1 юли 2012 г.

Българска класическа литература: Пенчо Славейков * Кървава песен-2


Пенчо Славейков 
Кървава песен (продължение)

        
Зора се сипваше, когато в Каменград
         той влезе, за юзда сам водещ морна коня.
         Мъгли се сбираха далеч на небосклона
         И шапка облачна, обточена по край
         со слънчова тъсма, нахлупваше Бунай…
         А тъкмо него час съборът се разтури,
         уречени дела завършил. През клисури,
         през дебри глъхнали се пръснаха безред
         по свой път всякой. Глъч и викове отвред
         горите цепеха, нататък в далнината
         заглъхвайки… Ей пак потокът тишината
         изпълни с буйний шум на пенни си върви;
         повеял ветрец, от усойни глъбини
         понесъл поздрави към китните поляни.
         В гъстежа шубрачен, затулен между грани,
         подсвирна дивий кос; през клони пролети
         понявга катрица, запре се и слухти,
         озъратйки се към притъпкани равнища —
         подуши острий дим, що още над огнища
         напуснати се вий, и плаха бяга пак.
         Орли, примамени от стръвен мири, с грак
         едва дочут от вис, се вият мощнокрили,
         в мракът на дебрите пронизен поглед впили…
         Отново в себе си се вслуша пустошта;
         А тез, които и за миг самотността
         смутиха, дома се завърнаха — те първи
         готови за борба! — за да изкупят с кърви
         от миналите дни на робството срамът,
         вестители свети на сетний страшен съд,
         неумолимий съд отсъден от съдбата.

         Оборище! В светий венец на имената,
         венец, България що кити и докрай
         ще кити — блясъка, от тебе що сияй,
         тям той и само той величие придава.
         Без тебе бързо би световната забрава
         обеззначила тях — кат бисерний гердан
         комуто липсува ялмазът, нескован
         добре и някъде изгубен… В дни отдавни
         живели са тъдез, в гъстаците дъбравни,
         жреци пустинници. Таинствений им храм
         е бил под старите свещени буки, там
         възйети царствено сред равната поляна,
         прегърнати, един на другиго ослана…
         И в книги спазени от предвековни дни
         белязано е, тук че хорски съдбини
         жреци са гаткали — по бягът лъкатушен
         на пенния поток, или пък от подслушан
         в потайна доба шум на тъмните листа,
         таинствен разговор повели там в нощта: —
         и слушал земний син през тях гласът небесен,
         пред жъртвений олтар в мечтания унесен
         склонил глава. Дали гадател вдъхновен
         тогаз ще е дозел, че съдбоносен ден
         ще дойде някога и тук, над изличени
         следи на тоя храм, за сетен път решени
         ще бъдат съдбите на цял един народ —
         че през реки от кръв той ще подири брод
         и взор обезумял от господа отвърнал,
         сам в ужас може би веригите прегърнал,
         живот ще повлече отново пак в тъми!…

         На кръстопъти ход съдбата преломи —
         и литна, небеса току-що разведрени
         тя с костелива длан зловещо да засени.


         Песен трета
         КАМЕНГРАД

         Каменград. — Сбор на Света Петка. — Нашите познайници на сбора. — Хъшлака води средногорския Мъдрител. — Мъдрителя за народа. — В Диарбекир. — Страница из тефтеря на съдбата. — Светия гроб на гробовете. — Горчин и Дрина се вмесват. — Разговора взема опак край. — Пехливани. — Поп Матей и Дивисил при Младена. — Придумване. — Паралел между Войводата и Младена. — Младен за Войводата. — Дивисиловите думи от сърце. — Младен доизказва недореченото на Оборище. — Поп Матей ядосан. — Късни пътници.


         Там, в онзи дивен кът, където Луда Яна
         от средногорските клисури отървана,
         към равнините се затиря с порив млад,
         цъфти и хубавей прочутий Каменград.

         Завидна, рядка чест е имал той отколя.
         Когато родний край под робската неволя
         въздишал и кълнал тегловните си дни,
         за слава минала, за волни съдбини
         унесен в блянове — свободни и честити
         каменоградци под султанската защита
         живели. И не смял иноплеменец враг
         незван, неканен да престъпи техний праг,
         да слезе на конак при тяхното огнище,
         ни врания си кон в наоколно землище
         на паша да отбий… Но екне ли тръба,
         та правоверните извика за борба —
         под свойте пряпорци се струпвали тогава
         каменоградците, наравно бойна слава
         те редом с гордий си властител да делят
         и чуждото добро да требят и пленят…
         Во летописите на Будим и Виена,
         и на Унгария, накръз опустошена,
         е отбелязано: вред, вълчия калпак
         където се вестял, глъхвали в буренак,
         подобно гробища еврейски, по години
         села и градове, полета и долини…

         Но с нови времена и нов настанал ред.
         Каменоградците, дома и по гурбет,
         сами на себе си надежда и ослана,
         залягат с мирен труд за своята прехрана,
         и над огнища им е божий благослов.
         И в братска задруга и слога и любов,
         оседнали, сега спокойно те живят…
         Напети къщици се угледно белеят
         и радват погледа там с охолний си вид;
         като кован гердан се вие зид до зид,
         градини сенчести и равни бели двори
         опасвайки, далеч до тъмното предгоре,
         на Луда Яна по ронливий нисък бряг.
         Под стрехи плочени прозорци с изглед драг
         изничат, сякаше поставени на стража,
         да чакат гост из път кога ще се покаже,
         та още отдалеч да му вестят вестта —
         че зарад него са отворени врата,
         че домакините, с приветлива усмивка
         са му приготвили трапеза и почивка.
         И гости всеки ден прихождат в Каменград.
         Че в средногорский край най-шумен и богат
         пазар се сбира тук — и селяни стопани
         за него отдалеч се стичат и граждани
         на него всички си потреби за дома
         купуват. През града надлъж, като тъсма,
         дюгени се редят. И работата спорно
         под ударни ръце насмогва. Неуморно
         там заедно радят и мъже и жени —
         от ранна утрин до късни тъмнини,
         совалка тук дрънчи, там чуковете тракат,
         тук щавят кожи, там пашкулите разтакат —
         и весел говор вред при веселия труд
         не сяква… през гори и през поля прочут
         Каменград: навред по шумни панаири
         най-вече стоката тъдявашна се дири,
         стои на първи ред и горньо се цени.
         Каменоградците на четири страни
         разнесли са по свят завидната му слава,
         вън от пределите на турската държава,
         чак до Саксония, Масър и Шираз.
         На лихи прадеди воинствения бяс
         го с други пориви смениха времената,
         но все е спазен пак в сърцето на чедата
         юначний, гордий дух на миналите дни.
         Под вежди рунтави, като на висини
         нависнал облак чер, се поглед мълненосен
         премята: изстъп смел и ход напет, поносен,
         издават сръчността на пъргава снага;
         а свития юмрук на жилеста ръка
         в най-коравий лоб приплюснал би на пита —
         комуто е късмет изпадвал да опита
         тоз чутовен юмрук, ще помни и ще знай,
         докато бъде жив. По околния край
         най-много тоз късмет родопските помаци
         са имали — безчет подпухнали синяци,
         по тяхната левент отхранена снага,
         това би всекиму открили веднага —
         синяците, що им и тровят и разяждат
         душата, и като че с въглени подклаждат
         и тъй от вярата подкладена вражда.

         Зора зори. В зори на тумби из града
         излизат нанавън по китните полени
         каменоградците во празнични премени —
         мъже, жени, деца. С подкрехнат на чело
         калпак, мустачките завили на витло,
         там надпреварят се скарясани ергени;
         а възрастни мъже и старците, в чохени
         шалвари до земя, посред по равний път
         полека, в разговор унесени, вървят…
         Сам-там прищъпнати се панталони мернат
         и ален фес, като отнякъде запернат
         случайно, измежду калпаци червеней…
         А както призори разсвет небесен грей,
         тъй грее женска гръд, отрупана с гердани:
         и рокли, стегнати со сърмени колани,
         на дипли спадат; на колан затъкнат пош,
         обвиснал, се белей. Чохяний чер контош,
         с лисичина обшит, обтяга се о кръста.
         Разчесана на път, коса дели се гъста
         над белите лица, като на вран крило,
         отсянка хвърлила над бялото чело,
         едвам пристегната с шамия липисканска.
         От ведри образи вей свежина балканска
         спокойна, охолна и милва и ласкай.
         А в тъмните очи, като че в някой край
         вълшебен, погледи преплитат се замайни,
         и сякаш искат те да изповядат тайни,
         в душевни глъбини закрити от света —
         тях негли някому румяните уста
         би подзагатнали с усмивка мимолетна,
         но никога и с реч… По равнината цветна
         се гонят надалеч разтирени деца.
         Как греят пълните божурени лица!
         Подхвърлят тук, а там подлавят виком топка;
         на изпреварване прескачат татък копка —
         тез с барабар нозе, ония с тирнат бях;
         хе татък пък едно, подхвърлило калпак,
         огъва се, ръце подйело, да го хване —
         придябва друго в миг, през рамо го прехване,
         отритне го и с смях отбягва настрани…
         Ей върволицата полека стръмнини
         подйема — дето са, на върхът, и граждани
         и селяни с зори на празник насъбрани.

         Отколя някога на света Петка храм
         било на тоя връх. И пазело се там,
         от нейната ръка уж, прешлен чудотворен,
         увит во платънце чохяно и затворен
         в кутийка сребърна. Днес зарад тоя храм
         в селата оклони и в Каменград, едвам
         у стари хора е запазен тъмен спомен…
         От кърджалиите подпален, вероломен
         пожар следите му свети е изличил,
         и само тесния олтар къде е бил
         съзира се сега, и камъка престолен,
         децата бабки де изравят. Шумен сбор,
         на някогашния широк черковен двор,
         на пролет сбира се, според обичай стари…
         Подир молебствие, весден пищят цафари
         и гайди и зурли, и тъпани бумтят;
         весден сборяните се шумно веселят —
         и сякаш веселби не щат се нивга свърши.
         Ей вито се хоро и тук и тамо кърши;
         преплитат се нозе с нозе и надалек
         от тропота чевръст се чува спрепнат ек.
         Шумят и мятат се надиплени фустани;
         като божур цъфтят лица, и през засмяни
         уста, ред зъби се кат маргарит лъщят;
         ергенски погледи прехласнато блестят,
         изпод калпачета до вежди накривени…
         И вий се пъстър низ, моми с момци словени,
         ту кротко залюлян престъпва, ту с чести
         отмерни разкрачи и вихром полети
         напред, където го млад хороводник води,
         размятал ален пош. Наравно с него ходи,
         под мишца гайда сврял, оръфаний гайдар —
         по него тътри се изпъчен тъпанар
         и буха тъпана що му е сила мъжка,
         от опакото в такт пришибвайки с шубръчка.
         Ей хороводник пръв се пуша заморен;
         изстъпва друг, и той замята пош червен —
         подвиква, крак през крак преплита и се кърши,
         и витото хоро, подобно горско върше,
         от вихри веяно, далеч разгърне ред,
         извърне, свий, извий и полети напред.

         Окол хорото е най-буйна глъч и врява.
         Сергии разпрострял, евреина продава
         тук свойте пръстени, мониста, обеци
         и огледалца — куп девойки и момци
         пред него трупат се: отпреде им разставя
         той стоката и с хъз за нещо им разправя,
         подмигва, маха им с разперени ръце,
         изюдил лунаво пипонесто лице…
         До него габровец, со бозеви потури,
         на голата земя е брустове, костури,
         гаванки, ножчета и свирки навалил,
         и сякаш да го е там някой насадил
         да мъти, от место не се дори поклаща,
         а купувачите посреща и изпраща
         сал с „заповядайте“, „земете си“ и сам
         си нещо в скутите човърка… По-натам
         млад бакърджия е бакрачи и сахани
         изпънал да лъщят на слънце. Замотани
         юлари и въжа отвъде е настлал
         прегърбен мутафчи и с клекналий гаджал
         до него нещо си разправя се полека…

         Цял ред сергии се нататък надалеко
         повличат, и гъмжи навалица край тях,
         като мравуняци на припек. Глъч и смях
         отвсякъде ехти, отвсякъде припира.
         Тук с табла на глава, в тълпата се провира
         чер симитчия — там кърчази со шербет
         понесъл, други се промъква пък напред,
         тук край децата се увъртат халваджии,
         там, що им глас държи, гърланят бозаджии…
         И вик и блъскотня. А в ведри небеса
         запряно, слънцето се като че в гласа
         на шумната тълпа ослушва и засмени
         лучи по техните великденски премени
         преплита: претрепти по пъстрите бои
         и блесне — татък се на подплес открои,
         като на някой змей на гъвката ръбата
         гърбина… Змей! Дори опашката чепата
         се вижда — тамо де на връх се ридът вий:
         преметне, сниши се, за миг един се свий,
         а ето я че пак на възбог се протегне,
         като че небеса да иска да посегне —
         това са люлките, където се роят
         деца, като пчели, когато им медът
         привечер пчеловъд из кошери събира.
         А куп до куп, далеч нататък по баира,
         кат по нивя кръстци, сборяните седят,
         до сложени пред тях трапези, и пищят
         там гайди, там зурли. Ей по-отвъд, унесен
         млад песнопоец е подхванал жална песен
         и татък надалеч се кръшния му глас
         извива. В песента заслушани, в захлас
         един е на ръка подпрял чело грижливо,
         друг подловил мустак с два пръста го увива,
         а трети сепнат глед ту нейде отведе,
         ту шепотом се към съседи приведе —
         а вий се песента изтихом подловена,
         и думи, ек на скръб в душата спотаена,
         ту сякаш спрепнати от нещо зачестят,
         замятат се, ту пак се тихо повлекат
         изниско, дали не тъй нещо да прикрият? —
         и се отново пак подхванати извият,
         като вечерен шум, кога ветрец повей:
         „Юнашка майко, за юнака не жалей —
         над него грижен бди побащим стар, Балкана,
         орел с крилата си му сени люта рана,
         и жива вода с клъв донесъл из усой
         той с нея устните хлади на брата свой…“
         О, дивна песен, ти кому ли си незнайна!
         А все те слушат пак юнаците с потайна
         наслада и тъга; окриляш ти с мечти
         тям гордото сърце, и ту сърце лети
         към бъдащите дни изпълнено с надежди,
         без и да ще да знай за тъмните премежди,
         що неотстъпно го, невидими, следят…
         Край младия певец ония, що седят,
         отвсъде с погледи следени от сборяни,
         са наште давнашни познайници, отбрани
         юнаци — а сред тях Войводата е сам.
         Но чужди погледи познали би едвам,
         под странни накит че юнак познат се крие:
         син моралия фес — пискюл се дълъг вие
         и, чак на рамо спрян, се пръска на ресни;
         чохяний му чепкен, отпред и отстрани
         с нашивки от гайтан, изпъкла гръд пристяга;
         на ясния му лик играй усмивка блага,
         и от уста трепти шеговна, тиха реч…
         Към него тъкмо, през тълпата, отдалеч
         навъсений Хъшлак изстъпва горд, изпъчен;
         науспоред, върви до него с изстъп сръчен
         приведен нисък мъж, с наметнат на плещи
         оръфан сив сюртюк — залюшнат се върти
         около фесът му подкрехнат ибришимен
         пискюл, подобно лист, когато вятър зимен
         на гол ошмулен клон го мята и люлей; —
         тук ръб шит-недошит, там цяла дупка зей
         на панталони му подкърпвани с парцали,
         от разношарен цвят — и биволски пустали,
         на прябош хлузнати, му външний каяфет
         завършват… Из градът разправят се безчет
         за него всякакви истории — но тайна
         е пак живота му. За истина е знайно
         едно, че нявга той в Атина се учил,
         в панепистимион, но че пропъден бил
         кой знай защо оттам, и оттогаз се скита
         по свят немил-недраг — и смята за честита
         съдбата си, съдба, която на света
         сал на велики се човеци на честта
         уж падала: в беди живота да постигнат
         и с тях над суети световни да се дигнат,
         во всичко да прозрат и всичко да презрат…
         Речта му, него сам преди да разберат,
         мнозина в Каменград на подбив го подбраха
         и прекоросаха Мъдрител сиромаха…
         Той всичко знаеше, самичък непознат
         освен на двоица от целий Каменград,
         че другареше с тях открай: Марин Белина
         и смръщений Хъшлак. Нито веднъж не зина
         Хъшлака някому да каже от това,
         що беше чул; затуй пък градската мълва
         Белина хранеше до ситост с разправии —
         Но малко вярваха на него. Дивотии
         Белина пръв ли път дърдори!… И така
         макар че знаеха премного, досега
         Мъдрителя си пак за всичките остава
         незнаен, неразбран… Во Каменград оправя,
         от две годин насам, той градския сахат —
         скрит горе в кулата, високо и на хлад,
         или на припека пред вратнята изтегнат,
         или на мостът на пармаците облегнат
         и вслушан в ромонът на Луда Яна. Дни,
         недели някога минаваха — страни
         от хора, нийде се той из града не мярва,
         а там си в кулата все работа намярва
         току счуе се из полунощний мрак
         плач на цигулка там, ту глух, ту спрепнат пак,
         и плач и стон в гърди от скърби премалели
         за младост и живот и дни неотмилели,
         макар безрадостни, но все пак мили… глед
         впил во Войводата, намести се отпред
         по турски той сега и дума без да чака
         от някого, почна по свойски тъй:

         — „Хъшлака
         грехът му да бере, че тука ме при вас
         докара. Спомних си миналото аз,
         и ако дойдох — той го знае — да ви видя,
         то дойдох, че, по мен, за вас ми се посвидя…
         Дошъл си с проповед ти между тоз народ —
         велики ратниче, не е за рабски сброд
         това, което вий и други проповядват.
         Облечени са те и сити — и се радват
         на тоз живот. За тях живот е онова,
         което е за тоз хайванин там, глава
         над плявата привел. Вий може би да мните,
         че кат го вкарате в бела, ще възродите
         духът му? Да е тъй! Измама то е зла —
         това не е народ, когото би тегла,
         когото би беди подйели, възродили —
         те само повече го миха унизили!
         Говеда! Идеал не е за тях храна.
         И вий се мамите — такива семена
         дошли да сеете в пустинята безводна
         на рабските души. Дано пред вас в несгодна
         минута, призрака на вашите дела
         сегашни с ням укор не стане — и чела,
         с вълшебний ореол на подвизи огрени,
         разочарованост не сегне да засени,
         тъй както моето… когато озован
         се видех сам и аз в Жан д’Акърский зандан,
         с вериги на нозе.“

         Тук в него изненадни
         се взряха сбраните… Опърпаний и гладний
         Мъдрител, вечно все намръщен и сърдит —
         тъй сплашен? Може би то нещо е велико
         и страшно преживял — и в ужас е езика
         душата свързала!? Сърдит и мълчалив —
         сега какво ли го така на говор жив
         подстори?… А далеч той тихо се озърна
         и, спрял за миг, така отново пак завърна:

         „Две зими иззимих в Жан д’Акър. А подир —
         на пролет беше то, — оттам в Диарбекир.
         До днес от прангите личат ми по нозете
         дамги. Откакто ме таз ориса сполете,
         и свят, та и живот ми беше отмилял.
         Тя беше, думах си, свърши се твоя дял; —
         Оттука ни дявола не може те изтръгна…
         Воня и задуха — на тях сърце обръгна.
         Но прангите, звънът на прангите… Насън
         ме стряска и до днес все тоя същи звън
         и, сякаше мора, за гърлото ме сдавя…
         Аз волните си дни не можех да забравя
         там в дупката заврян, с катили наедно —
         където светлинка през мъничко едно
         окно се вмъкваше, — за да се види само
         по-ясно и мракът и жасите. Тамо
         разтуха беше ми едничка — цели дни
         по затъмнените изхлузгани стени
         да впивам погледи… издраскани те бяха
         с безчетно надписи. Едни едвам личаха,
         а други сякаше от вчера и от днес
         току-що писани. Разправяше се в тез
         тук во занданите за мъки преживяни;
         а тамо, и с игли и с гвоздеи вдълбани,
         цял ред, цял поменик, все славни имена —
         и отбелязано до всяко отстрана:
         тоз еди-де убит, а онзи на бесило
         издъхнал. По-натам — какво е дома мило
         оставил жалник друг: тоз майка, тоз деца…
         До тях пък някой си към бога в небеса
         со псалтикия се обръща неразбрана,
         и в псалтикията, за сметка на султана,
         изтърсил попръжня, та здраве му кажи…
         Па и тавана чак от надписи гъмжи…
         Четях, пречитвах аз, а нещо ми в душата
         подсказва: ето на, тефтеря на съдбата!
         Лъжи душата си с възвишени мечти,
         недей се, вярувай, търпи и работи —
         а сетне тук ела да си оплакваш дните,
         и патилата си да дращиш по стените.
         Там с другите наред и сам отдавна бях
         аз мойто именце надраскал…

         Доживях
         да бъда пуснат вън най-сетне да живея
         на воля — в крепостта. А лесен е от нея
         нататък пътя. Тъй тогава мислех аз.
         И право. Една нощ, издебнал сгоден час,
         незабелязано се из града измъкнах —
         и, по апостолски, два месеца се мъкнах,
         докато в Цариград да стигна. Първи път
         тук, в столнината на султана, на умът
         на всички, като мен безумци, се почудих —
         че видех Турция що значи. И си гудих
         на омисъл тогаз: навред да обредя
         по нашенско — да се с очи си убедя,
         дали все още там бълнуват за свобода…
         Година цяла тъй все ръщих из народа,
         бях в сума градове, обходих и села —
         къде не! И навред все същите тегла
         аз виждах. Виждах как со същата надежда
         към бога, погледи клетника роб възвежда,
         а как, во името на същий бог, врагът
         беснее и скверни домашния му кът —
         и като тъпан му гърбината налага.
         Бог люби слабий, но на силния помага.
         И както по-напред, апостоли видях
         да проповядват. Чух туй същото от тях,
         което знаех, на което знаех края.
         Година цяла тъй се лутах аз в замая;
         малцина от онез, с които другарях,
         с които в прежни дни една съдба делях,
         аз между живите заварих — мъртви-живи;
         с плах поглед виждах ги и мрачни, мълчаливи —
         те още отдалеч избягваха от мен.
         Горките, мислеха, че аз съм заразен
         все още с шугата на миналото — скъпо
         избавени сами от нея. С поглед тъпо
         към миналото взрян, с въздишка ублажих
         загиналите аз, преминалите в тих
         мир гробен. Те пред мен извиха тъмен ред —
         аз почнах да броя, но скоро техний чет
         изгубих… Гроб до гроб се трупаха в душа ми,
         печални жъртви на възвишени измами.
         Свесът ми се зави — желание ме с бях
         обзе: светия гроб над гробовете аз
         да видя… там заспа злочестий — а ония
         които будеше, те спят и днес в робия!…
         Един ден в София се ази озовах.“
         — „На Левски гроба!“ — там намръщения Влах
         извика, отстрана досега мълчаливо
         седещ, сегиз-тогиз изглеждайки изкриво
         Мъдрителя. — „Нима?“ — додаде същий час
         и Дрина, но пребил самичък своя глас,
         се той наоколо възчудено огледа.

         „На Левски гроба! Да“ — подзе пак в своя реда
         Мъдрителя: — „Видях… И да не бях видял,
         кой знае дали би, като сега, презрял
         светът и хората с бедите им световни…
         На Левски името едвам-едвам се помни,
         а пък на неговий заглъхнал гроб растат
         татарски тръни… Туй очаква на светът
         тоз, който за народ живота си прежали.“

         И всичко около там бяха се смълчали —
         кой взрян нанейде, кой умислено глава
         оборил. Повторно последните слова:
         „тоз, който за народ живота си прежалил!“ —
         промълви той, и пак: — „Мърцина смърт! Едва ли
         с това на роба се помогва нещо. Той
         кога не може сам да си помогне, кой
         би могъл друг? Народ за свойта чест достоен! —
         Народ комуто е душата цирей гноен…
         Корана казува: навири ли глава
         роб — вири я за нож! И пак подир това
         прибавя тутакси: че роба няма право,
         за нищо на света, ни да се възмущава,
         ни да въстава. Да! И да се добере
         той до свобода — пак едва ли на добре
         ще я подкара. Роб родений — бог да чува —
         той и в свободата пак само ще робува.
         Свобода, правдини народни! Ази бях
         во Влашко, в Сърбия и чух и сам видях,
         що значат правдини народни и свобода:
         под власт на своите, не му е на народа
         по-леко ей оттук, под турския султан!
         И по-жесток е свой от чуждия тиран.
         Свобода, правдини… Робска е во жилите кръвта!
         За тях свободата дохожда… со смъртта:
         свобода за раби — тя хидра е зъбата.
         Така е писано в тефтеря на съдбата.
         Защо?“

         — „Да си трошат глупаците глава
         да се запитват! Чуй, с нахалосни слова
         кой на живота тук задачите решава?
         Не питай — работи, и в работата дава
         живота отговор на всякой свой въпрос.
         Кой, като теб, не би можал така насвос
         да го опява, след като е сдрефил в дело?“ —
         извика тук Горчин, високо вирнал чело,
         в съзнание, че е на място казал реч…

         „Хе, от ония дни ний твърде сме далече!
         Не разсъждаваме, а действуваме вече“ —
         изви глава сега и Дрина, та дорече.
         — „Аз виждам, знам това. Било то на слова
         било на дело, знам. Нима се от това
         живота… Вие на живота тук насила
         задачи туряте, и на подпорка гнила
         строите здание, що утричка над вас,
         над вашите глави ще да се срине. Глас
         народен — божи глас! Нито ви е народа
         народ — ни богът бог… Вий дирите свобода —
         освободете се от вас-си по-напред!
         Ще да избърши бог и сетния ви след
         и с топлата ви кръв ще напои земята,
         която други ще засеят с семената
         на свойте плевели и тръне за живот…“

         „Къде си тръгнал ти и цапаш тъй без брод
         по божето море?… — Отвори си устата
         пак Дрина: — Виж го ти! Тефтеря на съдбата —
         това е то тефтер на слабите, на тез,
         чиято е душа от рода текнефес,
         които в работа за нищо ги не бива…
         И на живота тям я чашата вгорчивя
         най-малката беда… Там вярата за миг
         невяра ражда“…

         „В теб съмненето е вик
         на слабост!“ — скъса го Захари Влайко: — „Смятка
         на пясъка държи тоз, който си ги батка
         такива мъдрости, кой знай с какъв ниет…
         Мъдрителю, не е голям то мурафет
         да се дърдори тъй. Да псува и отрича
         е всякога готов тоз, който не обича,
         ни тачи, ни милей за свои, за народ.
         За колко е пари кюляфа там! Без род
         човек, без свяс слова.“

         А скокнал, като жегнат
         от острите слова, за рамото досегнат
         на Дрина, гордо се Мъдрителя изви
         и зина — но с ръка замахна, вежди сви
         и, веч закрачил, гръб към сбраните извърна…
         — „Тоз брат е, вижда се…“ — тепърва се обърна
         и сам Войводата: — „Разбурмен е сахат!
         По крива пътя е запършил тоя брат,
         и в Каменград дошъл по кривата пътека…
         Тук, не са сахатя му, е скъсан зембелека,
         и с философии не ще го той слови…“

         „Нашъл си ти кому да казваш“ — се изви
         сега Сокола към Хъшлака, смръщен гнявно,
         но този някъде очистил бе отдавно,
         видял Мъдрителя как почна чепрашик…

         А вече слънцето клонеше към заник —
         отдето зад гори, като шпион, полека
         бухлато облаче надниква, отдалеко
         рат облачна за бой повело може би,
         и гледа дали тук тя може се отби
         и има ли мегдан къде да се прошета.
         Наситени на сбор, надолу низ полето
         се спущаха тълпи, отивайки си веч.
         А за Мъдрителя и неговата реч
         повели разговор и нашите познати
         завиха към градът.

         То бяха чудновати
         слова: душата им той с тях слова смути,
         и почна сепнато сърце им да тупти,
         като че остър бод до него се досегна —
         и то се в болка сви. И тежко ги наблегна —
         мълчание, така несетно, като нощ
         есенна над поля преди да дойде ощ,
         мъглата с тежко ги мълчание набляга…
         В миг нещо трясна се, изпляска, и веднага
         спре, и зачу се вик, току под самий хълм
         там на поляната — като че трясна гръм
         и се отнесе пак нанейде. Насъбрана
         тълпа гъмжеше там и врява неразбрана
         ехтеше. Свърнал път нататък, впери глед
         и сам Войводата. Сред струпана отвред
         навалица, борци двамина заловени
         се там увъртваха — но вече у опрений
         с разперени ръце в земята гол помак
         се беше впил превит широкоплещ юнак
         (известний в Каменград Долномахленски Търне),
         напрегнат на гърбът помака да превърне.
         Огъват се с зехтин намазани тела
         на слънце; едър пот набърчени чела
         и черни вратове обръснати облива;
         като пиявица, издута се извива
         тук жила, мишци там изпъкват на ръце
         изпънати… И с яд извръща тоз лице,
         а онзи, вежди свил, накървен поглед мята…

         Ей гръмна екот пак: превърнат на земята
         на гръб, подйе ръце надвития помак:
         на победителя че се предава, знак —
         а той изстъпи се, чевръсто в миг изправен,
         и горд се около огледа. Обезславен,
         и победения увесен след това
         се дигна. Гъстата навалица с мълва
         и шум полека се разижда… А бумтяха
         все още тъпани на върхът и пищяха
         зурли — там още все не бе се разпилял
         събора: още все допиват своя дял
         мнозина тамо на моравата зелена.

         Между това, дошли отдавна при Младена
         и разположени посред широкий двор,
         под гъстата лоза, в спокоен разговор
         седяха поп Матей и Дивисил — желани
         и драги гостени. От шумний сбор прибрани
         тъй рано, омисъл ги беше тук довел;
         но с забикалки те от свойта прека цел
         се все отплясваха неволно — ту за сбора,
         ту що се из градът разправя разговора
         въртяха, като че да бе ги нещо страх,
         и често все току, от сложений пред тях
         стол, към ракията присягвайки. А също
         смути ги някак тях, че пред самата къща
         Сокола срещнаха, а в двора вътре чак
         изскокна бързишком насреща им Хъшлак —
         и тъй лукаво се усмихна той… Подмята
         веднъж и дваж, като случайно, през словата
         случайни, Дивисил, додето поп Матей
         най-сетне не стърпя:

         — „Тя тази ме не грей!
         Все празни приказки! Чуй, да ти кажа пряко,
         защо сме ний дошли. На скарвание всяко
         помежду хората е сявга краят мир.
         Било какво било, вий трябва най-подир
         да не забравяте, че с вашта разправия
         и неразбранщина към явна съсипия
         ведете делото, което сте до днес
         тъй вещо водили. За общий интерес —
         пооставете се от дертовете частни!“

         Но скокна тук Младен: „Не, отче, не! Несвясни
         на вятър хвърлени не бяха тез слова,
         що на Оборище аз казах — и това
         що казах, днеска го поддържам пак отново:
         Ще дойде ден и вий, помнете мойто слово,
         ще видите, че вас за нос ви е повел
         Войводата; — че той съвсем към друга цел
         повежда делото в увреда за народа
         и за желаната от всинца ни свобода!“
         Но тук пресече го през дума поп Матей:
         — „Йок стрижено! Момче, теб думам аз, недей,
         едвам обистрена, водата пак размътя.
         Току-що делото довели сме сред пътя —
         ти йок, такова… Туй е грях и срамота!
         И кой го прави, кой? Аз, казва се, баща
         съм твой, и нека мен е просто да ти кажа:
         от някое време в теб сякаш сила вража
         е влязла! Все така, все онака било,
         тоз крив и онзи крив, навсякъде все зло…
         Да кажем, че е тъй. Добре. Но с гюрултия
         има се някаква постигва управия?
         Ба! С Левски, бог да го прости, така веднъж
         Се счепкахме. И днес все помня. Ази дръж,
         той дръж — и няма край, какво и как да бъде,
         когато дойде ден и нам ни се отсъди
         свобода. Ази все налягах: цар, та цар…
         Народа стадо е и трябва му овчар,
         да го реди, да знай защо и где го води…
         А той напираше: Цар? Своите изгоди
         царете гледат… — Ний сме имали царе;
         народът и тогаз не е бил по-добре
         от днес. Защо ми е свобода? За царете?
         И таз добра! Я виж: ти хората с овцете
         сбарабаряваш. Бог на хората е дал
         ум — те сами да си оправят своя хал.
         Царете са добри, но в приказките само —
         и с добрините си те нека плъзнат тамо!
         Той дръж и ази дръж, а Ружина Първан
         (дошел бе с мен и той на Какринския хан,
         където бяхме се за среща спогодили
         там с Левски), отстрана ни гледа и се хили,
         па току изведнъж: — «Аз да ви кажа вам,
         като ви слушам тъй одеве нанасам
         да се делякате, на памет що ми падна:
         отколя имало два циганина — гладна
         и жъдна братия, петите имот глад
         се пукат: — „Ех, сега, подзел едина брат,
         да има топъл хляб, па бучица и друга
         и сиренце, таквоз…А? Както сме се тука
         излегнали така… Какво ще кажеш, а?“
         Преглътнал другия на сухо слюнка: „Ба!
         Та то се знай — за кеф би станало попара.“
         „Ха, та демек на теб, таз и онази вяра,
         сал сирене и хляб не стига? Ти демек…“
         „Ц! — онзи на това: нали според човек —
         таквоз се теб яде, а мене пък такова.“
         Така на приказка, тоз слово, онзи слово —
         че до лобут… Тоз дръж и онзи дръж — пердах
         до бога! Най-подир един ги сиромах,
         случайно татъка минавайки, разтърва.
         „Попара — сирене и топъл хляб“ — тепърва
         едина се от тях обажда: — „На колай
         дали ще видим ний, туй само господ знай —
         а днеска, види се, че само тъй с лобутя
         ще си останеме.“ И вашта ура-тута
         е за попарата на циганина. Хляб
         вий още нямате… Вам, вижда се, че слаб
         е господа, затуй така… Потрайте, хора!»
         И Левски се засмя и аз. И на раздора
         се тури край. — А прав, ей прав си е Първан.
         Ти на Оборище се дърля кат разпран —
         защо? Знам, знам, потрай… че ти си имал право,
         не значи още то, че ти си прав. Наздраво,
         не значи! Ние тук си гърлото дерем,
         залягаме как-как народът да сберем,
         и да му вдъхнеме в светото дело вяра —
         а на Оборище такава ти попара
         забърка, и сега тук в къщи си се сврял
         и махнал си с ръка на туй, що си радял
         с години. И какъв ний пример ще дадеме
         на тез, които ще днес-утре поведеме
         в борбата — един друг когато се така
         ядем? Ти помисли.“

         — „Не съм дигнал ръка
         нито от делото, нито пък от народа…
         Но, да прощавате, на някакъв Войвода
         за кефът, аз не ща да мигам, като псе
         на лапавица. Знам, той иска вся и все
         да бъде. Виждам аз какво го него блазни —
         а вий сте седнали, на с приказници празни
         за цигани да си залъгвате ума.“

         Тук скочи поп Матей, закашлян от дима
         на новопалната цигара, и замаха
         с ръка отпреде му: „Я гледай, сиромаха,
         какво го жегнало! Тогава друго чуй:
         любезния за теб и мен народ, за туй,
         което правите, е казал хоратата:
         най-първом риба се вмирисва от главата!
         Или и туй е лаф-бошлаф? Ти мислиш, ний
         спим, другите кога говорят. Не се крий
         бодил в торба…Къде Войводата замеря
         ний не знаем, виждаме — не сме хемен от вчера…
         Ала защо, защо подигаш само шум?
         Ще дойде време, той и сам от тоя ум
         Ще се остави… Не? — Та ний щем го принуди…
         Но днес? Сега! Ти сам го виждаш как се труди,
         заляга, делото да доведе докрай,
         какъвто ти и аз и всякой го желай!
         Дойди на себе си, Младене. Само мъртвий
         е без кусур. До днес ти дал си сума жъртви,
         и тази направи — обиди забрави
         (ако душа ти крий такива), остави
         и разпри настрана. На делото душата
         си ти, и пак ти — той на него е крилата!
         Нито без тебе той, нито без него ти.
         Орелът в небесата кой знай дали ще лети,
         ако крилата му душата не засили:
         крилата може сал дух силен да окрили!
         Един без други вий не можете — без вас
         не може делото! Почакай, до ще час
         за разправии… Тук без него се не може:
         и ако той от нас се махне, не дай боже,
         тогаз я зарежи — тя беше… Няма кой
         да го замести. Знам, и ази знам, че той
         понякога съвсем през просото я кара,
         и прекалява го; но имат сляпа вяра
         тук в него всички — а това е то, това,
         което липсува на всинца ни. С слова
         ний убеждаваме, разправяме, кроиме,
         а реже само той. С едничкото си име,
         ний що не можем с дни да стори, той за час
         извършва. Ето на и в Мечка: ти и аз
         и други как се не напъвахме? — Мърцина!
         И убеждавахме, и псувахме: година
         се мина, не можа все пак да залови
         там корен делото… Той само се яви
         и — беше! Пред Васил в четвъртъка се тамо
         изтърсихме… Къде с усуквания! Само
         една-две думи — на, готово на тава!
         Во черква вечерта се сбраха до глава
         и клетва сториха пред сабята и кръста…
         Това се казува — да си помахаш пръста
         и мъртъвците да събудиш за борба.
         Той отреден е от самичката съдба,
         това, което ний не можем, той да може.“

         В миг, сякаш сепнат, сам речта си уталожи
         оратора, брада поглаждайки с ръка.
         Неопитен аргат на сприхав кон така
         понесен, оглавник опъва и извива,
         а пъргавия кон, размятал буйна грива,
         пръхти, стъписва се, възправя се, играй
         поволно и върви, където си желай,
         а не където го аргатинът управя —
         додето сам запре. Озърне се тогава
         яздачът, оглавник опънал, но не знай
         да го подкара ли, или така да трай,
         докле сприхавостта на коня се развърне.

         „Не ще ни хората“ — тук Дивисил завърна,
         като изтърси от чибука пепелта
         и дига да допий ракията. В речта
         на поп Матея той май много не внимава,
         но щом бъбривий поп почна да възхвалява
         Войводата, от страх че той ще прекали,
         а че и най-подир съвсем ще развали
         това, което те си имаха на ума,
         подзе .

         Но тук Младен превари го през дума:
         — „Добре е, отче, туй що казваш ти, добре.
         Разбирам. Ала мен, мен кой ще разбере?
         Аз виждам ясно той каква игра играе —
         и зорът му що е… Че нему се желае
         да вземе делото всецяло сам в ръце;
         той има само туй най-вече на сърце:
         той да нарежда, той да дига и да слага,
         той тук, той там, той вред — където той наляга,
         там да върви! И вий му дадохте в ръка
         власт за това! Или, или не е така?…

         За свойте работи народът дотогава
         заляга, докато за свои ги съзнава,
         докато юкът им сам носи ги на плещи.
         А днес? Той отстрана ще гледа и сумти
         отпъден — отреден на някакъв войвода,
         насила волята да върши… За свобода
         ако въстава, той въстава не че аз,
         ти, той и някой друг му дрънка во захлас
         таквиз и онаквиз идеи неразбрани,
         а че болежът на развредените рани
         на туй го нуди. Знай и вярва той това,
         не що му бъхтим ний в коравата глава,
         а що душата му, сърцето му що трови.

         Ний ново здание градиме, а основи
         му туряме гнилеж — и то ще се срути
         при първий вихър… Но защо ли са хорти!
         Нали Войводата един ще разпорежда?
         Во всичко, казвате, едничката надежда
         че той е, делото че само той докрай
         ще да изкара?… Но там, сабя де играй
         и пей куршум, кому е сигурен живота?
         А случи ли се пръв самичкия Войвода
         да падне в бой — тогаз? Отново под хомот —
         и двойно по-жесток, безпомощний народ
         ще да превие врат… Желаеш ли свобода
         народу, ти не се поставяй над народа —
         а с него заедно върви, дели беди,
         дели и тържества. Клон от дъбът бъди!
         Откърши ли те гръм — смъртта ти да не сети
         могъщий дъб: един падна от клоновете,
         но все са читави пак другите, и с тях
         пред бурите се горд изправя той без страх.
         Така разбирам аз и за това се боря.
         Мълчах и траях — но пред вази ще разтворя
         днес картите си, та“…

         Но бързо Дивисил
         сега подзе: — „Така, така е, синко мил.
         Ти мислиш може би и хубаво и здраво;
         но мене позволи да ти го кажа право —
         ти млад си! Откак свят светува, на света
         прибързана всякога била е младостта:
         че тя ни хората, ни живота знае
         тъй, както трябува — и повече мечтае,
         по-малко мисли. Тя с идеи и мечти,
         като топола се издига в висоти —
         но затова пък тъй и слаба сянка сени!
         И не под нея се отбива заморений
         от жега пътник. Аз не първи път сега
         те слушам да роптайш, и слушам те с тъга
         против Войводата светкавици да мяташ,
         като че ли против измамник — а не смяташ,
         че като теб и мен е българин и той…
         Ако за делото той има възглед свой,
         нима това е грях? Грехът е, че и двама
         сте вироглави вий и в сляпа се измама
         безсмислено един вий хвърляте на друг!
         За оран впрегнати в един и същи плуг,
         по свой кеф всякому се иска да го тегли,
         и чупите му сал вий жилавите жегли.
         Тежко на нивата оставена на вас
         да я орете! Днес такъва ли е час —
         за препирни нима сега е тъкмо сгода?
         Да сте се по-напред препирали! Народа
         от вази чака днес, на вас се е предал,
         а вий? — Едина се нацупен в къщи сврял,
         кат млада булка по Великден без премяна,
         а друг се разфучал, кат хала во Балкана,
         та и насреща му не се стои биле!
         И то защо? Ей тъй, нахалос, нафиле —
         за онзи, дето вей… И двамата сте прави.
         Но кой е крив, кога и двама сте с корави
         глави!… Ти прав си, да, но прав си на слова,
         а той на дело — прав во всичко онова,
         що върши. Ето как — защо така зачуден
         ме гледаш, сякаш че току от сън събуден? —
         За други времена е твоя идеал —
         За други хора. Туй и ти го би разбрал,
         да щеше. Времето каквито идеали
         изтъкне, само тях еднички би можали
         да се надеем да постигнем ний. В тъма
         народу робството вековно е ума
         изпило, като смок от кравешко виме
         млекото — и какво ний мислим и кроиме
         за бъдните му дни далечни, той нехай:
         ни можа да разбере, нито пък ще да знай!
         Жаднее за едно той само — за свобода!
         Войводата по-знай от теб и мен народа
         и гъделите му. На мечкенски овчар
         на буховски орач и бельовски дървар
         той не разправя за презморски идеали,
         които и без туй не биха те разбрали,
         а псува турчина и заповядва тям —
         и тъй в сърцата им възбужда гняв и плам
         за отмъщение на тези, що са им пили
         кръвта и с татула на робството поили
         душа им. С заповед е Лазаря из гроб
         Исус извел — така и петвековний роб
         ще бъде за живот изведен из мъртвило!
         Комуто благото е на народа мило,
         той нека по-добре народа проумей;
         от роб за работа тогава се надей,
         кога на работа насила го принудиш,
         Войводата така и прави… Ти се чудиш,
         не си очаквал ти от мен таквиз слова? —
         Когато побелей и твоята глава
         помежду българи, кат моята, тогава
         самичък песен ти ще да запейш такава.
         Да, като тебе бях и аз на младини!
         Но както пътника, по върли стръмнини
         възйет на връх висок, оглежда там отгоре
         под себе си далеч разгърнати простори
         и вижда кривите пътеки, запъхтян
         през дето е вървял — и ази, озован
         така на върхът на живота, с закъсняла
         тъга оглеждам се към младостта минала,
         към преживените во лутания дни…
         И късно разум ми душата осени. —
         Когато хляб от теб поиска сиромаха,
         хляб дай му, а не му залисувай стомаха
         ти с идеали. Да, соколе мой, потрай;
         да дойде може би и зарад тях колай
         донякога… Сега да преобърнем листа.
         Че всяка работа е хубава и чиста,
         когато в чисти е ръце, сам знаш и ти —
         като е тъй, тогаз ти можеш ли твърди
         по съвест, че не са на нашия Войвода
         ръцете чисти? Че към пропаст той народа
         желай да поведе и веч го е повел?
         Не го ли води той все към онази цел,
         която ти и аз и всички ний желаем?
         Един противно друг защо тогаз да лаем?
         От теб да разбера доколкото можах,
         ти зарад бъдаще най-вече имаш страх —
         да не обърне той свободата в увреда
         на самия народ. Тъй може сал да гледа
         тоз, който днешното не е добре съзнал.
         Един блян на сърце сега ни й оживял —
         Свободата! А що отпосле ще да бъде,
         Той, който доживей до тях дни, нека съди!
         Аз твърдо вярвам, че кога един народ
         свободата си сам спечели — с нейний плод
         ще знай подир това как и какво да прави.
         Свободата, ти знаш как дума даскал Слави
         от Бъта, млада е невяста: най-напреж,
         ти в къщи гледай как и как да я введеш —
         отпосле тя сама как се урежда къща
         ще те научи… Тук е работата съща —
         ще дойде време и за уред, и тогаз
         за разпри може би ще бъде сгоден час!
         Или не е така? Онези, що милеят
         за общото добро, те тряба да радеят
         задружно, в слога. Туй, що правите вий, днес
         наежени един на други, като пес
         на песа — същото и нему казах вчера,
         и тебе ще да го повторя — изневера
         е към народа то, към туй, на що е дал
         сърце си. В тъмний сън на робството заспал,
         събудихте го вий — дали за да ви гледа
         гневът и разприте безумни, за увреда
         и вам и нему?… Да, теб харно поп Матей
         ти казваше напред, и ти го проумей
         тъй, както трябува: Орел е нашто дело.
         Ти си душата, той крилата на орела —
         орела в небеса с крилата си лети,
         но на полетът му придаваш сила ти!
         Един без други вий не можете — без вази
         не може делото!… Това, що имах ази
         да кажа, казах го. Сърцето си открий
         за думи от сърце, и нека да забий
         то пак отново за народната неволя.“
         Задним накръст ръце извил и свил, отколя
         насам-натам Младен с приведено чело
         кръстосваше. Брада ту свиващ на витло,
         ту, пак да я развий, заровил в нея пръсти,
         следеше поп Матей напрегнато през гъстий
         дим от цигарата, Младена — и извит
         към стареца сегиз-тогива с дяволи
         бръз усмех кихваше. Пред стареца се спира,
         и неведнъж, Младен, възчудено се взира
         в ликът му оживен, но не посмя речта
         да му пребий, макар на трепетни уста
         едвам да сдържаше избликнала неволно
         ответна реч — че той засегна го на болно
         и слабо място. Чак когато Дивисил,
         завършил дума, спре, в земята поглед впил,
         реч подлови Младен чевръста и ядовна:

         — „Да, нямам като теб, аз опитност световна!
         Но туй, което знам, да би ти знал това —
         из твоите уста по-други би слова
         излезли. Та нима вий мислите, че ази
         бих гърлото си драл току-така, че нази,
         Войводата и мен, сал мнения делят
         по делото? Така да беше, на умът
         едва ми би дошло да му натяквам, свади
         да дигам! Мен се на Оборище не даде
         да кажа всичко, що сърце ми гори —
         но има други път, и да бих знал дори,
         че в крайност води той — и в крайност ще отида.
         Авантюрист! На кол, на въже да го видя,
         не ще го съжаля!“

         И, смаяни за миг
         се тука втренчиха те в гневния му лик
         и двама, Дивисил и поп Матей — и прави
         пред него скочиха. Забравил да остави
         на столът чашата, захласнат, поп Матей
         не виждаше как се по расото му лей
         ракията, дори на ум, без да му хрумне,
         какво да възрази на думите безумни.
         Сврял в пояса ръка, изправил бе се ням
         и Дивисил.

         „Какво ви стряска, виждам, знам! —
         все с първий гняв Младен подхвана пак отново: —
         И не мислете вий, че тъй случайно слово
         се от устата ми отплесна. В онзи ден,
         когато първи път го слушах как пред мен
         за свойте планове той зина да говори —
         че за свобода той не мисли да се бори,
         да дига само бунт, па щото ще тогаз
         да става… В онзи ден имах наивността аз
         да мисля, че това той скоро ще забрави,
         между народа щом започне да борави…
         Ще дига само бунт… Авантюрист! Дигни
         бунт и при първий гръм се в Влашко измъкни,
         и краставици там продавай по мехните…
         А пък народа? Той да си оплаква дните
         и нази да кълне — с измама в кръвнини,
         че сме го тикнали. Когато преди дни
         се от Оборище отмахнах, ще се стресне,
         си мислех; може би в душата му да блесне
         искрица съвест… Не! Той старото все пей.
         На плановете му покрити да не смей
         да бърка някой, той добре си я оплете.
         И вий, от много ум, му дадохте в ръцете
         власт: всичко той да прави, да реди,
         и сам по своя кеф, каквото усмърди,
         не той да му търпи смърдежа, а народа.
         Патриотизмът на Тотя Воевода
         и Панайота… Ха но тука той греши!
         Не, брайно, по-напред ти сам помириши
         камата! Бунт му дай… Тогаз Европа щяла,
         кат види кръвнини, да се смили за хала
         на българина! Виж ти сметка, виж ти ум!
         И на такъв един халосник скудоум
         вий можете в ръце да давате съдбите
         народни?… Давайте! Но тез ръце пребити
         ще бъдат, преди с тях той даже да посмей
         да сегне!“

         Тук, веч опомнен, поп Матей
         за рамото с ръка в миг хвана Дивисил
         и сдръпа го навън: — „Усойница е свила
         отровен полог под езика ти. Помни
         какво и за кого говориш! Остани
         со здраве! Работа с дертлии, луди хора,
         аз нямам.“ И отвън, излязъл веч из двора,
         пред пътните врата, извърна се и пак:
         — „И да не е посмял да стъпи твоя крак
         во мойта къща! Знай, ти, изневерник злобен —
         аз нямам дъщеря за паламник подобен
         на теб…“

         Застанал там сред двора, поразен
         от острите слова на стареца, Младен
         за дълго тъй стоя и ням и неподвижен…
         А веч излезнали там на мегданя ближен,
         пред църквата, и тих повели разговор,
         се спряха стариците. Отнийде из прозор
         ни трепва свещ, ни глас отнякъде се счува —
         загърнат от нощта, заспалий град кротува
         и сит, и уморен от днешний празник лих,
         като да е крило над него ангел тих
         разперил. Дървеса безмълвно са привели
         широко клонища и сенки разпрострели,
         тъй в нещо сякаш че ослушани — и тях
         от тихи небеса с безмълвния си смях
         ги милва месечко и поздрави им шепне
         от тях — но ни листец, ни тъмна вейка трепне
         за отзив на привет.

         Далеч внезапен шум
         се счу и бързо се из закривений друм
         задвижи някаква неясна сянка черна…
         Бръз конски тропот — и край старците се мерна
         кочия, но докле те сварят да се взрат,
         тя сви зад ъгъла отсреща и в мракът
         потъна — а и куп низами подир нея
         претрополяха там нататък. Поп Матея
         тук сдърпа Дивисил, и бързо в нощний мрак
         те литнаха след тях…
                   И всичко глъхна пак.
         И чут бе само туй в безкрайните простори,
         сама на себе си що си нощта говори.


         Песен четвърта
         ПЪРВИ ДЕН

         В шемет. — Пролетни призори. — Нападение. — Младен гърми. — В двора на поп Матея. — Войводата почва. — Води ни! — Ранни гости. — „На отвъдния бряг“. — Изповед на Младена. — Из града. — При трупът на убития. — Превземането на Конака. — Грах. — Зеленгора. — Реч за първия ден и светия гняв. — На мегданя. — Напред! И все напред! — Поет. — Дивисил, Смил и Белина се счепкват. — Каменоградския Плутарх на работа.

         Не мигна нея нощ и шеметен из двора
         Младен се луташе самотно. Разговора
         на старците, така нечакан бурен край
         взел, изненада го и сепна. Без той да знай,
         без да се сети сам, в гневът си той разтвори
         на свойте помисли ковчега: наговори
         с онуй, което бе избистрено в умът
         отдавна, и това, което първи път
         сега избликна тъй през чувствата му лихи.
         Така, възпрян от яз посред ливади лихи,
         поток през вадата се бистроструен лей,
         покрай нависнали къпини, сляз и брей,
         и воденицата подкарва равношумно,
         там долу под брега. Но буря свий — безшумно
         вълни се през вълни потирят и летят,
         и яз и брегове прелели, къртят, рват
         и влачат, що им се попадне, мътнопенни,
         бог знай защо и де…

         Отдавна, възмутени,
         отидоха си тез, които с благ ниет
         при него дойдоха, а без да щат, с подзет
         несгодно разговор, съвсем си преградиха
         път към сърцето му; — отдавна лъхна с тиха
         милувка челото Младену на нощта
         прохладний кротък лъх, през цветните листа
         градински — а все пак у него не сподави
         туй бурята. За миг той сякаше забрави,
         и други мисли му обхванаха умът.
         А ей на паметта из таен някой кът,
         като че облаци на небеса разсъмни,
         примъкнат се за миг, един по други тъмни
         слова и засенят душата му. Той спре,
         смутено поглед тъп в нощта нанейде взре,
         и тръгне пак…

         „Така! Те право ми натякват… —
         За тях е всичко той. От него те очакват
         и виждат в него ключ за всичките врати —
         вълшебен ключ! Иди, та им разправяй ти!
         Кому? По вятъра и гняв и думи прави…
         За истината тез кратуни са корави…
         Да ги строша? С какво? Защо ли?“ И възпрян
         таме до стълбата и пак в тъмата взрян,
         той дълго тъй стоя, като че ли замаян
         от вихъра кипещ в душата му. Спотаян
         зад тоя вихър нов, налетя го сега
         рой други размисли — и остра сви тъга
         сърцето му. Миг, друг — и всичко му се стори
         така безсмислено, безумно: да се бори
         и надделей — така безцелно… че и сам
         се сепна той и дъх да проведе едвам
         можа, за гърлото от стон неволно сдавен.
         И пак отново той под дървесата с бавен
         ход тръгна, все така с оборена глава,
         извил ръце отзад — и спре се пак, едва
         закрачил, като в миг да си припомня нещо.
         А мъката му все по-остро, по-зловещо
         сърцето свиваше… Съмнението вби
         нечакано стрела в душата му и впи
         острилото си тя дълбоко, и разтвори
         пролука за онуй, което той затвори
         на миналите дни зад тъмните врата…

         „Що диря ази тук? Аз сам гася свещта,
         която бях призван да паля. Дали има
         в туй смисъл някакъв, бог знае. Двама-трим
         насам го дърпаме, два-трима пък натам,
         а онзи, врявата за който става, сам
         безсмислено стои и чуди се с умът ни.
         Но само той ли е, що има мисли смътни
         за… Е, та враг го взел!…“ И в миг из паметта
         цял вихър образи и мисли излетя —
         и той възчуден се наоколо огледа:
         като че давни дни завесата си бледа
         откриха и се те един по друг оттам
         извиха… „Откъде? Защо?“ Доде едвам
         да се попита той, те в мрака беззаветно
         изчезнаха назад, пред други рой несетно
         стъписани… На, ей самия му баща,
         съсухрен старец, блед, с замряла на уста
         молба: — „По крив си път ти, синко мой, ударил.
         Родители и дом забравил, занемарил!
         Безумна е мечта това, що гониш ти:
         а малко ще да знай живота за мечти —
         огледай се и виж…“ — „Отде? Защо?“ — И гнявно
         отърси той глава, тез образи, отдавно
         забравени, дано да ги прокуди пак,
         които бозна що из нощний полумрак
         привика, и без туй душата му смутена
         да давят и гнетят. И заведнъж Младена
         обхвана с трепет… Ей невръстния му брат
         сред стаята прострян, и други непознат
         до него — зинали две черни грозни рани…
         Случайно насред друм от пътници прибрани,
         донесени дома… Над чедо с пронизлив
         плач бий се майка му, а мрачен, мълчалив,
         впил поглед, отстрана бащата е застанал…
         Роб! Крив ли, прав ли път — на скърби път си хванал
         и на живота твой са спътници беди…
         Баща и майка… Тъй съдбата отреди —
         и нейний удар жесток бе и нечакан.
         Но кой знай дали скръб за мъртвия, оплакан,
         им дните покоси, или за живий син,
         опора останал в живота им един —
         и сам той запилян безвестно по чужбина…
         Той върна се дома; но не прегърна сина
         клетница майка веч, ни сневолен баща
         не го посрещна тук на пътните врата —
         глух беше бащин двор, разкъртени прозори,
         в трева и буренак обрасли равни двори…
         И сви пестници той и тръгна бавно пак
         там през градината, в таинствен полумрак,
         където беше се безмълвно спотаила
         нощта, под завета на клоните. Насила
         той стъпваше едвам, като че на плещи
         бог знай какъв товар подйел да го гнети
         към сурата земя. А ето, бавни, глухо
         се стъпките му там по стълбата зачуха
         нагоре. Но и там, и в стаята прибран,
         все пак не превървя безкрайния керван
         мечти и образи, из паметта избили —
         като да бяха се отнякъде сроили
         цял орляк гарвани пред бурни небеса —
         и ту зад облак те потънат, на часа
         ту появят се пак и тръпен претреперка
         грак. През прозорците огрени той се мерка
         далеч зад полунощ, и вече призори,
         оставил в стаята свещта да догори,
         излезе мълком той, решил да го не свари
         денят во Каменград — дори без на другари
         да се обади.

         В миг неволно той се спре
         отвън на тъмний трем и нямо поглед взре
         в насрещний двор… „Кой знай. Те може би и право
         да имат. Може би от мен и вироглаво
         да… И Сокола, на, дошел от Цариград
         завчера, сам и той обърна се назад;
         той, от когото най очаквах аз поддръжка,
         плете и той сега — че само сила мъжка,
         не истина, светът в ръката си държи!
         И той захитри сам — за него не важи
         това, което е от по-напред говорил…
         Най-твърдия — и той! С когото съм се борил —
         на друга аз скала да зидам искам зид —
         напусто!“ И подйе глава и поглед впит
         в нощта, неволно се от шемета си сепна
         той, че в душата му, и драг и ясен, трепна
         зад вихри-спомени тъй дълго в нощний мрак
         затулен свидний лик: сега отново пак
         усети близост в миг душата на Младена,
         помежду своите самотна, отчуждена.
         Тъй пътник, из гори залутан, в полумрак
         върви и около нито най-малък знак
         че в небесата е ден слънчев, не показва
         и нийде в околний гъстеж не забелязва
         той да се през листа промъква светлинка;
         но ето, при завой, се мерне из мрака
         като видение и после светне цяла
         бреза, на отблеска от слънцето замряла.
         И сепнат взре се той.

         В тъмата на нощта,
         веднъж ли само той очаквал е свещта
         на срещний прозорец — уречен знак! Тъмнее
         сега високий дом — глух, пуст. Не се виднее
         там нищо. Клонища прострели в белоцвят,
         като видения от други някой свят,
         стоят таинствено безмълвни дървесата,
         и прянос сякаше минава в небесата —
         тъй в ранната зора са тихнали и те.
         Чуй! Гак на патица отнейде долете,
         повтори — близо се и друга ей обади
         отвъд; жребец далеч процвили из ливади;
         и някой излека, като по таен знак,
         прибра под стрехите разведрения мрак,
         от нощни рамена отметнат. Изумруден
         се мигом въздуха избистри. И възчуден
         и сепнат, чу Младен как избухтя разлян
         там долу шум, и пак нанякъде отвян
         заглъхна: подранил там горе е Балкана,
         туй утренник довя шумът на Луда Яна
         и пак отнесе го со себе си. Едни
         тополи върхове во ведри висини
         едвам прививаха, и там, по техний тръпен
         шум, ясно всякой би досетил лекостъпен
         де тихий утренник отмина в своя път.
         Прерано сепнати от заветний си кът,
         две врани мудно се пронесоха и свиха
         нататък: профуча през ведрината тиха
         шум от крилата им и се изгуби глух…
         Но близо рязък звук му сепна бодрий слух,
         и на градината през утренния шопот
         ослушан, счу Младен чевръсти стъпки, тропот
         и шум зад ниский зид таме в отвъдний двор.
         И той зачудено впи татък остър взор,
         приведен тихо се промъкна край стената,
         и през градината, нечуто в мрачината
         дошел до ъгъла на каменния зид,
         се хепна и възйе… Но поразен от вид
         нечакан, дъх запре и смаян тъй застана. —
         Широко портите, насреща до сайвана,
         разтворени — висок низамин ги е с крак
         притиснал и, назад обърнат, дава знак
         нататък някому. Пред къщи до самата
         врата се трупат рой низами — и в тъмата
         опрели гърбове, канатите едни
         напъват, други, лост подврели отстрани,
         наблягат…

         Трясна гръм — и дим и огън блъвна —
         ей пак, ей трети път. И утринта безмълвна
         подхвана ги и с тях нататък проехтя.
         В ням ужас сврените при яките врата
         наскочиха. И сам на своята засада,
         от своя гръм Младен се сепна в изненада;
         а веч низамите, ударили на бяг,
         в несвяс се пръснаха, пред тъмний къщен праг
         в кръв повален другар оставили… Ей светна
         гръм из прозореца… Обади се и метна
         Младен в отвъдний двор, където вече с вик,
         през джаснати врати отвътре, подир миг
         се урна рой мъже — събраните во къщи
         среднощи на съвет. И най-напред могъщий
         ръст на Войводата изстъпи — до прагът
         на поваления низамин на трупът
         се спрепна… С шум и вик се тамо навалиха
         и другите, трупът в почуда обградиха,
         с гърч що се мяташе и стенеше пред тях.

         С див рев се изведнъж намръщения Влах
         върху му хвърли, в миг му дрехата разкъса
         и в раната му впи устата си. В погнъса
         го срита Дивисил, а буховеца Влад
         го скепса за врата и гнявно го назад
         отметна. Но уста все пак да впие свари
         намръщения Влах в кръвта, тъй като стари
         обичай беше му от вехтий хайдутлук —
         и без да сети сам кога и как, и тук
         в миг нещо към кръвта го тласна. Той в Балкана
         с хайдути заедно от пора още ранна
         отрасъл, виждал бе самичък неведнъж
         на първий враг в кръвта и най-юначен мъж
         да се кръщава тъй — юнащина да кръсти…
         И от устата си кръвта избърсал с пръсти,
         засрамен и все пак доволен, отстрана
         се той изправи там до бялата стена
         облегнат.

         Между туй, Младен и Делибана,
         Дойчин и поп Матей, претърсили сайвана
         и плевнята отвъд, се през широкий двор
         завръщаха назад, надали вик, топор,
         нож, пушка грабнали — каквото който сварил;
         и спряха… Като труп левент снага стоварил
         насред самия двор, лежеше Борован
         (тоз, дето Чиф-и-тек бе в Каменград зован
         на подбив), за нозе обвързан и ръце
         с въжа, с затъпкани уста, издул лице —
         и не помръдва се, пъхти и тежко диша.
         Над него струпани, тоз дърпа му каиша,
         въжата онзи му прерязва с остър нож,
         а из устата му измъкнал шарен пош,
         Матей разглежда го и някому се кани
         с глава. Пред мъртвия низам оттатък сбрани,
         сега се урнаха и другите насам,
         и екна нова глъч. Развързан, но едвам
         на себе си дошел, се на нозе изправи
         и зина и с ръце замаха да разправи
         как го извардили, свалили — но пелтек,
         какъвто беше си от рода Чиф-и-тек,
         така се в думите забързал, запелтечи,
         че пръхнали от смях, и проумели вече
         сами, събраните наоколо му пак
         се пръснаха. За страж поставен в нощний мрак,
         ще има той защо в живота си бездомни
         и тая тъмна нощ и своя хал да помни.

         Докле се лутаха и глъчкаха така,
         тоз тука, онзи там, из двора се мрака
         народ събра, един по други неусетно,
         ухилен този тук, а онзи, неприветно
         намръщен, дига глъч, а трети, хе отвъд,
         се дърли — ту извий, ту сниши си гласът
         и току вири пръст и тика към вратата.
         А из градината, където дървесата
         в премяна пролетна от бурен пъстър цвят,
         пояха утрото с бои и аромат,
         там други пръснати се щурат и навеждат
         над рохките лехи и стъпките оглеждат,
         като че бозна що им могат обясни
         те зарад гостите среднощни. Отстрани —
         на старий поп Матей и Вела изподтихо
         разправяше Младен; и снощната си лиха
         закана и сръдня забравил, старий поп
         го мирно слушаше, що ли не на вързоп
         брадата си заплел от свиване с два пръста.

         А от минута на минута все по-гъста
         по двора стича се навалица отвред —
         най-шумна, дето бе Войводата посред
         застанал — дивния сега и за познати,
         и за ония, що го виждат днес — в позлати
         цял, и оръжие, и дрехи. Горд блести
         смел поглед — горда реч на устни му трепти;
         и слушаха речта те смаяни, в забрава.
         То беше горда реч за вечно жива слава
         на тез, които са обкичили чела
         с венец на подвизи, и чиито дела
         са на скрижалите на съдбите народни,
         со златни писмена написани. Свободни,
         които са били в живота и смъртта…
         И вдъхновено тъй завърна той речта,
         десница с горд замах тържествено издигнал:
         „И своя идеал чрез техния постигнал,
         не е днес роба роб — тоз, който за борба
         меч дигна — да реши сам своята съдба.
         От прежните борци което бе мечтано,
         днес виждаме го ний на дело оживяно!…
         Ден дойде. Ден велик! От него в бъднини
         ще се броят онез свободни, ясни дни,
         които слънцето честито ще огрее,
         зарад честит живот. Че пак ще оживее,
         чрез нови подвизи, отново роден край…
         Свобода или смърт! Пет века вече трай
         и за възкръсен ден народа се очаква,
         и в мрак на неживот живота си оплаква.
         И ето дойде ден — и с тоя ден живот!
         Възкръсна днеска пак един умрял народ.
         Напред! Честити са, които паднат първи!“

         — „Води ни ти напред, Войводо! Нека в кърви
         се кръстим за живот. Напред ни ти води!“ —
         там през безброй гърла изтласкан из гърди
         се емна вик, далеч во утрината тиха
         разнасян… Буйна реч отвсъде подловиха
         сега един през друг; но час не бе за реч —
         един едвам подзел, прелавя други веч,
         ръце замахнал, а тъй, само за да вика,
         там трети зинал е… и сякаше налика
         на свада някаква, — и врява, вик и шум
         до бога. Не един нахалосен куршум
         проряза въздуха и с писък се залута
         кой знае де. И сам, Войводата за скута
         прихванал, поп Матей надвикваше се пръв.
         Кънтеше въздуха там: „Бунт! Свобода! Кръв!
         Смърт! Да живей!“ — нема нито на вик насита,
         ни на прегръщане. И, в буйната възхита,
         цял рой се урнаха из пътните врата.
         И дълго след това по улици ехтя
         рев: „На оръжие!“ — и кряскаха несвясни
         слова.

         Между това, на небосвода ясни
         отдавна слънцето отскочило, навред
         обля и дървеса, и зидове с привет,
         като че ли и то свободний ден, на слава
         и подвизи пръв ден, с лучи да поздравява.
         Самичък поп Матей, стопанина, и той
         се дяна някъде, с крикливий пъстър рой
         които из града се татък разпиляха.
         Едни с Войводата на двора останаха
         Захарий Влайко, Влад Батачанина, Влах,
         Диманина Дойчин, Младен, дебелий Грах,
         що беше тия дни из Анадол пристигнал,
         и дядо Дивисил. Реч беше вече дигнал
         сега Войводата — през пътните врата
         ей гости влязоха, тъй рано сутринта
         друг път невиждани на поп Матея в двора.
         То бяха царските и комитетски хора,
         в съвета небили нощеска: пръв Гошан,
         Смил Царя и Върбан подире му. Припрян
         се дигна говор: „Кой? защо? И как?“ — и слово
         пребива словото — тоз спира, тоз отново
         подзема, и не би имало в думи край,
         сам ако Дивисил, подхванал на колай,
         високо и така отмерено не дигна
         глас:
         „Доста препирни! Вулкана веч изригна.
         При дело свършено — нахалос препирни.
         Гръм трясна — небеса сега ще проясни
         днес бурята, що се с години вече кани!
         Нощеска с препирни, уж на съвет събрани,
         ний пак се лутахме в словесната мъгла,
         до делото нито на връхчец на игла
         да дойдем — ето на, че дойде то самичко
         при нази! С онзи труп реши се тука всичко.
         Реши се, както се решава на света
         тук всяка работа: напъпи ли цвета,
         без наша воля той самси се разцъфтява!
         Каквото трябва тук — когато трябва става.
         От снощи видехме ний, аз и поп Матей,
         на край началото — когато Казим-бей
         край нази префуча с низамската си свита.
         И казахме, но кой тук иска да ти пита!
         Аз виждам божий пръст, в което вий беда
         съглеждате. Така е всичко си в реда —
         и става онова, що трябваше да стане.
         Зора в зори изгре! Народното въстане
         е дело свършено. Поставената бръв
         над бързия поток на времето, и с кръв
         размътен и сълзи — потокът я отвлече.
         И няма връщане назад — и няма вече
         Да види тоя бряг преминалий отвъд…“

         Затихна. Също тъй, когато отнесат
         мъртвец на гробища и в къщи се завърнат
         род и познайници — ръце безмълвно сгърнат
         и дума никому не смейва на уста.
         Но влетя поп Матей през пътните врата
         с вик, махайки с ръце, джубето си размятал:
         „Амин! Въврели се в Конака! Кой е смятал,
         че тез поплювковци… Какво се вие тук
         все още джавкате — на правдата напук…
         Поръчах вече аз камбаните да бият…“

         — „Защо? Но чакайте! Та нас ще ни избият
         като говеда!… Как? Та може ли така?
         Войводо! Та и ти, Младене, — на тлъка
         да не отивате?“ — подзеха пак отново
         дошлите отнапред. — „Как беше твойто слово,
         Младене? Вий сте си изгубили умът!
         Що правите?…“

         Младен издигна над шумът
         глас и подхвана тъй: „Не е това превара! —
         Не съм аз изменил на прежната си вяра…
         И не проляната пред вази тука кръв
         ме кара… Ако аз издигнах дума пръв
         против Войводата, не беше мойта дума
         и против делото!… Не първи път и сума
         ще бъдат между нас пак разпри занапред.
         Не е роден Младен, когато дойде ред
         за дума, да мълчи, ни да отстъпя в дело…
         Тук, днес, пред всички ви аз изповядвам смело —
         и вчера и нощес на друго бях решен —
         и видях образа на родний край… пред мен,
         през моята душа премина цял и сепна
         там в нея чувства той незнайни… И не трепна
         ръката, дигнала револвера… Това,
         зарад което ний кръстосваме слова
         и ще кръстосваме о меча меч: решава
         това в душата ни тоз, който осветлява
         душите и ръка, издигната в купнеж
         за дело, хласва той… Реши един гърмеж
         две работи — една, която беше в мене,
         и другата, до днес която в нерешене
         държеше делото — и може би до край,
         какъвто никой тук от нази не желай,
         довело би… Това, което съм говорил:
         пак ще се боря аз, тъй както съм се борил —
         за него… Но кога се готви върху нас
         напаст — не пита се дали е сгоден час,
         нито пък дали сме приготвени, се пита!
         Ръцете сгърнати — това не е защита,
         страх от бедите не спасява от беда!
         Превари ни врагът — сега е нам реда
         да го превариме… Съратници! Другари!
         Достойни за това, което ни завари,
         да бъдем — за денят, во кърви осветен!
         Победен ли е той, или на пропаст ден —
         велик и свят е ден! Това едничко зная; —
         и в него е за нас началото на края!
         Готви се, но бъди и с малкото готов!
         Когато позове живота — първи зов
         в юнашкото сърце пръв отзив да намери.
         И свят успех крила над нази ще разпери.
         И дълг и свят завет ни вика да вървим
         на смърт или живот — и ний ще победим!
         Че силата ни е во вярата ни свята —
         победно в битвите оръжье на земята…
         Приготвили сме ний, каквото сме могли —
         и вяра в делото дух смел ще окрили
         за подвиг. Може би то малко да се види
         на тия, що им се живот за подвиг свиди —
         но в малкото личи великата душа!
         И казано е: Аз тогоз ще възвиша,
         духът си който сам е възвисил чрез вяра!
         Бог с нази е, че бог на подвиг ни накара.
         Напред!…“

         И спусна се Войводата сега
         пръв и Младена той целуна, през снага
         прегърнал. Другите подире му. И екна
         вик, неразбрана глъч. Широко паст разчекна
         Грах с вик да иска реч, но в тая врява кой
         чу, и да чуй ти ще!… И целия си рой
         в миг с крясъци навън на улицата узна.

         Заглъхна. Сякаше на устни пръст да турна
         и умърлуши се преди минута шумний
         двор. Само две гугувки сладкодумни
         се надпреваряха да гукат, без да щат
         да знаят що ги е подзело, та крещят
         и накъде се тъй изметоха из двора
         невиждани друг път, и по туй време, хора.
         Но ето ги и те, че пръпнаха — по тях
         из ведрината шум претрепка… Ето смях
         се счу нанякъде оттатък през дувари,
         и се смълча, като прерязан в миг. Две стари
         жени надникнаха през пътните врата
         и млад един левент, но плахо се озърна,
         и връцна… Тласна се о вратнята, завърна
         и в двора вътре чак затири се дете,
         бог знае откъде, бог знае за къде
         и дали не така случайно тук се втурна:
         ей спре, изправи се, на устни палец турна —
         но зиналата паст на мъртвия низам
         и погледа му тъп съгледало едвам,
         през потите назад то духти изведнъжка…

         Из къщи гърлест смях и препирня се мъжка
         счу и по стълбите заслязваха Върбан
         и Граха, стария Братое и Китан,
         а ето най-подир и Райко Самохода —
         и всички, слезли там, приклекнаха при входа
         пред още топлий труп — донесли куп листа
         в ръце, и топнат пръст, кръстосвайки с кръвта
         отдолу всякой лист — печат. И мълчаливо
         печат подир печат те слагаха, грижливо
         готовите листа на голата земя
         около себе си отмахвайки — писма,
         с кръв подпечатани, с които се народа
         привикваше на бой, вестеше се, свобода
         че е изгряла веч — великата борба
         че е подзета, — сам на своята съдба
         че той е господар… А мъртвий труп, разгърнат
         пред тях, раззинал паст, бе надалеч извърнат
         изцъклен поглед впил; но никому от тях
         не идваше на ум да го погледне. Грах
         един тесака му да откачи протегна
         ръка — но дръпна я в миг още щом посегна,
         и белите листа, на десния си крак
         върху коляното, закръсти с кървав знак.
         И глуха тишина — и мъртвина, би казал
         човек, владееше, отдето бе излязъл
         живота преди миг и с гръм и викове
         полетя живите на подвиг да зове…

         А из града, кой знай къде, са разпилени
         зареяха онез, които възхитени
         и с вик и с гръм оттук излязоха. Един
         с Войводата назад остана само Дрин,
         и с форма спретнати набързо Смил и Влаха,
         и до ушите чак ухилени. Вървяха
         те бавно. В глухата зловеща тишина
         глъхнее техний вик — стена го о стена
         отблъсне, през дувар отметне го двори
         и тамо спотаи; отнейде се отвори
         прозорец — рошава глава се подаде,
         и бързо дръпне пак. Изпънат, нададе
         вик Смил — подземе го и Влаха: и отново,
         като потиснато, без отзив буйно слово
         замре. По викове и гръм ей проехти —
         но никой се на гръм, нито на зов вести
         при тях. Сегиз-тогиз далеч се някой мерне
         през улиците бръз, и силуети черни
         потъват татъка. Измрял е сякаш град!
         И сенки някакви таинствено назад —
         напред се щурат там. Като че непознати,
         в незнаен някой град, те бяха чудновати
         со своя гърлест вик и пъстро облекло:
         чер и висок калпак, подкривнат на чело,
         со златен лев отпред и стрък зелен, забоден
         до него — здравец, с дъх и сладък и угоден
         на младите сърца, во който са живот
         и смърт у простия и верещи народ
         осимволени: бял, напет сюртук, обтегнат,
         обшит с зелен гайтан, на кръста долу стегнат
         со сабя змеица на чер мешин колан.
         А над юнаците се дипли кадифян
         червен байрак, обшит с ресни от жълто злато;
         и двете му лица извезани богато —
         отсам е разярен, изправен гордо лев,
         като да е на враг раззинал грозно зев,
         и стъпил со нозе на месеца двуроги;
         отвъд са думите тържествени и строги —
         свобода или смърт… Ни стар, ни някой млад
         е виждал някога да ходят в Каменград
         подобни хора, вик подобен не е чувал,
         ни гръм. Че Каменград ще се е разбунтувал
         днес, никому не би дори и на ума
         дошло — и всякой се спотайваше дома,
         или по работа, нанякъде излязъл
         отрано, ни нощес, ни вчера забелязал
         да става нещо тук…

         Но ето — гръм е! Чуй!
         Там някъде отвъд… Къде? Какво е туй? —
         Ей друг… И трепетно юнашките забиха
         сърца. По гръмът гръм — и ето зачестиха
         из целий град, таме най-чувани отвъд
         през Луда Яна. Път по-прав да пресекат
         се бързо спуснаха юнаците, смутени
         до преди миг, сега отново ободрени.
         А ето и Горчин, ей Ворчо сам, стъкмен
         за бой, насреща им излязоха с зелен
         на чело здравец. Чуй! Бучаща, неразбрана
         глъч, залпен гръм — тътнеж — навалица насбрана…
         А ето стичат се и други там отвред.

         В миг, като сепнати, един по други ред
         отвсъде ревнаха черковните камбани —
         и клепала след тях, като че разиграни
         рой палави деца около стар баща,
         се запреваряха — и трепна пустошта,
         събудена завчас от своя тих и смътен
         сън, и понесе се далеч тържествен тътен
         над пламналий во вик, въстанал вече град.

         Около знамето и бледноликий млад
         Войвода буйна се дружина бе веч сбрала —
         и втурнаха се те надолу като хала.
         во други тамо бе отдавна настанен,
         те дето бързаха. Преварил бе Младен —
         и камений Конак со своята дружина
         обстрелваше: заслон където двайсетина
         низами свариха да найдат, същи тез,
         които по градът се лутаха нощес
         и дебнешком на път и кръстопът ловяха
         кого де сварят… Там един през друг пищяха
         куршуми — пляскаха о яките стени
         и се отмятаха на подплес настрани…

         Отвътре скритите мълчаха… Замълчаха
         и вънка. — Край стени промъкнаха се Влаха,
         Китан Загореца, Хъшлака, Влад и Смил,
         понесли брадви. Пръв Загореца, извил,
         халоса с брадвата вратата, с лост подпряна
         отвътре. И гърмеж и емнат вик престана,
         като по заповед — и само как пращи
         дебелата врата бе чут, и как ехти
         отвътре в пустий двори удар подир удара.
         А брадвите една по друга се в превара
         върху й сваляха, додето изскриптя,
         на дългите рези увисна, изпращя,
         навътре в двора се тя навали и урна —
         през нея шумно се навалицата втурна,
         таме по стълбата претрополя за миг,
         и да троши врати и прозорци се с вик
         нахвърля. Изведнъж, тъй както беше бясно
         полетяла напред, се урна пак несвясно
         назад по стълбите: през джаснати врата,
         вдън тъмний коридор, внезапно изехтя
         отвътре дружен залп и дим и огън блъвна —
         и с вик из стаята низамите се стръвно
         изсипаха навън. Нахалос профуча
         нечакания залп и татък изеча
         високо пролетял над глъхналите двори.
         Един и друг куршум, отплеснати в простори,
         просвириха далеч, а срещните стени
         пък други тук и там разкъртили — вълни
         прах от мазилката по тях избиха само.
         И на Хъшлака там над схълменото рамо
         изписка лют куршум витий му мустак
         опърли. Сепнат се намръщений Хъшлак
         извърна, тъкмо там чаушина когато,
         полетял на навън, се беше на вратата
         изправил — сви, изви и с тежкия топор
         го сврасна в челото… И чак на равний двор
         се пръсна мозъка отхвръкнал през чардака.
         Да беше мерил, пак едва ли би Хъшлака
         можал улучи тъй — и грохна подкосен
         назад юначния низам. А разярен
         се втурна в стаята Хъшлака, ей и Влаха,
         а ето и Китан — и с брадвите косяха
         де кой попаднеше. Едина само Смил,
         и поразен и ням, се беше тамо свил
         край бялата стена, когато префучаха
         низамите навън и в двора полетяха
         да бягат — и тогаз остана си той пак
         недвижен. Храбър бе и угледен юнак,
         но го за първи път гърмеж залпен слиса.
         Пръв път що е барут юнака помириса.

         През двора между туй ударили на бяг,
         летяха плахите низами — едни чак
         високия дувар наети да прескачат:
         и строполясват се назад и пак се качат,
         а други — ето го един едвам възйет,
         и тъкмо горе се изправяше с ниет
         да скокне — изотзад куршумът го превари
         и, както беше се изправил, се стовари
         той възнак долу. Веч на никъде изход
         не виждайки, и вред сградени от народ,
         налитащ върху тях, оръжие хвърлиха —
         и дигнаха ръце… На стръвната и лиха
         тълпа, един от тях, настръхнал, се опре,
         и към налитащий върху му Грах се взре
         и зъби стиснати изскърца, пушка дигна,
         изви — дебелий Грах не хъкна и не мигна
         и грохна по очи, от тежкия кондак
         халосан в темето — и десния му крак
         отзад се дигна, сви и дигнат затрепера…

         А вече с брадвата налетя Чер-Чемера
         и сврасна през ръце низама — в кръста Смил
         го смушка с ножа си касапски… Както вил
         той беше пушка пак, за нов удар померил,
         се възнак сгръмоля, пречупени разперил
         ръце, превърна се, изблещени изви
         очи, и пръсти вби и впи и улови
         пръстта — а вече там върху му навалиха
         отвред и почнаха над трупът мъртъв лиха
         разправа: сбъхтаха нещастника, и с див
         рев го замачкаха с крака… Едничък жив,
         от нарастналата подир това разправа,
         остана — в дивата гонитба, вик и врява,
         едничкий между тях млад изръстен низам,
         подгонен и в несвяс от ужасът едвам
         успял да се закрий и свие на Младена
         зад плещестия гръб. Ей литна разярена
         навалица и тук върху му, но, ръце
         издигнал, я Младен възпре едвам, лице
         извърна, за ръка треперещия хвана
         и го поведе сам, през буйната насбрана
         тълпа…

         А там отвън бе целия мегдан
         от хора почернял, и екот неразбран
         бучеше. Блъскотня и вик. Мъже се сбират
         там въоръжени, там нещо се препират,
         размахвайки ръце, момци. Отвън жени
         се врат, промъкват се — и ето там едни
         оръжия, чела и гръд юнашка кичат,
         оттатъка цветя понесли, други тичат,
         към двора тирнати, ала оттамо пак
         отпъдени, деца крещят и върволяк
         разкъсали, ту тук, ту там се мушкат, тикат,
         и сбрани нейде пак, кой знае де, извикат
         и рукнат… Отстрани там старци, насаме
         застанали, мълчат и гледат… Ей таме,
         Тръндафил, иначе наричан Зеленгора,
         се при Войводата, разблъскал сума хора,
         промъкна и така високо подлови:

         — „Войводо, век живот живея аз, уви,
         живот, дедите ни какъвто проживяха —
         и род отгледах аз под ниска тиха стряха,
         но не зарадва ме ни род, нито живот…
         И ето съмна ден… Над клетника народ
         най-сетне слънце за свобода да изгрее.
         То значи — имало защо да се живее, —
         И Зеленгора днес спокойно ще умре,
         видял…“ Дотука, реч недоизрекъл, спре
         залипан в рукнали сълзи орача стари;
         и сведе той глава, но не можа да свари
         да му десницата целуне — на бинек
         изправен, почна реч Войводата. Далек
         затихна и тътнеж и крясъци и врява,
         като че даден знак да беше.

         „Вечна слава,
         другари-братия, ще кити тоя ден —
         така започна той и смели вдъхновен,
         во горделив замах с издигната десница: —
         И на далечната свободна върволица
         дни — днешний славен ден начало ще даде.
         Тоз ден на бъдни дни каквото предаде,
         отвъд, зад синура висок на времената,
         ще се приказва то, като легенда свята,
         из рода в род. И в таз легенда Каменград
         ще бъде името, което стар и млад
         с възторг в душата си навеки ще повтаря.
         Той жъртвеника е изправен пред олтаря
         на родний край; и тук, от него, първи път
         свободни ще да се молитви възнесат
         там към защитника на робите, към бога.
         През дни на тих живот, единствена подмога
         бил на бащите ни, на нас ще бъде бог
         в борбите крепост — той, величествен и строг
         водач в победите за волност и свобода…“

         Белина и Дойчин, помислили, че сгода
         е тъкмо, и че е Войводата свършил
         речта си, викнаха; а подир тях и Смил
         нададе вик — отвъд и други подловиха.
         Но скоро се смълча. — И пак, с усмивка тиха,
         тъй рядко виждана на сприхите уста,
         подзе Войводата:

         „Живяхме под гнета
         на кръволочен враг пет дълги грозни века.
         Убили волен дух, убиха и човека
         бедите в гъстий мрак на робските души.
         За наште погледи небето се сниши —
         скръбта го тъй сниши и от скръбта невяра
         в живота! Изпитни ни робството докара
         и воля висша бе в тез грозни изпитни —
         а воля съща е — при нази, в наши дни
         да бъде техний край. И с тая воля свята
         днес ний на бъдаще отваряме вратата,
         през дето всичкото призвано за живот
         ще мине. Робството и робски ни имот
         и в разум и в души измъчени остави —
         честит е, който го в свобода забрави!
         Тъй както уредна стопанка сбрана смет
         во къщи не търпи — събраното под гнет
         на робство хвърляйте от себе си, метете!
         От миналите дни едничко запазете —
         светия гняв: гневът на скръбните души!
         Дано го радостта у вас не заглуши!
         Че тъй е писано: въстанал ще посегне
         роб към потисника, и няма да убегне
         гневът тоз, който е душите хранил с гняв!
         Светия гняв и в нас опази оня здрав
         дух, който вихъра на днешний ден раздуха.
         И в родните поля, до днеска дето глухо
         и мъртво е било, той робския народ
         на битви въззова към слънце и живот.
         Светия гняв! Кърма на всяка земна буря —
         той всичко ще развей, той всичко ще разтуря,
         което нам до днес запречвало е път,
         за да излезем там и ние, де вървят
         и други, дето сме ний някога вървяли —
         към волен свой живот, към свои идеали.
         Нима ще служиме на чужди все за бръв!
         В живота волята последний прави пръв!
         Напред! Ще подкрепи бог нашата десница!
         И ще пробием ний с меч пътя из тъмница
         към въздух, ведрини, свобода и живот!…“

         И гръмна изведнъж, подзет от цял народ,
         отвсъде: „С нас е бог! Води ни ти, Войводо!
         Напред! Води ни ти на смърт или свобода!…“

         И дълго тоя вик не млъква. Тук едвам
         пресякнал, ето пак се някъде оттам
         подземе, урне се; ей татък се преметне,
         а ето, че разлян до редовете сетни,
         се пренесе далеч — и глъхнал уж, за миг
         отново емне се засилен двойно вик —
         и всичко сякаше потъне там заляно
         от него.

         Слънцето, отдавна вече спряно,
         като че вгледано и то самичко в тях,
         се бави и трепти му златний топъл смях
         над глъхналия град и таз хилядоглава
         тълпа, що от зори с гърмеж и вик и врява
         гъмжеше около високия Конак,
         там на мегданя. Ей и пладня мина. Пак,
         бог знае за кой път, камбани зареваха,
         на служба като че тържествена зовяха
         народа и без туй на тържество събран —
         и служба служеха призван и непризван,
         на кървавия бог на земната тревога.
         И в служба хвалещи над боговете бога,
         те бяха времето забравили, макар
         десети път да би сахатя, вече стар
         и свикнал времето без грешка да отмеря.

         Чуй! Единадесет удари! И вечеря
         ще да забравят те, тъй както и обяд.
         Свободата смири там всякой жъд и глад.
         Но не нахрани тя еднички сал децата,
         и те, тържествено захапали коматя,
         подскачаха насам-нататък. На съвет
         около младия Войвода, там насред
         мегданя, сбраха се юнаци най-отбрани,
         и дълго с общ съвет къде, какво да стане,
         решаваха. Ту глъч се дигне между тях,
         ту някому речта пребие буен смях,
         ту се издигне строг на гордия Войвода
         гласът — и млъкне там, кой знай в каква несгода
         вещаещ паметен, но неразумлив мъж.
         И тъкмо взетото решенье изведнъж
         Влад Снопа вписваше, гологлав, строги бледен,
         со пачето перо, над масата приведен,
         на бял хартиен лист. Макар от прежни дни
         да бе решавано — но сума празнини
         се в тях решения показваха наяве;
         и право помена от Бъта даскал Славе:
         какво ще повреди, че имало повтора —
         ще го тъй повече запомнят всички хора…

         Захожда слънце. Ей решили тоя ред
         пак у Дойчинови довечера съвет,
         те станаха… От тях се най-напред подйемна
         там първата вълна, и блъска се и стремна
         нататък целий ден бучащото море
         от хора — и далеч, додето се озре
         би могъл погледа, вълна вълната тласка
         и шири се далеч и по-далеч. Пребляска
         таме оръжие, там дигнати ръце
         се люшнат в въздуха; а отстрани, лице
         извърнал, дигне вик там някой и подзето
         го емнат около — и забучи морето
         от хора, вече път все към една страна
         подзело, и вълна по друга се вълна
         натам преливаха, и както из вълните
         кораба белокрил изстъпя и се хити —
         така сега над тях сърменодрехий млад
         Войвода, яхнал горд зеления си ат
         арабски, начело на буйната дружина,
         пред знаменосеца, изстъпи там и мина
         напред. Ей млад певец издигна си гласа
         подзе дружината — и гръмна в небесата:

         Напред! И все напред! Към подвизи и слава!
         На робство и на гнет последний час настава!
         И слънцето изгре — свободни да ни грей!
         Тоз, който в бой умре, в смъртта ще оживей!

         Напред! И все напред! Да няма пръв и сетен!
         Сплътени в строен ред към идеал заветен,
         към който е лице обърнал цял народ —
         и всякое сърце, жаднеещо живот!

         Напред! И все напред! Реки от кръв пред нази
         и трупове безчет — ний тях щем ги прегази!
         И на желаний бряг ще минеме отвъд —
         над петвековний враг ний носим божий съд!

         Напред! И все напред! Десница да не слабне!
         Юнашки е завет — победата ще грабне,
         когото обичта на подвиг вдъхнови
         со мечът на смъртта живот да обнови!
         Напред! И все напред! Към подвизи и слава!
         В сърцата най-напред свободата изгрява!
         В сърцата тя изгре — делата да огрей!
         Тоз, който в бой умре, той вечно ще живей!

         — „В сърцата най-напред свободата изгрява!“ —
         пошепна Дивисил, сред общий вик и врява,
         най-ясно тез слова от песента дозел;
         и бодро стъпвайки, макар глава привел
         и на живот и на години под товара,
         той за безчетен път на памет ги повтаря:
         милувка майчина на първенче дете —
         така погалиха сърце старешко те,
         тъй дивно казани словата вдъхновени…
         И сбърза той напред, през редове сгъстени,
         там, де на младите начело млад юнак
         вървеше, под самий развеян горд байрак:
         „Юначе, никога не съм аз чул такава,
         тъй дивна песен! Да, свободата изгрява
         в сърцата най-напред! Ний носим божий съд!
         Юначе, твоето сърце е злат съсъд,
         и златни са слова словата на поета…“

         Но посред общий вик и песента подзета
         отново там, не чу въстаника-поет
         словата хубави на старческий привет,
         и махна той с ръка и с буйната дружина
         подзела песента, и той самичък зина
         да пей възторжено — и сам на песента
         во буйния възторг изгубил смисълта…
         И виде Дивисил възторга му, усмихнат
         след него тръгна той, в надежда да затихнат,
         да спрат — привета си и своите слова
         да му изкаже пак; но вирналий глава
         поет, во песента и себе си забравил
         и свят, що му е мощ гърланеше. Оставил
         най-сетне и поет и песен, Дивисил
         се настрана отби там до чешмата, Смил
         където беше се на постава изправил,
         и той юнаците отдавна сам оставил.

         Като змия се вий из улицата там
         сгъстения народ; ей вижда се едвам
         отпред Войводата и знамето развяно
         до него, и гърми все още буйно пяна
         нататък песента; — но ето, че изви
         далеч край ъгъла дружината и сви
         нататък из града. И песента далеко
         заглъхна подир тях… И тръгнаха полека
         назад към дома си и Смил и Дивисил.
         Но дълго и след туй, обръщаше се Смил
         вървещата тълпа, и все неизвървяна,
         да гледа — как се там, ту пръсната, ту сбрана
         на тумби, мъкне тя: или от две страни
         по улицата как натрупани жени,
         деца по прозорци и порти и дувари
         с цветя, кой както веч и во когото свари,
         замеря, или пък тъй само пошове
         развяват — и крещят детински гласове
         и рязко в общий шум прорязани се вбиват.

         Едни по други се полека разотиват
         тез тук, ония там. И в вечерния тих
         здрач счуе се далеч в града нататък лих
         вик и заглъхне пак — там буйната дружина
         все още шествува… Ей запъхтян Белина
         настигна двамата другари и се с тях
         потътра сам и той:

         „Ех, видех, доживях
         да видя и това. И нека бог да дава
         да видим самий край и неговата слава.
         Сам Платон казува: началото е край!
         Почни и продължи — о те се вече знай
         нататък.“

         Тука Смил му думата превари:
         — „Свободата ни днес тъй безнадезин свари,
         че…“

         „Безнадезин ли! — го сопна Дивисил —
         Ти в свойта охлювска черупка си се свил,
         в дюкянчето, и там си времето прозяпал; —
         ти, брайно, цял живот все глупости си цапал,
         и ако друго що не знаеш, то мълчи
         по-харно — и върви в дюкяна си влачи
         дребът за черги… Пфю!“

         Спогледа го Белина
         зачуден, а и Смил уста за нещо зина,
         но спре, усмихна се — и видел Дивисил,
         че го олющи, без да ще да знай, извил
         нататък — сам и той възви и го отмина,
         не рекъл нищо… Спрян, избърза там Белина
         и Дивисила пак настигнал, смеешком
         започна: „Нейсе! То, Смил малко си е тром,
         но ти пристори го на другия, на Царя.
         За онзи няма тоз какво да отговаря
         за глупостите!…Но това не е беда…
         Чуй как са викнали ония из града,
         и кой знай докога така ще обикалят
         из улиците… Да. С какво да се похвалят
         ще има младите. История кога
         ще пишат, всичкото, което досега
         е станало, ще го претупат с две-три думи:
         плюгавци хората, делата им за глуми…
         Започна се от днес историята! Млад
         и стар — Войводата ти сам чу: Каменград
         далеч зад синура висок на времената…“

         Тук Дивисил: — „Да, да! Най-паче през устата
         на словодрислювци!“

         „Отдето първи знак
         се даде първий ден… — не чул Белина пак
         подхвана — волний дух убиха у човека
         неволи патени пет дълги грозни века —
         пет века… Робството душите сниши…“

         „Свобода глупавий не ще да възвиши!
         Бърборко! — Дивисил отново пак му свика: —
         На истинския мъж това не е прилика,
         кога му падне чест да види и да чуй
         дела и подвизи велики — всичко туй
         да го току така, нахалос, издърдори,
         во своята душа той нека ги затвори,
         и там, в беседа с тях и в тях да се вживей —
         тогава правдата духът му ще огрей…“

         Сега, на своя ред, запре се и Белина:
         — „Бре, невидяло се! Какъв си опачина
         пък днеска! Виде се, отсутра ще си ти
         на крив крак стъпил. Пхе! По цели дни сумти,
         и току изръмжи и сджавка на човека.“
         И хванал бравата на портата, полека
         отви и влезе си (те бяха тъкмо там,
         дошли до къщата на стареца). А сам
         нагоре Дивисил отмина в мрачината.
         Звезди се сипнаха с тих трепет в небесата.
         И в пролетната нощ, тъй кротка други път,
         до късно глъч и шум, подзети през денят,
         не млъкнаха. И чак зад късни полунощи,
         по път и кръстопът залутани все още,
         се сенки мяркаха. Но ето тихна вред,
         и Каменград заспа юнашка съня, след
         юнашки минат ден… Един не си почина,
         приведен все така на масата, Белина
         и с пачето перо в дебелия тефтер
         редеше ред по ред полека и в отмер,
         какво е станало, какво е забелязал
         сам, или някой друг отсетне му е казал;
         а име дойде ли: Войвода, Дрина, Влад,
         Младен и Зеленгор, Матей и Каменград,
         според цената, сам която той му дава,
         с една и с две, дори и с три го подчертава
         черти отдолу. Миг понякога запре,
         остави настрана перото и въвре
         во табакерката два пръста и засмърка
         емфе, ослушан как, отвътре в пруста, хърка
         стопанката му. Тъй понявга настрана
         перо оставил, той в насрещната стена
         се вгледа — дето ту се свие, ту разстила
         на лоената свещ отсенен там фитила
         и като гъба се разпери в миг издут.
         Емфени пръсти свий и в сукнений си скут
         обърше, сегне с тях и хване симистира —
         осекне сдутия фитил и, без да спира
         за дълго време, пак зарежда ред по ред
         какво е днес било и би ще занапред.

Няма коментари:

Публикуване на коментар