20 юли 2012 г.

Приключенски романи: Майн Рид - Белият вожд-2


      

         ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

         Когато Вискара се прибра в разкошното си жилище, първата му грижа бе да поиска вино. Донесоха му го и той започна да пие жадно, с гневна упоритост.
         Мислеше да задуши по тоя начин мъката си; и за известно време успя.
         Виното носи облекчение, но то е временно. Можете да опиете и упоите ревността си, но няма да я задържите в това състояние. Тя ще изтрезнее скоро… По-скоро от самия вас. И всичкото вино по света не ще може да я удави напълно.
         Сърцето на Вискара бе изпълнено с различни страсти. Там имаше любов, каквато може да изпита един разпътник; имаше ревност; гняв от грубите обноски към него; наранено самолюбие, защото мислеше, че златните галони и красивите пера го правят покорител на женските сърца; а на всичко отгоре и горчиво разочарование.
         Последното чувство се засилваше и поради това, че той не виждаше как би могъл да поднови ухажването си. Да опита повторно посещение би Значело да се изложи на същото, а може би и на по-лошото огорчение.
         Ясно беше, че девойката не иска и да го знае въпреки красивата униформа и високия му чин. Видя, че тя никак не прилича на другите девойки, с които бе имал работа — не прилича на тъмнокожите doncellas от долината, повечето от тях, а може би и всички, щяха да вземат унцията му, без да продумат или да се изчервят!
         Ясно беше, че не може да отиде вече в ранчото. Къде би могъл тогава да я срещне … да я види? Знаеше с положителност, че тя рядко идва в града, а на забавление само когато брат й е тук. Как и кога би могъл тогава да я види? Нямаше никаква надежда да поправи първата си погрешна стъпка … да, никаква възможност, все едно, че девойката, за която копнееше, е затворена зад стените на някой манастир! Безнадежден случай, наистина! Така размишляваше той.
         Макар и да изрече тия думи, той не вярваше, че е наистина така. Нямаше намерение да отстъпи толкова леко… Той… донжуанът Вискара, да не сполучи да покори някаква бедна ранчера! Не бе пропадал досега и нямаше да пропадне! Суетността му беше достатъчна да го тласне напред, но той имаше и друг подтик за властното си увлечение — защото то бе станало наистина властно. Срещнатата съпротива… мъчнотиите в това начинание го подтикваха към по-голяма дейност и усърдие.
         Освен това съществуваше и ревнивост — нов шип за засегнатата му гордост.
         Той ревнуваше от дон Хуан. Забелязал го бе на празненството. Зърнал го бе заедно с ловеца на бизони и сестра му. Видял ги бе да разговарят, да пият, да се забавляват заедно. Той ревнуваше тогава; но твърде малко, защото очакваше бърза и лека победа. Онази ревнивост беше съвсем слаба в сравнение с. чувството, което го измъчваше сега … сега, когато не бе успял … когато бе видял почти в същото време съперника си на път към ранчото… посрещнат с радост без съмнение… за да научи веднага станалото … да се присъедини към подигравателния й смях … да … По дяволите! Непоносима мисъл!
         При все това комендантът и не помисляше да изостави намерението си. Има начини да го осъществи … ако не почтени, то скверни… Стига само да може да ги намисли. Потребна му бе в случая някоя по-спокойна глава. Где ли е Робладо?
         — Сержанте! Кажи на капитан Робладо, че искам да говоря с него.
         Капитан Робладо беше именно човекът, който можеше да му помогне за такава работа. По отношение на жените и двамата бяха еднакво безпътни; но похватите на Вискара бяха по-лекомислени, по-оперетни. Неговата сила беше в прелъстяването. Той подражаваше в любовта на Don Giovanni*1 и грабваше сърцата един вид законно; а Робладо си служеше с всички средства, отвеждащи най-пряко до целта — дори с насилие, ако е необходимо и по-сигурно. В сравнение с Вискара Робладо беше по-противен безпътник.
         [*1 Don Giovanni — Дон Жуан. Б. пр.]
         След като бе пропаднал със своя похват, комендантът беше решен да опита всеки друг, подсказан от капитана; а тъй като последният знаеше всички „любовни хитрини“, познати на цивилизованите и на диваците, все щеше да подскаже нещо.
         По една случайност сам Робладо се нуждаеше в това време от съвет по горе-долу същия въпрос. Той бе поискал ръката на Каталина и дон Амбросио се бе съгласил, но за всеобща изненада сеньоритата не се покори. Не каза, че не е съгласна да се омъжи за капитан Робладо. Това би било прекалена дързост и би довело може би до грубо прилагане на бащината власт. Но бе помолила дон Амбросио да почакат … Не била още готова да се омъжи. А Робладо не можеше и да мисли за чакане. Той бързаше да забогатее, но дон Амбросио се бе вслушал в молбата на дъщеря си. На това се дължеше загрижеността на капитана.
         Влиянието на коменданта пред дон Амбросио би могло Да отмени може би решението му и да ускори желания брак. Затова Робладо жадуваше да обвърже началника си с някаква услуга.
         Щом Робладо влезе, комендантът му обясни случая, като разказа най-подробно станалото.
         — Не сте постъпили правилно, господин полковник. Това ме учудва, като зная умението и опитността ви. Нахвърлили сте се като орел върху гълъбица и сте изплашили птичките в недостъпните им гнезда. Не би трябвало изобщо да отивате в ранчото.
         — А как щях да я видя?
         — У вас или пък другаде, ако можете да наредите.
         — Невъзможно — тя не би се съгласила никога да дойде.
         — Не, разбира се, ако я поканите Направо, зная, че няма да дойде.
         — А как тогава?
         — Ха, ха, ха! — засмя се Робладо. — Нима сте толкова невинен, та не сте чували за това, което се казва сводница?
         — О, наистина! Но — честно слово! — никога не ми е трябвало такова нещо!
         — Да, при вашите изтънчени похвати такова нещо ви е било излишно, но сега може да го използвате. То е нещо много изгодно, спестява време и грижи, а намалява и възможностите за неуспех. И сега не е късно. Бих ви препоръчал да го опитате. Ако и то не успее, остава още една стрела на лъка ви.
         Не ще следваме по-нататък разговора на тези негодници. Достатъчно ще е да кажем, че той се състоеше в подробно разглеждане на отвратителния план, който те обмислиха при чаша вино и подготвиха за окончателно изпълнение.
         Той бе изпълнен най-после, но краят му бе съвсем различен от очаквания. „Дамата“, която бе избрана за посредница, влезе скоро във връзка с Росита, но нейният успех бе по-съмнителен от този на самия Вискара; всъщност би трябвало да кажа по-несъмнен, защото не оставаше никакво съмнение за резултата.
         Щом научи намеренията й, Росита ги съобщи на майка си и издраскването на коменданта бе нищо в сравнение с полученото от пратеницата му. Посредницата трябваше да моли за пощада, преди да се отърве от страшния Сиболо.
         Тя би потърсила съдебно възмездие, ако занаятът й не я принуждаваше да преглътне обидата и да премълчи.


         ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

         — Е, Робладо — запита комендантът, — каква е другата стрела на лъка ми?
         — Не можете ли да отгатнете, господин полковник?
         — Не напълно — отговори Вискара, макар и да знаеше, че може. „Другата стрела“ беше от някое време в ума му. Той бе помислил за нея в деня на първото си поражение, докато гневът му го подтикваше към мъст. А и оттогава насам бе мислил за нея — често, много често. Въпросът му беше съвършено излишен, защото знаеше много добре, че отговорът на Робладо ще бъде „насилие“.
         И бе наистина такъв.
         — Но как?
         — Вземете няколко души от хората си, идете нощем и я отвлечете. Това е толкова просто! Така би трябвало да постъпите още отначало с такава прелестна светица. Не се бойте от последиците. Те не ги преживяват много жестоко. Зная, че и други са опитвали това средство. Тя ще се примири, преди да се върне ловецът, уверявам ви.
         — А ако не се помири?
         — От какво има да се боите?
         — От мълвата, Робладо, от мълвата!
         — Ех, господин полковник, много сте плах в случая. Погрешно постъпвахте досега, но това не значи, че няма да успеете в бъдеще. Само че работата трябва да стане нощем. Тук имате стаи, дето никой не може да влиза — някои и без прозорци; стига да ви потрябват. Кой ще се сети! Вземете ония от хората си, на които можете да се доверите. Не ви трябва и един взвод дори, а пет-шест войници ще вържат пет-шест езика. Все едно, че ще откраднете риза. Всъщност ще откраднете само ризка. Ха, ха, ха! — и негодникът се разсмя на просташкото сравнение и още по-просташката шега. Към смеха се присъедини и полковникът.
         Той все още се колебаеше да прибегне до това крайно средство. Но не от някакви благородни чувства. При все че не беше толкова груб негодяй, колкото другаря си, той се въздържаше не от някакво изтънчено чувство. Свикнал бе през целия си живот да гледа с безсърдечно равнодушие чувствата на тия, на които бе направил зло; и сегашното му колебание не се дължеше на никакъв размисъл за бъдещото щастие или страдание на девойката. Не, движеха го съвършено различни подбуди. Робладо бе казал истината, когато го обвини, че е плах. Вискара наистина беше страхлив. И само страхът го възпираше.
         Той не се страхуваше, че за тази постъпка някой ще му отмъсти с побой. Беше толкова могъщ, а близките на предполагаемата му жертва толкова незначителни, та нямаше от какво да се страхува в това отношение. Можеше без особена мъчнотия да налага смъртно наказание — и на най-невинните, — като му придаде законна окраска. Нищо по-лесно от това, да набеди някого в предателство, да го затвори и погуби — особено сега, когато бунтът на индианците и креолската революция заплашваха испанската власт в Америка.
         От друго се страхуваше Вискара — от мълвата. Едно явно отвличане не би могло да се запази задълго в тайна. Щеше да се разкрие, а щом се разкрие, такава забавна случка щеше бързо да се разчуе. Целият град щеше да я разправя, а имаше и друга, по-неприятна вероятност. Би могла да се разчуе и вън от селището, да стигне до по-високо място, например до ушите на вицекраля! От това се боеше комендантът.
         И то не защото дворът на вицекраля беше по това време образец на нравственост. Той би бил твърде снизходителен към всякаква тирания или разврат, вършени безшумно; но от политичност едва ли би простил такова открито отвличане. Предпазливостта на Вискара беше всъщност основателна. Той не можеше да повярва, че случката ще се запази в тайна. Някой от използваните негодяи можеше да стане после издайник. Те са наистина негови войници и той би могъл да ги накаже както иска, но каква полза от това? Все едно да заключи конюшнята след открадването на жребеца!
         А дори ако войниците не го издадат, можеше ли да се надява, че работата ще остане скрита? Преди всичко девойката има гневлив брат. Той не е тук. наистина; но тук е ревнивият любовник; а и братът може да се върне след време. Самото отвличане ще бъде приписано именно нему, на Вискара. Посещението му, опитът на посредницата и отвличането на девойката ще бъдат свързани и приписани само нему, а братът — и то какъв брат! — и любовникът — и то какъв любовник! — нямаше да премълчат подозренията си. Той можеше да вземе да се отърве от двамата, но тези мерки трябваше да бъдат насилствени, следователно опасни.
         Така мислеше Вискара и така започна да спори с Робладо. Той не искаше да бъде разубеден — защото желаеше от все сърце да се постигне целта, — но искаше само общо да обмислят и да намерят по-безопасни средства за осъществяването й.
         И наистина намериха по-безопасен начин. Измисли го Робладо, по-хитър и по-смел от двамата. Като тропна неочаквано с чашата си по масата, той се провикна:
         — Vamos*1, Вискара! Ей богу, измислих!
         [*1 Vamos (исп.) — хайде! Б.]
         — Bueno! Bravo!!*2
         [*2 Bueno! Bravo! (исп.) — Добре! Браво! Б. мр.]
         — След двадесет и четири часа ще можете да се радвате на изгората си, ако желаете, а при това и най-изпитаните клюкари в селището няма да узнаят нищо; и не ще има от какво да се страхувате. Ех, какво чудесно хрумване!… Тъкмо каквато трябва, amigo!
         — Не ме измъчвай, camarada! Планът, планът!
         — Почакайте да пийна една глътка! Ожаднях, само като помислих за тая чудесна хитрост!
         — Пий тогава! — извика Вискара, като наля вино с израз на радостно очакване.
         Робладо изпразни на един дъх чашата, после се наведе към коменданта и му разказа тихо и поверително това, което бе намислил. Разказът, изглежда, задоволи слушателя, защото след като го изслуша, той извика: „Браво!“ — и скочи като човек, получил радостна вест.
         Той започна да се разхожда възбудено, после се изсмя гръмко и извика:
         — Caramba! Приятелю! Ти си голям тактик! И великият Конде*3 дори не би проявил такава стратегия! Santissima virgenl Майсторски измислено! Обещавам ти, camarada, че ще се изпълни в най-скоро време!
         [*3 Конде — княз Луи де Конде, велик френски пълководец от XVII в. Б. пр.]
         — Защо ще отлагате? Защо да не се изпълни веднага?
         — Вярно — да почнем веднага да се готвим за забавния карнавал!

         ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

         Но ето че се появиха обстоятелства, които щяха сякаш да попречат на коменданта и неговия капитан да изпълнят намерението си. Така поне можеше да се предположи. Не бе изминало и едно денонощие от описания разговор, когато слух за индианско нашествие стигна до града и се пръсна из всички къщи в долината. Според този слух, една дружина индиански бойци — не се знаеше апахи ли, юта ли, или команчи — се явила близо до селището в пълна бойна украса и облекло!
         Това беше, разбира се, указание за враждебни намерения и трябваше да се очаква нападение на някоя част от селището. Първият слух бе последван от друг, много по-съществен — че индианците нападнали някои овчари по платото, недалеко от самия град. Овчарите избягали, но кучетата им били убити и голям брой овце откарани към планинските укрепени лагери на крадците.
         Съобщението този път беше по-определено. Индианците били юта; принадлежали към онзи клон от племето, който ловувал източно от Пекос, и сигурно бяха решили да предприемат този поход за грабеж, преди да се върнат в страната си, при изворите на Дол Норте. Овчарите ги видели много ясно и познали бойната им украса.
         Твърде вероятно беше наистина тези индианци да са от племето юта. Те бяха направили напоследък набег до селищата в прекрасната долина на Таос. Чули са за благоденствието на Сан Илдефонсо и са решили да нахълтат и тук. Освен това както апахите, така и команчите бяха в мирни отношения със селището и от няколко години се ограничаваха да опустошават само областите Коахуила и Чиуауа. Никакво предизвикателство не бе им дало повод да подновят враждебните действия, а пък и самите те не бяха дали признаци на подобно намерение.
         През нощта след открадването на овцете бе извършена по-значителна кражба, и то в самото селище. Откаран бе голям брой добитък от едно скотовъдно стопанство в долния край на долината. Изплашените каубои бяха видели грабежа, но бяха предпочели да избягат и да се скрият в сградите на фермата.
         Досега не бе извършено никакво убийство, защото не бе оказана съпротива на грабителите. Не бяха нападнати и жилища. Индианците бяха може би някаква малобройна банда, но не се знаеше след колко време може да се увеличат на брой и да извършат по-големи пакости.
         Жителите на долината и на града бяха разтревожени. Навсякъде владееше уплаха. Обитателите на пръснатите ранча напускаха нощно време домовете си и се приютяваха за по-сигурно в града или в големите асиенди, които се затваряха щом се мръкне, а редовно сменяни стражи бдяха по асотеите им до зори. Уплахата на жителите беше голяма — още по-голяма поради обстоятелството, че от дълго време живееха в добри отношения с индианските бойци, та нападение от тяхна страна беше нещо ново, съвсем неочаквано.
         И не е чудно, че бяха разтревожени. Имаше защо. Те знаеха, че при такива неприятелски нашествия дивият враг действува крайно безчовечно — убива мъжете, а щади само младите жени, които отвлича в тежко робство. Това беше много добре известно, защото и сега хиляди техни сънароднички бяха в ръцете на дивите индианци, отделени завинаги от своите семейства и приятели! Не е чудно тогава, че в селището владееше страх и трепет!
         Комендантът изглеждаше особено бдителен. Той обиколи начело на войската си съседните равнини, стигна и до подножието на планините. Патрули от войниците му сновяха по цяла нощ из долината. Населението бе посъветвано да си стои в къщи и да барикадира вратите в случай на нападение. Всички се възхищаваха от усърдието и дейността на военните защитници.
         Комендантът печелеше всеки ден нови възторзи. Това беше първата действителна възможност да прояви „храбростта“ си, защото, откакто бе дошъл, не бе имало опасност от индианско нападение. По времето на предшественика му бе имало няколко; хората помнеха, че в такива случаи, вместо да търсят диваците, войниците се затваряха в казармите, докато неприятелят напусне долината заедно с всичкия добитък, който е успял да събере! Каква разлика с новия комендант! Какъв храбър офицер беше полковник Вискара!
         Тревогата трая няколко дни. Още не бе извършено никакво убийство, нито бе отвлечена някоя жена; а понеже действаха само нощем, индианците бяха сигурно малобройни — някаква малка разбойническа шайка. Иначе отдавна биха се явили дръзко посред бял ден, за да вършат по-големи грабежи. През тия дни майката и сестрата на ловеца на бизони живееха без каквато и да е закрила в самотното си ранчо, а може би се страхуваха от индианците по-малко от което и да е друго семейство из долината. Това се дължеше на няколко причини. Преди всичко на това, че бяха проучени да омаловажават опасностите, които ужасяваха по-страхливите съседи. После — бедната им хижа надали би привлякла алчните индианци, чиято очевидна цел беше грабежът. Малко по-нагоре по долината имаше много по-богати ранча. Така че индианците едва ли щяха да ги закачат.
         Но спокойната им увереност имаше и друго, много по-здраво основание, което беше донякъде семейна тайна. Като търгуваше с всички съседни племена, Карлос се познаваше с индианците и беше в приятелски отношения с почти всички вождове. Една от причините на това приятелство бе, че Карлос беше американец. Чувствата на индианците към американците по това време и дълго след това бяха такива, че всички американски търговци или трапери можеха да пътуват на малки групи из земите на апахите и команчите, без да бъдат обезпокоявани, докато и най-големите мексикански кервани биваха нападани и ограбвани! Жестоката враждебност на тия племена към саксонците настъпи много по-късно; и то предизвикана от голям брой варварски постъпки, извършени от самите бели.
         В отношенията си с индианските бойци ловецът на бизони не забравяше никога малкото си ранчо; той съветваше винаги майка си и сестра си да не се страхуват от индианците в негово отсъствие и ги уверяваше, че те няма да ги безпокоят.
         Единственото племе, с което Карлос не беше в приятелски отношения, бяха хикарилите — малобройна бедна ласмина, която живееше в планините на североизток от Санта Фе. Те бяха клон от апахите, но живееха отделно и нямаха почти нищо общо с прочутите разбойници от южните краища — мезкалерите и вълкоядците.*1
         [*1 Мезкалери и вълкояди. Те живеели като команчите на малки родови задруги. Мезкалери — които ядат койоти.]
         По тия причини следователно малката Росита и майка й, макар и ненапълно спокойни, се страхуваха от слуховете много по-малко, отколкото съседите им.
         Дон Хуан идваше от време на време в ранчото и ги съветваше да се приберат в неговия дом — голяма и солидна сграда, защищавана от самия него и от многобройните му пеони. Но майката ма Росита се смееше на страховете на дон Хуан; а самата Росита отказваше, разбира се, от деликатност да приеме поканата.
         Беше трета нощ, откакто се бе разчуло за индианците. Майката и дъщерята бяха оставили вретеното и стана и се готвеха да легнат на примитивните си постели върху измазания с глина под, когато видяха, че Сиболо скочи от рогозката си и изтича със свирепо ръмжене към вратата.
         Ръмженето се превърна в лай — ожесточен лай, от който личеше, че навън има човек. Вратата беше затворена с резе; но старицата тръгна без да пита кой е, да отвори вратата.
         Едва се бе показала, когато в ушите й писна дивашки индиански вик, а един удар с тежка сопа я повали на прага. Въпреки че кучето яростно нападаше, няколко диваци, отвратително нашарени и накичени с пера, нахълтаха със страхотни крясъци в къщата, като размахваха оръжието си; почти веднага те изнесоха вън от ранчото девойката, която пищеше от ужас. И я вързаха на гърба на едно муле.
         Индианците взеха и някои вещи, които им се сториха — някак по-ценни, после подпалиха ранчото и побързаха да се махнат.
         Росита видя пламъците, докато седеше вързана на мулето. Видяла бе майка си, простряна на прага; извлекли я бяха всъщност почти през това наглед безжизнено тяло; а покривът беше вече в пламъци.
         — Горката ми майчица! — мълвеше в ужас девойката. — О, боже! О, боже! Какво ще стане с горката ми майчица!
         Почти едновременно с това нападение или малко по-късно индианците се появиха и пред къщата на ранчерото дон Хуан, но след като покряскаха и изпратиха няколко стрели по асотеата и вратата, те си отидоха.
         Дон Хуан се изплаши за приятелите си в малкото ранчо. Щом индианците се отдалечиха от жилището му, той се измъкна и закрилян от тъмнината, тръгна натам.
         Твърде скоро пламъците на горящата сграда светнаха пред него и смразиха кръвта в жилите му.
         Той не спря. Не беше на кон, но бе въоръжен и се втурна безумно напред, решен да защити Росита или да умре!
         След няколко минути беше пред вратата на ранчото; там за най-голям свой ужас намери припадналата старица, с разкривени, призрачни черти, озарени от пламтящия покрив. Огънят не бе стигнал още до нея, но само след няколко мига тя щеше да бъде погълната от пламъците.
         Дон Хуан я извлече в градината, после се защура отчаяно около сградата, като викаше Росита.
         Никой не му отговори. Само пращенето на огъня … въздишките на нощния вятър… стоновете на планинската кукумявка и воят на койотите отговориха на тревожния му зов.
         Изгубил всяка надежда, той се върна към простряното тяло и коленичи да го разгледа. За негова изненада старицата беше още жива, а след като намокри устните й с вода, тя започна да идва на себе си. Беше само зашеметена от тежкия удар.
         Най-после дон Хуан я взе на ръце, пое по добре познатата пътечка и се върна в своя дом с товара си и натежало сърце.
         На другата сутрин случката се разчу из цялото селище и засили ужаса на жителите. Комендантът обиколи демонстративно града с доста голяма войскова част и след много шумни и безполезни приказки тръгна към посоката, в която предполагаха, че са се оттеглили индианците.
         Войниците се върнаха доста преди мръкване с обичайния доклад: Los barbaros no pubimos alcauzar.
         Казаха, че вървели по пътеката до Пекос, която диваците били прегазили, за да продължат към Ляно Естакадо.
         Тази новина донесе известно облекчение, защото се предполагаше, че щом разбойниците са тръгнали в тази посока, грабежите им ще престанат. Отишли бяха навярно да се присъединят към останалата част от племето, която беше някъде из ония места.


         ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

         На връщане от преследването Вискара и веселите му копиеносци минаха рано привечер по горния край на долината.
         Не бе минал и час, когато друга, изпрашена и уморена от пътуването конна дружина мина по същия път към селището. Всъщност това мъчно можеше да се нарече конна дружина, защото беше атахо от товарни мулета и няколко волски коли. На кон беше само един човек; по облеклото и държането му личеше, че е собственик на атахото.
         Въпреки умората от дългото пътуване, въпреки праха, които покриваше коня и ездача, не беше мъчно да се разпознае кой е той. Беше Карлос, ловецът на бизони!
         Дотук бе стигнал вече той по пътя си към къщи. Още пет мили по прашната пътека и ще спре пред вратата на своето скромно ранчо. А неговата стара майка и любимата му сестра ще се хвърлят в обятията му и той нежно ще ги прегърне!
         Каква изненада! Те очакваха да се върне след седмици… след много седмици.
         И друга изненада им носеше той! Чудесната си сполука! Великолепните мулада и карго, които бяха всъщност цяло богатство! Росита щеше да има нова рокля — и то не груба вълнена нагуа, а копринена, от истинска чуждестранна коприна и манта, и чудесни атлазени пантофки … На следващите празници щеше да бъде с прекрасни чорапи, достойна за приятеля му дон Хуан. А старата им майка ще пие чай, кафе или шоколад — каквото предпочита — вместо досегашното атоле.
         Ранчото беше просто и старо — ще го събори и ще построи по-хубаво на негово място… Не, ще го остави за конюшня на коня, а до него ще построи новото. Продажбата на муладата ще му даде възможност да купи още земя и да я подреди.
         Какво би му попречило да стане ранчеро, да има собствена ферма и пасбище? Много по-почтено занятие, което ще го издигне до по-високо обществено положение в селището. Нищо не му пречи… Така ще постъпи, но най-напред трябва да отиде още веднъж до платото… да посети пак приятелите си вакои, които му обещаха… Ха! Това обещание беше крайъгълният камък на всичките му надежди!
         Копринената рокля за Росита, деликатесите за старата му майка, новата къща, фермата — всичко това беше приятен блян за Карлос; но той се унасяше в много по-приятен блян, който затъмняваше всички други, а надеждата за осъществяването му беше едно посещение у вакоите.
         Карлос мислеше, че бедността е единствената преграда, която го разделя с Каталина. Той знаеше, че баща й, строго погледнато, не е от класата на богаташите. Вярно е, че сега беше rico; но само преди няколко години той бе беден гачупино — като самия Карлос. Всъщност някога бяха близки съседи и в ония отдавнашни дни дон Амбросио смяташе Карлос за подходящо другарче на малката Каталина.
         Какво би могъл да има тогава против ловеца на бизони, ако той се изравни с него по богатство? Сигурно нищо — мислеше Карлос. — Ако мога да му докажа, че и аз съм rico, той ще се съгласи да се оженя за Каталина. Защо не? Моята кръв — според майка ми — не е по-лоша от тази на кой да е идалго. А ако вакоите казват истината, още едно пътуване, и Карлос, ловецът на бизони, ще разполага с толкова злато, колкото и собственикът на мини дон Амбросио.
         Такива мисли се въртяха из главата му през цялото пътуване към къщи. Всеки ден … всеки час той строеше своите въздушни кули; всеки час купуваше копринена рокля на Росита, чай, кафе и шоколад на майка си … Всеки час строеше ново ранчо, купуваше ферма, показваше торби със златен прах и искаше Каталина от баща й. Chateaux en Espagne*1.
         [Mania (исп.) — наметка. Б. пр.]
         [*1 Chateaux en Espagne (фр.) — замъци в Испания; тоест въображаеми, несъществуващи неща. Б. пр.]
         Колкото повече наближаваше дома си, толкова по-ясни и по-близки изглеждаха тези видения; и лицето на ловеца сияеше от радост. А каква ужасна промяна щеше да настъпи скоро в него. Той помисли на няколко пъти да пришпори коня си и да препусне напред, да се зарадва по-скоро на горещото посрещане на майката и сестрата; но после променяше решението си.
         — Не — шепнеше си той. — ще остана при атахото; така ще почувствам по-силно победата си. Всички ще се движим в строй и ще спрем точно пред ранчото. Ще помислят, че с мене идва някой чужд човек, на когото са мулетата. Като им кажа, че са мои, те ще помислят, че като индианец съм направил набег до южните области заедно с юначните си наемници. Ха, ха, ха! — И Карлос се засмя при тази мисъл.
         — Горкичката Росита! — продължаваше той. — Този път тя ще се омъжи за дон Хуан! Ще дам вече съгласието си! И по-добре ще е! Той е смел, ще може да я закриля, когато съм из прериите, при все че ми предстои само едно пътуване нататък. Още едно пътуване и вместо Карлос, ловеца на бизони, ще се именувам дон Карлос … Ха, ха, ха!
         Той се засмя пак на изгледите да стане рико и да бъде наричан „дон Карлос“…
         „Чудно — мислеше той, — не срещнах никого; не виждам жива душа нито нагоре, нито надолу по пътя. А пък не е късно — слънцето е още над канарата. Къде ли са хората? По пътя личат пресни следи от конски копита! Ха, тук са идвали войници! Току-що са отминали нагоре! Но това не може да бъде причина да няма хора! Не виждам дори някой скитник! Ако не бяха тия следи, щях да помисля, че е била дадена тревога за индианско нападение; но аз зная много добре, че ако апахите са тръгнали да воюват, моят комендант и неговата пияна пасмина никога не биха дръзнали да се отдалечат толкова много от пресидия.“
         — Има нещо необичайно наистина! Не мога да го разбера
         Може би всички са отишли в града за някаква фиеста. Антонио! Слушай, момко, ти знаеш всички празници! Има ли днес някакъв празник?
         — Не, господарю!
         — А къде са хората?
         — Не мога да зная, господарю. Чудно, че не виждаме никого.
         — Това мислех и аз. Не предполагаш ли, че наблизо са идвали диви индианци?
         — Не, господарю… Mira! Те и следите от лансеро*1 са само отпреди един час. А гдето са те, там няма индианци!
         [*1 _Lanceros_ (исп.) — конни копиеносци. Б. пр.]
         И гласът, и изражението на Антонио показаха на господаря му истинския смисъл на неговите думи, които можеха да се разберат погрешно. Той не искаше да каже, че присъствието на копиеносците би попречило на индианците да заемат местността, а тъкмо обратното. Антонио не искаше да каже: „Има ли копиеносци — няма индианци“, а „Има ли индианци — няма копиеносци“.
         Карлос го разбра; и понеже си обясняваше по същия начин следите, започна да се смее.
         Още не се виждаха никакви хора, а това не му се хареса. Той не бе помислил досега, че може да се е случило някакво нещастие с близките му, но пътеката изглеждаше много безлюдна и като че не го посрещаше с радост.
         Колкото повече наближаваше, толкова повече някаква непреодолима скръб се промъкваше в съзнанието му и го обзе напълно, тъй че той не можеше вече да се освободи от нея.
         Не бе минал още покрай никакво жилище. Нямаше жилища преди неговото ранчо, което, както вече казахме, беше в най-долния край на долината. Но хората пасяха стадата си много по-надалеко и по това време обикновено подкарваха добитъка към къщи. А сега нямаше нито добитък, нито пастири.
         Ливадите от двете страни, гдето обикновено пасеше добитъкът, бяха пусти. Какво значеше това?
         Докато гледаше тия неща, обзе го неопределено чувство на безпокойство и тревога; това чувство се засили, когато стигна до завоя към собственото си ранчо.
         Най-после тръгна по отклонението от главния път и като отмина горичките от вечнозелени дъбове, зърна къщата си. Той дръпна почти несъзнателно поводите така, че конят се изправи на задните си крака. Карлос загледа от седлото с широко отворени очи!
         Ранчото не се виждаше — поради кактусовия плет, който се издигаше пред него, — но в пролуките между върховете на кактусите личеше някаква особена черна линия, а над асотеата се разстилаше тънък слой дим.
         — Господи! Какво значи това! — извика сподавено той и без да си отговори, пришпори коня си така, че животното се втурна като стрела.
         Щом измина разстоянието, което го отделяше от ранчото, ловецът скочи от седлото и се втурна през входа, оставен в кактусовия плет.
         Скоро пристигна и атахото. Антонио побърза да влезе; вътре, между горещите, почернели от пушека стени, полуседнал-полулегнал на банкетата, беше господарят му, отпуснал глава на гърдите си, впил неспокойно ръце в дългите си къдрави коси.
         Стъпките на Антонио го накараха да вдигне глава — само за миг.
         — О, боже! Майка ми … Сестра ми! — докато повтаряше тия думи, той отпусна пак глава, а широките му гърди се издигаха и хлътваха от мъчителни въздишки. Мъката му беше непоносима; защото някакъв таен усет му подсказваше ужасната истина.


         ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

         Карлос постоя няколко минути като зашеметен, без да направи усилие да стане.
         Една приятелска ръка, сложена на рамото му, го накара да погледне нагоре. Към него се бе навел ранчерото дон Хуан.
         Лицето на дон Хуан беше измъчено като неговото. То не даваше никаква надежда. И от устните на Карлос почти несъзнателно се плъзнаха думите:
         — Майка ми? Сестра ми?
         — Майка ти е у дома — отговори дон Хуан.
         — А Росита?
         Дон Хуан не отговори… По страните му се стичаха сълзи.
         — Слушай, човече! — каза Карлос. като видя, че другият се нуждае от утеха повече от него. — Престани и ми кажи и най-лошото! Мъртва ли е?
         — Не… не… не … Надявам се, че не е мъртва.
         — Отвлечена?
         — Уви, да!
         — От кого?
         — От индианците.
         — Сигурен ли си, че са били индианци? Когато Карлос задаваше този въпрос, очите му блеснаха многозначително.
         — Съвсем сигурен. Видях ги … Майка ти …
         — Майка ми ли? Какво става с нея?
         — Сега е в безопасност. Когато отворила вратата, диваците я повалили с един удар в безсъзнание и тя не видяла нищо повече.
         — А Росита?
         — Никой не е видял; но сигурно е била отвлечена от индианците.
         — Сигурен ли си, че са били индианци, дон Хуан?
         — Сигурен съм. Те нападнаха почти едновременно и моята къща. По-рано бяха откраднали добитъка ми, затова един от моите хора беше на стража. Той ги видял, като идвали към нас; и още преди да наближат съвсем, ние се затворихме и се приготвихме за отбрана. Щом разбраха това, индианците си отидоха. Понеже се страхувах за твоите хора, аз се промъкнах веднага дотук. Когато дойдох, покривът гореше, а майка ти лежеше в безсъзнание на прага. Росита бе изчезнала. Madre de Dios! Изчезнала бе!
         Младият ранчеро заплака отново.
         — Дон Хуан! — каза твърдо Карлос. — Ти си бил приятел… брат… за мене и за моите близки. Зная, че страдаш толкова, колкото страдам и аз. Но да няма сълзи! Погледни — моите пресъхнаха! Аз вече не плача — може би няма и да мигна, докато не намеря Росита или не отмъстя за нея. Да се заловим ли за работа? Разкажи ми всичко, което се знае за тия индианци … и то по-скоро, дон Хуан! Чакам с нетърпение да чуя всичко!
         Ранчерото разказа както слуховете, които се носеха през последните три-четири дни, така и действителните случки; идването на индианците на платото; срещата им с овчарите, отвличането на овцете; появата им в долината и отвличането на неговия добитък; след това разказа и останалите подробности, известни вече на Карлос.
         Осведоми го и за активността на войската; как тръгнали тази сутрин по следите на разбойниците; как сам той поискал да ги придружи с някои от своите хора и как комендантът отхвърлил искането му.
         — Отхвърли ли го? — извика Карлос.
         — Да — отговори Дон Хуан, — каза, че само ще пречим на войниците! Но истинската причина е, според мене, че аз съм му неприятен; той не ме гледа с добро око от фиестата насам.
         — Добре, а после?
         — Войниците се върнаха едва преди един час; казаха, че са вървели по следите на индианците до Пекос, откъдето ония минали право към Ляно Естакадо, а тъй като избягали из прериите, безполезно било да ги преследват по-нататък. Така казаха. Хората — продължи дон Хуан — са толкова доволни, че диваците са си отишли, та не биха се занимавали вече с тях. Опитах се да събера дружина да ги гоним, но никой не поиска да тръгне. Колкото и да изглежда безнадеждно, мислех да започна преследване само с моите хора; но, слава богу, ти се върна!
         — О, дано не бъде само много късно! Но няма да е… Казваш, че са били тук към полунощ, нали? Нямаше нито дъжд, нито силен вятър… Всичко е свежо като роса. И ако някоя хрътка … А где е Сиболо?
         — Кучето е у дома. Загубило се бе тази сутрин; мислехме, че е убито или откарано, но по пладне моите хора го намериха тук в ранчото, накаляно и окървавено; ранено е било с копие; предполагаме, че индианците са искали да го вземат, но то е избягало от тях по пътя.
         — Странно… О, горката Росита! Горката загубена сестрица! … Къде ли е сега!… Къде? … Къде? … Дали ще я видя пак някога! О, Боже! О, Боже! — и Карлос потъна отново в отчаянието си.
         После скочи изведнъж със стиснати пестници и светнали очи и извика:
         — Колкото необятни да са прериите и колкото бледи да са следите на тия проклети разбойници, остър е погледът на Карлос ловеца! Ще те намеря… ще те намеря… дори ако ми струва живота! Не се бой, Росита, не се бой, сестрице! Идвам да те избавя! Ако си пострадала, тежко, тежко на племето, което е сторило това! — той продължи, като се обърна към дон Хуан; — Късно е вече… нищо не можем да направим тази нощ. Дон Хуан… приятелю … братко!… Заведи ме при нея … при майка ми.
         Езикът на скръбта е изпълнен със cypoвa поезия, затова и думите на ловеца бяха поетични, но тези поетични изблици бяха кратки и той се върна отново към тежкото действително положение. Всяко обстоятелство, което би могло да му помогне в предстоящото преследване, бе трезво разгледано и подредено. Погрижи се за оръжието и екипировката си, за коня, за всичко, за да бъде готов, щом се съмне. Щяха да го придружават и неговите хора, и прислугата на дон Хуан; за всички бяха приготвени коне.
         Приготвиха и товарни мулета, за да носят храната и всичко необходимо за дълго пътуване — защото Карлос нямаше намерение да се завърне, преди да извърши делото, за което бе дал клетва — избавление или мъст. Преследването не можеше да се възпрепятства от дребни причини. Той нямаше да се завърне и да заяви, че „не е сполучил“. Решен бе да преследва разбойниците до най-далечните краища на прерията… да ги гони до укрепения им стан, гдето и да е той.
         Дон Хуан му беше предан телом и духом, защото и целта, и мъката им бяха едни и същи.
         Те имаха двадесет пеони, все верни тагни, които обичаха господарите си и макар да не бяха бойци по звание, бяха станали такива от съчувствие и усърдие.
         Ако можеха да настигнат навреме разбойниците, не можеше да има съмнение в крайния успех. От известните досега обстоятелства беше явно, че те са само някаква слаба шайка. Иначе не биха напуснали долината с толкова незначителна плячка. Ако можеха да ги настигнат, докато не са се прибрали при племето си, работата щеше да е лесна. Щяха да ги принудят да върнат и заграбеното, и пленницата, а може би и да заплатят скъпо за извършените пакости. Така че времето беше едно много важно условие и преследвачите решиха да тръгнат, щом започне да се развиделява.
         Карлос не спа никак, а дон Хуан се унасяше в кратка, неспокойна дрямка. И двамата седяха облечени — Карлос до леглото на майка си, която не бе се оправила още напълно от удара и като че бълнуваше насън.
         Ловецът на бизони беше мълчалив и дълбоко замислен. Мислите му бяха заети с планове и предположения — предположения от кое индианско племе са били разбойниците. Не са били апахи или команчи. На връщане бяха срещнали групи и от двете племена. Държали се бяха приятелски и не бяха споменали за някакво нападение на Сан Илдефонсо.
         Освен това апахите и команчите не се движеха на такива малки групи. Карлос би желал да са те. Защото, щом узнаят, че пленницата е негова сестра, щяха да я върнат. Но тези племена нямаха нищо общо със станалото. Кои са били тогава? Ютите ли? Жителите на долината смятали, че са те, както казва дон Хуан. И в такъв случай имаше пак някаква надежда — Карлос бе търгувал с един клон от това могъщо и войнствено племе. Беше в приятелски отношения и с някои техни вождове, при все че те бяха заминали сега да воюват още по на север.
         След това помисли пак за хикаоилите. Те бяха страхливи, груби и негови смъртни врагове. Щяха да го скалпират, щом го зърнат. Ако сестра му е тяхна пленница, съдбата й ще е наистина тежка; самата мисъл за това караше ловеца да потреперва и да свива несъзнателно и яростно пестници.
         Съмваше се. Пеоните бяха на крак. въоръжени. Конете и мулетата бяха оседлани на двора, дон Хуан съобщи, че всичко е готово. Карлос бе застанал до леглото на майка си, за да се сбогува с нея. Тя му даде знак да се приближи още повече. Беше много слаба, защото бе загубила доста кръв, и гласът й беше съвсем тих.
         — Сине — каза тя, когато Карлос се наведе към нея, — знаеш ли какви индианци тръгваш да гониш?
         — Не, майко — отговори Карлос, — но се страхувам, че са нашите врагове хикарилите.
         — А имат ли хикарилите бради и носят ли пръстени?
         — Не, майко, но защо питаш. Нали знаеш, че нямат бради! Горката мама! — обърна се той към дон Хуан. — Ужасният удар й е взел ума!
         — Върви тогава! — продължи тя, без да обърне внимание на забележката, прошепната от Карлос. — Върви! Следите може да те отведат до… — и тя прошепна края в самото му ухо.
         — Какво, майко? — трепна той, като при някакво странно съобщение. — Така ли мислиш?
         — Имам известни подозрения … само подозрения… Но върви!… Следите ще те отведат… Върви по тях и се увери!
         — Не се съмнявай, майко: ще се уверя!
         — Едно обещание, преди да тръгнеш: не бъди безразсъден; бъди благоразумен!
         — Не бой се, майко. Ще бъда.
         — Ако излезе така …
         — Ако излезе така, майко, скоро ще ме видиш пак… Господ да те благослови! Кръвта ми кипи… Не мога да стоя!… Бог да те благослови, майко!… Сбогом!…
         Още в следващия миг редицата конници, предвождана от дон Хуан и Карлос, излязоха през широката порта и поеха пътя, който извеждаше вън от долината.


         ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

         Не бе се развиделило още, когато дружинката напусна къщата; но не бяха подранили. Карлос знаеше, че по пътя, следван от копиеносците, можеха да вървят и на тъмно; а когато стигнат до мястото, отгдето войниците бяха поели обратно към града, щеше да е достатъчно светло.
         На пет мили от къщата на дон Хуан пътят се раздвояваше — единият водеше на юг, отгдето Карлос се бе върнал предната вечер, другият — вляво — водеше почти право към Пекос, гдето имаше брод; както показваха следите от конските копита, войниците бяха поели именно левия път.
         Беше вече светло. Биха могли да минат пътеката в галоп, защото им беше добре позната. Но очите на ловеца оглеждаха не пътеката, а местността от двете й страни и това двойно оглеждане го караше да язди по-бавно.
         И от двете страни имаше следи от минал добитък. Те бяха сигурно от отвлечения добитък на дон Хуан — общо около петдесетина глави. Ловецът каза, че трябва да са минали оттук навярно преди два дни. Това съответстваше на времето, когато бяха отвлечени.
         Преследвачите излязоха скоро от долината и тръгнаха из платото, през което протича Пекос. Яздеха право към реката и бяха на около две мили от брега й, когато Сиболо, който тичаше пред дружината, възви изведнъж вляво и хукна в тази посока! Острият поглед на Карлос забеляза нови следи, по които тичаше кучето и които се отделяха от следите на войниците, като отиваха право на север.
         И Карлос, и дон Хуан се изненадаха от обстоятелството, че Сиболо пое тази нова посока, защото по нея нямаше нито път, нито дори пътека, а само следи от копита на животни, минали неотдавна оттук!
         Дали Сиболо бе вече минавал насам? Карлос слезе и прегледа следите.
         — Четири коня и едно муле! — каза той, като се обърна към дон Хуан. — Двата, коня са имали подкови само на предните нозе; другите два и мулето не са били подковани. Всички са имали ездачи… Мулето е водело… Може би с товар. Не! — добави той, след като огледа отново следите. — Не е било товарно муле!
         На ловеца не трябваха и пет минути, за да стигне до тези заключения. Как стигна до тях, бе тайна за повечето му другари — почти за всички с изключение на метиса Антонио. А при това всяка подробност беше вярна.
         Карлос продължи да оглежда още няколко мига новите следи.
         — Времето съответства — каза той, като говореше пак на дон Хуан. — Минали са вчера сутринта, преди да се изпари росата. Сигурен ли си, че са напуснали къщата ти преди полунощ?
         — Съвсем сигурен — отговори ранчерото. — Към полунощ аз се върнах с майка ти от ранчото. Напълно сигурен съм, че беше така.
         — Още един въпрос, дон Хуан: колко бяха индианците, които се появиха пред къщата ти — малцина или мнозина?
         — Не бяха много, струва ми се. Отначало можеха да се чуят гласове на двама-трима; но дърветата ни пречеха да ги видим. От следите може да се предположи, че шайката е била малобройна. Възможно е да е била същата, която е подпалила ранчото. После е дошла към моята къща. Имала е достатъчно време за това.
         — Имам основание да мисля, че са били същите хора — каза Карлос, все още наведен към следите от копитата — и може би са минали оттук.
         — Така ли мислиш? — запита дон Хуан.
         — Да, погледни го! Не е ли странно!
         Ловецът посочи кучето, което се бе върнало при тях, като скимтеше и проявяваше явно нетърпение да тръгне по новооткритата пътека!
         — Странно наистина! — отговори дон Хуан. — То трябва да е минало вече оттук!
         — Може би — отговори Карлос. — Но работата няма да се провали, ако се забавим един час. Да видим най-напред докъде са стигнали ония храбри войници. Искам да узная това, преди да изоставим главния път. Напред, и то по-бързо!
         Всички пришпориха конете си в лек галоп, предвождани както и досега от ловеца на бизони. Той продължаваше да оглежда местността от двете страни, за да види дали някакви следи не се отделят от пътя, по който се движеха.
         Тук-там се виждаха отдавнашни пресечки на пътя. По тях не се забелязваха пресни конски следи и той не забави ход, за да ги разгледа.
         След двадесетминутно препускане дружината спря до брега на Пекос, пред самия брод. Явно беше, че и войниците бяха спрели тук и се бяха върнали, без да преминат реката.
         — Но преди два дни — каза ловецът — са преминали отвъд добитък и ездачи. — Следите личаха още в калта.
         Карлос мина с коня си през брода, за да разгледа и отсрещната страна. Още от пръв поглед видя, че никакви войници не са минавали реката; минали бяха само петдесетина глави добитък.
         След като продължително и грижливо разглежда не само разкаляния бряг, но и платото, той даде знак на дон Хуан и на другите да минат реката и да се присъединят към него.
         Когато дон Хуан пристигна, ловецът му каза многозначително:
         — Amigo, имаш чудесни изгледи да си върнеш добитъка.
         — Защо мислиш така?
         — Защото тези, които са го откарали, на брой четирима, са били насам преди не повече от двадесет и четири часа, следователно животните не са много далеко оттук.
         — Но отгде знаеш това?
         — О, то е съвсем ясно — отговори спокойно ловецът. — Хората, откарали твоя добитък, са били на същите коне, които са оставили следите оттатък.
         Карлос посочи пътеката, която се бе спрял да разгледа, и продължи:
         — Много е вероятно да намерим стадото из склоновете на оная планина.
         При тия думи той посочи няколко назъбени хребета, които се издаваха от ръба на Ляно Естакадо към платото. Изглеждаха на десетина мили от брода.
         — Ще караме ли нататък? — запита дон Хуан.
         Ловецът на бизони не отговори веднага. Явно беше, че не е решил още и продължава да обмисля в каква посока да тръгнат.
         — Да — отговори най-после той с тържествен и решителен глас. — По-добре ще е да сме сигурни. Въпреки ужасните си подозрения може да греша. Може да греши и тя. Двете следи може все пак да се слеят.
         Последните думи той каза само за себе си; макар че ги чу, дон Хуан не разбра смисъла им. Тъкмо когато щеше да помоли другаря си да му ги обясни, ловецът, събрал всичките си сили, пришпори коня си, извика на другите да го следват и препусна по следите на откарания добитък.
         След десетина мили, изминати за по-малко от час, дружината навлезе в широк дол — част от равнината, която се вдаваше като дълбок залив в планинската част на високата степ. Когато навлизаха там, пред погледа им се разкри необикновено зрелище. Дъното на дола бе почерняло от лешояди. Стотици бяха накацали по скалите или се рееха във въздуха; стотици други прелитаха над равнината и пляскаха криле, сякаш се радваха на нещо. Долу се виждаха койот, по-едър вълк и сива мечка, които се движеха насам-натам, и се караха — при все че беше излишно да се карат, защото храна имаше предостатъчно за всички. На земята лежаха петдесетина трупа; когато ги наближиха, дон Хуан и каубоите му познаха труповете на откараните животни.
         — Казах ти, че ще са тук, дон Хуан — заговори Карлос със задушаван от вълнение глас. — Но не очаквах такова нещо. Такъв дълбокомислен план! Добитъкът би могъл да се върне! А така… О, отвратителен негодник! Майка ми е права … той е, той е!
         — Кой, Карлос? Кого имаш предвид? — запита дон Хуан, като се чудеше на странните, несвързани думи.
         — Не ме питай сега, дон Хуан! Скоро ще ти кажа всичко скоро, не сега; главата ми е пламнала… сърцето ми гори; по-късно, по-късно! Тайната е разкрита. Сега зная всичко. Подозирах още отначало; видях го на фиестата; видях злия му разбойнически поглед, втренчен в нея. О, тиранино! Ще изтръгна сърцето ти! Хайде, дон Хуан! Антонио… другари! Подир мене по пътеката! Лесно се върви по нея! И зная где ще ни изведе т я… Много добре зная.
         Напред!
         Като заби шпори в хълбоците на коня, ловецът препусна обратно към брода на реката.
         Изненаданата дружина заедно с дон Хуан, учуден като другите, пришпори конете и препусна след ловеца.
         Не спряха пред брода. Карлос се втурна с коня си във водата и другите последваха примера му. Не спряха и когато стигнаха до пътечката, която водеше на север. Кучето хукна по нея, като лаеше от време на време; а дружината го следваше по петите.
         Не бяха изминали така и една миля, когато кучето зави внезапно под прав ъгъл и пое към града.
         Дон Хуан и останалите се изненадаха, но ловецът на бизони не се изненада от това. Той очакваше това. Лицето му не изразяваше изненада, а нещо много по-различно, много по-страшно за гледане!
         Очите му бяха дълбоко хлътнали и святкаха с мрачен блясък, сякаш в тях пламтеше пожар. Той бе стиснал здраво зъби, устните му бяха бледи и свити, като че обмисляше или бе вече взел някакво отчаяно решение. Едва поглеждаше към следите; не се нуждаеше вече от тях. Защото знаеше къде отиват.
         Пътеката пресичаше едно кално поточе. Кучето мина запъхтяно през него и червената глина се полепи по рунтавата му козина. Глината, полепнала по нея по-рано, беше същата!
         Дон Хуан забеляза това и го изтъкна.
         — Било е вече насам! — каза той.
         — Зная — отговори Карлос. — Всичко зная… всичко. Няма вече нищо тайнствено. Търпение, amigo! Ще узнаеш всичко, но сега ме остави да помисля. Нямам време за нищо друго.
         Пътеката водеше все още към града. Не слизаше към долината, а минаваше през един скат към платото и след това вървеше почти успоредно с канарите.
         — Господарю — каза Антонио, като се изравни с Карлос. — Тези следи не са от индиански коне; освен ако са били откраднати от индианци. Двата коня са военни. Много добре виждам. И при това са офицерски коне — от подковите личи.
         Ловецът не прояви никакво учудване при това съобщение, нито отговори. Изглеждаше потънал в мислите си.
         Антонио помисли, че господарят му не го е чул или разбрал, и повтори казаното.
         — Драги Антонио — каза ловецът, като се обърна към помощника си, — да не мислиш, че съм сляп или тъп?
         Думите не бяха изречени гневно. Антонио разбра смисъла им и се върна при другарите си.
         Преследвачите продължаваха — ту в галоп, ту по-бавно, защото животните им бяха вече изморени. Продължаваха те — все по същата пътека и все направо към града!
         Най-после стигнаха до едно място, гдето пътят от платото се спускаше в лъкатушна пътечка към долината. Същата пътечка, по която бе минал Карлос, за да извърши подвига си в деня на фиестата. Преди да започнат да слизат, Карлос заповяда на дружината да спре и отиде с дон Хуан до самия ръб на издадената скала — до мястото, гдето бе показал своето ездаческо изкуство — скалата Nina perdida.*1
         [*1 Nina perdida (исп.) — изгубеното дете. Б. пр.]
         И двамата спряха един до друг, щом наближиха до ръба. Оттук се виждаха изцяло долината и градът.
         — Виждаш ли ония сгради? — запита ловецът на бизони, като посочи усамотената група здания, които се издигаха между тях и града.
         — Пресидия ли?
         — Пресидия.
         — Да … Защо?
         — Тя е там.

         ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

         В същото време един човек се разхождаше насам-нататък по асотеата. Не беше от стражата, при все че на два противоположни ъгли на сградата можеха да се видят двама часови с карабини — главите и плещите им се подаваха едва-едва над зъбчатите стени на бойните кули.
         Този, който се разхождаше, беше офицер, а тази част от асотеата, гдето се намираше, беше покрив на офицерските жилища и бе отделена от останалата част със стена, достигаща до парапета на кулата. Освен това тук беше свещено място, недостъпно в обикновени дни за войнишките нозе. То беше „горната палуба“ на пресидия.
         Офицерът беше в официална униформа, при все че не бе служебно време и място; но от пръв поглед към вида и кройката на униформата му всеки би се уверил, че има пред себе си елегантен военен, който обича да се явява навсякъде и всякога нагизден. Изглеждаше, че той харесва своите златни нашивки и яркоцветно сукно, както паунът красивите си пера. От време на време прекъсваше разходката си, поглеждаше лачените ботуши и стойката на нозете си или втренчваше поглед в скъпоценностите, отрупали тънките му бели пръсти.
         Не беше нито красавец, нито герой; но това не му пречеше да си въобразява, че е и едното, и другото — съчетание от Марс и Аполон.
         А беше просто полковник от испанската армия и комендант на пресидия; защото човекът, който се разхождаше на асотеата, беше самият Вискара.
         Макар и доволен от външността си, личеше, че н е е доволен от нещо друго. По лицето му имаше сянка, която не можеше да се разсее дори от вида на лачените ботуши и млечнобелите ръце. Някаква неприятна мисъл потискаше съзнанието му, като го караше да трепва неволно от време на време и да СЕ оглежда неспокойно.
         — Ех, това беше само сън! — си казваше той. — Защо да мисля за него? Беше само сън!
         Той бе навел глава, докато изричаше тия думи, а когато я вдигна пак случаят отведе погледа му към Nina perbiba. Не, не беше случаят; защото Nina perbiba. беше част от съня му, а очите само следваха мисълта.
         Щом погледна скалата, той трепна, като че бе зърнал някакъв страхотен призрак, и побърза да се залови за парапета. Лицето му побледня внезапно, устата се отвори, гърдите се издигаха в ускорено, тежко дишане.
         Какво бе предизвикало тия признаци на дълбоко вълнение? Дали видът на конника, застанал до самия край на скалата, на фона на бледото небе? Но с какво би могла тази поява да ужаси коменданта — защото той беше наистина ужасен? Чуйте го!
         — Господи, господи! Той е! Очертанията на коня … самият той … точно както изглеждаше … Той е! Страх ме е да го погледна! Не мога… — и офицерът отвърна за миг лице, като го скри в ръцете си.
         Но само за миг; след това погледна пак нагоре. Не любопитство, а силата на страха привлече отново погледа му нататък. Конникът бе изчезнал. Ни кон, ни човек, нищо не прекъсваше очертанието на скалите!
         — Сигурно пак съм сънувал! — промълви той, като продължаваше да трепери от страх. — Сигурно пак съм сънувал. Там нямаше никой … А най-малко … Как би могъл … Та той е на стотина мили оттук! Самоизмама! Ха, ха, ха! Какво става с мене? Снощният ужасен сън замая ума ми. Caramba! Няма да мисля вече за него.
         При тия думи той започна да се разхожда по-бързо, като смяташе, че по този начин ще може да се отърве от неприятните си размишления. При всяко обръщане обаче погледът му търсеше скалата и се плъзгаше с явна уплаха към ръба й. Но не видя вече призрачния конник и започна пак да се успокоява.
         По каменните стъпала на ескалерата*1 се чуха стъпки. Някой се изкачваше към покрива.
         [*1 Escalera (исп.) — стълба. Б. пр.]
         В следния миг се показаха плещите и главата на един мъж: и капитан Робладо излезе на асотеата.
         Поздравът, разменен с Вискара, показва, че това е първата им среща днес. И двамата бяха станали всъщност неотдавна; но за такива важни личности не беше много късно. Робладо току-що бе закусил и идваше на асотеата да изпуши една хаванска пура.
         — Ха, ха, ха! — разсмя се той, докато палеше пурата си. — Какъв смешен карнавал беше! Ей богу! Едва можах да се измия от боята; а гласът ми не ще може цяла седмица да се оправи от крясъците! Никоя девойка не е била ухажвана и спечелена по такъв романтичен, необикновен начин! Нападение над овчари… отвличане и разгонване на овце, гдето им видят очите… отвличане и избиване на добитък, като в кланица … поваляне на старица … изгаряне на ранчо … три дни поход напред и назад … предрешаване като индианци… рев до прегракване… И цялата суматоха за някаква селска девойка — дъщеря на всеизвестна вещица! Ха, ха, ха! Прилича на глава от източен епос — за Аладин например, — само че девойката не е освободена с магия или от някой странстващ рицар. Ха, ха, ха!
         Думите на Робладо разкриват това, което е вече може би отгатнато — че неотдавнашните нашествия на „индианците“ бяха извършени от самия него и Вискара, за да прикрият отвличането на сестрата на ловеца. Индианците, които бяха откарали овцете и добитъка … нападнали асиендата на дон Хуан … подпалили ранчото и отвлекли Росита… бяха полковник Вискара, неговият офицер капитан Робладо, сержантът Гомес и един войник на име Хосе — друг любим довереник на коменданта.
         Бяха само четиримата, защото сметнаха, че са достатъчно за отвратителното дело; а мълвата и страхът ги направиха предпазливи. Освен това колкото по-малко хора знаеха тайната, толкова по-добре. Това се дължеше на благоразумието или хитростта на Робладо.
         Те бяха взели също така хитро предпазните мерки. Играта бе изиграна от начало до край с обмисляне и изпълнение, достойни за по-добра цел. Най-напред бяха нападнати овчарите по платото, за да се повярва, че наблизо има враждебни индианци. Пресидият изпрати разезди на разузнаване и все за заблуждение издаде възвания към жителите да бъдат нащрек. Последвалото внезапно нападение върху добитъка беше ясно доказателство, че в долината са идвали индианци. С този грабеж отвратителните кукери успяха да убият „с един куршум два заека“; защото независимо от главния си план задоволиха и дребнавата си жажда за мъст към младия ранчеро.
         Избиването на добитъка му в дола имаше двойна цел. Първо — изпитваха задоволство от загубата, която му причиняват; а главната им подбуда беше да не могат животните да се върнат към селището. Ако се върнеха, след като са били отвлечени от индианци, работата щеше да изглежда подозрителна. Сега нападателите се надяваха, че вълците и лешоядите ще свършат работата си, преди някой да открие клането, а костите ще дадат повод само за предположения. Това беше много вероятно, защото едва ли някой би се осмелил да тръгне по тия краища, докато траеше страхът от индиански нападения. В тази посока нямаше никакво селище или път освен индианските пътеки.
         Дори когато предприеха крайната стъпка и отвлякоха жертвата си, те не я откараха направо в пресидия; защото и тя дори трябваше да бъде заблудена. Завързаха я на муле, водено от един от разбойниците, и й позволиха да гледа накъде вървят, докато стигнаха до мястото, откъдето следите им се връщаха обратно към града. Тогава закриха очите й с кожен пояс и в това състояние я вкараха в пресидия — без да е разбрала какво разстояние са изминали и че най-после я оставят да почине.
         Всяко действие в тази сатанинска драма бе замислено с хитрост и изпълнено с точност, които правеха чест на ума на капитан Робладо, ако не и на сърцето му. Той беше главният деец в цялата история.
         Вискара изпитваше отначало известни колебания — не от добросъвестност, а защото смяташе работата неизпълнима и се страхуваше да не бъде разкрита. Това можеше наистина сериозно да му навреди. Разкриването на такава недостойна постъпка би се разпространило като горски пожар из цялата местност и би било гибел за него.
         Но красноречието на Робладо и собствените му долни намерения надвиха скоро слабата съпротива на началника; а щом започна делото, Вискара изпита особено удоволствие да го поведе докрай. Смешното възвание, преувеличените разкази за индианци, уплахата на гражданите, похвалите им за неговото енергично и храбро държане — всичко това беше приятно развлечение в скуката на казармения живот; докато трая няколкодневното посещение на индианците, комендантът и неговият капитан имаха винаги повод за веселие и смях.
         Те бяха уредили толкова изкусно цялата работа, че на утрото след последния набег на разбойниците — отвличането на Росита — в селището нямаше човек — освен самите тях и двамата им помощници, — който да подозира, че делото не е извършено от враждебни индианци!
         Не, имаше някой, който подозираше… само подозираше … Това беше майката на Росита. И девойката дори вярваше, че е в ръцете на индианци… Ако изобщо вярваше нещо!


         ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

         — Ха, ха, ха! Първокласна шега, честна дума! — продължаваше със смях Робладо, като изпускаше кълба дим от пурата. — Единственото нещо, което ме е развеселило, откак дойдохме в това глупаво място; и в гранична застава дори човек може да се позабавлява, ако знае как. Ха, ха, ха! Не беше малко труд в края на краищата. Но я ми кажете, драги коменданте — защото досега вече сигурно знаете, — между нас казано, струваше ли си труда?
         — Съжалявам, че си дадохме тоя труд — отговори сериозно другият.
         Робладо го погледна и едва сега забеляза мрачното му изражение. Залисан с пурата си, не бе го видял по-рано.
         — Ха! — възкликна той. — Какво става, господин полковник? Изражението ви не е на човек, прекарал последните дванадесет часа така приятно, както трябва да сте ги прекарали вие! Нещо не върви ли?
         — Нищо не върви.
         — Какво моля? Сигурно сте били вече с нея?
         — Само за миг; но това стигаше.
         — Обяснете, господин полковник!
         — Тя е луда.
         — Луда ли?
         — Бясна. Приказките й ме уплашиха. Побързах да се махна, като я оставих на грижите на Хосе, който я пази. Непоносимо бе да слушам чудноватото й дрънкане. Уверявам те, приятелю, то ми отне всяко желание да остана.
         — О — каза Робладо, — нищо! Тя ще се оправи след ден-два. Сега още смята, че е в ръцете на диваци, които ще я убият и скалпират. Добре ще е да я разубедите, щом се опомни. Не виждам нещо лошо в това, да научи къде е. В края на краищата все ще трябва да и кажете, а колкото по-рано, толкова по-добре — ще имате повече време да я накарате да се примири. След като я затворихте там, гдето никой няма да я види и чуе, имате време за всичко. Никой не подозира … Никой не може да подозре! Всички разправят само: индианци, ха, ха, ха! А казват, че любовникът и, дон Хуан, искал да събере дружина да ги гони. Да, ха, ха! Няма да го направи — няма достатъчно влияние между хората и никой не иска да знае нито добитъка му, нито дъщерята на някаква си вещица! Ако беше за друга, и работата щеше да е друга може би. Но сега няма опасност от разкриване. Дори сам ловецът на бизони да се върне …
         — Робладо! — прекъсна го глухо и тревожно комендантът.
         — Е? — запита капитанът, като гледаше учудено Вискара.
         — Сънувах … ужасен сън; и той именно …, а не бълнуването на девойката … ме смущава сега. Diablos!*1 Ужасен сън!
         [*1 Diablos (исп.) — Дяволи? Дявол да го вземе! Б. пр.]
         — Вие. господин комендант… Вие, храбър офицер, да позволите един глупав сън да ви смути! Добре, кажете, какъв е този сън? Аз умея да тълкувам сънища. Уверявам ви, че ще бъдете доволен от разгадаването му.
         — Много прост сън. Сънувах, че се намирам на скалата La Nina. И то сам с Карлос ловеца. той като че знаеше всичко и ме бе завел там, за да ме накаже… Да отмъсти за нея. Нямах сили да се съпротивлявам и той ме отведе до ръба на скалата. Струва ми се, че се вкопчихме и се поборихме известно време; най-после, когато се отървах от него, бях бутнат в пропастта! Почувствах, че падам … падам! А горе виждах ловеца на бизони, сестра му, застанала до него, и най-накрая отвратителната вещица — майка му, която се смееше с висок, безумен смях и пляскаше дългите си костеливи ръце! Чувствах, че падам… падам… а все не стигам до земята; и това ужасно чувство продължи дълго, дълго… докато се събудих от ужасния сън. И тогава дори не можех да повярвам, че съм сънувал, толкова ясно беше останалото впечатление. О, приятелю, това беше ужасен сън!
         — И все пак само сън; а какво означава?
         — Чакай, Робладо: не съм ти казал всичко. Преди час… не, преди четвърт час… докато мислех за съня, погледнах случайно към скалата и там, на самия й край, фигурата на един конник се бе очертала ясно на фона на небето… А конникът имаше образа на ловеца! Забелязах коня и стойката на конника, които много добре помня. Не можех да повярвам на очите. Отвърнах ги за миг… само за миг; когато погледнах пак, той бе изчезнал. Толкова бързо се е изгубил, та бях наклонен да мисля, че е било само въображение … че не е имало никакъв конник… и измамата се е дължала на съня ми.
         — Много е възможно — каза Робладо с желание да успокои приятеля си, — много е възможно… и съвсем естествено. Преди всичко от мястото, гдето сме, до върха на скалата La Nina има не по-малко от пет хиляди лакти по птичи полет: а при такова разстояние да различите Карлос ловеца от кой да е друг войник, е съвършено невъзможно. На второ място, Карлос ловецът е понастоящем на пет хиляди мили оттук и излага на опасност скъпоценната си кожа за един товар вонящи кожи и няколко бали сушено биволско месо. Да се надяваме, че някой от неговите меднокожи приятели ще смъкне сламената му коса, от която толкова много се възхищават някои наши поблани. А сънят ви, господин комендант, е най-естествен. Чудно би било, ако не бяхте сънувал такъв сън. Споменът за ездаческото изкуство на ловеца, проявено на същата скала, историята със сестра му, както и подозрението, че сеньор Карлос не ще бъде много любезен с вас, ако научи всичко и ако успее да ви улови — всички тези последователни мисли са изплували изведнъж объркано в някакъв сън. Ами старицата … все за нея мисля, откакто я съборих на прага. Кой би могъл да забрави такава гледка, каквато представляваше тя тогава? Ха, ха, ха!
         Грубият негодяй се изсмя не защото си припомни нещо смешно, а защото искаше да представи пред коменданта цялата работа като нещо забавно и незначително.
         — До какво се свежда всъщност всичко това? — продължи той. — До някакъв сън! Прост, обикновен сън! Хайде, драги приятелю, прогонете го веднага от ума си!
         — Не мога, Робладо. Той ме преследва неотлъчно като сянката ми. Като някакво предчувствие. По-добре да бях оставил тази селянка в кирпичената й хижа. Ей богу! Предпочитам дори да е вече там! и аз да дойда на себе си, докато не се отърва от нея. Струва ми се, че сега мразя тази бъбрива глупачка толкова, колкото по-рано я обичах.
         — Хайде, хайде, човече! Скоро ще промените мислите си … Скоро пак ще я обикнете…
         — Не, Робладо… не. Отвратен съм … Не мога да кажа защо, но съм отвратен. Дай боже да се отърва от нея!
         — О, това е много лесно! И то без някой да пострада. Може да си отиде така, както е дошла. Ще има само нов карнавал и никой няма да разбере. Ако говорите наистина сериозно…
         — Робладо! извика комендантът, като сграбчи ръката на капитана. — Никога в живота си не съм говорил по-сериозно… Казвай как можем да я върнем, без да се вдигне шум около случката. Казвай бързо, защото не мога вече да понасям това ужасно чувство.
         — Добре тогава — започна Робладо, — ще трябва да се предрешим пак като индианци … ще трябва …
         Той млъкна внезапно. Вискара издаде кратък, остър стон. Очите му щяха сякаш да изхвръкнат. Устните му побеляха, по челото му изби пот.
         Какво значеше това? Вискара бе застанал на външния край на асотеата, откъдето се виждаше пътят към вратата на пресидия. Той гледаше през парапета и сочеше нещо с протегната ръка.
         Робладо беше много по-назад, към средата на асотеата. Той скочи напред и погледна в показаната посока. По пътя препускаше конник, потънал в пот и прах. Бе достатъчно близо и Робладо можа да различи чертите му. Беше Карлос, ловецът на бизони!


         ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

         Думите на ловеца, когато бяха на скалата, пронизаха дон Хуан като куршум. До това време простодушният ранчеро все си мислеше, че преследват индианци. Не бе го разубедило дори странното обстоятелство, че следите се връщаха към долината. Предполагаше, че индианците са направили по-късно друг грабеж по тия места и че ще чуят нещо за тях, щом се спуснат зад скалите.
         Когато Карлос посочи пресидия и каза: „Тя е там!“, Дон Хуан посрещна вестта отначало с изненада, а после с недоверие.
         Но след още една дума на ловеца и след минутно размисляне, недоверието изчезна. Ужасната истина блесна в съзнанието му, защото и той помнеше поведението на Вискара в деня на фиестата. Пред дон Хуан изникна посещението в ранчото и други някои обстоятелства, които подкрепиха убеждението, че Карлос казва истината.
         Няколко мига влюбеният почти не можеше да изрази мислите си, толкова мъчителни бяха те. По-мъчителни от всеки друг път! По-малко бе страдал, дори когато вярваше, че любимата му е в ръцете на дивите индианци. Тогава имаше някаква надежда, че по силата на странните правила за отношенията към пленничките тя би могла да избегне застрашаващата я участ, докато успеят да я освободят. Но сега … след толкова време … при нрава на Вискара … О, господи! Ужасна мисъл! Само като му мина през ума, младежът залитна на седлото.
         Той се отдръпна няколко стъпки, скочи от коня и се олюля, замаян от горчивата си мъка.
         Карлос остана на скалата, загледан към пресидия. Като че обмисляше някакъв план. Виждаше часовите по бойните кули, войниците, които се движеха покрай стените в тъмносините си и червени униформи. Чуваше дори зова на кавалерийската тръба, когато ясният и отзвук затрептя по скалите. Виждаше някакъв мъж — офицер, който се разхождаше насам-нататък по асотеата. Можа да забележи, че този офицер се спря и го загледа.
         В този именно миг Вискара бе зърнал конника на ръба на издадената канара — гледка, която го бе така дълбоко ужасила и не беше никаква измама.
         — Дали не е онзи негодник! — помисли Карлос, като погледна офицера. — Той е по всяка вероятност. Ах, да можеше да го стигне пушката ми! Търпение!… Търпение! Ще си отмъстя!
         Като прошепна тези думи, той отдръпна коня от края на скалата и отиде при другаря си.
         Започнаха да се съвещават как ще е най-добре да постъпят. Повикаха и Антонио, с когото Карлос сподели убеждението си, че сестра му е затворена в пресидия. Антонио бе отгатнал вече това. Слугата беше на фиестата заедно с господаря си и зоркият му поглед бе видял много неща този ден. И той бе забелязал държанието на Вискара; и много време преди да спрат, бе успял да изясни необяснимите неща, Които отличаваха последното индианско нападение. Антонио бе разбрал всичко — господарят му можеше да си спести труда да му обяснява.
         Не губиха напразно нито време, нито приказки. Сърцата на брата и любовника горяха от нетърпение. Тяхната любима бе може би в опасност в този миг… Може би се бореше със своя жалък похитител! Навременното им пристигане може би ще я спаси!
         Тези съображения надделяха над всички други планове; всъщност нямаше никакъв план за възприемане. Да останат скрити … да се промъкнат до мястото… да чакат удобен случай … Какъв удобен случай? Може да минат дни в безплодно чакане. Дни ли! … Часовете дори могат да бъдат съдбоносни! Не трябваше да се губи нито миг, а да пристъпят веднага към действие.
         Но какво действие? Не можеха да измислят нищо… нищо друго освен пряко нападение. Нима един мъж не ще дръзне да потърси своята сестра? Да поиска връщането и?
         Но мисълта за отказ… мисълта за извъртанията … Увереността, че ще получат само това, ужасяваше и двамата.
         А как другояче да постъпят? Биха могли да разгласят отвратителното дело; и това може да им помогне. Ще спечелят съчувствие … може би и нещо повече. Макар и роби, хората може би ще обкръжат пресидия и ще се развикат; пленницата ще може по някакъв начин да бъде освободена. Така размишляваше той набързо.
         — Ако не я освободим — каза Карлос, като стисна зъби, — ще отмъстим за нея. Той няма да остане жив, ако я е опозорил, та ако ще да ме обесят! Заклевам се!
         — Повтарям клетвата! — извика дон Хуан, като стисна дръжката на меча си.
         — Господари! Скъпи господари! — каза Антонио. — и двамата знаете, че не съм страхливец. Ще ви помогна с ръцете и с живота си; но работата е страшна. Да бъдем предпазливи, иначе ще пропаднем. Да бъдем благоразумни!
         — Вярно е, че трябва да сме благоразумни. Обещах вече това на майка си. Но как, другари, как? В какво се състои благоразумието — да чакаме и да гледаме ли, докато тя… О!
         И тримата мълчаха известно време. Никой не можеше да измисли приложим план за действие. Положението беше наистина извънредно трудно. Пред тях беше пресидият. А зад неговите стени — може би в някоя тъмна килия, — ловецът знаеше, че е затворена сестра му, но при такива особени обстоятелства, щото освобождаването й щеше да е необикновено мъчна работа. Преди всичко негодникът, в чиято власт се намйраше Росита, щеше безспорно да отрече, че тя е тук. Да я освободи, би значило да признае вината си. Какви доказателства би могъл да представи Карлос? Войниците от гарнизона сигурно не знаеха станалото — с изключение на двама-трима нечестивци, които са помагали. Ако би започнал да твърди такова нещо из града, ловецът щеше да стане за смях, щяха да го арестуват и накажат. Дори да представи доказателства, имаше ли власт, която би му помогнала да получи правосъдие? Градът се управляваше от военните, а незначителните граждански власти щяха да бъдат склонни да заемат становище по-скоро против него, отколкото в негова защита. Отникъде не можеше да очаква справедливост.
         Всички доказателства на обвинението му почиваха върху обстоятелства, които нямаше да бъдат нито разбрани, нито взети под внимание от хората, на които би се оплакал. Следите за връщането към града щяха да бъдат лесно обяснени от Вискара — ако изобщо би си дал труд да ги обясни — и обвинението на Карлос щеше да се сметне за въображение на луд човек. Никой нямаше да повярва. Самата гадност на делото го правеше невероятно.
         Карлос и другарите му съзнаваха всичко това. Те не се надяваха на помощ отникъде. Нямаше власт, която би могла да им даде подкрепа или удовлетворение. Най-после; като прекара доста време в мълчание и размисъл, ловецът на бизони заговори. Гласът му беше променен. Изглежда, бе намислил някакъв план, който даваше известна надежда.
         — Другари — каза той, — мисля, че трябва да пристъпим към открито искане, и то веднага. Не мога да преживея още час, без да направя опит за освобождението й… Още час — при това, от което се страхувам… Не! Трябва да бъде още сега! Намислих някакъв план… Може би не особено благоразумен … но нямаме време за размишления. Чуйте го.
         — Казвай!
         — Безполезно е да се явим с всичките си сили пред врага; на пресидия. Зад стените му има няколкостотин войни и нашите двадесетина тагни, макар и храбри като лъвове, няма да ни бъдат от полза при такава неравна борба. Аз ще отида сам.
         — Сам ли?
         — Надявам се на случая да мога да поговоря с него. Ако сполуча, не ми трябва нищо друго. Той е тъмничар, когато тъмничарят спи, затворникът може да бъде освободен. И той ще заспи!
         Последните думи бяха казани многозначително, а в същото време ловецът улови почти несъзнателно дръжката на големия нож, втъкнат в колана му.
         — Ще заспи — повтори той, — и то много скоро, ако съдбата ми помогне. За останалото не искам и да зная; толкова съм отчаян. Ако тя е опозорена, няма защо да живея, но поне ще отмъстя.
         — А как ще се видиш с него? — запита дон Хуан. — Той няма да се съгласи на това. Няма ли да е по-добре да се предрешиш? Така ще бъде по-вероятно да го видиш.
         — Не, не е лесно да се предреша с тази светла коса и кожа. Освен това предрешаването ще отнеме много време. Вярвайте ми, че няма да бъда безразсъден. Имам план, чрез който се надявам да стигна до него … Най-малко — да го видя. Ако не сполуча, не смятам да вдигам шум засега. Никой от ония негодници не ще разбере истинската ми цел. По-късно мога да постъпя, както казваш, но сега не мога да чакам. Трябва да се заловя за работата. Мисля, че той именно се разхожда сега по асотеата и затова не мога да чакам, дон Хуан. Ако е той …
         — А ние какво ще правим? — попита дон Хуан. — Не можем ли да помогнем с нещо?
         — Може би при бягството ми. Да вървим, аз ще ви настаня. По-бързо, минутите са дни за нас. Главата ми е пламнала. Да вървим!
         Като каза това, ловецът на бизони се метна на седлото и хукна по лъкатушната пътека, която водеше надолу към долината.
         От мястото, гдето стигаше в долината, пътечката продължаваше около една миля по посока на пресидия все между ниски дръвчета и шубраци, които образуваха непроходим гъсталак.
         През него имаше все пак няколко пътеки за добитък, откъдето можеше да се мине, те бяха добре известни на метиса Антонио, който бе живял по-рано из тия места. По някои от тези пътечки дружина ездачи би могла да стигне на половин миля от пресидия, без да бъде забелязана от часовите по крепостните стени. Така че на Антонио бе Възложено да преведе дружината през това място; те стигнаха в определеното време до края на гъсталака, гдето всички слязоха по нареждане на Карлос и се скриха заедно с конете между храстите.
         — Сега — каза ловецът, обръщайки се към дон Хуан, — стойте тук. Ако избягам, ще препусна право насам. Ако загубя коня си, пак ще дойда, макар и пеш. Такова кратко разстояние мога да пробягам като сърна; няма да ме настигнат. Като се върна, ще ви кажа как ще постъпим.
         — Гледай, дон Хуан! продължи той, като сграбчи ранчерото за ръкава и го завлече към края на храсталака. — Той е! Ей, богу, той е!
         Карлос посочи към асотеата на пресидия, гдето над очертанието на парапета се виждаха раменете и главата на един мъж.
         — Комендантът е! — каза дон Хуан; и той го бе познал.
         — Стига! Нямам време за повече приказки — извика ловецът на бизони. — Сега или никога! Ако се върна, ще узнаете какво ще правите. Ако не се върна, бил съм заловен или убит Но стойте тук. Стойте до късно през нощта; все ще мога да избягам може би. Затворите им не са много яки; освен това имам и злато. Може да ми помогне. Толкова! Adios, верни приятели. Adios!
         Като стисна ръката на ранчерото, Карлос се метна на седлото и замина.
         Не тръгна по посока на пресидия, защото това би го издало много скоро. Но една пътечка между храстите щеше да го изведе на главния път пред входа на пресидия; и той пое смело по нея. Антонио го съпроводи до края на горичката, после се върна при другите.
         Щом излезе на шосето, Карлос пусна коня в галоп и се озова дръзко пред главния вход на пресидия. Сиболо го следеше, като вървеше, почти по петите на коня.
         — Света дево! Той е! — извика Робладо, смаян и разтревожен. — Той е!
         — Знаех си, знаех си! — пищеше Вискара. — Видях го на скалата: не беше никакво видение!
         — Откъде може да се е довлякъл? Ей богу, откъде тоя приятел …
         — Робладо, трябва да сляза! Трябва да се прибера. Няма да го дочакам. Не мога.
         — Напротив, господин полковник. По добре да поговорим с него. Той вече ви е видял и познал. така ще излезе, че го отбягвате, може да се събудят подозрения. Той идва да иска помощ за преследване на индианците, това е целта му, уверявам ви!
         — Така ли мислиш? — запита Вискара, като успя да си възвърне отчасти самообладанието при това предположение.
         — Несъмнено! Каква друга ще е? Той не може да подозира истината. Как би могъл да я подозира, ако не е магьосник като майка си? Останете, гдето сте. и да чуем какво има да ни каже. Можете да поговорите с него от асотеата, разбира се, а той да стои долу. Ако прояви пак нахалство, каквото е проявявал вече и към двама ни, ще го арестуваме и ще го оставим няколко часа в калабосото. Надявам се, че този приятел ще ни даде повод за това, защото не съм, забравил още безочливостта му на фиестата.
         — Имаш право, Робладо; ще остана да го изслушам. Така ще е по-добре, мисля, и ще се отстрани всяко подозрение. Макар че, както казваш, той може и нищо да не подозира.
         — А ако му окажете подкрепата, която ще ви поиска, може окончателно да го заблудите и дори да го направите свой приятел … Ха, ха, ха!
         Мисълта беше приемлива и се понрави на Вискара. Той реши веднага да действа по предлагания начин.
         Този разговор бе воден набързо и трая само няколко минути — откакто зърнаха наближаващия конник, докато той спря пред стената. През последните двеста метра конникът бе яздил бавно и с почтително изражение — сякаш се страхуваше да не покаже дързост, ако наближи седалището на властта с каквато и да е самохвална проява на ездаческо изкуство. Прекрасните му черти носеха отпечатъка на скръб, но нищо не издаваше чувството, което преобладаваше в този миг в сърцето му. Когато наближи, той свали сомбрерото си за почтителен поздрав към двамата офицери, чиито глави и рамене едва се виждаха над парапета; а като дойде на десетина стъпки от стената, дръпна юздите на коня и пак свали шапка, като зачака да му заговорят.
         — Какво има? — запита Робладо.
         — Caballeros! Искам да говоря с коменданта!
         Това бе казано с тона на човек, — който ще иска някаква услуга. То вдъхна доверие на Вискара, както и на дръзкия негодник, който — макар че твърдеше противното — имаше все пак някакви тайни съмнения за целта на ловеца. И сега обаче стана ясно, че първото му предположение е било вярно; Карлос идваше да им иска подкрепа.
         — Аз съм — отговори Вискара, който не бе се съвзел напълно от уплахата си. — Аз съм комендантът. Какво има да съобщиш, човече?
         — Искам една услуга, ваше превъзходителство — и ловецът на бизони пак се поклони смирено.
         — Нали ви казах — пошепна Робладо на началника си. — Всичко е наред, господин полковник.
         — Добре, приятелю — отвърна Вискара с обичайното си високомерно и покровителствено държане. — Да чуя. Ако не е нещо неразумно …
         — Услугата, която ще искам, ваше превъзходителство, е много голяма, но, надявам се не е неблагоразумна. Уверен съм, че ако няма да попречи на вашите многобройни задължения, не ще ми я откажете, защото грижите ир трудът, които вече сте си дали по същия случай, са всеизвестни. — Нали ви казах — прошепна пак Робладо.
         — Говори, човече! — каза насърчително Вискара. — Мога да говоря, след като чуя искането ти.
         — Искането е следното, ваше превъзходителство. Аз съм само един беден ловец на бизони.
         — Ти си Карлос, ловецът на бизони. Познавам те.
         — Да, ваше превъзходителство … Виждахме се … на празника Сан Хуан.
         — Да, да. Спомням си твоето великолепно ездаческо изкуство.
         — Много любезно е от страна на ваше превъзходителство да го нарече така. Но то не ме ползва сега. Намирам се в много тежко положение.
         — Какво се е случило? Казвай, човече!
         — И Вискара, и Робладо отгатваха какво ще иска ловецът на бизони. Но искаха да го чуят войниците, които се навъртаха около вратата, затова и двамата говореха високо, за да стори същото и молителят.
         Не от желание да им направи това удоволствие; а по собствени съображения Карлос наистина отговори на висок глас. И той искаше войниците, особено часовите пред входа да чуят какво говори с офицерите.
         — Ето, ваше превъзходителство — отговори той, — аз живея в едно бедно ранчо накрай селището заедно със старата си майка и сестра си. По-миналата нощ то е било нападнато от индианска шайка … Майка ми е била оставена почти мъртва … Ранчото било запалено, а сестра ми отвлечена!
         — Чух това, приятелю… Нещо повече, сам излязох да преследвам диваците.
         — Зная; ваше превъзходителство. Аз бях из прериите и се върнах едва миналата нощ. Чух че ваше превъзходителство е тръгнал веднага да преследва диваците, и съм ви много благодарен.
         — Няма защо, аз просто изпълних дълга си. Съжалявам за станалото и ви съчувствам, но разбойниците са се измъкнали и засега поне няма надежда, да можем да ги накажем. При друг случай може би … когато гарнизонът бъде засилен… ще направим набег до техния лагер и тогава ще може да освободим сестра ви.
         Вискара бе дотолкова заблуден от държането на ловеца, щото увереността и самообладанието му се върнаха напълно и всеки, който знаеше за случката само толкова, колкото можеше да подразбере от разговора, би му повярвал. Той се преструваше прекрасно и в държането, и в говора си. Но от зоркото око на Карлос — който знаеше всичко — не убягнаха нито лекото потрепване на устните… нито неспокойният поглед… нито случайното и временно колебание на гласа на Вискара. Карлос го бе заблудил, но Вискара не можа да заблуди Карлос.
         — Каква услуга щяхте да ми искате? — попита той след като изказа готовността си да услужи.
         — Ето каква, ваше превъзходителство; позволете още веднъж на войниците си да тръгнат по следите на разбойниците било под ваше командване — което най-много бих желал, — било под командата на някой от вашите доблестни офицери. — Робладо се почувства поласкан. — Аз ще ги придружа като водач. Всяко кътче на двеста мили оттук ми е познато така, както ми е позната долината; макар да е нескромно, уверявам ваше превъзходителство, че мога да открия следите на индианците из прериите с едно какво да е куче. Ако ваше превъзходителство се съгласи да изпрати войниците, обещавам ви, че аз ще ги заведа до стана на разбойниците. Мога да открия следите им, гдето и да водят.
         — Наистина ли? — каза Вискара, като размени многозначителен поглед с Робладо. И двамата явно се чувстваха неловко.
         — Да, ваше превъзходителство, където и да водят.
         — Невъзможно — каза Робладо; минали са вече два дни оттогава. Освен това ние ги гонихме отвъд Пекос и не се съмняваме, че е невъзможно вече да бъдат настигнати. Съвсем безполезно е да се прави такъв опит.
         — Caballeros — обърна се Карлос и към двамата, — уверявам ви, че бих могъл да ги намеря. Те не са толкова далеко.
         И комендантът, и капитанът трепнаха и явно побледняха. Ловецът на бизони се престори, че не е забелязал това.
         — Глупости, приятелю… — заекна Робладо, — те са … най-малко-… на няколкостотин мили оттук… по Ляно Естакадо … или към … към планините.
         — Извинете, господин капитан, че не съм на вашето мнение, но аз мисля, че познавам тези индианци … Зная към кое племе принадлежат.
         — Към кое племе? — запитаха едновременно и двамата офицери с еднакво нетърпение и леко потреперване в гласа. — Към кое племе? … Не са ли били юта?
         — Не — отговори ловецът на бизони, като наблюдаваше продължаващото смущение на двамата.
         — А какви са тогава?
         — Мисля — отговори Карлос, — че не са били юта; по-вероятно е да са били моите заклети врагове хикарилите.
         — Твърде е възможно! — съгласиха се едновременно и двамата, очевидно успокоени от това изказване.
         — Твърде е възможно — повтори Робладо. — Както ни ги описаха хората, които са ги видели, предположихме, че са юта. Но може да сме сгрешили. Хората бяха толкова изплашени, че можаха да ни кажат много малко нещо. Освен това индианците са се явявали само нощем.
         — Защо мислите, че са хикарили? — попита комендантът, като започна да диша спокойно.
         — Отчасти защото са били малобройни — отговори Карлос. — Ако бяха юта …
         — Но те не са били толкова малобройни! Овчарите казват, че били голяма шайка. Откарали са огромно количество добитък. Трябва да са били значителна сила, иначе не биха се осмелили да слязат в долината — това е положително.
         — Аз съм убеден, ваше превъзходителство, че не са били многобройни. Една малка дружина от вашите храбри войници ще успее да върне и тях, и плячката им.
         При тия думи разтакаващите се лансеро поизправиха дребните си снаги, за да изглеждат по-високи.
         — Ако са хикарили — продължи Карлос, — няма защо да вървя по следите им. Те не живеят към Ляно. Тръгнали са нататък, само за да ви заблудят при преследването. Зная где се намират те сега — в планините са.
         — Ха! Нима мислите, че са в планините?
         — Уверен съм; няма и петдесет мили оттук. Ако ваше превъзходителство се съгласи да изпрати само една дружина, мога да я отведа право при тях, и го без да вървя по следите, които извеждат от долината, и които, според мене, са лъжливи.
         Комендантът и Робладо се отдръпнаха от парапета и поговориха няколко мига съвсем тихо.
         — Добре ще бъде — прошепна Робладо; — всъщност тъкмо това ви трябва. Козовете като че падат сами в ръцете ви. Ще изпратите дружина по искане на този приятел, който няма никакво значение тук! Ще направите услуга и нему, и на себе си едновременно! Уверявам ви, че ще е много добре!
         — И той да бъде водач ли?
         — Да бъде! Толкова по-добре — така всички ще останат доволни. Той няма да намери своите хикарили … — Ха, ха, ха!… То се знае; но нека си опита щастието, глупакът!
         — А да предположим, приятелю, че попадне на нашите следи?… На добитъка?
         — Той няма да върви в тази посока; освен това, ако тръгне нататък, ние не сме длъжни да вървим по следите, които ще избира; но той каза, че няма да води нататък… че не възнамерява да върви по следите. Знаел някакъв лагер на хикарилите в планината… Много е възможно; а да ги подгоним, ще е все пак прослава. Няколко скалпа ще бъдат хубава украса за вратата ни; там не се е виждало такова нещо, откакто сме дошли тук! Какво ще кажете? Касае се само за петдесетина мили езда!
         — Нямам нищо против — работата изглежда да е наред; но сам аз няма да отида. Не ми се иска да бъда с тоз приятел нито там, нито гдето и да е. Предполагам, че разбираш.
         Комендантът погледна многозначително другаря си.
         — О, разбира се, разбира се — отговори Робладо.
         — Дружината може да поведеш ти; а ако не си склонен да го сториш, изпрати Гарсиа или сержанта.
         — Аз ще отида — каза Робладо. — Така ще е по-сигурно. Ако ловецът се опита да тръгне по някои следи, ще мога да го отклоня или да откажа да вървя по тях … Да, по-добре ще е да отида аз. Ей, богу, иска ми се да се счепкам с тези индианци. И надявам се да донеса някоя „коса“, както казват те. Ха, ха, ха!
         — Кога ще тръгнете?
         — Още сега. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Така е най-добре за всички участници и ще докажем готовността и родолюбието си. Ха, ха, ха!
         — Най-добре дайте нареждане, на сержанта да приготви хората, докато аз зарадвам нашия ловец.
         Робладо побърза да слезе от асотеата и още в следния миг тръбата засвири „сбор“.


         ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

         Докато траеше този разговор, ловецът седеше неподвижно на коня си там, гдето бе спрял още отначало. Двамата офицери не се виждаха вече, защото се бяха отдръпнали по-навътре на асотеата и високият парапет ги закриваше. Но Карлос предполагаше каква е целта на временното им оттегляне и чакаше търпеливо.
         Войниците, които се въртяха около входа и разглеждаха и него, и коня му, бяха вече четиридесетина души; но щом тръбата засвири познатия зов, те се прибраха към конюшните и пред вратата остана само часовоят. Понеже бяха чули разговора и войниците, и той, отгатнаха защо се свири сбор. Карлос беше уверен, че искането му ще бъде изпълнено, при все че комендантът не бе му казал още нищо.
         До този момент ловецът на бизони не бе обмислил определен план за действие. И как би могъл да го стори, когато толкова много неща зависеха от случая? Само една мисъл беше ясна и определена в съзнанието му — да остане насаме с Вискара. Дори и за миг да е, пак стига!
         Той чувстваше, че всяка молба ще бъде напразна, ще е само губене на време и може да завърши със собственото му поражение и смърт. За отмъщението стига и един нож; понеже мисълта за нещастието на сестра му не го напускаше, той гореше от жажда за мъст. Почти не помисляше за това, което ще стане после. За бягството се уповаваше на случая и на собствените си ненадминати сили.
         Така че до този момент той не бе обмислил определен план за действие. Току-що му бе минало през ума, че комендантът може да поведе лично дружината. В такъв случаи нямаше да предприема нищо още в началото. Ще има отлични възможности като водач — не само да унищожи врага си, но и да избяга. Щом излязат в прериите, няма защо да се страхува от десет пъти повече войници. Верният му жребец щеше да го отнесе, където те не ще могат да го настигнат.
         Войниците тръгваха. Той разбра по тръбата. Ще тръгне ли с тях и Вискара? Този въпрос занимаваше сега мислите му, докато седеше неподвижно на коня и поглеждаше тревожно към парапета.
         Омразното лице се появи пак над стената — за да съобщи това, което беше, според коменданта, приятна вест за жалкия молител. И той я съобщи с високомерната важност на човек, който проявява благоволение.
         Лицето на ловеца светна от радост — не поради съобщението, както мислеше Вискара, но защото забеляза, че комендантът беше, както изглежда, сам на асотеята. Лицето на Робладо не се виждаше над стената.
         — Ваше превъзходителство проявява особена милост, като оказва това благоволение на толкова незначителна личност като мене. Не зная как да ви благодаря.
         — Никакви благодарности… никакви благодарности … Един офицер на негово католическо величество не се нуждае от благодарност за това, че е изпълнил дълга си.
         При тези думи комендантът помаха ръка с гордо достойнство, сякаш възнамеряваше да си отиде. Карлос попречи на намерението му, като запита:
         — Дали ще имам честта да служа за водач на ваше превъзходителство?
         — Не, аз няма да отида на този поход; ще го ръководи моят най-добър офицер, капитан Робладо. Той се приготви вече. Ще трябва да го почакате… — и като каза това, Вискара се отдръпна бързо от стената и продължи да се разхожда по асотеата. Несъмнено че му е неудобно да е насаме с ловеца на бизони и с удоволствие прекратява разговора. Излишно е да се питаме защо бе благоволил да даде тези обяснения; но те бяха именно това, което ловецът искаше да знае.
         Карлос видя, че е настъпил удобният миг… Не трябваше да се губи нито секунда и той реши незабавно да действа. Досега беше на седлото си. Прикладът на пушката опираше о стремето, а цевта й стигаше до рамото му, затова никой не бе я забелязал. Високите ботуши на нозете му и сарапето, метнато на раменете, я закриваха напълно. Не можеше да се забележи и острият ловджийски нож, втъкнат в лявата страна на колана му, защото го закриваше долният край на сарапето. Пушката и ножът бяха единствените му оръжия.
         По време на краткия разговор между коменданта и Робладо ловецът не бе си губил времето, макар и да изглеждаше на пръв поглед така. Той бе разгледал внимателно стените. Видял бе, че от главния вход към асотеата водеше каменна стълба. Тя беше предназначена за войниците, ако се наложи да излязат на покрива; Но Карлос знаеше, че има и друга стълба, по която се качват офицерите; при все че не бе влизал никога в пресидия, предположи правилно, че тя се намира в съседния край на сградата. Забелязал бе също, че на входа има само един часови, че каменната банкета отвътре на входа, използувана от охраната за сядане, беше по това време незаета. Войникът беше или в сградата, или някъде из войнишките помещения. Дисциплината в казармата беше действително извънредно слаба. Вискара бе много взискателен към своята външност, но не и към войниците си. Беше толкова зает със собствените си удоволствия, че не му оставаше време да се грижи за нищо друго.
         Наблюдателният ловец забеляза всичко това, докато Вискара се върна да съобщи, че възнамерява да изпрати войска. Комендантът едва бе изчезнал от погледа му, когато ловецът се бе вече приготвил.
         Като слезе безшумно от коня, Карлос го остави там, гдето бе спрял. Не го върза за ограда или стълб, само закачи юздата за предния край на седлото. Той знаеше, че добре обученият кон ще го чака.
         Пушката беше все под сарапето, при все че прикладът й, долепен до бедрото му, се подаваше сега под долния край на дрехата. В този си вид той тръгна към вратата.
         Смущаваше го само едно съмнение — ще го пусне ли часовият? Ако не го пусне, часовият ще трябва да загине!
         Решението бе взето веднага; докато наближаваше вратата, ловецът на бизони стисна под сарапето дръжката на ловджийския си нож.
         И се опита да влезе. За негово щастие — както и за щастието на часовоя — опитът сполучи. Войникът — ленив и нехаен — бе чул неотдавнашния разговор и не подозираше намеренията на ловеца. Противопостави се малко, но Карлос отговори веднага, че трябва да поговори с коменданта, който го повикал на асотеата. Това задоволи донейде войника — макар и неохотно, той го пусна да мине.
         Щом влезе, Карлос изтича по стълбите и се промъкна като котка с крадливи безшумни стъпки. Мокасините му не правеха никакъв шум, тъй че, когато се изкачи на покрива, комендантът — макар и само на шест фута от стълбата — не бе го усетил.
         Ето го… самия Вискара… тиранина … грабителя… похитителя на сестрината му невинност и чест… Ето го на шест фута от брата отмъстител… на шест фута от цевта на заредената му пушка, без да знае ужасното си положение! Лицето му беше обърнато в противоположна посока… и той не виждаше своята гибел.
         Ловецът го погледна за миг, после огледа стените, за да се увери, че няма никой горе. Знаеше, че на кулите има двама часови. Те не се виждаха — бяха на външните стени и не се забелязваха от мястото на Карлос. Нямаше никой друг. Само врагът му. Той го погледна отново.
         Би могъл да го простреля в гърба и такава мисъл мина през ума му, но веднага изчезна. Карлос бе дошъл да отнеме живота на този човек, но не по такъв начин. И благоразумието дори подсказваше друг, по-добър план. Ножът щеше да свърши работата по-безшумно и даваше по-сигурна възможност за бягство.
         С това намерение той положи леко приклада на пушката си на пода и облегна цевта на парапета. Желязото опря о камъка със слабо звънтене. Колкото и да бе леко, то стигна до слуха на коменданта, който се обърна изведнъж и трепна, като видя неканения гост.
         Отначало той се разгневи, но гневът се превърна бързо в тревога при вида на ловеца, чието изражение се бе съвсем променило през това кратко време.
         — Как дръзвате да се промъквате, господине? Как дръзвате …
         — По-тихо, господин полковник! По-тихо… може да Ви чуят!
         Сдържаният, дрезгав глас и твърдият, повелителен тон изплашиха страхливия негодник, към когото бяха отправени тези думи. Той видя, че лицето и държането на човека, застанал пред него, изразяват непреодолима, отчаяна решителност, която казваше ясно: „Ако не се подчиниш, ти си мъртъв!“
         Това изражение се подкрепяше и засилваше от блестящото острие на дългия нож, който ловецът на бизони здраво стискаше.
         Вискара пребледня от страх при тези явни доказателства. Той разбра намеренията на Карлос. Искането на военна помощ беше само хитрост, за да се приближи към него. Ловецът бе открил следите, знаеше вината му и братът бе дошъл сега да иска да се поправи злото или да отмъсти! Ужасът на съня се върна заедно с ужаса на страшната действителност, пред която-бе изправен. Вискара почти не знаеше какво да каже; едва можеше да говори. Огледа се безумно с надежда да види някаква подкрепа. Не се виждаше нито лице, нито сянка — нищо освен сивите стени и смръщеното лице на страшния противник. Би извикал за помощ, но лицето и гневното държане предупреждаваха, че такъв вик би бил последният, издаден от него. Най-после проговори задъхано:
         — Какво искате?
         — Искам сестра си!
         — Сестра си?
         — Да, сестра си.
         — Не зная, Карлос. Тя не е тук … Аз …
         — Лъжеш! Тя е тук! В тази сграда. Виждаш ли; кучето вие долу пред вратата. Защо?
         Карлос посочи към една врата в долния край на сградата, гдето в това време Сиболо скимтеше и се въртеше с явно желание да влезе! Един войник се мъчеше да го прогони.
         Вискара погледна неволно в тази посока. Видя кучето, но не посмя да му извика. Острата стомана блестеше пред очите му. Ловецът повтори въпроса.
         — Защо?
         — Не… не … зная …
         — Пак лъжеш! Тя е влязла през онази врата! Где е сега? Казвай по-скоро!
         — Заявявам, че не зная. Вярвай ми!
         — Лъжлив негодяй! — Тя е тук! Аз проследих целия ти път … Хитростите не ти помогнаха! Отречи още веднъж … и пронизвам сърцето ти Тя е тук. Но къде точно? Къде… Питам аз?
         — О, не ме убивай! Ще кажа всичко. Тя … тя … е тук. Кълна се, че не съм й сторил нищо; кълна се, че не съм …
         — Хайде, негоднико! Застани ей тук — до стената! По-бързо!
         Ловецът посочи едно място, откъдето се виждаше част от patio-то, т. е. от двора. Заповедта му бе незабавно изпълнена, защото страхливият комендант знаеше, че в противен случай го чака сигурна смърт.
         — Дай заповед сега да я изведат! Знаеш кому си я поверил. Дръж се хладнокръвно и спокойно, чуваш ли! При какъвто и да е знак с дума или движение, към твоите подчинени ножът ще прониже ребратати! Хайде
         — О, господи!… Господи!… Това ще ме погуби! Всички ще узнаят … Гибел!… Гибел!… Моля ти се, имай милост… Имай търпение! Ще ти я върна … кълна се… още тази нощ!
         — Още сега, негоднико! По-скоро… И викай тези, които знаят … Да я изведат! По-скоро … Цял пламтя …. Още миг и…
         — О, боже!… Ти ще ме убиеш … Един миг … Почакай! Ха!
         Последният възглас се отличаваше от другите. Бе ликуващ, победен вик.
         Комендантът гледаше към стълбата, откъдето бе дошъл Карлос, а ловецът гледаше в противоположна посока. Затова едва когато вдигнатата му десница бе уловена и извита назад от друга силна ръка, той забеляза, че на покрива имаше още един човек. Той успя да изтръгне ръката си, като същевременно се обърна и се озова пред един военен, когото позна веднага: беше лейтенант Гарсиа.
         — Не разговарям с вас — извика му ловецът. — Стойте настрана!
         Без да продума, офицерът извади пистолет и го вдигна, за да се прицели. Карлос се втурна към него.
         Чу се гърмеж: димът обгърна за миг Гарсиа и ловеца на бизони. Чу се, че единият се строполи тежко на плочите, а следния миг другият изскочи явно невредим из облака.
         Изскочил бе ловецът, от стиснатия в ръката му нож още капеше кръв.
         Той изтича към мястото, гдето бе оставил коменданта, но последният бе изчезнал. Беше на другия край на асотеата и тичаше към стълбата за офицерските жилища.
         Карлос разбра веднага, че не ще може да го настигне, преди да стигне стълбата; а да го преследва долу, би било безумие, защото изстрелът бе предупредил всички.
         Той преживя един миг на отчаяние… но само един кратък миг, защото още в следната минута светла мисъл озари ума му… Спомни си за пушката. Може би ще успее да повали коменданта с нея.
         Грабна оръжието, изскочи от задимения кръг и вдигна пушката до рамото си.
         Вискара бе стигнал до стълбата и вече се смъкваше в отвора й, напомнящ яма. Над стената се виждаха само главата и раменете му, когато някаква подсъзнателна мисъл го накара да се спре и да се обърне назад. След като бе стигнал дотам, откъдето можеше да получи подкрепа, страхливецът бе преодолял отчасти страха си и погледна назад от любопитство — да види Дали борбата между Гарсиа и ловеца на бизони е свършила. Смяташе да се спре само за миг, но тъкмо когато се обърна, пушката гръмна и куршумът го търколи До долния край на стълбището!
         Ловецът на бизони видя, че изстрелът бе улучил… Видя освен това, че Гарсиа е мъртъв… чу дивите викове за мъст, които идваха отдолу, и разбра, че ако не успее да се спаси с бягство, ще бъде обкръжен и пронизан от стотина копия.
         Първата му мисъл бе да слезе по стълбата, откъдето бе дошъл. Другият път водеше към двора, вече препълнен с войници.
         Той прескочи трупа на Гарсиа и изтича към стълбата.
         Но оттам идваха множество въоръжени мъже. Пътят за бягство беше пресечен.
         Той прескочи пак мъртвеца, изтича по асотеата, прескочи външния парапет и погледна надолу.
         Скокът, който трябваше да направи, беше ужасен, но нямаше никаква Друга надежда за спасение. Няколко копиеносци се бяха качили вече на покрива и се втурнаха С насочени напред щикове. Чу се изщракване на карабини, край ушите му свирнаха няколко куршума. Нямаше време за колебание. Той зърна доблестния си жребец, извил гордо глава и захапал юздата. „Жив е още, слава богу!“
         Насърчен от тази гледка, Карлос скочи отгоре и стъпи невредим на земята.
         Остро изсвирване докара веднага коня му; в следния миг ловецът на бизони се бе метнал вече на седлото и препускаше из полето.
         Подире му свистяха куршуми и препускаха ездачи, докато те излязат из вратите на казармата, Карлос стигна до края на гъсталака и изчезна зад зелената завеса на Дивия листак.
         Един взвод копиеносци, предвождани от Робладо и Гомес препускаше подир него. Когато наближиха гъсталака за най-голяма тяхна изненада между храстите се показаха двадесетина глави и ги посрещнаха с див боен вик.
         — Индиански бойци! — Диваци! — извикаха копиеносците и се спряха, а някои дори се върнаха веднага уплашено назад. Заповядано бе на всички да спрат и преследвачите чакаха да пристигнат подкрепления. Излезе целият гарнизон, гъсталакът бе обграден и най-после претърсен. Но не бяха намерени никакви индианци, при все че следите от животните им се виждаха по всички посоки из гъсталака.
         След няколкочасово лутане Робладо и войниците му се върнаха в пресидия.


         ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

         Гарсиа беше мъртъв, но Вискара не, при все че когато го вдигнаха от мястото, гдето бе паднал, приличаше на човек, който няма да живее дълго, и се държеше като човек, който се страхува от смъртта. Лицето му беше окървавено, на едната му буза имаше изгаряне от куршум Но все пак беше жив — стенещ и шепнещ. Не можеше да става дума за разбрано говорене, защото няколко зъба бяха отнесени от куршума.
         Раната беше засегнала само лицето. Нямаше никаква опасност за живота му, но местният лекар, млад човек, не владееше достатъчно добре занаята си, за да може да успокои ранения, и Вискара прекара няколко часа, без да знае участта си.
         Гарнизонният лекар бе починал неотдавна и мястото му беше още незаето.
         До вечерта в пресидия владееше възбуда — а не по-малка беше и възбудата в града. Цялото селище бе развълнувано от смайващата новина, която обзе долината надлъж и нашир като прериен пожар.
         Тя се разпространи в два различни слуха. Единият бе, че селището е обкръжено от индианци, предвождани от Карлос, ловеца на бизони; че трябва да са били многобройни, щом са нападнали открито самата крепост, но били отблъснати от храбрите войници след отчаяно сражение, в което паднали мнозина убити и от двете страни; че били убити всички офицери, включително и комендантът; че трябваше да се очаква ново нападение през настъпващата нощ, най-вероятно срещу града. Това беше първият слух.
         Другият слух беше, че индианските роби се разбунтували; че ги предвождал Карлос, ловецът на бизони; че извършили несполучливо нападение против пресидия, при което — както се твърдеше и в първия слух — били отблъснати от храбрите войници с големи загуби и за двете страни, включително коменданта и офицерите му; че това било само първото избухване на един голям заговор, обединяващ всички тагни в заселището, и че нападението ще бъде несъмнено повторено през нощта.
         За хората, които разсъждаваха, и двата слуха бяха неразбираеми. Защо индианските бойци ще нападнат пресидия, преди да нападнат много по-беззащитния град и многото богати асиенди? И откъде накъде Карлос, ловецът на бизони, ще е техен вожд? Защо пък именно той, който бе току-що пострадал от диваците? Из цялото селище се знаеше, че отвлечената девойка е негова сестра. Така че предположението за индианско нападение под негово предводителство изглеждаше съвсем невероятно.
         Идваше ред след това на заговора и бунта. Но ето че робите индианци си работеха спокойно из нивите, числящите се към мисията се занимаваха с обичайните си занятия. Вестите от нивите гласяха, че и там няма никакви признаци за заговор! Бунт на тагните под водачеството на ловеца на бизони изглеждаше по-правдоподобна от двете новини; защото всички знаеха, че тагните не са доволни от участта си — но засега нямаше никакви изгледи за бунт от тяхна страна. Всички бяха заети с обичайните си занимания. Кои бяха тогава бунтовниците? Така че и двата слуха изглеждаха крайно невероятни.
         Почти половината население на града се събра скоро около пресидия и след като се казаха най-странни приказки, най-после се разбра какво е станало.
         Но действителността беше необяснима и смайваща като самите слухове. Защо ловецът на бизони ще напада офицерите от гарнизона? Какви индианци са го придружавали? Бойци ли, или „mansos“ — диваци ли, или бунтовници?
         Най-чудното беше, че самите войници, участвали във въображаемата битка, не можеха да отговорят на тези въпроси. Едни казваха едно, други — съвсем друго. Мнозина бяха чули разговора между Карлос и офицерите, но този разговор, макар и напълно естествен сам по себе си, правеше цялата история още по-сложна и необяснима, когато я свържеха с последвалите случки. Войниците не можеха да дадат никакви обяснения и хората се прибраха по домовете си, за да гадаят и разискват сами станалото. Ширеха се различни предположения. Някои мислеха, че ловецът на бизони е Дошъл с добронамереното желание да получи помощ против индианците — че придружаващите го са били само няколко тагни, събрани от него, за да му помогнат при преследването, — но комендантът, след като обещал отначало да го подкрепи, впоследствие отказал и това предизвикало странното държане на ловеца!
         Едно друго предположение намери повече поддръжка от това. То беше, че предопределена жертва на ловеца е бил капитан Робладо; че Карлос е бил подбуждан в случая от ревнивост? защото, държането му в деня на фиестата беше всеизвестно И много осмивано… че като не успял да намери Робладо, се скарал с коменданта и така нататък.
         Колкото и невероятно да беше това предположение то имаше много поддръжници, защото хората не знаеха истинските подбуди за поведението на ловеца. Тези подбуди бяха известни само на четирима души в пресидия и на трима души навън. Повечето хора не ги и подозираха дори.
         Всички бяха съгласни в едно — в осъждането на Карлос ловеца. И бесилката беше малко за него; всички му предричаха жестока отплата, щом го заловят. Неблагодарността му се преувеличаваше. Само преди един ден същите тия офицери бяха тръгнали заедно с войниците си за негово добро! Този човек трябва да е луд! Сигурно майка му го е омагьосала.
         Да убие лейтенант Гарсиа!… Всеобщия любимец! Това беше вярно. Гарсиа бе обичан от всички в селището, и то не толкова поради някакви особени добродетели, а като противоположност на началниците си. Той беше любезен, безобиден човек и бе спечелил общата почит.
         Тази нощ ловецът на бизони нямаше нито един приятел в Сан Илдефонсо. Не, грешим. Имаше един. Едно сърце туптеше за него с любов, както винаги — сърцето на Каталина; но и тя не знаеше подбудите за необяснимото му държане.
         Каквито и да бяха тези подбуди, тя знаеше, че те могат да бъдат само справедливи. Какво й важаха клеветите… — насмешките, с които го обсипваха? Какво й важеше, че е … отнел живота на свой ближен? Той не е могъл да извърши всичко това без важна причина… без някое ужасно предизвикателство. Така вярваше тя. Познаваше толкова добре благородството му, че не би могла да мисли другояче. Той беше господар на сърцето й и не можеше да извърши нищо лошо! Тази вест измъчваше и разбиваше сърцето й. Тя предричаше раздяла за дълго… завинаги може би. Той не би дръзнал да се яви вече в града … нито дори в заселището! — Ще бъде изтикан в дивите прерии… подгонен като вълк или див бизон… може би заловен и убит! Горчиви бяха нейните мисли. Кога ли ще го види пак? Никога може би!


         ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

         През това време Вискара лежеше и стенеше в леглото си — не толкова от болка, колкото от уплаха, защото не бе се отървал още от страха, че ще умре. Ако не беше така, яростта му щеше да е безпределна; но това буйно чувство бе сдържано и затъмнено сега от страховете, които сновяха из съзнанието му.
         И да беше сигурен, че ще оздравее, пак Щеше да се страхува. Въображението му се бе поболяло от съня и последвалата го действителност. Дори когато беше заобиколен от войниците си, той се боеше от ловеца на бизони, който изглеждаше способен да извърши „всичко и да избяга от последиците.“ Срещу тази отмъстителна ръка Вискара не се чувстваше сигурен и тук, в стаята си, със стражата пред вратата!
         Сега повече от всеки друг път желаеше да се отърве от причината … повече от всякога гореше от нетърпение да я види освободена; но мислеше, че това е вече много неудобно и мъчно. Вероятно се е разчуло защо ловецът е направил такова отчаяно покушение срещу живота му; мълвата ще се разпространява и ще стигне до висшите среди — такава новина не може да се отмине; ще се наложи разследване, което може да стане негова гибел, ако не успее да заличи предварително всякакви подозрителни следи.
         Така размисляше той, докато се надяваше, че ще оздравее, а когато се усъмни в това, още повече се разтревожи от последиците.
         Робладо бе намекнал за някаква възможност да се уреди всичко. И Вискара очакваше с нетърпение появата му. Войнственият капитан още се разтакаше из гъсталака; но Гомес се бе върнал с вестта, че капитанът е на път да се откаже от преследването и да се върне в пресидия. Случките през този ден бяха донякъде приятни за Робладо; един добър наблюдател на поведението му би разбрал това. Единственото нещо в цялата разправия, което му беше наистина неприятно, беше раната на коменданта…, че не е смъртоносна. По-опитен от хирурга, Робладо разбра веднага това. Приятелството между двамата се дължеше само на общата им поквара … нещо като връзка между престъпници, която е трайна, докато никой от двамата няма интерес да я прекъсне. Но това приятелство не пречеше на Робладо да съжалява от все сърце, че куршумът не е засегнал приятеля му малко по-горе или малко по-долу… в сляпото око или в гърлото! Това съжаление се дължеше не на злоба или зложелателство към коменданта, а просто на желание за лична облага. Робладо мечтаеше отдавна за повишение. Той не беше толкова скромен, та да не се надява, че може един ден да заповяда в пресидия. Смъртта на Вискара би му дала веднага това място; но Вискара нямаше да умре сега и това убеждение затъмняваше донякъде радостта на Робладо.
         А той наистина изпитваше радост. Те бяха врагове с Гарсиа. Между тях имаше отдавна завист и зложелателство; така че смъртта на лейтенанта не огорчаваше капитана. Но радостта на Робладо се дължеше отчасти й на друга последица от днешната драма — която го засягаше повече от всичко останало…. която беше най-близо до сърцето и надеждите му.
         Колкото и безсмислени да изглеждаха домогванията на ловеца към Каталина, Робладо бе научил напоследък доста работи, които го караха да ревнува и дори му създаваха истинско безпокойство. Странно създание беше тази Каталина де Крусес … дала бе доказателство за рядък характер … това същество, което не може да бъде купено и продадено като стока. Тя бе дала неотдавна урок и на баща си, и на Робладо. Научила ги бе каква е. Тупнала бе о земята с малкото си краче и бе заплашила с манастир … със смърт… ако започнат много да настояват! Не бе отказала да се омъжи за Робладо… тоест не бе казала такова нещо; но бе настояла да отговори, когато намери за добре; и дон Амбросио бе принуден да отстъпи по този въпрос.
         При тези обстоятелства нейният кандидат беше неспокоен. Не толкова от ревнивост — при все че я обичаше по своему и се дразнеше от мисълта за този съперник, — а защото се боеше от характера й и се страхуваше, че прекрасното богатство може да му се изплъзне. Такава жена е способна на най-безумни решения. Тя може да отиде в манастир или в прериите със своя жалък ловец на бизони. Такова събитие не е нито невъзможно, нито невероятно за живота на жена с подобен нрав. И в двата случая тя не може да вземе със себе си своето богатство, но каква полза? То няма да остане и на Робладо!
         След постъпката си ловецът не можеше вече да му пречи; нямаше опасност той да бъде съперник. Неговият живот беше провален. Не само че няма да се вижда с нея, но не ще дръзне и да се покаже в заселището. Постоянна стража ще бди да не го допусне и Робладо дори си обещаваше рядкото удоволствие да гони лично противника си и да бъде едновременно негов победител и палач. Такива мисли минаваха през ума на капитана и го караха да се чувства доволен от събитията през изминалия ден. След като прекръстоса гъсталака и вървя по следите на предполагаемите индианци до платото, той се върна с хората си в пресидия, за да се приготви за по-продължително преследване.


         ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

         Пристигането на Робладо беше успокоение за Вискара, който лежеше и бърбореше нетърпеливо.
         Заговориха, разбира се, за неотдавнашните случки и Робладо направи доклад за преследването.
         — А наистина ли мислиш — запита комендантът, — че онзи приятел има чета индианци?
         — Не! — отговори Робладо. — Така мислех отначало — тоест войниците мислеха така и ме заблудиха с докладите си. Сега съм убеден, че не са индиански бойци, а някои от приятелите му тагни; защото изглежда падрето е прав. Ловецът има подозрителни връзки. Това би било само по себе си достатъчно основание да го арестуваме отдавна; но сега вече не се нуждаем от основания. Той е в наша власт, щом успеем да го заловим.
         — Как предлагаш да постъпим?
         — О, аз не се съмнявам, че ще ни кара дълго да го гоним.
         Трябва да направим всичко възможно да открием следите му. Върнах се, за да снабдя войниците с припаси за един дълъг поход. Разбойниците са напуснали долината при горния проход и са отишли може би в планините. Така мисли Гомес. Ще трябва да ги проследим и да се постараем да ги настигнем. Може да изпратим нарочни куриери до другите селища с поръчение да заловят ловеца на бизони, ако се появи около тях. Но не вярвам да направи такъв опит.
         — Защо?
         — Защо ли? Защото, изглежда, старата вещица е още жива. И защото той ще се навърта насам, докато има някаква надежда да освободи сестра си.
         — Ха! Прав си! Така ще постъпи! Няма да ме остави, докато тя …
         — Толкова по-добре; ще имаме по-добра възможност да го заловим; при все че това, повярвайте, господин полковник, не ще бъде лесна работа. Този приятел ще бъде нащрек като вълк и с великолепния си кон може да избяга от цяла дружина. Ще трябва да го уловим с някаква хитрост.
         — Не можеш ли да измислиш нещо?
         — Намислил съм.
         — Какво?
         — О, то е твърде просто … Преди всичко поради причините, които вече изтъкнах, този приятел ще се навърта около селището. От време на време, не много често, може да навестява старата вещица. Но другата би била по-сигурна примамка.
         — Нея ли имаш предвид? — Вискара посочи към стената, където беше затворена Росита.
         — Да. Разправят, че обичал безумно сестра си. Ако я оставим някъде, гдето би могъл да я посети, уверявам ви, че той ще отиде там и тогава ще можем лесно да го хванем в клопката.
         — Някъде … Но къде? — запита нетърпеливо Вискара.
         — Ами нейде в съседство със собствения им дом. Те ще си намерят сами жилище. Ако се съгласите да я пуснете за малко, ще можете лесно да си я върнете … Особено след като сме се разправили с него!
         — Съгласен, Робладо! Тъкмо това е най-голямото ми желание. Душата ми няма да се успокои, докато тя е тук. И двамата се намираме в опасност, ако почне да се шири такава мълва. Ако стигне до ушите на някого си, загубени сме … Нали разбираш?
         — Да, има нещо вярно в това, което казвате. Смъртта на Гарсиа трябва да се съобщи и ще се направи разследване за причините й. Ще трябва да приготвим най-приемливо обяснение за нея. Не трябва да има ни следа от подозрение… никакви слухове! Добре ще бъде да се отървем засега от нея. Но как?… Ето това ме смущава… Как да го сторим, че да не ни заподозрат повече? Ако я изпратим у дома й, как ще трябва да се обясни това? То не може да бъде дело на индианци! Ти каза, че си намислил нещо! Така ми се струва. Но кажете ми най-напред, господин полковник, какво разбирате под думите „Тя е луда?“ — Именно, че е луда; така казва и Хосе. Шепнела чудновати несвързани приказки… Не разбирала какво й се говори. Казвам ти, Робладо, това ме ужасява.
         — Уверен ли сте, че не разбира, какво й се говори?
         — Уверен съм.
         — Толкова по-добре. Тогава няма да си спомня къде е, нито къде е била. Сега вече планът ми е готов… Нищо по-лесно от това, да се отървем от нея. Тя Ще се върне и ще разправи — ако въобще може да разправя нещо, че е била в ръцете на индианците! Стига ли ви това?
         — Но как ще се нареди?
         — Не е никак мъчно, господин полковник. Слушайте! Тази вечер или утре призори Гомес и Хосе, предрешени като индианци, както и по-рано, могат да я отведат до някое място, което аз ще им посоча. Да речем, в планините. Няма значение далеко ли е, или близо. Тя може да е вързана и ще изглежда, че им е пленница. Толкова по-добре, ако дойде достатъчно на себе си, за да разбере сама това. А аз, тръгнал с войниците си да гоня ловеца, ще срещна случайно тези индианци. Може да дадем и няколко изстрела, но от такова разстояние, че да не ги засегнем. Те ще избягат, като оставят пленницата, която ние ще приберем и ще докараме в града, гдето ще я освободим. Ха, ха, ха! Как ви се струва планът ми, господин полковник?
         — Превъзходен! — отговори Вискара, явно успокоен от изгледите за изпълнението му.
         — Да, той може да заблуди и самия сатана! Не само че няма да ни подозират, но ще спечелим и благодарност. Успешна разправа с диваците!… Освобождаване на пленницата! … Предаването й на нейните близки!… А при това тя е сестра на човека, който се е опитал да ви убие! Уверявам ви, господин полковник, че самият ловец на бизони ще бъде заблуден — стига това да е удовлетворение за вас! Тя ще се закълне — ако думите й имат някакво значение, — че през всичкото време е била в ръцете на диваците! Ще заблуди дори и собствения си брат!
         Планът е отличен. Трябва да бъде проведен още тази нощ. Още тази нощ, разбира се. Щом войниците си легнат, Гомес може да тръгне с нея. Аз ще трябва да се откажа от намерението си да започна още днес преследването; всъщност смятам това за безполезно. Единствената възможност да го уловим е да приготвим клопката, в която сестра му да бъде примамка; а това ще можем да уредим едва след довеждането й. Не се тревожете вече за тази работа. Утре след закуска ще ви докладвам: Ожесточена схватка с хикарилите или ютите… няколко убити индианци… пленицата освободена … храбро държане на войските… предлагам ефрейтора за повишение… и така нататък. Ха, ха, ха!
         Комендантът се присъедини към смеха му, което не би сторил може би, ако Робладо не бе го уверил, че раната му не е никак опасна и ще заздравее за две седмици.
         Робладо го увери в това, като нарече доктора глупак и го обсипа с други оскърбителни епитети. Така че освобождаването от страха за смъртта п от Другата мисъл, която го измъчваше, възвърна на Вискара настроението, на което не бе се радвал през последните двадесет и четири часа; сега той започна да се опива напълно от друго страстно чувство — как ще отмъсти на ловеца.
         Същата вечер след проверка и след прибиране на войниците в помещенията им малка конна група излезе от вратите на пресидия и тръгна по пътека, която водеше към планините. Групата се състоеше от трима души. Един от тримата, качен на муле и добре загърнат, приличаше на жена. Другите двама, в чудновато облекло и необикновена украса с бои и пера, можеха да минат за индиански воини. Но не бяха индианци. Бяха испански войници, предрешени като индианци. Бяха сержант Гомес и войникът Хосе, които водеха сестрата на ловеца.


         ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА

         Когато Карлос стигна до края на гъсталака, преследвачите му едва бяха напуснали стените на пресидия. Никой не би тръгнал, разбира се, да го гони пеша, а за войниците бе потребно време да приготвят оръжието и конете си. Така че той не се страхуваше вече от преследване и намери за излишно да поема обиколни пътеки. Той беше съвсем сигурен в жребеца си и вярваше, че животното може да избяга пред самите очи на преследвачите, затова не беше необходимо да се крие в гъсталака.
         Докато отиваше към останалите в засада свои другари, той не мислеше за себе си, а за дон Хуан и другите. Припомни си изведнаж опасното им положение. Те как ще избягат?
         Още преди да мине и половината от открития път, тази мисъл го смущаваше повече от опасността за самия него и той дори намисли план: да тръгне направо към La Nina, като изостави съвсем гъсталака. По този начин ще увлече драгуните в същата посока и дон Хуан ще може да се измъкне свободно заедно с тагните.
         Карлос би изпълнил този план, ако вярваше в благоразумието на дон Хуан; но той се страхуваше да постъпи така, защото дон Хуан беше малко сприхав и не особено благоразумен. Като види, че Карлос бяга, той би могъл да сметне за свой дълг, както се бяха уговорили, да се появи с хората Си на края на гъсталака — тъкмо това, което Карлос искаше сега да предотврати. Затова ловецът на бизони препусна право към засадата, гдето дон Хуан и хората му чакаха на седлата.
         — Слава богу, че си здрав и читав! — извика дон Хуан. — Но ония тичат подир тебе. Оттатък идва цяла тълпа.
         — Да — отговори Карлос, като погледна назад, — но добре съм ги изпреварил.
         — Как ще е най-добре да постъпим? — запита дон Хуан. — Да се пръснем из гъсталака ли, или да останем заедно? Скоро ще ни настигнат.
         Карлос се поколеба за миг, преди да отговори. Имаше три възможности за действие, всяка от които даваше изглед за спасяване. Първо — да се пръснат из гъсталака, както бе предложил дон Хуан; второ — да се измъкнат веднага заедно, без да се показват, като поемат задната пътека, през която бяха дошли; и трето — да се покажат на преследвачите и пак да се оттеглят през задната пътека. Нито за миг не помислиха, разбира се, за сражение. Това би било безполезно и дори безсмислено при дадените условия.
         Свикнал да решава бързо, ловецът разгледа за миг и трите плана. Първият бе отхвърлен без никакво обсъждане. Да се пръснат из гъсталака, значеше да се обрекат на сигурно залавяне. Гората беше съвсем малка, не повече от две мили в ширина, при все че беше два пъти по-дълга Войниците бяха достатъчно многобройни, за да я обкръжат й щяха да го сторят. Щяха да я претърсят от край до край. Непременно щяха да заловят поне половината от хората му; и при все че те не бяха сторили нищо досега, щяха да ги свържат със случката в пресидия и да ги накажат строго, ако не ги застрелят на самото място.
         Карлос би възприел плана да направят опит да се измъкнат от гъсталака, без да се покажат, ако не се страхуваше че ще ги настигнат, преди да се стъмни. Тагните бяха на мулета и при това вече поизморени, а повечето войници имаха яки и бързи коне. Ако не беше така, Карл ос би могъл да се надява, че ще се измъкнат незабелязано и по този начин нито дон Хуан, мито хората му биха били заподозрени като съучастници в случката. Това беше важно съображение за бъдещето; но този план бе немислим. Възприеха третия. Колебанието на ловеца не трая и наполовина от времето, което ви бе потребно, за да го прочетете. Едва ли минаха и десет секунди, преди да отговори не само на дон Хуан, но на всички, и то така високо, че всеки да го чуе. Отговорът беше във форма на заповед:
         — Всички напред през гъсталака! Покажете се недалеко от изхода му! Само главите, раменете и лъковете! Надайте бойния си вик! После назад, докато се изгубите от погледа им! Пръснете се наляво и надясно! След мене!
         Още докато даваше тези бързи нареждания. Карлос се втурна напред из храстите и скоро се показа пред тях. Тагните, пазени в единия край от дон Хуан, а в другия от Антонио, се показаха почти едновременно в начупената линия пред горичката и като размахваха лъковете над главите си, нададоха пронизителен боен вик, сякаш бяха дружина индианци.
         Само едно опитно око, и то от близко разстояние, би могло да разбере, че не са. Повечето бяха гологлави, с дълги, развяващи се коси; всъщност те се различаваха външно много малко от братята си из прериите. Всички бяха с лъкове — оръжие, което се носи и досега от покорените индианци, когато воюват; а бойните им викове не се различаваха никак от тези на други племена наричани „бойци“ или „диваци“. Мнозина от тези хора бяха съвсем новаци в изкуството да водят мирен живот.
         И последицата от тази постъпка беше точно такава, каквато ловецът на бизони очакваше. Войниците, пръснати на малки групички, някои стигнали вече на триста стъпки от Гъсталака, дръпнаха изненадано поводите на конете си. У Някои се забеляза желание да препуснат назад, но те се спряха, като видяха, че голяма дружина техни другари излиза от пресидия.
         Всички бяха изненадани. Мислеха, че в горичката има твърде голям брой диви индианци. Това убеждение бе засилено от събитията през последните дни, когато — както предполагаха — бяха ходили да търсят диваците. А ето че сега тези диваци бяха дошли да ги гонят! Затова войниците се спряха на откритата поляна и останаха да дочакат Другарите си.
         Карлос бе предвидил тази последица от хитростта си. Той нареди на другарите си да се оттеглят безшумно под прикритието на храстите и цялата дружина се върна до мястото, гдето бе стояла в засада.
         След това Антонио тръгна по пътечката и ги изведе от гъсталака; но не оттам, от дето бяха стигнали до Ла Ниня, а по път, който водеше до платото чрез друг проход между скалите. От едно място в този проход пред тях се откри в далечината гледка към горичката и цялата поляна зад нея. При все че бяха на цели три мили от първоначалното си място, те видяха, че храбрите войници са още на поляната пред горичката. Не бяха дръзнали да навлязат в опасния храсталак, като смятаха, че е пълен със свирепи диваци!
         Като стигна до платото, Карлос посочи с ръка почти право на север. Целта му беше да достигнат до един дол на десетина мили оттук, като пресекат платото, и те наистина сполучиха да сторят това, без да бъдат обезпокоени от някакъв преследвач.
         Този дол стигаше на изток чак до долината на Пекос. През сезона на дъждовете по него протичаше река, но сега той беше съвсем сух. Дъното му бе покрито с дребни камъчета, по които конските копита едва ли можеха да оставят някаква следа, защото само разместваха камъчетата, без да оставят по тях „знаци“, които биха могли да се „разчетат“ с успех. Старите и новите следи бяха тук съвършено еднакви.
         Спуснаха се в този дол, изминаха пет-шест мили и спряха. Карлос заповяда да спрат, за да разгледат подробно плана на бъдещите си действия, който го занимаваше през последните един-два часа.
         От цялата дружина досега се беше изложил само той. За него нямаше да е от полза да се изложат и другите — напротив. Нито дон Хуан, нито Антонио се бяха показали гъсталака, а останалите мургави лица, надникнали само за миг между трънаците, не можеха да бъдат разпознати от изплашените войници. Ако следователно дон Хуан и пеоните му се върнеха незабелязано по домовете си, за тях работата се уреждаше.
         А това беше възможно. Още отначало Карлос бе поръчал да пазят в тайна похода. Тръгнали бяха рано, преди да са излезли хората, и никой не бе ги видял. Всъщност никой в долината не знаеше, че ловецът на бизони се е върнал, докато не бе се разчуло станалото в пресидия. Мулетата му бяха натоварени безшумно и прибрани от негов човек недалеко от ранчото. Ако следователно войниците не отидат нататък на следния ден. дон Хуан и хората му ще могат да се върнат през нощта и да продължат обичайните си занимания, без да пробудят каквото и да е подозрение. Робладо сигурно ще отиде там утре сутринта, но надали по-рано. Естествено бе да се предположи, че той ще тръгне най-напред по пътя, който Карлос и хората му бяха поели, а този път беше почти в противоположна посока от дома на дон Хуан. Да ги следи по всички лъкатушки, ще му отнеме най-малко един ден. Но и тогава преследвачите нямаше да се сетят къде са отишли, защото, след като спрат, Карлос имаше намерение да възприеме един план, който щеше положително да заблуди войниците.
         Решено бе най-после дон Хуан и неговите хора да се завърнат у дома си… — Пеоните на Карлос да се върнат също в ранчото; да поправят на следния ден покрива му — защото само той бе изгорял — и да си стоят там, като че не се е случвало нищо. Не можеха да ги държат отговорни заради деянията на господаря им.
         Що се отнася до самия ловец на бизони, местонахождението му щеше да се знае само от един-двама най-изпитани приятели. Той знаеше къде може да намери убежище. И откритите прерии, и планините можеха еднакво да му бъдат дом. Не се нуждаеше от покрив. Звездното небе беше за него толкова приятно, колкото и позлатеният потон на някой дворец.
         На тагните бе заповядано да мълчат. Не ги обвързваха с клетва: тагните не са бъбриви; освен това те знаеха, че собствената им безопасност, а може би и животът им, зависят от това мълчание.
         Всички въпроси бяха уредени, но дружината остана почти до залез слънце на мястото, където бе спряла. Тогава се качиха на конете и продължиха надолу по дола. Като изминаха около миля, един от хората се покатери по урвата и тръгна из прерията в южна посока. Така щеше да стигне обратно в долината през един проход близо до долния край на селището. Докато стигне този проход, щеше да се мръкне и той надали щеше да срещне някого по пътя, след като „дивите“ индианци си бяха отишли! След малко втори тагно излезе от дола и тръгна почти успоредно с първия. После трети, след това четвърти, пети, докато долът бе напуснат от всички с изключение на дон Хуан, Антонио и самия ловец на бизони. На тагните бе дадено нареждане да се приберат по различни пътища, а най-подготвените бяха изпратени по обиколни пътеки. Никой войник от пресидия не би могъл да открие такива следи!
         Като стигнаха до края на дола Карлос и другарите му свиха вдясно и навлязоха отново в долината на Сан Илдефонсо откъм долния й край. Бе вече съвсем тъмно, но те знаеха много добре пътя и към полунощ стигнаха до къщата на младия ранчеро.
         Трябваше да се направи разузнаване, преди да се осмелят да доближат. То бе извършено и разбраха, че всичко е наред, че никакви войници не са се появявали досега.
         Карлос прегърна пак майка си, разказа й набързо станалото, даде някои наставления на дон Хуан, метна се на коня си и замина.
         Придружаваше го Антонио, който водеше едно товарно муле с припаси. Излязоха от долния край на долината и поеха към Ляно Естакадо.


         ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА

         На другия ден ново произшествие изненада жителите: на Сан Илдефонсо, доста възбудени вече от много необичайни случки.
         Към обед взвод копиеносци мина през града по посока на пресидия. Връщаха се от преследването на „убиеца“ — така наричаха Карлос. Никаква следа от него; войниците попаднали из планинските разклонения на голяма дружина индиански бойци и водили страхотна битка с тях! В тази битка били ранени голям брой индианци, но те успели както винаги, да отнесат мъртвите си — затова войниците се връщаха без скалпове! Докарали бяха обаче много по-сигурен трофей от тази победа — една девойка от селището, която бяха отнели от диваците и която капитан Робладо, храбрият водач на похода, предполагал да е отвлечената преди няколко дни от едно ранчо в долния край на Долината!
         Капитанът спря на площада заедно с няколко дуидо, които пазеха освободената пленница. Останалите войници продължиха към пресидия.
         Робладо реши да спре в града и да заобиколи оттук, защото пътят му минаваше от другаде — по три причини. Първо, да предаде пленницата на гражданските власти.
         Второ, всички да видят предаването и да разберат от това живо доказателство, че е бил извършен голям подвиг; и трето, да се поперчи пред един балкон.
         Капитанът постигна тези три цели, но последната не точно така, както би желал. При все че тръбата свиреше непрекъснато, за да възвести наближаването на войниците… при все че освободената пленница бе поставена на лично място в строя… и при все че конят на Робладо, смущаван от острите шпори, се извиваше в най-прекрасните пози — всичко бе напразно: Каталина не се показа на балкона! Нейното лице не се виждаше между лицата на служащите и слугите; и ликуващото изражение на победоносния водач се смени с мрачно разочарование, щом отмина балкона. След няколко минути той слезе от коня пред Каса де Кабилдо, гдето предаде девойката на алкалда и другите градски власти. Това тържество бе придружено от гръмка реч, в която освобождаването на пленницата бе предадено с поразителни подробности; изказано бе съчувствие към близките на девойката, които и да са те; говорителят завърши словото си, като изказа мнение, че нещастната пленница е сигурно девойката, за която се знаеше, че била отвлечена преди няколко дни.
         Всичко това беше много правдоподобно и приемливо; и след като повери пленницата в ръцете на алкалда, Робладо се качи на коня си и тръгна всред буря от похвали от страна на властите и възторжени „Viva!“ от страна на населението.
         „Господ да Ви възнагради, капитане!“ Тази благословия достигаше до слуха му, докато си пробиваше път през тълпата.
         Някой наблюдателен физиономист би открил в този миг в крайчеца на окото му едно доста странно изражение — смесица от насмешливост и силно желание да се разсмее. Храбрият капитан наистина едва се сдържаше да не се изсмее пред своите почитатели; въздържаше го само желанието да запази шегата в тайна, докато ще може да й се наслади заедно с коменданта, при когото бързаше да отиде.
         А ние да се върнем при пленницата.
         Тълпата се притискаше около нея, всеки искаше да задоволи любопитството си. Колкото и да е странно, но това чувство надделяваше. Съчувствието, което би могло Да се очаква в такъв случай, беше много по-слабо. Малцина прошепнаха „Pobrecita“!*1 — нежният израз на мексиканското състрадание; това бяха главно бедните мургави туземки. Добре облечени търговци, все едно дали бяха пришелци, или креоли, мъже или жени, поглеждаха равнодушно или само с болезнено любопитство.
         [*1 Pobrecita (исп.) — горкичката. Б. пр.]
         Това равнодушие към страданието не е никак обичайно за жителите на Ню Мексико — имам предвид главно жените в тази страна, защото мъжете са твърде груби.
         Това държане би било следователно необяснимо, ако не се знае едно обстоятелство, което беше основно в случая. Всички знаеха коя е тази девойка … Знаеха, че е сестра на ловеца на бизони, Карлос… на Карлос убиеца! Това именно им пречеше да проявяват най-добри чувства.
         Възмущението на хората против Карлос беше много силно. „Убиец“, „разбойник“, „неблагодарник“ — бяха имената, които му прикачваха. Негодяй! Да убие кроткия лейтенант! Любимеца на града! И за какво? За някаква жалка свада или от ревност! Добър повод наистина! Това не беше никакъв повод изобщо, а просто кръвожадност от страна на този демон, на този светлокос еретик. Неблагодарен негодяй … Да се опита да отнеме живота и на доблестния комендант, който бе направил всичко възможно, за да отърве сестра му от дивите индианци!
         И най-после бе успял! Само като се помисли! Ето я, здрава и читава в къщи, благодарение на същия този комендант, който изпрати своя капитан и войниците си да я освободят, на същия човек, когото брат й се бе опитал да убие! Демон! Убиец! Разбойник! Всички ще се радват, ако го видят на бесилото! Никой „истински католик“ не би постъпил като него … Никой! Само грешният еретик … кръвожадният американец! О, как ще го накажат, щом го заловят!
         Такива бяха чувствата на простолюдието с изключение може би на бедните роби — indios mansos — и на неколцина креоли, които не одобряваха постъпката на Карлос, но бяха революционно настроени и мразеха от все сърце испанското управление.
         При такова отношение към ловеца на бизони не е чудно, че се проявяваше толкова малко съчувствие към нещастната му сестра.
         Никой не се съмняваше, че девойката е неговата сестра, при все че малцина от присъстващите я познаваха. До деня на фиестата нейният брат, така прочут сега, беше твърде малко известен на жителите на града, гдето се явяваше много рядко, а тя още по-малко и малцина от присъстващите я бяха виждали по-рано. Но несъмнено беше, че е негова сестра. Златистите коси, бялата кожа, румените страни — нещо твърде обикновено в други части на света — бяха рядкост в Ню Мексико. Обявата, разлепена по стените, гласеше, че те са отличителни белези на убиеца. Девойката не можеше да е друга освен негова сестра. А имаше и хора, които я бяха видели на фиестата, гдето красотата й бе предизвикала и възхищение, и завист.
         Тя беше прекрасна, както винаги, при все че страните й не бяха така румени, а очите и имаха особено несвястно изражение. Тя или съвсем не отговаряше на задаваните й въпроси, или казваше в ответ нещо неразбираемо. Седеше мълчаливо, но няколко пъти изхлипа странни, неразбираеми изрази, в които се повтаряха думите „индианци“ и „диваци“.
         — Esta loca*1 — промълви някой на съседа си. — Мисли, че е още при диваците.
         [*1 Esta loca (исп.) — луда е! Б. пр.]
         Може би имаше право. Във всеки случай не беше между приятели.
         Алкалдът запита дали между присъстващите има някой — роднина или приятел, — комуто би могъл да я предаде.
         Напред пристъпи една току-що пристигнала девойка — поблана. Тя познавала нещастницата. Щяла да се погрижи за нея и да я заведе у дома си.
         Побланата беше придружена от една метиска, навярно нейна майка. Двете отведоха освободената пленница, а тълпата скоро се разпръсна и се върна към различните си занимания.
         Девойката и двете жени, които я водеха, свиха по една тясна уличка, водеща към предградието, гдето живееха най-бедните хора. Като минаха уличката, те излязоха на полето; след това поеха една самотна пътека през гъсталака и след няколкостотин метра стигнаха до малко кирпичено ранчо, гдето влязоха. След няколко минути пред вратата спря кола, карана от един пеон.
         Уловила за ръка девойката, побланата излезе от къщи и двете се качиха в колата.
         Щом седнаха на сламата, нахвърляна за тази цел в колата, коларят подкара воловете и тръгнаха. Като измина пътеката в гъсталака, колата пое главния път, който водеше към по-долните селища в долината.
         Докато пътуваха, побланата гледаше приятелски другарката си и й помогна да си нареди място за сядане, за да я предпази, колкото е възможно повече, от друсането на колата. Отнасяше се към нея със съчувствие и утеха, но по нищо не личеше, че я е познала или че са се познавали някога. Явно беше, че девойката не е виждала никога Росита.
         Бяха се отдалечили на около една миля от града и продължаваха да се движат по самотния път, когато видяха, че зад тях препуска някакъв ездач, и то с такава бързина, че да може да ги настигне за няколко минути. Той яздеше прекрасен мустанг, който
         Когато наближи колата, ездачът извика на коларя да спре; тогава се разбра, че ездачът е жена — това пролича от мекия плътен глас. Нещо повече — ездачът беше млада дама от висшето общество, както личеше от меките бузи, копринената коса и нежните черти. Отдалеко бе съвсем естествено да я вземат за мъж. Плещите й бяха наметнати с обикновено сарапе; широкополо сомбреро скриваше почти напълно лъскавите черни коси; освен това тя яздеше по общоприетия обичай в тази страна — като мъж.
         — Как, Вие ли сте, синьорита? — запита изненадано побланата с почтителен поклон.
         — Ха, ха! Та не ме ли позна, Хосефа?
         — Не, синьорита; как да Ви позная, като сте тъй предрешена?
         — Предрешена ли? Та това е обикновено облекло!
         — Така е, синьорита, но не и за дама като Вас.
         — Трябва наистина да съм предрешена, защото срещнах доста познати, които не ме поздравиха. Ха, ха!
         — Горкичката! Уви! Уви! — продължи тя, като промени внезапно тона си и погледна с нежно съчувствие другарката на Хосефа. — Колко ли е страдала! Горкото мило девойче! Страхувам се, че това, което ми казаха, е вярно. Света дево! Колко прилича …
         Тя не довърши. Забравила бе присъствието на Хосефа и пеона и изказваше гласно мислите си. Незавършеното изречение се бе изплъзнало неволно от устните и.
         Опомнила се внезапно, тя погледна остро и двамата. Пеонът се занимаваше с воловете, но лицето на побланата изразяваше любопитство.
         — На кого, синьорита? — запита невинно тя.
         — На един мой познат. Не е важно на кого, Хосефа — при тези думи дамата сложи пръст на устните и погледна многозначително към пеона.
         Хосефа, която знаеше тайната й и отгатна за кого става дума, замълча. След миг дамата приближи мустанга си до колата откъм Хосефа, наведе се към нея и й прошепна:
         — Остани долу до сутринта. Не ще можеш да се върнеш до довечера. Остани! Може би ще чуеш нещо. Ела рано — не у нас. Стани навреме за утрешната служба. Ще ме намериш в църквата. Може би ще успееш да видиш Антонио. Ако го видиш, предай му това нещо — един елмаз на златна халка блесна в пръстите й, след това изчезна в стиснатата шепа на побланата. — Кажи му за кого е… но не бива да знае кой го праща. Ето и пари за разходите ви, както и за нея; ти пък ги дай на майка й, ако ги приемат. — При тези думи тя пусна една кесия в скута на Хосефа. — Донеси ми вест! О, донеси ми вест, мила Хосефа! Добър път!
         Последното пожелание бе изречено набързо; още докато го произнасяше, тя смуши красивия мустанг и препусна обратно към града.
         Нямаше защо да се съмнява, че Хосефа ще изпълни поръчението да „остане долу до сутринта“, защото това пътуване беше еднакво важно и за побланата. Хубавичката Хосефа беше изгора на метиса Антонио; така че и да го види, и да не го види, нямаше да бърза да се върне още тази нощ. Ако го види, щеше да остане с радост; ако не — щеше да остане с надежда да го види.
         При пълна кесия с песи, от които само една шеста щеше да стигне за всички разходи, и при изгледите да срещне Антонио, тежката каруца се преобрази изведнъж за нея в прекрасна каляска с пружини и кадифени седалки, за каквито Хосефа беше само слушала, без да ги е виждала някога.
         Добросърдечната девойка оправи пак сламата за сядане, сложи главата на Росита на скута си, покри я със своето ребосо, за да я предпази от вечерната роса, и каза на пеона да подкара колата. Той извика гръмко: „Хайде, хеей!“, смуши воловете с остена и ги подкара пак по прашния път.


         ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

         Посещаването на утринната черковна служба е моден обичай За мексиканските сеньори — особено за живущите в големите и малките градове. Още щом се зазори, можете да ги видите, че излизат от широките порти на домовете си и завързват по улиците към черквата, гдето камбаната звъни вече оглушително. Те са забулени до неузнаваемост — богатите — с копринени шалове и Дантели, по-бедните — със светложълтеникави ребоси; под тези наметки всички носят по едно малко подвързано молитвениче.
         Да влезем след тях в светия храм и да видим какво става.
         Ако закъснеем и застанем до вратата, ще видим няколкостотин приведени гърбове на коленичили богомолци.
         Тези гърбове не си приличат никак — както и лицата. Те са с най-разнообразни форми, размери, цветове, от всички стъпала на обществената стълба. Ще видите гърбове на жени, загърнати в шалове, някои отпуснали модната наметка на плещите си, други забулили с нея и главите си, при което гърбовете са съвсем различни наглед. Ще видите гърбовете на хубавички поблани с красиво метнати ребоси и гърбовете на майките им, чиито ребоси са лошо нагласени и не особено чисти. Ще видите гърба на търговец, едва закрит от късо сукнено сако, гърба на агуадор*1, покрит с изтъркано кожено палто; гърба на гуапо*2, наметнат със сукнена пелерина, или на леперо, загърнат с дрипаво сарапе; ще видите широки и слаби гърбове; прави и изкривени; ще имате сигурно случай да видите и една-две гърбици — особено ако черквата е в голям град. Но гдето и да влезете в мексиканската иглесия*3 по време на богослужение, мога да ви обещая, че ще видите голямо разнообразие от гърбове. Не подредени обаче. Напротив, гърбът на високопоставена дама с шал може да бъде между две мазни ребоси, а окъсаният и изпоцапан гръб на леперото може да се издига до лъскавото сукно на контето. Не отговарям за подреждането на гърбовете; обещавам само, че ще бъдат многобройни и разнообразни. Единственото лице, което ще видите по това време, е бръснатият образ на някой затлъстял свещеник в богослужебни ленени одежди, които сигурно са били някога бели и чисти, но сега изглеждат като че са били хвърлени за пране и по погрешка извадени от коша, преди да стигнат до пералнята. Този човек със същото неблагочестиво изражение, каквото има и най-поквареният негов пасом, се суети насам-нататък по малката си сцена; ту с жезъл в ръка, ту с бронзова кадилница, откъдето дими тамян, или с някаква восъчна кукла — статуя на светец; и всред тези занимания ще го чуете, че мърмори неясни и погрешно изричани латински слова. Ако сте гледали спектаклите на мистър Робин или „Великия вълшебник“, не може да не си ги припомните в такъв миг.
         [*1 Aguador (исп.) — водоносец. Б. пр.]
         [*2 Guapo (исп.) — конте. Б. пр.]
         [*3 Iglesia (исп.) — църква. Б. пр.]
         Звънът на малкото звънче, което ще чуете след това, оказва магическо въздействие върху гърбовете. За известно време ще ги видите в чудноватото положение — не прави, както трябва да са гърбовете на хората, а приведени и изкривени. През това време може да зърнете и някое лице — само в профил — и ако то е красиво, ще забравите гърба. Но тогава тази личност не е вече гръб в същинския смисъл на думата и вие не ще бъдете поразен от набожността на профила, ако сте били вече поразен от хубостта му. Може да забележите, че той намига или поглежда лукаво, а ако сте особено наблюдателен, може да забележите и друг, по-груб профил, който отговаря на това намигане или на лукавия поглед. Това става докато гърбовете са извити за почивка. За вас би било необяснима тайна, анатомическа загадка как става това; но то може да се обясни и е твърде просто за тези, които го знаят. Застанали досега на колене, те се поизвиват на един хълбок, и то така изкусно, закрити от шаловете, наметки, ребоси и фусти, че смайването ви не е никак чудно.
         Малкото звънче оправя скоро гърбовете. За богомолците то е равнозначно на заповедта „мирно!“, дадена на строена войска; щом се чуе първият звън, гърбовете се изправят и се издигат изведнъж на няколко инча от по-раншното си положение. Така изправени и сковани, те стоят, докато свещеникът мърмори отново Ave Maria*1 или Pater noster*2 и продължава нови пантомими. След това гърбовете пак се смаляват, профилите се появяват, както и по-рано — разменят кимания, намигвания и лукави погледи, докато звънчето прозвъни отново. Тогава започва третото действие на представлението, после четвъртото и така нататък, докато богослужението завърши.
         [*1 Ave Maria (лат.) — Радвай се, Мария (Молитва). Б. пр.]
         [*2 Pater noster (лат.) — отче наш Б. пр.]
         Това смешно набожно коленичене можете да видите всяка сутрин в мексиканските църкви много преди закуска. В него участват и мъже, и жени; но представителите на нежния пол са далече по-многобройни и много от тях са видни сеньори от селището.
         Човек е наклонен да се запита какви подбуди измъкват толкова много хора от леглата им, за да треперят в ранния час по улиците и в студената църква. Вярата ли? Суеверието ли? Покаянието? Или благочестието? Без съмнение много от тези глупави създания вярват, че постъпката им е приятна богу; че тези почти несъзнателно повтаряни коленичения и молитви ще ги сподобят с благодатта му. Но твърде вероятно е, че повечето постоянни посетители на тези утринни молитви са подбуждани от съвсем различни чувства. В страна, където мъжете са ревниви, ще видите, че жените са особено съобразителни и хитри, а ранният утринен час е за тях „златен случай“. Много ревнив пазач трябва да е наистина този, чиято бдителност би го измъкнала от леглото в такъв студен час.
         Изчакайте края на представлението до изхода на църквата. Там има голям съд със светена вода. Всеки потапя на излизане пръстите си и се поръсва с нея. Ще видите как някоя малка ръка, обсипана със скъпоценни накити, потапя крайчеца на пръстите си в тоя съд, а в следния миг изкусно предава любовно писъмце на загърнат в наметало кавалер. Може да видите някоя богата синьора, прикрита в сарапе, да тръгне от църквата в посока, обратна на тази, от която е дошла. Ако сте достатъчно любопитен да я проследите — което би било твърде невъзпитано от ваша страна, — може да присъствате на непозволена среща под дърветата в градската градина или в някой усамотен квартал.
         Утрото в мексиканските градове е изпълнено с приключения, както и нощта.
         Църковната камбана в Сан Илдефонсо бе току-що зазвънила за утрина, когато някаква женска фигура се измъкна из вратата на една от най-големите къщи в града и тръгна към черквата. Едва се бе зазорило, фигурата беше добре загърната, но високият ръст, достойната, изискана осанка и гордата пъргава походка показваха, че е дама от най-висшите среди. Когато стигна до входа на църквата, тя се спря за миг и се огледа. Лицето й не се виждаше, защото бе скрито от гънките на плътно прибраната наметка, но стойката и честото обръщане на главата показваха, че тя разглежда тези, които приближаваха като сенки в сивата дрезгавина, доведени от зова на камбаната. Очевидно беше, че чака някого, а от нетърпеливия поглед към всеки новодошъл на площада личеше, че присъствието на очаквания е много желано.
         И последните богомолци дойдоха и влязоха в църквата; безполезно би било да чака повече; като се обърна с движение, в което, се долавяше разочарование, дамата се плъзна през входа и изчезна в църквата.
         В следния миг тя бе вече коленичила пред олтара, като повтаряше молитвите и прехвърляше зърната на броеницата си.
         Но тя не бе последната богомолка, влязла в църквата; малко по-късно влезе друга. Почти в същия миг, когато дамата прекрачваше прага, една кола стигна до площада и се спря в най-отдалечения му край, от каретата скочи девойка, прекоси пъргаво площада към църквата и влезе вътре. Облеклото и — яркочервена фуста, извезана блузка и ребосо — показваше, че тя е от по-бедното градско население. Беше поблана.
         Щом влезе в църквата, още преди да коленичи, тя огледа изпитателно редиците гърбове. Погледът й се спря на един гръб с наметка; гърба на дамата, за която току-що говорихме. Това като че зарадва побланата, която се плъзна нататък и коленичи така, че лакътят й почти опря до този на дамата.
         Всичко бе извършено така безшумно, че дамата не забеляза новата си съседка, докато лекото побутване на лакътя й не я накара да трепне и да се обърне. Лицето й светна от задоволство, при все че устните й продължаваха да повтарят молитвата, като че не бе се случило нищо.
         След малко бе даден знак за почивка; тогава двете коленичили фигури — сеньоритата и побланата — се отпуснаха една към друга така, че ръцете им се допряха. След миг и двете ръце се показаха — изпод ребосото една напукана мургава лапичка, изпод наметката — изящно протегнати бели пръсти със скъпи накити.
         Те се докоснаха като че по взаимна уговорка и при все че това докосване трая само половин секунда, внимателният наблюдател би могъл да забележи малката навита хартийка, която мина от едната ръка към другата — от мургавите в белите пръсти. Само особено внимателен наблюдател би могъл да забележи това действие, защото то бе извършено така изкусно, че ни един от коленичилите наоколо, отпред или отзад, не забеляза нищо нередно.
         Двете ръце се скриха пак под наметките; звънчето звънна, сеньоритата и побланата се изправиха и започнаха най-набожно да повтарят молитвите.
         Когато службата свърши, докато се ръсеха със светена вода пред изхода, те размениха набързо няколко думи, но излязоха поотделно от църквата и тръгнаха в различни посоки. Побланата пресече площада и изчезна в една тясна уличка. Сеньоритата се върна гордо в големия дом, откъдето бе дошла, сияеща от радостно предчувствие.
         Щом влезе в къщи, тя отиде право в стаята си, разтвори сгънатата хартийка и зачете:

         „Скъпа Каталина. Вие ме ощастливихте! Само преди един час аз бях най-нещастният човек. Загубих сестра си, страхувах се, че съм загубил и Вашето уважение, но и двете ми са възвърнати. Сестра ми е до мене, а елмазът, който блести на пръста ми, доказва, че и клеветата не е могла да ми отнеме Вашето приятелство… Вашата любов. Вие не ме смятате за убиец. Аз наистина не съм. Аз съм отмъстител, но не убиец. Ще узнаете всичко — ужасния заговор, на който бяхме жертва аз и моите близки. Той е почти невероятен — толкова е отвратителен! Истинската жертва съм аз. Не мога да се покажа вече в селището! Ще ме гонят като вълк, ще се отнесат с мене като с вълк, ако ме уловят. Но не ме е грижа за това, докато зная, че Вие не сте в числото на моите врагове.
         Ако не сте Вие, бих отишъл много по-далеко оттук, но не мога да Ви оставя. По-скоро ще излагам всеки час на опасност живота си, отколкото да се махна от мястото, където живеете Вие — единственото същество, което вечно ще обичам.
         Сто пъти целувах елмаза. Сладкият залог не ще се отдели от мене, докато съм жив.
         Моите врагове са по петите ми като копои, но аз не се страхувам от тях. Храбрият ми жребец е винаги с мене, а с него мога да презирам страхливите си преследвачи; но ще трябва да се опитам да посетя веднъж града. Трябва да Ви видя веднъж, любима, имам да Ви кажа неща, които не мога да доверя на хартията. Не отказвайте да ме видите и аз ще дойда на някогашното място за среща. Утре вечер — в полунощ. Не отказвайте. Скъпа моя любов, имам да обясня много неща, които мога да кажа само лично. Ще научите, че не съм убиец… че все още заслужавам да съм Ваш любим.
         Благодаря… благодаря за добрината Ви към клетото ми наранено птиче. Уповавам се богу, че тя скоро ще се оправи. Скъпа моя, adiere.“

         Като прочете писмото, прекрасната синьорита го притисна до устните си и пламенно го целуна.
         — „Достоен да бъдеш мой любим!“ — промълви тя. — Не, достоен си да бъдеш любим на кралица. Храбрият, благороден Карлос! Тя целуна пак хартията, скри я в пазвата си и се измъкна тихо от стаята си.


         ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА

         Желанието за мъст се засилваше у Вискара с всеки изминат час. Радостта, която изпита, когато се освободи от страха, че ще умре, беше краткотрайна. Краткотрайна бе и радостта, която последва освобождаването му от тревогата, създадена от пленницата. Мисълта, която го измъчваше сега, беше от съвсем друго естество. Поразена бе самата същност на неговото битие — външността му. Той беше обезобразен за цял живот!
         Когато му поднесоха огледалото, сърцето му пламна като въглен. Колкото и да беше страхлив, почти веднага съжали, че не е бил убит на място.
         Избити му бяха няколко зъба. Те можеха да се заместят, но обезобразената буза не можеше да се замени. Част от нея бе отнесена от „драсването“ на куршума. Отвратителният белег на това място нямаше никога да изчезне.
         Видът му беше ужасен. Ужасни бяха и мислите му. Той простена открито, като видя образа, с който ловецът на бизони го бе надарил, и се закле да отмъсти. Смърт и мъчения, стига да успее да залови Карлос — смърт за него и за близките му.
         Понякога дори съжаляваше, че е пуснал сестрата. Защо трябваше да се грижи за последиците? Защо не си отмъсти на нея? Той не я обичаше вече. Нейният презрителен смях още звънтеше в сърцето му. Тя беше причината за всичките му страдания — и то страдания, които щяха да свършат само когато свърши и животът му… Тя беше причината за скръб и горест до последния му ден! Защо не отне живота й? Това би било сладостно отмъщение против брата. Би било почти пълно удовлетворение.
         Той се въртеше в леглото, измъчван от тия размисли, като издаваше от време на време страдалчески стонове и ужасни проклятия.
         Карлос трябваше да бъде заловен. Не трябваше да се щадят усилия за изпълнението на това дело. И то заловен жив, ако е възможно. Вискара щеше да определи наказанието. Смърт, разбира се, но не бърза смърт. Учители ще му бъдат прерийни диваци. Ловецът на бизони ще умре като пленен индианец — изгорен на клада. Вискара се закле, че ще бъде така.
         След ловеца — майка му. Всички я смятаха за магьосница. Щяха да я накажат, както са наказвали често магьосниците. В този случай той няма да действа сам. Знае че падретата ще одобрят постъпката. Те бяха много склонни към такива фанатични жестокости.
         Оставаше сестрата — съвсем сама, без да има кой да се грижи за нея. Тя щеше да бъде изцяло в негова власт — ще може да постъпи с нея, както си иска, без да има кой да се противопостави на волята му. Тази воля беше не любов, а мъст.
         Такива ужасни решения минаваха през ума на жалкия негодник.
         И Робладо жадуваше еднакво смъртта на ловеца. И неговото самолюбие бе засегнато, защото той бе вече уверен, че Каталина е дълбоко увлечена по този човек, а може би е и в близки … в любовни отношения с него, основани на взаимно чувство и разбиране. Робладо я бе посетил след трагичната случка в пресидия. Забелязал бе явна промяна в държането й. Той мислеше, че ще победи чрез злобните обиди, които се трупаха върху убиеца; но при все че не продума нищо в негова защита — защото, разбира се, не можеше да постъпи така — Каталина не прояви ни най-малко възмущение от делото му. Оскърбителните епитети, с които Робладо го обсипваше заедно с обидите, които баща й не скъпеше, като че я огорчаваха. Ясно беше, че би то защитила, ако смееше да го стори!
         Робладо бе забелязал всичко това при утринното си посещение.
         Но бе научил още повече, защото бе подкупил човек да следи постъпките й. Една от прислужниците на Каталина на име Виченца, която имаше някакво основание да не обича господарката си, беше неискрена към нея и бе станала отдавна доверено лице на офицера. Малко злато, малко ласкателства и любовта на един войник — който бе по една случайност Хосе — привлякоха Виченца. Робладо я бе спечелил и получаваше чрез Хосе известия за Каталина, която не подозираше нищо. Това следене бе уредено отскоро, но бе дало вече плодове. Така Робладо бе узнал, че неговата любима го ненавижда и обича другиго; и Виченца дори не знаеше кой е този друг. Но Робладо можеше лесно да отгатне.
         Не е чудно тогава, че той желаеше залавянето и смъртта на Карлос, ловеца на бизони. Желаеше ги така, както ги желаеше и самият Вискара.
         И двамата полагаха всички усилия да осъществят това желание. Разузнавателни разезди бяха изпратени вече в различни направления. По градските стени бе разлепено възвание — обща творба на коменданта и капитана, — с което се предлагаше висока награда за главата на ловеца, а още по-голяма за самия ловец, ако бъде заловен жив!
         За да покажат усърдието и верността си, и гражданите издадоха за същата цел възвание, в което оповестиха, че са събрали голяма сума — истинско богатство за щастливеца, който би заловил Карлос. Това съобщение бе подписано от всички първенци на града и името на дон Амбросио беше на едно от първите места, заговори се дори да съберат доброволци, за да подкрепят войниците при преследването на еретика убиец или по-точно да спечелят златната награда.
         При такава награда за главата му истинска загадка беше как Карлос е още жив.
         Робладо седеше в жилището си, като обмисляше загрижено планове за залавянето. Изпратил бе вече към долния край на долината най-доверени съгледвачи, които трябваше да се навъртат денонощно из околностите. Всяка вест за поява на ловеца или хора, с които той е бил във връзка по-рано, трябваше да се предаде незабавно на капитана срещу добро заплащане. Под наблюдение бе поставен и домът на младия ранчеро дон Хуан; при все че и Вискара, и Робладо бяха решили да предприемат особени мерки против него, уговориха да го оставят засега необезпокояван, защото това улесняваше другите им планове. Използуваните съгледвачи не бяха войници, а граждани и бедни ранчери. Появата на войници към онзи край щеше да попречи на намерението им. Войниците бяха готови за действие, но Вискара и капитанът смятаха, че постоянното им присъствие нататък само ще изплаши птичката и ще попречи на завръщането й в гнездото. Това беше напълно правилно.
         Както вече казахме, Робладо седеше в жилището си, за да довърши подготовката. Едно почукване на вратата го накара да вдигне глава от някакви книжа. Бяха съобщения от съгледвачите, изпратени до него и до коменданта и току-що пристигнали в пресидия. Отнасяха се до започнатото дело.
         — Кой е? — запита той, преди да разреши влизането.
         — Аз, господин капитан — отговори остър, писклив глас.
         — О, ти ли си! Влез тогава.
         Вратата се отвори и влезе дребно, мургаво човече, прилично на невестулка. То имаше дебнеща, провлечена походка и изглеждаше незначително въпреки войнишките дрехи, сабята и шпорите. Имаше звънлив глас и поздрави раболепно офицера си. Беше напълно подходящо за съмнителни поръчения, давани от хора като Вискара и Робладо; за такива цели им бе служил неведнъж. Беше войникът Хосе.
         — Е-е, какво има да кажеш! Видя ли Виченца?
         — Видях я, господин капитан. Миналата нощ я срещнах вън от къщи.
         — Нещо ново?
         — Не зная дали ще е новост за господин капитана, но тя ми каза, че оная била изпратена вчера в къщи от сеньоритата.
         — Оная ли?
         — Да, господин капитан, русата.
         — Аха! Продължавай!
         — Нали знаете, когато я оставихме на алкалда, той предложи да я вземе някой. Тогава една девойка каза, че били познати; имаше и някаква жена, майка на девойката. Предадохме им я без много приказки и двете я отведоха в една къща в гъсталака под града. Но тя не останала там.
         — Тя не е там. Научих, че отишла другаде. Но не зная никакви подробности. Как е заминала?
         — Ами, господин капитан, наскоро след това като слезли в къщата на ония жени, там пристигнала една кола, карана от някакъв тагно; и дъщерята, оная, гдето я казват Хосефа, се качила в колата, а с нея се качила и девойката; и двете заминали някъде надолу. А преди това нито Хосефа, нито майка и са виждали някога другата сеньора; как мислите, господин капитан, кой е изпратил и тях, и колата?
         — Кой е, според Виченца?
         — Сеньоритата, господин капитан.
         — Ха! — извика изведнъж Робладо. — Сигурна ли е Виченца?
         — Още има, господин капитан. Почти по същото време, когато заминала колата, или малко по-късно, сеньоритата излязла от къщи на кон, загърната в просто сарапе, със сомбреро на главата като някоя ранчера; и в тия дрехи, с които дама като нея сигурно е искала да се прикрие, тръгнала до задната пътека. Но Виченца мисли, че щом е отминала къщите, тя е свила към долния път и е настигнала колата. Бавила се дълго, имала е време значи да я настигне.
         Това съобщение като че направи дълбоко впечатление на слушателя. По мургавото му чело пробягна сянка, в очите светна нова мисъл или намерение. Той помълча известно време, унесен в размишления. Най-после запита:
         — Това ли са всичките ти новини, Хосе?
         — Това са, господин капитан.
         — Може да има и други от същия източник. Срещни се пак с Виченца тази вечер. Кажи й да следи внимателно. Ако успее да открие, че си пишат, ще бъде добре възнаградена, а и ти няма да бъдеш забравен. Разберете нещо повече за оная жена и за дъщеря й. Научете кой тайно ги е закарал. И колкото може по-бързо! Върви, Хосе!
         Любимецът на капитана благодари с пискливия си глас, поздрави също тъй пискливо и се измъкна тихо от стаята.
         Щом остана сам, Робладо скочи и започна да се разхожда неспокойно из стаята, като изказваше гласно мислите си.
         — Ей богу! Не се сетих за такова нещо! Не допусках, че си пишат. Дяволите! Каква жена! Тя сигурно знае вече всичко, ако не сме успели да го заблудим! Трябва да следя и насам. Кой знае дали това няма да е клопката, в която ще го хванем? Любовта е по-силна примамка и от братската обич. Ха, сеньорита! Ако това стане, ще имам срещу вас залог, който вие надали очаквате, и ще се разберем без глупавия ви баща!
         Като се повъртя известно време, унесен в сменящи се мечти за отмъщение и победа, той напусна стаята си и тръгна към тая на коменданта, за да му съобщи току-що получените известия.


        ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА

         Къщата на дон Амбросио де Крусес не беше градско жилище. Беше в предградията — намираше се в покрайнините на селището, на седем-осемстотин метра от площада. Беше настрана от другите сгради, доста отдалечена от тях и не беше нито вила, нито хижа.
         В Мексико няма такива сгради, нито подобни тям. Архитектурата в тази страна е в съвсем еднообразен стил — еднаква от крайния север до крайния юг на хиляди мили ширина; по-малките къщи — бедняшките ранчи — се различават съобразно трите вида климат, зависещ от височината над морското равнище; горещ, умерен и студен. В топлите крайбрежни области и в някои по-ниски долини във вътрешността ранчото е лека постройка от тръстика и колове, покрита с палмови листа. По високите долини или плата — гдето, забележете, живее по-голямата част от населението, ранчото е построено по общо правило от кирпич. В гористите склонове на по-високите планини то е дървена сграда, дървена хижа с широки надвиснали стрехи и дъсчен покрив, съвършено различна от дървената хижа на американските горяни, много по-спретната и живописна от нея.
         Това за ранчите; при тях има все пак известно различие в стила. Не е така с къщите на богатите. Те са напълно еднакви по протежение на тридесет градуса географска ширина — от единия до другия край на Мексико; а може да Добавим и из цяла Испанска Америка. Ако се забележи тук-там някакво хрумване в строежа, при разпитване ще установите, че собственикът е чужденец — англичанин, притежател на мини, шотландец — фабрикант, или германец — търговец.
         Тези бележки важат само за полските сгради. В селцата се наблюдава същият стил с много леки изменения; но в големите градове, при все че някои черти се запазват, има известно приближаване към архитектурата на европейските и главно, разбира се, на испанските градове.
         Домът на дон Амбросио се различаваше твърде малко от общия вид на полските богати къщи. Имаше същия външен изглед на затвор, крепост, манастир или изправителен дом — каквото ви харесва; но този изглед бе значително прояснен от особената мазилка на стените в широки, редуващи се отвесни ивици червено, бяло и жълто. Това подреждане на светли багри е съвсем ориенталско и развеселява гнетящата външност на мексиканските сгради. Тази мода е всеобщо възприета в някои части на страната. В очертанията няма никакви особености. Ако застанете на улицата срещу сградата, ще видите дълга стена с широка врата почти по средата и с три-четири безредно оставени прозорци. Те са препречени с отвесни железни пръчки. Ни един прозорец няма рамка или стъкло. Входът се затваря с тежка дървена врата, здраво заключена и залостена с желязо. Фасадата има само един етаж, но от нея започва парапет на половин човешки ръст над покрива, така че сградата изглежда по-висока. Понеже покривът е плосък, отдолу не се забелязва, че там има парапет. Погледнете ъглите в двата му края — те не се стесняват нагоре, такова нещо е непознато за описваните от нас къщи. Ще видите само нова стена, висока колкото парапета, която отива назад; а като стигнете до другия й край, ще видите още една, която затваря четириъгълника.
         Всъщност вие не сте видели истинската фасада на дон Амбросиевия дом, ако под фасада се разбира най-красивата страна на сградата. Мексиканецът обръща много малко внимание на външния вид на жилището си. Само от двора, от патиото, може да видите фасадата, гдето собственикът е проявил вкуса си, и която е често пъти и величествена, и изящна.
         Да минем през главния вход и да влезем в двора. Когато почукаме или позвъним, вратарят ни пуска през една вратичка, която е част от вече описания главен вход. Минаваме през засводена пътека, сагуана, която пресича сградата в цялата й ширина, и излизаме на двора. Оттук виждаме истинската фасада на къщата.
         Самият двор е постлан с цветни тухли в шахматен ред. В средата има водоскок и хубаво украсено корито. Наоколо ще видите няколко добре подкастрени дървета в големи саксии, за да не развалят с корените си настилката. Около този двор са входовете на отделните помещения; някои от тях имат прозорци със стъкла и красиви завеси. Трите страни на този вътрешен двор се заемат от салона, трапезарията и спалните, а кухнята, килерът, хамбарът, конюшнята и навесът за колата заемат останалата част от двора.
         Остава да се спомене още една важна част от този дом — асотеата или покривът. Там се отива по еокалера с каменни стъпала. Покривът е плосък и як, изграден от цимент, който не пропуска дъжд. Заобиколен е от всички страни с парапет, толкова висок, че не закрива гледката към околността, а същевременно запазва обитателите от натрапчивите погледи на минувачите. Когато слънцето залезе или е в облак, асотеата е много приятно място за разходка; а за да бъде още по-приятна, асотеата на дон Амбросио бе подредена като цветна градина. Около парапета бяха наредени разкошни гледжосани саксии с редки цветя; зелените клони и ярките цветчета, които се подаваха над парапета, бяха прекрасна гледка за този, който гледа оградата отвън.
         Но това не беше единствената градина в дома на богатия собственик на мини. Зад къщата се простираше друга, продълговата, заградена от двете страни с високи кирпичени стени, които стигаха до реката. Покрай самата река нямаше зид, защото тя беше достатъчно широка и дълбока, за да служи за ограда. Градината беше просторна, с овощни дървета в най-долния край, приятно подредена с пътечки, лехи и храсти от различни видове. При все че беше само един богат parvenu*1, дон Амбросио можеше да мине за човек с изискан вкус пред всеки, който видеше тази градина — още повече като се знае, че такива приятни убежища са рядкост в страната. Но тези сенчести дървета чиито храсти дължаха съществуването си на друг ум. Те бяха хрумвания на прекрасната му дъщеря, която Прекарваше голяма част от времето си под техните сенки.
         [*1 Parvenu (фр.) — случайно издигнал се човек Б пр.]
         За дон Амбросио една голяма земна кухина с кварцова каменоломна и една богата мраморна жила всред нея беше много по-приятна от всякакви цветя. А купчина сребро, на пръчки би било много по-интересно за погледа му от цяла местност, покрита с черни лалета и сини гергини.
         Но не и за прекрасната му дъщеря. Нейният вкус беше и благороден, и изтънчен. Стремежът към богатство и гордостта на богатите не зададяха никога душата й. Тя би се отказала с готовност от прословутото си наследство, за да споделя скромното ранчо на любимия си.


        ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА

         Слънцето клонеше към заник. Златистото кълбо бързаше да целуне снежните върхове на Сиера Бланка, която преграждаше западния кръгозор. Бялата наметка, скрила плещите на планината, отразяваше прекрасни розови отблясъци, които се сгъстяваха из падините в алени и модри багри, още по-прекрасни над тъмната линия на горите в подножието на Сиера.
         Беше рядък, сияен залез. В небето на запад се трупаха тежки, оцветени облаци, гдето злато, пурпур, си се сливаха в блестящо великолепие, а погледът на зрителя съзираше очертания на странни образи, напомнящи светли, прелестни създания от някакъв друг мир. Гледка, която беше наслада за окото, радост за натъженото сърце и ново щастие за щастливеца.
         Тя не отминаваше незабелязана. Съзерцаваха я прекрасни очи; само че в погледа им имаше скръб, несъответствуваща на прекрасната картина.
         Но изражението им не се дължеше на нея. При все че тези очи я съзерцаваха, мислите, отразявани в тях, идваха от съвсем различен източник. Сърцето беше погълнато от съвършено друга цел.
         Тези очи бяха на прекрасна девойка, или по-точно на млада, още неомъжена жена. Тя стоеше на асотеата на богат дом, загледана привидно към величествения залез, а унесена всъщност в не така приятни мисли. И лъчистото небесно сияние дори, отразено на лицето й, не можеше да разсее сянката, която се промъкваше по него. Черният облак в душата й надделяваше над небесната светлина. Тъга помрачаваше сърцето й, както и светлото лице.
         А то бе красиво, красива бе и прекрасната снага — стройна, величествена, с нежна прелест и меки очертания. Тази дама беше Каталина де Крусес.
         Тя беше сама на асотеата, заобиколена само от растенията и цветята. Наведена над ниския парапет, иззидан към задния двор, тя съзерцаваше залязващото слънце — защото дворът беше на запад.
         Каталина вдигаше от време на време поглед към небето и към слънцето; но по-често търсеше сенчестата горичка от диви мелил до края на оградата, гдето сребристите води на реката блестяха между тънките стволове. Погледът и спираше от време на време на това място с особено оживление. Не е чудно, че мястото привличаше погледа й. Там бе чула тя първите любовни обети, първата целувка бе осветила този кът и мисълта й го бе възвисила от земните низини към небесата. Не е чудно, че за нея то беше най-прекрасният земен кът. В най-прославените градини по света — в самата райска градина дори — тя не можеше да си представи по-приятно място, по-сенчесто кътче от малката беседка, приготвена от самата нея между клоните на дивите мелим.
         Но защо ги гледаше със скръб? В тази беседка още тази вечер тя очакваше да види човека… единствения човек, който придаваше святост на това място. Защо беше тъжна тогава? При такова очакване лицето й трябваше да сияе от радост.
         То просияваше наистина от време на време, когато тази мисъл минаваше през ума й, но друга някаква мисъл помрачаваше челото и придаваше на лицето й израз на тъга й на плахост. Каква беше тази мисъл?
         Дамата държеше с ръка бандола. Тя се отпусна на една пейка и засвири старинна испанска песен, но не издържа това усилие. Мисълта й отлетя някъде далеко от песента, пръстите й се отпуснаха от струните.
         Тя остави бандолата, стана и започна да се разхожда по асотеата. Походката й беше неспокойна. От време на време тя се опираше и навеждаше поглед, сякаш се замисляше дълбоко за нещо далечно. После тръгваше отново и пак се спираше както преди малко. Повтори това няколко пъти, без да изрече нито дума, нито възклицание.
         Веднъж обиколи цялата асотеа, като огледа внимателно растенията и саксиите от двете страни, сякаш търсеше нещо, но каквото и да бе то, не го намери, защото нищо не спря погледа й.
         Тя се върна пак и взе отново бандолата. Обаче щом докосна струните, остави инструмента и стана, обладана сякаш от внезапно решение.
         — И през ум не ми минава … може да съм го изпуснала в градината — прошепна тя, като се плъзна към една малка ескалера, която водеше за вътрешния двор.
         Оттам почваше широка пътека към градината; тя я прекоси и тръгна по покритите с пясък пътечки, като се навеждаше ту на една, ту на друга страна и надничаше зад всяко растение и храст, които биха могли да скрият търсената вещ.
         Тя разгледа всяко кътче от градината, спря се повечко в беседката между медиите — като че това място й беше по-приятно от всяко друго — и най-после се върна с все същото тревожно изражение, от което личеше, че не е успяла да открие това, което бе загубила.
         Дамата се върна на асотеата … и пак взе бандолата; но след няколко акорда я остави, стана отново и си заговори:
         — Carramba! Чудно Нещо!… Нито в стаята ми… нито в салона … нито в трапезарията, нито на асотеата … нито в градината!… Къде може да е? О, Dios*1 Ако е попаднало в ръцете на татко! Много е ясно … Непременно ще го разбере… О, Dios! Ако е попаднало в чужди ръце! В ръцете на враговете му… Казано е, тази нощ… Не се казва мястото, наистина, но времето е упоменато… Мястото ще се открие лесно. О, да знаех как да вляза във връзка с него! Но не зная и той ще дойде, уви! Нищо не мога да сторя! Да се надяваме, че не го е взел някой враг. Но где може да е тогава? Madre de Dios, где е?
         [*1 О, Dios (исп.) — о, Господи! Б. пр.]
         Всичко това беше изречено с глас, от който личеше, че говорещата е загрижена от загубата на някоя много важна вещ. Тази вещ беше писъмцето, донесено от Хосефа и написано от Карлос, ловеца на бизони, който съобщаваше, че ще дойде същата нощ. Не е чудно, че Каталина беше обезпокоена от тави загуба. Писъмцето не само я излагаше, но предаваше на явна гибел живота на любимия й. Това именно помрачаваше лицето й, това я караше да обикаля така неспокойно асотеата и градината.
         — Трябва да попитам Виченца — продължи тя. — Не ми е приятно да го сторя, защото напоследък загубих доверие в нея. Нещо е променило тази девойка. Едно време беше пряма и почтена, но сега е станала неискрена и лицемерна. Два пъти я улових, че ме лъже. Какво значи това?
         Тя помълча за миг, сякаш обмисляше нещо.
         — И все пак ще трябва да я попитам. Може да е намерила хартийката и като я е сметнала непотребна, да я е хвърлила в огъня. За щастие тя не знае да чете, но има връзки с други хора, които знаят! Ха! Забравих онзи войник — изгората й! Ако е намерила писъмцето и му го е показала? Dios de mi alma!
         Предположението изглеждаше много мъчително, защото сърцето на дамата затуптя по-силно, а дишането й стана по-бързо и приветливо.
         — Това би било ужасно — продължи тя, — би било най-лошото, което може да се случи! Този войник не ми харесва … изглежда подъл и лукав; чувах, че бил негодяй, и все че е любимец на коменданта. Не дай боже да му е попаднало писмото! Не бива да губя време! Трябва да повикам Виченца и да я разпитам. е
         Тя отиде до парапета към вътрешния двор.
         — Виченца! Виченца!
         — Да, сеньорита — отговори един глас откъм къщата.
         — Ела горе! Ела горе!
         — Да, сеньорита.
         — По-скоро! По-скоро!
         Една девойка в къса яркоцветна нагуа и бяла блузка без ръкави, излезе навън и тръгна по стълбата, която водеше към покрива.
         Тя беше — полуиндианка, полуиспанка, както личеше от мургавата й кожа. Не беше грозна, но в изражението й имаше нещо, което изключваше каквато и да е добродетел, почтеност или приветливост. Това изражение беше смесица от злоба и лукавство. Държането й беше също предизвикателно и нахално като на човек, извършил всеизвестно престъпление и станал поради това безогледно дързък. Това държане бе започнало неотдавна и господарката й го бе забелязала заедно с другите промени.
         — Какво желаете, господарке?
         — Загубила съм една хартийка, Винченца. Сгъната беше надлъж, не като писмо, ей така.
         Тя подаде на девойката една хартийка, сгъната като изгубената.
         — Виждала ли си такова нещо?
         — Не, сеньорита — беше незабавният, готов отговор.
         — Да си я измела или да си я хвърлила в огъня? Тя изглеждаше съвсем незначителна и всъщност не е много важна, но на нея имаше някакви модели, които исках да прерисувам. Мислиш ли, че е унищожена.
         — Не зная, сеньорита; зная само, че аз не съм я унищожила, нито съм я измела, нито съм я хвърлила в огъня. Не бих направила такова нещо с никаква хартия, защото не зная да чета и се боя да не унищожа нещо важно.
         И да беше, и да не беше вярна втората част на казаното, метиската знаеше, че първата част беше съвсем вярна. Тя не бе унищожила хартийката — не бе я нито измела, нито изгорила.
         Тя отговори с невинно простодушие и лек оттенък на гняв, сякаш не й бе много приятно, че я подозират в небрежност.
         От отговора на господарката не пролича дали е забелязала този гняв; тя показа само, че е доволна.
         — Няма значение — каза тя — свободна си, Виченца.
         Девойката си тръгна с намусено изражение. Когато главата й се изравни с горния край на стълбата, тя се обърна към господарката си, която беше гърбом към нея, и я изгледа с презрително свити устни и сатанинска усмивка. Те доказваха, че Виченца знае за изгубената хартийка много повече, отколкото бе признала преди малко.
         Каталина гледаше пак залязващото слънце След няколко мига то ще изчезне зад снежния хребет на планината. Още няколко часа … и ще настъпи блаженият миг!
         Робладо седеше както и по-рано в своята казарма. Както и по-рано, на вратата се почука леко. Той извика, както и по-рано:
         — Кой е?
         И чу отговор:
         — Аз!
         Позна, както и по-рано, гласа и заповяда на дошлия да влезе. Както и преди, беше войникът Хосе, който се приближи към офицера с раболепен поздрав и поклон.
         — Е, Хосе, какво ново?
         — Само това — отговори войникът, като подаде една сгъната надлъж хартийка.
         — Какво е това? — запита Робладо и добави веднага: — От кого?
         — Господин капитанът ще разбере по-добре от мене, защото аз не зная да чета, но хартийката е взета от сеньоригата и прилича на писмо. Сеньоритата го е получила от някого, когато е била на черква вчера сутринта; така мисли Виченца, защото е видяла да го чете, щом се върнала от утринна. Виченца мисли, че онази девойка Хосефа го е донесла от горния край на долината, но господин капитанът ще разбере по-добре.
         Робладо не изслуша и половината от приказките му, защото поглъщаше жадно съдържанието на писмото. Щом го дочете, той скочи от стола като убоден и започна да се разхожда възбудено из стаята.
         — По-скоро, по-Скоро, Хосе! — извика той. — Изпрати Гомес тука! Не казвай никому нищо! Бъди готов… и ти ще ми трябваш! Веднага изпрати Гомес! Тръгвай!
         Войникът поздрави не така раболепно, защото бързаше, и изхвръкна от стаята
         Робладо продължи:
         — Господи! Каква слука! Може ли да ме се хване глупакът, щом примамката е любовта? Още тази вечер … Към полунощ! Ще имам време да Се подготвя! Да знаех само мястото! Но не е казано къде ще бъдат!
         Той препрочете писмото.
         — Carajo! Не е казано! Там е злото! Какво да се прави? Не мога да се лутам наслуки в тъмнината. Ха! Сетих се, ще трябва да следим н е я! … Да я следим до самото място! Виченца ще свърши тази работа, а ние ще чакаме някъде в засада. И девойката ще ни заведе до мястото и ще трябва Да имаме време да ги обкръжим. Но срещата им ще трае достатъчно, за да имаме време да ги обградим. Ще ги заловим в най-блажения миг. Дявол да го вземе! Само като помисли човек… Това жалко псе … колач на бизони … да ми се изпречва на пътя! Но търпение, Робладо, търпение… Тази нощ… тази нощ …
         На вратата се почука. Влезе сержант Гомес.
         — Гомес, приготви двадесет души! Избрани момчета, чуваш, ли? Да сте готови до единайсет часа! Имаш достатъчно време, но внимавай да сте готови, щом ви повикам. Нито дума някому отвън. Ще заповядаш на момчетата да оседлаят и да не разправят нищо. Напълнете и карабините; ще има работа! По-нататък ще изучите каква е… Хайде! Пригответе се!
         Без да продума, сержантът излезе да изпълни заповедта.
         — По дяволите слуката! Да знаех мястото или поне приблизително къде може да бъде! Дали ще е около къщата? Или в градината? Може би навън — нейде из полето? Не е невъзможно. Той едва ли ще се осмели да дойде толкова близо до града, защото някой би могъл да познае било самия него, било коня му. Да пукне този кон! Но не, конят ще ми трябва! Ах, да можех да открия това място преди срещата! Тогава работата ще е сигурна! Но нищо не се споменава за мястото. … Да, казано е само някогашното място. Дявол да ги вземе! Те са се срещали и по-рано… често… често … А-ах!
         Той изстена мъчително и продължи да се разхожда като обезумял.
         Дали да кажа сега на Вискара? — продължи той. — Или да почакам, докато свърша работата? Ще почакам Ще му поднеса новината като предястие за вечерята. Може да успея да украся трапезата с ушите на ловеца. Хахаха.
         С този сатанински смях негодникът откачи сабята и закопча колана й на кръста си. После взе и два големи пищова, погледна шпорите си и излезе от стаята.


         ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА

         До полунощ имаше още един час. Имаше луна, но тя беше още толкова близо до кръгозора, че скалите, които ограждаха южния край на долината, хвърляха дълги сенки над полето.
         Успоредно с тези скали, почти до подножието им, един конник се движеше от долния край на селището по нанагорнището на долината. Предпазливият ход ма коня неспокойните погледи на ездача показваха, че той се движи със страх и иска да остане незабелязан. Явно беше, че затова именно не се отдалечава от сянката на скалите; щом стигнеше до някое място, гдето скалите бяха по-полегати и не хвърляха сянка, той се спираше за малко, оглеждаше грижливо местността и я прекосяваше набързо. Желанието да се скрие беше едничката причина да пътува под самите скали, защото малко по-далече от тях можеше да се намери много по-добър път.
         Като измина няколко мили по този начин, конникът дойде най-после срещу града, който беше все пак на три мили от скалите. Оттук започваше път, който свързваше града с един проход между канарите вляво.
         Конникът спря и погледа пътя, като че се двоумеше по него ли да тръгне, или не. Решението му бе отрицателно и той продължи да язди още една миля в сянката на скалите. След това спря пак и огледа местността вдясно. Една тясна пътека водеше като че към града или някъде по-нагоре от него. След кратко оглеждане конникът сякаш разбра, че това е именно търсената пътека, и тръгна по нея, като се отдели от сянката на скалите и излезе на светло. Този конник, осветен от лунните лъчи, беше младеж с прекрасна осанка, облечен като ранчеро и яхнал великолепен жребец, чиято гладка черна козина лъщеше на сребристата светлина Лесно можеше да се познае кой е. Бялото лице и светлите къдри, които се подаваха под края на сомбрерото, не можеха да се забравят в тази страна на мургави хора. Беше Карлос, ловецът на бизони. Можеше да се забележи също, че едро куче вълк върви по петите ма коня. Беше Сиболо. Колкото повече конникът наближаваше града, толкова повече предпазливостта му изглеждаше да се увеличава. Местността пред нето, за негово щастие беше осеяна с групи дървета; а тук-там имаше и гъсти храсталаци, през които минаваше пътеката. Кучето навлизаше в тях пред него, но без шум и лай; а когато излизаше пак на открито, конникът спираше и оглеждаше мястото до следващия храсталак, преди да се опита да го премине.
         По този начин той стигна най-после на няколкостотин ярда от града и можа да види градските стени и купола на църквата, който блестеше между върховете на дърветата. Някакъв зид, от който погледът му не се отделяше, беше по-близо от останалите огради. Той позна очертанията му, беше парапетът в къщата на дон Амбросио, към която конникът се приближаваше изотзад.
         Той се спря в малка горичка, последната в равнината. Отсега нататък до самия дом на дон Амбросио местността беше открита и равна — до брега на описаната вече река, която протичаше зад градината. Местността беше ливада, собственост на дон Амбросио, използвана за паша на конете му. Те отиваха дотам по един груб мост на реката зад градинските стени. Но друг мост свързваше самата градина с ливадата. Той беше по-леко и красиво построен само за пешеходци. Беше направен всъщност само за прекрасната дъщеря на дон Амбросио, която излизаше оттук да се разхожда из ливадата. По средата на този мост имаше врата, която се заключваше, за да не се допускат нежелани гости в градината. От моста до горичката, гдето беше спрял Карлос, нямаше повече от триста ярда и само тъмнината пречеше на конника да го види. Но все пак, тъй като луната още грееше, той можа да забележи ясно високите стълбове и светлите крила на вратата, които блестяха на лунната светлина. Реката не се виждаше — на това място бреговете й бяха високи, — а самата градина бе закрита от горичка памукови дървета и мелии, които растяха в долния й край.
         Като стигна в храсталака, Карлос слезе от коня, отведе го в най-тъмния кът между дърветата и го остави там. Не го завърза за дърво, а само закачи юздата на предния край на седлото, за да не се влачи по земята. Отдавна бе приучил прекрасното животно да стои, гдето го оставят, без да е вързано.
         После тръгна към края на храсталака и застана там, втренчил поглед в моста и горичката зад него. Той вършеше всичко това не за пръв път, но никога вълнението му не бе било така силно и особено както сега.
         Подготвил се бе за очакваната среща — решил бе да говори с откровеност, каквато не бе си позволил от скромност ни веднъж досега… Решил бе да направи предложение и неговото отхвърляне или приемане щеше да реши бъдещата му съдба. Сърцето му туптеше така, че в ушите му кънтеше всеки негов удар.
         В града владееше пълна тишина. Всички жители си бяха легнали. Никаква светлина не прозираше от прозорец или врата. Всички бяха здраво затворени и залостени. По улиците не се виждаше никой освен пет-шест души от нощната стража на селището. Загърнати в тъмните си плащове, те седяха полузаспали на пейките пред къщите, като стискаха в ръка своите алебарди, а фенерите бяха оставени до нозете им.
         Пълна тишина владееше и около дома на дон Амбросио. Голямата порта на сагуана беше затворена и залостена, вратарят се бе затворил в своята стаичка, което показваше, че всички обитатели на къщата са се прибрали. Ако тишината е равнозначна на сън, всички бяха заспали; но един лъч светлина, който се промъкваше между копринените завеси на стъклена врата и осветяваше смътно настилката във вътрешния двор, показваше, че поне един човек в този дом е буден. Светлината идваше от стаята на Каталина.
         Нощната тишина бе нарушена внезапно от силен звън Часовникът на енорийската църква възвести полунощ.
         Още не бе отекнал последният звън, когато светлината в стаята като че угасна изведнъж — защото престана да се вижда и между завесите.
         Малко по-късно стъклената врата се отвори безшумно отвътре; една забулена женска фигура излезе оттам и се плъзна крадешком с лъкатушни движения по неосветената част на вътрешния двор. Изящната стройна снага не можеше да се прикрие от широката наметка, с която бе загърната; гъвкавостта на походката личеше въпреки сдържаното прокрадване. Беше самата сеньорита.
         Като измина вътрешния двор, тя тръгна по широката пътека към градината. Тук се спря пред тежката врата, която затваряше достъпа откъм къщата. Само за миг. Изпод наметката се показа ключ и тежката заключалка се покори — макар и не лесно — на женствената силна ръка. Но не безшумно. Ръждясалото желязо скръцна в ключалката и накара девойката да трепне и да потрепери. Тя дори се върна малко по пътеката, за да се увери, че никой не е чул шума; застанала пред тъмната врата, тя огледа двора. Не се ли затвори някаква врата зад нея, когато се бе върнала? Така й се бе сторило. Разтревожена от този шум, тя постоя известно време, като разглеждаше различните врати, които водеха от къщата към задния двор. Затворени бяха всички, включително и нейната; защото тя я бе затворила на излизане. Смутена отначало от този въображаем шум, но вече полууспокоена, тя се върна към вратата.
         Отвори я предпазливо, мина другата част на пътеката излезе на открито. Като вървеше все в сянката на дръвчетата и храстите, тя стигна до горичката в дъното на градината. Тук се поспря за миг, понадникна между стволовете на дърветата, огледа откритата полянка към горичката, гдето бе спрял Карлос.
         Не се виждаше нищо освен очертанията на самата горичка; скритият в сянката мъж в тъмно облекло не можеше да се познае от такова разстояние.
         Тя постоя малко, после се плъзна между дърветата и в следния миг беше вече в средната, най-висока част на моста срещу малката вратичка. Тук пак се спря, извади изпод наметката си бяла батистена кърпичка, вдигна я високо и я размаха.
         Наоколо беше пълно със светулки, които святкаха пред тъмния фон на гъсталака; но те не й попречиха да съзре по-ярко светване, като пламване на кибритена клечка, което се появи между тях. То беше отговор на нейния сигнал!
         Тя прибра кърпичката, извади малък ключ и го пъхна в ключалката. Това стана за миг, после отвори вратата, отдръпна се в сянката на горичката и зачака.
         И в мрака дори очите й светнаха с пламенна любов, когато зърнаха сянката на мъжа, който тръгна пеша откъм храсталака към моста. Той беше за нея най-скъпият човек в Света; и тя чакаше наближаването му с пламнали страни и сърце, изпълнено с радостен трепет.


         ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

         Затварянето на някаква врата, когато се бе върнала по пътеката, не беше плод на въображението й. В същия миг действително се бе затворила врата — към спалните на прислужничките. Ако бе избързала, Каталина би могла да забележи една сянка, която изтича през вътрешния двор и влезе през скръцналата врата. Но тя бе закъсняла. Вратата беше вече затворена и всичко бе утихнало. „Може само да ми се е счуло така“ — помисли Каталина.
         Не бе й се счуло. Щом семейството се прибра да почива, вратата на Каталина бе поставена под наблюдение. Едно око следеше през всичкото време светлинната ивица между завесите на стъклената врата — окото на Виченца.
         Рано привечер девойката поиска разрешение да излезе за малко. Позволиха й. Тя отсъства около един час. Придружена от войника Хосе, отиде да се срещне с Робладо. На тази среща уговориха всичко.
         Виченца трябваше да наблюдава господарката си в къщи и да я проследи до мястото на срещата. Като разбере къде е то, трябваше да се върне колкото може по-бързо при Робладо, който определи къде ще я чака, за да отведе нето и войниците при влюбените. Това беше, според Робладо, най-сигурният план за действие, той бе взел съответните мерки.
         Спалнята на Виченца беше срещу спалнята на Каталина, а вратите на двете стаи бяха точно една срещу друга. Девойката видя през ключалката, че светлината угасва и сеньоритата се промъква през вътрешния двор. Тя я дочака да тръгне по пътеката към градината, после отвори тихо своята врата и се плъзна подир нея.
         Когато сеньоритата беше вече успяла да отключи голямата градинска порта, метиската надничаше зад стената в началото на пътеката; щом чу, че господарката се връща — предупредена от стъпките й, — подлата съгледвачка се стрелна обратно в стаята си и затвори вратата.
         Мина известно време, преди да се осмели да излезе пак, защото ключалката не можеше да й помогне сега. Все пак тя не отделяше окото си от нея и като видя, че господарката й не се връща в стаята си, предположи, че трябва да е продължила към градината. Виченца отвори пак тихо вратата, измъкна се навън, отиде на пръсти до пътеката и надникна. Не беше вече тъмно. Вратата беше отворена. Луната грееше и осветяваше целия път. Ясно беше, че сеньоритата е излязла оттам и е вече в градината.
         Дали е в градината? Метиската си припомни мостчето; тя знаеше, че господарката й има ключ от неговата вратичка и я използва често и денем, и нощем. Може да е минала мостчето и да е излязла на поляната. Тогава Виченца може би не ще успее да открие в каква посока е тръгнала и ще провали целия план!
         Докато тези мисли минаха набързо през ума и, девойката изтича по пътеката, после се сниши и тръгна колкото е възможно по-бързо по малката пътека към моста.
         Като не Видя никого между овощните дървета и лехите с цветя, тя започна да се отчайва; но гъстата горичка в дъното на градината я насърчи, то беше подходящо място за среща, дори превъзходно за такава цел, както опитната метиска много добре знаеше.
         Приближаването до тази горичка беше трудно. Между нея и цветните лехи имаше открита зелена морава. Всеки можеше да забележи от горичката кой отива нататък, особено в такава лунна нощ. Метиската разбра това, спря се и започна да обмисля как да се приближи.
         Скоро откри една възможност. Откъм едната страна на моравата високата кирпичена стена хвърляше сянка, широка няколко фута. През тази сянка би било възможно да се стигне незабелязано до горичката. Девойката реши да опита.
         Водена от вродената хитрост на расата си, тя легна по корем и стигна пълзешком до края на горичката, точно зад беседката. Там се спря, вдигна глава, надникна през листата, закриващи беседката, и видя; това, което желаеше.
         В това време Каталина беше на мостчето, което беше по-високо от мястото на метиската, така че тя можеше да съзре фигурата на господарката си, очертана върху небесната синева. Видя я, че размахва бяла кърпичка. Отгатна, че това трябва да е знак… Зърна и светването в отговор на този знак. После видя как господарката й отключи и отвори вратичката.
         Хитрата съгледвачка беше вече уверена, че мястото на срещата е самата горичка; и би могла да си тръгне с това съобщение; но Робладо й бе заповядал да не си тръгва, докато не види самата среща и се увери напълно за мястото й. Затова тя остана, гдето беше, и зачака по-нататъшните действия на влюбените.
         Като забеляза сигнала, Карлос светна с някакъв прах, приготвен от по-рано. Той не забави отговора си на добре познатия знак. Само миг, за да отиде до коня, някакъв шепот, който животното разбра отлично, и ловецът напусна гъсталака; Сиболо тръгна по петите му.
         Като стигна до моста, Карлос се наведе, каза тихо няколко думи на кучето и продължи пътя си. Сиболо не го последва, а легна на брега на реката.
         В следния миг влюбените бяха заедно.
         От мястото, където се бе свила, метиската видя срещата. Луната осветяваше лицата им — бялата кожа и русите къдри на Карлос се виждаха много ясно. Девойката познаваше ловеца на бизони. Той беше.
         Видяла бе всичко, което беше потребно на Робладо. Срещата ставаше в горичката. Оставаше само да се върне при офицера и да му съобщи това.
         Тъкмо когато се готвеше да пропълзи назад и се бе вече полунадигнала, за най-голямо нейно смущение влюбените тръгнаха през горичката към беседката, зад която тя се бе свила. Ако станеше или направеше опит да се отдалечи, един от двамата непременно щеше да я види.
         Нямаше друг изход, освен да остане, където е — поне докато й се представи по-добра възможност да се махне, — и с това намерение тя клекна отново в сянката на беседката.
         След миг влюбените влязоха и седнаха на пейките в малката беседка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар