1 юли 2012 г.

Българска класическа литература: Пенчо Славейков * Епически песни-2


Пенчо Славейков 
Епически песни (продължение)



         Ралица

         Като оназ вечерница в небото,
         една бе в село Ралица девойка,
         и цяло село лудо бе по нея.
         Сиротно чедо беше тя. Отколя
         замина нейний татко по гурбет —
         замина и ни вест, ни кост от него;
         а майка й отведоха с дене
         кахъри в гроба. Ралица остана
         при леля си, като свое чедо
         я тя отгледа — гърлицата както
         отглежда своя рожба, докато
         се на крила самичка тя възмогне.
         От Бешбунар ли с пълни бели менци
         тя привечер се връщаше с другарки,
         спреваряха се кой през кой вода
         да й напий; а в празник на хоро,
         кой не луди до нея да се хване? —
         Че модрия й поглед бе западнал,
         като мъгла, на всички на душата
         и мислите им все около нея
         се вияха, кат сърмений колан
         о кръшната й тънка половина…
         „Блазе й с хубост“ — казваха едни.
         „Блазе, комуто на честта се падне“ —
         обаждаха се други. А с глава
         посвиваха пък трети, век живели,
         свят опознали — шепнейки изниско:
         „Блазе й… Ех, кабил ни край не е
         на хубаво да води тая хубост.“
         За Ралица залиташе най-вече
         Стоичко Влаха, заможен и личен
         ерген, един на майка и баща.
         Но ней сърцето беше дало вест
         и тегнеше душата й към други;
         примамили я бяха со дене
         на Ива Бойкин ваклите очи
         и думите му благи, като ранна
         роса при пролет. Вреди ли невреда,
         че сиромах е Иво!… Двама лика
         и прилика, един за друг родени —
         един у друг залюбени не чудом.
         Той беше строен явор столоват,
         тя тънка, вита, кършена лоза:
         лоза се окол явора обви —
         около Ива Ралица девойка!

         Кръстовден мина. По поля и дома
         се работа привършваха. Ей острий
         горняк повя: гората пожелтя;
         напуснати, посърнаха полята.

         У Ралица ходиха китни свати.
         И чу се вест низ селото, че наскоро
         ще е и сватба. Дружки и недружки
         у Ралица на добър час вървяха;
         и всички тя посрещаше засмяна,
         и тънки дари стелеше пред тях,
         и охолно разправяше на всички,
         що й лежеше драго на сърце.
         Сърце прелива, като пълна чаша.
         У лелини й дворове широки
         като че слънце грееше — и всички,
         що Ралица споходиха, оттам
         излазяха, като че ли и тях
         да бе огряло слънце…
               Ала слънце,
         що за едни тъй драголюбно грей,
         на други мрак сгъстява на душата.
         И мрак обзе душата на Стоичка.
         Ни сън за него имаше, ни отдих;
         и скиташе се все навъсен той,
         на целий свят като че гневен. Вред
         той Ралица все дебнеше да срещне.
         Ей привечер веднъж му падна сгода
         на Бешбунар. Той излеком пристъпи
         и се запря зад чучура — когато,
         приведена над поставът, сама
         там Ралица си писаните стомни
         изплакваше. Тя втора стомна сложи
         под чучурчето — първата, веч пълна,
         изправи се да сложи отстрана —
         и тъй застана в миг, като вкопана.
         Обади се тогаз оттам Стоичко:
         „Отколя търся слука да ти дам
         скъп армаган — огърлица рубета,
         а, Ралице?…“ И тутакси извади
         из пазвата си златен наниз той
         и го подаде. Очи не възведе
         да го погледне пребледняла тя
         и не пророни, слисана, ни дума.
         „Наречени са те за теб“ — отново,
         пристъпвайки към нея, той повтори.
         — Не всичко, мен наречено, за мен е! —
         отвърна тихо Ралица и сегна
         препълнената стомна да отнеме.
         Ръката й тогава залови
         и я устреля с тъмен поглед той,
         и троснато отново тъй подзе:
         „За теб така… така ли е за мен?
         На мене е обречено сърце ти:
         то ще е мое — или ничие!“
         — Пусни!… Сърцето силом се не зема.
         Не е то пита, то се не ломи! —
         извика тя — изви се, отърва се
         и спусна се набързо низ брега.
         След нея дълго, дълго гледа той
         и недобър гореше плам в очи му.
         И паметта му мисли зли обзеха.
         Зашло бе вече слънце и бързом
         вечерни сенки падаха… Въз бряг
         възпираха отдолу закъснели
         за Бешбунар девойки и далеч
         разпръскваше се охолний им смях.
         Из друг път сви Стоичко и полека
         към село се упъти.
                            Много дни
         се оттогава минаха — и много
         неща през тия много дни. Ей вече
         великденските пости превалиха;
         разтиквяше се зимата. И всичко
         миришеше на млада пролет… Само
         мъглива есен гнездеше се още
         в душата на Стоичко Влаха, че
         отдавна вече Ралица и Иво —
         мъж и жена — живеяха честито.

         Зовеше я той „мое пиле“, поглед
         от нея не отвождайки, като
         от свое скъпо, ненагледно благо.
         И не смъгли му щастието нищо —
         ни думите на Ралица, когато
         тя за Стоичко всичко му разправи,
         ни тъмний негов поглед, изпод вежди
         при всяка среща мятан неприветно.
         А радостта на Ивовата майка
         ни споделил би никой, ни постигнал.
         И всякой гост у Ралица бе драг
         и радушно причакан гост. На всички,
         кой знае как, усмивката й крехка
         допадаше — тъй ведрата зорница
         допада на стопани ранобудни:
         не е ли тя на ясни дни благ вестник?
         Ех, хубава усмивка беше тя…

         И с таз усмивка, привечер веднъж,
         говореше невястата на Ива,
         приседнала край огъня до него:
         — Защо ли се забави майка тъй?…
         Довчас ще втаса хляба и зарана
         ще имаш топъл за в гората. Ранко
         нал` ще излезеш? „Ранко, мое пиле;
         не ще ли ти се ранко да изляза?“ —
         отвърна той, с усмивка дяволита
         като към нея се изви. — Пък ти!
         То вече — каза тя и причерви се
         свенливо. Двама млъкнаха завчас.
         На огъня притури съчки тя,
         а той се взря в камината нагоре.
         А вихъра, като пътник закъснял,
         на прозорците блъскаше, виеше
         и свиреше през ниския комин.
         Стояха дълго мълком те така
         и този път пръв Иво се обади:
         „У батеви останала е майка;
         ще трябва да се иде, че навън
         я чуй каква е хала разбесняла.“
         — Пред вратнята завяло й до коляно —
         се Ралица обади, веч когато
         отвори той вратата да излезе.
         Но той не чу, набързо дръпнал пак
         да я затвори — че го сипна буйна
         виелица в очите, шепи сняг
         от стрехи нейде сграбил и вкъщи
         да се премъкне хукнала несвястно.
         Не задържа тя Ива. С сръчен мах
         от себе си отърси той снегът
         и възкриви към хлява, по-напред
         воловете да понагледа пътем.
         „Я гледай, чак и вратнята разтворил!“
         — Затрупай я с трупа си! — троснат глас
         до него се обади — и докле
         да се досети Иво, лют ханджар
         се вби в гърди му — дигна той ръка,
         изохка и се люшна на земята.
         И повторно в гърди му кат вби
         ханджара, викна стръвния убиец:
         — Мене нейни думи — тебе моя нож!
         Сърцето, що се не ломи, за мене
         ще да е цяло! — и прескокна той
         през трупа и изчезна в тъмнината,
         зловещо дето вихъра виеше.
         Нощта погълна глухий стон на Ива;
         а като че ли слаб, едва досетен
         ек и сърцето Ралица досегна —
         неясен ек и несъзнан, тъй както
         в гората гръм далечен от ловец
         на птичка се в сърцето отзовава;
         за миг се тя ослуша и отново
         я мисълта за утре пак обзе.

         Седеше тя прибрана тамо в къта,
         край огъня, когато се почука
         на прозорчето излек. Скокна тя
         и вратнята отвори. — „Добър вечер,
         невясто Ралко. Мала пък вихрушка! —
         бързом издума старата, чембер
         като отви и го от сняг отърси. —
         Ха затвори, че фтичето ще фръкне!“
         — Не е ли Иво отподире? — „Иво?
         Къде се е по таз вихрушка дявал?“
         И ней разправи Ралица, и плахо
         погледна я. „Ей, някъде по път
         ще бъдем се разминали“ — изниско
         ней старата отвърна и повтори:
         „Отдавна ли излезе.“ — Не, отскоро. —
         Спогледаха се мълком те — и мълком
         край огъня приседнаха да чакат…
         Полека-лека вятърът утихна;
         и рядко само счуваха се бързи,
         отвън из пътя, стъпки и далеч
         заглъхваха; а тропота от тях
         за дълго се отйекваше в сърца им.
         И нещо тежко, тъмно се полека
         възйемаше и таеше в душа им,
         като на лято дъжд, кога в полето
         лежат вън златни снопи неприбрани.
         Тъй мина час и друг, а все нема
         очакваний от тях да се завърне…
         И наведнъж — поджегна ли ги мисъл
         нечакана? — те скокнаха и двете
         и литнаха на потръс. Пред вратата
         те зърнаха полузавени стъпки
         и като че ли нещо ги повлече
         нататък, закривиха… В тъмнината,
         зад зиналите вратни на обора,
         на трупа Ивов Ралица се спрепна
         и с вик върху му падна во несвяст.
         Далеч и близо в глъхналата нощ
         разлаяха се псета… Глъч се дигна;
         и стекоха се оближни съседи
         на писъка у Ивови. Блещукна
         фенерче сред навалицата — слабо
         огрея то прегърчения труп,
         зад прага възнак повален, с широко
         изцъклени безжизнени очи —
         и него с писък прегръщаха жените.
         Отнесоха съседи Ива вкъщи,
         а сутринта отнесоха го свои
         на гробищата, в вечната му къща.
         Пожалиха за чуждо чужди хора;
         пожалиха за Ралица, за Ива,
         окаяха и старата му майка,
         погаткаха „ка`би?“ и „кой ще бъде?“
         па скоро и забравиха. Една
         не го забрави старата му майка
         и наскоро, при пролет, се помина.
         При синов гроб отвори се и майчин.
         Един до друг те легнаха в земята —
         и на сърцето Ралици. Злочеста,
         една за двама остана да жали,
         на гробовете им да реди.
                Начесто
         западаше й мисъл за Стоичка;
         западаше й: „Божичко, нима!?“
         И морници побиваха я хладни.
         (А сам Стоичко, заради когото
         и хората пошушноваха нещо,
         след Ивовата смърт, на два-три пъти
         се по кръчмите мярна — и без вест
         подир това на някъде забягна.)
         През сълзи тя не видя пролетта,
         в тъга не сети лятото как мина
         и дойде есен. Есента доби тя
         момчана рожба — радостна сълза
         во пороя на скърбите й падна.
         __________________________
         Дни минаха и много мина с тях.
         Тъй както свива модрия седянко
         цветец, когато слънцето залезе,
         и тъй сърцето Ралица се сви,
         прибрало спомен скъп за ясни дни…
         Живей сиротно с своето сираче
         живот неволен тя сега. Радей
         по чужди къщи, бъхти се весден,
         и прязнощ я над хурката заваря.
         Но в ваклите очи на свойта рожба,
         когато се тя вгледа и познай
         в тях Ива — до сърце си го притисне,
         и пак оная хубава усмивка
         на устните й цъфва, от живота
         ненадломена — с несломено сърце.



         Коледари

         Пролог

         Рог изви над върховете снежни
         ясен месец, подранил в небето.
         Глъхнали са в сън поля безбрежни
         само будно още бди селото —
         дим се вий на стълпи из комини.

         Песни, шум по улици се счуват;
         гости ходят, гости се посрещат.
         Домакини свят обичай чуват —
         Бъдни вечер бъден празник срещат,
         с буйно пламнал бъдник на камини.

                                 * * *

                   Низ-по село скупом ходят
                   китни млади коледари —
                   сиромаси и боляри
                   с благовестье да споходят,
                   и наспроти празник честни
                   да им пеят драги песни.

                   Начело им станеника,
                   той ги стани, той ги води:
                   не току-така на сгоди,
                   а където е прилика —
                   и където подобава
                   с песни да се слави слава!

         Хор

         „В дясна ръка с китка вита
         гости идат на честито:
         тежки порти отворете,
         благовестци пиремете!“

         Ей приветно портите разтваря
         за посрещи домакиня веща.
         А на прага къщен ги посреща
         стар стопанин и тям отговаря.

         „Добре дошле, добре дошле,
         многожелани гости,
         предвестници на благи дни
         и край на дълги пости!“

                   Хор

                   Преко поле,
                   преко долье
                   ний летиме —
                   да вестиме
                   дни честити
                   именитий
                   станенину,
                   господину!

         Първа зареда

         Подранил стопан в поле да иди,
         лозя и ниви сам да обиди.

         Помисли благи — среща му блага:
         сам свети Йован, с златна тояга!

         — Добра ти среща, свети Йоване! —
         „Дал ти бог добро, честни стопане!

         Минах, поминах лозя и ниви:
         ръжта класиста коню до гриви,

         до шарен пояс бяла пшеница,
         гроздове тежки греят — жълтица!

         Стопанска грижа и труд усилен —
         тям за награда и дар обилен

         от божи ръце в твои да влезе:
         за по курбани, за по трапези,

         моми и момци за по венчене,
         внуци честити за по кръщене —

         тъй да се честно име спомина,
         от рода в рода, чак до амина.“

         Хор

         „Пълна къща — пълен кош!“
         — Мятай, момне, шарен пош!
         Дар от сърце кой що може. —
         „Честит да е празник божи!“

                   Отдели се от другари
                   бърза коледарка спретна —
                   шарения пош преметна
                   стар стопанину през рамо…
                   Името му и честта му
                   пак запяват коледари.

         Хор

         Расна дръво столовито,
                   грановито:
         корен в сърце на земята;
         връх извило в небесата!

         Корен — синове отбрани;
         а невести — китки грани;
                   внуци мили —
         вършки в небеса избили!

         Шум и глъч. Стопанин стари
         шарен пош от рамо снема,
         но преди на коледари
         той да го повърне с дари,
         хорът песен пак подзема.

                   Втора зареда

                   Тъмни ноще се пробуди
                   мило внуче соколово;
                   баба му се чудом чуди
                   как да го приспи изново.

                   — Нани, нанкай, рожбо мила,
                   мало внуче, мал гидия!…
                   Майка ти е сън заспала —
                   от сън сладък не буди я!

                   Баба ти, с зори ранила,
                   дълга пътя ще пътува —
                   чак до Божи гроба. Мила
                   божа майка да я чува!

                   Та оттам света хаджийка
                   да се върне с армагани:
                   тебе златен кръст на шийка,
                   на герданче от мерджани;

                   стари дяду броеници,
                   татку свилен пояс дивни,
                   майци наниз от жъртици,
                   лели рало златни гривни;

                   на комшии по махлата
                   много здраве со колата
                   света вода от Йордана —
                   от Христа й свети Йована!

         Първа зареда

         Домакин за дом радей,
         домакиня дома шета —
         тъй полека-лека крета
         дом, докле захубавей.

         Дом докле захубавей,
         току-виж, угасне младост…
         Но пък идва друга радост,
         друго слънце дом огрей.

         Друго слънце дом огрей —
         въртокъщна млада булка…
         А во къта, в златна люлка
         златно внуче се засмей!

                   Хор

                   Ой хайде, хайде, стара ле майко,
                            свекърво —
                   що радост има, стара ле майко,
                            тепърво!

                   Кахъри, грижи, стара ле майко,
                            досега —
                   отсега драгост, стара ле майко,
                            до века!

                   Стара майка, домакиня,
                   още не дарила дари —
                   и запяха коледари
                   на невяста пръвескиня.

         Първа зареда

         Млад гурбетчия, по-млад стопанин,
         грижен ми ходи в пуста чужбина.
         Него запитват тихом дружина:
         — Що ти й насърце, грижен акранин?

         „Двойна неволя, верни другари:
         грижа на сърце, аман на душа —
         гори едното, друго задуша —
         вихром се вдигат спомени стари!

         Сръце примира, памет се губи;
         младост нерадост в пуста чужбина —
                   млада дружина,
         грижа за чедо — аман за любе!“

         — Ой, махни, махни кахъри люти,
         ти, млад другарин, недей се вайка:
         мило е любе при стара майка,
         грижено чедо в майчини скути.

         Много се мина, малко остана;
         утре ще литнат нагоре птички —
         вест допрати им ти с лястовички,
         че ще се върнеш при пролет ранна.

         Тежка версия весе е сбрана
         и армагани лежат с товари…
                   Чакам другари. —
         Много се мина, малко остана!

                   А невяста в ръце зела
                   мъжка рожба, първо чедо,
                   ником е чело привела,
                   сълзи рони до два реда.

                   Стара майка се притече,
                   а по нея и момата,
                   да раздумват с благи речи
                   кахърите на душата.

                   Съгледаха коледари,
                   съгледаха и подзеха
                   друга песен, со намяри
                   да й бъде за утеха.

         Хор

         Керван иди, керван доди,
                   невясто!
         Я кервана войно води,
                   невясто!

         „Я излез, излез на двори,
                   невясто!
         Гален сън се яве стори,
                   невясто!

         Сън — и галена надежда,
                   невясто!
         с добра чест — добра посреща,
                   невясто!“

         Милите думи мило изпяни —
         грижна невяста в скръб разтушена,
         с сълзи на очи, в устни цалува
         галена рожба първородена.

         Благо усмихнат, старий стопанин
         тихом пристъпи при коледари,
         от шарен пояс вади кесия —
         да се за песен отплати с дари.

         Ала не иска сам станеника
         дари да земе и се отмята…
         Стар баща нещо со глава кивна,
         поглед извърнал, накъм момата.

         Сетено пръпна тя да излезе,
         като из гняздо препелка плаха…
         А коледари момка напети
         заобиколиха и тъй припяха:

         Първа зареда

         Птички пеят, в небо грей зорница,
                   лудо-младо!
         С зори пада утренна росица,
                   лудо-младо!
         тебе още няма!

         Мило либе за милувка чека,
                   лудо-младо!
                   Превара голяма!

         За час грее нанебо зорница,
                   лудо-младо!
         За час трае бисерна росица,
                   лудо-младо —
         и до час я няма!

         С дене имот, а с години радост,
                   лудо-младо!
         С дене живот — с дене ли е младост,
                   лудо-младо!
                   Превара голяма!

         Хор

         Време — най-бързия кон на света,
                   гони нощта —
         тежко му, който остава
         той току-тъй да минава.

         Никога той се не връща назад!
                   Момко ле млад,
         хващай за гривата коня —
         с него честта се догоня.

                   Втора зареда

                   Остави си лудо-младо
                   на бачия рудо стадо —
                   яхна коня, слезе в село.
                   С китка сминова на чело,
                   в път застигна мома мала
                   на седенки закъсняла.
                   Викна лудо отдалеко:
                   „Чакай, момне, по-полека,
                   заедно да идем двама!“
                   — Не е дума, ни измама,
                   по мен стара майка иди —
                   бягай, лудо, ще ни види! —
                   Мома бърза и нехае;
                   момку сръце бий, играе,
                   като в чаша руйно вино.
                   „Варай, варай, детелино,
                   верни ли са думи тие?
                   Ясен месец облак крие —
                   и да иди, що ще види!…“
                   Стигнаха до равни двори:
                   мома сегна да отвори,
                   да отвие заключари, —
                   лудо сегна и превари —
                   от чело й китка дръпна…
                   Виком мома вкъщи пръпна:
                   — Помощ, помощ, дружки млади,
                   лудо китка ми укради!
                   Лудо-младо уловете,
                   тук при мен го доведете,
                   сама ази да посегна,
                   да обвържа, да обтегна,
                   с руса коса враг неверни —
                   да го стрелям с очи черни,
                   с тънки вежди да го бия,
                   с али устни да го пия,
                   нек’ се учат луди-млади
                   как се росна китка кради!

                            Хор

                            „Пълна къща — пълен кош!“
                            — Мятай, момне, шарен пош!
                            Дар от сърце кой що може. —
                            „Честит да е празник божи!“

                            Отдели се от другари
                            бърза коледарка спретна
                            и на момъка през рамо
                            шарения пош преметна…
                            А сред смях и глъч голяма
                            пак запяха коледари.

         Хор

         Доста, доста, лудо-младо,
                   яхна коня,
         коня яхна, лудо-младо,
                   вятър гони —
         знойно пладне по беленки!

         Доста, доста, лудо-младо,
                   моми люби,
         моми люби, лудо-младо,
                   време губи —
         тъмни нощи по седенки!

         Сладката песен още не изпели,
         и се открехна тихом вратата —
         шарена плоска вниса момата,
         за песнопойци в жад прималнели.

         Редом по редом тя ги обхожда,
         с блага им дума плоска подава —
         дружки с шеговен усмех задява,
         пред момци ником очи привожда.

         Смях и глъч. С честити дари
         момъка им пош подава…
         И честитенье запяват
         на момата коледари.

         Първа зареда

         Подранило утром, вечер не захожда
         ясно слънце, спряно грее, та прегаря;
         грижна майка равни двори се разхожда
         и на свойго сина тихом отговаря:

         „Слънце, рожбо мила, що ти грижа падна
         на душа, на сърце, та се тъй забрави?
         Време е усилно и пора е страдна,
         а ти не захождаш! — Та какво направи

         по Добруджа пуста младите овчари,
         в Загоре с кервани друмници по друма,
         в равна Румания весели жътвари,
         и грижни невести беленки по Струма?“

         — Ох, съгледах, майко, долу во Загоре
         първинка денойка, по-ясна зорница, —
         кат паун ми ходи по широко дворе
         с златни треперушки на руса косица.

         Модри очи греят изпод вежди вити,
         горят али устни, поглед дваж прегаря,
         росна китка вие, росна кити,
         не китката нея — китка тя отваря!

         Трепката треперушки на руса косица —
         трепка клето сърце, та го мир не снайда.
         В желба и омая за ясна зорница,
         забравих, не сварих увреме да зайда!

         Втора зареда

         Паднала е тъмна мъгла
         на момини равни двори;
         не е било тъмна мъгла
         най са биле китни свати,
         да сватуват малка мома.

                   Хор

                   Дори тъмна нощ тъмнее,
                   трае мъгла над полята,
                   на момците над душата,
                   дори мома се момее!

         Втора зареда

         Отговарят китни свати:
         „Вий имате едно перо,
         едно перо чисто злато;
         ний имаме друго перо,
         дайте вашто, да ковеме
         от две пера един венец!“

         Хор

         Зора зори, ден настана,
         слънце грейна в небесата, —
         млади момку на душата
         от мъгли ни след остана.

         Втора зареда

         Отговаря стара майка:
         „Малка мома нашто злато,
         земете го, ковете го —
         ако чест е, нека стане
         от две пера един венец!“

                   Първа зареда

                   Сив сокол се в небо вие
                   следом бяла гълъбица: —
                   няма дека да се скрие
                   ранена в сърцето птица.

                   Че залетя, че удари
                   в равни двори с три огради
                   де невести стелят дари…
                   Пръпнаха невести млади,

                   свиха мрежа свиленица,
                   тънки дари свило-злати, —
                   та хванаха гълъбица
                   и сокол бързокрилати.

                   Тръгнаха ми низ-по село,
                   метнаха им и на двата —
                   сив соколу смин на чело,
                   гълъбици було злато.

                   Около им стари свати,
                   следом честна кумащина;
                   нея води девер млади,
                   него весела калина.

         Пряпорци се гордо веят;
         кой де срещне поклон прави: —
         да домуват, да живеят
         честит живот, вечно здраве!

         Моми свенливо лик руменее,
         пусто й сърце бий, та ще тресни;
         с сладките думи на сладки песни,
         сякаш мед се в душа й лее.

         Дружки се смеят, с отборни думи,
         песни по сърце ней нагодили.
         Младого война зад себе скрили,
         те го подкачат с весели глуми.

         Тя го самичка поглежда плахо,
         на коледарки дружки през рамо —
         погледи поглед среща… И двама
         с песен изново те ги припяха.

         Хор

                   Момко се напусто крий-
                   любе го и скрит намира,
                   поглед го и в мрак съзира…
                   Момко се напусто крий!

                   Не напусто сърце бий —
                   то на либе вест подава,
                   де се момко спотаява…
                   Момко се напусто крий!

                   Колело да се развий,
                   коледарки, отстъпете,
                   на свят момка покажете…
                   Момко се напусто крий!

         Вънка из вратни девойка пръпна,
         думи шеговни хванала вяра;
         сам, да избегне глумна превара,
         момко задним се в къта издръпна…

         Уж в изненада сам, станеника
         наколедарки сопнато свика,

         и при невяста грижна пристъпи,
         дигнала в ръце първенак скъпи.

         С пръст го по гушка мило погали:
         „Иска ли песен, гидия мали?

         Татко и майци попано чедо!
         Хай, та и нему двойна зареда

         с отбрана песен чест ще възхвали!
         Иска ли песен, аждерко мали?“

         Повтор погали рожбата дивна
         и към певачи со глава кивна.

         Дружно се първа зареда
         там при невяста скупом събраха
         та со отбрана песен припяха
         в майчини скути шалаво чедо.

                    Хор

                   В полунощи, време тайно,
                   над люлка на рожба драга,
                   спря се наречница блага,
                   прилетяла от незнайно.

                   Час се спря и час нарече:
                   „Ясно чедо, първородно,
                   с блага вест на време сгодно,
                   бог ме прати отдалече.

                   На честит си ден родено,
                   за дни още по-честити —
                   с тебе майка да се кити,
                   като с перо позлатено.

                   В труд, в грижи, в заборави
                   татку си надежда ясна…
                   Да расте и да порасне —
                   дом подигне, род прослави!

                   Да върви из път световни
                   към доброто с крепка вяра,
                   да не снайде зла превара
                   помислите му грижовни!

                   Дни на младостта му лека,
                   като зорница да са ясни —
                   и в сърце му да не гасне
                   чиста обич век до века!“

         Първа зареда

         И во тоя дом честити,
         що го чиста вяра кити,
         да не сяква все що драго —
         руйно вино, мед и благо,
         златно жито у амбари!

         Домакин

         — Чул ви Господ, коледари!

                   Втора зареда

                   Бог да дава
                   вкъщи слава —
                   дни честити,
                   чиста съвест!

                   Дар в полето,
                   дар в сърцето —
                   добра мисъл,
                   мир и милост!

         Хор

         Тебе пеем, станенине,
         тебе славим, господине:
         много здраве бог ти прати —
                   имот — живот —
                   дом палати!

         Колко здравец по гората,
         колко звезди в небесата,
         толкоз здраве у палати —
                   живот — почит —
                   дни благати!

         Епилог

         На копраля над върхове снежни
         е отскочил месечко в небото,
         глъхнали са в сън поля безбрежни,
         само будно още бди селото —
         слава слави спроти празник честни.
         Коледари низ-по село ходят,
         песента им се далеко счува…
         Станеник ги води да споходят
         дом, обичай свят къде се чува —
         Бъден празник да се слави с песни.



         Микеланджело

         Тълпата бе разгонена. Заглъхна
         и стръвний вик, и воплите й бесни
         с последните лучи на летний ден;
         и глуха нощ обгърна вечний град.

         Случаен зрител на борбата бе
         великий майстор — някога боец,
         а раб сега на блянове неземни,
         позорен раб на гордото изкуство.
         Как мечовете блясват видя той,
         чу техний звън — и не един предсмъртен,
         отчаян стон сърцето му прониза;
         но той остана отстрана недвижен
         и съзерцава в някакъв захлас
         боец върху боеца как се хвърля
         и се поваля в кърви… Падна нощ;
         тълпата бе разгонена.
                   Дома си
         упъти се оборено чело
         и влезе той в работницата своя…
         Изстъпваха в дрезгавината мълком
         там мраморните образи, облени
         от лунний свет, през прозорци огрял.
         Но някаква си мъртва неподвижност,
         натегнала като на раб вериги,
         тез образи и форми бе сковала.
         И мразен дъх, дъхът на отчужденъе,
         витаеше от тях — и лъхна той
         на майстора над морното чело.
         Той излека пристъпи и запали
         светилника си нощен. Сноп лучи
         намръщения образ на Мойсея
         огреяха — изпъкна вмиг пророка,
         пред гордий си творец извърнал лик,
         като че рев на оргия далечна
         от размисли самотни го е сепнал —
         що предвещава в гняв сбърчано чело
         и трепетът на ноздрите разпнати?
         Миг и скрижали с издълбан на тях
         завет сам той на късове разбил би…
         Един-два щрихи още — и ще стане
         пророкът древен гневна си присъда
         да изрече над нови времена.
         Полека се унесеният майстор
         наведе, зе блезничното длето
         и млатът, но изправи се отново
         като че сепнат, ням и неподвижен;
         и ропот глух, отнейде из душа му
         Възъет, към него строго проговори:

         „Нещастен син на некадърно време!
         Кой демон зъл прибули твоя поглед,
         та около си, зрящ, не виждаш нищо?
         Около теб развалата гъмжи,
         около тебе жъртва подир жъртва
         пред кървавий олтар на родний край
         се трупат безвъзмездно… Съзерцаваш
         ти ужасите за наслада — в тях
         ти черпиш вдъхновенъе. Де боецът?
         Де смелий вожд? Раб над раби е той!
         В сърцето му и злоба, и любов
         угасна; млат в десница той държи
         и глух стои пред воплите за помощ.
         И той живей? Да, в подвизи живей —
         той камъните буди…“
                   Бесен стон,
         като че ли из кървавата гръд
         на звяр ранен, от сводовете тъмни
         оттласван, дълго тамо се отъеква.
         Отстъпи той и тежкий млат изви
         назад, готов невидимий си враг
         да сврасне с него; но полека пак
         ръката си отпусна и промълви:
         — Ти прав си, гений тъмен. Твойте думи
         не чувам аз за първи път сега…
         Полвината от земний си живот
         на тоя хладен камък посветих.
         Свещений плам в душа ми, от живота
         запален, за живота не горя —
         сред тия тесни четири стени,
         се само ек от млата беше чут,
         от ден на ден полека гасна той;
         с потайна радост, заслепен, аз бързах
         и плахите му искрици последни
         да умъртвя във мраморните форми.
         Сам вледенен, аз всичко вледених.
         И чуй сега жестокия, но прав
         въпрос, а в него своята присъда:
         „Художникът — отстъпник от живота!
         Защо живей, към що се той стреми?“
         Живот, забий отровния си меч —
         мсти! Аз съм морен, морен, морен
         от себе — от съдбата — и от теб!

         На повалений мраморен отлом,
         изнемощял, разбит той прислони се,
         подпре чело на жилеста тъка
         и погледът си в мрака устреми.
         И мълком дълго той стоя. Полека
         изстъпваха във паметта му редом
         миналите, забравените дни —
         и като птичка се из тях изви,
         и впи в сърце му своя остър клъв
         оная грозна мисъл, сам що вряза
         на мрамора той: „Сладък е сънят
         и нищо да не виждаш, да не чуваш,
         това е най-честий земен дял —
         не ме буди, ах, тихо говори!“
         Ръката си отмахна той и сепнат
         глава подъе — и видя ред по ред
         пред погледа му да минават сенки:
         в предсмъртни мъки раненият Раб
         пред него се гърчее — но ни стон,
         ни звук се из устата му не чува;
         Давид, ръка замахнал — но от нея
         към врагът камък не лети; Мария
         над трупът на божествений свой син
         там плаче — но сълза се не отроня
         от нейните страдалчески очи;
         навъсил се е Брут — но няма меч
         в ръката му — и дали някой поглед
         в душа му тайний замисъл ще схване?
         И дълъг ред от сенки подир тях
         минаваха, все тъй безмълвни, неми.
         Ей най-подир разчорлен се задава
         сам Еремия, вдаден в мрачни мисли —
         но старият бърборец е притиснал
         устата си с десница — да не би
         И той неволно дума да изпусне…

         Ядовно скочи майсторът… но миг —
         и сенките изчезнаха. Един
         Мойсей стоеше там пред него горд,
         брада си счепкал с жилестите пръсти,
         с навъсено чело, унесъл поглед
         Бог знае де далеко… Во замая
         пред него тъй застанал, неусетно
         се майсторът отново в своя блян
         унесе, блян през дълъг ред години
         като мора на душата му притискал
         и в ясен образ дирил въплощенъе.

         И на просветна мисъл огнен шепот
         пак затрептя на неговите устни:

         — Лъжовни са, о, гений тъмен, твойте
         примамливи слова! Ах, незавиден
         живот живее онзи, който знай,
         че на света се в временното само
         живот живей. Възмогнати над него
         живеят други — временната бренност
         отхвърлят те и в туй, що е под нея —
         в идеята — проникват. На света
         един я в слово пламенно изказва,
         друг в бой за нея лее си кръвта,
         с длето на мрамор трети я изрязва
         и я от днес изпраща в вечността!

         И той, изправен, хвърли поглед горд
         наоколо си; своя тежък млат
         изви, замахна — и в несвяст удари
         в коляното Мойсея, като викна:

         — Идеята на времето пренес
         ти в вечността… Мойсее, говори!



         Неразделни

         Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
         кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

         Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
         и така ми тайната си повери сама Калина —

         с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
         „Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

         Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
         ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

         И не грееше туй слънце от високо, от далеко —
         грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

         Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
         и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

         «Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
         че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

         Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
         За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.»

         Думите му бяха сладки — бяха мъките горчиви —
         писано било та ние да се не сбереме живи…

         Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
         и навалица заварих да се трупа от махлата,

         тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, —
         «Клетника — дочух между им да се шушне и говори: —

         право се убол в сърцето — ножчето му още тамо!»
         Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

         През навалицата виком полетях и се промъкнах,
         видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах

         остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
         върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…

         Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
         мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

         Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви —
         тамо ровят само тия, дето истински са мъртви —

         а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…
         Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; —

         той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
         За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…“

         Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
         и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.



         Римлянка

         „И старий вълк с оръфаните псета
         е в заговора?!“ — кипна грозний цар…
         И нея нощ нечакано сполетя
         едни отрова, други лют ханджар.

         Ей ликторите царски се в тъмата
         промъкнаха и в Петусовий двор —
         обречена й на старий вълк главата
         на ликторския стоманен топор.

         И Ария, жена му, първа схвана
         злокобните им стъпки и мълва;
         и гордо тя пред Петуса застана,
         отчаяно обронил сам глава:

         „Последен миг… Един изход остава
         за истинския римлянин — смъртта.
         Умри! Спаси неопетнена слава
         с непоругано име в вечността!“

         И тя сама ханджара му подаде —
         но не пое го той. А в същий миг
         се счу, отвън под тъмните аркади,
         на ликторите настървений вик.

         Ханджарът блясна… Ария, обляна
         във кърви, се на пода повали:
         „Земи, земи го… Смъртоносна рана
         от собствената ръка не боли!“

         Изкъртени вратите полетяха…
         Но в стаята, при факелния плам,
         когато стръвни ликтори влетяха,
         завариха два мъртви трупа там.



         Бойко

         Три вечери поредом обикаля
         край Недените пусти двори Бойко,
         три вечери въртя го тъмен шемет
         и дълги дни подир това мъгла —
         и пред очи и на сърце му тегна.
         Измамата живота му вгорчи.
         „Не бери грижа, чедо, преди време —
         раздумваше го майка му — сам знаеш:
         измама що е хранило, нича
         зарад сърце такова някой тъжи!“

         И прави думи. Неведнъж и сам
         си ги е шепнал на сърцето Бойко.
         а все пак нещо свива туй сърце.
         И палавите прязнощни звездици,
         що всяка вечер го така безгрижен
         на одъра заварваха — сега
         заваряха го, ненадвит от сън,
         като обжегнат тамо да се мята.
         А сякаше напук, из село нейде
         извиваше с цафарата си медна
         унесено нехайник някой млад:
         подкършената изподтихом песен
         ехтеше с пуста жалба зарад младост
         и чезнеше за дваж по-пуста обич.
         А времето фърчи, не го е грижа
         кому тежи, нито кому е леко, —
         то неусетно челото на Бойка
         приведе и над тъмния му поглед
         дълбока сянка на тъга заметна.
         не беше вече онзи Бойко той,
         на всички драг — седенките без него,
         седенки що не биваха, нито
         хоро хорото. Ни кой не попита
         какво му е на младото сърце;
         па и да пита, казва ли се с думи
         сърцето как тъгува за севда!
         Не питаха го и защо така
         е работа напуснал той. И свои,
         и другоселци идваха при него,
         като при първи майстор бъчевар —
         че работата майстора си дири;
         ала на младий майстор се отщя
         от майсторлък и работа, откак
         изгората му дните изгори…
         Не дига се за работа ръка,
         когато падне мъка на сърце.

         На край на лято — другата година —
         веднъж и дваж му майка позагатна,
         тъй изделеч, доде потрети ясно:
         (те пред оджака привечер седяха)
         „Било билото, чедо: все, що бива,
         се с дни забравя… Ех, не доживя,
         той татко ти — барем, докле са дни
         да видя и аз отмяна, на унуче
         да се порадвам…“ Не отвърна Бойко
         на майчини си думи. Изпод вежди
         я сал озърна и приведе чело;
         и странн се усмивка застоя
         на устните му. Кой знай, белки нещо
         да каже трепна таз усмивка тиха —
         и пак изчезна няма, както дойде!
         С това се свърши само нея вечер.
         А наскоро и онова, нает,
         що бе сторила старата му майка,
         се свърши: мина и не мина време,
         доведе тя от бащино му село
         къщовница и угледна, и спретна.

         Кой знай как пристана лесно Бойко.
         Наистина, то приказки не ще —
         хатър се майчин лесно не прекърша,
         но все пак… Да; а булче му се падна
         на чест, не булче — злато. Позлати
         то Бойковата къща и зарадва
         старешко сърце майчино. И често
         „Сполай ти, боже — шъпнеше си тя,
         като я гледа спретна и засмяна
         из къщи да реди, — сполай, че мен
         и чедото ми с тая чест дари!“

         Но радостта й бе едно горчило
         това, че все намръщен ходи Бойко
         и някак си като замаян; реч
         съвсем нарядко из уста изустя;
         понякога не вижда, не дочува,
         но бо`зна де по цели дни из къщи
         се дява. Майци на сърце това
         зле падаше, но лесно се придумва
         за чедо майка тъй сама-самичка —
         нали со време се оправя!

         Над къщи зло се виеше, а зла
         не чу се дума. Тъй се мина зима,
         запролети се, лято прелетя —
         ей дойде есен. Още гроздобер,
         и работата полска се привърша;
         започнаха за зимници да готвят
         от овреме къщовници стопани.

         Такъв къщовник беше Ненко Бъта,
         мъжът на Неда, Бойков едновръстник,
         И привечер, завръщайки се пътьом
         от работа, при Бойка той завърна:
         „Чуй, дома чакат съдове; мини,
         когато сгода тия дни ти падне.“

         Зашеметиха тия прости думи
         сърце и памет Бойку, както есен
         зашеметява вихър сух листец,
         на вейката си още все крепен.
         И два дни ходи той като в несвяст.
         На ранина, на третий ден, у тях се
         со сечивата Бойко озова…
         На двора бяха съдовете сбрани
         и залови се той за тях, очи
         без да възвие окол да погледне.

         Преви към пладне: ратаите мудно
         от работа из двора се прибраха.
         Тогава счу зад себе стъпки той
         и поздрав излек: „Бог помози, Бойко!“

         И тутакси той сепнат се обърна —
         а бяла Неда вече там нататък
         отминаваше, с кобилица на рамо.
         И щя не щя, а все пак фърли той
         след нея поглед — и съгледа как
         тя възкриви зад порти: бял чембер
         подире й се метна и затули.
         Ала се тя за дълго не забави.
         И тоя път, на връщане, пред него
         запря, на рамо с менците ковани,
         като продума: „Думам му отдавна —
         ще се разсипят съдове… ех, знайш я,
         какъвто си е Ненко… Ами ти
         какво си, Бойко?“ ала я не чу
         той тоя път — наместо длето, свредел
         заврял в готова цепка, да затъква
         наместено на сгода лико… „Зер —
         тя поднови — кажи го, второ лято
         отка` не сме се виждали… А, Бойко?“
         — Две лета, Недо — като под земя
         се той обади… — „Харно са, сполай —
         от майка много здраве…“ Постоя —
         и първа тя отново пак подзе:
         „На ранина замина Ненко с тейка
         в Загоре… Време мярка се, минува,
         сън сякаше сънуваш!“ — Ех, сънувах!
         И сън ли беше! — смутолеви той…
         И стори му се работата вече
         като да е привършил, и набързо
         сбра сечива, наканен да си ходи;
         но се изправи, застоя се, някак
         учуден: „Тук? Че как така? Защо?…“
         А вперила во него модри очи,
         като че ли тя искаше това,
         що не издума с замъглени думи,
         да го додума с поглед — „Дълга нощ,
         и Ненко е в Загоре“… Като нож
         пробиха сърце Бойково тез думи! —
         „Остай си сбогом!“ — Сбогом… много
                                                                  здраве!

         Невяста Райка още не се беше
         отсрамила и срам над къщи падна.
         Тъй бива то… Край плет помине някой,
         лулата си отърси и замине,
         а, току-виж, подпушило завчас:
         повейне ветрец — и гони белата!
         Отде повя сирака, той самичък
         си знаеше — а тласна го залисан
         во бурята на чувства, що душа му
         опустошиха, първий вихър още
         несмогнала да преживее — както
         гора в пожар: недогасена искра
         избий и с двойна сила плам се емва,
         и зелента превръща се на пустош.
         Не го свъртя во къщи веч съвсем
         и работата, подновена пак,
         като обувка скъсана подритна
         и се извърна той в несвяст от нея.
         Па и сама се работа извърна
         от майстора, полека, неусетно.
         И да се не извърне! Со зори
         излезе чак — чак вечер се додътри,
         нарязан гръста. Работа го чака
         и хората припират — ден за ден,
         и никой веч при него не завръща…
         Търпеньето е с край. Не изтърпя
         неволната му майка; ала кешки
         до гроб да бе търпяла — не би чула
         от чедото си нечедовни думи.
         Когато му натякна тя — за смях
         и на децата че е станал вече —
         извърна се той сопнато към нея:
         „Теб що ти е? Нали на мен се смеят!
         Аз и смехът, и мъката си зная.“
         Ни думица горката му невяста
         не смя да каже; денем по шетня,
         по работа насам-натам, а сутрин
         притуляше възглавието си, мокро
         от сълзи, майка да го не съгледа.

         И ето пак за всички драга пролет
         довя долняка топъл откъм юг.
         За работа се хора заловиха,
         а Бойко плъзне все по механите.
         Дома намръщен и по механите
         такъв по цели недели — и в миг
         налетя го на гняв и ядни думи,
         от тъмното мълчание по-зли,
         и няма край… През лятна жега тъй
         се мъкнат мудно тежки дни и мъка
         е на душата, а когато рухне
         дъжд и градушка, дваж по дотежней.
         Изходиха и врачки, и знахари,
         какво не му замесваха во хляба,
         с какво не билье нощем го димиха —
         не би късмет. С магии скритом вшити
         в елека, той излизаше из къщи
         и връщаше се вечер пак пиян.
         Как падаше невести на сърце,
         какво тежеше мйци на душата,
         що ги е чужди еня — път минават,
         безпътни думи думат: „Бъчеваря
         завърза пъп за бъчвата!“ Не страя
         и не понесе срам на старини,
         при пролет още грижната му майка
         на одъра се гътна — и не стана.
         При смъртний час доведоха пиян
         от механата Бойка. Но от него
         се старата отвърна с тежки думи:
         „Да ти не бъде просто ни от бога,
         нито от майка, синко!“ — издъхна.
         Главата му со друго беше пълна
         и майчините думи дали той
         чу и разбра, кой знае. Само сбра
         устата му усмивка странна; миг
         на устните му застояна, тихо
         изчезна тя, тъй както се яви…
         Ей на изход година, откакто Бойко
         се бе оженил — и година как е
         живота на невястата почернил.
         И мълком тя пренасяше обиди
         от някога обичния си мъж,
         и мълком сълзи ронеше — в света
         саминка, като капчица на стряха.
         „Живот е даден — всякой во живота
         с честта си“ — тъй раздумваше се тя
         со майчини си думи, и се плахо
         ослушваше в сърце си, че под него
         се беш ерожба зародила. Бойку
         тя неведнъж наканва се да каже,
         а нещо я за гърлото притисне
         и вместо думи сълзи я избият.
         Сам можеше и той да види ясно,
         невястата му че ще стане майка
         наскоро, ала кой ти я поглежда!
         А приближава съдбоносний ден
         и го сеща… Нещо й е мъчно
         и радостно — и иска й се нему
         да повери туй, що душа й мъчи
         и тайно радва: „Негли пък това
         го сепне, друго ако не помага!“

         Отдавна слънце зайде и нощта
         над уморено село се надвеси.
         Прибират се работници дома,
         коля скриптят, понесли от полето
         на гумна тежки снопи… Отдалеч
         тя стъпките неравни на мъжът си
         дозе, на прага къщен се изправи
         да го посрещне. Залюляно той
         пред нея се възпря и я кръвнишки
         изгледа изпод вежди: „Да не би
         и ти да ми запречаш път!“ — се сопна,
         и на жена си погледа свенлив,
         без да съгледа — хласна я с коляно,
         събори я на подът и отмина,
         като промъмра, скърцайки со зъби:
         „Че в механата ми отбиха път —
         и ти ли пък ще ми отбиваш вкъщи!“

         През нея нощ во мъки тя доби
         без време първа — и последня рожба.
         Ненавремните мъки не понесе
         и легна тя на одъра, за нивга
         да се не дигне. Грижните съседки
         около нея шетаха, а тя
         безпаметна се мяташе в леглото,
         нашепнувайки с устни загорели
         несвестни думи и на подкървени
         очи со поглед неподвижно вгледан.
         Нерядко тя дохождаше на себе
         и все, напусто, с думи и со поглед
         за рожбата си пита: ала никой
         не посмей дори да й загатне
         къде е тя, какво со нея стана,
         и само я тешаха со измами,
         че някоя и н`ам-къде си уж
         детето е прибрала на кърма,
         докато се от болест тя продигне.
         Кой би й казал и какво — на майка
         при смърт, за рожба мъртвородна?

         Събрани бяха привечер веднъж
         съседките при болната родилка
         и нея те — за време укротена
         от огницата — со поволни думи
         разтушваха. А тъкмо се и Бойко
         тогаз завърна вкъщи. Пред вратата
         той, без да иска, се възпря и вслуша
         во говора, що идеше отвътре.
         И чу той ясно думи на жена си:
         „Подхлъзнах се из стълбата, а то
         не му бе време… подир месец, два…
         Нали било му писано… Понесох
         по стълба менци, и н`ам как со тях
         на подплес стъпих — та на двора чак…
         Ех, божичко, па нея нощ!“ И нищо
         не чу нататък Бойко. Спря се той
         и като се че нещо вби в душа му,
         зави му памет и сърцето стисна,
         като приклещен пръст между врати.
         Какво бе туй? С лъжовни думи тя
         закриля тоя, който младостта й
         почерни, който с първата си рожба
         уби? Не е ли туй насън? С какво ли
         за нея той е драг, та го закриля
         пред хората?!
                   И цяла нощ се той
         по двора лута, сякаш тия думи
         в душата му откриха пропастта
         и в ужас той дълбоко и дълбоко
         се в тая пропаст взира — и потърсен
         самичък се от себе си отвърна…
         И дълга бе за него тая нощ,
         по-дълга от денете, преживени
         с извърнато сърце от всичко мило,
         милеящо за него во неволя.
         И неведнъж през нея нощ пристъпя
         към прага той — а не посмя да влезе.
         ____________________________
         На третий ден, с приведена глава
         вървеше той след черното носило
         на своята неволница невяста…
         Затвориха новоотворен гроб —
         разидоха се хората — тъмней
         черковний двор… Потихия вечерник
         люлей надгробни бурени и тям
         потайно нещо като че ли шепне.
         Над току-що засипания гроб
         застанал, Бойко като вкаменен,
         като надгробен камък, неподвижно
         с оборена глава на гръд стоя,
         докле се спусна тъмна нощ. Тогава
         упъти се към къщи той. И пак
         не посмей през къщний праг да влезе,
         а седна вън на ниския чардак,
         закри лице с ръка — и първи път
         студената самотност го обгърна
         и из очи му хлътнали изтръгна
         сълзи, незнайни досега за него…

         А надалеко нейде си из село,
         унесено нехайник някой млад
         извиваше с цафарата си медна.
         Подкършената изподтихом песен
         ехтеше с пуста жалба зарад младост
         и чезнеше за дваж по-пуста обич.


         По жътва

         Постатта поведе сръчно бяла Неда;
         Стаменко по нея сили да преваря —
         Неда шеговито изпод вежди гледа,
         той и тъй, усмихнат, неи отговаря:

         „Бързай, бяла Недо, облог с тебе бия —
         не те ли спреваря, давам, душо блага,
         пръстен на ръката, нанизи на шия,
         и сърце придавам — придан тебе драга.“

         Бърза бяла Неда, жъне и отваля,
         а сързе й трепка, като птичка плаха…
         Слънцето отскочи вече на копраля,
         морните жетвари на похапка спряха.

         Само бяла Неда сърпът не оставя,
         по`чив и похапка — кой за тях ти мари…
         „Да му мисли, който о`блог се залавя!“ —
         Стамена подкачат охолни другари.

         Слънце спря на пладне. Ветрец не подухва
         и омара трепка над поле. На за`вят
         морната дружина седна да пладнува;
         само те двамина сърпи не оставят.

         Двайсет пъти вече по`стат подновиха —
         нито той настига, нито тя остая…
         В слепи очи бие кръв младежка лихо,
         погледи примрежа слънчова замая.

         Щом да отмалнеят сили заморени,
         младо сърце пак ги с порив нов подйема…
         Падна вечер. Неда дружките засмени
         дразнят: „Зор голям е — по сведа голема!“

         Ясно слънце зайде зад балкан далечен,
         над полето лъхне преднощна прохлада,
         да привърши всякой своя труд уречен
         старий драгоманин виком заповяда.

         Стаменко и Неда, както в зори ранни
         почнаха, така се настигнали спряха…
         Охолни жътвари, около им сбрани,
         право се в очите Стаменку присмяха…

         „Пръждома`! Не о`блог — аз шега си бия!“ —
         бледе той извика, устни стиснал ядно…
         Люшка се и възнак бяла Неда падна —
         остра дума, остър нож в сърце проби я.

         Стекоха се дружки с вик от изненада,
         милват я, с водица пръскат бледо чело.
         Всуе… Млади дружки дружката си млада
         понесоха мъртва плачешком към село.



         Симфония на безнадеждността

         Плещи развил, Балкана се тъмней,
         изпречен пред безбрежний небосклон,
         а там зад него се подьема бавно
         есенний кървав месец — привиденье,
         родено из недрата на нощта.

         Тайнствената пустош на твърдта
         засенил, висне облак чер и сякаш
         да се възьеме месеца възкачва —
         да му пришепне тъмната си тайна…
         Вселената в замая глуха спи.
         Тук-там самотно трепка и гаснее
         звездица плаха — като че невидим,
         незнаен дух надниква от небото
         и пак отвежда поглед, нищо там
         во пропастта под себе не издебнал.
         Вселената в замая глуха спи.
         И тегне морний неподвижен въздух
         над тъмний свят, подобно ням въпрос,
         когото е на задушната нощ
         за резрешенье морний ден оставил…

         Изпречил се е тъмния Балкан
         пред небосклона, — а над него, вече
         възмогнат, спря се кървавия месец.

         Отсякоха се в дрезгави простори
         ред върхове — и чак от край до край,
         над зъбестите техни рамена
         прострян, изпъкна исполинский образ
         на Прометея: към небо извил
         лице, — ръка с вериги обкована
         извърнал и подложил под тилът си;
         разрошена и в гъстий храсталак
         зацепена, косата му се спуща
         на къдърци по тъмните скали;
         подобно чал, стърчи на висини
         коляното на сгънатий му крак, —
         а другия, отхвърлено прострян,
         скалите е притиснал и тъмнеят
         разчекнати петтях му пръсти, също
         зъбци на някой старовремски замък.

         Вмиг стон разцепи замъртвелий въздух,
         подобно сдавен порив към живот,
         и хласнати о тъмните скали
         веригите се нему отзоваха
         с глух и злокобен екот. Прометей
         от своя сън вековен се събуди…
         Тъй както се откъртени скали
         со екот сриват в зиналата пропаст,
         изкъртени из наболяла гръд,
         разцепиха нощта гръмовни думи:

         „Ах, няма ли да се разсъмне — край
         на мойте мъки ще ли дойде? Тежко
         и горко мене… Но кому ли аз
         натяквам? Сам от по-напред нима
         не знаях аз каква ме чест очаква?!…

         Зевс! Няма мойта воля да сломят
         и милион терзания, които
         в душата ти за мен се би родили
         от страх и злоба в нея съчетани.
         Аз знаях свойта участ, Гръмовержцо!
         Но с майчино си мляко всуках аз
         презренье към бедите… Пращай своя
         крилати пес сърцето ми да рве!
         Ще притъпее острия му клъв,
         от ръфане на мойта плът, но пак
         не ще да скърши нищо твърда воля;
         и няма аз до век да се разкая,
         че осветлих човешкий тъмен дух
         и съдбините негови в живота…
         Вий облаци, — те няма моя поглед
         да замъглят: аз в себе си го впивам —
         и бъдещето ясно е пред него,
         и днеска, както в прежни времена!
         Вилней ли зима и засипва сняг
         косата ми, — мрази ли зимен мраз
         и вкочанява мойте членове, —
         на слънцето ли огнени стрели
         ми раните обжегват и развеждат, —
         аз знаях свойта участ — и презрях я!
         Изпращай бури! Те гласът ми няма
         да заглушат, — пронизан и през тях,
         ще се възьеме той до твоя трон
         и ще се впий в сърце ти, по-дълбоко
         от острий клъв на твоя пес крилат
         тук в моето разръфано сърце —
         Пред устни чаша с нектар ти ще спреш,
         от моето проклятье поразен…
         Жестока мъка твойта радост трови,
         на мъките аз зная радостта!
         Те майка са на щастие, що топли
         и мен и всички, в чийто горди дух
         живей надежда…
                            Пращай, Зевсе, твоя
         крилати пес сърцето ми да рве!
         При теб завърнат, капка кръв ще капне
         от клъвът му на пурпурий ти плащ —
         и твойта радост ще обжегне тя…“
          ______________________________________
         А като че от тоя рев примамен,
         на другий върх, над голите скали,
         зад рамото на Прометея, бавно
         из мрака образ тъмен се издигна —
         подпря глава на стиснати пестници
         и светнаха очите му без блясък,
         подобно две отворени пещи…
         На Прометея в бурний рев се вслуша
         и зина той —
                            и бесен смях разцепи
         заглъхналите задушни простори…
         Извърна се скований полубог,
         и хласнати о тъмните скали,
         веригите му глухо издрънчаха —
         Не бе то гракът на крилатий пес,
         нито ревът на фурни…
                            „Ха, ха!
         Пръв път ли чуваш моя леден смях?
         Во пропастта на триста векове,
         човешка скръб събира своя гняв,
         тъй както в облак буря се събира —
         и неговия гръм е моя смях.
         През моя смях ти чуйш ли да ехти
         горчивий плач на милиони жъртви?
         Откраднатия от небото огън
         зафърли ти во моята душа —
         но бездната й осветли ли?… Мракът
         направи сал в болеж да се сгъсти —
         и да роди съзнанието… Защо
         не ме остави, Прометее, в мрак?
         Защо ми е съзнание? Нима
         то светлина ми даде? Само мракът
         чрез него аз постигнах и съзнах,
         видях го, как крило е той прострял
         и в бездната на моята душа
         отхвърлил сянка — в нея днес живей
         намръщения демон на съдбата
         и твойта чест изглежда той с усмивка,
         на съжаленье бледната усмивка.

         Напусто само ти проклинаш Зевса!
         Сбъдна се туй, що майка ти предсказа:
         в утробата на моята душа,
         тъй както нявга Озирис насили
         в утробата на майчина Изида,
         тъй втори път насили мрак скръбта;
         роди се нов бог — кост на кост сдроби
         той черепа на Зевса. На Олимп
         е пустош днес: минервината сова
         в развалините още там се тули —
         и миналото с истеричен плач
         оплаква нощем… Невиний бог високо
         и над света и над човека тури
         незиблем трон — отвърнат от света,
         и сам света от него се отвърна.
         Високо се възмогна — от високо
         той падна. Туй, което чрез смъртта
         в живота дойде, негова изкупна
         е жъртва то! И ето аз ти нося
         за неговото падане вестта…
         На вехтий трон нов бог се настанява —
         бог на безбожност. Во кръвта на прежний
         се той окъпа, къс по къс плътта му
         разкъса и разфърля с отвращенье
         на уличните псета да я ръфат…
         В утробата на моята душа —
         на бездните световни бездна — спят,
         до час уречен, час на оплоденье,
         зародиши на богове безчетни:
         смърт на едина е живот за другий! —
         Изчадия на мрак и на съзнанье,
         по тъмен път, по кървав път те водят
         и своите, и хорски съдбини,
         на времето безсмислена играчка…
         Така ми казва опитът вековен,
         така ми шепне моето съзнанье —
         защо ми го ти даде, Прометее?!
         Предвидливий, когато ти зафърли
         в душата ми откраднатия огън,
         предвиждаше ли мойта бъдна чест?
         Предвиждаше ли свойта? Пребъди
         в проклятие, богопредател горд
         и най-жесток джелат на человека!

         Век века ще сменява, бога — бог;
         двамина само ще останем ний,
         в световните промени, непроменни —
         на тежкий кръст на ведра безнадеждност
         разпънат аз, — на тъмната скала
         на халосна надежда ти привързан;
         на себе си ти жъртва, аз на теб.
         Един до друг, един на друг за мъка,
         ний ще живеем до скончанье века.
         И всякой път, при всякоя промяна
         на битието, всякоя победа
         на мрак над мрака, ще те будя аз, —
         аз дух човешки, стъгда за борбите
         на тоя мрак, — да ти вестя вестта
         и с вещи думи и со смях зловещ
         съзнаньето за твойта чест да будя,
         тъй както ти со твоя плам събуди
         съзнание за моята и тури
         началото на вечните ми мъки…
         Ти себевраг, богопредател горд
         и най-жесток джелат на человека!
         Не се отвръщай! В моя смях ехти
         горчивий плач на милиони жъртви!“ —

         Подье се и приведе мрачний образ
         придебно над извърнатия лик
         на Прометея, — като мълний, в бяс
         кръстоса поглед погледа за миг…
         И глух въздъх и мразен смях разцепи
         вселената… Со стиснати пестници
         изпъна се, но повален се тръшна
         пак на скалите Прометей — и дълго
         в нощта звънът на тежките вериги
         ехтя, докле нанякъде далеч,
         в недрата на безкрайността замре.

         Сгъсти се мрак. Безжизнената пустош
         разчекна паст и с морен дъх в нощта
         излъхна своя вечно ням въпрос.



         Бачо Киро

         Тоз ден обесиха Бача ви Кира —
         вече забравих коя бе година —
         другите, с него що бяха, стотина,
         се отърваха. Ех, то се разбира!

         Този не ял и дори не мирисал
         лук; я пък оня ахмак се преструва;
         трети се кръсти: „Та кой би уйдисал
         на хаймани по умът! Да бунтува?

         Против кого? За какво? И защо ли?
         Царя ни благ е, аллах да го чува!
         Вече престанаха сълзи, неволи
         и кръвнините, откак той царува…“

         Ето пък онзи там скута цалува
         на едно мурго ефенди надуто:
         „Аго, аллах да ти дните съчува:
         мене ме хайти подлъгаха люто.“

         Бачо ви Киро стои и ги гледа
         и му се в сълзи сърцето облива:
         „Боже прости, за такива говеда
         исках свобода и аз… за такива…“

         И, недорекъл, напред се изстъпи —
         воля е, чужда я воля не спира:
         „Ето, живота за други е скъпи —
         той е омразен за Бача ви Кира!

         Всички, що видите тука пред вази,
         те са невинни — и тия в затвора…
         Аз съм виновен, един само ази —
         че съм говедата смятал за хора.

         Аз съм виновен! И с Бача си Кира
         щото ви скимне такова правете —
         духом свободний свободно умира,
         а си не връзва с живота ръцете!“

         И покачен бе за свойта измама
         той на бесилката…ех, сиромаха! —
         И остстрани му разбойници двама:
         както Исуса когато разпнаха.

Няма коментари:

Публикуване на коментар