с приятен мирис.
         Наоколо цареше спокойствие, но не и тишина. В южните гори нощем никога не е тихо. Щом слънцето залезе, дървесните жаби и щурците започват своя концерт. А има и една птица, която пее чудни песни в лунните нощи — това е прочутият присмехулник от американските гори. Един от тях, кацнал на високо дърво до езерото, изглежда искаше да ме утеши с медния си глас.
         Чувах и други шумове — глъчката на войниците от форта, примесена с по-далечните звуци от лагера на индианците. Сегиз-тогиз някой по-висок глас — ругатня, провикване или смях, се извисяваше и нарушаваше еднообразния шум.
         Не зная колко съм чакал да се върнат вождовете. Може би час, два или повече. Само луната ми помагаше да се ориентирам. Индианците бяха казали, че Холата ще си отиде, ако изобщо си отиде, преди нейният бляскав диск да се скрие. Значи трябваше да чакам най-много още два часа и след това аз щях да бъда свободен.
         Почти целия ден бях стоял прав. Краката вече не ме държаха. Избрах си един голям камък близо до водата и седнаха на него.
         Погледът ми се рееше по езерото. Половината от неговата повърхност бе в сянка. Другата половина бе посребрена от лунните лъчи, които проникваха през прозрачната вода и осветяваха белите черупки и лъскавите камъчета по дъното. По продължение на линията, където светлината и тъмнината се срещаха, се открояваха силуетите на няколко благородни палми, чиито високи стебла и извисени корони сякаш се спущаха към глъбините на земята — те като че ли принадлежаха на някакъв друг, по-бляскав небесен свод, който лежеше в краката ми. Дърветата, чиито образи виждах отразени във водата, растяха по билото на хълма, който се извисяваше на западната страна на езерото и препречваше лунните лъчи.
         Седях известно време вторачен в това подобие на небесен свод. Погледът ми машинално проследяваше отраженията на големите ветрилообразни листа на палмите.
         Изведнъж се сепнах. Забелязах нов образ върху водното огледало. Фигура или по-скоро сянка се появи неочаквано между стъблата на палмите. Тя беше изправена и аз я виждах с увеличени размери. Без съмнение това бе човешка фигура, но не на мъж.
         Малката глава, изящната закръгленост на раменете, леката извивка на талията и дългите свободни дрехи, които достигаха до земята, ме убедиха, че сянката е на жена.
         Когато я забелязах, тя се движеше сред палмите. После изведнъж спря и остана няколко мига неподвижна. Едва тогава различих особеностите, които издават пола й.
         Първото ми инстинктивно желание бе да се обърна и ако е възможно, да видя фигурата, която хвърляше тази интересна сянка. Самият аз се намирах на западния бряг на езерцето и хълмът се намираше зад мен. Но като се обърнах, не можах да видя нито неговото било, нито палмите. Станах прав и пак не можах да ги видя — пречеше ми големият дъб, под който седях.
         Отдръпнах се бързо настрана и тогава очертанията на хълма и палмите се откриха пред очите ми. Но не видях никого — нито мъж, нито жена.
         Внимателно огледах билото. Нямаше жива душа. Виждаше се само силуетът на една малка палма.
         Върнах се на мястото си. Седнах и отново се вгледах във водата. Отраженията на палмите още се различаваха, но сянката на жената бе изчезнала.
         Нямаше нищо чудно във всичко това. Нито за миг не допуснах, че се мамя. Някоя жена бе застанала на билото, а после се бе скрила сред дърветата. Това бе най-естественото обяснение и аз, разбира се, се задоволих с него.
         В същото време безмълвното видение не можеше да не събуди любопитството ми. Вместо да остана на мястото си и да се отдам на бляновете си, аз станах, напрегнато се взрях и се ослушах.
         Коя ли бе тази жена? Разбира се, индианка. Невероятно бе бяла жена да дойде на такова място, и то в такъв час. Очертанията на сянката показваха, че тя бе облечена в индиански дрехи. Но какво правеше на това пусто място, и то сама?
         Не беше лесно да си отговоря на въпроса. И все пак нямаше нищо необикновено в нейното присъствие тук. За децата на горите времето е без значение. Часовете на нощта са като часовете на деня — те често са часове за работа или развлечение. Най-различни причини можеха да обяснят присъствието й. Може би отиваше към езерото за вода или за да се изкъпе. А може би бе някоя влюбена девойка, която имаше среща с любимия си под тайнствените сенки на отдалечената горичка.
         Внезапно като отровна стрела болка прониза сърцето ми. „Дали не е Маюми?“
         Мъчно мога да опиша неприятното чувство, което ми причини това предположение. През целия изминал ден ме разяждаха мрачни съмнения, породени от няколко думи на един млад офицер, който случайно дочух. Те се отнасяха до някаква красива индианска девойка, която явно бе добре позната във форта. Забелязах, че в тона на младия човек имаше нотка на тържество или може би на самохвалство. Слушах внимателно всяка дума на младия офицер, като наблюдавах не само лицето му, но и израза на онези, които го слушаха, за да разбера към коя от двете категории хора да го причисля. Изглежда, че на неговата суетност бе принесена някаква жертва, поне така излизаше от думите му. По-голямата част от слушателите му повярваха, че наистина е имал успех. Присъстващите не споменаха никакво име. Нямах никакво основание да свържа девойката, за която ставаше дума в разговора, с девойката, за която мислех. Но след като чух, че момичето е индианка и красавица, ревност започна да измъчва сърцето ми.
         Лесно можех да разбера всичко, като задам един прост въпрос. Но аз не се осмелих. Предпочетох да прекарам дълги часове, целия ден в несигурност, измъчван от съмнения.
         И така, бях подготвен за мъчителните предположения, които нахлуха в душата ми, когато видях отражението на женската фигура.
         Но моите терзания траяха кратко време. Облекчението настъпи скоро. Неясната фигура се промъкна край езерото и се появи под лунната светлина на около шест крачки от мястото, гдето стоях. Сега можех да я видя ясно. Беше жена, индианка. Но не бе Маюми.


         ГЛАВА XXXIII
        ХАЙ-ЮА

         Видях пред себе си жена на средна възраст — между тридесет и четиридесет години, едра жена, която някога е била красива и с която са постъпили зле. Тя представляваше развалина, беше запазила следи от предишната си прелест, подобно на статуята на гръцка богиня, потрошена от вандалски ръце, дори отломките от която притежават несравнимо изящество.
         Тя още не бе загубила чара си. Има хора, които се възхищават от такава зряла хубост — за тях тя би имала необикновена прелест. Времето беше пощадило едрите й закръглени ръце и благородните очертания на нейната гръд. Можех да съдя за това, защото тя бе пред очите ми гола до кръста, обляна в лунна светлина. Само черната коса, която се спускаше в безпорядък по раменете й, я закриваше отчасти. Времето не бе докоснало косите й — сред целия този разкош от гарвановочерни вълни не личеше нито една сребърна нишка.
         Времето не бе засегнало и изящните черти на лицето й — овала на челюстта, формата на устните, орловия нос с нежно извити ноздри, високото гладко чело, но очите й… Но защо са такива очите й? Какъв е този неземен блясък, този див, безсмислен поглед? Ах, този поглед! … Боже милостиви! Жената е луда!
         Уви! Вярно е — тя бе луда. Нейният поглед би убедил и случайния наблюдател, че разумът й не е на мястото си. Но за мене не бе необходимо да видя израза на очите и — аз знаех историята на нейните нещастия, неправдите, които й бяха нанесени. Не за пръв път виждах тази жена. Не за първи път се изправях лице с лице срещу Хай-Юа* — лудата кралица на микосоките. Макар да бе красива, нейното присъствие събуди у мене страх, дори ужас, още повече след като забелязах, че огърлицата й представляваше една зелена змия и че коланът около кръста й, който блестеше на лунната светлина, бе тялото на огромна жива и гърчеща се гърмяща змия.
         [* Хай-Юа — дословно преведено „луда жена“; от „Хая“ — луда и „Юа“ или „Ауа“ — съпруга, жена. Филолозите са забелязали и приликата на тази дума от езика на микосоките със староеврейското име на майката на човечеството. Б. авт.]
         Да, и двете змии бяха живи. По-малката — увита около нейната шия, бе отпуснала глава на гърдите й; по-опасното влечуго бе обгърнало кръста й — прешленестата му опашка висеше отстрани, а главата му, която лудата държеше в ръка, се подаваше между пръстите й. Очите на змията искряха като диаманти.
         Главата на Хай-Юа не бе покрита с нищо друго освен с косата, която й бе дала природата, но тези гъсти черни кичури бяха добра зашита срещу слънцето и бурите. Краката й бяха обути в мокасини, скрити под дългата „хуна“, която достигаше до земята. Тази единствена нейна дреха бе закрепяна на кръста й, украсена с мъниста и бродерии, с ярки цветни пера от зелен папагал и дива патица и с различни кожи от диви животни.
         Наистина щях да се ужася, ако тази необикновена гледка бе нова за мене. Но бях я виждал и по-рано; зелената змия и кроталът — гърмящата змия, дългите увиснали плитки, дивият блясък на безумните й очи — всички те бяха безобидни и безвредни, поне за мене — бяха ми известни и аз не се страхувах.
         — Хай-Юа! — извиках аз, когато тя се приближи към мене.
         — Йеела*! — възкликна тя изненадана. — Младият Рандолф, боен вожд сред бледоликите! Не си ли забравил бедната Хай-Юа?
         [* Йеела — възклицание на изненада, което обикновено е проточено. Б. авт.]
         — Не, Юа. Не съм. Какво търсите тук?
         — Тебе, малък мико.
         — Мене?
         — Не, аз вече те намерих.
         — А за какво Ви трябвам?
         — Само за да спася живота ти. Твоя млад живот, хубав мико, твоя прекрасен живот, твоя ценен живот. А! Ценен за нея, бедната горска птичка. Ах, и за мене имаше един ценен живот преди много, много време.

         Хо! Хо! Хо!*
         [* Хо — дословно — да. Б. авт.]
         Защо се доверих на бледоликия любим?
         Хо! Хо! Хо!
         Защо го срещнах в леса непроходим?
         Хо! Хо! Хо!
         Защо слушах аз думите неверни
         на бледоликия, що живота ми почерни?
         Хо! Хо! Хо!

         — Мирно! Чита мико!* — извика тя, като прекъсна песента си и се обърна към гърмящата змия, която при появяването ми бе протегнала глава и показваше признаци на ярост. — Мирно! Велики царю на змиите, той е приятел, макар и облечен в дрехите на неприятелите. Мирно или ще ти смажа главата!
         [* Чита Мико — „вожд на змиите“ — така семинолите наричат гърмящата змия, която е най-забележителното влечуго в тяхната страна. Те изпитват суеверен страх от нея. Б. авт.]
         — Йеела! — възкликна отново тя, като че ли й бе дошла нова мисъл. — Губя си времето със стари песни. Няма го. Няма го. Не могат да ми го върнат. Ах, млади мико, за какво дойдох тука? За какво дойдох?
         Като изрече тези въпроси, тя издигна ръка към главата си, сякаш да помогне на паметта си.
         — О! Спомням си. Халуук.*1 Време губя. Може да те убият, млади мико. Може да те убият и тогава… Върви си, върви си, върви си в топеки*2! Затвори се, стой сред своите хора и не се отделяй от сините войници, не скитай из гората! Животът ти е в опасност.
         [*1 Халуук — лошо е. Б. авт.]
         [*2 Топеки — форт. Б. авт.]
         Настойчивият тон, с който бе изречено всичко това, ме учуди. Нещо повече започнах да се тревожа малко, тъй като не бях забравил, че някой се бе опитал да ме убие предишния ден. Освен това знаех с положителност, че понякога тази необикновена жена е с ума си. Това беше време на проясняване, през което тя говореше и действаше с разум, а често и с изключителна интелигентност. Може би сега бе един от тези периоди. Може би тя бе узнала за някакъв заговор против мен и бе дошла, както заявяваше да ме предупреди.
         Но кои бяха моите врагове? Как е научила за техните намерения?
         За да разбера, аз й казах:
         — Нямам врагове, Юа. Защо животът ми да е в опасност?
         — Казвам ти, мили мико. Така е. Имаш врагове. Йеела. Не ти ли е известно?
         — Но аз не съм навредил на нито един червенокож през живота си.
         — Червенокож! Червенокож ли каза? Кори*, мили Рандолф, няма червенокож в цялата земя на семинолите, който би те докоснал и с пръст дори. Ох, ако някой стори това, какво ще каже Изгряващото слънце? Той ще го порази, както горският пожар поразява дърветата. Не се страхувай от червенокожите! Цветът на кожата на твоите врагове не е червен.
         [* Кори — не. Б. авт.]
         — Значи не са червенокожи? Какви са тогава?
         — Някои бели, някои жълти…
         — Глупости, Юа, никога не съм давал основание на бял човек да ми стане враг.
         — Чепони*, ти си като млад елен, чиято майка не му е казала, че в гората скитат кръвожадни зверове. Има зли хора, които са врагове без причина. Има хора, които искат да отнемат живота ти, макар и да не си им сторил зло.
         [* Чепони — момче. Б. авт.]
         — Но кои са те? Какви са подбудите им?
         — Не питай, чепони, няма време. Достатъчно е да ти кажа само, че вие притежавате богата плантация, гдето черните правят синята боя. Ти имаш хубава сестра — много хубава. Не е ли тя като лъч от луната? И аз някога бях хубава. Така ми казваше той… О, не е добре да си така хубав. Хо, хо, хо.
         Защо се доверих на бледоликия любим?
         Хо, хо, хо!
         Защо го срещнах…
         — Халуук — възкликна тя отново, като спря да пее. — Не съм с ума си, но помня. Върви си, бягай! Казвам ти, върви. Ти си само едно ечочи* и ловците са по следите ти. Върни се в топеки. Върви си! Бягай!
         [* Ечочи — млад елен. Б. авт.]
         — Не мога, Юа, имам тук задължение. Трябва да остана, докато дойде един човек.
         — Докато дойде един човек! Халуук! Но те скоро ще дойдат!
         — Кои?
         — Враговете ти, хората, които искат да те убият, и тогава хубавата сърничка ще страда. Бедното сърце ще се облива в кръв. Тя ще полудее. Ще стане като Хай-Юа.
         — За кого говориш?
         — За… Ш-шт, тихо! Късно е, идват! Виждам сенките им по водата.
         Погледнах към мястото, гдето сочеше Хай-Юа. Наистина, върху езерото се движеха сенки, точно на мястото, където бях видял нейното отражение. Бяха мъже — четирима на брой. Движеха се по билото на хълма между палмите.
         След няколко секунди сенките изчезнаха. Хората се бяха спуснали по склона и бяха навлезли сред дърветата.
         — Сега вече е късно — прошепна лудата, която явно в този миг бе напълно с ума си. — Да не си посмял да излезеш на открито. Ще те видят. Трябва да стоиш в шубрака. Тук! — продължи тя, като ме сграбчи за ръката, дръпна ме силно и ме завлече близо до ствола на дъба. — Само тука може да се скриеш. Бързо, качвай се! Скрий се сред мъха. Пази тишина! Не мърдай, докато се върна! Хинклас!*
         [* Хинклас — така е добре. Б. авт.]
         Като каза това, моята странна доброжелателка се прокрадна към сянката на дърветата и изчезна в тъмната гора.
         Бях изпълнил нейния съвет и сега седях на един от големите клони на дъба, скрит сред гирлянди сребрист лишей от очите на всеки, който би дошъл под дървото. Гирляндите, които висяха от по-горните клони, ме обгръщаха като прозрачна завеса и напълно ме скриваха, докато през един малък отвор сред листата аз виждах езерото или поне онази част, която беше осветена от луната.
         Отначало ми се стори, че играя някаква смешна роля. В края на краищата историята за враговете ми и приказките, че животът ми бил в опасност, може би бяха плод на болната фантазия на злощастната луда. Хората, чиито сенки видях, може би бяха вождовете, които се връщаха. Те щяха да стигнат до мястото, определено за среща, и като не ме намерят, да се върнат. Тогава какво щях да докладвам в щаба? Цялата работа бе смешна, а можеше да има лоши последици за мене.
         Подтикван от тези мисли, аз бях склонен да сляза и да се срещна лице с лице с хората, които и да бяха те.
         Но други мисли ме възпряха. Вождовете бяха само двама, а сенките — четири. Вярно е, че към вождовете може да са се присъединили някои от техните приближени, за да бъдат по-сигурни при изпълнението на продажническата мисия. Но бях забелязал, въпреки че сенките преминаха бързо по езерото, че те не са на индианци. Не видях нито индиански наметала, нито пера. Напротив, стори ми се, че на главите им имаше шапки, каквито носят само белите. Тъкмо тези подробности ме бяха накарали да се подчиня с готовност на увещанията на Хай-Юа.
         И други обстоятелства ми бяха направили силно впечатление: необикновените твърдения на лудата индианка, това, че знаеше за някои събития, странните намеци за добре познати хора, случката от предишния ден. Всички тези мисли се въртяха из главата ми и ме караха да остана на мястото си поне още няколко минути. Може би щях да бъда освободен от неприятното си положение по-скоро, отколкото очаквах.
         Седях неподвижен, Бях затаил дъх и внимателно наблюдавах. Бях наострил уши да доловя всеки, звук.
         Напрежението ми не трая дълго. Напрегнатите ми очи видяха гледка, наострените ми уши чуха разказ, който ме накара да изтръпна и който смрази кръвта във вените ми. След пет минути аз се учудвах на това, колко злоба може да крие човешкото сърце — злоба, превишаваща всичко, което бях чел или чувал дотогава…
         Четиримата демони се появиха пред очите ми. Лицата им, които ясно различих, думите им, които чух, движенията им, които видях, намеренията им, с които се запознах в този час, напълно оправдават това название.
         Те заобиколиха езерото. Видях лицата им едно подир друго, когато изплуваха в лунната светлина.
         Първо се появи бледото, изпито лице на Аренс Рингоулд, след това злокобните орлови черти на Спенс, след него широкото зверско лице на побойника Уилямс.
         Те бяха четирима. Но кой бе четвъртият?
         Сънувам ли? Не ме ли мамят очите? Истина ли е това или видение? Да не съм загубил ума си или само има някаква прилика, или е някой негов двойник? Не, не, не! Не е двойник, а самият той. Черната къдрава коса, жълтокафявата кожа, фигурата, походката — всичко това беше негово. Боже мой! Жълтият Джейк!


         ГЛАВА XXXIV
        ЛОВЪК ЗАГОВОР

         Да се съмнявам, че това бе Жълтия Джейк, бе все едно да не вярвам на очите си. Мулатът стоеше пред мене точно такъв, какъвто си го спомнях, макар и с други дрехи и малко наедрял. Но целият му вид и чертите на лицето му бяха същите. Пред мене бе Жълтият Джейк — бившият дървар на нашата плантация.
         И все пак как е възможно да е той? И то заедно с Аренс Рингоулд, един от хората, които най-ревностно се готвеха да отнемат живота му по най-жесток начин? Не, не, не! Невероятно, невъзможно! Аз навярно се лъжех. Сигурно очите ми ме мамеха.
         Но аз бях убеден, че виждам мулата Джейк. Той стоеше на по-малко от двадесет фута от скривалището ми с лице към мене. Луната го осветяваше с блясък, който почти не отстъпваше на дневната светлина. Можах да видя израза на лицето му и да забележа някогашния зъл поглед в очите му. Да, това бе Жълтият Джейк.
         В същото време си спомних, че Черният Джейк настойчиво повтаряше, че го е видял колкото и да го уверявах, че греши, колкото и да му се присмивах. Той не искаше да допусне, че може би е видял, човек, който прилича на мулата. Твърдеше, че е Жълтия Джейк или неговият дух. Той твърдо вярваше и не можах да го разубедя.
         Спомних си и други факти — необикновеното държание на Рингоулдовци по време на разговора след вечерята и реакцията на Аренс, когато споменах името на мулата. Тогава само това ми направи впечатление. Но сега какво трябваше да мисля? Пред мен стоеше човекът, когото смятахме за мъртъв, заедно с трима други, които дейно участваха в приготовленията за неговата екзекуция. Единият от тях бе най-жестокият от палачите му, а сега изглежда и четиримата се бяха сдушили. Как можеше да се обясни, от една страна, чудното възкресение, а от друга, одобряването им?
         Не можех да си обясня. Загадката бе много объркана, за да я разгадая веднага. И изобщо нямаше да успея, ако те самите не ми бяха помогнали.
         Единственото възможно обяснение бе, че мулатът въпреки пълната прилика не беше Жълтият Джейк. Така щях да си обясня в края на краищата всичко. Ако четиримата си бяха отишли, без да разговарят, щях да се задоволя с това предположение.
         Но те не си отидоха, преди да ми дадат възможност да чуя техния разговор, от който научих не само че Жълтият Джейк е между живите, но и че Хай-Юа бе права, когато ми каза, че животът ми е в опасност.
         — Проклетникът, няма го, къде ли е отишъл?
         Възклицанието и въпросът бяха произнесени от Аренс Рингоулд. В тона, с който бяха произнесени тези думи, се чувствуваше раздразнение и изненада. Четиримата търсеха някого, когото не можеха да намерят.
         От думите на следващия разбрах кого търсят. След известно мълчание до ушите ми достигна гласът на Бил Уилямс, който лесно разпознах, тъй като го бях чувал предишния ден.
         — Сигурен ли си, мастър Аренс, че не се е вмъкнал обратно във форта заедно с генерала?
         — Съвсем сигурен съм — отговори „мастър Аренс“. — Стоях до портата, когато влязоха. Бяха само двама — генералът и пълномощникът. Въпрос е, дали е напуснал хомъка заедно с тях, или не е? Сглупихме, че не дойдохме навреме, за да ги проследим, когато си тръгнат. Но кой да предположи, че ще го оставят тука? Само да знаех… Казваш — продължи той, като се обърна към мулата, — казваш, че идваш право от индианския лагер, Джейк? Да не сте се разминали по пътя?
         — Carrajo!* Сеньор Аренс. Не!
         [* Carrajo — По дяволите! (исп.) Б. пр.]
         Гласът и испанските ругатни бяха същите, които бях чувал в юношеските си години. Ако имах някакви съмнения в самоличността на човека, то те изчезнаха. Това, което чувах, потвърди онова, което бях видял. Човекът, който говореше, бе Жълтият Джейк.
         — Идвам право от лагера на семинолите. Не го видях по пътя. Срещнах само двама вожда. Аз се скрих зад палмите. Те не ме видяха. Carramba*, не.
         [* Carramba. (исп.) — дявол да го вземе! Б. пр.]
         — Дяволите да го вземат! Къде ли е отишъл? Тук няма и следа от него. Знам, че може би има причина да посети индианците. Но откъде е минал, та Джейк не го е видял?
         — Може да е заобиколил по другия път.
         — По откритата равнина?
         — Да, оттам.
         — Не. Не ми се струва вероятно. Има само, едно обяснение. Сигурно е дошъл до портата с генерала, минал е край оградата, а после — между къщите на поселниците. Сигурно така е направил.
         Рингоулд каза тези думи сякаш на себе си.
         — По дяволите! — извика той раздразнено. — Такъв случай няма скоро да ни се удаде!
         — Не се ядосвайте, мастър Аренс — каза Уилямс. — Случаи колкото искате. Сега времената са такива, че скоро пак ще ни падне.
         — Сами ще си създадем случай — добави Спенс, които се обади за първи път.
         — Да, но това беше случай само за Джейк. Той трябва да свърши всичко, момчета. Никой от вас не трябва да има пръст в тая работа. Защото, ако се разкрие нещо, ще си изпатим. Само Джейк може да свърши всичко, без да загази. Нали знаете, че е мъртъв и законът не го лови. Нали така, жълтото ми момче?
         — Carramba! Да, сеньор! Дон Аренс Рингоулд, не се безпокойте! Скоро пак ще ми падне. Джейк ще ви отърве от врага. Никой няма да чуе за него. Скоро на Жълтият Джейк пак ще му падне такъв случай. Вчера пропуснах. Пушката е лоша, дон Аренс!
         — Още не се е върнал във форта — отбеляза Рингоулд, отново говорейки като че ли сам на себе си. — Така мисля. А може да е отишъл в лагера на индианците. Но той все пак трябва да се върне тази нощ. Сигурно след като се скрие луната, ще трябва да прекоси откритото място по тъмно. Чуваш ли какво говоря, Джейк?
         — Да, сеньор, Джейк всичко чува.
         — Знаеш как да се възползваш от намека, а?
         — Carramba, да, сеньор. Джейк знае.
         — Добре, тогава трябва да се връщаме, Слушай, Джейк, ако…
         Гласовете се снишиха до шепот и не можах да разбера какво говорят. От време на време дочувах отделни думи. Можах да разбера значението им, като ги свързах с всичко, което бях вече чул и видял. Те често произнасяха името на квартеронката Вайола и на сестра ми. До мен долитаха отделни части от изречения, като „само той се пречи на пътя ми“; „Майката лесно ще се съгласи“; „Когато стана господар на плантацията, ще ти платя двеста долара“.
         От всичко, което чух, се убедих, че двамата злодеи се бяха сговорили да отнемат живота ми, че те сега само повтаряха шепнешком условията на отвратителната сделка.
         Нищо чудно, че по челото ми изби студена пот. Нищо чудно, че треперех като лист върху клона, на който се намирах, не от страх, а по-скоро от ужас при мисълта за подготвяното престъпление. Щях да треперя още повече, ако не бях успял да потисна страшното възмущение, което напираше в гърдите ми.
         Аз успях да се овладея с усилие на волята и да запазя тишина. Постъпих благоразумно, защото ако ме бяха открили в този миг, нямаше да остана жив. Бях сигурен и се мъчех да не вдигам шум, за да не издам присъствието си.
         И все пак не е лесно да слушаш как четирима души спокойно заговорничат да отнемат живота ти, как се пазарят като за някаква стока и пресмятат колко ще спечелят от сделката!
         Гневът ми бе голям, колкото й страхът ми. Той кипеше с такава сила у мене, че едва се въздържах. Моите врагове бяха четирима и при това добре въоръжени. Аз имах сабя и пистолети, но това не бе достатъчно, за да се справя с четирима главорези като тях. В този миг възмущението ми бе толкова голямо, че ако бяха само двама — например Рингоулд и мулатът — щях на всяка цена да скоча от дървото и да рискувам.
         Но аз се сдържах и продължих да се спотайвам, докато си отидоха.
         Видях, че Рингоулд и двамата негодници отидоха към форта, докато мулатът пое по пътеката към индианския лагер.


         ГЛАВА XXXV
        СВЕТЛИНА СЛЕД МРАКА

         Не мръднах от мястото, дълго време след като те си отидоха. Бях толкова изумен, че за известно време не бях в състояние нито да мисля, нито да действам. Седях като прикован на клона. Най-после способността ми да мисля се върна и започнах да разсъждавам върху това, което бях видял и чул.
         Не разиграваха ли те пред мене някакъв фарс, за да ме уплашат? Но не, и четиримата никак не приличаха на герои от комедия. А неочакваното и свръхестествено появяване на Жълтия Джейк също бе твърде драматично и сериозно, за да бъде епизод от някаква комедия.
         По-скоро аз бях чул пролога към трагедия, която сега започваше и в която аз трябваше да бъда жертвата. Без съмнение тези хора крояха заговор срещу живота ми.
         Нито един от четиримата не можеше да ме обвини, че съм му навредил по някакъв начин. Знаех, че и четиримата никога не са ме обичали. Спенс и Уилямс не можеха да имат никаква друга причина да се чувстват обидени освен, незначителните дрязги от детинството ни, отдавна забравени от мене. Без съмнение те действаха по внушение на Рингоулд. Що се отнася до мулата, лесно можех да разбера причината за неговата смъртна омраза към мене, колкото и неоснователна да беше тя.
         Но какво трябваше да мисля за Аренс Рингоулд — вдъхновител на подготвяното убийство? Той бе образован човек, равен на мен по обществено положение, джентълмен! О, Аренс Рингоулд, как да си обясня всичко това? Как да си обясня твоето отвратително и злодейско поведение?
         Знаех, че този млад човек не ме обича много, особено напоследък. Знаех и причината: изпречвах се между него и сестра ми — поне той така мислеше. Разбира се, той имаше основание. След смъртта на баща ми бях изразил по-открито отношението си към някой семейни проблеми. Бях заявил решително, че никога няма да дам съгласието си да ми стане брат. Това бе стигнало до ушите му, ето защо не бе мъчно да разбера, че го е яд на мене. Но не можех да проумея как едно неприятно чувство може да породи такъв демоничен замисъл.
         А какво означаваха откъслечните изрази, които едва бях дочул: „Само той се пречи на пътя ми“, „майката лесно ще се съгласи“, „господар на плантацията“, защо бяха споменати имената на Вайола и сестра ми?
         Можех да си обясня само по един начин всичко, но обяснението беше толкова ужасно, че главата ми не можеше да го побере.
         Просто не вярвах на очите и ушите си. Струваше ми се, че съм жертва на някакъв ужасен сън, на някакво объркване на мислите ми — резултат на разговора ми с лудата.
         Но и това не беше вярно. Лунната светлина осветяваше злодеите. Аз ги видях със собствените си очи и ги чух с ушите си. Видях техните жестове. Чух техните думи! Нямаше никакво съмнение, че бяха замислили да ме убият.
         — Хо, хо, млади мико, можеш да слезеш! Хоноуохулуа* си отидоха. Хинклас! Слез, мили мико, слез.
         [* Хоноуохулуа — лошите хора. Б. авт.]
         Веднага се подчиних и отново застанах пред обезумялата индианска кралица.
         — Сега вярваш ли на Хай-Юа? Имаш ли враг, млади мико? Хо, четирима! Животът ти е в опасност. Хо, хо, хо!
         — Юа, Вие спасихте живота ми. Как да Ви се отблагодаря за услугата, която ми направихте?
         — Бъдете й верен, верен… верен…
         — На кого?
         — О, Велик дух! Той е забравил! Неверен млад мико! Неверен бледолик! Защо го спасих? Защо не оставих кръвта му да потече по земята?
         — Юа!
         — Халуук! Бедната горска птичка! Най-прелестната от всички птички! Сърцето й ще бъде наранено и ще умре. Ще загуби ума си.
         — Какво искате да кажете, Юа?
         — Халуук! По-добре да умре, отколкото да я изостави! Хо, хо! Невярно бледо лице, да беше умряло, преди да разбиеш бедното сърце на Юа. Тогава Юа щеше да загуби само сърцето си. Но главата си — това е по-лошо! Хо, хо, хо!
         Защо се доверих на бледоликия любим?
         Хо, хо, хо!
         Защо го срещнах…
         — Юа! — извиках аз, толкова настойчиво, че жената прекъсна безумната си песен. — Кажете ми за кого говорите?
         — О, Велик дух! Чуй го какво пита! За коя? За коя? Има повече от една. Хо, хо! Има повече от една, а вярната любима е забравена! Халуук, халуук, какво ще й каже Юа, какво ще й разкаже Юа? Бедната птичка! Сърцето й ще се облее с кръв. Тя ще се побърка. Хо, хо! Ще има две Хай-Юа, две безумни кралици на микосоките.
         — За Бога! Не ме дръжте в неизвестност! Кажете ми, Юа, добра ми, Юа, за кого говорите? Не е ли за…
         Името трептеше на езика ми. Но аз не се решавах да го произнеса. Макар и сърцето ми да се изпълваше от приятната надежда, че ще получа желания отговор, аз се страхувах да задам въпроса.
         Не можеше да се колебая дълго. Бях отишъл твърде далеч, за да мога да се върна. Дълго бях мечтал да успокоя терзанията на копнеещото си сърце. Повече не можех да чакам. Юа може би щеше да ме успокои. Произнесох думите:
         — Не говорите ли за Маюми?
         Лудата се вторачи в мене, без да проговори. Не можах да разчета израза на очите й. Последните няколко минути в тях се четеше упрек и презрение. Когато изрекох името, нейният поглед се изпълни с изумление. После тя впи поглед в мене, сякаш искаше да прочете мислите ми.
         — Ако говорите за Маюми — продължих, без да дочакам отговора й, увлечен от пламъка на моята възраждаща се любов, — ако е тя, знайте, Юа, че я обичам. Обичам Маюми.
         — Обичаш Маюми? Ти все още обичаш Маюми? — запита лудата с неочаквана бързина.
         — Да, Юа, кълна се в живота си…
         — Кори, кори, не се кълни! Точно така се кълнеше и той! Халуук! И той бе неверен. Кажи отново, млади мига, кажи, че обичаш Маюми, кажи, че си й верен, но не се кълни!
         — Истина е!
         — Хинклас! — извика жената високо, явно зарадвана. — Хинклас, мико е верен! Милият бледолик мико е верен и хайнтклиц* ще бъде щастлива.
         [* Хайнтклиц — красавица. Б.авт.]

         Хо, хо!
         За любовта, за сладката младенческа любов
         под дървото Тала*
         [* Тала — палма. Б.авт.]
         кой не би бил като онази гълъбица,
         дивата малка гълъбица,
         нежната малка гълъбица,
         сгушена до сивия мил на сянка в гората,
         да му гука на сянка в гората, без никой да ги
         види, без никой да ги чуе.

         — Мирно, Чита мико — извика тя, като отново се обърна към гърмящата змия. — И ти, Окала чита*! Стойте мирно! Той не е враг. Мирно или ще смажа главите ви.
         [* Окала чита — зелена змия. Б.авт.]
         — Добра ми Юа…
         — Хо! Наричаш ме добра Юа. Някой ден може да ме наречеш и лоша Юа. Чуй ме! — продължи тя, като повиши глас и започна да говори разгорещено. — Чуй ме, Джордж Рандолф, ако някога станеш лош, неверен като него, тогава Хай-Юа ще бъде твой враг. Тогава Чита мико ще те унищожи. Нали ще направиш това, мой кралю на змиите, нали? Хо, хо, хо!
         Влечугото сякаш разбираше нейните думи. Изведнъж то издигна високо глава, драконовските му очи заблестяха, като че ли започнаха да изпускат искри, неговият лъскав раздвоен език се подаде от устата му и шумът, подобен на пукане, който то издава с опашката си, продължи няколко минути!
         — Мирно, мирно сега! — каза индианката, като с движение на пръстите си накара змията отново да се отпусне. — Не него, Чита! Не него, кралю на пълзящите животни. Мирно ти казвам!
         — Защо ме заплашвате, Юа? Нямате основание.
         — Хинклас! Вярвам ти, драги мико, смели мико, вярвам ти!
         — Но, добра ми Юа, обяснете ми, разкажете ми за…
         — Кори, кори, не сега, не тази нощ. Няма време, чепони. Виж! Погледни на запад. Негъл Хасе* си ляга. Трябва да си вървиш вече. Не ходи по тъмно. Трябва да се върнеш в топеки, преди луната да се е скрила. Върви си! Върви!
         [* Негъл Хасе — нощното слънце, луната. Б.авт.]
         — Но казах Ви, Юа, че тук имам работа. Не мога да си отида, преди да съм я свършил.
         — Халуук! Има опасност тогава. Каква работа, мико? О, сещам се! Виж, идват хората, които чакаш.
         — Да, наистина, струва ми се, че са те — казах аз.
         Забелязах високите силуети на двамата вожда, които пробягнаха от другата страна на езерото.
         — Бързай тогава, бързай. Направи, каквото трябва, без да губиш време! В тъмнината те чака опасност! Хай-Юа трябва да си върви. Лека нощ, млади мико, лека нощ.
         И аз й пожелах лека нощ. Обърнах се, за да дочакам пристигането на вождовете и загубих от погледа си моята необикновена доброжелателка.
         Индианците скоро дойдоха на мястото, определено за срещата, и накратко предадоха съобщението.
         Холата Мико бил вдигнал палатките и се отдалечавал от лагера.
         Отвращавах се от тези предатели и не желаех да прекарам нито миг повече с тях затова си тръгнах, веднага щом получих необходимите сведения.
         Предупреден от Хай-Юа и имайки предвид думите на Аренс Рингоулд, без да губя време, аз веднага поех към форта. Луната все още бе над хоризонта. В нейната светлина аз се чувствувах защитен от изненади и неочаквано нападение.
         Крачех бързо, като се стараех да се движа по откритото поле и да избягвам шубраците, зад които може би се криеше убиец.
         Никого не видях по пътя, нито край оградата на форта. Но когато се намерих срещу портата, забелязах силуета на някакъв човек, недалеч от лавката на пътуващия търговец. Той се спотайваше зад няколко дървени трупи. Стори ми се, че е мулатът.
         Щях да се спусна подире му, за да се справя с него, но вече бях повикал поста и бях съобщил паролата. Пък и не желаех да вдигам тревога сред караула, още повече че ми бяха дали нареждане да мина колкото се може по-незабелязано. Бях сигурен, че и друг път, когато нямаше да бъда възпрепятстван от служебните задължения, щеше да ми се удаде случай да поискам сметка от този „възкръснал Яков“ и от неговите престъпни съучастници. С тези мисли аз минах през портата и отидох в щаба, за да докладвам.


         ГЛАВА XXXVI
        НУЖДАЯ СЕ ОТ ПРИЯТЕЛ

         Не е приятно да прекараш нощта под един и същ покрив, с човека който възнамерява да те убие, а да си отпочинеш при такива обстоятелства е почти невъзможно. Спах малко и сънят ми бе неспокоен.
         Не видях Рингоулдовци, преди да си легна, нито бащата, нито сина. Но знаех, че те са във форта, където щяха да гостуват още един-два дни. Те или си бяха легнали, преди да се върна, или се забавляваха в квартирата на някой техен приятел офицер. Всеки случай не ги видях през останалата част на нощта.
         Не видях също Спенс и Уилямс. Ако тези почтени господа бяха във форта, сигурно спяха при войниците, но аз не ги потърсих.
         По-голямата част от нощта лежах буден и блъсках главата си над странните събития от миналия ден или по-скоро над нощната среща с моите смъртни врагове.
         Не знаех какво да предприема. Цяла нощ ме измъчваше несигурност. Когато дневната светлина проникна през капаците на прозорците, аз все още не бях решил нищо.
         Първата ми мисъл беше да разкрия цялата работа в главната квартира, да поискам разследване и наказание.
         Но като размислих, видях, че това няма да разреши въпроса. Какви доказателства можех да приведа в подкрепа на такива сериозни обвинения? Само моите твърдения, неподкрепени от никого, щяха да изглеждат невероятни. Та кой би повярвал, че се готви такова нечувано престъпление?
         Макар и да бях сигурен, че убийците замисляха да отнемат живота ми, не можех дори да потвърдя, че са споменали името ми. Щяха да посрещнат разказа ми с насмешка, а към мене може би щяха да се отнесат още по-зле. Рингоулдовци бяха влиятелни хора — лични приятели и на генерала, и на правителствения пълномощник. И макар че всички ги познаваха като доста нечестни и безскрупулни в сделките си, на тях все още гледаха като на джентълмени. Трябваха ми по-убедителни доказателства, за да обвиня Аренс Рингоулд, че възнамерява да извърши убийство.
         Съзнавах всичките трудности и затова запазих тайната си.
         Друг, по-приемлив план ми дойде на ум — да обвиня Аренс Рингоулд открито пред всички и да го предизвикам на смъртен двубой. Това поне щеше да докаже, че съм откровен в твърденията си.
         Но дуелите във войската бяха забранени от законите. Ако разкриех намеренията си, имаше опасност да ме арестуват. А това, разбира се, щеше да осуети плана ми, преди да получа удовлетворение. Познавах характера на мистър Аренс Рингоулд! Знаех, че винаги когато трябва да прояви смелост, той доста умело се измъква. Сигурно и сега щеше да се покаже страхливец. Във всеки случай откритото обвинение и предизвикателство щяха да ми помогнат да го изоблича.
         Аз бях склонен да възприема този план за действие, но утрото настъпи, преди да взема окончателно решение. Чувствах голяма нужда от приятел. Не просто секундант — секундант лесно можеше да се намери, а приятел, на когото да се доверя, който можеше да ми помогне със съвет. Но за нещастие всички офицери във форта ми бяха чужди. Единствени Рингоулдовци познавах от по-рано.
         При това затруднение си спомних за човека, чийто съвет можеше да ми помогне и реших да го потърся. Този човек бе Черният Джейк.
         Скоро след разсъмване смелият ми приятел бе при мене. Разказах му всичко. Той не се изненада много. У него се били породили подозрения за подобен заговор и имал намерение да ми го открие точно тази сутрин. Най-малко се изненада за Жълтия Джейк. Аз само потвърдих това, в което той бе убеден. Той знаел с положителност, че мулатът е жив. Нещо повече, Джейк твърдеше, че знае как мулатът се е спасил като по чудо.
         Обяснението бе съвсем просто. Както всички предполагаха, алигаторът го сграбчил, но той умело го ранил в очите с ножа си и го заставил да го пусне. Той бе последвал примера на младия индианец, използвайки неговия нож. Всичко това се е случило под водата, а мулатът бе добър плувец. Краката му били издраскани, а оттук и кръвта. Но раните не били тежки и не попречили на бягството му.
         Мулатът се постарал да не се показва на повърхността на водата, докато доплува до брега. Там, потулен под провисналите клони, се измъкнал от водата и се качил на един дъб, където мъхът го скрил от очите на отмъстителите. Бидейки съвсем гол, той не оставил следи от мокри дрехи. Освен това кръвта във водата му бе направила приятелска услуга. Когато я видели, преследвачите повярвали, че е загинал, и преустановили старателното търсене.
         Така Черния Джейк обясняваше цялата работа. Той бе научил всичко това предната вечер от един приятелски настроен индианец във форта, който твърдял, че сам чул разказа от устата на мулата.
         В цялата история нямаше нищо неправдоподобно. По всяка вероятност всичко се беше случило точно така. Разказът на Черния Джейк разбули всички загадки, които се тълпяха в главата ми.
         Негърът бе получил и други сведения. Беглецът се бил приютил при едно от полунегърските племена, установили се сред мочурищата, които обграждат изворите на река Амазура. Новите му приятели погледнали с добро око на него и той се издигнал до положението на вожд. Сега бил известен под името Мулата Мико.
         Все пак оставаше още една загадка — как той и Аренс Рингоулд се бяха сближили.
         Но в края на краищата не бе мъчно да се обясни и това. Плантаторът нямаше особени причини да мрази беглеца. Той бе проявил усърдие по време на несъстоялата се екзекуция, просто за да се покаже. Мулатът имаше по-сериозно основание да го ненавижда. Но такива хора лесно забравят чувствата на обич или омраза, когато се намеси интересът. Техните чувства могат да бъдат купени по всяко време срещу злато.
         Без съмнение белият злодей бе използвал и по-рано жълтия в някое долно предприятие и сам му бе услужвал. Както и да е, явно бе, че те бяха „заровили томахавката на войната“ и сега се намираха в най-приятелски отношения.
         — Джейк — казах аз, задавайки въпроса, по който желаех да чуя мнението му. — Какво ще кажеш за Аренс Рингоулд? Да го предизвикам ли?
         — Боже, масса Джордж, защо ще го извиквате, той е навън отдавна. Аз го видях преди два часа. Май че спи недобре. Мисля, съвестта му не е спокойна.
         — Ти не разбра въпроса ми. Не това имам предвид, драги.
         — А какво, масса?
         — Да го предизвикам на дуел.
         — Какво? Масса иска да каже дуел със сабя или пистолет?
         — Саби, пистолети или пушки. Все ми е едно какво оръжие ще избере.
         — Боже, масса Джордж, да не говорите такова нещо. О, Господи! Вие имате майка, имате сестра. Ами ако ви убие! Някога волът убива касапина. Тогава, масса Джордж, кой ще се грижи за майка ви? Кой ще закриля мис Вирджиния? Кой ще пази Вайола и нас от всички лоши хора? Божичко, масса, не го викайте!
         В този миг самият аз бях извикан. Настойчивите молби на негъра бяха прекъснати от зова на тръбите и биенето на барабаните, които съобщиха, че съветът се събира. Нямаше време да разговарям с моя предан другар. Аз бързо се отправих към мястото, където ме зовеше дългът.


         ГЛАВА XXXVII
        ПОСЛЕДНО СЪБРАНИЕ

         Пред мен отново се разкри гледката от предишния ден. Войската в сбити редици, в сини униформи и с блестящо оръжие; офицерите от щаба образуваха група около генерала — всички добре закопчани и с тържествен вид; пред тях полукръг от вождове; зад него редици от живописни бойци с нашарени лица, с пера на главите. Наблизо стояха коне. Някои от тях цвилеха, оседлани и готови за път. Други, завързани, спокойно пасяха. Индианки в дълги „хунни“ бързаха насам-нататък, деца и бебета играеха по тревата. Знамена плющяха над главите на войниците, флагчета се вееха над главите на червените бойци. Биеха барабани, звучаха тръби.
         И този път картината бе внушителна, макар и не толкова, колкото предишния ден. Веднага биеше на очи, че не присъстват всички вождове. А и половината от бойците ги нямаше. Събранието този път не беше така многолюдно. Това бе доста голяма тълпа, но имаше място за всички да се съберат около съвета.
         Крал Онопа не присъстваше. Медната британска корона — блестящ символ на кралската власт, който вчера личеше в центъра на съвета, сега не се виждаше. Нямаше го Холата Мико и други по-незначителни вождове.
         Оределите редици на обикновените бойци показваха, че вождовете бяха отвели със себе си и хората, които предвождаха. Повечето от присъстващите индианци изглежда принадлежаха към племената на Оматла, Черната глина и Охала.
         Сред вождовете забелязах Хойтл Мати, Арпиуки, негъра Абрам и Джуджето. Зад тях стояха неколцина от техните бойци. Едва ли тези вождове бяха останали, за да се подпишат.
         Потърсих с поглед Оцеола. Не бе мъчно да се открие човек с такава забележителна фигура. Той беше застанал на края на оределия полукръг от вождове, на мястото на вожда с най-низш ранг, но това не означаваше, че в действителност той беше най-младшият между вождовете. По всяка вероятност, заемайки това място, той бе проявил чувство за скромност. Тази негова черта бе добре известна. Наистина той бе най-младият от вождовете и по рождение имаше по-малки права да командва от всички други присъстващи тук, но достатъчно беше човек да го погледне и да го сравни с другите, за да разбере, че той именно ръководи всички останали.
         Както предишния ден, в държанието му нямаше нищо надуто. Въпреки че видът му бе тържествен и студен, от него лъхаше пълно спокойствие. Той бе скръстил ръце върху широките си гърди. Тялото му почиваше на един крак; другият бе леко отпуснат. Спокойното му лице бе озарено от благороден израз. Изглеждаше като олицетворение на Аполон или — за да не си служа с митологични образи — на благовъзпитан джентълмен, който очаква някаква церемония, на която щеше да бъде обикновен зрител. Досега не беше се случило нищо, което да го развълнува. Не бяха изречени думи, които да разубедят духа му, който сякаш бе задрямал.
         Но не след много време неговото спокойствие щеше да се наруши, благата му усмивка щеше да се замени от сурово и напрегнато изражение.
         Вглеждайки се в лицето му, човек едва ли би предположил че е възможна такава рязка промяна. Но по-задълбоченият наблюдател би открил, че е възможно. Лицето му приличаше на спокойно небе пред буря, на тих океан, който след миг може да се развълнува от яростен ураган, на излегнал се лъв, който при най-малкото предизвикателство може да избухне в необуздана ярост.
         Не изпусках от очи младия вожд през цялото време преди започването на съвета. Мнозина други също го наблюдаваха. Той бе център на внимание, но аз го гледах с особен интерес.
         Аз се мъчех да уловя в израза му някакъв знак, че ме е познал, но той не показа това нито с кимване, нито дори с поглед. Веднъж или два пъти погледът му се спря върху мене, а после се отмести към другите — сякаш бях един от тълпата на неговите бледолики противници. Изглежда не си спомняше за мене. А може би мисълта му бе заета с важни мисли и затова не ме забелязваше.
         Разбира се, аз огледах и равнината, палатките и групите от индианки, които се въртяха около тях. Разгледах внимателно жените една подир друга.
         Стори ми се, че видях сред тях безумната индианска кралица. Тя бе заобиколена от няколко жени. Надявах се, че девойката, която тя покровителстваше, е някъде наблизо, но не я видях. Нито една от женските фигури не радваше окото ми — те бяха или твърде ниски, или твърде високи, твърде дебели или твърде кокалести. Тя не беше между тях, защото ако не се беше променила, щях да позная изящните й форми даже и под широката хунна.
         Това „ако“ може би ви изненадва. Защо пък да се е променила, питате се вие. Наистина тя може би е пораснала, може би се е развила и е станала зряла жена. В южния климат девойката бързо се превръща в жена. Не, не става дума за това. Макар и да беше твърде млада, закръглените линии на тялото й вече се очертаваха, когато я видях за последен път. Те бяха стигнали своите граници — фигурата й напомняше смелите извивки на перото на Хогарт*, така характерни за зрялата жена. Не от това се страхувах.
         [* Уилям Хогарт — английски художник (18 в.). Б. пр.]
         А от какво тогава? Може би от обратното. От това, че тя може би е отслабнала от болести или някаква мъка? Не, не е и това.
         Трудно мога да си обясня подозренията, които ме измъчваха — подозрения, породени от случайно дочути думи. Бъбривият офицер, който така самодоволно се хвалеше предишната вечер, бе налял отрова в сърцето ми. Но не, не можеше да става дума за Маюми. Тя беше толкова чиста и невинна! Но защо се вълнувах така? Любовта не е престъпление! Но ако все пак тя… не, и тогава тя нямаше да бъде виновна, а единствено той!
         Думите ми са безсилни да предадат мъката, която изпитвах след злощастното „подслушване“ на чуждия разговор. То бе извор на страдания през целия ден. Намирах се в мъчително положение на човек, който е чул твърде много и все пак недостатъчно. Не е чудно тогава, че думите на Хай-Юа ме ободриха. Те прогониха неоснователните съмнения от главата ми и ми вдъхнаха нови надежди. Вярно е, че тя не спомена нейното име, преди аз да го произнеса, но за коя друга можеха да се отнасят думите й „Бедната горска птичка. Нейното бедно сърце ще се облива в кръв и ще се разбие“. Тя спомена „Изгряващото слънце“. Това бе Оцеола; коя можеше да бъде „хайнтклиц“? Коя друга освен Маюми?
         Но разказът на лудата можеше да се отнася и до минали дни — да се дължи на впечатления от миналото, оставили дълбоки следи в паметта й. И това бе възможно. Хай-Юа ни познаваше по онова време. Тя често ни срещаше, когато се разхождахме в девствените лесове, идвала е с нас дори и на острова. Безумната кралица можеше с умение да кара кануто си, да язди дивия си жребец, да ходи, където си ще.
         Може би някакъв спомен от тези щастливи дни я караше да говори така, обърквайки миналото с настоящето в безредните си мисли. Не дай, Боже!
         Тази мисъл ме разтревожи, но не за дълго. Бях се вкопчил в по-приятната мисъл — думите на Хай-Юа бяха сладки като мед! Те ме предпазиха от страховете, които иначе бих изпитвал, когато научих, че се готвят да ме убият. Научавайки, че Маюми продължава да ме обича както преди, аз бях готов да се опълча срещу стократно по-големи опасности. Само малодушните не проявяват смелост под влияние на любовта. Дори страхливецът, окуражен от усмивките на своята любима, става смел.
         Аренс Рингоулд стоеше до мене. Тълпата ни притискаше от всички страни и дрехите ни се допираха. Ние дори разговаряхме! Той бе по-учтив от обикновено, дори изглеждаше приятелски настроен. В думите му почти не се проявяваше характерната за него наглост. Но той избягваше погледа ми и навеждаше очи, когато го поглеждах.
         А при това той ни най-малко не подозираше, че аз зная, че стоя до човека, който възнамерява да ме убие.


         ГЛАВА XXXVIII
        РАЗЖАЛВАНЕТО НА ВОЖДОВЕТЕ

         Този ден пълномощникът изглеждаше по-самоуверен. Той бе решил да играе по-смела роля, тъй като чувстваше, че има изгледи за успех. И затова лицето му тържествуваше. Той гледаше към вождовете с властния вид на човек, който е решил да ги командва и който е сигурен, че те ще се подчинят на волята му.
         От време на време погледът му се спираше многозначително на Оцеола. Тогава той придобиваше едновременно зловещ и тържествуващ вид. Аз знаех тайната на тези погледи. Предугаждах значението им. Знаех, че не вещаят нищо добро за младия семинолски вожд. Ако в този миг можех да се приближа до него щях да забравя дълга си и да прошепна на ухото му няколко предупредителни думи.
         Ядосвах се на себе си, че не бях се сетил по-рано. Хай-Юа можеше да му занесе съобщение предната нощ. Защо не го изпратих? Умът ми бе зает с друго. Мислейки за собствените си работи, не се сетих за опасността, която заплашва приятеля ми. Аз все още гледах на Пауел като на приятел.
         Не знаех точно какво ще предприеме пълномощникът, макар малко или повече да бях разбрал намеренията му от дочутия разговор. Щяха да арестуват Оцеола под някакъв предлог. Това беше необходимо. Не можеха да го задържат произволно, без причина. Даже безскрупулният пълномощник не можеше да стори това без някакъв предлог. А какъв предлог можеше да намери той?
         Оттеглянето на Онопа и на „враждебните“ вождове, докато Оматла оставаше с „приятелските“, създаваше такава възможност на правителствения пълномощник. Оцеола щеше сам да даде повод.
         Да можех само да му прошепна една предупредителна дума!
         Бе твърде късно. Капанът бе поставен и благородната жертва щеше да се хване.
         Късно бе да го предупредя. Трябваше да бездействам, трябваше да бъда зрител на неправда, на страхотно нарушение на човешките права.
         Поставиха маса пред генерала и щабните офицери. Пълномощникът застана точно зад нея. На масата имаше мастилница и пера. Голям пергамент с много гънки почти я покриваше. Този пергамент бе договорът от Оклауаха.
         — Вчера — започна пълномощникът без всякакъв увод — само говорихме и нищо не свършихме. Днес се събрахме, за да вършим работа. Това — каза той, като посочи пергамента — е договорът от Пейнс Лендинг. Надявам се, че всички обмислихте вчерашните ми думи и сте готови да подпишете.
         — Размислихме — отговори Оматла от свое име и от името на своята партия. — Готови сме да подпишем.
         — Онопа е главният вожд — подметна пълномощникът. Нека той пръв подпише. Къде е Миконопа? — добави той, като огледа кръга с престорена изненада.
         — Мико-мико не е тук — отговори Хойтл-Мати.
         — А защо не е тук? Би трябвало да бъде тук. Защо отсъства?
         — Болен е. Не може да присъства на съвета.
         — Лъжеш, Скокльо! Много добре знаеш, че Миконопа се преструва. Мрачното чело на Хойтл-Мати се смръщи още повече при тази обида.
         Той целият трепереше от ярост. В отговор той само изръмжа презрително, скръсти ръце, отдръпна се и застана в предишната си поза.
         — Абрам, ти си частният съветник на Миконопа. Знаеш намеренията му. Защо не е дошъл?
         — О масса генерал — отговори черният на развален английски без следа от уважение към човека, който го разпитваше, — как старият Абрам може да знае мислите на крал Нопи? Мико не му казва всичко. Щом реши да си върви, ще си върви. Щом реши да дойде, ще дойде. Той е велик вожд. Не казва на всекиго намеренията си.
         — Смята ли да подпише? Кажи — да или не?
         — Е тогава, не — отвърне преводачът с твърд глас, сякаш му бе поръчано да отговори така. — Колкото за това, Абрам знае. Той не смята да подпише. Той казва не, не.
         — Достатъчно! — извика пълномощникът високо. — Достатъчно! Сега чуйте ме, вождове и бойци на семинолите. Аз идвам при вас, упълномощен с власт от вашия велик баща — президента, който е вожд на всички нас. Тази власт ми дава право да наказвам за невярност и неподчинение. Сега упражнявам тази си власт над Миконопа. Отсега нататък той не е вече крал на семинолите.
         Неочакваното съобщение произведе над присъстващите ефект, подобен на електрически шок. Вождове и бойци трепнаха и се надигнаха от местата си. Всички стояха в очакване пълномощникът да продължи. Но изразите по лицата им не бяха еднакви. По някои от тях се четеше яд и изненада. Неколцина изглеждаха доволни, докато повечето посрещнаха съобщението с явно недоверие, сякаш не можеха да повярват на ушите си.
         Сигурно правителственият пълномощник се е пошегувал. Как може той да провъзгласи или да свали един крал на семинолите? Как може самият велик баща да направи това? Семинолите са свободен народ. Те дори не плащат данъци на белите, нито пък са политически задължени към тях. Само те можеха да избират краля си, само те можеха да го свалят.
         Но правителственият пълномощник не се шегуваше ни най-малко. В следващия миг те разбраха, че той говори съвсем сериозно. Колкото и нелепо да бе намерението му да свали крал Онопа, той наистина говореше сериозно. Бе решил да го направи и тъй като бе обявил това, незабавно премина към изпълнение.
         — Оматла, вие винаги сте били верен на думата си и на честта си. Достоен сте да оглавявате един смел народ. Отсега нататък вие сте крал на семинолите. Нашият велик баща и народът на Съединените щати ви приветстват като крал. Никой друг те няма да признаят за крал. А сега да продължим с подписването.
         По даден знак на пълномощника Оматла пристъпи към масата, взе едно перо и написа името си върху пергамента.
         Сред присъстващите цареше гробно мълчание. Внезапно един глас наруши дълбоката тишина. Чу се дума, произнесена с гневен, задъхан глас. Това бе думата „предател“.
         Извърнах се да видя кой я произнесе. Дъхът още трептеше на устните на Оцеола. Пълният му с неизразимо презрение поглед бе отправен към Оматла.
         Черната кал после взе перото и се подписа, като постави знака си.
         След него се подписаха Охала, Италасе и други десетина — всички, известни като вождове, които подкрепят предложението за изселване.
         Вождовете-патриоти — не знам дали случайно или не — стояха заедно. Те образуваха лявото крило на полукръга. Сега бе техен ред да изкажат мнението си.
         Първият човек, от когото пълномощникът очакваше съпротива, бе Хойтл-Мати. Всички стихнаха в очакване.
         — Ваш ред е, Скакалец — обърна се към него пълномощникът, като преведе на английски неговото индианско име.
         — Можете да ме прескочите — отговори находчивият и остроумен вожд, давайки своя сериозен отговор в шеговита форма.
         — Как? Отказвате да подпишете?
         — Хойтл-Мати не може да пише.
         — Не е необходимо. Името ви е вече написано. Трябва само да поставите пръста си върху него.
         — Страхувам се да не поставя пръста си там, където не трябва.
         — Можете да се подпишете, като направите кръст — продължи пълномощникът, все още надявайки се, че има някаква вероятност вождът да се съгласи.
         — Ние, семинолите, не обичаме много кръста. Наситихме му се по времето на испанците. Халуук!
         — Значи решително отказвате да подпишете?
         — Хо! Изненадва ли се господин пълномощникът?
         — Така да бъде. Чуйте какво ще ви кажа сега.
         — Ушите на Хойтл-Мати са отворени, както са отворени устата на пълномощника — бе подигравателният отговор.
         — Свалям Хойтл-Мати от поста вожд на племето. Великият баща повече не го признава за вожд на семинолите.
         — Ха, ха, ха — язвително се изсмя в отговор Хойтл-Мати. — Така ли? Виж ти! Кажете ми — попита той, като продължаваше да се смее, отнасяйки се подигравателно към тържествените изявления на пълномощника, — на кого ще бъда вожд тогава, генерал Томпсън?
         — Аз вече казах — продължи пълномощникът, явно объркан и раздразнен от подигравателното държание на индианеца. — Ти вече не си вожд. Няма да те признаем за вожд.
         — А народът ми? Какво ще кажете за него? — попита другият с насмешка. — Нима моите хора нямат думата по въпроса?
         — Народът ти ще постъпи благоразумно. Твоите хора ще послушат съвета на великия си баща. Те повече няма да се подчиняват на водач, който е постъпил нечестно.
         — Право казвате, господин пълномощник — отговори вождът, този път съвсем сериозно. — Народът ми ще постъпи разумно, но също така и патриотично. Ще остане верен. Но не се заблуждавайте относно съвета на нашия велик баща. Ако той бъде истински бащински съвет, те ще го послушат, ако не — ще затворят ушите си и няма да чуят. Колкото до разжалването ми, аз мога само да му се изсмея. Отнасям се към него и към пълномощника с презрение. Не се страхувам от вашата власт. Може да сеете раздори помежду ни. И другаде сте успявали да създадете изменници. — На това място той погледна свирепо към Оматла и бойците му. — Но аз няма да обърна никакво внимание на вашите шмекерии. Нито един-човек от племето ми не ще обърне гръб на Хойтл-Мати, нито един!
         Ораторът спря да говори, скръсти ръце и се отдръпна. Сега държанието му бе държание на безмълвна враждебност. Той виждаше, че пълномощникът е приключил разговора си с него, тъй като се бе обърнал към Абрам за подпис.
         Отговорът на черния бе решително и просто „не“. Когато правителственият пълномощник го подкани да повтори отказа си, той добави:
         — Не, по дяволите. Аз никога няма да подпиша този проклет документ! Никога! Това е достатъчно, нали, дебели Томпсън?
         Разбира се, това сложи край на увещанията и Абрам бе „задраскан“ от списъка на вождовете.
         Бе ред на Облака и Алигатора, а след това на Джуджето Пошала. Те всички отказаха да подпишат и бяха разжалвани един подир друг, а така също Холата Мико и други, които отсъстваха.
         Повечето от вождовете се смееха, докато слушаха това разжалване на едро. И смешно бе да гледа човек как този незначителен временен пълномощник издава укази и се държи като император*.
         [* Правителството на САЩ не одобри впоследствие смешното детрониране на вождовете, но няма съмнение, че Томпсън е действал съгласно тайните нареждания на президента. Б.авт.]
         Пошала, последният от разжалваните вождове, също се изсмя. Но Джуджето имаше хаплив език и не можа да се въздържи да не отвърне.
         — Кажи на дебелия пълномощник — извика той на преводача, кажи му, че аз ще бъда вожд на семинолите и след като дивите бурени пораснат над тлъстото му туловище. Ха, ха, ха!
         Грубите думи не достигнаха до ушите на пълномощника. Той не чу и гръмкия презрителен смях, тъй като сега вниманието му бе погълнато изключително от един човек, най-младия от вождовете, последния в редицата — Оцеола.


         ГЛАВА XXXIX
        ПОДПИСЪТ НА ОЦЕОЛА

         Младият вожд беше мълчал до този миг. Само думата „предател“ се бе изтръгнала из устата му, когато Чарлз Оматла взе перото, за да подпише.
         Но Оцеола не остана безучастен през цялото време, нито пък изразът му остана безразличен към нещата, които ставаха наоколо. Той не се мъчеше да се сдържа — не се преструваше на равнодушен стоик — това не бе в характера му. Оцеола искрено се бе смял на остроумието на Скакалеца, бе посрещнал с открито одобрение проявата на патриотизъм на Абрам и на другите и се бе мръщил неодобрително на държанието на изменниците.
         Сега бе неговият ред да каже думата си. Той стоеше скромно и очакваше да го повикат по име. Към останалите се бяха обърнали по име, тъй като имената им бяха добре известни на пълномощника и преводачите.
         Не е необходимо да казвам, че в този съдбовен миг цареше напрегната тишина. Всички — и войници и индиански бойци — очакваха със затаен дъх да видят какво ще стане. Сякаш всеки бе изпълнен с предчувствие, че ще се разиграят някакви решителни събития.
         Самият аз бях сигурен, че ще избухне буря и заедно с останалите седях като омагьосан в очакване.
         Правителственият пълномощник наруши тишината със следните думи:
         — Сега е ваш ред, Пауел. Но преди всичко искам да ви задам един въпрос: вие признат ли сте за вожд?
         Тонът, държанието и думите му бяха обидни. Обидата беше нагла и преднамерена. Това ясно личеше от израза на неговото лице. В очите му се четеше злоба, примесена със самоувереност, че му предстои победа.
         Въпросът на пълномощника бе излишен и неуместен. Томпсън знаеше много добре, че Пауел е вожд — вярно, младши вожд, но все пак вожд — боен водач на Червените пръчки — най-войнственото племе сред семинолите. Въпросът бе зададен предизвикателно. Пълномощникът искаше да го накара да избухне — всички знаеха, че неговият нрав не е от най-кротките.
         Обидата не предизвика очакваното въздействие или поне така ни се стори. Онези, които смятаха, че Оцеола ще отвърне гневно, бяха разочаровани. Той не отговори. Странна усмивка заигра по устните му. Но това не бе язвителна или подигравателна усмивка. С такава спокойна усмивка на господарско пренебрежение един джентълмен удостоява негодника, който му е нанесъл обида. Онези, които видяха това, останаха с впечатление, че младият вожд не отговаря, защото би се унизил, защото обидата бе толкова груба — което бе вярно — че не заслужаваше отговор. Така мислех аз, така мислеха и другите около мене.
         Видът на Оцеола можеше да накара пълномощника да замлъкне или поне да промени тактиката си, но той изобщо не бе чувствителен към насмешки. Чувството за срам, както и чувството за справедливост бяха чужди за грубата душа на чиновника и той продължи да изпълнява своя замисъл, без да обръща внимание на презрителното държание на младия индианец.
         — Питам ви, вожд ли сте? — пълномощникът повтори въпроса с още по-обиден тон. — Имате ли право да подпишете?
         Този път десетина гласа отговориха едновременно на въпроса. Неколцина вождове от кръга и неколцина от бойците, застанали зад тях, извикаха:
         — Дали е вожд Изгряващото слънце? Вожд е, разбира се! Има право да подпише.
         — Защо поставяте под съмнение правата му? — попита Скакалецът с подигравателен смях. — Когато му дойде времето, той ще покаже какви са те. Обаче това едва ли ще стане сега.
         — Не, аз сега ще ги упражня! — каза Оцеола, като се обърна към оратора. Той наблягаше на всяка дума. — Имам право да подпиша и ще подпиша.
         Мъчно е да се опише въздействието, което предизвика това неочаквано съобщение. Всички — бели и червенокожи — бяха изненадани. Няколко минути събранието се вълнуваше — всички гласове се смесиха в обща глъчка. От всички страни долитаха възклицания. Всички изразяваха изненадата си по различен начин в зависимост от политическите си убеждения. В гласовете на едни се чувстваше радост, а в други — яд и гняв. Дали Оцеола бе казал това? Добре ли бяха чули. Щеше ли Изгряващото слънце да потъне толкова скоро зад облаците? След всичко случило се, след всички негови обещания, щеше ли да стане предател?
         Такива въпроси си задаваха вождовете и бойците, които бяха против преселването. А хората от другата партия не можеха да скрият удоволствието си. Всички знаеха, че ако Оцеола подпише, това ще сложи край на преговорите и преселването ще се осъществи. Братята Оматла нямаше вече от какво да се страхуват — бойците патриоти, които бяха дали клетва да се борят, може би щяха да се противопоставят, но между тях нямаше водач като Оцеола, който да ги обедини. Без него духът на съпротивата щеше да отслабне; патриотите щяха да се отчаят.
         Скакалецът, Облакът, Коа Хаджо, Абрам, Арпиуки и Джуджето бяха поразени. Оцеола — човекът, на когото най-много разчитаха, смелият подбудител и водач на съпротивата, откритият враг на всички, които защитаваха идеята за преселение, истинският патриот, в когото всички вярваха, на когото всички се доверяваха — щеше сега да ги изостави, сега — в решителния час, когато неговата измяна щеше да се окаже съдбоносна за делото им.
         „Подкупили са го! — казваха си те. — Патриотизмът му е бил лицемерен, а съпротивата му — долна измама! Подкупил го е пълномощникът. Той е работил за него през цялото време. Исти-хулва-счай*. Неговата измяна е по-черна от предателството на Оматла!“
         [* Исти-хулва-счай — лош човек, злодей. Б. авт.]
         Така си шепнеха един на друг вождовете, като в същото време гледаха Оцеола свирепо като тигри.
         Аз самият не знаех какво да мисля за предателството на Пауел. Той заяви, че ще подпише договора. Какво по-ясно от това? Личеше от държанието му, че е готов да го направи. Изглежда очакваше само пълномощникът да го покани.
         Бях сигурен, че намеренията на Оцеола не са били известни на правителствения пълномощник. Всеки, който го погледнеше в този миг, щеше да разбере, че не е съучастник в предателството. Той, както всички присъстващи, ако не и повече от тях, бе явно изненадан от изявлението на Оцеола. Неочакваното съгласие така го изуми, че за известно време той загуби дар слово.
         Накрая каза със заекване.
         — Много добре, Оцеола. Приближете се и подпишете.
         Тонът на Томпсън бе променен. Той говореше ласкателно. Пред него се откриваха нови възможности. Оцеола щеше да подпише и да се съгласи с преселването. Така пълномощникът щеше да изпълни поставената му от върховното правителство задача, и то с умение, което щеше да увеличи неговия престиж. „Старият Хикъри“ щеше да е доволен. А после? Какво щяха да му възложат после? Не обикновена мисия до някакво диво племе, а дипломатическа кариера в някоя цивилизована държава. Може пък и да го назначат посланик например в Испания…
         Ах, Уили Томпсън, въздушните ти кули скоро рухнаха. Те се сгромолясаха така бързо, както бързо бяха изградени; разпаднаха се като къща, направена от карти.
         Оцеола се приближи до масата и се наведе над нея, сякаш за да разгледа документа. Очите му бързо прошариха по пергамента. Той изглежда търсеше нещо в него.
         Намери го. Това бе име. Прочете го високо:
         — Чарлз Оматла!
         Изправи се, обърна се с лице към пълномощника и подигравателно го попита дали все още желае да подпише.
         — Вие обещахте, Оцеола.
         — Ще изпълня обещанието си.
         Казвайки тези думи, той извади от ножницата си дълъг испански нож, издигна го високо и заби острието в пергамента. Върхът на ножа проникна дълбоко в дървото.
         — Това е подписът ми! — извика той като измъкна стоманата. — Виж, Оматла, аз прободох твоето име. Внимавай, предателю! Откажи се от това, което си направил, или острието на ножа ще прободе и сърцето ти!
         — О! Това ли било? — извика пълномощникът вбесен и стана. — Добре! Очаквах такава дързост, такава подигравка със закона! Генерал Клинч, моля Ви… Вашите войници… да го хванат и арестуват!
         Тези думи, казани на пресекулки, се чуха сред страхотната врява, която се вдигна наоколо. Клинч даде набързо някакво нареждане на офицерите, които стояха наблизо. Видях как пет-шест войнишки редици се отделиха и се втурнаха напред. Те се хвърлиха към Оцеола и тутакси го заобиколиха.
         Но младият вожд не се предаде веднага. Той се отказа от отчаяната борба и от опита да избяга, едва след като повали на земята неколцина, след като десетина здрави мъже захвърлиха пушки и го сграбчиха. После той застана неподвижен, сякаш бе излят от метал.
         Това бе съвсем неочаквана развръзка, както за белите, така и за индианците. Нямаше никакво оправдание за тази насилствена постъпка. Това не бе съд, където съдията има право да арестува за незачитане на съда, а съвет и дръзкото държание на който и да било не можеше да бъде наказано без съгласието на двете страни. Генерал Томпсън бе превишил правата си. Той бе използвал властта си произволно и без законно основание.
         Последва бъркотия, която не се поддава на описание. Въздухът се раздираше от високи възклицания: от викове на мъже, писъци на жени, крясъци на деца и бойни възгласи на индиански воини. Всичко това се смесваше в един общ шум. Никой не направи опит да спаси Оцеола: бе невъзможно в присъствието на толкова много войници и на толкова много предатели. Патриотичните вождове, които бързо се оттеглиха, надаваха дивото „Ио-хо-ехи!“ — бойният вик на семинолите, който вещаеше отплата и отмъщение.
         Войниците повлякоха Оцеола към форта.
         — Тиранин! — извика той, като впи поглед в пълномощника. — Спечели с предателство, но не смятай, че това е краят. Може да затвориш Оцеола, може да го обесиш, ако щеш, но не мисли, че неговият дух ще умре. Не, той ще живее и ще вика за отмъщение. Той говори! Чуй онези гласове! Познаваш ли бойния вик на Червените пръчки? Добре го запомни. Той не за последен път звучи в ушите ти. Йо-хо-ехи, йо-хо-ехи! Чуй, тиранино! Това е твоят погребален звън! Твоят погребален звън!
         Вмъкнаха младия вожд през портата, докато той отправяше яростните си заплахи, и бързо го отведоха към помещението, което служеше за арест.
         Когато го последвах, сред тълпата някой се допря до ръката ми. Обърнах се и видях Хай-Юа.
         — Довечера при Уи-уа* — прошепна тя. — Ще има сенки, повече сенки по водата. Може би…
         [* Уи-уа — извор, кладенец или вода. Б. авт.]
         Нищо повече не чух. Тълпата ни раздели. Когато я потърсих отново, безумната кралица си бе отишла.


         ГЛАВА XL
        „СРАЖАВАЩИЯТ СЕ ГАЛАХЪР“

         Затвориха пленника в здрава каменна постройка без прозорци. Но не бе мъчно човек да се добере до него, особено ако имаше еполети. Възнамерявах да го посетя, но поради известни причини не го посетих, докато бе още светло. Желаех свиждането ми с него да бъде колкото може по-незабелязано. Затова очаквах настъпването на нощта.
         Имах и други причини — още не бях уредил сметките си с Аренс Рингоулд.
         Не знаех какво да предприема. В главата ми бе бъркотия. У мене се бореха най-различни чувства: омраза към заговорниците, възмущение от нечестното отношение на пълномощника към Оцеола, любов към Маюми — любов ту спокойна и пълна с надежди, ту смутена от ревност и пълна със съмнения. Как можех да мисля ясно?
         От всички тези чувства надделяваше едно — гневът срещу злодея, който се готвеше да отнеме живота ми. В момента то бе най-силното чувство в гърдите ми.
         Такава безсърдечна, неоснователна и злонамерена вражда не можеше да не ме изпълни със силно желание за мъст. Реших на всяка цена да отмъстя на врага си.
         Само онзи, чийто живот е бил застрашен от ръката на убиец, може да разбере смъртната омраза, която изпитвах към Аренс Рингоулд. Човек може да уважава открит враг, който действа, подтикнат от гняв, ревност или въображаема обида. Към двамата бели нехранимайковци и към жълтия беглец изпитвах презрение. За мен те бяха послушни оръдия в чужди ръце. Но главния заговорник мразех и презирах. Не можех да го отмина, без да си отмъстя, без да се опитам да накажа човек, който бе предизвикал моята омраза.
         Но как? Именно това не можех да реша. Дали да го предизвикам на дуел?
         Нищо друго не ми идваше наум. Злодеят все още се ползваше от защитата на законите. Не можех да го накажа по друг начин освен със собственото си оръжие.
         Спомних си увещанията на моя чернокож съветник. Напразно ми бе говорил верният другар — аз реших да не се вслушвам в съвета му. Да става, каквото ще! Реших да предизвикам Аренс на дуел.
         Едно нещо ме караше все още да се колебая: трябваше да му съобщя причините, поради които го виках на дуел.
         На драго сърце щях да му ги кажа за спомен, преди да умре, но какви щяха да бъдат последствията, ако само го наранях или ако той успееше да ме нарани. Щях да открия картите си, а от това само той печелеше. Докато знаех неговите козове, без той да знае моите, лесно можех да осуетя намеренията му.
         Тези мисли бързо прелитаха през главата ми; въпреки че разсъждавах хладнокръвно, от което сам се учудвах по-късно. Всички необикновени събития, които бях преживял в последно време, както и непримиримата омраза, която изпитвах към прикрития злодей, ме бяха направили зъл, хладнокръвен и жесток. Не приличах на себе си. Колкото и недостойно да изглеждаше, не можех да направлявам желанието си за мъст.
         Имах голяма нужда от приятел, с когото да се посъветвам. На кого можех да доверя ужасната тайна?
         Дали не ме лъжат ушите. Не. Това бе гласът на моя стар съученик Чарли Галахър. Чух го навън и разпознах гръмкия му смях. Във форта бе влязло отделение стрелци, водено от Чарли. В следващия миг той се намираше в прегръдките ми.
         Какво по-голямо щастие от това? Чарли беше моят най-добър другар в академията, моят най-близък приятел. Той заслужаваше доверието ми и аз незабавно му разказах за положението, в което се намирах.
         Трябваше да му обяснявам надълго, за да разсея недоверието му. Той бе склонен да гледа на цялата работа, искам да кажа на заговора срещу мене, като на шега. Трябваше и Черния Джейк да потвърди историята ми, да разкаже за изстрела с пушка, та приятелят ми да погледне сериозно на въпроса.
         — Лош късмет имаш! — каза той с ирландски акцент. — Това е най-необикновената случка, с която се е сблъсквал твоят скромен приятел. Майко Мойсеева! Този човек е сигурно въплъщение на дявола. Джордж, моето момче, погледнал ли си да видиш дали няма копита?
         Въпреки името си и ирландския си акцент Чарли не бе ирландец, а само син на ирландец. По рождение той бе от Ню Йорк и когато пожелаеше, можеше да говори на правилен английски. Но от суетност или от превземка той предпочиташе да говори с ирландски акцент и винаги когато бе с приятели, приказваше по този начин, като украсяваше речта си с цветисти ирландски изрази.
         Чарли Галахър бе своенравен човек, но с благородно и чисто сърце. Не беше и глупав. Освен това той никога не прощаваше, когато го „настъпеха“. Той бе прочут като човек, който два-три пъти е участвал в дуели като главно лице или секундант, което му бе спечелило войнственото название „Сражаващият се Галахър“. Знаех си, че преди още да му поискам съвет, той ще каже: „Разбира се, предизвикай мошеника!“
         Обясних му защо е трудно да предизвикам Рингоулд.
         — Вярно, драги. Тук си прав. Но няма защо да се тревожиш.
         — Как така?
         — Накарай негодяя той да те предизвика. Така е по-добре. Още повече, че това ти дава право да избираш оръжието.
         — А как да го направя?
         — Ох, невинното ми момченце! Това е съвсем проста работа! Наречи го лъжец и ако това не му е достатъчно, извий му носа или издухай лулата си в грозната му муцуна. Уверявам те, че това ще свърши работа.
         — Ела с мене, моето момче — продължи съветникът ми, когато се приближи към вратата. — Къде да потърсим мистър Рингоулд? Намери ми господина и аз ще ти кажа как ще се справиш с него. Хайде, тръгвай!
         Макар и да не одобрявах неговия план, нямах моралната сила да му се противопоставя и последвах навън темпераментния потомък на келтите.


         ГЛАВА XLI
        ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ЗА ДУЕЛ

         Едва бяхме излезли из вратата, когато видяхме човека, когото търсехме. Той стоеше недалеч от портата и разговаряше с група офицери, между които бе и контето, за което споменах по-рано, познат под подходящото име Франтът Скот. Той бе адютант на командира и същевременно негов роднина.
         Посочих Рингоулд на моя другар.
         — Човекът с цивилните дрехи — казах му аз.
         — О, приятелю, няма защо да си правиш труд да ми го описваш. Познава се какъв човек е по змийския му поглед. Бога ми, неговият поглед е наистина зъл. Този човек сигурно ще свърши на бесилото. Слушай, Джордж, момчето ми — продължи Галахър, като се обърна към мене и заговори с по-сериозен тон. — Изпълни съвета ми точка по точка. Настъпи го най-напред по мазола — не виждаш ли, че ботушите му са тесни? Здравата го натисни. Накарай го да изпищи! Разбира се, ще иска да му се извиниш. Какво друго може да направи? А ти няма да му се извиниш. Това ще свърши цялата работа без повече церемонии. А ако не стане, дяволите го взели, тегли му един ритник по задната част.
         — Не, Галахър — казах аз, — не одобрявам плана. Така не може.
         — Ама че работа! Защо да не може? Да не искаш да се отметнеш, а? Помисли си: злодей, който иска да те убие и който може някой ден да го направи, ако го изтървеш.
         — Вярно, но…
         — Стига! Без „но“! Хайде, тръгвай да чуем какво говорят. Да не ми е името Галахър, ако не намеря удобен случай.
         Последвах другаря си и се присъединих към групата офицери, без още да съм решил как да постъпя.
         Разбира се, нямах намерение да изпълня съвета на Галахър. Надявах се, че разговорът ще вземе такава насока, че сам Рингоулд ще ми даде желания повод, без да става нужда да прибягвам до такива груби средства.
         Не се излъгах в надеждите си. Аренс Рингоулд сякаш предизвикваше съдбата си — едва се бях присъединил към групата и той ми даде необходимия повод.
         — Щом като говорим за индиански красавици — каза той, — трябва да ви кажа, че никой не е имал такива успехи като Скот. Той играе ролята на Дон Жуан от момента на идването си във форта.
         — О! — възкликна един от новопристигналите офицери. — Не съм изненадан. Откакто го знам, той винаги е бил покорител на женските сърца. Едва ли е трудно да спечели сърцето на една индианка човекът, на когото не можеха да устояват красавиците на Саратога.
         — Не бъди толкова сигурен, капитан Робертс! Понякога тези горски девойки са много стеснителни в присъствието на нас, бледоликите обожатели. Сегашната любима на лейтенант Скот му струва дълга обсада, преди да я покори. Нали така, лейтенант?
         — Глупости! — отговори контето и се захили самодоволно.
         — Но в края на краищата тя капитулира, нали? — каза Робертс, обръщайки се към Скот.
         Контето не отговори, но самодоволната му усмивка явно изразяваше положителен отговор.
         — О, да! — отново се обади Рингоулд. — В края на краищата тя капитулира. Сега разправят, че му била „любимката“ сред всички други.
         — А как се казва?
         — Пауел, мис Пауел.
         — Но как така? Та това име не е индианско.
         — Не, джентълмени, уверявам ви, девойката не е дивачка. Тя може да свири и пее, да чете, а също и да пише. Пише очарователни любовни писъмца, нали, лейтенант?
         Преди лейтенантът да отговори, един друг офицер попита:
         — Не се ли казва така и младият вожд, когото преди малко арестуваха?
         — Вярно — отговори Рингоулд. — Така се казва. Забравих да ви кажа, че тя му е сестра.
         — Какво? Сестра на Оцеола?
         — Ни повече, ни по-малко — тя също е метис. Семейството им е известно сред белите под името Пауел — така се е казвал уважаемият стар джентълмен, който ги е създал. Оцеола, което означава Изгряващото слънце, е името, с което е известен сред семинолите. Нейното индианско име — а то е наистина хубаво…
         — Как е? Кажете го, ние сами да решим.
         — Маюми.
         — Наистина е хубаво!
         — Името е хубаво! Ако девойката е толкова мила, колкото благозвучно е името й, то Скот е наистина щастливец.
         — О! Тя е чудно красива! Влажни очи, блестящи от огнена любов; дълги клепки; устни, сочни като медена пита; стройна фигура; хубава гръд; крака като на богинята от Кипър*, стъпало като на Пепеляшка. Накратко казано, съвършена!
         [* Богинята от Кипър — Афродита. Б.пр.]
         — Чудесно! Ей, Скот, ти си най-щастливият човек. Но слушай, Рингоулд, сериозно ли говориш? Наистина ли той е спечелил това индианско божество? Кажи честна дума, успял ли е? Разбираш нали, какво искам да кажа?
         — Без всякакво съмнение — бе незабавният отговор.
         Не бях се намесил до този миг. Още първите думи на разговора като че ли ме омагьосаха — стоях като закован на едно място. Виеше ми се свят, а в сърцето ми вместо кръв сякаш течеше разтопено олово. Наглите твърдения ме поразиха до такава степен, че мина доста време, преди да мога да си поема дъх. Неколцина от присъствуващите забелязаха, че разговорът бе произвел необикновено впечатление върху мене.
         След малко се успокоих и станах по-решителен. Отчаянието, което изпълни гърдите ми, ме направи дързък. И точно когато Рингоулд изрече своето твърдение, аз бях готов да се нахвърля върху него.
         — Лъжец! — извиках аз и преди още лицето му да се зачерви, го плеснах с опакото на ръката си. Моят удар накара бузите му да пламнат.
         — Добре направено! — извика Галахър. — Ясно е какво означава всичко това!
         И наистина моят противник разбра значението на постъпката ми прие я като кръвна обида. В такова общество той нямаше друг избор. Рингоулд измърмори някакви неясни заплахи и си отиде, придружен от неговия близък приятел, покорителя на женските сърца, и неколцина други.
         Вместо да се събере тълпа от любопитни, както можеше да се очаква след тази случка, всички присъстващи се разотидоха. Офицерите се прибраха да поговорят за вероятните причини на свадата и да се помъчат да отгатнат къде и как „ще свърши цялата работа“.
         Ние с Галахър също си отидохме. Затворихме се в стаята и започнахме да се готвим за предстоящия дуел.


         ГЛАВА XLII
        ОБЯВЯВАНЕ НА ДУЕЛ

         По онова време, за което пиша, дуелите не бяха нещо необикновено в армията на Съединените щати. Дори и сега, зная от личен опит, те не са нещо рядко по време на война. Законите забраняват дуелите в американската армия, както, струва ми се, и във всички други армии в цивилизования свят. Въпреки това пред подобно нарушение на правилника често си затварят очите и не наказват виновните. Мога да потвърдя, че в американската армия считат за по-достоен този офицер, който, обвинен публично в лъжа, наруши военните правилници, а не онзи който ги спази.
         В края на краищата след всичко казано и писано за дуелите цялата врява против тях е съвсем неискрена, поне в Съединените щати на Америка — това не е нищо друго освен безсрамно лицемерие. Макар и всички да порицават дуелите, аз не бих се осмелил да отклоня едно предизвикателство за дуел, като се осланям на това. Много добре зная, че то няма да ме предпази от грозното прозвище „страхливец“. Забелязал съм многократно, че вестниците, които най-шумно се обявяват против дуелите, са първите, които лепват името „страхливец“ на всеки, който откаже да се бие.
         Такава е истината. Моралната смелост, която на думи много хвалят в Америка всъщност не е на почит. Никой няма да обясни с морални принципи отказа ти да премериш силите си с човека, който те е предизвикал. Биха нарекли твоите съображения „измъкване“, „страх“ и всеки, който откаже да се бие, рискува да загуби любимата си. Самата тя сигурно ще му обърне гръб.
         Неведнъж съм бил свидетел на заплахи в този смисъл, произнасяни от хубави устица сред отбрано общество. Голяма трябва да бъде моралната сила на човека, който е готов да си навлече такова наказание.
         Бях сигурен, че Аренс Рингоулд ще приеме предизвикателството ми именно защото в страната бе разпространен този възглед за дуелите. Със задоволство си помислих, че бях успял да го предизвикам, без да открия тайната си.
         Но, уви! Той ми бе причинил такава болка, че дори на мое място да бе най-големият страхливец на света, едва ли би се чувствал по-нещастен от мене.
         Веселият ми другар вече не можеше да ме разведри. Но не страх от предстоящата среща помрачаваше духа ми. Не, нещо съвсем друго! За дуела изобщо не мислех. Мислех за Маюми. За това, което току-що бях чул. Тя беше невярна, невярна! Беше ми изневерила — бяха се подиграли с нея. Всичко е свършено… загубено завинаги!
         Наистина се чувствах нещастен. Само едно нещо можеше да ме направи още по-нещастен — някоя пречка, която би могла да осуети отмъщението ми. Сега разчитах само на дуела. Само така можех да облекча страданията на сърцето си и да успокоя кипящата си кръв. Но аз трябваше да отмъстя не само на Аренс Рингоулд. Нямаше да се успокоя, преди да се изправя с оръжие в ръка и пред него — пред съблазнителя на Маюми, който бе причината за моето нещастие. Да можех да намеря предлог да го предизвикам и него на дуел! Трябва да направя това. Защо не го направих? Защо не му ударих плесница заради глупавата му усмивка? Можех да се бия и с двамата — един след друг.
         Беснеех. Галахър седеше до мене. Приятелят ми не бе посветен във всичките ми тайни. Питаше ме какво имам против адютанта.
         — Кажи само една дума, Джордж, момчето ми, и ще се състоят два дуела. Кълна се в свети Патрик, ще ми се да пооскубя перата на този надут паун.
         — Не, Галахър, не! Това не е твоя работа. Ти не можеш да ми помогнеш. Почакай да науча нещо повече. Не мога да го повярвам, не мога!
         — Какво да повярваш?
         — Сега не мога да ти кажа, приятелю. Ще ти обясня, когато му дойде времето.
         — Добре, моето момче! Чарли Галахър не е човекът, който може да се бърка в тайните ти. Сега да прегледаме нашите „булдозк“ и да видим дали могат да лаят. Надявам се, че тези нехранимайковци не са издрънкали всичко в щаба и не са развалили работата.
         И аз от това се страхувах. Знаех, че могат да ме арестуват. Не само възможно — но съвсем сигурно беше, че ако противникът ми пожелаеше, веднага щяха да ме задържат. Арестът щеше да попречи на моето отмъщение и да влоши положението ми повече от всеки друг път. Имаше едно благоприятно обстоятелство — бащата на Аренс Рингоулд си бе отишъл. Но това нямаше голямо значение — командирът бе приятел на семейството им и само една-едничка дума би била достатъчна. Страхувах се, че адютантът Скот, изпълнявайки нарежданията на Аренс, можеше да продума тази думичка.
         — В края на краищата няма да посмее — каза Галахър. — Ти така нареди работата, че няма да се осмели да направи такава мръсотия, просто няма да посмее. Може да се разчуе и тогава ще се вдигне голям шум. Освен това, драги приятелю, той иска да те очисти. Така че трябва да е доволен от възможността, която му предоставяш. Казват, че не бил лош стрелец. Не се страхувай, Джордж, моето момче, този път няма да се измъкне. Трябва да се бие и ще се бие. Ей, казах ли ти? Виж! Идва Аполон Белведерски*1. Пресвети Мойсей, свети като Феб*2.
         [*1 Аполон Белведерски — известна статуя на Аполон, която се намира в Рим. Б.пр.]
         [*2 Феб — едно от наименованията на Аполон, в преносен смисъл — слънце. Б.пр.]
         Почукване. „Влез“. Вратата се отвори и адютантът се появи в пълна униформа.
         „Може би идва да ме арестува“ — си помислих и сърцето ми се сви.
         Но не, донесената от него бележка, която явно бе току-що написана, имаше друго предназначение. Въздъхнах с облекчение. Тя бе покана за дуел.
         — Лейтенант Рандолф, ако не се лъжа? — каза джентълменът, като се приближи към мене.
         Посочих към Галахър, без да му отговоря.
         — Трябва ли да сметна, че капитан Галахър е Ваш приятел?
         Кимнах утвърдително.
         Двамата застанаха един срещу друг и веднага съвсем хладнокръвно и учтиво започнаха да уговорят условията за дуела.
         От собствени наблюдения зная и мога да потвърдя, че учтивостта на секундантите не е надмината дори и от най-изтънчените придворни в света.
         Времето, което им бе необходимо да се споразумеят, бе кратко. Галахър добре познаваше установените правила, а видях, че и другият е запознат с тях. След пет минути всичко бе уредено — времето, мястото, оръжието и разстоянието.
         Кимнах с глава. Галахър отдаде чест с широк замах, адютантът се поклони студено и се оттегли.
         Няма да ви отегчавам, като ви разказвам какви мисли ме вълнуваха преди дуела, нито с безконечни подробности за него. В много книги има описания на дуели и това, че те си приличат, ще ми послужи за извинение, че не описвам още един.
         Нашият дуел се различаваше от обикновените дуели само по оръжието, което използвахме — бихме се с пушки вместо със саби или пистолети. Той ме бе предизвикал на дуел, затова аз имах правото да избера оръжието и избрах пушки. Противникът ми бе доволен, тъй като той не по-зле от мене умееше да си служи с пушка. Избрах това оръжие, защото е най-смъртоносно.
         Решено бе дуелът да се състои един час преди залез. Аз сам настоявах толкова скоро да се срещнем от страх да не ни попречат. Мястото бе една равна полянка близо до малкото езерце, където бях видял Хай-Юа. Разстоянието — десет крачки.
         Срещнахме се, застанахме с гръб един към друг, зачакахме зловещия сигнал „едно, две, три“, чухме го, бързо се обърнахме и стреляхме.
         Чух съскането на оловния куршум, когато префуча край ухото ми, но удар не почувствах.
         Димът се разпръсна. Видях противника си на земята. Не беше мъртъв. Той се гърчеше и стенеше.
         Секундантите и неколцина наблюдатели се спуснаха към него. Аз останах на мястото си.
         — Е, Галахър? — попитах приятеля си, когато той се върна.
         — Отърва се, дяволите да го вземат. Няма да може да си служи с дясната ръка — счупена е костта над лакътя.
         — Само това ли?
         — Е, ти пък! Не ти ли е достатъчно? Чуй как скимти псето.
         Чувствах се като тигър, който е вкусил кръв, макар сега да не мога да си обясня своята свирепост. Той искаше да отнеме живота ми, аз желаех да отнема неговия. Това заедно с мисълта за Маюми ме подлудяваше.
         Не бях удовлетворен и не пожелах да се извиня. Но противникът ми и не предяви такова желание. Той настоя веднага да го отнесат и така свърши цялата работа.
         Това бе моят пръв, но не и последен дуел.


         ГЛАВА XLIII
        СРЕЩАТА

         Нашите противници си отидоха безмълвно, а заедно с тях и зрителите. Останах сам с моя секундант.
         Нямах намерение да си отивам, защото си спомних за поканата на Хай-Юа. Така щях да си спестя още едно идване дотук. По-добре бе да я почакам.
         Погледнах на запад и видях, че слънцето се бе скрило зад върховете на дърветата. Скоро щеше да се смрачи. Новата луна бе вече на небето. Може би след няколко минути Хай-Юа щеше да дойде.
         Не исках Галахър да присъства на срещата. Казах му, че желая да остана сам.
         Другарят ми малко се изненада и озадачи, но тъй като бе добре възпитан, веднага изпълни молбата ми.
         — Какво, Джордж, моето момче — каза той, преди да си тръгне. — Нищо ти няма, нали? Да не те тревожи тази дреболия, която се случи? Не си ли доволен? Ей, драги, ти май съжаляваш, че не го уби. Вярвай ми, изглеждаш тъжен и мрачен, сякаш той те е прострелял, а не ти него.
         — Остави ме сам, скъпи приятелю! Като се върна, ще узнаеш причината на моята тъга и защо съм принуден да се лиша от твоето приятно присъствие.
         — Е, хайде, не е мъчно да отгатна причината — отвърна той с многозначителна усмивка. — Винаги когато мъже си разменят куршуми, е замесена някаква фуста. Но няма значение, моето момче, на Чарли Галахър не му трябват тайни. Той не умее да ги пази. Ясно ми е, че ще намериш по-приятна компания, но внимавай да не попаднеш в по-лоша, а, ей Богу, от това, което ми разправи, разбрах, че има и такава вероятност. Вземи една пищялка. Нали знаеш, че се занимавам с кучета? — Галахър ми подаде една сребърна свирка, която откачи от копчето си. — Ако се случи нещо неудобно или неприятно, мушни я в устата си и я надуй — Чарли Галахър ще долети, преди да си преброил до три. Дано Купидон* помогне на любовта ти! Аз ще отида да убия времето си с една-две чашки, докато се върнеш.
         [* Купидон — в древната митология бог на любовта. Б.пр.]
         Като каза това, верният ми приятел ме остави сам.
         Престанах да мисля за него веднага щом се изгуби от погледа ми. Забравих дори смъртоносната борба, в която преди малко участвах. Маюми — нейната невярност и падение занимаваха мислите ми.
         Отначало и през ум не ми минаваше да се усъмня в нещата, които бях чул. Как можех да се съмнявам при наличието на такива неоспорими доказателства — твърденията на хората, които бяха запознати с този скандален случай и на главното действащо лице, чиито усмивки говореха повече от всякакви думи. Тези нагли усмивки на тържество — защо ги отминах, без да го предизвикам на дуел, без да го наругая? Но все още не беше късно — трябваше да го потърся, да поговоря откровено с него и да го накарам ясно да каже „да“ или „не“. Ако каже „да“, тогава ще има втори дуел — по-съдбоносен от първия.
         Макар и да бях решил, че ще заставя противника си да даде обяснение, аз и за миг не се усъмних в истинността на това, което ме измъчваше.
         Такива чувства ме изтезаваха повече от час. После — когато поохладнях, в главата ми се заредиха по-спокойни мисли. От време на време ме сгряваше надежда, особено когато си спомнях думите на Хай-Юа от предишната вечер. Едва ли безумната ми се е подигравала. Сигурно това не бе бълнуване на болния й мозък — изопачени възпоминания на далечни, отдавна забравени събития, които само тя си спомня. Не, не! Разказът й не бе объркан. Мислите й не бяха налудничави. Думите й не бяха подигравателни.
         Колко приятно ми беше да си мисля така.
         Уви! Спокойните и дори приятни мисли бяха мимолетни. Споменът за наглите думи, за усмивките и подмятанията ги затъмняваше така, както облак затъмнява слънцето. „Той е успял“, „Тя сега е неговата любимка“, „Без всякакво съмнение“ — тези думи за мене бяха по-страшни от смъртта. Те разрушаваха всичките ми надежди.
         Копнеех да науча истината, сам да се уверя във всичко, та да няма място за никакви съмнения. Бях решил да се стремя към истината прямо и открито, без да се интересувам от последицата, докато се уверя, че миналото е унизително, а бъдещето — хаос от безпределно отчаяние. Копнеех за истината и с нетърпение чаках Хай-Юа да дойде.
         Не знаех какво ще иска от мене лудата — предполагах, че е нещо във връзка с пленника. Не бях дори и помислил за него от обяд. Безумната кралица ходеше навсякъде и познаваше всички. Тя сигурно знаеше и какво се бе случило. Да, тя сигурно бе разбрала всичко. Нея също някога са я измамили.
         Отправих се към мястото, гдето се бяхме срещнали предишната вечер. Там щях да я чакам. Прекосих малкото било сред палмите — това бе най-прекият път до езерото. Слязох по склона и се намерих под разперените клони на дъба.
         Хай-Юа бе дошла преди мене. Един лунен лъч, който се промъкваше сред листата, осветяваше величествената й фигура. Люспите на двете змии лъщяха с металически блясък в светлината му и създаваха измама, че нейната шия и кръст са украсени със скъпоценни камъни.
         — Хинклас! Дойдохте, мили мико. Смели мико, къде бяха очите ти, къде бяха ръцете ти, та не уби исти-хулва*!
         [* Исти-хулва — дословно лошият мъж, злодеят. Б.авт.]

         Ах! Ловецът на елени
         бе така от страх обзет,
         та щом вълкът му се изпречи —
         мършавият вълк свиреп,
         щом видя вълка озъбен,
         той бе тъй от страх обзет,
         че вълка свиреп остави непокътнат да избяга.
         Ха, ха, ха! Не беше ли така, смели мико?

         — Не страх ме възпря, Юа. Освен това вълкът не избяга безнаказано.
         — Хо! Само кракът на вълка е ранен. Той ще ближе раната си и ще му мине. Скоро пак ще е здрав. Халуук! Трябваше да го убиеш, хубави мико, преди да се нахвърли с глутницата си върху тебе.
         — Какво да правя? Не ми провървя. Навсякъде ме преследва нещастие.
         — Кори, кори — не. Ще бъдеш щастлив, млади мико. Ще бъдеш щастлив, приятелю на червените семиноли. Почакай и ще видиш…
         — Какво ще видя?
         — Търпение, чепони! Довечера под това дърво ще видиш истинска красота, ще чуеш омайни звуци, а може би и Хай-Юа да си отмъсти.
         Тя наблегна на последните думи и ги изрече с тон, който показваше силна омраза срещу някой непознат човек. Не разбирах за какво отмъщение говори тя.
         — Неговият син, да… — продължи лудата сама на себе си. — Сигурно е той — неговите очи и неговата коса, неговата фигура и походка, неговото име. Неговият и нейният син! О, Хай-Юа ще си отмъсти.
         Дали аз бях прицел на заплахите й? Такава мисъл ми мина през главата и аз я попитах:
         — Добра ми, Юа, за кого говорите?
         Гласът ми я накара да дойде отново на себе си. Тя ме погледна с недоумение и запя обичайната си песен:
         Защо се доверих на бледоликия любим? Хо, хо, хо!…
         Внезапно лудата спря да пее, сякаш отново си спомни за мене и се опита да ми отговори.
         — За кого ли, млади мико? За него, за русия. За злия — за Уйкоме Халуук*. Виж, идва! Погледни във водата. Хо, хо, той е. Качвай се, млади мико, качвай се в листнатото убежище. Чакай да се върне Юа. Чуй, каквото можеш да чуеш, каквото можеш да видиш. Не смей да се помръднеш, преди да ти дам знак, ако ти е мил животът. Качвай се! Качвай се бързо!
         [* Уйкоме Халуук — духът на злото. Б.авт.]
         Също като предишната нощ лудата ми помогна да се покатеря на дъба и изчезна в сенките на дърветата.
         Бързо намерих предишното си скривалище, където зачаках със затаен дъх. Сянката се скъси, но все пак ясно беше, че принадлежи на човек. После изчезна. В следващия миг втора сянка се плъзна по водата. Тя се движеше по билото на хълма и следваше по стъпките първата, въпреки че двамата не бяха заедно.
         Ясно можех да различа втората сянка. Тя принадлежеше на жена. Правата й походка и свободните й движения показваха, че е млада. Даже сянката й разкриваше съразмерността на формите и грацията на движенията й. Дали бе Хай-Юа? Дали тя бе минала през шубраците и по стъпките на мъжа?
         За миг ми се стори, че е така, но скоро разбрах, че съм се заблуждавал.
         Мъжът се приближи до дървото. Същият лунен лъч, който преди миг осветяваше Хай-Юа, падна върху му и аз ясно го видях. Бе адютантът.
         Той спря, извади часовника си, обърна се към светлината и погледна колко е часът.
         Повече не му обърнах внимание. Друго лице се появи в светлината на сребристия лъч — лице, измамно и прекрасно като самата лунна светлина. Това бе лицето, което ми се струваше най-красиво на света — лицето на Маюми.


         ГЛАВА XLIV
        ОБЯСНЕНИЕ

         Това бяха сенките по водата, които Хай-Юа бе обещала да ми покаже — черни сенки в сърцето ми.
         Безумна кралице на микосоките! С какво съм заслужил това мъчение? И ти ли си мой неприятел? Да бях твой смъртен враг, едва ли би могла да измислиш по-жестоко мъчение.
         Маюми и нейният любовник стояха лице с лице — изкусителят и изкусената. Нямаше съмнение, че са те. Лунният лъч осветяваше и двамата, сега вече не с мека сребриста светлина, а с яркочервен зловещ блясък. Може би така ми се струваше? Може би всичко това бе рожба на трескавото ми въображение? Но не, вярата ми в нейната невинност си бе отишла безвъзвратно. Самият въздух сякаш бе осквернен от нейния грях. Светът изглеждаше хаос от разврат и разруха.
         Бях уверен, че присъствам на тяхна предварително уговорена среща. Какво друго можех да мисля? Нито тя, нито той се изненадаха, когато се видяха. Срещнаха се като хора, които и преди това често са се виждали.
         Явно, всеки един от тях очакваше другия. Макар и държанието им да не издаваше никакви особени чувства, нямаше нищо, което да покаже, че се срещат за първи път.
         Изживявах ужасни минути. Ако страданията на един цял живот можеха да се съберат в един единствен миг, той едва ли щеше да бъде по-непоносим. Кръвта изгаряше сърцето ми. Толкова остра бе болката ми, че едва се въздържах да не извикам.
         Със страхотно усилие на волята успях да се сдържа. Овладях нервите си, хванах се здраво за клоните и се притаих на мястото си, решен да узная всичко докрай.
         Това беше щастливо решение. Ако в този миг се бях поддал на яростния порив на чувствата и безразсъдно потърсех отмъщение, щях по всяка вероятност цял живот да скърбя. Търпението ми се оказа мой ангел-хранител и развръзката бе съвършено друга.
         Аз не се издадох ни с дума, ни с движение, ни с дъх! Какво ще кажат? Какво ще направят?
         Чувствах се като човек, над когото е надвиснал меч. Но като си помисля, струва ми се, че това сравнение е изтъркано и невярно. Мечът ме бе поразил вече. Повече от това той не можеше да ме нарани. Бях парализиран телесно и душевно — претръпнал към всяка болка.
         Ни дума, ни движение, ни дъх! Какво ще кажат? Какво ще направят?
         Лунната светлина облива Маюми от главата до нозете. Колко е пораснала. Станала е истинска, съвършена жена. Красотата й е расла заедно с годините й. Сега е по-хубава от всеки друг път. О, демон на ревността! Не ти ли стига това, което направи? Не страдах ли достатъчно? Защо ми я показваш в такъв очарователен образ? Да беше белязана от рани, отвратителна, грозна като вещица, да бях я видял в такъв вид, щях да бъда доволен — щеше да подейства като цяр на моята наранена душа.
         Но не е така. Лицето й е миловидно и хубаво. Никога преди не е било така хубаво, така нежно и невинно. Не мога да различа никакъв белег на вина по това спокойно лице, ни следа на зло в големите живи очи. И ангелите на небето са красиви, но са и добри. Кой би повярвал, че под такава дивна хубост се крие престъпление?
         Очаквах да видя по лицето й отразена нейната невярност. Но аз се разочаровах и някаква радостна искрица проблесна у мене.
         Всички тези мисли ме занимаваха само няколко секунди. Мисълта е по-бърза от светкавица. Аз чаках да чуя първите думи, които за моя изненада се забавиха малко. Казвам за моя изненада, защото аз не бих могъл да срещна така хладно моята любима, аз веднага бих изразил чувствата, които ме вълнуват.
         Но аз разбирам. Първият порив на страстта се е уталожил, оттеглил се е любовният прилив и срещата вече не е нещо ново за него. Може би вече тя е омръзнала на този долен развратник! Ето, те са съвсем сдържани един към друг. Може би вече са безразлични или между тях е избухнала любовна разпра. О, ако аз бях на негово място, нищо на света не би могло да ми попречи да се хвърля в нейните обятия!
         Колкото и да бяха горчиви мислите ми, аз изпитвах известно облекчение, когато видях държанието на влюбените. Стори ми се, че в него има нещо враждебно.
         Ни дума, ни движение, те бяха като чели затаили дъх! Какво ще кажат? Какво ще направят?
         Най-после настъпи краят на моето тревожно очакване. Адютантът проговори:
         — Хубава Маюми, значи Вие удържахте на думата си.
         — Но Вие сър, Вие не удържахте на вашата дума. Не, от погледа Ви личи. Нищо не сте направил за нас.
         — Уверявам Ви, Маюми, нямах никаква възможност. Генералът е толкова зает, че не ми се удаде случай да му говоря. Но имайте търпение. Сигурно ще го убедя след известно време и ще Ви върнат имението. Кажете на майка си да не се безпокои. Заради вас, прекрасна Маюми, няма да пожаля труда си. Вярвайте ми, и аз не по-малко от вас искам да се уреди тази работа. Но Вие знаете колко упорит е чичо ми, а също, че е близък приятел на семейство Рингоулд. В това се състои главната трудност. Но не се страхувайте. Аз ще я преодолея.
         — О, сър, хубави са думите Ви, но сега те имат малка стойност за нас. Дълго време чакахме да ни помогнете. Искахме само да извършат разследване. Лесно можехте да уредите това и по-рано. Но сега вече земите не ни интересуват, тъй като други, по-големи неправди ни карат да забравим по-малките. Нямаше да бъда тук тази вечер, ако нещастие, би трябвало да кажа безправие, не бе сполетяло бедния ми брат. Уверявахте ни, че сте приятел на семейството. Идвам да се възползвам от Вашето приятелство. Сега Вие можете да докажете, че наистина сте приятел. Освободете брат ми и ние ще повярваме на Вашите хубави думи. Не казвайте, че е невъзможно. Това едва ли е трудно за човек като Вас. Вие се ползвате с голямо влияние сред белите вождове. Може би брат ми е бил груб, но той не е извършил престъпление, заради което да имат право да му налагат такова строго наказание. Кажете една единствена дума на големия военен вожд и той ще го освободи.
         — Прекрасна Маюми, Вие и не подозирате с колко трудна мисия ме натоварвате. Брат Ви е задържан по нареждане на правителствения пълномощник и по заповед на главнокомандващия. При нас нещата стоят другояче, не както при вас, индианците. Аз съм подчинен и ако се осмеля да предложа това, което вие желаете, ще ме укорят, а може би и ще ме накажат.
         — Значи Вие се страхувате да не Ви укорят заради една справедлива постъпка? И смеете да ми говорите за Вашето приятелство към нас. Добре, сър, друго няма какво да Ви кажа, освен че вече не Ви вярвам. Моля Ви занапред да не идвате в нашия скромен дом.
         Тя се отвърна от него с презрителна усмивка. Колко очарователна ми се видя тя в този миг!
         — Останете, Маюми! Прекрасна Маюми, не си отивайте, не се съмнявайте, че ще направя всичко, каквото мога.
         — Направете това, за което Ви помолих. Освободете брат ми. Пуснете го да се върне у дома.
         — А ако…
         — Какво, сър?
         — Знайте, Маюми, че мога да загубя всичко, ако изпълня желанието Ви. Може да ме разжалват, да ме направят обикновен войник, да ме опозорят в очите на моите сънародници. Може да ме накажат, да ме затворят в затвор по-лош от този, който трябва да понася брат Ви. Рискувам да си навлека всички тези беди.
         Девойката се спря, но не отговори.
         — И все пак с радост бих понесъл всичко, дори и опасността от смъртта, ако Вие, прекрасна Маюми… — на това място в гласа на адютанта прозвуча страстна молба — ако Вие сама се съгласите…
         — Да се съглася? На какво, сър?
         — Нужно ли е да Ви казвам, хубава Маюми? Сигурно разбирате какво искам да кажа. Едва ли сте сляпа за любовта, за страстта, за дълбоката преданост, които изпитвам към Вас…
         — Да се съглася? На какво, сър? — повтори тя въпроса си с тон, сякаш обещаваше съгласие.
         — Да ме обичате, мила Маюми, да ми станете любовница.
         Известно време не последва никакъв отговор. Девойката стоеше неподвижна и величествена като статуя. Тя дори не трепна, като чу наглото предложение, а остана като вкаменена.
         Нейното мълчание окуражи разгорещения влюбен. Той изглежда бе изтълкувал нейното безмълвие като знак на съгласие. Навярно той не бе видял погледа й, защото в него щеше да прочете нещо, което би го накарало веднага да спре увещанията. Но той сигурно не забеляза погледа й, иначе едва ли щеше да направи такава грешка. Той добави:
         — Обещайте само, прекрасна Маюми, и брат Ви ще бъде свободен, преди да се съмне, и Вие ще получите обратно Вашето…
         — Ах, какъв негодник! — каза тя и звучно се засмя. — Ха, ха, ха!
         В целия си живот не бях чувал нищо по-очарователно от този смях.
         Това бе най-приятният звук, който бе стигнал до ушите ми. Нито сватбеният звън от камбани, нито всички лютни, арфи и обои, тръби и тромпети по целия свят биха могли да прозвучат за мене така очарователно, както този смях на Маюми.
         Луната на небето сякаш лееше сребро. Звездите бяха станали по-светли и по-големи. Зефирът носеше приятен аромат, сякаш от небето се изливаше благоухание. Целият свят за мене изведнъж се превърна в райска градина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар