4 юли 2012 г.

Българска класическа литература: Христо Смирненски-2


             Христо Смирненски
               Публицистика
        

Епидемия от конференции

         Конференции, конференции и пак конференции!… Още преди войната тази епидемия беше се вмъкнала в главите на богопомазаните избраници, но след нея тя взе такива страшни размери, че съвсем разслаби мозъците и челюстите на старите и почтени дипломати.
         Затракат телеграфите, зашушнат телефоните, заредят се пламенни статии из вестниците и „великите държавници“ намъкват официалните си облекла с отегчението на артист, който хиляди пъти е играл една и съща скучна роля.
         И ето политическите бабички се събират на клюки, лъжи и мъдрувания — на конференция. В ослепително светлите зали гладко обръснатите физиономии си придават мъдро и достолепно изражение, позата е строго изискана, жестовете тежки — по-тежки от престъпленията, които се комбинират край зелените маси.
         „Нашият народ…“ — започва всеки, „нашите народи“ — завършват всички. За сметка и от името на този „наш народ“, който при различни случаи се състои от англичани, ирландци, индуси, египтяни, австралийци и пр., и пр., се кроят, подписват и развалят хиляди договори и решения. Тези, които никога не отиват на война, защитени от златната броня на своето привилегировано положение, заплашват със силата на своя меч; тези, които не са посели нито едно житно зърно, плачат за разорените поля; тези, които слизат в черните подземия на рудниците и мините само когато кинематографическият апарат има да снеме „великия държавник сред народа“ — те чертаят картата и не позволяват да се отнемат техните мини. Но покрай чисто търговските сделки на конференциите те разглеждат н морални, благородни договори. В Хага се събират, за да определят кои средства за убиване са хуманни и съгласно кой параграф може да бъде отрязана една човешка ръка, без да се наруши моралът. На зелените маси във Версайл се слага великодушно въпросът: колко кубически метра въздух може да се даде на победените, за да не се задушат изведнаж. А във Вашингтон — във Вашингтон дипломатическите свекърви решиха, че нищо не могат да решат…
         „Думите за дипломатите не са средство за изказване, а за прикриване на мислите“ — беше казал един държавник. А друг прибави: „Ние, дипломатите, когато се съберем, така явно и нагло се лъжем, че всички бихме прихнали от смях, ако не бяхме възпитани хора!…“
         Наистина, възпитани хора. Добре облечени, добре нахранени, парфюмирани, пригладени — седят край зелените маси, размотават безкрайните кълба на празните си речи и поклащат тежко леките си глави в това време, когато в Англия и Америка милиони маси безработни скитат с ръце в джобовете, в Русия умират цели области от глад, в Австрия се огъват от нищета…
         Ето ги, събрани днес в Кан, а утре, тръгнали за Генуа. Горещи пориви на ледени сърца, благородни обещания от фарисейски уста, велики намерения на малки душици. Водопади от мастило, планини от книжа, океан от празни думи и над всичко това отгоре една обикновена кръгла нула.
         Конференции, конференции и пак конференции! През океани и планини идат дипломатическите влъхви, през планини и океани се завръщат, без да са извършили каквато и да е полезна работа. Връщайки се, те се запитват: „Защо дойдохме, когато знаехме безплодието си?“ И всички тия конференции напомнят един анекдот. Някой дава обявление, че му трябва слуга, който да знае френски и да може да гледа коне. Запътва се един, пътува няколко дни и стига в чифлика.
         — Знаете ли френски?
         — Не, не зная.
         — Ами можете ли поне да гледате коне?
         — Не, и това не мога!
         — Че защо сте дошли тогава?
         — Дойдох да ви кажа, че не мога да върша вашата работа!
         Така отговарят на крещящите нужди на днешния живот обърканите дипломати на капиталистическото общество…


        
         Хляб и зрелища

         От площадите на древния Рим, където робските тълпи тревожеха потъналите в разврат и доволство патриции с честия си вик „хляб и зрелища“, ехото се понесе и стигна до шумните улици на Ню Йорк и Лондон, на Берлин и Виена. Безчислени тълпи от безработни и бездомни заливат улиците и все по-страшно и по-страшно вдигат стиснатите си юмруци. През трясъка на трамваите и колите, през пищението на автомобилите и железниците — като страшен вихър, като черен призрак витае този громък вик, вмъква се в празничните охолни зали, блъска се по витрините на големите магазини, налита гръмотевично из канторите и домовете на капиталистите и все по-често и по-заканително разкъсва тихата дрямка на златните божества.
         Хляб!
         Милиони уста отправят този огнен вик, милиони ръце се вдигат със закана.
         И ако някога римските императори смятаха себе си достатъчно великодушни, за да подхвърлят по някой залък на тълпите — същите тези роби, които им отплащаха с кръвта си по пясъчните арени, — днешните властелини смятат и това за много.
         Не, те не искат да дадат хляб на гладуващите, но затова пък най-усърдно се грижат за общонародните зрелища. Нима бедните тълпи са недоволни от всесветската арена на войната, където топлата кръв още дими? Нима недостатъчно зрелище бяха пожарищата на градовете, безинтересна панорама — милионите черни кръстове по бойните полета?… Зрелища? Не!
         — Хляб! Само хляб!
         Буржоазията пое отдавна грижата за зрелищата. Но и днес, когато гладните тълпи заливат улиците като разтопена лава, полицейските драматурзи са готови с новите си кървави пиеси.
         — Хляб ли?… Заповядайте: на всеки ъгъл картечници, на всяка улица гора от щикове.
         И трагедията почва.
         — Ръцете доле, тури ножа в ножницата — крещят старите суфльори към разбунения роб.
         И картечниците почват своя хор. Не! Буржоазията не се скъпи за зрелищата. Наистина, декорациите малко или повече се менят, но старата пиеса продължава. Берлинските улици още помнят пролога, увертюрата не е забравена в Рур и Саксония, завесата в Лондон и Ню Йорк вече е достатъчно дигната, смъртният диалог между фашисти и работници продължава из всички градове на Италия. А преди 10 дни, само преди 10 дни, по „Рингщрасе“ и пред парламента във Виена започна шумният увод към голямата драматична поема на гладните виенски маси. Този път виенските работници никак не са наклонни да слушат фалшивите режисьори от освиркания театър на Адлера.
         — Хляб! Хляб!…
         Пострада парламентът — суфльорската будка на господина Адлер, — пострадаха разкошните гнезда на борсовите октоподи, пострадаха хотелите, магазините и дебелите гърбове на виенските патриции.
         И защо? Скъпотията била голяма, спекулацията — безобразна, животът — тежък! Нима на буржоазията не е тежко — малко ли й тежат големите благоутробия и пълните джобове? В какво е виновен някой си хер Франц или фон Майер, който до 10 часа сутрин мирно и тихо си спи, до 11 часа чете библията, а в 12 прочита борсовия бюлетин и телеграфира: „Кроната е твърде ниска. Да закупя ли още десетина милиона?“…
         „Хляб и зрелища“ — някога. „Зрелища за хляб“ — сега!… Наистина, виенското зрелище никак не се харесва нито на господа буржоазните зрители, нито на г-да социалдемократическите суфльори. Те крещят: „Спуснете завесата! Пиесата не е издържана в художествено отношение!“
         Напразно обаче те дърпат въжетата. Завесата е здраво дигната както във Виена, така и по целия свят. Тя няма да падне, защото на сцената стои измъченият, кървав и настръхнал трагик — пролетариатът, — ритнал вече суфльорската будка и готов сам, единствен да изиграе последното действие на великата житейска пиеса — действие съвсем не по вкуса на старите буржоазни естети и критици.



         Нямате думата!

         Сутрин ставате рано, бързате да не закъснеете за работа, а на ъгъла ви спира голям афиш с черни, едри букви: „Манифест към българския народ“… Боже мой! Пак война!… Пред манифеста разтревожена групичка чете плахо: „Ние, Фердинанд първи…“ Проклина някаква бабичка, повдигат се на пръсти изплашени деца, трепере и се взира в манифеста пожълтяла млада жена, а по навъсените мъжки лица лежи и тревога, и злоба:
         — Нали неутралитет уж щяхме да пазим! Пак ли ще воюваме?…
         — Нека воюват тези, които я обявяват.
         — Стт! Нямате думата! Отечеството говори…

                                                       * * *
         По окопите цяла нощ е беснял ураганен огън. Всичко е разорано. Трупове пред окопите, трупове в тях, трупове в телените мрежи, увиснали и разкъсани. Неприбрани ранени и охкат, и плачат като деца. Тежи намръщеното небе, ръми ситен есенен дъжд, мътни, калночервени ивици се стичат из труповете. Смазани от умора, войниците се гушат в галериите. Сиви силуети, лентички тютюнев дим и мрачни думи през зъби.
         — Проклета война! Проклето тегло! Няма край!…
         — Всичко ще се свърши, когато свършим всички.
         — Може и по-рано — когато хвърлим пушките.
         — Кой говори там? Пак ли ти?… Когато народният дълг говори, нямаш думата!

                                                           * * *
         Пред военния прокурор стои млад, брадясал момък, с измъчено продълговато лице.
         — Вие сте карали войниците да хвърлят пушките, вие сте бунтували другарите си в тия съдбоносни за народа дни!
         — Съдбоносни са не за народа, а за тия, които грабят и мамят народа, които обявяват война, за да останат в тила… Нека и те дойдат в окопите.
         — Ст! Нямате думата!…
         Насапуненото въже или куршумът отнемат завинаги думата.

                                                           * * *
         — Ние тук мрем от куршуми, мрем от студ и малария, децата и жените гладуват, а там грабят, а там си пълнят джобовете.
         — Ние сме голи, ние ходим по чорапи… с един ботуш. Зима иде, а носим летни скъсани ризи… Защо не сключите мир?
         — По този въпрос ние имаме думата — вярвайте в своите министри.
         — Не можем повече да вярваме… Толкова време ни лъжете!…
         И от фронта, през Радомир и Владая, се проточват на колони и групи разбунтувани войници.
         — Стойте! Къде отивате?
         — В София! В София! Там! Искаме сметка ние!
         — Не може!…
         — Но ние искаме! Не можем повече да чакаме и да мрем зарад вашите доставки, зарад вашите тютюни… Искаме да кажем и ние своята дума!
         — Не може! Предателите нямат думата. Или не разбирате български? Тогава може би немски?
         … И германската артилерия доказва, че нямат думата.

                                                          * * *
         По улицата буйна демонстрация.
         — Хляб! Хляб! Долу скъпотията! Долу народните грабители.
         — Спрете! Къде отивате!
         — Искаме хляб, искаме евтин живот. Искаме наказание за спекулантите. Няма ли кой да ни чуе?
         — Ст! Мълчете! Във Версайл се сключва мирът, съдбата на България виси на косъм.
         И думата се дава на пушките, камшиците и саблите.

                                                         * * *
         По улицата пак афиши: „Народът има думата на 19 ноември!“ „Пред народен съд виновниците за войните!“
         — Ние не сме виновни за войните — политическото положение беше такова.
         — А спекулацията, ограбването?
         — И за туй не сме виновни — стопанското положение беше такова… Ние изобщо не сме виновни. Дайте ни думата да се обясним.
         — Ст! Мълчете! Днес вие пък нямате думата!

____________________________
         „Манифест към българския народ“ — манифестът, с който българският народ е бил въвлечен в Първата световна война, е обнародван в „Държавен вестник“, бр. 222 от 1 октомври 1915 г.; той е подписан от Фердинанд и от членовете на министерския съвет начело с министър-председателя д-р В. Радославов.

        

         Писма до оня свят I

         Ето две години, друже, откато се пресели на оня свят. Две години, откато фугасът отнесе тялото ти на 3—4 метра встрани, а душата ти, навярно, много по-далече. Да, много, много по-надалече, защото в противен случай ти би си плюл на петите и би се смъкнал при мене, грешника, за да си искаш онези 120 лв., дето ми зае в „Бохемия“. Това ме навежда на мисълта, че е хубаво да има човек умрели кредитори. Едно ме е страх: взех напоследък да се занимавам със спиритизъм, та кой знае… Виж, че си се изтърсил на някой сеанс пред мене и, ни повече, ни по-малко, вземаш, че ме пипнеш за яката със сладкозвучното възклицание: „Скоро парите.“ Ех, друже, пази се от подобна глупост. Ти си дух и съвсем не пиеш мастика. Защо ти са пари?
         Та така… две години. През тези две години станаха много събития по грешната ни земя и кой знае вие, небесните същества, дали сте ги наблюдавали. Както знаеш, ний бяхме обявили война на изток, запад, север и юг, а пък чергата ни беше малка. Ходихме на promenade из Сърбия, посетихме албанските чукари, бяхме на зимна дача чак на Серет и стана каквото стана, та се събрахме в орехова черупка. Здраве да е! Ти знаеш, че ние съвсем не се интересуваме за териториални придобивки. Стига ни славата, а плюс това, ако стане някога въпрос чий е Балканският полуостров, не ще и съмнение, че с археологически разкопки, сиреч с костите на стотиците хиляди българи, ще докажем своите права. Сега по нас е спокойно. Борис Вазов съвсем не бие звънци и не вика, че дванайсетият час за намисане е настъпил. Кръстьо Станчев пък се отказа от пропагандиране пангерманизма на Балканите, а се зае с много по-доходна работа — образува политически съюз на камбанарите, с който разчита по парламентарен ред да поеме властта, тъй като броят вече 200 члена камбанари. По политиката много не мисля да ти пиша, тъй като виж, че ме накарали насилствено да поема властта. Мислиш ли, че не е възможна подобна работа? Ба! След като д-р Данев, който в 1913 г. самичък се провикна: „Ум царува, ум робува, ум патки пасе! Спасявайте България, политиката ми фалира!“, днес е пак министър, и то под културното шефство на Ал. Стамболийски, защо и аз да не стана поне министър на земледелието, като към него се причисли и клон „Анализ на спиртните питиета“? Да, друже! Също аз мога да стана и директор на прехраната, за да се прехранвам в тези гладни години. Ти навярно си слушал за културната роля на тази дирекция, с която подробно ще се занимая в друго писмо.
         Стана дума за прехраната, та ми дойде на ум, че ти в продължение на 7 дни си служил за прехрана на гарваните и гаргите, тъй като не могли да те приберат. На някои приятели много им беше мъчно, че такава участ сполетяла трупа ти. Санким те са по-добре. Тебе поне мъртъв те късаха гарваните, а нас същите живи ни ръфат. Думата е за благовъзпитаните гарвани, които носят фракове и бомбета, пият кафето си в „Панах“ и носят нежното име „спекуланти“. Тях ще ги срещнеш на всяка крачка поединично или на ята из булевардите, разсъждавайки къде по трупа на Българийката е останало малко кожица или месце, за да задоволят ненаситните си търбуси. Ех, Жорж, Жорж… Един дава следния мъдър съвет за вразумяване на нашето племе: да се преброи цялото население и да се раздели точно на две половини, па всеки да вземе по един сатър и да удря. Последният, който остане жив, да се обеси самичък на някоя суха върба. Нали добра идея! Само че едно ме тревожи. Последният няма да се самообеси, тъй като ще бъде някой спекулантин, и вместо такъво трагично решение чисто на просто ще телеграфира на някой свой колега в странство: „На износни условия предлагам 400 000 000 килограма прясносолено месо.“

        
         Писма до оня свят II

         Мислех да те търся в ада. Знаеш, и ти, и аз си имаме земни греховце: къси истории с дългокосите, дребни закачки с едрите бъчви, взимахме назаем, без да мислим даже да ги връщаме и пр., и пр. Обаче аз си спомних, че ти си женен човек, т. е. прекарал си чистилището, спомних, че не си бил през войната кмет, пристав или околийски началник из Моравско и Македония; сетих се, че не си заемал интендантска длъжност, нито пък си бил домакин на болница, и реших и постанових: Жорж е в рая. Така, покойний мой другарю! В рая навярно си добре и сигурно вече си се запознал с небесните примадони, които според мене не се различават твърде много от земните си сестри. Евините дъщери там, както разправят някои скромни служители на Венера, били в костюми за баня, без да държат сметка, че Пастухов ще им състави акт за явна съблазън. Впрочем, ти не познаваш последните деяния на Кръстьо, който успя да запази равновесието на България, но разклати същото на партийката си. Знам, че и ти като мене си неутрален, та съвсем не можеш да си представиш какъв беше Пастухов. Ако се взреш в него през очилата на тесняците, той е нещо като допотопен крилат хищник или цербер пред вратата на буржоазията, ако ли пък го разгледаш като широк, ще намериш, че той е нещо като Рамзес II с добродетелите на св. Спиридон чудотворец плюс благочестието на Дева Мария.
         В няколкомесечната си служба на народняците Пастухов се показа добър аргатин, икономиса 39 народни представители, с която зестра се опита да се ожени за кака Санда Дружбашка. Стана какво стана, но Кръстьо се плъзна на динена кора, а кака Санда се ожени за чорбаджията му — благочестивия Маджаров. Тесняците възликуваха, а демократите се събудиха за момент и прозявайки се, иронично се усмихнаха. Пастухов показа ред фокуси — последната дума на изкуството, — обаче рекорд държи, без съмнение, заповедта му за явната съблазън. Ти знаеш, че сме възприемчив народ. През войната ние твърде много се одялахме, особено представителките на нежния пол. Българката стана едновременно германка, парижанка, гъркиня, сенегалка и пр., и пр. Трудолюбива като немкиня, тя се отдаде на интензивен труд из булевардите и тъмните кьошета; елегантна като парижанка, тя смъкна деколтето си до кръста, откривайки безплатно прелестите на недомитата си шия; хитра като гъркиня, тя почна да служи на отечеството, пропагандирайки националните идеали между всички иностранци; изтънчена в своя вкус, тя накичи ръцете, ушите и краката си с метални дрънкала, за да даде пълна илюзия на сенегалците за техните дулцинеи около екватора.
         Разбира се, трябваше да се предприеме нещо. Почна се боязливо интерниране на пеперудките. Последните отиваха на дача и се връщаха напълно поправени… телесно. Подплаши ги Пастухов с „явната съблазън“, а те се снабдиха с по няколко екземпляра от тази заповед и ги налепиха на вратите си наместо червени фенери за реклама. Практични сме ний, българите, и туйто!… Едно време Исус I изгони с бич търговците от храма. Де да видим дали Исус II с цепеница ще вразуми нашето племе… на първо място търговците на души и продавачките на плът. Хайде, довиждане… т. е. до писване. (Аз забравих, че си на оня свят, а пък съвсем не мисля да те посещавам в близко бъдеще!) В третото писмо ще ти пиша нещо за Исуса II, който сказува своите притчи и мисли в зоологическата градина, наречена „Народно събрание“, на чиято фасада някой написал „Съединението прави силата“, навярно за да се пошегува със сговора на обитателите му.

        
         Писмо до провинцията

         Безмонетни друже,
         Прости, че рядко ти се обаждам. Виновен е календарът, защото е допуснал месеците да се простират най-безцеремонно кой на 30 дни, кой на 31. А пък нашите финансии, както ти е известно, се простират едва до 10 число, понякога даже още по-рано си събират никеловите опашки. Все пак, макар небето да се е разплакало като общоделец след избори, аз съм в празнично настроение, сиреч с празен джоб се готвя да празнувам Ботьовия празник. Това обаче съвсем не е странно явление, както не е странно празнуването св. св. Кирила и Методия с празни ръце след толкова „пълни“ военни и дипломатически победи. Във всеки случай одухотворените декорации на буржоазията, т. е. ученичките от една гимназия, твърде героически изпяха „Духовно покори страните, които завладя със меч“, а един земледелски депутат, навярно по-баш републиканец и от Александър Стамболийски, поизпъна юнашките си гърди и измука:
         — Царю, честито ти царство и везирство!
         Извинявай, друже, но думата ми беше за Ботьовия празник, а аз се отклоних на св. братя.
         Както всяка година, и тази той ще бъде отпразнуван с увеселителни влакове, патриотични речи от поизмокрените буржоазни петли и по няколко порядъчни закуски за сметка на някой фонд. Не знам как гледа Ботьов от небето на тия работи, но нашата златна младеж твърде е очарована от това празненство. Едно съм сигурен — ако Ботьов слезе на земята, ей тъй, от любопитство, доста интересни приключения ще преживее! На първо място, щом широките го подушат — веднага ще свикат конгрес. Разбира се, понеже Ботьов „бил и социалист, и патриот“, конгресът ще извика: „Еврика, Хр. Ботьов е социал-патриот, значи, общоделец.“
         И ето ти Пастухов, грабнал няколко венци, тръгва да го посреща. Не е въпросът, че Кръстьо ще се поизпоти от това посрещане, а жалкото е за венците. Същите венци, с по една черна панделка, биха могли да послужат при панихидите за о бозе почившата им партия. Това така, но как биха го посрещнали земледелците? Представям си как Хр. Ботьов слиза от влака и веднага пред него се изправя, да речем, херувимът Тричко из село Бояна във вид на старши стражар. Пазителят на тишината, реда и морала го изглежда изпитателно и подозрял в негово лице комунист, проговаря хрисимо:
         — Я бе, таквозинък, я си дай легитимацията!
         Поетът революционер, който съвсем и не е трябвало да гласува, разбира се, едва би проумял културната „молба“ на херувима Тричко из село Бояна.
         В такъв случай Ботьов би следвало да му представи една финансова легитимация, равна на половин кило мастика, или да получи безплатна квартира в подземията на някой участък, където се проявява народовластието чрез пясъчните торби и волските жили. Накратко, той ще чуе резюмето на вътрешната дружбашка политика:
         „Властта е детски фарфалак. За да се върти и крепи, нужно е камшикът да плющи!“
         Но ако Ботьов направеше една визита на народняците (разбира се, с разрешение от градоначалството), то благочестивите миряни начело с г. С. С. Бобчев и Връбчо, покрай другите си любезности, биха му предложили да се обърне към г-н Стамболийски, за да го снеме на кинематограф. Работата е хем много проста, хем славна, хем патриотична. От Тракия благодарение на мъдрата наша и чужда дипломация през баири и чуки са плъзнали бежанци. За осми или девети път бягат — не знам. Това не е наша работа; статистиката има думата. Както съобщава „Мир“, правителството изпратило кинематографическа експедиция да снеме бежанците, а снимките после, ведно с няколко трогателни стихотворения, щели да бъдат изпратени на Уйлсона, та белки му стане милно и жалко за Тракия. Не знам дали 14-те мъртви точки ще се мръднат от това, но кинематографите на Филаделфия, Чикаго, Вашингтон и пр. ще имат навярно щастието да представят тези снимки като „Сензационен филм. Преминаването на една турско-татарска орда през Урал в VII столетие след Христа“.
         Та народняците, които от биографията на Ботьова знаят, че той често е бил в мизерия, ще ходатайствуват да бъде назначен старши фигурант в тая експедиция… Но много зле би си изпатил няколкочасовият капитан на „Радецки“ от косонастръхвателната организация C. R. Ей богу, тези почтени членове на тая организация така биха подплашили Ботьова, че той веднага би се върнал в ада, където непременно е осъден на вечни мъки — едно, защото още в Букурещ е прилагал експроприацията на чорбаджийските каси, и, друго, защото не е бил гоен и сочен барем като най-слабия от синодалните старци.
         Тази банкерска организация С. R., която проявява своето съществувание само чрез хумористични афиши, плюс това би го дала под съд за обида. Тези хора са такива честни души и такива мъдри патриотически глави, а пък Ботьов още някога взел, та написал:


         Ще да пия напук врагу,
         напук и вам, патриоти!
         Аз веч нямам мило, драго,
         а вий… вий сте идиоти!


         Не, Ботьов няма нужда да слиза на земята. Хич му не трябва. Най-хубаво е да си седи в ада и да се моли за подобрението на българската валута и успяването на Търговския отдел при Дирекцията на СГОП, а ний, когато му стане скучно, ще пратим да го снемат на кинематограф сред адските пламъци, за да пледира българската кауза пред Уйлсона… Sancta simplicitas!

        
         Политическа зима

         Върху смъртния одър на престъпленията си, покрита презглава с одрипялата многоцветна завивка на национализма и демокрацията, старата буржоазна блудница зъзне и тръпне под мразовития лъх на своята политическа зима. От изток до запад, от полюс до полюс земята е скована от остър финансов и икономически студ и върху ледовете от замръзнала човешка кръв скъпотията и гладът развихрят своя смъртоносен валс. С хиляди камшици на безработицата те гонят пред себе си бездомните и гладни тълпи н шибат, безмилостно шибат посинелите, кървави меса. А над локвите кръв, над топлите още късове човешко месо се втурват безчислените гарвански ята на спекулацията и вечно жадното за кръв златно чудовище протяга пипалата си… Барометърът на валютите предвещава все по-голям студ, все по-страшни страдания.
         И ето: над Париж и Лондон виснат тежки оловни облаци, над Рим ехти снежна виелица, из безкрайните лесове на Индия, край бреговете на Нил бродят страшни урагани, буря гърми из Мала Азия, а в Берлин — на север в Берлин — разбунени вихрушки на изгладнелите тълпи се втурват към складовете и магазините. Сковани от репарационен лед, зашеметени от постоянни вихрушки, одрипелите рицари на демократична Германия бледнеят и тракат зъби при вида на всеминутно надигащата се мрачна сянка на глада. И хвърлят те срещу нея снежни топки, за да прикрият своята безпомощност и да постоплят собствените си смъртно изстинали членове. Затова пък срещу гладните тълпи поглеждат черните очи на картечниците, пушките и танковете.
         Австрия, Полша, България и много други млади полудевственици прибират и свиват посинелите си крака под маркизетните рокли на своята тъничка валюта. Унгария кърпи с кървави парцалчета старата мантия на Карла — нещастния този Карл, който не взе нито един урок в новото училище на историята и който, въпреки зимните студове, не разхлади разгорещената си глава… Но кралете имат глави само за да слагат върху тях корони и само на гилотината те си спомнят, че главите им са човешки…
         Еднички Швейцария и Америка са постоплени от дебелите шуби на своите франкове и долари, но по устните им съвсем не грее усмивката на доволството. Първата се изпотява съвсем не здравословно, а втората щастливка е толкоз сгорещена и задъхана, че става нужда да се разхлади, като хвърли в океанските води хиляди тона с храни, стоки и вълна — престъпно средство за продължавание господството на богатите и жалка надежда, че напластената през войната икономическа мас няма да стане плячка на жълтокожата и хищна съперница.
         …………………………………………
         Зима! Страшна политическа зима, която сковава всички жили на земята, всички жизнени сокове и в снежните виелици на която бродят ята от гарвани и глутници вълци. Зима, която ще накара човечеството по-скоро да поиска огненото слънце на новата пролет.



         Рапортьор

         — От вас искам: две самоубийства, един атентат, едно убийство, една смърт от мизерия, 2–3 кражби и още няколко работи от същия род — казва редакторът.
         — Но как?! Аз не съм престъпник… Най-многото, което мога да извърша, това е едно самоубийство, а вие искате две… Колкото за убийствата и кражбите — не се наемам! — викам аз и отчаяно мачкам шапката си.
         Редакторът поглажда острата си брадичка, усмихва се снизходително и ми пояснява работата:
         — Наистина, познава се, че не сте се занимавали друг път с подобни работи. Обаче вий криво сте ме разбрали.
         Той се впуска в дълги разяснения и аз разбирам, че не е нужно нито да се самоубивам, нито да крада, нито да върша покушения: перото ще вади хляба ми, а не револверът…

                                                           * * *

         Вървя по улицата. Днес съвсем ми не върви. Ето 6 месеца, като съм на служба, и винаги доставям сведения, в излишък даже, за всевъзможни сензации, обаче днес нито най-малка, нито най-обикновена случка! Сякаш светът е поумнял… Още два часа ми остават на разположение! Не, необходимо е поне едно убийство! Да! Хайде бе! Ти, с вдигнатата яка, извади револвер и застреляй ей онзи господин с бомбето. Хайде де! Дръпнеш спусъка: бум — човекът пада, аз изваждам бележник и молив и най-точно отбележвам всичко… Голяма работа! Хайде де! Човекът с вдигнатата яка влиза в една обущарница. Мерзавец! Страхливец! Господинът с бомбето най-спокойно продължава своя път… Дявол да го вземе! Няма и няма! Изведнъж до ухото ми достигат тъпи, глухи звукове. Не ще и съмнение! Това са револверни гърмежи. Тичам по посоката, откъдето долитат гърмежите… Мисля си: семейна сцена. Бащата пиян. Жена му го нагрубява. Той кипва, дръпва чекмеджето на масата, вади револвер и бум… Жена му пада.
         „Божичко“ — пищи тъщата! Бум — и нея… Тича големият син… Бум — пада и той… Ужас, кръв… сензация…
         Хиляди дяволи! Пак нищо. Една слугиня изтърсва някакъв килим.
         Пак вървя. В джоба ми има само един лев. Изваждам лева и го подавам на едно циганче и му казвам:
         — Я иди плесни един шамар на онова момче!
         Изваждам и бележника и чакам резултата. Циганчето ще го удари. Момчето ще го ритне. Ще се намеси господин, втор, трет… цяла навалица. Препирни. Двама се сбиват и т. н. Циганчето грабва лева, тича към момчето, обаче изведнъж свива по напречната улица. Ах, вагабонтинът! То ме изигра…
         …Не върви и това си е! Видя се, че днес нищо няма да се случи… Редакторът ще се сърди. Може би ще ме уволни! Пък нека ме уволни. Ето Гошо се завърна. Той обеща в неделя, непременно в неделя да ми върне 200 лева, които ми дължи… С тези пари ще проживея, докато си намеря друга работа… Но каква е тая навалица? Тичам. Изморен кон паднал. От устата му тече пяна. Навярно ще умре… „Напоследък каруцарите са надминали тигрите със своята жестокост. Така днес на «Мария Луиза» един кон умря в най—жестоки мъчения благодарение…“
         — Настрана, настрана! — вика тълпата.
         Прекъсвам писането и поглеждам — проклятие!
         Конят станал. Що му трябваше да става! Нали по-добре щеше да бъде, ако беше се отървал?
         Пак крача. Ето една бабичка се плъзва. Изваждам бележника. Навярно няма да стане. Но и тя става…
         Нямам късмет и туйто.
         — Какво? Самоубийство ли? Чакайте!… Дайте път!
         — Самоубийство ли? — питам една слугиня.
         — Да, студенто се самозастреля!
         — Браво, браво! Така трябваше! Много хубаво направил — викам аз, прегръщам слугинята от благодарност и хуквам по стълбите…
         — И ти няма да свършиш по-добре! Още сега не си тамам — измърморва слугинята.
         Влизам в стаята. Бележникът е в ръцете ми. Разбутвам навалицата. Лицето ми свети от радост, обаче изведнъж краката ми се подгъват. Не успявам да се задържа и падам на едно канапе… Самоубиецът Гошо — Гошо, който умря, в неделя щеше да ми върне 200 лева, Гошо — единственият човек, който ми дължеше. Ах, защо не беше се самоубил в понеделник!
         Някой ме поръсва със студена вода.
         — Какво ви стана? — пита ме разплакана женица…
         — Нищо, зле…
         — Можете ли да ми кажете как се казвате, какъв сте на покойника, откога го познавате и какви според вас са мотивите на самоубийството? — пита ме млад, добре облечен господин.
         — Защо ви е нужно това?… Кой сте вий?
         — Аз съм рапортьор…
         — По дяволите и аз, и вий!


        
         Рождество

         Не е за пръв път! Точно 1922 пъти се ражда Спасителят, а спасение няма. Но все пак ражданието му ще бъде посрещнато със старите обичайни тържества.
         И между другото — коледни дървета за деца и възрастни. Както винаги, елхата ще бъде окичена със захарни и тенекиени играчки. Човечеството тъй много обича играчките: на малките — тенекиени войници, сабли и топчета, на големите — тежки стоманени мортири, броненосци, гранати със задушливи газове… и нови данъци.
         А старите баби, къде край топлата камина, къде край изпотрошения прозорец, ще разправят на внучетата си обикновената приказка: „Тогава царувал лошият и страшен цар Ирод, който заповядал да избият 14 хиляди младенци…“
         И големите детски очи ще се разтварят с любопитство и ужас: „Много лош цар бил Ирод! Толкова невинни деца погубил!“
         — А сега, бабо, царете избиват ли 14 хиляди младенци?
         Разбира се, старата бабичка ще намести очилата си и ще поклати отрицателно глава:
         — Сегашните царе не са такива!…
         А кривоустата старуха — буржоазията, — заключена в отоплената си стая, ще разправя през ключалката на одърпаните деца, които тъй настойчиво ще удрят по вратата:
         — Почакайте, деца! Аз ще ви дам и топли дрехи, и кравайчета, и орехи.
         Но децата отдавна са престанали да играят на орехи:
         — Отвори, стара вещице!
         Напразно старата скъперница ще разказва своите изтъркани басни и приказки. Безполезно ще им открива великата истина: „Блаженни нищите духом, яко техно царствие небесно.“ Децата вече са по-мъдри от нея и великодушно ще й отстъпят небесното царство, като я лишат от земното. И ще я лишат, защото царството на старите е из призрачните градини на оня свят…
         А друга една свекърва — жълтоликата вестникарска бабичка — ще погледне смирено към небето и ще зашепне своите молитви: „Дано с това Рождество Христово се роди братската любов и световният мир, и ред… и спокойствие. Дано Вашингтонската конференция, дано комисиите по репарациите, дано държавите победителки… Дано!…“
         А камбанният звън ще блика под беззвездното небе и немощен ще се разтапя в черните пазви на зимната нощ. Немощен и глух, защото и душите са глухи към раждането на този Спасител, който почти 2000 години живее разпънат и подигран по евангелията и иконите.
         Витлеемската звезда отдавна е залязла зад хребета на вековете. Само зловеща и кървава стърчи новата Голгота и на нея разпънати милионите малки братя на Христа, които чакат новия месия.
         И ще дойде той!
         Безполезно Ирод изби 14 милиона по бойните полета. Напразно Юда потрива злорадно ръцете си. Всуе фарисеите още сега крещят: „Разпни го!“
         Той ще дойде. И ще снеме от кръстовете милионите си братя, ще изгони търговците и фарисеите, ще подкрепи унижените и оскърбените. Защото той ще бъде не бледоликият кротък назаретянин, който шепне: „Ударят ли те по дясната страна, обърни си лявата!“ Ще се роди огненият бунтовник, съчетал в себе си гнева, любовта и стихийната мощ на цялото измъчено човечество — Спасителят, който ще прогърми:
         „Ще разруша този храм и в три дни ще издигна нов!“

        
        
         Вечният фарисеин
         (околотуберкулозен фейлетон)

         Фарисеинът стои пред олтара, покланя се въпреки енергичната съпротива на почтеното си благоутробие и убеждава господа:
         — Аз, господи, съм честен, добър, праведен и благороден. Постя съгласно закона, работя съгласно закона, печеля съгласно закона… Всичко според закона. Но не само това. Аз отивам по-далече и от закона. Моята щедра ръка, без всяко принуждение, отделя за бедните една десета от законните ми печалби… Праведен ли съм, господи? Съгласен ли си с живота ми, Йехова?
         Господ, разбира се, както винаги, мълчи. А мълчанието значи съгласие.
         Правнукът на този фарисеин, с редингот, бомбе и типичното фарисейско тлъстомехие, е точно копие на своя прадеда. Ето го изправен пред пълната каса. Удря се той по гърдите, трие мокрите си очи с голяма трикольорна кърпа и шепне:
         — Ах, господи, от камък трябва да бъде сърцето ми, за да не се трогне от мъките на братята роби зад Рила, край Морава и при устието на Дунава. Не мога вече да гледам кървите им, не мога да слушам воплите им. Господи, вярвам, че твоята воля е: дигни меч и освободи ги!
         Господ и този път е съгласен, т. е. мълчи. Той въобще мълчи… Братята роби са освободени от веригите… Даже освободени са от веригите на битието. А окопите още са пълни с измъчени, изпокъсани сенки на живи мъртъвци. Глад, студ, смърт.
         — Братя — удря се в гърди фарисеинът, който току-що е изпратил през граница стотина вагона кашкавал, брашно и вълна — братя, долу спекулата, долу недостойните синове на отечеството. Да помогнем, да помислим за героите в окопите. Аз даже предлагам да открием подписка за облекчение на участта им!
         И фарисеинът пръв записва една почетна сума — честно и великодушно връща 10% от ограбеното.
         Но отечеството е пострадало: погром, тежък мир, обезщетения, финансова криза, унижения… Нежното сърце на добрия фарисеин не може да понася всичкия този ужас. И той натъпква в куфари „спечеленото с економии, труд и пот“ и патриотично прескача границата с насълзени очи. Оставил куфарите под чуждо знаме, той тихичко се връща в скъпата си родина. Скъпа, разбира се! Скъпотията в нея няма граници, животът непоносим, мизерията неизмерна. Бедняци, вдовици, сираци, инвалиди — навсякъде страдания.
         Фарисеинът и този път се трогва:
         — Стига престъпно безучастие към съдбата на вдовиците, сираците и инвалидите! Стига бездействие! Предлагам веднага да отслужим една панихида за починалите герои и един здравеносен молебен за живите им близки…
         Добротата на фарисеина е неизчерпаема:
         — Ами туберкулозните? Боже мой, колко много са тези нещастници!…
         Фарисеинът въздъхва, сяда и пише позив: „Патриотични и благородни съотечественици! Туберкулозата, този нещаден народен бич… Нека не жалим мило и драго зарад тези нещастници. Нека всеки си купи розички!“
         Милостивият фарисеин е просто разплакан за съдбата на туберкулозните. Той разпраща по вестници и улици горещите си позиви и отива на хладно в „Алказар“, където от скръб не може да мигне чак до полицейския час. Сутринта той заръчва на слугинята:
         — Хубаво да ми изгладиш белия костюм! А ти, Иване, почисти и украси автомобила. Днес ще продаваме розички за нещастните туберкулозни. Ти, Иване, туберкулозен беше, нали?
         — Да, господарю… но първи период.
         — Нищо, то наведнъж всичко не става. Ха сега, купи си една розичка…
         Съпругата, дъщерите, балдъзите, сестрата, лелята — целият милостив род на фарисеина се запретва да гони туберкулозата.
         … Празнични облекла пъстреят по „Цар Освободител“. Сноват кутийки с червени кръстове по булеварди и градини, хвърчат автомобили към Чамкория, звънтят чаши сред ресторантите.
         — Розички, купете си розички за туберкулозните. Спомнете си за тези нещастници.
         Фарисеинът хвърчи в автомобила и си мисли:
         „Дявол да ме вземе наистина, много добър човек съм бил. Ни труд, ни време, ни бензин жаля, за да облекча участта на туберкулозните. Макар че някои разправят: «Стига лицемерия, стига престъпни гаври!…» Нека не разправят тези жестокосърдечни хора, криейки своята незаинтересованост зад празни възмущения. Нека не разправят, а се заловят да помагат поне с това, което можем.“
         Чак до късно разсъждава така добрият фарисеин. Тези разсъждения са полезни и за храносмилането. Но към полунощ очите му се притварят, главата зашеметява и той грохва под някоя маса, сломен от мъка и мисъл за нещастните туберкулозни. Откаран в дачата, добрият, милият, благородният фарисеин тихичко захърква уморен от непосилния труд по „здравоохранението на простия и неблагодарен български народ“.


Няма коментари:

Публикуване на коментар