23 юли 2012 г.

Приключенски романи: Майн Рид - Оцеола-1


         Майн Рид
     Оцеола


         ГЛАВА I
         СТРАНА НА ЦВЕТЯТА

         Linda Florida! Прекрасна страна на цветята!
         С тези думи те приветства смелият испански авантюрист, застанал на носа на своя кораб, който пръв съзря твоите брегове.
         Бе Връбница — празникът на цветята — и набожният кастилианец видя в тебе подходящ символ на празника. Обладан от благочестиви мисли, той ти даде това достойно име, което наистина заслужаваш.
         Оттогава минаха триста години. Три пълни столетия се изтърколиха от часа на твоето кръщение, но ти и днес достойно носиш името си. И днес цветята ти цъфтят с ярки цветове както в часа, когато Леон* стъпи на твоя бряг — така ярки, както в мига на твоето сътворение.
         [* Леон — Хуан Понсе де Леон — испански мореплавател, достигнал пръв до Флорида в 1612 г. Б. пр.]
         Лесовете ти са все още девствени и непокътнати; саваните — свежи и зелени; горичките — тези ароматни горички от ананасови и портокалови дървета, от мирта и магнолия — са все така уханни. Все още сияе из твоите равнини небесносинята иксия; все още бляскат в твоите води златистите езерни лилии; над мочурищата се извисяват огромни кипариси, гигантски кедри, каучукови и лаврови дървета; все още по полегатите склонове от сребрист пясък се полюшват дълголистни борове, преплели зеленината си с разперените листа на палмата. Необичайно съчетание на растителността — представителите на Севера и на Юга, на мраза и на топлика събрани тук, в тези области на умерен климат — изправени един до друг и преплели клони!
         Linda Florida! Кой може да те съзерцава, без да се вълнува от особени чувства, без да се убеди, че си благословена земя? Когато те гледа, човек престава да се чуди на вярата, на оная безгранична вяра на някогашните авантюристи, че от твоите недра блика изворът на младостта, водите на вечния живот.
         Няма нищо чудно в това, че повярваха и подкрепиха тая очарователна мечта; нищо чудно, че една толкова примамлива мисъл намери многобройни последователи. Хиляди се стекоха отдалеч, за да се подмладят в твоите кристални потоци. Хиляди се стремяха към това с много по-голям копнеж, отколкото към белия метал на Мексико и жълтото злато на Перу. Вместо да се подмладят, хиляди остаряха или загинаха, преследвайки измамния си блян. И все пак в това няма нищо чудно!
         Дори и сега на човек му се струва, като че ли това не е празен блян, а в онзи пълен с романтика век е било още по-лесно да повярва. Бяха открили нов свят, не беше ли естествено да се появи и ново схващане за живота? Човек виждаше страна, където листата никога не окапват и цветята никога не увяхват. Цветята вечно цъфтяха, вечна бе песента на птиците. Нямаше зима. Нищо не напомняше за смърт или разрушение. Естествено бе да се породят мечти и лесно бе да се повярва, че в такава прекрасна земя човек също може да бъде безсмъртен.
         Заблуждението отдавна се разсея, но красотата, която го бе породила, остана. Ти, Флорида, си все същата, ти и сега си истинска земя на цветята. Твоите дъбрави са все така зелени, твоето небе е все така ясно, твоите води — все така прозрачни. Твоята красота не се е променила.
         Но аз виждам, че все пак нещо се е променило. Сцената е същата, но героите са други. Къде е червената раса, къде са твоите червенокожи деца, закърмени от твоята гръд? Няма ги. По твоите поля виждам бели и чернокожи, но не и червенокожи — европейци и африканци, но не и индианци. Няма нито един от потомците на древния народ, който някога те населяваше. Къде са те сега?
         Няма нито един от тях. Те всички са си отишли. Те вече не стъпват по осеяните с цветя пътеки, канутата им не порят кристалните рекички, напоеният с ухание зефир не разнася техните гласове, тетивата на техните лъкове не звънтят сред дърветата — те се разделиха с тебе завинаги и отидоха надалеч.
         Но не по своя воля си отидоха. Та кой би те напуснал по свое желание? Не, прекрасна Флорида, твоите червенокожи деца ти останаха верни и те напуснаха с горчиво нежелание. Те дълго се съпротивяваха и не искаха да се отделят от любимите места, където бяха прекарали своята младост. Те дълго водеха отчаяната битка, която ги прослави завинаги. Изгонването им струваше на бледоликите цели армии и продължителни, тежки борби. Индианците си отидоха, но насила — откъснаха ги от твоята гръд като вълчета, изтръгнати насила от вълчицата, и ги отправиха в далечна страна на запад. Скръбни бяха сърцата им и бавни стъпките им, когато се отправиха към залязващото слънце. Те вървяха безмълвно или плачеха. Нито един от тях не отиваше доброволно в изгнание.
         Разбирам защо не искаха да те напуснат. Разбирам силата на тяхната мъка. Аз също съм се наслаждавал на радостите, които дава твоята цветуща земя, и те напуснах със същото нежелание. Разхождал съм се в сенките на твоите величествени гори и съм се къпал в бисерните ти потоци, но не с надеждата да се подмладя, а защото това ме е правило здрав и радостен. Често постелята ми е била под балдахина на твоите магнолии и палми с разперени листа, много пъти съм лежал, потънал в зелената трева на твоите савани, с очи, обърнати към синевата на небето, и съм се вслушвал в думите на източния поет, които сърцето ми повтаряше:

         Ако на земята има рай,
         то това си ти, това си ти!


         ГЛАВА II
         ПЛАНТАЦИЯТА ЗА ИНДИГО

         Баща ми притежаваше плантация за индиго. Казваше се Рандолф. Аз нося неговото име — наричам се Джордж Рандолф.
         В жилите ми тече индианска кръв. Баща ми е от семейството Рандолф от Роанок — и следователно е потомък на принцеса Покахонтас*. Той се гордееше със своя индиански произход.
         [* Покахонтас — дъщеря на индиански вожд, оженила се за англичанин в 1614 год. Б. пр.]
         Може да звучи странно, най-вече за европейците, че белите в Америка, у които тече индианска кръв, се гордеят с нея, вместо да се срамуват от това позорно петно. Но това е истина. Не се смята за срамно дори човек да е „метис“, особено ако тази смесица от различна кръв е придружена с богатство. Само фактът, че ние не се срамуваме да признаем индианците за наши прадеди, говори по-красноречиво за благородството на индианския характер, отколкото всички томове, писани по този въпрос.
         Стотици бели семейства претендират, че са потомци на принцесата на Вирджиния. Ако техните твърдения са верни, то прекрасната Покахонтас трябва да е била истинска благодат за своя господар.
         Мисля, че баща ми наистина беше неин потомък. Във всеки случай той принадлежеше към едно от гордите семейства на „Стария доминион“* и в ранните си години е бил заобиколен от стотици чернокожи роби. Но богатите земи, наследени от баща му, накрая се изтощили, а разточителното му гостоприемство почти го разорило. Той не можал да се примири с мисълта за по-ниско обществено положение, събрал остатъците от богатството си и се „пренесъл“ на юг.
         [* „Стария доминион“ — щатът Вирджиния. Б. пр.]
         Родил съм се преди това преместване и затова моята родина е Вирджиния. Но най-ранни спомени за нашия дом пазя от бреговете на красивата река Суони във Флорида. Там премина моето детство, там са местата, където преживях радостите на младостта и омаята на първата любов.
         Аз и сега виждам нашия дом от времето на моето детство. Забравя ли се такава прекрасна картина! Великолепна бяла къща със зелени капаци на прозорците. Просторна веранда заобикаля къщата от всички страни. Дървени колони, украсени с резба, подпират покрива на верандата. Ниски изящни перила я отделят от лехите с цветя, които са пред къщата, от портокаловата горичка на дясната й страна и от просторната градина вляво. Зад цветните лехи една равна поляна леко се спуска към брега на реката. На това място реката се разширява и прилича на великолепно езеро с далечни брегове, покрити с гори. Из реката са пръснати островчета, които сякаш са увиснали във въздуха. Диви патици летят над нея или плуват по водата.
         На поляната растат високи палми от вида „ореодоксия“, чиито листа са дълги и заострени, и малки южни „палмето“ с широки ветрилообразни листа. Тук има магнолии, групички от уханното дърво илисиум, виждат се и блестящите корони на юката — те всички са местни растения. На поляната се издига и едно друго местно дърво — огромен дъб простира дългите си хоризонтални клони, гъсто покрити с вечнозелени твърди листа, които хвърлят дебела сянка върху тревата. Под сянката на дъба стои едно красиво момиче в лека лятна рокля. Изпод бялата кърпа, с която е прибрана косата му, се изплъзват дълги плитки, блестящи като злато. Това е Вирджиния — моята единствена сестра. Тя е по-млада от мене. Златистите й коси не издават индианския й произход, но тях тя е наследила от майка ни. Тя играе с любимците си — една сърна и нейното красиво петнисто сърне. Вирджиния ги храни с обелени сладки портокали, които те много обичат. Край нея стои, завързан на тънка верижка, друга нейна любимка — черна катеричка с лъскава козина и подвижна опашка. Веселите подскачания плашат боязливото сърне, карат го да побягва и да се притиска до майка си или да търси закрила от сестра ми.
         Чуват се птичи гласове. Златната авлига, чието гнездо е сред клоните на портокаловите дървета, лее своята песен. Дроздът от кафеза на верандата повтаря мелодията с вариации. Този весел присмехулник повтаря като ехо гласовете на червения кардинал и синята сойка, които пърхат сред цъфналата магнолия. Той се присмива на бърборенето на зелените дългоопашати папагали, които кълват плодовете на високите кипариси край брега на реката. От време на време той повтаря дивите крясъци на испанските ибиси, които размахват сребристи криле в небето, или виковете на горския щъркел, които достигат от далечните островчета на езерото. Този изкусен и несравним певец наподобява лая на кучето, мяукането на котката, рева на мулетата, цвиленето на конете и даже човешки гласове.
         Зад къщата се разкрива съвсем друга гледка. Може би не толкова привлекателна, но не по-малко оживена. Там кипи работа, разкрива се картината на труда в една плантация за индиго.
         Близо до къщата се намира обширно място, заградено с дървена ограда. Някъде към средата е най-важната постройка. Тя представлява голям навес, подпрян със здрави греди, който покрива едно пространство около половин акр*. Под него се виждат огромни продълговати корита, издълбани от големи кипарисови стебла. Те са наредени по три едно над друго и са свързани с канелки, поставени на краищата им. В тези корита се изкисва ценното индигово растение и се извлича неговата синя боя.
         [* Акр — 4047 кв. м. Б. пр.]
         По-нататък са наредени малки къщички, еднакви по големина и форма. Всяка от тях е сгушена между портокаловите дървета, чийто узрял плод и бели восъчни цветове изпълват въздуха с аромат. Това са колибите на негрите. Тук-таме над покривите на колибите се изправят или леко свеждат клони палмови дървета, също тъй величествени като онези, които украсяват поляната пред къщата. В ограденото място има и други сгради — груби постройки от неодялани трупи с дъсчен покрив. Това са конюшнята, хамбарът за царевица и кухнята, която е свързана с господарското жилище чрез дълъг навес, покрит с летви и подпрян на греди от уханния червен кедър.
         Отвъд оградата се простират обширни поля, а зад тях — тъмен кипарисов лес, който закрива хоризонта. По тези поля расте ценното индиго. Но то не е единственото растение — има и царевица, сладки картофи, ориз и захарна тръстика. Те се сеят не за пазара, а за да задоволяват нуждите на имението.
         Индигото е засято в прави редици на известно разстояние една от друга. Растенията са на различна възраст: някои от тях са наскоро поникнали — листата им са като на детелина, а други израснали над два фута височина — приличат на папрат. Техните листа са светлозелени и перести, както на повечето от растенията от вида пеперудоцветни, към които спада и индигото. По трети личат пъпките, които се готвят да цъфнат. Но тях ги очаква друга съдба: преди да достигнат до пълен разцвет, пурпурните цветове ще бъдат безмилостно отрязани.
         Стотици хора се движат в ограденото място сред индиговите поля. С изключение на един-двама — надзирателите и притежателя на плантацията — те са африканци, роби. Но не всички са чернокожи — едва ли може да се каже, че мнозинството са негри. Има мулати*1, самбо*2, и квартерони*3. Дори и някои от тези, у които тече чиста африканска кръв, не са черни на цвят, а бронзови. Някои от тях са отвратително грозни, те имат дебели устни, ниски чела сплескани носове и техните тела са безформени. Други са добре сложени. Между тях има и хора, които може да се сметнат за хубави. Има и почти бели жени — квартеронки. Някои от тях са дори красиви.
         [*1 Мулати — потомци на бели и негри. Б. пр.]
         [*2 Самбо — потомък на негри и индианци Б. пр.]
         [*3 Квартерон — лице, което по дядо или баба е от негърски произход. Б. пр.]
         Мъжете са в работно облекло: широки памучни панталони, груби яркоцветни ризи и шапки от палмови листа. Дрехите на неколцина показват добър вкус. Мнозина са голи до кръста. Техните черни кожи лъщят под слънцето като абанос. Жените са облечени по-пъстро — те носят басми на райета и косите им са вързани с яркоцветни карирани кърпи от мадрас*. Роклите на някои от тях са хубави и са ушити с вкус. Прическите им, обвити с тюрбани, ги правят още по-живописни.
         [* Мадрас — вид памучен плат. Б. пр.]
         И мъже, и жени са заети с производството на индиго. Някои от тях режат растенията със сърпове и ги връзват на снопи. Други пренасят снопите от полята до големия навес. Неколцина ги мятат в горните корита „да киснат“, а други източват водата и ги „изстискват“. Трети изгребват утайката и я прехвърлят в чувалите за изцеждане. И най-после няколко души наглеждат сушенето и нарязват добитата боя. Всички изпълняват работата, която им е определена, и изглеждат весели. Те се смеят, бъбрят и пеят, подмятат си шеги и няма миг, в който да не ехтят веселите им гласове.
         И все пак те са роби — роби на баща ми. Той се отнася добре с тях. Камшикът рядко се използва и може би затова всички са в добро настроение и имат бодър вид.
         Такива приятни картини са запечатани дълбоко в паметта ми. Те образуват мизансцена на моето детство.


         ГЛАВА III
         ДВАМИНА НА ИМЕ ДЖЕЙК

         Всяка плантация си има своя „лош човек“. Често той не е само един, но винаги един е най-злият. Жълтият Джейк беше нашия зъл демон.
         Той беше млад мулат, не грозен на вид, но винаги начумерен и мрачен. Вече няколко пъти Жълтият Джейк бе проявявал свирепа злоба и жестокост.
         Хора с такъв характер се срещат по-често сред мулатите, отколкото сред негрите. Тази психична особеност се обяснява с обстоятелството, че мулатите се гордеят със своята жълта кожа и смятат, че стоят по-горе от негрите както умствено, така и физически. Ето защо те чувстват по-болезнено несправедливостта на своето унизително положение.
         Що се отнася до чистокръвния негър, той рядко проявява безчовечна жестокост. В драмата на човешкия живот той е жертвата, а не злодеят. Няма значение къде се развива действието, по родните му земи или другаде. Нему винаги се пада ролята на страдащия. И все пак душата му не е помрачена от отмъстителност или жестокост. По целия свят няма по-добро сърце от сърцето, което бие в гърдите на черния африканец.
         Жълтият Джейк проявяваше жестокост дори и без да го предизвикат. Жестокостта бе вродена в неговия характер, без съмнение това беше наследено качество. Той беше истински мулат — по баща — испанец, а по майка — негър. Собственият му баща го бе продал на баща ми!
         Робиня ли е майката, и синът е роб. Ако бащата е бил свободен човек, това съвсем не означава, че и неговият син ще бъде свободен. При чернокожите и червенокожите в Америка децата споделят съдбата на майката. Само жена от кавказка раса може да бъде майка на бели хора.
         В плантацията имаше и друг Джекоб и за да ги различават, на единия бяха дали прякора Жълтия Джейк. Другия наричаха Черния Джейк. Двамата бяха еднакви по ръст и на възраст, а по нрав се различаваха повече, отколкото по цвета на кожата. Жълтият Джейк имаше по-светла кожа, но затова пък Черният Джейк имаше по-добро сърце. Израженията на лицата им също се различаваха, единият беше винаги мрачно начумерен, докато белите зъби на Черния Джейк винаги блестяха, тъй като усмивката не слизаше от лицето му. Другият се усмихваше само когато замисляше нещо лошо.
         Черният Джейк беше от Вирджиния. Той беше един от хората, които принадлежаха на старата плантация, и се бе „пренесъл“ заедно с господаря си. Той изпитваше към него чувства на привързаност, каквито често съществуват между господар и роб. Смяташе се за член на нашето семейство и се гордееше, че принадлежи към нашата плантация. Като всички негри, родени в „Стария доминион“, той се гордееше с родното си място. „Негрите от Вирджиния“ се ползваха с уважението на другите негри. Като изключим цвета на кожата му, Черният Джейк не беше грозен. Неговите черти бяха по-скоро като на мулат. Устните му не бяха дебели, носът му не беше сплескан, нито челото му беше ниско като на хората от неговата раса. Тези характерни за негрите черти не се срещат непременно у всички. Познавам и други негри с чисто африканска кръв, чиито черти са съвсем правилни като на Черния Джейк. По телосложение той можеше да мине за етиопски Аполон.
         Имаше един човек, който го смяташе за красив — за по-красив от неговия жълт съименник. Това бе квартеронката Вайола, първата красавица на плантацията. От дълго време двамата се състезаваха за ръката на Вайола. Двамата се надпреварваха за нейните усмивки. Но Вайола беше малко капризна и не й липсваше кокетство. В края на краищата обаче тя показа явно предпочитание към Черния Джейк. Не е необходимо да добавям, че негърът и мулатът ревнуваха квартеронката един от друг. Мулатът изпитваше неудържимо чувство на омраза към своя съперник, чувство, което предпочитанието на Вайола бе разпалило в свирепа злоба.
         Неведнъж те бяха мерили силите си и всеки път Черния Джейк излизаше победител. Може би по-скоро заради това, отколкото заради вида му Вайола го даряваше с усмивки. По целия свят, през всички времена красотата се е прекланяла пред смелостта и силата.
         Жълтият Джейк бе нашият дървар. Черният Джейк се грижеше за конете и караше ландото на „белия масса“*.
         [* Масса — изопачено от мистър, господар. Б. пр.]
         История като тази на двамата съперници, с тяхната любов и ревност, е нещо обикновено в живота на една плантация. Аз я разказвам не защото е интересна сама по себе си, а защото доведе до редица събития, които изиграха важна роля в моя живот. Първото от тези събития бе следното: Жълтият Джейк, изгарящ от ревност поради успеха на съперника си, бе станал зъл към Вайола. Веднъж, срещайки я в гората далеч от къщи, той й направил обидно предложение. Отказът го направил безразсъден. Само неочакваното появяване на сестра ми му попречило да извърши насилие. Ние не можахме да затворим очи пред намеренията му. Мулатът бе наказан главно по настояване на сестра ми.
         За пръв път Жълтият Джейк получаваше наказание, макар че не за първи път го заслужаваше. Баща ми бе снизходителен към него — дори всички твърдяха, че е прекалено снизходителен. Той беше добър по природа и никак не обичаше да прибягва до крайната мярка — камшика. Но в този случай сестра ми бе настоявала упорито мулатът да бъде наказан. Вайола бе нейна прислужница и сестра ми не можеше да отмине неговото престъпно държание.
         Наказанието не го изцери от склонността му да върши злини. Скоро се случи още нещо, което доказваше неговата отмъстителност. Намериха хубавото сърне, което сестра ми така обичаше, мъртво на брега на езерото. Не беше вероятно да е умряло от естествена смърт — само час преди това го бяха видели да подскача на поляната! Не бе възможно да го е умъртвил някой алигатор или вълк. По него нямаше нито капка кръв, нито рана, нито дори драскотина. Всичко това показваше, че сърнето трябва да е било удушено. Впоследствие предложенията се потвърдиха. Оказа се, че Жълтият Джейк бе удушил сърнето, а Черният Джейк го бе видял. Той работел в портокаловата горичка и станал свидетел на престъплението. Неговите показания станаха причина мулатът да бъде бичуван повторно.
         Много скоро след това последва и трето събитие — между негъра и мулата избухна разпра, която доведе до бой. Последният бе търсил случай да отмъсти на своя съперник в любовта и на човека, станал свидетел на последната му постъпка.
         Разпрата не мина само с бой. Жълтият Джейк, тласкан от инстинкта, наследен от испанските му прадеди, извадил нож и нанесъл тежка рана на невъоръжения си противник.
         Този път наказанието бе още по-строго. Аз самият бях вън от себе си от гняв, тъй като Черният Джейк беше мой „телохранител“ и любимец. Макар да бе чернокож и неук, неговият весел характер го правеше приятен събеседник. В дните на моето детство той беше спътникът, когото предпочитах и по реката, и в гората.
         Справедливостта изискваше Жълтия Джейк да бъде наказан. Заслуженото наказание обаче се оказа безрезултатно. Той бе непоправим. Като че ли зъл дух се бе вселил в душата му и го беше обладал напълно.


         ГЛАВА IV
        ХОМЪКЪТ

         Зад портокаловата горичка се намираше една от онези своеобразни естествени вдлъбнатини, които се срещат, струва ми се, само във Флорида.
         Обикновено вдлъбнатината представлява кръгъл басейн, подобен на огромна захарница, който зее в земята на много фута*1 дълбочина. Диаметърът му обикновено е над 40 ярда*2. На дъното се виждат няколко дупки, които по размер и вид приличат на широки кладенци с правилна цилиндрична форма, освен когато скалите около тях са се срутили. Тогава целият басейн прилича на голяма медена пита с разрушени килийки.
         [*1 Фут — мярка за дължина = 30,48 см. Б. пр.]
         [*2 Ярд — мярка а дължина = 91,50 см. Б. пр.]
         Понякога кладенците са сухи, но обикновено в тях има вода. Често цялата вдлъбнатина е пълна с вода.
         Такива естествени резервоари, макар и да се срещат сред равнини, винаги са частично обградени от възвишения — малки хълмове или отделни скалисти масиви с кафявочервен цвят. Те са покрити с вечнозеления листак на местни дървета — магнолии, червени лаври, дъбове, черници и разни видове палми. Понякога тези сенчести гъсталаци се срещат сред борови гори, а понякога се издигат сред зелената савана като островчета в океана.
         Това са „хомъците“ на Флорида, известни от историята на индианските войни. Един от тях се намираше точно зад портокаловата горичка. Скали с кафявочервен цвят го заграждаха в полукръг. Той бе скрит под тъмния листак на вечнозелените дървета, за които вече споменахме. Водата в басейна бе прозрачна и чиста. В кристално бистрите дълбочини играеха златни и червени риби, жълта платика, петнист костур и много други представители на подводния свят. Вдлъбнатината представляваше естествен рибник. Освен това семейството ни го използваше за къпане. Под жаркото слънце на Флорида банята е не само удоволствие, а и необходимост.
         От къщата до басейна се стигаше по пясъчна пътека, която минаваше през портокаловата горичка. По няколко големи каменни стъпала можеше удобно да се навлезе във водата. Разбира се, достъп до този очарователен кът имаха само белите членове на домакинството. Около басейна се простираха обработваеми поля, които стигаха в далечината до величествени гори от кипариси и бял кедър, а зад тях, на много и много мили, се простираше непроходимо мочурище.
         От едната страна на плантацията се простираше широка равнина, покрита с трева и без никаква ограда. Това бе саваната: естествена ливада, където пасяха свободно конете и добитъкът. По тази равнина често се появяваха елени и диви пуйки.
         Бях във възрастта, когато човек се увлича по лова. Ловът стана за мене главно занимание, както за повечето младежи от Южните щати, които нямат какво друго да правят. Татко ми бе подарил чифт прекрасни хрътки. И любимото ми развлечение бе да се крия в близкия „хомък“, да дебна приближаването на елените и пуйките и след това да препускам подир тях в саваната. По такъв начин хващах доста дивеч и от двата вида. Бързоногите кучета лесно догонват дивата пуйка.
         Обикновено се отдавах на това приятно занимание рано сутрин, преди другите членове на семейството да са станали от сън — най-подходящото време за лов в саваната.
         Една сутрин както обикновено аз се отправих към обичайното си укритие в шубрака. Изкачих се на една скала, на чийто плосък връх имаше място и за мене, и за кучетата. От тази удобна позиция можех да наблюдавам цялата равнина и всичко живо, което се движи по нея. Аз самият оставах скрит. Широките листа на магнолията образуваха нещо като беседка. Между клоните на дърветата се образуваше пролука, през която наблюдавах.
         В деня, за който разказвам, аз бях в шубрака още преди изгрев слънце. Конете бяха още в конюшните, а добитъкът в оборите. От пръв поглед видях, че по саваната няма никакви елени. По цялата шир не се виждаше нито един еленов рог.
         Бях малко разочарован. Този ден майка ми очакваше гости. Бе пожелала да има еленово месо за обед. Аз й бях обещал, че ще й донеса, и сега се разочаровах, като видях, че саваната е пуста.
         В същото време бях и малко изненадан. Гледката бе необичайна. Почти всяка сутрин тук или там по обширното пасбище имаше елени.
         Дали някой по-ранобуден ловец не ме е изпреварил? Беше твърде вероятно. Може би младият Рингоулд от съседната плантация, а може би и някой от индианските ловци, които изглежда никога не спят. Навярно някой от тях е бил по полето и е изплашил дивеча.
         Саваната не принадлежеше на никого и всеки можеше да ходи на лов или да пасе добитъка си по нея. Това беше държавна земя, която още не беше продадена на никоя от плантациите.
         Аз реших, че навярно Рингоулд или пък старият Хикмън, ловецът на алигатори, който живее край плантацията, са ме изпреварили. А може би и някой от индианците, които живеят оттатък блатата.
         Бях огорчен. Нямаше да удържа обещанието си. Нямаше да имаме еленово месо за обед. Можех да убия някоя дива пуйка, но беше още рано за лов на пуйки. Чувах ги да крякат по върховете на високите дървета. Звуците се носеха надалеч в тихата утрин. Но дивите пуйки не ме привличаха. В склада на нашата кухня имаше пуйки. Предишния ден бях убил две. Сега ми трябваше еленово месо.
         Налагаше се да прибегна до друг начин на лов. Пушката бе с мене. Можех да опитам в гората, можех също да отида към колибата на стария ловец Хикмън. Той сигурно щеше да ми помогне. Ако вече бе ходил на лов, сигурно имаше в дома си еленово месо. Щях да взема месо от него и да удържа обещанието си.
         Слънцето тъкмо показваше диска си на хоризонта. Лъчите му осветяваха върховете на далечните кипариси, чиито светлозелени листа блестяха като златни.
         Преди да сляза от позицията си, хвърлих още веднъж поглед към саваната. Това ме накара да променя решението си и да остана на скалата.
         Стадо елени се появи откъм кипарисовата гора близо до мястото, където дървената ограда отделя саваната от обработваемите поля на плантацията.
         „Аха! — помислих си. — Успели са да се промъкнат до младата царевица.“ Погледнах към мястото, откъдето предполагах, че са излезли от нивята. Знаех, че там близо до ъгъла има отвор в оградата, препречен с подвижни пръти. Прътите се виждаха от скалата, на която седях. Бяха на мястото си. Елените не са могли да минат оттам.
         Тогава очевидно елените не са влезли в нивята, защото не беше вероятно да са прескочили прътите или високата ограда от греди и подпори. Елените сигурно бяха излезли от гората.
         Но аз забелязах и нещо друго. Животните тичаха бързо, сякаш уплашени от присъствието на някакъв неприятел.
         Дали ловец ги преследва? Старият Хикмън, Рингоулд? Или някой друг? Аз не снемах поглед от гората, но известно време не забелязвах нищо.
         Дали не ги е изплашил някой рис или мечка? Ако е така, те няма да отидат надалеч. С помощта на хрътките все още мога да ги достигна. Може би…
         Мислите ми внезапно се прекъснаха, когато разбрах причината за паническия бяг на елените. Не бе нито мечка, нито рис, а човек.
         От тъмната сянка на кипарисите се появи човек. Слънцето докосваше само върховете на дърветата, но все пак бе достатъчно светло, за да видя, че е мъж и дори да го позная. Той не беше нито Рингоулд, нито Хикмън, нито някой индианец. Познавах добре дрехите му — сините памучни панталони, ризата на райета и шапката от палмови листа. Такова облекло носеше нашият дървар. Човекът бе Жълтият Джейк.


         ГЛАВА V
         ЖЪЛТИЯ ДЖЕЙК

         Бях доста изненадан от това откритие. Какво правеше мулатът по това време в гората? Той не беше толкова ранобуден. Напротив, сутрин го събуждаха мъчно за работа. Не беше и ловец — ловът не бе по вкуса му. Никога не бях го виждал да преследва дивеч, макар и добре да познаваше навиците и свърталищата на животните от гората, в която прекарваше голяма част от времето си. Защо беше излязъл толкова рано тази сутрин?
         Останах на мястото си, за да го наблюдавам, като същевременно не изпусках и елените от очи.
         Скоро ми стана ясно, че мулатът не се интересува от тях. Като излезе от гората, той сви край нея и тръгна не към елените, а в обратна посока. Отиде направо към отвора на оградата, който водеше към царевицата.
         Забелязах, че се движи бавно и приведен напред. Стори ми се, че в краката му се върти някакво животно. Приличаше на куче или по-скоро на малко кученце. „Може би опосум*“, помислих си аз. Животното бе белезникаво на цвят като опосум, но отдалеч не можех да различа дали е опосум, или кученце. Реших, че е опосум, мулатът го е хванал в гората и го води завързан с въженце.
         [* Опосум — малко двуутробно животно със скъпа кожа. Б. пр.]
         В това нямаше нищо необикновено или невероятно. Мулатът сигурно бе открил леговището на опосума предишния ден и бе поставил капан. Животното може би се е хванало през нощта и сега Джейк се прибираше с него у дома. Изненада ме само това, че той бе станал ловец. Но и за него намерих обяснение. Спомних си, че негрите много обичат месото на опосума. Жълтият Джейк не правеше изключение. Сигурно предишния ден той беше видял, че лесно може да хване животното, и беше решил да си похапне печено месо.
         Но защо не го носеше, а сякаш го водеше — или по-скоро влачеше, защото естествено бе животното да не се остави да го водят — като от време на време се навеждаше над него, сякаш да го погали.
         Бях озадачен. Значи не беше опосум.
         Наблюдавах мулата внимателно до мига, в който той стигна отвора на оградата. Очаквах, че ще мине през нея, понеже най-близкият път до дома му беше през царевицата. Той наистина навлезе в нивята, но за моя голяма изненада, вместо да се прекачи, както обикновено, той махна всички пръти. Освен това забелязах, че ги захвърли настрана и остави отвора свободен.
         След това Джейк навлезе сред царевицата, все така приведен, и изчезна зад широките млади листа на растенията.
         Известно време не се виждаше нито той, нито бялото зверче, което той влачеше по такъв необикновен начин.
         Насочих вниманието си към елените. Те се бяха успокоили, бяха спрели сред саваната и кротко пасяха.
         Аз мислех за странното поведение на мулата. Отново отправих поглед към мястото, където го зърнах за последен път.
         Той все още бе скрит сред царевицата и не се виждаше. Но в този миг погледът ми се спря на нещо, което силно ме изненада.
         Точно на мястото, където Жълтия Джейк се бе появил от гората, сега се появи някакво друго същество, което се движеше. То също излизаше в откритата савана. Това беше някаква тъмна фигура и приличаше на човек, който лази по ръце, влачейки краката си.
         В първия миг помислих, че е човек, но не бял, а негър или индианец. Това беше индиански похват. Но ние живеехме в мир с индианците. Защо тогава следеше мулата? Казвам „следеше“, тъй като от държанието и движенията на съществото, което виждах ясно, личеше, че то върви по следите на Жълтия Джейк.
         Да не би пък да е Черният Джейк?
         Тази мисъл ми хрумна внезапно. Спомних си, че между тях съществува вендета*. Спомних си за разпрата, при която Жълтия Джейк употреби ножа си. Вярно е, че затова той бе наказан, но не лично от Черния Джейк. Дали сега Черният Джейк не се опитваше сам да му отмъсти?
         [* Вендета (итал.) — кръвно отмъщение, непримирима вражда. Б. пр.]
         Това щеше да бъде най-приемливото обяснение за зрелището, което ме озадачаваше, но съвсем невероятно беше Черния Джейк да постъпи така. Не можех да допусна, че благородният негър иде прибегне до такъв недостоен начин на отплата, колкото и да беше разгневен от човека, който го бе нападнал подло. Това не бе в характера му. Не, човекът, който изпълзя от храстите, не можеше да е Черния Джейк.
         И наистина не беше нито той, нито който и да е друг!
         В този миг златното слънце блесна над саваната. Лъчите му се плъзнаха по зелената трева и осветиха дърветата от короните до корените. Тъмното същество излезе от сянката и обърна глава към царевицата. Дългото проснато тяло лъсна под слънцето с блясъка на люспеста броня. Сега лесно можех да позная, че не бе негър, нито индианец. Изобщо не беше човек, а един отвратителен алигатор!


         ГЛАВА VI
         АЛИГАТОРЪТ

         За човека, отраснал по бреговете на която и да е река във Флорида, алигаторът не представлява, необикновена гледка, нито пък нещо особено ужасно. Колкото и да е грозно това огромно влечуго, а то наистина е най-отвратителното същество в животинското царство — то не внушава ужас у тези, които го познават добре. Въпреки това човек рядко се приближава до него без страх. Хората, незапознати с неговите убежища и навици, се отвращават от него и го избягват; дори и хората от местното население, независимо дали са червенокожи, бели или черни, чиито къщи са край блата и лагуни, се приближават предпазливо към огромния гущер.
         Някои кабинетни учени-естественици твърдят, че алигаторът не нападал хора и все пак признават, че той унищожава коне и рогат добитък. Същото нещо твърдят за ягуара и за прилепа-кръвопиец. Това са наистина странни твърдения, като се имат предвид хилядите случаи, които показват обратното. Вярно е, че не винаги, когато има възможност, алигаторът напада хора. Но същото важи и за лъва, и за тигъра. Даже и недостоверният Бюфон*1 едва ли би имал смелостта да заяви, че алигаторът не е опасен. Ако можеше да се направи списък на хората, станали жертва на кръвожадността на това животно от времето на Колумб, щеше да се установи, че през същия период те не са малко, а почти толкова, колкото са жертвите на индианския тигър или африканския лъв. По време на краткия си престой в Южна Америка Хумболд*2 е научил за много такива случаи, а и аз самият зная за не един случай, когато челюстите на американския алигатор са причинили смъртта на хора или са ги осакатили.
         [*1 Жорж Бюфон — френски естественик, автор на 15-томната „Histoire Naturelle“ (1707–1788). Б. пр.]
         [*2 Фридрих Хумболд — немски пътешественик и естествоизпитател (1769–1859). Б. пр.]
         Има различни видове каймани*, алигатори и истински крокодили във водите на тропическа Америка. Те са повече или по-малко свирепи, а оттук и разликата в „разказите на пътешествениците“. Дори животни от един и същи вид, но от две различни реки имат различен характер. Също като другите животни навиците на алигатора се определят от външните условия. Размерът на животното, климатът и мястото оказват своето влияние. И това, което може би изглежда още по-невероятно е, че нравът на алигаторите се влияе от характера на хората, които живеят наблизо.
         [* Кайман — вид крокодил с къса и закръглена муцуна. Среща се в Северна Америка. Б. пр.]
         Край бреговете на някои от реките на Южна Америка живеят зле въоръжени и лениви индианци — там кайманите са извънредно смели и приближаването до тях е опасно. Такива са били техните сродници — алигаторите от Севера, преди решителните горски обитатели с брадва в едната ръка и с пушка в другата да ги научат да се страхуват от съществата, които ходят изправени — доказателство, че тези влечуги не са лишени от разум. Но и до ден днешен в много от блатата и реките на Флорида има големи алигатори, до които е опасно да се приближиш, особено по време, когато те се размножават, и още повече по места, отдалечени от човешки поселища. Във Флорида има реки и лагуни, в които плувецът рискува да загуби живота си, както ако се гмурне в море, пълно с акули.
         Независимо от всичко това, човек свиква дори и с истинската опасност и започва да гледа леко на нея, особено когато тя е постоянна. И обитателите на мочурищата, обрасли с кипариси и бял кедър, са свикнали да не се вълнуват от вида на грозния алигатор. Неговото присъствие не е нещо необикновено за местното население на Флорида. Появата му не предизвиква дори голям интерес освен сред черните, които използват опашката му за храна, и сред ловците на алигатори, които се прехранват, като продават кожата му.
         Появяването на алигатора в саваната нямаше да събуди подозрение у мене, ако не бяха необичайните му движения, а така също и необичайното поведение на мулата. Не можеше да не помисля, че между тях има някаква връзка. Явно бе, че влечугото следва човека.
         Не можех да кажа дали алигаторът вижда пред себе си човека или го следи по миризмата. Второто ми се струваш по-вероятно, тъй като мулатът се бе скрил в царевицата, преди алигаторът да се появи от гората. Той едва ли е могъл да го види, когато се отправи към отвора в оградата. Реших, че го следи по миризмата, без да се замислям дали животното е способно да върши това.
         Влечугото продължи да пълзи по тревата и прекоси ливадата по следите на човека. От време на време алигаторът се спираше, прилепваше гърди към земята и оставаше в това положение няколко секунди, сякаш за да си почине. После повдигаше туловището си на около един ярд над земята и упорито потегляше напред, като че ли се подчиняваше на някаква притегателна сила. Алигаторът се движи бавно на сухо, не по-бързо от гъска или патица. Във водата той е в стихията си и там се движи почти с бързината на риба.
         Най-после той се приближи до отвора и след като си почина, провлече тъмното си тяло зад оградата. Видях го да навлиза и да изчезва сред царевицата точно на мястото, където преди това изчезна мулатът.
         Вече не се съмнявах, че чудовището следва човека. Също така бях убеден, че мулатът знае, че е следен. Как можех да се съмнявам? И едното, и другото беше очевидно. Първото видях със собствените си очи, а за второто имах доказателства. Странното поведение и необичайните движения на мулата, фактът, че махна прътите и остави отвора свободен, че от време на време хвърляше поглед назад, което забелязах, когато той пресичаше откритата поляна — бяха доказателства, че Джейк знае какво пълзи подире му. В това нямаше никакво съмнение.
         Но моята увереност съвсем не ми помагаше да си обясня загадката. Настойчивостта, с която влечугото се движеше, доказваше, че някаква притегателна сила, на която то не може да устои, го тегли напред. Това доказваше също, че човекът въздейства по някакъв начин над влечугото.
         Но как? Дали го примамваше с някоя от магиите на Обея*?
         [* Обея — магии на заклинатели от Западните Индии и Западна Африка. Б. пр.]
         Суеверни тръпки ме побиха, когато си зададох този въпрос. Аз бях отрасъл между африканци, бяха ме кърмили и отгледали чернокожи бавачки и няма нищо чудно в това, че моето младежко съзнание беше пълно с всевъзможни негърски суеверия и че ми минаваха подобни мисли. Знаех, че има алигатори в блатата сред кипарисите и че в по-отдалечените места някои от тях достигат огромни размери. Но как бе успял Жълтия Джейк да примами един от тях и да го накара да го следва по сухата обработена земя, бе загадка, която не можех да си обясня. Не ми идваше наум никакво естествено обяснение и затова търсех отговор в царството на тайнственото и свръхестественото.
         Дълго време наблюдавах и се чудех. Съвсем забравих за елените, които спокойно си пасяха. Целият бях погълнат от загадъчните движение на мулата и влечугото, което пълзеше след него.


         ГЛАВА VII
        РАЗВЪДНИКЪТ НА КОСТЕНУРКИ

         Не виждах нито човека, нито влечугото, докато те се намираха сред царевицата. Посоката на погледа ми не беше успоредна на редовете. Растението бе избуяло и неговите високи стебла и широки мечовидни листа можеха да скрият човек на кон. Дори гъсталаците на вечнозелени дървета не са по-непроницаеми за погледа.
         Ако се придвижех малко надясно, щях да виждам надалеч между царевичните редове, но трябваше да напусна убежището си и мулатът можеше да ме забележи. Имах причини да не желая това и останах на мястото си.
         Бях сигурен, че той продължава да се движи през царевичната нива и не след дълго щях да го видя, като излезе на открито.
         Между царевицата и „хомъка“ се простираше равна нива, засята с индиго. Той трябваше да мине през нея, за да стигне до жилището си. Тъй като растенията бяха малко по-високи от два фута, аз щях да го забележа, когато минава оттам. Останах на мястото си, чакайки нетърпеливо неговото появяване. Съзнанието ми все още не беше се освободило от мисълта за свръхестественото.
         Мулатът се движеше бавно, много бавно, но знаех, че напредва. Съдех за това по листата и косите на царевицата, които от време на време се полюшваха. Утрото бе тихо. Не се чувстваше и най-слаб полъх. Полюшването можеше да се дължи само на нещо, което минава през царевицата — разбира се, това бе мулатът. А поклащането на растенията малко по-назад показваше, че алигаторът продължава да го следи.
         От движенията сред царевицата разбрах, че Джейк не се движи между редиците, а ги пресича. С каква цел? Не можех да отгатна. Всеки от коридорите между редиците щеше да го отведе у дома му, където предполагах, че отива. Не можех да си обясня защо си усложнява пътя, като ги пресича. Едва по-късно открих целта на неговото зигзагообразно движение.
         Сега мулатът бе стигнал до долния край на нивата. Полето с индиго не беше много широко и той вече бе толкова наблизо, че чувах как шумоли между царевичните стебла.
         На няколко пъти долових и друг звук, подобен на кучешки вой. Това не бе глас на голямо куче, а по-скоро тихото скимтене на кученце.
         Отначало ми се стори, че скимтенето идва от алигатора. Докато са още млади, тези влечуги издават съвсем същия звук. Но алигаторът, който следваше мулата, бе голям и скимтенето не можеше да идва от него. Освен това звукът идваше откъм мястото, където се движеше човекът.
         Сега си спомних за бялото животинче, което видях, когато мулатът пресичаше края на саваната. Значи то не беше опосум, а кученце.
         Отново чух звука и се убедих, че скимтеше малкото кученце. Но дори и да не вярвах на ушите си, очите ми скоро щяха да ме уверят в това. И наистина в този миг видях човека да излиза от царевицата заедно с едно малко бяло кученце. Той водеше, почти влачеше след себе си завързаното животинче. Сега човекът бе цял пред очите ми и аз можах да се уверя, че той наистина е нашият дървар — Жълтият Джейк.
         Преди да излезе на открито, той се спря за миг, сякаш за да разузнае местността пред себе си. Той беше изправен. Високата царевица беше добро прикритие, а той нямаше защо да се снишава, за да се крие. Индигото обаче не обещаваше добро скривалище и той явно се чудеше как да продължи пътя си, без да бъде забелязан. Очевидно имаше съображения, които го караха да се крие. Всяко негово движение го доказваше. Но аз не можах да разбера защо правеше всичко това.
         Индигото бе от вида, известен под названието „фалшива Гватемала“. В плантацията сееха няколко вида индиго, но този израстваше най-високо. Някои от растенията, чиито морави цветове бяха напълно развити, достигаха до три фута височина. Разбира се, човек, който минаваше прав между тях, можеше да бъде видян от всички краища на полето, но той можеше да мине и незабелязано, пълзейки между редиците. Изглежда същата мисъл хрумна и на дърваря, защото след малко той се смъкна на ръце и колене и започна да пълзи през индиговото поле.
         По пътя му нямаше никакви пречки. Цялата обработваема земя бе заобиколена от една-единствена ограда. Само един синор разделяше двете култури.
         Ако бях на равнището на нивата, пълзящият човек щеше да бъде скрит от погледа ми, но тъй като се намирах по-високо, можех да виждам между редиците и да наблюдавам всичките му движения.
         От време на време мулатът се спираше, вдигаше кученцето и го държеше няколко секунди в ръце. През това време животното скимтеше като от силна болка. Когато се приближи и отново вдигна кученцето, видях, че той щипе ушите му.
         Петдесет крачки зад мулата от царевицата се появи големият гущер. Когато излезе на открито, той не спря, а продължи по следите, навлизайки в индигото.
         В този миг всичко ми стана ясно. Не мислех повече за всемогъществото на Обея. Тайната бе разгадана. Мулатът просто примамваше алигатора със скимтенето на кучето. Аз и преди бях слушал, че това е възможно и трябваше да се сетя веднага. Чувал бях от сигурен източник — от самия ловец на алигатори, който често използвал такава примамка, че тези влечуги, и особено големите мъжки алигатори, следват в продължение на много мили през гората скимтящо куче. Хикмън вярваше, че тези жестоки родители, които свирепо разкъсват рожбите си, погрешно вземат гласа на кучето за гласа на своите малки.
         Но независимо от тази чудовищна склонност известно е, че кучетата са предпочитана плячка за алигатора. Нещастното ловджийско куче, което в разгара на лова се опитва да пресече някоя лагуна или заливче, често става жертва на тези грозни земноводни.
         Ясно беше, че гласът на кученцето караше влечугото да се впуска в дългото сухоземно пътешествие.
         Начинът, по който алигаторът бе примамван, не беше вече тайна за мене. Единственото нещо, което не можах да си обясня, беше защо мулатът върши тези странни действия.
         Когато той започна да пълзи, стори ми се, че иска да се приближи незабелязано до дома си. Но когато продължих да го наблюдавам, разбрах, че съм се лъгал. Видях, че той сега се обръщаше назад по-често и с по-голямо безпокойство, сякаш желаеше да се скрие от алигатора. Забелязах също, че често променяше мястото си, като че ли искаше винаги да има преграда от растения между него и преследвача. Това обясняваше защо бе минал напряко през царевицата.
         В края на краищата изглеждаше, че цялата работа сигурно бе някаква приумица на мулата. Той трябва да е научил за този необикновен начин за примамване на алигатор от убежището му. Може би сам старият Хикмън му е показал как става това или пък сам го е открил, когато е сякъл дърва по мочурищата. Сигурно му бе хрумнало нещо и водеше влечугото у дома си, за да го покаже на другарите си, да направи някаква „шега“, да устрои борба между него и кучетата или нещо подобно. Не се досещах за истинските му намерения и изобщо нямаше да се занимавам повече с него, ако някои дребни обстоятелства не привлякоха вниманието ми. Направиха ми силно впечатление усилията, с които той се стараеше да изпълни успешно задачата си. Не жалеше ни време, ни труд. Вярно е, че не бе работен ден на плантацията, а празник и той можеше свободно да разполага с времето си. Жълтият Джейк обаче нямаше навика да излиза в такъв ранен час. Усилията, които полагаше, не отговаряха на привичния му мързел и нехайство. Вероятно някакви сериозни мотиви бяха го подтикнали да действа. Какви можеха да бъдат те? Напразно се опитвах да ги открия.
         И все пак, докато го наблюдавах, изпитвах някакво неясно чувство на безпокойство, без да мога да си обясня на какво точно се дължи то. Знаех само, че мулатът е лош човек и че е в състояние да извърши всякакви злина. Но ако намеренията му бяха коварни, какво зло можеше да причини с помощта на алигатора? Никой не се страхува от тези влечуги на суша. Те не могат да навредят на никого.
         Разсъждавах така и все пак изпитвах смътни опасения. Ако не бяха те, щях да се откажа от наблюденията си и да обърна вниманието си към стадото елени, което се приближаваше по саваната към мястото, където се криех. Но аз устоях на изкушението и продължих да наблюдавам мулата, за да видя какво ще прави по-нататък.
         Не чаках дълго. Той бе стигнал до външния край на „хомъка“, но не навлезе в него, а заобиколи гъсталака и се отправи към портокаловата горичка. Там имаше вратичка, през която мулатът мина, като я остави отворена. Той все още заставяше кучето да скимти от време на време. Вече нямаше нужда скимтенето му да е силно, защото алигаторът бе наблизо.
         Успях да видя цялото животно, когато то пропълзя край мястото, от което наблюдавах. Алигаторът не беше от най-големите. Има екземпляри, които са много по-дълги. И все пак от муцуната до края на опашката си този бе дълъг цели дванадесет фута. Когато пълзеше, той загребваше земя с широките си лапи, между пръстите на които имаше ципи. Набръчканата му синкавокафява кожа бе покрита с плъзгава слуз, която лъщеше на слънцето. Голямо количество блатна тиня се бе насъбрала между ромбоидните люспи. Изглеждаше възбуден. Когато чуеше гласа на кучето, показваше признаци на ярост — изправяше се на мускулестите си предни крака и вдигаше високо глава, сякаш се опитваше да зърне жертвата си, плющеше във въздуха с бронираната си опашка, издуваше тялото си и ставаше почти два пъти по-голям. В същото време от гърлото и ноздрите си издаваше силен звук, напомнящ далечна гръмотевица. Тежка и противна миризма на мускус изпълваше въздуха. Трудно може да си представи човек по-отвратително чудовище! Дори и драконът от приказките не е по-ужасен на вид. Без да спре, животното провлече тялото си през вратичката, следвайки шума. Листата на вечнозелените дървета скриха ужасното влечуго от очите ми. Обърнах се да погледна към къщата, за да видя какво ще направи мулатът. От мястото си можех да видя целия басейн и всичко наоколо. Особено добре виждах тази му част, която се намираше срещу мене и към която човек можеше да се приближи откъм портокаловата горичка.
         Между горичката и брега на големия басейн имаше открито място. Там се намираше изкуствен вир, няколко ярда широк, с малко вода на дъното, която качвахме с помощта на помпа от главния резервоар. Този вир, или по скоро оградено място, използвахме за развъждане на костенурки, за да ги има по всяко време под ръка за трапезата. Идвайки от Вирджиния, баща ми беше запазил своето предишно гостоприемство. А във Флорида това рядко лакомство се набавя лесно.
         За да се стигне до водния басейн, трябваше да се мине по насипа края развъдника на костенурки. Когато се обърнах, видях Жълтия Джейк да се приближава по него към водата. Сега той носеше кученцето и го принуждаваше да скимти непрекъснато.
         Когато стигна до стъпалата, които водеха към езерото, той се спря за миг и се обърна назад. Забелязах, че най-напред погледна към къщи, а след това с доволен вид към посоката, от която беше дошъл. Без съмнение бе видял, че алигаторът е наблизо, защото, без да се колебае, хвърли кучето навътре във водата, върна се обратно по насипа, навлезе сред портокаловите дървета и се изгуби.
         Кученцето, попаднало в студената вода, започна да вие, като биеше водата с крака, опитвайки се да се задържи на повърхността.
         Усилията му не продължиха дълго. Направляван от добре известния му шум на движеща се вода и от воя на кучето, алигаторът бързо се приближи до брега и без да се колебае нито за миг, се хвърли в басейна. Бърз като стрела, той се втурна към средата, сграбчи жертвата си с кокалестите си челюсти и веднага се гмурна под водата.
         За известно време различавах чудовищните му форми в прозрачната вода, но той, ръководен от инстинкта си, скоро навлезе в един от дълбоките подводни кладенци и се изгуби в тъмнината.


         ГЛАВА VIII
        КРАЛСКИТЕ ЛЕШОЯДИ

         „Значи това си намислил, жълти нехранимайко! Отново искаш да отмъщаваш! Но аз ще те накарам да си платиш, презрян негодник! Ти не знаеш, че съм те видял. Ще съжаляваш за тая подлост, още преди да се стъмни!“
         Такива думи се изплъзнаха от устата ми, когато ми се стори, че разбирам намеренията на мулата. В басейна плуваха най-различни видове красиви риби — златни и сребърни рибки, хиодони и червена пъстърва. Те бяха любимци на сестра ми. Тя ежедневно ги посещаваше, хранеше ги и гледаше лудориите им. Неведнъж е наблюдавала техния танц във водата. Те я познаваха, плуваха след нея и взимаха храна от ръцете й. Това й доставяше голямо удоволствие.
         Мислех си, че отмъщението на мулата се състоеше именно в следното: той знаеше много добре, че алигаторът се храни с риба, че рибата е неговата естествена храна, знаеше също така, че рибите в езерцето нямат възможност да избягат и че са обречени да станат жертва на алигатора. Този хищник щеше скоро да опустоши рибника, унищожавайки наведнъж стотици безпомощни същества. Разбира се, това щеше да огорчи и наскърби тяхната собственица и щеше да зарадва Жълтия Джейк.
         Знаех, че мулатът ненавиждаше сестра ми. Настойчивостта, с която беше искала да го накажат след случката с Вайола, бе разпалила омразата му. Няколко дребни случки я бяха увеличили още повече. Сестра ми се бе отнесла благосклонно към неговия съперник, който ухажваше квартеронката, а на Жълтия Джейк бе забранила да се приближава до Вайола в нейно присъствие. Всичко това беше засилило още повече неговата омраза. Макар и да не се осмеляваше да покаже чувствата си открито, на мене ми беше известно, че той ненавижда сестра ми. Убийството на сърнето бе едно доказателство. А това, което ставаше днес, бе ново доказателство за неговата неукротима злоба.
         Той смяташе, че алигаторът ще направи големи опустошения сред рибите. Разбира се, знаеше, че след време ще открият влечугото и ще го убият. Но дотогава алигаторът щеше да унищожи най-хубавите риби.
         Никой не би могъл да се досети, че влечугото е било доведено, тъй като неведнъж алигатори, отклонили се от реката или съседните лагуни, се бяха добирали до басейна. Водени от някакъв необясним инстинкт, те отиваха право към водата.
         Такива бяха, както ми се струваше тогава, плановете и сметките на Жълтия Джейк.
         Впоследствие се оказа, че съм разбрал намеренията му само наполовина. Бях още много млад и неопитен и не можех да си представя до каква крайност може да стигне човешката злоба.
         Реших да последвам мулата до къщата, да съобщя какво е направил, за да бъде наказан, а после да събера хора и да унищожим алигатора, преди да е изгълтал рибите в басейна. Но преди да изпълня решението си, елените отново привлякоха вниманието ми. Стадото, състоящо се от един рогат елен и няколко сърни, се бе приближило до басейна. Те се намираха на по-малко от двеста ярда от мене. Изкушението беше голямо. Спомних си обещанието, което бях дал на майка ми. На всяка цена трябваше да го изпълня и да й занеса еленово месо. При това засега никаква опасност не заплашваше рибите. Алигаторът бе току-що закусил. След като бе погълнал цяло куче, нямаше да безпокои рибите поне в продължение на няколко часа. А колкото до Жълтия Джейк — видях го да се отправя към къщи. Можехме да го намерим, когато пожелаем. Наказанието му можеше да почака, докато се върна.
         С тези мисли аз изоставих първоначалното си намерение и насочих внимание изключително към дивеча. Сърните все още не бяха в обсега на пушката ми и аз зачаках с надежда, че ще се приближат.
         Но чаках напразно. Елените не обичат да се приближават до басейна. Те гледат на островчето от вечнозелена растителност като на опасно място и по навик го избягват. Това е естествено — оттам често ги поздравява свистенето на индианските стрели и подобният на плющенето на бич пукот на ловджийска пушка. Оттам често достигат до тях смъртоносните стрели или куршуми.
         Като забелязах, че дивечът не се приближава, а се отдалечава, реших да го последвам. Спуснах се от скалата и през шубраците стигнах до края на равнината.
         Излизайки на открито, аз се впуснах напред, отвързах кучетата и извиках: „Дръж!“
         Ловът бе превъзходен. Начело на стадото бягаше старият елен. Кучетата следваха елените по петите. Струваше ми се, че никога не бях виждал елени да тичат така стремглаво. Не бяха изминали и двадесетина секунди, а те бяха вече прекосили саваната, широка повече от една миля. Виждах много добре цялото стадо. Нямаше нищо, което да пречи на животните в техния бяг и на погледа на човек, който ги наблюдава.
         Добитъкът бе изпасъл тревата, а по зелената равнина не растяха храсти. Ловът се свеждаше до това, кой е по-бърз — кучетата или елените. А елените тичаха така главоломно, че започнах да се съмнявам, че ще се сдобия с дивеч.
         Съмненията ми скоро се разсеяха. Точно накрая на саваната преследването свърши. Кучетата повалиха една сърна и се хвърлиха върху нея. Едно от тях я бе захапало за гърлото. Бързо се отправих към тях. Десет минути по-късно се намирах на мястото и след краткотрайна борба животното бе убито. Бях доволен от кучетата, от лова и от успеха си. Радвах се, че ще удържа на обещанието си и като нарамих животното, се отправих победоносно към къщи.
         Когато се обърнах да си вървя, видях сенки от криле по огряната от слънце савана. Погледнах нагоре. Ниско над главата ми летяха две големи птици. Те не се издигаха нагоре. Напротив — кръжеха спираловидно и сякаш с всеки кръг слизаха все по-ниско. Отначало слънцето блесна в очите ми и не можах да разпозная птиците, които размахваха криле зад гърба ми. Лъчите му ярко осветиха кремавата перушина на птиците и аз можах да ги разпозная. Бяха кралски лешояди — най-красивите представители на този вид. Бих казал дори, че са изобщо най-красивите птици. Във всеки случай сигурно е, че те заемат едно от първите места в света на орнитологията*. Тези птици живеят в Страната на цветята и не се срещат на север. Тяхното убежище са зелените мочурища и обширните савани на Флорида, равнините на Ориноко и Апуре. В някои части на Флорида те се срещат рядко. Тяхното появяване в околностите на плантациите предизвиква голям интерес, подобен на интереса към полета на орел. Не е така с другите лешояди — cathartes aura u atratus. И двата вида се срещат толкова често, колкото и обикновените врани.
         [* Орнитология — наука за птиците, раздел от зоологията. Б. пр.]
         За доказателство, че кралските лешояди са рядкост, мога да заявя, че и сестра ми ги беше виждала само много отдалеч. А тя бе вече дванадесетгодишна и бе родена във Флорида. Наистина тя не беше се отдалечавала много от дома ни и рядко бе напускала границите на плантацията. Спомних си, че тя много искаше да види отблизо една от тези разкошни птици и веднага реших да задоволя желанието й.
         Птиците летяха ниско — толкова ниско, че виждах жълтите им гуши, кораловочервените им корони и оранжевите гънки край човките им. Те наистина бяха наблизо — на половин разстояние от обсега на пушката ми, но кръжаха толкова бързо, че само по-добър стрелец от мене можеше да свали някой от тях с куршум.
         Затова и не се опитах да стрелям по тях. Хрумна ми друг план и без много да се бавя, се заех да го изпълня.
         Разбрах, че лешоядите бяха забелязали сърната, която носех на рамото си. Затова се виеха над главата ми. Планът ми бе съвсем прост. Оставих животното на земята, взех пушката и се отправих към гората. На около петдесет ярда от мястото, където оставих сърната, бяха най-близките дървета и аз се скрих зад едно от тях.
         Не стана нужда да чакам дълго. Неподозирайки нищо, птиците кръжаха и се спускаха все по-ниско и по-ниско. Накрая една от тях кацна на земята. Преди още втората да се присъедини към нея, пушката изгърмя и красивото създание се повали безжизнено на земята.
         Изплашен от гърмежа, другият лешояд се издигна високо и изчезна зад върховете на кипарисите.
         Отново нарамих сърната. Взех птицата в ръка и си тръгнах. Сърцето ми ликуваше. Предвкусвах двойно удоволствие, защото щях да създам двойна радост. Щях да ощастливя двете същества, които ми бяха най-скъпи на света — любещата си майка и прекрасната си сестра. Скоро прекосих саваната и навлязох в портокаловата гора. За да не се забавя, не минах през вратата, а се прекатерих през оградата. Бях толкова радостен, че товарът ми се струваше лек като перце. Въодушевено крачех, без да обръщам внимание на натежалите от плод клони, които се изпречваха на пътя ми. Обрулвах златните портокали, които се търкаляха по всички посоки. Какво значение имаше един кош портокали?
         Стигнах до цветната градина. Майка ми стоеше на верандата. Тя ме видя и радостно извика. Аз хвърлих плячката си в краката й. Бях изпълнил обещанието си.
         — Какво е това? Птица? — попита майка ми.
         — Това е кралски лешояд. Подарък за Вирджиния. Къде е тя? Още ли не е станала? Ах, малка мързелана! Сега ще я събудя. Как може да се спи в такова прекрасно утро!
         — Грешиш, Джордж. Тя стана преди повече от час. Игра допреди малко и излезе.
         — Къде отиде? В гостната?
         — Не, отиде да се изкъпе.
         — Да се изкъпе!
         — Да, отидоха с Вайола. Но какво…
         — О, майко, майко!
         — Кажи какво има, Джордж?
         — О, Боже мой, алигаторът!


         ГЛАВА IX
        КЪПАНЕ В БАСЕЙНА

         — Жълтия Джейк! Алигаторът!
         Единствено тези думи можах да изрека.
         Майка ми настойчиво ме молеше да й обясня какво се е случило. Но аз нямах време за губене. Обезумял от страх, се втурнах навън и я оставих сама. Тя бе не по-малко ужасена от мене.
         Тичах към басейна. Не по криволичещата пътека, а направо, прескачайки всички препятствия по пътя си. Прехвърлих се през оградата и се втурнах през портокаловата гора. Бягайки, кършех клоните на дърветата, плодовете падаха по земята. Напрягах слух да уловя всеки звук.
         Зад мен долитаха различни шумове — чувах пълния с отчаяние глас на майка ми. Виковете й бяха вдигнали цялата къща и прислужниците — мъже и жени, й пригласяха като ехо. Кучетата в ограденото място, уплашени от неочакваната суматоха, залаяха. Домашните птици и птиците в кафезите закрещяха в хор с тях.
         Всички тези шумове идваха откъм плантацията. Но не тях се стараех да доловя. Аз се мъчех да разбера какво става при басейна.
         И от тази посока вече чувах звукове. До ушите ми достига плясък на вода, примесен с ясен сребрист глас — гласа на сестра ми. „Ха, ха, ха!“ — звънти нейният смях. Слава Богу, нищо не й се е случило!
         Изведнъж се сетих, че се къпят, и забавих стъпките си.
         Извиках още по-високо:
         — Вирджиния, Вирджиния!
         Нетърпеливо зачаках отговор. Той не дойде. Навярно плясъкът на водата бе заглушил гласа ми. Извиках още по-високо:
         — Вирджиния! Сестро! Вирджиния! Този път тя ме чу и отговори:
         — Кой вика? Ти ли си, Джордж?
         — Да, аз съм, Вирджиния.
         — Какво искаш, братко?
         — Излез по-бързо от водата!
         — Защо пък да изляза? Приятели ли дойдоха? Много рано са дошли. Нека да почакат. Джордж. Иди ги забавлявай! Искам да се порадвам на прекрасното утро. Водата е чудесна! Нали, Вайола? Сега ще поплувам из езерцето. Ето, хвърлям се!
         След това отново се чу плясък във водата и веселият смях на сестра ми и прислужницата й. Изкрещях с пълен глас:
         — Слушай ме, Вирджиния. За Бога, излез от водата!
         Изведнъж веселите гласове замлъкнаха. Чу се остър писък, последван от отчаян вик. Разбрах, че това не беше отговор на моите молби. Наистина аз исках да уплаша сестра ми, но виковете, които сега достигнаха до ушите ми, бяха изпълнени с ужас. Сестра ми викаше:
         — Виж, Вайола! Помощ! Какво чудовище! Насам идва. О, Боже мой помощ! Джордж, помощ! Спаси ме! Спаси ме!
         Твърде добре разбрах значението на несвързаните думи и продължителния писък, който ги последва.
         — Идвам сестро, идвам!
         Мълниеносно се понесох напред, през клоните, които ми се изпречваха.
         Но не е ли вече твърде късно? Тя стене в агония! Може би вече е между челюстите на алигатора!
         Десетина скока — и се намерих извън горичката. Спуснах се по насипа и спрях при басейна. Пред погледа ми се разкри страхотна картина.
         Сестра ми бе сред езерцето и плуваше към брега, където стоеше квартеронката, нагазила до колене във водата. Тя пищеше и размахваше ръце като обезумяла. Зад сестра ми плуваше огромният гущер. Цялото му тяло, предни крайници, лапи й нокти ясно личаха в бистрата вода. Над повърхността се показваше неговия гръб покрит с назъбени люспи. Муцуната и опашката му бяха вдигнати високо. С опашката си той разбиваше водата на бяла пяна, която пъстреше повърхността на езерото. По-малко от десет фута деляха животното от жертвата му. Кокалестите му челюсти почти достигаха зелената вълнена пола на сестра ми, която се носеше след нея по водата като шлейф. Всеки миг алигаторът можеше да се спусне и да сграбчи сестра ми.
         Тя плуваше с всички сили. Бе отличен плувец, но можеше ли това да й помогне сега? Костюмът за къпане й пречеше, но и да не беше така, алигаторът можеше да я сграбчи всеки миг. И въпреки това той не го правеше.
         Аз и досега не мога да си обясня защо не я нападна веднага. Може би както котката си играе с мишката, така и той се наслаждаваше на чувството си за сила и пълна власт над своята жертва.
         Всичко това ми мина през главата само за миг, докато зареждах пушката. Прицелих се и стрелях. По тялото на алигатора има две уязвими места, където нараняването може да бъде смъртоносно — очите или областта на сърцето зад предната лапа. Прицелих се в окото, но ударих рамото. Куршумът рикошира от твърдата набръчкана кожа като от гранитна скала. Той остави само белезникава драскотина по ромбоидните издатини и нищо повече.
         Чудовището престана да си играе. Куршумът изглежда му бе причинил болка. Всеки случай накарал го бе да действа по-решително и може би именно той го бе принудил да се хвърли.
         Алигаторът замахва с широката си опашка, сякаш за да набере скорост, и се впусна напред. Огромната му горна челюст се изправи вертикално и червеното му гърло се отвори широко. В следващия миг той захапа плаващата пола и о, ужас! — може би краката на сестра ми бяха в ужасната му уста!
         Хвърлих се във водата и заплувах към тях, като все още стисках пушката в ръка. Но тя ми пречеше. Пуснах я на дъното и продължих да плувам.
         Сграбчих Вирджиния тъкмо навреме, тъй като алигаторът вече я влачеше към дъното. С голямо усилие я издърпах. Напрягах всички сили, за да се задържим на повърхността. Нямах оръжие. Но и да имах, ръцете ми не бяха свободни, за да му нанеса удар.
         Аз извиках с пълен глас, като се надявах да изплаша нападателя и да го накарам да пусне сестра ми. Но напразно, той не я пускаше.
         Боже мой! Алигаторът ще завлече и двама ни под водата, ще ни удави и ще ни разкъса!
         Но внезапно се чу плясък във водата, като че ли някой се гмурна отвисоко в езерото. Кой е този бърз смел плувец; с изгоряло лице и дълга черна коса, която плува след него по водата, с гръд блестяща от лъскави пайети; тяло, облечено в дреха, цялата извезана и обсипана с мъниста? Мъж? Момче!
         Кой е този непознат младеж, който ни се притече на помощ?
         Той вече е до нас, до ужасния неприятел. В очите му се чете решителност, но той не издава никакъв звук. Поставя ръка на рамото на огромния гущер и с внезапен скок го възсяда. Едва ли ездач би скочил по-умело на седлото на кон.
         В издигнатата му ръка блясва нож; замахва и острието потъва в окото на алигатора.
         Влечугото изревава от болка. Земята потреперва. Опашката яростно бие водата и пръска пяна на всички страни. Заливани дъжд от пръски. Чудовището пуска сестра ми и аз плувам с нея към брега.
         Поглеждам назад и виждам необикновена гледка. Алигаторът се гмурка към дъното заедно със смелия си ездач. Той ще загине! Той е загубен!
         Продължавам да плувам, обзет от тази мъчителна мисъл. Излизам на брега и полагам на земята сестра си, която е загубила съзнание. Отново поглеждам назад.
         О, радост! Непознатият младеж е отново на повърхността и плува към брега. От другата страна на езерото близо до брега отвратителното животно яростно се мята във водата. То е разярено от болката, която му причиняват нанесените рани.
         За щастие сестра ми не беше пострадала. Плаващата пола я беше спасила. По нежната кожа на Вирджиния имаше само незначителни драскотини. Сега вече тя беше в грижливи ръце. С гальовни думи и погледи на състрадание я отнесоха далече от мястото, където бе преживяла опасността.


         ГЛАВА X
        МЕТИСЪТ*
         [* Метис — син на бял баща и майка индианка. Б. пр.]

         Скоро пребиха алигатора и го извлякоха на сушата. Всичко това достави огромно удоволствие на чернокожите от плантацията. Никой не подозираше, че влечугото е било доведено в езерото, тъй като не бях казал никому ни дума. Всички смятаха, че то е дошло само от реката или лагуната, нещо, което се бе случвало и по-рано. Жълтият Джейк, който взе най-дейно участие в унищожаването на алигатора, повтори на няколко пъти това предположение. Злодеят и не подозираше, че неговата тайна е известна! Смятах, че само ние двамата бяхме посветени в нея. Но аз се лъжех.
         С победоносни викове прислугата се върна в къщи, като влачеше завързания с въжета труп на алигатора. Останах сам с нашия храбър спасител, за да му благодаря.
         Майка ми, баща ми и всички други му бяха вече благодарили. Всички изразиха възторга си от смелата му постъпка. Даже сестра ми, която бе дошла на себе си, преди да я отнесат, му благодари с топли думи.
         Той приемаше любезностите мълчаливо, като се усмихваше или просто кимаше с глава. Макар и все още младеж, той се държеше достойно като възрастен.
         Изглеждаше на моите години, а и на ръст бяхме еднакви. Тялото му бе хармонично развито, а лицето му — красиво. Макар че дрехите му бяха индиански, цветът на кожата му не бе на истински индианец. Лицето му бе по-скоро мургаво, отколкото бронзово. Той явно бе метис.
         Орловият му нос, характерен за някои североамерикански племена, му придаваше благороден вид. Очите му — благи, когато бе спокоен, лесно пламваха. Когато бе възбуден, нещо, което вече бях наблюдавал, те хвърляха искри.
         Примесът от кръвта на бялата раса в жилите му бе омекотил и направил правилни острите индиански черти, като бе запазил в тях героичната величавост на израза. Черната му коса бе по-мека от косата на истинския индианец, но бе гъста и лъскава. С една дума — целият вид на непознатия младеж бе благороден и красив. След няколко години той щеше да стане мъж със забележителна красота. Но и сега в него имаше нещо неповторимо — човек, който го беше видял веднъж, не можеше да го забрави.
         Казах, че дрехите му бяха индиански. Но те не бяха направени от кожа на убит дивеч. Еленовата кожа отдавна не служи за облекло на туземното население във Флорида. Само мокасините му бяха от щавена еленова кожа. Гамашите му бяха от алено платно; туниката — от пъстър памучен плат. Те бяха украсени с богата бродерия от мъниста. Освен това той носеше колан от раковини. На главата си имаше лента, над която се издигаха прави три пера от опашката на кралски лешояд, когото индианците почитат, както и орела. Около врата му имаше наниз от шарени мъниста, а на гърдите му — три сребърни полумесеца, поставени един над друг.
         Така бе облечен младежът и макар че дрехите му бяха напоени с вода, той имаше благороден и живописен изглед.
         — Сигурен ли сте, че не сте ранен? — попитах го аз за втори път.
         — Съвсем сигурен съм. По мене няма и драскотина.
         — Но вие сте съвсем мокър. Мога ли да ви предложа да се преоблечете? Струва ми се, че моите дрехи ще ви станат.
         — Благодаря ви. Не съм свикнал да нося такива дрехи. Слънцето е силно и моите скоро ще изсъхнат.
         — Заповядайте у дома да хапнем нещо.
         — Благодаря. Скоро се храних. Не съм гладен.
         — Бихте ли изпил чаша вино?
         — Не, благодаря. Пия само вода.
         Не знаех какво да кажа на новия си познат Той отклони всичките ми покани и все пак остана с мен. Не пожела да ме придружи до дома, но и не показа, че иска да си отиде. Дали очакваше нещо друго? Награда за услугата? Може би той очакваше нещо по-съществено от обикновените любезности.
         Нямаше нищо неестествено в това. Макар и очарователен, младежът бе индианец. Бе получил достатъчно похвали. Индианците не обичат празните думи. Може би очакваше нещо повече. Това бе естествено за човек с неговото положение, както бе естествено и за мене да си помисля такова нещо.
         Извадих кесията си и я сложих в ръцете му. Следващия миг тя се намери на дъното на езерото.
         — Не съм ви искал пари — каза той когато хвърли възмутено доларите във водата.
         Почувствах раздразнение и срам. Чувството за срам преобладаваше. Хвърлих се в езерото и се гмурнах под водата. Но не за кесията, а за пушката, която видях на скалистото дъно. Извадих я, излязох на брега и му я подадох.
         Особената усмивка, с която той я прие, показваше, че съм поправил грешката си и съм покорил гордостта на този необикновен младеж.
         — Мой ред е да се отплатя — каза той. — Позволете да ви върна кесията и да ви се извиня за грубата си постъпка.
         Преди да успея да го възпра, той се хвърли във водата, извади кесията, върна се на брега и я постави в ръцете ми.
         — Прекрасен подарък — каза той, като разглеждаше пушката. — Не мога да ви се отплатя, преди да се върна у дома. Ние, индианците, нямаме много неща, които вие, белите, цените, освен доколкото зная, нашите земи. (Той наблегна на последните думи.) Грубите предмети, които произвеждаме — продължи той, — не могат и да се сравняват с вашите. В най-добрия случай те се ценят като любопитни и ненужни неща. Но чакайте? Вие сте ловец, нали? Бихте ли приел чифт мокасини и патрондаш? Маюми умее ла ги прави много хубави…
         — Маюми?
         — Сестра ми. Ще видите, че мокасините са по-удобни за лов от тежките обувки, които носите. С тях човек стъпва по-безшумно.
         — Много бих искал да имам чифт мокасини именно от вас!
         — Радвам се, че ще мога да задоволя желанието ви. Маюми ще ги изработи, а също и патрондаша.
         „Маюми — повторих в себе си аз. — Прелестно и странно име! Дали не е тя?“
         Мислех за едно прекрасно създание, което бях срещнал случайно на една горска пътека.
         Тя бе сън, небесно видение. Бе толкова хубава, че не можеше да бъде земно създание.
         Видението ми се бе показало в образа на индианска девойка веднъж, когато скитах из уханните гори. Видях я на една полянка, обсипана с цветя — едно от онези места в южните гори, които природата така щедро украсява. Девойката бе сякаш част от прекрасната картина. Зърнах я само за миг и тя изчезна. Потърсих я, но напразно. Тя се скри като привидение в горския лабиринт от пътеки и повече не я видях. Но макар и да изчезна от погледа ми, тя остана запечатана в паметта ми. Оттогава бленувах за това красиво видение. Дали тя беше Маюми?
         — Вие как се казвате? — попитах, като видях, че младежът се готви да тръгне.
         — Белите ме наричат с името на покойния ми баща Пауел. Той беше бял. Майка ми е жива. Не е необходимо да казвам, че е индианка… Но аз трябва да си вървя сър — добави той. — …Позволете ми да ви задам един въпрос, преди да си отида. Може би ще ви се стори неуместен, но имам пълно основание да го задам. Има ли сред робите ви лош човек, настроен враждебно към семейството ви?
         — Да, има такъв човек. Имам достатъчно причини да го подозирам.
         — Бихте ли познал следите му?
         — Да.
         — Тогава последвайте ме!
         — Не е необходимо. Досещам се къде ще ме заведете. Знам всичко. Той примами алигатора, да погуби сестра ми.
         — А! Вие знаете? — възкликна младият индианец изненадан — Как узнахте за това, сър?
         — Бях на онази скала и видях всичко. А вие как узнахте? — попитах на свой ред.
         — По следите на човека, кучето и алигатора. Бах на лов край блатото. Видях следите. У мен се породи съмнение и пресякох нивята. Бях достигнал шубраците, когато чух викове. Дойдох точно на време.
         — Да, точно навреме. Иначе злодеят щеше да успее в намеренията си. Но бъдете спокоен, драги приятелю. Той ще получи наказанието си. Надявам се, че пак ще се срещнем.
         — Добре! Трябва да бъде наказан. Разменихме още няколко думи. Стиснахме си ръцете и се разделихме.


         ГЛАВА XI
        ГОНИТБАТА

         Вече не се съмнявах, че мулатът е виновен. Унищожаването на рибите едва ли е била неговата единствена цел. За такова незначително нещо той не би положил толкова усилия. Не, той е замислял нещо много по-страшно. Неговият план наистина беше продиктуван от необуздана жестокост и отмъстителност. Той е искал да причини смъртта на сестра ми или на Вайола, а може би и на двете!
         Това беше ужасно, но нямаше място за съмнение. Всички обстоятелства потвърждаваха убеждението ми. Дори младия индианец бе на същото мнение. По това време на годината сестра ми се къпеше почти всеки ден. Това бе известно на всички от плантацията. Ако бях се сетил, когато тръгнах подир елените, аз, разбира се, щях да постъпя по друг начин. Но можех ли да подозирам подобно низко злодейство.
         Коварният и жесток план бе изпълнен ловко от мулата. Само по една случайност имаше свидетели. Ако не беше тази случайност, вероятно намеренията му щяха да се осъществят и сестра ми щеше да загине.
         Кой би могъл тогава да посочи престъпника? Щяха да решат, че само влечугото е виновно. Кой би се усъмнил в мулата? Жълтият злодей бе замислил всичко със сатанинска пресметливост.
         Изгарях от негодувание. Моята бедна невинна сестра! Тя и не подозираше с какви долни средства се бяха опитали да отнемат живота й. Тя знаеше, че мулатът не я обича, но никога не бе й минало през ума, че той може да изпитва към нея такава демонична омраза. Самата мисъл за това ме караше да горя от гняв. Повече не можех да се въздържам. Престъпникът трябва да бъде наказан и то незабавно! Трябва да му бъде наложено строго наказание и да му се отнеме възможността да повтори престъпните си опити!
         Не знаех как ще постъпя с него. По-старите трябваше да решат това. Камшикът се бе оказал безполезен. Може би каторжните вериги щяха да го принудят да се поправи. Всеки случай трябваше да го изгонят от плантацията.
         В мислите си не бях го осъдил на смърт, макар че заслужаваше. Колкото и да бях възмутен, не помислях за толкова тежка присъда. Свикнал с великодушието на баща ми, и през ум не ми мина, че ще му наложат такова наказание. Камшикът, затворът, каторжните вериги в Сен Марк или Сен Августин — мислех, че вероятно едно от тези наказания ще бъде наложено на Жълтия Джейк.
         Разбира се, знаех, че няма да оставят снизходителния ми баща сам да реши. В разрешаването на такива въпроси вземаха участие всички плантатори. Скоро щяха да съберат импровизиран съд. Без съмнение виновника щяха да съдят съдии, по-строги от неговия господар.
         Не размишлявах повече. Реших, че незабавно трябва да го изправят пред съда. Изтичах към дома, за да разкажа всичко. В бързината си, както преди, не минах по криволичещата пътека, а направо през горичката.
         Не бях направил и няколко крачки, когато наблизо чух шумолене на листа. Не виждах никого, но бях сигурен, че шумът е причинен от човек, скрит сред дърветата. Помислих, че някой от робите се е възползвал от суматохата, за да си похапне портокали.
         Реших, че не си струва да се бавя за такава незначителна постъпка. Задоволих се да извикам, но никой не отговори. Продължих пътя си. Когато стигнах зад къщата, намерих баща си в ограденото място до големия навес. Надзирателят беше също там. Там бе и старият Хикмън — ловецът на алигатори, както и двама-трима бели, дошли случайно по работа.
         В присъствието на всички описах подробно, доколкото позволяваше времето, необикновеното деяние, на което бях станал свидетел сутринта.
         Всички останаха като ударени от гръм. Хикмън веднага заяви, че такова нещо е вероятно, макар никой да не се усъмни в думите ми. Съмнения се породиха само по отношение намеренията на мулата. Дали е искал да отнеме човешки живот? Злодеянието бе толкова голямо, че беше просто невероятно: толкова ужасно престъпление човек не можеше и да си представи.
         Но скоро всички съмнения изчезнаха. Появи се нов свидетел, който потвърди и допълни моите показания, като добави липсващата брънка от веригата доказателства. Това беше Черният Джейк, който съобщи, че има да ни каже нещо.
         Тази сутрин — само около преди половин час, той видял Жълтия Джейк да се качва на дъба, който расте в единия край на ограденото място и от върха на който се вижда басейнът. Било точно по времето, когато „бялата мис“ и Вайола отишли да се къпят. Той бе съвсем сигурен, че по това време те са влизали във водата и Жълтият Джейк ги е видял. Възмутен от неговото неприлично държание, негърът извикал на мулата да слезе от дървото и го заплашил, че ще го обади. Мулатът отговорил, че бере желъди. Желъдите на този вид дъб са вкусни и са любимо лакомство за обитателите на плантацията. Черният Джейк обаче бил сигурен, че Жълтият Джейк се е качил на дървото със съвсем друга цел. Той продължил да го заплашва и накрая мулатът слязъл. Черният Джейк не видял никакви желъди.
         — Не за желъди беше той на дървото, масса Рандолф. Този жълт мързеливец не се беше качил за добро. — Така завършиха показанията на негъра.
         Неговият разказ убеди всички. Вече никой не се съмняваше в намеренията на мулата, колкото и ужасни да бяха. Той се бе качил на дървото, за да наблюдава завършека на мръсното си злодеяние. Бе видял сестра ми и Вайола да влизат в езерцето, знаеше каква опасност се крие във водите му и все пак не се бе помръднал, за да ги предупреди. Напротив! Той бе един от последните, които се притекоха към езерото, когато виковете на момичетата зовяха за помощ. Това бе доказано и от други. Всички улики бяха против него.
         Тези разкрития предизвикаха силно негодувание. Бели и черни, господари и роби бяха еднакво възмутени от ужасното престъпление. Из двора се разнесоха викове „Къде е Жълтият Джейк?“
         Чернокожи, бели и мулати се разтичаха във всички посоки, за да го търсят. Всички еднакво желаеха да бъде наказан.
         Но къде беше той? Викаха го високо по име, заповядваха и заплашваха. Но отговор нямаше. Къде се беше скрил?
         Претърсиха конюшнята, навеса, кухнята, колибите, дори и хамбара, но напразно. Той беше изчезнал.
         Бяха го видели малко преди това, когато бе помагал да довлекат трупа на алигатора. Мъжете бяха домъкнали влечугото в ограденото място и го бяха хвърлили на свинете. Жълтият Джейк бил заедно с всички и помагал наравно с другите.
         Сега аз си спомних, че бях чул шум сред портокаловите дървета. Дали това не е бил Жълтият Джейк? В такъв случай сигурно е дочул разговора ми с младия индианец или поне края му и сега сигурно е избягал далече.
         Аз поведох преследвачите през портокаловата гора. Претърсихме всички кътчета. Нямаше го там. После влязохме в гъсталака около „хомъка“ и обходихме от край до край храстите. Нямаше и следа от мулата.
         Хрумна ми да се изкача на скалата — мястото, от което бях наблюдавал. Покатерих се на върха и усилията ми бяха възнаградени. Щом хвърлих поглед към нивята, видях беглеца. Той се криеше между редиците индиго. Пълзеше по ръце и колене и явно искаше да се добере до царевицата.
         Повече не чаках, а скочих от скалата и се втурнах подире му. Баща ми, Хикмън и другите ме последваха.
         Не приложихме никаква хитрост, за да се приближим незабелязано. По нашите викове мулатът разбра, че сме го видели и че го преследваме. За него нямаше смисъл да се крие повече! Той се изправи на крака и побягна с всички сили. Скоро навлезе в царевицата. Преследвачите с викове го следваха по петите.
         Макар и още момче, бях най-бърз от групата. Знаех, че мога да тичам по-бързо от Жълтия Джейк и че скоро ще го настигна, ако не го изпусна от очи. Единствената му надежда бе да се добере до блатото и да се скрие в гъсталаците от „палмето“, сред които ние трудно бихме могли да го открием. Тичах с всички сили, за да му попреча да стигне до блатото. Успях да го догоня точно преди да навлезе в гората и да го хвана за полата на палтото му.
         Това беше съвсем безразсъдно от моя страна. Не бях дори помислил какво да направя, след като го настигна. Не бях предвидил, че ще се съпротивява, макар че е съвсем естествено да се очаква съпротива от всеки отчаян човек. Свикнал бях да ми се подчиняват и си въобразявах, че щом го настигна, той ще се предаде. Но аз се заблуждавах. Бях задъхан и изтощен. Дори котка не бих могъл да удържа. Жълтият Джейк се изскубна без голямо усилие от ръцете ми. Но вместо това той се спря, обърна се свирепо, извади ножа си и го заби в ръката ми. Той се, бе прицелил в сърцето ми, но аз вдигнах внезапно ръка и предотвратих съдбоносния удар. Той повторно вдигна нож и повторно щеше да ме промуши, но точно в този миг в схватката се намеси и друго лице. Преди още опасното острие да се забие, силните ръце на Черния Джейк сграбчиха противника ми. Злодеят се бори свирепо, за да се освободи, но мускулестата прегръдка на неговия стар съперник не се отпусна, докато Хикмън и другите не пристигнаха. Обезвредиха го и го завързаха със здрави ремъци.


         ГЛАВА XII
        СТРОГАТА ПРИСЪДА

         Разбира се, всички тези вълнуващи събития предизвикаха възбуждение и извън границите на нашето имение. Край бреговете на реката имаше няколко плантации, наредени една до друга. Те образуваха нашето поселище. Вестта за случката се разнесе като мълния и след по-малко от час от всички посоки заприиждаха бели хора. Някои от тях — бедните ловци, които живееха в покрайнините на големите плантации — пристигнаха пеша, а други — плантаторите и надзирателите — дойдоха на коне. Всички носеха оръжие — пушки и пистолети. Човек, който не е от тези места, би предположил, че това е сбирка на народно опълчение. Обаче сериозният вид на тези, които прииждаха, напомняше по-скоро сбор на погранични жители, чули за нахлуване на индианци.
         След около един час се събраха над петдесет души — почти всички бели мъже на поселището.
         Набързо бе образуван съд, пред който изправиха Жълтия Джейк. Процедурата не се съобразяваше с никакъв закон, въпреки че грубовато се спазваха някои правни условности. Хората, които се бяха събрали, имаха върховна власт — те бяха господарите, на земята и в такива случаи лесно можеха да устроят съд и да посочат съдия. Спряха се на плантатора Рингоулд — нашия съсед. Баща ми отказа да участва в съда.
         Делото мина набързо. Фактите бяха още пресни и красноречиво говореха за престъплението. Аз седях пред съда с превързана, тежко наранена ръка. Всички останали обстоятелства, които бяха свързани с престъплението, бяха изложени подробно. Веригата от улики бе пълна. Мулатът бе посегнал на живота на бели хора и разбира се, бе осъден на смърт.
         Но как да бъде екзекутиран? Някои гласуваха за обесване, но за повечето обесването бе много леко наказание. Мнозинството гласува за смърт чрез изгаряне. Самият съдия даде гласа си за тази жестока присъда.
         Баща ми моли за смекчаване на присъдата. Той искаше да спестят на осъдения поне мъченията, но жестоките съдии не искаха и да чуят. В последно време всеки от тях бе загубил роби. От всички плантации бягаха много роби, което се обясняваше с близостта на индианците.
         Плантаторите обвиниха баща ми, че бил прекалено милостив. Според тях робите от поселището се нуждаели от жесток урок за назидание. Съдбата на Жълтия Джейк трябвало да послужи за предупреждение към всички, които биха пожелали да му подражават.
         Така разсъждаваха повечето от плантаторите и подкрепиха присъдата, според която Жълтият Джейк трябваше да бъде изгорен жив.
         Голяма грешка е да се смята, че само индианците в Северна Америка измъчват пленените си врагове. В повечето достоверно проверени случаи, при които индианците са проявили жестокост, те са били предизвикани от несправедливости и жестокости, извършени спрямо тях, и мъчението на пленниците е било само възмездие. Във всички времена човешката природа се е поддавала на изкушението да отмъщава и ние с право можем да обвиним в жестокост не само червенокожите, но и белите. Ако индианците бяха писали историята на крайграничните войни между бели и червенокожи, светът може би щеше да измени мнението си за тяхната тъй наречена „жестокост“.
         Съмнително е дали в цялата история на тези войни могат да се намерят примери, които да се равняват на случаите на жестокост, проявена от белите към червенокожите. Има случаи, когато червенокожи са били обезобразявани и мъчени до смърт само заради една обикновена обида, а когато са се осмелявали да вдигнат ръка и нанесат удар, те често са били наказвани със смърт, тъй като така гласи писаният закон. Индианците са проявявали жестокост почти винаги само за отмъщение. Някои цивилизовани тирани са измъчвали хора, без дори да могат да се оправдаят, че са искали да отмъщават. А ако е имало мъст, тя обикновено не е имала нищо общо с естествената жажда за отмъщение, която се поражда в човешкото сърце, когато е дълбоко убедено, че е извършена неправда, а по-скоро е била дребнава отмъстителност, каквато често подлият деспот проявява към по-слабите, над които има власт.
         Без съмнение Жълтият Джейк заслужаваше смърт. Престъпленията му бяха тежки. Но по волята на съдиите той трябваше да понесе и мъчения.
         Както споменах, баща ми и някои други се възпротивиха. Но останалите имаха мнозинство. Ужасната присъда бе произнесена. Хората, които я решиха, се заеха с изпълнението й. Тъй като екзекуцията е неподходяща сцена за имението на един джентълмен, избраха място далеч от къщата, надолу край езерото. Цялата тълпа заедно с осъдения тръгна нататък.
         Намериха подходящо дърво на около двеста ярда от брега. Щяха да привържат осъдения за дървото и да запалят кладата около него.
         Баща ми не искаше да бъде свидетел на екзекуцията. Единствен аз от цялото семейство тръгнах с всички. Мулатът ме видя и ме обсипа с ругатни. Той се опита да ме дразни с това, че ми бе нанесъл рана, гордееше се с постъпката си. Без съмнение смяташе ме за един от най-големите си врагове. Аз наистина бях неволен свидетел на престъплението му и главно поради моите показания го осъдиха. Но не бях отмъстителен и ако имах възможност, бих му спестил ужасната съдба, която го очакваше, или поне мъченията.
         Пристигнахме на мястото на екзекуцията. Неколцина дошли преди нас събираха дърва и ги трупаха около дървото. Други наклаждаха огъня. Сред тълпата се шегуваха, някои се смееха, чуваха се ругатни, в които се чувстваше омразата към цялата цветна раса.
         Особено деен бе младият Рингоулд. Той бе буен младеж, който скоро щеше да встъпи в пълнолетието си, с необуздан жесток нрав — характерна семейна черта.
         Знаех, че той харесва сестра ми Вирджиния. Бях забелязал, че показва предпочитание към нея и че едва успява да скрие ревността си към всички, които се приближават до сестра ми. Баща му бе най-богатият плантатор в поселището. Надменният му син смяташе, че е добре дошъл навсякъде. Но мене ми се струваше, че той не бе толкова добре дошъл за Вирджиния, макар и да не можех да потвърдя това със сигурност. Не бих могъл да я разпитвам по този твърде неудобен въпрос, тъй като малката госпожица се смяташе вече за жена. Рингоулд не бе нито красив, нито приятен. Той бе доста умен, но се държеше заповеднически към по-нискостоящите от него — нещо обикновено за богаташките синове. Той си бе спечелил славата на отмъстителен човек. Отгоре на всичко бе разюздан — прекалено често го виждаха в съмнителна компания край арената за борба с петли в гората. Аз лично не го харесвах и никога не съм имал желание да му бъда приятел. Той беше малко по-възрастен от мене, но не това беше причината — аз не харесвах неговите склонности. Баща ми и майка ми обаче не мислеха така. И двамата насърчаваха неговите посещения. Вероятно и двамата желаеха да им стане зет някой ден. Те не виждаха у него никакви недостатъци. Блясъкът на златото заслепява очите и често ни пречи да преценяваме хората.
         И така младият човек бе един от хората, които най-ревностно участваха в подготовката на екзекуцията на мулата. Това се дължеше до голяма степен на естествената му склонност към жестокост. И той, и неговият баща бяха известни като жестоки плантатори. За всички негри от поселището нямаше по-страшна участ от тази да бъдат продадени на масса Рингоулд.
         Но имаше и други причини, които караха младия Рингоулд да се проявява така шумно. Той смяташе, че играе ролята на рицар-закрилник, като показваше по този начин приятелството си към семейството ни и най-вече към Вирджиния. Ненужната му жестокост към престъпника обаче не срещна одобрението на никой от нас. Малко вероятно бе по този начин да спечели усмивката на моята добра сестра.
         Младият метис Пауел също присъстваше. Чувайки виковете по време на гонитбата, той се бе върнал и сега стоеше сред тълпата и гледаше, без да вземе участие в приготовленията.
         Точно тогава погледът на Рингоулд се спря на младия индианец и аз забелязах как очите му пламнаха. Той бе научил всички подробности. В лицето на мургавия младеж той виждаше храбрия спасител на Вирджиния, но не гледаше с благодарност. В гърдите му се надигаше друго чувство. То ясно пролича по подозрителната усмивка, която заигра на устните му.
         Още по-ясно той изрази това чувство, като се обърна грубо към Пауел:
         — Хей, червенокож! — извика той, обръщайки се към младия индианец. — Сигурен ли си, че и ти нямаше пръст в тази работа?
         — Червенокож ли? — извика метисът възмутен, като в същото време хвърли горд поглед към човека, който го обиди. — Наричате ме червенокож? Моята кожа има по-добър цвят от вашата, бледолик негоднико!
         Рингоулд бе доста блед и ударът попадна точно в целта. Обидата го засегна с бързината на изстрел, но той беше така изумен, че един индианец се обръща към него по толкова обиден начин, и изпадна в такава ярост, че не можа да отговори веднага.
         Разнесоха се възгласи:
         — По дяволите! Какво дрънка този индианец!
         — Я повтори! — изкрещя Рингоулд, щом се окопити.
         — Ще повторя, щом желаете. Бледолик негодник! — извика метисът, като наблегна на последната дума.
         Едва бе изрекъл това и пистолетът на Рингоулд изгърмя. Но куршумът не улучи метиса. В следващия миг двамата противници се хванаха гуша за гуша.
         И двамата се повалиха на земята, но метисът имаше надмощие. Той бе отгоре. Без съмнение скоро щеше да свърши с белия си противник. В ръката му блесна острие. Но някой изби ножа от ръката му и цяла тълпа хора се втурна към тях и ги разтърва.
         Някои се възмущаваха от поведението на младия индианец и искаха да бъде наказан със смърт. Но имаше други, у които заговори чувството за справедливост. Те бяха свидетели на предизвикателството и въпреки властта на Рингоулдовци не позволиха младежът да стане жертва. Аз също бях решил да го закрилям, докато мога.
         — Мъчно е да се каже как щеше да свърши всичко това, ако в този опасен миг вниманието ни не беше отвлечено от внезапен вик:
         — Жълтия Джейк избяга!


         ГЛАВА XIII
        ПРЕСЛЕДВАНЕТО

         Обърнах се. Наистина мулатът бягаше.
         Вниманието на всички бе погълнато от стълкновението между Рингоулд и индианеца и за известно време всички бяха забравили престъпника. Ножът, избит от ръката на Пауел, бе паднал в краката на Жълтия Джейк. Като се възползва от бъркотията, той го сграбчи, преряза въжетата около краката си и се измъкна, без някой да успее да го задържи. Неколцина се помъчиха да го хванат, когато се промъкваше през групата, но тъй като беше гол, успя лесно да се изплъзне, с десетина скока излезе от тълпата и побягна към брега на езерото.
         Опитът му за бягство изглеждаше безумен. Щяха или да го застрелят, или да го настигнат. Но нима е безумие да бягаш от сигурна смърт, и то каква смърт!
         Проехтяха изстрели. Отначало стреляха с пистолети. Всички бяха оставили пушките си подпрени на дърветата или на близката ограда. Собствениците им се втурнаха към тях. Един след друг стрелците започнаха да се прицелват. Последва бърза пукотевица, която напомняше стрелба на отряд пехотинци.
         Сред белите имаше добри стрелци. Но не е лесно да се улучи човек, който бяга, за да спаси живота си, и който скача ту насам, ту натам, за да заобикаля пъновете и храстите. След като изгърмя и последната пушка, беглецът все още тичаше, явно незасегнат. След малко той се хвърли във водата и смело заплува към отсрещния бряг.
         Някои започнаха да зареждат пушките си отново. Други, като сметнаха, че няма време за губене, ги захвърлиха, свалиха набързо шапки, палта и ботуши, втурнаха се към езерото и се хвърлиха подир беглеца.
         Само след няколко минути картината се измени. Мястото, където щеше да се извърши екзекуцията, се обезлюди. Половината от хората се намираха на брега, те крещяха и размахваха ръце. Другата половина — двадесетина на брой — бяха във водата. Те плуваха мълчаливо — само главите им се показваха на повърхността. Далеч пред тях, на около петдесет крачки от първия преследвач бе самотният плувец, когото гонеха. Неговата глава с черни гъсти къдри ясно личеше над водата. От време на време се показваха жълтият му врат и рамене. В отчаяната си борба за живот той полагаше неимоверни усилия да увеличи разстоянието между себе си и преследвачите.
         Това беше странна сцена! Напомняше лов на елени, когато отчаяното животно се хвърля във водата и хрътките с лай се спущат след него. Но сега цареше още по-голяма възбуждение, защото и жертвата, и преследвачите бяха хора.
         Но в разгорещеното преследване участваха и кучета! Хрътки и булдози участваха заедно с господарите си в трескавата гонитба. Наистина странна сцена.!
         От брега все още се чуваха случайни изстрели. Тези, които останаха, бяха заредили пушките си. Отделни куршуми плясваха във водата далеч зад беглеца. Той вече нямаше защо да се страхува, че ще го улучат — бе извън обсега на пушките.
         Всичко ми се струваше като насън. Така неочаквано събитията следваха едно след друго, че не можах да повярвам на сетивата си и се съмнявах дали всичко това е действителност. Само преди малко престъпникът лежеше, вързан и безпомощен, а до него се издигаше кладата, на която щеше да изгори. Сега той плуваше свободен. Палачите му бяха безнадеждно далеч зад него. Толкова бърза бе промяната, че изглеждаше нереална. И все пак всичко бе станало пред очите ни.
         Преследването във водата е различно от преследването по суша. Макар да ставаше въпрос за живот и смърт, и преследвачите и беглецът напредваха бавно. Ние, които останахме на брега, в продължение на половин час наблюдавахме необикновеното състезание.
         Първоначалното възбуждение бе преминало, но интересът на тези, които наблюдаваха, не отслабваше. Някои продължаваха да викат и махат с ръце, макар с това да не можеха да повлияят на изхода. Никакви окуражителни думи не можеха да увеличат скоростта на преследвачите. И без заплахи беглецът се стремеше неудържимо напред.
         Докато стояхме на брега и бездействахме, имахме достатъчно време за размишления. Стана ни ясно защо мулатът бе потърсил убежище във водата. Ако се беше опитал да избяга през полята, кучетата щяха да го разкъсат или пък преследвачите щяха да го настигнат, тъй като мнозина бягаха по-бързо от него. Малцина обаче плуваха по-бързо от Жълтия Джейк и той добре знаеше това. Поради тази причина бе предпочел водата пред гората. И наистина сега имаше по-големи възможности да избяга. Но в края на краищата струваше ни се, че той няма да успее да се спаси. Островът, към който се бе отправил, се намира на около половин миля от брега, но зад него се простира водно пространство, широко повече от миля. Той щеше да достигне до него преди преследвачите. А после? Дали възнамеряваше да остане там с надеждата да се укрие в храстите? Островът, голям няколко акра, бе покрит с гъста гора от големи дървета. Някои растяха близо до брега. Клоните им, украсени със сребриста тиландзия* се свеждаха над водата. Но какво от това? Мечка или подгонен вълк можеха да намерят убежище там, но не и роб, извадил нож срещу господаря си. Не! Не! Ще претърсят всяка педя от храсталака. На острова нямаше къде да се скрие.
         [* Тиландзия — паразитно растение. Б. пр.]
         Може би имаше намерение само да отпочине там и като си поотдъхне, да поеме отново по водата към отсрещния бряг. Един добър плувец би могъл да направи това, но мулатът едва ли щеше да успее. Нагоре и надолу по реката сновяха лодки и пироги. Бяха отишли вече да ги викат и много преди той да успее да пресече голямото разстояние, поне половин дузина лодки щяха да порят водите след него. Не, не можеше да избяга нито на острова, нито по водата зад острова. Щяха да го хванат. Така си мислеха зрителите, които наблюдаваха преследването от брега.
         Напрежението нарасна, когато плувците наближиха острова. Така е винаги, когато приближава развръзка. Развръзката наистина наближаваше, но тя се оказа съвсем различна от тази, която очаквахме.
         Всички очакваха да видят как беглецът ще достигне острова, как ще се изкачи на брега и ще изчезне сред дърветата. Очакваха да видят как преследвачите ще излязат на сушата по петите му и може би да разберат по виковете им, че са го хванали, преди да успее да прекоси гората и да навлезе във водата от другата страна на острова.
         Зрителите очакваха такава развръзка, която не можеше да закъснее, тъй като сега мулатът бе наближил брега. Няколко замаха и той щеше да бъде на острова. Той плуваше с черната сянка на дърветата. Клоните сякаш надвисваха над главата му. Струваше ни се, че е достатъчно да вдигне ръце, за да се хване за тях.
         Главната група на преследвачите бе все още на петдесет ярда след него, но неколцина, минали напред, се намираха на половината на това разстояние. От мястото, гдето гледахме, ни се струваше, че те бяха още по-близо до беглеца. Смятахме, че плуват вече до него и че всеки миг ще го хванат.
         Развръзката наближаваше, но тя не бе такава, каквато я очаквахме. Преследването свърши по съвсем друг начин. Едва ли бе минало и през ума на беглеца, че съдбата му готви такъв близък и ужасен край — край, какъвто напълно заслужаваше.
         Плувецът прекосяваше вече тъмния сенчест пояс край брега. Мислехме, че следващия миг ще навлезе сред дърветата, когато внезапно той се обърна. Пое курс край брега на острова. С учудване наблюдавахме тази маневра. Не можехме да си я обясним. Явно, това даваше предимство на преследвачите, които заплуваха напряко, за да го пресрещнат. Какви бяха причините? Дали не бе успял да намери подходящо място да излезе на сушата? Дори и да беше така, можеше да се хване на клоните и да се добере до брега.
         Изведнъж разбрахме отговора на нашите въпроси. Оказа се, че кафявият дървен ствол, който плуваше по водата близо до брега, не е неодушевен, че той е жив и се движи. Пред очите ни той доби форма на голям гущер — това беше отвратителен алигатор!
         Кокалестите му челюсти се отваряха широко. Той вдигаше високо назъбената си опашка. Само туловището му беше във водата. Той се накланяше ту на едната, ту на другата страна, вдигнатата опашка удряше водата от време на време, вдигайки пръски като водоскок. Дрезгавият му рев отекваше от далечните брегове и езерото потрепваше от него. Горските птици пърхаха и тревожно писукаха. Бели жерави излитаха с писъци във въздуха. Зрителите стояха ужасени. Преследвачите се спряха във водата. Само един самотен плувец продължаваше да се бори — човекът, който плуваше, за да спаси живота си. На него се спряха очите на алигатора. Защо именно на него, а не на другите? Те всички се намираха на еднакво разстояние от алигатора.
         Огромното влечуго се извъртя, замахна отново с опашката си и се втурна към жертвата.
         Забравих всичките престъпления на мулата, в този миг почти го съжалявах. Няма ли никаква надежда да се спаси?
         Ето той е сграбчил един дъбов клон. Опитва се да се издигне над водата и да се избави от ужасната опасност. Но вече е късно… Чудовището разтваря челюстите си. Чува се трясък — клонът, за който се държеше мулатът, се счупва. Мулатът пада и потъва. Той отива към дъното и изчезва от погледа, а подире му с отворени челюсти алчно се стрелва огромният гущер. И двамата изчезват.
         Пяната плава по водата и обгръща листата на счупения клон. Гледаме със затаен дъх. Но нищо не смущава повърхността на водата. Нито мулатът, нито алигаторът излизат на повърхността и водите на езерото скоро се успокояват.
         Без съмнение влечугото бе свършило своето дело.
         Не беше ли това Божие отмъщение?
         Така говореха хората около мене. Преследвачите се обърнаха и поеха обратно към нас. Никой от тях не желаеше да навлезе в злокобната черна сянка на дъбовете по брега на острова. Предстоеше им дълго плуване до брега. Някои от тях едва ли щяха да издържат, ако не бяха пристигнали навреме лодките и пирогите.
         Преследвачите видяха лодките и плуваха бавно, докато ги прибраха един по един. След това лодките закараха на острова хората и кучетата. Бяха решили да продължат търсенето, тъй като все още не беше сигурно каква е била съдбата на беглеца. Слязоха на сушата. Кучетата се втурнаха в храстите, а хората се промъкнаха до брега, дето бе станала борбата. Не откриха никакви следи от Жълтия Джейк на сушата. Но по водата имаше следи. Все още плаваше пяна, обагрена червено. Решиха, че без съмнение това бе кръвта на мулата.
         — Всичко е наред, момчета! — провикна се грубо един от ловците. — Това е неговата кръв, няма що. Свършено е с него! Проклета гадинка, само ни развали забавлението!
         Посрещнаха шегата с шумен смях.
         В такъв дух разговаряха ловците на хора, когато се връщаха от преследването.


         ГЛАВА XIV
        ОТМЪЩЕНИЕТО НА РИНГОУЛД

         Само по-коравосърдечните в групата се шегуваха така неуместно. По-чувствителните и по-благородните гледаха на случката с необходимата сериозност, у някои дори тя бе вдъхнала благоговеен страх.
         Наистина изглеждаше като че ли Божията десница се бе намесила — така заслужено бе наказанието. Престъпникът загина от смъртта, която сам готвеше другиму.
         Краят му бе ужасен, но далеч по-лек от смъртта, която му бяха отредили хората. Всемогъщият бе по-милостив. Смекчавайки наказанието на нещастния престъпник, той бе упрекнал неговите съдници — хората.
         Потърсих с очи младия индианец. Зарадвах се, като не го намерих сред тълпата. Разправата му с Рингоулд бе внезапно прекратена. Страхувах се обаче, че не бе свършена. Думите му бяха раздразнили някои от белите и неговото присъствие бе станало причина за бягството на престъпника. Без съмнение, ако мулатът се бе спасил, разправата щеше да продължи, но даже и при създалото се положение се страхувах, че смелият метис не е вън от опасност. Той не бе на своя земя — индианската територия се намираше от другата страна на реката — и можеха да го сметнат за неканен гост, който е нарушил границата. Вярно е, че живеехме в мир с индианците, но въпреки това хората от двете раси таяха враждебни чувства едни към други. Старите рани от войната през 1818 г.* още не бяха заздравели.
         [* Войната от 1818 година — война, която Съединените щати водят срещу Испания за заграбване на Флорида. За повод послужило обвинението, че индианците давали убежище на избягалите от плантациите роби. Б. пр.]
         Знаех, че Рингоулд е злопаметен. Той бе унижен в очите на другарите си, тъй като в кратката схватка метисът бе излязъл победител. Рингоулд нямаше да остави работите току-така и сигурно щеше да потърси случай да си отмъсти.
         Затова именно останах доволен, като видях, че индианецът си е отишъл. Може би и той беше почувствал опасността и се беше върнал от другата страна на реката, където щеше да бъде в безопасност. Даже ш Рингоулд не би се осмелил да го преследва от другата страна, тъй като договорът не можеше да бъде нарушаван безнаказано. Дори най-дръзките скуатери* знаеха това. Подобно нарушение можеше да предизвика война с индианците, а върховното правителство, макар и да не страдаше от много скрупули, по това време имаше други планове.
         [* Скуатери — заселници, които обработват пустеещи държавни земи. Б. пр.]
         Готвех се да се прибера у дома, когато ми хрумна да настигна Рингоулд и да му кажа, че не одобрявам държанието му. Бях възмутен от начина, по който бе постъпил, бях силно разгневен и не можех да не му кажа какво мисля. Рингоулд бе по-възрастен и по-едър от мене, но аз не се страхувах от него. Напротив, знаех, че по-скоро той се страхува от мен. Обидата, която нанесе на човека, който само час преди това бе изложил живота си на опасност заради нас, бе накарала кръвта ми да кипне и реших да го наругая. С такива намерения аз се огледах, за да го видя. Нямаше го.
         — Не си ли виждал Аренс Рингоулд? — попитах стария Хикмън.
         — Ей сега си отиде.
         — Накъде тръгна?
         — Нагоре по реката. Видях го да препуска с Бил Уилямс и Нед Спенс. Май че доста бързаха.
         Смътно подозрение ме обзе.
         — Хикмън — попитах аз, — ще ми услужиш ли с коня си за около един час?
         — С мойта стара кранта? Дадено. Ако щеш за цял ден. Ама, Джордж, мойто момче, как ще яздиш с тази ръка?
         — Не се тревожи. Мога. Само ми помогни да се кача на седлото.
         Старият ловец изпълни желанието ми и след като разменихме още няколко думи, аз препуснах нагоре край реката. Нагоре по течението имаше малък кей. Вероятно младият индианец е оставил кануто си на пристана. За да си отиде у дома, той трябва да тръгне в тази посока, именно натам не трябваше да върви Рингоулд, за да стигне до своя дом, тъй като пътеката за плантацията им беше в обратната страна. Това обстоятелство ме накара да се усъмня, още повече че той беше тръгнал с такава компания. Имената, споменати от Хикмън, бяха на двамина от младежите, които се ползваха с най-лоша слава в поселището. Знаех, че са приятели или по-скоро „хора“ на Рингоулд. Предполагах, че са тръгнали след индианеца, и то с лоши намерения. Бях почти сигурен. И наистина, докато яздех край реката, се уверих, че не се лъжа. Видях следите на конете им по пътеката към нея, а тук-там и отпечатъци от мокасините на индианеца, оставили влажни следи по праха. Знаех, че дрехите му още не са изсъхнали и че мокасините му са напоени с вода. Пришпорих коня. Когато се приближих до пристана, чух ядовити гласове, които доказваха, че не съм се излъгал, но не видях никого, тъй като наоколо имаше дървета. Не спрях да слушам, а пришпорих коня си и отново продължих да яздя. На един завой на пътя видях три коня, завързани за дърветата. Познах конете на Рингоулд и другарите му, но не ми стана ясно защо са ги оставили там.
         Без много да размишлявам, препуснах на откритото. Както предполагах, и тримата бяха там. Метисът бе в ръцете им.
         Разбрах, че бяха оставили конете си, за да се промъкнат до него незабелязано. Навярно го бяха хванали точно когато се е качвал в кануто. Той не бе въоръжен — пушката, която му бях дал, бе още влажна, а мулатът бе избягал с ножа му, тъй че не е могъл да се съпротивява.
         Действали са бързо — бяха свалили ловджийската му риза и го бяха привързали за едно дърво. Канеха се да излеят гнева си върху му, като го бият на голо с камшиците, които държаха в ръцете. Сигурно щяха да го наложат здравата, ако не бях дошъл навреме.
         — Срамота, Аренс Рингоулд, срамота! — извиках, като се приближих. — Постъпваш подло и аз ще разкажа на всички в поселището.
         Рингоулд измънка със запъване някакво извинение. Явно бе поразен от внезапното ми появяване.
         — Пада му се на проклетия индианец — изръмжа Уилямс.
         — За какво, мастър Уилямс? — попитах аз.
         — Че дрънка такива работи на бял човек.
         — Що търси тука? — присъедини се Спенс. — Няма право да идва отсам реката.
         — А вие нямате право да го бичувате нито отсам, нито оттатък реката, така както нямате право и мен да бичувате!
         — Ха, ха! И това може да се случи… — каза Спенс подигравателно, което накара кръвта ми да кипне.
         — Няма да е толкова лесно! — извиках, като скочих от стария кон и се спуснах към тях.
         Дясната ми ръка бе здрава. Опасявайки се, че може да изпадна в затруднено положение, бях взел назаем пистолета на стария Хикмън, който сега държах в ръка.
         — Джентълмени — казах аз, като застанах до пленника опитайте се до го бичувате, но знайте, че ще пронижа с куршум първия който го удари.
         Макар и още момчета, и тримата бяха въоръжени с ножове и пистолети, както бе обичаят по онова време. От тримата Спенс изглежда бе най-твърдо решен да изпълни заплахата си. Но и той и Уилямс видяха, че Рингоулд, техният водач, се бе отказал от намерението си, тъй като за разлика от тях той рискуваше да загуби нещо при една свада с нашето семейство. Освен страха за собствената си безопасност той имаше предвид и нещо друго.
         После и тримата, след като заявиха, че съм се бъркал, без да са ме викали, в разпра, която не ме засягала, напускаха полесражението посрамени и изпълнени със злоба.
         Веднага освободих младия индианец от неудобното положение. Той ми каза само няколко думи, но очите му изразяваха голяма благодарност. Като стисна ръката ми на раздяла, той каза:
         — Идвайте на лов от другата страна на реката винаги когато пожелаете. Никой индианец няма да ви докосне. В земята на червенокожите хора вие ще бъдете добре дошъл.


         ГЛАВА XV
        МАЮМИ

         Едно такова познанство не можеше да се развие другояче, освен като се превърне в дружба. Метисът бе благороден младеж — истински бъдещ джентълмен. Реших да приема поканата и да го посетя в горския му дом. Той каза, че колибата на майка му е недалеч, от другата страна на езерото. Щял съм да я намеря на брега на потока, който се влива в реката, преди тя да се разлее.
         Изпитвах тайна радост, когато слушах упътванията. Знаех потока, за който ми говореше. Неотдавна бях плавал до него с моята лодка. Но бреговете му бях видял онова прекрасно видение — горската нимфа, чиято красота не даваше мира на въображението ми. Дали тя бе Маюми?
         Копнеех да узная. Чаках с нетърпение да заздравее раната ми и ръката ми да стане отново силна за греблото. Ядосвах се, че става толкова бавно. Но мина време и най-после аз оздравях.
         Избрах едно прекрасно утро за обещаното посещение и се приготвих за път. Нямах друг другар освен кучетата и пушката. Бях се приближил до лодката и тъкмо щях да се кача, когато някой ме повика. Обърнах се и видях сестра си.
         Бедната малка Вирджиния! В последно време тя се бе променила много. Беше загубила своята предишна веселост, беше станала замислена и по всичко личеше, че тя още не беше се съвзела напълно след преживения ужас.
         — Къде отиваш, Джордж? — попита тя, като се приближи.
         — Трябва ли да ти кажа, Вирджиния?
         — Кажи ми или ме вземи със себе си.
         — Как? Да те взема в гората?
         — Защо не? Как ми се иска да поскитам из нея! Ах, какъв лош брат си! Никога не ме вземаш със себе си!
         — Но ти досега никога не си поискала такова нещо!
         — И така да е, трябваше да се досетиш. Кой не би желал да поскита из гората? Бих искала да съм дива птичка или пеперуда, или някакво друго крилато същество, за да скитам из прекрасните гори, без да искам от себичния си брат да ме води.
         — Добре, Вирджиния, ще отидем някой друг ден, но не днес.
         — Защо не днес? Виж какво прекрасно време!
         — Ще ти кажа истината, сестрице. Днес не съм поел курс към гората.
         — А накъде? Какъв курс поемаш, Джордж? Нали така питат моряците?
         — Отивам у младия Пауел, в колибата на майка му. Обещах да му отида на гости.
         — Ах, значи така! — възкликна сестра ми, като неочаквано пребледня и се замисли.
         Навярно името на младия индианец й напомни страхотната сцена. Съжалявах, че го споменах.
         — Добре, братко — каза тя след малко. — Знаеш ли колко много искам да посетя индианска колиба. Никога не съм виждала такова нещо. Мили Джордж, моля те, вземи ме със себе си!
         Молбата й бе така гореща, че аз не можех да се съпротивявам, макар и да предпочитах да отида сам. Таях надежда, която не бих доверил и на любимата си сестра. Още повече, изпитвах някакво неясно чувство, че не трябва да я водя със себе си толкова надалеч от дома, по места, които малко познавам.
         Тя се помоли повторно.
         — Добре, но ако мама се съгласи.
         — Глупости, Джордж, мама няма да се сърди. Защо да се връщаме у дома? Виж, готова съм. Нося и шапката си за слънце. Можем да се върнем, преди да ни потърсят. Нали не е далече?
         — Добре, влизай в лодката! Седни в задната част. Хайде, хоп! Тръгваме.
         Течението не беше силно и след половин час гребане лодката достигна до устието на потока. Навлязохме в него и продължихме нагоре. Потокът бе тесен, но достатъчно дълбок, за да може да плава по него лека лодка или кану. Слънцето печеше, но ние бяхме защитени от лъчите му от листнатите клони на дърветата, които растяха по бреговете и които почти се кръстосваха над главите ни.
         На половин миля от устието на потока достигнахме до откритото място. Видяхме нивя, засети с царевица, сладки картофи, чушки, пъпеши и кратуни. До брега се издигаше доста голямо оградено жилище. Зад него имаше малки къщички. Жилището, малко старомодно на вид, бе направено от дървени трупи. Отпред имаше веранда, по чиито клони личеше груба дърворезба. По нивите работеха роби — негри и индианци.
         Това не можеше да бъде плантация на бял човек. От тази страна на реката нямаше плантации. Решихме, че имението е на някой богат индианец, който притежаваше земя и роби. Знаехме, че има и богати индианци.
         Но къде е колибата на нашия приятел? Той ми беше казал, че е на брега на потока на около половин миля от устието. Дали бяхме минали край нея, без да я забележим, или тя е още по-нагоре?
         — Хайде да спрем и да попитаме, Вирджиния.
         — Я виж, кой седи на верандата?
         — Аха! Очите ти виждат по-добре от моите! Та това е младия индианец! Да не би пък да живее тук? Не, не е възможно. Това съвсем не е колиба. Може би е на гости. Виж! Идва насам.
         Докато говорех, индианецът излезе от къщата и бързо закрачи към нас. След няколко секунди той стоеше на брега и ни сочеше към един пристан. Както преди той бе облечен пъстро — с лента и пера на главата и богато бродирана дреха. Докато стоеше на брега, красивата му фигура се очерта на фона на небесния свод — приличаше на малък боец, макар и все още момче. Изглеждаше великолепен и живописен. Почти му завидях за неговото пищно нецивилизовано облекло.
         Сестра ми го гледаше с възхищение, макар и да ми се струваше, че долавям в погледа й някакъв страх. Тя се изчерви, а после побледня. Реших, че неговото присъствие възкресява спомените за това, което беше преживяла в басейна и съжалявах, че съм я довел.
         Той не изглеждаше затруднен от пристигането ни. Познавам бели, които претендират, че умеят да се държат по начин, който отговаря на високото им обществено положение, и въпреки това се смущават от гости. Младият индианец бе така спокоен и самоуверен, сякаш ни бе очаквал. А той не ни очакваше, не би могъл и да предполага, че ще дойдем двама.
         В начина, по който ни посрещна, нямаше и следа от студенина. Щом се приближихме, той хвана лодката за върха, притегли я до пристана и учтиво, като истински джентълмен, ни помогна да слезем.
         — Добре дошли — каза Пауел. После се обърна към Вирджиния, погледна я изпитателно и добави:
         — Надявам се, че Вашето здраве, сеньорита, е напълно възстановено. А що се отнася до Вас, сър, не е необходимо да питам; щом сте гребал срещу течението, за да дойдете дотук — значи сте се оправил след злополуката.
         Обръщението „сеньорита“ беше остатък от испанското влияние и напомняше за някогашните връзки между индианците семиноли и иберийската* раса. Дори нашият нов познат носеше вещи от андалузки произход — сребърен кръст висеше на шията му, а в пояса от алена коприна около кръста му бе затъкнат блестящ триъгълен нож. В цялата обстановка наоколо също имаше нещо испанско — екзотични растения, китайски портокал, разкошно пъпешово дърво папайя, червени чушки, домати — почти всички характерни за стопанствата на испанските колонисти. Къщата също носеше следи от майсторството на кастилците. Дърворезбата не бе индианска.
         [* Иберийска раса — испанци от Иберийски полуостров. Б. пр.]
         — Това ли е Вашият дом? — запитах аз малко смутен.
         Той ни бе приветствал с добре дошли, а аз не виждах никаква колиба.
         Отговорът му ме успокои. Това бе неговият дом — или по-точно къщата на майка му. Баща му починал отдавна. Сега били само трима: майка му, сестра му и той.
         — А тези? — попитах аз, като посочих работниците.
         — Наши роби — отговори той с усмивка. — Както виждате, и ние, индианците, също ставаме цивилизовани.
         — Но не всички са негри, има и индианци! И те ли са роби?
         — Роби като другите. Виждам, че сте изненадан. Те не са от нашето племе. Те са от племето ямаси, покорено отдавна от нашия народ. Мнозина от тях са още роби.
         Приближихме се до къщата. Майка му — чистокръвна индианка, която явно на младини е била красива, ни посрещна на вратата. Тя бе още приятна на вид — облечена с вкус в своя индиански костюм, разумна и изпълнена с майчинска топлота.
         Влязохме. В къщата имаше мебели, ловни трофеи, амуниция за кон в испански стил и дори китара и книги!
         Сестра ми и аз бяхме доста изненадани, че намерите тези признаци на цивилизацията под индиански покрив.
         — Така се радвам, че дойдохте — извика младежът, сякаш внезапно си спомни нещо. — Мокасините ви са готови. Къде са, мамо? Но къде е тя? Къде е Маюми?
         Неговите думи ми се сториха като ехо на моите мисли — той бе изрекъл въпроса, който ме вълнуваше.
         — Коя е Маюми? — прошепна Вирджиния.
         — Индианска девойка. Струва ми се, сестра му.
         — Ето я, тя идва!
         Малки крачета, обути в извезани мокасини, тънък и гъвкав кръст; гръд, която бе проличала и под най-грубите дрехи, лице с мургаво-златиста и нежна кожа; румени бузи и коралови устни; черни очи и вежди; дълги извити клепки, прекрасна гъста коса…
         Представете си такава девойка, представете си я облечена в живописна премяна, каквато само изобретателните индианки могат да сътворят; представете си, че се приближава към вас е походка, която съперничи на походката на арабски жребец и тогава ще разберете… Но не! Вие не можете да си представите Маюми!
         Бедно мое сърце! Това бе тя — моята горска нимфа!
         Исках да остана дълго под покрива на този гостоприемен дом, но сестра ми изглеждаше смутена, сякаш непрекъснато я преследваха спомените за онова злополучно приключение.
         Стояхме само един час. За мене той мина съвсем бързо. Но колкото и кратък да бе нашият престой, докато гребях обратно към дома, почувствах, че съм се разделил с моето момчешко сърце и съм станал вече мъж.


         ГЛАВА XVI
        ОСТРОВЪТ

         Мечтаех да посетя отново индианския дом и не се забавих да удовлетвори желанието си, Нищо не ме спираше. Нито баща ми, нито майка ми се интересуваха от моите ежедневни разходки. Излизах и се прибирах, когато исках. Рядко ме питаха къде отивам. Те смятаха, че когато излизам, отивам на лов, тъй като винаги вземах със себе си кучетата и пушката и обикновено донасях дивеч на връщане.
         На лов отивах, винаги в една и съща посока. Необходимо ли е да казвам в коя? — винаги оттатък реката. Много пъти лодката ми плаваше из водите на потока. Скоро опознах всяко дърво по бреговете му.
         Познанството ми с младия Пауел постепенно се превърна в крепка дружба. Бяхме заедно почти всеки ден — по езерото, в гората иди пък на лов. Заедно ударихме много елени и диви пуйки. Младият индианец бе изкусен ловец, а аз научих от него много тайни на гората.
         Спомням си, че тогава ловът вече не ми правеше такова удоволствие както преди. Предпочитах часа, когато преследването свършваше и на път за дома се спирахме а индианската къща и пиехме от издълбани кратуни „конте“, подсладено е мед. За мене то беше още по-сладко, защото го получавах от ръцете на усмихнатата Маюми.
         В продължение на няколко часа — колко бързо отлитаха те! — аз се унасях от този младежки любовен сън. Ах, вярно е, че няма радост в по-късната възраст, която да може да се сравнява с него. Славата и властта доставят удоволствие, но само любовта дарява блаженство. Това блаженство е най-пълно и чисто в дните на своя девствен цъфтеж.
         Вирджиния често ме придружаваше в разходките сред дивите гори. Тя също бе обикнала гората и е готовност идваше с мене. Понякога предпочитах да отида сам но не винаги можех да й се противопоставя. Тя се бе привързали към Маюми. Нямаше нищо чудно в това.
         Маюми също обичаше сестра ми, но не защото си приличаха по нещо. Физически те бяха съвсем различни една от друга. Вирджиния беше руса, със златисти коси, Маюми бе мургава и с черна коса. Те не си приличаха и по характер. Вирджиния бе кротка като гълъбица, Маюми бе храбра като сокол. Може би именно защото бяха толкова различни, те се чувстваха така привързани помежду си.
         Въпреки че обичах и двете, аз не изпитвах еднакви чувства към тях. Обичах сестра, си заради благия й нрав, а Маюми — тъкмо заради това, че бе буйна. Обичта ми към двете бе различна, така както бяха различни те двете.
         Докато младия Пауел и аз ходехме на лов, сестрите ни стояха у дома. Те се разхождаха из нивите, горичките и градината. Свиреха, пееха или четяха. Маюми, въпреки дрехите, които носеше, не беше необразована. Тя имаше книги, китара (или по-скоро старинна мандолина) — испанска реликва; знаеше да чете и да свири. Ако става въпрос за култура тя би била достойна за обществото дори и на дъщерята на гордия Рандолф. Младият Пауел също бе образован колкото мене, ако не и повече. Баща им бе изпълнил родителския си дълг.
         Нито на Вирджиния, нито на мене минаваше през ум мисълта за някакво неравенство. Ние се стремяхме към дружба с Пауел и Маюми. И двамата бяхме млади, не знаехме нищо за кастовите предразсъдъци. В дружбата си следвахме само подтика на нашата невинна природа и никога не ни и минаваше през ума, че вършим нещо нередно.
         Девойките често ни придружаваха в гората. Ние, ловците, нямахме нищо против — не винаги ходехме за елени, които човек трябва да преследва дълго време. Често ние излизахме на лов за катерички или друг дребен дивеч — тогава не се отдалечавахме много и не се разделяхме от нашите нежни дружки.
         Маюми беше истински ловец, смела ездачка и можеше да участва в „гонитбата“, а сестра ми рядко се бе качвала на кон.
         Ловът на катерички започна да ми харесва най-много. Често оставях кучетата у дома. Все по-рядко носех вкъщи еленово месо.
         Ходехме на разходка не само в гората. Водните птици по езерото — ибиси, бели чапли и жерави, ставаха често жертва на нашата ловджийска страст.
         В езерото имаше красив остров. Не онзи, на който се бе разиграла трагедията с мулата, а друг по-нагоре, близо до мястото, гдето се разлива реката. Той бе доста голям и в средата му се издигаше хълм. Островът бе покрит с дървета, почти всички от тях вечнозелени, като дъб, магнолия, илисиум и див портокал — те всички са местни растения във Флорида. Срещаха се и дървото зантоксилон с неговите отличителни жълти цветове, цъфнал уханен дрян, ароматни растения и храсти, царствени палми, които се извисяват над всички други дървета и образуват със своите разперени клони втори свод от зеленина.
         Дърветата растяха близо едно до друго, но не бяха непроходими. Само тук-таме пътеките бяха задръстени от оплетени пълзящи растения, изпречваха се дебелите разкривени стебла на диви лози, а наоколо цъфтяха бегонии, китайски шипки, сарсапарила, бромилии и благоуханни орхидеи. По-големите дървета растяха отделени едно от друго и някъде между тях имаше гиздави полянки, изпъстрени с цветя. Приказният остров се намираше насред път между двете плантации и често младият Пауел и аз ходехме там на лов. По дърветата подскачаха катерички, имаше диви пуйки, а по поляните се срещаха и елени. Понякога се криехме сред храстите край бреговете и стреляхме по водните птици, които търсеха храна по езерото.
         Няколко пъти се бяхме срещали на тази неутрална земя, придружени от нашите сестри. И двете много обичаха този красив кът.
         Те се изкачваха по склона и сядаха в сянката на високите палми. През това време ние, ловците, оставахме долу, гдето имаше дивеч. Гората ехтеше от гърмежите на нашите пушки. А после, когато ни омръзваше ловът, ние също се качвахме на хълма и занасяхме плячката. Бивахме особено горди, когато бяхме успели да улучим някоя рядка птица с красиви пера, която сестрите ни разглеждаха с интерес и възхищение. Аз винаги поемах нагоре по хълма по-рано от моя другар, независимо от това, дали бях успял да завърша успешно лова или не. Не бях запален ловец като него. Много по-голямо удоволствие ми доставяше да се излежавам на тревата при двете девойки: гласът на Маюми бе много по-сладък от пукота на пушката, а да гледам в очите на Маюми беше много по-приятно, отколкото да дебна и най-редкия дивеч.
         Аз слушах нейния глас — по-далеч от това моята любов не отиде. Ние нито веднъж не си разменихме нежни думи. Дори не знаех дали тя ме обича.
         Не винаги тези часове бяха блажени за мене. Понякога ме измъчваха съмнения, че моята младежка обич е несподелена, а моето щастие се помрачаваше.
         По това време и нещо друго ме направи нещастен. Забелязах или поне така ми се струваше, че Вирджиния проявява интерес към брата на Маюми и че той не е безразличен към нея. Това откритие ме изненада и ми причини болка, без сам да мога да разбера защо. Споменах по-рано, че сестра ми и аз бяхме твърде млади, за да познаваме кастовите предразсъдъци. Но това не бе съвсем вярно. Сигурно някакво вродено чувство ми е подсказвало, че ние не постъпваме добре, като дружим с нашите тъмнокожи съседи. Иначе защо трябваше да се чувствам нещастен? Струваше ми се, че и Вирджиния се измъчва от същите мисли. И двамата се чувствахме неудобно, но не го признавахме един на друг. Не исках да открия мислите си даже пред моята сестра, а и тя без съмнение не желаеше да открие своята тайна.
         Как щяха да свършат младежките любовни увлечения, ако ги оставяхме да се развиват свободно? Дали щяха след време сами да угаснат? Ще настъпи ли час на насита и измяна или, ако не ги прекъснем, те ще останат вечни?
         Кой знае каква щеше да бъде тяхната съдба, ако ги оставяха свободно да се развиват. Но това рядко се случва — винаги някой прекъсва младежките увлечения.
         Така стана и с нас. Дойде неочакваната развръзка и нашата нежна дружба внезапно се прекрати. Не бяхме споделили нищо с родителите си, макар и да не бяхме прибягвали до някакви хитрости, за да скрием нашата тайна. Ако ни бяха питали, сигурно щяхме да им кажем всичко, тъй като нашите родители ни бяха научили да казваме винаги истината. Но те не ни питаха и не се учудваха, че излизаме често. Аз ходех на лов и това бе естествено за мене. По-чудно се струваше на майка ми, че Вирджиния обикна толкова много гората и че ме придружаваше толкова често. Но скоро тя свикна и ние свободно излизахме и се връщахме, без някой да ни пита къде сме ходили.
         Казах, че ние не криехме кои са нашите приятели в тези скитания из дивите гори, но това не е съвсем вярно — ние чисто и просто криехме, като мълчахме. Вероятно и двамата тайно чувствахме, че не постъпваме добре и че нашите родители няма да одобрят държанието ни. Иначе защо не споменавахме нищо пред тях?
         Но не бе съдено нашето спокойно щастие да продължи дълго. Неговият край дойде внезапно.
         Един ден ние и четиримата бяхме на острова. Ловът бе свършил и ние с Пауел се бяхме върнали при сестрите си на хълма. Излегнали се на сянка, ние разговаряхме, но за себе си мога да кажа, че повече говорех на мълчаливия език на любовта. Очите ми бяха непрестанно отправени към Маюми. Щастлив бях, че тя също ми отговаря с погледи. Освен нейните очи не виждах нищо друго. Не виждах, че по същия начин си разменят пламенни погледи младият индианец и моята сестра. В този миг бях безразличен към всичко друго освен към усмивките на Маюми.
         Но имало хора, които са видели тези погледи, които са разбрали тяхното значение. Загрижени очи са били отправени към четирима ни. Нашите думи, погледи, и движения са били забелязани.
         Изведнъж кучетата се надигнаха с ръмжене и се втурнаха към храстите. Чухме шумолене на клони, сред листата се мярна някой — приближаваха хора. Кучетата, изведнъж престанаха да лаят и замахаха дружелюбно опашки. Значи идваха приятели. Но кои?
         Измежду дърветата се показаха баща ми и майка ми.
         Вирджиния и аз се стреснахме при тяхното появяване. Обзе ни неясно чувство на страх, подобно на предчувствие за приближаващо нещастие. Без съмнение това чувство се дължеше на съзнанието, че вършим нещо нередно. Забелязахме, че и баща ми, и майка ми бяха с помрачени чела. Изглеждаха раздразнени и сърдити.
         Първо се приближи майка ми. Устните й бяха свити презрително. Тя се гордееше с произхода си дори повече от потомъка на Рандолфовци.
         — Как! — възкликна тя. — Това ли са вашите другари? Как е възможно, децата ми да дружат с индианци!
         Младият Пауел се изправи, но нищо не каза. Погледът му издаваше неговите чувства. Той добре бе разбрал обидата.
         Изгледа гордо баща ми и майка ми, направи знак на сестра си да го последва и те достойно се отдалечиха.
         Вирджиния и аз бяхме така смутени, че не промълвихме ни дума. Дори не посмяхме да се сбогуваме.
         Бързо ни отведоха към брега на реката. Вирджиния се качи в лодката с родителите ми. В лодката, с която те бяха дошли на острова, освен чернокожите гребци имаше и други хора. Там бяха Рингоулдовци — бащата и синът.
         Върнах се сам с моята лодка. Когато прекосявах езерото, погледнах нагоре по течението на реката. Кануто на моите приятели навлизаше в потока. Видях, че метисът и сестра му бяха извърнали лица към нас. Бях наблюдаван и не се осмелих да махна с ръка за сбогом, макар и сърцето ми да се свиваше от мъка. Предчувствах, че се разделям за дълго, може би завинаги.
         Уви, предчувствията ми се сбъднаха. Три дни по-късно бях на път за Далечния север, където щях да постъпя кадет във военната академия Уест Пойнт. Сестра ми изпратиха в един от пансионите, които изобилстват в градовете на пуританите. Мина много време, преди отново да видим нашата Страна на цветята.


         ГЛАВА XVII
        УЕСТ ПОЙНТ

         Военната академия Уест Пойнт е едно от най-добрите учебни заведения в света. Там принцовете и свещениците нямат никаква власт. Преподават се истински знания, които учениците или усвояват, или трябва да напуснат училището. Възпитаниците на академията стават наистина образовани хора и не приличат на студентите от Оксфорд и Кембридж — дръзки папагали, които говорят на мъртви езици, познават римите и ритмите и умело стихоплетстват идилични стихове. Завършилите академията Уест Пойнт говорят живи езици, те са изучавали положителни науки, без да пренебрегват изкуствата, и в същото време са добри ботаници, конструктори, геолози, астрономи, инженери, войници. Накратко — те са хора, подготвени да заемат ръководни длъжности, хора, способни да надзирават и да командват и в същото време да изпълняват това, което им е възложено.
         Дори и да нямах особена склонност към работа над книгите, в това училище нямаше да мога да се отдам на лентяйство. В Уест Пойнт „лентяи“ няма. Богатството и знатният произход там не играят роля. Оттам биха изключили дори и сина на президента, ако не върви в крак с другите. Страхът да не се посрамя ме принуди да бъда прилежен и с време станах един от добрите студенти в академията.
         Подробностите около кадетския живот не са много интересни. Кадетите трябва да изпълняват ежедневно редица еднообразни военни задължения, които в Уест Пойнт са по-тежки, отколкото на всяко друго място. Понякога животът в академията много малко се различава от робския живот на обикновения войник. Смело понасях трудностите не защото ме блазнеше военната кариера, а просто защото не исках да изоставам от моите другари. Не желаех да бъда на опашката в класа.
         Но понякога всички тези ограничения ми тежаха. Животът ми в академията се различаваше твърде много от свободния живот, на който бях свикнал. Често копнеех за дома, за горите и саваната и най-много за приятелите, които бях оставил там. Моята любов към Маюми дълго горя в сърцето ми и разлъката не успя да я загаси. Струваше ми се, че нищо не можеше да запълни празнината, останала след тъжната раздяла. Нищо не можеше да замени в сърцето ми или да заличи от паметта ми сладките спомени за моята младежка любов. Ден и нощ прекрасният образ на девойката стоеше пред очите ми — денем в мислите ми, а нощем в моите сънища.
         Така продължи дълго време. Струваше ми се дори, че така ще бъде винаги. Друго същество не можеше да събуди у мен същите чувства. Никаква нова радост не можеше да ме накара да се отклоня от мислите си, никаква Лета не можеше да ми донесе забрава. Дори ангел да слезеше от небето, за да ми каже, че това е възможно — аз не бих му повярвал.
         Колко малко познавах човешката природа! И аз се заблуждавах като всички други. През своя живот повечето смъртни изживяват подобна самоизмама. Уви! Вярно е, че времето и раздялата често заличават любовта. Тя не може да се подхранва само от спомени. Колкото и да е голям стремежът ни към идеалното, капризната човешка душа предпочита реалното и положителното. Макар че на света хубавите жени са малко — няма жена, която да е по-хубава от останалите, както няма мъж по-красив от останалите мъже. От две еднакво хубави картини по-красива е онази, която гледаме в момента. Не случайно влюбените се страхуват от часа на раздялата.
         Дали учебниците, пълни с геометрични фигури, ъгли, укрепления и бойници, дали непрекъснатото строево обучение, твърдото легло, тежките занимания през деня или още по-тежкият обход през нощта — дали всичко това започна да измества тази едничка мисъл и от време на време да я изгонва съвсем от съзнанието ми? Или пък причина бяха хубавичките лица на красавиците от Саратога и Болстън, които понякога се появяваха в академията на посещение; или може би русокосите дъщери на местните земевладелци, нашите най-близки съседи, които идваха по-често и които във всеки грубо облечен кадет виждаха бъдещ герой, бъдещ генерал? Коя от всички тези причини изместваше Маюми от съзнанието ми?
         Но не е важна причината. Важна е последицата. Образът на моята младежка любов избледняваше в паметта ми. От ден на ден той ставаше все по-блед и по-блед, докато се превърна в далечен спомен.
         Но, Маюми, вярвай ми — дълго време измина, преди да се случи това! Дълго гледах тези радостни усмихнати лица, преди те да затъмнят спомена за твоето лице. Дълго устоявах на любезностите на сладкодумните сирени. Но и аз съм човек и сърцето ми лесно се поддаде на изкушението на омайните им чарове.
         Няма да е вярно, ако кажа, че моята първа любов съвсем угасна. Тя изстина, но не умря. Въпреки светските флиртове понякога аз си спомнях за нея и тогава тя отново пламваше. Често, когато седях на пост в тихите нощи, пред очите ми пробягваха сцени от родния край. И тогава най светлият образ, който виждах, бе образът на Маюми. Любовта ми към Маюми бе изстинала, но не бе умряла. Сигурен съм, че моята любов би се разпалила отново, ако през това време я бях видял или ако бях получил най-малката вест от нея. Дори да научех, че ме е забравила и е дарила другиму сърцето си, уверен съм, че младежката ми обич щеше да възкръсне с буйна сила. Това показва, че в дъното на сърцето си аз все още таях любов към Маюми.
         Вярно е, че клин клин избива, но въпреки това красивите дъщери на Севера не можеха да изместят от сърцето ми тъмнокожата девойка от Юга.
         Докато бях кадет, не я видях нито веднъж и нищо не чух за нея. Цели пет години сестра ми и аз бяхме прокудени от дома. Понякога ни посещаваха мама и татко, които всяка година отиваха в модните курорти на Севера — Саратога, Нюпорт и баните в Болстън. През ваканцията и ние се присъединявахме към тях. Въпреки че копнеех да прекарам едно лято у дома, а струва ми се, Вирджиния също, нашите родители не изпълниха желанията ни. Майка ми беше твърда като стомана, а баща ми — като камък!
         Подозирах причината за техния строг отказ. Гордите ни родители се страхуваха от неравен брак. Те не бяха забравили сцената на острова.
         С Рингоулдовци се срещахме по курортите. Аренс все още ухажваше упорито Вирджиния. Той бе станал модно конте и с широка ръка пилееше пари — не искаше да остане назад от бившите шивачи и дребни посредници, които образуваха „върхушката“ на Ню Йорк. Както и преди, аз не го обичах, макар майка ми все още да го подкрепяше.
         Не мога да кажа как се отнасяше Вирджиния към него. Сестра ми бе пораснала, бе станала изтънчена светска красавица. Тя бе научила как да се държи и вече умееше да прикрива чувствата си — едно от необходимите качества в днешно време. Понякога тя беше много весела, но нейната радост ми изглеждаше малко изкуствена. Често нейното оживление прекъсваше внезапно. Понякога тя беше умислена, а често студена и надменна. Струваше ми се, че ставайки изящна дама, тя бе загубила нещо, което за мене бе много по-ценно — бе загубила благото си сърце. Но може би бях несправедлив към нея.
         Искаше ми се да я попитам за много неща, но взаимното ни доверие от нашето детство си беше отишло, деликатността не ми позволяваше да се бъркам в чувствата на нейното сърце. Никога не говорехме за миналото — за нашето щастливо минало, за нашите волни разходки из горите и по езерото, за щастливите часове под палмовите сенки на острова.
         Често се питах дали и тя има за какво да си спомня, дали нейните спомени приличат на моите. Не можех да си отговоря на тези въпроси.
         Макар и да се съмнявах, бях се проявил като невнимателен наблюдател и нехаен опекун.
         Сигурно моите предположения са били основателни, иначе защо не говореше за неща, които доставяха удоволствие и на двама ни? Дали бе заключила езика си, защото знаеше, че сме грешали, нещо, което ясно разбрахме едва когато родителите ни проявиха неодобрение? Или движейки се в светските среди, тя с презрение си спомняше за своите скромни приятели от детинство?
         Питах се дали въобще е изпитвала любов и дали все още я таи в гърдите си. Може би аз никога нямаше да узная отговора на тези въпроси. Бе отлетяло времето, когато си споделяхме такива тайни.
         „Не е вероятно — мислех си аз. — И да е изпитвала някога нежни чувства към младия индианец, те сега са забравени, заличени от сърцето й, а може би и от паметта й. Не е възможно чувствата й да продължават да живеят и сега, когато се движи сред свита от парфюмирани кавалери, които ежечасно изливат в ушите й безброй ласкателства. По-малко вероятно е тя да помни по-дълго от мене. А нима аз не забравих?“
         Странно бе, че ние бяхме четирима, а аз познавах само чувствата на своето сърце. Не бях забелязал дали някога младият Пауел и сестра ми си бяха разменяли погледи на възхищение. Това бяха само предположения, съмнения, опасения. Още по-странно е, че не знаех какво изпитва другото сърце — сърцето, което ме интересуваше повече от всичко. Вярно е, въобразявах си, че то е благосклонно към мене. Аз таях сладостни мечти, като се доверявах на погледи, жестове, незначителни постъпки, но не и на думи и затова често ме измъчваха съмнения. Може би в края на краищата Маюми никога не ме е обичала! Много пъти сърцето ми страдаше от такива размишления. Бях започнал да понасям тази мисъл по-леко, но колкото и да е чудно, именно тя събуждаше спомени за Маюми. А когато спомените изплуваха в съзнанието ми, те отново раздухваха моята мъчителна любов.
         Чувството за наранена гордост! Твоята сила не е по-малка от силата на страстта, ти причиняваш мъки, подобни на страданията, причинени от любовта, под твое влияние светлината на канделабрите потъмнява, хубавите девойки, които се въртят във вихъра на танца пред очите ни, губят блясъка на своята красота. Мислите ми се връщат към Страната на цветята, към езерото, към острова, към Маюми.
         Изминаха пет години и аз завърших академията. Успешно преминах последните изпитания. Високата бележка, която възнагради усилията ми, ми даваше възможност да избирам в какъв род оръжие да постъпя на служба. Имах слабост към пехотата. А можех да заема висока длъжност в артилерията, кавалерията или инженерните войски. Избрах пехотата. Вестниците съобщиха, че съм произведен в чин лейтенант и че съм назначен в един стрелкови полк. Преди това ми дадоха отпуск да посетя родния си дом.
         По същото време сестра ми завърши девическото училище с добър успех. Отпътувахме заедно.
         Но ние нямахме вече баща, който да ни посрещне. Овдовялата ни майка тъжно ни приветства с добре дошли.


         ГЛАВА XVIII
        СЕМИНОЛИТЕ

         Когато се върнах във Флорида, облакът на войната бе надвиснал над родната земя. Всички говореха, че тя скоро ще избухне. Моето първо военно изпитание щеше да бъде в защита на родното огнище и моите близки. Бях вече подготвен, за новината. Войната е любима тема за разговор във военните академии. Никъде не разискват така подробно и с такъв интерес изгледите и вероятността за война.
         В продължение на десет години Съединените щати бяха живели в мир с целия свят. Желязната ръка на „стария Хикъри“*1 всяваше страх сред врага на границите. В продължение на повече от десет години индианците бяха преустановили своите нападения за отмъщение и живееха тихо и спокойно. Но мирното status quo*2 свърши. Червенокожите отново се надигнаха, за да предявят правата си, и то тъкмо там, където ги очакваха най-малко. Не по границите на „Далечния запад“, а в сърцето на Страната на цветята. Да, Флорида трябваше да стане театър на военни действия — сцената, на която щеше да се развие новата драма.
         [*1 Старият Хикъри (старият дъб) — американски генерал и президент на САЩ — А. Джексън. Б. пр.]
         [*2 Status quo (лат.) — съществуващо положение Б. пр. Асиснда (исп.) — имение. Б. пр.]
         Искам да кажа няколко думи за историята на Флорида, тъй като моят разказ почива на исторически факти.
         В 1821 год. испанският флаг престана да се развява над укрепленията на Сан Агустин и Сан Марко. Испания отстъпи тези прекрасни провинции — една от нейните последни опорни точки на американския континент. Всъщност испанците притежаваха Флорида само на книга. Дълго преди да се откажат от тези земи, индианците ги бяха принудили да се оттеглят в крепостите си. Техните асиенди бяха разрушени, а конете и добитъкът дивееха по саваните. Бурени завладяха някогашните цветущи плантации. По време на стогодишния период на испанското владичество над страната бяха изникнали доста големи поселища. Разрушените сгради, много по-масивни от сградите на техните саксонски наследници, говореха за някогашната сила и слава на Испания.
         Но не бе съдено индианците дълго да задържат страната, която бяха завладели. Друг народ от бели хора, равни на тях по смелост и сила, настъпваше от север. Не бе мъчно да се предскаже, че червенокожите завоеватели на свой ред трябва да отстъпят владенията си.
         Те вече се бяха срещали в битки с бледоликите нашественици, предвождали от суровия воин, който сега заемаше президентското кресло. Индианците бяха сразени и изтикани на юг в централната част на полуострова. Там по силата на един договор можеха да живеят в сигурност. Този документ, тържествено подписан и скрепен с тържествена клетва, им даваше право на земята. Семинолите бяха доволни.
         Уви, договорите между силен и слаб се нарушават лесно от силния, когато това му е изгодно. В този случай договорът бе безсрамно нарушен.
         Бели авантюристи се поселиха по индианската граница. Те започнаха да я преминават и да скитат по индианските земи. Не го правеха случайно. Белите поселници огледаха земята, видяха, че е добра, че на нея може да се отглежда ориз, памук, захарна тръстика, индиго, маслини и портокали; пожелаха да притежават тази земя и решиха, че тя трябва да стане тяхна.
         Имаше договор наистина, но какво ги интересуваха договорите! Какво значение имаше договорът за тези авантюристи, разорени плантатори от Джорджия и Каролина, търговци на негри от всички южни щати, още повече че той беше сключен с червенокожи. Трябваше да се отърват по някакъв начин от него.
         „Големият баща“, едва ли по-малко безогледен от тях, одобри плана им.
         — Да! — каза той. — Добре. Трябва да вземем земята на семинолите. Трябва да се преместят на друго място. Ще им намерим земя на западно големите равнини. Там ще имат просторни полета за лов. Тези места ще останат техни завинаги.
         — Не — отвърнаха семинолите, — не желаем да се преселваме. Ние сме доволни от родната си земя и я обичаме. Не желаем да я напуснем. Тук ще останем!
         — Значи не желаете да си отидете с добро? Така да бъде! Ние сме силни, а вие сте слаби. Ще ви заставим насила да се махнете!
         Макар и да не бяха точно тези думите, с които Джексън отговори на семинолите, но смисълът на неговия отговор беше именно такъв.
         Но на света има обществено мнение, с което трябва да се съобразяват. Дори тираните не обичат открито да нарушават договорите. В този случай интересите на политическите партии имаха по-голямо значение от общественото мнение и именно заради това решиха, че е необходимо да си дадат вид, че спазват законността.
         Индианците упорстваха. Обичаха земята си и не искаха да я напуснат. И в това нямаше нищо чудно.
         Трябваше да се намери предлог да вземат земята им. Старият довод, че били мързеливи ловци, които не обработвали земята както трябва, не можеше да бъде използван. Семинолите не бяха само ловци. Те се занимаваха и със земеделие, обработваха земята, наистина по доста примитивен начин, но това не можеше да послужи за повод да им я отнемат.
         Този претекст беше неудобен, но затова веднага се намери друг. Хитрият пълномощник, когото „Големия баща“ изпрати при индианците, щеше скоро да измисли нещо друго. Той бе човек, който добре владееше изкуството „да мъти водата“, а знаеше и как да го прилага.
         Скоро из цялата страна плъзнаха слухове за престъпления на индианците — за откраднати коне и добитък, за опустошени плантации, за ограбени и убити бели пътници. Всичко това било работа на „дивите семиноли“.
         Продажната крайгранична преса, винаги готова да раздухва слухове, изпълни дълга си и започна да преувеличава всичко чуто.
         А имаше ли кой да пише за предизвикателствата, отмъщенията, жестокостите и неправдите, от които бе пострадала другата страна? Всичко грижливо се премълчаваше. Скоро в страната се породиха настроения на кръвна вражда против семинолите.
         „Унищожете диваците! Хванете ги! Изгонете ги! Да се махат на запад!“ — така хората изразяваха чувствата си, такива възгласи се чуваха навсякъде.
         Когато народът на Съединените щати желае нещо, много е вероятно скоро да се опита да задоволи желанието си, особено ако то съвпада с намеренията на правителството. Тъкмо такъв бе и този случай — самото правителство бе създало настроенията срещу индианците.
         Всички смятаха, че е лесно да се изпълни народната воля — да се изгонят диваците и да им се отнеме земята. Но все пак съществуваше договор. На света има обществено мнение, а така също и мислещо малцинство, което не може да бъде пренебрегнато и което се противопоставяше на тези шумно изразени желания. Договорът не можеше да бъде нарушен пред очите на всички посред бял ден. Тогава как трябваше да се отърват от тази пречка?
         Ето отговорът на въпроса: свикайте вождовете и ги придумайте да се откажат от договора. Те са хора. Бедни са, а някои от тях са пияници. Подкупите ще свършат добра работа, а огнената вода* — още по-добра. Скалъпете нов договор, който може да се тълкува по два начина. Невежите диваци няма нищо да разберат от него. Накарайте ги да го подпишат и работата е свършена.
         [* Огнена вода — така индианците наричат уискито. Б. пр.]
         Ето твоят план, хитри пълномощнико и ти си човекът, който ще го изпълни!
         И така стана. На 9 май 1832 г. вождовете на семинолите се събраха на съвет на брега на Оклауаха и продадоха бащината си земя.
         Така вестниците съобщиха на света.
         Но не беше вярно.
         Не всички вождове присъстваха на съвета. Това бе събрание на предатели — подкупени и подмамени; събрание на слаби хора — поласкани и изплашени. Нищо чудно, че семинолите отказаха да приемат потайния договор. Нищо чудно, че индианците не изпълниха неговите клаузи. Трябваше да се свика друго по-пълно и по-свободно събрание, което да изрази желанието на народа.
         Скоро стана ясно, че мнозинството от семинолите отхвърля договора. Голям брой от вождовете отрекоха, че са го подписали. Главният вожд Онопа също отрече. Някои признаха, че са го подписали, но заявиха, че са били подведени да сторят това. Само неколцина от по-силните вождове на племена, като братята Оматла, Черната глина и Големият воин, открито заявиха, че са подписали договора.
         Те бяха намразени от всички племена. На тях с право гледаха като на изменници. Животът им бе в опасност. Даже хората от свитата им не одобряваха тяхната постъпка.
         За да се разбере по-добре обстановката, необходимо е да кажа няколко думи за политическия строй на семинолите. Управлението им бе републиканско, истински демократично. Може би в никое друго общество по земята не са съществували такива идеални условия за свобода. Аз бих дори прибавил: и за щастие — тъй като щастието е рожба на свободата. Сравняват тяхната държава с държавата на племената от планините на Шотландия. Сравнението е вярно само в едно отношение. Подобно на келтите*, семинолите нямат обща организация. Те живеят на племена, отдалечени едно от друго и политически независими помежду си. Племената живееха в приятелски отношения, без да има ръководна сила, която да ги принуждава към това. Имаха „главен вожд“, когото не можем да наречем крал, тъй като неговата индианска титла „мико“ няма това значение. Гордият дух на семинолите никога не би се подчинявал на такава нелепа власт. Те не бяха се отказали от естествените права на човека. Едва след като естественият начин на живот на един народ бъде извратен и принизен, „кралската власт“ започва да властва над него.
         [* Келти — народ, който някога е населявал днешна Франция и околните земи. Б. пр.]
         Главният „мико“ на семинолите бе главен само на думи. Неговата власт бе твърде ограничена. Той нямаше власт над живота на хората или над тяхната собственост. Макар и понякога да бе един от най-богатите, той често бе от най-бедните. Към него по-често, отколкото към останалите се обръщаха за помощ и той винаги бе готов да раздаде с широка ръка богатствата, които принадлежаха нему, а не на народа. Затова и не забогатяваше.
         Той нямаше кралска свита. Не бе обкръжен от варварски разкош и блясък. Не го ласкаеха нископоклонни дворяни като раджите на Изтока или още по-разточителните короновани монарси на Запада. Напротив, неговите дрехи бяха скромни. Те често бяха по-обикновени дори от дрехите на хората около него. Много от обикновените воини бяха далеч „по-докарани“ от него.
         Това се отнасяше и до вождовете на племената. Те също нямаха власт над живота и имота на хората. Не можеха да налагат наказания. Само племенният съд имаше това право. И аз се осмелявам да заявя, че наказанията сред тези хора отговаряха на престъпленията и бяха по-справедливи, отколкото наказанията, налагани от върховните съдилища на цивилизованите страни. Това бе обществен строй с истинска републиканска свобода, липсваше само идеята за уравниловка, тъй като при тях личните достойнства на човека водеха до заслужени отличия и власт. Собствеността не бе обща, макар и трудът да бе отчасти общ. Но тази задружност в труда почиваше на общото съгласие. Семейните връзки се считаха за свещени и бяха може би най-здравите на тази земя. И тези хора бяха наричани диваци — червенокожи диваци — и искаха да ги лишат от правата им, да ги изгонят от домовете им, да ги прокудят от тяхната красива земя в пущинаци, да ги убиват и гонят като диви зверове. Да, именно като диви зверове, тъй като в преследването щяха да използват кучета.


         ГЛАВА XIX
        ЕДИН ИНДИАНСКИ ГЕРОЙ

         Договорът на Оклауаха не можеше да се счита, че е обвързващ за семинолите поради няколко причини. Първо — не бяха го подписали повечето от вождовете. Шестнадесет вождове и младши вождове бяха сложили името си под него. А имаше пет пъти повече.
         Второ — в края на краищата това не бе договор, а просто споразумение, според което една делегация от семиноли трябваше да отиде до определените им земи на запад, по бреговете на Бялата река, да ги обходи и като се върне, да докладва на народа си. Самият характер на тези условия показваше, че никакво споразумение за преселване не би могло да се постигне, преди семинолите да разгледат определените им земи.
         Това бе извършено. Седем вожда, придружени от правителствен представител, отпътуваха на запад и разгледаха земите. Обърнете внимание на хитростта на пълномощника! И седемте вожда са подбрани измежду онези, които са за преселването. Сред тях са двамата братя Оматла и Черната глина. Вярно е, че с тях е и Хойтл Мати — „Скакалецът“ — родолюбец и смел боец, но жертва на проклятието за индианците: обича огнената вода. Неговата слабост е добре известна на правителствения представител Фейгьл.
         Скалъпената хитрост е пусната в действие и успява. Оказват гостоприемство на делегацията във форт Гибсън, на р. Арканзас. Развеселяват Хойтл Мати, разтварят споразумението за преселване пред седемте вожда, те го подписват и фокусът излиза сполучлив.
         Но дори и сега условията по договора от Оклауаха не бяха изпълнени. Делегацията трябваше да се върне с доклад и да се допита до народната воля. Народът не бе дал още съгласието си. За тази цел бе необходимо да се свика нов съвет от вождове и бойци.
         Това, разбира се, бе само за форма. Добре бе известно, че народът, взет като цяло, не одобрява поведението на седемте вожда и няма да се съгласи. Семинолите нямаха намерение да се преселят.
         Това ставаше съвсем ясно, като се вземе предвид, че те ежедневно нарушаваха много от условията на договора. Според документа от Оклауаха договарящите се страни се задължаваха да връщат на притежателите избягалите роби. Но нито един негър не бе изпратен обратно. Напротив, те сега намираха при индианците по-сигурно убежище от всеки друг път.
         Пълномощникът знаеше всичко това. Той свикваше новия съвет съвсем формално. Може би щеше да успее да ги убеди, ако не — щеше да ги застави да подпишат под заплахата на щиковете. Така бе казал. Съсредоточаваха войски във форт Кинг. Други ежедневно пристигаха в залива Тампа. Правителството взимаше мерки. То бе решило да прибегне до насилие.
         Знаех как се развиват нещата, знаех и какво се бе случило, през годините на отсъствието ми. Моите другари, кадетите, бяха добре запознати с индианските въпроси. Те живо се интересуваха от тях, особено тези които скоро щяха да се отърват от академията, „Войната на Черния сокол“*, току-що свършила на запад, бе дала възможност на някои да се отличат. Славолюбивите младежи обръщаха сега очи към Флорида.
         [* Войната на Черния сокол — така е наречена всяка от войните между индианци и американци. Б. пр.]
         Но мисълта, че човек може да се покрие със слава в една такава война, изглеждаше почти смешна на моите другари… „То ще бъде лека работа — противникът не го бива. Шепа диваци! — твърдяха те. — Много са малко, за да устоят дори на една единствена дружина. Още от първата схватка ще ги избият и пленят. Няма никаква вероятност да окажат продължителна съпротива. Да, за нещастие няма.“
         Така мислеха моите приятели от академията. Всъщност това вярваше и цялата страна по онова време. И армията споделяше тези възгледи. Бяха чули един офицер да се хвали, че щял да мине през цялата индианска територия, охраняван само от един ефрейтор. Друг самохвалко пожела правителството да предостави на него да води войната. Щяло да струва само десет хиляди долара!
         Такива бяха настроенията в ония дни. Никой не вярваше, че индианците са в състояние да се съпротивяват дълго време. В действителност малцина смятаха, че те изобщо ще се съпротивяват. Всички считаха, че индианците се борят само за да постигнат по-изгодно споразумение и веднага щом се стигне до бой, ще отстъпят.
         Лично аз не мислех така. Познавах семинолите по-добре от другите. Познавах и страната им по-добре и знаех, че макар и да бяха в неизгодно положение и борбата им да изглеждаше безнадеждна, те няма да се съгласят на унизителни условия. Знаех също така, че те не ще бъдат покорени лесно. Но все пак това бяха предположения. Може би грешах. Може би заслужавах насмешките на приятелите си, с които спорех.
         Пресата ни запознаваше с всички събития. В академията постоянно се получаваха писма от наши другари, завършили в Уест Пойнт, които служеха във Флорида. И най-малките подробности достигаха до нас. Ние бяхме добре запознати с имената на много от индианските вождове, както и с вътрешната политика на племената. По всичко изглеждаше, че индианците не бяха единни. Имаше хора, които подкрепяха исканията на правителството. Възглавяваше ги единият от братята Оматла. Това беше партията на предателите, която бе малцинство. Патриотите бяха по-многобройни. Към тях се бе присъединил главният „мико“ и могъщите вождове Холата, Хоа-Хайо и негърът Абрам.
         Сред патриотите имаше един вожд, чието име се споменаваше в слуховете по-често, отколкото имената на останалите. То все по-често се появяваше в ежедневната преса и в писмата на нашите приятели. Това бе името на един млад боец или както го наричаха — младши вожд, който по някакъв начин бе спечелил голям авторитет сред индианците. Той бе един от хората, които най-яростно се съпротивяваха срещу преселването. По-стари и по-могъщи вождове се вслушваха в неговите съвети.
         Ние, кадетите, се възхищавахме от този млад воин. Описваха го като човек, който притежава всичките качества на истински герой — благороден, смел, красив и умен. За физическите и умствените му качества говореха с такъв хвалебствен тон, че всичко изглеждаше преувеличено. Бил сложен като Аполон*1. Бил красив като Адонис*2 или Ендимион*3. Във всяко отношение бил пръв — най-добрият стрелец между индианците, най-умелият плувец и ездач, най-бързият бегач, най-успешният ловец, най-изтъкнатият в мир и във война. С една дума, истински Кир*4.
         [*1 Аполон — древногръцки бог на светлината и покровител на музиката и изкуствата. Б. пр.]
         [*2 Адонис — красив младеж от гръцката митология, в който била влюбена богинята на любовта Афродита. Б. пр.]
         [*3 Ендимион — красив овчар, син на върховния древногръцки бог Зевс. Б. пр.]
         [*4 Кир — могъщ древноперсийски цар. Б. пр.]
         Имаше много ксенофонтовци*, готови да увековечат славата му. Народът на Съединените щати бе живял дълго в мир с червенокожите. Романтичните диваци бяха някъде далече — чак зад границите на страната. Трудно беше да види човек индианец в поселищата, рядко се чуваше нещо интересно за тях. В последно време не бяха се появявали делегации от племената, за да задоволят любопитството на гражданите.
         [* Ксенофонт — древногръцки историк. Б. пр.]
         Събитията бяха възбудили голям интерес към тези деца на гората. Необходим бе един индиански герой — намериха го в лицето на младия вожд.
         Той се казваше Оцеола.


         ГЛАВА XX
        ПРАВОСЪДИЕ НА ГРАНИЦАТА

         Не можах дълго да се наслаждавам на живота край родното огнище. Няколко дни след пристигането ми получих заповед да се прибера във форт Кинг — главна квартира на армията във Флорида и мястото, където се решаваха въпросите за семинолите. Там командваше генерал Клинч. Бях зачислен към неговия щаб.
         С нежелание се приготвих да изпълня заповедта. Тъжно бе да се разделям толкова скоро с хората които ме обичаха и далече от които бях живял толкова дълго време. И майка ми и сестра ми бяха покрусени от мъка, че си отивам. Те дори настояваха да подам оставка и да си остана У дома.
         Не бях безразличен към съветите им. Не ми бе присърце каузата, която бях призован да защищавам, но в такъв опасен миг не се осмелявах да ги послушам. Щях да бъда заклеймен като изменник, като страхливец. Моята родина ми бе поверила сабя, с която да я защитавам. Сега трябваше да се сражавам независимо от това, дали каузата бе справедлива или не, независимо от това дали ми беше присърце или не. Това се нарича „патриотизъм“!
         А имаше и друга причина, поради която не желаех да се разделям с дома си. Необходимо ли е да казвам каква е тя? Още щом се върнах, погледът ми се устреми към езерото, към приказния остров. О! Не бях я забравил!
         Не можех да си дам сметка за чувствата. Те бяха смесени. Младенческата любов започна да надделява над по-късните ми увлечения. Тя бе готова отново да лумне изпод пепелта, гдето дълго бе тляла. Любовта ми бе примесена с чувства на разкаяние, съмнения, ревност, страх — всички тези чувства живееха едновременно в мене.
         След завръщането си не бях посмял нито веднъж да изляза. Забелязах, че майка ми все още таеше подозрения. Не се осмелявах дори да разпитвам хората, които можеха да ми дадат задоволителни сведения. Прекарах тези няколко дни измъчван от съмнения. Понякога ме обхващаше мъчително предчувствие, че не всичко е в ред.
         Жива ли е Маюми? Вярна ли ми е? Вярна! Имах ли право да очаквам това от нея, след като не знаех дали изобщо ме е обичала някога?
         Хората около мене можеха да отговорят на първия въпрос, но аз се страхувах да промълвя нейното име дори и пред най-близките си.
         Сбогувах се с майка си и потеглих. Не ги оставях сами. За тях се грижеше един мой чичо по майчина линия, който живееше в плантацията. Миговете на раздяла не бяха толкова мъчителни, тъй като вярвахме, че скоро ще се върна. Дори и предстоящата кампания да траеше дълго време, аз щях да служа наблизо и сигурно щях да намирам възможност да ги посещавам от време на време.
         Чичо ми, като всички останали, с презрение отхвърляше мисълта, че ще се стигне до война. „Индианците — казваше той — ще отстъпят пред исканията на пълномощника. Ще сглупят, ако не го направят.“
         Форт Кинг бе наблизо. Намираше се на индианска земя, на четиринадесет мили от другата страна на границата и на малко по-голямо разстояние от нашата плантация. Един ден път и щях да стигна до там. А в компания с моя весел „оръженосец“, Черния Джейк пътят нямаше да ми се стори дълъг. Възседнахме два от най-добрите жребци в конюшнята и се въоръжихме до зъби.
         Пресякохме реката при горния пристан и поехме през резервата*. Пътеката бе успоредна на потока Тупело, но не минаваше близо край брега. Тя се провираше през гората на известно разстояние от плантацията на госпожа Пауел.
         [* Резерват се наричаше тази част от Флорида, която беше резервирана за семинолите по договора от Кемп Моултри, подписан в 1823 година. Това бе обширна област в централната част на полуострова. Б. авт.]
         Когато достигнахме до откритото място, очите ми се спряха на пътеката, по която се отиваше към плантацията. Как добре я познах! Колко пъти бях минавал по нея с разтуптяно сърце!
         Поколебах се. Спрях. Странни мисли се тълпяха в главата ми — вземах решения, от които се отказвах в следващия миг. Отпусках юздите, после пак ги опъвах. Шпорите ми застрашаваха хълбоците на коня, но не се впиваха в тях.
         „Да отида ли? Да я видя още веднъж, да изживея още веднъж трепетната радост на нежната любов? Още веднъж… Но може би е твърде късно. Дали ще бъда отново добре дошъл? Дали ще ме посрещнат дружелюбно? Може би…“
         — Защо спряхте, масса Джордж? Не е оттам пътят за форта.
         — Знам, Джейк. Смятах да посетя плантацията на госпожа Пауел.
         — Плантацията на госпожа Пауел! Божичко! Масса Джордж, Вие май нищо не знаете!
         — Какво да зная? — попитах аз със свито сърце.
         — Няма вече там госпожа Пауел. Вече две години, откак се махнаха.
         — Отишли са си! Къде?
         — Никой не знае. Трябва да са отишли на друго място. Някъде другаде в гората са се заселили.
         — А кой живее сега тук?
         — Никой не живее. Старата къща е изоставена.
         — Но защо госпожа Пауел е напуснала?
         — Това е дълга история! Божичко! Как може нищо да не сте чул за нея!
         — Не. Не съм.
         — Ще Ви я разкажа, ама по-добре да продължим ездата. Позакъсняхме, а на мене не се харесва да замръквам в гора.
         Обърнах коня си и поех по главния път. Джейк яздеше до мене. Със свито сърце слушах разказа му.
         — Та, масса Джордж, това беше работа на стария „бос“* — масса Рингоулд, ама май и младият имаше пръст в тая работа. На госпожа Пауел изчезнаха няколко роби. Отвлекли ги бели хора. Някои разправят, че масса Рингоулд знаел доста по тая работа. Ама казваха също, че крадците били Нед Спенс и Бил Уилямс. Та госпожа Пауел отиде на съд с тези Нед и Бил. Тя взе масса Граб, големия адвокат, дето живее до реката. А масса Граб е голям приятел на масса Рингоулд и разправят хората, че двамата се сдушили и изиграли индианката.
         [* Бос — господар или собственик, название често употребявано в Южните щати. Произлиза от холандското „баас“. Б. ав.]
         — Как?
         — Не знам точно как, масса Джордж. Чувал съм само черните какво казват. Белите разправят другояче. Ама на мене ми каза дърварят на масса Рингоулд, негърът Помп. Знаете го, нали, масса Джордж? Та той казва, че двамата господари се сдушили да измамят бедната индианка.
         — По какъв начин Джейк? — попитах нетърпеливо.
         — Вижте как, масса Джордж, адвокатът отишъл при индианката, искал тя да подпише някаква книга — пълномощно, май така беше. Тя подписала, а не го чела. Ух! То не било пълномощно, а дето адвокатите му казват, такова… „акт за продажба“.
         — Така ли?
         — Да, масса Джордж, така било. И заради тази книга негрите и плантацията на госпожа Пауел станали на масса Граб.
         — Ах, какъв долен мошеник!
         — Масса Граб се кълнял, че купил имението. Платил бил. Дори на ръка бил дал. Госпожа Пауел се кълняла, че не е така. Съдията решил в полза на масса Граб, защото големият масса Рингоулд бил свидетел. Разправят хората, че масса Рингоулд сега сам имал тази книга и я държал на сигурно място и че той бил на дъното на цялата работа.
         — Долни мошеници! Злодеи! Но кажи ми, Джейк, какво стана с госпожа Пауел?
         — Отиде нанякъде — кой знае къде. И госпожата и добрият млад човек, дето го познавате, и младата индианка, дето всички викат, че била много хубава. Да, масса Джордж, всички си отидоха.
         В този миг една просека между дърветата ми позволи да зърна старата къща. Тя стоеше там, живописна и тъжна, все още обградена от красива горичка от портокалови и маслинови дървета. Но счупената ограда, високите бурени, които растяха край стената, плочите, които липсваха тук-там от покрива, говореха за разруха и запустение.
         И сърцето ми се почувства самотно и нещастно, когато изпълнен с тъга се обърнах, за да си вървя.


         ГЛАВА XXI
        РОБИТЕ НА ИНДИАНЦИТЕ

         Не се усъмних в истинността на историята, която ми разказа Джейк. Знаех, че това, което негрите разправят е вярно. Цялата работа наистина миришеше на нещо, което можеше да се очаква от Рингоулдовци и Граб. Последният — полуплантатор, полузаконен адвокат, не се ползуваше с добро име.
         Джейк ми съобщи още, че Спенс и Уилямс изчезнали по време на делото. По-късно и двамата се върнали в поселището, но никой не взел мерки срещу тях, тъй като нямало кой да ги даде под съд.
         А що се отнася до откраднатите негри, повече никой не ги видял в тази част на страната. Крадците изглежда са ги закарали на пазара за роби в Мобайл или Нови Орлеан, където са взели достатъчно пари, за да се плати на Граб за неговата „адвокатска“ услуга, а така също на Уилямс и Спенс за тяхната помощ. Земята станала притежание на Рингоулд веднага щом индианците напуснали страната — такава била целта на „акта за продажба“.
         На подобна сделка между бели биха погледнали като на долна измама, като на сериозно престъпление. Но в този случай белите се престорили, че не вярват. Имало и хора, които знаели, че това, което разправят за сделката, е вярно, но гледали на нея като на умел „гешефт“.
         Не се съмнявах, че това, което научих за сделката, е вярно. Именно така постъпваха пограничните авантюристи с нещастните индианци, с които те влизаха в досег.
         Гранични авантюристи ли казах? Не, това бяха правителствени хора, членове на законодателното тяло във Флорида, генерали, плантатори, богаташи като Рингоулд — всички участваха в подобни спекулации. Бих могъл да спомена много имена. Това, което пиша, е самата истина и не се страхувам, че някой ще ме опровергае.
         Ето защо аз веднага повярвах на разказа на негъра. Това беше само една от десетките подобни истории, които бях чувал. Деянията на полковник Гей Хъмфри — пълномощник но индианските въпроси, на майор Фейгън — друг пълномощник, на Декстър……известния крадец на негри, на Флойд, Дъглас, на Робинсън и Милбърн са факти, влезли в историята, те всички свидетелстват за безобразията, извършени над нещастните семиноли. Човек може да изпълни томове с описания на мошеничества, подобни на извършеното от Граб и Рингоулд. В отношенията между белите и червенокожите не бе необходимо да се намесва умел адвокат, за да установи коя страна е онеправдана. Да установи неправдите, които оставаха непоправени и без възмездие. Без никакво съмнение индианците винаги бяха жертвата.
         Не е необходимо да добавям, че те се мъчеха да отмъщават за всичко това. Можеше ли да бъде другояче?
         Искам да спомена и един забележителен факт от живота на Флорида по това време. Известно бе, че робите, откраднати от индианците, винаги когато можеха, се връщаха при предишните си собственици. За да направят невъзможно връщането им, Декстъровци и Дъгласовци бяха принудени да ги отвеждат на далечни пазари, до далечните брегове на Мисисипи, до Начез или Нови Орлеан.
         Има само едно обяснение на това своеобразно социално явление и то е, че робите на семинолите не бяха истински роби. Индианците се отнасяха меко към робите си за разлика от белите робовладелци. Робите всъщност бяха обикновени земеделци в страната на семинолите. Индианските господари бяха доволни, ако им отгледат малко царевица и някои други земеделски култури, колкото да задоволят нуждите на тяхната скромна кухня. Робите живееха далеч от жилищата на господарите. Часовете, които прекарваха по нивите, не бяха много и едва ли може да се каже, че техният труд бе принудителен. Излишните продукти оставаха за тях и в повечето случаи те забогатяваха. Ставаха дори по-богати от господарите си, които бяха по-лоши стопани. Те лесно можеха да се откупят и мнозинството от тях бяха всъщност свободни, макар и да не си струваше човек да бяга от такъв ярем. Ако това можеше да се нарече робство, то бе най-меката форма, известна на земята — много различна от унизителното робство на Хем под Шем или Яфет*.
         [* Хем, Шем и Яфет — според библейската легенда, синове на Ной. Хем бил смятан за родоначалник на черните раси. Б. пр.]
         Някой може да попита как семинолите са се сдобили с тези черни роби. Дали те не бяха бегълци от щатите Джорджия, Каролина, Алабама или от плантациите на Флорида? Без съмнение някои бяха избягали роби, но повечето от тях не се числяха в списъците на бегълците. Пристигайки при индианците, те ставаха свободни. Беше време, когато съгласно строгите условия на договора, сключен във форт Моултри, избягалите роби трябваше да бъдат предавани на белите си господари. За тяхна чест семинолите никога не спазваха тези срамни условия. Всъщност не винаги беше възможно бегълците да бъдат предавани обратно. В различните части на резервата се бяха образували поселища от чернокожи, които живееха свободно, имаха главатари и бяха достатъчно силни да се защитават. Обикновено бегълците намираха убежище при тях. Там те бяха добре дошли. Такива бяха колониите на „Хари“ сред мочурищата на Пииз Крайк, на „Абрам“ в Микосоки, на „Чарлз“ и на „Краля на мулатите“.
         Не, черните роби на семинолите не бяха бегълци от плантациите, макар белите да се мъчеха да докажат, че е така. Много малко от тях имат такъв произход. Мнозинството от тях бяха „истинска собственост“ на индианците, ако, разбира се, един роб може да бъде наречен „собственост“. Но така или иначе с тях се бяха сдобили по законен път. Някои бяха купени от първите поселници — испанците, а други са били закупени от американските плантатори.
         Как са били закупени? — ще запитате вие. Какво може да предложи едно диво племе в замяна на такава скъпа стока? Отговорът не е труден: коне и рогат добитък. Семинолите притежават огромни стада. Когато испанците напускали страната, саваната гъмжала от подивял добитък от андалузка порода. Индианците го хванали, опитомили го отново и станали законни собственици.
         Така е станала сделката — Qui pro quo*, четириноги за двуноги!
         [* Qui pro quo (лат.) — едно за друго. Б. пр.]
         Главното престъпление, в което обвиняват индианците, е че крадат добитък, тъй като и белите имат стада. Семинолите не отричаха, че сред тях има лоши хора, които те не могат да наглеждат. Има ли общество без негодници?
         Едно нещо е сигурно. Когато се обръщаха направо към индианските вождове, те винаги проявяваха готовност да помогнат за връщането на откраднатия добитък. Действаха решително и наказваха нарушителите със строгост, неизвестна от другата страна на границата.
         Но отношението на белите съседи към индианците съвсем не се определяше от техните постъпки. Когато искат да обесят кучето, изкарват го бясно. Разбира се, всяка кражба по границата приписваха на индианците. Белите бандити трябваше само да намажат лицата си с малко кафява боя, за да заблудят правосъдието.


         ГЛАВА XXII
        ХИТРА СДЕЛКА

         Такива мисли изпълваха главата ми, докато яздех, мисли, които бяха породени от разказа на негъра.
         И сякаш за да се потвърди правотата на моите разсъждения след малко станахме свидетели на едно произшествие. Не бяхме яздили дълго но пътеката, когато забелязахме следи от добитък. Изглежда, че около двадесет глави добитък бяха минали оттук в същата посока, която следвахме и ние — към индианския резерват.
         Следите бяха съвсем пресни. Като опитен ловец, не бе трудно да разбера, че са минали преди по-малко от час. Въпреки че бях стоял дълго време затворен зад стените на военното училище, не бях забравил съвсем изкуството, на което ме бе учил младият Пауел.
         Това, че съм попаднал на следи от добитък било стари или пресни — не би ми направило никакво впечатление. В това нямаше нищо особено. Индиански пастири са карали стадо към дома си. А, че пастирите са били индианци, личеше от отпечатъците на мокасините в калта. Вярно е, че някои бели погранични жители също носят мокасини, но това не бяха отпечатъци от крака на бял човек. Извитите навътре пръсти*, високата извивка на стъпалото и други незначителни белези, които можах да разгледам благодарение на моята опитност в ранна младост, показваха, че следите са оставени от индианци.
         [* Тази особеност не е нещо естествено, а е дело на човешка ръка и се придобива, докато децата са още в люлката. Б.авт.]
         С това нещо се съгласи и моят прислужник Джейк, който бе познавач в тази област. Той беше страстен ловец на мечки, на блатни зайци, опосуми и диви пуйки. Освен това често ме бе придружавал на лов за елени, за сиви лисици и ръждиви котки. По време на отсъствието ми Джейк бе станал още по-опитен. Той бе заместил стария си съперник в службата на дървар, което му даваше възможност ежедневно да влиза в досег с обитателите на гората. Наблюдавайки постоянно техните навици, той бе станал още по-изкусен. Грешат онези, които смятат, че негърският ум не притежава проницателността, която е необходима, за да стане човек добър ловец. Познавам чернокожи, които могат да се ориентират в гората и да разчитат следи с бързината и съобразителността на червенокож или на бял. На това бе способен и Черният Джейк.
         Скоро установих, че той дори ме превъзхожда в това отношение и се изумих от неговата остра наблюдателност.
         Казах, че следите от добитъка не ни изненадаха. Така бе отначало. Но не бяхме изминали и двадесет крачки, когато Джейк внезапно дръпна юздите като едновременно с това нададе едно от онези гърлени възклицания, характерни за негрите, които така много приличат на грухтенето на уплашено прасе. Погледнах към него. По израза на лицето му познах, че иска да ми каже нещо.
         — Какво има Джейк?
         — Божичко, масса Джордж, не виждате ли?
         — Какво?
         — Това там долу.
         — Виждам следи от крави и нищо повече.
         — А тези големите не виждате ли? Да, вярно, едните са по-големи.
         — Дявол да го вземе! Та това са следи от големия бик Болфейс. Ами че аз го познавам. Колко пъти съм прекарвал кипарисови трупи за господаря с него.
         — И аз си спомням за Болфейс. Ти смяташ, че животните са наши? Не, масса Джордж, може да са на адвоката Граб. Старият господар продаде Болфейс на масса Граб преди повече от година. Познавам си аз копитата на моето Боли*.
         [* Боли — умалително от Болфейс. Б. пр.]
         Откъде накъде добитъкът на мистър Граб ще се намира на индианска земя, толкова далеч от плантацията и то каран от индианци?
         — Та и аз това се чудя, масса Джордж.
         Имаше нещо необикновено във всичко това. Ние бяхме озадачени. Не бе възможно добитъкът сам да се е отдалечил на такова разстояние. Животните едва ли сами бяха преплували реката. Освен това добитъкът не беше се заблудил. Очевидно, водеха го индианци. Дали те не бяха извършили нападение с грабителска цел? Дали добитъкът не бе откраднат?
         Следите говореха за кражба, но за недостатъчно умела кражба. Животните бяха прекарани по пътека, по която често минават хора и по която сигурно щяха да тръгнат да ги търсят. Крадците, ако изобщо бяха крадци, не бяха взели никакви мерки да укрият следите си.
         Не можахме да установим дали е кражба, или не. Тази несигурност ни заинтригува толкова много, че решихме да тръгнем по следите и ако е възможно, да установим истината.
         В продължение на повече от една миля следите съвпадаха с нашия път. След това внезапно завиваха наляво по пътека, която водеше към горичката край един „хомък“. Бяхме решили да не се отказваме лесно от намеренията си. Знаехме, че стадото е минало преди по-малко от час, може би преди четвърт час. Следите бяха съвсем пресни. Стадото едва ли беше надалеч. Лесно можехме да открием стадото, като преминем в галоп рядката борова гора. С такива мисли ние продължихме по следите на добитъка.
         Скоро след като навлязохме в гората, чухме гласове на мъже, които разговарят, а от време на време се долавяше и леко мучене.
         Слязохме от конете, вързахме ги за едно дърво и продължихме пеша.
         Вървяхме крадешком и мълчахме. Водехме се по гласовете на хората, които продължаваха да разговарят. Без съмнение следите, по които бяхме вървели, бяха от добитъка, който сега мучеше. Но в същото време не по-малко сигурно бе, че гласовете, които чувахме, не бяха гласовете на хората, които са ги водили.
         Лесно може да се различи индианската реч от говора на бял човек. Хората, чийто разговор дочухме, бяха бели. Езикът, на който говореха, бе нашият език, украсен с всички възможни ругатни. Моят спътник можа да разпознае още нещо… той позна хората.
         — По дяволите! Масса Джордж, това са двамата негодници Спенс и Бил Уилямс!
         Предположението на Джейк излезе вярно. Приближихме се. Вечнозелените дървета ни скриваха. Стигнахме края на една просека. Там видяхме стадото говеда, двамата индианци, които ги бяха докарали, и двете знаменити личности, чиито имена споменахме.
         Стояхме скрити, като наблюдавахме и слушахме. След малко моят спътник ми прошепна няколко думи, от които разбрах цялата работа.
         Индианците, долни отрепки на свой род, получила подарък по шише уиски и няколко незначителни дреболии. С това им заплащаха за нощния труд — за това, че бяха ограбили пасбището на адвоката Граб.
         Те бяха свършили уговорената работа и тъкмо предаваха стоката, когато ние пристигнахме на мястото. Работодателите им, които приемаха добитъка, им заплащаха. Сега индианците можеха да се приберат у дома и да се напият, а през това време двамата нехранимайковци щяха да откарат добитъка в някоя отдалечена част на страната, където лесно можеха да го продадат. Не по-малко вероятно бе животните отново да се върнат в плантацията на адвоката Граб, „спасени“ от смелчагите Спенс и Уилямс, които щяха да се похвалят, че са ги изтръгнали от ръцете на банда индиански разбойници. История, подходяща за разказване край огнището на някоя плантация, случай, от който щяха да се заинтересуват полицията и властите.
         О, тези диви семинолски крадци! Трябва да се отървем от тях — трябва да ги „изселим“ час по-скоро!
         Тъй като по една случайност добитъкът принадлежеше на адвоката Граб, аз реших да не се меся. Можех на друго място да разкажа какво съм видял. Без да се обаждаме, моят другар и аз тихичко се върнахме при конете и потеглихме, потънали в мисли.
         Не се съмнявах, че Уилямс и Спенс бяха наели тези индиански пияници. Още по-малко се съмнявах, че адвокатът Граб бе наел Уилямс и Спенс за тази хитра сделка.
         Потокът трябва да се размъти от долу на горе — бедните индианци трябва да бъдат докарани до отчаяние.


         ГЛАВА XXIII
        МИСЛИ ПО ПЪТЯ

         В академията, а и на други места ми се подиграваха, че взимам страната на индианците. Неведнъж да ми натяквали за кръвта на старата бедна Покахонтас, от която едва ли са останали следи в жилите ми, след като двеста години е била разреждана с кръв от бели хора. Разправяха ми, че не съм бил патриот, тъй като не присъединих гласа си към просташката врява, каквато вдига всяка нация, когато хули противниците си.
         Нациите са като отделните хора. За да им угодиш, трябва да бъдеш лош като тях, да изпитваш същите чувства като тях — или поне да показваш, че ги изпитваш — нещо, което върши същата работа, да се преструваш, че обичаш и мразиш също като тях. Накратко, трябва да се откажеш да мислиш самостоятелно, да викаш заедно с мнозинството „Разпни го!“
         Така постъпват хората в нашето общество и ги считат за патриоти.
         А онзи, който черпи умозаключенията си от извора на истината и който се стреми да спре безсмисления поток на човешките предразсъдъци, никога няма да получи признание през живота си. Може би ще го оценят, когато умре, но не и преди да е отишъл в гроба. Такива хора не трябва да търсят приживе славата, за която е копнеел покорителят на Перу* — те няма да я добият. Истинският патриот, който търси признание, трябва да го очаква от следващите поколения, дълго след като костите му изгният в земята.
         [* Покорителят на Перу — Франсиско Писаро (1471–1541), знаменит испански завоевател. Б. пр.]
         За щастие има и друга награда. Mens conscia recti* не е безсмислена фраза! Има хора, които високо я ценят, които намират опора и утеха в нея.
         [* Mens conscia recti (лат.) — чиста съвест. Б. пр.]
         Макар и огорчен от изводите, които бях заставен да направя — изводи не само от последната случка, на която бях свидетел, но и от много други, за които бях чувал, аз се поздравявах за поведението си. Нито с думи, нито с дела аз не бях помогнал на несправедливостите. Нямах причини да се самообвинявам. Съвестта ми бе чиста от всякакви зли чувства към нещастния народ, срещу който скоро щях да се изправя като неприятел.
         Не разсъждавах дълго по тези общи въпроси. Скоро ме обзеха по-мъчителни мисли, навеяни от възпоминанията за дружбата и любовта. Мислех за разорената вдовица, за нейните деца, за Маюми. Признавам, че мислех главно за Маюми. Но мисълта за нея обхващаше всичко, което й принадлежи. Всички нейни близки ми бяха скъпи, защото тя ми бе най-скъпото.
         Изпитвах състрадание, мъка, дори и една много по-горчива болка от мъката — чувство за рухнали надежди. Не се надявах да я видя отново.
         Къде ли бяха сега моите скъпи приятели? Къде ли бяха отишли? У мен се надпреварваха опасения, предположения и страхове. Въображението ми рисуваше мрачни картини. Хората, които бяха извършили това престъпление, бяха способни и на други, дори на най-сериозните престъпления, отбелязани в съдебните архиви. Какво е станало с моите приятели от детинство?
         Спътникът ми не можеше да хвърли светлина върху съдбата им след деня, в който бе извършена неправдата. Той предполагаше, „че са се преместили на друго място в индианския резерват, тъй като вече никой нищо не е чул за тях“. Но това бяха само предположения.
         Мрачните ми мисли се разведриха малко от промяната на околния пейзаж. Бяхме пътували през борови гори. Около пладне навлязохме в огромен „хомък“, който се простираше наляво и надясно от нас. Пътеката, по която вървяхме минаваше точно през него.
         Пейзажът се измени изведнъж, сякаш докоснат с магическа пръчка. Измени се почвата под краката ни, както и листакът над главите ни. Около нас вече нямаше борове. Отвсякъде ни заобикаляха гъстите листа на вечнозелени дървета. Някои от листата бяха широки, лъскави и твърди като кожа, например на магнолията, която тук достига истинската си големина. До нея растеше дъбът, червената черница, бурбонският лавър, желязното дърво, халесия и каликарба. Над всички се издигаше палмата с корона като зелка, която гордо развява перестите си листа с полъха на зефира, сякаш поклаща пренебрежително глава, за да поздрави скромните си другари, които растат под нея.
         Дълго време пътувахме в дебела сянка, образувана не само от дърветата, но и от паразитните растения, които ги обвиваха — голямата лоза, отрупана с листа, виещите се пълзящи растения „смилакс“ и бръшлян и сребристите кичури на тиландзията скриваха небето от погледа ни. Пътеката се виеше. Трябваше да заобикаляме паднали трупи. Често пътят ни бе препречван от плетеницата на мискетови лозници, чиито възлести стебла се протягаха от дърво до дърво, подобно на дебелите въжета, които поддържат мачтите на кораб.
         Пейзажът бе мрачен, но величествен. Той отговаряше на чувствата ни в момента и ме успокояваше повече от простора, който се открива между боровите дървета.
         След като пресякохме пояса от тъмни гори, достигнахме до един от онези необикновени вирове, които вече описах — кръгъл басейн, ограден от хълмчета, и кафявочервени скали — изгаснал воден вулкан. Варварският жаргон на саксонските поселници ги нарича „локви“. Това название е съвсем неподходящо — когато в тях има вода, тя винаги е кристално прозрачна и чиста.
         Басейнът, при който стигнахме, бе пълен с бистра вода. Конете бяха жадни, а така също и ние. Бе най-горещият час на деня. Горите пред нас изглеждаха по-редки и по-малко сенчести. Времето и мястото бяха подходящи да поспрем. Слязохме от конете и се приготвихме да починем и да се освежим.
         Джейк носеше обемиста еднодневка, чиито издути страни заедно с гърлата на шишетата, които се подаваха от нея, говореха за нежните грижи на хората, които бяхме оставили у дома.
         Ездата бе изострила апетита ми, а жегата — жаждата ми. Съдържанието на еднодневката скоро задоволи глада ми. Чаша кларет*, примесен с вода от студения бистър извор, утоли жаждата.
         [* Кларет червено френско вино от Бордо. Б. пр.]
         Разбира се, пурата бе естественият завършек на тази закуска на открито. След като запалих пурата, легнах по гръб под балдахина на разперените сенчести клони на магнолията.
         Наблюдавах синия дим, който се виеше нагоре сред лъскавите листа и разгонваше малките насекоми от убежищата им.
         Мислите ми се успокоиха. Чувствата утихнаха в гърдите ми. Силният аромат на кървавочервените шишарки и големите восъчни цветове оказваха своето упоително въздействие. И аз заспах.

Няма коментари:

Публикуване на коментар